Jump to content

Търсене във форума

Показване на резултати за тагове 'Събор'.

Открити 6 резултата

  1. 66. ВЪЗБРАНА НА СЪБОРА ПРЕЗ 1926 г. В СОФИЯ В 1925 г., както вече отбелязахме, съборът беше в Търново, това беше последния събор там. На следващата година, през 1926, съборът на Братството се проведе на Изгрева в София. В съседно място закупено от Братството се построи малка стаичка, изградена от тухли за Учителя, а пред нея се определи място, където приятелите, дошли за събора да си построят палатките. За провеждане на събора беше взето разрешение от властта, но владиците и поповете, и този път не останаха спокойни. Въпреки разрешението, те успяват да подтикнат полицейската власт, да обкръжи Изгрева със своите хора и да не пуска никой да влиза или излиза оттам. Сутринта в деня на откриването на събора, нашият брат Методи Константинов, както той ми предаде, придружавал Учителя от дома Му на улица „Опълченска^ 66 до Изгрева. Приближавайки дотам в гората ги посреща една сестра и им казва да не отиват на Изгрева, защото той е обкръжен от стражари. Положението, както казала тя, било. много напрегнати. Учителят внимателно погледнал Методи и той както се изразява светкавично разбрал Неговата мисъл. Аз помолих сестрата, както казва Методи, да придружи Учителя, обратно до ул. „Опълченска" б6, след което се отправих направо до дома на министър-председателя. Така интуитивно долових мисълта на Учителя и затова, като стрела се спуснах към дома на министър-председателя. Той живеел близо до квартирата на Методи и знаел къде точно. По това време министър-председател на България беше Андрей Ляпчев. И наистина, продължава по-нататък Методи, ако бях закъснял само две-три минути, нямаше да го заваря, тъй като той е трябвало да замине с автомобил за Варна, флуида, с който ме изпрати Учителя беше така силен, че когато аз се приближих до министъра, никой не ме спря, а той, като че ли ме очакваше, хвана ме под ръка и ме запита какво желая. Аз му казах следното: „Г-н министър- председателю, днес е нашият съборен ден. Вие лично вчера разрешихте този събор да се проведе на Изгрева. Днес ние бяхме изненадани, когато ни обкръжи полицията и искаше да ни разпръсне. По чия заповед става това, на нас не ни е известно". Той почти нищо не ми каза, върна се в дома си и след малко ми каза, че всичко е уредено. Аз му благодарих и отидох при Учителя, като отново го придружих до Изгрева. Когато пристигнахме там, нямаше нито следа от стражарите. Изнасям, продължи Методи, този факт между другото и затова, за да подчертая, колко мощна е мисълта на Учителя. За мощта и величието на Неговата мисъл, всеки брат и сестра могат да приведат много примери. Но ето и един още. След приключване на събора от 1926 г., през новата школна година, която започва от 22 септември, началото на есента, есенното равноденствие, Учителят продължи да държи своите беседи в салона на улица „Оборище" N 14 по същия ред. В неделя от 10 часа за всички граждани, а в сряда и петък вечерта, за школите. Между първите заселници на Изгрева, беше и един ветеринарен лекар - д-р Иван Жеков, вече пенсионер заедно с другарката си Юрданка Жекова. Те бяха дошли от Варна и се заселиха на Изгрева. И двамата бяха много ревностни и предани към делото и чисти в своите отношения към всички. Докторът си беше построил малка дъсчена къщичка, където си живееха. Къщичката беше построена малко по в края на закупените места. Една сряда през деня, сестрата - другарката на доктора, вижда на поляната Учителя, отива при Него и му казва: „Учителю, тази вечер аз няма да мога да дойда на беседата, защото няма кой да пази къщичката ни, пък и докторът го нема". Учителят й казал: „Ти ела на беседата, а ние ще изпратим един Ангел да пази къщичката ви". Сестрата си тръгва към дома си поласкана в себе си, че Ангел ще дойде да пази къщичката им. Наближава времето за тръгване към салона в града. Сестрата се приготвя, излиза пред вратата и зачаква идването на Ангела, като започна непрекъснато да поглежда към небето в очакването на видният пазач. Не след много идва при нея едно грамадно рунтаво куче, започва да върти опашка и да се гали около нея. Тя го гледа и недоумява, за първи път вижда това куче, пък и тъй любезно се държи. Чака, гледай най-после решава, взема една тел, която й попада на ръка, връзва кучето до вратата и тръгва към града за беседа, според както Учителят й е казал. След беседата, късно, някъде към полунощ, тя се прибира и вижда кучето там пред вратата да седи на стража. Погалва го, нахранва го и го отвързва. Малко след това идва Учителя. Сестрата е приятно изненадана, а Учителят с усмивка и казва: „Дойдох да видя, как нашият пратеник е изпълнил задачата си", посочвайки към кучето, а то все още седи, върти опашка и се умилква. На тръгване Учителят й казва: „Всяко същество, което изпълнява волята на Бога е Ангел". На сутринта, един брат, Цеко, минава край къщичката на сестрата и казва: „Абе сестра, какво беше това куче, което беше вързано пред вратата ти? То не даваше възможност да се приближи човек до вашата къщичка". - „Ха, видя ли какъв Ангел ми прати Учителя за да ми пази къщичката", смеейки се му отговорила тя. „Чудна работа! " Клатейки глава, казал брата и си тръгнал замислен. Забележка на съставителя: Оргиналният текст на „Мигове от великата ера" съдържа 135 машинописни страници. Към него са вмъкнати и допълненията от магнетофонния запис равняващи се на 31 страници с отбелязани номера от 1 до 48. Накрая на стр. 135 стои подписа на Николай: „На Вергилий от Николай".
  2. Ани

    53. ПОРЯДЪКЪТ

    53. ПОРЯДЪКЪТ От една случка, която имах с Учителя, разбрах от какво грамадно значение е за ученика, когато ще върши нещо, ще разрешава някаква задача, да има предвид разумни съображения. В 1925 г. Учителят проведе събора за последен път в Търново на лозето и вилата, която имахме там. Следващата година, Той проведе събора в София на Изгрева. Съборите, както вече отбелязах и този път бяха дни на голям подем, топла и приятна обмяна между всички приятели от София и тези дошли от провинцията. Съборните дни ние всякога очаквахме с голяма радост и ожидание още повече и затова, че той за първи път ще стане при нас в София на Изгрева. За многото гости, които идваха, братя и сестри от всички краища на страната ни, помещения нямаше достатъчно, затова всяко семейство или отделен брат или сестра си имаха палатки, които се построяваха на определено преди това място. На този първи събор, който стана в София на Изгрева през лятото на 1926 г. място за палатките беше определено пред стаичката на Учителя, която малко преди това Му беше построена. Тогава даже Тя не беше още измазана отвън. Братята и сестрите, които бяха дошли от провинцията, бяха построили на това място палатките си в недостатъчно добър ред, кой както намерил за добре. Братята старейшини, които имаха за задача да организират външната страна на събора, не бяха се сетили, че ще бъде по-добре, ако и тук се внесе порядък, палатките да бъдат наредени все пак в някакъв ред. Една сутрин, преди още да беше почнал събора, отидох към „Белият град", както аз наричах това селище. Когато отидох там, гледам Учителят идва към мене и ми казва: „Трябва палатките да се наредят в по-правилен ред". Едно от качествата ми като човек е да не отлагам нещата и най-вече, когато от Учителя е предложено нещо. Още в същият момент, почнахме с Него да размерваме и планираме тяхното нареждане. Между Него и мене стана въпрос, как да ориентираме редиците, по които ще се построят палатките. Но нали винаги бързах, не изчаках Учителят да каже как да стане това и дадох своята идея за разрешаването на този въпрос. Учителят ме погледна и каза: „Какви ти са съображенията за този план?" Разбира се изложих ги. Усмивка на доволство грейна по лицето Му. Аз може би не дадох най-правилното разрешение, но имах своите разумни и оправдаващи доводи. Това разбрах беше най-важното, да се мисли добре, преди да се започне някаква работа. Доброто мислене е най-важното, затова дават задачи на човека, за да се учи все по-добре и по-добре да мисли. Това беше хубав урок за мене, че аз трябва все по-добре и по-добре да се уча да мисля. По това мое предложение, заедно с братята и сестрите, които дойдоха, не знам защо преди това ги нямаше, бяха отишли някъде, започнахме и наредихме палатките. Знаете ли защо Учителят прекъсна съборите в Търново? През 1925 г. поповете и владиците започнаха голяма шумотевица и много остро започнаха да говорят срещу Учителя. Направиха петиция, събираха подписи от търновското гражданство и ги изпратиха в София. И затова през 1926 г. събора бе в София и то на голата поляна. Времето бе навън слънчево, слушателите прави или седнали на тревата слушаха Учителят, който държеше беседата си на една скована от летви катедра с навес. Останалите спяха на палатки, на открито. Хранехме се на открито седнали на столове, пейки. А казаните бяха сложени по средата и там се раздаваше храната през този събор на 1926 г. А през 1927 г. се построи големия салон и Учителят говореше в салона, а останалите слушаха през мястото за вратите и прозорците, които есента се сложиха.
  3. 5. СРЕЩАТА С УЧИТЕЛЯ И СЪБОРИТЕ В ТЪРНОВО В София, моят брат Борис ме заведе в квартирата си, един не много голям хол, в една стара занемарена постройка на улица „Кракра" срещу Турската легация. В този хол, през които се минаваше за съседна стая и в друга една до него, се бяха настанили още пет-шест души наши съмишленици, все студенти. Обстановката беше крайно неблагоприятна за сериозни научни занимания. След Първата световна воина, София преживяваше тежка жилищна криза. Мъчно се намираха квартири, а пък и наемите бяха високи, когато се намереше такава. Затова се приемаше по необходимост и най- неподходящата за живеене. Първото нещо, което направихме, след като се установих, беше приятелите и моят брат Борис да ме заведат на улица „Опълченска" N 66, където живееше Учителя. С идеите на братството бях вече запознат още като ученик в Габровската гимназия. Една от ученичките на Учителя, Елена Казанлъклиева, начетена, интелигентна и енергична жена с голямо умение увлекателно да говори, беше дошла в Габрово и успя да образува, както за възрастните - школата на Общия клас, така и за младежите - школата на Специалния клас. В младежката школа влязох и аз. Елена Казанлъклиева се беше омъжила за един човек, които разбираше от пивоварните фабрики и в Габрово имаше бирена фабрика, и затова той дойде при нас с жена си. Мъжът и беше човек от света - пушеше, попийваше. Тя успя да се запознае с нашите маики и така с тях образува кръжок за възрастните. Освен това много неочаквано се бях озовал и на братския събор, ръководен от Учителя през месец август 1921 година в град Търново, където прекарах незабравими дни на светлина и подем. Там се видях и с Учителя. Слушах с голямо внимание беседите, които Той редовно държеше, Моят брат Борис беше дошъл през лятото в Габрово и той ми каза: „Хайде Николай да дойдеше мен в Търново на събора". Казах на баща ми, но той се опъна отначало, но после ме пусна за моя голяма изненада. От това мое посещение, освен светлината, с която бях пропит имах и две по изразителни преживявания. Братята-уредници на събора бяха наредили нощем да се пазят входните врати на бивака, които бяха до една поляна на лозето, където братята и сестрите, които бяха дошли на събора си бяха построили палатките, а също и чешмите, които имаше до и пред вилата, която имаше там. По това време Търново страдаше от голям недостиг на вода и много от вилите и къщите си имаха резервоари, в които се събираше дъждовната вода от покривите на постройките. Такъв резервоар имаше и нашата вила. От тази вода в резервоара, ползувахме за нашите по-обикновени нужди, а за прясна и по-чиста вода, ходихме да носим със съдове от една чешма, някъде в едно дере, доста далеч от нашето лозе. Поповете и владиците не гледаха с добро око на делото на Учителя и не беше изключено да пратят някои злосторници за да направят пакост, включително и да отворят крановете на чешмите. Една нощ и мене пратиха да пазя чешмата пред вилата, намираща се на 50 или 60 метра от нея. Застанал изправен като воиник, аз просто прав съм заспал. По едно време отварям очи, беше вече започнало да се разсъмва и гледам пред мене Учителя. Той нищо не ми каза, усмихна се, но аз се засрамих от моето „акуратно" пазене. Потънах обаче от почуда, как съм могъл да заспя прав, без да съм се облегнал някъде и без да падна. Чия беше вилата в лозето на Търново? Ето, какво бях чувал навремето. Някакъв богат търновчанин много заболял. Учителят го излекувал. И той за благодарност подарява, вилата и мястото в лозето на Учителя и братството. Вилата беше много масивна и хубава постройка на два етажа, направена с тухли. Долният етаж - там се бяха настанили стенографките, а горе имаше стая за Учителя и друга стая наречена „Горницата", където бяха окачени чертежи, картините за „Пентограма" и „Антиминсът". Лозето беше около два декара и половина. После се настани там един брат Стамат, който се грижеше за нея. Къде отиде Пентограмата и Антиминсът не можа да се каже. Наи- големият уредник на съборите в Търново беше Петко Епитропов и д-р Иван Жеков. Тези двамата си ги спомням. Имаше по два-три казана и Жеков стоеше до тях и се грижеше за хигиената. За казаните се използуваха продукти, които се доставяха от село Келифарево и околните села, които бяха наи-добрите производители на зарзават. Ние готвехме вегетариански гозби. Доставката на зарзавата беше много добре устроена. Освен това там бяха братя Камбурови, които бяха образували комуна. Там имаха каруца и кон и докарваха заленчуците. Един събор продължаваше около 10 дни. Подготовката се извършваше от Петко Епитропов, който беше много делови човек. Единствен брат, към които Учителя се обръщаше към него със собственото му име. Казваше му - Петко. Не му казваше Епитропов. А на другите се обръщаше с презимето им. Събирахме се към 500-600 човека. След Първата световна воина 1918-1919 г., изключително като взрив се явиха ред идеини течения. На първо място - теософите, начело със Софрони Ников, които имаха салон на ул. „Раковска" и си държаха там беседи. Издаваха списания, превеждаха книги от чужди автори. Бяха наводнили пазара с тяхна литература. Софрони Ников бе ходил при Учителя да го кани да стане техен проповедник, но му е отказал. Последователите на Лев Толстои - толстоистите. Те имаха голямо разпространение, за живот по-близък до природата и за вегетарианство. Имаха много добре уредени вегетариански ресторанти в София и в провинцията. Превеждаха и печатаха книгите на Лев Толстои. Имаше много разклонения на православната църква - петдесятници, съботяни, баптисти, които бяха плъзнали по страната и проповядваха. Всички тези нямаха отношение към Учителя. Отрицателно отношение имаха владиците и поповете на православната църква. Второто особено преживяване, беше влизането ми във вилата. Тя беше на два етажа, в горния - имаше една по-голяма стая, в която бяха наредени столове и малка катедра за беседите при дъждовно време. При хубаво време беседите бяха навън. През този събор, времето беше все хубаво. В друга по-малка, беше определена, като стая за молитви. Приятелите дошли за събора, на малки групи отиваха там, за да се помолят. Отидох и аз един път. На половината на една от стените имаше нарисуван с бои Пентограм, с разни символи в него, а на една от стените му беше нарисуван образа на Христа. Пентограма и по-специално образа на Христа, ми направиха много силно впечатление. Виждал бях много образи на Христа, рисувани от наи-различни художници, но такъв един израз на възвишеното и неземното, не бях виждал. На другата стена беше окачена картина от живота на Христа, наречена „Антиминс".
  4. Ани

    7. КАК ОЗДРАВЯХ

    7. КАК ОЗДРАВЯХ София, 4 януари 1968 г. Това се случи в един от съборните дни на 1922 година в град Велико Търново. Ако някой вън от мене ме запита как оздравях, мога да му отговоря с най- малки подробности, но първо аз ще опиша случая за себе си, ако стане нужда мога да го разказвам на всеки, който се интересува. Като пиша за себе си, първо ще се запитам как лекуваше Учителят. С лекарства и инжекции, с бани и масажи или по някакъв друг метод, познат и на всички лекари? Не, нито с един от тия начини. От това, което видях, видях и чувах от лекувани и излекувани братя и сестри, както и външни хора, все от Учителя останах учудена от множеството разнообразни, чудновати методи и начини, с които Учителят си служеше, когато лекуваше. Имаше случаи, когато при едно и също видимо заболяване той прилагаше за всеки един, за всеки индивид специфичен начин. От какво се ръководеше, колкото съм наблюдавала, мога да си отговоря: Той не си служеше със стереотипни методи, защото имаше предвид темперамента, характера на заболелия, условията, при които е заболял, външни, т.е. физически, както и вътрешни, психически или духовни. Учителят търсеше причината на заболяването, нея хващаше и лекуваше, а не самата болест, която е естествено последствие на дадена причина. Общо казано, начините и методите, които Учителят прилагаше при лекуване на болен, бяха изключително духовни, макар че някои от тях да имаха и физически характер. По въпроса как лекува Учителят, може много да се пише, но този въпрос ще се опише постепенно, при различни случаи. Спирам се на въпроса как аз съм излекувана в 1922 година. Тогава съборите продължаваха цяла седмица, от 19 август до 25 август. Свърши се последният ден на събора и братята и сестрите, дошли на събора от цяла България, започнаха да заминават. Учителят оставаше и след съборните дни, а с него заедно и ония братя и сестри, които бяха свободни от задължения. Останах и аз, обаче още на втория ден след събора се почувствувах някак особено недобре. Какво ми е, не можех да си отговоря, никъде нищо не ме болеше, но нямах апетит и нищо не можех да ям. Пиеше ми се вода, но не можех да пия. Изпитвах голяма слабост, едва се държах на краката си. Легнах на леглото и положението ми от ден на ден се влошаваше. Чувствувах се особено: дали двойникът ми излизаше, не зная, но усещах в мене всичко ставаше двойно - две усти, два носа, всяко ухо става двойно. Искам да пипна носа си, и не зная кой от двата е истинският; хващах ухото си, и то двойно. Ръцете, краката ми също се удвояваха. Така минаха четирите дни. Учителят влизаше в стаята да ме види и ме разпитваше за състоянието. Щом влизаше Учителят, веднага сядах на леглото си, неудобно ми беше да лежа, още съм имала сили да седна, а не да лежа. Учителят оставаше по няколко минути при мене, следеше състоянието ми, но нищо не казваше; положението ми се влошаваше и аз постепенно губех силите си. На петия или шестия ден вече ми стана още по-зле. Опитах се да се вдигна малко, да седна на леглото, но не можах. По едно време ясно чух, като че някой ми говореше на ухото и чух думите: „Е пък умри!" Не се уплаших от тия думи, които по някакъв тайнствен начин чух, но и не съжалявах, ако това станеше - толкова бях зле. Лежах при отворен прозорец. След десетина минути чувам стъпките на Учителят пред прозореца. Той спря за момент и тихо ме запита как съм. Едва, едва можах да отговоря, че не съм никак добре. Учителят влезе в къщата, отвори вратата на стаята и застана на прага. Не влезе вътре, както правеше другите дни, застана на прага прав, сериозен и замислен. Аз се извиних, че не мога да се вдигна, поне да седна на леглото, както правех предните дни, понеже бях много зле. Останах да лежа. Гледах към Учителя и чувах, че той говори нещо. Вслушах се внимателно и ясно долових думите му: „Можеш ли още този момент да станеш от леглото и да кажеш в себе си: Аз съм мобилизирана като стенографка на Учителя и трябва да оздравея, за да работя." Учителят ме погледна пак така сериозно, затвори вратата и си излезе. Останах сама в стаята, лежа на леглото си в тежко състояние и за момент само си помислих: Как мога именно сега да стана, когато съм най-зле, когато съм готова да умра? Обаче в същия момент, когато гледах на ставането като на нещо крайно невъзможно, някъде дълбоко в мене дойде и обратното решение: Ще стана и то веднага ставам. За момент забравих, че съм много зле и седнах на леглото, спуснах краката си на земята и се наведох да търся под леглото обувки, за да се обуя и изляза на двора. Облякох се. При навеждането усетих, че от лицето ми падна някаква желязна огнена маска. Пипам лицето си, приятно хладно, никаква температура, като на здрав човек. Слаба съм, слабост голяма имам, но стоя права и си мисля: какво стана? Аз ли съм същата? Необикновена радост ме изпълва, ще ми се да викам, колкото гласът ми държи. Чудо, някакво чудо стана. Не, не в стаята, но ще изляза вън и там ще викам. Стана някакво чудо, но стана за слава Божия. В това време в стаята влязоха две сестри: Савка и Стефанка и ме питат: „Ти си станала, какво стана?" - „Каквото стана, за слава Божия стана. Дайте ми, моля ви се, една чаша гореща вода." Донесоха ми и аз пих. Какво пих? Не пих вода, но жизнена сила, каквато наистина представя водата, благословеният елемент от Бога. Излязох на двора, но не да викам. Отвътре нещо не ми даваше да викам. Право е, когато се проявява Божията сила, устата не може да говори. Там душата говори и който почувствува в себе си този глас, той сам в себе си казва: Всичко в света става за слава Божия! Гледам всичко около себе си красота и само красота, дишам чистия въздух и цяла трептя от умиление и благодарност. Да, но Онзи, който е проводник на Бога и Неговата воля, никъде не виждам, не мога даже да му целуна ръка и да му благодаря. Както Бог работи скрито, така и той, нашият обичен Учител се крие. На другия ден, като че ли беше събота, и аз се наредих с всички братя и сестри на гимнастиката, на шестте гимнастически упражнения. Слаба съм още, но какво от това? Аз крия в себе си едно от великите, невидими и неписани чудеса. Какво се крие в чудесата, които Христос на времето си преди две хиляди години е правил? Нищо особено, освен велика, непозната още на хората наука; знание, което мълчи за себе си; Любов, която човечеството отдавна е изгубило; изпълнена е волята на Онзи, Който с нищо не се налага, закони, в които човечеството едва сега надзърта и открива и т.н. Сега и аз, колкото обикновен и малък човек да съм, ето какъв закон научих при това мое боледуване и чудно излекуване. Понеже ние живеем в един свят двойствен, дето с еднакво право се проявяват и светли и тъмни сили, т.е. и доброжелатели, наши приятели, и недоброжелатели, лоши сили, и наши неприятели, които ние трябва да ги изучаваме и различаваме гласа на светлите и тъмните сили. Защо? Защото в гласа на първите, на доброжелателите, се проявява волята Божия. Изводът е следният: Ако аз се бях поддала на желанието на тъмните сили, лошите същества, които искаха моята смърт, те щяха да постигнат целта си. Обаче дойде гласът на светлите сили, които желаят да се изпълни волята на Бога, Който не благоволява в страданията и смъртта на човека, но в живота и радостта на човека. Тази велика воля се проведе чрез устата на Учителя. И днес аз живея, радвам се и работя. Върнах се в София заедно с Учителя и с останалите братя и сестри. Всеки продължи работата си и аз своята работа с беседите, за която работа съм била мобилизирана. Дошли вече в София, от време на време Учителят ми загатваше: „Имаше някаква мистерия в твоето заболяване." На думите ми: „Каква беше тази мистерия?" Учителят премълчаваше. И досега още не зная каква беше тази мистерия, но ако трябва да я зная, ще ми се открие; ако не трябва, ще си остане тайна, каквато е и досега. Не настоявам да науча онова, което не е за деца. Много неща, велики неща изненадват децата, но всяка изненада не е за тях. Много неща има да учат децата, много неща предстоят и пред нас като малки, невръстни деца за Великото учение, което Учителят ни предаде в размер на нашите възможности да ги приемем и приложим.
  5. 30. СТЕНОГРАФИРАН МАТЕРИАЛ ОТ ТЪРНОВСКИЯ СЪБОР ПРЕЗ 1922 г. Съборът е открит на 19 август в 5 часа сутринта. Ето какво е дадено на 21 август в 5 часа сутринта: 1.Прочетохме „Добрата молитва". 2.Казахме: „Няма истина като Божията Истина, само Божията Истина е Истина." 3.Учителят прочете следното: „Да възсияе лицето на Господа Бога нашего в нашите души. Да дойде светлината на Христа - проявената Божия Любов; Начало на новия живот, живот, който носи вечната светлина в себе си; Светлина, която показва Пътя, Пътя за Едната Проявена Любов, която носи в себе си всичките блага на Битието. Да бъдем като Бога. Да бъдем като Любовта Му. Да бъдем без страх и без тъмнина. Да бъдем с обич и светлина, Светлина, която носи новия ден на живота. Ден на вечната Божия радост, Ден на вечното Божие веселие, Ден на вечното Божие блаженство, Ден, в който слънцето никога не залязва, Ден, който обгръща и запълня всичко в себе си, Ден, който проявява в себе си Едната Проявена Истина, Истина на Божия Живот. Тази Истина изгрява сега на нашия хоризонт, в безпределния чертог на нашия дух, в безбрежното време и пространство на нашата душа - времето и пространството, което носи своя надпис: Бог е Дух и които му служат, трябва да му служат в Дух и Истина. Духът и Истината е нашият девиз. Ние сме появената Истина - плод на Духа. Благословен е Бог на Любозта! Слава да бъде Нему сега и във всичките векове, които са били и които ще бъдат и които са. Амин! Стр. 318: „... Ами ако сега някои от тия светии, които признават православната църква, са между нас, ако те са тук, а православната църква ги признава и им служи, каква връзка има между тях? Ако св. Иван Рилски е тук, ако Климент Охридски е тук, и всички светии са тук между вас, а православната църква не признава това, мисли, че са Горе, а те са долу, тогава какво е туй положение? И в края на века всичките светии ще бъдат на земята, казано е. Те са тук вече на земята - Христос, апостолите, всички праведници, те са всички на земята. Търсят ги Горе, при тях да идат, а те са тук. Не казвам, че те са тук, на земята в плът, а в една или друга форма са тук, по цял свят обикалят и работят... " Давам и цитат от стр. 352: „Та казвам ви, бъдете смели и решителни, не се колебайте от никаква философия. Ние приближаваме към опити, към велики опити в живота. Ще кажете: Дали е време? - Време е сега. Туй, което ще видите, око не видяло и ухо не е чуло. Туй, което сега ще видите, този нов свят, който ще се разкрие пред света, ще бъде велик, чуден... " От стр. 365: „Няма Любов като Божията Любов, само Божията Любов е Любов. Няма Любов като проявената Божия Любов, само проявената Божия Любов, която дава плод, е Божия Любов. Само Любовта на плода, е Любов Божия!"
  6. 16. КРАТКИ БЕЛЕЖКИ ЗА СЪБОРА В 1915 г. И РАЗТУРЯНЕТО МУ Този събор бе разтурен от властта по средата му. Той продължи от 4 до 8 август. На 8 август, около 10 часа всички бяхме в заседателния салон. Почука се на вратата и Учителят излезе. След малко излязоха да видят какво става и братята д-р Христо Дуков, В. Граблашев - адвокат и Димитър Голов - инженер, издател в София. След малко излезе вън и старшият брат Пеню Киров. Той се върна и каза по поръка на Учителя - всички да излезем на двора. В протоколната книга не е казано всичко ясно и пълно, но понеже аз съм в течение на всичко, което стана, ще кажа накратко някои неща. В предния ден следобед, една група от десетина души, между които бях и аз (а също и търновският адвокат и народен представител Драган Попов - демократ), той насаме постави въпроса на Учителя за изхода на започналата Първа световна война - „Съглашението" ли, или „Съюзът" ще победи. Българското правителство и цар Фердинанд не бяха се още формално обвързали, но беше ясно, че България ще върви с Германия и Италия, а не с Англия и пр. Учителят пред нас безрезервно заяви, че победата ще бъде на страната на „Съглашението", както и стана. (Знаем, че през войната в една своя беседа в големия салон „Радикал" в София, дето са присъствали и доста видни софиянци, зап. генерал Вазов, поетът Иван Вазов и др., Учителят е заявил: „Своевременно уведомих и царя, и правителството, че в тази война ще победи „Съглашението", начело с Англия. Но те не се вслушаха в това ми предупреждение..." И още на другия ден министър-председателят Радославов, интернира Учителя във Варна, дето остана до края на войната.) Това тайно съобщение, което Учителят направи пред нас, още до вечерта става достояние на военния комендант в Търново. Кой издаде тайната не е важно, но то е станало неумишлено, уж пред верни хора... Даде ни се срок. Уведомен е бил по телефона Радославов и той заповядал всички, които сме от Търново още на другия ден да напуснем Търново. Учителят, заедно с казанлъшките приятели, замина за Казанлък. Аз предупредих Учителя, че с мен ще дойде в Севлиево брат Минко Костакев от Търново (силен медиум - висши духове говореха чрез него в пълен транс), дето ще имаме няколко духовни събрания. Разбрах, че Учителят благослови тази моя инициатива. И имаше чудни резултати...
×