RPX

Бях завършила гимназия и съм девойка и вместо да ме омъжат родителите без да искат ме изпуснаха както обичаше да казва майка ми и аз съм се изплъзнала от тяхната опека и съм станала дъновистка. Семейството ми беше много против това мое отклонение и водеше безмилостна война срещу мен все едно, че не съм тяхна плът и кръв и като че ли съм чужд човек. Чуждият човек ще избяга, ами аз къде да избягам като те са ми родители. Сега е много лесно в тези времена младо момиче завършило гимназия да си вземе куфарчето, че и без него и да напусне дома на семейството си - и работа ще си намери, и препитание ще си намери, че и дори и под покрив ще се подслони. Но тогава това бе немислимо - беше трудно и обществото не бе свикнало още на такива неща и реагираше бурно и се противопоставяха срещу такива бунтовници. Направо ги парализираха със своето обществено противопоставяне. А аз бях станала в очите на родителите ми непоправима дъновистка. Използваха всички възможни методи, които им бяха известни: отначало не ми позволяваха да излизам, заключваха ме, а аз исках да изкоча през прозореца. Видяха, че може да си счупя краката и че това няма особена полза. След това им хрумна да ми крият роклите, а аз бях от заможно семейство и имах хубави рокли, защото майка ми се стараеше единствената им дъщеря да бъде облечена и гиздава. Искаше да се хвали с мен, а и с това да ме подготви като добра партия, за да ме омъжи. Започнаха да крият хубавите ми официални рокли и обуща, като смятаха, че аз като видя, че ги няма на определеното място ще спра и ще Мирувам и кротувам у дома. Но аз не се предадох, а се облякох със старите и скъсани рокли, износени и захвърлени, за да служат само когато трябва с тях да работя някаква мръсна работа. Облякох си скъсаната рокля, сложих си старите обувки, очукани, оглозгани и излезнах. За проклетия в този ден всички познати на майка ми, заради които майка ми ме обличаше официално и заради които ме водеше на разни официални посещения ме срещнаха в този ден и ме оглеждаха. А аз съм в стари дрехи, избелели изобщо съм със смачкан фасон. Оглеждат ме, поздравяват ме, но аз с вдигната глава минавам и заминавам и не им обръщам внимание и отивам на беседа при Учителя. Като се върнах у дома беше настанала цяла олелия, че съм излезнала с тези дрехи и съм ги направила за посмешище пред света. Аз им казвам, че за мен това е без значение. Следващият път скриват и заключват и тези дрехи, но аз намирам още по-стара рокля и още по-скъсана, надявам я и излизам с нея. Като се погледнах в огледалото не можах да се позная, но стиснах със зъби и тръгнах немила-недрага като съдран чувал през града, вървя и отивам при Учителя. Той ме поглежда и ме пита: „Какво има да каже градската госпожица?" и прихна да се смее. Аз вече не бях онази градска госпожица със свръх модерните и скъпи рокли, аз бях вече една обикновена Пепеляшка, че нещо и повече - бях съдран чувал и половина. В очите ми сълзи и разказвам на Учителя всичко от начало до край, че ми крият дрехите, за да не ходя на беседа. Смехът на Учителя беше изчезнал, той вече ме гледаше сериозно и строго. Изрече: „Ти работи за Бога, а Бог ще работи за тебе". Това ми каза Учителя на ул. „Опълченска" 66 до голямата писмена маса. Това няма да го забравя никога. Аз станах и си тръгнах и по пътя към дома бях решила, че ще работя за Бога, а Бог да определи пътя ми и съдбата ми. Реших, че ще работя по-усилено върху беседите на Учителя, че ще тръгна дори и гола, но ще ходя при Учителя та каквото ще и да става. Връщам се у дома с твърдото решение, че и гола ще излеза от вкъщи, Но няма да ме спрат да ходя при Учителя. А в мене бе залегнало твърдо убеждението, че да работя за Бога трябваше да ходя на беседите на Учителя и да изучавам Словото му. Аз вече бях научила от него, че не трябва да правя разлика между Учителя и Бога. Така си мислех и влизам у дома, а там са седнали на масата всички и ме очакват да влезна. Аз влизам дрипава и окъсана. И като ме вижда майка ми направо й прилоша от срам, а баща ми се разплака от жалост. Един плач от срам, а друг плач е от жалост, а братята ми се изпокриха. Поглеждам се аз в огледалото и се виждам, че съм нещо повече от окаяно положение - дрипа съм и чак отгоре - парцал съм. Тогава си спомних усмивката на Учителя, когато ме запита какво имало да каже градската госпожица, та тогава бях в онзи миг в онзи другия полюс, където бях преминала - полюс на отрицанието. Майка ми нарежда и плаче, че е вече доживяла пълен срам и че следващият път аз съм щяла да излеза гола от вкъщи та да бъде още по-голям резила и срама й. А баща ми плаче и повтаря: „Абе ние нямаме ли пари, няма ли това дете дрехи, че е тръгнало така?". А майка ми отговаря „Има, но аз ги скрих да не ходи при Дънов". „По-хубаво да ходи при Дънов облечена като госпожица, отколкото да тръгне като посмешище по града та всички да ни се смеят и подиграват. Ще й даваш и дрехи, и храни, и малко пари, за да не ни излага повече. Та аз съм учител в гимназията и всички ученици ме познават и половиният град ме познава". Майка ми видя, че нещата придобиват друг обрат, съгласи се, взе ключа, отиде, отключи скрина, където бяха заключени всичките ми рокли, обувки, взе ги, дойде и ми ги хвърли на главата. Аз седя, мълча, тя идва донася по някоя и друга рокля и ги запраща срещу мен. Та така изведнъж от Пепеляшка аз бях натрупана с дрехи една връз друга. Накрая донесе някакъв плат и ми го хвърли в очите: „И да си ушиеш рокля от този плат, че не мога да те гледам такава дрипла".

Аз станах, прибрах си дрехите, огледах се и нищо повече не разговарях с тях. Каквото ми наредяха - вършех. Направих си строг план и режим и го спазвах. Затворих се в себе си, отговарях само на зададени въпроси. Ставах рано, четях, после учех уроците си, ходех на факултета и се заминавах с музика. Целият ми ден бе изпълнен от сутрин до вечерта. Нашите се чудеха каква ли е тази промяна у мен. Когато излизах от вкъщи им казвах къде отивам и че ще се върна еди кога си. Изпълнявах точно всичко без някой да ме ограничава отвън, защото се ограничавах отвътре. Отивам отново при Учителя, той ме поглежда и се смее: „Е, видя ли как Бог работи", а след това продължи „на онези, които всичко им върви и нямат мъчнотии на земята в живота си, са забравени деца от Небето. Щом човек среща мъчнотии и трудности знак е, че Небето се интересува и работи върху тебе."

И наистина следващите дни напрегнатата атмосфера у дома се разля и разнесе, нещата се промениха. Аз излизах вече пак облечена както преди и отново бях градска госпожица. Познатите на родителите ми отново ме срещат облечена както трябва по модата и пак ме оглеждат. Запитват майка ми: „Ами защо я срещнахме по некое време облечена като слугиня?" Бяха намерили най-мекия израз, за да не обидят майка ми. А тя отговорила: „Бях я наказала и заключила дрехите й, ама като видях, че ни срами и се облича с парцали, отключих ги и си казах „Ако ни срами, поне да ни срами облечена, та да не кажат хората, че баща и майка й не са я облекли, нито са я нахранили, нито са я изучили, нито пък се грижат за нея", Майка ми се разплаква, а с нея всички плачат и оплакват себе си, че са майки на такива дъщери. По този начин майка ми излезна от това неудобно положение, а мен ме освободи Небето за онази работа, за която бях определена - да бъда в Школата на Учителя.

В раните години на моята младост родителите ми бяха решително против моето отиване при Учителя. Не само бяха против, но се противопоставяха по всякакъв начин и с различни средства. Един от тези сграничителнй мерки бяха да ми се приберат роклите, но това бе последното средство към което те прибягнаха. А преди това спряха да ми купуват дрехи, нарочно не ми купуваха, а аз бях вече голяма госпожица, а по-новите рокли ми ги прибраха и ги скриха някъде. Аз не се разправях с тях, нито пък ги търсех. Бях решела в себе си, че както и да е ще ходя при Учителя независимо как ще бъда облечена. Беше дошла зима и аз с леки стари дрешки облечена отивам на беседа цялата премръзнала. Учителят ме вижда как ходя вече като Пепеляшка, разбира къде е причината и ме повика при себе си. В стаята му той извади от някъде и ми подаде две фанели и ми каза: „Вземете ги". Аз се наведох, прегледах ги и взех само една и то по-старата фанела, а по-здравата оставих и за някой друг гол и бос като мене. Учителят видя, че избрах само една фанела и то по-старата, усмихна се и нищо не каза. Връщам се аз в дома с чужда мъжка фанела, а майка ми ме оглежда и нищо не казва. Аз продължих да ходя облечена с фанелата, която ми даде Учителят. Мина една, две седмици и майка ми влиза една сутрин в стаята и ми хвърля на кревата една нова току-що изплетена фанела: „Щом е дошло да носиш мъжка фанела, то поне носи женски". Аз я взех, оставих я настрана, нищо не казах, но излезнах отново с фанелата на Учителя. След обяд майка ми вижда, че се движа със старата фанела, скача и се развиква: „Ти знаеш ли, че аз лично съм купила тази прежда и платих на жена да ти я изплете, а ти я захвърли, а ходиш с фанела облечена от незнам кого си". Аз се засмях, но нищо не казах. Прибрах фанелата на Учителя и облякох новата фанела и отидох при него с току-що оплетената дамска фанела. Учителят ме посрещна и каза: „Сестрата е днес с нова фанела". Замълча малко и: „Е, добре може и с нова фанела". Та Учителят внуши на майка ми да ми се оплете нова фанела и с това да се отсрочи идващия голям конфликт, когато ми прибраха всички рокли. Но аз фанелата на Учителя я пазех, бях я скътала в долапа си и ми напомняше думите на Учителя „Е, добре може и с нова фанела", което означаваше, че нещата ще се уравновесят временно поне засега.

Майка ми водеше отначало голяма борба срещу мене. Тя беше светска жена, искаше да ме води на гости, за да ме показва, за да може да се хвали с мене и да се перчи с такава дъщеря. Аз отбивах това нейно желание, стоях си у дома и четях книги. Бяха решили след като брат ми Станислав се ожени за немкиня и работеше във Виена да ме изпратят във Виена и там да уча музика. Искаха да ме откъснат от Школата на Учителя. Разбира се отидох при него и съобщих добрите намерения на родителите ми. Учителят каза само две думи: „Не. Не". Отидох у дома и предадох думите на Учителя „Не. Не". Борбата беше много драматична, отчайваща за родителите и непоносима за мен.

Спомням си, че имахме в гимназията учителка по философия - казваше се Райна Ганева. По философия не зубрех уроците си, а някакси разбирах материала и ми беше ясно всичко, докато при другите предмети ги заустявах. Учителката ми имаше хубава, нежна мисъл и онова, което предполагаше да се слуша с удоволствие и то да бъде разбираемо. Тя взимаше уроци по пиано от една немкиня Дунева и като разбра, че и аз свиря на пиано ме заведе при немкинята, която остана изумена от таланта ми. Тя възлагаше надежди върху едно бъдещо музикално направление и насочване върху мен като млада музикантка. Тя се срещна с родителите ми и каза: „Ами вашата Мария е рядък талант. Аз ви съветвам изпратете я в странство". Родителите ми бяха поласкани от тази оценка, а аз бях тогава ученичка в гимназията и те разбира се като родители правеха планове за моето бъдеще. По-късно след години наистина се отвори път за чужбина да следвам и да уча пиано, но Учителят не ми позволи. Така че предвижданията на Дунева бяха правилни и точни. Веднъж Райна Ганева ме покани да посвиря у тях. За да бъдеш поканена да свириш на пиано в някое семейство бе чест, защото там се събираха отбрани семейства и едно събиране не можеше да мине без концертна програма и най-вече изпълнение на пиано. Тогава нямаше радио, единствено имаше ръчни грамофони с фунии, а плочите бяха с блудкави градски любовни песни. Приех поканата, отидох у тях облечена подходящо и им свирих Шопен и други неща. Останаха доволни. Запозна ме с рождения си брат, който беше пианист и най-добрият изпълнител на Шопен в София. Неговата оценка за мен беше много ласкава, така че всички я чуха и трябваше да се съобразяват с нея. Това отвори вратите към други семейства от висшето общество. Аз бях в онзи етап, когато музиката, излизаща от пръстите ми се разливаше не само като музика, а като едно музикално откровение на великите композитори. Бях в едно и също музикално съзвучие с тяхното творчество и чувствах тяхното присъствие като композитори. Това предполагаше невероятно изпълнение и още по-необикновено изживяване от една такава музика.

Аз вървях по родова линия на баща ми и приличах повече на него, а малкия ми брат Владо вървеше по линията на майка ми. Тя го обичаше много, беше момче и приличаше досущ на нея. Съпругата на брат ми Станислав беше немкиня и се казваше Рихи. Майка ми започна да излиза с нея на гости и да я води насам-натам - и на двете им се хареса. Майка ми имаше вече с кого да излиза, а снаха ми се развличаше по този начин и не стоеше сама у дома. Когато споделих това с Учителя той ми каза: „Тя майка ти ще заобича снаха ти Рихи". И наистина те си уйдисваха във всичко, защото бяха светски хора. Аз отказвах да ходя, защото не исках да си губя времето. А моето увакантено място го зае тогава напълно сполучливо снаха ми, че се стигна до там, че когато се завръщаха от гости възбудено говореха за светските клюки, поглеждаха ме отвисоко, че аз съм се завряла там някъде си и чета някаква книга. Вдигаха рамене и се споглеждаха, кимаха с глава, което означаваше, че аз съм вече чужда в този дом. Да, аз наистина им бях станала чужда. Хората се отличават по пътя, по който се движат и чрез пътя, по който са принудени да извървят.

Отивам при Учителя и споделям неволите си. Бях с тетрадката си и с молива и стенографирах обикновено неговите думи „Когато се намериш в тежки условия и се почувствуваш изоставена, помисли си, че добрите хора те обичат, ангелите те обичат и Бог те обича.

Сърцето ти е станало активно преждевременно. Много бързо си израснала. Нали ви казвам да не растете толкова бързо! Сега може да стане така, че да получиш големи рани. Трябва ти известно отдръпване, за да се ориентираш. Фактът, че си жива показва, че има някой, който те обича. Че те обичат законът е 101 процента верен. Нали ти казвам докато ви уча, аз ви обичам. Искам от тебе сега едно нещо: Винаги да вярваш и да не се съмняваш... Кажи го кое е това?" Аз отговарям и допълвам „че Учителят ме обича".

„Ако изпълниш Волята Божия, недоразуменията между теб и домашните ти Господ ще ги изглади като ги въведе в същия път. Когато изпълняваш Волята Божия и помежду ви възникнат недоразумения, ти не си виновна. И на страданията на домашните си ще гледаш така. Ще мислиш, че е за тяхно добро. Закон е: когото много обичат, много го наказват и много искат от него.

Вие вземате повече отколкото можете да носите. Истинската обич е когато видиш някого да изпиташ една вътрешна радост."

Изминаха още дни и години, но старата ми фанела стоеше дълго време, защото тя отново няколко пъти отново беше обличана от мен. Тя отново идваше да ми помогне и да разреши още един пореден конфликт между мене и родителите ми. Борбата продължаваме, а Школата на Учителя също продължаваше. Борба и Школа - това бяха двете най-важни неща в този етап на моят живот.

Думите на Учителя се сбъднаха. Баща ми пожела да го заведа на лагер на седемте рилски езера. Там му хареса много, върна се у дома, но вече не разказваше на майка ми нищо, за да не предизвика у нея реакция; Беше разказал само, че се чувствувал много добре на чистия въздух горе в планината, че е бил на един хубав курорт и нищо повече не бе промълвил. Баща ми горе се възроди, движеше се свободно между нас и само слушаше, наблюдаваше и мълчеше. Когато баща ми си замина от този свят той ми се изяви чрез един брат по чисто медиумичен начин и каза: „Мико, прости ми ако съм те обидил в нещо. Моето място беше горе на Изгрева". След седем дни сънувам един от заминалите братя на Школата преди време, че идва при мене на сън и ми говори: „Учителят ме изпрати да посрещна баща ти и да го въведа в Школата". Та така по този начин си разрешихме кармата с баща ми, дъщеря му го заведе при Учителя, а жена му противодействаше, а пък приятелите го заведоха след смъртта му в другата Школа горе в невидимия свят. Ето едно разрешение, което бе дадено от Учителя.

Когато бях малка и ученичка исках да стана балерина. В мен идваше нещо като подтик отдалече и този подтик ме обхващаше и аз подскачах, опитвах се да играя и да си тананикам някакви мои познати мелодии много отдавна и да си играя някакви танци. По това време родителите ми изобщо не обърнаха внимание на моето тананикане и на моите танци. Аз се въртях ту надясно, ту наляво после правех някакви кръгове, движех си ръцете насам и натам и като че ли всичко това някога и някъде го бях научила и сега го преповтарях. Моите игри и подскачания и танци те ги приемаха като че ли са игри за тази възраст и понеже само аз бях момиче в семейството на никого това не направи някакво особено впечатление. Но един път се бях така разиграла и разтанцувала, че майка ми влезна в стаята и изкряска и аз се спрях. Пита ме какво правя. Отговарям, че танцувам, защото искам да стана балерина. Но в тези години и времена се смяташе балерината като професия недопустима за едно семейство от нашата среда. Майка ми взе една пръчка и ме подгони, за да ме наложи с нея: „Аз едно момиче имам и балерина да го дам. Как пък не." И ме наложи няколко пъти с пръчката - тя ме гони, а аз бягам от стая в стая. И не даде друг път изобщо тази дума да се изрече пред нея. А след време когато споделях този случай с Учителя той ми каза: „В далечното минало много хубаво си играла". И повече нищо не ми каза. Вероятно така е било. А си спомням, че в по-минало време според думите на Учителя съм била вествалка и съм играла около огъня.

Преди да отида при Учителя две години преди това бях станала вегетарианка. Имах приятелка, която беше вегетарианка и беше член във вегетарианското дружество. Веднъж споделих с нея, че ми е втръснало да ям месо и тя ми подхвърли: „Ами защо тогава не станеш вегетарианка?" На следващия ден накупих вегетариански книги, зачетох се, после прегърнах тази идея и станах член на вегетарианското дружество. Така като член на това дружество ме Пуснаха родителите ми на вегетарианския конгрес в Търново, който бе едновременно със събора на Бялото Братство. Аз тръгнах на вегетарианския конгрес, а отивах при Учителя. Да се добере човек до идея на вегетарианството не бе лесна работа както тогава, така и днес. Учителят веднъж каза: „Идеята за вегетарианството се намира на три километра височина". Да ти се изкачи съзнанието до три хиляди метра височина над земята също не беше лесна работа. След две години време бях поканена на сватба, женеше се моя приятелка и да не откажа взех, че топнах с хляб в гозбата направена с месо от кумова срама. Два дена след това имах разстройство. Едвам се справих с него. И след това никога не направих подобен опит за нечий хатър - останах си вегетарианка. Идеята за вегетарианството бе турена доста високо и затова по-късно в Школата на Учителя, когато той беше недоволен от живота на възрастните приятели, той сподели с мен така за тях: „Ако не друго, то поне в този живот те станаха вегетарианци. А това не е малко. Толкова можеха - толкова и постигнаха". Така някои успяха само да се доберат до идеята за вегетарианството. Нищо повече. Макар че идваха и се причисляваха като последователи на Учителя. Какво да се прави? Човешки съдби. Това е отговора - вчера, днес и утре.

Беше по времето, когато у дома родителите ми както и близките ми жестоко ме гонеха заради учението и че съм станала дъновистка. Гонеха ме и ме тормозеха с всички средства

и с всички методи, които им бяха под ръка и за които си спомниха от някъде. По-късно, когато ми попадна една книга за методите на инквизицията, която в името на Христа унищожи по времето на Средновековието към 30 милиона европейци, тогава видях, че моите родители са използвали същите методи към самата мен, към самата им рождена дъщеря. Значи аз за тях не бях вече дъщеря, а враг от времето на инквизицията. Тогава аз бях млада госпожица и един път при посещение при •Учителя той ме запита: „Галеше ли те майка ти?" Отговорих: „Никой не ме галеше, Учителю". „Затова съм те взел при себе си". Тогава разбрах, че благ може да бъде само Бог.

Пак по онова време при редовните си посещения при Учителя изведнъж изпитах толкова голяма близост към него, че исках да му кажа „Мамо", но се въздържах да му го кажа. Да, в негово присъствие ние чувствахме не само грижата на Бащата, но и на майката. Но нали Божия Дух дух бе и множество, и единоначалие на всичко и затова можеше да движи всекиго по своя земен път.

Веднъж се връщам от Витоша, бяхме на екскурзия с Учителя и Братството. Влизам у дома цялата мокра, кална - беше валяло дъжд, а тогава ходехме пеша до Витоша и обратно. Като ме вижда майка ми, че съм цялата мокра отгоре до долу и едновременно кална като прасе, оваргаляло се в локва, развика се и ме нарече незнам какво си и ме изпъди от къщи. Аз прибрах няколко беседи от Учителя, малкото багаж под ръка и отивам на Изгрева. Само малкия ми брат Владо плаче за мен. Качвам се на Изгрева и разправям на Учителя, че са ме изпъдили от дома заради учението. Чула всичко това една от сестрите, които бяха го наобиколили изважда и ми предлага 140 лева за първо време, но аз отказах. Учителят изчаква как ще си реша задачата. Аз отказвам парите, аз не съм дошла за пари, а да бъда тук и да търся подслон на Изгрева. След малко Учителят е отново при мен. Аз съм цялата още мокра, окаля на, смутена от това положение, но не съм разколебана, защото съм права в себе си. Преди да тръгна за Изгрева бях казала в себе си: „Бог и Учителят" и непрекъснато си повтарях само тези две Думи и ги произнасях високо на глас. Вървя, а всичко наоколо бе тъма около мене. Тук на Изгрева по това време имаше три сестри, които живееха заедно в една барака и Учителят ми каза: „Там при тех ще отидеш". Аз отидох при тях без пари като им казах, че Учителят ме изпраща при тях. Те вече знаеха целият случай с подробностите. Групата се състоеше от Олга Славчева, сестра Янакиева и още една сестра. Останах при тях на нощувка както и на пълен пансион с храна и завивки. Минаха дни, отивам при Учителя и той ми подава един плик: „Вземи този плик". На пликът бяха написани две букви с почерка на Учителя „М. Т.", т.е. Мария Тодорова. Когато го отворих вътре имаше 1100 лева, а това не беше малка сума тогава. Човек можеше да мине с тези пари няколко месеца. Когато показах плика на сестрите те се ококориха, а когато извадих парите те се съблазниха така, че ме изгледаха завистливо. Но това трая секунди, защото аз бързо казах: „Това е за комуната от тримата човека и който иска да си вземе от там". Те се успокоиха, зарадваха се, защото бяха се свършили последните им средства и се чудели какво да правят. Ето накрая и аз съм дошла и съм прибавила към немотията им още едно гладно гърло. Бяха решили да се помолят на Бога, молили се за помощ и ето аз накрая пристигам и предоставям този плик с тази голяма сума. Така те имаха една опитност с мен, както и аз с тях. Тези пари останаха за тях, аз похарчих само 25 лева от тази голяма сума. На следващия ден ме покани Балтова да ям у тях. Отивам при нея и се оказва, че у нея няма нищо за ядене. Как така те кани на обяд, но няма нищо за ядене. Беше забравила, че у дома си има нещо за ядене. Тогава аз се върнах, взех 25 лева за храна, купих това-онова, а Балтова направи каша и ядохме каша. Като разказвах това на комуната от трите сестри защо съм похарчила тези 25 лева и как съм била поканена на обяд без да има нещо те се превиваха от смях и казваха, че Балтова прилагала много често този номер като казвала „Важно е Бог да види, че имам добро сърце и че си отварям сърцето за всички, а Бог като види това ще тури в торбата някой комат хляб". Та комата хляб го донесох аз с тези 25 лева. Всички се смяхме през сълзи. Тук моето появяване донесе толкова много опитности на всички. Така беше с всеки появил се човек търсещ закрила от Учителя на Изгрева. След време се върнах у дома, защото от вкъщи бяха изпратили малкия ми брат Владо да ми съобщи, че ме викат обратно и че могли отново да ме приемат. Отидох при Учителя и го питах какво да правя. Чух гласа му „Рекох - отиди" и аз се върнах. Парите останаха при сестрите. Те бяха много доволни и после казваха „Сестра, добре че те изгони майка ти от вкъщи та дойде на Изгрева и добре че те приехме и добре че ни донесе толкова пари, за да изкараме някой и друг месец". Те се смееха, закачаха се дружелюбно, но знаеха, че Учителят беше този, който разрешаваше всички неща едновременно при положение, че ученикът също сам решава задачите си.

След време отидох отново при Учителя, запита ме „Сега сте по-добре, нали?" „Аз мисля, че се влоши положението ми и после пак ще оправи." Учителят продължи „Е, да, Господ така е наредил, че страданията идват за хубаво. Майка ти сега я чистят отгоре, а вие я наричате болна." Наистина майка ми беше легнала на легло и беше се разболяла след този конфликт. Учителят продължи „Не трябва човек да иска да се отменят условията, в които е поставен, а да се учи от тях."

Големият ми брат Станислав приличаше на баща ми и вървеше по негова родова линия. За този случай Учителят каза: „Две реки, които течат на едно и също място те се сливат. А две реки, които отиват в различни посоки - те се раздалечават. Майка ви с кого се разбира?" Отговарям: „С брат ми Тодор". „Е, той върви по нейна родова линия. А вие с другия си брат Владо стоите по-настрана." Казах му, че аз мисля, че в бъдеще Владо ще бъде ученик. Той си затвори очите в молба и аз почувствах, -че той пожелаваше пред Бога моето желание да се изпълни. Лицето му изразяваше молитва и любов. Учителят промълви: „На Владо ще му дадеш някои книги да чете. А по-късно ще му дадеме някои наставления, ако иска да работи".

Имах много неприятности със семейството си. Искаха по едно време да ме заключват особено големия ми брат Станислав ме заключваше, а аз излизах от другия вход. Споделих с Учителя, че ме заключват, а той каза: „Ти имаш силен дух и силен ръководител и затова си смела." После се убедих в това.

Веднъж майка ми разказваше един неин сън, че сме вървели заедно с нея по един път огрян от луната и аз после съм се отдалечила от нея. После когато влезнах в Братството този сън на майка ми бе се реализирал, но на нея не й стана ясно. От Учителя научих, че луната е емблема на човешкия свят, който се променя, а Слънцето е емблема на Божествения свят. Та пътеката огряна от луната означаваше, че ние ще се разделим с майка ми и всеки ще тръгне по своя път, което и стана. Дойде онова време, когато аз се преместих да живея окончателно на Изгрева.

Родителите ми бяха недоволни, че съм станала дъновистка. Всички привърженици и последователи на Учителя ги назоваваха така. Бяха се примирили и очакваха, че все пак може да се случи нещо и отново да се върна към тях, че може би това е едно временно увлечение. Особено майка ми се надяваше, че ако се омъжа сигурно ще си налегна на парцалите стига ако мъжа ми да не е дъновист, но и да е дъновист, то омъжи ли се девойката, то нещата придобиват друго значение и развитие. Такава беше тактиката на родителите ми и изчакваха нови събития. Веднъж им казах: .„Интересно ми е, че още не сте се позаинтересували къде отива дъщеря ви и при кого". На другия ден баща ми дойде на беседа в неделя от 10 часа на Изгрева, изслуша за пръв път Учителя и за пръв път го видя. След беседата баща ми беше замаян и изненадан. И когато си дойде у дома започна да разказва възторжено, като размахваше с ръце и не можеше да навакса с разказа си, защото все не му достигаше време. Всички седяха на масата и слушаха, а аз съм също на масата и мълча. След като се изприказва каквото имаше да каже, майка ми го погледна учудено и отсече; „И ти ли ще станеш дъновист? Един дъновист ми стига тук в тази къща, за втори тук няма място." Баща ми се промени отведнъж, възторгът му изчезна, погледна ме виновно, стана и излезе навън. Повече до края на живота ми той никога не продума нито дума срещу Учителя, срещу учението и не ме упрекна, че съм дъновистка или да ми направи забележка, че ходя на беседи на Изгрева. Беше се допрял до Божественото за малко и беше го оценил. Но неговия път беше друг, той беше дошъл на земята за други цели и разрешаваше други задачи.

След една поредна караница у дома и разправия за това, че не трябва да ходя при Дънов, която завърши с няколко шамара от майка ми, които ми зашлеви, аз разплакана излезнах и тръгнах по пътя към „Опълченска" 66. Докато стигнах при него аз се успокоих и малко що-годе се оправих, сресах се, оправих се външно и отидох да Му разправя всичко. Той ме посрещна, сложи ме да седна на стол, подаде ми чаша чай, аз сърбах, изпих чая, а Той през това време мълчи и ме наблюдава. След като оставих чашата Той ме запита преди аз да почна да му се оплаквам и да Му разправям за какво съм дошла и каква ми е болката: „Галила ли те е майка ти?" „Не, Учителю". „Затова съм те взел при себе си", беше отговорът Му. „В мене има едно чувство, което е по-силно от мен. Аз винаги съм на страна на слабите." Когато отивах при Учителя всякога съм била самотна, нямаше никъде нещо, което да ме е забавлявало. Отидох сама самичка със себе си. Чувствах само самота и тъга. През какви ли астрологически аспекти преминавах тогава не мога да знам. Какви ли бяха тези състояния у мен - също не зная. Имах усещането, че съм заровена в земята и че трябва да поникна. По-късно, когато Учителят разказваше историята на житното зърно казваше, че житното зърно се посява в земята, че то също минава през страдания и ограничения, но накрая то пониква, пробива земната гръд и изкласява като стрък. Може би тогава да съм била в същия този етап.

При тези вътрешни затруднения веднъж възкликнах от горест: „Защо Христос не е на земята, щях да Му стана ученичка". На сутринта възкликнах и изпратих своя вопъл до небето, а на обед дойде една моя приятелка, която не бях виждала с години, че се разприказвахме и тя ми каза, че ходела на едно място при едни хора, където е говорел един много интересен човек и пожела да ме заведе, хем да се поразходим, хем да ми го покаже. Отивам там, заставам в двора до отворения прозорец и чувам гласа на този човек. И таман се вслушвам в неговия глас, чувам как той казва: „Днес една душа възкликна „Защо Христос не е на земята, че да му стана ученик", Учителят ме погледна и продължи „Дойде ли този подтик стани, облечи се и отиди при Христа иначе утре ще бъде късно". Аз стоях като замаяна, нещо в мен се отвори в далечината, някаква светлина навлизаше в мен, това беше като на зазоряване - нощта се оттегляше и аз вървях, вървях, а тази светлина отстъпваше пред мен, а тъмата оставаше зад мен. Повече нищо не можах да чуя от беседата, а чувах и усещах, че светлината се движи през мен. Невероятно преживяване, което продължи през цялата беседа. След като свърши беседата приятелката ме поведе и ние се наредихме в редица, за да ни дойде реда, та да Му целунем ръка така както правеха другите. Аз застанах пред Него, целунах ръка, а той се усмихна. Промълвих: „Благодаря ви, че ме доведохте". А той: „Благодари на Онзи, който те изпрати на земята и те доведе тук". Аз погледнах учудено, а той прошепна: „Господ е светлина. Бог е любов". Тогава разбрах, че него ден аз дойдох при Господа и при Бога. Христовият дух ме беше довел при Него. Така започна първия ми ден на моето битие. Това е денят на светлината. Нали така се казва в началото на Библията рекох: „Да бъде виделина". И тази виделина пребъдна в мене още от първия ден и до днес тя е в мен.

След като се върнах от беседа аз се промених коренно, започнах да посещавам беседите му. Родителите ми скочиха, не ми позволяваха да ходя, защото обществеността беше повела борба срещу Учителя, подкокоросвана от църквата, от властите и от всички. Аз бях млада, хубава, с възможности и смятаха, че именно там ще се проваля. Скараха ми се и след това не ми позволяваха да излизам навън. Аз не можех да се примиря, че ще ме ограничи някой и реших по-добре да се убия, отколкото някой да ме ограничи. Взех един нож, затворих се и исках да се самоубия с него. Знаех, че животът ми имаше смисъл само при Учителя. Бях млада. Родителите ми се молиха да хвърля този нож, бяха се уплашили и ми обещаха, че ще ме пускат да излизам и аз захвърлих ножа и излезнах навън. Вероятно съм изглеждала много страшно, защото те ме гледаха уплашено и целите трепереха. Така завърши един от първите ми сблъсъци. Те отстъпиха, а аз бях категорична. А аз бях видяла светлината, която движеше живота във Вселената и на земята. Видях външната светлина, която преминаваше чрез Словото на Учителя във вътрешна Виделина в живота на ученика. И от такова преживяване, което преминах аз вече не можех да се откажа. Връщане назад не можеше да има. Това беше битка за живот и битка за Школа. Среден път нямаше.

Преди да отида при Учителя две години бях се записала като член във вегетарианското дружество, където в него повечето бяха толстоисти. През 1921 година те бяха решили да направят събор в град Търново. По някаква случайност техният събор се съчетава със събора на Учителя. За мен тогава беше случайност, но сега като разказвам виждам, че не беше никаква случайност, защото много млади хора, които бяха се записали във вегетарианското дружество, след като бяха пристигнали на техния събор в Търново впоследствие се присъединиха към нашия събор и много от тях влезнаха в Братството. А освен това много от младежите използваха прикритието на вегетарианския събор, за да дойдат на събора, който Учителят бе свикал в град Търново. Така че нямаше случайни работи. И в моите разкази ако аз използвам думата случайно, то е да наблегна на необикновената случайност, която не е никаква случайност, а една закономерност, която ние не виждаме, поради нашето невежество и неразбиране. Пред роднините и пред домашните си казвах, че отивах на вегетариански събор, а аз отивах на събора на Учителя. Една квартирантка и майка ми ме изпратиха официално на гарата, а аз тогава бях млада - на 23 години. Аз се качих на влака заедно с майка ми и придружителката, защото те много държаха, за да видят къде ще бъде настанена дъщеря им и в какво купе ще седне и при кого ще седне. По онова време тези неща бяха много важни, сега за вас може да са смешни, но тогава всички любовни романи започваха със случайни срещи в купето на влака. А по улицата ако някое младо момиче си изпусне случайно кърпичката то непременно някой господин ще се намери, който да вдигне кърпичката, да изтича да достигне младата госпожица и най-тържествено да й я поднесе. Така започваха случайните запознанства. А отвличанията ставаха на младите госпожици непременно с файтони в непозната посока. Коя госпожица можеше тогава да язди кон? Тогавашното превозно средство бе файтона. А какви луксозни файтони бяха - с бели покривки, с породисти коне, със златни амулети на конете, със специални облекла на кочияшите, а чували ли сте как отекват копитата на конете по софийския калдъръм. Ами ако вие сте вътре във файтона и сте госпожица, която трябва да бъде открадната? Такива неща се случваше не рядко. А майка ми като всяка майка върви от купе на купе и тримата оглеждаме и избираме кое ще бъде въпросното купе, където аз ще трябва да влезна. Почти всички купета са заети. Но ето приближаваме до едно купе, а вътре само двама възрастни човека. Влизаме вътре и кого виждаме - случайно тук е седнал Учителя, а до него е Петко Епитропов. А Петко е познат на семейството, ние сме му кумове от втория му брак с жена му, за което майка ми се зарадва много. После тя погледна Учителя, но тя не го знаеше кой е, а е Учителят е към 57 години - представителен, с шапка, облечен както винаги официално, с фигура и лице, вдъхващо уважение, достойнство и най-вече сигурност. Аз целувам ръка на Учителя, докато майка ми разменя няколко думи с Петко. Тогава се смяташе за добро възпитание ако млада девойка целуне ръка на възрастен мъж представен официално, такъв какъвто беше Учителя. Така че това не направи някакво впечатление на майка ми. След като си размениха по няколко думи за любезност майка ми ни в клин, ни в ръкав така изневиделица се обръща към Учителя и му казва: „Господине, поверявам дъщеря си на вас". Учителят кимна с глава, усмихна се и каза: „Хубаво". Та така стана, че майка ми без да познава Учителя ме повери в неговите ръце. И много по-късно, когато тя ме заключваше, за да не ходя на беседи на Учителя, когато поведе война срещу мен да не излизам от вкъщи, за да посещавам беседите му, аз веднъж й казах: „Чудно ми е, че ти навремето ме повери във влака на Учителя, когато за пръв път го срещна, а сега воюваш срещу мен и срещу него". „Да, ама аз не знаех кой е този господин, вие ме заблудихте". „Никой не те е заблуждавал, но ти по дух позна кой е Той и ме повери на Него, а сега си заблудена от други и си в ужасна заблуда и в заблудата си воюваш срещу мен и срещу него". Този разговор остана да се приключва в следващите десет години на невероятни борби и невероятни преживелици като описвам накратко само онези случаи, където има и намесата на Учителя.

Влакът тръгна, а в купето бяхме трима. Аз седнах срещу Учителя, а Петко Епитропов беше седнал до Учителя. По едно време Петко заспа, а ние с Учителя приказваме. Тогава Го запитах: „Учителю, имам едно чувство и то е много живо, че нещо съм съгрешила и се виждам в другия свят как съм плакала там и съм се молила и е дошъл Исус Христос и той е обещал да ме спаси и ме е спасил." Учителят ми каза: „Това е действително преживяно. В миналото си се издигнала много. Стигнала си до средата на пътя. Направила си голямо впечатление на хората и са ти оказали внимание и си се съблазнила. И се явила опасността да паднеш и да загубиш онова, което си придобила, затова в последните няколко живота, когато си се прераждала на земята са те взимали и задигали преждевременно от този свят, за да не съгрешиш повече". Влакът си пътуваше, чичо Петко спеше, а аз седях срещу Него и слушах едно откровение. После си припомних като дете винаги съм преживявала в себе си, че умирам рано и винаги над гроба съм виждала, че идва млад човек с цветя в ръце и безутешно е плакал. Това бяха онези картини, които виждах като дете. А тук във влака разбрах, че това беше едно истинско преживяване от моите предишни прераждания, умирала съм млада, защото са ме прибирали рано, за да не се отклоня от пътя, по който съм тръгнала и да падна и да изгубя онова, което съм придобила.

Домът, в който се родих бях чужда. Винаги съм била неразбрана. Една сдържана нежност имаше само от баща ми. Майка ми беше враждебно настроена срещу мене. Често се питах дали съм тяхно дете или съм взета от някъде другаде. Не знаех какво значи родова карма и какво значи онзи окултен закон, според който враговете се събират в семейството, и че единия враг ражда другия, дава му тяло, става негово рождено и любимо дете и се разплаща по този начин. Така че в това се убедих още по-късно, когато с майка ми съм имала най-големите си неприятности в живота - тя беше застанала между мен и Учителя и искаше да ме спре да не влизам в Школата на Учителя. Действаше като мой кармичен враг и като враг на Учителя. Да се чудиш и да се маеш. Но тези две положения като се съберат на едно място е много трудно на човек да се справи на земята. А аз се справих само благодарение на моята устойчивост, твърдостта на моя дух и най-вече на помощта от Учителя, че когато бях в най-голямата безизходица и когато родителите ме смятаха, че съм поставена на колене и смазана, тогава се явяваше една спасителна врата, която се отваряше пред мен и една ръка, която се подаваше и ме изваждаше от вътрешния затвор, в който се опитваха да ме затворят и отпадаха външните ограничения, на които ме подлагаха непрекъснато. На никого не пожелавам такъв път. Дано друг път с тези души да не се срещам и ако се срещна дано съм се разплатила кармически с тях. Жестока битка беше, битка на живот и смърт. Беше битка за живот - дали да оживея и аз оживях чрез Школата на Учителя.

Споменах, че бях родена в град Дупница, а сега Станке Димитров. Там баща ми беше чиновник, работеше в градската адвокатска кантора. Когато съм била на две години сме се пренесли в Стара Загора и там отраснах до девет години,когато баща ми купи къща в София и се преселихме в столицата. Бях първолаче, ученичка в първо отделение и ме запитаха от къде съм родена. Отговорих, че съм родена в Дупница, а учениците като чуха това всички се смяха. Те не знаеха, че има такъв смешен град с име на дупка, видя им се толкова смешно и много забавно. Учителката също се засмя заедно с тях, а аз се засрамих много. Бях докачлива и тогава за пръв път се срещнах с това чувство в мене - срамежливостта и докачливост. То ме завладя и не ме пусна до края на живота ми, през всичките години изпитвах го като някакво въже, което ме бе вързало от рождението ми та чак до старостта ми. Беше много интересно, но бе факт, с който не можах да се справя.

В Стара Загора отивайки на училище по пътя паднах в една локва, след което станах бях цялата измокрена, но се смутих, че ще закъснея и че учителката ще ми се скара, затова се оправих малко, поотърсих се оттук оттам и отидох на края в час. А беше есен, студена есен. Разболях се от бронхопневмония и лежах близо два месеца у дома. А на времето в началото на века да се разболее едно дете от бронхопневмония не винаги оживяваше - тогава ме лекуваха със сиропи, със синапени лапи, налагаха върху гърдите ми вендузи, такова беше лечението. За температура се даваше хинин. У дома ме попитаха защо не съм казала на учителката. Отговорих: „Беше ме срам". Имах особено чувство на стеснителност, когато оздравях и ме заведоха в училище учителката ме представи отново пред класа и обясни, че съм била болна, понеже съм паднала в една локва със студена вода. Децата отново започнаха да се смеят, а едно дете скочи на крака и извика: „Учителко, тя не е паднала в локвата, а в една дупка понеже е родена в град, където има голяма дупка - родена е в Дупница". Всички се смяха, а аз се разплаках. Учителката отиде и издърпа ушите на този приказливец, но вече беше много късно, аз потънах от срам в земята и то пред целия клас. А тя искаше да обясни, че ако някой друг случайно се намокри да не се укрива, че да бъде после болен, но да съобщава веднага. Но общия смях провали нейното намерение. После у дома се коментира дълго време този случай, че всички които са родени в Дупница падат в дупки. Смяха се, но на мен не ми беше смешно, а аз се притеснявах много и плаках дълго. С голяма радост посрещнах вестта, че ще се преместим в София, за да не ме закачат децата с тази Дупница. В София никой не обърна внимание от къде съм, нито ме питаха къде съм родена, така че преминах през това препятствие леко. Аз бях се вече подготвила какво да отговоря ако ме попитат отново за родното ми място. Така че в моите детски спомени остана оня пренебрежителен смях към моята особа и месторождението ми. По-късно там където живеехме имаше една тераса, където си играехме като деца. Спомням си бяха дошли гости насядали на столовете и разговарят, а аз и едно малко момченце играехме на кукли и аз съм се увлякла в играта и казвам с висок глас, имитирайки без да искам гласа на посетителите: „Госпожо, моето дете е болно". Всички гости се обърнаха към мен и се изсмяха. Аз се засрамих. Впечатлителност ли беше това, какво ли беше не знам, но смеха им ми подейства като присмех и като че ли ми се подиграват. Каква ли енергия се излъчи от този смях не зная, но ме порази много и аз бях много дълго време затворена и изобщо не поглеждах куклите и не исках да се доближа до тях. Опасявах се да не би някой у дома да ми се присмее отново. Този присмех го преживях много дълбоко и болезнено.

В София в къщата, която закупи баща ми преминах през много болезнени за мен състояния. От началото, та до края имаше нещо, което ме гонеше непрекъснато. Защо ме гонеше не знаех, но това нещо ме гонеше жестоко. А защо мен, а не другите това също не знаех. У дома се явяваше дисхармония казано на сегашен език, но на тогавашен език се явяваха кавги. Непрекъснато имаше нещо във въздуха, което създаваше кавги и разправии. От всички най-много страдах аз. Кавгата започваха от едната страна на къщата и накрая се пренасяше от стая в стая, та да стигне накрая до мен и да се стовари върху мен. Накрая или ще ме набият, или ще ме изругаят, но като че ли аз бях гръмоотвод и събирах бурите и гръмотевиците у дома. Аз бях малка и не разбирах тези неща тогава, но знаех много добре, че щом се почне някаква кавга в някоя стая то тя се пренасяше от стая в стая и стигаше до мен. И аз започнах да се изхитрявам, че като я чуя, започвам да бягам и да се крия и преминавах от стая в стая, скривах се в някое кюше или излизах навън. Но кавгата не ме оставаше докато не се стовари върху мен и да се успокоят онези, които се карат. Аз започвах да плача, изплаквах се до края и всичко онова, което ме гонеше преминаваше през мене и излизаше от мен и така се освобождавах от кавгата. А онези, които ме набиваха си отиваха успокоени и после все едно, че нищо не е било, както се казва - ни лук яли, ни лук мирисали. Но аз си знаех, че всичко изтърпявах и през мене всичко преминаваше. Така постепенно открих, че има нещо в къщата, което ме гони. За мен беше жива тази кавга, която висеше във въздуха и чакаше удобен момент да се развихри върху домашните ми, да ме намери накрая, че да се стовари върху ми. И все се питах къде ли се е скрила, в кое ли кюше на стаите се е завряла, че не я виждах. Веднъж бях взела метлата, с която събираха паяжините по ъглите и нарочно тръгнах да я търся та дано да я намеря и изгоня от къщата. Обрах паяжините по ъглите, но нищо не намерих. Изведнъж идва майка ми и ме пита какво правя с тази метла. Отговарям й, че събират паяжините по ъглите. „Това ли ти е работа с тази метла, та да разбутваш нещата и да вдигаш прах". Още неизрекла думите видях като че ли нещо влезе в нея, очите й се отвориха ей такива големи и с такова озлобление ме удари, че аз паднах на земята: „Ще разбутваш нещата" чувах гласа в ушите си. Още тогава като дете видях с очите си как тази кавга вече влизаше в.майка ми и тази кавга създаваше всички разправии у дома, и че тя, кавгата, ме гонеше чрез майка ми. Това го разбрах като дете. По-късно когато станах голяма, когато се запознах с учението на Учителя разбрах, че майка ми беше медиум и я обладаваха и завладяваха духове и безпричинно ме гонеше като налиташе да ме бие. Но аз вече бях голяма в гимназията и вече можех да се противопоставям. Аз плачех много от неправдата и се възмущавах много. Чувствувах, че един черен дух беше в къщата и ме гонеше. По-рано беше за мен като кавга, а сега черен дух, който ме гонеше безспир и нашир. Но аз още не разбирах тези неща. Майка ми преди да си замине от този свят й се отвориха очите и тя виждаше разни духове, които й говореха и им, вярваше и я разиграваха едновременно. Аз бях принудена да извикам един свещеник да направи водосвет у дома, да прикади с тамян и да чете молитви на майка, а той се оказа, че беше искрено верующ свещеник и при това ясновидец. Този човек не взимаше пари за службите. Беше интересен свещеник. Аз после разбрах, че той чете скришом беседите на учителя Дънов. Имаше някои от тях, които ги четяха скришом. Аз попитах свещеника: „Не може ли да се изпъдят тези духове?". „Ако ги изпъдим от тук ще се качат горе при брат ти на горния етаж и ще направят по-големи поразии". Аз разбрах, че в този дом имаше един дух, а това беше същият онзи човек, който навремето беше продал къщата и който беше изигран при продажбата й. Той беше умрял след време, но духът му витаеше тук и си отмъщаваше на всички като създаваше крамолите, неразбориите и след като минаваше от човек на човек и накрая чрез майка ми се докопваше до мен и аз си отнасях боя. А аз трябваше да го изхвърля този дух от мен чрез рев. И аз плачех. Аз му бях изходния комин, през който трябваше да премине през всички и да ги обере. Така си отмъщаваше. Обираше техния магнетизъм и силите им, а родът ми си заплащаше заради това, че бяха го изиграли навремето. А по-късно когато родителите започнаха да ме гонят заради учението нещата се промениха още повече. Гонеше ме отначало до край. Това гонение започна у дома, после се прехвърли и в Братството, в което влезнах и от тогава досега непрекъснато съм гонена. Такава ми беше орисията. Да бъда гонена от начало до края на живота си.

Същата година през 1920 имаше събор през месец август в град Търново. Аз разбрах това от другите възрастни приятели, които посещаваха беседите на Учителя. Наканих се и аз да отида, но един възрастен брат ме спря. Обясни ми, че там отиват само онези, които са поканени с официални покани. Дори ми извади и ми показа личната покана, която Учителят му бе написал и връчил. Аз не бях получила такава покана и дълбоко умъчнена си останах в София.

Учителят през първите години при всеки един събор е поканвал поименно участниците в съборите. Това днес можете да го прочетете в протоколите от тогавашните събори, но тогава аз не знаех, че са имали такива събори, че има такива протоколи, защото всичко това се пазеше от възрастните приятели като тайна, като свещена тайна. След като видях личната покана от Учителя, че той ги дава поименно аз разбрах, че моето място не е за събора в Търново и че е неуместно да пътувам. Тогава нещата не бяха такива, каквито са днес, тогава едно момиче да бъде пуснато само да върви по улицата в София беше голямо геройство, а пък да бъде пуснато да пътува с влак далеч от родителите си беше не само необичайно, но цяла революция в семейството. Всички онези, които пристъпвахме като млади при Учителя трябваше да се развързваме от онази невидима верига от тогавашните схващания за морал на младите момичета. Само онова момиче, което се оженваше можеше да излезне само от дома, но то отиваше в друг дом и отново беше завързано от порядките на новия дом. Нямаше човек от младото поколение било младеж или момиче, които да бяха се освободили от тези връзки, които бяха невидими и видими вериги. Не забравяйте тогава, че ние бяхме зависими от бащите си и от майките си, ние бяхме зависими от тяхната издръжка и живеехме под един и същ покрив. Да стане човек независим това означаваше да разкъсаш роднинската и семейната връзка, а като я разкъсаш ти оставаш навън без препитание, без покрив, без хляб и без вода. Така че онези младежи, които постепенно прииждаха при Учителя всеки един се освобождаваше от тези връзки благодарение на невидимата помощ на Учителя, Понякога драматично, понякога болезнено, а понякога нещата се случваха съвсем спонтанно и случайно. По-късно научихме, че за нашето освобождаване Учителят бе платил скъпо и прескъпо като разнищваше и развързваше нашата родова карма.

Когато приятелите се завърнаха от събора през 1920 година споделиха много впечатления и аз стоях някакси настрана изолирана, което още повече ме умъчняваше. Учителят разбра и прочете моето състояние изписано по лицето ми и обхванало ме изцяло и ме попита: „Вие защо не дойдохте на събора?" Отговорих му, че един брат ме е спрял като ми е показал личната покана от Него. Учителят не каза нищо. По-късно този брат Епитропов сподели с мен, че Учителят му направил забележка, че не е трябвало да ме спира и съм могла да отида на събора. Казал му: „Бог е този, който определя пътя на душите и определя своите ученици." Брат Епитропов бе много изненадан от това изявление на Учителя и след дълго преосмисляне дойде да ми се извини. Като изкупване на греха си към мен той обстойно ми разказа целия път от заминаването от София, целия събор и всички случки до най-пълни подробности както и връщането им в София. Така потънах в една друга атмосфера. И следващата година, когато отидох на събора всичко онова, което се случи около мен вече не бе непознато, а аз бях го вече преживяла всичко чрез разказа на брат Епитропов.

През следващата година -1921 аз бях вече поканена лично от Учителя на събора в Търново. Това е един цял обрат в живота на човека слезнал на земята, защото той външно трябва да се определи и да дойде при Учителя. А може и да се размине, както направиха това стотици българи. А вътрешното определение е много труден процес - той е непрекъснат, който се осъществява ежедневно и с годините. Ти, който си влязъл в това Учение се определяш ежедневно, ежечасно и да не говорим за годините, през които преминаваш. Определяш се ще служиш ли на този жив Бог или не, ще прилагаш ли това, за което си научил от Словото и за което си дошъл на земята и как ще издържиш ежедневните си изпити. Е, това е важното. А другото, че четеш, че слушаш, че одобряваш чутото и прочетено понеже си в присъствието на аурата на Учителя това е само твоя привилегия. Онези от вас, които не сте срещнали Учителя, както по съборите, така и по време на Школата то вие ще го срещнете в Словото му. А ще се доближите до него чрез Словото му в неговите беседи, а дали ще го срещнете в Словото му това зависи от вас и от вашето съзнание дали ще може да се запали една малка искра във вашето съзнание от Словото на Учителя да се пробуди то и да преминете в онзи път на ученика, където трябва да прилагате неговото Слово. Ние се срещнахме с Учителя по различно време. Той лично ни издирваше като че ли бяхме посети като семена в браздите в българската нива и дойде време да израснем като житни класове. По онези невидими пътища чрез които бяхме посети ние прииждахме в Школата му в разстояние на 22 години. Всеки дойде по своето си време в онова време, в което бе посят в българската нива, за да може в строго определено време да порасте и да дойде в Школата на Учителя. А следващият момент бе да се определи. Това не беше само личен въпрос, но това бе съдба. В първите събори Учителя изпращаше лични покани, тези лични покани ги изпращаше и за младежките събори. Учителят викаше учениците си да дойдат и да учат и да влезнат в Школата му. Това не беше необикновен момент да получиш лична покана от Учителя, а това бе епоха в твоя живот - за сега и за в бъдеще. На тези събори времето бе друго. Тук имаше други невидими течения като че ли времето бе спряло, а това бе космическото време на Школата и на Учителя. Това време не беше измерено и не се отмерваше от часовници и дати в календара, а това се отмерваше от душите ни, които осъзнаваха, че съставляват едно целокупно цяло от всемировата душа на Бога.

След като Учителя работи около три години с мен като частна ученичка като ме приемаше редовно два пъти в седмицата аз постепенно се въвеждах в пътя на ученика. Част от този път се намира в моите спомени, които по-късно ще дам. От 1916 година до 1920 година Учителя ме държа настрана, за да ме подготви и за да провери дали мога да схвана онези основни идеи, които Той ми дава, за да разработя у дома. Освен това аз бях много чувствителна, бях неподготвена и непременно щях да изгоря, ако той беше ме въвел неподготвена. Щях да изгоря така както изгарят крилете на нощните пеперуди, които са привлечени от блясъка на запаления огън. А въвеждането ми става съвсем простичко и съвсем обикновено. Учителят се обърна един ден към мен: „А готова ли сте довечера да дойдете на беседа, която ще имам с приятелите?" „Готова съм." „Хубаво, елате довечера". Аз отидох вечерта, влезнах в салона, видях един свободен стол, единственият свободен стол, а залата беше препълнена. Без да искам отдадох се на своя вътрешен порив, насочих се към този единствен свободен стол и седнах. Учителят при влизането в салона ме погледна и се усмихна, разбрах, че столът беше определен точно за мен. Това бе моето място в Школата и аз го пазих до края на живота и не го отстъпих никому. Всеки ученик има свое място в Школата на Учителя. Мястото на всеки един ученик е строго определено. Неговото място не може да се заеме от никого. И да дойде друг ученик и да седне на същия стол, то той не може да седне на неговото място. Неговото място е определено от Учителя. Неговото място не е само на физическото поле, неговото място не се побира само в някакъв обикновен стол, а неговото място е определено в Духовната Школа на Учителя. Ето така аз заех своето място на ученик в Школата на Учителя.

Именувам се Мария Михайлова Тодорова и съм родена на 8 февруари 1898 година стар стил или на 21 февруари 1898 година нов стил в 7 часа без 1 минута сутринта. Баща ми се казваше Михаил Тодоров Попхристов и е роден в град Пирдоп през 1856 година. Баща ми е бил търговец, а дядо ми свещеник. Баща ми са го дали като послушник в черквата, той е бил старателен и по предложение на тамошния поп е бил посочен на екзарх Йосиф, който се е заинтересувал от него и го изпраща като стипендиант на Българската екзархия, за да се учи в Русия в Духовната академия в град Орел, както и много други българчета по онова време. Колко време е учил не зная, но след това се е записал и завършил славянска филология. Отказал се е от Духовната академия. Бил е личен приятел на Методи Кусевич, който по-късно става владика на град Стара Загора, който е създал парка на Стара Загора. Там е било един гол баир, но го е превърнал в чудесен парк. Давал е години наред почти цялата си заплата за разсад на дръвчета и е създал парка на „Язмото" с доброволния труд на местното гражданство. По време на Сръбско-българската война през 1885 година баща ми и Кусевич са били в град Орел в семинарията. Когато са получавали новините от фронта чрез вестниците са били толкова възбудени и разпалени, че Методи Кусевич е викал на висок глас: „Удряйте, удряйте, български юнаци!". Там баща ми попада в кръжока на Чернишевски и Добролюбов, където се запознава с новите социалистически идеи, идващи от Европа в Русия. Поради тези идеи той напуска Семинарията и завършва славянска филология. Като се връща в България бил е гонен от Стамболов като всички онези, които са завършили в Русия и поради това отива в град Одрин и е бил учител, преподавал е български език. След това идва в България и става учител в град Панагюрище и там се запознава с бъдещата ми майка.

Майка ми Недялка Искрьова Мачева е родена през месец април 1876 година по време на Априлското въстание и то в Балкана понеже панагюрци са бягали от турците. Баща й Искрьо Мачев е един от възрожденците в град Панагюрище и е взел живо участие в подготовката на въстанието. Тук се среща с Михаил Тодоров, който по това време е учител в Панагюрище. Оженват се около 1893 година и от брака се раждат четири деца. Станислав -1894 г. в град Дупница, завършва архитектура и работи в БДЖ. Негов син е Михаил Тодоров, моят любим племенник. Тодор е роден 1895 година, завършва медицина в Италия и после остана да работи в Италия. Мария е родена 1898 година в град Дупница. Владо - 1910 година в София, следва право, а по-късно стана един от видните футболисти в офицерския клуб „АС-23" от 1926 година до 1936 година беше бележит футболист, наричаха го „балерината" и във футболните среди беше познат под името Владо Тодоров.

Отначало баща ми работи в Дупница като съдия, после се премества в град Стара Загора като учител по литература и е бил директор на Девическата гимназия. Около 1910 година се премества в София е бил учител по литература. Пенсионира се през 1916 година. Всички в семейството ми пееха много хубаво - баща ми, майка ми и някои от роднините ми винаги пригласяха на три гласа. Баща ми като всеки българин пушеше и пиеше, но до 50 години. След това каза край и не пушеше и не пиеше до края на живота си.

Доживя до 94 години, а майка ми до 88 години - дълголетници бяха.

За първи път се запознах с Учителя през 1916 година съвсем случайно, в не съвсем случайна обстановка и обстоятелства. Така че години след това, когато чух и прочетох от Учителя мисълта: „Случайността е закон на кармата!" винаги се усмихвах и благодарях на моята карма, че можах да се срещна в този живот и да бъда при нозете на Всемировия Учител. За мен това бе най-голямата привилегия, която може да съществува на земята и най-голямото благоволение, което може да получи една човешка душа от Бога. От самото начало тези две понятия Учителя и Бог се сливаха в едно от начало да края на моя земен път. И така остава за следващите векове това общо понятие по време на моето пребиваване на земята, докато реша всички задачи като ученик.

Част от тези година -1916 както и още три години след това аз работих с Учителя като негова частна ученичка. Бях 18-годишна, завършила гимназиалното си образование, когато по онези години то се равняваше на висше образование, дори няколко десетилетия след това. Гимназиалното образование беше максималния ценз, което отваряше вратите за работа навсякъде, където човек пожелаеше. Семейството ми тогава беше заможно и можеше да си позволи единствената им дъщеря да бъде подготвена добре, изучена, за да премине във висшето общество, при което бе задължително познание по музика. А аз свирех добре на пиано, с добро възпитание, а аз го имах и добра подготовка по всички въпроси, за което би могло да се говори в тези среди като наука, религия, философия, а задължително бе умението да се бродира, защото младите дами се събираха при подходяща обстановка в дадени семейства сутрин на чаша чай и за разтуха бродираха. А бродериите не бяха обикновени бродерии, а бяха изписвани от Австрия и Германия.

Как така се случи, но аз пожелах да посещавам Учителя и да го запитвам по дадени въпроси, на които Той трябваше да ми отговаря. Постепенно на получените отговори аз трябваше да работя като ги осмислям с особено подробно тълкувание. Така че от обикновено любопитно младо момиче, задаващо въпроси, аз се превърнах в ученичка, която трябваше да работи върху отговорите на Учителя дълго и продължително. После усетих, че бях влезнала в друго училище, програмата ми беше съвсем различна, а темите, които ми се даваха за домашна работа бяха необичайни, и толкова необичайни, че нямаше от къде да прочета и да получа познания за тях, за да се подготвя за следващия урок. Единственият източник се оказа Учителя, а главното ми пособие се оказа Библията. За най-голямо мое учудване тя за мен беше книга за възрастни и стари хора, нямащи какво да правят, а тук при мен се оказа, че Библията бе първото ми учебно помагало. Учителят редовно ме приемаше два пъти седмично обикновено понеделник и четвъртък в 9 часа. А вие можете ли да си представите какво означава едно 18-годишно момиче да отива на частен урок при човек с прошарена коса и брада на около 52 години. Но това не може да се опише, то трябва да се изживее. Цялата тогавашна обстановка на улица „Опълченска" 66, където домакинята ме посрещаше понякога с неодобрение, понеже според нея отнемах от ценното време на Учителя. А там непрекъснато имаше движение от идващи и отиващи си посетители, като всеки бе се въоръжил с търпение и с подготвени въпроси към Учителя, защото всеки посетител не отиваше от просто любопитство, а от някаква нужна, търсещ помощ, закрила, съвети и разрешение на житейските си проблеми. А аз отивах като частна ученичка. Защо казвам частна ученичка? Веднъж при едно събиране на възрастни приятели около Учителя за разговор при една вечеря, при един наш познат на семейството ни, а това беше Петко Епитропов. Той бе заявил: „Е, вас ви изпревари и надмина една частна ученичка, която е само на 18 години." Какво бе любопитството на околните да влезат, да видят и да разберат коя е тази ученичка. След това дойде ревността срещу мен, която ревност понякога се обръщаше в озлобение. Тази ревност беше непонятна за мен, но за тях беше обяснима - не можеха да проумеят и да разберат защо Учителят приемаше мен, а не тях и защо толкова дълго се задържах при него. Те му задаваха въпроси, а той им бе отговорил: „Тя е моя частна ученичка". А да си частна ученичка трябваше да имаш учител, трябваше да има ученик и разбира се уроци, които трябваше да се изучават и след това частната ученичка беше изпитвана така както ме изпитваха учителите в гимназията. Като частна ученичка аз не заплащах хонорар на Учителя, а трябваше да го заплатя с преданост към делото и го изплатих като верност до края на живота си. И не само към този живот, но това важи и за вечността.

Учителят ме запозна още през 1916 година, както и следващите години с основните положения на духовния свят - а те бяха нужни, за да си изработя един правилен духовен мироглед. Ами останалите последователи на Учителя? Той държеше беседи на ул. „Опълченска" 66, провеждаше общи разговори с приятели по домовете при своите посещения при тях, посещаваше провинцията. Той беше извор, от който всеки можеше да черпи, както поиска и колкото поиска. Той бе извор на знания, но той бе извор на сила и на мощ. Това го установих по-късно. По-късно приятелите имаха различни опитности с него и успяха по вътрешен път да разберат, че срещу тях стои не господин Дънов, а един велик пратеник на небето, който бе дошъл на земята да помага на своите братя. Тези вътрешни опитности бяха от категорията на висшето познание и можеха да се оприличат като божествени откровения, а някои приятели го възприемаха като живия Христос слезнал на земята. Неговото Слово днес можете да го намерите и да го прочетете, но тогава в първите години това Слово излизаше от него като извор и стенографите в началните години едвам успяваха да го записват. По-късно излезнаха и първите книги от „Сила и живот".

Понякога, когато беше много зает с посетители Учителят ми даваше някои книги, които аз трябваше да прочета и при следващите посещения Той ме изпитваше какво съм разбрала от тях. Искаше да види дали мога да работя върху разбора на една книга, да намеря главната идея, да видя образите на героите като живи, които се подчиняват не на своеобразни тълкувания на автора, а са отражение на един жив свят, който съществува зад думите и зад словата на същата книга. В субективния свят на автора даден в книгата бе обективен свят на героите и то на друго място. Трябваше да се намери връзката, а тя се даваше от идеите вложени в книгата и законите, намиращи се в общение между онзи духовен свят, който бе горе в Невидимия свят и онзи, който бе свален чрез перото на писателя върху белия лист.

Още от самото начало Учителят ми каза: „А имате ли си Библия?" Аз го погледнах с изненада. А уплахата ми от тази голяма дебела книга подвързана с дебели корици всяваше в мене страх от неразбрания език и текст. Тогава той започна да ми дава да чета отделни глави и ми насочваше на кое да обърна внимание. Вие днес можете да видите една беседа на Учителя, как той започва с един стих от Библията - от Стария или Новия завет и започва след това да дава и разглежда вложения смисъл на цитирания текст от гледна точка на висшето познание, с което боравеше Учителя, а това бе гледна точка от божествената наука недостъпна за обикновената човешка душа. Но тогава в началото това бе толкова трудно за мен и с какво внимание Учителят ме насочваше и ми разясняваше всяко едно положение. По-нататък ми даваше упражнения от духовен характер, които изпълнявах съвестно, но не всякога успешно, при това винаги му разказвах и той ме направляваше, насочваше и допълваше бащински. А това беше един продължителен процес в разстояние на няколко години. Когато Учителят откри Школата през 1922 година и се оформи Младежкият окултен клас, в който аз влязох и когато започна Учителят да дава своите лекции видях, че не случайно съм била подготвена. В разстояние на три години аз бях опитно поле и моите съзнание бе пробния камък, за да може Учителят да провери дали ще може да работи върху онези представители от младото поколение, което трябваше да дойде и които трябваше да оформят Младежкият окултен клас. Така че аз не започнах като някой първолаче от А и Б, а вече имах една подготовка. А това бе подготовката на частната ученичка.

През младите си години, когато бях частна ученичка на Учителя и седмично два пъти понеделник и четвъртък го посещавах по предварително зададени теми от него по Библията аз изнасях предварително предварително подготвено резюме. Отговарях на въпросите и тогава беше времето когато Той ми обясняваше духовните закони залегнали в Библията, дадени символично и скрити за съзнанията на обикновените богомолци. По-късно в Школата Учителят изнасяше своите беседи, но винаги носеше Библията в ръка, сядаше на катедрата, отваряше една страница и прочиташе даден стих с лупата си и върху този стих, който беше като мото се явяваше като ключ на цялата беседа. За околните това беше нещо съвсем случайно като че ли случайно Учителят попадаше на някаква глава и по обикновен начин прочита там някакъв си стих. Но впоследствие ние започнахме да гледаме по друг начин на беседата на Учителя. За нас това не беше вече беседа, а беше Слово на Учителя и че това Слово се подчиняваше на своя закономерност и имаше свой план и всяко нещо лежеше на мястото си. И тази беседа не можеше с нищо да се промени или да се замести с нещо друго. Тази беседа имаше свое време и свое място и видяхме как Словото на Учителя се изливаше закономерно и отговаряше не само на текущите наши проблеми, но тя отговаряше на онзи общ план на Школата, чиято физическа проекция ние бяхме с нашите човешки тела и човешки умове. Словото на Учителя се изливаше по космически закони и отговаряше на времето, което ни създаваше и което ни движеше. Та по онези години на частната ученичка имах възможност целенасочено, ежеседмично да работя по глави над Библията и лека полека усвоих много неща и се запознах с основните неща, че Библията не е обикновена книга, а е книга на Господният Дух, който е работил през вековете и хилядолетията. Така веднъж Учителят в една от лекциите бе казал на братята: „Аз имам една частна ученичка от света, която ехе ви изпревари и дори петите й не можете да й ги видите." Аз знаех, че се касаеше за мен. Някои от тогавашните братя също се досещаха, че се отнася до мен, но те бяха вече на възраст, където не ме ревнуваха, защото аз бях за тях дете, а аз още не бях влезнала официално в Братството и още не бях влезнала официално в онзи салон, където се събираха сподвижниците на Учителя.

Посвещава се на онези братя и сестри, които бяха в Школата на Бялото Братство, при нозете на Всемировня Учнтел Беинса Дуно, слушаха Словото на Бога за идното човечество от Шестата раса и пееха песните Му, които ще бъдат молитви за Новото Човечество.

Поднасям този мой труд - резултат на двадесет и две годишно издирване и проучване като дар на онези, на които очите са отворени и съзнанието е Будно за Словото на Великия учител Бениса Дуно, и на които ушите са отпушени за музиката Му, защото я възприемат като творчески акт на Божествения Дух.

Великият Учител представлява външното отношение на Бога към хората.

Словото излиза от Великия Учител, но принадлежи на Бога.

Един учител съществува в света.

Един е Мировият учител на Битието и Небитието.

Един е Всемировият учител на Вселената. Името му е Бениса Дуно.

Светското Му име е Петър Дънов.

Д-р Вергилий Кръстев

Учителят Дънов за Мария Тодорова:

„Ти си от особените, не си от обикновените.

Между сестрите ти си първата. В класа ти си най-уравновесената.

За тебе съм уверен, че ще издържиш, но за Савка е съмнително.

Давам ти това, защото предварително зная, че ще издържиш.

Твоят път е един от редките. Да остане някой верен, това много рядко се случва."

Летопис - ВЕРГИЛИЙ КРЪСТЕВ