RPX

На Изгрева имаше и много забавни истории, но те се оказваха за едни забавни, но за други бяха цяло изпитание, а за онези, които им се случваха бяха изпити, за да се изпитат учениците. Така веднъж Методи Константинов среща един от своите стари познайници, с които винаги е имал борби и разправии. А това е бил Михаил Иванов. И така нашият Методи вижда своят познат и съперник с променена външност и променена глава. Предния ден е бил с кестенява коса, леко изрусена, а днес е вече с черна коса. Попитал го е как и по какъв начин е станало това претворяване и тази промяна с него. Михаил му отговорил гордо и пренебрежително: „С магически формули и магическа операция за една нощ". Методи не можел да проумее та нима вече окултното знание, което е било само на теория и сега тук на Изгрева някой пръв го е осъществил и то е именно този негов съперник. Значи той е вече много напреднал и не само това, но си служи с окултни формули и разполага със сила и мощ за такива невероятни човешки претворяване от един вид в друг. По онова време се разправяха какви ли не фантазии за окултистите от изтока, за онези от запада и като че ли всички искаха да прикачат към себе се някоя от случките описани в „1001 нощ". Ето тук учениците посещаваха Школата, имаха формули от Словото на Учителя, но никога такова нещо досега не беше се случвало - за една нощ от кестеняв да станеш на черноок с черна коса. Какво означава това? Значи някои са така напреднали, а други са отпаднали. Целият развълнувал и разтреперан от такива мисли Методи се затичва и на бегом запъхтян пристига и разправя целия случай. Учителят спокойно го поглежда и казва: „Методи, чуй ме: няколко гроша и черна боя за коса". Методи чува, слуша и изведнъж разбира измамата на един обикновен бояджия, който боядисва, пребоядисва нещата около себе си и в себе си и от един цвят преминава в друг. Методи се навежда да целува не само десницата на Учителя, че го освобождава от такова изкушение, но се свлича до земята и целува обувките му. Учителят го хваща за ръка и го повежда до прозореца и му показва навън раззеленилата се трева и гора. Посочва му: „За да оцвети и разлисти дърветата природата си служи с Божествени методи, а те са най-обикновени и от прости, по-прости, но са живи, защото живота минава през тях". Методи си тръгва и подскача от радост. Пресреща онзи с черната коса и го пита: „Ти защо ме излъга?" А онзи му се подиграва: „Ами толкова ли си глупав, че може да повярваш на такава измислица?" И от тук започнаха измислиците на Михаил Иванов, но понеже ние го познавахме с годините той не можеше да ни заблуди и излъже, но отиде във Франция, минаха години и неговите измислици там попаднаха на почва и сега идват и ни разправят неговите измислици. А те не знаят, че това са измислици, които струват само пет гроша и нищо повече. Но пет гроша за тях, но не и за нас.

Имаше един брат Савов, който вървеше непрекъснато след Учителя обличаше се като него, пусна си брада, мустаци и имитираше образа на

Учителя и движенията му. Ходеше по провинцията и се представяше и минаваше за Учителя Дънов пред онези, които не го познаваха и по този начин разваляше образа на Учителя, защото винаги когато има имитация тя понякога е много грозна. По-късно Михаил Иванов във Франция също направи същото - пусна си коса, мустаци, отиде при специален фризьор та го претвори и той бе предрешен в образа на Учителя. После си направи снимки, изпрати ни ги, за да се убедим всички, че вече той е Учител понеже прилича на него и затова от там от Париж се обяви за Миров Учител на Бялото Братство. А за чашите наивници тук на Изгрева той бе им писал писмо, че за да се претвори в образа на Учителя всеки ден е медитирал по няколко часа и то в разстояние на петнадесет години. Та се оказа също, че това е работа на един Фризьор за пет гроша и то за петнадесет минути. Така че думите на Учителя отново се претвориха в една обикновена смешна история. Тези два случая с предрешаването на самозванци в образа на Учителя разказвам затова, че винаги Злото ще поеме форма близка и сходна с Доброто, за да го изопачи и злепостави в очите на невежите. Та тук работеше същият закон, по който се движеше Злото в тези разказани два случая.

По-късно Любомир Лулчев също развихри своя дейност, привлече последователи и той се обяви за учител на онези, които го заобикаляха. А Учителят веднъж ме предупреди да се пазя от Лулчев понеже той работи с черните сили. И аз затова се пазех, странях от него и едновременно странях от онези, с които той контактуваше, защото той създаде една голяма група от последователи. Беше обидно, всички сме на Изгрева, играем общо Паневритмия, после се нареждаме да целуваме ръка на Учителя и накрая Лулчев се отделя в дъното на градината и около него се съберат една солидна група от десет-петнадесет човека. Той им обяснява, разказва какво искал да каже Учителя в своята беседа. Така че черните сили работеха и тук на Изгрева при нозете на Учителя по онзи закон „Разделяй и владей". По-късно Учителят изобличи Лулчев пред всички в салона на една беседа и тази беседа стенографките я записаха, но после я редактираха, загладиха, изхвърлиха името на Лулчев, така че да не може да се разбере за кого става дума. А това беше упрека на Учителя срещу Лулчев, че той беше предавал на цар Борис онова, което Учителят му е казал да предаде и го е предавал от името на Учителя с думи, които той не е казал. Той го изобличи пред всички, а Лулчев пред цялото време стоя прав и нищо не каза. Всички сме седнали на столовете и през време на цялата беседа Лулчев стоя прав така както някой път в училище учителят изправи някой ученик да стои прав като наказание за неговото непослушание.

Бяхме на екскурзия на Симеоново и бяхме се качили на една от ливадите в подножието на Витоша. Седнахме до Учителя няколко души. До мен седна Лулчев и го виждам, че току-така ме поглежда лекичко от време на време. После компанията се разтури и аз трябваше да слизам в града по-рано, защото работех. Изведнъж Савка-стенографката ме извика и ми каза, че Учителят ме вика при себе си. Отидох при него, а той ме загледа, огледа ме и ми заръча: „В никакъв случай да не слизаш с Лулчев сама в града". „Добре, Учителю". И така направих, че слезнах сама в града. Опасен човек беше той и Учителят ни пазеше от него стига ние да бяхме послушни към думите му. Много пъти при различни положения Учителят излизаше пред Лулчев и ме опазваше от неговите попълзновения. Той налиташе на млади жени и напълно успешно имаше сили, с които работеше и малцина му се опънаха. Шега нямаше с него. И взимане-даване с него не биваше да става, защото от теб нищо нямаше след това да остане. Такъв беше и такъв си остана.

Един брат от град Хасково имал голямо желание да дойде в София и да посети Учителя. Искал да го види понеже досега е само слушал за него и чел негови беседи, но понеже бил беден нямал пари, за да си купи билет за влака. Много пъти поднасял молитви към небето да се нареди някакси, че да отиде в София и да целуне ръка на Учителя. Случило се така, че неговият комшия имал дете, което се разболяло тежко. Преглеждали го лекари, лекували го, но казали му, че за това дете лек няма и трябва да се подготвят за най-лошото, детето скоро щяло да почине. Чул това нашият брат и споменал пред своят богат съсед, че в София неговият Учител ще може да му помогне, но трябва да се заведе детето до там. Нашият приятел казал: „Ти знаеш аз съм беден и нямам толкова пари за път, за да те придружа и да те представя". Съседът отговорил: „Аз ще платя всички пътни разноски". Съгласили се да пътуват и определили денят. По онова време имаше един Александър Кръстников, който бе издал една книга, в която бе класирал по групи различните духовни хора в България и в Европа, а себе си беше поставил на най-високото място, а пък Учителя Дънов поставил по-долу от себе си. Много пъти нашият брат се питал кой е по-голям учител - Кръстников или Дънов. Тогава той си рекъл: „Ще взема тази книга на Кръстников и ако Дънов е наистина Учител то аз като държа книгата в ръката си и той ще ми я поиска и ще отвори точно на мястото, където пише за него и ще го прочете. Чак тогава ще разбера дали Дънов е наистина Учител. Това е било съкровеното желание на този брат, искал да намери истинският учител. Тръгнали от Хасково и пристигнали в двора на ул. „Опълченска" 66. Като влезнали там видяли много хора, които чакали своят ред. Погледали и си рекли: „Ама толкова много народ кога ли ще се вредиме и ние, та да дойде нашият ред". Едва що изрекли това и ето Учителят се показал на вратата и изрекъл: „Сега приятелите от Хасково могат да дойдат при мене". А те били най-отзад, направо стояли като втрещени и едвам тръгнали от смущение и влезнали при Учителя. Учителят погледнал болното дете и препоръчал и дал съвети на бащата какво да направи и му казал, че ако изпълни съветите му детето ще оздравее. Говорил сериозно на богатия съсед, онзи кимал с глава и всичко запомнил и след това се обръща към нашия брат и смеейки се към него, го запитал: „А ти какво искаш от мене?" След това посегнал с ръка, взел му книгата, която държал ръката си, отворил точно на страницата, на която е пишело за Учителя, прочел го на глас, засмял се и му върнал книгата. Казал му: „Е, разбра ли сега къде е Истината, кой е Учителя и кой стои начело?" Братът вдигнал рамене и от смущение не могъл да каже нищо. Учителят продължил: „Духът на Истината е този, който стои най-отгоре, защото глава на Словото е Истината". Учителят протегнал с ръка, взел една книга, на която пишело „Сила и живот" и му казал: „Рекох, вземи и чети. Духът на Истината дава Сила и Живот у човека". Така двамата се връщат в Хасково, единият със съветите на Учителя, а пък другият - бедният съсед с книга в ръка, която е трябвало да проучи и да види как и от къде идва Духът на Истината. След няколко дни детето на богатия съсед оздравяло, а пък нашият брат дълги години четял и прочитал и не могъл да разбере кой е този Дух на Истината. Накрая богатия съсед му поискал книгата, прочел я и му я върнал отново. Казал му: „Сега разбрах кой е Учителя Дънов. Той е Учител на Истината, защото даде Сила и Живот на детето ми". А до него встрани подскачало и пеело детето му, което било живо и здраво и радвало баща и майка.

Аз съм пред Учителя.

„Сега ако си посадила един орех и ако дойде някой и ти каже: „Я го извади да видим каква му е ядката", ти да го не буташ. Ти го остави в земята, той ще си поникне. Туй, което Господ ти е дал ще го пазиш свято.

Когато се срещнеш с някого няма да преминаваш Божествената дистанция между него и себе си и няма да променяш отношенията си и няма да се сближаваш повече. Като срещнеш някого първо се запитай, какво Господ иска да те научи чрез него, после се запитай какво иска Господ ти да му предадеш. Ще се учиш от всички хора. Ако той е умен сам ще ти предаде урока, ако не е умен - ти ще го извлечеш сама от неговата опитност.

Физическата близост аз я оприличавам на хора ескимоси, които се намират на Северният полюс и стоят един до друг облечени със своите дебели кожуси. Те се допират, но не могат да се видят от вътре. После има друга фаза, когато всеки се скрива в кожуха си и се стреми вътрешно да схваща приятеля си. Това се казва религиозност, А най-хубаво е когато хвърлят кожусите си. Тогава се идва до онези естествени положения на истинската духовна близост. А Божествената близост може да се създаде само чрез Словото, Докато човек се пречисти ще премине през много страдания. Трябва кръв да потече от човека докато дойде до оная истинска чистота, да се дойде до абсолютната чистота това е област на Духът Божий."

В онези години на Школата поради разнообразният си състав както по пол, така и по образователен ценз, така също, че тук имаше представители на различни прослойки на народа ни и всеки носеше онова, което бе вложено в него и така всеки един ученик беше представител и посланик от онези среди, от които идеше.

Какви ли не хора нямаше тук и какви ли не неща виждахме, срещахме се и разбира се преживявахме. Всеки носеше в себе си вложени и вградени идеи от миналото и представи на една изминала епоха на човечеството, но всеки без да иска изнасяше тези идеи пред Учителя под една или друга форма, като че ли тези идеи искаха да се вместят в учението на Учителя и имаха като че ли право да се покажат и да се видят от всички. Но Учителят в своето Слово, в частни разговори и в опитностите на учениците точно и категорично ги поставяше на своето място. Всяка идея на своето място и на своето време. Никакъв компромис. Ако идеше от миналото и се явяваше под форма на някаква благовидна форма достатъчно приемлива Учителят я изпращаше да си отиде там, от където бе дошла, а за нейната благовидна форма да се грижат онези, които можеха и имаха условия за това. Ето и един такъв пример.

Спомням си имаше един брат Божков, който му се бе родила една дъщеря, която беше болна от малка и имаше припадъци. Той беше многократно запитвал Учителя и занимавал Учителя с болната си дъщеря, беше получил указания, разяснения за случая и тя имаше известно подобрение. Целият този случай можете да го намерите в опитностите на Божков ако той го е описал, но тук ще спомена нещо друго. Не знам защо и от къде им хрумна идеята, че в името на благотворителността искаха тази нейна дъщеря да я прехвърлят на Братството, та да я гледа в името на братството и на сестринството, и в името на грижата за ближния. Ето виждате как една хубава идея облечена с хубави думи и понесена в името на нещо възвишено и се поднася пред Учителя. Това се приема от мнозина за съвсем естествено и някои започват да се съгласяват, че това е донякъде приемливо. А че той, Божков е неин баща, че момичето си има родители, прави, здрави, интелигентни и по онова време със солидни доходи за това никой не говори. Той тогава беше военен, със чин полковник и имаше голяма заплата със солидно обществено положение. Тогава да си полковник беше голям военен пост и да бъдеш такъв обезателно трябваше да имаш полк, а не сега както ги гледам в един трамвай срещнеш двама-трима полковника. В онези години да си полковник означаваше образование, качества, задължения, военна кариера и още много, много неща. Офицерското съсловие беше привилегировано съсловие. И ето идва изведнъж от някъде идеята за благотворителност, като че ли на Изгрева се намира благотворително дружество за всички. Така го възприемаха някои. Отиват разтревожени някои сестри, към които е поднесена тази идея и молба да се грижат за дъщерята на семейство Божкови. Учителят ги посреща, изслушва ги и отсича: „Тук не е болница. Тук е място за работа и този, който дойде на Изгрева трябва да работи. А всички болни да отидат в болницата. Там им е мястото. А тук на Изгрева е място на учение." Онези сестри изтръпват, отиват си уплашени, защото разбират, че с Изгрева шега не бива, че тук е място за работа и че не се занимава с болни, а болните да си отидат в болницата. Уплашват се, защото трябва категорично да заемат мястото си на ученици ни повече, ни по-малко. А това означава ред: учение, дисциплина и работа. И човек когато започне една работа трябва да бъде готов да се жертва за Бога. А човек не винаги е готов за работа и още повече не винаги е готов да се жертва за Бога. Това жертвата за Бога го смятат като нещо нереално, а то е най-реалното нещо в света. Но да се добере човек до тази идея е много трудно, защото тази идея граничи с вътрешното посвещение на ученика.

Ще ви разкажа един обикновен случай. От обикновен по-обикновен. Веднъж попитах един брат от Казанлък да разкаже някоя интересна случка от своя живот. И той започна да разказва как веднъж дошъл по някаква работа в София и решил да се отбие при Учителя и понеже всеки, когато отива при него носи по някакъв плод, а той не носел нищо от вкъщи, защото нямал. На улицата видял, че един продавал хубави праскови. Отишъл при него и го попитал: „Може ли да ми продадеш един килограм праскови, но искам да бъдат от най-хубавите, искам сам да си ги избера, защото ще ги занеса на един специален човек, ще ти ги платя двойно, защото искам да поднеса нещо от себе си". Селянинът го погледнал и му казал: „Съгласен съм, избери си каквито искаш. Ще те питам за Учителя ли ги искаш?" Братът изведнъж трепва, от къде на къде този селянин дето продава тези хубави праскови ще да знае къде отива и за кого купува тези праскови. Нямало как, казал: „Да, за Учителя са". Тогава онзи му избрал най-хубавите праскови и му казал: "Хайде сега много здраве от мене на Учителя". Разплатили се, той взел пакета с прасковите, отива на Изгрева, среща се с Учителя и му ги поднася, Учителят ги погледнал и казал: „Братът от къде купи прасковите?" Той обяснил, че са взети и са закупени от града и останал с изненада, че Учителят знае всичко къде и какво правят неговите ученици. В замяна на това Учителят се присяга, взима от подноса пред него една обикновена праскова от градината на Изгрева, една такава малка, дребничка и му казал: „Ето ти тази праскова е мъничка, но е от Изгрева. Като си отидеш в Казанлък ще посадиш костилката в двора си и ще следиш какво ще стана". Той изял прасковата, а костилката запазил и отивайки си у дома я посажда в двора си. След няколко години тя пораснала и дошло време да ражда. Той останал изненадан, че това дърво започнало да ражда такива едри праскови, каквито той бил занесъл на Учителя, а не такива дребни, каквато е била тази малка праскова, с тази малка костилка, която Учителят му дал. Ето така Учителят му дава една задача сам да я провери, сам да я реализира и да наблюдава как ще се развият нещата. Та понякога от една малка семка, от една малка костилка и от нещо много малко може да се роди нещо голямо и даде голям плод. Важното е какво си вложил в тази семка, в тази костилка, каква е идеята, защото около една идея се групират и се пресичат сили, които след това могат да се реализират в онази посока, от където е слезнала идеята. Идеята за плода е идея на Невидимия свят. Ученикът учи на земята, решава задачи, реализира своите добродетели и плода от тях трябва да го поднесе на Учителя, а пък той от своя страна го раздава на нуждаещите се. Та идеята за малката семка и дребната костилка е идеята, че когато вложиш една идея дошла от Невидимия свят тя може да се*реализира в своята пълнота когато си я обрекъл и я поднасяш, че нейния плод ще бъде за доброто на всички. Тогава когато раздадеш плодовете това вече не е благотворителност, а ти раздаваш от своя труд, от онези блага, които си създал, които си жертвал време и сили за доброто и благуването на твоите ближни.

Аз съм на разговор пред Учителя.

„Един учител имал три механически кукли. Те представлявали много красиви девици. И учителят сложил в едната от тях всичко, в което се проявя-за любовта, а във втората сложил всички качества на мъдростта, в третата кукла - всичко, което има значение за повдигането на човешката душа. Тези кукли той държал в стаята си и трябвало когато иска да извади това, което е вложено в някоя от тях да се докосне до нея и да я целуне. За да изпита ума на учениците си той оставил една дупка, през която могло да се гледа в стаята му. Веднъж учениците решили да видят какво ли прави техният учител през онази дупка. И те видели как той прегръщал и целувал куклите. А те не са знаели, че това са кукли, а са смятали, че са истински красиви девойки. Те си рекли: „Виж учителя на нас проповядва едно, а сам той живее и то как живее. На нас проповядва целомъдрие, а той има не една, не две, а три девици" Тогава те си рекли: „И ние така ще направим като него. Кой може с една, кой може с две и кой може с три, дотолкова колкото му стигат силите". Един ден когато учителят се престорил, че го няма то първият ученик издебнал, че няма никой, влезнал вътре, приближил се до куклата на любовта и решил да я целуне. Но като не познавал законите той постъпил към нея механически и грубо, а куклата му нанесла такъв удар в лицето, че той се преметнал три пъти. Та така учениците като не разбират законите и дойдат близо до светлината или ще се подгордеят, или ще се съблазняват от нещата, които ги заобикалят. Ето защо това, което казвам на едни, на други не мога да го кажа, защото няма да го разберат. А на теб го казвам, защото твоите разбирания са по-широки."

Намирам се в стаята на Учителя и разговарям. Изведнъж в стаята нахълтва Граблашева и носи едно шише с вино. От къде на къде вино ще носи, когато на Изгрева не се пиеха спиртни напитки, ние бяхме вегетарианци и въздържатели, а изведнъж това шише с вино остана необяснима загадка за мен. Учителят взе шишето от ръката й, наведе й главата и изсипа цялото шише с вино върху врата, че виното потече не само по главата й и косите, но и по роклята. Тя смяташе, че аз кой знае какво правя при Учителя. Той беше свободен дух и от това не се смущаваше кой какво мисли за него. А тя беше медиумична и май духовете бяха влезнали в нея и я бяха довели с това шише вино. А защо дойде с него, да ни почерпи ли или по-точно беше взела нещо в ръка само и само да се намери на работа, да има повод и да дойде при него? Та това шише с вино случайно ли беше попаднало у нея, но от къде ще дойде нали трябваше то да се купи и да се донесе на Изгрева. Остана цяла загадка за мен. Но Учителя хич не й се церемони, а изля шишето върху нея. Тя стана, нищо не каза и си излезе вън. После той нареди да се избърше пода и да се измие. Понякога имаше необясними неща, особено ако Учителят не се произнесе и не разкаже или не ни подаде с една дума ключа за разрешаване на една такава необикновена загадка.

При един друг случай Учителят счупи един бастун от гърба на Савка -стенографката. Тя беше го извадила от равновесие с нейното твърдоглавие и упоритостта си и той приложи метода на дървото или както казваха българите „Ще играе дървен Господ". Дървеният Господ се оказа сполучлив. По този случай той каза: „Когато бия някого с бастуна си аз му върша добро, давам му енергия и сила и едновременно изкарвам оня дух от него дето се е загнездил и дето не иска да излиза и дето прави белите около мен". А изкушението на учениците от счупения бастун бе много голямо. Не всеки можеше да прескочи тази бариера: как така Учителят ще бие и ще чупи бастуни от гърбовете на учениците си, та това ученици ли са и какъв е този Учител, който троши бастуни?

Един път от два три-три бе ме обхванало едно състояние и всички хора наоколо ми бяха чужди. Не бях яла два-три дни. Някой дух ли беше влезнал в мене, може и да е било така - не зная. Учителят ме следеше от далече, но никъде го нямаше и аз не можех да се срещна с него. Бях навлезнала в зона на пълна самота и отчужденост. По едно време ми просветна пред очите. Излизам на вън от стаята си. Среща ме Учителя на двора: „Марийке, ти яла ли си?" „Не съм." После той подвикна към една сестра да ми донесе краставица и една филия хляб, подаде ми ги и това ядох. После му казах: „Учителю, и аз като Христа няма глава къде да подслоня". Той се усмихна.

Питам веднъж Учителя: „Ако бяхте в Англия по същия начин ли щяхте да говорите?" „Не, по друг начин." По-късно в своите беседи споменаваше нееднократно, че той говори според съзнанието на хората и според състава на аудиторията. Та българското съзнание бе една лупа, през която Учителят насочваше своето Слово и така той го даде на български език, чрез българското съзнание, което беше пред него и пред онези души, които бяха слезнали на земята като българи, за да посрещнат Учителят на Изгрева. Но малцина го посрещнаха, защото малцина го познаха.

Бяха се оженили приятели и им се беше родило дете. Питаха Учителя какво име да му се даде. Той каза: „Аз по този въпрос говоря толкова години. Никой не ме слуша. Не се женете, защото се жените за света и за проблемите му. После вас ви женят духовете, които искат да се родят чрез вас и като се роди едно дете, тогава трябва да се възпитава една душа, която е поела един път, в който има само отговорности, защото ти си поел ангажимент пред небето да свалиш на земята една душа, да й дадеш плът и трябва накрая на краищата да я заведеш пред нозете на Бога. И ако не си изпълниш задължението както трябва може след това да се връщаш и да се раждаш на земята много пъти, за да повдигаш тази душа, която си свалил на времето като родител и ти е била твое дете. Затова ви казвам - не се женете. По-добре да имате една душа в Невидимия свят, която да ви помага, отколкото да я свалите долу на земята, да й дадете плът и да започнете да минавате един път, познат ви досега. По-добре вашите деца да са онези чисти мисли, чисти чувства, чисти стремежи в духовния свят, така ще се повдигнете по-бърже. А има кой да ражда деца. Вие не сте дошли за това. Дошли сте за Школата".

Имаше един брат, който беше учител в едно училище и се казваше Жечо, Всички негови колеги знаеха, че е вегетарианец, че е дъновист като в разговорите си помежду си непрекъснато са го подигравали. Но накрая той решил, че повече така не може да продължава и че трябва след като е посветил живота си на учението и на Бога, то трябва да защити учението и да се жертва за Бога. Изчакал удобен случай и онзи, който го подигравал бил хванат с ръка и пред всички и го сбил за най-голямо учудване на околните, защото преди това бил изключително смирен, любезен и добряк. А иначе той бил як и здрав като вол. След този случай никой не му продумвал вече, но започнали да се плашат от него и престанали да говорят по негов адрес. А той смятал, че така защитил учението на Учителя и бил горд с това и започнал да ходи гордо с вдигната глава в училището, защото по-рано вървял от смирено, по-смирено. Идва на Изгрева като решил да се похвали на всички, за да видят, че той наистина е израснал и надраснал много свои съвременници. Влиза в салона и сяда на един свободен стол. Учителят по това време държи своята беседа, спира се за миг след като Жечо се намества на стола, за да може да вдигне глава към Учителя и ето Учителят направо в упор го гледа и му говори: „С бой работите не се оправят". Жечо мига, мига, но Учителят го гледа, задържа погледа си върху него и всички се питат, ама защо сега Учителят ни в клин, ни в ръкав се прехвърля от една мисъл на друга. А Жечо се чуди от къде на къде пък му дойде тая работа на главата. Свършва беседата, той отива при стенографките и ги пита дали са записали онази мисъл, че с бой работите не се оправяли. Те му отговарят, че са я записали. „Ами как, после вие ще я дешифрирате ли и ще я отпечатате ли?" Те му отговорили, че ще направят така както с цялата беседа. Жечо се учудва и разбира, че тук няма да има никаква връзка, защото тук се отнася за неговия случай и затова взима, че го разказва на всички. Стенографките слушат, а една от тях го стенографира. По-после му прочитат предишният пасаж с изказването на Учителя и се оказало, че без да искат всичко се връзва както трябва - от една страна изказването на Учителя, а от друга страна случаят на Жечо. Жечо по това време стои, чете материала с една ръка се чеше по главата, мисли, умува и накрая отива при Учителя да провери какво следва по-нататък. Учителят му казал: „Ти знаеш ли какво си мислят сега твоите колеги: „По-рано го смятахме, че е дъновист, а той бил дивак и разбойник".

Та сега си поставен в по-лоша категория и с този бой падна по-ниско в очите им". Жечо си тръгва замислен и че чудеше как да излезе от това положение, з което бе изпаднал пред колегите си и тук пред Учителя. Беше му поставена една трудна задача за разрешаване.

По онова време имаше три рождени сестри, които бяха влезнали в Братството. По това време всички имахме за задача всеки месец да си отделяме десятък за Бога, който се заключаваше да отделим десет процента от месечната си заплата. Така се отделя на отделно място. Но веднъж те няма-\и пари и искали да посегнат на Божия данък, но не посмели и решили да отидат при Учителя и да го питат какво да правят - да вземат ли или да не вземат. А той отцепил: „От Божият десятък не се пипа. От всичко друго може, но от него не. На заем ще вземете от другиго, но от него няма да пипате". И така направили, взели назаем, после се случило така, че се отворила една работа за трите сестри, спечелили сумата необходима да си върнат заема. Когато разказали след това на Учителя как са решили задачата си, той казал: „Това са пари за Бога, той видя, че имате нужда и ви се отзова на вашата нужда. Ако бяхте ги взели щяхте да пострадате всички. Тези пари, които са десятък са много опасни пари, това е Божествен огън - гори и от вътре, гори и от вън, за да пречисти всичко, за да може да остане само белотата и чистотата. Казано е в писанието „Само по чистите по сърце ще видят Бога".

Имахме много истории с този десятък, някои завършиха благополучно, а някои и пострадаха поради нарушението към този Божествен закон.

Аз съм на разговор пред Учителя.

„Ти имаш въображение. Ако се оставиш на интуицията си ще постъпваш добре, но когато започнеш да разсъждаваш се забъркваш, защото много влияние се препречват пред тебе и у тебе. У тебе е развито приятелското чувство, но ти не обичаш да имаш много приятели. Искаш да се познаваш, да обичаш, но искаш да имаш само една приятелка. И ти си крайна. Ти като се привържеш всичко даваш, но като се разочароваш съвсем се отдръпваш. А те не разбират какво става в твоята душа затова те осъждат.

Ти външно не си много активна, но вътрешно си активна и затова стават у тебе подпушвания когато се родят желания." „Учителю, какво да правя с тях?" „Да ги туриш на работа. Какво се разбира под туряне на работа? Може да им дадем някое наставление, но ще го изпълните. Ето имахте клас на добродетелите, но там ви се развалиха отношенията. А знаете ли защо? Ще ви кажа друг път. Сега не може. За всяко нещо си има своето време." Така успях да разбера необяснимите случаи от моето недоумение защо нямам истинска приятелка.

Една сутрин се приготвям да отида на посещение при Учителя на ул. „Опълченска" 66. Пристигам там, влизам и присъствувам на една случка. Този път беше сложена на изпит кака Гина Гумнерова. Тя беше си позволила да каже нещо на Учителя, нали той живееше в нейния дом, нали тя беше стопанка на този дом, тя готвеше и тя се грижеше за много неща. Та тя беше стопанката и господарката на дома, а ето тук има един, който е Учител и всички се въртят около него. Да, ако не е тя в този дом нищо не може да се върти, защото тя върти дома. Такива мисли й бяха влезнали в главата, че като стопанката на дома тя върти всичко и че всичко се върти около нея и затова каквото каже трябва да бъде нейната воля. Такива мисли й се бяха завъртели в главата и тя беше подложена на изпит, за да й се избият тези неща от ума. Тя не можеше да схване благословението, което бе й дошло върху дома и че Учителят е тук в нейния дом. Тези неща не се разбираха тогава. Можеха само да се схванат от вътре. Та аз пристигам и влизам в стаята, а Учителят е ядосан и говори: „Ти няма да ми готвиш вече". Аз бях там и той ме попита: „Марийке, ти можеш ли да ми свариш супа от ориз и сол?" Аз му отговорих, че мога и той ми посочи лавицата да си взема, което е необходимо и се качи горе в стаята си. Кака Гина се затътри навън в двора ядосана и не може да проумее, че е дошло време в собствения й дом Учителят да посочи друг и то едно младо момиче да му вари супа. Аз приготвих супата и я занесох. Той седна на масата и започна да се храни, а аз, за да не стоя и да да не го гледам как се храни бях помолена от него да избърша праха от някакви книги. По това време идва Савка, която беше стажантка, за да се обади на Учителя. Той я пита: „Ти храни ли се?" Тя отговаря: „Да, Учителю". „Ами не си ли още малко гладна?" „Не, Учителю." „Ами храни ли се в училището където си на стаж, ами закусва ли сутринта, ами какво закусва?" С голямо внимание Учителят я разпитваше и същевременно се хранеше. Савка след като отговори на всички изчерпателни въпроси на Учителя с едно „не" или „да" в зависимост от въпросите, поогледа се и остана доволна от вниманието на Учителя, което й обърна и то в мое присъствие. Аз бях в същата стая някъде в страни и чистех от прах книгите на Учителя, а той се хранеше сам на масата. Ако Учителят ме беше поканил на масата и Савка ме бе заварила да се храня с него нещата биха се обърнали наопаки и тя щеше да ревнува и не се знае как ще се развият нещата, а можеше и да се дойде и до скандал от нейна страна. Но тя се задоволи с това, което чу от Учителя, което видя и си отиде успокоена. Накрая Учителят се обърна към мен, погледна ме хладно и с безразличен тон ми каза: „Прибери масата" и си тръгна. Аз останах сама, объркана, смутена. Бях объркана, та такова голямо внимание бе отделено на Савка с непрекъснати въпроси дали е гладна или не, а на мен не обърна никакво внимание и изобщо не ме попита яла ли съм, гладна ли съм, жадна ли съм. Постепенно започнах да трансформирам състоянието си и рекох на себе си: „Аз за какво съм дошла при Учителя - да ям супа или да ям духовна храна?" Реших в себе си, че е по-важното духовната храна, която получавам от Словото на Учителя. Таман аз реших, че накрая съм си решила задачата и че е важното човек да се добере до духовната храна и ето че той дойде при мен и ме запита: „Вие хранихте ли се?" Рекох: „Не съм". Той отиде и ми донесе една филия хляб и един голям грозд афузали, това е сорт бяло грозде и аз го изядох. Но ако бях се подпушила и ядосала от това, че той не ми обърна внимание той нямаше да дойде и аз щях да си отида от тук без да си реша задачата. Ето ви пример на онази задача с три неизвестни в един и същи ден и час - кака Гина, Савка и моя милост.

По онези години Савка отиваше на ул. „Опълченска" 66 рано сутрин в четири часа и Учителят й диктуваше мислите за ученика, които тя впоследствие дешифрира, подготви за печат и отпечата в книжката „Свещени думи на Учителя". Ние още тогава приемахме светлината и духовната храна от Небето и Учителят още не беше ни пуснал тогава да влезнем в света. Тогава живеехме във висините и в рая. После като ни пусна в света всичко се обърка. Тогава се започна истинският път на ученика, а по онези първи години ходехме и крачехме по земята, а живеехме по небето и това бяха най-светлите години за нас. После като ни изпрати в света ходехме и живеехме в света и трябваше да намерим пътя на ученика, който да ни изведе отново след време като го извървим този път та да стигнем горе на небето. Това бе път долу на земята със съзнанието, че си горе в небето. Ето това бе пътят на ученика.

Понякога носех на Учителя специална пасирана супа от зеленчуци, която той приемаше с охота. Веднъж гледам Учителя открехна вратата си на една педя разстояние и разговаря със сестра Динова. Той бе от вътре, а тя от вън, вратата е отворена между тях само една педя. Тя говори и не се сеща да си ходи. А аз чаках зад нея с чиния супа в ръка. Чаках, чаках и накрая рекох: „Учителю, нося ви супата". Подадох му я. Той я взе през открехнатата врата. Подаде ми ръка да я целуна. Усетих по устните си, че тя е много топла: „Но вие, Учителю, имате температура". Динова като чу това се отдръпна и си отиде. Поисках да го разтрия. Той се съгласи, вечерта го разтрих, дадох му два чая да изпие и си отидох. На следващия ден ми каза, че цяла нощ се е изпотявал. Това бе единственият ми случай да го разтривам. На следващия ден той отново бе на беседа и на поста си. Това беше на Изгрева и се сетих за този случай съвсем случайно когато разправих предният случай.

С онези, които бяха чужди по дух на делото Учителят не контактуваше, не им обръщаше внимание и не си губеше времето с тях. Когато ние бяхме довели някой любопитен или някой наш познат да го покажем на Учителя той понякога отклоняваше и се съгласяваше само тогава ако видеше през своят вътрешен поглед, че този човек има духовен потенциал. Затова веднъж ми каза: „Не ми губете времето с посторонни неща". Да, не трябваше да го занимаваме със странични и излишни неща. Веднъж той ми каза: „На физическото поле на земята само майчината любов наподобява Божията Любов". Някой път като съм чувствувала грижата на Учителя към мене идвало ми е да му кажа „Мамо". Това бе емблемата на земята за истинската любов. Имаше моменти, които се измерваха с дни, седмици и месеци когато ти като че ли си се предал на Бога, на Учителя, влезнал си в школата, смятайки, че тук ще те носят на ръце и ще те обкичат с цветя и венци. Изведнъж виждаш, че животът ти се обръща наопаки и никой, ама никой не ти обръща внимание. Дори наблюдаваш, че Учителят поглежда други с внимание повече или по-малко. А на теб ти идва съмнението защо не те поглежда, ама никой и защо Учителят не те забелязва сред толкова други хора. Това съмнение идваше, навлизаше в нас, обхващаше ни изцяло и трябваше да се справим с него, за да излезем сами от него. Тук се изпитваше вярата в Учителя и в Бога. Та така аз попаднах тогава в една такава тъмна зона в съзнанието ми когато ми говореха някои срещу него. Аз отстоявах колкото мога и отидох при него. Без да ме запита нещо той при самото ми появяване ме захвана с думите: „От толкова хиляди години ви крепя и ви помагам, не се ли убедихте, че няма никога да ви оставя сами?" Аз наведох глава и си тръгнах. Бях разбрала урока си, че трябва да се справя сама и да излеза на видело и на спасителният бряг. След няколко дни се оправих, излезнах на видело, дойде отново светлината в съзнанието ми и аз един ден се събуждам отново сред светлината около себе си и виделина вътре в себе си. Бях се измъкнала от облаците, които ме бяха покрили и от които не виждах никакво слънце. Този път бе труден, падахме, ставахме, но вървяхме, за да можем да се доберем до вътрешният изгрев на нашата душа където може да изгрее Божието слънце, т.е. да се докоснем до Божествения Дух. Това беше път където търсехме брод да преминем през мътните води на човешкото съзнание, да се осъзнаем, че сме души и че нашият път започва от момента когато се доберем до вътрешната виделина на живота, до виделината, от която започва Божествената светлина, която прониква всичко. За тази вътрешна виделина бе битката, която водехме. Трябваше да се доберем до виделината, която отиваше в душите ни и до светлината, която трябваше да проникне в умовете ни. Светлина в ума и светлина в душите. Това е Божественият ден. Това е светлината, за която се казва, че Бог е светлина.

Аз съм при Учителя на разговор.

„Марийке, какво има да ми кажеш?" „Учителю, аз не дойдох днес да приказваме, а аз така ми се дощя да дойда и да седна при вас и да ви гледам." „Хубаво. А как върви учението?" „Уча по малко." „Хубаво. Не трябва човек да се увлича само от светското учение. То е предисловие. Предисловието то е следствие на съдържанието и няма смисъл без него.

Затова само Божията Любов е Любов." Аз бях напълно доволна от тези думи, отидох си вътрешно нахранена и почти през целия ден имаше у мен едно необикновено въодушевление.

Този случай е лесно да се опише, но е много по-труден да се разбере. На времето се изумихме от този невероятен случай. На времето Учителят беше наредил на приятелите да изкупят всички места около Изгрева като се почне от Дървенишкото шосе та чак до долу до Диана Бад като всеки един от нас трябваше да откупи най-малко по един декар, да си направи къщичка, да си насади овощна градина и да има площ където да си сади зеленчук и други неща, с които може да се изхранва. Целта бе да се изкупят местата, за да не дойдат чужди хора между нас и да правят пакости, а освен това всеки от нас би имал възможност да прави онези опити, които Учителят ни даваше. Но вие вече знаете, че говорихме за непослушанието на първите приятели, които изобщо не приеха да изпълнят нареждането на Учителя като смятаха, че Учителят е духовен човек и разбира само от духовни неща, но не разбира от материални неща. И понеже ние учениците сме от света, то ние знаем много неща, някои от старите приятели бяха богати, имаха знания и опит и въртяха търговия и още много неща и по този начин те смятаха, че са много по-вещи в материалните неща. Така по този начин разглеждаха Учителя и затова не изпълниха нареждането му. Аз лично имах възможност да видя, да чуя много неща и направо съм се хващала за главата от недоумение. Веднъж казвам: „Ами, Учителю, защо братята правят така?" Учителят заплашително ми посочи пръст и каза: „Мълчи и стой настрана. Те ще си научат урока, ненаучени няма да си отидат от тук". Наистина така стана, че всички, които бяха заможни, богати доживяха да се смени политическият режим, който от своя страна им взе богатствата, те станаха бедни както всички останали и така си научиха един урок, който не бяха научили. А този урок бе предаден от Учителя още навремето. Спомням си бяха се събрали възрастните приятели да питат Учителя какво да правят с имотите си, кому да ги дадат като смятаха, че той ще препоръча да ги оставят на някой приятел или на Братството. Той каза: „Имотите ще си ги оставите на държавата". За всички възрастни приятели това изказване беше фантастично и за тях то не беше от този свят, а се отнасяше за някакъв друг свят. Как да ги оставят така на държавата, та това бяха имоти, а те имаха наследници и т.н. Тогава светът беше устроен по друг начин и никой през ум не му минаваше, че може да се смени политическия строй, да дойдат комунистите и в името на държавата да им се вземат всички имоти и богатства. И затова смятаха, че Учителят говори неща хвърчащи във въздуха, неща от друг свят и смятаха, че той не е компетентен и не разбира от материални въпроси и че не познава обществения строй на земята, включително и в България. Да, точно така смятаха и затова се отнесоха несериозно с нареждането на Учителя да се изкупят имотите от селяните, които искаха да се отърват от тях тогава, а те ги продаваха на изгодна цена за нас. Подхвърляха помежду си така: „Че на кой са потребвали тези пущинаци. Учителят разправя неща в символика. Това означава, че трябва да завладеем по-голяма духовна територия в себе си". Умуваха, пресмятаха докато дойде да се намеси и една кокошка в нашият разказ. Но преди това се намеси съвсем друго събитие, което разтърси много приятели и ги накара да се замислят за думите на Учителя. От едната страна към гората до салона имаше свободно място и един бележит българин, голям българин, по-велик от когото не може да се намери по цялата земя откупи това място и построи една сграда. Какво мислите, че построи? Построи кръчма, постави маси и столове, докараха бъчви с вино, бъчви с ракия, бъчви с бира. Че като направиха една скара отвън, че като започнаха да се пекат ония ми ти кебапчета, че димът от тях се вдигаше нагоре като комин, стана като че ли е градски пазар и то точно отзад залепен за салона. Всички гледахме как се вдига пушека и как идваше миризмата на кебапчета, как се разнасяха пияните песни и викове на доблестните софийски граждани и българи, че се довеждаха да свирят зурли, да се бият тъпани, че цяла гюрултия. Изведнъж всички се огледаха и се запитаха ами това място не е ли наше? Ами защо не е наше и какво търсят онези хора тук? Отидоха при Учителя да се оплакват, а той им каза: „Те направиха точно това, което вие не направихте, те закупиха местата". Отидоха си омърлушени и тогава нещата се промениха така както беше предвидил Учителя. Но възрастните приятели не искаха да си признаят грешката. Ние от нашето поколение нямахме право да се бъркаме в такива неща, ние бяхме млади, а тези възрастни приятели държаха всичко в ръцете си до заминаването на Учителя, че дори и след това. Дори Тодор Стоименов, който държеше всички средства в ръцете си беше толкова стиснат за парите, може би защото беше започнал от онова време с Учителя, когато са имали само една черна биволица в Бургас, с която са смятали да се замогнат. Накрая биволицата са я продали, почнали са с грошове и затова той беше много стиснат. Та тази кръчма бе допусната поради грубата грешка на тези приятели. Тя не случайно се пълнеше там с хора, дори свещениците бяха финансирали онзи да направи кръчмата с цел да се пречи на Учителя, а от друга страна да може някой от пияниците да прескочи оградата на Изгрева, за да отиде и да ощипе по задника някоя и друга дъновистка. Та такива им бяха мераците и плановете.

И цялото това непослушание се стовари върху Учителя и той бе принуден да търпи всяка вечер пиянските песни, миризмата на кебапчета и атаките на онези сили, които атакуваха Школата в гърба. Този кръчмар имаше стопанство, отглеждаше свине, които ги изхранваше с отпадъците от храната, имаше и кокошки. И ето, че една кокошка от неговият бележит кокошарник започна да преминава през оградата, да се промъква и полека тихичко преминаваше през двора, тръгваше по дървените стъпала на Учителя и отиваше пред стаята му. Там тя снасяше по едно яйце. Снесе яйцето на прага, разкряка се, кудкудяка, а Учителят излезне, отвори вратата, взима си яйцето и си го внесе вътре. Така всеки ден. После той нареди да сложат една щайга със слама и там тя снасяше яйцата. Като снесеше яйцето кудкудякаше дълго, че целият Изгрев да я чуе, че е снесла яйце на Учителя, после се научи да се качва на перилата и от там хвъркаше на двора като не преставаше да кудкудяка, че е снесла яйце на Учителя. След това лека-полека си тръгваше и си отиваше от там, от където беше дошла. Разнесе се вестта и се разчу надалече по целият Изгрев както и на приятелите от града, че при Учителя идва кокошка, която му снася по едно яйце за закуска. Всички се учудваха, наблюдаваха от страни как кокошката преминава оградата и как необезпокоявана и необръщайки внимание на никого се упътваше по стъпалата нагоре, изкачваше ги с подскачане и лягаше в полога да снесе поредното яйце. За нас бе цяла загадка. Онези от там, от кръчмата работят срещу Учителя и делото му, а тяхната собствена кокошка идва и снася яйце на Учителя всеки ден за закуска. Ха отиди та го разтълкувай този случай. Накрая Учителят реши да развърже този възел. Нареди на една сестра всеки път когато кокошката снесе да отиде при кръчмаря и да му плати яйцето. Кръчмарят се изумил, прибрал парите, но клиентелата от пияници се заинтересовала какво прави тази дъновистка, че всеки път идва и му подава по някаква монета. Той обяснил случая и всички пияници ахнали от почуда - кокошка от кръчмата да ходи да снася яйце на Дънов пред вратата му. Не може да бъде. Отишли си пияниците и разтръбили по цяла София за случая. Заприиждали и други посетители на кръчмата, разпитват за случая, умуват, че как така тази кокошка ще ходи да снася яйце на чуждо място. Че кокошките когато снасят на чуждо място стопанката взима и им реже крилата, за да не прехвърчат през оградата, за да ходят да снасят на чуждо място. Ако продължават пак да снасят там то тогава стопанката им реже главата и после кокошката отива в тенджерата и става на чорба. Та една сутрин кокошката не пристигна и повече не се мерна. Беше влезнала в тенджерата на кръчмаря. Отива сестрата и пита: „А бре, комшу, къде отиде кокошката?" А той отговаря: „Да знаеш какви ядове си направих с тази кокошка. Дори в града ме викаха на лично и отговорно място да отговарям как така моята кокошка да отива и да снася всеки ден яйце на Дънов. Накрая не издържах от тези ядове и я сложих в тенджерата". Така завърши тази история за бялата кокошка, която идваше всяка сутрин да снесе по едно яйце на Учителя. Та така понякога дойде Божественото у нас и ни накара да снесем яйцето на доброто, но после дойде друг и каже да се махнем от пътя на доброто и ние вземем, че го послушаме и се отдръпнем. Така започва пътят на отклонението. И той има право да съществува.

Аз съм на разговор пред Учителя.

„Представи си, че аз съм чешма, може да е и мраморна чешмата. Хората идват при чешмата да пият: радват й се, прегръщат я. Но същественото в чешмата ли е или във водата? Във водата. А водата може и да не бъде канализирана, може сама да си изтича по естествен път. Значи важно е през теб да мине живота, а по кой начин това е второстепенно нещо. Пък и да прегръщат и да цапат тази чешма някои хора дъждът като вали той накрая я измива. Така че не само водата в нея е чиста, но и тя от вън пак остава чиста. Ето защо човек трябва да бъде от вътре и от вън чист, за да премине в него живата вода на живота. Тя е, която управлява живота."

Минах невероятни случаи в своят път през време на Школата на Учителя, а и след това ето тридесет години същите неща продължават, но по друга наподобяваща форма. Идеха навремето при мене на гости братя и сестри, гощавах ги, аз бях добра домакиня, готвех хубаво, правех сладкиши и у дома винаги имаше нещо, с което можеше да гостя най-претенциозният и важен гост. Гощавах ги, изпращах ги и което е най-интересното, по-късно може би след един-два часа те не ме поглеждаха все едно, че минават покрай дърво и не ме поздравяваха. Трябваше аз да ги поздравявам. Поздравя ги два-три пъти, но като видя, че не ме познават аз също отминавах и все си мислех „Ето минавам покрай една сестра, която преди известно време нагостих, посрещнах я като сестра в Бога, а тя вече няколко пъти не ме поздравява, минава покрай мен като че ли съм дърво и ето и аз сега минавам покрай нея като че ли тя също е дърво - неодушевено дърво", Така водех разговор вътре в себе си с тези духовни сестри. Но ето освен, че ми бяха на гости, те ядяха от гозбите ми, бяха предоволни на масата, а пък сега бяха недоволни, че не ги поздравявам. Отиват и се оплакват на Учителя. Представяте ли си? Отивам аз при него и той ми разказва техните оплаквания от мен пред него. Разказах му всичко. Той, махвайки с ръка каза: „Поздравявай ги колкото пъти минеш покрай тех, пак ги поздравявай". Аз го послушах. Да, това беше пътят на доброто, което човек трябва да извърви. Вървяхме ли го ние непрекъснато? Не винаги. Имаше много да се учим. Значи на всичко да отговаряш с добро това бе поуката от моите гощавки на духовните сестри. Това показва колко труден път има да извървят хората на доброто. Но само то ще оправи света. Това означава - подвизавайте се в Господа. Учителят си остана докрай като жив Бог, който даде, създаде цялата картина на света, на Изгрева като се ограничи сам и даде пример на света. Велико проявление на велика Истина. За величието на Духа на Учителя, за величието на неговия път и за всичко, каквото той направи за нас го знаех почти само аз. И само отчасти Паша Тоодорова - стенографката. Другите стояха като телета, зяпаха и нищо не разбираха. Те се плъзнаха по повърхността и се задоволяваха с други повърхностни неща, а Учителят като ги виждаше, че търсят външният блясък ги задоволяваше и ги насочваше натам към блясъка и лустрото, за да не пречат на другите.

Един ден разговарям с Учителя, а той ми казва: „Сам ученикът трябва да разбере урока си и чак тогава ще му се даде обяснение. Иначе не". Учителят никога не даваше разяснения докато не просветне от вътре съзнанието на ученика. Без просветено съзнание беше немислимо някакво разбиране. Ще знаете едно нещо - Учителят искаше абсолютна чистота, вяра и чистота по отношение на Великия Учител. Ученикът не трябва да допусне нито една отрицателна мисъл и негативно чувство към Учителя и затова той слагаше учениците си на изпити, за да се видят доколко техните отношения към него са чисти. И само при абсолютна чистота той можеше да се приближи към ученика и да работи върху него и неговото съзнание. Аз съм имала тази опитност. Една отрицателна мисъл веднъж ми влезна в съзнанието и може би бе съблазън. Учителят беше възмутен от мен, той не ме погледна, мина и отмина покрай мен. Аз трябваше дълго да работя върху себе си, за да изхвърля всичко онова, което бе нечисто у мен и да се изчистя сама. Отношението на ученика към Учителя е отношение на абсолютната вяра и чистота. Чистотата седи вътре в самото сърце, ум и душа. От вън си свободен да направиш всичко, но при единственото условия - да бъде с чисто сърце, чист ум и безкористие. Веднъж бяхме седнали в малкия ни дом на една пейка двамата с Борис. Дойде един млад човек, погледна ни и каза: „Седнали сте като влюбени. Ако ви погледне някой от вън ще се учуди как така възрастни хора, а да са влюбени". Е, може би е истина, че сме влюбени. Такива борби сме минали, които никой не може да спре и отношенията между нас се зациментира-ха с чистота. Това са отношения между ученици. Това е подвизаването в Господа. А къде е Школата на Учителя и къде са приятелите? Външната школа на Учителя изчезна, а приятелите ги няма вече, те си заминаха онези от моето поколение, а тези, които останаха не се подвизават като приятели, защото не се подвизават в Господа. Та къде е Школата на Учителя, вътрешната му Школа и къде са приятелите. Грамадна разлика. Тази разлика я сътвори самият живот изживян от тях. Каквото живяха от вътре, това излезе навън на яве и се прояви. Остана само вътрешната Школа и онези, които влезнаха в нея и бяха допуснати до нея. Но времето отся всичко, плевелите бяха отвеяни на страна, ситното сито успя да отстрани зърната от плевелите и остана само чистото зърно и то се отдели за вътрешната Школа и за идните поколения. Ето от това чисто зърно днес ви предоставям като спомени от времето на Школата. Грамадна разлика има между вътрешната Школа на Учителя и това, което сега ни заобикаля. Животът ще отсее всичко непотребно. Така правеше и Учителя. За да се оправят отношенията на учениците към Учителя той раздухваше в самите тях съмнение към него. Затова не случайно по друг повод, когато аз ревнувах Савка от него той се спря и ми каза: „Ела тук при печката". Отвори я, а вътре имаше жарава и въглени, които светеха. „Ще можеш ли с ръка да бръкнеш вътре и да извадиш един въглен от жарта?" „Не мога, Учителю, ще се изгоря." „Виж сега как аз ще направя това". Учителят се наведе, в кофата имаше една маша и с нея бръкна в горящата печка, извади един горящ въглен и го вдигна на височината на главата ми. „Видя ли как го извадих с машата?" После хвърли светящият въглен отново в печката: „Ами, ако Савка е само една маша, с която разбутвам огъня ти какво има да кажеш против това?" Аз стоя безмълвна, гледам машата и гледам горящата печка. Ето така чрез отношенията си към нея Учителят разбутваше съмненията на учениците към самия него и после те си изясняваха изкривените отношения към него. Това бяха методи на Учителя, Затова учениците трябваше сами да коригират отношението си към Учителя, а отношението към Великия Учител е отношение на ученика към Бога.

В Школата всичко беше предметно учение и случаите бяха създадени не да изкушават, не да изпитват изкуствено, а да създадат у ученика стимул за правилно разрешение на задачите. Учителят ще ти се усмихне ако го погледнеш с пълна чистота. Той ще ти се усмихне и ще видиш истинското лице на Учителя в Божествена светлина. По някой път ти си около Учителя, а нещо в теб те човърка със съмнението: „Той не ми обръща внимание", Тогава отиваш в някое кюше, за да плачеш и ридаеш, защото не си си научил урока. Учителят беше винаги внимателен с тези, които не можеха да учат и които не можеха да издържат изпитите си в Школата. Ако си издържеха изпита пред Учителя лицето му се променяше и ученикът непосредствено след това трябваше да разрешава друга задача и тя му се даваше. А онези, с които Учителят беше внимателен те после се хвалеха с вниманието, което Учителят им бе оказал и че това внимание е било не знам си колко голямо. Че вниманието му е голямо благословение - това е вярно, но вниманието още не разрешава въпроса за задачата на ученика. Сам човек трябва да разрешава уроците си. Веднъж отивам при него и ми казва: „Ако мислиш, че хората ще те разберат много се лъжеш. Само Бог ще те разбере".

В първите години имаше една сестра Маркова, която беше дала салона си, в който държеше курсове по френски език на ул. „Цар Шишман". След като свърши беседата вечерта ние се наредим така, че като мине Учителя покрай нас, да ни кимне с глава. Нареждахме се в шпалир. А като ни кимваше и се усмихваше на нас ни се пълнеха душите с радост. Така една вечер той поздрави другите, а мен изобщо не ме погледна. Отидох си аз у дома и плаках цяла нощ, не знам какво нарушение съм направила. Отивам сутринта при него, а той се смее. Аз не можах вечерта да се сетя, че това е изпит за мене. Той каза: „Марийке, сега тук има възвишени същества и само ако им разреша са готови веднага да ти помогнат". Той ме изгледа, а аз мълча и чакам. Той ме остави сама да трансформирам съзнанието си и сама да се справя. И полека-лека се справях. То бяха първите ми изпити, докато се ориентирам като ученик. Сега ми е смешно за този първи изпит, но тогава беше голяма трагедия за мен. Смятах, че с мене е свършено един път завинаги. Учителят да върви през шпалира, на всеки се усмихне, а мен ме подмине, като че ли ме няма. А мен ме има, аз съм се изтъпанчила и съм се облякла с подходящ градски тоалет и съм госпожица и половина. А той ме подминава все едно, че ме няма. Как да ме няма, когато ме има. Та няма ли след това да отидете вкъщи и плачете до сутринта? Ще плачете. Е, сега се усмихвам, но тогава не ми беше до смях. Та ето моят съвет към вас, младите, които идвате след нас. Вие не сварихте Учителя на земята, но имате Словото му, което е глава на Истината, а пък глава на Истината е Божествения Дух, а пък глава на Божествения Дух е Абсолютния Дух на Битието и на Бога. Затова вие ще се стремите да добиете вътрешната мистична връзка с Учителя чрез Словото му и тази връзка да си я пазите и да не я показвате никому и да не разказвате никому. Тя да бъде вътре у вас като свързващо звено между вас и Учителя, а като направите тази връзка ще се свържете и с Бога.

Един случай. Имаше един брат, казваше се Кольо Драгнев и беше изпаднал в едно дисхармонично състояние, което е траело доста време. Правел е опити, но не могъл да се справи с него. Накрая нещо в него насила го накарало да отиде при Учителя за помощ. По това време Учителят излезнал от горницата и слезал по стълбите. Пристъпил към него и го попитал: „Брат, какво става с вас?" Той отговорил, че му е много тежко и че усещал, че има нещо в него, което го мъчи и което го разпъва. Учителят го изгледал и казал: „Брат, това е резултат от твоята карма. Тя сега се разплита и като се разплита енергията, която се освобождава, тя те разпъва от вътре. Затова се моли Бог да разплете вътрешните връзки, които си направил с другите. Само той ще ти ги развърже. Нали има такъв псалм? Намери го, научи го и го изказвай всяка вечер." След това Учителят тръгнал към салона и след него се тътрил брат Кольо. Учителят стигнал до черната дъска и там имало някакъв чертеж от предишната лекция. Учителят взел пергела и започнал да измерва с него чертежа, а след това взел и начертал една окръжност. Посочил му центъра и му казал: „Това е първопричината на нещата, а кръга това е пътят, който си направил. Ето вземи пергела и направи също една окръжност". Той взел пергела и очертал една окръжност на дъската. Тутакси цялата тежест, който е била в него изведнъж изчезва и в същата минута той усеща необикновена лекота и една безпределност на цялото си същество. Учителят поема пергела и казва: „Ето виждаш ли, ти се докосна с пергела до точката, където е първопричината и начерта този кръг, а това е твоят житейски път досега. Единственото ти разрешение е в първообраза и първопричината на нещата. Стреми се, моли се да се докоснеш до нея, там е разрешението на твоят кармичен проблем". През това време сълзи бликат по лицето на Кольо Драгнев, душата му се рее в простора, защото се е докоснала до Божествената душа, която обитаваше в Учителя.

Ето това е един обикновен пример, но и накрая на земята да отидете, и на друга планета да отидете без Учителя сте загубен, но с Учителя ще минете всичко благополучно. Без Словото на Учителя, без Духа на Словото му вие сте загубени. Но с него ще се възкресите и ще оживеете отново. Така другият живот отново ще искаш да следваш Школата на Учителя и ще бъдеш благодарен на това. А кой каквото говори не се спирай, а продължавай да вървиш напред, защото онзи, който има вътрешната връзка с Учителя, той си има ръководството на Учителя и ръководството от Духа на Словото му. Това е най-важното за пътя на ученика - да се добере до ръководството на Духа от Словото на Учителя.

Аз съм пред Учителя на разговор.

„Всякога трябва да си определяш отношенията на някого към тебе дали са физически, дали са духовни или са Божествени отношения. Ако са физически може да разчиташ на тях само двадесет и пет процента. При тези отношения човек ще ти направи услуга само ако му заплатиш.

На духовните отношения може да разчиташ четиридесет и пет процента, там духовният кредит е по-голям. Някой може да ти направи услуга без да му заплатиш в момента като той разчита на бъдещето да му се реваншираш в подходящ и труден за него момент.

В Божествените отношения може да разчиташ напълно. Онзи, който ти прави услуга той я прави без да мисли за някаква отплата. Той върши Волята Божия доброволно и чрез саможертва."

Беше десети януари, вторник 1926 г. Тази сутрин срещнах Учителят, беше много разстроен и отиваше към Изгрева. Попитах го: „Какво ви е, Учителю?" От душата му се изтръгна един вопъл и той произнесе с болка името ми: „Ех, Марийке". Този стон отекна в душата ми заедно с името „Марийке". Стана ми мъчно и поисках в този момент всичко, което мога да направя, но да престане да ридае тази Божествена Душа, защото скръбта й беше чиста, а на лицето му беше изписан ужас. За пръв път виждах такова лице на Учителя и такъв ужас. Аз исках вътрешно да ми даде от скръбта си и исках по този начин да стопля сърцето му и изстиналите му ръце, но се чувствувах смешна и безпомощна в своето желание. Моето сърце и моите ръце бяха също изстинали от студа, който беше навън. Ако аз нуждаещата се се бях приближила до него. Той по-скоро щеше да ми даде нещо отколкото да вземе от мен дори и едно човешко съчувствие. Аз чувствувах това и сърцето ми се свиваше от двойна болка, но все пак влачена от чувствата си, разплакана вътрешно аз тръгнах по посоката където отиваше и той. Вървях след него, но колебливо, защото в мен ставаше вътрешна борба. Той се раздели с мен под предлог, че ще върви бърже и ме изпрати да подреждам библиотеката му. Да изпълня ли желанието му или не в този случай това беше въпросът, който ме занимаваше. Аз бях готова да направя туй, което ми каза, но нещо ме спираше и аз виждах, че той ме изпрати в библиотеката само и само да не бъда свидетел на това негово велико страдание. Един вътрешен глас ми казваше, че сега трябва да послушам какво ми говорят чувствата, защото той никога няма да поиска нещо за себе си. Тогава аз изказах желанието си на Бога и му се помолих да ме напъти какво да правя в този случай. И без да се двоумя аз тръгнах към Изгрева обзета от вълнение и със смутена душа. Надалеч от мен в далечината аз видях неговата фигура. Той вървеше и палтото му се развяваше от вятъра. Вървях след него с желание да дам нещо от себе си. Но като погледнах в сърцето си видях, че то едва се свива и вика също за помощ. Но когато душата ми говореше, то сърцето жадно слушаше, измъчваше се с благородно желание и искаше на всяка цена да се убеди, че то не е гладно и че е изпълнено с живот, който трябваше да поднесе на този когото обичаше. Но животът го нямаше в сърцето и гладът настояваше на своето та клетото сърце се свиваше от двойна мъка. Погледнах ума си и той горкият беше възприел напълно това, което душата му говореше обзет от благородни мисли, той искаше да изкалъпи нещо хубаво, светло и да каже на своят Учител нещо възвишено, но каквото и да измислехме мигом се стопяваше пред светлия образ и той реши, че е най-добре за него да мълчи. И сърцето, и умът бяха негодни, а душата искаше нещо да даде и се блъскаше безпомощна в стените на своят затвор. Машинално почнах да търся нещо в джобовете си и напипах пет лева - всичкото богатство, което имах. Веднага ми мина през ума да му купя геврек, но веднага се учудих на това глупаво желание. Той дете ли е та да го утешавам с геврече. Това правеха в София родителите на разплаканите си деца. Не да го утешиш, но да си хапне се опитваше да ме убеждава един глас в мене. Обаче аз му отговорих, че в такова състояние на Учителя едва ли му се яде. Когато видях колко съм пуста и пак не съм в състояние нищо да направя за него една болка ме сви за моята духовна мизерия и немощ. Но каквото и да е, казах си аз и макар мълчаливо ще му изкажа съчувствието си и желанието си да участвам в неговата скръб. Обзета от тези размишления навлизах в шосето и доста надалеч видях неговата фигура. Той продължаваше да върви бързо, а палтото му се развяваше от вятъра. Аз трепнах, обзе ме мъничко страх и желание да се върна назад, но сърцето ми запротестира и ми каза да вървя напред: „Ще ида", казах си аз „пък каквото ще да стане". Тръгнах по-смело и се мъчех да държа пред очите си движещата се пред мен фигура на Учителя. „Той няма никого в света", плачеше сърцето ми. Днес е празник, днес е Богоявление, хората се веселят, а той едничък носи тяхната скръб, ридае душата му и никой го не познава, никой не знае неговата дълбока тъга, пък и които го знаят само камъни хвърлят върху гърба му. Той е сам тук, не е от този свят и на неговото нежно сърце не може да се намери човек, който да отговори. За него няма човек, който да го погали, няма сърце, на което да склони главата си и да въздъхне. Той сам трябва да понесе своят скръб незнаен от никого без да се намери поне един тук на земята да пророни сълзи за него. Аз исках нещо да му дам, но моята вътрешност е пустиня, аз съм много бедна, невероятно бедна, нямам нищо в себе си, което да му дам като утеха. Учителят леко се отби и,тръгна към Изгрева. Видях го колко е слаб, приличаше ми като скелет, шапката му се бе изкривила, а косите и палтото му се развяват. Болката му отново долетя до мен и сърцето ми се сви болезнено. Никога в живота си аз не съм виждала такава скръб. Тя беше по-силна и от смъртта. Тя беше нечовешка и никой човек не можеше да я понесе. О, защо си, Боже тъй величествен, а аз съм такова нищожно създание. Ако бях поне мъничка може би бих могла да те утеша, но аз съм нищожно създание. Но сега и да умра чувствувам, че нищо не мога да направя в този момент за тебе. В такива размишления стигнах и аз на Изгрева. Видях го, че го бе заприказвала една сестра. Отворих страхливо вратата на приемната. Той се обърна леко към мен и ме видя. Не посмях да се приближа до него. Великата скръб стоеше още на лицето му. След малко той отпрати сестрата, вдигна поглед и попита: „Какво има?" „Учителю, аз разбрах за вас две неща: първо - вие сте един велик извор и второ - вие сте един велик страдалец с велико страдание". Той ме изгледа особено, помълча минута и попита: „Подозира ли някой от вас, че аз страдам?" „Учителю, мене ми е чудно, че онези, които са около вас не забелязват вашето страдание. Но кога се радвате?" Учителят отговори: „Винаги се радвам". „А кога страдате?" „Когато обичаш някого и виждаш неговите страдания не можеш да не страдаш с него заедно". „Учителю, значи вие винаги се радвате и винаги страдате." „Да, това е така." „Ами, вие как живеете без да има някой да ви обича?" „Не е вярно, че няма кой да ме обича. Има кой да ме обича." „Е, аз зная, че Бог и ангелите ви обичат, но от хората -никой." „Има и някои хора, които ме обичат макар и да са малко. Защо, вие не ме ли обичате?" „Ние само ви дърпаме. Щом съм понякога по-добра имам ли малко любов към вас?" „Да, имаш любов. Аз виждам в човека туй, което той иска да го видя, а това, което той иска да си го запази аз не го виждам. Щом той не иска да го видя, аз няма да го видя." „Учителю, аз в това вярвам." „Гладът, той е животинско състояние у човека и двама души гладът може да ги накара да се нападнат и убият. Човек от глад може да направи всичко, но като се наяде той се успокоява. Човек изпитва и духовен глад, когато е гладен той търси духовна храна, но тя трудно се намира. Тя се намира в беседите ми. Ти свириш ли на пиано?" „Свиря чат-пат понякога." „Освен беседите четеш ли някои други книги? Имаш ли и някои други книги? А учиш ли за изпита?" „Учителю, в последно време не уча за изпит, нали не съм виновна?" „Не си виновна, но ти можеш и като не си виновна пак да учиш. То когато си виновна ще те накарат насила да учиш, а когато не си виновна пак можеш да учиш. Упражненията прави ли ги днес?" „Не съм ги правила." „Защо си се изменила толкова много?" „Учителю, аз имах желание да ги правя, но днеска просто се залежах на кревата и не можах да стана. На гърдите си чувствувах тежест." „Много ли ти е тежко? Трябва да смъкнеш тази тежест надолу. Нали знаеш какво е казал Христос „Който изгуби живота си заради мене ще го спечели". Низшето всякога трябва да се жертва заради Божественото, но то не умира, а намира своят живот само в Божественото и чрез Божественото."

Аз винаги се учудвах как може Учителят едновременно да бъде с този или онзи, да откликва на техните молби, отправени чрез молитви, чрез мисълта или чрез извикването на самото му име „Учителю". Имахме случаи както и аз съм имала, когато някой е в беда и извиква само името „Учителю" и той в миг идваше и ни спасяваше от бедата. Той за миг присъствуваше едновременно на много места. Някой път Учителят беше пред мен, говорим и изведнъж се промени, сведе поглед надолу, кимне с глава, тя клюмне на гърдите му и той се извлече от тялото си. Аз седя до него или срещу него и знам, че тук не е Учителят, а е само тялото му до мен. Ако някой страничен човек би наблюдавал би казал, че Учителят е заспал като не уважава учениците си, които са около него. После Учителят отведнъж вдига глава все едно, че нищо не е било и продължава разговора си дотам, докъдето е стигнал. След едно такова излъчване от тялото си понякога каже и някоя друга дума, така че открехне малко вратата на знанието и ни покаже, че е бил някъде и по някой път спомене какво е свършил, но това беше в редки и изключителни случаи. Това е една много сложна и опасна тема за разговор. Сложна е, защото не може да се обясни с думи и опасна е, защото нашето познание е много малко, за да можем да обясним неща, които не познаваме и не знаем. Ето защо той. не случайно говореше със символи и алегории.

Веднъж отивам при Учителя. Този ден той не приемаше. Имаше дни когато той беше занят със своя си работа и не допускаше никой в стаята си, че дори и някога я заключваше да не би да нахълтат някой любопитен, който не знаеше, че този ден е неприемен. Така аз също влезах в стаята при него без да зная, че днес той не приема. Обикновено долу при стъпалата, при дървените стъпала стоеше по някоя и друга сестра, която следеше, за да предупреди, че днес Учителят не приема и връщаше всички посетители. Но сега как така се случи, че нямаше никой долу и аз не бях предупредена. Така се озовах в стаята му при него. Учителят седеше на стола, цял жълт, блед, уморен, подпрен на облегалката на стола. Като го видях аз моментално се свлякох на колене и започнах да се моля в себе си. Та аз никога не бях виждала в такова положение и в такъв вид Учителя. Молих се в себе си: „Господи, дай ми частица от твоя товар". Учителят не мърдаше. Вероятно е чул молбата ми, защото само за час от мига се стовари такъв товар върху гърба ми, като че ли цяла Витоша ми се стовари върху главата. После в следващата част от мига това всичко по някакъв незнаен начин се отклони и се отне, защото не бих могла да издържа, щях да се сплеска от този невидим за мен товар, но така реален, както бе реален пред мен Учителя. Вдигнах глава. Той ме погледна и каза: „Отиди на поляната, а аз след това ще дойда". Аз излезнах ле-ка-полека, внимателно слизах по стълбите и тръгнах по поляната. По едно време чувам стъпки, обръщам се и на два-три метра след мен той се движеше, застигна ме и с големи крачки вървеше. Аз едвам го догонвах. Цветът на лицето му се оправи и то просия. Той започна да говори с мен и разговора продължи за обикновени работи. Ако някой ни видеше от страни и чуеше разговора ни щеше да си каже, че Учителят и Марийка вървят по поляната и си говорят обикновени неща и че нищо особено няма при тях. Особеното беше останало там в стаята му. Разбрах какво е носил Учителят върху плещите си и каква представлява една микроскопична частица от този товар. Аз само за миг разбрах и усетих една частица от този титанински товар. Това, което е носел никой не можеше да издържи. Той прие моето съчувствие и ми отвори вратата, за да видя и усетя този ад. Аз се бях свила до него с чувство на преданост и отговорност за живота му и с едно човешко участие, което можех да му предложа. Та какво можеше да бъде моето човешко съчувствие. Беше прашинка и почти ненужно. Но то бе изречено в мига когато човек трябваше да се определи жертва ли си живота за Бога. И това бе онова, което аз без да исках сторих от чувството си за преданост към него, Учителя и към Бога. Това бе важното и това бе изпита за мен. А че след това тръгнахме и се разхождахме Учителят искаше да ме възнагради и да покаже другата страна на живота когато Учителя и ученик са заедно в един и същ път. Затова понякога е необходимо да си част от мига с Бога. Тогава ти се определя пътя, защото в този миг ти се определяш към Него.

А сега ще ви разкажа един друг товар, който носеше Учителят и който беше по-тежък от този. Веднъж отидох при него и той ми даде да изпържа три яйца, пресни на очи. Отидох до кухнята, настъргах каквото трябваше, изпържих ги и ги нося в чиния. А през това време вътре в стаята при него бяха влезнали Савка, Милка Аламанчева - нейна приятелка и протеже на Савка. Савка му държеше палтото, за да се облече. Учителят през това време се караше: „Никой няма право да определя среща някому от мое име". Савка ме видя, че аз влезнах с чиния в ръка, че слушам и се сконфузи. Милка Аламанчева защитаваше Савка. Аз стоях като вкаменена и че чудех как може на един Учител да се говори така. Как може да се постъпва с един Учител така? Явно че те не го познаваха. Да, те не го познаваха кой е той. Друг начин за обяснение нямаше. Явно беше, че Савка беше решила без да го пита са определи среща на Учителя с някого си като тя решава кога и с кого трябва да се среща. Та обикновения човек да решава кога, с кого трябва да се среща Всемировия Учител на земята. Можете ли да си представите една мравка да определя на един човек какво да мисли, с кого да се срещне и какво да прави. Тази аналогия дори не само, че е неподходяща, но не отразява дори на една милионна част от величината на това сравнение според мен. А пък нейната приятелка защитава Савка и тя не може не само да проумее кой е Учителя, но и кой седи срещу нея и кого защитава. И най-вече защо я защитава. И тя смята, че един човек може да решава и да се бърка в работата на Всемировия Учител и на Бога. Кой какво иска да говори, да приказва, но това за мен бе недопустимо. Това не бе женски каприз и не бе липса на добро възпитание и някои други такива префинени обноски. Не, тук имаше нещо друго. Те, учениците, които бяха на Изгрева и се въртяха около Учителя не познаваха кой е той. Не познаваха, че той е Всемиров Учител, не знаеха, че в него беше Божествения Дух, че в него беше Христовия Дух, че над него беше и Господния Дух и че той беше живо изявление на Бога. Е, това е най-големия товар, който Учителят носеше от учениците си, че го смятаха за проповедник и с това пречеха на Божието дело самите те.

Присъствувам на друг случай, когато една сестра трябваше да отиде при един брат да му помогне, понеже беше болен. Учителят беше посочил сестрата. Савка и Милка Аламанчева се опитваха да коригират Учителя, да не отивала сестрата понеже те имали еди какви си съображения към този брат. Учителят помълча и продължи: „Нека сестрата да отиде". Сестрата целуна ръка на Учителя и отиде да изпълни нареждането му, а Савка и Милка Аламанчева продължаваха да коментират пред Учителя гласно, че не било уместно и че не знам какво си още. Аз гледах Учителя. Той мълчеше. После ме погледна. В този поглед аз се огледах, после се почувствувах сама-самичка в този океан безкраен и вечен. Това продължи за миг. Тръснах глава и се огледах. Савка и Милка продължаваха да коментират. Наведох глава и се засрамих от невежеството ни - не само моето, не само тяхното, но и на всички. Засрамих се и от търпението на Учителя към нас. Мравка ли? Никакви мравки не бяхме ние, не бяхме и прашинки, а в сравнение на онова, което видях в очите му аз видях, че сме толкова малки, че дори нямахме никаква проекция в тази вечност, която бе в него дори като някакви микроскопични точки. Ние бяхме нищо в този океан безкраен и вечен, който видях в очите му и в погледа му. Това беше неговият отговор, който търсех в този момент. Какво можеше да каже вечността, безпределността, която бе в него и пред нас когато ние бяхме за него не само товар, но и бреме, защото Бог ни бе поставил до него и той трябваше да ни търпи. Сега разбрахте ли какво означават думите му, които веднъж каза пред мен, че и Великият Учител има изпитание и това са неговите ученици. Такива Бог му ги бе дал, с такива разполагаше, с такива работеше. Е, кажете има ли по-голям товар за Учителя от това?

Аз съм пред Учителя на разговор.

„Ти не си видяла още страдание. Ами представи си, че всички те хулят, а ти съсредоточена вътрешно се подигаш и казваш: „Е, Господи, само Ти ми Си".

Някой път се скрия и ти кажа ти да дойдеш при мен. Ще плачеш и ще се качваш нагоре, ще те изкачим волю или неволю към върха. Този връх трябва да се изкачи.

Живият човек трябва да е буден в Божественият, в Ангелският и в човешкия свят. Божественият свят се намира в главата, ангелският - в гърдите, а човешкия свят - в стомаха. А има и по-долен свят, в който хората са мъртви. Казваш, че си мъртва, а досега живееш. Кой ти дава този живот? Запитвала ли си се и знаеш ли отговора? Бог е този, който оживява.

В действителния свят е такова изобилие, че някой път някое същество слиза на земята да даде от изобилието си и да пострада. А действителният, реалният свят това е Божественият свят. А неговите скрижали са: „Омен", което означава „Тъй да бъде" също и „Аумен" - означава „Тъй трябва да бъде".

Бях студентка и имахме педагогика с философия. Тогава тези неща се изучаваха заедно и трябваше всеки един от студентите да подготви и да изнесе лекция в една предварително посочена образователна гимназия като стажант-лектор и лекцията да бъде едновременно урок за учениците с дадено задание. Трябваше в лекция от 45 минути да предам синтезиран материал от една цяла учебна година в осми клас, а това беше последният клас на гимназията. Потрудих се достатъчно у дома, направих всичко, което бе необходимо, систематизирах материала, сама прегледах целият материал и дори се опитах да се упражня пред няколко празни стола в моята стая. А да се систематизира даден обем трябваше да се обобщи целият материал. Аз направих това обобщение на всеки отдел с идеи и мисли от Словото на Учителя, но без да споменавам името му и без никой да знае и да се досети от къде съм взела този материал. Как ми хрумна да го направя не можах да си обясня. Но го направих. Явих се пред класа на учениците и беше станало доста интересно за тях, но това го казвам не да се изтъквам, а за това, че аз в изводите бях сложила идеи от Учителя и когато тези неща ги казах, то учениците ги възприеха много добре така както и учителят на класа, така както и нашият асистент от факултета. След свършването на часът учениците минаха покрай мен на групи от четири-пет човека и ми си усмихваха приятелски. Непосредствено след това имаше разбор на моят урок, на който присъстваха както и другите студенти от моята група, асистента и учителят, който преподаваше този предмет в гимназията. Той стана и каза: „Студентката има педагогически талант". Е, на всеки ще му бъде приятно едно такова изявление и такава оценка. Тук споменавам случая за съвсем друго, че в обобщенията аз за пръв път включих мисли от Словото на Учителя.

Ето така ме приемаха онези интелектуални среди в лицето на преподаватели, студенти, професори. И ако се бях впуснала в света и бях тръгнала в това интелектуално поприще щях да имам интересна кариера, а освен това аз бях и образована и школувана музикантка и което е най-важното моята работа щеше да се оцени както трябва и то на високо ниво от компетентни личности и институции. Но аз отидох при Учителя, където се бяха събрали не толкова културни, дори простовати понякога, но невероятно амбициозни хора, с изключително развити индивидуални качества. И веднъж се учудих, че в университета имаше преизобилно интелект и ако към него се беше прибавила амбицията от Изгрева то големи неща биха се сътворили там, където се събере амбиция и интелект. Но се случи обратното - интелекта в университета остана без амбиция, а пък амбицията и българския инат дойде и се прикачи към тъпотията и накрая дойде тук на Изгрева. Много по-късно разбрах, че Учителят е писал писма и е канел лично някои от тези интелектуални личности да дойдат при него, защото те като души бяха се родили и бяха слезнали в този народ само и само, за да бъдат аудиторията на Учителя. Но те не дойдоха, защото ги посрещна на нож общественото мнение, което бе настроено срещу Учителя. Спря ги срамът и те не посмяха да дойдат, а на тяхно място дойдоха онези, които бяха недоучени и прости и те взеха техните места на Изгрева. А онези, които бяха изпратени от Небето да бъдат ученици на Учителя останаха в света, напълниха факултетите и тръгнаха всеки да създава кариера и всеки да твори нова съдба, защото техните съдби бяха предопределени да бъдат при Учителя. Но всичко се обърка и местата бяха разменени и онези, които трябваше да дойдат при Учителя не дойдоха, онези Останаха в света. Страх ги беше от общественото мнение, срам ги беше от самата среда, която се събра около Учителя. А какво да каже Учителя и как ни изтърпя нас през тези години, аз не зная. Та тук около Учителя ме обградиха хора с невероятна амбиция и от къде я бяха събрали не знаех, но имаха усещането от вътре, че те трябваше да бъдат тук и с такава настървеност пазеха местата, които бяха заели около Учителя, че друг не можеше да пристъпи към него и да получи онова, за което трябваше да дойде при него. Та нали слънцето бе за всички, нали Божественият Дух беше за всички и Учителят бе дошъл за всички, а не за малцина избрани личности, пълни с амбиция. Та средата тук беше много груба, но и освен това потискаща, че не позволяваше да се мисли. Когато Учителят говореше даваше Словото си, много от мислите, които той изказваше не можеха да се разберат, защото в тях имаше много мистични неща, освен това Учителят говореше със символика. Но да бяхте ги видели как стояха, усмихваха се и се правеха, че всичко знаят, че всичко са разбрали и че за тях това е нещо от обикновено по-обикновено за разбиране. Това беше една външна поза, за да се прикрие празнотата от вътре. Ето в тази среда аз се затворих, бях принудена да се затворя от вън понеже ме обвиниха, че съм една разглезена градска госпожица и че съм била проста колкото съм си искала и колкото съм можела. Този израз е унищожаващ и често се употребяваше именно от простите хора без образование, когато искаха да премахнат някого от пътя си, за да могат да вървят необезпокоявани от никого. Ето така аз останах една затворена книга за тези хора. Те не можеха да вникнат в мен и в живота ми, но с техните амбиции те застанаха пред мене и категорично ме отхвърлиха от редовете на първите ученици около Учителя. И не само от редовете, а изобщо от Школата. Те смятаха, че аз съм нещо странично, приходящо, дошло ей така, вятърът ме донесъл и то скоро ще дойде отново вятъра, ще ме издуха и ще ме отвее нататък, от където съм дошла, защото аз съм дърво без корен. И понеже такъв вятър не се яви на Изгрева да ме отнесе то решиха да си сътворят вятър и започнаха да духат срещу мен с уста, духаха с клевети и хули, та дано да ме отвеят и затирят натам от където съм дошла. Аз не бях дошла за тях, а за Учителя и за Словото му. А той работеше с мен, водеше ме по пътя, по онзи път, който беше личен за мен и беше съдба за мен, защото аз бях дошла за Школата на Учителя. Аз решавах изпитите си и задачите и стъпка по стъпка вървях по този вътрешен път.

И така аз вървях стъпка по стъпка в своят вътрешен път пристъпвам и по външният си път на Изгрева. Те искаха да ме унижат, да ме обезценят в очите на другите и да ме сложат на последно място. Това бе вторият етап, защото през първият етап те искаха да ме отвее вятъра и да ме издухат с техните хули. Това не можаха да направят и започнаха да прилагат вторият етап - да ме унижат, да ме поставят на последно място, за да може сама да се самоунищожа. Да не смятате, че това е моя измислица. Моля ви се. Това ми създаваше невероятна задача за разрешение как да се съхраня и как да се запазя и да остана на Изгрева. А това беше невероятно изпитание, много трудно можеше да се издържи. И в името на хармонията, която трябваше да спазвам на Изгрева и около Учителя и в името на хармоничното съотношение на тези същества, които слушаха Словото на Учителя трябваше да не споря с тях, да не се разправям и да не повдигам никакви въпроси. Но накрая видях, че натиска върху мен се увеличава и бях поставена като в менгеме и от двете страни то ме притискаше, а някой въртеше дръжката и усещах, че ще ме сплескат и аз накрая ще се пръсна и ще свърша като човек. Отидох при Учителят и му разказах всичко от начало до края точно така както ви разказах дотук, но цитирах и онези, които ме хулеха. Той ме погледна така съчувствено и каза: „Няма да се унижаваш. Ще се държиш с достойнство". Аз го слушам и не мога да разбера, значи Учителят ме разбира, значи вижда всичко, знае какво е положението ми тук на Изгрева, знае пътя на всяка душа и е толкова внимателен с всяка душа, че ми дава един такъв съвет, а и с това ми начертава пътя в Школата, онова което има да премина и същевременно ми дава методите: да не се унижавам и да се държа с достойнство. След този разговор аз си тръгнах и си повтарях в себе си, значи да гледам да не бъда провокирана, да не правя скандали, да не се разправям, да стоя настрана от всичко това, което ме заобикаля и да си вървя по моят път. В ума си повтарях думите на Учителя и те звучат и до днес, до края на живота ми „Не се унижавай, не се унижавай". И аз трябваше да вървя в своят път, макар че бях унижавана, бях отхвърляна, но запазих вътрешното си достойнство, че съм дошла да бъда ученик на Учителя. А това вътрешно достойнство бе моята увереност, че връзката ми с Бога е единствена и тя е вечна както бе присъствието на Учителя тук на Изгрева живо и неотразимо, защото Учителят бе тук не само като Учител, но и Бог чрез него крачеше на земята, по земята българска и Бог бе дошъл да посети своите люде. Ето това беше моят път в Школата на Учителя.

Но не само аз минавах през такива задачи. Ще ви разкажа един пример на един брат Крюгер от село Вранестеня от Радомирско, където той там беше агроном и живя дълги години. През годината той имал много неприятности и много трудно задачи за разрешаване в личния си път и решил за Нова година до дойде на Изгрева, да посети Учителя и да го запита за онова, което трябва да направи, за да разреши своите мъчни задачи. На Нова година както всеки път има братска вечеря, събират се около двайсетина души пред масата натрупана с ястия, а преди да дойде Новата година обикновено Учителят казва на всеки да си направи тайна молитва и да се помоли вътре в себе си какво желае той да постигне през новата година. И всеки, който пожелае то това желание мислено се поднася пред Учителя и това пожелание обикновено се сбъдваше през идната година. Учителят предварително нареждаше всеки да си запише желанието в своето молитвено тефтерче и всеки ден след като си привърши ежедневната молитва ученикът да прочете и своето желание, което е изказал в тайна молитва пред Учителя срещу Новата година. И така двадесетина ученици всяка година проверяваха на живо и на яве дали тяхното желание се сбъдваше през годината. Без изключение те се сбъдваха и когато се събирахме отново в края на годината Учителят запитваше: „Има ли някой от вас на когото не му се е сбъднало желанието?" Всички онези, които бяха присъствали предната година отговаряха в глас: „Учителю, всичко се сбъдна". Ето така брат Крюгер вместо в тайната молитва и в тефтерчето да си отбележи онази молба, за която ако се изпълни ще му се разрешат всички негови проблеми и задачи, за които бе дошъл да разпитва Учителя и да иска помощ от него, то най-внезапно той отправя друга тайна молитва. Пожелава през тази година да познае Божията любов, Божията мъдрост и Божията Истина. Обикновено това са думи и това са символи на едно знание, което е недостъпно за човешките умове, макар че Учителят много пъти говори за тях в своето Слово. След тайната молитва и след като всеки един ученик си записва в личното молитвено тефтерче своята молба, то Учителят става и започва да произнася обикновеното си Слово преди Новата година. Такива слова срещу Нова година има публикувани няколко. Те бяха много важни за нас, защото в това Новогодишно Слово Учителят казваше с какви проблеми ще се сблъскаме през следващата година, какви събития ще дойдат в този народ и какви ще бъдат съдбините на света. Учителят започва своето Слово и се обръща към брат Крюгер и той вижда как от очите на Учителя излизат няколко лъча от светлина и го пронизват. После от очите му излиза сноп светлина, която се устремява към него и го осветява, непосредствено след това от Учителят излиза една светлина, наподобяваща светлината на слънцето. Това трае няколко секунди и това нещо го вижда само брат Крюгер, но не и ние които сме насядали и гледаме и слушаме Учителя. Нашите очи са затворени, а Учителят казва: „Някой от вас искат да познаят и опитат Божията Любов, Божията Мъдрост и Божията Истина. А това е голяма работа. И това не е за човеци. За да опитате това вие трябва да сте готов да жертвате себе си за тази Любов, за тази Мъдрост и за тази Истина". След това Учителят замълчал и точно през тази пауза постепенно светлината около Учителя леко, леко загаснала, снопа, който излизал от очите му постепенно се прибрал и останали само два лъча, които излизали от очите му и били насочени към брат Крюгер. Тези два лъча останали до края на беседата. След Словото всички отидохме и целунахме ръка на Учителя. Брат Крюгер се приближава към него, целува ръка и казва: „Учителю, аз се докоснах за миг до Божията Любов, до Божията Мъдрост и Божията Истина". Целуна ръка вдигнал глава и видял усмихнатото лице на Учителя и усмихнатите очи на Учителя. Двата светлинни лъча ги нямало, те са се прибрали и са си отишли натам, от където бяха дошли. И по-късно брат Крюгер разказваше, че когато имал задачи за разрешаване винаги се молел на Учителя и искал да му изпрати онези два светлинни лъча, които той навремето видял в очите му. Тогава идвала помощта и така той извървя своя път на ученик в онова затънтено село Вранастеня, околия Радомирска. Обикновено с него се срещахме на Седемте рилски езера и когато ни гостуваше на Изгрева. А в една от тези срещи той ми разказа този случай. Ето така човек трябваше да запази достойнството си, а то се запазваше само тогава, когато човек имаше връзка с онези светлинни лъчи, които излизаха от слънцето на Учителя и от Божествения Дух. Така всеки един от нас успя да се справи в своят личен път на земята.

Аз съм на разговор пред Учителя.

„Учителю, защо на мен все ми е студено и не мога да се сгрея?" „Имаш много електричество в себе си. То не е студ, но когато духа студен вятър по повърхността на кожата се усеща студенина. Ще превръщаш енергиите си, ще ги трансформираш една в друга. Трябва да излизаш на чист въздух. Прави си онези упражнения, които съм дал с дишане. Прави и онези упражнения, които съм дал мислено ще се обливаш със светлина. Взимай си книгите и дохождай тук да четеш на Изгрева. Сега е най-хубавото време за събиране на прана. Представлявай си, че праната прониква в тялото ти.

Ти си от бързите, искаш за малко време големи резултати да добиеш. Стомахът ти и проблемите с него ти се дължи на чувствата. Трябва да работи човек върху чувствата си и ще си подобри състоянието и работата на стомаха. Здравият може да греши, а болният не греши, а той поправя грешките си". След този разговор Учителят каза, че има работа навън и ми даде знак да го последвам. Той излезна, взе един трион и тръгна към борчетата. Започна да реже сухите клончета на борчетата, а те бяха колкото човешки ръст по онези години. Аз му поисках да изрежа едно и той ми даде да подрежа три борчета. След това си взе триончето, Гледах го с каква любов подрязваше борчетата и си казвах: „Ако с такава любов работи над борчетата, с колко по-голяма любов работи над нас. Как може да се яви у мене мисълта, че може той да не ме обича". Докато се разхождахме и приказвахме, където минаваше и забелязваше нещо за поправяне, все се спираше, обръщаше внимание или пък сам го поправяше. Всяко негово действие бе да направи нещо добро. Как можеше да помисля, че може у него да се появи не добро намерение към мен. Дори ме е срам когато пиша тези редове. Когато излязохме от горичката по него бяха нападали сухи иглички, които аз деликатно поочистих. По мене когато режех клончетата също се бяха наболи иглички от клоните. Той се обърна внезапно и докато аз се усетя той сам се изтърси от иглите от борчетата. Направи го така естествено, че туй смирение на Великият Учител ме трогна. Когато му казах, че ще си отивам той ми подаде ръка, но аз му казах, че ръцете ми са нечисти. Той ми изпрати една топла струя, една невидима струя на Любов. Аз не се ръкувах, за да остана вярна на принципа понеже бях си измърсила ръцете. Дълго време чувствувах тази невидима струя на всеобхватност, на онази Любовна струя, която идваше и която трябваше да ми напомни какво представлява Божията Любов. Колко е хубава и голяма Любовта на Бога и ако човек я има в себе си като състояние никаква нужда не можеше да има. Тогава той ще се среща и с другите себеподобни нему, за да ги обича. Като се връщах у дома по пътя си казах: "Винаги да остана вярна на Бога и да изпълнявам само Неговата воля".

Ето това е пожеланието на онзи ученик, който трябваше да запази своето достойнство в себе си. А това може да се запази само тогава, когато човек запази връзката си с Бога.

След толкова години прекарани в Школата на Учителя и със Словото му ние от нашият живот направихме съдба. Аз не правех изключение, защото всички преминахме през своя път в Школата и всеки според онова, което носеше в себе си и онова, което можеше да обработи и онова, което можеше да поднесе от себе си на Учителя като изработена добродетел, За вас това са думи, но за нас това бяха стъпка след стъпка и година след година. Пътят, по който Учителят ме водеше беше пред приятелите външно скрит, но вътрешно сериозен и съществен. Така бях поставена още от самото, начало когато започнах да го посещавам като частна ученичка и в очите на другите по-възрастни братя и сестри бях частната ученичка на Учителя. Чак когато Учителят официално ме покани в Братството аз започнах да посещавам неговите беседи. Но и от тогава този метод също индивидуален към мен се запази до края на Школата. Това беше път на една душа, която трябваше да премине пътя си като ученик. Аз така се чувствах, така се възприемах и се външно държах като ученик. Около мен имаше и сестри, които имаха амбицията да бъдат първи. От къде беше дошло и от къде се беше появило това силно чувство, това непрекъснато желание да бъдат първи, да окупират първите места около Учителя и за другите да няма достъп до него. Силно желание, болезнено до краен предел, невъзможно да се отстрани по външен път и тогава той им даде това първо място и всеки си зае по едно първо място около него и до него и така се успокоиха. Те имаха повече амбиции отколкото дълбока и разораваща целината мисъл, която да обработва земята, че да посади някакво семе и някаква идея, че да възрасне, че да израсте, да се овършее, да се събере плод, да го смели на брашно, омеси и опече като хляб. Ето това е пътят на мисълта, така както тя трябва да работи, защото човек ако се добере до една мисъл, в която има една идея дошла от един по-висок свят то тази идея ако е от Божествения свят то тя се храни от Словото на Бога. Всяко нещо, което правеха онези, които заобикаляха Учителя имаха изисквания, които Учителят трябваше да задоволява. А пък те изискваха от околните, които заобикаляха Учителя да ги признават като големи авторитети, но те нямаха онази дълбочина на мисълта, тя беше загубена някъде, така когато един извор излезе някъде, но после водата му се загуби и взел друга посока, че накрая излезе в някое друго, непознато дере и там си тече. Така беше и с тези приятели, чакащи и търсещи от околните да ги признаят като авторитети около Учителя.

Това нещо Го забелязах и в университета където се бях записала по философия и педагогика. Професорите, които ни предаваха, които работеха с нас можеха да оценят всеки един понеже ние тогава бяхме много малко, а методите на работа им бяха такива, че освен лекционният материал ние бяхме задължени да работим индивидуално, да правим реферати и да ги изнасяме пред самите професори. И в тези реферати не можеше да има празнословия, там трябваше да се покаже какво си разбрал и докъде си стигнал в усвояване на материала. А това бяха все такива теми, че беше невъзможно да препишеш от някъде чужди мисли и чужди неща и идваше момент когато ти биваше принуден да дадеш нещо от себе си, а това беше най-важното в тези реферати и оценките от професорите бяха оценки не само за неговата подготовка, а за неговият умствен потенциал. Та всичко казано досега аз имах привилегията да бъда ценена като студентка с възможности. В областта на философски науки, във всяка философска система има едно скрито място, мъчно място за разбиране, което не се схващаше, което беше камък на препъване за всеки философ и за всеки изучаващ тази наука. Тези неща аз ги разбирах и понякога ставах да ги кажа за най-голямо учудване на всички студенти и на професора, защото това не можеше да се прочете от никъде. Аз ги разбирах, аз бях научена още от Учителя като частна ученичка да търся първопричината на нещата, да анализирам, да съпоставям всички второстепенни неща, да обобщавам и да извличам сентенцията на нещата. А освен това имах подготовката от Словото на Учителя, което слушах вече много години и бях настроена на една вътрешна вълна на философско обобщение на всеки един проблем. Така за пръв път професор Димитър Михалчев започна да ни предава. Имаше лекции и упражнения. Той изваждаше от едно резюме на някой студент онова, върху което градеше новата си лекция. Всички се мъчеха да кажат коя е основната съединителна нишка на реферата. Най-после аз станах и изказах основното положение, а това бе, че се говореше за вътрешният и външният свят на човека. Тогава майка ми беше болна и аз бях нередовна в лекциите си и бях прочела бегло материала. Така че като дойдоха до мъчното място, където всички се спряха, аз колебливо вдигнах ръка, станах и го казах. Беше вярно. Всички се огледаха, от къде на къде на една студентка може да й дойде такова хрумване в главата, че да говори за вътрешният свят на човека и за неговият външен свят. По такъв начин можеше да говори само човек в напреднала възраст, който когато обобщава живота както на своят вътрешен свят така и на външния свят, който той е пребродил чрез своите години. Но едно младо момиче беше непонятно да говори такива неща. Професорът така учудено ме погледна и дори поклати няколко пъти с глава. После тези случки се повториха няколко пъти и той имаше добро мнение за мен. Този случай го разказвам, защото има и втора част и накрая невероятен финал, за да мога да изтъкна пред вас едно необикновено явление.

Когато дойде професор Съраилиев той преподаваше философията на Берксон за интуицията и признаваше индивидуалното състояние на душата. Тогава професор Михалчев му представи студентите. Имахме трудов ден в градината - копаехме и окопавахме дръвчета. Дойдоха двамата близо до мен и чух как професор Михалчев му даваше характеристика на студентите. Като дойде моят ред каза: „Това е една интелигентна госпожица". Бях вътрешно поласкана и ми беше приятно да чуя това. Но това явно се дължеше от онова, което бях дала от себе си при обсъждането на лични реферати. Да, тук няма нещо необикновено, това може да се случи със всички добросъвестни студенти, с всеки ученолюбив и прилежен студент. Най-необикновено явление дойде за мен тогава, когато аз се качих да живея на Изгрева и където трябваше да се събере цветът на нацията, цветът на младото поколение, защото тук беше Божията нива и една окултна Школа за пръв път открита на земята и във Вселената и където беше дошъл Всемировият Учител и чрез когото Божественият Дух произнасяше Словото на Истината. Тук, където трябваше да се раздава истината, абсолютната Истина, тук на това място на Изгрева аз преживях най-необикновеното зрелище, което съм виждала в живота си. Какво беше това необикновено явление, че там в света, в университета ме признаваха за интелигентна, а тук на Изгрева ме смятаха за съвсем обратното, че съм много, ама много проста. Там професорите зачитаха моята вътрешна интелигентност и онова, което носех в себе си, а тук на Изгрева, който се беше напълнил с хора дошли от света, някои необразовани, неуки, прости, невъзпитани и т.н., то тези хора ме оценяваха, че съм била много проста и че съм простеела до невъзможност. Представяте ли си какво значи този израз - да простееш до невъзможност и то да ти дадат оценка онези, които в първите години не можеха да четат, защото не бяха завършили основното си образование и имаха само четири отделения. Това беше не онази „свещена простота", за която говореха мистиците, а онази свещена простотия, с която се сблъсках. Защо свещена ли? Защото тези хора бяха на свещеното място, което бе Изгрева, бяха до Учителя и защото тази простотия бе състояние на първичната алчност да обсеби, да изяде, да унищожи всичко около себе си и да остане само тя - простотията, да се признае, че тя е единствената и че тя има правото да носи етикета на мистиците и окултистите - името „свещена простота".

Едва ли вие бихте могли да направите разлика между свещената простота и свещената простотия. Обикновено българите, когато искат да кажат, че някой, който се старал в нещо, което предварително е трябвало да пропадне, казват такъв израз „Не било в тиквите, а било в кратуните", т.е. един човек насадил тикви до плета си, те вързали, станали ей такива големи тикви и той решил, че като ги продаде ще спечели много пари. Но тиквите се били прехвърлили през плета не към неговия двор, а от другата страна на пътя и радвали очите на всички селяни и това възбуждало гордостта на стопанина им. Но веднъж се отвързали някакви крави, дошли и му изпояли всички тикви. Така той пропаднал в този опит и не могъл да ги продаде. Тогава един комшия му казал: „файда от тикви нема, но има файда в кратуните. Ще насадиш следващата година кратуни, а крави кратуни не ядат и тогава ще продадеш кратуните и ще спечелиш много". На следващата година насадил кратуни, завързали кратуните, отново се прехвърлили от към страната на пътя и радвали окото на стопанина. Но от къде на къде минали през нощта цигани, видели кратуните, обрали ги, сложили ги в торбите и заминали. А на времето кратуните бяха един род като тикви, но те бяха малки, дълбаеха се, имаха дълги дръжки и служеха за черпаци и с тях хората черпеха вода от ведрата, с които носеха вода. Та кратуната служеше и за черпак, с нея се наливаше вода и от нея пиеха вода. Накрая стопанинът като видял, че кратуните са обрани заридал, дошла жена му и му казала: „Значи не било в тиквите, а било в кратуните твоето богатство". Ето от там идваше този израз. А сега ще ви разкажа за потвърждение една случка от времето на Учителя, която потвърждава онова, което разказах.

Имаше едно далечно село Любимец и там един от нашите приятели имал нива край река Марица, на която садел тикви, но много често, когато реката прииждала, то водите завличали и отвличали големите тикви. Понякога и селския добитък като минавал покрай пътя, отбивали се и изпо-яждали тиквите. До тук всичко се повтаря с моят предишен разказ, но накрая неговият голям син го подсетил: „Абе, тате, защо не посадим една семка от тези тикви и да я наречем за Учителя". Бащата се съгласил, решил да опита, насадили семката, нарекли я за Учителя, че това е семка на Учителя, отбелязали с едно колче мястото на семката и зачакали. Семката поникнала, стръкът пораснал, разраснал се, тръгнали лозници наляво и надясно, дошло време появил се много цъфтеж, че вързал, накрая тиквите пораснали едни такива големи като никога досега. И най-важното отново реката идвала, прииждала, заливала нивата, но така, че възрастналите тикви не ги отнасяла, а водата наторявала почвата и всички тикви пораснали от големи по-големи. И също селския добитък като минавал кой знае защо не поглеждал към тази нива, а отивали към други ниви да ядат други тикви. И най-интересното е, че за наречената семка за Учителя от този корен се народили големи тикви над десет килограма. Той се чудел как да ги занесе на Учителя. Накрая ги сложили в няколко чувала, качили ги на влака и пристигнали на Изгрева. От гарата взел една каруца и тиквите били закарани на Изгрева. Разтоварва ги в кухнята, а братът отишъл да целуне ръка на Учителя. Учителят го посреща, усмихва се и го запитва: „Значи, брат, тиквите тази година реката не ги завлече?" Братът се усмихва и казва: „Да, не ги завлече. Ама, Учителю, от къде знаете това?" „Нали ти нарече една семка за мен и я посади в земята. Всеки път човек когато в името на Бога рече да направи нещо то Бог съизво-лява в думите му и в деянията му и благославя труда му." Ето така идваме до онзи израз където българите употребяват „Не било в тиквите, а било в кратуните".

Веднъж Учителят на беседа спомена един такъв пример как един студент отишъл при един професор и искал от него да му направи един съкратен курс та в шест месеца да усвои специалността, която професора преподавал. Тогава той му казал: „За шест месеца може да поникне и да върже плод само една тиква, а един дъб, за да порасте и да даде стъбло му се необходими сто години". Ето така Учителят обърна внимание, че в един човешки живот човек може да облагороди само една добродетел, а да се възползва от нея му е необходим един следващ живот, когато ще се роди.

Така че онзи приятел докара тиквите на Изгрева, те бяха опечени и поднесени в големи тави на един обед. Всички ги харесаха и отидоха да благодарят на Учителя за тиквите. Учителят каза: „Защо благодарите на мен, благодарете на брата, който донесе тиквите". Отидоха при него, за да му благодарят, а той каза: „Братя, защо ми благодарите, аз тази тиквена семка я нарекох за Учителя и я насадих за него. Отидете и благодарете на него". Отново се връщат при Учителя и питат: „Учителю, какво стана сега, каква е таз работа, ядохме хубава тиква, че преядохме. Искаме да благодарим, но не знаем на кого". Учителят се усмихва и казва: „Ще благодарите на Онзи, Който възрасна семката, че от нея се роди тиква и на Онзи, който накара и даде подтик да се донесе плодът на Бога при нозете на Великият Учител". Ето това е пример за Абсолютната Истина, която цареше на Изгрева. Това е пример за свещената простота, която царуваше на Изгрева, защото Божественият Дух се изявява единствено в Абсолютната Чистота и това е синоним на свещената простота, свещената мистична простота.

Аз съм при Учителя на разговор.

„Учителю, аз искам хората да ме харесват, да им съм приятна и да ме обичат." „Да, ти искаш да те обичат, то е естествено. Всеки иска да го обича някой. Всеки има право да бъде обичан от Един. За да те обичат всички трябва да бъдеш богат, да имаш много пари и да даваш. Да те обичат всички, да те обръщат внимание значи да бъдеш нещо по-особено, да изпъкнеш. Да иска някой да изпъкне - това е щестлавие. Гордият пък счита другите за нищожества." „Учителю, аз от кои съм?" „Ти си от щестлавните. Гордият може да се облече някой път в скъсани дрехи и така да ходи. Но гордостта му се вижда и през скъсаните гащи. А щестлавният обича всякога да бъде хубаво облечен и ако обущата му са малко скъсани той се срамува не от обущата, а от себе си. Затова да те обичат хората е много трудно. Обича се само слънцето, защото може да раздаде безвъзмездно на всички своят живот и светлината, и топлината. Ти можеш ли да бъдеш като слънцето? Ти можеш ли да огрееш всички хора наведнъж и всички земни твари и небесни такива? Не можеш. Не можеш да бъдеш като слънцето и не можеш да бъдеш обичана като слънцето. По-хубаво е да те обича слънцето, по-хубаво е да те обича Бог, а Той ще те обича когато Той види, че ти се радваш на слънцето и че ти оценяваш благата, които Бог ти дава."

На ул. „Опълченска" 66 в дома на Гина и Петко Гумнерови където беше отседнал Учителя и където в първите години всички се събираха там, гъмжило от хора и посетители. Всеки ден в двора имаше гости от сутрин до вечер, едни идваха да се видят с Учителя, други имаха проблем, трети ей така на приказки, а четвърти да научат нещо ново. Около кака Гина имаше непрекъснато по няколко сестри, които й помагаха в къщната работа или пък плетяха, работеха ръчни плетива и шиеха, за да изкарат някой и друг лев, за да заплатят насъщния хляб, който ползваха в този дом. Когато Учителят решаваше да остави някой на обяд той го поканваше, слизаше долу с поканеният, а кака Гина слагаше храната и чиниите на масата и тихо се отдалечаваше. Така беше преди, така беше и след така наречената студентска комуна, която се развали и разпусна поради това, че възрастни братя и сестри от заможни семейства се присламчиха към общата трапеза и се нахвърлиха и изпояждаха бедния студентски обяд. Тази идея за студентската комуна и общият обяд бе опорочена и Учителят я спря.

Та аз съм един път един от посетителите, чаках Учителят да ме приеме. По едно време вратника на външната врата се отвори, влезна вътре един човечец, огледа се и тръгна по плочника и като вижда, че навсякъде е заето седна до източния прозорец на стаята на Учителя. Като го погледнах направо се смаях, не бях виждала така да бъде смазан един човек, целият потънал в скръб. Не мина и няколко минути от както бе седнал и навел глава в земята и подпрял се на тояжката и ето Учителят излиза и без да погледне другите в двора, които му кимваха с глава за поздрав с цел той да ги погледне, то той, Учителят се насочи към този човечец. Никой не бе съобщил за него, както и той никому не бе се обадил, просто бе се огледал, че тук се събират хора и някой от вътре в него го бе довел тук да търси помощ. Учителят отиде при него и така с ръка обгърна посетителя и му прошепна нещо на ухото бащински, че то смазаното човече, отъпканото същество пред очите ми възкръсна. Усмихна се, засмя се и си отиде обнадеждено. Това човече целуна ръка на Учителя и те тръгнаха заедно, а после той се прибра в стаята без да погледне нито един от присъстващите, а възроденият човек си отвори вратника сам и си отиде така както си беше дошъл сам. Аз гледах едно чудо на възкресение, да това бе възкресението на Духа. Беше влезнало едно човече само, дойде, никому не се обади, седна, изчака без да знае колко ще чака, но знаеше кого чака, а Учителят дойде, възкреси у него надеждата, то оживя пред всички и от човечец се възкреси на човек и си тръгна. Та дойде без да продума една дума, биде възкресено и си отиде без да продума нито една дума като на сбогуване целуна десницата на Учителя в знак на общение с Духа Божий. Да, това бе едно възкресение на Духът. По-късно бях чела, че възкресението се отнася за Божествения Дух - той възкръсва и дава живот. Та човек сам не възкръсва, а възкресява го Божествения Дух когато се докосне до човека. Но човекът трябва да направи първата крачка за общение с Духът.

Бях студентка и имах възможността да видя, че имаше едно .голямо величие, професорско величие в университета. Това беше професор Шишманов - оратор, интелигент, учен и неговото име можеше да се срещне навсякъде, както навремето така и след петдесет години. Та този професор Шишманов като чул за последователите на Учителя от първите години учудил се много, защото това беше необикновено явление тогава - да се събират толкова много хора около Учителя, да идват, да си отиват - едно истинско стълпотворение на ул. „Опълченска" 66. А по онези години между войните, когато хората бяха преминали през две национални катастрофи и когато всички бяха разочаровани и огорчени от управляващите бяха огорчени и от учени, от всякакви възможни титли и всичко от онова, което беше като някакъв висш елит се превръщаше в негодувание и омраза към тях от народа, защото смяташе, че този висш елит е причината за двете национални катастрофи. И което е най-важното това беше вярно. Та този професор, който не само чул, но непрекъснато чувал, че там се събират много хора, че някой си Дънов им говори, че не бил кой знае какъв голям оратор, но се събирали около него всякакви хора, а това толкова раздразнило неговото самочувствие на всепризнат професор и величие в университета, че решил да отиде да види каква е тази работа и да види с очите си що за човек е този там на ул. „Опълченска" 66. Та когато се коментирало в университета професорът там бил казал: „Кой е този Дънов? Аз толкова години преподавам на студенти в университета, тридесет години чета лекции, а нямам нито един човек последовател". И решава той, приготовлява се, качва се на файтона и го стоварят на ул. „Опълченска" 66. Влиза той през вратника, прекрачва през плочника и какво да види - около пейките в градината народ, пълна е градината с хора, поглежда я, а това е една такава голяма аудитория, която той едва ли е виждал в някоя аула на университета. Само че онези там са студенти, те са записали да учат висши науки и трябва да слушат, защото след това ще има изпитна сесия и оценки. А тия тук в двора сами си идват, седят, стоят и чакат. При него професор Шишманов се приближава един негов студент, поздравява го, а той си изважда от малкия джоб на жилетката си визитната картичка със златен надпис „Професор Шишманов". Студентът взима визитната картичка на професора - това не е шега работа, всички познават и знаят кой е този професор и какво значение има той за университета и за българската наука - величие и чак отгоре. Такъв бил, така го приемали и така го тачели. И той зачакал докато се занесе визитната картичка и докато го приемат. Не след дълго Учителят излиза, обръща се към него и му казва: „Не мога да ви приема. Занят съм сега". Учителят се обръща и си влиза в стаята, а професор Шишманов изумен, объркан, неразбиращ как така нему да му отказват прием и аудиенция. Става, тръгва си, качва се на файтона и обиден си заминава като казвал, че повече с Дънов не искал да има работа. Та така както преди професорът не е имал работа с него, така и след като излиза от дома на Гумнерови също е нямал работа с него. И така той не се срещнал с Учителя, а се разминал. А защо? Та величието докарано с файтона си отива обратно натам от където бе дошло.

А за онзи смазаният човечец, за онова същество претрепано от живота и от скръб, за онова низвергнато от всички същество, Учителят сам излезе без никой да му съобщи, без визитна картичка, без златен надпис, отиде при него, обгърна го с ръка и с внимание и с думи го обнадежди и го възкреси. А тук случаят беше друг. С празнодумците Учителят не си губеше времето, защото той бе тръгнал към него не само от любопитство, но да спори с него по научному, за да го обори в интелектуален спор и да се върне обратно с файтона като победител, като някогашен римски Цезар, който бе казал: „Отидох, видях, победих". Та величието на Цезаря се върна само с файтона без да види Учителя, без да се срещне с него, без да говори с него и без да го победи. Ето такива неща изобилствуваха през първите години. А знаете ли какви други величия имаше? Хората се гиздеха с титли, окачваха си ордени, преписваха си привилегия като подсигуряваха титлите си с богатство и смятаха, че светът е в техните ръце и ще управляват вечно светът на човеците. Така смятаха, живееха в един свят сътворен от техните ръце и техните нрави, който след време свят се разби на пух и прах, защото бе една илюзия създадена от величията, че те са онези, които управляват живота и направляват съдбините на човечеството.

През годините виждах много пъти Учителят как се държеше с величията: просто не ги приемаше и ги отклоняваше от себе си. Когато посредством някои наши приятели се опитваха да заведат някое величие при Учителя или пък му определяха среща без да го питат Учителят беше недостъпен както външно, така и вътрешно, както за нашите приятели, така и онези посетители. На тях не бе им дадено от вътре да разберат какво представлява този Петър Дънов, около който се събираха толкова много хора. Учителят се затваряше, издигаше преграда между себе си и тях, а те оставаха озадачени, че разговорът е толкова обикновен и си отиваха без да пожелаят да дойдат втори път. Ние виждахме това, дори го запитахме веднъж, че ето тези външни хора като дойдат и като си заминат ще имат погрешна представа за него. А той ми каза: „Аз не съм дошъл за света. Аз съм дошъл за готовите души и онези, които Бог е изпратил на земята да бъдат ученици на Новото Учение". След време отново бе зададен същият въпрос, а той отговори: „Христос бе дошъл навремето за загубените овце на Израиля". Та сега се случи същото - Учителят беше дошъл за готовите души и душите търсещи Бога. А величията, те бяха дошли за света и света ги бе създал като такива.

Аз съм на разговор пред Учителя.

„Щом се намериш в тъмнина, моли се. Това, което се сърди и работи в тебе, то е плътта, него ти ще го възпитаваш. Ще бъде смешно да чакаш да ти премине болката в гърба, че тогава да се изложиш на слънцето. А всяка една болка в гърба най-добре се лекува със слънчевите лъчи.

Ти имаш вяра, вяра имаш, но надеждата ти е слаба. Затова се обезсърчаваш. Външни пертурбации трябва да стават. Щом се мениш външно, то е хубаво, това показва, че растеш." „Учителю, вие споменавате, че човек трябва да диша в Любовта, а пък аз това разбирам така, че когато чувствувам вашата хубава Любов към нас, чувствам я, че между нас няма никаква преграда и аз се радвам." „Ха, това е вярно. Тъй трябва да чувстваш, за да дишаш в Любовта и да се ползваш от въздуха на Любовта. И когато се намериш в съвършена тъмнина пак ще вярваш. Бог ти помага, но ти не виждаш. Слънцето неизменно си грее, както през пролетта, както и през лятото и през есента, макар че има облаци и през тях слънчевите лъчи не идват до нас. Слънцето и зимно време си грее, макар че вали сняг и духа вятър. Слънцето винаги е на едно и също място, а земята се върти и тя се мени и животът на човека се върти и се мени към слънцето. Затова днеска е тъжен, няма го слънцето, утре е радостен - има го слънцето. А слънцето е символ на Духът. Когато слънцето грее и когато Духът се излива то всичко расте и всичко се радва." „Но, Учителю, някой път аз не ви виждам." „Ти не виждаш постоянно върха, към който се стремиш, защото се движиш и пътят е неравен. Когато слезнеш в долината изпъкват около тебе дървета и други по-малки върхове и твоят връх, към който се стремиш се закрива от другите дървета, но като се изкачиш пак и ако не се отклониш от пътя си пак на върха ще се качиш, ще го видиш отново и от там ще видиш изгрева на слънцето. Духът Божий също изгрява периодично за земята и за човека. От това, което ти се дава трябва да запазиш най-красивите форми."

В разстояние на няколко дни аз имах вътрешни противоречия в себе си, не можех да се справя със себе си и не успях да разреша една задача. Чувствувах се безпомощна и по едно време смятах, че вече за нищо не ме бива и направо Учителят си губи времето с мене, пък и аз губя неговото време. Но тогава реших, че все пак трябва да отида при него, за да чуя неговото мнението дали в края на краищата ме бива за ученичка от Школата му. Той ме прие, чу моето съмнение, постави ме на един стол, посочи с пръст, че трябва да извадя тетрадката си и да записвам. Той стана, беше строг и започна да говори.

„Теб трябва насила да те изтеглим в Царството Небесно. Ти сега се намираш астрологически, кармически под недобри външни и вътрешни влияния от десет години. Това се дължи на духове фамилни, които ти поставят препятствия, както от вън, така и от вътре и искат да те спънат. Ако им се предадеш те ще те ограбят, ще изядат всичко каквото имаш и ще те захвърлят като непотребна вещ.

Има фамилни духове, които искат да се преродят чрез тебе и те ти създават тези настроения. Тези духове сега гладуват и са изоставени и те ти предават своите състояния. Вярно е, че тяхното положение е много тежко. За тях Господ е далеч и те не могат да се молят. Но ти ще ги научиш да се молят и ще ги впрегнеш да работят. Ти трябва да постъпиш като християнка: да спомогнеш за повдигането на тези духове, които са фамилни и родови твои духове. По-хубаво е ти да работиш с тех, да ги учиш, отколкото да ги родиш, да ти бъдат деца и като деца те ще те отклонят и ще изгубиш времето си, което ти е предназначено за Школата. Да отгледаш деца и семейство е необходимо време, денонощно и много, много години и накрая човек никога не знае дали това е неговият път.

У човека има една природа, която няма никакъв морал. От нея човек трябва да се пази както от огън. Върху тебе работят не само лоши духове, но има и добри, интелигентни висши духове, които искат да ти помогнат. Ти сега си арена. В тебе сега работят и едните, и другите. Ако хвърлиш лекия си товар, който сега носиш Господ ще ти даде по-тежък. Ако отхвърлиш сегашната си мъчнотия, то ти ще се ожениш, ще родиш деца и ще носиш не само твоят товар, но и техния товар. А може и да ти се случи и да работиш та да издържаш и мъжа си. Освен децата си ще трябва да издържаш и мъжа си. Ще можеш ли да издържиш на това, което ти казвам?

Да ти обясня положението, в което се намираш, за да го разбереш по-добре. Един богат търговец имал слуга и го праща на пазар с една крина жито, за да го продаде. По пътя слугата вижда една нива, спира се и я купува като решил да я изоре, да засее с крината жито дето носи и после полученото от жътвата жито да занесе на господаря си. Той така си мисли и умува и така трай коню за зелена трева, когато коня е на празни ясли. Знаеш ли какво значи кон на празна ясла? Когато сеното и сламата на стопанина са се свършили, а зимата още не се е свършила и пролетта е далече. Та и хората правят същото: те се оженят и речат: „Чакай да се оженя, да народя деца та повече души да работят за Господа". Не, има души, които са си определени да вършат тази работа, да помагат на духовете да се раждат и да работят за своето усъвършенствуване. Но не е само физическото раждане. Има хора, които са определени и за друга работа. Има и изключения. Който е свършил университет е определен за друга работа.

Тези мисли, които сега ти идват за семейство и за деца, не са твои. Тези духове влияят на майка ти, на баща ти, на роднините. Те казват: „Няма ли Марийка да се ожени? Кога ще се ожени?" Ти трябва да се научиш да отличаваш твоите стремежи от чуждите влияния. Има влияния Божествени, има и твои стремежи, има и влияния на нисшите духове. Всичко това трябва да различаваш.

Затова трябва да се молиш Духът Божий да те обладае. Той ще поседи у тебе, ще поработи, ще те задоволи и пак ще си отиде на Небето. А могат да те обладаят и нисши духове, тогава ще изпаднеш в противоречие и няма да можеш да се справиш. Да изпадне човек в противоречие то е ужасно състояние.

Ученичеството е най-доброто време за човека. После когато човек влезне в живота почват страданията. Когато се ожени човек, че като му се народят деца - пък едно се разболяло, друго плаче, трето тропа с крака и иска нови чепици, майката няма време да се среши косата и да се погледне в огледало. Но тези състояния са необходими. Те си идват както и времето. На него можеш ли да се сърдиш? В тебе е дошла буря вътре. Нека си вее, ти ще я изчакаш докато премине.

На земята всички страдат. Не само човека, но и животните, и растенията. Един заек в гората погне го някое ловджийско куче и успее да го насочи към ловеца, онзи гръмва и убива заека. После всички зайци го оплакват обаче ловеца го взима, занася го у дома и го туря в тенджерата. Така е и с хората. Онези, които не могат да преминат през страданията, те умират. После приятелите му го оплакват. Човек трябва да прегърне кръста си и да го носи. Едни са преминали през страданията и всички останали последователно ще ги преминат.

Най-мъчно е да намериш някой да те обича както себе си. Човек може сам себе си да удовлетворява. Хубаво е уединението в смисъл да бъде човек концентриран в себе си и след това да търси чрез молитвата си да направи общение с Бога.

Ето защо тебе трябва насила да те изтеглим в Царството Божие."

В онези първи години на Школата, когато бях още много млада и когато бях още бях под закрилата на Учителя и не бях още пусната в света както това Учителят стори по-късно, живях в един особен свят горе във висините на едно необикновено преживяване на цялото ми същество. Преминавах през някои положения, които ми бяха съвсем, ама съвсем познати. По този повод Учителят ми каза: „Преди ти си се движела само в аристократични среди", т.е. искаше да каже, че в моите предишни прераждания на земята аз съм живяла в онези висши среди на всяко едно общество. Тогава аз си обясних защо този свят, в който майка ми непрекъснато искаше да ме води, светския свят на тогавашното т. нар. висше общество в България ми бе до болка познато. Майка ми се стараеше всячески да ме въвлече в него като ме караше да свиря на разни приеми, на разни празненства на познати семейства.

Аз познавах този свят и просто знаех кое след какво ще последва. Тези неща бяха в мене отработени хиляди пъти и аз се движех свободно в тази среда особено когато таланта ми се проявяваше без всяка задръжка. Беше интересно, забавно, но моят път беше друг, спряха ме от горе и ме насочиха по моят собствен път. Не съжалявам, а благодаря, че така стана. Разбира се, че дойде време да се запознае с Учителя, да го срещна и това определи моят път и живота ми след това. Още в самото начало на Школата Учителят ми каза: „Ако ти си издържиш изпита ще доживееш дълъг живот". А човек всеки ден живее и вътрешно държи изпитите си. Така че вече съм на седемдесет и пет години, а от осемнайсет години започнах с тези изпити или казано петдесет и седем години ги държа ежедневно. Дали това е дълъг живот не зная, но ако продължавам да ги държа успешно тези изпити вероятно ще ми се отпусне още жизнен кредит, за да довърша и някоя друга работа. Та този изпит, за който спомена Учителя е един непрекъснат процес от дни и години и те се редуват един след друг и човек чрез тях се изпитва, оценява и върви по своят вътрешен, духовен път. А дали е успешен или не аз не мога да определя. Това ще го определи друг.

Бях много млада, току-що отишла при Учителят, а той ми заяви: „Ти не си годна за физическият живот вече". Това изказване ме затрудни много и с годините, които преминаваха непрекъснато се питах какво ли означава това. Че не обичах тежкия физически труд - не го обичах, че коя жена го обича. Че не обичах този труден физически живот, пълен с превратности и непрекъснато напрежение - това никой не го обича. Че бях затруднявана непрекъснато от грижи, които ми ги създаваха онези, които бяха около мен. Движех се през тези години както всеки друг от моето поколение. Чак сега накрая разбрах какво значи да превъзмогнеш външни и вътрешни затруднения в своят път. От начало имах много препятствия - непреодолими затруднения в семейството ми. Дойдоха и вътрешните противоречия у мен в резултат на кар-мата ми. А бях млада, че като се развихреше в мен онази моминска страст и желание не е за приказване. Вие да не мислите, че ето аз влизам в Школата и всичко от вън и от вътре в мен се канализира и ставам както майка ми ме наричаше „правоверна дъновистка". Няма такова нещо. Няма такива положения. Беше жестока титанична борба в мен, борба на живот и смърт, от вътре ме разкъсваха не на кръст, а хиляди въжета и това бяха нишките на кармата, с която се бях обвързала. А когато Учителят ми каза, че ме изпраща в света аз бях в недоумение. Аз бях в Школата и всички си вървеше естествено и изведнъж той ми каза, че ме изпраща в света. Аз се чудя как така в света когато съм пак в Школата и се чудех какво значи този израз, та нали всеки ден съм в Школата му, редовно посещавам беседи и изпълнявам всички задачи дадени по време на клас. Но след неговите думи по някакъв тайнствен начин излезнаха онези нишки, които бяха скрити в мен от вътре от векове, че като се завъртяха и като поглеждам и какво да видя: от мен излез-наха не като нишки, а като въжета, които бяха ме обвързали с онези, с които всеки ден се срещах. Как да се изразя по-точно. Ето така: преди да ме изпрати в света аз се срещах с всички братя и сестри, усмихвахме се, разговаряхме, приказвахме си сладки приказки и се разделяхме приятелски. Но чак когато Учителят ми каза, че ме праща в света всички тези познанства, които преди това бяха приятелски и добронамерени само за дни станаха съвсем други, промениха се и отведнъж виждах, че това не са случайни общения, случайни запознанства, а че това са връзки от миналото и са такива връзки, че сме обвързани и вързани с въжета, които не се късат и не се режат с нож и с брадва. Като с магическа пръчка тези нишки от мен излязоха, превърнаха се на въжета, завъртяха се и колелото на живота ме задвижи. И ето тук идва най-доброто фигуративно изложение. Знаете ли какво значи колело на обикновена волска кола или конска каруца? Това колело има спици и без спици не може да бъде колело и после се слага обръч, за да закрепи спиците, а в средата спиците се събират в една точка, която се нарича ос на колелото, което колело се пъха към онази продълговата ос на каруцата, за да може след това това колело да се задвижи и каруцата да се движи. Е, същото беше с мен, оста бе у мене, спиците излезнаха вън от мен и всяка една спица минаваше от мен и водеше до някой от Братството независимо дали бе мъж или жена. Колкото хора имаше от Братството толкова спици излизаха от мен и всичко това се обединяваше и трябваше да се затвори колелото с един железен обръч. И да се задвижи колелото на живота някой трябваше да го тури в оста на онова място, където му бе определено, за да задвижи каруцата. Ето така Учителят ме сложи като колело в една непозната каруца и ми каза: „Пускам те в света". И колелото се завъртя и то тръгна. Можеше да скърца, тогава му слагаха катран та да се хлъзга и да не скърца там където бе оста. Разваляха ли се спиците, сваляха обръча, разхлабваха и другите спици и поставяха нови. И така колелото се въртя у мен цели двадесет и две години по време на Школата и още двадесет и две години след заминаването на Учителя.

Така веднъж Учителят ме среща и казва: „Тебе насила ще те вкараме в Царството Божие". „Защо, Учителю", питам аз. Той отговори: „Защото така аз искам". Хайде сега дайте си обяснението. Бях станала фигуративно казано на едно колело и бях взела една служба на едно колело и ща не ща трябваше да се търкалям. Аз бях едно от колелата на каруцата, друг беше друго нещо, но наистина искаха насила да ме вкарат в пътя.

Аз бях много самотна в семейството си и неразбираема за тях, но това нещо продължи и по-късно и в обществото, в което се движех, включително и на Изгрева. Бях много самотна, макар че около мен имаше много хора, макар че се движех и общувах с тях. Отидох при Учителя и споделих, че се чувствам сама насадена на чуждо място, самотна и трудноразбираема. Той се усмихна и каза: „Не бой се, че си сама. Ти си заобиколена от души и ангели". Това изказване на Учителя ме успокои и върна равновесието в мене. Но това нещо го разбрах след 30-40 години. Аз имах вътрешен кредит пред Учителя, а други пък имаха външен кредит от него и този външен кредит допада на хората и по него те оценяват нещата. А същината на нещата се състоят във вътрешната им проява. И спомням си когато започнаха гоненията срещу мен всички смятаха, че ще ме издухат от Изгрева така както някое дете откъсне цвете на глухарче и го духа и издухва стотината му цветенца, които вятърът ги отнася на всички посоки. Но те не можаха да ме издухат и вятърът не можа да ме отвее от Изгрева. Дойде процесът срещу Братството през 1957/58 г. и тогава всички се нахвърлиха върху мен и Борис Николов и след процеса той бе в затвора и след това се развиха такива събития, че се чудех как ли оживях. Ето тези събития доказаха лично на мен, че думите на Учителя бяха верни. Благодарение на онези души от Невидимия свят, които ме заобикаляха успях да издържа. Та колелото се завъртя и се въртя доста дълго време в мен. А това колело бе колело от вътрешната Школа на Учителя.

Един пример от онова време. Иван Радославов бе гимназиален учител по история и той ме учеше и моето семейство беше познато с него. Той в своят живот премина през труден път. Един път когато е преминавал през непреодолима вътрешна борба от неразрешени свои задачи бил е толкова измъчен и изтерзан, че решил да отиде на Витоша, там където има гъста гора, да се усамоти и да се помоли и да потърси начин да излезе от това мъчително състояние, в което е попаднал. По едно време вижда, че Учителят се приближава към него за негово най-голямо учудване. Учителят му казал: „Недей да се кориш. Това е задача, която ти е дадена от Небето, за да я разрешаваш. Спомни си навремето като малък ти имаше едно премеждие и едвам се спаси. Спомни си по-късно как отново щеше да загубиш живота си. Припомни си как пак след време едвам оживя. Всички противоречия в живота ти, които идват не ти ги създава някой друг, а ти ги създавам аз. Аз съм този, който ги създава, за да можеш да решиш задачите на живота си и да можеш да преминеш от задача в задача и да разрешиш правилно смисъла на твоето прераждане, тук между българите". Брат Иван Радославов изведнъж усетил облекчение и видял, че не трябва да бяга и да се крие от страданията, а трябва да ги посреща и да ги разрешава. А как премина неговият живот по-късно ще споделя в един от следващите си разкази. Но ето тук това бе пример как всеки един от нас представляваше една невидима спица на онова колело, което бе на Изгрева. По-късно когато се даде Паневритмията ние играехме в кръг, оркестрантите бяха по среда и свиреха, Учителят бе до тях и също играеше с нас и цялата тази Паневритмия на стотици хора наредени в двойки, които се движеха в кръг наподобяваха на онова въртящо се колело на видимата Школа на Учителя.

Аз съм на разговор пред Учителя.

„Учителю, аз имам намерение да помогна на моят брат Владо." „Идеята ти е добра. Щом е проработила тази мисъл, изпълни я. Можеш да му поговориш, но трябва да избереш начин, по който да му кажеш. Можеш да му кажеш, че животът трябва да се пази, трябва да се употреби разумно в работа за Бога. Трябва да постоянствува в едно направление и никога да не се отчайва, Така ще добие резултати. Трябва постоянно да работи върху добрите идеи и те ще се реализират. Не е в силата. Като духаш, духаш най-после колата ще тръгне. Виж как работи светлината. Слънчевите лъчи постепенно, но непрекъснато действуват върху почвата и най-сетне пониква тревата. Трябва бодрост и никога да се не обезсърчава човек. Аз съм забелязал, че хората се движат в двете посоки и в двете крайности: или стават много корави, или като омекнат стават много меки. Не, където трябва да бъдеш твърд, ще бъдеш твърд. Значи ще постоянствувате. Където трябва да си мек, ще бъдеш мек." „Учителю, аз мисля, че в желанията си съм настойчива." „Да, това е така. Да се стремиш да не обичаш, то е подпушване. Ти ще употребиш тази енергия да обичаш Бога. Можеш да обичаш науката." „Учителю, но при това преминаване не може да не настъпи някоя криза у мен?" „Разбира се, че ще настъпи. И ще дойдат. Например, имаш някоя приятелка, ти не можеш да уповаваш на нея, че тя ще ти помогне докато не е помогнала на себе си. Човек, който на себе си не може да помогне какво искаш да ти помогне. Ученик, който своите задачи не може да разреши, не можеш да очакваш, че ще реши и твоите задачи. Това е толкова естествено и разбираемо."

Имах един много наивен и дребен случай, който не би трябвало да се разказва, но пък с него имах една от големите си опитности. За пръв път чрез този случай успях да чуя гласа на Бога. А случаят от обективен, по-обективен. Имаше в нашите среди един брат Бандерски, който минаваше за ясновидец и който декларираше, че уж Учителят говорел чрез него. Имаше и още няколко други такива като него, които също говореха и твърдяха, че Учителя се изявява чрез тях. Така се развиваха нещата след заминаването на Учителя, навъдиха се пророци и ясновидци и никнеха като гъби. Някой трябваше да запълни вакуума, който се получи след заминаването на Учителя и затова се явиха ясновидци, пророци, медиуми, спиритисти и всеки искаше да вземе мястото на Учителя. Това беше категорията на пророците. Пък веднага се явиха и другите, които не искаха да пророкуват, а да действат по свое усмотрение и те се явиха като по-волеви, по-борбени и те задвижиха кораба да тръгне, та го надянаха на подводните скали и той потъна. Всеки разбираше от ръководство, всеки искаше да бъде капитан на кораба и да се слуша неговата воля. Корабът потъна и вече нямаше нужда от капитани на кораби.

Та се явиха и пророците, а Бандерски пророкуваше и освен това доказваше, че Учителят говорел чрез него. Аз се отнасях доста внимателно към тези изявления. Веднъж той ми каза: „Твоята молитва се приема направо от Бога". Аз се поусмихнах и бях резервирана, защото смятах, че това е начин да се ухажва и печели разположение на слушателите. Аз знаех от Учителя много добре дали молитвите ми се приемат и кога се приемат от Небето. Та това беше двадесет и две години Школа и ежедневно бях при Учителя. Обаче по-късно у нас се случи един инцидент. Имахме една гургулица, бяхме я нарекли Танче и един път дойде при нея друга гургулица и се настани при нея. Ние се зарадвахме, че нашето Танче ще си има дружка. Но втората гургулица започна да води борба срещу нашата Танче и да я гони. А Танчето бе приятелски разположена към новодошлата, но последната я биеше и кълвеше. Видяхме се в чудо. Чудех се какво да правя. И седнах да се помоля на Бога да ме научи какво да правя, защото втората ще умори първата. И като се помолих Той разреши въпроса. Изведнъж слезна от небето един облак в стаята ми, мина през тавана и ме обхвана цялата и чух един глас: „Я да чуя какво ще се помолиш?" И усетих лицето на Бог-Отец и му разправих всичко. „Господи, разреши въпроса ми най-добре." И облака си отиде, вдигна се и изчезна така, както бе дошъл. След това се зачетох в Библията и направих сравнение как същият облак се е явявал на Моисея и на евреите когато Господ Йехова с огнения стълб е водел евреите през пустинята. Но тук времето беше друго и нямаше и не можеше да има никакво сравнение. Накрая един наш приятел - Васко Искренов се съгласи да я вземе втората гургулица и я занесе при него като пойна птичка. Аз не знаех как той ще се държи с нея. След два-три дни гургулицата излетя от тях и не се върна повече. Че чух гласа на Бога в облака чух го, в това няма съмнение, но се и потвърдиха думите на Бандерски, че моите молитви се приемат направо от Бога. Може би не всякога, но понякога. А това не е малко. В зависимост как е насочена молитвата, с каква сила се изпраща и по какъв начин - зависи от много неща. Винаги съм смятала, че Бог е недостижим, че идва за големи работи, а той дойде за такова дребно нещо, че ме беше срам да му се помоля. Така хубаво ми каза: „Я да чуя..." и аз се свих, засрамих се, че за толкова дребно нещо ще се помоля. Но после го изказах. Винаги си спомням за това чувство и живо преживяване, че за такова дребно нещо се обади и откликна Божествения Дух. Спомням си, че Учителят беше казал, че Бога работи чрез хората посредством малките неща. Та този облак, който слезна, влезна в стаята ми беше едно живо, ненадейно преживяване, беше слезнал Божествения Дух да откликне на едно дихание на една човешка душа. Е, това означаваше много за мен.

Веднъж през време на Школата когато домът ми беше станал дом на птиците, където имахме 20-30 свободно движещи се птици една от птиците беше наранена, превързахме я и я поставихме навън на един клон в една от къщичките за птици, които имахме на двора. Отидох при Учителя за съвет, защото исках да се помоля да ми помогне за тази птица. Исках да помоля Бог да ми помогне, но реших да отида първо при Учителя и да го попитам как да стане това. Той ме прие, обясних му защо съм дошла. „Не е позволено да се молиш за животните, защото те си имат своя еволюция." По-нататък Учителят обясни, че не трябва да им се бъркаме. Може да се помоля, но не трябва да искам помощ от невидимия свят за тях. Те бяха от друга еволюция и тази фина божествена материя, която излиза от човека във вид на молитва и се устремява към невидимия свят, то Небето я взима, обработва я понеже му е нужна и от своя страна изпраща друга енергия, която е необходима, за да се изпълни молбата на онзи, който се моли. Ние трудно можехме да разберем същността на молитвата, въпреки всички добри обяснения на Учителя за нея. Аз лично я разбрах чак когато Учителят веднъж направи една аналогия между растителния свят и хората. Растенията поемат въглероден двуокис за храна, а от своя страна отделят кислород, който е пък храна за хората. Хората отделят въглероден двуокис, който е пък храна за растенията. Едното, което е отрова за едните се явява храна за другите. Въглеродният двуокис е отрова за човека, но е храна за растенията. А кислородът отделен от растенията е отрова за тях, но е храна за човека. Така също чрез молитвата от човека заминава във вид на сноп от прожектор нагоре онова, което е подпушило човека и тази енергия е опасна за него и би го разрушила докато същата енергия горе е храна за Невидимия свят и той я използва, а в замяна на това връща друга специфична енергия за човека, която раздвижва неговия живот и го кара да върви по своят път като се храни от нея.

Та затова човек преминава чрез страдания, а чрез страданията обработва в себе си онзи инертен материал, който е в него, а онова, което излиза от страданията на човека като енергия е храна за Невидимия свят и затова човека чрез молитвата трябва да я насочи нагоре към Небето. Ето защо Учителят каза: „Първото посвещение на човека е пътя на страданието". Тогава човек разбира всичко. Второто посвещение е пътят на радостта, който път е много по-мъчен от пътя на страданието. Да издържи човек една радост трябва да премине през девет страдания. Толкова е силна и непосилна радостта, толкова голяма сила, енергия има в нея, че може да изгори, да разруши човека от вътре. Та чрез страданията човек обработва цялата инертна материя в себе си като мисли, чувства и неправилни действия и от тази енергия чрез молитвата той я препраща нагоре към Невидимия свят. Така човек се отпушва, разтваря се и се изчиства. Така както през комина у дома му излиза пушека от печката или пък от отводния канал в дома му се източва цялата мръсотия. Това е посвещението на страданието. А после от Невидимия свят се изпраща друга по-фина енергия в отговор на тази, идва се до ново състояние, при което се възприема като радост, това е посвещението на радостта, но съотношението е 9:1, т.е. на девет страдания отговаря една радост. Енергията, вибрацията на радостта е много по-интензивна, много по-силна е тази енергия на Невидимия свят и нашите тела не са пригодени за нея и не всеки човек може да издържи дълго на трептенията на радостта, която му се изпраща от Небето. Затова Учителят бе казал още от самото начало на Школата, че първият етап е страданието и когато човек осъзнае страданието като необходим етап започва мъчението, а мъчението пък е основа на бъдещата окултна Школа. Чрез мъчението се образува онази материя, необходима за образуване духовно тяло за следващите поколения, т.е. онова, което изгаря от нас през време на осъзнатото мъчение, енергията при освобождаването на нашето мъчение образува друга фина материя, чрез която могат да се въплътят душите. Учителят бе казал: „Всичко благородно и възвишено в света се ражда от самото мъчение. Мъчението съответства на великата работа. Трудът е втората стъпка, която гради туй, което мъчението е създало. Мъчението е основа на Царството Божие и без мъчение не се минава в Царството Божие. И онзи, който приеме мъчението и го разбере ще разбере Божията премъдрост в пълната нейна хармония и красота".

Та още си спомням онзи случай с гургулицата когато ме накараха да премина в едно голямо страдание, когато не можах да разреша правилно въпроса. Това страдание ме ожесточаваше от вътре и знаех, че трябва да го разреша, минах през едно мъчение и когато реших да се моля и да искам помощ тогава ми бе чута молитвата. Но аз бях вече готова и отвътре, и от вън -бях преминала през страданието и мъчението на този обективен свят. Та това човек, което изгаря в себе си чрез страданието и мъчението става храна за Невидимия свят и чрез него се осъществява общението на човека с Духа.

През време на Европейската война мъжете бяха на фронта, а пък жените останаха да орат, да копаят, да сеят, да вършеят и с малки невръстни деца и със старците успяваха да подготвят зимнина за многолюдните семейства. В София Учителят държеше своите беседи на „Опълченска" 66. Идваха много посетители от провинцията както и редовните софиянци, които всяка неделя от 10 часа пълнеха двора на „Опълченска" 66. По това време под внушение на църквата и на други среди започна се една кампания срещу Учителя. Изпращаха се писма до войниците на фронта, че уж техните Жени са били завербувани и подлъгани от някой си Петър Дънов, който ги събирал на едно специално място и правел не знам какво си с тях. От своя страна войниците препращаха протестни писма с военната поща до градоначалника на град София. Това даде повод на този градоначалник да извика Учителят и да го предупреди да не събира в двора на дома на Петко Гумнеров свои почитатели. Учителят му бе казал следното: „Ти не си страшен, защото ти си от нашите". А преди това градоначалникът бе го заплашил, че може да го тури в затвора. Събитията в последствие се бяха развили така, че този градоначалник беше уличен, хванат в корупция и злоупотреби, беше уволнен, даден под съд и накрая след години го видяхме да бъде един от онези посетители, които стояха и слушаха Словото на Учителя. И по онова време веднъж дошли от провинцията десетина гости на Учителя и той ги развел на разходка към Изгревът. По едно време както били разположени на една поляна ненадейно ги обгражда полицията и искала да арестува Учителя. В суматохата Учителят изведнъж изчезва от погледите на всички. Както полицията, така и гостите от провинцията започват да го търсят с поглед и да се оглеждат, но от него нямало нито следа. А полицията е била направила кордон и през него не би могла да прехвръкне дори и птичка. Накрая полицията била принудена да освободи онези, които са били на поляната. Учудени и смутени те се връщат в града на „Опълченска" 66 и какво е било учудването им когато намират там Учителя Дънов седнал долу в столовата на една маса и си пие спокойно чай. Те го наобиколили, гледали и не могли да повярват на очите си. Учителят ги огледал, една лека усмивка се разляла от лицето му. След малко той промълвил: „Бог е Дух и тия, които му се кланят в Дух и Истината да му се кланят". Ето един пример от обективният свят на Духът Божий, който бе в Учителят. Такива примери имаше много и всяко едно поколение беше свидетел на изявата на Духът Божий в неговата обективна реалност.

Аз съм на разговор при Учителя.

„Учителю, аз продължавам да излизам сутрин рано и да правя онези упражнения с дишане, които вие ни дадохте." „Да, дишанията е хубаво, те променят настроенията у човека. Аз съм ви дал много упражнения в лекциите. Извади си ги и прави тези, които са ти приятни според състоянието ти в момента." „Учителю, аз понякога ви чакам доста време, но за мен е важно да ви дочакам." „Ти когато чакаш постоянно се моли. Можеш да си носиш и нещо да работиш докато ме чакаш. Тебе ти трябва дисциплина. Стомахът ти се развали, защото в нисшия ти живот се явиха противоречия. Той ще се оправи, ще мине. У тебе чувствата ти са активни вътрешно и работят вътре у тебе. Те отидат най-напред в долната част на челото, а после се проектират в темето и после в задната част на главата. Образува се една наклонена линия. Те така действуват у всички. Твоите чувства ти пречат, защото не могат да се качат в горната част на челото и да станат разумни. Ако се качат там те ще ти благоприятствуват.

При страданията най-много човек да умре, нима те е страх? На страданията докато човек им привикне, докато един път човек се намокри, после мокрият от дъжд се не бои. Като навикне човек да страда не се бои вече и усеща, че страданието му е необходимо, защото чрез него като страда от вътре той се изчиства и после става по-лек."

Имаше моменти когато бях в приповдигнато състояние на духа, в едно особено състояние, което човек трудно може да определи с думи, което се дължеше, че в този момент се бях издигнала над собствените си проблеми и човешкото ми същество оставаше отдолу под мен, а се извисявах като душа и се схващах като душа. Но винаги в такива състояния, които не траеха много дълго, защото все ще се намери някой, който да прекъсне това необикновено състояние. Или ще дойде да ти чука на вратата, за да ти иска нещо, или ако си навън точно покрай теб ще мине, ще се спре, ще те заприказва и след това ще си замине. Или пък ще дойде да ти каже някоя обидна дума, или някоя забележка, или пък ще търси да се скара с теб. Та почна ли да се извисявам като птица в простора и дойде някой и те простреля със стрела и паднеш тутакси долу на земята. А онзи си отиде и изведнъж усетиш, че си изпразнена от вътре, че това състояние, което е било така възвишено и всеобхващащо, които е обхващало не само теб, но и цялата вселена вътре у теб и вън от теб - вече го няма. Изчезнало ли е, изхвръкнало ли е, простреляно ли е? Няма го и толкоз. Няколко пъти минах през такива положения и отивам при Учителя и му разказвам всичко. Той ме изслуша и каза: „Когато ти дойде благословение внимавай духовете да не те оберат". Това така ме стресна, че не можах да проумея как така ще ме оберат, та нали тук бе Школа на Любовта, нали всички бяхме братя и сестри. Какъв обир може да има тук? Но като размислих и осъзнах видях, че тази празнота и пустиня, която изпитах в себе си след толкова срещи с дадени личности беше чиста кражба и наистина в тези посетители влизаха духове, водеха ги, движеха ги, идваха при мен, разговаряха се мен, правеха контакт и така ме обираха Онези вътре в тях бяха крадци и разбойници. Онези техните състояния бяха на същества, които бяха гладни и за да се хранят и живеят трябваше им светлина и храна. А светлината я взимаха когато виждаха, че някъде в някой човек има пробуждане на съзнанието му, че е в друго по-високо поле, че е в по-възвишено разположение, където има повече светлина. Идваха и взимаха от нея, а храната бе енергията, която изсмукваха и извличаха от там. Спомням си веднъж бяхме на Витоша и щяхме да преспим под откритото небе на запален огън. От Витоша се виждаше София как в далечината блещукаха лампите на електрическите крушки. Едни мъждукаха по-слабо, други по-силно, едни бяха по-близо, други бяха по-далече, така че имаше разнообразие в тази гледка. Някой обърна внимание на Учителя на ширналата се под нас гледка Учителят се загледа и каза: „Виждате ли това? Виждате ли тези светлини, които светят от запалените електрически крушки на града? Така както светят тези крушки, така представляват и човеците с пробудено съзнание за Невидимия свят. Така както онези крушки светят по същия начин светят онези човешки глави, в чийто мозък се е пробудило съзнанието му и е направило връзка с Бога. Така те светят за Невидимия свят. Та за невидимия свят е много лесно да се ориентират и да ви намерят. Те ви намират по светлината на пробуденото ви съзнание". Този пример ми дойде на ум когато разказвах това как духовете могат да съзрат светлината много лесно, те се движат в полета където е нощ за тях, макар че някой път е денно време за хората, но светлината която се излъчва от съзнанието им, от мозъците им по нея могат да се ориентират много добре. Така пеперудите, мухите, комарите и бръмбарите вечерно време заобикаляха голямата крушка на стълба, който бе насред поляната. Ламбата светеше, тя бе от 500 вата и осветяваше цялата поляна, а около нея в диаметър около един метър имаше рояк от нощни насекоми. Ние го приемахме това за нещо напълно нормално. Ето това е една аналогия и съпоставка, която е необходима в случая.

Веднъж при най-голямата скръб, която ме бе сполетяла, смазана, плачеща - бях на дъното на Ада. Учителят дойде при мене, сложи ръката си над мене и всичко изчезна. Повдигнах очи и видях, че неговите очи са сини, а иначе те бяха кафяви. Погледна ме и каза: „Ами не знаеш ли какво е казано в Писанието? „Блажени страдующите, защото те ще се утешат." Това беше едно благословение от Учителя и от Бога. Та как няма при едно такова благословение да не дойде някой да те обере духовно и то онези, които са крадци и разбойници. А те са майстори за това, те знаят как да изсмучат цялата ти вътрешна светлина, да поемат цялата тази жизнена енергия, знаят как да те обсебят, как да влезат в теб, че да не можеш да ги изгониш от собствената си къща, т.е. от собственото си тяло. Та понеже тези духове идват по различен начин и някой път влезнат в някой твой познат, после той дойде при теб и чрез него те те оберат, а той си замине, но и духът-крадец от него се оттегля. И ти си ограбен, и онзи твой приятел е ограбен. Понякога те идват така от горе от пространството и ако намерят твоят дом-къща с отворени прозорци намъкват се в къщата ти и те оберат. Затова окултния ученик трябва да затваря своя дом, да затваря тялото си да не влизат духове в него, а това става чрез формули и методи, които Учителят е дал, за да може да се огражда с диамантена ограда, за да се пази и съхранява. Веднъж след беседа Учителят мина през салона, мина през врата и се заизкачва както обикновено му по стълбите нагоре за стаичката си, носещ под мишница Библията. Аз вървях след него и исках да му целуна ръка. Понякога след беседа той оставаше в салона, приятелите го заобикаляха, целуваха му ръка и търсеха съвети от него по най-различни въпроси. Друг път той излизаше от салона и тръгваше по поляната, където играехме Паневритмия и всички приятели излизаха и тръгваха след него, спираха го някъде по поляната, разговорите продължаваха, разпитваха го за различни неща и всеки искаше да му целуне ръка, да се допре по физически път до Учителя и Бога, който се проявяваше в него. Сега Учителят усети, че след него върви човек по стълбата, която бе дървена и се спря. Погледна надолу, аз вървях след него и като усетих, че той се спря вдигнах глава към него, а той стоеше на три метра от мен и на височина от 20 стъпала. И какво да видя. Не, грешка на езика. Не какво виждам, а какво ми се даде да видя, защото и друг път съм гледала Учителя, но не бях виждала такова нещо. От лицето му и главата му излизаше светлина, бяла светлина както това излиза от слънцето, което току-що изгрява, една мека светлина, бяла, трепкащо с фини вибрации. Вторият бе, че виждам как небето над него се отвори, като че ли някой вдигна някакъв капак, който стоеше над главите ни и тази светлина излизаща от Учителя се разпростре и над него километри нагоре над него към небето. Третият момент бе, че видях как започнаха да слизат същества в бяла светлина като разперени птици върху него. Ако сте виждали как ято бели гълъби кръжат, за да слезат и кацнат еди след друг на земята, такава картина виждах над главата на Учителя. Тези същества не само слизаха, а възлизаха. Едни слизаха от горе, приближаваха се на един метър от главата му и се вливаха в онази светлина, която го обкръжаваше като ореол и след това други същества излизаха от този ореол и отиваха нагоре към небето. Възлизаха и излизаха -това беше цяло проявление на Божествения свят. Аз стоях отдолу и гледах, а той седи отгоре и се усмихва. По едно време това изявление спря, някой затвори с небесен капак пред очите ми тази картина, обърнах поглед надолу и какво да видя - отдолу идваха приятели от Школата, но лицата им бяха като че ли не са човеци, а като че ли ни гледат чудовища. Аз изписках от уплаха и побягнах нагоре към стаята на Учителя. Той ме чакаше: „Марийке, не бой се, но запази това, което видя и съзря". Аз му целунах ръка. Онези от долу, учениците на Школата се приближаваха към Учителя. Те бяха вече с човешки лица. Аз бърже минах покрай тях и изтичах навън. Отидох у дома си. Часове наред изживявах тази картина. Това беше наистина благословение. Сега разбрах нагледно как Божествения Дух е слезнал над Исус, когато Йоан Кръстител го е кръщавал на река Йордан. Разбрах какво значи израза, че Небето е отворено и че над Божият Син възлизат и слизат светли същества и се изявява чрез него Божествения свят.

Аз съм пред Учителя на разговор.

„Този когото обичаш първото нещо, което ще ти направи, ще те мушне с един нож и ако не се уплашиш ще видиш, че този нож е книжен. Сега ще се учиш на пълната жертва. Учителят ти ще поиска да му оставиш всичкото си богатство и да си заминеш. После пък той ще ти остави богатството си и ще си замине. Тези неща взаимно стават и това е хубавото в Любовта.

Ще има някои, които ще искат да те накарат да се отдалечиш от мене. Ти няма да ги слушаш. Те и на Савка и на другите постоянно пращат тези мисли, които доста са им навредили. Духовете, които те преследват кармически искаха да ти отрежат главата, но аз те спасих. Никой няма право да реже главата на другия. Те искаха да направят това, за да живеят те - да се възползват от твоя живот за себе си. Човек остава в ръцете на духовете когато е грешил против законите, не е изпълнявал Волята Божия. Тогава и Бог се отделя."

Войната (1941-1944 г.) бушуваше на Източния фронт, славянството беше поставено на изпитание - дали ще оцелее. Ние всички бяхме се смутили понеже се стреснахме от тези събития. Не можехме да се ориентираме, а Учителят не правеше изявления, а само от време на време и то пред строго определени лица, които играеха ключови позиции в решаване на някой въпрос. Имахме един брат Руси Караиванов от село Ветрен, Сливенско по професия железничар, но в младите си години бе комунист, участвал в съпротивата, бил в затвора, но дошъл един момент когато му се пробужда съзнанието и той се обръща към Бога. Разказваше ми как няколко години след като се оженил нямал деца, но после отишъл при дядо Влайчо, един от странствуващите пророци и ясновидци в България. Той бе един от древните пророци на Израиля. Та този древен пророк дедо Влайчо на края на живота си беше дошъл на Изгрева при Учителя няколко седмици преди той да напусне физическия свят и чул думите му: „Много късно дойде. Къде се загуби в пустинята? Защо не дойде след огнения стълб на Йехова?" Та дедо Влайчо разбира, че е закъснял и че се размина с Учителя и Школата му, но пътуваше от града на град и помагаше на хората със своите ясновидски предсказания, които бяха доста точни и едновременно насочваше някои от тях към Братствата в Нова Загора, Айтос и Тополица. Някои се задържаха, други се заинтересоваха от учението и и след това оставаха в него. Та дедо Влайчо беше накарал Руси Караиванов да стане вегетарианец понеже му беше казал, че за да има деца трябва да престане да яде месо и така той стана вегетарианец, народиха му се деца и по този начин се доближи и до Учителя Изгрева. Та той разказваше така: „Братя, разбрах, че с оръжие и насилие не може да освободиш човека, а само го препращаш от едно робство в друго все едно, че препродаваш едно стадо овце от един господар на друг, докато третия господар се яви, остриже вълната, издои млекото и накрая одере кожите на овците." Та брат Руси отива при Учителя и му казва: „Учителю, нали казвате и говорите, че славянството има мисия за идното човечество, а ето сега германците са пред Москва. Какво ще стане с Русия?" Учителят му отговорил: „Отговора си ще намериш в следващия брой на вестник "Братство" и ще разбереш какво има да стане". Руси не казва никому, но отива и изкупува към 600 броя от вестник „Братство" и започва да го разнася по цяла България и го дава на своите приятели комунисти, които тогава се бяха скрили и уплашили от така развилите се събития. А редактор на този вестник бе Сава Калименов, който получава едно вдъхновение за мисията на Славянския Дух, който ще залее целият свят и което ще представлява една бъдеща програма на идното човечество. Сяда и написва тази статия. Ако днес вие я прочетете ще изтръпнете и ще застанете чинно пред Словото, което е написано в статията. То притежава невероятно голяма сила и всяка дума е поставена на мястото си и всяко изречение е написано със сила и мощ, та всички, които четяха тази статия възкръсваха и отново оживяваха. Та това вдъхновение у Сава Калименов не беше случайно, защото Учителят беше изпратил някой от висшите Същества да му я продиктуват та чрез друг човек, а не чрез Учителя да стане достояние на много хора, да ги охрабри, да станат на крака и да отстоят на нашествието на германците. Според мен тази статия повдигна духа на всички братя и сестри в Братството, на всички леви сили в страната, защото брат Руси разнесе този вестник на всички комунисти, които като четяха статията ронеха сълзи и не вярваха, че до там ще се стигне, че славянството ще залее света. Така тази статия и този брой свърши голяма работа и раздвижи много духове, те скочиха и започна голямата съпротива срещу германците.

Отивам аз при Учителя и споменавам за тази статия. Той каза следното: „Те ще разберат, че с насилие нищо не се постига". Та измина някой и друг месец и германците бяха отхвърлени от Москва, обкръжени при Сталинград, разбити и накрая руснаците преминаха през цяла Европа и забиха червеното знаме над Райхстага. Сбъдна се написаното в тази статия и се сбъдна още едно пророчество на Учителя пред Илия Младенов, който по онова време беше висш офицер и в присъствието на голямата му дъщеря Лиляна, която по това време била ученичка в гимназията Учителят изрекъл следното: „Рекох, пиши руснаците ще забият червеното знаме над Райхстага". Повторил го е три пъти и точно по това време германците са били пред Москва и са чакали тя да падне всеки ден и това е била причината Илия Младенов да посети Учителя в Мърчаево. Та ето имахме големи развръзки в последните години на Школата. Бяхме свидетели как се промени един строй, премина и приключи една епоха и дойде друга епоха, която Учителят нарече „Ера на труда" и която бе предсказал преди много, много години и че тя ще продължи 45 години. Това бе първият етап.

Вторият етап започна след заминаването на Учителя. Настанаха бурни времена, изведнъж всичко се обърна около нас и вътре в нас. Ние не очаквахме толкова бърже политическите промени. Учителят напусна този свят и ние смятахме, че така ще продължава вечно с живота, който бяхме свикнали да живеем. Тогава дойде една сестра у дома, която е била в Мърчаево при Учителя и която го е запитала: „Учителю, кога ще се оправят нещата?" А той отговорил: „За кои неща говорите, сестра?" „Нещата в света и около нас." „Сестра, сега всичко е мътилка. За да се изчисти извора трябва да се изгребе тинята, падналите камъни, пръста и винаги водата се размътва. Та сега е времето когато Бог изчиства извора. И трябва много, много вода да изтече, да се оправят нещата и да потече чистата вода." Учителят наблегнал на думите „много, много" и на нея й се струва, че това е много дълъг период и не се знае дали ще го дочака в този си живот.

Когато започнаха борбите в Братството и всичко, което ни сполетя и корабът, наречен „Изгрев" се надена на подводните скали, проби се и започна да потъва, тогава всеки и всички се обвиняваха по между си. Та си спомних тогава едно изказване на Учителя пред мен: „Когато изворът се размъти най-много, тогава започва да се чисти". Та същото стана сега и с Братството. Трябваше да дойдат големите борби, трудности, изпитания и всеки да се определи кой на къде е, та да се изчисти изворът, да се махне всичко, което му пречи и цялата мътилка да изтече. Та сега още тече тази мътилка през нас, живите останали от времето на Изгрева. Тази мътилка не е външна, а вътре у нас и трябва тя да премине през нас и чрез нас да изтече. И чак когато изтече, тогава ще се изчисти изворът, а като се изчисти ще дойде и чистата вода. Чак тогава ще се отвори път на Словото на Учителя и ще дойде друго време, за други хора. Защото и да се отвори сега път на Словото и да се дадат условия, то ние няма да направим нищо. Защото тази мътилка, която преминава през нас ще опушлява, ще оцапа и ще изопачи Словото на Учителя. Та небето е взело всички предохранителни мерки докато не изтече мътилката през нашите умове, през нашите сърца, през нашите начинания -не може да дойде чистотата от нас. Защото Словото трябва да протече в нас чрез нашия живот и тогава да му се даде този път. А сега всички чакат обратното - да му се даде път. Ами то нали трябва да протече нанякъде, нали трябва да премине в човека като живот. А сега човекът е подпушен извор, той е задръстен, трябва да се изчисти и да се оттече мътилката. А дотогава всеки сам ще се чисти, никой няма да дойде от вън, за да го изчисти от вътре. Чистотата от вътре, тя е вътрешно качество у човека, чистотата се постига с чисти мисли, чисти чувства и праведни действия. Само тогава може да потече Словото на Учителя чрез човешкия живот и той да го реализира в живота си, защото Словото е светлина за душите, а пък душата на човека обитава само в Чистотата. Само в Абсолютната Чистота.

Аз съм на разговор пред Учителя.

„Човек трябва да поддържа ръцете си чисти. Ръцете е необходимо да бъдат чисти. Тялото си човек трябва да държи чисто. Но тази чистота не трябва да бъде само външна, но и вътрешна. Да си изправен само външно, не е достатъчно. Трябва външната чистота да отговаря на вътрешната чистота. Ум с изпитание е езеро с притоци." „Учителю, какво значи това, че на човек му е потребно време и пространство." „То значи, че човек има нужда от идеи и свобода. Например, ти живееш тук, а някоя твоя приятелка живее на оня връх отсреща. Вие като се гледате от далеч ще се роди у вас желание да си идете на гости. То е пространство. Когато хората са близо, те не могат да живеят. Времето е условие. Във времето стават смени на състоянието: богатство и бедност, ден и нощ. Когато е ден човек има условия да работи, когато е нощ - повече си почива. Времето подразбира да не бързаш. Имаш една работа да не искаш да я свършиш в един месец, а в два-три месеца. От тука погледнато пространството е идеята, морала. Пространството е онова, което постоянствува, а времето се мени. От тука говорим за пространство, за идея, а като дойдем в ангелския свят говорим за есенция. Сегашната философия е объркана. Те говорят само за ума, сърцето и волята."

Завърших музикалното си образование, успокоих се малко, вече можех да изкарвам хляба си сама, макар че у дома имаше още хляб за мене, но се отделих от семейството си и отидох на Изгрева. И аз бях на самоиздръжка, а пък и не бях малка вече. Бях на кръстопът - можех да отида учителка в провинцията и да си изкарвам хляба, но щях да се отдалеча от Изгрева и от Учителя, а пък какъв беше смисълът на живота ми след като се отдалечавах от Учителя. Та аз можех да си седя и у дома на топло и нахранена ако беше само за насъщния хляб. И при единият случай, и при другият губех Изгрева и Учителя. Бях взела в себе си решение в никакъв случай и при никакви обстоятелства да не се отделям от него. Но аз не можах да реша този въпрос без неговото съгласие. Бях свикнала и знаех, че трябва да го питам за всяко нещо. Та как иначе, по-добър съветник и баща нямаше никъде по света. Та той лично ми бе казал веднъж: „Между Мене и Бога разлика няма да правиш". С това изречение в ума си аз отидох при него и му обясних: „Учителю, аз съм дошла за Школата, а като отида в провинцията ще се отдалеча от вас". Погледна ме: „Правилно си решила". Така аз останах на Изгрева. Това не беше само съвет, това беше определяне на една съдба. Аз знаех, че трябва да се определя от вътре към Учителя и Бога и след това отидох и изказах решението си и чаках неговото мнение. Обикновено имаше приятели, които постъпваха по съвсем друг начин, те криеха от него и му съобщаваха съвсем неверни неща. Тогава Учителят ги изслушваше, много добре знаеше как седят нещата, защото виждаше и знаеше цялата истина по случая, но той беше Дух на Истината и ги оставяше свободни, за да си направят опитите човешки. А човек пред лицето на Бога трябва да бъде открит и от вътре и от вън. Спомням си как една сестра беше си взела куфарите и тръгнала след Михаил Иванов, онзи хубавец и беше се запрашила след него в Русе. Оставила Школата, оставила Учителя и се замъкнала след онзи хубостник, халосала се по него, влюбила се. Той ли я беше оплел това не зная, но се беше замъкнала след него. Отивам при Учителя и лично ми разказва целия случай с огорчение как е заминала без да пита някой и без да му се обади като е скрила и повода и причината за заминаването си. Тя горката мислеше, че това ще остане скрито за Изгрева особено за Учителя. Аз останах изумена, защото Учителят много рядко разказваше грешките на един ученик пред друг. И ако ги разказваше това го правеше затова друг ученик от Школата да вземе отношение към тази грешка, защото ако и той вземеше отношение нещата тутакси се променяха и след това идваше неговата тежка дума, което беше решение на Бога и тутакси щяха да се явят служителите Господни, за да изпълнят Волята на Бога. Аз се обърнах към Учителя и го питах: „Но, Учителю, тя не ви ли е казала, че напуска Изгрева и че отива след Михаил в Русе?" Аз винаги казвах и споделях с него и затова това положение ми се струваше невероятно. Усмихна се: „Е, е, те казват, казват..." И замълча като направи един жест с ръката, че те разказват едно, а вършат друго та да им се скрият следите. И тогава разбрах, че приятелите криеха от него дори когато казваха нещо не го казваха изцяло, а понякога го и лъжеха. Да, направо го лъжеха това открих за моя голяма изненада по-късно. А той, Всемировият Учител всичко знаеше и мълчеше. Ето това бе най-трагичното в тези случаи. И най-великото в света да се извисиш над дребнавото в живота, да дадеш свобода на всички, за да можеш да проявиш величието на Духа, който носиш със себе си: Свобода за всички и Истина за всички. Всеки можеше да се добере до Истината и да стане свободен като дух и като човешка душа, но онези, които оставаха свободни без да разберат истината тръгваха по човешките си друмища да търсят брод за своето непослушание и вирог-лавство - говоря за онези, които бяха в Школата на Учителя, а той седеше и мълчеше. Бог е дълготърпелив и Бог е благ - тук разбрах тези неща.

Много пъти по такива поводи Учителят бе казал неведнъж пред мен: „Мен ме е страх да кажа нещо, защото моята дума е много тежка, защото около мен стоят дежурни светли същества на пост и стража и чакат да чуят само една дума, те я вземат и веднага тези служебни същества тръгват да я изпълняват". Аз също съм имала такива опитности с Учителя. Бях при него на разговор, изведнъж той спря да говори с мен, промени си видимо израза на лицето, изправи се в стаята и зае официалната си поза. Аз се усетих, че изведнъж в стаята като че ли влезнаха същества от друга еволюция, в други тела не като нашите, защото въздухът трепереше и усещах, че имаше присъствие голямо. Аз бях свикнала с аурата на Учителя и с неговото присъствие, но тук беше нещо съвсем друго. Аз се бях сгушила пред тези същества, като само за миг ми се отвориха очите, за да ги видя като проблясък от светлина, като стълбове светлина, които стояха в стаята, на брой бяха три същества като три снопа светлина и стълбове от светлина, които започваха далеч някъде в дън земи и продължаваха нагоре във висините като пробиваха небето.

Даде ми се само за миг и след това отново ми се затвориха очите. Учителя-затвори очите ми и ме запази, за да не изгоря от тази светлина. Учителят разговаряше с тях без да си отвори устата. Вие подслушвали ли се сте разговор случайно включени на друга телефонна линия от друг телефонен номер Чуваш как някой разговаря, вие сте вън от тях, но сте участник на техния телефонен разговор. Така и аз тук бях вън от тях, аз за тях бях една мравчица пред Великия Дух, в една човешка черупка. А тези огнени светлинни стълбове около мен в стаята се разговаряха с Учителя. Аз ги чувах не с ушите си защото те разговаряха в областта на мисълта и този мисловен разговор вървеше от Учителя към тях във вид на светлинни лъчове. Те задаваха въпроси на Учителя и лъчи от светлина излизаха от тях и се отправяха към Учителя, а в отговор на техните светлинни въпроси от Учителя излизаха не лъчи, а цял сноп от светлина. Това беше разговор в друго духовно поле, в друга сфера това беше мисъл, която беше облечена в светлина. Тук си спомних, че Учителят беше споменал пред нас чрез Словото си, че светлината това е мисълта на ангелите, на висшите същества и че светлината представлява кондензирана мисъл. Тук разбрах какво означава мисълта обърната в светлина когато от Учителя излизаше сноп от светлина и отиваше към тях, а от тях излизаха лъчи от светлини и отиваха към Учителя, т.е. светлината на ангелите беше тяхната мисъл. Това продължи няколко минути. Единствено ми се даде да видя разговорът между Учителя и тези светли същества. После те се отдалечиха и ние останахме с Учителя сами. Той се обърна към мен и рече „Сестра да си продължим разговора". Аз стоях и промълвих: „Благодаря ти Господи, че доживях да видя скинята Господня". А той каза: „Ти не доживя, но бе допусната само за миг да разбереш и проумееш величието на Божия свят, но беше. поставена в броня, за да не те изгори светлината". Аз си тръгнах. Е, това преживяване как ви се струва? Та една такава опитност човечеството не може да я постигне след хиляди години. Аз имах привилегията да видя това. Та колко хора днес могат да видят огнения стълб от времето на Моисея, който огнен стълб ги водеше нощем в пустинята. Та колко хиляди години минаха от тогава? Ами от времето на Христа колко са онези, които могат да видят такова присъствие от Божествения свят? А от времето на Учителя когато Божественият Дух беше връз него, Христовия Дух беше в него и Господният Дух на Силите бе с него то колко българи го познаха? Ами вие, които четете това ще се питате дали е вярно и възможно. Ами вземете една беседа, четете Словото му и ще проверите с живота си какво значи „Словото му беше Дух и Светлина за човеците и Истина за света". Това беше за мен, това ще бъде и за вас ако Словото му влезне във вас и направи жилище у вас - храм неръкотворен, където Божият Дух ще служи чрез вашият живот на земята в Дух и Истина.

Отново съм при Учителя за разговор.

„В Духовния свят когато дават на едного, то е общо за всички и когато дават на всички, то е за Един. Там няма разделение. Първоначално е бил само един Човек, който после се е размножил." „Учителю, аз си мисля, че вие обичате само една душа във всички ни." „Да, обичам една душа -Божествената душа." „Аз мога ли да се смятам, че съм една малка клетчица от тази душа?" „Да, може." „Но аз си мисля, че на тази клетчица отговаря също една клетка от вашето тяло специално само за нея." „Да, това е вярно." „Къде е тя?" „На най-възвишеното място - в сърцето." „Учителю, вие като ми дадохте да работя върху Любовта какво подразбирахте: Любовта като чувство или като разумна сила, която обгръща в себе си всички други добродетели." „Разбира се всеобемната, разумната Любов, която обгръща и останалите добродетели, тя обхваща и Любовта като чувство, върху която ма ти да поправиш някои свои дефекти." „Ами тези два пътя на ума и сърцето?" „Тези два пътя трябва едновременно да присъстват в човека. Сърцето и душата трябва да бъдат едно. А умът и духът трябва също да бъдат едно. Само по този начин вие можете като отидете в другия свят да бъдете пак при мен, така както днес стоиш пред мен. Към Бога се отива по два пътя - чрез сърцето и душата, и чрез умът и духът."

На Изгрева около Учителя се стьлпотворяваха много млади хора и всеки имаше контакт с него и всеки взимаше от него онова, което му беше необходимо за неговото развитие и си отиваше в града. След време идваха отново да докладват как са се развили нещата от разрешаването на задачата. Учителят даваше наставления и поставяше други изпити. Животът на всички беше осмислен и крайно интензивен. Но понякога онзи, който се приближаваше до Учителя не получаваше онова, което искаше и за което бе дошъл, а събитията се развиваха по съвсем друг начин. Ние бяхме като малките деца, всякога искащи по нещо, но незнаещи това, което искаме дали беше подходящо за нас и дали беше наистина дошло времето, за да го получим. За всяко време си имаше определени неща, които човек трябва да се справя и да премине напред в своето развитие. Аз също не правех изключение от останалите и аз се врях като тях и аз исках като малко дете всички неща, които се искат в детството. А той ни беше и Баща и Учител. А това не беше малко, а цяла привилегия. Така когато се приближавах към него за някакво мое вътрешно изискване той ме спря като вдигна ръката напред и нагоре с изправена длан все едно когато поздравяваше учениците си и ми каза: „Ако на тех, на Паша и на Савка дам десет, то на теб ще дам едно". А Паша беше стенографката - Паша Теодорова, а Савка беше другата стенографка - Савка Керемидчиева. Аз се спрях и нещо отвън и отвътре ме спря и отривисто казах: „Слушам, Господи". Поклоних се и си отидох. Това беше една постановка на един живот, в който човек трябваше да служи. Трябваше да се започне с малките величини. Този урок за малките величини го учих цял живот. А какво научих още не съм сигурна.

Спомням си, че имаше един брат Чаушев, който отначало в младите си години беше наш брат, въртеше се около нас и беше усърден в началото. По-късно той стана толстоист, вегетарианец, държеше най-големият вегетариански ресторант в София, беше много интересна личност. Та, в годините на Първата световна война той отива при Учителя и го пита как да направи така, та да не служи войник, защото не искал да постъпва във войската, а тогава момците ги мобилизирали за фронта. Учителят седи и мълчи. Чаушев решава, че трябва да зададе въпроса по-конкретно и пита как да направи, че да избяга през фронта и да дезертира в друга страна, защото не иска да служи във войската. Учителят го погледнал строго и му казал: „На този въпрос мога да ти отговоря след хиляда години." Чаушев чул отговора, останал много изненадан от неопределеният отговор и не могъл да разбере защо Учителя му казал точно това. Чаушев доживя до дълбока старост, беше енергичен, жив старец, но тогава остана разочарован от отговора на Учителя и след като отива войник преминава през войната, по-късно става толстоист, а те отричат войната, беше вегетарианец, но се движеше в други среди, Той не можа да разбере отговора на Учителя, който е цяла загадка за мнозина. Учителят не обичаше хора, които бягат от трудностите и отговорностите. На фронта по ония години много братя преминаха с преписан 91 псалм и зашит в куртките си, преминаха под покрива на Всевишния и под закрилата на Учителя и на Бога. Никой не бе ранен и всички се върнаха живи. Но работеха с онова, което разполагаха в себе си, работеха с единствената ценност, с живота си да бъдат в помощ на своите братя когато воюваха за една кауза, която бе провалена поради неблагоразумието на хора, които искаха да работят с големите величини. Затова го разказвам този случай. България премина през Втората национална катастрофа. А Учителят беше на земята при българския народ и вместо да го питат, да чуят съвета на един Божествен пратеник на земята, те не само, че не го послушаха когато им даде съветите, но се подиграха с него, че накрая го интернираха във Варна. Това бяха земни величия, които смятаха, че с една заповед можеха да хвърлят хиляди хора на смърт, безогледно в свои прищевки и за свои амбиции. Та брат Чаушев остана да получи отговора на Учителя след хиляда години, а това беше един много дълъг човешки период. Аз не бях чувала досега Учителят да е отговарял по такъв начин, че ще им отговори след хиляда човешки години. А тогава ще бъде един друг свят където няма да има войни и отговора за брата Чаушев ще дойде от само себе си.

Аз съм при Учителя за разговор.

„Какво трябва да прави ученика? Ако не знаеш да плаваш не се хвърляй в морето." „Учителю, ами ако аз съм хвърлена в морето и морето е материалния свят и аз съм в него?" „Сега захвана да философствуваш. Ти си на параход в морето, който се клатушка силно и се страхуваш, че може да потъне затова искаш да се хвърлиш в морето. Като не знаеш да плаваш няма да се хвърляш в морето. Ще седиш в парахода, ще се молиш и ще вярваш, че няма да потъне. Човек може да го е страх, но да надделява на страха, да не оставя той да го завлече." „Учителю, аз не казах, че не искам да се боря със страха, аз само констатирах факта, че ме е страх." „Да констатираш факта, то е хубаво. Но рибата, която се е научила вече да плава из водата, трябва да излезе навънка на въздух, да стане птица. Няма защо да повтаряте това, което сте вече научили. Ти като не искаш да си държиш изпита, аз няма вече да ти говоря за него. Ти трябваше като една задача, която ти е дадена от Бога да го издържиш. Без наука не може. Един окултен ученик трябва да има знание." „Учителю, какво да правя когато настроенията ми са силни и не мога да се справям всякога с тях?" „Ти няма да обръщаш внимание на настроенията. Трябва да се определиш. Не може и на Бога, и на хората да се уповава. Какво ще уповавате на хората?" „Учителю, аз мисля, че вече съм се определила, но не мога да се справя с лошите си качества." „Ти ще започнеш незабелязано да работиш. От дъното на избата като охлюва ще изпълзиш малко по малко и ще се изкачиш на Мусала - това е Високият идеал. Затова учи, аз ще ти помагам. Да видим сега какво можеш да направиш сега."

Учителят искаше да опита на какво съм способна и беше много строг към мен, но аз през всичкото време изпитвах една вътрешна радост. Душата ми беше радостна и виждах, че той действува така пак, за да ми помогне и че нападките срещу мен се отнасят до нисшите духове, които бяха в мен, но не и до душата ми, която имаше такъв силен стремеж към него, който бе моят Господ. От време на време като го поглеждах и виждах Божественият му поглед отправен някъде далеч, строг и сериозен душата ми се свиваше от болка. Изпадах в смешното положение от една страна исках да изкажа съчувствие на този, който не се нуждае от него, който уповаваше единствено на Бога. Струваше ми се, че той е сам самичък и може би в този момент държи някой тежък изпит, за който ние хората нямахме представа. Сърцето ми болно се свиваше и аз плачех, че ние сме лоши, хората и досега нищо не сме направили, с което да го зарадваме. А той даваше, даваше, даваше преизобилно, а нищо нямаше налице около него, че да се види, че нещо е реализирано от онова Слово, което той даваше. Той все оставаше сам в тази човешка пустиня. Само дава и нищо не взема. Накрая ми каза: „Ако ти си издържиш изпита аз ще се радвам". Ето неговата радост от къде ще дойде. Да направим нещо за Господа. Боже помогни ми целият си живот да предам на теб и да издържа изпита си в този си живот, за да зарадвам своят Учител и то поне веднъж.

„Учителю, понякога вие говорите обезсърчително." „Аз от сега нататък все така ще ви говоря. Вие дори не сте и като децата - те знаят много добре кога трябва да плачат когато им се карат и кога да благодарят когато им се дава, а при вас е точно обратното.

Човекът, който се страхува той е роб. Той не е свободен. Един ученик трябва да е послушен на Господа без разсъждения. Да слуша Господа без да разсъждава."

След като завърших гимназията аз се записах студентка по философия и педагогика и следвах три години, оставаше ми още една година, но не завърших понеже се прехвърлих в музикалната академия. Бях споменала вече, че направих грешка, че не завърших университета, но тогава реших, че трябва да работя върху музиката на Учителя. В факултета ни четяха лекции и след това имахме теми за разработване, правехме реферати и след това ги четяхме в присъствието на всички и то пред професорите. Тогава студентите бяха малко, брояхме се на пръсти и се познавахме. Аз вложих доста усилия и старание при разработката на темите. Преди това имах опит с Учителя когато той ми задаваше теми от Библията и ме караше да търся причините и следствията, законите на всяко едно явление описано там. Та по същия начин постъпвах и при рефератите, за което професорите бяха доволни от мен и ме смятаха една от редките интелигентни госпожици. А баща ми по онова време беше учител по литература в гимназията, а майка ми беше светска жена, образована и се движеше в подходящо общество. Обикновено жените не се занимаваха с домакинство, защото затова имаха прислужници, а се занимаваха с филантропски идеи за благотворителност и други начинания, а дъщерите им непременно трябваше да свирят на пиано, да бродират, да знаят френски език. Това беше етикета на обществото, на едно буржоазно общество. Това общество не беше представител на народните изедници и кръвопийци както сега се пише и говори, а тези кръвопийци идваха от други среди и те нямаха нищо общо с онова буржоазно съсловие и интелигентни среди тогава в София. Така веднъж чух лично от устата на професор Михалчев да се възхищава от моята интелигентност. Аз бях скрита по форма и по дух, но след като дойдох на Изгрева в тази груба среда около мен тя ми повлия много лошо и едвам се справях с нейните груби влияния върху мен Това бяха влияния от жителите на Изгрева дошли от цялата страна при Учителя, а това беше разнороден състав, селяни, селянки, необразовани, неуки, но устати и всезнаещи по всички въпроси. А това е най-важното, което може да опропасти всяко едно общество. А за духовното общество важи стократно. Затова Учителят на младите даде подтик да учат, да завършат гимназия, след това да следват университета, а на онези, които бяха учили и недоучили нареди да взимат частни уроци при Паша Теодорова или при други сестри учителки и след години те завършиха гимназиалното си образование като частни ученички. Някои от сестрите записаха във факултета по педагогика и литература и станаха учителки.

След като дойдох на Изгрева всички имаха точно обратното мнение за мене и те си го запазиха до края на живота ми. В света бях интелигентна и добре приета от моите връстници, а тук на Изгрева направо ме обявиха, че съм проста. Да не ти дава Господ неук и прост човек да те оценява, че си по-прост от него. Та тук това ми се случи и не само се случи, но се случваше до края на живота ми. Съдба на обречените да бъдеш между интелигентните интелигент, а между простите да бъдеш от прост по-прост. А най-болеше между простите да бъдеш според тях незнаещ и невежа, а това едвам се търпеше и трябваше да го изтърпя цял живот. Да, но това не бе най-лошото, но дойде време тези простите да си дават мнението за неща, които не разбира-и да се налагат. И тогава им възразявах, че не са така нещата, защото те са еди как си понеже лично Учителят ги е дал така, защото се основават на духовни закони. Като чуеха това те, простите скачаха и не ми даваха да изрека дума и да изкажа духовния закон и се развикваха: „Па ти много си се издигнала, че си стигнала чак до духовното. Остави на нас да знаем кое е духовно и кое не, а ти си гледай своята работа". Хайде кажете ми сега аз да си гледам моята работа, а тия неуките и простите да определят кое е духовното и кое не е. Как ви се струва цялата тази работа. Ще попитате ами какво е мнението на Учителя. Отидох при него и по този повод му се оплаках, а той ми каза: „Ами аз какво да кажа? Таквиз ми е дал Бог и аз ги търпя. Други няма. Учените, които бяха изпратени да дойдат при мен не дойдоха и останаха в света и затова Господ събра неуките, простите, клосните, сакатите и ги доведе при мене и аз да им бъда Учител. А учените, интелигентните останаха в света и той Светът сега им е учител наместо всичко това да бъде обратното - неуките и простите трябваше да отидат в света и света да ги учи и образова, а учените трябваше да дойдат при мен да учат духовното знание". Тогава се засрамих и се прибрах у дома. Щом Учителят и Бог ги търпи та какво оставаше за мен - и аз ще ги търпя.И търпях цял живот. А да си имате работа с прости хора и с простотията, която иска да те яхне като муле и та де подкара по магарешки пътища от това по-голямо наказание няма в света. Всички се изтрайва, но да те яхне простотията и ти да й служиш това е задача за велики хора да я разрешават, а не за мен обикновената.

Та по това време започнаха да ме хокат, да ме хулят, защото се дразнеха, че има някой с друго мнение, което не само се различава от тяхното, но и показва, че някой може да е и над тях. Това ги вбесяваше и ме хокаха. Ще кажете, та нали това е школа на Любовта? Да, това бе школа на Любовта, но тя беше на Учителя тази Школа и той там изявяваше тази Мирова Любов и Космическа Обич, но за нас това беше училище, където всичко, което беше у нас, което носехме у себе си трябваше да го обучаваме и да го облагородяваме. Отивам по този повод при Учителя да му се оплаквам, че ме хокат за нищо и никакво си. Той ми каза: „Те ще те хокат, а ти ще им правиш добро, докато те се уморят и кажат: „Е, наистина Марийка е добра". Аз си тръгвам с едно ново познание за нещата около мене и за света, който ме заобикаля и си мислех, че всичко това сега точно на мен ли се падна да го нося и изтърпявам. Нямаше как, трябваше да го нося щеш не щеш принудена бях да го нося. Когато ме хокаха аз се смирявах, заемах най-малкото място, че дори и последното място. Учителят ме поглеждаше и ми казваше: „Ще се смириш, но ще запазиш вътрешното си достойнство". Та по това време един приятел беше отишъл при Учителя с молба да му повери някоя голяма окултна тайна. Учителят го изслушва и му казва: „Ами не искаш ли да ти кажа една тайна как да ставаш невидим за Злото и видим за Доброто?" Онзи брат мига, нищо не разбира, но после се досеща, че това също не е лошо като идея, защото той е очаквал друга, по-особена тайна. Накрая се съгласил и на това. Представяте ли си Учителят му предлага, а той стои пред него, умува, пресмята в ума си ползата и вредата от такава тайна, която Учителят му предлага и накрая решава, че може да се съгласи. „Съгласен съм, Учителю, дайте тайната." Учителят се усмихнал и казал: „Рекох, да се смириш пред Злото и да се смалиш пред Доброто". Братът седи, седи и нищо не разбира, а Учителят продължава: „Като се смириш пред Злото, то те оставя и си заминава, а като се смалиш пред Доброто, то в тебе Доброто посажда семената си и си отива. Така ще си запазиш кожата, за да не ти я одере Злото и ще си напълниш торбата след време с плодовете на Доброто". Хайде сега разберете тази философия. Ще я разберете само когато Злото дойде при теб да те смъква, да те натисне на земята, за да ти одере кожата, а като се смириш може да си спасиш кожата цяла целеничка. Ще разбереш този закон чак когато се смириш, когато се смалиш до земята та да станеш на пръст където Доброто да посее в тебе своите семена, за да възрастнат в теб, да покълнат и чак след време да даде плод. А дотогава ще търсиш окултните тайни вън от тебе, а те са в теб, а можеш да се добереш до тях само чрез знанията, които Словото на Учителя дава.

Аз съм пред Учителя на разговор.

„Учителю, понякога изпитвам страх от тези груби влияния, които са около мен." „Този страх е много отдавна у тебе. Колко пъти в миналото си си отстъпвала от убежденията си от страх." „От идеалните убеждения ли?" „Не само от идеалните. Когато човек го е страх той от всякакви убеждения отстъпва." „Учителю, какво е лекарството за страха?" „Само вяра. Непоколебима вяра. Сега няма какво да се страхуваш, късно е вече за страх. Кой каквото е направил ще си носи последствията. Който издържи ще се по-дигне на по-горно стъпало, а който не издържи - ще изостане в еволюцията си. Аз не съм видял по-безидеен народ от българския. Българинът се занимава само с материални работи, на никаква идея не може да служи. Идвате тука при мен на Изгрева и само материалното ви интересува. Само се одумва-те един другиго. Аз втори път между българския народ няма да стъпя! Никога вече няма да дойда между българите. Да не мислите аз за всичко, което ми направите държа сметка и то много точна сметка. Христос беше казал: „Докога ще ви търпя". Говорите за Братство. Братство - тука няма никакво Братство. Аз досега не съм видял братска обноска. Когато дойде Братството земята ще заприлича на Рай." „Учителю, а сега какво да правя аз?" „Вземи две кърпи в двете си ръце и играй. Българите да играя знаят. Ръченица играят хубаво, за това ги бива, но за работа не ги бива. А да работят за Бога и да се жертват за Бога изобщо не ги бива. Ето това е положението с българите -ръченица с две кърпи в двете ръце, играй и тропай по земята."

Бяхме на Рила, лагерът е устроен и животът ни е в своето обикновено русло както винаги при такива летувания на Седемте Рилски езера. В лагера работата беше разпределена и имаше дежурства за кухнята, за носене на вода, за домъкване на дърва. Имаше и обща работа за поддържане на лагера както и за неговото благоустрояване. Учителят взимаше присърце всеки подтик дошъл от нас, който трябваше да обедини усилията ни в едно цяло. Тук се изработваха и се даваха методите за целокупният бъдещ живот на човечеството. Всички се стараехме да не нарушаваме общата хармония, за да може животът ни тук в присъствието на Учителя да протече много по-смислено. Но нямаше ден да не се появи някоя магарешка история. Трябва да знаете, че на Рила имаше по едно-две магарета, които бяха доведени, за да носят багажа на този или онзи. Имаше и магарешки истории с тях, които са всеизвестни на всеки българин. Но тези магарешки истории взеха, че влезнаха и в нас, онези които бяхме дошли на Рила за духовна работа. Как се случиха? Всеки, който идваше от града носеше и онзи свят, в който бе потопен и качвайки се тук вместо да остави всичко долу то с него идваха и онези духове, които се стараеха всячески да правят дрязги и по този начин да пречат на работата на Учителя. Тези дрязги се получаваха, когато трябваше да се работи нещо общо и всеки даваше съвети като с тях искаше да наложи своето си и то когато Учителят не присъстваше. Ако той беше до онзи размирник, то онзи си свиваше опашката или Учителят му създаде такава работа, че той да не може да се справи с нея и нямаше време да прави магарии. Този случай съм го разказвала, но в друга светлина. Сега ще го зазкажа накратко, за да видите един друг финал достоен за учудване на всички и едно потвърждение на онова, което бе споменато по-горе.

Имаше една сестра, казваше се Станка, която направо казано бе повлекана и от която Учителят го беше гнус. Но тя беше много волева, движейки се направо без задръжка, много пробивна и като тръгнеше в някоя посока пробиваше за общо учудване на всички. Така проби за мое учудване и започна да се върти около Учителя, за да му прислужва в неговия бит. От къде дойде този подтик в нея не можах да разбера. А той веднъж ми каза в София: Измий тази чаша, за да не я мие Станка". Аз разбрах много добре всичко. Но тя стоеше при него и избута и отстрани всички ония, които се грижеха за Учителя, за неговия бит - да се поднася храната му, да се готви, да се мие, да се чисти, да се пере и т.н. Аз наблюдавах това и изчаквах как ще се развият събитията, защото трябваше да дойде особено подходящ момент. Аз го чаках, знаех, че ще дойде. А по това време възрастните приятели отново бяха взели мерки, за да не позволят да влизат при Учителя младежите и бяха направили дежурства да пазят Учителя от посетители. Това беше направено по тяхно усмотрение и без да са питали Учителя. Тогава аз бях купила маслини и реших да му ги занеса хем да си хапне от тях, хем да имам повод да го видя и да разговарям с него. Обикновено това бе един метод прилаган от учениците към Учителя. Взимахме нещо и го донасяхме, той го приемаше и така се доближавахме и разговаряхме с него. Онова, което той взимаше от нас го поставяше на една маса, която бе отрупана от изобилие. Наричахме я Масата на изобилието". За нея Учителят веднъж каза: „Докато на тази маса има изобилие, то българите ще се радват и на изобилие в къщите си". Законът бе ясен - ние като българи носехме на Учителя плодовете на труда си, а той благославяше плодовете на този труд и те се умножаваха по онези невидими окултни закони на множението. Обикновено той викаше сестрите от кухнята и им посочваше да вземат от продуктите и изобилието от тази маса и с тях те готвеха. Но колкото повече взимаха от тази маса то тя повече се отрупваше от онова, което носеха приносителите. Понякога Учителят мине покрай масата, погледне я и каже: „Я да видим какво са приготвили българите за мене". Погледне, вземе трохичка от тук, трохичка от там, хапне си и си замине. После ни нареждаше да опразним масата и да занесем продуктите в кухнята, а на следващите дни тя се напълваше, но не по магически начин както би ви се искало да чуете, но тя се натрупваше от онова, което носеха приятелите за Учителя. Обикновено при всяко посещение от града, от провинцията приятелите носеха плодове, храна и някой път правеха подаръци. На онези, които Учителят беше помогнал в разрешаването на някой проблем, помогне да оздравее някой, спасил на друг живота му и те бяха благодарни и понякога носеха в бели пликове големи суми пари на Учителя като отплата и като приношение пред Бога. Учителят не изискваше това, но те идваха и изливаха своята благодарност към Благото, което бяха получили. Това бе един акт на естествена обмяна между нас човеците и Всемировия Учител. Това беше толкова естествено и непринудено, че на никой не му идваше на ум да си обясни как става всичко това. Чак после се учудваха от къде имаше Учителя тези пари, тези средства и как идваха при него. Идваха по закона на изобилието. Тази „маса на изобилието" в разстояние на 22 години стоя там и ние бяхме свидетели как тя винаги бе отрупана с блага, макар че всеки ден от нея идваха и взимаха дежурните сестри, за да готвят в кухнята за общия казан. Тук имаше всичко, което се раждаше по българската земя.

Ето ме мен с маслините и чинията в ръка пред приемната на Учителя, но брат Райчев беше там и не ме пускаше да внеса на Учителя маслините. Той знаеше добре, че аз нося маслини не затова, че Учителят ми е поръчал да му ги донеса, че му са се преяли, а само да се намеря на работа та да проникна по някакъв начин през охраната и да влезна при Учителя. Той погледна маслините и да се отърве от мен, каза: „Остави ги на Станка тя да му ги занесе". Аз скочих и му казах: „Ти знаеш ли, че Учителят се гнуси от нея?" и му разказах така възбудено всичко и как тя е избутала всички свестни сестри, които обслужваха Учителя в неговия бит. А тогава ние бяхме млади, бяхме спретнати, чисти и от нас лъхаше чистота и младост. Райчев взе маслините и ги занесе на Учителя. Какво са говорили не зная, но вече Станка не я пуснаха изобщо при него. Райчев тук свърши една голяма работа и той вместо да пази Учителя от такива като Станка беше пуснал вълка в кошарата, а пазеха овцете. Да им се чудиш на акъла на тези възрастни братя. А бяха умни, в обществото бяха добре поставени, движеха много неща около себе си - занимаваха се с търговия, с манифактура, бяха дейни за това време. А как се бяха поставили, че се бяха подвели от една никаква Станка.

И така ето ни нас на Рила. За общите обеди бяхме направили пейки както и бяха подготвени каменни плочи, сложени една до друга или една върху друга, така че те образуваха каменни пейки. Обикновено се събирахме в кръг, всеки сядаше, после се правеше обща молитва и всеки отиваше със съдовете си в средата на кръга, а там стояха няколко казана и дежурните наливаха гозбата. А тази гозба се подготвяше в кухнята от дежурните сестри, а пък дежурните братя почистваха продуктите - картофи, лук и носеха вода за кухнята. А сега внимавайте за финала на разказа ми. За вас може да ви се струва, че тук има повторение на някои неща. Няма никакво повторение, а това е един разказ, който има начало, той се развива вече месеци наред и трябва да дойде до своят финал, за да бъде поучение на учениците. Тук на Рила дойде и нашата Станка, която бе отстранена накрая на Изгрева, за да не бъде в близост до Учителя. Но тя тук само за ден-два се навря в кухнята. Казвам тя се навря, после проби, после се размърда насам-натам, стъпи на краката си, завъртя се също насам и натам и започна да командва всички: направо режеше с тона си: направи това, направи онова, донесе това, занеси онова. А онези, които не й се подчиняваха само да минута тя им се налагаше. Онези, които дежуреха чакаха с нетърпение да им се свърши дежурството и да се махнат от кухнята. А по-рано имаше сладки приказки между тях, разправяха разни случки за живота около Учителя, че като седнат възрастните братя да чистят продуктите почваха да пеят и целият ден го прекарваха в смях, песни и сладки приказки. Има много снимки, които ако ги разгледате ще се убедите, че това, което разказвам е точно така за дежурните по кухня. А като дойде Станка всичко секна и помръкна. Отивам аз при Учителя, а той ми казва: „Чудя се на тия умни, образовани сестри една Станка да ги командва". Аз слушам и не мога да повярвам това, което чувам от него. Та тук ли е пак тази Станка и сега къде се е завряла само, за да прави бели. Отивам долу при кухнята, гледам, разглеждам и чувам само команди и разпореждания от Станка. Тя се приближи към мене и ми каза да се махам, че съм пречела. Аз кипнах и на висок глас натъртено казах: „Напротив аз дойдох да ти кажа, че от днес ти нямаш работа тук и не може ти с второ отделение да командваш сестри с висше образование. Това никъде не е позволено и в Школата не се позволява. Отиди долу в София, завърши си основното образование, после си завърши гимназията, запиши университет и чак тогава след десет години ела да ни командваш". Тя цялата трепери и се развиква. А всичките, които бяха там изведнъж се оглеждат и виждат нещата в друга светлина. Постепенно се окопитват, няколко сестри учителки станаха и леко я избутаха от кухнята. Тя си тръгна като непрекъснато викаше най-обидни думи. От следващия ден тя не бе допусната в кухнята, а на още по-следващия ден ние отново чувахме как дежурните по кухня пееха братски песни, разнасяше се смеха им и весело дежурните братя прихождаха с пълните кофи с вода. Животът продължаваше, хармонията бе възстановена.

Аз съм при Учителя на разговор.

„Като дойде някоя светска дама при мене, която тежи много, аз имам място само за трийсет и три грама да поместя - душата тежи много малко. Окултната литература е пълна с такива примери. При един адепт идват две ученички: едната била много близо физически, била първа, тогава другата, за да може да е близо при учителя си се смалила толкова, че се превърнала в житно зърно. Учителят взел житното зърно и го погълнал. По такъв начин тя влезнала вътре в него. Коя е била по-близо до него?

Сега ти си внесла едно богатство и си казваш: „Ще ми го върне ли или ще ми го задигне". Невъзможно е аз да излъжа. То е немислимо нещо. Слънцето може да прави сенки, но в него сянка няма. В Любовта смърт няма. Аз съм ти запалил една свещ. После ако я изгася две ще ти запаля. Ако изгася двете свещи, три ще ти запаля. Кой е по-силен - с двете или с трите свещи?"

През време на Школата имаше всички възможни положения, които човек може да си помисли или да измисли. Имаше и възкачване, имаше и падение. Споменахме, че Школата беше микросвят събран светът в едно със своите всички силни и слаби страни и всеки един от нас беше посланик, беше си връчил акредитивните писма на Учителя от онази страна, от която идеше, от прераждания, от онази категория духове, които представляват, от онова духовно поле, от което излиза и от онази категория души, на които беше представител. Та зад нас стояха сили, които бяха в света, които живееха и движеха света. Такава беше Школата. Това е увода за нещо много сериозно, което искам да споделя, но се чудя как да го направя, за да бъде по-безболезнено, но да бъде и по-точно така както се беше показало пред Учителя.

Досега всички духовни школи бяха само от мъже. Единствено сега се беше направил опит и се допуснаха жени. Този опит го направи Учителя. Дали беше сполучлив или не затова може да се произнесе само Учителя. Но той допусна жената в Школата, за която даде специална беседа „Новата Ева". Учителят започна от там, че началото на повдигането на човечеството започва с повдигането на жената. Трябваше да се повдигне жената, за да се повдигне и след това мъжа. Братът сега трябваше да подаДе ръка на сестрата, за да се изкачи на едно по-горно стъпало и след това да се повдигне жената в целокупната й изява, за да се повдигне и човечеството. Такава беше идеята на Учителя, но в Братството трябваше да бъдем по-равно мъже и жени. Но се измени всичко и сестрите бяха две трети от състава, а братята - една трета. И затова преобладаваше женския състав. Братята се насочиха към организирането, мъжката работа, а върху плещите на сестрите се изнесе домакинската част. Печатането на Словото се изнесе от братята, а пък тежката къртовска работа със стенографиране, дешифриране, редактиране, преписване на пишеща машина - всичко това се изнесе от сестрите. Братята някакси смятаха писането на пишеща машина за женска работа понеже беше трудоемка и понеже по онова време жените ставаха машинописки и смятаха, че това е женска работа. Когато ние влезнахме в Школата и бяхме млади в Младежкия окултен клас бяха приети шейсет души по равно мъже и жени. Бяхме непрекъснато заедно на Изгрева, на екскурзии и това предполага по-близко опознаване. Ама това бяха млади хора, че като започнаха да се влюбват едни в други и това беше един голям проблем за Школата и голяма грижа за Учителя. Много сестри се влюбиха в братята и така ставаше, че две-три сестри се насочваха към някой брат, но се случваше, че някоя ще се опари, ще заплаче, а след това към освободеното място пристъпваше друга да опита също, за да се опари. Братята се разглезиха от ухажвания и от толкова много жени около тях. Те ги приемаха външно като жени, макар че се обръщаха с думите: брат и сестра. По-късно много от сестрите се отклониха, ожениха се за външни хора, напуснаха Изгрева, но някои останаха верни, а други се изпозагубиха. На тяхно място идваха други и състава пак беше същият - две трети жени. Онези от братята, които направиха отклонение някои починаха, други напуснаха Изгрева, а на тяхно място дойдоха нови, за да попълнят състава от една трета. Този състав създаваше много проблеми, създаваха се възможности за много клюки и за чувствени увлечения в двете посоки. Тук на Изгрева аурата беше по-особена, тя предполагаше към един вътрешен възторг, едно вътрешно опиянение, едно възвисяване на душите и ние се пренасяхме нагоре във висините от неземна радост. Това го чувству-вахме от присъствието на Учителя и изливане на Божествения Дух към него. Това състояние на много хора позволяваше да се чувствуват като лекокрили птици, реещи се по небето и да кацват някъде на някоя стряха и да чуруликат и да чуруликат. Тогава излизаше стопанина на стряхата и ги приветстваше и накрая ставаше общо чуруликане. Така се създадоха връзки, които в началото си бяха чисти, невинни, пълни с блян. Но постепенно личността идваше да вземе своето си, раздвижваше се чувствения свят у хората, развързваше се и кармата и накрая идваше нечистото отношение на някого си и той опорочаваше всичко. Едни бяха разочаровани, други опечалени и имаше много, много сълзи. Когато се явяваха сълзите сестрите се приближаваха при Учителя, но те не се явяваха преди това, когато чуруликаха, за да го питат какво ще стане с тяхното чуруликане, а го питаха когато идваха сълзите. Учителят мълчеше, беше строг, но винаги и за всеки случай поотделно си казваше тежката дума и тя беше необратима, раздвижваха се съдби, развързваха се вековни връзки и винаги всяко нещо строго и отмерено той осъждаше правдата на всекиго.

Сега ще ви разкажа няколко примера от великото опорочение. И опо-рочението може да бъде велико. Някои от жените на Изгрева поискаха да се доближат физически до Учителя. Имаше най-различни примери. Учителят веднъж среща Кирчо-лъвчето пред салона и му казва: „Иди в стаята ми, вземи машата и под леглото ми има една мишка и я хвани с машата и я извади и я изхвърли в гората". Кирчо взима машата и лека-полека пристъпва, за да не уплаши мишката, мишка е това - ще се стрелне и ще избяга и после ходи, че я гони по другите стаи. А Кирчо го наричат лъвчето заради други работи, но Кирчо не е котка, която да лови мишки. Кирчо-лъвчето се навежда, вдига покривката на кревата и какво да види - под леглото се е завряла една от сестрите Мечеви. Лежи и чака. Какво ли чака тя си знае. Кирчо се ококорва: „Ей, мишко, излизай от там изпод леглото, защото държа в ръката си маша и ще те прасна с нея, а тя бие на две места". Но тя не иска да излиза. Но като вижда машата как се замахва заплашително тя накрая изпълзява изпод кревата. "Какво правиш тук? Учителят ми каза, че има мишка под леглото." „Ами аз бях решила да видя какво ще прави през нощта Учителя." Ето ви едно обяснение. Тя беше една от онези така наречени „слънчогледи", бяха две сестри от Стара Загора и стояха по цели часове на двора, за да зърнат за миг Учителя.

Друг пример е случаят с Магдалена Попова. По едно време си беше втълпила в главата, че ще се жени за Христа и ще бъде невеста на Учителя. Започна да се облича в копринени рокли с къси ръкави, с големи деколтета като онези жени, които се разхождаха по улиците на София, за да си намерят любовник. По едно време тя заявяваше, че непременно трябва да зачене от Духът и че ще роди синът Христос. Това бяха болни съзнания, обсебени от сили, които търсеха да компрометират Учителя и да осквернят образа му. И тя веднъж се беше завряла под кревата му. Учителят нареди на Иван Антонов да отиде и да я извади. Преди това той беше извлякъл друга сестра от под кревата му, но за нея Учителят му беше казал, че там се е завряло едно много лошо куче, което е зло и хапе, за което Иван бе приготвил една дебела тояга, сръга с нея кучето и накрая извади оная сестра, която се бе завряла под леглото.

А за Магдалена каза, че там се е завряла една котка, която много дращи, защото имала остри нокти. Иван Антонов взе за нея метлата с дръжката та да сръга с нея, с дръжката котката ако се е завряла в ъгъла на кревата, а пък ако реши да дращи, да я захлупи с метлата. И той така направи. Наведе се и като я видя коя е така я сръга жестоко, че онази направо се хвърли върху него да го драска, но той като я цапардоса с метлата и тя се умири.

Още един такъв случай. Мара Граблашева отива и иска да легне на леглото му. Учителят излиза от стаята си. Тя ляга и лежи известно време. През това време Учителят изпраща един от братята да я измъкне от там. Станаха разправии за леглото на Учителя. Братът бе як и я изнесе на ръце, а тя риташе с крака и кряскаше. Тя много пъти създаваше неприятности на Учителя и той няколко пъти я би с бастуна. Ако някой от страни бе гледал всичко това ще каже, че тук са всички ненормални и луди. А това бяха болни съзнания, разхлабени съзнания и обсебени от тъмни сили, които воюваха срещу Учителя и Школата. Те бяха медиумични, бяха къщи с отворени врати и прозорци и онези сили, които воюваха срещу Учителя много лесно влизаха в тях, обсебваха ги и те ставаха оръдия на чужди сили и воюваха по този начин срещу Учителя. Учителят намираше за всеки случай да се справи поотделно, а някой път прибягваше както до помощта на своят бастун, за което много хора видяха бастуна му как действа и също много хора се разочароваха от Учителя и напуснаха Изгрева, защото според тях Учител и бастун са несъвместими неща. Но когато Злото и Доброто влизаха последователно в един и същи човек и неговите състояния се сменяваха като ветропоказател ту наляво, ту надясно, то става опасно и трагично. А тук на Изгрева времето бе много интензивно и тук винаги имаше онзи вътрешен вятър, който духаше и издухваше Сили, които служеха на Учителя и които воюваха срещу Учителя.Тук не всеки можеше да отстои и да не го издуха вятъра в неизвестна посока.

Във връзка с едни такива неприятни случки, които ви разказах и неприятни положения Учителят ме среща веднъж и казва: „Всички окултни Школи досега са се израждали в разврат. И сега има такава опасност." Аз стоях разтреперана пред Учителя, та ние всички бяхме от плът и кръв и като се оглеждах всички ние правехме опущения в личния си живот. Нима Школата ще се затрие и ще изчезне. Тези думи на Учителя са стояли винаги пред очите когато видя, че някои се залюбят и започнат да се водят за ръце. Винаги си припомням думите му, но това не може да се каже на всеки, а само на онези, които разбират. Ето един невероятен случай.

Имаше една сестра Бендерова. Тя започна да пише любовни писма на Учителя. Ще питате как е възможно, та това е кощунство. Каквото и да си помислите сега, но тогава тя пишеше любовни писма на Учителя. Веднъж ми дадоха да занеса на Учителя едно писмо, оказа се, че чрез мене дойде нейно любовно писмо до Учителя. Тогава аз не знаех това и му подавам вежливо писмото. Учителят протегна ръка, взе го с погнуса, скъса го без да го чете и каза: „Развратница". Хвърли го в огъня, то там изгоря и гледах как изгарят в огъня думи на кощунството. Така ли горяха в адски мъки прегрешителите, похитителите, осквернителите на всичко Божествено и на всичко чисто? Вероятно така изгаряха, но това беше за развръзката на събитията. Но сега аз стоях пред Учителя цялата разтреперана, ужасена и се разплаках и накрая излезнах навън. Беше ме срам, че аз нося също рокля, че съм жена и че женска ръка беше написала такова писмо на Учителя. Какво падение и каква низост. На следващият ден аз наблюдавам тази писателка на любовни писма да се приближава към Учителя, а пред нея той е любезен, отговаря на въпросите й. Аз виждам и разбирам, че той е внимателен пред нея да не би да я огорчи и с огорчението си една душа да напусне и да се отдалечи от Бога. Това беше най-важното. А другото по-второстепенното бе, че при огорчението си тя щеше да напусне Изгрева и ще се обяви като враг на Братството и понеже знаеше много неща за живота тук щеше да отиде и да бълва змии и гущери, които са в нейното естество на човешка и женска разюзданост. А тя като душа беше дошла да слуша Словото му. Ето в това бе величието на Учителя, че беше еднакъв към душите на човеците дошли при нозете на Всемировия Учител и пред Бога.

Аз съм при Учителя на разговор.

„Човекът, който е най-съвършеното творение на земята, колкото може да бъде благороден, толкова и ниско може да падне. Ужасни са пороците на човека. Той е по-лош и от дявола. Не можете да си представите какви злодеяния се вършат в света. Той може да те реже късче по късче, може да ти набива клечки под ноктите, може да ти извади езика и да го отреже. Как можеш да признаеш присъствието на дявола? Като поискаш да пожертвува нещо. Щом не дава, той е.

Човек трябва да стане еластичен като дърво, когато духа вятъра то превива клоните си, клати се, но вятърът си преминава и само една малка част дървото си приема за себе си. Някой път вятърът спомага корените да се забиват по-дълбоко в земята.

Човек не трябва да ходи по средата на реката дето вълните са най-големи, а когато е в реката да се стреми да ходи близо до брега дето е по-плитко и вълните са по-малки. Крайните положения не са добри.

Теб те преследват астрални същества, които виждат, че искаш да си заминаваш от този свят и казват: „Чакай, ти имаш да ни даваш. Трябва да си платиш". Трябва да се молиш, за да дойде помощ от Небето и да се справиш с тези състояния."

Имаше моменти, които продължаваха доста дълго време изброени със седмици и месеци, през които преминавах в различни състояния понеже бях много чувствителна и цялата тази дисхармонична среда около мен ме тормозеше, ужасяваше и се движех на дъното на моят вътрешен ад. Много трудно бе да се излезне от него. Ходех при Учителя, той ме посрещаше, даваше ми различни задачи и упражнения, за да ми се промени вътрешното състояния, когато всичко се основаваше на едно правило, че ученикът трябва да прави усилия на волята си. Може човек да си протегне ръка, но е необходимо воля от негова страна. Когато Учителят не беше доволен от мене само сбръчкваше вежди или ме поглеждаше строго. Аз веднага зареждах два реда сълзи, които се стичаха по бузите ми. Плачех отвън, плачех отвътре и отчитах грешките си. Веднъж Учителят рече: „Ех, Марийке, защо си толкова развила сърцето си? Сега ти е по-трудно от другите." И наистина аз бях много чувствителна на всички влияния, бързо схващах нещата и някой път само с поглед разбирах Учителя. Но повечето страдах вътрешно, там преминавах много труден път на възлизането ми нагоре. Трудно, много трудно бе това възкачване.

Един път имам важен въпрос и отивам при Учителя. Казаха ми, че е зает и аз седнах да почакам. Таман сядам на стола, вратата се отваря, ето го Учителя, аз ставам, а той се приближава към мен, дойде до мен и каза: „Еди коя си сестра и брат чакат". Каза го с такъв тон, като че ли кой знае колко важни са. Аз зная много добре, че те не са толкова важни, а това е метод на Учителя и сега съм наред да бъда обучавана в някаква задача и да придобия някаква опитност. Но това е лесно да се каже, но трудно се изтърпява. Аз излизам навън и чакам на двора пред салона. След време отново Учителят излиза от стаята, доближава се до мен и казва: „Еди коя си сестра и брат чакат". Те вече не са същите, а други лица. Аз кимвам с глава и мълча. Това нещо продължи много време и може би той излезна четири-пет пъти и все ми казваше, че някой много важен гост го чака. Аз мълчах. Ако възразя не можех да изкарам изпита си. Накрая идва и ми казва много важно и съвсем тихо: „Марийке, сестра Стефанова ме чака". А тя беше сестра, която се беше халосала по Борис, беше се влюбила в него и когато правеха комуните тя беше се провъзгласила, че уж е била майката на комуната, а пък Борис е бащата на комуната. Като чух какво ми каза на мен ми заседна някъде отвътре на гърлото и разбрах накъде бие и накъде сега е насочена тежката артилерия. Досега бях отстояла четири пъти да дохожда и да ми казва, че някоя много важна сестра го чакала и затова не може да ме приеме. А сега моята съперница в любовта и за Борис е предпочетена пред мене от Учителя. Но аз стиснах зъби и си рекох, че трябва да издържа та каквото ще да стане, не само майката на комуната да се яви, но да се явят всички бащи и сестри на комуните и всички сестри и бащи на Братството. Учителят ме въртя и ме изпитва още дълго време. Да не мислите, че това е продължило един-два часа? Моля ви се. Това започна от сутринта от осем часа та чак до вечерта, когато се стъмни - аз седя на пейката и се пържа на изпит - ни вода, ни хлеб, а се пържа на огън отвън и отвътре. Аз не можах да го питам за моя главен въпрос, за който бях дошла. Пред мен Учителят предпочиташе други братя и сестри с по-маловажни въпроси от моят. Аз мълчах и стоях. Най-накрая Учителят ме изслуша, но може би ме върна най-малко двайсет и пет пъти за целия ден. Аз отначало ги броях на пръсти, после се изморих и казах колкото и да бъдат ще чакам не само до съмване, но и до разсъмване. Ще чакам ден и нощ. Беше се вече стъмнило и Учителят ме извика с пръст и ме изслуша като ми даде напътствия по моят главен въпрос, за който бях отишла при него. Та за него чаках от сутринта до вечерта 12 часа и бях върната към тридесет пъти като предпочиташе други пред мен. А фактически аз бях отишла да ми се разреши един главен въпрос, който ме занимаваше цяла седмица, но се оказа, че Учителят ме сложи на изпит, за да реша друг въпрос, който според него бе по-важен. А това беше за търпението на ученика пред Божественото. Минаха години и когато вече другите около мен в Братството ме омаловажаваха, игнорираха, отхвърлиха, незачитаха ме за нищо аз се усмихвах и си казвах „Е, мене Учителят ме е изпитвал тридесет пъти за дванадесет часа и получих добра оценка". Та се оказа, че тогава най-важният въпрос, който съм имала за разрешаване не е бил този, който съм носела в себе си и за който съм хлопала на вратата на Учителя, а беше друг въпрос, който за него беше най-главен „Да се научи ученикът на търпение и смирение пред Божественото".

Бях научила този урок и беше ми необходим особено след като си замина Учителя и след това се нанизаха тридесет години, точно толкова години колкото пъти той ме върна, за да предпочете други пред мен. И в тези измивали тридесет години предпочитаха други изказвания, други идеи, други приказки, а мен не искаха да чуят. А точно така се развиха нещата както по онова време. По някой път идва Борис Николов и ми казва: „Ш-шт - еди коя си сестра и еди кой си брат имат такова съображение и мислят това и това и ще ги послушаме тях". Аз седя и мълча. Аз съм мълчала пред Божественото, но пред човеците, не мълча и то пред онези дето ми викат „шт" и им казвам как са нещата, защото според мен еди как си трябва да бъде. И което е най-интересното, че винаги се случваше така, че това, което аз казвах така излизаше, но предпочитаха другите пред мен, поради което бъркаха и то по много важни братски въпроси. И затова днеска Изгрева го няма поради тези техни съображения. Аз бях си издържала навремето изпита пред Учителя и това беше важно за мен. Сега други го държаха цели тридесет години и какво издържаха те си знаят, пък и ние знаем - пълен провал по всички линии. Навремето аз мълчах и се смирих пред Божественото отвътре и отвън, а сега също се смирявах пред Божественото отвън, а отвътре казвах урока, който си бях научила за цели дванадесет часа и бях изпитана тридесет пъти. Ето така изнесох голяма борба върху плещите си и не съжалявам. Но никой не виждаше това и никой не ми призна този товар, който аз носех. С това ме огорчаваха понякога погледнато по човешки.

По онези години отивах при Учителя с едно мое оплакване, че все се предпочитат другите, зачитат се други мнения, а мен ме неглежират, отхвърлят ме и не ми зачитат мнението, макар че съм права и накрая излиза моето мнение почти винаги за вярно и за правилно. И накрая когато видят, че са сбъркали не искат да си припомнят моето мнение. Учителят ме изгледа строго, вдигна дясната си ръка и ме посочи с пръст: „Ти си взела твоето и остави чуждите да се радват на онова, което им се дава през деня". Аз се възпрях, погледнах Учителя, а той рече: „Иди си и мисли на това, което ти рекох". Аз си отидох. Значи аз съм взела своето си, онова за което бях дошла при Учителя. Но какво бях взела от него, кое беше това мое, за което бях дошла при него и си го бях взела. Ето това ми беше загадката. Вървя и си мисля, мисля и вървя, нищо не мога да разбера. А наоколо около мен гората се е раззеленила, дървета, цветя, треви, всичко блести на слънцето и на светлината. Дивен, прекрасен ден. Въздъхвам си: „Какъв Божествен ден". Изведнъж в ума ми преминава стрела от светлина какво ми каза Учителя, че да се радват чуждите на онова, което им се дава през деня. Сетих се, че той „денят" наричаше своето физическо присъствие на земята. Тези чужди не бяха от вътрешната школа на Учителя. Малцина бяха онези, които бяха от вътрешната Школа на Бялото Братство, които крачеха по Изгрева като сестри и братя. Братството и сестринството беше горе в Невидимата Школа, където всички бяха души и духове, чрез които окултния ученик стоеше при нозете на Учителя и слушаше Словото му.

Аз съм на разговор при Учителя.

„Човек намира нещата най-напред вътре в себе си и после отива да ги търси. Вътрешният образ не съответствува на външният, Например, аз намирам Мусала в себе си и отивам на Мусала. Това, което ще видя там няма да отговаря на образа, който съм си съставил.

Аз ще ти разправя примера с мечката и детенцето. Едни хора, майка и баща като вървели из гората с детето си, срещнали ги разбойници. Те се уплашили, оставили детето си и избягали. Малкото дете като останало самичко почнало да плаче и да вика майка си и баща си. В това време го чула мечката. Тя разбрала болката на детето и тръгнала към него. Детето като я видяло много се зарадвало и помислило, че тя ще го заведе при майка му и баща му. То отишло при нея и почнало да я милва като й казвало: „Ти ще ме заведеш при мама и тате, нали?" Мечките въобще са ясновидци. Тя като ясновидка знаела къде са майка му и баща му, но не смеела да иде в града. Обаче клекнала и детето като си играело и се радвало, качило се на гърба и тя го понесла. В това време майката и бащата на детенцето тръгнали да го търсят. Като го видели на мечката те се уплашили и хукнали да бягат, Избягали и се качили на една канара. От там почнали да викат на детето; „Слез от мечката и ела при нас". Мечката си вървяла. Като стигнала до тях пак клекнала на земята, а детето слезнало от нея и отишло при родителите си, а мечката си отминала.

Така по пътя на страданията човек отива при Бога. Страданието като го обикнеш и то те обикне и ти помага. Него всичко го хокат и бягат от него та то се изненадва, че някой го обича. Трябва да вярва човек като децата. А ти се помоли на Господ така да ти даде най-малкото изпитание, което ти е определил. Голямо изпитание да не ти дава. Да ти дава това, което е за теб. Така като вярваш, те разумните същества ще ти се притекат на помощ." „Учителю, аз дохождам до заключение, че на нищо, което иде от вън човек не може да има абсолютна вяра?" „Да, така е." „Учителю, значи човек може да вярва само на онова, което ще си начертае като добие вътрешна светлина?" .Да, само на него. При ученето трябва да се научиш да си образуваш правилни асоциативни връзки. Ще си поставиш една ръководна мисъл и около нея ще групираш останалите." „Учителю, когато аз не зная как да постъпя правя си билетчета и пиша „да" или „не" и след това си изваждам някое от тях, за да получа правилния отговор. Правилно ли постъпвам?" „Към тях ще прибягваш само в краен случай, когато не можеш да решиш сама." „Значи те изразяват моите настроения?" „Не твоите, те са същества, които действуват наоколо." „Тогава аз трябва да се отнасям критически към тях?" „Да, ще се отнасяш критически. Ти трябва да идеш в салона, защото е по-близо и ако не дойда там тогава да дойдеш да ме намериш тук. Ти си търсила Истината. Щом не си ме намерила тук трябва да влезеш в Школата. Когато учиш например не трябва да те интересува процеса, а какво ще извлечеш за своето развитие. Процесите на нещата не трябва да те интересуват, а онова, което извличаш за своето развитие."

През време на Школата имаше една много интересна особеност - че ние бяхме изгубили понятие за времето. Когато влезнахме в нея бяхме млади - 20-25-годишни и заварихме възрастните, които един след друг си заминаваха. Бяха дошли по-рано от нас и по-рано трябваше да си отидат, такъв е човешкия закон на земята. Оставаше Учителят с нас младите и по едно време смятахме, че времето е безконечно и то е спряло за нас. А ние бяхме около Учителя, а между другото годините се точеха със своите човешки измерения и смяхме, че човешките измислици не ни засягат. По едно време жените усетихме, че също остарявахме, някои от нас навлезнаха в критическа възраст и тогава осъзнахме, че времето около нас и в нас също тече и то не се връща. Всяко нещо е с времето си. Това наше първично заблуждение се дължеше на повдигнатото състояние на душите ни, които в присъствие на Учителя възприемахме по друг начин нещата и бяхме в отношение на души по между си в първоначалните си стъпки. А когато трябваше да се справим с нашият бит беше много трудно да се пренесем от горе, от висините и да слезнем на земята, за да нахраним и напоим телата си. Че трябва да го измием, окъпем и облечем в чисти одежди. А освен това трябваше това тяло да бъде нахранено с чисти мисли, чисти чувства и порядъчни постъпки - това беше нашият общ стремеж.

Та по онова време едни си отиваха в Невидимия свят, други идваха, а ние от началото на Школата оставахме и след това изведнъж видяхме, че ние също сме остарели. В онези години имах амбицията да играя роля в Братството. Такива мисли са минавали не само в моята глава, но и в други глави, особено след като си заминаваха някои дейни приятели и трябваше някой да ги замести. Но точно това тогава не ми се даваше или по-точно Учителят ме държеше настрана и не ме извеждаше напред, но когато трябваше да се свърши някоя по-специфична работа той ми даваше път. По-късно, когато се натоварихме с борбите в Братството особено след заминаването на Учителя след 1945 г. тогава разбрах какво значи да можеш да носиш товара. Днес такова желание нямам, но само затова, че освен, че разбрах едно изказване на Учителя по този въпрос. „Не показвайте, че можете, защото ако искате то от Невидимия свят ще ви се даде и тогава трябва да изнесете всичко с геройство и любов." И точно това се случи с мен. Като млади поискахме, като възрастни трябваше да носим товара, а сега когато моето поколение си заминава се учим от законите дадени ни от Учителя. Сега много по-точно се открояват окултните закони, защото пред себе си имаме десетилетия години в Школата със нашите грешки, опущения и провали. Понякога си казвахме така: „Да, това е така, защото имахме един брат, една сестра, когато им се случи онова, поради това, че не послушаха Учителя", и си припомняхме случката, опитността, проследявахме живота им и виждаме чак сега как действаше окултния закон. Ето защо опитността на един ученик е опитност на цялата Школа, защото чрез тази опитност се проявява духовния закон от Словото на Учителя. Учете сега, за да знаете какво ви предстои и ако искате днес някои неща да знаете, че те могат да ви се дадат, но тогава трябва да ги издържите докрай. Учителят даде своето Слово, а то бе за онези проекции и сечения на светове, които изпълваха духовния свят над Изгрева, защото тук бе слязъл Учителя и чрез него се проявяваше Божествения Дух, Господния Дух и Христовия Дух. Днес Изгрева го няма, но съществува духовният Изгрев, който е сътворен от Словото на Учителя. Спомням си сестра Стоянка Илиева, поетесата, отива при Учителя и му се оплаква от неприятностите, които е имала с къщичката си на Изгрева. Казала: „Учителю, тази къщичка ще издържи ли и ще ми изкара ли през този живот?" Учителят изрекъл: „Каква къщичка, какъв Изгрев. Изгревът вие ще го видите след хиляда години". И тази сестра, която имаше философска жилка в кръвта си, извиква: „Ами, Учителю, ще съществуваме ли ние тогава?" „Ние винаги сме съществували като души." И това е бил отговорът на УчИтеля и това е закон на Бялото Братство.

По онези години когато Учителят определи моят път, че ще бъда най-хулената, най-чернената, най-гонената тогава аз се отказах от своите амбиции за някаква роля. Трябваше да се смиря. Но имаше моменти когато това не можех да направя и отивах да се оплаквам пред Учителя, че гоненията върху мен не се подчиняват на никакви правила - нито на кавалерство, а безогледна атака от всички страни. Аз смятах, че във всяко нещо трябва да има ред и порядък и че и в гоненията срещу мен трябва да има система и организация. А тук какво ставаше - всеки кой от където дойде и от къде завари дойде и върху мен се стовари. Ама точно така беше. Беше не беше, ама ми дойде до гушата и си рекох: отивам при Учителя да му се оплаквам. Бива гонение бива, ама да бъда бивол не бива, не мога да издържа, защото нямам биволска кожа. Вече съм при него и искам така на шега да подхвана и му казвам: „Учителю, бива гонение, бива настървение срещу мен, но и от бивол мезе не бива да се взема". Учителят се усмихва, разбира шегата и казва: „По-добре да си гонена, отколкото ти да гониш". Усмивката ми изчезна и всичко в мен се преобърна наопаки. Ами как така, та какъв е този свят дето се е разделил на две - на гонители и гонени, на преследвачи и преследвани. Та нали тук е Школа, а не планина и не сме дивеч за ловците. Вървя си И си мисля, че как се случи така, че този свят от града се вмести и премести в Школата на Учителя. А защо ще гоня другите? Та къде отиде Школата на Любовта? Тези мисли ми се вървяха в главата и не можех да разреша цялото това несъответствие между думите на Учителя и моите схващания за нещата и събитията. Минаха дни и нищо не можах да проумея, да ми се проясни и изясни. Но ето Учителят веднъж каза: „Човек може да бъде поставен понякога на полюса на Доброто и пак да не изпълни Волята Божия. А може да бъде поставен на полюса на Злото и да изпълни Волята Божия. Онзи, който изпълнява Волята на Бога е дете на Бога". Тук изведнъж се отмахна и дигна завесата, която прикриваше онази загадка, която не ми даваше мира, че по-добре да съм гонена, отколкото аз да гоня другите. Откри ми се, че всеки трябва да свърши работата си там, където е сложен. Всеки човек си имаше определено място в Школата и всяко място тук се заемаше от човек, който бе поставен да извърши Божията Воля. Но каква беше тази воля ние обикновените ученици не я знаехме и не можехме да я знаем. Ето тук идва онзи закон „Не моята воля, но Твоята Воля Господи". Ето това е една от най-големите тайни, чрез които човек придобива просвещение, ето защо човек трябва да се моли на небето, молитвата му да стигне там, за да се приеме и тогава съгласно Волята Божия той ще получи разрешение на своят проблем. И тогава Бог ще съизволи и ще нареди на своите служители, които управляват Доброто и онези, които управляват Злото да стегнат юздите на Доброто или да отпуснат юздите на Злото та да могат човешките коне да прекарат човешката каруца по онзи друм, по който се движи човека. Ето там е разрешението на въпроса.

Та бях тогава много млада и гоненията започнаха от всички страни и виждах как ме гонеха с ожесточение, с животинско настървение и това ожесточение измъчваше и самите ми гонители. А когато те се освобождаваха по някакъв начин от това ожесточение към мен виждах ги как стоят като омърлушени, като изпразнени черупки, някой беше им изпил всички жизнени сили, защото чрез тези сили те осъществяваха гонението. Тогава разбрах какво означава „по-добре да си гонен". Изтърпях много, но моето място бе за предпочитане. Бях хулена безброй пъти като урагана се стоварваше върху мен, но като преминаваше урагана беше направил пустиня и беше завлякъл навсякъде и онези, които ме гонеха, и онези, които ме хулеха. А аз по това време бях се научила и като приближаваше урагана аз се свивах на кравай, снижавах се до земята и се молех да ме отмине и това зло. Ето по такъв начин стихията на разрушението минаваше над мен, но след това разрушаваше гонителите ми. Тогава виждах всичко и си казвах: „Е, Учителю, наистина е цяло благословение да бъдеш гонена". А дали аз изпълних Волята Божия там където бях сложена на своят пост, това не мога да кажа, това ще го каже друг, а това е Учителя.

Аз съм при Учителя на разговор.

„Учителю, на какво се дължи това положение в живота, че на едни се дават благоприятни условия да се проявят макар и криво да се проявят, а други говорят неща верни, знаят как, но не им дават да се проявят?"

"Първото се обяснява с това, че тези хора са богати, а другите бедни. На богатият му се дава възможност да се прояви, защото имат интерес. Само когато се появят разумни хора в света, ще обръщат внимание на онзи, който говори умно. Това е най-близкото обяснение.

Трябва да се научи човек да изслушва всекиго макар и да се проявява глупаво. Има някои хора при всичките благоприятни условия не могат да се проявят правилно, защото толкова разбират."

Учителят ми показа една къща в полето. „На, виж тази къща в полето, тя не е построена добре, макар че има толкова простор." По това време мина влака и по нагорното пухтеше и избълваше кълбета дим. „Виж, от вън не личи, че се качва по нагорно, но по пухтенето на машината се вижда и тя издава това. Така е и с хората: по надолното тичат, но като дойде нагорно -мъчно се качват." Из комина на влака излезе много дим. „Виж колко дим излиза, това са духове от карбонната система и те сега се освобождават. За тях е добре, но за другите не е, защото ще правят пакости. Сега трябва отново растенията да ги приемат от въздуха и да ги впрегнат на работа. Ако тре-нът (влакът) вървеше с електричество нямаше да има този пушек."

По това време аз си мислех така: кой каквото мисли някой за мен то си е негова работа, но то не се отнася за мен. Би се отнасяло до мен ако аз се уповавам на хората, но и да има някои разположения към мен аз не мога да уповавам на него, защото това е едно настроение, което утре ще премине. А когато някой мисли лошо за мен той има известно основание за това и ми спомага да открия някой недостатък у себе си. Виждам, че във всички случаи това, от което се нуждая е жива вяра. Аз искам да вярвам, че всичко, което помисля Господ го чува и че ако му дам дума за нещо то е същото като когато съм се задължила спрямо някой човек. Аз през цялото време мислих и тези мисли преминаваха през мен, а Учителят стоеше, усмихваше и с кимване на глава одобряваше и потвърждаваше правилността на тези мисли.

„Ти си дошла сега до най-важното положение - да преминеш от едно състояние в друго. Сега трябва да превърнеш простите камъни в злато, да изучиш този алхимически процес. Вяра ти трябва. Вярата е закон за преминаване от една форма в друга, закон за прераждане, трансформиране на енергиите. Най-важното е да трансформираш енергиите си.

Трябва да вярваш, че всичко е за добро. Ти много бързаш. Да не се обезсърчаваш."

Разговора приключи и аз си взех сбогом с Учителя и той каза: „Няма Любов като Божията Любов". После ми се усмихна хубаво и топло, и насърчително. Аз се просълзих и мълчаливо долових една мисъл „Всичко това е изпит. Учи. Това ме радва, че ти работиш." Аз си тръгнах, но ми стана мъчно и изпитах една топла скръб, че пак се отделям от единственото Същество, което ми е тъй близко до душата, но дълбоко в мен имаше една радост, че Господ пак ми се усмихна чрез Учителя.

Вървях и си мислех: аз само него ще си чакам и ще му остана вярна. То е слънцето на моят живот, ще го чакам винаги. Не само днес и утре, а през цялата вечност. Духът съгражда и управлява времето и вечността.

Едни приятели на Изгрева бяха се оженили и не след дълго време жена му беше бременна. Тя прекара доста трудна бременност, но накрая беше изпратена в родилен дом и с помощта на лекарите-акушери тя роди момче. Цялото това напрежение около родилката се махна, родителите се радваха, че всичко е минало благополучно. Бяха решили да правят тържество по този случай, приготвяха сладкиши, баници, готвеха се гозби - изобщо суетня, която беше обхванала много хора. Всички изчакаха чрез този тържествен ден да отбележат благополучното раждане и то не на какво да е, а на син. Суетнята бе почти на привършване, а възторжените сестри отиват при Учителя, радостно възбудени: „Учителю, сестрата роди син". Следващото изречение, което бяха приготвили бе да поканят Учителя на тържеството.

Учителят ги погледна учудено и от погледа възторга им полека, лека слиза от главата и излиза през петите. Стоят смирени, а Учителят проговаря: „Голяма работа - отелила кравата теле". Слушат, слушат и не могат да повярват как е възможно Учителят да каже такава дума, че как да ги предадат тези негови думи, че това ще бъде обида на цялото семейство и за онези, които са се суетили да приготвят празненството, а пък може и да го изтълкуват и по съвсем друг начин. Значи децата ни са телета, а ние крави и че тук на Изгрева има бикове за кравите и че това не Школа, а цял телчарник и краварник. А може ли Учителя да бъде Учител на крави, волове и бици, включително и на телчарник? Ето такива мисли им вървят в главите, отишли и казали, че Учителят е зает. А двете сестри седят на масата и не могат да хапнат нищо от приготвените ястия, само гледали как другите лакомо мляскат и преживят като че ли са наистина крави на ясли. Такава картина им се привижда - всички на масата приличат на крави и преживят. Ето каква смехория и ужасия. Виждат и двете тази картина, споделят със себе си, няма лъжа и измама, а наблюдават пред себе си крави. След малко гледката изчезва и всичко придобива предишния си вид. На следващия ден на беседа Учителят изведнъж леко поглежда двете сестри, които без да искат са седнали една до друга и продължава да говори. „Някому се родило дете. Голяма работа. Вашите деца трябва да бъдат духовни деца, а това са вашите добродетели. Човек не може да роди човек, а човек е само един канал, през който един малък човек трябва да излезе. Човек се ражда от Бога." Онези двете сестри седят, разбират загадката и сълзи се набират в очите им, защото Учителят вече им е дал отговор на цялото онова противоречие, в което бяха изпаднали.

В първите години на Школата имаше една двойка омъжени - Михаил и Пенка Влаевски. Бяха се оженили и им се бяха родили две близначета, които не след дълго време умряха. Жена му беше пълна със скръб и отиде при Учителя да се оплаква, да търси съвет и най-вече утеха. Учителят я прие, погледна я строго, посрещна я много сдържано. А тя както си беше наумила да се изплаче пред Учителя, това и направи - изплака се. След това вдигна глава към Учителя и чакаше с някоя дума Учителят да я утеши. А той й рече: „Вие не сте дошли в Школата да раждате деца, а да се учите". Тя чакаше утеха, а чу съвсем друго, чу упрек от устата му. Тя се изненада много, започна да се обръща насам-нататък и не знаеше къде да се дене от неудобство. Всички онези, които бяхме около нея също гледахме учудени, защото в Братството имаше вече много женени, които си бяха народили деца и накрая всички смятаха, че ето виждате ли Братството се размножава и се разраства от вътре. А после се оказа, че всички тези братски деца бяха дошли по кармични родови развръзки и след това родителите им изпитаха голямо разочарование от тях след като се отправиха към света. Те си бяха дошли от света и си отидоха в света, само че приятелите смятаха, че са родили деца и възпитават бъдещите жители на шестата раса. Получиха се много смешни положения за нас, които наблюдавахме от страни, но това бе жива трагедия за онези братя и сестри, които бяха родители на своите непослушни деца. Те смятаха, че могат да култивират нови хора чрез новото учение. Това не се сполучи, защото всеки идва с капиталите си от миналото и не може едно възпитание от 10-15 години да вкара човек в пътя на духовното познание. Човек идва от някакъв път, ражда се тук на земята, отраства и после си продължава по същия път, по който е вървял стотици прераждания на земята. Учителят беше дал методи за възпитание на децата, както и методи за обучение, но те не дадоха в този етап големи резултати. Може би те не са малки, но ние искахме да прескочим цяла еволюционна епоха в живота на човека и да се намерим в шестата раса, а това бе илюзия. След този случай със семейство Михаил и Пенка Влаевски Учителят много пъти говори за брака, за семейството, за децата, за задачите на окултния ученик. Неговото мнение бе категорично -окултният ученик не трябва да се жени и не трябва да ражда деца. Неговите деца са духовните му деца - неговите мисли, чувства и дела. В Школата имаше случаи когато Учителят на някои препоръчваше да минат през брака, но имаше и такива, които не го питаха, ожениха се и сбъркаха. На други не разрешаваше, когато търсеха съвета му, но това бе строго индивидуално за всеки. Тук няма противоречие в това, че Учителят на едни разрешаваше брак, а на други не. Зависи от неговата еволюция и карма. Той веднъж каза така: „Онези, които трябваше да се оженят не се ожениха, а се ожениха онези другите, които не биваше да правят това и затова всичко се обърка тук на Изгрева." Ето това създаде много проблеми на родителите, за да отглеждат децата си, с които имаха карма и трябваше да я разрешат по правилата на учението, но без изключение всички приятели страдаха и си припомняха думите на Учителя и то онези, които го бяха питали и бяха получили от него отрицателен отговор. Най-много Учителят говори за женитбата на събора в Търново през 1922 година. С една дума може да се обобщи „В Школата, в която сте ще имате духовни деца." Имаше сестри, които правеха извадки от мисли на Учителя за брака, за майчинството, за обучението на децата. Това е едно голямо знание, но това знание е предназначено за следващото човечество, макар че ние и нашите съвременници се опитаха да се възползват от него. Направиха опити някъде сполучливи, другаде не, но ако се обобщи ние направихме грешка, че едни се ожениха, а други се омъжиха и пропиляхме благоприятните условия да работим в този живот със Словото на Учителя.

Аз съм пред Учителя в стаята му на разговор.

„Дадох ви гимнастически правила сутрин да ги правите, а вие ги пропускате, Аз ще взема да ви бия вас, но аз ви оставям живота да ви бие. Когато дойдат добрите условия всеки знае да живее, но малцина знаят да живеят в страданията. По някой път вие искате и очаквате физическа помощ от мен, но важно е духовната помощ, а тя е и физическа едновременно. По някой път има възможност да расте и да се развива едно цвете - това са условия. Вие също понякога сте поставени като цвете в саксия, но това е една илюзия. Моите външни отношения към вас, то е една илюзия. И понякога заключенията ви са криви. Може ли да се пита човек: дали да ида да се погрея на слънцето или не. На слънцето всякога можеш да отидеш да се погрееш. От извора всякога можеш да почерпиш вода." „Учителю, по някой път аз дойда при вас и се върна у дома без нищо." „Ама как идваш? Аз те гледам някога дойдеш и знаеш ли на какво приличаш - на стара баба. Ние стари баби не искаме. Тук трябва да идва човек с Божествена мисъл. Всеки ден човек трябва да придобива по една Божествена мисъл. Вие искате като бебета да си отворите устата и аз да турям непрекъснато. Не, аз ще ти давам пък ти сама ще го туряш в устата си. Не се иска от вас да вдигнете земята на гърба си. Иска се много малко.

Духовете ти навяват своите състояния. Ти ще се освободиш от тях и ще живееш своя си живот." „Учителю, усещам, че у мен са влезнали много баби и,аз се боря с тях." „Ти няма какво да се бориш с бабите. Ти им кажи: „Вие си почивайте, пък аз ще работя". Или дай им и на тях някаква работа. Ти седиш и бабите почнат да ти разправят: „Никой не ме обича, сама съм". Това не е вярно. И никой да те не обича все има един който те обича. Сродната ти душа те търси и те обича.

Човек като иска да придобие нещо трябва да постоянствува, при никакви условия да не отпада и ще го придобие. Като постоянствуваш те ще дойдат насърчителните мисли и помощта. Вярата човек с разсъждение не я придобива. Той си вярва. Ще имаш вяра. Ще работиш и няма да се обезсърчаваш."

Учителят и този път ми взе товара. Отидох си утешена и ободрена, а той понесе моята мъка.

Бях се родила в заможно семейство за тогавашните времена и баща ми беше отначало адвокат, после съдия и накрая завърши като учител по литература. Бях единствено момиче на майка си и за нея аз бях единствената утеха и надежда, че може да прояви чрез мен онези амбиции, които тя не е могла да реализира. Обикновено всяка майка разглежда себе си по такъв начин спрямо дъщеря си. Бях много малка, когато ме вдигаха и слагаха на стол пред пианото. Свирех само шест месеца на пиано и вече идваха да ме слушат. Аз станах главното чудо на майка ми и семейството ни и заради мен изведнъж се увеличи потока на гостите у нас. По онова време да ти идват гости от висшето общество бе за домашните ми голямо събитие и това означаваше, че са признати в обществото като равни. По същото време ставаха различни събирания по домовете от същата среда и обикновено във всяка къща имаше пиано и разбира се грамофон с фуния. Тогава грамофона бе единственото техническо съоръжение, което можеше да излъчи някаква музика. А за пианото бе необходима подготовка и дарование. Освен това не бяха кой знае колко много изпълнителите тогава. Та майка ми ме разнасяше от познати на познати, за да свиря на техните събирания. А когато идваха у дома, казваха ми: „За вас сме дошли". Но тогава имах голямо вдъхновение като малка, а също и като ученичка и този изблик на музикална енергия по-късно изведнъж ми се отне, когато станах девойка. Направо се отсече от вътре. Бях много смутена и не разбирах как може това да стане, как може преди да го има това вдъхновение, а сега да го няма. Аз продължавах да свиря, но повече механически и се осланях на онова, което бях изработила като техника, но вътрешният ми импулс и талант изчезна. Бях току що се запознала с Учителя, отивам смутена и го питам: „Ще ми се върне ли това, което ми се отне?" Аз не му обясних какво ми се е отнело, но той разбра веднага защо съм отишла, а пък аз от своя страна не исках да му губя времето и да му разказвам цялото си състояние, след като музикалната вълна и вдъхновение у мен беше изчезнала. Учителят ми каза: „Ще се върне". „Кога?" „След време. По-късно ще ти се открият по-големи дълбочини в музиката." Като влезнах в Школата на Учителя, влезнах в друго русло. Иначе щях да отида в света и затова невидимия свят ме спря отвътре, спря, завъртя крана на онази музикална вълна, която течеше у мен и всичко спря. Така бях спряна отвътре, за да не се отклоня по други пътища.

В този период на моето музикално извисяване наблюдавах как всички замираха и ме слушаха. Беше за мен невероятно усещане как така аз обикновено малко момиче, а после ученичка можех да прикова с изпълнението на пианото си толкова много хора, замрели и ме слушат съсредоточено. Беше фантастично, но чувствувах, че у мен беше слезнала от горе от висините някаква музикална река, която течеше през мен и се разливаше над останалите. Всички замираха да ме слушат, но след като беше спрян и завъртян този кран над мен музикалното вдъхновение пресекна и аз изгубих дарбата си да изпълнявам с вдъхновение. По-рано музикалният текст го четях направо, нотите преминаваха през мен и пръстите ми без да мисля и моментално влизах в мелодията на песента, а тя се вливаше отгоре върху мен и аз не правех разлика между мен, между автора на музикалната пиеса, между изпълнението и между слушателите. За мен всичко бе едно. Ето това е състоянието на музикалното дарование и на родения талант, както и на изпълнителя. До този момент аз бях подготвила няколко концерта във военния клуб - това бе единствената тогава концертна зала. Имаше много ръкопляскания, цветя, а майка ми беше на върха на задоволството. След сполучливите концерти ми предложиха да ме изпратят да уча в чужбина, във Виена. Започнаха да ме подготвят психически, музикалните педагози се въртяха около мен и ми даваха наставления, а родителите ми оживено коментираха предстоящата ми голяма кариера на пианистка. От една страна родителите ми ме готвеха за чужбина, а от друга страна аз държах да бъда до Учителя, който бе казал, че отново ще дойде таланта. Разбрах, че има нещо много важно да разрешавам. Затова отидох и му разказах всичко от игла до конец за моите музикални състояния. Каза ми: „Не ти трябва чужбина, едно ще получиш, а десет ще изгубиш". „Ами таланта ми?" „Рекох, в бъдеще ще ти се открият по-големи дълбочини в музиката." Така отказах да ходя в Австрия, а това беше удар върху майка ми и тя никога не ми прости. Затова тя се ожесточи срещу мен, че съм станала дъновистка, защото усети от къде дойде съвета да не ходя в чужбина. А наистина таланта ми се загуби и аз станах една обикновена девойка със средно добро изпълнение на пианото от музикалната класика. Вече не бях виртуоз, не бях талант, а обикновена музикантка. Когато влезнах в Школата и отначало през 1916 г. се пееха само братски песни, но когато Школата се откри, то Учителят започна да дава песните на Школата и тогава разбрах защо не е било необходимо да отивам в Австрия. Бях завършила трета година семестриално във факултета по философия и се прехвърлих и завърших Консерваторията, за да бъда по-подготве-на за музиката на Учителя. Благодаря на Бога, че ме върнаха от онзи път на концентрираща пианистка и влезнах в Школата на Учителя. А когато бях поставена на кръстопът да избирам, Учителят ми каза: „Ти в миналото си се движила изключително в аристократични среди и си давала концерти, била си музикант". А това аз по-късно го видях във видение и разбрах много неща от онзи мой аристократичен живот. Спомних, че Учителят бе споменал също, че в миналото съм се издигнала много в духовния път, стигнала съм до средата на пътя и понеже светът около мене ми е обръщал много внимание и е имало възможност да се увлека в света и да загубя онова, което съм придобивала със столетия и затова са ме прибирали и са ме взимали много рано от земята в предишните си прераждания, за да не се отклоня от пътя. И сега тук в България щях да си замина също много рано от този свят ако не бях тръгнала по духовния път и не се определих в Школата на Учителя, но бях оставена и да избирам. И аз избрах Учителя и Школата. Ако бях избрала светът щяха да ме задигнат много млада и майка ми щеше да се облече и почерни в черен траур. А майка ми по-късно разказваше, че откакто съм станала дъновистка съм я почернила. Казах й: „Е, ти трябва да се радваш и гордееш, а не да се срамуваш от мене". Но благодаря на Бога, че тръгнах по този път и преминах дълги години. И в една такава среща в онези години, когато се определих Е духовния път, Учителят ми каза: „Много животи сме били заедно и много животи ще бъдем занапред заедно". Тогава аз бях млада и го приех като че ли Учителят ми дава храброст и кураж. Но сега след 50 години от тогава виждам, че освен храброст Учителят запали в съзнанието ми една малка светлинка, за да освети моят път от миналото ми, за да видя, че този процес е непреривен за онзи, който се стреми към духовно познание и към Бога.

Аз съм на разговор при Учителя.

„Започна ли да учиш? Сега е момента да започнеш да работиш, да се определиш. И да чакаш един и два месеца, все същото ще бъде. На настроенията не трябва да се поддаваш. Ти може да имаш тъжно настроение, но пак да работиш. От условията не може да се освободиш. Ако избягаш от майка си и баща си и идеш при други, пак същото ще бъде. Трябва да държиш Божественото, то е важно. Трябва да отделяш илюзиите от действителността.

По какво ще познаеш приятеля си? Ако той ти дойде едно дърво от райската градина и ти го поливаш и гледаш и след това се ползваш от плодовете му. Не е външното отличие. На децата най-напред им дават рокли, шапки, чепичета да се радват. А по-сетне ги пращат на училище. В какво седи Любовта? Аз може да те облека в хубави дрехи, но ако от вътре останеш грозен, това любов ли е? Ти няма да обръщаш внимание на външното държание на приятеля си, то не е важно. Какво ти е дадено от вън, то не е твое.

Когато перат някоя дреха водата се измърсява и дрехата изглежда още по-мръсна, но това не трябва да те смущава. Някой път има външни условия, които пречат на Божественото да се прояви, но то е временно. Божествената Любов трябва да се прояви точно на време в момента, в който трябва, защото ако се прояви преждевременно резултатите няма да са добри. Тогава ще бъде по-лошо. Някой път на човек му се струва, че е сам, то са само негови състояния. Трябва да отличава илюзиите от действителността. Може аз да съм работил и от вън цел съм оцапан, но е вечерно време и ти не виждаш. Според обичая като ме срещаш аз трябва да те поздравя, да те прегърна и целуна, но може ли това да направя когато аз съм оцапан. А ти като не виждаш това, мислиш си: „Защо не иска да ме погледне нито да ме поздрави". Тъй както се нареждат условията за човека те са най-добрите за него в момента."