GDD

ЗА КРИШНАМУРТИ И МИРОВИЯ УЧИТЕЛ Животът на Изгрева не беше чужд и за някои особени случаи. Съвсем неочаквано за приятелите на Изгрева, като крайно ревностна последователка към делото на Учителя се приобщи и една млада жена. Тя винаги се държеше някак особено. Беше крайно чувствителна, самостоятелна, упорита, незачитаща установените порядки. Беше дошла от Пловдив, където беше загърбила професията на гимназиална учителка по немски език. Научихме, че е завършила католически пансион и е човек с големи способности за изучаване на езици. Владееше всички европейски езици, включително и испански. Много често пътуваше из другите държави и казваха, че е обиколила 19 от тях. Дойдеше ли й някаква идея, тя не се спираше пред нищо, за да я постигне. Стане ли каквото и да е било събитие по света от по-забележителен духовен характер, Магдалина е там. Някъде около 1933 година теософското общество е в най-голям разцвет. Години преди това водачите на това общество - Ани Безант, Ледбийтър и индусът Джинараджаса, установяват по ясновидски път, че на Земята се е родил вече Миров Учител, който се очаква съгласно Стария и Новия Завет. Тримата тръгват да го търсят и го намират в младото момче индуса Кришнамурти. Той написва книгата „При нозете на Учителя“. Теософите намират, че пълното утвърждаване и популяризиране на Кришнамурти като нов Миров Учител, трябва да стане с подходяща церемония. За тази цел те свикват Всемирен теософски събор в Холандия, в замъка Ерде. Разбира се, такова едно голямо събитие на духовните среди от световен мащаб, не можеше да мине без Магдалина и тя потегли натам. Някои приятели казват съвсем категорично, че и Лулчев, който не се стесняваше и не се колебаеше да си каже думата, намерил за нужно да пише на Кришнамурти. И изпратил две писма, в които му обръща внимание, че не е Миров Учител, но само един ученик. И вярно е, че и сега има Миров Учител, и той е в България. Също тъй, му е подчертал, че да си присвои човек звание Миров Учител, е голяма отговорност и е свързано с тежка карма. Лулчев трябва да е писал такива писма и да ги е пратил на Кришнамурти. В навечерието на тържеството, въпреки старателната охрана, упоритата и крайно находчива Магдалина, успява да се вмъкне в парка на замъка, където по това време Кришнамурти се разхождал. Като я зърва, той започва да се отдръпва назад към стаите, а тя го настига и му казва на безупречен английски език: „Аха, ти бягаш от жените! Не, не си като Нашия Учител“. Като чува, че става въпрос за Учител, той се спира и изслушва нейните обяснения за Учителя Петър Дънов и за Неговото Учение. Явно, че не е бил съвсем чужд на това събитие. Накрая Магдалина му подала портрет на Учителя. По-късно, в тържествения момент на деня, когато представителите на теософското общество, събрани от цял свят, са очаквали провъзгласяването на младия индус за Миров Учител, той със скромни думи, нещо което му прави чест, се е отказал от това високо звание. Това внесло набивало разочарование всред присъстващите, но нали вече Школата беше отворена от Мировия Учител и Словото се изпиваше с благодат.

ТРАПЕЗАТА Животът на Изгрева създаде и обстоятелството да имаме братски стол. Хранехме се всички заедно с Учителя на обед, а много често и вечер. Организацията на стола беше проста, а стойността на обедите достъпна за всички. Продуктите се доставяха било от града, било от нашето малко стопанство, което имахме тук. Кухнята ни, където се приготвяше храната от дежурните братя и сестри, беше добре съоръжена. Общото хранене Учителя смяташе за много важен елемент в един колективен братски живот. За храненето Той казваше, че то е най-важната работа: „Хранете се общо, когато сте наедно, макар и всеки поотделно да си е донесъл ядене. Всяка обща работа обединява хората.“ Затова по повод на най-различни наши семейни празници или пък по други по-важни събития от живота, ние се събирахме и се канехме взаимно. Особено тържествено отпразнувахме с обеди и вечери Първа пролет, началото на лятото, есента и зимата, а също и именния и рождения ден на Учителя - Петровден. В неделя, след беседата от 10 часа, почти всички слушатели оставаха на обед. Учителя бе казал: „Който е могъл само един път в живота си да яде с любов и благодарност, той е разбрал смисъла на храненето. Не е въпросът да яде човек разнообразна храна, но трябва да я яде с любов и да благодари на Бога за великото благо, което му е дал. Тогава и най-простата храна е благословена.“ В хляба се крие Божествен живот. В него се намира Божественият Дух. В житото се крият най-мощните, най-благоприятните сили в живота. Животът на житното зърно е тъй свещен, както и нашият. Житото е най-чистата храна. Здравето зависи от правилното хранене. Който има здрави зъби и дъвче добре храната си, не боледува. Ако дъвчеш само на лявата или само на дясната страна, не може да бъдеш здрав. Ако широко отваряш устата си при хранене, въздухът пречи на правилното храносмилане, тогава не можеш да бъдеш здрав. Ако при храненето мислиш лоши работи, критикуваш близките си или негодуваш против живота, не можеш да бъдеш здрав. Ако употребяваш храна, която не обичаш, ти не можеш да се ползваш от нея. Всяка храна крие в себе си живот, който може да те ползва само, ако обичаш тази храна. Добре е ако не си дояждаш. Нека всякога остава в стомаха ви поне една трета празно място. Това е едно от важните хигиенни правила и то трябва да се спазва. Заболее ли човек от атеросклероза, трябва да яде по възможност по-малко и то, проста и чиста храна. Да се храни с варено жито, варен ориз и плодове. Разнообразявайте храната си, защото всеки вид храна съдържа специфична енергия, необходима за организма ви. Всеки плод носи нещо Божествено в себе си, но един от друг се различават. Каквато храна яде човек, такъв и става. Той трябва да подбира такава храна, която е в състояние да организира силите на неговото тяло. В обратен случай само пълнее и трупа материя, без да я организира. Всяка клетка в човешкия организъм трябва да бъде организирана, жива, за да вземе съзнателно участие във функциите на неговите органи. Това, което се изисква от физическата храна на човека, се изисква и от духовната му храна. Духовният човек се храни с мисли, чувства и постъпки. Следователно, ако мислите, чувствата и постъпките на човека не взимат участие в съграждането на неговото Духовно тяло, те са мъртви. Щом са мъртви, те са вредни. Има специална храна, чрез която човек може да възстанови паметта си, центъра за възприемане на красотата, за развитието на изкуството, поезията, музиката, науката и прочее. Всяка мисъл, всяко чувство и всяка постъпка, които не са в съгласие с великия закон на Битието, опетняват човека. Както се храни човек физически, така се храни и с чувствата, мислите и постъпките си. Всеки сам трябва да си направи съчетанието между стомаха и храната, която приема. Ако съчетанието е добро, човек се чувства здрав, бодър, весел и готов за всяка работа. Всяка светла, права мисъл, е храна за мозъка, а всяко възвишено чувство е храна за сърцето. Това са съществени неща, без които човек няма мир и спокойствие в себе си. Не е добре човек да яде, когато е гневен или пък да се гневи по време на ядене. Забелязано е, че когато яде, човек трансформира състоянието си и неразположението му изчезва. За предпочитане е обаче да бъде разположен. Когато говорим за ядене, имайте предвид следното правило: „Яж когато си гладен.“ Гладът е първият импулс, който свързва човека с физическия свят. Той е най-добрият приятел на човека, но и най-големият му неприятел - от човека зависи как ще го приеме и как ще се справи с него. Природата е определила за всяка същество специална храна. Попадне ли на нея, той ще бъде здрав и ще се развива правилно. Храната, която обича, отговаря на силите, които действат в неговия организъм, по-точно - на неговите мисли и желания. Каквото и да е сложено на трапезата, приемете го с благодарност. Може да имате само хляб и сол, благодарете и за това. Хлябът е най-важният елемент за организма. Посолете си хляба, турете малко червен пипер и яжте с благодарност. Ако имате нещо готвено и плодове, по-добре ще бъде, но учете се да благодарите за всичко. Когато се храните не мислете за никакви други работи, освен за яденето. По-важна работа от храненето няма. Постигнете ли това, вие ще използвате храната разумно, а това ще се отрази благотворно върху организма ви. Щом физическото ви състояние е добро, щом сте физически здрав, и психически ще бъдете добре. Не трябва да преяждате. Който яде много, не дава храна на мозъчната система, физическото му тяло се развива за сметка на мозъка. За да държи в изправност тялото, ума и сърцето си, човек трябва да готви добре и с любов. Добре е човек сам да си приготви яденето. Щом нахрани тялото си, той изпраща храна на сърцето и мозъка. От енергията на приетата храна се създават красивите форми на тялото и удовете. Който се храни правилно, той има красив строеж на тялото си, красиви очи, уши, нос, уста и т.н. Човек може да бъде красив, само ако енергиите му са разпределени правилно по всички удове. Не става ли това, едни органи ще възприемат повече енергия отколкото други. На това се дължи остротата на човешкия характер. Всяка дисхармония в организма прави човека сприхав, груб, остър. Изкуство е да се знае как да се отправят енергиите от стомаха в сърцето и от сърцето в мозъка. В съвременната хигиена на първо място човек трябва да се научи как при хранене от малкото да извлича много хранителни вещества. Човек трябва да знае и кога да пие вода и как да я пие. Много нездравословни състояния произтичат от лошото пиене на водата. „Даже вие, които сте слушали толкова беседи, вземете една чаша вода от 150, 200. 300 грама, изпивате я изведнъж и казвате - Много хубаво ми стана на гърлото. Но това охлаждане се отразява на хармонията на капилярните съдове в храносмилателната система и храносмилането става мъчно. Имайте като правило - винаги пийте водата на глътки. Най-добре пие вода кокошката. Тя като вземе една глътка, вдига си главата нагоре. Кокошката знае как да пие вода, но не знае как да яде. Каквото тя намери, гълта го. Във водата се крият хранителни вещества, наричат се жизнени енергии, които поддържат организма.“ Мнозина от вас не вярвате в дишането, не вярвате в пиенето на вода, не вярвате в яденето, а вярвате в цяровете. Казвам, че цяровете, това са последното нещо, което човек трябва да употребява. Природата е предвидила за всички погрешки, които човек може да направи по едно изправление. Най-добрата храна е тази, която може да се намери навсякъде. Плодовете са най-добрата храна. Всеки плод прилича на хубава, съдържателна книга, върху която са работили стотина професора. Ако професорите видят, че ти захвърляш книгата и се отнасяш пренебрежително към нея, те ще ти обърнат гръб. Не е позволено на човек да се отнася с пренебрежение към плодовете. Плодът е фабрика, в която са работили множество съзнания. Следователно, ако не знаете как да се отнасяте с плода, вие влизате в разрез с всички съзнания, с които той е свързан. Няма да мине много време и вие ще изпитате последствията на вашето невнимателно отношение към плода. Ние се радваме на благата, но забравяме, че във всяко благо се крие Бог. Ябълката има отношение към човешкото сърце, на което постоянно говори. Крушата има отношение към човешкия ум. Яжте плодовете и ги изучавайте. Четете написаното върху тях. Четете написаното и върху хората, за да се познаете и възлюбите. Когато ядете плодовете, не е хубаво да ядете и семето. Не яжте семето на плодните растения. Някои майки, без да познават научно въпроса за храненето, като видят, че децата им са неразположени, дават им такива храни, които да повдигнат духа им, да ги разположат. Това лесно се постига с плодовете. Децата обичат плодовете и за това с тях лесно се трансформират състоянията им. Всяка форма, всеки плод има специфично предназначение. Чрез плодовете природата дава възможност на хората да трансформират състоянията си. На малките бозайничета природата трансформира състоянията, чрез майчиното мляко. На онези, които лазят - чрез играчките, чрез плодовете и бонбоните. А онези, които вече са проходили - чрез плодовете. Последната категория деца, най-много обичат плодовете. Към тази категория се отнасят повечето хора на Земята. Те са стъпили вече на краката си и трябва да се отнасят съзнателно към живота. Консервираните плодове са загубили голяма част от своята хранителност. Плодовете не са само храна, но в многото случаи те служат и като лекарство. Ако имате запичане, яжте череши, те освобождават стомаха. Ако дробовете ви са слаби и умът ви не работи, яжте грозде, то лекува дробовете. Какво дават дренките? Ако сте без характер и отпуснат, като ядете дренки придобивате устойчивост, издръжливост в характера. Те доставят желязо в кръвта. Бих желал да имате устойчивостта на дренките. Сушени боровинки помагат при разстроен стомах. При боровинките силата им стои в червения цвят. Понеже растат на високи места, съдържат доста прана, ако се взимат, действат добре на стомаха. Ципицата, която образуват ореховите ядки, съдържа доста йод. Яжте орехи и не се страхувайте, те заместват употребата на йода. Някои храни не са хигиенични, нека вземем за пример свинското месо. Щом ядете свинско месо, свинската клетка ще стане част от вас. Свинщината ще стане част от теб. Ти вече не си човек, но си една свиня. Ти имаш свински подтици в себе си. Свинските клетки са много индивидуални, те са мързеливи, не обичат да работят. Най-после мързелът от свинята е дошъл в теб. Тя е много разположена след като се наяде, да влезе в тинята, приятно и е да се търкаля. Хората, които ядат свинско месо, всякога боледуват. Свинската клетка причинява по-голяма пакост, отколкото да свърши някаква полезна работа. Като знаеше това, Мойсей забрани на евреите да ядат свинско месо. Ако ядете постоянно кокоше месо, ще станете много тщеславни, каквато е кокошката. Тя като снесе едно яйце, ще окряка орталъка. За низшите животни месната храна е необходима, но за един по-висок живот, какъвто е човешкият, месната храна е вредна. Тя спъва човека в процеса на неговата еволюция. С каквато храна се храни човек, такива елементи внася в кръвта си. Нечисто е месото на сегашните млекопитаещи, с което човек се храни.

КОСМИЧНАТА СТЪЛБИЦА НА РЕАЛНОСТТА Този път, в утрото до нозете на нашия Учител, думите Му, с тяхната импозантност, оставиха в нас неизличими следи. Духът и материята са два полюса на една същност. Космичната стълбица на реалността: Материята е кондензирана енергия. Енергията е кондензирана светлина. Светлината е кондензирана мисъл. Мисълта е кондензирана любов. Любовта е плод на Духа. А Духът е проява на Бога.

ПОГРЕШКИТЕ НЕ СЕ ПРОЩАВАТ, ТЕ ТРЯБВА ДА СЕ ПОПРАВЯТ За да има добри резултати от упражненията, човек трябва да ги прави съзнателно, с разположение и вътрешен стремеж. Прави ли ги механически, формално, или по буквата, той ще развива в себе си, вместо положителни и добри навици, отрицателни и лоши и ще има обратни резултати. Човек се ползва от всяка работа, ако я върши съзнателно и с любов. Ученикът започва своята духовна и вътрешна работа с проучване на себе си, на своите мисли, чувства и прояви. Той трябва да знае, че самопознанието е един вътрешен, дълбок процес. Чрез правилното долавяне, почувстване и схващане на нещата, ученикът разработва центровете на предната част на мозъка си. Ученикът трябва да бъде внимателен към своите погрешки, да ги оглежда точно, нито да ги намалява, нито да ги увеличава, без да се съди и критикува. Той трябва само да ги констатира, точно като сеизмограф и да ги изправя. Затова ученикът трябва да бъде абсолютно искрен към себе си. Той никога не трябва да се оправдава пред себе си, или пък да търси причината на своите неправилни прояви в другите. Погрешките не се прощават, те трябва да се поправят. Ученикът трябва да живее чист и безкористен живот. Натъкне ли се на известни страдания и противоречия, той трябва да каже в себе си: „Такава е Волята Божия. Такава е волята на безграничния космос!“ Той трябва да се справи с недоволството в себе си. Търпението е важен елемент. Само чрез съзнателно търпение човек може да придобие своята свобода. Само свободният човек може да бъде търпелив. Свободата и търпението вървят паралелно. Търпението е качество на волята. Когато човек понася несгодите в живота, защото не може да намери друг изход, това е търпение по неволя. Неволята е отрицателно качество на ума. Когато човек не може да мисли, да разсъждава, да осветлява нещата правилно, той изпада в неволя. Срещне ли човек мъчнотиите и противоречията, той трябва да започне да мисли, да ги проучва и да ги осветлява. Тогава той ще види, как те постепенно се стопяват, докато напълно изчезнат. Затова, за разумния, страданията всякога крият в себе си нещо ценно. За развитието на ума и на Божественото у себе си, човек трябва да се изкачва по високите планини. Планината е акумулатор на грамадна енергия, там владее чистотата. В тази светла атмосфера на планината човек лесно може да влезе във връзка със Светлите същества и да прояви своята Божествена природа. Там горе човек може да пише поезия, вдъхновен от Светлите същества, които обичат високите планини. Хората са още зелен и стипчив плод, затова не бива да се произнасяме предварително, за когото и да е било от нас. Ако искате да изправите един човек, не дръжте в ума си неговите недостатъци и погрешки. Любовта не вижда погрешките на хората. Тя е сляпа и глуха за тях. Не трябва да избягвате и работата със земята. Всяко растение, всеки плод, с който човек се занимава, внася в него своите качества. Ако искате да бъдете активен, енергичен, отглеждайте червени череши. Ако искате да усилите вярата си, отглеждайте сини сливи. Чрез растенията можете да се лекувате, те съдържат магнетическа сила. Лошите мисли и чувства покварят човека, а едновременно с това и всичко около него. Те са в състояние да заразят цялата атмосфера. Веднъж заразена, атмосферата се отразява вредно и на растенията, и на животните. Ако има хора, които мислят, че без да разбират физическия живот ще разберат духовния, те се лъжат. Смехът е благословение. Когато човек е излишно сериозен, той се втвърдява. Да се смееш, това е хубаво, козметично средство. Ако ли държите ръцете си халтаво, отпуснато, всякога ще бъдете слаби. Съвременното човечество създава своите нещастия с лакомия. Всеки човек, който се е опитал да живее сам за себе си, е свършвал катастрофално. Частта извън тялото няма никакъв смисъл. Всички страдания в света произлизат от това, че хората искат да живеят само за себе си. Щастието не може никой да го отнеме. То е качество на цялата Природа. Следователно, ако живеем в съгласие с нея, всякога ще бъдем щастливи. Човек, сам по себе си, не може да бъде щастлив. Той е част от цялото Битие. Следователно той може да живее и да бъде щастлив само, ако бъде в съгласие с Цялото. Някой казва: „Аз искам да живея за себе си.“ Щом живееш за себе си, нещастието ще дойде. Когато сте неразположени, добре е да поставите гърба си на някое дърво, главно бряст, за да почерпите от него енергия. Добре е да се разхождате в брястова алея. Формата на брястовите листа, както и самият бряст действат успокоително на нервната система.

УТРИНИТЕ НА ИЗГРЕВА А сега ще ви разкажа за утрините на Изгрева. След гимнастиките и Паневритмията ние заобикаляхме Учителя и като гладни птички зачуруликвахме в очакване на Неговите думи. Учителя обръщаше сериозно внимание на дишането, този тъй важен за всяка жива форма процес. Той ни даде ценни правила за едно пълноценно дишане. Правилното дишане зависи от количеството на приетия въздух и времето на задържането му. Как да диша човек? Само дълбокото дишане е пълноценно. Трябва да се прави разлика между плитко и дълбоко дишане. При плиткото дишане взима участие само горната част на белите дробове, само тя се пълни с пресен въздух. При плитко дишане се явяват предразположения към заболявания. При дълбокото дишане горната част на белите дробове и целите дробове се пълнят с въздух. Диафрагмата, която разделя гръдната кухина от корема, слиза надолу и натиска стомаха, червата и другите коремни органи. Но тъй като те не могат да слязат по-надoлу - отиват напред и затова при дълбокото вдишване най-напред се надува корема и после гърдите. А при издишването най-напред спада корема и тогава гърдите. Като дишате дълбоко, трябва да усещате вдигането и спадането на диафрагмата, която леко масажира стомаха, червата и другите вътрешни органи, а това е здравословно. Човек трябва да привикне към дълбоко дишане, като прави всеки ден по няколко упражнения. С течение на времето белите дробове ще свикнат през цялото денонощие да дишат дълбоко. Въздухът не е само съвкупност от кислород, азот, малко количество въглероден двуокис, прах, а също и някои други химически елементи. Той е проникнат и от прана, която на научен език се нарича Жизнена сила, а на мистичен език - Божествен живот. Всичко е форма на Божествената мисъл, следователно и въздухът, също е проникнат от Божествената мисъл. Когато човек не участва с будно съзнание при дишането, т.е. не участва с мисълта си, той приема от въздуха главно кислорода, а в много по-слаба степен приема духовната му сила. Какво е значението на праната за организма? Тази жизнена сила прониква цялото физическо тяло и подхранва Етерния двойник. От количеството прана в организма зависи неговото здравословно състояние. Беден ли е на прана някой орган на човешкото тяло, той заболява. Когато се влее допълнително прана в болния орган, той оздравява. Прана се съдържа не само във въздуха, но и в храната, която приемаме. Трябва всяка храна да се дъвче много добре, защото праната се приема главно от нервите, които са на езика, небцето и венците. Като се дъвче храната по-дълго, тези нерви имат повече време да възприемат прана. Стомахът и червата преработват само физическата част от храната. Че наистина праната се приема от нервите на устната кухина и че е носителка на живота, се вижда от следния факт - за да се смели храната от стомаха и червата и да се усвои от самия организъм са нужни няколко часа. Да речем, че някой трябва да отиде на нивата да работи, обаче не е вкусвал храна няколко дни преди това. Изтощен, няма никакви сили, но щом се нахрани, без да чака смляната храна да отиде в кръвта и от там в тъканите, той веднага добива сила и разположение да работи. Откъде е взел той тази сила? Само от праната, приета от нервите на устната кухина. Така се обяснява и следният факт - всеки човек, който добре дъвче храната си, се насища с по-малко храна, отколкото онзи, който бързо лапа храната, без да я дъвче по-дълго в устата си. Когато човек се удари на някое място и усети болка, той бърза да допре ръката си на това място. Прави го, за да се влее там от жизнения магнетизъм (или от праната), изтичаща от ръката, така болката се облекчава. Същото имаме и когато детето се удари, то заплаква от болка и тогава майката започва да милва удареното място, болката утихва, а детето се успокоява и млъква. Майката е пратила чрез ръката си жизнен магнетизъм (или прана) на удареното място. Учителя даде и методи за съзнателно приемане при-дишането на праната и духовните сили, които въздухът съдържа. За тази цел се употребяват формули, с участието на мисълта. При вдишване да се изговарят мислено следните думи: „Благодаря, Ти Господи, за Божествения живот, който прониква въздуха и който приемам заедно с този въздух“. При задържане на въздуха: „Тоя Божествен живот, който съм приел отива до всичките ми органи и навсякъде внася сила, живот и здраве.“ При издишване: „Този Божествен живот проявявам навън в своята дейност. Той е израз на Твоята Любов към нас. Аз ще употребя тази сила, за да Ти служа.“ Участието на мисълта в случая ще стане по следния начин: при вдишване на въздуха живо си представяме, че заедно с него приемаме в белите си дробове праната или Божествения живот. Ще си представяме, че прониква от орган в орган и най-сетне достига до върха на пръстите на краката. Ако някой орган в тялото е болен, ние с мисълта си насочваме праната към него, за да се обогати и той с нея. Щом приеме достатъчно прана, той оздравява. Как трябва да става вдишването, задържането и издишването? Вдишването трябва да бъде бавно и дълбоко. Задържането трябва да трае колкото може повече време, за да имат възможност белите дробове да приемат от въздуха това, което той съдържа в себе си. Колкото повече човек задържа въздуха в дробовете си, толкова повече енергия се приема от него. Задържането на въздуха отначало може да трае 10-15 секунди, после постепенно да се увеличава, докато се достигне 30, 40, 50 секунди, една минута и повече. Издишването също трябва да става бавно. Ако човек не диша правилно, то любовта в него не се проявява правилно. Чрез правилното дишане идва прилив на прана в организма, така до дълбока старост човек ще има запазени жизнени и духовни сили. Правилното дишане прави лицето красиво, бръчките по него и върху ръцете изчезват. Ето един красив и сигурен метод за подмладяване. От дълбокото дишане и гласът на човека става музикален. При бързо дишане окисляването на кръвта става така бързо, поради което част от нея не може да се пречисти. Тази е причината, поради която мнозина имат повече нечиста венозна кръв в организма си, отколкото чиста. А също така и при бързото окисляване на кръвта, част от горивните материали не могат да изгорят и се натрупват във вид на утайки в артериите и вените. Когато броят на вдишките намалява, животът се продължава, когато броят на вдишките се увеличава, животът се съкращава. Всяко небесно тяло приема енергии с отрицателния си полюс, а ги изпраща през положителния си. Когато един център е положителен, той дава, а когато е отрицателен - взима. Слънцето представлява извор от жива енергия за цялата Слънчева система. От полунощ до обед Земята (всъщност има се предвид дадено място от нея) е отрицателна и затова приема повече, а следобед до полунощ е положителна и затова дава повече. При залез Земята е най-положителна и затова дава най-много. Сутрин при изгрев тя е най-отрицателна и затова приема много. Този факт е от извънредно голяма важност, за да се оцени значението на слънчевия изгрев. Трябва да имаме предвид следния закон: ние сме част от Земята и затова, когато тя приема и човешкият организъм приема и обратно, когато Земята дава и човекът дава. Затова именно най-силнодействащи са първите слънчеви лъчи. Сутрин имаме повече прана или жизнена енергия, отколкото на обяд. Тогава живият организъм приема най-много мощни положителни енергии. Първите лъчи при изгрева са най-активни, защото Слънцето е в апогея на своята дейност. А един час преди изгрева на Слънцето неговата енергия има психическо влияние върху клетките на тялото, обновява тяхната енергия и създава нов импулс за работа върху тях. Преди изгрева лъчите, които се пречупват през атмосферата имат влияние повече върху мозъка. По време на изгрева лъчите на Слънцето, които идват по права линия, имат влияние върху дихателната система и върху нашата чувствителност. А към пладне, 11-12 часа, имат влияние върху храносмилателната система и я уякчават. А следобед изобщо слънчевата енергия има малко лечебен резултат. Аналогично нещо става и в течение на годината. През всички годишни времена слънчевите лъчи не действат еднакво. Земята (всъщност на дадено място) в началото на пролетта е повече отрицателна и затова най-много приема. Ето защо от всички годишни времена през пролетта слънчевите лъчи действат най-лечебно. От 22 март нататък Земята постепенно става положителна. През лятото тя вече е доста положителна и за това приема по-малко, а и летните лъчи действат, но по-слабо. През лятото само топлината е повече, но не и онази жизнена енергия, която е в изобилие с идването на пролетта. През четирите годишни времена слънчевата енергия оказва и четири вида влияния. Пролетта и лятото представляват прилив на слънчева енергия към Земята, а есента и зимата - отлив. Затова най-благотворното влияние на Слънцето започва от 22 март. Всички организми, които са здраво устроени се ползват от тази енергия, а слабите организми отслабват още повече. От 22 март Земята работи по-творчески. Творческите сили са в действие. За това имаме този силен растеж, тогава се извършва най-голямата органическа дейност. Най-добрите месеци за обновяване са от 22 март нататък - целият месец април, месец май, до 22 юни. На последната дата всяко растене спира. За препоръчване е да се ляга рано и да се става рано, за да се посреща Слънцето и човек да приема своя дял, тъй както пчелите събират нектар от цветята. Всеки трябва да прави опит ред години, за да се убеди в тази истина. Не е въпрос на сляпа вяра. Всеки сам ще си изработи свои собствени схващания за благотворното влияние на Слънцето. Това не е никакво заблуждение, а дълбоко разбиране на основния закон на Великата Природа. Ние винаги трябва да бъдем в съгласие с нейните постановления и да разберем, че в тях се съдържат истинските методи за нашия живот. Ако ние вървим в съгласие с тях, всякога можем да бъдем уверени и умни, здрави и щастливи. Първото условие за поддържане на тялото е чистия въздух, слънце и разходки. Иска ли човек разумно да използва енергиите на Слънцето, той трябва да излага гърба си на ранните слънчеви лъчи, още преди изгряването на Слънцето. Енергиите, които се приемат по това време се равняват на енергиите, които би приел човек, ако се излага цял ден на Слънцето. Даже и в облачно време, като концентрирате мисълта си по посока на изгряващото Слънце, ще приемете неговата лечебна енергия. Облаците пречат да видим Слънцето, но неговите жизнени енергии минават през тях. Никаква външна сила не е в състояние да противодейства на Слънчевата енергия. Ето защо, на всички анемични и слаби хора трябва да им се препоръчва да излизат навън, независимо какво е времето, половин час преди изгрева, за да възприемат ранните слънчеви лъчи и после да отидат на работа. Зората дава на човека такава енергия, каквато никоя друга сила не е в състояние да му даде.

ЗВЕЗДНИ ВЕЧЕРИ НА ИЗГРЕВА Освен интензивният живот, в който протичаха дните на Изгрева, не по-малко богат по съдържание живот носеха и топлите звездни вечери. Тогава това небе, изпъстрено със светли точици, като че ли ни освобождаваше от ежедневните материални грижи и с едно чувство на лекота от безграничността, забравяхме за този ярем. Мисълта ни се извисяваше към по-висшите сфери на знанието, заета с духовните въпроси, тя пътуваше към мистичното, далечното, отвъдното. През такива вечери Учителя излизаше, а ние събрани пред малката Му стаичка в очакване, бързо Го наобикаляхме. Звездният мир, който цареше над главите ни, предразполагаше за дълги разговори. И тогава Учителя започваше: „Ако тръгнете из пространството, ще ви посрещнат разни духове, царства, страни и държави. Най-напред ще ви се изпречат четири велики царства. Първото е Царството на гномите. Там са духовете, които образуват твърдата материя и разполагат със снаряжения и лаборатории. Златото, всички руди и всички скъпоценни камъни са тяхно изделие. Те ги правят. После ще дойдем до границите на Царството на ундините - духовете на водата, които са добре разположени към вас. После ще срещнем с Царството на силфите - въздушното царство. Те са духове, които може да се рече, са най-разположените към нас, затова ще ви приемат радушно. Те ви черпят всеки ден, защото праната, която поглъщате ежесекудно и подкрепя и съживява вашата жизненост, е тяхно дело. След това идва Царството на саламандрите, духовете на огъня. Те са духове сериозни, положителни и твърде лаконични - те са като англичаните, само с пръст ще ви посочат пътя, без да говорят. От тях угощения няма да очаквате, но ако имате лекета, те ги пречистват. И най-после ще стигнем до ангелите, отгдето ще ни се отдаде възможност да видим как човек е слязъл и възлязъл.“ Всички светила, които виждаме по небесната сфера, се изучават от астрономията и астрологията. Астрономията изучава анатомията, а астрологията - физиологията на небесните светила. Астрологията е за гениалните хора, за светиите, за пророците. Думата „астрология“ е съставена от думите „астра“ и „логос“. „Астра“ означава „звезда“, а „логос“ - „слово“. Значи слово на звездите. Само онзи, който гледа на звездите като живи, разумни същества, които говорят, може да изучава астрологията и да я ползва. Ако не можеш да чуеш говора на Луната, на Слънцето, на Меркурий, Венера, Марс, Юпитер, Сатурн и т.н., ти не си астролог. Астрологията е стара наука, произхождаща още от Първата култура. Тя е зачената с първата раса, която е съществувала на Земята в предисторически времена. И днес могат да се намерят следи, останали от нея, пръснати по почти всички континенти: в Перу, пустинята Наска, около езерото Титикака, Централна Америка, Великденските острови, Двуречието, погребаната цивилизация в Мохенжеро, в долината на реката Инд и др. А още по-нагледно е изнесено в Древноиндийския епос, където по недвусмислен начин се говори за самолети и пътувания не само около Земята, но даже и до други планети. В тази именно цивилизация е създадена и науката за звездния мир. В древните писания се споменава Саабей, като родоначалник на астрологията и астрономията, а и слушах и Учителя да ми казва: „И-САА-БЕЙ-БЕН-ААДЕС - Велик посветен от тази раса.“ Времето, когато човек за първи път е погледнал небето и е започнал да го изучава, ще трябва да приемем, е било много по-рано от времето, което ни дават археологическите разкопки от всички древни цивилизации. Няма да бъде пресилено, ако се приеме, че първата раса, донесла тази висока култура, се е създала върху континенти, потънали вече в океана. Нищо никъде не е вечно и неизменно. И континентите също са подложени на раждане и умиране. От тази именно цивилизация има следи у някои народи, при които и днес е останало уважението и почитането, боготворенето на звездите. Например сред народите на Арабския полуостров, преди да дойде Мохамед, преди Исляма още, са боготворели звездите и когато са виждали падането на метеорит, те са мислили, че пада звезда Бог. Затова Каабето, този паднал болид, се боготвори от мохамеданите, защото са приели, че е паднала звезда, дошъл е Бог. Всички древни народи със знака на звездите са означавали Бога. Великите неща са простички и техният ход естествено е подчинен на развитието на живота. Астрологията, това е физиологията на човешката душа. Трябва да изучаваме планетите и тяхното влияние, но това да става с Любов. Астрологията в никой случай не трябва да служи като средство за материална придобивка - печелене на пари или каквито и да били материални ценности. Без астрологията вие не можете да обясните отношенията между хората. Ако я изучавате механично, малко ще се ползвате от нея. Трябва да изучавате психоастрологията, т.е. отношенията на астрологията към душевния живот на човека. Така вие ще придобиете повече светлина, по-добре ще разбирате себе си и своите близки. Астрологията е наука, която всеки момент има приложение в живота. Изучавайте я, за да показвате пътя на тези, които са го загубили. Като ученици на Окултната школа, вие трябва да изучавате астрологията и да я прилагате в живота си. Ученикът трябва да познава влиянието на планетите, Слънцето и Луната върху себе си и съзнателно да им се противопостави или подчинява, според лошото или доброто им въздействие. Изучаването на небето помага за развитието на човешкия ум, което ще даде възможност на човека с по-голямг любов и леснина да прониква в тайните на тази висша наука. Казано е, че човек е създаден по образ и подобие на Бога, което ще рече, че той е свободен да разпорежда със себе си и със своята съдба. Но за да е в състояние да прави това, за да си въздейства, той трябва да познава своите качества и способности и енергетичния заряд, вложен в него. Трябва обаче да познава също влиянието на светилата - Слънцето, Луната и планетите. Да знае кои от тях създават условия за доброто, успеха, щастието и кои условия за злото, неуспеха, нещастието. Човек се ражда с условия да бъде щастлив или нещастен. Когато е запознат астрологически. при условия за щастие, човек ще използва тези благоприятни стечения, а при създадените условия за нещастие, той ще се противопостави и няма да се поддаде. Като се научи човек правилно да чете себе си, тогава ще изучи и хората, и Природата. Човек може да подобри живота си, т.е. да измени лошите аспекти на своята съдба, само когато служи на една възвишена идея. Всички планети, Слънцето и Земята представляват една разумна система. Те са образувани от разумни същества. Затова техните течения са под контрола на тези същества, чрез тях те влияят на хората през пространството. Влиянието на Слънцето, Луната и планетите е неизбежно, защото те влияят на Земята, а от там и на човека. Всички планети и слънца във вселената представляват банки, от които човек може да извади това богатство, което в дадения случай му е потребно. От човека зависи какво богатство ще си достави и как ще го използва. Човек може да влезе в съзнателен контакт, в съзнателно отношение със Слънцето, Луната и планетите и да добие от тях това, което му е нужно. С колкото по-възвишени същества и планети е свързан човек, толкова по-възвишена и обработена е материята на неговото тяло. Когато една душа напусне Земята, тя прекарва около 45 години в невидимия свят, където се правят подробни изчисления, т.е. определят й хороскоп. Когато се реши тази задача от Разумните същества там, те я пращат на Земята да реализира своя хороскоп. Раждането на човека се обуславя от известно планетно съчетание, което Невидимия свят нарежда, а на човека предстои задачата разумно да използва тия съчетания. Човек не е господар на планетните влияния върху него, но е господар на положението да използва разумно това, което те му носят. Например, когато Венера има влияние върху някого, тя събужда у него любовта. Но може да събуди у него висшата любов, а може любовта на противоречията. Това, което наричаме движение на сили в силовите центрове на мозъка, то не е нищо друго, освен влиянието на външните планети върху човешкия мозък. Всички астрологични знаци човек носи в себе си, в своя мозък. Когато планетите дохождат близо до Слънцето, те оказват благотворно влияние върху човека. Сегашният човек не възприема правилно енергиите на Космоса, вследствие на което в известни места на организма му се натрупват повече енергии, отколкото трябва, а на други места - по-малко. Това неправилно разпределение на енергиите създава нещастия и страдания. От астрологично гледище, на човека се препоръчва да започне с най-силните си способности или добродетели, за да предизвика движение в себе си. Как ще си обясните промяната, която става с хората, ако не приемете влиянието на планетите върху тях? Има случаи, когато до известна възраст човек се намира под влиянието на една планета, а в друга възраст - под влиянието на друга. Добре е да се изучава влиянието на планетите в различните възрасти - от 7 до 14 години, от 14 до 21, от 21 до 28 т.н. Първият човек е бил създаден в петък, под влиянието на Венера. Тя е неговата слаба страна. В бъдеще духовният човек трябва да се роди в друг ден - в деня на Слънцето. Ако искате да се ползвате от добрите влияния на някоя планета, употребявайте такива плодове, които са свързани с нея. Растенията и плодовете съдържат такъв род енергии, каквито имат и планетите, с които те са свързани. Планетите пък от своя страна имат връзка със Зодиакалните съзвездия. Първите хора, които са дошли на Земята и които я уредиха, мислеха. Но онези, които останаха да я управляват, те престанаха да мислят. На Земята има същества, телата на които са по-ефирни - светещи. Невидимият свят е затворен за нашия ум, за обикновените сетива и схващания. Но за един ум, който е организиран по-добре, нищо не е скрито от неговия поглед. Изправянето на човека е бавен процес. Когато оста на Земята се изправи, и човека ще се изправи. Тогава климатът на Земята ще бъде мек, приятен, здравословен. Формата на човешката глава ще се преустрои. Ръцете и краката ще приемат по-красива форма. Тогава в него ще залегне идеята за братството. Всички хора ще живеят като братя и сестри, в пълен мир и съгласие помежду си. Според някои окултисти, колебанията, които Земята претърпява, се дължат на една тъмна планета, разположена между Земята и Слънцето. Тази планета е невидима. След грехопадението, човечеството чрез мисълта си е навлязло в района на тази тъмна планета. Слънцето е център, на който се събират всички същества, носители на доброто и светлината. Когато има повече петна на Слънцето, годината е по-плодородна, тогава и повече хора умират, повече се раждат и женят. Силите на Слънцето организират сърцето и белите дробове. Далакът е също проводник на слънчевата енергия и се намира под влиянието му. Слънцето не причинява и не може да причини никакви повреди. Казват, че някой пострадал от слънчев удар. За в бъдеще Слънцето няма да задоволява човечеството и ще изчезне. Тогава само Бог ще бъде Слънцето на живота. Пак беше кристално чиста вечер, звездите трепкаха над главите ни. Какъв чар и мекота лъхаше от тях! Прави са били древните мъдреци, като са казвали, че звездите са очите на ангелите. Защото наистина като ги гледаш, мисълта се повдига към един неземен, пълен с любов и мъдрост свят. Месечината грееше с цялата си пълнота, а Учителя беше заобиколен от нас. Той помоли да се изнесе малкият телескоп. Телескопът беше направен от един наш приятел, който имаше малка техническа работилница и в нея изработваше киноапарати. Телескопът беше рефлекторен, с вдлъбнато сферично огледало, с диаметър около 20 сантиметра. С него много добре се наблюдаваше релефната повърхнина на Луната. Учителя често го насочваше към нея. За кратерите, които ясно се очертават там и чийто произход е все още неизвестен, Той казваше: „Направени са от разумни същества, за да събират слънчевата енергия, както става при сферичните и параболичните огледала.“ Професор Никола Бонев доказва по един оригинален начин, че наблюдаваните от Земята лунни кратери, нямат случайно разхвърляно разпределение, каквото би следвало да имат, ако са образувани от падане на метеорити, а има при тях някаква закономерност. В сегашния век се установи, че веществото е сгъстена енергия. Ако енергията, която е образувала веществото на Слънцето и това на планетите, беше еднородно и с едни и същи качества, сила и напрежение, то тя щеше да образува само едно единствено тяло. Нямаше да се разпръсва, нямаше да се обособява на Слънце, планети и на 32 спътници, а може би и повече. От това гледище Слънчевото семейство би било едно разхищение, една нецелесъобразност. Учителя казваше: „Разхищение и безсмислени неща в Природата няма.“ От тук е ясно, че силите, които са образували веществото на Слънцето и това на отделните планети и техните спътници, не са били еднакви по сила, напрежение и по своето естество въобще. Силите, които са образували всяка една планета и спътниците около тях, са се отделили като нехармонизиращи, като несъвместими, като сили от по-друго естество, по-друго качество от това на грамадното силово поле, от което е образувано самото Слънце. Известно е от астрологията грамадната разлика във влиянието, което Слънцето, Луната и всяка една от планетите оказват с изтичащите от тях сили върху Земята и живота върху нея, на първо място човека. От тук имаме най-яркото потвърждение за това, че всеки един член от Слънчевото семейство е плод на отделни, различни по своето естество, сили. Сила! Знаем ли какво разнообразие от изяви и възможности носи това понятие? Не, ни най-малко. Ние познаваме само нещичко от някои сили: електричество, магнетизъм, гравитация. Но с това не се изчерпват родовете и видовете сили, които въобще има. Колосът на френската математична мисъл и теоретична механика Анри Поанкаре казва: „Най-голямата спънка за нас учените е това, че ние не знаем какво нещо е сила.“ Онези, които искат да изучават астрология, трябва още по-добре да разберат, че Злото създава видимите форми, а Доброто ги организира и ги облагородява. Наистина, като се замислих, разбрах колко важен е този закон. Астрологът трябва добре да владее и френологията и хиромантията, за да бъде точен в своите оценки. Той трябва да е видял видимия отпечатък, изразен предимно по лицето и ръцете, където има най-много нервни окончания, които бурно реагират на психичния живот на човека. Тук е уместно да кажем как Учителя изрази с много простичък израз пътя, по който върви това организиране, това облагородяване. Той каза: „Когато вълкът изяде едно агне, той става малко по-добър.“ Природата дава възможност на злото в човека да се прояви и с това идва и един малък процес към организиране и облагородяване. Проявите на злото не трябва да ни изненадват, то трябва да се изяви, за да се направи крачка напред към съвършенството. Силите, които създадоха Слънчевата система, създадоха и човека. Господ създаде Слънчевата система, заради човека. Двойникът на човека е поле на тези космични сили. Двойникът е апарат, чрез който се проявяват силите, енергиите на природата, физическото тяло на човека живее благодарение на своя двойник. Следователно, ако отношението между двойника и физическото тяло са правилни, хармонични, човек всякога ще бъде здрав. Ако тези отношения не са хармонични, то в човека се зараждат ред болезнени състояния. Природата се е видяла в чудо, докато накара човека да работи. Той поначало е мързеливо същество. Движението е присъщо на разумното. Там, където има разумност, има и движение. Човекът трябва да се включи в движението, за да придобие разумност. Колкото една планета е по-далече от Слънцето, толкова на нея живеят по-разумни и по-могъщи същества. Астрономите са си направили труда да изчислят, че ако имаме един наблюдател на планетата Плутон, то той ще види оттам Слънцето малко по-голямо, отколкото ние от Земята виждаме Юпитер. Всеки ще си зададе въпроса, каква енергия може да се получи там от тъй отдалеченото Слънце? Естествено, много малко, даже незначително. Геният на Възраждането Джордано Бруно в предсмъртния си час на кладата през 1600 година на 1 март, със сетен глас извика на инквизиторите: „Навсякъде има живот, навсякъде разум!“ И ние сме съгласни с това и приемаме, че е така. Следователно, и там, на тъй отдалечената планета Плутон, има живот. И там живеят разумни същества и то от по-голям ранг, отколкото на другите планети. Ние ще приемем, че тяхната разумност е толкова голяма, че те могат да черпят енергия от мировия, необятен по своето могъщество, Силов Океан. Как? Елементарните частици, открити през 30-те години на нашия век, идват на Земята с непонятна за нашите представи енергия. Тази енергия не могат да вземат от Слънцето, нито пък от другите слънца, защото в определено време те биха се изчерпали. Отговор на този въпрос даде геният на атомната физика Енрико Ферми като каза, че тези частици вземат енергия от мировото космично силово поле. Ако сега на Плутон живеят същества и имат тела, устроени по същия начин, със същата субстанция, каквато имат елементарните частици, а защо не, то те ще могат да приемат сили за своя живот и нужди от това небесно силово поле, от този Необятен Силов Океан. С Учителя ние се спирахме на онези ярки, трепкащи светила по небесната сфера - звездите, които и с най-силния телескоп, поради своята грамадна отдалеченост, се виждат само като кръгчета. Те са слънца, като нашето Слънце. Небесни тела, които дават и само дават светлина и потоци сили, които носят живота. Около тях, както и около нашето Слънце е повече от сигурно, че има планети, които получават и използват тези дарове. Благодарение на прецизността на новите фотографски методи през 1943 година можа да се установи присъствието на тъмни спътници, планети, около сравнително близки звезди. В едно от тези слънца бе открита планета с маса 16 пъти по-голяма от тази на Юпитер. Открити бяха и други по-малки планети. Астрономите са си направили труд да изчислят, че ако имаме един наблюдател, който би се намирал върху най-близката до нас звезда, той не би могъл да види Юпитер и с най-силните телескопи, с които сега разполагаме на Земята. Отправяйки поглед към безкрайния звезден мир, Учителя казваше: „В небесното пространство виждате тези слънца, но там колкото светли слънца има, толкова и тъмни. Тези тъмни слънца в мировото пространство са тела, които нито дават светлина, нито отразяват такава, когато върху тях падне светлина. Планетите, кометите и някои от мъглявините ние можем да ги виждаме, тъй като отразяват част от светлината, която пада върху тях.“ Често мислех върху казаното от Учителя. Минаха години, науката и техниката направиха своя грамаден успех. Явиха се изкуствените спътници, които донесоха сведения за света, който ни заобикаля и за звездния мир. Отбеляза се, че един от тези спътници е донесъл голяма изненада - открил е небесно тяло в съзвездието Кентавър, което нито свети, нито отразява светлина. То обаче излъчва лъчи от рентгеновия спектър. Тези лъчи не могат да се доловят от нашето зрение. Известно е, че човешкото око възприема само малък дял от вълнообразните движения, които изпълват пространството. Всъщност, не са някакво движение, вибрации на еднородна среда, а са частици от специално състояние на веществото, както приема известният френски физик Луи Деброил. Тези частици са хем вещество, хем вибрации и се движат с грамадна скорост, носят могъщи енергии и вибрират. Когато дължината на вълната им е 8 милионна част от милиметъра, тогава нашето око ги долавя като червена светлина, когато те вибрират с дължина на вълната 4 милионна част от милиметъра, тогава нашето око ги долавя като виолетови тонове. Между тези две граници се намират вибрациите на частиците, които ние долавяме като оранжево, жълто, зелено, сиво и синьо. Оттук се вижда колко тясна е границата на възможностите за възприемане на вибрации от най-съвършения човешки орган - окото. Тези частици, които излъчват по-дълги или по-къси от тях вълни, не се долавят от нашето зрение. Зад виолетовия цвят идват вибрациите с още по-къси вълни, тези на ултравиолетовите и чак след тях следват рентгеновите. Такива частици, с дължина на вълната от рентгеновия спектър, е излъчвало това невидимо небесно тяло. Тези тела учените решават да нарекат черни дупки. Дупка е ограничено празно пространство, в което няма нищо, а нищото не може да дава нещо. Следователно, там има нещо, което Учителя нарече Черни Слънца. То пулсира, излъчва частици и то такива, които носят грамадна енергия. Защото е установено от физиците, че колкото дължината на вълната е по-къса, толкова силата, която те носят е по-голяма. Тези Черни Слънца имат грамадно по своята сила гравитационно поле, което привлича и поглъща всичко каквото им попадне в своя път - и светлината, и живота, които Светлите Слънца дават. Една могъща, обсебваща сила имат те. Тази обсебваща сила е изразена в човека и носи името егоизъм. За съществуването на тъмни тела в мировото пространство отбелязва в 1962 година и аржентинският астроном Харолд Шепли. Той приема, че в небесното мирово пространство около нас има тъмни масивни тела с размер поне десет пъти по-големи от Юпитер, които не принадлежат към никоя Слънчева система и не обикалят около никакво Слънце. Те се движат по свои неизвестни и непознати за нас пътища из Мировата пустош, както той се изразява, и ги нарича Тъмни самостоятелни планети. Ние трябва да приемем, че в природата нищо не е без смисъл и цел. Виждаме, че светлите Слънца дават, подхранват живота с изтичащите от тях тъй наречени потоци от елементарни частици, които те непрекъснато излъчват. Каква обаче е задачата на тези Тъмни Слънца? Каква им е службата във Вселената? В това отношение път към отговор на този въпрос, може да ни даде казаното от Учителя: „Злото е първичната енергия, тя създава материалните светове, видимите форми, а Доброто - вторичната сила, която ги организирва и облагородява“. В подкрепа на това, ето една старинна поема за сътворението на света, изнесена в символична форма. Тя е написана някога, в дълбока древност, върху седем плочки. Намерени са при разкопките на древния Вавилон и успешно разчетени. Там се казва: „В началото на създаването на света се е намирала една тъмна, хаотична материя, която се наричала Тиа-Мат. Боговете, гледайки тази неустроена, пуста и безжизнена среда, решили да създадат в нея един правилно устроен и носещ живот свят. Тиа-Мат бил чудовищен дракон със седем глави. Пламнал от възбуда, разбирайки решението на Боговете, този дракон им отворил война, като с ръмжене и пухтене се готвел за люта битка. Всички Богове трепнали от страх, само Мардук - Богът на светлината, се решил на борба. С това негово решение Боговете му признали правото на първенство. Мардук прострял грамадна мрежа на Изток, Запад, Север и Юг, за да не може нито една частица от тази тъмнота да се промъкне. Тогава той, пълен със сила и могъщество, седнал в своята бляскава и добре въоръжена колесница, впрегната с четири огнени коня. И така величав, изпратен от възхитените погледи на Боговете, се спуснал със стихиен устрем срещу чудовището. Див и смъртоносен рев се изтръгнал от седемте зинали гърла. И преди още те да се затворят, Мардук хвърлил в тях копията на светлината и успял да внесе живот в смъртта и светлина в мрака.“ - „И светлината свети в тъмнината и тъмнината я не обзе“ - казва по-късно ученикът на Христа Йоан. Тази поема, написана от хора с дълбоки прозрения за живота, ясно ни посочва за съществуването на един свят, нещо съвсем различно от това, което ние виждаме и отчасти познаваме. Слънцата, които светят, са светове, извори на живота. Планетите са светове на живота и смъртта, а ето и Черните Слънца - светове на смъртта, застоя - светове на крайното вцепенение. Черните Слънца ограничават и определят формите, в които ще се влее светлината и живота. И наистина, всяко тяло пред нас не е ли форма, изпълнена с елементарни частици, които днес учените наричат електрони, протони, мезони и с ред други подобни имена? Те не са нищо друго освен светлина, сила, движение - Бог Мардук. Гледайки звездния мир, един пробуден човек не може да не изпита благоговение и смирение пред тази импозантна гледка, и не може да не се запита къде е началото и как е произлязло всичко това Учителя казва: „Земята е създадена от една клетка“. Наистина, едно по-внимателно проучване на всичко, което ни заобикаля, ще ни убеди по един безспорен начин, че в Природата има закони, които са валидни както за най-малкото, така и за най-голямото. Така например като почнем от кристалите, които са в ръцете ни и стигнем до гигантските слънца във вселената, трепкащи над главите ни, то в нас не може да не се промъкне мисълта, че каквото е началото на един кристал, както той се е образувал, такова е и началото и по същия начин се е образувало всяко небесно тяло. Всички небесни тела са кристали, образувани по същия начин, по който са се образували кристалите преди нас. Как? Там е работата, че учените все още не са разбрали как се образува кристала. Когато човешкият род разбере как започва той и с какво започва, тогава повече от сигурно е, че ще му стане ясно и създаването на небесните тела. Всичко това е плод на сила. Но е смешно да делим силата на естествена и свръхестествена, защото ние все още не знаем какво нещо е сила. Силата е нещо необятно, могъщо, разумно, изпълнено с грижа. И така, един път създаден кристалът, ние вече можем да наблюдаваме и да разберем как той расте. Кристалите имат интересни качества, върху които много трябва да се мисли и изследва. В тях има нещо велико, разумно и дълбоко. Един умен човек казва: „В скалите ние ще научим да четем великите закони, по които е създадена и построена Вселената“. Друг казва: „Скалите са застинала музика, застинала хармония“. Учителя казва: „И в минералното царство има живот, но той протича там много медлено“. В кристалите се проявяват два основни принципа. Първият е да има форма и да я съхранява, което е принципът на ограничението - Тиа-Мат. При кристалите енергията на отделните атоми от веществото, които образуват даден кристал е много по-голяма, когато те са в свободно състояние. Щом обаче, те се свържат в дадена форма, то те губят голяма част от енергията си, която отива за връзка между отделните атоми, като при това тази връзка е възможно най-икономична по отношение съхранението на енергията, а постройките са здрави и закономерно стройни. Вторият принцип е порядъкът, закономерността и стремежът към съвършенството - Мардук. И наистина, растенето при веднъж създадения кристал става по строго определен ред. Различните атоми и градивни фрагменти са строго и закономерно разположени един спрямо друг, като връзката между тях да е възможно най-здрава при условието на тяхното нареждане. Точно затова те са и устойчиви, като при благоприятни условия към тях се присъединяват все нови и нови градивни частици, спазвайки дадената, схема. Кой е заложил тази схема и как? Растежът на кристала става по пътя на наслагването върху външните плоскости на кристала на извънредно дребни частици, носени от средата, която го е образувала, а не както при растенията, отвътре навън. Начинът, по който се подреждат частиците влияе върху формата, твърдостта, цепителността, електропроводимостта, топлопроводимостта, пречупването на светлината. По отношение на твърдостта много кристали показват различна твърдост по драскане на отделните стени и плоскости. Минералното вещество, от което е образуван кристалът е еднородно. Но дойде ли това вещество в кристална форма, то вече се подчинява на някакви странни закони. Например светлината не се пречупва еднакво по разните направления. Същото се отнася и за топлината и електричеството. При промяна на температурата и натиска в кристалите се образува възбуждане на сила в напрежението, което нещо показва, че в тях имаме непрекъснати процеси, които при тези условия се засилват, особено по върховете и ръбовете на кристала. Ако на един кристал му бъдат отчупени външните ръбове и върхове, изобщо, ако външни причини нарушат неговата форма, то той поставен при условията, при които се е образувал и в съответната среда, възстановява своята форма. В кристалите има един стремеж към усъвършенстване, стремеж да се приближават към най-устойчивата и най-съвършена форма - сферата. Това се постига по няколко начина: чрез умножаване на стените в простите форми, чрез комбинации и израстъци на няколко кристални форми и най-после, като се притъпяват ръбовете и върховете на стените. Така се получават по-закръглени форми, които са и по-устойчиви. Нека да не забравяме също, че на нашата Земя се срещат кристали с грамадни размери, тежащи с тонове. След малкото казано за кристалите, нека погледнем и на нашата Земя. Американският изследовател Сандерсън е изследвал всички онези случаи в някои особени места на океаните и моретата, където са ставали катастрофи с кораби и самолети по някакъв тайнствен начин. Той отбеляза, че при тези случаи, координатите на местата, където са ставали, са били определени твърде приблизително. И обикновено в момента на бедствието, бордовите радиостанции са бездействали и никой не е чувал сигнали. Сандерсън е открил 12 такива района, включващи Северния и Южния полюс. При това тези райони са разположени твърде симетрично от двете страни на Екватора. Още древногръцкият философ Платон, живял между 427 и 374 година преди нашата ера, е отбелязал, че Земята, погледната отгоре, прилича на топка, съшита от 12 парчета кожа. Питагор е приемал същото. До същия извод в своите изследвания върху Земята са стигнали и тримата руски учени Гончаров, Макаров и Морозов, без да са били запознати със становището на античните школи. Как Платон е могъл да види Земята така, то е друг въпрос. Онова, което трябва да се приеме по безспорен начин е, че Платон е прав. Той наистина е видял Земята, като топка, съшита от 12 парчета - един грамаден кристал с 12 стени, всяка една, от които представлява правилен петоъгълник. Известно е, че Земята представлява сфера, но не съвсем идеална. Тя не само, че е сплесната при полюсите, но има и други отклонения от правилната сферична форма, която някога са били по-големи. Има сериозни основания да се приеме, че формата на Земята не е била толкова кръгла, каквато е днес. Едва по-късно тя се е заоблила. Някога тя по-скоро е напомняла многостенна фигура, отколкото сфера. Когато кристалът израства от своя странен зародиш, неговите увеличаващи се стени, ръбове и върхове, запазват първоначалната си геометрия. Но естествено е да приемем, че редица геологически промени, които са ставали и стават на са допринесли за едно значително отклонение от програмата на модела. Все пак не всичко е останало в безпорядък. От геологията разбираме, че рудите, полезните изкопаеми, само на пръв поглед изглеждат хаотично разхвърляни. Установява се известно подчинение на система. Освен това много огнища на древната култура са се оказали не къде да е, а във върховете и ръбовете на този кристал. Така е с центъра на древната индуска цивилизация Мохенджеро. Египет, Северна Монголия, Великденските острови, Перу. Наистина на много места има бели петна, но те постепенно се запълват. През последните години бяха направени сензационни археологически открития. В Индокитай са намерени следи от древна култура от 7 000 години преди нашата ера. Там, както се отбелязва, са започнали да се занимават със земеделие 2000 години по-рано, отколкото в Средния изток, който досега се смяташе за люлка на човечеството. И тези открития също попаднаха на своето място в системата. Оказа се също, че ръбовете на многостенната форма, съвпадат с много океански хребети, открити в последно време. Те съвпадат с планетните разпуквания на земната кора, с тектонично активните зони, които се характеризират с изместване на земните пластове, с издигания и хлътвания, с интензивна сеизмична и вулканична дейност. На върховете на многостенната форма, попадат и центровете на магнитните аномалии, на минималното и максимално атмосферно налягане - местата, където се раждат ураганите. А много от ветровете духат постоянно по посока на ръбовете. Оказва се също, че има известна зависимост между пътищата на прелетните птици и местата им за зимуване и ръбовете, и върховете на многостена. Археолозите са намерили във Виетнам 30 странни предмета, направени от злато, и един от бронз във Франция. Това представлява кух дванадесетостен, стените на който са петоъгълници. На върховете на това геометрично тяло има направени топки. Предположението на някои археолози е, че тези фигури са имали значение за астрологията и астрономията на древните народи. Известно е, че тези две науки са вървели заедно, ръка за ръка до 17 век. В епохата на Възраждането, гениалните хора, които положиха основите на съвременната астрономия, като Кеплер, Нютон и Коперник, по онова време са били колкото астрономи, толкова и астролози. Правенето на хороскоп, звездна карта за раждането на даден човек, или за някакво събитие от житейския му път, става по дадено място и време. Тези два елемента се определят от географските координати - дължина и ширина. Древните не са имали такава географска мрежа, определяна от меридиани и паралели. И именно при съставянето на хороскоп, те са използвали този уред, като са познавали много и добре специфичните влияния на областите. Ние казаваме, че върху човека най-голямо влияние оказват Земята и Слънцето, но ще трябва да приемем, че то не е еднакво във всички области на Земята както по сила, така и по своето естество. Това нещо древните астролози са го разбирали и са били по-добре ориентирани по отношение земното влияние, отколкото днешните. Как можем наистина да си обясним групирането на отделните раси в дадени области на Земята? Монголите, намиращи се в Азия, семитите - в Средния изток, арийците в - Европа, аборигените - в Австралия, негрите - в Африка, индианците - в Америка, макар че индианците имат нещо общо с монголците, но все пак значително се различават. Като приемем Земята като един грамаден кристал, със своите ръбове, върхове и петоъгълни стени, ние ще можем да хвърлим нова светлина върху астрологията. Защото практиката показва, както са приемали древните звездобройци, че когато Слънцето, Луната и коя да е планета се намира на ръба или на върха на кристала, за дадено място, те изявяват своите качества с цялата си пълнота. Тези ръбове и върхове, стилизирани върху лист в две измерения, дават дванадесетте дома в хороскопа на човека. Когато в онези години над нас се разстилаше звездния мир, погледът ни се устремяваше към тази чудна изява на едно непонятно за човека по своето могъщество и величавост Съзнание, пред което той може само да мълчи и благоговее. Учителя ни казваше: „Когато човек използва влиянието на всички Слънца в Космоса, той дохожда до съвършенство. Задачата на човека се заключава в хармонизиране на силите на неговия организъм и в създаване на правилни отношения с всички звезди.“ Сириус по култура днес стои по-високо от Слънцето. Сириус събужда стремеж към чистота, към светлото и възвишеното. Трябва да обясним, че зодиакът представлява пътя на физическото развитие на човека. Той е разделен на 12 части, наречени домове. Всеки дом е свързан с определено зодиакално съзвездие. Следователно всеки дом служи като резервоар, в който се влива, ако не цялата, то поне част от енергията на звездите, с които е свързан този дом. За да разберете влиянието на звездите, вие трябва да изучавате тяхното естество. Ето един пример - зодията Овен оказва влияние върху главата, мозъка и лицето. В умствено отношение дава активност на мисълта, дава холеричния темперамент - активен и деятелен. Знакът е символ на саможертвата или Божествения принцип на саможертването. Човек, роден под знака на Овен, е импулсивен, решава нещата бързо и без да мисли много. Той е изложен на големи промени и противоречия. В края на краищата той свършва добре, но с белези по главата. Знакът Телец е принципът на Майката, т. е. на онази сила, която създава всички неща. Знакът Близнаци представя принципа на Космичния Божествен Ум. Той свързва всички същества в едно цяло. Тези три знака се повтарят четири пъти в годината. Те съответстват на четирите полета, през които човек минава, докато дойде на Земята. Той е слязъл от причинния свят в умствения, от умствения в астралния, а от астралния във физическия, където най-после е и спрял. Всеки градус на Зодиака съдържа в себе си известни дарби и възможности. Роденият под знака Козирог обмисля нещата и тогава се проявява. Главното качество на Водолея е чистотата. Който е под негово влияние, той непременно трябва да се пречисти. Чистотата пък е свързана с водата, чрез която новият живот ще дойде. Добре е човек да се роди в зодията Водолей. Мнозина са родени, за да живеят по нейните закони. Този знак определя Висшата мистичност у човека.

ОПИТ ЗА ВНЕДРЯВАНЕ НА ПАНЕВРИТМИЯТА В БЪЛГАРСКИТЕ УЧИЛИЩА Предавам разказаните от Милка Периклиева спомени, като активна участничка в опита за внедряването на Паневритмията в българските училища, тъй като тя беше лишена от възможността да ги напише. „Имах - започна Милка - приятелски връзки с една близка на Лулчев, която живееше в съседство с него. Там много често го срещах и водехме разговори. Той всякога е подчертавал, че Учителя много държи на Паневритмията. Учителя е искал цар Борис да знае, че за спасението на България и на българския народ, трябва да се приеме Паневритмията. Аз не мога да приема, че Лулчев не е казал това на царя.“ По това време Милка е учителка в детските градини на София. Един ден тя получава бележка да се яви при секретаря в Министерството на просветата - Борис Йоцов. Тази бележка събужда в нея тревога, като предполага, че ще й искат обяснения във връзка с нейните убеждения като последователка на Учителя Петър Дънов. Кога точно, в коя година Милка е получила тази бележка, тя не можа да си спомни. Но като се има предвид, че на 23 октомври 1939 година Георги Кьосеиванов, който преди това в продължение на пет години е министър-председател на България, съставя новия си и последен министерски кабинет, в който министър на Просветата става професор Богдан Филов, а секретар на това министерство Борис Йоцов, то ще трябва да приемем, че Милка е получила тази бележка някъде към края на 1939 година или в началото на 1940. На 15 февруари 1940 година имаме нова министерска промяна, при която Богдан Филов става министьр-председател, а секретарят на Просветата Борис Йоцов - министър на Просветата. Тези данни са от значение, за да се види кога е започнало осъществяването на този велик план и колко време е пропиляно в колебание и отлагане от страна на Милка, за да не се реализира то. И така, тя отива в Министерството, изчаква реда си и се явява при Йоцов. „За голяма моя изненада Йоцов ме посрещна многo добре - казва Милка. - Любезно ме покани да седна и ме запита къде съм учителка, как работя и пр. Отговарях предпазливо и внимателно. Казах му, че съм учителка в училище „Стефан Караджа“, намиращо се на улица „Пиротска“ и допълних, че през летните месеци съм учителка и в детската градина при Близкоизточната фондация. Там имаше игрище, идваха учители от цяла България, където изкарваха курсове за ръководители на летните детски игрища. Тези учители бяха насочвани от Министерството на просветата. След обясненията, които дадох на секретаря Йоцов, той ме запита: „Какви гимнастически упражнения знаете, с какви игри занимавате децата?“ Изредих програмата си, която прилагам на игрището, като изтъкнах авторите, от които съм се ползвала, споменах и мои лични методи придобити от опита и творческите ми усилия в тази област. Най-после като ме видя, че заобикалям въпроса, който го интересува, той ме запита: „Нещо друго прилагате ли?“ Аз не отговорих. След минутка мълчание той ми каза: „С Паневритмията не се ли занимавате, знаете ли за нея?“ - „Да, зная за Паневритмията, но в училище не работя с нея.“ - смело казах аз н започнах да разбирам накъде отива работата. Въздъхнах с облекчение като разбрах, че за добро съм повикана и отговорих: „Досега не съм прилагала тези упражнения.“ Тогава той ми каза: „Помислете как може да се приложи Паневритмията в българските училища и ми донесете доклад за тази възможност, при пръв удобен случай“. Разбрах задачата си, станах и напуснах министерството. От там като с криле се отзовах на Изгрева при Учителя. Явих се при Него и с възторг Му разказах за случилото се в министерството със секретаря Йоцов. Учителя ме погледна и ми каза: „Можеш ли да изпълниш задачата си като ученичка? Трябва да се бърза“. И сериозно допълни: „От Паневритмията зависи бъдещото положение на България. Направи доклада и ми го донеси“. „За Слава Божия, Учителю, с Ваша помощ, аз ще бъда само проводник на Волята Божия. Вие ще ми помагате да напиша най-добрия доклад“ - отговорих аз и горда, загрижена, с чувството на голямата отговорност, която поемам, гледах Учителя в очите. След това се прибрах вкъщи, отправих молитва за помощ и написах доклада ръкописно, а след това го преписах на пишеща машина в четири екземпляра.“ От този доклад, за съжаление, не можахме да намерим нито един екземпляр. В него, доколкото Милка си спомня, първо е написала няколко реда за значението и силата на Паневритмията, а след това е пояснила пътя, начина, по който тези упражнения могат да се въведат в училищата. Най-напред да се почне в едно училище, като утринна гимнастика, преди занятията, а в последствие да се разшири по всички училища. За тази цел ще бъде необходимо, да се организира курс за учителите по физкултура от цялата страна. Те ще имат за задача да усвоят цялата Паневритмия и начина, по който тя се преподава. „След два дни занесох доклада на Учителя - продължава Милка, - прочетох Му го и Той го одобри. Оставих Му един екземпляр. Втори екземпляр занесох на г-н Лулчев, и той го одобри. Трети беше за главния секретар Йоцов. Той го прочете пред мен и като свърши, нареди да извикат началника по физкултура за цяла България Петър Петров. След като Петров дойде, Йоцов, подавайки му доклада каза: „Дайте ход на тази работа. Госпожицата е дългогодишна учителка. Гимнастическите упражнения, които тя ще ви предложи, да се проведат масово във всички училища“. Петров също прочете доклада и се уговорихме с него в близките дни да донеса описанията на упражненията, както и музиката, която ги съпровожда. След като се прибрах в къщи, подбрах и приготвих 18 от 28-те упражнения, които съдържаше Паневритмията. Причината да направя този подбор, беше желанието ми да дам по-динамичните упражнения и да не бъдат изведнъж дадени толкова много. Написах описанията им, а за музиката и нотите, които съпровождат всяко упражнение, отидох при брат Калудов, който ги преписа грижливо и прегледно. Когато ги отнесох на Учителя, Той се връщаше от малкото лозе, което имахме на Изгрева. Посрещнах Го и Му казах: „Учителю, приготвих описанието и музиката на 18 от всички 28 упражнения на Паневритмията.“ Той ме погледна и много сериозно ми каза: „Българският народ трябва да разбере или да приеме Божественото Учение точно, изцяло, без заобикалки, или ще си счупи главата и Аз ще си отида. Аз повече няма да се занимавам с него“. „Тогава Учителю, да занеса на началника цялата Паневритмия“ - сконфузено казах аз виждайки вината в себе си и си тръгнах разплакана. Бай Ради, обаче, ме настигна из пътя и ми каза, че Учителя му казал да предам в министерството само тези, които съм приготвила. Така и направих. Йоцов и началникът по физкултура ми възложиха да намеря начин за тяхното практическо внедряване.“ По това време стават министерските промени, за които споменахме. И тъй като за министър на Просветата вече е Борис Йоцов, това още повече улеснява осъществяването на това красиво дело, тъй като той беше запознат и сам му беше дал ход. „А на мен - поясни ми Милка в разговора, който имах с нея, - задачата ми се видя доста сложна в практическото й осъществяване.“ И както разбирам, от нейна страна започва един период на плаха нерешителност и протакане за осъществяването на това красиво дело. Едно ново събитие, според нея, е също донесло усложнения. В първата половина на месец март 1942 година Видин и някои села са потопени катастрофално от водите на Дунава, разрушени са много сгради, налага се евакуация на населението. По-голяма част от тях идват като бежанци в София. Някои са настанени в училището, в което е работила Милка, а учениците са разпръснати по училищата. „Моите ученици бяха изпратени в училището „Константин Фотинов“. Там като гостенка намерих за неудобно и нямах смелостта да искам от директора на училището разрешение сутрин да се играе Паневритмия от децата на цялото училище. От своя страна не се сетих, че мога да проведа упражненията и само с моите ученици. Пък и от друга страна, въздържанието ми беше и за това, че моите ученици бяха шестгодишни, а пък аз исках да направя опита с по-големите и с всички ученици. По това време често бях на Изгрева и се срещах с Учителя. Той, разбира се, винаги ме запитваше загрижено: „Какво става, Милке, с работата?“ А Лулчев, с когото също се срещах, доста сериозно ми се скарваше, че работата се протака, като ми напомняше, че Учителя е казвал да става по-бързо. За причините на това забавяне, разбира се, аз давах своите обяснения - липса на помещение, 6-годишни деца и пр. Така се загуби ценно време. Един ден получавам писмо от министерството, че ме назначават да преподавам физкултура на един клас ученици от четвърто отделение в училището „Тодор Минков“. Госпожа Величкова, доста възрастна жена, много се зарадва, че ще я замести млада учителка, каквато бях аз. По това време Учителя сдържано, но сериозно изчакваше резултат. Най-после започнах работа в салона по физкултура при това училище. Учениците с радост приеха упражненията и с нетърпение очакваха всеки час по физкултура. Много често и майки на децата идваха да гледат. Най-напред музикалната част се изпълняваше от сестра Кисьова, една наша съмишленичка, която добре свиреше на пиано и имаше дар за композиране. След около месец упражнения учениците усвоиха Паневритмията отлично. Сега оставаше да поканим министър Йоцов и началника по физкултура, за да видят упражненията. За този случай увеличих състава на музикантите с кларнетист, цигулар и китарист. В уречения ден дойде само началника. Когато след това казах на Лулчев, че само началникът е дошъл, той каза: „Страхливец!“ Явно беше, че Йоцов, станал вече министър на Просветата, е сметнал, че ще се изложи, ако присъства на една такава детска демонстрация. Децата бяха облечени празнично, момиченцата с бели роклички, а момчетата с бели блузки и сини панталонки. Те играха великолепно и с настроение изпълниха 18-те упражнения пред началника. След като свършихме, той ме покани да отида в Министерството на конференция. Помолих го да отложим това за след два Дни, тъй като баба ми беше починала и аз трябваше да тичам по уреждането на погребението й. Той се съгласи. От разговора в министерството разбрах, че той одобрява упражненията от Бялото Братство. Но направи забележка, че ги намира за много бавни и малко..., търсеше дума и я намери - малко вегетариански, не са като другите гимнастически упражнения, отсечени, отривисти, бойки. Отвърнах му, че ние в училищата няма да подготвяме войници. Тези игри хармонизират силите на тялото и на духа. Те внасят бодрост, настроение, те носят живот. В този дух ги защитих. Възпитаваме разумни същества, разумни характери. Хармоничните движения изграждат и хармонични личности - продължих аз. Докато бях още при началника, той се свърза по телефона с министър Йоцов. И веднага министърът ме повика в кабинета си. Там той ми каза: „Първият опит е излязъл добър. Сега остава т се повикат на курс учителите по физкултура от цяла България, за да научат Паневритмията и да я предават всяка сутрин на учениците. Този ход на работа беше добър.“ „Но кой ще преподава на тях?“ - попитах аз. „Вие!“ - посочи ме министърът. Аз се замислих и казах: „Известна съм сред учителските среди като детска учителка, но да преподавам на висшисти! Дали ще бъда авторитетна пред тях?“ Министърът ми отговори: „Ще ви изпратим на специализация в Чехия или в Унгария. Помислете по този въпрос и ми докладвайте.“. Аз се страхувах, страхувах се не за себе си, защото имах опит във Фондацията да ръководя деца и учители в курсовете. Но тук мислех, че случаят е по-специален. По този въпрос говорих няколко пъти с Учителя и с Лулчев. Учителя предлагаше да поема аз работата. И тук пак сгреших, умувах, не се съобразих, че щом Учителя казва да бъда аз, Той ще поеме отгоре грижата за моя успех, заради успеха на Делото. Този мой страх, тази ми неувереност в себе си споделих с Учителя, и тогава Той пак ми каза: „Въпреки това, ти ще трябва да бъдеш.“ Обаче аз не се съгласих, смятайки, че само ще проваля делото. Тогава отново ми каза: „Ти как мислиш?“ Аз предложих да имам помощник и то по възможност да бъде с висше образование, за по-голям авторитетност. Тогава с Учителя започнахме да изреждаме имената на братята и сестрите, подходящи за тази работа, но не се спряхме на никого. Най-сетне се сетих за една наша сестра, с висше образование, макар да знаех, че тя не е физкултурничка. Имах чувството обаче, че с нея ще потръгне, че е подходяща за задачата, като моя помощничка и в моя подкрепа. Познавах я още повече и като много музикална. Спрях се на нея. Учителя тогава ме запита: „Ти хармонизираш ли си с тази сестра, бихте ли могли да работите заедно?“ - „О, да, Учителю, много ми е приятна. Тя е при това тъй музикална. Би свършила задачата по-добре и от мен даже.“ Докладвах на министъра за решението, което бяхме взели с Учителя. Сега беше въпрос да има курс. И само след дни получих писмо, че съм назначена за преподавателка в курса на учителите за летните детски училища игрища. Веднага се срещнах с Учителя и му съобщих за това назначение. Той от своя страна нареди сестрата да ме потърси. При срещата с нея, тя изрази своята голяма радост. Подадохме си ръка за обща работа. Двете застанахме пред Него и Той ни каза: „Сега вие, като две свещи ще светите в едно.“ Курсът се водеше на открито, в Борисовата градина. Млади учители от цяла България, на брой 60, бяха на пансион. Ръководители на курса бяха двама специалисти с висше образование по физкултура - Кирил Петров и Кънчева. Явих се аз, като трета ръководителка по ритмични игри. С тези двама специалисти се познавах от игрището на фондацията и те ме посрещнаха много добре. Моите часове се определиха два пъти седмично, от 7 до 9 часа, преди обяд. В първата ми среща, в първите ми определени два часа, на курсистите говорих върху теорията на ритмиката и музиката, за ритмиката, като стимул в живота. Следващият път пристъпихме към практиката. Курсистите възприеха много лесно и с радост всичко каквото им се показваше. Като свърши първия час от определените ми за този ден два часа, предложи им се почивка, но курсистите спонтанно изявиха желание да се продължи без почивка. И така определените за това два часа бяха взети без прекъсване. Работата тръгна много леко. Курсистите заявиха, че това са най-приятните им часове и добавиха също, че вечер в салона на училището ги играят, като пеят мелодиите. Един ден моите колеги Кирил Петров и Кънчева, слушайки похвали от курсистите за игрите, пожелаха да присъстват в някой час. Поканих ги. Те дойдоха още на следния ден. Засвири музиката и всички започнахме да играем. Петров седна на страна и взе нещо да записва, а Кънчева възторжено се включи в кръга да играе. Беше красиво, хармонично, приятно. По утрините слънчеви лъчи се сипеха светли пътеки от висините- Всички играеха съсредоточено с тиха радост и жадно поглъщаха небесната благодат. Когато урокът свърши, Петров и Кънчева възторжено ме поздравиха. Петров каза весело: „Какви чудеса се правят тук! При мен курсистите бягат, гледат по-скоро да свърши часът, а тук се работи без прекъсване - два часа и при това искат да им се увеличат!“ Изразиха и своето възхищение и за това, че така добре може да се съчетае движение с музика. Кънчева от своя страна се изрази, че всичко и харесва и предложи, ако може при обръщането на упражнението Евера, да става с подскачане. Отговорих, че упражненията не могат да се изменят, тъй като друг е авторът им. Накрая Петров попита, дали биха могли музикантите да посвирят някои от мелодиите и на неговите упражнения. Разбрахме се, че и така не може да се смесва музиката на Паневритмията с други упражнения. Наближи краят на курса. Само след няколко дни, в неделята курсът щеше да се закрие и курсистите щяха да получат удостоверение за завършен курс по летните детски игрища и да се разотидат. На тях трябваше да им се раздадат нотите с мелодиите от Паневритмията. Но...това не стана. Защо, кои са причините, за да се спъне това тъй красиво и с възторг прието дело? Явно беше вече, че е много късно. Скоро след това започнаха бомбардировките над София. Учителя беше в Мърчаево, когато можах за първи път да отида при Него след всичко това, тогава Той ми каза: „Времето изтече, сега ще гледаме какво ще стане!“ Първите бомбардировки, първото нападение от Американски бомбардировачи над София стана на 14 ноември, 1943 година. По сведения те са били 170 броя и са хвърлили около 200 бомби, при което са били убити 58 граждани и разрушени около 187 сгради. Следващите бомбардировки през тази година са станали на 24 ноември и 20 декември. Бомбардировките продължиха и през 1944 година, от 4 януари до 30 юни, като най-тежкото нападение стада на 10 януари през деня и през нощта. Направената проста сметка показва, че Милка в протакане, колебливост, плахост, нерешителност и ред други спънки от психологическо естество е загубила за осъществяването на това красиво дело около четири години. От края на 1939 година, когато е била повикана от секретаря на Министерството на просветата до началото на бомбардировките. Тази история, която Милка Периклиева ми предаде, във връзка с внедряването на Паневритмията в българските училища е от особено значение за делото на Учителя и Неговата дейност в България. Внимателното преглеждане на тази история, не може да не повдигне въпрос у всеки един, който я проследи, не може да не се запита какво би станало, ако Милка е действала по-активно, по-смело, по-самоуверено, с по-голям устрем, без страх и с упование в себе си, без тази критичност към самата Паневритмия, която я навежда на мисълта да отдели и да даде само 18 от 28-те упражнения. Тя е виждала и вярвам, че е разбирала добре, че Учителя е бързал. Тук времето е било от особено значение и въпреки това, тя не се е активизирала. Тогава това начинание би успяло и всеки сам ще си извади заключението от отражението, което би дало то върху България и българския народ.

ПАНЕВРИТМИЯ За Паневритмията Учителя казва: „Паневритмията е обширна наука и велико изкуство, което за в бъдеще ще се изучава и прилага в своята пълнота. Това, което ние сега извършваме от 22 март на открито при изгрева на Слънцето са Паневритмични упражнения, които са подготовка за Паневритмията.“ Паневритмията се основава на: 1. Взаимодействие между природата и човека. 2. Зависимостта между физиологичните и психологичните процеси в човека. 3. Съответствието между идеята, мисълта, музиката и движенията. Всяко упражнение си има свой вътрешен смисъл. 4. Всички упражнения представят един непрекъснат процес на съзнанието към съвършенство. 5. Основната идея, която трябва да занимава съзнанието ни през всичкото време на изпълнението, е идеята за Бога, за великото, вечното, разумното. 6. Нейните опорни точки са: природата, изгряващото слънце, пробуждането на душата. Паневритмията носи хармония и възпитание. С нея постепенно се развива мекота. В Паневритмията са впрегнати силите на ума, сърцето и волята, за да работят в хармония. Ние правим тези упражнения сутрин, понеже тогава има най-благоприятни условия. Ако държите ръцете си хлабаво във време на упражненията, тогава няма никакъв контакт със силите на природата. Ръцете трябва да се държат обтегнати. Когато правите упражненията, мисълта ви да бъде концентрирана. При упражненията прекарвате мисълта през ръцете и краката си. Те трябва да се правят бавно, с участие на ума. Съзнанието привлича енергиите. Като вдигнете ръката си нагоре, тя трябва да образува ъгъл от 45 градуса. При този ъгъл положението е най-хармонично. Също така и за ръката, която е назад - наклонът трябва да бъде 45 градуса. При играенето се стъпва първо на пръсти, а после на пети. Ако стъпвате на петите си, става сътресение на гръбначния мозък. За Паневритмията Учителя също е казал: „Ако българският народ приеме и прилага Паневритмията, ще бъде спасен.“ Както се разбира, Учителя е смятал, че това прилагане на Паневритмията ще стане най-добре, като се въведе в училищата. Проводници на тази идея стават Милка Периклиева и Любомир Лулчев. Милка Периклиева беше една от изтъкнатите учителки в детските градини на София. В педагогическите среди тя се ползваше със значителна известност, тъй като бе издала в тази област „Възпитанието и заниманието на децата в предучилищна възраст“. През летните месеци я назначават и за учителка на детска градина при Близкоизточната фондация. Към Паневритмията Милка прояваше особен интерес, тъй като упражнения от такъв род, са в най-голяма близост с нейната професия, особено с тъй интересното съчетание на движения с музика. Любомир Лулчев е бил висш офицер от авиацията и инженерните войски. Още като такъв е слушал беседите на Учителя и е бил запознат с идеите на новото, което се изнася в тях. По изява беше един честолюбив и амбициозен човек. Много начетен и със задълбочена мисъл. В 1926 година, вече пенсионер, иска среща с цар Борис и я получава. В разговор при тази среща Лулчев между другото казал на Борис: „Вие не сте цар за мен. Щом сте цар на българите, защо убивате комунистите? И те са българи“. Адютант на цар Фердинанд, а по-късно и на Борис, е бил генерал Алекси Стоянов. Жената на генерала е била последователка на Учителя. Лулчев е бил близък на семейство Стоянови и често е посещавал техния дом. При тези си посещения, той водел разговори по най-различни въпроси. Като много начетен човек, със задълбочена мисъл и опит, той им правел силно впечатление със своите знания и трезви изводи по всички въпроси. Много след първата среща на царя с Лулчев, Стоянова, която често е ходила в двореца, го препоръчала на Борис като човек с ценни качества. Наистина царят, припомнил си вече за Лулчев, приема нова среща с него. Лулчев успява да спечели доверието и разположението на царя и той го привлича за свой съветник. Когато срещите между царя и Лулчев започнали да стават по-редовни, една близка на Лулчев, също последователка на Учителя, го запитва: „Ти за това нещо попита ли Учителя? Лулчев отговорил: „Да, за това нещо казах на Учителя.“ Учителя му отговорил: „Не те съветвам. Той ще те послуша толкова, колкото баща му послуша мен. Аз знам колко струват Кобургите.“ Близката на Лулчев му казала: „Тогава ти с кой акъл отиваш там?“ А Лулчев отговорил: „Аз искам да опитам.“ Опитът му струваше живота. След 9 Септември 1944 година Лулчев бе осъден на смърт от тъй наречения Народен съд и убит като царски съветник, заедно с много други още. Цар Фердинанд е познавал Учителя и се е срещал с Него. В 1913 година Учителя праща генерал Стоянов при Фердинанд, за да му каже да не отваря в никой случай война на сърбите. Фердинанд отговорил: „Аз не слушам и не вярвам на ясновидци.“ Когато Фердинанд искал да тласне България в Първата световна война, се срещнал с Учителя В разговор с Него по този въпрос, Учителя му казал, че България трябва да остане неутрална. В отговор на това Фердинанд си обърнал гърба и се потупал по дирника. След катастрофата при Добро поле, където войниците напускат фронта и тръгват към България, Фердинанд пак поискал съвета на Учителя, какво сега да прави. Учителя му казал: „Стягай си куфарите и бягай“. Този път Фердинанд го послушал. Любомир Лулчев живееше скромно, като пенсионер в една малка дървена къщичка в покрайнините на Изгрева Явно беше, че с връзките си с царя, нито е имал, нито е търсил материални изгоди. Беше човек с достойнство и без корист. Той седеше някак си по-настрана от братските среди на Изгрева. Някаква гордост, честолюбие, като че ли не му позволяваха да се влее в общата маса от братя и сестри. Имаше амбицията да бъде своего рода център и наистина успя да образува около себе си групичка от почитатели. При отиването и връщането си от срещите си с царя. вероятно не всякога, Лулчев отиваше при Учителя - навярно да се посъветва и сподели впечатленията си. По-късно чух един път в клас по този повод Учителя да казва: „Тези, които предаваха моите думи, не ги предаваха както трябва и тези, които ги слушаха не ги изпълняваха точно!“

МУЗИКАТА Почти всички от младите братя и сестри, които живееха на Изгрева, следваха разни дисциплини, като големият дял от тях следваха в Музикалната академия. Музикалният живот тук беше особено интензивен. В салона имахме хармониум и две пиана. Към музиката Учителя имаше специално отношение. В изказванията си за нея Той всякога е подчертавал ролята, която тя играе, както за развитието на отделната личност, така и за обществото и народите. И казваше Той: „Съзвучието е изявление на Божествения свят. То внася висш идеал в човешката душа.“ Всички онези народи, които са дали по-голям простор за разцъфтяването на музикалната култура, са допринесли повече за възхода на човечеството. Расите се различават по степента на своята музикалност. От всички раси досега, най-музикална е бялата раса. В новата раса, която иде, музиката ще дойде до своя висш разцвет. Музиката е най-дълбоката сфера на битието. Ония, които са я създали са били Велики разумни същества. Ние ги познаваме под общото име Ангели. Когато те запели, светът е започнал да се създава. Ето защо в музиката са скрити великите закони на миросъздаването. В човешкия свят, в света на земното човечество проявата на музиката е свързана с пробуждането на съзнанието. Макар че самосъзнанието се е проявило у хората преди триста хиляди години, музиката като творческа проява у човека, като способност, която се изразява в изкуството да се зее и да се свири, датира от неотдавна - от около три-четири хиляди години преди Христа. До това време, музиката, в сегашния смисъл на думата, не е съществувала. Така например хората от Атлантската раса не са били музикални - тъй казват посветените. Музиката, като изкуство на Ангелите, е съединителното звено между ангелския и човешкия свят. Музиката, това е дихание на душата, чрез нея тя диша. Музикалният свят е среда, чрез която душата се проявява на земята. Мощна сила се крие в музиката. И ако хората искат да се превъзпитат, ако те искат да отгледат надеждно поколение, което да стане носител на нещо красиво и възвишено, на нещо ново, те трябва да поставят в основата на възпитанието музиката в най-широк смисъл на думата. В звука и в ритъма се крият мощни сили. Всичко в природата трепти тези трептения се носят като музикални вълни. И затова се казва, че всичко в природата е музика. Музика има в течащите води, във вълнуващите се води на океана и морето, музика се носи във въздуха, във веенето на вятъра. Музика има в шумоленето на листата, чуруликането на птичките, в гласовете на животните, в ромоленето на потоците. Музиката на природата събужда музикалното чувство в човека, като го подтиква да пее и свири. Всички сили на душата трябва да минат през музиката, за да се хармонират и уравновесят. Възпитателната сила на музиката е нейната главна задача. Обикновената музика е предговор към окултната. Окултната музика мъчно се поддава на изучаване. За нея се изисква преди всичко деликатен слух и голямо съсредоточаване. Бъдещите музиканти обаче ще създадат музика, за която днешните хора не могат да имат дори и представа. Музиката трябва да оставя в душата на човека едно радостно възходящо чувство, едно чувство на подем, на творчество. Музиката действа върху човека във всяко направление. Тя е най-правилният начин за организиране на човешката мисъл, чувства и постъпки. Както дишането е нужно за пречистване на кръвта, така и музиката е необходима за пречистване на чувствата. Между музикалното чувство на мисловната способност има известна връзка. Колкото е по-музикален човек, толкова и разсъдъчните му способности са по-силни. Музикалното чувство спомага изобщо за развитието на дарбите и способностите в човека, на първо място на неговата мисловна способност. На Земята най-гениалният израз на разумността е музиката, защото музиката е сгъстена светлина, а светлината е израз на мисъл. Там, където музиката е проникнала, хората са по-благородни, по-добре устроени, имат по-правилни черепи. Музикалният живот на човека се отразява върху физическото му устройство, преди всичко върху лицето. За това човек трябва да пее и да свири. Като пее човек ще бъде здрав, добър и умен. А какво повече може да желае той? Който иска да живее дълго време, трябва да пее. Музиката е излязла от светилищата на посветените. Ако бихте попитали в какво се заключава работата на един певец, който е пял години наред, какво е допринесъл той в света, ще ви кажа, че от гледище на днешните хора, той нищо не е допринесъл, но от гледище на висшата, космична математика, този певец е извършил една съществена работа - той е създал в идеалния свят редица красиви форми, които ще легнат в основата на бъдещата култура. В този смисъл, всички певци са пионери на бъдещата култура. Всеки певец или музикант е израз на много души, които се проявяват чрез него, за да въздействат на хората. Трептенията на тия възвишени същества, проектирани чрез музиката на този изпълнител, се разнасят далеч в пространството и оказват благоприятно влияние върху хората. Още по-силно е въздействието, когато човек слуша непосредствено някой голям виртуоз или певец. Тогава той се свързва не само с него, но и с ред още същества, които имат връзка с този изпълнител. Човек може да изпее една песен така вдъхновено, така прочувствено, че да създаде истински преврат у всички, които я чуят. Трептенията на тази песен ще се носят в пространството, ще се преповтарят от хората и ще останат да звучат за вечни времена. Малко песни има, които се разнасят в пространството. Така например нередки са случаите, когато днес може да се долови някоя древна египетска или индуска песен. Музиката е един от начините да оживее в природата всичко. Камъните ще оживеят, дърветата, изворите, всичко наоколо ще оживее. Музикални произведения, песни и мелодии, Учителя беше дал и преди идването на Изгрева, но с установяването Му тук, музикалният живот на Братството доби особена яркост н сила. Учителя слизаше от стаичката си с цигулката, влизаше в салона и изсвирваше донесената от Него мелодия. Тя се подемаше, изсвирваше се многократно и се записваше. Ако Учителя не беше дал текст, имахме поети, които с умение свършваха тази работа. За тъй красивия и величествен музикален отдел на живот на Братството и по-специално изявата му на Изгрева, не съм компетентен, за да го изнеса в цялата му пълнота и прелест. Това навярно ще сторят онези от братята и сестрите, които бяха по-отблизо и по-подготвени за този дял на човешката изява. При многото случаи, когато присъствах, само гледах и слушах, възхищавах се и мълчах. Написаните и изнесените досега песни и мелодия, около 168 произведения, като около 16 от тях са дадени от композитори ученици на Учителя, а останалите, към 152 са дадени от Учителя. Употребявам думата „около“, тъй както разбрах, Учителя е дал някои мелодии само в тесен кръг от братя и сестри, които може би не са залисани. От всички песни и мелодии, дадени от Учителя, има и такива с дълбок мистичен характер и текст на странен прастар свещен език, които не могат да се преведат на понятен съвременен език, като на някои от тях Учителя като превод е дал само общия приблизителен смисъл. Аз смятам, че ние направихме грешка, като не предразположихме и разпитахме Учителя по-настойчиво да ни каже нещо повече, както за самите мелодии, така и за техния текст. Кога, къде и при какви случаи са били дадени тези песни? От един народ и език ли са дадени те или от повече? Или пък е имало един общ свещен език за всички народи, нещо като сегашното есперанто, на който език те са дадени? От тези песни ние имаме такива, които са дадени с текст и мелодия. Те са: 1. Фир-фюр-фен 2. Махар Бену Аба 3. Венир Бенир 4. Нева санзу 5. Киамет Зену 6. Аин фаси Има и такива, в които е дадена само мелодията, а текстът е само една дума. Цялата мелодия се изпява само с една дума. Такива са: 1. Аум 2. Вехади Дадена е и една песен със заглавие „Бершид ба“. Това е дума от свещен език, а текстът на песента е с български думи. Дадени са и две мелодии без текст, това са: 1. Берхан ази 2. Ме-хейн Текстът и мелодиите на всички тези песни са отпечатани в песнопойка. На следните думи „Фир-фюр-фен Тао Би Аумен“ Учителя прави частичен превод, целият не може и не трябва да се преведе. Това е: Без страх и без тъмнина! „Тао“ значи абсолютното, непроявеното, безграничното. „Би“ значи туй, което се проявява, а „Аумен“ - всички качества, които се съдържат в Божественото, съдържа всичко за Живота, че да може да израстне, да се прояви в своята пълнота. Великият египетски жрец Хермес, живял 6000 години преди Христа, с Тао е означавал Началото, което е създало всичко. Тази дума срещаме и в свещените изречения на таоистите, живяли някога на Индокитайския полуостров, преди народите, които сега го населяват. Под тази дума те са разбирали Най-върховния разпоредител на всичко. Същата дума е употребявана и от създателите на китайската религия Лао Дзъ и Конфуций, които й са давали същото съдържание. „Аум“ е мелодия упражнение. Текстът е само от тази думичка. Мелодията е взета от стара свещена песен. Мелодия нежна, възвишена и затрогваща. Какво точно е Аум? Според една легенда, това е мелодия, благозвучие на човешката душа. В самата легенда се казва: „Когато Бог създал Земята и я устроил, много същества искали да се заселят на нея. Но имало велик закон от Бога, според който всеки, който искал да бъде жител на Земята, трябвало да бъде облечен в одежди, които да отговарят на неговия вид, на неговия образ и най-важното - веществото, от което е направено облеклото му да звучи, както звучи мелодията на неговата душа. Смилил се Бог над тези същества и повикал един от най-мъдрите си синове - Саваот, като му възложил задачата да засели красивата Земя с всички тези негови чада, които жадували да им разреши да живеят на нея. Саваот със своите помощници дошъл на Земята и се заловил да изработи материя за всеки вид и род същества, която да звучи така, както звучат техните души. Работели неуморно, създали одежди на рибките, на птичките, на сърничките и на всички други живи твари. И виждали как Земята ставала все по-хубава. Навсякъде се чувало радостна песен на доволство и благодарност. И когато Саваот помислил, че всичко е направено и задоволено, седнал да си почине. Изведнъж видял пред себе си красиво, лъчезарно същество да пее в Божествено благозвучие думичката: Аум. Тази мелодия Саваот слушал в унес и не можел да й се насити. Той разбирал съдържанието й, което значело: „Аз съм човекът, необлечен, създаден по образ и подобие на Бога, жадувам и аз да имам одежда, да бъда облечен, да живея както другите в тази райска градина. Моля ви помогнете ми!“ Трепнал Саваот, защото голяма любов обзела душата му събудена от светлата молба на съществото. Радостта му от постигнатото, в която бил потопен отминала. Вече опечален се обърнал към своите помощници и с почуда ги запитал „Защо това най-красиво същество не е още облечено, за да живее на Земята? То би било най-голямото украшение, най-великата реалност в тази градина на Бога!“ Помощниците отговорили с мъка: „Колко искахме да го облечем, но от всичко изработено досега, не се намериха елементи, от които да му създадем одежда с благозвучието, което носи със себе си.“ „Така ли?“ - рекъл Саваот, обгърнат от мъка. Скочил и потънал в земните глъбини, да работи заедно с помощниците си, да създаде материя, от която да се направи одежда на човека. Но не успял. Няколко пъти Той и помощниците му, с всичкото си старание и опит, пребродили Земята надлъж и шир и навлезли в най-големите глъбини, но напразно, неуспехът все ги следвал. Измъчен и с подкосени крака, Саваот седнал на Земята. Великият, мъдрият, всемогъщият Саваот, този, който бил създал планети, слънца, галактики, бил безсилен да направи вещество, с което да облече, и с това да засели на красивата Земя, своята любима Аум. „Господи - простенал Той, - има ли край Твоята мъдрост, Твоето знание - не, няма!“ И разбрал колко малък и нищожен бил той пред Бога. „Дай ми, Господи, светлина да проумея и да разбера тази мъдрост и това знание, за да мога да помогна, да облека моята любима, да стане и тя жител на тази Божия градина.“ Но небето мълчало, мълчала Вселената, мълчал Бог. Навсякъде тишина. Саваот бил сам. Страшна мъка свивала душата му, безкрайно страдание го притискало. Защото Той, Великият, бил изправен пред най-голямото страдание и изпитание, които се дават на едно същество - да бъде сам и безпомощен. Сълзи закапали от очите му. Сълзи на любов и страдание, че не може да помогне на любимата Аум. Тъй унесен и потиснат, той неволно започнал да бърка в малката локвичка, която се била образувала пред него от сълзите му. Времето бавно преминавало, най-после вдигнал глава и когато поискал да изчисти пръстите си от тази кал, която била полепнала по тях, звъннал акорд, разнесла се дивна мелодия, такава каквато Аум издавала. Обилна светлина лумнала около Саваот. Цялото небе грейнало и радост бликала навред. И разбрал Саваот, каква велика и нова възможност, безкрайна за знание, мъдрост и творчество, му донесла Любовта. Нов мир се открил пред него. „Господи, безкраен Си!“ И направили одежда на Аум от тази кал. И станал той - човекът, жител на планетата Земя и бил толкова красив, че Бог повикал жителите на небесата - Ангелите, за да го видят. Особен изблик и интензивен израз получи музикалният ни живот, когато Учителя даде нови 28 гимнастически упражнения, които се играят с плавни движения в кръг, съпроводени с чудна по своя израз музика. Тези упражнения Гой нарече Паневритмия.

ИЗГРЕВА И НЕГОВОТО БЛАГОУСТРОЯВАНЕ Важните условия за едно селище като Изгрева, което след идването на Учителя вече бързо се оформяше, бяха електричеството, водата и снабдяването с продукти. Електрическото осветление някак набързо и лесно се уреди. Службата по осветление постави стълбове със жици само до Салона – жилището на Учителя и някъде до средата ва поляната. Оттам ние сами, с наши средства и материали, прекарахме ток до всички къщички. Изразходваната енергия плащахме по общия електромер, като сумата се разпределяше. Но въпросът за водата остана да чака своето разрешение. Водопровод все още не беше правен. Най-близкото място, откъдето можехме да си доставим вода за нашите нужди, беше дворът на разсадника, където имаше постройка с чешма и вода от градския водопровод. Пазеше я едно свирепо куче, но с него се оправяхме. Оттам, с една двуколка, на която имаше монтирано буре от около сто литра, си доставяхме вода. Разстоянието не беше по-малко около 600-800 метра. По това време, по-младите братя измежду нас имахме възможността за физкултура, с докарването на това буре, пълно с вода. По-късно намерихме едно изворче, край рекичката, там, където сега е построена къпалнята "Диана бад", на границата с местата на Ловния парк. Тогава цялото това място беше само ниви и ливади, а по-надолу, по течението на рекичката – зеленчукови градини. Нямаше никакви къщи или каквито и да е било постройки. Беше приятно, приказно място край бистрата рекичка. За това изворче ние положихме много грижи. Учителя прояви особено внимание към него. Облагородихме мястото, направихме бетонно мостче над рекичката, което водеше до изворчето зад нея. На самото изворче, приятелите мозайкаджии около брат Бертоли, направиха кокетна чешмичка, с широк, постлан с мозаечни плочи площад пред нея. Водата, макар и с неголям дебит, беше много приятна и пивка. От него най-често си носехме вода. Учителя казваше, че носенето на вода от извор е лековито. Ние с радост отивахме там, още повече, че пътечката, по която се движехме, минаваше през ниви и ливади. Особено през пролетта и лятото те бяха облечени с багрите и аромата на горските и полските цветя. От близката гора пък лъхаше боровият аромат. Изкарването на отровите от тялото чрез потни бани е едно ефикасно средство за лекуване. Затова Учителя препоръчва изпотяването, при специални условия. Даде ни и следното упражнение (това беше през лятото на 1928 година) – много добре облечени, с по-дебели дрехи, да си носим вода с две стомни от тази чешмичка. Първия ден един път се донася вода и като се върнеш, се обливаш с топла вода и се преобличаш с чисти и сухи дрехи. Втория ден носиш със стомните два пъти, след това обливане с топла вода и отново преобличане. Третия ден се носи вода три пъти и пак същата процедура, и така нататък – до десетия ден. Тогава ще се донесе вода десет пъти, след което пак, разбира се, обливането с топла вода и преобличането. Поради дебелите дрехи, изпотяването е обилно. След това се дават десет дни почивка. После, ако има разположение, човек може да повтори това упражнение още десет дни. Самото носене на вода е важно, изпотяването почиства порите на кожата, което е много важно за здравето на човека. Така това изворче беше, между другото, и един полезен и приятен елемент в живота на Изгрева. Един ден обаче, като отидохме там, видяхме, че управлението на Ловното дружество е успяло да издейства за свои цели голямата поляна, която се намираше точно над изворчето, в края на гората. Управлението на дружеството, тогава хора без всякакъв усет към красотата, без всякакво човешко отношение към положения толкова много труд, преди всичко за общото благо, навярно подтикнато от озлобеното към нас духовенство, нарежда да се прокара оградата на поляната им точно над самата чешмичка. Това, разбира се, се посрещна с голямо огорчение от всички нас и пречупи радостта ни от този дар на Небето. Извиращата вода се втичаше в едно малко басейнче, за да може да се огрява от слънцето, което подобрява качеството на водата за пиене. Поставена така, оградата отнемаше възможността – не само да се почиства басейнчето, но и да се използва чешмичката. Така, с мъка и скръб минавахме край него, като че ли там бе погребан скъп наш близък. Малко по-късно, близо до Изгрева мина водопровод, от който с наш труд и средства си прекарахме вода. На самия Изгрев направихме две чешми за общо ползване. Едната беше в малката горичка между салона и поляната, на която си правехме упражненията. Тя имаше кръгъл плочник, на който, от мозайка бяха изработени фигурите на дванадесетте зодии. Другата, която беше край горичката, имаше изваян красив барелеф. Въпросът с продоволствието беше също толкова важен. Магазините в града бяха на не по-малко от три километра. С търговия нито един от нас не се беше занимавал. Пък и създаването на една бакалница, поради все още малкото хора, не можеше да намери своето оправдание. Но ето, че дойде разрешението – оригинално и може би, единствено в света. Още с първите заселници на Изгрева дойдоха, някъде откъм новозагорските села и двама братя – Павел и Славе. Те имаха чист стремеж към идейното и духовното, стремеж към истинското братство. В едно малко отделение на дървената си къщичка, в която живееха, по-големият брат Павел обзаведе малко магазинче, с най-необходимите продукти – хляб, захар, сирене, растителни масла, сол и други. В магазинчето, така да го наречем, нямаше продавач или въобще, някакъв човек или какъвто и да е било контрол. Всеки, който искаше да си купи нещо, сам си го вземаше, отмерваше го на везните, които имаше на една масичка, пресмяташе стойността по окачения ценоразпис и оставяше парите по тъй направената сметка. Туй магазинче Павел го нарече "самопродавница". Това беше в истинския смисъл на думата, магазин на самообслужване. Гледах и се радвах на смелата и оригинална идея на брата. Обичах да разговарям с него, пък и в уреждането на Изгрева той всякога се отзоваваше за всяка работа с радост. Занимаваше се между другото и с поправка на обуща. Един ден го запитвам за самопродавницата, най-вече, дали му излиза сметката. С топла, детинска усмивка той ми отговори: "Излиза, излиза, покрива се таман сметката!" Вече по-късно, когато още много други братя и сестри си построиха къщички и се заселиха тук, поддържането на един продоволствен магазин вече можеше да намери своето оправдание. Един по-предприемчив брат, запознат с продоволствените проблеми, който вече си беше построил и къща по-солидна, зидана, обзаведе по-пълно продоволствен магазин, като за тази цел посвети и цялото си време. Така и продоволственият въпрос беше разрешен. Устройването и необходимите грижи около Изгрева бяха сериозна работа за малкото хора с умения и възможности. Цялата дейност, пък и какво ли още не, извършвахме сами, без каквото и да било заплащане. Пред салона бяхме направили дълги маси, с пейки от двете им страни, където в топли и благоприятни дни се хранехме. Край масите имаше богато разклонени облагородени лешници и една дюля, които даваха не само добра сянка, но създаваха приятна за окото гледка. В единия край на поляната, където имаше млада борова гора, беше устроено кътче с пейки за сядане, където се събирахме да беседваме и разисквахме въпроси от по-духовен характер. В последствие, този кът се преустрои в една своеобразна, заоблена къщичка от едно помещение, в размер около двадесет квадратни метра, където се установиха да работят и живеят трите стенографки, наши сестри: Паша Тодорова, Елена Андреева и Савка Керемидчиева. Заоблената форма на постройката даде основание на сестра Паша, да й даде името – нарече я "Парахода". Така всички го наричахме и с това име си остана до края. "Парахода" беше един център на интензивен живот. Трите стенографки неотлъчно и с похвално прилежание записваха всички беседи, които Учителя държеше. Всякога бяха много претрупани с работа – дешифриране, приготвяне на беседите за печат, корекции на пробите, а също и непрекъснато посрещане на гости, било от София или от провинцията. Всички тези посетители, жадни за информация, за събитията на Изгрева и за братския живот, а също и за да споделят това, което ги вълнуваше, отиваха в "Парахода". По-късно, до този "Параход" беше направена постройчица, пак от дъски, с която се създадоха по-големи удобства за трите сестри, заангажирани в тъй сериозната и отговорна работа около беседите. В нея се настани сестра Елена, а Паша и Савка останаха в "Парахода". На самата поляна, в самия й край, бяхме направили една дъгообразна беседка, с изглед към просторното Софийско поле, ширнало се между Витоша и Изгрева. Там, в тишината, която цареше наоколо, беше много приятно. Изобщо Изгрева беше място на приятна и благодатна психична и мистична среда, където човек може да намери едно рядко успокоение на цялата си психика, на нервите, натоварени от напрегнатия и груб живот. Това не беше само наше впечатление, но и на онези, по-интелигентните, които случайно идваха тук. За подобно усещане сподели с мен известният и много интелигентен българин Симеон Радев, познат като общественик и писател. Той идваше често тук да си прави разходките. В един разговор, който имах с него, той ми каза: "Не знам защо, когато идвам тук, изпитвам едно особено успокоение, задоволство, лекота и приятност!" На поляната пред беседката двама братя бяха направили от чимове една котва, като символ, както те казваха, че Великите Бели Братя са хвърлили котва на своя, носещ се из мировото пространство, кораб. До котвата имаше метеорологична клетка, с всички необходими уреди за пълни метеорологични наблюдения – термометър, барометър, уред за измерване на влагата; а вън от нея и специален уред за измерване на валежите. До нея, опитният в мозайкаджийството брат Борис Николов беше изработил, с голямо умение, един слънчев часовник. Грижите около поддържането на този малък метеорологичен пункт и наблюденията, които се правеха и за които се водеше дневник, бяха поверени на брат Георги Радев, който беше най-подходящ като студент по математика, където се изучаваха също физика, астрономия и метеорология. Построихме също барака за дърва и въглища и складове за издадените беседи. Учителя особено много държеше да се придаде един облагороден външен вид на нарасналия вече Изгрев. Това създаваше една много сериозна грижа за нас преди всичко, заселниците тук. Братята и сестрите от София свикнаха редовно да идват на Изгрева и по възможност, помагаха. Голям дял от тази работа представляваше обработването на част от поляната и околните, закупени от Братството места. Засадихме плодни дръвчета, картофи и други необходими за кухнята зарзавати. Но ние нито имахме богат опит, необходим за такава работа, нито пък можехме всякога, при благоприятните условия, да полагаме необходимите грижи за посадените вече растения, тъй като всички бяхме студенти или работихме в града, за това често пропущахме благоприятните условия, а с това и благоприятните резултати. В последствие дойде бай Ради, който се зае с тази стопанска работа. Със своите качества, умение и богат опит в селското стопанство, този наш брат даде своя изключителен принос в стопанския живот на Изгрева. Бай Ради е роден и живял в град Ямбол, където е работил в зеленчукови градини и във фабрика за правене на керемиди. Неговата другарка рано починала и той останал в живота сам. Към братските среди се приобщава още в Ямбол. Както от всеки град, така и от Ямбол идват някои приятели на летуване на Рила, между тях е и Ради. След свършване на летуването, той идвал на Изгрева и се позаседявал там. Като всеки здрав и работлив българин, с усет за онова, което трябва да направи, когато види нещо от своята специалност, бай Ради се залавя да оправи и поправи нашите пропуски в градинарството. Учителя, разбирайки неговите качества, го поканва да остане на Изгрева. За бай Ради е малко да се каже, че беше работлив, честен и безкористен до краен предел. С неговото идване, малкото ни стопанство доби напълно оформен вид. Да се натори добре и обработи мястото, навреме да се положат необходимите грижи по прекопаване, напояване, почистване от плевели и ред други, от този род, грижи за засетите култури – това е най-важното за успеха на всяка земеделска работа. А Ради, в това отношение, беше образцов. Когато в есенните дни се прибираха подовете от засетите култури, рафтовете в мазето тежаха от тях. За неговата честност и безкористност говори един случай, който ми разправи един наш брат, много близък на Ради, който често го е посещавал на приказки. Един ден, през есента, братът намира Ради в мазето да подрежда събраните продукти и плодове. "Погледнах – казва братът – хубавите и добре узрели круши, наредени в щайгите, извадих си джобното ножче и започнах, без стеснение да режа една от тях, като се възхищавах от вкуса и аромата им. Отрязах парче от една особено качествена круша и подадох на Ради. Моята изненада беше голяма, когато той отказа да вземе парчето. Повторих и потретих поканата си към него с нови парчета, но той упорито отказваше да приеме най-малкото. Това позасили моята изненада, още повече, че не се бе случвало от негова страна, така упорито да ми отказва, когато съм му давал нещо. Освен това, денят не беше ден, през който почивахме откъм храна. Мълчах и се учудвах. Когато Ради привърши работата, излезнахме от мазето и отидохме в стаята му. Загложди ме мисълта да разбера, защо Ради така упорито ми отказваше да приеме и изяде едно парче от круша. "Слушай Раде, казах му аз, няма да си отида оттук, докато ти не ми кажеш, защо не прие поне едно парче от тъй хубавите круши, които ядох." Ради вдигна глава и ми отговори: "Знаеш ли, брат, Учителя като дойде един път при мен, в мазето, ми каза – Раде, всеки, който идва тук, го тегля и на влизане, и на излизане." Не приел да хапне парче круша, за да не стане по-тежък, на излизане от мазето." Ради ходеше с дълга брада. Скулпторът, който е бил натоварен да изработи паметника на Патриарх Евтимий, като го срещнал един път, го повикал, да му бъде модел за образа на Патриарха. Така образът на Ради е увековечен в скулптурната фигура на Патриарх Евтимий, намираща се на улица "Граф Игнатиев" и едноименния булевард.

РИЛА През лятото на 1928 година, съвсем изненадващо и неочаквано, вместо да отидем на Мусала, както това ставаше предните години, чух, че Учителя нареди малка група братя и сестри да направим екскурзия до Йеди гьол. За мен това беше много странно, а името Йеди гьол чувах за първи път. Бях по това време свободен, имах възможност да отида и се присъединих към малката сформирана група. Тръгването стана някак безшумно. За водач на групата беше определен брат Симеон Симеонов, който бил ходил там и познаваше местата и пътищата из този край много добре. Пристигнахме в село Сапарева Баня и от там се отправихме по стръмните склонове на Рила, отначало покрити с борови гори, а нагоре с клекове, хвойна и трева. Вървяхме къде по пътеки, къде без тях, брат Симеон умело ни водеше. Изкачвахме се все нагоре, докато почнаха да се показват върхове, величави и импозантни, които се врязаха дълбоко в съзнанието ми. Вървях напред, потънал в смирение и благоговение пред това, което ми се откриваше. Най-после блеснаха пред очите ни езера - чисти и кристални, като сълзи, потънали в циркуси от минали ледникови епохи. Те изглеждаха, като олтари на величав храм. Спряхме при Второто от Седемте езера. Там цареше една девствена красота. Езерото бе обградено с хълмове, потънали в зеленината на вековни клекове. На около 150 метра под нас, разположено на обширно плато, и също обримчено в клекове се намираше Първото езеро. Буйната река, която се изтичаше от горното езеро, хвърляше своите води на многобройни водопади към първото. Това беше гледка, която ме прикова със своята величавост. Горе, на източния бряг на Второто езеро, хълмът беше особено привлекателен, обгърнат от прегръдките на издръжливи клекове. Полянка, намираща се непосредствено до самото езеро, създаваше най-подходящи условия да се установим там на лагер. По онова време туризмът не беше навлязъл у нас със своите специални екипировки и ходенето в планината се провеждаше обикновено с онова облекло и обувки, каквито си носехме и в града. За палатки и някакви други удобства и туристически принадлежности не можеше и да се говори. Затова само буйният огън беше нашият закрилник и защитник срещу хладината, която цареше по тези високи места и която бързо се засилваше с настъпването на вечерния мрак. Прекарахме ден-два в почивка и недалечни обиколки, изпълнени в приятни и полезни разговори. Вечер буйният огън под звездното небе ни събираше. Времето беше хубаво, просторът над нас - ясносин и това ни даде възможност да приемем по-пълно цялата прелест на този рилски кът. Когато се върнахме на Изгрева и изляхме в цялата му сила нашия възторг от видяното и преживяното, у всички се събуди желанието следващото лято и те да дойдат. Създаде се подтикът, така започна нашето редовно летуване край езерото ЕЛ-БУР, както по-късно Учителя нарече второто от седемте Рилски езера. За превод на тази дума, на това наименование, Той даде: „Езеро на изпитанията”. Езерото, което беше под нас - първото езеро, Той нарече МАХАРЗИ, което ще рече „Голямата почивка”. Езерото над нас - третото, нарече БАЛДЕР ДАРУ, което значи „Онзи, Който носи благодат”. Четвъртото езеро си остана с името, което имаше БЛИЗНАЦИ. На петото, или както поради своята прилика на бъбрек, се наричаше БЪБРЕКА, Учителя даде името МАХАБУР, което ще рече Големият, Силният. Шестото нарече СЪРЦЕТО, а седмото - ШЕМ ХА, което преведено означава „Глава на Мъдростта”. Малкото, прекрасно, пълно с прелест езеро - по югоизточния склон на върха Харамията, нарече ЕЗЕРОТО НА ЧИСТОТАТА. Там отивах с най-голямо разположение. Спирах се, загледан в чудния релеф и девствената красота, вслушвах се в тишината, която цареше там. Човек се усеща като че ли навлиза в общество, изпълнено с мъдрост и внимание към него. Долу, вляво от това езеро, имаше друго. Със своите зелени води то приличаше на грамаден омайващ смарагд. Обградено от мъчно достъпни пропасти, то беше малко посещавано. Там цареше някакво тайнствено мълчание, покой, предразполагащ човека към дълбок размисъл и желание да проникне в непрогледните глъбини на Битието. Него Учителя нарече ЕЗЕРО НА СЪЗЕРЦАНИЕТО. Наистина, колкото пъти съм ходил там, всякога съм имал чувството, че потъвам в един тайнствен и чуден по своята загадъчност свят - свят на чистото, на възвишеното и светлото. Свят, в който мисълта търси и намира допир с разумни и възвишени същества. Редовното ни летуване с Учителя на Рила при второто езеро, всяка година от средата на месец юли до края на август, започна от 1929 година до 1939 година включително, с едно прекъсване от две години - през 1933 и 1934 не летувахме на Рила. За причините на това прекъсване ще кажа по-нататък. Да се организира едно летуване на Рила за няколко стотин души на височина 2200 метра, където няма нито хижа, нито даже някакъв заслон; да се изнесат хиляди килограми багаж и да се осигури едно непрекъснато снабдяване с продукти по стръмните склонове на планината, където не можеше да се говори за някаква по удобна пътека, а имаше само следи от такава тук-там; да се предвидят всички сечива и инструменти, необходими за едно нормално съществуване на летуващите, беше една сериозна и отговорна задача. Столовата, която имахме на Изгрева, играеше ролята на една много важна и необходима изходна база. Що се отнася до отчетността в организирането на цялата кампания, беше много просто. На всеки един от летуващите се откриваше партида в един голям тефтер, а ако е семейство - на главата на семейството. Тази канцеларска работа се водеше от рядко прецизната и добросъвестна сестра Буча Бехар, учителка по професия и писателка. В партидата се отбелязваха всички сметки - килограмите на багажа, превозните разноски, броят на дните, прекарани горе, разноските по обедите, които се разпределят по равно на всеки столуващ, както и съответният дял от общите разноски, каквито при такива случаи всякога има. При тръгване още, щом всеки се запише в тефтера, правеше встъпителна вноска, а когато дойде време да се връща, идваше да си урежда сметките. На конярите също водехме партида, където се отбелязваха всички пренесени багажи. С тях бяхме уговорили да им се плаща на килограм изнесен товар или на кон, ако някой ползваше такъв. Отношенията ни с тях почиваха на пълно доверие и добросъвестност, което извънредно много ни улесняваше. След изкачването на багажите и хората, започваше настаняването им, което се съпровождаше с усилен строеж на палатки, кухня и продоволствен пункт, какъвто всякога имаше и всякакви други общи съоръжения, необходими за голяма група летуващи. Използвахме конярите и за докарването на продуктите, предимно от Дупница. Тогава там имаше голямо изобилие на всякакви продукти - хляб, плодове, зарзават, бакалски стоки и всичко, от което имахме нужда. През първото летуване на Рила в 1929 година, групата беше около 60 души. Багажите и хората се превозиха по влака от София до Дупница. От там багажите с камион - до село Сапарева Баня, а хората - кой как можеше, предимно пешком, изминаваха 14 километра път. От селото наемахме магарета и коне за изнасяне на багажите. Това, разбира се, беше доста сложно и неудобно. Но трудностите са, които карат човека да мисли, да търси и намира. „Похлопайте и ще ви се отвори” - казва Христос. Затова през следващите години, благодарение на мислене и търсене, идваха и все по-добри условия. Приближаването на времето, когато ще тръгваме за Рила, се съпровождаше всякога от приятно оживление всред приятелите. Обмисляше се и се разискваше върху придобития опит, за по-добрата ни организация и транспорт дотам, а също и за някои улеснения в живота ни там. На първо място най-важен беше въпросът за покрив над главите ни и за защита от неочакваните климатични изненади. Вятър, дъжд и хлад, такива изненади, особено в началните дни на нашето идване, често ни спохождаха. В първите години този въпрос се разрешаваше, като всеки си правеше примитивен навес от случайни платнища, но това беше крайно незадоволително. Наистина платнищата, с които военните си служеха, бяха едно добро разрешение, но нито такива, нито нещо подобно се намираше на пазара. Не знам на кого, но беше някоя умна глава, озарена от проблясък, на която дойде идеята да се правят палатки от дебел, бял памучен плат - американ, какъвто тогава в изобилие се намираше по магазините. След направата палатката се импрегнираше с парафин, разтворен в бензин. Резултатът беше неочаквано добър. Направените по този начин палатки издържаха на всички изпитания. И при най-силен и проливен дъжд, те не пропускаха. Бяха закътани, направени отдолу с под, създаваха сигурност. Това беше един голям успех за нашето летуване на Рила. Намериха се сръчни сестри шивачки, които по указание на опитни в палатковото кроячество хора, направиха няколко модела, за да може всеки по свой вкус и нужда да си избере. И когато отидехме на Рила и ги построявахме по склона на езерото, гледката беше красива с накацалите, като пеперуди бели подслони. Така този най-важен въпрос, беше сполучливо разрешен. Не по-малко важен въпрос беше транспортът на багажа и продоволствието на бивака. Следващото ни отиване беше направено с камиони от София до село Сапарева Баня. Малкото площадче там беше изходната ни база за изкачването в планината. Стоварвахме багажите и почвахме да търсим селяни, които имаха магарета и коне, за да ни изкарат багажа горе. Едно такова събитие, като нашето пристигане в затънтеното и глухо по онова време село, бързо намираше отзвук и хората се вълнуваха. Селяните бързаха да използват момента, за да изкарат по някой и друг лев. Затова те сами идваха със своите добичета, за да си предложат услугите. Разбира се, тези селяни в многото случаи използваха нашето затруднение и нерядко искаха сравнително висока плата. Това беше съпроводено често пъти с не дотам приятни пазарлъци. Но накрая всичко се уреждаше благополучно и керванът с багажите тръгваше по стръмните и каменливи пътеки, а някъде и без пътеки, нагоре по очарователната Рила. Между нашите сестри имаше една, така да се каже, малко сбутаничка. Бедничко, скромно облечена, незабелязано се движеше около нас. Никой не и обръщаше внимание, беше нещо като че ли второ качество човек. Наричаха я Мария Захарната, а някои - Шекер Мария. Това име й бяха прикачили, защото живееше някъде към захарната фабрика, в малка скромна стаичка, както разбрах. От какво живееше и от какво се препитаваше тази наша сестра, не можах да разбера и не съм имал смелостта да я запитам. Имаше някакъв дефект в гърлото и говореше хрипкаво. Въпреки всичко, аз обичах да се срещам с нея и да разговарям, най-много заради качествата, които неподозирано за никого, тя имаше. Едно постоянство, което ме възхищаваше. Сутрин, в зори, през студените зимни дни, загърната, пъхнала ръце в ръкавите, гледам я пристига на Изгрева за беседа. Лошо време, извинителни причини, за да не дойде в тъй ранните часове на беседа, за нея нямаше. „Е, Миче, как дойде чак от Захарната? Толкова рано трамваи няма!”, закачливо я подхващам аз, като я видя да идва. Тя се изправи, сериозно ме погледне и каже: „Аз, брат Николай, идвам пешком, като тръгна в три часа сутринта и в пет съм тука.” Беше словоохотлива, когато намереше отзивчива среда, какъвто бях аз за нея. Подхващаше такива мъдрости, с такава дълбочина, че наистина се смайвах от пътя, по който е минала, за да стигне до тях. Тя всякога редовно идваше на Рила. Щом слезем обаче в Сапарева Баня, Мария изчезваше. Аз, който поех грижата да не би някой багаж да остане ненатоварен, или пък някой да изостане, изчаквах всички и всичко. Първия път осезателно се разтревожих от нейното отсъствие, не я видях да замине нагоре, пък и багажът й стоеше на площадчето още. Но когато разбрах загадката на нейното изчезване, бях поразен от тъй практичното разрешение, което тя беше дала на един въпрос, който остро вълнуваше в този момент всички останали, хората от тъй да се каже първо качество. След като всички си заминаха и аз чакам с нетърпение при нейния багаж, Мария се задава усмихната от една странична уличка и държи в ръката си въже, на което е вързано магаре. „Къде ходиш, бе Мария!” -с престорена строгост я подхващам аз. Тя се спря, погледна ме сериозно и невъзмутимо и, с наставнически тон като старозаветен пророк, каза: „Аз, брат Николай, не се натискам и тревожа като вас с тези селяни да ги моля да ми прекарат багажа и да им плащам толкова много пари и за отиване, и за връщане. Купя си едно магаре, закарам си с него багажа. То цяло лято пасе горе край езерото хубава тревичка, пък и корички и залъчета хляб за ярмичка - колкото щеш. Храня го добре, почине си и то с мен, изкара един курорт и накрая магарето се ободри, оправи се, лъсне му се козината, та ела да приказваш с мен за цената му. Като свърши летуването, докарвам си с него багажа отново тук и продам магарето, и то с голяма печалба, защото в цялото село такова хубаво и охранено магаре не може да се намери. Така летуването ми на Рила излиза без пари, без разправии, тревоги и неприятности.” Мълчах, слушах и се възхищавах от практичността на тази наша сестра, уж някак пренебрегната от боговете. Като си спомних и народната мъдрост: „За слепите птички, Господ се грижи.” Тогава да се продаде и купи едно магаре беше по-лесно, отколкото това сега може да стане. Само малко по-късно въпросът за пренасянето на багажите и снабдяването ни с продукти за изхранването на лагера намери своето идеално разрешение в лицето на един влах, който живееше край Дупница в махалата Бешик. Този човек бай Янко, имаше около десетина коня, здрави, послушни, свикнали на тежки товари из стръмните и каменливи балкански пътеки и се занимаваше с пренасяне на дърва и разни товари из Рила. Той имаше една необичайно правилна физиономия, неприсъща на хората от тези малцинства. Умен, честен, внимателен, в него нямаше и нотка от някаква алчност и жажда да използва чуждите затруднения. Услужлив и добър във всяко отношение, той имаше много голямо умение в своята професия като кираджия. Бай Янко се приобщи към нас, като наш брат, и при нашето летуване всякога ни беше на разположение със своите неуморни кончета. С това беше разрешено и второто голямо затруднение. Когато се натрупваше повече багаж, той го изнасяше на няколко пъти и нямаше нужда всеки да следи за багажа си. След изнасянето на багажите изкарваше непрекъснато и продукти. За всеки бивак водата и дървата са не по-малко важни условия. Гората от клекове наоколо разрешаваше въпроса за горивото. А водата? Отначало за всички нужди черпехме вода от езерото. Учителя обаче не беше много доволен от това разрешение. Един ден Той взе със себе си пет-шест души млади братя, заобиколихме по самия бряг на езерото и достигнахме там, където рекичката се вливаше в него. Учителя се огледа наоколо, огледа високите върхове, големите скали, оставени от ледниците, и като посочи зелената трева до една от скалите, недалеч от поточето, рече: „Тук има вода.” Донесохме инструменти, разкопахме на десет-петнадесет сантиметра и действително излезе вода. Разкопахме и по-дълбоко - бликна обилна вода. Съвършено чиста. Каптирахме я и я отведохме напред, за да тече известно време на открито и да се огрява от слънцето. С нас имаше един брат опитен каменоделец, той издяла от парче берковски мрамор, което беше донесъл, чучур във формата на две насочени ръце. От тях изтичаше водата, затова чешмата нарекохме „Ръцете, които дават”. Около нея работехме с голяма любов всички. Донасяхме плочи, красиви камъни от върховете и горните езера. Наистина, чешмата стана красива със своята специфична архитектура. Дълго време още братята и сестрите, като намереха някой хубав камък, го донасяха за разкрасяването на чешмата. Разхубави се още повече, като накичена младоженка, не само чешмата, но и мястото около нея. Учителя участваше в работата и в най-малките й подробности. И когато няколко братя донесоха два големи камъка от млечен кварц, Той посочи мястото къде да се поставят. Големият камък нарече „царят”, а по-малкият – „царицата”. Царят не беше се още оженил и като турихме по-малкия камък, Учителя рече: „Ето и царицата дойде”. И наистина, това събитие стана скоро, не след много време. По-късно излизането ни на Рила започна да става от село Говедарци по долината на Искъра, откъдето беше по-удобно и по-добре. За тази промяна на маршрута ни, голяма заслуга имаше брат Славчо Славянски, който беше добре проучил пътя и с право определи и предложи да минаваме от там. Този брат даваше своя голям принос в организирането на Рилското ни летуване. Животът ни на Рила протичаше в много голямо, богато и пълно със смисъл разнообразие. Сутрин в зори от своята палатка Мария Златева-Мичето, една много добра наша цигуларка, изсвирваше с голяма топлота и мекота подходящата за случая братска песен „Събуди се, братко мили”, дадена от Учителя. В тишината на утринното зазоряване тази песен прозвучаваше като някакъв вълшебен зов към събуждане, като подтик към светлина и живот. Ставахме и се отправяхме мълчаливо към Молитвения връх, за да посрещнем Слънцето и да чуем утринното слово на Учителя. Молитви, песни и беседа. След това като привърши всичко, се връщаме обратно към лагера, обновени, освежени, с нови идеи и мисли, получени от утринната беседа. Тихите приятни разговори помежду ни в краткия обратен път запълваха прелестта на утринните ни часове. Едно приятно оживление в лагера сочеше грижата около закуската и след това внимание към стомаха, за което Учителя казваше: „Яденето е най-важната работа!”, тръгвахме към някои от прелестните места, които бяха оценени от Учителя, че дават всички условия да си направим утринната гимнастика и Паневритмията. Едно от тези места беше на обширната поляна край първото езеро. Отиването там имаше и една чисто практическа задача, след упражненията всеки вземаше според силите си дърва за огъня. Там ги имаше в голямо изобилие. Това стана особено необходимо, когато взехме решение да запазим клековете около бивака. Край третото езеро беше също приятно. Изгледът към Харамията и отвесните скали край Близнаците създаваше обстановка на нещо величаво, тайнствено, неземно. Отивахме за упражнения и край петото езеро Бъбрека или Махабур. Широкото пространство на платото там внасяше у нас усещането за необятност и простор, едно разширение и освобождаване от ограниченията, които са присъщи на физическия свят. Но най-често за упражненията и Паневритмията ходехме край езерото на Чистотата. Това място не се посещаваше от хора - беше девствено и чисто. Неговата околност с издигащия се на югозапад, устремен към небесата връх Харамията, скалите към седмото езеро създаваха изключително богати на форми релефи. Една лекота, една приятност от чистотата, която цареше там се чувстваше от всички. Високото плато, където точно си правехме упражненията, създаваше голямо отдалечаване на хоризонта, а това обогатяваше и разнообразяваше гладката. В бивака оставаха дежурните, които имаха грижата да приготвят общия обед. По тези, пълни с очарование и прелест места, наредени в кръг по двама, а в центъра - малкият оркестър, който всякога имаше възможността да се сформира тук, заедно с Учителя играехме чудната по своята мелодия и движения Паневритмия. След това приятните и полезни разговори, опиянението да ходиш, да гледаш девствения релеф пред теб, да споделяш с приятели и да се чувстваш потопен в едно приятно и хармонично общество - всичко това задълго ни задържаше по тези места. Някои почти до обед прекарваха в съзерцание на богатите форми, създадени от Божествения Архитект, които като ги гледа човек с по-възвишено чувство, оживяват, населени с мили, разумни Същества. Останалото време на деня, като се изключи малката следобедна почивка, прекарвахме из околността, където се грижехме, доколкото може да облагородяваме обстановката, като правехме пътеки, мостове над потоците, но най-вече - чешмички на бликащите кладенчета и извори. Учителя имаше особено отношение към изворите, едно особено уважение и благоговение към водата, този единствен течен минерал, есенциален продукт на минералното царство, продукт, без който животът тук на Земята не може да се прояви. Водата е една загадка по своето съдържание, продукт на някаква висша разумност в Природата, разумност, изпълнена с Любов и пожертвувателност, защото носи живота и безропотно приема всички мръсотии, създадени от всички същества. Тя е способна да премахне всички пречки пред вливащия се в нас живот. За това нейно качество Учителя казва: „Аз не познавам по-голямо лекарство от водата.” Но, разбира се, ние още не я познаваме. Тя не е само съединение на водород и кислород, в това съединение има и нещо все още неразбрано, неосезаемо. Немалък дял от времето се използваше за приятни и полезни разговори. Особено през почивките, когато ходехме или работехме. Учителя беше всякога с нас и щом спрем, веднага Го наобикаляхме и почвахме непринудени разговори. Брат Боян Боев беше неотлъчно с Учителя и мисля, че голям дял от тези разговори, а може би и всичките, той като добър стенограф, е записал. Брат Боян Боев беше един от изтъкнатите братя на Изгрева и затова заслужава да се каже нещо повече за него. По външен вид приличаше на човек от далечния Изток. Имаше среден ръст с много интересна глава - голямо чело с развити философски центрове, а под тях, центърът на паметта развит в най-висша степен. Това му даваше възможност да има изключителна памет и го правеше един вид „живата архива на Братството”. Нямаше случка или събитие, станало в Братството или около Учителя, за което той в подробности да не ви разкаже кога, къде и как е станало. Беше винаги около Учителя и записваше всичко, казано от Него. Беше много начетен и по всички въпроси можеше да ви отговори академично и изчерпателно. Владееше европейските езици и най-вече - немски. Завършил беше естествените науки в Германия, където се запознал с антропософа Рудолф Щайнер. В един разговор с него Щайнер му е казал за Учителя в България. Тази му връзка със Щайнер оформя стремежа му към окултизма и устрема му към неговото по-задълбочено изучаване. След завършването на университета там, той се връща в България, където за известно време става учител в град Панагюрище. След завръщането си в България, той става най-усърден ученик - последовател на Учителя. Идва в София и след кратко пребиваване в града се заселва на Изгрева. Той беше един от най-популярните братя в Братството не само със своите познания по всички въпроси и особено добре по окултните, но и с готовността си винаги да бъде полезен на всички, които се нуждаят от нещо. Със своето умение като педагог, той подготви много братя и сестри задочно да завършат своето образование. Владееше не само естествените науки, но и всички - математика, физика и кои ли не. На Рила в тези излизания извън бивака аз взимах по-малко участие, защото бях изцяло погълнат с уреждане на снабдяването, продоволствието и ред други задачи, свързани с ежедневието. Носеше се славата на някои братя и сестри, които със своята дейност и трудолюбие допринасяха най-много за направата на ценните придобивки, които облагородяваха бивака и околностите му. На първо място беше името на брат Пеню Ганев - един едър, снажен, пълен с енергия и живот брат. Той беше и много способен фотограф, правеше постоянно снимки и вярвам, че у него се съхраняват много ценни от тях, показващи живота ни на Рила. Много добър фотограф и с голям художествен усет, беше и брат Васил Искренов, който впоследствие потъна из широкия свят. Тези снимки допринасят много, за да се покаже по-нагледно животът ни Рила, през онези светли времена от великата епоха. Учителя понякога шеговито подхвърляше на тези фотографи - да снимат и мъглата, която не рядко ни беше гостенка. След вечерята буйният огън създаваше една приятна и тържествена обстановка. Дърва имаше в изобилие навсякъде. Насядали около огъня, ще дойде Учителя, почваше се разговор с Него, пееха се песни; имахме добри музиканти инструменталисти, които даваха концерти, а над нас - чудното, красиво, звездно небе. Звездите - очите на ангелите, както са ги наричали древните мъдреци - поради височината, на която бяхме и от кристално чистият въздух, който имахме, те блестяха особено ярко и привлекателно. Като ги гледа човек, не може да не долови един шепот, пълен с нежност и мъдрост. Ето къде е причината, че във всички древни религии, без изключение, е имало едно уважение и благоговение към звездния мир, наблюдаван в атмосфера чиста от прахове, пушеци и изпарения, а това е създавало устрема да се изучава този мир и да се търси смисълът на всичко, създадено от Бога. Защото в Природата има едно велико Единство, една връзка между всичко съществуващо в нея. Така са се създали Астрономията и Астрологията, която търси връзката и отношенията на звездите към Земята и живите същества на нея, на първо място човека... Така, в един друг свят, прекарвахме до късно през нощта. На утрото почваше пак отново пълния със смисъл и разнообразие живот. Вярно е, че водата е много важен елемент в живота на едно общество и въпросът с водата трябва да намери своето най-добро разрешение. Изворчето, което открихме в горния край на езерото и на което, както отбелязах, бяхме направили чешмичка, на някои се виждаше, че е далеч. Учителя всякога е подсказвал, че носенето на вода е едно полезно за здравето и приятно упражнение, сега имахме повод за прилагане на това упражнение. Ако всеки донасяше поне по веднъж през деня вода, големите нужди от нея за бивака напълно се задоволяваха, още повече че разходката край езерото, където минаваше тясната пътечка беше много приятна. Но някои от братята и сестрите, по моя преценка, искаха да минат за много практични и направиха от снабдяването с вода голям въпрос. Занизаха се ред проекти за разрешаването му. Разбира се, и аз бях готов с един проект. Той беше следният: да се направи една по-широка и удобна пътека, за да може по нея да минава буре, прикрепено на количка с две кола - такава, каквато ползвахме на Изгрева за тази цел, преди там да дойде водопровода. За реализирането на този проект пречеха някои скали, между другото и една по-голяма, която би създала големи трудности при прокарването на такъв път. Един ден група братя и сестри сме се събрали около Учителя и отново се повдигна въпрос за водата. Бях близо до Него и разпалено, полу на шега изложих моя проект, защото знаех, че тези скали освен с взрив не могат другояче да сторят място на една такава пътека, а с такава работа, разбира се, ние не бихме се занимавали. Когато стигнах до взрива, Учителят леко се усмихна - искаше да ми каже колко далеч съм отишъл. Усмихнах се и аз и сложих проекта за взрива в архивата. Знаех, че Учителя не обичаше да осакатяваме дадените от Природата форми без особено належаща нужда. В Природата съществува едно разумно и хармонично Единство между формите, създадени от минералния свят, въздуха, водата, растенията, животните и човека. Това единство изисква създадените от Природата архитектурни форми да се пазят, да има чистота на въздуха и водата, да се запазват естествените насаждения от растения, разпространението на животинския свят. И човекът само при крайна необходимост може да се намесва в това единство, като го прави най-внимателно и с най-малък ущърб. Събудилият се сега устрем у човека към обладаване на всички блага на Земята, тази негова безпределна лакомия, го тласкат към най-жестоко ликвидиране на това единство, което непременно ще се отрази зле на човешкия род. Едно частично разрешение на въпроса за водата се получи, когато малко по-късно нашият много добър майстор дърводелец и човек с богати идеи, Боян Златарев, със съдействието и на други братя, направи лодка, с която пренасяхме през езерото вода от изворчето. Но това по-скоро беше романтика, отколкото разрешение. Основно остана пак носенето на вода на ръце. Много важен въпрос беше също и банята. Водата в езерото беше студена, пък и, както разбрах, Учителя не искаше да се използва тя за къпане. Студената вода Той не препоръчваше да се употребява нито за пиене, нито за миене, а още по-малко за къпане. Нашият брат Димитрий се зае с тази задача. Той беше човек не само с изключителни и всестранни способности, но и с богати идеи и находчивост. Беше техник във всяко направление: строителство, водопровод, електричество, фина механика, часовникарство, груба тежка механика, правене на музикални инструменти. Беше си направил с похвално майсторство цитра, на която свиреше и изнасяше номера, когато имахме концерти в салона. Повредили се нещо из тъй разнообразните приспособления, задоволяващи нуждите на човека - тичайте при брат Димитрий. Той беше всякога готов с радост и разположение да направи услугата, и то с най-голяма вещина. На Изгрева се беше преместил от нашето първо общежитие и си имаше отделна самостоятелна дъсчена къщичка, където живееше. В отделно помещение си беше устроил работилница. В нея човек можеше да намери всички видове инструменти, за всички занаяти, като се почне с часовникарството и се свърши с тези за правене на клинци и подкови. Този именно наш брат направи под езерото баня за чудо и показ на всички. Там, където се изтичаше водата от нашето езеро, той отдели с тръби част от водата, като я откара далеч от изтичащата се рекичка. В едно помещение, изградено от плътни импрегнирани платна, той направи някакъв самовар, по съвършено нова система, негова идея, основана все пак на принципа на бойлерите, където само с много малко дръвца за кратко време се получаваше гореща вода; в специална камера, тя се разстудяваше по желание и чрез един душ се получаваше непрекъснато необходимата струя. Всички приспособления, необходими за банята бяха така умело направени, че ти беше приятно да се изкъпеш в нея. Така нашият скромен, тих и мил брат Димитрий беше дал своя голям принос за общия братски живот на Рила. За съжаление по-късно, съвсем неочаквано и много набързо, той си замина за онзи свят, като остави една празнота в братските среди. Спомням си последния ден от земния му живот. Трябваше ми някакъв инструмент, разбира се, не можех да отида другаде, освен при брат Димитрий. И друг път съм ходил за такава услуга при него, никога не ми е отказвал, но всякога с една престорена строгост ще ми каже като го подава: „На, вземи го, и щом свършиш, веднага да ми го донесеш”. Този път той ми подаде инструмента с такава топлота и любезност без каквито и да е било забележки, че това ме изненада и трогна. Навярно е предчувствал, че повече няма да му трябва. Набързо привърших работата си и веднага му го върнах. Лицето му сияеше от топлота и любезност, благодарих му от все сърце и се разделихме. Само няколко часа след това, с потресаваща изненада, разбрах, че е бил извикан пред вратата на свети Петра. Навярно и там е имало нужда от спешна, неотложна поправка в сложните механизми на отвъдния свят. Мир и светлина на душата му. Стане ли в лагера нужда за някаква работа или строеж на помещения, каквито правехме за склад или за кухня, се търсеше брат Гради Минчев. Тъй наречената суха зидария, без вар, цимент и пясък, каквито строителни материали там нямаше, беше специален майсторлък, който той владееше до съвършенство. Този брат - един гигант, висок, два метра и нещо, с големи ръце и крака, каквито никой друг нямаше, беше станал между другото причина за създаването на много комични истории, които на друго място ще опиша. Милият и симпатичен брат Гради, с едно присъщо само на големите майстори темпо, пристъпяше към своите задължения като строител за нуждите на Рилския бивак. Особено много допринесе и добре се прояви той, при строежа на нашия заслон кухня, който беше крайно необходим. В дъжд, мъгла, вятър, пек, трябваше някъде на закрито да се приготви храната за тия няколкостотин души, които вече бяха в лагера. Пък и много пъти пристигаха братя и сестри при дъждовно, ветровито и мъгливо време. За тях беше нужно, първо отмора на закрито, пък и някоя чаша чай или гореща вода. Случваше се и конете с багажите и продуктите да пристигнат в такова време. Проектът за заслона беше готов и работата по него започна. С камъни, каквито имаше наоколо в изобилие, под ръководството на Гради и други опитни в строителството братя, зидовете само за няколко дни бяха готови. Всички останали братя и сестри помагаха във второстепенните работи. Учителя, както навсякъде, където се правеше нещо за подобряване живота ни на Рила, така и тук неотлъчно присъстваше и умело, някак негласно, даваше напътствия в изпълнение на поставената задача. Покривната конструкция направихме от борови дървета, които взехме от една изгоряла гора под Молитвения връх. От пожара те бяха изсъхнали и стояха безмълвни и прави. Отрязахме ги и на ръце ги занесохме горе. С тях и някои по-дебели клекове направихме конструкцията. Когато дойде въпросът за самото покриване на заслона, тук вече аз имах решаващата дума и изпълнение. В моя роден град по онова време всички къщи бяха покрити с плочи, извадени от околните баири, където ги имаше в изобилие. Вярно е, че не бях правил покрив с плочи. Но много често съм се заглеждал в тях и съм разбирал принципа, по който те се нареждат. Към петото и шестото езеро имаше такива плочи. Едни гладки, тънки и крайно удобни за такава нужда. Само няколко отивания от всички в лагера и плочи бяха донесени в достатъчно количество за целия покрив. Учителя и Той с нас носеше плочи. С помощта на някои братя и сестри наредих плочите и покрива на заслона беше напълно готов. Самият заслон беше широк около четири метра и дълъг около осем, можеше да побере 40-50 души. Направиха се вътре огнища, подът се постла също с плочи и кухнята на лагера беше вече на-пълно готова, за да поеме своите много сериозни задължения. Там всякога имаше хора и цареше едно приятно оживление. Беше не само кухня, но център откъдето човек можеше да получи всички информации и новини. Там спираха и конете, които докарваха продуктите, а също и групите, които идваха. Тяхното пристигане беше събитие. Още отдалеч се виждаха, тежко натоварените, бавно пристъпващи коне, които носеха храната - живота на този свят. На планетата Земя обаче се раждат и хора проводници на тъмните, злите сили в природата. Те търсят да унищожат, да премахнат, да спънат, това им доставя някакво задоволство. Имал съм случаят много пъти да ги срещам и да наблюдавам техните прояви. Те докарват всички злини и нещастия, всичките страдания на човешкия род. Още на другата година голяма част от този заслон беше разрушен. Направен с такива усилия, полезен не само за нас, но и за всички проходящи в този край, полезен при лошо време и за самите тях, които го разрушиха. Защо го направиха? За да изпълнят една директива на злото, на което те бяха слуги. Злото, за да живее, трябва да руши. Доброто, за да живее, трябва да гради. Между нашите приятели, имаше майстори от всички професии и то от най-висока класа. Всички нужди намираха лесно своето разрешение. Изящните изкуства също бяха добре застъпени - художници, поети, писатели, но най-много бяха музикантите. Музиката се ползваше с най-голямо уважение при нас. Сутрин, когато си правехме упражненията - Паневритмията, в центъра на колелото се събираше цял оркестър. Лагерът на Рила беше едно напълно оформено, пълноценно във всяко отношение общество. Хубавите, приятни и топли слънчеви дни ни носеха едни грижи и преживявания. Имаше обаче и нещо интересно в мъгливите и дъждовни дни - те създаваха впечатления, които ни подтикваха към по-друга чувства, мисли и грижи. Беше много интересно да се наблюдават в облачните дни игривите и плавни движения на облаците. Дъждът на талази пристъпваше и носеше своята обилна и оживителна влага - капки, наситени с енергия и живот. При буря, когато понякога ни спохождаше, беше интересно да се следят странните движения на палатките. Като че ли някакви неземни същества играеха екзотични танци. При една такава буря, една сестра идва при мен и ми казва: „Вятърът люлее много силно палатката на Учителя и трябва непременно да се стегне с допълнителни въжета!” Аз веднага станах и отидох там. Гледам Учителя вън от палатката. Бурята бушуваше и люлееше по всички възможни направления палатката. Когато доближих до нея с желание да направя нещо за нейното укрепване, Той ми подаде едно дълго въже, което държеше в ръката си и ми каза: „Ще вържеш палатката така, че да не режеш въжето” С помощта на брат Петър Шишков, един много мил и симпатичен брат, бивш капитан на параход, вързахме палатката, без да режем въжето. Една топла и приветлива усмивка по лицето на Учителя ми показа, че задачата беше решена образцово. Нашето установяване на бивак в този прелестен кът на Рила обърна вниманието на хората от света към него. Почнаха разни кроежи за направа на хижа и използването му за разни други цели. Един ден, както всякога, се бяхме събрали пак около Учителя в разговор. Изведнъж Той прекъсна течащата тема на разговора и каза: „Къде другаде можем да направим лагера?” Всички мълчаха, изненадани от тъй неочакваните Негови думи. Бързо се опомних и отговорих само аз: „На първото езеро.” Учителя ме погледна, но нищо не каза. Други предположения нямаше. Така този въпрос нито се разисква, нито получи някакво разрешение. Първото езеро със своята прелест, форма и размер, широката поляна край него, даваща простор, с обилието на дърва всякога ме е привличало и съм го ценял като най-добро място за един бивак на много хора. Пък е и един добър изходен пункт за отиване из красивите области наоколо. Затова предложих там мястото за един нов бивак. След малко мълчание, Учителя продължи разговора на текущата преди това тема. Явно, нашият бивак беше застрашен от пристъпите на хората от света. Така ден след ден, течеше пълният с богато разнообразие и смисъл живот в чудната природа около седемте Рилски езера. Понякога си устройвахме и по-дълги и по-далечни екскурзии, по за цял ден, до връх Дамга, Калинините върхове и другаде. Към края на месец август бивакът се вдигаше. Всички ние, вече обновени, пълни с енергия, живот и богати с впечатления, се прибирахме. Тези богатства ни хранеха през цялата година, до следващото лято. За да се опише живота ни на Рила, тъй неизмерим в своето величие, бе невъзможно да се обхване и изрази само от едного от нас. Всички, които са прекарали там, трябва да дадат израз на преживяното, на впечатленията, които са приели, на богатия емоционален и мисловен мир, в който са били потопени. Тогава едва ще можем да дадем една по-пълна картина на общия братски живот, прекаран на Рила с Учителя. Редовните ни летувания на Рила продължиха през 1929, 1930, 1931 и 1932 години. В края на летуването ни през 1932 година някой си, потънал в еснафска дребнавост критикар, казал, че летуването ни на Рила било много скъпо. Това нещо, като се има предвид идеалната организация и безкористното обслужване от братя и сестри, беше съвсем невярно. Но тази неуместна и безпочвена забележка беше приета с голямо огорчение и Учителя нареди през следващата 1933 година да летуваме на Витоша, в местността „Яворово присое”. За там минавахме през село Бистрица. На това място прекарахме и през 1934 година. Там прекарвахме по същия начин, както на Рила, но съвсем вяло. Може ли да се сравни величавата и импозантна, пълна с мистика и чар обстановка при Седемте рилски езера, с полянката на „Яворовото присое”? Не, ни най-малко! Не може и да се говори за някакво сравнение. След летуването ни през 1934 година там, Учителя каза: „Че то летуването ни на Витоша не излезе по-евтино от това на Рила!” Затова през следващата 1935 година всички с възторг и голяма радост разбрахме, че отново ще летуваме на нашата обична Рила, при второто от Седемте езера. От тази година започнахме да минаваме през Самоков и село Говедарци. Път, който се оказа по-удобен. За заслугите на тази промяна вече споменах. Общото ни летуване с Учителя продължи до 1939 година включително. През тази година имаше най-много посетители. Имахме и много гости от чужбина, най-вече от франция, Латвия и други страни. През 1940 година - вече военна година, бушуваше Втората световна война - общ бивак на езерата не е имало, но Учителя с малка група е прекарал там шест дена от 14 до 19 август. Към първенеца на нашите планини - Мусала, Учителя имаше особено разположение и макар че от 1929 година започнахме да летуваме на Седемте рилски езера, Той обикновено, след като се завръщахме, било през септември или началото на октомври, с малка група приятели, предприемаше екскурзия до Мусала. Ето тук описание на една такава екскурзия, станала между 5 и 9 октомври 1938 година, дадено от Боян Боев, който е присъствал на нея: „На 5 октомври Учителя тръгна на екскурзия до Мусала, заедно с шест души наши братя, между които бях и аз. Тръгнахме от Изгрева в пет часа сутринта. В шест и двайсет минути бяхме в Чам-Кория. От там потеглихме в девет часа за Мусала. В три часа и двайсет минути след обед бяхме на хижа Мусала. На другия ден в три часа сутринта потеглихме за върха. Бяхме взели със себе си един от онези фенери, с които си служехме на Езерата. Той добре осветяваше пътя. Гледката беше вълшебна. Светлината хвърляше дълги сенки от канарите, които в своето движение създаваха някаква неземна тайнственост. Върховете се очертаваха пред нас на фона на тъмносиньото небе, по което звездите блестяха като едри брилянти. Как всичко беше мистично! Като че ли бях в друг свят, проникнат от мълчание, светлина и чистота. Ето го голямото средно езеро, ето го и Окото - свещеното езеро, при самото подножие на Мусала. То е най-високото езеро и гледа царствено на всички други по-долни езера. Това езеро Окото особено ме привлича с нещо, което не може да се предаде с думи! То като че ли свързва човека с един възвишен свят на вечна хармония и светлина. При Окото има построен заслон за туристи, заварени тук при промяна на времето. В шест часа бяхме на върха. Имаше чуден изгрев, слънцето изгря в шест часа и деветнадесет минути. След като посрещнахме изгрева, нас ни поканиха в наблюдателницата, която е на върха. Тя е двуетажно здание с няколко стаи. Там останахме до обяд в разговор с нейните обитатели. Като излязохме навън с наблюдателя, един рядко любезен човек, той ни показа и околностите. Пред нас се виждаха Маричините езера, разположени също като в един олтар. Ясно се виждаше пътеката, прокарана от трудоваците миналата есен - от Мусала до езерото Граничар, което не се виждаше и отстои на два и половина часа от Мусала. На запад се виждаха Скакавците! Какво нещо са те? Те са едно море от върхове и бездни между Мусала и Рупите. Учителя като погледна Скакавците, каза: „Това са свещени места на Рила, където обитават висши разумни същества”. След обяд слязохме на хижата, където с Учителя имахме ценни разговори. На третия ден падна мъгла и ние потеглихме за Чам-Кория. Два дена прекарахме там във вилата на сестра Стоянова. Направихме обиколка из околните места. Ходихме на красивата, тъй наречена Широка поляна, и на Шумнатица. Тези две места са най-живописните около Чам-Кория. В неделя, на 9 октомври, се завърнахме на Изгрева." За екскурзиите Учителя казва: „Ученичество без екскурзии по планината е невъзможно.” За този красавец великан Мусала имаме дадена от Учителя и чудна песен. Освен на Витоша и Рила, Учителя е ходил с приятели и прекарвал известно време и на Родопите, и в Стара Планина, най-вече на Сините камъни, край град Сливен. Изобщо Учителя събуди и възпита у нас любовта към планините и подтика към високите върхове. Имах случая да разведа из Витоша някои запознати с нашите идеи чужденци. С каква жажда и доволство дишаха чистия и напоен с боров аромат планински въздух! Гледаха със захлас чистите пенливи рекички, някакво чудо за тях, ново състояние изживяваха те, пълно с доволство и възвишено благоговение пред тази носеща живота чиста вода. Като я гледаха, не можеха да й се нарадват. Да се спазва това важно единство в Природата - чиста околна среда, чист въздух, чиста пенлива вода - е нещо, което е не само приятно, но действа и възпитателно върху човека, като събужда благородната природа в него, а това е най-важното за човешкия род. Човечеството не може да бъде щастливо, докато отделните хора не са възпитани.

ИЗГРЕВА – МИСТИЧЕН И КУЛТУРЕН ЦЕНТЪР НА БРАТСТВОТО През 1927 година, съборът също се предвиждаше да бъде на Изгрева, като се взе решение да се построи там салон за провеждане на беседите на Учителя. Още през пролетта на същата година започна строежът, с помощта на всички братя и сестри. За съборните дни салонът беше готов. Той беше построен на съседно място до Изгревската поляна, от северната й страна. Неговото изложение беше прекрасно. Грамадни прозорци към югоизток гарантираха обилна светлина и слънчева топлина. Самият строеж привлече вниманието на всички братя и сестри от София и провинцията, като създаде едно приятно и пълно с радост оживление. Братята и сестрите от София, щом се откъснеха от ежедневните си задължения, бързаха с радост да дойдат тук и да видят, как се ражда един нов свят. Скоро се разбра, че Изгревът не е далеч. Построи се и кухня, поставиха се маси пред салона за общо хранене, направи се и навес, при дъждовно време да ни приютява. Целият този строеж и хармонията, която се създаде на Изгрева с проведения събор, привлече нов прилив на братя и сестри, като заселници на Изгрева. Така той започна да се оформя като Братско селище. Но през школната година, същата 1927 година, макар и да имахме направен салон на Изгрева, Учителя продължи да провежда своите беседи в салона на улица "Оборище" №14. Едва щом идва топлата и приветлива пролет на 1928 година, след една беседа, Учителя запитва приятелите, дали желаят лекциите и беседите да стават вече в новия салон на Изгрева. Всички са съгласни и приемат промяната с възторг. Започването на беседите в салона на Изгрева и установяването на Учителя на постоянно жилище там, отбелязва нов интензивен период от живота на Братството. Словото на Учителя се почувства много по-осезателно, бликащо от недрата на велика мъдрост. Приятелите привикнаха да идват на Изгрева, да слушат беседите на Учителя, които им носеха вдъхновение за творчество и духовен прогрес. От всички краища на София, в ранните утринни часове, идваха с искрена радост учениците на Учителя. Всяка сутрин, на чистата поляна, обрасла с мека трева, се играеха гимнастическите упражнения, дадени от Учителя. В съпровод на цял оркестър се изиграваше и Паневритмията. Стройните редици, движещи се в кръг, облени от лъчите на слънцето, създаваха една картина, която, със своята красота, предизвикваше усещане за един свят, пълен с хармония и блян. Изгревът постепенно стана най-важният и мистичен център на Братството и на нашия духовен живот. Празниците, които ние имахме по време на годишните равноденствия и на Петровден – ден, който тачехме като рожден и имен ден на Учителя – празнувахме по най-тържествен начин. Освен това, даваха се редовно концерти от нашия добре уреден оркестър. Имаше срещи и разговори, беседвания и вечери, давани от братя и сестри по някакъв техен повод, по някой подчертан случай или по-важно събитие в техния живот. За жилище на Учителя на Изгрева, най-напред беше построена една малка стаичка, където Той прекара през съборните дни на 1926 година. На следващата година, когато се построи и салона, над него се направиха две стаички, които Му служеха за жилище. А първата, долу, стана приемна, тъй като при Учителя идваха постоянно хора, за какво ли не. Под прав ъгъл, на салона се направи навес за хранене, когато времето беше дъждовно. Впоследствие този навес се подобри, като му се сложиха врати и прозорци, а също и борови дъски за под. Направи се отделение за кухня, а до нея стая, в която по-късно се настани бай Ради, нашият брат – градинар. По този начин навесът стана една топла и уютна столова, в която се провеждаха всички срещи между приятелите от София и провинцията. А когато почнахме да летуваме на Рила, при Седемте езера, тя играеше изключително важната роля на изходна база.

КОИ И КАКВИ СА БЕЛИТЕ БРАТЯ (ДЪНОВИСТИТЕ) На събора през 1926 година, някой наш брат бил поканил известния по онова време евангелски проповедник, поет-идеалист и есеист Стоян Ватралски, автор на ред трудове, третиращи морално-възпитателни въпроси. Ето и самите му впечатления от събора, които той е изнесъл в специална брошура, озаглавена: Кои и какви са белите братя (дъновистите) "От година на година все повече се говори и пише за новото, бързо растящо у нас религиозно движение, последователите на което се наричат от народа "дъновисти", а от самите тях и от съчувствениците им "окултисти" или "Бяло Братство". Говори се и не може да не се говори. То е интересно, знаменателно и в някои отношения, загадъчно явление. Интересно, защото е оригинално българско, основано и предвождано от българин. То проявява голяма жизнеспособност и клони да стане интернационално. Знаменателно, защото, макар и съвсем младо, едва 25 годишно, то вече брои, по всички краища на България, десетки хиляди ревностни последователи, които постоянно и с усилен темп се умножават. Семето е прозябнало дори и отвъд пределите на малка България. А загадъчно го нарекох, защото увлечението в това учение, предизвиква спрямо себе си между нас, българите, най-малко три различни становища и настроения. Едни го посрещат със зачудено любопитство, други – с подозрение, страх и омраза, а трети – с надежда за удовлетворение глада и жаждата си за Богопознание. Първите смятат дъновистите за странни, непонятни, вторите – за опасни сектанти, "Нови Богомили" (калугерско разбиране), а трети – за съвременни Божии люде – истински християни, носители на здраве и спасение за днешния погиващ свят. Днес за днес, най-активни и гласовити в случая са хората от второто становище. Насъсквани и предвождани от официалното духовенство, те провъзгласяват новото учение за деморализиращо и гибелно; че то подкопавало устоите на народността, държавата, семейството и особено на черквата. Приписват на привържениците му странни, чудовищни, неморални постъпки и похвати, особено на техния водач. Той бил враг на християнството и се гаврел с Него, като казвал за себе си, че е превъплотен Христос. Кои и какви са тези загадъчни хора? Кое от трите, спрямо тях, становища е право? Как трябва да се отнасяме спрямо тях? Да се радваме или да им се боим? Да им съдействаме или да им се противопоставяме? Длъжност е на българската публицистика да отговори искрено и вещо на този въпрос, длъжност на всеки писател и общественик е да знае, къде стои досежно тия хора и тяхното предизвикателно движение. Ето защо, аз пожелах да се запозная с тези наши странни сънародници. Исках да видя и чуя също – и особено – техния Учител Дънов и да схвана – с какви идеи Той борави и с какви учения вдъхновява своите последователи. И тъй, въоръжен с Христовия ключ или душемер: "От плодовете (делата) им ще ги познаете", аз отидох на събора им (между 19 и 29 август 1926 година), без всяко предубеждение, да видя и чуя, да науча, ако е възможно, само истината. Е, научих ли я? Това ще сторите вие, мои четци. Аз само ще кажа какво видях и чух, как аз разбирам видяното и чутото. Беше август, към 17 часа, на 26-ти, когато, поизпотен под слънцето, стигнах на "Баучер" (Изгрева), където по случай годишния му събор беше разположен лагерът на Бялото Братство. Те наричат местността "Изгрева", а не "Баучер". Мястото, състоящо се от 14 декара, бе обградено с бодлива тел. Извън оградата двама книжари, разпрострели като на панаир, за показ, своите книги. По-нататък навалица любопитни надзъртат навътре и споделят своите впечатления. Двама конни стражари, разположени на сянка срещу входа, стоят, готови за възможна длъжност. А при входа, отвътре, един човек прецежда влизащите. За пускане вътре трябвало парола или ходатайство на някой брат. Тъкмо когато един младеж протестираше, че не го пускат вътре, приближихме се и ние. "Какво желаете, моля?" – "Искаме да влезнем, канени сме." – "Кой брат ви е поканил? Имате ли тук някой познат?" – Казахме кой, изпратиха да го повикат. В пет минути – ето го, бърза. Прие ни приветливо. Последвахме го вътре. В миг се намерихме в една от Природата украсена, а от хората твърде оживена местност. Бяхме на широка поляна, заобиколена, освен откъм юг, с иглолистна гора. Из бориките имаше пътеки и скамейки за сядане. Близо откъм изток и югоизток се прозираха през гората множество палатки. Далеч откъм юг теглеха погледа величествените върхове на Витоша, дето се белееше последната останка от сняг. А в полите на планината, из зелени кичури, надзъртаха селата Драгалевци, Драгалевският манастир, по-нататък Симеоново, Горубляне, Герман и Искърският пролом при Панчарево. Но кой ти гледа тия природни омайности? Ние сме дошли да видим тия приказни хора, тия странни или страшни хора – дъновистите. А те бяха пред нас и около нас. Казаха ни, че на събора имало 1460 души. Едни седяха по пейките или под дърветата на сянка – четяха, други с молив в ръка пишеха, трети спокойно разговаряха. Една голяма група слушаше разискването на не знам що си от общ интерес. Други се занимаваха или почиваха из палатките. А още други, където се намирахме и ние, било единично, било на двойки или тройки, се разхождаха, приказвайки си, по широката поляна. Поведоха ни да ни запознаят с брат Б. и сестра Х., срещнахме и познати. По външен изглед – хора като хора, граждани и селяни. Но все пак имаше и очебийна разлика. У жените липсваха къси рокли, рязани коси, деколтирани гърди, напудрени и боядисани лица. Вместо модни шапки, навсякъде личаха забрадки. А у мъжете липсваха колосаните яки, тези модни халки на западната цивилизация. Голямото множество бяха облечени в бели дрехи, внушавайки и оправдавайки идеята – Бяло Братство. Хубаво име. Хубав символ и лесно изразим външно, ала не тъй лесно осъществим вътрешно. Как можем позна, бял ли е еди-кой си по душа? Отчасти – по носията и по думите, повече от лицето и очите, а най-вече по обноските и по идеала и делата (при условие, че са искрени). Срещнахме и двама-трима познати, бивши евангелисти. Между тези – сестра Х. С. – една американка. И тя носеше бяла забрадка. Щастлива в новата си вяра, тя изведнъж почна, на английски, да ми проповядва. Както всички, и тя с особен жар говореше за Учителя: "Ах, г-н В., вие трябва да Го чуете как говори! Аз съм американка, слушала съм велики проповедници, но като Учителя – никога никъде! Аз му дължа живота си. Неговото учение ме спаси и телесно, и духовно". Удари часът за вечеря. Поканиха ни на трапезата. По-правилно, на една от трапезите. Защото разбира се, хиляда и повече души не могат да се хранят на една трапеза. Та имаше (не броих колко са) Варненска трапеза - за варненци, Търновска - за търновци и пр. Нас ни настаниха на Пловдивската. Поканени любезно, седнахме, както всички, на постлани черджета. Свирна тръба за молитва. Всички стават на крака. Станахме и ние. И хилядното множество, като един човек, изрече: "Няма Любов като Божията Любов, само Божията Любов е Любов!" След това насядахме пак. Като всяка вегетарианска трапеза, тя беше постна и проста, ала богата до разкош със засмени лица, братски думи и благи чувства. Млади и стари, особено младите, ни обслужваха с грижливи ръце и приветливи лица. Разговорите се въртяха около Учителя и учението. Преди да станем от трапезата, изпяха се възторжено, с участието на всички, няколко свещени песни. Особено пеенето ни направи силно впечатление, защото някои пееха със затворени очи. Най-сетне – пак знак на Учителя, тръбата ни изправи на крака и пак съборяните изрекоха едногласно: "Само Божията Любов е Любов". С това свърши тази паметна за нас вечеря на Белите Братя. След вечерята полковник Б. ме разведе да прегледам лагера. Всякъде из палатки и дворища владееше чуден ред и образцова чистота. Да не вярваш на очите си, че си в България! Тези повече от хиляда души, от всички възрасти и класи, бяха живели денонощно тук близо седмица, а никъде нямаше ни мирис на смет, ни хвърлена помия, ни люспа или кора от плод, никъде късче хартия! Който е видял български лагер или дружина по екскурзия, само за един ден, мъчно ще повярва възможността на това, което в лагера на дъновистите е хубав факт. Тоя ред и чистота свидетелстваха, както ми каза брат Б., за присъствието не само на дисциплина, но и че у тия хора имаше високо съзнание. Съзнание тъй желано и тъй рядко у нас! На разни места из лагера видях следните няколко надписа, назначени за умствена дисциплина. При склада за провизии и хляб: "Търсете живия хляб." Край една пътека: "Чисто сърце, Светъл ум, Диамантена воля." Край друга пътека: "Мисли, право мисли." При слънчевия часовник: "Вложи Истината в душата си и Свободата, която търсиш, ще я намериш." Мръкваше се и аз тръгнах със своя другар да си отида. Но приятелите дъновисти ме поканиха да нощувам с тях, за да видя, на другия ден, упражненията им при изгрев слънце. Още по-лесно ме склониха като узнах, че щяло да има беседа от Учителя им, когото аз никога не бях слушал в публична реч. А Петър Дънов, създател, водител и душата на това оригинално и грандиозно движение, струваше си да бъде слушан и ако е възможно, преценен. Според "Църковен вестник", в България има 15 000 дъновисти. Според други – от 40 000 нагоре. Тъй щото, подир Светия Синод, г-н Дънов брои най-много последователи в България, и то с авторитет, какъвто Синода никога не е имал. Още по-чудното е, че Дънов е постигнал този си чуден патриархат и продължава да го владее, без оръжие, без стражари, без шарилки и дрънкулки, без анатеми и подкупи. Светия или магьосник, това е човек със свръхчовешки постижения, през първата четвъртина на двадесети век. Такъв човек не заслужава ли да се посети и изслуша? Както бяха ми известили още от вечерта, всички станахме рано, към четири часа, набързо се облякохме, поизмихме се и се отправихме за Сборището всред лагера. Беше хубаво утро, обещаващо ясен летен ден. Месечината грееше приветно, звездите почнаха да бледнеят преди пукването на зората, която бе обявена от Зорницата, блестяща една копраля над хоризонта. Когато малко подир четири часа и половина стигнахме голямата поляна сред лагера, аз бях изненадан от неочакваната гледка. Може би по-право е да кажа, че моите изненади започнаха усилено да се нижат. Там ние заварихме около 500 мъже и жени, а други едновременно с нас прииждаха на групи и тихичко заемаха местата си в стройни редове. Още при пръв поглед, три неща ме изненадаха, най-малко три: че толкова хора бяха самоволно там толкова рано, че всички стояха и продължаваха да образуват стройни, геометрично правилни редове и то без никакъв видим или гласен разпоредител, и че там владееше, невъобразима за такова множество, пълна тайнствена тишина. Сякаш че това множество стоеше със страхопочитание пред живо някое Божество в тайнствен храм. Тук личаха набожно благоговение, безупречна дисциплина и чудесен ред, на които един Соколски вожд, един параден генерал би завидел. Редът беше тъй правилен, щото откъдето и да го погледне човек, виждаха се прави редици от човеци, поединично, отстоящи равномерно на два метра един от друг. Мъжете, гологлави, стояха отдясно, а жените, в забрадките си, побелявяха лявата половина на полянката. Всички с лице към изток, стояха прави, мълчаливи и неподвижни като статуи. Изненадан и трогнат от грандиозната пред мен гледка, аз напразно търсех с око оня, който е пружината и душата на този народ. Затова попитах – тихо, на английски, брат С.: "Къде е Дънов?" – "Той още не е тук, отговори С., но е вече време да пристигне". Той идва точно навреме, излизайки измежду боровете пред нас. Натам бяха обърнати в сериозен възторг всички лица. Пред нас, с потайна тържественост, се издигаха, замъглени в утринната дрезгавина, стройни борики. Над тях търпеливо бледнееше Зорницата, готова да избяга от ослепителния рефлектор на Аврора, когато един невисок, спокоен глас наруши отпред тишината: "Благославяй, душе моя, Господа". Тогаз се разигра една част от драматичната, невъзможна за описание сцена, която не се поддава на изказване, но която може да разплаче от радостно умиление и един Архангел. Може би на ранното утро, на горския под небето свод, на тисячогласния хор от клеветени и угрозявани лица – не зная, на какво се дължи, но ефектът от изпетия псалом бе за мен несравняем, освен с апокалиптичните сцени в Откровението на Йоана! Никаква тържествена литургия не може да се сравни с това тържество, в неръкотворния храм в подножието на Витоша. В миг – ръце, издигнати над главите, песента се поде от хиляда и повече гърла, с такава трогателна ревност и хармонични повторения, докато се разлюля гората и душата на всеки, неатрофиран духовно човек. А думите, които тъй тържествено се пееха, бяха следните: Благославяй, душе моя, Господа! Не забравяй всите Му милости. Не забравяй всите Му благости. Не забравяй всите Му добрини. Не забравяй милостта Му, Не забравяй благостта Му, Не забравяй Обичта Му, Не забравяй Любовта Му! Последните четири реда се повтарят три пъти, първият път силно, вторият път по-тихо, третият път много тихо. След това почнаха седемте физически упражнения, които изразяваха с разни телесни пози и движения – с глава, ръце и крака, но и с цялото тяло, като всички следваха сякаш автоматично Учителя, който стоеше пред тях и сам, с чудесна за възрастта Му ловкост, правеше едновременно същите движения. Понякога коленичеха и ставаха, всички едновременно, в чудесен такт, хармония и пълна тишина. А преди всички тези упражнения, всички заедно, наизуст, пееха някоя песен, изговаряха една молитва или някое назидателно изречение. Песните и изреченията се повтаряха, или част от тях, трикратно. Между молитвите бяха: Господнята молитва "Отче наш" и 91-и псалом, изговаряни задружно от всички. А седемте назидателни изречения, по едно пред всяко упражнение, са следните: 1. "Господи, да дойде Твоето благословение върху мен!" 2. "Да се изпълни Душата ми с Божията Любов!" 3. "Да възрасте в нас Божията правда!" 4. "Да служа на Господа с всичката си душа!" 5. "Да се радвам на Божиите блага!" 6. "Ще ходя в Пътя на Истината!" 7. "Верен, Истинен, Чист и Благ всякога бъди!" Тъкмо тогава, след седмото упражнение, се зададе слънцето. С появяването на крайчеца на светилото, множеството се раздвижи. Заловиха се ръце, като на хоро. Те образуваха седем концентрични кръга – пет вътрешни кръга от жени, и два външни от мъже. И всички запяха заедно: "Изгрява Слънцето, Праща Светлина, Носи радост за живота тя ". От другите песни, които пяха, схванах следните думи: "Мисли, право мисли!..." "Свещени мисли за живота ти крепи..." "Крепи, крепи, крепи..." "Сила жива изворна течуща..." "Зун Мезун...бином ту мето..." "Аумен!" Дали това са части от същия химн, какво е значението и езика на последните два реда, не зная. Предполагам, че са санскритски. Все таки, с думата "Аумен" се свърши утринното молитвено тържество. Аз имах случая, доколкото е възможно за един ден, да се запозная с членовете на това загадъчно братско движение. От гледище религиозно, те произхождат от толстоистки, от протестантски среди, ала най-много са измежду православието. От гледище народностно, както и самият им Учител, те са чисти българи. Има по един или двама от други народности – евреи, руси, един италианец, една американка, но подавляющото мнозинство са българи, от всички части на България, Тракия и Македония. От гледище съсловно и обществено, това са наши съграждани и селяни, учени и прости, учители и студенти, адвокати, чиновници, търговци и военни. Има и висшисти, както и от всяка степен на културата. Ала болшинството ми се видяха като хора от средната класа. От гледище психично, те са съзнателни, дисциплинирани, любознателни, набожни и високонравствени. Ето, това е най-ценното, може би трябва да кажа – най-бялото нещо, което видях у Белите Братя. След закуската, на която се повториха сцените на вечерята, аз с нетърпение чаках беседата, където можех да видя и да чуя Дънов в непосредствени обръщения към своите последователи. Към 10 часа, откъм източната страна на поляната се яви подвижна дъсчена платформа, издигната около метър над земята. Тя бе добре засенчена и постлана с килимче. Там имаше стол, пред стола маса, а върху масата Библия. Всички се стекохме там и насядахме на тревата пред естрадата в полумесец. Жените, както обикновено, носеха белите си забрадки. А мъжете, макар и слънцето да печеше силно, почти всички бяха без шапки. Всички в очакване гледахме празната пред нас платформа. Изведнъж всички се изправиха на крака. Значи – Учителя иде. И всички стоят, докато Той бавно се изкачи и седна, тогава едва сядат и другите. Г-н Дънов проповядва седешком, без каквито и да било писмени бележки. Онази сутрин Той говори повече от час, но макар и слънцето да печеше силно, та мнозина бяха в пот, никой не се помръдна от мястото си. Преди да почне да говори, както и след като свърши, имаше песен и молитва, в която участваха всички. Музиката им е особена, за качеството на която не съм компетентен да дам мнение. Хор нямаше, нито музикален инструмент да води пеенето, но те пееха въодушевено, с победна вяра и радостен екстаз. Техният особен начин да преповтарят части от строфите, въздействаше упоително и увеличаваше заразителността на новата вяра. Интересни бяха тези нововерци да ги наблюдава човек от близо, като слушател. Мнозина от възрастните имаха бледи лица, но с усърден, решителен характер, тяхната пълна вяра и преданост към Учителя се четеше ясно. Докато Той говореше, много хора, особено между жените, слушаха със затворени очи, с усмихнати и възхитени лица, като че ли звукът на гласа Му ги милваше с благодатен лъх. Мнозина държаха в ръцете си молив и тетрадка и записваха всяка паметна мисъл от проповедта. Отдясно ми, почти срещу мен, седеше една млада поетеса. Изразителното й лице се четеше като отворена книга. Тя не слушаше, а просто пиеше думите на Учителя. Отвреме-навреме, когато някоя мисъл я огряваше особено, тя с изразен и обърнат към мен поглед, възкликваше: "Е, видя ли? Разбра ли? Ти чул ли си някъде другаде такива светли и крилати думи, такива мъдри и дълбоки мисли, такива сияйни и Божествени идеи!" Две са отличителните черти на Белите Братя: лоялна, беззаветна преданост, заедно с благоговение, доверие към Учителя им и братски, любезни обноски помежду си. Първото, по своята голяма сила – изненадва. Втората, по своята морална хубост – пленява. Гибон и всички историци свидетелстват, че това бяха отличителните качества на първите християни, и че тези именно качества им дадоха победата над всички неприятели от тогавашния свят и култура. Културният, бил той елин или римлянин, гледаше на тях отвисоко, с презрение или насмешка. Ала общелюдието, изморено от себеубийствени ежби и омраза, при вида на християните, казваше: "Я виж как се любят помежду си!" И един по един се приближаваха към тях. Вие, които се чудите или питате, защо дъновистите напредват, по-добре се запитайте: днес няма ли нужда или жажда за братски живот? Ето, това са в бегли черти Белите Братя – дъновистите. Хора усърдни, които гладуват и жадуват за правдата, които копнеят за братството и единството. Пластични души, защото са приели идеята на братолюбието. За Дънов този хиляден свят, както и хиляди други из България, които не са могли да дойдат на събора, са пластични души, гъвкава глина в ръцете на грънчар Учител, да прави от нея изящни съдове; и Той не е злоупотребил със своя Небесен мандат. Създал е от тях честни лица. И като пример? Ето го. В лагера Изгрев имаше до едно дърво поставен сандък или долап, наречен поща. Всеки загубен предмет, от игла до часовник, се подирваше и намираше там. Защото, който намери нещо чуждо, там, на пощата го оставяше. И нищо, казаха ми, че през всичкото време на събора, не се е изгубило. Е, четецо мой, така ли е на вашия събор, пазар, панаир? Така ли е по вашето село? Там вероятно е като у нас, а именно, близо половината от плодовете на моето стопанство, аз деля с нощни ортаци. Изобщо, хищната ръка на българина е кат лепка за всичко чуждо, което пипне. А тези хорица, невероятни българи, не само, че не крадат, а си правят и труд да търсят стопаните на каквото намерят чуждо. Това не е ли чудо? Честни лица, честни българи! Това е чудо и истинско благодеяние. Честният човек, казва английският поет, е най-благородното създание от ръката на Бога. А човекът, който посредничи – да създава от крадеца честен човек, от паразита – производител, от алкохолика – трезвеник, от кръвника – братолюбец, от бюрократа – служител, е велик обществен благодетел. Най-чудното и най-интересното у Белите Братя е техният Учител Дънов, основател, глава и душа, живот на това загадъчно и интересно движение. Откъдето и да го гледаш, това е бележит човек. Един-единствен с празни ръце, без приятели, без богатство, без издръжки, без звънко име, без високо положение, без обществено влияние, Той днес, след 25-годишен проповеднически труд, се радва на постижения, на които и най-успешният му съвременник може да позавиди. Днес Дънов има приятели, и средства, и завидно име, и е обожаемият вожд на десетки хиляди хора, от всяка възраст и съсловия, като при това бъдещето Му обещава несравнимо повече, защото делото Му има изглед за дълговечност, а сега е в самото начало. Сигурно това е българин от рода на необикновените. Това е човек и нещо плюс. Дънов, по всичко изглежда, е от онези редки исторически личности, които, поради изненадващите си постижения, още приживе стават легенди, изпърво за своите приближени, после почти за всички. Като съдим апостериорно, от размера на неговите удивителни постижения – не само числеността на неговите последователи и жизнеността на движението Му, но и силата Му – да изменя благотворно човешкия характер, от една страна, а от друга – от обаянието на личността Му върху неговите последователи, можем да кажем, че Дънов е религиозен гений. Един от историческите духовни, може би мирови Учители. Един от онези полуисторически, полулегендарни личности, които навремето, на верски език, са се наричали Божии пратеници, пророк, ясновидец, Кришна, Махатма Баб, а на съвременен научен език – Религиозен Гений. Аз видях Дънов, както казах, най-първо на вечерята, а после Го видях като слушател на две Негови беседи. Той е човек среден на ръст, на около 63 години, с напълно бяла брада, прошарени вежди, изобилна прошарена подрязана коса. Изпито мургаво лице, внушаващо средновековния отшелник или индийски йога, върху постройка на калено, здраво тяло. Лицето Му внушава силна воля, железни нерви, а изпод дългите вежди, гледат две – уж равнодушни очи, но всъщност, те гледат изпитателно, за да те теглят на тънка терзия. Като оратор Той е оригинален, добре начетен в индийски и християнски писания, притежава голям склад от мисли и легенди из религиозната книжнина и философия. И както видяхме, владее общолюдието с голяма сила, с почит, с неотразим авторитет. Никой папа, никой Демостен, в това отношение, не го е надминал. За последователите Му буквално: "Никой човек не е говорил, както този човек говори, с власт и сила, а не като книжниците и фарисеите, не като кардиналите, владиците, пастирите със зазубрени по угода на времето легалности." Някои от мислите, доколкото ги схванах, са следните: "Големите и много пророци в България са признак, че тук има извънредно богатство на живот, голяма жизнеспособност... Що е зло? Злото не е нищо друго, освен неразумно използване на живота... Идолослужителят не е омразен на Бога. Той му е даже по-мил, като заблуденото дете, което с плач и мъка търси баща си – Бога... Трябва всички да сме пророци, всички да сме поети... Главната пружина в живота трябва да бъде Любовта, Любовта към Бога. Новото Учение почва с Бога и твори по закона на Любовта. Ако Бог нямаме, ще имаме друго. Репарации например имаме, защото Господ нямаме. Сиромашия има, защото Господ нямаме... Всичко, каквото е било вършено от древни светии и пророци, можем да извършим и ние днес... Открие ли се нейде извор, той ще се посещава от всички... Вие трябва да получавате писма от невидимия свят... Основата е Любов към Бога, със всички сили, с ум, сърце, воля и душа. Всички и всеки, който върши добро, той сътрудничи с нас и ние с него. И Бог се развива – еволюира. Който отрича Бога, доказва съществуването Му; защото само онова, което съществува, може да се отрича... Ние сме за Царството Божие на Земята. Целта е да разберем Бога. За да познаем Бога, трябва да го любим, а не обратното... За сегашния живот ще приказваме след 2000 години. Християнството остави платното на кросното (още не е рязано и не е шито)... За съвременния свят говорят на небето, както съвременните народи приказват за българите. Страданието може да е болезнено, но то не е зло. Страданието е чук в ръката на Божествения скулптор. Аз искам през идната година да бъдете плодовити. И който вкуси от нашите плодове, да благодари на Бога..." Две неща издигат Учителя на Бялото Братство до български фактор от историческо значение. Първо, Неговото прихватливо учение. Второ, Неговите добри и предани Нему ученици. За мирогледа и учението на Дънов аз сравнително малко зная. Ала от това, което чух и узнах, няма нищо, което да е непримиримо с Христовото учение. Всъщност, аз го намерих много по-християнско, отколкото очаквах според слуховете. Ядката на системата е: Любов, Мъдрост и Истина. Това "ново учение" е древно като планините и чисто като светлината, а при това, не по-малко християнско. И от този център извират чудно възвишени, морални наставления. Кой свещеник, за пример, при коя черква, е дал на своето паство по-възвишен, по-християнски лозунг от тазгодишния на Белите Братя, който вече цитирах: "Верен, истинен, чист и благ всякога бъди." Друго съображение, което го прави фактор от историческо и обществено значение, е плодът на влиянието и учението Му, характерът на неговите умножаващи се последователи. Това са, както вече ги описах, съзнателни и дисциплинирани граждани, по-морални и по-братствени от всяко наше общество. Това са хора, които аз бих обичал да имам за съседи, пасторът – за своето паство, владиката – за свои енориаши, властникът – за управляеми, държавникът – за сънародници, търговецът, докторът и адвокатът – за клиенти и всеки - за съседи. Само глупавият невежа би бил на противното мнение и само престъпният би ги мразил, преследвал и наричал опасни. Все таки, това е убеждението на неговите предани последователи, че Той е епохална, историческа личност; затова не Го наричат "дядо Дънов" или "господин Дънов", а Учителя. Учителя с главно "У" е един, несравним на земята. И с право, защото, доколкото знаем, Той е несравним с никой свой сънародник, с никой съвременник. Нито е потребно човек да бъде дъновист, за да види, че Дънов е вече човек на историята, издигнат до недосегаема неувредимост в света, от когото и да е било, Той е вече неуязвим. Гонения от пътя Му няма да го отклонят. Смърт делото Му няма да спре. Насилствена смърт само би Го засилила и ускорила. Българинът, господин Петър Дънов, не е вече ни Петър, ни Господин; Той е Дънов – предмет на историята, за критика и за славословие. Неговото велико дело, което е като пристигаща пролет, носи пъпките на живота, началото на зората на утрешния ден. Историческо Братско движение, на което Той е родител, глава и душа. Ще се отнесе името Му над всяко българско име ,до краищата на света. България е дала досега само един друг велик реформатор, чието дело, отхвърлено у дома му, преобрази и издигна до първостепенна сила в света Германия, Англия, Америка – страните, които го възприеха и доразвиха. Ако днешната реформа вземе същия ход, същия път, тя ще има на по-висок етап подобни последици и постижения. Народ, който я приеме и доразвие, ще се издигне. Народ, който я отхвърли, ще изпадне на долно стъпало и ще лае на месечина против великите сили, т.е. против издигнатите чрез Истината. Бялото Братство е пиле, излюпено из черупката на християнските догми и с освободените си, засилени крака и криле, то ще ускори хода на България към Божието царство на Земята. Обвиняват Го, че Дънов е казал, че е превъплотен Христос. Аз не чух, нито съм чел, Той да твърди това нещо. Ала ако аз вярвах в преражданията, щях да кажа, че Той е превъплотен поп Богомил - онзи религиозен гений, от преди хиляда години, чийто живот, чрез учението му – пробуди и прероди, въпреки кървавите гонения, Западния свят."

ВСЯКО СЪЩЕСТВО, КОЕТО ИЗПЪЛНЯВА ВОЛЯТА БОЖИЯ, Е АНГЕЛ След приключване на събора в 1926 година започна новата школна година - от 22 септември, есенното равноденствие. Учителя продължи да държи своите беседи в салона на улица "Оборище" №14 по същия установен ред. В неделя от 10 часа за всички граждани, а в сряда и петък вечер - за школите. Между първите заселници на Изгрева беше и ветеринарният лекар Иван Жеков, вече пенсионер. Той беше дошъл заедно с другарката си от Варна. И двамата бяха много ревностни и предани към делото на Учителя, бяха и изключително чисти в своите отношения към всички. Докторът си беше построил малка дъсчена къщичка, където живееха. Тя се намираше малко по-накрая. Една сряда докторът отсъствал и другарката му, като вижда на поляната Учителя, отива при Него и му казва: "Учителю, тази вечер аз няма да мога да дойда на беседа, защото няма кой да пази къщичката ни." Учителя рекъл: "Ти ела на беседата, а Ние ще изпратим един ангел да пази къщичката ви." Сестрата се върнала, поласкана в себе си, че ангел ще дойде да пази дома им. Приготвила се за излизане и преди да тръгне, застанала пред вратата, като непрекъснато поглеждала към небето в очакване на видния пазач. Не след много идва при нея едно грамадно рунтаво куче. Върти опашка и се гали около краката й. Тя недоумява, за първи път го вижда, а пък тъй любезно се държи! Най-после решава, връзва кучето пред вратата и тръгва към града. След беседата, късно някъде към полунощ, тя се прибира и вижда кучето да седи на стража. Погалва го, нахранва го и го отвързва. Малко след това идва Учителя, сестрата е приятно изненадана, а Учителя с усмивка й казва: "Дойдох да видя как нашият пратеник е изпълнил задачата си." Той посочва с ръка кучето, а то все още седи, върти опашка и се умилква. На тръгване Учителя й казал: "Всяко същество, което изпълнява волята Божия е ангел."

СЪБОРЪТ ОТ 1926 ГОДИНА И СТРАЖАРИТЕ В 1926 година съборът на Братството се проведе на Изгрева в София. В съседно място, закупено от Братството, се построи малка стаичка за Учителя, а пред нея се определи място, където приятелите, дошли за събора, да си построят палатките. За провеждането на събора беше взето разрешение от властта, но владиците и поповете и този път не останаха спокойни. Въпреки разрешението, те успяват да подтикнат полицейската власт да обкръжи Изгрева със своите хора и да не пуска никой да влиза или да излиза от там. Сутринта, в деня на откриването на събора, нашият брат Методи Константинов, както той ми предаде, придружавал Учителя от дома Му на улица "Опълченска" 66 до Изгрева. Приближавайки се дотам, в гората ги посреща една сестра и им казва да не отиват на Изгрева, защото е обкръжен от стражари. Положението, както казала тя, било много напрегнато. Учителя внимателно погледнал Методи, а той светкавично разбрал Неговата мисъл. "Аз помолих сестрата, казва Методи, да придружи Учителя обратно до "Опълченска"66, след което се отправих направо към дома на министър-председателя Андрей Ляпчев. Така интуитивно долових мисълта на Учителя и затова като стрела се спуснах нататък. Неговият дом беше наблизо до моята квартира и знаех точно къде е. Не губех време, и наистина, ако бях закъснял само 2-3 минути, нямаше да го заваря, тъй като министър Андрей Ляпчев се стягаше да замине с автомобил за Варна. Флуидът, с който ме изпрати Учителя, беше така силен, че когато се приближих до министъра, никой не ме спря. Той като че ли ме очакваше, хвана ме под ръка и ме запита какво желая. Аз му казах следното: "Г-н Министър-председателю, днес е нашият съборен ден. Вчера Вие лично разрешихте съборът да се проведе на Изгрева. Днес ние бяхме изненадани, когато ни обкръжи полицията и искаше да ни разпръсне. По чия заповед става това на нас не ни е известно." Той почти нищо не отговори, върна се у дома си и след малко заяви, че всичко е уредено. Аз му благодарих и отидох при Учителя, като отново Го придружих до Изгрева. Когато пристигнахме там, нямаше нито следа от стражарите. Изнасям, продължи Методи, този факт между другото и за това, за да подчертая, колко мощна е мисълта на Учителя." За мощта и величието на Неговата мисъл всеки брат и сестра могат да приведат много примери.

СПОМЕН НА ГЕОРГИ ПОПОВ ЗА СЪБОРА В ГРАД ТЪРНОВО - 1922 год. Ето една постъпка на духовенството, в лицето на своите владици и попове, през време на събора на Бялото Братство в град Търново — 1922 година, описан от Георги Попов, наш брат от град Пловдив: "Учениците на Бялото Братство през 1922 година проведоха Събора в Търновград. За тази среща с Мировия Учител Петър Дънов се стичаха хора от градове и села. С нетърпение очаквах уречения ден за тръгване от село. Извървях 60 километра пеша до гарата на град Ямбол. И на другия ден, 1 август, потеглих за град Търново. Какви бяха първите ми впечатления? Повечето пътници бяха облечени в бели дрехи и в хор пееха песента "Братство, единство ние искаме". Като че ли влакът принадлежеше на тези хора, които говореха на един език, всички бяха свои. Като малка капчица се влях и аз в това сребристо-бяло море. На всяка спирка прииждаха все нови и нови братя и сестри, които също като мен се сливаха всред своите. За неусетно време пристигнахме до полите на Балкана и влакът даде сигнал за навлизане в тунел. Тогава една сестра се загрижи за бялото ми сако. "Ще се очерни - каза тя - я да го завия с тази престилка!" Аз съблякох сакото, сгънах го и тя внимателно го обви под шарената си престилка. Във влака настъпи мрак, след няколко минути светна, и пак се мушна под земята... И така преминавайки през тунелите, наближавахме стария престолен град. Слънцето се скри, мръкна се, светнаха електрическите крушки и влакът забави ход, като даде знак за пристигането. Прекъснахме разговорите и се разшавахме да се готвим за слизане. Аз си взех куфара и поех сакото от сестрата, още не беше спряло напълно движението на влака и скочих от него на земята. Облякох се на бързо и с нетърпение тръгнах към града. По едно време се спрях да си проверя багажа. За моя голяма изненада и уплаха констатирах, че портмонето ми с парите липсва от джоба на сакото. Сърцето ми се разтуптя силно. Претърсих отново. Къде може да бъде? В главата ми нахлуха най-различни предположения, но не крия, че мисълта ми се спираше главно на сестрата добродетелка. Да не би тя да го е прибрала? Къде е тогава смисълът на нейното посещение на святото място - събора? Къде е нейният висок идеал, за който говореше през цялото пътуване? Аз все продължавах да се претърсвам. Един стар, белокос брат сигурно забеляза моето явно смущение и тихичко ме запита: "Братко, какво има, загубил ли си нещо?" "Изгубих си портмонето с парите и какво ще правя, не зная." И докато се колебаех дали да споделя цялата история със сакото и сестрата, той с висок глас извика: "Братя, има изгубено портмоне на един брат, потърсете го!" А народ, свят, такава навалица, че дето е рекло яйце да хвърлиш, няма къде да падне. За мен всичко беше загубено и вече се чудех откъде бих могъл да намеря пари за връщане. Обаче не се минаха и пет минути, чу се отговор с напевен мъжки глас: "Намери се!" Този глас продължаваше да вика и се приближаваше към мен, докато се срещнахме. Като ми подаде портмонето, ми каза: "Братко колко пари има вътре не зная, но колкото и да са, виждате ли този народ - това са все наши хора, които служат на Бога, на високия идеал. В никой случай нямаше да останете без средства. Само да се бяхте обадили и кесията ви сигурно щеше да се окаже недостатъчна да побере това, което щеше да ви се даде." Аз наново се насърчих и вече радостен потеглих с общата вълна към мястото, което беше на югозапад от града. На един хълм бе разположено голямо братско лозе от 12 декара, подарено от търновския гражданин Боковски, който бил излекуван от Учителя, след като бил напълно изоставен от лекарите. В това състояние съпругата му се обърнала в едно писмо до Учителя, който след получаването му веднага пристигнал в Търново, за да го види в дома му. Болният страдал от ставен ревматизъм и сърцето му било съвсем отслабнало. След пристигането на Учителя, болният още до вечерта се почувствал добре и се повдигнал от леглото. Всички съседи очаквали при камбанен звън да чуят вестта за неговата смърт, обаче изненадата била голяма, когато само след няколко дни вече можел да излиза из града. Скоро гражданството се научило за това рядко събитие и масово започнало да се приближава към учението на Бялото Братство и по-специално към Учителя за помощ от най-различен характер. Боковски оздравял напълно и след това живял до 82 години. От благодарност за всичко това той подарил лозето си на Бялото Братство, понеже Учителя не приемал парични възнаграждения. Тези данни ги научих от една наша сестра, близка на дъщерята на Боковски, разправени й лично от нея. На другия ден, 18 август сутринта, с група братя и сестри слязох в града. Първото нещо, което спря нашето внимание, бяха разлепените афиши със следното съдържание: "Утре, 19 август, Архимандрит Евтимий (ректор на Пловдивската семинария) кани г-н Петър Дънов на диспут в салона на читалище "Надежда" и т.н." Това ни разтревожи. Веднага се върнахме да съобщим горното на Учителя. Аз не чух какво е казал, обаче не забелязах по лицата на другите някакво смущение. След вечеря Учителя се обърна към всички и ни запита: "Как желаете, преди или след закуска да отидем в салона?" Отговорът беше да се отиде преди закуска. "Тогава, каза Учителя, ще станете по-рано!" Той определи и часа, в който всички да бъдем готови за тръгване. На 19 август 1922 година утрото беше светло и бодро, небето - ясно и чисто, никакви следи от облаче не можеха да се забележат по красивото му лице. Рано в уречения час, мълчаливи и съсредоточени в една мисъл, наредени по особен начин, в редици, според указанията на Учителя, потеглихме към читалище "Надежда". Там, където Учителя щеше да свещенодейства на този ден - Преображение Господне. Братът, ръководител на Търновското братство, отключи вратата и ние влязохме в салона. Зачакахме пристигането на Учителя, с хорови песни, най-вече пеехме песента "Братство, единство". Точно в уреченото време, 10 часа, Учителя пристигна. Всички утихнаха. Той зае мястото си на поставеното бюро, всред салона и след като ни погледна, ни подкани да отстъпим местата си на гостите - свещеници, владици и много граждани, които бяха дошли. Ние веднага сторихме това и се качихме на балкона, или застанахме правостоящи, кой където намери място. Салонът беше препълнен от публика. Владиците заемаха първите места. Имаше и официални лица. Всички извадиха бележници. Личеше, че са дошли с намерение да развият битка, диспут, да нанесат унищожителен удар на Учителя. А Той погледна часовника си, зае присъщата си красива стойка и заговори: "Най-важното в този свят, това е животът. Моето учение не е теория. То е основано на строг научен опит." В тази си беседа Учителя каза много неща. Добре е всеки брат и сестра да прочетат беседата "Новият живот". През време на беседата, на всички ни направи впечатление, че владиците заспаха. Един от тях, който седеше на първия ред срещу Учителя, изтърва молива си, както го държеше и с това произведе смях. И вместо да си го потърси и вземе, той клюмна глава на чина и не се вдигна до края на беседата. Направиха ми силно впечатление думите на Учителя към владиците, с които приключи беседата си: "Ами ако аз съм една нишка, която носи туй Божествено учение и ако вие скъсате тая нишка, какво ще спечелите? Вие ще загубите вашия идеал, както го загубиха преди две хиляди години евреите, като отхвърлиха учението на Христа. Няма да остане народ на Земята, който да не се преклони пред тази Истина и да не я приеме. А вие, българите, колкото по-рано възприемете това учение, толкова е по-добре за вас." С тези думи Учителя завърши беседата си и като че ли зачака нападение. За наша изненада, владиците и свещениците си поразтърсиха омърлушените лица и никой нищо не каза по отношение на беседата. Само един от владиците се изправи и се обърна към публиката: "Господа, моля следобед в 2 ч. всички да заповядат отново в салона, за да чуят словото на Архимандрит Евтимий, което ще бъде критика и отговор на Г-н Дънов." На това апел Учителя отговори: "Не, това не може да стане. В 2 ч. никой не ще може да дойде тука, нито, който е тук, ще може да излезне. Който иска в това време да бъде тук, нека не си отива, а да изчака." Като каза тези думи, Учителя постави малкото си бележниче във вътрешния джоб на сакото си и с бърза походка напусна салона. Един от владиците се провикна подигравателно: "А-а, чувате ли?! Значи се заканва!" И пак повтори апела си, като набърбори ред нелепости по адрес на Учителя. Един от нашите братя, който стоеше до мен, ми прошепна: "Брат, да останем тук да видим какво ще стане." Аз му отговорих, че щом Учителя напуска салона, нямам работа тук, и веднага си излязох, пробивайки си път през навалицата. Небето беше ясно и синьо, чудесно време. Народът бавно напущаше двора, като продължаваше да коментира последните думи на Учителя. Едни предричаха земетресение, други - градушка, трети - буря, а нашите братя само мълчаха и се чудеха какво може да стане. Щом владиците и официалните лица напуснаха читалището, навалицата се разпръсна в разни страни и само след пет минути всичко утихна. Аз се прибрах в 12 часа, а някои от нашите братя останаха, за да бъдат свидетели на събитието, което се предполагаше от думите на Учителя. След обеда, към 1 ч., брат Петко Епитропов мина по палатките и каза на всички братя и сестри да направят улеи около тях. Това съобщение постави всички ни в недоумение, защото по нищо не личеше, че може да завали дъжд. Небето беше съвършено ясно. Но въпреки това всички се хванахме на работа и за десет-петнадесет минути направихме улеите, а погледите ни бяха обърнати все нагоре към небето. Настъпи вълшебен тайнствен час. От всички страни на небесния свод се появяваха облаци великани, които бързо се струпаха над града. Вятърът отначало започна да подуха леко, после постепенно се усили, докато се разрази в страшна буря. Прах, пясък и листа се размесиха във въздуха. Дърветата запревиваха върховете си до земята. Започна да вали едър дъжд, примесен с градушка, която престана, но дъждът се изливаше като из ведро. Облаците потъмняха и забулиха напълно Търново. Всичко плувна във вода. Това се случи точно в два без пет минути и дума не можеше да става за някакво придвижване към салон "Надежда". Всички се бяхме умълчали, като че ли се извършваше някакво свещенодействие в природата. Така бяхме арестувани в палатките до четири часа следобед. По-късно само слабо ръмеше и от града се върнаха братята, които бяха останали там. Те разказаха впечатленията си от тези, които преди канонадата разправяли глупости, а след това онемели и гузно избягали от читалището. След като всичко стихна и дъждът спря, Учителя слезна от вилата и каза много ценни думи за това събитие, от които се разбираше, че никой не е в състояние да развали това, което Бог желае да направи. След това пяхме песента "фир-фюр-фен" - величествена мелодия от един висш неземен свят. На другия ден, 20 август, още сутринта мъже и жени от всяка възраст, цял ден прииждаха и всеки искаше да види Учителя. А владиците се изгубиха и се отказаха от всякакъв диспут. Престанаха да търсят истината, като се задоволиха да говорят само отдалеч нелепости за Учителя. Съборът продължи до края на същия месец. Имам много спомени и впечатления, които ме окрилят за през целия ми живот и са ценни само за мен, те са лични и затова се въздържам да ги изнеса."

ПРОТОКОЛ за разпит на свидетел София, 4 октомври, 1937 година. Учителя Дънов да отговори на следните въпроси в най-големи подробности, с оглед, в хармония с беседите Му, печатани в специални издания, именно: 1. Относно официалното вероизповедание на държавата ни и на църквата ни. 2. Относно държавата ни, организацията ни, властта и законите на страната. 3. Относно правораздаването и съдийската ни колегия. 4. Относно обществения строй в страната. 5. Относно Българската народна армия. 6. Относно брака, семейството и морала в страната ни. Отговорите са написани собственоръчно от Учителя: В природата съществуват три порядъка: Идеален, Реален и Материален. Към първия спадат Бог, Природата и човека. Към втория спадат народ, държава и личност. Към третия - мозъчната, дихателната и храносмилателната системи. Религията представлява вътрешните възможности на един народ, които има с Божествения свят. Следователно, религията е един институт, който има за задача да възпитава човешката личност, нейните чувства, постъпки, да държи човека във връзка с Божественото и тоя народ да обича Бога, ближния си и народа си. Да почита и уважава всичко онова, което Бог е създал. Към тази Българска религия и църква, която служи на своя народ, за неговото повдигане и облагородяване, моята Любов към тях. Държавата, е външната страна на Българския народ, тя съдържа всички възможности, в които той може да се прояви. Държавата е един отличен институт, който спомага на външните и вътрешни условия на българския народ, да подобри отношенията си с всички други държави и народи. Българската държава е едно благо за народа. И всички ония, които служат на нея, да поставят ред и порядък, да извоюват свободата на своя народ, вършат една благородна работа. Ние не поддържаме революцията, ние поддържаме еволюцията, онзи Божествен процес, който постоянно повдига и подобрява живота на човечеството. За съдийската колегия и органите на правосъдието: ние имаме почитание, понеже такъв институт съществува и в природата, и в човека, като съвест. Всички примери, които ние сме привеждали в своите лекции, имат за цел да уяснят какъв трябва да бъде човека и ония, на които говори. Ние сме привеждали много похвални примери за дълбокото съзнание на съдиите. Ние в нашите речи не сме имали никакъв умисъл да обидим това, което е разумно, добро, честно и справедливо в съдийската колегия. Относно обществения строй в страната: нашето желание е било винаги да се подобри, без ненужни сътресения и всичко да стане разумно. Относно българската народна армия — тя е орган на държавата за запазване реда и порядъка в държавата. Каквото казахме за държавата, това включва и армията. За военните сме включвали много добри примери. Относно брака: той е най-старият институт в Природата. Ние поддържаме еднобрачието и пълната семейна чистота. В началото Бог създаде мъжки и женски пол. Поддържаме също, че всяко семейство трябва да има две деца, брат и сестра. Семейството е образец каква трябва да бъде държавата, религията и народа. В семейството бащата представлява онзи, който царува, майката - онази, която охранява и възпитава. Бащата и майката са образ на ония, които в бъдеще ще управляват. За това сме обръщали внимание на добрите бащи и майки, които стават основа и строители на бъдещето. Никога не сме подбуждали някого към вражда и омраза към когото и да е. Всякога сме говорили за Любовта и взаимните уважения и почитания. П. К. Дънов 4 Октомври 1937 година

ПРОТОКОЛ за разпит на свидетел София, 21 юли 1925 година Именувам се Петър Константинов Дънов, от Варна, 60-годишен, неженен, българин, неосъждан, Учител, заявявам: Моето учение е основано на три главни принципа: Божествената Любов, Божествената Мъдрост и Божествената Истина. От тия принципи произтича, че е необходимо пълен мир и пълно разбирателство между хората - братство и взаимопомощ за общото благо. Учението ми изключва всякакво насилие, изисква абсолютна чистота в мисли, чувства и действия. Едно от най-съществените условия за всички последователи на това учение е съвършената нравственост. Ученикът на Божествената Школа, за да може да възприема и приложи великите истини на Христовото учение, трябва да бъде чист физически, морално и духовно. Всяко нарушение на това условие е една важна спънка в развитието му. Той трябва да бъде изправен във всяко отношение, както към себе си, така и към другите, към обществото и държавата. Аз препоръчвам зачитане на установените закони и наредби на властта. Всеки недостатък и несъвършенство в обществения и държавен строй може да се изправи, чрез самоусъвършенстване, понеже е казано: "Бъдете съвършени, както е съвършен Отец Ваш Небесен." Църквата винаги трябва да бъде в пълно съгласие с Божествената Любов, Мъдрост и Истина. С политика не се занимавам, защото тя не представлява за нас някаква цел. С политика се занимават само хората, които тепърва изучават живота. Аз само поучавам кое е разумното и доброто. За да се схване Божествената Мъдрост и да се разбере Божествената Истина, изисква се знания за живота. Тия знания се преподават на ония, които желаят доброволно да се учат и напредват. Ако те са здрави умствено и морално, лесно схващат предаваните им уроци, в противен случай могат сами да се откажат от една работа, която не е по силите им. Аз нито викам някого, нито принуждавам, нито задържам. В моето учение се прилага разумната свобода. Който дойде, няма да бъде изпъден, но и който желае да си отиде, няма да бъде задържан. Никому нищо не се налага, а на всички помагам по желанието им със съвети, упътвания и разумни лечебни средства, съобразно законите на Разумната Жива Природа. И всичко това върша абсолютно безплатно. Бог, комуто служа, премисля за моята прехрана. Предвид на горното, заявявам че всички тъжби, оплаквания, показания и критики против мен, от когото и да било, са лишени от всякаква истинност и основание. Моето Учение, изложено в повече от шест печатни тома и моят живот, който е открит за всички и може всяка минута да се провери, нямат нужда от защита. Това учение осигурява физическо здраве, морална чистота и духовен напредък на всички, които го следват и животът им е общопризнат образец за подражание. Нищожните на брой изключения на застой в развитието, се дължат очевидно на атавистични причини, т.е. ако между множеството мои има един-два случая на душевно разхлабване и на морална поквара, това се дължи на самите тях от родителите им. Техният минал живот и сегашното им поведение ясно свидетелстват за това. Но те не са мои ученици, макар да са се явили при мен. Друго няма какво да кажа. П. К. Дънов

ОБСТАНОВКА В СТРАНАТА И ПРОТОКОЛИ ЗА РАЗПИТ Съборите на Бялото Братство, които Учителя уреждаше всяка година през месец август, след Първата световна война ставаха в Търново, недалеч от покрайнините на града, в едно лозе, където имаше една двуетажна вила. Там се провеждаха до 1925 година включително, като през годините 1923 и 1924 събори въобще не е имало. През тези години Учителя не е провеждал никъде братски събори. През годините 1923, 1924 и първата половина на 1925 година България преживя много тежки политически сътресения и мина по ръба на жестока гражданска война. На 9 юни 1923 година стана преврат. Управляващата тогава Земеделска партия беше свалена от военните, а нейният водач и министър-председател Александър Стамболийски - обезглавен. Това създаде голямо напрежение. Самонадеяният, неподготвен и недисциплиниран Земеделски съюз, не можа да окаже сериозна съпротива при този преврат. Тогава Комунистическата партия разполагаше със сериозна организация, дисциплина и оръжие, но Централния й комитет взема решение да пази неутралитет по този преврат, като отбеляза, че това е борба между две буржоазии - селска и градска. Това решение отклонява България от суровата гражданска война. Малко след това, на заседание на Коминтерна осъждат становището на Българската комунистическа партия като крайно неправилно и погрешно. Отчело се е, че е изгубена една изключителна възможност за завземане на властта. Тогава се решава от Москва да се изпрати генералният секретар на Коминтерна, за да промени курса в партията от тесняшката доктрина към сътрудничество с всички леви течения и партии, особено със Земеделския съюз. По това време Генерален секретар на Коминтерна е българинът Васил Коларов. В началото на месец август, същата година, той пристига в България, заедно с Георги Димитров и Гаврил Генов и започват трескава подготовка към всеобщо въстание, за сваляне на буржоазната власт и за установяване на работническо-селска. За тази цел най-напред се отправя апел към БЗНС, в който се казва: "Комунистическата партия подава братска ръка на трудещите се селяни, като е готова да се бори заедно с тях за защита на общите интереси на градския и селски трудещ се народ и създаването на работническо-селско правителство." Организаторите на въстанието решават на 22 срещу 23 септември да се вдигне общо въстание, като за целта изпращат по всички населени пунктове в страната куриери, които да занесат това решение до партийните организации. Обаче организационният секретар Тодор Луканов е против това решение и изпраща нови куриери с нареждане да се отмени дадената директива за въстание. Настъпва раздвоение сред партийните ръководства в градовете и селата и с това въстанието изгубва своя повсеместен характер. "Заповед срещу заповед е безредие" е казал Наполеон. С това България за втори път през тази година беше избавена от суровата гражданска война. Въстанието се проведе, но то имаше само локален характер и се изрази по-ярко в Михайловградско и Берковско. То е потушено и удавено в кръв, а водачите на въстанието успяват да избягат в Съветския съюз. С това обаче не приключва всичко. Пламъкът на комунистите за установяване на работническо-селска власт в България не е угаснал. За тази цел в началото на май 1924 година комунистите свикват нелегална конференция на Витоша в една местност, малко над изгорялата хижа "Фонфон". На нея присъстват видни членове на партията и се взема решение за организирането на ново въстание. Формира се военен център и се започват трескави приготовления. Организиране на бойни групи, дисциплинирани, обучени в боравене с оръжие. Оръжието се краде от военните складове в страната или пристига отвън, предимно от Съветския съюз, където е формирана група с тази задача. Но и тук има едно "Но", което проваля всичко. В редовете на партията успяват да се вмъкнат опитни провокатори, които проявявайки похвална ревност в изпълнението на възложените им задачи, успяват да заемат отговорни постове и посветени в тайните дела и решения, донасят всичко, свързано с тактиката и преките оперативни задачи на властта. Те съобщават имената на ръководителите и активистите, издават складовете с оръжие на военната организация, посочват тайните партийни печатници, нелегалните квартири, явките, каналите. Имайки тези сведения, властта осъществява ред провали. Зачестяват избивания от засади на видни членове на партията, арести и съдебни процеси. Военният център на партията не остава без отговор и се отприщва бурен процес на отмъщение. Това създава голямо напрежение. Виждайки поголовното избиване и затваряне на най-активните членове на партията, пленумът на Коминтерна в Москва, който заседава през януари и февруари 1925 година, решава да препоръча настотелно на ЦК на партията да отмени курса към въоръжено въстание. За тази цел от Коминтерна се изпращат в България изтъкнати комунисти емигранти, които да занесат решението. Но докато преминат по околните пътища на дългите и бавни нелегални канали до България, пратениците закъсняват. Те не успяват да спрат тръгналия по неудържим наклон военен център, който вече е решил на терора да отговаря с терор. Така се стига до атентата в църквата Света Неделя. На 16 април 1925 година, в три часа след пладне, чудовищен трясък от поставена бомба с часовников механизъм, разтърсва из основи църквата и събаря върху главите на хората цялото централно кубе. В момента се извършва погребалното опело на запасния генерал Константин Георгиев, бивш началник-щаб на армията и градоначалник на София. Присъстват много официални лица. Под развалините намират смъртта си стотина души и двойно повече са ранените. След този атентат властта пристъпва с възможно най-голяма суровост към преследване на комунистите. Бесилки, избивания, мъчителни съдебни процеси, тежки присъди, затвори. Всичко това приключва докъм края на месец юни, същата година, когато политическото напрежение притихва и става възможно организирането на наш събор в Търново. Съборите в Търново, пък и всички събори, които по-късно Учителя организира на Изгрева за около десетина дни, бяха изява на най-ярък живот на Братството - беседи, песни, музика, приятни и полезни разговори, общуване с хора, близки във всяко отношение, гимнастически упражнения със съпровод на оркестър. Всичко това създаваше едно неземно по своята красота оживление и оставяше неизлечими спомени в душата на всеки посетител. Църквата, в лицето на своите владици и попове, гледаше с много лошо око на Учителя и Неговото Дело. Тя се мъчеше с всички средства да злепостави и спъне това светло дело и не изпущаше случай да подтикне и официалната власт срещу Учителя. Поддавайки се на това, властта, освен че интернира Учителя във Варна през 1917 година, по-късно още на два пъти Го вика да даде своите обяснения за провежданата от Него дейност. Ето и самите протоколи от разпитите.

ИЗГРЕВА Поради ред неудобства трябваше да напуснем квартирата, която държахме на улица "Кракра". Моят брат, по-добре запознат и с по-голям опит по жилищните въпроси, дни подред се блъскаше да търси квартира, докато наистина намери една стаичка, но с наем 1000 лева на месец. Това беше равно на половин заплата на сравнително добре платен чиновник. За скромните ни материални възможности, при които бяхме поставени, такъв висок наем беше извън нашите сили. В такова положение бяха и други наши приятели студенти, дошли от провинцията. Но всякога напрежението ражда в човешкия ум идеи. Така че ние решихме да си направим жилище, някъде в непосредствена близост до Изгрева. Пари за място нямахме. Намери се обаче човек, който имаше място, граничещо до Изгрева. Той се съгласи срещу скромен наем да ни разреши да си построим там дъсчена къщичка. По това време да се купи място и жилище беше толкова лесно, колкото сега да се купи торба с картофи, стига да има човек пари, но ние нямахме. Само няколко години след Първата световна война, чудовищна стопанска криза заля света. С ярко изразени признаци, това нещастие бързо връхлиташе върху човешкия род, спусна се и върху нашата малка България. То беше породено от непрогледната тъпота, скованост и липса на смелост да се разкъсат отживелите времето си, неподходящи за бързоразвиващото се човешко общество порядки и разбирания на хората, които управляваха финансите на всяка страна в света. Те не стигнаха до идеята, че при наличието на стоки, както беше тогава, само интензивната обмяна на стоките чрез парите е в състояние да разреши стопанската криза. Обаче поради слабото им обращение, парите имаха твърде голяма стойност. Предлагаше се всичко, движими и недвижими ценности, но малко се купуваше, по липса на парично обращение, а не затова, че нямаше нужда. Някаква демонична ръка беше се разпростряла над човешкия род и беше парализирала инициативата и творческия замах в него. От една страна, имаше хора с крещящи нужди от най-различно естество, а от друга - складове, претъпкани със същите тези стопански ценности, от които те се нуждаеха. Това създаваше големи трудности за живота, имахме си ги и ние младите, които искахме да живеем по-добре. И то защо - защото нямахме пари и не можехме да намерим начин, с нашия честен труд да ги имаме, тъй като не се намираше и работа. По онова време стопанският живот просто замря и всеки, който имаше пари, здраво ги стискаше. За реализирането на нашия план - дървена къщичка - не бяха необходими много средства. Но да се търсят заеми, когато тъй ревниво се пазят парите, беше много неудобно. Все пак стана някакво чудо и ние ги намерихме. Когато човек има чисто и искрено желание да постигне нещо, задоволяващо неговите насъщни и справедливи нужди, Разумният свят всякога ще му се притече на помощ и ще го улесни в изпълнението на неговата задача. Така стана и с нас. Събрахме се пет души приятели, все с крещящи нужди за жилище. Един от тях беше Георги Радев. Изключително интелигентен и начетен наш брат, който следваше математика. Той знаеше добре европейските езици и през свободното си време превеждаше книги, предимно из областта на окултните науки. Той преведе "Астрология" от Сефариал. "Хирология" от Вреде, една интересна книга за значението на формите и чертите на лицето, а също и така нашумелия по онова време роман "Занони" от Едуард Булвер Литон. Георги беше също ценен сътрудник в издаваното от нас списание "Житно зърно". По-късно написа и няколко оригинални трудове: "Учителя говори", "Живот за цялото", "В царството на живата природа". Събрахме се и с Димитър Стоянов - Димитрий. Той беше брат с редки технически дарби и рационализаторски хрумвания, работеше в много известната по онова време печатница "Стайков", където изработваше от дърво големи афишни букви. Присъедини се и Никола Нанков, брат с подчертан интерес към книгата като техническо произведение. Малко по-късно той издаде три книги, посрещнати с голям интерес от онези, които жадуваха за окултни знания: "Астрология", "Хиромантия" и книгата "Лица и души", която разглеждаше различните типове хора. И трите, както споменах, бяха преведени от брат Георги Радев. Борис Николов, моят по-голям брат, беше студент по естествени науки, между другото имаше редки качества на строителството. Тях той особено добре разви, като работеше през ваканциите при Бертоли, който беше един от първите двама майстори мозайкаджии в България след Първата световна Война. И накрая моя милост, по онова време студент по математика. Къщичката си направихме сами в ранната пролет на 1926 година. Тогава за такива леки строежи нямаше ограничения. Материали имаше обилно и преизобилно навсякъде, в най-пълен асортимент и предлагани с най-голямо внимание и любезност. Направихме къщичката по един своеобразен начин - сглобяема от дъски. Идеята беше дадена от двамата техници - Борис и Димитрий. Никой, който гледаше как я строим, не допускаше, че е собствен замисъл и изпълнение. Всички мислеха, че е някакъв американски модел. Завършихме я само за няколко дни. Така възникна първата постройчица в непосредствена близост до Изгревската поляна, а ние, петимата братя, бяхме първите постоянни заселници и уредници на Изгрева и така почти до самия му край. Къщичката се състоеше от две стаички - по-малка от около десетина квадратни метра и по-голяма от около четиринадесет. В по-малката се настаниха Димитрий и Никола, а в другата - останалите трима. От задната страна имаше малко килерче за багажите, а отпред, на южната страна, една верандичка допълваше нейния образ. Онези братя и сестри, които имаха голям житейски опит, като гледаха къщичката, изградена от тънките двусантиметрови дъски, клатеха глава и казваха: "Докато е топло ще бъде добре, а през зимата как ще се живее в нея?" Като наближи зимата, облицовахме я отвътре с дебела амбалажна хартия. Така при запалена печка, даже и тогава, когато беше твърде студено, вътре ставаше приятно и уютно. Така, без особени трудности, прекарахме студените и дълги зими през 1928 и 1929 година. Явиха се приятели, които обясниха чудото, като напомниха, че в Сибир се строят къщи предимно от дърво и уточниха, че една дебела дъска от три сантиметра, пази не по-малко от зид, дебел тридесет сантиметра. Тази малка къщичка, стана център на интензивен братски живот. Идваха братя и сестри от София и провинцията, споделяха се и се разискваха въпроси от най-различно естество, с идеи предимно от духовен характер. Животът в нея беше част от общия братски живот в салона на улица "Оборище" №14, а след това в салона на Изгрева. Тази къщичка изгоря, изчезна по времето, когато беше пометено и разрушено всичко скъпо за нас на Изгрева. Тази малка постройка, като че ли отвори някаква врата към един нов свят за очите на приятелите и те разбраха колко по-приятно е да се живее на Изгрева, отколкото в София, потънала в прах и изпарения. И всички с неудържим устрем, особено онези, които нямаха свое жилище, се впуснаха да купуват места с цел да построят и те нещо. Разбра се от всекиго, че Изгрева, разположен на доминираща над София и софийското поле височина, и намиращ се в непосредствена близост до борова гора, която беше стена за вредните градски изпарения, е много хигиенично и приятно място за живеене. Учителя насърчаваше закупуването на места. Той е и съветвал да се закупят от Братството всички места в границите между боровата гора, шосето за Дървеница и околовръстната линия, която минаваше под Изгрева. Също така е искат онези от приятелите, които ще си закупят места в тези граници, да не ги ограждат всеки поотделно, да не ги обособяват като нещо строго определено свое, а да бъдат общи места, без частни огради. Да има само една ограда, около всички братски места. Желанията си Учителя всякога е изказвал във възможно най-мека форма, без да има в тях най-малката отсянка на твърдост или заповеднически характер. Материалните въпроси на Братството се уреждаха от група по-възрастни братя, с опит по стопанските въпроси. Някой с подчертан хумор ги беше нарекъл "Синедриона". Тези братя пристъпиха към изпълнение на взетите решения, но не се постараха да следват точно това желание на Учителя. Закупуването на места около Изгрева за съжаление ставаше стихийно. И когато по-късно потърсихме възможности за изпълнение плана на Учителя, който искаше да приложим, те вече не бяха налице. Веднъж сестра Елена, стенографката, запитва един от членовете на Синедриона защо не са послушали да закупят онези места, които Учителя посочваше. Братът с искрено съжаление отговорил: "Ние се смятахме за много умни, мислехме, че много разбираме и си казахме кой ще закупува и ще дава пари за такива пущинаци?" Освен поляната, Братството успя да закупи само някои съседни места до нея. Учителя е посочвал да се закупи също така и цялото място зад линията - до рекичката, където сега е къпалнята "Дианабад". Това място беше пусто, занемарено, почти празно, цялото буренясало. То беше собственост на някакъв софийски богаташ, който си бе построил там вила, но при пожар, тя изгаря до основи и оттогава той всичко изоставил. Макар и така опустошено, това място беше голямо и между другото покрай него минаваше бистра рекичка. Чух един път Учителя да казва, че е дал идеята на един богат наш брат да закупи това място, но той все отлагал и накрая не приел.

КРАЯТ В началото на месец декември 1944 година бях в село Орешак, Троянско. С това селище, прикътано в полите на Стара планина, населено със способни и предприемчиви занаятчии, поддържах добри търговски връзки и често ходех там. Между другото производство те украсяваха с пирография дребни дървени изделия. По това време нямаше нищо по-сериозно като обект на търговска дейност. Привърших работата си, за която бях отишъл, тръгнах без посока из селото да се поразходя. На една от уличките гледам сравнително просторна за това село кожухарска работилница. Веднага ми блесна в ума, дали тук не би могло да осъществя търговска сделка. По това време някаква модна вълна беше заляла хората, да носят кожуси, простичко направени, със или без ръкави. Организирането на едно такова производство би било много сполучлива работа, още повече, че се задаваше зима. Влязох в работилницата и насреща ми един приветлив човек - собственикът. Чертите на лицето му показваха природна интелигентност и предприемчивост. Това ме окуражи да пристъпя направо към целта на моето посещение. След като му изложих своя план, той отговори: "Да, всичко това, което предлагате - да се организира едно производство на кожуси е много добре, но в момента нямам нито подходящи работници, нито материали." Явно нямаше условия за голяма сделка. В този момент, както седях на стола, в мен се породи смътна тревога, че Учителя изстива и няма топла дреха, с която да се предпази от студа. Тогава се обърнах към занаятчията и го запитах дали няма поне един готов кожух. "Да - отговори ми той, - имам. Един много хубав, с кожи от гъста козина, готов е, остава само да му прикача ръкавите. Ако почакате до половин час, ще ви го приготвя." Разбира се, останах. След уреченото време кожухът, с обагрени в кафяво меки агнешки кожи, беше готов. Платих и се понесох на велосипеда си по обратния път към Габрово. Тревогата за съдбата на Учителя дълбоко легна в сърцето ми и ме караше с все сила да натискам педалите по дългия седемдесеткилометров път. От Габрово, без да губя време, още същата вечер тръгнах за София. Пристигнах сутринта на Изгрева и помолих една сестра да предаде кожуха на Учителя. Разбрах, че Той го приел и го облякъл пред нея с голямо удоволствие. В онези години всякога бързах, живеех в едно трескаво и непрекъснато напрежение. В София не се задържах за дълго. Чак към края на декември бях отново на Изгрева. Чух, че Учителя не бил нещо добре, но на тези приказки не обърнах внимание. Продължих да живея с мисълта, че големите изненади и събития са само в историята, но не и около нас. Една нощ, не мога да кажа дали това беше сън или нещо друго, гледам Учителя идва при мен, много официално облечен и ми казва: "Няма смисъл, Николай!" От начина, по който ми каза тези думи, от израза на лицето Му, аз разбрах, че за Неговото дело и работа в България, условия повече няма да има и затова по-нататъшното Му престояване тук е без смисъл. Впоследствие, това напълно се оправда. След тези думи Той се обърна и тръгна с енергични стъпки към една вада, по която течеше мътна вода. Над вадата беше проснато едно дърво за мостче, такова каквото селяните поставят над пенливите рекички в планините. На тясното място седяха двама души един зад друг, облечени също с такива дрехи, каквито Учителя носеше. Първият беше по-висок, а другият зад Него, на ръст колкото Учителя. Предният подаде ръка на Учителя, който вече беше стигнал до мостчето, и тримата минаха на отвъдния бряг. Събудих се, в този момент вратата на стаята, в която бях легнал, се отвори и влезна по-големият ми брат, посърнал. Аз го погледнах тревожно и го запитах какво има. Знаех, че той беше около Учителя и е в течение на всички събития около Него. "Свърши. Учителя си замина!" - с глух и пълен със скръб глас ми отговори той. Беше 27 декември 1944 година. Завърши една велика епоха за нас, които бяхме около Учителя. Завърши една велика епоха за човешкия род. Външната причина за заминаването на Учителя, беше силна простуда.

ВЕЛИКИЯТ ПРОМИСЪЛ След две години прекарани на дунавския остров Персин, в концлагера край село Белене, ме докараха в дирекцията на милицията, при площад Лъвов мост, и ме затвориха в арестантска килия, където ме държаха, мисля че повече от месец. В лагера прекарвахме в непосилна работа, при крайно оскъдна храна, но в арестантската килия, преживявах още по-мъчителен глад, не само поради дажбата, но и поради това, че тук освен парченцето хляб, даваха често някаква рядка чорбица с тук-таме по някое парченце карантия, която аз като дългогодишен вегетарианец, не само че не можех да близна, но и ми ставаше лошо, като я помиришех. Затова оставах през целия ден само на малкото парченце хляб. Гладът беше изтощителен най-вече поради своята продължителност. В един особено мъчителен момент, изведнъж, само за миг, вратата на килията се отвори и някой хвърли коматче хляб. То стана така бързо, че не можах да забележа кой и какъв беше човека, който ми направи това добро. Седнах с навлажнени очи и изядох коматчето троха по троха. Тогава си спомних случката, описана в Библията, станала с пророк Илия. Той бил подгонен от жената на цар Езекия, която искала да го обезглави, защото оскърбил нейните пророци, и бягайки се скрил в една пещера. Но за да живее човек, трябва и да яде. Великият промисъл му праща една врана, за да му занесе парченце хляб. Няколко дни след спасителното коматче бях извикан и на два пъти бе разрешено да ми се купи хляб. Така бях спасен от мъчителния глад, докато ме закараха в затвора, където вече беше по-добре.

ДИНИТЕ Учителя имаше голямо разположение към плодовете. Моето впечатление беше, че предпочиташе дини. Затова щом те се появяваха на пазара, правеше ми голямо удоволствие да Му занеса някоя голяма, добре оформена диня. По това време нашата земя раждаше прекрасни дини - сочни и големи, по 10-15 килограма. Като почнеш да я режеш, едва допрял ножа, цялата пращи и се отваря. А вътре яркочервена или жълта. Вкусни, сладки, човек не може да им се наяде. Понякога обаче, се случваше, макар и по-рядко, отколкото сега, да се падне и не дотам узряла диня. В желанието си да поднеса на Учителя диня само от най-високо качество, търсех да намеря начин да познавам добре узрелите. Затова всякога разпитвах онези, които правеха декларация, че могат да ги познават по външни белези, когато вече са откъснати. Те разбира се, услужливо и авторитетно ми ги изброяваха, но всякога се убеждавах, че посочените белези не могат да гарантират, че динята е сладка и узряла. В това нещо особено добре се убедих веднъж, когато група познати се бяха спрели пред камара дини. Един от тях се препоръча, че като син на градинар можел безпогрешно да познава узрелите дини. Той почна да изброява белезите, по които човек може да направи сигурен избор: лъскава кора, опашката лесно да се откъсва, малко дънце и мисля, че изброи още няколко белези. Когато привърши изброяването, аз се обърнах към него и му казах: "Добре, докажи, че е така, избери една диня от камарата, аз ще я платя." Запретна се той, гледа, избира и най-после взе една голяма диня и каза: "Ето, това е вече узрял и превъзходен плод." Платих динята и когато я срязахме, оказа се, че е зелена и едва зарозовяла. Един ден сме се събрали пак около Учителя и стана въпрос за дините. Аз насочих въпроса за тяхното разпознаване. Учителя почна да изброява белезите, по които те се избират. Те не се отличаваха от тези, които бе посочил и синът на градинаря. Слушах с внимание и разбрах, че по-скоро всичко е вътрешен усет. Когато Учителя спря, аз се обърнах към Него и казах: "Вие по тези ли белези избирате дините?" Той ме погледна някак особено, от което разбрах: "Ще ти покажа как се избират хубавите дини." Няколко дни след това занасям на Учителя много голяма, добре оформена диня. Той ме погледна, погледна и динята с израз, показващ задоволство от прекрасния плод. След това вдигна глава, мръдна я малко встрани с израз като че ли някому казваше нещо. Имал съм случаи и друг път да видя у Него този едва доловим жест, който по безспорен начин ми е показвал, че около Учителя винаги има разумни същества, невидими за нас, които Го слушат и са Му в услуга. В подкрепа на това, един път на беседа в Младежкия клас, трябваше бързо да се пресметне действие между големи числа. Учителя веднага даде техния резултат. Аз, който следвах математика, пък и и другите от класа бяхме изненадани от така бързо направеното изчисление. В отговор на тази наша изненада, Той каза: "До мене има един математик, който пресметна и даде резултата!" Разбира се до катедрата на Учителя ние не видяхме никой. И така, същия ден минавам покрай дюкяна на един продавач на плодове, гледам там се беше спряла каруца с дини. Най-отгоре зърнах една красиво оформена диня, приветливо да ми се усмихва. Пак погледнах - върху динята същата усмивка. Купих я и се прибрах вкъщи. Срязах я беше великолепно узряла. Резен по резен я изядох цялата. Когато станах, почувствах се така лек, така подвижен, пълен със сила и живот. Изпълваше ме някаква тиха радост. Ето, рекох си, ето философския камък, еликсира, панацеята, която толкова столетия алхимиците са търсили, като средство за подмладяване, за даване сила, здраве и живот. Едва задържах порива си да викна, че хубавата и напълно узряла прясна диня е най-могъщото средство за младост, сила, здраве и живот. Реших всеки ден да изяждам поне по една диня. Това съвършено ново състояние изживявах за първи път. То продължи известно време, като бавно затихваше. На другия ден пак съм при същия продавач. Взех диня, която същото така беше хубаво узряла - като я режеш пращи, а вътре като че ли беше пълна с кристали от рубини. На нея пак имаше усмивка, но съвсем не беше такава като предишната. Вкъщи срязах динята, сладък и приятен плод, но само толкова. Състоянието, което получих от онази диня го нямаше. Нито светлината, нито енергията, нито лекотата и тихата радост. Само приятното вкусово усещане. Програмата за ядене на дини продължи и през следващите дни. За голяма моя радост се случваха все хубави дини - усмихнати. Но преживяното от онази първа диня, остана само като свиден спомен. В клас след тази случка, Учителя ме погледна, усмихна се и каза: "Пишете за следния път темата Най-хубавият плод!" Той всякога ни даваше теми, по които пишехме каквото знаем. Досетих се тогава по какъв начин Учителя ми беше благодарил, като ми даде чрез една диня да преживея нещо от онзи възвишен порядък, към който се стремях. Това беше Неговата отплата за малкото внимание, което Му бях оказал. Научих още, че само диня, която се усмихва, щом я погледнеш, е хубава.

ПИСМОТО Един ден получавам писмо от сестра си, която живееше в Габрово. В него тя ми пишеше, че една от нашите близки е тежко болна. Нейните родители бяха заможни хора и не бяха пожалили средства, за да я заведат при най-големите специалисти. Но никой от тях, не само че не й помогнал, но и не могъл да определи естеството на болестта. Сестра ми ме молеше да отида при Учителя и да поискам помощ и съвет за този случай. Тръгнах за Изгрева с неохота, не обичах да занимавам Учителя с такива въпроси, тъй като мислех, че Неговата задача не е да оправя физическите недъзи на хората, а да им донесе светлина, да им покаже пътя и смисъла на човешкия живот. Мислех също за начина, по който щях да вляза във връзка с Него, дали да похлопам на вратата или да чакам, когато Той излезе. Всичко това ме вълнуваше из целия път. А когато стигнах, тъкмо завивам покрай стаята на бай Ради, вдигам глава и гледам Учителя на балкона пред стаичката си, стои изправен, отправил поглед към мен. Въздъхнах с облекчение, че това, което най-много ме измъчваше - начинът, по който да вляза във връзка с Него, изведнъж най-благоприятно се разреши. Ясно беше, че Той ме очакваше. Когато стигнах под балкона, още преди да отворя уста, за да Му разправя за целта на моето идване, Той ми каза: "Пишете на вашата сестра да поставят краката на болната до колене в топла вода и тя ще оздравее." Писах и стана чудо! С това невинно на пръв поглед средство, нашата близка оздравя напълно. Едва ли има между нас, братя и сестри, които да не са опитали изключителните възможности, които Учителя имаше за възстановяване на разрушеното здраве на човека.

ПЕСНИТЕ Много често вечер на Изгрева се събирахме на поляната, там където играехме сутрешните гимнастически упражнения, и често пеехме песните, които Учителя ни беше дал. През една такава вечер се създаде чудна хармония, пеехме с настроение, пълно със светлина. А моята мисъл все бе ангажирана около въпроса по кой начин се създават такива съвършени музикални творби, които поставят човека в чуден, извънземен свят. Общи фрази, които се поднасят за изящното творчество, като вдъхновение и като присъствие на музи и пр., ми бяха познати, но те изобщо не ме задоволяваха. Бях недалеч от Учителя, Който също пееше. Реших да Го запитам, как Той е създал това творчество. Когато песента привърши, аз някак простичко, без да подбирам за случая подходящи изрази, Го попитах: "Учителю, как измислихте тези песни?" Той се обърна и тихичко ми каза: "Аз не съм ги измислил." Исках да Го разпитам повече, да ми даде някои пояснения, но започна нова песен, после друга и друга, и така, аз останах сред песните, сам да търся изворите на тази чудна хармония.