valiamaria

76. МЪРЧАЕВСКИТЕ НЕСГОДИ Учителят, след голямата бомбардировка над София на 10.I.1944 г. замина за село Мърчаево. С него тръгна неголяма група братя и сестри. Но техния подслон там беше много затруднен. Братята спяха в един плевник, а сестрите в една обща стая на земята. По-късно намериха свободни стаи в селските къщи, които наеха под наем. Навсякъде беше претъпкано с хора.Аз за пръв път посещавам Мърчаево. Запитвам Го: "Мога ли да дойда и аз тук при Вас?" Той огледа с поглед мизерната обстановка: "Тук не е за теб. Тук ще идваш по няколко пъти в седмицата, а ще живееш на Изгрева". Него ден аз разглеждах условията, при които се бяха настанили сестрите. Беше отчайващо. Значи Той бе прав. Аз винаги съм живяла в самостоятелна стая при всичката си немотия. Аз нямаше да мога да издържа на това многолюдно съжителство в една стая. От София до Княжево пътувахме с трамвай. От там до Владая пътувахме пеш, понякога застигахме волска кола, на която натоварвахме натъпканите раници и бавно, бавно пристигахме в Мърчаево. На връщане волските коли ни откарваха обратно. Така че при тях нямаше празно разкарване и ние си заплащахме за превоза. Те бяха доволни от нас и ние от тях. По-късно разбрах преимуществото на съвета на Учителя. Аз губех по 3-4 часа да стигна до Мърчаево и още толкова да се върна, само и само да престоя 2-3 часа в Мърчаево. Предпочитах да вървя пеша, но да се наспя в моята стая на Изгрева след като съм се изкъпала. На следващия ден отново ме чакаше път, после ме търкаляше волската кола с часове до Мърчаево и обратно. Но онези мигове преживени при срещите с Учителя изкупваха Мърчаевските несгоди.

74. СЕСТРАТА СТОЯНКА И СТО ЯНИ Ние сме на 7-те рилски езера. Лагерът е устроен, палатките са опънати, животът на Школата продължава с обичайния си ред. По едно време мина един брат след обед и съобщава: "Учителят нареди да си потегнете палатките, защото идва буря". Поглеждам нагоре към небето, а то синьо с тук-там по някое бяло облаче. "От тези облачета буря не става", казвам си аз. Вероятно тази буря е символична. Сутринта Учителят беше много строг и направи много остри забележки за нашите пропуски тук на планината. Бурята ще да е символична". Но реших да послушам. Излезнах навън и си по-тегнах палатката, както трябва. Сложих си и втория покрив на палатката, който носех и за който все не намирах време да го опъна на палатката. Прибрах някои неща, които бяха вън. Таман свършвам и вдигам глава да си отдъхна и що да видя. Небето пълно с тъмни облаци надвесени над палатките. Ха да ме глътнат. Извиках от изненада и се прибрах в палатката уплашена. След малко задуха силен вятър. Започна да плющи дъжд и вятър по палатката. Започна бурята. Въжетата свистяха. По едно време чух писък: "Бурята ми отнесе палатката". Затичаха се братя по посока на гласа, за да помогнат на сестрата, а аз си лежа в палатката и си казвам: "Ха да видим сега кой ще ми се присмива, кой ще ми се подиграва, че въжетата ми били дебели като корабни въжета. Ха да видим сега кой ще ми се присмива, че коловете ми за палатката били не колове, а диреци". Ту плющи дъжд, ту свисти вятър и така цяла нощ без да се мигне. На следващата сутрин всичко утихна. Излизам зашеметена от палатката и що да видя. Много палатки бяха разцепени на две, други разкъсани на парчета, встрани се виждаха скъсани въжета, извадени колчета и хора, които се лутаха около разхвърления багаж. Обикалям палатките и ги оглеждам. Чак сега виждам колко лекомислено някои са се отнесли към опъването на палатките, както и с материята, от която те бяха ушити. Палатките си шиехме сами. Те трябваше да бъдат ушити от здраво памучно платно, което по-късно се импрегнираше с парафин по позната рецепта. Тогава платното ставаше здраво и не пропускаше дъжд. Но за сметка на това ставаше лесно запалим. Веднъж си спомням, че една сестра беше сложила примуса в палатката си и си вареше гозба, но като влиза, без да иска, заканва края на предното платно, което затваря палатката, то се опира до примуса, запалва се мигом и докато се опомни сестрата палатката напоена с парафин изгоря за минути. И от тогава никой не смееше да пали примуси в палатките. Приближаваме се към палатката на Учителя. Той ни посреща с разположение: "Е, поиграха си малко съществата!" "Абе, Учителю, какви същества! Това бяха бури, хали и великани", обажда се онази сестра, чиято палатка бе отнесена от вятъра. Учителят посочва мен: "Виж Стоянка, отиди и провери защо при нея всичко е спокойно". Сестрата тръгна с мен, оглежда ми палатката и цъка с език. Пита и разпитва, как съм я ушила. Обяснявам подробно. Оглежда дебелите въжета, после ги опипва. Но като видя с какви колове е закрепена, хвана се за главата. Отидохме при Учителя. А тя подхваща отдалече. "Учителю, тази наша сестра Стоянка не е никааква Стоянка, а е 100-Яни и на всяка Яна има по едно въже и по един забит кол за нея". Учителят се усмихва: "Да, Стоянка. Името означава да стои и да отстои. Но може да означава и 100-яни, но зависи от това, дали Стоян ще устои или ще пусне при себе си 100-Яни, та да му раздуват палатката и накрая на Стоян да му се отнесе палатката като твоята". Аз ахвам от целия този обрат на нещата. Сестрата е недоволна, че е потърпевша от бурята и сега е без палатка. И какво излезна накрая от всичко това? За едни е важна бурята отвън, а за други трябва да внимават да не се надигне бурята в самите тях.А при нас и във нас вреше, кипеше от желания, страсти и какви ли не мисли. Те бушуват у нас, надигаха се вълни, ветрове и хали и всичко помиташе у нас. След това се чувствахме като разрушени от стихията.

71. ДВЕТЕ ПЛЕСНИЦИ Вече съм се запътила към Учителя. Ето Го там пред салона, а пред Него отстои една сестра и нещо ръкомаха срещу Учителя и Му се кара с висок глас. Аз се забързвам, но се спирам на десет метра от тях. Видях как Той си вдигна ръката си и й зашлеви две плесници. Тя продължава да вика: "Значи така, Велик Учител, а удря плесници на ученици". Учителят извиква: "Излез вън ти казвам!" Чува се писък от нея и някакъв вихър излиза от нея като вихрушка. Сестрата омекна изведнъж и изведнъж се свлече до краката Му и иска да ги целува. Учителят се отдръпва и си заминава. Това беше Магдалина Попова. Тя създаваше много бели на Учителя. При следващата беседа Учителят разказва случая, че трябвало да се измъкне един дух, който не излизал от една сестра, понеже се бил вкопчил в нея здравата и с тези две плесници й продължил живота с цели 20 години на земята. Така Магдалена за ужас на всички ни живя доста дълго. А за нас това бе необикновено и необяснимо. Но аз бях свидетелка на плесниците. Възрастните братя отидоха и искаха разрешение от Него да бъде изгонена. Тогава Той зададе въпроса: "Кой от вас иска да застане на нейното място и да я замести?" "Ами как така?" "Ето така, тя служи за проводник на отводяща тръба, от която се изтича всичката мръсотия и кал, която хвърлят върху нас. Благодарете, че тя си изпълнява добре задачата и благодарете също, че не сте на нейно място." Братята се умълчаха и излезнаха като попарени от стаята на Учителя. Този случай се преразказваше по най-различен начин, защото всеки един бе присъствувал на строго определен случай, когато Учителят се разправяше с Магдалена. Как издържа тази жена не мога да ви кажа.

69. ДИПЛОМАТА Една от сестрите, която също беше от групата, която непрекъснато седеше пред прага му трябваше да си вземе матурата за гимназиално образование. Без диплома тя не можеше да се назначи и за една селска учителка. Но тя тук висеше и седеше по цял ден пред вратата на Учителя и не четеше. Родителите й бяха разтревожени за нея, защото са я изпратили в София и от нея нищо не излиза. Нито учи, нито се дипломира, нито пък да вземе да се ожени, та да тръгне нанякъде и да й се оправи живота. Така мислят близките и пишат такива писма до нея. Вероятно това е прозрял и Учителя. Излиза пред вратата и пред всички стоящи там се обръща към нея и казва: "Давам ти срок. Шест месеца няма да припариш до Мене и до Изгрева докато не си вземеш матурата". Ядосано Той преминава през групата и с никого не приказва. Сестрата сконфузено си тръгва. След шест месеца търчи на Изгрева и размахва диплома в ръката си. Учителят в този момент разговаря със сестрите, които са пред прозореца, които през тези шест месеца продължават да висят там, докато онази долу в града учи и взема изпити. Приближава се към Него. Всички й дават път, защото я е нямало шест месеца и се е загубила по света и пропаднала за Изгрева. "Учителю, ето дипломата!" Той я поема, разглежда я и казва: "Хубаво. А сега на работа!" "Ама каква работа? Нали искате диплома. Ето ви диплома." "С тази диплома ще отидеш и ще работиш като учителка на село и ще си изкараш хляба. И не само това. След години ще имаш пенсия." Сестрата е посърнала, защото има нова задача. По едно време Той се обръща към останалите. "Да видим сега от вас кой няма диплома?" "А-а, Учителю, ние си имаме диплома, ние сме ученолюбиви." "Ученолюбиви, но мързеливи на Изгрева. От утре да ви няма тук. И всяка с дипломата да заминава на село да работи като учителка и сами да си изкарвате хляба." Така Учителят разреши въпроса с тези сестри, които висяха с часове пред вратата Му. А ние, учителките, които работехме имахме възможност да идваме на Изгрева само по време на ученическите ваканции. А това бе повече от привилегия за нас. Тази сестра бе Катя Грива.

68. ГЪШЕТО СТАДО Около приемната на Учителя винаги стояха сестри под прозореца Му и чакаха да се яви. Приближавам се и питам едната: "Какво тук се чака?" Отговаря ми: "Чакам да се яви моето слънце!" Обръщам се към другата. И тя отговаря същото. Поглеждам нагоре към стаята Му над салона и извиквам: "Горкият Учител, как ни търпи, защото аз тези не мога да ги гледам как висят до прозореца, а камо ли да ги търпя". Вероятно и други са мислили като мен. Задава се един брат, идва по работа при Учителя, а не може да премине през тях. С две ръце ги отделя от входа ядосан и тръгва нагоре по стълбите ядовит. А горе на прага, пред стаята на Учителя седнали други две сестри и чакат. Той почуква на вратата. Чува се: "Да". Той влиза като ги прескача през прага. После затваря вратата под носа им доста силно, че те се стряскат. Братът е ядосан и възмутен. Обръща се към Учителя: "Как може да държите и да търпите тези гъски до вратата?" Учителят замислено изрича: "По-лесно е да ги търпя, отколкото да ги изгоня. Изгоня ли ги, ще се провалят и после ще хвърлят кал върху Братството и върху мен. Затова търпя. Псалмопевецът е казал: "Да търпя всички ви". Братът забравил защо дошъл и си тръгнал. Нали бил ядосан от гъшето стадо. Като се върнал у дома се хванал за главата. "Ама аз отидох по работа при Учителя, а се отклоних с тези гъски. Сега ме е срам да отида втори път." Седнал на стола и се замислил за какво щеше да пита Учителя. Да, трябваше да пита какво трябва да направи със съдружника си. Да го търпи или да го изгони! По едно време се сеща за думите на Учителя: "По-лесно е да ги търпя, отколкото да ги изгоня." Братът решава да изтърпи и той съдружника си. След година ортака му казва: "Абе, ти си имал голям късмет. Ако беше решил да ме изгониш, аз бях направил така, че ти щеше да фалираш за броени месеци. А сега виждаш, че спечелихме двамата и трябва да делим по равно". Братът мълчи. Пред очите му белеят белите кърпи и белите одежди на онези сестри, седнали пред прага на Учителя, които му изглеждаха като гъски. Не като гъски, а като гъше стадо. А сега той се насълзява от умиление и през сълзите му те изглеждат като бели ангели. Какво преживяване и какви времена. А пък съдружника го гледа и казва: "Абе, ти си бил много състрадателен, та се насълзяваш от нищо". Братът мълчи. Какво състрадание бе братя, та това е живо мъчение да се превърнеш от бяла гъска на светящ ангел.

59. ДИНЯ И СЕМКИ В Школата ежедневно имахме задачи за разрешаване. Те идваха някакси от само себе си. Задачата или идваше отвътре, от самите нас, или тя ни се налагаше отвън в резултат от нашето съжителство с другите подобни нам. Понякога Учителят лично ни поставяше задача или тя бе поставена в клас за колективно решение. Така Учителят един път ми беше задал една задача. Трябваше да купя една голяма диня, да я разрежа, да я изям и да преброя колко семки има. Задача е дадена. Тръгвам за града и си мисля. Я виж как Учителя ме подценява и то толкова много, че ми е дал най-лесната задача, най-приятната и най-простата. Слизам надолу към града и си подсвирквам весело. Долу на пазара избрах динята, сложих я в торбата и обратно. На връщане свирнята ми секна, разбрах че не бях си премерила силите, защото бях купила една голяма и тежка диня, която трудно се носеше нагоре по стръмнината. Замъкнах я криво-ляво до Изгрева. Ами сега, да почвам със задачата. А там е казано, че трябва да се изяде. Казах си: „Тука няма вече да я нося по нагорнище. Сядам и започвам да ям. Тука е вече лесното". Седнах, разрязах един-два резена и ги изядох като отделях семките в една чиния. Но при третия резен динята ми се опря. Голяма диня, големи резени, лакоми очи. Ами сега? Задачата се състои в това, че сама трябва да я изям и то без почивки. Ядеш диня без прекъсване. Започвам да виждам как задачата се проваля. Динята е на масата, корите от трите резена са отдолу под масата в кофата. А аз седя и чакам да ми се освободи място в стомаха за следващия резен. От време на време отивам в тоалетната да се освобождавам от течностите. Като усетя, че в стомаха ми се е освободило малко място изяждам следващия резен и отново чакам. Така целия следобед до късно вечерта аз решавам задачата си с динята. Късно среднощ изядох последният резен. С най-голямо отвращение изхвърлих динените кори навън. Цяла нощ не можах да спя, ходех през половин час в тоалетната да се освобождавам от течностите. Голяма диня, много течности и още повече черни семки. През нощта започнах да броя семките. Първо ги групирам по 10 броя и после ги броя. Събирам, броя и бъркам. Аз учителката, която учи децата на смятане не мога да преброя едни семки от диня. Направо се възмутих от самата себе си. Възмущението ми беше безкрайно. Така не спала цяла нощ, но с решена задача и с листче хартия на което е събран сбора от семките на динята аз отивам при Учителя, за да Му докладвам. "Идвам да се извиня. Отначало мислех, че ми давате най-лесната и приятна задача да реша и приех, че съм слаба ученичка, та затова ми давате такава проста задача "а ла фасул". Но сега съм възмутена от себе си, да не мога да се справя с една диня, един следобед и една нощ." Учителят се смее: "Първом ученикът трябва да се справи със себе си, със своите желания и постъпки и след това да решава задачите си". Разбрах. Бях подценила задачата с умът си. Бях се поддала на желанието си за щестлавие и избрала най-голямата диня и бях направила погрешка моментално да реша задачата без да се замислям как трябва точно да я реша. А за решаването на задачата се изисква време и подходящи условия. От една страна времето бе готово. Имаше дини на пазара, имаше кой да я купи и кой да я изяде. Но това са външните условия. Но аз не бях готова с вътрешните условия, за да реша тази задача. Но.аз реших, че няма да ми се опре една диня. И ония черни семки, които още ми се привиждат пред очите. А финалът на тази задача се заключава в това, че по същото време Учителят даде на друга сестра друга задача. Тя трябваше да купи една тиква, да я разреже и преброи само семките. Само това. Е, има ли контраст? А харесва ли ви финала? Ще ви хареса, няма как.

54. КАМЪНИТЕ НА РИЛА Бяхме на лагер на 7-те рилски езера. Тази година братята бяха решили да правят кухнята и заслона. Имаше скали и камъни, които пречеха. Накрая по идея на Учителя те ги преместиха и освободиха мястото, че дори се отвори място, където играехме Паневритмия. Имаше един много голям камък. Учителят нареди на Георги Томалевски и той с едно длето и чук изсече стрелка с посоката север-юг. Този камък Учителят го нарече, че олицетворява целостта на България. Допълни че докато този камък съществува ще бъде и България. Години след това, когато там се правеше новата хижа до второто езеро, големият камък пречеше на строежа и искаха строителите да го разбият и разрушат чрез взрив. Събраха се много братя и преместиха този камък, изтърколиха го и накрая го захлупиха с онзи надпис, за да не изкушава любопитните. После зариха с пръст, за да не се знае къде е мястото му. Дори след няколко години онези, които го зариха вече не можеха да покажат къде е точното му място. Остана в тайна. Така символът на България бе съхранен от учениците на Школата и запазена бе целостта на България за следващите поколения. Ако я няма България кой ще съхрани Словото на Учителя, че да го предаде на следващите човеци, които ще дойдат като жители на тази земя. Точно по това време гледам, че Учителят също взема участие заедно с братята в бутането на друг такъв голям камък. Възкликнах: "Ама, Учителю, и Вие ли бутате?" Той се изправи и посочи с пръст: "Виждаш ли този камък? И след 100 години този, който седне на този камък ще получи нашето влияние и ще тръгне да търси ида чете Словото". Стоя и слушам. Запаметявам всичко. Години след това, когато гледам снимките по времето на Учителя мислено се връщам назад и получавам живи спомени и жива сила от тази епоха.

53. СТРАХЪТ Имах голям въпрос за разрешаване в личния си живот. Започнах да мисля за него и да го анализирам така както аз умеех и можех. Но стигнах до едно място и до един праг на това разрешение, където се отвори една врата, през която навлезе в мен неописуем страх. Върнах се отново с мислите си до изходното положение откъдето тръгнах. Пак полека-лека тръгвам с мисълта си по пътя, по който бях тръгнала и вече се оглеждам наляво и надясно и проучавам пътя. Отново стигам до това място, където трябва да се отвори тази врата. Пак се отваря и един голям страх ме залива, аз се отдръпвам и с мисълта си бягам назад. Реших, че не трябва да правя никакви опити, а да отида и да питам Учителя. Застанах пред Него и таман исках да си отворя устата и да Му разкажа всичко, когато Той ме изпревари и каза: "Нали тебе от туй нещо те е страх?" Отговорих: "Да, така е". Той се усмихна. Аз си тръгнах, нямаше какво повече да правя. Бях разбрала, че не трябва да вървя по този път. А след това дълго мислих за Неговото прозрение и умението Му да вижда неща, които аз не съм видяла. Не се съмнявах в Неговите способности. Непрекъснато се удивлявах, че никога не повтаряше нещата. Винаги, за всеки случай, че дори и за един и същ случай намираше различни отговори. Какъв беше тоя необятен свят, в който живееше Учителят, ние не знаехме. Можехме само да се досещаме. Ако можеше разбира се. А какъв беше страха, който нахълта в мене от отворената стая? Срам не срам, ще го кажа: видях се в булчинска рокля. Тогава се поставяше въпрос за една моя предстояща женитба. А защо се уплаших? Може ли мома да се уплаши, че става булка и мома да се уплаши от жених? В никакъв случай не може. Уверявам ви. Но се уплаших от съвсем друго нещо. Предният ден бях чула, че Учителят говори за символичния език на небето. "Когато някой сънува, че ще го женят, че го правят на булка или ще го женят за булка, това е образен език на небето и означава, че този човек ще премине в скоро време през вратата на смъртта." Ето, това представляваше онази врата от онази стая откъдето нахълта в мене големият страх.

52. СТИХОСБИРКА СЪС СНИМКА НА ПОЕТЕСАТА Олга Славчева беше поетеса. Тя бе написала една стихосбирка от стихотворения и уреждаше отпечатването й. Искаше да сложи своята лична снимка в стихосбирката си, за да се види нагледно, наяве, кой е написал тези стихове. Това нещо се правеше от поетите. Тя беше го видяла, харесала и искаше да го приложи тук в собствената си стихосбирка. А като млада тя бе много хубава, имаше хубави снимки, направени при най-добрите фотографи. Така че една хубава снимка на първата страница нямаше да бъде лошо, пък и трябваше да се покаже, че тя не е случаен човек и от такъв човек не излиза каквато и да е поезия. До тук всичко хубаво. Но само като я изслуша Учителят, ей така с един жест на ръката си показа, че това не е необходимо, а да сложи само името си върху корицата. Така и направи. Аз бях свидетел на този разговор. Това беше и за мен един нагледен урок, та нали и аз бях поетеса и то не каква да е поетеса. По-късно разбрах причината за неодобрението. Човек като сложи ликът си, хората се свързват с него и могат да му изпратят такива негативни мисли, че не само да го смутят, но да го задръстят отвътре с отрицание и той да бъде една задръстена торба. И тогава през този човек не може да протече никога вече каквато и да е поезия. Ето, това научих след време, когато аз пак питах Учителя: "Ама съвсем не е лошо човек да си сложи една снимка отпред на стихосбирката. За прилична поезия трябва и прилична снимка." Тогава Учителят ме гледа, разказа ми това, което ви написах и допълни: "Е, може да ти сложат снимка, когато си вече в другия свят и ти издадат поезията в стихосбирка". Разбрахме се. Ето сега аз вече подредих поезията си в няколко книги, имам приличен албум с хубави снимки и трябва да намеря човек кому да ги предам, за да ги издаде след време. Но да не ме забравите и да пропуснете снимката. Все пак това е разрешение на въпроса от Учителя. Забележка на редактора: Личният албум ми бе обещан, дори бе презаснет на негатив. Но след кончината Илия Узунов го предаде на друг, а другия на трети и после не ми го връчиха. Смятаха, че имат право да го притежават. Но работата на Стоянка Илиева я свърших аз. А те се явиха да пречат и да провалят всичко. И да обсебят! И да затрият!

51. МЯРКАТА НА УЧИТЕЛЯ Братството се бе евакуирало в село Мърчаево заедно с Учителя. Войната бушуваше. София бе подложена на няколко жестоки бомбардировки, разрушена и населението евакуирано. Хората бяха уплашени, посърнали и угнетени. Ние непрекъснато се стараехме с въпроси да откопчим от Учителя някакво изказване за развоя на събитията, но ни посрещаше Неговото мълчание. Веднъж Му казах: "Учителю, вие тук сте много мълчалив и неразговорлив". Той ме погледна и каза: "Задай си въпроса, който си приготвила!" "Учителю, кога ще свърши войната?" Отговори ми кратко и отсечено: "Скоро". Аз се изненадах, защото това означаваше днес, утре, а току-що бях пристигнала от София и знаех последните новини от града и от радиото за развоя на войната. А тя беше още в своето си ожесточение. Това ме стъписа, но се окопитих и попитах: "Учителю, това, което казахте по вашата мярка ли е или по нашата мярка?" Учителят се усмихна. За пръв път Го виждах усмихнат. Скочих и завиках: "А-а, Учителю, нека да бъде този път и по нашата мярка". Учителят се усмихваше все по-лъчезарно. След няколко месеца дойде 9.IХ.1944 г., промени се строя, а на 9.V.1945 г. свърши войната. Вероятно стана по нашата човешка мярка. А последиците на войната изпитахме лично на гърбовете си и над главите си. Добре, че страданията, които ни сполетяха след заминаването на Учителя станаха по нашата човешка мярка. Оживяхме и се намери време да се изповядаме пред вас.

50. ТОАЛЕТНА ЗА ЛАТВИЙСКАТА ГРУПА За нас Изгрева беше освен като място, където бе отворена Школата на Учителя, но и като идея за пробуждащата се човешка душа. Ние затова бяхме дошли на Изгрева, за да се пробудим, да освободим съзнанието си и да станем ученици. Беше 1939 г. И на гости беше дошла латвийска група от братя и сестри. Сестрите бяха сложени в братските помещения за гости, а братята бяха разквартирувани по свободните места и легла по бараките. Но се получи едно конфузно положение, на което ние не бяхме обърнали достатъчно внимание. Нямаше свестни тоалетни. Нямаше клозет в двора и ходехме в клозета в двора на Славчо Печеников. Казах на Учителя за неудобното положение. Той ме изслуша,но нищо не каза. Но след като си отидоха латвийците, Той нареди на Бертоли и братята направиха клозет от едната страна за мъже и от другата страна за жени. За вас може да е смешно, но за нас беше тъжно и неудобно. А беше и поучително, за да се види при какви условия живеехме на Изгрева. Изобщо въпроса с тоалетните е бил винаги сериозен, както на Изгрева, така и на нашите лагери на Витоша или на Рила. За всичко се намираше време, а за тях не се обръщаше внимание. Веднъж Учителят направи строга забележка: "Щом човек има уста, за да поема храната, трябва да има и отвърстие, през което да излиза тази храна. Щом се грижите за онова, което слагате в устата, трябва да се погрижите и за онова, което излиза от отвърстието". На следващия ден бяхме на екскурзия на Витоша и виждам двама братя копаят една голяма дупка. "Какво копаете, заровено имане ли търсите?" "Копаем трап за отвърстията на братята и сестрите. Обърни се, за да ти вземем мярка, за да не би да се изгуби твоето имане, което излиза от отвърстието." Разбрахме се. Каквото повикало, такова се обадило. Аз съм виждала как Учителят много пъти е отклонявал удобствата, които приятелите понякога предлагаха. Той използваше за къпане банята зад бараката на стенографите, която бе наречена парахода. Той не изискваше удобства и разкош. Живееше в скромна обстановка и на нея ние обърнахме внимание след като Той си замина и възрастните приятели бяха решили, от стаята Му да направят музей. Тогава всички видяха, че Той имаше едно легло, една маса, един стол и една печка. Това е. На следващата година латвийската група отново пристигна. Същият ден ме среща една моя приятелка латвийка и се усмихва. "Вие вече имате нова сграда. Новата сграда е по-хубава от старата." "Каква сграда?" Обръщам се и не виждам никаква сграда построена от една година. А латвийката ми посочва с ръка новопостроения клозет, който по височина се изравняваше с бараките. Само, че латвийката този път ми говореше на руски и каза: "У вас ест новий дом!" Аз извиках и се ужасих. Да, нашият нов дом се белеше, извисяваше се до бараките и беше наистина наш дом. Космическа тишина. Тази латвийска приятелска се казваше Анна Мазурс. Тя преведе от български на руски книгата "Пътят на ученика" и ми я донесе и положи върху корицата своят автограф за мен. Беше интелигентна сестра, радвам се, че се сприятелихме. Отдавна изгубихме следите си. Ще се срещнем отново в нашата прародина като човешки души, които жадуват за Словото на Учителя.

49. ЗЪБЪТ НА ФРОНТОВАКА Един ден се събуждам с болки в зъбите. Отивам на огледалото и какво да видя, едната страна на лицето ми се подула. Ами сега? Що за хубост е това? Аз не мога да се позная. Какво да правя? Известно време се чудя що да сторя. По едно време в главата ми светва една мисъл: "При Учителя". Бързо се обличам и на бегом, за да не ме срещне някой по Изгрева, отивам при Учителя увита в кърпа. Страхувам се от погледите на любопитните. Не желая да обяснявам какво ми се е случило, защото знаех, че ще получа стотици съвети от благоразположени братя и сестри. При нас на Изгрева всеки един знаеше по стотина рецепти за по сто болести и можеше на изуст да ги диктува. И горко ти ако попаднеш на такива, няма отърване, хващат те за слушател за часове. Аз съм тръгнала вече по стъпалата на дървената извита стълба, която води до стаята на Учителя. Преди да почукам Той излиза пред вратата и ме пита: "Какво ви води насам?" "Учителю, вижте ме." Аз се разбулвам, свалям кърпата, а Той ме поглежда, усмихва се и казва: "Е, малко са те разкрасили!" "Ама как така, Учителю, ами то боли, много боли! И може ли така да се живее? Аз съм на Изгрева до Великия Учител и една Негова ученичка се събужда с подута глава. Това на нищо не прилича." Учителят вече става сериозен. "Радвай се, че си се отървала с толкова малко." "Ама така ли смятате Вие?" Той кимва утвърдително с глава. "А сега какво ще правя?" "Ще ходите при зъболекар и той ще ви го извади." "Но зъбът сега много ме боли. А като отида при зъболекар и вземе да го вади ще ме заболи още повече. Една болка се търпи, но две болки едва ли." "Търпи се, търпи се. Все едно, че сте били на фронта и сте ранена." Аз вече изтръпвам. Не съм била на фронта, но като дете и ученичка живеех в онова време когато бяха войните и видях убити, ранени и много разрушения. Знам много добре що е война. Ставам и си тръгвам. Отидох в града, намерих зъболекар и той ми извади зъба. Веднага се облекчих след това. След три дена отока изчезна. В устата ми остана една дупка от извадения зъб. Отново се качвам по същата стълба и чукам на вратата: "Учителю, вече имам един зъб по-малко и една рана в устата". "На фронта падането на един зъб не се смята за рана и не се дава медал за геройство." "Да, ама ще имате ученичка с дупка в устата." "По-добре да е такава, отколкото да има дупка без ученичка." Вече въпросите свършиха към Него. Аз се успокоявам и си тръгвам доволна. Успокоявам се със следната мисъл: "По-добре ученичка с дупка, отколкото дупка без ученичка". Пък след часове започнах да размишлявам, от къде идват тези отговори на Учителя. За всеки въпрос имаше отговор, който не се повтаряше повече.

48. ГЛАДНИТЕ УЧИТЕЛКИ Един път разбирам, че имам някаква спешна нужда да се срещна с Учителя. Трябва да се реши един много важен въпрос от живота ми и то много спешно. Това може да го разреши само Учителят. Затова бързешком се запътвам към приемната стая. А там имаше сестри-учителки и всяка една чакаше реда си. Но аз съм се запътила така вихрено, че онези чакащите тутакси ми направиха път, за да мина към вратата. Като че ли някоя невидима ръка ги отмести и те ми направиха път към вратата на Учителя. Разбрах, че Той бе направил това, за да ми помогне, за да не се създадат караници пред Неговата врата. Колкото време беше необходимо аз престоях при Него. Той ми разреши въпроса и аз бях като възродена в едно необикновено, възвишено състояние на духа. Изпитвах неописуема радост и бях се качила на небе сътворено от радост и хармония. В такова състояние аз напускам стаята на Учителя и започвам да слизам по завитата дървена стълба. Долу изведнъж онези, които ме бяха пуснали доброволно скочиха и се нахвърлиха върху мен. Започнаха да ме обвиняват във всички сторени грехове на Изгрева, като че ли бяха лично сътворени от мен. Изведнъж паднах от онова небе на блаженство, на което се намирах и се строполих в краката им от техните хули по мой адрес. Бавно се надигнах и се затътрих към дома. Почувствувах се ограбена от тях. Тогава разбрах, че те се бяха нахвърлили върху мен, за да ме оберат и да приберат към себе си онова,което носех в себе си като обитателка на небесния рай. Това го направиха несъзнателно. За вас този факт е може би непознат. Но за тези души, които чакаха Учителя с часове, това не беше случайно. Те бяха ожаднели, те бяха гладни за онази небесна храна, която хранеше душите ни на Изгрева и която небесна манна ние получавахме само когато бивахме в Неговото присъствие чрез Слово и чрез песни. Тогава словесното мляко се вливаше в душите ни и те се хранеха.А когато това по една или друга причина не ставаше, те заставаха пред приемната на Учителя и огладнели чакаха с часове. Аз излезнах от стаята на Учителя в едно такова възвишено състояние на духа и на душата и онези, гладните учителки се нахвърлиха върху мен, ограбиха ме и едва не ме разкъсаха на парчета. Тогава разбрах онзи закон, който веднъж Учителят изрече: "Знайте, че на земята светлината без тъмнината не може да съществува! Тъмнината очертава и дава сенките, които дават контурите и формите на физическия свят. А светлината създава живота на тези форми". Така че аз в своето възвишено състояние на духа бях се докоснала до онази Божествена светлина, която излизаше от Учителя, поех част от нея и слизайки надолу по стъпалата, онези гладните сестри я усетиха, нахвърлиха се върху мен и ме ограбиха. Аз се върнах пребита у дома, но с един научен урок за съществуването на онези Духовни закони, които се управляват от светлината и от тъмнината.

47. СРОДНИ ДУШИ Много се говореше на Изгрева за сродните души. Учителят беше дал определението за сродните души така: "Онази двойка души, които едновременно са излезнали от Бога, могат да се определят като сродни души и то тогава, когато като двойка се върнат отново към първоизточника на живота". Той беше споделил, че има 12 кардинални прераждания на земята на тези сродни души. Когато някой брат харесваше някоя сестра на Изгрева, се обръщаше към нея: "Сестра, ние сме сродни души излезнали от Битието. Сега ние сме в кардинално прераждане. Хайде да се съвокуплим в общия идеал към опознаване на Бога". Какво ще кажете, наистина хубаво звучи, особено за женските уши. Аз бях съгласна с такава постановка, но не бях съгласна с такова тълкувание. Отивам при Учителя недоволна от начина, по който се тълкува: "Учителю, досега аз не разбрах на кого съм сродна душа на Изгрева". Той се усмихна и после натъртено проточи гласът си: "Вие всички ще минете и ще газите през астралната каша като един. Един от вас ще я гази до глезените, други до колената, трети до пояс, четвърти до гушата". Аз съм смутена, уплашена и засрамена. Тръгвам си. Разбрах, че моята сродна душа на Изгрева още я няма. Къде е тя? Горе на небето или долу на земята? По-късно видях около себе си мои близки, познати да газят тази астрална каша, едни до пояс, други до гуша, а някои между тях се и удавиха. Та аз сега още търся сродната си душа и ако е слезнала на земята непременно да дойде да ми се обади. А как ще я позная ли? Е, ще питам разбира се Учителя. Аз съм печена в тия работи. Била съм зелена, че съм узряла, че съм печена и не мога така лесно да се размина със сродната си душа. Непременно ще я намеря ако не е тук на земята, то горе в Невидимия свят.

46. ОТХВЪРЛЕНИЯТ ЖЕНИХ Бяхме млади, жизнерадостни, всички хубави и живота искаше от нас своето си. И светът искаше от нас своето си. Понеже нищо човешко не ни бе чуждо, аз се влюбих в едного брата на Изгрева и той се влюби още повече от мен в моята особа. Той ми предложи брак. Но този въпрос не можех да го разреша. Нали имах опитност с онези тикви на плета, които ги духам докато са зелени и са още на плета. Накрая реших да отида при Учителя и да го питам какво мисли Той по този въпрос. Аз, както не можех да го реша, така и не исках сама да го решавам. "Учителю, един брат иска да се ожени за мен. Какво да правя?" Той ме погледна, чу за името на брата и каза бавно, проточено: "Той иска някой да го носи". Не можах отначало да разбера какво значи всичко това. Не попитах за изяснение. Беше ме срам, та аз бях учителка с претенции, а да не разбира учителката онова, което й се говори на чист български език. Та аз бях литераторка. Представяте ли си в какво положение изпаднах! Излизам замислена и се чудя какво да правя.А по самия тон на Учителя разбрах, че той не е за мен. Но ме остави свободна сама да си го решавам въпроса с женитбата. Аз отказах на брата. Обясних му, че Учителят не одобрява нашия брак и че не сме един за друг. Това го успокои и ние се разделихме миролюбиво. По-късно той се ожени. Минаха няколко години, какво се случи не зная, но научих, че жена му се бе парализирала и той трябваше да я гледа на легло. Като научих това, веднага в съзнанието ми излезна цялата онази случка за онзи, който иска да се ожени за мен, за да го нося на гръб. Да, той искаше някой да го носи и да му решава проблемите. Той бягаше от тях. Но съдбата като видя това го постави на друг изпит. Трябваше да се грижи за парализираната си жена. Ще не ще, грижеше се за нея години наред. Мъчителна и покъртителна картина. Ако бях се омъжила за него, какъв изпит щеше да избере небето и за него, и за мен? Разбрах, че Учителят и този път ми помогна. Но пък и аз имах послушание към тези неща. Казах: "Не!" Рекох и отсякох. Оставих зелените тикви на плета да узреят, други да ги откъснат, други да ги пекат и други да ги ядат. В минал живот бях яла тикви и то не какви да е, а големи, печени и от сладки, по-сладки. А сега в този си живот ги духах още зелени и то по плетищата.

45. ТИКВИТЕ НА ПЛЕТА В младите си години по едно време се завъртяха около мене разни мисли и желания да се омъжвам, да създавам семейство и да раждам деца. Мога да ви уверя, че аз не бях мома за подминаване, нито за отхвърляне. Ако ме подминеш пише ти се лошо. Ако ме подхвърлиш, пише ти се още по-лошо. То така хем ми се иска да се омъжа, хем не ми стиска, както казват селяните от моето село където учителствувах. Тази поговорка я проверих на практика. Иска ми се да се омъжа, но нещо ме тласка ту от един кандидат за жених и ту ме препраща на друг. А на тези женихи все нещо им липсваше и все нещо не им достигаше, за да затворя очи и да се реша. Все нещо малко не достигаше. Ама то в малкото е най-сладко. Накрая отидох при Учителя и Му разказах всичко, че искам да се омъжа, че ми харесват няколко кандидати, но че всеки един от тях ме плаши. Плашат ме поотделно, плашат ме и общо и тримата. Учителят ме погледна внимателно и рече: "Има си причина за това!" "Но каква е причината?" "Ти духаш тиквите на плета", завършва Учителя. Боже Господи, от къде на къде дойде тази поговорка в устата на Учителя? Зашеметена аз си тръгвам от Него. Стигам в къщичката си, лягам на кревата, забивам поглед към тавана и след малко с поглед тръгвам да търся къде са тези тикви на плета. И така полека-лека тръгнах, че се запътих до моето детство. У дома на село имахме дълъг плет и майка ми пролетно време посаждаше тиквени семки покрай плета. Те поникваха, след това простираха ластуни по плета, цъфтяха и след време виждахме как провисваха наедрели-те тикви. Есента ги обираха и след това майка ми нарязваше някоя тиква, поставяше я в тепсия, пъхаше я във фурната, тя се изпичаше, вадеше я и ние, децата скачахме от нетърпение, а майка ни възпираше: "Тиквата е топла. Внимавайте да не се опарите!" Тогава тя ни даваше по едно парче и ни караше да ги духаме преди да ги захапем. Някога гълтахме топло парче, то ни изгаряше, плачехме, но следващия път при следващата опечена тиква ние знаехме, че те парят и затова духахме ли духахме. Значи печена тиква се духа преди да се яде. Ами сега, това дето Учителят ми спомена, че аз духам тиквите още когато са на плета? Бях някога изгорена от ядене на топли тикви и сега ги духах още като ги видя, че са провиснали на плета. Тогава каква женитба аз искам, когато духам тиквите още на зелено? Тогава разбрах, защо на моите кандидати все нещо им липсваше и все нещо им недостигаше, за да стана истинска невеста. Разминах се с невестата и си останах като Стоянка.

44. ФИНАЛЪТ НА ЕДИН ЖИВОТ Спомням си, че Илия Узунов с когото съжителствувахме под един покрив, трябваше да премине през операция в урологията. Имаше аденом на простатата. Тя затрудняваше уринирането му и пикочния мехур му се надуваше като балон. Що болки, що страдания. Обикновено мъжете преминаваха през тази операция за премахване на аденома и след това се възстановяваха. Аз бях при голямо напрежение. Извиках един брат лекар, за да ми помага. Той дойде и заедно с него тръгнахме към болницата. Него ден трябваше да бъде операцията. Аз съм напрегната, уплашена и не знам дали Илия ще прескочи тази операция, защото той не е млад, а към 75 години. Братчето, което беше лекар ме наблюдава и ме успокоява така: "Чудя се, защо си толкова наплашена. Ако има дни, ще живее. Ако няма, ще си замине". Отвръщам му: "Трябва да живее, аз го искам това." "Ти го искаш, но друг управлява живота." "Да, съгласна съм с теб, но аз искам да живее, защото той трябва да ме гледа на финала на моя земен живот. Той е определен от Учителя, той да ме гледа накрая." Бях принудена да му кажа истината. Илия се оперира, прескочи операцията, оправи се и заживя нормално за неговата възраст. След няколко години, и то след второто ми счупване на крака, бра-та-лекар ме навестява и вижда как брат Илия се грижи за мен. А аз съм вече на леглото неподвижна. Не мога да се обслужвам, но акъла ми е на мястото и езикът ми е също на мястото и той работи ли, работи. Така аз правя редовните забележки на Илия. Но братчето ме гледа и казва: "Твоите молитви се сбъднаха. Брат Илия сега те гледа на финала и ти след малко ще пресечеш лентата и ще ти окачим лавров венец като победител". А аз питам: "Как така на финала? Та ние продължаваме живота си отвъд! Учителят отдавна ми е купил билет още приживе и ми каза да не се боя, защото ще дойдат и ще ме преведат отвъд". Братът се залива от смях. "Сестра Стоянке, остави си билета на брат Илия, защото така и така Учителят е обещал и ти ще минеш гратис." "Не мога да сторя това.Ами ако охраната и стражата се е сменила от времето на Учителя и сега е друга? В никакъв случай няма да ме пуснат гратис. И вземат, че ме върнат обратно. Ще си пътувам с билета от Учителя." Братът вече не се смее. И брат Илия не се смее. Смехът е вече до бариерата. Отвъд вече няма смях, защото не се знае кой те чака там, приятел или разбойник! Ако е приятел ще те преведе отвъд, ако е разбойник ще те обере и всичко, което съм спечелила от времето на Школата ще ми задигне, затова ще си пътувам с билета от Учителя. Ето ви едно философско разглеждане на един земен финал. А за идването на края на века Учителят ни даде една формула. Ето я: Формула Когато земята почне да се тресе, кажете си тая формула: "Всичко, което е добро, мога да приема; Всичко, което е добро, мога да приложа. Когато искам да направя някакво добро, няма сила, която може да ми противодействува. Всичко мога да направя чрез живия Господ на Любовта, Който всичко е създал в света." Нека тази мисъл остане във вас при всички условия в живота ви, без да се страхувате.

40. ЗАКОНИТЕ НА ОКРЪЖНОСТТА И ПЕРГЕЛА Един приятел имаше физическо страдание. Беше заболял от туберкулоза и не можеше да се справи с болестта си. Тогава тя бе бич Божий за младите и много младежи си заминаха от нея макар че посещаваха Школата на Учителя. Този брат имаше и други свои вътрешни нерешени проблеми. Той пресрещна Учителя и започна да говори с Него вероятно търсейки помощ и разрешение на проблемите си. Учителят тръгна с него, отидоха в салона при черната дъска,където на дъската имаше един описан кръг с тебешир останал неизтрит от предишната лекция. Нещо написано от Учителя не се изтриваше, а се изчакваше чак до следващата лекция и тогава с гъбата се заличаваше. Учителят взе пергела с тебешира, заби острието в центъра на кръга и повтори същия кръг на дъската, след което подаде пергела на приятеля и каза: "На, вземи го!" Той го взе. В момента затвори очи и дълбоко въздъхна. Изведнъж почувствува известно подобрение на душевното си състояние. Засмя се, зарадва се и заскача като малко дете на едно място. Учителят се усмихна: "Проучете законите, по които се описва кръга". Приятелят мига, примигва и нищо не разбира. А ние отстрани гледаме и се чудим. Учителят продължи: "Пергелът се забожда в дъската в един център с едното си рамо, а с другото рамо се описва окръжността. Така е и при човека. Първо трябва да намериш центъра в себе си и да направиш връзката си с Бога, а чрез човешкия си живот в изпълнение волята на Бога ще извървиш пътя си по законите на окръжността без да се отдалечаваш от Бога". Ние слушаме и се чудим как така стана, че една обикновена окръжност може да ни покаже един окултен закон от Словото на Учителя за връзката на ученика с Бога и как тя трябва да се съхранява, пази и накрая да се осъществи в един човешки живот. Моля ви се, та това е знание за цялата вечност, през която човек ще пребивава на земята.

36. КОШНИЦАТА Имахме лозе на Изгрева в градината. Заловиха един човек, който беше влязъл в градината и береше чуждо грозде. Хванаха крадеца. Дядо Ради го завежда при Учителя и казва: "Крадец на грозде!" Учителят го поглежда и нарежда на дядо Ради: "Вземете една кошница, напълнете я с грозде и я донесете тук!" Онзи през това време стои при Учителя и мълчи. Донесоха я. После Учителят я вдига и му я подава: "Вземи я и като искаш грозде пак дойди тук, но няма да крадеш!" Онзи взе кошницата, поглежда ни смутено, тръгна си, отдалечи се от нас на 30 м и побягна. Като се отдалечи на 50-60 метра и ни гледа дълго, дълго. После вдигна дясната си ръка до главата си и започна да я върти и с този жест да покаже,че ние всички сме откачени и ненормални. Втори път не дойде. Смятахме, че ще дойде на беседа като донесе поне кошницата. И там не дойде. Отнесе и задигна хубавата кошница. Дядо Ради много съжаляваше за голямата кошница уплетена с лозови пръчки. Да се уплете такава кошница трябваха не само лозови пръчки, но и голям майсторлък. Обикновено те ги използваха за носене на грозде от лозята, като предварително постилаха лозова шума и после редяха големите гроздове. Дядо Ради много съжаляваше за тази кошница, но изтърпя и отиде да сподели с Учителя: "Учителю, не ме е яд, че онзи краде гроздето, не ме е яд, че Му дадохте пълна кошница с грозде, но ми е жал за кошницата дето я задигна". Учителят го потупа по рамото: "И на него му хареса кошницата, затова не идва втори път". Хайде де, вие сега ще ми говорите, че българите се изтрепали да идват при Учителя. Моля ви се, те една празна кошница не върнаха. Ако бяха я върнали поне можеше да им щукне в главата някоя мисъл, че от кумова срама да влезнат в салона и да чуят някоя беседа. И така кошницата не върнаха и в салона не влязоха.

33. УПЛЕТЕНА КАТО ПЕТЕЛ В КЪЛЧИЩА Винаги когато ми се случваше нещо, аз го разглеждах от всички срани, разглеждах нещата всестранно дори и когато бях и сама в стаята. Говорех си на глас. Бях така устроена, бях аналитичен тип. Това нещо съм го показвала и пред Учителя при нашите разговори. Обичах да разнищвам нещата докрай. Но като ги разнищвах, разплитах онези конци и връзки чрез които тези неща бяха скрепени и ушити. Но пък се заплитах в освободените конци като петел в кълчища. На село хората садяха гръсници (коноп), порастваше, отскубваха го след това го потапяха в реката, стоеше няколко седмици, изваждаха го сушаха го и след това го кълцаха в едно устройство така, че стеблата му, наречени пъздерки се трошеха на парченца и оставаше онова лико, което дава кълчищата. От кълчищата тъчеха чували, а бедните хора - ризи, кълчищата се предяха, правеха се върви и най-важното въжета и канапи. Тогава обикновено кокошките се ровеха в пъздерките и най-вече петлите се уплитаха в кълчищата, падаха по гръб, вдигаха краката си и крякаха. Беше много смешно и забавно. Тогава стопанина отиваше при падналия и уплетен петел, повдигаше го, слагаше го между краката си и с двете си ръце го разплита, като бавно и бавно изтегля уплетените кълчища от пръстите на краката му. След това го повдигаше, хвърляше го във въздуха, петелът хвърчи, приземява се, започва да подскача и да кукурига. Ето, това означава уплел се като петел в кълчища Отивам при Учителя и подробно разглеждам една така разплетена от мене бърканица между нас и показвам как съм се уплела и че не мога да се справя с последиците, защото имам силно главоболие, болки в очите и съм влезла в депресия. Учителят ми каза: "Няма да задържаш в съзнанието си негативните страни на ума си и мислите му, които граничат с отрицателните страни на живота. Ще се чистиш! Ще се освобождаваш сама! Нали знаеш как се разплита уплетен петел в кълчища?" Учителят се усмихна. "Да, ама трябва някой да ме вдигне във въздуха и да ме освободи от кълчищата, с които съм се уплела". "Аз това и правя, освобождавам те, но ти казвам, да не ходиш в пъздерките и да ровиш с краката си кълчищата, за да не се уплетеш отново". Аз Му целунах ръка и си тръгнах за село. Когато пристигнах там аз бях оздравяла. Учителят беше ме разплел и премахнал кълчищата от уплетените ми крака, т.е. беше изчистил съзнанието ми с онова отрицание, което го бе задръстило. Понякога отново забравях за случая и се връщах към моята стара привичка, да разнищвам случки, събития и факти. И като ме тресне отново по главата онова ми ти главоболие, то веднага се сещам за петела уплетен в кълчища. И тогава викам: "Учителю, отново се уплетох в кълчищата! Помогни ми да се освободя. Обещавам повече да не влизам там." Учителят отново ме освобождава, но пусти стари привички понякога отново ме вкарват в кълчищата, за да ровя онова, което не трябва да върша и да търся онова, което не се търси, защото го няма.

30. ПЕСЕНТА "МИРЪТ ИДЕ" Домът, в който живееше Учителят беше приветлив - на етаж и половина, на ул. "Опълченска" 66. В горният етаж беше стаята Му, приемната Му и стаята на стопанката на дома. Това бе Гина Гумнерова. Една мила възрастна сестра с побелели коси, която цял ден посрещаше и изпращаше гости, посетители на Учителя. В онези години аз отидох при Учителя и Той нареди при нея да нощувам. В сутерена имаше кухня и една малка трапезария, в която обядваха всеки ден около 20 души. Това беше през есента на 1922 година и за мен всичко това ми беше много интересно и затова се превръщах в зрение и в слух. По време на обед и на закуска имаше разговори, имах лични срещи с Учителя. А колко са ме вълнували песните. Тук се пееха едва ли не по всяко време, защото тъкмо тогава Учителят даде последователно десетина от първите малки песни, които Той нарече окултни упражнения. Лекциите Му в Общия Окултен клас бяха все върху окултната музика. И с какво увлечение и радост се посрещаше всяка Негова песен. На събора в Търново 1922 г. аз за пръв път чух тези песни. А сега за втори път влезнах в техния свят. Беше месец юли 1934 г. Бяхме повикани няколко млади сестри в старото жилище на Учителя на "Опълченска" 66 да почистим и подредим стаите и вещите Му. Той също слезе от Изгрева и дойде в стария дом, където живееше до 1926 г. Но през целия ден Учителят остана седнал в едно плетено кресло мълчалив, неразговорлив, затворен, зает, нито пък дори по време на обеда проговори. На лицето Му се четеше голяма замисленост и някаква скръб. И защото в такъв момент именно към 5 ч. след обед без предисловие Той ме запита: "Може ли сестрата на напише думи за песента "Мирът иде"? Получих впечатление, по-скоро догадка, че Учителят през този ден е бил зает със заплетени въпроси от общочовешки характер. По-късно си обясних, че Той е виждал през какви страдания и перипетии ще преминат народите докато се постигне мир на земята, навярно затова е бил скръбен през тоя ден. Това е мое предположение. А е пожелал дълго време преди това, като пеем песента да държим мисълта си за идването на мира като го привлечем по-скоро. И сега когато пиша още няма мир. Но мъдреците, Учителите изобщо работят с големи мерки, с дълги периоди от време. За тях годините са мигове. И когато отнасят някои идеи и постижения към вечността правят това спокойно, хладнокръвно, защото познават законите на живота, защото живеят извън времето и пространството. След като аз дадох съгласието си да напиша текст на Неговата музикална тема "Мирът иде" аз се залових с усърдие. Не беше съвсем лека работа. От една страна исках с нещо да зарадвам Учителя, а от друга виждах в това все пак едно признание на известни мои литературни способности. Значи Учителят ми възлагаше работа съобразно с моите възможности. Имаше по-рано случаи, когато след някоя психическа депресия Той изведнъж да ме насърчи да пиша поезия. Недоумението ми беше нескривано, защото съвсем не ми е било тогава до поезия, за която мислех, че само при разположение се пише. Все пак аз слушах съвета Му, пишех и при скръб, и при радост и не един път бях Му чела мои стихове и имах Неговата преценка. Сега случаят съвсем не бе такъв. Аз отначало се зарадвах като си помислих, че Учителят отдава заслуженото на моите поетически способности. Захванах се да го пиша този текст, но се явиха изведнъж у мен много вътрешни противоречия и около мен външни затруднения. Разбрах, че е много трудно да се напише тест по мелодия на Учителя. Трябваше да се внимава, къде трябва да се слага силна и къде слаба сричка. А има и още други правила за вокалното им изпълнение. Написах думите, но много трудно. Занасям го на Учителя, Той ги преглежда. Аз Му казвам: "Учителю, много трудно го написах". А Той: "Е, мирът иде, но трудно ще дойде. Затова ние го търсим и го викаме с мелодия. Мирът по друг начин не може да дойде, освен чрез песента". По-късно научих от възрастните приятели, че когато на времето през времето и към края на Европейската война, за да свърши войната и за да дойде мирът, Учителят една вечер изсвирва тази мелодия наречена "Мирът идва". На следващия ден мирът дошъл, войната приключена и народите освободени от нея. Всички знаеха, че Учителят ми даде да напиша текста и одобри думите-.А когато преиздаваха песните на Учителя, след заминаването Му, Борис Николов не пожела да сложи този мой тест одобрен лично от Учителя в присъствие на много приятели. За мен това беше възмутително. Как може един ученик на Учителя да не изпълни Волята Му? Това не мога да го разбера и досега. Или ученикът не е ученик или Учителят не е Учител. И понеже Учителят за мене е Всемировият Учител, то следва, че ученикът не е ученик. Аз смятам, че тази грешка трябва да се поправи и тази неправда към мен да се премахне. Търси се ученикът, който да стори това. Когато Учителят възложи на мен да напиша текста на мелодията "Мирът иде", то отначало аз се смутих и попитах: "За мен ли е тази работа? Ще се справя ли?" Но щом Учителят ми каза да го направя и ми даде тази задача, това означаваше, че Той разчита на мен и че аз мога да я реша. По-късно в Мърчаево 1944 г. Учителят даде задача на оперната певица Лиляна Табакова да вземе моят текст и съобразно вокалното изкуство и теория да вмести моя текст към нотния запис на мелодията. Аз не се сърдих за това, защото аз бях поетеса, но не и певица. Освен това Учителят беше дал тази задача на нея, като предварително ме попита дали можем с моя текст да скроим нова рокля на "Мирът иде", така както заслужава песента и времето, в което живеем, защото войната бушуваше, а по фронтовете умираха милиони хора, а мирът го нямаше. След като се скрои и се уши нова дреха с моите думи на песента "Мирът иде" и след като тя се изпя от певицата Лиляна Табакова в Мърчаево, трябваше да минат девет месеца, за да може да се роди мирът. Учителят си замина на 27.декември 1944 г., а мирът бе подписан на 9.май 1945 г. с капитулацията на Германия. Мирът дойде. Остана песента. Търси се онзи, който да я публикува и онази певица, която да я изпее и пее в бъдеще. Бележка на редактора: Песента „Мирът иде" с текста бе публикувана в „Изгревът", том I, стр. 681-682

28. ТИХИЯТ УРОК ЗА УЧЕНИКА На Изгрева имаше много приближени външно сестри около Учителя. По този начин те получаваха своето благословение, но едновременно бяха и подложени на много изпити, изкушения и изисквания от страна на Учителя. Така че от тези външно приближени до Учителя сестри се искаше и прилежание и послушност, и изпълнение на всички задачи, които Учителят даваше. Колкото Учителят повече дава на ученика, толкова по-голямо е изискването към него в сравнение с останалите. Така веднъж Учителят беше извикал Катя Грива в приемната и й се караше за нещо. Прозорците бяха отворени и се виждаше и чуваше всичко. Навън стояха пред приемната и други, които чакаха своят ред да влезнат при Учителя. И те слушаха това, за което Учителят се караше на Катя Грива. Като видя и разбра, че всички онези навън слушат за какво става тази караница от Учителя, то Катя се обръща и се моли: "Учителю, говорете по-тихо, онези отвън всичко слушат!" Учителят започна да говори по-високо. Катя пак Го моли: "Учителю, говорете по-тихо!" Учителят продължава да повишава тона си. А навън свободно и спокойно всички слушат и разбират за какво става тази караница. Катя накрая каза: "Учителю, нека всички чуят какво ми говорите. Приемам всичко". Тогава Учителят спря и я отпрати внимателно към вратата. Тя се промъкна през насъбралата се група, цялата зачервена и разплакана. Никой от нас и през ум не му мина да я кори или да й се присмива, защото чухме всичко и видяхме всичко. Защото и ние правехме тези грешки. Като й се скара пред нас, то чухме и ние и тези погрешки не трябваше вече да ги прави никой на Изгрева. Грешката беше нейна, а урокът на Учителя бе за всички. А ние всички правехме същите погрешки. Затова никой не посмя дори да се усмихне пренебрежително. Учителят излезе много внимателно навън и с усмивка се обърна към нас. "Учителят преподава урока, а ученикът го усвоява." Ние кимваме с глава, че разбираме и че знаем какъв е урока, който току-що усвоихме, този урок по-късно ние го нарекохме "Тихият урок за ученика."

27. ИСТИНСКИЯТ ИЗГРЕВ По време на строежа на моята къщичка, която се строеше по идея на Учителя и под Негово ръководство аз все се опасявах дали ще бъде направена както трябва и дали ще издържи на времето и годините, които предстояха да измина. След като Учителя ме успокои, че тя ще ме издържи, "ще ме изкара", аз се успокоих. Друга мисъл започна да ме гложди след като я сравнявах с другите бараки около нея. Моята къща бе най-хубавата и най-солидната. Радвах се на нея, но поглеждах другите колко са неугледни, колко са паянтови и как са изковани и построени с подръчни средства и без умение. Беше ме срам да ги гледам тези подръчно направени бараки. В тях живееха живи хора - братя и сестри. Това бяха онези, които пълнеха салона през беседа на Учителя и пееха Неговите песни. Разбрах, че Високият Идеал, за който Учителят говореше и към който ние се стремяхме не съответствуваше на онова, което ние бяхме направили на Изгрева. Спрях веднъж Учителя и направо Му казвам: "Учителю, този наш Изгрев не съответствува на онова, което Вие ни давате като знание". Учителят ме изгледа и каза: "Учителят е длъжен да предаде урока на учениците. Учениците са длъжни да си научат урока и да го приложат в живота си". Учителят спря и се огледа и показа с дясната си ръка точно една неугледна барака, която бе заградена с бодлива тел. Жестът Му бе точен и показваше какво учениците са научили и какво са приложили. Аз също почервенях от срам. Но аз бях тръгнала при Него за отговор на един въпрос и затова продължих да го разпитвам. "Ама, Учителю, другите бараки като тази, дали ще издържат на времето?" Учителят ме изгледа сериозно и още по-сериозно със строг тон ми каза:" Ти, истинският Изгрев ще го видиш чак след хиляда години". Каза и отсече и въздуха замря около мен. Но от къде намерих сили да продължа да го питам: "Но тогава Изгрева ще го има ли, Учителю?" Отговор: "Ще ви има!" "А вас ще ви има ли, Учителю?" Отговор: "И мен ще ме има!" Аз спрях, поех дълбоко въздух, защото нещо в мен напираше да Му задам и последният и най-важен въпрос и той сам излезна от устата ми без да схващам какво отвори устата ми в този момент. Вероятно друг чрез мен Му задаваше тези въпроси и аз получавах отговорите, които се запечатаха в моето съзнание. "Ами тези къщички тук ще ги има ли, Учителю?" Учителят изгледа цялото това пространство на Изгрева, след това ме погледна и изрече тези думи: "Истинският Изгрев след хиляда години ще бъде Изгрев на Човешката душа в Дух и Истина!" Учителят завърши. Аз стоях смаяна и поразена от този обрат и сравнение за една нова епоха, която ще дойде за човека и за неговият истински Изгрев на човешката душа. Ще изгрее слънцето на Духът, за да може да осени и освети човешката душа в Дух и Истина. Това ще бъде новата епоха за новото човечество от Шестата раса, когато човешкият дух и човешката душа ще бъдат единствените жители на истинският Изгрев. Амин!

26. ПЛАНЪТ ЗА ИЗГРЕВА Ние знаехме, че Учителят имаше план за благоустрояване на Изгрева. Някакъв архитект беше го направил. В него имаше нова сграда, салон, план как да се устроят къщите на Изгрева и всички необходими неща за едно благоустроено селище по западен образец. Възрастните приятели го разгледаха, а Учителят беше си изказал своето мнение за този план. Те го знаеха, но мълчаха и не казваха нищо за него. Но аз недоумявах, как така имат план, а нищо не се строи. През една от моите учителски ваканции отивам на Изгрева и очаквах, че е започнал строежа на Изгрева съгласно плана. Пристигнах и гледам - никакво раздвижване по този въпрос. Отивам веднага и питам Учителя. Той ме изгледа и огледа още неразпечатаният ми багаж от куфар и един пакет. Каза ми: "Да мине голямото земетресение". Аз извиках от уплаха. Учителят повтори същото изречение. Аз разбрах, че при това положение строеж на Изгрева не може да има. Отначало аз смятах, че това е физическо земетресение. По едно време започнах да се питам дали това не е символика, така както Учителят умееше да говори и предсказва нещата. Символиката е много точен език, но за онези, които имат пробудено съзнание и които имат пряко съобщение с Невидимия свят. А за нас символиката бе съчетание от символи подредени по някакъв ред, които ги разгадавахме след като изтече даден исторически етап. Разчитахме ги чрез последващите събития и факти. Ето по този начин аз трябваше да разгадавам това изказване на Учителя. А сега ще спомена някои исторически събития и вие ще прецените дали има символика и какво е историческото съвпадение. На 9. IX. 1944 г. руските войски влезнаха в България като преди това обявиха война на България и съгласно международните правни норми те влизаха като победители, а ние бяхме победени. Това бе първо земетресение. С идването на руснаците дойдоха и комунистите на власт. Започна разправа и отнемане на живот на хора без съд или със съд. На 27.декември 1944 г. няколко часа след заминаването на Учителя с една джипка идват униформени служители на новата власт. Дойдоха на Изгрева, за да арестуват Учителя. Но Го намериха положен на смъртно ложе за поклонение. Това бе второто земетресение. През 1947 г. бе гласуван закона за едрата градска собственост и по този закон посегнаха върху имотите на Братството, както и върху салона и върху целия Изгрев. Това бе третото земетресение. През 1950 г. излезна закон, с който се затвориха всички частни печатници. Чрез този закон бе спряна печатницата на Изгрева, чрез която се печаташе Словото на Всемировия Учител и така не можаха да се отпечатат останалите беседи от Словото Му. Това е четвъртото земетресение. На 6.ХII.1957 г. сутринта в 5 часа на Изгрева пристигнаха униформени служители на комунистическата власт и с решение на прокурора бе иззета цялата книжнина от складовете на Братството. Бяха направени обиски по всички бараки на Изгрева и иззета цялата литература на Учителя. По същото време и в същия час бяха направени обиски в града София на наши приятели и бе също иззета тяхната литература. В същият този час и ден във всички Братства по цялата страна и в домовете на изтъкнати приятели бяха направени обиски и конфискувана цялата литература на Учителя. Беше посегнат върху Словото на Бога и изпратено за унищожение чрез претопяване или чрез изгаряне. Това бе петото земетресение, което разтърси не само София, но и провинцията. През 1957/58 г. започна процес срещу Братството, който приключи с разтурянето на Изгрева и затварянето на салона. Целият инвентар и вещи на Учителя бяха продадени чрез заложна къща, а с получените пари трябваше да се погасяват глоби наложени от финансовите органи. Двама братя бяха изпратени в затвора, за да проучат как действува в днешни времена онзи закон даден от Христа преди 2000 години: "Кесаровото - Кесерю, Божието - Богу". Това бе шестото земетресение. Дойде време за седмото земетресение, което се измерваше от 9. до 12. степен по скалата на Рихтер, където се рушат всички солидни сгради и се сриват до основи. Дойде 1970 г. и комунистическата власт разруши целият Изгрев, разруши салона, в който Всемировият Учител държеше своите беседи и сваляше Словото на Бога. Бяха разрушени всички жилища на учениците от Школата. Всички останали живи от земетресението бяха настанени в държавни жилища с топла и студена вода, с парно отопление, за да се покаже голямата грижа за човека от новата власт. Разрушеният Изгрев бе изметен, пометен и на негово място бяха построени легациите на Съветска Русия, която бе обявила война на България още на 7.IХ.1944 г. и влезе като окупатор, а България я прие като победена страна. Така, че победителят измете Изгрева и поби своето държавно знаме над Изгрева. От 1958 г. до 1980 г. когато диктувам тези неща не минаваше година и да не се направят обиски при наши приятели, за да се изземе и някое укрито томче литература. Не минаваше и година да не се помести в печата или да се издаде материал с нападки срещу Учението на Учителя. Публикуваха се материали, с които искаха да компрометират идеите на Учителя. Беше направен филм и излъчен по телевизията по пиеса на Стефан Костов, което бе гавра с Учителя, защото режисьорската постановка бе направена с явни лъжи и клевети. Ние, съвременниците на Школата приехме това като осмо земетресение. Съвременниците на Школата един след друг напускат земята и извървявайки земния си път в очакване на "голямото земетресение". То непременно ще дойде. Но какво ще бъде, как ще се изрази за това ще бъдете свидетели и очевидци вие, следващото поколение. Това ще бъде деветото земетресение. Бележка на редактора: Деветото земетресение дойде след 1990 г. когато отвътре се разруши сама Съветската руска комунистическа империя. Очакваме следващото земетресение, което има да дойде.

23. ДУХОВНОТО СЛЪНЦЕ Тъй като на Учителя аз гледах като на едно духовно слънце, ще си послужа с астрономичното понятие "перихелий", в който аз попаднах съвсем неочаквано за мен през лятото на 1930 г. на Рила. Той не трая дълго, но беше връхната точка в живота ми, в ученичеството ми, когато съм имала най-сюблимни преживявания. Тогава съм вникнала по-дълбоко в отношението Му и доверието, което ми е гласувал като на душа. Тогава съм имала съкровени разговори, записани в душата, не на книга. Той ме викаше сам по-често в палатката Му и на открито край нея на разговор, даваше ми някои формули, упражнения, по някое зрънце познание за самата мен, за родителите ми, за развитието ми, обръщаше ми внимание на какво специално да се спра в работата над себе си. И това продължи и след като се завърнахме от Рила и с прекъсвания, когато заминах на село - почти цяла година. Моето отношение към Него растеше, растеше и аз знаех вече в себе си, че не мога да живея без Учителя. За мене като във фокус се събра и кристализира всичко най-възвишено, което душата долавя, но думите не могат да изразят - Той ме научи да вниквам още повече в себе си и у другите, да гледам и на света с отворени очи, да търся и откривам навсякъде красотата и доброто, да позная възвишени състояния като щастие, блаженство, дълбок мир. И все пак, на два пъти Го чух да прави мек упрек: "Че аз гледам, вие вода газите, жадни ходите". Разбрах, какво искаше да каже, че недостатъчно използуваме любовта, светлината, която се струеше обилно от Него, за да живеем повече в радост, доволство, веселие, песни, мир, а ние опознахме и скръбта край Него. Пък нали радостта и скръбта са двете граници на живота на земята, а ние живеехме един богат, интензивен, пълноценен, разнообразен живот, който минаваше през бързи вътрешни промени. Дали успях да изразя още тогава всичката дължима благодарност за това, Той знае. И когато става въпрос за щастие на земята, с оглед на епохата, в която живяхме, преходна, бурна, ликвидационна епоха, аз казвам, че ние въпреки това бяхме щастливи, тъкмо защото срещнахме Учителя. Да познаеш мигове, когато се чувствуваш като душа, която общува с друга по-напреднала, с едно велико съзнание, какво по-високо от това на земята? Че имаше толкова беседи, от които се излизаше с криле, като че не стъпваш на земята, но това с човешки език не може да се предаде, пък и не е нужно. Едно трудно нещо, на което Учителя се стараеше твърде много да ни научи, бе да приемаме, да понасяме страданието с радост, да го осмисляме, щом поне не роптаем и бързо да трансформираме скръбта в радост. Мога да кажа, че бързо мислех в Негово присъствие, мисълта ми като че се силеше да се изравни до някъде по вибрации с Неговата мисъл. Обичайното Му изявление беше разположение на Духа. Но не се манифестираше шумно, фрапиращо, то се предаваше като аромат от цветя, то заразяваше. Особено по време на екскурзии в природата, Неговото разположение се предаваше на всички ни, ние се отваряхме като цветя на слънце и ставахме по-достъпни за благотворното въздействие на планината. Той осветяваше мястото, в което пребиваваше в даден момент и времето, през което това ставаше. Затова планините Витоша и Рила станаха за нас скъпи места, свещени места, където витае Духът Му. Но да не пропусна да кажа и за друга една страна на твърде сложното и многообразно естество на Учителя. Що се отнася до физическите работи, Той имаше умение, разбиране, сръчност за всичко, като че ли го е работил години и винаги всичко вършеше с рядко усърдие и любов. Всичко онова, което изискваше от нас, а Той беше взискателен, защото в далечно време бе минал из него, както сам казваше. Аз не срещнах друго човешко същество с такава проницателност, може би защото бе ясновидец от висок ранг, но достатъчно бе да те погледне, някой път с края на окото си дори, и вече е видял и узнал каквото трябва. Но понякога Той сам разкриваше, че прави това, макар че никак не Му бе присъщо да говори за себе си. Очите Му галеха топло, понякога ставаха далечни и строги, но всякога проникваха направо в душата. Като си помисля колко сърдечни рани бе превързал, колко неспокойни човешки сърца бе усмирил, утешил, колко тайни бе разкрил, колко болки бе излекувал, казвам, че за дейността Му, за всичко сторено от Него, все пак не остана пълна представа. И досега продължава разкриването на всевъзможни случаи, станали с наши приятели. Но нека кажа няколко думи за онова, което виждаха физическите ни очи, като обект на обичта ни. Външният облик на Учителя, цялата Му хармонична фигура беше израз на човек идеален, напълно завършен, у когото и поглед, изражението на лицето и глас и походка и движения и говор бяха отмерени, красиви, естетични, нищо излишно, нито пресилено. Леката Му подвижна походка аз за себе си тълкувах така: леко да се носи човек по земята, леко да се справя човек с мъчнотиите, бързо да излиза от тях и умело да ги трансформира. Походката му биваше бърза като на юноша. Според случая и бавна, величествена според друг случай. Облеклото безукорно, чисто, семпло, с предпочитание на светлите меки тонове и не напълно съобразно с модата на времето. Всеки, който имаше очи да види знаеше, че е видял нещо необикновено, съчетание на изящество, простота и одухотвореност. Нямаше с кого да бъде сравнен. Когато нещо си отиде, то дълго още в нас звучи в мелодия душевна претворено.