Ани

79. ИЗВАДКИ ОТ СЛОВОТО НА УЧИТЕЛЯ От Жечо Панайотов във връзка със събитията по процеса и след него I. Из тома „ЛИКВИДАЦИЯ НА ВЕКА" /страници 120-137/ Стр. 120. Правилният възглед, правилното разбиране за живота произлиза от послушанието, от връзката на човека с Бога. Стр. 123. На сегашният човек е нужно да пречисти мислите си, да отделя чистите мисли от нечистите. За да развиеш в себе си една добродетел, трябва да си вътрешно чист. Чрез чистотата ще се освободите от страданията и ще придобиете нужната светлина, за да не се спъвате в живота. Стр. 125. Докато живеещ в Божията Любов, ти ще ходиш при хората, а не те при тебе. Стр. 126. Мисълта е подобна на парите, с които си служим. Както изваждаш и туряш в джоба си пари, така и мислите идват отнякъде и си отиват. /За фалшивите пари има затвор, а и за фалшивите мисли има закон в природата, която ги хваща и наказва/. Стр. 128. Лошите мисли и желания са като бомби, които кога й да е ще избухнат. Стр. 134. Много добродетели има в света, но само онези са твои, на които може всякога да разчиташ. Стр. 130. Пазете се от изкушенията, които идват, както на сън, така и в будния ви живот. Стр. 134. Проверявайте себе си, да знаете обичате ли, правите ли добро на хората, готови ли сте да услужвате. Стр. 135. Когато казвам, че трябва да бъдете музикални, имам предвид музиката като метод за прилагане на Любовта. Първото нещо, което Любовта дала на човека е музиката. Любовта е наука за музиката. Сама по себе си Любовта е неуловима, но се чувства и възприема чрез душата /4-то измерение/. Стр. 136. От всички ваши изпитания, трябва да остане само ТЪРПЕНИЕТО. Стр 137. Направете първия опит - да започнете с търпението, втория опит - с милосърдието, третия опит - с чистотата. II. Из тома „ЗАКОН ЗА ЕДИНСТВО И ОБЩНОСТ" /VI МЛАДЕЖКИ СЪБОР - 1928 г./ В това томче, Учителят ни поднася беседите на шестия младежки събор -1928 г. В почти цялата първа беседа Учителя разказва един пример, разглежда го от много страни и ни показва по какъв начин някога природата превъзпитава човека. Случаят е такъв: Героите на разказа са: граф Карнации - богат, но саможив човек и неговият съсед Севадин - скромен човек, но голям философ. Мястото гдето живеят е близо до морето, край което граф Карнации обичал да се разхожда. Севадин ред години го наблюдавал с желание да приложи светлата идея, която му дошла - да отвори тази душа. Той направил следния опит. Отивал всяка сутрин на морския бряг, преди да е дошъл Карнации и върху пясъка написвал по едно изречение от някои велик философ, мъдрец или Учител, живели отначалото на света до последно време. Карнации идва да се разхожда край морето, вижда написаното на пясъка, намира че изречението е хубаво и се чудел кои го е написал; съжалявал, че вълните на морето ще заличат написаното. Така се случило няколко дни, все нови и нови изречения се явявали. Карнации най-после решил да запише това, което се явява на морския бряг. Забелязал, че немного далече от него седи Севадин, веднага го извиква: „Ти си беден, без работа, знаеш ли да пишеш?" Казва му да вземе лист и молив, да върви след него и да записва онова, което ще му каже. На пясъка имало написани няколко изречения. Карнаций чете, а Севадин записва. Първото изречение било - „Пий от самоизцедения сок на лозовата пръчка". Второто изречение: „Пий от живата вода, която тече". Третото изречение: „Направи най-малкото добро, което никога досега не си направил". Карнаций оценил тези изречения, но решил, че те трябва и да се приложат. Пожелал да приложи третото изречение и запитал Севадин - „Кое считаш ти за най-малкото добро?" Севадин му отговорил - „Помисли малко". Като си отишъл у дома, Карнаций решил, че трябва да направи това малко добро - да отвори капаците на прозорците на своята стая, които не били отваряни още от времето на майка му. Така той вижда цялата обстановка на стаята си. На другият ден, на морския бряг вижда написано ново изречение: „Прочети най-прашасалата книга в твоята стая!" Карнаций се досетил, че има такава книга, от никого не пипана и неотваряна от ред поколения. Взема книгата както е с праха - тя се оказала, че е била Библията, която е била четена от ред поколения - там прочел едно изречение - „Бог е Любов". Така, граф Карнаций се докосва до ред положения в живота, почва да разсъждава, явяват се у него много противоречия: Бог като е Любов, защо допуща неправди и страдания в света, че съществува смъртта, злото! В заключение, Учителят казва: Севадин, това сте вие: Карнаций - това са условията, обществото, в което живеете. Намерите ли се пред някое противоречие в живота, то е вашият Карнаций, с него трябва да се заемете и да поправите характера му. Вашият Севадин трябва всеки ден да пише по едно изречение на морския бряг, без да се страхува, че вълните ще заличат усилията му. И ако едно от тия мисли-семенца попадне в ума или сърцето на Карнаций, целта е постигната. Вълните, казва Учителят, са бурния живот, който завлича всичко. Трябва да намерите в себе си този Севадин, който се намира във всеки човек, той трябва да запише в една тетрадка, което се намира на морския бряг. Севадин разбира живота и макар, че не е силен, богат или знатен, за всеки случай може да ви помогне. Всеки, който иска да проучава другите хора, трябва да направи опита на Севадин, да пише велики мисли на морския бряг и да може да заинтересува граф Карнаций с това. Най-после, Карнаций ще каже: „Велик човек е този, който пише тези изречения на морския бряг, гдето вълните всичко заличават, значи Господ го е изпратил. В такъв случаи, аз мога да приложа тия изречения в живота си. В края на беседата Учителят препоръчва да държим в ума си примера за Карнаций и Севадин. Те са елементи за разрешение, задачата на вашия живот. Сегашният живот изисква определени убеждения и разбиране на Божествената Истина. Бог иска хора, които могат да носят разумно страданията. Роденият от Бога, грях не прави. Духът Божи е слязъл до всеки едного, който е роден от Бога. София, 9.XII. 1968 г. III. Из тома „ВСЕ ЩО Е ПИСАНО" беседа „ВЗЕМАНЕ И ДАВАНЕ" - от 6.V.1917 г. /стр. 144-146/* Радвайте се, ако имате криви разбирания и заблуждения, защото Бог е решил да бъде мек и благосклонен към всички слаби, куци, неми, страдащи, онеправдани, заблудени и т.н. Той е Бог на сираците, на бедните, на вдовиците, на страдащите, а не на богатите, ситите, високопоставените. Едно време Бог е бил Бог на Авраама, на Исака, на Якова, а сега е Бог на бедните, на страдащите, на вдовиците. Бог казва: „Моите слуги не извършиха работата ми на земята, както трябва. Сега аз сам слизам на земята, да свърша работата си, да оправя света". Светът ще се оправи, защото Бог работи вече в него. Той слиза на земята, да даде живот на всички, да приемат и приложат Неговото учение, не единично, но за цялото човечество. Ще кажат някои, че са бедни, сакати, слепи. - Не се страхувайте, за вас иде Бог. - За богатите не иде ли Бог? - За тях не иде, защото те нямат нужда от Него. Той се обръща към всички сакати, хроми и слепи, като им казва: Работете всички, колкото можете, за да възприемете моето учение, да станете здрави, силни и богати. Моето учение е богата трапеза, на която са сложени вкусни ястия. Яжте от всички Божии блага, радвайте се и веселете се. Желая, ушите на всички да бъдат отворени, да слушат и да прилагат Словото Божие. Които не е изпълнил работата си, както трябва, нека да я изпълни. Като се обърне към Бога, Той ще го научи, как да живее и да разбира думите Му. Иде съдбата на света. Бог слиза на земята да съди хората и да отдаде на всеки заслуженото. Ако окото на някого е извадено, Той ще заповяда да му турят ново око. Ако кракът му е отрязан. Той ще заповяда да му турят нов крак. Ако ръката му е отрязана, Той ще заповяда да му турят здрава ръка. Ако обикновеният съдия съди и отдава на всекиго заслуженото, колко по-справедлива и разумна ще бъде съдбата, която Бог отдава на човека. Бог ще задоволи всички и ще им даде условия да се развиват правилно по ум, по сърце и по душа. Стремете се към този Бог. Мнозина запитват, къде е Бог и като не могат да Го намерят, искат доказателства за съществуването Му. Каквито доказателства да се дават, вие сами ще изпаднете в смешно положение. То е все едно, някои човек да запали свещта си сред пладне, когато слънцето грее, да я насочи към него и да ви каже: Ето, тук е слънцето. Смешно е да доказвате на човека, че Бог съществува. Ако някои иска да го убеждавам в това, ще го хвана за ръката и ще му каже: Ела с мене. отвори очите си и гледай; отвори ушите си и слушай. Вашите стремежи, вашите прави разбирания, вашия живот, вашето движение се дължат на Бога. Той говори във вас и ви движи. Търсете го вътре в себе си, а не отвън. Той казва: „Аз дойдох, за да им дам живот и да го имат преизобилно. " Следователно, търсете Онзи, Които дава живот, а не онзи, който иде да открадне, да заколи и да погуби. _______________________________________________________________ * 3абележка: Тази страница 145 бе обградена лично от Жечо Панайотов.

78. ИНТЕРЕСЕН СЛУЧАЙ С БРАТ-ЗАТВОРНИК* (Разказ от Жечо Панайотов) Преди години, наш брат прекарал известно време в един от българските затвори. Вината му е била толкова неопределена, че са го съдили за неотчитане, а са го поставили между политическите затворници. Това положение, от една страна било по-мъчително, но от друга - за него е било по-добре, че се намирал между по-интелигентни българи, каквито тогава са били политическите затворници. И тяхната вина била, че са имали убеждения, които законите са наказвали. Братът се успокоявал с мисълта, че всеки ден го води към свободата, към излизането му от затвора. Даже, когато споделял със съдбата на ония които били край него, тази мисъл и на тях се харесвала, надеждата ги подкрепяла да дочакат бъдещите щастливи дни. Но все пак скръбта се е навявала около всички, дните минавали един след друг невесели. Малката радост идвала един път в месеца - да получи писмо от домашните, да им се пише нещо, а най-вече да дойдат лично на свиждане. Работата в разни затворнически работилници и градини, също са били успокоение. Нашият брат също постъпил на работа - помощник градинар в цветните градини в затворническия двор. Там затворниците два пъти на ден излизали на разходка, да подишат въздух, да се разговарят помежду си, да научат новини и така нататък. В дните към края на едно лято, наближавало празника девети септември, все още било топло и всеки живеел със своите грижи. Една сутрин, началникът на затвора като идва на работа, минавал през алеята водеща към входа. Видял, че всичко е в прах, вятърът е навял книги и отпадъци, живия плет край алеята неподрязан и въобще не се виждало празничното настроение, което се изисквало. Казал си: „Всички се готвим да отпразнуваме девети септември, ще ни дойдат гости, може би и големци наши началници, трябва цялата тази обстановка да се постави в приличен ред". Влиза в канцеларията си и първото му нареждане било да излязат всички работещи в домакинството, в това число и градинарите, за да почистят алеята вън от затвора, да подкастрят живия плет и да подготвят украсата за празника, който вече наближавал. Така и станало, а между работниците бил и нашия брат. Такова излизане за него било нещо необикновено, защото работата му била във вътрешните градини. Заловили се всички за работа, поуредили каквото трябва и на обяд се прибрали за храна и час-два почивка, а ако е нужно някои да излязат на работа и след обяд. Отговорникът на градините не му се излизало да работи, тъй като горещината се засилила, слънцето преминало на запад и не било приятно да се препича човек в тия следобедни часове. Затова възложил на нашия брат той да излезе и да продължи подстригването на живия плет с градинарските ножици. Така и станало, но когато братът излязъл на работа, никой друг не дошъл. Той добросъвестно вършил каквото трябва, видял че и сам ще свърши подстригването. След някой час, поседнал на една пейка да си отпочине. Както седнал там, погледнал, че по алеята откъм града идва една жена и носи някакъв багаж. Наближава тя на около стотина метра, но му се сторило, че е позната: средно висока, с бяла коса, нито пълна, нито слаба - идва към затвора. Оприличил я даже на една сестра от София, но се почудил какво ли търси там! Когато наближава повече, впечатлението му се изменя - жената е непозната. Става той и отива към нея, запитва я кого търси, с желание да я упъти. Запитва я - „Кого търсите?" Когато тя отговаря - „Изглежда, че вас търся!" Тогава той я познава и изненадан казва. „Ти си майката на Д., сега те познах. Нали сме се виждали само един път, не можах да си спомня и да те позная". Поседнали на пейката и започнали да се разговарят. Какво се оказало? Наложило се, от техния град да дойде тук, за да купи някакви специални семена за градината им. На тръгване, у нея се зародила силната мисъл да посети брата и да му донесе две дини от тяхното производство. Домашните я уговарят, че това е излишно, че няма да я пуснат на свиждане, защото не е определен ден и много още съображения, да не си прави този труд. Въпреки всичко, тя взела дините, поставя ги в голяма чанта и се качва в един камион, с който пристига. По пътя тя се тревожи, че камионът спира тук и там, явно, че се губи време. Стоварва я камиона край затвора, тя позапитва тогова-оногова и най-после се озовала тъкмо там, гдето брата работи. Станало нещо необикновено, обратно на това, което „здравият разум" би допуснал. Така те се разговорили свободно доста надълго, тя предала двете големи дини и се запътила да свърши другата работа, за която дошла в този град. Вечерта, братът разрязал едната диня и я раздал на живущите с него още десетина души, а другата запазил да я използва като добавка към всекидневната храна. Остава необяснено, дали молитвата на сестрата при тръгване е била така силна, дали мисълта й подействала на началника да избере точно този ден за подреждане на алеята, или братът е заслужил това благоволение на Небето, да му се покаже, че над него се бди за добро. ___________________________________________________________________ * Забележка на съставителя: Братът е Жечо Панайотов, а майката на Добринка е негова бивша сватя. Записано в София, 24.11.1970 г.

77. КРАЯТ НА ИЗПИТАНИЕТО Така се нижеха дните през края на лятото и през есента. В тия размествания на затворниците, ето че дойде ред и на отговорника по градините в двора - Въсенски. Изпратиха го в Кюстендил, гдето затворът не бе голям, но там изпращаха хора, прекарали болестта туберкулоза. Въсенски минаваше за такъв. Сега аз станах отговорник и на мен дадоха помощник. Понеже бях доста ангажиран в прехраната, гледах помощникът да върши каквото трябва. Само излизах да му кажа, да гледа всичко да бъде в ред. При това, сега нямахме грижи за цветята и други летни работи. За празника 7 ноември - Октомврийската революция, трябваше пак да подредим двора, да се направи някаква украса. Вземах пак работници, изчистиха изникналата трева, вземахме вар и с нея измазахме малките плочки по границите на алеите. Също, обръщаше се внимание и на стъпалата на стълбите, отвън, по които се влизаше от двора в помещенията. Измазват се само бордюрите на стъпалата с бяла вар. Като направихме това, което трябва, ето че целият двор светна. Виждаше се, че е празнично, готови сме за 7 ноември. Като наближи празникът, ето главният надзирател застана на стълбата и погледна за извършеното в двора. Остана доволен и каза на някои негови хора, които бяха там: „Кой казва, че само Въсенски може да урежда двора? Ето, че и без него е станало по-хубаво!" Това ни бе наградата. Аз продължавах да работя в прехраната, всичко отиваше по реда си. В тия дни, започнаха да се разнасят приятни за затворниците слухове: По-опитните затворници, подсказваха: „Момчета, ще има пускане! Кураж!" През месец декември, взе да се чува, че се приготовлява списък на тия, които ще бъдат освободени с пълна амнистия. Взеха и на мен да казват, че ще бъда в списъка. Още през пролетта, в управлението на затвора бяха направени някои нововъведения. Назначиха помощник-началници, като всеки от тях имаше служба отговорник за дадена група-политически или криминални затворници. Те бяха кротки хора, движеха се между затворниците и бяха в услуга на главния началник. Един ден, както бях в канцеларията на прехраната, сам, тъкмо довършвах един сбор на ведомостта, отварят се вратата и чувствам, че влизат хора, но аз все още няколко секунди довършвам събирането. Като привърших, вдигнах глава и гледам, влезли - главният надзирател и отговорникът на криминалните затворници. Веднага станах и ги поздравих. Питат ме какво правя и казах, че подготвям книжата за отчета. Главният надзирател подхвана: „Жеко, правят списъците, кой ще бъде помилван, но тебе няма да те пуснем!" Аз спокойно отговорих: „И тук може да се живее!" А отговорникът поправи: „То не се знае още, кои ще бъдат в списъка". Така вървяха дните. Два-три дена преди края на декември 1962 година, вече ни казаха, кои ще бъдат в списъците. На 30 декември, следобед ни казаха, всеки да си стегне багажа и да слезем долу, при ..колелото". /Това е название на мястото към изхода, от гдето започваха четири коридора, водещи из помещенията/. Така и направихме, слязохме долу и всеки седи край багажа си. Всичко е наред. Това чакане продължи 4 часа. Най-после, в 7 часа вечерта ни казаха пак да се върнем в килиите, да отнесем и багажа си. Ето ти неразбория. Но разбрахме, че се е очаквало да дойде някой „главен" от София, който ще обяви нареждането за амнистия. Отишъл първо в затвора в Пазарджик, гдето се забавил. Ще остане при нас да дойде сутринта. Действително, на сутринта - това е вече 31 декември, пак стягаме багажа си, снемаме го на двора при изхода. Според нареждането, заставаме там в очакване. В това време, обаче, аз все съм със задължението, да приготвя на 31.XII. положението за прехраната и да предам ведомостта, както всякога се върши това. Багажът ме очаква, но аз продължавам да работя и давам ухо, дали почват формалностите по извикването. Но в моята работа, има нещо, което не позволява да се довърши! Това можеше да стане, само като се извести на 31 декември вечерта, колко затворници остават, за да им се изчисли храната и т.н. Виждам, че времето наближава, затова намирам главния счетоводител и му казвам тия неща. Той беше симпатичен човек и ми каза: „Ти остави работата както е и ние ще довършим по-нататък". Това ме зарадва. Отидох и снемах моя багаж, наредих се както другите. Тъкмо се готвеха да четат по списък имената на тия, които се освобождават. Преди всичко, видях, че е дошъл от София един полковник, когото снощи очаквахме. Той е човек от Министерството на вътрешните работи, натоварен от министъра да оповести амнистията и нареждането за освобождаване тия затворници. Полковникът говори доста, но главната мисъл беше, че народната власт, като вижда, че осъдените за противодържавна дейност са се достатъчно осъзнали, в желанието си да бъдат и те полезни, както всички други граждани, постановява освобождаването им. Изказа надежда, че всички като отидат по домовете си, ще се включат с труда си, да бъдат полезни на народното стопанство. След речта на полковника, започна четенето на списъка. Всеки, който чуеше името си, в присъствието на надзирателите вземаше багажа си /а той предварително биваше проверен от някой надзирател/ и тогава отиваше на портала, прекрачваше този забранен праг и биваше свободен. Ето, след около половин час, чух и своето име. Багажът ми бе прегледан, вземах го и хайде навън. Преди това, още като се отваряше изходната врата, поглеждах и виждах, че между малкото домашни, дошли да посрещнат близките си, беше и Веска. Като ме видя да излизам, весела и засмяна ме посрещна и ми честити свободата. Така, двамата поехме към града. За багажите ни имаше кола, която ги отнесе на гарата. Там всеки си предаваше своя багаж да пътува по БДЖ, така направих и аз с моя, като го отправих за София. Ние с Веска имахме много да си говорим, но важното беше, че радостта ни съпровождаше. Като се освободих от багажа, отидохме в домът на братското семейство на Райчо Кайряков, гдето през всичкото време на пребиваването ми в Стара Загора, бяха в услуга на Веска и на мен. Прекарахме там вечерта, а на другия ден - Новата 1963 година, ние изпратени с благопожелания отидохме на гарата и влакът ни понесе за София. Цялата ми душа беше изпълнена с радост и благодарност към Бога и към Учителя! Слизайки на гара София - свободен, казвах думите: „Благодаря Ти Боже, че стъпвам на земята в София!" Изминаваме с трамвая пътя към Изгрева аз пак: „Благодаря Ти Боже, че стъпвам по улиците на София!" Стигаме Изгрева, пак благодаря и казвам тия думи. Ето, че стигнахме и в нашия дом - пак: „Благодаря Ти Боже, че се завърнах у дома си свободен!" Още вечерта отидохме в квартирата на брат Боян Боев, гдето имаше събрани много братя и сестри, да честват завръщането ни. Брат Борис беше се завърнал още миналата вечер, но и тази вечер пак се явил при брат Боев, за тържественото честване освобождаването му. Към това честване се присъединих и аз, много приятели ме поздравиха за освобождаването ми. Всички се чудеха, че съм така поправен телесно. Прибрахме се най-после пак у дома, за да заживеем нашия редовен спокоен живот с Веска. Синът ни Благи бе на работа в Пловдив, затова не присъстваше на връщането ми. При него отидохме след няколко дни и се видяхме с него и семейството му. Слава на Бога, Който разпръсна тъмнината и каза: „ДА БЪДЕ СВЕТЛИНА!" Написах тези 28 страници спомени, на пишеща машина през 1975 година. Жечо Панайотов

76. ТУНЕЛ В ЗАТВОРА ЗА БЯГСТВО Ще опиша един случай - опит за бягство от затвора в Стара Загора. Това беше през лятото на 1962 година. Между другите затворници, които работеха в дърводелската работилница при затвора, имаше един сравнително млад човек. Беше родом от към Хасковско. Впоследствие слушах като разказваха за него, че бил непоправим в характерното си отношение към властта. Не знам от кой затвор бяха го преместили тук, но все гледал да избяга навън, пак го хващат и така, само отежнявал присъдите си. Какво намислил да прави в Стара Загора, разбра се накрая. Една сутрин, разшетаха се надзиратели, чиновници, па и началника, отиват в едно място, гдето обикновено отиващите на работа вън, оставят работния инструмент - кирки, лопати, лостове и т.н. Там се е влизало рядко, а и никой не обръща внимание, кой за. какво влиза и излиза. Какво се оказало? Тунел, по посока към големите стени на затвора. Още няколко метра и ето тунела е вън от стената. Излизай и бягай! Та какво разказваха. Този упорит затворник, свършил цялата тази работа, имал и някой негов близък другар, който му помагал. Колко време са работили, но никой не ги разбрал. Използвали са всяка свободна минута, когато другите на обед почиват или се разхождат, те двамата тунел копаят. Какво направиха след като ги хванали през време на копането, не се разказа и остана в тайна. Обясняваха някои затворници, че те са били открити много отдавна в това което правят, но нарочно ги оставят докрай, като във фаталния момент - хващат ги. Може и така да е.

75. ВЕГЕТАРИАНЕЦ В ЗАТВОРА Така минавах дните на 1962 година. Познатите ми: Русков, Димитър Илиев и много други, един по един бяха освободени, поради привършване присъденото време. Аз продължавах да бъда помощник на едного, завеждащ прехраната. Само изготвях всички книжа и отчета в края на месеца. Работата вървеше добре. В режима на затвора, през пролетта на 1962 г. измениха начина за хранене. В сутерена на затвора, който беше неизползван, приспособиха столова, място за хранене. Наредиха маси, пейки и там на смени, затворниците отиваха да се хранят сутрин, обед и вечер. Престана онова разнасяне храна с баки из килиите, стана някак по-уютно. Като се дадеше сигнал за хранене, всеки вземаше канчето, лъжицата и хляба, и отиваше в столовата. Разсипваше се от готвачите храна на всекиго, нахранвахме се, чувствахме се в по-културна обстановка. Макар, че бях на работа в канцеларията на прехраната, също отивах да се храня в стола, заедно с другите. Когато яденето не беше постно, носех си своя храна - винаги имах такава, особено, ако наскоро Веска бе идвала на свиждане и ми е донесла изобилно това-онова. Храненето ставаше в присъствие на надзирател, а понякога идваше и старшият надзирател, за по-голям респект. Един ден, на обяд, минава този старшина край всички, дойде и към нашата маса, а дежурният надзирател му казва: „Той Жеко на яде месо!" При тая новина, главният се спира при мен изненадан и ме пита: „Ти, Жеко, защо не ядеш месо?" Отговорих му - „По убеждение!" Той се почуди, погледа ме и нищо не каза. Значи, досега въпреки осведомеността си, той не е знаел, че съм вегетарианец. Разбира се, това събитие нямаше никакви последствия. Свижданията с домашните, писмата, вървяха редовно. Даже въведоха практика, когато някой от нас се проявеше добре, отличаваше се в работата и други подобни, позволяваха му да пише допълнително писма, да има в повече свиждания. Веска идваше редовно, носеше ми изобилно храна и деликатеси, мляко. Тия питателни храни направиха, че напълнях до 70 кг. тегло, каквото никога преди и след това не съм достигал. Два пъти идваха да ме посетят и две сестри от Стара Загора. Писмо от затвора до сестра му Надя. гр. Ст. Загора, 5.II.1961 г. Драга Надя, Обръщам се едновременно и към Люба, леля, Жени и Жоро- всички, които са край тебе. Правото ми на това извънредно писмо посвещавам на вас, а и вие имате право да ми отговорите; всеки от вас да ми пише по нещо докато се изпълни лист голям колкото настоящия. Да не пропусна да ви благодаря за хубавия кекс, който винаги ми изпращате по Веса. И така, определено било да получите писмо от затворник и то от един от най-близките ви хора! Винаги си спомням как Жени и Жоро ме посетиха в съда след присъдата. Трогателно е и човек изпитва една радост, когато вижда, че има хора, които милеят за него! Не само вие, но и аз се запитвам често: „Защо съм тук?" Отговорът е само един - да срещам по някой бисер захвърлен в калта, да проверя твърдението на философа, че във всяко човешко същество има искра от величието на Твореца! Нужна е само малко любов към падналия и той ще се отърси от грешките си, ще стане като „добрите" хора. Усилията на обществото са насочени към превъзпитание на тръгналите в погрешна посока и дано скоро човечеството доживее, да изчезнат престъпленията из неговата среда, да изчезнат затворите! Друго за себе си ще кажа, че съм малко по-добре тук, отколкото в София. Климатът е мек и ми дават подходяща работа, което още повече ме облекчава. Свижданията и писмата са празниците в нашия живот тук. Иван идва от Пловдив през декември. Поканих го да дойдат с Благи на 26 този месец. Ако някой от вас има желание и възможност нека се присъедини към него, ще му струва 100 лв. пътни. Пишете му вие каквото решите. Чета по вестниците, че София и към нашия край е доста изменена. Може да ми опишете как изглежда сега ул. „Коларовска" (щели да строят блокови жилища вече до „Дървенишкото шосе"). А какъв е изгледа и на нашия „Изгрев". Дали ще си остане в тоя район на Изгрева? Вие как прекарвате? Как са Жени и Жоро с работата, наситиха ли се на колата си? Навярно много ги улеснява за отиване на работа и за разходки. Винаги питам Веса как е леля и се радвам, като ми казва, че е здрава. За Люба не се съмнявам, че край вас е добре - не е така самотна. Добавено и четенето на добри книги, ето ти един спокоен живот! Често гледам разни филми и прегледи. Не мога да открия в тях участието на Жени и Жоро! Не съм прочел може би кой е озвучавал, кой е помощник режисьор и т.н. Дайте ми някои новини от киноизкуството, ще се преместят ли и те в киноцентъра? След настаняването на нашия Благи на работа в Пловдив, домът ни съвсем се обезлюди. Веса, която е привикнала на оживено общуване, сигурно скучае. Аз й пиша редовно, писах й преди 3-4 дни, но добре е да й дадете да прочете и тия ми редове; това да й бъде за малко развлечение, а и на вас повод да се поразговорите с нея. Тя не обича да задоволява хорското любопитство, но вашата искреност за моята съдба ще я предразположи към съчувствен разговор. Мисля, че сега е време да ме заместите отчасти в нейното сърце, като намерите път за общуване с нея. За моята по-нататъшна съдба не знам дали ще има облекчение на срока. Въпреки всичките ми надежди за оправдателна присъда, всяка инстанция бе на старото мнение! Вече изминаха 3 години от определените 8, но как ще се справя с останалите? Завършвам, като мисля, че ви казах най-необходимото. Поздравлявам ви всички поименно, а също и роднини и приятели, които питат за мен. Извинявайте за почерка ми. Върху плика на писмото ви отбележете: „Извънредно - Заповед N 21, Жеко Панайотов Жеков -I/2 - Контр. N 6."

73. ГРЕШКАТА НА ЧЛЕН 68 Така, работите около мен се раздвижиха бързо. Още на третия ден, казаха ми да се приготвя с багажа си и ще вървя за другия лагер. Така и стана. Не видях повече началника, но останах с благодарност, че се намери тук човек, който да изтълкува правилно моята присъда. После разбрах, на какво се дължи това недоразумение. Нас ни съдиха между другото и за недекларирана на златните монети. В него закон има един член 68, в който се определя какво наказание се дава в случай като нашия. По едно съвпадение, има такъв член 68 и в закона, който определя наказанието на бегълците зад граница. Тях считаха за политически престъпници! Изненадах се даже, когато чух, че главният началник на всички затвори и той твърдял, че като сме съдени по чл. 68, ние сме политически. Все пак, периода прекаран между тоя вид затворници допринесе да срещна хора, които заслужават внимание и приятелство, както вече споменах в по-предните страници. Ключът на благоприятният развой на моите работи, се крие в думите „За мен има Господ!" И така, на остров Белене, аз отидох в частта на „криминалните", която беше тъкмо до моста, който прехвърля ръкава на Дунава за да се отиде до селото Белене. Прекарах първата нощ в помещенията им, а на другия ден ме зачислиха на работа. Заедно с други работещи, започнахме да изработваме „леси". Това са така преплетени лескови или върбови пръти, та се образува нещо като ограда, дълга 5-6 метра. По селата винаги си служат с такива леси, за да ограждат места за кошари на добитъка. Височината им е около 70 сантиметра - за опитен човек изработването им е лесно и бързо. Едва направих 2-3 такива леси и стана обяд. Напускаме работата и както отивах да обядвам, минавам край канцеларията. Излиза писарят и ме пита - „Ти ли си новият, който вчера дойде отгоре?" - Казах: „Аз съм". Спомена и името ми, па ме запита направо: „Искаш ли да се върнеш в Стара Загора?" Казах- „Искам". „Има нареждане да те изпратим там. Щом искаш, приготви се - утре сутринта ще има милиционер, с който ще пътуваш за Стара Загора." Е, как няма да се повествуваш, че благоприятната вълна те понася от добро към по-добро. И така, пак започна онова пътуване, което преди две седмици направих, само че сега в обратна посока. При това бях сам. Първо, трябваше да пренощувам в помещението край село Белене, на брега на Дунава. Нямаше никой друг освен мен - нито да отива, нито да се връща. Настаних се, а душата ми пее. Виждали ли сте затворник да пее? - Ето аз бях такъв! Разбрах по интуиция, откъде може да дойде това разпореждане - може да го даде само началника на отдел затвори - София. Кой ще отиде и изпроси това нещо, освен Веска. Тежко я засегнало това, което й писах в първото си писмо от Белене, нали бях й писал да не идва на свиждане. После при свижданията ни в Стара Загора, тя ми обясни подробностите. За мен, тази защита дойде като отплата на Небето, гдето казах - „За мен има Господ!" Мина тази нощ, а следната - преспах в гара Горна Оряховица, ето и сутринта поехме с един милиционер влака за Стара Загора. Разбира се, бях сам в едно купе, а срещу мен седи милиционера. Аз съм си мълчалив и не разговарях с него, но той ме поразпитва това-онова. По едно време ме запита: „Защо не те удавиха там в Дунава, но ще те връщат чак в Стара Загора?" Разбира се, по обяд пристигнахме нашата цел - Стара Загора. Почакахме в етапното комендантство, да дойдат от затвора и ме -приемат. След обяд стана и това, като дойде затворническата кола, па заедно с още други пристигнали затворници, отведоха ни към „пансиона", както аз си наричах тамошният затвор. Нямаше вече върби, нямаше плетене на леси и ония отчаяни хора, с които съжителствах няколко дни на остров Белене. Надзирателят, който ме прие, получи нареждане да ме отведе в една от килиите за живеене, гдето останах сам три дена. Връщат ме, но останах изолиран от другите затворници. Те любопитстваха и когато нямаше надзирател, току идваха до вратата ми, повдигаха шпионката, па ме и питаха: „Бай Жеко, защо те върнаха?" Нямаше какво да им отговарям, но те разбраха, че е станало грешка с мен и затова пак съм тук. Изглежда, че в досието ми вече имаше поправка - не трябва вече да бъда в категорията на политическите затворници. Зачислиха ме към други, с повечето, от които се познавах; на работа още не ме извеждаха. След 15 дена, реших да отида при началника и да помоля да ме настани на работа. Той обеща и какво излезе - един ден ме изпратиха в стопанския двор на затвора, гдето имаше някакъв строеж и там помагах в някакви леки работи. Важното беше, че такива излизания вън от сградата на затвора ставаше само за криминалните затворници. След ден-два, ето че ми казаха - ще отидеш да обслужваш зайците! Какво се изискваше, показа ми този, който досега се грижеше за тях. Да им поставям трева да ядат, вода да пият и да им чистя кафезите, в които живеят. Хайде, започнах, а това бяха доста зайци. Използваха ги за месо, като даваха да ги колят и готвят в стола на чиновниците при затвора. Там се хранеха също началниците и надзирателите. Една от трудностите беше, че трябваше да се коси трева от близката ливада и да се пренася до клетките на зайците. А аз, никога не съм работил с коса, затова карах един от затворниците, който беше наблизо, да върши тази работа, а аз пренасях тревата. Всичко добре, но ето, че някаква болест върлуваше между тия зайци. Още първата сутрин, намирам 4-5 зайци умрели. Вечерта ги оставям живи и здрави, а на сутринта „предали Богу дух." Едва изкарах една седмица с тази работа. Вечер докато настаня тия зайци, да им поставя трева, вода, чистене - прибирах се в килията едва към 9 часа. Даже един от надзирателите се зачудил, че ме няма на проверка, а и след това не се прибирам, та като се върнах ми казва: „Щях вече да те търся ".Зайците продължаваха да мрат, началникът идва заедно с някого, ветеринар ли беше, какъв - беше обезпокоително положението. Отидоха си без да разговарят с мен. Добре, че началника разбра, че тази работа не е за човек като мен, та ме изтеглиха оттам. Решиха пак да ме поставят в градината, гдето бях в начало. Сега разликата беше в това, че когато ставаше нужда да се излиза вън от затвора и да отида до стопанството, пускаха ме навън, а като свърша работата, връщах се. Животът в затворите е такъв, че всеки ден може да докарат нови затворници, а други, като се свърши срокът им, отиваха си. В тия години политическите затворници намаляха. Имаше доста „помилвания" на някои, които се бяха „превъзпитали", та ги освобождаваха чрез „помиловки". От тези новите, които идваха, някои се запознаваха с мен, като ме виждаха навън при работа. Така се позапознах с едного, който беше от родния ми град Ямбол. Беше съден по „начет" и други нередности в службата му. Беше сравнително интелигентен. По едно време го поканиха да заеме службата - да приема и раздава продуктите за прехраната на затворниците. Виждаше му се трудна и отговорна работа. Затова казал на началника, че ще приеме, ако му дадат за помощник мен. Искаше да му върша писмената работа, а той да ходи и извършва доставката на продукти. Най-после, началникът се съгласил, но продължавах да се числя и върша работата си в дворната градина. Гледах повече да бъде в канцеларията, за да върша работата там. По едно време, даже съвсем се отдадох на тази работа. Наближаваше 9 септември 1962 година. Пред такива празници винаги имаше особено старание от страна на началниците на затвора, отвън и отвътре да бъде в прилично състояние. Една заран, началникът като идвал на работа, вижда че декоративните храсти и алеите край входа, искат почистване и подреждане. Издаде заповед - всички работещи по домакински обекти, да излязат и извършат тази работа. Определи на моят човек от вътрешните градини, да ръководи. На мен се падна, с градински ножици да подрежа храстите, която работа върших до обяд. Остана и след обяд да привършим тази задача. След малка почивка на обяд, следваше пак да излезем на работа вън. Аз вземах ножиците и отидох да работя. Гледам всички други не излизат. Беше много топъл ден, слънцето силно печеше, та оставиха само мен да работя, но и аз карах полека-лека. Обикалях повече край сенките. Работата ми бе на привършване, беше вече към 3 часа след обяд и ми направи впечатление, че една жена идва към затвора, като носи и някакъв товар. Като приближи, загледах се и даже я оприличих на сестра Буча Бехар от София, понеже беше височка на ръст като нея. Преди да дойде до вратата на затвора, аз се приближих и все не мога да разбера, позната ли ми е или не. Запитах я - кого търси. Тя ми отговори - „Изглежда, че вас търся!" Едва тогава я познах и казвам: „Но вие сте майката на Добринка! Но нали само един път сме се виждали, затова не те и познах! /Нали бяха идвали преди две години да ме посетят/. Поканих я да седнем на една пейка и тя побърза да ми каже, че ми носи две дини от Любимец! Аз ги приех и отнесох при портала, като обясних на милиционера там, че случайно са ми ги донесли и после ще си ги прибера. Надзирателят ми каза, че като се разговаряме да гледам да не ме видят, а по-скоро да привърша разговора. Отидох аз при гостенката, седнахме и започнахме разговор. Мен очите ми все към вратата и щом видя някой надзирател, бързо отивах и му обяснявах, че моя роднина случайно е дошла, та ме завари на работа. Макар и нередно, те не ми попречиха, само казваха - гледай да не те види началника. Какво ми обясни сестрата: Тя тръгнала тази заран от Любимец с камион и идва в Стара Загора да купи семена за градините им. На тръгване решила да вземе тия две големи дини и да ми ги донесе. Всички в къщи й казват не си прави този труд. Няма да те пуснат да го видиш, нито да му предадеш дините! Тя обаче послушала „вътрешния глас" и ги взела, та каквото стане. Като стигнали в Стара Загора, камионът я оставил уж близо до затвора и тя полека-лека идва. Продължихме да разговаряме около половин час и повече, но си казвам, че все още имаше нещо за казване. Най-после тя стана да си отива в града да купува семената. Аз продължих още един час да довърша работата си, но все се чудех на това събитие. Как се наредиха работите, аз сутринта да изляза на работа вън от затвора, как след обяд останах, само аз да довърша работата, а на всичко отгоре да посрещна сестрата с нейният ценен тежък товар! Прибрах се, пренесох дините в килията ни и ги пазих като голяма благодат. Бяха нещо забележително. По него време живеех в една така да кажа „луксозна" стая, заедно с други още работещи - бяхме 15 човека. Тази стая ми бе направила впечатление още при първото ми пристигане в Стара Загора - писах за нея в по-първите ми страници. Тя имаше завеси от по-красив памучен плат, със също такъв се застилаха и леглата - който влезеше, виждаше, че тук живеят по-избрани хора. Вечерта разрязах едната диня и на всекиго от живеещите там, дадох по един резен. Всички се зачудиха на този жест и ядоха с благодарност. Другата диня запазих и ядох от нея няколко дни на обяд, като десерт.

72. БЕЛЕНЕ Към краят на 1961 година, започна се едно раздвижване, разместване на затворниците от Старозагорския затвор. Разбира се, че там ще останат само по-младите, а възрастните ще бъдат преместени другаде. Наистина, започнаха на групи от по десетина души да заминават: едни за Пазарджик, други - за Белене или Плевен. Това ставаше независимо от остатъка време по присъдите. Може би се целеше, тия които скоро ще излязат на свобода, да поживеят малко и в по-тежък режим. Всякъде другаде беше не тъй леко, както в Стара Загора. Аз продължавах да работя из двора, пак като помощник на Въсенски. Дойде и пролетта, но ето, че една заран ми съобщиха да прибера багажа си, понеже заедно с други затворници ще заминаваме. В начало не се знаеше къде се местим; групата ни беше 12 души, все симпатични хора. Симпатизирахме си едни на други, понеже участта ни е еднаква. Такива местения са доста неприятни, защото на 2-3 места се пренощува в така наречените етапни комендантства по гарите. В Стара Загора ни качиха на влака и към 2 часа след обяд пристигнахме на гара Горна Оряховица. Заведоха ни в помещението за пренощуване, за да чакаме на другата сутрин влак, който ще ни отведе през гара Левски за Свищов - Белене. Като наближи да пристигне влака Варна-София, отведоха ни на мястото за качване; стана и това, потеглихме към гара Левски, гдето пристигнахме към обяд. Оттам - на влака за Белене. За мен беше особено трудно да пренасям багажа си - имах сандъче дрехи и вещи, малък вързоп с одеяла, и плюс това торба с продукти за ядене. Най-после пристигнахме надвечер в Белене, но трябваше и тук, в някакво помещение вън от селото, близко до Дунава да се пренощува. През време на пътуването, имах доста време да размишлявам, по каква причина и мен ме изпращат в Белене. Дойдох до заключение, че това се извърши от втория заместник на началника на затвора в Стара Загора. Той бе по-млад и имаше служба да следи за политическото поведение на затворниците. Може би имаше „зъб" на мен, поради случая с онова писмо. Него време, началникът беше в отпуск, та този помощник използва случая да се разправи с мен. Но, по-нататък ще опиша, как някога съдбата нарежда нещата така, че праведникът вместо наказание, получава облекчение! И така, нашата група пренощува край този „ръкав", който отделя село Белене от острова със същото име. До нашето помещение шумеше водата на Дунава, чувстваше се прохлада, затова запалихме печката. След малко общи разговори, приготвихме се за нощуване. Всеки бе замислен за своята съдба - какво ли имаше да се преживее в този остров Белене, прочут със страданията на хиляди и хиляди българи, минали през него за своите присъди. Като верующ човек, всяка моя стъпка се съпровождаше с братските молитви - Добрата молитва и 91 Псалом. Сутринта, преминахме моста построен върху понтонни лодки и така прехвърлихме ръкава на Дунава. След това се присъединихме към колата, която бе натоварила багажа ни - имаше да изминем около 12 км. път, докато пристигнем до голямото здание сред самият остров, общежитие за затворниците. Настаниха и нас в спалните помещения; мен ми се падна да бъда в голяма стая - все непознати хора, имаха суров изглед, все политически затворници с доста големи присъди. Стаята беше заета с около 30 легла, но само сламеници, наредени край стените. По средата имаше пътека, но като нямаше друго място, моят сламеник се намести на пътеката, а багажа ми край мен. Имаше и други като мен. На другият ден ни зачислиха в бригадата, с която щяхме да ходим на работа. В какво се състоеше работата ни? - Целият остров беше обраснал с върби - все стари дървета. Бригадата отива на определен район, носеха големи триони - „жаги". С тях отрязваха от дъно дърветата, други с брадви отсичаха клоните, а трети пренасяха и разпределяха този материал, използваше се една част за нарязване дъски, други за горене, а най-после, подходящи се отделяха и за плетене кошници и други неща. В тия места, човек трябва да бъде обут със здрави обуща, както и да има работни дрехи, каквито се дават от службата там. Ходих и аз, пренасях клони и така нататък, както другите. На обед, донесоха храна - боб или картофи-чорба. Вечерта се завърнахме в помещенията и започваше почивката. Всеки се разговаряше тихо с другаря си, не се чуваше песен или веселие! Не се чуваше и радио. Имаше лавка, но слабо снабдявана с продукти. Отдалечеността от селото влияеше, защото не се разполагаше и с много транспорт. Мен ме интересуваше, да си купувам поне сирене и масло, а и такова не пристигаше. За преживяваните тук събития, се разказаха много работи. Животът се е влошавал, когато в някой сезон са прииждали водите на Дунава. Тогава се е наводнявал целия остров, даже е идвала и до самите жилищни помещения. Последните, макар и построени на най-високото място на острова, така са бивали обградени с вода, че никой не е могъл да мръдне навън. Със страх се е следяло течението на водите - стигало се е дотам, че е предстояло да се извозят хората оттатък Дунава. На много места из района на жилищата, има направено нещо като чардаци, високи 5-6 метра и там стоеше милиционер на пост, въоръжен, за да наблюдава. Имаше право и да стреля, ако някой затворник минеше по непозволено място. Моята първа работа като пристигнах, беше да се обадя на Веска, че съм преместен в Белене. Описах й, че за нея ще бъде трудно да идва в Белене на свиждане, както и за мен да изминавам 12 километра път. Казах й също, да ми пише само кратки писма. Не си спомням, дали успях да получа в Белене писмо от нея. Както е редът по затворите и в Белене трябваше да се явим пред комисия, да се запознаят с нас „новодошлите". На четвъртият ден ни повикаха в помещенията на администрацията, явихме се и всеки от нас влизаше при комисията. Там беше началникът на този затвор, негови помощници и други лица, един от други по-строги. Когато дойде моят ред, влязох спокойно. Разговорът водеше началника - видя ми се благороден и кротък човек, разгръщаше досието ми, поглеждаше към мен и ми зададе няколко въпроса. Навярно откри в книжата, че съм религиозен човек и ме запита: „Има ли Господ?" Отговорих, че това е личен въпрос, всеки човек е свободен да вярва или да не вярва. Той тогава ми каза: „Ние искаме да чуем от тебе..." Отговорих пак - „За мен има Господ!" Би трябвало да разширя отговора си, че вярвам не в този Господ, който е по иконите, старец с бяла брада, а вярвам в този Господ, който е в самият мен. Човек със своят ум не може да обхване даже времето и пространството, които са творения на Бога, а колко повече е трудно да се обхване понятието Бог! По-добре е било, че не съм навлязъл в подробности. Може би ми се зададоха и други въпроси, но спомням си, че един от присъстващите, навярно помощник-началник, ме погледна и рече: „За такива като тебе имаме и по-строги места, например затвора в Плевен! Там да поживееш!" Отидох си след срещата с тия хора. Така се заредиха дните, обаче 2-3 дена след явяването ми при комисията, повика ме в кабинета си началника и поведе с мен разговор, че е проучил делото ми и каза: „Ти неправилно си изпратен между политическите затворници! Каква е тази грешка? Твоята присъда е криминална, а защо те водят към политическите затворници?" Казах му, че навярно има грешка още от Държавна сигурност, та така още от София и в Стара Загора ме държат между тях. Началникът пак каза: „Мястото ти не е между тия хора! Те със своите убеждения ще те развалят, ще станеш като тях! Затова ще те изпратя между криминалните затворници, гдето е по-леко, ще прекарваш по-добре". Казах му, че приемам да направи както намира за добре. Каза ми още, че сега няма кола да отива в района, гдето ще ме изпрати, но до 2-3 дена ще има и ще ме изпрати там. Върнах се аз при хората в жилището, а те ме питат защо ме е викал началника. Казах им, че проучва досието ми и намира нещо особено в него. Продължих да ходя на работа, но още на другият ден, някой от нашата стая ми каза: „Твоята присъда не е политическа и ще те изпратят при криминалните". Такива новини бързо се разнасяха между затворниците.

70. ВТОРОТО РАЗГЛЕЖДАНЕ НА ДЕЛОТО НИ Без някакви особени събития, дочакахме месец май 1959 година, когато наново бе насрочено за разглеждане нашето дело. Явихме се в съдебната зала, пак говориха адвокатите, залата беше изпълнена с наши братя и сестри, за да видят краят на този процес. Адвокатът Цонев представи на съда сметката за оправдаване 44 000 лева, стойност на бракувана негодна хартия, която следва да се признае в стойността на отпечатаните наши книги, така щото да бъда отчетен и оправдан за поверените ми суми. Другите адвокати също говориха и изтъкваха нашата невинност. Оставаше да се изслуша решението на съда - каква присъда ще ни дадат. Нашите надежди бяха, че даже трябва да ни оправдаят! Решението на съда бе прочетено същият ден, след обяд, това направи председателят, но за жалост, това, което ни се съобщи, не беше в наша полза. Знаменателни бяха възклицанията на слушателите в залата, когато чуха, че Борис Николов се осъжда на 12 години лишаване от свобода, а Жеко Панайотов - на 8 години. По съвкупност, в тия години са включени: 3 години за недекларирана златни монети, по 3 години за небрежно стопанисване братското имущество, както и за изгубени вещи! Времето прекарано в ареста по време на следствието, се зачита намаление от присъдените 12 и 8 години. От този резултат ликуваше само Никола Антов и някои негови приятели. А нашите домашни и множеството наши приятели-братя и сестри, които добре ни познаваха, бяха наскърбени. По лицата им се четеше голямото недоволство от решението на съда, тъй като народът чувстваше несправедливостта в този случай. Видяхме се пак с нашите домашни, но в душите ни имаше спокойствие, че сме с чиста съвест. Веска можа да ми предаде нещата за ядене, които бе донесла, като взаимно се утешавахме, че всичко ще се превърне на добро. Отведоха ни пак в килиите, а още на другия ден, следователят ни съобщи, че наскоро ще бъдем препратени в Софийския централен затвор.

69. РАЗПИТ НА СВИДЕТЕЛИТЕ Адвокатите бяха се погрижили да посочат свидетели, които да дадат показания пред съда, най-вече да се очертае какъв живот сме водили, че във всяко отношение сме били примерни хора. Никога не сме водили разточителен живот, нито сме харчили пари без сметка. За мен, например, свидетелката Еленка Андреева каза, че на нея й е правило впечатление, как аз съм ходил с много прост костюм, с протрити лакти на сакото. Действително, моята заплата не ми позволяваше да си купувам и да нося все нови дрехи. Износвах ония стари палта и панталони, които се даваха с купони през оскъдните години 1945-1946. Свидетелят Васил Керемидчиев, бивш мой колега във фирмата гдето работех, също изтъкна неговите много добри впечатления от моят живот. Той изтъкна, че съм голям алтруист. Описа един случай, когато мен и шефа на фирмата ни държаха отговорни, че сме продавали стоки на по-високи цени. Всъщност наказание е трябвало да понесе шефа, защото не е обърнал внимание, какво вършат неговите служители, но как тогава аз съм поел върху себе си отговорността. Това съм направил от хуманни чувства към семейството на шефа, дето тъкмо в тия дни се очакваше жена му да роди. За Борис - много свидетели го описаха като крайно добродетелен и справедлив човек. Даже имаше свидетел-комунист, който каза как му е помагал парично, как на други е дал работа при себе си като мозайкаджия, та по такъв начин да избегне преследване от полицията. За него също се потвърди, че е водил примерен живот, че от занаята си майстор мозайкаджия, е печелил достатъчно за да живее добре. И той не е водил разточителен живот. Особено категорични бяха свидетелите - вещи лица. Такъв беше и Драгомир Василев, който като експерт-счетоводител и юрист, направи анализ на сметките ни, в които не се намират улики на злоупотреба. Неговото изложение беше така обстойно и ясно, че защитникът ни д-р Кирил Георгиев му го е поискал и го е представил в съда, като своя писмена защита пред съда. Прокурорът внимателно изслушваше всички показания. В едно от заседанията на съда, той отсъстваше, но беше заместен от негов помощник. Този нов човек в делото, ми зададе въпрос, дали Учителят ми е възлагал работа с пари и сметки. Аз отговорих - че не е. /А после се досетих, че в момента ми бе излязло от ума за по-раншните години - 1924-1928, когато услужвах на първата братска печатничка, както и това, че няколко години бях представител за поръчка на книги от братя и сестри от цялата страна/. В друго заседание, пак същият прокурор ме запита, нали Учителят ни е учил да говорим истината, а защо съм лъгал. Отговорих, че изобщо не съм лъгал, без да разбера в момента, какъв случай той има предвид. Защитниците, трима, или четирима адвокати се изказаха, най- после, като направиха всичко необходимо, за да бъдем облекчени. Понеже между мен и Борис нямахме спорни въпроси, всеки от адвокатите застъпваше в защитата си, както Борис, така и мен. Така съденето ни продължи три дена, но в последният момент, идва при мен адвоката ни Кирил Георгиев, който беше последен в изказванията си и ми каза, че трябва да поискаме отлагане на делото, тъй като ще трябва да представим още доказателства в наша полза. Аз разбира се възразих, че не съм съгласен, а напротив трябва да искаме от съда да ни оправдае - да бъдем освободени! /Колко съм бил наивен и тогава!/ Адвокатът обаче настояваше, че отлагането е необходимо, че ще имаме полза и че Борис е съгласен. Значи, нямаше какво да правя и аз също дадох съгласие за отлагане; не ми се искаше повече да прекарвам в тия килии на затвора и режима на Държавна сигурност. Позволиха ни за малко да се видим с домашните си и аз размених няколко думи с Веска и Благи, а те се опитаха да ме насърчат. Но, баницата, която Веска бе приготвила и донесла, не ми позволиха да я взема. Отведоха ни пак в килиите на Държавна сигурност, да очакваме ново насрочване на делото. На мен оставаше да обмисля и изложа с разбиране, каква сума следва да ми се одобри за фирата от вестникарска хартия, употребена за печатане беседите в нашата печатница. Във връзка с това, имах две-три срещи с адвоката Цонев. През следващите дни, имайки при мен изчисленията на вещото лице за хартията, работата се сведе до това, да направя сметката колко е била фирата, т.е. унищожената негодна хартия. Трябваше да се приложи смятане чрез „просто тройно правило". След годините, когато бях учил аритметика, не бях имал случай да си служа с това „правило". Но сега, като се видях в затруднение, поразсъдих за условията на задачата, съставих си формула и така можах да изчисля каквото трябва. Като вземах процента фира 40% оказа се, че унищожената, негодна хартия е била на стойност около 44 000 лева. Както казах по-горе, вещите лица допускаха, че вестникарската хартия дава до 70% фира, недостигът по моето отчитане се издължаваше и при 40% фира. Значи, в купената без фактури хартия е имало негодна за използване такава за около 44 000 лева и тази сума следва да се признае и отрази върху стойността на отпечатаните в нашата печатница беседи и лекции. При следващата ми среща с адвоката Цонев дадох му начина за изчислението на фирата, от което се вижда, че следва да ми признаят тези 44 000 лева. С това се вижда, че съм напълно отчетен по сметките на Братството.

68. ПЪРВО ГЛЕДАНЕ НА ДЕЛОТО НИ При тия обстоятелства, стана явен и деня за насрочване и гледане делото ни - 19 март 1959 г., пред Софийския областен съд. Преди тази дата, следователят ни се погрижи, да ни се донесат по-нови дрехи от дома, за да бъдем добре облечени, когато ще се появим в съда. За мен, изпратили у дома да поискат новият ми костюм. Веска се изненадала и казала, че не дава новият ми костюм - имал съм костюм, с който в момента съм облечен и друг не дава! /За нея, облеклото, което носи човек в такива дни, е прието със страдалчески вибрации - нека се пази чист поне единственият по-спретнат костюм, който съм имал тогава/. При нейният отказ, наредиха ми да предам панталона, с който бях облечен, та го позакърпиха в шивалнята, поизгладили го добре и като се облякох с него, станах по-представителен. В деня на делото изглежда, че някой от адвокатите е говорил на Веска и тя се съгласила да изпрати по-новият ми костюм, та на делото бях облечен с него. Сутринта, на 19 март, когато трябваше да отидем в съда, отведоха ни в изходните помещения на затвора. Там за пръв път се видяхме с Борис. Докато очакваха да дойде колата да ни отведе, останахме за момент сами. След като бях мислил много по нашата обща съдба, използвах случая и тихо казах на Борис: „Ще ни спаси само, това, че не сме юридическа личност!" Той не отговори нищо. Отведоха ни със заключена кола до Съдебната палата. Още почакахме в някакво помещение докато ни въведат в съдебната зала. В тази Съдебна палата бях влизал и излизал много пъти, било при нотариуса, било за разглеждане търговски дела, но никога не бях допускал, че ще бъда подсъдим за наказателна отговорност. И така, ето ни в съдебната зала, изпълнена с наши приятели, братя и сестри, дошли да присъстват на делото. Всички ни гледаха с умиление за нашата незавидна съдба. Там бяха Веска, синът ни Благи и нейната сестра Мара. Те, в тия 6-7 месеца преживяха много тормоз. Присъстваха и адвокатите ни д-р Кирил Георгиев, д-р Иван Бояджиев, д-р Христофор Цонев, а ние двамата застанахме при „подсъдимата скамейка". Това ужасно място, гдето никому не пожелавам да стои! Първата работа на съда беше, подсъдимите да изслушаме обвинителния акт. Правилото е да бъдем прави при четенето, но в случая, за да не се измъчим, съдът реши да седнем. Обвиниха ни: 1. За неотчетени суми: мен, като касиер, за около 40 000 лева, а Борис за спорната сума от 1,200,000 лева по покупката на печатарската машина. 2. За недостатъчно добре управляване на братското имущество и за изгубени братски вещи: един бинокъл, далекогледна тръба и други. 3. За недекларирани златни монети, които вече бяха конфискувани в полза на държавата /77 и 3/4 наполеони и 77 3/4 турски лири/. Адвокатите бяха се погрижили да посочат свидетели, които да потвърдят факти в наша полза; те също бяха в залата. С всичкото си злорадство, там беше и Никола Антов, като прокурорски свидетел, но разбира се, презиран от всички почтени хора, които бяха в залата. Както е редът. След прочитане на обвинителния акт, даде се думата на нас обвиняемите. Мен ме изведоха навън, за да се изкаже първо Борис. Както научих след излизането ни от затвора, Борис е говорил с голямо достойнство и от обвиняем се е представил като обвинител! Той ще има грижата, да предаде в своите спомени какво е говорил и от какво се е ръководител в своите идеи, като ученик на Бялото Братство. Въведоха и мен наново в залата, за да дам и аз обяснения за работите, засягащи моето обвинение. Една от тежките ми отговорности, беше изгарянето на тефтерчето със сметките, тъй като в него имало данни, уличаващи и други лица, попадащи на съд. Обясних и положението със златните монети - не сме ги декларирали, тъй като ги считахме за реликви, музейни вещи, до които се е докосвал Учителят. Той ги е пазил, а също и ний бяхме длъжни да ги пазим като реликви. За няколкото разписки от каруцарят Иван Петров, дошли при мен без неговият подпис - обясних, че бях поставил името му на мястото за подписване, но без да подправям неговият подпис. След тия обяснения, прокурорът запита ревизора Самуил Захариев, дали ме счита като добър счетоводител, а той потвърди това.

67. ОБВИНИТЕЛНИЯТ АКТ Втора среща с прокурора. Как се отнесоха с мен Бяха минали вече три месеца от този период на следствието ни. Според закона, всяко следствие трябва да се привърши в тримесечен срок. Вика ме един ден следователят и ми казва: „Жеко, твоето следствие вече привърши, сега ще очакваш обвинителния акт. Имаш право да посочиш лице за свой адвокат, ще ти се разреши да се видиш с него, както и да му дадеш пълномощно да те защитава, при гледане на делото". Посочих за защитник, първо д-р Кирил Георгиев, после д-р Иван Бояджиев, но ми казаха, че те били вече ангажирани от Борис Николов, но не можело същите адвокати да защитават двама ни, понеже сме обвинени по едно и също дело. Най-после се досетих за адвоката Христофор Цонев, с когото също бях запознат още по време на ревизията ни. Получих вече и разрешение да вземам книги за прочит, от тия които се намираха в тяхната библиотека. Щеше да ми ги доставя следователя. Това беше вече едно постижение за справяне с бездействието там. Между другото, бе назначено вещо лице, за да провери представената от мен сметка на ревизорите; тя се отнасяше за изчисление хартията употребена при отпечатване в нашата печатница лекции и беседи от Учителя. Един ден ме срещнаха с това вещо лице, поиска ми някои обяснения. Показа ми своите изчисления и корекции на някои цени от времето когато е купувана тази хартия. Видях, че разликата между моите и негови изчисления не е голяма; оказа се, че вещото лице следваше да се спадне и стойността на купената без фактури хартия, тъй като е вложена в отпечатаните от нас книги. Поисках от следователя да ми купят тетрадка, за да си правя там изчисления и проверки, за да дам указания на адвоката си. Тези изчисления правих особено след получаване на обвинителния акт и заключението на вещото лице за хартията. Казаха ми, че като защитник е приет и адвоката д-р Кирил Георгиев, тъй като ние с Борис Николов не сме имали спор относно сумите по нашите отчитания. Дойде да ме посети и д-р Цонев, който имаше да защитава повече отчитането на сумите. При разговора ми с него, осветлих го добре и той използва моите доводи за отчитанията. Макар, че срещата с адвокатите ме насърчаваше, добивах кураж за добрият изход на делото, но за всяко тяхно идване им се заплащаше, та нямахме много сметка от това. При мен идва два-три пъти и д-р Георгиев, но той само ме успокояваше с възможностите да облекчи съдбата ни по този процес. Един път, свиждането ми с адвоката д-р Георгиев, стана в присъствието на следователя ми /той се именуваше Йотов/. Оплаках му се, че много ме тормози безделието и седенето в килията. Той закачливо каза на Йотов - „Давайте им да сеят лук, бе Йотов!" Д-р Георгиев беше интересчия човек и се радваше, че ще вземе доста пари при нашата защита. Това го блазнеше още когато преди задържането ни, ходехме при него за съвети при ревизията. Каза тогава един път: „Ще получавам много и много пари от Бялото Братство един ден!" Ясно, че сега е искал значителни хонорари за нас. Д-р Цонев беше по-благороден човек и неговите успокоения повече ми допадаха. При разговорите ни, моето становище беше, че нямат право да ни съдят, защото Бялото Братство нямаше заверен устав /това властта бе отказала да направи/, следователно не е юридическа личност и не е длъжно да се отчита пред Държавен контрол и пред финансовите власти. Освен това и самата наша организация - Бяло Братство не ни обвинява в злоупотреба. Напротив, от цялата страна имаше изложения пред следователя и пред съда, че ни познават добре, дали са ни пълно право да управляваме средствата на Братството. Отчитали сме се всяка година пред Върховният братски съвет, нашите отчети са приемани и одобрени. В тези изложения се изказваше и доволството, че сме отпечатали книги на Учителя, от които се ползват всички членове на Братството. След връчване на обвинителния акт, една вечер ме изведоха от килията, изкачиха ме на по-горен етаж и стигнахме до непознати за мен места. Въведоха ме в една обширна стая, личеше че е канцелария на видно началство. Познах там моят следовател Йотов, както и другият - когото вече знаех, че е такъв, на Борис Николов. Изненадах се - там беше и прокурора Руменов. Естествено беше, прокурорът да се среща с подсъдимите, на които е връчен обвинителен акт, за да чуе от тях, ако имат да кажат нещо съществено по обвинението. Разбрах, че затова е дошъл при нас и Руменов. Поканиха ме да седна - всички имаха тържествен вид, особено следователите, които бяха довели докрай такова едно следствие като нашето. Прокурорът ме запита, получил ли съм обвинителния акт, ако съм го проучил, имам ли да кажа нещо по него. Казах, че от мен се иска отчитането на сумите минали през касата, а това съм обяснил на моите адвокати по защитата. Затруднението ми беше да изчисля точно употребената за печатане хартия, която бе набавена без фактури. Вземайки предвид фирата от тази хартия, моето отчитане е посочено докрай точно. В мен имаше известно опасение от някои порядки в ареста, тъй като често нощем се чуваха викове от съседни килии, явно че изтезаваха някого. Помолих само прокурора - да ми се пази здравето, когато се намирам в тия злокобни места. Прокурорът ме запита - нали имат тук лекар, ще искаш да те преглежда. Тогава обясних, че ме тревожат някакви викове на измъчвани хора в ареста, из килиите на нашия коридор. Прокурорът се задоволи да каже, че да гледам в моята килия да няма такива случаи. Моят следовател, като чу какво искам, скочи и тържествено заяви на прокурора: „Жеко не може да каже, че е пипнат с пръст от нас!" Действително, че при разпитите не е имало изтезания върху нас, да правим признания. Само един път следователят ми си позволи да ме подърпа по косата, види се беше недоволен в момента от някой мой отговор - но това той бе забравил за сега, а може би не го е считал и за наказание. След тия десетина минути, които прекарах в стаята, прокурорът даде някакъв знак на следователя и той повика милиционерите да ме изведат. Казаха ми, че съм свободен и ме отпратиха, а аз само се сбогувах и се прибрах в килията. Явно беше, че следваше да поговорят повече с Борис Николов, затова приключиха по-рано с мен.

66. ПОМАКЪТ И ЧОРАПИ ЗА ПИСАТЕЛЯ Сега, още няколко думи за живота ми с този помак - турчин. Може би, прекарахме с него около 20 дена. Една от темите ни за разговор беше, че помаците макар да са мохамедани, те са българи, потурчени преди векове. Доказвах му това според историята. Неговото възражение беше, че как така да са потурчени българи, когато България е от 80 години държава, а Турция е от много по-рано. Колкото и да му доказвах, той си знаеше своето, макар че тия негови убеждения са го докарали в затвора. Подстрекавал е съселяните си, да не се съгласяват с българските власти, а да поддържат това, на което ги учат техните ходжи - че са турци. Засягахме и религиозни въпроси, понеже той вярваше в Бога, в задгробният живот. Дойде ми някак на ум да му разказвам за многото велики хора, които са живели в християнските народи, че тия хора надминават мохамеданските знаменитости. Споменах му един път и за Гьоте, който е бил голям писател и философ. Как той в смъртният си час е казал: „Повече светлина! Повече светлина!" Обясних му, че това е важно за всички нас - трябва да имаме повече светлина в разбиранията си за живота. Изглежда, това му хареса доста, размишлявал е за значението на тия думи и често си ги повтаряше гласно - „Повече светлина, повече светлина!" В дните когато дойде при мен, когато ни извеждаха на разходка, ходехме заедно, но повече си мълчахме. Изглежда доста разговори сме водили в килията, защото направило впечатление на един от надзирателите, които пазеха в коридора и от време на време поглеждат какво става в килиите, като приближават око до „шпионката" - малко отверстие на вратата, за проверка. Та този надзирател ме пита: „Какво намираше да му разказваш толкова на този ахмак?" Обясних му, че имаше нужда да го занимавам, защото дойде при мен много отчаян за съдбата си. Изглежда, че и следователите са намерили мен за подходящ, който да успокои толкова отчаян човек. Наскоро подлежеше да се гледа делото му, та го отделиха от мен. Впоследствие научих, че го разкарват из затворите, понеже са му присъдили някоя и друга година затвор. След отвеждането на помака /сега си спомням, че името му беше Реджеб/, доведоха друг арестантин - на вид, интелигентен човек. Като се запознахме с него, той ми разказа историята си, препоръча се, че е писателят Иван Давидков. Дотогава не бях чувал за този писател, но после научих, че е съществувал. Сега, като бях по-внимателен, разбрах, че и той е някакъв скрит следовател - започна да ми разказва за своите плътски похождения с жени. Аз престанах да го слушам и даже му заявих, че не обичам такива разговори. Направи ми впечатление, че беше без чорапи, беше бос, а вън е зима, студено. Тъкмо бях получил от Веска едни нови вълнени чорапи, дадох му ги да ги обуе, за да не мръзне. Престоя при мен не повече от седмица или десет дена. Един ден го извикаха, с нареждане да си вземе и багажа. Той посегна да събуе чорапите, за да ми ги върне, но аз отказах да ги взема и така си излезе с тях.

65. МНИМИЯТ АРЕСТАНТ Така минаха първият и вторият месеци от тия преживявания. Един вид, привикнах. Но нали трябваше да се тури край на тия разпити. Безсмислени бяха по-нататък. Чувствах се, като че ли похлупен под някакъв стъклен капак, на който бе надписано - „Престъпник!" Беше забележително моето състояние на невинен човек, на такъв с чиста съвест. Кажат ли в 10 часа вечерта „лягай", аз се намятах с моето зимно палто, лягай на сламеника и като метна отгоре едно от одеялата /те бяха с относителна чистота/ заспивах много бързо. Чувствах се уморен, а нищо не тежеше на съвестта ми, както казах. Не се окайвах за този нещастен живот. Умен е затворникът, който не се безпокои за съдбата си. Към края на втория месец, надвечер вратата на килията се отвори, извикаха ме по име и в килията влезе някакъв официален човек. Едва познах в него прокурора Руменов. Той огледа обстановката, запита ме някои обикновени неща - „Какво правиш...?" Отговорих му и аз с две думи „Очаквам съдбата си!" Повече нищо. Нито пък аз се досетих да поискам нещо. Продължавах да живея с оня арестантин, когото заварих в начало. От време навреме и неговият следовател го повикваше, но често се връщаше ядосан, че следствието му не се приключва. Когато аз се връщах от разпит, той някак повече се интересуваше за хода на моята работа. Опитваше се да прави сметка на отчитанията, които съм правил и един вид искаше да ме изплаши, че съм много виновен. Изкара, че трябваше да отчитам едва ли не десет милиона лева. Минаха още 10-15 дена. При едно мое връщане от следователя, моят съквартирант ми казва: „Наближава мен да ми приключат следствието и ще ме пуснат навън. В такъв случай аз мога да ти помогна. Но трябва все пак да се установи, че от тия пари, които са минали през тебе, имаш запазени от тях. Трябва твоите домашни да ги заровят някъде в двора ви. Ще кажеш на следователя някаква сума, само да има за какво да те обвинява. Но ще трябва да напишеш една бележка до жена си, аз ще я занеса и ще помогна да направим заравянето!" Аз му направих множество възражения - едно, че нямам такива пари, па и да имам, направи се обмяна на банкнотите, следователно, няма логика да пазя такива обезценени пари. Освен това, нямам нито парче хартия, нито молив, с които да се напише бележка. Па нямам и никакъв познат касиер, който да даде такива пари, за да се направи предложеният от него опит. Действително, умуванията му бяха все така неприложими. При едно мое завръщане от следователя, този приятел пак предложи да се напише бележка. Тогава ми дойде на ум, че при разпита последният път дойде при масата ми следователят и почна да остри молива си. Като че молива му пак се счупи и от него падна в пепелника малко парче графит. Като го гледам, казвам си - ето, да го взема това графитче; добре, но не посмях, щеше да ме види следователя. Казах това на колегата, а той се ядоса, че не съм го взел. След ден-два, пак съм при следователя. Последва пак някакво преговаряне на разпита, и ето, че пак се счупи молива на следователя, той идва и го остри над масата върху пепелника - пак гледам счупено графитче молив. Като се обърна следователя, осмелих се този път и го взех. Ето вече този път занесох „трофей" на майстора. Хайде сега да пишем, понеже тия дни ще го пускат да си ходи. Извади отнякъде измачкано листче хартия, но мъчно се пише така. Макар, че съзнавах безсмислието на такава бележка, пак надраскахме нещо в споменатия смисъл и той заши листчето на десния ръкав на палтото. В тия нагласени действия, трябваше да открия, че при мен се намира опитен човек на следствието, че той при всяко повикване е давал доклад и началството му е давало ход на следващите въпроси към мен. На два пъти ми се дава възможност да имам молив, пишат се небивалици и то неясно, нечетливо. Бързането на колегата е във връзка с обещанието вече да го освободят с тази задача, тъй като не е лесно за него 40-50 дена да живее в строг арест. А за моето подвеждане, това се допусна от моят „ръководител", защото се дойде до развръзката на още един пункт- клеветата на Антов, за изгаряне стари банкноти. По-нататък ще дойда до финала с бележката, който ми отвори очите, а сега - какво ми разказа Веска, когато си дойдох през 1962 година, освободен. В ония дни, идва при нея някакъв човек и носи бележка от мен, казва й, че идва да и помогне! Тя се разтревожила, но „гласът" й казва: „Това е детектив, агент! " Тя виква към дошлият: „Мъжът ми е полудял! Какво са го правили, той не е на себе си? Кой сте вие, кой ви изпраща?" Обяснява й, че сме били заедно, че той станал „брат", молили сме се заедно и т.н. Разказва този неканен гост, но кой ще му повярва - Веска ли? Ако аз съм наивен, тя бързо разбира нещата. Може и да е поплакала още в този момент, но е отпратила агента да си върви от дето е дошъл. Тя, във връзка със следствието и делото ми е имала толкова разправии, че е била и в този случай с изострено внимание! След това необходимо отклонение, ще се върна в обстановката на килията, какво се случи по-нататък. Тъкмо се нахранихме на другият ден, по обяд, отваря се вратата и повикват по име съквартиранта ми. „Дай си багажа, дрехите и всичко твое!" Двама милиционери от охраната, преглеждат обстойно всичко. Така се прави с човек, когото ще изпращат в друг затвор или ако го освобождават. Досетих се и аз, че наистина дошло е време да се приключи със съквартиранта ми. Търсят те всичко, но дали ще намерят скритата бележка. Стоя аз настрана, той току ме поглежда сериозно, уверен, че няма да намерят важното. За 5-10 минути, двамата милиционери, като че ли привършиха и ха да си излязат. Но единият заоглежда още веднъж дрехите, с които е облечен. Па тук, па там. дойде към горната част на сакото му, пипа по ръкавите - бре, фатален момент! Още малко и опитните ръце набарват нещо съмнително. Никак не го питат нещо, но под мишницата на ръкава се оказа някаква бележка. Вземат я, но вместо да го изведат за освобождаване, пак затварят вратата. Сцена на ужасяване! Ще има ли наказания, какво ще става с нас? Минаха, не минаха десетина минути, пак се отваря вратата и му казват да излиза, но без багаж, без нищо. Останах сам. Да се моля ли, да се тревожа ли и аз не знам. Но ето развръзката идва - още след 15 минути изведоха и мен. Где ще ме водят - пак изкачваме стълбите към следователите, но ме въведоха не при моят, а при друг следовател. Там е и съквартиранта... Оказа се, че се намираме при началника на следователите, той ще се разправя с нас. Пита ме, каква е тази бележка, която съм дал на този човек и защо. Дадох обяснения, че по негово настояване стана това, макар, че му съм казал безсмислеността на тази работа. Държеше се началникът така строго, че и аз се изплаших - имах кураж да запитам: „Ще ме биете ли за тази постъпка?" Другият в това време лее сълзи, моли началника - „Нали ще ме пуснете, аз не съм виновен, нали ми обещахте, че свърши следствието ми..." Началникът гледа него, гледа мен, па вика милиционерите и казва: „Ще ги разделите веднага, да са в различни килии!" Повече нищо. Върнаха ме в килията, взех си багажа и ме отведоха в друга килия, пак в същия етаж. Бях сам! Мина някой и други час, ето довеждат при мен друг арестантин, на глед турчин, има фес на главата, доста възрастен, ама изплашен, отчаян - толкова бива. Значи, това ще е новото ми съжителство - казах си поне като е турчин, ще си упражнявам малките познания на турския език. Човекът край мен, явно е в по-голяма от моята беда, макар, че и моето безпокойство не бе малко, като го гледам да плаче, разпитвам го това онова, за да го поуспокоя. Опитвам се да говоря турски, той разбира, слуша, но ето, че ми заговори на български. Оказа се помак, но феса му показваше, че е фанатик в своите помашки разбирания и този фанатизъм - счита се повече турчин, отколкото да признае, че у него и у помаците има нещо българско. Така и замръкнахме, всеки със своите тежки мисли. Той плаче, нарежда: „Ах дечините ми, ах овчините ми! Кой сега ще се грижи за тях!" Скърбеше за децата и за внуците, а бил е и овчар имал хубави овце, напет овен - кой ще му се радва сега и да го гледа? В следващите дни, много разговаряхме с него, разправи ми за патилата си в този арест, както и подробности за онова, което го е докарало като политически обвиняем. Хайде сега, да видя моят хал. Спа си аз пак спокойно, сутринта се повтаря всекидневието, но все трябва да направя нещо за разяснение. Имах право, без да ме вика следователя, аз да поискам да отида при него. Така и направих, в резултат той нареди да ме отведат в стаята му. Държи се както винаги сериозно и аз му казах, че съм в друга килия, отделиха ме от оня и причината е в някаква бележка, която намериха скрита у него. Следователят само ми възрази, като сте объркали тази работа, сега началникът ще се занимава с вас! Отпрати ме пак обратно в килията. Мина още един ден, аз все съм в безпокойство! Дойде ми мисълта, да поискам да се явя и при началника на следователите. Пак имах това право, поисках и той ме повика. От разговора ми с началника, нямах някакво осветление по моята по-нататъшна съдба. Току-що случилото се, като че не го занимаваше, спомена само, че са ходили у дома един и два пъти за проверки. Подхвърли само: „Заварихме жена ти, че вари мармалад - лесно може да се скрие под такъв мармалад златни монети!" Нямаше какво повече да говорим, аз се поуспокоих и от тази страна, отведоха ме в килията, и всекидневният живот си течеше... Пак след завръщането ми, Веска ми разказа, че следователят е дошъл у дома с работници, да копаят в мазето ни. Надявали се, че и там може да има закопано злато. Изглежда много не са търсили, намерили само канала за водопровода, който минава през мазето ни. С това се задоволили. В едно от идването им, Веска действително си варила шипков мармалад. Това дало идеята на следователя, как може да се укрият монети. Изобщо, те се съмняваха в много работи, а една от тях е - дали няма още някъде златни монети на братството. Но тъй като изобщо нямаше нищо подобно укрито, затова и не са намерили.

64. СЛЕДСТВИЕТО В ЗАТВОРА Ето го лятото на 1958 година, настана време да отидем всички на Рила, при Седемте езера. Там Братството прекарваше всяка година месеците юли и август. Разбира се и ние искахме да отидем там със семействата си. За да разберем какво мисли прокурора за нашето дело, решихме с брат Борис Николов да отидем при него и да му кажем, че не сме извършили каквото и да било злоупотребление. Прокурор Руменов, посетихме го в кабинета му в Съдебната палата. Прие ни и ни изслуша. Аз му признах, че ревизорите са намерили няколко нередности в касата ми, в размер на около 350 лева и за да се отчета, внесох тази сума в касата на Братството. Той само се обърна към мен с думите: „Само такава липса ли има?" Потвърдих му и повече не разисквахме. Брат Борис също му каза, че той е дал сумите на Никола Антов да изплати купената печатарска машина. Говори му и други обяснения по нашата невинност. Той се задоволи с този наш разговор и каза, че ще има следствие по работата ни, и тогава ще се установи истината. И така, ние си изкарахме летуването на Рила. Изминаха дните на м. юли, също и август, върнахме се по домовете си в София. Аз си дойдох с другарката ми Веска и сина ни Благи, в последните дни на август. Нямаше какво да предприемаме, но съзнанието ни беше утеготено за съдбата, която ни очакваше. Ето, че сутринта на 3 септември 1958 година, звъни се на вратата и когато отидох да видя кой е, оказа се милиционер, а с него познат наш съсед Тодор Михайлов; освен това, още двама-трима непознати. Един от тях се легитимира и показа, че носи заповед да ми направи обиск. Влязоха в къщи и пристъпиха към работата си. Вземаха счетоводните книги на Братството, също касовата книга и каквото друго намериха за нужно. Също вземаха всичките ми беседи и лекции, които наскоро бях си набавил, след първото изземване на братската книжнина през 1957 г. Накрая ми казаха, че трябва да ги придружа до канцеларията им, да си взема балтон и кърпа за лице. Аз бях с убеждението, че както и друг път бях ходил по такива учреждения, може още вечерта да се върна у дома. Веска по-добре почувства положението и като се прощавахме започна да плаче. Казвам й - ще се върна скоро, да не плаче, но тя се досети и ми предаде 20-30 лева Пари. Така, качихме се на леката кола, която доведе тия лица у дома. Вземаха беседите и другите книжа. Седя в колата, не знам къде отиваме, но след 15-20 минути пътуване по софийските улици, влизаме през някаква голяма врата в някакъв двор. Колата спря и ми казаха да слизам. Още като слязох от колата, гледам на 20-30 метра пред нас друга кола, а край нея един от агентите, които през 1957 година ни иззеха книжнината. Разбрах, че и брат Борис е докаран по същият начин. Как може да се определи състоянието на човек при такова преживяване - бях обзет от пълна неизвестност. Явиха се милиционери, поведоха ме на някъде... Слизам по някаква дървена стълба, минаваме под земята из тунел и пак се изкачихме нагоре. Влизаме в едно помещение, там ми съблякоха дрехите, извадиха от джобовете ми всички предмети и ги задържаха. Пак се облякох и изглежда, че трябваше да вървим нанякъде. Дадоха ми само едно парче хляб, който си носех от дома. Питат ме, защо съм взел този хляб, та отговорих, че не знам дали те ще ми дадат хляб, затова си го нося! Движим се в един съседен коридор, но пред мен върви един милиционер, а след мен друг. Спряха пред една врата в коридора, отключиха и ме пуснаха вътре. Излязоха и заключиха, без да ми кажат нещо. Гледам, в същото помещение, което не бе нищо друго освен затворническа килия, стои там един човек. Скромно облечен, на възраст около 40 години. Запознахме се, казахме си кой каква участ има. Гледам този човек, вдъхваше доверие, но бе с отпаднало самочувствие. И така, почнаха за мен да текат ония часове на очакване и неизвестност. Едва късно следобед, отвориха вратата, повикаха ме по име, излязох и ме поведоха пак двама милиционери: един пред мен, аз след него, но със задължение да държа ръцете си отзад, а след мен друг милиционер. Значи - много строга охрана! Изкачихме се на по-горен етаж, пак спряхме пред някаква врата, която се отвори и влязохме в една канцелария. Там беше лицето, което ми направи тази сутрин обиска. Каза ми да седна на стола пред една малка маса, а милиционерите бяха си отишли. Оказа се, че това лице е следовател, а се обърна към мен с думите: „Жеко, ти си престъпник, ще има следствие, а ти трябва да говориш истината!" Добави, че може би ще остана тук по-дълго време, че нямам право да се виждам с домашните си, но от каквото имам нужда, ще трябва да се отнасям към него - следователят ми. Парите, които съм донесъл, ще мога да си купувам с тях каквото имам нужда, но чрез служител в ареста. Когато трябва, ще ме повиква за да води следствието. Върнаха ме пак в килията по същия тържествен начин, но разбира се ръцете отзад. Там си беше и човека, когото заварих в началото. Животът ни там беше под строг режим. Носеха сутрин, обед и вечер храна, ставахме сутрин в определено време, щом милиционера от коридора извикваше „Ставай!" Отваряха се една по една вратите, отвеждаха ни така строго до тоалетната, измивахме се набързо и пак в килиите. Нямах право на никакво четене, писане, освен да се разговарям с човека, който е при мен. Нямаме право да лежим през деня, а само да седим върху сламениците, постлани на пода, на съвсем малка височинка. Най-мъчителни бяха неделните дни, изобщо празниците, които се заредиха. Тогава следователите не работиха и нямаше надежда поне да ме повика моят следовател на разпит. Човек привиква и на това, но за мен беше тягостна обстановката в първият неделен ден, дойдоха и дните около 9 септември. Свиреше радиото, вън празнуваха, някой надуваше гръмогласно тръбен инструмент, навярно валдхорна. Часовете бавно минаваха. Грижеше ме също и храната, която се донасяше от кухнята на затвора. Исках да спазвам вегетарианството. Щом донасяха на обед храната, запитвах дали боба или картофите не са готвени с мас. Когато не бях уверен за чистотата на яденето, предпочитах да си ям хляб с масло или други някои работи, които съм си купил. Имаше ли месо в яденето, давах го на човека, който беше при мен, а той с охота изяждаше всичко. Безпокойството у дома е било немалко. Още първият ден, Веска е разбрала где съм и ми изпрати една фланела, вълнени чорапи и други; всичко донесено ми предадоха в ред. С никого от своите, обаче не се виждах при този режим. Започна и следователят да ме извиква при себе си, започна разпита по въпросите на работите ни. От мен се искаше да разкажа подробно всичко, което вече бях казал на ревизорите. Най-вече се интересуваше за сумата оставена от Учителя. Също, как е изразходвана, за бележника, който бях изгорил и т.н. Аз помнех добре главните изплатени суми, тази за хартията по отпечатване беседите и лекциите. Всичките ми изказвания, следователят ги записваше на листове и в края на разпита ги подписвах. Връщаше ме в килията, да чакам в неизвестност. След няколко дни пак ме вика, задава ми същите въпроси и аз му давам същите сведения. Повтори се това няколко пъти в течение на един месец време. Възразих му, че вече съм казал всичко, а той отговори: „Искам пак да ми ги кажеш!" Благодарение, че казвах едни и същи неща, така както си бяха. Разбрах впоследствие, че с тия повторения се цели, дали няма да се обърка оня когото разпитват, особено ако е лъгал! За мен Истината бе една и аз казвах все едно и също. Върна се в килията, все пак обременен, че не се вижда краят - дали ще ме избавят тези разпити. А съквартиранта ми, седи там умислен, окайва себе си. Позапитва ме какво са искали от мен и какво съм казал, един вид, да се намираме на разговор. Понякога и него извикваха при неговият следовател, но се връщаше отчаян. Разказваше ми подробно и своите патила, че бил сервитьор в Димитровград, а там някаква компания се напили, нападнали и него. После го обвинили в злоупотреба, та сега с ред усложнения е изпратен в София за разследване. Жално му беше за жена му и детето им. Аз му влизах в положението, също и той се опитваше да ми съчувства и така, уж един-други си помагахме. Аз сутрин и вечер си правех молитва, както си е нашата братска програма. Казвах и на него, че само Господ ще му помогне и го поканвах да застава при мен на молитва. Той не отказваше и даже споменавахме в молитвата и името на жена му - Господ да я утешава! Така той спечели доверието ми и върна ли се от следователя, казвах му докъде е стигнала работата ми. По едно време, беше вече минало повече от месец както сме там, съквартирантът ми извади от бобената чорба доста бобени зърна и ги отдели настрана. След час-два, като изсъхнаха тези зърна, почна да ги нарежда на редове 3 по 3 и тълкуваше съдбата си. Ставаше нещо като гледане на кафе или на боб. Правехме си това развлечение, разбира се, започна и за мен да нарежда тия бобени зърна, а това ни даваше повод и повече да разговаряме за патилата си - той за своите и аз за моите. Други порядки в този наш живот: на десетина дни, идваше милиционер, обръсваше ни, ас ножица изрязваше ноктите ни, но дълбоко до болка. Изохквах, че ме боли от така дълбокото рязане, а той възразява: „Ти това като не търпиш, как ще издържиш на другото!" По-нататък - беше минало повече от месец и тогава за пръв път ни заведоха на баня. Вървим един след друг, както сме в килията, слизаме в долните етажи, всичко цимент, а от двете страни килии с железни врати. Разбира се, в момента никой няма там. Като минавахме край тях, настръхвах от това зло, което може да пати човек. Стигнахме до банята при сложна комбинация да не се срещаме с други затворници, които вече излизаха от банята след като са се окъпали. Там - само душ с топла вода. Михме се, търкахме се колкото може, все пак почувства се едно освежаване на тялото. Бързат да ни изведат навън и да се приберем по килиите. С никого не можеше да се видим там, тъй като ония, които са окъпани, стояха в странична килия и така се разминаваха едни с други. И на друго едно облекчение сме имали право - от време навреме да бъдем извеждани на разходка в един двор, заграден с голи стени. Движим се двама по двама, тук вече има като нас и от другите килии, но без право да се разговаряме с тях. Това по затворнически се нарича - разходка „на каре". Все е много нещо, да виждаш и повече хора около себе си. Бивахме не повече от 15-20 човека, двойките се движеха на разстояние едни от други. Така около половин час се разхождахме и ни връщаха в килиите. Правеше ми впечатление, че някои арестанти се движеха облечени с войнишки дрехи, разбира се износени. Запомних един от тях, с доста интелигентен вид. И неговото следствие продължи колкото моето. Когато в края ни осъдиха и преместиха в редовния софийски затвор, бяхме пак заедно с него, и на работа в шивалнята на затвора. Там като ми разказваше своите патила, разбрах, че е пишел позиви против властта и ги пускал в кутиите по апартаментите. По-нататък ще спомена още за него. Именуваше се Йордан Русков, бил е на работа в Народната библиотека в Пловдив.

63. СЛЕДСТВИЕ И ОБРАЗУВАНЕ СЪДЕБНО ДЕЛО Лятото на 1958 година ни донесе известно облекчение, в смисъл, че престана напрежението от присъствието на ревизорите. Знаехме си, че ревизионният акт нямаше да бъде в наша полза. Ние, не само че не бяхме присвоили братски средства, но нямахме и никакви облаги, като заплати или привилегии, или някаква слава като ръководители на Братството. Ние бяхме натоварени с много грижи и отговорности през тия 12 години /1945-1957/. Освен правилното стопанисване на братските имоти, отпечатаха се в братската печатница „Житно зърно" 50 тома лекции и беседи на Учителя. Позовавайки се на принципите на Бялото Братство, всичкият наш труд полагахме безвъзмездно - никому не се плащаха заплати, възнаграждения или облаги. Задълженията ни и трудът, бяха от големи по-големи, та даже и опасност за живота ни. Трябва да спомена, че когато се привърши ревизията и ревизорите приготвиха доклада си, те свикаха събрание на жителите на квартал Изгрев, което стана една вечер в трапезарията на Братството. Събрахме се не само братя и сестри, но и много нови жители на квартала, партийци и други. Голяма част от тях бяха навън от трапезарията, на двора. Инспекторът Самуил Захариев прочете доклада, написан така, както правилата на Държавен контрол изискват. Щом не сме си водили отчетността по изискваният начин, намираше се, че сме виновни. Предоставя се на прокурора да заведе съдебно дело, за да се установи доколко сме виновни. Не се предвиждаше да дадем обяснения пред събранието, но въпреки, че не се даде думата на Борис Николов, той стана и каза накратко каквото трябваше. Отхвърли всякакво обвинение, изтъкна, че в доклада има много измислици. Целта е, да бъдем обвинени, без да сме извършили някакво престъпление, както и да имаме лични облаги от дейността ни. Присъстващата навън тълпа е била доведена, за да се проведе и насилие върху нас - отчетниците, даже някои като са слушали доклада, викали „смърт, смърт!" Очаквал се е само някакъв сигнал, за да се нанесе побой, а може би и нещо по-лошо. Все пак, по някакъв начин благоразумието надделя и всички се разотидоха. Следва да засегна резултата от интригантството на Никола Антов все пак около оставените от Учителя суми. Той искаше да злепостави и другарката на Жечо Панайотов - Веска. Разпространи между някои братя и сестри на Изгрева, че по време на обмяната, тя е изгорила голямо количество банкноти. Но тия, които са дали ухо на тази клюка, интрига, бяха ли в състояние да обсъдят вероятността и смисъла на подобна постъпка? Какво понятие са имали те, за банкнотната политика на държавата, защо се прибираха старите банкноти през 1952 година, като срещу 25 лева се дадоха нови банкноти един лев? За лековерните, това бе сензация - всяко чудо за три дни. Имаше и по-здравомислещи, които видяха в този слух липса на истина, но съжалиха, че с него се цели злепоставянето на една чиста душа, каквато бе сестра Веска Ж. Панайотова. От човек на човек, този слух стига и до ревизорите. Тяхна длъжност е била да проверят, без да вярват на този, който им го е казал. Постъпват с опит и искат от лицето да каже от кого е научил за горенето на банкнотите. Така, повикват човек след човек и най-после идва при тях сестра Еленка Ст. Стоева /жена на Стефан железничаря, както се знаеше семейството им/. Като я запитват отгде е научила това нещо, тя казва - от Никола Антов! Значи, така! Този източник за тях е ясен, неговите измислици знаят как да ги преценят. С това приключват въпроса. Може би са се изсмели в лицето на Антов, за да го изобличат, а може би и само са го упрекнали, че им е създал работа. Доколко хората в онова време не разбираха значението на обмяната на старите банкноти, говори следният случай. Една заран тогава, идва у дома сестра от братско семейство и ми казва: „Брат, знаем, че братството има пари и сега през обмяната ще ги загуби. Ние имаме някакъв дълг, нека ни се дадат пари, за да се издължим". Изненадах се от такава наивност. И тя самата не знаеше кой ще и приеме стари банкноти за изплащане на дълг, но дошло й на ум през нощта и хайде - братската каса! Разбира се, казах й, че такова нещо не може да стане, не могат да се възползват. Плюс това, Братството няма никакви банкноти, разполагаемите средства са по сметка на банката и т.н. Действително, ние още през миналите години вложихме всички средства в отпечатване на беседи и лекции - обмяната ни завари със съвсем малко банкноти, които се обмениха както направиха всички със своите банкноти. Прочее, сестрата си отиде разочарована, но може би и други са й обяснили, че със стари банкноти дълг не се плаща.

62. ТЕФТЕРЧЕТО При наличието на такива суми, естествено е, че се наложи да се води сметка и за тях. Нареждането на Братският съвет беше, да имам едно тефтерче, в което да отбелязвам прихода и разхода за тия суми. Това даже се протоколира в протоколната книга. Водех тефтерчето през всичкото време, докато се изразходваха сумите оставени от Учителя. Там бях отбелязал и покупките на хартия - количество и стойност, както ми се отчиташе закупчика ни Неделчо Попов. Когато всичко беше извършено, започнах да се опасявам дали не сме много и много отговорни с тези покупки на хартия. В онова време, да се купуват стоки без фактури се наказваше според Закона за цените. Никола Антов, който беше председател на финансовия съвет, не показваше никакво безпокойство по този въпрос. Споделих опасенията си с брат Тодор Стоименов, който бе председател на Братския съвет. Той ясно схвана опасността и прие моето предложение, в такова тефтерче да се заведат само сметки за документираните разходи - заема на свободата, платените суми на наследниците, за печатарската машина и други. Значи, ще си служим с новото тефтерче, а старото да се унищожи. Оставаше да уведомя Антов за това положение. Отидох у дома му една вечер, разговорихме се по тия въпроси и му казах, че е добре да имаме тефтерче, в което да са записани само разходите, за които имаме документи, като другото тефтерче да се унищожи. Той се съгласи, но само си взема бележка, че той има дълг от тези суми 42,000 лева. Беше краят на зимата, печката при Антов гореше, та в негово присъствие пуснах старото тефтерче в печката и то там изгоря. Така остана в сила новото тефтерче със записаните там разходи, които бяха документирани. Това ново тефтерче също предадох на ревизорите, заедно с протокола на Братския съвет, за който споменах по-горе. Една от важните сметки водена на тефтерчето, беше сметката на брат Борис Николов. В нея ясно се отбелязваше, че от намиращите се в него суми е дал 1,200,000 лева за покупката на печатарската машина. Този факт е действителен и съм записал на времето това, понеже така ми се съобщи и от Никола Антов. При ревизията, между многото машинации, които Никола Антов извърши за да злепостави нас, беше и твърдението му, че парите за покупка на печатарската машина не са дадени от Борис Николов, а са дадени от Никола Антов и Манол Иванов. Именно, че двамата са дали по 600 000 лв., които са имали дадени на съхранение от сумите оставени от Учителя. Много ясно помня, че такива суми не са съхранявани нито от Никола Антов, нито от Манол Иванов. Последният особено имаше на съхранение само сребърните монети - около 500,000 лева, които той по решение на Братският съвет ми предаваше на части, за да се изхарчат за братски нужди. Никола Антов имаше на съхранение от сумите на Учителя само 500,000 лева, но те бяха изтеглени от него така: Предадени на съхранение на Минчо Сотиров-Бургас лв. 360,000 Платени за превоз на печатарската машина ... лв. 12,000 По негово твърдение, макар и недоказано, предал на Ради Тинчев - братският градинар, ябълки на стойност .... лв. 70,000 Разни други оправдани от него суми .... лв. 10,000 Остават по сметката му да дължи ,... лв. 48,000 Всичко: лв. 500,000 Пак потвърждавам, че у Манол Иванов не е имало на съхранение други суми, освен сребърните монети, а твърдението на Никола Антов, че е вземал от него 600 000 лв., уж платени от него за доплащане на машината е измислица. Така и от подробната сметка на Никола Антов, която малко по-горе излагам, се вижда, че и у него не е имало другите 600 000 лв., уж платени от него за доплащане машината. Цялата сума от 1,200,000 лева е предадена от Борис Николов, у когото действително имаше по-голяма сума. През цялото време на ревизията, Никола Антов следваше поведение на отмъстител и то не само към хората от Братския съвет, но и към цялото Бяло Братство - един вид беше оръдие за унищожение делото на Учителя! Нашата доверчивост му даде оръжие, като владееше важни документи. Тях той предаде с готовност, когато се отчуждаваха братските имоти, при приложение закона за едрата градска собственост. За себе си, Никола Антов бе приготвил „алиби". Макар и с ограничен интелект, той можа да употреби думата „дезавуиран". Измисли твърдението, че е бил възпрепятстван да упражнява правата си на председател на финансовия съвет. Цялата му интелигентност се изразяваше в това, да кове козни против нас, за да ни злепостави пред законите. Връх над всичко беше неговото прословуто изложение пред хората на Бялото Братство, живущи в провинцията, както и пред Финансовия контрол, за да се предизвика ревизията, а впоследствие и дело за нашето наказание. Това негово „изложение" съдържаше толкова много измислици, на тях никой не повярва, освен хората незапознати с нашия живот. Благодарение, че Борис Николов и аз - Жечо Панайотов бяхме добре познати на всички наши хора в София и в провинцията, всички отхвърлиха неговите измислици и обвинения. Още навремето аз се отказах да чета измислиците му в „изложението" - не исках да черня съзнанието си. Дотук, задачата на ревизорите, да извършат материално-финансова проверка на Братството, бе привършена. Ето, че сега те бяха вече насочени да проверят вътрешните отношения на хората от Бялото Братство, живущи на Изгрева. Започна се разпит на много сестри и братя, повикваха ги при ревизорите, задаваха им въпроси. С това искаха да изложат мнозина като ненормални, както и да злепоставят идейно членовете на Бялото Братство. Тези, които се явяваха пред ревизорите, бяха повече изплашени, не знаеха какво да говорят. Често биваха подвеждани да се изказват против някого, против когото са имали лични настроения. Какво например можеше да каже сестра Николина Балтова, или жената на Бертоли? Така е било с повечето разпитани, тъй като за ревизорите е било важно да добият неблагоприятни впечатления, да дадат материал за следствието, като злепоставят Бялото Братство. Ревизията започна в началото на зимата на 1957 г. и завърши към март - април 1958 г. Една от задачите на ревизорите беше, да установят материалното имущество на Братството. Посветиха много време и труд да проверят в складовете ни наличността на отпечатаните книги - беседи и лекции. Като направиха това, ето, че последва изземването на наличните книги. А това беше един голям удар на Бялото Братство. Дойдоха агенти на милицията, натовариха камиони с тия книги и ги отнесоха за претопяване в книжните фабрики. Иззеха и от домовете на всички братя и сестри книгите от частните им библиотеки. Както се знае, такова изземване извършиха и по домовете на нашите хора из цяла България. Както споменах, по сведения на очевидци, иззетите братски книги са занесени по книжните фабрики за претопяване и унищожение. Така, от изобилието отпечатана книжнина, беседи и лекции от Учителя, те останаха само като антикварна рядкост!

61. ПРОВЕРКА ИЗВЪНРЕДНИТЕ СУМИ ОСТАВЕНИ ОТ УЧИТЕЛЯ Може да се каже, че дойдохме до момента, ревизорите да се заинтересуват за извънредните суми, с които Братският съвет бе разполагал през годините от 1945 до 1948 г. Може би, Никола Антов ги е насочил да искат обяснение и отчитане на тия суми. Инспекторът Самуил Захариев, по едно време ме запита за сребърните монети, които са били на съхранение у члена на финансовия съвет - Манол Иванов. При това, Захариев настоя, ако изобщо е имало и други суми, с които сме оперирали, трябва да се занимаят и с тях. За да се направи това, трябваше да се представи протокола за установяване размера на сумата, а също и ония документи, с които се оправдава разхода на тия суми. Такъв протокол имаше, но бе взет от Никола Антов като председател на финансовия съвет. В него бяха и оправдателните документи за разхода на сумите. Поставен в това положение, говорих с брат Борис Николов и с него се съгласихме, че трябва да изпълним искането на ревизорите. Известно време преди това, съзирайки опасността, че нямаме протокол и оправдателни документи, дойдохме до решението да съставим нов протокол, вземайки за база това. което сме изразходвали от сумите оставени от Учителя. Съставихме протокола, като взехме предвид действително направените изплащания от тия суми, оставени от Учителя: 1. Внесени през 1945 г. за Заема на свободата, за които имахме облигации. ..... лв. 1, 000 000 2. Изплатени на наследниците на Учителя, по два нотариални акта със същите .... лв. 800 000 3. Изплатени за купената печатарска машина за братската печатница „Житно зърно", съгласно фактура* лв. 1,200 000 4. Купена хартия без фактури, употребени за отпечатване 50 тома беседи и лекции от Учителя. За тази употребена хартия, пред съда представих подробна сметка. .... лв. 3, 300 000 5. Сребърни монети, пазени у Манол Иванов. . . . лв. 500 000 6. Неотчетени от Панайот Ковачев - Стара Загора, предадени му на съхранение . . . лв. 500 000 Така стигнахме до сумата в закръглен вид ....лв 7,300 000 Този протокол подписахме: Боян Боев, Борис Николов, Паша Теодорова и Жечо Панайотов, на когото се предаде за пазене. При разговор с брат Борис Николов въпроса за тези суми, казах му, че като предадем на ревизорите този протокол, ще трябва да отчетем сумите показани в него. На това той даде съгласието си. Предадох на Самуил Захариев протокола и така ревизорите вече имаха нов материал, с който да се занимават - установяване размера на сумата оставена от Учителя и нейното изразходване според документите. Първо, те заставиха Никола Антов да им представи облигациите от Заема за свободата за един милион лева /1,000,000 лв./, нотариалните актове от наследниците на Учителя за 800 000 лв., както и фактурата за печатарската машина за 1,200,000 лв. По-голяма трудност представляваше, да съставя списък-сметка за количеството и стойността на хартията купена без документи, и употребена в братската печатница „Житно зърно", от 1945 г. до 1948 г., когато същата бе закрита. С много труд, справки и изчисления исках да направя това; може да се каже, че имах една сериозна счетоводна задача. Като помагало ми послужи регистъра на нашата печатница, в който бяха записани като поръчки всички напечатани през това време томове с беседи и лекции - названието на всеки том, колко коли е бил и страници. Помогнаха ми и официалните ни счетоводни книги, гдето всеки том си имаше партида. Там се нанасяше част от употребената хартия, за която сме имали фактура. Значи, тия партиди и списъка за употребената не фактурирана хартия, даваха действителната стойност на всеки том беседи. Моите изчисления впоследствие се провериха от вещо лице назначено от съда, да ги преизчисли и провери, за да се вземат предвид от ревизорите. Намериха се от вещото лице малки разлики, но без значение. Важно обстоятелство около тази хартия беше това, че хартията купувана от вестникарските складове беше дефектна; част от нея се бракуваше и изгаряше в печките на печатницата ни. Тази отпадъчна хартия нямаше никаква цена, не можеше да се употреби, освен да се изгаря. За допълнително отчитане на хартията, друго вещо лице. установи пред съда когато се гледаше делото ни, че такава хартия дава „брак" от 40 до 80%. В нашият случай, като се изчисли „брак" 40%, посочи се за допълнително оправдаване сумата 44,000 лв. Вземайки предвид всички оправдателни документи и сметки, сумите по които също минаваха през мен, то цялата оставена от Учителя сума се отчиташе напълно и за същата следваше да се снеме всяка отговорност по моето отчитане. Като последна бележка следва да кажа, че сумата оставена от Учителя, както и тяхното отчитане е изразено по курса преди обмяната на българският лев от 1952 г. Такава обмяна и намаление се направи и през 1962 година, така че стойността на парите се намали 250 пъти, или хилядата лева се преоцениха на 4 /четири/ лева. Това е от значение, когато тия мои спомени ще се четат след 1962 година. _______________________________________________________________________ * Забележка на съставителя: По стария ръкопис сумите се отделяха със запетайка през три знака, например 1.200,000 = един милион и двеста хиляди лева

60. РЕВИЗОРИ НА ИЗГРЕВА Ето, че се докосвам до известна истина, че човек помни преживяванията си от детинските и юношески години, а това преживяно след 60-та година, лесно се забравя. Ще опиша това, което помня от това късно време на живота ми. Ние, отговорниците на Братството, ред години бяхме под тормоза, че предстои да ни се направи финансова ревизия. Но нали съвестта ни беше чиста, лесно хвърляхме зад гърба си такива заплахи. Гледахме си работата, да бъдем полезни на общият братски съвет. Как започна всичко и как се развиха събитията през годините от 1958 до 1962 г.? - Не мога да се похваля, че съм ясновидец или че имам пророчески сънища, но няколко дни преди да дойдат ревизорите, сънувам че се движа по нашата улица, от дома ми към братския салон на Изгрева. Гледам по улицата, по сградите налепени афиши - дава се някаква опера и аз участвам като певец в главната роля! Чудя се - не съм нито артист, нито певец, защо са ме писали в тези афиши. Не мина много време, дойдоха ревизорите и всеки казва - „Жечо, дай тези книжа, обясни това писано тук или там". Как за всичко търсеха мен, разбрах, че съм главен изпълнител в „операта". Правеха ревизия на Общество „Бяло Братство", а всъщност мен считаха за отчетник, аз бях отговорен за всичко! Нали бях касиер-счетоводител, пазех документите и счетоводните книги и отчети. И така, една сутрин през есента на 1958 г., явиха се на Изгрева трима инспектори от Държавен контрол, повикаха ни да се запознаем с тях. Казаха и задачата си - да направят основна финансова ревизия на Бялото Братство. Единият от тях, който бе главен в комисията, се именуваше Самуил Захариев. Беше ми познат, понеже заедно следвахме курсове като частни ученици през 1934 година, за получаване гимназиално образование. По-после беше идвал и при брат Боян Боев, да му показва нещо от материала които учеше сам. Тогава аз вземах уроци от брат Боев, но той използва познанството ни за да го запозная. Като видях в комисията Самуил, казах си, че той ще ни защитава, но гледам го, в разговорите си с присъстващите, той не скрива познанството си с нас, напротив - разказва им всичко. Поговорих с него малко насаме и му казах - защо се издава, че сме познати. Отговори ми, че не иска да крие това наше познанство. Друг от комисията беше инспектора Георгиев, които имаше задача да проверява документацията на сметките и самото ни счетоводство. Явно беше, че инспекторите не бързаха да завършат работата, а дните минаваха с опознаване на работата. Като чиновници бяха на работа от 8 до 12 часа и от 2 до 6 часа. Вземаха счетоводните ми книги, папките с документи, касовата книга и започнаха да се занимават с тях. Една от първите им работи беше да сравнят, дали всичко записано в касовата книга е изнесено в счетоводният дневник. Повикаха в помощ и Коста Стефанов, който беше добър счетоводител и близък приятел на Никола Антов. Привършиха това сверяване на касовата книга с дневника за няколко дни. Запитах Стефанов за резултата, вярно ли съм работил и той потвърди, че е вярно. Може би за да ме компрометира добави: „Имаше един лев разлика!" Разбира се, такова нещо не съм допуснал, тъй като винаги проверявах, а и в действителност не ми се поиска да внасям „един лев". Действително, инспекторите бяха с убеждението, че в Бялото Братство няма злоупотреби. При възлагането на работата, Самуил Захариев понеже ни познаваше, е бил с това убеждение. Идвайки първият ден към Изгрева, казвал на колегите си: „Сега ще видите място, гдето всичко е в ред, няма да имаме много работа!" Така, но ето че отчетността ни имаше за цел да установи резултатите на парично-стопанската ни дейност, но без да спазваме стриктно всички отчетнически изисквания, като издаване на касови ордери с подписи на председател и счетоводител. Единственото нещо, което изисквах, беше да ми се представят документи и разписки от лицата, които получават суми за извършена работа. Действително, това нещо се установи от ревизорите при основната проверка, която направиха. Имаше няколко малки изключения и то в разходите по братската печатница „Житно зърно". По тяхната работа имаше най-много плащания: покупка на хартия, превози, заплати и др. Когато са плащали на каруцаря Иван Петров Иваницов, имало е 5-6 случая като е получил парите не е дал разписка - пропуснали са в печатницата да му поискат да подпише такава. Както всякога, идва при мен отговорника на печатницата - Влад Пашов, носи ми редица документи за отчитане, а между тях и разписки за платен превоз. Аз не всякога проверявах дали са с подписа на Иван Петров. После, когато записвах разходите, откривах, че някоя разписка е без подпис. Позволявах си само да отбележа на мястото на подпис, името на Иван Петров, с намерение да бъде потърсен и да подпише сам. Добре, но с течение на годините, останали са в това положение, само с моето отбелязване на името. Макар, че се касаеше за дребни суми, инспекторите отбелязаха това нарушение едва ли не като фалшификация от моя страна. При разглеждане на делото ни, в съда зададоха въпрос на Влад Пашов, дали е носил такива неподписани разписки, той призна това, но настояваше, че сумите по тях действително са платени на Иван Петров, че аз като касиер съм изплатил отбелязаните в разписките суми. Когато през време на ревизията се откри такава нередност, запитах нашия защитник адвоката Д-р Кирил Георгиев, за съвет какво да правя. Той ме успокои с думите: „Ще те извадим сух от водата!" А това значеше, че има оправдание за това нещо. След окончателната проверка на касовите разходи, ревизорът Георгиев установи, че има няколко суми записани в разход на касата, които не се одобряват; един вид ме начете с тях. Набра се една сума от около 300-400 лева и аз още тогава ги внесох в касата на Бялото Братство. Това са суми при първото преоценяване на лева, или по сегашният курс 30-40 лева. Нека се има предвид, че са неволни грешки в един период от 12 години.

59. СВЕДЕНИЯ ЗА БРАТСКИЯ СЪВЕТ Дадени от Жечо Панаитов Жеков - София, ул. „Академик Методи Попов" N43 Понякога, заинтересовани лица разгласяват из средите на Бялото Братство, че Братският съвет на същото не е избран „законно" и че членовете му са се самоназначили. За да се знае винаги истината по този въпрос, написах долуизложените мои спомени, той като във всичко съм участвал винаги непосредствено и тези събития са живи в паметта ми. Когато Учителят на Бялото Братство, Петър Константинов Дънов, на 27 декември 1944 г. в 7 часа сутринта напусна този земен свят, всички се почувстваха потресени и безкрайно наскърбени. Пристигнаха от цяла България братя и сестри, а в тяхно число и всички ръководители на братските кръжоци, за да видят за последен път тялото на Учителя и да присъствуват на погребението му. Разрешено бе от властите Учителят да бъде погребан на „Изгрева", на запазено братско място, гдето тялото Му се намира и досега. Погребението се извърши на 31 декември, при стичане на стотици братя и сестри и почитатели на Учителя. След това събитие, ръководителите от цялата провинция, хора не сама с духовни качества, но и с практичен усет, се почувстваха задължени да организират едно оглавяване на Братството в бъдеще, да се поставят братя живущи в София, които да вършат това, което досега извършваше Учителят авторитетно и в интересите на всички ни. Така, на 1, 2 и 3 януари 1945 година, в моят дом се състояха няколко събрания на ръководителите и още в първото събрание се учреди Братски съвет от седем души, както и „Финансов съвет" /Ревизионна комисия/ от трима души. За Братски съвет, след надлежно посочване от председателстващия събранието, бяха избрани при гласуване и пълно единодушие, братята: Тодор Стоименов, Боян Боев, Борис Николов, Симеон Симеонов, Жечо Панайотов и Никола Антов, както и сестра Паша Теодорова. За „Финансов съвет" бяха избрани по същия начин: Никола Антов, Манол Иванов и Жечо Панайотов Съставът на ръководителите прие наименованието „Върховен братски съвет", в който влизат всички ръководители на братствата от цяла България, включително и седемте членове на Братския съвет, поменати по-горе и живущи в София. Върховният братски съвет използва правото си и даде своите указания за дейността на двата съвета за бъдеще. В следващите години, въведе се практиката, по съборните дни на Братството - през месец август, да се свиква събрание и на Върховния братски съвет, тъй като ръководителите идваха на съборите. Първата грижа на Братския съвет в София и на „Финансовия съвет" бе да представят своите доклади пред Върховния съвет, както и баланс изработен според счетоводните книги на Братството. След надлежни разисквания, баланса и докладите се одобряваха от Върховния съвет, а Братският и финансовия съвети - освобождавани от отговорност за изтеклата година. Събранията на Върховния съвет имаха свои протоколи, които се пазеха в София до 1958 година, когато следствените власти ги иззеха, като материали по делото срещу Братството и повече не се видяха на бял свят. Върховният братски съвет имаше своите годишни събрания в София редовно всяка година, а през време на събранието 1951 година се взе от Върховния съвет следното решение: Предвид правилното ръководство от страна на членовете на Братския съвет работите на Братството, членовете на който са все изпитани братя, както и сестрата, вместо всяка година да се продължава мандата им, Върховният братски съвет гласува и реши мандата им да бъде пожизнен. Това се възприе и въз основа правилото въведено от Учителя, че всеки ръководител на кръжок, в който и да било град или село на България, биваше такъв пожизнено, това правило важи и за поменатите членове на Братския съвет, със седалище в София. Така, членовете на Братския съвет в София останаха да се грижат за работите на Братството до края на живота си и мога чистосърдечно да потвърдя, че така си заминаха от този свят братята Тодор Стоименов и Боян Боев, отдали всецяло живота си в услуга на братските интереси. Пожизненото избиране на Братския съвет има и това преимущество, че когато в следващите години Върховния братски съвет нямаше възможност да се събира и решава разни въпроси, все пак Братството имаше управляващ център в София, чрез седмочленния братски съвет. Необходимо е да се изтъкне, че Върховният братски съвет през 1958 година изключи от Братския съвет в София и от „финансовия съвет" Никола Антов, който бе повел недостойна борба срещу останалите членове на съвета. Протокола затова бе подписан лично от членовете на Върховния братски съвет, поднесен им лично, тъй като нямаха възможност да се съберат. Всички изказваха възмущението си, че Никола Антов може да си позволи такава недостойна дейност. Симеон Симеонов сам се отказа от членството си в Братския съвет, когато през 1958 година се започна ревизия на Братството, а впоследствие и съдебно дело. От тогавашните членове на Върховния братски съвет, по настоящем са живи: Иван П. Бойчев - Бургас, Христо Каратлиев - Любимец, Каню Великов - Ямбол, Йордан Новаков - Русе. На събранията на същия съвет в София, присъстваха множество братя и сестри и от София, между които си спомням Пеню Ганев, Илия Узунов, Еленка Андреева и други. За достоверността на тези сведения се подписвам саморъчно. София, 1 февруари 1971 година

58. КАК СЕ РАЗВИХА СЪБИТИЯТА? 1. След като Никола Антов се разсърди, че се преустановява книговезницата на „Изгрева", където работи неговата наложница Кина, с която живееше незаконно, той реши да предприеме мерки. 2. Първо написа едно изложение в много страници с достатъчно силни изрази и с данни от финансовата дейност на Братството, извади го на циклостил, размножи го, сложи си печата и подписа, и го изпрати до всички ръководители на Братството в провинцията. С това той искаше да смути ръководителите и от друга страна да предизвика намесата на държавен контрол, и да ревизира Братството на Изгрева. 3. Той изпрати писмо до Държавен контрол и след това дойдоха ревизори и видяха, и одобриха официално счетоводството. Дори повече от това, наредиха на Коста Стефанов, който беше счетоводител на Братството да провери записванията, които съм правил дали отговарят на истината, на касовата книга и на главната книга. Беше точно всичко. За да покаже, че нещо е открил Коста Стефанов каза: „Само с 1 лев не е вярно". 4. След като ревизорите дълго време работиха, те написаха своята докладна записка до финансовия министър и Държавен контрол, и Антов организира едно събрание на Изгрева, за да прочетат ревизорите своя доклад. Антов беше извикал в салона и комунисти от целия квартал, хора които не бяха от Братството. И ги домъкна пред трапезарията, където вътре ревизорите закусваха. И по едно време се чува от тълпата вънка „Смърт! Смърт! " Значи искаха да ни накажат със смърт, както това направи Народният съд през м. XII.1944 г. и м. 11.1945 г. Даже бяха подготвили да ни вземат с Борис Николов, да ни набият и да ни умъртвят. Това ми го разказа после Иван Илиев, който е бил посред тях. 5. Антов впоследствие заведе дело срещу 63 братя и сестри от Изгрева, че те са го обвинили в разни неща и са уронвали неговия престиж, и са му нанесли материални щети, и искаше 15 000 лева и да бъдат наказани всички от властта. 6. Наистина след всички тези неща, братята казаха, че този човек е недостоен да влиза тук в салона на Изгрева, където още се четяха беседи на Учителя и където продължавахме живота на Братството, както бе по времето на Учителя. Тогава Гради Минчев застана пред вратата на салона и му каза: „Нямаш работа тук. Разкарай се!" Тогава той се вбеси и направи оплакване до властта, че му пречат да си изпълнява религиозните убеждения. 7. След ревизията, след като прочетоха ревизорите пред всички докладната записка на направената ревизия и след като ни се размина линчуването от насъбралата се тълпа, тогава дойде друго време. Дадоха ни на прокурора, започна се следствието, задържаха ни заедно с Борис Николов в затвора. След това дойде процеса и след него излежаване на присъдите. Ето какво значи да живееш между лъже-братя и гонение от лъже- братя. Както при първите християни: едноверци юдеи ги клеветиха на римските управници и ги хвърляха на лъвовете в арената или ги разпъваха на кръст. Сега времената бяха други. Но преживяхме същото. Но останахме живи. Това е придобивката след 2000 години. Благодарим на Небето!

57. ИМОТИТЕ НА БРАТСТВОТО Тук е мястото да засегна нещо важно - какво стана с имотите на Братството, които съставляваха ядката на нашият квартал „Изгрев". Где изчезнаха те и как станаха владение на държавата? През 1945-46 г. в България се създаде и приложи така наречения „Закон за едрата градска собственост". Всеки гражданин, който имаше къща и друг някакъв имот, декларираше това и посочваше какво желае да задържи за свое ползуване и то в размер предвиден от закона. Братските имоти са купувани от 1922 до 1940 г. с братски средства. Това бяха ниви в землището на с. Слатина - Софийско, които бяха далеч от жилищата на селяните, неудобни за обработване и затова собствениците ги продаваха. По препоръка на Учителя, малки места си накупиха много братя и сестри, построиха си кой каквото може и така се засели квартал „Изгрев". Братският салон, приемната на Учителя и трапезарията се построиха през 1926-27 година. Описанието на Изгрева, неговото значение за тия стотина семейства, които имахме щастието да бъдем около Учителя, всичко това, казвам, че предоставям на приятели с повече от мен поетични и философски схващания. Те вече са направили това, предполагам, че бъдещият историк ще ги открие и ще се ползува за своето съчинение. И така, имотите, които обслужваха Братството, бяха закупени с братски средства. Учителят се е погрижил затова, като е имал и съдействието на опитни братя и сестри. Ще спомена само първият имот, купен през 1921 или 1922 година. Това е знаменитата полянка, която остана незастроена докрай, гдето се изпълняваше Паневритмията. Имотите се купуваха за Братството, бяха негово владение, ползувахме се всички. Но на чии имена да се вземат нотариалните актове при покупката, когато Братството не беше „Юридическа личност", т.е. според законите, на името Общество Бяло Братство не можеше да се издават такива актове за владение на имоти. Единственото разрешение беше, имотите да са на имената на верни братя и сестри, които Учителят е определял. Актовете се предаваха на Учителя или на определено от него лице за пазене, като към тях се прибавяше декларация, че имотът е купен с братски средства, но е собственост на Братството. Тази декларация се подписваше от лицето, чието име беше в нотариалния акт и имаха значение пред евентуалните бъдещи наследници на това лице. Беше дума за Закона за едрата градска собственост. Всички декларирахме и своите, и братските имоти. По решение на Братския съвет, оня който имаше своя къща, декларира, че запазва къщата си. Разчиташе се, че ще се уважи положението, братските имоти да се освободят, така както църквата, например, запази храмовете си и други имоти. Въпреки постъпките по всички линии, не се уважи нито един имот да остане като владение на Братството, а по силата на този закон преминаха като имоти на държавата. Стигнахме дотам, че плащахме наем на собствения си молитвен дом /салона за беседи/. Мога да добавя само, че Антов през всичкото време, когато се извършваше декларирането на проверката, старателно следеше да се изпълни редовно тази процедура. Може би в душата си се е радвал, че обогати държавата... Стигаше се дотам, че малоценни имотчета /някоя барака например/ бе предадена по този закон. Особено е искал да засегне и своята съседка сестра Стоянка Илиева, да отчужди част от жилището й /дъсчена къщичка/, част от която била подарена на Братството, а използвана от нея. Завършвам тия редове, като се връщам към полянката за Паневритмията - малко история край нея. Това мислех да опиша още по- горе, но сега забелязвам, че съм пропуснал. Тази полянка, преди много години е била собственост на англичанина журналист Баучер, кореспондент в България на вестник „Таймс". Видяло му се красиво това място, харесал го и го купил. Не личи да го е използвал за нещо, но при покупката му от Братството са заварени двадесетина борове, доста израснали, които се пазят и до днес. Баучер е имал при себе си един селянин от с. Бистрица - Софийско, на име бай Иван. Придружавал го при разходките му вън от София, изпълнявал е негови поръчения, един вид прислужник. Баучер почина през 1920 г., но преди това е прехвърлил на бай Иван въпросното място, един вид за благодарност на вярната му служба. Учителят, през ранните си утринни разходки е идвал на разходка или придружен от някой приятел, именно на това място. Дочаквал е изгревът на слънцето. Постепенно, започнали да идват тук и други братя и сестри край Учителя, прекарвали са известно време и са се връщали в града. Казвали са си тогава: „Ходих тази сутрин на „Баучер", много е красиво там!" Най-после, явява се идеята да се купи това място за Братството. Уговорват се с бай Иван, който се задоволил със сумата двеста хиляди лева, както бях слушал да казват. Оттогава, посещенията сутрин са бивали по-многочислени, приятелите вече си казваха „Ходих тази сутрин на изгрев, и Учителят беше там, много е приятно!" И така: „Ходих на Изгрев, бях на Изгрев, докато целият квартал получи това народно име „ИЗГРЕВ".

56. НИКОЛА АНТОВ Споменах вече много пъти името на Никола Антов, но сега следва да опиша и характера му, а във връзка с това и да обясня ролята, и поведението му като член на Братския съвет. Първо трябва да кажа, че по времето на Учителя, Антов почти не се мяркаше на Изгрева. В последните години бе купил място в близост до поляната гдето изпълнявахме Паневритмията; мястото бе в общ парцел със Славчо Славянски. Там впоследствие си построи дъсчена къщурка, гдето живя до отчуждаване имотите, които се предадоха за строеж на Съветска легация. След 9 септември 1944 година, изведнъж той се изтъкна като голям комунист, със заслуги към партията - подпомагал бил съпротивата. Наистина, сполучи да се назначи председател на района, участваше при раздаване купони за облекло, обуща и др. Заминаването на Учителя и предстоящото образуване на Братски съвет, отвори апетита му да заеме важно място в братския живот. Около дните при заминаване на Учителя, отива при някои от старшите братя /предполагам - при Стоименов и Боев/ , като им заявява да го приемат в състава на Братския съвет, а също и да се образува финансов съвет, на който той да бъде председател. Не стане ли това, ще поиска от комунистите Братството да бъде разтурено. Тези братя, имайки предвид възможността на такава опасност, като са споделили идеята и с братя от провинцията, намериха за добре да изпълнят желанието на Антов. Както писах по-горе, Антов бе включен както в братския съвет в София, така и във финансовия съвет. Може да се каже, че Антов се държеше коректно спрямо Братството, а желанието на Братският съвет бе, той да бъде като връзка между партийните деятели и нас, там гдето трябва да бъде в наша защита. Самият характер на Антов: умееше чрез разговорите си да предразположи човека и да го привлече като свой приятел. Беше в състояние да помогне някому, било в уреждане въпроси из учрежденията или пред някои от партийците. Но оня, на когото помогнеше трябваше да знае, че е задължен да му се отплаща с послушание. С тези си качества той спечели за приятел брат Манол Иванов /домакина/, а по-късно и К. Стефанов/Коста Стефанов/. Разказваше ми някои свои прояви в живота, гдето проличаваше едно качество на отмъстителност. Например, когато бил чиновник в Софийско данъчно управление, веднъж подарил на свой колега един петел, много породист, който имал в двора си, но му бил излишен. Подарил го с условие да не го коли, на което колегата се съгласил. Добре, но този човек привидно обещал и като изял със семейството си петела, похвалил се между колегите си, че петела бил много вкусен. Това стига до ушите на Антов и решава да го накаже. Отива в стаята гдето работи и го пита пред колегите: „Ти закла ли петела? Изядохте ли го?" Оня си признал, като мислел, че не е нещо особено. Но Антов се показва толкова оскърбен, че теглил ужасен бой на виновния, като повтарял: „Ще ядеш ли пак такъв петел? Ще нарушаваш ли обещанието си? На ти, петел, на ти петел!" И при всяка дума следвали неспирно удари гдето завърне. Изплашили се и присъстващите, но никой не можал да се намеси. Значи този човек видял и патил. Антов се проявил със своята жестокост и отмъстителност. Но, не помним ли всички съвременници от ония години, когато беше в Братския съвет, как постъпи със сестра Елена Андреева, с брат Боян Боев? Чувстваше горкият, че в очите на мнозина беше само компрометиран човек, а той искаше да го почитат. Подочул е, че някои се изказват не добре за живота и проявите му, а това го раздразняше. Действително той излезе от релсите на правилния живот. Взе да пристига на Изгрева пиян /казвал ми е, че някой лекар му препоръчал да употребява бира/ и в това състояние, на път за дома си, не изпуска случая да похули или напсува ония, които не го обичат. Не ще и дума, че и нашите приятели и чужди хора като го срещнат в това състояние, ще си кажат: „И това ми било член на Братския съвет! Как го търпят там?" Първа пострада сестра Еленка Андреева. Една вечер, тя се прибира към квартирата си, на Изгрева, при другите сестри стенографки. Пътят й бил по алеята близко до жилището му. Използва той безлюдието и се нахвърля върху сестрата - почва да удря гдето свари с някакво дървено парче, а може би и бастун. Не са били малко ударите му за отмъщение и не знам как се е отървала. Може би от тези удари, сестрата започна впоследствие да страда от краката си. Той не скриваше, че е нанесъл побоя, но се оправдавал: „Ние си имаме с нея дерт по македонска линия". Сестрата можеше да го даде под съд, но нали си имаме правило да не искаме наказание, даже и на такива виновници... Минаха години. Какво се случва един ден? Боян Боев е в крайно болезнено състояние, постоянно е седнал на стол пред своята маса, болния му крак е на друг стол, винаги завит с някакво одеяло. Там го посещаваха приятели за разговор, там пишеше, хранеше се и почиваше през целия ден. Не щеш ли, един след обед, Антов влиза и напада този беззащитен човек с множество удари в главата, в гърдите и гдето попадне. Изглежда, че е имал в ръката си и някакъв тежък предмет, защото следите от ударите бяха особени. Брат Боев само е казвал: „Стига бе Антов, стига!" Благодарение, че в това време идва някоя сестра и „героят" побойник предпочел да избяга навън. Това събитие се разчува веднага из Изгрева и около жилището на брат Боев се събират мнозина. Търпи ли се това? Поискали са някои да линчуват Антов, да му запалят къщата, но благодарение, че е надделяло благоразумието! Ето, тези характерни качества на Антов трябваше да имаме предвид, когато му хвърлихме ръкавицата, както се казва - когато предпочетохме да бъде далеч от нашата среда. Но, без жертва не можеше, ние геройски застанахме срещу козните на лукавия, на когото той беше проводник. Наистина, пострадаха и общи братски интереси, стигна се почти до разтуряне на Братството, което поради осъждането на неговите ръководители, бе един вид обезглавено. Такова положение можеше да се постигне и по други пътища, но така се случи, материалните неуредици се оказаха най-подходящи за момента. Антов, през всичкото време е трупал материали, улики, с които да ни атакува. Няма да се спирам на тях, той ги е изложил в доклада си през време на ревизията, изпратен до клоновете на Братството в провинцията, а имат го и приятели в София. За ревизията, за делото срещу нас, предвиждам описания по-нататък. Приключвам засега с този материал, но имам в момента една изненада, която ми се поднася инцидентно, та ще я опиша накратко, разбира се и мислите, които ме споходиха по този повод. Към 20 юли 1947 г., тъкмо предстоеше да описвам отношенията ни с Антов, посети ме един брат. Разговаряхме се за това-онова, разбира се и за теми около братския живот. Стана дума и за Антов. Братът каза: „Антов сега пишел историята на Братството! Можем да си представим каква ще я опише!" Ония, които някога ще четат описанията на Антов, трябва да имат предвид, че той ще се стреми да изкара себе си по-чист от ангел. Но и сега няма здравомислещ човек в Братството, който да не таи в душата си презрение към предателя и да не е готов да го нарече „Юда". Без да съм чел, това което той ще пише, уверен съм, че ще изложи едно измислено от него събитие. През времето на властването му из Братството, Антов съчини нещо и го разказваше, за да изтъкне, че Учителят го е оценил и му е помогнал, когато бил гонен като анархист. Той твърдеше, че наистина бил анархист и при едно преследване, озовал се в квартирата на Учителя - домът на брат Петко Гумнеров, ул. „Опълченска" N 66. Правил, струвал, влизал при Учителя и Той по някакъв начин го е укрил. С това ще иска да ни каже, че още тогава Учителят е знаел - Антов ще бъде потребен, хайде да го запазим! Съвременник съм на брата Гумнеров, на сестра Гумнерова, на сестра Василка Иванова, които бяха неотлъчно в „Опълченска" 66. Никой от нас не е слушал подобен случай да се описва. Виж, Василка Иванова е разказвала на брат Борис Желев от Варна, за укриването на Георги Димитров при Учителя, което приемаме, че е станало, защото Димитров живееше непосредствено до квартирата на Учителя. Но за Антов, той сам си е казал „Не може ли и с него да се случи това? - Нека си подигнем акциите и ние сме уважени от Учителя!". Така си е мислил Антов, когато съчиняваше тази не станала случка. Четете ли някога такова описание от Антов, направо му теглете черта - истината е далече от него! Чувствам, че изцапах доста съзнанието си, като вече два листа изписах, за да го представя в изложението на моите спомени. Антов с удоволствие заемаше ролята на Жавер - известният полицай, герой от „Клетниците".

55. ОТПЕЧАТВАНЕ НА БЕСЕДИТЕ И така, Братският съвет си вършеше работата хармонично: стопанисването на имотите, работата на печатницата, всичко беше с добри резултати. Да отправя поглед и към функционирането на Школата, на беседите в неделните дни и т.н. Първата необходимост за нас учениците, бе да продължим подвизаването си по същият начин, както по времето на Учителя. А това значи, в обичайните седмични дни и часове, да присъствахме в братския салон на Изгрева, за да слушаме съответната за деня беседа или лекция. Братският съвет съдействаше затова: в сряда сутринта в 5 часа, събрание за школата на общия окултен клас. В петък - същият час, събрание на младежкия окултен клас; а в неделя сутринта - 5 часа, прочитане беседа от „Утринните слова", включително и граждани от града, както и гости дошли от провинцията. Започнахме четене собствените лекции и беседи, от първата годишнина, когато Учителя ги е говорил. За общия клас се изреждахме 67 души, които четяха правилно и красиво. Младежкият клас - ръководеше се от брат Борис Николов, който и четеше лекцията. За школите, правехме резюмета от лекциите, като пак се редувахме кой да го направи и да го прочете следния школен ден. Също се редувахме и за неделя с Утринните слова, а в 10 часа, беседата прочиташе брат Симеон Симеонов. Същият ръководеше песните във всички събрания, като си служеше с цигулката. На хармониума се редуваха сестра Кисьова и сестра Мария Тодорова. Предстои да отбележа някои подробности от дейността ни през годините 1945, 46, 47, 1948 г. преминали сравнително спокойно. Този период използвахме за отпечатване в братската печатница 50 тома лекции и беседи. За отпечатването имахме разрешение от съответното министерство, но при условие сами да набавим хартия от свободния пазар. Сестра Паша Теодорова се грижеше да предава на печатницата дешифрираните и подготвени за печат беседи и лекции. Съгласуваше дейността си с брат Борис Николов, който полагаше грижи за набавяне хартия. Негов сътрудник беше брат Неделчо Попов, на видна служба в Държавната печатница. Книжните складове по него време едва ли можеха да ни дават хартия, затова вниманието на Неделчо Попов бе към някои частни лица, у които случайно е оставала хартия, след напечатване техни книги. Добър източник на хартия се оказаха и издателствата на вестници. Част от хартията оставаше върху рулото, с което идваше от самите фабрики за хартия, но оставаше неизползувана. Неделчо Попов беше във връзка със съответните домакини и откупуваше от време навреме, набраното количество ролна вестникарска хартия. Като касиер, имах затруднения при отчитане авансите, които отпусках за купуване хартията. Нареждане имах да предавам на Неделчо Попов сумите, които му бяха нужни за покупки на хартия. Идва той при мен и ми казва: „Оказа се една партида хартия, авансирай ми двеста хиляди лева, които ще отчета след няколко дни". Моето изискване беше - това да стане по-бързо и непременно с редовни фактури или разписки, ако покупката е от частно лице. Действително, отчитането се извършваше, но за половината стойност имаше документи, а за другата част - нямаше. Извиняваше се брата, че лицата които са дали част от хартията не могат да дадат документ! Казвам това на брат Борис Николов, той ме успокоява, че хартията действително е купена и доставена в братския склад. На Неделчо Попов имаме пълно доверие, това което отчита, ще го приемаме, че е напълно точно. Единствен начин за отчитане бяха извънредните средства оставени от Учителя, находящи се в тия няколко братя, които споменах по-горе. За всеки от тях водех партиди в едно тефтерче и при нужда изисквах връщане на съхраняваните от тях суми. По официалното счетоводство на Братството вписвах документираните покупки хартия. Всеки том беседи и лекции си имаха партиди по счетоводството и по тях записвах стойността на хартията, купена срещу документи. Тези партиди послужиха при ревизията, като се виждаше, че хартия е употребена за даден том според големината и количеството му, но в партидата е записана по-малко. Обяснението е, че другата част хартия е изплатена от страничните разполагаеми средства. Действително, при ревизията представих подробна калкулация за всички издадени книги в братската печатница. Прегледана от вещо лице тази калкулация, послужи за оправдание на сумата, която трябваше да отчета. Те ме спасиха. Имаше бележки за всеки том, колко коли и колко килограма хартия е отишла. Вестникарската хартия ни създаваше и други грижи: крайните остатъци от рулата излизаха повредени, скъсани на места. Използуваха се след изрязване в подходящ размер. Това изрязване се извършваше от няколко работници - братя и сестри, причислени към печатницата. Често от хартията се изхвърляше повече от половината, но нали все оставаше нещо, бяхме благодарни и на него, само и само да се отпечата някоя кола от книгата работена в момента. При разглеждане делото, вещи лица установиха, че в такива случаи се унищожава хартия-отпадъци от 40 до 80%. При надлежно пресмятане, установи се, че е похабена и унищожена за около 44,000 лева такава хартия. Съдът обаче, не уважи този факт, може би нарочно, за да остана неотчетен и да имат право да ме съдят. Друга голяма опасност се е таила при покупката на такава не документирана хартия. Ние и не подозирахме, че можеше да се счита за покупки на „черна борса", а законите в такъв случай бяха много строги. Тази отговорност е отпаднала за нас едва през 1952 г., когато стана обмяна на банкнотите, премахна се снабдяването с купони, а във връзка с това са отменени и законите, занимаващи се с покупките на черна борса. Този, който го отмени и премахна - той ни спаси. Прокурор Руменов се ядосваше, че е отменен този член 38. Печатницата ни просъществува до 1948 година, като дотогава работеше някак незабелязано. Според Антов, причина е било отпечатването на каталог за предлаганите от Сава Калименов книги, негово издание. Този каталог, Калименов разпраща на свои познати, а в това число и на много комунисти. Те остават изненадани, че им се предлага окултна литература, плюс беседите на Учителя! - Где е печатан този каталог? - В печатница „Житно зърно"! Ето, отговорните фактори се сепват и се виждат изложени. В резултат - да се затвори тази печатница и това е то! Друг един факт, може би хвърля светлина на събитието. Може да се допусне, че някой е донесъл за работата на нашата печатница. Разказваше брат Борис Николов, че в ония дни го повиква началника, при когото често е ходил да иска отпускане на хартия. Отива с надежда, че ще му дадат такава, тъй като наскоро пак ходил да иска. Влиза при началника, а той го гледа много сърдит. На бюрото му струпани всички томчета беседи и лекции, отпечатани в нашата печатница... Поисква обяснения как сме могли да напечатаме толкова книги. Оправдавал се брата както можал, че сме намирали из свободния пазар и т.н. Но, изходът за оня началник е бил един - да се прекрати дейността на печатница „Житно зърно". Ще си призная, че за мен лично беше навреме всичко това, защото нямаше как повече да отчитам покупките без документи. И без това, даже и отпадъчна вестникарска хартия не се намираше, кой знае, Неделчо какви начини би измислил за набавяне на хартия. След прекратяване съществуването на нашата печатница 1950 г., остана на служба брат Влад Пашов, като предприехме подвързване на някои от наличните книги. Влад беше усвоил книговезкото изкуство, купи се и книговезки нож, та работата вървеше сносно. Впоследствие му назначихме и помощница - Кина Антова. Така продължи до 1957 г., когато за икономии, братският съвет реши да преустановим книговезството. На това не беше съгласен Антов, тъй като Кина оставаше без работа, накърняваше се пенсията й. Считам това събитие като начало на конфликта с Антов, предизвиканата от него ревизия и всички неприятности. За тази част от спомените ми, ще отделя място по-нататък. Сега, тук е мястото да спомена нещо за личните ми качества като счетоводител. Имах вече многогодишна практика, така че воденето на касовата книга, документирането на разходите, вписване в счетоводните книги и т.н. бяха по изискванията на счетоводната наука. Не считах за нужно да, се допитвам до по-вещи счетоводители за някои особени положения. Такива се изтъкнаха от ревизорите, които дойдоха през 1957-1958 година. Всъщност, аз се чувствах отдавна доста претоварен от възложените ми братски работи. Предложих да напусна външната си служба и да стана платен счетоводител на Братството. Това не се прие, не толкова за икономия, колкото за принципа братските работи да се вършат без възнаграждения. И така да си призная, бях принуден да съкращавам някои неща, като например вписване протоколи в протоколната книга и други. Едва когато се разви ревизията, бях запознат с брат Драгомир Василев, много опитен финансист и счетоводител. Той например би ми помогнал много с указания как да оформям счетоводно и извънредните разполагаеми суми. Но сега съветите му бяха повече как да се справим със създаденото положение. Голям труд полагах. Нямах никакво свободно време. През деня съм на работа в моята фирма, а вечерта се връщах уморен, а ме чака братска работа, която вършех до късно до 22 часа. Всички ходеха на концерти в града, ходеха на кино, гледаха хубави филми, биваха на тържества, а аз се върна у дома на моята работа и по- рано от 22 часа не се освобождавах. Или ще ме чака някой да им дам суми за някаква братска работа, или пък друг идваше да се отчита с пари. А това бяха най-често: Бай Ради, Ганка, Неделчо. После никой не можа да разбере, че това е непосилна работа за мен човек, дори, ако е непрекъснато 12 часа на Изгрева. А аз бях освен това чиновник вън от Изгрева, пътувах пеш до града. Бях натоварен с непосилна тежест и отговорност, която носех сам. А помощ от никъде не идваше. Сам самичък!

54. ДВЕ ПРЕДЛОЖЕНИЯ КЪМ БРАТСКИЯ СЪВЕТ Имах случай да направя две предложения пред Братския съвет. При едно посещение на братската печатничка, която работеше на Изгрева още от времето на Учителя, видях как се трудят братята Влад Пашов, Димитър Стоянов и още някои. Позапитах ги имат ли всичко потребно за работата, която предстоеше и да се увеличава. Оказа се, че с много неща не са обзаведени. Трябваха им нови наборни каси, комплекти от печатарски букви, компаси и други и други необходими неща. Казах им, че Братството има средства и ще набави каквото им трябва. Да направят списък, с означение на сумите за изплащане. Докладвах това положение в съвета, като бях подготвил и Н. Антов да се съгласи за разходване на средствата. Веднага се прецени, че печатницата ни трябва да е в пълен ред, да се улесни работата по печатане беседите. Отпуснаха се средства и в най-скоро време всичко беше набавено. Работата наложи да се увеличи и персонала - постъпи като словослагател брат Кирил Стоянов /Кирчо/, както и други като книговезци. Даде се идеята и за покупка на печатарска машина. Като се набави и такава, вече не се разнасяха буквите из разни печатници, а сами си въртяхме машината, и томчетата беседи излизаха редовно. Машинист беше брат Димитър Стоянов, а другата важна служба „метранпаж" имаше брат Влад Пашов. Той беше и като главен отговорник на печатането. По-късно определихме Симеон Симеонов като управител на печатницата, но не му се отдаде да се включи както трябва и затова тази служба се възложи на Никола Антов. Второто предложение, което направих пред Братския съвет, също бе прието, макар и с известна реакция от някои членове. Самият аз, малко се позасрамих в себе си и се упрекнах впоследствие за тази идея. тя се появи у мен в дните, когато Учителя се разделяше от този свят. Занимаваше ме мисълта, как да ознаменуваме името на Учителя по пътя на братска благотворителност. Именно - да се образува фонд „Даровити младежи", от който да се дава стипендия на младежи от братски семейства, за получаване висше образование. Когато съобщих в Братския съвет това предложение, получи се една изненада. Може би се счете като светска проява да имаме такъв фонд, а най-вече не се възприе фонда да бъде и на името на Учителя. Беше наклонено почти да се изостави тази работа. Бях споделил идеята и с Антов, който я възприе, затова взема думата и настоя непременно да имаме такъв фонд. При наличността и на неговата подкрепа, Братския съвет възприе идеята и ми възложи да изработя правилник с нужните подробности по функционирането на фонда. Такъв бях вече обмислил и на следващото събрание го прочетох, възприе се с малки промени. Напечатан бе в печатницата ни и се разпрати из провинцията по братските кръжоци. Раздадох правилника и на някои братя в София. Ето в този случай се позасрамих, когато един брат след прочитане ми направи бележка: „Какво ще е положението на даден стипендиант, който на някой братски празник ще излиза и ще изпълни нещо по специалността, която следва. Няма ли да му е обидно, че всички ще знаят, че той следва с братски средства?" Като размислих, дадох му право. В действителност, това предвиждане за изява не се практикуваше. Кои се възползваха от фонда? Той се оказа „добре дошъл" само на едно място. Отзоваха се от айтоското братство, като събраха и значителна сума за фонда. Ръководителят на братството в Айтос, брат Георги Куртев имаше внук, който предстоеше да следва медицина. Средства нямаха, но брат Куртев, чрез средствата които можеше да събере от техният район, чрез фонда щеше да го издържаме. Така, той побърза да предложи своя внук, човек от наше семейство и Братският съвет гласува първия стипендиант да бъде този младеж. Така можахме в следващите пет години да го подпомагаме и той завърши за лекар. Други кандидати не можахме да вредим, понеже средствата на фонда не достигаха. Даже имахме малка неприятност - едно братско семейство в София, с четири деца, поиска да подпомогнем най-големият им син. Съвета, обаче не се съгласи и те останаха наскърбени. Тези хора и досега считат, че аз съм виновен, като не съм разрешил въпроса в тяхна полза... Нямаше средства. Всички пари ги хвърлихме за печат на беседите. Даже бяхме сключили заем. Заложихме облигациите „Заем за свободата" от 1200000 лв., та получихме заем от 200000 лв.

53. ДЕЙНОСТ НА БРАТСКИЯ СЪВЕТ В СОФИЯ. ОПИСЪТ НА ПАРИТЕ И ЗЛАТОТО Непосредствено след тези заседания на Върховния братски съвет, ръководителите се разотидоха по градовете си. Поменатите седем братя от София, действащи като Братски съвет, имахме първо заседание на 5 януари 1945 г. Тогава, естествено се промисли за най-належащите работи, а именно, кой какво ще върши. За себе си ще кажа, че изобщо включването ми в Братския и Финансовия съвети, бе изненада за мен. Направената ми чест ме зарадва, бях вече на възраст над 50 години, значи преценен съм, че ще мога да бъде полезен с познанията ми, а най-вече с честното ми отношение към парични и други блага, които ще ми бъдат поверени. В това първо заседание, видях се натоварен с длъжностите: главен касиер, счетоводител и протоколист. Такъв бях в продължение на 14 години /1945-1958 г./ По него време, у брат Боян Боев се намираше наличност пари, постъпили от братя и сестри след завръщане от с. Мърчаево. Когато той на няколко пъти е искал да ги предаде на Учителя, отказвано е получаването им. Така, той сега ми ги предаде и това беше първото постъпление в касата към 800 000 лв. Внесох ги влог в Софийска популярна банка, на мое име, както бе нареждането на Братския съвет. По тази сметка работехме в продължение на няколко години. По-късно, можахме да открием сметка и на името на Верска общност „Бяло Братство", гдето прехвърлихме сметката ни, но тогава вече разполагахме с малки суми. Тримата членове на Финансовия съвет, още в следващите дни на м. януари, пристъпихме към преброяване паричните суми, оказали се в жилището на Учителя, на 27.XII.1944 г. Следва да поясня, че до тази дата, за наличности в пари и други ценности, е знаела само сестра Савка Керемидчиева, която е помагала на Учителя за сортирането и настаняването им в шкафове и чекмеджета. Вечерта на 27.XII.1944 г. всичко това бе изнесено от жилището на Учителя и пренесено в дома на Манол Иванов. Там започнахме да се събираме тримата и преброихме банкнотите, сребърните монети и намиращите се в една касетка 155.50 златни монети /половината наполеони и другата половина - турски лири: 77.3/4 + 77.3/4/. Не си спомням, по какви причини не се състави някакъв протокол за сумите в банкноти и за сребърните монети. Последва разпореждане от Братския съвет, банкнотите да се предадат веднага на съхранение у няколко доверени братя; такива се посочиха: Георги Куртев - Айтос, Минчо Сотиров - Бургас, Борис Николов - София, Никола Антов - София и Манол Иванов - София. Също бе предадена сумата 500 000 лв. и на Панайот Ковачев - Стара Загора. За да посоча общия размер на банкнотите и сребърните монети, ще използвам протокола на Братския съвет от 29.XI.1957 г., гдето е установено, че цялата наличност е била 5,950,176 лв. В същият протокол е посочено подробно, за какво са изразходвани тези средства за братски цели /отпечатване 50 тома беседи и лекции, откупуване правата на осем наследници на Учителя, внесена сума за „Заема на свободата" и др. Също купената печатарска машина за 1,200,000 лв/. За да не се види някому, че тези суми са твърде големи, ще припомня, че през 1952 и 1962 години, у нас се извършиха два пъти обмяна на банкнотите със съответно намаление. Така, през 1952 г. българският лев се преоцени 250 към 1. Това значи, 1000 лева от ония стари пари, струваха вече 4 лева! Тази е стойността на лева и днес, когато пиша тия редове. А през 1962 г. стана нова смяна на парите 10:1. За 1 лев се получиха 10 стотинки. Към тази част от спомените ми, прилагам едно обяснение от три страници, написани от мен на пишеща машина и предадени на Комисията от държавен контрол, направила ревизия на Братството ни през 1957-1958 г. В тези обяснения са изложени събитията, във връзка с паричните средства на Братството ни, от 1945 до 1958 г. Следва да опиша историята и на златните монети, оставени от Учителя. Още първия ден, когато започнахме проверката, Манол Иванов представи касетката, както му е била предадена. Намери се нейният ключ, отворихме я и тримата се наредихме да установим какво има вътре. Злато, като злато! Прехвърлихме ги един по един, записвахме подробно по вид - наполеони и турски лири. Имаше по няколко броя половинки и четвъртинки наполеони и лири. Най-после ги поех и аз, преброих ги окончателно и отбелязах точният им брой, както казвам и по горе: 77.3/4 наполеони и 77.3/4 турски лири. Това съвпадение в бройките, че е еднакво, ми помогна да запомня завинаги точния размер на монетите. Имаше и една американска златна монета от 20 долара. По решение на нас тримата, направихме за златните монети протокол и го подписахме. Когато тези златни монети бяха иззети от милицията през 1957 г. този протокол опроверга легендите, че Братството имало злато цели „тенекии". Както милицията, така и по делото ни, задоволиха се с показаното в протокола количество. Някой може да си помисли, как ли сме се почувствали ние тримата, като сме се видели сред купища банкноти. На мен лично не ми направи особено впечатление, гледайки пачките с банкноти по 1000, по 500 и по 250 лева. Причината е, че в службата гдето бях, всеки ден носех от кантората до банката значителни суми: плащахме пристигнал вагон захар, внасяхме суми в митницата за пристигнали пратки от странство - кафе, чер пипер, син камък, калай и т.н. Честността бе вродена в мен, не само от тази моя служба, но и през времето, когато бях банков чиновник в Бургас. Няколко години бях касиер на банката. Това честно отнасяне към поверяваните ми пари, бе вродено в мен, може би и по наследство от честността на баща ни - Панайот Жеков. /В първата част на спомените ми, споменавам за неговата честна постъпка, когато беше чиновник на Земеделската банка в Карнобат/. Като моя характерна черта ще изтъкна, че винаги бих се радвал многократно, да ме похвалят, че съм постъпил честно, отколкото да се възползвам и обсебя, примерно казано 1000 лева. Мисля, че в мен господстваше духовният закон изказан от Христа: „Верният в малкото е верен и в многото". Също и златните монети не ми направиха впечатление, защото в миналите години съм виждал и докосвал такива златни монети, разбира се пак чужди. Бях 15 годишен младеж, постъпих на работа при наш роднина, търговец-житар на гара Стралджа - Ямболско. За продадените от него вагони с жито, получаваше от своите кредитори в Бургас по 23000 лева. Идваха по пощата в малки запечатани пакети, наречени „груп". Понякога изискваше да му изпращат златни монети, като ги получаваше от пощата, отваряше ги в кантората си пред мен. Виждах как ги броеше и прибираше в касата си. От тях, той плащаше и на селяните, които му донасяха своето произведено жито. Както казах в първата част на спомените ми, тези златни монети са постъпили при Учителя през дълъг период време. Началото им е, когато старите братя и сестри през 1912 г. възхитени от подарената им от Учителя книжка „Завета на цветните лъчи на светлината", са му поднесли по една златна монета. Може би по-късно и да е послушал нечий съвет и е купил известен брой златни монети. Така седи работата със златните монети. Ние, обаче ги ценяхме само затова, че до тях се беше докосвал Учителя! Бяха „реликви" на Братството! След приключване работата с паричните средства, което стана набързо, на Финансовия съвет предстоеше да направи опис на вещите на Учителя, както и на множество домакински вещи на Братството, оказали се на тавана над братския салон на Изгрева. Ключовете на всички помещения, стаите на Учителя и други, се пазеха у Манол Иванов. Обикновено в празничен ден и в свободни часове, преглеждахме къде каквото се намери и съставяхме описи. Онова, което следва да отбележа е, че в гардероба, скрина и други се намираха доста костюми, зимно и лятно долно облекло; от последното имаше доста различни горни ризи, бельо, шалове, подарявани на Учителя от братя и сестри, но съвсем неупотребявани. Имаше и доста нови одеяла, домашно тъкани или фабрични, напълно запазени. Впоследствие, определихме на всички членове от Братския съвет по един комплект нови, неупотребявани долни дрехи, шалчета, кърпи за лице и за нос, които им се предадоха за спомен от Учителя. По-късно, когато се явиха наследниците на Учителя /четири дъщери на сестра Му Мария/, на тях се предадоха подарък по едно одеяло и други дребни неща от подаръците. Всичко, което беше из стаите на Учителя, остана по местата си. И в този вид се предостави на Музейния съвет при Братството. За тази служба бяха определени от Братския съвет: сестрите Мария Тодорова, Паша Теодорова и домакина брат Манол Иванов. Грижите около дрехите и гардероба бяха доста тежки и изискваха доста време за поддържането им в ред. Стаята на Учителя, над салона, наречена „Горницата" се посещаваше от братя и сестри по време на братските празници: 22 март, Петровден, съборните дни - 19 до 28 август, 22 септември и 27 декември. Понякога, сестра Паша Теодорова е въвеждала извънредно някои сестри, които с вяра са се помолвали в горницата, за помощ от Невидимия свят. Събранията на Братския съвет ставаха веднъж в седмицата. Решенията са вписвани в протоколната книга и от нея се вижда кога какво е разглеждано. Преобладаваха предимно материални въпроси. Може да се каже, че всичко се движеше хармонично. Брат Боян Боев бе определен да продължава при него да постъпват вноски от братя и сестри за „принос", както и от продажба на братската книжнина - беседи, лекции и др. Той имаше право да изплаща разни дребни разходи по братските имоти и др. За постъпленията издаваше квитанции от кочан, а за разходите получаваше разписки. Отчиташе се пред мен в края на всеки месец, а всичко отразявах в счетоводството на Братството. Когато понякога спирах вниманието си на работата, която вършехме седмината от Братския съвет, виждах че всичко това вършеше Учителят сам, безшумно и неусетно. Това е Божественият принцип, от който за жалост, ние обикновените хора, не се ползуваме.