valiamaria

51. УЧИТЕЛЯТ И ОФИЦИАЛНИЯ КЛИР НА ЦЪРКВИТЕ Вергилий Кръстев: Сега един въпрос: какво беше отношението на официалната църква към Учителя през различните епохи на Школата и нейните висши представители отгоре? Димитър Грива: Сега, по този въпрос много се говори. Всъщност поповете не разбираха Учителя и на техните събори вземаха резолюции. Но не мога да кажа същото за владиката Стефан. Защото имам основание за това. Стефан преди да стане владика е бил офицер при баща ми. В: При вашия рожден баща? Д: При моя рожден баща, да. И когато са били един път на маневри и са били в една палатка, той получава едно писмо, Стефан, от екзарха. Екзарха Йосиф от Цариград, казва: "Чувствам, че съм в последните си дни, искам преди да си замина от този свят да те видя в духовен сан". Стефан е завършил духовна академия и той е бил една голяма надежда на екзарха, като духовник. В: Това е екзарх Йосиф. Д: Да. И тогава той пита баща ми, какво да прави. "Този въпрос ти си го решаваш сам. Каквото и да решиш, аз ще ти помогна." След няколко, дена Стефан получава някакво писмо от някаква жена от Цариград и този въпрос от писмото се решава. "Аз, казва, ще отида." И баща ми го освобождава и заминава. Той става свещеник. А Стефан, лоша карма както се казва, с Учителя няма и лоша дума не е казал. Той оставяше поповете. И Учителят ми говори за него. Всъщност едно време, когато Учителят идва в България, някак си не иде официалният духовен представител да бъде един обикновен духовник. И действително, Учителят ми каза за него, че той бил от стара персийска школа, но този живот е потънал в материята и ще свърши зле. Действително, той получаваше беседите на Учителя и както казвам, че той лоша дума и лоша карма с Учителя не свърза. Поповете може да си лаят. И даже на една среща на един генерал, на една вечеря, на която присъства Стефан, една дама софийска го запитва какво му е отношението към Учителя. Тогава Стефан казва: "Аз когато се срещнах с папата в Рим", става въпрос за Пий, това е един от най-духовните папи, щото той беше преди войната. "И папата ме попита най-напред: "Какво прави най-светлия човек в България, г-н Дънов?" Така че по върховете, висшето духовенство, те си знаят, познават нещата и както и Стефан. Вярно, че той е уважавал Учителя, обаче позицията, която трябва да има го кара да мълчи. По този условен начин, отговаряйки на тази дама, той е откровен за отношението му към Учителя. Аз си спомням една вечер, както седяхме пред салона, над стълбището имаше една лампа, която осветяваше цялото стълбище и крушката изгасна. В: Лампата? Д: Крушката изгасна, привечер беше и Учителят стоя така известно време и каза: "Новият ще бъде вече с по-малък ампераж" и каза на Цеко да постави, той се занимаваше с електрическите работи на Изгрева, да постави крушка с по-малко свещи. И сутринта радиото съобщи, че папа Пий е починал в същото това време. Както виждаш, дават се сигнали веднага на Учителя. Учителят казал Цеко да отвърти крушката и Му я даде и Учителят помня му нареди да я зарови в триъгълника при розите. Това са неща изобщо за Школата, но са много интересни и да кажем, свидетели са няколко души на такова нещо и опитностите са много, как да ти кажа, дето се казва, който има очи да гледа и който има уши да слуша. Та официалната църква в лицето на нейния водач не е водила война, няма така лошо отношение към Учителя. В: Значи с крушката се зарови папа Пий? Д: В същото време е починал той. Тези сигнали, които се дават не са случайни. Те идват от Невидимия свят. В: И той според баща ви беше повече за дипломат? Д: Баща ми каза, той беше един умен мъж: "Повече ми се струва беше за дипломат, отколкото за духовник" и той мечтата му е била да стане патриарх, не можа да стане, нали той си остана екзарх. В: Баща ви по онова време е бил офицер, какъв чин е бил? Д: Тогава той още е бил майор, когато този е бил млад офицер, поручик ли, такова нещо. В: И как се развиха събитията по-нататък с владиката Стефан? Той си замина. Д: Той си замина. В: След 9.IХ.1944 г. какво стана? Д: остана той, обаче той имаше винаги изисквания, когато старейшините там, владиците не бяха съгласни, той заплашваше, че ще си даде оставката И един път ги заплашваше, че ще си даде оставката и те отиват, питат Централния комитет на БКП. Казват: "Ами нека си даде". И така Стефан беше изненадан този път и отиде в кой манастир, някъде към Карлово ли, къде. В: Реши да ги заплаши както винаги. Д: Реши да ги заплаши, обаче номера не му мина, да. Той все пак постави след 9.IХ. 1944 г. бялата килимавка. В: Така ли? Д: До тогава българските владици не ги носеха, а само руските владици имаха бели килимавки и той си постави бяла килимавка след 9.IX.1944 г. Направи една постъпка напред. Така че, разбира се, аз не мога да говоря много за Стефан, защото как да ти кажа, далеч ми е бил в обсега на вниманието, но това, което знам от баща си и от някои места. В: За опитността на Буча Бехар с Учителя и за евреите. Д: А, да. 1944 г., когато се взе решение в Палестина да се направи държава Израел, те там тия пясъци и пустини със злато сигурно ги откупиха и Буча дойде с един ентусиазъм, с една радост го каза това нещо на Учителя. Той каза: "Там ще ги сполети най-лошото евреите, ще преживеят най-лошото евреите, което са преживели досега. И от сега започват техните истински страдания". И действително, там се удариха две от най-жестоките идеологии от стария завет и мюсюлманството в жестока война. Те казват: "Господи, унищожи всички, остави само нас". И исляма и той също и той е арабския свят и както виждаме какво стана - войни. А в това време преди това Бандернайк им даваше земя в Цейлон, въобще тия капани за души дето се казва, като на Мека. Тия поклонения там дето се правят сега, всичките тия неща са прояви за старозаветния човек. Ученикът не се интересува от такива неща. Ученикът се интересува от пробуденото съзнание. Тия външни неща, да вдигаме ние грамадни базилики такива. В: Ако беше останал салона на Изгрева досега? Д: Не мога да зная какво щеше да бъде, обаче имаше опасност да създадем една секта, най-страшното нещо. Най-страшното нещо. Да, да, какво? Ние сега например, прочел един две книжки от Учителя и казва, че бил ученик на Учителя. Е, как може това нещо? Ние не знаем още какво значи ученик! Не знаем. Като не знаем какво е даже човекът. А за познание към Учителя, чак след 1000 години може да говорим!

50. МОЛИТВАТА И ПЕСЕНТА В ОКУЛТНАТА ШКОЛА Вергилий Кръстев: Вие сте писали Паневритмията за оркестъра. Какво е вашето виждане за евентуална разработка на песни на Учителя за оркестър. Димитър Грива: Аз по отношение на песните съм по-внимателен, защото вижте какво сега. Песните на Учителя, музиката въобще в Школата на Учителя играеше тази роля, беше така заедно с молитвата въобще в духовната работа на Школата и някой път в трудни моменти, например има силни политически сътресения, Учителят слиза, нашето съзнание е заангажирано. Ние с песните и с молитвите се тонирахме някак си мога да кажа, че някой път с музиката повече отколкото с молитвата. Молитвата трябва да я подготвя човек. Човек трябва да се научи да се моли. Това е един дълъг процес. Не всякой може да се моли. Когато музиката е по-непосредствена и затова аз предпочитам да ги чуя, когато се събират нашите хора и си ги пеят така многогласно. Всеки си търси своята хармония, отколкото разработката. Например, направил съм само санскрит-ските песни, но си спомням. В: Вие сте направили разработка на какво? Д: Не, чисто и просто песента с акомпанимент на оркестър. В: На оркестър. Д: На оркестър. В: И за колко човека оркестър? Оркестъра беше тогава малък. Колкото е възможно. Разбира се, ние си имахме оркестър, по един-два от духовите инструменти и цигулки, виоли, чели. В: Вие ги имате още тези разработки. Д: Имаме ги тези, но аз ги нямам. Те останаха из архивите на нашите диригенти и т.н. Те се съхраняват някъде, но едно нещо имам, един факт, който ме накара да бъда много внимателен. Когато ставаше въпрос за песента "Аин фа Си", аз не бях доволен от хармонията, която й правя. И единствената песен, която им направих от санскритски тя беше Аин фа Си. И когато казах това нещо на Кирил Икономов. И Кирил Икономов бил чел в една беседа, че Аин фа Си трябва да се пее едногласно. И аз бях много доволен, че по интуиция съм попаднал на това нещо. Никаква хармония не ми харесваше. Професионално аз може да я хармонизирам, по един, по втори, по трети начин, а Учителят бил казал да се пее едногласно Аин фа Си. Вижте, при тази, при това откритие, което ми направи Кирил Икономов, аз още по-внимателен станах към песните. За мен това е метод за духовна работа, а не концертна проява. Аз не очаквам и не се надявам, че в един концерт ще имат това въздействие песните на Учителя, които биха го имали, когато се съберем в името на Учителя във време на беседите и въобще в Школата. В: Какво е вашето мнение и виждане за концертно изпълнение на песни на Учителя цигулково, с орган. Д: Виж какво, аз съм направил една песен и съм я записал. Това е "Бершитба". И я изпя един добър бас. Тя е записана. Когато записах в зала "България" Паневритмията, я записах и нея. Някои от тях могат. Доколкото знам Филип Стоицев е направил "Мусала" за хор. И я изпя хорът на туристите. Някои могат може би. Но всичко това, което разкрих около "Аин фа Си" ме кара още да смятам, че лично в себе си за неготов достатъчно и сигурен да подготвям песните за концертно изпълнение. Но с удоволствие ги слушам, когато се събереме, да кажем нашите хора се събират на молитва или на това да четем беседа. Там работата си върви нормално и там действително те вършат работа. И би трябвало да разграничаваме концертния живот от това. Това са две различни неща, нали? И аз съм уверен, повтарям, че по въздействието, което имат в това състояние, което ги пеем ние в Школата е много по-голямо, неповторимо отколкото един концерт. В един концерт човек отива с друга нагласа. Той, Учителят отива да чуе, да види изкуство. А това е метод за духовна работа. Песните и молитвите в Школата. Затова съм много предпазлив и смятам, че нямам вътрешния подтик да работя върху песните, уверявам. В: Защото на този етап има някои музиканти, професионалисти-цигулари, има и някои, които свирят на хармониум, имат идеята да се откупи един салон за три часа и да се направи концертно изпълнение на песни на Учителя. Д: Вижте какво сега, направете опит, същите песни след това съберете хората пак в салон, не на концерт, на същия салон с друга идея. Да прочетем една беседа на Учителя, както си почваме с молитвата, с формулите и да ги запеем същите песни, да видите какъв ще бъде ефекта, какво ще бъде преживяването на същите тези наши хора, които са участвали в едното и в другото. Не знам, вижте какво, това е мое гледище, може би не съм прав! Може би някои искат да направят нещо. За Паневритмията, ето например ако не беше ми поръчал Учителя, нямаше да я направя. Нямаше да я направя, аз искам да бъда много внимателен, когато правя нещо, щото де да знам. Аз помня, че Учителят Кирил Икономов доста така го порица. Той каза нещо на Кирил, гдето правеше някаква разработка на "Вехади". В: В какъв смисъл го порица? Д: Каза, че той ако знае какво ще го сполети. Не мога да го кажа, защото се отнася за друг човек, но така изрази едно недоволство от тази разработка. И то доста така категорично, нали. Като имаш предвид колко Учителят беше внимателен, оставяше всеки свободно да се прояви. Той не му забрани разбира се, но го предупреди. Щото виж какво, това са свещени песни. Към свещеното трябва да отидеш със свещено чувство, а не с професионалната си подготовка, в това съм дълбоко уверен и ако е свещеното чувство, ако имаш един порив вътрешен, нищо няма да те спре да го направиш. Но съм проверил как звучат те. Аз помня един път бяхме 5-6 души на Бивака на Витоша и си пяхме песни на Учителя. Такава атмосфера си създадохме, такова състояние сме имали, каквото никакъв концерт не може да го създаде. Не само, защото ни връща към спомена за Школата. Имат си един заряд тези песни и например "Духът Божий" като запеят преди неделната беседа в салона, какво нещо се създаваше, щото както казваме, че музиката по-лесно довежда със свещените си думи, отколкото молитвата, като повтарят, всякой не може да се моли. Например, аз сега не мога да се моля в присъствието на хора. Аз мога да се моля само когато съм сам. В: Аз също сам, не мога при други хора. Д: А когато бяхме в салона, заедно с Учителя, можехме. Можехме. В: В присъствието на Божествения Дух може. Д: Точно така, можеше, да. В: А тука не може. Д: Човек си има една свещена интимност, която не може така да се изнася навън. Аз помня как се радвах на французите, аз ходех всяка неделя в Нотър Дам, защото при католишката литургия народът си пее, там няма хорове. Има орган и хората пеят. И как тези, гражданите на Париж си пееха песните! Имаше нещо много трогателно, тези, техните духовни песни. И те си създали своята атмосфера и създават нещо, щото те са религиозни, така че отделен е религиозния човек от духовния човек. Това са две различни неща, но при французите, разбрах че религията в тях е оставила една много положителна следа. В морала, и във взаимоотношенията и отношението към Христовото Учение. Французите са преди всичко много добри, французина е по дух, по душа добър човек, да. В: Сега аз пак се връщам на същия въпрос: например аз откупувам за три часа дадена концертна зала. И се съставя този репертоар. Имаме 4-5 изпълнители добри, професионалисти на цигулка, на пиано, на хармониум и т.н. Те изпълняват даден репертоар. Сега според вас как трябва да се подреди този репертоар и трябва ли при всяка една песен да се извади и да се прочете самата песен, която пише в песнопойката или да се извадят някои мисли на Учителя за песните на Учителя? Изобщо как би се съставила една програма например, при положение, че вие имате право да я съставите? Д: Сега първо трябва да се разберем с каква цел. Ако се съберем да направим едно концертно преживяване е едно. Ако сме се събрали да си запеем едни духовни песни, които да ни свържат с Школата и с мирогледната система на Учителя, това е друг въпрос. В: Да, но на този етап те няма да могат да запеят всички в залата. Д: Това е показна лекция за песните на Учителя. В: Да, един концерт. Д: Добре, показна лекция ще бъде. Значи, може да се вземе да се вземе "Духът Божий" например, "В началото бе Словото", може и на български стил да кажем. "Запали се огънят", щото то може и санскритски песни да се дадат, вече могат да се подредят по вкус песните. Или пък някой ако иска даде само санскритски песни. Защото те са много. То има над 150 песни. Различни характери. Има български - "Давай, давай" тази в петвременен такт, тя има такива дихания тежки, нали, и разбира се самите интерпретатори, изпълнители да имат едно вътрешно разбиране и отношение към това. В: Конферансие необходимо ли е? То е едно концертно изпълнение. Д: Виж какво, зависи. Ако е например, когато хорът, камерният "Кукузел" даде концерт във Вен Сен при препълнена Базилика, аз помолих конферансието да каже да не се ръкопляска между отделните песни. Тази музика не е за ръкопляскане и ефекта беше много поразителен. Разбира се там имаше една публика, която избухна след като чу когато един баритон, много хубаво пя, не помня точно какво беше. И виж какво сега, концертът изнасян за духовна музика е много особена атмосферата, тя е неповторима. Например, един и същи артист по различни начини и различни състояния ще преживее и ще създаде при различни случаи нови нюанси в своите изпълнения. Той не може да се повтори. И друго нещо, зависи какъв е контакта, зависи от публиката. Една публика може да въодушеви един артист. Ако създаде контакта, може да стане една такава хубава работа, че неповторима да бъде. Някой път може да не се получи, това е много нормално за всякой един концерт. Но за концертно изпълнение трябва да се подберат песните, не всички стават. Но ако трябва да се събираме така в името на Учителя, то е вече съвсем друго. Там ние сами без да решаваме, без програма запяваме и почваме всичките и това нещо е много хубаво. Така, мен ми се струва, че песните на Учителя ще остане да се пеят от учениците на Школата Му. Разбира се рано е да говоря за ученици, ние не сме още ученици, ние сме най-много едни работници в делото на Учителя, от възторга, който имаме от Божественото, което е посято в нас, щото да си ученик трябва да си приложил. Например, в областта на науката щом го знаеш, ти си учен. А в духовните щом си го приложил, тогава си ученик. Със знание не става. Ние сега говорим например така каза Учителя, така казва Учителя. Ще дойде време когато ще говорим: това приложих, еди какво си приложих, това е вече същественият период от нашия живот, когато ние сме дошли да придобием онези качества, с които можем да прилагаме. Без приложение не става тази работа. Иначе ще станем като поповете. Въобще отношението на човека към Божествените проблеми е въобще личен въпрос за всяка една душа. Личен въпрос. Аз не мога да приема чуждия опит или някой да ползва моя опит. Но ние да си споделяме опитностите, да. Това е от полза. Ние се въодушевяваме, нали? Но да си създаваме модели? По никой начин да си подражаваме, щото човек трябва да бъде искрен, това което го прави да бъде негово, спонтанно и т.н.

49. БОГОМИЛИ И ПРАБЪЛГАРИ Вергилий Кръстев: Как стои въпроса за богомилите? Димитър Грива: Виж какво, аз не съм го чул, а споменавал е някой път, ето на мен не е казал, обаче сигурно на един Боев е казал много повече щото Боев написа една малка книжка за богомилите, която е много ценна и до днес, защото аз знам, че често я цитират и съвременните учени. Всъщност знам, че брат Георги Драганов от Ямбол написа книга за богомилите, която не е издадена, също. Но знам също, че когато бях в Алпите тамплиерите в Алпите познават много добре богомилското учение. До такава степен по-добре, че те направиха много голяма критика на книгата на нашия Топеничаров. Щеше да издават даже опровержение, казах: "Чакай бе, той първо скоро имаше инфаркт, той е общественик, не е учен", щото на много луксозно издание беше издал в Париж книжката си Топеничаров. Въобще как да кажа обстоятелството, че в Алпите нашите музиковеди откриха 23 песни с български ритми, а едната "Боряно, Борянке" с български текст, показва, че когато пада българското царство така нещастно, то турците са превземали Балканския полуостров много предпазливо, около 150 години. Когато пада Търново, нашите боляри по-малките не са съгласни да робуват и се вдигат със стадата си, с конете си и те именно са занесли богомилството и книгите в Полша вероятно, отколкото разни монаси, както смятат някои и тази култура отива там, създава се албигойството и когато започва инквизицията, всичко се прибира така в Алпите, планините, но след това всичко се прехвърля в Испания. Защото испанската инквизиция се забавя с два века, щото те в това време водят войни с маврите. Когато се води война не може да се провеждат инквизиции, затова в техните библиотеки има най-много литература на старите български книги. Но това историята един ден на най-рано аз се надявам, че по един езоторичен път ще се разкрият тайните на историята. По пътя на Откровението повече, отколкото по пътя на историческите изследвания. В: Вие сте работили много време и по отношение на тази музика за прабългарите. Какво беше вашето впечатление? Д: Не, аз написах музика за 1300-годишнината. С голямо удоволствие се спуснах, активно участвувах във филмите за 1300-годишнината. Написах музиката за прабългарите, като са тръгнали, за покръстването, за Патриаршеската школа, патриарха на Теодоси Търновски и да ти кажа, когато човек се докосне до тези епохи получава едно много интересно състояние. Сигурно това са били златни векове. Това има нещо голямо, духовен подем и то е даже необяснимо. Един български народ, един век, който приема християнството и се покръства и из един път създава един златен век със значима литература, век който дава и тласък на други славянски народи. На Русия първите й книги са били от нашите. Но тия работи разбира се науката ги знае много добре и руската и нашата и всички славянски науки и европейските науки. Та тази тема ми беше много близка и с голямо удоволствие писах музиката. Сега пиша една симфонична поема, в която ползвам от тези теми, които съм ги ползвал във филма. Защото не е лесно една тема да ти хрумне. Това е едно зърно, една ядка, от която могат да се развият много интересни неща. филма те ограничава, дава ти се да кажем епизод от две минути и половина, когато темата предполага, може да се развие повече извън рамките на един филм.

48. НЕСТИНАРКИТЕ И ОГНЕНИЯТ ПОЯС Вергилий Кръстев: Какво ще кажете за нестинарите? Вашето там наблюдение? Димитър Грива: Ами това е едно много интересно явление. Учителят знаеше когато отидох да видя особено нестинарите аз. В: Той ви изпрати, така ли? Д: Не ни изпрати, но знаеше, че отиваме. Той няма защо да ни изпрати, знаеше за инициативата. Това беше една двойно забранена зона, отсреща се биеха за сила с топове, трябваше специални открити листове, германска и българска артилерия беше назначена там над Созопол. Аз бях в Созопол и всъщност там ме изпратиха офицерите. "Абе, ти ги разбираш тия работи, я иди да видиш." Дадоха един кабриолет. Отидохме с кабриолет и видях, даже бях организатор на св. Константин, да, само че ние пристигнахме сутринта. Тя е играла вечерта, баба Кера. Тя е една много интересна жена, в един параклис. Питам: "Ще играе ли пак вънка?" Огънят беше загаснал. "Попитай, тя е вътре." Влязох вътре в параклиса с бял костюм с черни очила. "Ти си дошъл с вяра." "Ами кога ще играеш?" "Когато ми каже Господ, тогава." "От мен какво искаш?" "Искам да бъде готов огъня, тъпана и гайдата." И аз излязох вънка, дадох 200 лв. на един каруцар. Той донесе една кола дърва, дъб, такъв, че като се дигнаха огньове аз се уплаших, ще изгори тая баба. И дадох също пари на един младеж, казах да доведе гайдаря. Над селото имало събор, там била гайдата и тъпана. "Да дойдат тука, по 100 лв. ще им плащам на час, да стоят тука докато започне бабата." Те дойдоха към 12 часа. И действително, тя излезе. В: А жаравата беше готова? Д: Жаравата стана и с един така дълъг прът се разстилаше така на харман. Ама такава жарава, че просто ще се разтопиш бре и аз доста бях притеснен, защото тя искаше огън, ама дали такъв беше. И излезе тя с иконата пред очите си така наблизко я държи и като премина един път на една страна, че още един път на другата страна, един кръст направи и аз се успокоих. И след това като започна тъп-тъп с краката си да играе в огъня. Но моето интересно впечатление беше, че местните жители, които наблюдаваха изпадаха в същия транс и издаваха същите звучи: Ху-у, ху-у и имаха един особен поглед. Като са ми разправяли, че друг път например едно младо момиче е влязло в огъня и играла и тя, а после казва, че не помни и се оплакала, че я обвиняват, че играла в огъня. Това е много интересно. И след това Учителят ми обясняваше, че всъщност той е един огнен пояс, който опасва земята. Тръгва в Европа от Алпите, тука през Стара планина, през Странджа, отсреща играят в Баку, чак до Хималаите. В: Продължаваме за нестинарките за огнения пояс. От къде идва той? Д: Той казва, че този огнен пояс го нарича. Сега и действително, когато човек е нестинар, напусна мястото където живее, той губи, значи самото излъчване на този пояс прави нестинарите. Така например на тези нестинарски игри имаше, пристигна един германски лекар, беше цяла нощ се блъскал с мерцедеса, чул за туй нещо, той казва така: "Ние когато следвахме медицина в берлинския университет ни прочетоха един протокол. В този протокол пише, че двама селяни от славянски села, около някъде си около Берлин са дошли в университета. Запалили един огън и го изгасили с краката си боси. Това няма коментар, на този протокол, но на нас го четат. Сега и аз като чух, че има такова нещо в България, дойдох да го видя с очите си. Видях една жарава, която тука може да стопи стомана и после видях краката на жената, нищо й няма". Така че това са както Учителят ги нарича "Приятели на огъня". И действително, напуснат ли това място където живеят, да кажем Странджа, те губят тая способност да играят. В: На вас ви е направило впечатление фактически, че те влизат в транс, така ли? В едно особено състояние. Д: Да. Там като бях се научили, че е дошъл някакъв си военен кабриолет, дойдоха при мене едни хлапета 7-8 деца от 7 до 13,14 години. "Чичо, ние можем да играем без тези работи на баба Кера." Казвам: "Вижте какво, ние сега да не огорчим баба Кера, първо ще играе тя, после вие". Оставих ги там настрана, седнаха на един стол легнал така, казах на един да ги пази да не направят някоя беля и бях ги забравил. Когато баба Кера тръгна с иконата там към един извор "аязмо" из един път тия деца се измъкнаха и влезнаха в огъня и играха, просто го разпердушиниха с краката си. Едното беше 7-8-годишно и издаваха същите звучи и същото нещо. Значи това е местното население сигур чрез тези икони кой знае кога ще ги открием някой път, това са вибрациите на етерния двойник, които ги вдига, обгражда ги, пази ги, както казва Учителят. Този огнен пояс съществува. В: Значи техния етерен двойник се вдига. Д: Обяснения един ден науката да ги даде. Ние не знаем, ние не ги познаваме тия неща. Аз не знам също, ако отидеш да живееш там, може ли да получиш тия вибрации един ден и ние да играем в огъня, и това не го знаем, нали? Но местните хора играят и по-надолу стигат. Това е известно още от древността, от траките. В: А специална ли е музиката, тъпана и ритъма? Д: Тъпана, това темпото са, ритъмът е четири временен такт с удари на първите три и пауза на четвъртия. В: А мелодията? Д: Мелодията, не е нещо особено, важното е ритъмът, да, ритъмът е важен. А когато излезе тя и веднага тъпана почне да бие и те си знаят вече и то наелектризирва цялата тази група, всички тези хора. В: И как е точно тъпана, стъпката? Д: Пъм, пъм, пъм, пъм: пауза, пъм, пъм, пъм, пъм: пауза, пъм, пъм, пъм, пъм: пауза, разбираш. В: А мелодията? Д: Мелодията, виж какво, аз като се върнах написах един танц върху огъня за пиано. И даже бях дал екземпляра си на Учителя, скоро ми го върнаха тука, бил в семейството на Шаров, художника Шаров, аз пак ще го върна. Това си отива някъде към архива на Учителя. "Танца върху огъня" на мене ми направи много силно впечатление обаче. Но преди това Марин Големинов беше направил "Нестинарка" въобще цяла, той в друг ритъм я дава "нестинарски танц". А възможно е, възможно е, той да я е слушал в някое друго село. Аз не мога да кажа дали всичките нестинари играят в един и същи ритъм, в това не съм сигурен, но тогава беше четиривременен такт с удар на трите и пауза на четвъртия. В: Вашия танц на този ритъм е основан, така ли? Д: Да. В: Той за какво е, за какви инструменти? Д: Няма, само за пиано е направен. В: Вие свирили ли сте го? Д: Аз го свирих на един концерт в салона, когато давахме концерти. Скоро тука един мой колега го свири, така вкъщи, та да го види какво е било. В: Значи така за нестинарите. Д: Да, да. Аз имах така много хубави, интересни състояния, аз тогава обикалях брега, защото нямаше никой и едни червени скали и останах цяла нощ с едно одеало да спя и имах така много интересни видения, много интересни неща. Учителят ми каза: "Това са стари Богомилски сборища" за Странджа. Стари Богомилски сборища. И действително, хората там са много интересни, говорят чист, български език, литературно български език с едно особено държане, много жалко, че там после се населиха много турци и те понеже се размножават много, понеже нямаше много поминък за нашите, това не знам какво мислят нашите хора, обаче един превес има там турския етнос.

47. ПЪТЯТ НА ВСЕКИ МУЗИКАНТ Димитър Грива: Доколкото знам, в първите години на Школата е имало повече спиритуализъм и е бил доста разпространен. След това вече нашите хора се оттеглили. Но аз знам случая с мене. Георги Тахчиев с когото живеехме наблизко, той изучаваше философия в университета, аз музика и понеже бяхме всеки ден заедно, хубаво приятелство стана между нас, а беше медиум. И действително, питахме Учителят, ние направихме няколко сеанса и с Него споделихме, Той някак си се съгласи. Нали, аз на такъв сеанс например се запознах с един от заминалите ученици, най-добрите музиканти на Учителя - брат Дързев. И след това Учителят каза: "Спрете дотук". И ние самите видяхме, че този свят е опасен, той е как да ти кажа, не мога да ти кажа защо, но спряхме до тука без да чувстваме, че нещо ни липсва. Говорейки за Дързев обаче, тъй като Той ми говори за Дързев, аз въобще не го познавах, той си е заминал много преди това, тогава ми обясни един въпрос защо толкова рано си е заминал. Тогава Той ми обясни един закон. Учителят ми обясни, Учителят ми обясни по повод на това, че чрез медиума ми се осъществи срещата ми с Дързев, питах Го аз защо е заминал рано. "В Школата, когато хората в Школата, техните близки, родата им, кръвната връзка не са съгласни, дърпат то учениците преживяват много тежко и даже рано си заминават". А например също Той спомена и за Георги Радев. Неговата рода от Пловдив също е била много против. В края на краищата те са имали една голяма надежда, че той ще стане един голям учен, за което той имаше всичките условия. А той си отиде в една Школа да работи и се оттегли от света. Това за едни родители сигурно не е лесно и аз мога да кажа, че нашето семейство, когато сестра ми, която завърши в Рим и се върна в София и смятахме, че ще направи кариера в операта, тя като видя какъв е порядъка там, напусна. Нашите родители също бяха смутени. Но след моето идване на Изгрева, а след няколко месеца след това дойде баща ми, срещна се с Учителя. В този едночасов разговор, когато баща ми излезе, аз го видях, той имаше много изразително лице, така сияеше нещо в него. Той беше много доволен от разговора с Учителя и когато замина за Пловдив Му писа едно писмо, в което писмо той, дето се казва официално ни оставя при Учителя, така да се каже. Като кажа, че за мене специално, аз каза не можах да го командвам него, може да съм командвал полкове и дивизии, но аз видях, че за пръв път той се подчини на един авторитет. "Ръководете го духовно, аз материално ще го подкрепя колкото мога." Това нещо, мога да ти кажа, че това писмо зарадва Учителя. Така, това беше едно хубаво нещо, което става в нашето семейство и между нас и Учителя. Вергилий Кръстев: А за Дързев какво беше? Той композитор беше, така ли? Д: Да, в Братството имаше една песен, много се пее: "Аз съм бялото кокиче". Бил много добър музикант. И имай предвид, че в изкуството, колкото минават годините, човек повече зрее. Той ако е имал възможност да живее повече според моите приятели, той е бил една голяма надежда като музикант, но си е заминал доста рано. В: Вие бяхте споменали, че Учителят е пратил Боев да ви каже да направите Паневритмията. Д: А, да. Абе то и войната беше почнала, това беше 67 месеца преди бомбардирането на София. Боев дойде при мене и ми каза, че Учителят е казал да направя Паневритмията за голям симфоничен оркестър. Ние до тогава си я свирехме с цигулки и китари само и аз така бая се сепнах, защото работата е сериозна и се заех. Заех се просто и след това обаче, щото почнаха събитията, въобще започна се бомбардиране на София, всички се евакуираха и ние разбира се не можехме да останем в тоя трясък и Учителят също отиде в Мърчаево и аз Го питах тогава: "Има ли условия за работа?" "Страх ли ти е?" "Не ме е страх." "Щом не те е страх, стой тука и си гледай работата!" И действително, Школата не можем да оставим без присъствие. Аз останах с много голямо съзнание и с много голямо вътрешно спокойствие. И бай Ради остана, градинаря, а когато Учителят напусна Изгрева, Той като че ли остави нещо много хубаво. Така хубаво беше на Изгрева, това беше. Мина лятото, дойде пролетта също бомбардировките продължаваха, а тази градина, която се беше разцъфтяла, една тишина имаше. Имаше нещо много хубаво. Право да ти кажа, ние нямахме тревога, от друга страна някои от нашите братя и сестри, които не издържаха финансово на тази евакуация се върнаха и Той каза: "Събирайте се на молитва в малкия салон". Той каза: "Това е най-сигурното място". А това сигурно място беше покрито отгоре с един шперплат и една керемида само. Никой от нас не отиваше в скривалището Виларов, където имаше специална кабина и за книги на Евдокия и се криеха всички там, ние си стояхме в малкия салон на молитва през време на бомбардировката. Това беше много интересно положение, когато отвънка всичко се тресе, хвърчат дървета, щото и ние вътре си пеем и се молим. Имаше нещо много възвишено в смисъл, това са как да кажа, това са неповторими неща. Аз никога в живота си сигурно няма да преживея с едно голямо спокойствие, като че ли тази бомбардировка, всичко това, не ставаше за нас, ами трябваше да бъдем свидетели на такава една история, грозна и страшна. В: Вие бяхте споменали, че сте казали на Учителя, че тук няма работа за вас. Д: А да, виж какво сега, аз съм амбициозен и обичам като се включа някъде да бъда цялостен. И аз чувствах, че съм в Школата обаче, но тук има стенография, има да кажем редакцията на Георги Радев, издаваше "Житно зърно", бай Ради, градинаря, други работят, Казвам: "Учителю, тука няма работа за мене. Не ми е удобно". "Работа ли? Един ден ще видите, толкова много работа ще има, че няма да можете да си вдигнете главата! Но внимавайте, когато дойде време за работа, да не кажете, че нямате сили." Такова разминаване действително ще бъде доста неприятно и доста тежко. И то дойде. Ти си свидетел на всичко това.

46. ГОЛЕМИЯТ ПАРАВАН Вергилий Кръстев: Така. За Школата. Димитър Грива: Сега Школата предизвикваше, оставяше доста противоречия на много хора, особено на света, щото как да ти кажа, Той не беше един проповедник, който имаше една готова тема, че да я развие по логичния път както се поставя, а чисто и просто правеше контакт с тези души, които са вътре. И като дам примера как всеки момент ни усеща, да тръгна с примера на полковник Бошков, който сутринта като тръгва рано в 4 часа за беседа и трябва да мине през гората си казва: "Да си взема ли пистолета или не?" и идва на беседата, закъснява малко и когато влиза, Учителят се обръща и казва: "Когато тръгнеш към Божественото, не си взимай револвера". Това показва, че Той всеки един момент е в едно съзнание с нас и това се разговаря не с интелектуалния ни багаж, не, не, не, това не са интелектуални срещи, а срещи на Духът с душите на хората. Затуй всеки един от нас намираше отговор на проблемите си и на въпросите си. Да кажем, ако Учителят трябваше да говори, да беше дошъл в Англия, Той нямаше да говори на тоя език, нямаше да взема примери от Настрадин Ходжа и Хитър Петър, щеше да говори на някакъв си друг език с оглед на нагласата на английския манталитет и на английската култура. Тука, Той бе много български, защото говори с български съзнания и затуй именно беседите на пръв поглед, като чете човек ще каже като че нямат ред, че са нахвърляни, че няма логична мисъл. Затова не е интелектуален труд, който да се развива по някакви правила и затуй можем да си обясним, че Той може да има четири беседи на седмицата, а на Рила всеки ден. Всеки ден на рилските езера Той изнасяше по една беседа, а в неделя по две. Така че затуй Той донякъде остана за нашите интелектуалци неразбран. Защото трябва да имаш един друг усет, едно друго сетиво, както и самото Евангелие, например. Евангелието не всякой може да го чете. Но затова пък, тъй като е една храна на душата, може всякой път когато го четеш, не можеш да кажеш, ама аз съм го чел вече, няма. Всякой път като го четеш, да научиш нещо ново или да преживееш нещо и да се докоснеш до един Божествен порядък. Такова нещо има и в беседите. И затуй именно Учителят създаде параванът, големият параван. Какви ли не неща поставяше зад себе си, защото както казва Той, както сеячът сее, няма що да го виждат враните. Като си посее семето един ден то ще поникне. И така именно тука ние преживявахме някоя така трудност около Питагоровата школа както се казва, защото ако едно време в Питагоровата школа, учениците са знаели, че трябва две години там да устояват на обидите и униженията, на които ще ги подложат техните съученици, а в нашата "Питагорова школа" беше със самият живот. Държеше ученикът да издържи на общественото мнение. Разбира се, има две обществени мнения. Едно обществено мнение, което е градивно, което е авторитетно, което изгражда култура, което респектира и учи ни и хора на изкуството, което има изискване, това да. Но има и друго обществено мнение, което да кажем със някаква сила гледа да те отклони, както да кажем от гибелните последици на порока, така и от опасните рискове на добродетелта и те тика някъде по средата към нищо. Когато човек се случи на едно такова обществено мнение или е зависим от такова обществено мнение, той може да дойде направо до гибел или до унищожение. Тия методи на Питагоровата школа ги имаше и тук на Изгрева. В Школата имаше да кажем особено от тези, които държаха така малко на общественото мнение, като Методи имаше такива опитности. Много хора са ги имали, имаше ги помня Тахчиев, който като млад студент идва и Учителят му дава от ул. "Опълченска" 66 две кофи с кисело зеле да ги пренесе до дома на Гръблашева до турската легация, като мине точно по средата на "Цар Освободител". То ще бъде, когато излизат студентите и той му е било доста неприятно, но няма как, ха-ха, минал. А на Методи Константинов той си имаше доста така труден път, който написа една хубава книга за Водолея, която имаше някакво издание в Париж, има голям успех. Много хора казаха, че за Учението са научили повече от книгата за Водолея. Когато той живееше в една барака така, много неугледна, в доста ограничени условия както живеехме всички на Изгрева и дойде един от Париж, изпратили на Методий подарък една риза и т.н. да го посети едни французин и питали там съседа къде е. Пък ето го тука. В това време той си мие дъските и се разхвърлял багажа му навънка, Методи останал в едно конфузно положение. На другия ден разбира се си определя среща с него в отдела, но Методи го преживя много тежко така. Той беше винаги с връзката, с бомбето, нали. Та по въпроса с Школата всъщност много неща могат да се кажат, всякой един по своему може да ги види. Ето например, когато последния път Лулчев беше на една беседа на Учителя и Учителят му каза: "Моите думи не бяха занасяни така както бях ги казал" става въпрос за двореца, така че се усещаше много. Всякой един от нас имаше лично отношение, лично място в Школата. И Учителят имаше личен подход към всякой един от нас. На едни говореше на Ви, на други на ти. С едни беше много любезен, с други беше така малко по-остър, и това не изкушаваше някого. Ние си знаехме това нещо, защо го прави така Учителя, Той си има своите съображения. В: Вие разказахте няколко случая, когато Учителят нали нарочно разбърквал нещата. Д: Да, създаваше такива неща, например когато при един генерал, запасен генерал, Учителят го канят на вечеря. На тази вечеря той поканил разни министри и т.н., това е през зимата и чака долу той на стълбите. А Учителят излиза от колата с един балтон вехт, с един такъв на петна и нахлул на главата си една сламена шапка. Нашият софийски общественик така му става доста криво, но няма как, нали? Или когато да кажем случая с варналии, които поканват Учителя да отиде във Варна. Предишния ден Той отива долу в лозето и разбутва кошера, разбута пчелите и те го нахапаха и Той така целия подут, на другия ден пътува във влака и така го посрещат варналии, обичаше да ги прави тези неща, да им освободи съзнанието. Той искаше човек да бъде вътрешно свободен. Не може да се развива един човек, когато е вътрешно зависим от едно съвременно общество, което си има своя път. Но един ученик трябва да бъде вътрешно свободен, трябва да не изпада в противоречие в подобни неща. Да разграничава Божественото от светското съвсем категорично. И затуй обичаше така свободно, всъщност какво искаше Той от нас? - Пробудено съзнание. Той не говореше за нашите индивидуални способности, в Школата бяха хора неуки и професори с висше образование, стояха на един чин, един до други, нали и това не ни създаваше противоречие, нито имаше някакво стъпало, да се чувстваме едните по-низки, а другите по-високо. Пред Божественото, както човешката душа има Божествен произход и за учения и за простия, така и в Школата ние имахме, така бяхме на едно ниво поставени всички и с едно несъзнателно разбиране, а от само себе си се получаваха тези неща. Пред Божественото всички бяхме равни. И Георги Радев със своите толкова езика, които знаеше, със завършени университети и с написаните си книги и до него бай Ради-градинаря, явява се един музикант като мен, който ще учи и бяхме действително като в братство, защото също като братя бяхме. И разбира се когато си замина Учителят, мога да кажа, че тогава вече след време се получиха различия. Затуй Той може би каза: "Събирайте се в малки хармонични групи". Ние не можем да имаме вече тая голяма общност, която имахме в присъствието на Учителя. Това е много интересен факт, който дава много размисъл и дава един истински поглед към самата Школа. Школата не знам, както беше трудно за един Георги Томалевски и някои и други да напишат биография на Учителя, така също и за Школата ми се струва, че е трудно да се говори, защото трябва да се усетят нещата. В: Може би Методи Константинов да е имал най-големите опитности от тоя тип, за смачкване на фасона. Д: Е, може би да, аз помня когато той работеше като мозайкаджия, защото имай предвид, че в тази мозайкаджийска група бяха все висшисти. Нали след 9.IХ.1944 г. много от нашите хора не бяха тачени от властта, все висшисти бяха и Борис Николов ги научи на тоя занаят, те, най-големите общественици даже работеха. Като почнем Университета, военни министерства и т.н., те бяха добри майстори разбира се и един ден, а преди това Методи беше юрисконсулт в Министерството на финансите. И това е първия човек след министъра. Един ден в това работническо облекло, отива в Министерството на финансите сутринта да си уреди някои от старите документи и под мишницата си завити в един вестник си носи двата гумени цървула, с които работи на работното си място като мозайкаджия и както се движи между разни хора, в това време нещо го разбутали и двата му цървула изхвръкнали по стълбището върху червените пътеки. Той се сконфузил много, разбира се така, че тези всички неща както виждаш не са случайни. Имаше хора обаче в Школата, които преодоляваха тия неща. Аз мога да ти кажа, че един Борис Николов не се влияеше от тези неща. Имаше хора, които им беше по-лесно и те нямаха такива опитности, защото беше може би излишно. Но който държеше за общественото мнение изпадаше в тази безизходица, преживяваше тези тежки опитности на тъй наречената Питагорова школа, още повече, че те не бяха съзнателно нагодени както е било на времето при Питагора, ставаха от само себе си така както Духа ни ги създава. Това, това беше едно особено изпитание, разбира се. Ако има условия да работи в Швейцария, би станал професор. Веднъж той го каза на Учителя, оплакваше се, че иска да стане професор. А Той му каза: "Професор ли?" И то подигравателно. Защото виж какво сега, в крайна сметка ний трябва да сме наясно, дали е по-интересно в една духовна Школа, която се явява на хиляди години или да завърши някакъв швейцарски или американски факултет, нали така. Все пак трябваше да имаме ний туй разбиране, да не се съблазняваме, защото и владика и професори по света много, също и в областта на културата, но духовната Школа е нещо, едно изключение. В: Разказвали сте ми, че може би най-големия фурор е бил, когато от "Опълченска" 66 цялата група пътува за Витоша? Д: А да, Учителят си уреждаше, ходеха нашите хора тогава, аз не съм присъствал на тези неща, още бях в Пловдив ученик. В това време имаше такива екипи туристически. Всякой смъква от тавана най-старите дрехи, навлича ги и тръгва. И отзад Цеко върви на раницата на гърба има едно малко кюмбе, върху него един чайник ври и пуши и така ще ги прекара през центъра на София, по "Царя" да минат. Въобще на Него тези паравани Му бяха необходими. Сега го разбирам аз. Аз например, хората разберяха какви семена сее Учителят. При това владици, попове, генерали ако разберяха щяха да се нахвърлят върху Школата, много по-драстично. Те нямаше да Му простят много лесно. Той си пося семената, каза си Словото и да се съхрани може би, щото познаваме тези неща. Учителят казваше колкото повече ни мислят за шантави, толкова по-добре. Да, защото ние знаем, че изучаваме нещо, което за онова съвремие не само не беше приемливо, хората тогава не бяха и толерантни. Мога да ви кажа например, че когато професор Фалкенхан се занимаваше, изучаваше Учителя и биографията Му, за да го впише в книгата си, в която той пише за България, зададе един много интересен въпрос: дошъл до едно много интересно заключение, именно, че "Учителят за мене е най-пострадалият автор от Октомврийската революция до днес". И ме пита защо? И по моето убеждение му казах, че преди 9.IХ.1944 г. поради нерешените национални проблеми, нашата интелигенция беше войнствена националистическа интелигенция, при тая войнствена интелигенция, тя не държеше много за разни учения, които проповядват мир и кротост. А след 9.IХ.1944 г. войнстващият сталинистки атеизъм също не беше съгласен с такива. Така, че и преди 9-ти и след 9-ти последователите на Учителя не бяха поставени в добро положение, защото в една съвременност, в която имаше други идеали, други обществени задачи, а ние всъщност, както казва Той, Моето Учение ще го приложите до 1000 години ни даде срок, щото в условията на един живот човек може да преживее, да проучи един гений да кажем. А един Учител, както виждаме християнството е от 2000 години, какво от него сме успели да приложим? Трудна история.

45. ЖИВОТЪТ НА РИЛА Димитър Грива: Когато имахме гости от чужбина, особено горе от латвийските държави, Полша и Франция, Учителят в беседата каза, че "Като тази година ще имате чак в 1999 г." И действително, месец, два и като се върнахме от езерата войната почна и всичко се обърка и до ден днешен не можем да се оправим. Вергилий Кръстев: Искам да питам. Вие сте ходили на езерата горе на Рила. Какво ви беше вашето впечатление за лагерите? Д: Виж какво, горе имаше такава духовна атмосфера. Той дето казва: "Който иска за здраве да отиде на Витоша. Който иска духовна работа ще идва на Рила". Имай предвид, на Рила всяка сутрин Учителят изнасяше беседа на Молитвения връх. Всяка сутрин, можеш да си представиш какво състояние имаше там. Аз ще ти покажа снимки от Молитвения връх, ти ги нямаш такива. И изключително нещо беше. Аз не знам какъв е бил Христос в планината, но Учителят в планината беше това дето се казва: Не може Окултна Школа без планина. Аз ти казвам, нашите хора светеха тогава. Аз като си замина Учителят и като минаха години видях колко сме различни, колко даже не можем да си общуваме, защото това, което ни обединяваше, правеше ни в едно, беше че се потопявахме в атмосферата на Учителя. След това вече когато всеки своята индивидуалност прояви, затуй Той самият каза: "Събирайте се на малки групи". Това съм го чул. В Неговото присъствие можеше да се обединим, какви ли не хора имаше най-различни. На Рила беше изключително нещо. Живота наистина на Рила беше за духовна работа. Той самия каза, че там са Му определили да отиде. Ето тука при тия рилски езера. Щото видях после почнаха да правят хижи и т.н. Тая история няма да се върне. В: А спомняте ли си нещо за Бивака на Витоша? Д: Аз не съм бил тогава. Аз не знам точно годината, когато те са имали бивак на Витоша на Присоите. Но съм отишъл да видя. Там вече поляната е била по-голяма, но гората вече навлиза и тя се намалява. В: Не можа никой да ми покаже къде е точно поляната. Д: Така ли? В: Галилей веднъж ме заведе и ми показа бора, на който се облягал Учителя, обаче не можахме да я скицираме, не можахме да я заснемем. Д: Виж какво, поляната тя не беше голяма и е завзета от гората. Гората, тя навлиза и се стеснява поляната, да. Това е най-алпийският, най-рилският вид на Витоша, това е Присоят. Това лесно може да се намери, имаше пътека към него, имаше наблизо извор, който позволяваше да има, щото без извор не може да имаме лагер. И тогава разбира се е нямало толкова много хора. Те са били двайсетина палатки, когато като на Рила тогава имаше 500 души дори и повече. Бай Янко с двайсет коня, сваляше, качваше храна, палатки и т.н. Организацията беше много голяма. Там Гради като вземеш, Славчо Славянски организираха нещата, а ние нямахме някакви такива определени личности. Всякой се включваше в работата когато трябва, нямаше никой и на никого не нареждаше. В: Да, тука виждаме една снимка на цигуларите горе на Рила, тука са заснети, това е целия състав, тука изнасят концерт на Рила. Тези концерти изобщо са били интересни и те се изнасят в присъствието на Учителя. Д: Да, да знаеш музикантите бяха много активни. Много активни, те създаваха една атмосфера много хубава. Аз ти казвам, музиката вършеше голяма работа в Школата. В: Да. Сега тука виждаме няколко поредици от снимки, където музикантите са седнали, свирят и Учителят в дъното седи, слуша. И този оркестър е от 6, 7, 8 човека, той не е много голям оркестър и вероятно изпълняват музиката, песни от Учителя. Д: Нашите музиканти бяха много въодушевени. В: Ето тука например музикантите с инструментите са около Учителя след изнесен концерт. Ето тука сега една снимка, свирят Стоицев, Галилей, в дъното Учителя е на масата. Тука всички слушат внимателно. Тези неща вече не могат да се повторят. Д: А-ах, не може. Ново действие, нов декор, нов начин на мислене, на действие. Хубави, много хубави, мили спомени.

44. МУЗИКАТА НА ИЗГРЕВА Вергилий Кръстев: Как Учителят даваше тези песни, как свиреше на цигулката, колко цигулки бяха? Изобщо по този въпрос, какво знаете? Димитър Грива: Аз трябва да кажа какво беше музиката в Школата. В: Да започнем от там. Д: Сега музиката в Школата на Учителя беше наравно с молитвата като метод за духовна работа. И някой път с песните се вършеше такава атмосфера каквато с молитвите не можем да се стигнем. При това имаше много хубави песни, духовни, интересни и когато аз дойдох на Изгрева, някои песни бяха написани вече и в тоя период всъщност се записаха и много други. Учителят просто някои от тях ги свиреше на беседа, особено на Младежкия клас, но не на неделните беседи. На Младежкия клас или сряда на Общия клас. И тогава се записваха или се запяваха заедно. Ако трябва да спомена някой от нашите музиканти, които записваха песни най-много в онова време когато бях аз или преди да отида аз, това беше Асен Арнаудов. Той седне на пианото, Учителят свири на цигулката и така фраза по фраза се записваха песните. Аз съм записал само една песен. В: Коя песен? Д: "Иде, иде, сам Той иде". Това започна на Коледа, на един обед в малкия салон, Учителят запя и аз записах половината. В: Как записахте, седнахте на пианото? Д: Аз бях на рояла седнал, на един жълт роял стар и след няколко дена идва Балтова ли беше или Боян ли и каза, че ме вика Учителят и продължихме и я записахме и после за втората част вече дойде и Асен Арнаудов, музикант. Той, Учителят обичаше много да общува с музикантите. При всяка една такава среща се пораждаше една идея, най-малко една песен да се запише. И аз не мога да си представя Школата без песните на Учителя. Това действително беше един метод за духовна работа. Много нещо се вършеше с тези песни. Ние сме имали някой път трудности, имаше някой път трудности, в които поради събития и т.н. и като че ли не можеше да се говори и не можем да откъснем съзнанието си от тревогата на времето, а да се слуша една беседа си иска своята атмосфера. Тези песни нас ни тонираха и ни извеждаха до онова състояние, при което можем да чуем, да вникнем и да участваме в една беседа. Това бяха тревожни времена. Бомбардираха се градове, водеше се в Европа война, страшни работи ставаха и ние имахме купонни системи, не знам какво си, трудности и в това време Школата си продължаваше своя дух. Музиката в такива моменти вършеше много голяма работа. В: Колко цигулки имаше Учителят? Д: Аз знам, че е имал две. И били майсторски, хубави цигулки. Нищо, понеже не съм цигулар само помня, че веднъж дойде Сашо Попов, след като почина Учителят. Той беше диригент и много ме уважаваше Учителят, а аз пък имах един много хубав контакт с него, защото на него и на мене възложиха кинематографията, да направим оркестър към кинематографията, тогава се запознах с него. Той е чаровен човек, много хубав човек, Сашо. И помня нещо, което ми допадна, защото аз съм малко антиклерикал понеже трябваше да направим оркестъра и имаме спънки. Викам: "Да отидем при Доброславски". "Не", казва. "Когато можеш да отидеш направи при Господа, не отивай при светии" и направо ме заведе при Вълко Червенков. Като отидохме се реши веднага въпроса, това нещо ми допадна. В: И какво създадохте тогава? Д: Оркестър, симфоничен оркестър към българската кинематография. Аз бях тогава музикален ръководител към кинематографията. Сашо беше един от диригентите. Двама диригенти имахме на този оркестър. Той е добър организатор, голям организатор, голям музикант с хубав респект пред оркестрантите. Тогава той дойде да ми каже ,че се интересува какво става с цигулката на Учителя, тя е много ценна. Аз му казах: "Бъдете спокойни, ние знаем, че тя е много ценна и са взети сигурно някакви мерки за съхранението й". Аз не мога да кажа до ден днешен къде е цигулката. Ние в ония времена се бяхме уговорили, кой каквото има да го прави, да го прави без да казва на другия. Така че като ме разпитват мен в милицията да не лъжа, защото не знам, разбираш. Аз не знам например Борис къде е скрил беседи и т.н., къде е цигулката. Какво правя аз с Паневритмията и къде ще отивам да я записвам и с кого. На никого не съм казвал. Всякой си върши своята работа. Аз съм като в Окултна школа пълно мълчание. Чисто и просто като една вярна тактика за времето, в което живеехме, щото тогава бяха безогледни нещата. В: Вие сте виждал и сте чувал как Учителят свири с цигулката? Д: Да, виж какво сега, доколкото разбрах от биографията на Учителя го чух, че той още като ученик е свирил на цигулка. Учителят много обичаше музиката. Обичаше музиката и Той познаваше много добре народната музика. В живота на Учителя имаше нещо необяснимо, извинявай, че се отклонявам. Това, че Той като се връща в България и десет години Той обикаля българския народ. В онези години, при тая беднотия, тоя беден, въшлив народ, няма ни Балкантурист, нищо, десет години да обикаляш, а в онова време другото какво е правел точно не знам, но се е запознал много добре с българската народна музика. Той намира, че тя е в някакъв затворен кръг, че трябвало да излезе, въобще неща, които в академията никой не може да ни каже в час по народна музика. Ние тогава само учехме песни и хора как да ги играем и как да ги пеем, нали? Тъй за цигулките нищо не знам. Учителят не търсеше някаква виртуозност. Да си виртуоз, трябва да си поддържа техниката, трябва да си цигулар. Нямаше такова нещо при Него, обаче една особена мекота имаше, нещо много особено, нещо като стъпваш с пръста си, нещо като полуфлажолет, нещо подобно. В: Като какво? Д: Полуфлажолет, така едно особено свирене имаше, което даже и нашите музиканти не можеха да го имитират. Това беше Негово свирене, значи ако ми засвири някъде с Учителя от другата страна, аз ще позная, че Учителят свири. Не да знам какво свири, а за начина, по който го свири. И обичаше много музикантите, общуваше много с нас и всъщност както се вижда, че пък и след Неговото заминаване, аз дирижирах хора и оркестър направихме на Изгрева. Това бяха много хубави години -1946-47 г., имаше един много хубав живот на Изгрева. Почна вече всичко свободно някак си, после почнаха да се сгъстяват нещата вече, дойдоха политическите процеси нататък. В: Тука виждаме една снимка, на която са наредени всички музиканти, тя е описана. Сега ставаше въпрос за Кавалджиев, какво ще ни кажете за него? Д: Абе той направи състав от народни оркестри и с народна музика се занимаваше и написа някаква си опера. В: Крали Марко ли? Д: Крали Марко, която не съм я гледал. Той свиреше като любител така, като композитор. Но в народната музика направи доста нещо. В: Сега за Влади Симеонов. Сега този приятел Елиезер Коен. Д: Аз за Елиезер Коен не искам да говоря. В: Не искаш да говориш по начало. Добре. Ще продължим след това нататък. Така. Тука имаме друга снимка гдето е Галилей и Амелия. Тя се казва Амелия Назар. Тя каква е? Хърватка ли? Д: по баща. В: По баща. Така да си спомняш нещо за другите вече знаем, нали? Д: Да, същата тази група още една, аз я имам. В: Ти си отстрани. Тука имаме една снимка, където Влади Симеонов дирижира оркестър, а това е салона, Учителя, а тука виждаме в дъното Учителя. Какво представляваха тези оркестри? Д: На Изгрева имаше музиканти, а ние викахме и от филхармонията някои приятели и правехме състав по-голям. Аз помня, мога да ти кажа, че това, което дирижира Влади, това е един концерт за цигулка и оркестър. В: Да, ето ги тука музикантите. През онова време, той ги дирижира. Какво казваш после? Д: От Вивалди ми се струва, че свирихме нещо. С този оркестър после аз работих с него. Той е от филхармонията, събирахме момчета, плащахме им разбира се и давахме много хубави концерти. Това всичкото е до 1948 г. продължаваше този живот. Когато пристигнаха французите, те донесоха със себе си един апарат за записване на меки плочи. Тогава магнетофони нямаше. Това беше 1939 г. и тъй както разбрахме една експедиция, която трябвало да отива за Африка, но се отложила експедицията поради това, че войната започна и този апарат го взеха. Тях ги водеше между тях беше Банджо. Той беше син на декана на "Комеди франсес", един много симпатичен артистичен човек, който записа песни. На снимката тука в момента пее Катя, тука към малкия салон дето е отсам се намира апаратурата. Той е отзад салона. В: Това не е ли отвънка, аз мисля, че е отвънка. Д: Отвънка е, отвънка същия салон, а от дясната страна е малкия салон, трапезарията, където стоеше апаратурата. А това е микрофона отпред. Това е Филип Стоицев, който акомпанира. В: А-а, то това е отпред микрофона. И записаха ли някои песни? Спомняте ли си, какво стана с тези записи? Д: Ами не знам, аз търсих в Париж, нищо не можах да намеря, защото Манджо е единствен, който записа една беседа сутринта, към 3-4 минути, гласа на Учителя. Какво им пречи това нещо да го намерят? Манджо е починал и не можаха да го намерят. В: Ето същата снимка на Учителя, Катя Грива и тука един чадър. Значи това е от опита за запис на тези песни. Това е Катя Грива, тука са правили опит, но какво стана, никой нищо не можа да каже. Д: Нищо, аз търсих впрочем не толкова какво са записали като музика, а една "Утринна беседа", неделна. Манджо записа как говори Учителят, постави микрофон. Учителят не обичаше да Го записват. В: Не обичаше ли? Д: Не, тогава Той разреши както не обичаше Той да Го снимат, макар Той им даде ядене на всички там, да се нащракат фотографите. Но този запис на това не можах да го намеря. Според мене и според някои други както разбрах в Париж, преди това е минал Димитър Костов, зъболекаря, ако той го е намерил, не знам, той замина за Америка и какво стана с него не знам. Но това беше единствения документ за запис "гласът на Учителя". Не беше много, беше някъде към 2-3 минути ли, там някъде. В: Сега тука виждаме една снимка при разучаване на Паневритмията в салона. Учителят, вдясно е Галилей от тримата, кое е? Д: Това е когато Учителят даде "Слънчевите лъчи", да. В: тука сестрите седят ли? Д: Войната беше почнала. В: Значи това е разучаването на "Слънчевите лъчи"? Д: Да. Насреща е картина на Цветана Щилянова - "Бъбрека", тука играят сестра ми и другите, да. Това е снимка в същото време, когато се раждаха "Слънчевите лъчи". В: тука виждам една снимка с Паша. Какво ще ми кажете за Паша? Д: Тя е най-интересната. Тя е завършила химичка. Тя беше онази стенографка, която Учителя на нея възложи да дешифрира беседите. От стенография да ги напише на пишеща машина и след това му ги четеше. Един толкова трудолюбив, толкова интересен човек. Аз имам така най-дълбоко уважение към тая сестра като работник в Бялото Братство.

43. МОИС БАСАН Вергилий Кръстев: Искам да ви питам за Басан. Аз съм слушал за този човек. Какво представлява? Димитър Грива: Виж какво сега, Басан е бил офицер във френската армия, през Първата световна война бил пленен. Идва в България и е бил струва ми се в Казанлък. В: Той е французин, така ли? Д: Французин, евреин, да, не знам как става, той се запознава с Учението на Учителя. И той е ходил даже с униформата си тогава. Отишъл и казал: "Аз не мога да стоя така, аз искам да правя нещо". "Какво например?" "Да отворя курсове за френски да кажем". Те му казали: "За френски е неудобно, ние водим война с французите". "Добре тогава на немски, английски, физика и математика", той знаеше девет езика, завършил също Сорбоната, физика и математика. Знам само едно за него, когато е бил офицер още пленник, ходил да слуша беседи на "Опълченска", когато Учителят говорил през прозореца хората стоели долу в снега прави, слушали. И тогава Лулчев, когато отива там, вижда един френски офицер и тогава той се заинтересувал от Учителя. Както виждате той пък също офицер от българската авиация. Значи така става. В: Аз това не го знаех за Лулчев, че по този начин, чрез чужд офицер се запознава с Учителя. Д: Да, да, той вижда там един френски офицер. Нали знаеш ако чужденците ни признаят, ние българите тогава виждаме истинската си стойност. Та Басан даже е обикалял страната и е говорил. Заминава си той след войната и бил в Букурещ, идва в София на Изгрева, за да отиде в Цариград. Той се занимава с търговия човека, търговец и Учителят му казал: "Никакъв Цариград, ще отидете в Париж, във Франция". И знам само, че той сам си го разправя. Учителят му дава две златни монети да купи някаква си книга окултна не знам от кого беше, не мога да си спомня. И той, Басан идва сам, купува книгата в два екземпляра, обаче с български пари, единия за него, единия за Учителя, а двете златни монети ги зашива в ревера на сакото си. И той заминава за Париж и идва време, когато фалира в неговия бизнес. Чудел се какво да прави. Тогава отшил двете монети златни и с тоя капитал отново е започнал. И в България той е бил изпратен като търговски някакъв консул в Бургас, той говори перфектно български език. За един човек, който знае девет езика това не е проблем. Първата ми среща беше с него в Париж, когато ставаше въпрос за Рогев. Сега, когато заминах за Париж за Паневритмията, той прие го като идея, но не се заангажира с материална подкрепа, това мога да го кажа, но имах доста драматични разговори с него. Но аз си реших проблема, защото гдето се казва, трябва човек да тръгне с нещо, пък то и амбицията ми не беше малка. Коя филхармония бе най-добрата? Според мене Монте Карло и аз в Монте Карло трябва да запиша Паневритмията. В: Той издавал ли е някога книги на Учителя, нещо на английски, на френски, да е финансирал? Д: Не. Той има само една малка книжка, има от един швейцарец за Учителя, за което Басан написа предговор. И каза, че ще ми даде един екземпляр. Аз отидох на книжарницата и му купих два екземпляра и му ги дадох. Той се беше много учудил, че му намерих два екземпляра на неговата книжка. Жена му превеждаше. Жена му познаваше братските проблеми, една много интересна жена, много благородна, но той не издаде нищо. Той имаше възможност. Аз не мога да разбера като Учителя му даде двете жълтици с тях той стана милионер. Имаше милиони, но не издаде нищо. Ама все пак един том на две-три години можеше да издаде, нищо не е за него. Плюс това при тези условия, които се издават там. Даваш няколко хиляди франка, те ти ги връщат в книги. Сега всички французи пишат книги. Едно време всички рисуваха, сега всички пишат книги. Между другото, беше интересно, че един ден като бях при леля Ванга-пророчицата, и ме пита: "Кой е тоя Басан, бе?" "Той е един мой приятел от Париж." "Да му кажеш да дойде тука, има нещо важно да кажа за него и за народа му и за дъщеря му!" И аз му пиша на Басан така и така и той закъснял идва чак след осем месеца, войната вече беше почнала вече в Израел и той дойде, заведохме го, оставихме го вътре. Когато влязох го заварих Басан плаче в коленете на Ванга. Тя го питала. Аз не знаех, че когато е бил в България се оженил в Пловдив. Имал едно дете, което е починало и е погребано в гробището в Пловдив. И му казва: "Ти да отидеш на гроба на детето си" и т.н. и той се смаял. Ние не знаем даже и то толкова години и веднага го разкри Ванга и му каза същото нещо, че има един съдружник, който го лъже, не е лоялен към него. Когато отидох след това в Париж, оказа се, че е вярно. Каза: "Аз не гледах тефтерите, живеехме уж като братя, че само за една година ме завлякъл един милион франка". Казвам си на акъла: Ти за една Божествена кауза не щеше да дадеш два франка. Басан все пак помогна на Васил Иванов. В: Сега Васил Иванов беше художник. Д: Беше художник. Наш човек. В: Спомняш ли си някои опитности с Учителя, с Школата. Д: Виж какво с Васил бяхме много близки с него, щото като човек на изкуството. Между другото аз общувах да ти кажа право повече с художници и писатели отколкото с хора на музиката. И както виждах сега се занимаваме с живопис. Това изкуство ми е много близко на мене. Аз в Париж не изпусках изложба, когато концерт може да изпусна. Отначало беше под влияние на френския импресионизъм, макар че конвенционален, но той когато започна да рисува, дойде до неговите космични картини, с което той действително можа да се представи във Франция. Бях на откриването на изложбата. Басан ми поръча да напиша музика за откриване на изложбата. А когато ми разкриваше той тия работи за масоните, тогава бях в годината, когато него го направиха трийсет и трета степен, най-високата степен, дадоха му бялата лента. "Добре де, Басан, ти като си масон с бяла лента направи нещо за България! За българите нещо направи!" "Хайде утре ще говорим." Щото той ме покани в Монте Карло, там гдето има голяма шестоъгълна сграда, дето имат апартаменти принцовете и милиардерите, и той има там два апартамента. И на другия ден той ми каза, че иска да открие в Париж една галерия на български художници и той купи на ул. "Сен Пер" едно фотографско ателие голямо и го ремонтира. Хвърли към 300000 франка и направи изложба. Откри изложбата с картини на музикалистите и покани там хора на изкуството. В: А къде това нещо? Д: В Париж, на ул. "Сан Пер". Все пак ул. "Сен Пер" се намира на две крачки до латинския квартал. Някои го разделят 100-200 м от "Сан Мишел". И премиерата за откриване на изложбата мина. Работата върви добре. Още първата вечер едни картини откупиха с60000 франка. Откри се изложбата на Васил Иванов. Той ми поръча музика за него. Аз се върнах в България, направих музиката. Мен милицията не ме пусна, тогава аз я дадох на Николай Тодоров, който с Леда Милева тогава бяха към балканистиката. Николай даже за негова чест отложи пътуването си за един-два дена, за да довърша, даже нямам оригинал. Направо както излязох от студиото и я дадох и Николай замина и му казвам: "Остави я в Посолството". Аз пристигнах десет дена след това. Бяха хора от нашето посолство поканени и т.н. той, Басан казва, че остава тази галерия за българските художници. Закрива се изложбата на Васил. В туй време прокопаха тая тясна улица да сменят някакви тръби за газ, нито коли могат да спрат, нито нищо, както и да е и след това обаче от тук български художник никой не изпраща. Имаше унгарци, бяха доста по-интензивни от нас, направиха на един, на втори, на трети художник изложба. И ми се обажда по телефона Басан. Казвам: "От къде се обаждаш?" "От София. Тук от хотел "София". И идвам понеже нашия комитет нищо не прави по това, идвам да взема двама български художници да направя една изложба." "Обърни се към съюза им." "Не. Аз им казах, че имам на разположение цяла изложба, цяла галерия да ползват, никой не се обажда от тогава. Аз ще си избера двама художника." А той имаше шест души художници за консултанти. Тогава го заведохме с Коста Кънчев при Мирчо Диманов, в неговото ателие в Панчарево. Басан като видя картините на Диманов разбра, че може да направи даже само с един, с него. Аз съжалявам, че тогава не препоръчах Гривичка, тя е много интересна художничка. И Людмила, на Тодор Живков дъщерята разреши на този, на Диманов и той с еди стар "Мерцедес" вдигна се сред зима с жена си и четирите деца, най-малкото на две години, най-голямото на 12 и тръгнаха като хуни да се преселват в Париж. Басан му даде в предградието там до фабриката един апартамент в една къща и когато пристига обаче Диманов и се вижда, че неговите картини, живописта на този човек, таланта му е направо за една разработена галерия. И действително, Басан тогава го свърза с друга галерия и той даде изложба в Париж, след това даде в Лондон, след това му се отвори пътя. Той е много талантлив човек и тогава Басан закри галерията, просто продаде я наново. Щом като няма желаещи, като не знаем ние българите да си пазим интересите, когато тази галерия можеше да върши толкова хубава работа. Да имаш една галерия в Париж, това не е малко нещо. Така си остана тази галерия само с една изложба на Васил Иванов.

42. НАЦИОНАЛНИЯТ ВЪПРОС Вергилий Кръстев: Сега искам да се спрем на един друг въпрос. Така наречения национален въпрос. Понеже вие сте съвременник на онази епоха, син сте на военен, каква е вашата позиция за Балканската война, Европейската, между двете войни, Добруджа, Македонския въпрос, да се спрем така нали ретроспективно и по принцип да разгледаме положението? Димитър Грива: При тази командировка, която имахме за търсене на стари документи в западните архиви. В: Това в кои години? Д: Това беше в 1975 г. ли коя беше и трябваше да спрем във Виена. Аз бях много пъти против това отклоняване, защото нямахме много време, но така или иначе трябваше да се стои, но при това гостуване си намерих един българин, който е роден там, син на градинар, който общувал и имал за съсед един югославянин. Югославянинът беше по майка хърватин, по баща сърбин, но си имаше една особена сдържаност към сърбите и когато говорихме за националните проблеми, той ни слушаше с голям интерес. След това ми се обади по телефона в хотела нашият българин и каза, че съм станал много симпатичен на неговия приятел и искал да сподели нещо с мене. Аз казвам: "Слушай, аз заминавам". А те също смятаха вече да напуснат Виена и да заминат някъде към Тихоокеанските острови, към Австралия, защото те приличаха на онези хора, които имаха усет към събитията и когато се случат едни тревожни времена както беше и както навремето преди Втората световна война се създаваше хитлеризъм много европейци напуснаха. Преди дипломатите те се усетиха, че става нещо, а народната интуиция е нещо много интересно. И също така смятаха, че няма да има живот. „Щом нашата Австрия започна да флиртува и с изтока, и със запада, няма да бъде на добро, а нашата работа е лесна. Имаме пари да живеем няколко години, а ние като вземем едно парче земя, ние сме градинари, навсякъде казва земята е наша." И казвам: "Добре, вие ще дойдете в Париж, защото колата долу ме чака, тръгвам. И като дойдете в Париж, елате". Давам му телефона в Париж, където си имам една квартира, където ходя винаги, за да се срещнем. И след около две седмици ми се обадиха по телефона и на едно кафене, където е нашето посолство, се срещнахме с тези хора - единия -българин, другия - хърватин. И той ми разказа нещо. Той притежава някакъв дневник-протоколи останали от дядо му, които не ги е предал досега никъде на това дружество, на просветното дружество на сърбите във Виена, което е съществувало преди освобождението на нашата страна от турците 1878 г. Там била цялата аристокрация, там те са били активисти, сърбите са работили. По подобие на това нашите направиха също просветно дружество в Румъния. Искам да разкажа само за няколко страници. Когато Портата признава Екзархията. В: Българската екзархия? Д: Българската екзархия, се очертаха границите на България като на Сан Стефанска. Поне щом Екзархията така я определя. Започва едно заседание от сърбите, при което трябва да се прави всичко възможно, това нещо да не стане, защото тя, България ще стане първа държава в Европа. Тогава сърбите се уплашват до такава степен, като че ли всякой един техен политик, като че ли трябва да дава едва ли не клетва, че първата му позиция ще бъде българските земи да не се обединят под една държава. И затова казва може би вие виждате, зад силното нападение на крал Милан 1885 г., когато българските младежи бяха на турската граница, една абсурдна война, за която нашия народ не беше готов. Крали Милан както е гледал, наблюдавал от щаба отгоре при това вижда и се чуди какво да прави, генералите не го слушат, а войниците не искат да се бият, щото те самите не знаят за какво. България се обединява. Този факт ми споменава така, че въпроса за обединението на българите е един вече и европейски въпрос. От друга страна Русия нямаше да я пуснат може би да стъпи на България, то толкова са преплетени нещата, да бъдем, да не бъдем ли, винаги ние да бъдем ощетени. Ето например нашата армия спечели войната на Балканския полуостров. А нашата дипломация? Те я изтърваха. Причините може да са различни, може да са много, но са непристойни за дипломацията. Тогава аз му казвам: "Слушай сега, ето тука сега във всяка квартална поща има ксерокс, дай тези няколко страници да ги преснемем". "Не може, багажа ми е на "Бурже" и ще се прехвърля на "Орли" откъдето самолета ми ще тръгне за Атина и от там за Австралия. Не може." "Добре, ето ми адреса. И в Париж, ето ви и в София. Моля ти се, направи ми това". Нито знам какво стана с тези хора, нито къде са се спряли, дали в Нова Зеландия, дали Австралия, някъде по островите, не съм получил нито писмо, нито нищо, за което много съжалявам. Това беше един много интересен документ. Щото се вижда от къде се тръгна, защото сърбите гледаха по-последователно в своята политика. Плюс това те бяха много заангажирани с Франция по масонска линия. Например, най-големият степен на масон там това го знам от Басан, в югоизточна Европа беше сръбския крал, който е по-висока по степен е бил даже от руския цар. До такава степен и те излязоха много верни на Франция и на Съглашението. Например, риска, който те поеха през Втората световна война. Те направиха въстания, смяна на правителството против германците, когато те бяха вече на турската граница и забавиха войната с месец и половина. Те затова дадоха много жертви, даде два милиона жертви Югославия, но устояха на позициите си верни на Съглашението. И затова от сега нататък ние трябва да имаме в съзнанието си тези факти. Нашите направиха голяма грешка, Георги Димитров и кой ли не, такава наивна работа. В: Каква беше грешката на него? Д: Ами Коминтерна, те продадоха Македония. Те нали биеха тука българите да се пишат македонци, после пък ги караха да се пишат пак българи. Дошли тука 40 хиляди души от Тракия. Идват у нас двайсет и коя година, даже ги изхвърляха, че не били българи. Един историк пише, това е нещо казва, го няма в ничия история. Да дойдат те в България и да им кажат, че вие не сте българи. Но спасението е едно. Една федерация. Учителят е говорил за конфедерация на Балканите, която ще стане преди Европейски щати, значи Той говори за Европейски щати, не говори за социалистически републики, да се разберем, тогава още аз бях ученик. Първата ни среща говори за това и в действителност разбира се като се махнат да кажем агресията на сърбите, която ми се струва разруши тяхната федерация, да те са непоносими вече и за словенци и за хървати, даже и за македонци, черногорци, това е една федерация, която не е на здрава основа. Мене ми се струва, че в основата на всичко стои агресията на сърбите, така го казват поне хърватите. И както виждаш, този приятел, който държи позицията на майка си, която е хърватка, но не понася сърбите, когато баща му казва, че от бащина линия той има тези документи. Този, за който ви говорих имаше дневника на тези протоколи, на тези събрания техни. Но с едно обединение на Балканите, защото както виждаш, когато интересите съвпадат, ето сега ние сме най-добре с гърците. Защо? Защото нямаме никакви претенции - продадохме я Тракия вече, отказахме се един път завинаги. Но пътищата вече са такива. Пътищата са само в една федерация, на една добра, правилна човешка форма.

41. ЦВЕТАНА СИМЕОНОВА Вергилий Кръстев: Сега за другата художничка, Цветана Симеонова - съпругата на Симеон Симеонов? Димитър Грива: Цветана беше художничка-пейзажист, рисуваше пейзажи и цветя, един романтичен художник, така много работлив също. Тя направи опит да направи портрет на Учителя. Няма успех според мен, въпреки че беше по-лесно за нея, щото го рисуваше в профил, а не в анфас, но Учителят не е позирал на нея. Тя го рисува така по снимки, по спомен. В: Аз съм виждал нейни снимки, правени репродукции на картички, една символика има в нейните. Д: Има, търси символика, която според мене, без да заангажирам някого имаше един наивитет. Например, тя рисуваше ангелчетата така с крилца. Един окултист днеска знае какво е ангела. Дето казвал Учителя, че той ангелът може да захвърли земното кълбо като топка, но ние нямаме понятие още за тези, нито знаем какво е светии, не знаем още какво е и Учителя, нямаме още сетиво за това нещо, камо ли да знаем какво нещо е един ангел. Но все пак един човек, който е така в една окултна школа, поне трябва да потърси визуален образ на един ангел, а тъй тези наивни ангелчета с крилца, така някак си... Имаше такива картички, Учителят понасяше всичко - бяха в салона. А в салона Учителят четеше беседите си и имаше много картини от Цветана. И всъщност вместо да бъдат стените голи и празни, заемаха едно място, едно престижно място.

40. ЦВЕТАНА ЩИЛЯНОВА Вергилий Кръстев: Какво ще кажете за Цветана Щилянова? Миналия път говорехме за нея. Димитър Грива: Ами тя по онова време беше една от най-добрите портретистки у нас. Тя самата беше много работлива и тя самата ми каза, че е направила най-малко по петдесет портрета на година. Това значи всяка седмица по един портрет. В много от софийските къщи има портрети на Цветана, особено в братските къщи. По настояване на Методи Константинов тя направи този, известният портрет на Учителя, за който Учителят се съгласи и тя няколко сеанса ходи и Той й позира. Направи един портрет. Тя беше много щастлива. Тя сияеше като слизаше по стълбите така, защото не е е лесно да рисуваш Учителя. В: Това кой го разказва, Катя ли? Д: Е, Катя ми го е казвала, Катя следеше от близо, присъствуваше там. Това е един от най-хубавите портрети на Учителя, макар че аз скоро видях Лили Димкова направи също един портрет на Учителя. В: Тя е правила репродукция от него? Д: Не, не, тя го е правила по снимки. В: Става въпрос, че Цветана Щилянова, тя е правила от оригинала нови портрети. Д: Виж сега, много от братствата в провинцията искаха да имат един и тя направи дубликати нали на същия. Кой е оригинала сега, за не знам, някой казва, че е тук, друг, че е там. Но не мога да кажа кой и няма защо да знаем. Който го е скрил някъде и го съхранява, той си го знае. В: Той да си знае. Нека го знае. Добре.

39. СЛАВЧО ПЕЧЕНИКОВ (СЛАВЯНСКИ) Вергилий Кръстев: Славчо Славянски. Д: Слави беше един от активните хора в братството, особено по материалните въпроси. Той организираше летуванията на лагерите в Рила и т.н. и той имаше едно издателство "Безсмъртни мисли", което издателство издаде 12 тома от световно известни писатели и философи. И накрая искаше да издаде том и за Учителя. Казах му: "Ти сбърка, че чакаш накрая да поставиш Учителя". Наистина, не му достигна времето. Имаше печатница "Пито печат" на ул. "Гурко" 22, София. През 1943/44 г. падна бомба и унищожи всичко. А защо падна бомбата точно там то си имаше причини. Причините ние ги знаехме, защото бяхме съвременници. Но поуките остават за следващото поколение. Нали Учителя ме запита навремето за кого ще работя - за себе си, за народа, за човечеството или за Бялото Братство. Човек като не изпълни обещанието отгоре го спират и му пускат бомба. И всичко спира и замира, както е положението днеска.

38. МЕТОДИ КОНСТАНТИНОВ Вергилий Кръстев: Искам да ми разкажете интересни неща за Методи Константинов. Някакви интересни. Димитър Грива: Вижте какво, Методи Константинов беше един много предан човек на Учителя, до фанатизъм. Аз се сприятелих с него. В ония времена нямаше хора. Плюс това той написа някои книги, които се издадоха в чужбина и някак си имаше едно несправедливо и недобро име в братските среди останали от някога си и аз исках просто да го реабилитирам някак си и даже го сприятелих с Томалевски. После видях Томалевски, казвам: "Сега не можем да вдигнем паметници на грешките на хора, но това е един предан и интересен човек". А на същите тези срещи, които направихме, да се върна към това нещо, когато се реши Георги да напише книгата, тогава вземахме решение пък аз да отида във Франция и да запиша Паневритмията за голям оркестър. Защото Паневритмията ми е възложил Учителя във време на бомбардировките. Аз съм ти казал този случай. И партитурата беше готова. Тогава аз решавам да взема книгата на Методи Константинов и книгата също беше изпратена вече, защото беше преведена там. В: Коя книга? Д: Книгата се казваше "Астросоциология". Астросоциология, всъщност това е едно особено развитие на мондиалната астрология, изцяло под идеите, които е научил от Словото на Учителя. И ето заминах, книгата беше преведена, но намерих там професор Маршесо, който пък написа увода на книгата. В: как се казваше професора? Д: Маршесо, той също беше между другото и астролог, занимаваше се с народна медицина, един много интересен човек. Имаше една група около себе си, млади студенти, така че не знам дали това беше специалността му. Аз вземах Паневритмията. Реализацията на Паневритмията съм ти я разправял сигурно. И Методи се много зарадва, защото него милицията не го пускаше. Той прави толкова много опити, аз затуй се амбицирах. Толкова много опити прави и кой не му обещаваше и не го пускаха в края на краищата. А всъщност там излезе книгата му "Водолея", която излезе в толкова много издания в Париж. Издаде я този, издателя Жерард Низе, който всъщност я преведе и то на много хубав език, така хубаво написана, че даже Методи искаше после от френски да му я преведат на български, а третата му книга, тази за астросоциологията издаде главен собственик и издател Оригас. Аз ти споменах за него. Той беше много интересен човек, който първо прочете всичко, което има от Учителя, тогава подписахме договора с него. Той подписа договора, за което трябваше да дам 5000 франка, за да излезе книгата. Разбира там има един много интересен метод на издаване, който е много така удобен за всякой един автор. Първо трябва да дам пет хиляди франка, той след това като излезе книгата, същите пет хиляди франка ти ги връща в книги на книжарска цена. Но въпреки това той направи едно голямо проучване на Словото. И беше много доволен, че покрай тази книга той се запозна с един български мислител. Методи Константинов понеже той е завършил дипломация, правни науки, дипломация във Варшава, много обичаше да приказва с Учителя на политически теми. Спомням си един път, че в тези напрегнати времена, когато имаше много международни срещи преди войната, на една дипломатическа среща не се разбраха и се разделиха. В: Къде това? Д: Някъде беше, не знам каква среща беше на запад. И англичани, немци, французи, някаква среща, беше много важна, международна и се разделиха без да се разберат. А Учителят попита Методи: "А ядоха ли поне заедно?" "Да, домакинът им дава една вечеря." "Е, добре тогава. Нали поне са яли заедно". Щото може би после, как да кажа, на физическото поле трябва да се извърши едно общо действие. Така е да, макар че ние знаем, че някой път на тези вечери се извършват по-големи работи отколкото на официалните дипломатически срещи, където е много студено и много сдържано, всеки си мери приказките, доста по-прецизно. Тогава разбрахме ролята на общите вечери не само при духовните хора, но и при политиците.

37. КРЪСТЮ ТЮЛЕШКОВ Вергилий Кръстев: Сега аз искам да ви разпитам за Кръстю Тюлешков някои неща. Димитър Грива: Кръстю Тюлешков, професор, естественик и много сериозен човек, с едно голямо, дълбоко разбиране на Учителя. Трябва да кажа, че преди тези срещи, преди да се събираме, аз малко познавах Тюлешков. Тюлешков се занимаваше повече с научна работа и не идваше много към Изгрева. Доколкото знам, пък и той ми е разправял, пък и нашите приятели Борис Николов, той е инициаторът на Ачларската комуна и е много настоявал да го направят това нещо. Ние разбира се за онова време всички бяхме много наивни, когато имахме среща с Учителя в една Школа и нашите хора тръгнаха да правят комуни, като че това е някакво откритие. Но както и да е, едно тежнение на тези хора, още са били току-що завършили гимназия и следваха университета в онези години. Някъде е 1922 г. И вземат решение и Тюлешков отива на "Опълченска" 66, където живее Учителя с категоричното решение, че трябва да направят комуна. И като влиза в двора така както е долу в приземието, където има мазе и излиза така по стълбите и вижда един човек с такава една гугла, такава като калпак такъв един голям селянин и след него излиза и Учителят. И Учителят се обръща и казва на тоя селянин: "Ето го!" Посочва Тюлешков и запознава ги и той си казва искането. Селянинът се съгласява и тогава те заминават там и правят тази комуна, която е описана. Аз съм нямал много интерес към тази комуна, но съм слушал за нея. Разправял ми е за нея Тюлешков, Георги Томалевски, който мисля, че е написал нещо, също и Борис Николов. От тримата поне знам нещо. В: Така сборно какво ти направи впечатление? Д: Ами една романтична история при един типичен български селянин, кулак дето се казва, доста скъперник голям и преживели са така много трудно. Другото е важно, то пък става причина за нещо друго. Вечер се събирали и пеели братски песни. Тогава там в околността, другите села едни учителки, които са слушали за тези песни и се запознали с тях и по такъв начин хората почнали да идват в Братството. Беше Буча Бехар там и някои други сестри. В: Значи чрез тях са дошли и някои хора? Д: Запознали се с тях, нали са били интелигентни хора. Учителя с тях направи Младежкия клас. Това бяха все студенти, една вълна такава млада, интелигентна, която навлезе тогава в Братството. И тогава Учителят направи Младежкия клас. Петъчните срещи, като интересно Учителят постави въпроса, че там ще влязат неженени. Щом се ожениш, излизаш от този Младежки клас. не мога да ти кажа защо, но Учителят си дава обяснение, но си е имало някакви причини сигурно. Не е моя работа да ги коментирам. В: Аз когато дойдох, Кръстю Тюлешков беше професор, не се движеше из братски среди. Сега някакво отношение към Братството и към Учителя? Д: А-ах, Тюлешков имаше толкова дълбоко разбиране, той беше прецизен в контактите си с хората. Тука до някъде си приличахме. Аз например, не обичам да правя много срещи така. Знам, че ако видя един човек и с него мога да направя една дълбока, интересна среща се сприятелявам с него. Нашите тука ме обвиняват, че например никъде не ходя на гости, като много обичам да ми гостуват хората. Така имаше нещо, в което с Тюлешков си приличахме. Ето например, предлагаха в тази група да влезе още еди кой си. Ние двамата казахме: Защо? Да намерим причината. Ако влезе някой, да бъде някаква си функция, да свърши работа, не да правим както казват калабалък, нали? Тука двамата си приличахме в това отношение. Той беше много предан на работата си. И той беше по едно време, доста време даже директор на Зоологическата градина, когато беше на старото си място. И аз помня, че там снимах един филм за животни, така цялото съдействие, което даде той на кинематографията бяхме изненадани. Той участваше в неща, които би трябвало работниците да участват, нали в организацията на тия неща, много сърцато. Когато присъствуваше някъде беше цялостен във всичко. Беше много солидно момче и много добър. В: Други опитности да ти е разказвал за Школата и Учителя? Д: Не. Не си спомням поне.

БОРИС РОГЕВ Разказва Димитър Грива - Д. Записва Вергилий Кръстев - В. Вергилий Кръстев: Искам да ми разкажеш за Рогев. Димитър Грива: А, това е един от най-интересните хора според мене. Рогев, той беше завършил астрономия и физика в Сорбоната. Един много тих, скромен човек, даже Учителят казал на Томалевски да седи зад него и да го бута дето се казва. Той 20 години работи върху календарът. Календарът на прабългарите. И когато ние научихме това нещо, трябваше да му помогнем да се отпечата. И тогава дойде срещата, която аз направих с Николай Тодоров. В: Ти трябва да го разкажеш. Д: Ама не съм ли ти го разказвал? В: Не. Д: И тогава аз бях много близък и продължавам да съм близък с Николай Тодоров. Той сега е академик, тогава беше човек на балканистиката, всъщност той образува балканистиката, имай предвид, че не знам защо във всички страни, даже и Албания, на Балканския полуостров и Турция, и Гърция, и Румъния имаха отпреди такъв отдел. Българите, които имаме най-голям интерес за балканистиката последни бяхме - той я създаде - Николай Тодоров. "Аз знам, че това ще попречи на научния работник в мене, но няма как, това трябва да се направи". Не го разбират, след това го ангажираха с много други неща, чак го пратиха посланик в Атина, което съвсем го отклони. Запознах ги двамата вкъщи и му казах на Николай: "Публикувай го това нещо. За пръв път идва един астроном, идва на гости на историците". Той не казва края на тоя век и началото другия. Той ти казва точно. Днеска математиката ти открива движението на небесните тела за част от секундата даже. Николай се съгласи и му каза: "На какъв език искаш?" "Аз съм завършил във Франция, на френски". И в академичното издание излезе на френски календара на Рогев. Аз тогава вземах няколко екземпляра, заминах за Париж и тогава отидох при Басан, защото Басан е долу-горе на негова възраст и също е завършил в Сорбоната същата наука -астрономия и математика. И дадох му ги на Басан, там ги оставих, разбира това са съвсем други хора, други професори, така или иначе, няколко екземпляра от трудът на Рогев остана в Сорбоната. "Слушай, Басан, аз докато не получа един поне отзив от това, което оставихме, няма да си тръгна от Париж". Дето се казва доста така упорит. "Добре, имам си основание" и след около 15 дни Басан ми се обади по телефона и ми каза, че един професор астроном, математик му е казал, че един ден българите ще разберат какво ни е оставил Рогев. Според него, това е най-вярната система въобще за създаване на календар. Рогев беше много така, много интересен човек с чудно, много дълбоко разбиране за Учителя. Той беше един така вътрешен мистик, външно беше един много мълчалив, много затворен човек, но когато Рогев каже две думи тежаха. В нашата група когато говорехме, той най-малко говореше. Когато се обади Рогев знаехме, че ще каже нещо важно и съществено и мълчим. Той сутрин идваше у нас, вечер си отиваше. Така бяхме се привързали. От друга страна вкъщи даже не го разбираха, както казваше жена му. Този скучен математик, той, човек ако не познава идеите му мъчно може да го разкрие даже. В: Някои опитности, срещи с Учителя да е имал? Д: А, да. Една среща много интересна, когато германците навлезнаха с войските си в СССР, превзеха много територии в Съюза, Тула падаше, вече пада Москва, страшна работа беше. Отиваме с Рогев и беше и този Методи Константинов. "Учителю, какво става, отиде Славянството? Славянството отива, те го прегазиха." "Вие не разбирате", и се обръща към Рогев: "Ти нали си написал книга за Черно море?" "Да!" Той наистина е написал голям труд за Черно море. "Запиши си, на тази дата, и му посочва една дата, около бреговете на Черно море няма да има нито един германец". Разбира се, ние се спогледахме, защото ние чакахме всеки от следващите дни да падне Москва. И действително, следващите вечери падна температурата под 50 градуса, студ невероятен, когато замръзват и танкове, и бензин, и всичко и започна отстъплението. И действително на датата, на която казваше Учителят германците бяха отстъпили и бранеха Берлин вече. В: Значи на датата, когато Учителят каза. Д: Да, да, да. На датата, на която Учителят каза около Черно море нямаше германци, германците бяха отстъпили вече. В: Коя беше тази дата, не си спомняш? Д: Не мога да си спомня. Не мога да си спомня, защото тогава ние живеехме в друг свят, защото как да ти кажа, някой път Учителят казваше неща, които са абсурдни. Поне за момента бяха абсурдни. Никъде не можаха да ги спрат, защото те ги обграждат вече, почти както гледахме на картата и Тула ако падне, то отива Москва. Та това ни беше срещата. В: Значи мистик и астролог като човек от Халдея. Д: А-а, и то един глас и една хубава ръка имаше, нещо имаше много изключително в този Рогев и един човек солиден в знанията си, но много скромен. Толкова скромен и затворен човек, ето например ако не бях се намесил, нямаше да се отпечати. Стана въпрос с големи разправии да се издаде на български и се издаде моля ти се в 1000 екземпляра. Струваше по 80 стотинки един екземпляр. И когато стана въпрос да се издаде и на английски, всичко беше готово и към английския вариант той представи пет страници юртата на прабългарите. Като намериш юртата на прабългарина в някое списание какво представлява, то тя е една астрономическа обсерватория. Когато застанеш в нея с компас в средата на юртата и ще видиш как са поставени отпред тези летви. На 22 март да кажем слънцето е на първата летва. На втората е на 22 юни, на 3-тата на 22 септември, въобще една ориентация такава необходима. Значи, за прабългарите им е било необходимо да гледат звездите и да се занимават с астрономия, за да дойдат те до календара, те са имали кой знае каква стара култура, като ние не я знаем. Обстоятелството, че са имали календар това показва, че са имали някаква култура, която на нас не ни е ясна. В: Тези страници вие имате ли ги за юртата? Д: Вижте какво, аз ги нямам тука, нямам ги, може би трябва да ги потърся у сина му или от някои други наши хора. В: И тя е преведена на френски, и на български, текста има ли го? Д: Кое? В: За юртата. Д: Не, не, за юртата е на български дадена, а те го превеждат на английски. А юртата я няма във френското издание. Първо излезе френското, след това излезе на български и се подготвяше за английското. Всичко беше готово, помня това име някой си Симеонов в Академията, беше и академик Балевски бе съгласен, и в това време Борис Рогев почина. И край. Не излезе по-нататък на английски календара на Рогев.

35. ГЕОРГИ ТОМАЛЕВСКИ Димитър Грива: С Георги Томалевски се запознахме след операцията. Аз живеех на Изгрева вече, това беше някъде 1936-1937 г. той получи някакво възпаление на вътрешното ухо и една опасна операция му правиха с трепанация на черепа и т.н. и когато лежеше в болницата помня, че Учителят му изпрати по Буча Бехар томчето "Отец ме люби". Той си го държал под възглавницата в болницата това нещо и когато оздравя дойде на Изгрева. Тогава аз живеех в Стефови и срещу мене имаше там свободна стая и той дойде там да живее и първата ни среща още така си допаднахме, такива разговори, просто ни стана една необходимост да общуваме и да се разговаряме двамата. И помня един случай, че когато той се яви пред салона и няколко души бяхме и Учителят се яви и разговаря с Георги и му каза така: "Слушай, един кораб пътува за Америка, за кораба е вързано с едно въже и една дъска. Ти къде искаш да бъдеш - на дъската или в кораба?" Интересно е, че този случай Георги го беше забравил и благодареше, че аз трябваше да му го напомня. Два такива случая особено когато става с мои близки хора, в паметта ми някак си мъчно се изтрива. И затова като си замина Учителят, направихме такъв един малък съвет, научен съвет, една група, в която беше Борис Николов, Георги Томалевски, Кръстю Тюлешков, Борис Рогев и Димитър Кочев, хората с различни професии и с много различни характери, мога да ти кажа, че ако не бяха идеите на Учителя, като че ли с изключение на мене и Георги мъчно бихме общували даже, толкова бяхме различни. С една такава идея, такова сцепление се получи. Такава необходимост се яви от срещи, такова едно въодушевление. Когато всичките ни разговори и там именно, на тези срещи се реши Георги да напише книгата за Учителя. Него малко, той беше малко засегнат, когато книгата "Учителят" излезе в 1946 г. ще бъде, защото той не участвува в нея. В края на краищата в тази Школа имаше един писател български, член на писателския съюз, той трябваше да си каже мнението. Борис даваше обяснение, че трябваше така бързо да се работи, така нелегално, че действително тази книга, поне като материал е ценна. Общо като книга има да се обработва, но те нямаха претенции, това не бяха нито белетристи или писатели, това бяха едни съвременници и книгата им има такава една мемоарна стойност. Но за хората, които познаваха Учителя беше даже необходимост, създаде даже една радост, че излезе една такава книга в такива едни времена. И тогава решихме Георги да напише. Това му тежеше на него. За най-голяма изненада, за толкова малко време, за няколко месеца от всички братства от провинцията тръгнаха материали към Георги. Георги събра толкова много материал, за толкова кратко време, аз смятах, че това ще трае може би две години, то стана за няколко месеца. И Георги започна, но мене ми се струва обаче, че той е завършил за една година. Според мене би трябвало тази книга, щото под нея седи подписа на един писател, да бъде още поработвана, защото имаше много материал и Георги бързаше. А той беше вече в една възраст, когато може би нямаше вече това свежо чувство за творческа работа, но все пак има ценни неща в нея и на Георги някак си сякаш му олекна, все пак написа нещо за Учителя. А той беше интересен събеседник, блестеше в обществото, действително само като му видиш хороскопа, той има един Юпитер и слънце на Медиум Цели, това са хора, които блестят в обществото. Георги бе добър разказвач и за пръв път аз видях, че той отстъпва в разговорите си, когато се запознахме, общувахме много с Илия Бешков. Илия Бешков в ония години непрекъснато идваше горе при нас. Той преживя една драма много голяма, това че комунистите убиха брат му, той беше величав ляв земеделец, мъчно го преживя. От друга страна го направиха народен художник и т.н. Като споменавам Илия Бешков, също беше една блестяща поява, имаше една импровизаторска, хубава мисъл, една хубава култура носеше. Той не се приобщи към идеите на Учителя, той си остана църковник, но ние сме нямали спорове на тая тема, ние се срещахме и с Георги в името на една култура, в едно интензивно и драматично време, в което живеехме. Вергилий Кръстев: Георги Томалевски е написал "Астрология за народа" и Бешков е направил илюстрациите. Д: Да, има такова нещо. Те двамата бяха много добри приятели. Нали ти казвам, Георги пред него благоговееше. Между другото Бешков един път, от него разбрах, беше много смутен, той имал една среща, между нас казано, аз не знам дали трябва да ти казвам тия работи, с Георги Димитров, и той каза: "Аз дадох дума, че на никого няма да говоря", но от цялото му поведение разбрах, че самия Георги Димитров имал големи противоречия и смущения. И може би един ден историята ще ги изнесе тия неща. Още лятото той искаше да направи нещо друго, да се обърне Третия Интернационал болшевизма, да се обърна към някаква си патриотична индустриална интелигенция, той търсеше нещо, което като да кажем като Запада искаше да строи един социализъм без да е краен болшевизъм, който разсипа идея и всичко, но това сигурно един ден историята ще го каже, вероятно Георги Димитров го е споделил с Бешков. Той го е споделил и с други хора, които днеска мълчат още, до днескашна дата. В: Ти спомена миналия път, че някой писател споменал на Томалевски, че това, което пише, не е книга. Д: Да. Беше тръгнал отначало в смисъл, че искаше книгата да бъде от група, понеже материалите е получил от мнозина. Викам: "Георге, няма такова нещо. Остави тази група протестанти, които пишат за нещо. Не, това е авторска книга, стои зад нея съответния автор и един белетрист или писател". Даже тогава отиде при него този Петър Драгоев, писателя, който му направи същата забележка и Георги направи някакви промени, обаче вече нито имаше време, нито му стигаха сили, да вземе да направи една нова преработка. Това са неща, които даже една негова позната, която преписва на машина книгата, преписа само една трета от книгата. Другото смята, че за нея не е интересно, нали опитности на разни хора, които нито ги познава, нито са аргументирано написани. От друга страна Георги беше много деликатен. Той имаше винаги страх да не огорчи някого, да не обиди някого. А някой път когато човек защитава Истината, трябва да бъде малко по-строг ми се струва, а той е една поетична душа, която, за да не огорчи човека приемаше много неща, но после можеше да си ги преживява като противоречие, ама това беше с Георги. Той я завърши за девет месеца 1972 г. В: Искам да ми кажете за онова тържество, което организира за писателя Георги Томалевски. Д: А, да бе, в сатиричния театър. Виж какво, Георги, по едно време изпадна в едно униние. Първо, казва никой не се интересува от мене, никой не ми чете книгите. Всъщност, книгите му, мога да кажа, че Георги си имаше една своя публика. Всяка книга, която излизаше се изчерпваше. Това беше вярно. От друга страна по онова време, когато преди да бъде вестник "Новини", беше в-к "Изгрев". Та имаше една статия за културни проблеми, в които Георги активно участваше и нашата общественост го познаваше от тези статии. Това беше един отдушник за Георги донякъде. Обаче времената вече се сгъстиха и самите вестници взеха вече една позиция с партийна линия вече, еднопосочна и Георги изпадна в едно униние. По едно време го гледам, почна да ходи на църква, да пали свещи. Викам: "Георге, какво става с тебе, слушай бе, недей така". Но попадна на едно отчаяние. Разбира се, той го криеше, но аз го усещах като приятел. Тогава аз реших да направя нещо за Георги, плюс това, когато аз направих един филм, авторски филм, сценарии, режисура и музика, който взема наградата в Триест, космичен филм по рисунките на Васил Иванов, той написа едно есе върху филма. И аз, понеже не обичам да остана длъжен ако трябва да бъдем едно на едно, аз трябваше да направя нещо за него. Тогава той ми посочи няколко подходящи есета, между които беше накрая и есето за "Пътя на Плеадите" за моя филм. И в Сатиричния театър, в свободния ден, в понеделник, беше много трудно, но шансът позволи това нещо. Аз отидох пред кинодейците и поисках като представям есетата да направим една вечер на есето. В: Автор Томалевски. Д: Автор Томалевски, тъкмо бяхме репетирали вече, бяхме предали есетата на Борис Арабов, той беше актьор в младежкия театър и той има един хубав, пробивен глас и него ми го препоръча даже Иван Кондов, каза: "Ти като се обърнеш към него той ще свърши работа и трябва обаче председателя да пусне писмо за това нещо". А председателя беше Тодор Димов, а той беше по това време на заседание на Народното събрание, той беше депутат, организационен секретар беше в болницата, нямаше кой да подпише. В това време обаче бях председател на секция "Композитори и звукооператори" в съюза. "Дайте щом няма, аз ще го подпиша." И пуснахме писмото, направихме афишите, като на мой риск даже писахме отговор от името на съюза на кинодейците и съюза на писателите. Като излезе това, давам на Георги: "Тичай сега в писателския съюз да вземеш разрешение от там", и той отива там с листата, беше Джагаров. "И ако искате да видите какво ще се прочете там". "Не, казва Джагаров, ние имаме доверие, не съм никаква цензура". И така получихме разрешение и направихме това. Беше препълнен салона. Аз написах музиката. Предупредихме публиката да не ръкопляска между отделните есета, казах на Арабов: "Това няма какво да се учи наизуст. Това е литература, трябва да се чете". Това сцената пред златната завеса имаше един лампион, една малка масичка и там четеше той есетата. И когато свърши есето, той се разхождаше по сцената, а музиката някак си подготвяше атмосферата за следващото есе. В: А музиката изпълняваше оркестъра. Д: Не, тя беше писана и се пускаше по уредбата. В: Да. Д: Всички слушаха и ефекта беше голям. Помня, че на първия ред беше седнал този Калоянчев. После вика: "Е-ех, такива работи да се правят". Той беше тогава само комичен актьор и питаше: "Каква е тая публика бе, муха да бръмне ще се чуе". Създаде се много хубава атмосфера и накрая когато той прочете есето за Плеадите, завесата се дръпна, върху завесата по право започва филма, горе картината, дръпва се завесата и се прожектира филма за Плеадите и така завърши. В: филмът вие го бяхте правили. Д: Той си е авторски филм с режисура и музика, като в Триест взема наградата, която така зарадва много Васил Иванов. И тогава те предложиха на самия фестивал, на следващата година да направят една изложба от негови картини, която не стана заради това, че не го допуснаха него и т.н. едни времена, всякакви изненади можеше да дойдат и Георги се съживи обаче от това нещо. Бях много доволен аз, целта, която преследвах се получи, Георги се въодушеви. Искаше да го повторим. Викам: "Георге, ето сега материала, ето и музиката, ето всичко. Ако можеш да го направиш чрез съюза на писателите - то го повтори". След това ме викаха, говореха, обвиняваха ме, че направо в центъра на София съм направил мистична вечер. Викам: "Моля ви се, ето ги есетата". А там имаше едно есе за стрелочника, което е от една страница. И Арабов него го чете прав. Всеки в живота си има един стрелочник. Есето почва така: Аз пътувам с влака, поглеждам през прозорчето, стрелочникът е на мястото, аз съм спокоен. Те се питат, ами кой е стрелочникът? Ами за едни може да е Сталин, за друг може да е Христос, всякой си има един стрелочник, но така или иначе вечерта бе за есето. Имахме една хубава публика, остана едно хубаво впечатление. От друга страна тя беше едно изключение в онова време около 1969 г.

34. ЧОВЕШКИЯТ И БОЖЕСТВЕНИЯТ ПОРЯДЪК Димитър Грива: От друга страна може би небето ти протяга ръка, когато повярваш. Разбираш, защото е казано почукай, за да ти се отвори. Няма да се отвори ако не почукаш. За да почукаш, ти трябва да имаш вяра, да се отправиш вече с открито съзнание. Иначе ще ти кажат, чакай, щото на небето може да се чака. то си има вечността. Затова именно вярващият по-бързо еволюира, защото той по-лесно се обогатява отвътре. А на едно духовно учение трябва вътрешно да се обогатяваш, да си отворен, за да можеш какво, именно да си извървиш пътя. Щото това е пътя всъщност, той не е външен. Пътят е развитие на съзнанието, а развитие на съзнанието е обогатяване от един Божествен порядък. От къде идва той? От самия живот. Учителят не създаде школата някъде си като Питагор в древния Египет, че първа стена, че втора стена. Не, ти си ученик в живота и ученик в Школата. И което го научиш тук трябва да го приложиш там долу. И ако долу го приложиш няма да имаш противоречие. Всъщност приложението при Учителя ставаше всеки ден. Изисква самия живот, изискваше да постъпиш по нов начин, иначе ще си счупиш главата. Да. И нашите хора, които имаха вяра минаха по-лесно. Имай предвид, че тук имаше много примери. Тези хора от нашите братя и сестри, които дойдоха от изтока имаха най-големи противоречия. Вергилий Кръстев: От къде? Д: От изтока. В: В какъв смисъл? Д: От стари школи, източни. Един Борис Николов ми каза: "За мене ще кажат, че аз съм китаец". Щото изтока е много далеч от нашето братство. От този разговор, който имах с йогата там разбрах колко струва християнството и какъв тласък Божествен дава то на човечеството. В: Вие заварихте много приятели и всичките бяха представители на различни окултни школи в цялата история на човечеството. Те бяха строго моделирани и строго се изявяваха по определените клишета от миналото. Д: Да. Това са външно незабележими неща, обаче имаше моменти, които се разрешаваха и Учителят ги правеше тия неща. В: Вие как ги виждахте? Д: Виж какво, по някакви случки, по някакви случаи източния човек се познаваше. Те бяха догматици. Те бяха готови за саможертва и те имаха суеверие, а не вяра. В: Имаше ли много представители от тези приятели? Д: Имаше сигурно, всякой един, както се казва, беше парче от една мозайка. За лица и имена не мога да кажа конкретно, но се усещаха такива неща. И виждаха се, например реакциите. Например, ние на Изгрева понякога имаме много противоречия помежду си. Учителя сам ги раздухваше тия неща. Той ни кара да мислим, да види как ще реагираме. Например, ние със сестра ми Катя бяхме действително като че ли от една школа. Никой път сме нямали противоречия по проблеми, които засягат Школата. Създаваха се вътре противоречия между нас при други случаи. С Катя на тази тема бяхме в пълно единомислие. Например, Учителят правеше някои неща, които нас ни дразнеха. Например, някой болен и Учителят му дава нещо да се лекува, минава време и казва: "Повикайте доктор". Докторът е от града, оня оздравее и ония благодарят на доктора, а Учителят се скрие. Той ги правеше тия неща. Да няма явен показ. Сега го разбираш, но ние виждахме и се ядосвахме. Той го оправи, накрая викна един доктор. Така се криеше Учителят. Той дето казваше: "Мина времето на чудесата". Той не искаше с чудеса, Той искаше пробуждане на съзнанието и разширяване на съзнанието. Щото чудесата са за времето на Христос, да повярваш, че стават чудеса, че да повярваш в Христа. А това е закона на насилието. Щом като правиш чудеса, аз съм готов да ти служа. И така много неща Учителят като правеше се скриваше. Той самият, самата Школа я постави зад своите паравани такива и хората казваха: "Хей тия дъновисти, ужас". Имаше такова нещо. Сам го създаваше. Защо? Не можем да знаем. В: Аз си спомням от разказите на приятелите, тези, които са били обиколили Учителя, при един прилага един метод, при друг - друг, но като погледнеш при всеки метод е различно и например на един дава, да кажем има гастрит, язва да яде например кромид лук, което дразни стомаха. Дава му един специфичен метод, на другия дава съвсем друг метод, т.е. по този начин Той се скрива под различен параван или лекува по друг начин. Все пак дава някаква форма, за която съзнанието му се захваща. Д: И накрая каже: "Я си вземи една рецепта от доктора". Ха-ха, имаше такива неща, ние да видим, да каже: "Аз не съм го излекувал, доктора го излекува". Ние със сестра ми много се дразнехме от това нещо. Като виждахме не се дразнехме, че Учителят го прави, ами как нашите хора се хващаха. Е, ще викаме един доктор, така я оправи работата, а той идва на последния ден. Имаше такива неща. Виж какво, педагогичния Му метод беше чуден. Безпогрешен обаче, безпогрешен. Той знаеше точната дума и знаеше на всяка дума точната реакция. Насилие нямаше, никакво насилие. Но Той се радваше когато учениците Го разбираха. Искрено се радваше. Например, Той много се зарадва когато ме видя, че като ме посочи да представлявам Изгрева пред новата власт, това не е моя работа, нали? А то е неизпълнение от човешко гледище. Идва старшия брат Стоименов и ми казва: "Учителят каза: Ти". Аз не реагирам. В: По този начин Начо Петров те обвинява. Д: Значи той ме обвинява. Е, викам, добре, хайде обвинявай. Едни тънки неща имаше в Школата, затова Той поставяше въпроса за интелигентността, че е най-важното качество на ученика. Например, най-хубаво, което е казал за мене, макар че е нескромно да го кажа, това е, че интелигентността отива до "клер воайанс", на него няма нужда много да се разправя. В: Не можах да разбера това. Д: Интелигентността ми граничи с това "клер воаяанс". В: Учителят казва това за вас. Д: Понеже един беше ме свързал с един брат, който имаше много тежки противоречия и Той ми каза: "Сега ти нямаш много време за губене, нито сили за пилеене и ще научиш много". И Той ме свърза с много хора. Един имаше много тежка карма, много тежка. В: Как се казваше той? Д: Това беше дякона Симеон Арнаудов, който си хвърли расото. Скъса си расото, завъртя се и дойде на Изгрева. Той беше много интересен човек, но свързан с църквата, имаше големи противоречия. Но аз много нещо научих. Много го обикнах този човек. Той правеше много бели в Братството, обаче аз на този човек не мога да се сърдя никой път. Никога не мога да се разделя с чувството на яд даже. Интелигентността излиза някак си от логиката, тя отива не знам къде, както "клер воаянс" го върши, както ясновидение. Отиваш направо към проблема. Което, например ти е необходимо да кажем, самото изкуство. В: Това е казал Учителя за вас? А точно как беше? Д: Точно така: "Грива има една интелигентност, която граничи с "клер воаянс", значи ясновиждане -"клер" значи светлина. Но Галето бил там беше казал тия неща. Щото как да ти кажа, именно интелигентността те измъква от търсене на логичните пътища. Аз имам много абсурдни неща в живота си. Ако не беше Учителя не знам как щях да ги оправя, но от друга страна Учителят по някой път помагаше заради развръзката на кармата. Аз преживях много големи противоречия.

33. ПРЕДПОЧИТАНИЯ КЪМ ЧОВЕШКОТО И БОЖЕСТВЕНОТО Вергилий Кръстев: Вие сте заварили различни приятели. Димитър Грива: Да. В: Всяка душа има свой път индивидуален. Д: Точно така. В: И така е била на Изгрева и Учителя е имал строго отношение, строго специфично към всеки един. Д: Виж какво, първо не мога да говоря аз, че Учителят имаше предпочитание към някого. Това е елементарното схващане, зависеше от човека. С едни имаше по-малко разговори, с други повече и т.н. На някои им беше нужен повече, на други по-малко и ние тука ще изпаднем в големи изкушения ако вземем да правим сравнения. Аз не знам някои от нашите хора да е бил огорчен, че Учителят не е бил достатъчно внимателен към него, като към друг един повече. Той така правеше едно равновесие, като имаш предвид, че хората са деликатни, ревниви са хората по начало. Никой не се е оплакал, щото какво, не е приет от Учителя. Когато влезеш в беседа, като слушаш, той ти отговаря на твоя въпрос. Въпросът за Школата е много важен. Въпросът за Школата, Школата това не са беседи, Той си го приготвя преди да идва да ни го прочете. Той отговаряше на въпросите ни. Когато Бошков, полковника тръгва за беседа сутринта рано в четири часа и ще мине през гората, мисли да си вземе ли револвера? И идва на Изгрева, закъснява малко, отваря вратата и влиза. Учителят е на беседа и се обръща и му казва: "Когато тръгваш към Божественото не си взимай револвера!" И продължава нататък. С други думи, Той в момента прави контакт с тях, с всяка една душа, със съзнанието им. Как става това нещо ний не можем да го знаем. И Христос, минава, оня се качил горе на смокинята да види по-добре Христос, а Той му казва: "Слизай, приготви вечеря!", така че въпроса за ясновидство, това става банална дума да го кажем. На един Учител как предвижда, как се развиват нещата, също ние не знаем как става. Ние не знаем леля Ванга даже, не можем да я разберем. Как ще разберем! Аз моите срещи с нея са ми толкова дълги, толкова интересни и този феномен голям, как ти предвижда нещата, не можем да Го разберем. Добре, някой си има такъв център, така че с всяка една душа Учителя може да разговаря, но като отиде на беседа е направил контакт, ето му контакта реалния. Иначе Той ако трябва да се среща, Той не Му стига времето на Учителя. В: Прави това впечатление на всички, които четат Словото, от моето поколение, така че аз после запитвах и онези, които са били в салона. Отговорът на възрастните приятели, че Учителят говори на една тема, прехвърля се на друга, защото обяснява на онзи, който мислено му задава въпрос. Д: Така, затуй нямало логика, нямало тема, нямало последователност. Точно така. Затова става много интересно Словото в това отношение. Например, ако прочетеш произведението на един даровит човек може да те подхрани няколко дена, на един талантлив повече, на един гениален още повече може. Вземи Евангелието, например. Някой ще каже: „Не може, ама аз не съм го чел". Има момент когато ти е необходимо да го прочетеш, то ти решава някакъв проблем. Така и Словото на Учителя. Една беседа съм я чел не знам колко пъти. Може да я прочета в едно време, да я прочета след десет години и да видя, че всякой път тя ми казва нещо ново. Това е именно Божественото в нея, това е храна, духовна храна като от Вихърния връх, която не се разваля, развала няма като другите храни. Тъй както медът, поставен в пирамидата 2000 години, той си е пак мед и с нищо не може да го повреди. В: Сега Учителят открива малко от тази загадка, като казва, че „светлината на вашите съзнания, когато четете една беседа е едно, а светлината на съзнанието след време е друга" и така го обяснява. Д: Точно така. В: Ама как стават тия процеси вътре у нас. Д: Не ги знаем. В: Ние не знаем. Д: Виж какво, що се отнася до педагогичният метод на Учителя, аз ти казах, там сме пълни невежи. Ами, че даже един ученик от първо отделение не знае педагогичния метод на своя учител. Но той е учил в университета тая педагогика, която сега я прилага. А той, малкия не може да го разбере. Значи ний сме същите, защо например казва Той, че без смирение няма развитие. Смирението те отваря към Истината. И ако нямаш смирение не можеш да правиш нещо, ти сам се спъваш. Без смирение не може. От друга страна в Божествения свят има неща, които в днешно време действат абсурдно. Влезе съмнението и то разваля всичко. Той ми каза един път така: "Съмнението чака един малък пропуск да влезе вътре и после взривява всичко". Значи без вяра не може. Вярата е необходима за ученика. Защото насреща говори един Божествен атрибут, имаш него насреща и като се усъмниш в Него, ти не можеш да Го разбереш. Погледнато човешки абсурдно говори, а примерите, които ми ги даваше, а имах много опитности с Него, го доказват това нещо. Нали ти казах как Той ме задържа в стаята си? В: Не, това не го зная. Д: Беше тогава, пристигаше една професорка от Германия. Зима тежка беше като тази сега. Сняг, влака й пристига вечерта към 10 часа. В: Днес е минус 10 градуса. Д: Да. Беше оня ден минус 19 градуса и аз отивам на гарата да я посрещна, нямаше трамвай, нямаше нищо. И като минавам през салона Учителят ме спира и ме поканва вътре в стаята и аз влизам. И започна един разговор, по едно време Учителят ми даде чай. И аз гледам, времето минава. Викам си аз тая среща ще я пропусна. В: Там трябва да чакаш на гарата. Д: На гарата, в десет часа пристига влака, да. В: Точен влак. Д: Точен. В: Експрес. Д: Хем експрес, хем от запад пристига, от Белград. Викам: Сега даже не да е професорката, а трима китайски императори да трябва да посрещна, аз няма да си тръгна от тук. Топло вътре. В: Пиете чай, говорите. Д: Да. И след малко така аз казвам: "Учителю, аз трябваше да отида на гарата". "Идете, рекох." И аз сега тръгнах, кисел даже, мислих сега ще се трепя до гарата. След тоя хубав разговор, но отидох на гарата. Към един часа бях на гарата. Питам за влака. "А, влака още най-малко един час има закъснение. Към два часа ще пристигне". Значи, за да ми спести да чакам аз четири часа на гарата, на студа, аз стоях на топло при един такъв хубав разговор, но ако не бях отишъл на гарата, щеше да направя грешка. От гледна точка на логиката аз съм сгрешил ако в смисъл логиката се намеси. Защото влака е в 10 часа, а аз в 12 или 1 часа ще отивам на гарата. Отидох и видях, че влакът е закъснял. Цялата тази история, така също и много неща, които ни казва Учителят са абсурдни от човешко гледище. Ето случая. Къде ще ходя на гарата, когато влака преди два часа е пристигнал. Нали така? И в края на краищата Учителят, който беше кавалер, щеше да ми каже, като си тръгнал да посрещаш, то отивай! А Той те отклонява, отклонява те, но посрещането пак стана. Така, че много са тези неща, с които се сблъскахме. В: Сега Той ти оставя една опитност, нали, една опитност ви дава, човек първо трябва да има вяра в Учителя. Д: Да, трябва да имаш вяра. В: После в Словото, след това пък послушание. Д: Послушанието, да. В: И накрая да я изпълниш. Д: Да я изпълниш, да. В: И накрая Той казва: "Иди!" Това са три етапа. Вяра, послушание и изпълнение с една обикновена опитности. Д: А някои опитности Учителят ги даваше, за да ти трябват след време, както беше случая с рициновото масло, аз съм ти го казвал. След време ще го разбереш защо. Когато аз се изправих вкъщи пред една стена, къде бе, аз тръгнах от тука с един наивитет да записвам Паневритмията с най-добрата филхармония в Европа и то в Монте Карло. И моите амбиции не бяха малки. Но с вяра!

32. ИСТОРИЧЕСКАТА СЛЕДА Вергилий Кръстев: Аз смятам, че в бъдеще може би ония, които биха писали, то трябва да бъде един колектив, да бъде разделен на различни теми, на периоди и трябва да боравят с материали. Димитър Грива: Е, какво да пишат? В: По отношение на историята на братството. Д: Да, виж какво за мен това е второстепенна история. Например, сега както казах одеве за учениците около Христос. Виж какво сега. Ние няма да правим капани за души. Божи гроб, че не знам какво си, че Гетсиманската градина, че камъка, че кръстоносни походи, че работи, че престъпления, че фалшификации, че ужас. Не! Учителят, остави Словото. Ето го. А иначе ако не беше така щеше да го бъде салона. А сега го няма. Няма го и Изгревът. Всичко е разрушено. Сега само разказват: „Е, така беше Учителят, че така беше, па еди как си беше", това са капани според мене. Когато човек отива към Божественото, трябва да отиде с чистотата на душата си. Да го възприеме като Слово, като храна, щото Христос каза: "Аз съм пътя". Значи трябва да си извървиш пътя, не да се заблуждаваме с външни неща. Ако е въпроса за църкви, за религии, създадени са тези неща, може би заради човечеството. То е един етап необходим и днеска има църковници, които смятат, че да преживеят духовно трябва да влязат в църквата и да запалят свещ. В: На мен ми прави впечатление, че вие много точно определихте: историята на братството е едно нещо, а Учението на Учителя е нещо съвсем друго. Д: Щото братството в провинцията си има едни други физиономии. Те даже се зарегистрираха пред властта. Имат право да се събират, нали? Аз не мога да се регистрирам никой път, защото никой път на мога да поставя в джоба си един документ, че съм бял брат, защото ще стана за смях на хората и пред себе си. Но там им е необходимо, те се събират, четат си беседите, играят си Паневритмия. Много хубаво. Все пак са един духовен център. В: На тоя етап на онези души това им е необходимо. Мен ме интересува за историческата следа. Понеже аз работя на тая тема. Д: Да, кажете. В: Историческата следа. Аз затова съм дошъл при вас, затова правим този запис. Какво е вашето мнение за историческата следа, която вие трябва да оставите за следващото поколение? Сега Словото го имаме, но спомените на разни приятели, материалите и т.н. Д: Опитности. Ами виж какво сега, ние не можем да я дирижираме тази работа. Тя става от само себе си. Но имам предвид, че пътя към Истината е прегърнал всяка една душа поотделно. Пътят към Учителя също така. Всяка душа си има свой път и мога да ти кажа, че докато в една наука ти можеш да разбереш един учен докъде е дошъл. Духовното развитие на една душа е друго нещо, можеш да живееш до нея и да не разбереш докъде е стигнал. Най-големите духовни постижения са невидими. Аз гледам нашите хора, които постигнат нещо, много мъчно може да ги разбереш, даже брат му няма да може да го разбере и съпругата му. Той е един вътрешен, особен растеж. Така, че как да ти кажа сега, ний не можем да кажем кой от нас е приложил и кой е постигнал. А в областта на науката и изкуството там са нещата открити. Аз знам кой композитор какво е написал, кой виртуоз как ще го изсвири и кой каква следа е оставил в науката, щото е там по библиотеките и по рафтовете стоят техните трудове и хората ги преценяват точно. Но този вид духовно развитие, това е една друга среда. Знам ли аз какво става в една човешка душа? Той самия даже гдето казва Учителят един път: "Аз пожелавам на всякой един от вас да отиде там където съм отишъл аз и където отивам аз, но на никого не пожелавам да мине оттам където съм минал аз". Като си мисля, десет години Учителят е обикалял България. Десет години в ония бедни, въшливи времена, няма "Балкантурист", няма командировка, да изучава българския народ. Това за мене е необяснимо нещо и френологически и психологически, да не говорим това, че той затуй познаваше така добре българската музика, нали, но това са 10 години. Едни от хубавите години на Учителя са били да обикаля българския народ. От село на село, при онези условия. Хайде Левски ходел три години, а това са десет години. Е, няма що да ги сравняваме, това са две различни неща и плюс това един човек, който идва от Америка, който следвал там философия и медицина, живял в една култура. Каква е точната причина, не я знаем и Той не ни я е казал. Но Той няма да си губи десет години от времето за нищо. Предложили му да стане пастор в протестантството, отхвърлял, тогава казал: "Може, но ако не ми плащате". Та Той принципите си ги държи. Един платен духовен служител, той е е чиновник вече. В: Ние имаме някои френологични карти от това време, но това е част, но ползата каква е? Коя е причината? Д: Точно така. В: А Той отива да свали ония души, които трябва да влезнат, да им посочи кой къде трябва да се роди и в тези семейства и трябва да чака 22 години след това да се родят и да дойдат в Школата. Това е много интересно. Д: Много, предположенията са много, но най-големите си истини една духовна школа, както е Христос и Учителя, ги оставят когато се издигне човешкото съзнание само да се докосне до тях. По пътя на логиката ние не можем да решим тия въпроси. Оставете тая логика, те гърците създадоха логиката, защото с логиката можем да докажем, че лъжата е истина. Така, че защо са станали тези неща един ден обаче човечеството ще ги знае, просто ще ги знае. Ще му дойде времето. Ний тогава ще знаем даже кой е бил Учителят. Ний не го знаем сега, бяхме свидетели на физическия свят. В: Учителят на едно място казва така: "Не се обличайте в други форми от формите, които съм ви дал". Сега при Учителя имаше салон, имаше живот и т.н. Минаха 44 години. Тези неща ги няма сега, но сега идват нови хора, които искат да повторят същите форми. Д: Това е една грешка. Това е имитация. Защо? Защо ще правим салони? Виж какво, Той казва така: "Глупавият се занимава с миналото, умният с бъдещето, мъдрият с настоящето". Днеска положението трябва да го осъзнаеш, този миг, който е неповторим, да го преживееш най-мъдро. Какво ще правим салони ние. Ако трябваше да остане, Учителят щеше да го остави. Това е. Въобще разграничаването на човешкия свят от Божествения свят е много важно за ученика. Човешкото днеска го има, утре го няма. Това е етап, който разумния, най-активно ще го използва, но не да му робува. Защо ще робувам аз на салон и на организация? Ако искам организация, има партии, има дружества, има какво ли не, има творчески съюзи. Аз съм член на два творчески съюза, например. Знам си работата в единия, знам си работата и в другия. Там всичко ми е ясно. Бил съм в ръководството на единия и на другия, но като дойдеш до школата... В: Сега някой казват: "При Учителят имаше такава форма и ние искаме същата форма да изявим Божественото". Д: Не. В: Много казват така. Д: Защо? Ама ние не можем да подражаваме, формата си е била според случая. В: Според случая и според обстоятелствата на времето. Д: Според обстоятелствата. Въпросът е да разкриеш съдържанието на онази форма, да. Да извадиш поука от съдържанието, но да им правим едни имитации, нали това прави църквата! После така не трябва. Ако ние създадем организация и зарегистрираме учението, ще направим най-голямата грешка. Ще дойде един чиновник, после ще го отличим, после ще му турим заплата, ще му турим после и една гугла, ще му турим и един патрахил, ще стане една, не ти е работа, отвратителна. Въобще друго иска пробудената душа. Той искаше какво? Пробудената душа, тя си намира пътя вече. В: въпроса за пробудената душа е най-важен. Тя си намира път. Д: Тя си намира път. Затуй Той даваше свобода за всяка една пробудена душа. Ний даже на Изгрева всякой имаше различен път и Учителя имаше различно око към всякой един от нас. В: Различно отношение към всякой един. Ставаше въпрос за пътя на всяка една душа или подхода на Учителя към всяка една душа, който е бил строго индивидуален.

31. КОЙ ЗА КОГО ЩЕ РАБОТИ? Вергилий Кръстев: Сега искам да се спра на един друг въпрос. Въпросът е за Любомир Лулчев. Вие си спомняте за него. Кажете някои неща. Димитър Грива: Аз само един въпрос имам да поставя, който от стенографите е задраскан когато са редактирали беседите, в последните беседи на Учителя, когато Лулчев влезе в салона, застана, то неговото място беше там срещу Учителя до голямата врата и стоя прав през цялата беседа. Той не седна. На тази беседа Учителят каза: "И моите думи не бяха занасяни така както ги казах", става въпрос за двореца. В: На Царя. Д: "Не бяха занасяни така както съм ги казал." И Лулчев си ги преиначаваше нещата. Той беше англофил и смяташе, че разбира много неща. Щото един ден в края на краищата ще се пита, защо един от учениците на Учителя беше съден от Народния съд. Ето, това нещо трябваше да си остане в беседите, може би в стенограмите го има, но в самата беседа го няма. След няколко дена той беше арестуван. В: И сега, което е най-интересното, заради неговата дейност нали с двореца и т.н. след 9.IХ.1944 г. четиридесет години непрекъснато властта остава на една и съща основа и на една и съща платформа - Лулчев и Учителят. Заради Лулчев гонят и преследват последователите на Учителя. Д: Виж какво ще ви кажа, в Париж бях поканен на коктейла, там на издателство "Омни литерер" за философска и окултна литература, нейния редактор, главен собственик се казва Оригас. Той всяка година прави един коктейл в клуба на елзасците, на който всички автори на книгите, които са издадени през годината присъстват. Всякой седи зад едно бюро, продават се книги, там маса голяма с храни и пр. и са поканени литературни деятели, писатели и там тогава се издаде книгата по идеи на Учителя "Астросоциология" и Оригас в словото си каза така. В: Как се казва той? Д: Оригас, той е от Елзас, собственик и главен редактор на това издателство. И той казва така за Учителя: "Един автор, който в България нито е познат добре, нито е проучен". А Словото на Учителя не е проучено, не е проучено. От Академията на науките също, а един ден сигурно ще стане, това са 7000 беседи, това е едно такова голямо богатство. На нашите хора не им е дошло времето още да го проучват. Сега ще изучаваме на Тодор Павлов - диалектическия материализъм за Словото и философията на Учителя ще дойде друго време. Но трябва да има един естествен порив вътре в самото общество, да дойдем до него. И сигурно това ще стане. Сигурно това ще стане. В: Сега тука понеже споменахме и да приключим с Любомир Лулчев. Да питам, какви са вашите впечатления за него и около неговите последователи, които се въртяха около него, така наречените "Упанишади"? Вие сте присъствали може да имате бегли впечатления. Д: Бегли впечатления, ами как да ти кажа, Лулчев беше един доста щестлавен човек, с доста противоречия вътре в себе си и това, което се беше събрало около него бяха доста така елементарни момчета. Там беше този шофьора Йордан Бобев, как да кажа в оная среда, в която живеехме ние, това явление никакво впечатление не ни правеше на нас. Никакво впечатление, които бяха там. Имай предвид, че Учителят ни учеше на свобода. Че като някой слуша беседа да има нужда да слезе долу там при траповете гдето беше бараката на Лулчев, да му доуясни Лулчев, това си е негова работа. Това не ни смущаваше, щото пред Учителя и той си беше като нас, сваляше шапка и целуне Му ръка, така че как да ти кажа, това е рисковано човек да говори на тая тема, защото аз отблизо с Лулчев близък не съм бил, не съм бил просто, нямахме нужда от това. Той прояви един интерес да ме привлече и се разбра, че няма да стане тая работа. Имахме една случайна среща на Витоша с него, за пръв път останахме заедно един срещу друг. Но той като е оставил дневник, гледам сега го публикуват. Това е достатъчно, който се интересува да си извади изводите за него. Дали е играл положителна или отрицателна роля за Учението на Учителя и това е един въпрос, на който историята да си каже мнението. Това за мен не е най-важно. А историята на братството, това е нашата история. Всички наши грешки и нашето несъвършенство го има вътре. А Учението на Учителя е нещо друго. Ние трябва да ги разграничим тия две неща. И някой път трябва да разграничим и като правим нещо за кого го правим? За себе си, за братството ли или за Учителя? И това са две различни неща. Така че ако ние имаме противоречия и т.н. и трудности, това са из нашия свят, човешкия свят. В: Тука се засяга една много важна тема. Въпросът за историята на братството и въпроса за Учението. За Учението е работа на Бога. Въпросът за историята на братството аз смятам, че тези неща трябва да се пишат, че това са отделни етапи, които трябва да се знаят, защото могат да се направят същите погрешки. Д: Ами да, има даже хора, които са написали, даже са имали куражът и данни да напишат. Те си имат повече мемоарна стойност и много може да са субективни, от друга страна аз намирам, че много трудно е да се пише за Учителя. Да се пише за Школата, хайде по-лесно е. Вземи самата книга на Георги Томалевски. У дома ние се събирахме няколко души. В: Вие имате ли копие от тази на Георги Томалевски? Д: Имам, да. В: Аз бих искал да я видя. Д: Виж какво, аз имам много хубаво отношение към Георги, бяхме големи приятели, даже беше ми неудобно, щото според мене той имаше по-отворено чувство към мене отколкото аз към него. Така аз не съм свикнал. Той е една поетична душа, Георги беше чуден човек. И в края на краищата той е човек, който е член на писателския съюз. Все пак един ден ще го питат, абе като беше писател не можа ли да напишеш една книга. Той взе да напише една книга, но тогава бяхме една група, когато решихме. Беше и Тулешков, професор Тулешков, един много интересен човек, верните хора на Учителя. Който каза: „Абе хубаво как ще го напишете не знам. Все едно моя внук сега да пише книга за дядо си. Ще каже: е добър дядо, води ме на разходка. Знае ли моята работа в институтите? Така, че Георги хубаво е писал да кажем". Той има един хубав увод. Увода му е много хубав на книгата, историята на бащата, да. Дойдем ли до Учителя, какво можем да кажем ние? Но все пак написа една книга, която, мен ми се струва, че ако той я беше написал десет години по-рано, щеше да бъде друга книгата. Георги беше вече на една възраст, губеше вече от паметта си, той е живял един много интензивен живот и има много противоречия така и на тези години не беше лесно да напише една такава книга. Може би трябваше по-рано да я напише. Не знам, предполагам, разбира се. Това не мога да кажа, че е вярно, но трябва да кажа, че когато склони да пише книга от цялата страна се струпа материал към него. Всички от провинцията, всички кой каквото имаше му изпращаше. Аз бях изненадан от това нещо. Видях готовността на нашите хора, трябва ли да направят нещо за Учителя, да го направят така от сърце и да го дадат веднага. В: И като излезна този ръкопис? Д: Аз вземах. Той беше на пилюр. Аз дадох, платих на една жена да я направи на хубава хартия. Имам я даже подвързана и дадох един том на Георги, дадох един том на нашите и имам един том. В: Аз не съм я чел. Д: Виж какво, има неща, които смущават вътре. Но той искаше да се пише общо, че е от колектив книгата. Аз бях против това нещо. Представяш ли си да се напише, че е от група. Това е въпрос на отговорност и всяка книга си има автор. Тогава на корицата се пише. Авторът поема отговорността. И го поема един писател български. Той искаше от мене аз да напиша. Аз казвам: "В твоята книга няма да напиша, защото не мога да сравнявам моето писане с писането на Георги Томалевски. Съдействам ти с материали, с много неща, които дойдоха". Така както му ги дадоха, така ги написа. И съм много доволен, че тогава писателя Петър Драгоев му прочете книгата и му направи една забележка на тази тема. И той тогава коригира някои неща. В: На коя тема? Д: На тая тема, че трябва да се намеси така писателят в тази книга, не както са му дадени да ги публикува и той направи някаква редакция, но не достатъчна, аз както казвам, на него не му стигаха вече силите. Но нищо, в края на краищата и тази книга, някой казваше за утре на хората ще им трябва, всеки може да научи нещо. В: Друг, който е правил е Сашо Периклиев. Вие чели ли те от него? Д: Да, чел съм от Сашо Периклиев, чел съм и от Николай Дойнов. Николай Дойнов говори за съборите, за погребението на Учителя. Документи не е потърсил нали и аз съм много доволен, че попаднах на тях. Предадох ги на Георги Томалески за книгата, която трябваше да напише за Учителя.

30. БОГАТСТВО И СИРОМАШИЯ В ЖИВОТА Вергилий Кръстев: Сега вие ми разказахте миналия път, че Учителят е казал, че един ден ще разберете, че това ви са най-хубавите дни на живота ви при Него. В какъв смисъл? Димитър Грива: Ние бяхме много млади, много зелени хора. Единия мечтаеше да отиде еди къде си да учи, другия не знам къде си и т.н. А ние не преценявахме къде се намираме. Имаше такова нещо, например сега аз съм увлечен в музиката, търсих, както Той ми каза, че един ден ще отида във Франция, след това има условия за Германия. В: Какво ти каза Той? Д: Че ще отида във Франция и действително отидох. От друга страна Той ми каза, че имам карма с българския народ. "Нищо няма да му искаш на този народ, ще пишеш хубава музика и ще си мълчиш." Аз когато изляза извън България съвсем друг се чувствам. Даже в една Москва. Една Москва. Питат ме: "Какво правиш, че тук като че си бил и пребил тука?" А, дихармата ми е във Франция. Във Франция аз се чувствам като у дома си. В: А тука ти е кармата и трябва да се изпълни. Д: Тука си мълча и съм свит. В: А през време на Школата на Учителя, това бяха най-хубавите дни. Д: Той каза: "Един ден ще разбереш, че тука са ти най-хубавите дни". Действително. Сега като го гледам, такава пълнота, защото виж какво, имаше тревожен момент, тревожни времена, събития, войни и т.н., всички живеят в тревоги. Като влезеш сутринта на беседата Учителят като те подеме и те заведе е-е в един свят толкова далече от всичкото, след това отидем на поляната, изиграем Паневритмията. Такава една модулация, не можеш да си представиш какъв Дух беше Учителят, да може да повдигне, защото това бяха страшни течения при това знаеш какво беше, как загиваха хора, че евреите ги претопяваха, че такава жестокост, която беше през втората световна война и всичко става. Ние сме присъствали, ние живеем в същото време и да ни измъкне така от това нещо и говори за Учението, великите работи, на едно Божествено учение в една такава тревожна обстановка. Много тревожно беше всичко това. Бомбардираха София, гърмяха. В: Аз искам да се върнем в Мърчаево при онези събития 1944 г. през време, когато е обявена войната от СССР на България. Д: На 7.IХ.1944 г. аз бях в Мърчаево. Трябваше да занеса една кола. Аз всяка кола като оркестрирах Паневритмията Му я носех в Мърчаево. Защото аз работех на Изгрева. С Него излязохме нагоре над Мърчаево към Витоша, Той ме попита, беше много сериозен Учителят, мълчалив: "Дойдоха ли руснаците в София?" "Не, току-що са се спуснали надолу към турската граница." "Всичко ще платят", казва. "Всичко ще платят." И аз се чудя какво ще плащат тия хора, та те сега идват. В: И за зло идват, така ли? Д: "За зло ще дойдат", казва Учителят. "За зло ще дойдат, но всичко ще платят." "И ще ни прекопаят канала Енос-Мидия и проливите ще останат безпредметни." В: Но досега не прокопан. Д: Не е прокопан. Това за руснаците при съвременната техника не е голяма работа да се прокопае. В: До 1990 г. не е станало. Д: Не е станало още. Но и много неща има още. А, както каза, първия ми разговор обаче с Него трябва да си го спомня, бях още ученик, ми каза, че на Балканите ще стане конфедерация и след това ще станат европейски щати. Така, че примера ще дойде от Балканите. И мен ми се струва, че даже каза, че турците ще бъдат отхвърлени в Мала Азия. В: На този етап конфедерация на Балканите не е станала. Д: Не е станала. В: Но Европа се строи вече. Д: Да, мост се строи, да, тя се стреми вече, търси пътищата и все пак никой не се надяваше така светкавично, така бързо и безболезнено ще се разруши един от позорите на Европа. Това беше стената в Берлин. Един град разделен с една стена с телена мрежа върху нея с електричество и оръдия, това беше позора на Европа. В: И тя се разруши. Д: Тя се разруши по един много лесен начин. В: 1989 г.-1990 г. Д: Точно така, така че може би някои събития като ги гледаме от днешна гледна точка са страховити, в смисъл, че разрешаването може би с кръв искат. Не, Берлинската стена тъй лесно се разруши. В: Никой не очакваше. Д: Никой не очакваше. Сега има един страх да кажем, че двете Германии, като се обединят, ще стане опасна. Англичаните, французите не са много благосклонни да идат да се бият за Германия, но ако един ден станат едни щати, нали, няма никаква опасност да има. От друга страна и нашата надежда също ще се осъществи в края на краищата. А Той също каза, че богатството и сиромашията ще се разберат. Значи Русия и Америка ще се разберат. В: Значи богатството и сиромашията. Д: Да, така говори, ще се разберат, защото каза: "Имайте предвид, че жълтите са по-интуитивни и ще се обединят преди белите и ще дадат голям урок на бялата раса, заради безлюбието й". Че една от най-жестоките раси е бялата раса. Каквито престъпления е извършила бялата раса никой не е извършил. Само за една война десетки милиони хора загиват по най-жесток начин. В: Искам да се върнем в Мърчаево, когато Той ви е казал, че американците ще строят вили. Къде точно? Д: На същата тази среща, когато ми говореше се виждаше Люлин, дето е сега там санаториум някакъв правителствен, това беше някое време един санаториум на Хаджи Иванов, един мой братовчед по майчина линия. И казва: "Един ден ей там долу ще дойдат американците и ще строят вили". Значи по сегашно време ако се родя, да може би ще дочакам да станат европейските щати, както всеки един може да пътува където си иска и си прави вила, където си иска, когато може би тогава и в Калифорния някой българин да си направи вила. Както сега тия неща ни се виждат абсурдни, тогава ще настане друго, щото самите проблеми, с които се занимават и политика и човешката общественост и култура ще бъдат други. Щото Той казва така за изкуството: "Досега изкуството се е ръководило и се движело от двата принципа - на умът и на сърцето. Ще дойде време когато ще се регулират от духът и душата". Значи можеш да си представиш тогава ако ние създадохме такова човечество една огромна култура с ума и сърцето си, каква култура ще се изгради с участието на духът и душата, което не сега, че го нямаме като душа и като дух, но проявата му да намери отражение сигурно ще бъде нещо велико. В: Сега, връщаме се отново в Мърчаево в онези години. Въпросът за така нареченият Отечествен фронт. Д: В една от беседите, когато Учителят се върна на Изгрева и продължи, каза: "Да, горе има един Отечествен фронт и ако този днешен Отечествен фронт върви по неговия път...". В: Този, който е на земята, който е образуван. Д: Да, "ако върви по този път, по който върви небесния, но ако не, казва, ще ги сполети по-лошо отколкото тези, които си отидоха". Щото знаем, че у нас Народния съд беше почнал да работи. В: Беше почнал Народния съд и бяха избити много хора. Д: Много хора, ах, беше много жесток. В: фактически ако Народния фронт, който е долу не изпълни онова, което беше горе при другия Народен фронт. Д: Това беше едно предупреждение. Едно предупреждение, с което да се внимава. В: Интересно, че Учителят допуска да се организира и образува Народен фронт в невидимия свят, а онзи Народен фронт, който се образува тука в София е благодарение на оня горния и не му изпълнява програмата. Д: Добре, ами Той още в Христовата молитва е казано, както горе на небето, така и долу на земята. И всъщност това е силата на християнството. Силата на християнството от тук се създава култура, докато изтокът там само съзерцава източния човек. Но той не създава нищо около себе си. А именно Христовата молитва казва, както горе на небето, така и долу на земята. И затуй е казано, по делата ще ги познаете, нали? Затова Учителят казва: "Приложение искам", Той не търси проповедници в нас, а да го приложиш. "Направи едно добро, ето ти си в Бялото Братство, направиш нещо лошо, ти си от Черното." Нямаме ние документ в джоба си, че сме били ученици на Школа. Това са въобще нелепости. Самото Учение на Учителя трябва да се постави на една нова основа, ако трябва да стъпим здраво и да нямаме противоречия. А Той посочи толкова много закони, толкова много светлина даде по всички проблеми. Това са 7000 беседи.

29. ЧИСТОТА НА УЧЕНИЕТО Вергилий Кръстев: А да се съхрани чистотата на Учението? Димитър Кръстев: За чистотата вижте какво, има едно нещо у нас, а това е любовта ни към Учителя и предаността. Аз уважавам нашите хора, най-малко заради предаността, която имат. Може да си правим ние грешките, нали? Грешките ги правим учениците на всички школи, но тази преданост, тази любов, това чувство на саможертва, което имат нашите хора, заслужава уважение. Този възторг, който имат. И действително, какво ми каза професор Фолкенхан, аз искам да го кажа този случай, Фолкенхан като пристигна, той е от Хумболтовия университет. В: Той какъв е по националност. Д: Немец, германец, славист и дойде в България. В: Коя година? Д: Той дойде в България коя беше -1960 г. и коя година беше, не помня, на един конгрес на славистите. И когато се запознава тук със Словото на Учителя се връща в Германия, взима, иска разрешение или право за една командировка от три месеца в България. Отива в студентското градче три месеца, където изучава български, за да може, той като славист ще му е лесно разбира се да чете Словото на Учителя на български, в оригинал. И в своите проучвания той казва: "Според мене това е един от най-пострадалите автори от Октомврийската революция до днес. Например, от пресата, която я изучава от преди 9. септември във вестниците, вижда как нашата общественост е била против Учителя. Нямала е положително отношение към Учението на Учителя. Същото нещо се вижда в съвременната ни общественост след 9.IX.1944 г. И разговора, който имахме по тая тема, дойдохме до извода защо. Защото преди 9.IХ.1944 г. нашата войнстваща интелигенция поради националните си проблеми, тя беше с гръб към учение, което ще говори за мир и за миролюбив, нали? Така че от друга страна и църквата беше активна и ревнива, която смяташе да е единствена и монополна за христовите добродетели. След 9.IХ.1944 г. пък дойде войнстващ сталински атеизъм, който също пак не може да приеме каквото и да е духовно учение, така че действително като че ли в цялото това време бяха срещу Учителя. Затуй Учителят може би стоеше настрана. Затуй Учителят не обръщаше никакво внимание на тези, които пишеха срещу Него. И даже някои наши журналисти, както да кажем Иван Изворски, Иван Антонов, казва на Учителя: "Ти защо не се защити?" И Учителят един път е разрешил. Той дойде при мене Антонов много така възторжено: "Учителят ми каза: "На мен не ми е разрешено, но на вас може". И тогава Иван Антонов написа някъде си в кой вестник "Слово" ли , една хубава статия "Защитата на Учителя". Псевдонима Иван Изворски, той се казваше Иван Антонов и той изстрадваше много тия неща щото бе журналист, но с тази статия така му се създаде повод поне той лично се зарадва, да защити Учението. Но Учителят не се интересуваше и една дума не е писал за своя защита. В: Значи "На Мене не ми е позволено, но за вас може". Да. Това важи и досега. Д: Сигурно, то за всяко време ще важи. Защото и Христос не е търсил адвокат да го защитава даже, така че Истината, както казва Той самият: "Кажи Истината, пък я остави тя да говори". Затова човек трябва да бъде много смел когато ще каже една Истина, независимо дали ще пострада. Щом той я каже, остави я, тя ще говори. Мен ми се струва, че ако въобще спазваме нещата да ги решаваме по принципа на Учителя, ще имаме според мене и най-малко съпротивление. Когато ние искаме по човешки да защитим Божествените проблеми, сигурно ще се натъкнем на противоречия, които ги имаме. Ние, Братството преживя доста драматични неща. Защото най-напред ние бяхме неподготвени така, Учителят си замина така като че ли тръгна на Витоша и утре ще се върне. Най съвсем бяхме неподготвени за такова нещо, това преустройство в едно такова тревожно време всъщност, една такава генерална смяна на нашата общественост. В: Ясно, Учителят си замина и Той работеше при дадени условия и имаше в Школата си ученици. Сега са времената 44 години по-късно, сега е 1990 г. Тези условия ги няма. Формата я няма. Формата има раждане и след това има смърт. Д: Ами всяка форма, да, формата изчезва, остава духа. В: И вашето мнение за една перспектива, как биха могли да работят следващите поколения? В каква форма? Все пак трябва да има някаква форма. Д: Вижте какво, сега преди всичко Учителят е дошъл в едно време, когато имаме стенография, имаме и машинопис, имаме и книгопечат и всичко, което Той е казал, то е записано и ми се струва, може да вярвам, че е съхранено. Понеже сега към Учителя проявяват интерес както един Фолкенхан. Фолкенхан, имайте предвид, че той беше водач на така ако може да се нарече тази дума на антропософите в Берлин. Така че на него не му беше чуждо. Както разбрах по-нататъка, действително антропософите са разположени, не са разположени както нас, но имат един интерес към Словото на Учителя, нали това са учениците на Щайнер. Така че мен ми се струва, че той на тази тема крачи. Всякой един народ сам ще си търси пътя за реализацията на Учението. Мен ми е неприятно, че ние трябва да издаваме книги в чужбина, аз съм направил нещо, видях и много други хора, но като че ли това, че всяко едно общество, всеки един народ трябва сам да си го направи. И добре е, че идва една епоха, 21-и век ще бъде един духовен век. Да не мислиш, че пак ще се занимаваме с тия боклуци, които сега ги хвърляме, кой знае какво ще оставим накрая между двата века, нали? Ще дойде едно поколение, една такава вътрешна готовност, такава настройка вътрешна, че за него ще бъде необходимост да се занимава с духовни проблеми. Социалните проблеми трябва да се разрешат. Действително на земята не може да има гладни и сити. Социалните проблеми ще се решат. Войните може би ще изчезнат, но има един друг - духовния глад, ще започне от 21-и век. Това ще бъдат души, които ще бъдат отворени към духовните проблеми. Те сами ще го търсят. В: Ще търсят методите на Учителя? Д: Точно така. Ще търсят методите и от друга страна тя Истината си съществува. Пътищата към Истината е личен проблем на всяка една душа. Те не стават с пропаганда. Социалните проблеми и учения може да имат нужда от пропаганда. Истината няма нужда от пропаганда. Няма нужда да гърмят, че повече да грее слънцето. То си изгрява и всички ще го видят. Но когато човек му дойде до една вътрешна необходимост, да дойде до едно Божествено Слово, плюс това Той каза, че кога да е всички хора ще приемат Христовото Учение. Но понеже природата притежава вечността, не бърза, ние бързаме, защото виждаме колко е кратък живота. Но всичко онова, което идва тепърва показва, че и Учението на Учителя, Христовите проблеми и въобще еволюцията може да е едно Божествено Учение. Трябва може би затуй да се говори за шестата раса. Трябва едно шесто чувство. Ние вече в тези пет чувства, ние сме на тясно вече. Чувствам една мъка, чувствам, че има нещо друго, но още нямаме центъра в себе си, ние нямаме сетиво за да го усетим. Ние така се възхищаваме да кажем, не можем да разберем даже един обикновен ясновидец. Ние даже по човешки не можем да разберем цял един гений. Другия гений го разбира. Един светия какво е, ние не знаем. Един Учител какво е, също не знаем. Трябва да имаме и друго сетиво, както имаме сетивото да разберем един гениален човек на този свят, който досега е изграждал културата, за което сме му много благодарни. Благодаря на културата на тия велики хора. Учителят също много ги тачеше. "Изучавайте ги, казваше Той, великите хора." Но да се изучават, ние имаме възможността да изучим великите хора, но да изучим един светия? Не, не знаем какво е светия? Да проумееш един Учител? Да, аз запомням веднъж на Рила, знам ли дали ти казах този разговор, когато ни качи Учителят една малка група. Разправял ли съм ти за Мусала. Той ни вдигна много рано още 2 часа през нощта от хижата и ние още преди изгрев бяхме горе. И както сме седнали така 7-8 души, Боян Боев както винаги си извади тетрадката да записва. Учителят маха така с ръка. Не Му позволи, аз мисля, че ти го казах този случай, няма що да ти го разправям. В: Разправи го. Д: Аз бях най-малкия от всичките. Сега трябва да се слуша добре, защото няма да се пише. Боян Боев прибра тетрадката. И между другото Учителят говори за Христос и за идването на Христос на земята. Той каза, че с идването на Христос на земята се е организирало астралното тяло на земята и сега душите си отиват, но някога преди Христа, когато си заминават имали големи противоречия, някаква голяма тъмнина, а сега по-лесно се ориентират. Ето сега ние знаем за Христос, Евангелието и Притчите. Това е може би най-незначителната от дейността на Христос, когато е дошъл на земята. А Той ти казва какво сетиво трябва да имаме да разберем, че се било организирало астралното тяло на земята, когато ние нямаме усет да го разберем какво значи астрално тяло на земята. Така, че явяването на един Учител, Той има присъствие в много сфери, над която ние като децата не знаем нищо. Даже едно дете, когато е в първо отделение та то не може да разбере учителя си, който му предава, а той е учил висша математика. В: Сега става въпрос каква е ролята на учениците, понеже всеки има своя задача и своя роля. И всеки ученик е изпратен в Школата, във вътрешната школа и външната, за да изпълни дадена задача. Ако не я изпълни? Д: Вижте какво, ако не я изпълни, що се отнася до някой проблем за Учителя, Той казва така: "Ако първия не я изпълни, ще я изпълни втория, ако не я изпълни втория, третия до десетия. Но десетия ще я изпълни. Дойде ли до Божествената кауза един има, който ще свърши работата." Затуй Той беше спокоен. Той също така каза: "Аз не се грижа за Учението си. Ако то е Божествено, то ще успее". Затуй Той нямаше грижа, Той не ни каза какво да правим, как да съхраняваме книга. Не, нито дума, защото Той не разчиташе на нас. Ние сме човешкия свят. Той разчиташе на Божественото. А Божественото, там няма вече компромиси. Компромиси там няма. Щом е Божествено, то ще успее. Затова и това спокойствие на Учителя, та това са 7000 беседи. 7000 беседи остават в едно време, когато материализма и сталинизма нахълтват в тая страна, тука където Учението се ражда. Това по начало е една тревога. Той нямаше тази тревога и аз съм уверен, че то ще се съхрани в края на краищата. Щом е Божествено, както и притчите на Христос след колко време се написаха. Тогава нямаше машинописци, нямаше стенографи, но всички знаем какво е казал Христос. Не е всичко, защото в самото Евангелие пише и много, много други неща станаха Ама нали, сега Учителя идва в по-благоприятно време, а може би и при по-подготвени хора.

28. ПРОПОВЕДНИЦИ ИЛИ СЛУЖИТЕЛИ Вергилий Кръстев: Как се развиха събитията след това? След заминаването на Учителя? Как се избра Братския съвет? Димитър Кръстев: Вижте какво, първо направихме един съвет, който беше тъй наречен просветен, да се занимава със Словото. Действително в онова време, една от машините, печатарските, беше пренесена на Изгрева и ние имаме печатарски работници - Влад Пашов, Кирчо-лъвчето, които продължаваха да си издават беседите. Тогава България беше още брашнен чувал и хартия можеше да се намери и всичко. И това беше докато в Комитета по култура се водеше от Димо Казасов. Но тука искам да спомена един факт, който трябва да се знае. В 1945 г. първото Народно събрание след 9.IХ.1944 г. за депутат в нашия квартал трябваше да изберем Людмил Стоянов. В: Това е писателя? Д: Писателя да, поет. Това беше символист, много интересен човек беше той. И той каза: "Аз за пръв път ще се занимавам с политика. Никога не съм предполагал, че ще ме изберат за депутат. Мръсна работа, вместо да се занимавам с литература". И тогава се събраха нашите хора и кварталците и им представих писателя. Той каза едно кратко слово, беше един хубав човек като юпитерианец и след това взеха го и го заведоха при Боян Боев. Там са имали един разговор. Боян Боев му подарил някаква книжка от Учителя и това става 1945 г. Когато пада Димо Казасов, в културата влезе Вълко Червенков, шеф на Комитета по печата, първата му заповед беше да се презаверят всички разрешителни за печат. Нашите хора изтръпнаха. Знаеха, че Вълко Червенков няма да го презавери и докато се чудим ние какво да правим, Людмил дойде на Изгрева. "Дайте ми вашето писмо. Това Учение е полезно за българския народ." И отиде и го презавери. В: При Вълко Червенков? Д: Да. В: И Вълко Червенков дава разрешението за печат. Д: И това продължи докато 1947 г. започнаха събитията, дойдоха процесите. Нали дойде Трайчо Костовия процес и от тогава разбира се, след това дойдоха и другите събития през 1957 г., когато въпреки, че според Държавния вестник Словото на Учителя не е инкриминирано, дойдоха с камиони, опразниха целия Изгрев и складовете и на хората къщите и иззеха Словото. В: Как се осъществи и се избра Братския съвет, в който влизаше и Антов и другите? Кой го предложи и го избра? Д: Аз доколкото се отнася до Братския съвет не знам, защото аз участвах в Просветния съвет. Но знам само, че когато бил посочен Пеню Ганев, той се отказал и казал по-добре да бъде Антов. В: Пеню Ганев е бил предложен? Д: Предложен и той отстъпва своето място на Антов, от което дойдоха големите неприятности в Братството. Той беше един човек с малко култура и смяташе по онова време да играе някаква роля, която не беше положителна разбира се, но това е друг въпрос, по който аз с тези въпроси не се занимавах и по право що се отнася до Братския съвет не бях вътре в нещата. В: А вашите отношения с Антов, имахте някаква случка? Д: Ами от този случай, че аз бях посочен от Учителя, така нашите другари имаха един хъс към мене и Антов след като облече тежкия болярски кожух, тръгна към мене. В: Овчи кожух. Д: Разбира се и се разпищолил и каза, че щял да ме изселва и т.н. В: Защо искаше да те изселва, защото си бил посочен от Учителя ли? Д: Не за това, това е поводът, защото не съм с тях, странях от тях, аз не им вярвам на комунистите. Чисто интуитивно, вътрешно аз не им вярвам, защото според мене едни хора, които не разчитат на добродетелите, но на антидобродетелите и започваха с насилието, с лъжата и измамата ми се струва. Не мога да имам един контакт с тях и най-малко да не реагирам, но да имам едно неверие. Това си е мое право. Нали така. Изглежда, че и нататък отиват събитията, което доказва, че така е. Иначе те щяха да изградят една модерна социалистическа държава, социална държава, което не можаха да го направят нито у нас, нито в другите страни. В: Да, днес е 12.I.1990 г. е правен тоя запис. Д: Така. В: Така и какво става с Антов? Д: И заплашва, на мен не лично и хората от квартала, които ме обичат и уважават ме предупредиха. Тогава отивам аз в къщата на Антов то пък го нямаше у дома. "Като се върне Антов, моля да дойде при мене." И Антов идва към 9 часа вечерта и като влезе в стаята ми и заключих стаята и вземах ключа. Казвам: "Виж какво, Антов, да се разберем, аз не съм така тилов задкулисен герой, аз искам да те предупредя, всички заплахи, всичко това, което говориш срещу мене, хората, които ме уважават ми го казват. Не си дошъл тука да те моля, но да те предупредя, че и в мене така доброто и новото е ашладисано върху див дрян. Внимавай, от сега нататък всяко нещо лошо, което ми се случи, ще смятам, че е дошло от тебе и ще го върна на тебе, да го знаеш. Сега вече можеш да си отиваш." Антов: "Ама чакай бе, ще се разберем", омекна веднага. От там нататък той тръгна да ме пази, защото да не би ако ми се случи нещо него да набедя. Но както да кажа, нямаше в тях идейност. Да вземеш да защитаваш едно духовно учение с принципите на материализма и комунизма, това са абсурдни неща по начало и затуй нашите хора се така дистанцираха. От друга страна Школата навлезе в една нова фаза. В края на краищата като се свърши едно действие пада завесата и има нов декор, този на комунизма. Сега, което го нямаше отвънка да се продължи отвътре. Всякой, който разбираше, знаеше, че Учителят не беше дошъл на земята да прави салони. Ако беше така, Той щеше да вдигне салон като Ватикана, с мрамори, с гранити и т.н. Направи салон, който да се амортизира след няколко години от само себе си. Това беше голямо изпитание за нашите хора, този преход в онова време такова, противоположно на нашите идеи, но трябваше да си издържим изпита. Защото мога да кажа обаче Учителят остави на всяко едно място посеяни семена, които някак си ще възрастат. От друга страна Той каза, това, че ний не можем да кажем, че сме ученици на Учителя. Това съм съвсем наясно. Ние бяхме едни работници в Школата, това ни е Той казал, че след хиляда години Учението ще го приложим. И Той не каза да го проповядваме, а каза да го прилагаме. От друга страна човек е така построен, че ако с усилията на един живот той може да реализира Учението да кажем на един учен да кажем да усвои целият Бетовен или Гьоте, или Тойлстой, но да приложиш една такава идея, каквато е например християнството, е невъзможно. Те не можаха да го приложат християните, не можаха. От друга страна що се отнася до учениците, аз давам пример от Евангелието, че в последната вечер в Гетсиманската градина, бяха доста жалки хората около Христос. Единият го предаде за 30 сребърника, като смяташе да прибере сребърниците, а Христос няма да позволи да бъде разпънат. Един Петър, който си извади ножа и отряза ухото на един от войниците, въпреки че беше предупреден, че за една нощ се отказа при пъти от Христос. А в края на краищата всички тези светии ги създаде църквата след векове, щото бяха необходими не на Христовото Учение, а на църквата. От туй съм малко антиклерикален по отношение на това, както и ние сега ако някой се сочи за ученик, значи той не разбира още нещата. Ний сме вземали само една посока, ний сме посели едни семена, но самият Той ще ни чака хиляда години, каза ни дава срок, за да го приложим. Щото Учението на Учителя, ние можем сега да живеем в тази фаза, Учителят каза така, Учителят казва така, но ние чакаме онази фаза, в която ще кажем: От Учителя приложих това, приложих един кое си. От този момент нататък ние можем да кажем, че сме в преддверието на това да бъдем ученици. Иначе досега ние сме свидетели на едно голямо явление, което историята един ден ще каже, ще разбере, може би ще дойде една генерация друга. Той самия каза, че ще дойдат по-подготвени хора от нас, които ще свършат работа. Това е най-оптимистичното, както и още едно нещо Учителят е казал на Буча Бехар, което най-много ме радва мене, това е: "Взети са всички мерки да се запази чистотата на Учението". Това е най-хубавата мисъл, най-радостната мисъл, която чух аз в онези години след заминаването на Учителя. Да. Също тъй е било, историята го знае и Учителят го казва, че всички школи са развалени от учениците. Ако са били сигурни ученици, както го виждаме не е лесна работа, това е един дълъг път, но сумата инкарнации от прераждания трябва да мине човек в една посока, за да може да изгради нещо в себе си. Аз помня, когато Учителят ме викаше да поправям рояла долу с един ключ, аз тогава бях млад и нищо не разбирах. Той, като Го видиш, че слизаше по стълбите с ключа, аз изтръпвах. А Той стоеше до мене и аз оправях един роял, който беше №128 виенска фирма, който колкото и да го оправя след десет дена той пак се разстройваше, но Той стоеше до мене и казваше така: "Сега светлината блъска, блъска в съзнанието да всади нови центрове, за да разберете новото". Всъщност тя е дълга еволюция. Трябва да има едни нови центрове, ново сетиво, за да разберем едно Божествено учение. И досега, ние с тия петте сетива ние можем да кажем, че имаме любовта и възторгът към Учителя. Но да кажем, че сме Го разбрали, това е още съвсем рано. В: На този етап ние не сме готови да възприемем Учителя. Д: Не, не сме готови.

27. ПОСЛЕДНИТЕ ДНИ НА УЧИТЕЛЯ Вергилий Кръстев: Сега Митко Грива ще ни разкаже за последните дни на Школата на Учителя. Димитър Кръстев: Учителят беше още в Мърчаево, когато дойдоха и казаха, че в Братството трябва да има двама души, които да представляват Братството в кварталното ОФ и Тодор Стоименов отива в Мърчаево и пита кой да бъде и Той посочва Начо Петров и мен - Митко Грива. Като ми го каза това нещо Стоименов вътре в мене нищо не ми трепна, съвсем не ми трепна, защото разбрах, че тука нещо не е в ред. Защото всъщност идваше време,когато нашите хора, които бяха комунисти, които криеха даже Кофарджиев и Драмалиев им дойде времето, трябваше да се намесят, да си кажат думата. Ако Учителят беше посочил тези да бъдат, не можеш после да излезеш на глава с тях. Той натисна бутона, посочи мене, посочи и Начо, които не бяхме подходящи. Начо беше германофил, аз не бях се организирал също с нашите приятели. В: А Начо Петров беше германофил. Д: Беше германофил. Така, че натисна един бутон, току се затичаха и от този момент на другия ден като тръгнаха към Мърчаево: Колю-обущаря и Михайлов, всичко тичаше. "Учителю, ние сме работили, ние имаме връзки." Добре де, добре. Избраха мен. В: А кои бяха комунисти там? Д: Михайлов беше, Стефчо, който беше срещу Колю-обущаря и бяха много активни. Обаче преживяха си разбира се разочарованието, щото това бяха идеалисти. Докато Кофарджиев се криеше на Изгрева цял месец не пострада, никого не арестуваха. И всъщност се активизираха и тръгнаха да отбият тяхното време. То беше дошло и трябваше после да пишат, да си кажат думата гдето се казва, нали? Така че сега общото обвинение беше на нашите хора, че Учителят ме посочва, но аз не съм се съгласил. След няколко дена когато дойдох от Изгрева в Мърчаево, Учителят ме погледна така и се усмихна, разбрахме се с две думи. Усетих, вярно сякаш, че не беше така, точно начина на реакцията ми беше много верен. В: Значи вие отивате при Учителя в Мърчаево и Учителят се усмихва. Д: Да и нищо, така че се осъзнаха нашите комунисти, имаха един хъс така към мене, нали което се изрази по най-елементарен начин. Когато минаваха да определят къде трябва да бъдат настанени руски войници, аз отсъствах тогава от стаята си, посочили, че в моята стая трябва да има двама души. И Халачева, хазайката ми се уплаши жената. Казвам й: "Бъди спокойна". Отивам аз вечерта при Колю-обущаря. "Папа Колю, искам да водя един разговор, обаче в твоята работилница". И влизам вътре: "Колю, вие с Тръпка делите моята работилница, защото моята стая е работилница, аз на това пиано предавам уроци и работя, ще има двама руснаци. Колко ще има в твоята?" "Как казва така?" "Най-напред ти като комунист трябва да приемеш ти двама души, после ще изпратиш при мен. Ще отида в комендантството да те изоблича." Колю се уплаши, разбира се: "Няма, бъди спокоен", с него се оправихме. Но с Антов след това историята беше малко по-друга. В: Вие казахте, че идвали са руски войски или руски войници на Изгрева, там са били отсядали или са били разквартирувани, как е? Д: Бяха разквартирувани там. Имаше долу и в бараките, които по-рано бяха заели германските войници. Но нашите, който може и има свободна стая, приемаше така. Не само на Изгрева, навсякъде. В: А вярно ли е, че в салона на Изгрева са били допуснати руснаците да провеждат някакви събрания. Д: Виж какво, те искаха салона с разрешение да си правят кинопрожекции понеже този Иван Бондер - беше майор, който водеше подвижната кинокамера и снимаха филми. Снимат филми, правят си разни спектакли, пляски, руски песни и т.н. и после казаха им, че понеже Учителят живее отгоре, това го безпокои. И те казаха, още един път за последен път. Той каза, ако е за последен път им разреши също. В: Значи разрешил им Учителят и там са провеждали разни такива сбирки в салона. Д: Няколко пъти са правили такива срещи, събрания, придружени с прожекции и т.н. В: А Учителят през това време е горе. Д: Горе, горе си е Той. Ти знаеш каква е паянтова сградата, няма ни бетонна плоча, ни някаква изолация. Така, това бяха едни времена, които не бяхме наясно по всички проблеми около нас. В: И какво беше отношението на Учителя? Допусна ги там в салона. Д: Допусна ги, обаче им казаха, че го безпокоят, предупредиха ги, че Той казал в края на краищата, че не може да си почива. Казаха за последен път. И позволи им Той, но каза, да помнят, че са казали за последен път. Действително, след това вече те дадоха последен концерт, но след това Учителят се разболя вече. На тая тема това, което го пише в енциклопедията в осемте точки на философската енциклопедия трети том в осем точки да кажем се излага в основа положително и точно Учението на Учителя. Обаче има един неверен факт, че Учителят се е самоубил. Това е една груба грешка, една низост, която трябва да се опровергае. Аз от последните дни, не само аз и съкварталци и други бяхме около Учителят. Беше заболял, това беше бронхопневмония определена от трима лекари, има документи. От Кадиев, от Кьорчева, също така от Борова, също бяха викали този софийски лекар Фъртунов, който лекува Учителя от бронхопневмония. И ние бяхме там. На 26.ХII.1944 г. аз бях целия ден там до вечерта до 2 ч. сутринта на 27.ХII.1944 г. На 27.ХII. казаха приятелите да си отида да си почина и сутринта ме събудиха и ми казаха, че Учителят е починал. Това беше. Така, че Учителят си почина от бронхопневмония, няма никакво самоубийство. Къде не тръгнаха по онова време слуховете, какви ли не идеи се лансираха, всякой си говореше каквото му хрумне, така че това нещо трябва да се опровергае, както има и на лице декларацията и на тези трима наши лекари. На Фортунов я нямаме само, но те самите пък твърдят, че и аз го видях като го водиха. Даже, понеже Учителят беше против инжекциите, Фортунов искаше да му направи една инжекция от глюкоза ли не знам от какво беше, съвсем безобидна и ни пита: "Може ли? Питам все пак, вие сте негови ученици, вие знаете." И ние се съгласихме, това е единствената инжекция, която направиха на Учителя и ми се струва, че това нещо в протоколите на тези трима лекари е написано. В: Това са тримата лекари и ние имаме протоколи. По-нататък - погребението. Учителят си замина. Д: Учителят си замина. Той, според д-р Жеков, Той обичаше да стои там на една пейка, където е лозата сега, под една лоза и според д-р Жеков Той си е посочил това място да бъде погребан. Обаче властта не беше съгласна и Му бяха определили да се погребе някъде в слатинските гробища. Тогава се разтичаха нашите хора-комунистите, тогава именно тези комунисти ходиха и Михайлов и Тодор и всичките ходиха в Министерския съвет да искат разрешение. Но от там не дойде. Дамян Велчев излиза и им казва: "Разказвам им, но не разбират. Този човек не е за селски гробища". И бяха много тревожни тези два дена. Носеше се един слух по-късно, че и сега Югов е говорил с Георги Димитров от Москва и че Георги Димитров разрешил. Това са измислици. Никой не е присъствал, но трябва да ви кажа, това което знам аз. На Изгрева дойде един такъв мъничък човек, каза че бил от видинското братство, бил партизанин, който каза: "Дайте ми писмото!" Взема писмото. В: Кое писмо? Д: Писмо-молба, гроба на Учителя да бъде на Изгрева. И отива при Югов и след два часа се връща и го донася. И си отиде. Нито му зная името, нито се мерна. Иначе кажете ми кой е бил този, който е бил в кабинета на Югов, че са водили разговор, че бил прекъснат телеграфа, че се възстановил, това са измислици. Че Георги Димитров може би щеше да се застъпи, щом толкова време са живели заедно там на "Опълченска" 66. Да, но такова нещо е нямало. Писмото го донесе този млад човек, който каза, че бил от видинското братство. Въпроса за работата на Учителя е, че винаги един ще има, който ще я свърши. Дойде това момче и я свърши. В: Сега, погребението на Учителя. Учителят се погребва. Чувал съм, че когато е погребван и е сложен в пръстта, изведнъж се чува някакъв трясък, шум и всички смятат, че се е дематериализирал. Д: Това са глупости. Помня, че бяха възложили на Томалевски да напише нещо. Томалевски каза: "Не мога". Разбира го, беше много чувствителен човека, той е поетична душа. Тогава това, което се прочете го написа Славянски, Славчо Славянски. И той го прочете. Това беше една необикновена картина. Вдига се народа както едно време с пророците, обиколиха, така на рамо носеха ковчега на Учителя, обиколиха поляната, отидоха на мястото, спуснаха също бутилката със зехтин ли какво, на която е написано на пергамент обръщение към човечеството. Това, което Славчо говори. В: Славчо. А кой го написа текста? Д: Той си го написа, той си го говори и го оставиха вътре. Така беше. Тогава беше една страшна, тежка зима. Сняг валеше, студено, мрачно. В: Аз съм виждал снимки как навън носят ковчега, сняг до колене. Д: Да. И това е. Никакви трясъци, никакви неща. На нашите хора фантазията им е много голяма и не знаят колко беля вършат, щото тези неща се носят, а това е лъжа. Няма такова нещо. Там поне присъстваха стотици хора. От София имаше хора, защото Учителят беше уважаван, тачен от хора, които не ги познавахме да кажем. Бяха от Изгрева само кварталците. Така че никакви трясъци, всичко мина съвсем нормално, по човешки.