RPX

Отново съм на посещение при Учителя на ул. „Опълченска" 66 и след разговор с него той леко ми кимна с глава, че времето ми е изтекло като посетител и че други хора чакат реда си, за да бъдат приети от него. Аз станах без да се сърдя, бях в хубаво приповдигнато състояние на духа. Тръгвайки да излизам, той ме съпроводи, за да ме изпрати. Отвори вратата и излизаме навън по стъпалата. Оглеждам се, а на вън в градината много хора, едни насядали и чакат, други стоят прави, трети по-нататък събрани на групи по трима-четири човека. Дворът пълен с множество от хора. Аз възкликнах: „Ех, колко много хора, Учителю!" И таман исках да кажа, че как ли ще приеме толкова много хора, когато Учителят изведнъж ги посочи с жест и изрече: „Рекох, това всичко ще се пресее през сито". По-късно Учителят изнесе една беседа за ситото и в нея разглеждаше през къде ще се мине и какви препятствия ги чакат учениците. По-късно сам животът беше това сито и много неща преся през ситото. Така че някои ги отся и ги изхвърли накрая, а пък други бяха от-веяни чрез вятъра. Ние бяхме свидетели на това пресяване по време на цялата Школа. Колко народ се изниза пред него не мога да повярвам на очите си. Те се точеха последователно един след друг на групи, на множества. Идваха, отиваха си, пресяваха се, отсяваха се и ги отвяваше вятъра, така че всеки си тръгна по своя личен път. Едни изпаднаха долу под ситото, други бяха отнесени като бодил, трети бяха отвеяни като плява, четвърти бяха подметнати с невидима вила като слама. Накрая останаха житните зърна та част от тях ги смляха за хляба на Школата, а друга част от тях посяха за следващите поколения и много малка част останахме при Учителя. Много малка част. Сега пресметнете какво беше това сито - излишното се махна, остана онова, което бе необходимо, но и онова, което остана, не си свърши работата какво трябва. Ето това беше най-голямото страдание за Учителя - непослушанието на учениците му. Той премина през голямо страдание и огорчение заради нас.

Веднъж една сестра дойде при мен на гости, аз я оставих за малко сама в стаята си, за да си свърша една друга работа, а тя през това време, за да не стои без работа протегнала се, взела чантата ми, отворила я и ми открадна три хиляди лева. А тогава това беше сума, с която трябваше да прекарам около три месеца. Аз това забелязах вечерта, когато трябваше да купувам храна и обикновено си правех сметка на парите и точно тогава разбрах за кражбата. Погледнах в чантата - парите ги нямаше. Веднага отидох при Учителя и му разказах всичко. Той ми изгледа и каза: „Това е тя". Значи нямаше съмнение в кражбата, но му казах да вземе мерки и сестрата да ми върне парите, а нея да вразуми. Та нали това бе Школа на Любовта, че каква кражба може да има тук. В света това се наказва, в света при такива случаи щяха да я обадят в полицията, ще я викнат, ще я задържат и ще си признае накрая, а после щеше да иде на съд и я чакаше затвор. Това беше в света, а тук в Школата на Учителя, в Школата на Любовта има кражба. Хайде чудете се колкото искате. Невероятно, но факт. А защо тя идва тук на беседи при Учителя, че какво ще научи, когато не се отказала от своя стар свят в себе си, че и краде отгоре на това. А в Школата много се държеше на чистотата. Дори ако е загубена една носна кърпа, дори игла имаше място, където се оставяха загубени и намерени вещи. Та като идваха от града непознати и като поглеждаха онази пейка, на която слагахме загубените и намерените вещи цъкаха с език, клатеха с глава и казваха: „Я виж ти какви работи има тук, че да не повярваш". После разказваха за нашата честност и почтеност. А и така беше. Когато разбираха, че сме дъновисти даваха ни на кредит много неща. а нашите после се издължаваха. Бяхме станали еталон на честни и добри хора. А ето тук кражба и то посред пладне. Пладнешки хайдутлук. Навремето най-отвратителното бе някой да дойде и да те обере посред пладне, когато ти си отишъл на нивата да работиш. Това тогава беше толкова грозно, че се възмущаваше цяло село. А ако те някой те окраде през нощта имаше някакво извинение - през нощта излизат зверовете и има оправдание заради самият звяр. А мен ме бяха обрали посред пладне, от сестра, която ми беше дошла на гости, която посрещнах, нагостих с най-добро разположение. Ами сега? Този въпрос го оставих да го разреши Учителя. На следващият ден имаше беседа и на беседата, която той започна по едно време спря и каза: „Всеки, кой каквото е взел от другиго да го върне незабавно". Този израз беше насочен към крадливата сестра и към всички онези, които бяха взели нещо на заем и не бяха го върнали и сега трябваше да го върнат. Но така се случи, че тази сестра беше закъсняла за беседата, която започваше сутрин рано в 5 часа, вероятно се беше успала. Накрая тя влезе със закъснение. Аз я погледнах, а тя ни лук мирисала, ни лук яла - а парите откраднати и ги няма, Рима има в цялата тази история, има рима за три хиляди лева и половина. Аз се чудя какво да правя и как да постъпя, защото три хиляди лева не са малко. Ами че това е кражба в Школата. И от горе на това като краде защо не идва на време на беседа, за да чуе какво ще каже Учителя. Как може да се вместят в един човек и крадеца, и сестрата, и Школата. Това бяха неща несъвместими. След беседата отидох при Учителя и му разказах, че сестрата е била закъсняла и не е чула онова, което той бе казал, че всеки трябва да си върне онова, което е взел, т.е. тя да ми върне парите. Учителят ме погледна наскърбено, въздъхна и рече: „Тя закъсня да чуе и да върне парите". Аз не можах да повярвам на думите му. Излезнах си, значи тя закъсня да чуе и да върне парите. Ето това е разрешението на задачата засега, закъсняла, не е чула и не връща. А аз горкана какво да правя? Аз оставям с обира по пладне и с думите на Учителя. Реших да се подчиня на думите му, вероятно имаше и друг метод да ми се върнат парите и зачаках. Чакам, чакам, но никакви пари не идват.

Случи се така, че след няколко дни пристигна една сестра от провинцията и нямаше къде да бъде подслонена. Аз я подслоних, заведох я у дома, дадох й легло, а след нея започнаха да пристигат кошници и пакети с храни. Родителите я бяха изпратили на гости на Изгрева да види и да слуша Учителя и да не бъде в тежест на никого изпращаха на нейно име колет след колет. Така с тези колети изкарахме три месеца с нея. Та накрая парите се бяха върнали, а особено накрая, когато разбрах от нея, че Учителят я е насочил към мене, аз се разплаках и разридах неутешимо. Сестрата се вайка защо плача и защо не мога да се успокоя толкова дълго време. Накрая разказах цялата история с кражбата и че не съм имала пари да изкарам тези три месеца и че тя ме е спасила с нейните кошници, изпращани от село. Тя също се разплака, защото така се е притеснявала къде ще отиде, къде ще отседне на Изгрева, а когато Учителят я бил насочил към мене казал: „Иди при Марийка, тя те очаква". Ето окултният закон как работеше по времето на Школата. Това също беше онова невидимо сито, което висеше над Школата и онова сито, по което ние ходехме - едното беше отгоре, а друго долу, а по средата имаше трето сито - това бе Словото на Учителя. Така чрез тези три сита ние се пресявахме. Онова, което беше пясък, земя, падаше долу на земята. А сламата и плявата и бодила се отсяваше и Божията ръка премахваше ненужното, а вятърът на живота отвяваше онова, което трябваше да бъде отнесено извън Школата. Ето че стигнахме до вятъра на живота. Тази сестра, която ме окраде продължаваше да идва и изведнъж престана и повече не се мерна на Изгрева. Беше я отвял вятъра на живота в нейната си истинска посока. Ето така виждате как понякога човек изпуска някой съкровени неща, които никога повече няма да му се случат. Не ме беше яд за парите. Яд ме беше най-вече, че тя закъсня на онази беседа и не чу думите на Учителя. Исках да видя как тя ще реши този въпрос - щеше ли да ми върне парите, да се извини, да иска прошка и след това да се поправи и да тръгне в истинския път? А имаше и друг изход. Тя можеше да бъде на беседа, можеше да бъде разсеяна, можеше да не чуе Учителя или пък ако бе го чула щеше да си направи оглушки и да прескочи думите на Учителя. Ето с това не можех да се примиря много време. Но след като ми се върнаха парите по друг начин, след като от тази кражба имахме задача да разрешаваме толкова много хора, а това бяха тя, после аз, че онази гостенка, че нейните родители от село. Колко хора бяха замесени в тази задача и колко неща научихме. Но онова, което стана през целият ми живот това бе онзи разговор за Учителя и за ситото, което е поставено в Школата. То задействува безпогрешно и работи от начало до край на Школата. И ето тридесет години след Школата то продължава да действува и ще продължи и в бъдеще да отсява нужното от ненужното, потребното от непотребното, истинското от фалшивото. Щом има Слово на Учителя, ще има и сито, защото Словото на Учителя е Небесния хляб за учениците на Школата и за техните души.

Ние сме в трапезарията седнали на пейката на вечеря и чакаме Учителя. Той идва, сяда, казва молитва и той говори: „Който сяда на трапезата зло не мисли". Една сестра Балтова го пита: .Учителю, по-рано християните са ги горели живи и избивали и те с песни са ожидали, т.е. чакали са смъртта, а сега като някой хора речат страдания, всичките ги е страх". „Тогава страданията са били физически, а сега страданията са в умствения свят". Балтова продължава: „Какво значи, че страданията са в умствения свят". „Да страдаш от братята и сестрите си между които се подвизаваш и ти, то е по-голямо страдание. Ето един пример. Един граф иска да помогне на една изпаднала аристократка, но иска по най-деликатен начин да помогне щото тя да не забележи. Веднъж както тя си вървяла по пътя той пъха в джоба й 50 000 лева, но един стражар вижда и като го мисли за крадец, спира го. Дамата вместо да го оправдае пред стражаря, казва: „Аз имах в джоба си 100 000 лева, той бръкна и ми взе 50 000 лева." Стражарят обискира графът и намира у него 50 000 лева. Графът, за да остане верен си изнася наказанието - пращат го в затвора.

Друг пример. В Русия един човек извършва убийство и отива при един поп да се изповядва. Попът изслушва изповедта и го утешава с Божията милост и Благост. Обаче този човек успява през време на изповедта да пъхне ножа в джоба на попа. Щом излиза от черквата той наклеветява попа, че е извършил убийството и че кървавият нож е у него. Хващат попа, намират ножа и го пращат в Сибир на заточение.

Това са страдания, които можеш да изнесеш между братята си. По-рано християните са се подвизавали заради една идея и са страдали всички заедно за нея. Нямало е време да си виждат недостатъците. А сега като вървят заедно, те ги виждат и тук се раждат по-големите страдания, А в една окултна школа това важи многократно повече от останалите в света."

През време на екскурзиите ни до бивака „Ел Шадай" на Витоша за нас всяко нещо бе предметно учение и за всекиго имаше по някаква задача, която се даваше вътрешно без да се огласява външно от някого. Ей така идваше точно на мястото си в най-подходящото време за това. Една случка можеше да бъде опитност за много хора като всеки взимаше част от урока си, който бе строго специален за него. Веднъж бях на Бивака и Учителят ме покани да седна при него и да пия чай с него. А това беше голяма привилегия за всекиго. Аз бях много стеснителна по онова време и стоях все на заден план, не обичах да се изтъквам и да се изпъча така пред Учителя, че да дойде някой фотограф да ни заснеме, че после да се хваля с тази снимка. Освен това пазех се да не предизвиквам стенографките Савка и Паша и да не ги изваждам от равновесие, защото като ме виждаха при Учителя, че говоря с него те се вбесяваха от това. Когато отивах при Учителя отивах сама, говорех с него каквото трябваше, запитвах го и си записвах всичко на тетрадка. За мен това бе достатъчно. А че Савка и Паша реагираха срещу моето престояване при Учителя аз го приемах като ревност не на ученички, а на жени. Ревността на ученика е друга - тя е ревност да се учи и да се усвоява Словото. А че има някой, друг до Учителя, то него, ученикът това не го смущава, защото урокът на ученика е специален, който трябва да учи и той е само негов и на никой друг. Така аз разбирах нещата. Но се пазех в общите групи да стоя на страна и да не предизвиквам останалите. Ето сега Учителят ме покани да седна до него и да пия чай. Аз се стеснявам, оглеждам се страхливо насам-натам дали няма да предизвикам нечия друга ревност, че Учителят ме е поканил да седна до него. Като видя това Учителят рече: „Когато Бог ти дава, ще вземаш". И аз взех чашата с чай, отпивах всяка глътка и благодарях на Бога мислено, че ме е поставил толкова близо до Учителя, т.е. до себе си.

По-късно след години забелязах, че ученикът има години на изпитание и години на благословение при Учителя. Затова той изтъкваше някого си на преден план, но точно на определено време и точно на определено място до себе си и Небето му даваше чрез Учителя своето благословение. Минаваше време и същият този ученик биваше след това поставян на изпитание чрез различни методи и задачи и тогава Учителят го оставяше на заден план на някое затулено място, но закътано и запазено, за да се съхрани ученикът, когато е по време на своето изпитание. Така че Учителят понякога ни даваше и ни изтъкваше пред всички, а в други случаи ни поставяше някъде назад, но под будното му зорко око. Така че Небето знаеше много добре защо всичко става така, а ние не знаехме нищо, ние само се оглеждахме - един път се виждаме на първото място, а друг път сме на последното място.

Ето един такъв случай. Обикновено Учителя отиваше от „Опълченска" 66 до салона на ул. „Оборище" придружаван от някой възрастен брат. Разстоянието не бе малко и приятелите понякога взимаха файтон за Учителя. Но повечето случаи той вървеше пешком. Та в този ден на моят разказ Учителят придружен от Тодор Стоименов отиваше с файтон. А понякога като особена чест ще поканят и някой друг да седне във файтона. И така на мен се падна такава чест. Видяха ме, че вървя по улицата, спряха файтона, конете изпръхтяха, поканиха ме да се кача и аз седнах точно срещу Учителя. Файтонджията подкара конете, те тръгнаха в тръс, чуваха се звънчета, а копитата тракаха по калдаръма. Аз бях на седмото небе от радост. Знаех, че тази чест ми се дава не случайно, а да се охрабря и да възрасне в мене нещо друго по-силно, защото знаех, че след едно такова благословение ще дойдат

и изпитанията. И те идваха. Пристигнахме в салона на ул. „Оборище", всички виждат, че аз слизам с Учителя, влезнахме заедно в салона, а през това време приятелите пееха песента „Братство и единство". Учителят се насочи към катедрата, а Тодор Стоименов отиде и седна отпред на своето си място, а аз седнах отзад. Беше ми достатъчен файтона и сега трябваше да оставя и на други да усетят онова, което аз бях изпитала. А на следващия ден започнаха големите изпитания, защото благословението бе предния ден и с него голямата радост, а след всяка голяма радост започва голямата скръб.

Друг случай на подобно благословение бе, когато Учителят ме извика пред купата сено, пред цялото Братство, когато научих, че през времето на Христа всички ученици го бяха напуснали освен дванадесетте му ученика, от които един го бе предал и че сега по времето на Школата няма да бъде иначе и че ще се развие по същия начин този сценарий. Аз този случай го разказах подробно. Не бих желала да го поставя някой на моето място да изслуша това откровение. Но това бе и благословение, защото когато дойдоха тези събития на голямото предателство към последователите на Учителя, то аз си спомних онази купа със сено и целият разговор. Говорът на Учителят беше пренесен в пространството и времето от 2000 години и беше донесъл до нас в Истина и в Слово и след това всичко това отново, отново се сбъдна.

Друг път на „Ел Шадай" - Витоша, бяха се събрали около Учителя много братя и сестри. Изправих се аз най-отзад, нямаше къде да седна, всички места до Учителя бяха заети и аз реших да стоя изправена, за да виждам и чувам по-добре Учителя. Той ме видя. „Ела, Марийке, и седни." Отидох и седнах до него. Направи впечатление на всички, но не смееха да протестират, защото аз сама не бях искала нищо, бях застанала най-отзад и изправена, а Учителят ми даде мястото и ме сложи до себе си. Това бяха дни на благословение на Учителя към мен и тези дни не бяха един след друг, но бяха разделени чрез дълги години. Та това бе Школа от 22 години. Така се подреждаха годините на благословения и години на изпитания. Редуваха се в един цикъл и за всеки човек този цикъл бе различен. Това не беше само с мен, но бе и с другите. Когато аз бях на изпитание и решавах моите задачи други бяха, които седяха до Учителя, той ги приемаше и те получаваха благословението му. После те отстъпваха място на следващите. Така се редуваха цикъл след цикъл. Това бе вътрешната Школа на Учителя.

В такива случаи на благословение душата ни се разтваряше и усещахме Божието присъствие и при Учителя се намирахме в едно повишено състояние на всеотдайност като души. Той казваше: „Аз не искам мене да обичате, но Бога, който се проявява в Мене". Това бе казал по повод на едно такова мое състояние, при което Бог съизволяваше да изсипе част от Благостта си към мен като душа.

Пак в един такъв момент на едно такова възприятие на Божественото начало у мен попитах Учителя какво е Царството Божие. Учителят ме огледа, видя състоянието, в което съм и каза: „Когато Царството Божие дойде на земята, животът ще бъде такъв в тази си форма като днешната, но по съдържание ще се измени и ще бъде диаметрално противоположен. Многото положения на формите ще ги търпим с векове, заради тези форми, чрез които се изявява живота на земята, човек трябва да учи закона на търпимостта, за да се съедини в него човекът от земята с човека от небето и Бог от небето та всичко да стане Бог е Любов и Бог е Светлина". В този момент разбрах, че за част от мига имах понятие и бях се докоснала до това Царство Божие, което бе у мен, защото имах привилегията, че до мен бе Учителя и че чрез него се изливаше благословението му, че Бог е Благ и че Той е Благост за душата. Тук той каза: „Между мене и Бога разлика не трябва да правиш". Да, тук аз не правех разлика между Него и Бога, между Него, Бога и Божествения Дух, между него, Бога, Божествения Дух и Царството Божие, което само за миг се откри в мене в своята пълнота и разбрах, че човек е дух, че човек е душа и че човешкия дух и човешката душа единствено при Бога заемат своето място като поданици и граждани на Царството Божие у човека. Ето това е Царството Божие на земята и у човека. Но това беше миг на благословение, миг на преживяване на човешката душа и човешкия дух в обсега на Божия Дух, който се беше излял върху мене като Благост, чрез близостта и присъствието на Учителя до мен. Такъв миг се помни и се носи във вечността и във времето. И той втори път не се повтаря. Човек не може да издържи на него понеже днешното човешко тяло не е подготвено за това. Човек няма органи, няма вътрешна инсталация, за да възприеме всичко това. Това е за една друга епоха, когато човек ще си изработи духовно тяло, за да може с него да влиза с него в пряко общение с Божествения Дух и чрез него с Бога.

Аз съм при Учителя на разговор.

„Ти сега имаш доста венозна кръв. Туй венозно състояние на кръвта ти дава това състояние на подпушеност. Трябва да я пречистиш. Ще си правиш тушове със светлина мислено. Мислено тъй си представлявай един туш, който е над тебе и чрез него преминава светлина и тя прониква навсякъде из тялото ти. Ще туриш воля и жива вяра: няма какво да се убеждаваш в Светлината - тя си съществува. А страданията и радостите, нека си идват - те са закон. Мъчнотиите, страданията са привидни - това е една временна промяна.

Тури си положителни стихове и ги повтаряй сутрин като станеш и през целият ден. Тури нещо все добро. Аз съм ви дал толкова положителни стихове и формули. Сутрин като станеш отвори прозореца си, нека влезе чист въздух и светлина в него.

Хората искат все големи обещания. В света дават все големи обещания, но не ги изпълняват. Някой човек не даде никакво обещание, а направи повече. Не е необходимо да се изявява това, което човек си казва отвътре. Умният, добрият човек стига да направи това, което е решил в себе си. Казват понякога: „Ама не обеща". Стига да направя това, което Аз съм казал, то е достатъчно. Истинското състояние не е нещо материално. Всички похвати на хората са материални. Същината на живота произтича от чисто

Духовния свят.

Напред и нагоре! Човек като се обезсърчава, да се не обезсърчи! Казвай си така: „В Бога промяна няма. Всичко, което Бог ми е дал за мое добро е". Защото разумните същества не могат да не дадат нещо, което не е за добро. Господ никога няма да ни накара да пием мътна вода и да ядем мухлясал хляб. Лошите мисли не са от Бога. Сега ще кажете: „А защо ги до-пуща Господ?" Този е човешки въпрос. С неговото разрешение се занимават хората. Защо ги допуща Господ? Ако детето влезе в калта, то е влязло, защото е искало да влезе, не че майката е допуснала това. Имаш деца, а искаш да се занимаваш. Дойде някоя твоя приятелка. Дай й децата да иде с тех на разходка. Като дадеш някому билета ти ще дадеш заедно с него и желанията и настроенията и те ще отидат и ти ще се освободиш от тях. Ти като останеш без децата, ще си четеш. Наоколо могат да вдигат шум, да викат това-онова, ти си карай колата и си чети. Нали видяхме как едно момиче седеше на една кола, караше я, а през това време четеше книга. Ето така ти можеш да използваш всяко обстоятелство. Бодрост. Трябва да бъдеш винаги бодра. Учи, учи!"

Към последните години на Школата някъде към 1940 година около мен се събра много работа, бях заета много и не можех да се справям дори с най-обикновените задължения в дома ни. Имах задължения към Школата, работех върху песните на Учителя, работех върху Словото, а ежедневието изискваше своето - да се сготви, да се почисти къщата и да се посрещат и изпращат гости. А всеки, който идваше на гости винаги се оставаше на обед или на вечеря. А само да се разтреби и да се измият чиниите означаваше много време. А да се приготви храната беше трудоемка работа, защото вегетарианските ястия са много по-трудни за приготовляване. Изморявах се и едвам се справях. Борис по това време работеше и трябваше сутрин в торбата му да се сложи храна, която бе сготвена предния ден. А той беше малко капризен с яденето, понеже стомаха му не можеше да поема каква да е храна, защото имаше язва, приемаше само пасирани храни. А да се подготви това е изключително трудоемка и трудна работа. Уморявах се много. А посетителите се увеличаваха, особено след като започна да прихожда често в нашия дом и Учителя. Веднъж той идва и аз го виждам от далече, излизам да го посрещна, той се спря пред вратата, огледа къщичката и каза: „След 25-30 години има възможност да ви преместят от тук". Аз се изненадах, толкова бях свикнала с малкия дом и не го давах за нищо на света. Извиках: „Ех, Учителю". Като че ли някой ме прониза с нож. Учителят ме погледна, видя болката ми и рече: „Е, рекох, може и да се размине". След 1970 г. започнаха да разширяват шосето, отрязаха 5-6 метра от мястото ни и направиха от него другата лента на пътя, а в близост започнаха да строят зоопарк. И от 1972 г. всяка година ни предупреждаваха, че ще ни преместват, за да се освободят местата за строежи. Тогава нещата бяха такива - решат ли да ти съборят къщата - събарят я и те изпращат в някакъв блок и в някакви малки стаички да живееш. Но се случи, че всяка година се разминаваме с преместването и дано се сбъднат думите на Учителя, в които вярвам.

Тогава в онези трудни дни свързано с посрещането и изпращането на гости, назря в мене идеята да си взема къщна помощница, която да ми помага в домашната работа. На други места ги наричаха слугини, но аз исках да бъде къщна помощница. Отивам при Учителя и споделям идеята си и питам дали ще я одобри. Той ми каза: „Добре. Вземи. Но почакай, тя ще дойде". Аз бях решила този проблем в себе си и изчаках времето когато тя ще се появи. Минаха около шест месеца и един път идва при мен една сестра и води едно 18-годишно момиче и казва: „Учителят ни изпрати при теб, понеже си търсела момиче за домашна прислуга. Ето това е момичето, казва се Станка". И така тя си дойде сама, беше трудолюбива и беше решила още на село, че иска да отиде някъде и да работи за Бога. Беше трудолюбива, но много твърдоглава, а беше медиумична, че като влезеше някой твърдоглав дух много усилия ми трябваха, за да се справя с нея. В предишния си живот е била чифликчийка и е тормозила с камшик подчинените си, а тук в моя дом бе дошла да служи и да се научи на закона на служението. Това го разбрах още в самото начало. Тя имаше няколко братя на село, но беше напуснала като им бе оставила цялото наследство от имота и беше решила от малка да се посвети да работи за Бога и за делото на Учителя. Та идвайки при мен тя ми беше голяма помощница и вършеше тежката работа в дома, чистеше, переше, пазаруваше, копаеше градината, садеше зеленчук, приготовляваше зеленчуците, които трябваше да се сложат в тенджерите и да се сготви подходяща манджа. Разбира се и аз работех, но работата беше разпределена и аз си отдъхнах малко. Вече беше по-лесно да се посрещат и изпращат гости, да се оставят на обед или вечеря, да се прибира след тях, да се мие посудата и да се подрежда всичко. Бях поставена почти насила да приемам тези гости, а не че аз ги търсех или ги исках. Те идваха, гощавах ги, отиваха си и после коментираха и по такъв начин, че бе за учудване. Чувах и ми предаваха коментарите, които след време преминаваха в нападки и злостни клевети, но аз пак ги посрещах, гощавах ги и пак след това чувах по мой адрес какви ли не работи. Ето това бе наистина чудновато, като че ли ги посрещах и гощавах само за това, за да им дам повод след това да бъда хулена, чернена и клеветена. Та онова, което ми беше казал на времето Учителя се сбъдваше и се движеше в моя път без грешка. И от тогаз почна това изпитание. Ако някога кажа нещо, то ще се събуди една реакция срещу мене. И така 50 години изкарах с тази орисия, макар че Учителят бе казал: „Всичко с радост да понесеш". Но не винаги можех да се справя с този товар и да го нося с радост.

Рожденият брат на Станка беше участвал във войната и бе паднал в плен. Тя се тревожеше много, непрекъснато плачеше, не можеше да работи, предаваше тревогата си върху мен и всичко това беше толкова потискащо, че създаваше напрежение у дома. Тогава аз една сутрин реших да отида при Учителя и го помолих да помогне на Станкиния брат, за да се завърне от плен жив и здрав. Учителят ме погледна с укор: „Защо ме молиш за хора, които не са за Господа, а чужди?" Аз се стъписах, но пак се помолих: „Учителю, нека се върне, защото Станка непрекъснато плаче и това още повече ме тормози." Погледна ме и изрече: „Е, хайде, от мен да мине". И направи един жест с ръка, който означаваше, че и този път минава от него. Учителят се съгласи. А можеше да не се съгласи, но се съгласи само и само в дома ми да се премахне това напрежение и непоносимата обстановка. Да, това беше Божие благословение към домът ми и за всички, които живееха в него. Аз се разделих, бях успокоена, върнах се у дома и разказах всичко и за мен проблема вече не съществуваше, а трябваше да се мине време и той, братът на Станка да се завърне. Учителят се съгласи. Около Учителят бе винаги пълно с работници от невидимия свят, които стояха, чакаха като дежурни и изчакваха Учителят Да изрече само една дума, за да тръгнат и да изпълняват волята му по своите невидими пътища. Учителят изрече думата и светлите същества заминаха и свършиха онази работа и доведоха братът на Станка жив и здрав. Нещата постепенно влезнаха в своя ред и порядък. Станка си разреши въпроса с кармата на брат си, плати за него с онази работа, която тя работеше в нашия дом като работа за Бога. Това тя го възприемаше не като думи, а беше залегнало у нея като убеждение и то бе реално. Това бе един малък епизод от голямата работа, която вършеше Учителят за всички. Опитахме го в малките, дребните неща и така разбрахме неговото величие.

А Станка ми разправяше как когато станала девойка решила в себе си, че ще работи за Бога и няма да се жени. Отказа се от този живот на село, от ниви, ливади, покъщнина и дойде на Изгрева. Тук я прибира една позната и Станка започва да си търси работа. Отива при Учителя и пита: „Учителю, мога ли да работя за Бога?" Учителят й казал: „Може". Тогава тя помолва Учителят да я изпрати в някое семейство, за да работи там за Бога, но не за пари и за заплата. Тогава Учителят извиква една сестра и й нарежда, „Заведи я при Марийка и кажи, че аз я изпращам. Ако иска Марийка може да я вземе при себе си". Ето по такъв начин тя дойде при мене, а аз вече я чаках шест месеца. Знаех, че ще дойде, но от къде - не знаех. Та, невидими са пътищата на хората, решили да служат на Бога. Та, невидими са Божиите пътища, по които човек се движи решил да служи на Бога, Та, пътищата - човеци и съдби се преплитат понякога, но понякога те се сливат, когато човек се определи да служи на Бога. Защото пътят на служене е път на посвещение, че човек изпълнява волята на Бога доброволно и с пълно съзнание.

През 1972 г. боледувахме с Борис последователно и по съвета на един приятел реших да прехвърля моята къщичка и имота, който бе на мое име и да го завещая на домашната прислужница Станка, за да има подслон над главата си, а с това имущество донякъде да компенсирам нейният колосален труд, който тя изпълняваше в моя дом от зори до късна здрач. Ето завещанието.

Завещание

Днес, на 13 май 1974 г. в град София подписаната Мария Михайлова Дойнова, жител на гр. София, ул. „Волоколамско шосе" 14 написах настоящото смъртно завещание, с което завещавам на Станка Христова Янчева от гр. София, ул. „Волоколамско шосе" 14 недвижимото си имущество - къща с дворно място 1500 метра, също и от движимото, което намери за добре, които ще останат нейна собственост след моята смърт.

За да направя това завещание взех пред вид, че другарката Станка Христова Янчева повече от 30 години се е грижила за мен и е споделяла с мен скърби и радости.

Смятам, че единствена тя заслужава да притежава това мое имущество след смъртта ми.

Това е последната ми воля.

Завещател: Мария Михайлова Дойнова

Предадено на втори нотариус на 14 май 1974 г. под номер 496.

Бележка на редактора: Около 1972 г. Борис Николов и Мария Тодорова боледуваха често и аз по стечение на обстоятелствата бях техния домашен лекар. По мое настояване бе решен този въпрос да се прехвърли малкия дом на името на Станка. Беше много трудно, но те се съгласиха и двамата като Мария направи ръчно завещание, което' бе заверено от нотариуса. Мария Тодорова почина през 1976 г. и според завещанието наследница остана нейната домашна прислужница Станка. Две години след това в дома на Мария Тодорова дойде да живее при Борис една млада жена. След известно време Борис нареди на Станка да прехвърли домът на тази млада жена. Това бе оформено юридически. Аз се противопоставих, защото аз бях задвижил този въпрос и знаех волята на Мария и освен това имах нейното завещание, заверено при нотариуса. След няколко месеца Станка бе принудена да прехвърли този имот на новодошлата млада жена, която трябваше да се грижи за Борис в неговата дълбока старост. През 1992 г. почина и Борис. След няколко месеца Станка бе принудена да напусне този дом, в който бе слугувала 50 години без всякаква заплата. През 1979 година Боян Златарев успя да издейства социална пенсия за Станка понеже беше навършила години, а и освен това тя имаше около 8 години трудов стаж и това бе недостатъчно дори и за половин пенсия. Така че Станка получи социална пенсия от държавата за това, че тя работи 50 години в този дом като роб и слугиня, като в последните десет години аз бях очевидец как тя работеше денонощно в този дом и гледаше Борис - переше го, готвеше, чистеше дома, подготвяше и готвеше за онези, които идваха на гости, за да бъдат гощавани, а след това прибираше, миеше. Това беше всеки ден от сутрин до вечер. Когато Станка идва в този дом тя пристига само с едно малко вързопче. След като бе служила 50 години в този дом като робиня и слугиня Ден и нощ, накрая замина на село също с едно малко вързопче. Така както си беше дошла преди 50 години, така си замина на село при брат си. Вероятно това бе същият онзи брат, който навремето беше попаднал в плен и благодарение на това, че Мария измоли от Учителя да се върне жив той бе спасен. Накрая рожденият й брат я прие след 50 години само с едно вързопче в ръка. Рожденият й брат бе оценил, че Някой навремето го бе спасил от явна смърт и сега бе дошло време да се отплати на рождената сестра, която с плач и сълзи и вопли бе измолила пред Учителя той да се върне жив. Ето така се затвориха събитията и историята за едно вързопче от няколко дрешки, на една домашна прислужница или на една слугиня. И на една робиня.

На Изгревът в частни разговори или в беседа Учителят често споменаваше, че когато човек бъде поставен в Божията реторта то накрая в краищата трябва да излезе нещо от там - или човек, или оглозгани кокали и кости. Все ще излезе нещо, без нещо няма да мине. Пък човек, когато го поставят на изпитание или ще излезе от изпита си като дух, или ще излезе без да е придобил нещо, ще остане в него само онази първична същност, която ще му бъде необходима, за да почне от начало. В Школата на Учителя светът беше пресъздаден в един микросвят. Да, целият свят, човешки, еволюционен, исторически, космически беше тук в Школата. Всички царе, папи, патриарси, учени, философи всички онези величия, които бяха движили човешката история с хилядолетия бяха преродени и като личности със строго обособени индивидуалности бяха пристигнали в Школата на Учителя. Защо ли? Те първом трябваше да минат Школата на Учителя, да научат основните положения за Богопознанието и чак тогава след тях щяха да минат милиони души, те щяха първом да преведат останалите души, които бяха закачени и завързани за тях от хилядолетия. Та целият свят бе събран в

Школата като микросвят, представител на историята на човечеството. Каквото ставаше в света, това ставаше и в Школата. И обратното - каквото ставаше в Школата, това ставаше и в света. Ех, да бяхте видели какви представители имаше в тази Школа, поне вгледайте се в онези снимки, които са останали от времето на Школата. Ще видите, че не можете да покриете образ с образ, личност е личност и индивидуалност с индивидуалност. Тук тези хора облекли се в български одежди от плът и кръв бяха дошли от всички краища на света, бяха представители на всички раси, на всички народности и на всички общества. А да не говорим, че бяха дошли представителите и на всички окултни школи, защото бяха преродени всички пророци на Стария завет и апостолите на Новия завет. Такава беше аудиторията на Учителя и състава на Школата. Затова един път той каза: „Вие сте виновни за това, което става днес в света, защото не прилагате Учението ми". Тук приятелите със своите несъвършенства и стълкновения помежду си създаваха дисхармонич-ни състояния в Школата, които се препращаха с много голяма сила като една мощна предавателна станция, защото тук на Изгрева имаше голяма сила и аурата на Учителя създаваше тази възможност, защото тук се изявяваше Божествения Дух, Господния Дух и Христовия Дух чрез Учителя и чрез тях се препращаха в пространството с голяма интензивност всички тези състояния и там някъде в края на света, където имаше сходни съзнания, приемаха тези изпратени мисли и чувства във вид на вибрации, носеха ги, защото ги приемаха от своите представители тук в Школата и след това се задействуваха и светът тръгваше в съвсем друга посока. Ето тъй беше цялата трагична обстановка. Тук беше Школа за Любовта, а ние създавахме чрез непослушанието си в света анархия, дисхармония и отклонявахме в различни посоки световните събития и те не можеха да преминат в предначертания път. А те имаха този път и Учителя много пъти бе казал какъв е пътят на историческите събития в този век.

Учителят държеше и за него беше важно колко души със,своето съзнание ще живеят в другия свят, в Духовния свят и ще прилагат законите от Словото му на земята. Това бе важно, а дали ще прочетат много беседи, дали ще играят Паневритмия, дали ще изменят думите му или няма да разберат правилно беседите - това не беше толкова важно. Важното бе колко души живеят със съзнанието си в Духовния свят, защото чрез съзнанието си човек живее горе, а с тялото си и с неговата личност, събрани в един мисловен свят, чувствен свят и волев свят живееха на земята. Така се съединяваше и се свързваше невидимия свят с физическия свят у човека. Трябваше да се завърти колелото на живота, така че животът на небето и живота на земята да се обединят. Това беше целта на Школата. А ние с нашето неразбиране създавахме и продължавахме да движим историята на човечеството по старата пътека. Затова беше този упрек, че ние сме виновни с нашите дисхар-монични състояния за онова, което става в света. Понякога нашите състояния бяха продукт на това, което ставаше и в света и обратно - ние с нашите състояния създавахме дисхармония в света.

Веднъж бях неразположена духом, бях попаднала под влияние на разни мисли в резултат на клюки и разправии между отделни личности в Братството. Не можех да се освободя и реших, че трябва да отида при Учителя и да споделя всичко с него, за да чуя неговото мнение и да се ориентирам в цялата бърканица и забъркана каша от няколко личности. Така правех много пъти, нещо не мога да разбера, отивам и питам Учителя за дадена проява или събития, като неговият отговор ми беше ориентир за моето поведение за по-нататък. Учителят ме прие, започнах да му разказвам клюките от разни хора на Изгрева. От къде дойдоха толкова клюки в устата ми - не знам, а по начало не бях клюкарка, защото едвам се справях със себе си и с моите проблеми, че не оставаше време да ходя и да се занимавам с чужди неразбории. Та всичко, което бе събрано в Изгрева като клюки, клевети, обиждания, недоразумения и прочие му ги казах. След като свърших в мене нещо се освободи като че ли се освободих от някакво голямо напрежение. След като Учителят ме изслуша, каза: „Сега ти тук на земята - и той ми посочи с пръст пред мен долу в краката ми - изхвърли едно голямо лайно и още по-голямо извержение". Аз се засрамих, подвих си опашката и си отидох засрамена. И не се смеех да се приближа дълго време при него, стоях все встрани. Всички се чудеха на какво се дължи тази промяна. А мен ме беше срам, че бях оставила пред него едно лайно. Тези дребни човешки сплетни по някой път бяха много хубаво обрисувани от Учителя в беседите. Като видя, че аз наистина се срамувам и не смея да се доближа до него, той ме спря и каза: „Марийке, тук на Изгрева е много груба средата около тебе". Аз се изненадах, че той се доближи до мен, не очаквах, че ще ми каже такова нещо и освен това ме освободи от срама, който носех, който беше чужд, а не мой, но го бях поела, за да го нося. Това ме накара да се замисля как да избегна тази груба среда около мен и накрая така се подреди, че купихме една къщичка в гората, влезнах там и се родих за втори път. Там живях до края на годините си. След онази случка с извержението и след като ме освободи от нея, аз отидох да му се извиня и да го моля да прошка. Изслуша ме и каза: „Ученикът няма право да мрази, няма право да осъжда, да съди, няма право да критикува. Ученикът трябва да вижда всичко и да знае причината и последствията им. Но трябва да бъде снизходителен към всичко. А това ще постигне като вижда всичко и ще мълчи. Ученикът има право само да учи себе си и другите на послушание към Бога". Ето аз се връщам у дома и се питам успях ли да изтрия онзи срам пред Учителя. Не можах да си простя, че как се случи та да направя такава глупост. Много време не можах да се освободя от това недоволство спрямо себе си. Аз още не можех да разреша този въпрос, а разреших само въпроса с грубата среда и се преместих да живея на друго място, като предварително исках мнението на Учителя. Но за клюките и одумванията още не можах да го разреша как попаднах под тяхното влияние. Исках да ми бъде разрешен този въпрос. Ето ме отново пред Учителя и той ме приема. Запитвам го: „Учителю, когато се срещнем между сестри за какво да говорим?" Той ме оглежда, вижда и разбира защо съм задала този въпрос. „Ще говорите за Мене." Аз се поклоних, целунах ръка и си излезах. В мене беше влязъл истинският отговор. Значи единственият изход е когато се съберем да говорим за Него, т.е. за Божественото, за Бога и за живота на Школата трябваше да говорим след като сме говорили за Словото. Значи трябваше да минем през Словото му. Като говорим за Словото му - говорим за него, а като говорим за Него - говорим за Бога. Аз бях вече успяла да позная онова състояние, което граничеше с чистотата на Словото му и на изявата на Божествения Дух в него като Чистота и Светлина.

Аз съм пред Учителя и той говори:

„Тъй както Аз водя Школата никой не я е водил досега.

Има две крайни положения: на радост и на обезсърчение. Те не са твои. Има едно трето същество, което наблюдава, това си ти. Тези смени на състоянията идват, защото закона е такъв. Те стават с всички. Колкото радостта ти е по-голяма, толкова и страданието ти ще е по-голямо. Него човек издържа с вяра. Всеки човек изпитва страдание, когато Господ го напусне. „ „Учителю, значи и вие попадате под този закон?" „Аз когато Господ ме напусне си имам една вътрешна светлинка и с нея си светя. Тогава аз виждам навътре в мен." „Учителю, точно тогава ли ставате с нас строг?" „Е, аз ви въз-действувам по друг начин - с мисъл."

Един път няколко сестри, с които бяхме в хармония решихме да казваме или по-точно да се обръщаме към него не с думата „Учителю", както другите се обръщаха, а с думата „Слънце", за да подчертаем, че ние сме дошли в себе си до едно по друго възприятие за Учителя, в една по-висока гама и поле на възприятие и размисъл. И така му казвахме няколко дни в себе си „Слънце". На следващия ден Учителят ме среща, поглежда ме и изведнъж от очите му излизат два слънчеви лъча и се отправиха към мен. Аз потрепнах, Учителят ми даваше доказателство, че нашето възприятие за „Слънцето" е правилно, че онзи, който живее в светлината е жив и животът му е Светлина за другите. Имах вече опитност какво значи: Бог е Светлина. Неговото съзнание, неговото свръхсъзнание живееше в светлината и светлината живееше в него и това отношение бе отношение на светлината и лъчите, които из-лезаха от очите му идеха да ми покажат, че когато човек има отношение към Божественото и Божественото ще има отношение към човека. Или когато човешкото съзнание направи връзка към Божественото съзнание и Бога то връзката между тези две съзнания е връзка на Светлината, защото само тя може да обединява физическия свят с духовния свят и с Божествения свят, защото тя преминава навред и е продукт на Божествения Дух и изявление на Бога. Бог е Светлина на физическото поле. В духовното поле Бог е Виделина. А в Божественият свят Бог е Слава. Така че Бог бе Светлина, Виделина и Слава. Такива случаи имахме няколко и всеки един се различаваше от предходния по замисъла, по мотива, както и резултата от самата опитност за Светлината.

Бяхме на екскурзия, неголяма група, почивахме на една поляна. Изведнъж се усетихме, че времето се разваля, задуха вятър, надвиснаха черни облаци, застудя, започна да фучи, започна да гърми, да трещи, да бушува вятър и някакъв тътен отгоре над нас се търкаляше. Огледахме се наоколо и се чудехме къде да се подслоним, че ако захване бурята отърваване няма от нея. Оглеждам се аз както се оглеждат всички, а Учителят седи невъзмутимо, Аз въртя глава насам-натам, виждам тази буря, че бушува, а тези черни облаци връхлитат върху нас. Загледах се и изведнъж очите ми се отвориха. Падна една завеса от тях и какво виждам: вместо черни облаци на небето видях големи черни същества да фучат над главите ни. Ококорих очи. Не се лъжех. Като черни великани фучеха, надуваха се, преминаваха над главите ни с трясък и светкавици. Ако някой път ви се е случвало да гледате картинки, нарисувани от художници, за да онагледят някаква приказка за деца, за великани, така навремето рисуваха тези великани, че са облаци, че телата им представляват някакви великани по небето, които плуват по него, а в началото на облака поставяха глава, очи, уста, която духа и фучи. Това беше предметно и картинно онагледяване на приказките за черните демони на небето, но това бяха приказки за деца. Ето нещо такова подобно и аз виждах - фучеха, преминаваха над нас тези великани, понякога се заглеждаха върху нас, понякога воюваха помежду си, изпращаха залпове светкавици един срещу други. Аз бях в средата на това сражение. Горе се воюваше, водеше се битка, а ние долу бяхме се сгушили на земята, оглеждахме се уплашено, но се крепяхме вътрешно, че бяхме в непосредствена близост до Учителя. Та ококорено наблюдавах всичко, обзе ме вече голям страх, обръщам се към Учителя, търся го с поглед, намирам го и повдигам очи към него. Той се усмихна и каза: „Видя ли ги?" Аз кимнах с глава, че съм ги видяла, но не можех да отворя уста от уплаха, зъбите ми тракаха и от студ, и от уплаха и от небивалото сражение горе над главите ни и от онзи свят, който воюваше и където станах неволна зрителка на онзи невидим за нас свят. След като кимнах с глава, падна отново една завеса пред очите ми, очите ми се затвориха и аз отново виждах като човек обикновени черни облаци, които се носеха на талази над нас, носени и направлявани от бурята. Като че ли демоните бяха изчезнали. Вече разполагах с обикновения човешки взор и възприемах по човешки заобикалящия ни свят. Тогава усетих, че Учителят беше наистина прав, когато много пъти ни казваше, че ние не сме подготвени за невидимия свят и че ако ни се отворят очите и ушите няма да можем да издържим, ще се повредим психически и ще изгорим от вътре. А че понякога ни отварят очите за миг това бе да ни покажат, че има и друг свят, че има и други сили и че човек е дошъл на земята като дете на природата и че трябва да се учи ида се учи.

Друг път ми дадоха да видя души от онзи невидим за нас свят. Пред очите ми се разкриват души от друг свят, прозрачни като хора, единствено очите им говорят. Като погледнеш тези очи, те могат да ти говорят и чрез тях да ти нашепват много неща. А телата им са прозрачни, леко очертани силуети като човешки тела, но прозрачни, все едно, че гледаш контурите на сапунен мехур, направен при духането му с тръбичка така когато си играеха децата и надуваха и изпускаха кълбета сапунени мехури. Това е един опит и забавление на малките деца като разтворят сапун във вода, направят сапунена вода, поставят една тръбичка, след това я дигат, надуват я и от там излизат сапунени мехури. Ето така ми изглеждаха тези същества, но имаха очи. Техните тела бяха продълговати като човешки, без никакви органи, а само с очи, които говорят. Гледах, гледах и се питах какъв ли е същинския живот на земята и какъв е невидимият живот, който се ожитворява по невидими за нас пътища, но винаги се изявява чрез форми, но по такъв начин като формата съответствува на всяко едно поле там, където се изразява този живот. Ние като хора не обръщаме внимание колко форми живот съществуват на земята. Знаеме, че има минерален свят, растителен, животински и човешки свят, а тези четири свята имат милиони и милиарди форми на проявление. Разнообразието и единството на формите на тези четири свята се осъществява само чрез Духа, който ги обединява със Силата на живота наречена Любов. Затова се казва, че Бог е Любов. Любовта като Сила се изявява само в свръхсъзнанието, в Божествения свят, но като изявление на Духа в Сила тази сила се проектира в другите светове като живот за тези форми.

Тези няколко опитности при нозете на Учителя и онова, което слушах чрез Словото му в беседи и частни разговори обединиха в мен знанието от Учителя, онова което трябва да има един ученик. Това обединение у мен създаде единство на съзнанието ми, че Бог е Светлина, че Бог е Любов и че Бог е Дух и че присъствието на Учителя на земята обединяваше целият Космос и целият минерален свят. Той обединяваше Битието на света и Битието на Духа, както и небитието му, защото Мировият Учител е Учител на Битието и Небитието. Затова в моят път на ученик когато изпадах в затруднение, в противоречие бях убедена, знаех от опит, че светът около нас бе една функция на Духа и че разрешаването на противоречията в света на формите трябваше преди това да се разрешат в невидимия свят. Там трябва да създадеш правилни съотношения, хармония на силите, а това щеше да доведе до правилно общение и отношение на формите на земята. А човек бе също една такава форма, движеше се в човешкия свят, но с повече измерения, но в същността си се подчиняваше на закона „По-добре двама в Дух, отколкото мнозинство в различие". А при Учителя тук в Школата ние научихме и една друга истина, че това бе Всемировият Учител който управляваше цялата Вселена.

Намирам се пред Учителя на разговор.

„Формите се освещават от съдържанието. Това, което ти се дава много редко се случва. То не е обикновено. Трябва да го пазиш свещено.

Сега у тебе се гради ново тяло на мястото на старото. Всичко старо ще се обнови и тези петна и пъпки ще изчезнат от лицето ти. Сега ти трябва да развиеш у себе си редица добродетели: вяра, вяра, безстрашие, любов към Бога, милосърдие, надежда. Ще пазиш духовното. Духовно е това, 5 което има една непреривност. То е постоянно. Материалното е това, което се мени, възниква и изчезва.

Ще имаш вяра. Ще знаеш, че в Бога обратни решения няма. Какво е решил, то ще стане.

Слънцето ли се изменя или земята се върти? Земята се върти, а слънцето е едно и също. Когато те погледна аз печеля, защото ще си взема нещо от теб. Тогава защо да те не гледам? Но някой път аз гледам над тебе. Тогава те гледам такава, каквато трябва да бъдеш. Ти си особена, не си като другите."

Обикновено с Борис излизахме на Витоша двамата, когато той бе свободен от работа и когато нямаше братски екскурзии. Около Симеоново и около Бистрица навремето имаше чудни места, отдалечени, чисти поляни, там където хората не ги посещаваха. Само по сенокос идваха селяните, ко-сеха тревата, преобръщаха я, сушеха я и след това правеха големи купени със сено. Беше приказен свят с разцъфнали полски и горски цветя, мирис и благоухание на пролет и необикновен живот, а птици накацали по храстите и дърветата допълваха онази омая, която ни захласваше. Споделих веднъж с Учителя за тези места. Каза: „И аз ще дойда там". Уговорихме се кога ще бъде екскурзията и от къде ще го вземем. Той спомена, че ще ни дойде на гости в малкия дом и оттам ще тръгнем. В уреченият ден и час Учителят пристигна у дома, беше точен, а ние бяхме се погрижили да дойде шофьор с лека кола в уречения час, за да ни вземе. Колата с шофьора пристигна, ние тримата - Учителят, аз и Борис се качихме и колата ни свали в полите на Витоша, на точно определеното място. Преминахме едно разстояние около 500-600 метра встрани от шосето, изкачихме се на едно хълмче и оттук се виждаше цялото поле, а наоколо цветя и неописуема красота. Бяхме с Учителя, а това придаваше едно приповдигнато настроение. Борис набра съчки, запали огън, на два чепати пръти сложи чайник, който го бяхме оставили предния път и наляхме с вода, която носехме. Чаят завря, после седнахме на поляната, аз постлах бяла покривка, отворихме раницата и закусихме. През това време докато Борис се занимаваше с огъня и чаят Учителят се преоблече, свали запотената си риза, а аз му извадих нова от раницата, за да се преоблече. Борис отиде след това да пере ризата на реката на Учителя, а аз останах с него. Учителят стана и влезе в поляната, оглеждаше цветята и тревите, наведе се започна да откъсва цвете след цвете, като набра цял букет. Ние стояхме с Борис, но не смеехме да късаме цветя, знаехме, че Учителят не разрешава късането на цветя. В градината си отглеждах цветя, но те цъфтяха, прецъфтяваха, но никога не късах цветя. Есента изваждахме изсъхналите стълба и ги горяхме. Затова тук стояхме и наблюдавахме как Учителят върви покрай цъфналите цветя, огледа някое цветче, прошепне нещо, което не разбираме, но дочуваме, че говори с цветето и го откъсне. Не късаше безразборно, не късаше подред, а строго определени цветя, в които се заглеждаше, но преди да ги откъсне, като че ли се спираше за миг, като че ли казваше нещо на цветето на непознат на нас език и тогава го откъсваше. Това не бе едно обикновено късане на цветя, виждаше се много добре. Букета се уголеми, стана голям букет, беше от цветя полски, горски и от разцъфнали тревички. Стана китка от полски, горски цветя и тревички. Накрая Учителят се изправи, погледна букета, хареса му, приближи се към нас и ми го подари. Като ми го подаряваше, каза: „За нищо да не се безпокоиш". Аз го взех и се насълзих. Не зная и не бях виждала, нито чувала дотогава някога Учителя да е късал цветя, да е правил букет и да го подарява някому. Учителят имаше предвид пътя, по който щях да вървя и затова с поднасянето на букета ме предупреждаваше, поучаваше ме и ми определяше пътя. Престояхме няколко часа. После се върнахме като в уречения час, в три часа след обед ни чакаше същия шофьор с колата, който ни върна обратно до малкия дом, а Учителят го закара сам до Изгрева. Преди да се разделя не знам защо попитах Учителя дали да кажа на брат Боян Боев за нашата екскурзия понеже ние контактувахме с него, а той живееше в една от стаите на нашата барака на Изгрева. Учителят замълча. Попитах го отново. Накрая каза: „Е, рекох, брат Боян пише в списание „Житно зърно". А „Житно зърно" беше списанието на младите и на онези, пишещите братя от Братството, където си задоволяваха талантите и писателските си амбиции. С това искаше да каже, че ще разкаже на другите и ще се породи ревност. Разбрах за предупреждението му и запазих в тайна екскурзията, а букета с цветя го запазих и досега. Ще го предам на онзи, комуто ще предам моите опитности. Така завърши историята с букета цветя. Когато много се тревожа, тогава си спомням за онзи миг, когато Учителят стоеше пред мен с протегнатия букет „За нищо да не се безпокоиш". Наистина пътят ми бе начертан и предначертан. Трябваше да се върви по него.

Учителят се връща на Изгрева с леката кола и веднага го наобикалят сестрите, които стояха непрекъснато пред неговата стая, но които не са видяли и не са се усетили как Учителят е излезнал, защото непременно щяха да искат да тръгнат с него ако бяха разбрали, че отива на излет в планината. Попитали го: „Учителю, къде бяхте с тази лека кола?" „На едно райско място." Не им казва къде е бил и с кого е бил. После като научих за неговото изказване, го попитах дали да им кажа за райското място. Обърна се и строго ми каза: „Не. В рая не всекиго се допуска. Той е място на Божествено състояние на душите". По-късно след години, когато минахме по същите места бяха построили летовища. Духовете бяха обсебили това райско място и бяха го направили жилища за човеци. Ето ви един пример за рая на душите с нашата екскурзия и друг пример за жилищата на човеците. Това е достатъчно като пример.

Спомням си, че сме в клас и се намираме в салона на Изгрева. Някаква сестра ли беше или някой външен човек беше набрал един голям, разкошен букет и бяха го сложили във ваза на катедрата на Учителя, там където той сядаше и държеше своите беседи. Като видяхме, че го слагат ние изтръпнахме, някои подшушнаха, че Учителят не позволява да се късат цветя, други пък упрекнаха сестрата, че по този начин ще развали хармоничната среда с този букет живи цветя. Всеки в себе си беше се определил за този букет. Едни бяха за, други против. Но накрая всички помислиха, че може би този букет ще накара Учителя да даде своето мнение по-категорично и по-определено пред всички. Учителят влезна, всички станахме. Преди това пеехме песни, а аз седях на пианото и акомпанирах. Учителят дойде до масата и катедрата, седна на стола, погледна цветята и каза сърдито: „Махнете тези цветя. Аз тук смърт не искам". Веднага скочиха някои от близкостоящите, протегнаха ръце, взеха цветята и вазата и бързешком ги изнесоха от салона. Беседата започна без определените в такива случаи преди беседа молитви и песни с Учителя. Ние всички видяхме, че той беше недоволен не само към онзи, който беше откъснал цветята, онзи който бе донесъл вазата, но и към нас, които бяхме допуснали тази ваза да стърчи там и да развали цялата атмосфера. Тук разбрахме, че за постъпката на един ученик от Школата са отговорни и другите ученици в Школата, защото тяхното отношение към постъпката създава условия и възможност тя да се прояви.

Бяхме в ранните години на една екскурзия на Мусала и там до едно езеро при хижата през 1925 г. Учителят откъсна по един стрък тревичка и на всеки един от присъствуващите подари по една тревичка. Тогава Учителят говори беседата „Малкият стрък". Там, чрез тези малки стръкчета бе дадена тази беседа.

Като завърши случката с букета в салона тутакси си спомних как Учителят късаше цветята от поляната на нашите екскурзии. Обърне се, вгледа се в някое цветенце, усмихне се, прошепне му нещо и преди да го откъсне се спре за миг като ли чакаше разрешение от цветето да бъде откъснато. А то се жертваше, предаваше се в ръката Господна и в своята саможертва влизаше в онзи букет, който трябваше да бъде връчен другиму, за да го охрабри в неговия житейски път. Така е и с нас, хората. Понякога в нашата саможертва за Господа, нашият живот се вплита като жертвоготовност в букета на Невидимия свят, предназначен за други същества от друга еволюция според плана на Битието.

Аз съм пред Учителя на разговор.

„Едно желание може да бъде: кристално, растително, животинско, човешко, ангелско и Божествено. Кристалното желание пропуща съвсем незаинтересовано светлината. Растенията приемат топлината и я пропущат. Животинско е това, при което човек взима нещо за себе си. Човешкото желание е разумно. А ти сега си между животинското желание и човешкото. Твоите желания сега почват да стават разумни. Животинското желание е винаги активно. Животното чувствува, че главата му не е в земята, затова е по-свободно и може да се движи. А растението седи неподвижно в земята, защото с главата си е заровено в нея. Ангелско е желанието, когато можеш да го задоволиш по какъвто и да е начин. Когато желанието е чисто, то е Божествено. Ангелското е абсолютно свободно: да знае човек как да работи.

Когато те подплашат като заека тогава ти почваш да разбираш и бягаш. Ти тръгваш на някъде.

Творческите енергии трябва да се трансформират в мисъл, в чувство и тогава те дават живота. Трябва да има едно непрекъснато движение в кръг. И най-безобразната форма, незавидна форма се освещава от съдържанието в нея. Любовта не може да забрави. И в другия свят да отидеш - пак ще мисли за теб. И в друга планета да отидеш - пак ще мисли за теб."

Бяхме на събора в град Търново, разположили се в лозята до града. Наредени бели палатки, ред и порядък, приятелите сновяха насам-нататък -всеки по своята си работа. Във въздуха цареше мир и светлина. Едно хубаво слънце, че топло, че лъчезарно и проникваше направо отгоре през самите нас. Тогава имах възможност да усетя, че слънчевите лъчи излизаха от слънцето, преминаваха през нас, нещо влизаше от тях в нас, облагородяваше ни, повдигаше ни и наставаше необикновен мир в душите ни. Затова във въздуха цареше мир и светлина. Ето това е едно от пожеланията и поздравленията на Бялото Братство с думите „Мир и светлина на душите им". Понеже Бог е Светлина, а Божият мир е естествено състояние на душите горе в Божествения свят, то означава, че Светлината от Бога да почива върху нас, за да дойде Божия мир у нас, а това бе състояние на душите, когато Божият Дух влива в тях Светлина и Сила. Така се завъртваше целият този кръг и означаваше, че Бог е Светлина, Бог е Мир, Бог е Любов. Защото само чрез Любовта като сила се обединяваха душите в една цялостна изява на Духът Божий. Това е цялата символика на тези изрази и на онова състояние, което изпитвахме ние в Търново на съборите и като човеци, и като съзнания, и като души.

В едно такова състояние отивам при Учителя и той се оказва сам-самичък. Да не повярва човек, че е сам, та около него винаги имаше хора и беше труден достъпът до него, особено при съборите, когато се събираха от 600 до 1000 човека. Учителят се обърна към мен: „Знаеш ли, Марийке, какво значи Любовта на Бога?" Аз го гледам и чакам отговора му, защото аз не мога да определя какво значи Любовта към Бога, може да я определи само онзи, който се движи в тази Любов и тя се изразява чрез него. А аз бях само една обикновена Марийка. Очите на Учителя се насълзиха. Това беше неговият отговор. Да, той работеше с Бога и за Бога. Където отиваше той нищо не искаше, но изведнъж благодатта започваше да се изсипва и блика около него. Всеки поемаше каквото може и каквото му бе нужно от него. Да, това бяха благата на Бога за човеците. Или по-точно казано: благата на Бога за човеците и за Бога.

Пак по онова време поради това, че Учителят ме обгръщаше с много голямо внимание и то особено когато родът ме гонеше ожесточено, то Учителя ме обграждаше с чутка обхода и другите ме гледаха и наблюдаваха така, че на мен ми ставаше неудобно. Аз знаех, че имам нужда от неговата помощ и виждах как той ми я даваше и ме обгръщаше с вниманието си, а това бе благословение и закрила към един от неговите ученици. Но другите подозрително ме оглеждаха и това ми създаваше впечатление за неудобство, което растеше с всеки ден. Във връзка с това Учителят се обърна и каза: „Аз на всички ще покажа Божията Любов". И наистина той показа на всички тази Божия любов, даде я и се раздаде като Любов от начало до край при пребиваването му при българите.

Сега ще повторя един предишен случай, но ще добавя и някои други неща към него, защото ще го разгледам в друг аспект. Веднъж ръководителите на братските кръжоци от провинцията се бяха събрали и Учителят им изнасяше беседа. Аз отидох на „Опълченска" 66 обаче кака Гина ми каза авторитетно: „Учителят изнася беседа на ръководителите. Зает е". Аз таман се канех да си излеза и изведнъж вратата се отвори и Учителят излезе и ми каза: „Ще можете ли да почакате един час". Аз отговорих: „Може, Учителю, може и два часа". Учителят прекъсна беседата си и дойде при мен. Това ме смая - да прекъсне беседата си с ръководителите и да дойде при мен, че да ме помоли дали мога да почакам един час. Това беше нещо повече от един жест. Чак след двадесет години след тази случка аз разбрах неговият жест. А това е, че не биваше да се огорчи една душа и едно същество, на което той разчита. Не случайно веднъж бе казал: „Аз всички яйца не ги изнасям на пазаря". Да, методите бяха различни, защото тука бе Школа за душите, но методите бяха за човеците, които крачеха по земята. По-късно той ми разясни този случай така: „Всичко което виждаш отвън са само методи за възпитание, а моите истински отношения никой нищо не знае за тях и не ги познава". Тогава се успокоих за много неща, които на пръв поглед ме озадачаваха и не можех да ги проумея, но започнах да ги приемам като различни методи на Учителя, предназначени за различни ученици, а пък учениците бяха толкова многолики, че бяха необходими невероятен брой разнообразни методи за възпитание. А ние по тях понякога съдехме за предпочитанията на Учителя към учениците, което бе явна грешка и непознаване на същността на учението.

Пак с един такъв случай, когато един от методите на Учителя приложен към някои от учениците ни объркваше и се чудехме какво ли той означава. А той каза следното: „Въпрос на отношение и въпрос на съотношение". Успокоихме се - значи това беше въпрос на отношение и метод, а ние схващахме нещата като съотношение, съобразно нашата вътрешна нагласа от тези състояния. Така правехме изводи за Учителя, а това не беше вярно, а бяха чисти наши субективни схващания и състояния на различни човешки съзнания. Ами какъв бе пътят, кой бе най-правилния метод за ученика, за да не се заблуждава човек от формите, от методите, от отношенията помежду учениците и от степента на различните съзнания. Кой беше истинският метод за работа. Отивам при Учителя с този залегнал у мен въпрос, а той ми отговори: „Никой да не те открие, че ти служиш на Бога". Ами сега, ето ти отговор и как ще се справиш с това положение. Та нали искахме всички да ни ръкопляскат, да ни хвалят и да ни казват „Браво". Учителят продължи: „Никой да не те открие, че ти работиш за Бога". Ами сега, ето ти нов отговор. Та ние като работехме, ние тръбяхме насам-натам и хвалехме се, че работим за Бога и накрая на краищата никаква работа не свършвахме. Учителят продължи: „Никой да не те открие, че ти обичаш Бога и че Бог те люби". Ами сега какво можеше да се каже още? Да, тук имаше методи общи за всички души и методи, които се касаеха за човешката душа, за съкровените подстъпи към нея, когато единствено Божия Дух трябва да се съобщава с нея, за да се запази онова свещенодействие на Духа и да не се оскверни. И да се запази връзката между човешката душа и Божия Дух трябваше да се пази чрез чистотата, чрез мълчанието и чрез непроникновението на света към нея. Защото света на душите бе свят на Божието откровение, че Духът е слязъл върху тях и дава от благата си. А Божиите блага са за човешките души.

Намирам се пред Учителя на разговор.

„Любов към хората не ти трябва. Пък ти и да искаш да обичаш хората-,не ще можеш. Хората не могат да се обичат. Обича се само Бог.

Ако една вода цирика, тя е човешка. Докато е минала през човека тя се е омърсила и няма защо да я пиеш. Изворът, който постоянно тече е чист. Ти трябва да се превърнеш на извор, който като тече да пои и хората наоколо." „Учителю, аз много неща не разбирам." „Ако разбереш всичко, ти няма да се учиш, а ще отидеш да учиш хората като Бога. Хората вливат в Бога мръсната вода, а той ги полива с чиста. Най-важното Бог отдавна ви го е дал. Сега, което ви дава то не е най-важното.

Можеш ли да се съмняваш в Този, който е вложил от Своят си Живот в теб? Най-сетне за всеки човек трябва да има един, който да го обича. Хората ако не те обичат - Бог те обича. И Той е промислил за теб, затова няма какво да се страхуваш. Представи си, че баща ти те праща на училище, но не те облича в нови дрехи, а с тези старите, които имаш и той с тех те праща, Обаче в училището той всичко е наредил за теб и нови дрехи, и храна, и пансион. На тебе само ти казва: „Иди така на училище, а там съм ти приготвил нови дрехи". Ти тръгнеш и си недоволен: „Това баща ли е да се не погрижи за мен?" През целият път се тревожиш, но като стигнеш виждаш, че всичко, което искаш ти е приготвено."

На Изгревът всеки момент, всяка минута, час, ден се движеше в изключителен интензивен вътрешен живот като отвън понякога не личеше, но онова, което виждаха отвън посетителите при Учителя като движение беше незначително. Тук всяко нещо се включваше в едно предметно учение за всички, независимо дали това беше някаква обикновена вещ, дали беше някакво растение, дърво, птица, животно. Всичко в момента минаваше някакъв изпит и взимаше участие в Школата. Това не е преувеличение. Тук имаше градина, в която работехме и тя бе предметно учение за много хора, имаше пчелин с кошери, имаше дръвчета и по някое време се завъртяха и няколко животни - кучета, котки, кокошки, които се включиха активно в предметното обучение на учениците на Учителя. Възможно ли е? Ще ви разкажа един от тях, но ще се подготвите за едно необикновено изумление от особен порядък.

От къде дойде, как дойде никой не разбра. Но веднъж открихме, че Учителят си има един жълт котарак. Да, жълт котарак, като че ли някой беше взел един бял котарак и го бе боядисал в жълта боя. Да се чудиш от къде накъде жълт котарак. Едва ли в София имаше такъв жълт котарак. Но ето всички забелязахме този котарак и той имаше привилегията винаги да бъде около Учителя, въртеше се около него или в стаята му или пред приемната, в салона, но винаги се движеше около Учителя, зад него или го обикаляше. Забелязахме, че той има тази привилегия да бъде винаги около Учителя. И започнахме да го ревнуваме. Защо ние не сме на мястото на този котарак та да бъдем тъй близо до Учителя. Най-много се дразнеха „слънчогледите", онези сестри, които винаги стояха прави и чакаха да се появи Учителя само, за да го зърнат и това им стигаше. Второто нещо, което забелязахме, че котаракът непрекъснато върви след Учителя, следваше го по полянката като телохранител, движеше се или на една крачка пред него, леко в страни в дясно, или една крачка зад него, но пак в дясно. Върви с Учителя непрекъснато. Това ни озадачи и започна да ни безпокои, че този котарак взима част от нашите привилегии. Обикновено като тръгвахме с Учителя по полянката ако беше само един придружител, ще мине от ляво на Учителя, защото от другата страна котаракът върви отдясно с вдигната опашка и той има законно право там да се движи. Що за котарак и що за право? Идваше ми да отида и да го ритна ей така, че да отхвърчи в гората и на котарак да ми стане. Вероятно и на други е минавала същата мисъл като при мене. Но когато бяха повече приятелите около Учителя и се движат по поляната гледката бе необикновена - от лявата страна на Учителя вървят двама, трима, четири ученика, а от дясната страна върви котарак с вдигната опашка и заема мястото на необикновен човек, като че ли има своя собствена пътека до Учителя и никой не можеше да се нареди до него. Той измяукваше по един особен начин и направо ни парализираше. Тази тоналност на гласа му беше необикновена. Той не позволяваше да бъде нито изблъскан към Учителя от никого и се движеше на половин метър от него или пък да бъде прескочен, или изместен на дясно. Той винаги реагираше като измяукваше по особен начин в такава гама и ние потрепервахме от гласа му. Разбрахме, че беше котарак на Учителя и котарак с привилегия. Накрая в един ден всички забелязахме тази негова привилегия, всички ахнахме и се учудихме. Разбрахме, че тук има нещо и то така не е без нищо, но не беше дошло още времето да разгадаем тази загадка. От както се яви котарака всички дрязги между нас веднага изчезнаха. А това се отнасяше за цялата група от пет сестри, които влизаха в онзи първи опит на Учителя да се образува духовна група от млади сестри, за да работят с Пентаграмата, за която ще споменем по-късно, а това бяха Паша, Савка, Миката (аз Мария Тодорова), Сотирка, Мария (рождената сестра на Георги Радев), а по-късно понеже тя напусна на нейно място дойде Елена хаджи Григорова. Та цялото съперничество между нас изчезна с появата на този котарак и той беше непрекъснато до Учителя, придружаваше го навсякъде и не позволяваше никой да се доближава до Учителя без работа. Приближи ли се някой без работа котаракът ставаше, почваше да се разхожда между Учителя и този приятел и започваше да мяучи по един такъв начин, с една такава тоналност, че като го чуеш един-два пъти, изведнъж ти се прииска или да го смажеш този котарак, но това не може да стане, защото си при Учителя и това е неговият котарак, а освен това Учителя не позволяваше мравка и муха да се убива на Изгрева понеже това е Школа и тя не се занимаваше с убийството на мравки, мухи и котараци. Беше недопустимо защото беше Школа на Любовта. И онзи посетител като чуе два-три пъти котаракът да измяучи, той ставаше и си тръгваше и не можеше да издържи на това мяучене. Може би му идваше да го хване за опашката и да го изхвърли в вдън гората, но това не можеше да стори и си тръгваше. Така видяхме една скрита роля на този котарак. Та той стана голям проблем за всички и голяма задача. Всички предсказвахме, че това така не може вечно да продължи и искахме да се махне котарака, за да се приближаваме нормално до Учителя. Един път аз виждам, че този жълт котарак се сби с един друг черен котарак. Те се търкаляха на земята като кълбо, чуваше се съскане и котешки яростни звуци. Аз взех една дебела пръчка, приближих се и със сила замахнах да ги ударя. Успях само веднъж да ги перна, те се отскубнаха и побягнаха. Успокоих се. Отидох и казах на Учителя. „Много добре си направила." Бях вътрешно удовлетворена, жълтият котарак остана, а другият черен, който беше дошъл да му оспорва първенството изчезна. По това време някои се сърдеха на Учителя, че някой ученик стои повече, а друг по-малко при него на разговор. Такива случаи имаше, особено аз престоявах много часове при него и след това другите сестри понякога правеха скандали на Учителя, че ме държи толкова много при себе си. За да разреши този въпрос пред всички той каза: „Най-много при мене стои котаракът. А ученикът учи, а като учи изучава Словото, а чрез Словото ще намери Учителя, защото Учителят е в Словото, а Словото е глава на Истината, а пък Истината е глава на Божествения Дух". Така урокът с котаракът бе даден, ние си подвихме опашките и повече не споменахме нищо за котарака. Но този котарак след като изслуша думите на Учителя, как ги разбра не зная, но започна гордо и с презрение да гледа учениците на Учителя, започна да ходи с вдигната опашка на ченгел. Явно той оценяваше думите на Учителя за него и се гордееше с неговата близост и натрапваше своето незачитане към нас, обикновените хора и ученици. Ей това не можехме да го понесем - да го гледаме как върви този жълт котарак гордо изправен, с глава надясно завъртяна, с леко презрение ни оглежда, с вдигната опашка и все едно, че минаваше покрай нищожества. Нищожествата бяхме ние дето се мъчехме да бъдеме ученици на Учителя. Един път чух Учителя да казва: „Гордостта предхожда падението". Това е един стих от Соломона. И тогава си казахме, че поне накрая окултния закон ще го хване този котарак и ние ще се отървем от него. Някои споделяха, че това изказване за гордостта се отнася за хора, но не и за котараци.

Но един път беше сутрин след като няколко дни жълтият котарак отсъстваше, дойде от някъде със счупена глава при Учителя и мяукаше жално. Тогава ние всички видяхме, че той бил съвсем, ама съвсем обикновен котарак. Учителят го погледна и запита: „Къде си пострадал?" Чуваше се жално мяукане. На следващия ден котаракът почина и завърши трагично. Чудехме се как този котарак разбра, че Учителят е велико нещо, но се възгордя, че седи до него, престъпи окултния закон и накрая пострада. И накрая Учителят нареди на един брат да го погребе на Изгрева. Така всички разбрахме, че с него получихме няколко опитности и поучения. Тези поуки бяха дадени толкова сполучливо с него, че той спомогна на петте съпернички-сестри и им спести ненужни страдания, като омекоти атмосферата между тях. А когато дойде онази сутрин целия пребит и след като го бяхме наобиколили заедно с Учителя, приближи се една сестра и каза: „Учителю, този жълт котарак си намери една котарана-писана и с нея се залюби и цели три дни и три нощи се чуваха любовни им серенади. Но кой го преби, не зная". Учителят ни изгледа и каза: „Един от вас ще направи същото като него".

Оглеждаме се и се питаме кой ще бъде котаракът и коя ще бъде писаната-котарана. Минаха месеци и един млад брат надигна опашка като жълтия котарак, после се яви една писана-котарана от града и той се завлече с нея. Върна се след десет години на Изгрева, но беше с оскубана козина и с подвита опашка и нямаше нищо от онази осанка, която имаше преди. Тогава ние си спомнихме думите на Учителя, че един от нас ще направи същото, Направи го. Но не само той направи този опит. Направиха го и сестрите, Някои се ожениха за мъже от света и след време прихождаха по някой път и беше жалостно да ги погледнем. Беше жалостна картина. Онова, което бе казал Учителя се сбъдна. Този котарак бе пример и поука най-малко за десетина ученика от Изгрева.

Аз съм при Учителя на разговор.

„Че съм те оставил, това е вярно, но ти си направила много крив извод като си мислиш, че съм те забравил. Представи си, че имаш една приятелка, която ти пише често. Случи се, че тя три месеца не ти пише и ти си помислиш, че те е забравила. Това е само едно твое самочувствие. Може тя да ти е писала и писмото не е пристигнало, може да се явили някои външни пречки.

Ти си дете и майка ти те е оставила, защото е отишла на пазар. А ти като си останала вкъщи плачеш и си мислиш, че майка ти те е забравила, Право ли е? Не е. Майка ти пак за твоя работа е отишла на пазар.

Всичко онова, което получаваш отвън - то не е твое. Твоите врагове ти го нашепват. И ако издържиш с вяра, Господ тях ще ги накаже. Това, което ти правят отвън, то е 99 на стоте лъжа. Това, което чувствуваш в главата си, в низшето съзнание - то е лъжа. Истина е само онова, което ще почувствуваш под лъжичката, то се нашепва от Духа и е 99 на сто вярно. Само един процент може да бъде лъжа." „Учителю, значи всичко, което възприема човек от вън е лъжа?" „Да, 99 процента е лъжа. Твоето състояние е едно самочувствие, което враговете ти го нашепват. То никак не е вярно. Не е вярно. Трябва смирение, смирение. На всички ви трябва смирение и вяра в Бога. Трябва непоколебима вяра в Бога. Разбираш ли? Непоколебима!

В света имат много по-големи страдания. А тука на Изгрева има какво да те крепи. Ти да се не смущаваш от това, че майка ти била болна. То е благословение за тях. Така трябва да гледаш. Ти гледай само да учиш, да изпълниш задачата, която ти е възложил Господ. Ти казваш: „Напуснал ме е Господ". Щом си жива, Господ не те е напуснал. Ако те напусне ти веднага ще умреш. Господ всякога мисли за всички.

Смирението е нещо вътрешно. То навън няма какво да се показва. Да стоиш сериозен и с приведена глава, то още не е смирение. Ти си бодър, весел, а вътрешно си готов всякога да отстъпиш и да го пренесеш. Всички ще преминат през страдание, те са неминуеми."

Заварихме старите братя и сестри около Учителя, които го пазеха ревностно от света и от себе си. Но когато нахълтахме ние, младите, нещата се промениха, особено когато видяха, че той предпочита да работи с нас. Та ние бяхме дошли за Школата от 22 години, а пък те бяха дошли, за да я подготвят. Всяко поколение си имаше своя задача. Ние, младите имахме нееднократно сблъсъци с тях. Не веднъж съм ходила при Учителя, за да споделя своите наблюдения за тях. Каза ми: „Те живеят още животински живот". Аз изтръпнах, как така животински живот, нали бяха вече около Учителя, нали се молеха, нали слушаха беседи, нали бяха станали вегетарианци, бяха престанали да пият вино и ракия и бяха още от самото начало на века с него? Тези неща ме вълнуваха много. Като схвана мисълта ми, той продължи: .А че в този живот те приеха идеята за вегетарианството и че станаха вегетарианци - това съвсем не е малко, дори е много." Разбрах, че те бяха стигнали дотук. Всяко поколение имаше свой връх на изкачване и свое време, за да се прояви с онова, което бе научил. Наблюдавах ги как те идваха като личности, носеха в себе си всичко онова от една минала епоха на личността и идваха като търсеха първите места при Учителя. По този повод той ми каза веднъж: "Всеки един от тях се определя сам още от вкъщи, когато идва към салона кое място иска от мен. Аз приемам мисълта му и му давам съответното място. Той седи доволен и мирува, за да мога да си върша моята работа". Да, Учителят задоволяваше човешките им желания понякога, за да не пречат на Божествената работа. По-късно той сподели: „На старите сестри трябва да им се говори непрекъснато. Те живеят със своят животински живот. Трябва да остане баластрата настрана, а пясъка да се отсее също настрана. С пясъка ще зидаме и ще мажеме онова, което строим, а пък баластрата също ще я употребим, за да правим с нея бетон. Така че всичко ще употребим, но всяко нещо за мястото си и всяко нещо за времето си". А да знаете какви личности бяха те и не се даваха току тъй - бяха пратеници на онзи стар свят и носеха всичко у себе си. Не бяха случайни хора. Около Учителят нищо не беше случайно и всяко нещо си идваше точно навреме и заемаше своето място. Те имаха своя специфична задача, бяха поколение преди нас и трябваше да подготвят един път, по който ние щяхме да преминем по време на Школата. Един път Учителят ми даде една плетена дрешка и ми поръча: „Иди и я закърпи". Аз я закърпих, но това беше плетиво, изплетено на ръка, взех подходящ вълнен конец и така я заших, че бримка по бримка я хващах, все едно, че я заплитах отново. Занесох я на Учителя закърпена. Той после я показал на старите сестри и им я дал и казал: „Тази дрешка е закърпена, огледайте я и намерете има ли някакъв кусур и добре ли е закърпена". Взимат старите сестри, слагат очила, оглеждат оттук-оттам, но не намерили кусура и я одобрили. Но той не им е казал кой я е закърпил. Ако беше споменал, че една млада сестра я изкърпила щяха да търсят с часове недостатъци. Ако беше споменал моето име щяха веднага да измислят нещо, толкова бяха настроени срещу мен заради дружбата ни с Борис и с това, че бях допускана от Учителя близо до него. Та той не бе им казал нищо, но на следващия ден ме вижда целият весел: „Одобриха я, харесаха я". Той искаше да направи опит с мен и с тях. С мен - сръчността и умението ми, а с тях - да дадат правилна оценка. Ако беше им казал, че това съм аз сто процента щяха да намерят грешка, защото аз бях млада за тях и бях също градска госпожица, защото ходех така облечена понеже майка ми ме обличаше тогава, а баща ми ме хранеше.

След година Учителят направи същият опит като ми даде да закърпя два скъсани вълнени чорапа. Огледах ги - трябваше или да се наплетат, или да се зашият. Запитах го дали да ги наплета с игли чорапите или да ги зашия. „Заший ги." Върнах се у дома и си играх с тях дълго време. Намерих подходящи вълнени, дебели конци с подходящ цвят и прекарвах ту надлъж конец по конец, ту нашир, така че стана една плетеница все едно, че чорапа е бил наплитан. Занесох чорапите, а той след това ги беше предал на старите сестри и питал: „На една сестра дадох тези два чорапа да ги зашие, но тя попита дали да ги наплете, но аз й рекох да ги зашие. Вижте добре дали ги е направила както трябва и каква оценка ще й дадете". Разчу се, че Учителят е дал такъв изпит. Да видите тези стари сестри как се развълнуваха, как се потяха, как им трепереха ръцете, когато прехвърляха тези два чорапа, за да ги оглеждат оттук и оттам. Трябваше не само да си кажат мнението, но и да дадат оценката. Като гледах как се мъчеха аз си спомних също, че и аз така се мъчих единия ден да закърпя единия чорап, а другия ден - другия чорап. Ако бих ги плела щях да ги изплета за два часа, а ги кърпих два дни. Накрая единия чорап получи оценка много добър 5, а другия чорап - добър 4. Учителят ги запитва: „А от двата чорапа общо каква е оценката?". Погледнаха се сестрите и изведнъж извикаха: „Много добър". Аз мълча, мълча, после се отделих, отидох в страни и заплаках. Плачех за оценката, която ми бяха дали, плачех, че Учителят ги беше прекарал през този изпит, за да им покаже, че човек в Школата се оценява според онова, което може сам да направи и изпълни. Плаках целия ден, един път от радост, втори път от това, че тези, които не ме приемаха и отхвърлиха накрая ме признаха без да знаят и плачех затова, че Учителят ме пое и ми показа пътя в Школата. А пътят в Школата беше скрит и покрит за любопитните очи.

Спомням си друг случай. Намирам се пред Учителя и разговаряме и изведнъж леко се навежда, посочва с пръстите на дясната си ръка към сакото ми на костюма, който бях облякла и каза: „Ех, ех, Марийке, тук има едно петно". Но с един такъв тон, с една такава загриженост, като че ли за него това беше най-важното в момента и най-важното в моят живот. Аз поглеждам пръста му и забелязвам едно малко петънце на дрехата, което го нямаше преди да тръгна за Изгрева, вероятно го бях получила по пътя. Не обърнах внимание от какво, но то беше едно малко, едвам забележимо петънце. Но с тона, с който бе казан разбрах, че на това външно петно може да съответст-вува и някое вътрешно петно на характера ми. Скочих и казах: „Учителю, аз ще го изчистя и това отвън, и онова отвътре". Той вече се беше усмихнал, а аз бях разбрала същността на забележката му. През този период аз имах много обтегнати отношения с някои възрастни сестри, понеже не се давах да ме водят, да ме командват по техните акълища. Но с онези, които бяха внимателни с мен, аз също бях любезна. Но след случая с петното, аз го изчистих със сапун и студена вода, а за вътрешното петно на характера ми също се помъчих да го изчистя. Но то не се маха със сапун и с вода, а със знание, търпимост и послушание към задачите, поставени от Учителя. Чистих се, чистих се непрекъснато отвътре, но докъде съм стигнала, не мога да кажа и да бъда съвсем сигурна. Тук има думата Учителя.

Аз съм при Учителя на разговор.

„Марийке, на теб ти трябва по-голяма широта на чувствата и по-широк замах. А за физическото ти тяло ще ядеш три четвърти от храната, която си определила, а като остане една четвърт - ще спреш. При занятие правилното е: най-напред се проявяват у човека тези способности, които са най-развити. Например, започнеш да четеш, а ти се досвири. Ще идеш половин час да си посвириш. Като задоволиш тази способност ще ти се доще например, да учиш физика, след това химия, астрономия, психология и т.н., докато дойдат и най-слабите способности да вземат участие. Тъй се учи.

Пример за широта на чувствата. Една дама си поръчала нови дрехи, обуща, шапка и т.н. Донесат й обущата, а другото още не е готово. Тя иска да си обуе новите обуща да види как й седят. Няма търпение да дочака докато й ушият и останалите неща. Нови обуща на стари дрехи не могат да се обуят. Затова трябва човек като се роди у него едно желание, да чака да се реализира цялото - да не бърза. Той да си работи спокойно. Човек сам трябва да живее в света и може да расте само когато е сам.

Слово значи разумност. Има граматическо произношение на Слово. Когато кажеш, че ще учиш и учиш - произнесъл си Слово, а когато кажеш, че ще учиш, а не учиш - говориш граматически.

Ти си лакома на очи. Този дух на лакомство е живо същество. Като му кажеш, че не бива, ще разбере. Но ако покажеш слабост, няма да те остави. Ще си затваряш прозорците на такива духове,"

Това беше времето, когато бях обучавана на ул. „Опълченска" 66 и отивах редовно два пъти през седмицата. Но Учителят изведнъж измени този порядък и ми нареди да идвам всеки ден. Така идвах десет дни подред. Аз идвам, Учителят ме приема, поставя ме на стол в стаята му, после ми дава да разбера, че мога и да се разхождам в стаята му, движа се около него, а той си работи на масата. Аз само стоя, седя, движа се насам-натам около него, но нищо не работя. Дойде време за обяд, той ме покани да обядваме и ми каза: „Рекох, елате утре". Той имаше един такъв израз, когато искаше да каже нещо, първо казваше думата „рекох" и това бе първата дума, която произнасяше и после към нея прибавяше онова, което казваше. След време слушателят разбираше и усещаше, че в Учителят работят две начала - едно човешко и едно Божествено. Човешкото начало казваше „Рекох" и подготвяше слушателя както и Словото, което трябваше да се изрече от него. След думата „рекох" излизаше Словото на Учителя.

На следващия ден аз отново минавам и пак същото ми се случва - седя, стоя, разхождам се в стаята му без да работя нищо. Така се повтаряше цели десет дни. Чак на десетия ден съм изпаднала в състояние на размисъл, че защо ме извиква Учителя десет дни подред и освен, че нищо не работя, но и му губя неговото време. Размишлявам и в това състояние на размисъл идва ми една мисъл някъде от пространството. Аз я хващам с ръка, дърпам я към себе си, вкарвам я вътре и когато исках да я прочета тази мисъл и да разбера какво означава и точно започвам да я разчитам като първолаче изведнъж чувам гласа на Учителя, който бе излезнал по това време на двора. Поглеждам през прозореца, той е на вън и се обърнал към мен. Чувам гласа му да произнася допълнението на същата мисъл все едно, че я чете оттам, докъдето бях я прочела. После дойде и произнесе цялата мисъл от начало до край. Поглеждам Учителя ей така, над мен още стои тази мисъл, записана и закована там високо, както на училищна дъска написана с бял тебешир. И таз добра, значи Учителят губи с мене цели десет дни, за да ме накара да добия една опитност, че светът на мисълта е свят на Светлините, а светлината е достъпна за светът на Любовта, който ме обграждаше и излизаше от Учителя, защото това всичко беше изявление на Божествения Дух. Та толкова струва това мое прозрение от цели десет дни. Но за мен беше израз на Живо Слово. Колко е труден достъпът до това знание за обикновеното съзнание на ученика. Трябва Школа, трябва школовка, трябва школуване. Трябват три неща: работа, труд и мъчение - това е пътят на ученика.

По същото това време сънувам сън, че Учителят ме изпитва като ми задава десет въпроса, а те излизат от устата му във вид на светли кълба. Кълбата фактически са въпросите и аз отговарям на деветте въпроса. И когато стигам до десетия въпрос, там се запъвам и не мога да отговаря на този десети въпрос. Учителят е при мен, леко ме подканва, поисква да ме подсети и тутакси аз се сепвам и отговарям на десетия въпрос. Тогава Учителят идва при мен, целува ме по челото и ми казва: „Моето дете". Така завърши този сън и един вътрешен изпит, който издържах с него в тези поредни десет дни на обучение. А около мен бяха и други ученици от Школата по време на съня. Та вие чували ли сте някога такъв метод, такава опитност и познание, дошло по такъв необикновен начин. Ето Учителят как обучава ученика.

Така бях въвеждана във вътрешната Школа на Учителя и започнах да схващам отношението на Учителя спрямо всеки един от нас, че то е строго индивидуално и беше отношение на Учителя към ученика. Започнах да оценявам по друг начин посещенията на приятелите при Учителя - та всяка среща на приятелите с него бяха за тях също жива опитност и път на тези души. По този повод той ми каза: „Аз пълните гърнета на пазаря не ги изнасям и не ги показвам". Затова много от големите опитности на учениците от Школата бяха някакси забулени в тайна. А той лично е криел от погледите на мнозинството добрите и верни ученици и ги е поставил по-настрани, за да бъдат запазени. По време на войната и на всички политически и исторически събития в България винаги до Учителя стоеше някой брат или сестра и именно пред тях Учителят изричаше не пророчества, а изричаше Съдбата на света. Техните съзнания и техните мозъци бяха невидимите микрофони, които поемаха, предаваха и пренасяха мисълта на Учителя като Божия Воля на земята. Тази мисъл тръгваше по невидимите пътища и жици и отиваше там, за където бе предназначена. Тази мисъл организираше, задействуваше в направление дадено от Словото на Учителя. След заминаването на Учителя приятелите започнаха да изнасят онези изричани слова на Учителя, с които той предопределяше съдбините на света. Някои ги написаха и те станаха достояние на останалите. Те бяха опитности от такъв порядък, че ни поразяваха с тяхната категоричност и виждахме Божията Воля и Божията Справедливост. Понякога някои си задаваха въпроси защо Учителят е казал тези неща на строго определени хора. Това беше всичко скрито от погледите на другите и се пазеше в тайна. Когато чуех нещо такова, аз си казвах: „Ето, излезна още едно пълно, скрито гърне на Учителя на яве". Никой не се съмняваше в тези гърнета, в тяхното съдържание, защото и гърнетата не бяха на случайни хора, а всичко бе Истина за една епоха, през която мина цялата Школа.

Бяхме на една екскурзия зимата на Витоша, на 8 януари 1942 г. с група приятели от Братството в София. Отседнахме в една хижа, дойде време да си легнем и да заспим през нощта. Изведнъж ми се отварят ушите, вътрешните уши и чувам как Учителят диша, като че ли не спеше. Дишането му беше тежко, трудно, мъчително и това дишане съответстваше на някакво усилие, което правеше като че ли се изкачваше някъде нависоко с физическото си тяло. Това изкачване продължи доста дълго и колко повече се доближаваше до края на изкачването, толкова Учителят дишаше по-често и по-дълбоко. Накрая като че ли Учителят стъпи там където трябваше и каза на глас: „Най-после се изкачихме на върха". Аз бях седнала и наблюдавам Учителя, а той бе също седнал като че ли се беше отърсил от нещо много мъчително. Какъв връх беше изкачил аз не го попитах, но чух и видях, че той изкачи много трудно, тежко и мъчително нещо с добър успех за всички. Дотогава аз смятах, че е достатъчно Учителят да махне със своята невидима пръчица, да изкаже една дума и всичко се разрешава. Разбрах, че Учителят имаше вътрешни изпити, които трябваше да разрешава. И Великите Учители имаха изпитания в области, в които ние бяхме невежи. Но смятам, че едно от най-великите изпитания на Учителя това бяха учениците в Школата му. Онези, които бяха около него и с които работеше, а те бяха пълни с несъвършенства и непослушание. Ние му бяхме истинските мъчители, а той ни изтърпяваше с Любов.

Аз съм при Учителя на разговор,

„Изпита си ще издържиш добре. Ти сега ще учиш. Чрез учението ще се освободиш от това състояние. Ето на, толкова души искат да ти помогнат. Вътрешното ти състояние зависи от тебе самата. Там ти си господарка." „Учителю, аз зная, че нямам вяра." „Ти не че нямаш вяра, но нали затова сте дошли в Школата да се учите на вяра.

Сънищата, които преминават нощно време показват влиянията през които ще минеш през деня. Това са неприятелите, от които трябва да се пазиш. Съмненията доникъде не довеждат. Човек във всичко може да се усъмни. А тези, които вярват, никога не са се излъгали. И да ги излъжат - пак печелят. Блажени верующите."

„Учителю, не ви виждам от известно време." „То е временно състояние. Денем слънцето грее и човек вижда, но е разсеян, защото има много неща, които да му отвличат вниманието. Нощно време светлината е малко, но човек е по-съсредоточен.

Искаш да се явиш на целият изпит, а съществата ти кажат: „Не можеш да се приготвиш". Ти повярваш и решиш да се явиш на половината. Съществата пак ти казват: „Няма да успееш". Ти повярва и реши да се явиш само на френски език, а те продължават да ти казват: „И френски не можеш да издържиш". Е, като не можеш и френски да вземеш ти си един за нищо негоден човек. Ако така ги слушаш, на какво ще се обърнеш."

След като ми говори Учителят аз преживях една вътрешна борба при него и реших да се смиря и да приема всички мъчнотии, които ми изпрати Бог с вяра и смирение. Да не роптая вече и да слушам. Аз бях в едно потиснато състояние, когато всички външно беше за мене 99 процента лъжа. Учителят като схвана състоянието ми, каза: „Хубаво, хубаво". После ме погледна насърчително, мислено разбрах това: така трябва да работиш и ще издържиш изпита си.

След това той гледаше с очи да повика Савка и правеше вид, че се страхува да произнесе името й пред мен. После ми каза с един много обикновен тон: „Савка чакаше". Аз вътрешно бях толкова силна, че напълно схванах какво е отношението му към нея, че външно те са 99 процента лъжа, както и отношението му към мен е също 99 процента лъжа. Затова ми беше безразлично дали Савка ще се гощава при него или не. Отидох спокойна и я повиках. Разбрах сега, че телесните желания у човека са 99 процента лъжа. Те нямат никакво отношение към самия човек. А мои желания са желанията, които изпитвам под лъжичката - те са 99 процента истински. Това го каза Учителят.

Братството бе излезнало на Рила на лагеруване. Бяхме опънали палатките, разположили се сред Седемте Рилски езера и се намирахме в онова приповдигнато състояние на духа, така както то бе всеки път, когато отивахме на Рила с Учителя. Една вечер сънувам сън, там в палатката на Рила и виждам Борис Николов, че се намира в дъното на един кладенец с вода, разпънат на кръст в страшни мъки. Сънят приключва, но аз го запомних и на сутринта отивам и го разказвам на Учителя. Той ме изслушва, но не казва нищо. Минават няколко дни, времето от хубаво, по-хубаво, слънчево, тихо, приятно и нашият общ живот с Учителят е неповторим, както никога досега. Една сутрин Учителят излиза от палатката си и нарежда всички палатки да се съберат, да се опаковат, да се натоварят на мулетата и с раниците на гърбовете да слизаме от Рила. Всички останахме учудени. Някои протестираха, че защо ще си ходим при това хубаво време, че и да беше лошо времето и друг път сме стояли тук на дъжд и на буря. Но Учителят беше неумолим и строг: „Рекох, прибирайте бърже багажа и слизаме". Започнаха да си прибират палатките с неохота и нежелание, никой не можеше да схване и разбере защо Учителят така бърза. Но се подчинихме, макар че всичко ставаше от бавно и по-бавно. Той изпраща няколко пъти братя и сестри да ни подсещат, че няма време. Всички се запитват как така да няма време, време в планината има колкото искаш от сутринта до вечерта, че и през нощта. Багажът бе натоварен и започнахме да се спускаме надолу. Бяха изпратени приятели да викат камиони от Самоков. Те дойдоха и натоварихме багажа и потеглихме. А горе на езера се беше вече стъмнило, гърмеше, трещеше - буря и дъжд. Постепенно дъждът дойде и до нас, но тук той бе друг, а горе бе страшно да се гледа, там бе по-високо и бурята вилнееше. Колите тръгнаха полека, лека по коларския път. Дойдохме до една долина, където минаваше една река, намерихме брод и трябваше да преминем. Таман когато колите навлизаха в коритото на рекичката от сто метра се зададе една голяма вълна от вода, влачеща, бучеща и носеща цялата стихия от горе. Ние изпискахме от уплаха, Учителят се обърна и каза на шофьора да побърза. Колата забуксува, а водната стихия приближаваше. Моторът се загаси, после отново се запали, колата тръгна назад, после се засили и премина на отсрещния бряг, като вълната закачи само част от каросерията на камиона. Ние бяхме вън от опасност. Другият камион бе на отсрещния бряг й всички ни гледаха изтръпнали от страх. Ако бяхме закъснели със секунди вълната щеше да помете целият камион и щеше да ни издави всички. Онези от другият камион останаха на отсрещния бряг и там престояха няколко дни, докато преминат през околни пътища, за да се приберат в София. Ние се отдалечихме, след това спряхме, слезнахме да огледаме какво бе се случило. Учителят се усмихна и каза: „Изпреварихме само с една минута". После се обърна към мене и рече: „Ето твоя сън". Това беше достатъчно за мене да схвана чак сега цялата същност на този сън, на това, че бяхме предупредени от Невидимия свят на сън, макар и по такъв символичен начин. Тогава аз бях разказала съня си, а Учителят бе наредил на онези невидими пазачи на Братството да бдят и да бъдат будни. И затова той излезе онази сутрин и нареди: „По най-бърз начин съберете багажа, защото слизаме и напускаме Рила". Божественото око бе будно, защото Божественото съзнание обхваща всичко в природата. А ние имахме привилегията да бъдем свидетели на едно истинско проявление на будността на това съзнание.

Учителят беше говорил, че е необходимо да се стремим към будност на съзнанието както по време на сън, така и на яве. Ние нямахме още представа какво представлява съня в своята същина. Къде отиваше човек през време на сън, къде пътуваше и с какво се занимаваше? По-късно Учителят спомена, че ученикът трябва да се стреми за будност на съзнанието през деня, да държи връзка с Божественото, така също и през нощта по време на сън да държи същата връзка. Защото и през деня и през нощта по време на сън ученикът трябва да се учи и този процес да бъде непрекъснат.

Учителят си беше заминал. Приятелите се бяха халосали да правят устав на Бялото братство и с такова усърдие вписваха точка след точка, за да бъде уставът прегледен, да се хареса и да бъде признат от властта и по този начин да се узакони като юридическа проекция на нашето духовно общество. Беше много трудно на онези приятели да вместят всички методи, знания и принципи в няколко точки на устава. Това беше последният опит на онези възрастни приятели, които ние заварихме от предишното поколение. Що коментари се изрекоха, имаше сблъсъци, възражения, обвинения, какво ли нямаше около този устав. Тогава аз сънувам сън, че Учителят се движи, върви, а върху него го яхнал един дрипльо и Учителят ми казва: „Качи ли сте ми един дрипльо отгоре на раменете ми и ме карате да го нося". Поглеждам го, а той е много сърдит и недоволен. Разказах съня на някои от възрастните приятели. Те ме погледнаха озадачено, че човек може ли да вярва на сънища и да се движи и ръководи от сънищата. Та къде остава разумността на човека. Така те си направиха опит, поднесоха го на властта, но тя не го прие и непрекъснато ги разиграваха с години с една и съща фраза: „Елате утре". Накрая разбраха, че властта не желае да приеме никакъв устав и по този начин не пожела да узакони Братството и това още не е ясно и сега тридесет години след тези събития защо се случи така. А на мен Невидимия свят чрез сън ми даде да разбера как са нещата. Та може ли цялото това Слово на Учителя да се вмести в няколко точки от някакъв устав. Та това е духовна школа и тя бе рожба и дихание и беше дъх от Божествения Дух. Та може ли ние, несъвършените, да боравим с величини от друг свят на съвършенство и истина. Ние можехме ли да поставим всичко това в един чувал, да се превърже отгоре и да му се лепне етикет, че е устав? Бялото Братство има свои принципи, те са в Божествения свят, има закони - те са в ангелския свят, а тук на физическото поле се движат учениците.

Спомням си как веднъж Учителят ми бе казал: „Всички искат да ме вържат с въжета от техните чувства, мисли и действия, но това са за мен едни конци и само за пет минути късам отношенията си с един човек завинаги". Тези хора написали устава и взели участие при съставянето му отпаднаха от само себе си, както отпадна и този устав. Само че разбраха ли приятелите, че това бе работа на Учителя и че той не позволи да го обвържат с въжета на един устав. В това бях убедена напълно, а след това властта предприе мерки срещу нас и ние се чудехме защо всичко става така. Веднъж Учителят бе казал: „Всяка праведна власт е от Бога дадена". И аз тук виждах намесата на Учителя и на Бога чрез властта, за да въведе правда, че Бог е Дух и тия, които му се кланят в Дух и Истина да му се кланят.

Аз съм пред Учителя на разговор.

„Задачата може да се решава малко по малко. За пример, двама души им дадат по сто килограма да пренесат пръст. Единият се спре и почне да търси начин как да я пренесе изведнъж. Другият пък веднага започва и малко по малко, докато първият намисли то вторият пренесе пръстта. А първият като намери средството изведнъж я пренесе. Когато у човек дойде вдъхновение каквато работа залови всичко му върви добре. Та някой чака вдъхновение да му дойде и тогава свършва работата си наведнъж.

Някой път човек се усеща сам. Като че никой не го обича, не мисли и не се интересува от него. През такива положения човек минава, то са състояния на душата. Когато някой човек боледува, даже да създадеш най-благоприятни условия от вън все остава една малка болка. Човек трябва да се научи да изтърпява болките. Ти няма да намериш човек, който да ти лекува раната освен истинският лекар, който знае от какво имаш нужда.

Дойде някой приятел и иска да му направиш услуга. Ако се задължиш -губиш и ако му откажеш съвсем губиш. Например, някой ти иска десет хиляди лева, но ти нямаш. Ако му откажеш - ще изгубиш. Тогава ти ще кажеш: „Десет хиляди лева нямам, но с пет хиляди ще мога да ти услужа". Когато човек постъпя резко в живота си, то той губи. Вяра, вяра трябва да имаш. Вяра трябва. Когато ученикът е разумен, Господ го обича и му се изявява. Трябва винаги да се намираш във връзка с едно разумно същество, което да ти помага. Трябва да има до тебе винаги един разумен дух да те подкрепя. Хората са като децата. Те имат нужда от гувернантки, сами не могат да ходят. Когато се отдалечи гувернантката и детето остане само в количката, почва да плаче. Такова е естеството на човека, сам не може да стои.

Енергиите отзад се набират у тебе от притеснение. Ти си мислиш: „Какво ще стане с мен, дали ще издържа или няма да издържа?". Ти трябва да си лекуваш черния дроб. Тези енергии се набират и защото се занимаваш с еднообразни неща. Ти няма какво да мислиш да си уредиш живота материално. Мисли за разнообразни неща, които да раздвижат всичките ти мозъчни центрове и тези отгоре - моралните. Създай си сама изкуствено работа, занимание като децата. Поучи малко физика, друга наука, музика. Мисли за всичките хора по лицето на земята, които работят. Мисли за музикантите, учените, добрите хора, за всички, които работят идейно. Човек трябва да живее идейно. Трябва да имаш една основна идея, към която да насочиш всичките си сили. Да не оставяш мозъка си пасивен. Кое е за предпочитание пред растението, рибата, птицата, животното, млекопитаещото и човека? Разбира се човека. Но всички хора не са на еднакви стадии на развитие. Има хора у които мисълта отговаря на растение. Такъв човек като не разбира - какво ще му говориш. Има хора, които обичат да им се разясни всичко точно, тогава се успокояват и работят. Всички, които се намират в твоето положение - така скърбят."

Изпитвах нужда, вътрешна нужда често да общувам с природата, не само поради съветите на Учителя, не само защото благодарение на него се научихме да пътуваме и да контактуваме там с планината и чрез природата, но тази вътрешна нужда се продиктуваше, че бях толкова много натоварена с чужди влияния и с чужди настроения както и с противоречията на другите. Така или иначе те преминаваха през мен и аз не можех да се справя с тях и не можех да ги избегна. Има моменти човек и да иска не може да избегне срещите си с някои хора и да не се свърже поне малко с техния свят. А светът на всеки един ученик в Школата бе такъв, че или можеш да се удавиш в него ако влезеш, или ще се заглавиш и ще затънеш и няма излизане от там, а при някои случаи можеш да се загубиш и никой нямаше да те открие. Може да се движиш с месеци на Изгрева, а да те няма, защото си потънал и си се загубил в нечий свят. Ето ви една обстановка, която трудно се изнасяше и издържаше. Затова при всяка възможност излизах сред природата както с Братството, така и с групи, а понякога и сама, защото Борис не винаги беше свободен - той работеше по строежите.

Веднъж се движа между природата и изведнъж започвам да се чувству-вам ведно с природата и част от нея - едно преливане между мен към нея и аз се загубих в нея, а постепенно се получи и едно преливане от нея към мен и лека полека тя ме остави така както морските води изхвърлят на брега някоя празна мидена черупка. Прибрах се в своята човешка черупка, усетих, че съм дошла и влезнала в тялото си, разбрах, че са минали само няколко минути, но това бе достатъчно да разбера и да почувствувам, че Бог тече в природата и природата се втече в мен и да разбера какво означава пробуждане на съзнанието и навлизане в свръхсъзнанието, когато човек влиза в допир с цялата Природа на земята и цялата Вселена. Отидох при Учителя и му разказах това мое преживяване. Изслуша ме и каза: „От това състояние да не излизаш". Усмихнах се и му благодарих. Но как да не излизам от това състояние, когато бях вече излезнала от него много отдавна, а то трая само няколко минути. Означаваше ли това, че трябва да се отправя към него, да го търся и да се доближавам до него. Беше ми даден пример, че то съществува, беше ми някой отворил и открехнал малко прозореца на вътрешният човек у мен. После го затвориха, за да ми дадат стремеж да си го отварям само чрез труд, чрез работа и чрез мъчения. Нали това бяха трите мига в пътя на ученика, да се труди, а като разбере, че чрез труда си работи за общото, той вече започва да работи като минава през страдание, което като го осъзнае, че е за благото на общото ще мине през мъчението и тогава ще влезне в допир със страданието и мъчението, което съществува в света на живата природа на земята. Целта бе да се пробуди това свръхсъзнание в онези, които минават по този тесен път.

Когато човек отиваше при Учителя и биваше приеман на разговор обстановката бе такава, онази вътрешна духовна обстановка бе такава, че независимо в какво състояние да се намира човек тутакси намираше едно вътрешно облекчение, разтоварваше си товара на грижите и те отпадаха пред нозете на Учителя. Това бе първият етап, а вторият започваше от едно преливане от присъствието на Духа в Учителя към самият теб, което те въздигаше до онзи момент, където ще се почувствуваш като душа. А третият етап започва след това, който се заключаваше в това, че на човек не му се става и не му се отива, искаше му се да престои колкото се може по-дълго при Учителя. Така и аз след едно мое посещение се задържах много, а Учителят имаше работа. Тогава Учителят протегна ръка към будилника, взе го и премести стрелките на часовника един час напред и ми каза: „Марийке, виж колко е сега часа". Разбрах, че Учителят ми показа, че вече е късно и че времето ми е изтекло отдавна за неговото гостоприемство и че трябва да си тръгвам. Направи го така, че хем да ми каже, че трябва да си тръгвам, че той има работа и хем да не ме обиди, реши да ми посочи, че за всяко нещо си има определено време, както и за всеки човек е строго определено времето му за работа с Учителя. Аз си тръгнах развеселена от този случай. Ние за Учителя бяхме като малки деца и той отделяше много време за нас, за нашето възпитание и обучение. Как ли ни издържа и изтърпя до края на Школата?

А един път влизам в салона на Изгрева и какво да видя - виждам в него възрастният брат Стоицев, а с него и другите възрастни братя, които си бяха разтворили и разперили ръцете в страни, наподобяващи, че са криле на птици и се опитваха да подскачат и да хвръкнат с махане на ръцете си. Техните души се радваха, изпитваха това състояние на небесното блаженство, на хлябът Господен, че тази вътрешна радост ги беше така обзела и предала на цялото им същество едно необикновено състояние на духа. Те подтичваха, правеха по няколко крачки с разперени ръце и подскачаха да политнат така, както прави една малка птичка, на която не са й израснали още крилцата. Те бяха в едно състояние на душите, когато Божественият Дух се доближава до тях и те нямаше по какъв друг начин да изразят в себе си това състояние, освен по този начин. Гледката беше поразителна. Гледаш старци и баби, които се учат да хвърчат, непохватни от възрастта си, но с порив и наплив на сили отвътре, търсещи да излетят навън като птици. Ние бяхме тогава млади, около 25 години и на нас това беше много, много смешно. Техните души се радваха ако да бяха облечени със скъсаните дрехи на човешката плът. Това тяхно състояние го разбрах и оцених, когато и аз доживях до тяхната възраст и изпитах тяхното състояние веднъж, инстинктивно вдигнах ръце, разперих ги, за да политна с тях, затичах се и подскочих, но ръцете ми не ме поеха като крила и аз паднах на земята с подсечени криле и нозе. Около мен нямаше никой, аз бях решила в друга епоха да прескоча и нямаше кой да ми се усмихне на моят опит. А бих желала да има някой, за да му предам моя стремеж на душата ми за летеж към Бога като вътрешен порив на един идеал на новото човечество, което трябва да дойде. Но нямаше приемници за нас, докато ние бяхме техни приемници, ние бяхме ученици на Школата. А ние не дочакахме приемниците. Ние се разминахме с тях или те не дойдоха. А защо това стана така? Вие ще си отговорите след като прочетете всички мои разкази.

Един път виждам Учителят клекнал на поляната на Изгрева и с една тревичка разиграва едно щурче. То не се плаши, ама и то се върти около тревичката, хваща се за нея, после Учителят повдигне тревичката и го разходи леко в кръг, после я вдигне леко във въздуха и отново направи с нея кръг. После щурчето подскочи, скочи на земята и изцвърча по особен начин и играта отново започва по същия начин - щурчето не се плаши, а все повече се импулсира, увлича се и все повече му се играе на тази игра. Учителят се беше така увлякъл в това свое занимание, че друго нищо не го интересуваше, а само увличащата игра с щурчето. А то от време на време като скочеше на земята се обаждаше и изсвирваше нещо за секунди и играта пак започваше. Какви състояния изпитваше това щурче, не зная - но така подскачаше, както онези възрастни братя в салона, но по полета му виждах, че бе в такова състояние, в което и аз бях, когато се бях сляла с природата и с Бога. Но неговият стремеж бе в присъствието на Учителя и аз не исках да си отивам, но не исках да прекъсвам и играта. Тук видях как се обединяват тези състояния от Божественото в едно цяло, независимо от къде идваха те и през къде минаваха, стига някой да ги възприеме като такива. Тук видях Учителят как се отнасяше към всички същества еднакво, дали бяха щурци, човеци или ангели. Примерът бе, че за Учителя всичко това бе една неделима част от изявата на Божественият Дух.

Аз съм при Учителя и слушам.

„Някои искат да издържат изпит с шесторка, не искат да получат пет или четири. Ако не получат шест, отказват се изпита си. Те приличат на такива, които искат да дадат богато угощение с всичките подробности и ако някой малки неща не могат да се доставят, те се отказват да дадат угощение. Бедният човек пък, който няма нищо всякога е готов да даде угощение. Ти понякога имаш желание да получиш шест. Смяташ, че е възможно. Възможно е, защо не.

Ако мостът над реката е строшен, не може да мине по него един слон, но една мишка може. Сто мухи може да нахраниш с една бучка захар, но един слон ти трябва шест крини жито. Значи малките желания човек може да ги задоволи лесно, но ако има едно голямо желание, мъчно може да го задоволи.

Един поет се качвал из планината и си мислел, че е сам. Имало и други, но те били след него. Един ден се спрял на едно място, дето се мислел, че никой не може да дойде и написал на една скала няколко стиха за това, че животът нямал смисъл и е безсмислено да се живее. След това се отдалечил. Обаче на мястото идват и други. Когато поетът се върнал видял, че е идвал и друг някой, който написал отдолу така: „Животът няма смисъл за този, който го не разбира, но за този, който го разбира има дълбок смисъл". Написаното направило впечатление на поета и той поискал да узнае кой го е написал. Така се родил у него стремеж. Та всякога идва една такава идея, за да се напише противоположната на нея.

Когато двама души се обичат те трябва да имат абсолютно доверие и двамата един на друг, иначе се раждат такива отношения на противопоставяне. По какво хората обикновено съдят дали ги обичаш или не? Например, имаш приятел бакалин. Идеш да си купиш захар и като се върнеш, провериш дали ти е дал точно. Ако ти е дал десет грама ексик ще си кажеш: „Язък, не ми е приятел". А ако ти даде десет грама повече, ще се зарадваш, ще кажеш: „Приятел ми е".

Трябва да учим сега да учите. Някой пък човек има нужда от насърчение. Човек трябва да се яви спокойно на изпит, защото страхът парализира мисълта. Заекът такава му е съдбата, всички го гонят, за да го убият. А човек може да си мине спокойно през някое место без да има опасност."

Един ден се движа на разходка и Борис казва: „Когато ни попитат отгоре какво правихте на земята, ще кажем: „Движехме се на земята и се радвахме на Бога". По-късно споделих това изказване пред Учителя. Лицето му се промени, но толкова много, беше целият усмихнат. Беше му приятно едно такова прозрение. Човек трудно идва сам до такова извисяване на мисълта, в което да обедини физическия и духовния си живот с едно изречение.

В домът, в който живеехме се стараехме не само да чувствуваме, да мислим, но и да живеем един духовен живот, в едно истинско подражание да бъдем угодни Богу, затова понякога приятелите от невидимия свят, когато се обаждаха чрез някой медиум на спиритически сеанс, наричаха нашия дом „храм Божий". Може би това бе засилено, но идването на Учителя в нашия дом, светлината, която носеше със себе си, разчистваше пътя на светлите души, за да слезнат над дома ни и ние понякога чувствувахме и усещахме тяхното присъствие. Това бе една голяма и неоценима помощ от невидимия свят за нашия дом, помощ, която трябваше да отчетем и зачетем и за което благодарим.

Имаше много от Изгрева, които се нахвърлиха върху мен, защото бях близка до Учителя, не можеха да ме възприемат и направо ме ненавиждаха. След като Учителят ми определи пътя, че ще бъда хулена и чернена, аз по-спокойно приемах всичко, защото трябваше да го изнасям на плещите си. Имаше и други пък, които се нахвърлиха върху мен, защото бях близка и с Борис, и живеехме по-късно под един покрив. И понеже аз пазех Борис от толкова много капани за лисици, че за мечки, че за вълци, както и за всякакъв вид домашни и диви полезни животни. Просто поставяха капани и чакаха какво ще се улови в тях. А капаните бяха предназначени именно за Борис, но чакаха какво ще се хване в него. Дори да бъде нещо съвсем малко. По това време Борис не чакаше какво ще се хване, не се усещаше, подвеждаха го и той пръскаше много пари ей така за нищо, имаше моменти, когато раздаваше вещи и неща от дома ни, направо ги изнасяше, жертваше неща за хора, за които не биваше да се жертва; Тази негова черта да бъде широк в пръстите доведе до това, че изтичаше много труд и средства и после ние се ограничавахме и стигахме до немотия, а онези, които се облагодетелствуваха пръскаха парите на Борис ей така на вятъра. Ползата бе никаква, а жертвата ни бе без никакъв ефект. А това бяха години наред. Аз се опитвах да го пазя, но беше много трудно. Понякога успявах да възпрепятствувам и когато другите виждаха, то те се нахвърляха върху мен: „Борис е добър, но Миката е звяр". Та аз бях звяра за тях, а те бяха братята и сестрите, които обсебваха и изпразваха дома ни. Е, как ви се струва едно такова положение? Той, добрият Борис, а Миката - звяра. Да се чудиш на такива превратни разбирания, но те се дължаха, че те бяха поставени у Борис по съвсем друг начин и той не можеше да направи разлика между онова, което е идея, между онова, което е горе като идея и че тази идея трябва да се свали и реализира някъде на земята. Но при кого ще се реализира, за него беше все едно - горе е идея и долу е идея и за да се реализира той си отваряше ръката и през нея изтичаха много неща - пари, средства, време, вещи, труд, енергия. И накрая всички тези опити се оказваха неудачни и бяха грешки от самото начало. Тогава аз му показвах онова, за което го бях предупредила и ефекта от злополучната му жертва. Той мълчеше и нищо не казваше. Разбираше, че нямаше опитности, но беше горд и щестлавен - това му пречеше и го спъваше. Но на следващият път нещата се повтаряха, но по друг сценарий, артистите от театъра бяха други, но ползата пак никаква, а ние бяхме отново изиграни, обрани и излъгани. А когато сполучвах да го възпря - аз бях звяра за тях, а той беше белият брат и се нахвърляха без пощада върху мен. Чак като се върна от затвора през 1962 г. малко поумня, по-малко се коригира, но пак си остана същият, но поне се съобразяваше с мен и ме изслушваше. И когато смятах, че всичко е уточнено, то той постъпваше пак по същия начин отпреди, така както си знаеше отвътре и резултатите бяха винаги едни и същи - плачевни. Тази негова черта се отнасяше до материалната обезпеченост на семейството ни. Тук бяхме атакувани най-точно, направо в мишената с най-добро попадение в центъра. Онези бяха опитни стрелци, точно в целта и в капана.

В първите години на нашата дружба при Учителя идва делегация от стари сестри да се оплакват от мен, че съм била разюздена, че съм подмамила Борис и че ходим заедно навсякъде като главното оплакване е насочено към мен. Цялата тази делегация бяха представителки на старите и престари моралистки. Не само ме упрекват, но и надяват всякакви епитети. Отивам аз при Учителя, подава ми стол да седна, отвори уста и разказа думите на старите сестри, ама дума по дума, но не казва чие е това мнение. Човек незапознат с методите на Учителя и ако присъствува на един такъв разговор ще помисли, че всичко това, което Учителят изговаря е негово лично мнение. Аз изслушвам Учителя и следя внимателно, точно дума по дума, което ми се казва. Тогава се обръщам към него и казвам: „Ако, Учителю, вие поставите някой от тях на този мой изпит, ще издържат ли?" Учителят се усмихва: „Това им казвам на тях". Разговорът приключи. Този метод Учителят използваше поради това, че онези, които упрекваха го изнасят пред него, а тогава той го изнасяше пред онзи, комуто е отправено и изчакваше как ученика ще си реши изпита. Тогава той казваше, че той само предава тези думи и по този начин освобождава и двете страни както и себе си, ако задачата се разрешаваше от ученика, комуто бяха отправени тези чужди думи и клевети. Това бяха методи.

Друг един път направих качамак на Борис и в една чиния с качамака занесох на Учителя, а той ми каза: „Преди да дружиш с Борис, той дружеше със Сийка Динова". Гледам качамака в подноса, ръцете ми потреперват, гледам Учителя и се чудя защо като поднасям качамака той ми говори съвсем други неща. После се сещам, че качамака съм го правила не за Учителя, а за Борио, преминава някаква мисъл в мене и казвам: „Учителю, това те така мислят, нека остане за тяхна сметка, аз лично проверих и Борис не е дружил със Сийка". Учителят се усмихва и казва: „Това те казват". После се усмихва и продължава: „Качамакът ти излезе през носа" и отново се усмихва. По наше време качамакът беше храна на бедните. Той се прави, когато в една тенджера с вряла вода започва да се изсипва царевично брашно и с една дървена голяма лъжица се бърка непрекъснато докато царевичното брашно не уври и стане на каша. След това се сваля от огъня и той се налага с лъжица в една чиния. С лъжицата се гребва и се нареждат една до друга качамака, а от горе се поставя стопено масло и сирене. Така се нареждат няколко реда и отгоре се настъргва сирене. Такъв бе качамакът, който обичаше Учителя. А непременно качамакът се поднасяше със зелев сок, а ние винаги в една голяма каца есента слагахме зеле и го заливахме със саламура - вода и сол в подходящи пропорции.

Тези последни два случая идва да покажат, че още от самото начало започнаха да ме гонят едните, че дружа с Борис, а пък другите ме гонеха, че Учителят ме бе допуснал в близост до него. От всички страни ме гонеха непрекъснато, без отдих. Учителят ме бе взел под закрила и работеше с мен непрекъснато. Всяка среща с него бе моя опитност и етап от моята вътрешна работа. Когато си замина Учителят смятах, че гонението ще спре. То продължи, гонеха ме пак и то, защото в някои случаи изказвах мнение и не бях съгласна относно това, как някои гледат на Учението, на Школата на Учителя и на Изгрева. Когато се разруши Изгрева смятах, че ще престанат, но гоненията продължиха до днес. Бях гонена, хулена, чернена - точно се сбъднаха думите на Учителя. Тогава той ми каза, че трябва всичко с радост да изнеса. Ето, това не можах да изпълня - с радост да изнеса всички тези гонения. Е, това да ми е грехът.

Аз съм при Учителя на разговор. Учителят говори.

„Истинската обич е като видиш някого да изпиташ една вътрешна радост. Вие грешите като съдите по външните ми прояви към някого. Ти си вложила известен капитал и мислиш, че ще ти го задигна. Опитай и виж дали ще ти го задигна или ще ти го върна уголемен. Ти учи, остави на Господ да нареди останалите работи. Ти учи, не обръщай внимание на раната, която е отворена и не се бори със състоянието си - остави го тъй както си е.

Като си издържиш изпита ти после ще ми благодариш, че съм те накарал да го държиш. У децата не може да се говори за силни ученици, но за способни. Решете осем задачи, то за другите, две ние ще ви помогнем, ще ви ги решим. Но всичките не можем да ви ги решим.

Няма вече връщане, каквото и да правиш трябва да излезеш на другия бряг. Сега изнесете търпеливо и със смирение тези условия. По-сетне условията ще се изменят, ще дойдат по-добри. Сега не ви трябва любов, сега ви трябва щедрост, щедрост на всички ви. Аз не мога да престъпя Божествените закони и да ви дам повече от това, което иска Бог.

Ти сега се намираш в същото състояния, в каквото се намираше, когато най-напред дойде. Аз ти казвам: „Седни, моли се и учи. Надявай се на Господа. Той ще чуе молбата ти и ще ти помогне". Досега, че не си умряла или не си подлудяла, то е отговор на молитвите ти. Че се намираш в това положение, то е благодарение на молитвите ти. Ако не се молеше, щеше да е още по-лошо.

Като влезеш в духовния свят много противоречия ще ти се разяснят. Човек може да е равнодушен към радостите и скърбите, когато умре, но аз намирам по-хубаво от това да изпитва глад и жажда и търпеливо да понася страданията. Хубаво е ако ти вземеш кръста си и го носиш, но аз искам от тебе сега само да си издържиш изпита. Ако не издържиш изпита вашите ще обвинят учението. Ще кажат: „Всички все такива стават". За да не се компрометира учението, издръж си изпита." „Учителю, имам усещането, че не мога да се справя и че ще полудея." „Така ли зле ще се отплатиш на Бога за всичкото добро, което ти е направил? Ако досега при всички доказателства не си повярвала, от сега нататък няма какво да ти доказвам. Вече нямам време да се занимавам с доказателства. Ти си въобразяваш, че съм те напуснал. Това е една илюзия у теб и с нея не трябва да се занимаваш. Това са роднински духове и духове на фамилия Русчеви и други, които са се отклонили и които ти внушават тези мисли. Те са временни състояния, които трябва да се издържат. Ще изгрее пак слънцето. А пък аз го наричам вашето състояние разглезеност, всички сте се разглезили.

Аз досега Любовта си още никого не съм я дал. Няма нито един, който да е достоен за моята любов. Любовта се изразява най-напред в дела, че после иде другото. Това, което гледате, това са материални отношения. Ти още гледаш, но не виждаш. Ти си станала положителна, с положително електричество и искаш от мен да бъда отрицателно зареден. Права си.

Блага дума е: „Учи, аз ще ти помагам". Ти си по-силна от животинските състояния и трябва да ги владееш. Божествено е да се ползва човек само от това, което се дава в беседите и Школите ми. Тези, които много дигат шум още не са най-добрите ученици. Има по-добри, които работят мълчаливо и си разрешават сами задачите."

Бях ви разказала, че Учителят лично ме изпрати при Борис с поръчение да давам колкото мога, за да го съхранявам и опазвам. Ще си кажете как е възможно една млада жена да съхранява млад, левент мъж с много голяма сила. Да, той беше много силен, с висок ръст, големи ръце, с големи обувки -45 номер, целият беше като исполин. Хване нещо, което други трима души не могат да го поместят, а той го премести сам. Това му беше физическата сила. Имаше и вътрешна сила, не по-малка от външната. Но беше чист отвътре като девица, наивен като дете и широк между пръстите и пръскаше пари, изкарани с много труд ей така, от добро сърце и от наивност. Но забележете, че някои се бяха присламчили към него, за да го използват най-нахално и безогледно, та на мен ми се падна този пост като войник да охранявам девата. Жена да охранява мъж понеже отвътре е дева. Как ви се струва това? Смешно ли е? Я се поставете само за миг на моето място и никакъв смях няма да ви мине през ум - цели 50 години, а камо ли да се усмихнете.

Имаше една сестра - Анка Динова, през 1920-1925 г., когато искаше да ожени дъщеря си Сийка за Борис. Говореше непрекъснато, че аз съм откраднала Борис от дъщеря й. Първо ме направиха крадла на чужд мъж и то на мъж висок 1.90 см. с 45 номер обувки, с ръце като вятърна мелница - дълги от по-дълги, с длани широки като лопата, а пръсти от дълги по-дълги. Тогава питах Борис имал ли е нещо с тази Сийка. Отговори ми: „Нямам нищо". Аз се вторачих в него и видях, че не ме лъже. Аз винаги познавах дали ми казва истината или ми казваше мисли на други хора и никога не съм се лъгала, това беше една моя голяма придобивка от Небето, че бях сигурна от пръв поглед как стоят нещата и тази моя дарба към него продължи до края на живота ми -50 години с него. Отивам аз при Учителя, а той ми наговорва строго това, което лично Динова му бе наговорила за мен. Аз го изслушвам и казвам, че лично съм проверила и наистина Борис, както той ми е казал, че няма нищо такова между Борис и Сийка. Учителят се усмихна и каза: „Това те казват" и продължи друго да говори. Това беше един негов метод. Предаваше чуждо мнение чрез него, за да види как ще се справя. Друг път, понеже тя минаваше за доста издигната сестра, Учителят започна да говори колко е издигната Сийка Динова. Аз седях, слушах и му казах: „Ако вие, Учителю, я сложите на един от моите изпити, не би издържала дори и пет минути". Той се усмихна и отговори; „И аз така мисля". Това беше негов метод за работа с учениците.

Трети път Учителят ми казва: „Идва делегация от старата Динова и още две сестри и искат аз да ви разделя с Борис. Но аз им казах: „Ако вие ги разделите, един от тях ще умре. След него ще умре и другия по скръб по него до шест месеца. Готови ли сте да понесете отговорността за тяхната смърт?" Те си заминаха умълчани и уплашени.. Не посмяха да правят повече опити. Тази сестра - Анка Динова бе от фарисейската школа - всички от тази школа се правят, че са много напреднали, онези дето се молят на всяко кюше, за да ги видят хората колко са богоугодни и колко духовни. Затова за външно показване и позьорство е говорено още от времето на Христа. И сега през времето на Учителя това нещо също го имаше, онези посети семена от фарисеите чакаха две хиляди години, за да възрастат отново на Божията нива. Та на тази нива бяха посети много семена от различни сортове, от различни школи, от различни епохи, но като покълнаха в Школата, та да се чудиш от къде дойде тази пъстрота, такова разнообразие, че имаше всичко онова, което растеше като цветя, като трева, като бурене, като тръне. Така че света дойде и тук в Школата, където всяка една минала школа от памти века си имаше по един представител като негов слушател пред Учителя. Така Учителят беше оставил всичко да расте както по времето на Христа, та накрая на века да се отдели бурена от житото. Но тук на Изгрева виждахме, че ако някой много избуява и пречеше на другите, протягаше се Божията ръка и изтръгваше бурена с корена му и после не се виждаше повече, Това лице постепенно се отдалечаваше от Изгрева.

Така че тази сестра Динова имаше дъщеря, която искаше да се ожени за Борис. В това няма нищо лошо, че има дъщеря и че иска да ожени дъщеря си за някого, включително и за Борис. Лошото бе другото, за което ви разказвам. По това време Борис работеше от сутрин до вечер тежка физическа работа - чукаше едни големи камъни, за да ги прави на мозайка при италианеца Бертоли и когато се върнеше късно след обяд беше изморен, капнал, едвам се дотътри до бараката си и легне на гръб и си дигне уморените крака нагоре, подпрени на перилата на кревата. Тогава идваше при него Динова с две големи стомни, ама толкова големи, че по-големи стомни никога не бях виждала през живота си, и после не видях. Може би едната да събираше към 20 литра вода. Подаде му две празни стомни, усмихне се и каже: „Моля ти се, брат, донеси ми вода от Диана бад, че цял ден стоя без вода, няма кой да ми донесе, че ми са големи и тежки стомните, а само ти си тук як, другите са хилави". Борис е поласкан, че е як от по-як и той едвам се повдига и се дотътря до Диана бад, до изворчето, за което говорехме, че сме правили упражнение за носене на вода от там. Но тук това не е упражнение, а е цяла хамалогия. Веднъж Борис отиде за вода и не се върна. Аз чаках, после отидох уж да се разходя, но да го видя какво е станало с него. Намирам го на една поляна, сложил стомните, а той легнал на пътеката и пъшка, пъшка, хем е топло, хем е изморен. Аз цялата се изплаших, че онези ще го уморят, обяснявам му, че така не бива и ще откаже на Динова, че е изморен и сами да си носят вода с такива стомни, та да видят дали може да се носят 40 литра вода наведнъж от толкова далечно място. Борис не иска да ме слуша и тръгва лека, полека и ги занесе на почивки. Занесе той стомните в бараката им, а те се нахвърлиха върху него да му благодарят,-че да го прегръщат - хиляди благодарности и благопожелания. Отивам при Учителя и му обяснявам подробно всичко. А той ми казва: „Те го канят, те го коткат, докато го окошарят". А този израз означаваше, че ще го вкарат в кокошарника при кокошките, а после ще дойде лисицата, ще си задигне петела и хич окото няма да и мине. Да, ама на мен окото ми се разигра и също не мигна и се чудя как да го спасявам. Не можех нищо да сторя, кокошарника беше отворен, бяха сложени зрънца и се подканваше петела да влезе вътре и да му хлопнат вратника и да го окошарят, за да бъде на разположение на лисицата. Стари мераци, престари. По-късно като се събрахме с Борис те се опитваха да го използват по същия начин, като момче и слуга за всичко, за да могат да влязат помежду ни и да ни разделят. Та отначало имаше опасност да го уморят, но аз се изправих, скочих на крака и не дадох. Тогава всички се нахвърлиха върху мене, какво ли не викаха върху мен, какви ли не хули, клевети се отправяха върху мен. Те бяха триж пъти озлобени - веднъж, че не можаха да го оженят за дъщерята на Динова, втори път, че не можаха да го използват като слуга и трети път, че не можаха да вбият клин помежду ни. После, след време се насочиха на друг обект, а това бе Георги Радев, за когото ще разкажа по-подробно след време. За какво ви разказвам тези неща? Затова, че светът при-съствуваше в Школата, а тя беше микросвят и микрокосмос за всичко и на всички. И трябваше да се зачете правото на всеки да иска, всеки да пожелава, всеки да отстоява, всеки да се бори и всеки да има правото на опитност в Школата и с Учителя. И на всеки му идваше ред да има такава опитност. Та ние не можехме да се справим с онзи свят в себе си, който носехме от векове, та ще се справим със света около нас - това бе изключено. Та в живота ни бяха включени именно такива вътрешни изпити, за да се изпитваме, за да се види докъде бяхме стигнали. А аз до този период бях стигнала да охранявам девата.

Аз съм при Учителя на разговор.

Учителят говори: „В човека има три същества: едното е Божествено и то предупреждава, то никога не страда. Второто същество направлява и като направи погрешка, то страда. Третото - не страда, то е неотговорно и каквото иска все иска и бара с ръцете си. То поиска нещо, Божественото същество каже на второто: „Не му го позволявай". Второто рече: „Да видя какво ще направи" и го пусне. Като го пусне, то иде и счупи нещо. Второто почне да плаче, а първото каже: „Видиш ли, аз нали ти казах? Друг път не повтаряй това".

У тебе черният дроб се възбужда. Туй показва нисшите чувства, които тръгват от него. Щом едно чувство е нисше, няма да го пущаш. Щом го пуснеш, то ще рови с зурлата си. На едно желание ние сме напълно господари, то не е по-силно от теб. Ти го виж и кажи: „Това желание не го искам". А ти кажеш: „Чакай да ти кажа" и кажеш му да си върви, но го държиш за ръката. Пъдиш го, а го държиш за ръката. Ти си като някоя майка, която праща детето си на училище, а го държи за ръката. Може да ти е мило да го пуснеш, може то да плаче, но щом искаш да се учи - ще го пуснеш.

Когато ти се намираш в гората, заблудила си се и дойде някой, че ти покаже пътя и те спаси, това Господ го е направил чрез него. Човек може да има едновременно до дванайсет приятели.

Мир, мир ти трябва на теб." „Учителю, в мен става голяма борба." „Когато става борба, то е хубаво, показва, че има живот. Когато има живот всичко расте, всякакви растения, а когато няма живот - нищо не расте. Бързите действия нищо не свършват. Нещата се уреждат с време. Ти ще се помолиш на Бога, ще си изпълниш длъжността, ще учиш, а ще оставиш работата на Бога да я уреди. сега няма да бързаш да отговаряш. Като те срещне някой ще кажеш: „Аз сега си имам изпит, заета съм да уча, та нямам време". Теб ти трябва концентриране и вяра."

Обикновено, когато отивах при Учителя на среща с него и разговор като се приближавах към него, целувах десницата му. Това правеха всички. След свършването на разговора отново целувахме ръка. Ние се радвахме и го смятахме за голямо благословение и имахме възможност да се допрем до Учителя, до Духа Божий, който бе в него. Обикновено също след беседа се приближавахме към него и целувахме ръката му, но впоследствие дойде време той преустанови целуването на ръка след беседа, минаваше мимоходом покрай нас, отговаряше понякога на въпроси и се качваше горе в стаичката си да си занесе Библията и да почине. Но сутринта след Паневритмията на поляната, тогава го заобикаляхме, нареждахме се един след друг и всеки си чакаше реда, за да му целуне ръка. А това беше най-сублимният момент на извисяване на Божественият порядък на Изгрева, всички сме играли Паневритмия, всички сме се движили в онзи Божествен порядък, наподобяващ от Паневритмията на нещо неземно, което е само на Небето. После заставахме смирено, търсехме благословението му, целувайки десницата му. Това не беше ритуал, а това беше вътрешна потребност на всеки един от нас. Душите ни ликуваха, те се рееха като птици горе в духовния свят, огрени от присъствието на-Бога и ние усещахме едно неотразимо Божествено присъствие на Изгрева.

Един път отново сме на Паневритмия и след като се бяхме наредили подред целувахме ръка на Учителя. Накрая се изредиха всички. Учителят се обърна и пита: „Има ли някой друг?" „Няма, Учителю", отговорихме ние. Учителят се оглежда наляво и надясно и какво вижда. Там, в страни, до началото на гората и края на полянката, до едно дърво стои Борис, облегнал се на него и наблюдава. Беше играл Паневритмия, но не беше се наредил, за да си чака реда. Стои там и ни гледа. Гледа ни така както една театрална публика наблюдава на сцената как играят артистите. Учителят го изгледа, после прекоси поляната с бързи крачки и отиде при него. Борис стои на същото място и се усмихва. Учителят свива в юмрук десницата си, подава му я, леко изправена нагоре, защото Борис беше висок, а Учителят нисък на ръст и му казва: „На, вземи, дръж, целувай". Борис мига и не знае какво това означава и отново не мърда. „Рекох, на вземи ръката ми и я целувай". Тогава Борис си навежда главата без да мърда тялото си и му целува ръката свита в юмрук. Учителят се обръща и се връща при нас, а Борис си остава на мястото. Разговорът с Учителят продължи с приятелите. Но всички видяха това, запомниха го и си извадиха различни заключения. Защо той стоеше настрана и не беше дошъл да се нареди на общата редица и да чака своя ред. Много пъти бях забелязала, че той странеше от тези неща, повече искаше да се усамотява, да съзерцава, да си бъде в неговият собствен духовен свят, горе във висините. И в такъв случай докато го сваля долу на земята, беше много трудно. Той ще ми се усмихне, ще ми каже нещо, но всъщност е още горе във висините. Нарочно употребявам този израз „горе във висините", защото той беше висок на ръст и когато беше устремен нагоре и се намираше в неговия свят беше недостъпен и много интересен. Понякога той се движеше, работеше, но това бяха автоматически движения, а самата му същност беше горе. И ако аз го запитам той ми отговори автоматически и ми отговаря на въпроса. Но след като Борис слезна от горе и стъпи на земята и ако го запитам отново по същия въпрос, той даваше съвсем други отговори. Това ме смущаваше много отначало, но после свикнах и в такива случаи изобщо не се доближавах до него или ако се приближавах бе, за да му подам сако, палто да се облече, да пие някой чай или да закуси леко. Той се усмихне лъчезарно, благодари и аз го оставях сам. При тези състояния имаше нещо много специфично. Той можеше да бъде много продуктивен в духовната област, да мисли, да съзерцава и да записва всичко това в своят бележник. Но ако трябваше да даде някое мнение по ежедневните въпроси щеше да е само едно обобщение и нищо конкретно. Аз свикнах с тази негова особеност, но за онези, които контактуваха с него той беше непознат, недостъпен и можеха да стоят с него един-два часа и онзи посетител да разговаря и да споделя какви ли не въпроси. Борис го изслушваше, кажеше му нещо, онзи го приемаше като чиста монета и тръгне да го изпълнява. Мине време, Борис си слезне на земята и стъпи на краката си и като види как онзи приятел действува по онази задача, с която преди това са се разбрали Борис я изменя по съвсем друг начин. Онзи се обръща и недоумява какво ли значи всичко това - един път така, а после иначе - никаква последователност. Когато се засягаха обикновени въпроси и то общи това само смайваше приятелите, но когато се решаваха братски въпроси, то тогава настъпваше трагедия и се объркваха всички. По-късно те се нахвърляха върху мен и смятаха, че аз съм била причината Борис да си измени решението. Това беше вярно, но аз го свалях на земята, отварях му очите и той като малко дете станало от сън се озърташе и се чудеше какво е станало и като разбираше какво се е случило, се питаше как може такова нещо да стане. Ето това беше задачата на една жена от народа и на един принц, комуто не бе позволено да се жени за жена от народа. Не му беше позволено ако си беше сам и ако не бе натоварен с друга задача, с братска работа. Но щом се бе натоварил трябваше някой да му казва, че той отива в капан, а капаните бяха заложени един след друг с най-различни примамки, като се почне от 1945 г. та чак до 1958 г. А оттогава като се мине през процеса и затвора тези капани се повтарят дори досега -1972 г.

Спомням си, че навремето отидох при Учителя и му казвам: „Прави ми впечатление, че Борис не е като другите братя и сестри, все стои настрана и ето при вас не идва и не прави контакт, а като че ли ви гледа все от далече". Учителят ме погледна, после изгледа Борис, който стоеше настрани и го наблюдаваше, на 15-20 крачки от нас. Вместо да се приближи, да му целуне ръка и да се включи в общия разговор и така да слуша Учителя. Погледна го и каза; „Рекох, за него това е съвсем естествено, така е устроен, че трябва да гледа нещата от далече, за да ги обобщава". Да, така беше устроен, ако се приближаваше вътре към нещата оставаше и попадаше под чужди влияния и се объркваше и за да се освободи от тях се отдалечаваше в своя свят и от там разглеждаше нещата. Трябваше да ги разглежда отдалече. Но този метод за работа не беше пригоден за земята, не беше пригоден и за Школата с нейната динамика, особено след заминаването на Учителя. За Борис бе съвсем естествено да стои в страни и да гледа, да наблюдава и Учителят трябваше накрая да отиде и да му втикне десницата в устата и да му каже: „На, дръж, вземи и целувай!" Благословението понякога се даваше не по заслуга, а по Божието благоговение. Тук случаят беше такъв.

Аз съм при Учителя на разговор.

„Трябва да се пази човек да не загуби уважение, т.е. в отношението му животинското да не преминава у него. Материалната близост не е близост. Земната любов е любов на частната собственост. Ти сега разсъждаваш и ми харесваш, но когато изпаднеш в едно нервно състояние, тогава преставаш да разсъждаваш. Ако искаш да търгуваш, за да ти дадат нещо, трябва и ти сам да имаш какво да дадеш. С търговия можеш да се занимаваш, но да знаеш как и какво да размениш.

Ще ти дам едно правило. Ще се молиш на Бога да ти даде сила, да издържаш и да се молиш за познание човек да придобие знание и мъдрост. При сегашните условия всички хора се занимават с разни работи. Може да се забавляваш, но никой няма да ти даде нищо. Сега ще впрегнеш твоята амбиция на работа. В тебе има нещо юпитерско, това са влияния на планетата Юпитер. Не си от слънчевите типове, но от юпитерските, обичаш независимост. За да бъде човек независим, трябва да има морална чистота. Чистотата идва в човека моментално. Като туриш една "вода на слънцето тя се изпарява моментално и като се изпарява по този начин тя се чисти. Човек докато излезе от тялото си навънка е сам. После го отнасят други същества и го водят в други небесни селения. Бог ту изкачва човека нагоре, ту го смъква надолу докато Божественото съзнание се пробуди в него. Ти си годна за гуляй, учението за тебе е лукс. Толкова много си страдала в предпоследните си животи и прераждания на земята. Като мине страданието, забравяш го, а не трябва. Още не можеш да научиш този урок.

физическите органи и главата трябва така да бъдат развити в човека, че той да може посредством тях каквото влияние и да дойде отвън да го трансформира веднага. Човек не трябва да бърза да се освободи от страданието. Човек среща и мъчнотии. Всеки ще мине през всички състояния. Някои преминават през тези състояния несъзнателно, други ги преминават съзнателно, а то е вече състоянието на ученика, който учи.

Нищо не трябва да изненадва ученика, той трябва винаги да бъде спокоен. Той знае, че има един божествен план, който урежда нещата и затова нищо не го учудва. Ученикът трябва постоянно да носи отпечатъците на доброто на лицето си. Издържай всичко заради Господа, докато придобиеш Любовта. Дойде ли тя ти ще получиш вече търпението. Домът на ученика е вътре в душата му. Ученикът не е длъжен да дава отчет на хората. Той преди да постъпи тъй или инак трябва да се съобразява с Божиите закони и наредби. Всяка вечер ученикът трябва да се чисти - с психическо чистене. Като обърне ума си към Великата любов и прекара през нея всичко, което е вършел през деня."

Това не беше еднократен процес, но един дълъг продължителен период на сближаване и дружба с Борис. По-късно Борис разказваше как Учителят му наредил да ме вземат на екскурзии, когато той и Георги Радев отиват на Витоша. Постепенно Учителят го насочи към мен както и на мен веднъж ми каза: „Тръгнете заедно с Борис, за да видиш какво става". Чудех се на този израз какво ли би означавал. Значи нещо щеше да се развива, нещо щеше да става, но какво беше това никой не можеше да предположи тогава. Та много години минаха, няколко десетилетия и сега видях какво стана и какво не стана. Но аз главно го видях, а другите минаха мимоходом. Учителят беше споменал пред мен, че Борис чак сега слиза от духовния свят като изключително е живял там досега, а пък аз сега се качвам от физическия свят нагоре в духовното поле. Срещнахме се при Учителя тук в Школата му и в духовното поле. Аз му бях в помощ и му отварях очите и не давах да се правят грешки доколкото можех. Защото той беше като девица във всяко едно отношение и другите около него като виждаха, се опитваха да го примамят и ограбят. А това можеше да стане като го отклоняват от пътя на ученика. Аз виждах, че те искаха да го отклонят, за да го ограбят по всички линии и посоки и се противопоставях и не давах. Затова другите смятаха, че аз го ревнувам и се опълчваха срещу мен. Та тук ревността на жената ме спасяваше в този случай и цялата ми охрана минаваше под булото на женската ревност.

Веднъж разказах на Учителя за ревността, която съществуваше в едно познато семейство по отношение на един човек. Той ме изслуша и рече: „При всички положения и ти ще минеш по този път". После се случи точно това, че аз минах по този път и сега 50 години вече минавам между семейството и рода на Борис. А семейството му, родителите му се бяха настроили срещу мен от едно изказване на Учителя. Рождената му сестра Цанка отива при Учителя и го пита докъде ли ще стигне дружбата между брат й Борис и между мен, дали ще се стигне до брак и дали ние ще се оженим. А Учителят казал следното: „На един принц не му е позволено да взима жена от народа". А като помълчал малко казал: „Небето не е съгласно с този брак и аз също не съм съгласен". Това са били думи на Учителя и сестра му Цанка тръгва и ги разказва на всички на Изгрева, научиха го родителите му и сестра му вдигна байрака и тръгна на свещена война срещу мен, за да освободи Божият гроб от неверниците, нали така тръгваха християните подлъгвани от папите на кръстоносен поход на изток. Та това беше нещо повече от кръстоносен поход срещу мен. Наистина на един принц не му е позволено да взима жена от народа, но друга жена за него, която да го охранява нямаше тук на Изгрева. А че това изказване, че аз съм била жена от народа, то беше така и Учителя лично ми беше казал, че досега съм живяла изключително на физическото поле и сега съм тръгнала нагоре. Това беше вярно. А че този принц беше слязъл от небето на земята - това също беше вярно, но лично Учителят ми каза, че той бе досега изключително живял в духовния свят и няма никакви познания за живота на земята! Та аз го виждах, че беше по-чист от дева. Значи дотук нещата съвпадаха и аз не виждах никакво противоречие в изказването на Учителя пред Цанка. А че Небето е било против този брак, вероятно е било в началото или пък после, не знам. Но после Учителят ме изпрати при него, аз това лично го чух, видях и изпълних. Също и Борис много пъти ми е разказвал как Учителят го е насочил да дружи с мене. Вероятно тук е имало впоследствие една корекция от небето към този брак. А причината беше много проста. Борис нямаше, ама никакви опитности от човешкия свят на земята и за него той беше един лист хартия, бяла, ненаписана. Беше чист отвътре и отвън и в тази си чистота беше беззащитен от посегателствата и на глед изглеждаше наивен за земният човешки свят. Аз имах опитностите и знанията от този свят и затова Учителят ме изпрати при него и каза: „Давай колкото можеш и помагай му". Затова може би Небето е коригирало първоначалния план. И втората причина бе, което е най-важното, че Борис беше много чувствителен към чужди влияния и внушения. Достатъчно беше да постои в една среда от минути, дори час и поемаше техните мнения, мисли, внушения и ги смяташе, че са негови и искаше да ги провежда в действие. На друг език казано, беше много медиумичен и това качество го правеше уязвим към онези пакостливи духове, които се вкопчваха в него и го обсебваха. Връщаше се Борис у дома, понякога след среща с приятели по братски въпроси, връща се, но само фигурата му бе негова. Гледам го отвътре не е той, носи чужди влияния, говорът му е различен, мисълта му друга, отвътре беше чужд и започваше да ми говори неща, които първо не бяха негови, второ не са верни и трето бяха грешни от начало до край. Тогава аз го посрещах и започвах да му отварям очите. А това ставаше трудно, но после успях да се добера до един метод, който ми бе даден от Учителя. Като се връщаше в едно такова състояние аз сядах на пианото и започвах да свиря песните на Учителя, някои от мистичните песни, които Учителят ми бе казал, само че аз нямам право да кажа кои са сега, но под действието на музиката на Учителя и в разстояние на един час свирене, то онези влезнали в него духове и онези чужди влияния от него излизаха и после той придобиваше своят изглед нормален и аз започвах да му отварям очите. И тогава той взимаше друго решение, точно обратното, което бяха взели там при онези, които се събираха и където бяха решили. Казано иначе понеже той беше в Братския съвет след 1945 година, а по-късно стана и председател на този съвет - след 1953 г., то всяка седмица се събираха там, решаваха и Борис често изпадаше под тяхно влияние и се съгласяваше, но после като идваше у дома, след като аз чувах решенията им, то тогава започвах да му изнасям концерт от песните на Учителя, изгонвах онзи, който беше в него и след това идваше истинският Борис, на когото му отварях очите, той виждаше грешката си и взимаше друго решение, което бе обратно на онова, което бяха взели колективно. Онези там като виждаха, че Борис се измята и че взима друго решение се чудеха и изпадаха в противоречие. На какво ли може да се дължи тази промяна. Не можаха да си обяснят изобщо до края на живота си. Смятаха, че той е непостоянен, ту каже едно, а после върши друго, но като виждаха, че онова, което той впоследствие прокарваше е срещу техните първоначални планове, то се нахвърлиха и срещу него и търсеха кой ли стои зад него. И тогава лека, полека се насочиха към мен и откриха, че аз съм причината. И тогава започна великата битка за Борис. Те да го отнемат за себе си и той да им служи за инструмент, а пък аз се борех да го запазя и съхраня не за себе си, а за делото на Учителя. Ето така започна тази велика война, която трае вече 50 години и нещо повече. Ето защо Небето и Учителя промени решението си и позволи жена от народа да се ожени за принцът от приказките.

Аз съм при Учителя на разговор.

„Трябва да знаеш, че въшкавите хора в небето ги не щат, защото ще ги напълнят с въшки. Затова недей да уповаваш на хората и да оставаш те да ти помагат и да ти бутат колата. Ученичките на Изгрева аз ви зная кои сте и какви сте. Те всякога когато отидат при някой Учител почнат да гледат коя е по-хубава, по-силна и смятат, че нея ще предпочете Учителят. Аз всички ви обичам еднакво. Наистина, има отношения, които зависят от учението на учениците.

Ти не си използвала досега условията, които съм ти дал. Твоите условия са много добри. Те са по-добри от тези на другите стенографки - Савка и Паша. Има много същества, които искат да ти помогнат. Всяко едно същество изпълнява една длъжност в природата и си има своето значение.

Господ е раздал правилно на всички. После хората са направили това разделение на богати и бедни. Сега трябва съзнание у хората да се даде всекиму по равно - тогава ще дойде царството Божие на земята.

Когато направиш погрешка нищо няма да ти кажат от Небето, само ще те накарат да я платиш, но ако излъжеш - ще те накажат.

Ти имаш един недостатък, който много пъти те е спъвал и сега ще те спъне. Постарай се него да изправиш. Чистота ти трябва на теб. Знаеш ли какво нещо е чистотата? Аз ще ти покажа за образец една сестра, но тя се намира на 300 километра от тук. Когато мине някой път през София ще те извикам да ти я покажа." „Учителю, вие не сте ли най-добрия пример за чистотата?" „Хубаво, учи се от мен на чистота.

Ти си от тези, които са лакоми на очи. Вие искате да ви третират като царски дъщери, а вие да се отнасяте грубо с другите и да ги обиждате. Ако бяхте проучили добре школните лекции нямаше да ви е така мъчно сега.

Ти трябва да станеш такава, че каквото кажеш, такова да чувствуваш и да го направиш. Да има строга последователност между убежденията и делата ти. Знанието не се придобива отвън. То се намира вътре в нас. Отвън се придобиват условията, за да се приложи това знание. Ний пак ще се видим. Ние винаги вървим заедно - от миналото, сега и ще вървим и в бъдеще. Учителят винаги води със себе си учениците от памти века."

През първите години на Школата, когато можах да се откача от ухажванията на Иван Толев, който бе главен редактор на списание „Всемирна летопис" и когато не можах да свърша една задача, която ми даде Учителя, след което той стана най-заклетия враг на Учителя. По-късно Учителят ме извика и ми каза: „Има два братя - Борис и Жорж Радев, които ходят два пъти в планината на Витоша и ти ще ходиш с тях". Аз започнах да се опъвам, как така ще ходя с тях, та това беше нечувано тогава само момиче да върви с двама младежи горе в планината и то в шумака. Тогава имаше една песен, която се пееше от шопите „Ела моме у шумако, за да ти вдигна кушуляко" и тутакси си спомних за тази песен и не исках да ходя с тях. А кошулята е една дълга бяла, по тялото ушита роба, която виси една педя под официалната носия на момите. Мина така известно време и аз упорствах и не желаех да ходя с тях. Но веднъж той ми каза: „Кои братя най-много ти харесват тук в

Братството?" Отговорих му, че това са брат Боян Боев и Борис, понеже ги смятах за духовни братя така по мое външно наблюдение. По-късно Учителя отново ме насочи към Борис. Но аз пак се опъвах. Но накрая ми каза: „Но ако аз имам една приятелка, която много обичам и ти дам да й занесеш едно писмо, няма ли да го занесеш?" Казах му: „Щом вие ме изпращате, ще отида". По-късно разбрах, че с Борис имаме много стара връзка от миналото. А Савка разправяше, че Учителят споменал, че за нашата среща тук в Школата и за този астрологически аспект се е чакало 15 000 години. Може да е вярно, в думите на Учителя не се съмнявам. Но тази връзка бе от дълбока древност, аз я усещах и трябваше да се разплита сега. И дано съм се разплатила както подобава. И така прекарах с Борис 50 години в съжителство, преминахме много бури и много борби.

Имаше една шивачка - Райна Стефанова, която се занасяше по Борис. В образувалата се комуна от младежи на Изгрева тя казваше, че е майката на комуната, а пък Борис бил бащата на комуната, а всички останали са били децата на тези двама родители. Някой път хората си измислят чудновати преживелици, за да могат да запълнят онова, което не се е случило. А и нищо не се беше случило и това бяха само приказки и мераци, стари мераци от майката на комуната. И нищо повече. Та аз бях започнала да дружа с Борис и той дружеше с мен. Така на една екскурзия на Бивака на Витоша всички сме горе и всеки се занимаваше както беше намерил за най-добре. Аз бях останала настрана, бях се съсредоточила и бях в едно чудновато настроение, в един непознат и красив свят. Изведнъж пред мене застана Райна Стефанова и започва да ме гълчи и с всяко изречение да ме заплюва. Как така, ето така с човешка плюнка, плюе по земята. Знаете ли как се прави това по селата - това укорява. Селяните казват: „Направих я на бъзе и на коприва". Защото бъзето като го откъснеш миризмата му е много лоша, а копривата като я откъснеш направо те жили. Обикновено, когато някой трябваше да укори някоя друга пристъпваше и почваше да я гълчи и да казва: „Ти си такава, онакава, всякаква си. Пфу не те е срам" и я заплюва. Изпраща плюнката в нозете й. После продължава: „Ти си онакава, онакава, онакава. Пфу, не те е срам" и я заплюва. „Ти си всякаква си, дето те няма по света" и отново я заплюва. Това се прави по селата и особено тука при шопите в Софийско. Та нещо такова ми се случи на мен и аз бях в едно чудно състояние, а тя на всяко изречение ме заплюваше и заплашваше. Аз бях много чувствителна изобщо към мислите и чувствата на хората и реагирах точно и бързо. Но в случая всичко това не ме засегна, като че ли не се отнасяше за мен. Бях още в онова чудно състояние и не можех да излезна от него и то именно ме спаси, така че ако не бях в него не знам как бих реагирала и щеше да се получи голям скандал. Вероятно Небето ме бе подготвило предварително и за да ме защити от наближаващия ураган, беше ме вдигнало нависоко, на небето. Тя се наприказва, направи ме на „мат и маскара" и какво ли не още и като ме заплю окончателно и унижи завинаги с презрителен поглед си отиде. Аз стоях още дълго време в онова чудно състояние, после отидох и разказах всичко на Учителя. Той ме изслуша и каза: „Ти си постъпила правилно и си издържала изпита си по един Божествен начин". Слезнахме от Витоша, онази беше разказала на всички, че окончателно ме е разгромила като неин враг и че вече съм унищожена и не съм за нищо. Аз вървя отново в онова приповдигнато настроение, все едно че нищо не е станало с мен. Добре, че небето бе ме поставило в някаква магнетична обвивка, че ме съхрани, защото щях да отреагирам много бързо и много остро и направо се уплаших от себе си за реакцията, която би изкочила от мен.

На другия ден Учителят ме срещна и каза: „Аз й говорих и й се скарах, че така е постъпила с теб, но знаеш ли какво ми каза: „И Христос в храма вдигна камшика и би". След като Учителят ми предаде думите на Райна Стефанова той се засмя. И аз се засмях. Каква широта имаше Учителя. Той се смееше на духовете за техните обяснение, когато не искаха да се признаят за виновни. Та в случая тук беше същото - хем виновна, хем нахална и отгоре три пъти безочлива като цапа името на Христа с нейните дивотии. Какво стана после с тази Райна не зная, шивачка ли остана, къде се дяна не мога да ви кажа. Обикновено в Школата имаше един закон. Ако някой направи скандал и е виновен и после не се извини на Учителя за създалата се дисхармония, която става причина да се вреди на делото му, то тогава не след дълго време това създадено дисхармонично състояния от него направо го разрушаваше и го изгонваше от Школата. Имахме много такива случаи и много хора така изгоряха. Тук се случи същото с нея. Та откакто се свързах с Борис само ядове и неприятности от тогава та чак досега, не ме напуснаха дори и на стари години.

Навремето през нашите млади години аз непрекъснато минавах през изпити, бях много чувствителна и често плачех. Борис ми казваше по-късно, че когато и да ме е срещал все съм плачела. Другите мислеха, че съм много разглезена и неуравновесена. Но вътре в мен ставаха процеси и аз ги отразявах вътрешно и външно къде с плач, къде с потиснато настроение. По-късно след като преминах през тези етапи аз се стабилизирах и всички се убедиха, че не само не съм разглезена, не само, че съм устойчива, но имам и здрав дух. Е, щом не можаха да ме смажат и отвътре и отвън, това все пак значи нещо. И когато заговорват за мен целите настръхваха, духът ми ги респектираше, защото нямаше хлабаво у мен, когато се захващах за него, но трябваше само да се захвана, а това не беше лесно от моя страна. Но сега съм накрая на своят път и още държа фронта, но да видим докога и как ще го издържа. А бих искала да си приключа работата и достойно да се оттегля без да падна на колене. Не желая да си отида малодушна и неуравновесена.

Спомням си идва една сестра и разказва онова, което Учителят споделил пред нея за Борис. Учителят показвал с пръст към Борис, който по това време преминавал през полянката и сестрите стояли встрани и разговаряли с него. Учителят казал: „Неговият път трябва да бъде за пример и да се стараете да го следвате". Какъв беше неговият път това малко хора видяха и разбраха. А да бъде нещо за пример това означава, че трябва да си реши основната задача на живота си. А дали биха желали да го следват това зависи от самият пример. Според мен, която му бях спътница 50 години и го познавам много по-добре от всички заедно бих казала, че неговият път бе път на саможертва долу на земята. А за невидимия свят бе път на безкористие и жертвоготовност. Но именно тук между тези две плоскости се опитваха да влезат хора и да обърнат всичко наопаки, т.е. безкористието му и жертвого-товността да ги използват за користолюбиви и лични цели на земята, а с неговата саможертва да заличат всички свои престъпления, които правеха в Школата като ги обличаха по-късно чрез думите, които изричаха като прегрешения, заблуждения, отклонения, пропуски, грешки и т.н. Ето затова аз се борих всяко нещо да си отиде на своето място: духовното в духовния свят, човешкото да си бъде на земята, а саможертвата се отнася за Божествения свят, но се проектира долу на земята, когато човек се бори за една идея, слезнала от този свят. А що се отнася до безкористието и жертвоготовността, това са образи на духовния свят и те действуват и в човеците, когато този свят е общ за всички, когато всички живеят в него, имат едно верую и изповядват един и същи Учител и един и същ Бог. Но когато се кланят на различни учители и на различни Богове безкористието се обръща в користолюбие, а жертвоготовността отива в издевателство. И затова аз се борих да не се допусне това, а доколко съм успяла това само Учителя може да прецени.

Аз съм пред Учителя на разговор.

„Изопачените форми развращават, а правилните форми облагородяват. Например, човек трябва да се чувствува като душа. Той да не свързва душата с тялото, а с идеалното в света. Като душа, която не се опетнява, а тялото може да се опетни. Ти очакваш неща от там, от дето нищо няма да дойде. При слънцето, когато си можеш да мислиш само за топлината и светлината, но можеш да мислиш и за окръжаващите предмети. Туй, което търсиш на земята хората никога няма да ти го дадат. Мислиш ли, че някой е готов да се жертвува за тебе? Докато не намериш някой да се жертвува за тебе, то може да мине цяла вечност. Защо ти трябва да играеш на криеница? Всички хора от единия край до другия край на света все лъжат. Целият свят мяза на болница, дето хората постоянно се лъжат - някои съзнателно, някои несъзнателно. Има частни болници, те са по-добре уредени, от тях хората по-скоро излизат, но излизат с лъжи.

Ще си туриш на ума да живееш по Бога - най-възвишеният и чист живот, който е възможен на хората в плътта - живот на земята. Дойде някое настроение, не се занимавай с него. Настроението не е твое - незаконородено дете, който го е родил, той да се занимава с него. Ако чуеш църкането на птиченца в полозите трябва ли да отидеш ти да ги храниш? Не се меси в работи, които не ти принадлежат. Ще трябва любовта ти да стане непреодолима.

Човек трябва да добие свещената Любов - да остане само един свещен образ. Като отидеш при един човек може да го слушаш, да говориш, но пред теб да остане само един Образ.

Човек на земята е като една сянка. От сянката ти топлина не можеш да извадиш, а хладина - можеш. Представи си, че изпращаш куче да занесе хляба на болен човек: може да го занесе, а може да го изяде. Ако направиш механична кола и я изпратиш - няма да го изяде. Само Разумното същество може да не направи погрешка.

Има плодове, които трябва по-скоро да ги продадеш. Всяко нещо, което Бог ти е дал трябва да го туриш на работа, за да има обмена на Божественото. Божественото е реалното, на което човек седи и е превързан към него.

Когато почне да става мрачно ти изгубваш смисъла на живота. Ти имаш много нечисти мисли, които ако не вземеш мерки ще ти създадат излишни страдания. Човек трябва да има идея към Великото. Ще кажеш: „Защо аз трябва да се влияя?" Кажи си: „Аз трябва да се влияя от хубавото -Божественото". Положението ти е сериозно, трябва много да внимаваш. Ти или трябва да се издигнеш във въздуха високо, или трябва да слезеш надолу и да минеш през големи страдания. Само така можеш да придобиеш чистота. Водата как се пречиства? Като дойде в твърдо или въздухообразно състояние? През твърдото преминава, пречиства се и излиза на извор, а през въздухообразното състояние качва се горе, става на облаци и после вали дъжд. Когато изпаднеш в такова състояние потърси причините му къде се крият и защо се е появило. Сега човек трябва да бъде герой. Трябва да развиеш волята си и любовта си.

Ти си препълнена с желания. Че се развиват в човека такива енергии, не е лошо. Те са капитал за разработване. Но той трябва да знае как да ги трансформира. Ти понеже много ядеш естествено в организма ти се образуват отрови, които трябва да се изхвърлят по естествен път. От главата до началото на гърдите човек е пълен с мисли. А до кръста е пълен с чувства. А от там надолу до коленете са физическите енергии. Нима е хубаво човек да не е схватлив в известна област? Но трябва тези енергии да се регулират. То е цяла наука. Ще пазиш мълчание. Човек трябва да компресира енергиите си та като дойде страдание да може да издържа."

Този разказ е много мъчителен за мен. Един от най-мъчителните. Но трябва да се изнесе. Той е част от личния ми живот и в този живот никой нямаше достъп до него. В него беше допуснат само онзи, който бе определен за това. А това бе Борис Николов. Искам да почна с едно обобщение, което Учителят даде две години преди да си замине от този свят през 1942 г. Споменах, че Учителят бе този, който ме събра за съжителство с Борис Николов и така той веднъж ме среща пред чешмичката и казва: „Аз съм много доволен от вашата дружба с Борис и бих желал да има още такива двойки на Изгрева". Да, такава му беше общата преценка за нашето съжителство и това ме поласка и ме охрабри, за да изнеса онова, което ми бе определено по съдба да изнеса. Той видя, че противоречията в живота ни ние ги разрешаваме като ученици.

А сега ще почна с една моя изповед, която е резултат на моето съжителство с него в разстояние на 50 години. Казвам ви: „Аз взех най-добрият брат в Братството, който можеше да го има, но животът ми с него беше Ад". Да това е моята изповед. А сега можете ли да направите паралел между горното изказване на Учителя за нашата двойка, че би искал да има още такива двойки на Изгрева след като знаете моята изповед. Има ли тук някакво противоречие? Според мен няма. А сега ще ви направя съпричастни на едно съжителство изпълнено с поредица от живи окултни истини, идващи от хилядолетията.

Борис беше висок, строен, с осанка, носеща едно величие от собствения си дух, дошъл непосредствено от духовния свят. Беше хубав, привлекателен и имаше магнетично излъчване и затова бе приятен, желан от онова поколение млади сестри, населяващи Изгрева, виждайки в него не само брат, но евентуален бъдещ съпруг. Той се движеше в онази среда на онези млади студенти, които със собствен труд изкарваха прехраната си и следваха. Той беше заобиколен с едно внимание както от братя, така и от сестри, което според мен прерастваше в искрена обич. Споделих веднъж това общо мнение на младите към него с Учителя, а той каза: „Той мисли, че го обичат. Ами ако това не е така?" Това обърна в мен наопаки всички поставени в мен представи за обичта на другите към личността Борис. А това нещо се потвърди впоследствие в съвместния живот и особено през големите изпитания през време на процеса срещу Братството през 1957 г. и след това. „Ами ако това не е така?" Често повтарях на Борис тази мисъл на Учителя, но той не се съобразяваше и съответно трябваше да плаща за това свое непослушание към едно становище на Учителя. Но едновременно и аз трябваше да плащам, защото съжителствувахме заедно. Ученикът трябва да има послушание. С това започва връзката между ученика и Учителя. А тук послушанието го нямаше и от тук следваха несполучливи опити и големи огорчения и съответно страдания и последващо велико мъчение.

Аз също имах случаи на непослушание. След като се събрахме с Борис и се оженихме отивам при Учителя да го питам дали да отида в Габрово, за да се представя на родителите му като тяхна снаха, понеже доброто възпитание изисква това, а уважението, което ще засвидетелствам пред баща му и майка му ще бъде едновременно уважение и към самият Борис. Но гледам Учителят като че ли не одобрява тази моя идея. Понеже на мен ми се иска да отида, а виждам, че лицето на Учителя изразява нещо друго. Той не одобрява тази моя стъпка за контакт с рода им и то в Габрово. Но аз не го послушах и вместо да си остана тук в София, аз заминах с Борис в Габрово и бях представена на близките му и рода му. Там изживях толкова неприятности и унижения, и оскърбления, започващи от самото пристигане в Габрово Техния род не ме искаше, не ме приемаше, отхвърляше ме от самото начало Това се запази и до края 50 години след това. Аз не послушах тогава Учителя, а той знаеше и виждаше, че ме очакват противоречия и искаше да ми ги спести и да ги избегна като стоя на разстояние от тях. Това е един от методите на Учителя, който впоследствие успях да науча, че да се разсее някой фокус на кармична развръзка, когато хората са на разстояние то тази връзка се разтяга и фокуса също се разтяга и човек по-лесно преминава през разнищването на този кармически проблем. Това го научих по-къснс чрез опитността на други братя и сестри. Но непослушанието си е непослушание и всеки си сърба попарата, която си е надробил. А тя беше гореща опарвах се често, но трябваше да я сърбам и то вече 50 години.

Когато Учителят ме изпрати при Борис ми каза: „Досега Борис е живял изключително в духовния свят и няма никакви опитности на земята. А ти сега излизаш отдолу, имаш знанията на тези опитности и ще му ги дадеш. Така ще теглите колата заедно, за да бъде по-лесно и на двама ви". Да, трябваше да се тегли тази кола, ами когато вола не иска да се впрегне и не иска да застане на определеното си място, да си протегне шията, че да влезне в ярема и после да се сложи жеглото та може да тегли колата. Когато от другата страна стои кравата, маха с опашка и чака вола да си заеме мястото. А той вола стои настрана, преживя и гледа нагоре към небето. Тогава стопанина на вола и на кравата и на колата като види това вдигне остена, че го стовари върху гърба на вола и го наръга в ребрата. Така насила вола си слага главата в ярема и започва да тегли колата. Това не е символика, а точно така бяха нещата. Борис беше пълен със съзерцание и когато влезнеше в този духовен свят, мъчно можеше да го свалиш долу, за да се съобрази със земния живот и неговите порядки. Не искаше да слиза и не искаше да се съобразява. А животът на земята си имаше изисквания и всеки трябваше да се съобразява с тях. Та моите познания за света на земята му бяха не от полза, когато решаваше да направи нещо. Правеше го така както си наумеше и искаше. Но когато беше несполучливо, тогава аз му напомнях за онова, което мислех преди това и с което той не се съобразяваше. След като влезна в затвора - 1958 г. и след като излезна от него през 1962 г. той малко се промени, започна да се съобразява и с моето мнение, но това беше повече от куртоазия и внимание към мен. Беше вече много късно. Големите събития бяха отишли, преминали, грешките бяха направени и погромът беше налице. Моето мнение беше вече безпредметно.

Когато ме изпрати Учителя при него ми каза следното: „Давай колкото можеш". Вероятно имаше да му давам нещо от миналите си прераждания. Цял живот давах от себе си, от своят опит и знания, сили и енергия. И не знам дали си изплатих тази карма към него. За мен беше карма от самото начало до самият край. Не зная за него какво беше. Но за мен беше карма. А сега пригответе се за един изключителен финал, друг такъв няма да срещнете в Школата на Учителя.

Този случай ми го разказваше нееднократно Савка Керемидчиева, която е наблюдавала този случай и е била свидетелка. Учителят е на Изгрева и има група ученици около него. По едно време той ги освобождава да си вървят, а едновременно нарежда на Савка, която е до него да отиде при Борис и да му съобщи, че той трябва да дойде при него, за да му каже нещо. А Борис е на 50-60 метра от Учителя. Савка отива, извиква Борис, че трябва да отиде при Учителя. Но аз точно по това време съм била точно там до него и макар че поканата на Учителя е до Борис, аз тръгвам с него. А Учителя остава недоволен от това, че и аз съм се присламчила към поканата, вероятно е искал да каже нещо лично на Борис. Ние сме се приближили към Учителя, а той замълчал и нищо не казал и не отронил дума. Това нещо ми го разказва Савка, която е стенографирала целия този случай. Как и защо аз не съм проумяла, че поканата е лично за Борис и всичко онова, което е описала дотук Савка. А това, което е описала е вярно. Като сме видели, че Учителя не говори с нас, то ние сме се отдалечили от него. Савка вдига рамене и учуден с поглед пита Учителя „Ето аз ги доведох, изпълних поръката ви, а вие нищо не казахте на Борис". Савка пита с поглед какво означава това. А Учителят й отговаря много строго: „Ето един астрологически аспект, който чакаше 15 000 човешки години, за да се осъществи тук на Изгрева". Не се съмнявах в думите на Савка. Наистина това беше астрологически аспект от 15 000 години и кармически възел. А на мен ми изглеждаше, че беше повече от 15 000 години. Изпитвах, че е от 150 000 години. Толкова голямо беше страданието ми в този път на съжителството ми с Борис. А аз го обичах. Колкото беше оскърблението ми, което изпитвах с него в нашия общ път, толкова голяма бе обичта ми към него.

Аз съм пред Учителя на разговор. Записвам в бележника си чрез стенограма.

„Нали е по-хубаво човек да живее, отколкото да гние в земята? Сухото състояние ли е по-добро или живото? В тебе стават бързи промени. Да усилиш волята си. Ти имаш воля, но за малко време и после отслабваш. Ще се молиш всякога, независимо от това дали си разположена или не. Молещият

човек е силен, който всекъде, където ходи се моли и усърдно се моли.

После всичко каквото му се даде човек трябва да го върши. Предстои ти сериозна работа. Приятна е, не е мъчна. Човек да хармонизира себе си -това е работа приятна, по силите му е, не е извън неговите сили.

Много отдалеч слушаш. Слезла си дълбоко в материята. Трябва да спуснем много дълго въже, за да те извадим." „Учителю, вие ще спуснете и аз ще излезна на видело." „Ще спусна, щом ти искаш. Кожата на краищата на ръцете ти, краката ти, главата и шията ти, а на останалата част на тялото ти е груба. Има някои неща в човека красиви, а които са груби трябва да ги види както си са и да се постарае да ги пречисти. Трябва много да страдаш, за да превърнеш тази груба материя в светлина.

Страхът ти показва, че има същества в теб, които ги е страх. Страхът естествено възниква, но той показва, че дето има да минаваш, то минаваш през област дето има опасности. За там страхът е едно предпазително средство.

Някои хора като се погледнат в огледалото ако лицето им е пълно радват се, ако е сухо - то скърбят. Когато те трябва да са еднакво радостни и в двата случая. Когато са пълни - те са натоварени, а когато са сухи - са разтоварени. Когато са натоварени - са богати и има какво да ядат, а когато са сухи - може да гладуват. Ти не се грижи за яденето, не се страхувай, че може да останеш гладна. Те, мислите ще дойдат. Няма защо да се страхуваш, ти само работи и върви напред.

Любовта е вън от времето и пространството.

Трябва да се пазиш да приемаш от хора, които стоят на по-ниска степен на развитие. Това могат да приемат само велики духове. Ще си избираш приятели, които стоят по-високо от тебе. Съблазънта е дошла чрез погледа и устата. Ева е погледнала плода и след това е вкусила от него.

В Бога всичко е хармония. Моите външни отношения какви са към вас? Кога се заоблачава небето? Когато има нужда от дъжд. Кога грее слънцето? Когато има нужда от него. Ако аз съм недостъпен и съм затворен това означава, че небето у мен е покрито с облаци и някъде има нужда от дъжд. Защо се сърдите, че аз не ви виждам, не ви познавам и не говоря с вас? А кога грее слънцето? Кога ви посрещам, говоря и давам Словото си? Когато има нужда от него и когато вашите души са жадни за него.

Хората може да ме излъжат, но Бог никога.

Затова това е една формула за вас."

Отново съм пред Учителя, а той ми посочва стола да седна и казва „Искам да ми помогнеш в нещо. Ето ти толкова време си тук и толкова време си около мен и в това Братство, а сега искам да дадеш пред мен характеристика на всички приятели на Изгрева". Аз го оглеждам и се питам какво означава пък това. Нали Учителя казваше да не се спираме на погрешките на другите в Школата, да не ги критикуваме, понеже като изнасяме техните пог-решки се свързваме с тях и ние откликваме на тях и правим след това същите грешки. А има и друг окултен закон, че когато изнасяш на някого погрешките то ти го чистиш отвътре от тях и след това тези погрешки негови трябва да ги прекараш чрез себе си и да ги изхвърлиш чрез съзнанието си навън. А това не е лесно и не всеки има сила и знание да стори това. Но сега разбрах, че Учителят имаше нещо друго предвид и реших да изкажа своето виждане. Съгласих се. Учителят започна да споменава имената на някои братя, а аз започвах да обрисувам всички така, както аз ги виждах и да давам своето мнение, но така както аз ги възприемах този или онзи и не се съобразявах какво след време някой би казал за моята преценка. Не изпитвах никакво смущение от Учителя. Накрая той каза: „Достатъчно за този изпит. Почти безпогрешно мислене". Станах и си тръгнах. Не можах да разбера защо беше този изпит. Но когато дойдоха събитията след заминаването на Учителя, когато трябваше сами да се справим с много противоречия и с много личности крайно изострени, чудех се от къде да търся помощ от себе си. Тогава си припомних думите, които Учителят ми каза, че имам безпогрешно мислене за онази характеристика, която навремето дадох за дадени личности. А те бяха същите днес, които си разиграваха коня на Изгрева. Тогава стъпих на крака, опрях се твърдо на онова мнение, което бе залегнало и което бях споделила с Учителя и изобщо не се излъгах в преценката си. И не сбърках само аз. Сбъркаха другите около мен, които не се съобразяваха с моята опитност. А Учителят не случайно ме извика да реша тая задача пред него, защото знаеше, че ще дойде време, когато тази задача трябва да се решава пред всички. Ето това най-много ми създаваше неприятности: имах опитността, имах мнението по даден въпрос и онзи, който живееше с мен, а това беше Борис Николов не се съобразяваше с моето мнение, а той тогава беше председател на Братския съвет и правеше точно обратното. Трябваше да мине много време сам да се убеди в правотата ми, за да се коригира. А това бе губене на време, на сили, свързано с много изхабена енергия и още повече с големи огорчения за мен. Съдба. Ще разкажа точно тук и онова, което толкова години ме е измъчвало. Когато навремето Учителят ме изпрати при Борис Николов, то ми каза: „Борис досега е живял изключително в духовния свят и няма никаква опитност на земята. Опитностите ще му ги дадеш ти, защото ти сега излизаш отдолу и отиваш нагоре и се срещате тук в Школата". Сега вие можете да мислите за мен каквото си щете, от къде излизам, но аз имах опитности в себе си и едно знание, което той го нямаше. Но в съвместния ни живот вече 50 години той не се съобразяваше с това мое знание и винаги грешеше и тези грешки трябваше да се изправят не само от него, но и от много хора. По този въпрос толкоз. Друг път ще продължим.

Та с характеристиката за много братя и сестри се изостри моето внимание и към други наблюдения. Имаше един брат Константинов, той ходеше с едно рамо по-високо от другото, отразяващо неговото душевно състояние. Неуравновесеност и състояние на личност, която не можеше да се справя с неорганизираните сили в себе си, които се изливаха като порой в него и го завличаха в личния му живот. Това беше и в живота му и това го видяха всички.

Имаше мъчнотии, които лично аз самата изпадах в състояние на лично отношение, че съм малко повече от другите и че ми се прииска понякога да ги поглеждам отгоре, отвисоко. Тогава Учителят ме погледне, но така строго, че аз се смирявах тутакси и си тръгвах смирено като кротка овчица. Учителят по този начин ме контролираше и ми показваше по какъв път да се движа. Това го разказвам, че след оценката на Учителя за моя изпит аз като че ли придобих увереност в себе си и точно исках да си издигна главата над другите и ето Учителят ме погледне строго и аз си сниша главата и си тръгна кротичко по моя път. Ето, това бе смирение по необходимост от моя страна и ако щете по принуда от друга гледна точка.

Един път в разговор с две сестри аз си отворих сърцето и душата си и исках да ги направя съпричастни и съучастници в моя път и да ги направя духовни сестри на самата мен в този изблик на въодушевление. Случайно поглеждам Учителят, който бе на около десет метра от мен и разговаряше с една група приятели. Той ме погледна и с погледа си искаше да каже да не се отварям толкова, защото нищо добро няма да излезне от това. Впоследствие не само, че не излезе добро, но едната сестра веднъж се обърна към мен и заядливо ме захапа: „Ти какво си мислиш, че си светица ли, не те ли знаеме каква си отвътре?" Ето така завърши моят опит за духовно приобщаване с някои сестри на Изгрева.

Стоях винаги пред Учителя както пред Бога - да не скрия нещо, да не го излъжа, защото за мен това бе престъпление. Мислех си, че всички се държат с него по същия начин и че всички към него имаха една и съща мярка на чистота, смирение и послушание. Но по-късно лично видях, че това не е така. Учудена и възмутена вътрешно му казвам: „Учителю, ами не казват ли ви всичко те пред вас?" Той въздъхна и каза с огорчение: „Е-е, казват, казват..." и махна с ръка като показа жест, когато едно дете е убедено, че е излъгало баща си. Тогава се засрамих за себе си и за другите, за нашето невежество, че оскърбяваме по този начин Учителя.

Друг един случай с подобна история. При Учителя се намира Михаил Иванов и след като излиза, влиза една сестра и започва да говори пред Учителя. Учителят седи и я слуша, а тя разправя ли разправя подробно. Накрая си тръгва. А аз не знам защо присъствам на целият разговор. Не можах да разбера защо Учителят ме задържа, обикновено тези разговори ставаха пред Учителя лично. Той рядко допускаше друг някой да присъства. Не се изтърпях и запитвам: „Учителю, защо не й кажете направо, че тя ви лъже?" Тогава той рече: „Разправят те..., но в общи черти". Той не я изобличи пред мене, че е лъжкиня, но изказа мнението си по горния начин. Разбрах, че Учителят отговаря според искреността на ученика дотолкова, доколкото той е бил искрен. Печелят онези - искрените. Бог не съди, но ще ти даде най-хубавия и най-подходящия съвет.

Ето тук разказах няколко опитности, които имах около онзи изпит за безпогрешното мнение. Но то също не разрешава въпроса, можеш да го имаш и пак да не си си решил задачата. Зависи дали ще го приложиш в подходящ момент и на подходящ човек, за да му помогнеш в неговия път. Ето това е същността на задачата. А в моят път 50 години в Школата, моето безпогрешно мнение на никой не послужи. Ама на никой. Дори и на онзи, с когото съжителствах 50 години. Не ми искаха мнението. А Учителят не случайно проведен този изпит с мене, за да ми провери мнението и моите качества да оценявам и ми постави оценка - отличен. А другите не пожелаха да чуят моето безпогрешно мнение и получиха след това оценка - слаб. И останаха да повтарят в първо отделение. А защо в първо отделение? Защото днес Изгревът го няма, той е разрушен, пометен и „местото му не го познава вече". Нали има такъв псалм от Давида?

Научила съм много неща, получих много опитности от вътрешната школа на Учителя. Моите опитности не правят външно впечатление на хората, но те са школа за мен. Но дали ще бъдат школа за другите това ще го реши друг, а не аз и не моето безпогрешно мнение. И не оценката, дадена ми от Учителя за моето безпогрешно мнение ще разреши въпроса, а ще реши онова - как се справих с тази оценка и какво направих с това знание и успях ли да реша собствената си задача, а с нея да спомогна за решаване на общите задачи на Школата.

Тук има думата Учителя. Дано да зачете моето трудолюбие и отстояване. По този повод той ми каза: „Аз не искам мен да обичате, но да обичате Бога. Да виждате и да обичате Бога във всички негови изявления и проявления". Ето за мен това изказване на Учителя е едно безпогрешно мнение, което важи за учениците от Школата на Учителя.

Пред Учителя съм на разговор.

„Не е в многото, което се дава, а в разумното използване. На една свещ, която свети един може да чете най-хубавата книга, други по-посредствена, а трети - обикновена книга.

Предстоят ти няколко задачи да разрешиш. Няма защо да отлагаш, сега можеш да ги разрешиш всичките.

Този Лъч, който ти давам е само твой. Него на никого другиго не мога да го дам. За да го дам на други, трябва да има една друга Марийка точно като теб. И да дадеш Любовта, която имаш към мен на другиго, той трябва да е точно като мен. Аз не мога това, което давам на теб да съм давал и на друг. В духовния свят има един закон, че това, което се дава е винаги ново и то не се преповтаря. На всекиго се дава според силите, които действуват в него. Отношенията ми към всекиго са други. Мен ме интересува в теб това, което е само твое. Има неща общи, например желанието да си красив, да си богат и други такива желания. Мен ме интересува желанието ти да бъдеш добра."

Бяхме започнали да дружим двамата с Борис Николов. Но това се посрещна на нож от целият Изгрев. Всички бяха против нашето съжителство. Едни не ме одобряваха и бяха срещу мен и дори не ми позволяваха да се доближа до Борис, защото смятаха, че той е изгодна партия за някои други, а пък аз недостойната щяла съм да се осигуря, да спечеля и да се ощастливя. А други пък искаха да привлекат Борис и да го направят жених на дъщерите си. Това бе един голям проблем както на младежта на Изгрева, така и на техните родители. Всеки искаше да осигури за дъщеря си подходящ жених и все си правеха сметки, които бяха без кръчмар. Но вместо за разрешение на този много важен въпрос да се отнасят до Учителя и да го запитат, то те по човешки съгласно своите си разбирания предприемаха стъпки, които бяха кобни за себе си и за другите, за онези които искрено желаеха да бъдат щастливи в брака. Така една комисия от три сестри, включително и старата Анка Динова, майка на Сийка Динова се събират, за да осъдят мен и Борис, защото сме се събрали, за да живеем заедно. Взимат решение - или да ни разделят и всеки да си отиде по своят път, или да ни накарат да напуснем Изгрева ако откажем да се разделим. Аз научавам за тяхното решение което бе ми връчено ултимативно и отивам при Учителя и му разказвам всичко. Учителят ме изслуша внимателно и рече: „Канят го Борис, канят го на гости, черпят го с това и онова, докато го годят за дъщеря си". Разбрах, че това се отнася за старата Динова, която бе от възрастните сестри, една от сериозните, с много опитности и добро отношение към Школата на Учителя Беше много стриктна към своите неща, имаше тетрадки, които бяха за пример със своята изрядност и написани неща в тях. Така че тя имаше и някои много добри качества. И аз я уважавах за тези нейни качества, и сега я уважавам. Но тогава какво заговори у нея, майчинския ли инстинкт да сгоди дъщеря си за някого или беше си наумила това непременно да бъде Борис Аз употребих доста усилия докато се преборя с нея да не примами Борис при тях та да му турят оглавник. Вие да не смятате, че нещата ми бяха така дадени на готово? Напротив, всичко беше заслужено и то след големи борби и изпитания. Та по-късно същата сестра Динова се насочи към Георги Радев за да ожени дъщеря си за него. Но и там нищо не стана. Та старата Анка Динова си замина от този свят с отворени очи, не можа да види дъщеря си задомена. Така че нейната дъщеря също изкара живота си до края сама самичка. Та майчинския инстинкт не бе лъжовен, но жалко, че не можа да се намери жених за дъщерята приживе. Може би причината бе на друго място.

Учителят извиква тези три сестри и им казва: „Ако Мария и Борис ги разделиме един от тях ще си замине. Готови ли сте да понесете последиците от тяхната смърт?" Онези, които бяха взели решение да ни изгонят от Изгрева или да ни разделят изведнъж онемяват, но едновременно с това се • уплашват, защото разбират, че тук нещата са по-иначе и че има непозволени неща, а за позволените пък неща трябва някой да носи отговорност и да пла ти за тях. А Учителят продължил: „Ако един от тях си замине, след шест месеца ще си замине и другия. Трябва да се отговаря и за втората смърт". И трите уплашени извикват: „Учителю, да бъде така както вие сте решили". Но до края на Школата, а и след това носеха в себе си неодобрението за нашата връзка и по най-различен начин го показваха, когато имаха такава възможност.

Когато Учителят ме изпрати при Борис Николов за съвместен живот, аз усещах в дълбочината на цялото си същество, че тук ще се развие нещо страшно около мен и изпитвах едно неспокойство и вътрешно напрежение и страх от неизвестното. А иначе харесвах Борис. Едно нещо са чувствата и симпатията, а друго е когато цялата ти вътрешна природа се въздига в теб от дълбочината на вековете. А това предвещаваше една неизвестност и още по-драматична развръзка. Ето защо аз се смущавах и се страхувах. Учителят ме извика и каза: „Ако аз имам една приятелка и те изпращам да й занесеш едно писмо, няма ли да го занесеш?" Така Учителят разреши този кардинален въпрос за нас двамата. Аз се съгласих да занеса това писмо. Какво ли пишеш в него? Какво ли смятате, че е имало в това невидимо писмо, което му занесох? Това бе вероятно програмата на живота ми с него в разстояние на 50 години съвместен живот от 1922 година до 1972 г., когато диктувам тази моя изповед.

Родът на Борис Николов бяха много горди духове - без изключение. Той имаше двама братя - Стефан и Николай и една сестра - Цанка. Всички бяха от горди, по-горди. Откъде беше дошла тази гордост не зная. Борис вървеше по родова линия на майка си и тя бе по-мистична, но и тя бе горд дух. А останалите вървяха по родова линия на бащата. Откъде беше дошла тази гордост, винаги съм се питала и не можах да си отговоря. Носеха ли нещо в подсъзнанието си от миналото, че техните синове щяха да играят определена роля в Школата на Учителя и затова бяха горди? Има горди хора и непристъпни. А те бяха горди, но достъпни и затова тази гордост впоследствие премина в щестлавие. Станаха щестлавни с личните си качества, с постиженията си и с присъствието си в Школата. Това щестлавие им донесе много беди и на тримата. Донесе беди и страдание на онези, които се бяха свързали с тях и бяха около тях. Но и други опитаха щестлавието им. Разбира се в Школата на Учителя всяко Нещо се заплаща скъпо и прескъпо и те си платиха за щестлавието и за погрешките, които то им донесе. Но с тях плащаха и другите, които бяха свързани с тях и които носеха големия товар. Ето за онези, които носеха големия товар описвам всичко туй. Та рода им беше горд, горди духове и трудно можеше да им се говори и да им се издържи на тази сила. Гордостта предполага една сила и сила, която протича като по жици на високо напрежение. Допреш ли се до нея - ще изгориш. И много от Изгрева като се допираха с голи ръце до тях - изгоряха. Но само аз се осмелявах да говоря направо истината в очите им. И само аз можех да говоря с този горд родов дух независимо в кого обитаваше - дали в Борис, в братята или в сестра им. Когато споделих с Учителя за този родов дух, облякъл се в сила на гордост, той ми каза: „Ти си много смела". А аз отговорих: „Учителю, у мен има една истина и което го видя, то аз го казвам". Учителят се усмихна със съчувствие и искаше да каже с усмивката си, че макар да съм смела, то трябва да се пазя и от високото напрежение, и да не пипам жиците с голи ръце. Тогава си заработих метод да бъда смела, да казвам истината такава, каквато я виждах, но не пипах жиците с високото напрежение с голи ръце. Родът им много се учудваше, че аз се боря и че не се отстранявам от пътя им. А аз бях изпратена на работа при Борис и онзи, който ме бе изпратил бе ми дал освен тази задача, но и методите да се пазя от това високо напрежение. И аз се пазех и успях да изпълнявам донякъде задача, която бях поела пред Учителя. Онова, което не можах да изпълня не беше по моя вина, но успях да занеса неговото невидимо писмо до неговата приятелка. А това означаваше, че само онези, които са в дух родени могат да работят по дух за Бога.

Аз съм пред Учителя по време на урок за чистотата.

„Любовта отвьн не може да се предаде. Вие се радвате на вашите дрехи, с които сте облечени, а те ви са най-голямата спънка. Кожата, даже и по-навътре в тялото е мъртва материя, през която Божественото не може да проникне. Ти живееш в чужда къща, защото това тяло като умреш ще ти го вземат. Ти сега ще си градиш къща - духовна къща. В тебе има излишък на енергия. Ти имаш преизобилие на чувства, които трябва да трансформираш. Да урегулираш чувствата си - това е цяла наука. И затова трябва да почнеш да я изучаваш. Сега на този урок, който ти предавам присъствуват душите на всичките ученици. Този урок трябва, на който съм го предал да го предаде и на другите ученици. Аз не мога на всички поотделно да го предам. Каква е същността на урока? Да разберете, че физическите допирания на тялото не са опасни. Важно е вътрешното побуждение на човека. Всяко нещо може да се изтълкува по два начина. Когато някой седи безкористно - печели ли нещо? Нищо. Има някои хора като видят отворена каса не могат да не бръкнат вътре." „Учителю, аз съм от тези хора." „Хубаво. Трябва по-често да идваш при касата, за да се научиш да не бъркаш в нея. Хората имат объркани понятия. Това не е полова енергия, енергия на пола, това са динамически. творчески сили в човека. Това е място на добро и зло, на разрушение. През там всичко минава и се разтопява. Силите, които са по-нагоре вършат само добро.

Какво е това мъж и жена? Жената, това е лявата ти половина. Мъжът е дясната. В тебе има мъж и жена. И във всеки човек има тези две половини, различно застъпени у тях. Мустаците ли са характерни за мъжа? Мъжът, това е мисловната сила у човека. Къде е Марийка, можеш ли да посочиш? В ръцете или в краката?" „Вътре е Марийка в мен." „Да, така е. Духовно си добре сформирана, физическото ти пречи. Някой човек си хваща тялото - то е Божествено. То урегулира енергиите си в него. Трябва най-напред едно пречистване в мислите, за да можеш чрез мислите да трансформираш чувствата си нагоре. Сега урокът е предаден, ако го не използва човек ще страда.

Една вътрешна борба трябва да стане. Има сили, които човек трябва да победи в себе си. Всеки човек трябва да урегулира силите в тялото. Тялото е една динамическа машина, един резултат та трябва да урегулира силите в тялото си.

Ще си поставиш за задача чистота. Ще превръщаш всичките физически енергии нагоре в чистота и светлина. Всеки ден ще правите размишление ще туряте ума си, ще прилагате волята си. Човек няма да се остави да стане кашкав и мекушав.

Турете чистотата за Идеал, на който всичко трябва да се подчини Всички сили в тялото трябва да се подчинят на един идеал. Всяка мисъл нечиста като дойде да я диференцирате и да я препратите на мястото й, откъдето е дошла. Каквото човек мисли, то това става."

В един разговор на ул. „Опълченска" 66 Учителят ми каза; „За да ви повдигнем трябва да ви завържем и закачим на верига. Аз ще дърпам един от вас, а той ще дърпа чрез веригата другите и така ще ви издърпаме нагоре. Необходими са образи и модели на земята, за да бъдат като ориентир на другите. Затова гледайте какво аз върша и вършете същото. Най-великият образец на ученика е неговият Учител, а Учителят е пред вас. Гледайте ме какво аз върша и вие подражавайте на това, което аз правя".

Отначало не разбирах как така с повдигането на единия ще се повдигнат и останалите, та нали всеки е различно устроен със своя капитал от миналото и може да работи с този капитал ако има разумност и знания. А всичко, което постигне засяга самият него, а онова, което постигне като ценности може да ги връчи на другите в знак на добро намерение или на саможертва. Така разбирах този въпрос тогава. А тази верига, която Учителя спомена ми се струваше, че е образна и не можех да си представя как тя ще се вкара вътре през толкова хора да ги завърже и да бъдат като скачени съдове, така че ако от единия прелива към другия да се ползва втория, третия, че и последния. Не можех да разбера как става това.

Минаха дни и месеци, постепенно забелязах, че онова, което предаваше Учителя някои го записваха на стенограма, после го дешифрираха, предаваха го на други, които го пишеха на пишеща машина, после се редактираше и се напечатваше на томчета, които се предаваха на останалите. Значи това знание, което Учителят предаваше като Слово, то се предаваше на другите, но отвън. По-късно забелязах, че някои думи на Учителя и част от Словото му се предаваха на другите, които не бяха присъствали чрез устен обмен като го разказваха. След това забелязах, че понякога от провинцията изискваха да получат ръкопис на беседа на Учителя и те я преписваха. Така че Словото на Учителя се предаваше по скачени съдове на другите в резултат на нашия контакт с него. Минаха още няколко месеца и няколко пъти Учителя ми спираше вниманието, че той ще онагледи този процес, който е непонятен за мен. По-късно той започна да изнася в беседите някои от опит-ностите на учениците, разглеждаше я и показваше вътрешната й същност и на какъв духовен закон почива тя. Тогава разбрах, че тази опитност се движи и управлява по същите духовни закони и че това са духовни сили и окултни сили, които могат да преминат у нас, дори чрез опитност, която е имал някой ученик от Школата. По-късно разбрах, че едни и също закони преминават през строго определена среда, организират я и то когато се намира в също определено духовно поле. А учението на Учителя бе такова, което определяше едно силово поле и законите, които се движеха в него можеха да задвижат само учениците, които се намират в това силово поле. Или казано иначе Школата се отнасяше само за учениците. Точно и безапелационно. Друго разрешение нямаше. Затова е казано: „Да ви бъде според вярата". Това е законът. А вярата също се намира в строго определена сфера. Ето как в Словото на Учителя бяха дадени образи и модели, за да бъдат ориентир за учениците, за да не се загубят по своя път. Много пъти през годините се повтаряше нееднократно, че учениците понякога се загубваха в това Слово поради тяхната недобра подготовка като се оплитаха в своето несъвършенство и недъзи, понеже нямаше точни образци на Словото в Школата. Тогава Учителят казваше: „Гледайте какво Учителят върши, вършете и вие това същото". Колко хубаво е казано. А неговия живот бе поставен пред нас в своята пълнота и бе на показ и на яве. Ние се срещахме с него с десетилетия и бяхме в неговата аура и бяхме неговото обкръжение. Нямаше нищо скрито и покрито в живота на Учителя на Изгрева, така както бе Словото му, такъв бе и животът му. Неговият живот и живота на това Слово бяха в едно и също единение с Духа Божий. Минаха години, някои остаряха, заминаха си от този свят и като прелетни птици отлетяха в небесната си родина, а други птици долетяха и това бяха младите попълнения.

Накрая ние успяхме да разберем израза: „Най-великият образец за ученика е неговият Учител". Това го разбрахме поколението от Школата, защото срещнахме Учителя в плът и кръв и в образ и чрез Слово. А на вашето поколение оставяме неговото Слово и чрез Словото ще търсите да се доберете до духът на това Слово и да го претворите в себе си в живот.

Сега ще ви разкажа един случай. При Учителя на ул. „Опълченска" 66 беше дошла една селянка и тя обясняваше нещо на Учителя и не позволяваше някой да я прекъсне. Взе думата, говори и не изпуска дума от нея. Накрая Учителя взе думата от нея, защото от селянка много трудно се взима думата, така че той взе думата и започна да й обяснява половин час неща, което беше много лесно да се проумее от един образован човек, да кажем с гимназиално образование. За пръв път виждам Учителя да обяснява толкова много с толкова обикновени изрази, нагледно, съобразно нейния уровен на селянка. Накрая тя пак взе думата и когато ние смятахме, че тя вече е разбрала и че ще си тръгне и ще ни остави на мира, то тя отново започна да повтаря същото, което преди това бе казала на Учителя. Ние останахме изненадани и се чудехме и се питахме: „Та толкова ли е загубен този народ и какво правим ние между този народ и как ще го повдигнем като той не разбира „нито от дума", „нито от ума". Има такъв израз, който означава, че не разбира нито от обяснение, нито от проумяване. Учителят като видя, че тя започна отново да си повтаря старите приказки само вдигна рамене безпомощно и я остави да си говори, а той влезна в стаята си. Ние всички се отдръпнахме от нея и тя като видя, че няма пред кого да повтори същото, махна с ръка и си отиде. Ние с облекчение въздъхнахме. И точно на следващия ден на беседа Учителя спомена за този случай и накрая вдигна пръст заплашително към нас и каза „От вас искам да имате по три факултета. Окултният ученик трябва да има три факултета и да бъде образован". Това изказване той го бе повторил нееднократно и ще го намерите в неговите беседи.

Необходимо е образование. Важно е съзнанието на човека да бъде възвишено, да бъде обработено, да има светлина в него и да оперира с някакъв периметър и обхват - това е едно от изискванията в Школата на Учителя. Без него е невъзможно да се приеме неговото Слово. Защото ученикът трябва да повдигне съзнанието си и да навлезе в свръхсъзнанието, защото само там той може да се срещне с Божественото, което се изявява чрез Словото на Учителя.

Сега може би разбирате какво означава, че учениците трябва да са завързани един за други в една верига, за да може един да тегли, друг да дърпа и да могат да се изтеглят чрез веригата онези, които са долу. И затова е важно, че Духът има своите изисквания, а законът е следният. „Вие не можете да повдигнете света ако не повдигнете себе си." Това е изказване на Учителя. Повдигането на света започва от повдигането на съзнанието на ученика. От тук започва вътрешната верига, защото тя е закачена вътре в него и това представлява като символ онази котва, която слиза и се спуска на земята, символизираща слизането на човешкия дух на земята. А възкачването му става чрез Духа на Словото на Учителя.

Аз съм на разговор пред Учителя.

„Кое е по-хубаво - да те уча и после да се нахраниш на гостилницата или да те оставя в дома си и да те нахраня с мене заедно? Сега хората се хранят на гостилници. Ако нахраня десет души има ли в това нещо лошо? Аз провождам тази енергия от природата. Човек се съмнява, когато вземат неговото и го дадат на другите. Но това, което им давам е специално за тях, определено от Бога. Туй, което давам то е духовно не е физическото.

Сега ще учиш закона на чистотата. Абсолютна чистота трябва. От нищо да се не съблазниш. Трябва да познаваш Бога. Може да се обича само Един. Ти се приближаваш към някоя форма, защото си познала Този Единия. Бог сега е решил да преустрои света по закона на любовта. Трябва да станеш абсолютна девствена, да няма никаква нечистота в теб. После трябва да обикнеш всички, но не външно, а вътрешно. Когато обичаш повече от Един, то това е блудство. Блуд е турска дума и значи - смесено, нечисто.

Сега ще започнат да ти казват, че те обичат. Не! Те обичат докато ти пресекат извора и ти вземат водата, а после те захвърлят. Когато нямаш нищо никой не те поглежда, като позабогатееш всички почнат да те търсят. Понеже по-рано ти си се пожертвала за други и си останала без нищо Господ се жертва за тебе. Ти се радваш, а онзи, който ти е.взел богатството -скърби.

Сега трябва много да работиш върху себе си, за да се подигнеш. Свириш ли? Или пишеш сега? Сутрин ставаш ли рано? Трябва да ставаш преди изгрев - 5.30 часа. Защото сега слънцето по-късно изгрява.

Трябва да се учиш да вярваш. Каква полза ако се съмняваш? Съмнението до никъде не извежда. Аз те чувствувам в себе си като една пустиня, в която всичко е изсечено. Сега ще работиш, ще насаждаш та всичко да се превърне на гора. На всяка цена ще работиш. За нищо няма да се спираш. Сериозно ще работиш. Съмнението ще изпъдиш навънка. На тялото се действува чрез контакт на Духа - чрез Слово.

Мъжът и жената трябва едновременно да присъствуват, за да има равновесие. Трябва да се пазиш от мъжете. Да се пазиш от флирт. Можеш да показваш широчината на чувствата си и дълбочината и височината на разбиранията си, но флирт - не! Сегашния свят е пропаднал. Телата на хората са пълни с нечистота. В тях няма онзи нектар на чистите души. Най-добрият контакт на душите е чрез пространството. Сегашните хора и през пространството действуват отровно. Да се пазиш от омразата на хората.

Когато една душа е толкова грешила, че е на път да умре, Господ я вземе и като духне, очиства я от греховете и я спасява. Защо ли прави така? Защото е милостив, защото е Любов. Ако Той не дойде да спаси хората, те всички ще измрат в греха."

След завършване на гимназия в София постъпих в университета да следвам педагогика и философия, която не завърших окончателно по ред причини и защото се прехвърлих в Музикалната академия. Майка ми искаше да даде подходящо възпитание на единствената си дъщеря, отговарящо на общественото положение на семейството и затова бе много амбициозна към мен. Намери ми учител по пиано и аз започнах да се занимавам с музика. За учудване на всички оказа се, че аз имам талант и съм родена музикантка и всичко тръгна така лесно за мен и за радост на майка ми, че аз жънех успехи след успехи в сравнение с моите връстници. Майка ми ме подготвяше за светска дама, включително и за концертираща пианистка, но след срещата си с Учителя нещата у мен се обърнаха и на първо място застана Учението на Учителя. Слушайки, учейки като частна ученичка на Учителя разбирах, че е необходима голяма подготовка и е необходимо висше светско образование. Но след като Учителят застъпи в Школата особено музиката разбрах, че моята подготовка не бе достатъчна и се прехвърлих недовърши-ла единия факултет в Музикалната консерватория в отдел по пиано. Впоследствие разбрах, че съм допуснала грешка и че е трябвало да завърша висшето си образование. През тези години бях в едно възвишено блаженство и повдигнато състояние на духа и често изпадах след това в низходящи течения и подтиснати състояния. Една от причините бе голямата съпротива на родителите ми срещу учението на Учителя, особено майка ми беше непримирима. Отначало тя смяташе, че съм се заплеснала по някой мъж, който посещава също беседите на Учителя и смяташе, че това увлечение може да доведе до брак, след което сама ще си налегна на парцалите и ще мирясам. По този начин майка ми градеше въздушни кули, които се сгромолясаха, след като разбра, че нямам никакво увлечение с някакъв мъж, тогава прие че съм се заблудила окончателно и поведе война с всички възможни средства срещу мене. И не се отказа до края. И не се примири, че е изгубила дъщеря си. След такива сражения у дома, които ме изтощаваха аз падах духом. Тогава отиваш при Учителя за помощ. Застанала съм пред Учителя и плача, а той ми казва: „Ще се помоля на Бога за тебе". Отивам аз на лекции в консерваторията цялата потисната и изтерзана и изведнъж една вълна с голяма сила ме облива отгоре, надува ме отвътре като балон, вдига ме и ме укрепва отвътре и аз се изправям на стола с облекчение и се оглеждам наоколо. Никой не забеляза промяната в мен. Казах си: „Ето го благос-ловението на Учителя и на Бога". Тази вълна, която ме поде отвътре и ме крепи и укрепваше много време и ми помогна да устоя на много кармични развръзки в семейството ми. Всички се учудваха, че вместо да ме смажат и да ме накарат да капитулирам, аз се въздигах чрез сила отвътре и отстоявах, и защитавах още по-ревностно пътя си в Учението. Тази сила бе дошла чрез Духа, който се изсипа отгоре върху мен и това беше благословението, препратено по невидими пътища от Учителя.

Друг път бях също така в едно тежко състояние, убита духом и Учителят се приближи към мене, сложи ръката си върху главата ми и рече: „Не знаеш ли какво е казал Христос? Блажени нажалените и страдующите, защото те ще се утешат". (Матея, гл. 5, ст.4) Изведнъж цялото ми състояние на потиснатост у мен и вън от мен изчезна. Изпари се изведнъж и се почувствувах лека, лека като перце. Ако ме духнеше някой щях да полетя в пространството - такова ми бе усещането. Като погледнах Учителя, за да му благодаря видях, че очите му бяха сини, макар че иначе те са кафяви. Да, очите му бяха сини, точно такива каквито са били на Исус Христос в онази епоха, така както ни е казвал Учителя. Той използва същия закон за блаженствата Господни, използва същата сила Господня, свърза ме с нея и ме пренесе 2000 години назад, за да направя връзката между себе си, между думите на Христа, между закона, чрез който са изявени тези блаженства и накрая всичко това да свържа със себе си и с днешната епоха. Затова, за да ми покаже, че времето за Божието благословение е едно и също, а различни са времената и обикновените хора. Премигвах, оглеждах очите му, а те бяха сини и когато той забеляза моето смущение от тази промяна каза: „Сега можеш да си вървиш". Аз си тръгнах, вървях към къщи и се опитвах да мисля Нищо не измислях. Накрая благодарих, че видях и доживях да видя едно от изявленията на Христа, както преди 2000 години така и същото изявление сега в тази епоха чрез Учителя. Тази опитност още повече укрепи в мене силите ми, че трябва да устоя на всичко, за да бъда ученик на Христа. Така аз устоява въпреки всички препятствия, които излизаха пред моя път.

Във връзка с непрекъснатите опитности, които имах то те се трупаха една след друга и аз заякчавах вътрешно и така можех да се справям с моите задачи, които не бяха малки. Тези опитности бяха за ученика, те бавно се складираха в мен и в дни на изпитание аз черпех от тях и се хранех с тях Тутакси си спомнях за тях, свързвах се и се вкопчвах здраво и някаква твърда увереност, че не съм сама и че помощта ще дойде по същите закони, по които се движи целокупният живот на земята.

Запитах веднъж Учителя: „Учителю, толкова много хора минават покрай вас и вие им помагате, е оставят ли ви нещо и те в замяна на това?" Зададох му този въпрос не от любопитство, не от любознателност, но исках да проверя как този народ възприема Учителя, неговото проявление тук, оценява ли неговото присъствие тук в България. Или най-накрая оценяват ли помощта, която получават от него, благодарни ли са, изказват ли я тази благодарност, осъзнават ли и разбират, че тя иде от Всемировия Учител. Учителят ме погледна, кимна леко и промълви: „Е, някои път остават и някое друго мънисто в кошницата". Останах изненадана. Такъв израз не очаквах и това наподобяване с мънистата. А те бяха малки, разноцветни, боядисани стъклени топчета, големи колкото глава на топлийка, вътре пробити и служеха като през тех се прокарваше игла с конец и те се закрепваха на някоя дреха или на някоя носия селска. Така чрез иглата и конеца малките мъниста се прикрепват чрез отвора им и се зашиват на плата, за да бъде роклята представителна. Те биваха оцветявани с различни цветове - сини, жълти червени, розови. Селските моми използваха много мънистата и с тях украсяваха своите носии. Така че едно мъничко мънисто беше с големината на просено зърно. А да се остави това мъничко мънисто в една кошница означаваше много неща. Кошниците се плетяха от лозови пръчки, за да се слагат в тях гроздове, след като се обираше лозето. Така че една кошница събираше около десет килограма грозде. И представяте ли си такава голяма кошница и вътре само едно мънисто. Ето това беше благодарността на българите към Учителя. Ето така този народ оставаше по някое и друго мънисто в кошницата на Учителя. Оставаха неща комуто на никого не бяха потребни и нужни. Говоря за онази вътрешна духовност на човека, която го движи. А аз смятах че отвътре българите с цялата си душа трябваше да благодарят на Учителя А какво излезе? Яви се едно мъничко мънисто в една голяма кошница. Ето това трябва да се запомни за истината на пребиваването на Учителя между българския народ.

Аз съм на разговор пред Учителя.

„Учителю, аз се чувствам, че съм една клетка от Божествения организъм и си мисля, че у вас има една клетчица, която принадлежи само на мен. Къде се намира тя?" „На най-възвишеното място, в сърцето. Да, Любовта те е турила в сърцето си." „Учителю, на всичките си ученици ли ще дадете това?" „Това е изключителен случай, само защото ти в момента си болна и преминаваш през тези състояния на възвисявания на духа и падения на духа." „Учителю, аз мисля, че ти си Христос, вярно ли е?" „Щом питаш вярно ли е има малко съмнение. Писанието казва: „Блажен си, че това плът и кръв не са ти открили, но го знаеш по дух".

В любовта на този, когото обичаш трябва да вложиш всичките си упования, не само да се стремиш към някои частични блага. Всичко ще дадеш и всичко ще очакваш."

В едно от моите редовни посещения при Учителя влизам вътре в стаята и какво да видя - Учителят си събул краката, беше ги прострял напред боси навеждаше се и ги чешеше с ръце. Ще възкликнете как може Всемировия Учител да си събуе обувките, да бъде с боси крака и да си чеше краката? Такива въпроси идват от незнанието и изопачените постановки на източния и западен окултизъм, където Учителят се описва по начин, който изобщо не отговаря на действителност и на някаква истина. Та ние тук прекарахме цяло едно поколение при Учителя и мога да твърдя много добре какво е Учител и че Учителят имаше физическо тяло и че това тяло се подчиняваше на физическите закони на земята. Но той можеше да ги управлява тези закони, имаше сила, имаше знания, имаше методи, но се съобразяваше с физическото си тяло.

Приближавам се към него, питам го: „Какво има, Учителю?" Той ме поглежда наскърбен, умъчнен и измъчен и проговаря с огорчение и едновременно с упрек: „От техните мисли, които ми изпращат ми излизат пришки по краката и ме сърбят". Стоя аз, оглеждам се и казвам: „Учителю, да ви помогна ли, да ви донеса ли вода в легена, за да си измиете краката в хладка вода?" Знаех от опит и от неговите методи, че сърбежите се успокояват от миене с хладка вода. Той кимна с глава и се съгласи. Аз донесох легена, коленичих и започнах с ръце да обливам краката на Учителя с вода. Изпитвах голяма мъка, чувствувах се виновна и аз и се стараех да му помогна. Та кой ли не е изпращал мисли на отрицание към Учителя? Светът навън гъмжеше от слухове и всяка наша погрешка и опущение се раздухваше от гражданството и всичко се отправяше за сметка на Учителя. Обвиняваха го за всичко - за политиката на България, за икономическият живот в страната, за неразборията в българските домове, за несполуката на мало и голямо. Все каквото имаше да се случи лошо, преписваха го на Учителя. Ами нашето държание като последователи на Учителя в Братството не беше лишено от лични пропуски, беше понякога осъдително, а дори се правеха понякога неща,които обикновения човек в града не би помислил, а камо ли да ги направи. Ето тази обща колективна мисъл на отрицание, насочена срещу Учителя беше причина за неговото страдание в момента. Ще кажете „пришки". Че на кого не излизат днес пришки при голямо нервно напрежение, дори му измислиха име - някой път му казват невродермит, друг път копривна треска (уртикария). Сърби те, хапе те, боли те, мажеш го с разни мазила, но ползата - много малка. И аз по-късно получавах такива пришки, когато се притеснявах много от братските проблеми на Изгрева.

Учителят беше изложен приживе на непрекъснати атаки. Както казват военните - атаки по земя, по въздух и по море. Дори атаки и през деня, и през нощта. Имам един случай за атаки през нощта, то е от по-друг характер, но много е показателен при каква обстановка живееше Учителя и с какви неща трябваше да се справя.

Този случай го зная още от първите години, когато ходех на ул. „Опълченска" 66 и това беше около Европейската Война. По време на Балканската война и по време на Европейската умираха по фронта хора не само от куршумите, но и от холерата. Българите умираха с идеала, че трябва да се обедини Отечеството и което никога не можа да се обедини поради не-послушанието и негативното отношение на управляващите и на княз Фердинанд към Учителя. Отивам една сутрин при Учителя и гледам, че Учителят е изморен, лицето му е подпухнало, клепачите му са натегнали като на човек, който изобщо не е спал. Пристъпвам към него, виждам изнуреното му лице и питам: „Учителю, какво има, лошо ли ви е?" „Марийке, знаеш ли заминалите души идват и ми тропат по прозорците, защото тук виждат светлина и търсят от мене помощ. Тропат ми, смущават ме, не мога да спя и не мога да си гледам работата." Аз се оглеждам и поглеждам встрани и виждам една лампа, която седи на бюрото му - хубава, газена лампа. Учителят се усмихва: „Лампата я гася, но те, душите виждат другата светлина у мене и затова идват тук като рояци мухи и тропат ли тропат по прозорците, за да им се отвори и да влезнат тук."

Ставаше въпрос за духовната светлина, за аурата на Учителя, за което ние бяхме слепи и не виждахме с нашите земни, човешки очи, но онези, заминалите, умрелите по фронтовете българи я виждаха и се насочваха към нея и пристигаха тук, за да търсят помощ. За тази аура на Учителя ние нямахме никаква представа, аз само я усещах, но по-късно добих и съответна опитност за нея. По някой път в беседите си той бе споменал няколко случая за заминали души, които нощем му чукат по прозорците и търсят помощ от него. В онези години на нас ни беше неясно изобщо какво представлява физическия живот, какъв е духовния свят, къде свършва физическия живот и къде започва духовния. С тези примери Учителят ни даваше една малка представа за един друг свят и открехваше малко прозореца на едно друго познание. Така ние научихме за живота на заминалите души, които търсят светлина, търсят помощ в един друг, непознат свят за тях. Затова и целта на Школата бе да се подготви човек, че като си замине да си замине с будно съзнание и да дойде време заминалият да разбере, че животът продължава в друго поле и в друго състояние на съзнанието.

А обстановката около войните бе много натегната. Умираха войници по фронтовете, останаха вдовици, сираци и инвалиди. Онзи невероятен подем на войските през Балканската война се дължеше на една Божествена вълна която повдигна този народ, за да освободи своите братя и да се обединят в рамките на Санстефанска България в чертите, на която бе дошъл да работи Учителя. Нееднократно той бе заявявал: „Аз дойдох да работя в границите на Санстефанска България". Но поради непослушанието на управляващите към Учителя дойде Първата национална катастрофа, след нея и Втората национална катастрофа, пълен погром и България беше отрязана по територия. Голямо разочарование се ширеше по страната. А Учителят бе заявил за Европейската война: „България да не се намесва във войната. Ако послуша ще получи всичко на зелената маса, а ако не послуша - ще загуби всичко". И точно така стана - загуби се всичко.

И подвигът на тези заминали души, на хиляди убити по бойните полета които идваха и тропаха по прозорците на Учителя, търсеха светлината, търсеха като души Божествената светлина и търсеха прозрение за своя път в един друг свят, където се управляваше по други закони и за които те нямаха представа и познания.

А Учителят помагаше и през деня, и през нощта. Да Божественото съзнание откликваше и през деня, и през нощта, защото за него няма нито ден нито нощ - за него всичко беше непреривен процес на свръхсъзнанието, където светлината обитаваше вечно и непреривно чрез Божият мир.

Аз съм пред Учителя. Той говори.

„Когато външно нещо не ти се дава ще знаеш, че Любовта има няколко проявления. Когато не те гледам, значи че искам да ме виждаш по-отгоре Когато искат да ме видят аз слизам на техния уровен, на който са. Аз не напущам, а се подигам по-нагоре." „Учителю, значи вас Бог никога не ви напуща?" „Бог за мене е най-ценното нещо. Има друга една реалност, която с думи не може да се предаде. Затова аз говоря със символи, защото само със символи може да се предадат изрази.

Често пъти аз като ти хвана ръката ще ти предам по-хубаво любовта си, отколкото като ти обяснявам. Бог ти се изявява в по-вътрешен начин. Всяко докосване е връзка. Като те държа за ръцете, то е връзка. Връзката може да се образува по най-различни начини: с думи, с мисъл, с допиране и

т.н.

Ти мислиш добре. Сега ще имаш вяра. Съмнението няма да допущаш. То съмнението непременно ще дойде, но не трябва да му се поддаваш. Каквото и да ти се случи, ще си казваш, че Бог не може да те остави.

Сега в София са хвърлили на теб око. Ще гледаш винаги да имаш с какво да отбиеш вълните. Може да ти кажат: „Защо ходиш толкова често при Учителя?" Ти ще им кажеш: „Защото искам да се науча да служа на Господа". Ако те запитат: „Ама ти ли си най-добрата?" „Не съм най-добрата но аз искам да се уча и ходя при Учителя си."

Някой път погледът ти е раздвоен. После ти имаш една наследствена черта - очите ти гледат питливо, т.е. запитващо. Когато си раздвоена казваш: „Така ли е тази работа?"

Знай, че аз чувствувам едновременно болките и радостите на хората но ги нося търпеливо. И когато някой ви праща лоши мисли аз изпитвам болка, но седя така, като че ли ми е безразлично, като че съм съвсем спокоен. И аз имам изпит да държа като Учител."

Първата ми среща с Учителя се осъществи в деня, в който пожелах да бъда ученичка на Христа. Част от тази година, както и следващите три години аз бях негова частна ученичка и той работеше с мен като редовно ме приемаше два пъти седмично, обикновено вторник и четвъртък в девет часа сутринта. През това време Учителят ме запозна с основните положения на духовния свят, нужни да се изработи един правилен духовен мироглед. Много от неговите беседи бяха издадени в поредицата „Сила и живот" - пет тома. По това време имаше един общ духовен подем в България, дължащ се изключително на присъствието на Учителя и на неговата дейност, като останалите окултни течения, които също изникнаха следваха свой отделен път.

Понякога Учителят ми даваше някоя книга да чета като после ме изпитваше, за да види какво съм разбрала, по същия начин както това става в едно училище. Разбира се, че аз бях една прашинка от безбройните грижи и задължения на Учителя по това време. По-късно Учителят ми препоръча да чета Библията. Представяте ли си едно младо момиче, облечено по всички правила на женската мода и носи под мишницата една дебела книга, наречена Библия. Сега се усмихвам и ако днес видя младо момиче да носи Библия аз моментално бих се изсмяла. Какво може да разбере едно младо момиче от Библия тогава, че и сега? Но тогава Учителят ми даваше упражнения, посочваше ми кои глави и кои цитати да прочета в Библията, да размишлявам върху тях и после той ме изпитваше и поясняваше духовния смисъл на тези изрази. Така че той ми даваше упражнения от духовен характер и когато се отвори Школата през 1922 г. аз бях напълно подготвена да я следвам. Така че бях една от близките ученички на Учителя още преди образуването на Школата, защото аз се запознах с него през 1916 г. През 1920 г. влезнах официално в Братството и започнах да посещавам редовно неговите беседи Спомням си веднъж той спомена следното: „Аз имам една частна ученичка, с която се занимавам отдавна и мога да ви кажа, че тя къде, къде ви е преварила и отишла напред. Вземете пример от нея, защото тя учи онова, което й се преподава. А вие само слушате и не учите". Тази похвала се отнасяше за мен. Възрастните приятели ми се усмихнаха само добронамерено, а това бе една добра похвала, защото тогава младежите още не бяха дошли и още не беше изскочила ревността на възрастните братя и сестри към нас, младите което се случи по-късно. Същата година имаше събор през месец август в Търново и аз вече разказах как исках да отида, но един възрастен брат, а това бе Петко Епитропов, ме спря. Обясни ми, че това може да стане само с официални покани и ми показа своята, която Учителят лично му беше написал и връчил. Аз не бях тогава получила такава покана и дълбоко умъчнена останах в София. Когато всички се завърнаха от събора Учителят ме запита „Вие защо не дойдохте на събора?" Аз му обясних. По-късно брат Епитропов сподели с мене, че Учителят му направил забележка, понеже той ме е спрял да отида на събора, казал му: „Ако един подтик у човека е Божествен той не се спира, а му се дава направление". По време на тази подготовка като частна ученичка бях в състояние на външно и вътрешно блаженство. Всичко около мен се движеше като на киноекран в светли краски. Живота в мен се отразяваше в една чудесна хармония от звуци и цветове. Аз свирех на пиано и музиката слизаше от небето и влизаше в мен и чрез пръстите ми по клавишите на пианото се източваше музика, която радваше другите. Такова състояние, което изпитваше душата ми ама никога, никога не се повтори. Във връзка с това мое изживяване той каза: „Аз на всички ще покажа какво нещо е Божията любов".

Измина този период на блаженство и Учителят ме извиква и ми казва: „Беше време, когато дяволът искаше да ти вземе глава, а сега дяволът нищо не може да ти направи". Аз изтръпнах, защото смятах, че Школата това е рай и блаженство за човешката душа. Но дойде и онзи момент, когато на всеки ученик след като му мине време на Учението и след като се изпита му се дава свидетелство за завършване и се праща да върви по своя път в живота. Аз изобщо не подозирах, че такова нещо може да се случи и с мен. Не предполагах, че Учителят ще ме прати някъде и че няма да бъда в близост до него. Учителят ме извика и каза: „Извикал съм те, за да ти кажа следното. Слушай ме добре и запомни. Изпращам те в света. Направила си връзка от миналото и правилно да ги разрешиш в този си живот". Краката ми се подкосиха.

Изведнъж цялата ми постановка, построена у мен за Учителя и за Школата се преобърна и аз останах да вися във въздуха. Как така ме изпраща в света. Нали съм в Школата. Нали моят живот няма да се различава по нищо от досегашния. Продължих да живея по същия начин, посещавах редовно университета, както и Школата на Учителя и участвах във всички начинания. Значи външно нищо не бе се променило. Аз съм си пак в Школата, а не в света. А света за мен беше да съм долу в града при другите, при грешните, при клосните, сакатите, при отрудените, прокудените и обременените. Такива бяха моите разсъждения тогава.

Но постепенно за дни и за месеци аз като че ли полека, лека се приземих, като че ли бях спуснаха от небето с парашут на земята. Стъпих на крака, огледах се и света около мен беше друг. Онзи свят дето обитаваше съзнанието ми го нямаше вече. Беше останал горе като светъл идеал на моята душа. Света, по който се движех се оказа свят, по който вървяха не само краката ми, но и моите мисли, чувства и цялата ми деятелност. Започнаха да се развързват различните кармични връзки и то с ония хора, с които години наред ходехме заедно, но тогава аз живеех на Небето, а те ходеха и живееха на земята. Аз сега се срещнахме долу на земята и се видяхме закачени като ченгели и вързани в една верига.

През този период Учителят беше много внимателен с мен, защото знаеше, че бях слезнала отгоре, от един духовен свят на хармония и ме пазеше да не изгоря тук, сред огъня. След тази предварителна подготовка, която имах при него, той ме свали на земята и аз вече не се загубих в света, макар че понякога тръгвах и по погрешни пътеки, загубвах се, но с молитва и вяра в Него, отново намирах правия си път.

Минаха години, Учителят държеше своето Слово, ние започнахме да остаряваме и с всяка измината година виждах, как тези връзки от миналото, направени с много хора излизаха една след друга. Таман се отвържа и откопча от едната връзка, ето ти задава се и следващата. Ама как така, че не се свършиха тези връзки от миналото и тези въжета, които ме държаха вързана десетки години. Дано съм се развързала и дано правилно съм разрешила задачата си.

Спомням си веднъж дойде едно младо момиче, току що прочело за първи път една беседа от Учителя. Беше дошла възторжена, душата й летеше горе в невидимия свят. Аз я гледах отдолу, понеже съм стъпила на земята и вече съм на 75 години, вързана съм за земята и света, поглеждам я нагоре към оная млада душа, която се рее свободно във висините. Гледам момичето, то цялото цъфнало, грейнало като слънчице и казвам й: „Блажена си ти, сестра, защото душата ти пее химни за Божествената Любов. Запомни този миг, защото този миг и вечност е с едно и също измерение. Тук душата и вечността се сливат в едно. Запомни това си състояние, защото като слезнеш на земята това ще бъде за теб един светъл и Велик идеал, към който ще се стремиш".

Младото момиче ме гледаше, усмихваше се и нищо не можеше да проумее. А до мен стоеше един приятел, който записваше моите опитности. Погледнахме се и се засмяхме - ние с него двамата вече отдавна крачехме по земята с човешки стъпки.

Отново съм при Учителя.

Той бе разрешил едно много трудно мое кармично положение и аз изведнъж се откопчих от тези незрими, но яки връзки и полетях като птица към висините. Душата ми се почувства свободна. Така цялата засмяна хвърча и летя и тичам при Учителя. Целувам ръка и казвам: „Учителю, благодаря ви за това Божествено състояние, в което съм". Пита ме: „Какво ще ми платиш за това угощение". „Какво искате, Учителю." „Да имаш вяра и да слушаш. Всичко, каквото ти кажа да изпълняваш.

За тебе вече няма опасност да пропаднеш. Духовете вече не могат нищо да ти направят. Колко пъти те са искали да ти вземат живота. Животът ти е висял на косъм.

Кой може да ти забрани да ме обичаш? А щом обичаш ти си свързана с мен. Може ли някой да ти забрани да обичаш слънцето? А щом го обичаш и се радваш на лъчите му ти си свързана вече с него. Това е един Божествен закон".

Живеех в градско семейство, баща ми беше учител по литература в една софийска гимназия и получаваше заплата, която поддържаше дома, семейството и четири деца. Майка ми беше домакиня и се стараеше да ръководи семейството си така, както бяха изискванията на обществената среда Беше се оформило висше общество, което се мъчеше да имитира образци от Запада. Обикновено сутрин в 11 ч. се събираха приятелки при майка ми на чай. След обед отиваха на друго място, където да се съберат. Събираха се . вечерно време на литературни четения или концерти. Ходеше се и на балове които обикновено бяха в офицерския дом. Аз израснах в такава среда Майка ми се стараеше да имам образование, възпитание, да завърша гимназия, да зная да свиря на пиано и още някои други неща, които бяха необходими, за да може една млада девойка да представлява изгодна партия за брак. Случи се така, че аз имах талант за музика, който се разработи много и се стигна дотам да давам самостоятелни концерти в офицерския клуб и то в неделя сутрин. Пред мен се очертаваха светли хоризонти или на гастролираща артистка, или на образована жена, или на светска дама. Записах да следвам висше образование, а майка ми нямаше нищо против, беше доволна, че се развивам всестранно. Бях преминала като девойка всички момински копнежи и вече бях студентка.

Един ден си спомням бях в размисъл по някакво дълбоко размишление което идваше от много далече и отиваше много нависоко, като че ли издърпвах някакво въже, което беше закачено и завързано отпреди две хиляди години, минаваше през мене и отиваше нататък надалеч от мен към бъдещето. Изведнъж се запитах: „Защо го няма сега Исус Христос, за да му стана ученичка?" Това нещо го казах пред себе си сутринта. Вероятно тогава успях да издърпам и отмотая това невидимо за мен въже, идващо от миналото. И него ден се случи, в същия ден успях да чуя за Учителя от една приятелка и да се срещна с него. Да, в същия ден. Сутринта успях да отмотая въжето, идващо отпреди две хиляди години, сутринта изрекох тази фраза, идваща от дълбините на моята душа, а на обяд чух за него, а след обяд към привечер се срещнах с Учителя. Е, какво ще кажете сега? Ще кажете, че случайни неща няма, Да, няма. Но да имате такава опитност, ето това е важното. Душата изисква, има потребност, душата, която търси и душата, която е дошла на земята. Търси да намери Бога. И го намира. И знаете ли какво стана по-късно. Моят живот се завъртя по друга посока Нататък към истинската посока. Цялото това бъдеще, което майка ми го изчакваше да бъде със светли хоризонти се сгромоляса в нейните очи и започна една жестока борба у дома, беше ожесточена битка, траеща няколко години. Аз не зная как щеше да завърши ако не бе намесата на Учителя, защото непрекъснато търсех помощ от него и я получих. Но майка ми никога не се примири, че единствената й дъщеря замина от нея и се насочи по друг път. Трудно се понася и изнася от един родител като вижда, че детето му напуска този свят, в който той се движи и тръгва по своя път. А моя път бе съвсем друг.

И в този период, когато ме срещна Учителя и когато се определих за учението му и за Школата му той веднъж ме запита: „Ти кой мислиш, че съм аз?" Отговорих му без да се замислям: „Исус Христос". Учителят се усмихна „Блажена си ти, че кръв и плът не са ти казали това". Това беше епоха в моя живот, защото важното е не само да се определиш, но да започнеш с познанието на Учителя и на Бога. Не беше лесно от моя страна, но се определих. В този дълъг процес на обучение минавах през различни етапи и фази, и падах, и ставах, и се възвишавах, и се сгромолясвах. Минах през всичко, което бе възможно да се случи, но онзи вътрешен стремеж на душата ми да се срещна с Христа и Учителят остана и той се сбъдна и реализира. А доколко съм успяла аз не мога да определя, преценката е в друг - в Учителя. По този повод той заяви: „Всичко, което правя отвън са методи, но по външните методи не може да се съди за Учението". Това нещо го опитах лично и другояче не можеше да бъде. По външните методи човек не може да познае Учителя, защото познанието е вътрешен процес на душата и духът человечески. Впоследствие наблюдавах, че към учението се приближаваха честни хора с най-искрени намерения, с чисти съзнания, които не бяха още оцапани от обществената клевета срещу братството и Учителя. Приближаваха се, слушаха по някой и друг път в салона Учителя, беше им приятно и интересно. Опитваха се да четат беседите, но не намираха нещо особено у тях, защото онова, което бе написано там според тях бе повторение на едни и същи неща до безконечност. Когато се запознаваха от обикновено любопитство с нашите методи, то за тях те бяха безпредметни, дори бяха много наивни. По този начин чрез външните методи те не успяха да Дойдат до учението на Учителя. Оловото за тях беше скрито и покрито. Това беше и една предохранителна мярка на Учителя. Бисерите не се даваха направо, те се изработваха вътре у човека и се съхраняваха за душите. Спомням си, че първите приятели бяха споменали, че в един от първите събори Учителят най-тържествено заявил: "Това учение е допуснато да има външни препятствия с единствената цел да не дойдат в него любопитни, а онези, които са изпратени от Небето". По-късно го открих в протоколите на първите събори. Ето така външните методи пазеха учението, външните препятствия отстраняваха любопитните. Но идваха все пак освен учениците и още много, много други души, за да получат нещо от Божието благословение. Идваха, получаваха и си отиваха.

Спряла съм Учителя и говорим. По едно време той ме спря и казва: "Виждаш ли оная, дето стои там? Тя си мисли сега следното: „Марийка е млада, хубава е, затова Учителя я спрял, стои с нея и говори, а аз съм стара и мен никой не ми обръща внимание". „Учителю, тя така ли мисли за вас в този момент?" „Да, точно така." Учителят кимна с глава и ние се разделихме. Идваше ми да отиде при тая сестра, да я хвана за шията и да я кресна в лицето: „Ти какво си мислиш за мене? Та ти не знаеш ли, че аз говоря с Бога?" Постепенно се успокоих и този бент се отприщи от мене и се изля навън така непринудено и естествено. Аз се отприщих отвътре. А иначе щях да огорча още повече Учителя. Малко ли му беше това огорчение учениците му да виждат в него и в неговия живот нещо обикновено и човешко, а да пропуснат и да не виждат онова Божественото, което се изявява като Божествена Любов към всички ни. Скромни, немощни, добри и лоши - такива, каквито бяхме тук на Изгрева. Тук имаше всичко по малко. И понеже имаше всичко по малко, то стана много голямо и този товар беше непосилен да се носи от човек. Само Учителят успяваше да се справи с него по Божествено.

Аз съм при Учителя на разговор.

„Казваш, че не съм те обичал. Обичам те. Знаеш ли ти какви са моите истински чувства към теб? Знаеш ли как те обичам? фактът, че ти се карам понякога показва, че те обичам. Ако ми беше безразлично щях да те оставя да правиш каквото си щеш. Щом ти се карам като не постъпиш добре значи имам добри чувства към теб. При всяко положение ще уповаваш на Бога. Отвън може буря да се дига, ти ще се държиш и ще кажеш: „Бог е при мене и той ми помага".

Моите отношения към всички са правилни, установени и съгласни с Волята Божия. Аз нищо не върша случайно, а всичко съзнателно.

Не можеш да гледаш Изгрева на слънцето от прашния град, а ще се качиш на Мусала и от там ще му се радваш. Трябва да си създадеш едно състояние на доволство и веселост. Бог винаги обича и е неизменен, но ти очакваш от там, отдето нищо няма ти дойде."