valiamaria

ДИМИТЪР ГРИВА (30.ХI.1914-24.II.1994 г.) 1. КОРЕНЪТ НА РОДА Вергилий Кръстев: Какво ще ни разкажете за вашите родители, за вашия род, потеклото, от къде идват и какви са вашите данни за вашите деди и прадеди. Димитър Грива: Виж какво, по онова време, то е било турско време, когато архивата не е била редовно водена, нищо не може да се намери, но съвсем случайно по една инициатива на проф. Ташев по очни болести, се заинтересувахме и проверихме и действително се оказа, че родът на баща ми идва от южна Македония, някъде към гръцката граница, къде точно не се знае. Но при въстанието на Али-паша в Странджа при ония размирни времена, една майка взима двете си деца в два коша от двете страни на едно муле и през планините, през Пирина, през Родопите слиза в Пловдив и се установява в Пловдив и в Пазарджик. А по майчина линия, те са местни там - тракийци и тя е много симпатична девойка. Колкото се отнася до майка ми и баща ми, едни много хармонични хора, аз никой път не помня да съм чул някакъв конфликт между тях. И тръгват нещата. Тук поне знаем най-назад като се обърнем за родът ни. Едно от тия деца трябва да кажа, което е в коша е баща или дядо на моят дядо. Това не можахме да го възстановим. В: А какви са връзките ви с проф. Ташев? Д: Не, той като очен лекар прегледа мене и намери една особеност, която едно племе имало там някъде си от римско племе, гранично още от римско време, едно племе такива бели коси, бяла кожа, т.е. албинизъм. И той се залага, че корена ни е от там: "В това аз съм сигурен". Това съвсем професионално, той като очен лекар тръгва и от това нещо баща ми се заинтересувал и се оказа, че прав бил професора. Пък иначе ние не бяхме се заинтересували даже. По онова време не се е търсело много кой от къде е, особено когато някой е дошъл от някъде си. Знаеш ли той от какъв път е минал в тия тревожни времена и от къде е дошъл. И това е. Разбира се аз помня, аз съм раждан в Нова Загора и съм последното дете. В: Кой ден и коя дата? Д: По ново 30.ХI.1914 г. В: Часа знаете ли? Д: Сутринта в 2 часа. Два и 20, точно астрологически, това е рождената дата, разбира се родния град не го помня, защото баща ми е офицер, те военните се движили и това, което помня, това е Сливен. Но ако искаш да знаеш за баща ми ще ти кажа, той е завършил Пловдивската гимназия, класическа гимназия и с приятели решават да заминат за Америка. По онова време било модно и отиват в Солун, вземат си билет даже и на кея го среща един приятел на вуйчо му, който му казва: "Слушай, ти трябва да се върнеш, да си свършиш военната служба, защото вуйчо ти е гарант за тебе, той те издържаше в гимназията и тогава можеш да заминаваш". Поразходил се той по кея, колебаел се, но останал, а корабът заминал с неговите хора. Връща се тука и отива във военното училище, да си изкара службата. Тогава нямало такива ходатайства и постъпва там. Това бил интересен випуск. Генерал Ботев, братът на Христо Ботев бил началник на военното училище. Гоце Делчев бил в същия випуск. Това е интересна група. Даже там са замислили самото въстание, което става - Илинденското, което не успява, защото било ускорено от английски такива изявления и се потушава най-жестоко и започват войните и баща ми остава офицер. Но той имаше интерес към науката, особено към историята и географията. Той знаеше толкова добре история, колкото един историк не струваше на времето и понеже знаеше латински и старогръцки, му беше много по-лесно. В: Той кога си заминава? Д: 1946 г. Той беше паднал и си счупи крака и може би това, че се подпираше на патерици, сърцето му не удържа, но си замина така като мъдрец. Извиква сестра ми вечерта, рецитира й на старогръцки Илиадата, идва до онзи пасаж - всяко нещо има край, идва и моят край и спира и си ляга и след два, три часа си заминава. В: Вие сте сега четири деца, вие сте най-малкото. Д: Да. В: Най-голямото? Д: Катя. След това идва Еленка, която почива на 16 г. възраст. След това идва Стефанка и последният съм аз. В: Катя в коя година е родена? Д: В 1902 г. В: Вашето детство и юношество е минало в Сливен. Д: В Сливен до 6-годишна възраст. В: А след това? Д: В Пловдив и баща ми се прехвърля. Той бил като свършват войните в някакъв конфликт с военния министър и с Царя и напуска и затова той не е бил произведен генерал, единствен от неговия випуск. Той си останал полковник и започва една кариера наново. Той не беше пушач, но беше тютюнев експерт. Той обикаляше Ориента и купуваше тютюни на чужди фирми разни, това изхранваше семейството ни, и така оставаме в Пловдив където направи къща баща ми. Там завърших аз образованието си и гимназия без диплома. Последната година аз напуснах при това имах едно нараняване в главата, занимавах се с обществен живот, много бурни години бяха. В: По онова време са на мода разни социални учения. Д: Да, всичко кипеше и вреше и всякой имаше свобода да си декларира убежденията си и можеше да забиеш нож някому, оставяха ни сами да се разправяме. Такова нещо беше. В: А твоето нараняване какво беше? Д: С куршум. Аз за тази история не бих желал да приказвам, защото това е тъжна работа, но... В: А тази ли е история, за която ми разказахте, че Катя е ходила при Учителя, за да ви спаси. Д: Да. В: Тя е много интересна, защото е свързана с Катя и една опитност с Учителя и е важна. Д: Ще разкажа може би, но когато дойда до там. В: Добре. Д: Ще разкажа как станаха тези неща, защото са за мене най-важни тия работи когато реших да уча музика, когато баща ми се съгласи. Защото той се разочарова, нали Катя завърши в Санта Сицилия в Рим и не стана музикант професионален. В: Тя се върна в София. Д: Тя завърши музикалното училище в Пловдив, оттам замина за Рим пет години. То беше всъщност последната година на Катя, в която се подготвиха така нещата за нея и за мене. Тя беше в един пансион католишки за студентки и там в този пансион се запознава в библиотеката с йогизма и с окултните науки. Има първи опитности. То е много интересно. Когато дойде на Изгрева тя беше запозната с тия проблеми.

89. ДУХЪТ НА СЪЗИДАНИЕТО Бележки на редактора: В том 4-и на "Изгревът", стр. 589, бе написан очерк за Теофана Савова. Той остава в сила и до днес. Материалите, които публикуваме получих не от нейните близки и познати, които прибраха и укриха всичко. А след това ги затриха. Иначе щяха да ги публикуват. Но те не бяха изпратени за това, а бяха изпратени да пречат и затрият всичко. В началото сполучиха, но после се намеси друг, който даде ход в друга посока за съхранение. Аз непрекъснато споменавах на Теофана при моите посещения да ми предаде материала, понеже може скоро да си замине. На следващия ден тя бе паднала и много жестоко си беше ударила главата. Та тя беше повече от 90 години. Упрекна ме, че с моите настоявания съм бил причина за нейното падане. Аз отхвърлих този упрек. "Виж какво, Теофана, ти нали имаш връзка с Учителя. Ти непрекъснато ми говориш за нея. Чрез нея попитай Учителя за мен и дали нещо трябва да ми предадеш. И каквото ти отговори - това ще бъде." Отново след няколко дни съм при нея. Посреща ме обикновено с песента "Бог е Любов". Още от самото начало каза: "Запитах Учителя дали влиза в моя план предаване на нещата на Вергилий? Отговори ми: "Влиза, но по-късно". И така ще се чака за по-късно". Аз си тръгнах и заминах по моя път. Аз се оттеглих поради тази причина. Дойдоха другите, които затриха всичко. Но дойде това време, за което говореше Учителя на Теофана. И това време отвори една врата, аз влезнах и взех онова, което трябваше. Но тя не бе отворена на Теофана и от нейните близки, а от Учителя. Аз бях изпратен, за да съхраня и отпечатам. А другите бяха изпратени да разрушат и затрият всичко. Това беше борба на идеи, борба на вярност към Школата на Учителя и борба, в която да запазиш мястото на всяка една душа присъствувала в Школата на Учителя Дънов - Беинса Дуно. Това не е малко. Дори е много и е непосилно за простосмъртен човек като мен. Аз направих това. Другите да публикуват останалите неща на Теофана Савова. Хайде да видим какво можете, какво умеете и как го вършите. Досега виждаме само разрушението, което върви след вас. Но Духът на Съзиданието върви с Духът на Истината, който е в Словото на Учителя - Беинса Дуно. Амин!

88. ХИЛЯДА И ТРИСТА 1. Елате ни вижте в България мила, красива и стройна, от слънцето пила нектарът небесен - да няма веч есен - но песен хваление. Да, музика, песен! *** 2. Хиляда и триста! Да, века тринайсет! Живяла живота със пролет, без пролет, урока вековен е учила, учи, но днес е свободна. Благата получи - *** 3. свобода и слънце, и знание, мъдрост - вселената цяла запя с благодарност, Таз песен е нова! Краси кръгозора! Изпълня простора! Учудва обзора! *** 4. Българийо мила! От слънцето пила. От века, ти, носиш жарава и сила. Отваряш сърцето на госта незнаен и с дланите топли го правиш ти знаен. *** 5. Но силата своя пази, ти, за тебе със нея повдигай, Българийо, себе. Тя лост да ти бъде в ръцете любовен, несрети да срещаш със пламък върховен. *** 6. Другарството с тебе да цъфне, завърже, и раната братска със обич превърже, приятелство крепко задържай в ръката и радост, и обич да срещаш зората. *** Мили сестрички и братя, поздравявам ви с новата учебна година! Този празник съвпада с празника за 1300 годишното съществуване на нашата мила родина България, и аз й пожелавам още много столетия да съществува като майка на новия духовен човек. Да приеме великото учение на Великия Учител, да го приложи за радост на небето и земята. На вас пожелавам да бъдете живи и здрави, и вдъхновени от новата светлина, която пося Учителят ни велик, благ и космичен у нас, и злакът е вече на лице. Да бъдем винаги изпълнени с неговата Любов в сърцето. 1981 г., София, България, сестра Теофана

87. ЖИВОТЪТ ПУЛСИРА 1. Елате, о, хора, о, братя, елате! в редиците нови и светли, добри, в редиците мощни и силни, и крепки - животът пулсира със пулсът един. *** 2. Редиците нови и светли, и силни навсякъде сеят любов и живот, прекрасен и хубав, и тъй лъчезарен, навсякъде светят, навсякъде са. *** 3. Земята те нова желаят да стане, земята да влезе в красивия ден, красивият, светъл тя път да поеме, от века за нея там определен. *** 4. И пулсът единен, един и едничък земята ни цяла да обхване с мир, сърцето човешко да направи топло, другарско и братство, приятелско той. *** 5. Редиците нови сгъстете, о, хора, и пламък единен да пламне у нас, в сърцето човешко, че то е огнище, което ще стопли нас, всичките нас. *** 6. Сърцето единно и пулсът единен, какво и защо ний трябва да делим, семейството наше да бъде единно и то да обхваща нас, всичките нас. *** 7. Земята ни цяла да бъде единна, единни по нея да живеем в мир. Елате, о, хора, о, братя и всички - животът пулсира със пулсът един.

86. ЗЕМЯТА ОПАСВАТ 1. Земята опасват идеи светящи, пристанище търсят, където да спрат, където да пуснат те корени,клони, където да лиснат и плод да дадат. *** 2. Земята е цяла в сияние светло, изгряващо, силно, лъчисто и вред чукарите бели планински светлеят- запалени факли» и пъдят нощта. *** 3. Тъмата отстъпва, невежество търси, къде да укрие неверни следи, светликът нахлува, навлиза, превзема - идеите нови златисто блестят. *** 4."Човечност и братство нам дайте!" - се чува. "Нам дайте единство!" - се чува отвред, Вълна се надига велика и смела: "Мир искаме! Мир! Мир! Ний искаме Мир!" *** 5. "Свободни да бъдем!" се чува отсъде. "Сърцето ни пълно да бъде с Любов! Любов към човека, към брата, сестрата! Любов и към всяка твар жива, добра!" *** 6. Земята опасват идеи светящи. Човече, поспри! Глава повдигни! Пристанище търсят, където да слезат. Пристанище ново, стани им с Любов! *** 7. Епоха светяща земята посреща, Епоха на Братство във двайстия век. Стани й служител! Стани покровител! И първите стъпки ти смело вземи!

85. ЗА НЕГО БЕ КАЗАНО 1. За Него бе казано: "Ще дойде в Двадесети век, безкрайно тих и скромен, от твърде малко хора тук познат. Земята ще преобрази, нов тласък на човечеството ще даде". *** 2. Той дойде. Аз бях от малцината, които Го видяха. Аз бях от малцината, които чуха Неговия глас. Аз бях от малцината, които откриха Божествения Му произход. И казвам: Око не е видяло такава скромност, и ухо не е чуло такава Мъдрост. *** 3. Той слиза лекичко по стълбата и лекичко се качва, а ритъмът на стъпката е тъй отмерен. А тонът, така чист и музикален. Музика, която спира минувачите, и Той се чуди. *** 4. Или, разхожда се из стаята си горе, аз съм в салона. И спирам мисъл, спирам чувство, спирам си дъхът и слушам - хармонията на вековете, вплетена във Неговите стъпки. *** 5. Понякога поляната обхожда - походката пластична, лека, всекиго привлича. Тя пак е музика - безгласна, мълчалива, но тъй с нектар нахранва ти душата. *** 6. И дума чувам някога. Слухът ти е похвален, слухът ти е погален с най-нежната милувка на Словото Велико. *** 7. За Словото. Аз не говоря. Словото само говори - океан от Мъдрост, Знание, от Красота. Океан от Обич, от Чистота. *** 8. Говоря аз за Неговата скромност, която по-велик Го прави, по-красив, с величие без мяра Го обгръща и тъй Го прави мил пред нашите очи. *** 9. Понякога с цигулката посвири, тъй тихичко и леко. Понякога в салона пред пианото поседне и белите клавиши Той лекичко погали. *** 10. Понякога, а това понякога е всеки ден, а това понякога е всеки час. От ранно утро Той е тук по двора, от ранно утро Той говори с хората. От ранно утро слиза стълбата и качва, от ранно утро грижи хорски разтоварва. До късно вечер. *** 11. И никога не се повтаря. Винаги различен и винаги Един и Същ - Учителят! Аз бях от малцината, които Го видяха и как нов тласък на Човечеството даде. И казвам: Око не е видяло такава скромност. Ухо не е чуло такава Мъдрост. *** 12. Вървете! Да вървим в Неговият път - Пътя на Любовта е той, пътя на Знанието, пътя на човечеството!

84. ГЛАСЪТ НА БОГО-ЧОВЕКА Гласът на Бого-човека, тоз приказен чуден. Бе багра неземна на новия ден. Бе багра вълшебна, която топеше, Стопяваше всичко и раждаше в миг. Светът нов, прекрасен при нас кой не е бил Със тази палитра как се бе завил. Природата бързо, със нова премяна Туй чудо не бивало, какво става с мен? Небето се вдигна високо над север И старото рухна внезапно във миг Човекът нов сети, че всичко е друго Животът внезапно пред него бе друг. И хорът небесен, той чукна сърцето И баграта всеки със своя Сион Духът разпери крилата неземни Душата изправи спасителен сан. Човекът окрилен, картината нова Той пееше вече в небесния сан Хор, туй чудо пък как стана И как тъй остана, от къде и ние от този пристан? Учителю благи, гласът Ти, таз багра Стопяваше всичко и раждаше в миг. Бе топъл и нежен, дълбок и отвеждащ Осебе внезапно човека за век.

83. ЦЕЛУНАХ РЪКАТА Стоят аз пред тебе. Учудено гледах прекрасния образ лъчезарен, светъл и слушах гласът Ти дълбоко топъл, сладък, звучащ, пеещ, нежен и весел, надежден. Ти искаше знание, богато и чудно, лъчезарно, светло на мен да откриеш. Ти искаше обич там топла и мила, трептяща и нежна в душа ми да влееш. Стоях аз и гледах. Съзерцавах тайно прекрасния образ насъщ и всевластен. Душата ми тайно се пълнеше с бисер, хармония вечна, със песен и вяра. Сърцето ни с обич се пълнеше тихо с импулси, копнежи и устрем всевечен, умът със знание богато и чудно, и ново, лъчисто, светящо, брилянтно. Потръгна, поспре и погледна ме светло. Теб аз се усмихнах тъй наивно детски, потънах у Тебе, о, Вечност прекрасна, велика и пълна със знание, Мъдрост, закони пречудни, и верни и точни, отмерени, вечни и силни и властни, и в обич, и в милост, и благост, прекрасни и топли, и мили, и нежни. Утеха какво е разбрах и видях аз Великия Космос и себе си в него, пътуваща в светъл път, точен от Тебе от века и за века, посочен със обич, и учеща смело и светло, и точно, и тайно за мене, Учителю благи, и Знание, Мъдрост, събираща зрачно със грешки, без грешки, за бъдеще вечно. И обич разбрах какво е тогава. Как струйна тя тихо и тайно в сърцето. И Цялото видях във Тебе, и Тебе във Цялото - Вие едно сте единство. И себе си видях в това там единство и с детска аз радост целунах ръката, ръката светяща, тъй топла и мила. Ръката, която дарява живота!

82. ОБИКНАХ ЖИВОТА 1. Обикнах живота, когато те срещнах, Учителю светъл, Учителю благ, защото Ти каза, нагледно показа, че той има смисъл и приказна цел. *** 2. Обикнах живота. Прозорец отвори широко, и вдъхнах аз въздуха чист, храна за душата и зрак за очите... Действителност! Не ли? Или някой сън? *** 3. Действителност беше. Сън? -О, о, - не Един епохален и чуден концерт, Ти, който безшумно на хората даде, сърцата изпълни, умът претвори. *** 4. Сърцата изпълни със обич пресвята със обич пречиста и нова, добра, която е гордост и чест за човека, която е смисъл и радостна цел. *** 5. Умът на човека просветна и виде, обикна човекът живота свой скъп, посоката виде и тръгна със устрем по Пътя нов, светъл, чист и красив. *** 6. Обикнах живота. Обикна живота човекът и тръгна през себе напред - през своя ум тръгна, сърцето отвори, които до вчера му бяха враг лих. *** 7. Сърцето човешко към себе зовеше неща непотребни, които гнета гнетат, които живота в горчило превръщат, които и него превръщат във лед. *** 8. Умът, във невзрачни пустини залутан, открива закони пречудни, но, но сам на себе не може със тях да помогне, наоколо всичко, да всичко в мъгла. *** 9. А светлият, хубав концерт озвучава живота и пълни със много любов сърцата човешки, умът просиява и литва човекът крилато напред. *** 10. Сега?- Мир той иска. Условия иска. Различни и други от тези до днес. От себе той иска човек да направи, утеха и гордост за двайсети век. *** 11. Брат брата да срещне с целувка пресвята, ръка на сестрата с любов да даде. Задружно да тръгнат и братство всевластно да срещнат със радост, със чисти сърца. *** 12. Обикнах живота. Заради концерта велик, епохален, донесен от Теб, изнесен тъй светло пред хората земни, тъй нежно предаден на хората тук.

81. А ДНЕС КАКВО ОСТАНА ОТ ОНАЗИ ЕПОХА НА УЧИТЕЛЯ 1. Елате ни вижте по чудните двори от утро прекрасно с отворени взори, 2. със светлата мисъл, получена щедро от слънчево утро, даряващо ведро. 3. Учителят благи е пръв по билата, нагледно отгръща методът - делата 4. и знание дава внезапно, спонтанно, и ясно го прави в този миг и нагледно. 5. Билата понасят децата с крилата, посяват ги с обич, с Любов в синевата 6. и песен запяват с отворени взори: Елате ги вижте по слънчеви двори. 7. Беседите седем хиляди са песен, подарък преценен със обич донесен, 8. от Миров Учител прекрасен и мъдър, и истинен, хубав, над всичко и щедър. 9. Преля у главите Той чудното знание, изправи ги смело пред чудно познание, 10. отвори прозорец - шести, седми, осми - хоризонтът светна, пое нови друми. 11. О, знание ново! Прекрасно и свежо. Донесено с обич, донесено вещо, 12. прорастък да видим и плод да узрее, окови да паднат и слънце да грее. 13. Обръщам тетрадки, обръщам листата, из тях да открия цветята, слънцата, 14. които посея Учителят благи и нас, Ти, изправи, Учителю драги. 15. Любов, туй какво е нагледно показа и обич какво е, без думи разказа. 16. По Рила ни води, по Витоша синя, кокетна и нежна, от слънцето пила. 17. Над всичко, обаче, по всякое време, далеч от умора, без всякое време. 18. С Любов Ти ни храни, със обич отхрани - невидено-чуто - със Себе нахрани. 19. Таз група не малка, която те следва, с ума и сърцето, и детски последва, 20. не може без Тебе, не може без Тебе и носи Те с обич дълбоко в себе 21. родени от Тебе, отраснали в Тебе, ний сестри и братя се чувстваме в себе 22. и срещите търсим, светящи и топли за времето цветно, за думите светли. 23. "Където са двама или трима и Аз съм" - е казано нявга. А с туй чудно: "Аз съм" - 24. таз група не малка безгрижно живее и братство, сестринство в сърцето люлее. 25. Аз цял ден да пиша, да пиша, да пиша, небето с звездите аз с плам да изпиша, 26. не мога и стотна от туй да ви кажа - таз приказка чудна и да ви разкажа. 27. Небето бе слязло, да, тук на земята, разстлало се беше, да, тук на поляна, 28. съкровища бяха разлюляни ниви, извор неизчерпан - планините живи. 29. Той ходеше смело с таз група не малка - диригент върховен без никаква палка. 30. Умът и сърцето запали в човека, да греят, огряват земята за века. 31. Таз палка незнайна, таз палка върховна, но точна и смела, затуй и чаровна, 32. оркестърът миров запали безгрешно и музика звездна прозвуча космично. 33. Таз палка космична, пътеводна, нежна докосна земята - не е вече снежна - 34. но цветна и топла, и приказна, мила прекрасна и чиста, от слънцето пила. 35. Човекът се чуди, оглежда се, мисли, от где идват тези, тез чудните гусли. 36. о вижда прорастък, растеж и в ръцете зрял плод да го гали и радва очите. 37. Диригентът чуден! Диригентът нежен! Направи живота тъй лек и неснежен, 38. направи го топъл и красив, безбрежен, пленителен, хубав, направи го роден. 39. Човекът отскочи със метри нагоре, запита се що е, какво е туй горе 40. и видя живота съвсем нов и красен, пленителен, чуден и лек като песен. 41. Минута! И знание! Минута! Познание! Сменено "Аз и мое" с учудващото "ние". 42. Диригент и палка! Диригент без палка! Учителю Миров! Ти роди човека! Бъди благословен! Бъди благословен сега, всякога и през всичките векове!

79. БУРЯТА ПРЕЗ ЛЯТОТО НА 1959 ГОДИНА 1. Защо мило слънце не ни веч огряваш? Мъглите затулват любимия лик, сгъстяват се, пълнят със мрак планината, дъждец превалява - каква сивина! *** 2. И групи си тръгват една подир друга, прекрасното време към своя е край, студи, застудява и време и пръсти, и ето внезапно - О, сняг! Заваля! *** 3. Западаха бързо парцалите едри, палатките бързо покриха със сняг и Рила прекрасна, красива и мила облече набързо нов, бял тоалет. *** 4. И стана и строга, свирепа и страшна смути и изплаши тез гости с крила, които до вчера тя галеше с обич, обливаше в слънце и милваше с мир. *** 5. Палатките бели се първи смалиха, се скриха, покриха те първи със сняг, а хората вътре се топло завиха - отправиха мисъл към Господа те. *** 6. Учителю, благи! Извикаха всички с една мисъл, чувство, със сила една, съдействувай ни, молим, Ти с хубаво време тук всички сме само във Твойте ръце. *** 7. А вятърът вее, снежинките падат и трупат, покриват треви и цветя, закриват пътеки, изглаждат и ваят - незнати те правят чукари, води. "Ще пътуваме ли?, запитах, когато на следното утро отидох в кухнята. "Невъзможно", ми отговориха. А снегът продължаваше да вали, а вятърът продължаваше да духа и да пълни очите със сняг. Аз с мъка отидох до там. Облякох се добре, обух се и се приготвих за път. За петдесет-шестдесет метра път, който в друго време беше незабележим. И излязох от палатката. Първо нагазих сняг около тридесет сантиметра. Веднага стана петдесет, осемдесети, и когато се отзовах само на десетина метра от кухнята, една голяма пряспа беше непроходима. "Моля", извиках на един брат, когото единствен видях из многото сняг. "А, ти ли си, Теофана? А къде е сестра Мара?" "В палатката." "Да отидем да я доведем!" "Няма защо. Тя там е добре." И ми подаде братът ръка - беше брат Николай Дойнов - да премина пряспата. Невъзможно. Пряспата беше голяма. Потъна единия ми крак, потъна другият. И аз останах неподвижна, въпреки усилията на брат Николай да ме преведе. Тогава? - Тогава с голямо усилие аз измъкнах единия крак и стъпих с коляното, с голямо усилие измъкнах и другия и с него направих също-то.И по колена преминах пряспата и когато се изправих, аз се засмях. Толкова чудно беше всичко това! - Изведнъж сняг, буря, изведнъж -непроходимо! Сестрите и братята, които бяха дошли преди мене в кухнята, а то бе останало само малък заслон, се молеха. Та ние отстояхме от селище на около пет-шест часа път. Не можеше нито ние да слезем там, нито някой от там можеше да помогне. И се молеха. Само Учителят ни благ можеше да ни помогне в тази беда, само на Него разчитахме. "А какво мислите да правим сега?", запитах пак. "Ще чакаме благоприятно време. А до тогава, ако стане нужда ще се сгъстяваме", отговори сестра Дора с твърд глас. "Заповядай да се постоплиш!" "Дайте ми, моля, само един хляб и да си отивам", се обърнах аз към брат Николай, като отказах да се грея на запаления огън, защото ми беше още топло, и защото бързах да се огъна в моя топъл юрган. Взех хляба и тръгнах по обратния път. Пряспата минах по същия начин, но по-нататък пътят се затрудни. Вятърът силно блъскаше снежинки в очите, почвата под снега мокра и закрита изненадваше и аз падах и ставах не веднъж. И все се учудвах, не вярвах на очите си, и все ми беше смешно. Задъхвах се, падах и се усмихвах на безсилието си, на човешкото безсилие изобщо пред такава беда и виках "Азът" в човека да дойде да премери силите си с природата сега. Топлите картошки, които ни донесоха в палатката за обед бяха богатство. Топлата вода, която получихме за чай, беше голямо богатство в този ден. А посещението, което брат Борис Николов ни направи през многото сняг, беше благодат. Като че ли Учителят ни благ отвори вратата на палатката и попита сърдечно: "А как сте вие?" Изненадващ беше следният ден. - Снегът беше спрял да вали и вятърът беше спрял да духа. И се раздвижиха облаци и мъгли и когато ние тръгвахме на път, слънцето топличко ни огре! Една лента от живи хора се отправи по бялата пътека, която брат Иван проправяше. След него сестра Катя стъпва от стъпка в стъпка, и един след друг вървяха всичките, или почти всичките. Останаха горе около двадесет души, между които всички по-слаби и със слаб екип сестри. И само една малка част, които са били в услуга. В услуга на себе си, в услуга на слабите, в услуга на тези, които са имали слаб екип и в услуга на всички. Те са героите, които проявиха качествата на новия човек. Лентата от живи хора се движеше бавно, пристъпваха краката несигурно. Водачът трябваше да внимава в посоката, защото познати скали, пътеки и клек не се виждаха. Ние вървяхме над тях. "Не мога да вървя повече!", каза моята сестра внезапно. Моята сестра беше доста слабичка, нежно същество и аз не можех да правя насилие върху нейните възможности, макар че в този момент и аз не се чувствувах добре. Седнахме върху снега и оставихме да се отброяват живите мъниста от тази скъпа, неоценима броеница току пред нас. Сестра Петрана ни услужи с топла вода, пихме, отпочинахме си и пак се наредихме в редицата. "Не мога повече!", повтори моята сестра пак. Пак поспряхме и брат Тилко ни подкрепи с топла вода от термус. При "Вада" ни подкрепи с топла вода брат Драго и достигнахме благополучно "Краварника", където всички се освежихме с топла вода, където отпочинахме и закусихме. Бялата пътека, по която тръгнахме сутринта, беше несигурна. Стъпвахме от стъпка в стъпка. След всяка почивка тя се изглаждаше, а когато навлязохме в боровата гора, тя беше станала съвсем гладка. Когато седнахме да отпочинем първият път, бяхме отминали първото езеро. Когато се обърнах и погледнах назад, живата лента още излизаше от лагера. Беше така красива картината. Моето перо не може да я опише, но казвам, че нито филм може да я предаде. Бяла, снежна планина. И сняг, много сняг. Тук-таме зъбер се освободил от многото сняг и ни приветствува снизходително, тук-таме клонче от клек поглежда. А слънцето ни облива с топлина, а песен от много води ни съпътствува. Живата лента напредваше стъпка по стъпка, снегът отстъпваше на свежата трева, а от "Краварника" нямаше следа от сняг. Пътят беше гладът и чист и само изпочупените клонки и разбъркани треви показваха, че буря е минала от тук. "А горе са ни галели само!", усмихнато установи милата сестра Радка, която с двете си деца вървеше наблизо до нас. - "И ние се изплашихме. А то било милувка само!" И наистина, когато гледаше човек изпочупените клони и измачкани треви, спомнящи си за минали летувания, когато е имало бури по върховете и нашите палатки не устояваха. Сега не беше така. Палатките бяха здрави, устояваха на милувките на вятъра. Какво ли би станало ако бяха разпокъсани и тази беда ни беше сполетяла. Но ние сме много благодарни, че вече наближаваме Горският дом - бялата сграда сред боровата гора. Пред нея сме. На малката поляна, на която не веднъж сме почивали няколко огньове пламнаха изведнъж. И мокри обувки и чорапи ги наобиколиха и благодариха, и благодарни сърца. Поизсушихме се тук, преоблякохме се и си дадохме един богат концерт, където и сестра Мария изпя няколко песни от Учителя, които още не бяхме чували. А реката шумеше, пробягваха кристалните й води по каменистото корито, а гората ни отнасяше във вековната си песен. Тук нощувахме. В Горския дом и пред него. Бяха запалени три големи огъня, които се поддържаха през цялата нощ и около него отпочиваха всички, които не можаха да се съберат в отпуснатите на нас "героите" както ни нарекоха там, обитаващи три стаи. "А, моля, моля, къде отиваш? Ти вътре остани!", ми извика брат Стефан топло и авторитетно, когато ме видя да излизам от стаята и да се отправям към огъня. Трогна ме това внимание от страна на брат Стефан, който не е същият, който ме посрещна при отиването ми горе. Който не е и онзи брат Стефан, с когото пътувахме заедно, и който още същата вечер, когато отидох при огъня ми каза: "Не съм си взел шапка и ми е много студено на главата". А в този същият момент едно малко момченце се провре между стената от живи хора и на светлината на играещите пламъци, извика: "Една шапка намерих". Аз се учудих когато познах моята шапка, която по невнимание съм изпуснала и казах на брата: "Заповядайте, брат! Аз пък съм взела две". И брат Стефан я сложи на главата и благодари, но след два дена ме срещна и каза: "Знаеш ли, сестра Теофана, че аз изгубих шапката?", и продължи да се извинява братът, а неговата другарка, сестра Иванка, добави: "Тука нищо не се губи. И аз съм сигурна, че шапката ще се намери, но понеже ние утре сутринта тръгваме, прегледайте молим при "Намерени вещи". Разбира се, че шапката и втори път се намери, защото, всичко изгубено, което се намереше из лагера и из планината се оставяше там, но този брат Стефан не беше същият, чието внимание ме затрогна в онази нощ с тънки струйки моята душа. Не. Това е правист, който в настоящия момент се занимава с друга специалност, докато първият е работник, а вторият -лекар. Този брат Стефан Дойнов е брат на брат Борис Николов, който ни направи посещение в най-вълнуващият ден на планината, на брат Николай Дойнов, който беше добър разпоредител по всяко време и който всеки обед, след литературно-музикалната програма, извикваше високо: "Моля, внимание. Ще прочета имената на дежурните за утрешният ден". Той е същият, който преди няколко дена се беше изкачил на най-високия и почти непристъпен връх на Рупите - Злият зъб. "Когато го видяхме горе, изтръпнахме", разказваше брат Неделчо Попов, който е бил също в групата, която е правила посещение на тази прекрасна и опасна част на планината - прицелна точка на туристите. Тъкмо се бяхме разположили там, след дългия път и се радвахме и възхищавахме на хубавата неописуема гледка, която се откриваше пред смайващият се поглед гледаме - Стефан горе. Как се е качил? Откъде? Там е така опасно мястото, не бихме го пуснали ако знаехме намерението му". А той, повдигнал малко глава нагоре, усмихва се леко, а очите му още отразяват красотата на картината, която е гледал от там. Този брат Стефан прояви внимание към мене, което ме трогна и аз се прибрах в стаята, и прекарах там до сутринта, без да се простудя, което за мене беше много възможно, защото аз бях боледувала доста през зимата, дори през лятото и бях тръгнала за Рила току-що станала от легло. Слънцето посрещнахме пред оградата на този дом. То се плъзна по хоризонта като рубин, пламна, разгоря се и като огнено кълбо полетя над планината, да съгрее, да стопли тези, които останаха горе и за които мислехме и се безпокояхме през цялата нощ. След малка закуска продължихме нашия път, като оставихме величествената, прекрасна и снежна Рила с пожелание идното лято да бъдем пак там, да проявим по-хубави и смели качества, необходими за проявлението на новия човек, и пристигнахме на нашия любим Изгрев посрещнати още по-тържествено и топло от всеки друг път.

78. ПО ВСЯКО ВРЕМЕ: ПО ВСЯКО ВРЕМЕ 1. Обед! - Викне някой. Върхът го повтаря. И всички пристигат със хлебец в ръка, с чиния, лъжица, със чаша, салфетка - във миг колело се прекрасно изви. *** 2. Учителят сяда на малкото столче пред малката маса, почаква и Той, дежурните сръчни, обедът започва с "Само Божията Любов е Любов". *** 3. Масивът прекрасен от Слънце огрян е, над него повява прохладен ветрец, на Ел Бур водите се тихо поклащат, над тях върховете пазители. Бдят. *** 4. Чинии, лъжици излеко потракват - обедът е вкусен, планински и лек, приготвен от сестри с Любов и със песен. Донесоха братя вода отдалеч. *** 5. Палатките бели учудено гледат таз жива картина, пречудна, добра, мълвят си по склона и питат тихо: Туй чудо велико! Ил приказка е? *** 6. Пак музика, песен - обедът завършва - прибрано е всичко за миг, изведнъж, и всички пристъпват и пак приближават - венецът край Него се сви пак за миг. *** 7. Учителят благи ги мило поглежда и свидно Му става за тези души, които все гладни, които все жадни Го следват за Знание. Го следват за Зрак. *** 8. Тогава скалите, тогава тревите, цветята планински ухаещи в мир и хората всички, при Ел Бур на гости пак ценни, преценни дочуха Слова: *** "Сега ние се намираме при една благоприятна обстановка, при чист въздух, на голяма височина, отдето слизат идеи, които само тук можем да възприемем. Влезе ли ученикът в клас, там ще възприеме нови мисли, чувства и постъпки. Извън класа ученикът възприема особен род материя, различна от тази, която той възприема в клас. Защо? Защото материята има различни свойства, различни вибрации - по-груби и по-фини. Колкото по-високо е издигнат човек, толкова по-фина материя може да възприеме..." (Учителят). *** 1. А брат един мило, Учителю, казва - така малко скромно, стеснително, но кажете ни още... Любов туй какво е... Неясен въпроса. Кажете ни пак. *** 2. Учителят благи го светло погледна, усмихна се леко с шега и Любов, и мъдро на брата, със няколко думи, въпросът неясен Той задоволи: *** "Сладките думи още не определят Любовта. - Какво нещо е Любовта? Когато двама млади се влюбят един в друг, те ослепяват. Нищо не съществува за тях. Те живеят един за друг, галят се, милват се и казват: животът ни се осмисли вече. Това е криво разбиране на Любовта. Тъкмо сега живота им се обезсмисля. Тяхната Любов е само опресняване, но не и онази Вечна, Безпределна Любов. Когато човек възприема Любовта, истинската Любов, тогава всички хора му стават обични. Той всички обича, на всички се радва, за всички е готов да се жертвува. Велико нещо е да обича човек!" (Мисли от Учителя). ИДАТ 1. Идат. - Някой каже. - От София идат. И трепнат крилати, и тръпнат с любов по камъни, пясък, треви, камънаци, скалата изкачват, изправят се. - Плам! *** 2. И вятър, и слънце безспирно целуват тези мили срещачи, които трептят, повдигат ръцете, размахват и кърпи - посрещат със радост тук гости от вред. *** 3. А гостите пъплят по склона нагоре, сърцата им бият от радост, крила, че скоро ще бъдат при Ел Бур прекрасен, при братя, сестрички - Учител велик. *** 4. А Рила се в чудна премяна облича - сърца окрилява, повдига, шири - отвред с топлина ги на майка обгръща, понася тез скъпи тук гости с крила. *** 5. Скалата голяма, притихнала, няма таз чудна картина в сърцето таи - прекрасната лента по склона извита, букета от хора там горе искрящ. *** 6. Скалата голяма тук скоро ще види великото чудо - Любов! Красота! Които без мяра ще тук се излеят межд гостите скъпи и мили срещи. *** 7. Ръцете минават - една във друга, очите се къпят - очи във очи, сърцата преливат богатството свое - сърце във сърце се прелива без мер. *** 8. Цветята се леко люлеят, ухаят, тревите ги галят със снежни листца, и слушат в забрава крилатата песен: "Братство, единство ние искаме..." ДАРОМ СТЕ ВЗЕЛИ 1. Аз бях по скалите там горе на Рила, от време далечно така на мен мила, *** 2. и дишах простора и пиех водите, запели на воля от век на тревите, *** 3. прекрасната песен от Слънце крилато оплело лъчите в вълните от злато - *** 4. ту силни, ту слаби, ту шепнещи нежно. А птички крилати така неизбежно *** 5. навеждат главички, излеко си сръбват водата лъчиста и леко заслушват. - *** 6. Политват, отнасят по стръмни чукари, накацали горе по снежни върхари *** 7. от чудната песен на слънце и злато, понесена волно над чудното плато. *** 8. Песента оглася гори и върхари, запълва с ухание от свила простори. *** 9. А малка кокетна и скромна чешмичка, в скалата самотна си пее самичка: *** "Братя и сестри, майки и бащи, приятели и странници, учители и ученици, слуги и господари - вий, служители на живота, отворете сърцата си за Доброто. И бъдете като този извор - даром сте взели, даром давайте." ПАЗИ 1. Самотна и горда стои там на върха скалата гранитна, без листец да пърха, 2. без птичка да пее, без радост да сети, без глас да се чуе от свои, познати. 3. Един ден пристига човекът с длетото, огледа скалата, огледа местото 4. усмихна се леко и леко зачука и ехото само отвърна: Да, тука. 5. Да, тука, да тука, длетото отвръща и мисъл светяща скалата обгръща: 6. „Пази Свободата на душата си! Пази Силата на духа си! Пази Светлината на ума си! Пази Доброто на сърцето си!" 7. И стана скалата богата и ценна, и стана скалата тук необикновена. 8. Туриста привлича таз чудната мисъл и често се пита: Тук кой ли е писал? 9. Поспира и сяда, наново прочита и отговор ценен у себе отчита. БЕЗКРАЙНО ДА ПИША 1. Безкрайно да пиша на лента атлазна, с безкрайно умение и обич елмазна, 2. ще бъде то малко, едва доловимо -представящо откъс - едва ли е зримо - 3. Великото мощно, безмълвно, далечно -от поглед човешки едва посетено 4. Той светло и ясно върховно показа, със Светлата мисъл сказание каза. 5. Той приказно, чудно, което душата долови, обхвана - откри в аромата. 6. И литна пчелата с крилата прозрачни цвета да докосне, листа изумрудни, 7. да галне и каже Великото ново открито за века с Великото Слово. 8. Което Той смело в беседи изнесе -в хилядите седем - разкоша донесе. 9. Потъна в разкоша душата избрана -от време далечно и в обич отбрана - 10. умът и сърцето със нея се сляха, Светлина и Знание към нас полетяха. РИЛА НИ ПОСРЕЩНА 1. Рила ни посрещна величествена, импозантна - величествена и импозантна. Рила посреща своите гости! *** 2. Скалите им помахнаха с ръце. Преди това боровите гори ги погалиха със своя хлад. Цветенцата и тревичките се заогъваха от радост. *** 3. - Защо се радват? - запита едно цветенце за първи път разцъфнало на планината. *** 4. - Защото тези гости не късат цветя. - Не късат цветя? Защо не късат цветя? - Защото тези гости обичат цветята. *** 5. - Защо обичат цветята? Какво е обич? - Тези гости сега ще поседнат, ще си отпочинат. И когато наново станат ще се наведат, ще изправят с ръце тревичките, цветята, които са измачкали без да искат. *** 6. И радостни ще поемат път към езерата. Шумът от водите за тях е песен. - Защо обичат всичко това? - Защото в него виждат свои сестрички и братченца. *** 7. Защото цялата планина, цялата планета, цялата Слънчева система, всички галактики са родени, са създадени от Един Баща - от един Велик Баща. *** Така беше някога. Когато там горе имаше една малка сива палатка, към която погледите се обръщаха по всякое време. Така беше някога, когато сърцата се вълнуваха преди очите да се отворят, когато краката тръгваха преди ръцете да са сложили шапката на главата и преди да са обули топлите ръкавици. Така беше някога. 1. Когато отидох на върха там горе при изгрев слънце, във ранни зори, беседата чете брат Георги. А всички от лагера рилски си бяха веч тук. *** 2. И слушаха думи прекрасни и топли, изказани тука по тези скали, от нашия светъл и мъдър Учител по същото време, по същия час.

77. НА СЛЕДВАЩИЯТ ДЕН В РАННИ ЗОРИ 1. Цигулка се тиха, предутринна чува, Мелодия мила, позната, добра, мелодия чудна в тоз час ран, тържествен: "Събуди се, братко...", дочувам едва. *** 2. Отварям очите, завивки отмятам, секунди и ето! готова съм веч, прелитам крилата към върха там горе, беседа да слушам. Учителю благ! *** 3. Пътеката бързо минавам без отдих, там горе пристигам в предслънчев живот, безшумно присядам, на изток поглеждам. А там! се открива безмер красота. *** 4. Предвестници бързат, светилници носят, явяват се в блясък и багри безброй, злато разтопяват, със него рисуват и диплят коприна, разтилат, кроят. *** 5. Слушатели идват, поспират и сядат, и те се заглеждат в зората брилянт, Учителят благи пристигна и спре се - в този миг Първенецът долитна крилат. *** 6. Донесе ни поздрав, донесе ни здраве, донесе обилно богатство - без мер - откри ни полето, небето, простора донесе ни чакан топлик през студа. *** 7. Полето отметна сребристи воали, лъчи заиграха по росни треви, небето наметна великата дреха, а ние запяхме: Грее слънцето... *** 8. Изпяхме задружно таз хубава песен, любима на всички тук братя, сестри, Учителят благи, Учителят светъл, отвори уста, това ни каза: "...Иска ли да се развива правилно, човек първо ще приеме светлина, после - топлина, след това - въздух и най-после твърда храна за тялото. И тъй, като живее на земята, човек се нуждае от въздух, като храна за своя етерен двойник, за астралното си тяло. Да се храни човек със светлина, това значи да възприема светли мисли за ума си. Да се храни с топлина, това значи да възприема добри, възвишени чувства за сърцето си. Когато човек възприеме правилно светлината като храна, умът му е светъл; когато възприеме правилно топлината, сърцето му е добро и благородно; когато възприеме правилно твърдата храна и добре я асимилира тялото му е здраво. Ако тялото на човека е здраво и всеки ден се подобрява, той се храни физически добре; ако силата му се увеличава, той се храни правилно с въздух. Въздухът съдържа особена енергия, наречена от индусите "прана". Други учени я наричат животворно електричество, или животворен магнетизъм. Вие сте дошли на планината не само за чист въздух, както мнозина мислят, но сте дошли още и за "прана", т.е. за животворните сили на електричеството и на магнетизма. Вие излизате рано сутрин, за да възприемете особените светлинни лъчи на слънцето за храна на ума и топлинните му лъчи, за храна на сърцето. Дробовете приемат праната от въздуха най-добре сутрин. Когато умът, сърцето и дробовете приемат своята прана, и тялото става по-възприемчиво да възприеме съответната за него прана. Тогава казваме, че човек се е нахранил правилно. Без да знае, той е изпълнил всички правила за хигиената за добро хранене." (Мисли от Учителя). *** 1. Отскочи нагоре брилянтното Слънце, прослушали с обич беседата ний, поехме полека по тясна пътека, проправена сръчно през клек, камънак. *** 2. Учителят тръгна с един брат най-първо, след Него на групи Го следваме ний, на лагера спрели, кръгът се извива, гимнастика чудна отпочваме с плам. *** 3. Полюля се лодка. Подръннаха кофи. От братята двама поеха гребла, вода от чешмата за чай ще налеят, дежурни за стола са те за деня. *** 4. Палатките трепкат и леко вълнуват, ветрец ги планински от снощи люлей, и Слънцето чакат, милувки от него след хладната вечер да срещнат, и мир.

76. НА РИЛА ПРЕЗ 1949 Аз съм ходила на Рила винаги, когато Учителят е ходил. Аз познавам Рила и имам хубави, богати и пълни преживявания от там. Но аз не съм ходила след заминаването на Учителя и се питам - да отида ли на Рила или не. Тъгата лежи дълбоко в сърцето ми. Ще ме напусне ли? И защо да ме напусне? Какво ще остане на нейното място? "Любовта към многото хора. Любовта към онова ценното, прекрасното, което е вложено във всеки човек и за което Учителят е дошъл на земята. Да го подсили, да го освободи и да ускори благоприятните условия за неговото проявление." И аз отидох. Аз не направих приготовления както в миналото за палатка и екип. Облякох най-топлата си дреха, взех завивки и - тръгнах. Тръгнах със сестра си Мара, която също не беше ходила на Рила откакто беше заминал Учителят и с която винаги отивахме заедно по време на пребиваването на Учителя на Рила. Не искам да правя сравнение на моите преживявания от миналото и сега. Отивам да търся Любовта в многото хора. А тук на Рила са събрани повече от триста души. Триста души с мисъл, с чувство към Учителя; със стремеж за нов, красив и братски живот; със стремеж за нови, братски прояви; за братска и сестринска обхода. Аз тръгнах от Изгрева в три часа, минах в този ранен час Софийското поле, минах от познатите села, които току-що се пробуждаха, и Искърското дефиле минах, което красиво и живописно се извиваше по течението на реката, която пробягваше дълбоко долу, шумеше и се блъскаше в срещнати скали. А горе върховете закриваха и откриваха хоризонта, който се багреше и приготовляваше за посрещането на Първенеца. И скоро Рила ни приветствува отдалеч. Белите знамена се развяха по върховете й и я направиха по-примамлива и обична. Загледана в грамадния масив, отнесена в спомени, аз се изненадах, когато дробовете ми се разшириха. Те първи почувствуваха рилския въздух, поеха го и предадоха разположението си и на мен. Аз се усмихнах. Усмихнах се на Рила, между масивните ребра на която се движеше вече нашата кола. Познат път! Познати гори и води! И красиви, красиви! боровете, разперили клони, приютяват под крилата си малки храсти, приютяват треви и цветя, приютяват ягоди и малини и бдят над пътища и пътеки, и пътници по тях. Реката шуми, танцува водата върху камъни и скали, и отбягва и се укрива в боровата гора. Сребърни ленти пробягват по пъргавия й стан и играят със слънчевите лъчи. Ние починахме на Вада. Хубавата полянка ни предложи мекия си губер, и ние не отказахме любезната покана, пихме чай и продължихме пак. Една вековна борова гора ни преведе току над надвисналите си клони, върху проснати над почвата корени и много листа. Още малко. Боровите дървета се сменят вече с клек, който обхваща пояса до нашия бивак, от където нагоре е преметнат най-богатият губер на Рила - тучните й пасища. Ние вече отминахме височината над боровата гора. Ние вече отминахме наклона, където човек отпочива вървейки и ние сме на тясната пътека, която се провира между клек и която скоро ще се простре край първото от седемте рилски езера. Едно мъничко теленце се спря срещу нас. То ни загледа с влажните си очи и се зачуди как ще се размине с нас по този тесен път. Ние му се усмихнахме като на дете и го побутнахме. Кои ние? Групата, в голямата си част е вече горе. Една малка част се вижда, че пристига в този момент. Ние, това съм аз и моята сестра, и още една сестра, която току-що настигнахме. След нас, доста надалеч, са останали само двама души. Братът носи голяма раница, а сестрата, неговата другарка, върви с него, не иска да го остави сам. Една крава се отправи насреща ни. Майка ли е тя на теленцето? - Кой знае? Но тя не гледа както теленцето учудено. Тя гледа изпитателно и извитите й рога застрашават. Но милата сестра успя да я отстрани и ние се намерихме на открит път, откъдето се откри и нашата цел. Палатките привлякоха погледа. Посрещаните още пееха. Езерото се вълнуваше. Ние пристъпвахме полека, полека, защото силите се бяха изчерпали, защото - нямаше защо да бързаме. Хубавото беше хубаво. А то беше около нас, пред нас - навсякъде. Мостчето, което правихме тук някога заедно с Учителя ни поспре. Внимателно го минахме и поехме височината. Последната височина, която ще ни отведе на нашия бивак, и която е последното изкачване за днескашния ден. В следващите дни нови излети ще бъдат проектирани. Върховете на планината са много. Те чакат нас. Скалата голяма, притихнала, няма, учудва се много на всичко това, което тя вижда, което тук става на нейната здрава, корава снага. Тя посреща първите, бързоходците от нашата група. Тя посреща следните. И още се .мяркат по нея хора, които пък чакат да посрещнат нас. 1. Полека пристъпвах от камък на камък, оглеждах и милвах аз всичко с очи - пътеката тясна, проправена с обич от всичките мили тук братя, сестри. *** 2. Учителят благи и Той тук при тях е, по цял ден работи, по цял ден твори и радва очите на всичките тука, и радва сърцата, окриля ги Той. *** 3. Отломките стават по-леки, без тежест, редим ги грижливо, запълняме с пръст, да могат конете по-леко да качват тоз стръмен и труден, невъзможен път. *** 4. Без техните сили не можем ний тука, без техните сили не можем храна, не можем изнесе завивките топли, сънят ни които превръщат в мечта. *** 5. Проправен е пътят и кончета носят храна и завивки, и хора дори - по-възрастни, слаби или пък децата, които са близо, тъй близо при нас. *** 6. Очите ми гледат и милват тук всичко познато и мило, преценно за мен, и спомени живи, красиви картини вълнуващи, силни и пълни със чар. *** 7. Очите ми гледат, краката пристъпват полека, полека по скъпия път; сърцето пулсира, вълнува се, бие, а хората чакат там горе с Любов. *** 8. С Христинка се първо ръкувах любезно, за мен непозната, но нежна сестра, която с усмивка тъй блага погледна, че бликнаха сълзи, не могат да спрат. *** 9. Подаде ми после брат Стефан ръката бе тръгнал за в помощ на следния брат, тъй морен и който не можеше никак с товарът си тежък да дойде до тук. *** 10. А тук на скалата сестра Славка чака. Посрещна ни мило и радостно тя. Сърдечно ръката подаде Мария, Катя ми махна с ръка отдалеч. *** 11.Любов! Теб преценна, която очаквах тук горе да видя, поникнала веч, посята грижливо, отгледана нежно от нашия светъл Учител преблаг, *** 12. аз видях и сетих и топло в сърцето прибрах и прикътах. Тя тук ме съгре - любезна сестричка вода ни поднесе, и грижа за подслон пое един брат. *** 13. Животът тук видях мил братски, сърдечен, безшумно да кълни, да зрее с Любов всред тука събрани във домът човечен от около триста тук смели борци. *** 14. Които предвиждат Епохата Нова, Епоха на Братство, Сестринство с Любов; които се учат за тази Епоха на нова обхода и Нова Любов. *** 15. Които работят достойно връх себе - от век изостанал в успеха живот, с което те раждат, да тук на земята прекрасния, чакан Нов, светъл човек. *** 16. Вълнуват се леко вълните игриви, и лодката плува безшумно напред, децата играят, сестрички и братя, уреждат, нареждат - да е всичко във ред. *** 17. И всички да бъдат нахранени, сити, храна изобилно да имат и чай, а огънят буен, вечерен и хубав, припламва, събира наоколо вси. *** 18. Че вятър планински подухна и вдигна мъглите укрити кой знае къде, надвеси ги ниско, разметна по склона, обви върховете, довнесе отвред. *** 19. Картината чудна по-хубава стана, пленителна, жива, учудваща в тен, но пръстите почват топликът да търсят. Той тъй е приятен желан и добър! *** 20. Езиците светли играят и топлят, искрите отскачат нагоре, летят, затоплят се пръсти, лица се усмихват, забава вечерна устройва се в миг. *** 21. Цигулка засвирва и песен поема от всичките братя и мили сестри, от всичките тука големи и малки със знание, мисъл, със обич, Любов. *** 22. Крилато се вдига нагоре полека, разстила се пълни просторът навред, по склона се гали, високите чуки целува и милва, окриля и тях. *** 23. Че там днес на групи са били децата, планинският въздух са дишали в рад, и гледки прекрасни, богати и пъстри са гледали с обич. Богати са те. *** 24. И стихове слуша прекрасният огън, отляти любовно от чука и връх. А в вечер такава покана получих: сестра Теофана, да чуем и вас. *** 25. Подадох тетрадка на брата тогава написан тук спомен от минали дни, брат Мирчо запали негаснеща лампа, и почна четецът с дълбок, пълен глас.

75. НЯКОГА С УЧИТЕЛЯ НА РИЛА А какво беше Рила някога. - Приказка. И то не от съществуващите досега приказки, но приказка неразказана още от никого. Какво беше тръгването на Рила. То не беше така лесно както беше лесно отиването на Витоша. На Витоша всички приготовления ставаха за един ден. Много рядко прекарвахме там два дена. И то в първите години. Помня едно нощуване там. Гората беше по-голяма тогава. Донесоха братята много дърва, запалиха огън, заиграха огнени езици нагоре, състезаваха се искри и звезди. Но на Рила беше друго. И приготовленията за Рила - съвсем друго. Твърде от рано се замисляше човек за палатка. Който нямаше мислеше кога и как ще се снабди с такава, който имаше, мислеше как да отстрани слабите й места, да избегне грешките от миналото лято и други дребни неща. Дребни, но важни. Защото Рила е една от високите планини, а в планини като Рила има изненади. Ту дъжд ще завали, ту вятър ще завее. Че буря някога, град понякога, сняг. Това са все непредвидени неща, които се отразяват съвсем различно на малките палатки. Понякога дъждовни капки ще пропусне, понякога вятър ще я вдигне, или само въже ще откъсне. Та трябваше да се мисли по-сериозно за палатки, да се предвиждат всички беди и все пак, въпреки всички предвиждания, бедите си оставаха беди. Приготовляваха се за Рила топли завивки за през нощта и здрав екип за през деня. През деня биваше топло, много топло и можеше да се ходи по лятна дреха, но само за няколко часа. Веднага след обед подухваше хладен ветрец и започваха да се променят облеклата. Бързо от летни ставаха пролетни, есенни, и още по-бързо се обличаха зимните, с които се явявахме на многоочакваните забави край вечерния огън; с които, при малки изключения, нощувахме и бивахме готови за ранните изкачвания на любимия връх, където ставаше нашата приказна среща със слънцето. Красотата на утрото на Рила биваше винаги много по-хубава, отколкото тази на Витоша. Там великите майстори на изкуството творяха с по-голям замах и по-голяма Любов, защото въздухът им съдействуваше, защото вятърът им съдействуваше, защото просторът им съдействуваше да представят своите творби в по-чисти и ефирни тонове. Там тоновете бяха не само чисти, там тоновете бяха брилянтни и заедно с брилянтната чистота на въздуха се поглъщаха от нашите очи, от нашите клетки и ние поглъщайки красотата се сливахме с нея и се заслушвахме в Словото на Учителя, което в този момент като най-хубава песен, като най-хубава музика, като най-прекрасна симфония от "Любов, Мъдрост, Истина; от Живот, Знание и Свобода; от движение, учение и работа" долиташе до нас, проникваше ни, осветляваше ни и ни затопляше и ние се намирахме в един друг свят, не на 2230 метра височина над морското равнище, но в един друг свят, който в бъдещия свят на земята -светът на Братството, на комуналния живот, светът на новите и велики знания за природата и човека, които сега прииждат с голяма бързина към нас. Приготовленията за Рила не се свършваха с това. Трябваше да се приготви и храна, което в първите години създаваше големи затруднения, но което в последствие се уреди както в една от фантастическите приказки, която скоро се превърна в действителност. Всички на Рила се почувствахме като сестри и братя, започнахме да се храним с една обща гозба, приготвена от няколко сестри и братя, които нарекохме дежурни и които се определяха от вечерта. Дежурните поемаха своята работа след обед, приготовляваха топлата вода за чай за вечерта, приготовляваха топлата вода за чай за утринната закуска, приготовляваха обеда и след като завършваха с това се освобождаваха. Но приготовленията за Рила бяха и по-други. И след като палатката биваше готова, и топлия екип готов; след като и грижата за храна се пое от всички, и продуктите се доставяха направо горе при нас, един трепет обхващаше. "Кога ще се тръгва? С коя група? Учителят кога ще пътува?", това бяха въпроси изникнали във всяко сърце, защото пътуването за Рила беше неописуемо. Още от вечерта имаше оживление пред стаята на Учителя. Идваха и тези, които ще пътуват, идваха и тези, които няма да пътуват. Едните питаха за едно, другите - за друго. Но всички бяха заинтересовани. Пътуването с автобуса биваше интересно, но още по-интересно беше изпращането. В този ранен час имаше изпращачи повече, отколкото човек можеше да си представи. И стари, и млади, и жени, и мъже са излезли да изпратят Учителя. И има защо. Учителят ще бъде на Рила повече от месец. Значи те не ще Го видят повече от месец. Те не ще чуят дума от Него повече от месец. Наистина, тези, които са горе ще пишат, ще изпращат бележки от това, което говори Учителят на планината, но съвсем друго е когато се чете беседа, а съвсем друго - когато се слуша от устата на великия ни, хубав, миров Учител. Защото, когато се слуша беседа непосредствено от Учителя, слушателят е пред самия Него. Той Го гледа. Той храни едновременно и очите си, как то храни и умът си с тази чудна и светла храна; той храни и душата си, като приема особените облъхвания, лъчисти като светлината, които невидими като светлината, правят всичко светло, и чисто го правят, и добро. Минава автомобила през равното Софийско поле, разбужда спящите още села; минава Искърското дефиле и се открива пак широк хоризонт. И Рила. - Прекрасна, величествена. Грамадният масив развява бели знамена и чака. Ще попъплят гостите по снежния му гръб. Ще ги насити с прекрасни гледки, с кристални води, и в брилянтен въздух ще ги потопи. Боровите гори вече отварят път. Водите вече шумят. Въздухът вече свободно нахлува в дробовете, пълни ги, пречиства ги и дава сила да се върви все напред, и все нагоре, напред. "Вада!" - Хубава поляна заобиколена от всички страни с борова гора. И река, проснала се като жива пъстърва по дължината й, трепти, блести на слънцето и си играе със слънчевите лъчи. Пак борова гора, височина, пътека между клек и цветя, и чакан наклон. Стъпките завързват тук, защото до тук са вървели нагоре, нагоре и само нагоре. Това е почивка. Вървейки тук си почиваме. Още малко клек, клек и първото езеро. Пътеката минава край него. Махарзи го нарече Учителят. А водите му сини, сиви или зелени, зависи от това през кой час от деня ще мине човек край него и в какво време, отплискват тихичко брега, връщат се и си говорят на техен някакъв език, неразбран за нас, но красив. Можем да седнем наблизо и да го слушаме, но ние нямаме време за това. Вече скалата пред Ел Бур се вижда. Вече няколко от палатките горе се виждат. Вече сестри и братя, пристигнали предния ден, изправени върху самата скала, пеят: "Братство, единство ние искаме", "Нагоре още да вървим" и размахват бели кърпи, вдигат ръце и се чувствува тяхната радост. Някои прелепяват чак до нас - да подкрепят, да помогнат и улеснят. Учителят пие чай. Той е седнал на една скала сред лагера и прави първата си почивка. Той е малко обгорен от слънцето, позачервен. Така хубаво гледа високите върхове, езерото, скалите. - Но Той не гледа. Той люби. така тихо, незабележимо от никого, Той люби всичко, което Го заобикаля тук.

74. НЯКОГА С УЧИТЕЛЯ НА ВИТОША Помислих си - да отида или да не отида на Рила. Всички се приготовляваха, отиваха. Дори тези, които разполагаха с по-малко време, които разполагаха с по-малък отпуск, се връщаха. Обгорели, почернели, но весели, жизнерадостни. Очите им горяха от огъня на Любовта на слънцето, което ги е милвало; на водата, която ги е къпала; на въздуха, който ги е галел; на планината, която ги е приютявала в топлия си скут и ги е хранила със своята сила. Аз не бях ходила на Рила отдавна. След заминаването на Учителя аз не бях ходила. Повече боледувах, повече стоях в стаята унила, загледана в спомени и преживявания, в знание и придобивки през моя богат живот при Него. Дълбоко в себе си изпитвах тъга, която никой не можеше да ми отнеме, която не споделях с никого и която не исках да дам никому. Тя си беше моя, пазех я като скъпоценност, останала от загубата на моя Учител благ. Да, моят Учител не се губи. Той ме учеше на един необикновен език, на който ми заговори още от момента на Неговото заминаване, но аз тъгувах за земния Му образ, Който ме радваше, Който хранеше очите и сърцето ми, Който ме учеше и насърчаваше в моя път на ученик, Който ме окриляше с мисълта си и ме закриляше със Своето Божествено естество. Аз не бях ходила на Рила. Аз се учудвах, когато гледах приготовленията на моите сестри и братя всяко лято; когато гледах тяхното оживление при отиването и тяхната радост при връщането, но аз да отида - това за мене беше все още чуждо, далечно; това за мене беше безразлично - и нещо, което не е било. Аз дори не бях ходила на Витоша. А с Учителя ходех. Аз ходех с Учителя всякога, почти всякога, когато отиваше Той. А Той обичаше да ни извежда до Витоша. - През пролетта, поне един излет седмично се устройваше, през есента - няколко, а през зимата - винаги използувахме свободните и хубави дни - празнични и ваканционни. Учителят знаеше, че през пролетта има повече "прана" в атмосферата и ни водеше, освен за красивите преживявания от планината, освен здравословното влияние на излетите, още и за "прана". Той казваше: "Ние, хората на земята, трябва да следваме през живота си пътя на растенията; те разбират закона за растенето по-добре. Слънчевата енергия слиза върху земята като обилна струя, опасва я от северния полюс към южния и се повръща пак към слънцето. Някои учени поддържат, че тая, именно, енергия е, която движи земята около нейната ос. Когато растенията усетят, че тая потенциална енергия почва да се проявява и да приижда към земята, те напъпват, приготовляват се, а като се усили тя, те се разлистват и най-сетне се разцъфтяват и завързват, като се стремят да съберат всичката тази енергия, за да се оплодотворят. Тази енергия се предава на растенията чрез животворната плазма. Затова е, именно добре, когато видим растенията да напъпват и цъфнат, в човешката душа се роди една вътрешна радост, че наближава денят на нейното освобождение. Човек трябва да отвори чувствата си с обич към тази животворна сила, която го обгръща, за да може да приеме нейното благотворно влияние за освежаване на своите мисли, чувства и сили. Пролетно и лятно време, от двадесет и втори март всяка година, препоръчително е да се ляга и да става рано, за да се посреща слънцето и да приеме човек своя дял от него, тъй както пчелите събират нектар от цветята". И Учителят, нашият любим Учител, беше устроил нашият живот така, че ние да можем да възприемаме от живителните струи на природата по възможност най-много. Затова ние, освен че през пролетта ставахме рано и посрещахме изгряването на слънцето, освен че правехме през този приказен час нашите прекрасни утринни упражнения, ние правехме и излети. Цяла радост беше за мене когато стана в три часа, когато се приготвя бързичко, когато взема моята раница, приготвена от вечерта и излеза. Утринният хлад ме посрещаше като милувка - свежа и ободряваща, утринното небе ме поздравяваше като приятел - добър и мил, и ми се усмихваше Зорницата. И аз забързвах към центъра на нашето селище, пред стаята на Учителя, където беше уговорено да се съберем. Лампата биваше запалена, двора осветен и из тъмнината започваха да прииждат моите братя и сестри. Ние се усмихвахме един на друг, ние се поздравявахме, но щастливи се чувствахме когато Учителят благ отвореше вратата на своето жилище и погледнеше към нас. - "Къде са другите?", ще попита, или "Събраха ли се всички?" -Или пък ще слезе от стълбата, ще премине леко площадката и ще влезе в стаята. Някоя сестра ще Го последва или някой брат, които са си предложили услугите да носят раницата на Учителя, да носят бинокъла, термоса или шала. Колко са по-щастливи те. Те ще вървят близо при Учителя, ще спират близо при Него, когато Той спре, и ще са внимателни, ако Той поиска нещо да Му услужат. Щастлив е братът, който носи раницата, защото Учителят ще спре на няколко места из планината и той трябва да бъде там. Учителят ще пие на някоя от тези спирки чай, а той ще бъде този, който ще извади чашката из раницата. Там наблизо е и този, който носи термоса. Той ще налее горещата вода. Ще бъде там една от сестрите, която ще допълни пропуснатото: ще предложи лъжичка за чай, лъжичка с чай. Ще предложи на Учителя захар, лимон. Щастлива е и тази, която носи шала на Учителя. Тя трябва да бъде особено внимателна и да върви доста наблизо, та когато Учителят спре и огледа мястото къде да седне, тя да избърза и да сложи там шала. Защото Той може и на тревата да седне, но нали ние трябва да бъдем внимателни към Него и да Го пазим? Но Учителят ще направи и тази, която носи бинокъла щастлива. Той ще пожелае да види нещо в далечината и толкова. Тя е вече щастлива, че се приближава при Учителя, че среща Неговия поглед, че Му услужва. След това бинокълът минава от ръка в ръка и всички са щастливи. И които участвуват и които гледат. Всеки носеше своята радост и аз моята. Нося или не нося нещо, аз заемах място близо при Учителя. Обичах да вървя малко напред и полуобърна-та да Го виждам. Толкова ме радваше тази жива картина, която биваше всеки момент различна и всеки момент беше една и съща: Учителят с учениците. Картината започваше още от Изгрева. Интересна и мила. Защото Учителят тръгваше след като поздравеше чакащите, след като се осведомеше за това или онова. Алеята се осветяваше от няколко батерийни лампички, които светваха пред Учителя или след Него, и които имаха за цел да осветят мястото където ще стъпи Учителят. Тогава се виждаха Неговите стъпки, леки и пластични, които знаеха къде да стъпят и без тези малки лампички. И се виждаха силуети и виолетовото утро, което приближаваше. Живата картина се очертаваше по шосето по-ясно. Малките лампички бяха изиграли вече своята роля. Групата се разширяваше. Учителят се виждаше в целя си ръст. И разговори се започваха. Заговори първо сестрата, която върви в момента до Учителя. Заговори след това братът, който върви от другата Му страна. Техните думи имат значение до толкова, до колкото ще послужат като предисловие на един въпрос, на който Учителят ще даде отговор. Следващият разговор е съвсем различен от първия. Друга сестра говори и задава въпрос, друг брат говори и задава въпрос. Пътят е доста дълъг. Въпросите са различни, отговорите са различни, но те са за този само, който ги е изискал. Тях чуват малцина, които могат да ги чуят, те не могат да се запишат, защото Учителят върви бързо, групата едва Го следва, и за записване и дума не може да става тук. Юзината - малка електрическа централа - е измината. Ние сме пред селото. Ние го отминаваме. Планината ни поема по своя склон. Оросен от утринната роса, свеж и благосклонен той ни повежда нагоре, нагоре. Малки храсти и ранни пролетни цветя приветствуват ранните гости и някои от тях възкликват: "Слънцето". Учителят се спира, обръща се към изток и снема своята бяла шапка. Всички се обръщаме. Една чудна картина е нарисувало утрото за наша голяма радост и изненада. Виолетовото небе сменя бързо тон към сивосинкаво, към син, а слънчевите предвестници се надпреварват да покажат своето изкуство в съчетание на багри и да представят слънцето в най-тържествен вид. Една истинска, сърдечна и неизмерима благодарност отправях тогава към моя Учител благ, Който ме изведе в този ранен час от моето легло, Който ме доведе до тук и ме изправи пред тази чудна красота. А полето ухаеше на цъфнал цвят, разбуждаше се от сладък сън и отмяташе сребристи завивки от топлата снага. "Сипеят". - Колко съм била внимателна докато премина това място. Учителят стъпва смело. Внимателно, но смело. А аз? Оглеждам от къде да вървя, закрепям крак в страни, закрепям го на някое по-устойчиво камъче и изпитвам истинска радост, когато стъпя на върха, където Учителят е вече пристигнал и гледам как пъплят следващите и им помагам мислено. Учителят тръгва след тридесет секунди престой. Пак височина, но се върви върху трева. Лесно е. Цветченце ще привлече погледа, пеперудка ще прехвръкне. И пак почивка. Но вече не от тридесет секунди. Повече. След малка полянка пътя минава през лескова гора. Камениста пътека притисната от двете страни с храсти, които всяка година стават по-големи и правят пътеката по-красива, но по-тясна и ни провежда през себе си един след друг. Един голям камък от едната й страна поканва Учителя. Той поспира, посядва върху него и ние наоколо насядваме. Някои отминават. Някои са далеч останали назад. Всеки е свободен да седне където иска, или да не седне. Той отминава нагоре. Той сяда на горния край на лесковата гора и почаква тук Учителя. Той е преминал малката вадичка, която шумоли на това място, която бърза и гонят се вълничките й, играят със слънчевите лъчи, които са по-топли, и приятно и радостно е на човека да се понагрее на тях. Учителят пристига. Посядва и Той, а невъздържаните са вече на върха на височината. Те минават бързо широката поляна пред нашия Ел Шадай -любимото ни място на Витоша, изкачват още една малка височина и са на нашия бивак. Запалват огън, слагат чайниците и докато се преоблекат, водата е вече кипнала. И ето, дочува се малък шум. Движение малко се забелязва и светлата фигура на Учителя е вече тук - на Ел Шадай. Ел Шадай. - Малка полянка пред лескова гора. Малка полянка зад голяма скала, която я пази от северния вятър. - Малка полянка. Но колко по-красива е тя когато сме тука с Учителя. Тя е красива по всяко време. Слънчева, с малка чешмичка, която струи сребриста вода. С хубав изглед към София и Софийското поле. Колко красиви утрини, колко красиви обеди, какви ценни разговори с Учителя и какви прекрасни беседи е имало тук. Сега са спомени. Незабравими, ценни и мили. Но аз не съм ходила дори на Витоша след заминаването на Учителя. А сега се питам - да отида ли на Рила или да не отида?

73. СЛЪНЦЕТО От Учителя (текст за песен, изпята от Учителя) Може радостно, с думи, да се каже: и утре тъй слънцето пак ще изгрее, и на земята кръгът й ще определи, и лицето й ще освети. Ще посети планини, долини, и полета, и гори - със светлина и топлина ще ги обдари - да расте всичко, що в живота се стреми. Всичко що диша, що живота и нас обича на крак ще стане - за една светла работа за ръка с хляба ще се хване: Да познае Едногото. Грей, мощно слънце, да можем да учим добре. 18.III.1937 г., Изгрев, София.

72. САЛОНЪТ Е ПЪЛЕН 1. Салонът е пълен, изпълнен със хора. Дошли тук да чуят, да срещнат в унес крилатата мисъл, с която след малко Учителят благи тях с плам ще дари. *** 2. Вратата се хлопна. И стълбата скръцна. И ето на прага Той Сам се яви - прекрасен и хубав, и мил, елегантен, и с лека походка минава напред. *** 3. Катедрата в миг се, във миг озарява, и всичко в салона се в миг оживи - събужда се мисъл, и чувства пораждат - учудват се всички • къде са в този миг? *** 4. Те всички са тука. Да, тук във салона. И чудна, прекрасна беседа пред тях Учителят миров изнася. Повдига със Своята мисъл нагоре и тях. *** 5. Слънца и планети, прекрасни системи, природни закони открива и зрак нахлува в главите, устройства земята, Любов непозната изпълва и тях. *** 6. Беседата свършва. Учителят става. И тръгва безшумно, но зрачно напред, а хората слизат полека, полека от приказни, чудни, прекрасни страни.

71. ПОДАРЪК 14.VIII.1942 г., петък Утрото разкрива своята хубост. Красивите съзвездия бледнееха пред светлия лик на изгряващото слънце. "Добро утро. Само Божията Любов е Любов", поздрави някой. И докато се обърна, хубава книжка ми поднесе: "Божествените условия" - лекции от Младежкия окултен клас, дадени от Учителя през 1928-1929 г., току-що излезла от печат. Учителят: "Няма по-велика поезия в живота на човека от тази, да може той да благодари". 19.VIII.1930 г., Рилските езера ЖИВАТА КАРТИНА 1. Прозореца горе безшумно отваряш и леко навеждаш светяща глава, усмивката блага, която храна е, Те в миг озарява. - Тъй ставаш красив! *** 2. "Какво има?" - питаш. А тъй Ти си светъл. И мил, и красив си с тез бели коси, че ние се чудим и гледаме само - забравили думи • ненужни са тук. *** 3. Защо да говорим, какво да говорим пред тази Картина открита, добра? Картината трябва да гледаме само, да гледаме с обич безкрайно, безкрай. *** 4. Картината жива пак светло поглежда и леко, и нежно повдига ръка, прозореца все тъй безшумно затваря - загледани в него оставяме ний.

70. СЕДЕМТЕ РИЛСКИ ЕЗЕРА Лятото на 1930 г. Идете ги вижте! Тях - рилските езера! Надникнете в огледалната повърхност на първото - Махарзи, направете утринната закуска при второто - Елбур, благото на живота, и на път към третото - Бал-дер-дару, отбийте се при сгушената там бяла чешмичка. Колко красота ви носи всичко това и колко радост! Тежестта на живота тук не се чувства. Тук всички са юноши. Сърцата тук са чисти, детски. Душите свободно летят, сливат се със зефира на планината и копнеят да обгърнат цялата й красота. - Идете ги вижте! Тях, Рилските езера! Пътечката, която трудолюбивите туристи са очертали извива и вие не знаете каква изненада ви готви следващата стъпка . - Ето третото! - Широко и спокойно, разляло води в две посоки, обгръща като че ли с любящи ръце малък връх. - Близнаците ви задържат по-дълго. С мъка се отдалечавате. Погледът на всяка стъпка се спира, възхищава, съзерцава - скали, цветя, птички, извори - всичко е така красиво и художествено наредено! къде ли е Великият майстор? - Вие вече го очаквате. Никаква изненада, ако се яви сам Той! Нова изненада! Неволно търсите бои, четки; да нарисувате, да фотографирате, но да отнесете нещо от този шеметен блян! - Вече изкачвате стръмната пътека, а на всяка стъпка се обръщате да видите, още веднъж да преживеете обаянието от сините води на Махабур - петото. Не стихнало вълнението от неговия чар, вие сте наново пред изненада -Сърцето! - Дълбоко и страшно като човешко сърце. Минавате край него обзети от тайнствен трепет, поглеждате спокойните води на седмото - Шам-Хаа - Главата, и пред вас се открива чудната гледка от езерния връх. Пред вас е цялата обходена местност! Рилските езера! Красивите 7 рилски езера! Неволно снемате шапка. Обаянието от чара на планината ви обгръща. -И тук, в своя храм, красотата разказва чудната приказка за красотата, идете ги вижте! Тях, седемте рилски езера! Рила, 1938 г. Учителят поспря. Поспряха учениците край Него. А сините камбанки звъняха: Учителят с учениците е тук. Една сестра тръгна по красивата неутъпкана пътечка. Изви край третото от езерата - Балдер-Дару - и преди да достигне до четвъртото -Близнаците - пое по нова пътечка нагоре. Изворче едно си струеше! В двадесетия век едно велико посещение беше направено на нашата планета. Най-великият от духовете на Всемира, прекрасен като Вселената, любящ като Слънцето и добър като храната, се приюти в една малка човешка форма и дойде да живее между нас - на планетата Земя. Учителят. Учителят на двадесетий век! Чийто земен живот обхваща втората половина на деветнадесетия век и първата на двадесетия. От лятото на 1864 до 1944 година. През което време ни остави лекции и беседи седем хиляди (7000) на брой, и безкрайно много разговори и отговори на зададени въпроси. Да бъде благословено времето на Неговия престой на нашата благословена планета Земя, да бъдат благословени беседите, които остави на хората - за човека, и вие, Учителю Миров, космична величина бъдете, благословен сега, всякога и през всичките векове.

69. ПЕСЕНТА НА СЛАВЕЯ 1938 г. Ти чувал ли си славеева песен в пролетно утро? И преди това нежен глас да ти продума: Чуй, Фане. Славеят пее!" Премини тогава бързо софийските улици и навлез в гората. Много славеи ще те посрещнат там и много птички. И всички ще ти пеят: за красивото утро. За утринния въздух. За слънцето. - За слънцето, което току-що ще изгрее. И ще те поканят: по-скоро да излезеш на полето. Да видиш първия лъч. - Първият слънчев лъч, който ще блесне. С усмивка ще се докосне до всичко. Ще стори път на своите братя, които чакат своя ред: с усмивка, с целувка да докосне всичко. Ти виждал ли си първия слънчев лъч? И преди това минавал ли си през огласена от славеева песен гора? Виж тогава! Това е първия слънчев лъч! Усмивката му! Как те галва. Целувката. Как те стопля. - Целият Изгрев. Ти чу вече славеевата песен. Ти видя вече изгрева на слънцето. Но теб те изненадва нещо друго. Красива утринна музика достига до твоя слух. Ти чуваш: Първият ден на Пролетта, първият ден на Радостта, първият ден на Младостта - носи Сила и Живот. И виждаш! И сън ли е това или действителност? - Но душата се изпълва със светлина, очите - с красота. - Пъстър низ от живи мъниста! Гимнастически упражнения! Музика и пластика се преливат! Слушаш и гледаш. И се чудиш. И отправяш поглед нагоре и благодариш: на Учителя, Който даде тази утринна приказка за човека. Песента на славея се претвори в слънчев лъч. А слънчевите лъчи се отразиха в очите ни и създадоха красотата, от която излезна този наниз от живи мъниста, от музика, от пластика и движения на Паневритмията, която бе танца от песента на славеите, от песента на ангелите и копнежа на човешките души за единение със слънчевите лъчи на живият Бог на живота!

68. УЧЕНИЕ И РАБОТА 1934-1935 Бели, жълти и сини цветчета танцуваха по красивата ни поляна. Красивите класове над тях се усмихваха, галеха и се радваха. Нещо си пошушнаха танцуващите и затихнаха. И се заслушаха. И дочуха: "Какво представлява Любовта? Градина, посадена с доброкачествени плодни дървета, с богата, добре разработена почва. Пуснете ли вода в нея, в скоро време тя се превръща в рай: цветя цъфтят и разнасят благоуханието си, плодове зреят, и птички весело пеят. Това е човек, в душата на когото Любовта царува. Водата е Любовта, която всичко полива. Вярата пък представя път, канал, по който водата тече. Затова е казано, че с вяра всичко се постига. Дето е вярата, там идат благата. Вярата усилва ума. Човек може да изучава само онова, в което вярва. Всичко, което човек е постигнал в живота си, се дължи на неговата вяра". Това са думи на Учителя. Само Той може да говори така. - Плеснаха ръце от удоволствие белите цветенца, жълтите се замислиха върху чутото, а сините се привдигнаха на пръсти, да видят от коя книжка се четат тези Слова. Това е от Утринното Слово на Учителя "Учение и работа" - току-що излязла от печат -1934-1935 г. Учителят - Величието на класа - Окултният клас - не може да се изкаже с думи. Величието на класа може да изкаже само Словото. Величието на класа е велико, защото сам Великият е негов Ръководител - Учител - Учителят.

67. СТЕПЕНИ НА СЪЗНАНИЕТО 1929-1930 Две маргаритки показваха блестящите си тоалети измежду тревите. Две фунийки разговаряха край тях. Една пеперудка прелетя, а наоколо птиченца допълняха картината над люлеещите се треви. - Беше пролет! А новата книжка "Степени на съзнанието" току-що излязла от печат, одухотвори всичко това. В нея Учителят казва: "Като ученици, вие да изучавате закона за превръщане на нещата, за да се справяте с условията на живота. Този закон има приложение и в Любовта. Човек трябва да се стреми към превръщане на Любовта, от нисша към висша. Едно от качествата на Любовта е мекотата. Да бъде човек мек, но не мекушав, това значи, да е дал път на Любовта в себе си. Който може да прецени Любовта на ближния си, той ще се ползува от нея. Не може ли да я прецени, тя не го ползува. Дето да се обърне този човек, навсякъде намира затворени пътища. Казано е, че Любовта отваря пътищата на човека. Наистина, когато Любовта посети някой дом, всички блага идат след нея. Горко на онзи, който не е обичан. Поне един човек трябва да ви обича, да се намирате под крилата на Любовта. Няма същество в света, на което да не е дадено Любов. Колкото малка да е, тази Любов трябва да се цени. Откъдето да иде, тя крие алхимически свойства. От човека се иска умение да цени Любовта. Цени ли я, той има условия да се развива. Не цени ли Любовта, която му се дава, той завинаги остава невежа. Като не съзнава това, човек сам се лишава от благата, които Любовта носи. Любовта представя богата трапеза, на която са сложени всякакви блага. Обича ли те някой, т.е. покани ли те на тази трапеза, не се отказвай. Седни и яж. Ама щял си да ощетиш някого - не мисли за това. Трапезата на Любовта никога не осиромашава. - Достоен ли съм да се ползувам от благата й? - Щом минаваш край нея, имаш право да се ползуваш от благата й. Любовта не прави разлика между съществата. Слънцето еднакво изпраща благата си на добри и лоши, на учени и прости. Като несъвършено същество, човек не гледа еднакво на всички хора. Към по-долностоящите от него той поглежда с презрение. Който иска да учи, да работи съзнателно върху себе си, той трябва да гледа и по-долу, и по-горе от себе си. На тия, които стоят по-долу от него, той трябва да помага, а от по-горностоящите - да се учи. Докога ще се учи човек? Няма ли учението предел? - В природата процесите са безпределни. Ако прилага разумните природни закони в живота си, човек никога не може да бъде нещастен. Каквото да изгуби, природата ще му го даде четирикратно. Някой се оплаква, че откраднали възлюбената му. Щом се обърне към природата, тя веднага ще му върне благото, което са му отнели. Вместо първата възлюбена, ще му дадат друга, по-красива и разумна, с повече материални средства за добър живот. Изобщо, който живее в Любовта, той не може да се оплаква от сиромашия, от страдания - Любовта носи всички блага и богатства в живота".

66. НЕДЕЛЯ НА ИЗГРЕВА Неделя е днес. От ранни зори ти си на крак. Ти ни очакваш. И ние пристигаме по един, по двама. Салона се изпълва и сърцата очакват. Любовта Ти очакват сърцата, красотата - очите, музиката на Словото - ушите. Ти пристигаш. Не може да се опише хармонията, която лъха от Тебе. -То е Любов и красота, и песен. Колко си хубав, Учителю, и колко си благ. Божията красота и благодат да Те придружават всякога, Учителю. И заемаш мястото си на катедрата и след кратките концентрирани молитва и песен, заговорвате: с любов, с голямо знание и истина. А каква музика има в гласа Ти. А каква мъдрост в Словото Ти. Един час или един час и половина ние сме във възторг от учудване и красота. Бъди благословен. И великото Ти Слово и Дело да бъдат благословени сега, всякога и през всичките векове. Упражнения! Още един час сме пред Тебе, Учителю. Още един час на висша хармония и пластика. Гледат очите, радва се сърцето. Наистина, къде живеем ние? На земята ли сме? И възможно ли е тук да е земя? Очаква се Царството Божие да дойде на земята. А ние Го виждаме реализирано. Как Ти правиш това, Учителю?! 10 ч.! Ти пак си на катедрата. Пак ни вдъхновяваш с Великото Слово. Пак ни учиш и вдъхновяваш. Общ обед! Приказка! Всичко,което вижда човек тук, което чува и което преживява, не може да има друго име, освен приказка. Малка група на поляната. Разбира се, Учителю, около Тебе. Идва една сестра селянка. Носи хляб. Стеснително го подава и целува ръка. Вие изваждате вашето ножче от джоба и на всички отрязвате по парченце. И, "всички имате ли? Да не остане някой гладен?" - запитвате. А хлябът се превръща в елексир от ръката. Ти си възлюбения на моята душа. Но Ти си възлюбения и на моето сърце. И на всички, които сме около Тебе, си възлюбен, Учителя. Самата Любов си Ти! Вратата горе се отваря. Ти, Учителю, с кошничка в ръка, слизаш. И отиваш към "Парахода". Сещам се. Отиваш да благодариш на стенографките, че точно, красиво и крилато са отбелязали всяка дума, която е излязла от Божествената Ти уста. Че Словото е записано! И ние изказваме нашата благодарност за това. Благодаря за "Картинката", която ни нарисува в миг. Аз стоя пред твоя дом, Учителю. За мене няма друго място, освен това. И поглеждам нагоре. Ти отваряш прозореца и поглеждаш навън. А толкова светлина излъчва лицето Ти и толкова красота. Изненадвам се от красотата на Твоя образ. И друго нищо не мога да Ти кажа, освен: Благодаря за картинката, която ми нарисува в миг. Такива картинки не са рядкост около Тебе, Учителю. Идват гости. Идват любими сестри и братя от провинцията. С всички Ти си еднакво мил и внимателен. И същевременно така Си различен. И гледа човек и недоумява. Но се радва и над всичко учи. Утро е. Аз и моите сестри-дружки Те очакваме. И Ти излизаш. А така си хубав!

65. НА РИЛА Отиваме на Рила. Видимо положението е едно и също: отиване, връщане, хранене, дишане. И още много неща. като забавление е нашият живот, като увлечение, а над всяко и чрез всичко даваш знание, знание, знание. Учителят често казва: "За в бъдеще и децата ще знаят повече, отколкото сегашните учени". А нима у нас не е така? Нашите деца знаят повече отколкото някои учени в света. А нашите деца само ни придружават по излети, упражнения, обеди. А как кухи изглеждат разните философски системи, и как безсмислени натрупаните факти, и как безполезни - разните формули. А каква велика сграда представлява светът, каква система в уредбата, какъв живот в законите. Но трябва светлината на Учителя. Да освети вселената в главите на хората, да оживи фактите в сърцата на хората, и да ги направи дейни в ръцете на хората. Трябва светлина, трябва топлина, трябва дело. А това виждаме всеки ден да прави Учителят пред нашите очи. Учителят го прави. А ние присъствуваме на това правене и знаем: Какво прави Учителят. Как оправя света в човека, а от там и вън от човека.