Jump to content

Всемирна летопис, год. 3, брой 08-09


Recommended Posts

Списанието в PDF

Година 3, Брой 8-9

(април-май 1924 г.)

1. Към великата цел — Причини на международния антагонизъм — Условия за обединението на славяните. Статия от X. X. X.

2. Из „Трепети на една душа“. Сонети от Ив. Толев. Аспекти: I. Къде е Той? II. Къде е тя? и III. Майя.

3. Химни. Стихове от Ян Каспрович (продължение от кн. VII), превела от полски Дора Габе-Пенева.

4. Ян Каспрович. Характеристика на поезията му (с портрет), от И. Т.

5. Мистична алхимия. — Откъслеци от Sedir: I. Любовта. II. Пастирът.

6. История на Христа, от Джовани Папини Превела М. Б-ва.

7. Мистериите на Египет. — Посвещението в храма на Изида. Извлякъл от „А В С d’ Occultisme“: Ив. Стоянов (с 16 илюстрации на египетския храм, фазите на посвещението и пр ).

8. Хирогномия, от проф Ю. Нестлер (продължение от кн. III)

9. Ясновидката от Префорст Фредерика Хауфе. Статия от Д-р Юстинус Кернер (продължение от кн. VII.).

10. Еликсирът на живота. Окултен роман от В. П. Крижановская (с една илюстрация), правела А. Т.

11. Един учител на древността: Питагор и неговата окултни школа (продължение от кн. VII и край).

12. Отмъщението на Тутанкамона. Разяснения от Ал. Шишков по случай откриването гробницата на египетския фараон.

13. Странна история. Окултен разказ от Siner Sinelles, прев. от английски Любомир Лулчев.

14. Законът за изобилието. Лекция от американския окултист Ричард Ингалезе.

15. Духовна опитност.

16. Книжнина.

17. Разни вести

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Към великата цел

Причини на международния антагонизъм - Условия за обединението на славяните

Още от незапомнени времена народите на земното кълбо враждуват и воюват помежду си. Цели племена и раси, заедно с материците, на които те са живели, са загинали в тия борби, но останалото човечество, при все това, не се е опомнило и не е разбрало закона на общежитието за общо благо. Дойде Христос и донесе учението за любовта и братството между всички, приятели и врагове, но и до днес неговото учение остана не приложено в живота. Много негови последователи и ученици, много гениални хора в различните народи, учени, философи и държавници, са се мъчели и борили, за да се внесе разбиране и въдвори хармония, мир и съгласие между народите, но техните трудове са били безрезултатни и те са уми рали на кладата, на ешафода или в забрава, без да до- живеят и видят реализира нето на своя идеал. Излишно е да цитираме много примери, за щото най-пресният от тях е достатъчно убедителен: неотдавна починалият бивш председател на Съединените Североамерикански Щати, Удроу Уйлсон, след като хвърли тежкия меч на американската сила върху везните на щастието в последната общоевропейска война за по-скорошното й свършване, опита се с прочутата си програма от 14 точки да внесе общо и трайно примирение между народите, но и той си замина, без да види увенчано с успех своето общочовешко дело. Егоизмът, материализмът и всичките други животински пороци на съвременните хора се оказаха по-силни от неговото добро желание и неговите неимоверни трудове, които подкосиха здравето му и прекратиха преждевременно живота му.

Но за да се вникне по-дълбоко в развитието на идеята за обединението на народите и се разберат причините на съществуващия международен антагонизъм, нека илюстрираме мисълта си с следния иносказателен разказ:

Когато великият невидим свят решил да спаси човечеството, той изпратил на земята един от свои те посланици Христос, като най- вещ и знаещ на принципите и методите на това спасение. Най-напред го изпратил при един малък народ — еврейския — който имал стремеж за повдигане на човечеството и на себе си, да бъде едно ръководно звено. Когато дошъл Христос между евреите, те го приели отначало добре, за щото помислили, че той ще ги освободи: най-първо, ще им даде богатство и сили, и ще ги прати да завладеят други народи. Обаче, когато Христос развил своето учение, че всички трябва да се освободят еднакво и не трябва да има предимство между народите, както и учението за самопожертването и любовта към ближния, с което засегнал еврейския национализъм, това страшно стреснало евреите и те казали: „този не само няма да ни освободи, но още повече ще ни зароби“. И решили да го премахнат, като създали кръста: „човек, който разваля порядките на старите — казали му те — заслужва кръстна смърт“. Значи, при евреи те Христос е трябвало да примирява две сили: една, която е действала отвесно (перпендикулярно) на своята плоскост, и друга, която е действала хоризонтално, в противоположност на първата. Или, казано с други думи: първите идеи — отвесните — те са общочовешките идеи, а хоризонталните, това са националистическите, егоистичните сили, които действат в света. Следователно, егоизмът в първото свое проявление винаги създава кръстната смърт. Тогава мисията на Христа излязла несполучлива.

След това той се явил между народите от латинската раса и им представил тоя небесен проект, да вземат участие за реформиране на човечеството. Но понеже те владеели тогава целия свят с своята култура, намерили, че неговото учение е опасно. „То ще ни разруши“, казали те и започнали всички гонения и мъчения, включително и инквизицията, чрез която унищожиха тогавашните посланици — по следователите на Христа. Поради това, и този втори опит пропаднал.

Тогава Христос се явил между народите от англо-саксонската раса. Представил им проекта в момента, когато едва са се повдигали в своето развитие и сила, и ги извикал на работа. И те казали; „ето един човек, който ще ни възвеличи“. Но добавили: ,ще ни дадеш ли средства?“ А Христос им отговорил: „ще ви дадем, колкото искате“. И действително, първоначално работата е вървяла добре, но с своята търговия тия народи за владели света и изчерпали соковете на окръжаващите. По тази причина, и между тях проектът пропаднал.

Най-после, Христос се явява всред славянската раса и представлява своя проект. Народите от тая раса се намерили на пазаря, за да се условят за работници, но казали: „късно е вече, няма да свършим нищо“. А Христос им отговорил: „идете, работете, каквото се пада, и на вас ще се даде“.

Сега да пристъпим към обяснение на вложените идеи в тоя митически разказ. Всичките раси, племена и народи на земята вървят по един определен път, за да постигнат заветната си цел, която още не е очертана добре в умовете им. Расите в своето първоначално проявление използват живота за своето размножаване, засилване и вземане надмощие над окръжаващата среда, племената са се борили за придобиване свобода, а народите — за самия живот. Но само животът в природата ни посочва истинския стремеж. Когато посеем една ябълчена семка в земята, не е най-важното да намерим почвата, но трябва да знаем, какъв слой земя трябва да турим над тази семка и колко влага й е нужна, за да може да расте. И смисълът на тоя растеж не се съдържа само в пущането на корените, израстването и разлистването на ябълката: за да може да поддържа рода си, тя непременно трябва да цъфне, да завърже и да даде плод. От качеството именно на тоя й плод ще се опре дели отношението й към оногова, който я посадил.

Това има следното приложение: всеки човек не е създаден само от материя — той не е само едно материално същество, за да има само външни материални нужди. Независимо от създаването на костите, мускулите и стомаха, човекът е духовно същество, в него има един постоянен стремеж, чувства от по-висок характер, които са създали вътрешните отношения от неговия семеен бит, а това е проявата на закона на любовта. Тоя велик закон е създал дихателната система и кръвообращение то в човешкия организъм, което показва, че жизнените сокове не трябва да седят в неговото сърце, в артериите и вените му, а трябва да се разпространяват из цялото тяло по такъв начин, че всичките му органи да се ползват от тия блага. Това показва още че, не само благата трябва да се разпределят, но и излишъците трябва да се изчистват навън. Но за да може човек да схване този широк план на живата природа, трябва да има ум. Следователно, той е едно мислещо същество. Природата е създала главата на човека с мозъка му, вложила е в него мозъчната система, чрез която умът действа и направлява всичките процеси в тялото. Или, казано с други думи, ако преведем този символизъм на природата: човекът трябва да има воля, на тази воля трябват кинетически сили и чувства, за да й дадат потик към дейност. Но за да могат тия сили и чувства да действат, трябва един метод. Тоя метод винаги се дава чрез човека да мисли и чувства.

Сега, като изтъкнахме причините на разделението и взаимните противодействия между народите, нека покажем какъв метод се налага на славяните за тяхното обединение, от което може да се заключава и за другите. Славяните трябва да се ползват от положителната и отрицателната страна на еврейската, латинската и англосаксонската култури. Виждаме, че у тия култури плюсът и минусът се неутрализират. Макар и да работят неуморно и с години, няма никакъв излишък от тях. Те са култури без никакъв придатък. Ако еврейският народ в културно отношение внесе една реформирана религия в древността, латинската раса внесе културата за организирането на народите и гражданството, а пък англосаксонската раса внесе правовите отношения между народите и, до известна степен, разпространението на християнството или тъй нареченото евангелизаране. Но тя ограничи туй евангелизиране с своите правови разбирания, т. е. че религията трябва да се меси в всичко, но не и в политическия живот.

Сега идат на реда си славяните, които трябва да внесат един нов елемент, за едно по-широко разбиране на туй общочовешко обединение — възвишеното и благо- родното в света. И те трябва да направят този малък опит с себе си. защото те са народи с голямо индивидуализиране, широки амбиции, силно развит патриотизъм, силни волеви чувства, а сравнително слабо развит ум. Следователно, тия сили, заложени в тях, за да се развият, изисква се една мощна морална и духовна среда, която да ги видоизмени и приспособи за общополезна работа. На славяните пред стои да внесат чувството на съзнателно побратимяване на народите, т. е. всеки народ да вземе толкова, колкото му е необходимо за неговото развитие, без ущърб за своя събрат или съсел. Така също всеки народ трябва в политическо отношение да действа не толкоз с насилие, колкото с силата на моралното въздействие и човеколюбието. Славянинът трябва съвършено да изключи насилието от живота си, защото то прилича на остър нож, който не познава ни какъв господар, никакво добро, никакво право, освен правото на оногова, в чиято ръка се намира. Следов., тоя нож, с който отрязваш главата на другия, с същия нож ще отрежат и твоята глава, ако попадне той в чужда ръка. Славяните не трябва да поддържат политиката на точилото и ножа: тази е най-старата политика, която съществува от памти-въка — че ножът трябва да се точи, че без точило не може и без нож не може. Но ние питаме: от хиляди векове всичките тия ножове и точила де са? Нали трябва да се правят всяка година нови ножове и точила? И ножът и точилото се източват. Най-после, какво печели ножът? — той се изхабява. Какво печели точилото? — то се смалява постепенно. Това показва, че всички народи, които употребяват тия методи, физически се източват и се похабяват, а морално се смаляват и обезобразяват. А туй, казано на съвременен език, значи: израждат се. Следователно, точилото и ножът — това е една човешка система, измислена, която няма никаква подкрепа в природата и е осъдена в края на фалит.

И в живота на славяните има редица доказателства за потвърждение на тая истина. Така, русите, след като повече от 40 — 50 години заплашваха Англия с дрънканията на своя нож, какво спечелиха? — спечелиха японската вой на, общоевропейската война и болшевизма. Какво добро им донесе японската война? — „правилното и тактичното отстъпление“ на Куропаткина. Какво им донесе всеобщата война? — вземането на Цариград на книга. А знайте ли това на какво прилича? — когато ние се намираме при някой богат човек и той си мери житото, а ние броим крините му и си въобразяваме колко крини ще ни даде на заем и ние си запишем тия крини на кредита си: „Цариград е наш“. Тоя Цариград е една ябълка на раздор, която създаде най-голямата язва на славянска Русия: тя притежаваше най-обширната част от земята, която никога е била давана на един народ, от когато помни историята. Наместо да използва това несметно богатство, тя се занимаваше с въпроса за Цариград и проливите, с оглед на своето бъдеше надмощие в света, да стане една от най-силните държави. Тя се занимаваше, значи, с трудната задача на онзи мидийски цар Левпул, който накарал своите учени хора да пробият най тънката цев и да изчислят, за колко време ще може да се прекара през нея всичката вода на земята. Тия странични в проси отслабиха Русия морално, и впоследствие болшевизмът дойде да й покаже, къде нейния прав път, т. е. че трябва самопожертваме — който има много, трябва да раздава.

Сега, ако дойдем до новообразувалата се държава Полша, ще забележим, че наместо да се организира вътрешно, морално, и тя върви по пътя на туй славянско разбиране, на вътрешни раздори, преследване и воюване. Ако дойдем до Чехословашко, и тая държава върви по същия път, в нея се развива милитаризмът, с помощта на който иска да брани своя та свобода — чрез сила. Ако дойдем до Югославия, и тя върви по пътя на Русия: иска да стане една от най-големите държави — империя на Балканския полуостров, и да тури всички народи на Бал кана под своя знаменател. А България — тя се показва сега смирена, защото ръцете й са свързани, но която ръка й се развърже, и тя бие.

На славяните липсва трезвен ум. На тях бърка националния фанатизъм, и не толкоз на народа, колкото на управляващите. Следователно, на славяните ще препоръчаме следните четири неща:

Великият закон на битието е произвел четири лъчи от себе си и ги е проектирал в света. Тия лъчи са: светлината, живота, любовта и свободата. Всеки народ, за да намери своя път, трябва да има светлина в ума си; всеки народ, за да може да постигне целите си, трябва да има съзнателен живот в душата си; той трябва да има чисто и непокварено сърце — трябва да разбира метода на любовта, която е една от най-могъщите сили, които свързват живите същества и ги подготвят за опознаване вътрешния смисъл на живота — и на края — свободата, която трябва да внесе хармонията в човешкия дух, да примири всичките противоречия и да даде правилна насока на всички сили, умствени, духовни и физически, към една велика цел — божественото в света. Само чрез тия четири лъчи ще влезе новия живот и новата култура, която ще даде нова насока на славяните и на всички други народи — към вели ката цел на обединението им.

X. X. X.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Из „Трепети на една душа“

(Сонети)

Аспекти

I. Къде е Той?

Търсих Го горе, след като пребродих сам

из мрак и съсипии, дори и дето свети —

преминах бездните и стигнах върховете,

но най-желания — не Го намерих там!

Изпих и чашата, и сладкия балсам

от жлъч и от нектар ни капка не остана

всред незабравките опитах жадно бляна,

но чух гласа Му тих: „не съм, не съм и там!“

А тук поне копней ли някой за Любов?

Трепти ли не коя душа в сърдечен зов

една душа от жар, от перли и лъчи?

Или пустиня е пред моите ечи,

в която скитам сам, без радост и покой?

Да питам ли: къде е Той икой е Той?.,.

II. Къде е тя?

„Като девица преизбрана“ ...

Доп. към Исая, 61.

Търсих я мълком там, из Млечний път, в рояка,

на ранина, кога изплава сетен плам,

и спирах, взирах се с възторг в звездичка всяка,

но въжделенатане я намерих там!...

Повея пролетта, и пак из пазва златна

се сипят искрици и блянове - цветя,

но, кат Зефирен лъх, най-нежна, ароматна,

ще дойде ли и тя, ще прозвучи ли тя?

Уви, безбрежен е, бездънен, пътят Млечен,

дъхът на Любовта отлита в свят далечен

да бих могъл и аз в тоз свят да полетя!.. .

Търсих душата-блен, блестящата денница,

и питах дружките: избраната девица

видяхте ли? Къде е тя? Коя е тя?...

III. Майя

И тук и там са те, безлъчно, Той и тя!

о, вижте ги, в едно сиянйе вечно елени·,

челата им красят възсинички цветя,

в телата им зари и трепети разлепи. ..

Възлиза Той честит, кат царствен младенец,

пред светлия Му ход прегради мрачни падат,

но тя е с Него пак·. те са един венец,

предвечно свит, кога не знаеха да страдат. ..

Елате, вижте ги, как Бог ги съчета,

кога най-чистите есенции събра

и с тях лицата им, кат своето, извая!

И потопете се в вълните им целебни

от сили и живот от прелести вълшебни

на Вечната Любов в това море на Майя!...

Иван Толев

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

ХИМНИ

от Ян Каспрович

(Продължение от кн. VII)

Из „Моята вечерна песен“

Че кой е по-велик властител, цар и Бо:?

И де е равната на Тебе мощ и сила?

От Себе си роден, Ти трон си сътвори

от вечност! Твойта слава вечна там гори.

И Сам от Себе си безкрайността създаде

и Сам от Себе си на слънце огън даде,

затвори Своя дъх в прашинки и води,

и диша вихъра Чрез Твоите гърди.

От Теб излезе тя, душата на човека,

ведно със светилата, що горят от века.

Ти Боже, Ти си зърно, Ти си клас и цвят,

от Тебе иде всичко, Ти си целий свят,

чрез Тебе всичко, всичко, о безсмъртни Боже,

цари в безсмъртие във Твоето подноже.

Къде е равната на Тебе мощ и сила?

Де огъня, досегнал Твоите светила?

Със гръм от небесата отговаряш Ти,

в морета, в урагани Твоя глас кънти,

разтърсиш земна гръд, и вест във нея трепне,

или зашушне сладко, шумоли и шепне.

Страхотен биваш Ти във Своя гняв велик:

в пожарища превръщаш кроткия светлик,

заливаш с води полетата, горите,

добитъка избиваш, тровиш ни водите,

но който упование във Теб намери,

от зло ще го избави Твоята закрила.

Де е добротата с Твойта що се мери?

де е равната на Тебе мощ и сила?...

* * *

Боже!

Защо ме тъй наказваш?

Застанал си в безкрая разкален,

и по-голям от самия безкрай,

с огромен кръст, горещ в Твоите ръце,

Ти хвърляш в очите ми оттам

възпламналия Свет . . .

Наказвай ме!

Защото съм човек, излязъл от греха

и от греха преследван — чак до края!

Виновен съм!

Защото ето я неправдата ми. ето —

безбройна, като искрите над мен,

предела минала на замислите Твои!

Изгоних аз баща си!

Кога очите си затвори той,

на гроба му не турих кръст дори, —

не съм го молил аз за тая шепа пръсть

несретния живот да ми дари!

Виновен съм, голям е моя гр,х!

Изгоних майка си, да не яде

храната, грабната от по-голямо псе,

отколкото съм аз — прокудих я, когато

се кани буря, облаци се трупат,

дано по пътя, нейде в запустене,

светкавици очи й да изпият

и дъб, от гръм сред бури повален.

да я премаже с дънера на веки!

Виновен съм, голям е моя грях!

Кога сестрица ослепяла срещнах

да проси пред черковните врати,

аз нямах смелост да се приближа,

ръката й изсъхнала да взема

и сочейки очите й червени,

на глупавите лъвове да кажа

и на лъвици празни: тя ми е сестра,

за винаги при нея ще остана —

идете си! не искам ваште ласки!

Виновен съм, голям е моя грях!

И псето пътя ми кога запрени,

от глад открило челюстите голи

и впило в мене жалостно очи,

аз ритнах тъй с крак,

че изскимтя и падна до прага ми!

Претъпках червеи —

и милиони насекоми

премазах с крак, кога се влачех в пътя,

да освежа душата отегчена

в зори със изгрев и със залез вечер.

Когато се катерех в пещери, дълбани

на сталактитите към тайний вечен сън,

и ти към върхове, отдето гордостта

заплашва целий свят с гранитните пестници

поръчвах на слугите си да отсекат

на борчетата клоновете млади,

лицето ми с иглите да не дразнят · . .

Убих аз брата си,

че заора във мойта нива той

и от овеса ми взема един откос

за коня си —

виновен съм, голям е моя грях!

Веднъж ме завладе безумното желание

за себе си да изкопая гроб,

че станал бе живота ми гробовен,

а тласнах ближния и падна той във него

и там сред мъртвите изплашен полуде!

Виновен съм!

Жената на другаря си отнех —

виновен съм!

Πодхвърлих на съседа си дете,

от моя животински бяс родено.

А грях веднъж така ми затъмни

очите, че когато опипом вързах

в бездънните недра на страшни лесове

и там намерих билки ядовити,

отрових аз света в зародиш с тях

Виновен съм, голям е моят грях

Не ме наказвай, Боже, според него!

Във тоя час. кога светът трепери

от твоя гняв велик,

стори да не загива, нека се разкае,

вземи го, Господи, под своята закрила,

велика Твойта мощ, велика твойта сила,

и няма добрина със твойта да се мери!

С разпалени ръце от страст

докоснах аз свенливата невинност,

преди да се развие в слънчев цвят·

Откъснах плод коварно от девойка

със слово. Мощ коварството ми даде,

че обещах избава в любовта,

а шепнех си като крадец, що вижда

крадци: откъсвай, друг преди да дойде!

На купена за грош един поквара

оставих се да ме влече в калта

или кога пресита мойта кръв изсмука,

пред дома на разврата като сянка спрял,

и със очи превърнати в стъкло,

в което сетно пламъче блещука,

аз труповете като мен следях

и в сладострастието тяхно прималняло

запалвах в мисълта си свойта мъртва страст.

А подлост не веднъж ми пареше душата

и да запълня пустотата в нея

на минувачите, които своя дом

в заблуда дирят, аз едва не шепнех:

не таз врата, съветвам ви — през тая

Виновен съм, голям е моя грях!

Създадох си ярем от дадени обети,

а нямах сили в себе си открито

да хвърля тия шутовски звънци

на първожреца на олтар домашен,

и да отида там, под слънчевата пладня

където сред градини ароматни,

дървото забранено кървавей,

и във душата си допущах тоя шепот!

дано да дойде Сатана

и в мрежата на свойте изкушения

да въвлече и тая, що ми беше

на щастието в миналото мощ,

а днес ме задушава с добродетел!

Тогаз ще викна: подла си! и чист

ще ида с жалка съвест на измена!

Виновен съм, голям е моя грях!

Това е любовта, това е чистий извор,

отдето благородството избликва!

Виновен съм, голям е моя грях!

Боже!

Аз всички грехове вземах на свойте плещи,

защото съм човек от болката роден,

защото отчаяние и скръб и ужас

и изнемогване и сила

причина са на мойто битие . . .

Възпламнах в страст към собствената

кръв, към майка си, към свойта дъщеря!

А в мощ тайнствена,

кога пред моя дом,

в мъгливите маяци откроен,

израстваха във лунните видения

цветя великолепни с побелели взори

на съскаща Медуза

до некакви чудовищни размери —

докато месецът се вмъква в мойте стаи

връх ложето на мойта изнемога,

от сън тогава похот ме събужда —

с треперещи в безсила устни бледи

и треска във зениците безсвесна,

чудовищната стръв към Твоя — звяр!

Виновен съм, голям е моя грях!

Наказвай ме!

Наказвай ме!

Във тоя разгорял безкрай

Ти имаш огнен кръст

и той е по-огромен от безкрая.

С безмилостните Твои светли пръсти

разтегляй мойто тяло до огрома

на своя кръст, на който Сам провисна

о Боже, във началото, отдавна,

когато искаше покоя, любовта,

да ги превърнеш в огън всегубител

и в тоя ужас сляп и вкаменял!

Когато от Своя покой,

когато от Свойта любов

Ти слънцето, звездите отдели

да се разбият в свойте елипси,

за да се стори туй, що ни погълна!

Наказвай го сега, човека, в тоя свят,

от бремето на грях с огънатия врат!

Държиш в ръка везни и меча справедливи,

летят от него искри върху наште ниви

и огнената мощ на Твойто вдъхновение

върви от поколение в поколение·

Кръвта ни изсушава, костите гризе

гневът, всесилата Ти вечна що обзе —

и никоя пред него сила не застава:

и нека за това Ти бъде чест и слава

во веки веков Амин, Амин, Амин!

Боже!

Аз лъгах!

Притули се до мене завистта

със свойто жълто лоно, свойта голота,

и във душата моя зацарува.

И рече ми да гледам аз накриво

на славата на своя роден брат.

И крадях —

ограбих дискоса, оставен

във Твоята обител свята!

Виновен съм, голям е моя грях!

Веднъж в огромен, милионен град,

забързал към смъртта, която ме очаква,

аз жадно стъпки спрях пред куп злато:

и като мълния, която пращаш Ти —

виновен съм,голям е моя грях!

Позорна мисъл озари душа ми: да убия

пазителите на Молоха аз

и мястото им да заема после!

Боже!

Лъжлив пророк бях аз

и богохулствата не съумях да спирам

тъй, както богохулствам пред Тебе днес!

Неправдите на брат си не простих,

а сам ги вършех аз — като негодник.

И от тълпата бягах във погнуса,

от черните, отрудени ръце,

от дрипите, пропити с труд и пот.

Свещена риза слагах аз и митра

и вземах скиптър и Държава —

пред мойте заповеди нека коленичат,

като че ли го няма вече Твойто царство!

Виновен съм, голям е моя грях!

Наказвай ме!

Изпращах кораби в разпенени морета

и в битки, почнати от мое име,

в кръвта си хиляди и хиляди измряха,

а Ти нали едничък имаш право

да даваш срок на земния живот! . . .

Виновен съм, голям е моя грях!

Защото сън човек обречен на това,

Защото моя ден угасва,

а неговата вечерня заря

гори, и моя свят гори!

Защото времето отдавна вече мина —

виновен съм, голям е моя грях! —

когато любовта, когато и покоя

не бяха огън всегубител,

не бяха смъртоносна болка,

ни слепий ужас вкаменел · · .

Превела от полски: Дора ГабеПенева.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Ян Каспрович

От няколко години насам (1919 год.) основаното в столицата Полско - Българско Дружество развива похвална книжовна дейност. То е открило полско българска книжарница и издава списанието Полско - Български преглед и Полска библиотека. Целта му е да съдейства за сближението и взаимното опознаване на два та славянски народи — полският и българският — на културна почва, което е залог за сближението им и в стопанско и политическо отношение.

Wsem.Letopis_god.3_055.jpg?fbclid=IwAR2p4M02qhJO_BOaJgVWvhdYxeUMYX9cEQmo0wp3CQFDQQp7Fs_FKwp05jc

Ян Каспрович

род. в 1850 г.

Една от издадените книги е и сборникът от Химни, написа ни от полския поет Ян Каспрович. Пре водачката им, г-жа Дора Габе — Пенева, има любезността да даде специално за Всемирна Летопис няколко извадки от тия „химни“, подходящи за нашето списание, според програмата му. По-рано, на 4 март 1923 г., тя е прочела откъслеци от тях на сказката си в Славянска Беседа.

Ян Каспрович (роден на 12. XII. 1860 г., свършил по философия, професор в Лвовския университет) е един от видните съвременни полски поети. Той е издал до сега много свои съчинения, оригинални и преводни (между последните има и от Гьоте, Метерлинк, Рабиндранат Тагор и Браунинг), но в своите химни, както справедливо бележи и неговият критик, г. Зигмунд Василевски, той е дал най-красивото и най- мощното от богатото си творчество. За това и в тия негови стихове може да се намери пълната характеристика на неговата поезия. Тя се рисува като проява на един още смътен религиозен екстаз след изчерпване буйствата на материалния живот и с слаби проблясъци на мистицизъм. Излязъл от една национално-патриотическа среда, в която веществената култура е преодолявала цели векове над духовната - тъй като полският народ има силна примес от евреи — Каспрович има дълбоки корени в земята, които едва сега се мъчи да изтръгне, за да се устреми към неизменните божествени истини. Това се потвърждава и от неговата плътна натура, в която духовните елементи са били дълго време задушвани от материалните наклонности и влечения. Вътрешният човек у него е преживявал дълбок летаргически сън, от който сега бавно и постепенно се събужда. Неговите полски рецензенти наричат тази борба у него прометеизъм, т. е. една непосилна и безпомощна борба срещу непобедимата стихийност на съдбата, а българският референт на поезията му, г-жа Дора Габе — Пенева, схваща, че „творчеството му е изсмукано из тайнствените извори на земята“ и че то е „бунт (?!) срещу небесата“. Всичко това, според нас, е само едно смешение на понятията, в което истината върху поезията на Каспровича е забулена. Поради туй, и той както и мнозина други поети, с право може да каже, че не е разбран дори и от най-възторжените си поклонници. В действителност, Каспрович не води една прометеевска борба на безсилие нито като човек, нито като полски патриот: той чисто и просто съзнателно иска да напусне досегашния си живот, преситен и покварен от нелепостите на съвременната материалистична култура, защото те не го удовлетворяват, и се домогва да встъпи в пътя на просветителното учение, на висшата духовна култура. Той търси ключа на мистерии те, а околната среда подкосва неговия полет и го отклонява от истинския път. Но Ян Каспрович ще тръгне сигурно, само тогава в него, когато стане окултист. т. е. когато съзнае напълно, че мирова скръб не съществува като факт в природата, а съществува и действа само законът за мировата любов, на мощните влияния на която той трябва да разкрие широко сърцето си. Не може да бъде вярно твърдението на г. Зигмунд Василевски, че Каспрович се стреми „чрез гробищата да общува с Бога“, защото в гробищата няма нищо друго освен сухи кости, освен ако той признава, че съвременните хора в мнозинството си са „варосани гробища“, както се е изразил някога и Христос. Химнът Salve Regina опровергава това твърдение на г. Василевски. Каспрович се стреми към божествената любов, тая велика и всеобемна сила, пред която всички земни, материални удоволствия и тясно патриотически копнежи се топят като снега пред животворното слънце, но в тоя път той прави сега първите си ученически стъпки. Нека му пожелаем, по-скоро да познае истината, цялата, незиблемата истина на божествения живот, и тогава неговите нови химни ще прозвучат с още по-голяма сила и хармония, като мелодии от божествени арфи, и неговите съотечественица ще го разберат, може би, тогава по-добре . . .

И. Т.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Мистична алхимия

Sedir

Откъслеци

Любовта

Великата формула, едничка приспособима както към най-нищожните обстоятелства, тъй и към най-великите проблеми на вселената, тая, която подхожда и за най-последния от човеците, както и за най-блестящия гений, това е любовта към Бога и към ближния.

Не всички хора, обаче, имат понятие за Бога. Мнозина от тия, които го имат, стремят се да го отстранят, доколкото се може. Други пък, които са тъй също голямо мнозинство, не се и замислят за него, освен в редки случаи на неволя и то със страх. Малцина са тия, които към своя Баща чувстват някаква привързаност.

Любовта е чаровен цвят, съкровената чистота на който само земята на Живите може да подхранва. Всички наши видове на любов, даже и най-възвишените, са. само сенки, отражения на същинската Любов; и за тия нейни отражения изискват се векове от без бройни кумири, за да се облаче човек е тях. Природата, поставяйки тоя по следния на тази планета, го е снабдила чрез половия инстинкт с най-низшия фермент на любовта; веднага след туй жената почва да чувства материнската любов. Първобитният мъж се нуждае от ред прераждания, за да се пробуди у него бащинската любов. А синовното чувство на грижа към старите родители предполага поне 15 прераждания. Същевременно за подраслия юноша идват безбройните опитности на любовта — страстта, чувствената любов, била тя сантиментална или естетична само.

Мъже и жени се влюбват и разлюбват, въпреки всички скърби, ужаси и разочарования, и това трае от 30 — 50 живота; така те изчерпват своята индивидуална съдба; числото на тяхното партньорство се намалява. И най-после настъпва един благословен ден, в който женихът и годеницата — мъжът и жената — се намират, и то след векове от стремежи един за друг, векове от безпокойни радости и безнадеждни сълзи.

Съзерцавайки очарованията и светлината, в които тия две сърца се вглъбяват едно в друго — горещата душа на древните кабалисти, изтощени от полунощни въпрошателства, нежната душа на великия Платон с широките рамене—не е никак чудно, че те са построили, за да оправдаят това опиянение, остроумната и илюзорна теория за душите-сестри.

Всичко това заема тъкмо 100 прераждания. Същевременно човешкото същество е развило вече всички видове на семейното чувство. Но веднага щом като един мъж и жена са могли да живеят в пълна и постоянна хармония, то и любовта - страст, половата любов, била тя сантиментална или платоническа, изгубва своя чар — родена е братската любов. Чувството на човеколюбив и алтруизъм взема връх и няколко прераждания са достатъчни, за да може ангелът на пречистата и всеобемна любов към Бога и ближния да свиква все по-често да пребивава над техния дух.

Още около 15 прераждания, и неописуемия цвят, с тайнствения мирис — божествената любов, ще пусне първото стръкче на своето стъбълце. Човекът е вече на пътя, който води към Отца — той е вече войник.

Но какво трябва да се прави, за да се изкачим по-скоро до това стъпало? Всички религии дават отбулен дивния секрет, неизказаният и тайнствен аркан. Тъй като Бог е любов, то той иска щастието на своите деца. Щом е тека, то и скритите неща, и невъзможността да се достигнат, те се явяват излишни и безполезни. Тъй, както хлябът и водата, без които нашите физически тела не могат, са двете най- разпространени на земята субстанции, също тъй и необходимата духовна храна е изявена и дадена навред и всякога, още преди създание мира.

Всеки миг ни дава случай, за да проявим любовта си към ближния; но това, което е мъчно, то е да се подготвим, за да поемем храната. „Да не правим на другите това, което не искаме нам да правят“ — то е само пасивната страна на великата заповед. А това, което трябва да вършим, то е, да правим на другите това, което желаем те нам да правят; и само когато човек при всички условия — в мислите и делата си, в симпатиите и антипатиите си, в безразличията и състраданията си — стига той да се реши да го чувства, да го говори и да го изпълнява, за да направи ближния си щастлив, даже и когато това щастие би било в негов ущърб, — само тогава човек обича ближния си като са мия себе си.

Нашите ближни, това не са само нашите себеподобни — хората, а и всички същества, защото всяко създание е наш ближен. Своеобразни души, които изучват и се хранят от източните учения, отдават на тия морални системи предимство пред християнството, по ради почитта, която те препоръчват към нашите „по-низши братя“, нещо, което е вдъхвало с тъй засягащо сърцето, добродушие към старите индуси и едно тъй горещо възхваление от страна на твърде непорочния Франциск Азиски. Но това състрадание, което не трябва да се свежда до присторена чувствителност — е едно очевидно следствие от евангелското слово. Защото, към тоя, който се радва от сърце, че е слуга на един едничък от свои те братя, как ще може той да изтезава едно куче, да убие едно птиче, или да кърши клонове без основание? Кой е, който, приел думите на Ев. Йоана: „всичко, що съществува, е направено чрез Словото“, да може, без да е луд, да замерва, да насилва, да отблъсва по каприз и най-последното от съществата, всред които живее?

Нека никога не забравяме, че евангелието не говори много, нито пък пра ви дидактични тълкувания: то само поставя едно малко число от универсални истини под една абсолютна форма: вече на четеца остава да извлече частните последствия и относителните приспособления, които винаги лесно се схващат, ако сърцето е чисто и смирено.

Нека нашият ум бъде безстрашен. Нека той да проследява и последните заключения, до които извежда даден принцип. Тъй като мой ближен е това, с което аз общувам в живота си, —а аз живея едновременно и в материя та, и в астрала, и в ментала, и в обществото, и в духа, то и в моя та любов трябва да се простира не само до видимите създания и форми, но и до техния вътрешен мир; не само до отделната личност, но и до колективитета на даден град, отечество и цялото човечество, както и до космоса; не само до субстанциите, но и до тяхната най вътрешна същност, до обществените закони, до изкуствата, до идеите. Така разбрано, моето проявление на любов се простира до необятност и прави да възрастнат до най-висши небеса границите на моето същество. Нема по-добра школа от тази в света, по-свята, по-плодоносна, но пък и по-трудна.

Но да оставим тия мъчно достъпни висини и да погледнем на най-конкретните действия. Съвсем другаде е тайната мисъл на Христа в историята на нападнатия човек, когото първосвещеникът, левитът т. е. тия, които би трябвало да са образец на човеколюбив, оставили агонизиращ в трапа. А самарянинът, човек вън от закона, е едничкият, който го издига, превързва го и плаща за него. Пък и аз, ако през някоя късна нощ, намеря на улицата някоя жертва на апаш, ще ли се погрижа за него, без да се страхувам, че щял съм да закъснея със съня си, че ще си изпоцапам дрехите, че може би ще усъмня и нощния пазач? Ще мога ли аз да имам тоя кураж, да извикам на мои средства някой упорит файтонджия, за да отнесе по-скоро жертвата в болницата?

Когато аз бъда способен на всички тия малки усилия, аз ще направя да се изтънят в мен известни клетки и да станат достатъчно чувствителни: чрез тях ще ми се подскаже от интуицията, че в света има по-висше милосърдие, и че лицата, визирани в притчата, могат да означават такива окултни същности и сили, такива езотерични операции, такива космогонически драми, такива тайни и то толкова общи, че да ме изведат до най-висшите точки, до които съм способен да се издигна.

Пастирът

Погледнати съществата откъм тяхната реинтеграция, изглеждат като разделени на два лагера: единия на светлината, а другия на тъмнината. От глед на точка на антологията, те се разделят на човекоподобни и на нечовекоподобни. От гледна точка на тяхната еволюция, те се разделят на вълци и агнета, на ядящи и изяждани. Именно тая последна страна на Исуса Христа е, коя то се разкрива в евангелието на Йоана.

От друга страна, съществуват най-разнообразни кошари. Всяка планета, всяко слънце, всяка раса, била тя човешка или свръхчовешка, си има своя кошара. Всеки пастир, който е същевременно и врата на кошарата си, защото само той знае как се тя отваря — е една страна, един аспект, една проява на Великия Пастир.

Никой не се промъква през оградата, освен с цел да грабне от овцете или да им стори друго някое зло. За това и отделенията на Мирозданието са затворени. И само тия влизат и проникват в тях, които предварително са се легимитирали пред пазителя им. Древните посвещения чрез употребата на психургията, базирана върху развитието на тоя или оня орган на духовния човек, са давали на учениците си начини, да отварят, по пътя на екскурзиите си из невидимия свят, вратите на тия от апартаментите, които са съответствали на тяхното лично посвещение. Кръщението е било общия ключ. И пропуска на тия тайни общества са били, преди да станат те чисто политически, символ на тия пневматически мерки.

Човек може да влезе достойно или недостойно и, в последния случай, с хитрост или насилие. За да бъде, обаче, познат от овцете, от кучето или от самия пастир, той трябва да принадлежи към същото стопанство или чифлик, т. е. да е живял и работил с тях, за същия господар и по същия начин. Разбойници или убийци са тия, които си служат с магията на волята или обредите, чрез тиранична сила или коварство. Чрез тях човек може да използва човека до смърт; един бог може да се храни от живота на своите поклонници, както отсам, тъй и отвъд гроба.

Христос изказва тук такива думи, че, може би, е по добре да не се дири всичката им глъбина, защото — можем ли ние да разнищваме, ние, които сме още в пелени, да узнаем тайните намерения на великите духовни водители които някога са натоварили нашите отци с обреди, закони и защити? „Всички тия, казва Той, които са дошли преди мене, бяха разбойници и крадци“. Дали са те узурпирали образът Божи, в името на когото са казвали, че действат, — ние не знаем това. И според духа на евангелието, по-добре е, да не го знаем, защото венците са обещани на потиснатите, на слабите и на непорочните.

Стадото, събрано от всички кошари, образува великата кошара на небето, имаща Словото за свой Пастир. Тъй като Той е Господарят на овчарите, то Неговите овци са свободни. И те му принадлежат само заради това, че волно Му се подчиняват и това подчинение те манифестират само с изпълнение на волята Му. В замяна на това — Той ги храни и то с храна, която е Неговия собствен живот. Той е едничкият пастир, който служи и се отдава, без да чака каква то и да била награда. Никои други водители във вселената не са така съвършено добри; даже най-великите от тях се надеят на известна полза от работата си и са изобщо — търговци.

Добрият пастир познава овцете си, защото той е страдал за тях И те също го познават, защото, най сетне, те въплътяват една от неговите воли. По същия начин и Синът познава Отца си, защото Той е Неговата реализирана воля. От свръхприродна гледна точка на Единството, сам Синът е този единен план, формата на Отца. Той се въплътява прогресивно, за да доизгради света. Той изпраща тук-там искрици, които са неговите овце, скитащи по космическите хълмове, за да Го дирят. Той ги познава, защото те изхождат от Него и те Го познават и долавят гласа Му, защото чезнат по дирите Му.

Животът на Сина е една непрекъсната верига от жертви и съвземания в самия себе си. И ние, другите, с всяка жертва от наша страна, ставаме Негови съпричастници. Следователно, ние можем смело да жертваме, без страх от умора, без страх от пропаст пред нас, без страх от смъртта, защото вечното огнище, което гори в нас, пламти над всички други огнища на временни животи, с които ние се подвизаваме от най-черния ад до най- светлия рай.

Във всяка религия, ако един неин вярващ я изпълни и приложи съвършено, той става един истински бог за различните йерархии на невидимите създания. Прочее, Христос с право може да каже: „Отец ми и аз сме едно“, — тъй като Той изпълни най-съществената религия, тъй като Той въплъщава божествения закон и то до степен, че е станал живата религия и въплътения закон. Така, овцата е един бог за тревата, която тя пасе; така и пастирът е един Бог за стадото, кое то Той води.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

История на Христа

от Джовани Папини

Исус се роди в обор. Същински обор, не както го рисуват християните-живописци, които се срамуват, че техният Бог се е родил в обор. Стар, беден обор — домът на животни, роби на човека, в стара, бедна страна, страната на Христа. Обор с четири грапави стени, мръсен под и покрив от плочи.

Тъжен, мръсен, миризлив обор. Само яслите са чисти, дето господарят слага сено и зърнеста храна.

Пролетните ниви пресни в засмените утра, вълнисти от ветреца, слънчеви, благовонни, са вече покосени. С цветенцата ведно: бели, червени, жълти, сини. Всичко увехна, изсъхна, взе бледния цвят на сеното. Волове понесоха дома мъртвото обилие на май и на юни.

Сега тия сухи треви и цветя, които все още миришат, са в яслите. Говедата ги преживят с големи, черни бърни, и мокрият тор тори пак слънчевите ниви.

Това е същински обор, дето се роди Христос. Най-„бедното“ място е първата стая на едничкия чист, роден от пречиста Дева. Синът на човека, който трябваше да бъде погубен от зверове, наречени човеци. Той имаше за люлка — ясли, където добитъци дъвчат дивните цветя на пролетта. Не случайно се роди Христос в обор. Не е ли и светът един голям обор, където човеците гълтат най-хубавите, най чисти неща и ги превръщат в тор, — на земята, дето и най-силните благовония не могат да потулят вонята на тора. Една нощ Исус се яви, роден от пречиста Дева.

Между човеците той дири най-простите и децата — и още по-прости от тях — домашните животни. Магарето и волът видяха да коленичат пред тях мнозинствата. Народът на Исуса, който Йехова освободи от робството на Египет, народът, който пастирът остави сам в пустинята, за да се възйеме с молитва до небето, поиска от Арона да му излее златен вол за поклонение. И магарето бе свещено.1) Само няколко годили преди Христа, бъдещият му господар Октавиян, срещнал магаре пред сражението, което спечели, и постави бронзово магаре в храма за поклонение.

Царе и народи до тогава се кланяха на волове и магарета. Но Исус се роди не да царува над материята. С него свършва обожаването на животното — слабостта на Арона, суеверието на Август. Когато Исус дойде за последна пасха в града на мъртвите, той седеше на магаре. Дошъл да спаси всички човеци, не само евреите, като Валаама, той няма да се върне от своя път, макар и всички магарета да реват против него.

Пастирите

След животните, пазачите на животните. Ако и ангелът да не им бе възвестил великото рождение, те щяха пак да се втурнат към обора, да видят сина на чужденката. Пастирите живеят винаги сами и отдалечени. Не знаят нищо за далечния свят и за празниците на земята. И най-малкото събитие, стигне ли до тях, все ще ги потресе. Стадата бяха будни през дългата нощ на слънчевото обръщане. Тех сепна светлината и ангелските думи.

Пастирите едва забелязват, в слабата светлинка на обора, младата хубава жена, мълчаливо загледана в детето. И зърват пеленачето току-що отворило очи, бузички червени, нежни, устица още не яли. И сърцето им се трогва.

Рождение — рождението на човека, току-що въплътила се душа, дошла за другите да страда, е винаги едно чудо. Тъй мъчително, че могат и другите да го усетят.

И това дете не бе чуждо като други, него очакваше от хиляди години многострадалния народ. Те под насяха своите дарове: мляко, сирене, вълна, агне. Едно ново същество се ражда и почва да плаче. Даровете са за утеха на майката. Те се радват на детето. Старите пастири бяха бедни и не презираха бедните, бяха наивни като деца, и се радваха на децата. Бяха родени от народа, произхождащ от Урия. Пастири са първите им царе: Саул и Давид. Пастирите от Витлеем не познаваха грубия свят, и не са горди. Роди ли се беден помежду им, гледат го с любов, даряват му с любов каквото имат. Те знаяха, че това бедно дете е изкупител на смирените — на човеците с „добрата воля“, върху които ангелът бе призвал мира.

Също и непознатият цар Одисей от никого не бе приет така радушно, както от пастира Евмей в неговия обор. Но той дойде към Итака, за да си отмъсти, върна се дома, за да убие своите врагове. А Христос дойде да осъди отмъщението, и заповяда да прощаваме на враговете. Любовта на Витлеемските пастири накара да се забрави гостолюбивата милостиня на свинаря от Итака.

Тримата маги

След някой ден пристигат трима маги от Халдея и коленичат пред Исуса.

Дойдоха, може би, от Екбатана, може би от бреговете на Каспийското море. На гърба на своите камили с издути дисаги на седлата, пребродили Тигър и Ефрат, през голямата пустиня на номадите, край мъртвото море. Една нова звезда, подобно на комета, що се явява сегиз-тогиз на небето, за да възвести рождението на някой пророк или смъртта на Цезаря, ги заведе до Юдея. Дойдоха да се поклонят на цар, а намират едно зле повито пеленаче, вътре в обора.

Преди почти хиляди години една царица от Ориента бе дошла на поклонение в Юдея със своите скъпоценни дарове. Тя намери един велик цар в Йерусалим, от него тя научи това, което от другиго не щеше да научи.

А магите, които се мислят за по-мъдри от царете, намират едно дете, родено преди някой ден, дете, което не знае да пита, ни да отговаря. Дете, което, пораснало, щеше да презре с кровищата на материята и науката на материята.

Магите не бяха царе, но бяха в Медия и Персия господари на царете. Царете управляваха народите, а магите наставляваха царете. Жертвоприносители, тълкувачи на сънища, пророци и свещенослужители, само те могат да се съобщават с Махура Мазда — “Добрия Бог“, само те познават бъдещето и съдбата. С собствените си ръце те убиват вредните животни, злокобните птици: никоя жертва не бе приета от Бога, ако не бе принесена от техните ръце, никой цар не можеше да открие война, без да се е допитал до тях. Те притежават тайните на земята и на небето. Превъзхождат всички свои в наука и религия. Всред един народ, живеещ за материята, представляваха духовната страна.

Тъй че те трябваше да дойдат и се поклонят. След животните, които са природата, след пастирите, които са народа, тая третя сила — знанието — коленичи пред яслите на Витлеема. Старата жреческа каста се подчинява на новия господар, който ще прати своите предвестници към запад; мъдреците коленичат пред оногова, който ще подчини науката на словото и на числата на новото учеше на любовта.

Магите в Витлеем означават старите теология, които признават окончателното посвещение, науката, която се смирява пред невинността, богатство:о, което коленичи пред бедността

Те поднасят на Христа онова злато, което Христос щеше да стъпче. Не го подаряват на Мария, бедната, за да си помогне в пътя, но за да послушат Евангелието: „продай всичко, що имаш, и раздай го на бедните. Не дариха тамян, за да убият миризмата на обора, но защото техните литургии щяха вече да престанат и немаха вече нужда от дим и благовония за своите олтари. Подаряват и смирна, която служи за балсамиране на мъртвите, защото знаяха, че тоя отрок ще умре някога млад. И майката, която сега се усмихва, ще се нуждае някога от аромати за балсамиране на трупа му.

Коленичили под разкошни царски, свещенически мантии върху сламата на обора, те, могъщите, учените, гадателите, подаряват и сами себе си, като залог за покорството на света.

Исус получава от сега всички власти, на които има право. Едва магите си отишли започват преследванията на ония, които ще го мразят до смъртта му.

Октавиян

Когато Христос се яви между човеците, престъпници управляваха, тогаз слушани, на земята. Той се роди поданик на двама господари — единият по-силен и далечен в Рим другият по-низък и близък, в Юдея. Единият от долен произход, щастливец и авантюрист, с убийства се домогнал до царската власт. И другия такъв авантюрист и щастливец, с убийството се домогнал до царството на Давида и Соломона. И двамата стигнали до върха по извратени и незаконни пътища: през граждански войни, предателства, жестокости и клане. Те бяха родени да се разберат, приятели и съюзници, доколкото позволяваше васалството на подчинения злодеец към по-високото васалство.

Синът на лихваря от Целетри, Октавиян, е страхливец във война, отмъстителен в победа, издайник в приятелство, жесток в отплата. На едного осъден, искащ поне един гроб, отговаря: „то е работа на грабливите птици (Vultur)“. На перужците, просещи милост пред заколението: „mоriеn dum esse!“ На преториянеца О. Galio рече: „да си извади очите сам, преди да бъде удушен“.

Като получи империята, потулил и разпръснал враговете си, получил всички магистратури и власти, той си наложи маската на великодушие и от пороците на младостта не му остана освен сластолюбието.

Тоя жалък и слаб човек беше господар на запада. Когато се роди Исус той не знаеше, че беше се родил онзи, който трябваше да дойде, за да разруши най-сетне това, което беше той съзидал. Нему стигаше лесната философия на дребнавия, дебел плагиатор Хораци: „да се радваме на деня, на виното и на любовта, смъртта безнадеждно ни очаква, да не губим нито ден“. Напразно Виргилий, човекът от полето, приятелят на сенките, на тихите волове, на златните пчели, онзи, който беше слязъл с Енея, да види мъчениците на ада, който изплака свойта неспокойна меланхолия с музи ката на словото, напразно Виргилий, набожният Виргилий, бе предсказал една нова ера, един нов човешки род, една нова раса, едно царство на небесата, по-светско и затворено от онова, което Исус предвести, но толкова по-добро и чисто от царството на пъкъла, което се подготвяше. Напразно защото Август бе видел в тия думи една пасторална фантазия. И може би да вярваше, че той, развратният господар на развратните, е предреченият спасител, възобновителят на царството на Сатурна.

Но предчувствието за рождението на Исуса, на истинския цар, който идеше да замести царете на злото, може би го имаше преди смъртта си, неговия васал от Юдея, великият Ирод.

Превела: М. Б-ва.

(Следва).

_______________________________________

1) Валаамовото магаре спаси с думите си пророка, по-мъдро от мъдреца.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Мистериите на Египет

Посвещението в храма на Изида

Старият Египет е бил населен отначало, от една първобитна раса, която е покорена от червеното племе, наречено „ковачите на Хорус“. Последните са били известни като най- изкусни да работят с огъня. Те са били в сношение с черното племе на египтяните, сегашните абисинци. Традицията на тия две племена е обща и е известна под името атланто етиопска. Историята има сведения за нея от преди 5000 години до Христа, но астрологията дава възможност да се проучи тя и за по-раншно време.

Египет е съсредоточил учеността си в три центъра: храмът, погребалната църква и гробът или пирамидата. Последните две места са били посветени специално за изучване на невидимия свят и на живота на мъртвите, което съставлява третата част от мистериите.

Храмът, обаче, е бил предназначен за пречистване на живите чрез посвещение и за обществена помощ чрез науката.

Wsem.Letopis_god.3_056.jpg?fbclid=IwAR2p4M02qhJO_BOaJgVWvhdYxeUMYX9cEQmo0wp3CQFDQQp7Fs_FKwp05jc

Египетският храм (перспективен изглед).

В действителност, храмът е давал даром на обществото своите инженери, архитекти, лекари, управители и дори музикантите, актьорите и танцьорките за развлечение на тълпите.

Египетският храм, както се виж да от представените тук чертежи, се състоял от три части, оградени с обща стена: 1) градините с входните пилони (кули), които съответстват на физическия свят и на светските хора; 2) колонната зала, която съответства на астралния свят и на искателите на мистериите и 3) светилището и негови те принадлежности, които съответстват на небето и на посветените.

Градините. — При входа на градините са били издигнати две кули, съответстващи на свещените планини и посветени на Изида и Нефтис. Върху тия кули са били приковани големи върлини, окончаващи с медни топки и считани от немските египтолози за гръмоотводи, а от французките за дръжки на знамена.

След преминаването на тия кули, влизало се в градините. Често пред или зад кулите се намирала една алея от сфинксове, които, като образи на посвещението и на астрологическите знаци на Лъва и Девата или на Лъва и Овена, заслужват специално изучване. В градините на храма се намирали работилниците, в които се изработвали всички предмети, необходими за извършването на религиозните служби и на магията. Там се намирали и басейните и водните течения, с които са се туряли в движение многобройните машини в подземието на храма. А в дъното на градините стояли двете дъски или стълбове, върху които било написано учението на Закона и които някои лоши преводачи са взели за емблеми на дървото за познаване доброто и зло то, описано от Моисея при възстановяването на мистичния храм или на „Еденската градина“. Двата обелиска, които украсявали входа в големия храм пред кулите, напомнят, двете първоначални колони на небесните и земни закони, поставени от Тот Хермес Трисмегист в началото на човешката цивилизация. В същите градини са били приемани всички дарове, принасяни като данък на храма в вид на минерали, растения и животни, предназначени било за религиозната служба, било за многобройните други употребления в храма. Да не се забравя, че разменните монети не са съществували в стария Египет, и че всичко ставало с размяна в натура: земеделецът плащал с мери жито, а господарят с войници или работници.

Колонната зала. — Тази великолепна зала, с множество огромни колони, е била образа на астралния свят, чийто влияния били описани грижливо в тази зала. Там ставали религиозни те шествия (процесиите) на свещената лодка (bar isis), от които думи води името си градът Париж или Париз. Тази лодка е била изнасяна в празнични дни от група жреци из светилището, дето обикновено стояла. Арката на Моисея, същинска лейденска бутилка за атмосферното електричество, не е била нищо друго освен точно възпроизвеждане на лодката от египетските мистерии.

Wsem.Letopis_god.3_058.jpg?fbclid=IwAR2p4M02qhJO_BOaJgVWvhdYxeUMYX9cEQmo0wp3CQFDQQp7Fs_FKwp05jc

Колонната зала и шествието.

В колонната зала са били приема ни посещенията на посветените от другите храмове и там са били разпитвани, за да се определи тяхната степен на посвещение, преди да влязат в медно-златната порта, която е разделяла колонната зала от светилището или астралния свят от небето.

Небето. — След минаването през тая порта, отивало се в първата зала на небето или светилището. Тая зала е била предназначена за религиозната служба. Тя била великолепно украсена, а в центъра й се намирала скинията, съдържаща мистично оживената статуя на бога и свещената лодка или арка. От същото светилище са излизали стълбите, които водели на терасите, де то били тайните градини на храма, определени за моралните изпитания на бъдещите посветени (мистерията на Немезида у гърците). А около светилище то се намирали много църквици, пред назначени също за богуслужене.

Wsem.Letopis_god.3_057.jpg?fbclid=IwAR2p4M02qhJO_BOaJgVWvhdYxeUMYX9cEQmo0wp3CQFDQQp7Fs_FKwp05jc

Египетският храм: Светилището.

След светилището, като се отивало към дъното на храма, се намирала една зала, наречена „залата за дароприношението“ или узехтха, в която се поставяли даровете от растения и животни за храма и дето, с жизнената сила на пожертваните животни, жреците приготовлявали явяваният и извиквания та на духовете в залите на мистерии те, находящи се съвсем на дъното на храма и съградени като естествени пещери. Там именно са ставали материализациите на умрелите императори.

Пречистването на бъдещите посветени ставало в подземието на храма и изпитанията били три вида:

1) физически,, които започвали, според преданията, от лапите на големия сфинкс и водели през един кладенец (кладенецът на истината) в дълги коридори, дето ставали четирите физически изпитания (на земята, на огъня, на водата и на въздуха), след които кандидатът бивал приет между бъдещите посветени;

2) морални изпитания, които се състояли в овладяването на страстите и се извършвали в страничните градини на храма над светилището;

3) духовни изпитания, които, предшествани с кръщаване на посветения в подземието на храма; са става ли изобщо в залата на дароприношението, дето посветеният, затворен и приспан в един ковчег (саркофаг), бил турян в положение, чрез раздвояване, да види непосредствено невидимия свят (аутопсия или теофания).

Това е било, на късо изложено, учението за мистериите на Изида. Нека опишем сега начина, по който са били извършвани обредите на посвещението, според разкритията на херметическата наука, толкоз дълго време забулвана за простосмъртните.

Физическите изпитания с състояли в минаване на мрачните коридори, на огъня, на пороите (бързеите) и в преодоляване на главовъртението, когато изпитваните увисвали на две халки над една пропаст и били разтърсвани от едно ужасно въздушно течение. Делоне и Христиан, в неговата книга Histoire de la Magie. подробно са описали всичко това, което съставлявало при готовлението на мистика и после на епопта — земни имена на войниците на добрата богиня Изида или на войниците на добрия бог Озирис (Озирида) или Митра.

Посвещението може да се раздели на четири части:

1) кръщение;

2) умиране и възраждане;

3) слизане в ада и

4) преобразяване в слънце.

Тия посветителни фази не представляват нищо за оногова, който не познава мистериите на астралния план, но те са от много голям интерес за ония, които са проникнали в тайната на раздвояването на личността и в духовния живот. Всяко посвещение трябва да се предшества от изпитание, пост и размишление (молитва). Бъдещият посветен е заемал, в страничните помещения на храма, една килия и бъдещият епопт е могъл да напусне това доброволно затворничество, само след като би имал видение. Жрецът бил неспособен да пристъпи към посвещаването, ако невидимият свят не би отбелязал поне чрез едно видение, че кандидатът би могъл наистина да участва в мистериите. Ето защо учениците са чакали понякога десет или дванадесет години откриването на невидимия свят. Тази система на пряк избор от другия свят не се е изменила в течение на всички векове: и сега всяко посвещение се контролира чрез един астрален обред, без който то би било само една земна гордост и суета. Под влиянието на молитвата и поста, и омекотен от особена храна, кандидатът вижда да се появява образа на богинята, който му известява, че моментът е дошъл. Допуща се, че между явяването на богинята и великия жрец да е съществувало тайно отношение, тъй като, още щом се представял сутринта на службата, кандидатът бил отвеждан на страна от същия жрец, който му прочитал известни текстове, на писани на свещения език. След това жрецът, окръжен от посветените, отвеждал кандидата към водния порой в подземието на храма и там се извършвал обредът на кръщението, с което физическото тяло на посвещавания символически се пречиствало с вода, преди да се пречисти астрала му. Той ставал нов човек и от тогава именно се за- почвал неговия действителен живот на земята.

След това пречистване чрез физическо кръщение, кандидатът се връщал в храма, дето коленичел пред богинята Изида. Тогава му съобщавали думите за минаването на първата степен на посвещението, с които могло да се отворят портите на невидимия свят също тъй, както се отварят и портите на видимия храм.

Подир кръщението, посвещаваният е бил длъжен да не яде нищо в течение на десет дни и да не употреби нищо възбудително. Още в стария Египет се прилагал вегетарианския режим (употребявала се растителна храна), но само през периоди от четиридесет дни. След десетдневния пълен пост, се започвала втората фаза на мистериите, най-важната от всичките. Тя се отнасяла за смъртта и възраждането.

В тая фаза посвещаваният, станал вече пасивен субект, се поставял в преки сношения с света на мъртвите, т. е. с света на ония, които ние считаме за мъртви, но които живеят в друг план или област. Тогава туряли кандидатът легнал в един ковчег, неподвижен като мумия, де то той е бивал раздвояван с помощта на магнетизма (т. е. потопяван бил в магнетичен сън) и, воден от невидими ръководители, бил пренасян в друго състояние, дето пък влизал в свръзка С умрелите и с техните ръководители. След астралното си раздвояване, мистикът — такова име получавал тогава — е вече проникнал в голямата мистерия на сношенията с невидимия свят и е станал достоен да бъде представен на народа при големите празненства, като едно „живо слънце“ на земята.

След това вече посветеният е могъл сам да предизвика доброволно и активно астралното раздвояване на личността си. Той добивал способност да си служи с тайнствени думи и знаци, с помощта на които е влизал в сношение с смъртните и безсмъртните. Това значело, че той доброволно минава в състоянието на мъртвите, за да изпита ония чувства, които всяко човешко същество изпитва при естествената си смърт, както и увереността, че смърт, не съществува, а това състояние е само един вид сън, от който душата ще се събуди един ден още по-силна. Още Плутарх в съчинението си „Безсмъртието на душата“ е писал: „душата, в момента на физическата смърт, изпитва същото впечатление, както посвещаваните в големите мистерии. Дори гръцките думи за двете състояния се схождат: тглеоте (умирам) и телеисте (посвещавам се). Това са, отначало, внезапни устреми, мъчителни образи, тревожни и без крайни вървежи през неизвестните мрачини, а най-после страхът достига върха: разтреперване, силни тръпки, студена пот, ужас.

Но след тях открива се великолепна светлина пред очите, минава се през чисти места и зелени ливади, дето се чуват песни и игри, свещени думи се произнасят и божествени проявления навяват религиозен възторг“.

Тогава вече посветеният се явява пред свещения съд, минава през дванадесетте знаци на зодиака и следва пътя на най-го лемите мистерии.

В източните посветителни общества, истинските посветени се познават по начина, по който откриват звездите от нашата слънчева система. Нема, на истина, по-добро доказателство за астралното раздвояване от описанието на астралните центрове, дето може да се пренесете или да бъдете пренесени според вашето психическо състояние. По същия начин посвещаваните в мистериите на Изида преминавали през бързея от астрални сили, начертан в всичките посвещения като една змия. Силата на слънчевото привличане на земята, което не се чувства в физическото състояние, чувства се в астралното поле, и затова се изисква особена енергия, за да се премине през тоя бързей. Понеже това притегляне е произхода на годишното време, на еврейски Шанах и на асирийски Нахах, то се рисува като змия, която е ухапа ла опашката си, образ на циничната участ.

Веднъж премината тая зона, посветеният се явява пред мистериозните гении, които пазят портите на небето, наречени от земните същества зодиачни предали. Земята се представлява, всеки 24 часа, последователно в всеки от 12-те знаци, и в един или два сеанса за излъчване, посветеният усеща невидимите същества, които пазят всяка от дванадесетте порти. След завръщането му на земята, това схващане на зодиакалните мистерии се представлява в дванадесет посветителни разноцветни облекла, с които се облича мистикът. При това астрално посвещение става и изповедта пред същите. Но трудно е да се каже, дали тази изповед засега физическия и моралния живот на посветения, като излага пред тия съдии от плът и кост разказа на цялото си минало. Или това явяване на посвещавания пред съдиите има астрален характер, като се поставя той, раздвоен, пред духовните същества от полето на съдбата? Това последното предположение трябва да се приеме за по-вероятно, като се знае, че има само две съдби: едната е преди посвещението, в присъствието на живите елохими или великите жреци на храма, а другата — в невидимия свят, в присъствието на мистериозните съдии.

Виргили, Хораци, Омир, Данте и др. са поддържали, че наистина тоя съд е съществувал в низшите сфери. Ония астрални същества, които, според тях, били натоварени да освободят душата от черните й грехове, са били доближавани в тая стадия на посвещението и извиквани от посвещаваните под формата на една песоглава ламя. Значи, тия картини, представлявани на посвещавания, не са били рисувани на платна, както е в прословутите тайнства на сегашната франкмасонерия (свободното зидарство), а са били действителни извиквания на астрални видения,

С това се свършвал посветителния процес. Тогава посветеният изучавал практическите мистерии, между които голямо място заемали знанията за превръщане на елементите и херметическите тайни. В 33-та степен на свободното зидарство от шотландския обред може да се намерят същите тия мистерии, но деформирани и неразбрани. Все пак те са доста ясни за да се разбере тази част от египетското знание. Безспорно е, че извикването на астралните сили, материализирани посредством жизнени те флуиди от жертви те, принесени в храма, обяснява, как посвещаваният е виждал „слънцето посред нощ“, т. е. как скритата светлина на природата се е разкривала пред него в едно от подземията на храма. Мистериите на Елевзис съдържали, според Александър Море, същото театрално проблясване на светлината посред нощ.

Сборът от на градите за един дух, получил от другия свят заслужената от плата на добродетелите си, е бил за египтянина участието му в вървежа на звездите. В лоното на слънцето Ра, в слънчевата лодка, за да стане някой дван-шохан е било за него един идеал за достижение, а дван-шохан е геният, който се занимавал с хода на звездите. Следователно, в мистериите на Изида не се представлявали символични появявания или уроци с картини, а ставали живи опити и действителни раздвоявания на личността, които са позволявали на духа да узнае всичките тайни на смъртта. Така може да се разберат думите на Порфирия в De Abstinentia: „душите, като минават през планетните сфери, се преобличат като с последователни була, с качествата на тия звезди

След тия астрални пътешествия, излизането пред съда на боговете на мъртвите и съденето му, посветеният става истински жив Озирида; той е син на Изида и, с бликнала радост в сърцето си, коленичи пред статуята на богинята на големите води, на небесната Маха-Майя, на същата оная, която му се бе явила лъчиста в блясъка на астралната светлина, и извиква: „о небесна майко, богиня на милосърдието, ти заличи в сърцето ми страха от смъртта, ти разкри на душата ми красотата на вечния живот, бъди благословена сега и за винаги“. Той презира вече всичко, което земните същества считат за некаква сила: парите, които той може да си набави когато поиска, земните ужаси, които не значат вече нищо за него, признателността и неблагодарността на хората — всичко това е далеч вече от сърцето му. Той може вече да бъде из- пратен да въздигне някой народ, който пропада, и да преработи законите на тоя народ, според социалната иска нищо друго, освен светлината на познанието, която излиза от сърцето на добрата богиня.

Трябва добре да се разбере, че животът на посветения не е вече на земята; той живее в действителност и вкусва щастието си в друго поле. Но именно защото е посветен, той знае, че длъжността му се състои да смеси своя живот с земния, да подкрепи невежите, да бъде разпнат от свирепите животни в човешка форма, и той се предава на смъртта, когато бъде това необходимо, с същото спокойствие, както когато си ляга да спи,математика на херметизма; после, той си отива беден и спокоен, без да защото смъртта за него е без значение. При всеки свой възторг, той преминава през оня свят, от който невежите се страхуват и той знае онова, което Христос е дошъл да открие на делото човечество, че смъртта е остен само за оногова, който не я познава.

В тоя момент именно посветеният достига своя апотеоз. Облечен в великолепни дрехи, с блеснало лице от знанието на безсмъртното слънце, посветеният е бил представляван на народа с всички царски почести, и то в момента, когато тия почести са за него съвсем безразлични. Обгърнат с блестяща туника, той е вече ново същество, възроден човек, който се представлява на религиозната почит на верните.

Но щастието му не се състои в това. Оттеглил се в килията си, той се предава на молитва, и небесната богиня му се явява, като му казва: „ти ще живееш честито, ти ще живееш славно под моето покровителство и когато в определения час ти слезеш в ада, и там в подземната полусфера, ти ще ме видиш блестяща мрачините на Ахерон, да управлявам покоя на Стикс, и когато живееш в Елисейските полета, ти ще ме обожаваш като благодатно божество. Научи се още, че ако ти заслужиш нашето покровителство с горещата си вяра, с пълно си благочестие и с недосегаемата си чистота, аз имам власт да продължа живота ти отвъд определения от орисницата ти срок“.

И тъй, преобразяването на посветения в видимо човешко слънце състав лява края.на мистериите на Изида. Тия мистерии, както и всички антични по свещения, подобно и на съвременните мистерии на истинските розенкройцери, са имали, прочее, за цел да на правят от човешкото същество един нов човек. Ако франк-масонството е изгубило вътрешния смисъл на откровенията, които тия символи съдържат, ако католицизмът и православието, в своя стремеж към външни почести, великолепие и власт, са прекъснали всяка връзка с плана на божествените сили, то намират се на земята някой същества на вид скромни, смирени и бедни от власт и пари, но не и клетници, чието сърце е толкова топло, за да могат да прощават враговете си, да се молят за невежите и простите и да извикват в тишината на неизвестни олтари силата, която иде от живия Бог, дошъл на земята в плът, но донесъл най-голямото щастие, възможно за нас: „мира на сърцето“ — любовта . .· .

Извлякъл от „А В С d’Occuitisms“: Ив. Стоянов.

* * *

Картинки свързани със статията

Wsem.Letopis_god.3_059.jpg?fbclid=IwAR2p4M02qhJO_BOaJgVWvhdYxeUMYX9cEQmo0wp3CQFDQQp7Fs_FKwp05jc

Пилоните и обелиските.

Wsem.Letopis_god.3_060.jpg?fbclid=IwAR2p4M02qhJO_BOaJgVWvhdYxeUMYX9cEQmo0wp3CQFDQQp7Fs_FKwp05jc

Кръщаване на посветения в подземията на храма.

Wsem.Letopis_god.3_061.jpg?fbclid=IwAR2p4M02qhJO_BOaJgVWvhdYxeUMYX9cEQmo0wp3CQFDQQp7Fs_FKwp05jc

Появяване на Изида в килията на посветения

Wsem.Letopis_god.3_062.jpg?fbclid=IwAR2p4M02qhJO_BOaJgVWvhdYxeUMYX9cEQmo0wp3CQFDQQp7Fs_FKwp05jc

Астрално раздвояване на посветения. — Видение на невидимия план.

Wsem.Letopis_god.3_063.jpg?fbclid=IwAR2p4M02qhJO_BOaJgVWvhdYxeUMYX9cEQmo0wp3CQFDQQp7Fs_FKwp05jc

Влизане в „кладенеца на истината“.

Wsem.Letopis_god.3_064.jpg?fbclid=IwAR2p4M02qhJO_BOaJgVWvhdYxeUMYX9cEQmo0wp3CQFDQQp7Fs_FKwp05jc

Слизане в кладенеца.

Wsem.Letopis_god.3_065.jpg?fbclid=IwAR2p4M02qhJO_BOaJgVWvhdYxeUMYX9cEQmo0wp3CQFDQQp7Fs_FKwp05jc

Изпитание със земя

Wsem.Letopis_god.3_066.jpg?fbclid=IwAR2p4M02qhJO_BOaJgVWvhdYxeUMYX9cEQmo0wp3CQFDQQp7Fs_FKwp05jc

Изпитание с огън.

Wsem.Letopis_god.3_067.jpg?fbclid=IwAR2p4M02qhJO_BOaJgVWvhdYxeUMYX9cEQmo0wp3CQFDQQp7Fs_FKwp05jc

Краят на физическите изпитания с вода и въздух.

Wsem.Letopis_god.3_069.jpg?fbclid=IwAR2p4M02qhJO_BOaJgVWvhdYxeUMYX9cEQmo0wp3CQFDQQp7Fs_FKwp05jc

Моралното изпитание: Евменидите.

Wsem.Letopis_god.3_071.jpg?fbclid=IwAR2p4M02qhJO_BOaJgVWvhdYxeUMYX9cEQmo0wp3CQFDQQp7Fs_FKwp05jc

Сфинксът

(в състоянието му през 1585 год.)

Между лапите му се вижда портата на мистериите.

Wsem.Letopis_god.3_072.jpg?fbclid=IwAR2p4M02qhJO_BOaJgVWvhdYxeUMYX9cEQmo0wp3CQFDQQp7Fs_FKwp05jc

Мирионимската богиня Изида.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Проф. Ю. Нестлер

Хирогномия

(Продължение

от кн. III).

Скъперничество. Нека чуем колко справедливо се произнася за тоя порок един от най-великите философи — Шопенхауер: „Скъперничеството е квинтесенцията на пороците. Когато физическите удоволствия на човека се отклонят от правия път, виновна е за това неговата чувствена природа, животинското в него. Той се увлича от насладите и, овладян всецяло от впечатленията на настоящето, действа без да размишлява.

Напротив, когато вследствие телесна слабост или старост, той стигне до там, че пороците, които не е могъл да остави, сами най-после го оставят, защото е изгубил способността за чувствени наслади, и у него почне да се проявява скъперникът, тогава духовната алчност надделява над чувствената. Парите, като абстрактна представа на всички световни блага, са сега за него сламката, за която се залавят умиращите му страсти и желания, превръщащи се, тъй да се каже, в абстрактен егоизъм. Сега те се възраждат в любов към Мамона. Преходните чувствени страсти се превръщат в обмислена, пресметната жажда за пари, която, както и самия й предмет, има символично естество и е непреодолима. Тя е упорита, сама себе си преживяваща любов към световните наслади, която изключва всякакво опомняне, тя е сублимирано и одухотворено, тъй е да се каже, плътско наслаждение, абстрактната пламтяща точка, в която всичките човешки похоти се включват и към която се отнасят, както отделните предмети към общото понятие. Тъй;’че скъперничеството е порок на старостта, както разточителството е порок на младостта.

Когато става дума за скъперник, бил той мъж или жена, инстинктивно не си ли представяме веднага сухи, възловати, кокалести, сгърчени пръсти, плах поглед, дебнещ крадеца или убиеца, който може да се вмъкне всяка минута и да отвлече нещо.

Освен тия белези на скъперничеството, които и хирогномията признава за характерни на тоя порок, могат да се споменат и слетите особености: рязко обърнат към другите пръсти палец, и също тъй закривени към палеца пръсти, което прави впечатление на наблюдателя, че ръката бързо и леко се разтваря, когато се касае да вземе нещо, но, че веднъж хванала го, не го изпуска. Кожата на външната страна на такава ръка е суха, твърда и кана, пръстите ъглести и заострени и цялата ръка изобщо има суров вид.

Друга една особеност е тая, че ръката на скъперника, мъж или жена, като се затворят пръстите и се поставят срещу светлината, е непрозрачна.

От хирогномическите белези на скъперника трябва да се спомене и следното: главната линия у скъперника е права и стига до края на ръката, лунният хълм липсва, което показва отсъствие на фантазия; венериния хълм е слаб и плосък, а меркуровия силно развит, което само по себе си показва пред разположение към кражба, порок стоящ в известно отношение към скъперничеството и сходен с него; същото значение имат и браздите и решетестите фигури върху меркуровия хълм.

Ако от линията на сърцето право към малкия пръст отива широка линия, това показва, че скъперничеството у едно лице е станало вече мания. Къса линия на сърцето без разклонения и извита по средата показва, освен скъперничество, и склонност към лихварство.

Ако у жените главната линия се съединява с линията на сърцето под ъгъл, това показва, че сърцето е подчинено на мозъка, какъвто до известна степен е и случая при скъперничеството.

Завист. Една много близка до скъперничеството черта на характера е завистта и като така и хирогномическите й белези са твърде сходни с тия на скъперничеството. Така напр., завистливите жени имат също дълги, сухи, кокалести ръце. Първата става на палеца, на която е нокътя, е винаги дълга и обратно—втората е къса, което показва липса на логика — особеност, която при предразположение на характера към завист трева непременно да съществува, защото за логически мислещия човек, завистта е нелогична.

Друг белег на тоя недостатък е, че ноктите на пръстите са много къси, черта, която, покрай другото, показва още недоволство и свадливост.

Завистливата жена винаги мисли и чувства егоистично, което се отразява в късата и тънка линия на сърцето.

Най-после да споменем още едно характерно указание на завистта; имен но силно развит юпитеров хълм, набразден с много напречни линии.

Лакомство. Докогато лакомството не се е изродило в лакомия, то е поносимо, даже до известна степен не е тъй неприятно поразяваща особеност у някои жени, принадлежащи към по- висшите класи. В повечето случаи тая слабост се среща у хора, които с общо име могат да се нарекат чревоугодници.

Ние вече споменахме белезите на ръката у човек, който страда от лакомство, когато говорехме за често срещащата се у децата склонност да ядат много и да се тъпчат.

Хирогномията дава, освен това, като характерно за подобна ръка силно развит юпитеров хълм, което показва даже и лакомия. Слабо очертания пък лунен хълм, по който не се срещат и решетести фигури, показва у такива жени неподвижност; и наистина, общопознато е, че чревоугодниците, за които тъкмо е необходимо повече движение, обичат, след като си похапнат здравата, с часове да си почиват, като или спят, или се излежават.

С тая неподвижност е свързана и друга особеност, която се изразява в слабо развит и съвсем гладък венерин хълм — отсъствие на страстност в любовта.

Това, което казахме при детската ръка за разликата между чревоугодничеството и лакомията, важи, разбира се, и за женската ръка; жената, която обича да си угажда в яденето, има тънка линия на ума, когато жената, която при яденето обръща внимание на количеството, а не на качеството на храната, има къса и дебела линия на ума.

Лакомата жена по неволя е егоистична и завистлива, тя винаги се страхува, че яденето няма да й стигне, че ще има по-малко от онова, което й е нужно, за да почувства стомаха си преситен — едничкото нещо, което я задоволява.

Белезите на тая особеност е Къса и неразклонена сърдечна линия; самите линии на такава ръка с интензивно червения си цвят издават у притежателната слабост да си похапва повечко.

Крадливост. До сега ние говорихме за отрицателни черти в женския характер, които все пак могат да се нарекат със смекчаващото име слабости, но има жени, които просто са опасни, чиято ръка показва болезнена склонност към кражба, понякога даже и убийство. Ако, обаче, ние можем да разгледаме ръката им внимателно, хирософскит белези ще ни предпазят.

Не само у низшите, но и по-висшите и най-висшите даже класи на общество то се срещат жени, които, вследствие недостатъчно възпитание или лош пример от къщи, се покварят и не са вече в състояние да подчинят страстите си на волята, които не могат да противостоят на изкушенията и тръгват по пътя на престъплението.

Ако у една жена пръстите са дълги, сухи, слаби, възловати и свършват с лопатовидно разширение, тия белези трябва вече да ни предпазват.

Други хирогномически знаци в такова подозрителна ръка са: значително развит меркуров хълм с взаимно препречени, като решетка, линии. Линия та на ума е спиралообразно завита и разноцветна. Дебели червени линии отиват от безименния пръст към меркуровия хълм. На третата става на тоя (безименния) пръст се намира една толкова дебела линия, че изглежда като изрезка. На същата става има, освен това, решетесто препречени или кръстосани линии. На самия меркуров хълм често се среща и кръст.

Според физиогномията, крадецът има извънредно подвижни очи, погледът му винаги несигурно блуждае, особено когато говори с някого.

Той не издържа поглед, настойчиво отправен към него. Клепачите му са полуотворени, брадата изострена, ханшовете прави, раменете закръглени, косата често къдрава и остра, руса или червена, веждите редки, цветът на лицето изменчив и с жълтеникав оттенък. Ако подобни лица имат и червена кожа, човек може да очаква от тях и убийство.

Предразположение към убийство. Несправедливостта като общо понятие, според възгледа на един ви- ден моралист, се изразява конкретно най-пълно и най-поразително в людоядството и после в убийството. За това извършването на убийството моментално се последва от ясна до болезненост представа за стореното и гризене на съвестта, спокойствието на духа е безвъзвратно загубено до края на живота. Ужасът и страхът от извършеното в тоя момеят убийство показва страстната привързаност към живота, изразена в желанието да се живее, с която привързаност е пропито всичко живо.

Дремещите наклонности към това най-страшно престъпление заклеймяват човека, който ги притежава, с каинови белези.

Кожата на убийцата обикновено е червена или има зеленикав оттенък; тия, които имат червена кожа, убиват в възбудено състояние на гняв или страст, до като ония с зеленикав оттенък на кожата извършват престъплението, подбудени от своите зли инстинкти. Първите убиват под минутното влияние на гнева, а вторите пресмятат и обмислят в подробности намерение то си — те са хладнокръвните убийци.

Червенокожите имат блестящи очи, силен поглед втренчен когато говорят, а другите имат матови, сухи очи и страшен поглед. И едните и другите имат некрасиви ръце, закривени пръсти и разширени като топка палци.'

Хирософските белези на предразположението към това престъпление се изразяват в следното:

На физическата (първата става) на малкия пръст се намират няколко не дълбока линии, линията на живота има в долната част линия паралелна ней, линията на ума е много дълбока, дебела и усеяна с тъмни малки браздички, освен това е придружена с една или две извити като дъга линии. Тя образува с линията на живота и тая на сърцето един ъгъл; ноктите на пръстите са много къси, закривени и често наподобяват ноктите на хищник.

Линията на живота между палеца и показалеца е изпъкнала и по нея неравномерно са разпръснати червени точки или петна.

Линията на живота у ръката на убийцата е дебела по цялото си протежение, линията на ума дълбока и извита, на марсовата равнина се намират две полуокръжни линии, линията на сърцето е извита на противоположна страна на началната си точка и преминава през линията на ума като полукръг и свършва преди да стигне линията на живота.

Ако на марсовото поле има кръст, това показва, че имаме работа с свадлива жена, която лесно избухва и при известни условия тия й качества могат да я направят убийца.

Разпуснатост (безпътство). При жени, които са наклонни към разпуснатост в половия си живот, имаме два случая — при единия жената се отдава по влечение, при другия — ти кана от своето жалко користолюбие. Първия род жени, въпреки значително то отклонение от пътя на добродетелта, може да имат прекрасен характер, когато вторите са мръсни създания.

Разпуснатата жена има най-често къс палец, дебели, меки, месести ръце, по вътрешната страна на които ясно изпъква венериния пояс. Линията на живота обикновено е двойна, дълга н червена. При основата на безименния пръст се намират червени точки и у двете ръце се среща втора линия на живота. Това е малка второстепенна линия, която почва от долната част на ръката като продължение на меркуровата линия и отива към пръстите. Некои хиромантици я отъждествяват с меркуровата линия.

Венериния хълм у ръцете на разпуснатите жени е много издигнат, закръглен и гъсто набразден. Линията на сърцето е вилообразно разклонена в началото си и върху марсовото поле има множество малки и големи линии.

Продажните жени имат в повече то случаи пълни, пухкави ръце, които, въпреки това, приличат на мъжки, кожата е бяла и тъй прозрачна, че вените се виждат. Обикновено тия жени имат добре развити форми, но само тогава, когато имат поне един от споменатите белези, напр. къс палец или изпъкнал венерин пояс.

Хирогномия на мъжката ръка

а. Пръстите. Само по себе си се разбира, че основните положения на хирогномията и учението за пръстите важат еднакво и за мъжката ръка. Тук ще изтъкнем само отличителните особености.

У мъжете, много по-често отколкото у жените, се срещат в ъгловати пръсти; обстойното обяснение на тоя факт дадохме когато разглеждахме женската ръка.

Ако пръстите на една мъжка ръка са конусообразни и възловати, това предполага гениалност в изкуството, съединена с силно развита съобразителност, това показва също, че притежателят на такава ръка се отличава от мъжете с конични пръсти по голямата си морална мощ.

Видяхме по-рано, че тези ръце, с дълги, заострени и гладки пръсти, показват склонност към съзерцание, идеализъм, религиозност, също и пренебрежение към всичко материално; такива ръце рядко се срещат у мъжа, напротив, у него, както споменахме, по-често се срещат ръце с философски възли, т. е. възловати нокетни стави; последното се обяснява с факта, че между жените се среща рядко наклонност и влечение към философия, но, в замяна на това, твърде често идеален възглед върху живота, докато у мъжа е тъкмо обратното.

Ако ставите на пръстите са много дълги — особеност, коя го се среща много по-често у жените, това показва добър вкус и талант за музика.

b. Палецът. Големи и груби палци издават у един мъж наклонност към деспотизъм и високомерие, такъв човек при най-малката сполука се самозабравя от гордост и надменност; той е силен, но не- чувствителен,правдив, но неестествен.

Голем палец често се среща у хора склонни към тайните нау ки; особено ако при това и хълма на малкия пръст е силно развит; сигурно, хора като приказния Фауст, Гьоте, Парацелз са имали големи палци.

Че у хора, които имат големи палци, преобладават разумът и волята, показват и други исторически примери.

Волтер, тоя светещ човек, който нищо друго не признаваше освен това, що разума му диктуваше и който преценяваше хората по разума им, имаше грамадни ръце.

Наполеон, враг на бавността, страхливостта и нерешителността, който винаги настояваше, че човек, действащ съгласно вътрешния си глас, рядко греши, че всяка нерешителност е доказателство на слаб дух, имаше също голям палец, особеност присъща изобщо на упоритите корсиканци.

Напротив, Албрехт Дюрер, знаменитият художник, характерната черта на чийто произведения беше естествеността, има ще малък палец, и знае се как пасивно той се отнасяше към тиранията на непоносимо свадливата си жена.

Голем палец показва, че притежателят му по-лесно може да се освободи от ограниченията, които му налага неговата природа, защото на по голям палец съответства и по-голяма сила на волята.

С това се обяснява факта, че е имало много философи, които са изла гали теориите си в по-малко или по вече добри стихове; но до днес не се знае за никой виден поет (който обикновено се характеризира с малък палец и гладки пръсти) да е напреднал много в абстрактните науки.

с. Твърдост на мъжката ръка. Твърдостта на ръката е признак на енергичен мъжки характер, а меката ръка — на женствен; отпуснатостта на ръката е белег на телесно, а често и душевно изтощение.

Големи червени и силни ръце, какви то напр. се срещат у слугуващите, издават несръчност в ръчните работи, до известна степен откровеност, чиято проява може да се диктува както от глупост, тъй и от злина, и най после голяма доза тщеславие.

Много меките ръце показват равнодушие.

Докато меки ръце намираме у хора, чийто живот протича в приятна смяна на сънливо бездействие и удобство, коравите срещаме у хора, които прекарват живота си в тежка работа, напр. у ловците, работниците, носачите и пр.

Да изразим казаното на кратко: у мъже с корави ръце се проявяват тщеславие, егоизъм, надценяваме себе си (самомнение), физическа сила, решителност, логичност в мисленето, когато у мъже с меки ръце е тъкмо обратното — равнодушие, доверчивост, благодушие, весел нрав, общителност, ленива отпуснатост и в сърдечните си преживявания проявяват повече външна нежност, отколкото вътрешна дълбочина.

d. Типове мъжка ръка. Некрасивия основен тип се среща у мъжете от низшите, работните класи, чието занятие не изисква участие на духа и е предостатъчно да задоволи техните примитивни инстинкти.

В Европа такива ръце трябва да търсим у работниците в конюшните, месарите, търговците на добитък, копачите и пр. Ако и да притежават някои положителни качества, последните се проявяват само в неспособността да вършат зло и в негативното развитие на интелекта им.

Мъжете с елементарна ръка са добри войници, когато се касае да се победи с физическа сила и животинско безстрашие. За да излязат от тъпото си равнодушие, потребни им са силни зрелища, като напр. страхотния вид на горящи градове, безчовечни касапници и др. такива. И колкото и странно да е, макар че тям е чуждо всяко възвишено чувство, те не са равнодушни към поезията.

Такъв човек е изложен винаги на действието на мъката и страданието, защото поради липса на морална издръжливост той не може да се предпази от нежелателните външни възприятия.

Притежателят на лопатовидна ръка обича физическия труд, обича пътуването по море, лов и изобщо всички занятия на открит въздух.

Такива мъже са постоянни в любовта си и целомъдрени в живота.

Те малко отбират от поезия, подвижността на духа им е слаба, но затова пък обичат физическото движение и промяна на мястото. Те не са привързани към мястото, където живеят както мъжете с елементарна ръка, и го обичат до толкова, доколкото им доставя подслон и сносен живот.

При разглеждане елементарната ръка споменахме, че тоя тип е разпространен у славянските народи, главно у русите, ако, обаче, между тях срещнем човек с лопатовидни ръце, това показва, че той по произход не е чист русин, в жилите му тече казашка кръв; защото казакът обича подвижността и промяната на мястото, към което в повечето случаи го принуждава неговата езда, тъй като обикновено казакът и неговия кон са едно неразделно цяло.

Човекът с лопатовидна ръка по вече обича да си похапнува, отколкото да пробира храната си и би страдал само от липсата на достатъчното й количество, а не и от недоброто й качество. Ако лопатовидната ръка е голяма, възловата и грозна, смело може да кажем, че нейният притежател е егоист и неговия девиз е: любовта към ближния почва от любовта към самия себе си. На такъв човек външния свят не въздейства с красотата си, колкото и съвършена да е тя, а с масата си. Това предпочитане се изразява у него и при избора на съпругата — той търси у нея маса и големина, макар това да обусловя и неподвижност.

Отделните особености на хора с такива ръце изпъкват много ясно у народи, в които са разпространени.

Булвер напр. в романа си Pelharri дава сполучлива характеристика на англичаните, повече от които имат лопатовидна или четвъртита ръка. Той казва: „за англичаните удоволствието е работа и работата удоволствие“.

Типът на артисгичната ръка, който вече очертахме, показва тъкмо противоположни особености.

Човекът с артистична ръка на драго сърце вярва на другите, защото тая му вяра го избавя от необходимостта сам да съди и по тоя начин да се напряга умствено и душевно.

Даже малкото добри черти, които изпъкват у притежателите на такива ръце като способността да се вдъхновяват и чувството за благотворителност, се дължат по-често на недостатъците им, а не на некакво дълбоко убеждение и вътрешен нагон към правене добро.

Притежателят на артистична ръка умее да блесне в обществото, но не с дълбочината на разбирането си, а с повърхностна многостранчивост, която прикрива недостатъка от вътрешни ценности.

Четвъртитата ръка, както и лопатовидната, са противоположни на артистистичната по отношение на характерните черти, които тая последната обусловя.

Така, хората с четвъртита ръка отричат винаги това, което не могат да възприемат с чувствата си, и още по вече това, което не могат да схванат; за тях границата на естественото се простира в тесния кръг на не особено широкото им схващане. Техният дух е силен, но не възвишен; той е в състояние да обхваща на ши рина, но не и на височина; той прилича на млад орел, чийто крила са подрязани, тъй че той може да описва широки кръгове низко до земята, но няма сила да се издигне в светлата висина. Човекът с четвъртита ръка се отличава с педантство, т. е. прекалено чувство за ред и порядъчност в възгледите си. За него най-много подхожда чиновническата кариера по изправността и точността, които изисква, качества, изразени във всяка негова постъпка. Той е човек, у когото всичко трябва да върви като по мед и масло. Успиване, няколко минути, по късно поднасяне на закуската и др, подобни дреболии са в състояние да развалят доброто му настроение за цел ден. Бельото му, книгите му, книжата му са тъй наредени по местата си, че и в тъмнина да посегне, веднага намира това, което му трябва. Тежко на оногова, който не остави пак на мястото взетата от писалището му книга, писалка или друга вещ. Притежателят на четвъртита ръка проявява, при все това, сума добри качества, но те са от такъв характер, че могат да му спечелят пълното уважение и почит на околните, но никога и тяхната любов. Напразно у такива хора ще търсим благороден идеализъм и любов към свободата.

Философската ръка твърде рядко се среща у жените и е повече присъща на мъжкия характер; у жените преобладава живота на чувствата, а у мъжете тоя на разума. Ясно е, че, обратно, психическата или духовна ръка се среща у нежния пол; ние наблегнахме на това, когато говорихме за психическия тип ръка у жената. Също и смесения тип ръка изчерпателно разгледахме, тъй че тук не ни остава освен да илюстрираме с няколко исторически примери валидността на това подразделение на ръцете на типове.

Като пример на мъже с силно изразен уранов тип ръка, които са се издигнали от неизвестността и спечелили име в историята, можем да споменем любимеца на султан Махмуда — Ахмед Февзи Паша и генерал Рап от времето на французката империя. Първият, благодарение на благоволението на султана, от обущар, кафеджия, носач, лодкар, занаяти, с които едно след друго се залавял - станал носач на султановата мула, пазач на сарая, полковник в гвардията му, турски пратеник в Петербург и най-после паша. Генерал Рап с плътната си фигура, жизнения цвят на лицето, високия ръст си остана селяк в навиците, в преки разточителността и театралността си. В 1812 год. той падна жертва тъкмо на тия си качества и на страстта си към блясък.

Най-голямото му удоволствие беше да се вози с файтон из улиците полулегнал до метресата си. Той спечели високият си чин не само с бясната си храброст, но и с прекалената си подчиненост и привързаност към императора.

Лопатовидни ръце имаше Наполеон, който, като велик пълководец, политик, добър математик, държавник и владетел на света, вдъхваше ужас и възхищение.

Като притежател на силно изразна артистична ръка може да дадем Александър Дюма, знаменития французки романист.

Френският крал Франциск I имаше също артистична ръка, чийто пръсти бяха същевременно и малко лопатовидно разширени; знае се, че той покровителстваше и насърчаваше артистите.

Като пример на човек с делови ръце може да ни послужи кардинали Ришельо, който даже в завещанието с препоръчваше на лицата, които имат страхлива съвест, да стоят далеч от държавните работи.

Като представители на мъже с философска ръка можем да споменем: Лок, Кондиляк, Декарт, Малбранш, Лайбниц, Кант и Фихте. Духовни ръце намираме у Исуса, Сведенборга, пророчицата от Префорст и др.

(Текстът не може да се прочете поради скъсана част от страницата на списанието)

е падат около 560 конични, у мъжете това отношение е 1000:340; 320/1000 принадлежат към четвъртитите и философски ръце; останалите са лопатовидни или смесени. Естествено, тия цифри е показват, че само при смесения тип имаме такъв, а всички останали са чисти типове, напротив, знае се, че чист тип ръка е извънредно рядко явление; казаното значи само, че при споменатите категории белезите на един тип преобладават у една ръка.

При разглеждането на женската ръка ние обстойно се спряхме на недостатъците в характера и тяхната хирософска проява; понеже това са общочовешки недостатъци, казаното с малки из менения, разбира се, важи и за мъжката ръка.

(Следва).

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Д-р Юстинус Кернер

Яеновидката от Префорст - Фредерика Хауфе

(Продължение от кн. VII.)

Духът-покровител

И госпожа Хуфе си имаше един духовен водач, както всички сомнамбули и мнозина други, които са развили своето вътрешно същество. Сократ и мнозина други са се смитали ръководени от някой дух. Този техен гений ги е предизвестявал не само за опасностите, които са заплашвали самите тях, но и за ония по отношение на другите: той им е разкривал бъдещето и им е диктувал линията на поведение.

Починалата жена на един почтен гражданин в Хайлборн имаше постоянно при себе си един дух, който я предупреждаваше не само от много опасности, но и за посещенията на приятелите й, както и за случаите на смърт в семейството и най-сетне за нейната собствена смърт. Веднъж той се направи видим за нея под формата на старец. Неговото присъствие се чувстваше не само от…

(Текстът не може да се прочете поради скъсана част от страницата на списанието)

… си спомнили за напуснатата си сестра и бърже се затекли при нея. Дълбоко изненадани, те я намерили права и научили от нея, че майка им дошла и й дала да яде. Това било за пръв път, как са я чули да говори, но след малко тя се по минала.

„По някога, казва Ямблик, един невидим дух витае около спящите хора, за да отстрани от тях душевните или телесните им страдания, а по някога ние сънуваме или в време на сънищата, които ни праща небето, ние чуваме един тих глас, който ни посочва какво да правим“.

Аз познавах един селянин, който дълги години лекуваше болестите с паси и масажи. Ето, според собствения му разказ, как е сполучил това. Когато бил на тридесет и девет години, той по· чувствал остра болка над дясното си око, която не му давала никаква възможност да работи и против която всички лекарства се указали безсилни. При един случай, когато, в продължение на три дни непрекъснато, болката му станала нетърпима, той усърдно се помолил на Бога да му я облекчи. Тъкмо в тоя момент явило му се едно видение, направило с палеца си седем паси от окото до лъжичката му и веднага му олекнало· След това той сам повтарял тия паси и наскоро съвсем се изцерил.

В сборника от опитите на Хорст по чародейството четем, че едно момиче било охромяло от дълго време, поради изкривяването на едната й кост. С нищо не са могли да я изцерят окончателно, докато една нощ костта й сама се изправила Детето събудило майка си и брата си и ги попитало, дали не са видели и чули ангелът, който се намирал при него. Сторило му се, че някой бутнал костта му, след което тя се наместила и от тогава охромяването му изчезнало.

Г-жа Хауфе не можеше да говори без дълбоко вълнение за появяването на своя дух-покровител, нейната баба Шмидгал, която бе постоянния й видим водач. При все това, тя много се противеше да говори за появяванията и съобщенията от духовния свят и правеше това само след дълго настояване от другите. Освен когато ставаше това случайно или когато я принуждаваха да прави откровения, други път не чувахме да говори нищо за тия толкоз интересни неща. Появяванията смущаваха здравето й и мислите й, но за всички, достойни за доверие, които я познаваха, нейната лоялност и абсолютна убедителност бяха неоспорими.

През времето, когато способността й да вижда духовете, се проявяваше с всичката си активност в нея, тя се считаше, че е в пълно будно състояние. В действителност, тя се намираше в онова особено състояние, което ние нарекохме неин вътрешен живот. Баба й се явяваше всякога в форма та, която имаше приживе, но с други прибавки: изглеждаше да но си една роба с пояс, а на глава та си имаше нещо като було, кое то покриваше косите й и падаше над ушите й. Всички духове от женски пол, без изключение, носеха тази гиздилка.

Ние казахме по- горе, как й се яви тя веднъж и как бе тя магнетизирана от своя дух-покровител, като бяха отстранени всички близки предмети, които й пречеха Това стана още един път, в Вайнсберг, в 3 часа сутринта. След като я магнетизира, духът й каза да стане и да пише, и тя направи това, с обяснение, че това трябва да остане като едно наставление за лекаря й, по кой начин да я магнетизира. Г-жа Хауфе молеше духа да я магнетизирва постоянно, но духът й отговори: „ако можех да правя това, ти щеше скоро да станеш от леглото си и да ходиш.“ Както и по-рано бе станало веднъж, тя виждаше често една спектрална форма зад лицето, кое то стоеше пред нея. Често тая форма биваше на духа-покровител на това лице или пък образа на вътрешното му същество. Така, зад една жена, която не бе виждала никога преди това, тя видя веднъж една въздухообразна форма с тънки членове и бързи движения. Тя позна, че естеството на тази жена бе крайно неспокойно.

Други път, когато гледаше през прозореца, тя видя да минава една непозната жена, която я поздрави, но тя бърже се отдръпна, и когато я попитах за причината, тя ми каза, че зад жената, която току-що мина, видяла една мъжка форма с много грозен вид и облечена в черно. Аз погледнах на вън и познах тая жена, която наистина се отличаваше с твърде лош и свадлив характер, но идваше от далеч и бе съвсем чужда за г-жа Хауфе.

Зад една млада слугиня, коя то живееше при мен, тя виждаше често формата на едно момче на около 11 години. Аз попитах слугинчето, дали не е имала някой сродник на тая възраст, но тя ми отвърна, че нямала такъв. Но малко по-после, като размишлявала по моя въпрос, спомнила си, че братчето й, което умряло на три го дини, сега би станало точно единадесетгодишно. Това привидно порастване на духа ще изтъкваме пак сегиз-тогиз.

Пророчески сънища

Веднъж г-жа Хауфе, която бе тогава много зле, каза на една твърде чувствителна жена, която току- що си отиваше: „ ако сънувате тази нощ нещо, което ще бъде най добре да сторя, ще го направя“. Тая жена сънувала, че като минала от своята стая в друга по голяма, видяла там много шишенца с желязна вода и че г-жа Хауфе й на правила знак да й даде едно от тях. на което пишело: „Вода Фашингер“. Чудното е, че в същата нощ г-жа Хауфе сънувала точно същото. Тя взе такава вода и получи желания резултат.

Друга нощ тя сънува, че виж да най-голямата дъщеря на чичо си да излиза от къщи с един малък погребален ковчег на главата си. Седем дни след това, собственото й дете на възраст една година, чиято болест никой не подозираше в тоя момент, се по мина. Когато се събуди, тя разказа съня си на мен и на другите. Друга нощ пък сънува, че минава през една вода, носейки в ръката си един къс развалено месо и г жа Н., която я срещнала, питала я, какво ще прави с него. Когато ни разказа тоя сън, ние не можахме да го изтълкуваме. Седем дни по-после, г-жа Н. роди едно мъртво дете, чието тяло бе вече на разлагане. Друга нощ сънува, че г-жа Л., коя то не бе виждала никога, нито я познаваше, дошла при нея с плач и носейки на ръцете си едно мъртво дете, като я молела за помощ. След шест недели тая госпожа роди всред големи страдания и опасности и изгуби детето си.

Една нощ, докато спеше в долния етаж на къщата ми, тя сънува, че в резервоара с вода в горния етаж, дето тя никога не бе се качвала, има нещо, което не трябваше да бъде там. Тя ми разказа съня си на другата вечер, аз изпразних резервоара и намерих в него една стара игла за плетене, цяла ръждясала. Г-жа Хауфе бе пила вода от същия резервоар преди да си легне и вероятно е, че крайната й чувствителност към металите предизвикала тоя й сън.

През нощта на 28 януари 1828 г., г жа Хауфе сънува, че се намира на един пуст остров и видяла умрелия си син, окръжен с небесна светлина, с венец от цветя на главата му и държащ в ръката си едно напъпило клонче. Той изчезнал и веднага тя ме видяла да лекувам един болен, от когото текла кръв. Тя ми разказа съня си на 29, а на 30 същи аз наистина бях повикан при един ранен в гърдите. Колкото за сина й, може би някое събитие ще обясни появяването му.

Сега ще цитирам един пример за узнаване на бъдещето не насъне, а само когато биваше в сомнамбулно състояние. На 6 юли 1827 г.. след като стоя известно време неподвижна, тя каза: „аз виждам Н. на месечината, макар и да живее още на земята, но аз го виждам там, като че ли там е бил по-рано. След три месеци той ще умре и баща ми пръв ще на учи за смъртта му“. Това лице, което беше тогава в пълно здраве, умря точно на определеното от нея време и бащата на ясновидката пръв узна за това.

Второто зрение

Известно е, че дарбата на второто виждане е твърде разпространено в някои местности, като напр. в някои части на Шотландия и Дания. Забелязаха е, че ония, кои то са надарени с второто зрение, имат проницателен поглед, как то се констатираше и у г-жа Хауфе, когато виждаше духовете или собствения си двойник. В момента на явлението, тялото на ясновидещия става обтегнато, клепачите се разтварят широко и той става сляп и глух за всичко, което го обикаля, както ставаше това и с г-жа Хауфе. Ако ясновидецът, в момента на второто виждане, би се допрял до някое друго лице или до някое животно, и те биха станали субекти на такива явления. Един кон може да се изпоти и да откаже да тръгне в момента, когато ездачът му има видение; по някога даже, има коне, които съзират ония неща, които избягват от погледа на ездача им. Често се случва, някои коне да се развълнуват силно, когато минават край място, дето е погребан някой. В 1823 г. бяха построили един нов яхър при замъка на Шмиделфелд и когато въведоха там един кон, той прояви признаци на силно безпокойство: по-после се откри на това място един човешки скелет. В Шотландия мнозина вярват, че дарбата на второто зрение е на следствена, но това не е всякога така. Цитира се един бележит случай на ясновидски дар: жената на един министър в Нимберг, която наследила тоя нещастен дар от баща си.

На 13 януари 1827 г. г-жа Хауфе бе обзета в необикновено вре ме от спазми и аз се опитах да открия причината на тоя случай. Щом падна в сомнамбулизъм, тя ми каза, че вижда един мъртвешки ковчег, в който е прострян един скъп за нея човек: той бе брат й, който се заплашваше от голяма опасност. Той трябваше да бъде нападнат на 18 същия месец, но тя посочи средството да избегне тая опасност и да открие убиеца. Наистина, последният дойде, но стрелба та не сполучи. След няколко време тя сънува пак нещо за брата си: много пъти тя виждаше в магнетичния си сън една лисица и узна, че ако брат й се опита да я убие, ще се изложи на опасност от пушката си. Съобщиха това на брата й и, когато той прегледа оръжието си, откри, че някоя неприятелска ръка натъпкала пушката до устата. Така той избегна опасността. Може да се допусне, че тя се намираше в тясно отношение с брата си, който често я магнетизираше.

На 8 май, в 7 часа сутринта, тя каза на сестра си да не се приближава до леглото й, защото чувства, че ще дойде нещо невидимо. След като се намираше под това впечатление около един час, тя видя, през време на обеда, умрялото си дете изправено при леглото му и до него живото й дете, което живееше тогава далеч от нея. Умрялото гледало живото втренчено и го сочело с пръста си. Последното държало една карфица, която подигнало до устата си. Децата изглеждали толкова ясно и тъй истински, че тя спусна ръката си, за да дръпне иглата. И извика: „Боже мой, какво е това?“ Моментално видението изчезнало. Детето, което бе умряло на деветмесечна възраст, изглеждало сега на три години, възраст, което щеше да има то, ако бе останало живо, но било твърде светящо и прозирно. Видът на двете деца бил чудноват, нещо неописуемо. Тази гледка дълбоко я трогна и тя се разплака. После каза, че след седем дни детето щеше да глътне една карфица и щеше да умре, но родителите й, при които то се намираше, ще го спасят от тая опасност. И наистина така стана: те ни съобщи ха с писмо, че като прегледали детето, намерили една карфица в ръкава му и я извадили.

В течение на трите дни преди смъртта на баща си, и то през времето, когато още не бе се получило никакво известие за болестта му, тя видя в будно състояние близко до леглото си един погребален ковчег, покрит с траурен плат, на който бил нарисуван бел кръст. Тя силно се разтревожи от това и каза, че се страхува да не е умрял или се разболял баща й Аз се помъчих да я разубедя с мисълта, че видението може да сочи на друго лице. Тя, обаче, не можеше да си изтълкува, какво означаваше тоя ковчег, понеже до тогава тя виждаше такива ковчези с открит мъртвец, който трябваше да умре и да легне в ковчега, или с появяване на лицето, което трябваше да се разболее, ако гледа ковчега. На 2 май сутринта се получи вестта за разболяването на баща й, който умрял вечерта същия ден. През нощта, в време на съня си, тя бе силно измъчена и ни даде да разберем, че вижда нещо много тъжно, но не искаше да ни каже що е то, за да не й го припомнят след събуждането й. На другата заран се Получи известието за смъртта. При трикратното й събуждане тя видя свекърва си да гледа в един погребален ковчег. След седем дни тази жена падна болна, но пак оздравя. Когато г-жа Хауфе видеше видение то на някое лице, простряно в ковчег, това означаваше, че това лице скоро ще умре, а ако видение то му се представляваше живо, лицето падаше тежко болно.

Излъчване на флуидичното тяло

В същия ден на 2 май, за кой то говорихме по-горе, към 9 часа вечерта, г-жа Хауфе извика в съня си: „Ах, Боже!“ и веднага стана като да бе издигната от само то си възклицание. Тогава тя каза, че току-що е чула, че излизат два гласа от нея. В същия час, д-р Фор, от Ботвар, лекарят, кой то е лекувал умрелия й . баща, като се намирал с чичото на г-жа Хауфе в съседната стая на оная, в която почивало тялото, чул думите: „Ах, Боже!“ тъй ясно, че отишъл да види, кой вика там, но не намерил никого освен тялото. Д-р Фор ми писа по тоя случай: „след пристигането ми в Оберщенфелд, дето намерих г. В. умрял, аз чух ясно, от съседната стая на оная, в която се намираше тялото, думите: „Ах, Боже!“ и помислих, че тия думи като че ли излязоха от самия ковчег и че г. В. се намира привидно в мъртво състояние. Аз внимателно бдях след туй около един час, дока то се убедих, че наистина той е умрял. Чичото не чул нищо. В стаята, от дето дошъл гласа, не е имало никой. Г-жа Хауфе обясни тоя факт с интензивното й жела ние да знае как е баща й: това позволило на душата й да придружи нервния й флуид до мястото, дето той почиват, и понеже чувствата и мислите й били енергично фиксира ни върху лекаря и неговите способности, това пък причинило, последният да чуе изпуснатото от нея възклицание над ковчега, което се повтори при връщането си в тяло то и аз тогава го чух.

Както ми казаха родителите й, една година преди смъртта на баща й, тя, в началото на магнетичното си състояние, можеше да направи да я чуят приятелите й нощно време, щом си лягаха да спят в същото село, но в други къщи, чрез ясни удари като от умрял човек. Аз я запитах през време на съня й, дали може пак да направи това и на какво разстояние. Тя ми отговори, че може още няколко пъти и че пространството не съществува за духа. Малко време след това, децата и слугите ни заспаха и ние чухме, щом си легнахме, един удар в въздуха над самите ни глави. Шест такива удари бяха чути в продължение на половин минута. Това бе един звук тъп, но ясен и отчетлив. Нашата къща е съвсем уединена и бяхме напълно сигурни, че тия звукове не можеха да се произведат от никой човек при нас или над нас. На другата вечер, когато заспа, макар и да не бях съобщил тоя факт ни кому, тя ме попита, дали не желая да почука пак за нас.

Но понеже тя добави, че това я отслабва, аз отказах. После тя ми каза, че тия удари се на- насят в въздуха от духа, а не от душата, но гласът, чут при ковчега на баща й, се раздал в момента, когато душата й напуснала тялото й едновременно с духа, под влиянието на преживените силни чувства.

Тези явления не ще ни изненадат, ако искаме да си спомним, че умрелите, когато духът е вече излязъл, а душата е още свързана с тялото, притежават способността да се появяват, с своите характерни черти, на далечни свои приятели. Така именно сродникът на един мой приятел, Д-р Сайфер, му се явил в момента на смъртта си и че принц Хохенлое се е явил на Д-р Естерлер, негов колега от Академията. А ето един факт, който ми е съобщен от лица, напълно достойни за доверие. Бащата на г-н Хюбшман от Щутгарт бе в Ботния, а брат му в Щрасбург. Една сутрин, на съмване, децата на Хюбшмана се събудили с викове: „дядо дошъл, дядо дошъл, дядо дошъл“! Хюбшман разгледал на около, но не видял никого. Запитал децата, но те потвърдили по един абсолютен начин, че дядо им дошъл при тях, но къде се е скрил сега, не знаят. Няколко дни след това, г. Хюбшман получил писмо от брата си, който го питал с безпокойство, дали няма някаква известие за баща им, понеже едно скорошно обстоятелство силно го разтревожило. И на истина, в същия ден и час, когато децата извикали горните възклицания, баща им се поминал.

Д-р Бардили, млад и талантлив човек, който бе отишъл в Америка, за да изучи езиците и математика, не беше никак, според свидетелстването на неговите приятели, разположен да вярва в духовните факти. Но веднъж, в последното си писмо преди смърт та си, той съобщил следния факт: „с мен се случи нещо необикновено: приятелят ми Елверт, умрял във Вюртенберг още преди девет години, ми се яви и ми каза: „ти скоро ще умреш“. И, което бе много странно, деня на явяването му бе точно годишния ден, в който той се помина“. Наскоро след като написал това писмо, Д-р Бардили умря съвсем неочаквано.

Г-жа Хауфе ми разказа, че преди малко тя се е видяла седнала на едно столче, в бяла рокля, тогава когато тя в същност лежеше простряна на леглото си. Тя устремила очите си върху видението и поискала да извика, но не могла. Когато правела тия усилия, всичко изчезнало постепенно. Тя каза по този случай, че душата й напуснала тялото й и взе ла една въздушна форма, тогава когато духът й останал в тялото. На 28 май 1827 г., на полунощ, когато бях при нея, тя пак се видя, както по преди, седнала на едно столче, облечена в бели дрехи, каквито тя имаше наистина, но не ги носеше. Тя се опита да извика, но й бе невъзможно нито да говори, нито да се движи и не виждаше нищо друго, освен това, в което втренчени очите й. През време, умът й бил обзет от една мисъл, каквато не е имала до тогава и което изрази по следния начин: „един ден прекаран на небето струва хиляди, прекарани тук, на земята“. Видението се вдигнало и дошло при нея. В момента на допирането му, една електрическа тръпка премина през цялото й тяло, както констатирах аз. Тогава тя изпусна един вик на ужас и ми разказа какво е видяла. Така тя се виждаше и при други случаи. Един път, както съгледах това, минах между нея и видението и после тя ми каза, че когато постъпя така, причинявам й силно вълнение, защото като че ли я отделях насилствено от душата й.

Няма да кажа тук нищо повече за второто виждане, нито за случаите, при които и други лица са забелязвали виденията на ясновидката. Цитирах горните факти като примери на двойното зрение.

(Следва)

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Wsem.Letopis_god.3_070.jpg?fbclid=IwAR2p4M02qhJO_BOaJgVWvhdYxeUMYX9cEQmo0wp3CQFDQQp7Fs_FKwp05jc

Еликсирът

НА ЖИВОТА

Окултен роман от

В. И. Крижановская1).

Глава I.

В един от отдалечените от центъра на Лондон квартали се намираше една стара, но солидна още къща, с широка градина. В третия етаж на къщата, останала от времето на Кромвеля и запазила суровия и пуритански вид на тези епоха, държеше квартира доктор Ралф Морган, кое то се виждаше от медната дъсчица, закована на почернилата дъбова врата.

Тази квартира се състоеше от коридор, трапезария, кабинет и спалня. Всички стаи бяха мобилирани много просто, но удобно, и имаха това неоценимо предимство за наемателя, че прозорци те им бяха откъм двора. Докторът обичаше тишината и зеленината, като предпочиташе по вече далечния път, даже в лошо време, отколкото живота в шумния център, с неговия трясък, суета и печален вид на покривите и стотиците комини.

Беше чудесна нощ през м. август, толкова тиха и топла, че прозорецът в работния кабинет на доктора беше отворен. До голямата писмена маса седеше сам хазяинът на тази квартира и четеше при лампа с зелен абажур една голяма книга с изтъркана подвързия.

Доктор Морган беше млад човек, тридесет годишен. Той би могъл да се счита хубавец, ако страшната слабост и болезнена бледност не бяха го обезобразили. Той беше висок и снажен; гъстите, златисто-кафяви коси и малката брадичка, малко по-тъмна, заграждаха неговото тънко, с класически правилни черти, лице; големите очи, строги и замислени, бяха с неопределен цвят; при спокойствие сиво-сини, и тъмни при най-малкото вълнение. Въобще, погледът му се отличаваше с необикновена подвижност и отразяваше всяко душевно движение.

Обстановката на кабинета показваше, че Ралф беше учен и трудолюбив човек· Обширната библиотека и множеството полици бяха затрупани с книги, списания и слоеве брошури, не само по медицината, но и по всички отрасли на човешкото знание.

Докторът можеше свободно да се рови в книгите и да се предава на занятията си, тъй като почти нямаше пациенти. Средства за съществуване му даваше добре заплащаната служба, коя то заемаше в една голяма психиатрическа болница.

Ралф беше доволен от своето положение, още повече, че неговото слабо здраве го караше да води тих и редовен живот. Но ако той имаше малко работа като доктор, то толкова повече работеше неговият любознателен ум: не напразно той се сблъсък ваше всекидневно с необяснимата проблема — безумието. Постоянното с прикосновение с това зло, което до се га не се поддава на научно изследване, но разяжда здравето на човека, потикна доктора да търси разрешението на тази тайна.

Но напразно той прелистваше съчиненията на практическата наука и преравяше трудовете на мистиците и алхимиците. Нито трудовете на най-учените психиатри, нито тъмните формули на Парацелза не му дадоха ключа на тайната. Навсякъде, като през мъгла, той виждаше нещо неопределено и чувстваше законите, които съществуват, но механизмът им тънеше в мрак, той не беше в състояние да го разсее. Само едно той считаше за доказа но, а именно — че съществува неви- дим ток, астрално излъчване, което поддържа обмяната на веществата между всички живи същества, които имат решително и могъщо влияние върху организмите. Но как действат тези невидими сили и какви закони ги управляват — това беше тайна, и докторът с горчивина се убеждаваше, че даже ония, които считаха себе си за специалисти по тези въпроси, и те, като слепи, безпомощно стоят за сега пред този най-тежък недъг на човечеството—помрачаването на разсъдъка.

Безумието оставаше онази неизвестна и неизследвана област, която неудържимо влечеше към себе си младия доктор, който с цялата си душа се стремеше да облекчи хората.

Понякога, след безплодни усилия за разрешение на загадката, която винаги се изплъзваше из ръцете му, той се гневеше против тези жестоки закони, забулени в тайна и скриващи средствата, които, несъмнено, трябва да съществуват за облекчение на душевните болести.

Колко хора на науката са посветили целия си живот за изучване на тези въпроси, а при това, в областта на душевните болести е направено много малко. Магнетизмът и хипнотизмът, разбира се, са помагали понякога, но, както изглежда, случайно.

И не веднъж Ралф се питаше, защото човешкият живот много често се явява като непрекъсната тежка агония? Скъпоценното, оживяваше човека, дихание изчезва като че ли безследно, а останалото изгнива в земята.

Тъмна е цялата, заради която се раждат и умират милиони същества, които се борят, страдат, стремят се към неизвестна цел и които смъртта, като ураган, помита от лицето на земята, като ненужен прах.

Като остави книгата за хипнотизма, която четеше, докторът стана, отиде до прозореца и, замислен, се залюбува на небето, усеяно със звезди.

Като брилянтов плат се разстилаше небето с млечния път, минаващ в блестяща мъгла. Свят след свят, система след система се редуваха. . . . Безкрайността е пълна с мириади гигантски светове, но при все това, както изглежда, мястото не им достига. Несъмнено, и там, както на земята, смъртта коси човечеството, което, като полска трева, зеленее на пролет, а на есен увяхва и се преобръща в прах, след като изпълни предназначението си. Възможно ли е същото и с човешката душа — една съзнателна и могъща психическа искра? Нима тя е тъй нищожна, че, блестейки като блуждаещо огънче над някое зелено блато, угасва завинаги, без минало и бъдеще?

Случайно погледна той ръката си, която държеше още ножчето за разрязване книги от слонова кост, и трепна. Скоро, може би, тази същата ръка ще стои, вкочаняла, на неговите бездушни гърди . . .

— Пазете се, мой млади другарю, казал му старият професор, негов бивш учител, когато го преглеждал преди няколко седмици. — Вашето сърце не е здраво, а белите ви дробове са повредени. Необходима ви е пълна физическа и умствена почивка, иначе . . .

Рарф тежко си въздъхнал, защото отлично разбрал, какво значи това „иначе“. Като доктор, той съзнаваше, какво предсказват острите болки в гърдите, нередовното сърцебиене, което го задавяше, слабостта и сухата кашлица, която изкарваше капки кръв на устните му.

Той затръшна прозореца, седна пак в креслото си и затвори очите си. Обхвана го внезапен страх от смъртта.

Лесно беше на професора да каже: „Пазете ce! Почивайте си умствено!“ Подобна почивка може да се предписва само на онези, които не мислят и са погълнати от житейската суета; но за онзи, мисълта на когото работи, чийто ум търси истината, постоянно натъквайки се на съмнения и предположения, подобна почивка е невъзможна.

И що е това смъртта, леденото и унищожаваше дихание на която дебне човека на всяка стъпка, която му отнима любимите същества, обстановката, с която е свикнал, придобитите знания и го хвърля в неизвестното небитие? Живите почитат паметта на покойния с паметници или с молитви, а той сам знае ли това? Чувства ли той, страда ли и продължава ли да обича останалите живи? Много странни факти говорят за съществуването „отвъд смъртта“, но нищо не го доказва научно. Явленията не се извикват произволно, а се подчиняват на неизвестни закони, толкова тъмни и непонятни, колкото е и светът който те управляват.

Ралф изтри потното си чело, след това притисна ръката си до болезнено тупащото си сърце. Колко пъти още той мъчително се бореше с ужасното съмнение: „съм или не съм?“

Не веднъж се питаше той, защо онези, които по-рано са заминали от този свят, не се явяват, ако това е възможно, да просвещават тези, които обичат?

Преди няколко години се помина майка му, която той боготвореше. Тя също живееше и дишаше за него, а при това, оставаше глуха на неговия отчаян зов и с нищо не доказваше, преживяла ли е смъртта и обичали го, както по-рано.

Острата болка в гърдите и избухването на задушаващата кашлица му дадоха да разбере болезнено, доколко той сам,е близко до страшната тайна, на речена смърт.

Мъката и страхът пред близкото небитие още по силно свиха сърцето му. Нима няма никакво средство да се продължи живота и да се спре разрушението на тялото? Изведнъж той си спомни, че е чел в една книга по окултизма, че съществува един жизнен еликсир, тайната за който била изгубена, но ал- химиците напразно са я търсели в вътрешностите или кръвта на момичетата, децата и животните, в растения та и в атмосферата. А при това магическите книги говорят за този еликсир като за един несъмнен факт.

О ако би могло да се намери той! А той несъмнено съществува, такъв жизнен флуид, такава могъща сила, която работи в органическите тела и в всяко живо същество. Това неуловимо дихание на живота трябва да е навсякъде, както в първичните, така и в най сложните организми.

Един силен и рязък звън прекъсна бурните мисли на доктора. Той се изправи и почна да се ослушва. Навярно, старият Патрик, неговият единствен слуга, спеше като убит, тъй като в коридора беше тихо. След минута, звънът се повтори и Ралф стана. Навярно, някой от квартала заболял и изпратили за него; това, макар и рядко, се случваше. Тъй като Патрик не даваше признак за присъствието си, то младият човек отвори сам вратата.

На стълбата стоеше един висок мъж, загърнат в тъмен плащ, с широкопола мека шапка на главата си. В ръцете си държеше едно сандъче, украсено със сребро·

— С доктора Морган ли имам честта да говоря, попита непознатият с дълбок и звучен глас.

— Да, аз съм, на ваше разположение съм.·

— В такъв случай, позволете ми да вляза. Трябва да поговоря с вас по една много важна работа, която извънредно много ви интересува.

Непознатият тури плаща и шапката си на стола и влезе след Ралфа в неговия кабинет. Двамата седнаха и настана доста продължително мълчание. Ралф с любопитство разглеждаше своя гост.

Той бе човек на тридесет и пет или четиридесет години; макар да изглеждаше силен и здрав, но в тази минута той беше много бледен и навярно уморен. Въпреки това, нито една бръчка нямаше на неговото широко чело, нито един бял косъм не светеше в гъстите му и черни, като враново крило, коси. Лицето и изразя ваше най-чист гръцки тип и можеше да служи като модел за статуята на Фидия.

Непознатият замислено гледаше книгите, затрупали работната маса и след това вдигна към Ралфа своите големи, черни, кадифени очи.

— Вие търсите еликсира на живота и бихте искали да го притежавате?

— Кой сте вие, който знаете моите мисли — промълви Ралф, скачайки от креслото·

Тайнственият посетител се усмихна.

— Седнете и не бойте се от нищо — каза той.

— Аз съвсем не съм дяволът, както вие, без съмнение, предполагате; аз съм такъв човек. какъвто сте и вие. Между нас разликата е само тази, че вие искате да живеете, а аз искам да умра. Вие сте живели твърде малко, а аз твърде много, и искам да се върна в пространството. Аз се явих тука да ви предложа. Да се заменим. Вие разполагате със смъртта, а аз — с живота. И тъй, дайте ми малко от вашата кръв, и аз ще ви дам капка от еликсира. Съгласни ли сте?

Докторът гледаше вече с тревога на непознатия. Очевидно, пред него се намираше един болен от неговата специалност. Но още не успял да съобрази, какво да направи в този случай, когато изведнъж странният посетител се разсмя тъй високо и откровено, че докторът се почувства много неловко.

— Успокоете се, мой млади приятелю. Аз съм напълно здрав с ума си. Колкото и да ви се струва невероятно това, което ви казах, но то е неопровержима истина. Аз действително притежавам еликсира на живота. А сега да поговорим сериозно.

Отдавна вече аз търся един човек, комуто бих могъл да предам моето знание и тайната на моя живот, но напразно бяха всички мои търсения. Един случай обърна вниманието ми върху вас. Аз изследвах и изучих вашия живот, вашия характер, вашите стремления; аз зная вашите съмнения и тази жажда за знания, която ви мъчи. От всичко това аз разбрах, че вие сте по-достоен от всеки другиго. Да получите моето наследство. Отговорете ми откровено искате ли да живеете вечно?

Младият доктор пламна и се из прави.

— Разбира се, искам, само че аз се съмнявам, дали бихте могли да ми дадете вие това, което обещавате. Каква слава бихте си спечелили, ако действително притежавахте средството да задържате хората на земята!

— Но защо мислите, че, като владея тайната за дълъг живот, аз бих пожелал да се възползвам от нея, за да се прекрати действието на мъдрия и полезен закон и бих обременил планетата с милиони ненужни хора? Пък и благодетелите на човечеството са много редки и много е съмнително, дали биха пожелали те да се възползват от моето средство.

А сега ето моите условия: аз искам да ми дадете малко от вашата кръв, пропита вече от флуида на разлагането; тъй като вие сам сте доктор и знаете, че сте осъдени на смърт: състоянието на сърцето ви и на дробовете ви не допуща никакво изцеряване с обикновени средства. В замяна на тази кръв, която ще ми помогне да умра, аз ще ви дам еликсира на живота. Една капка в доста голямо шишенце ще бъде напълно достатъчна да ви излекува и да ви даде quasi — вечен живот. До останалия еликсир никога не се допирайте. Пазете се и никому не откривайте вашата тайна, а също така и не се увличайте от желанието да населявате земята с безсмъртни хора. Изкушението ще бъде много голямо, но ваш дълг е да му се противите. — Още една дума: щом ви дам жизнения еликсир, аз ще ви за вещая и моето знание, състоя ние и името си. Сега реша вайте: искате ли да бъдете мой наследник? Давам ви десет минути да си помислите·

Ралф беше душевно угнетен.

Вихрени мисли се завъртяха в мозъка му и му причиняваха остра болка, а силното вълнение го задушваше. Изведнъж той срещна умния и енергичен поглед на непознатия и веднага спокойствието и решителността му се въз върнаха·

— Съгласен съм: разполагайте с мене — каза той, като стана и протегна ръка на своя странен посетител.

Този последният я стисна и стана.

— Щом е така, вие трябва веднага да тръгнете с мене.

— За дълго ли?

— Това ще зависи от обстоятелствата. Вероятно, за няколко недели.

— В такъв случай ще ви помоля да ми дадете четвърт час на разположение, за да се приготвя и съобщя на слугата си, че аз заминавам по работата за наследството ми.

— Добре, аз ще ви почакам на стълбата.

Ралф за една минута тури в ръчната си чанта малко долни дрехи и един костюм. След това разбуди Палрика, направи някои необходими разпореждания и му даде пари за разноски. Скривайки в джоба си портретчето на покойната си майка, той излезе при не познатия.

Те мълчаливо се спуснаха по стълбата, седнаха в файтона, който ги чакаше, и се отправиха на гарата, дето и се настаниха в трена, който замина ваше за Дувър.

Непознатия зае отделно купе и когато тренът тръгна, той предложи на Ралфа да вечерят; но силно възбуденият млад човек не чувстваше никакъв апетит. Обаче, неговият спътник тъй весело се шегуваше, разтваряйки кошницата с най-скъпите деликатеси, донесена от неговия низък и дебел слуга, че докторът се успокои, похапна си, пи от чудесното вино и даже се осмели, най-после, да попита къде отиват.·

— На континента, а по-после сам ще видите, — с тънка усмивка отговори непознатият.

Пътуването продължи няколко деня. Те не се спираха никъде повече, от колкото бе необходимо да чакат параход или трен. Но пътуването беше наредено с такива удобства, че въпреки болезненото си състояние, Ралф не чувстваше никаква умора.

Сега той знаеше, че отиват в Швейцария, в кантона Валис.·

Като пристигнаха там, те спряха в едно усамотено село при подножието на Монте-Роза и тайнственият спътник му съобщи, че утре те ще се изкачат на планината.

Ралф се учуди много, но не каза нищо. Веднъж решил да се впусне в това приключение, трябваше да го изкара до край.

На следния ден, като облякоха. Подходящи за случая костюми и се въоръжиха с алпийски тояги, двамата пътници тръгнаха на път.

Когато се изкачиха на първите височини и въздухът захладя, непознатият забележи усмихнато:

— Ще трябва да нощуваме на ледниците; не се ли боите да не замръзнете, мой млади приятелю?

Ралф подигна раменете си.

— Надявам се, че ще понеса студа, колкото всеки друг. Най-после, веднъж разлагането на моето тяло е започнало, не е ли все едно, кога ще се свърши то, малко по рано или малко по-късно? Освен това, ако вие не сте пациент от моята специалност и на вас действително ви трябва моя живот, то вие не ще позволите да умра.

— Вашето мъжество и стоицизъм ми харесват Вие имате право: аз треперя над вашия живот и, за да ви избавя от излишна умора, предлагам ви тази кутийка с пастилки. Смучете бонбоните по пътя, и вие не ще чувствате нито студ, нито умора.

Като видя, че младият човек се колебае, той добави с лека ирония:

— Вземете смело: в тези бонбони не се съдържа още жизненият еликсир; това е просто едно наркотическо средство, което ще ви даде сили.

Те продължиха пътя по-нататък. Въпреки, че пътят ставаше все по-труден и по труден и че те достигнаха вече снежната линия, непознатият, както изглеждаше, не чувстваше никаква умора; даже Ралф се учудваше на силите си и на онази укрепваща топлина, която минаваше по жилите му.

Нощта прекараха в една празна хижа; но току-що съмна, те отново се впуснаха на път.

Колко време вървяха те, Ралф не можеше да определи. Те се промъкваха през ледниците, минаваха покрай пропасти и се катереха на почти отвесни височини. Очевидно беше, че те се бяха отклонили от обикновения път на туристите и се задълбочиха в неизследваната още част от снежната пустиня.

Непознатият вървеше уверено, което доказваше, че той добре знае пътя. Като прехвърлиха една островръха височина, те неочаквано излязоха на една неголяма, гола каменна площадка, от едната страна на която се спускаха в дълбока теснина правилни стъпала, като че нарочно изсечени от човешка ръка.

В края на този опасен спусък те се озоваха в един ледник и по-нататък, след четвърт час вървеж, стигнаха до входа на една голяма пещера, осветена с ясно синкава светлина.

Със смесено чувство на любопитство и тревога влезе Ралф след своя водач в пещерата и крайно се зачуди, когато, зад една голяма буца лед, видя една врата или, по-скоро, една каменна плоча. Тази плоча безшумно се завъртя на невидими пружини, когато непознатият натисна една едва забележима светла точка, скрита в една от пукнатините.

Сега те се намериха в един тесен, изсечен в скалата коридор, щом непознатият завъртя едно копче, поставено в стената, коридорът силно се освети от електрическа светлнна.

— Вие имате тук електричество? — промълви Ралф не вярвайки на собствените си очи.

— Боже мой! Защо и ние да не се ползваме от изобретенията на съвременната индустрия, та да си наредим комфортно тази главна квартира на „жизнения еликсир“, тъй като ние се намираме именно в мястото на това скъпоценно вещество и на неговите адепти — с весела усмивка отговори тайнственият водач на Ралфа.

В края на коридора се показа една спирална стълба, която на върха свършваше с площадка, дето излизаха няколко врати.

Непознатият отвори една от тях и двамата се намериха на стъпалото на една широка скала в вид на тераса. Оттук се откриваше чудна гледка, и Ралф извика неволно от възторг·

От тази страшна височина, също като на грамадна картина, се откри вълшебен пейзаж. Скалите, снежните равнини и дълбоките теснини изглеждаха като че потънали в яркочервената мъгла на залязващите лъчи на слънцето; дълбоко долу, в долините, като гигантски изумруди, се зеленееха полята и ливадите. Въздухът, макар и студен, беше чист и съживяващ. На Ралфа се стори, че никога дотогава той не се е чувствал толкова добре, колкото тука; че никога още земята не му се е показвала тъй прекрасна, и животът тъй желан, както в тази минута.

Непознатият скръсти ръце на гърдите си и с тъжно замислен поглед се любуваше на тази чудна картина. След една минута той мина с ръка по челото си, като че ли искаше да се освободи от досадни мисли, и каза, обръщайки се към Ралфа:

— Да вървиме! Време е да се подкрепим с храна, а после да поговорим по въпроса.

Те се върнаха назад. След като показа на доктора устройството на изхода, непознатият отвори противоположната врата и въведе спътника си в една кръгла зала, от средна големина. Тук гореше силен огън в огнището и се разнасяше приятна топлина.

Ралф оглеждаше наоколо с любопитство. Стените бяха изцяло покрити с дебела източна материя с тъмен цвят; тежък килим покри ваше целия под.

На едната стена стоеше нещо като бюфет или шкаф с гравирани врати. Срещу него, на другата стена, стоеше голяма работна маса, затрупана с книги и хартии. В стаята имаше и няколко стола от старовремска форма, изработени със злато и слонова кост. Всред стаята приготвена маса с два прибора и грамаден златен свещник.

Непознатият тури сандъчето на стола и запали свещите. След това той извади от бюфета няколко бутилки вино, голяма баница, плодове и покани гостенина да седне до масата.

Необикновената разходка възбуди апетита на Ралфа· Когато и двамата се навечеряха, непознатият приближи креслото си до огнището и предложи на гостенина да последва примера му.

— Настана минутата да обсъдим сериозно и подробно работата, която ни доведе тука. Преди няколко века аз седях на същото кресло, на което вие седите сега и също така с тревога и вълнение слушах разказа за живота на моя предшественик, който владееше великата тайна, която искам да поверя на вас. Сега слушайте историята на моето минало, както и аз някога слушах животописа на оногова, който ме до веде тука.

„Моето официално име е Нарайяна Супрамати, индуски принц. Това име и всички документи, които го потвържда- ват, както и всички предимства, свързани с него, получих от оногова, който ми завеща жизнения еликсир. Истинското ми име е Архезилай.

Аз съм се родил в Александрия, във времето на Птоломея Лага, на когото остана Египет след смъртта на Александра Велики. Баща ми, Клоний, служеше в войската под началството на Лагида и свърза съдбата си с него. Като стана господар на Египет, Птоломей щедро награди баща ми и му даде висока длъжност в двореца си. Аз растях в разкош, и понеже бях единствено дете, родителите страшно ме галеха и аз водех празен живот, отдавайки се само на удоволствия.

На двадесет години аз изгубих баща си. Лишен от последния контрол, аз вършех такива безумия и водех толкова нередовен живот, че в пет години прахосах състоянието си и една прекрасна сутрин се събудих болен и беден. Разпуснатият ми живот еднакво изтощи и тялото ми, и кесията ми.

Настана време на тежки изпитания. Всички приятели, които се трупаха на моите пирове, всички жени, които си оспорваха една на друга моето разположение, и даже паразитите, които се хранеха от моите благодеяния — всички ме напуснаха. Аз останах сам, без счупена пара в джоба и, разбира се, бих умрял от сиромашия и болест, ако не ме бе прибрал един беден човек, бивш войник, който бе служил под началството на моя баща.

Той почна да се грижи за мене. Когато аз се поправих дотолкова, че можех да ходя, ние напуснахме Александрия и заминахме за едно малко имение, останало наследство на Мериона — тъй се казваше моя покровител. Там ни чакаше ново разочарование. Парчето земя, разположено на границата на пустинята, едва можеше да ни изхрани, а къщата не беше повече от една полуразвалена колибка. Обаче, Мерион за нищо не искаше да се върне в Александрия. Той беше мълчалив човек, мизантроп, който странеше от хората. Както и аз, той беше много огорчен и доста изпитал човешката неблагодарност и вероломство.

Аз не се противопоставих, когато той избра за жилище съседната пещера, и почнах да му помагам в работата, която оскъдно ни прехранваше. Свежият въздух и трудът ми възвърнаха здравето и в продължение на известно време аз се забравих в новия живот. Аз мислех също за свое то минало и строго се осъждах за своето непростително безумие, което ме доведе до мизерия и просия. Все пак, докато беше жив моя старец — покровител аз търпеливо понасях този живот. И бях привикнал вече на труд. Когато, вечер, ние се разговаряхме, седейки пред пещерата, и старият войник ми разказваше за войните на Александра и за хиляди любопитни случаи от своите походи в Индия и Персия, аз забравях своята мизерия и живеех с това славно минало·

След четири години Мерион умря, и аз останах сам. Малко по малко самотията почна да ми дотяга, а после ми стана съвсем непоносима. Аз почнах да мисля за миналия си живот, за разкоша и комфорта, с които бях окръжен, за изящното и просветено общество, и почувствах, че нещо неудържимо ме влече към този неблагодарен свят, отдето бях изгонен завинаги. Горчиво отчаяние ме обхвана. От ден на ден животът ми ставаше все по-ненавистен, а желанието ми да се върна в светския живот — все по-силно. А при туй, това ми желание беше неосъществимо, понеже аз нямах нищо, освен пещерата, обърната от Мериона в бедно убежище, а с онази парцалива риза на гърба ми биха ме изгонили като просяк от прага на всички дворци, дето живееха моите бивши александрийски приятели. Но да се върна в столицата, за да търся там работа, за това не можеше и да се мисли, тъй като не знаех нищо и не можех да си изкарвам хляба.

Мина повече от година в тази тежка вътрешна борба. Отчаянието ми достигна до апогея си; аз почувствах пълно отвращение от живота и вече замислях да туря край на това нещастно съществуване

Веднъж през нощта аз лежах пред входа на пещерата, предаден на мрачните си мисли и ненадейно дочух приближаващи се стъпки. Отначало помислих, че това е младият овчар, който по някога ми донасяше по нещо от съседното село; но когато един непознат глас ме извика по име, с учудване скочих на крака.

Пред мене стоеше един висок човек, завит в тъмен плащ, с изразително и енергично лице.

— Ти искаш да умреш Архезилай, за да се избавиш от нещастния живот, който влачиш в тази пустиня? — каза той с звучен глас, устремявайки пламенния си поглед на мене. Макар и да си заслужил съдбата си, защото си сам виновен за нещастието си, но аз те съжалих. Ако искаш, аз ще те взема с себе си и ще те заведа на такова място, дето ще бъдеш осигурен против бедността и ще живееш колкото искаш.·

От всички тези думи, аз разбрах само това, че ми предлагат да оставя тази ужасна пустиня, дето гниех жив. Аз скочих.

— Кой си ти, великодушни чужденецо, дошъл тук да ме освободиш от моята мизерия? — попитах аз с треперлив глас. — Разбира се, аз с радост ще тръгна след тебе, за щото се съсипах тука и не мога да водя това жалко съществува не в пустинята. Но как ще тръгна аз след тебе в тези дрипи, с боси крака и невчесана брада?

— Кой съм аз, това ще узнаеш, когато му дойде времето, а за останалото не се грижи, отговори непознатият.

Той извади под плаща си един пакет, който ми подаде, и една кошница, която остави на земята.

— В този пакет ще намериш дрехи и ножици, да си острижеш косата и брадата. Иди, измий се на извора и върни се по скоро!

Не настоях да ми се повтори. Грабнах пакета и се спуснах към извора, измих се и си подстригах косите и брадата. След това облякох лилавите дрехи, кожените обуща и се огледах в огледалото, което беше също там, с един тъмен плащ, мека шапка и шишенце с ароматично масло.

Много доволен от външността си, която ми напомняше миналите времена, аз се върнах при непознатия, който седеше при вратата на един голям камък и развързваше кошницата, от дето извади гърне с вино и студено месо·

Непознатият ме изгледа от глава до пети и каза усмихнато;

— Сега ти пак приличаш на човек, и аз виждам, че ти нямаш нищо против да напуснеш по-скоро тия места.

— О, аз бих искал да бъда вече далеч оттук! — отговорих аз, дишайки с целите си дробове.

— Има време, с особен израз каза моят покровител. Да закусим и пийнем, а после — на път.

Аз изядох с удоволствие едно вкусно парче дивеч и изпих една чаша старо вино. После ние тръгнах ме на път. На известно разстояние от пещерата ни чакаха два великолепни коня, който държеше един дребен и гърбав слуга, като този, който ни придружаваше.

Ние стигнахме в Александрия. Макар кесията ми в джоба и да бе пълна, но покровителят ми не позволи да се видя с никого от приятелите ми. Същата вечер ние се качихме на един кораб и отплувахме за Европа.

Ще замълча подробностите на нашето пътуване; достатъчно е, ако кажа, че моят спътник ме доведе именно тук, на това място. От площадката на скалата аз видях същия този пейзаж, на който се любувахте и вие и който почти не се е изменил от онова време. После ние влязохме в тази съща та стая, дето сега седим. Тука също почти нищо не се е изменило. Тези същите драпировки, които като че ли са направени от неразрушима тъкан, покриваха стените, същите столове. За промените и поправките, които аз съм направил, не струва и да се говори.

Седейки, както ние сега, слушах аз разказа за живота на моя спътник, както сега вие слушате моя, а след това той ми показа всичко, което аз сега ще ви покажа.

Нарайяна стана и заедно с Ралф отиде до шкафа и го дръпна- Зад него в стената имаше вградена чугунена подставка, в средата на която беше изработена от скъпоценни камъни една кабалистическа фигура. Като обясни на доктора как се туря в действие пружината, Нарайяна отвори рамката, зад която се показа широк шкаф, препълнен със сандъчета и чекмедже та от най различна големина. По средата имаше нещо като металическа възглавница, върху която стоеше тъмно сандъче, към капака на което като че ли бе израсло едно пламъче.

Нарайяна взе това сандъче, пренесе го на масата и го отвори. Вътре то бе ще от такъв светло - син плат, какъвто цвят Ралф никога не бе виждал. На този необикновено нежен тон имаше две кристални стъкленички със златни тапи, златна лъжичка, колкото орехова черупка и кръгло чекмедженце, направено като че ли от слонова кост.

С голямо любопитство и суеверен страх гледаше младият доктор на съдържанието на сандъчето и на тези стъкленички, съдържащи една от най-великите тайни.

— Тук, каза Нарайяна — се намира еликсирът на живота. Кой го е открил? Кой извлякъл от космическия хаос това страшно вещество? Аз не зная. Този, който ме посвети, каза, че получил тази тайна по същия начин, както и аз ви я предавам. При това, аз ще ви разкажа, какво се говори за това, без да гарантирам за неговата достоверност, тъй като тук всичко е тайна, и даже всички свойства на еликсира още не са изследвани, защото се страхуват да бъркат тази опасна субстанция. Казват, че това е един газ, който има свойството да поддържа равновесието между стихиите, а така също и да ги разделя. Но по силата на някакъв неизвестен закон, това същото вещество, вкарано в организма, му дава способността да се противопоставя на разрушението. Друго предание гласи, че в центъра на земята, под охраната на четирима стражи, извира като огнена вода тази същата субстанция и че един профан, попаднал случайно в ония дълбочини, откраднал малко от тайнствената течност. Как сполучил това? Ползвал ли се е той с някакви химически похвати, за да образува този течен огън, с който са пълни тези стъкленички и този прах в кутията? Това е неизвестно. Аз мога само да ви кажа, как трябва да се употребяват тези ингредиенти.

Нарайяна отвори сандъчето с белия прашец и продължаваше да обяснява, като сочеше златната лъжичка:

— Ако вземете от шишенцата една лъжичка от течния огън и прах, колкото главичката на една игличка, и ги смесите, и двете вещества, щом се допрат до въздуха, ще се превърнат в безцветна и прозрачна, като вода, течност, която стига па даде безсмъртие на няколко стотин хора. Вие нямате нужда да си приготвяте всичко това сам, тъй като течността, приготвена от един от моите предшественици, ще стигне за вас и за цяла серия ваши наследници. Тази течност ще ви предам после. Сега този прах съдържа в себе си същността на четирите ви дими стихии: въздуха, огъня, водата и земята. От момента, когато стане съединението им с еликсира на живота, стихиите престават да влияят на този, чието тяло е пропито с тази течност. Нито водата, нито огъня, нито бурята ще бъдат в състояние да ви повредят. Вашето тяло ще стане неразрушимо. Но да живее много дълго е също така неудобно и, както виждате, и аз дойдох в края на краищата да желая да умра. И тъй, кажете ми, иска те ли да получите от мене този еликсир на живота, който вие тъй жадувах те, и да приемете всички задължения, свързани с този тайнствен дар?

Ралф стисна главата си с ръце.

— Всичко, което говорите, е толкова странно, че моят мозък не е способен тъй скоро да се ориентира — промълви той.

— Успокойте се! Аз разбирам вашето вълнение, тъй като сам някога го преживях. Впрочем, аз съм длъжен да добавя още няколко необходими подробности, за да можете да си обясните добрите и лоши страни на оня живот, който брои векове, както вие броите годините. Най първо, да поговорим за физическата страна: вие никога няма да боледувате; нито умората, нито студът, нито огънят ще имат върху вас некакво влияние. Вие ще спите, както сте навикнали, добре; но също така вие леко ще минавате и без спане. Вие ще можете да чувствате глад или, по-вярно, ще чувствате приятен апетит, но в краен случай вие ще можете дълго да проживеете съвсем и без храна. Тайнственият еликсир дава неизвестни сили не само на тялото, но и на душата. Вие ще станете ясновидец, ще виждате и чувате онова, което е недостъпно на другите смъртни и само с едно допиране ще лекувате различни болести. Най после вие няма да се боите нито от отрова, нито от куршум, нито от пожар, ни то ще ви вредят последствията от излишествата. С една реч, вашето тяло става неразрушимо, но от тази плът ска тъмница е много мъчно да се освободи душата. Сега минавам на социалното положение.

Нарайяна взе донесеното от него сандъче и извади оттам една връзка книги.

— Ето документите, които доказват законността на името и владенията на принц Нарайяна Супрамати. А това е моето завещание, засвидетелствано у английския консул в Калкута, с което аз завещавам на по-малкия си брат, носещ същото име, като мене, Нарайяна Супрамати, всичките мои имения, списъка на които е приложен тук, а също така й сто милиона, намиращи се в всички банки на Стария и Новия свят. Впрочем, всичко това са само отпадъци от онова безгранично богатство, с което разполага притежателят на еликсира на живота. Погледнете тези сандъчета.

Нарайяна отиде пак към шкафа и отвори няколко сандъчета.

— Всичките са пълни с брилянти, бисери, рубини, изумруди и други скъпоценни камъни, всеки от които представлява цяло състояние. А тук — той натисна едно копче и се отвори друго отделение, широко и кръгло като кладенец — тук има цели отливъци чисто злато. Колко е дълбок този златоносен кладенец, не зная положително. Може би, той отива до подножието на планината. Във всеки случай, тази съкровищница е неизчерпаема и позволява да се живее царски. Сега да минем на обратната страна на медала.

След като се задоволи от всички блага, които дава безграничното богатство, като удовлетвори самолюбието си с отмъщението и. низостта на хората, които пълзят пред златото и, най-после, като вкуси от порока и любовта в всичките им видове, човек изпада в една ужасна болест, която съпровожда скъпоценния дар на безсмъртието: тая болест е пресищането. Него обхваща непреодолимо желание да избяга от този шум, от всички увеселения и светска празнота и да се скрие от човешката лъжливост и жадност. Всичко видела и всичко изпитала, душата се уморява в това неуморимо тяло. Тя почва да чувства настойчиво потребността от, усамотение, тишина и бива обхваната от болезнена жажда за свобода. Но за да разбере човек това, трябва сам да го изпита. Когато у мене се явяваха такива моменти на отчаяние, горчивина и нравствено - духовна умора, аз избягвах в един от затънтените си замъци или в усамотеното убежище в Хималаите.

Там, съвсем сам, с изключение на най-необходимите ми слуги, аз търсех забрава и утешение в работа и спане. Но и сънят — този приятел и утешител на бедните и нещастните — не можеше вече да ме успокои и да заглуши тягостната дисхармония между болната душа и вечно здравото тяло. Трудът още беше най-доброто средство и аз жадно търсех истината под всички форми. Но тя мъчно се намира, въпреки странната и тайнствена сила, с която аз бях пропит. Аз изучвах особено това дяволско вещество, пълно с изкушения, както чашата с упоително вино, горчивината на което чувства само онзи, който я изпил до дъното. И ето, въпреки всички мои изследвания, аз все пак нищо не зная. Аз прерових всичките книги по магията и херметическата наука, но всичко бе напразно. Алхимиците напразно са търсили еликсира на живота, а аз, имайки го в ръцете си, не можах никак да го анализирам. Случваха ми се такива мрачни моменти, когато аз хлопах на вратите на ада и извиквах неговите обитатели. Жаждата за живот и наслади ги привличаше; те се явяваха и се молеха да им дам поне една капка от тази течност, за да могат да приемат телесна обвивка.

— И вие давахте ли на тези нечисти същества? — промълви Ралф, на когото главата се виеше от всичко чуто.

Нарайяна поклати отрицателно глава.

— Как можахте да помислите това? Не, аз оставах неумолим, тъй като всякога се страхувах да не се докосна невнимателно до неизвестните и ужасни закони. Но аз извиквах не само нечистите същества; извиквах също и чисти, почти божествени духове. Лъчезарни, те смътно ми се явяваха и говореха за вярата и молитвата, а пък аз … аз се бях отучил да се моля! И какво можех аз да прося от Божеството? Аз бях безсмъртен и никаква опасност или болест не ме плашеха; аз се наслаждавах от неизчерпаемо богатство, а вековете, като броня, облякоха душата ми с равнодушие. Само пресищането ме измъчваше. Аз се криех в най-глухите си замъци, само за да се възбуди пак у мен вкуса да живея между хората.

— Нима е толкова мъчно да се живее без скръб и разочарования, не чувствайки под краката си бездната на небитието? — промълви докторът.

Нарайяна се засмя сухо и звучно.

— Вие още не сте разбрали всичкия трагикомизъм на положението. Еликсирът на живота запазва целостта на тялото и развива скритите способности на душата, но той не прави неуязвимо това, което живее и мисли в нас. Под обвивката, създадена от изключителните обстоятелства, трепти душата, която понякога се събужда много болезнено. Не много отдавна аз изпитах любов, — такава любов, за каквато не считах себе си способен и която поглъща цялото същество на човека. И ето, жената, която боготворях и за която исках да се оженя, се простуди и заболя. Болестта ми се виждаше не опасна, но изведнъж положението на болната се влоши и след няколко часа любимата ми жена умря на моите ръце. Разберете добре: тя умря, а в ръцете ми беше еликсирът на живота!...

В тези думи звучеше такава ярост и отчаяние, че Ралф трепна и в същото време се попита, защо Нарайяна не се възползвал от това могъщо средство, което било в ръцете му.

А Нарайяна схвана неговата мисъл и каза с горчива усмивка:

— Затуй, защото, въпреки всичко, аз си оставах все човек и роб на съдбата. Аз нямах време да си доставя от течността, толкова скъпа за мене в това време, защото по принцип никога не носех това опасно вещество. О, тогава аз бях като умопобъркан и жадувах да умра. Може би, аз не трябваше да ви разказвам всичко това, но считам за свой дълг да разкрия пред вас всичките добри и лоши страни на това, което ви предлагам.

Настана доста дълго мълчание. Бледен, с трескав поглед, Ралф гледаше мълчаливо ту на събраните съкровища, ту на ужасната течност.

— Постарайте се да се успокоите и обмислете всичко свободно. Аз не искам отговор веднага. Вие имате пълно право да искате да ви се даде време, зряло да обмислите и претеглите всичко за и против моето предложение.

Той стана, тури всичко на мястото и затвори шкафа. След това, обръщайки се към Ралфа, каза:

— Да вървим! За развлечение, аз ще ви покажа залата на прадедите, т. е. мястото, дето си почиват моите предшественици.

Нарайяна дръпна драпировката и отвори вратата.

Те отново се намериха в един тесен коридор, изсечен в скалата. Като направиха около двадесет крачки, те завиха на дясно и докторът с неизказано учудване видя, че продължението на галерията беше пробито в леда. В тази ледена галерия тук - таме стояха високи триножници, също от лед, на които гореше някакво вещество с ослепителна светлина, но, очевидно, не изпущаше никаква топлина.

От синкавите и прозрачни, като кристал, стени вееше ледена хладина, и Ралф вървеше след своя странен водач, обхванат от неприятно треперене.

След няколко минути ходене те влязоха в една обширна пещера, осветена както и галерията, и с вълшебен, фантастичен вид.

Вниманието на Ралфа бе тутакси привлечено от цял ред саркофази, артистично изсечени от лед и от които малко бяха заети с трупове.

С треперещо сърце Ралф започна да разглежда телата на тези хора, живели вън от обикновените закони на природата, в числото на които той би могъл, ако би пожелал, да прибави и себе си.

Всичките те бяха красиви мъже в разцвета на възрастта си и, както изглеждаше, мирно спяха в своите ледени гробници; всички бяха еднакво облечени, в дълги и широки бели туники, а на главите им имаше венци от бели, фосфоресциращи цветове, пресни като че ли току-що откъснати.

Нарайяна се приближи до един от почиващите в мирен сън и устреми в него мрачен и замислен поглед. След това, обръщайки се към док тора, той показа на един празен саркофаг и каза с един непредаваем израз:

— Моето място е тук, наред с този, който ме посвети, а там, по-нататък, е вашето, когато вие пожелаете да турите край на дългото си странстване в живота.

Ралф мъчително го погледна.

— В края на краищата, вие все пак не сте безсмъртен и вашето тяло е разрушимо, тъй като вие можете да умрете, — забележи той.

Нарайяна се усмихна.

— Да, аз мога да умра, ако съумея да схвана същинския момент, който е благоприятен за моето разлагане. Трябва да ви кажа, че след известна пауза време става отслабване на астралното тяло. Изтърква се не плътското тяло, а връзките, които свързват душата с нейната материална обвивка. Погледнете на тези тела, които лежат като живи. Нито времето, нито гниенето са ги докоснали. Те са неразруши ми. Отлетяла е само безсмъртната гостенка — божествената, психическата искра. Разберете ме добре: ако схвана този момент и втори път взема жизнения еликсир, смесен с чужд жизнен сок, вече почнал да се разлага, аз ще изгоря връзките, които свързват Душата ми. У вас, Морган, вече става тайнственият процес за отделяне астрала от материалната обвивка. Силите вече са се разделили на два лагера: едните — за да се издигнат, а другите — да потънат във великата лаборатория, за да се преработят там химически и да послужат за нови съединения. Всичко, което се състои от въздух и желязо, се издига, а онова, което се състои от вода и земя, се разлага. И тъй, ако вкарат тази борба във връзките, които ме свързват с тялото, то тия връзки ще се разкъсат и аз ще бъда свободен.

— И аз ли също тъй, в случай на нужда, ще мога да се възползвам от това средство, за да се освободя?

— Без съмнение, ако вие съумее те да схванете сгодния момент, но само не по-рано от няколко векове. Впрочем, не мислете, че е лесно да се умре, след като си проживял тъй дълго. И все пак, какво щеше да стане с човека, ако той нямаше тази надежда, да се освободи най-после. Пазете добре тази тайнствена течност; ако вие я изгубите или ви я откраднат, ще изгубите възможността да умрете. А сега да се върнем назад.

Минавайки по ледения коридор, Ралф пак почувства как минаваха тръпки по тялото му. Той измръзна до костите и страшна слабост скова членовете му. Той предположи, че това е от умората и вълнението му през последните дни·

Като се върнаха в кръглата зала, той изпи чаша вино и почувства, като че това го подкрепи. След това поиска разрешение от Нарайяна да си отпочине малко, понеже чувстваше такава умора, че беше неспособен да мисли и вземе некакво решение.

Нарайяна веднага заведе госта си в една малка стая, също така изсечена в скалата и разкошно мебилирана. В огнището пламтеше силен огън и пръскаше приятна топлина, но Ралф продължаваше да трепери. Даже, без да се съблича, той се тръшна на канапето, зави се с дебел вълнен юрган и скоро заспа тежък, трескав сън.

Когато Ралф се събуди, той се чувстваше много зле. Силна температура се сменяваше с ледените тръпки, членовете му бяха натежали, а гърдите му като че ли се пронизваха от нажежени острия. Като доктор, Ралф веднага разбра, че се простудил в ледниците и че се явило опасно възпаление на дробовете. Той искаше да стане, но нямаше сили и с горчивина пак падна на леглото. На няколко крачки от тайнствения еликсир, той щеше да умре сам в тази скрита от хората пещера·

След малко дойде Нарайяна. Като прегледа болния, той поклати глава и каза с съжаление:

— Аз премного съм се надявал на вашите сили. Вие сте се простудили и това е ускорило, впрочем, неизбежния край. Вие стоите сега на тясната пътека, която води към другия свят. Еликсирът би могъл още да ви спаси, но аз разбирам, че в вашето положение вие, може би, не желаете вече да се възползвате от него. Приятелю мой! Направете ми услуга и, преди да умрете, дайте ми малко от вашата кръв, за да мога да се възползвам от нея за освобождението си.

Ралф, с лека усмивка, му подаде ръката си.

— Вземете! — прошепна той.

Нарайяна обърна ръкава на ризата му, извади от джоба си едно шишенце и направи с ножчето малък разрез на кожата. Бликна кръв. Той старателно я събра в шишенцето, а след това, с ловкостта на опитен хирург, тури превръзка на разреза.

— Благодаря ви и сбогом! каза той, като стисна горещата ръка на Ралф. Или, по-вярно, довиждане на онзи свят!

Той кимна с глава и се упъти към вратата. Ралф го извика с задавен глас:

— Оставете ми малко от вашия еликсир, в случай че смъртта ме уплаши силно,— срамежливо и с силно желание промълви той.

Странна усмивка се мерна по красивото и строго лице на Нарайяна.

— Добре, сега ще ви донеса — каза той.

След минута той се върна с малкото сандъче, което мълчаливо отвори. В него имаше две шишенца: едното — по-голямо, другото — по малко. Нарайяна взе една кристална чаша и наля в нея малко течност от голямото шишенце. Подигайки чашата на светлината, той показа на доктора, че на дъното се намира това вещество, прилично на течен огън.

— Ето! — каза той, оставяйки чашата на масата и старателно я покри с стъклена пластина. — Ако вие изпиете това, ще влезете във владение на цялото наследство. В това шишенце е еликсирът, готов за употребление. Сбогом!

Като взе от сандъчето по-малкото шишенце, Нарайяна се поклони и излезе.

Докторът остана сам. Устремил поглед в чашата, съдържаща в себе си живота, той продължаваше да лежи, като не беше в състояние да се реши да се допре до нея. А при това, положението му се влошаваше от час на час. Той гореше, като в огън; остри болки измъчваха гърдите му, дишането му беше тежко и на минути му се струваше, че се задушва.

Въпреки оживителното питие, което беше до него, той чувстваше още по- мъчителна жажда. Черно покривало като че ли замрежваше очите му и сегиз-тогиз губеше съзнание. Очевидно бе, че се приближаваше страшната неприятелка, която коси живота на хората.

Изведнъж горчиво съжаление сви сърцето на Ралфа. Той почти не бе опитал живота. Неговата младост премина в труд и бедност и той водй тежка борба за насъщния хляб, а когато, най-после, достигна до едно честно и скромно положение, болестта го връхлетя. Страданията и неуморимото желание да проникне в непонятните тайни на човешкия живот го измъчваха. А сега, след като разполага с самата есенция на живота, той умира — и умира поради собствената си нерешителност. Наистина, тази чаша обещава една страшна и неизвестна тайна; но въпреки това, не е ли по-добре да предпочетеш нея пред тежката смърт, която тъй бавно го мъчи?

Изведнъж дишането му се спря; една лепкава маса като че ли изпълни гърдите му, вдигаше се към гърлото му и го душеше. Огнени кръгове се завъртяха пред очите му и той за минута изгуби съзнание.

II.

Когато Ралф се сепна от припадъка, трескавата температура се замени с чувството на леден студ и смъртна слабост; членовете му силно натегнаха като олово и се отказваха да му служат. С ужас той видя, или така му се стори, че вижда, като че ли от ръцете и гърдите му се издигаше черна пара. Страшна мъка и безумен ужас го обхванаха пред разрушението. Той искаше да вземе чашата, но не можеше да си вдигне ръката. Той много се за бави. . .

Но, не! Той не иска да умре, когато спасението е тука. Внезапно в него се пробуди волята с всичката си сила. С нечовешки усилия той се повдигна, изстиналите му пръсти грабнаха чашата и хвърлиха на пода стъкленото капаче.

Остър и задушлив аромат го лъхна в лицето и тъй силно му подейства, че му се стори, като че ли вдъхна живота. Умът му се проясни, и дишането му стана свободно. Без да се колебае вече нито минута, той поднесе чашата до устните си и в един миг я пресуши.

Отначало той почувства, че глътна течен огън, а после стана нещо Като вътрешно избухване. Тялото му се разпадаше като че ли на хиляди атоми, които се въртяха в едно море от ослепителна светлина.

Една мисъл, че е излъган и отровен, се мерна в наболелия му мозък, а после, като гръмнат от мълния, падна на възглавницата.

Колко време Ралф лежа в без съзнание, той сам не можеше да каже. Като си отвори очите, той не помнеше нищо от станалото и си мислеше, че е в Лондон, в малката си квартира в предградието, С безмълвно учудване блуждаеше той с очите си по тежката източна материя, по старовремскит мебели и по другите предмети, които го окръжаваха в това съвсем непознато място.

Видът на празната чаша, захвърлена на юргана, накара Ралфа бързо да си спомни необикновеното приключение.

Силна мъка и страх пред безвъзвратно извършената, необмислена постъпка сви сърцето му. Сега той ясно си спомни отиването в ледниците, разказа на непознатия, агонията си и страха от смъртта, която го застави да изпие тайнствената есенция, която спира разлага нето на тялото му. Еликсирът, наистина, подейства така, както бе предсказал Нарайяна, тъй като Ралф се чувстваше тъй силен и здрав, както никога. Съживителна топлина минаваше по жилите му, дробовете му функционираха леко, а сърцето биеше спокойно и правилно. Неудържимо желание завладя доктора да види отнево Нарайяна и да поиска от него още някои обяснения.

Ралф скочи от канапето, уми се и бързо се облече, а след това отиде до тоалетната маса, която беше в стената и която той по-рано не беше забелязал. На тоалетната маса имаше голямо огледало с сребърна рамка, четка, гребенче и други тоалетни принадлежности.

Ралф запали свещите на двата свещника, прикрепени на рамката на огледалото, и се готвеше да разчеше гъстите си, тъмни коси, когато изведнъж погледът му, хвърлен в огледалото, го накара да трепне и се оттегли, назад.

Нима това е той — това отражение на красив, млад човек, пълен с сили и енергия, с огнен поглед и с червени устни, жадуващи сякаш до дъно да пресушат кипящата чаша на живота?

От пръстената бледност на лицето, от черните кръгове под очите и от слабостта, която преждевременно беше сгърбила неговата стройна и висока снага, не остана нито следа. Извърши се чудо. Той стана съвсем нов човек и чувстваше, че по жилите му протича неизчерпаемата сила на живота.

Превела: А. Т.

1) Авторката на тоя роман (Ве́ра Ива́новна Крыжано́вская), от който даваме, за сега, само една извадка, е известната съвременна окултна писателка под псевдонима Рочестер. Тя е написала до сега романите: Паяжина, Във властта на миналото и Магите — всички с окултно съдържание.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Един учител на древността

Питагор и неговата окултна школа

(Продължение от кн. VII и край).

Към сведенията за живота на Питагора, които дадохме, ще прибавим, че в отношенията си към жените той е бил, въобще, много предпазлив и внимателен. Твърде малко жени са били удостоени, според умственото им развитие, да бъдат до пуснати от него в вътрешния от дели на школата му. Той се оженил късно за една от тях, по име Теано, най-напредналата от ученичките му, която и останала да ръководи школата му след неговата смърт. Той е бил убит от свирепите кротонци на 104-та си годишна възраст, но не след много време те са го поставили в числото на боговете си и са направили от къщата му храм.

За организацията на школата му се знае следното: Питагор не е приемал безразборно в нея всички, които са пожелавали да влязат, а ги е подлагал. на дълъг предварителен изпит. Всичките душевни качества на кандидатите били изпитвани: способността да пазят тайна, проницателността, послушанието, смелостта, доверието, усърдието и пр. Той ги задължавал да бъдат дискретни, като употребявал за тая цел клетвата, налагал им мълчание в продължение на две, три, пет, седем години, според както е изисквал характера на всекиго. След като е приемал учениците си, той вече не се съобщавали по отделно с тях. Ония, които намирал способни да бъдат посветени в тайните знания, ги подлагали на упражнение в най-трудни действия. Изисквали е от тях да изпадат в доброволна бедност, т. е. да раздават имането си. Всички негови ученици, с жените и децата си, живеели заедно, като езически калугери с най-строги нрави и обичаи. Те ставали сутрин при изгрев слънце и разпределяли времето си през деня в различни занятия и се настроявали към работата. си чрез музика и танци, като пеели под акомпанимента на лирата или на друг някой инструменти и цитирали стихове от Хезиода или Омира. След това започва ли учебните занятия. В определено време се разхождали из горите, посещавали храмовете и, въобще, предпочитали отстранените и пусти места, дето, в самотата и тишината, разтваряли душата си за висшите усещания и вълнения. Упражнявали се в надбягване, разисквали заедно, задавали си въпроси и си отговаряли. След като са се окъпвали, наседявали около една обща трапеза, на която слагали хляб, плодове, мед и вода. Никога не ядели месо и не пиели вино. На истинския питагореец било забранено да яде не само месо, но и яйца, риба, бакла (чер боб) и някой други зеленчуци. И в другите отношения те са били крайно въздържани. След вечеря, те се занимавали кратко време с четене и се оттегляли на почивка.

Питагор е учил на публично ме сто (в обществените училища или в храмовете и на площадите) и частно (в школата, у дома си). Неговата школа е била разделена на два класа: външен или общ — за слушателите, които само са слушали Питагора, без да го виждали, и вътрешен — за истинските му ученици, които го слуша ли и виждали. Преградата между два та класа било едно платно (завеса). За слушателите, философията му била енигматична и символична, а за учениците — ясна, изразителна и отбулена от тайнственост и загадки. Преподаването започвало с математиката, продължавало с изяснение законите на природата и свършвало с теологията, но последната се преподавала само в вътрешния клас на школата.

Почти никакъв паметник не е останали за учението на Питагора. Лизис и Архипус, единствените му ученици, които отсъствали от къщата, която била подпалена от цилонийскага факция, и в която изгорели всички други негови ученици, са написали само няколко похвални изречения за Питагора и учението му, както и известните Златни стихове1). Учението се запазило в семействата, дето се предавало от родителите на децата, без да се е разпространявало публично. От кратките коментарии на Лизис и Архипус е останали само един екземпляри до времето на Платона. Изобщо, знае се, че Питагор е бил първостепенен философи. Той признавал съществуването на Бога и приемал метемпсихозата (преражда нето). Той е проучили дълбоко физиката, естествената история, математиката и музиката, създали е една особена теологическа система и свеждали всичко към учението за числата. Главният принцип на питагоризма е бил следният: „ти, който искаш да станеш философи, трябва да освободиш душата си от всички връзки, които я стягат и ограничават; без това условие, както и да си служиш с ума си, ти няма да научиш ни каква истина; а когато душата ти се освободи, ти ще я употребиш полезно, като се издигаш от знание към знание, от най-общите неща до без телесните и вечните“.

Аритметиката на Питагора

Според него, предметът на математическата наука държи средно място между телесните и безтелесните неща. „Това е едно от стъпалата на стълбата, която ги трябва да изкачиш“, е казвал той. Математиката се занимава или с числото, или с величината· Има само два вида количество. Численото количество се разглежда или в самото него, или в някое друго, а пространственото количество се взема в покой или в движение. Численото количество в само себе си.е предмет на аритметиката, а в друго, както е в звука, е предмет на музиката; пространственото количество в покой е предмет на геометрията, а в движение — на сферическата наука. Аритметиката е най-хубавото от човешките знания и който би я изучил основно, той би притежавал най-голямото благо. Числата са. или интелектуални, или научни. Интелектуалното число съществува преди всичко в божествения разум. То е основата на всемирния ред и връзка та на нещата. Научното число е производящата причина на множествеността, която произлиза от единицата и се връща в нея. Трябва да се различава единицата от произведението: първата принадлежи към числата, а второто към многочислеността. Научното число е четно или нечетно, Само четното число търпи безкрайни де ления на частни числа, но нечетното число е по-съвършено.

Единицата е символ на еднаквостта, равенството, съществуването, съхранението и общата хармония. Шестостъпното число е символ на различие то, неравенството, разпадането, разделянето и промените. Както единицата, тъй и двойката имат свойства от символичен характер. Монадата или единицата е последния край, последното състояние, покоя му в неговото намаление. Тройката е първото от нечетните числа, а четворката е най-съвършеното, коренът на другите.

Така Питагор е работил до десет, като приписвал на всяко число аритметически, физически, теологически и морални качества. Десетичното число съдържа, според него, всички те числени и хармонични отношения и образува или, по скоро, завършва своята таблица. Има една връзка между боговете и числата, която установява един начин на откровение, наречен аритмомантия.

Музиката на Питагора

Музиката, според него, е съзвучие от множество разногласия. Не трябва да ограничаваме идеята си само с звуковете, Предметът на хармонията е по-общ. Тя има свои неизменни правила. Съществуват два ви да гласове: продължителни и прекъсвани. Първите се изразяват в речта, а вторите в пеенето. Пеенето показва промените, които стават в звучащото тяло. Движението на небесните орбити, по които се носят седемте планети, образува един съвършен концерт. Октавата, квинтата и четвъртинката са основите на хармоничната аритметика.

Начинът, по който, както казват, Питагор е открил числените отношения в тия интервали на звуковете, доказва, че той е бил наистина гени- ален човек. Той се вслушал веднъж в ударите на ковачите, когато те работели. Звуковете от техните чукове образували октава, четвъртинка и петинка. Тогава той влязъл в работилницата им и претеглил чуковете им. Като се завърнал в къщи, приложил на корди, обтегнати с тежести, своята опитност и образувал диатоническата гама, от която извлякъл после хроматическата и нехармоничната гами. Тогава той казал: „има три рода музика: диатонична, хроматична и нехармонична, всяка от тях има свой напредък и свои степени.“

Възвишеността на музиката се схваща чрез числата, а не чрез чувството. Трябва да се изучава монокордата. Има пеене, което е присъщо на всяка страст, било за да я усмири, било за да я възбуди. Флейтата е мека. Философът трябва да предпочита лира та и да свири на нея сутрин и вечер.

Геометрията на Питагора

В геометрията, единицата представлява точката, двойката — линията, тройката — плоскостта и четворката плътността. Точката е единица според положението си; двойката представлява линията, понеже тя е първо то измерение, произведено от едно неделимо движение; тройното число представлява плоскостта, понеже не ма плоскост, която да не може да се намали на елементи от три граници.

Кръгът, най-съвършената от криволинейните фигури, съдържа скрито триъгълника, а този триъгълник е образуван от центъра и от една неопределена част (отсечка) от окръжността.

Понеже всяка плоскост може да се сведе на триъгълник, то той е принципът на произвеждането и образуването на телата. Елементите са триъгълни.

Квадратът е символът на божествената същност.

Нема пространство около една да дена точка, което да не се равнява на един триъгълник, на един квадрат или на един кръг. Трите вътрешни ъгли на един триъгълник са равни на два прави ъгли. В един правоъгълен триъгълник, квадратът на страната срещу правия ъгъл (хипотенузата) е равен на сбора от квадратите на другите две страни. Казват, че Питагор направил едно жертвоприношение от благодарност, за дето открил последната теорема.

Астрономията на Питагора

В небето има определена сфера или небесна твърд, разстоянието от която до луната и от последната до земята образува вселената. Има десет небесни сфери, но ние виждаме деветте — на неподвижните звезди, на седемте планети и на земята. Десетата сфера, която се укрива от очите ни, е противоположна на земята. Питагор нарича последната антиктон (противоземие).

Огънят заема центъра на света. Всичко останало се движи наоколо. Земята не е неподвижна. Тя не е в центъра. Тя се движи около себе си. Това движение причинява деня и нощта. Въртенето на Сатурн прави голямата година на света. То става в тридесет години, това на Юпитер в 20 години, на Марс в 2, на слънцето в една, а на Меркурий, Венера и Луната — в един месец. Планети те се движат от междупланетни си ли, както хармоничните интервали.

Венера, Хеспер и Фосфорус са една и съща звезда. Луната и другите планети са обитаеми.

Философията на Питагора

Мъдростта и философията са две различни неща. Мъдростта е истинската наука, а истинската наука е тази на безсмъртните, вечните, действащи от само себе си, неща. Съществата, които само участват в първите и се наричат така само вследствие на това участие, материалните, телесните, подчинените на раждане и разрушение, не са собствено същества, те не могат нито добре да се познаят, нито добре да се определят; понеже са безкрайни и преходни в своите състояния, няма никаква мъдрост в тях.

Науката за реалните същества влече по необходимост науката за двусмислените. Този, който работи, за да придобие първата, се нарича философ. Философ не е мъдрият, а приятелят на мъдростта.

Философията се занимава, прочее, с знание на всички неща, едни от които се съглеждат в всичко и на всякъде, а други често или само в отделни случаи. Първите са предмет на общата наука или философията, а вторите — на отделните науки. Истински мъдрец е оня, който обобщава всички неща в един и същ принцип и извлича от него алтернативно едно или друго нещо. Завършекът на философията се състои в издигането на душата от земята на небето, за да познае Бога и да стане пак едно с него. Този завършек се достига чрез истината или чрез изучването на вечните, истински и неизменни същества. Тя изисква да се освободи и пречисти душата, като се подобри, за да се стреми за полезни и божествени неща, да се наслаждава, да не се страхува от разрушение то на тялото, да не се ослепява от блясъка на безтелесните неща, да не се отвръща от нищо, да не се оста вя обвързана от страстите, да се бори против всичко, което се стреми да я унизи и отведе към разрушение или небитие, и, най-сетне, да бъде неуморима и неизменна в борбата.

Тази степен на съвършенство се добива чрез философската смърт или чрез прекъсването на сношение то между душата и” тялото. Това състояние предполага, че човек е познали себе си, че се е убедили какво духът е бил задържани в едно жилище, което му е чуждо, че жилище то и той са две различни същества, че той е от съвсем различно естество; че той се е упражнил да съедини или да отдели душата си от тялото, да я освободи от вълненията и чувствата, да я издигне над скръбта, над гнева, над страха, над користолюбието, над нуждите и над апетитите и да я привикне най-сетне толкова към аналогичните неща в природата, че тя да може да действа отделно от тях.

Тази философска смърт не е химера. Хората, които са привикнали на силно съзерцание, я изпитват през доста дълги интервали. Тогава те не чувстват никак съществуването на тялото си. Те могат да бъдат даже наранени, без да усетят това, могат да пият и да ядат, без да знаят — те заживяват в дълбока забрава на тялото си и на всичко окръжаващо, което би ги афектирало при друго положение.

Освободената с такова постоянно упражнение, душата съществува в се бе си, тя се издига към Бога и всецяло съзерцава вечното, божественото.

Никой не може да се издигне над себе си без помощта на Бога и на добрите гении. Трябва да се молим и да ги призоваваме. Този, който ги слуша, няма да се учудва на нищо: той ще възлезе до същинските причини и форми на нещата·

Философът се занимава или с откриване на истината, или с извършване на известни действия за приложението й. Поради това, неговата наука е или теоретическа, или практическа. Трябва да се започва с практикуване на добродетелите: действието трябва да предхожда съзерцанието. Съзерцанието предполага пълна забрава и абстракция на земните неща.

Философията, която Питагор е преподавали на слушателите и учениците си, е била екзотерична и езотерична. Първата представлявала истините чрез символи, забулвала ги и не ги показвала явно, а втората ги отбулвала и ги показвала голи на ония, чиито очи са били отворени, за да ги видят.

Теологията на Питагора

Мъчно е да се храни народа с божественото, дори може да се породи опасност от това, понеже той е преситени от предразсъдъци и суеверия. Нека не профанираме божествените тайни (мистериите) с разкриването им на простолюдието.

Бог е дух, разсеяни във всички части на материята, която той прониква и в която присъства. Той е живот на всички живи същества. Естеството на нещата (природата) или Бог, това е едно и също. Той е първичната причина на движението в всичко, което само се движи. Той е автоматизмът на всичко. Бог, по отношение на телесното му битие, се сравнява само със светлината, а по отношение на нематериалното му битие — той е истината.

Бог е начало на всичко, той е безстрастен, невидими, неразрушими, и само разумът (съзнанието) го долавя. Под Бога има подчинени божествени същности, гении и герои. Тия разумни, подчинени субстанции са добри и лоши, те произлизат (излъчват се) от първичното същество, от всемирната монада, и от там държат своята неизменност и простота.

Въздухът е населени с гении и герои. Те са, които ни донасят сънищата, знаците, здравето, болестите, благата и злините. Те може да се укротят.

Първичната причина се покои принципално в орбитите на небесата. Колкото повече съществата се отдалечават от нея, толкоз повече те губят от съвършенството си. Хармонията се поддържа до луната, а под лунната област тя угасва и всичко се предава на безредие.

Злото е струпано върху земята, тя е неговият приемник. Над нея, всичко е свързано с неизменните закони на реда и се изпълнява по волята, предначертанието и мъдростта на Бога.

Всичко, което е под луната, съставлява конфликти на четири причини: Бог, съдбата, човекът и щастието.

Човекът е съкращение на вселената — една малка вселена. Той има разуми, чрез който се свързва с Бо га, и растителна, хранителна и производителна сила, чрез които се свързва с животните Най-сетне, той с държа една инертна субстанция, обща с земята.

Съществува способност или изкуство за откровение, за да се узнава волята на боговете.

Съставното нещо не е начало. Началото е простото, което образува съставното. Атомът, прочее, не е първото начало.

Числото е преди всичко, а единицата е преди всяко друго число. Единицата е, следователно, първото начало. Единицата е произвела всичко, чрез разширение (разделяне).

Редът царува във всемира на нещата.

Бог е направили света не във времето, но чрез мисълта.

Светът би могъл да се изгуби, но Божественият Промисъл го пази. Той е започнали с огъня и с един пети елементи.

Земята е кубическа, огънят пирамидален, въздухът — октоедър, а всемирната сфера — додекаедър.

Светът е оживени, разумен, сферически. Отвъд света има пустота, в която и чрез която светът диша.

Светът има дясна и лява страна. Дясната му страна е изток, отдето светът е започнали, и продължава към лявата си страна или своя запад.

Съдбата е причината на всемирния ред и на реда на всичките му части.

Хармонията на света и тази на музиката не се различават.

Първичната причина заема върховната сфера и съвършенството, а редът и постоянството на нещата са в обратно отношение с разстояние то им до тази сфера.

Въздухът около земята е неподвижен и нечисти. Всичко, което го окръжава, може да се изгуби. Висшият (горният) въздух е чист и здрави, а всичко, което го окръжава, е безсмъртно и божествено.

Слънцето, луната и другите звезди са богове. Що е звезда? — Един свят, поставени в безкрайния етер, който обгръща всичко.

Слънцето е сферическо, луната е населена с живи същества, по-хубави и по-съвършени от нас, и десет пъти по-големи.

Кометата е звезда, която изчезва и се отдалечава от нас, но и тя има определено въртене.

Дъгата е образи на слънцето.

Под небесните сфери и орбитата на луната се намира тази на огъня, под огъня е областта на въздуха, под въздуха е тази на водата, а най- долу е земята.

Масата на всички елементи е валчеста, а само онази на огъня е коническа.

Има раждане и разрушение или разпадане на своите съставни елементи.

Светлината и тъмнината, студът и топлината, сухотата и влагата са в равни количества в света. Там. дето сухотата преодолява, има лято, зимата е студът, пролетта — равновесието между студа и топлината, а през есента — студът преодолява. Самият ден има своите сезони: сутринта е пролетта на деня, а нощта — есента.

Лъчът се хвърля от слънцето, преминава през етера, който е студен и сух, прониква глъбините и оживява и стопля всичко. Душата е извлечение (екстракт) от топлия и студен етер, тя се различава от живота. Тя е безсмъртна, понеже е излъчена от едно безсмъртно начало.

Тя не се ражда от земята. Животните имат своите семена, които са средството за тяхното размножение.

Човешкият род всякога е съществувал и никога няма да престане да съществува.

Душата е едно число, тя се движи от само себе си.

Душата се дели на две части: разумна и неразумна. Неразумната е възбудителна и сластолюбива. Разумната част е излъчена от душата на света, а неразумната е съставена от елементи.

Всички живи същества имат разумна душа.

Прогресът на душата става от сърцето към мозъка, тя е причина та на усещанията.

Разумната душа е безсмъртна, а не разумната се губи. Тя се храни от кръвта, а духовете произвеждат способностите.

Душата и нейните сили са непобедими и етерът не се съглежда; нервите, вените и артериите са нейните връзки.

Интелигентността слиза в душа та, тя е божествена частица, която й идва отвън и е базата на нейното безсмъртие.

Душата включва в себе си четворното число.

Ако вените са връзките на душа та, тялото е нейния заговор.

Има осем средства на познанието: чувствата, въображението, изкуството, мнението, благоразумието, науката, мъдростта, интелигентността; четирите последни са общи на човека и на боговете, двете първи — на човека и животните, а мнението е само негово.

Никоя душа не се губи, но след известен брой обръщания (прераждания), тя съживява нови тела и от трансмиграция на трансмиграция тя става пак такава, каквато е била. След като мине през всички тела, които е оживотворила за известно време, освободената душа се издига в висшите сфери, дето живее чиста. С това се удовлетворява божията правда.

Медицината на Питагора

Запазването на здравето се състои в равномерността на труда, почивката и диетата

Трябва да се забраняват съблазнителните храни, а да се предпочитат ония, които се основават на привичките на тялото.

Трябва да се забраняват ястията, които спират откровенията и вредят на чистотата на душата, невинността й, трезвеността, навика на добродетелите, святостта, както и ония, които разбъркват образите ни в съня.

Трябва да се забраняват виното и месото.

Не трябва да се храним нито със слез, нито с черници, нито с бак ла (чер боб), и пр.

Да не се яде никога риба.

Хляб и мед, хляб от просо с сурова или варена зелка, ето храната на питагорееца.

Нема нищо по-предпазително от оцета.

Всеки тръба да си има своя аптека. Всеки трябва да си има свои символи. Ето някои от тях:

В храма забрави живота.

Ходи повече бос.

Напущай големите пътища и върви по пътеките.

Обожавай духането на ветровете.

Не бъркай никога огъня с меча си.

Не сварявай ярето в млякото на майка му.

Подай рамото си на този, който е натоварен.

Не се противи на игото си.

Не покривай лицето си, когато е обърнато срещу слънцето.

Храни петела, но не го коли.

Не режи дърветата по пътя.

Не приемай никога лястовици под своя покрив.

Сади слез в градината си, но не яж от него.

Не се хващай за земята, когато се гърми.

Моли се с висок глас и пр. и пр.

От всичко гореизложено се виж да, че Питагор е бил един от най-великите учители на древността. Почти всичките му принципи, откри тия и тезиси са останали и до днес неопровержими истини, като са потвърдени напълно от новите изследвания на съвременната наука и от разкритията на окултизма. През всичките изтекли векове след Христа, окултистите, кабалистите и алхимици те са следвали пътя, трасиран от Питагора, и са прониквали все по-дълбоко в мистериите. Ето защо Питагор ще остане на вечни времена като един огромен фар на божествената истина в света.

_______________________________________________________________________

1) Вж. оригинала им на старогръцки език с точния им превод на български в кн. VII на Всемирна Летопис.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Ал. Шишков

Отмъщението на

Помолиха ме от няколко места да разкрия загадката около Тутанкамоновата мумия и свързаните с нейното задигане нещастия. Аз ще се потрудя да обясня: кой е бил този фараон, може ли той да отмъщава след смърт и кой собствено отмъщава, ако умрял човек не може да стори това.

1. Кой бе Тутанкамон

Макар че личността на Тутанкамоновия тъст, фараон Аменхотеп четвърти, не ни занимава, необходимо е да кажа две думи за него, защото отношението между народа и жреците от една страна и самия фараон — от друга, е преминало с всичката си неприязненост и към зетя на същия фараон, сиреч Тутанкамона, а това е резултат от голямата сравнителна оскъдност, с която е било извършено погребението на Тутанкамона. Мисълта ми е тази: ако Тутанкамон беше фараон популярен, както са били всичките други преди него, то сигурно и гробницата му щеше да бъде много по-богата, и следователно, находките в нея днес щяха да бъдат много по-многочислени и скъпоценни.

Тъстът на Тутанкамона, фараонът Аменхотеп четвърти, е бил наречен „еретикът фараон“, защото е отстъпил от вярата на прадедите си и е почнал да се кланя на бога на слънцето, на самия диск на слънцето. Във връзка със своето обръщане, той е променил и името си от Аменхотеп (т. е. Амон е доволен) на Ехнатон (т. е. угоден на слънцето). Вследствие на въвеждането насилствено на новото течение в полза на божеството на слънчевия диск, фараонът изгубил престижа си в обширната своя империя, така че наскоро след обръщането му този организъм е почнал скоро да се разкапва, тъй като нито властите, нито жреците — иначе всевластни — са се грижили за държавата, тъй като са нямали нито охота, нито интереси за държавните работи.

Това е било към края на 15-то столетие пр. Христа. Тутанхатон става зет на Ехатона като взема дъщеря му Анхезенамон за жена. Схванали положението и като не искали да продължи тази война с жреците, защото разбирали, че това подрива устоите на мира и държавата, той решили да се върне към религията на праотците си. Той сменили името си Тутанхатон — жив образи на слънцето — с Тутанкамон (жив образи на Амона). С това той привидно е спечелил отново благоразположението на клира, но този последния е бил много предпазливи, и не му е доверявали много·

След смъртта на Тутанкамона, жена му Анкезенамон е поискала от съседното царство един нов съпруги, обаче, Анхезенамон властолюбивия генералисимус майор Харемхеб е спрял царския пратеник и скъсал писмото му. Овдовялата царица е трябвало да живее без съпруг и без трон до смъртта си, когато майор Харемхеб основава своята династия. Това е било в 14-то столетие преди Христа.

Ако Тутанкамон беше, както казах в началото, фараон популярен, то и скръбта за неговата загуба щеше да бъде популярна, и самата гробница щеше да бъде много по-богато украсена, и музея в Кайро щеше да постави в скрина си под буквата П малко повече скъпоценности и украшения.

2. Може ли фараонът да отмъщава след смъртта?

Обяснението на този въпроси е много сложно, и аз не ще мога да задоволя тези от четците, кои то никога не са имали в ръката си книги относно силата на мисълта, естеството на мисълта, астралния мир и пр.

Нашите изходни точки тука са две. Първата е, че, както мнозина от фараоните, тъй, може би, и Тутанкамон е бил твърде начетен, а даже, може-би, и много близо до Мистериите на Изида, ако не и посветен. Второ, че мисълта има не само страшна сила, но и свойството да създава полуинтелигентни същества, които в литературата се наричат „мисъл-форми“ или, — в конкретния случай —- „изкуствени елементали“. Когато мислим, ние образуваме въртежи в собствения етер на невидимото си тяло (носителя на съзнанието, който е различени от носителя на нашите дрехи). Този въртежи излиза и навън и увлича в своя вихър материя от околния етер, което се конкретизира в една малка и невидима за простото око формичка от етер, наречена „мисъл форма“. Тялото на тази мисъл-форма е готово вече, а нейния живот и импулси е именно мисълта или чувството, що я е създало. Нека запомним това: тя има импулса да възпроизвежда постоянно това настроение или тази мисъл навред, дето проникне. Това е, например, случая с телепатията и пр. Който би искали да на учи по вече по този и по сродните въпроси нека чете книгите: „Мисълта, нейното владеене и пр.“ „Мисълта-творец на характера“ и др. Силата на тази мисъл-форма варира в зависимост от силата, с която първоначалната мисъл или желанието са я създали.

Сега, ако един човек редица години мисли все в едно и също направление, той ще образува една исполинска (по сила, а не по ръст) мисъл-форма, която именно се нарича „изкуствен елементал“. Този изкуствен елементал действа също както Лайденската стъкленица, като изпразва своя импулс и предава настроението на своя творец винаги там, дето нейния им пулс й диктува да стори това. Такова е, впрочем, и обяснението на страстите, като пиянство, комарджилък и др., на които субектът е роб, защото постоянно има кой да му натрапва това желание.

Ако сега съчетаем това положение с онова на първото си гледище т. е. че Тутанкамон е бил, може би, посветен, то ще получим новата ориентировка, именно, ч.е той, като посветен, е могъл да създаде изкуствен елементал с такава сила, която да работи до безконечност. Той й е присадил този импулс, да убива всекиго, който би се докоснал до мумията му. И изкуственият елементал, роб, чадо на Тутанкамона, върши волята на създателя си, като руши и убива всекиго, когото засегне.

Ако този пример ни се вижда много далечен, нека приведем един друг, от времето на Пиетра Амиенски, инициатора на кръстоносните походи. Тогава едно малко момче се молило на баща си да го вземе с себе си, на което старият рицар най-сетне склонил. Обаче, детето пада като първа жертва от страна на кръстоносците. Съкрушеният баща се молил в продължение на много и много години така: „Боже, дай, щото в бъдеще никой от нашето семейство да не умира от неочаквана смърт. Дай някакъв знак, който да предупреждава, че някой от нас има скоро да умира. Направи, щото погребалната песен, що пяхме на гроба на моя син, да се чува три дена преди да се свършат дните на някой от членове те на нашето семейство.“ Така се молил много и много години наред нещастният баща — разбира се, по край молитвите за успокоението душата на малкия си син. Какво се получава в резултат? Получава се една мисъл-форма, един изкуствен елементал с огромна сила, който живял няколко столетия след това и винаги повтарял три деня преди смъртта на някого от това семейство тъжната погребална мелодия, която рицарите пеели при смъртта на детето.

3. Кой убива и отмъщава вместо Тутанкамона?

Не ще и съмнение, че това е неговият изкуствен елементал, кой то той е създал с силната творческа воля на посветен, каквито са били мнозина от фараоните. И ако един прост рицар-кръстоносец може да сътвори силен изкуствен елементал, който да трае 3—4 века, като изпълнява волята на твореца си и пее, защо изкуственият елементал на един посветен да не може да трае с хиляди години и да убива? Защо да ни се вижда това чудно, че материята — едно писмо на царица Анкезенамон до съседа цар — е било запазено съвършено в гробницата, или превръзките, бинтовете на мумията, като физическа материя, и до днес са могли да се запазят, макар че са физическа материя, която подлежи на разрушение от въздух и пр., а една материя, която е невидима и по-малко подлежи на разрушение, като изкуствения елементал, да не може да се запази още по-дълго време, като върши волята на Тутанкамона — и убива дръзващите да безпокоят фараона? Защото Тутанкамон не е можал да не знае, какво и неговата гробница ще бъде обирана, както, впрочем, е била обрана на два пъти, защото в същата се намират документи за това, че злодейците са били заварени и гробницата е била отново запечатвана.

Не искам да оставя незасегнат още един въпрос, комуто тъкмо тука е мястото. Говорят, че единствената причина за балсамирането на телата у египтяните било вярването им, какво душата пак щяла да се върне, та да си имала тяло. Това е една нелепост! Имало е действително „Книга на мъртвите“, но тя е нещо съвършено различно от онова, за каквото я смятат профаните или пък тия, що знаят само „азбуката“ на херметизма или пък на задгробната наука. Имало е и един прощален ритуал, който е бил извършван от великия жрец непосредствено преди отнасянето на мумията в саркофага й, но той не е бил извършван, за да може да се развърже вдървеното тяло на фараона, когато душата отново влезе в него, а за съвсем друга цел — за приготвянето душата за отвъдгробния живот, този в астралния мир отвъд гроба. И ритуалът е давал само напътването на душата за тази област. Така че, дали Лорд Карнавон е бил ухапан от муха преди 20 години, в момента, когато е влизал в гробницата на Тутанкамона, или от друго нещо, си остава голяма тайна — впрочем, не твърде дълбока след това, което се каза по-горе. И мнозина още има да умират от такива ухапвания на мухи, които дръзват да безпокоят фараоните . . . Ето защо египетското правителство забрани вече на европейците да отварят гробниците на фараоните.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Siner Sinelles

Странна история

(Окултен разказ).

— Доларът и стерлингът, ето двата фактора, единствените, които признавам днес, каза мистър Белингтон, като повдигна чашата до пред очите си и изглеждаше цвета на вино то с най-голямо задоволство — стерлингът и доларът, това са последните доводи на всички човешки дела, и при това най-силните; едничките необходими царе на тая земя, на голямото безбрежно море ... — За Ваше здраве, Меджи — вдигна той чашата към нея, като я погледна втренчено с своите си дълбоко-стоящи очи.

— Добавете при Вашия дует оръдието и подводницата, каза майор Томсон, който седеше насреща му и го следеше твърде внимателно, — оръдието и подводницата са тия, които пра вят да се чува гласа на вашия долар и стерлинг. Те го превеждат на чут и разбран език за целия свят.

— Да, вие сте прави, Томсон — те са, които разправят силата им . . . достоен квартет · . .

— Ами аеропланът? —- запита Меджи, която бе се облегнала върху рамо то на баща си, който мълчаливо слушаше.

— О, аеропланът .... да, драга Меджи, аеропланът или по-скоро вашият мистър Хочкис? — каза Томсон, като се засмя. Меджи стана цялата червена, но не махна погледа си от лицето на Томсона, който като че ли влагаше някаква скрита и при това неприятна мисъл в думите, които й отправи.

— И все пак аеропланът е фак тор — и може би в бъдещето един от най-големите — настоя тя. А мистър Хочкис . . . във всеки случай е по-любезен от вас . .·.

— Да, вярно е — каза Белингтон — и оръдието, и подводницата, и аеропланът — кимна с глава той към Меджи — всички те са, вярно, фактори, но всички те са само слуги, средства в ръцете на Негово Величество долара и стерлинга! Може всичко до изчезне на света, но ако само те останат, ще създадат всичко от ново· Те са творците и господарите, а човекът е само слугата, средството, с което работи чрез това всемогъщество.

— Много казано — намеси се тихо домакинът д-р Ричардс —много казано . . човекът, човечеството ... те са, които са създали тоя долар и стерлинг, те са, които, като някое растение, са го излъчили от себе си и напразно бихме мислили, че доларът и стерлингът може да направят това, което човекът сам не иска. Човекът ... — той не свърши фразата си. Кой знае защо, спре на половина и като вдигна чашата си, протегна я на Меджи. Тя сръчно я напълни със златисто вино от гарафата.

— А все пак оръдието и подводницата, аеропланът и войникът менят съдбата на света, създават и унищожават царства и области, поглъщат или изваждат народи от забравата — каза майор Томсон. Но какво можеш да направиш без стерлинга и долара? — запита бързо Белингтон.

А без самия човек, без тая вечна загадка, която ние гледаме вина ги пред себе си, без да я знаем що е, с която живеем един до друг, без да се разбираме, с която ни дели по някога като че ли само един миг, а в същност вечности и бездни . . . Ето ние, докторите, ще изучваме човека. Ние го режем на все по-малки и по-малки части — и почти нищо не знаем, т. е. ние знаем устройството, формата, но съдържанието като че ли отбягва от нас. И тогава, когато мислим, че сме се изкачили на един отдавна желан връх, ние виждаме само, че от него се открива друг, по-далечен, по-стръмен, по-тайнствен . . . Ние наричаме това стремление към нови светове, наука, познание, а в същност . . . в същност всичко това минало и сегашно е само заблуда, една хипотеза твърде вярна, сменена след известно време с друга по-вярна, която след някоя година се сгромолясва изцяло пред нападките на някой предприемчив ум. Кое поколение не е преживявало своите мечти и своите увлечения? Кое от тях не е имало своите строго „научни“ истини, заменяни с още по-строго „научни“ ... И всички те си отиват, а пред нас си остава само единният, вечният, най-познат и най-незнаен, човекът, нашият ближен и най-далечен брат . . . — Докторът приказваше, тихо навел побеляла глава. Неговото благородно, тихо и кротко лице и белоснежната коса, която, личеше си, бе преждевременно побеляла, го отличаваше твърде много от резките черти на събеседниците му.

— Наистина, ти си до някъде прав, каза след мълчание Белингтон — че от всичко по някога човек е най-голямата загадка, но това не винаги , · . т. е., право, аз и не зная какво загадъчно има в човека, но понеже ти казваш, Чарли . . .

— Човек и загадка! — каза майор Томсон недоволно — що за абсурд! . . . загадка, та в него няма нито толкова загадъчно, колкото в моя джобен часовник, който тъй грижливо ми бие при всяко натискване1). Човек — това е едно усъвършенствано животно, и то даже не във всяко отношение. Орелът го надминава по зрение, кучето по мириса и кое и да е друго в развитието на своя инстинкт. Загадка . . . Какво загадъчно може да има в човека, Чарли? Че му се е развалило някое колело и му скърцала машината, това, което вие наричате болести, това ли е загадка? Или че един ден той се разлага на своите съставни части, като всяко друго животно и изчезва за винаги? . . .

Докторът поклати глава. — Всичко е знайно и всичко е загадка, приятелю мой. Що знаем ние? Що е самият живот? Кога именно започва тоя тайнствен момент, когато една мъртва материя добива всички тия качества, до бре известни на всички ни, които наричаме живот и който до сега не знаем как да определим? Де е тая граница и кои са стъпките, които, на правени вече, отварят вратата на един нов свят, коренно различен от другия... Болести, говорите вие, а нима ние докторите, знаем що са те в същност? . . Не, понякога ние сме тъй безпомощни пред тях, както и първият срещнат, но ние не искаме да покажем своето невежество — ние умеем да мълчим и си даваме вид, когато потрябва. А има случай ... — Той пак млъкна и повдигна чашата си. Но, види се, мисълта му го отнесе далече и той спре чашата на полупътя от уста та си, без да продължи·

— Защо спря, Чарли, каза Белингтон — продължи: „има случаи . . .“ Ние бихме искали да чуем . . . Какво ли не си видял ти!

— Има случаи — сложи докторът чашата си на масата, без да пие, като не махваше погледа си от една точка, като че ли бе се самохипнотизирал — има случаи, ако искаме да минем за . . . учени, за учени и порядъчни съвременни хора, каза той. Може да звучи странно това, но така е. Той замлъкна, но след малко продължи отново:

„Това беше преди шест години. Едва що бях купил практиката2) на един мой колега в Йокинг, когото някакви семейни дела бяха заставили да предпочете Индия пред Англия. Още на втората неделя бях повикан при един пациент, в лицето на кого то в първите минути още познах един мой отдавнашен университетски другар, с когото не бяхме се виждали по вече от двадесет и пет години. Той имаше странна съдба. Започнал като медик, той след една година само бе минал в богословието, за да изчезне след един шумен скандал, за кой то ще ми позволите да не говоря. Той беше си почти същия: висок, сух с хлътнали страни и очи, човек с странен изглед. Той лежеше мъртво бледен, с отпуснати спокойно ръце, като да бе заспал в един фотьойл. От хазяйката му разбрах, че тя е нова — нейната сестра е отишла временно в Лондон, че тя я замества и много се е уплашила, като е видела г-на Мирл в това състояние. Та се опитала да го свести с общоупотребителните средства, но когато не сполучила, пратила да ме викат. Хванах ръката му. Пулсът му биеше спокойно, макар и бавно. Опитах се да го докарам в съзнание. Това не сполучих. Пръв път в моята лекарска практика, човек, тъй малко на вид безнадежден, се противопоставяше на всичките ми похвати да оживее. Това ме зачуди и заинтересува. Най-после, той бавно дойде на себе си и, както винаги в такива случаи, неговия мътен поглед не може ще да различи околните. Скоро, обаче, той позна новата си хазяйка и й махна с ръка да излезе извън, а на мен, след като ме изгледа по-внимателно, зададе само на късо въпроса:

— Доктор?

— Да, доктор Ричардс, имам чест — поклоних му се.

— И напразно са ви безпокоили — каза той, като погледна часовника.

— Дълг ми е — отговорих му, не намиращ какво друго да кажа.

— Тя не познава още моите навици — каза той, като махна с глава по посока на излязлата навън сестра на хазяйката.

— Навици! — учудих се аз.

— Да, навици. Та нима вие мисли те, че това е болест? — запита ме той, като впери строг поглед в мен. Аз, в нерешителност, не знаех какво да кажа. Но неговото лице доби друго изражение и аз разбрах, че той се мъчи да си спомни нещо. С няколко ду ми аз му подсказах, но това като че ли му подейства много неприятно. Той почти се обиди, като че ли бях искал на сила да надникна в едно минало, с което той смяташе, че се е простил за винаги. Аз разбрах това и ми стана стеснително. — Извинете — добавих — никак не исках да ви при чиня неприятност ... и ако, макар и неволно, направих това, простете ми.

— Искреният ми тон, навярно, го подкупи, а може би и стесни·

— Седнете, — каза той — няма нужда. Аз разбирам, че вие дойдохте по дълг ... професионален дълг. Миналото . . . разбира се . . . впрочем, нека да говорим за друго. За моята болест, например — промени той бързо темата. — Моята „болест“ е твърде интересна, нали? Какво ще кажете за нея?

Аз откровено му признах недоумението си по тоя тъй особен случай, за който не можах да си съставя мнение.

— Много странна болест — казах аз.

— Странна, а? — заеме се той — а уверени ли сте, че това е болест, това е само едно състояние, в което твърде често изпадам, защо и как, не зная, но което никак не е нито болезнено, нито пък се отразява лошо върху мене, т. е. аз тъй мисля, а как е в действителност, това не зная.

Влезе сестрата на хазяйката под предлог да донесе пристигналата по ща и с лошо скривано любопитство, да види състоянието на болния. Той й кимна, без да продума нещо и, като дочака да излезе тя вън, започна да разглежда кореспонденцията си. — Това знаете ли от кого е? каза той, като ми сочеше голям плик, носещ ясно марките на Съединените Американски Щати. — От Дик — каза след малко той със светнали очи.

— Кой Дик?

— Нашият колега с голямата червена коса.

— Рузелворт! — учудих се аз.

— Той.

— В Америка!

— Отдавна. На бреговете на Тихия океан чак. Някъде на юг от Сан-Франциско, градецът Санта-Дона . . . Чакай, чакай — късаше той плика, говорещ — да знаете само колко са интересни писмата му . . .

От плика изпаднаха няколко фотографии. Без да ща, аз следях лицето му и останах изненадан от впечатлението, което видях, че те му причиняват и промяната, която стана с него. Очите му се разтвориха широко, лицето му побледня най-напред, а после цялото се напълни с кръв. Дишането му стана тежко· Аз се страхувах, че ще падне наново в несвяст и то вече в състояние много по-опасно от предишното.

— Боне мой, погледнете, поглед нете! — сочеше ми той в фотографиите — погледнете!

— Аз ги взех от ръцете му. Те не представляваха нищо особено, макар че бяха твърде красиви, почти тропически разкошни изгледи с хубава къща в единия ъгъл, фотографирана в разни положения. Една група лица ми направи впечатление. Единият бе, ще несъмнено Дик, но другият бе ще, навярно, някой местен жител, нисък, пълен, с лице обикновено, почти вулгарно, пълен предостатъчно за своята възраст. Но в всеки случай те немаха нищо такова, което да оправдае това потресаващо впечатление, което видях в болния, ето защо аз го изгледах въпросително

— Това, това — сочеше ми той полууспокоен фотографиите, но моят поглед ясно му показваше, че не мога да разбера нищо. Той ги взе от ръка та ми бързо и ги загледа. Те като че ли го хипнотизираха. Мълчахме доста. Когато вдигна очите си и видя върху лицето ми съсредоточеният ми поглед, той ми каза:

— Не разбрахте ли?

— Не, нищо . . . почти нищо . . .

Нищо — казах аз вече положително. Той пак помълча.

— Видяхте ли това състояние, в което ме намерихте?

— Да, разбира се.

— Е какво ще ми кажете за него?

— Какво искате да ви кажа? . . . ах исках да ви разпитам по право, често ли ви се случва?

— Да, достатъчно, по някога през ден, понякога по-рядко или по-често.·. .

— И по колко трае?

— Различно, от минути до часове...

— Странно, казах аз.·

— И никой не може да ме докара в съзнание.

— Опитах, признах се аз.

— Напразно, нали?

— Почти. И от кога е започнало?

— От години, десетки години . . .

— А не са ли ви гледали доктори?

— Доктори! — той се усмихна презрително. — Та нима вие мислите, че това е болест?

— А що друго? — запитах аз.

Той вдигна рамене. Помълчахме.

— Знаете ли кое е странно? — каза той, като продължаваше да гледа фотографиите — аз зная тоя човек, аз зная тия места.

— Вие сте били някога там?

— Не, но аз ги зная, зная — на търти той и млъкна. — Сега ги виж- дам за пръв път, но отдавна ... ги зная . . . разбирате ли? . . . Много отдавна познати ми са те . . . — И той се загледа дълго, тъй дълго и безмълвно, че аз се сетих, че ставам излишен, и въпреки любопитството си да разменя някоя и друга дума още с тоя стар и тъй странен познат, трябваше да стана. Той стана също.

— Разкошна колекция от пеперуди имате — казах му, не само за да на меря предлог да променя темата, а защото наистина беше красива и скъпа колекция, същата, която е долу в кабинета ми — посочи докторът пода. Аз си отидох, но да си призная, доста много от тая случка ми остана не ясно. Ако не се опасявах, че ще бъда нахален и че няма да получа нищо за да задоволя любопитството си — не празно, а любопитство на един учен, който се намира в недоумение, аз бих отишъл пак. Но той не ме по вика и аз не смеех. Минаваше ден след ден. Нареждането на новото ми място, работата, новите болни и позна ти ме развлякоха доста дни, преди да помисля отново, въпреки всичко, да отида под предлог, че ме интересува положението на Дик в Америка. Но аз самият получих едно писмо, неговото писмо. Иди, Меджи, в кабинета ми, лявото чекмедже на бюрото, има една жълта папка, донеси ми я. — Меджи взе ключът от ръката му и излезе.

— Та какво странно намирате вие в всичко това? — каза Томсон.

— Да, Чарли, какво странно има в тая история? Де е загадката? — каза Белингтон. Всичко това е една обикновена всекидневна история на неврастеници, епилептици и прочее субекти с развалени механизми.

— Почакайте — каза докторът — нека ви прочета и писмото. — Умълчаха се. Меджи влезе тихо с жълтата папка в ръка и малкия ключ върху нея.

Той развърза бавно папката. Приятелите му го гледаха съсредоточено. Той заобръща големия ръкопис, при бран в нея, като същевременно говореше: — Това е едно съчинение, което може-би някога ще види бел свят, но в никой случай, вероятно, до като съм още жив. Това ви учудва, нали? А как да ви кажа . . . не искам да рискувам . . . да . . . собствено не толкова риска, колкото вре дата, която би се получила . . · Тук имам събрани факти, на които днешната официална наука, доколкото аз я познавам, не може да даде никакви обяснения. Но затова се нахвърля върху всички данни. Аз съм имал предшественици в тая област и зная тяхната съдба. Светът не е свикнал — за учения свят ми е думата — да приема действителността такава, каквато е. Той винаги се въоръжава с една хипотеза или теория и иска непременно да натика целия свят в нея. И когато не сполучи това, той не се отчайва. И когато собствената му теория пропадне и се яви нова, по-обоснована, по-“научна“, той и за нея се хваща с двете ръце и на нова сметка се мъчи да стори същото. Но ако се случи, че тая теория е някоя, която не се задоволява с повърхността, а поиска да измени самите корени на науката да надникне и упъти към нова посока изцяло това течение . . . хм, тогава може, какво казвам, бъдете сигурни, че ще ви последва съдбата на Галилея . . .

— Дето ще рече, вие не обичате своите колеги, — каза Томсон.

— Не, не колегите си, а възгледи те, начините, по които те се отнасят към всичко ново, необикновено за тях или дълбоко различаваше се от техните разбирания и мнения. Но из винете, — аз се отклоних — това има малко значение за историята ми. А ето писмото — извади той един голям плик — да, аз искам да ви прочета това писмо, писмото на моя другар мистър Мирл. Бяха минали повече от два месеца — аз мислех вече да го посетя, което ви казах, когато го получих. Ще ви го прочета цялото.

„Драги,

Вашата неочаквана визита и възпоминанието на неприятното минало ме накараха в първия момент да бъда с Вас по-груб, отколкото съм обикновено и би трябвало да бъда с един училищен другар, за който аз имах запазени само добри впечатления· Моля извинете ме и го отдайте на ония черни сенки на миналото, от които никой човек не е властен да се отърве за винаги. Даже когато мисли, че е на пълно сполучил да стори това, изглежда, че само е отсекъл стъблата, но корените са останали дълбоко в душата и достатъчно е само да има кой да разрови . . . Прощавайте. Но мен ми се иска да Ви се отплатя поне малко. Вие сте психиатър, учен човек, и иска ми се да Ви разправя за един случай — може-би единствения в света. Вие ще го разберете. Ако ли и вие не сте в състояние, аз не вярвам, че друг би могъл да стори това. Ще бъда кратък, защото и вре ме нямам достатъчно, а и няма смисъл да се говорят подробности — ако едрите черти не се разберат, подробностите само ще замъглят. И така да дойда направо на предмета: вие видяхте моето състояние, моята „болест“, която навярно си я помислихте и нарекохте. Тя е отдавна, от много години, почти от ония дни, от когато влязох в университета. Търсих причина та не само аз и мнозина ваши колеги, при които отивах за съвети и лекуване. Но нито един никога не ми помогна, защото не можеше да ми помогне. Всички вдигаха рамене пред тая странна болест, а заедно с тях и аз. Вие знаете, че аз не свърших и богословието, както и медицината, но все пак и едното, и другото ми оста виха трайни впечатления за всичкия ми останал живот. Телесна ли бе моята болест или душевна, а може-би и нервна? А що е е едното, второто и третото? Лекарствата и режимите не ми помогнаха. Моята „болест“ не беше никаква болест, тя беше само един особен живот. Пригответе се да чуете най-странната, може би, история, която сте чували. Недейте иска от мен подробностите на онзи живот, в който се лутах преди, достатъчно е да ви кажа това, до което достигнах напоследък. Не всякога, когато впадах в тия състояния на забрава, аз не помнех — напротив — някога събужданията донасяха в съзнанието ми достатъчно ясни и отчетливи картини на места и лица. Дълго, дълго време аз си мислех, че това са прищевки на съня — поне до тоя момент, кога то, заинтересован от честото виждане на червеноглавия Дик, аз потърсих адреса му и му писах. Вие видяхте какво получих — тия фотографии, които гледахте и вие, не бяха нищо друго, освен точно копие на това, което тъй често бях виждал, когато изпадах в това състояние. Но нещо по-странно — аз именно се виждах в същия вид, както онзи пълен господин, който се бе фотографирал заедно с Дик! Ето защо аз така много бях развълнуван. Разбирате ли какво значеше това? аз писах тутакси на Дик и му изпратих моя портрет като го замолих да го покаже на другаря си. Е добре, същият е казал, че и нему се струва да ме познава, но де и кога ме е виждал, не може да си спомни. Това беше загадка, която ставаше явна — един воал се вдигаше — една завеса се отдръпваше и откриваше една странна, невъзможна дори, бих рекъл, тайна. В що се състоеше тя? Това, което наричах „аз“, което познаваха всички за Джордж Мирл, не беше, освен една от квартирите му! Да, аз разбрах, че моята личност живееше едновременно в две тела, едното в Англия, а другото на западните брегове на Америка, едното беше сух, висок, твърдоглав англосаксонец, другият — дебел, добродушен, страдащ от същата като мене болест, американец, който, както ми пишеше Дик, имал в кръвта си примес от испанска. Да, той е страдал от същата болест, — това бе ми описано по мое настояване от Дика най-подробно — и също тъй без надеждно церен от тамкашните капацитети. Но аз вече имах нишката и бях разбрал същността. Тогава, когато тоя незнаен „аз“ беше тук, в мен — странно звучи всичко това, на ли? — онзи там спеше! И когато „аз“, англичанинът, спях — живееше „аз“, американецът. А когато единият се събуждаше неочаквано през нощта, другият заспиваше, падаше в несвяст през деня, и когато другият заспиваше през деня — онзи се събуждаше през нощта! Това беше странно, чудовищно и все пак това бяха единствените из води, които се налагаха от всички подробности, Които изисквах на няколко пъти от Дик и нито един факт, не само че не опроверга тия мои заключения, но напротив, колкото повече мислех върху това, повече подробности и неясноти от миналия ми живот ставаха обясними, дори като че ли имаше моменти, в които тия два разни живота се осветяваха с една светкавица за миг и ставаха един само, и тогава, о и тогава в мен ставаше едно разширение, един прелом, едно сътресение, което изменяше целия ми останал живот. Аз се намирах пред едно откритие — единствено по рода си, незапомнено в аналите на човешката история! Колкото и да бе невероятно за мен, то беше и е факт — а трябва да стане такъв за всички! И ето аз бързам да го споделя с Вас и заедно с туй да Ви кажа „до виждане“ — аз отивам в Америка и там след като се срещна с втората квартира на моето „аз“, ще из- следвам тоя феномен, ще хвърля на света тоя нов факт и тогава може би много от загадките ще бъдат разрешени, много от събитията на човешкия живот ще бъдат обяснени и превръзките от очите на мнозина ще паднат. А до като това стане, до като дам доказателства на света, аз бих Ви молил да запазите добри спомени за мен, да не мислите, че това Ви пише някой манияк или неуравновесен — напротив, Вам се поднася една от най-великите душевни проблеми — не минавайте с завързани очи край нея! За това науката един ден само ще Ви благодари, а Вие пък на случая, който Ви даде възможност да надникнете в тая тайна. Като желая от сърце да се отнесете с всичката сериозност и внимание към горното ми писмо, моля да приемете като малък дар и спомен от миналия ни другарски живот (а да си призная и като желание да зная, че сте ме извинили за студеното ми държане при първата среща), да приемете оная колекция от пеперуди, която тъй бе Ви харесала по-рано. Ще я намерите на същото място — хазяйката е предупредена. Приемете и пр. . . .“

Докторът сгъна писмото и взе да го нарежда между страниците на ръкописа.

— Странно писмо — каза Белингтон — нито дори мисъл ми е дохождало, че човешката фантазия може да допусне подобно нещо. Какво стана после?

—Какво друго, ако не лудница? — Каза троснато майор Томсон — та това е нелепост!

— Не бързайте, каза докторът — аз не съм свършил още историята си. След ден само аз узнах от вестниците, че моят другар никога не стигнал не само Америка, но където и да е другаде: — една железопътна катастрофа непосредствено пред лондонската гара Ватерлоо, беше турила неочакван край на неговото пътуване. Той отнесе тайната си в гроба, ако не смятаме писмото, което ви четох.

— Но нима това е тайна некаква, докторе? — запита Томсон, та това е нелепост, невъзможност, дива мисъл, която никой разумен човек не би повярвал, помислил или допуснал даже!

Докторът го изгледа продължител но, като помълча известно време, а след това продължи, като да не бяха му възразили нищо. — След около две недели аз се реших да отида да видя за подарената колекция пеперуди, която ми си искаше вече да имам за спомен от моя тъй особен и тъй нещастен другар. Хазяйката беше наистина предупредена· Тя, заедно с колекцията, ми даде и едно писмо, което по марките познах, че е от Дик. Аз не позволих да го върне, нещо повече, аз го взех. Това не сторих от любопитство — не, аз чаках потвърждение в него на едно допускане, на една . . . странна хипотеза, почти безумна. И не се излъгах. В това писмо, писано на бърже, се съобщава ще — аз имам и него тук между писмата си — че неговия приятел е починал внезапно между 4—5 сутринта, Но треновете се бяха сблъскали по обед, мислех си аз ... а после се сетих. Разгърнете алманаха и ще видите, че едновременно на разните места на земното кълбо никога часовниците не сочат един и същи час. Но едната и другата смърт бяха станали едновременно, по оня часовник, с който си служи вечността . . .

— Но, Чарли, нима всичко това . . . е възможно, вероятно? . .·. — запита Белингтон с напрегнато лице — нима вие вярвате, че това е възможно?

— Драги — каза докторът —струва ми се, че нещастният ми другар бе един нов Христофор Колумб в неизвестното, на когото бъдещето човечество ще изучва живота и споменава смъртта, защото, по моите разбирания, които в никой случай аз още не смея да изнеса пред света — той ни каза истината и само истината, колкото и не вероятна да се струва тя на всички!

Превод от англ.: Любомир Лулчев.

____________________________________________________________________________________________________________

1) В Англия са твърде разпространени джобните хронометри, които при натискане на един бутон бият числото на часа, 1/2 час и 1/4 час, с приятни хармонични тонове. (Бел, на преводача).

2) В Англия докторите продават фирмите си или районите. (заб. преводача.)

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Законът за изобилието

Лекция от Ричард Ингалезе1)

В досегашните лекции вие научих те вече средството, за да добивате духовен усет и умствени качества чрез космическите сили. Вие също знаете и и да си служите, чрез посредничество на божия дух, с умствените си сили не само във ваш интерес, но и в интереса на другите. Понеже ни са известни вече духовния и умствения планове на битието, сега ще изучим третия и по- следен план — тоя, в който човек добива или трябва да добие в изобилие благата на този свят, планът, в който се прилага законът за изобилие то, който трябва да знаете, ако искате да успявате. Всяка дреболия в нашите животи се управлява от един закон, нищо не става случайно, и мнозина смятат владението на материално богатства толкова съществено за щастието, колкото е за тях физическото здраве, че, струва ми се, от първо степенна важност е да се разбере напълно закона, който управлява изобилието, за да знаем да насочваме нашите материални интереси, вместо да бъдем жертва на обстоятелствата.

Ония, които не притежават нищо, не са знаели да действат със закона за изобилието в свой интерес. Факт, известен в окултизма, е, че всеки има точно това, което е заслужил, и това е толкова вярно за изобилието, колкото и за умствените и духовните качества. Преди да разгледаме самия тоя закон, нека изследваме някои други страни на закона за еволюцията, които го засягат.

Колкото и малко да сте изучили обичаите на животните, вие знаете, че птиците хранят малките си до известна възраст, когато времето на всяко птиче дойде да заякне, майката го изпъжда от гнездото и го оставя на негова отговорност. Другите животни постъпват по същия начин, те се грижат известно време за малките си, после ги напущат, търсят ги, за да ги учат на самостоятелност и ги принуждават да работят за себе си.· Съобразителният човек дава на децата си добро възпитание през годините, когато се образува характера им, но когато достигнат пълнолетието си, той ги оставя да понесат отговорностите, които трябва да ги индивидуализират. Великото всемирно съзнание, баща майка, през първата половина от еволюционния период на тази планета, стои зад всеки човек в състояние на еволютивен потик и го тласка в него вата кариера докато той добие самоувереност. Тогава тоя импулс бива оттеглен и човек, оставен на собствени те си сили, трябва да се развива с помощта на знанието си за природните закони.

Според твърдението на окултистите, първата половина от цикъла на тази планета — Земята — се свърши на 1898 год. В тоя момент е престанало детинството на сегашната раса. Преди това, законът за еволюцията действаше като се грижеше за децата си, а от тогава насам, космическото съзнание постепенно е отслабило своите усилия, и за напред всеки индивид трябва да се научи да разчита на собствените си сили и на науката за закона, с който се успява в живота. На пръв поглед малко жестоко, но в същност добро и справедливо е, всеки човек да има възможност да развие най-добрите си качества.

От най-голяма важност за нас, които представляваме поне малко напредналите принципи на расата, е да заявим ясно, че всичко се управлява от закони и че един от тия закони, и не най-малкия, е законът за изобилието. Бог не ни отрупва с своите дарове за някакви наши заслуги и богатството не се дава като отплата за духовния напредък. Ако искаме да до- бием качества от духовно естество, трябва да си служим с законите,кои то ги управляват, а пък ако искаме материални блага, трябва да си служим със законите, които нареждат раздаването на последните.

В първата част от цикъла на нашата планета, старото проклятие на Адама тегнеше още върху цялото човечество: „ти ще ядеш хляба си с пот на челото си“. С постепенния напредък на расата в нейната еволюция, някои хора видоизмениха това проклятие, като си послужиха съзнателно или несъзнателно с природните закони за лична полза. Те откриха, че чрез мисълта и предвидливостта, не ще бъдат принудени да добиват хляба си с груба ръчна работа, но ще могат да приемат отговорността, за да се върши същата работа от ония, които не са способни да предвиждат и управляват по тоя начин се създаде между хората положението на господари и подчинени. Не ми казвайте, моля, че господарят и мислителят престават да работят, след като предадат на другите сечивата и станат управители на някое предприятие: това би значело да не се разберем. Да престанеш да работиш, това значи да се върнеш назад, а ретроградството се изражда скоро в застой. Даже и ако би бил духовен, умствен или материален, застоят всякога докарва смъртта. Както великото съзнание работи всеки космичен ден, така и чадата божи, които искат да напредват, трябва да работят. Мнозина грешат, като ограничават значението на думата „работа“ в чисто физически труд. Да работиш, не значи непременно да правиш физическо усилие. Човекът е дух и неговите умствени сили могат да растат само с постоянното си упражнение. Кривото разбиране на значението на този текст от Писанието, на законите на живота и на закона за изобилието се дължи на кривото тълкуване на думата „труд“.

Миналата година, когато почнах да държа тия лекции за пръв път, мнозина счетоха за вредно да се проповядва, че може да се привличат материалните неща чрез употребата на умствени сили, вместо да се учи, че физическият труд е необходим, за да се получи тоя резултат. Ясно е, че развитието на тия предпазливи души не отива по далеч от физическия план, и че те са неспособни да си дадат сметка, какво умственият труд е толкова реален, колкото и физическият. Други пък, които не знаят да си служат с духовните сили, за да привличат материални блага, протестират против това учение. Разумно е да се предположи, че ония, които считат мъчна или невъзможна манипулацията с духовните сили, съдят по-зле, отколкото ония, които ги употребяват. На първите аз бих препоръчал най-доброто: моите искрени пожелания да напреднат в пътя на развитието, които са си избрали.

Развитието на човека е разширило значението на думата „труд“, и ние можем да кажем сега: „ти ще добиваш хляба си с пот на челото си и с умствено усилие“. Управителите, капиталистите и мислителите вършат всекидневно тежка умствена работа, макар че мнозина от тях да не правят ни най малкото физическо усилие, а оставят тая част от делата си на ония, които не могат другояче да печелят хляба си, освен с пот на челото си.

Има три класи работници: първата класа съставляват ония, които работят физически, втората — ония, които работят физически и умствено и третата - ония, които работят само умствено. Всяка от тия класи е отбелязала един период от човешкото развитие. Чисто физически работници наричам мнозинството от ръчните работници, които съставляват най-широката маса от човечеството. Полуфизическият, полуумственият работник признава, че духовните закони значително улесняват развитието на човека, който си служи с духа си, за да приготви и развие работата си, употребявайки едновременно физическите средства, за да достигне изобилието. Третата класа работници обгръща ония, чийто труд е чисто умствен и които си служат с духа си за всички свои намерения, употребяват умствените си сили толкова пълно и с вършено, че постигат целите си без никаква ръчна работа. Последните прилагат съзнателно закона за изобилие то, т. е. оня закон, който им докарва изобилие. Някои студенти го наричат закон за предлагането и търсенето. В същност, малко важи негово то наименование, а е важно, че той оперира еднакво сигурно както в духовния план, така и в икономическата област.

Всеки се поставя самичък в една от тия три класи работници, според своето развитие. В първата от посочените класи, законът за изобилието никога не се проявява. Ония, които работят само физически и индивидуално, никога няма да достигнат до изобилие. Те спечелват най-необходимото за живота, с малък излишък, може би, но до там се ограничава целия резултат. Законът за изобилието почва да се проявява в втората класа, тая на умствения и физическия работник, който може да достигне с бавна постепенност до третата класа, дето тоя закон се проявява в всичката си пълнота. Всяко същество, в течение на еволюцията си, трябва да премине през всяко едно от тия три състояния. В нашата точка на развитието, мнозина са част от втората класа, сиреч, работят съзнателно с природните закони, в съгласие с един център, който им помага да при- влекат изобилието. Под думата „център“ искам да кажа известно опре делено призвание или занятие, от дето му идат парите. Да вземем, например, един търговец или един вестникопродавач. Като е научил,че има един закон за предлагането и търсенето, той желае да си послужи с него за финансовото си подобрение. Тая малка търговийка е неговия център и него той иска да разшири. Той си нарисува умствената картина на някоя по-важна работа, виж да някое дюкянче за продажба на тютюн, комбинирана с вестници. Той продължава да държи в ума си тая рисунка, ден след ден, и иска да бъде негова. И ако никога не развали тоя умствен образ, най-после желанието му се реализира, а пътищата, средства та ще му се дадат, за да постигне целта си. Но той не трябва да се спре там, защото никога не трябва човек да се задоволява окончателно с малкото. Веднъж просбата му послушана, той ще си сътвори нова картина, ще се види вече доставчик на други подобни магазини и ще стане складчия и управител.

Ако ли пък сте се заловили за друга работа, или служите срещу заплата, или желаете да бъдете повишен и по-добре възнаграден, нарисувайте си също една подобна умствена карти на за желаното от вас положение с нужната ви заплата, като си служите с това положение като с център, и вие ще напреднете, и ще го достигнете колкото и високо да бъде желаното от вас.

Нека вземем за пример една жена, която по настояще е известен професор по метафизиката. Искам да кажа за Мери Бейкър Г. Еди. Тя почна с медицината. След като работи с д-р Куимби, тя съзре възможността да приложи на практика философията на Бърклай за лекуване на болните. Тръгнала с твърде незначителна медицинска клиентела, впоследствие я увеличи в огромни размери, поради забележителните изцерявания, извършени от нея с помощта на духа, и както я научил д-р Куимби, тя разшири прогресивно центъра на своята работа. По тоя начин и понеже болните се стича ха от всички страни, за да бъдат лекувани и наставлявани, тя спечели огромни суми, които възлизат, както се говори, на милион долари.

Ако не обичаме работата, с която сме се заели, няма причина да я следваме още, но трябва да я задържим поне до тогава, докато заловим друга, по-полезна за нас. Вярата ни в закона и силата на духа ще се потвърди в най-мъчните финансови положения, като ги измени за наше удовлетворение.

Аз познавам един майстор в това изкуство: той бе отначало прост вестнико-продавач. Роден от бедни родители, в един от най-бедните квартали на града Париж, той преживяваше като жертва на най-големи лишения. Баща му и майка му, в парцаливо състояние, живееха в един зимник, когато на 18-та или 20-та му година, влиянието, което трябваше да измени съдбата им, преобрази живота му. Един добродетелен човек, кому то той извърши някой работи, се заинтересува за неговото бъдеще и почна да му говори за силата на духа. Той му подари една книга, като му препоръча да я изучи и да прилага на практика това, което тя съдържаше.

Младият момък, снабден с тази драгоценна книга, отиде си у тях и изхарчи, за да я прочете, последната си стотинка, като си купи една свещ. Четейки онова, което се отнасяло за закона за предлагането и търсенето, той реши да приложи тоя закон, за да се отърве от мизерното си положение. Разглеждайки прибежището си, което представляваше за него стая, с голите му стени и пода от плочи, той си каза, че би му било приятно да има едно парче черга, дълго три метра и върху което той би се разположил, за да се запази от студените зимни дни. Той си нарисува умствено тая черга и държеше с постоянство своето творение. След няколко дни едно лице, което бе го взело за работник, му подари една нова черга. От тоя момент щом доби това първо доказателство, вярата му в закона стана несъкрушима. Той стана майстор в всички опити, и когато го срещнах след това за пръв път, притежава ще голямо богатство.

Вярата в неизвестното е силна за придобивки, но рядко надминава надеждата за такива, когато вярата, основана на един неизменен закон, се увеличава до степен на наука. Малките опи ти, които направихме в началото на нашата работа, могат да се считат за твърде важни като доказателства за съществуването на закона и за възможността ни да действаме с него.·

В физико-умствената класа ние виждаме работници, които разрастват своя център и правят опити извън него. Те именно постигат бележит успех в своята еволюция. Нека вземем за пример някой делови човек, който знае да си служи с закона за търсене то. Той казва: „аз искам добра клиентела“ и си представлява клиентите да нахлуват при него. След няколко време, наистина клиентите почват да прииждат, според нарисуваната от него картина. Тогава той почва да прави помежду им различие и казва: „аз желая само такива, с които мога да върша работа“. Така той работи в своя, но и в тяхна полза. После започва да пра ви други създания, различни от ония на закона. Може би, ще пожелае да влезе в Конгреса (Народното Събрание)? Тогава се вижда, че представлява своята околия в Капитол. Ако държи своята рисунка и желае това горещо, ще му се даде такъв случай и ще се материализира, тъй като законът се туря в действие с мощта на неговия дух.

Третата класа познава способните индивиди да притеглят към себе си желаното, независимо от всякакъв център. Постоянната практика е направила от тия хора ловки приложители на закона и за тях законът е станал абсолютна достоверност. Когато едно същество достигне тая точка на развитие, той може да урежда лесно работи те си, да отива навред, дето желае, и да привлече към себе си всичко, което иска и дето и да се намира то. Мнозина от студентите закъсняват през втория етаж на физико-умствения труд. Някой го минават бърже, понеже имат по-голяма вяра от другите, тъй като за по-голямата част това е въпрос на вяра: „човекът в същност е това, което мисли и чувства по сърце“.

Г-жа Елена Уйлманс-Пост, водителят на „Ментал-Сиентистите“, се впусна в самостоятелен живот абсолютно без никакви средства. Когато пристигна в Сан-Франциско само с няколко долара в джоба си. тя потърси и получи първото си място в един вестник, което й доставяше достатъчно пари за преживяване. Малко по-късно, тя пожела и получи повишение. Най-напред тя прилагаше несъзнателно закона за търсенето — само по своята интуиция, а по-после, съзнателното й служене с закона й осигури бляскава кариера. От журналистка, тя стана писателка, написа много книги и най-сет не прибави и лекуването и преподава нето към другите си занятия. Тя стана причина да се построи цел град в Флорида и сега е притежателка на огромно богатство. Нейният пример по казва, че тя .принадлежи към втората класа работници и книгата Победа над бедността поддържа тезата, че нищо не може да ни направи богати без физически усилия.

Д-р Емили Кяди, член на третата класа, не само е направил бележи ти излекувания, но и неговите съчинения са спомогнали на съвременниците му толкова, колкото и най-съвършеното ръководство по метафизиката. Доктор Кяди си послужи с закона, за да лекува, и мерата му бе много силна, за да направи други опити от по-материално естество. Той мина в третата класа, за да докаже имплицитно вярата си в закона, когато поиска и получи една голяма сума пари, справедлива отплата на времето, и с която сума той си послужи за благото на човечеството. Като си нарисува картината на желаната от не го сума, един чужденец му я донесе, малко време след неговото създание. Тя му бе дадена точно според умствения му образ и според вярата му.

За да се тури в действие тоя за кон за изобилието, необходимо е да държим сметка за три неща.

Първо. Всичко, което можете да по желаете, съществува за божествения дух. Искате ли скъпоценни камъни, злато или сребро? Няма ли ги на пазара? Без да се смятат още неоткритите мини, които съдържат всичките тия неща в голямо количество, същите блага съществуват и вие можете да турите в движение закона, който ще ви ги достави. Историята на света показва, че всяко умствено пожелание на човека се е последвало от осъществяването му. Човекът, уморен да върви и да носи тежести, е научил първоначалния начин за товарене воловете. Незадоволен от тоя тежък носач, той е поискал нещо по-добро, и дошъл конят с една лека кола, после параходът, велосипедите и автомобилите. Най- после, той е поискал да хвърчи и летящите машини се изнамериха и приспособиха към желанието му. Постепенно след кораба, направен от едно хралупато първо, дохожда параходната яхта; от бавния и уморителен способ да изпраща устните си послания от място на място, достигна се до телеграфа без жици. Светът продължава в изобилие да задоволява всичките си желания, и не би трябвало да съществува нито завист, нито ревност между хората, тъй като божествената съкровищница е толкова обширна, че може да отрупа със своите блага всяко живо същество.

Второ, Кажете си, че всичко ни иде от Бога и че ние разполагаме само временно с всичките блага. Щяхме ли да бъдем толкова суетни, ако бихме мислили, че сме длъжни за най-малкото нещо? Дошли на тоя свят съвсем голи, ние го напущаме, без да притежаваме нищо друго освен своите душевни добродетели, но, при все туй, колцина си отиват и без тях? А през време на пребиванието ни тук долу, допуснато ни е да заемем от Бога повече или по-малко, според начина на нашето мислене.

Трето. Ние трябва да разбираме, че всичко се разпределя от всемирното съзнание съобразно с закона. Един човек не е беден, а друг милионер по късмет, фатализъм или каприз: всичко е разпределено според закона за умственото търсене, закона за търсенето и съгласието. Ония от вас, които са християни, знаете какво е казал Исус от Назарет по тоя предмет. Който и да е, нека си помисли за минута и ще разбере, че деловият човек, който във всичко успява, е бил и ще бъде всякога човек, който знае да иска, т. е. знае да си начертае една положителна картина на желаното от него. Създавайте си, прочее, умствено всичко, което желаете и търсите, и всичко това ще ви бъде според вярата ви.

Може да ви се дадат няколко правила, за да ускорите вашите умствени творения, както и да бихте работили, с или без център; полезността на тия правила ще ви се покаже при опитите ви.

Първо привило·, размишлявайте и питайте Бога, дали по някоя причина просбата ви не трябва да бъде чута.

Всяка неизвестност се отдалечава така от духа ви относително своевременността на създанието ви. Неизвестността произвежда отрицателно състояние, което смущава аурата ви и отлага материализацията на създанията ви. Когато всемирното съзнание направи да почувствате, че нищо не се противопоставя на желанието ви, тогава вие сте в положително състояние на духа и можете да турите закона в действие.

Второ правило·, щом решите какво да бъде вашето създание, направете си от него една умствена картина и настоявайте на нея с увереност до осъществяването й.

Често пъти, след като получите благоприятно вдъхновение от божествения свят, почвате своите създания, после ги изоставяте под внушението на обективния ви ум, че сте се измамили в отговора на бога и че е излишно да продължавате просбата си. Недейте слуша внушенията на обективния си ум, а щом веднъж сте решили вашето създание, настоявайте до край.

Трето правило·, една положителна молба дава по-добри резултати, отколкото едно оплакване или една жалба.

Умственото настроение през време на просбата, произнасяна напълно почтително, винаги трябва да бъде положително. Отче наш е най-добрият пример за настроението, което трябва да има духът, който се моли. Нека анализираме тази молитва Исус е казал „след мене, молете се тъй“.

„Отче наш, който си на небесата, да се свети името Твое, да дойде царството Твое, да бъде волята Твоя, как то на небето, така и на земята“. Настроението на Исуса от Назарет през първата част от тази молитва е почтително, и неговите думи изразяват желанието му за съвършена хармония между него и Отца. След като съединява индивидуалния си дух с всемирния дух, той отправя просбата си така:

„Дай ни днес насъщния хляб и прости дълговете ни, както и ние прощаваме на нашите длъжници, и не ни оставяй да паднем в изкушение, но избави ни от злото“.

След мене, молете се тъй. Нито една отрицателна мисъл не се намира в тази молитва. За всяко нещо има едно положително искане, но няма ни най-малко некакво оплакване. Бихме казали даже: в нея има едно почтително настояване за исканите неща. И вие ще констатирате, че ония от вас, които биха искали от Всемира по същия тоя начин. с това умствено настроение, ще получат винаги предмета на молитвата си.

Сега нека изтъкнем, какъв контраст има между умственото настроение на Исуса от Назарет, когато той се е молил, и онова на така наречените негови последователи от сегашно време. Той е казал: „когато се молите, не правете като лицемерите, които обичат да се молят прави или на колени в синагогите (храмовете или църквите); когато се молите, не многодумствайте напразно, както правят езичниците, които си въобразяват, че ще бъдат чути поради многословието си (песните, литургиите и литаниите)“. За да разберете контраста между молитва, та на Учителя и съвременната молитва влезте в която искате църква и чуйте изразите на съвременните молитвословия. Всяка неделя вие ще чуете на публичните молитвени събрания фрази като следните:

„Не трябва да правим на другите това, което не искаме те да ни правят, а ние правим това, което не искаме да ни правят. Затова именно ние не сме здрави“. А здравето е определено в речника така: „естествена сила на способностите, състояние здраво, морално и умствено“.

Ако бихме казали на тия добри граждани същото онова, което те публично казват за себе си: че те са покварени морално и физически, и вършат тайно всичко, което не би трябвало“ да вършат, ние бихме били, несъмнено, преследвани за клевета. Но ние не желаем да ги считаме виновни за онова, което устните им произнасят толкова неразбрано· Горният пример, който дадохме, е един образец от съвременна молитва, избран между хилядите други, тъй като всичките те са повече или по малко начини за критика и самоосъждане. Мислите, изразени в тях, са отрицателни, такива молитви са по-скоро една формалност, отколкото израз на вяра. Мнозина от тия добри богомолци са бивали чути, но не заради условните формули извлечени от техните молитвеници, заради онова, което излиза от сърцето им, изразено в положителна форма, заради онова, което те мълвят в нощната тишина, тогава, когато никой друг, освен Бог, не присъства там, за да ги чуе. Истинската молитва трябва да бъде един духовен, а не емоционален, акт.

Четвърто правило: определяйте точно това, което желаете, когато просите.

Всяка дума от това правило е важна. Най-напред вие трябва да отправите една просба. После, тая просба трябва да бъде определена. Направете умствената си картина твърде ясна, и колкото по-ясна бъде тя, толкова по-скоро ще се материализира. Определяйте точно това, което желаете, а не онова, което друг желае — не онова, което мислите, че имате право да притежавате, нито онова, което мислите, че трябва да желаете — но това, което самият вие искате действително да имате.

Обратното на това правило е също така важно. Не просете това, което не желаете. Ако искате пари, не просете работа. Почти всички правят тая грешка при започването да просят, понеже е мъчно да скъсат с некогашния си навик. Резултатът от просбите в миналото за неща, които не желаем сега, е една неприятна обстановка. Болните тела и нещастните състояния на духа са осъществения на просби от незнание.

Това правило може-би ще остапе тъмно за мнозина от вас. които ме слушате. Един професор по философия, който го чу миналата година, счете го за невярно. Ако един търговец, каза той, иска пари, той може да се моли за клиенти и ще бъде сигурен, че те ще му донесат пари. Тази логика е странна за един окултист. Търговецът би могъл да има стотина клиенти и да им продаде всичката си стока, но ако те купуват все на кредит и не се издължават, желанието му да получи пари не ще бъде удовлетворено, макар че просбата му за много клиенти да е била изпълнена. Трябва да се изрази точно предметът на желанието ви и тогава не ще рискувате да сгрешите.

Един от миналогодишните ми ученици, който мислеше, че е разбрал това правило, начерта си след лекциите ми едно пътуване в Европа. Когато поисках да ми разкрие умствената си картина, той ми отговори, че си е нарисувал само една банкнота от хиляди долара, за да я употреби за това пътуване. Той не си бе нарисувал пътуването за Европа, а само сумата за плащане разноските за него. За това не бе никак сигурно неговото пътуване, тъй като, и след добиването на сумата, много пречки могат да се явят и да осуетят тръгването му. Той трябваше да си нарисува образа си върху един параход и да се види качен на него напълно здрав до другия бряг на океана.

Пето правило: Просете само това, което силно желаете.

Ако имате нужда от нещо, напрегнете силно желанието си за него. Мнозина от студентите започват своите просби с ентусиазъм, но после внезапно охладяват. Един добър начин за усилване на желанията ви е да мислите с удоволствие, че ще ви се даде просеното, но направете просбата си, когато почувствате, желанието ви е повелително.

Не просете само за това, че опре деления за това час е дошъл или че трябва да изпълните една длъжност. Просби, отправяни при тия условия, са равносилни на нищо, и употребеното за такава работа време е изгубено време.

Шесто правило·, духът работи по-добре, когато тялото е спокойно.

Ако чукате с пръстите си или движите краката си през време на молбата си, една част от умствената сила се поглъща от движенията ви, а разделението на силите ви лишава умствената работа от една част от вашата мощ. Не трябва да разпилявате силата си. В известни интервали през деня можете да мислите за просбите си и да ги държите по вече време подсъзнателно в ума си; този вид начертание, по-малко ефикасно от онова, когато тялото си почива, има все пак известен ефект.

Седмо Правило. не просете нищо в момент на възбуждение. Трябва да имате силно желание, но да помните, че всяка просба, отправена в състояние на силно възбуждение, всякога се удовлетворява с пресилване. Съблюдаването на това важно правило би ви за пазило от много неприятности. Обладани от нетърпение, ние често се съблазняваме да отправяме резки и силни искания, но този начин на действие е опасен, както ще се уверите от следния пример. Редица нещастия се струпаха върху един студент по окултизма в този град. Злополуките следваха една след друга, докато той загуби всичко, каквото имаше на материалния план. Но понеже бе твърде енергичен, той за почна незабавно да си строи нови създания. Той поиска 10 000 долара, която сума за него бе изобилна. Но времето течеше, просбата му не биде удовлетворена и младият момък, който отначало бе нетърпелив, почна вече да буйства. Една сутрин, лишен от средства даже и за храна, отиде в градската градина, легна на земята и. така прострян няколко часа, с стиснати зъби, с свити ръце, цял окъпан в пот от напрежение на възбуждението си, той продължаваше да държи умствения образ на исканата сума. На другия ден той се качи на един търговски кораб. След много закъснения и перипетии, неизбежни в тоя начин на пътуване, студентът — окултист слезе в един град на западния брег. Едва току-що бе пристигнал там, и един циклон се спуснал върху града и напълно го разрушил. Нашият млад окултист, след като дошъл на себе си, прострян на земята не далеч от мястото, дето изгубил съзнание в момента на катаклизма, се видя покрит с рани и дори единия му крак бил счупен. Безжизнените човешки и животински трупове постилали земята около него, с много бройни останки, пръснати в разни направления. Но на разстояние точно колкото да посегне с ръката си, той съгледал, както бил прострян, една медна кесия. Момъкът тутакси я взел и почнал да разглежда какво има в нея; тъкмо 10,000 долара в банкноти, без ни една картичка или друг най-малък белег за нейния притежател. Като турил намереното в джоба на изпокъсаната си дреха, той се повлякъл по ръце и по колени и най после бил намерен от някои милостиви хора. Наглеждан и окончателно изцерен, той търсил много време притежателя на кесията, но не можал да го намери, и задържал сумата за себе си като отговор на просбата си, чието пресилване едва ли не му коства живота.

Не ни казвайте, моля, че пресилената просба на младия окултист е била причината на катаклизма, тъй като по следния не е имал нищо общо с неговото създание. Но студентът е бил увлечен от циклона и изтърпял всичките му ужаси вследствие бурното си умствено състояние, в което той отправи просбата си: тя трябваше да бъде удовлетворена, както бе отправена.

Осмо правило, бъдете всякога спокойни и разсъдливи, но положителни, когато просите.

Не просете никога на бърже. Умствената разбърканост, произведена от прибързването, отлага материализацията на вашето създание.

Девето правило. избягвайте да търсите да ви се открие момента и начина, по който ще се направи опита ви.

Когато започнете да търсите средствата, чрез които ще се изпълнят вашите опити, силата ви веднага ще се раздвои и това ще отдалечи осъществяването. Защото има чакане, което привлича, и чакане, което отблъсква. Спокойното чакане, каквото съществува при размишлението, привлича към вас просеното. Но нетърпеливата надежда на обективния ум е отласквателна, тя смущава аурата ви и вие не ще можете да постигнете нищо.

Например, като сте си направили едно създание, вие започвате да питате, посредством кого ще се удовлетвори вашата просба. Вашият обективен ум посочва, напр., г. Бланк, като най-вероятното лице. Ако приемете това внушение, когато срещнете г. Бланк, нетърпението в умственото чакане ви смущава. Вашият събеседник, който усеща умственото ви състояние, може, ако има намерение да работи с вас, да остане колеблив и неуверен, поради смущението, което ви е обзело. Така плетищата и средствата, чрез които бихте чакали вашия опит, ще останат неупотребени вследствие нервозността в вашето чакане. Онова лице, което нарушава това девето правило, върши, повече от вероятно, все лоши работи.

Десето правило: гневът, недоволството, завистта и липсата на самоконтрол забавят и отлагат опита.

Ако задържите една умствена картинка достатъчно време, тя ще се материализира. Но ако се оставите на произвола на едно от тия умствени на строения, всяко едно от тях може да смути аурата ви и да забави всяка материализация. Божествения дух може да се сравни с океана, по който плува един кораб, натоварен с вашите създания и насочен към брега, на който вие ги очаквате. Смутеното състояние на вашия дух действа върху божествения дух, както вятърът от брега действа върху вълните. Той постоянно отблъсква и пречи да се доближи кораба, за да разтовари донесения за вас предмет на желанията ви.

Това правило е едно от най-трудните за съблюдаване, но както всички други, и то може да се следва. Това е, защото изследвачите и начинаещите пренебрегват практикуването му, подбуждат се да отричат закона за силата на духа. Тази е причината, поради която мнозина студенти напущат окончателно усилията си да си служат с природните сили. Но ако ние не подчиним тия сили, ще бъдем подчинени от тях.·

Единадесето правило·, горещото усърдие и зачестяването на просбата, настойчивостта, с която умствения образ се задържа съзнателно от духа, ускоряват опита.

В една от предишните лекции обясних, как умствената ви картина става матриса (родилка), и как тая матриса изпуска една трептяща сила, подобна на син магнетичен конец, които я свързва с желания предмет. Този последният тогава се привлича от тая магнетична връзка, все по-близко и по- близко, и то всякога, когато мислите ви се съсредоточат върху вашето създание, до тогава, до когато предметът окончателно ви засегне. Усърдието, честото повтаряне, настойчивостта на просбите ви и съсредоточението ги привличат всякога по-силно. Истинският окултист никога не разрушава нито една от своите умствени картини.

Дванадесето правило: увереността, с която изпълнявате един неизменен закон, ускорява опитите ви.

Откажете се от старото теологическо вярване, според което Бог ви е надарил с блага като награда за вашите заслуги. Откажете се от идеята, че вие сте избрано чадо на Бога и че той ви дарява с специално благоволение. Проникнете се от идеята, че вие сте студент-окултист и че, като работите с умствения закон, ще станете способен да правите бързи опити и да видоизмените обстановката си· Знайте, че вие си служите с един неизменен закон, за изпълнението на които нищо не може да попречи — даже Бог не би му препятствал, без да измени естеството си.

Тринадесето правило·, след като образувате своето създание и отправите просбата си, твърдението ви: „Бог прие молбата ми“ ще ускори материалното й проявление.

Предположете сега, че като сте си направили картината и сте я задържали, поискали сте да се реализира тя, следвайки точно всичките гореизложени пра вила. След няколко време, обективният ви ум ви внуши, че опитът няма да стане Тогава изменете формулата си, като кажете: „Бог прие молбата ми, тя е моя“. Изискайте я назад. Просбата ви е била приета в умствения план и понеже сте действали съгласно закона, тя е ваша толкова преди, колкото и след нейната материализация. С това изявление вие реализирате по един положителен начин придобивката, която отдалечавайки от духа ви всяко безспокойство и разбърканост, има тенденцията да ви донесе по-бърже създанията ви.

Ако тази моя лекция върху изобилието е достатъчно ясна, вие ще разберете, че аз не ви уча на един умствен способ да станете бърже богати, нито да придобиете нещо за нищо, но ви уча на необходимостта да работите умствено, за да получите всичко, което желаете. Особената изгода на тази система на умствена работа над физическата се състои в това, да се избира момента й, за да се върши всичко за свое удовлетворение. Резултатите са абсолютно сигурни, ако се съобразявате с закона· Ако някой твърди, че е изпълнил дадените по-горе правила, без да е добил някакви резултати, то е, защото е направил някоя грешка и не се е съобразил точно с него.

Опитите ви с щастливите в своите работи хора и с всички ония, кои то изобщо успяват, ви доказват, че те работят несъзнателно с тия средства. Аз казвам несъзнателно, понеже мнозинството от тях прилагат закона, без да държат сметка за него. Ако наблюдавате сегашните метафизици, които си служат полусъзнателно с закона — а те са легион — ще забележите, че даже с една непълна наука те добиват голямо количество бе лежите опити. Мнозина от моите слушатели през миналата година са по правили здравето си, а други са помогнали на близките си; някой са станали щастливи, други са увеличили своите работи, а мнозина са натрупали материални блага. Всички са разширили своите знания, усъвършенствали са характера си и са придобили духовни качества. Прочее, в това събрание от студенти, законът е работил в трите плана на битието и понеже някой са сполучили, всички могат да постигнат същото.

Ако настоявате във вярата си, няма граници на вашите възможности. Ако сте добили едно парче черга, можете да добиете и един милион долари. Ако сте излекували едно главоболие, може ли да съществува причина да не излекувате всяка друга болест? Ако сте получили едно място в трамвая, защо да не получите след време място и в Конгреса? Ако сте били щастливи една седмица, нима не можете да бъде такъв през целия си живот? Защо да бъде невъзможно да уголемим с настойчивост нашите малки дневни занятия? Същият закон, който позволява да извършваме малките неща, спомага да реализираме и големите.

Сега от вас зависи да определите начина, по който ще прилагате закона. Някои от вас ще си послужат с него успешно, ще успяват всякога, а други ще пропадат. Всеки може да си служи със своята наука по волята си. Истината е, че ако настоявате в продължение най-малко на две години да употребявате съзнателно тоя закон в всекидневните си работи, обстановката ви ще измени достатъчно и вие ще можете да направите много заключителни опити, с които да се докаже, че действате съгласно закона.

____________________________________________________

1) Вж. предходната му лекция в кн. IV на Всемирна летопис.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Духовна опитност

Предсказани смъртни случаи.

През 1909 г. се помина в гр. Трубчевск (Орловска губерния) младата жена А. С. Наскоро преди смъртта си, тя сънувала баща си, починал отдавна, който й съобщил, че приготвил за нея една дървена къща. И наистина, не се минало много време, и младата жена, напълно здрава до тогава, внезапно се разболяла и след три дни се поминала.

Този случай стана известен на майка ми, която живееше тогава в същия град. През 1910 г., месец август, тя сънувала подобен сън, както гореспоменатата А. С. Тогава живеехме в нашето имение в Черниговската губерния· И моя депо се явил на майка ми на сън и й съобщил, че е приготвил за нея една вървена къща. Този сън силно разтревожи майка ми, и тя постоянно казваше, че наскоро непременно ще умре. На 14 април 1911 г., моя рожден ден, тя се разболя, а пък аз, два дни по-рано, сънувах, че бяха ми изпадали всички зъби. Казах този сън на майка си и тя ми отговори“ако зъбите ти са паднали без кръв, ще имаш някоя материална загуба, но ако е имало кръв, ще умре някой от най-близките ти“. Наистина, аз бях сънувал, че зъбите ми паднаха с кръв. Три деня по-после, т. е. на 17 април с. г., майка ми се помина, в безсъзнание, само след три дневно боледуване, както и г-жа А. С. Следователно, сънят на майка ми и моя се изпълниха.

с. Красно-село (софийско).

Съобщава: Георги К.

(абонат на „Всем. Летопис“)

Невидимите покровители. Неотдавна г-жа К ва, жена на известен старозагорски адвокат, които сега живеят тук, твърде интелигентна, разказа ми следната опитност, която преживяла наскоро след настаняването им в София. Трябва да спомена, че госпожата не е вярваща и към въпроси от духовен характер се отнася скептически!

„Скоро след като се настанихме тук, през една безсънна нощ, в мрачно настроение, тежко ми беше, чувствах се изоставена в страдания та си, напусната от Бога и се обърнах към Него с думите: Господи, защо съм изоставена, до кога ще продължават тия страдания? В това време видях един бял чадър, разтворен над мене и чух или по добре почувствах, че някой ми шепне: „Не бой се, ти си под закрилата на Бялото Братство“.

Госпожата не е окултистка и не знае, че действително съществува Бяло Братство, което я е турило под закрилата си.

Съобщава: М. Т-ва.

Ефекти от гореща молитва.

Преди години се появиха в нашия край нови християни, сектанти, наречени пендакоси, които отричат официалната църква и сами четат и тълкуват Писанието, говорят на чужди, незнайни езици и разправят, с голяма увереност, че им се явявал Бог. Тук ще предам опитността на един от тях, на име Baсил Цачев Михевски, от с. Патрешко, троянско, 27 годишен, по занятие дърводелец, която той разправя с въодушевление. Било на девети март 1921 г. Дошъл в тяхното село един проповедник, говорил има за вярата в Бога, събрал тия, които желаят, и ги учел как да се молят, за да им се простят греховете и Бог да им се прояви. Ония, които повярвали на думите му, започнали да се молят заедно с него на колени, като повтаряли неговите думи: „Господи, Боже мой, прости ми греховете и премий ме в кръвта на Исуса Христа и кръсти ме с Духа святи и с огън, като ти се моля в името на Исуса Христа!“.

Между многото, които се молели, бил и Васил. След усилена молитва на колени, придружавана от силни и пълни с вяра викове, той видел пред себе си Исуса Христа разпнат, но още жив на кръста и кръвта тече от раните му. Той, Васил, викал към Исуса да му прости греховете и почувствал облекчение. После до разпнатия Христа се явил и един женски образ, един ангел също разпнат. Подир малко огнен облак закрил видението и разпнатият ангел повел Васила към рая, дето се отворили двете канати на една голяма врата.

През всичкото това време Васил е бил с затворени очи, но в съзна ние, тъй като разправял на околните какво вижда. През него преминавала една чудесна сила, като електрически ток, която околните чувствали, а сам той треперел.

Друг път при усилена молитва насаме, той усетил, че го огрява силна светлина, която се отразява и съединява в центъра на съществото му, дето и до сега той вижда да стои една светла точка като диамант. С пълна увереност и искреност той твърди, че е видел и ада, дето се намирали грешниците. А и до сега още той притежава способността да говори на чужди и непознати езици, също както е ставало през време на апостолите. (Деяния на Апостолите, гл. 19, ст. 6).

19. IV. 1924 г. — Троян.

Съобщава: М. Д. — учител.

Тайно съобщение. Едно познато на мен лице, в което имам пълно доверие, ми съобщи, че на една от стените на стаята му били написани от невидима ръка следните непонятни ду ми, които след късо време изчезнали:

Wsem.Letopis_god.3_073.jpg?fbclid=IwAR2p4M02qhJO_BOaJgVWvhdYxeUMYX9cEQmo0wp3CQFDQQp7Fs_FKwp05jc

Това е станало през месец декември м. г. Най-напред били написани първите два реда, а след един месец другите три. Цветът (боята) на буквите бил зелен. Лицето е малограмотно, научил се да чете и пише сам Като видел тия букви, нарисувал ги на книга една по една и ми ги предаде. Той не знаел към кого да се обърне, за да разбере значението на думи те. Попитал един свещеник, който му отговорил, че трябва да се правят молитви, но повече не искал да говори, защото хората щели да му се смеят.

Лицето се довери на мен и аз се обръщам към вас. То иска да знае значението на думите, пък и аз се интересувам. Както се знае от библията и от много други случаи, подобни тайни съобщения се изпращат от невидимия свят.

гр. Фердинанд, 11. VI. 1924.

Съобщава: Ц. Б. Щ.

(абонатка на спис. Всемирна Летопис),

(Б. Р. Ние ще отговорим на запитвачката в скоро време).

Предупреждения за смърт и злополуки. През миналия месец ученичката от VI клас на I-та Соф. дев. гимназия Витанова Надка се самоотрови. А един месец преди смъртта си, тя отишла при г-жа Т. Д , живуща в София и известна със своите духовни дарби, да я запита за бъдещето си. Последната й отговорила: „ти ще прекъснеш учението си по причина на болест, а след това ще има смъртен случай в семейството ви“.

Същата г-жа Т· Д. е казала, преди около две години, на един офицер, живущ във Варна, малко глух, който дошъл в столицата при сестра си, че много скоро ще получи телеграфическо известие за смъртта на една стара жена. И наистина още същата вечер, офицерът получил телеграма, че майка му се поминала.

Преди около една година един гръцки офицер дошъл в столицата и, преди да си замине обратно за Гърция, явил се при г-жа Т. Д., която му казала, че след 3 месеци или 3 седмици той щял да се дави, без да се удави. На връщането си в отечеството си, гръцкият офицер пътувал през Цариград и Бяло море, но когато бил на парахода, ненадейно паднал от кувертата в морето, но се спасил от удавяне, защото знаел да плава. След това той съобщил на гръмкото семейство, живущо в ул. „Паренсов“, да обади на г-жа Д, че нейното предсказание се сбъднало.

Същата г-жа е предсказала на един адвокат — чужденец, че наскоро ще пострада от рана на един от пръстите на ръката си, която ще бъде засегната от някаква машина. Действително, след няколко дни той се убол, когато разглеждал една машинка, поради което пръстът му се инфектирал, но бил опериран и оздравял.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Книжнина

Духовото движение. Без международни договори, нападателни и отбранителни съюзи или всевъзможни конференции с много трясък и шум, но без никакъв резултат за всеобщия мир и благоденствие — практика на управниците и политиците в съвременните държави — духовното движение се засилва чрез общността на божествените истини, на които безкористно служат дейците от всички страни. Устното и печатното слово е един от най-мощните фактори на това движение. Чрез размяната на идеите си духовните работници се разбират и взаимно си помагат за успеха на делото. И ние сме приятно изненадани, като виждаме да се появяват статии от Все мирна Летопис преведени на чужди езици и поместени в европейските списания. Така в кн. 3 за месеците май — юни т. г. на италианското списание Mondo Occulto, орган на „Международното Психическо Дружество“, е публикувана нашата статия: „Разумните сили в живата природаРазумно- стта, проявена в устройството на организмитеСвещеният закон“ (кн. III от год· Ш на .Всемирна Летопис“). В превода тя е озаглавена: „Le forze coscienti della natura e loro partecipazione nella formazione dell’ organismo — La legge sacra“. Преводът е извършен ясно и сполучливо. Списанието Mondo Occulto се издава двумесечно в Неапол. Основателят му е Джузепе Гарибалди Роко, а дире- ктср Ф. Цингарополи.

Из окултната книжнина. Капиталното тритомно съчинение на всеизвестния астроном и психист Камил Фламарион: „La mort et son mystere“, от което ние дадохме през II и III го дишнина на Всемирна Летопис не колко интересни извадки, е вече преведено на други европейски езици. Италианският превод, с предговор от видния италиански психист, проф. Ернесто Боцано, е излязъл от печат под надслов: La Morte. Prove scientifiche e sperimentali della realta dei fenomeni spiritici e della soppravvivenza dell’anima, sua evoluzione e reincarnazione (Смъртта. Научни и опитни доказателства за действителността на духовните явления и за преживяването на душата, нейната еволюция и прераждане).

Излязъл е от печат и ценния труд на д-р Густав Желе, директор на Международния Метапсихически институт: „L’Ectoplasmie et la Clairvoy ance“ (обемист том от 450 страници с 51 картини извън текста и 103 фигури). В тоя свой труд ученият професор и редактор на ,,Revue Metapsychique“ е събрал многобройни факти из направените от него и професор Шарл Рише опити по ектоплазмията, за които ние няколко пъти съобщихме в втората и третата годишнина на Всемирна Летопис.

Получи се в редакцията ни посмъртното съчинение на Папюса (Д-р Жерар Анкос): Traite Methodique de Magie Pratique (голям том с около 200 гравюри и картини и един фронти- спис от Гейак). цена 45 frs. Пълно изложение на теорията и практиката на магията, според стари и нови източници и опити.

На английски, заслужват да се отбележат следните нови книги: 1) „The Brotherhood of the Rosy Cross“ (Братството на Розата и Кръста), by Arthur Е. Waite. Pp. 650. Jllustrated. 30 s. net; 2) Freemasonry: its Alms and ideals“ (франкмасонството, неговите цели и идеали), by J. S. M. Ward. 10 s. 6 d. net, 3) Numerology: its Practical Application to Life“ (Учението за числата: практическото му приложение в живота), by Cliford W. Cheasley. 2 s 6 d. net, 4) „Physical and Mental Efficiency“ (физическзта и умствена дейност), by James P. Scott. 3 s. 6 d. net и др.

За съжаление, нови книги с окултно съдържание на български не са издадени. Нашата „мислеща“ интелигенция, в по-голямата си част, се е предала почти всецяло на стремежа си за придобиване материални блага, без оглед на средствата, които употребява за тая цел, и без съзнание на обществения си дълг. От самите й върхове, които претендират за голяма ученост (професори, учители, писатели и др.) до най-дребните интелектуални съществувания, тя преживява още периода на дълбок летаргически сън. Почти никакъв интерес не се забелязва у нея към новата мисъл, която прави такива гигантски крачки в европейските литератури.

Житно Зърно, месечно списание за живота, науката и изкуството в светлината на самосъзнанието и свръхсъзнанието. Год. I, кн I -V. Год. абонамент 60 лв.

С радост трябва да се поздрави появяването на това списание, починът за което изхожда от един кръжок млади хора с пробуден копнеж за възвишеното и красивото. Според оповестената му програма, в него ще се разглеждат общи и специални въпроси из областта на окултните науки и ще се хроникират факти и събития из книжовния и обществен живот от гледището на окултизма. От съдържанието на досега излезлите книжки може да се констатира старанието на редакция та да отговори, според силите си, на изискванията на тая обширна програма, за да допринесе към общото дело на народната просвета. Обаче, за да може списанието да проникне в младежките среди, за които е предназначено, и да добие по-широко разпространение съобразно с набелязаната цел, желателно би било да бъде то по-популярно, като се избират, постепенно и последователно, материали, съответни на умствените сили и способности на четците му.

С това пожелание, ние го препоръчваме на българската четяща публика, особено на оная интелигентна част от нея, която още блуждае из мрачния гъсталак на материалистичния мироглед.

„Аероплан“. Получи се в редакцията ни книга I, II и III, от списание то „Аероплан“, което излиза месечно и струва 80 лв. годишно.

По всичко изглежда, че редакцията на това списание се е нагърбила с трудната задача да популяризира съвременната техника, нейните новости в разните страни и да обясни тия чудни наглед факти, като например, летенето без пилот на апаратите фантоми, тия страшилища на бъдещата война, които ще сипят огън и торпили и за няколко часа ще могат да съсипят цели градове, без да има човек в тях.

С достъпен език са обяснени много подробности, които инак биха изисквали да се четат цели книги, за да бъдат разбрани.

С статията „Безмоторно летене“ четецът се запознава с тоя чуден полет, чрез който човек наподобява вече птиците — без никакви мотори, пилота се задържа по 5 — 6 и повече часа в въздуха!

Многото чертежи и фотографии, с които са попълнени страниците, улесняват разбирането и сочат на големите грижи, които е положила редакцията на това списание да улесни четците си. Не можем да отминем без да поменем уводните статии на книжките: „Летенето и неговото значение за живота, машинизма на човечеството“, които по своята дълбочина на разглеждане поставените въпроси биха направили чест на кое и да е европейско философско списание. Преживяванията на хвъркатия човек — пилота и неговите особени впечатления, са намерили израз в хубави възпоминания и игриви разкази.

„Борбата на западния фронт за въздушното надмощие“ е статия, в която се изнасят за пръв път на български език от сведущо лице ценни данни за оня голям двубой в въздуха, който бе решаващ и за земята, който водиха две индустрии и два духа при максимално напрежение на воля, характер и машини- Тя особено би била полезна за военните.

„Хвъркатите пощальони“, „Жените в авиацията“, разни нови мотори и фотографии апарати (някои от които пра вят 25,000 снимки в секунда), новости, рекорди, разни сведения из целия свят — ето на късо съдържанието на това хубаво и богато илюстрирано списание, което заслужва да се чете от всеки интелигентен човек.

Ето какво казва самата редакция за целта на списанието!

„Да поднесем в най-популярна форма и по възможност с повече илюстрации, въпроси от разните отрасли на науката, техниката и живота като се дава преимуществото на най-младото и най интересното — летене; преживяванията на ония, които са свързали живота си с тия машини; новото в науката, забележителното в техниката — ето целта ни.

Днес, когато жадното въображение на юношата се подхранва от разни сензации, нам се иска да привлечем вниманието му към една друга област, дето са боравили хиляди идеалисти и благородни хора преди него, дето има безкрайни полета на възможности и неограничена перспектива на творчество и в която всяка крачка е подвиг и всяко дело — паметник. Нам се иска да попаднем в ръцете както на интелигента, така и на работника и селянина, на всички тия, които биха желали да се опознаят и с другата страна на човешката мисъл, с тоя тих „остров на блажените“, на вярващите, на стремящите се и трудещи се умове, дето също тъй, както навсякъде в живота, има мъки и мъченици, но същевременно и безсмъртни герои.

Уморено от политическите листове, от неспокойствието на всекидневния живот, мъчнотиите на преживяваните моменти, бързащото от място на място отрудено око на такива хора би могло да се спре и си почине няколко минути на нашите страници.

Ние съзнаваме трудността на задачата си, но твърдо вярваме, че има още достатъчно хора между нашия народ, които ще ни разберат и подкрепят!“.

Ние се присъединяваме към тоя хубав апел на редакцията на „Аероплан“ и му пожелаваме много абонати.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Разни вести

Конгресът на франк-масоните. На 25. ид. септ. т. г. ще се състои в Брюксел, столицата на Белгия, годишният конгрес на франк — масонските организации от целия свят. Ще присъстват делегати от всички страни, включително и от българската ложа. Ще се разискват и решат много актуални въпроси, които интересуват големите и малките нареди. На дневен ред щял да бъда поставен и въпроса за признаване правата на малцинствата.

Черната жена в гр. Вилно. Еврейско-немският вестник в Вилно Unzer Folkscajtung разказва следните факти, които внесли смущение в някои квартали на тоя полски град:

„Вилно е, в тоя момент, развълнувано от присъствието на една тайнствена черна дама, която нощно време минава из улиците и хваща, като с некаква примка, някои младежи, които имат нещастието да я последват. Тия нещастници биват после напущани от нея, едни с черни петна по лицето си, които мъчно се изтриват, а други, с същите белези, падат тежко болни и незакъсняват да загинат, въпреки всички грижи на лекарите.

Ето фактите:

Един момък на име Г. срещнал на черния мост една дама, твърде елегантно облечена в черно, която привлякла вниманието му с красивия си вървеж. На другата заран той срещнал пак на същото място тая очарователна личност Заприказвали, и той, почти хипнотизиран от нейната кокетност, поискал й среща и тя се с гласила. Те трябвало да се срещнат в същия ден на полунощ и пак на черния мост. Пленен от нея, младият Г. пристигнал там, носещ сладкиши, и намерил приятелката си, която му предложила да прекарат у нея тая щастлива вечер. Той на драго сърце я последвал и след малко забелязал, че те са излезли извън града и се намират на полето. Тя вървяла напред по една тясна пътека, той я следвал мълчаливо, но вече някак си неохотно. Тутакси те са се намерили пред нещо като сайвант, чиято врата се отворила механически и жената направила знак на любимеца си да влезе след нея, но последният, уплашен, се отдръпнал и отказал да влезе. Жената, побесняла от това, му ударила една плесница и изчезнала в сайванта, чиято врата се затворила пак без шум и автоматично. Още повече ужасен, момъкът тичешком се върнал в града. Било вече 2 часа след полунощ, когато стигнал в къщи, и първата му дума била: „светнете!“ Светнали му и всичките му домашни извикали от очуддване и страх, като видели бузата му, по която бил ударен, черна като катран. Всичките опити да я измият останали напразно. Нещо повече: незабавно момъкът се разболял и след кратко време се поминал“

Друг вестник Vilner Freund, издаван в същия град, съобщава:

„Един железничар срещнал черната жена на един мост в квартала Люлишкец. Било около 11 часа вечерта. Тя го привлекла с една особена тайнствена сила, като някакъв магнит. Той се почувствал принуден да завърже разговор с нея и тя го е увлякла, приказвайки, чак на полето извън града. Като минавали край гробищата, железничарят се усетил обладан от дълбока тъга и й предложил да отидат в населените квартали, но тя пожелала да продължат пътя си. В тоя момент тя му казала: мили мой, не се страхувай от нищо“ и едновременно погладила нежно страната му, а с другата си ръка стиснала ръката му. Така, те са стигнали до една масивна постройка, чиято желязна врата се отворила сама. Младия момък се уплашил и търтил да бега. Той тичал през полето, без да знае на къде, и най-сетне паднал в несвяст. Събудил се в болницата. Бузата му, която черната жена погалила, била покрита с черни петна, които с нищо не могли да се изтрият. Самият той от тогава продължава да боледува и още не е напуснал болницата.

Тия и тем подобни факти се предават от уста на уста в Вилно, но никой не се решава да срещне черната жена и да разкрие мистерията· Не е ли тя някое същество от другия свят? Не си ли служи с материални средства или тънки отрови? Никой не може да каже нещо положително, а всички се губят само в догадки“.

Хипнотизация на животните. Г-н Анри Дюрвил съобщава в списанието си Psychic Magazine интересни опити и наблюдения по хипнотизирането на разни животни. Той пише следното:

„Не е само човешкото същество, което може да се подложи на хипнотично влияние: това последното се чувства и от всички видове животни, като напр. малките млекопитаещи, птиците, влечугите, жабите и рибите. Опитите на Бине и Фере, Чермак, Хюбел, Хартинг, Прайер, Шарл Рише и много други доказват това.

Между малките четвероноги, тия опити са правени много пъти с задоволителен резултат. Котката, кучето, заекът, морското прасе се оказват чувствителни към хипнотическото действие на човека.

Г-н Хаше Супле, директор на Института за зоологическата психология е хипнотизирал едно куче с помощта на огледало с въртящи се бели топки.

Колкото за зайците, рядко има автомобилисти, любопитни да видят това странно зрелище, които да не са ги срещнали в такова състояние. Когато нощно време минат през някоя горска поляна, изпълнена със зайци и внезапно дадат всичката възможна сила на електрическите си фарове, виждат зайците, особено малките, чиито нерви са по-чувствителни и поне по непривикнали, да се търкалят на земята или да скачат непроизволно, с една реч, да се движат много живо. Явно е, че силната светлина действа върху тях подобно на някое огледало и ги потопява в хипнотично състояние или доста характерно омайване.

Птиците, и специално кокошките, са същества, които най-лесно потъват в хипнотично състояние.

Нека припомним тук прочутият опит на свещеника Кирхер. Той хванал един петел и като го стиснал за шията, принудил го да гледа от близо една бяла линия, която предварително;била начертана върху черна дъска, поставена на земята. Като е държал петела известно време в това положение, оставил го, понеже последния паднал скоро в каталепсия. неспособен и за най-малкото движение.

Шарко си е послужил, вместо с черната дъска и бялата черта, с силна светлина, пред която държал главата на петела няколко минути. Последният скоро паднал в каталепсия. Шарко е повторил този опит и с други животни: гущери, раци, врабчета и зайци.

Всичките ловци знаят едно средство да докарват цели ята чучулиги пред пушките си с помощта на едно въртящо се огледало. Горките птички, омаяни от тоя блясък, слизат от висините, приближават се почти без чувствени и стават жертви на сачмите.

Но никой пример не е по-типичен от тоя на птицата, омаяна от змията. В каменистите места, дето има много змии, това явление може да се наблюдава в всичките му подробности. Змията се разполага недалеч от гнездото, което й е недостъпно, и чака да влязат в него бащата и майката или някои от малките, още неопитни да хвърчат. Когато птичката се покаже, а особено, когато кацне на някое клонче, змията се издига на половина и се старае да се застои право нагоре, ако е от големите. Ако птичката, привлечена от шума, се обърне и погледне змията, може да се счита за изгубена. Змийският поглед я притегля с неотразима сила. Птичката слиза от клонче на клонче, макар и против волята си. Тя цвърти слабо, перата й настръхват, но не може да оттегли по гледа си от ужасния неприятел Най-после тя пада на земята и змията я поглъща бавно·

Естествено, който присъства на такова мъчително зрелище, не оставя да се довърши действието. Всеки ще направи един шум в момента, кога то змията иска да улови птичката. Уплашената змия се спасява. Събира се тогава топката с настръхнала перушина, в която се чувстват туптенията на малкото уплашено сърце. Очите на птичката са станали стъклени и без изражение. Едва след няколко минути тя може да почувства безопасността в ръката ви и съзнанието й се възвръща.

Най-напред очите й се съвземат; тя отваря човката си като да иска дълбоко да си въздъхне; перата й се възвърщат в първоначалното им положение; най сетне, тя се изправя на още треперещите си крака и хвръква с всичката си сила.

Грабливата птица действа по същия начин върху жертвата си. Но квачката почти винаги противостои на омайването — доказателство за съпротивата на субекта срещу хипнотизацията, ако я счита вредна — когато в всички други случаи най-слабата птичка бива хипнотизирана. Фактът за отбраната на кокошките се наблюдава всякога, когато те защищават пилетата си: соколът, който иска да ги омае, избягва пред нейната атака.

Чрез омайване се действа и когато укротяват змиите. В това се съдържа, вероятно, и тайната на магесниците, които ги хващат без никаква опасност за себе си. В Индия са правени успешни опити (напр. от Кюлан в Делхи) за приспиване на змии чрез фиксиране на погледа и балансиране на главите им. Гущерите се подчиняват на същата хипнотизация. В 1889 г. Данилевски от Киев, след като е опитал омайването върху саламандрите и дъждовниците, опитал е същото средство даже върху крокодилите, и е успял.

Жабите са също чувствителни на тия опити. Те могат лесно да се приспят чрез търкане на гръбначната им област. Бернак в 1890 г. и Глей в 1895 г. са проверили с успех тоя начин на хипнотизиране.

Раковидните се подчиняват еднакво на тия ефекти. Обикновените и морски те раци може да се хипнотизират по тоя начин. Един английски зоолог, Ф. Дъчкан, е хипнотизирал един омар (прав морски рак) като го търкал с ръката си по гърба· След хипнотизирането му, ракът бил спокойно поставен на гърба му или с главата надолу, а през време на хипнотизацията, ракът не е правел никакво движение, за да се намести удобно.

Рибите най-лесно се поддават твърде лесно на хипнотизиране. Правени са били многократни опити с за палване на големи факли, закрепени на предната част на параходите или платнените гемии и рибите тъй бърже и близко се събирали при светлината, че се хващали с ръка. И рибите в реките се привличат от силната светлина, както мушиците или пеперудките от пламъка на лампата. Риболовците на много места практикуват тоя способ при ловидбата.

Техниката на хипнотизирането на животните, според Данилевски, е следната:

Най-първо необходимо е да се на прави животното неподвижно известно време с леко притискане, след като се постави в едно необикновено за него положение, напр·, на гърба му· След малко се забелязва, че настъпва пълна анестезия (безчувственост), изгубване на волевите движения и отсъствие на съпротива срещу затваря нето на дихателните пътища.

Жоли е хипнотизирал котки, морски прасета, различни птици (врабчета, синигери, гугутки и др.), разни видове жаби, като е действал по следния начин: операторът поставя животното легнало и, като натиска леко главата му с палците си, обхваща здраво с другите си пръсти останалата част от тялото му.

Трябва да се натискат слабо и клепачите около очните ябълки, за да се затворят постепенно. Когато животното се успокои, палците намаляват натискането с голяма предпазливост.

А професор Шарл Рише от своя страна препоръчва следната техника:

Ако хванете грубо едно морско прасе и искате със сила да го задържите неподвижно, с корема му нагоре, за една или две минути то се унесвестява и не шава. Същият опит става успешно и с кокошката, петела и даже със заека. След това може да го бутате, да го осветявате силно и пр., но не ще можете да го освестите. Същото катаплексично състояние може да предизвикате, ако свържете веднага с един конец човката на един петел или крака на някоя жаба. Възбудителното пипане изглежда по годно от всяко друго, за да се постигне катаплепсията.

Прайер също подържа, че силните възбуждания у известни малки животни докарват каталепсия. Например, ако стиснете силно опашката на един дъждовник, животното остава вкаменено няколко време, без да може да шавне с другите си краища. А за да се хипнотизират изобщо животните, Прайер препоръчва леките и продължителни дразнения. Ако стиснете леко с клещи ноздрите на морското прасе, трябва доста време, за да се хипнотизира. Но след това вие можете да го турнете, без да се пробуди, в най-чудновати положения.

Хюбел показал, че ако държите някоя лека жаба между пръстите си — палецът на корема, а четирите пръсти на гърба й, без притискане — за две- три минути тя ще стане неподвижна. Тогава може да я прострете на гърба й н да я турнете в настрани положения, но тя няма да направи никакви движения. Бине и Чермак са правили други опити: последният е хипнотизирал птици, гущери, раци и зайци, просто с запалване на кибритена клечка пред учите им.·

Естествено, всичките животни не са еднакво податливи на хипнотизацията. Някои абсолютно упорстват, а има и такива, които побесняват и опитите с тях, както напр. с един тигър, представляват повече опасност, отколкото полза. Обикновено по-слабите или болните приемат по-лесно хипнотизацията, а силните и здравите противостоят и често много мъчно е да се приспят. Както и у човека, констатирало се, че опитите с хипнотизация са опасни, защото, както доказва и проф. Хартинг, честото хипнотизиране разрушава нервната система и може да докара дори и смърт. По-добре е да си служим с магнетизация, отколкото с хипнотизация·

Международна конференция в Моравия. От 9 — 14 юли т. г. в гр. Щрамберг ще се състои конференция на „ Съюза за международно побратимяване“ . Г- Пшемисъл Питер, за чието пребивание в България съобщихме в миналата книжка, е разпратил от името на казания съюз покани, съдържащи програмата на конференцията. Ето по важните реферати, които ще се държат:

„Какво трябва да вършим, за да съдействаме на Божието дело?“.

„Национализъм, интернационализъм и безотечественост. Длъжностите на истинския християнин спрямо своя народ, „неприятелския“ народ, спрямо държавата и цялото общество“

„Възпитанието на младежта в духа на побратимяването“.

„Възможността на едно християнско — комунистическо общество. Християн ските комуни“.

„Във военно време. Длъжностите на истинския християнин в случай на насилие от страна на държавата, класите или отделни лица и учреждения“.

„Възможност за образуване на с юз от всички обновителни движения. Стремеж за сближение и обща работа на духовно-социална почва“.

„Бъдете твърди в братолюбието“.

В конференцията ще се четат доклади за духовното движение, във връзка с целите на съюза, в България, Югославия, Румъния, Австрия и Германия.

Драйер, който наскоро посети България и основа дружество „Братство за мир“, е секретар на горния международен съюз и действаше от негово име.

Международното психическо дружество в Париж. Психистите в Франция развиват трескава дейност. Те се организират в многобройни кръжоци в цялата провинция, които си уреждат чести срещи, събират сведения из духовния живот, издават книги, вестници и списания. Образувани били местни групи на горепоменатото дружество в Бордо, Манс, Руан и Тулуза, а се приготовляват в Марсилия, Монлюсон, Рубе, Страсбург и Хавр. Също и във французките колонии почнали да се организират многобройни съмишленици. Италианският клон, който се намира под ръководството на г. Роко, основател на списанието Mondo occulto, образува свои представителства в цялата провинция, включително и в Сицилия.

Централното бюро в Париж е организирало периодически обеди на всички психисти, членове и не членове, живущи в френската столица· Първият обед бил даден на 11. юний т. г. в салоните на Жиле, булевард Нйой. Този обед бил даден в чест на г. Г. Фабиус де Шанвил, който от 40 години насам работи, заедно с покойния Хекюр Дюрвил, по психизма, като професор в Практическото училище по магнетизма и като председател на международните конгреси по експерименталната психология. На г. де Шанвил бил поднесен един дар — бронзова статуя.

Вторият обед щял да бъде даден през ид. м. октомври или ноември т. г.

Пожертвувателността в чужбина. Ръководени от възвишените принципи на любовта и доброто, мнозина чужденци, без да бъдат подканвани от когото и да е и неламтящи за мимолетна слава, правят големи парични пожертвувания, било да се подкрепи разпространението на окултната книжнина, било да се помогне на страдащите и немощните. Един от тия любещи своите ближни е директорът на списанието Psychic Magazine, г. Анри Дюрвил, който е основал специална болница в Ньой на Сена и е построил едно солидно двуетажно здание за тази цел, всред най-разкошния кът на булонската гора. В това приятно убежище болните телом и духом ще намерят най-занимателно гледане и лекуване по природните методи: топъл въздух, водно лечение, слънчеви бани, светилно церене, магнетизиране и психическо превъзпитание. Едно огромно многолюдие от страдащи се стича там и моли за прием. Апатични към живота, абстеници, неврастеници, отчаяни — всички нервно и душевно-болни, приемът на които е възможно в това лечебно заведение, намират ефикасна помощ. Там се допущат болни и от органически недъзи. Върху тях натуризмът и психизмът дават неочаквани резултати и бързи изцерявания. За тях и за всички други има кабинети за изследване, салони за масажи, светлинни бани, топъл вятър, гимнастически салони и психотерапия. Главен лекар е добре известния доктор-психист Марсел Виар.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...