GDD

МАСЛОТО По онова време с масло се снабдявахме от селяните. То беше ронливо, ароматно и вкусно. В пазарните дни го носеха на големи буци, по един-два килограма, скътано в чисти глинени съдове или калайдисани сахани и завито отгоре с бели кърпи. Пазарищата бяха много оживени, пъстри и изобилни места. И в Габрово, родния ми град, маслото го носеха от селата, в голямо изобилие и от най-високо качество. Един ден получавам колет от близките си в Габрово. В него имаше няколко буци масло. Една от тях, както си беше завита в хартия, занесох на Учителя. Когато Му я поднесох, Той ме попита: "Какво е маслото - краве или биволско?" Казах Му че не зная. Той ме погледна, усмихна се и каза: "Ако маслото е жълто, краве е, ако е бяло - биволско е. Кравата е по-мъдра от биволицата, затова маслото й е жълто. Знай още, че маслото е есенциален продукт в природата." Тръгнах си дълбоко зарадван в себе си, че и в този ден научих нови мъдрости.

ГОЛЯМАТА ЯГОДА В късните пролетни дни на Изгрева беше особено приятно. Привечер, когато слънцето отиваше на запад и пращаше своите коси лъчи по диплите на Витоша, изгледът към нея беше чудно нежен. Носеше се въздух, наситен с аромат на билки и борова смола. Сладкият покой, в който отекваше мистичният ромон на онова велико, могъщо и чудно по своята красота течение, наречено живот - всичко това създаваше на Изгрева обстановка, изпълнена с тиха радост на умиление, където душата на човека можеше да се нахрани с чисти пориви, мисли и идеи от Висшия свят. В една такава привечер, както се разхождах, гледам Учителя да идва към мен, усмихнат и цял сияещ. Той държеше ръцете си напред със затворени една върху друга длани. Когато се доближи до мен, Той игриво си открехна дланите и аз изненадан видях там грамадна ягода, която беше току-що откъснал от засадените лехи в един кът на Изгрева. "Какво ще кажеш?" - ми каза Учителя, посочвайки с поглед ягодата. В момента съвсем не бях в състояние да проникна в дълбокия смисъл на това тъй малко наглед събитие и си помислих: "Какво пък толкова е това, което ми показва - обикновена ягода, само че по-голяма!" Учителя схвана мисълта ми и пак по същия начин ми отговори с мисъл: "Ти не можеш да разбереш какво велико нещо държа в ръцете си! Колко много усилия и грижи на разумни същества са отишли, за да може да се създаде този тъй хубав плод! Колко време се е работило, за да се създадат условията за нейното появяване! Всичко това показва, че нашата Земя е все пак напреднала планета от Слънчевото семейство. Разбери това!" Аз наведох глава пред великото съдържание на всеки плод, на всеки продукт, които Земята ражда. Учителя се обърна и Си тръгна, а аз продължих да мисля за онова, което чух с другите уши. И сега, когато видя, когато се докосна до кой да е плод, заставам с благоговение и благодарност към онези Велики разумни същества, които ги създават и полагат усилия за тяхното раждане на Земята.

ПОРЯДЪКЪТ От една случка, която имах с Учителя, разбрах от какво грамадно значение е за ученика, когато ще върши нещо, когато ще разрешава някаква задача, да има пред вид разумни съображения. В 1925 година Учителя проведе Събора за последен път в Търново. Следващата година Съборът беше в София, на Изгрева. Съборите, както вече отбелязахме, бяха дни на голям подем, топла и приятна обмяна между всички приятели от София и тези, дошли от провинцията. За първи път щяхме да бъдем домакини, ето защо очаквахме съборните дни с ожидание, готови да сме полезни при подготовката. За гостите, които идваха от всички краища на страната ни, помещения нямаше достатъчно, затова се определи едно място за палатки. То бе пред стаичката на Учителя, която малко преди това бе построена и даже все още не беше измазана отвън. Братята и сестрите опнаха палатките си в недостатъчно добър ред, кой както намери за добре. Братята старейшини, които имаха за задача да организират външната страна на Събора, не бяха се сетили, че ще бъде по-добре, ако и тук се внесе порядък. Една сутрин, преди още да беше започнал Събора, отидох към Белия град, така нарекохме това селище от палатки. Гледам Учителя идва към мен и ми казва: "Трябва палатките да се наредят в по-правилен ред". Едно от качествата ми като човек е да не отлагам, и най-вече, когато е предложено нещо от Учителя. Още в същия момент почнахме с Него да размерваме и да планираме тяхното нареждане. Между Него и мен стана въпрос как да ориентираме редиците, по които ще се построят палатките. Но нали винаги бързам, не изчаках Учителя да каже как да стане това и дадох своята идея за разрешаването на въпроса. Учителя ме погледна и каза: "Какви ти са съображенията за този план?" Веднага ги изложих. Усмивка на доволство грейна по лицето Му. Може би не дадох най-правилното разрешение, но имах своите разумни, оправдаващи го доводи. Това, разбрах, беше най-важното - да се обмисли добре, преди да се започне някаква работа. Доброто мислене е изключително важно, затова дават задачи на човека, за да се учи все по-добре и по-добре да мисли. Това беше един хубав урок за мен. Заедно с братята и сестрите, които дойдоха, се организирахме и наредихме палатките по нов начин, според предложението ми.

ХАМАЛИН Първата задача на всяка държава, която по ред причини получи политическо влияние върху някоя друга, е да вземе в ръцете си стопанския живот - производство и търговия. Това е най-важното. В това отношение Германия и Италия, които получиха в началото на Втората световна война влияние над България, не направиха изключение. Още с първите стъпки техните стопански представители бяха вече тук. Голямата война, която тези две държави бяха почнали - Германия още в 1939 година, а Италия малко по-късно - ги изтощаваше до краен предел и те не можеха да предложат почти нищо за износ, освен незначителни дреболии и тъкани от изкуствени влакна. В тези много тесни граници се ограничаваше вносната търговия през военния период. Търговците на едро у нас неофициално се деляха на такива, които търгуваха само със стоки от местен произход и други, които имаха за предмет на своята търговия предимно стоки от други държави. Последните носеха титлата "вносител". Да бъдеш вносител беше голямо звание, свързано с авторитет и с тежест в обществото. За такова обществено положение по това време бяха необходими по-големи капитали, усет и замах към стопанските въпроси. Като търговец на едро през този период, амбицията ми беше насочена именно към това по-високо обществено положение. Беше началото на 1943 година, когато за първи път се явих пред представители на италианските текстилни заводи от Милано и Торино. Манифактурата беше от онзи сектор на производство, който най-добре познавах и който най-много ме интересуваше в моята търговска дейност. Отидох при сеньор Денизи - сух и слаб, но с добре оформена глава. Той ме прие с голямо внимание. Макар и да говореше неправилно български, в думите му се забелязваше култура и интелигентност, умение и разбиране на търговските дела: Неговите кантори бяха на втория етаж на сградата, по онова време там беше окачена скромна табела с надпис "Хотел Европа". След като се представих и разменихме обичайните при такива случаи любезности, бързо преминахме към деловия разговор. Той извади една папка, в която имаше книжа и мостри от платове. Показа ми една връзка мостри - хубави хастари от изкуствена коприна. "От тези платове, господине - ми каза той, - в момента мога да ви предложа 15 хиляди метра." Веднага разбрах, че се отваря възможност за добра сделка. По това време обаче, индустриалните центрове в Италия и по-специално на Милано и Торино, бяха подложени на усилена бомбардировка от самолетите на английските и американски въздушни сили. Това внасяше голяма несигурност и риск в сделките. Затова фирмите от Италия и Германия искаха още при поръчване на стоката, стойността да се заплати веднага, само тогава поръчката беше валидна. А след това се чакаше с месеци, докато поръчаната стока пристигне. Това заангажираше за дълго време средствата на купувача. Но това не беше най-лошото. Те поставяха и други още по-тежки за момента условия, а именно: всички рискове от злополуки са за сметка на купувача, и ако при бомбардировките, или при друга някоя злополука стоката бъде унищожена купувачът губи и стоката и парите, които вече предварително е внесъл за нея. Този голям риск разбирах много добре, освен това по онова време, всички внесени стоки, които можеха да задоволят насъщните нужди на човека, се поставяха под разпореждане на Министерството на вътрешната търговия и то правеше разпределение на получената стока между търговците на дребно и занаятчиите. Това министерство определяше и цените им. За вносителя то не даваше печалба по-голяма от десет процента. Тази печалба беше твърде малка да оправдае големия риск, който се поемаше. Въпреки неблагоприятните условия, аз реших да сключа сделка със сеньор Денизи. Печалбата не беше най-важното, което ме тласкаше към сделката. Съображенията да я приема бяха - първо, че моите пари, ако всичко мине благополучно ще бъдат гарантирани с ценна стока, тъй като по това време инфлацията бързо растеше, нашият лев се обезценяваше и второ, така щях да се наредя в първата категория стопански деятели и да добия званието "вносител". И така аз поръчах само пет хиляди метра от тези платове и изпратих по-малкия си брат да внесе нейната стойност в Българска народна банка за сметка на фирмата, която щеше да изпрати стоката. Когато брат ми се озовал в банката, господин Директорът го поканил в кабинета си и го посъветвал да не прави вноската, защото специално град Торино е непрекъснато бомбардиран и това си е чист риск за парите. Брат ми не го послушал и внесъл сумата за превод на фирмата износителка. Зачакахме пристигането на пратката. Обаче новините бяха все по-тревожни и напрегнати. Сеньор Денизи не можеше нищо определено и успокоително да ми каже. Взех да мисля, че всичко е загубено. Бях вложил всичкия си капитал и ме глождеше мисълта да ида при Учителя и да Го запитам какво да очаквам и какво да правя, ако всичко е загубено. Но не обичах да го занимавам с моите материални работи, затова и не Го запитах, когато направих сделката, не се реших и този път да Го безпокоя. А тревогата пред мрачните изгледи на моята съдба беше вече здраво залегнала в мен. Един ден, така разтревожен и посърнал, съм застанал пред салона, където Учителя държеше своите беседи. Гледам - Той излезе от стаичката си и тръгна към мен, спря се на близко разстояние и някак въпросително ме погледна. Разбрах, че иска да Му разкажа за това, което ме потискаше. Приближих се до Него и като отприщен бент набързо Му изложих целия случай и мъката, която тегнеше над мен. Накрая заключих: "По всичко личи, че след загубата не ще имам друга възможност, освен да стана ХАМАЛИН." Той ме погледна, помълча малко и каза: "Ти хамалин няма да станеш!" В думите Му имаше бащинска загриженост и мекота, а лицето Му светеше. Изведнъж целия се почувствах, като човек освободен от тежки окови. Изблик на надежда и радост ме обзе и бях готов да литна в простора от неудържим възторг. Само няколко дни след тази случка получих известие, че пратката ми от пет големи сандъка е пристигнала на Ломското пристанище. Италия само малко преди това беше вече капитулирала и границите й затворени.

ОСКУБАН След като бях минал голямото изпитание през 1942 година, един пролетен ден на 1943 година съм на Изгрева. Нещо помагах на бай Ради, нашият мил и симпатичен брат, който с похвално усърдие се грижеше за малкото ни стопанство. Гледам по пътеката, която минава покрай боровата горичка, с бавни стъпки да се задава Учителя, идвайки от стаичката си. Спря се на пътеката, на възможно най-близко разстояние до мен и ме гледаше. Разбрах, че иска да ме види, за да ми каже нещо. Отидох веднага. Когато се изправих пред Него, видях лицето Му измъчено и погледът Му също така, както беше преди голямото изпитание, което преживях. Тревожно зачаках, а Той ме погледна и с тих глас рече: "Спазвай законите, Николай!" От думите Му нищо не разбрах, за какви и кои закони да спазвам. Не Го запитах за пояснение. После разбрах, че ставало въпрос за законите, които ще дойдат в страната ни след 9 Септември 1944 година. "Защо? - с нарастваща тревога, запитах аз. - Пак ли ще мина през нови изпитания като онези с бесилката?" - "А не, не, този път ще бъдеш оскубан" - добави Учителя със същия тон, в който се четеше мъка. Помълчах в недоумение, разбрах само, че предупреждението Му се отнася до моята твърде много нараснала търговия. Интересно е, че макар всякога да съм бил много свободен пред Него, също и този път не Го запитах да ми поясни казаното. По това време търговията със стоки от първа необходимост беше напълно ограничена, те бяха под контрола на тогавашното, тъй наречено комисарство. Търгувах със стоки, които не представляваха някаква насъщна нужда за човека и задоволяваха само неговите второстепенни потребности. Производството на тези стоки беше обект преди всичко на занаятчийството, което използваше само отпадъчни материали и така се намираше начин за тяхното оползотворяване. Занаятчиите, тези трудолюбиви, сръчни и находчиви хора, постигаха с примитивни средства и съоръжения, похвални резултати. За производство и търговия с тези стоки ограничения нямаше и затова не можех да разбера казаното от Учителя. Какви закони да спазвам? Аз не знаех, че само броени дни и месеци след това, ще настане коренна промяна в стопанския ни живот и че тези Негови думи се отнасят именно за това време. През месец април 1944 година бях взет от военните в запас. Нашата група се състоеше от по-възрастни хора и затова ни изпратиха да изпълняваме трудови задачи, някъде към гръцката граница. Откъснат и далеч от населените пунктове, поне аз нямах възможност да чуя някакви новини. Така прекарвайки, без връзки с външния свят, изтекоха дните до 9 септември. Един-два дни около тази дата лагерът ни някак особено притихна, спряхме работата и никой не можеше да каже защо и докога. След няколко дни прекарани така, изведнъж се получи нареждане да се приберем в София за уволнение. Едва когато наближихме столицата, тогава чак научихме за промяната. Тази откъснатост от пет-шест месеца, без новини, ме беше лишила от възможността да следя събитията. Затова не схванах промяната като нещо особено. След уволнението си, продължих своята работа с още по-голям импулс и то в същото направление. Пазарите се оживиха, хората се поуспокоиха, а занаятчиите с още по-голяма сила се заловиха за своето производство и го носеха за пласмент при мен. Това създаваше топла и сърдечна връзка помежду ни. Работата си движех с устрем и поласкан, че съм в услуга на тези дребни съществувания и че улеснявам техния живот. По-късно, когато започнаха да излизат наредби за ограничаване на частния сектор, не можех да допусна, че ще се стигне до такава пределна крайност в ограничаването и на най-дребните частници. Аз живеех с мисълта, че щом съм полезен на тези хора, в името на които дойде и тази власт, няма да бъда засегнат, нито пък те, занаятчиите, които така умело оползотворяваха отпадъците, за да произвеждат стопански ценности. Дадох писмени обяснения на един от първите хора на новата ОФ-власт, който оцени правилно както моята дейност, така и тази на занаятчиите. Така и не отделих време и внимание, за да схвана и погледна по-задълбочено пътя, по който се върви. Мисълта, че върша полезна обществена работа, ме беше изцяло завладяла. По-късно се опомних, разбрах, че за тях най-важното е пълната ликвидация на частния сектор. В себе си обаче не намерих сили и оправдание да спра своята дейност - това беше моята грешка. В началото на 1952 година органи на Столичния градски народен съвет, занимаващи се със стопанския сектор, подтикнати от злобни и завистливи хора, конфискуваха намерената в склада ми стока за 22 милиона лева и ми наложиха глоба от два милиона. С това бях не само оскубан, но и напълно обезличен и ликвидиран. Защо не разбрах и защо не послушах Учителя, още тогава да преустановя всяка търговска дейност? В ушите ми звучаха само думите Му: "Не, не, този път ще те оскубят." По-късно разбрах, че и законите на справедливостта не съм спазвал напълно.

ОТКАЧЕН ОТ ВЪЖЕТО В един период от живота ми взе да ми се случва следното. Намирам Учителя да говори на поляната или пред салона с група приятели и щом се приближа, Той спираше разговора, за момент лицето му добиваше странен вид, погледът Му ставаше съвършено друг, в който се четеше ужас, като че ли пред себе си виждаше някакво чудовище, готово да хване и погълне своята жертва. Аз Го гледах с изненада и не можех да си обясня, защо този странен вид се явяваше у Него щом ме види. Но разбереше ли, че съм го доловил, Той веднага се променяше, погледът му ставаше мек и по лицето Му грейваше усмивка, с израз на поздрав към мен. При един такъв случай, като ме гледаше, но говореше уж на другите, Той каза: "Какво ще бъде вашето състояние, ако вие видите в гората една от онези грамадни змии - питоните, че е готова да се хвърли и удуши един ваш приятел?". Разбрах, че това се отнася до мен. Някаква злокобна съдба ме дебнеше и беше надвиснала над главата ми. Но не можех да проникна в плана на бъдещето, за да знам какво точно ми е приготвила неизбежната карма, вследствие на някаква мрачна моя постъпка в миналия ми живот. Така и не запитах Учителя. В началото на 1939 година станах търговски пътник. Тогава пласментът на стоките беше много затруднен. С кинематографическа скорост се нижеха събитията и очертаваха в Европа назряването на Втората световна война. Ние търговските пътници ходехме от град на град, за да търсим пазари за стоките, дошли отвън или произведени у нас, и само тук-там можехме да превъзмогнем натежалата инертност. В началото на 1941 година германските войски почнаха да минават през България към Гърция и пазарът скоро промени своя облик. Търсенето на стоки бързо се повиши, пазарът се активизира. Германското командване имаше право да печата български банкноти, раздаваше ги на своите войници и офицери, които ги харчеха без мярка и купуваха едва ли не всичко, за да го изпратят на своите близки в родината си. Пазарът се наводни с банкноти. Цените на стоките бързо се повишиха, като минаваха от ръка на ръка. Стигна се до куриозни случаи. Стока продавана от един търговец на едро, след като мине през няколко ръце, се връща пак при първия, но с много по-голяма стойност. Настана паника сред търговския свят. Всеки търсеше начин да вложи парите си в нещо по-ценно, каквото вече трудно се намираше. Моята професия - пласьор на стоки - стана излишна. Самите търговци плъзнаха да си търсят сами стоки, за да пласират натрупаните в ръцете им новички, току-що напечатани банкноти. Габрово, като един от най-големите производителни центрове, беше наводнен от търговци, търсещи да закупят стоки. Един ден, след като се прибрах от обиколка и предадох големите поръчки на моя господар, ангросист в Габрово, останах изненадан, че той ги прие равнодушно, без какъвто и да е възторг, както правеше по-рано, и с навъсен тон ми каза: "Няма смисъл вече да пътувате, да харчите пари и да правите разноски, защото аз тук без усилия продавам всички стоки, които мога да закупя на много по-изгодни условия, веднага в брой, отколкото вие с вашите поръчки." Явно беше, че с тази моя кариера е свършено и аз съм на улицата. Не за първи път изпадах в такова положение, затова не се разтревожих много. Нещо ме успокояваше отвътре. При такива повратни точки в живота ми, моята мисъл особено трескаво работеше и още същия час, реших да стана търговец, и то не какъв да е, а търговец на едро. Макар да нямах пари и да знаех че за такава дейност те са важно условие, аз имах другите три по-важни елемента - личните ми качества, извора на стоките и познаването на пазарите. Идеята си споделих с близки и познати, но всички ми се изсмяха. Само моят по-голям брат и баща ми ме насърчиха и подкрепиха. От Габрово взех влака и право при Учителя, за да Му кажа и на Него за решението си. Когато стигам на Изгрева, гледам Той излиза от стаичката и се отправя към поляната, където играехме гимнастическите упражнения. Не обичах да хлопам на вратата Му, когато имах сериозни възли в живота си, сметнах, че е много удобно да Го настигна, веднага Му разказах за своя проект. Когато ме чу, Той някак отскочи настрана, като че ли пред него изведнъж се яви някакво чудовище. Погледна ме, обърна глава напред и продължи пътя си, без да ми каже нищо. Не посмях нито да Го настигна втори път, нито да повторя казаното. Тръгнах си с разочарование, но не се отказах от плана си. Със свойствената си енергичност за съвсем кратко време извадих документи за правотъргуване и така оформих юридически своя нов социален облик. Като търговец на едро, имах големи предимства пред всички други, които по това време искаха да се заловят с търговия, а и бях спечелил доверието и разположението на търговците на дребно, имах и значителни връзки с индустриалния и занаятчийски свят. Големият устрем, с който подхванах новата си работа, и добрият шанс много скоро дадоха своя резултат и аз се намерих на предната линия, всред утвърдените и опитни търговци на едро. През това време монетната система бързо се разстройваше. Правителството пусна освен банкноти, още и бонове с големи стойности, носещи и някаква лихва. Това се правеше с цел да се ограничи голямото наводнение от банкноти, които имаха по-малки номинални стойности, но това не донесе облекчение. За хората от стопанския фронт, беше напълно ясно, че страхотна инфлация залива страната ни. Стоките непрекъснато намаляваха, а цените им се повишаваха, особено на тези, които бяха по-необходими за нуждите на човека - храни, облекло, обувки. Заговори се за черна борса и правителството се видя принудено да вземе, енергични мерки срещу нея. Пътувайки един ден по линия та София-Варна, настанен в първокласно купе, срещу мен се случи да разговарят двама добре облечени господа. Разбрах, че са висши правителствени чиновници и усърдно разглеждаха въпроси от стопанския ни живот - черната борса и мерките, които ще се вземат за нейното ограничаване и ликвидиране. "Строгите закони, които ще въведем срещу това обществено зло, ще ни позволят да я премахнем" - заключи единият от тях. Разбрах, че срещу търговията и търговците ще се вземат изключителни мерки. Малко след това, в края на 1941 година, излезе закон срещу черната борса. В него между другото, за големи нарушения се предвиждаше смърт чрез обесване. С черна борса не съм се занимавал, не защото ме беше страх от закона, а поради отвращение от такава дейност. Стоките, с които търгувах, не бяха от най-належащите. След излизането на закона, продължих своята търговска дейност с голямо внимание. Самите производители обаче, поради липса на материали, не всякога можеха да се придържат към определения грамаж и да поддържат качеството на даден артикул. Това все пак беше подсъдно, но вината не беше моя. Погълнат от устрема на работата, тогава рядко се явявах на Изгрева. Но при първа възможност, след всяко мое пътуване из провинцията, аз се връщах там и колкото пъти се срещах с Учителя, Той все така с мъка и тревога ме питаше за моята търговия. А аз не разбирах гибелта, към която тя ме тласкаше. Явно с тези леки намеци, Учителя искаше да ми подскаже пропастта, към която отивам, дано сам да се досетя и да спра устрема си. Рязката намеса на Великите в живота на хората не им е присъща. Те правят това само в изключителни случаи. Но аз нищо не разбирах тогава и продължих. С излизане на закона, правителството усилено търсеше да поднесе на обществото показен процес, да закачи на въжето някой и друг търговец от голям мащаб за назидание и уплаха. И за това едрите търговци бяха внимателно следени. Срещу хората, които бързо прогресират, всякога е имало озлобление, така и срещу мен се породи голяма завист. Хората, които се въртяха около мен и искаха и те да имат голямо име, известност, възможности, представяйки ми се все за мои приятели и доброжелатели, ме наклеветяват пред властта и аз бях взет под око, тъй като според тях съм имал необходимите елементи, за да могат да поднесат на народа търсения от тях показен процес. Един ден, през лятото на 1942 година, при мен идва бай Ради, братът, който се грижеше за малкото ни земеделско стопанство на Изгрева, и ми казва: "Учителя иска да се достави един вагон въглища за отоплението на салона, където се държат беседите." Приех с радост задачата. По това време въглищата бяха дефицитни и имаше нужда от голямо тичане и грижа, за да ги имаме. Една от нашите каменовъглени мини, доколкото си спомням тази при гара Пирин, се управляваше от голямото акционерно дружество "Гранитоид", което тогава се занимаваше и с производство на цимент. Управлението на това дружество се намираше в голяма постройка до гара Подуене. Сетих се, че там имам познат чиновник, когото съм виждал да посещава и беседите на Учителя. Отидох право при него и съвсем откровено му казах, че искам вагон въглища от най-високо качество за нашия салон. Той прие поръчката, без възражение и уговорки. Благодарих му, платих стойността на вагона и си излязох. След седмица-две аз отново съм на Изгрева. Тъкмо съм пред южния изход на салона и Учителя се показа горе, на входната врата. Погледна ме и разбрах, че иска да отида при Него. Изтичах по стълбата. Изразът на лицето Му беше измъчен, съкрушен. С тих глас, едва чуто, ми каза: "Ще могат ли въглищата да дойдат до 15 август?". "Ще направя всичко възможно до тази дата вагонът с въглища да пристигне!" - енергично отговорих аз и допълних: "Да поръчам ли още един вагон?". "А не, не!" - със същия съкрушен глас отговори Учителя. Погледна ме с измъчения си поглед и си влезе. Наведох глава със смътни предчувствия, но мисълта ми литна пак към големите исторически събития, които по това време раздрусваха света. И помислих, какво ли особено голямо събитие ще стане дотогава? Не ми мина и сянка от мисъл, че могат да станат големи събития и то само на моята глава. Слизам набързо от стълбата и веднага отивам при нашия приятел от "Гранитоид". Намерих го там и най-настоятелно го помолих да направи всичко възможно вагонът с въглищата да дойде час по-скоро. Лицето му имаше чертите на честен човек и направи всичко възможно, за да удовлетвори молбата ми. След няколко дни получих известие, че вагонът е пристигнал на гара Перловец. Отидох с документите още сутринта на гарата, приех вагона и ангажирах всички каруцари и работници, които имаше там, с поръчението да закарат и разтоварят въглищата на Изгрева, а и да ги наслагат в бараката, която имахме за тази цел. При тази идеална организация всичко приключи някъде към обед. Изпратих работниците и каруцарите, като им платих богато за свършената работа. Напуснах бараката и гледам, че братята и сестрите се бяха наредили на масите за обед. Насочих се към Учителя, за да Му кажа, че задачата с въглищата е разрешена. Той се надигна от мястото си и ме погледна със същия, вече познат за мен, поглед. Аз се спрях и само за миг можах да си дам отчет, че цялата работа свърших по високия идеал, и защо ли така Учителя ме гледа, къде ли имам грешка? Знаех добре, че Той не обича при братски работи да се направи и най-малкия пропуск или да има някаква лична изгода. Гледах Го спокойно и смело, без да трепне в мен нещо, защото имах увереността, че всичко свърших с най-голяма чистота. Това трая може би секунда. Малко след това видях лицето Му да светва, погледът Му проникна в мен, пълен с топлота и нежност, вдигна ръка и каза: "Ти можеш да вършиш работа, ще останеш!" Не останах за обяд, тръгнах си почувствал, че онази неприятна тежест, която имах до този момент, отпада, като че ли някакви окови се свалиха от мен. По това време имах складове за стоки, както в София, така и в Габрово, който като производителен център беше на едно от първите места в страната ни. Работата ми се беше разраснала твърде много. На 15 август, сутринта, съм в склада си в Габрово. Предния ден имах шанса да ангажирам значително количество стоки от фабриките. И сега вече ги докарваха, но реших вместо да ги стоварят тук, да бъдат откарани с камион в София. За тази цел ангажирах един камион от транспортната агенция, с която работех редовно. Стоките се натовариха и пълният камион замина, претоварен. Приготвих и други пратки, по поръчки за провинцията и ги изпратих. Тъкмо привърших и агентите по стопанските нарушения влязоха. Беше около единадесет часа преди обед. Легитимираха се и заповядаха да преустановя всякаква работа. Почнаха да описват всичко каквото имаше там. Късно вечерта свършиха и ме откараха в полицейския участък. Участъкът беше стара, останала още от турско време сграда, която се намираше на мястото, където днес е построен хотел "Балкантурист". Там ме тласнаха в един арест, толкова мръсен и ужасен, по всяка вероятност непочистен още от времето, когато нашите възрожденци са лежали там. Сам бях, дойде нощта, за сън не можех и да мисля. Приседнах малко на един нар, по който имаше дебела кора мръсотии, а като се огледах, останах поразен, по стените над него една до друга пълзяха хиляди дървеници. Станах и цяла нощ останах прав. Призори те изчезнаха и можах само за кратко време да поседна и да подремна. Дни и нощи прекарах там самичък. Един ден гледам от една дупка да излиза мишка, толкова много й се зарадвах - живо същество до мен! Тя се обърна и като ме видя, избяга отново в дупката си. "Чакай не си отивай!" - завиках аз. Но, разбира се тя не схващаше моята мъка. Усмихнах се за първи път от толкова време. Какви чудеса са Божиите пътища и методи. Боговете бяха изпратили мишка, за да ми донесе радост. Радвах се, че не бях забравен. Но минаха още дни и нощи, докато най-после врата се отвори и ме извикаха в стаята на следователя. Връчиха ми обвинителен акт. В него се посочваше, че ме обвиняват в нарушение на закона за цените и снабдяването. Понеже намерената стока в склада ми не надхвърляше по стойност петстотин хиляди лева, то не можеха и да ме подведат по онзи член от закона, който предвиждаше смърт чрез обесване. Това беше първата облекчителна въздишка, която имах. Изпратената с камион за София стока, преди да дойдат агентите, ме спаси от най-лошия удар, да бъда подведен под онзи член от закона, който предвиждаше смърт. А тази стока в камиона беше за стотици хиляди левове. В обвинителния акт се искаше затвор за много години. Аз се възпротивих да го подпиша, тъй както беше мотивиран. Подписах го при особено мнение. През периода, когато следователите оформяли моето обвинение, един наш брат могъл да влезне във връзка с главния агент и поискал да узнае нещо за моята съдба. Той му отговорил, че на всяка цена ще понеса тежко наказание, макар че самият той вижда, че не са налице някакви престъпления, но понеже правителството иска да има показен процес - а за такъв моят случай бил много удобен - то и затова ще понеса тежкото наказание. По радиото, както по-късно ми казаха, се гърмяло за моя процес и за мен самия се сипели най-лоши изрази. Този наш брат отива при Учителя и му разправя за разговорите си с агента и заключението му, че ще понеса на всяка цена тежкото наказание. Учителя го погледнал и казал: "Въпреки това Николай ще бъде освободен!" На другия ден след подписването на обвинителния акт, под усилена стража, заедно с една психически разстроена жена, пешком ни закараха в град Севлиево. Движението, благодатният простор, синьото небе, яркото слънце ми подействаха ободрително. Когато стигнахме в помещението на полицейското управление, не знам по какви причини ме оставиха в двора. Седнах на една пейка и поради голямата умора и многото безсънни нощи, съм задрямал и сънувам, че държа в ръцете си голямо парче хубава червена диня, но тъкмо да захапя от нея и нечия ръка я отхвърли. Когато се събудих, бях радостен - имал съм и друг път случай да се убедя, че когато сънувам да ям хубави добре узрели и червени плодове, винаги съм имал и големи неприятности. Знаех, лошото ще се отмахне от мен. Така изтълкувах съня си, една утеха ме изпълни. След малко заедно с жената ни закараха в едно мазе. Вече беше настъпила нощта и за никакво спане не можеше да се мисли. Стоях прав и се разхождах, доколкото можеше, в тясното мазе. Жената се беше сгънала на единствената пейка и говореше несвързани приказки. Късно през нощта се умълча и разбрах, че е заспала. Така прав, разхождайки се от стена до стена, прекарах нощта, а на сутринта моят адвокат, който брат ми беше вече ангажирал, ме посети и ми каза, че ще бъда изпратен без право на гаранция в Търновския затвор. И наистина след малко бях натъпкан в някакъв затворен автомобил. От него не можех да виждам нищо, но от друсането разбрах, че се движим по шосе. Най-после колата спря, когато се отвори и слязох, бях вече в малкия двор на Търновския затвор - стар турски зандан. Отвори се една тежка желязна врата, през която ме вкараха и аз влязох в тъмен и непрогледен коридор. "Там в дъното от дясната страна има врата, ще влезеш в нея!" - изрева някакъв суров глас зад гърба ми. Закрачих с чувството, че отивам в ада. Най-после в тъмнината едва напипах вратата вдясно. Плахо я отворих и за моя изненада видях зала, не много добре осветена, пълна с хора, седнали, полегнали на нарове един до друг, които съвсем нямаха вид на много опечалени. Те възбудено ме приветстваха, като че ли бях техен близък, член от тяхното голямо семейство. Това беше едно голямо облекчение в тежкото ми потиснато състояние. Един приветлив човек, когото не бях виждал никога, но той ме познавал, даде разпореждане да ми се стори място. И аз се намерих на един от наровете, между хората със съдба, подобна на моята. В монотонния им и еднообразен живот и най-малкото събитие будеше голям интерес. Неписан закон при тези случаи беше, всеки новодошъл да разкаже не само причините за своето идване тук, но и цялото си житие и битие. Не направих и аз изключение. Те пък от своя страна имаха задължението, като новак да ме запознаят с режима и порядките на този специален институт на човешкото общество. Между затворниците в залата имаше и такива, лежали години наред, които така вещо познаваха наказателните закони, че всеки адвокат би им завидял. Те именно, като съдии разгледаха моя случай и определиха тежкото ми наказание, което би трябвало да ми се даде. И така, заредиха се дългите и монотонни дни и нощи. За голяма моя радост мястото на нара беше до тесен прозорец, откъдето можех да гледам някаква гора, възвишения и небето със своите промени. Всичко това внасяше в мен бодрост, но и осъзната мъка, че ние разбираме великите творби на Бога, едва тогава, когато изгубим възможността да се ползваме от тях. След около 40 дни бях предупреден, че ще трябва да замина отново за Севлиево, където ще се гледа делото ми. Опитните по съдебните процеси затворници, намериха, че моето дело се движи много бързо, щом за толкова кратко време е насрочено. Много от тях седяха с месеци, без да бъдат потърсени. В определения ден, по същия начин бях закарай в Севлиево и се озовах в съдебната зала. Влязоха и съдиите. Когато видях председателя на съда, който ме гледаше със суров и безмилостен поглед, аз изтръпнах, разбирайки тежката съдба, която ми се готвеше. Но при започването на процеса се оказа, че някакъв много важен и необходим свидетел не е налице и моят адвокат предложи, на съвършено законно основание, делото да се отложи. Съдиите нямаше как - приеха. Още тогава се реши, че то ще се гледа в Габрово, където състав от съдии периодически разглеждаше по-тежки дела. Отново бях върнат в затвора. Режимът ни там предвиждаше да ни извеждат на разходка или както се казва "на каре", преди обед и следобед по около едни час. Един ден, както се разхождах преди обед, гледам встрани от мен, малко над главите на другите затворници - Учителя! Видях Го напълно реално, но как, аз не мога да кажа. Гледа ме със светнало и приветливо лице. Това напълно ме успокои, разбрах, че ще бъда освободен и никаква присъда няма да ми наложат. След около двадесетина дни или може би месец, бях известен, че ще бъда закаран на делото в Габрово. Облечен по тогавашната затворническа мода - рае на широки ленти, аз бях закаран на гара Трапезица и от там за Габрово. По пътя за гарата, за моя голяма изненада и радост, срещнах моя по-малък брат. Интересна случка! Случайност ли, какво? Без уговорка и без да знам, той бил по това време в Търново и случайно минал по този път. Съдебната зала в Габрово беше претъпкана и то предимно от фабриканти, с които работех. Те бяха с основание много доволни от моето държание през време на следствието, тъй като нито един от тях не бях повлякъл след себе си в този процес. Този път съставът на съда беше друг. Едни благородни, интелигентни физиономии, готови да служат на истината и справедливостта. Прокурорът - също. Виждаше се, че не бяха повлияни от никакви правителствени съображения. Още в речта си прокурорът оттегли обвинението, че има спекула и сериозни нарушения по закона за цени и снабдяване. Съдът произнесе оправдателна присъда, като ми наложи само някаква незначителна глоба за неправилно водене на търговска книга. Цялата зала въздъхна с облекчение. Една ведрина, една атмосфера на задоволство заля всички, фабрикантите скочиха и бяха готови те да платят глобата. Настана приятно оживление. Всички искаха да видят и поздравят човека, облечен в особения костюм на широки раета. Още същия ден бях откаран отново в Търновския затвор. След изплащане на глобата и някои формалности, желязната решетка отново се тресна зад гърба ми и аз тръгнах, но този път към свободата, към простора, към живота. Колко велики неща са те, Господи, неща, които Ти само даваш! Изправих глава и благодарих на Учителя. В ушите ми ехтяха Неговите думи: "Ще останеш, ти можеш да вършиш работа!" Наистина останах, но Господи, дано свърша нещо за Твоята слава! Като се прибрах в София, най-напред се срещнах с Учителя, Който ме прие със същото лице и усмивка, както в затвора в Търново. След като Му изприказвах всичко, което Той знаеше много добре, ми каза: "Имаше сили против теб и за теб, но благодари, че в твоята градина се намира всичко, каквото потърсиш." Беше октомври 1942 година. Минаха години и един ден научавам, че Търновският затвор бил обърнат в музей. Това ме изненада и потопи в размисъл. Защо пък този затвор да бъде преустроен в музей? Ще кажат някои, че там са лежали политически затворници. Но в кой затвор не са лежали такива? За мен отговорът беше ясен - Учителя беше идвал там. Там, където са светлината, свободата и животът, там няма място за тъмнина, ограничения и смърт.

ШВЕЙЦАРИЯ Един топъл ден, се прибирам след работа от града и както всякога, пристъпих да седна на една от пейките пред салона, където обикновено се събирахме и разговаряхме по грижите и събитията на деня. Учителя много често идваше при нас и с това създаваше условие за смислени и полезни разговори. Гледам, Учителя беше седнал на една от масите и тихо разговаряше с една сестра. Досетих се, че разговорът е от частен характер и затова заех една пейка от съседната маса, малко по-настрана. В този момент около мен се събраха още други и подехме свой си разговор. Малко след това от града пристигна още един брат. Тъкмо седна и почна да говори, гледам Учителя, Който се беше сбогувал със сестрата, също обръща глава към нас и се заслушва. Този брат казваше: "Аз съм назначен като търговски консул в Швейцария. Там ще имам достатъчно време да проуча един въпрос, който отдавна ме вълнува за тази страна. В Швейцария живеят три народности - италианци, французи и германци. Искам да си изясня поради какви причини, защо и как така тези три народности живеят вече столетия наред в мир и разбирателство. Като имам достъп до библиотеките, ще мога да използвам и богатата литература по историческите и социални въпроси, още от най-стари времена. Така ще мога да дам напълно изчерпателен и научно обоснован отговор на този въпрос." В този момент погледнах към Учителя. На лицето Му беше грейнала усмивка, показваща чувството за съвършено погрешния и безрезултатен път, по който този брат беше решил да търси разрешението на въпроса. Аз отново обърнах погледа си към Учителя, очаквайки да посочи пътя към правилното разрешение. Този диалог с погледи беше мигновен. Учителя се обърна към брата и каза: "Из книгите в библиотеките разрешението на този въпрос Вие не ще намерите. Тези три народности живеят в мир, разбирателство и братски отношения, защото на Монблан има седалище на Бялото Братство. Благодарение на тяхното влияние, злото не може да се промъкне между народите там и да внася смут и раздори между тях." Всички се спогледахме с приятна изненада от неочаквания кратък, ясен и убедителен отговор. А братът въздъхна с облекчение, че се отърва от необходимостта да се рови в прашасалите томове на библиотеките. Една доволна усмивка грейна по лицето му. Разбира се, всеки ще схване, че не става въпрос за седалище на Разумни същества, облечени във физически тела като нашите. Швейцария е дадена от Разумния свят като модел за съвместно съществуване на различните народи. И човечеството трябва да се поучи от този резултат.

КРУШИТЕ Салонът, в който Учителя държеше своите беседи, и трапезарията, в която се хранихме при неблагоприятно време, бяха разположени под прав ъгъл и пред тях имаше засадени лешници и една дюля с разкошна корона. Под тези дървета бяха наредени дълги маси, на които се хранехме при хубаво време. На един обед съм седнал до Учителя. Раздадоха за десерт едри, жълти круши. Пред Учителя сложиха от тях в една чиния. Той взе една круша, отряза парче и ми го подаде. Като го изядох, ме попита: "Хубава ли е крушата?" Отговорих Му, че не ми харесва, че е кисела и стипчива. След това, от същата чиния, Той взе друга круша, отряза и от нея парче и ми го подаде. Тази круша беше сладка и ароматна, топеше се в устата като крем. Когато ме запита за нея, аз разбира се отговорих, че е много хубава. Погледна ме тогава, подаде ми цялата круша и ме попита: "Знаеш ли защо едната беше кисела и стипчива, а другата с толкова приятни качества?" Отговорих Му, че не зная. Тогава Той се усмихна и ми каза: "Киселата и стипчивата е получила повече от влиянията на Земята, а крушата с приятните качества е получила повече от влиянията на Слънцето." Спрях се замислен и Му казах: "Нима и растенията получават влиянията на космичните сили на нашата Слънчева система, на които представители са Слънцето, Луната и планетите, така както се приема от астрологията?". "Да, разбира се" - отговори Учителя.

ДОМАШНАТА ПОМОЩНИЦА Известно време бях търговски пътник на един ангросист в Габрово. Задачата ни беше да ходим из провинцията, да вземаме поръчки от търговци и занаятчии. И след като се изпрати поръчаната от тях стока, минавахме обикновено след месец да инкасираме сумите. Парите носехме в себе си, в чанта и при възможност ги привеждахме на нашите стопани. Беше ми се родило първото дете и понеже нямахме близки, а и жена ми ходеше в операта на работа, потърсихме домашна помощничка да го гледа. Отидох на съответното място, където се наемаха такива. Взех едно момиче и го заведох вкъщи. Запознах го с обстановката и задачите, които има да изпълнява. Ние всички след това отидохме на Изгревската поляна, като вкъщи остана домашната помощница. През този ден имах в чантата си събрани доста пари, които не можах да приведа на моя стопанин и тя си седеше, оставена вкъщи. На поляната беше Учителя, заобиколен от приятели, с които разговаряше. Застанах и аз да послушам. По едно време Учителя почна да ме гледа някак тревожно, поседях още малко, мислейки, че е просто така, но когато тези тревожни погледи не престанаха, оставих домашните, с които бях, и се затичах към къщи. Момичето го нямаше, избягало, като ме видяло, че идвам. Пот ме изби, докато отида до мястото, където бях оставил чантата с парите. Слава Богу, тя беше там. Като се съвзех, разбрах, че домашната помощничка задигнала само един дамски часовник и някои дреболии. Какво щях да правя, ако беше задигнала чантата, в която имаше значителна сума! Нямах мои пари, за да ги възстановя и как щях да се оправдавам? И този път Учителя ме спаси от голяма беда.

БАГАЖИТЕ, КОНЕТЕ И СВОБОДНИТЕ МИ РЪЦЕ Изкачването ни за Седемте рилски езера, отначало минаваше през Сапарева Баня и хижа Скакавица. Точно под хижата се издига стръмен баир, по който почти нямаше пътека, само някакви следи от такава. Това място беше най-трудното за конете, натоварени с багажите. Те вървяха пред нас на малка дистанция, ние бяхме неголяма група, сред която беше и Учителя. Някои от сестрите носеха малко ръчен багаж, а моите ръце свободни и от добро чувство, на няколко пъти посягах да поема от тях и аз нещо, но Учителя така ще направи, че аз все не успявах. Това не можех да си го обясня, но го приех и повече не правих опити. Като стигнахме точно до този баир и конете почнаха да го изкачват с лек скок на предните крака, обемистият багаж, вързан на самарите, се залюляваше и заедно с тях се изхлузваше един след друг. Янко, нашият опитен коняр, беше изпратил двама свои роднини и те уж познаваха конете, но в случая бяха безсилни. Конете един по един събаряха багажите със самарите и плахо се озъртаха. Стигна се до тревожно положение. Аз разбрах причината за тези провали - долните колани на самарите не бяха добре притегнати, бяха хлабави. Конярите почнаха грубо да ругаят конете. Аз изтичах до тях и им казах: "Спрете конете на място! Те не са виновни, ами вие не сте затегнали долните колани на самарите!" Спряхме върволицата от коне. Най-напред натоварихме отново тези, които бяха съборили багажа, като здраво притегнахме долните колани на самарите, после и останалите. Така реорганизирани, те тръгнаха отново и никакво произшествие не последва. Горе пред хижата беше Учителя, погледна ме и по леката Му усмивка разбрах: "Видя ли, защо трябваше да ти бъдат ръцете свободни!" Оттам до бивака на второто езеро, аз бях неотлъчно до конския керван. Така стигнахме благополучно.

ПОБЕДИТЕ НА ГЕРМАНИЯ ПРЕЗ ВТОРАТА СВЕТОВНА ВОЙНА По време на най-големите успехи на Германия, през Втората световна война, преди да почне похода си в Русия, срещам Учителя, беше тръгнал към поляната. Започнах да Му разправям за тези успехи и изгледите, които се очертават и лансират за блестящия изход и бъдеще за Германия. Той ме погледна, не ми каза нищо, но по лицето Му се появи една такава изразителна гримаса, че аз веднага разбрах - това няма да стане, а и Германия ще претърпи провал.

ОСАТА По обяд, през един горещ летен ден, се прибирам вкъщи. Гледам в съд с вода, поставен на слънце, да се дави една оса. Исках да й помогна да излезе от това положение и затова си послужих да я извадя с първия предмет, който ми попадна в ръка. Това беше малко кръгло огледалце. Поставих огледалцето пред осата, тя бързо мина по него и още по-бързо ме ужили по палеца. След малко ме засърбя ужиленото място, скоро този сърбеж премина навсякъде. По тялото ми излязоха жълти петна, които бързо растяха. Не можах повече да стоя на крака. Легнах на легло, а близките ми, изплашени, отидоха при Учителя, да искат от Него помощ. Уплаших се и аз, още повече, че наскоро бях чел за един владика, починал от ужилване на пчела. Учителят посрещнал близките ми и им казал: "Няма му нищо, да пие топла вода." Пих топла вода, почувствах облекчение, а малко след това вече бях напълно здрав. Ободрен, отидох на поляната, където играехме гимнастическите упражнения. Гледам Учителя е там. Като ме зърна, усмихна се, приближи се и ми каза: "Ти малко се поуплаши, знаеш ли какво значи това?". "Не, не зная" - отговорих аз. "Това значи - продължи Той, - че ти не трябва да даваш път на злото." Замислих се и си припомних един разговор, в който Учителя изтъкна, че когато човек има да разрешава някой въпрос, то и бялата, и черната ложа му дават съвети и препоръки. А човек е свободен да избира. Избере ли препоръките на Доброто, злите агенти се оттеглят и човекът остава да се проявява под влиянието на добрите сили: "Не давай път на злото"; "Пазете се от препоръките на тъмните адепти, защото без да усетите, те ще ви заробят".

АТОМНАТА ЕНЕРГИЯ През пролетта на 1942 година имах предприятие за търговия на едро. Един ден, следобед, като седях в магазина си, в мен се породи непреодолим подтик да отида на Изгрева. Времето беше потискащо облачно, но това не ме спря. Като стигнах горе, при трапезарията и големия салон, където обикновено се срещахме, нямаше никой. Поседях в очакване, но никой не дойде. Изправих се пред вратата на салона и се загледах в далечината, като мислех и търсех оправдание за този подтик, породил се така неочаквано в мен. Заключих, че идването ми е било напразно. Нито можах да се видя с някого, нито пък да свърша нещо. Свикнал съм да търся всякога оправдание на изразходеното време. В този момент вратата от стаичката на Учителя се отвори и Той излезе навън. Обърна се към мен, вдигна ръката си и ми каза със спокоен, ясен и изразителен глас: "Помни, такъв велик ден не сте имали!" Аз Го погледнах и се изненадах - приличаше на някакво неземно същество, идващо от някакъв далечен мир. Очите Му отразяваха светлина, носеща се от безпределни глъбини. Той всякога ходеше с добре вчесана коса, но този път тя беше някак бухнала и малко разрошена. Всичко това ми направи толкова силно впечатление, че никога през живота си не можах да го забравя. След като ми каза тези думи, Той се прибра. Този път имах чувството, че не трябва да питам нищо за пояснение. След това поседях още малко, изненадан и възбуден от това, което беше станало. Какво ли не ми минаваше през главата! Но имах чувството, че някакво епохално събитие е случило в света. По това време ние и целият свят искахме само едно - мир. Денят, в който щеше да настане мир, мислех си аз, щеше да бъде най-великият ден. Още щом се прибрах, се залепих до радиото. Тогава почти редовно слушах чуждите станции за новини. Очаквах някаква голяма новина, но все нищо и нищо, война и само война вилнееше по света и никакви признаци за нейното прекратяване. На другия ден със същото усърдие въртях копчето на радиото, но нищо успокоително. Срещнах се с някои приятели и с възбуден интерес ги разпитах дали пък те не знаят за края на този сатанински танец върху гърба на хората. Но за съжаление, всички отговаряха отрицателно. Демонът широко размахваше своята коса и помиташе човешките глави, като носеше навсякъде ужаса на ада. И така минаваха дни, седмици, месеци и години даже, но мирът - най-желаното нещо за хората не идваше. Обаче в моето съзнание случката, която ви разказвам, се запечата като клише. Тези думи на Учителя, този израз на лицето Му, тази дълбочина на погледа, търсеха своето оправдание. Когато светът през 1945 година беше разтърсен от атомната бомба над Хирошима и Нагазаки, излязоха по книжарниците и първите трудове, в които се разказваше за чудовищните възможности, които се крият във веществото, за грамадната сила заключена в онази частица наречена атом. Малкото равенство от три букви Е = m.с2, написано от ръката на един гениален човек - Айнщайн, слезе от отвлечените математични изрази и доби реален и напълно практичен израз, готов да помогне на хората. Разбра се, че веществото е кондензирана енергия - само един грам, от което и да е вещество заключва в себе си двадесет и пет милиона киловатчаса енергия, толкова, колкото енергия може да даде най-голямата в света водноелектрическа централа в продължение на десет часа. Всички по-събудени хора с интерес и жажда за знания се нахвърляха върху всяка книга, която третираше въпроса за атома. Съвсем непресилено един журналист беше отбелязал, че всяка книга, заглавието на която започва с буквата "А", се разграбва моментално. Излезе и наяве, че една група от хора, ярки представители на човешкия род, дълбоко са проникнали в битието и са могли да открехнат завесата към един нов свят на първичните сили в Природата. С голяма жажда се потопих и аз, за да изучавам този нов, чуден свят, света на микрокосмоса -велик и необятен. Запознах се с могъществото на елементарните частици, техните свойства да проникват навсякъде и да правят чудеса, за които ние сме все още слепи. В една от тези книги ми попадна следния израз: "През пролетта на 1942 година известният учен физик Енрико Ферми, по произход италианец, бомбардирайки атома на уран 235 с неутрони, можа да осъществи разпадането на веществото чрез верижна реакция и с това атомната енергия беше вече в ръцете на човешкия род". Прочитайки тези редове, цялата случка, която преживях през пролетта на 1942 година пред салона с Учителя, намери своя отговор. Тази случка седеше у мен всякога, като ребус, който чакаше своето разрешение. И ето, че с прочитането на тези редове, аз разбрах за какво е бил този велик ден. През този пролетен ден Великият Разумен Свят даде на човешкия род възможността да се докосне до още едно грамадно благо на Бога. Могъща и неизчерпаема сила! Дано човечеството използува тази сила само за своето добро. До този момент (годината е 1970), човешкият род се е въздържал да се хвърли в сатанинска схватка, възпиран от неограничените възможности на тази енергийна сила. Че наистина това е така, личи от изказването на английския министър-председател Макмилан, публикувано в нашите вестници преди години. Той е казал: "Ако ние имахме само обикновеното оръжие, то отдавна щяхме да бъдем във война". Ясно е, че атомната сила възпира човешкия род от ново безумие. Но имам разбирането, че ако човечеството не поумнее и се хвърли в една нова кървава баня, то това ще бъде и последната война на планетата Земя.

ДАФИНКА Между нашите сестри имаше една нова, с много деликатна физика. Казваше се Дафинка, беше неизлечимо болна. Намери се, че предимствата, които Изгрева има в климатично отношение ще са от голяма полза за нея. Тези, които й бяха по-близки, взеха грижата присърце и й направиха малка дървена къщичка по-настрана. Аз не бях така близък до този случай, за да знам причините за нейното заболяване и защо тя не можа да оздравее. Един ден, чета за изпит в стаята си, а единият ми крак зачервен, подут, боли ме и не ми дава спокойствие да се занимавам. Чудех се какво да го правя, а не обичах да безпокоя Учителя за такива случаи. Досадната болка все повече и повече се усилваше. В този момент някой почука на вратата ми, отварям и пред мен застава сестра Василка, едричка и много симпатична наша сестра. "Брат Николай - обърна се тя към мен, - сестра Дафинка почина и Учителя каза някой да се погрижи за нейното погребение." Какво да правя? Знаех, че уреждането на такива случаи е свързано с много ходене. Нямахме телефон - нито ние, нито пък наблизо, а за използване на някакво превозно средство не можеше и да се мисли. Оставаше единствено ходенето, за да се уреди всичко. А как да тръгна с този болен крак? Озърнах се да видя дали няма някой друг брат да ме замести, но нямаше и реших, макар и да се влача, трябва да тръгна. Умих и масажирах крака преди да надяна обувките и чудо библейско! Отокът спадна, тревожният червен цвят се махна, а болката съвсем изчезна. Кракът ми вече беше здрав. Скочих и полетях към града за изпълнение на задачата. Там от служба на служба, уреждах формалностите. Най-после трябваше да отида на гробищата в село Орландовци, за да поръчам да дойде катафалката, която да прибере тялото. Дотам също отидох, без да използвам превозно средство. След като се срещнах със съответния чиновник и му дадох необходимите указания, помолих го няколко пъти да прати катафалката веднага. Той беше любезен и обеща да изпълни молбата ми. Доволен, че свърших благополучно и акуратно възложената ми задача, тръгнах обратно към Изгрева. В характера ми беше всяка работа, която имам да изпълня, да стане без отлагане и по възможност по най-бързия начин. Този метод прилагах при всички случаи. Приложих го и сега, без да познавам приетите от обществото порядки при такива случаи, действах по моя си начин - светкавично. Както всякога моята мисъл се ръководеше от очевидността и последователността. Щом като Дафинка е починала, какво оставаше? Тялото й по-скоро да се хвърли в трапа, като вече напълно непотребна вещ. Движех се енергично, исках да стигна на време преди колата, за да мога, ако има нужда да помогна при товаренето. Стигнах до Орловия мост, при езерото с рибките и тръгнах пряко по една неоформена пътека, която минаваше покрай обсерваторията, там където сега е плавалнята. Тъкмо навлязох в гората, изведнъж изгубих способността да се движа. Силите ми някак ме напуснаха. Почувствах се като балон, който бързо се изпразва. Едва можах да се присвия до един бор. Нямах никакви болки преди или каквито и да е било признаци за нещо нередно в моя организъм. Никаква тревога не ме вълнуваше. Така седях може би половин или един час. Изведнъж почувствах как бързо се изпълвам със сила. Балонът се наду до краен предел и аз хукнах към Изгрева. Когато стигнах там, пред мен е отново сестра Василка: "Какво стана?" - тревожно я запитах, чувствах се виновен за моето необичайно закъснение. Тя говореше спокойно и с мек тембър ми каза: "Брат Николай, катафалката дойде и ние съобщихме на Учителя, но Той каза тя да дойде отново утре, защото сестра Дафинка още не се е излъчила". Спрях се смаян и със страшно угризение. Сега разбрах това, което се беше случило в гората и защо е станало. Учителя ме беше спрял там. Иначе щях да дойда и без да питам никого щях да я натоваря на катафалката, на гробищата, и оттам право в трапа. Порядките и церемониите нито ги знаех, нито ги зачитах. Важно беше за мен задачата да се свърши бързо и без отлагане. Сега разбрах каква грешка и какви непознати за мен беди щях да допринеса за милата Дафинка. Навел глава, с мъка в душата и с радост от избегнатото, се прибрах в стаята си. През този ден бях преживял две библейски чудеса.

БАСТУНЪТ През учебната 1930-1931 година, бях назначен като учител в новооткритата прогимназия в село Желява, Софийско. Учителствах само една година. Селото е отдалечено от София на около 25 километра и тогава нямаше никаква връзка с града. Подбалканската линия се строеше и щеше да мине само на пет километра от селото, но не беше още готова. Връзката с града се осъществяваше пешком, със случайни каруци или по железопътната линия за Пловдив, като се използваше гара Новоселци, сега Елин Пелин, и от там 17 километра път пешком към Желява. Аз използвах най-често влака до Новоселци, когато исках да отида до София, а това правех често, почти всяка събота, за да мога да посещавам неделните беседи, да се видя с Учителя и с приятелите. А неделя вечер се връщах обратно. Влакът от София тръгваше късно, мисля че беше след 21 часа, пристигаше в Новоселци към 22-23 часа и от там пешком към селото. Пътя до Желява минаваше през село Столник, където имаше много свирепи кучета. През нощта цялото село екваше от техния вой. Още през първото ми минаване разбрах, че ще трябва да нося със себе си бастун. На следващата седмица, когато отново дойдох в София, едва късно в неделя, малко преди да си тръгна за селото, се сетих за бастун. Помислих малко и реших да отида при стенографките да ми посочат откъде мога да си набавя. Те живееха и работеха в една оригинално направена полукръгла дървена къщичка, разположена в рядката горичка, непосредствено до поляната, на която правехме утринните упражнения. Освен своята работа да дешифрират и коригират беседите на Учителя, които се пускаха за печат, те играеха и ролята на информационно бюро, бяха осведомени за всичко, защото всеки, който идваше на Изгрева, особено приятелите от провинцията, първо отиваха при тях. Даваха всестранна информация по всички въпроси за живота на Изгрева, а пък от своя страна приемаха новините от външния свят. Тази осведоменост им даваше възможността при разни нужди да бъдат в услуга, което правеха с най-голямо удоволствие. Като влязох при тях, те си работеха както всякога върху стенограмите, но малко се изненадах, че и Учителя беше там. Попитах за бастун, сестрите ми отговориха, че за съжаление нямат. Учителя слушаше, и когато свърших и си взех сбогом с Него, той нищо не ми каза, но ме погледна с особено изражение. Нямах време повече да търся другаде и потеглих без бастун. На гара Новоселци от влака слязох само аз. Влакът замина и гарата опустя. Тъкмо да поема пътя за селото, гледам един селски бастун подпрян до една от постройките там. Огледах се да видя да не би някой да го е забравил, но нямаше никой, цареше пълно безмълвие, защото и чиновниците се бяха прибрали. Поозърнах се още малко и взех бастуна, пратен ми от Небето. Спомних си израза, който имаше лицето на Учителя при сбогуването ни, и разбрах смисъла му. Благодарих и дълго мислех за вниманието, с което ни обграждаше и следеше и за най-малките ни нужди. Когато минавах този път през село Столник, свирепите кучета имаше от какво да се респектират.

ВСЯКА РАБОТА ПО ВСИЧКИ ПРАВИЛА Големият салон на Изгрева, в който Учителя щеше да държи своите беседи, беше готов към края на лятото на 1927 година. Дойде и есента, и първите признаци на идващата зима бяха налице. Трябваше да се помисли за отоплението на салона. По това време ползвахме печки тип "Перник", които горяха само с дърва и въглища, друг начин нямаше. Старшият брат, домоначалникът, докара една голяма печка от този тип и кюнци, а ние младите трябваше да я поставим. Точно в този момент ми се наложи да отида в града по важна и неотложна работа и затова помолих други да ме заместят. Върнах се едва привечер. Гледам печката и кюнците поставени и наредени, но братята бяха посърнали. Те бяха приклекнали пред слона, унили и с наведени глави. "Какво има, какво е станало, поставихте ли добре печката?" - запитах ги бързо аз. Най-после един от тях, хленчейки ми каза: "Ах, поставяхме я цял ден. Но Учителя идваше и все беше недоволен от нас." От многото случаи, които съм имал при работа с Учителя, съм разбирал, че Той държи всичко да се свърши най-прецизно и безупречно, без никакви пропуски - по всичките правила да бъде - както Той често обичаше да казва. Влязох в салона, внимателно разгледах печката и наредените кюнци и видях, че един от тях е поставен неправилно. Те много пъти са ги слагали, но не са могли да забележат грешката си, която на пръв поглед беше незначителна и мъчно уловима, за това отново са ги поставяли с тази грешка. "Дайте да свалим кюнците!" - им казах аз. Поправихме грешката и когато всичко беше готово, Учителя влезна в салона. Изправих се пред Него и зачаках спокойно. Една топла усмивка грейна на лицето Му и с мек, тих глас каза: "Сега е добре!" "Толкова малък пропуск, а цял ден ни измъчи" - усмихнаха се приятелите. За ученика малките и големите пропуски са еднакво важни.

КОНЦЕРТ В нашите среди на Младежкия окултен клас, дойде един младеж, който беше следвал музикална академия във Виена. Казваше се Киселков. Той всякога носеше със себе си своята цигулка и единствената тема за разговор с него беше музиката и цигулковото изкуство. По това време Учителя държеше своите беседи на улица "Оборище" №14. Беседите бяха в сряда и петък във вечерните часове за Школите, а в неделната сутрин от 10 часа - за всички. Много често, когато Учителя излизаше на малката катедра, от която говореше, носеше със себе си и своята цигулка. Тогава свиреше чудни мелодии, които ние разучавахме. Една сряда, след обичайната молитва, Учителя се обърна към брат Киселков и го покани да посвирят. И двамата отвориха цигулките, настроиха ги и изсвириха едни бързи вариации, много подобни на тези, които Паганини е създал. Никога дотогава не бях виждал и слушал Учителя да свири така. Дуетът продължи доста време, а след като затвориха цигулките си, Учителя започна своята беседа. На другата сряда се повтори същото. Отново зазвуча вълшебна музика. Тези два концерта оставиха в мен дълбоки следи и мисля за тях, почти всякога, когато слушам музика. По онова време често посещавах концерти, давани от знаменитости на цигулковото изкуство, но никога не чух от тях музика, която да остави такива следи в душата ми. Един ден, след като беше минало доста време от това събитие, група приятели сме се събрали около Учителя и стана въпрос за музиката. Използвах една малка пауза: "Учителю, такава музика, каквато чух от вас и Киселков на "Оборище" №14, преди да почнете лекцията си, не съм чул никога след това." Той ме погледна и ми каза: "Ти ще имаш възможност да чуеш и по-хубава музика от тази. Но този, който свиреше с мен не беше Киселков." Това ме изненада, но разбрах какво искаше да каже Учителя. Още тогава реших да намеря Киселков и да го запитам, как той е преживял този концерт и какво той ще каже за него. По това време този наш приятел се беше оттеглил от Братството, обаче много често сутрин, като отивах за работа, го срещах по една от софийските улици да носи мляко и други продукти. Разбрах, че се е задомил. Още на следната сутрин след разговора с Учителя го срещнах. Много се зарадва, като му се обадих. Поразговорихме се малко по обичайните за такива случаи теми и след това му казах направо: "Помниш ли концерта, който дадохте с Учителя в салона на улица "Оборище" №14, преди лекцията Му?" Той ме погледна с изненада, замисли се, явно че се ровеше в съзнанието си и най-после ми каза: "Николай, аз нищо не мога да си спомня за такъв концерт!" Помълчахме още малко, сбогувах се приветливо с него и си отидох на работа, мислейки все за този случай. Наистина, той нищо не можеше да си спомни за това изключително събитие, защото не е участвал в него.

МОРИЯ И КУТХУМИ След Първата световна война човечеството беше преживяло безсмислието на егоизма, на чудовищната лакомия и на вкостенелите назадничави идеи - че силният трябва за ограбва благата на мирния и работлив човек, за да живее охолно и безгрижно, за да командва и управлява. Но въпреки това имаше все още хора, които бяха проводници на тези идеи. Те не знаят един велик, основен закон в природата, който беше изнесен от Учителя така: "Всяка сила, колкото и голяма да е тя, щом върши насилия и беззакония, ще дойде друга, по-голяма от нея сила, която ще я ликвидира." Историята по блестящ начин е показала правотата на този закон. Къде са великите империи на древността? Вавилонската, Персийската, Египетската, Римската, империята на Александър Македонски или на Чингиз Хан и коя ли още не? Тези разбирания бяха хвърлили човешкия род в една безумна кървава баня, в която загинаха милиони хора, съпроводена с чудовищни разрушения, мъки и страдания. След това в човечеството се събуди подтик да намери смисъла и порядъка на този свят. Появи се жаждата към нови идеи, нови мисли, нов живот, едно ново, по-съвършено, човешко общество. Всичко това създаде условията за раждане на ред идейни течения, които бързо намираха почва в жадния човешки ум. Едно от тях беше и Теософското движение, което имаше своето седалище в Индия. То се прие и у нас и неговите последователи пълнеха страната ни с преводна и оригинална литература. Те прокарваха мисълта, че учението им се ръководи и вдъхновява от двама велики Учители със свръхчовешки качества - Мория и Кутхуми. Изтъкваха, че живеели някъде в Хималаите, но не казваха къде, както и не поясняваха дали тези Учители са във физически тела или в някакви други - за каквито те в своята литература тъй много говореха - тела, които могат да видят само избраници. Образите на тези Учители бяха отпечатани на картички в обикновен формат и се разпространяваха от последователите им. От гледище на естетиката, образите бяха безупречно красиви. От френологично гледище напълно отговаряха на образи с изключително високи качества. Беше много приятно да ги гледа човек. Обаче съм се запитвал, ако наистина това са великите създатели и ръководители на Теософското учение, защо тогава имаше смисъл тези, които изнесоха първи пред света това учение - Блаватска, Ани Безант, Ледбийтър и други, да издигнат и оповестят човека Кришнамурти като Миров Учител, като нов Христос, щом като не един, а двама има? Този въпрос така си оставаше в мен без отговор. Един ден група братя и сестри се бяхме събрали в салона за хранене. Някой беше донесъл картичките с образите на Мория и Кутхуми. Всички с оживление започнахме да ги разглеждаме, най-вече от гледище на френологията. Изведнъж, както бяхме се навели над тях, вдигам глава и гледам през прозореца на салона, Учителя излиза от стаичката си. Веднага блесна в мен идеята да отида и да Го запитам за тях, какво Той ще каже. Грабнах картичките и право при Него. Пред Учителя бях всякога свободен, естествен и непринуден. Показах Му ги и казах: "Учителю, какво ще кажете за тези двама велики Учители?" Той ме погледна, усмихна се и каза: "Такива ще бъдат хората след две хиляди години." Разбрах - това са идеалните образи на хора от далечното бъдеще, дадени от много способен художник. Въпросът, който си бях задал получи отговор. А по-късно научих, че известният руски художник Рьорих е нарисувал тези образи, по време на експедицията си през Хималаите.

СПЕСТЯВАЙ ПО НЯКОЙ ЛЕВ Като младеж следвах в Университета, но поради оскъдни средства трябваше през свободното си време и през ваканциите да работя. Изкарвах добри пари. Но поради липса на чувство за пестеливост, средствата, които получавах се разпиляваха по начин, който и сега, след толкова години, не мога да си обясня как ставаше. Работех предимно по строежите, работата беше по-скоро случайна - когато и каквото намеря. Най-после, като приключих образованието си, се залових и на постоянна работа, с редовна месечна заплата. Станах отговорник на един магазин за кожени изделия, открит в София от габровски фабрикант. Той ме познаваше и разчиташе на моите морални качества. Живеех на Изгрева заедно с моя по-голям брат, в една от двете стаички на дървената къщичка, която ние, пет души братя, си бяхме построили. Живеех безгрижно, тихо и съвсем спокойно, като смятах, че животът ми ще тече все така без промени, без изненади. Моята майка, която живееше в Габрово, често ни идваше на гости. Една вечер, когато се прибирам от работа, гледам Учителя е в стаичката ни и разговаря с майка ни. Щом влезнах, Той прекъсна разговора с нея, обърна се към мен и ми каза: "Ти спестявай по някой лев." Аз се изненадах от думите му, тъй неочаквано отправени към мен, и то за нещо ненужно и неоправдано, според начина, по който тогава мислех. Затова думите Му се плъзнаха през съзнанието ми и не намериха място там. Аз работех и имах чувството на пълна сигурност, че съм необходим служител за работата на моя работодател. Съвсем не намирах да помисля, че ще дойдат много големи и резки изненади в моя живот. Не мина много време след тази случка и съвсем набързо, необмислено и неподготвено се задомих. Жената, с която се събрах имаше брат, който започна често да идва в магазина, където работех. Това направи лошо впечатление на моя работодател. Той го познаваше, сега вече мой роднина, но виждаше в него един не дотам благонадежден човек, способен да ми повлияе, за да се почне една злоупотреба с имуществото в магазина, който ми беше поверил. Виждах, как безпокойството и подозрението постоянно нарастваха, но не намерих начин да ги отстраня. Изненадващо за мен, моят работодател изчака активния период на търговия със стоки от този род около Коледните празници, Нова година и на първи януари 1938 година, като новогодишен подарък, аз бях освободен от работа. Посред зима, младоженец, без работа и пари. Още на другия ден почнах с най-голямо усилие да търся каквато и да е работа, но беше зима, мъртъв сезон. Тогава, още с почването на зимата, строежите се преустановяваха, а друга работа не можех да намеря. Два месеца подред бях в мъчително напрежение, немотия и оскъдица, непрекъснато от сутрин до вечер ходех да хлопам, да търся работа, за да мога за изкарам някой лев за най-насъщни нужди. Тогава се сетих и разбрах това, което Учителя ми беше казал: "Спестявай по някой лев." Ако бях Го послушал, нямаше да преживея така тежко този мъчителен за мен период. На първи март, същата година аз бях отново на редовна работа, благодарение на един много мил и прекрасен наш брат. Но вече с една мъдрост повече в себе си.

НАПОЛЕОН БОНАПАРТ Много обичах да разговарям с Учителя за събития, които човешкият род е преживял в своята история. От тези разговори съм разбрал, че планетата Земя е предоставена на хората. Те сами ще трябва да оправят живота на нея и отношенията помежду си. Великите Братя само ще помагат и съдействат в изпълнение на задачите за идването на едно Царство Небесно. Тук са хората, които ще трябва да направят от Земята една Райска градина, в която да живеят щастливо. В един такъв разговор, стана въпрос за Наполеон. Учителя ми каза: "Наполеон беше изпратен от Бялото Братство с три задачи: Да отнеме светската власт на папата, да премахне феодализма в Европа и най-после да направи Съединени щати от държавите тук. С първите две задачи той се справи, но с третата се провали. С това той не изпълни напълно възложената му мисия." Учителя всякога е подчертавал, че всеки един план на Бялото Братство ще се изпълни, когато и да било. Ако един пратеник не го осъществи. Те изпращат друг, дотогава докато се намери такъв, който да го изпълни. В хода на големите исторически събития и силите на Доброто, и силите на Злото, изпращат свои представители на първите отговорни места. Едните работят за благословението на човешкия род, а другите, за да донесат разруха и страдания, от които пък хората ще се поучат.

ТОВА, КОЕТО Е ТРУДНО ЗА ХОРАТА, ЗА БОГОВЕТЕ Е ЛЕСНО Един неделен ден, малко след 9 септември 1944 година, отидох в село Мърчаево. Част от тревожните дни около бомбардировките над София Учителя прекара в това село. Там всякога имаше наши братя и сестри, особено през неделните дни. Разпилени от събитията, беше приятно да се срещне човек със своите близки и да сподели вълненията си. Между другото, там се срещнах със сестра Йорданка Д-р Жекова, която съдействаше в дребни услуги на Учителя. В разговор с нея, тя ми каза: "Учителя като че ли иска да отиде на Изгрева. "Аз веднага съобразих големите трудности, с които е съпроводено точно сега едно отиване там. В разрушена София движението на трамваите не беше още възстановено. Пък и сега, в този слънчев ден, навалица колкото щеш, блъсканица и навсякъде претъпкано. Как ще пътува Учителя през това гъмжило от Мърчаево до Изгрева? Това много сериозно ме разтревожи. Реших, ако наистина Той иска да отиде там, да изпратя по-малкия си брат, който беше дошъл с мен, да вземе от Княжево или даже от София лека кола, с която да закараме Учителя. Но дали ще намери такава и дали ще се съгласи шофьорът да дойде чак тук в това кипящо време, беше много сериозен въпрос. А друго разрешение не виждах. За да бъда обаче сигурен в намерението на Учителя, реших да отида да го попитам. Похлопах на вратата, влезнах при Него и Го запитах дали наистина иска да отиде на Изгрева. Той ме погледна и така ми отговори, че аз не можах да разбера, иска или не иска. Нищо не разбрах от думите Му. Бил съм всякога свободен пред Него, но не знам защо, този път почувствах, че е неудобно да Го запитам втори път или да поискам пояснение за това, което ми каза. Излязох на двора малко смутен и седнах на пейката, като реших да чакам и ако тръгне, да го проводя и използвам всички възможности, за да го улесня. По това време разполагах със средства и всякога носех в себе си достатъчно пари, ако въпросът стигне до тях, да ме ползват. Така че в това отношение бях спокоен. Не мина много време, гледам Учителя излиза облечен, с шапка и бастун в ръка и тръгва. Тръгнах и аз с Него. За мен нямаше съмнение, че отива на Изгрева. С него тръгнаха и някои други братя и сестри. Вървяхме из пътя за Владая един до друг. Той беше мълчалив, съсредоточен и някак потиснат. Колко пъти се помъчих да започна разговор с Него, особено по бурно развиващите се събития, пълни за нас с неизвестност, но така и не успях. На всички въпроси ми отговаряше сдържано и със символи, които аз не разбирах. Схванах, че за разговор моментът не е подходящ. Млъкнах, ровейки с мисълта си да търся светлина в непрогледния мрак на бъдещето. Така, мълчаливи, стигнахме до село Владая. Там вече, макар и на големи интервали, циркулираше рейсова кола до Княжево. Когато колата дойде и насъбралият се народ на малкото площадче, бързо я напълни, последен се качи Учителя и аз след Него. В колата беше останало накрая на последната седалка едно местенце. Той седна и скромно се присви, като се стараеше да заеме възможно най-малкото пространство. Стоях прав до Него и Го гледах, и се възхищавах, как едно тъй голямо величие приема с удоволствие най-малкото и най-последното. Спомних си тогава Неговите думи: "В този свят аз съм най-малкият." Пред очите си имах един прекрасен урок по скромност. Стигнахме в Княжево и в голямото оживление, което кипеше там, тревожно се заозъртах да видя някаква кола. Погледът ми се спря върху симпатичен човек, облечен във военна униформа, застанал до лека кола. Щом се запътих към него, останах приятно изненадан, когато той любезно си предложи услугите и чевръсто отвори вратите на колата, за да влезем в нея и да се настаним. Седнах при шофьора, а Учителя и още един брат на задната седалка. Из пътя чувствам как Учителя с мисълта си ме пита дали имам пари да платя, отговорих Му по същия начин, че имам и с радост ще сторя това. Но този тревожен диалог продължи и престана чак, когато извадих от джоба си турлото с банкноти. Разбрах, че Учителя знаеше, че имам пари, но искаше да провери моята готовност да заплатя две хиляди и петстотин лева, които шофьорът поиска за услугата. Не знам кой беше измислил думата "турло" - връзка банкноти свити на мамул, но тя беше придобила популярност всред стопанските среди по онова време и влезе в ежедневния ни речник. Стигнахме на Изгрева през сгромолясаните сгради. Бях предоволен от благополучното разрешение на въпроса, който тъй много ме беше измъчвал. С каква лекота Боговете разрешават трудностите, които нас хората ни измъчват.

ЗАПАС Още преди войната, от 1938 година нататък, всички мъже у нас на възраст от 20 години нагоре докъм 45-60, минаваха запасно военно обучение за няколко месеца, като някои от тях многократно бяха извиквани. През този период и аз получих повиквателна бележка да се явя на преглед, за да ме вземат запас. Тръгвайки от Изгрева, където живеех, не се обадих никому, нито даже на Учителя. Из пътя срещнах една наша сестра, с която влязох в разговор. Между другото й казах за моята повиквателна. Тя, малко разтревожено, отива при Учителя и Му казва за моя случай. Учителя спокойно я изслушал, усмихнал се и казал: "Николай няма да отиде сега запас. Ще го върнат." И наистина, когато отидох на местоназначението, за да се явя по предписанието пред някаква военна комисия, останах изненадан от резултата на прегледа. Бях напълно здрав и доколкото разбирам, с напълно нормални сетива и способности. Но не знам защо, членовете на комисията ме гледаха, въртяха ме насам-натам и най-после отсякоха: "Върви си, свободен си!" Защо ме върнаха - не разбрах. Всички, които бяха дошли там с тази цел, доколкото научих, бяха взети.

ДРЪВЧЕТО Част от южния дял на Изгревската поляна, където играехме гимнастическите упражнения, бяхме разработили. Бяхме посадили плодни дръвчета, лози, а между тях и някои зарзавати, предимно домати и картофи. Една привечер аз съм се изправил на границата между двете части на поляната и се възхищавам на игривите багри, с които лъчите на залязващото слънце шареха по Витоша. Бях потънал в дълбок размисъл. В този момент идва при мен Учителя и ми казва: "Слушай, виждаш ли това дръвче, внимавай да не дойде някой да го изкастри!" Аз се наведох към мястото, което ми показваше и видях пред себе си високо около 70 сантиметра дръвче, кайсийка, с идеално оформена коронка. След като ми го показа, Учителя си отиде. Думите Му не можаха да ме изкарат от залисията, в която бях потънал, не изостриха вниманието ми, за да предотвратя посегателството върху това дръвче. Малко след като Учителя си замина, пристигна един човек от провинцията, когото не познавах лично, и докато се усетя, той извади остър като бръснач нож и за миг изкастри дръвчето. Обърна се към мен и със суров глас каза: "То трябва да се изкастри това дръвче, така не може!" Бях като парализиран, още не бях се върнал от унеса си, че не можах нищо да му възразя. Когато се поопомних всичко беше свършено, а човекът го нямаше. Малко след това идва Учителя и се обърна към мен с упрек: "Нали ти казах да пазиш дръвчето, защо не внимаваше, защо не го опази?" Мълчах смутен, подтиснат, угризен и разбира се нищо не отговорих. Учителя си отиде. Аз останах още там, поразен от станалото. След малко се поуспокоих, погледнах дръвчетата наоколо и видях колко голяма нужда имаха да им се оформят колонките. Защо този човек не направи и с тях това кастрене, а се спря на тази малка кайсийка, която имаше толкова хубава коронка? С тези мисли се разхождах до късно из поляната. Разрешение не намерих. Малко след тази случка, когато платих съвсем несправедливата си глоба от 360 000 лева, си спомних преживяното около това дръвче. Че има и се създават някакви връзки между хората, растенията и животните, имал съм ред случаи да констатирам това. Освен този, за който вече разказах, ще се спра и на някои други. Вкъщи имах лимоново дръвче, което растеше в голяма саксия. През една година даде неимоверно много цветове и всички завързваха плодове. Материалните ми работи вървяха много добре. Погълнат от работа, аз не можах да се грижа за него. През зимата, поради нехайство и на близките ми, то измръзна. Гледах го със съжаление и ми беше много мъчно за него, но беше вече късно. През пролетта на следващата година цялото ми материално състояние беше конфискувано. Лимончето беше измръзнало през декември, а само няколко месеца след това, материално бях ликвидиран. А то не беше малко богатство - тридесет милиона лева. Между нашите по-възрастни братя имаше един много мил и симпатичен, наричаха го дядо Благо. Той също живееше на Изгрева в малка скромна къщичка. Един ден го слушам да разправя интересна случка: "Имах - казваше той -вкъщи много хубав фикус, но понеже належащата нужда от пари ме подгони, реших да го продам. Знаех, че по това време стойността на фикусите се определяше от броя на листата, които имаше. Колкото повече листа, толкова по-скъпо струва. Станах една сутрин и слязох в града при роднини, приятели и познати, за да го предложа за продан. Намерих купувачи. Тръгнах си обратно за вкъщи, доволен от успешната сделка. Но когато се прибрах, за голяма моя изненада намерих, че всичките листа на фикуса бяха окапали. Естествено при това положение не можех да го продам и фикуса си остана вкъщи.

ДВА ЛИМОНА И ЕДИН ПОРТОКАЛ На Изгрева имахме два лимона и един портокал, посадени поотделно в три качета. Една сестра била обещала да се грижи за тях - поливане, чистене, окопаване и пр. Но както разбирам тази грижа от нейна страна не била на необходимата висота, защото един ден гледам Учителя, с някаква клечка чисти клоните на дръвчетата от паразити, които ги нападнали. Отидох и аз и най-усърдно се залових да чистя. След малко Учителя беше повикан за нещо и аз останах да довърша чистенето. Това направих най-старателно, защото в главата ми е златното правило: "Правиш ли нещо, то трябва да бъде по всички правила, особено когато става въпрос за нещо на Изгрева." Тъкмо свърших и ето Го Учителя при мен и ми казва: "Николай, лимоните са ти много благодарни!" Сестрата, която беше проявила тази немарливост, изкара края на живота си нейде в провинцията в много тежко състояние. Видях я цялата парализирана.

ДЮШЕМЕТО НА СТОЛОВАТА Учителя всякога реагираше с известно недоволство, когато в каквато и да била братска работа се проявяваше нехайство, честолюбие, гордост, корист или някаква друга изява на низшата човешка природа. Стана нужда да се постави дюшеме от борови дъски в салона, в който се хранехме. С тази задача се заехме с един майстор строител Кольо, който живееше в покрайнините на Изгрева и минаваше за наш съмишленик. Взех материалите, но в момента, когато ги докарах, майсторът го нямаше, пък и не знаех дали ще дойде въобще, беше човек малко хлабав по характер. Аз бях поставял дюшемета само на малки помещения, но на големи, пък и не дотам правилни правоъгълници, какъвто беше нашия салон, не бях. Но не исках да отлагам - спрях се да помисля малко и стигнах до решение как трябва да стане това. Започнах, макар и с една малка несигурност, но имах чувството, че върви добре. Тъкмо бях поставил няколко реда дъски, ето го пристига и майсторът. Погледна направеното от мен и с едно накърнено честолюбие, твърдо отговори: "Не, то така не може, в такова помещение така не се поставят дъски." Не му отговори нищо от уважение към званието в занаята и вярата ми в неговите способности. Отковахме поставените от мен дъски в започнахме да ги ковем по съвсем друг начин, по който според него трябвало. Аз веднага разбрах, че начинът по който бях почнал е много по-добър, много по-съвършен от неговия, но нищо не му казах. След малко Кольо отиде някъде и ето Учителя идва. "Защо разковахте дюшемето?" - малко твърдо ме запита Той. В отговора си нещо виновно смънках и казах, че Кольо така е наредил. Учителя си отиде, но разбрах, че правилно съм бил насочен. Дойде Кольо и ние продължихме работата, без да му кажа нещо. По-късно разбрах за големите неудачи, които този човек е имал.