Jump to content

Всемирна летопис, год. 3, брой 08-09


Recommended Posts

Списанието в PDF

Година 3, Брой 8-9

(април-май 1924 г.)

1. Към великата цел — Причини на международния антагонизъм — Условия за обединението на славяните. Статия от X. X. X.

2. Из „Трепети на една душа“. Сонети от Ив. Толев. Аспекти: I. Къде е Той? II. Къде е тя? и III. Майя.

3. Химни. Стихове от Ян Каспрович (продължение от кн. VII), превела от полски Дора Габе-Пенева.

4. Ян Каспрович. Характеристика на поезията му (с портрет), от И. Т.

5. Мистична алхимия. — Откъслеци от Sedir: I. Любовта. II. Пастирът.

6. История на Христа, от Джовани Папини Превела М. Б-ва.

7. Мистериите на Египет. — Посвещението в храма на Изида. Извлякъл от „А В С d’ Occultisme“: Ив. Стоянов (с 16 илюстрации на египетския храм, фазите на посвещението и пр ).

8. Хирогномия, от проф Ю. Нестлер (продължение от кн. III)

9. Ясновидката от Префорст Фредерика Хауфе. Статия от Д-р Юстинус Кернер (продължение от кн. VII.).

10. Еликсирът на живота. Окултен роман от В. П. Крижановская (с една илюстрация), правела А. Т.

11. Един учител на древността: Питагор и неговата окултни школа (продължение от кн. VII и край).

12. Отмъщението на Тутанкамона. Разяснения от Ал. Шишков по случай откриването гробницата на египетския фараон.

13. Странна история. Окултен разказ от Siner Sinelles, прев. от английски Любомир Лулчев.

14. Законът за изобилието. Лекция от американския окултист Ричард Ингалезе.

15. Духовна опитност.

16. Книжнина.

17. Разни вести

Link to comment
Share on other sites

Към великата цел

Причини на международния антагонизъм - Условия за обединението на славяните

Още от незапомнени времена народите на земното кълбо враждуват и воюват помежду си. Цели племена и раси, заедно с материците, на които те са живели, са загинали в тия борби, но останалото човечество, при все това, не се е опомнило и не е разбрало закона на общежитието за общо благо. Дойде Христос и донесе учението за любовта и братството между всички, приятели и врагове, но и до днес неговото учение остана не приложено в живота. Много негови последователи и ученици, много гениални хора в различните народи, учени, философи и държавници, са се мъчели и борили, за да се внесе разбиране и въдвори хармония, мир и съгласие между народите, но техните трудове са били безрезултатни и те са уми рали на кладата, на ешафода или в забрава, без да до- живеят и видят реализира нето на своя идеал. Излишно е да цитираме много примери, за щото най-пресният от тях е достатъчно убедителен: неотдавна починалият бивш председател на Съединените Североамерикански Щати, Удроу Уйлсон, след като хвърли тежкия меч на американската сила върху везните на щастието в последната общоевропейска война за по-скорошното й свършване, опита се с прочутата си програма от 14 точки да внесе общо и трайно примирение между народите, но и той си замина, без да види увенчано с успех своето общочовешко дело. Егоизмът, материализмът и всичките други животински пороци на съвременните хора се оказаха по-силни от неговото добро желание и неговите неимоверни трудове, които подкосиха здравето му и прекратиха преждевременно живота му.

Но за да се вникне по-дълбоко в развитието на идеята за обединението на народите и се разберат причините на съществуващия международен антагонизъм, нека илюстрираме мисълта си с следния иносказателен разказ:

Когато великият невидим свят решил да спаси човечеството, той изпратил на земята един от свои те посланици Христос, като най- вещ и знаещ на принципите и методите на това спасение. Най-напред го изпратил при един малък народ — еврейския — който имал стремеж за повдигане на човечеството и на себе си, да бъде едно ръководно звено. Когато дошъл Христос между евреите, те го приели отначало добре, за щото помислили, че той ще ги освободи: най-първо, ще им даде богатство и сили, и ще ги прати да завладеят други народи. Обаче, когато Христос развил своето учение, че всички трябва да се освободят еднакво и не трябва да има предимство между народите, както и учението за самопожертването и любовта към ближния, с което засегнал еврейския национализъм, това страшно стреснало евреите и те казали: „този не само няма да ни освободи, но още повече ще ни зароби“. И решили да го премахнат, като създали кръста: „човек, който разваля порядките на старите — казали му те — заслужва кръстна смърт“. Значи, при евреи те Христос е трябвало да примирява две сили: една, която е действала отвесно (перпендикулярно) на своята плоскост, и друга, която е действала хоризонтално, в противоположност на първата. Или, казано с други думи: първите идеи — отвесните — те са общочовешките идеи, а хоризонталните, това са националистическите, егоистичните сили, които действат в света. Следователно, егоизмът в първото свое проявление винаги създава кръстната смърт. Тогава мисията на Христа излязла несполучлива.

След това той се явил между народите от латинската раса и им представил тоя небесен проект, да вземат участие за реформиране на човечеството. Но понеже те владеели тогава целия свят с своята култура, намерили, че неговото учение е опасно. „То ще ни разруши“, казали те и започнали всички гонения и мъчения, включително и инквизицията, чрез която унищожиха тогавашните посланици — по следователите на Христа. Поради това, и този втори опит пропаднал.

Тогава Христос се явил между народите от англо-саксонската раса. Представил им проекта в момента, когато едва са се повдигали в своето развитие и сила, и ги извикал на работа. И те казали; „ето един човек, който ще ни възвеличи“. Но добавили: ,ще ни дадеш ли средства?“ А Христос им отговорил: „ще ви дадем, колкото искате“. И действително, първоначално работата е вървяла добре, но с своята търговия тия народи за владели света и изчерпали соковете на окръжаващите. По тази причина, и между тях проектът пропаднал.

Най-после, Христос се явява всред славянската раса и представлява своя проект. Народите от тая раса се намерили на пазаря, за да се условят за работници, но казали: „късно е вече, няма да свършим нищо“. А Христос им отговорил: „идете, работете, каквото се пада, и на вас ще се даде“.

Сега да пристъпим към обяснение на вложените идеи в тоя митически разказ. Всичките раси, племена и народи на земята вървят по един определен път, за да постигнат заветната си цел, която още не е очертана добре в умовете им. Расите в своето първоначално проявление използват живота за своето размножаване, засилване и вземане надмощие над окръжаващата среда, племената са се борили за придобиване свобода, а народите — за самия живот. Но само животът в природата ни посочва истинския стремеж. Когато посеем една ябълчена семка в земята, не е най-важното да намерим почвата, но трябва да знаем, какъв слой земя трябва да турим над тази семка и колко влага й е нужна, за да може да расте. И смисълът на тоя растеж не се съдържа само в пущането на корените, израстването и разлистването на ябълката: за да може да поддържа рода си, тя непременно трябва да цъфне, да завърже и да даде плод. От качеството именно на тоя й плод ще се опре дели отношението й към оногова, който я посадил.

Това има следното приложение: всеки човек не е създаден само от материя — той не е само едно материално същество, за да има само външни материални нужди. Независимо от създаването на костите, мускулите и стомаха, човекът е духовно същество, в него има един постоянен стремеж, чувства от по-висок характер, които са създали вътрешните отношения от неговия семеен бит, а това е проявата на закона на любовта. Тоя велик закон е създал дихателната система и кръвообращение то в човешкия организъм, което показва, че жизнените сокове не трябва да седят в неговото сърце, в артериите и вените му, а трябва да се разпространяват из цялото тяло по такъв начин, че всичките му органи да се ползват от тия блага. Това показва още че, не само благата трябва да се разпределят, но и излишъците трябва да се изчистват навън. Но за да може човек да схване този широк план на живата природа, трябва да има ум. Следователно, той е едно мислещо същество. Природата е създала главата на човека с мозъка му, вложила е в него мозъчната система, чрез която умът действа и направлява всичките процеси в тялото. Или, казано с други думи, ако преведем този символизъм на природата: човекът трябва да има воля, на тази воля трябват кинетически сили и чувства, за да й дадат потик към дейност. Но за да могат тия сили и чувства да действат, трябва един метод. Тоя метод винаги се дава чрез човека да мисли и чувства.

Сега, като изтъкнахме причините на разделението и взаимните противодействия между народите, нека покажем какъв метод се налага на славяните за тяхното обединение, от което може да се заключава и за другите. Славяните трябва да се ползват от положителната и отрицателната страна на еврейската, латинската и англосаксонската култури. Виждаме, че у тия култури плюсът и минусът се неутрализират. Макар и да работят неуморно и с години, няма никакъв излишък от тях. Те са култури без никакъв придатък. Ако еврейският народ в културно отношение внесе една реформирана религия в древността, латинската раса внесе културата за организирането на народите и гражданството, а пък англосаксонската раса внесе правовите отношения между народите и, до известна степен, разпространението на християнството или тъй нареченото евангелизаране. Но тя ограничи туй евангелизиране с своите правови разбирания, т. е. че религията трябва да се меси в всичко, но не и в политическия живот.

Сега идат на реда си славяните, които трябва да внесат един нов елемент, за едно по-широко разбиране на туй общочовешко обединение — възвишеното и благо- родното в света. И те трябва да направят този малък опит с себе си. защото те са народи с голямо индивидуализиране, широки амбиции, силно развит патриотизъм, силни волеви чувства, а сравнително слабо развит ум. Следователно, тия сили, заложени в тях, за да се развият, изисква се една мощна морална и духовна среда, която да ги видоизмени и приспособи за общополезна работа. На славяните пред стои да внесат чувството на съзнателно побратимяване на народите, т. е. всеки народ да вземе толкова, колкото му е необходимо за неговото развитие, без ущърб за своя събрат или съсел. Така също всеки народ трябва в политическо отношение да действа не толкоз с насилие, колкото с силата на моралното въздействие и човеколюбието. Славянинът трябва съвършено да изключи насилието от живота си, защото то прилича на остър нож, който не познава ни какъв господар, никакво добро, никакво право, освен правото на оногова, в чиято ръка се намира. Следов., тоя нож, с който отрязваш главата на другия, с същия нож ще отрежат и твоята глава, ако попадне той в чужда ръка. Славяните не трябва да поддържат политиката на точилото и ножа: тази е най-старата политика, която съществува от памти-въка — че ножът трябва да се точи, че без точило не може и без нож не може. Но ние питаме: от хиляди векове всичките тия ножове и точила де са? Нали трябва да се правят всяка година нови ножове и точила? И ножът и точилото се източват. Най-после, какво печели ножът? — той се изхабява. Какво печели точилото? — то се смалява постепенно. Това показва, че всички народи, които употребяват тия методи, физически се източват и се похабяват, а морално се смаляват и обезобразяват. А туй, казано на съвременен език, значи: израждат се. Следователно, точилото и ножът — това е една човешка система, измислена, която няма никаква подкрепа в природата и е осъдена в края на фалит.

И в живота на славяните има редица доказателства за потвърждение на тая истина. Така, русите, след като повече от 40 — 50 години заплашваха Англия с дрънканията на своя нож, какво спечелиха? — спечелиха японската вой на, общоевропейската война и болшевизма. Какво добро им донесе японската война? — „правилното и тактичното отстъпление“ на Куропаткина. Какво им донесе всеобщата война? — вземането на Цариград на книга. А знайте ли това на какво прилича? — когато ние се намираме при някой богат човек и той си мери житото, а ние броим крините му и си въобразяваме колко крини ще ни даде на заем и ние си запишем тия крини на кредита си: „Цариград е наш“. Тоя Цариград е една ябълка на раздор, която създаде най-голямата язва на славянска Русия: тя притежаваше най-обширната част от земята, която никога е била давана на един народ, от когато помни историята. Наместо да използва това несметно богатство, тя се занимаваше с въпроса за Цариград и проливите, с оглед на своето бъдеше надмощие в света, да стане една от най-силните държави. Тя се занимаваше, значи, с трудната задача на онзи мидийски цар Левпул, който накарал своите учени хора да пробият най тънката цев и да изчислят, за колко време ще може да се прекара през нея всичката вода на земята. Тия странични в проси отслабиха Русия морално, и впоследствие болшевизмът дойде да й покаже, къде нейния прав път, т. е. че трябва самопожертваме — който има много, трябва да раздава.

Сега, ако дойдем до новообразувалата се държава Полша, ще забележим, че наместо да се организира вътрешно, морално, и тя върви по пътя на туй славянско разбиране, на вътрешни раздори, преследване и воюване. Ако дойдем до Чехословашко, и тая държава върви по същия път, в нея се развива милитаризмът, с помощта на който иска да брани своя та свобода — чрез сила. Ако дойдем до Югославия, и тя върви по пътя на Русия: иска да стане една от най-големите държави — империя на Балканския полуостров, и да тури всички народи на Бал кана под своя знаменател. А България — тя се показва сега смирена, защото ръцете й са свързани, но която ръка й се развърже, и тя бие.

На славяните липсва трезвен ум. На тях бърка националния фанатизъм, и не толкоз на народа, колкото на управляващите. Следователно, на славяните ще препоръчаме следните четири неща:

Великият закон на битието е произвел четири лъчи от себе си и ги е проектирал в света. Тия лъчи са: светлината, живота, любовта и свободата. Всеки народ, за да намери своя път, трябва да има светлина в ума си; всеки народ, за да може да постигне целите си, трябва да има съзнателен живот в душата си; той трябва да има чисто и непокварено сърце — трябва да разбира метода на любовта, която е една от най-могъщите сили, които свързват живите същества и ги подготвят за опознаване вътрешния смисъл на живота — и на края — свободата, която трябва да внесе хармонията в човешкия дух, да примири всичките противоречия и да даде правилна насока на всички сили, умствени, духовни и физически, към една велика цел — божественото в света. Само чрез тия четири лъчи ще влезе новия живот и новата култура, която ще даде нова насока на славяните и на всички други народи — към вели ката цел на обединението им.

X. X. X.

Link to comment
Share on other sites

Из „Трепети на една душа“

(Сонети)

Аспекти

I. Къде е Той?

Търсих Го горе, след като пребродих сам

из мрак и съсипии, дори и дето свети —

преминах бездните и стигнах върховете,

но най-желания — не Го намерих там!

Изпих и чашата, и сладкия балсам

от жлъч и от нектар ни капка не остана

всред незабравките опитах жадно бляна,

но чух гласа Му тих: „не съм, не съм и там!“

А тук поне копней ли някой за Любов?

Трепти ли не коя душа в сърдечен зов

една душа от жар, от перли и лъчи?

Или пустиня е пред моите ечи,

в която скитам сам, без радост и покой?

Да питам ли: къде е Той икой е Той?.,.

II. Къде е тя?

„Като девица преизбрана“ ...

Доп. към Исая, 61.

Търсих я мълком там, из Млечний път, в рояка,

на ранина, кога изплава сетен плам,

и спирах, взирах се с възторг в звездичка всяка,

но въжделенатане я намерих там!...

Повея пролетта, и пак из пазва златна

се сипят искрици и блянове - цветя,

но, кат Зефирен лъх, най-нежна, ароматна,

ще дойде ли и тя, ще прозвучи ли тя?

Уви, безбрежен е, бездънен, пътят Млечен,

дъхът на Любовта отлита в свят далечен

да бих могъл и аз в тоз свят да полетя!.. .

Търсих душата-блен, блестящата денница,

и питах дружките: избраната девица

видяхте ли? Къде е тя? Коя е тя?...

III. Майя

И тук и там са те, безлъчно, Той и тя!

о, вижте ги, в едно сиянйе вечно елени·,

челата им красят възсинички цветя,

в телата им зари и трепети разлепи. ..

Възлиза Той честит, кат царствен младенец,

пред светлия Му ход прегради мрачни падат,

но тя е с Него пак·. те са един венец,

предвечно свит, кога не знаеха да страдат. ..

Елате, вижте ги, как Бог ги съчета,

кога най-чистите есенции събра

и с тях лицата им, кат своето, извая!

И потопете се в вълните им целебни

от сили и живот от прелести вълшебни

на Вечната Любов в това море на Майя!...

Иван Толев

Link to comment
Share on other sites

ХИМНИ

от Ян Каспрович

(Продължение от кн. VII)

Из „Моята вечерна песен“

Че кой е по-велик властител, цар и Бо:?

И де е равната на Тебе мощ и сила?

От Себе си роден, Ти трон си сътвори

от вечност! Твойта слава вечна там гори.

И Сам от Себе си безкрайността създаде

и Сам от Себе си на слънце огън даде,

затвори Своя дъх в прашинки и води,

и диша вихъра Чрез Твоите гърди.

От Теб излезе тя, душата на човека,

ведно със светилата, що горят от века.

Ти Боже, Ти си зърно, Ти си клас и цвят,

от Тебе иде всичко, Ти си целий свят,

чрез Тебе всичко, всичко, о безсмъртни Боже,

цари в безсмъртие във Твоето подноже.

Къде е равната на Тебе мощ и сила?

Де огъня, досегнал Твоите светила?

Със гръм от небесата отговаряш Ти,

в морета, в урагани Твоя глас кънти,

разтърсиш земна гръд, и вест във нея трепне,

или зашушне сладко, шумоли и шепне.

Страхотен биваш Ти във Своя гняв велик:

в пожарища превръщаш кроткия светлик,

заливаш с води полетата, горите,

добитъка избиваш, тровиш ни водите,

но който упование във Теб намери,

от зло ще го избави Твоята закрила.

Де е добротата с Твойта що се мери?

де е равната на Тебе мощ и сила?...

* * *

Боже!

Защо ме тъй наказваш?

Застанал си в безкрая разкален,

и по-голям от самия безкрай,

с огромен кръст, горещ в Твоите ръце,

Ти хвърляш в очите ми оттам

възпламналия Свет . . .

Наказвай ме!

Защото съм човек, излязъл от греха

и от греха преследван — чак до края!

Виновен съм!

Защото ето я неправдата ми. ето —

безбройна, като искрите над мен,

предела минала на замислите Твои!

Изгоних аз баща си!

Кога очите си затвори той,

на гроба му не турих кръст дори, —

не съм го молил аз за тая шепа пръсть

несретния живот да ми дари!

Виновен съм, голям е моя гр,х!

Изгоних майка си, да не яде

храната, грабната от по-голямо псе,

отколкото съм аз — прокудих я, когато

се кани буря, облаци се трупат,

дано по пътя, нейде в запустене,

светкавици очи й да изпият

и дъб, от гръм сред бури повален.

да я премаже с дънера на веки!

Виновен съм, голям е моя грях!

Кога сестрица ослепяла срещнах

да проси пред черковните врати,

аз нямах смелост да се приближа,

ръката й изсъхнала да взема

и сочейки очите й червени,

на глупавите лъвове да кажа

и на лъвици празни: тя ми е сестра,

за винаги при нея ще остана —

идете си! не искам ваште ласки!

Виновен съм, голям е моя грях!

И псето пътя ми кога запрени,

от глад открило челюстите голи

и впило в мене жалостно очи,

аз ритнах тъй с крак,

че изскимтя и падна до прага ми!

Претъпках червеи —

и милиони насекоми

премазах с крак, кога се влачех в пътя,

да освежа душата отегчена

в зори със изгрев и със залез вечер.

Когато се катерех в пещери, дълбани

на сталактитите към тайний вечен сън,

и ти към върхове, отдето гордостта

заплашва целий свят с гранитните пестници

поръчвах на слугите си да отсекат

на борчетата клоновете млади,

лицето ми с иглите да не дразнят · . .

Убих аз брата си,

че заора във мойта нива той

и от овеса ми взема един откос

за коня си —

виновен съм, голям е моя грях!

Веднъж ме завладе безумното желание

за себе си да изкопая гроб,

че станал бе живота ми гробовен,

а тласнах ближния и падна той във него

и там сред мъртвите изплашен полуде!

Виновен съм!

Жената на другаря си отнех —

виновен съм!

Πодхвърлих на съседа си дете,

от моя животински бяс родено.

А грях веднъж така ми затъмни

очите, че когато опипом вързах

в бездънните недра на страшни лесове

и там намерих билки ядовити,

отрових аз света в зародиш с тях

Виновен съм, голям е моят грях

Не ме наказвай, Боже, според него!

Във тоя час. кога светът трепери

от твоя гняв велик,

стори да не загива, нека се разкае,

вземи го, Господи, под своята закрила,

велика Твойта мощ, велика твойта сила,

и няма добрина със твойта да се мери!

С разпалени ръце от страст

докоснах аз свенливата невинност,

преди да се развие в слънчев цвят·

Откъснах плод коварно от девойка

със слово. Мощ коварството ми даде,

че обещах избава в любовта,

а шепнех си като крадец, що вижда

крадци: откъсвай, друг преди да дойде!

На купена за грош един поквара

оставих се да ме влече в калта

или кога пресита мойта кръв изсмука,

пред дома на разврата като сянка спрял,

и със очи превърнати в стъкло,

в което сетно пламъче блещука,

аз труповете като мен следях

и в сладострастието тяхно прималняло

запалвах в мисълта си свойта мъртва страст.

А подлост не веднъж ми пареше душата

и да запълня пустотата в нея

на минувачите, които своя дом

в заблуда дирят, аз едва не шепнех:

не таз врата, съветвам ви — през тая

Виновен съм, голям е моя грях!

Създадох си ярем от дадени обети,

а нямах сили в себе си открито

да хвърля тия шутовски звънци

на първожреца на олтар домашен,

и да отида там, под слънчевата пладня

където сред градини ароматни,

дървото забранено кървавей,

и във душата си допущах тоя шепот!

дано да дойде Сатана

и в мрежата на свойте изкушения

да въвлече и тая, що ми беше

на щастието в миналото мощ,

а днес ме задушава с добродетел!

Тогаз ще викна: подла си! и чист

ще ида с жалка съвест на измена!

Виновен съм, голям е моя грях!

Това е любовта, това е чистий извор,

отдето благородството избликва!

Виновен съм, голям е моя грях!

Боже!

Аз всички грехове вземах на свойте плещи,

защото съм човек от болката роден,

защото отчаяние и скръб и ужас

и изнемогване и сила

причина са на мойто битие . . .

Възпламнах в страст към собствената

кръв, към майка си, към свойта дъщеря!

А в мощ тайнствена,

кога пред моя дом,

в мъгливите маяци откроен,

израстваха във лунните видения

цветя великолепни с побелели взори

на съскаща Медуза

до некакви чудовищни размери —

докато месецът се вмъква в мойте стаи

връх ложето на мойта изнемога,

от сън тогава похот ме събужда —

с треперещи в безсила устни бледи

и треска във зениците безсвесна,

чудовищната стръв към Твоя — звяр!

Виновен съм, голям е моя грях!

Наказвай ме!

Наказвай ме!

Във тоя разгорял безкрай

Ти имаш огнен кръст

и той е по-огромен от безкрая.

С безмилостните Твои светли пръсти

разтегляй мойто тяло до огрома

на своя кръст, на който Сам провисна

о Боже, във началото, отдавна,

когато искаше покоя, любовта,

да ги превърнеш в огън всегубител

и в тоя ужас сляп и вкаменял!

Когато от Своя покой,

когато от Свойта любов

Ти слънцето, звездите отдели

да се разбият в свойте елипси,

за да се стори туй, що ни погълна!

Наказвай го сега, човека, в тоя свят,

от бремето на грях с огънатия врат!

Държиш в ръка везни и меча справедливи,

летят от него искри върху наште ниви

и огнената мощ на Твойто вдъхновение

върви от поколение в поколение·

Кръвта ни изсушава, костите гризе

гневът, всесилата Ти вечна що обзе —

и никоя пред него сила не застава:

и нека за това Ти бъде чест и слава

во веки веков Амин, Амин, Амин!

Боже!

Аз лъгах!

Притули се до мене завистта

със свойто жълто лоно, свойта голота,

и във душата моя зацарува.

И рече ми да гледам аз накриво

на славата на своя роден брат.

И крадях —

ограбих дискоса, оставен

във Твоята обител свята!

Виновен съм, голям е моя грях!

Веднъж в огромен, милионен град,

забързал към смъртта, която ме очаква,

аз жадно стъпки спрях пред куп злато:

и като мълния, която пращаш Ти —

виновен съм,голям е моя грях!

Позорна мисъл озари душа ми: да убия

пазителите на Молоха аз

и мястото им да заема после!

Боже!

Лъжлив пророк бях аз

и богохулствата не съумях да спирам

тъй, както богохулствам пред Тебе днес!

Неправдите на брат си не простих,

а сам ги вършех аз — като негодник.

И от тълпата бягах във погнуса,

от черните, отрудени ръце,

от дрипите, пропити с труд и пот.

Свещена риза слагах аз и митра

и вземах скиптър и Държава —

пред мойте заповеди нека коленичат,

като че ли го няма вече Твойто царство!

Виновен съм, голям е моя грях!

Наказвай ме!

Изпращах кораби в разпенени морета

и в битки, почнати от мое име,

в кръвта си хиляди и хиляди измряха,

а Ти нали едничък имаш право

да даваш срок на земния живот! . . .

Виновен съм, голям е моя грях!

Защото сън човек обречен на това,

Защото моя ден угасва,

а неговата вечерня заря

гори, и моя свят гори!

Защото времето отдавна вече мина —

виновен съм, голям е моя грях! —

когато любовта, когато и покоя

не бяха огън всегубител,

не бяха смъртоносна болка,

ни слепий ужас вкаменел · · .

Превела от полски: Дора ГабеПенева.

Link to comment
Share on other sites

Ян Каспрович

От няколко години насам (1919 год.) основаното в столицата Полско - Българско Дружество развива похвална книжовна дейност. То е открило полско българска книжарница и издава списанието Полско - Български преглед и Полска библиотека. Целта му е да съдейства за сближението и взаимното опознаване на два та славянски народи — полският и българският — на културна почва, което е залог за сближението им и в стопанско и политическо отношение.

Wsem.Letopis_god.3_055.jpg?fbclid=IwAR2p4M02qhJO_BOaJgVWvhdYxeUMYX9cEQmo0wp3CQFDQQp7Fs_FKwp05jc

Ян Каспрович

род. в 1850 г.

Една от издадените книги е и сборникът от Химни, написа ни от полския поет Ян Каспрович. Пре водачката им, г-жа Дора Габе — Пенева, има любезността да даде специално за Всемирна Летопис няколко извадки от тия „химни“, подходящи за нашето списание, според програмата му. По-рано, на 4 март 1923 г., тя е прочела откъслеци от тях на сказката си в Славянска Беседа.

Ян Каспрович (роден на 12. XII. 1860 г., свършил по философия, професор в Лвовския университет) е един от видните съвременни полски поети. Той е издал до сега много свои съчинения, оригинални и преводни (между последните има и от Гьоте, Метерлинк, Рабиндранат Тагор и Браунинг), но в своите химни, както справедливо бележи и неговият критик, г. Зигмунд Василевски, той е дал най-красивото и най- мощното от богатото си творчество. За това и в тия негови стихове може да се намери пълната характеристика на неговата поезия. Тя се рисува като проява на един още смътен религиозен екстаз след изчерпване буйствата на материалния живот и с слаби проблясъци на мистицизъм. Излязъл от една национално-патриотическа среда, в която веществената култура е преодолявала цели векове над духовната - тъй като полският народ има силна примес от евреи — Каспрович има дълбоки корени в земята, които едва сега се мъчи да изтръгне, за да се устреми към неизменните божествени истини. Това се потвърждава и от неговата плътна натура, в която духовните елементи са били дълго време задушвани от материалните наклонности и влечения. Вътрешният човек у него е преживявал дълбок летаргически сън, от който сега бавно и постепенно се събужда. Неговите полски рецензенти наричат тази борба у него прометеизъм, т. е. една непосилна и безпомощна борба срещу непобедимата стихийност на съдбата, а българският референт на поезията му, г-жа Дора Габе — Пенева, схваща, че „творчеството му е изсмукано из тайнствените извори на земята“ и че то е „бунт (?!) срещу небесата“. Всичко това, според нас, е само едно смешение на понятията, в което истината върху поезията на Каспровича е забулена. Поради туй, и той както и мнозина други поети, с право може да каже, че не е разбран дори и от най-възторжените си поклонници. В действителност, Каспрович не води една прометеевска борба на безсилие нито като човек, нито като полски патриот: той чисто и просто съзнателно иска да напусне досегашния си живот, преситен и покварен от нелепостите на съвременната материалистична култура, защото те не го удовлетворяват, и се домогва да встъпи в пътя на просветителното учение, на висшата духовна култура. Той търси ключа на мистерии те, а околната среда подкосва неговия полет и го отклонява от истинския път. Но Ян Каспрович ще тръгне сигурно, само тогава в него, когато стане окултист. т. е. когато съзнае напълно, че мирова скръб не съществува като факт в природата, а съществува и действа само законът за мировата любов, на мощните влияния на която той трябва да разкрие широко сърцето си. Не може да бъде вярно твърдението на г. Зигмунд Василевски, че Каспрович се стреми „чрез гробищата да общува с Бога“, защото в гробищата няма нищо друго освен сухи кости, освен ако той признава, че съвременните хора в мнозинството си са „варосани гробища“, както се е изразил някога и Христос. Химнът Salve Regina опровергава това твърдение на г. Василевски. Каспрович се стреми към божествената любов, тая велика и всеобемна сила, пред която всички земни, материални удоволствия и тясно патриотически копнежи се топят като снега пред животворното слънце, но в тоя път той прави сега първите си ученически стъпки. Нека му пожелаем, по-скоро да познае истината, цялата, незиблемата истина на божествения живот, и тогава неговите нови химни ще прозвучат с още по-голяма сила и хармония, като мелодии от божествени арфи, и неговите съотечественица ще го разберат, може би, тогава по-добре . . .

И. Т.

Link to comment
Share on other sites

Мистична алхимия

Sedir

Откъслеци

Любовта

Великата формула, едничка приспособима както към най-нищожните обстоятелства, тъй и към най-великите проблеми на вселената, тая, която подхожда и за най-последния от човеците, както и за най-блестящия гений, това е любовта към Бога и към ближния.

Не всички хора, обаче, имат понятие за Бога. Мнозина от тия, които го имат, стремят се да го отстранят, доколкото се може. Други пък, които са тъй също голямо мнозинство, не се и замислят за него, освен в редки случаи на неволя и то със страх. Малцина са тия, които към своя Баща чувстват някаква привързаност.

Любовта е чаровен цвят, съкровената чистота на който само земята на Живите може да подхранва. Всички наши видове на любов, даже и най-възвишените, са. само сенки, отражения на същинската Любов; и за тия нейни отражения изискват се векове от без бройни кумири, за да се облаче човек е тях. Природата, поставяйки тоя по следния на тази планета, го е снабдила чрез половия инстинкт с най-низшия фермент на любовта; веднага след туй жената почва да чувства материнската любов. Първобитният мъж се нуждае от ред прераждания, за да се пробуди у него бащинската любов. А синовното чувство на грижа към старите родители предполага поне 15 прераждания. Същевременно за подраслия юноша идват безбройните опитности на любовта — страстта, чувствената любов, била тя сантиментална или естетична само.

Мъже и жени се влюбват и разлюбват, въпреки всички скърби, ужаси и разочарования, и това трае от 30 — 50 живота; така те изчерпват своята индивидуална съдба; числото на тяхното партньорство се намалява. И най-после настъпва един благословен ден, в който женихът и годеницата — мъжът и жената — се намират, и то след векове от стремежи един за друг, векове от безпокойни радости и безнадеждни сълзи.

Съзерцавайки очарованията и светлината, в които тия две сърца се вглъбяват едно в друго — горещата душа на древните кабалисти, изтощени от полунощни въпрошателства, нежната душа на великия Платон с широките рамене—не е никак чудно, че те са построили, за да оправдаят това опиянение, остроумната и илюзорна теория за душите-сестри.

Всичко това заема тъкмо 100 прераждания. Същевременно човешкото същество е развило вече всички видове на семейното чувство. Но веднага щом като един мъж и жена са могли да живеят в пълна и постоянна хармония, то и любовта - страст, половата любов, била тя сантиментална или платоническа, изгубва своя чар — родена е братската любов. Чувството на човеколюбив и алтруизъм взема връх и няколко прераждания са достатъчни, за да може ангелът на пречистата и всеобемна любов към Бога и ближния да свиква все по-често да пребивава над техния дух.

Още около 15 прераждания, и неописуемия цвят, с тайнствения мирис — божествената любов, ще пусне първото стръкче на своето стъбълце. Човекът е вече на пътя, който води към Отца — той е вече войник.

Но какво трябва да се прави, за да се изкачим по-скоро до това стъпало? Всички религии дават отбулен дивния секрет, неизказаният и тайнствен аркан. Тъй като Бог е любов, то той иска щастието на своите деца. Щом е тека, то и скритите неща, и невъзможността да се достигнат, те се явяват излишни и безполезни. Тъй, както хлябът и водата, без които нашите физически тела не могат, са двете най- разпространени на земята субстанции, също тъй и необходимата духовна храна е изявена и дадена навред и всякога, още преди създание мира.

Всеки миг ни дава случай, за да проявим любовта си към ближния; но това, което е мъчно, то е да се подготвим, за да поемем храната. „Да не правим на другите това, което не искаме нам да правят“ — то е само пасивната страна на великата заповед. А това, което трябва да вършим, то е, да правим на другите това, което желаем те нам да правят; и само когато човек при всички условия — в мислите и делата си, в симпатиите и антипатиите си, в безразличията и състраданията си — стига той да се реши да го чувства, да го говори и да го изпълнява, за да направи ближния си щастлив, даже и когато това щастие би било в негов ущърб, — само тогава човек обича ближния си като са мия себе си.

Нашите ближни, това не са само нашите себеподобни — хората, а и всички същества, защото всяко създание е наш ближен. Своеобразни души, които изучват и се хранят от източните учения, отдават на тия морални системи предимство пред християнството, по ради почитта, която те препоръчват към нашите „по-низши братя“, нещо, което е вдъхвало с тъй засягащо сърцето, добродушие към старите индуси и едно тъй горещо възхваление от страна на твърде непорочния Франциск Азиски. Но това състрадание, което не трябва да се свежда до присторена чувствителност — е едно очевидно следствие от евангелското слово. Защото, към тоя, който се радва от сърце, че е слуга на един едничък от свои те братя, как ще може той да изтезава едно куче, да убие едно птиче, или да кърши клонове без основание? Кой е, който, приел думите на Ев. Йоана: „всичко, що съществува, е направено чрез Словото“, да може, без да е луд, да замерва, да насилва, да отблъсва по каприз и най-последното от съществата, всред които живее?

Нека никога не забравяме, че евангелието не говори много, нито пък пра ви дидактични тълкувания: то само поставя едно малко число от универсални истини под една абсолютна форма: вече на четеца остава да извлече частните последствия и относителните приспособления, които винаги лесно се схващат, ако сърцето е чисто и смирено.

Нека нашият ум бъде безстрашен. Нека той да проследява и последните заключения, до които извежда даден принцип. Тъй като мой ближен е това, с което аз общувам в живота си, —а аз живея едновременно и в материя та, и в астрала, и в ментала, и в обществото, и в духа, то и в моя та любов трябва да се простира не само до видимите създания и форми, но и до техния вътрешен мир; не само до отделната личност, но и до колективитета на даден град, отечество и цялото човечество, както и до космоса; не само до субстанциите, но и до тяхната най вътрешна същност, до обществените закони, до изкуствата, до идеите. Така разбрано, моето проявление на любов се простира до необятност и прави да възрастнат до най-висши небеса границите на моето същество. Нема по-добра школа от тази в света, по-свята, по-плодоносна, но пък и по-трудна.

Но да оставим тия мъчно достъпни висини и да погледнем на най-конкретните действия. Съвсем другаде е тайната мисъл на Христа в историята на нападнатия човек, когото първосвещеникът, левитът т. е. тия, които би трябвало да са образец на човеколюбив, оставили агонизиращ в трапа. А самарянинът, човек вън от закона, е едничкият, който го издига, превързва го и плаща за него. Пък и аз, ако през някоя късна нощ, намеря на улицата някоя жертва на апаш, ще ли се погрижа за него, без да се страхувам, че щял съм да закъснея със съня си, че ще си изпоцапам дрехите, че може би ще усъмня и нощния пазач? Ще мога ли аз да имам тоя кураж, да извикам на мои средства някой упорит файтонджия, за да отнесе по-скоро жертвата в болницата?

Когато аз бъда способен на всички тия малки усилия, аз ще направя да се изтънят в мен известни клетки и да станат достатъчно чувствителни: чрез тях ще ми се подскаже от интуицията, че в света има по-висше милосърдие, и че лицата, визирани в притчата, могат да означават такива окултни същности и сили, такива езотерични операции, такива космогонически драми, такива тайни и то толкова общи, че да ме изведат до най-висшите точки, до които съм способен да се издигна.

Пастирът

Погледнати съществата откъм тяхната реинтеграция, изглеждат като разделени на два лагера: единия на светлината, а другия на тъмнината. От глед на точка на антологията, те се разделят на човекоподобни и на нечовекоподобни. От гледна точка на тяхната еволюция, те се разделят на вълци и агнета, на ядящи и изяждани. Именно тая последна страна на Исуса Христа е, коя то се разкрива в евангелието на Йоана.

От друга страна, съществуват най-разнообразни кошари. Всяка планета, всяко слънце, всяка раса, била тя човешка или свръхчовешка, си има своя кошара. Всеки пастир, който е същевременно и врата на кошарата си, защото само той знае как се тя отваря — е една страна, един аспект, една проява на Великия Пастир.

Никой не се промъква през оградата, освен с цел да грабне от овцете или да им стори друго някое зло. За това и отделенията на Мирозданието са затворени. И само тия влизат и проникват в тях, които предварително са се легимитирали пред пазителя им. Древните посвещения чрез употребата на психургията, базирана върху развитието на тоя или оня орган на духовния човек, са давали на учениците си начини, да отварят, по пътя на екскурзиите си из невидимия свят, вратите на тия от апартаментите, които са съответствали на тяхното лично посвещение. Кръщението е било общия ключ. И пропуска на тия тайни общества са били, преди да станат те чисто политически, символ на тия пневматически мерки.

Човек може да влезе достойно или недостойно и, в последния случай, с хитрост или насилие. За да бъде, обаче, познат от овцете, от кучето или от самия пастир, той трябва да принадлежи към същото стопанство или чифлик, т. е. да е живял и работил с тях, за същия господар и по същия начин. Разбойници или убийци са тия, които си служат с магията на волята или обредите, чрез тиранична сила или коварство. Чрез тях човек може да използва човека до смърт; един бог може да се храни от живота на своите поклонници, както отсам, тъй и отвъд гроба.

Христос изказва тук такива думи, че, може би, е по добре да не се дири всичката им глъбина, защото — можем ли ние да разнищваме, ние, които сме още в пелени, да узнаем тайните намерения на великите духовни водители които някога са натоварили нашите отци с обреди, закони и защити? „Всички тия, казва Той, които са дошли преди мене, бяха разбойници и крадци“. Дали са те узурпирали образът Божи, в името на когото са казвали, че действат, — ние не знаем това. И според духа на евангелието, по-добре е, да не го знаем, защото венците са обещани на потиснатите, на слабите и на непорочните.

Стадото, събрано от всички кошари, образува великата кошара на небето, имаща Словото за свой Пастир. Тъй като Той е Господарят на овчарите, то Неговите овци са свободни. И те му принадлежат само заради това, че волно Му се подчиняват и това подчинение те манифестират само с изпълнение на волята Му. В замяна на това — Той ги храни и то с храна, която е Неговия собствен живот. Той е едничкият пастир, който служи и се отдава, без да чака каква то и да била награда. Никои други водители във вселената не са така съвършено добри; даже най-великите от тях се надеят на известна полза от работата си и са изобщо — търговци.

Добрият пастир познава овцете си, защото той е страдал за тях И те също го познават, защото, най сетне, те въплътяват една от неговите воли. По същия начин и Синът познава Отца си, защото Той е Неговата реализирана воля. От свръхприродна гледна точка на Единството, сам Синът е този единен план, формата на Отца. Той се въплътява прогресивно, за да доизгради света. Той изпраща тук-там искрици, които са неговите овце, скитащи по космическите хълмове, за да Го дирят. Той ги познава, защото те изхождат от Него и те Го познават и долавят гласа Му, защото чезнат по дирите Му.

Животът на Сина е една непрекъсната верига от жертви и съвземания в самия себе си. И ние, другите, с всяка жертва от наша страна, ставаме Негови съпричастници. Следователно, ние можем смело да жертваме, без страх от умора, без страх от пропаст пред нас, без страх от смъртта, защото вечното огнище, което гори в нас, пламти над всички други огнища на временни животи, с които ние се подвизаваме от най-черния ад до най- светлия рай.

Във всяка религия, ако един неин вярващ я изпълни и приложи съвършено, той става един истински бог за различните йерархии на невидимите създания. Прочее, Христос с право може да каже: „Отец ми и аз сме едно“, — тъй като Той изпълни най-съществената религия, тъй като Той въплъщава божествения закон и то до степен, че е станал живата религия и въплътения закон. Така, овцата е един бог за тревата, която тя пасе; така и пастирът е един Бог за стадото, кое то Той води.

Link to comment
Share on other sites

История на Христа

от Джовани Папини

Исус се роди в обор. Същински обор, не както го рисуват християните-живописци, които се срамуват, че техният Бог се е родил в обор. Стар, беден обор — домът на животни, роби на човека, в стара, бедна страна, страната на Христа. Обор с четири грапави стени, мръсен под и покрив от плочи.

Тъжен, мръсен, миризлив обор. Само яслите са чисти, дето господарят слага сено и зърнеста храна.

Пролетните ниви пресни в засмените утра, вълнисти от ветреца, слънчеви, благовонни, са вече покосени. С цветенцата ведно: бели, червени, жълти, сини. Всичко увехна, изсъхна, взе бледния цвят на сеното. Волове понесоха дома мъртвото обилие на май и на юни.

Сега тия сухи треви и цветя, които все още миришат, са в яслите. Говедата ги преживят с големи, черни бърни, и мокрият тор тори пак слънчевите ниви.

Това е същински обор, дето се роди Христос. Най-„бедното“ място е първата стая на едничкия чист, роден от пречиста Дева. Синът на човека, който трябваше да бъде погубен от зверове, наречени човеци. Той имаше за люлка — ясли, където добитъци дъвчат дивните цветя на пролетта. Не случайно се роди Христос в обор. Не е ли и светът един голям обор, където човеците гълтат най-хубавите, най чисти неща и ги превръщат в тор, — на земята, дето и най-силните благовония не могат да потулят вонята на тора. Една нощ Исус се яви, роден от пречиста Дева.

Между човеците той дири най-простите и децата — и още по-прости от тях — домашните животни. Магарето и волът видяха да коленичат пред тях мнозинствата. Народът на Исуса, който Йехова освободи от робството на Египет, народът, който пастирът остави сам в пустинята, за да се възйеме с молитва до небето, поиска от Арона да му излее златен вол за поклонение. И магарето бе свещено.1) Само няколко годили преди Христа, бъдещият му господар Октавиян, срещнал магаре пред сражението, което спечели, и постави бронзово магаре в храма за поклонение.

Царе и народи до тогава се кланяха на волове и магарета. Но Исус се роди не да царува над материята. С него свършва обожаването на животното — слабостта на Арона, суеверието на Август. Когато Исус дойде за последна пасха в града на мъртвите, той седеше на магаре. Дошъл да спаси всички човеци, не само евреите, като Валаама, той няма да се върне от своя път, макар и всички магарета да реват против него.

Пастирите

След животните, пазачите на животните. Ако и ангелът да не им бе възвестил великото рождение, те щяха пак да се втурнат към обора, да видят сина на чужденката. Пастирите живеят винаги сами и отдалечени. Не знаят нищо за далечния свят и за празниците на земята. И най-малкото събитие, стигне ли до тях, все ще ги потресе. Стадата бяха будни през дългата нощ на слънчевото обръщане. Тех сепна светлината и ангелските думи.

Пастирите едва забелязват, в слабата светлинка на обора, младата хубава жена, мълчаливо загледана в детето. И зърват пеленачето току-що отворило очи, бузички червени, нежни, устица още не яли. И сърцето им се трогва.

Рождение — рождението на човека, току-що въплътила се душа, дошла за другите да страда, е винаги едно чудо. Тъй мъчително, че могат и другите да го усетят.

И това дете не бе чуждо като други, него очакваше от хиляди години многострадалния народ. Те под насяха своите дарове: мляко, сирене, вълна, агне. Едно ново същество се ражда и почва да плаче. Даровете са за утеха на майката. Те се радват на детето. Старите пастири бяха бедни и не презираха бедните, бяха наивни като деца, и се радваха на децата. Бяха родени от народа, произхождащ от Урия. Пастири са първите им царе: Саул и Давид. Пастирите от Витлеем не познаваха грубия свят, и не са горди. Роди ли се беден помежду им, гледат го с любов, даряват му с любов каквото имат. Те знаяха, че това бедно дете е изкупител на смирените — на човеците с „добрата воля“, върху които ангелът бе призвал мира.

Също и непознатият цар Одисей от никого не бе приет така радушно, както от пастира Евмей в неговия обор. Но той дойде към Итака, за да си отмъсти, върна се дома, за да убие своите врагове. А Христос дойде да осъди отмъщението, и заповяда да прощаваме на враговете. Любовта на Витлеемските пастири накара да се забрави гостолюбивата милостиня на свинаря от Итака.

Тримата маги

След някой ден пристигат трима маги от Халдея и коленичат пред Исуса.

Дойдоха, може би, от Екбатана, може би от бреговете на Каспийското море. На гърба на своите камили с издути дисаги на седлата, пребродили Тигър и Ефрат, през голямата пустиня на номадите, край мъртвото море. Една нова звезда, подобно на комета, що се явява сегиз-тогиз на небето, за да възвести рождението на някой пророк или смъртта на Цезаря, ги заведе до Юдея. Дойдоха да се поклонят на цар, а намират едно зле повито пеленаче, вътре в обора.

Преди почти хиляди години една царица от Ориента бе дошла на поклонение в Юдея със своите скъпоценни дарове. Тя намери един велик цар в Йерусалим, от него тя научи това, което от другиго не щеше да научи.

А магите, които се мислят за по-мъдри от царете, намират едно дете, родено преди някой ден, дете, което не знае да пита, ни да отговаря. Дете, което, пораснало, щеше да презре с кровищата на материята и науката на материята.

Магите не бяха царе, но бяха в Медия и Персия господари на царете. Царете управляваха народите, а магите наставляваха царете. Жертвоприносители, тълкувачи на сънища, пророци и свещенослужители, само те могат да се съобщават с Махура Мазда — “Добрия Бог“, само те познават бъдещето и съдбата. С собствените си ръце те убиват вредните животни, злокобните птици: никоя жертва не бе приета от Бога, ако не бе принесена от техните ръце, никой цар не можеше да открие война, без да се е допитал до тях. Те притежават тайните на земята и на небето. Превъзхождат всички свои в наука и религия. Всред един народ, живеещ за материята, представляваха духовната страна.

Тъй че те трябваше да дойдат и се поклонят. След животните, които са природата, след пастирите, които са народа, тая третя сила — знанието — коленичи пред яслите на Витлеема. Старата жреческа каста се подчинява на новия господар, който ще прати своите предвестници към запад; мъдреците коленичат пред оногова, който ще подчини науката на словото и на числата на новото учеше на любовта.

Магите в Витлеем означават старите теология, които признават окончателното посвещение, науката, която се смирява пред невинността, богатство:о, което коленичи пред бедността

Те поднасят на Христа онова злато, което Христос щеше да стъпче. Не го подаряват на Мария, бедната, за да си помогне в пътя, но за да послушат Евангелието: „продай всичко, що имаш, и раздай го на бедните. Не дариха тамян, за да убият миризмата на обора, но защото техните литургии щяха вече да престанат и немаха вече нужда от дим и благовония за своите олтари. Подаряват и смирна, която служи за балсамиране на мъртвите, защото знаяха, че тоя отрок ще умре някога млад. И майката, която сега се усмихва, ще се нуждае някога от аромати за балсамиране на трупа му.

Коленичили под разкошни царски, свещенически мантии върху сламата на обора, те, могъщите, учените, гадателите, подаряват и сами себе си, като залог за покорството на света.

Исус получава от сега всички власти, на които има право. Едва магите си отишли започват преследванията на ония, които ще го мразят до смъртта му.

Октавиян

Когато Христос се яви между човеците, престъпници управляваха, тогаз слушани, на земята. Той се роди поданик на двама господари — единият по-силен и далечен в Рим другият по-низък и близък, в Юдея. Единият от долен произход, щастливец и авантюрист, с убийства се домогнал до царската власт. И другия такъв авантюрист и щастливец, с убийството се домогнал до царството на Давида и Соломона. И двамата стигнали до върха по извратени и незаконни пътища: през граждански войни, предателства, жестокости и клане. Те бяха родени да се разберат, приятели и съюзници, доколкото позволяваше васалството на подчинения злодеец към по-високото васалство.

Синът на лихваря от Целетри, Октавиян, е страхливец във война, отмъстителен в победа, издайник в приятелство, жесток в отплата. На едного осъден, искащ поне един гроб, отговаря: „то е работа на грабливите птици (Vultur)“. На перужците, просещи милост пред заколението: „mоriеn dum esse!“ На преториянеца О. Galio рече: „да си извади очите сам, преди да бъде удушен“.

Като получи империята, потулил и разпръснал враговете си, получил всички магистратури и власти, той си наложи маската на великодушие и от пороците на младостта не му остана освен сластолюбието.

Тоя жалък и слаб човек беше господар на запада. Когато се роди Исус той не знаеше, че беше се родил онзи, който трябваше да дойде, за да разруши най-сетне това, което беше той съзидал. Нему стигаше лесната философия на дребнавия, дебел плагиатор Хораци: „да се радваме на деня, на виното и на любовта, смъртта безнадеждно ни очаква, да не губим нито ден“. Напразно Виргилий, човекът от полето, приятелят на сенките, на тихите волове, на златните пчели, онзи, който беше слязъл с Енея, да види мъчениците на ада, който изплака свойта неспокойна меланхолия с музи ката на словото, напразно Виргилий, набожният Виргилий, бе предсказал една нова ера, един нов човешки род, една нова раса, едно царство на небесата, по-светско и затворено от онова, което Исус предвести, но толкова по-добро и чисто от царството на пъкъла, което се подготвяше. Напразно защото Август бе видел в тия думи една пасторална фантазия. И може би да вярваше, че той, развратният господар на развратните, е предреченият спасител, възобновителят на царството на Сатурна.

Но предчувствието за рождението на Исуса, на истинския цар, който идеше да замести царете на злото, може би го имаше преди смъртта си, неговия васал от Юдея, великият Ирод.

Превела: М. Б-ва.

(Следва).

_______________________________________

1) Валаамовото магаре спаси с думите си пророка, по-мъдро от мъдреца.

Link to comment
Share on other sites

Мистериите на Египет

Посвещението в храма на Изида

Старият Египет е бил населен отначало, от една първобитна раса, която е покорена от червеното племе, наречено „ковачите на Хорус“. Последните са били известни като най- изкусни да работят с огъня. Те са били в сношение с черното племе на египтяните, сегашните абисинци. Традицията на тия две племена е обща и е известна под името атланто етиопска. Историята има сведения за нея от преди 5000 години до Христа, но астрологията дава възможност да се проучи тя и за по-раншно време.

Египет е съсредоточил учеността си в три центъра: храмът, погребалната църква и гробът или пирамидата. Последните две места са били посветени специално за изучване на невидимия свят и на живота на мъртвите, което съставлява третата част от мистериите.

Храмът, обаче, е бил предназначен за пречистване на живите чрез посвещение и за обществена помощ чрез науката.

Wsem.Letopis_god.3_056.jpg?fbclid=IwAR2p4M02qhJO_BOaJgVWvhdYxeUMYX9cEQmo0wp3CQFDQQp7Fs_FKwp05jc

Египетският храм (перспективен изглед).

В действителност, храмът е давал даром на обществото своите инженери, архитекти, лекари, управители и дори музикантите, актьорите и танцьорките за развлечение на тълпите.

Египетският храм, както се виж да от представените тук чертежи, се състоял от три части, оградени с обща стена: 1) градините с входните пилони (кули), които съответстват на физическия свят и на светските хора; 2) колонната зала, която съответства на астралния свят и на искателите на мистериите и 3) светилището и негови те принадлежности, които съответстват на небето и на посветените.

Градините. — При входа на градините са били издигнати две кули, съответстващи на свещените планини и посветени на Изида и Нефтис. Върху тия кули са били приковани големи върлини, окончаващи с медни топки и считани от немските египтолози за гръмоотводи, а от французките за дръжки на знамена.

След преминаването на тия кули, влизало се в градините. Често пред или зад кулите се намирала една алея от сфинксове, които, като образи на посвещението и на астрологическите знаци на Лъва и Девата или на Лъва и Овена, заслужват специално изучване. В градините на храма се намирали работилниците, в които се изработвали всички предмети, необходими за извършването на религиозните служби и на магията. Там се намирали и басейните и водните течения, с които са се туряли в движение многобройните машини в подземието на храма. А в дъното на градините стояли двете дъски или стълбове, върху които било написано учението на Закона и които някои лоши преводачи са взели за емблеми на дървото за познаване доброто и зло то, описано от Моисея при възстановяването на мистичния храм или на „Еденската градина“. Двата обелиска, които украсявали входа в големия храм пред кулите, напомнят, двете първоначални колони на небесните и земни закони, поставени от Тот Хермес Трисмегист в началото на човешката цивилизация. В същите градини са били приемани всички дарове, принасяни като данък на храма в вид на минерали, растения и животни, предназначени било за религиозната служба, било за многобройните други употребления в храма. Да не се забравя, че разменните монети не са съществували в стария Египет, и че всичко ставало с размяна в натура: земеделецът плащал с мери жито, а господарят с войници или работници.

Колонната зала. — Тази великолепна зала, с множество огромни колони, е била образа на астралния свят, чийто влияния били описани грижливо в тази зала. Там ставали религиозни те шествия (процесиите) на свещената лодка (bar isis), от които думи води името си градът Париж или Париз. Тази лодка е била изнасяна в празнични дни от група жреци из светилището, дето обикновено стояла. Арката на Моисея, същинска лейденска бутилка за атмосферното електричество, не е била нищо друго освен точно възпроизвеждане на лодката от египетските мистерии.

Wsem.Letopis_god.3_058.jpg?fbclid=IwAR2p4M02qhJO_BOaJgVWvhdYxeUMYX9cEQmo0wp3CQFDQQp7Fs_FKwp05jc

Колонната зала и шествието.

В колонната зала са били приема ни посещенията на посветените от другите храмове и там са били разпитвани, за да се определи тяхната степен на посвещение, преди да влязат в медно-златната порта, която е разделяла колонната зала от светилището или астралния свят от небето.

Небето. — След минаването през тая порта, отивало се в първата зала на небето или светилището. Тая зала е била предназначена за религиозната служба. Тя била великолепно украсена, а в центъра й се намирала скинията, съдържаща мистично оживената статуя на бога и свещената лодка или арка. От същото светилище са излизали стълбите, които водели на терасите, де то били тайните градини на храма, определени за моралните изпитания на бъдещите посветени (мистерията на Немезида у гърците). А около светилище то се намирали много църквици, пред назначени също за богуслужене.

Wsem.Letopis_god.3_057.jpg?fbclid=IwAR2p4M02qhJO_BOaJgVWvhdYxeUMYX9cEQmo0wp3CQFDQQp7Fs_FKwp05jc

Египетският храм: Светилището.

След светилището, като се отивало към дъното на храма, се намирала една зала, наречена „залата за дароприношението“ или узехтха, в която се поставяли даровете от растения и животни за храма и дето, с жизнената сила на пожертваните животни, жреците приготовлявали явяваният и извиквания та на духовете в залите на мистерии те, находящи се съвсем на дъното на храма и съградени като естествени пещери. Там именно са ставали материализациите на умрелите императори.

Пречистването на бъдещите посветени ставало в подземието на храма и изпитанията били три вида:

1) физически,, които започвали, според преданията, от лапите на големия сфинкс и водели през един кладенец (кладенецът на истината) в дълги коридори, дето ставали четирите физически изпитания (на земята, на огъня, на водата и на въздуха), след които кандидатът бивал приет между бъдещите посветени;

2) морални изпитания, които се състояли в овладяването на страстите и се извършвали в страничните градини на храма над светилището;

3) духовни изпитания, които, предшествани с кръщаване на посветения в подземието на храма; са става ли изобщо в залата на дароприношението, дето посветеният, затворен и приспан в един ковчег (саркофаг), бил турян в положение, чрез раздвояване, да види непосредствено невидимия свят (аутопсия или теофания).

Това е било, на късо изложено, учението за мистериите на Изида. Нека опишем сега начина, по който са били извършвани обредите на посвещението, според разкритията на херметическата наука, толкоз дълго време забулвана за простосмъртните.

Физическите изпитания с състояли в минаване на мрачните коридори, на огъня, на пороите (бързеите) и в преодоляване на главовъртението, когато изпитваните увисвали на две халки над една пропаст и били разтърсвани от едно ужасно въздушно течение. Делоне и Христиан, в неговата книга Histoire de la Magie. подробно са описали всичко това, което съставлявало при готовлението на мистика и после на епопта — земни имена на войниците на добрата богиня Изида или на войниците на добрия бог Озирис (Озирида) или Митра.

Посвещението може да се раздели на четири части:

1) кръщение;

2) умиране и възраждане;

3) слизане в ада и

4) преобразяване в слънце.

Тия посветителни фази не представляват нищо за оногова, който не познава мистериите на астралния план, но те са от много голям интерес за ония, които са проникнали в тайната на раздвояването на личността и в духовния живот. Всяко посвещение трябва да се предшества от изпитание, пост и размишление (молитва). Бъдещият посветен е заемал, в страничните помещения на храма, една килия и бъдещият епопт е могъл да напусне това доброволно затворничество, само след като би имал видение. Жрецът бил неспособен да пристъпи към посвещаването, ако невидимият свят не би отбелязал поне чрез едно видение, че кандидатът би могъл наистина да участва в мистериите. Ето защо учениците са чакали понякога десет или дванадесет години откриването на невидимия свят. Тази система на пряк избор от другия свят не се е изменила в течение на всички векове: и сега всяко посвещение се контролира чрез един астрален обред, без който то би било само една земна гордост и суета. Под влиянието на молитвата и поста, и омекотен от особена храна, кандидатът вижда да се появява образа на богинята, който му известява, че моментът е дошъл. Допуща се, че между явяването на богинята и великия жрец да е съществувало тайно отношение, тъй като, още щом се представял сутринта на службата, кандидатът бил отвеждан на страна от същия жрец, който му прочитал известни текстове, на писани на свещения език. След това жрецът, окръжен от посветените, отвеждал кандидата към водния порой в подземието на храма и там се извършвал обредът на кръщението, с което физическото тяло на посвещавания символически се пречиствало с вода, преди да се пречисти астрала му. Той ставал нов човек и от тогава именно се за- почвал неговия действителен живот на земята.

След това пречистване чрез физическо кръщение, кандидатът се връщал в храма, дето коленичел пред богинята Изида. Тогава му съобщавали думите за минаването на първата степен на посвещението, с които могло да се отворят портите на невидимия свят също тъй, както се отварят и портите на видимия храм.

Подир кръщението, посвещаваният е бил длъжен да не яде нищо в течение на десет дни и да не употреби нищо възбудително. Още в стария Египет се прилагал вегетарианския режим (употребявала се растителна храна), но само през периоди от четиридесет дни. След десетдневния пълен пост, се започвала втората фаза на мистериите, най-важната от всичките. Тя се отнасяла за смъртта и възраждането.

В тая фаза посвещаваният, станал вече пасивен субект, се поставял в преки сношения с света на мъртвите, т. е. с света на ония, които ние считаме за мъртви, но които живеят в друг план или област. Тогава туряли кандидатът легнал в един ковчег, неподвижен като мумия, де то той е бивал раздвояван с помощта на магнетизма (т. е. потопяван бил в магнетичен сън) и, воден от невидими ръководители, бил пренасян в друго състояние, дето пък влизал в свръзка С умрелите и с техните ръководители. След астралното си раздвояване, мистикът — такова име получавал тогава — е вече проникнал в голямата мистерия на сношенията с невидимия свят и е станал достоен да бъде представен на народа при големите празненства, като едно „живо слънце“ на земята.

След това вече посветеният е могъл сам да предизвика доброволно и активно астралното раздвояване на личността си. Той добивал способност да си служи с тайнствени думи и знаци, с помощта на които е влизал в сношение с смъртните и безсмъртните. Това значело, че той доброволно минава в състоянието на мъртвите, за да изпита ония чувства, които всяко човешко същество изпитва при естествената си смърт, както и увереността, че смърт, не съществува, а това състояние е само един вид сън, от който душата ще се събуди един ден още по-силна. Още Плутарх в съчинението си „Безсмъртието на душата“ е писал: „душата, в момента на физическата смърт, изпитва същото впечатление, както посвещаваните в големите мистерии. Дори гръцките думи за двете състояния се схождат: тглеоте (умирам) и телеисте (посвещавам се). Това са, отначало, внезапни устреми, мъчителни образи, тревожни и без крайни вървежи през неизвестните мрачини, а най-после страхът достига върха: разтреперване, силни тръпки, студена пот, ужас.

Но след тях открива се великолепна светлина пред очите, минава се през чисти места и зелени ливади, дето се чуват песни и игри, свещени думи се произнасят и божествени проявления навяват религиозен възторг“.

Тогава вече посветеният се явява пред свещения съд, минава през дванадесетте знаци на зодиака и следва пътя на най-го лемите мистерии.

В източните посветителни общества, истинските посветени се познават по начина, по който откриват звездите от нашата слънчева система. Нема, на истина, по-добро доказателство за астралното раздвояване от описанието на астралните центрове, дето може да се пренесете или да бъдете пренесени според вашето психическо състояние. По същия начин посвещаваните в мистериите на Изида преминавали през бързея от астрални сили, начертан в всичките посвещения като една змия. Силата на слънчевото привличане на земята, което не се чувства в физическото състояние, чувства се в астралното поле, и затова се изисква особена енергия, за да се премине през тоя бързей. Понеже това притегляне е произхода на годишното време, на еврейски Шанах и на асирийски Нахах, то се рисува като змия, която е ухапа ла опашката си, образ на циничната участ.

Веднъж премината тая зона, посветеният се явява пред мистериозните гении, които пазят портите на небето, наречени от земните същества зодиачни предали. Земята се представлява, всеки 24 часа, последователно в всеки от 12-те знаци, и в един или два сеанса за излъчване, посветеният усеща невидимите същества, които пазят всяка от дванадесетте порти. След завръщането му на земята, това схващане на зодиакалните мистерии се представлява в дванадесет посветителни разноцветни облекла, с които се облича мистикът. При това астрално посвещение става и изповедта пред същите. Но трудно е да се каже, дали тази изповед засега физическия и моралния живот на посветения, като излага пред тия съдии от плът и кост разказа на цялото си минало. Или това явяване на посвещавания пред съдиите има астрален характер, като се поставя той, раздвоен, пред духовните същества от полето на съдбата? Това последното предположение трябва да се приеме за по-вероятно, като се знае, че има само две съдби: едната е преди посвещението, в присъствието на живите елохими или великите жреци на храма, а другата — в невидимия свят, в присъствието на мистериозните съдии.

Виргили, Хораци, Омир, Данте и др. са поддържали, че наистина тоя съд е съществувал в низшите сфери. Ония астрални същества, които, според тях, били натоварени да освободят душата от черните й грехове, са били доближавани в тая стадия на посвещението и извиквани от посвещаваните под формата на една песоглава ламя. Значи, тия картини, представлявани на посвещавания, не са били рисувани на платна, както е в прословутите тайнства на сегашната франкмасонерия (свободното зидарство), а са били действителни извиквания на астрални видения,

С това се свършвал посветителния процес. Тогава посветеният изучавал практическите мистерии, между които голямо място заемали знанията за превръщане на елементите и херметическите тайни. В 33-та степен на свободното зидарство от шотландския обред може да се намерят същите тия мистерии, но деформирани и неразбрани. Все пак те са доста ясни за да се разбере тази част от египетското знание. Безспорно е, че извикването на астралните сили, материализирани посредством жизнени те флуиди от жертви те, принесени в храма, обяснява, как посвещаваният е виждал „слънцето посред нощ“, т. е. как скритата светлина на природата се е разкривала пред него в едно от подземията на храма. Мистериите на Елевзис съдържали, според Александър Море, същото театрално проблясване на светлината посред нощ.

Сборът от на градите за един дух, получил от другия свят заслужената от плата на добродетелите си, е бил за египтянина участието му в вървежа на звездите. В лоното на слънцето Ра, в слънчевата лодка, за да стане някой дван-шохан е било за него един идеал за достижение, а дван-шохан е геният, който се занимавал с хода на звездите. Следователно, в мистериите на Изида не се представлявали символични появявания или уроци с картини, а ставали живи опити и действителни раздвоявания на личността, които са позволявали на духа да узнае всичките тайни на смъртта. Така може да се разберат думите на Порфирия в De Abstinentia: „душите, като минават през планетните сфери, се преобличат като с последователни була, с качествата на тия звезди

След тия астрални пътешествия, излизането пред съда на боговете на мъртвите и съденето му, посветеният става истински жив Озирида; той е син на Изида и, с бликнала радост в сърцето си, коленичи пред статуята на богинята на големите води, на небесната Маха-Майя, на същата оная, която му се бе явила лъчиста в блясъка на астралната светлина, и извиква: „о небесна майко, богиня на милосърдието, ти заличи в сърцето ми страха от смъртта, ти разкри на душата ми красотата на вечния живот, бъди благословена сега и за винаги“. Той презира вече всичко, което земните същества считат за некаква сила: парите, които той може да си набави когато поиска, земните ужаси, които не значат вече нищо за него, признателността и неблагодарността на хората — всичко това е далеч вече от сърцето му. Той може вече да бъде из- пратен да въздигне някой народ, който пропада, и да преработи законите на тоя народ, според социалната иска нищо друго, освен светлината на познанието, която излиза от сърцето на добрата богиня.

Трябва добре да се разбере, че животът на посветения не е вече на земята; той живее в действителност и вкусва щастието си в друго поле. Но именно защото е посветен, той знае, че длъжността му се състои да смеси своя живот с земния, да подкрепи невежите, да бъде разпнат от свирепите животни в човешка форма, и той се предава на смъртта, когато бъде това необходимо, с същото спокойствие, както когато си ляга да спи,математика на херметизма; после, той си отива беден и спокоен, без да защото смъртта за него е без значение. При всеки свой възторг, той преминава през оня свят, от който невежите се страхуват и той знае онова, което Христос е дошъл да открие на делото човечество, че смъртта е остен само за оногова, който не я познава.

В тоя момент именно посветеният достига своя апотеоз. Облечен в великолепни дрехи, с блеснало лице от знанието на безсмъртното слънце, посветеният е бил представляван на народа с всички царски почести, и то в момента, когато тия почести са за него съвсем безразлични. Обгърнат с блестяща туника, той е вече ново същество, възроден човек, който се представлява на религиозната почит на верните.

Но щастието му не се състои в това. Оттеглил се в килията си, той се предава на молитва, и небесната богиня му се явява, като му казва: „ти ще живееш честито, ти ще живееш славно под моето покровителство и когато в определения час ти слезеш в ада, и там в подземната полусфера, ти ще ме видиш блестяща мрачините на Ахерон, да управлявам покоя на Стикс, и когато живееш в Елисейските полета, ти ще ме обожаваш като благодатно божество. Научи се още, че ако ти заслужиш нашето покровителство с горещата си вяра, с пълно си благочестие и с недосегаемата си чистота, аз имам власт да продължа живота ти отвъд определения от орисницата ти срок“.

И тъй, преобразяването на посветения в видимо човешко слънце състав лява края.на мистериите на Изида. Тия мистерии, както и всички антични по свещения, подобно и на съвременните мистерии на истинските розенкройцери, са имали, прочее, за цел да на правят от човешкото същество един нов човек. Ако франк-масонството е изгубило вътрешния смисъл на откровенията, които тия символи съдържат, ако католицизмът и православието, в своя стремеж към външни почести, великолепие и власт, са прекъснали всяка връзка с плана на божествените сили, то намират се на земята някой същества на вид скромни, смирени и бедни от власт и пари, но не и клетници, чието сърце е толкова топло, за да могат да прощават враговете си, да се молят за невежите и простите и да извикват в тишината на неизвестни олтари силата, която иде от живия Бог, дошъл на земята в плът, но донесъл най-голямото щастие, възможно за нас: „мира на сърцето“ — любовта . .· .

Извлякъл от „А В С d’Occuitisms“: Ив. Стоянов.

* * *

Картинки свързани със статията

Wsem.Letopis_god.3_059.jpg?fbclid=IwAR2p4M02qhJO_BOaJgVWvhdYxeUMYX9cEQmo0wp3CQFDQQp7Fs_FKwp05jc

Пилоните и обелиските.

Wsem.Letopis_god.3_060.jpg?fbclid=IwAR2p4M02qhJO_BOaJgVWvhdYxeUMYX9cEQmo0wp3CQFDQQp7Fs_FKwp05jc

Кръщаване на посветения в подземията на храма.

Wsem.Letopis_god.3_061.jpg?fbclid=IwAR2p4M02qhJO_BOaJgVWvhdYxeUMYX9cEQmo0wp3CQFDQQp7Fs_FKwp05jc

Появяване на Изида в килията на посветения

Wsem.Letopis_god.3_062.jpg?fbclid=IwAR2p4M02qhJO_BOaJgVWvhdYxeUMYX9cEQmo0wp3CQFDQQp7Fs_FKwp05jc

Астрално раздвояване на посветения. — Видение на невидимия план.

Wsem.Letopis_god.3_063.jpg?fbclid=IwAR2p4M02qhJO_BOaJgVWvhdYxeUMYX9cEQmo0wp3CQFDQQp7Fs_FKwp05jc

Влизане в „кладенеца на истината“.

Wsem.Letopis_god.3_064.jpg?fbclid=IwAR2p4M02qhJO_BOaJgVWvhdYxeUMYX9cEQmo0wp3CQFDQQp7Fs_FKwp05jc

Слизане в кладенеца.

Wsem.Letopis_god.3_065.jpg?fbclid=IwAR2p4M02qhJO_BOaJgVWvhdYxeUMYX9cEQmo0wp3CQFDQQp7Fs_FKwp05jc

Изпитание със земя

Wsem.Letopis_god.3_066.jpg?fbclid=IwAR2p4M02qhJO_BOaJgVWvhdYxeUMYX9cEQmo0wp3CQFDQQp7Fs_FKwp05jc

Изпитание с огън.

Wsem.Letopis_god.3_067.jpg?fbclid=IwAR2p4M02qhJO_BOaJgVWvhdYxeUMYX9cEQmo0wp3CQFDQQp7Fs_FKwp05jc

Краят на физическите изпитания с вода и въздух.

Wsem.Letopis_god.3_069.jpg?fbclid=IwAR2p4M02qhJO_BOaJgVWvhdYxeUMYX9cEQmo0wp3CQFDQQp7Fs_FKwp05jc

Моралното изпитание: Евменидите.

Wsem.Letopis_god.3_071.jpg?fbclid=IwAR2p4M02qhJO_BOaJgVWvhdYxeUMYX9cEQmo0wp3CQFDQQp7Fs_FKwp05jc

Сфинксът

(в състоянието му през 1585 год.)

Между лапите му се вижда портата на мистериите.

Wsem.Letopis_god.3_072.jpg?fbclid=IwAR2p4M02qhJO_BOaJgVWvhdYxeUMYX9cEQmo0wp3CQFDQQp7Fs_FKwp05jc

Мирионимската богиня Изида.

Link to comment
Share on other sites

Проф. Ю. Нестлер

Хирогномия

(Продължение

от кн. III).

Скъперничество. Нека чуем колко справедливо се произнася за тоя порок един от най-великите философи — Шопенхауер: „Скъперничеството е квинтесенцията на пороците. Когато физическите удоволствия на човека се отклонят от правия път, виновна е за това неговата чувствена природа, животинското в него. Той се увлича от насладите и, овладян всецяло от впечатленията на настоящето, действа без да размишлява.

Напротив, когато вследствие телесна слабост или старост, той стигне до там, че пороците, които не е могъл да остави, сами най-после го оставят, защото е изгубил способността за чувствени наслади, и у него почне да се проявява скъперникът, тогава духовната алчност надделява над чувствената. Парите, като абстрактна представа на всички световни блага, са сега за него сламката, за която се залавят умиращите му страсти и желания, превръщащи се, тъй да се каже, в абстрактен егоизъм. Сега те се възраждат в любов към Мамона. Преходните чувствени страсти се превръщат в обмислена, пресметната жажда за пари, която, както и самия й предмет, има символично естество и е непреодолима. Тя е упорита, сама себе си преживяваща любов към световните наслади, която изключва всякакво опомняне, тя е сублимирано и одухотворено, тъй е да се каже, плътско наслаждение, абстрактната пламтяща точка, в която всичките човешки похоти се включват и към която се отнасят, както отделните предмети към общото понятие. Тъй;’че скъперничеството е порок на старостта, както разточителството е порок на младостта.

Когато става дума за скъперник, бил той мъж или жена, инстинктивно не си ли представяме веднага сухи, възловати, кокалести, сгърчени пръсти, плах поглед, дебнещ крадеца или убиеца, който може да се вмъкне всяка минута и да отвлече нещо.

Освен тия белези на скъперничеството, които и хирогномията признава за характерни на тоя порок, могат да се споменат и слетите особености: рязко обърнат към другите пръсти палец, и също тъй закривени към палеца пръсти, което прави впечатление на наблюдателя, че ръката бързо и леко се разтваря, когато се касае да вземе нещо, но, че веднъж хванала го, не го изпуска. Кожата на външната страна на такава ръка е суха, твърда и кана, пръстите ъглести и заострени и цялата ръка изобщо има суров вид.

Друга една особеност е тая, че ръката на скъперника, мъж или жена, като се затворят пръстите и се поставят срещу светлината, е непрозрачна.

От хирогномическите белези на скъперника трябва да се спомене и следното: главната линия у скъперника е права и стига до края на ръката, лунният хълм липсва, което показва отсъствие на фантазия; венериния хълм е слаб и плосък, а меркуровия силно развит, което само по себе си показва пред разположение към кражба, порок стоящ в известно отношение към скъперничеството и сходен с него; същото значение имат и браздите и решетестите фигури върху меркуровия хълм.

Ако от линията на сърцето право към малкия пръст отива широка линия, това показва, че скъперничеството у едно лице е станало вече мания. Къса линия на сърцето без разклонения и извита по средата показва, освен скъперничество, и склонност към лихварство.

Ако у жените главната линия се съединява с линията на сърцето под ъгъл, това показва, че сърцето е подчинено на мозъка, какъвто до известна степен е и случая при скъперничеството.

Завист. Една много близка до скъперничеството черта на характера е завистта и като така и хирогномическите й белези са твърде сходни с тия на скъперничеството. Така напр., завистливите жени имат също дълги, сухи, кокалести ръце. Първата става на палеца, на която е нокътя, е винаги дълга и обратно—втората е къса, което показва липса на логика — особеност, която при предразположение на характера към завист трева непременно да съществува, защото за логически мислещия човек, завистта е нелогична.

Друг белег на тоя недостатък е, че ноктите на пръстите са много къси, черта, която, покрай другото, показва още недоволство и свадливост.

Завистливата жена винаги мисли и чувства егоистично, което се отразява в късата и тънка линия на сърцето.

Най-после да споменем още едно характерно указание на завистта; имен но силно развит юпитеров хълм, набразден с много напречни линии.

Лакомство. Докогато лакомството не се е изродило в лакомия, то е поносимо, даже до известна степен не е тъй неприятно поразяваща особеност у някои жени, принадлежащи към по- висшите класи. В повечето случаи тая слабост се среща у хора, които с общо име могат да се нарекат чревоугодници.

Ние вече споменахме белезите на ръката у човек, който страда от лакомство, когато говорехме за често срещащата се у децата склонност да ядат много и да се тъпчат.

Хирогномията дава, освен това, като характерно за подобна ръка силно развит юпитеров хълм, което показва даже и лакомия. Слабо очертания пък лунен хълм, по който не се срещат и решетести фигури, показва у такива жени неподвижност; и наистина, общопознато е, че чревоугодниците, за които тъкмо е необходимо повече движение, обичат, след като си похапнат здравата, с часове да си почиват, като или спят, или се излежават.

С тая неподвижност е свързана и друга особеност, която се изразява в слабо развит и съвсем гладък венерин хълм — отсъствие на страстност в любовта.

Това, което казахме при детската ръка за разликата между чревоугодничеството и лакомията, важи, разбира се, и за женската ръка; жената, която обича да си угажда в яденето, има тънка линия на ума, когато жената, която при яденето обръща внимание на количеството, а не на качеството на храната, има къса и дебела линия на ума.

Лакомата жена по неволя е егоистична и завистлива, тя винаги се страхува, че яденето няма да й стигне, че ще има по-малко от онова, което й е нужно, за да почувства стомаха си преситен — едничкото нещо, което я задоволява.

Белезите на тая особеност е Къса и неразклонена сърдечна линия; самите линии на такава ръка с интензивно червения си цвят издават у притежателната слабост да си похапва повечко.

Крадливост. До сега ние говорихме за отрицателни черти в женския характер, които все пак могат да се нарекат със смекчаващото име слабости, но има жени, които просто са опасни, чиято ръка показва болезнена склонност към кражба, понякога даже и убийство. Ако, обаче, ние можем да разгледаме ръката им внимателно, хирософскит белези ще ни предпазят.

Не само у низшите, но и по-висшите и най-висшите даже класи на общество то се срещат жени, които, вследствие недостатъчно възпитание или лош пример от къщи, се покварят и не са вече в състояние да подчинят страстите си на волята, които не могат да противостоят на изкушенията и тръгват по пътя на престъплението.

Ако у една жена пръстите са дълги, сухи, слаби, възловати и свършват с лопатовидно разширение, тия белези трябва вече да ни предпазват.

Други хирогномически знаци в такова подозрителна ръка са: значително развит меркуров хълм с взаимно препречени, като решетка, линии. Линия та на ума е спиралообразно завита и разноцветна. Дебели червени линии отиват от безименния пръст към меркуровия хълм. На третата става на тоя (безименния) пръст се намира една толкова дебела линия, че изглежда като изрезка. На същата става има, освен това, решетесто препречени или кръстосани линии. На самия меркуров хълм често се среща и кръст.

Според физиогномията, крадецът има извънредно подвижни очи, погледът му винаги несигурно блуждае, особено когато говори с някого.

Той не издържа поглед, настойчиво отправен към него. Клепачите му са полуотворени, брадата изострена, ханшовете прави, раменете закръглени, косата често къдрава и остра, руса или червена, веждите редки, цветът на лицето изменчив и с жълтеникав оттенък. Ако подобни лица имат и червена кожа, човек може да очаква от тях и убийство.

Предразположение към убийство. Несправедливостта като общо понятие, според възгледа на един ви- ден моралист, се изразява конкретно най-пълно и най-поразително в людоядството и после в убийството. За това извършването на убийството моментално се последва от ясна до болезненост представа за стореното и гризене на съвестта, спокойствието на духа е безвъзвратно загубено до края на живота. Ужасът и страхът от извършеното в тоя момеят убийство показва страстната привързаност към живота, изразена в желанието да се живее, с която привързаност е пропито всичко живо.

Дремещите наклонности към това най-страшно престъпление заклеймяват човека, който ги притежава, с каинови белези.

Кожата на убийцата обикновено е червена или има зеленикав оттенък; тия, които имат червена кожа, убиват в възбудено състояние на гняв или страст, до като ония с зеленикав оттенък на кожата извършват престъплението, подбудени от своите зли инстинкти. Първите убиват под минутното влияние на гнева, а вторите пресмятат и обмислят в подробности намерение то си — те са хладнокръвните убийци.

Червенокожите имат блестящи очи, силен поглед втренчен когато говорят, а другите имат матови, сухи очи и страшен поглед. И едните и другите имат некрасиви ръце, закривени пръсти и разширени като топка палци.'

Хирософските белези на предразположението към това престъпление се изразяват в следното:

На физическата (първата става) на малкия пръст се намират няколко не дълбока линии, линията на живота има в долната част линия паралелна ней, линията на ума е много дълбока, дебела и усеяна с тъмни малки браздички, освен това е придружена с една или две извити като дъга линии. Тя образува с линията на живота и тая на сърцето един ъгъл; ноктите на пръстите са много къси, закривени и често наподобяват ноктите на хищник.

Линията на живота между палеца и показалеца е изпъкнала и по нея неравномерно са разпръснати червени точки или петна.

Линията на живота у ръката на убийцата е дебела по цялото си протежение, линията на ума дълбока и извита, на марсовата равнина се намират две полуокръжни линии, линията на сърцето е извита на противоположна страна на началната си точка и преминава през линията на ума като полукръг и свършва преди да стигне линията на живота.

Ако на марсовото поле има кръст, това показва, че имаме работа с свадлива жена, която лесно избухва и при известни условия тия й качества могат да я направят убийца.

Разпуснатост (безпътство). При жени, които са наклонни към разпуснатост в половия си живот, имаме два случая — при единия жената се отдава по влечение, при другия — ти кана от своето жалко користолюбие. Първия род жени, въпреки значително то отклонение от пътя на добродетелта, може да имат прекрасен характер, когато вторите са мръсни създания.

Разпуснатата жена има най-често къс палец, дебели, меки, месести ръце, по вътрешната страна на които ясно изпъква венериния пояс. Линията на живота обикновено е двойна, дълга н червена. При основата на безименния пръст се намират червени точки и у двете ръце се среща втора линия на живота. Това е малка второстепенна линия, която почва от долната част на ръката като продължение на меркуровата линия и отива към пръстите. Некои хиромантици я отъждествяват с меркуровата линия.

Венериния хълм у ръцете на разпуснатите жени е много издигнат, закръглен и гъсто набразден. Линията на сърцето е вилообразно разклонена в началото си и върху марсовото поле има множество малки и големи линии.

Продажните жени имат в повече то случаи пълни, пухкави ръце, които, въпреки това, приличат на мъжки, кожата е бяла и тъй прозрачна, че вените се виждат. Обикновено тия жени имат добре развити форми, но само тогава, когато имат поне един от споменатите белези, напр. къс палец или изпъкнал венерин пояс.

Хирогномия на мъжката ръка

а. Пръстите. Само по себе си се разбира, че основните положения на хирогномията и учението за пръстите важат еднакво и за мъжката ръка. Тук ще изтъкнем само отличителните особености.

У мъжете, много по-често отколкото у жените, се срещат в ъгловати пръсти; обстойното обяснение на тоя факт дадохме когато разглеждахме женската ръка.

Ако пръстите на една мъжка ръка са конусообразни и възловати, това предполага гениалност в изкуството, съединена с силно развита съобразителност, това показва също, че притежателят на такава ръка се отличава от мъжете с конични пръсти по голямата си морална мощ.

Видяхме по-рано, че тези ръце, с дълги, заострени и гладки пръсти, показват склонност към съзерцание, идеализъм, религиозност, също и пренебрежение към всичко материално; такива ръце рядко се срещат у мъжа, напротив, у него, както споменахме, по-често се срещат ръце с философски възли, т. е. възловати нокетни стави; последното се обяснява с факта, че между жените се среща рядко наклонност и влечение към философия, но, в замяна на това, твърде често идеален възглед върху живота, докато у мъжа е тъкмо обратното.

Ако ставите на пръстите са много дълги — особеност, коя го се среща много по-често у жените, това показва добър вкус и талант за музика.

b. Палецът. Големи и груби палци издават у един мъж наклонност към деспотизъм и високомерие, такъв човек при най-малката сполука се самозабравя от гордост и надменност; той е силен, но не- чувствителен,правдив, но неестествен.

Голем палец често се среща у хора склонни към тайните нау ки; особено ако при това и хълма на малкия пръст е силно развит; сигурно, хора като приказния Фауст, Гьоте, Парацелз са имали големи палци.

Че у хора, които имат големи палци, преобладават разумът и волята, показват и други исторически примери.

Волтер, тоя светещ човек, който нищо друго не признаваше освен това, що разума му диктуваше и който преценяваше хората по разума им, имаше грамадни ръце.

Наполеон, враг на бавността, страхливостта и нерешителността, който винаги настояваше, че човек, действащ съгласно вътрешния си глас, рядко греши, че всяка нерешителност е доказателство на слаб дух, имаше също голям палец, особеност присъща изобщо на упоритите корсиканци.

Напротив, Албрехт Дюрер, знаменитият художник, характерната черта на чийто произведения беше естествеността, има ще малък палец, и знае се как пасивно той се отнасяше към тиранията на непоносимо свадливата си жена.

Голем палец показва, че притежателят му по-лесно може да се освободи от ограниченията, които му налага неговата природа, защото на по голям палец съответства и по-голяма сила на волята.

С това се обяснява факта, че е имало много философи, които са изла гали теориите си в по-малко или по вече добри стихове; но до днес не се знае за никой виден поет (който обикновено се характеризира с малък палец и гладки пръсти) да е напреднал много в абстрактните науки.

с. Твърдост на мъжката ръка. Твърдостта на ръката е признак на енергичен мъжки характер, а меката ръка — на женствен; отпуснатостта на ръката е белег на телесно, а често и душевно изтощение.

Големи червени и силни ръце, какви то напр. се срещат у слугуващите, издават несръчност в ръчните работи, до известна степен откровеност, чиято проява може да се диктува както от глупост, тъй и от злина, и най после голяма доза тщеславие.

Много меките ръце показват равнодушие.

Докато меки ръце намираме у хора, чийто живот протича в приятна смяна на сънливо бездействие и удобство, коравите срещаме у хора, които прекарват живота си в тежка работа, напр. у ловците, работниците, носачите и пр.

Да изразим казаното на кратко: у мъже с корави ръце се проявяват тщеславие, егоизъм, надценяваме себе си (самомнение), физическа сила, решителност, логичност в мисленето, когато у мъже с меки ръце е тъкмо обратното — равнодушие, доверчивост, благодушие, весел нрав, общителност, ленива отпуснатост и в сърдечните си преживявания проявяват повече външна нежност, отколкото вътрешна дълбочина.

d. Типове мъжка ръка. Некрасивия основен тип се среща у мъжете от низшите, работните класи, чието занятие не изисква участие на духа и е предостатъчно да задоволи техните примитивни инстинкти.

В Европа такива ръце трябва да търсим у работниците в конюшните, месарите, търговците на добитък, копачите и пр. Ако и да притежават някои положителни качества, последните се проявяват само в неспособността да вършат зло и в негативното развитие на интелекта им.

Мъжете с елементарна ръка са добри войници, когато се касае да се победи с физическа сила и животинско безстрашие. За да излязат от тъпото си равнодушие, потребни им са силни зрелища, като напр. страхотния вид на горящи градове, безчовечни касапници и др. такива. И колкото и странно да е, макар че тям е чуждо всяко възвишено чувство, те не са равнодушни към поезията.

Такъв човек е изложен винаги на действието на мъката и страданието, защото поради липса на морална издръжливост той не може да се предпази от нежелателните външни възприятия.

Притежателят на лопатовидна ръка обича физическия труд, обича пътуването по море, лов и изобщо всички занятия на открит въздух.

Такива мъже са постоянни в любовта си и целомъдрени в живота.

Те малко отбират от поезия, подвижността на духа им е слаба, но затова пък обичат физическото движение и промяна на мястото. Те не са привързани към мястото, където живеят както мъжете с елементарна ръка, и го обичат до толкова, доколкото им доставя подслон и сносен живот.

При разглеждане елементарната ръка споменахме, че тоя тип е разпространен у славянските народи, главно у русите, ако, обаче, между тях срещнем човек с лопатовидни ръце, това показва, че той по произход не е чист русин, в жилите му тече казашка кръв; защото казакът обича подвижността и промяната на мястото, към което в повечето случаи го принуждава неговата езда, тъй като обикновено казакът и неговия кон са едно неразделно цяло.

Човекът с лопатовидна ръка по вече обича да си похапнува, отколкото да пробира храната си и би страдал само от липсата на достатъчното й количество, а не и от недоброто й качество. Ако лопатовидната ръка е голяма, възловата и грозна, смело може да кажем, че нейният притежател е егоист и неговия девиз е: любовта към ближния почва от любовта към самия себе си. На такъв човек външния свят не въздейства с красотата си, колкото и съвършена да е тя, а с масата си. Това предпочитане се изразява у него и при избора на съпругата — той търси у нея маса и големина, макар това да обусловя и неподвижност.

Отделните особености на хора с такива ръце изпъкват много ясно у народи, в които са разпространени.

Булвер напр. в романа си Pelharri дава сполучлива характеристика на англичаните, повече от които имат лопатовидна или четвъртита ръка. Той казва: „за англичаните удоволствието е работа и работата удоволствие“.

Типът на артисгичната ръка, който вече очертахме, показва тъкмо противоположни особености.

Човекът с артистична ръка на драго сърце вярва на другите, защото тая му вяра го избавя от необходимостта сам да съди и по тоя начин да се напряга умствено и душевно.

Даже малкото добри черти, които изпъкват у притежателите на такива ръце като способността да се вдъхновяват и чувството за благотворителност, се дължат по-често на недостатъците им, а не на некакво дълбоко убеждение и вътрешен нагон към правене добро.

Притежателят на артистична ръка умее да блесне в обществото, но не с дълбочината на разбирането си, а с повърхностна многостранчивост, която прикрива недостатъка от вътрешни ценности.

Четвъртитата ръка, както и лопатовидната, са противоположни на артистистичната по отношение на характерните черти, които тая последната обусловя.

Така, хората с четвъртита ръка отричат винаги това, което не могат да възприемат с чувствата си, и още по вече това, което не могат да схванат; за тях границата на естественото се простира в тесния кръг на не особено широкото им схващане. Техният дух е силен, но не възвишен; той е в състояние да обхваща на ши рина, но не и на височина; той прилича на млад орел, чийто крила са подрязани, тъй че той може да описва широки кръгове низко до земята, но няма сила да се издигне в светлата висина. Човекът с четвъртита ръка се отличава с педантство, т. е. прекалено чувство за ред и порядъчност в възгледите си. За него най-много подхожда чиновническата кариера по изправността и точността, които изисква, качества, изразени във всяка негова постъпка. Той е човек, у когото всичко трябва да върви като по мед и масло. Успиване, няколко минути, по късно поднасяне на закуската и др, подобни дреболии са в състояние да развалят доброто му настроение за цел ден. Бельото му, книгите му, книжата му са тъй наредени по местата си, че и в тъмнина да посегне, веднага намира това, което му трябва. Тежко на оногова, който не остави пак на мястото взетата от писалището му книга, писалка или друга вещ. Притежателят на четвъртита ръка проявява, при все това, сума добри качества, но те са от такъв характер, че могат да му спечелят пълното уважение и почит на околните, но никога и тяхната любов. Напразно у такива хора ще търсим благороден идеализъм и любов към свободата.

Философската ръка твърде рядко се среща у жените и е повече присъща на мъжкия характер; у жените преобладава живота на чувствата, а у мъжете тоя на разума. Ясно е, че, обратно, психическата или духовна ръка се среща у нежния пол; ние наблегнахме на това, когато говорихме за психическия тип ръка у жената. Също и смесения тип ръка изчерпателно разгледахме, тъй че тук не ни остава освен да илюстрираме с няколко исторически примери валидността на това подразделение на ръцете на типове.

Като пример на мъже с силно изразен уранов тип ръка, които са се издигнали от неизвестността и спечелили име в историята, можем да споменем любимеца на султан Махмуда — Ахмед Февзи Паша и генерал Рап от времето на французката империя. Първият, благодарение на благоволението на султана, от обущар, кафеджия, носач, лодкар, занаяти, с които едно след друго се залавял - станал носач на султановата мула, пазач на сарая, полковник в гвардията му, турски пратеник в Петербург и най-после паша. Генерал Рап с плътната си фигура, жизнения цвят на лицето, високия ръст си остана селяк в навиците, в преки разточителността и театралността си. В 1812 год. той падна жертва тъкмо на тия си качества и на страстта си към блясък.

Най-голямото му удоволствие беше да се вози с файтон из улиците полулегнал до метресата си. Той спечели високият си чин не само с бясната си храброст, но и с прекалената си подчиненост и привързаност към императора.

Лопатовидни ръце имаше Наполеон, който, като велик пълководец, политик, добър математик, държавник и владетел на света, вдъхваше ужас и възхищение.

Като притежател на силно изразна артистична ръка може да дадем Александър Дюма, знаменития французки романист.

Френският крал Франциск I имаше също артистична ръка, чийто пръсти бяха същевременно и малко лопатовидно разширени; знае се, че той покровителстваше и насърчаваше артистите.

Като пример на човек с делови ръце може да ни послужи кардинали Ришельо, който даже в завещанието с препоръчваше на лицата, които имат страхлива съвест, да стоят далеч от държавните работи.

Като представители на мъже с философска ръка можем да споменем: Лок, Кондиляк, Декарт, Малбранш, Лайбниц, Кант и Фихте. Духовни ръце намираме у Исуса, Сведенборга, пророчицата от Префорст и др.

(Текстът не може да се прочете поради скъсана част от страницата на списанието)

е падат около 560 конични, у мъжете това отношение е 1000:340; 320/1000 принадлежат към четвъртитите и философски ръце; останалите са лопатовидни или смесени. Естествено, тия цифри е показват, че само при смесения тип имаме такъв, а всички останали са чисти типове, напротив, знае се, че чист тип ръка е извънредно рядко явление; казаното значи само, че при споменатите категории белезите на един тип преобладават у една ръка.

При разглеждането на женската ръка ние обстойно се спряхме на недостатъците в характера и тяхната хирософска проява; понеже това са общочовешки недостатъци, казаното с малки из менения, разбира се, важи и за мъжката ръка.

(Следва).

Link to comment
Share on other sites

Д-р Юстинус Кернер

Яеновидката от Префорст - Фредерика Хауфе

(Продължение от кн. VII.)

Духът-покровител

И госпожа Хуфе си имаше един духовен водач, както всички сомнамбули и мнозина други, които са развили своето вътрешно същество. Сократ и мнозина други са се смитали ръководени от някой дух. Този техен гений ги е предизвестявал не само за опасностите, които са заплашвали самите тях, но и за ония по отношение на другите: той им е разкривал бъдещето и им е диктувал линията на поведение.

Починалата жена на един почтен гражданин в Хайлборн имаше постоянно при себе си един дух, който я предупреждаваше не само от много опасности, но и за посещенията на приятелите й, както и за случаите на смърт в семейството и най-сетне за нейната собствена смърт. Веднъж той се направи видим за нея под формата на старец. Неговото присъствие се чувстваше не само от…

(Текстът не може да се прочете поради скъсана част от страницата на списанието)

… си спомнили за напуснатата си сестра и бърже се затекли при нея. Дълбоко изненадани, те я намерили права и научили от нея, че майка им дошла и й дала да яде. Това било за пръв път, как са я чули да говори, но след малко тя се по минала.

„По някога, казва Ямблик, един невидим дух витае около спящите хора, за да отстрани от тях душевните или телесните им страдания, а по някога ние сънуваме или в време на сънищата, които ни праща небето, ние чуваме един тих глас, който ни посочва какво да правим“.

Аз познавах един селянин, който дълги години лекуваше болестите с паси и масажи. Ето, според собствения му разказ, как е сполучил това. Когато бил на тридесет и девет години, той по· чувствал остра болка над дясното си око, която не му давала никаква възможност да работи и против която всички лекарства се указали безсилни. При един случай, когато, в продължение на три дни непрекъснато, болката му станала нетърпима, той усърдно се помолил на Бога да му я облекчи. Тъкмо в тоя момент явило му се едно видение, направило с палеца си седем паси от окото до лъжичката му и веднага му олекнало· След това той сам повтарял тия паси и наскоро съвсем се изцерил.

В сборника от опитите на Хорст по чародейството четем, че едно момиче било охромяло от дълго време, поради изкривяването на едната й кост. С нищо не са могли да я изцерят окончателно, докато една нощ костта й сама се изправила Детето събудило майка си и брата си и ги попитало, дали не са видели и чули ангелът, който се намирал при него. Сторило му се, че някой бутнал костта му, след което тя се наместила и от тогава охромяването му изчезнало.

Г-жа Хауфе не можеше да говори без дълбоко вълнение за появяването на своя дух-покровител, нейната баба Шмидгал, която бе постоянния й видим водач. При все това, тя много се противеше да говори за появяванията и съобщенията от духовния свят и правеше това само след дълго настояване от другите. Освен когато ставаше това случайно или когато я принуждаваха да прави откровения, други път не чувахме да говори нищо за тия толкоз интересни неща. Появяванията смущаваха здравето й и мислите й, но за всички, достойни за доверие, които я познаваха, нейната лоялност и абсолютна убедителност бяха неоспорими.

През времето, когато способността й да вижда духовете, се проявяваше с всичката си активност в нея, тя се считаше, че е в пълно будно състояние. В действителност, тя се намираше в онова особено състояние, което ние нарекохме неин вътрешен живот. Баба й се явяваше всякога в форма та, която имаше приживе, но с други прибавки: изглеждаше да но си една роба с пояс, а на глава та си имаше нещо като було, кое то покриваше косите й и падаше над ушите й. Всички духове от женски пол, без изключение, носеха тази гиздилка.

Ние казахме по- горе, как й се яви тя веднъж и как бе тя магнетизирана от своя дух-покровител, като бяха отстранени всички близки предмети, които й пречеха Това стана още един път, в Вайнсберг, в 3 часа сутринта. След като я магнетизира, духът й каза да стане и да пише, и тя направи това, с обяснение, че това трябва да остане като едно наставление за лекаря й, по кой начин да я магнетизира. Г-жа Хауфе молеше духа да я магнетизирва постоянно, но духът й отговори: „ако можех да правя това, ти щеше скоро да станеш от леглото си и да ходиш.“ Както и по-рано бе станало веднъж, тя виждаше често една спектрална форма зад лицето, кое то стоеше пред нея. Често тая форма биваше на духа-покровител на това лице или пък образа на вътрешното му същество. Така, зад една жена, която не бе виждала никога преди това, тя видя веднъж една въздухообразна форма с тънки членове и бързи движения. Тя позна, че естеството на тази жена бе крайно неспокойно.

Други път, когато гледаше през прозореца, тя видя да минава една непозната жена, която я поздрави, но тя бърже се отдръпна, и когато я попитах за причината, тя ми каза, че зад жената, която току-що мина, видяла една мъжка форма с много грозен вид и облечена в черно. Аз погледнах на вън и познах тая жена, която наистина се отличаваше с твърде лош и свадлив характер, но идваше от далеч и бе съвсем чужда за г-жа Хауфе.

Зад една млада слугиня, коя то живееше при мен, тя виждаше често формата на едно момче на около 11 години. Аз попитах слугинчето, дали не е имала някой сродник на тая възраст, но тя ми отвърна, че нямала такъв. Но малко по-после, като размишлявала по моя въпрос, спомнила си, че братчето й, което умряло на три го дини, сега би станало точно единадесетгодишно. Това привидно порастване на духа ще изтъкваме пак сегиз-тогиз.

Пророчески сънища

Веднъж г-жа Хауфе, която бе тогава много зле, каза на една твърде чувствителна жена, която току- що си отиваше: „ ако сънувате тази нощ нещо, което ще бъде най добре да сторя, ще го направя“. Тая жена сънувала, че като минала от своята стая в друга по голяма, видяла там много шишенца с желязна вода и че г-жа Хауфе й на правила знак да й даде едно от тях. на което пишело: „Вода Фашингер“. Чудното е, че в същата нощ г-жа Хауфе сънувала точно същото. Тя взе такава вода и получи желания резултат.

Друга нощ тя сънува, че виж да най-голямата дъщеря на чичо си да излиза от къщи с един малък погребален ковчег на главата си. Седем дни след това, собственото й дете на възраст една година, чиято болест никой не подозираше в тоя момент, се по мина. Когато се събуди, тя разказа съня си на мен и на другите. Друга нощ пък сънува, че минава през една вода, носейки в ръката си един къс развалено месо и г жа Н., която я срещнала, питала я, какво ще прави с него. Когато ни разказа тоя сън, ние не можахме да го изтълкуваме. Седем дни по-после, г-жа Н. роди едно мъртво дете, чието тяло бе вече на разлагане. Друга нощ сънува, че г-жа Л., коя то не бе виждала никога, нито я познаваше, дошла при нея с плач и носейки на ръцете си едно мъртво дете, като я молела за помощ. След шест недели тая госпожа роди всред големи страдания и опасности и изгуби детето си.

Една нощ, докато спеше в долния етаж на къщата ми, тя сънува, че в резервоара с вода в горния етаж, дето тя никога не бе се качвала, има нещо, което не трябваше да бъде там. Тя ми разказа съня си на другата вечер, аз изпразних резервоара и намерих в него една стара игла за плетене, цяла ръждясала. Г-жа Хауфе бе пила вода от същия резервоар преди да си легне и вероятно е, че крайната й чувствителност към металите предизвикала тоя й сън.

През нощта на 28 януари 1828 г., г жа Хауфе сънува, че се намира на един пуст остров и видяла умрелия си син, окръжен с небесна светлина, с венец от цветя на главата му и държащ в ръката си едно напъпило клонче. Той изчезнал и веднага тя ме видяла да лекувам един болен, от когото текла кръв. Тя ми разказа съня си на 29, а на 30 същи аз наистина бях повикан при един ранен в гърдите. Колкото за сина й, може би някое събитие ще обясни появяването му.

Сега ще цитирам един пример за узнаване на бъдещето не насъне, а само когато биваше в сомнамбулно състояние. На 6 юли 1827 г.. след като стоя известно време неподвижна, тя каза: „аз виждам Н. на месечината, макар и да живее още на земята, но аз го виждам там, като че ли там е бил по-рано. След три месеци той ще умре и баща ми пръв ще на учи за смъртта му“. Това лице, което беше тогава в пълно здраве, умря точно на определеното от нея време и бащата на ясновидката пръв узна за това.

Второто зрение

Известно е, че дарбата на второто виждане е твърде разпространено в някои местности, като напр. в някои части на Шотландия и Дания. Забелязаха е, че ония, кои то са надарени с второто зрение, имат проницателен поглед, как то се констатираше и у г-жа Хауфе, когато виждаше духовете или собствения си двойник. В момента на явлението, тялото на ясновидещия става обтегнато, клепачите се разтварят широко и той става сляп и глух за всичко, което го обикаля, както ставаше това и с г-жа Хауфе. Ако ясновидецът, в момента на второто виждане, би се допрял до някое друго лице или до някое животно, и те биха станали субекти на такива явления. Един кон може да се изпоти и да откаже да тръгне в момента, когато ездачът му има видение; по някога даже, има коне, които съзират ония неща, които избягват от погледа на ездача им. Често се случва, някои коне да се развълнуват силно, когато минават край място, дето е погребан някой. В 1823 г. бяха построили един нов яхър при замъка на Шмиделфелд и когато въведоха там един кон, той прояви признаци на силно безпокойство: по-после се откри на това място един човешки скелет. В Шотландия мнозина вярват, че дарбата на второто зрение е на следствена, но това не е всякога така. Цитира се един бележит случай на ясновидски дар: жената на един министър в Нимберг, която наследила тоя нещастен дар от баща си.

На 13 януари 1827 г. г-жа Хауфе бе обзета в необикновено вре ме от спазми и аз се опитах да открия причината на тоя случай. Щом падна в сомнамбулизъм, тя ми каза, че вижда един мъртвешки ковчег, в който е прострян един скъп за нея човек: той бе брат й, който се заплашваше от голяма опасност. Той трябваше да бъде нападнат на 18 същия месец, но тя посочи средството да избегне тая опасност и да открие убиеца. Наистина, последният дойде, но стрелба та не сполучи. След няколко време тя сънува пак нещо за брата си: много пъти тя виждаше в магнетичния си сън една лисица и узна, че ако брат й се опита да я убие, ще се изложи на опасност от пушката си. Съобщиха това на брата й и, когато той прегледа оръжието си, откри, че някоя неприятелска ръка натъпкала пушката до устата. Така той избегна опасността. Може да се допусне, че тя се намираше в тясно отношение с брата си, който често я магнетизираше.

На 8 май, в 7 часа сутринта, тя каза на сестра си да не се приближава до леглото й, защото чувства, че ще дойде нещо невидимо. След като се намираше под това впечатление около един час, тя видя, през време на обеда, умрялото си дете изправено при леглото му и до него живото й дете, което живееше тогава далеч от нея. Умрялото гледало живото втренчено и го сочело с пръста си. Последното държало една карфица, която подигнало до устата си. Децата изглеждали толкова ясно и тъй истински, че тя спусна ръката си, за да дръпне иглата. И извика: „Боже мой, какво е това?“ Моментално видението изчезнало. Детето, което бе умряло на деветмесечна възраст, изглеждало сега на три години, възраст, което щеше да има то, ако бе останало живо, но било твърде светящо и прозирно. Видът на двете деца бил чудноват, нещо неописуемо. Тази гледка дълбоко я трогна и тя се разплака. После каза, че след седем дни детето щеше да глътне една карфица и щеше да умре, но родителите й, при които то се намираше, ще го спасят от тая опасност. И наистина така стана: те ни съобщи ха с писмо, че като прегледали детето, намерили една карфица в ръкава му и я извадили.

В течение на трите дни преди смъртта на баща си, и то през времето, когато още не бе се получило никакво известие за болестта му, тя видя в будно състояние близко до леглото си един погребален ковчег, покрит с траурен плат, на който бил нарисуван бел кръст. Тя силно се разтревожи от това и каза, че се страхува да не е умрял или се разболял баща й Аз се помъчих да я разубедя с мисълта, че видението може да сочи на друго лице. Тя, обаче, не можеше да си изтълкува, какво означаваше тоя ковчег, понеже до тогава тя виждаше такива ковчези с открит мъртвец, който трябваше да умре и да легне в ковчега, или с появяване на лицето, което трябваше да се разболее, ако гледа ковчега. На 2 май сутринта се получи вестта за разболяването на баща й, който умрял вечерта същия ден. През нощта, в време на съня си, тя бе силно измъчена и ни даде да разберем, че вижда нещо много тъжно, но не искаше да ни каже що е то, за да не й го припомнят след събуждането й. На другата заран се Получи известието за смъртта. При трикратното й събуждане тя видя свекърва си да гледа в един погребален ковчег. След седем дни тази жена падна болна, но пак оздравя. Когато г-жа Хауфе видеше видение то на някое лице, простряно в ковчег, това означаваше, че това лице скоро ще умре, а ако видение то му се представляваше живо, лицето падаше тежко болно.

Излъчване на флуидичното тяло

В същия ден на 2 май, за кой то говорихме по-горе, към 9 часа вечерта, г-жа Хауфе извика в съня си: „Ах, Боже!“ и веднага стана като да бе издигната от само то си възклицание. Тогава тя каза, че току-що е чула, че излизат два гласа от нея. В същия час, д-р Фор, от Ботвар, лекарят, кой то е лекувал умрелия й . баща, като се намирал с чичото на г-жа Хауфе в съседната стая на оная, в която почивало тялото, чул думите: „Ах, Боже!“ тъй ясно, че отишъл да види, кой вика там, но не намерил никого освен тялото. Д-р Фор ми писа по тоя случай: „след пристигането ми в Оберщенфелд, дето намерих г. В. умрял, аз чух ясно, от съседната стая на оная, в която се намираше тялото, думите: „Ах, Боже!“ и помислих, че тия думи като че ли излязоха от самия ковчег и че г. В. се намира привидно в мъртво състояние. Аз внимателно бдях след туй около един час, дока то се убедих, че наистина той е умрял. Чичото не чул нищо. В стаята, от дето дошъл гласа, не е имало никой. Г-жа Хауфе обясни тоя факт с интензивното й жела ние да знае как е баща й: това позволило на душата й да придружи нервния й флуид до мястото, дето той почиват, и понеже чувствата и мислите й били енергично фиксира ни върху лекаря и неговите способности, това пък причинило, последният да чуе изпуснатото от нея възклицание над ковчега, което се повтори при връщането си в тяло то и аз тогава го чух.

Както ми казаха родителите й, една година преди смъртта на баща й, тя, в началото на магнетичното си състояние, можеше да направи да я чуят приятелите й нощно време, щом си лягаха да спят в същото село, но в други къщи, чрез ясни удари като от умрял човек. Аз я запитах през време на съня й, дали може пак да направи това и на какво разстояние. Тя ми отговори, че може още няколко пъти и че пространството не съществува за духа. Малко време след това, децата и слугите ни заспаха и ние чухме, щом си легнахме, един удар в въздуха над самите ни глави. Шест такива удари бяха чути в продължение на половин минута. Това бе един звук тъп, но ясен и отчетлив. Нашата къща е съвсем уединена и бяхме напълно сигурни, че тия звукове не можеха да се произведат от никой човек при нас или над нас. На другата вечер, когато заспа, макар и да не бях съобщил тоя факт ни кому, тя ме попита, дали не желая да почука пак за нас.

Но понеже тя добави, че това я отслабва, аз отказах. После тя ми каза, че тия удари се на- насят в въздуха от духа, а не от душата, но гласът, чут при ковчега на баща й, се раздал в момента, когато душата й напуснала тялото й едновременно с духа, под влиянието на преживените силни чувства.

Тези явления не ще ни изненадат, ако искаме да си спомним, че умрелите, когато духът е вече излязъл, а душата е още свързана с тялото, притежават способността да се появяват, с своите характерни черти, на далечни свои приятели. Така именно сродникът на един мой приятел, Д-р Сайфер, му се явил в момента на смъртта си и че принц Хохенлое се е явил на Д-р Естерлер, негов колега от Академията. А ето един факт, който ми е съобщен от лица, напълно достойни за доверие. Бащата на г-н Хюбшман от Щутгарт бе в Ботния, а брат му в Щрасбург. Една сутрин, на съмване, децата на Хюбшмана се събудили с викове: „дядо дошъл, дядо дошъл, дядо дошъл“! Хюбшман разгледал на около, но не видял никого. Запитал децата, но те потвърдили по един абсолютен начин, че дядо им дошъл при тях, но къде се е скрил сега, не знаят. Няколко дни след това, г. Хюбшман получил писмо от брата си, който го питал с безпокойство, дали няма някаква известие за баща им, понеже едно скорошно обстоятелство силно го разтревожило. И на истина, в същия ден и час, когато децата извикали горните възклицания, баща им се поминал.

Д-р Бардили, млад и талантлив човек, който бе отишъл в Америка, за да изучи езиците и математика, не беше никак, според свидетелстването на неговите приятели, разположен да вярва в духовните факти. Но веднъж, в последното си писмо преди смърт та си, той съобщил следния факт: „с мен се случи нещо необикновено: приятелят ми Елверт, умрял във Вюртенберг още преди девет години, ми се яви и ми каза: „ти скоро ще умреш“. И, което бе много странно, деня на явяването му бе точно годишния ден, в който той се помина“. Наскоро след като написал това писмо, Д-р Бардили умря съвсем неочаквано.

Г-жа Хауфе ми разказа, че преди малко тя се е видяла седнала на едно столче, в бяла рокля, тогава когато тя в същност лежеше простряна на леглото си. Тя устремила очите си върху видението и поискала да извика, но не могла. Когато правела тия усилия, всичко изчезнало постепенно. Тя каза по този случай, че душата й напуснала тялото й и взе ла една въздушна форма, тогава когато духът й останал в тялото. На 28 май 1827 г., на полунощ, когато бях при нея, тя пак се видя, както по преди, седнала на едно столче, облечена в бели дрехи, каквито тя имаше наистина, но не ги носеше. Тя се опита да извика, но й бе невъзможно нито да говори, нито да се движи и не виждаше нищо друго, освен това, в което втренчени очите й. През време, умът й бил обзет от една мисъл, каквато не е имала до тогава и което изрази по следния начин: „един ден прекаран на небето струва хиляди, прекарани тук, на земята“. Видението се вдигнало и дошло при нея. В момента на допирането му, една електрическа тръпка премина през цялото й тяло, както констатирах аз. Тогава тя изпусна един вик на ужас и ми разказа какво е видяла. Така тя се виждаше и при други случаи. Един път, както съгледах това, минах между нея и видението и после тя ми каза, че когато постъпя така, причинявам й силно вълнение, защото като че ли я отделях насилствено от душата й.

Няма да кажа тук нищо повече за второто виждане, нито за случаите, при които и други лица са забелязвали виденията на ясновидката. Цитирах горните факти като примери на двойното зрение.

(Следва)

Link to comment
Share on other sites

Wsem.Letopis_god.3_070.jpg?fbclid=IwAR2p4M02qhJO_BOaJgVWvhdYxeUMYX9cEQmo0wp3CQFDQQp7Fs_FKwp05jc

Еликсирът

НА ЖИВОТА

Окултен роман от

В. И. Крижановская1).

Глава I.

В един от отдалечените от центъра на Лондон квартали се намираше една стара, но солидна още къща, с широка градина. В третия етаж на къщата, останала от времето на Кромвеля и запазила суровия и пуритански вид на тези епоха, държеше квартира доктор Ралф Морган, кое то се виждаше от медната дъсчица, закована на почернилата дъбова врата.

Тази квартира се състоеше от коридор, трапезария, кабинет и спалня. Всички стаи бяха мобилирани много просто, но удобно, и имаха това неоценимо предимство за наемателя, че прозорци те им бяха откъм двора. Докторът обичаше тишината и зеленината, като предпочиташе по вече далечния път, даже в лошо време, отколкото живота в шумния център, с неговия трясък, суета и печален вид на покривите и стотиците комини.

Беше чудесна нощ през м. август, толкова тиха и топла, че прозорецът в работния кабинет на доктора беше отворен. До голямата писмена маса седеше сам хазяинът на тази квартира и четеше при лампа с зелен абажур една голяма книга с изтъркана подвързия.

Доктор Морган беше млад човек, тридесет годишен. Той би могъл да се счита хубавец, ако страшната слабост и болезнена бледност не бяха го обезобразили. Той беше висок и снажен; гъстите, златисто-кафяви коси и малката брадичка, малко по-тъмна, заграждаха неговото тънко, с класически правилни черти, лице; големите очи, строги и замислени, бяха с неопределен цвят; при спокойствие сиво-сини, и тъмни при най-малкото вълнение. Въобще, погледът му се отличаваше с необикновена подвижност и отразяваше всяко душевно движение.

Обстановката на кабинета показваше, че Ралф беше учен и трудолюбив човек· Обширната библиотека и множеството полици бяха затрупани с книги, списания и слоеве брошури, не само по медицината, но и по всички отрасли на човешкото знание.

Докторът можеше свободно да се рови в книгите и да се предава на занятията си, тъй като почти нямаше пациенти. Средства за съществуване му даваше добре заплащаната служба, коя то заемаше в една голяма психиатрическа болница.

Ралф беше доволен от своето положение, още повече, че неговото слабо здраве го караше да води тих и редовен живот. Но ако той имаше малко работа като доктор, то толкова повече работеше неговият любознателен ум: не напразно той се сблъсък ваше всекидневно с необяснимата проблема — безумието. Постоянното с прикосновение с това зло, което до се га не се поддава на научно изследване, но разяжда здравето на човека, потикна доктора да търси разрешението на тази тайна.

Но напразно той прелистваше съчиненията на практическата наука и преравяше трудовете на мистиците и алхимиците. Нито трудовете на най-учените психиатри, нито тъмните формули на Парацелза не му дадоха ключа на тайната. Навсякъде, като през мъгла, той виждаше нещо неопределено и чувстваше законите, които съществуват, но механизмът им тънеше в мрак, той не беше в състояние да го разсее. Само едно той считаше за доказа но, а именно — че съществува неви- дим ток, астрално излъчване, което поддържа обмяната на веществата между всички живи същества, които имат решително и могъщо влияние върху организмите. Но как действат тези невидими сили и какви закони ги управляват — това беше тайна, и докторът с горчивина се убеждаваше, че даже ония, които считаха себе си за специалисти по тези въпроси, и те, като слепи, безпомощно стоят за сега пред този най-тежък недъг на човечеството—помрачаването на разсъдъка.

Безумието оставаше онази неизвестна и неизследвана област, която неудържимо влечеше към себе си младия доктор, който с цялата си душа се стремеше да облекчи хората.

Понякога, след безплодни усилия за разрешение на загадката, която винаги се изплъзваше из ръцете му, той се гневеше против тези жестоки закони, забулени в тайна и скриващи средствата, които, несъмнено, трябва да съществуват за облекчение на душевните болести.

Колко хора на науката са посветили целия си живот за изучване на тези въпроси, а при това, в областта на душевните болести е направено много малко. Магнетизмът и хипнотизмът, разбира се, са помагали понякога, но, както изглежда, случайно.

И не веднъж Ралф се питаше, защото човешкият живот много често се явява като непрекъсната тежка агония? Скъпоценното, оживяваше човека, дихание изчезва като че ли безследно, а останалото изгнива в земята.

Тъмна е цялата, заради която се раждат и умират милиони същества, които се борят, страдат, стремят се към неизвестна цел и които смъртта, като ураган, помита от лицето на земята, като ненужен прах.

Като остави книгата за хипнотизма, която четеше, докторът стана, отиде до прозореца и, замислен, се залюбува на небето, усеяно със звезди.

Като брилянтов плат се разстилаше небето с млечния път, минаващ в блестяща мъгла. Свят след свят, система след система се редуваха. . . . Безкрайността е пълна с мириади гигантски светове, но при все това, както изглежда, мястото не им достига. Несъмнено, и там, както на земята, смъртта коси човечеството, което, като полска трева, зеленее на пролет, а на есен увяхва и се преобръща в прах, след като изпълни предназначението си. Възможно ли е същото и с човешката душа — една съзнателна и могъща психическа искра? Нима тя е тъй нищожна, че, блестейки като блуждаещо огънче над някое зелено блато, угасва завинаги, без минало и бъдеще?

Случайно погледна той ръката си, която държеше още ножчето за разрязване книги от слонова кост, и трепна. Скоро, може би, тази същата ръка ще стои, вкочаняла, на неговите бездушни гърди . . .

— Пазете се, мой млади другарю, казал му старият професор, негов бивш учител, когато го преглеждал преди няколко седмици. — Вашето сърце не е здраво, а белите ви дробове са повредени. Необходима ви е пълна физическа и умствена почивка, иначе . . .

Рарф тежко си въздъхнал, защото отлично разбрал, какво значи това „иначе“. Като доктор, той съзнаваше, какво предсказват острите болки в гърдите, нередовното сърцебиене, което го задавяше, слабостта и сухата кашлица, която изкарваше капки кръв на устните му.

Той затръшна прозореца, седна пак в креслото си и затвори очите си. Обхвана го внезапен страх от смъртта.

Лесно беше на професора да каже: „Пазете ce! Почивайте си умствено!“ Подобна почивка може да се предписва само на онези, които не мислят и са погълнати от житейската суета; но за онзи, мисълта на когото работи, чийто ум търси истината, постоянно натъквайки се на съмнения и предположения, подобна почивка е невъзможна.

И що е това смъртта, леденото и унищожаваше дихание на която дебне човека на всяка стъпка, която му отнима любимите същества, обстановката, с която е свикнал, придобитите знания и го хвърля в неизвестното небитие? Живите почитат паметта на покойния с паметници или с молитви, а той сам знае ли това? Чувства ли той, страда ли и продължава ли да обича останалите живи? Много странни факти говорят за съществуването „отвъд смъртта“, но нищо не го доказва научно. Явленията не се извикват произволно, а се подчиняват на неизвестни закони, толкова тъмни и непонятни, колкото е и светът който те управляват.

Ралф изтри потното си чело, след това притисна ръката си до болезнено тупащото си сърце. Колко пъти още той мъчително се бореше с ужасното съмнение: „съм или не съм?“

Не веднъж се питаше той, защо онези, които по-рано са заминали от този свят, не се явяват, ако това е възможно, да просвещават тези, които обичат?

Преди няколко години се помина майка му, която той боготвореше. Тя също живееше и дишаше за него, а при това, оставаше глуха на неговия отчаян зов и с нищо не доказваше, преживяла ли е смъртта и обичали го, както по-рано.

Острата болка в гърдите и избухването на задушаващата кашлица му дадоха да разбере болезнено, доколко той сам,е близко до страшната тайна, на речена смърт.

Мъката и страхът пред близкото небитие още по силно свиха сърцето му. Нима няма никакво средство да се продължи живота и да се спре разрушението на тялото? Изведнъж той си спомни, че е чел в една книга по окултизма, че съществува един жизнен еликсир, тайната за който била изгубена, но ал- химиците напразно са я търсели в вътрешностите или кръвта на момичетата, децата и животните, в растения та и в атмосферата. А при това магическите книги говорят за този еликсир като за един несъмнен факт.

О ако би могло да се намери той! А той несъмнено съществува, такъв жизнен флуид, такава могъща сила, която работи в органическите тела и в всяко живо същество. Това неуловимо дихание на живота трябва да е навсякъде, както в първичните, така и в най сложните организми.

Един силен и рязък звън прекъсна бурните мисли на доктора. Той се изправи и почна да се ослушва. Навярно, старият Патрик, неговият единствен слуга, спеше като убит, тъй като в коридора беше тихо. След минута, звънът се повтори и Ралф стана. Навярно, някой от квартала заболял и изпратили за него; това, макар и рядко, се случваше. Тъй като Патрик не даваше признак за присъствието си, то младият човек отвори сам вратата.

На стълбата стоеше един висок мъж, загърнат в тъмен плащ, с широкопола мека шапка на главата си. В ръцете си държеше едно сандъче, украсено със сребро·

— С доктора Морган ли имам честта да говоря, попита непознатият с дълбок и звучен глас.

— Да, аз съм, на ваше разположение съм.·

— В такъв случай, позволете ми да вляза. Трябва да поговоря с вас по една много важна работа, която извънредно много ви интересува.

Непознатият тури плаща и шапката си на стола и влезе след Ралфа в неговия кабинет. Двамата седнаха и настана доста продължително мълчание. Ралф с любопитство разглеждаше своя гост.

Той бе човек на тридесет и пет или четиридесет години; макар да изглеждаше силен и здрав, но в тази минута той беше много бледен и навярно уморен. Въпреки това, нито една бръчка нямаше на неговото широко чело, нито един бял косъм не светеше в гъстите му и черни, като враново крило, коси. Лицето и изразя ваше най-чист гръцки тип и можеше да служи като модел за статуята на Фидия.

Непознатият замислено гледаше книгите, затрупали работната маса и след това вдигна към Ралфа своите големи, черни, кадифени очи.

— Вие търсите еликсира на живота и бихте искали да го притежавате?

— Кой сте вие, който знаете моите мисли — промълви Ралф, скачайки от креслото·

Тайнственият посетител се усмихна.

— Седнете и не бойте се от нищо — каза той.

— Аз съвсем не съм дяволът, както вие, без съмнение, предполагате; аз съм такъв човек. какъвто сте и вие. Между нас разликата е само тази, че вие искате да живеете, а аз искам да умра. Вие сте живели твърде малко, а аз твърде много, и искам да се върна в пространството. Аз се явих тука да ви предложа. Да се заменим. Вие разполагате със смъртта, а аз — с живота. И тъй, дайте ми малко от вашата кръв, и аз ще ви дам капка от еликсира. Съгласни ли сте?

Докторът гледаше вече с тревога на непознатия. Очевидно, пред него се намираше един болен от неговата специалност. Но още не успял да съобрази, какво да направи в този случай, когато изведнъж странният посетител се разсмя тъй високо и откровено, че докторът се почувства много неловко.

— Успокоете се, мой млади приятелю. Аз съм напълно здрав с ума си. Колкото и да ви се струва невероятно това, което ви казах, но то е неопровержима истина. Аз действително притежавам еликсира на живота. А сега да поговорим сериозно.

Отдавна вече аз търся един човек, комуто бих могъл да предам моето знание и тайната на моя живот, но напразно бяха всички мои търсения. Един случай обърна вниманието ми върху вас. Аз изследвах и изучих вашия живот, вашия характер, вашите стремления; аз зная вашите съмнения и тази жажда за знания, която ви мъчи. От всичко това аз разбрах, че вие сте по-достоен от всеки другиго. Да получите моето наследство. Отговорете ми откровено искате ли да живеете вечно?

Младият доктор пламна и се из прави.

— Разбира се, искам, само че аз се съмнявам, дали бихте могли да ми дадете вие това, което обещавате. Каква слава бихте си спечелили, ако действително притежавахте средството да задържате хората на земята!

— Но защо мислите, че, като владея тайната за дълъг живот, аз бих пожелал да се възползвам от нея, за да се прекрати действието на мъдрия и полезен закон и бих обременил планетата с милиони ненужни хора? Пък и благодетелите на човечеството са много редки и много е съмнително, дали биха пожелали те да се възползват от моето средство.

А сега ето моите условия: аз искам да ми дадете малко от вашата кръв, пропита вече от флуида на разлагането; тъй като вие сам сте доктор и знаете, че сте осъдени на смърт: състоянието на сърцето ви и на дробовете ви не допуща никакво изцеряване с обикновени средства. В замяна на тази кръв, която ще ми помогне да умра, аз ще ви дам еликсира на живота. Една капка в доста голямо шишенце ще бъде напълно достатъчна да ви излекува и да ви даде quasi — вечен живот. До останалия еликсир никога не се допирайте. Пазете се и никому не откривайте вашата тайна, а също така и не се увличайте от желанието да населявате земята с безсмъртни хора. Изкушението ще бъде много голямо, но ваш дълг е да му се противите. — Още една дума: щом ви дам жизнения еликсир, аз ще ви за вещая и моето знание, състоя ние и името си. Сега реша вайте: искате ли да бъдете мой наследник? Давам ви десет минути да си помислите·

Ралф беше душевно угнетен.

Вихрени мисли се завъртяха в мозъка му и му причиняваха остра болка, а силното вълнение го задушваше. Изведнъж той срещна умния и енергичен поглед на непознатия и веднага спокойствието и решителността му се въз върнаха·

— Съгласен съм: разполагайте с мене — каза той, като стана и протегна ръка на своя странен посетител.

Този последният я стисна и стана.

— Щом е така, вие трябва веднага да тръгнете с мене.

— За дълго ли?

— Това ще зависи от обстоятелствата. Вероятно, за няколко недели.

— В такъв случай ще ви помоля да ми дадете четвърт час на разположение, за да се приготвя и съобщя на слугата си, че аз заминавам по работата за наследството ми.

— Добре, аз ще ви почакам на стълбата.

Ралф за една минута тури в ръчната си чанта малко долни дрехи и един костюм. След това разбуди Палрика, направи някои необходими разпореждания и му даде пари за разноски. Скривайки в джоба си портретчето на покойната си майка, той излезе при не познатия.

Те мълчаливо се спуснаха по стълбата, седнаха в файтона, който ги чакаше, и се отправиха на гарата, дето и се настаниха в трена, който замина ваше за Дувър.

Непознатия зае отделно купе и когато тренът тръгна, той предложи на Ралфа да вечерят; но силно възбуденият млад човек не чувстваше никакъв апетит. Обаче, неговият спътник тъй весело се шегуваше, разтваряйки кошницата с най-скъпите деликатеси, донесена от неговия низък и дебел слуга, че докторът се успокои, похапна си, пи от чудесното вино и даже се осмели, най-после, да попита къде отиват.·

— На континента, а по-после сам ще видите, — с тънка усмивка отговори непознатият.

Пътуването продължи няколко деня. Те не се спираха никъде повече, от колкото бе необходимо да чакат параход или трен. Но пътуването беше наредено с такива удобства, че въпреки болезненото си състояние, Ралф не чувстваше никаква умора.

Сега той знаеше, че отиват в Швейцария, в кантона Валис.·

Като пристигнаха там, те спряха в едно усамотено село при подножието на Монте-Роза и тайнственият спътник му съобщи, че утре те ще се изкачат на планината.

Ралф се учуди много, но не каза нищо. Веднъж решил да се впусне в това приключение, трябваше да го изкара до край.

На следния ден, като облякоха. Подходящи за случая костюми и се въоръжиха с алпийски тояги, двамата пътници тръгнаха на път.

Когато се изкачиха на първите височини и въздухът захладя, непознатият забележи усмихнато:

— Ще трябва да нощуваме на ледниците; не се ли боите да не замръзнете, мой млади приятелю?

Ралф подигна раменете си.

— Надявам се, че ще понеса студа, колкото всеки друг. Най-после, веднъж разлагането на моето тяло е започнало, не е ли все едно, кога ще се свърши то, малко по рано или малко по-късно? Освен това, ако вие не сте пациент от моята специалност и на вас действително ви трябва моя живот, то вие не ще позволите да умра.

— Вашето мъжество и стоицизъм ми харесват Вие имате право: аз треперя над вашия живот и, за да ви избавя от излишна умора, предлагам ви тази кутийка с пастилки. Смучете бонбоните по пътя, и вие не ще чувствате нито студ, нито умора.

Като видя, че младият човек се колебае, той добави с лека ирония:

— Вземете смело: в тези бонбони не се съдържа още жизненият еликсир; това е просто едно наркотическо средство, което ще ви даде сили.

Те продължиха пътя по-нататък. Въпреки, че пътят ставаше все по-труден и по труден и че те достигнаха вече снежната линия, непознатият, както изглеждаше, не чувстваше никаква умора; даже Ралф се учудваше на силите си и на онази укрепваща топлина, която минаваше по жилите му.

Нощта прекараха в една празна хижа; но току-що съмна, те отново се впуснаха на път.

Колко време вървяха те, Ралф не можеше да определи. Те се промъкваха през ледниците, минаваха покрай пропасти и се катереха на почти отвесни височини. Очевидно беше, че те се бяха отклонили от обикновения път на туристите и се задълбочиха в неизследваната още част от снежната пустиня.

Непознатият вървеше уверено, което доказваше, че той добре знае пътя. Като прехвърлиха една островръха височина, те неочаквано излязоха на една неголяма, гола каменна площадка, от едната страна на която се спускаха в дълбока теснина правилни стъпала, като че нарочно изсечени от човешка ръка.

В края на този опасен спусък те се озоваха в един ледник и по-нататък, след четвърт час вървеж, стигнаха до входа на една голяма пещера, осветена с ясно синкава светлина.

Със смесено чувство на любопитство и тревога влезе Ралф след своя водач в пещерата и крайно се зачуди, когато, зад една голяма буца лед, видя една врата или, по-скоро, една каменна плоча. Тази плоча безшумно се завъртя на невидими пружини, когато непознатият натисна една едва забележима светла точка, скрита в една от пукнатините.

Сега те се намериха в един тесен, изсечен в скалата коридор, щом непознатият завъртя едно копче, поставено в стената, коридорът силно се освети от електрическа светлнна.

— Вие имате тук електричество? — промълви Ралф не вярвайки на собствените си очи.

— Боже мой! Защо и ние да не се ползваме от изобретенията на съвременната индустрия, та да си наредим комфортно тази главна квартира на „жизнения еликсир“, тъй като ние се намираме именно в мястото на това скъпоценно вещество и на неговите адепти — с весела усмивка отговори тайнственият водач на Ралфа.

В края на коридора се показа една спирална стълба, която на върха свършваше с площадка, дето излизаха няколко врати.

Непознатият отвори една от тях и двамата се намериха на стъпалото на една широка скала в вид на тераса. Оттук се откриваше чудна гледка, и Ралф извика неволно от възторг·

От тази страшна височина, също като на грамадна картина, се откри вълшебен пейзаж. Скалите, снежните равнини и дълбоките теснини изглеждаха като че потънали в яркочервената мъгла на залязващите лъчи на слънцето; дълбоко долу, в долините, като гигантски изумруди, се зеленееха полята и ливадите. Въздухът, макар и студен, беше чист и съживяващ. На Ралфа се стори, че никога дотогава той не се е чувствал толкова добре, колкото тука; че никога още земята не му се е показвала тъй прекрасна, и животът тъй желан, както в тази минута.

Непознатият скръсти ръце на гърдите си и с тъжно замислен поглед се любуваше на тази чудна картина. След една минута той мина с ръка по челото си, като че ли искаше да се освободи от досадни мисли, и каза, обръщайки се към Ралфа:

— Да вървиме! Време е да се подкрепим с храна, а после да поговорим по въпроса.

Те се върнаха назад. След като показа на доктора устройството на изхода, непознатият отвори противоположната врата и въведе спътника си в една кръгла зала, от средна големина. Тук гореше силен огън в огнището и се разнасяше приятна топлина.

Ралф оглеждаше наоколо с любопитство. Стените бяха изцяло покрити с дебела източна материя с тъмен цвят; тежък килим покри ваше целия под.

На едната стена стоеше нещо като бюфет или шкаф с гравирани врати. Срещу него, на другата стена, стоеше голяма работна маса, затрупана с книги и хартии. В стаята имаше и няколко стола от старовремска форма, изработени със злато и слонова кост. Всред стаята приготвена маса с два прибора и грамаден златен свещник.

Непознатият тури сандъчето на стола и запали свещите. След това той извади от бюфета няколко бутилки вино, голяма баница, плодове и покани гостенина да седне до масата.

Необикновената разходка възбуди апетита на Ралфа· Когато и двамата се навечеряха, непознатият приближи креслото си до огнището и предложи на гостенина да последва примера му.

— Настана минутата да обсъдим сериозно и подробно работата, която ни доведе тука. Преди няколко века аз седях на същото кресло, на което вие седите сега и също така с тревога и вълнение слушах разказа за живота на моя предшественик, който владееше великата тайна, която искам да поверя на вас. Сега слушайте историята на моето минало, както и аз някога слушах животописа на оногова, който ме до веде тука.

„Моето официално име е Нарайяна Супрамати, индуски принц. Това име и всички документи, които го потвържда- ват, както и всички предимства, свързани с него, получих от оногова, който ми завеща жизнения еликсир. Истинското ми име е Архезилай.

Аз съм се родил в Александрия, във времето на Птоломея Лага, на когото остана Египет след смъртта на Александра Велики. Баща ми, Клоний, служеше в войската под началството на Лагида и свърза съдбата си с него. Като стана господар на Египет, Птоломей щедро награди баща ми и му даде висока длъжност в двореца си. Аз растях в разкош, и понеже бях единствено дете, родителите страшно ме галеха и аз водех празен живот, отдавайки се само на удоволствия.

На двадесет години аз изгубих баща си. Лишен от последния контрол, аз вършех такива безумия и водех толкова нередовен живот, че в пет години прахосах състоянието си и една прекрасна сутрин се събудих болен и беден. Разпуснатият ми живот еднакво изтощи и тялото ми, и кесията ми.

Настана време на тежки изпитания. Всички приятели, които се трупаха на моите пирове, всички жени, които си оспорваха една на друга моето разположение, и даже паразитите, които се хранеха от моите благодеяния — всички ме напуснаха. Аз останах сам, без счупена пара в джоба и, разбира се, бих умрял от сиромашия и болест, ако не ме бе прибрал един беден човек, бивш войник, който бе служил под началството на моя баща.

Той почна да се грижи за мене. Когато аз се поправих дотолкова, че можех да ходя, ние напуснахме Александрия и заминахме за едно малко имение, останало наследство на Мериона — тъй се казваше моя покровител. Там ни чакаше ново разочарование. Парчето земя, разположено на границата на пустинята, едва можеше да ни изхрани, а къщата не беше повече от една полуразвалена колибка. Обаче, Мерион за нищо не искаше да се върне в Александрия. Той беше мълчалив човек, мизантроп, който странеше от хората. Както и аз, той беше много огорчен и доста изпитал човешката неблагодарност и вероломство.

Аз не се противопоставих, когато той избра за жилище съседната пещера, и почнах да му помагам в работата, която оскъдно ни прехранваше. Свежият въздух и трудът ми възвърнаха здравето и в продължение на известно време аз се забравих в новия живот. Аз мислех също за свое то минало и строго се осъждах за своето непростително безумие, което ме доведе до мизерия и просия. Все пак, докато беше жив моя старец — покровител аз търпеливо понасях този живот. И бях привикнал вече на труд. Когато, вечер, ние се разговаряхме, седейки пред пещерата, и старият войник ми разказваше за войните на Александра и за хиляди любопитни случаи от своите походи в Индия и Персия, аз забравях своята мизерия и живеех с това славно минало·

След четири години Мерион умря, и аз останах сам. Малко по малко самотията почна да ми дотяга, а после ми стана съвсем непоносима. Аз почнах да мисля за миналия си живот, за разкоша и комфорта, с които бях окръжен, за изящното и просветено общество, и почувствах, че нещо неудържимо ме влече към този неблагодарен свят, отдето бях изгонен завинаги. Горчиво отчаяние ме обхвана. От ден на ден животът ми ставаше все по-ненавистен, а желанието ми да се върна в светския живот — все по-силно. А при туй, това ми желание беше неосъществимо, понеже аз нямах нищо, освен пещерата, обърната от Мериона в бедно убежище, а с онази парцалива риза на гърба ми биха ме изгонили като просяк от прага на всички дворци, дето живееха моите бивши александрийски приятели. Но да се върна в столицата, за да търся там работа, за това не можеше и да се мисли, тъй като не знаех нищо и не можех да си изкарвам хляба.

Мина повече от година в тази тежка вътрешна борба. Отчаянието ми достигна до апогея си; аз почувствах пълно отвращение от живота и вече замислях да туря край на това нещастно съществуване

Веднъж през нощта аз лежах пред входа на пещерата, предаден на мрачните си мисли и ненадейно дочух приближаващи се стъпки. Отначало помислих, че това е младият овчар, който по някога ми донасяше по нещо от съседното село; но когато един непознат глас ме извика по име, с учудване скочих на крака.

Пред мене стоеше един висок човек, завит в тъмен плащ, с изразително и енергично лице.

— Ти искаш да умреш Архезилай, за да се избавиш от нещастния живот, който влачиш в тази пустиня? — каза той с звучен глас, устремявайки пламенния си поглед на мене. Макар и да си заслужил съдбата си, защото си сам виновен за нещастието си, но аз те съжалих. Ако искаш, аз ще те взема с себе си и ще те заведа на такова място, дето ще бъдеш осигурен против бедността и ще живееш колкото искаш.·

От всички тези думи, аз разбрах само това, че ми предлагат да оставя тази ужасна пустиня, дето гниех жив. Аз скочих.

— Кой си ти, великодушни чужденецо, дошъл тук да ме освободиш от моята мизерия? — попитах аз с треперлив глас. — Разбира се, аз с радост ще тръгна след тебе, за щото се съсипах тука и не мога да водя това жалко съществува не в пустинята. Но как ще тръгна аз след тебе в тези дрипи, с боси крака и невчесана брада?

— Кой съм аз, това ще узнаеш, когато му дойде времето, а за останалото не се грижи, отговори непознатият.

Той извади под плаща си един пакет, който ми подаде, и една кошница, която остави на земята.

— В този пакет ще намериш дрехи и ножици, да си острижеш косата и брадата. Иди, измий се на извора и върни се по скоро!

Не настоях да ми се повтори. Грабнах пакета и се спуснах към извора, измих се и си подстригах косите и брадата. След това облякох лилавите дрехи, кожените обуща и се огледах в огледалото, което беше също там, с един тъмен плащ, мека шапка и шишенце с ароматично масло.

Много доволен от външността си, която ми напомняше миналите времена, аз се върнах при непознатия, който седеше при вратата на един голям камък и развързваше кошницата, от дето извади гърне с вино и студено месо·

Непознатият ме изгледа от глава до пети и каза усмихнато;

— Сега ти пак приличаш на човек, и аз виждам, че ти нямаш нищо против да напуснеш по-скоро тия места.

— О, аз бих искал да бъда вече далеч оттук! — отговорих аз, дишайки с целите си дробове.

— Има време, с особен израз каза моят покровител. Да закусим и пийнем, а после — на път.

Аз изядох с удоволствие едно вкусно парче дивеч и изпих една чаша старо вино. После ние тръгнах ме на път. На известно разстояние от пещерата ни чакаха два великолепни коня, който държеше един дребен и гърбав слуга, като този, който ни придружаваше.

Ние стигнахме в Александрия. Макар кесията ми в джоба и да бе пълна, но покровителят ми не позволи да се видя с никого от приятелите ми. Същата вечер ние се качихме на един кораб и отплувахме за Европа.

Ще замълча подробностите на нашето пътуване; достатъчно е, ако кажа, че моят спътник ме доведе именно тук, на това място. От площадката на скалата аз видях същия този пейзаж, на който се любувахте и вие и който почти не се е изменил от онова време. После ние влязохме в тази съща та стая, дето сега седим. Тука също почти нищо не се е изменило. Тези същите драпировки, които като че ли са направени от неразрушима тъкан, покриваха стените, същите столове. За промените и поправките, които аз съм направил, не струва и да се говори.

Седейки, както ние сега, слушах аз разказа за живота на моя спътник, както сега вие слушате моя, а след това той ми показа всичко, което аз сега ще ви покажа.

Нарайяна стана и заедно с Ралф отиде до шкафа и го дръпна- Зад него в стената имаше вградена чугунена подставка, в средата на която беше изработена от скъпоценни камъни една кабалистическа фигура. Като обясни на доктора как се туря в действие пружината, Нарайяна отвори рамката, зад която се показа широк шкаф, препълнен със сандъчета и чекмедже та от най различна големина. По средата имаше нещо като металическа възглавница, върху която стоеше тъмно сандъче, към капака на което като че ли бе израсло едно пламъче.

Нарайяна взе това сандъче, пренесе го на масата и го отвори. Вътре то бе ще от такъв светло - син плат, какъвто цвят Ралф никога не бе виждал. На този необикновено нежен тон имаше две кристални стъкленички със златни тапи, златна лъжичка, колкото орехова черупка и кръгло чекмедженце, направено като че ли от слонова кост.

С голямо любопитство и суеверен страх гледаше младият доктор на съдържанието на сандъчето и на тези стъкленички, съдържащи една от най-великите тайни.

— Тук, каза Нарайяна — се намира еликсирът на живота. Кой го е открил? Кой извлякъл от космическия хаос това страшно вещество? Аз не зная. Този, който ме посвети, каза, че получил тази тайна по същия начин, както и аз ви я предавам. При това, аз ще ви разкажа, какво се говори за това, без да гарантирам за неговата достоверност, тъй като тук всичко е тайна, и даже всички свойства на еликсира още не са изследвани, защото се страхуват да бъркат тази опасна субстанция. Казват, че това е един газ, който има свойството да поддържа равновесието между стихиите, а така също и да ги разделя. Но по силата на някакъв неизвестен закон, това същото вещество, вкарано в организма, му дава способността да се противопоставя на разрушението. Друго предание гласи, че в центъра на земята, под охраната на четирима стражи, извира като огнена вода тази същата субстанция и че един профан, попаднал случайно в ония дълбочини, откраднал малко от тайнствената течност. Как сполучил това? Ползвал ли се е той с някакви химически похвати, за да образува този течен огън, с който са пълни тези стъкленички и този прах в кутията? Това е неизвестно. Аз мога само да ви кажа, как трябва да се употребяват тези ингредиенти.

Нарайяна отвори сандъчето с белия прашец и продължаваше да обяснява, като сочеше златната лъжичка:

— Ако вземете от шишенцата една лъжичка от течния огън и прах, колкото главичката на една игличка, и ги смесите, и двете вещества, щом се допрат до въздуха, ще се превърнат в безцветна и прозрачна, като вода, течност, която стига па даде безсмъртие на няколко стотин хора. Вие нямате нужда да си приготвяте всичко това сам, тъй като течността, приготвена от един от моите предшественици, ще стигне за вас и за цяла серия ваши наследници. Тази течност ще ви предам после. Сега този прах съдържа в себе си същността на четирите ви дими стихии: въздуха, огъня, водата и земята. От момента, когато стане съединението им с еликсира на живота, стихиите престават да влияят на този, чието тяло е пропито с тази течност. Нито водата, нито огъня, нито бурята ще бъдат в състояние да ви повредят. Вашето тяло ще стане неразрушимо. Но да живее много дълго е също така неудобно и, както виждате, и аз дойдох в края на краищата да желая да умра. И тъй, кажете ми, иска те ли да получите от мене този еликсир на живота, който вие тъй жадувах те, и да приемете всички задължения, свързани с този тайнствен дар?

Ралф стисна главата си с ръце.

— Всичко, което говорите, е толкова странно, че моят мозък не е способен тъй скоро да се ориентира — промълви той.

— Успокойте се! Аз разбирам вашето вълнение, тъй като сам някога го преживях. Впрочем, аз съм длъжен да добавя още няколко необходими подробности, за да можете да си обясните добрите и лоши страни на оня живот, който брои векове, както вие броите годините. Най първо, да поговорим за физическата страна: вие никога няма да боледувате; нито умората, нито студът, нито огънят ще имат върху вас некакво влияние. Вие ще спите, както сте навикнали, добре; но също така вие леко ще минавате и без спане. Вие ще можете да чувствате глад или, по-вярно, ще чувствате приятен апетит, но в краен случай вие ще можете дълго да проживеете съвсем и без храна. Тайнственият еликсир дава неизвестни сили не само на тялото, но и на душата. Вие ще станете ясновидец, ще виждате и чувате онова, което е недостъпно на другите смъртни и само с едно допиране ще лекувате различни болести. Най после вие няма да се боите нито от отрова, нито от куршум, нито от пожар, ни то ще ви вредят последствията от излишествата. С една реч, вашето тяло става неразрушимо, но от тази плът ска тъмница е много мъчно да се освободи душата. Сега минавам на социалното положение.

Нарайяна взе донесеното от него сандъче и извади оттам една връзка книги.

— Ето документите, които доказват законността на името и владенията на принц Нарайяна Супрамати. А това е моето завещание, засвидетелствано у английския консул в Калкута, с което аз завещавам на по-малкия си брат, носещ същото име, като мене, Нарайяна Супрамати, всичките мои имения, списъка на които е приложен тук, а също така й сто милиона, намиращи се в всички банки на Стария и Новия свят. Впрочем, всичко това са само отпадъци от онова безгранично богатство, с което разполага притежателят на еликсира на живота. Погледнете тези сандъчета.

Нарайяна отиде пак към шкафа и отвори няколко сандъчета.

— Всичките са пълни с брилянти, бисери, рубини, изумруди и други скъпоценни камъни, всеки от които представлява цяло състояние. А тук — той натисна едно копче и се отвори друго отделение, широко и кръгло като кладенец — тук има цели отливъци чисто злато. Колко е дълбок този златоносен кладенец, не зная положително. Може би, той отива до подножието на планината. Във всеки случай, тази съкровищница е неизчерпаема и позволява да се живее царски. Сега да минем на обратната страна на медала.

След като се задоволи от всички блага, които дава безграничното богатство, като удовлетвори самолюбието си с отмъщението и. низостта на хората, които пълзят пред златото и, най-после, като вкуси от порока и любовта в всичките им видове, човек изпада в една ужасна болест, която съпровожда скъпоценния дар на безсмъртието: тая болест е пресищането. Него обхваща непреодолимо желание да избяга от този шум, от всички увеселения и светска празнота и да се скрие от човешката лъжливост и жадност. Всичко видела и всичко изпитала, душата се уморява в това неуморимо тяло. Тя почва да чувства настойчиво потребността от, усамотение, тишина и бива обхваната от болезнена жажда за свобода. Но за да разбере човек това, трябва сам да го изпита. Когато у мене се явяваха такива моменти на отчаяние, горчивина и нравствено - духовна умора, аз избягвах в един от затънтените си замъци или в усамотеното убежище в Хималаите.

Там, съвсем сам, с изключение на най-необходимите ми слуги, аз търсех забрава и утешение в работа и спане. Но и сънят — този приятел и утешител на бедните и нещастните — не можеше вече да ме успокои и да заглуши тягостната дисхармония между болната душа и вечно здравото тяло. Трудът още беше най-доброто средство и аз жадно търсех истината под всички форми. Но тя мъчно се намира, въпреки странната и тайнствена сила, с която аз бях пропит. Аз изучвах особено това дяволско вещество, пълно с изкушения, както чашата с упоително вино, горчивината на което чувства само онзи, който я изпил до дъното. И ето, въпреки всички мои изследвания, аз все пак нищо не зная. Аз прерових всичките книги по магията и херметическата наука, но всичко бе напразно. Алхимиците напразно са търсили еликсира на живота, а аз, имайки го в ръцете си, не можах никак да го анализирам. Случваха ми се такива мрачни моменти, когато аз хлопах на вратите на ада и извиквах неговите обитатели. Жаждата за живот и наслади ги привличаше; те се явяваха и се молеха да им дам поне една капка от тази течност, за да могат да приемат телесна обвивка.

— И вие давахте ли на тези нечисти същества? — промълви Ралф, на когото главата се виеше от всичко чуто.

Нарайяна поклати отрицателно глава.

— Как можахте да помислите това? Не, аз оставах неумолим, тъй като всякога се страхувах да не се докосна невнимателно до неизвестните и ужасни закони. Но аз извиквах не само нечистите същества; извиквах също и чисти, почти божествени духове. Лъчезарни, те смътно ми се явяваха и говореха за вярата и молитвата, а пък аз … аз се бях отучил да се моля! И какво можех аз да прося от Божеството? Аз бях безсмъртен и никаква опасност или болест не ме плашеха; аз се наслаждавах от неизчерпаемо богатство, а вековете, като броня, облякоха душата ми с равнодушие. Само пресищането ме измъчваше. Аз се криех в най-глухите си замъци, само за да се възбуди пак у мен вкуса да живея между хората.

— Нима е толкова мъчно да се живее без скръб и разочарования, не чувствайки под краката си бездната на небитието? — промълви докторът.

Нарайяна се засмя сухо и звучно.

— Вие още не сте разбрали всичкия трагикомизъм на положението. Еликсирът на живота запазва целостта на тялото и развива скритите способности на душата, но той не прави неуязвимо това, което живее и мисли в нас. Под обвивката, създадена от изключителните обстоятелства, трепти душата, която понякога се събужда много болезнено. Не много отдавна аз изпитах любов, — такава любов, за каквато не считах себе си способен и която поглъща цялото същество на човека. И ето, жената, която боготворях и за която исках да се оженя, се простуди и заболя. Болестта ми се виждаше не опасна, но изведнъж положението на болната се влоши и след няколко часа любимата ми жена умря на моите ръце. Разберете добре: тя умря, а в ръцете ми беше еликсирът на живота!...

В тези думи звучеше такава ярост и отчаяние, че Ралф трепна и в същото време се попита, защо Нарайяна не се възползвал от това могъщо средство, което било в ръцете му.

А Нарайяна схвана неговата мисъл и каза с горчива усмивка:

— Затуй, защото, въпреки всичко, аз си оставах все човек и роб на съдбата. Аз нямах време да си доставя от течността, толкова скъпа за мене в това време, защото по принцип никога не носех това опасно вещество. О, тогава аз бях като умопобъркан и жадувах да умра. Може би, аз не трябваше да ви разказвам всичко това, но считам за свой дълг да разкрия пред вас всичките добри и лоши страни на това, което ви предлагам.

Настана доста дълго мълчание. Бледен, с трескав поглед, Ралф гледаше мълчаливо ту на събраните съкровища, ту на ужасната течност.

— Постарайте се да се успокоите и обмислете всичко свободно. Аз не искам отговор веднага. Вие имате пълно право да искате да ви се даде време, зряло да обмислите и претеглите всичко за и против моето предложение.

Той стана, тури всичко на мястото и затвори шкафа. След това, обръщайки се към Ралфа, каза:

— Да вървим! За развлечение, аз ще ви покажа залата на прадедите, т. е. мястото, дето си почиват моите предшественици.

Нарайяна дръпна драпировката и отвори вратата.

Те отново се намериха в един тесен коридор, изсечен в скалата. Като направиха около двадесет крачки, те завиха на дясно и докторът с неизказано учудване видя, че продължението на галерията беше пробито в леда. В тази ледена галерия тук - таме стояха високи триножници, също от лед, на които гореше някакво вещество с ослепителна светлина, но, очевидно, не изпущаше никаква топлина.

От синкавите и прозрачни, като кристал, стени вееше ледена хладина, и Ралф вървеше след своя странен водач, обхванат от неприятно треперене.

След няколко минути ходене те влязоха в една обширна пещера, осветена както и галерията, и с вълшебен, фантастичен вид.

Вниманието на Ралфа бе тутакси привлечено от цял ред саркофази, артистично изсечени от лед и от които малко бяха заети с трупове.

С треперещо сърце Ралф започна да разглежда телата на тези хора, живели вън от обикновените закони на природата, в числото на които той би могъл, ако би пожелал, да прибави и себе си.

Всичките те бяха красиви мъже в разцвета на възрастта си и, както изглеждаше, мирно спяха в своите ледени гробници; всички бяха еднакво облечени, в дълги и широки бели туники, а на главите им имаше венци от бели, фосфоресциращи цветове, пресни като че ли току-що откъснати.

Нарайяна се приближи до един от почиващите в мирен сън и устреми в него мрачен и замислен поглед. След това, обръщайки се към док тора, той показа на един празен саркофаг и каза с един непредаваем израз:

— Моето място е тук, наред с този, който ме посвети, а там, по-нататък, е вашето, когато вие пожелаете да турите край на дългото си странстване в живота.

Ралф мъчително го погледна.

— В края на краищата, вие все пак не сте безсмъртен и вашето тяло е разрушимо, тъй като вие можете да умрете, — забележи той.

Нарайяна се усмихна.

— Да, аз мога да умра, ако съумея да схвана същинския момент, който е благоприятен за моето разлагане. Трябва да ви кажа, че след известна пауза време става отслабване на астралното тяло. Изтърква се не плътското тяло, а връзките, които свързват душата с нейната материална обвивка. Погледнете на тези тела, които лежат като живи. Нито времето, нито гниенето са ги докоснали. Те са неразруши ми. Отлетяла е само безсмъртната гостенка — божествената, психическата искра. Разберете ме добре: ако схвана този момент и втори път взема жизнения еликсир, смесен с чужд жизнен сок, вече почнал да се разлага, аз ще изгоря връзките, които свързват Душата ми. У вас, Морган, вече става тайнственият процес за отделяне астрала от материалната обвивка. Силите вече са се разделили на два лагера: едните — за да се издигнат, а другите — да потънат във великата лаборатория, за да се преработят там химически и да послужат за нови съединения. Всичко, което се състои от въздух и желязо, се издига, а онова, което се състои от вода и земя, се разлага. И тъй, ако вкарат тази борба във връзките, които ме свързват с тялото, то тия връзки ще се разкъсат и аз ще бъда свободен.

— И аз ли също тъй, в случай на нужда, ще мога да се възползвам от това средство, за да се освободя?

— Без съмнение, ако вие съумее те да схванете сгодния момент, но само не по-рано от няколко векове. Впрочем, не мислете, че е лесно да се умре, след като си проживял тъй дълго. И все пак, какво щеше да стане с човека, ако той нямаше тази надежда, да се освободи най-после. Пазете добре тази тайнствена течност; ако вие я изгубите или ви я откраднат, ще изгубите възможността да умрете. А сега да се върнем назад.

Минавайки по ледения коридор, Ралф пак почувства как минаваха тръпки по тялото му. Той измръзна до костите и страшна слабост скова членовете му. Той предположи, че това е от умората и вълнението му през последните дни·

Като се върнаха в кръглата зала, той изпи чаша вино и почувства, като че това го подкрепи. След това поиска разрешение от Нарайяна да си отпочине малко, понеже чувстваше такава умора, че беше неспособен да мисли и вземе некакво решение.

Нарайяна веднага заведе госта си в една малка стая, също така изсечена в скалата и разкошно мебилирана. В огнището пламтеше силен огън и пръскаше приятна топлина, но Ралф продължаваше да трепери. Даже, без да се съблича, той се тръшна на канапето, зави се с дебел вълнен юрган и скоро заспа тежък, трескав сън.

Когато Ралф се събуди, той се чувстваше много зле. Силна температура се сменяваше с ледените тръпки, членовете му бяха натежали, а гърдите му като че ли се пронизваха от нажежени острия. Като доктор, Ралф веднага разбра, че се простудил в ледниците и че се явило опасно възпаление на дробовете. Той искаше да стане, но нямаше сили и с горчивина пак падна на леглото. На няколко крачки от тайнствения еликсир, той щеше да умре сам в тази скрита от хората пещера·

След малко дойде Нарайяна. Като прегледа болния, той поклати глава и каза с съжаление:

— Аз премного съм се надявал на вашите сили. Вие сте се простудили и това е ускорило, впрочем, неизбежния край. Вие стоите сега на тясната пътека, която води към другия свят. Еликсирът би могъл още да ви спаси, но аз разбирам, че в вашето положение вие, може би, не желаете вече да се възползвате от него. Приятелю мой! Направете ми услуга и, преди да умрете, дайте ми малко от вашата кръв, за да мога да се възползвам от нея за освобождението си.

Ралф, с лека усмивка, му подаде ръката си.

— Вземете! — прошепна той.

Нарайяна обърна ръкава на ризата му, извади от джоба си едно шишенце и направи с ножчето малък разрез на кожата. Бликна кръв. Той старателно я събра в шишенцето, а след това, с ловкостта на опитен хирург, тури превръзка на разреза.

— Благодаря ви и сбогом! каза той, като стисна горещата ръка на Ралф. Или, по-вярно, довиждане на онзи свят!

Той кимна с глава и се упъти към вратата. Ралф го извика с задавен глас:

— Оставете ми малко от вашия еликсир, в случай че смъртта ме уплаши силно,— срамежливо и с силно желание промълви той.

Странна усмивка се мерна по красивото и строго лице на Нарайяна.

— Добре, сега ще ви донеса — каза той.

След минута той се върна с малкото сандъче, което мълчаливо отвори. В него имаше две шишенца: едното — по-голямо, другото — по малко. Нарайяна взе една кристална чаша и наля в нея малко течност от голямото шишенце. Подигайки чашата на светлината, той показа на доктора, че на дъното се намира това вещество, прилично на течен огън.

— Ето! — каза той, оставяйки чашата на масата и старателно я покри с стъклена пластина. — Ако вие изпиете това, ще влезете във владение на цялото наследство. В това шишенце е еликсирът, готов за употребление. Сбогом!

Като взе от сандъчето по-малкото шишенце, Нарайяна се поклони и излезе.

Докторът остана сам. Устремил поглед в чашата, съдържаща в себе си живота, той продължаваше да лежи, като не беше в състояние да се реши да се допре до нея. А при това, положението му се влошаваше от час на час. Той гореше, като в огън; остри болки измъчваха гърдите му, дишането му беше тежко и на минути му се струваше, че се задушва.

Въпреки оживителното питие, което беше до него, той чувстваше още по- мъчителна жажда. Черно покривало като че ли замрежваше очите му и сегиз-тогиз губеше съзнание. Очевидно бе, че се приближаваше страшната неприятелка, която коси живота на хората.

Изведнъж горчиво съжаление сви сърцето на Ралфа. Той почти не бе опитал живота. Неговата младост премина в труд и бедност и той водй тежка борба за насъщния хляб, а когато, най-после, достигна до едно честно и скромно положение, болестта го връхлетя. Страданията и неуморимото желание да проникне в непонятните тайни на човешкия живот го измъчваха. А сега, след като разполага с самата есенция на живота, той умира — и умира поради собствената си нерешителност. Наистина, тази чаша обещава една страшна и неизвестна тайна; но въпреки това, не е ли по-добре да предпочетеш нея пред тежката смърт, която тъй бавно го мъчи?

Изведнъж дишането му се спря; една лепкава маса като че ли изпълни гърдите му, вдигаше се към гърлото му и го душеше. Огнени кръгове се завъртяха пред очите му и той за минута изгуби съзнание.

II.

Когато Ралф се сепна от припадъка, трескавата температура се замени с чувството на леден студ и смъртна слабост; членовете му силно натегнаха като олово и се отказваха да му служат. С ужас той видя, или така му се стори, че вижда, като че ли от ръцете и гърдите му се издигаше черна пара. Страшна мъка и безумен ужас го обхванаха пред разрушението. Той искаше да вземе чашата, но не можеше да си вдигне ръката. Той много се за бави. . .

Но, не! Той не иска да умре, когато спасението е тука. Внезапно в него се пробуди волята с всичката си сила. С нечовешки усилия той се повдигна, изстиналите му пръсти грабнаха чашата и хвърлиха на пода стъкленото капаче.

Остър и задушлив аромат го лъхна в лицето и тъй силно му подейства, че му се стори, като че ли вдъхна живота. Умът му се проясни, и дишането му стана свободно. Без да се колебае вече нито минута, той поднесе чашата до устните си и в един миг я пресуши.

Отначало той почувства, че глътна течен огън, а после стана нещо Като вътрешно избухване. Тялото му се разпадаше като че ли на хиляди атоми, които се въртяха в едно море от ослепителна светлина.

Една мисъл, че е излъган и отровен, се мерна в наболелия му мозък, а после, като гръмнат от мълния, падна на възглавницата.

Колко време Ралф лежа в без съзнание, той сам не можеше да каже. Като си отвори очите, той не помнеше нищо от станалото и си мислеше, че е в Лондон, в малката си квартира в предградието, С безмълвно учудване блуждаеше той с очите си по тежката източна материя, по старовремскит мебели и по другите предмети, които го окръжаваха в това съвсем непознато място.

Видът на празната чаша, захвърлена на юргана, накара Ралфа бързо да си спомни необикновеното приключение.

Силна мъка и страх пред безвъзвратно извършената, необмислена постъпка сви сърцето му. Сега той ясно си спомни отиването в ледниците, разказа на непознатия, агонията си и страха от смъртта, която го застави да изпие тайнствената есенция, която спира разлага нето на тялото му. Еликсирът, наистина, подейства така, както бе предсказал Нарайяна, тъй като Ралф се чувстваше тъй силен и здрав, както никога. Съживителна топлина минаваше по жилите му, дробовете му функционираха леко, а сърцето биеше спокойно и правилно. Неудържимо желание завладя доктора да види отнево Нарайяна и да поиска от него още някои обяснения.

Ралф скочи от канапето, уми се и бързо се облече, а след това отиде до тоалетната маса, която беше в стената и която той по-рано не беше забелязал. На тоалетната маса имаше голямо огледало с сребърна рамка, четка, гребенче и други тоалетни принадлежности.

Ралф запали свещите на двата свещника, прикрепени на рамката на огледалото, и се готвеше да разчеше гъстите си, тъмни коси, когато изведнъж погледът му, хвърлен в огледалото, го накара да трепне и се оттегли, назад.

Нима това е той — това отражение на красив, млад човек, пълен с сили и енергия, с огнен поглед и с червени устни, жадуващи сякаш до дъно да пресушат кипящата чаша на живота?

От пръстената бледност на лицето, от черните кръгове под очите и от слабостта, която преждевременно беше сгърбила неговата стройна и висока снага, не остана нито следа. Извърши се чудо. Той стана съвсем нов човек и чувстваше, че по жилите му протича неизчерпаемата сила на живота.

Превела: А. Т.

1) Авторката на тоя роман (Ве́ра Ива́новна Крыжано́вская), от който даваме, за сега, само една извадка, е известната съвременна окултна писателка под псевдонима Рочестер. Тя е написала до сега романите: Паяжина, Във властта на миналото и Магите — всички с окултно съдържание.

Link to comment
Share on other sites

Един учител на древността

Питагор и неговата окултна школа

(Продължение от кн. VII и край).

Към сведенията за живота на Питагора, които дадохме, ще прибавим, че в отношенията си към жените той е бил, въобще, много предпазлив и внимателен. Твърде малко жени са били удостоени, според умственото им развитие, да бъдат до пуснати от него в вътрешния от дели на школата му. Той се оженил късно за една от тях, по име Теано, най-напредналата от ученичките му, която и останала да ръководи школата му след неговата смърт. Той е бил убит от свирепите кротонци на 104-та си годишна възраст, но не след много време те са го поставили в числото на боговете си и са направили от къщата му храм.

За организацията на школата му се знае следното: Питагор не е приемал безразборно в нея всички, които са пожелавали да влязат, а ги е подлагал. на дълъг предварителен изпит. Всичките душевни качества на кандидатите били изпитвани: способността да пазят тайна, проницателността, послушанието, смелостта, доверието, усърдието и пр. Той ги задължавал да бъдат дискретни, като употребявал за тая цел клетвата, налагал им мълчание в продължение на две, три, пет, седем години, според както е изисквал характера на всекиго. След като е приемал учениците си, той вече не се съобщавали по отделно с тях. Ония, които намирал способни да бъдат посветени в тайните знания, ги подлагали на упражнение в най-трудни действия. Изисквали е от тях да изпадат в доброволна бедност, т. е. да раздават имането си. Всички негови ученици, с жените и децата си, живеели заедно, като езически калугери с най-строги нрави и обичаи. Те ставали сутрин при изгрев слънце и разпределяли времето си през деня в различни занятия и се настроявали към работата. си чрез музика и танци, като пеели под акомпанимента на лирата или на друг някой инструменти и цитирали стихове от Хезиода или Омира. След това започва ли учебните занятия. В определено време се разхождали из горите, посещавали храмовете и, въобще, предпочитали отстранените и пусти места, дето, в самотата и тишината, разтваряли душата си за висшите усещания и вълнения. Упражнявали се в надбягване, разисквали заедно, задавали си въпроси и си отговаряли. След като са се окъпвали, наседявали около една обща трапеза, на която слагали хляб, плодове, мед и вода. Никога не ядели месо и не пиели вино. На истинския питагореец било забранено да яде не само месо, но и яйца, риба, бакла (чер боб) и някой други зеленчуци. И в другите отношения те са били крайно въздържани. След вечеря, те се занимавали кратко време с четене и се оттегляли на почивка.

Питагор е учил на публично ме сто (в обществените училища или в храмовете и на площадите) и частно (в школата, у дома си). Неговата школа е била разделена на два класа: външен или общ — за слушателите, които само са слушали Питагора, без да го виждали, и вътрешен — за истинските му ученици, които го слуша ли и виждали. Преградата между два та класа било едно платно (завеса). За слушателите, философията му била енигматична и символична, а за учениците — ясна, изразителна и отбулена от тайнственост и загадки. Преподаването започвало с математиката, продължавало с изяснение законите на природата и свършвало с теологията, но последната се преподавала само в вътрешния клас на школата.

Почти никакъв паметник не е останали за учението на Питагора. Лизис и Архипус, единствените му ученици, които отсъствали от къщата, която била подпалена от цилонийскага факция, и в която изгорели всички други негови ученици, са написали само няколко похвални изречения за Питагора и учението му, както и известните Златни стихове1). Учението се запазило в семействата, дето се предавало от родителите на децата, без да се е разпространявало публично. От кратките коментарии на Лизис и Архипус е останали само един екземпляри до времето на Платона. Изобщо, знае се, че Питагор е бил първостепенен философи. Той признавал съществуването на Бога и приемал метемпсихозата (преражда нето). Той е проучили дълбоко физиката, естествената история, математиката и музиката, създали е една особена теологическа система и свеждали всичко към учението за числата. Главният принцип на питагоризма е бил следният: „ти, който искаш да станеш философи, трябва да освободиш душата си от всички връзки, които я стягат и ограничават; без това условие, както и да си служиш с ума си, ти няма да научиш ни каква истина; а когато душата ти се освободи, ти ще я употребиш полезно, като се издигаш от знание към знание, от най-общите неща до без телесните и вечните“.

Аритметиката на Питагора

Според него, предметът на математическата наука държи средно място между телесните и безтелесните неща. „Това е едно от стъпалата на стълбата, която ги трябва да изкачиш“, е казвал той. Математиката се занимава или с числото, или с величината· Има само два вида количество. Численото количество се разглежда или в самото него, или в някое друго, а пространственото количество се взема в покой или в движение. Численото количество в само себе си.е предмет на аритметиката, а в друго, както е в звука, е предмет на музиката; пространственото количество в покой е предмет на геометрията, а в движение — на сферическата наука. Аритметиката е най-хубавото от човешките знания и който би я изучил основно, той би притежавал най-голямото благо. Числата са. или интелектуални, или научни. Интелектуалното число съществува преди всичко в божествения разум. То е основата на всемирния ред и връзка та на нещата. Научното число е производящата причина на множествеността, която произлиза от единицата и се връща в нея. Трябва да се различава единицата от произведението: първата принадлежи към числата, а второто към многочислеността. Научното число е четно или нечетно, Само четното число търпи безкрайни де ления на частни числа, но нечетното число е по-съвършено.

Единицата е символ на еднаквостта, равенството, съществуването, съхранението и общата хармония. Шестостъпното число е символ на различие то, неравенството, разпадането, разделянето и промените. Както единицата, тъй и двойката имат свойства от символичен характер. Монадата или единицата е последния край, последното състояние, покоя му в неговото намаление. Тройката е първото от нечетните числа, а четворката е най-съвършеното, коренът на другите.

Така Питагор е работил до десет, като приписвал на всяко число аритметически, физически, теологически и морални качества. Десетичното число съдържа, според него, всички те числени и хармонични отношения и образува или, по скоро, завършва своята таблица. Има една връзка между боговете и числата, която установява един начин на откровение, наречен аритмомантия.

Музиката на Питагора

Музиката, според него, е съзвучие от множество разногласия. Не трябва да ограничаваме идеята си само с звуковете, Предметът на хармонията е по-общ. Тя има свои неизменни правила. Съществуват два ви да гласове: продължителни и прекъсвани. Първите се изразяват в речта, а вторите в пеенето. Пеенето показва промените, които стават в звучащото тяло. Движението на небесните орбити, по които се носят седемте планети, образува един съвършен концерт. Октавата, квинтата и четвъртинката са основите на хармоничната аритметика.

Начинът, по който, както казват, Питагор е открил числените отношения в тия интервали на звуковете, доказва, че той е бил наистина гени- ален човек. Той се вслушал веднъж в ударите на ковачите, когато те работели. Звуковете от техните чукове образували октава, четвъртинка и петинка. Тогава той влязъл в работилницата им и претеглил чуковете им. Като се завърнал в къщи, приложил на корди, обтегнати с тежести, своята опитност и образувал диатоническата гама, от която извлякъл после хроматическата и нехармоничната гами. Тогава той казал: „има три рода музика: диатонична, хроматична и нехармонична, всяка от тях има свой напредък и свои степени.“

Възвишеността на музиката се схваща чрез числата, а не чрез чувството. Трябва да се изучава монокордата. Има пеене, което е присъщо на всяка страст, било за да я усмири, било за да я възбуди. Флейтата е мека. Философът трябва да предпочита лира та и да свири на нея сутрин и вечер.

Геометрията на Питагора

В геометрията, единицата представлява точката, двойката — линията, тройката — плоскостта и четворката плътността. Точката е единица според положението си; двойката представлява линията, понеже тя е първо то измерение, произведено от едно неделимо движение; тройното число представлява плоскостта, понеже не ма плоскост, която да не може да се намали на елементи от три граници.

Кръгът, най-съвършената от криволинейните фигури, съдържа скрито триъгълника, а този триъгълник е образуван от центъра и от една неопределена част (отсечка) от окръжността.

Понеже всяка плоскост може да се сведе на триъгълник, то той е принципът на произвеждането и образуването на телата. Елементите са триъгълни.

Квадратът е символът на божествената същност.

Нема пространство около една да дена точка, което да не се равнява на един триъгълник, на един квадрат или на един кръг. Трите вътрешни ъгли на един триъгълник са равни на два прави ъгли. В един правоъгълен триъгълник, квадратът на страната срещу правия ъгъл (хипотенузата) е равен на сбора от квадратите на другите две страни. Казват, че Питагор направил едно жертвоприношение от благодарност, за дето открил последната теорема.

Астрономията на Питагора

В небето има определена сфера или небесна твърд, разстоянието от която до луната и от последната до земята образува вселената. Има десет небесни сфери, но ние виждаме деветте — на неподвижните звезди, на седемте планети и на земята. Десетата сфера, която се укрива от очите ни, е противоположна на земята. Питагор нарича последната антиктон (противоземие).

Огънят заема центъра на света. Всичко останало се движи наоколо. Земята не е неподвижна. Тя не е в центъра. Тя се движи около себе си. Това движение причинява деня и нощта. Въртенето на Сатурн прави голямата година на света. То става в тридесет години, това на Юпитер в 20 години, на Марс в 2, на слънцето в една, а на Меркурий, Венера и Луната — в един месец. Планети те се движат от междупланетни си ли, както хармоничните интервали.

Венера, Хеспер и Фосфорус са една и съща звезда. Луната и другите планети са обитаеми.

Философията на Питагора

Мъдростта и философията са две различни неща. Мъдростта е истинската наука, а истинската наука е тази на безсмъртните, вечните, действащи от само себе си, неща. Съществата, които само участват в първите и се наричат така само вследствие на това участие, материалните, телесните, подчинените на раждане и разрушение, не са собствено същества, те не могат нито добре да се познаят, нито добре да се определят; понеже са безкрайни и преходни в своите състояния, няма никаква мъдрост в тях.

Науката за реалните същества влече по необходимост науката за двусмислените. Този, който работи, за да придобие първата, се нарича философ. Философ не е мъдрият, а приятелят на мъдростта.

Философията се занимава, прочее, с знание на всички неща, едни от които се съглеждат в всичко и на всякъде, а други често или само в отделни случаи. Първите са предмет на общата наука или философията, а вторите — на отделните науки. Истински мъдрец е оня, който обобщава всички неща в един и същ принцип и извлича от него алтернативно едно или друго нещо. Завършекът на философията се състои в издигането на душата от земята на небето, за да познае Бога и да стане пак едно с него. Този завършек се достига чрез истината или чрез изучването на вечните, истински и неизменни същества. Тя изисква да се освободи и пречисти душата, като се подобри, за да се стреми за полезни и божествени неща, да се наслаждава, да не се страхува от разрушение то на тялото, да не се ослепява от блясъка на безтелесните неща, да не се отвръща от нищо, да не се оста вя обвързана от страстите, да се бори против всичко, което се стреми да я унизи и отведе към разрушение или небитие, и, най-сетне, да бъде неуморима и неизменна в борбата.

Тази степен на съвършенство се добива чрез философската смърт или чрез прекъсването на сношение то между душата и” тялото. Това състояние предполага, че човек е познали себе си, че се е убедили какво духът е бил задържани в едно жилище, което му е чуждо, че жилище то и той са две различни същества, че той е от съвсем различно естество; че той се е упражнил да съедини или да отдели душата си от тялото, да я освободи от вълненията и чувствата, да я издигне над скръбта, над гнева, над страха, над користолюбието, над нуждите и над апетитите и да я привикне най-сетне толкова към аналогичните неща в природата, че тя да може да действа отделно от тях.

Тази философска смърт не е химера. Хората, които са привикнали на силно съзерцание, я изпитват през доста дълги интервали. Тогава те не чувстват никак съществуването на тялото си. Те могат да бъдат даже наранени, без да усетят това, могат да пият и да ядат, без да знаят — те заживяват в дълбока забрава на тялото си и на всичко окръжаващо, което би ги афектирало при друго положение.

Освободената с такова постоянно упражнение, душата съществува в се бе си, тя се издига към Бога и всецяло съзерцава вечното, божественото.

Никой не може да се издигне над себе си без помощта на Бога и на добрите гении. Трябва да се молим и да ги призоваваме. Този, който ги слуша, няма да се учудва на нищо: той ще възлезе до същинските причини и форми на нещата·

Философът се занимава или с откриване на истината, или с извършване на известни действия за приложението й. Поради това, неговата наука е или теоретическа, или практическа. Трябва да се започва с практикуване на добродетелите: действието трябва да предхожда съзерцанието. Съзерцанието предполага пълна забрава и абстракция на земните неща.

Философията, която Питагор е преподавали на слушателите и учениците си, е била екзотерична и езотерична. Първата представлявала истините чрез символи, забулвала ги и не ги показвала явно, а втората ги отбулвала и ги показвала голи на ония, чиито очи са били отворени, за да ги видят.

Теологията на Питагора

Мъчно е да се храни народа с божественото, дори може да се породи опасност от това, понеже той е преситени от предразсъдъци и суеверия. Нека не профанираме божествените тайни (мистериите) с разкриването им на простолюдието.

Бог е дух, разсеяни във всички части на материята, която той прониква и в която присъства. Той е живот на всички живи същества. Естеството на нещата (природата) или Бог, това е едно и също. Той е първичната причина на движението в всичко, което само се движи. Той е автоматизмът на всичко. Бог, по отношение на телесното му битие, се сравнява само със светлината, а по отношение на нематериалното му битие — той е истината.

Бог е начало на всичко, той е безстрастен, невидими, неразрушими, и само разумът (съзнанието) го долавя. Под Бога има подчинени божествени същности, гении и герои. Тия разумни, подчинени субстанции са добри и лоши, те произлизат (излъчват се) от първичното същество, от всемирната монада, и от там държат своята неизменност и простота.

Въздухът е населени с гении и герои. Те са, които ни донасят сънищата, знаците, здравето, болестите, благата и злините. Те може да се укротят.

Първичната причина се покои принципално в орбитите на небесата. Колкото повече съществата се отдалечават от нея, толкоз повече те губят от съвършенството си. Хармонията се поддържа до луната, а под лунната област тя угасва и всичко се предава на безредие.

Злото е струпано върху земята, тя е неговият приемник. Над нея, всичко е свързано с неизменните закони на реда и се изпълнява по волята, предначертанието и мъдростта на Бога.

Всичко, което е под луната, съставлява конфликти на четири причини: Бог, съдбата, човекът и щастието.

Човекът е съкращение на вселената — една малка вселена. Той има разуми, чрез който се свързва с Бо га, и растителна, хранителна и производителна сила, чрез които се свързва с животните Най-сетне, той с държа една инертна субстанция, обща с земята.

Съществува способност или изкуство за откровение, за да се узнава волята на боговете.

Съставното нещо не е начало. Началото е простото, което образува съставното. Атомът, прочее, не е първото начало.

Числото е преди всичко, а единицата е преди всяко друго число. Единицата е, следователно, първото начало. Единицата е произвела всичко, чрез разширение (разделяне).

Редът царува във всемира на нещата.

Бог е направили света не във времето, но чрез мисълта.

Светът би могъл да се изгуби, но Божественият Промисъл го пази. Той е започнали с огъня и с един пети елементи.

Земята е кубическа, огънят пирамидален, въздухът — октоедър, а всемирната сфера — додекаедър.

Светът е оживени, разумен, сферически. Отвъд света има пустота, в която и чрез която светът диша.

Светът има дясна и лява страна. Дясната му страна е изток, отдето светът е започнали, и продължава към лявата си страна или своя запад.

Съдбата е причината на всемирния ред и на реда на всичките му части.

Хармонията на света и тази на музиката не се различават.

Първичната причина заема върховната сфера и съвършенството, а редът и постоянството на нещата са в обратно отношение с разстояние то им до тази сфера.

Въздухът около земята е неподвижен и нечисти. Всичко, което го окръжава, може да се изгуби. Висшият (горният) въздух е чист и здрави, а всичко, което го окръжава, е безсмъртно и божествено.

Слънцето, луната и другите звезди са богове. Що е звезда? — Един свят, поставени в безкрайния етер, който обгръща всичко.

Слънцето е сферическо, луната е населена с живи същества, по-хубави и по-съвършени от нас, и десет пъти по-големи.

Кометата е звезда, която изчезва и се отдалечава от нас, но и тя има определено въртене.

Дъгата е образи на слънцето.

Под небесните сфери и орбитата на луната се намира тази на огъня, под огъня е областта на въздуха, под въздуха е тази на водата, а най- долу е земята.

Масата на всички елементи е валчеста, а само онази на огъня е коническа.

Има раждане и разрушение или разпадане на своите съставни елементи.

Светлината и тъмнината, студът и топлината, сухотата и влагата са в равни количества в света. Там. дето сухотата преодолява, има лято, зимата е студът, пролетта — равновесието между студа и топлината, а през есента — студът преодолява. Самият ден има своите сезони: сутринта е пролетта на деня, а нощта — есента.

Лъчът се хвърля от слънцето, преминава през етера, който е студен и сух, прониква глъбините и оживява и стопля всичко. Душата е извлечение (екстракт) от топлия и студен етер, тя се различава от живота. Тя е безсмъртна, понеже е излъчена от едно безсмъртно начало.

Тя не се ражда от земята. Животните имат своите семена, които са средството за тяхното размножение.

Човешкият род всякога е съществувал и никога няма да престане да съществува.

Душата е едно число, тя се движи от само себе си.

Душата се дели на две части: разумна и неразумна. Неразумната е възбудителна и сластолюбива. Разумната част е излъчена от душата на света, а неразумната е съставена от елементи.

Всички живи същества имат разумна душа.

Прогресът на душата става от сърцето към мозъка, тя е причина та на усещанията.

Разумната душа е безсмъртна, а не разумната се губи. Тя се храни от кръвта, а духовете произвеждат способностите.

Душата и нейните сили са непобедими и етерът не се съглежда; нервите, вените и артериите са нейните връзки.

Интелигентността слиза в душа та, тя е божествена частица, която й идва отвън и е базата на нейното безсмъртие.

Душата включва в себе си четворното число.

Ако вените са връзките на душа та, тялото е нейния заговор.

Има осем средства на познанието: чувствата, въображението, изкуството, мнението, благоразумието, науката, мъдростта, интелигентността; четирите последни са общи на човека и на боговете, двете първи — на човека и животните, а мнението е само негово.

Никоя душа не се губи, но след известен брой обръщания (прераждания), тя съживява нови тела и от трансмиграция на трансмиграция тя става пак такава, каквато е била. След като мине през всички тела, които е оживотворила за известно време, освободената душа се издига в висшите сфери, дето живее чиста. С това се удовлетворява божията правда.

Медицината на Питагора

Запазването на здравето се състои в равномерността на труда, почивката и диетата

Трябва да се забраняват съблазнителните храни, а да се предпочитат ония, които се основават на привичките на тялото.

Трябва да се забраняват ястията, които спират откровенията и вредят на чистотата на душата, невинността й, трезвеността, навика на добродетелите, святостта, както и ония, които разбъркват образите ни в съня.

Трябва да се забраняват виното и месото.

Не трябва да се храним нито със слез, нито с черници, нито с бак ла (чер боб), и пр.

Да не се яде никога риба.

Хляб и мед, хляб от просо с сурова или варена зелка, ето храната на питагорееца.

Нема нищо по-предпазително от оцета.

Всеки тръба да си има своя аптека. Всеки трябва да си има свои символи. Ето някои от тях:

В храма забрави живота.

Ходи повече бос.

Напущай големите пътища и върви по пътеките.

Обожавай духането на ветровете.

Не бъркай никога огъня с меча си.

Не сварявай ярето в млякото на майка му.

Подай рамото си на този, който е натоварен.

Не се противи на игото си.

Не покривай лицето си, когато е обърнато срещу слънцето.

Храни петела, но не го коли.

Не режи дърветата по пътя.

Не приемай никога лястовици под своя покрив.

Сади слез в градината си, но не яж от него.

Не се хващай за земята, когато се гърми.

Моли се с висок глас и пр. и пр.

От всичко гореизложено се виж да, че Питагор е бил един от най-великите учители на древността. Почти всичките му принципи, откри тия и тезиси са останали и до днес неопровержими истини, като са потвърдени напълно от новите изследвания на съвременната наука и от разкритията на окултизма. През всичките изтекли векове след Христа, окултистите, кабалистите и алхимици те са следвали пътя, трасиран от Питагора, и са прониквали все по-дълбоко в мистериите. Ето защо Питагор ще остане на вечни времена като един огромен фар на божествената истина в света.

_______________________________________________________________________

1) Вж. оригинала им на старогръцки език с точния им превод на български в кн. VII на Всемирна Летопис.

Link to comment
Share on other sites

Ал. Шишков

Отмъщението на

Помолиха ме от няколко места да разкрия загадката около Тутанкамоновата мумия и свързаните с нейното задигане нещастия. Аз ще се потрудя да обясня: кой е бил този фараон, може ли той да отмъщава след смърт и кой собствено отмъщава, ако умрял човек не може да стори това.

1. Кой бе Тутанкамон

Макар че личността на Тутанкамоновия тъст, фараон Аменхотеп четвърти, не ни занимава, необходимо е да кажа две думи за него, защото отношението между народа и жреците от една страна и самия фараон — от друга, е преминало с всичката си неприязненост и към зетя на същия фараон, сиреч Тутанкамона, а това е резултат от голямата сравнителна оскъдност, с която е било извършено погребението на Тутанкамона. Мисълта ми е тази: ако Тутанкамон беше фараон популярен, както са били всичките други преди него, то сигурно и гробницата му щеше да бъде много по-богата, и следователно, находките в нея днес щяха да бъдат много по-многочислени и скъпоценни.

Тъстът на Тутанкамона, фараонът Аменхотеп четвърти, е бил наречен „еретикът фараон“, защото е отстъпил от вярата на прадедите си и е почнал да се кланя на бога на слънцето, на самия диск на слънцето. Във връзка със своето обръщане, той е променил и името си от Аменхотеп (т. е. Амон е доволен) на Ехнатон (т. е. угоден на слънцето). Вследствие на въвеждането насилствено на новото течение в полза на божеството на слънчевия диск, фараонът изгубил престижа си в обширната своя империя, така че наскоро след обръщането му този организъм е почнал скоро да се разкапва, тъй като нито властите, нито жреците — иначе всевластни — са се грижили за държавата, тъй като са нямали нито охота, нито интереси за държавните работи.

Това е било към края на 15-то столетие пр. Христа. Тутанхатон става зет на Ехатона като взема дъщеря му Анхезенамон за жена. Схванали положението и като не искали да продължи тази война с жреците, защото разбирали, че това подрива устоите на мира и държавата, той решили да се върне към религията на праотците си. Той сменили името си Тутанхатон — жив образи на слънцето — с Тутанкамон (жив образи на Амона). С това той привидно е спечелил отново благоразположението на клира, но този последния е бил много предпазливи, и не му е доверявали много·

След смъртта на Тутанкамона, жена му Анкезенамон е поискала от съседното царство един нов съпруги, обаче, Анхезенамон властолюбивия генералисимус майор Харемхеб е спрял царския пратеник и скъсал писмото му. Овдовялата царица е трябвало да живее без съпруг и без трон до смъртта си, когато майор Харемхеб основава своята династия. Това е било в 14-то столетие преди Христа.

Ако Тутанкамон беше, както казах в началото, фараон популярен, то и скръбта за неговата загуба щеше да бъде популярна, и самата гробница щеше да бъде много по-богато украсена, и музея в Кайро щеше да постави в скрина си под буквата П малко повече скъпоценности и украшения.

2. Може ли фараонът да отмъщава след смъртта?

Обяснението на този въпроси е много сложно, и аз не ще мога да задоволя тези от четците, кои то никога не са имали в ръката си книги относно силата на мисълта, естеството на мисълта, астралния мир и пр.

Нашите изходни точки тука са две. Първата е, че, както мнозина от фараоните, тъй, може би, и Тутанкамон е бил твърде начетен, а даже, може-би, и много близо до Мистериите на Изида, ако не и посветен. Второ, че мисълта има не само страшна сила, но и свойството да създава полуинтелигентни същества, които в литературата се наричат „мисъл-форми“ или, — в конкретния случай —- „изкуствени елементали“. Когато мислим, ние образуваме въртежи в собствения етер на невидимото си тяло (носителя на съзнанието, който е различени от носителя на нашите дрехи). Този въртежи излиза и навън и увлича в своя вихър материя от околния етер, което се конкретизира в една малка и невидима за простото око формичка от етер, наречена „мисъл форма“. Тялото на тази мисъл-форма е готово вече, а нейния живот и импулси е именно мисълта или чувството, що я е създало. Нека запомним това: тя има импулса да възпроизвежда постоянно това настроение или тази мисъл навред, дето проникне. Това е, например, случая с телепатията и пр. Който би искали да на учи по вече по този и по сродните въпроси нека чете книгите: „Мисълта, нейното владеене и пр.“ „Мисълта-творец на характера“ и др. Силата на тази мисъл-форма варира в зависимост от силата, с която първоначалната мисъл или желанието са я създали.

Сега, ако един човек редица години мисли все в едно и също направление, той ще образува една исполинска (по сила, а не по ръст) мисъл-форма, която именно се нарича „изкуствен елементал“. Този изкуствен елементал действа също както Лайденската стъкленица, като изпразва своя импулс и предава настроението на своя творец винаги там, дето нейния им пулс й диктува да стори това. Такова е, впрочем, и обяснението на страстите, като пиянство, комарджилък и др., на които субектът е роб, защото постоянно има кой да му натрапва това желание.

Ако сега съчетаем това положение с онова на първото си гледище т. е. че Тутанкамон е бил, може би, посветен, то ще получим новата ориентировка, именно, ч.е той, като посветен, е могъл да създаде изкуствен елементал с такава сила, която да работи до безконечност. Той й е присадил този импулс, да убива всекиго, който би се докоснал до мумията му. И изкуственият елементал, роб, чадо на Тутанкамона, върши волята на създателя си, като руши и убива всекиго, когото засегне.

Ако този пример ни се вижда много далечен, нека приведем един друг, от времето на Пиетра Амиенски, инициатора на кръстоносните походи. Тогава едно малко момче се молило на баща си да го вземе с себе си, на което старият рицар най-сетне склонил. Обаче, детето пада като първа жертва от страна на кръстоносците. Съкрушеният баща се молил в продължение на много и много години така: „Боже, дай, щото в бъдеще никой от нашето семейство да не умира от неочаквана смърт. Дай някакъв знак, който да предупреждава, че някой от нас има скоро да умира. Направи, щото погребалната песен, що пяхме на гроба на моя син, да се чува три дена преди да се свършат дните на някой от членове те на нашето семейство.“ Така се молил много и много години наред нещастният баща — разбира се, по край молитвите за успокоението душата на малкия си син. Какво се получава в резултат? Получава се една мисъл-форма, един изкуствен елементал с огромна сила, който живял няколко столетия след това и винаги повтарял три деня преди смъртта на някого от това семейство тъжната погребална мелодия, която рицарите пеели при смъртта на детето.

3. Кой убива и отмъщава вместо Тутанкамона?

Не ще и съмнение, че това е неговият изкуствен елементал, кой то той е създал с силната творческа воля на посветен, каквито са били мнозина от фараоните. И ако един прост рицар-кръстоносец може да сътвори силен изкуствен елементал, който да трае 3—4 века, като изпълнява волята на твореца си и пее, защо изкуственият елементал на един посветен да не може да трае с хиляди години и да убива? Защо да ни се вижда това чудно, че материята — едно писмо на царица Анкезенамон до съседа цар — е било запазено съвършено в гробницата, или превръзките, бинтовете на мумията, като физическа материя, и до днес са могли да се запазят, макар че са физическа материя, която подлежи на разрушение от въздух и пр., а една материя, която е невидима и по-малко подлежи на разрушение, като изкуствения елементал, да не може да се запази още по-дълго време, като върши волята на Тутанкамона — и убива дръзващите да безпокоят фараона? Защото Тутанкамон не е можал да не знае, какво и неговата гробница ще бъде обирана, както, впрочем, е била обрана на два пъти, защото в същата се намират документи за това, че злодейците са били заварени и гробницата е била отново запечатвана.

Не искам да оставя незасегнат още един въпрос, комуто тъкмо тука е мястото. Говорят, че единствената причина за балсамирането на телата у египтяните било вярването им, какво душата пак щяла да се върне, та да си имала тяло. Това е една нелепост! Имало е действително „Книга на мъртвите“, но тя е нещо съвършено различно от онова, за каквото я смятат профаните или пък тия, що знаят само „азбуката“ на херметизма или пък на задгробната наука. Имало е и един прощален ритуал, който е бил извършван от великия жрец непосредствено преди отнасянето на мумията в саркофага й, но той не е бил извършван, за да може да се развърже вдървеното тяло на фараона, когато душата отново влезе в него, а за съвсем друга цел — за приготвянето душата за отвъдгробния живот, този в астралния мир отвъд гроба. И ритуалът е давал само напътването на душата за тази област. Така че, дали Лорд Карнавон е бил ухапан от муха преди 20 години, в момента, когато е влизал в гробницата на Тутанкамона, или от друго нещо, си остава голяма тайна — впрочем, не твърде дълбока след това, което се каза по-горе. И мнозина още има да умират от такива ухапвания на мухи, които дръзват да безпокоят фараоните . . . Ето защо египетското правителство забрани вече на европейците да отварят гробниците на фараоните.

Link to comment
Share on other sites

Siner Sinelles

Странна история

(Окултен разказ).

— Доларът и стерлингът, ето двата фактора, единствените, които признавам днес, каза мистър Белингтон, като повдигна чашата до пред очите си и изглеждаше цвета на вино то с най-голямо задоволство — стерлингът и доларът, това са последните доводи на всички човешки дела, и при това най-силните; едничките необходими царе на тая земя, на голямото безбрежно море ... — За Ваше здраве, Меджи — вдигна той чашата към нея, като я погледна втренчено с своите си дълбоко-стоящи очи.

— Добавете при Вашия дует оръдието и подводницата, каза майор Томсон, който седеше насреща му и го следеше твърде внимателно, — оръдието и подводницата са тия, които пра вят да се чува гласа на вашия долар и стерлинг. Те го превеждат на чут и разбран език за целия свят.

— Да, вие сте прави, Томсон — те са, които разправят силата им . . . достоен квартет · . .

— Ами аеропланът? —- запита Меджи, която бе се облегнала върху рамо то на баща си, който мълчаливо слушаше.

— О, аеропланът .... да, драга Меджи, аеропланът или по-скоро вашият мистър Хочкис? — каза Томсон, като се засмя. Меджи стана цялата червена, но не махна погледа си от лицето на Томсона, който като че ли влагаше някаква скрита и при това неприятна мисъл в думите, които й отправи.

— И все пак аеропланът е фак тор — и може би в бъдещето един от най-големите — настоя тя. А мистър Хочкис . . . във всеки случай е по-любезен от вас . .·.

— Да, вярно е — каза Белингтон — и оръдието, и подводницата, и аеропланът — кимна с глава той към Меджи — всички те са, вярно, фактори, но всички те са само слуги, средства в ръцете на Негово Величество долара и стерлинга! Може всичко до изчезне на света, но ако само те останат, ще създадат всичко от ново· Те са творците и господарите, а човекът е само слугата, средството, с което работи чрез това всемогъщество.

— Много казано — намеси се тихо домакинът д-р Ричардс —много казано . . човекът, човечеството ... те са, които са създали тоя долар и стерлинг, те са, които, като някое растение, са го излъчили от себе си и напразно бихме мислили, че доларът и стерлингът може да направят това, което човекът сам не иска. Човекът ... — той не свърши фразата си. Кой знае защо, спре на половина и като вдигна чашата си, протегна я на Меджи. Тя сръчно я напълни със златисто вино от гарафата.

— А все пак оръдието и подводницата, аеропланът и войникът менят съдбата на света, създават и унищожават царства и области, поглъщат или изваждат народи от забравата — каза майор Томсон. Но какво можеш да направиш без стерлинга и долара? — запита бързо Белингтон.

А без самия човек, без тая вечна загадка, която ние гледаме вина ги пред себе си, без да я знаем що е, с която живеем един до друг, без да се разбираме, с която ни дели по някога като че ли само един миг, а в същност вечности и бездни . . . Ето ние, докторите, ще изучваме човека. Ние го режем на все по-малки и по-малки части — и почти нищо не знаем, т. е. ние знаем устройството, формата, но съдържанието като че ли отбягва от нас. И тогава, когато мислим, че сме се изкачили на един отдавна желан връх, ние виждаме само, че от него се открива друг, по-далечен, по-стръмен, по-тайнствен . . . Ние наричаме това стремление към нови светове, наука, познание, а в същност . . . в същност всичко това минало и сегашно е само заблуда, една хипотеза твърде вярна, сменена след известно време с друга по-вярна, която след някоя година се сгромолясва изцяло пред нападките на някой предприемчив ум. Кое поколение не е преживявало своите мечти и своите увлечения? Кое от тях не е имало своите строго „научни“ истини, заменяни с още по-строго „научни“ ... И всички те си отиват, а пред нас си остава само единният, вечният, най-познат и най-незнаен, човекът, нашият ближен и най-далечен брат . . . — Докторът приказваше, тихо навел побеляла глава. Неговото благородно, тихо и кротко лице и белоснежната коса, която, личеше си, бе преждевременно побеляла, го отличаваше твърде много от резките черти на събеседниците му.

— Наистина, ти си до някъде прав, каза след мълчание Белингтон — че от всичко по някога човек е най-голямата загадка, но това не винаги , · . т. е., право, аз и не зная какво загадъчно има в човека, но понеже ти казваш, Чарли . . .

— Човек и загадка! — каза майор Томсон недоволно — що за абсурд! . . . загадка, та в него няма нито толкова загадъчно, колкото в моя джобен часовник, който тъй грижливо ми бие при всяко натискване1). Човек — това е едно усъвършенствано животно, и то даже не във всяко отношение. Орелът го надминава по зрение, кучето по мириса и кое и да е друго в развитието на своя инстинкт. Загадка . . . Какво загадъчно може да има в човека, Чарли? Че му се е развалило някое колело и му скърцала машината, това, което вие наричате болести, това ли е загадка? Или че един ден той се разлага на своите съставни части, като всяко друго животно и изчезва за винаги? . . .

Докторът поклати глава. — Всичко е знайно и всичко е загадка, приятелю мой. Що знаем ние? Що е самият живот? Кога именно започва тоя тайнствен момент, когато една мъртва материя добива всички тия качества, до бре известни на всички ни, които наричаме живот и който до сега не знаем как да определим? Де е тая граница и кои са стъпките, които, на правени вече, отварят вратата на един нов свят, коренно различен от другия... Болести, говорите вие, а нима ние докторите, знаем що са те в същност? . . Не, понякога ние сме тъй безпомощни пред тях, както и първият срещнат, но ние не искаме да покажем своето невежество — ние умеем да мълчим и си даваме вид, когато потрябва. А има случай ... — Той пак млъкна и повдигна чашата си. Но, види се, мисълта му го отнесе далече и той спре чашата на полупътя от уста та си, без да продължи·

— Защо спря, Чарли, каза Белингтон — продължи: „има случаи . . .“ Ние бихме искали да чуем . . . Какво ли не си видял ти!

— Има случаи — сложи докторът чашата си на масата, без да пие, като не махваше погледа си от една точка, като че ли бе се самохипнотизирал — има случаи, ако искаме да минем за . . . учени, за учени и порядъчни съвременни хора, каза той. Може да звучи странно това, но така е. Той замлъкна, но след малко продължи отново:

„Това беше преди шест години. Едва що бях купил практиката2) на един мой колега в Йокинг, когото някакви семейни дела бяха заставили да предпочете Индия пред Англия. Още на втората неделя бях повикан при един пациент, в лицето на кого то в първите минути още познах един мой отдавнашен университетски другар, с когото не бяхме се виждали по вече от двадесет и пет години. Той имаше странна съдба. Започнал като медик, той след една година само бе минал в богословието, за да изчезне след един шумен скандал, за кой то ще ми позволите да не говоря. Той беше си почти същия: висок, сух с хлътнали страни и очи, човек с странен изглед. Той лежеше мъртво бледен, с отпуснати спокойно ръце, като да бе заспал в един фотьойл. От хазяйката му разбрах, че тя е нова — нейната сестра е отишла временно в Лондон, че тя я замества и много се е уплашила, като е видела г-на Мирл в това състояние. Та се опитала да го свести с общоупотребителните средства, но когато не сполучила, пратила да ме викат. Хванах ръката му. Пулсът му биеше спокойно, макар и бавно. Опитах се да го докарам в съзнание. Това не сполучих. Пръв път в моята лекарска практика, човек, тъй малко на вид безнадежден, се противопоставяше на всичките ми похвати да оживее. Това ме зачуди и заинтересува. Най-после, той бавно дойде на себе си и, както винаги в такива случаи, неговия мътен поглед не може ще да различи околните. Скоро, обаче, той позна новата си хазяйка и й махна с ръка да излезе извън, а на мен, след като ме изгледа по-внимателно, зададе само на късо въпроса:

— Доктор?

— Да, доктор Ричардс, имам чест — поклоних му се.

— И напразно са ви безпокоили — каза той, като погледна часовника.

— Дълг ми е — отговорих му, не намиращ какво друго да кажа.

— Тя не познава още моите навици — каза той, като махна с глава по посока на излязлата навън сестра на хазяйката.

— Навици! — учудих се аз.

— Да, навици. Та нима вие мисли те, че това е болест? — запита ме той, като впери строг поглед в мен. Аз, в нерешителност, не знаех какво да кажа. Но неговото лице доби друго изражение и аз разбрах, че той се мъчи да си спомни нещо. С няколко ду ми аз му подсказах, но това като че ли му подейства много неприятно. Той почти се обиди, като че ли бях искал на сила да надникна в едно минало, с което той смяташе, че се е простил за винаги. Аз разбрах това и ми стана стеснително. — Извинете — добавих — никак не исках да ви при чиня неприятност ... и ако, макар и неволно, направих това, простете ми.

— Искреният ми тон, навярно, го подкупи, а може би и стесни·

— Седнете, — каза той — няма нужда. Аз разбирам, че вие дойдохте по дълг ... професионален дълг. Миналото . . . разбира се . . . впрочем, нека да говорим за друго. За моята болест, например — промени той бързо темата. — Моята „болест“ е твърде интересна, нали? Какво ще кажете за нея?

Аз откровено му признах недоумението си по тоя тъй особен случай, за който не можах да си съставя мнение.

— Много странна болест — казах аз.

— Странна, а? — заеме се той — а уверени ли сте, че това е болест, това е само едно състояние, в което твърде често изпадам, защо и как, не зная, но което никак не е нито болезнено, нито пък се отразява лошо върху мене, т. е. аз тъй мисля, а как е в действителност, това не зная.

Влезе сестрата на хазяйката под предлог да донесе пристигналата по ща и с лошо скривано любопитство, да види състоянието на болния. Той й кимна, без да продума нещо и, като дочака да излезе тя вън, започна да разглежда кореспонденцията си. — Това знаете ли от кого е? каза той, като ми сочеше голям плик, носещ ясно марките на Съединените Американски Щати. — От Дик — каза след малко той със светнали очи.

— Кой Дик?

— Нашият колега с голямата червена коса.

— Рузелворт! — учудих се аз.

— Той.

— В Америка!

— Отдавна. На бреговете на Тихия океан чак. Някъде на юг от Сан-Франциско, градецът Санта-Дона . . . Чакай, чакай — късаше той плика, говорещ — да знаете само колко са интересни писмата му . . .

От плика изпаднаха няколко фотографии. Без да ща, аз следях лицето му и останах изненадан от впечатлението, което видях, че те му причиняват и промяната, която стана с него. Очите му се разтвориха широко, лицето му побледня най-напред, а после цялото се напълни с кръв. Дишането му стана тежко· Аз се страхувах, че ще падне наново в несвяст и то вече в състояние много по-опасно от предишното.

— Боне мой, погледнете, поглед нете! — сочеше ми той в фотографиите — погледнете!

— Аз ги взех от ръцете му. Те не представляваха нищо особено, макар че бяха твърде красиви, почти тропически разкошни изгледи с хубава къща в единия ъгъл, фотографирана в разни положения. Една група лица ми направи впечатление. Единият бе, ще несъмнено Дик, но другият бе ще, навярно, някой местен жител, нисък, пълен, с лице обикновено, почти вулгарно, пълен предостатъчно за своята възраст. Но в всеки случай те немаха нищо такова, което да оправдае това потресаващо впечатление, което видях в болния, ето защо аз го изгледах въпросително

— Това, това — сочеше ми той полууспокоен фотографиите, но моят поглед ясно му показваше, че не мога да разбера нищо. Той ги взе от ръка та ми бързо и ги загледа. Те като че ли го хипнотизираха. Мълчахме доста. Когато вдигна очите си и видя върху лицето ми съсредоточеният ми поглед, той ми каза:

— Не разбрахте ли?

— Не, нищо . . . почти нищо . . .

Нищо — казах аз вече положително. Той пак помълча.

— Видяхте ли това състояние, в което ме намерихте?

— Да, разбира се.

— Е какво ще ми кажете за него?

— Какво искате да ви кажа? . . . ах исках да ви разпитам по право, често ли ви се случва?

— Да, достатъчно, по някога през ден, понякога по-рядко или по-често.·. .

— И по колко трае?

— Различно, от минути до часове...

— Странно, казах аз.·

— И никой не може да ме докара в съзнание.

— Опитах, признах се аз.

— Напразно, нали?

— Почти. И от кога е започнало?

— От години, десетки години . . .

— А не са ли ви гледали доктори?

— Доктори! — той се усмихна презрително. — Та нима вие мислите, че това е болест?

— А що друго? — запитах аз.

Той вдигна рамене. Помълчахме.

— Знаете ли кое е странно? — каза той, като продължаваше да гледа фотографиите — аз зная тоя човек, аз зная тия места.

— Вие сте били някога там?

— Не, но аз ги зная, зная — на търти той и млъкна. — Сега ги виж- дам за пръв път, но отдавна ... ги зная . . . разбирате ли? . . . Много отдавна познати ми са те . . . — И той се загледа дълго, тъй дълго и безмълвно, че аз се сетих, че ставам излишен, и въпреки любопитството си да разменя някоя и друга дума още с тоя стар и тъй странен познат, трябваше да стана. Той стана също.

— Разкошна колекция от пеперуди имате — казах му, не само за да на меря предлог да променя темата, а защото наистина беше красива и скъпа колекция, същата, която е долу в кабинета ми — посочи докторът пода. Аз си отидох, но да си призная, доста много от тая случка ми остана не ясно. Ако не се опасявах, че ще бъда нахален и че няма да получа нищо за да задоволя любопитството си — не празно, а любопитство на един учен, който се намира в недоумение, аз бих отишъл пак. Но той не ме по вика и аз не смеех. Минаваше ден след ден. Нареждането на новото ми място, работата, новите болни и позна ти ме развлякоха доста дни, преди да помисля отново, въпреки всичко, да отида под предлог, че ме интересува положението на Дик в Америка. Но аз самият получих едно писмо, неговото писмо. Иди, Меджи, в кабинета ми, лявото чекмедже на бюрото, има една жълта папка, донеси ми я. — Меджи взе ключът от ръката му и излезе.

— Та какво странно намирате вие в всичко това? — каза Томсон.

— Да, Чарли, какво странно има в тая история? Де е загадката? — каза Белингтон. Всичко това е една обикновена всекидневна история на неврастеници, епилептици и прочее субекти с развалени механизми.

— Почакайте — каза докторът — нека ви прочета и писмото. — Умълчаха се. Меджи влезе тихо с жълтата папка в ръка и малкия ключ върху нея.

Той развърза бавно папката. Приятелите му го гледаха съсредоточено. Той заобръща големия ръкопис, при бран в нея, като същевременно говореше: — Това е едно съчинение, което може-би някога ще види бел свят, но в никой случай, вероятно, до като съм още жив. Това ви учудва, нали? А как да ви кажа . . . не