Ани

52. ПЪРВИ ЗАСЕДАНИЯ НА ВЪРХОВНИЯ БРАТСКИ СЪВЕТ В СОФИЯ Преди да се занимая с материала на току-що поставеното заглавие, следва да опиша състоянието на духовете, в тия първи дни на лишението ни от Учителя. Това може да се изкаже с две думи: разочарование и тържество. Всички тъй бяхме привикнали, всякога да имаме Учителя между нас. Надявахме се, Той да доживее поне сто и двадесет годишна възраст. Знаехме, че това е възраст определена даже за обикновени хора. Ето, че Той напусна земния живот току-що навършил 80 години. Разочарованието бе край нас, защото работите не се развиха така, както сме ги очаквали. Учителят бе пожелал да напусне този свят и така стана това по чисто човешки път. Както обясних по-горе, не пневмония, а сърцето е органът, който продиктува спирането на живота, в организма на Учителя. Тържество съществуваше! Казано с най-малко думи, тържествуваше идейният свят на Земята и в Космоса, защото се приключи успешно една епоха предвидена от Духовния свят. Половин век Учителят работи между българския народ в много направления. Словото Му, съдържащо правилата за Новото Божествено учение, бе стенографирано и отпечатано. Божествените песни, дадени на учениците в Школата на Учителя, са също записани и всякога въодушевяват ония, които ги пеят. Паневритмията - ония съвършени движения, които от десетилетия изпълняваме в ранни утрини, придружени с красива музика, ще ползуват и в бъдеще душите идващи след нас. Ние, които следваме Учителя, освен Словото, което слушахме 3-4 пъти в седмицата, получихме от Него много неща, необходими за нашият напредък. Ето, това тържество на Духовния свят, изличи разочарованието. Тъкмо сега, от нас се изисква до ползуваме всичко оставено от Учителя - Словото, песните, напътствията как да живеем правилно, та когато дойде време и ние да преминем „отвъд", да се явим там придобили нещо за нашето развитие. Така, задачата на старшите братя бе, да подкрепят надеждата у всички нас, да оформят реда, при който ще се подвизаваме и в бъдеще. Това те извършиха в събранията си през следващите три дни. Място за събранията бе определено в дома на Жечо Панайотов, на Изгрева. На първото събрание присъстваха ръководителите на братските кръжоци в страната; от по-големите градове, с по-многочислени кръжоци присъстваха и по един-двама помощници на ръководителите. Събранията бяха „закрити", както се казва днес, т.е. на тях не присъстваха други братя и сестри. Председател на първото събрание беше брат Тодор Стоименов, като най-старши ученик на Учителя. Стенографираше изказванията сестра Еленка Андреева, една от стенографките на беседите. Нямам на разположение протокола на събранието, но имам ясни спомени за по-важните решения. Ясно беше, че преди събранието по-важните братя са се срещали и определили дневния ред, както и предложенията, които ще се направят за одобряване от това събрание на Върховния братски съвет. Първите важни решения на Върховния братски съвет, бяха: 1. Избиране „постоянно присъствие" в София, наречено Братски съвет, състоящ се от седем души: Тодор Стоименов, Боян Боев, Борис Николов, Паша Теодорова, Симеон Симеонов, Никола Антов и Жечо Панайотов. Негова задача: грижи за стопанисване братските градини на Изгрева, поддържане салона за братските събрания, трапезарията и други малки сгради. Разполагане с наличните парични средства, както и с тези, които ще постъпват в бъдеще. Да се поддържа връзка с братските кръжоци в провинцията, които си имат свое автономно ръководство. Съответните досегашни техни ръководители си оставаха по местата. Да се положат съответни грижи за отпечатване неиздадените досега беседи и лекции на Учителя. Да се продължи живота на Школата на Учителя, като редовно се четат беседи и лекции в салона на Изгрева, през дните и часовете, както това е било през време на Учителя. 2. Избиране „финансов съвет", който ще има задача да следи състоянието на материалните средства на Братството в София, както и за недвижимите имоти на Изгрева. Изпълнява по този начин ролята на Проверителен съвет. В този Финансов съвет бяха назначени: Никола Антов, Манол Иванов и Жечо Панайотов. Възложи се на финансовият съвет да установи наличната сума в пари и други ценности, оказали се в жилището на Учителя, съхранявани от Него приживе, като братски средства, постъпвали с течение на времето от братя и сестри. Също да се направи опис на вещите, мебели, дрехи и други, в жилището на Учителя, които да се подредят като музей, под грижите на музеен комитет, назначен от Братския съвет в София. Преди да стане това събиране, Никола Антов е отишъл при старите братя от Изгрева. А аз за тях тогава бях още млад и не съм бил в тази група на Тодор Стоименов, Боян Боев, Георги Куртев и други. Застанал пред тях с пистолет на кръста и заявил следното: 1. Аз искам да бъде избран в Братския съвет и специално да се образува Финансов съвет, за да контролирам материалното положение на Братството. 2. Аз съм виден комунист, аз съм председател на Отечествения фронт на района и трябва да ме приемете. Аз ще ви защитавам пред властта и комунистите. 3. Ако не ме приемете ще отида и ще ви наклеветя пред властите, и веднага Братството на Изгрева ще бъде разрушено. Старите братя, като видели тази опасност приели предложението му да бъде избран в Братския съвет на Братството в София. Та имало е заплашване пред старите братя. А неговият пост тогава беше много голям и с голяма власт. Щеше да изпълни заканата си. Но той наистина си изпълни заканата през 1957 г. и предизвика ревизия, и след това процеса, и затвори салона на Изгрева. Всичко се сбъдна.

50. ЗАМИНАВАНЕТО НА УЧИТЕЛЯ Политическият живот в страната ни следваше своето развитие. Октомври и ноември бяха използвани за създаване подходяща атмосфера, сред която да се разгледат дела в Народния съд, да се осъдят виновниците от миналия режим. Арестуван беше и Любомир Лулчев, обвиняван като съветник на цар Борис. Учителят през това време говори беседите и лекциите, отпечатани в третия том „Завета на Любовта". Забелязваше се, че някак телесно поотслабва, взе да се говори, че няма апетит, не се храни добре. През м. декември, двама с другарката ми Го посетихме на кратък разговор. Прие ни любезно, както винаги. Видяхме действително, че е отслабнал. В следващите дни, другарката ми приготви за закуска трахана, каквато есента сами си изработвахме домашно. Занесе я лично на Учителя, за да закуси. Той й казал да остави съдинката върху масата. Разбрахме впоследствие, че нито вкусил от тази закуска, както въобще ставало с всичко, което братя и сестри са му донасяли. Ние желаехме да се храни повече, а това само бе изкушаване да наруши предприетото от Него гладуване. Неговата силна воля провеждаше това, което е трябвало да стане. Слушахме да казват впоследствие, ония които се грижеха за Учителя, че Той в студените декемврийски дни е престоявал навън много леко облечен. С моят прост ум, заключавам, че отслабналият организъм бе сполетян от пневмония и тя способствуваше да се прекъсне нишката на живота... Последните дни на Учителя, прекарани между нас, са от особено естество. Нямам право да прониквам в това събитие, напускане на земният живот, чрез което Учителят се пренесе жертва за българския народ. Знаменателни са Неговите думи - „Не искам да поставя българския народ в положението на евреите, които с постъпката си с Христа, си създадоха много тежка карма". Учителят, който излекува безброй хора, казано даже по чуден начин, можеше да предотврати своето болезнено състояние, но както казах, предпочете да бъде жертва за доброто на народа ни. Когато лекарите искаха да го лекуват при това болезнено състояние, Той казваше „Не съм болен, затова нямам нужда от вашите лекарства". Все пак, много важна е диагнозата на професор Тодоров. Повикал го е лично брат Борис Николов, за да прегледа Учителя. След като е дошъл на Изгрева и прегледал обстойно Учителя, е казал: „Оставям свободно моите колеги лекари, които са определили болестта, но моето заключение е, че г-н Дънов не е болен от пневмония, а е болен от сърцето си". Какви са наблюденията и на брат Борис Николов: „От 2-3 месеца, забелязвам, че Учителят при екскурзии, често се спира за да поеме дъх. Спре се, подпре се на бастуна и почине малко. Това особено ми направи впечатление, когато няколко братя, отидохме на екскурзия до Мусала, след завръщането от Мърчаево. Учителят, който всякога вървеше бодро и бързо през нашите екскурзии, сега при тази екскурзия до Мусала, често се спираше, даже малко залитваше, но се подпираше на бастуна. Явно правеше усилие, чувстваше се, че е затруднено дишането Му. Това говори, че още тогава Той е имал смущения в дейността на сърцето. Така щото, единствено диагнозата на професор Тодоров е правилна и остават верни неговите думи: „Господин Дънов е болен от сърцето си!". Подробности по този период от живота на Учителя, ще опишат братя и сестри, които бяха тогава около Него. Той беше в съзнание до последния си ден и често е изказвал пред тях интересни мисли. Дал е и някои формули, които ползуваме и до днес. Тревожехме се всички за това, което Учителят преживяваше. В последните Му дни, у мен се оформи схващането, че Той ще ни напусне - прекратяваше се живота Му на земята. Връщайки се вечер от работа, минавах край салона, спирах се пред приемната му, гдето сега бе леглото Му. Осведомявах се за хода на болестта, за лекуването и т.н. Прибирах се у дома, гдето също общата тъга бе обзела всички ни. Посещавахме редовно салона в дните когато имаше лекции или беседа. Последен път Учителят ни говори на 20.XII., но беше толкова слаб... Чудно как така изнемощял говореше ония ценни мисли, записани в беседата „Последното Слово". /Том трети от „Завета на Любовта"/. Явихме се и на 27.XII. - сряда, ден на школата, но само изслушахме прочетената беседа. При разотиването ни, минавахме край прозореца на приемната, завесата бе вдигната и хвърляхме по един поглед към лежащия Учител. Това ни беше „Сбогом" с Него. Току-що бяхме се прибрали у дома, ето че дойдоха и ни съобщиха „Учителят почина, Учителят почина!" Него ден не отидох на работа, само съобщих на шефа за скръбта в Братството и той изрази съчувствието си. Старшите братя - Тодор Стоименов, Боян Боев и други, уведомиха с телеграми кръжоците в провинцията, че Учителят почина. Определена бе дата за погребението 30.XII., за да могат да дойдат в София желаещите братя и сестри от провинцията. Същият ден, тялото на Учителя, облечено в бял костюм, надлежно подредено, бе поставено в салона за беседите. Непрестанно прииждаха и престояваха там братя и сестри от Изгрева и от София, за да погледат последен път Учителя, който на всеки от тях бе помогнал със съвети, с лекуване, уреждане трудни моменти от живота им. Много мисли от Словото Му бе отпечатано в съзнанието ни. Музикантите цигулари, често бяха в салона и даваха концерти, изпълнявайки братски песни и незаменимата музика, която Учителя ни даде в школните лекции. Учителят не пропусна и в тия моменти да се отблагодари на обичните си ученици-музиканти. При един от концертите тия дни, изведнъж от съдината с ябълки, която бе сложена на масичка край Учителя, оттъркулиха се три ябълки и спряха пред тримата цигулари, които свиреха с цигулките там. Така се запомни тази сцена - Учителят им благодари. Въобще в тази траурна обстановка, често се виждаха просълзени очи, участвахме с песни и натъжени излизахме, за да дойдем и другият ден на това тъжно посещение...

49. ЗАВРЪЩАНЕ НА ИЗГРЕВА Последните три-четири месеци от 1944 г. протекоха в нагаждане към нормален ход живота ни след тежките военни години. След революционната дата 9.IX.1944 г. жителите на Изгрева постепенно се завърнаха от местата гдето бяха се евакуирали по време на бомбардировките. Така и аз с другарката си Веска, и със синът ни Благовест, напуснахме още в началото на м. август гара Кричим. Там беше преместена софийската кантора на фирмата, в която работех. Това наше завръщане стана сравнително рано, може би едно от първите семейства, които си дойдохме в София, бяхме ние. Просто, послушахме съвета на Учителя, който ни каза на Петровден, когато го посетихме в с. Мърчаево. Бяхме Му казали в разговора си, че в Кричим имаме неприятности около квартирата ни там. Тогава Той изрече знаменитите за нас думи: „Може вече да си дойдете в София - войната за България е свършена!" Това бе 12 юли 1944 година. Тази покана на Учителя ние посрещнахме с вяра. Веднага изказах пред шефа на фирмата желание да се върна в София, като пренеса и канцеларията. Казах му и съображенията ми, като в писмо му цитирах думите на Учителя - „Войната за България е свършена!" Той беше интелигентен човек, в контакт бе с военни и други високопоставени лица, но едва ли е имал подобно уверение от някого. Явно, че беше му дотегнало сам да се справя с належащите текущи работи на фирмата, затова връщането на двама-трима служещи, би го улеснило. В Кричим останахме още 15-20 дена, докато поставя в ред някои счетоводни работи. През втората половина на юли, неприятелски самолети минаваха над нас, но въпреки даваната тревога, те не се занимаваха с България, а отиваха към Румъния - нападаха петролните инсталации в гр. Плоещ. Погледнато и политически, това облекчение на българската съдба е наложено от Съветския съюз, основавайки се на споразуменията в Техеранската конференция. /Сталин, Рузвелт и Чърчил се събраха в гр. Техеран от 29.XI. до 1.XII.1943 г. и съгласуваха дейността си за борба с Германия/. С една дума, Съветският съюз имаше интерес като навлезе в България, да намери страна що-годе запазена от разрушение, както и стана. Ще приключа тия редове с един интересен разговор с моя шеф, може би през м. ноември 1944 г. Както работех, той дойде при мен и ме запита: „Жеко, ти отгде научи, тогава, че войната за България е свършена? Господин Дънов ли ти каза?" Аз бях изненадан от такъв въпрос и отговорих набързо: „Научих го от видни политически лица". Не исках да издам, че Учителят го знае от видни политици, но може би трябваше да потвърдя факта, за да засиля уважението на шефа ми към Учителя. Той знаеше за него, знаеше, че и аз съм в Братството. Следва вече да видим, какво ставаше по Изгрева. Постепенно, ония които бяха около Учителя в Мърчаево, си дойдоха. Учителят поостана през целия месец септември, а изтичаше и октомври, а Той все още не се премества в София. Не си спомням точно датата, но в края на октомври си дойде на Изгрева. Пак блеснаха лампите в ранните утринни часове, когато школата се поднови и Учителят започна наново лекциите в сряда и петък, както и утринните слова в неделя сутрин, а разбира се и неделната беседа в 10 часа. Наглед имахме някакво затишие. Всички така спокойно се нагласявахме към настъпилите условия на живот. Само Учителят си е знаел какво предстои. Едва когато си замина, ония пред които бе казал по нещо, още в Мърчаево, започнаха да си спомнят и обясняват казаното. Такъв един случай, слушах да разказва сестра Йорданка Жекова, която в с. Мърчаево беше около Учителя, грижеше се за домакинството там. При един случай, в разговора, Учителят казал: „Аз ще си замина, ще взема и Савка с мен". Само толкова. Тогава обаче разбрали, че Учителят се тъкми да се прибере на Изгрева и да доведе и Савка. Но, на 27.XII.1944 г. Учителят си „замина", напусна земния живот, а няколко месеца след това, почина и сестра Савка - Учителят я взе при себе си.

48. НАШИЯТ СТРОЕЖ И така, в края на м. август 1934 г., ще започваме да строим. Но кой ще ръководи, кой ще купува материалите, ами уговорка с майстори? Аз не разбирам от строеж, нито имах време за тия неща. Тогава, пак ни се яви в помощ нашият кум Антон Петков. Виждаше ни на какъв сме хал, та разбра, че ще може да ни бъде полезен пак неговият приятел Стоян Григоров. Дойде Стоян в София, запозна се с положението ни, та се съгласи да ни бъде в помощ. Той току-що беше завършил в Ребърково своя къща, но изобщо разбираше кога какво трябва да се върши при един строеж. Първо, условихме се с майстора от Трънско - Трайко Милачков, като веднага Стоян се погрижи за тухли, вар, дървен материал и т.н. През всичкото време на строежа, грижеше се майсторите да работят съвестно, да се изпълнява точно плана на постройката - все едно, че градеше дом за себе си. От сумите, които „Собствен дом" ни отпускаше, давах сутрин известна сума на Стоян, а вечер като се върнем от работа, отчиташе се и се уговаряхме какво ще купува на другия ден. Ние сутрин изскачаме с Веска, всеки отлита към работата си. Още първата вечер, като се върнахме гледаме изкопа на мазето извършен и предстои да се поставят основите. Препоръчаха ни под цялата къща да има мазе и така направихме. Имаше известно удобство. Минаха още 2-3 дни, ето че и основите изскочиха над земята. Така, ден след ден, постройката се издигаше, изработен бе етажа, нареждаха се гредореда, циментовия пояс около външните стени и т.н. Свърши ли се и това, преминаха към таванския етаж, гдето предвиждахме стаята за гости и молитвена стая. Майсторите бързаха, за да могат преди есента да привършат строежа. Дружество „Собствен дом" отпущаше сумите съобразно изграждането, така щото още в първия месец ни отпуснаха целия заем от 80 000 лв. Следва да отбележа, че Веска в своя мерак, преди започване строежа поканила Учителя да дойде и направи „първа копка"! Той отказал и я отпратил с мисълта, че и без това ще даде благословение. Помня само, че ние, както е обичаят, написахме на един лист кои сме ние собственици на къщата, мястото гдето се намира къщата, годината, датата и че е станало при царуването на цар Борис III. Поставихме листа в една бутилка олио затулихме го добре и бе зазидано в основите на къщата, долу в мазето. Издига се къщата, скоро и покрива ще се постави, всичко според плана. Но при всички тия грижи, ето че и нашата майка бе почнала да боледува. Тя, както казах, живееше при сестра ми Надежда, която преди една година бе завършила своята къща на съседния, неин парцел. Боледува майка ни, аз я посещавам, викам лекари, а тя макар и болна, излиза да погледа нашия строеж и се радва за успехът ни. Неусетно болестта й се усили, па в разгара на строежа, почина от рак в черния дроб, на 63 годишна възраст. Няма спасение! Майсторите от уважение, спряха строежа за един ден, погребахме майка си, а това скръбно събитие отне радостта и веселието ни за новата къща. Покойникът си отива, а живите трябва да вършат работата си. Къщата се издигна, но и 80-те хиляди лева се топят. Започваме сега заеми оттук-оттам. Пръв ни се притече на помощ Цветан Стайков, като ни даде десет хиляди лева в заем, който изтегли от спомагателната каса на университета /той беше асистент в Агрономическият университет/ . Тази услуга той ни направи по своя инициатива, защото се обичахме. След около една година можахме да върнем този негов заем. Врати, прозорци поръчахме в една дърводелска кооперация, гдето беше управител наш познат. Тяхната стойност възлезе на 23000 лева. Електрическата инсталация завършихме също на кредит - за Около 3000 лева, също и остъкляването на прозорците погълна своя дял, но пак на кредит. Така щото, като си понаправих сметката, със заплащането на майстора, както и на домакина Стоян Григоров, действително понастигнахме 140-те хиляди лева. Благодарение, че майсторите бяха опитни и всяка събота си изискваха заплащане на изработеното. С тях можахме да се наплатим щом привършиха строежа. Все пак, до средата на м. октомври, освободихме майсторите, но къщата отвън остана неизмазана. Така си е и до днес - благодарение, че тухлите бяха от екстра качество, та издържаха 40 години. Заслугите на Стоян Григоров бяха големи, защото умееше да избира най-хубав материал, а и самата изработка беше отлична, благодарение на неговото настояване към майсторите. И така, къщата строихме през много удобен сезон - в края на лятото и начало на есента. През това време почти не валя дъжд. Строежът се завърши за месец и половина, без външната мазилка. Продължихме да живеем в дъсчената ни барака, като желаехме да влезем в къщата колкото може по-късно, за да изсъхне. Въглища бяхме доставили, насипно в новото мазе, но нямахме печка. Такава си купихме нова, пернишка, благодарение, че от регулацията предадохме част от мястото ни на Петър Шишков и той ни заплати следващите се 1000 лева. Измазахме и прозорците с блажна боя, така щото към средата на ноември 1934 година се настанихме в новата къща. А и зимата вече тропаше на вратите. Благодарихме Богу за съдействието, че ние двама обикновени чиновници сполучихме да си съградим дом. Благодарение и на съчувствието, и помощта на приятели, бяхме улеснени парично. Всички задължения изплатихме в предвидените срокове, а на „Собствен дом" плащахме редовните вноски, та се ликвидира и заемът 80 000 лева в течение на 8 години, вместо за десет. Веска беше телефонистка в междуградските разговори. Щом вземеше пари веднага тичаше и плащаше. Вместо по 800 лв. внасяше по 1000 до 1200 лв. затова икономисахме 2 години. А с мойте пари се хранихме. По-голямата част от тези спомени си написах стенографно, през времето от 10-12 февруари 1974 година, когато бях на почивка във Велинград, излизайки на разходка по височините край града. Преписването извърших през месеците януари, февруари и март 1975 г. в София. София, 8 март 1975 г. Забележка: 1. Към казаното на страници 81-83 за намесата на леля ми Анастасия /баба Ташка/ при прехвърляне мястото на името на Веска, за справедливост трябва да добавя: Леля, действително, макар и възрастна, като виждаше материалното ни положение, постъпи на работа през 1929-1930 година и беше прислужница в ресторант „Ясна поляна". Така тя подпомагаше семейството ни около две години. Вечер, като се завръщах от работа, намирах донесени от нея ястия от ресторанта - имала е право освен като се нахрани там, да вземе за у дома си каквото й се полага. Това е позволявал съдържателят. Значи, това и дава право, по съвест, да наложи подпомагане и на брат ми Иван, което и направихме, както го описвам на стр.81-83. 2. Документите от къщата си още ги пазя и досега. По-късно по време на процеса 1957/58 Антов разправяше, че моята къща е направена с братски пари. Затова описвам подробно тези неща. Имам документи за всичко и доказателство, кой е давал пари и откъде са дошли, и как сме ги върнали. Веска се грижеше за изплащането. 3. Антов говореше, че тези пари, които останали от Учителя, били сложени в един чувал и Веска ги горила в една печка в мазето. И всички му вярват. Дори една сутрин идва една сестра при втората обмяна на парите 1953 г. и ми казва „Брат Жечо, ние имаме нужда от пари. Братството има много пари. Дайте ни една сума да си платим дълга, който имаме." Казвам й: „Братството каквито пари имаше всичките ги употреби за печатане на беседите още до 1950 г. Вече няма никакви пари! " Тя не ми вярваше. Вярваше на слуховете, а не на мен. 4. В онази зимна вечер, когато си замина Учителя, се връщаме у дома и е студено. Влизам в мазето и почвам да цепя дърва за печката със секирата. А над мазето в стаята ми живееше брат Никола Шиваров, чиновник в Народната банка, беше добър брат, музикант при това. Но той също чул, че Братството има злато, при описа на вещите, които направихме през 1945 г. А като чул, че аз долу цепя дърва си казал: „А, Жечо копае долу в мазето да скрие златото". И го разправя на останалите. И те му вярват. Ето какви най-неочаквани работи ставаха около нас. Аз съм го пуснал в къщата си да живее, а той разпространява лъжи. И знаеше много добре, че са лъжи. Ето това бе „Ария на клеветата", но не на Севилския бръснар, но на Изгрева. Истинска ария с изпълнение, със слушатели и с ръкопляскания и викове „Браво, бис". Такива времена преживяхме. След като завърши представлението дойде процеса 1958-1959 год. и заминахме на обучение в затвора.

47. ПОСТРОЯВАНЕ НА КЪЩАТА НИ Следва да опиша първо покупката на мястото на Изгрева, което стана през 1928 г. Една година по-рано, брат Тодор Стоименов ми повери, че има възможност да си купя около един декар място на Изгрева. Това ще стане с още няколко братя, тъй като се продава една голяма нива 1012 декара. Учителят е определил кои да купят тия места, но трябва да приготвя парите в по-кратък срок. При заплащането ще ни се издаде нотариален акт. Мястото, което е определено за мен, ми се видя доста далече от салона, обаче другите места бяха вече определени за кого ще бъдат. Отидох при Учителя да Му благодаря, че ме е предвидил да взема и аз място. Казах Му, че ще съм далече от салона, но Той ме успокои да се съглася. „Няма значение далечината, там ще стане най-хубавия квартал". Запитах го още, може ли да се даде един декар и на Георги Парлапанов, за когото сестра ми Надежда беше женена. Понеже към Парлапанов Учителят имаше симпатия, съгласи се и каза да го предвидят и него като купувач. Оставаше сега да събирам пари. Всичко друго, така или иначе ще се нареди, но аз как ще събера 19 000 лева! Може би, казах и на Учителя тия мои опасения. Мястото се продаваше по 19 лв. квадратен метър, а заплатата ми беше 5 000 лв. През 1928 година, разноските у дома вече бяха понамалели: сестра ми Надежда имаше семейство, Люба също завърши гимназия като частна ученичка и се настани на работа в гр. Хасково. Брат ми Иван също вече е готов за гимназиален учител. „Стегнахме колана" за всекидневните разноски, но не е лесно и не помня да бях турил настрана поне 1000 лева. Погледнато от духовна гледна точка, в края на годината Господ проговори на моя шеф. Всяка година, както бе обичая в търговския свят, на служещите се даваше по една месечна заплата възнаграждение. Тогава аз получавах 5000 лева месечно. За моя изненада, за 1 януари 1928 г. шефът ми поднесе 10 000 лева възнаграждение. Действително, търговските работи тогава вървяха добре и шефа решил да ни възнагради повече от обичайното. Той всъщност не знаеше, че купувам място, а нямах и кураж да му искам заем. Казах си - „Кой знае как Учителят пак му е въздействал, да си отвори сърцето!" Още на другия ден, тичаме с Парлапанов при Дружество „Орион", продавача на мястото и внасяме по 10 000 лева. Това вече е насърчение, че ще можем да внесем и другата част постепенно. Така и стана: при голямо ограничение на домашните разходи, можах да внасям макар и малки суми. Така в определеният срок довнесох и остатъка от 9 000 лева. Издаването на нотариалният акт струваше още 1000 лева, така щото цялото място един декар закръглено ми струваше 20 000 лева. По някакви съображения тогава, записах и моето място на името на сестра ми Надежда, като се издаде общ нотариален акт за моето и тяхното място, на името на сестра ми Надежда. Така продължи владението на мястото до 1934 година - всеки си знаеше своето място, обработвахме си го, засяхме плодни дръвчета и мястото от нива, стана питомно, хубав дворен парцел-градина. Извърши се и дворищната, и улична регулация. След предаване от мястото ни за улица и към някои съседи, мястото ни остана 723 кв. метра. Когато дойде ред да строим, трябваше вече нотариалният акт да бъде на името на Веска. Но преди това, отношенията на моите близки към мен и Веска бяха взели особен вид. Леля ни Анастасия /баба Ташка/ , която от няколко години живееше у сестра ми Надежда, изказа идеята, че купеното от мен място не е само за мен, но трябвало да участват и другите - майка ми или брат ми Иван. Затова сестра ми дълго време отказваше да прехвърли моят парцел на името на Веска. Най-после се спогодихме така: Веска, при идването си на Изгрева, също си купи 400 кв. метра, място /то е на сегашната улица „Латинка"/. Макар, че моят дял място, записано на името на сестра ми беше купено изцяло с мои средства, Веска има идеята да прехвърли на нашите своя парцел и така да се уреди спора. Така станаха нужните прехвърляния и ние можахме навреме да се снабдим с документите, при наличността на които „Собствен дом" отпусна заема от 80000 лева срещу ипотека на имота. Брат ми Иван продаде получените от Веска 400 кв. метра на Христо Цонзоров. Доколкото разбрах тогава, имаше някаква намеса и от Учителя, като се считаше, че Цонзоров купува това място за Братството. Всъщност, брат ми Иван най-малко заслужаваше да получи този подарък, защото приходите му бяха все незначителни и не помня някога да е подпомагал общите ни разходи. В последвалите години, той запази имота, а когато му го отчуждиха през 1972 г. придоби право и получи апартамент в София. Но, като наблюдавам живота му, виждам че и сега се чувства липсата на благословение от Учителя към неговата придобивка. Сега живее в този апартамент със сина си Данаил и снаха си Величка. Непрекъснато има разправии със снаха му, която иска да го гони от апартамента. Навремето Христо Цонзоров му даде парите за мястото и с получените пари купи едно място с Верка Куртева заедно. Та него като го отчуждиха дадоха му място горе, където е Виетнамската легация. А него място, като придоби тогава получи право на апартамент. Колкото по-късно се отчуждаваха местата, все по-скъпи биваха. Та въз основа на това място го има апартамента. Та аз спечелих и платих мястото навремето, но се намеси рода ми. Леля ми Анастасия се намеси, защото навремето работи две години в една вегетарианска гостилница като прислужница и доста се мъчеше. И вечер като се върнеше, понеже имаше право да се храни там, казваше им - „Ще си го взема за вкъщи". Като и сложат яденето в съдината, сложат и нещо отгоре двойно-тройно. Като се върна, аз от работа, гледам хубави манджи донесени, нахраня се, оставяха ми от тях на мен винаги. Взимаше и заплата и помагаше на домакинството през това време. Така аз заплатих мястото, а те са помагали като леля Анастасия в друго отношение. Та накрая от мене да мине и се разплатихме.

46. ПЛАНЪТ ЗА МАЛКИЯ ДОМ Животът ни като младо семейство течеше нормално. Всеки от нас можеше и гледахме да спестяваме по нещо. Щом вече имахме място на Изгрева, може би щеше да се нареди и къща да си построим. Веска имаше много добри отношения с майка ми, а и тя я обичаше. Веска както казваше, питаела обич към майка ми, защото самата тя е останала сираче от малка и е била лишена от майчини ласки. Майка ми и майката на Цветан/хазяинът ни/ се грижеха за домакинството. Неговата майка, баба Мария, се учеше да готви от моята майка. Още отначало започнахме да се храним заедно - нагласихме нещо като комунално хранене. През месеца, кой каквото купуваше, отбелязваше си и в края на месеца си правихме сметка. Аз поемах три части от разхода, а Цветан две - за себе си и за майка си. Така карахме почти една година и всичко минаваше гладко. През 1933 година, при Цветан дойде да живее неговият по-малък брат, на име Здравко. Продължихме и с него така известно време, но Цветан ми каза, че ще трябва да освободим заеманата от нас стая. Той ми подсказа, че е добре да се запишем членове на заемо-строителното дружество „Собствен дом", за да получим заем за строеж на къща. Наистина, трябваше да пристъпим към такова разрешение, а следваше да направим в дружеството първа вноска и вероятно в срок от една година да получим правото на заем. Използвахме намиращата се в спестовната книжка на Веска сума и я внесохме. Уговорихме се, че заемът ще бъде на нейно име, а и къщата която ще построим, също на нейно име. Така, през пролетта на 1934 г. се преместихме на Изгрева, в една удобна наша барака, поставена на нашето място там. Майка ми вече беше поканена от сестра ми Надежда, да се настани да живее у нея. По този начин, ние останахме само двамата с Веска. Продължихме да внасяме в „Собствен дом" спестяванията си, тъй като от големината на внесената сума зависеше по-бързо да получим правото на заем. Очаквахме ги с нетърпение, тъй като лятото настъпи и трябваше да се строи. Редът ни дойде в края на месец август 1934 г. В това време бяхме приготвили плана и книжата за строежа. За плана се погрижи старият ни приятел архитект Димитров. Той знаеше, че имаме малко пари и ни приготви план за малка къща - стая, кухня и хол. Но ние имахме желание в нашият дом да идват гости, да имаме стая и за майка ми и така нататък. Даже да имаме и отделна „молитвена стая". Затова архитекта ни направи втори план с две тавански стаи - едната за гости, а другата за молитва. Това лято, Учителят беше на летуване на Витоша, в местността „Присоите". Някои бяха настояли да бъде на Витоша - хем по-близо, хем по-евтино. Ние нямахме отпуска и ходехме на него бивак в неделен ден. При едно такова отиване, Веска и аз, показахме на Учителя двата плана за къща, като го запитахме кой да изберем. Той ни посочи плана на малката постройка. Ами сега? Помислихме, помислихме като си отидохме и пак се спряхме на голямата постройка. Заемът, който ни дадоха бе 80000 лева, но опитни хора като видяха плана, питат ме - „Приготви ли 140000 лева?" Значи големият план бе за голяма къща и за големи пари. А ние имахме малка сума само за малкия план, който посочи Учителя. Но ние избрахме големия план. Мястото и къщата бяха записани на името на Веска. Това много ни помогна по време на процеса 1957-1958 година, защото аз бях осъден да платя една голяма сума на държавата и идеха да вземат половината от къщата. А така не можаха да вземат нищо. Само един гардероб и една пернишка печка оцениха. Обявиха го за продажба и понеже половината част бе нейна, тя го откупи с 400 лв. Обикновено навремето жените така си правеха сметката: който владее имота - той владее и мъжа. Ако мъжът напусне жена си - то имота остава при нея. Чиста работа!

45. СВАТБА НА БАИР Първо - нека погледнем на отношението, което някои стари сестри взеха, като виждаха, че се готвя да се оженя за Веска. Например - сестра Николина Балтова. Отива тя при Учителя и Му казва: „Учителю, как ще оставим този ангел млад брат, да се ожени за Веска? Тя е едно момиче, което дойде между нас, а ето, че и тя е като другите момичета, иска да се жени, да ни вземе този млад брат!" Учителят с две думи отговаря: „Не се намесвайте в тези неща, които не разбирате!" Така, работите около нас улегнаха. В това време, моят брат Иван реши да се венчае с избраницата си - Стефанка. Определиха дата, явихме се всички в църквата „Св. Седмочисленици" цялото семейство, а ние с Веска сме кумове. Това стана по искане на брат ми - имал е свои съображения. Нямахме никакви тържества, разменяване на подаръци и други такива обичаи, съпроводени с разноски. След това семейно събитие и моето семейно обособяване вече се устрои. И така, ние също искахме да се венчаем, за да живеем заедно както му е реда. Нашето голямо семейство се раздели - остана при мен само майка ми, а нейната сестра - леля Анастасия /Ташка/ отиде при сестра ми Надежда. Нашият семеен приятел Цветан Стайков, току- що беше си направил нова къща, близко до Семинарията и се съгласи да ни даде една стая, а майка ми да живее с неговата майка в кухнята - на едно легло. Така че въпроса с квартирата бе уреден. Когато се връщахме от работа всичко бе подредено, сготвено и ни очакваха. През м. септември си говорим с Веска за венчавката, но тя имаше една странна идея - не искаше да ходим в църква, не искаше поп да ни венчава. Тръгнахме да търсим разрешение в това направление. Слушала Веска, че попа на църквата в „Красно село" би се съгласил да ни издаде документи, без да извършва формалностите по това „тайнство" - венчавката. Хайде да отидем при него! Отидохме да го питаме, оказа се стар човек, който ни загледа учуден, когато му казахме нашето желание. Изненада се и категорично отказа. Понеже Веска повече му говореше, той се обърна към нея с думите: „Вие жените най-вече поддържате обичаите на църквата, а ти желаеш да се венчаеш без поп. Така си взехме „двете пари" и си отидохме. Обаче, не се отказахме от намерението си. Имахме добър приятел, наш брат, учител в село Ребърково - Антон Петков. Поканихме го да ни стане кум - съгласи се с радост. Казахме и на него, че не искаме да се венчаваме в църква, но да намерим поп, който да ни даде венчални свидетелства. Той беше находчив и се сети, че попа в неговото село му е бил ученик. Каза, че ще говори с него и се надява да постигне съгласие. Наистина, той след два-три дена дойде пак в София и ни каза, че неговият свещеник е съгласен, че приема нашето предложение. Ние искахме, да излезем сутринта рано на една височина край селото им и там да стане венчавката, но без голяма част от обичайните ритуали - венци, разливане вино, свещи и т.н. Само той ще прочете някои молитви, употребявани в случаите на венчаване. Определеният ден 9.Х.1932 г. е неделя. Още в събота ние отидохме в Ребърково - аз, Веска и моята майка, бяхме гости на семейството на Антон Петков. Той живееше с жена си Неца, която ни симпатизираше, но само се учудваше на желанието ни за този начин на венчавка. Запознахме се и с поп Константин, като уговорихме всичко наново. На сутринта, още преди изгрев слънце, ние се изкачихме на височината край селото, наречена „Равни дял". Дойде и попа, а от своите одежди постави само „епатрахила". Веска бе облечена с хубава бяла копринена рокля, а аз с нов костюм - бяхме красиви в този тържествен момент. Майка ми и тя се изкачи с нас, като единствена роднина присъстваща на тържеството. С нас беше и Антон, кумът ни. Венчавката продължи 15-20 минути, попа чете каквото си знаеше, а по едно време започна да пее църковната песен „Святий Боже, святий Крепки..." Ето, че и аз му пригласях, понеже много пъти сме я пели тази песен в братските събрания. Моето участие в песента се виждаше смешно на Веска и впоследствие, когато разказвахме как сме се венчали, все се смееше, когато й дойдеше на ум за „Святий Боже". Какво остава още? Слязохме в селото, попът си отиде в църква да служи неделната служба и да приготви венчалните свидетелства, както му е реда. Подписа се и кумът ни Антон, а трябваше и още един свидетел. Антон пак покани своя близък приятел Стоян Григоров, подписа се и той. Всяка венчавка се регистрира в общината, така че направихме и това в селската канцелария. Така придобихме съответния документ, по силата на който в София ни записаха за отделно семейство. През деня бяхме гости на кумовете си Антон и Неца. Веска ги дари със сватбени дарове, посетихме и домът на Стоян Григоров, като се запознахме със семейството му. Вечерта обаче - да ни няма в Ребърково! Вземахме влака и хайде на път за Габрово. Веска, нали е от него край, а там, в близкото селце Кряковци, живее сестра й Тотка, самотна, понеже мъжът й се намираше на гурбет в Персия, като майстор строител. Бяхме решили да прекараме при нея няколко дни, на гости като младоженци. И така, сутринта влака ни доведе в Габрово и набързо се озовахме в селото, при Тотка, на половин час път - южно от града. Веска беше много весела, сестра й също се радваше, че са й дошли такива мили гости. А и ние бяхме щастливи. Всяка сутрин излизахме на разходка край селото, правихме си нашите братски упражнения - гимнастика и така нататък. Още първата сутрин, обиколихме из околните горички, а на една полянка, гледам че се белият много яйца. Като отидохме там, какви ти яйца? Оказаха се гъби - печурки. Ето ти за нас подарък от природата. Бери и пълни една кърпа, че втора, а то обиране няма. Така се върнахме с богата реколта в къщи. Ядохме тия гъби до насита целия ден, сготвени по различен начин. През това време посетихме и някои роднини, Веска да се представи като млада булка, а и аз да се запозная с тях. В краят на седмицата се завърнахме в София, за да се явим всеки на работата си. Майка ми вече се беше върнала от Ребърково, намерихме я в новата ни квартира, гдето за пръв път нощувахме. Майка ми ни посрещна с хляб и сол, поставени на нова табличка. Това бе сватбата ни - без шум и харчене пари за подаръци. Може да се каже - първият брак в България без участие на църквата - първият граждански брак - 9 октомври 1932 г. Следва да кажа, че още като се сгодихме направих на Веска ценен подарък - златно пентаграмче*, със златна верижка. Тя много желаеше да има такова и всякога го носеше с радост. Като се върнахме след венчавката ни, отидохме при Учителя да Му се представим, с молба да ни благослови. Прие ни в приемната си, целунахме Му ръка и аз коленичих пред Него с молба да ни благослови. Но от смущение и неопитност, докато коленичих и побързах да стана, без да дочакам Учителя да направи нещо. За това после Веска ме упрекваше. Разговорихме се с Учителя и Му разказахме за нашата оригинална сватба и венчавка. Той ни гледаше и разпитваше как е станало. Разбира се, цялото това събитие си остана тайна за нас. Но попа, който беше сравнително млад човек после го гризеше съвестта и често говореше: „Как можах да наруша църковния обряд, да наруша канона". След време този поп си замина, почина без да се изповяда. ________________________________________________________________________ * Златните пентаграми се правеха от чичото на Савка Керемидчиева, който бе златар и си бе направил матрица за тези пентаграми.

38. ЗАВЪРШВАНЕ НА ГИМНАЗИЯ Явно, че благословението на Небето и на Учителя, се отправи към „Изгрева", и идейният живот на Братството се съсредоточи там. От есента на 1927 година, Школата се премести в новопостроения салон; там Учителят говореше и неделните беседи, в 10 часа преди обяд. Навремето „Изгрева" бе далече от града, но въпреки това и липсата на съобщителни средства, пътувахме пешком по шосето за с. Дървеница и навреме бивахме в салона. Не само за беседи, но и през другите дни, идвахме сутрин рано на „изгрев-слънце", за гимнастически упражнения и за школните лекции. Така изобщо се участвуваше в братския живот. Постепенно Изгрева се заселваше все повече и повече от братя и сестри, изникваха малки дървени къщички; всички си купуваха малки парцели места, според възможностите си. Явиха се градинки, овощни дръвчета и така цялото място се преобрази - от селски ниви се превърна на жилищен квартал сред градина. Заселването на Изгрева стана непосредствено след чирпанското земетресение през 1928 г. Уплахата всред народа не бе малка, виждаше се, че солидните къщи са опасни и може живущите в такива да загинат при срутване от земетресение. Учителят и той даде препоръки да се строят дъсчени постройки. Те бяха и по-хигиенични. Така се явиха множеството дървени къщички, които дочакаха голямото преустрояване на София. След това време, на Изгрева се издигнаха/след 1966 г./ доста многоетажни сгради и там се приютиха много и много нови семейства. Ще се върна да опиша „Изгрева" в следващите години 1928-1944, а в следващите редове, да видим някои особености в моят личен живот. Както казах вече, животът ми в Бургас бе много благоприятен за интелектуалното ми и духовно развитие. Всичко това стана, благодарение невидимата намеса на Учителят и на духовният свят в моя живот. Само в едно отношение моето самочувствие страдаше, мечтаех да имам гимназиално образование. В Бургас това не ми беше възможно, но още с идването ми в София, използвах вечерните курсове на свещеник Михайлов за подготвяне на частни ученици. Вечер, след работа отивах в тези курсове, гдето гимназиални учители преподаваха материала изучаван в гимназиите. През учебната 1924/25 година изучих материала за IV клас и през юни 1925 г. вземах изпита и получих право да следвам в V клас. Същите курсове следваше и сестра Олга Славчева, но много добра помощ получихме от сестрите Паша и Аня Теодорови. Първата ни помогна да усвоим добре материала по химия, а втората - български език, литература и френски език. Забележително беше, че преди да се запиша за следване, отидох при Учителя да му кажа намерението си. Той одобри това и каза: „Ако имате време, следвайте да вземете образованието си". Действително, в тия усилни времена, беше голям подвиг да работя и да уча за гимназиално образование. Дойде и следващата учебна година - ние сме в пети клас. Сега Небето ни даде ново улеснение. Известният наш брат Боян Боев, напусна учителството. (Той бе гимназиален учител в Панагюрище по естествени науки и други предмети). Привлечен от желанието да слуша Учителя, да бъде край Него, той дойде да живее в София и така се нареди, че го приехме на квартира у дома. Живеехме в една стая - той, брат ми Иван и аз. Ангажира се на мен и на Олга Славчева да ни предава математика, алгебра, геометрия и естествени науки. В замяна на това, у нас бе на пълен пансион. Още нямаше право на пенсия и беше без приходи. Как учехме? Всяка сутрин ставахме в 5 часа, идваше у дома и сестра Олга, и започвахме уроците с брат Боян. Най-вече се занимавахме с алгебра и геометрия, които брат Боев добре владееше, и се стараеше да усвоим материала в тия учебници. Вечер имахме определени часове при сестра Паша за химия и при сестра Аня - за литература. Така се заредиха и годините 1926, 27 и 28, когато стигнахме последният клас на гимназията. Едно мога да забележа, че успехът ми се различаваше от този на с. Олга, докато в долните класове бях отличник, то в следващите класове успехът ми спадаше. За сестра Олга обратно: на нея учението й повлия да се развие, успехът й, ако и да не се засилваше, но не спадаше. Тя се яви на матура, взе си дипломата за завършено средно образование и впоследствие следва и в университета. Аз не се явих на изпит за осми клас и за матура. Действително, шефа при който работех, отказа да ми даде отпуск по време на изпитите, но и аз не настоявах, но може би имаше и други причини. Виждах, че нито документа за образование, нито учението, допринесоха нещо повече за моята професия. Така се задоволих с достигнатото. В последната година, когато трябваше да се явя на изпит, Учителят ме запита как върви учението. Като Му казах, че не ми дават отпуск, Той каза: „Ако искаш, може да направим постъпки и да имаш отпуска". Аз се чувствувах така уморен и безсилен, че не се възползувах от това предложение на Учителя. Може би Той щеше да направи някакво чудо, но и да взема диплома, не бих могъл да следвам в университета, защото и работата ми в кантората беше много голяма, а и там напредвах по друга линия. Стигнах пак величината, която имах в Бургас: фирмата ме назначи за пълномощник /прокурист/, преформира се в акционерно дружество с клонове в Пловдив, Бургас и Неврокоп. Ние в София бяхме централа на дружеството, а аз - главен счетоводител. Всякога, когато посещавах Учителя, Той се интересуваше от развитието на работата на тази фирма. С нейният икономически растеж, успявах и аз в познание на работата, и нейните нови и нови изисквания.

37. САЛОНЪТ НА УЛ. „ОБОРИЩЕ" №14 По желание на някои приятели, ще опиша спомените ми за времето от 1923 до 1944 г. Тези спомени биха имали значение като допълнение на онова, което други братя и сестри вече са направили за братския живот на Изгрева. От спомените ми за периода 1910-1923 г. се знае, че дойдох да живея в София на 23 февруари 1923 година. Лично за мен, това идване в София бе улеснение, тъй като наново се включих в нашето семейство. Аз все още бях „глава" на това семейство - майка ми, леля ми /нейна сестра/ , брат ми Иван и сестрите ми Люба и Надя. Старите бяха незаменими домакини и благодарение на тях, всичко у дома беше в ред. Брат ми и сестра ми Надя имаха възможност да следват висшето си образование, а Люба си намери работа в едно ателие за бродиране. Материална основа на нашият дом, беше работата ми във фирмата „Берлинов", гдето се настаних счетоводител по един чуден начин, при явната духовна помощ на Учителя. Включен в общия братски живот, всецяло се почувствах потопен в един свят на щастие. Това, което ми липсваше в провинцията - новите беседи и лекции на Учителя, три пъти в седмицата ми се поднасяха като благодат. Неделя в 10 часа - обща неделна беседа, на която присъствахме освен братя и сестри, също и граждани от София. В сряда вечер - школна лекция на общият окултен клас; в тези лекции, Учителят ни водеше към окултни познания. Трети вид лекции бяха тия на младежкия окултен клас, в неделя вечер. В него участваха братя и сестри - неженени. Повечето от тях бяха студенти, ученици и работещи, като не се правеше разлика във възрастта. През 1922-1923 година, Учителят говореше неделните беседи в малки обществени салони, като например салона на германския клуб „Турнферайни"- намираше се на бул. „Евлоги Георгиев", близко до ул. „Граф Игнатиев". Когато около коледните празници през 1922 година, дойдох в София, тогава Учителят изнасяше неделната беседа в 10 часа, именно в този салон, а също и лекциите в сряда вечер. Същото положение заварих и при преместването ми в София през февруари 1923 г. Младежкият клас използваше помещението, което сестра Маркова имаше в домът, си на ул. „Цар Шишман", гдето даваше курсове по френски език. Към месец април 1923 година се привърши строежа на салона на ул. „Оборище" N 14. Този салон бе построен със средства, внесени пожертвувателно от братя и сестри в София, и от провинцията. Такава покана дойде и до нас, още като живеех в Бургас, та и аз внесох 1000 лева. Салонът можеше да събира около 300 човека, една част седнали на столове, а други прави през време на беседите. Беше светъл и задоволяваше нуждите на братството. Учителят имаше катедра до северната стена и всичко каквото говореше се чуваше добре из цялото помещение. Там се изслушваха и трите вида беседи на Учителя през седмицата. Беседите продължиха там до 1927 година, когато се преместихме в новопостроения братски салон на „Изгрева". Тъй като и много братя и сестри в това време си накупиха места и построиха скромни жилища в този наш квартал, то постепенно целият наш живот се настани в Изгрева. Наскоро след завършването на салона на ул. „Оборище" №14, даде се отчет от братята отговорни за средствата употребени за строежа. Най- живо участие в този строеж е взимал брат Симеон Симеонов. Отчетът стана в салона, в присъствие на братята и сестрите, беше кратък, и в него се изтъкнаха трудностите при построяването. Симеонов, първо написа на черната дъска разходите за строежа, колко са постъпили от София, колко от провинцията и че най-после Учителят предал сто хиляди лева. За всичко това бе съставен протокол, а за него аз дадох идея на Симеонов и помогнах да се даде подходяща форма и текст. Подписаха го ония, които участваха в работата по строежа. Може да се каже, че да се предприеме построяване салон за беседите, не бе лесна работа, тъй като трябваше преди всичко да се съберат средства, да се организира строежа. Въпреки всякакъв вид трудности, салонът бе доизкаран и предаден за използване от Братството в София. През всичките тези няколко години, този салон задоволяваше напълно нуждите ни. Когато се засели Изгрева, Учителят намери за по- добре да се направи салона на Изгрева, а този на ул. „Оборище" бе изоставен. Трябва да се добави, че мястото за този салон на ул.„Оборище", бе предоставено от брат Иван Радославов от София, който имаше там къща, а салона се построи откъм лицето на двора му. След освобождаване салона на ул. „Оборище"№14, яви се идея там да се построи жилищна кооперация. Тогава, брат Деню Цанев се заел с тази работа и поканил братя и сестри да се запишат кооператори, като е разчитал да намери капитал, и да извърши строежа. Обаче, явили са се ред непредвидени пречки, някои създадени от негови неприятели, работата съвсем се обърка и брата стигна до фалит на това предприятие. Наскоро след това, брата се разболя и почина. Той всъщност беше искрен човек, не е имал намерение да ощети записалите се кооператори, но не беше в състояние да се бори с непредвидени пречки. Жалко, че хората, които бяха направили вноски за строежа, се видяха онеправдани, разочароваха се и останаха с лоши впечатления. Загуби се всичко. Взеха го нови предприемачи и те направиха там жилищна кооперация. Тук изигра една лоша роля и Иван Толев редактор на списанието „Всемирна Летопис". Тъкмо тогава той се беше разсърдил на Учителя, че не му дава пари за неговото списание, което имаше финансови затруднения. Обърна се срещу Учителя и започна много да говори срещу него. Като вижда, че тук на мястото на този салон ще се построи кооперация, ходил е лично при тези, които са искали да се запишат като съкооператори и им говорил „Недейте да се записвате, тъй ще стане, онуй ще стане", а всъщност той е създавал пречките. Той беше адвокат. Беше с един лош орлов профил. И така се дойде до фалит. Имотът на Иван Радославов, който бе ипотекиран също изчезна след фалита. И той остана гол като пушка.

34. „ГЛАДНИ НЯМА ДА ОСТАНЕТЕ" ЗАЩОТО СТЕ ПОД ПОКРИВА НА ВСЕВИШНАГО През 1915 година, учениците на Бялото Братство бяхме поканени от Учителя на редовен събор в гр. Велико Търново. Програмата на събора се провеждаше нормално и нашите тетрадки все повече се изпълваха с бележки по изказванията на Учителя в беседите му пред нас. Към петият ден, спокойствието ни и радостта от съвместния братски живот, бе помрачено от нареждането на военния комендант в Търново, Учителят да преустанови братската среща-събор и ние да се разотидем по местоживеенето си. Естествено, при наличното „военно положение" ние се подчинихме и наскоро напуснахме Търново. Някои от старите братя, все пак на изпровождане са могли да поговорят с Учителя, да им каже как ще се развият събитията. Когато след няколко дни се завърна в Бургас, Пеню Киров /ръководител на бургаското братство/, той каза „на ухо", че Учителят им обяснил доста работи и завършил с думите „Събитията ще се развиват по своя път, но вие гладни няма да останете!". Тези думи на Учителя останаха тогава в паметта ми и действително в края на войната /тогава бе Първата световна война/ имах една опитност от този характер. През втората половина на месец септември 1918 г., като войник на фронта, бях включен в една малка команда да придружаваме ценен багаж, да пропътуваме заедно с отстъпващите обози на армията от Мъгленско /Македония/ до Стара България. Нямахме никакво продоволствие и се хранихме с провизиите, оказали се в няколкото войнишки колета, намерени в багажа. След около 14 дни мъчително пътуване, добрали се до наша територия, нощувахме на полето между Дупница и Самоков. Вечеряхме с обичайната „попара" насядали край малкия ни огън, а около нас цялото поле заето с войници, еднакви по участ с нас. Нашият „домакин" се обърна към всички ни, а като че ли искаше да каже главно на мен, че продуктите ни се свършили и от утре всеки сам ще се грижи за прехраната си, докато започнат да ни дават хляб. Сутринта поехме наново пътя за да стигнем един ден до ж.п. линия Пловдив-Бургас. Имайки предвид, че сам трябва да се грижа за прехраната си, подобно на други войници, откъснах и аз една зелка от градините край които минавахме. Поставих я в колата, с намерение да дам на стомаха малко зеле, като няма хляб. Движейки се край колата, гледам на 15-20 крачки пред нас, един войник приклекнал край шосето, гледам тъпче нещо в раницата си. А тя пълна - ха да събере още нещо, но не може! В това време и аз се изравнявам с него, а той, без да ме погледне, току ми бутна в ръцете нещо. Освободи се от тази грижа да пълни раницата, а аз се намерих с една питка в ръце! Топла още, личи си че скоро е извадена от пепелта. Можах само да каже едно „Благодаря" и продължих пътуването. Казах си, чакай да видя каква е тази питка, която ми се предаде - отчупих един залък да я вкуся, а тя, не щеш ли, оказа се замесена и печена със сирене. Ето какво се е шетало миналата вечер край огньовете, пекли са се множество такива питки от раздаденото на някои войници брашно и сирене. А една от тези питки е била предназначена за мен, да се изпълнят някогашните думи на Учителя - „Гладни няма да останете!"

33. НЕЩО ЗА ПЪТУВАНЕТО НА БРАТ ПЕНЮ КИРОВ ИЗ БЪЛГАРИЯ Той е пътувал като пътуващ книжар, а по-късно посещаваше новооснованите братски кръжоци, където държеше свои духовни беседи. Разбира се за това той имал вече указание от Учителя какво да говори, как да насърчава и направлява тия нови братя и сестри, като разбира се всеки кръжок си имаше свой ръководител. Той от своя страна е представлявал Учителя, държал е беседите, които трябва да се говорят като новости, с компетентността на ръководител. Забележителен кръжок имаше в гр. Казанлък. Там се издаваше и известно време вестник „Обновление". В него участваха братята Н. Камбуров, Захари Желев, Христо Тончев и др. Но освен духовните статии, които съдържаше това вестниче имаше и полемика с духовните власти - поповете, които не одобряваха явяването на Бялото Братство, също така и към някои неверующи - например социалисти и др. такива. Той беше ценен вестник и продължава да излиза доста време - до Първата европейска война. За пътуването на брат Пеню има интересни данни и съм слушал лично от него едно правило от онова време: „Който продава книги, трябва да проповядва. А всеки проповедник, трябва да бъде и книжар, да има на разположение книги, които да раздава на слушателите". Той в това виждаше оформяне на неговата дейност и винаги се е запасявал с достатъчно книги, с духовно съдържание, които си доставяше от издателството на Димитър Голов от София - наш много добър брат, също от издателството на брат Тодор Бъчваров и други някои, които намирал за нужно. Значи вземал е тези книги и с такъв един пакет, където е посещавал, след като е говорил, давал е някои от тях. Получаваните суми той не е носил със себе си, но ги е внасял в пощата по спестовна книжка и впоследствие, когато привършва обиколката си отива в София, изтеглял пари от тая книжка и се е разплащал на ония, които са го кредитирали с книги. Интересен е дневника на брат Пеню Киров от онова време. Всякъде където е посещавал - малки градчета, паланки, където главно е циркулирал по него време, интересно е това, че той е отразил в дневника преживяванията си и може да се види, че всички места, дето е посещавал, са с една особена слаба духовна светлина. Събирането на гражданите през свободното време е било из разни кръчми, кафенета, дето се събират и водят най-обикновени разговори. Отникъде никаква светлина, да ги посети някой интелигентен оратор запознат с новите схващания на времето и въобще тогава са живеели в една интелектуална оскъдица. Пристигането на брат П. Киров в някоя такава паланка е събуждало интерес. Когато те го запитват защо пътува и какво върши, той използвал случая да им разправи нещо от новите схващания, като може би си служел и със спиритизма дето има доказателства за съществуването на задгробния живот. Говорил им за идеите на Учителя, за предстоящото събуждане на цялото човечество, да премине към нови постижения в духовното развитие. В неговия дневник са описани много работи, разбира се, но ще ви разкажа едно интересно преживяване с един млад брат арменец на име Милкон Партамян, по занятие шивач. Той фигурира в списъците на протоколите на присъствалите в съборите в Търново. Този младеж не бил женен. Живеел със семейството на майка си и баща си в Бургас, обаче като вижда, че брат Пеню Киров от време навреме излиза из България, пожелал и той да го придружи в някое такова пътуване. Но брат Пеню вижда, че ще срещне съпротива от страна на майка си и баща си, които ще го възпират и уговорил го да не се сили да го следва, защото не е лесна работа. Но най-после той издействал от майка си и баща си да го пуснат и тръгва с него в една такава обиколка. Обикновено брат Пеню Киров се е движил пеш. Пешком минавал от градче на градче, гдето някъде може би е използвал и превозни средства, но така са стигнали пеш до Сливенските минерални бани. Стигнали надвечер и трябвало да пренощуват, но това е било изглежда през лятото, на баните всичко заето, хотела, всички помещения, където можели да преспят и най-сетне като се примолили на съдържателя на хотела да ги приеме, той казал: „Само една стая има свободна, но тя е необитаема, в нея никой не смее да спи, защото се явяват някои духове там и ги смущават". Брат Пеню Киров рекъл: „Ние сме духовни хора и можем да пренощуваме там". И наистина настаняват се там да спят. Легнали си когато е станало време за спане и брат Пеню заспал. Но току-що заспал чува, че младежа Милкон се развиква и казвал на арменски, на турски, в смущението си каквото е успял да изговори. Извикал: „Пеню, Пеню, виж го килипира". Брат Пеню станал, поглежда и наистина вижда материализиран някакъв дух, представляващ римски войник, с ризница, с шлем и държи някакъв меч и се заканва към Милкон да го засегне с меча си. От това Милкон се изплашил и почнал да издава тия викове на смущения, и започнал да чете на арменски „Отче наш". Тогава брат Пеню става и той, и започва една усърдна молитва, за да се парализира дейността на този дух, който съвсем нямал добри намерения към тях. И наистина, благодарение на тия молитви, уталожил се, видението се прекратило, те се успокояват и продължават да нощуват там. Този случай ми го разправяше брат Стоименов, малко хумористично така, защото наистина погледнато от ония, които са били далеч, за усмихване е това събитие с тоя младеж, но от друга страна пък потвърждава, че на стари такива места, където са минали войски е имало някои убити или погребани и духовете още се навъртат около мястото, а в даден случай се явяват, материализират се. Той използва може би медиумичните способности на този младеж и взема от него материя да се материализира. В общуването ми с брат Пеню Киров аз може би бях най-редовен, който посещавах книжарничката му. Някои отсъстваха - заети, но аз като по-свободен винаги отивах при него и често го заварвах да си пише писма до приятели. Обикновено го изчаквах да си свърши работата и заедно излизахме. Той си отиваше към своя дом, аз го изпращах донякъде и си отивах в моята квартира. При такъв един случай той беше написал 5-6 отворени картички с кратко съдържание и понеже трябваше да вървим по една улица, пощата беше на 100-200 метра за да не ходи и той, предложих му да прибягам да пусна завчас писмата и ще го настигна. Той наистина ми ги предаде, отидох пуснах ги в пощенската кутия, разбира се без да надникна до кого са адресирани, нито пък тяхното съдържание. Аз смятах кореспонденцията, на когото и да е, като нещо свещено, пък и досега същото нещо го спазвам, като не погледнах по тия причини. Каквото и да пише брата, то си е негова работа. И така настигнах го аз, отидохме си всеки по пътя след като се разделихме с него. Но мина около месец и нещо веднъж аз го питам: „Брат Пеню, какво става тази година със събора, кога ще има събор в Търново и как ще стане това?" - Ами ти не знаеш ли? - Казвам „Не знам". Той тогава кимна с глава и каза: „Пък аз помислих..." Искаше да каже, че тия писъмца, които ми даде да пусна, аз от любопитство съм поискал да услужа за да прочета какво пише. Така и той един вид си поправи мнението за мене, и моя кредит пред него порасна. По-късно през 1914 г. Учителят даде едно нареждане, посочва точно имената на братята и сестрите, които трябва да присъстват на събора в Търново. Броят на присъстващите трябва да бъде 70 души. Ако някои от поканените не може да присъства било по причина, че не може да получи отпуска, било, че няма парични средства, то ръководителят да посочи друг брат или сестра от местния кръжок, които да присъствайте като негови заместници. Тогава, аз понеже се подвизавах доста ревностно и имах доверието на брат Пеню Киров и брат Стоименов, те намериха за добре да посочат и мен като заместник на брат Коста Стойчев, който по някакви причини не можеше да присъства. Сестрата Величка Стойчева дойде, но той не можеше да дойде. И така имах и аз щастието да присъствам на Търновския събор през 1914 г. Спомням си, когато прочетох дневника на брат Пеню Киров за преживяването му от посещенията на разни паланки, описва един случай от тогавашното село Рахманларе. То е Карловска околия, в Балкана. То беше доста голямо село, добре поставено с будно население. Когато той пристига в това село, спрял се в кръчмата гдето отсядат всички, чакал да си отидат всички и да помоли кръчмаря да пренощува там. Когато наистина предложил на кръчмаря това нещо той казал: „Не съм съгласен да преспиш у мене, но тука в еди коя си къща - посочил една къща - там приемат понякога хора, които пътуват да преспиват". Той като отишъл и се примолил, те се съгласили. Били мъж и жена бездетни. Дали му стая където да преспи, той с благодарност се прибрал и тъкмо когато да си легне, или бил вече легнал, гледа вратата се отваря и хазайката надникнала да види как се е настанил. Влязла в стаята и застанала така до вратата, гледала го продължително, гледала, гледала и след като той нищо не й проговорил и тя не проговорила, се оттеглила и си отишла. Той го описва така както се е случило и не можем да прибавим нещо към случката. Но трябва да се подчертае, че неговите дейности в пътуването из България са били с цел да се открият хора, готови да приемат новите идеи, които той разнасял от името на Учителя и където могъл, било чрез раздаване на книжките. Несъмнено тия хора впоследствие, когато Учителят пък се явявал да говори в по-големите градове, отивали да слушат и са се утвърдявали като членове на съответни кръжоци. Разказвам тези мои спомени за брат Пеню Киров и за живота на Бургаското братство от ония години, като пожелавам на всички братя и сестри да се подвизават с Дух и Истина, като ония пионери, споменати в моя разказ. Бургас, 3.XII.1971 г. Брат Пеню Киров почина в началото на 1918 година. След войната, бургаският кръжок поднови работата си, а за ръководители се избраха братята Сотир Щерев, Матей Пренеров и Минчо Сотиров. Това беше до 1923 г., когато аз се преместих да живея в София.

32. СПОМЕНИ ЗА ЖИВОТА НА БУРГАСКОТО БРАТСТВО Разказани от брат Жечо Панайотов за живота на кръжока на Бялото Братство в Бургас за годините от 1911 до 1923 година. Дойдох да живея в Бургас през 1910 г., а през есента на 1911 г. по препоръка на мои близки от Сливен, гдето току-що се беше образувал братски кръжок, се запознах с братята в Бургас и започнах да членувам в братския кръжок. Тогава кръжока в Бургас се помещаваше в жилището на Димитър Стоименов Македонски, което се намираше в центъра на града, в една стая. Там бяха наредени столове и маса и се събираха всички членове на братството в Бургас. Ръководеше брат Пеню Киров. Събранията ставаха в неделя вечер и той имаше грижата да подготви подходяща беседа като си служеше с някоя глава от Евангелието, и така разработената тема разказваше на присъстващите в кръжока. Беседите му бяха винаги много интересни, защото бяха нещо ново, пропити със съдържание, което представлява наистина подходяща храна за присъстващите, интересуващи се от духовните истини включени в Евангелието и в Стария завет. Впечатлението ми беше, че много от темите, които той засяга се дължат на разговори, които е водил с Учителя или пък това, което Учителят е говорил в срещите на братята и сестрите на Търновските събори. В кръжока като членове на Бургаското братство бяха няколко семейни двойки, които ще изброя: Коста и Величка Стойчеви, семейства Паскалеви, Зуркови, Матей Попов с другарката си, Деню Цанев с другарката си и между другите на първо място Тодор Стоименов, също и неговия брат Димитър Македонски. Имаше и други единични лица, които също така се подвизаваха усърдно, слушайки беседите, а в живота се стремяха да прилагат принципите на новото Божествено учение. Това са първите ми впечатления от кръжока. Като най-млад, тогава бях на 17 г., приеха ме доста радушно и ме причислиха да общувам с брат Тодор Стоименов като по-свободен и подходящ - тъй да са каже, като мой наставник в новите стъпки, които имаше да правя. Брат Стоименов имаше грижа да да ми даде „Добрата молитва" и да ми каже как и какво да чета. Също ми препоръчаха да чета Евангелието и даже цялата Библия. Това имах възможност да направя през зимните дни и нощи когато бях свободен и успях да прочета Библията. За известно време, освен тия общувания, посещавахме с брат Стоименов разни братски семейства, предимно семейството на Коста и Величка Стойчеви, гдето се водеха интересни разговори от техни преживявания от близкото минало и главно често се спираха и да разговарят за казаното от Учителя, за току-що миналия събор на братството в Търново. Ходихме с брат Стоименов у семейство Паскалеви и други някои семейства. Освен тях в свободното си време братята имаха обичай да се срещат и разговарят в тъй нареченото тогава „Арменско кафене", което се намираше в центъра на града. Имаха там едно ъгълче, където сядаха, пиеха кафе или чай, обикновено вечер след работа разговаряха често по злободневни въпроси. Интересуваше ги развоя на политиката. Тия политически събития се разглеждаха с известна засилена доза патриотизъм. Къде България успява, къде е в затруднения, като всичко това разбира се свързваха с казаното им за предстоящото величие на България. Техният патриотизъм беше доста силен и те искаха час по-скоро да се изпълни онова, което Учителя е предвидил за България. Да подчертая дозата на тоя патриотизъм ще спомена, че когато през 1912 г. българският народ се надигна в тая Балканска война, когато победите вървяха една след друга, когато се затегна положението при Одрин и най-после Одрин бе превзет, всичко това радваше неимоверно много нашите братя за тия важни събития. Но затова пък когато впоследствие към пролетта на 1913 г. последваха някои неблагоприятни неща, те се наскърбиха толкова много, че едва понасяха ударите на съдбата върху Българската държава. Даже имаше един случай когато нашите отстъпиха и се прибраха към границата, макар, че събитията се пазеха в тайна, но все пак достигаха слухове, и когато дойдоха първите слухове, че турците го взели обратно, те толкова много се разочароваха, че искаха оня, който донесе това известие да го предадат на полицията понеже угнетява духът на гражданите. Разбира се, скоро се потвърди официално, че българите са напуснали Тракия, а последвалите неприятни събития дойдоха да огорчат още повече нашите приятели. За срещите ни тогаз, в работно време, може да се споменат и тия в книжарничката на брат Пеню Киров. Това беше една малка канторка, където той упражняваше своята професия като митнически посредник и там нареждаше една витрина с духовни и теософски книги. Там най-първо се явиха и беседите на Учителя излезли през 1914 г. Това бяха първите брошурки от беседите Първа серия „Сила и живот". По специални срещи имаше и в дрогерията на брат Илия Зурков. Това ставаше вечер след работа. Водеха се интересни разговори с познати бургаски граждани. Когато Учителя биваше в Бургас за известно време, идвал е и той в дрогерията на брат Илия Зурков. Учителят е давал известни задачи и препоръки на брат Пеню Киров да осведомява най-вече в Южна България братята и сестрите, които са поканени да присъстват на съборите. На самите събори той пак предаваше на присъстващите някои особени наредби на Учителя или това, което има да се изпълнява. След завръщане от събора получаваше се програма за годината пак до брат Пеню Киров и той я съобщаваше на приятелите. Специално за протоколите на съборите в Търново, всичко там се стенографираше от брат Петко Гумнеров. Когато той се завръщаше в София и дешифрираше писаното, съставяше се тетрадка малко или повече обемиста и доколкото могъл да ги свери с Учителя, готови ги пращаше за преписване из цяла България. Имаха право да ги препишат и се ползуват от тях само присъстващите на събора. Знам с какво нетърпение се очакваше тази тетрадка в Бургас и първо идваше при сестра Стойчева, която ги преписваше, предаваше ги на брат Тодор Стоименов и той си ги преписваше, а след него и другите братя, които са желаели.

31. ДРУГИ ПОСТАВЕНИ ВЪПРОСИ ПО СПОМЕНИТЕ МИ Има ли написани спомени от брат Тодор Стоименов?* Едва ли! Той пишеше бавно, с лявата си ръка, понеже дясната беше повредена. По тази причина не е бил в състояние да записва спомени. Предполагам, че много от тях е разказвал и все някой ги е стенографирал. Там ще се срещнат и разказите му за д-р Миркович, за живота му като ученик на Учителя и негов приятел. Брат Никола Нанков е проучил архивата на брат Пеню Киров, намерил е писма и бележки. Използвал ги е да състави едно изложение за неговия живот. Това изложение представлява доста обемист материал, прочел го е на братството в Бургас, по случай 50 години от заминаването му /1918-1968 г./ Не съм чел този материал, но там непременно има описания и за Тодор Стоименов и за д-р Миркович. Вярвам, че някога ще бъдат достояние и на нас, които се интересуваме. Запитват ме, имам ли „наряди" и преписи от писма на Учителя. Нямам такива. Броеве от в-к „Обновление", който излизаше като братски вестник в гр. Казанлък - получавах го през 1911-1912 г. Остава в сила това, което съм описал в спомените си. Снимки от вилата в Търново, гдето се провеждаха съборите по време на Учителя. Нямам такива. Знам, че преди застрояването на тази част от Търново, сестра Павлинка Даскалова е направила снимки - външен и вътрешен изглед на тази забележителна за братството сграда. По-важно е обаче да се знае вътрешната окраса и уредба по време на съборите. В нея Учителят е вложил важни елементи. Ще се задоволим по този въпрос, каквото е описано в протоколите на срещите -1908-1915 години. Лично с брата Милкон Партамян не съм се срещнал, защото пред 1911 година вече живееше в Цариград. Това, което съм слушал за него от брат Стоименов, описал съм го в спомените си. За живота на Братството в гр. Сливен, описах каквото знам; това е за времето от няколко месеца, а това беше в началото на неговото оформяне -1910 година. Повече е живял там брат ми Иван Жеков, който би трябвало да опише спомените си. Както описах в спомените си за търновските протоколи 1914-1915 г. когато преписвах в Бургас тия протоколи според стенограмите на братята Петко Гумнеров и Боян Боев, направи ми впечатление, че малка част от записаното, каквото е говорил Учителя, не е еднакво записано от двамата. Повече са записвали различни части от беседите. Все пак интересни са и тия неща, които всеки от тях е записал и представил. За съжаление, тетрадката, в която ги бях преписал, бе иззета през 1957 година, дано е запазена в архивите на Народната библиотека в София. Веднъж запитах брат Боев, дали пази стенограмите си от тях, но той даже не помнеше че ги е имал. По запитването за братските реликви - Пентаграма, Антиминса, Завета на цветните лъчи на светлината, следва да се знае това: Във всеки братски дом трябва да има една стая - свещена, молитвена. Тя трябва да служи само за молитви, медитация, за размисъл и духовна работа. Там е мястото на споменатите реликви. Много наши братя и сестри се стремят да ги имат, но като ги получат, где ги държат? При съществуващата квартирна криза, често всичко е в една или две стаи, едва се смества семейството. При това, какво не върши човек в спалнята си например! Хубаво е човек да има представа за Пентаграма и да си служи с него чрез мисълта си, да го използува мислено във важни случаи на живота си, така както Учителят е обяснил. За съжаление, виждал съм така занемарени пентаграми, даже и без рамка, което говори че притежателите им не знаят значението на този окултен чертеж, излъчващ духовни сили! Така и книжката „Завета на цветните лъчи на светлината", може да се нарече „талисман"! Такава е силата на поместените там цитати, както ги е подредил Учителят. Всеки от тия стихове излъчва един от цветовете на дъгата, така това съчетание на Слово и Светлина са носители на духовни сили и закони. Значи, служенето с тях е изкуство, придобит с опит и постоянство - резултат от работата през „свещеният час" на ученика. Антиминсът - според историята на създаването му /виж брошурката на свещеник Константин Дъновски, бащата на Учителя/, той представлява осветен олтар. Според каноните на църквата, само пред осветен олтар може да се служи литургия, а когато го имаме в молитвената си стая, да знаем, че и той излъчва духовни сили. Току що написаните на тези 4 листа обяснения, бях си набелязал стенографно, при почивката ми на планината Рила, при Седемте рилски езера - от 5 до 24 август 1978 година. Дешифрирах ги и преписах на пишеща машина сега, в дните 10 до 21 януари 1975 година. Забележително е, че тъкмо когато днес ги дописвах, Учителят проговори изобщо за началото на спомените ми. Ще опиша какво преживях, тъй като се потвърждава истината, че Словото на Учителя е вечно живо - засяга в даден момент съзнанието ни. Потвърждава също, че Той по духовен, Божествен начин е виждал и ни е представял много поучителни неща. Чета си днес сутринта няколко страници от лекцията „Вътрешни опити" (том „Новата мисъл": Лекции на Общия окултен клас 1932 г.) Стигнах до страница 349, направи ми впечатление изказването му, което ме подтикна да разгадавам нещо от миналото. Ще препиша казаното от Учителя: „Като изучавам живите линии на човешкото лице, намирам известно съкращение в тях. Линиите на носа, на веждите, на устата крият известна тайна в себе си. Тя, именно, трябва да се изучава. За да се домогнеш до това знание, трябва да знаеш под какъв ъгъл да гледаш. Само така ще можеш правилно да ги измериш. За пръв път имах такава опитност в Сливен. Когато открих една жива линия на лицето на едного, аз видях от главата му да излиза мека, приятна светлина. Казах си: сега разбирам какво означава живата линия и какви са отношенията й към човека. Някога и вие ще видите една жива линия и ще възприемете нейната светлина. Живата линия е Божествена мярка. Тя произвежда преврат в човешката душа. Живата линия е подобна на врата. Първоначално човек е бил затворен. Всичко около него е било тъмнина, той се мъчил да отвори вратата, да излезе вън. Ако може да отвори вратата, пред него ще се открие цял свят". Каква беше първата ми среща с Учителя в гр. Сливен? Описах я на съответно място в спомените ми 1910-1923 г. Тогава, в тази 1910 година, по инициатива на майка ми, двамата с нея се запътихме да посетим Учителя, възползувани от поканата му след сказката си. Майка ми бе ми казала, че Той е учен човек, много духовен и т.н. Аз, кой знае по каква подбуда, споменах, че отивайки при такъв човек, трябва духом да се облечем особено, например в някаква светлина. Нито аз, нито майка ми можахме да си представим подобно състояние, но така отидохме. Учителят казва, че е видял в Сливен, от главата на някого да излиза мека приятна светлина! Било е през 1910 година, а споменава за този случай след 22 години - лекцията е от 28.XII.1932 г. Минават още 42 години, сега в началото на 1975 година, моето съзнание се натъква на случая. Учителят обикновено скрива подробностите, така и сега - казва - главата на някого! Далече е от мен мисълта, да се възгордея, ако с мен се е случило това. Знае ли се друг да е отивал при Учителя с такава мисъл - да е облечен в светлина? Ето, че и Учителят признава - за пръв път е имал такъв опит, благодарение на който видял тайната на живата линия у човека, при това - случило се в град Сливен. Оставаше да каже годината! Когато аз чистосърдечно описах този случай за първата ми среща с Учителя, никак не знаех, че в тия страници е описан опита описан от Него. Повече интуитивни обяснения не си позволявам - когато отидем в духовния свят, ако е нужно ще проверим. И така, благодаря на всичко на Учителя! Нека и в бъдеще имаме общение с Неговият велик Дух, така да работим за идване Царството Божие на Земята! Амин. Приключвам тия описания, днес 21 януари 1975 година, вечерта 21 часа. --------------------- * Тези поставени писмено въпроси на Жечо Панайотов бяха зададени от съставителя на "Изгревът"

29. МИНЧО СОТИРОВ Необходимо е да опиша по-подробно каквото знам за брат Минчо Сотиров и за сестра Величка Стойчева, и двамата бяха като първи членове на братския кръжок в Бургас. Брат Минчо Сотиров беше офицер от българската армия и стигна до чин бригаден командир след първата световна война. При запознаването ми с него през 1912 год. Беше капитан, завеждаше граничен участък край Черно море от Бургас до турската граница. Беше родом от гр. Сливен, имаше брат на име Стефан, също офицер и сестра Райна - по мъж Грозданова. Тя прие идеите на Учителя. Сливен е давал много офицери на България. Тогава, някои по-бедни семейства изпращаха синовете си да следват военното училище; след завършване трети клас отиваха в това училище в София, а след четири години завършваха образованието си и ги произвеждаха „кадети", след това юнкери, и едва след завършване на военното училище - един вид средно образование, отиваха в редовете на армията като подпоручици. Така се е развивал и брат Минчо Сотиров. Познавам го като предан брат, ученик на Учителя. Беше голям приятел на брат Пеню Киров, ръководителят на бургаския братски кръжок. Използвал е да разговаря с него по всички духовни въпроси. Когато службата му като офицер позволяваше, посещаваше братските събрания и държеше хубави бележки, от това което брат Пеню Киров говореше като беседа. Често бивах у дома му, особено в неделен ден, когато идваше и брат Пеню Киров. Разговоряхме или посещавахме някои братски семейства. През Балканската война /1912 г./ брат Сотиров бе дружинен командир на опълченска дружина, с назначение да пази черноморският бряг, около град Мидия, завзет от българските войски в началото на войната. Там неговата част сполучи да отбие голямо турско нападение, с което се е целяло да застраши левият фланг на армията ни при Чаталджа. Освен всички военни качества, които тогава брата е вложил в тези сражения при Мидия, той е апелирал за помощ и по духовен път, призовавал е и Учителят да помогне. Събитията дадоха успокоение в района на Мидия, навярно с торпилирането на турският военен параход „Хамидие", намиращ се край нашите брегове, а също и успехът ни в сраженията при Люле-Бургас. След завръщането си от войната, брат Сотиров бе преместен на служба в Бургас, дето бе известно време домакин на 24 пехотен полк. Тогава си купи къща на ул. „Цар Симеон". Впоследствие, към този имот му се предаде по план части от съседни имоти, споразумя се със собственика и откупи намиращата се там малка постройка. Тази именно част, впоследствие бе подарена от брат Сотиров на бургаското братство, там се изгради хубав малък салон - „Молитвен дом" на братството. През този именно период, се засилиха връзките между брат Сотиров и брат Пеню Киров, приобщих се и аз към тях. Един път, през 1914 или 1915 година, направихме една разходка с кабриолета на полка, до село Лъджакьой /Бургаските минерални бани/. В това село вече имаше братски кръжок, основан от брат Георги Куртев от Айтос. Посетихме семейството на ръководителя им - брат Мильо - гдето имахме приятелски разговори. За мен остана поучителен пример, как когато тръгнахме да си отиваме, качихме се на кабриолета, сестрата домакиня, изнесе малка кошничка с яйца и ги поднесе на брат Пеню Киров. Той се изненада, категорично отказваше да получи този подарък; дълго увещаваше сестрата да не му ги дава, но и тя настояваше. Най-после, за да не я наскърбява, прие тези яйца и благодари. Когато пристигнахме в Бургас, остави ги на брат Сотиров. В семейството на брат Сотиров бях често гостенин през 1914-1916 год., като съм оставал на вечеря или на закуска у тях. Изглежда, че брат Пеню, като знаеше за помощта, която оказвам на семейството ни в Сливен, че аз самият прекарвам доста скромно, е препоръчал на брат Сотиров, да ме поканва у тях. Даже, при един разговор с брат Пеню, казах му че ми е съвестно да се храня с тях, но той ми каза да не мисля така, защото това не им струва нищо, те са състоятелни. Обяви се войната през 1915 г., а тогава брат Сотиров беше вече с чин подполковник, така и замина на фронта, като командир на дружина от 24 полк. При сраженията, някъде из Македония, той бе ранен в крака и доста време прекара в болницата в София. След излекуването му, назначиха го командир на 3 Видински полк, с който той прекара много сражения на битолския фронт до края на войната. При нашето отстъпление през септември 1918 година, той благополучно се изтегли с полка си и при демобилизацията се завърна в Бургас. През ония военни години, брат Сотиров ми направи една голяма услуга. С него тогава често си кореспондирахме. През 1917 година, от Сливен гдето служих войник, бях изпратен на фронта, като допълняющ в 11 сливенски полк. Намирахме се в не тъй важна част на позициите, но войниците вече бяха доста деморализирани. Полкът беше доста поразен след тежки сражения в участъка на връх „Каймак-чалан" - източно от Битоля. Началството следяха осторожно, да не би по-интелигентни войници да влияят отрицателно върху другите. По случай на някакво анонимно писмо до дружинният командир, в което се излагаше ротния ни командир, съмнение падна и върху мен. Решиха да ме направят „щурмувак", та като ни изпращат по опасни задачи - да нападаме противника из засада, хващане пленник и т.н. някъде да загина. За целта ме изпратиха заедно с още войници, да следваме 15-20 дни курс. Това стана в щаба на бригадата /Командването на 11 и 24 полкове/, който се нахождаше на връх „Прашник". Бе вече към края на лятото -1917 година. Гледам там, много войници бургазлии: едни телефонисти, други писари, „свръзки" и т.н. Най-важното - началник щаба на бригадата е майор Николов, а той е кумец на брат Минчо Сотиров. През всичкото време на курса, мислех как да мина през тази врата, която Провидението ми отваря! Завърнахме се в 11 полк след завършването на курса и побързах да пиша на брат Сотиров, да поиска от майор Николов да ме преведе на служба в бригадата. Писмото ми благополучно замина и аз заочаквах отговор. Минаха около 15 дни и отговор дойде от брата. Не след дълго бях препратен на служба в бригадата по искане на началник-щаба майор Николов. Тази помощ на брат Минчо Сотиров ще помня през целият си живот. Когато се завърнахме от войната -1918 година, брат Пеню Киров вече бе покойник, та ръководител на бургаското братство бе поставен брат Минчо Сотиров. През негово време имахме добър напредък: правехме екскурзии до близки места, събирахме се и в града - изобщо животът ни имаше добър подтик. Така оставих брата, когато през 1923 година заминах за София. Тогава брат Минчо ми предаде писмо до Учителя, с което Му казваше, че съм редовен член на общия и младежкия окултен клас в Бургас, с молба да ме приеме и в школата в София. Когато след заминаването на Учителя, ставаха срещи на Върховният братски съвет, брат Минчо Сотиров продължаваше да бъде ръководител на Бургас и идваше в София на заседанията на съвета. Няколко години по-късно, той напусна Бургас, премести се да живее в с. Тополица, гдето имахме силно братство. Там и почина не след дълго. Боледуването му е било леко, починал е в стаята гдето е живял, без да го усети някой.

28. ЗАЩО СЕ ЧЕТАТ РОМАНИТЕ Допълнителни бележки към спомените ми от 1910 - 1923 г. Желанието да опиша по-подробно и обширно първата ми среща с Учителя, за съжаление не мога да прибавя нещо повече към казаното. Съзнанието ми тогава е било на 17 годишен младеж, не особено развит интелектуално. Могло е тогава да запитам нещо Учителя по някакви въпроси от неговата специалност, но ето че не съм знаел нищо за Неговото величие. Благодарение, че Той сам е видял какво ми трябва и прилагайки своите способности да помага, насочи живота ми в правилна насока. Даже и впоследствие, когато бях в София пак не съм използвала срещите си с Учителя да водя разговори от особена важност. Това са вършили други вместо мен. Следва да благодарим на многото написани страници с такива частни разговори с Учителя. Споменавам в записките си за начина, по който Учителят излекува възпалението на очите ми. Предполагам, че възпалението се дължеше на прекалено много четене разни книги, които ми попадаха. Обичах да чета много, види се по наследство от майка ми. Докато бях в Стралджа, при леля ми Анастасия, изчетох книгите от библиотеката на едно приятелско семейство - тогавашна художествена литература. След това, живеейки във второто роднинско семейство, открих един сандък с книги, оставени на съхранение в склада на свако Димитро. Тогава прочетох „Война и мир" от Толстой, „Клетниците" от Юго, годишни течения от списание „Художник" и други. Това пресилено четене на увлекателни книги са повредели очите ми. Може да е имало и друга органическа причина, която Учителя разбра и предписа простият начин за лекуване - коремообтривна баня. За оня период от живота ми, може да се отнасят думите на братската песен: „В мрак, тъмнина бе живота наш, но Слънцето на живота просия у нас и ний тръгнахме в пътя чист и свят за нас, свят за нас...." Няколко думи за случаят, който ме насочи към много четене, още като ученик в сливенската гимназия. Отивай един ден в училищната библиотека да си взема някоя книга. Разглеждам каталога, но не разбирам какво да взема. Насочих се към една, произволно, оказа се „Писма от моята мелница" от Анатол Франс. Там беше един мой съученик, който като видя книгата, каза - „Тази книга не е за тебе, дай ми я, а ти вземи друга". Избра ми „Квартеронката" от Майн Рид - действително, четох я с голямо увлечение, била е подходяща за възрастта ми. После изчетох всички книги на този автор. Но ... четох романчетата, а учебниците стояха настрана. Разбира се, по-късно, когато дойдох да живея в София, вече почувствах изпуснатото време да изкарам гимназия в Сливен. Благодарение, че ми се дадоха условия да направя това като частен ученик, учех през годините 1924-28 и постигнах каквото трябва. Всъщност, това завършване на гимназиално образование, не допринесе нещо за професията ми, но повдигна самочувствието ми, като имам поне средно образование.

27. БЕЛЕЖКИ КЪМ ЛИЦА И СЪБИТИЯ В КНИГАТА „УЧИТЕЛЯТ" Прочетох книгата „Учителят на Бялото Братство в България". Интересни са материалите из Неговия живот и малките откъси от Словото Му. Позволявам си да отбележа някои неща, като на първо място, изказвам идеята, да се препише материала наново и да се нанесат допълненията отбелязани на много места ръкописно. В течение съм на някои от фактите поместени в книгата, но е необходимо да се вземат предвид належащи поправки, които ще отбележа към настоящето. Посочвам и страниците за тези поправки. 1. Наименованието на родното село на Учителя е Хадърча. Справка - Енциклопедията на Братя Данчеви, страница 1629. Също и на страница 1084, гдето се съобщава новото име на селото, преименувано Николаевка /страници в книгата 40, 42 и 45/. 2. За д-р Георги Миркович - Към последните редове на стр. 71 / допълнението/ може да се добави, че за уважение дейността му като деец през нашето Възраждане, неговият бюст е поставен към паметника на хаджи Димитър в гр. Сливен, заедно с тия на други възрожденци - Добри Чинтулов и др. 3. За книгата „Завета на цветните лъчи на светлината" - споменава се на страници 68, 79,174. Уважавам всичко казано за това творение на Учителя, но имам да съобща някои факти, които внасят пълно изяснение. През 1945 г., след заминаване на Учителя, бях в комисията, която прегледа оставените от Него книжа. В тях се намери една фактура от Придворната печатница - София, именно, че там са отпечатани 500 броя от тази книжка през 1912 г. Известни ми бяха доста подробности, които няма да изброявам, но затова пък обърнах внимание где е отпечатана и колко броя. От тази книжка, това издание, Учителят е раздал на присъстващите в Търново на събора 1912 г. И в следващите години е раздавал от книжката на други братя и сестри, които са Му поисквали, а и Той е намирал за добре да им даде. Дължа да обясня и загадката за второто издание. Действително, появиха се допълнителен брой от книжката - през 1947 г., когато в братската печатница „Житно зърно", по решение на братския съвет се отпечатаха „допълнителни" 1000 броя. От тях се раздадоха на мнозина из цялата страна, тъй като имаше опити да се преписва книжката на ръка, но това никак не биваше сполучливо. Този допълнителен брой бяха пълно подобие на оригинала, отпечатан през 1912 г. - стилът на буквите, както и тия от славянската азбука. Разликата беше само в подвързията. Изработката от 1912 г. беше „изящна" - хартията специална, позлатени листове, подвързия - нещо най-красиво, каквото другаде в ония години не се срещаше. Всичко това говори за ценността на творението изработено от Учителя. Ще си позволя няколко думи за тълкувание буквите, намиращи се на I страница на книжката: Разположени са така: Забележка: Изброените по-долу допълнителни сведения са написани от брат Колю Нанков - София през 1971 г. Ж. На стр. 2. Д-р Миркович се е поминал на 29 септември 1905 г. в 9 часа сутринта без агония. Кмет на Сливен е бил Илия Гудев. Стр. 9. Братът от Айтос поканен на събора през 1915 г. е Филип Антонов. Стр. 11. Димитър Голов е издал „Принципи на френологията", „Човешката аура", „Вегетарианска готварска книга", „Мисълта-творец на характера", „Човекът-творец на съдбата си" „Между два свята", „Тайнството". А „Бен Хус" не е негово издание, а на Стоян Атанасов. Стр. 14. Триъгълник. В „Завета на цветните лъчи на светлината" няма триъгълник, а два преплетени триъгълника. Единият е с върха надолу и символизира инволюцията, потъването на Духа в материята и се рисува черен, а другият е с върха нагоре и символизира възлизането на Духа от материята - еволюцията и се рисува бял. Пръв ги е дал като емблема в храма си Соломон и оттам се нарича Соломонов печат. Това е хексаграма, шестолъчка, за разлика от Пентаграма, хексаграма е кръстена на еврейската религия. Стр. 19. Пеню Киров си замина през 1918 г. на 28 януари, два и половина часа през нощта, а сестра Стойчева си замина на 3 март 1918 г. През 1914 г. на събора от Бургас са поканени - Жечо Панайотов, Минчо Сотиров, Димитър Македонски, Мария Зуркова. На събора през 1918 г. присъстваха 58 братя и 52 сестри или всичко 110 души.

26. ПРЕМЕСТВАНЕ ОТ БУРГАС В СОФИЯ През 1922 г. шестчленното ми семейство живееше в Бургас, но през есента така се стекоха обстоятелствата, че петимата заминаха за София, младите да учат в университета, а възрастните да водят домакинството. Останах пак сам в Бургас. Разбира се в братството имаше доста добра младежка група. Имахме доста добра младежка група. По- голямата част от заплатата си изпращах в София, тъй като други приходи нямаха. Писмата, които получавах от майка ми, сестрите ми, описваха живота на братството в София много привлекателен. Слушаха по 2-3 беседи от Учителя, учеха новите песни дадени в Школата, братски екскурзии на Витоша, отлични братя и сестри и т.н. Само аз им липсвах. Изкарахме така до Коледа. Аз взех малко отпуск и дойдох да се видим в София. За пръв път идвах в София, в свой дом посрещнат радушно. Наетото жилище ми се видя разкошно, макар че бе дъсчена барака от три стаи. Нашите стари домашни мебели и постелки бяха уютно подредени и обстановката насити душата ми. Следващите дни имах и аз щастието да присъствам в Школата и да слушам неделната беседа. Всичко това създаде в ума ми, че мястото ми е в София, и че освен крайното улеснение, ще донесе и по-великото благо да бъда край Учителя, да живея красивия живот, който тогава царуваше в Софийското братство. Но как да се настаня на такава работа, каквато имам в Бургас? До кого да се отнеса? Посетих още първите дни Учителя, той ме разпита за живота ми и разбра всичко. Започнах да търся работа в София. Запитах познати братя, които биха ми помогнали, но един те насочи натам, друг нататък - успех никакъв нямаше. Само един брат ми предложи някаква работа при негови съдружници-търговци, но и това със сравнително малка заплата. Между другото посетих един бургаски търговец, който имаше кантора в София, да искам от него препоръка до един директор на банка, някакъв познат. И там не стана нищо. Свърши се и отпуската. Значи, трябваше да се връщам и в Бургас. Отидох пак при Учителя да се сбогувам и му разказах, как търсих работа, несполуките, които имах. Относно предложението на брата търговец, беше категоричен „Не постъпвай там, защото е несигурно. Утре ще се скарате със съдружниците и ще останеш без работа". Заключението му беше - „Не бързай за работа. Почакай. Ще се нареди. Върни се на работа в Бургас, докато се нареди да си намериш тук работа". Така и направих. Макар и със съжаление, че трябва да продължа самотния живот в Бургас, далеч от своите. Но преди всичко имах предвид завета на Учителя и неговите думи „Ще се нареди" изпълваха душата ми с надежда. Дните минаваха, увлечен от работата си и дружейки с младите братя от Бургас очаквах нещо да се нареди. Един ден може би месец след завръщането ми от София, идва човек при мен от оная търговска фирма, чийто член бях посетил София и исках препоръка за директора на една банка. Каза ми „Ти като си бил в София и си ходил в нашия клон и си казал, че търсиш работа там. Пишат ни сега да те питаме, би ли отишъл да постъпиш там, като счетоводител. Ако си съгласен, ела в кантората да поговориш със шефа и да се разберете". Най-после благоприятно разрешение дойде. Не мина и тук без размисъл. Как ще се разделим с братята от Бургас, когато толкова години живях. Запознах се с Братството. И все пак имам и добри връзки. Но видях и щастливото разрешение, към което Учителят ме насочи. Неговата помощ и изпълнението на думите „Ще се нареди". Приех поканата от най-неочакваното място, от хора, които никога не биха си помръднали пръста гдето се казва, да ми помогнат. Дойдох в София и поех работата, за която ме повикаха и останах там 25 години. Когато се виждах с Учителя, той винаги се интересуваше от тия хора. Благослови ги и те се издигнаха между първите търговски фирми в България, заедно с тях израствах и аз в своята специалност, и всички бяха добре. Това разбира се дължи на Учителя, който разбира се със своите невидими помагачи ме доведе в София. --------------------------------------------- Настоящите бележки спомени (от N 7 до N 26) написах на пишеща машина през времето м. март 1973 година до 27 май 1974 г.

25. ДВЕ ПЕСНИ ОТ УЧИТЕЛЯ И 91 ПСАЛОМ В този ден нямаше други посетители при Учителя и можахме да си разговаряме за различни неща. Интересуваше се. Разказвах му новини за брат Пеню Киров и сестра Величка Стойчева, които пътьом посетих в Бургас. За съжаление в това време и двамата бяха тежко болни. Учителят изслуша молбата ми да им помогне някак си. За съжаление съдбата им бе друго определила. Те и двамата починаха след няколко месеца, а бяха добри работници за делото на Учителя. Той ги ценеше. В тяхна чест той ни предаде впоследствие двете песни „Благославяй душе моя Господа" за Пеню Киров и „Ще се развеселя" за Величка Стойчева. И тогава ме задължи да се върна в Бургас и да им кажа нещо утешително в тежките дни, които преживяваха. Тези песни той ги даде след като се върна в София. Но каза, че ги дава в тяхна чест. Каза изрично! Някои претендират, че тези песни ги знаят от по-рано. Може Учителя да им ги е свирел на цигулката или да им е пял. Обаче, когато почина дядо Благо, той каза така: „Не ми казаха, не ми съобщиха, че положението му е толкова тежко. Аз мислех, че ще му мине така. Но днес, аз запалих за него две свещи". А това бяха двете беседи, в неделните беседи, които държа той. Едната сутринта в 5 часа, а другата в 10 часа преди обед. Той почина на коледните празници на 1937-1938 год. На другият ден се сбогувах с Учителя и той ме запита: „Имаш ли 91 Псалом, но написан собственоръчно?" За щастие имах го и потвърдих пред него. Значението на този интерес от страна на Учителя, разбрах след няколко часа, когато пътувах с влака. Нека обясня, че нещо преди година Учителят ни бе дал в новогодишния наряд да се чете 91 Псалом, като всеки от нас собственоръчно да си го препише и да го носи постоянно със себе си. Мнозина от нас в тези тежки дни изпитаха помощта на окултните сили криещи се в този Псалом. При пътуването ми назад, настанен във влака, спокойно си стоях на мястото. Навън бе нощ. Гарите отминаваха една след друга. По едно време може би наближавахме град Шумен и усетихме, че влака започна да се движи много ускорено. Локомотивът започна да издава тревожни сигнали и така продължи няколко минути. Разбрахме, че минаваме някакъв наклон, контролът над влака бе изпуснат и едва с големи усилия се възстанови нормалната бързина, да се спасим от дерайлиране. Тогава разбрах, че ме спаси 91 Псалом. Ето защо Учителят настоя да го имам написан със себе си.

24. КАПАНЪТ ЗА МИШКАТА И ГОСТЕНИНА През 1917 г., Първата световна война, бях войник на фронта. Към края на месец ноември ми дадоха отпуск и аз побързах да се озова в стара България, да вкуся от множество неща, немислими всред несгодите на войнишкия живот. Прекарах няколко дни при домашните ми и се запътих към гр. Варна, гдето от няколко месеца се намираше Учителя на заточение. Тогава беше интерниран от Фердинант -1917 г. и остана там близо десет месеца - октомври 1918 г. Влакът пристигна към 9-10 часа вечерта и аз се запътих към хотел „Лондон", където ме упътиха приятели, че трябва да намеря Учителя. Портиерът се осведоми, защо идвам и ме настани в една малка стаичка на петия етаж и ми каза, че Учителя вече се е прибрал и ще остане сутринта да го потърся. Нощта премина, отпочинах си още преди да се разсъмне. Дочух движение из коридора. Станах да се приготвя, изглежда, че на този етаж нямаше много пасажери. Оставих вратата на стаята малко открехната да гледам кой минава. В един момент радостно изненадан, зърнах да преминава Учителя. Наля си вода от чешмата и пак се прибра в стаята си. Значи трябва да почакам още. Но нали в такива случай човек е нетърпелив. Минаха 40-50 минути и реших да почукам на вратата Му. Дочул, недочул „Влез" и влязох. Учителят погледна към мене, но изглежда, че в този момент беше в молитва. Държеше в ръка молитвеното си тефтерче. Покани ме, подадох му изпратените от няколко сестри колетче и като целунах ръка започна гостуването ми. Последното ми гостуване при Учителя беше през 1916 год., когато пак като войник Го посетих в София на ул. „Опълченска" 66. Той знаеше къде съм и как преживявам. Една от първите му думи бяха „Аз разбрах, че тази сутрин ще имам гостенин. Хвана се в капана една мишка". Схванах в смисъла на тези думи, че това, което би изяла мишката трябваше да го отстъпя на гостенина. Затова съдбата я отстранява от стаята на Учителя. Това бе случката с мишката, когато го посетих във Варна. Главно му съобщих, че Пеню Киров и Величка Стойчева са много болни в Бургас. Те питаха Учителя да им помогне, особено сестра Стойчева каза: „Кажи на Учителя, че аз винаги чета книжката на Учителя „Завета на цветните лъчи на светлината" и права я чета. Всичко това Му казах. Той се интересуваше за тях. Но беше им определено не след дълго време да си заминат.

23. „ВИЕ ГЛАДНИ НЯМА ДА ОСТАНЕТЕ" Наскоро след свършването на събора дойде в Бургас брат Пеню Киров, който по време на съборите предаваше на братята и сестрите нарежданията на Учителя и въобще имаше задачата на старши брат, помощник на Учителя при организация на съборите. Той ни разказа някои подробности от последните дни на събора. Учителят е казал на някой от старите братя какви събития предстоят. Подразбираше се, че България ще се намеси във войната и т.н. Едно предсказание е разказал тогава Учителя, каза ми го на ухо брат Пеню „Събитията ще се развият по своя път, но вие гладни няма да останете". А какъв голям глад преживя народа тогава! Брат Пеню Киров ми предаде написаната лично от Учителя покана за тазгодишния събор. Тя представлява малък плик, на който Учителя бе написал името ми, а в плика се намираше прегънат на две лист, по-плътна хартия със същия цвят. На лявата страна бе написана буквата „У", а в дясната страна подписа на Духа, а в средата долу датата 4 август 1915 г. Запазих поканата на Учителя със всичкото уважение, от моя страна, а запомних и думите „Вие гладни няма да останете", защото наистина ми предстоеше да изпитам лично тази възможност в бъдеще. Пристъпвам да опиша тази малка опитност. Знае се, че България се намеси във войната още първите месеци след разтурянето на събора. Мнозина братя се озоваха под знамената мобилизирани. Дотогава не бях служил войник, но следващата пролет през 1916 г. ме одобриха войник. Така се започна един нерадостен период от живота ми - да прекарам три години като войник. Наистина през всичкото време чувствах защитата на Небето, бях при сравнително добри условия. А самата война завърши, като ме остави на служба в една военна канцелария. Оставаха още малко да се свършат изпитанията на българския народ, в това число и нас духовните хора. Войната естествено докара трудности в снабдяването и прехраната. Хората вместо да сеят и произвеждат само консумираха. В същото време копнееха за мир на всяка цена, да си отиде всеки у дома отдаден на мирен труд, да се радва на семейството си. При такива настроения провалянето на войната за България не се забави. Фронта при Добро поле бе пробит на 17 септември 1918 г. и се наложи отстъпление на цялата българска армия, което привърши чак в България. От мястото на нашата военна канцелария наблюдавах как земята на Добро поле кипеше от снарядите. Не помагаха никакви молитви и апели към Духовния свят да ни се помогне. При такава обстановка неколцина войници получихме нареждане да натоварим целия багаж и да се отправим с колите към България. От Мъглинско през Кожух планина - Македония, към България употребихме 14 дни. Пътувахме измъчени от септемврийските горещи дни, а вечер почивахме, където намерим малко удобно място. С нас се движеше обоза на цялата армия. Редът едва се спазваше, а за продоволствие дума не може и да става. Оцеляхме благодарение на това, че в багажа, който превозвахме имаше колети на войници от частта ни, непредадени поради събитията. Тези колети се оказаха сухари, селски хляб, сирене и други неща. Ето ти материал за попара. Това ни беше вечерята, когато се установявахме на почивка при нощуванията. Мечтата на тази многохилядна маса народ беше да стигнем до стара България. „Стигнем ли там всички - избавени сме". За мен това твърдение беше абсурд. Казва се, който те преследва тук, ще те преследва и оттатък границата, ако не спреш да се защитаваш. Но ето, че народната интуиция е правилна. Примирието ни завари току-що преминали границите при Царево село, а по силата на това примирие всеки оставаше в границата на територията отпреди войната. Сърбите и гърците у тях, а ние у нас. Но какво ставаше с нашата малка команда? Най-после една вечер се настанихме на почивка в полето между Дупница и Самоков. Вечеряхме пак обичайната попара, разговаряхме си това-онова и по едно време старшият на командата се обърна към всички, а най-вече към мене. Аз бях най-младия между всички, а като че ли и най-излишен. Имаха обаче нареждане да ме отведат здрав и читав със себе си. „Е, другари, казва той, добре прекарахме как да е, дадени се това, което беше в колетите, но тази вечер поделихме и последните сухари. От утре всеки сам ще се грижи за прехраната си." Най-после в стара България сме и навярно ще ни дадат хляб. Всички изказахме благодарност и така привършиха вечерните разговори и се приготвихме за нощуване. Между другото останал настрана сам вечерта хвърлих поглед в далечината на полето осеяна с множество огньове. Навсякъде войници като нас се готвеха да нощуват. Направи ми впечатление, че тук-там около тези огньове имаше необикновено движение и шетня, но защо не беше ясно в момента. Сутринта станахме рано, стегнахме колите и се запътихме по шосето за Самоков, оттам през Долна Баня, през Пловдив и Бургас. Имайки предвид, че сам трябваше да се грижа за прехраната си този ден възползвах се от примера на някои войници, които си вземаха по някоя зелка от зеленчуковите градини, край които минавахме. Поставих си в колата една зелка и ако няма хляб, щях да дам на стомаха си зеле. Доближих се с колата близо до канавката, гледам на 15-20 крачки пред мене един войник приклекнал до шосето и току тъпче, намества нещо в раницата си, така пълна. А да събере още нещо, но не може. В това време аз се изравнявам с него с колата и този войник без да ме погледне току втикна в ръцете ми нещо. Освободи се от нещо, което не можеше да сложи в раницата си и аз се поглеждам с една питка в ръце. Топла е, личи си, че скоро бе извадена от пепелта. Успях да му кажа едно „Благодаря". Казах си „Чакай да видя от какво е тази питка, която ми се предаде". Отчупих един залък да вкуся, а тя не щеш ли оказа се опечена със сирене. Ето какво се е шетало вечерта около огньовете. Пекли са се множество такива питки от раздаденото на някой войници брашно и сирене. А една от тази питки е била предназначена и за мен. Да се изпълни някогашните думи на Учителя „Гладни няма да останете". Друго подобно изпитание нямах в този период. Това е било. Наистина много интересна питка. Бях решил да ям този ден зеле. А Небето виж как разпорежда. Този войник изпекъл десет питки, набутал в раницата девет питки, а десет не може. Тогава го бута Духа и я дава на мен, без да ме погледне. Аз като се върнах тук по-късно исках да го разкажа този случай на Учителя и само му загатнах, че брат Пеню беше ми казал, че през 1915 година, че Вие сте казали - „Вие гладни няма да останете". Той така само ме погледна особено. Беше ли забравил този случай. Не се заинтересува да му го разправя.

22. СПИРАНЕ НА СЪБОРА ПРЕЗ 1915 г. При първото шестмесечие на 1915 г. нямахме особени преживявания. Но наближаваха съборните дни през месец август и оживяваше предчувствие за приятни срещи с братя и сестри в Търново и пребиваването ни с Учителя за няколко дни. Откриването на събора стана на 4 август 1915 г. в гр. Търново във вилата на запад от града, всички бяхме радостни, че се виждаме заедно пак и че бяхме поканени на събора, и че броя им беше по-голям. Това бе признак, че братството е пораснало и че са повикани повече хора на братския събор. Откриването на събора се проведе нормално. Учителят ежедневно говореше предвидените беседи, слушахме, а тетрадките се изпълваха все повече с мисли казани от Учителя на беседите. Общият братски живот протичаше, както и през другите съборни години. Някъде позабравяхме за потискащото световно положение, че някъде на Запад вилнееше световна война. Наистина България бе вън от тази война, но се увеличаваше вероятността и за нейната намеса, Бяха тъй съблазнителни възможностите за достигане на националния идеал „Обединението на българското племе по целия Балкански полуостров". Трябваше да се спомене мимоходом, че сред старите братя цареше голям патриотизъм, мнозина копнееха за присъединяването на Сан Стефанска България. В същото време бяхме и големи родолюбци, войната не е средство препоръчвано от Духовния свят. Дали нямаше самите Велики сили върху отечествената ни дипломация да поправят и коригират влиянието на Берлинските договори, които осакатиха, прекроиха България на части и я оставиха под чужда окупация. Нашето спокойствие в тези дни не беше смутено. Но към петия ден противните сили надделяха и скръб не закъсня да залее всички ни. Съобщиха ни, че по нареждане на коменданта на Търново Учителят следва веднага да преустанови братския събор и ние да се разотидем по местожителствата си. Спомням си, че вечерта няколко братя и сестри се събрахме в дома на брат Драган Попов, който тогава още живееше в Търново, направихме молитва да се размине това нареждане, като всеки един от нас се помоли със свои думи, да апелираме към Небето за помощ. На другият ден разбрахме, че нареждането е още в сила и на нас не ни оставаше нищо друго освен да се подчиним. Сбогувахме се с Учителя и така оставихме вилата, дето ставаше срещата, оставихме и Търново, както е било определено да не го видим повече от 3-4 години.

21. СЛУЧКИ С КНИЖКАТА „ЗАВЕТА НА ЦВЕТНИТЕ ЛЪЧИ НА СВЕТЛИНАТА" Тук е мястото да спомена някои случаи из живота на братя, които бяха получили книжката „Завета на цветните лъчи на светлината". Първото нещо, което следва да се отбележи е това, че всички ценяха извънредно много този дар на Учителя, знаеха, че тя е нещо повече от талисман- закрилник. Винаги прочитаха нещо от нея, но някои знаеха цели страници наизуст. Носеха я със себе си през време на войната да ги закриля, а и в обикновения си живот да се улесняват в предприеманите работи свързани с някакви трудности. Помага се с нея при лекуване на болни, като се прочита страницата „Духа на Обещанието", съпроводено с обливане с духовна струя във вид на портокалови лъчи. Разказваше ми брат Георги Куртев - ръководителя на братството в Айтос следния случай. Той е получил книжката още през 1912 година. И я носил в себе си през всичкото време на Балканската война. Помогнала му е в много случай. В края на войната с турците при настъплението при Одрин той, като фелдшер е трябвало да отиде до едно място да вземе някакви ранени болни войници, да ги води в България. Докато се върне, ето, че и неговата част, болницата получила заповед да потегли на път. Когато пристига там дето ги оставил няма никой. Вече станало тъмно и той не може да намери нито другаря си, нито какво е станало. Като се лутал в тъмнината, без да знае къде е стъпил на нещо, препънал се и когато поглежда напипал своята раница и друг багаж. В раницата му се намирала книжката „Завета на цветните лъчи на светлината", за която той най-много съжалявал. Можем да си представим радостта му като намира съкровище си. Друг брат - Никола Нанков ми разказваше, че много е искал да получи от Учителя книжката „Лъчите". Поискал я даже от Учителя, но той в момента отложил. Така се стекли обстоятелствата, че той не се пресрамил втори път да я поиска и останал с неосъществено желание. След заминаването на Учителя той влиза при един познат антиквар, който му запазил интересни книги. В предложената група книги той открил един съвсем нов екземпляр от „Лъчите". Необяснимо как е попаднала там, но по този начин той считаше, че Учителя му е дал това, което му е обещал. Все пак това показва, че не всички получили книжката „Лъчите" са я пазили с нужното внимание, може би това е случай, когато наследници на някой починал брат са продали книгите на антиквар и там се е случила книгата „Лъчите". С мен се случи също веднъж да рискувам да се лиша от книжката си. Имах я в себе си, в канцеларията, където работех. Вечерта, когато всички колеги си бяха отишли довършвах работата си и останах по-късно. При излизането си от работа отидох до коридора да се измия и до тоалетната. Извадих книжката от джоба си и я поставих на една рамка в коридора. Уж за момент. Вечерта посегнах преди да си легна да прибера книжката на мястото й. Останах ужасен. Нямаше я. Пред мен изпъкна момента, когато я поставих в коридора, но пропуснах да си я взема на излизане. Имаше опасност да изчезне оттам, че група активисти от предприятието заседаваха в една близка стая и предполагах, че все някой ще отиде в този коридор. Нещо ме успокояваше и така премина нощта. Имаше малка надежда. Така сутринта още в 5 часа се озовах пред канцеларията, дочаках чистачката и с нея заедно влезнах вътре. Първата ми работа бе да се озова във вътрешния коридор, където за моя радост книжката ме чакаше незасегната. Това беше 1954 и 55 година. Тогава разбрах, че даденото от Бога, от Учителя е дадено за вечни времена. Не бях спал цяла нощ. В тази книжка, аз държа един еделвайс, който ми е даден от Савка. Бях го сложил и си го пазех. Сутринта един от тези, които заседаваха, седи насреща и ми каза „Ти знаеш ли, че еделвайс имам и аз?" Когато той спомена еделвайс, нещо ми подсказа, че той е отворил книжката, видял е еделвайса и го е прибрал, а книжката е оставил на мястото. Виж как го подучил Духа, да ми каже, че има еделвайс. Е, взе еделвайса, но ми остави книжката. Не ми пpизна, че е пипал книжката, но все пак я бе оставил на мястото си. Като получих книжката „Лъчите" не се досетих да запитам Учителя, следва ли да заплатя нещо, от никого не бях слушал как се постъпва в случая. Много по-късно научих от старите братя, че при получаване на книжката в знак на благодарност заплащали по един златен наполеон. Все пак благодарение, че Учителя бе наредил при предаване Пентаграмите всеки от нас да пожертва нещо материално, да направи някакъв подарък на нуждаещите се. Спомням си, че на мен се случи да подаря един чифт обувки на ученик от братско семейство. Тогава се изпълни онзи закон, съгласно който заплатеното се цени повече. Да спомена за още две важни поръчения във връзка с Пентаграма. Да се поставят в рамка в стъкло, като по никой начин да не се изрязва и намалява размера й. Изнасянето на Пентаграма извън границите на България не е позволено. Това стана известно по-късно, когато един брат от Бургас се премести да живее в Цариград. Той запитал Учителя може ли да се вземе Пенгарама, но му отговорили, че не може и тогава този Пентаграм остана в Бургаското братство. Той беше грък. Казваше се Апостолидис. Беше възрастен човек. Имаше в Бургас много имоти, взимаше наем от тях. Идваше през лятото от Цариград да си прибере вересиите. А семейството му бе в Цариград. Той Питал Учителя да си вземе ли Пентаграма. Учителят казал „Не!" Значи Учителят не дава да се изнася вън от България. Книжката Учителят я даваше лично. А Пентаграма, когато я даваха, даваше се обещанието да служиш на Господа - „Съгласен ли си и обещавам". Второ - поръчението да се направи една малка жертва. Тогава едни обуща струваха доста пари, те се правеха и шиеха на ръка от обущарите. В една бележка в „Лъчите" се вижда, че тя ми е подарена на 07.01.1915 г. стар стил в 10.15 мин. сутринта. Спомням си също, че когато показах на брат Пеню Киров книжката, той ме запита: „Забеляза ли си на коя страница е синята лентичка отделител, която Учителят ти е предал?" Наистина, че не бях забелязал. Но по-късно при гостуването на Учителя у дома отворихме по негово указание стр. 25 и ми каза да прочета текста „Благополучие" до края на страницата. Това ми го поръча Учителя. Така разбрах, на коя страница е била синята лентичка, която е служила за отбелязване на страниците.

20. ПОЛУЧАВАНЕ НА КНИЖКАТА „ЗАВЕТА НА ЦВЕТНИТЕ ЛЪЧИ НА СВЕТЛИНАТА" Учителят продължи гостуването си в Бургас още няколко дни. Една вечер, като привършвахме обичайното си гостуване край Учителя на сбогуване той ми каза: „Може ли утре сутринта да дойдете при мен?" Казах, че мога и запитах към колко часа да стане това, Учителят определи след осем часа и така си отидох много радостен за предстоящата среща. На другата сутрин поисках един час отпуск и се запътих към дома на брат Коста Стойчев да се отзова на поканата на Учителя. Като пристигнах и му съобщиха, че съм дошъл. След малко Той ме повика в стаята си и след кратък разговор взема от чантата си и ми подаде една книжка „Заветът на цветните лъчи на светлината". Неговите думи бяха: „Вземете тази книжка, прочетете я, а по-нататък ще ви дам някои обяснения и упътвания. Ще ви се даде и Пентаграма, но понеже нямам в себе си ще изпратя допълнително от София". Продължихме още малко разговора си и когато пожелах да си отивам, Учителят каза, че и той ще излезе. И така тръгнахме заедно по главната улица на Бургас и я извървяхме докрай, когато стигнахме до пристанището, където беше помещението на банката, сбогувах се с Учителя и Той продължи сам посоката си. Заех се с работата си, счетоводната борба с цифрите си, но умът ми бе в книжката, да придобия това богатство, за което мечтаех години наред. Впечатлението ми от тази книжка бе необикновено години наред. Външният й вид е изящен, много красива подвързия, златен надпис, също и със златни знаци - горе крилата сфера, а долу Соломоновият триъгълник, ограден с огнени лъчеизпускания, като на слънце*. Вътре, на втора страница под заглавието на книжката бе поставен подписа на Духа /Беинса Дуно/, подписан саморъчно от Учителя при връчването й. Понеже Учителят знаеше молитвите на тия, които очакваха да им даде тази книжка и ни даде на един по един. Този брат от Сливен за когото писах, също получи книжка от Учителя. На 61 странички на книжката са цитирани много стихове от Библията - Евангелието, Псалмите и са класирани на групи съответствуващи на разни цветове в спектъра на светлината. Започва се от червения, портокален, жълт, зелен, син и виолетов. При това всяка група е озаглавена със заглавия, отбелязани в книжката. Когато размишлявах впоследствие върху това творение на Учителя, дойдох до заключение, че работейки върху стиховете на Писанието те излъчват различни цветове и Учителят, като ги е виждал, поставял ги е под това класиране. Всеки случай, като творение лъчите са много оригинално и вдъхновяващо оръжие на духовния човек. Може би някъде Учителят съобщава подробности за тази книжка. Когато е работил върху тези стихове, духовете са опитвали да му отнемат живота, това съобщава Учителят на събора в Търново. Като аз отидох в с. Арбанаси до Търново, там разбрах, че семейство Иларионови са имали къщурка и дворче и там се е установил Учителя и работел. Според Стоименов, който ми е разказвал, Учителя е работил там и по едно време се разболял. Той вероятно се отдал толкова в работа, че не е знаел, че се е разболял. А там е по-високо място, може и вятър да е духал, и да е настинал. По късно научих от сестра Иларионова, че там е работил върху "Завета на цветните лъчи на Светлината". През 1945 г., бъдейки в комисията, която направи опис на оставените от Учителя вещи и книжа срещнах фактурата, издадена от Придворна печатница при отпечатването на тази книжка. Отпечатани са 500 екземпляра, като заедно с подвързията е 500 лв. Напечатана е през 1912 г. като се има предвид, че пак тогава се намериха 150-160 запазени книжки, идвайки до заключението, че Учителят е раздал на най- приближените си ученици само 320 книжки от 1912 г. до 1944 г. Много от притежателите си заминаха, а трябваше да ги предадат на едно по-младо поколение. Например сестра Каназирева си подари своята книжка и Пентаграма на Петър Караиванов. Той си замина, баща му си замина. Къде ли отиде книжката? Естествено, че трябваше да споделя радостта си за получената книжка, лично от Учителя и това направих с брат Пеню Киров. Той се зарадва и ми каза, че е разбрал, че Учителят ми е дал тази книжка в Търново, той го е запитал тогава по този въпрос и аз съм му отговорил утвърдително. Обаче имали сме недоразумение, защото съм разбрал, че се отнася за брошурата на Учителя „Наука и възпитание", която по него време се раздаваше на присъстващите на събора. Той ми каза: „Получи ли книжката?" Аз съм му отговорил „Да". Той е мислил за "Завета на цветните лъчи на светлината", а аз за "Наука и възпитание". След завръщането си в София Учителят изпрати Пентаграма по брат Петко Епитропов, които брат Пеню Киров раздаде на няколко братя. Това предаване стана под нужната строгост, защото да притежаваш Пентаграма е нещо отговорно и носеше важни последствия. Брат Пеню Киров, като предаваше Пентаграма запитваше „Готов ли си да служиш на Господа и делото Божие и обещаваш ли това?" Ние с радост отговаряхме „Готов съм. Обещавам." И наистина обясненията за Пентаграма, които впоследствие написа брат Боян Боев потвърждават неговото важно значение на духовния човек - ученик. _____________________________________________ * Забележка на съставителя: Какво означават тези символи? Учителят впоследствие е говорил за тях в беседите и лекциите. Оттам ще се вземат. Това са символи на 3-те Школи на Бялото Братство по времето на Мойсея, на Давида и на Христа. I символ: Огнено кълбо и прикачени към него крила на ангел. Това е огненото кълбо и стълб, който е водил Мойсея и евреите през нощта в пустинята, а крилата са онези облаци, които винаги са ги покривали и са ги пазели от слънцето. II символ: Звезда та на Давида, който е имал връзки с Христовия Дух. Единият триъгълник е Духът Христов, който слиза отгоре, а вторият триъгълник е човешкият дух, който възлиза нагоре. III символ: Бял кръст на тъмен фон и разпръскващи лъчи. След разпятието на кръста идва Святия Дух, който възкресява живота в своята непреривност на земята и на небето.

19. ИДВАНЕТО НА УЧИТЕЛЯ В БУРГАС ЗА НОВАТА 1915 г. Отвреме-навреме тази есен на 1914 г. писмата до София и до Учителя изказваха желанията на братята и сестрите от Бургас той да ни посети и да прекара известно време между нас. Такава покана бе направена в Търново при разделянето с Учителя на събора. Ето защо при първа възможност той изпълни обещанието си. Научихме, че е прекарал вече по няколко дни по градовете на България и срещу Новата 1915 г. пристигна в Бургас. Отседна както и друг път в дома на брат Стойчев. Идването му бе повече за отпочиване. Нямаше тържествено посрещане на годината, даже и постоянни беседи пред братството. Почти всяка вечер след работа, братята се събираха в кантората на общ разговор с Учителя. Спомням си при такава една среща след като бяхме поизчерпали въпросите, един добър брат Минчо Паскалев - баща на д-р Кирил Паскалев, деен ученик на Учителя, който написа „Въведение към асоциаизма". Обърна се към мен: - „Ти сега къде работиш?" Учителят и той погледна към мен, и аз отговорих „В търговско-индустриална банка". Брат Минчо Паскалев каза: „Ей, че дълго име", на което Учителят отговори: „Това показва, че ще напредва". Остана неразкрито, кой ще напредва дали банката или аз. Но десетината години, през които работих в тази банка, показаха моето въвеждане в професията. Вървеше в унисон с общия напредък. Банката работеше много. По едно време напуснах една банка, която работех най-напред и целият персонал се премести в друга една, чиято централа беше в Пловдив, на радикалите бе банката. В Бургас има клон. Тази работа, която вършехме помогна много да се развие банката. Сега, като дойде работата, на мен ми дадоха да водя дневника, главната книга, да правя балансите и усвоих счетоводството на банката хубаво. После ме повишиха - туриха ме касиер. Това е една отговорна работа - там се дават заеми на клиенти на банката, преминаваха пари през мене - правеха се преводи, операции по касата. И така се издигнах постепенно. Даже последната година, която прекарах там издадоха циркуляр, че имат право да подписват тези и тези. Сложиха и моето име. Гдето казва Учителя, че дългото име на банката показва, че ще напредва. Като напредва тя, ще напредвам и аз. В желанието си това пребиваване на Учителя в Бургас да остави следи в паметта на братя, сестри и съмишленици, братята в Бургас обявиха да се държи една беседа от Учителя. Нямаше где другаде, това стана една вечер в една училищна стая на училището „Кирил и Методий". Присъстваха не много хора, но тия, които посещаваха нашите събрания. Някои братя и сестри от Айтос, а също поканени бургаски граждани. Обстановката бе скромна, осветлението бе от газова лампа, защото още в Бургас нямаше електричество. Няма бележки от тази беседа. Но казаното от Учителя изобилно нахрани душите на слушателите. Разреши на всеки едного наболелите въпроси и посочи новата светлина, която имаше да огрее над нашия народ и човечеството - бъдещото неизчерпаемо Слово на Учителя.

18. ЗАВРЪЩАНЕ ОТ СЪБОРА И „ВЪОРЪЖЕНИЯТ НЕУТРАЛИТЕТ" Дойде време, вече да се разделим с участвуващите в събора и всички да се завърнат в местожителството си. Така и ние неколцина от Бургас се нагласихме да си вървим. Бяха изминали десет дни от идването ни. Но ето, че при вратата ни очакваше работата със своите грижи. Как ще се оправдавам в Бургас за моето отсъствие без разрешен отпуск? Споделих с брат Пеню Киров опасенията си, а той ме посъветва да кажа на Учителя. Наистина като отидох да му целуна ръка за сбогом, оплаках му се за тази опасност да ме накажат. Той ме погледна мило и каза: „Няма нищо, ще се оправи тази работа!" И така ме изпрати. Пътуването ми от Търново за Бургас бе скромно. През Стара Загора - това е най-краткия път. Прехвърлихме се там във влака за София- Бургас и спокойно приближавахме целта на пътуването ни. Но ето, че при едно слизане на някоя гара забелязах в един от вагоните нашия младоженец от сватбеното пътуване на банката. Приятно съвпадение. Завърнахме се и двамата заедно. Как ще ме приемат? Дали ще се застъпи и той за мен? Ний се върнахме на работа. На сутринта чист понеделник работата действително ме очакваше. Никой даже не ме посмъмри. Така се изпълниха думите на Учителя „Че ще се оправи тази работа". Във влака се връщаше и поддиректора на банката, който беше извикан в София на доклад. И тримата се връщахме заедно. Този, който искаше да ме накаже бе заместник директора, който бе извикан в София за доклад. А старият директор го бе налегнала склерозата и не помнеше. Имало е други чиновници, на които е възлагал работа. Какво нещо е Учителя. Аз вървя направо, не се уплаших и всичко се подреди. Рискът е благородно дело. В Бургас се завърнаха и останалите братя и сестри. Така, че живота на братството в Бургас започна със своя редовен живот. Стопанският живот около нас бе в постоянен възход. Това носеше известно благоденствие за всички. По него време и моята заплата бе вече стигнала 100 лева месечно. Тогава българският лев бе още солиден, а животът не бе поскъпнал и един скромен обяд струваше 35-40 стотинки. Успехът в живота повдигаше самочувствието ми и можех повечко да подпомагам домашните си, а заедно с това да се подвизавам по-усърдно. Завръщането ми от Търново съвпадаше с голямата трагедия, която се надвеси над европейските народи - обявяване на Първата световна война през 1914 г. България на първо време не се намесваше, но явно бе намерението на българските управници, обявявайки се на страната на Германия за да си възвърнат Македония и други, отнети от сърби и гърци преди Балканската война, места. Обявен бе така наречения „Въоръжен неутралитет" от наша страна и това дебнене на момента продължи една година. При тази обстановка живееше народа, живеехме и се подвизавахме и ние. Беседите на брат Пеню Киров продължаваха, сестра Стойчева работеше със жените. А беше замислила да започне събирането и на децата на братските семейства, за запознаването им със духовните истини с придобиване на по-висш мироглед. Писмата от София следваха, като вече и брат Тодор Стоименов трябваше от време-навреме да се обажда с новини от Учителя. Дойдоха през месец декември 1914 г. дешифрираните стенографски бележки на съборните беседи и започна преписването им. Тази година тези бележки бяха в два екземпляра. Единият - по стенограмите на брат Гумнеров и втория - по тия на брат Боян Боев.