Iskri4ka

80. ОБРАЗЪТ НА УЧЕНИКА Имахме една духовна група, аз споменах веднъж. С нея пък правихме други екскурзии. Правехме много упражнения с тази група. Пак за развиване. Например едно такова упражнение правихме, предполагам че Учителят го е дал. Щото понеделник отиваме на екскурзия. Следващата неделя във вторник, следващата в сряда, четвъртък, петък и като дойде неделя да отиваме, неделя в 10 часа Учителят държи беседа, а ние трябва да се върнем в девет нали, за да можем да се преоблечем и да отидем. Й тогава помня тръгнахме посред нощ в 12 часа ли беше? Аз тогава живеех в Лозенец дойдоха сестрите при мене. Спахме до 12 часа и тръгнахме, отидохме може би преди изгрев на планината, направихме си молитвата и така колкото можем бързо се върнахме, за да успеем за 9 часа да сме на беседата. Ще ви кажа, че Школата, която Учителят ръководеше, същото нещо беше и на съборите. Аз и съборите ги чувствам като Школа. Те Школите бяха затворени за чужди хора. И съборите бяха затворени. Там присъстваха само последователите при тях или учениците, затуй мен ми е по-лесно така да кажа последователите. Учителят, казах че много говори за образа на ученика. Какво качества трябва да има ученика и най-съвършения образ, който е дал е формулата: „Ученикът трябва да има сърце чисто като кристал, ум светъл като слънцето, душа обширна като вселената и дух мощен като Бога и едно с Бога!" Това е образът на ученика. За този ученик Учителят дойде на земята, да даде правилата, да даде методите, да даде всичко което е нужно, та всички будни души, които искат да вървят в този път да го реализират. И това е новото, което в света дойде. Христос говори за ученици нали, учениците, но това което Учителят говори за ученика, поне в Евангелието, което ни е дадено не е така, както Учителят наблегна за това. И за скръб ще кажа, една година преди да си замине Учителят каза в клас: „Аз още нямам ученик!" Значи, Той няма ученик в тоя смисъл. Едно човешко съзнание, което да е израсло в тези граници, както е във формулата казано. Но Той дойде за този ученик и за него ни говори. Защото учението на Учителя за нас е главно за духът и за душата на човека. И съответно, за умът и за сърцето. В това отношение най-хубавите неща, които Учителят ни е дал са за ученика. И Той искаше от Младежкия клас, именно там прави Той главно този опит. Но сега всеки направи това, което можеше, нали. Може би ако имахме повече любов или повече знание, повече щяхме да направиме. Но всеки направи което можеше. Не мога да кажа, вижте, не мога да кажа че нищо не е постигнато. Аз сега, когато виждам приятелите, намирам че върху всички Учителят много е работил, а и сега след като си замина също така работи. Защото аз си спомням например срещах се с тях преди 20 години, преди 40 години, преди 50 години. И сега има разлика. Сега има едно по-просветено съзнание, повече желание за изпълнение, повече себеконтрол, повече виждане на погрешки, желание за коригиране, което е вече ученическия процес нали, вътрешен. В началото всичко беше много по-повърхностно. За другите не зная, но аз за себе си, и аз като член на тая Школа, понеже знам моето съзнание как е било, аз даже да ви кажа не разбирах Школата какво е още. Защото бях чела философска литература, но Учителя отваря Школа, ама каква цел има, за какво ни събира, не ми беше ясно. Може би когато Школата свърши, тогава ми станаха ясни тези неща, за които Учителят е открил Школата. В този процес на развитие всички приятели, които малко или много да са работили имат една придобивка. Затова ще разкажа един случай с брат Симеонов, който съм чула. Брат Симеон Симеонов, който свиреше на поляната редовно Паневритмия и който свиреше на Общия клас редовно и в неделя. Той беше много редовен. От 1919 година е влязъл в Школата и винаги е присъствал. Той на младите години е бил бохем, веселяк, попийвал си е, живял един такъв много лек и повърхностен живот, така погледнато и след като се запознал с Учителя нали, след доста години, един който го познавал, външен човек, не знам нито име нито нищо, го срещнал и после казал: „Аз уважавам г-н Дънов, заради това, което направи от Симеон Симеонов". Ние, братята, така гледахме го с едно око, като малко несериозен човек. Той обичаше веселието, шегите. Това не е лошо, нали и в приказките някога не показваше голяма задълбоченост и затуй може би ние така гледахме по-критично към него. Но когато чух това нещо, аз си казах че съм несправедлива, щото нали не съм познавала Симеонов преди това, не съм знаела какво е. Пък важно е човек откъде излиза и какъв път е изминал. Защото, ако някой излиза от много ниско място, може би няма да стигне върха, така като този, който е бил по-близичко до върхът. Та в туй отношение много от нашите критики един към друг са от тоя род - несправедливи, защото ние не се познаваме и по една проява вадим общо заключение за ученика. Учителят много, стотици пъти е казвал: „Не се критикувайте! Намирайте си добрата черта един в друг! Мислете за доброто във всеки един от вас!" По този начин, като видим доброто, човек вече като рече да критикува, ще дойде в съзнанието му и доброто, нали? И така няма да критикува, ще излезе от критиката. Сега друго е ако каже някога, трябва да кажем нещо което трябва да се подчертае, но все пак за ученическото ни съзнание това беше необходимо, всеки един от нас да се коригира. Но и да ви кажа, ако човек се коригира в едно отношение, във второ, в трето, в четвърто, после идва в разни прояви. И затуй всяка една добродетел, която човек развива, ако я развие в един кръг, после в по-голям, по-голям и все по-широко, и затова съзнанието на всички ни, ако е било то е било с един радиус от метър, сигурно на всички е порасло, поне двойно. А може би на други много повече. Затуй когато говорим за вътрешната работа на учениците всички бяха много ревностни, много симпатични.

79. РЕВНОСТ ДУХОВНА Елена Андреева: За Балтова искам да кажа, че тя като ученичка на Учителя, като Негова последователка беше предана. Много пламенна и ревностна. И когато Учителят даде задачата в 12 часа посред нощ да се отива на Витоша, на Вълчата скала дотам беше задачата, тя първа отиде през нощта още същата вечер. Учителят дава вечерта задачата и тя веднага тръгнала и отишла още същата вечер. Все пак това е една ревност и смелост. Ами сама, за пръв път, дотогава никой не бе ходил. Другите, ако са отишли, те ще имат една опитност. Тя сама ходи. Вижте какво, обичаше да дава. Не беше скържава. Ако отидеш да й поискаш нещо, дава. Даже тя беше изпаднала в едно положение, когато станаха жертва на съвети на духове от спиритически сеанс. Така били са доста състоятелни, мъжът й и той беше наш брат, много симпатичен човек. Балтова изпаднала в някакво състояние така под влияние на духовете, че трябва да се завива с магнетична обвивка и така, че беше си раздала легла, завивки, всичко. Беше оставила само един дюшек, юрган и завивка, и на земята са спали. За да опрости живота си. След това заболя от студовете, от ревматизъм. Едвам се спаси. После си купи диван и т.н. Но имаше и един такъв период от живота й, в даването беше щедра, гостоприемна, имаше така и положителни качества, това исках да кажа за нея. Вергилий Кръстев: Аз например съм я виждал на снимките все около Учителя, тя е една пълничка. Е.А.: Тя желаеше да се види, че е близка, малко тщеславна беше, нали което я караше така да постъпва. Когато Учителят отвори Школата, аз, което съм разбрала това беше Школа за ученика. Първите години Учителят много говореше, какъв трябва да бъде ученика. Какъв образ трябва да реализира в себе си. И за тази цел Учителят ни даваше много задачи. Такива бяха задачите, които трябваше да пишем - темите. То е за умственото ни развитие, да ни свързва с известни въпроси, за които ние не сме мислили, нали духовни въпроси. Вече в беседите, те са печатани и се знае какво ни е давал Учителя. Но имаше задачи, които бяха да развиеме някои качества у нас. Например задачата в 12 часа да тръгваме посред нощ всеки сам, това е да развие човек в себе си смелост, безстрашие. Щото и братя и сестри всеки сам ще тръгва, нали. Тези в София тръгвахме на Витоша, другите ходеха по други места. В съответните градове. Навсякъде приятелите си изпълниха задачата съответно. И друго нещо, което пак Учителят искаше и ще ви кажа, че Той успя. Нашите приятели не се страхуват например вече от времето. От промените на времето. Защото ние ходехме с Учителя по всяко време на екскурзии. И като определи един ден да се тръгне, например сега както е преди 3 март. Ние винаги на 3 март ходехме на екскурзия, щото беше официален празник. Пролетен ден, може да е снежно, ще отидем. Може да вали дъжд, тръгваме. Определен часа и всеки тръгва и отива. И като ви кажа че никакъв екип нямахме, значи все пак е имало една вяра, едно упование, не сме се страхували. На Рила, когато ни води в бурята, аз мисля че ви казах, че от косите ни тука искри изкачаха. Така беше атмосферата пълна с електричество, не се уплаши никой. Всички до един вървяхме. Ако да ви кажа за истинност, само един брат се уплаши един път, когато за пръв път се качвахме на Мусала, дойдохме до това езеро, до „Окото". Над него имаше една голяма преспа и като тръгнаха, избързаха някои, тръгнаха по нея, тръгнаха едно семейство, Въщери се казват, мъж и жена. И те като минали по преспата, хлъзнали са се и започнали да се търкалят. Сега как е станало, всички казват, сигурно Учителят е помогнал, те щяха направо да отидат в „Окото". Щото преспата до „Окото" свършваше. Но там някъде са се изтърколили, някакъв камък ги е спрял. И тогава Учителят каза: „Няма да ходите по преспата!" Ами както е така стръмнината, тръгнахме нагоре, направо, докато стигнем пътеката над преспата която беше. Само едно ни каза: „Внимавайте, да не събаряте камъни, да не ударят другите, които идват след вас". Във всичките тези екскурзии, Учителят успя у нас да внесе нещо, да обикнем природата, да ни е приятно по всяко време. И сега 30 и толкова години след Учителя, нашите приятели винаги с любов ходят на планината и са готови по всяко време да отиват. Разбира се това помогна и на нашето летуване, щото ние когато почнахме да летуваме на езерата, ами всички се връщахме в София, ами цяла зима хрема не ни хващаше. Аз съм имала случай, години наред не ме хваща хрема. Е сега, нали че седяла съм 40 дена на Рила. В движение, въздух, чист въздух, хубав братски живот, естествено, че това се отразява върху здравето на човека. И затова всеки един от нас и до сега, които сме били на Рила копнеем за Рила. Сега особено когато ни липсва. Щото сме видяли и усетили ползата от това нещо.

78. АНРИЕТА МАРКОВА Елена Андреева: : Накрая на живота й се сприятелих със сестра Маркова. Анриета Маркова е белгийка от Брюксел. Там отива някакъв наш българин на име Марков, срещнал се с Анриета, харесали са се и се оженили. Довежда я в София през 1902 год. или през 1903 год., коя е датата точно не знам. А тя ми разказваше: „Еленке, като слизахме от влака, като се качихме на файтона и тръгнахме, очите ми не могат да проумеят какво виждат". Като минават по „Мария Луиза", като гледат тези малки къщички, това градче провинциално. „Аз мислех че в село ме води". Щото тя от Брюксел идва. Там е следвала музика, пеене и баща й дал солидно образование, и френски език е научила хубаво. Като идва тука той, мъжът й се пропива и казва: „Той ме остави". Не зная разделили ли се, той я оставил с две деца и с дългове до гушата. „Аз казва почнах с пиано". Но тогава хората не са имали този скъп инструмент и не могат да плащат уроци. „Видях, че не върви пианото и започнах с френски език". И тя отвори курсове в София и от нашето поколение, който знае френски е следвал нейните курсове. В гимназията ние учехме три пъти в седмицата френски. Пет години го учихме и излизахме без да кажем едно изречение на френски език. В нейните курсове учеха три пъти в седмицата, за същото време излизаха и говореха френски. Знаеше, метод имаше и умееше. Та сестра Маркова от преумората, щото много години е работила, заболя нещо от тумор на мозъка. По необходимост трябваше да престане да работи и дойде на Изгрева и за лечение Учителят й е дал да си вземе стомничка и да ходи на изворчето на Диана Бад за вода. И тя си направи една барачка и там остана на Изгрева доста време. Значи от първите години от 1925-1926 год. вече тя си бе направила къщичката, купила си едно местенце от 200 м. и си имаше къщичка. Тогава тя ли е пожелала, Учителят ли е предложил, друг някой ли й е казал, предлагат й да превежда Словото на Учителя, щото тя знае хубаво френски, преподавала е. И тя преведе, всичко което имаме на френски е от нея преведено и отпечатано. Всичко, което е на френски език, тя го преведе, беседи и др. Например най-първо преведе „Учителят говори", това статии, които се пишеха в „Житно зърно". В единия брой са на български, в другия брой ги превежда на френски. Тя ги превеждаше тях. После вече и другите преводи, които направи, всичкото е нейн труд. После в 1936-1937 год., аз отидох да живея близо до нея и аз пожелах тя да ме учи френски език. Тя каза: „Не не мога никого да взимам". „Вижте, й казвам сестра Маркова, времето което ще употребите да си измиете стаята, да си почистите, ще го дадете на мене. Аз ще го свърша това, времето ми го дайте". „Така може". И така аз с нея се поотпуснах да говоря език. Тя ме коригираше. И ми обясняваше, аз можех да я питам. Така с нея се сприятелихме и тя много преводи правеше, и ми казваше: „Аз мислех, че българският език е прост, беден език. Но сега, когато превеждам от български на френски, аз виждам, че той е богат език, че не е никак беден". Тя беше много предана, вярна към Учителя, така с едно хубаво чувство и Учителят имаше пък една много хубава обхода към нея. Аз се радвам, че имаме една поучителна история на Изгрева. Имаше една, на Граблашева сестра й, образува една школа на Изгрева и тя влезе в нея - Маркова. Сега как се е увлякла не мога да знам. И други сестри, доста сестри влезнаха в нея. Сестра й на Граблашева била медиум и духовете й говорели и тя решила че вече може да прави школа. Сега как е станало и поканването на приятелите, които влизат в тая група не ми е ясно. Но знам, че влязоха бати Ради, Ангел Вълков и Тодора, Маркова, Милева, другите не ги знам. За тях знам положително. Защото за Милева знам, Учителят й казал в последствие: „Много пъти съм те спасявал и сега искам да те спася, щото в тези школи духовете обират вътрешното богатство у хората. Затова са те". Така заболя сестра Маркова след това. Даже не можа да се оправи след това тя. Сестра Милева заболя, но се оправи. Брат Ради, Учителят му е казвал понякога, но той се чуди, защо да не ходи, когато Учителят там чрез медиума ги вика и им казва туй-онуй, нали какво да правят. Едва когато идва времето вече за целуването на ръка, то всичко се разяснило. Вергилий Кръстев: Точно какво казвате, какъв е случаят? Е.А.: Всички, цялата група отиват при Учителя, искат да Му целуват ръка. Те искат да Му целуват ръка, Той не си дава ръката. „Е, защо, казват, Учителю не си давате ръката да я целунем?" Един от тях, брат Ради мисля че е питал: „Защо не давате, нали казахте да дойдем и да Ви целунем ръката?" „Кога съм ви казвал?" „Ами ето, сестрата каза" „А-а-а, кой учител й е казал това не знам! Но аз не съм ви казал". И тогава вече те разбират, че не е Учителят, който говори чрез нея, а е друг дух, други същества са. И така по тоя начин се разтури тая група.

77. БЕРТОЛИ Елена Андреева: Бертоли тръгнал за Индия за да търси там „Гуру" т.е. своя Учител. Напуска Италия и понеже е майстор, мозайкаджия навсякъде хората имат нужда от мозайкаджии и където отиде през градовете работи, изкарва си и продължава. Работи, продължава си и така стигнал до Цариград и после до Одрин и там работил така печелил. Запознал се с жена си Лучия, тя е пък от семейство смес от италианци и българи, не знам баща й ли е италианец или майката ли, нещо такова. И се оженва и отиват в Пловдив да живее, запознава се с Учителя и тогава казал: „Ето защо аз не отидох в Индия". Защото той Го познал, Учителя като духовно лице. Той български цял живот не можа да се научи да говори хубаво, но Мара Белчева ми казваше: „Знаете ли, когато Бертоли го заговори на италиански, какъв хубав и изящен език има. И просто друго същество виждаш. А български като говори, така развалено български, не прави никакво впечатление, а когато говори на италиански, виждаш един духовен човек". Брат Бертоли бе идеалист. Той е честен, прям. Всички братя които са мозайкаджии в Братството, много са такива, са негови ученици. Гради Минчев, Георги Йорданов - всичките са негови ученици. Той имаше много хубаво чувство. И Георги ми казваше скоро даже: „Брат Бертоли каза: „Тук на работа съм г-н Бертоли, вънка съм брат Бертоли". Значи той е искал да не остави лошо впечатление у другите работници, че като са братя, той ги облагодетелствува, абсолютно равенство имаше към всички. Справедлив човек, работлив човек. Ще ви кажа една случа, на голям изпит беше подложен. То беше към 1933 год. Той започна заедно с Лулчев да издава вестник „Нов живот". Колко време го издаваха не зная. Няколко месеца ли, година ли беше, не зная. Добре ама, той вестника не е вървял така много, не се е продавал, Лулчев беше главният редактор, той го списваше, но и други хора списваха, но брат Бертоли загуби много. И той трябваше да си продаде къщата за да се изплати заема и ипотеката заради вестника. За да може да спечели пари с малки деца, жена, отива в Румъния, където имал повече условия да печели пари. И там отиде, работи известно време и се върна тука, купи си пак къщата и остана след това тук да работи до края на живота си. След 1945 год. понеже беше италиански поданик, не му давали работа и той отиде във Франция и там работеше. Там си изкара пенсия до края на живота си, като идваше в България и пак там работеше като издаваше „Житно зърно" нали на френски език. Образувал един кръжок, който сега дъщеря му Анина го поддържа. Идеен човек. Искам друго да ви кажа, когато той бе разорен и банкрутирал, аз не чух да се оплаче някога. Че еди кой си ме изигра, че това ми направи. Щото какво му е говорил Лулчев не зная, но всеки случай, нали, от това сдружение той загуби и всичкото той го понесе и го понесе без ропот, без аларми. Все едно че нищо не е станало. Аз съм убедена, че и тези братя от нашето поколение тогава не знаят това нещо. Това е характер, това е идеализъм. Заради Учителя, той никакъв въпрос не направи. Малко хора могат да постъпят така.

76. ГЕОРГИ /ЖОРЖ/ РАДЕВ Елена Андреева: Георги /Жорж/ Радев беше един от хубавите ни хора. Един от най-интелигентните ни хора беше Жорж Радев. Знаете ли, той имаше по-особена физиономия. Не знам дали сте видяли негов портрет. Той имаше едно чело полегато така, многo полегато сложено. Така беше така, много полегато чело, но интелигентно. Много интелигентно лице, одухотворена физиономия. Каквото заговори, говори разумно, стегнато, хубаво, красиво. И говора му беше красив, хубав език имаше, така богато същество. Знаеше езици, способен бе, четеше в оригинал и затуй той можа да учи астрология и астрономия. Той преведе „Закони" от английски, френски знаеше. На сестра Маркова помагаше, като превежда сестра Маркова от български на френски с него се сверяваше тя, дали го е превела точно българския текст, защото тя се страхуваше, че българския да не е разбрала криво. Пък той понеже и български разбираше, тя с него сверяваше. Щото той знаеше добре и френски. В туй отношение той беше един от най-образованите ни хора. Тука беше свършил математика, но разбираше от изкуство, музика, поезия, имаше усет, така богато надарена натура. Вергилий Кръстев: Разказваха ми едно изказване на Учителя за романа „Занони", че действията и лицата са истинни и верни. Е.А.: Не, това не съм чула, да. Възможно е. Възможно е, щото тъй както е даден, те не са дадени в своята светлина и не са идеализирани. Един Занони сбърка като човек, понятно. А пък че такива хора посветени и издигнати ние знаме че има на земята. Затова допущам, това го приемам. Щото и аз като прочетох Занони, не съм почувствала че е невъзможно това. Нямаше никакво идеализиране на никого. Нямаше. Така че има духовни лица представени - ами има. Такива неща ние виждахме. Ако не сте видяли, но ги имахме. В очите на Учителя ние имахме такъв пример. Естествено че и в миналото е имало такива работи. Възможно е това, но той когато преведе Бо Ин Ра, не знам защо Учителят казал, че в Бо Ин Ра има нещо което не го препоръчваше да го четем. В.К.: Казал, че е окултист обърнат с краката нагоре. Е.А.: Достатъчно е това. Иначе хубаво преведена книга беше. Аз с удоволствие четох преводите на всичките му книги. Той няколко книги преведе. А за Седир Учителят се е изказал положително. Седир е бил голям окултист. Брат Бертоли донесе една биография за него, много интересна беше, аз я четох. Седир бил мистик. Тази биография с няколко думи ще ви каже, че се е занимавал със спиритизъм, но после му се явява Христос. Прави контакт с Него и оттогава само Христос съществуваше за него. Всичките книги които е писал са за Христа. Това показва, че той е направил реална връзка с Христа. Щото за да може това Слово да го изрази впоследствие така, значи контактът е направен. И аз каквото съм чела от Седир е така на висока гама. Даже има една книжка „Учителят" казваха, че тя била от Седир, но Учителя нещо прибавил и я написал. Сега, да ви кажа, грешка беше, че не питахме, но не ни беше удобно да питаме Учителят верно ли е това. Защото, разбирате ли, като че ли се съмняваш, като че ли това не е било. Лично аз съжалявам, много неща не съм питала. Но само от това, да не проявя любопитство. Жорж Радев си направил хороскоп според който е щял да си замине много рано. Учителят го каза в беседа: „А той не знае че над хороскопа стои Бог". Учителят и на него и на друг един брат Коста Константинов, който пак тъй си замина млад, много искаше да им помогне, но те не послушаха изобщо съветите му. Учителят казал на Коста Константинов да яде яйца. А майка му като му ги приготви, той ги хвърля в клозета. Сега виждате ли, хем зачитаме Учителя като Учител, хем не изпълняваме каквото ни каже както трябва. Един път Жорж беше вече така болен, аз попитах: „Жорж, какво се храни днеска?" „Георге", аз не му виках Жорж. Даже той веднъж ми каза: „Еленке, само ти ми казваш Георги. Всички ми казват Жорж". „Ами сега както ми идва така Георге да ти казвам, какво да правя" Та той каза: „Много хубаво се нахраних Еленке. Нарязах си краставичка, с лимон и със зехтин!" А това е вярно. За един човек, който е със слаби гърди, с туберкулоза на белите дробове, все пак тази храна не е достатъчно. Така не може да се храни. Защо така лекомислено е погледнал? Може би защото е било съдба. Да. Аз даже много исках да направя опит. Аз да му готвя, но не успях, защото той имаше една връзка с Вера Куртева и аз не посмях, да не излезе че аз искам да я изместя. Знаете ли, смятах, че ако взема Жорж за една година да го храня, както аз разбирам и ако той ме слуша, че няма да умре. Разбирате ли, такова чувство имах. Може да се заблуждавам, но имах такова чувство. В.К.: Преди много, много години бях на екскурзия, беше Верка Куртева приятелката на Жорж. Но това е 30 години след неговото заминаване от този свят. Разпитвах я за Жорж. Разказа ми, че когато е бил много болен, отишла при Учителя за помощ. Учителят й казал: „Ако има още двама души, трима души на Изгрева които да обичат Жорж, той ще остане на земята". Няма кой да го обича истински. Аз я запитах: „Ако има двама души на Изгрева, които да обичат Жорж, ти би ли допуснала това? Тя ми отговори: „Не бих допуснала". Ето я развръзката. Е.А.: Ето аз ти казвам: Аз исках, щото вижте брат, аз съм обичала братята, двама души, това съм казала и на моя приятел Лулчев, в очите му казах: „Жорж казвам го обичам, заради ума му. Ние нямаме в Братството човек с по-остър и по-проникващ ум от неговия. А Борис го обичам по отношение на мистицизма. Той Лулчев ревнив какъвто беше след време дойде на гости при мене в с. Макоцево като бях учителка, дойде с Борис и ми каза: „Аз каза и двамата ги обикнах, заради твоята любов". Значи той - Лулчев видял в моята обич онова, което аз виждах, защото аз и досега го казвам. Аз даже и на Мария Тодорова, на Борисовата Мария казах, че обичам Борис. Но аз никога не съм ги търсила. Нали, по работа, като се свърши, добре дошли, но аз никога не проявих тази обич, нали да бъде с това. Радвала съм им се, както човек се радва на един цвят, както се радва на едно дърво, както се радваме на слънцето. И на тях заради онова хубавото което носят. Аз съм чувствала у Жорж нещо хубаво, деликатно. Аз даже малко се стеснявах защото ми се струва че съм много груба за него. Ами аз никога не поисках никаква услуга от Жорж. Той ми каза нещо, знаете ли какво ми каза един път: „Еленке, когато дойда в друг живот ще искам хората да не знаят нищо от това, което аз зная". Сега, аз после си мислех, това като ми каза, аз разбрах, колко хората са му вземали от времето защото много неща знаеше. Едни го дърпаха за езици, други за астрология, други за това, за уроци и т.н. разбирате ли. За да каже нали, че не иска да знае другия живот, какво знае. Хората да не знаят. Разбрах че нещо там има, че нещо е удовлетворен. Жорж беше в това отношение така красиво същество, разбирате ли, както има красиви коне хубави. Всички коне са красиви да речем, ама красиво нещо имаше в себе си. Но да ви кажа, тази красота беше вътрешна. Той не беше красавец. Борис има също така едно обаяние, което излъчва от себе си, но който го усети. Аз всякога на Борис съм му се радвала затова което носи. Така съм чувствала. Сега, може някой да каже че се заблуждавам, може. За мене е реално аз съм го чувствала. Пък който го е почувствал ще го каже. В.К.: Виждал съм една снимка, Учителят и Жорж седнал на един камък горе на езерото до извора „Ръцете". Като гледам снимката виждам как се проектира философския камък и философската мисъл и философският критерий на човечеството пред лицето на Всемировия Учител. Виждам философския камък, пред него е философа в лицето на Жорж седнал пред Учителя, олицетворение на Космическия Дух на Вселената. Е.А.: Например ще ви кажа един случай с Учителя и Жорж. Аз ви го казах едното. Нали Учителят един път дава една беседа на Жорж и му казва: „Оглади я и ми я дай!" Той я взел, чел я и после казал: „Не мога Учителю". Виждате ли? Той не е намерил значи начин, как да обработи това Слово. Така щото, той да е задоволен. Щото той не е човек, който може да направи какво да е, нали. Той не може така как да е да направи. Той каквото направи ще го направи хубаво. Например там за „Наука и възпитание" на Учителя. Той я преработи. Тя беше печатана, но това за Словото така е казал, че не е приел да работи. Имал е Словото за свещено и неприкосновено, и затова. В.К.: Какво ще ни кажете за Георги Радев. Спомняте ли си нещо за него? Е.А.: Какво да ти кажа, Георги Радев беше, беше личност. Беше личност, беше умен човек, имаше нещо в себе си. Не беше празен. Пълен. И главата му пълна и умът му пълен. Но въпреки това, знаеш ли какво ще ти кажа. Жорж като си замина сънувам сън с Жорж и му казвам: „Георге бе, защото аз му казвах Георги. Георги бе, сега като си в другия свят, виж какво будно съзнание съм имала, какво ще ми кажеш, аз да не греша нещо?" За поведението си. Той ми вика: „А, Еленке, какво да ти кажа, не знам, ще помисля и ще ти кажа". И така остана разбира се. И аз казвам тоя сън на Учителя. И аз Го питам Учителя: „Учителю, какво ще ми кажете, какво прави сега Георги в другия свят?" „Е, казва, все неговата философия". Това нещо много ме озадачи и казвам ти сега. Лично на мене е много чудно. Аз си казвам, всичко което за Георги го чувствам и така го ценя, но и това. Значи Учителят каза нещо, че има той проблеми с неговата си философия. В.К.: Значи кой какъвто си е долу, такъв е и горе. Това е явно. Това е един закон. Е.А.: Е, да. В.К.: Учителят дава един пример с едно фенерче. Казва, ако си в една тъмнина и се движиш с едно фенерче виждаш това което то осветява. Невидимият свят казва, човешките съзнания представляват фенерчета. Каквато светлина имате долу, такава имате и горе. Какъвто си долу, такъв си и горе. С каквото се занимаваш долу такова ще се занимаваш и горе. Е.А.: Е това е. Та казвам ти за него. Друг нямаше да ти го каже, но пък ти го казвам защото аз не го казах на другите. Защото да не го нацапат. Сега Жорж си имаше ценности, имаше си качества и аз съм имала много хубави отношения с него така, като брат. Той идваше при нас и когато прави сборника си. В.К.: Да „Учителят говори". Е.А.: Той всички беседи които Учителят ги говореше едно след друго, които бяха свързани, той идваше да ги вземе, аз много съм му давала и после ги връщаше. Защото взимаше това което и на него трябваше само. Тъй че той умееше да работи. В.К.: Аз все искам да питам едно нещо: Как стана така че той преведе Бо Ин Pa? Е.А.: Без да пита учителя. Грешка. В.К.: Тя май му измени черепа? Е.А.: Може би. В.К.: Какво знаеш за изказването на Учителя за Бо Ин Ра? Аз съм чувал че Учителят казал, че е окултист на другата ложа, обърнат с главата надолу. Е.А.: Да, да, Учителят отрицателно мнение имаше за Бо Ин Ра и Бо Ин Ра беше на Хитлер вдъхновител, да. Той е бил дясна ръка на Хитлер. В.К.: И как така, и аз четох в „Житно зърно", че по собствена инициатива и на собствени разноски му отпечатаха тези неща. Значи така с Жорж. Не е питал. Е.А.: Не е питал, да. Ако беше питал, не вярвам Учителят да одобри. Щото той преведе Занони. В.К.: Чувала ли си някакво изказване на Учителя за „Занони"? Е.А.: Не. Учителят отрицателно не се е произнесъл, да. Тя е една книга, която е окултна. В.К.: Окултен роман. Сега той вече други неща пише. Е.А.: Георги? Е те бяха вече във връзка с Братството. В.К.: Как издаваха „Житно зърно"? Идеята за „Житно зърно"? Е.А.: Още първата година на Младежкия клас искаха списание да имаме. И се захванаха най-деятелните. Пампоров, всички тези които бяха по-амбициозни хора. Искаха да се изявят, понеже аз лично за себе си, затуй съм стояла настрана, не ми лежеше тоя начин и затова не съм била там. Само веднъж съм написала едно резюме на една беседа, защото аз бях при Учителя, Учителя ми говори за една беседа на Любовта, но толкова хубава, че аз направих резюме на нея и те я напечатаха в „Житно зърно". Ама после не се постарах да напиша и друга. В.К.: Не се постара. Можеше да напишеш и друга, но. Е.А.: Как да не съм могла. Могла съм разбира се. Щото имало е беседи много хубави и сега ги има. Едно резюме да направиш на една беседа е умение. В.К.: Умение, да, не е лесна работа. Е.А.: Да, умение е. В.К.: Значи така приключваме с Жорж Радев.

75. ИВАН РАДОСЛАВОВ Елена Андреева: Брат Иван Радославов ми е бил четири години учител в гимназията. Той беше човек с голяма ерудиция. Той беше от бесарабските българи. Всъщност жена му е тръгнала в Братството първа. Той имаше две деца - син и дъщеря. Синът му беше малко разстроен психически, а дъщерята имаше епилептични припадъци. Тя даже и в клас е припадала, на поляната, даже много често в Младежкия клас е припадала. Сега това не бяха приятни картини, но Учителя нищо не казваше, никой нищо не казваше. Ние знаехме, че след 5-6 минути, тя ще си дойде в съзнание и ще си дойде в нормално състояние. Най-много от 5-10 минути, а минавало до четвърт час. Той ме е представил на Учителя като негова ученичка за стенографка. Той беше един от тия, които отишли в Сливен да говорят на Учителя, нали от тези тримата и той остана и си остана самотник в края на живота. В1922 год. синът му изчезна. Излязъл от къщи и не се върнал. Никъде не се намери. Какво е станало с него не зная. Но помня един брат ми разказваше, че когато били в Боровец на летуването и той бил там с децата си Радославов и този разстроеният син, на трима братя им е казал, и на тримата различни неща съвсем верни. И те останали поразени от това което им е говорил, че един луд човек може да им каже такива неща. Значи друг е влязъл и им е казал, но това помня за тях, сега какво им е казал разбира се не зная. Но казаха: „На тримата каквото ни каза, беше съвсем вярно". И той беше така доста натоварено семейство с тези деца. Жена му заради тях отишла да пита Учителя, но после тя имала някакви сънища, които не е могла да разбере и заради тях се е отделила от Учителя. А пък тя е била учителка на Паша. И Паша я познавала и Паша чрез тях се запознава с Учителя. Тя я завела при Учителя. Когато майката на Паша заболяла, тя иска цяр нали за майка си и по този случай Радославова я завежда при Учителя. Тя мислела, че Паша е такава свободомислеща комунистка, защото тя се носеше много скромно. Тя ми беше учителка, но Паша много скромно се обличаше. Не беше нито кокетка, нито нищо. Пък така се носеха тези жени с идеали които бяха. Нали, да речем, както една толстоистка би се носила, както една комунистка с идеал на която е комунизмът. Сега те са на власт вече и комунистите тука си туриха едни миниджупи и така нататък. Но тогава не беше така в оня период на идеализъм. И отива при Учителя и вече след туй Паша си остава в Братството. Но тя до края на живота си не се е отделила. И не е могла да срещне друг човек, но в замяна на това пък в братското Слово остана до края на живота си. Той Радославов беше много симпатичен човек, добряк с много голяма ерудиция и знание, неговите уроци по история ми са били едни от най-интересните. Много хубаво говореше. Никога не ставаше, винаги седеше на катедрата и като започне да говори, ще вземе края, както е отворен дневника, връхчето и така с пръстите и почва да говори. Никога не е чел, никога не е поглеждал листчета, но много богати и хубави лекции изнасяше. Да ви кажа, иначе беше много доверчив човек. Каквото му кажеха, това правеше. И този Цанев и него изигра. След като направихме салона на Изгрева, той не знам какво нещо му обещал, какво да прави, не знам какво и пак Радославов му подписал някаква полица, станал му поръчител. Та после трябваше за да погаси полицата и другата къща да продаде, и салона ни взеха. Разбирате ли, стана едно необикновено нещо. Сега по какви пътища стана. Салонът на ул. „Оборище" 14 беше на неговото място, да. Той го даде. Те го взеха братята, изплатиха му дълговете, защото имал дългове, изплатиха му дълговете, направиха салона. Но пак нещо объркал после. Оня Цанев го изигра отново, стана отново поръчител и заради неизплатена полица взеха салона и мястото. Брат Радославов, когато вторият път закъсва с къщата си и този Цанев за втори път го изиграва. Когато виждат, че той изхарчил всички пари, които взел и нищо не направил, заедно с адвоката си отиват при Учителя за да им даде съвет. Адвокатът обяснява какво е станало на Учителя. Аз не зная какво е говорил вече, но когато излиза оттам, той се кара на брат Радославов: „Абе Радославов, като имаш такъв умен човек, който разбира толкова хубаво от юридическите въпроси, какво си тръгнал да правиш на своя глава всички работи! Що не си го питал?" Тъй че това ви го казвам като пример, защото пък сам брат Радославов го разказва това нещо, как му се е карал адвоката, че го води при Учителя, който много добре разбира тези работи. Учителят казваше така: „Материалните работи ще ги уреждате по материалните закони на земята. Духовните работи те не принадлежат на материалните, но материалните работи ще ги уреждате така". И затуй даже сега като не бяхме юридическа личност, затова Той даваше на отделни лица да запишат на свое име братски имоти, които смяташе че ще бъдат честни, че няма да кажат че е тяхно. Защото имаме друг случай, дето така наследниците, аз не знам 100%, но чух че когато наследниците на Моис Коен заминали, нещо Братството е трябвало да плати, неговия дял. Само за тоз случай съм чула, щото него го убиха и той беше фабрикант, нищо не знам защо работниците му го убиха. А наследниците му търсеха от нас имот, понеже той нали има нотариален акт. Те нотариалните актове стояха в Братството, щото ние бяхме само пълномощници, които имаме такива имоти, ние не бяхме нищо. После нито данък плащахме, всичко това Братството си плащаше. Но имаше такъв случай съм чула, за което Учителят каза: „По-добре е държавата да ги вземе, отколкото наследниците, имотите". И то наистина така стана, държавата взе всичко. Сбъднаха се неговите думи още през 1947 год.

74. ИВАН АНТОНОВ Елена Андреева: Иван Антонов беше от младите братя. Той него знам от Пашини. Когато Паша се разболява майка й е парализирана, сестра й Надя остава да гледа домакинството, голямата сестра. А двете Паша и Аня са учителки, те имат нужда от някаква помощ. Вкъщи едно момче или момиче да вземат, но предпочели момче да помага на сестрата, когато я дига парализираната майка, тя по-тежичка жена е била, да й помага когато я обслужват. Нейна първа братовчедка казва: „Знаеш ли, аз познавам едно момче, много честно. Да ти кажа как беше: Ходих казва на пазар до халите да купя и като излязох казва взех едно момче, което да ми носи". Тогава дамите не носеха товари и мрежи, както сега. Не беше почтено да носи дамата. И тя върви и след нея носи багажа, или детенце, или момченце, най-често момченца, по-беднички, за да могат да си изкарат някой лев. „И аз казва прибрах се вкъщи, но като извадих, аз имах само 20 лв. цяло. Не бях обърнала внимание че нямам пари. И казах: Ха момченце иди ги развали и ми върни парите. Та казва като изтича, аз рекох, дали ще се върне това момче? Щото ще се съблазни. Де ще го позная, де ще го видя друг път. Почаках, почаках и понеже се забави мислех че няма да се върне. Но след туй се върна, даде ми парите и аз му дадох колкото искаше". Или колкото тя намерила за добре вече. И по този случай, с тая препоръка го взимат у тях. И той живеел у тях и работи. И когато се отваря Първата световна война, манифестът, който издава цар Фердинанд е обявен по улиците. И той се спрял на едно място и един прочел манифеста и той го чул. И като отишъл вкъщи казал война е обявена, има манифест и той разказва целия манифест какво се пише в манифеста. Аня казва: „Ама ти прочете ли го?" „Не, аз не знам да чета, но друг един го прочете". „Ами ти го запомни?" „Ами запомних го". На Аня прави впечатление това, че цял манифест, то беше една такава страница, аз си спомням щото съм ги виждала и така с едри букви, но доста редове. Цяла страница да запомниш, а той дословно го запомнил. И това на Аня й направило впечатление и после тя го пита: „Искаш ли да учиш?" „О да казва, искам". И тя почва сама да го учи от първо отделение, второ, трето, четвърто. И той едновременно се явява за четирите отделения на изпит и ги издържава. После прогимназия, гимназия. Изкарва, но в това време се влюбва в едно момиче на тяхно близко семейство. Най-малката дъщеря на едно състоятелно семейство. Брат й съдия някакъв, все така хора от интелигентни среди. А той, майка му на Иван била умряла когато бил детенце, сирак. Сега баща имал ли е не зная, но никой нямало да се грижи за него в селото. Той е роден до гара Земен. Мисля че село Извор беше. И оттам избягва и идва в София съвсем самичко. И така си изкарва прехраната. Това вече той ми е разказвал. Той ми е разказвал че е избягал така и даже когато е нямало къде да спи, той отивал в театъра на края на действието и се скривал под пейките, като остане там да спи по столовете, защото е топло, да не спи на студено. Иначе, където намери така е спал. И изкарал едно детство, виждате картинката каква е. И когато отива у Пашини вече те го поемат като свое, тяхно момче. Пък те бяха много милостиви хора. И както Ви казах загрижват се за него, за образованието му и той даже като свършил прогимназия, те някакви връзки имали, пратили го във военното училище, за военен да учи. Щото тогава беше, като завърши юнкер, ще стане офицер и ще има една служба в живота си. И там пълна издръжка имаше. Хем образование даваха и възпитание и професия. Добре, но той не можеше да търпи заповеди и команди. А в казармата само команди и заповеди има. И какво направил там не знам, и го изгонват. Не можал да завърши и когато се влюбва в това момиче, за нещо те го пращали да занася щото било близко семейството. Той пак продължавал да им услужва и туй момиче се отнесло не хубаво с него и той в скръбта си взима отрова и се отравя. Даже тогава Пашини ги писаха във вестник, за коя ли от трите се е тровил момъкът? Вергилий Кръстев.: Така ли? Е.А.: Виждате ли как светът гледа, а аз Ви казвам вътрешната картина. И те въпреки тази хула го приеха вкъщи, гледаха го, защото той, помогнаха му след отровата, но той беше ослепял. И после възвръща му се зрението, но докато стане всичкото това бе дълго боледуване. Учителят много недоволен бил от тая негова постъпка и дълго време не го прие в класа, за тая му постъпка. И после вече те не промениха отношението си към него, съчувстваха му. Сега, младо момче, нали така, всичко това понятно от човешка гледна точка. Когато беше в братството, той на Изгрева дойде, после барака си направи, учи астрология. Един кръжок Георги Радев по астрология даде и там той много се интересуваше, та учи. Но иначе той беше чист момък. Разбирате, никога не се проявил така като, да се отнесе към сестрите недостойно. Никога. При него ходеха и се е държал много хубаво към всички. Грубоват беше. Някои ги беше страх от него. Пък и самата му физиономия беше малко, да Ви кажа много грозен беше някак. Макар че в някои неща, има един портрет от Бетховен, малко наподобяваше на него, но не беше така красив. По-накрая попросветна му лицето по-светло, по-приветливо стана. Но особено след тая история на отравянето той изглежда че много дълго е страдал от това нали, и не е било лесно естествено такова нещо. И след това беше на Изгрева. Той сам ми е разказвал своята история на живота си. Имаше много хубави качества, много предан и верен на учението беше. И приемаше братя, сестри, на които е говорил само за учението им е обяснявал. В това отношение той е изиграл една положителна роля в историята на Братството на Изгрева. После, ако трябва нещо да се изправи строгичко, Иван ще го направи. Иван да не пуска в салона закъснели. Иван ще бъде, ако трябва на поляната да не се пусне никой, Иван ще го направи. В туй отношение изпълняваше така. Даже, той ми разправяше някакви истории с някого, че го е набил, че го е изгонил, ама да Ви кажа не помня вече подробностите, забравила съм ги. Имаше грижа и за цялото като Братство и за неговото задължение към Братството. Скромен беше, не е нахалствал.

73. ДЯДО БЛАГО Елена Андреева: Дядо Благо, и той беше писател, детски писател. Симпатично старче, много симпатично, но знаете ли, той беше малко от морала на по-старите поколения. Например той казваше: „Срамотно е жена да носи панталон". И когато някои сестри слагаха панталон на екскурзия, за него това беше нередно нещо. Виждате ли в какъв смисъл казвам, от тези порядки. Когато например Учителят видял Мария Тодорова, с панталон я видял и Той казал: „Много хубаво каза й стои панталон". Виждате ли сега, гледане и гледане. Учителят не казва че не й стои хубаво. Не казва нищо. Ето, това е. Пък дядо Благо и най-красиво да стои ще го види че не е редно. Така, в тоя смисъл старите братя и сестри имаха си от порядките на оня свят, както всяко по-възрастно поколение съди младото. Само това е. Не че, не друго е било, но те са свикнали нали на един порядък, новият не могат да го приемат още. А за Учителя, приемаше хората такива каквито са и всякога ще каже нещо хубаво, и за новото, и за това което не е било обичайно за тогава. Вергилий Кръстев.: Той е бил детски писател. Е.А.: имаше от него гатанки писани, стихчета писани. Той говореше малко така тъничко, височко. И да ви кажа нещо което е важно. Той бил на едно погребение при много студено време. Закъсняли там в студената църква като стоял се разболял и умря, няколко дена след това нещо, и получи простуда. И когато Учителят си замина, аз не съм чула за другиго да каже: „Аз го обичах!" За него каза: „Аз го обичах!" И двете беседи неделни които държа, той спомена нещо за него в беседите. Каза: „Това бяха две запалени свещи запалени за дядо Благо". Сега казвам ви каквото съм чула. Това е едно отношение от по-друг порядък. Значи отношение на Учителят към един човек, който е уважавал и обичал. Той, сам признава че е обичал в другия свят значи по тоя начин, ще говори за него нещо хубаво това са запалените свещи за неговата душа. Дядо Благо беше верен, предан, искрен. Те бяха приятели с Иван Антонов, добри приятели бяха. В.К.: Казаха ми, че той е дал текста на „Братство единство"? Е.А.: Да, но и на други песни. Мисля че и на „Росна капка", на други песни. Учителят му даде мисълта и той в отмерена реч го направи. Мисля, че и на „Любовта е извор". Защото, мисля че на „Хио-Ели-Мели-Месаил" там е дадена „Любовта е извор" така като съдържанието на песента. Но такава каквато ние я пеем е обработена. Някои ми казаха че дядо Благо ги е обработвал. Аз не бях близка с него, не съм го питала впоследствие когато така е имало случаи. Имала съм възможност разбира се да го питам. Не мога да кажа. В.К.: Той е писал под разни псевдоними в списанията. Е.А.: Ами „Дядо Благо" е псевдоним. То името му е друго Стоян Русев. Стоян Русев се казваше. Дядо Благо е псевдонимът му. Има чудесна поезия за деца. Голямо творчество за деца. В.К.: Последният път говорихме за Дядо Благо. Разкажете ни още веднъж нещо за него. Е.А.: Да ще разкажа, но може да се повтарям. В.К.: Няма повторения, вече са изминали 30 години от заминаването на Учителя. Ти си последната която можеш да разкажеш. Всичко е важно. Комуто се вижда повторение, да не го чете, а да го прескача. Е. А.: Добре. Разпитвай! В.К.: Какво ще ми кажеш за дядо Благо? От къде беше този дядо Благо? Е.А.: Дядо Благо не знам откъде е, но беше в София, детски учител. В.К.: Стоян Русев. Е.А.: Псевдонима му беше дядо Благо. В.К.: Казваха ми че когато си е заминал Учителят държал две беседи и казал: „Това са двете свещи запалени за дядо Благо!" Как стои въпросът? Я ми го разкажи! Е.А.: Дядо Благо отива на едно погребение в църквата „Св. Неделя", в много студен ден. И се простудява. И от тая простуда си отива. По този повод нали, Учителят говори две беседи в негова памет бяха. Споменаваше неговото име по-честичко. Сега дали това са останали при корекцията или не, то е друг въпрос, нали? Защото когато има корекция може да е оставено, но може и да не е оставено. Да е сметнато, че не трябва да се оставя. Но по този повод Той каза, че това са две запалени свещи на дядо Благо от Него. И още едно нещо, длъжна съм да го кажа: „Аз обичах дядо Благо!" Учителят го каза. Аз не съм чула за никого Учителят да каже, обичам еди кого си. Казвам Ви, аз се радвам че чух, да видя обич на Учителя към някой личен човек. В.К.: Ти си ми разказвала една опитност за него. Е.А.: Вижте какво, Учителят каза: „Ако иска някой да отиде на някоя планета, никой да няма, сам да бъде? Има ли такъв желаещ?" Дядо Благо каза: „Да аз искам!" Мен ми направи силно впечатление, че никой не каза искам аз да отида сам на една планета! Да ти кажа, това е човек с Дух! Това е човек който не се страхува. С това си изказване някак си той спечели в очите ми. В.К.: Трудно се издържа сам на безлюдна планета.

72. МАРА БЕЛЧЕВА Елена Андреева: Мара Белчева дойде, не помня в града ли бяхме, или на Изгрева. Но аз я помня на Изгрева. Значи сигурно на Изгрева сме били, щото ние сме на Изгрева, тя дойде на Изгрева след 1930 год. май. Когато дойде на Изгрева, тя беше може би към 60 години, но беше хубава жена. Малко повехнало лице, но много красива жена беше. Лично аз, понеже така виждам, че съм харесвала много хубави хора, било така млади и стари, много й се възхищавах. Една осанка благородна, изправена с достойнство, много културна обхода към хората, красиво всичкото хубаво, изящна беше. Тя е съпруга на Белчев, министър който е бил тогава, убит. Убиват го, по политически въпроси и тя след това не се оженва, но се сприятелява с Пенчо Славейков и са приятели. И чух, че когато тя разказваше, че него са го оскърбили тука и той е заминал за Италия, а пък тя знае, че той няма никакви пари, тя си продава къщата в София, на площад „Славейков" имала къща, продава я и отива в Италия с него, за да може да имат за издръжка. Това малко хора могат да го направят. Това го правят смели жени, а това го правят жени които обичат и заради обичта се жертват и тялом и духом. Това го правят жени които обичат, това не го правят кой да е. Това не може да го направи случаен човек или без нещо дълбоко което има в себе си. Даже тя ми казваше веднъж. Чакай, тя ли ми го казваше? Спомням си. Струва ми се че тя ми го каза, тя искала да се ожени, а той й казал: „Не ти ли стига тая любов която имаме, каква нужда имаме от свидетелство за това?" Значи и той е гледал високо на любовта, и тя. Сега те и двамата, той беше поет и тя беше писателка. Значи и може би светът заради способностите които имаха не ги осъди затова, нали. Пък сега, че формално са живели заедно, то е второстепенно. Тя идваше на Изгрева и се интересуваше от идеите на Учителя. Даже ми казаха един случай, който аз сигурно случайно съм забравила или съм пропуснала, или пък ако не съм била там, но сигурно съм била, не знам. Може и да не съм била. Учителят казал, когато вече Той влезе, които са закъснели, да заключат вратата, за да не влизат. Иван Антонов, който беше отговорник така за редът и той заключва врата и той застава там и никой, за да не отключи пък някой друг на негов близък, затуй той стоеше там. И тя дошла, закъсняла от града. Погледнала, бутнала вратата заключена и отива на прозореца отворен и понеже той не беше висок, имало отвънка пейка, качва се на пейката и през прозореца влиза вътре. Разбира се Учителят я вижда и всички я виждат и Учителят казва: „То забранено беше през вратата, пък през прозореца е друго!" Вижте сега, характерно. Това показва свободата, която тя е имала да го направи, нали и Учителят как отговаря. Щото аз си спомням, ще ви кажа нещо, което пак ми е направило впечатление с Мара Белчева. В 1931 и 1932 год. ние бяхме на лагер горе на Рила и тя дойде с нас горе. Даже помня, че тя ме помоли една палатка й уших малко по-особена, както на артистите обикновено е нали. Тя беше отворена от цялата тази южната страна, че така си я премяташе и цял ден слънцето огряваше всичко и леглото, и палатката. И когато идваше при Учителя нали така било на закуска, тя минаваше покрай нашата палатка. За да отиде в своята палатка минаваше покрай Учителювата. И ние се е случвало да речем, или чай Му сервираме, или за обед ли е, някога и тя е там. Аз не съм видяла Учителя по-кавалер към друго същество отколкото към нея. Разбирате ли? Той ще й каже шега, ще й разкаже някаква забавна история, но и тя, така хубаво се смееше кръшно, разбирате ли? Видях, че Учителя дава на всекиго от нейния пример, това от което той има нужда. Сега тази жена е свикнала на това и Той към нея се проявяваше изящен. Сега, аз го видях, но аз го видях от тази страна, че тя това го желае и Учителят, за да я изведе в нейния духовен път, това й дава. Щото нали на друг ще даде друго нещо. Това ми правеше впечатление. Аз не съм Го видяла към друга дама Учителят така да се носи. Освен към нея. Тя беше наистина хубава, но ней Учителят го правеше, аз Го виждах, че Той и й се радваше. Щото тя, тя много свободна жена беше. Свободна в добрия смисъл на думата. Тя например не се стесняваше. Щото вижте, стеснението не е най-доброто качество което трябва да има човек. Една чиста жена, тя не се стеснява. Едно чисто момиче и то не се стеснява. Обикновено при стеснението има някаква мисъл отрицателна или да не кажат нещо хората, или от страх някой да не направи нещо. Но един истински свободен човек, той се изявява такъв, какъвто е. Това видях у нея. Тя много коректно се държеше, много хубаво се държеше. Вергилий Кръстев: Чел съм някакви нейни стихове поместени в „Житно зърно". Е.А.: Е тя даваше, даваше. В.К.: Виждал съм я на снимки. Е.А.: Хубава жена беше, много хубава жена беше. После, тя преживя едно разочарование, чух го от другите, аз с нея не съм го проверила. Имахме един брат, който се занимаваше със строежи и който й взел парите пък не й направил апартамента. В.К.: Кой беше това? Е.А.: Цанев. Онзи, който изигра и Иван Радославов на Изгрева, че така загубихме салона на ул. „Оборище" 14. Сега защо така ставаше, защо тези работи така станаха не знам, но в Братството има отрицателни прояви, в тоя смисъл, неизработени хора, хора които не са човеци за новото учение. Какво да ви кажа повече нямам думи за огорчението на Мара Белчева от този набеден бял брат. Той я измами жестоко, обра я. Като се направи това, не идваше на беседите, престана да идва. Дали от разочарование, дали какво беше, не мога да кажа, но престана. Знаете ли какво тя ми каза, това вече от нея го знам положително. Когато тя решава за пръв път да отиде при Учителя, тя ми каза: „Имах две стаи. Една външна и друга вътрешна, спалнята ми е вътрешната. И аз, казва, се обличам в стаята за да ида на беседа и изведнъж видях един човек в стаята си. Какво беше това, като видение го видях. И когато го видях на беседа, видях че Учителя е бил, който е дошъл в стаята ми". Сега как Го е видяла. В.К.: От друго поле. Е.А.: Да, да. Вижте това тя ми го е казала като опитност. Сега който иска както иска да го разбира. Но за онзи мошеник Цанев, който я ограби тя напусна с разочарование братството. Това бе голям изпит за нея. Не го издържа.

71. АНАСТАСИЯ ЯНАКИЕВА Сестра Анастасия Янакиева беше кротка жена. Знаете ли че беше хубава жена, височка така, от тези жени юпитериянки, с чувство на достойнство, но кротка, мила, внимателна. И тя, дали преди да срещне Учителя или след, кога е не знам мъжът й заболял, получава удар, парализира се и тя 15 години го гледа в легло, а 15 години това не е малко. Вижте какво изпитание е минала. И когато той си заминава, дали тя още преди това се е запознала с Учителя не зная, но след като той си отива тя вече е свободна, няма деца, има една къща там мъничка и нейната къща е отворена за всички братя и сестри. И докато Учителя живееше на ул."Опълченска" 66, откато тя се запознава с Него, нейния дом е братски дом. Тя приема гости, посреща, изпраща. Студенти, няма къде да спят - при Янакиева, гости от провинцията къде няма - при Янакиева, разбирате ли, тя отвори и сърцето и дома си. Щото друго е, ти да си живееш самичък, да ти е удобно, друго е да посрещаш всичките хора. И тя какво има с някакви малки наеми е живяла. Скромничко, но тя цял живот живя скромничко. Но беше добра майсторка за готвене, умееше хубаво да готви и от нищо и никакво ще направи нещо много хубаво. Аз помня, веднъж на Изгрева вече когато живеехме, тя беше направила такива кюфтета от лапад, така за стотинки се даваше връзката. Много вкусно нещо беше направила и не беше сложила яйца. Не знам как го беше направила, но прекрасни и хубави. Та в това отношение тя беше от тия сестри. Много симпатична и когато отвориха столът на ул. „Опълченска" 66 тя беше готвачката. Тя готвеше на братята и сестрите. Когато отидохме на Изгрева, чула съм, че тя е дала една голяма сума на Учителя, като прави нещо за всички и за нея да има една стая. Щото нали чухте че Учителя имал план, да направи така, но след като не купиха местата, които Той казал, след като парцелите ги направиха по двеста метра на човек и този план не се реализира, но тя си живееше в една, къщичката на пловдивчани, една скромна стаичка и много скромно си живееше там. Тя сигурно от наемите се е поддържала, защото нямаше от какво друго да се поддържа. А може би и Учителят й е помагал, защото тя като дойде на Изгрева, почна да се грижи за градината на Изгрева. Тя най-напред посади една лехичка пред долната стая на Учителя, пък хайде и другата лехичка насади други цветя. И така тя насади цветята навсякъде на Изгрева и Изгревът беше градина, и всеки който идваше казваше: „Раят е при вас". А този рай беше продукт на нейните ръце и нейния труд. Скромничко, тя се грижеше за братските стаи. Там докато живееше при пловдивчаните, там братята живееха. А пък когато отиде да живее в това дето впоследствие беше книговезница, там тя живееше, бяха сестрински стаи и тя живееше на едно легло при другите. Значи, тя всякога приема гости, грижеше се за прането, за чистотата. Щото не всякога гостите се грижеха, когато чисто заварят да оставят пак така чисто. Учителят в 1922 год. когато каза: „Грижете се във всеки град да има стаи за гости. Но всеки, който ходи да си носи чаршафи". Сега хората не всякога могат да носят чаршафи, защото внезапно тръгнал и после то е задължение такова, оказа се че не е удобно за всички да го правят и не го правеха. И когато наприготвихме стаите вече имаше повече стаи. Ние имахме, на Изгрева бяхме приготвили доста стаи за братски и бяха хубаво поддържани чисти и ги перяха чаршафите, сестрите ги перяха. И тя беше една от тях, която се грижеше, но най-хубавата й работа беше това, грижата й за цветята. Знаете ли колко простота и чистота имаше около нея. Ще ви кажа още един случай с нея: Един ден тя седи така, седнала на едно столче, защото се уморяваше, нали и скубеше тревичките между цветята. Премести си столчето, пак скуби и така една част, друга част. И Учителя вижда че тя става и си взела столчето. „Къде отиваш каза сестра?" „Отивам на молитвено събрание". „Ами като чистиш тука тревите, това не е ли молитва?" И повече нищо не знам. По този начин Учителят с тези думи и нас учеше всичките де, значи когато вършиш една работа, която е полезна за всички и то е молитва. Щото тя разкрасяваше Изгрева. Тя правеше Изгрева красив и хубав, а с това помагаше и служеше. Но беше кротка женица, не беше кавгаджия, никога няма да оскърби човека. Та това за сестра Янакиева казвам. Служенето при нея бе молитва за душата й.

70. ДА СЕ ОПРЕДЕЛИШ НАВРЕМЕ Елена Андреева: Ако трябва да каже нещо за сестра Попова, то имайте предвид, че тя беше възрастна когато ние влязохме в Братството. Тя беше медиумична натура. И когато почвахме да пеем тя правеше движения с ръцете. Вдигаше си ръцете над главата, настрани, напред докато пеем. Щом свърши пеенето, сваляше ги. Сега, аз това не мога да си го обясня. Музиката ли й така действуваше, какво беше не зная, но това го правеше. И даже после Учителят разправяше при разговор: „Двама братя седнали до нея и й хванали ръцете. Като почнеме да пеем тя не може да си ги измъкне, защото те здраво й държат ръцете. Но тя горката капят й сълзи от очите". Вижте сега как Той разглеждаше тази работа. И за да не се смущават приятелите, много пъти е казвал в беседата: „Е, ние имаме един диригент, пък имаме и друг диригент". Симеонов свиреше на цигулката - диригент и тя като маха така с ръцете и нея наричаше диригент. То е за да омаловажи и да не се дразнят приятелите от нейните движения. Сега виждате. Той от нищо не се дразнеше. Както виждате и Магдалина не Го дразнеше, щото ако е отговарял на Магдалина е отговарял заради нея, а не за себе си. А не защото за себе си не може да се въздържа или защото се дразни. Та същото беше и със сестра Попова. Иначе тя беше добра жена, услужлива, много добричка жена беше. Даже тя ми е казала, че като дошла при Учителя била болна от рак, но с вяра се е излекувала. Аз това не мога да кажа, но тя ми го е казвала. Лично аз от нея съм слушала това. Тя ми каза: „Много бях болна Еленке, но оздравях". Иначе беше много предана. Винаги на беседа идваше редовно. И тя ми разправяше, че в края на Първата световна война нейните синове са били на фронта. Тя имаше четирима синове. И най-малкият й син Тодор го убили, и когато й казали това, нали най-малко чедо, нали малките деца така по-възрастни са родителите, по се привързват към малкото. Мъжът й като чул получава удар и си отива и той. И тя отива при Учителя и Му казва. И плаче разбира се. И Учителят й казва: ,,Ще отидеш у вас, ще се изправиш на молитва, ще се помолиш и ще кажеш 100 пъти: Господи благодаря Ти че ми взе Тодор!"" Сега, от известна гледна точка може да е жестоко, но от духовна гледна точка какво е не мога да кажа. Но ти казвам какво е направила. Отидох казва Еленке вкъщи и ми текат казва четири реда сълзи от очите, но го казах 100 пъти. Вижте какво послушание е това. Може би това е било един изпит на душата й. Както ще Ви кажа един друг случай: Една наша сестра която беше с комунистически идеи и която след 9.IX.1944 год. завърши гимназия и в университета следваше и изглежда че студентите са подразбрали или преподавателите че тя се движи в нашето общество, тя живееше на Изгрева и когато държи изпит по тези социалните науки, марксизъм ли е било, какво и нещо за вярата говорят, професорът, който я изпитвал пита: „Вие вярвате ли в Бога?" И тя отговорила - не, защото се уплашила. А тя и сега е религиозна. Но то може би да е религиозна от страх, не от вяра. Щото ако вярваш, но тя знае, че ако каже пред професора че вярва, може да си загуби пенсията като боец против фашизма, може много неща нали така, няма да прогресира, може би затова. Но знаете какво й казва една сестра. Тя като разказва тази случка една сестра й казала: „Ами казва ти, ако за този момент си дошла на земята, да признаеш, че вярваш в Бога?" Вижте, това друг й го е казал, на сестрата която й казала това. Защото в това има една истина, една дълбочина, която рядко човек ще се сети така да й каже. Щото тя като разправяше казвам: „Ех казвам, направила си това което можеш". И сега понеже говоря за нея ще ви разкажа една много неприятна история с нея към Учителя. Защото днеска говорим и за отрицателни работи. Не казвам името й, защото тя ще си го разкаже сама, за да се запише и отпечати. Това е едно нещо, което тя самата ми е казвала, затова аз мога да го кажа. Тя мислела, че като ходят сестрите у Учителя, не ходят само за духовни въпроси. Мислела си че ходят и за любовни въпроси. Казала, защо пък и аз да не отида при Учителя. И веднъж посред нощ в 12 часа отива и тропа на Учителя. Дословно го предавам. Щото у мене това се клишира, когато тя ми го каза и после го беше казала и на други сестри. Така че тя не го е запазила в тайна, угризение ли е имала, какво ли незнам. Тропа на Учителя, не отваря, тропа на Учителя, не отваря, тропа, продължава да тропа, не отваря. Тя все тропа. И най-сетне Учителят излиза по долни дрехи, както си е бил в леглото, изправил се така пред нея със сълзи на очи и тя останала като гръмната, само от това, което видяла. Той излъчвал. Виждате ли? Тя отведнъж разбрала какво е направила, че отива при един светец, да иска от Него нещо, което Той не може да й даде. Туй тя ми го каза брат, дословно. И само така направил с ръцете, искаше да каже: „Какво искаш от Мене?" И тя навела глава, и си тръгнала. Виждате на какви ли не унижения имаше за Него. Щото вижте, Той е намерил начин, без да я ругае. Ето, виждате ли сега, това благородство кой може да го прояви? Кажете ми, кой може да го прояви? Към Магдалина, към такива сестри, аз тези случки знам, а кой знае колко не знам. Разбирате? Това е благородство, това е святост. Един свят човек може така да направи. Той не й казва: „Какво си дошла посред нощ при мене". Да излезе с бастуна си и да я наложи по главата. А пък и така да го направи, ние ще го кажем, има право. Но Той не достига до човешкото, Той изявява само своята чистота и святост и с това стъписва тези нахални духове, които искат това което Той не може да даде. Може ли не знам дали сте чули за този случай. Но аз Ви казвам, лично тя ми го е казала. Мене лично ме потресе. Мене ме потресе когато ми разказа този случай. „Как си могла сестра това да направиш?" Аз ти си чудя откъде е у тебе тази сила, че да си го разказваш сама без да се срамуваш". А тя искаше да се изчисти от мръсотията. Вергилий Кръстев: А за Попова? Е.А.: Вижте как беше ревностна сестра. Учителя казва: „Който иска може да отиде на Мусала и да прекара една нощ на върха горе". И тая жена самичка тръгва от София, взема си само една торбичка и малко нещо хлебец ли, пък дали е взела храна или не, с гуменките си, с всичките възможности на един човек към 80 години и 70 да е била, не са били малко, а тя беше така пълничка жена, тръгва, върви нагоре, качва се защото вечерта ще отиде догоре. Тя тръгнала, нали за да прекара нощта горе. Горе няма наблюдателница, няма нищо още. Срещат я туристи: „Бабо, къде си тръгнала самичка?" „То си е моя работа". Пак това тя ми го е разказвала. „Бабо, ти къде си тръгнала самичка?" И тя кому отговори, кому нищо не отговори, тя не отговаряше. Когато й възразяваха нещо тя много хубаво премълчаваше. И отива на върха съвсем самичка, прекарва нощта, посреща изгрева и на другия ден се връща обратно. Все пак това е сила на дух. Аз не се реших да направя това. Аз нямах нейната смелост да го направя сама. И аз чух от Учителя, че трябва да се отиде, имах повече възможност и бях здрава и силна, но аз се убоях. Да, това говори за вяра, това говори и за преданост към Учителя. Да, макар че аз не съм могла да го направя, но аз съм възхитена от това, на тези приятели, които ми дадоха добри примери. Това е един прекрасен пример на преданост и на вяра в Учителя.

69. ОТВОДЯЩИЯТ КАНАЛ В ШКОЛАТА Вергилий Кръстев: Чувал съм, че като дошли руските войници на Изгрева в салона са давали представление с тяхна комунистическа програма. Елена Андреева: На тяхната забава, Учителя присъстваше, но Катето ми каза, че след като стана там убийството на представлението на сцената Учителят каза: „Ако не искате, защо седите да гледата тия неща?" Той станал и си отишъл и ние останахме до края, за да не даваме лошо тълкувание, нали, понеже ние сме общество. Ние ако не изслушаме, да не рекат руснаците, че сме против и това. Пък Учителят си отиде, но Той стоя два часа близо. То трая два часа и половина ли, три ли. То беше едно дълго представление, безкрайно. Още беше войната. Тя беше в света и тук на сцената в салона също я видяхме. За Магдалена мога да кажа, че беше един камък за препъване, дето се вика. Аз най-напред я видях в салона на „Турферайн", значи е било още 1921 год. Както си седиме така всичките, Учителят говореше, към средата на беседата беше. По едно време стана тя, тя беше куцичка и така както се движеше, отиде и се хвърли в краката на Учителя. Казала Му е нещо, аз не чух какво Му е казала. Може би нещо от Словото възпламенена нещо беше. И Той много кротичко и каза: „Стани, стани! Иди си на мястото!" Даже няколко пъти повтори това, и тя се прибра на мястото си, седна, и Той си продължи беседата. Това беше израз на една екзалтация. Сега, ако ти си въодушевен от нещо което Учителят е казал, защо са тези външни неща, все пак това е липса на контрол, нали? Сега, пред цяло събрание, да го правиш така, аз не го разбирам. Това нещо е манифестация някаква, нещо да се покаже. Това беше първото нещо което тя направи и което видях. После ми правеше впечатление, например отиваме на екскурзия. Тя е с копринената рокля, с чадърчето, нищо не носи за ядене и така идва на екскурзия. Ние всички си носим храна, всеки си носи раничка, в мрежа ли, в торбичка ли, все си носи храна. И като седне при Учителя, като сложим на Учителя да яде, ще Му иска от храната. „Дай ми от това, дай ми от това". Даже на ти Му говореше много пъти, редовно Му говореше. Лично на мене това не ми се е нравило. Сега, ако иска храна, можеме и ние да й дадеме, нали. ако каже: „Абе Еленке, носиш ли повечко хляб, аз не съм си взела". Ако имам, даже от което имам, половината ще й дам. Всякога човек като тръгне например носи и малко повече. Тези неща не ми харесваха, казвам Ви и тя много неща искаше. Тя не работеше нищо и искаше. Тя знаеше много езици. Тя знаеше немски, френски, италиански. А тя е била учителка по немски език в Пловдив, в гимназията. И като се почна, още в новия салон на ул. „Оборище" 14 там като бяхме, значи, ние влязохме в 1923 год. към 1924 год. тя е още в първите години в Братството и в Школата, като говори Учителят тя Му възразяваше, обаждаше се. В клас не, но Му възразяваше така вънка при хранене на маса, говореше на Учителя. Вижте, сега не мога така да възпроизведа как точно е било, но Му говореше неща, за да Го изобличи, говореше Му неща, за да каже че е несправедлив, от тоя род неща говореше. И не знам дали разказах този случай и един път Учителят пред целият клас, в нашият салон на „Оборище" й удари плесница. Сега, какво да Ви кажа. Едни съдеха после Учителя, че как така си е позволил да удари, даже имаше приятели, които заради този случай се отделиха, отдалечиха се от нас тогава. Казаха: „Какъв е този Учител да бие ученици?" Това беше за много хора съблазън. Та в туй отношение Магдалина е била съблазън за начинът, по който говори и с предизвикателствата, които отправяше на Учителя. Той и друг път я е удрял нея. Но да Ви кажа, много отрицателно говореше за Учителя, много нахално, безсрамно Му казва. И братята искаха да я изпъдят, даже някои я изгониха. Учителят каза: „Оставете я, защото през нея текат отрицателните мисли на братята и сестрите. Тя е проводник". Както казваше, че във всяка Школа на 100 души десет ще има тъмни духове, най-малко. Може да бъдат 20%, 30% до 50% може да се стигне в една Школа, да се разделят на половина 50% бели и 50% черни, но минимум 10% трябва да бъдат. Без тия 10% Школата не може да съществува. Защото отрицанието от тях да има през кого да изтича. Значи в такъв случай те изпълняват в един организъм ролята на червата. Нали, всичко непотребно след като организмът си поеме храната, да се изхвърли. Значи всички ония мисли, неразбирания, стари разбирания, които не са могли да бъдат в съзнанията на учениците, осветени от новата светлина на Словото наУчителя, за да изтекат, тя е била проводник да изтекат чрез нея. И затуй казваше: „Не я закачайте, оставете я!". И Той към нея, само когато Му говореше отрицателно беше строг. Иначе друг път, да речем след един час, ако тя има нужда, абсолютно другояче ще се отнесе към нея. Ще Ви кажа един пример: Спомням си на един 21 март. Много хубав слънчев ден, ние вече се храним на открито пред салона на пейките както беше. Магдалина много лош език държа на Учителя и Той й възразяваше. Никой не е вземал участие в тези случаи, ние само слушахме. И така някак се утеготявахме от тези неща. И да Ви кажа, аз бях останала с едно много така неприятно чувство за всичко което тя изказа към Учителя. На другия ден, беше малко по-хладен ден. Беше се променило времето и тя дошла с една тънка рокличка. И пред салона така имаше един триъгълник с цветя, там е Учителят, аз бях и Магдалина. Как стана съчетанието не си спомням, но си спомням това, което Учителят й каза: „Много си тънко облечена, иди си облечи дрешка, да не се простудиш!" Предният ден беше скандалът който Му прави. Но така бащински, така любовно й го каза, така грижовно. Аз бях сломена пред това величие на всеопрощаване, да изявиш доброто и на врагът си. А тогава вече Магдалина беше направила своята магария, тя имала някаква изява в Пловдив, в някоя църква. Дали й пари за това което ще говори. Платили й, но тя е говорила страшни мръсотии за Учителя. Даже имаше една книжка напечатана, аз не съм я отворила, показаха ми я и нейния образ така отпреде сложен. Хората имат най-странни идеи, за да се проявяват. Тя е говорила и това е напечатано срещу Учителя, много е говорила. Даже в това време когато говореше срещу Учителя дълго време не идва. Но когато дойде на Изгрева Учителя я попита: „Е колко ти платиха за това което говори?" „Е Учителю - 6000". „Много евтино си се продала". Но виждате ли, в тези случаи нямаше злоба. В тоя начин на говорене нямаше негодувание, недоволство. Просто фактът го подчертаваше. Той я попита, колко ти платиха? Сега, в тези неща Учителят израстваше пред нашите очи, защото никой от нас не можеше така да постъпи. Тъй любовно и към тези, които бяха Негови врагове, но Магдалина не можеш да я смяташ враг, защото идваше при Него на Изгрева. Друг път тя говореше към Него като на враг. Сега, в тези прояви Учителят растеше в очите ни, в духовната си висота и ръст. Друг път Магдалина изигра необикновена роля от написан сценарий, какъв случай имаме. Тя, като е била разпитвана, в разпитите е казала, че имала интимни връзки с Учителя. Следователят казва, ами кажете къде и при каква обстановка беше, щото той иска доказателства в случая. И тя казва: „Това е на сън". Та смятайте в нейното съзнание как са преплетени работите. Значи тя не различава реалния живот от съня. Е разбира се, че за такова обвинение не могат да искат от Учителя отговорност. Че тя е сънувала такъв сън. Че всеки може да сънува еротичен сън, затова защо ще са виновни другите? Тя в туй отношение имаше такива доста работи и тя така гледаше и на отношенията на Учителя към другите, че има някакви връзки еротични. Защото може би тя самата не мошеше да ги различи, кое е въображение и кое е истина. В.К.: А как понасяше другите, които я укоряваха? Е.А.: Не проявяваше такова нещо. Но повечето от братята я ненавиждаха, не беше обичана, не беше почитана, това е истината. В.К.: А казваха ми, че тя по поръчение на Учителя е ходила при Кришна Мурти. Е.А.: Аз това не го знам, нито от нея, нито от другите, но съм го чувала от приятелите. Че когато отишла, когато тя замина за чужбина, Учителят й е дал писмо до Кришна Мурти. И тя някъде, не знам къде го е намерила и се е срещнала. Той я отбягвал нея, не искал да се среща с нея, понеже той като интересна личност много са искали да се срещат с него, но най-после тя успяла да намери начин и отишла и предала му писмото, както казват другите. Аз нея, не съм я питала. Той нещо гледал да избяга. Тя каквото му е говорила нещо, останал недоволен и тя казала: „Е, аз тука един час не съм стояла при тебе, не можеш да ме изтърпиш, пък моят Учител, как ме търпи!" Разбирате. Самата тя разбрала, защото нали и Кришна Мурти минава за Учител. Той не се казва че е Учител, но много хора го смятат за Учител и те искаха теософите да го произведат за Учител и той не е могъл, защото и той така може би по човешки е постъпил. Той не е могъл да направи онова, което Учителят правеше. Даже да Ви кажа, аз четох книгите на Рампа, той е един Лама будистки, който се преродил, тя е дълга история и който отговаря на въпросите които му пишат в писмата. В това което той пише за своята си история, за учението което в Тибет е учил, за знанието което е придобил, е прекрасен. Аз съм възхитена от това което говори. Но когато отговаря на хората, той много човешки отговаря. Разбирате. Аз в Учителя не съм видяла човешко отговаряне. Даже имало е и други случаи. Например за един брат казваха, че много ругал Учителя и дълги години не дойде в Братството и на една братска вечеря аз го видях че дойде и застана до вратата. Така се случи, аз бях близо до Учителя. Трябва да е било към Нова година и сме чакали, щото като се говори ние сядахме тогава на масата да пишем, нали сме стенографи, това е наш дълг. И Учителят се обърна към мене и каза: „Идете кажете на брата да седне на масата". Разбирате ли? Той така, ако някой да речем е недоволен от Него, Той ще се отнесе още по-любовно, още с повече обич, още повече внимание. Затуй казва на едно място правилото: „Отмъщавайте си, но с Любов".

68. БАЛТОВА МЕ НАКАЗВА Вергилий Кръстев: Ще ми разкажете ли за наказанието Ви от Балтова? Елена Андреева: Това се отнася за онази екскурзия, която направихме с Неделчо Попов, с хората от неговата печатница до язовира и след това отидохме до Мусала. Накрая се върнахме на Изгрева. В.К.: И така Балтова седи и чака скръстила ръце. Е.А.: И като ни видя, аз вече разбрах. Туй което така от нея почувствах, аз разбрах че тя е много недоволна, че аз съм отишла на екскурзията, може би тя е искала да отиде. Но тази екскурзия беше мъчна за нея. Тя беше много по-възрастна, даже аз едвам се изкачих, а за нея това би било много трудно. То беше един дълъг, много дълъг път, от язовира пеш до Мусала. По тоя хребет така нагоре. И сега какво е било, разбрах го, тя така доста време ме гледаше накриво, както казваме с бялото на окото. Но после нещо ми се случи, когато мен ме нападна руснака, нали го разказах тоя случай. Аз си бях в стаята, четях нещо, дойде един руснак до прозореца ми, един руски войник и ми каза: „Знаете где руский полк?" Аз казвам: „Не зная". И той така ме изгледа, изгледа стаята и се отдалечи. И като се отдалечи аз си седнах и продължих да чета и около пет минути след това отвори се врата. Даже аз в последния момент помислих, че брат Ради идва за обед, защото беше предиобедно време. Кога гледам руснака вътре. Аз се уплаших, но веднага скочих на крака и така твърде строго го попитах: „Какво искате?" И пак той ми зададе същият въпрос. Аз казвам: „Не зная. Казах Ви че не зная". А той казва: „ А Ваш отец знае!" Аз разбрах, че той трябва да е видял че брат Ради идва при мене и за него помислих: „Да, той знае, елате да ви заведа". Но когато аз се помъчих да хвана дръжката на вратата, той ме хвана за двете ръце и почнахме да се бориме, насам, натам, даже бяхме изместили гардероба. И след това на един от тези миндери, той ме събори и аз се бях свила на топка и така да го отблъсквам от себе си. Той нищо не правеше само се борехме. Нищо и в това време си викам: Кой ще ми помогне? Паша не беше вкъщи, беше излязла в града и аз казвам, само Учителя. И колкото ми глас държи извиках: „Учителю". След това още един път извиках „Учителю". Пак колкото ми глас държи. В това време моментално той ме пусна и избяга през вратата, излезе през антренцето и аз вървя по него, излезе вънка на двора и веднага отиде в гората, щото аз излязох до гората беше барачката и се провря през тела и така отиде в гората. След това така когато аз много съм се молила, защо ми се случи това, как може така да ми се случи, где е причината. Да Ви кажа, отговорът вътре беше „Той бе пратен". Сега, аз мислех че може Антов да го е пратил, щото той ме мразеше и доста вече имахме помежду си така изявена омраза към него, към мене от негова страна. Може ли това да е..., но аз не знаех кой го е пратил, но ще кажа което чух: Балтова е казала на брат Ради, брат Ради ми го каза и Люба Славянска. И тя каза, че на нея го казала, че тя е повикала един черен дух да влезе в руснака и да ме нападне. Сега, това е което личи, за което Учителя ми каза: „Не предизвиквайте лошите чувства на Балтова!" Сега Той затова може би ме е предупредил, щото имало е някаква опасност. Аз не знаех, че Балтова това може да го прави, или че би си позволила даже ако може. Даже, ако може не допущах, че може да си позволи такова нещо. И още един случай имам с нея: Беше един много хубав слънчев ден, аз говорех на поляната с Учителя. Никой нямаше на поляната, по едно време тя се приближи, погледна ме така малко строго, искаше да каже: „Остави ме, аз искам да говоря с Учителя". Добре, това беше разбираш, мълчалив разговор, аз си казах, аз не съм си довършила разговора и ще чакам, щом ти толкова бързаш. И нали, аз ще почакам докато ти си свършиш разговора. И не се даже отдалечих. Също Ви казвам както беше. Правилно ли е не тълкувам, дали е правилно или неправилно. И тя почна. Говори, говори, говори на Учителя. Той я слуша, отговаря й, но когато тя се отдалечи, аз казах: „Учителю като лъже сега, не съзнава ли?" Аз не го попитах лъже ли. Аз бях сто на сто убедена, че лъже. Щото иначе как ще се осмеля такова нещо да кажа на Учителя. И Той ми каза: „Тя си вярва". Тя си вярва, това беше отговорът, да. Защото за мене беше проблем така, когато съм виждала някой да изопачава някои работи, нали. И тя така както предаваше, и после, Мир и светлина на душата й, тя говореше едни неща, и на мене го каза това, но това не е вярно, това даже в света са го казали, когато бил процеса. Че тя някъде ходила, пак при един случай бях при Учителя и тя нещо беше купила на Учителя, не знам какво беше и Той ми каза: „Е, ходи да проси от хората, пък после Учителят имал нужда от това и това". И после Му носи нещата. Той ми го е казал пак така. В.К.: Тя отива да проси и след това отива да носи на Учителя? Е.А.: На Учителя, да. Така Го каза Той, в този смисъл, че Учителят имал нужда от това и т.н. хора да речем на които е помогнал, които се чувстват задължени, имат пари, нищо не струва да купят. В.К.: Тя ги носи тези неща от свое име на Учителя. Е.А.: Е сега сигурно, но дали казваше това не зная. Не зная дали казваше това, щото не съм присъствала. Но знам че тя донесе едно легло и Той не легна на него. То си остана така там някъде на тавана. И много неща така е правила. И така, един път тя това на мен го разказва след заминаването на Учителя. Брат, аз не й повярвах. И в това има и нечистота, което ми разказа. Тя някъде ходила и пари събирала. За какво и защо не я питах. И си ги турила в пазвата и Учителят ги вадел от пазвата й парите. В това има нечистота. В.К.: Това не е вярно. Е.А.: Не е вярно разбира се. Не е вярно, ама виждате ли защо съм казала на Учителя, защо аз вярвам че не е вярно. Защото имах този случай. Тя казва сега, щото тя живее с въображение. И като си въобрази нещо, като си го мисли, мисли, мисли че вече е станало. Абсолютно не е вярно. И тя го казала на друга една, на жената на Бертоли и мисля че тя в съда го е казала, жената на Бертоли. Сега, искам да Ви кажа. Ето, виждате ли как идваха клюките по отношение на Учителя. И това, понеже Той имаше абсолютна чистота в това отношение, Той никак не се смущаваше, защото казваше: „Истината няма нужда от защита. Истината не се доказва. Истината човек сам трябва да я преживее. Тя да влезе в него Истината". И затова например когато съм я виждала как така се подрусва край Него, той малко ще се поотдалечи така. Аз Ви казвам, защото съм наблюдавала тези работи и не ми е харесвало. И ще се поотдалечи малко, тя пак ще се приближи. После, когато постеше. Учителят е на Изгрева горе. Беше 1926 год. Тя някакъв пост е карала. В пост ли е била, щяла ли да пости, подробности не знам и отива в стаята на Учителя. И казва: „Учителю, аз ще остана тука при Вас тази вечер". Той рекъл: „Остани!" Той си взима бастуна и шапката и слиза в града и я оставя в стаята. Сега, казвам ги тези неща брат, за светлина. Ето как Учителят реагираше. Не я оскърбява, не й казва нищо на нея, че ти нечисто мислиш и т.н. нищо не й казва. Но Той си взема шапката и Той излиза. Виждате ли, каква обхода силна, без да оскърби душата, без да оскърби даже онуй сърцето на човека. Но Той напуска. Сега това е, някога човек и друг да го направи ако се сети, но няма това знание и тази светлина да постъпи така, друг. И затуй може би така ще вземе в спор да влезе с нея. Та в туй отношение Учителят имаше много съвършена чистота Ви казвам. Знаете ли, когато сме Му услужвали така някога нали в планината, да речем след като закуси, или след като е напекло едно слънце и сме станали в два часа, всеки вече му се додремва, да речем към десет часа така като го напекло слънцето и ние предложим на Учителя: „Учителю, бихте ли си починали малко". И вземем дрешки, които носим, щото е топло, постелем Му наши дрешки, направим нещо възглавничка пак и Той си легне на слънцето и полежи. Ама все едно че едно детенце си взел, мъничко на 4-5 години, как децата си лягат и как би си легнало и как би заспало. Абсолютно по същия начин заспиваше. Аз нямам други начини и средства да изразя това. Това съм го чувствала, щото и аз съм Му постилала и други сестри са Му постилали. Щото не всякога братята се сещаха. Ние сестрите по се сещахме. Сега ние предлагаме една малка услуга, нали да Му услужим. Той си носеше винаги един шал, на екскурзия, на който го слагахме, на камък или какво да седне. И така, но абсолютно чисто нещо имаше в това отношение Учителят. Като отиваме на планината например, Учителят някога казваше: „Стоплете един чайник вода да си умия краката". Щото гуменки, запарват се лятно време краката Му. И сега, много пъти Савка Му е носила и аз съм Му сипвала и други сестри са Му сипвали вода. Като казвам за нас, ние понеже по-често бяхме край Него и Му услужвахме. Но и другите са Му услужвали. Всеки, който е пожелавал ний не сме му забранявали. И аз съм приготвила чайника, опитала съм водата, дали е достатъчно топла, да не пари. Но тогава Той си събува обущата, чорапите, слагаме Му едно камъче и си слага краката и аз поливам да речем и Той се мие, но този път аз рекох: „Учителю, ще позволите ли да Ви умия краката?" „Може", каза и си остави краката. И аз полях на единия крак, понеже съм Го виждала и друг път как се мие, между пръстите така си бъркаше с пръст, полях така, полях и другия, след това всичката вода Му полях, избърсах Му краката, защото кърпа имаше, Той си се обу и това. Ама по същия начин, разбирате ли, във всичкото това имаше да Ви кажа не само баща, не само брат, още по-хубаво нещо, как да го изразя? В.К.: При Учителя външната чистота съответства на вътрешната. Е.А.: Разбирате, казвам Ви. Такова нещо съм видяла, нали съм била и с други хора. Не съм го видяла у другите това. Тая чистота, която е Негова, беше неповторима и отвън и отвътре. Свидетел съм.

67. КАК СЕ СЪЗДАДЕ ПАНЕВРИТМИЯТА? Вергилий Кръстев: Как се даде и създаде „Паневритмията"? Елена Андреева: Едно ще кажа: Помня само, че в 1927 год. когато построихме големия салон и когато се свърши събора, Учителят се опита да ни даде Паневритмията -1927 год. Аз участвах в нея, с всичките, играех, щото много от другата Паневритмия не съм участвала. Той я давал при други случаи когато аз не съм била там. Щото на поляната, или пред салона, където я давал, или в салона вътре, не съм участвала. Предаде я тогава -1927 год. дотам, докъдето почва разменянето на местата. Толкова мъчно ми се видя до разминаването на местата, че не можахме да я научим. И Учителя я изостави. Значи Той почна с Паневритмията 1927 год. Сега някои тогавашни упражнения не мога да кажа. Например „Изгрява слънцето", упражнението е дадено в клас 1922 год. И ние както бяхме в „Турферайн" на място с движения сме играли „Изгрява слънцето", сме пяли „Изгрява слънцето". После, когато излезе Паневритмията я включиха като упражнение в Паневритмията. А ние сме го пяли в клас. И понеже тогава аз записвах текста и обясненията, и описанието го правихме, щото нали Учителят показва движенията, затова, ако някое упражнение знам най-хубаво, най-точно, това е за „Изгрява слънцето". Не, защото да Ви кажа описах го, нали тогава. После това движение „Сила, жива, изворна, течуща", понеже седнали го правихме, а не прави, значи движението в това трябваше да се направи в много малко разстояние. Приятелите дойдат, седнат, решат да го направят и още при първия ритъм, дойдат на ръцете на последният ритъм по отношение движението на ръцете. Това беше неконтролиране, несъобразяване че то трябваше да се прави с малки тласъци на дланите за да се дойде до края. И оттам се получи ей такова едно движение, което не беше точно. Впоследствие се опитвахме много пъти да го изясняваме. Аз много пъти съм изяснявала това упражнение. Даже ние сега го правим два пъти отдолу нагоре, така е даже в описанието в което аз съм участвала. Аз им казах тогава: „Вижте казвам, Учителят го даде цялата фраза наведнъж, както е музикалната фраза и движението е наведнъж: Сила, жива, изворна течуща, сила, жива изворна, течуща. А не на два пъти отдолу, така го даде, но сега, понеже никой не го помнеше и никой не го възприемаше, отстъпих. Защото пък Учителят каза, когато има спор, отстъпи. И друг път казва така: „Когато има спор, разумният отстъпва". И затуй не настоях, защото аз бях сама, а те бяха всички и беше невъзможно. А пък понеже участвувах в описание на това убедена съм че така го даде. Те не го помнят сега, много са всичките, има право мнозинството. А може да не е право, защото Учителят каза: „Може един да е и той да казва истината, пък другите да не го помнят". Но сега по човешкия начин така е въпросът. След това аз бях четири години учителка в Макоцево. В това време Той почна да дава Паневритмията. Затова например аз не знам първите това десет упражнения, аз не съм присъствала. Аз помня, когато се върнах от учителка 1937 год. Учителят даде „Колко съм доволен". И на „Квадрата" съм присъствала, да. И помня, знаете ли защо го помня? Щото като играхме, играхме дойде леля Гина, хазайката от „Опълченска" 66 на Учителя. „Ха, каза, Еленке, научи сега леля Гина на новото упражнение". И понеже това го възприех като задача, взех леля Гина и й показах цялото упражнение. И затуй го знам и него много хубаво. Щото още веднага го предадох на друг човек. Упражненията Катя Грива ги играеше най-хубаво от всички сестри. Ярмила в началото, тя беше балерина, малко ги играеше по балерински, но когато ние се събрахме да правим описанието, и когато всички си казвахме как Учителят ги е дал, тя се коригира и според мене тя ги играеше също много хубаво. Сега тя е в Париж и там има група и тя предава Паневритмията. Аз разказвам за историята на Паневритмията. Упражненията Учителят ги даваше едно по едно тука в София и после се подредиха така. В подреждането не съм участвувала. Брат Боев участваше в подреждането. Вижте какво, имаше малко и съревнование и т.н. не съм обичала да се съревновавам и затова не съм се бъркала там където, да речем ако малко недоверие окажат, аз винаги съм бягала от това. Щом викам не ми вярват, нека го правят те както искат. Защото аз съм малко честолюбив човек и ако не ми вярват, и ако не се отнасят към мене с доверие, е, не отивам там и казвам, щом не ми вярват, не се сърдя, не се длъжни да ми вярват, но пък и аз няма да се насилям, да правя това, което пък така нали, да чувствам недоверието. Всички упражнения които Учителят ни е дал, аз ги знам. Например това „Побеждаването" - Лулчев ми го е предал. „Аз каза с Учителя от горния край на поляната до долния сме го играли с Него". Значи Учителят го играе и той с Него гледа и така. И после Учителят го е играл много пъти пред нас, нали? При Паневритмията сме гледали. Но ще Ви кажа едно, когато Учителят ги даваше упражненията, Той ги играеше пластично, художествено, леко, така като перце беше тялото Му. И много пластично, с много изящество в движенията. Той като си подвижи ръката прави го с изящество. Учителят имаше, Той въобще беше в движенията си изискан. А друг път например, някога ги играе в Паневритмията, но е зает с нещо. Отвън личеше вече че не ги играе, както ни ги е показвал, защото аз виждах това, зает е Учителят с нещо. Или както Ви казах, когато не можеше да си вдигне ръката когато Го биха, ей такива неща. Но много пъти съм виждала че е зает Учителят. И затуй онзи брат, който искал от портретите да ме кара да учим Паневритмия, да извинява. Да извинява. В.К.: После „Слънчеви лъчи"? Е.А.: „Слънчеви лъчи" ги даде 1942 год. В.К.: Къде ги дава? Е.А.: На Изгрева и то вечер на лампа. След работа като дойдат всичките на поляната и пуснат голямата лампа, Там имаше една голяма лампа от 2000 свещи. Светнат на поляната и там ги играехме, да. И там ги научихме. Музиката е Негова. На всички упражнения музиката е на Учителя. Само там една разработка има на „Колко съм доволен", този Ангел Янушев е направил една разработка, но ние не всякога нея я играехме и пеехме. Разработка, все пак Учителят го одобри. То се напечати в това. Защо приятелите така се отнасят пренебрежително към нея, не зная. То и с Кирил Икономов на „Аз мога да любя". Има го в това напечатано, нещо което никога не го пяхме. Сега, казаха че била Кирилова разработка, но нашите приятели бяха ревниви и искаха само от Учителя. Не знам защо така. В.К.: Как се написа текста? Чух че Учителят казал на Олга Славчева да напише текст. Е.А.: Повече нищо не знам, но аз веднъж присъствах, когато Олга Славчева и Георги Радев и Учителя известно време беше. Думите на Олга те ги пееха двамата и където не падаше логическото ударение с музикалното, гледаха как могат да го направят, за да съвпаднат двете ударения. Защото по-хубаво е, по-ясно е когато двете ударения съвпадат. Да не бъде Бога, на Бога да бъде, нали, щото някога може така да дойде. Ако втората нота е по-висока и доста време работиха и после вече ги дадоха и така се напечатиха. В.К.: Сега кои са на Олга Славчева и кои са на Учителя? Е.А.: На Учителя са само три „Аум", „Изгрява слънцето" и „Мисли" и думи и текст от Учителя. „Мисли" е упражнение, песен която Учителят е дал в Младежкия клас. Но Учителят много малко е дал в Младежкия клас, но „Мисли" е дадена в Младежкия клас и още една песен тогава даде. В.К.: А цялостна Паневритмията вече 1942 год. ти я знаеше? Е.А.: Да, завършено се играеше. Оркестърът беше от доброволни музиканти. Тези, които знаят да свирят. Всеки който знае да свири можеше да дойде и да свири. Ако свири фалшиво, те помежду си спореха за това. Ние отвън не се интересувахме. Например с Гита Стратева беше един проблем така, щото тя с китарата си свиреше иначе много силно желание има да работи, но те не бяха съгласни, че не спазвала ритъма, че не знам какво, та имаха някакви спорове, но да Ви кажа правото там дето е имало спор съм бягала от него, не съм се интересувала. Щото спорът си е спор, той показва само нашата неразумност, нищо друго, или пък амбицията на някого. Най-често като свърши Паневритмията отивахме целувахме ръка на Учителя. Защото Учителят престана да ни дава да Му целуваме ръка в салона и тогава, щото иначе след беседа целия салон почти се изрежда да Му целува ръка. Е то беше израз на нашата благодарност, нали така. Но някак стана като ритуал. И Учителят един път вдигна ръка така помня на Изгрева беше, вдигна ръката и поздравява и се смее и така излезе. Другият път пак така и вече никой не посмя да Му целува ръка след беседа. Отиваха горе да Му целуват ръка, по двора ще Му целунат ръка, ще Го срещнат, но след беседа не им даваше. На Паневритмия, нямаше как, почти винаги ни е давал да я целуваме, тука на поляната. В.К.: Сега тука виждаме една снимка. Тука е Ярмила. Е.А.: Ярмила е, да. В.К.: Тука и Мария Тодорова при изучаването на Паневритмията? Е.А.: Ама те имаха за всичките упражнения снимки. В.К.: Само тези две снимки имам, другите ги няма. Той Васко Искренов ги е затрил. Е.А.: Не, не, тя може Мария да ги е взела, я някъде да ги е прибрала. В.К.: Как седи въпросът сега? Те в различни положения работят и заснемат. Ти си ми разказвала някои неща. Е.А.: Аз повдигнах въпроса за Паневритмията. В.К.: Това е след заминаването на Учителя. Е.А.: Да, след заминаването. Че не се играе точно, не се играе правилно. Аз това казах, защото смятам че Паневритмията я проучих и като смятам че съм я проучила, може да не съм я изпълнила съвършено, но имах желание да го направя. И тогава събрах 5-6 души: Мария Тодорова, Ярмила, Катя Грива, а това са стълбовете и при Нана, тя имаше по-голяма къща, Бубата, на Славчо дъщерята, тя беше цигуларят и още някой имаше, но не мога други да ти кажа. Почнахме едно по едно да проучваме движенията. С Ярмила и Ярмила ги играеше малко балетно. И аз съм прям човек и го казвам на Ярмила, защото тя е балерина, естествено че така ще ги играе. Но после тя ги играеше много хубаво, когато така се вживя в упражненията и така ние ги направихме запис, направихме препис. В.К.: Какъв запис? Точно текстуално? Е.А.: Не, направихме обясненията. И обясненията и ги заснехме на снимки. В.К.: Това е част от тази поредица снимки които ги нямам. Имам само две. Значи това е цялата поредица, тя е на Васко Искренов. Е.А.: Те я задържаха. Даже те ги криеха от мене, мислеха че аз ще искам да ставам фотомодел, да ме правят на снимка. Пък аз нямам намерение. Не, знаеш ли. Аз им се чудех. Тя го криеше от мене, аз случайно го видях, че е направила на цялата Паневритмия на двете, да играят Ярмила и Мария Тодорова. В.К.: Тя ми каза, че е направено, нали? Текста е при вас, така ли? Това с текста какво стана? Е.А.: Тоя текст е при мен. Но държа ли го? Като хората го взимат и не ми го връщат. Сега съм взела текста, който е копие от този който е при Георги Георгиев, дето е мой близък, с трите деца. В.К.: Аха, Гошко. Е.А.: Гошко, та той, неговият е при мене, защото искам, обещаха ми на ксерокс да ми направят две бройки. Две течения, абсолютно както са там, без никаква промяна. В.К.: Както Вие сте го описали. Е.А.: Да, както аз съм го писала. Щото аз искам това да го дам да се запази. В.К.: Значи така стои въпроса с тези неща.

66. ПЕСНИТЕ НА УЧИТЕЛЯ Вергилий Кръстев: Как Учителят даваше песните? Трудно ли ги даваше? Елена Андреева: Едни от песните, Той ги даваше готови. Направо готова песен, на цигулката я свири или Той свири и пее. Така някои ги даваше. Например „Духът Божий" си спомням, Той беше я дал при братята които бяха на „Опълченска" 66, събрани и се хранеха в стола. И в салона на „Турферайн" идва Учителят на беседата вечерта, защото тогава вечер бяха класовете и казва: „Елате братя да изпеете новата песен" И те бяха 5-6 братя така млади момчета и изпяха „Духът Божий". И ние всичките я научихме по слух. Учителя свиреше, те пееха и по слух я научихме. Всички песни в Общия клас и на Младежкия клас по слух сме ги учили. Или Учителят е свирил или това. А други е давал преди нас. Просто дойде една мисъл и Учителят я изпее. След това още малко, изпее и другото и така. Например „Изгрява слънцето" в тази форма която е, не е така дадена. Той даде най-напред „Сила, жива, изворна течуща". Ние научихме тази песен, след това даде „Изгрява слънцето" и после се свързаха така, както я пеем сега. В.К.: Той идва в салона с калъфа, извади цигулката. Е.А.: Но много пъти ги е давал така, не когато е време за лекции и за беседа. Понеже Учителят беше много благосклонен към музикантите. Ако имаше галени деца, то това са музикантите. Вярно и към нас е бил благосклонен. И аз искам да призная това, че Учителят към нас е бил много благосклонен. Защото все пак вършехме работа, която беше Негова нали? Неговото Слово го довеждахме нали до книгата да дойде. И затова е бил много благосклонен, но така благосклонен е бил също към музикантите и много им се е радвал. И много ги е тачил. И много ги е поддържал. Радвал им се, така вслушвал се е в техните искания, щото Учителят много държеше на музиката като възпитателно средство. А музиката по-късно излезе. Братските песни, имаме две издания. Две томчета, със синичките корици и с ключ „фа" нали, те са издадени от Кирил Икономов, издадени по хронологичен ред. Те така както ги е давал Учителят по ред. След това след заминаването на Учителя Мария Тодорова собствено с всичките музиканти захванаха да работят. И Кирил Икономов захвана с нея, и Асенчо Арнаудов и другите, всички работеха. Добре, но много скоро Кирил и Мария се скараха за начина на записването на някои песни. И понеже Мария се наложи, Кирил отстъпи и той не взе участие в тях повече. Още в началото се скараха. Аз така веднъж присъствах на една такава разправия и много недостойни думи се казваха. Да Ви кажа, аз в това видях амбиции, видях лични чувства и казах си, музикантите още не са разбрали елементарното нещо. Никога например, аз на Паша никога не съм казвала за начинът, когато тя работеше. Когато почнахме да работим заедно, чак тогава аз й казах как мисля. Иначе не съм се произнесла върху работата й. Защото Учителят казва: „Ученикът няма право да се произнася за работата на съученика си. Учителят има право". Но когато почнахме вече да работим заедно и аз съм отговорна. Затова тогава казах мнението си. И когато сега тези приятели и знаете ли за какво се караха? Дали да бъде с точка или с коронка. Ето спорът, който аз чух беше такъв. Според мене това не е такъв съществен въпрос. Защото Учителят свири и всеки както го е схванал го предава. И едното има почти еднакво значение, то има някакво различие музикално, но не е същественото. Имаше да Ви кажа амбиция видях в тези разпри и много така огорчена съм била. В.К.: Може би най-големите конфликти стават при личностите, за да се проявят. Името на личността остава. Е.А.: При издаването. И кавгите които станаха в Просветния съвет, пак бяха за издаването на книгата „Учителят". Песента „При всичките условия на живота", когато Учителят я даде, я даде в едно темпо доста бавно. Но Митко Грива, който е музикант намери, че това ако се изпее в по-бързо темпо ще бъде много по-хубаво. И изпяхме го, харесаха се и Учителят остави така да се пее. А сега се пее Алегрето, да. В.К.: Интересни са методите кога и как се създавали песните. Е.А.: А, за песните, да Ви кажа, много интересно беше, да. Учителят например идваше в клас с цигулката. И е ставало така, че цялата песен я е създавал пред нас, в класа. Ще каже първата фраза, музикална, ще я изсвири и ще я изпее. След това каже втората фраза. И така фраза по фраза е давал цели песни на класа. Така е дал две песни в Младежкия клас: „Мисли, право мисли" Учителят я даде на Младежкия клас. Така я даде, по този начин, нали така: Изпее едната фраза, другата, едно под друго и цялата песен я даде така. Може да спомена още една песен. „Там далече зная чуден край". И тая песен я даде на Младежкия клас. А пък другите песни, много повече песни Учителят е давал в Общия клас, но не си спомням кои песни е дал така. Спомням си, че „Духът Божий" мисля че беше. „Духът Божий" беше. Учителят я дава, тогава, тогава имаше стол при Учителя на ул. „Опълченска" 66, студенти, които са били братята там, бяха 7-8 братя, я научили при Учителя. Учителят я свирил, пял и те са я научили. И когато Учителят дойде в клас в „Турферайн" бeшe помня, Той каза: „Нека да дойдат братята които знаят песента". Дойдоха, изпяха я, един път, два пъти и след това Учителят свиреше и ние я научихме. Обикновено когато даваше песни в клас или идваше с готова песен или почваше нещо и Той пред нас я създаваше. Просто направо виждахме как става този процес. Но виждахме резултата, нали щото каже едната фраза, другата. И този процес. Но виждахме резултата, нали щото каже едната фраза, другата. И затуй когато Учителят идваше в клас с цигулката, правеше ни празник. Всички: „А, днес ще има пеене, днеска ще има нова песен". С много радост сме посрещали Учителя. Някога Той я носеше цигулката, друг път ще даде на някой да я донесе. И като видиме че цигулката е дошла, значи ще има песен. А се е случвало, да донесе цигулката и да няма песен, защото мисълта протекла в друга насока, нали? Друга тема се явила, която не поражда песен. После много пъти Той ни е изпявал песни. Например много мелодии, даже не знам дали всички мелодии са записани, които Учителят ги е пял. Друг път пък е давал текст Той и е казвал, например в Младежкия клас Учителят каза така: „Хайде, Дух обичен и чист". Дух обичен и чист. Дайте казва една мелодия на тези песен, на тези думи. И всички сега си тананикаме мислено, нали така и казва: „Е, кой ще даде това". Мисля, че някой каза, друг, но Георги Радев изпя „Дух обичен и чист" и тъй си остана, защото беше много хубаво. В.К.: Значи: Дух обичен и чист. Е.А.: Да. И така неговата мелодия остана. И ние го пяхме после много време в класа, научихме мелодията и друг път пак сме го пели. В.К.: Аз съм виждал една книжка от 1927 год. „Братски песни", те как се създаваха, по същия начин ли?| Е.А.: Братските песни са: Учителят е давал идеите, на някой мелодията, а пък идеите ги е давал например на дядо Благо, той нали, писател и на други, които могат да правят стихове, да ги турят в стихотворна форма, за да може да се изпее песента. Значи идеята дава, написват текста, а после Учителят дава и мелодията. Така е например песента за Любовта „Любовта е извор". Да, един път спомням си слезе Учителят по стълбите, а Той ни е слушал и горе като пееме нали, и като слезе, и се качи на катедрата каза: „Така както пеете песните, аз вече не мога да ги познавам". Защото някак много провлачено някак е пеехме, неритмично и не в тоя ритъм в който Той беше я дал. Много мъчно беше бе брате да го направим както трябва ли, ние ли бяхме такива невнимателни, неакуратни, нали трябва музикална култура, музикална подготовка. В.К.: Сега да събереш ти хора, можеш ли да ги научиш да пеят ако никой не знае да пее? Е.А.: Вижте, имаше някои, които имаха гласове и пееха. Те въобще са пели, защото имат хубави гласове и те водеха. Първите години поне така аз заварих, те водеха. А после когато Учителят отвори класовете, вече това, тези песни ние ги учехме направо от Него. Сега в записването спорове имаше впоследствие, но ние ги заучавахме от Него, направо ги заучавахме от Него.

65.ЗАЩО НЕ СЕ НАПРАВИ ЗАПИС НА ГЛАСА НА УЧИТЕЛЯ? Вергилий Кръстев: Направихте ли опит да се запише гласа на Учителя на беседа? Елена Андреева: Направиха чужденците, но ние не. Щото нашите техници, които можеха да го направят, не го направиха и не знам дали имахме техници тогава. Имаше инженери, просветни хора. Един Димитър Кочев дойде през 1935 год. до 1945 год. това се десет години, но не го направиха. Той беше инженер-химик. И други хора имаше. Вижте, аз още тогава към 1940 год. попитах един брат Дряновски се казваше, той беше добър техник и аз казвам: „Брат Дряновски, понеже ние като стенографи записваме само Словото на Учителя и когато Учителя свири музика, ние ще кажем Учителя свири мажорна или миньорна гама, но повече от това не можем да кажем". Ние нямахме никоя от нас такова музикално образование да можем веднага да записваме, нито пък имаше някой друг музикант в салона. Даже някои спорове и песните ако сте чували че има, то беше затова, защото все пак ги записваха, не най-способните музиканти. Щото най-способните музиканти не дойдоха при Учителя. Такива каквито бяхме ние, ние дойдохме при Него и записите които правиха според възможностите са ги направили музикантите. За да може музиката да се чуе после върху това което Учителят е говорил. Аз си спомням един път свири една българска музика. „Това е казва, както свирят, както народа я свири. А тя казва такава е била и я свири". Е, аз как ще я запиша? Нали това може само с магнетофон да се запише. Ние нямахме магнетофон тогава, но моята грешка е това, изповядвам си я, че братът каза, че за 150000 лв. могло да се купи магнетофон тогава -1940 год. Абе, пък Братството не е ли имало 15000 лв.? Аз ако бях казала на Учителя, може би Той щеше да ги даде. Щото е имал пари. От тези, от задачата с левчетата. А тези пари по закон тогава бяха лична Негова собственост. Когато авторът си издава неговите съчинения, няма данък и Той разполага свободно с парите. Значи можеше да закупят. Това е моя грешка, която съм допуснала. Иначе ми дойде идеята брат. И той ми каза че могло да се направи. Аз ако бях се заела да събера парите и пари щях да събера. Но грешка, пропуск. Да, пропуск. В.К.: А кои други са правили опит да записват гласа на Учителя? Е.А.: Другият опит е когато през 1939 год. дойде този Андре Манджо с французите дойде, а той бил техник и той записа на плоча гласа на Учителя. После го пуснаха и го чухме. Аз направих няколко опита чрез хора и чрез писма, да прекопират тая плоча и да ми я пратят. Не ми я пратиха. Когато дойдоха едни французи от Михаиловата група /на Михаил Иванов/, казаха ми че те чули за такава плоча, аз им казах, че съм чула, че била счупена, той беше специалист този. „Нищо каза че е счупена, тя може пак да се презапише". Аз много ги помолих да кажат на Михаил Иванов да искат, но и това не направиха, те даже не се обадиха с писмо, че могат или не могат. Сега какво направиха, чух че брат Манджо си заминал, този който направи записа. Че той всичко е оставил на Михаил сигурно, какво е направил Михаил, ако Михаил дойде тука първата ми работа е да го питам за това. Но, аз даже бих му писала писмо, но след като не отговори чрез тези французите, викам той понеже, той не е доволен от моето поведение към него и пак няма да отговори. Трябва някой друг който има по-добро отношение към него и повече доверие. Не съм опитала по този път, вижте сега ми дойде тази идея, може да опитам. Има хора с които той си кореспондира и той може да ги помоли. Щото нашите приятели които са тука всички ще искат да чуят гласа на Учителя. Ние имаме филмчета на Учителя няколко. Виждали ли сте ги? Имаме един филм на един събор на Изгрева. Имаме един филм. В.К.: Колко метра е той? Е.А.: Малко, 5-6 минути, малко е. Имаме един филм в Мърчаево. Как Учителят излиза от стаята и идва на масите вънка да се храни. След това имаме един филм на езерата, когато работеха моста, там с камъните. Та тези запазени са, зная че един брат ги прави, да. Аз искам да се размножат за да може да ги имаме, да може да ги гледам, нали. Аз много това исках, но тука не знам нямало машина, нямало начин да ги промият, не знам как било, не разбирам от техника и това е. А пък за гласа, не знам, ако сме заслужили ще дойде гласа. Ако не сме заслужили няма да дойде. Учителят бе тука и българите не го записаха, та сега трябва да чакаме да дойде чрез французите. В.К.: Учителят е писал писма до ученици. Къде са тези писма? Е.А.: Аз лично нямам от него. Писма е писал, да. Учителят е писал писма много по-рано, преди Школата. След това по-малко пишеше. Спомням си един път Учителят на Граблашев писа едно писмо и ние го преписахме на машината. И аз го имах, но когато ми взеха вещите, всичко ми взеха. А после в 1937 год. Той пожела машина, тази която е у мене. Той даде пари на един брат, той ме покани и ние отидохме да купим машината и Учителя сам пишеше някои писма на приятелите, да на машината. Но по-рано е писал много писма. Знам, че Савка е имала много писма от Учителя. Къде са сега, това не знам.

64. БЕСЕДИТЕ СЕ ПОДГОТВЯТ ЗА ПЕЧАТ Елена Андреева: През 1936 год. Учителят даде задачата с левчетата. Вергилий Кръстев: Нямаше средства или? Е.А.: Не, той я даде като задача и когато на другата година се свърши Той каза: „Всички които са правили задачата ще им дадем беседите които тази година са излезли". И вече другата година каза: „Който иска пак да си прави задачата и другата година". И ние до края, даже и след Учителя поддържахме тази задача, но после вече когато ни взеха литературата беше безпредметно. Нали нямахме вече право да печатим и беше вече безпредметно всичкото това. В.К.: Искам да ми разправите подробно как ставаше стенографирането, дешифрирането и подготовката за печат? Е.А.: Ами вижте как. Дешифрирането ставаше ето как: Прочитаме го, имало е случай когато за да се улесним едната чете, другата чете и тази която ще я препише си нанася ако нещо е изпуснала. А това нещо го правехме поотделно всяка сама чете и някъде ако нещо не й е ясно, тогава има изпускане. Когато мисълта е ясна, и следи. Като има нещо като пропуснато вземе което е изпуснала и го пише. И така дешифрира лекцията. След като дешифрираше, когато бяхме вече в „Парахода", имахме един долап в който слагахме беседите. Беседите не ги давахме на Учителя, държахме ги при нас в „Парахода". И затуй „Парахода" беше място където се пазеше. Никога не се оставяше без човек, понеже Словото беше там запазено, нали. В.К.: В колко екземпляра ги печатахте? Е.А.: В два-три, не ги печатахме в много, в началото. В.К.: А след отпечатване унищожавахте ли? Е.А.: Не, всичко пазехме. И след това, когато се вземеше решение да се напечати една годишнина, ние я подреждахме, нали всичко да е подред по дати, проверявахме в дните когато няма беседа, дали не сме я дешифрирали или Учителят не е идвал, щото ние на датите си пишехме. На еди коя си дата Учителят не е дошъл. За да знаем, че няма беседа нали, щото иначе като минат години, няма да помним това, та по този начин си сверявахме всичко. Поне аз в последните години, когато останах сама да работа, всичко така съм подредила. След като ги дешифрирахме всичко беше подредено по папки. И сега да речем ще се печати първата година на Общия клас. Паша я взима и почва беседа по беседа и тя ги обработваше стилово. Тя ги четеше на Учителя почти всички. В.К.: Учителят правеше ли нещо като корекции? Е.А.: Рядко. Рядко е правил. Сега имаше нещо което Паша, малко се е смущавала ми е казвала така. То беше пак може би от нашето неразбиране. Много пъти Учителят не е слушал тука, нали? В.К.: Значи Учителят го няма. Той се извлече от тялото си така и дреме. Е.А.: И Го няма. Но Той е слушал сигурно от другаде. В.К.: Ами ако е отишъл да върши друга работа? Е.А.: Но Той е слушал сигурно от другаде. Проверявал е от другаде. Това е моят извод, сегашен. Защото то по форма не е негово, но по мисъл е пак и негови идеи. В.К.: Най-вероятно той си оставя тялото пред Паша, а отива да си върши друга работа. Е.А.: А може и това да е било. Ако има работа и това може разбира се. Но много често е било така, Паша ми е казвала. Много често. Сега какво е било, вече това не е наша компетентност. В.К.: Възможно е. Но ние днес виждаме и проверяваме, че между някои първи издания и втори такива няма покритие. Различни са. Е.А.: Има издания които са преиздавани в провинцията, ако там те са ги редактирали другояче, може да е тяхно, но аз знаех че никой не го е прередактирал. Само знам за първа годишнина от Общия клас „Трите живота", понеже беше изчерпана, решиха да издадат второ издание. При това второ издание бяха доста години минали. Това първо издание не беше под редакцията на Паша. А то беше под редакцията на Просветен комитет. Те бяха възрастни братя, около десетина души, които се събираха, прочитаха беседата, но те не са имали смелостта да променят нещо на Учителя. И беседите са печатани почти така, както са говорени. И затова ще срещнете беседи, точно тъй както Учителят ги е говорил. Те са издадени от тези приятели до 1925-1926 год. Съборните беседи Паша ги е издавала, защото тя ми казваше, че в 1921 год. за беседите нямало време, към Нова година ли вече дошло и никой не се заинтересувал да излезнат Съборните беседи. И тя казва на Учителя, че може тя да отиде да речем при някои от печатарите в провинцията, които имаха печатници и там да отиде да ги издадат. Учителят веднага се съгласява и тя отива оттука с един брат, който беше печатар Димитър и той набира, а Паша работи на ръка и после се върна с отпечатано томче. Готово томче нали изработено. Сега как е работила Паша? В началото тя по-малко е правила изменения, но после Учителят й е давал някои напътствия и е казвал: „Повторенията ще ги съкращавате, личен елемент да няма в беседата". Затова например когато се споменават лицата в първото издание, във второто издание не се споменава, да няма никога личен елемент, никакъв. Значи да бъде само принципно въпроса разглеждан. „ И там където няма връзки, правете връзки" е казвал. Затова Паша като е обработвала беседите, щото някой път Учителят от един въпрос минава на друг, си е позволявала да направи някои връзки. А то е било именно, за да изпълни това правило на Учителя. Сега доколко това е било удачно, доколко е... това е вече друг въпрос. Тя правила според възможностите си. Но Паша, като учителка в Първа девическа гимназия издаде учебник за осми клас последната година по химия. И там езиково той беше издържан. Аз не съм учила химия, бях полукласичка, той че не съм учила по него, не зная. Иначе не съм й го чела и тя ми каза, че там критиката одобрила учебника и по строеж, и по форма и това и дава някакъв кураж да се захване и да работи беседите. Пък никой друг брат не се яви. Имаше образовани хора, никой не си отдели от времето, никой не пожертвува това. И даже сега, когато критикуваха Паша, аз казвах, къде са те когато беше Учителя. Що не отидоха при Учителя да вземат, ако вземат кажат, дайте ми оригинала, за да видят какво е променила Паша, ние щяхме да им дадем оригинала, да видят и да кажат на Учителя. Никакъв интерес не проявиха, а само критика. Някои са имали желание, но тези които са желаели за мнозина Учителят е казал „че това не е лъжица за вашите уста". За тази работа човек трябва да има качества. После, някой ще изработи едно, но Паша беше устойчива в работата. Паша, ако не ycпee да подготви това което трябва да даде на печатарите, цяла нощ няма да спи, ще работи, но ще го направи. Тя беше изпълнителна и работеше. И да Ви кажа, Паша с това малко око което имаше, една част от око само, цял живот работи и на всичкото отгоре много са неблагодарни приятелите. В.К.: Това е според теб. Но за мен Словото на Учителя е променено. Е.А.: Не, много са неблагодарни. Защото тя работи с най-малките възможности. И всичко го е правила за хубаво. И още друго ще Ви кажа, тогава имаше гонение срещу Учителя. Пишеха статии във вестниците, портрета Му го даваха, имаше отлъчване от църквата на приятели и Учителя даже Го обявиха за отлъчил се от църквата, имаше едно обществено настроение срещу Учителя. И властите не бяха благоразположени към Него под влиянието на църквата, смятаха го някаква ерес и въобще хората не си дадоха труд да проучат това Учение и да имат едно реално отношение към него. Ако беседите се издаваха във формата в която Учителя ги казваше, то е говорима форма, говорима реч. Говоримата реч не е писмена реч. Ние в писмената реч сме свикнали мисълта да бъде стегната, изразена с най-малко думи, в най-съкратена форма издадена. Това е изискването на писмената реч. Учителят не говореше така, не че говореше лошо. Ние сега когато четем оригиналите на беседите Му в оригинал, всички много се радваме, щото Го слушаме, както ни е говорил и ни е много мило. Но всеки, който е запознат с това Учение и следи, той може да разбере и той ще го хареса. Но хора, които са нови, които се запознават, трябваше да се даде в такава форма, че и те да го разберат. И това беше другото изискване което заставяше Паша да променя малко стилово. Ние не бяхме толкоз богати да го издадем за нас оригинално по един начин и другото отделно преработено. Имайте предвид, че Учителят позволяваше всякаква преработка на беседите. Той никому не каза: „Ти защо така си направил". Можеш да извадиш една беседа и да си преработиш. Той позволяваше. Не, всякак и затова туй което е направила Паша го е направила от добро чувство, направила го е от съзнание, за да работи, направила го е, за да бъде полезна за делото си. И така е разбирала, такива са били времената, такива са били условията и съобразно с тях е постъпвала. И да Ви кажа сега, че аз сега не съм съгласна с нейния начин, то е моя работа. Може би аз пък щях други грешки да направя ако бях го работила, разбирате ли? И аз като говоря това, например намирах, че по-добре е да не се парафразира Словото на Учителя. Но сега тя така е разбирала. Аз поддържах, че щом една мисъл е логична, хубаво казана, защо ще я променяме? Така разбирах аз. И когато работехме заедно устоявах си това, настоявах пред Паша и така работехме заедно, нали? Казвам: „Паша, тази мисъл е чудесна, няма какво да променяме". Другото, да речем има повторение или по-хубаво ще бъде, ако крайната част да тури отпреде, разбирате ли, за да стане по-стройна мисълта, по-леко за разбиране, правили сме това, но нищо не сме променяли друго. Вярно е, че като се постави другата мисъл акцента бива на едното или на другото. Но пък това е говорима реч. Сега не можеше, когато ние го превеждаме на писмена реч, налагало се е да се направят известни преобразования. Аз, вижте да Ви кажа и сега когато нещо чета от беседите на Учителя, които не са стилизирани, намирам че така, не че са лошо казани, но за да го дадеш в тази форма, да стане както изисква писмената реч, трябва известни промени да се направят, без да се промени мисълта, формата само. Защото не забравяйте, това Учителят говори. Може да започне с една част от изречението и после да даде другата част. Но ако се променят местата в едно изречение, никаква промяна не става на мисълта. Само става мисълта по-ясна даже. И в говора някога може нещо да се повтори. И когато едно повторение, за да се подчертае и това ние не сме го изменяли. И него сме го записвали и се е повтаряло. Или Учителят каже нещо, повтаря да речем някаква мисъл и натъртва на едната дума и я повтаря, да речем „мир" трябва да има човек, „мир", „мир", нали? Е ние ще го повторим, нали. Защото да речем повтаря, че мир трябва да има. Имало е други случаи където Учителят е повторил мисълта, като ехо е прозвучало. Е сега то е пак въпрос на чувство. Друг може да го каже другояче. Да Ви кажа, всякога може да има различия такива и такива спорове всякога може да има. Но казвам, те и нас са ни коригирали, които сме дешифрирали. Аз понеже съм главно дешифрирала, не сме го дешифрирали точно. Ами сега при дешифрирането сме правили такива погрешки. Пунктуацията да не я сложим на място. Аз после като чета беседата, виждам, че пунктуацията не е на място. При дешифрирането човек не е разбрал. Нашето внимание е било насочено да разберем само мисълта и то да го разчетем правилно. Не сме държали толкова за външната форма, защото след това пак ще се прегледа, ние знам че пак ще се прегледа и затова първото ни внимание е било това. Точно, туй което сме записали, да го дешифрираме точно както е било. Та приятелите във всички обвинения които са правили, специално към Паша според мене са били несправедливи, говоря. Че ние сме сбъркали, ами и ние сме човеци. Някога не сме чули думата правилно и сме записали криво. Ама в това време някой е шумнал в салона и ние не сме чули. Ние крили ли сме за това? Или тези които седят пред нас мръднали стола и този шум ни е до ухото и той ми попречил да чуя Словото. Колко пъти аз съм питала, какво каза Учителят? Каква беше последната дума? Много пъти. Щото не съм я чула. Е сега, значи условията при които сме работили са били такива. Пък едно ще кажа, такива каквито са беседите, така както са неправилно, както някои наричат, нека ги приложат, да видим няма ли да имат резултат. Ха, ха, ха, ами тъй де! Не само да критикуваме, защото казвам Ви с пълно съзнание аз свидетелствам еднакво както за себе си и за Савка, и за Паша. С всичката сериозност и съзнание сме се отнасяли към Словото. За нас то ни е било живот, било е и смисъл в живота ни. Така че сме държали всичко да направим, най-хубаво да бъде. Е, ако някъде не сме успели, това са били възможностите ни. Пък никой не може да направи повече от възможностите си. Сега, за това могат да ни съдят и за грешките си, можем да признаем това. Че някога Паша е сбъркала, ами много естествено бе, всеки може да сбърка, всеки може да сбърка. Но всичко, което било правено от страна на нас е било и с много обич и с много съзнание. В.К.: Това е много голям труд. Признавам го. Но единствено което ме смущава, че при сравнение на различни по години издания има перифразиране. Има преразказване. Е.А.: Да, има парафразиране, но казвам при какви условия е било. Така е било.

63. СПИСАНИЕТО „ЖИТНО ЗЪРНО" Е.А.: По онова време започва да се издава списание „Житно зърно". То беше издание на братството, на цялото братство. Всеки който можеше да пише даваше статии. Имаше Редакционен комитет, който избираше статиите и се грижеше за печатането. Аз по едно време съм участвувала в Редакционния комитет, бяха ме поканили, но там най-голяма роля изигра Георги /Жорж/ Радев. Понеже той беше много интелигентен и имаше усет и човек на изкуството беше. Той беше музикален, знаеше езици и беше много начетен, благодарение на езиците беше чел много и най-голяма роля той изигра в „Житно зърно". За подреждането, за избирането на материала, за всичко. В него списание участвуваше и Елиезер Коен, който след 9.IX.1944 год. се отдели от братството, стана правоверен комунист. Той помисли, че вече с братството се свършва. Пък той ми казваше, че и той е участвал, но той е участвал във финансовата част. Евреин беше той. И ми казваше: „Не знам казва защо, но Учителят винаги оставяше и аз да платя нещо за „Житно зърно". Като отиде нали, даде Му сметката нали, какво струва, винаги оставаше и той да плати. Сега това той ми го е казал. Аз не съм го проверила, но той го е казал. И аз си помислих, сигурно то е било за негово възпитание, за да го научи да дава. Щото Учителя никога не е използвал никого, а за да го прави това, сигурно го е правил, за да го научи да дава, защото едно от най-многото неща за които Учителят ни е говорил, ни е говорил за даването, брат. Всеки един от нас да се научи да дава и да взема. Защото и вземането е изкуство. На горди хора как така ще му дадеш нещо. Нали те имат, нали не приемат. Пък аз съм виждала богати подават на Учителя едно геврече, Той казва: „Благодаря". Така че всеки дава според възможностите които има. Един може, има много да даде, пък то зависи и от това как се дава. Може едно геврече да е, но да е с много любов дадено, да е по-ценно от милиони. Щото Учителят не ценеше нещата по външният облик, а по това което вътре се внасяше. И затова Той искаше дрехите да Му шият наши хора, затова предпочиташе домашното платно, което сестрите са го тъкали и са Му донесли ризи от тъканото домашно. Предпочиташе това, което е направено с обич. А пък тези отношения в класа, когато те ходеха по комуните, класът си съществуваше и си пишехме. Ние не сме отсъствали когато имаше класна беседа, почти никога. В първите години отпечатването на беседи е ставало с пари от братството. Сега са имали пари. Защо не са отпечатвали не зная, не ми ясно. Щото аз когато попитах брат Начо, след като си отиде Учителят го попитах: „Абе брат Начо, Учителят като каза да купите местата от Дървенишкото шосе до гората и до железопътната линия, в този триъгълник нали, защо вий не го направихте?" „Ами каза защото толкова разбираме. Казахме: Какво ще правим в този пущинак да го купуваме?" Тогава имаше много ниви, които не ги оряха слатинчани, тя беше слатинска мера. Значи от неразбиране са го направили. И затова пак по неразбиране го разделиха на малки парцели и се получи на нашият Изгрев една цигания. Не беше представителен Изгрева тъй. Представителен беше салонът ни, столовата, защото чисто се поддържаше, поляната, но това не се отнася за частните къщи, не всичко беше така представително. Някои, които имаха вкус и повече пари си направиха хубави жилища, но онова болшинството което беше бедно, направиха бараки, така беше без вкус, неподдържано, не беше представително.

62. КОМУНИТЕ Вергилий Кръстев: Разказвали са ми, че в ония години, когато започва школата имало един такъв стремеж за комунален живот под влияние на чужди идеи и влияния дошли отвън България. Какво ще кажете за комуните в Братството? Елена Андреева: Вижте какво, две комуни се образуваха, но и други комуни е имало в провинцията за които аз не знам, щото не ги познавах братята от провинцията. Първата комуна беше в 1922 год. Братята от Младежкия клас през април още искат да правят комуна, но това не беше идея на Учителя. Това беше идея на тези, които мислеха за комуна. На толстоисти, на комунисти, които бяха комунистически настроени в братството. Те искаха да реализират тази си идея. Учителят не се противопостави. И те отиват при Учителя, искат комуна да правят. В това време е дошъл един брат от едно село Ачларе, Карнобатско и той казал, че има голяма земя посята, и че ако иска някой там да дойде, да работи, той приема. И Учителят им казва: „Ето казва, братът е готов да ви приеме". И тогава те решават да отидат там. Но те нито знаят каква работа ще вършат, нито колко са годни за тая работа. Отиват по Софийски там и от всичките най-сръчен и издръжлив е бил Борис Николов, защото той беше тогава един човек здрав, млад мъж, планина, здравеняк, работлив и Борис е от хората, които не търсят лесния път. Той издържа и на най-трудните условия. Когато сме били по екскурзии, Борис никога няма да седне, когато има да се носи вода, когато има да се носят дърва. Най-големият товар дърва Борис ще го донесе. В това отношение той е бил за пример при нашите братски екскурзии. И когато отиват там, човекът при когото отиват ги храни. А това е Жеко Вълков от с. Ачларе. Тогава десетина души са били. Десетина млади хора да ги нахраниш, все пак за това се искат средства, а той не знам какво имал муленце, крава ли, какво е имал, мляко е имал. И млякото не го давал кисело, а го разбивал на мътеница и те се смееха отпосле като описваха как са яли мътеницата. След това правели качамак. И те в града не се хранили така както в село се хранели. Тогава условията в града бяха едни, а в село други. Сега сме изравнени в градовете и селата. И в градовете, и в селата почти еднакво се хранят. Тогава не беше така. В селото тогава още постеха, още държаха за тези религиозни обряди и ги изпълняваха. Когато това в градовете не се спазваше, най-много ще постят една седмица, а онези караха дълго. Значи тези хора като бяха там, ние понеже вегетарианци бяхме, пост нямаше, но имахме разнообразна храна. Тъй не знам защо, но не са си готвили там. Той семейство като че ли не е имал братът. Жеко се казваше, сега си спомням името му. И с храната са били зле. Гладни са били, не са си дохранвали. Пък те отишли от домовете си и нищо не искат от родителите, защото и университета не посещаваха. Кой баща или майка ще се съгласи синът им да си напусне университета и да прави опити? И там помежду си доста хубаво са живяли, защото дразгите, различията които са били, те са ги обръщали на смях. По този начин тези неравенства в отношенията са ги оглаждали. То е един добър метод. По-добър отколкото да се карат, нали? Така сравнително добре са прекарвали. Някои са били много хармонични, защото са живяли хармонично, но сега Георги Томалевски разправяше, някой му облякъл ризата и той си търси ризата. „Къде е мойта риза?" И някой рекъл: „Още ли ще казваме моята риза и мое, и твое?". Значи настроени за един много висок морал, но пък този морал не значи пък да не слагаш своя риза. Даже от хигиенично отношение това не е здравословно. И така много комични неща са разправяли за своя живот. Много весели истории, но когато дойдоха те в Търново и те понеже нямали пари, щото Борис каза че са косили, че са копали, че жътвата са прибрали и тогава идват на събора в Търново. И когато дойдоха на събора почти всичките бяха болни от малария. Аз помня, че ходих при тях и им връзвахме тука на ръцете и на краката чесън. Учителят каза за маларията тука чесън да им слагаме. Счуквахме го и го слагахме на китките, и те бяха така хилави, отслабнали и не се възхитиха вече да правят комуна, защото недомислица беше комуната. Но през това време школата си вървеше. Само братята отсъстваха. След две години, комуна в Русе направиха. Тогава отидоха и сестри и братя. Помня че и мен ме поканиха, но аз отказах да отида. Малко самонадеяно казах: „Ех, те каквото ще учат там, го зная". Много самонадеяно беше, но да ти кажа всъщност не е било лъжа. Защото помня които отидоха, сестрите малко са бягали от грубата работа. Например прането, повече го вършела една сестра Пенка Михайлова, другите така са избягвали. Когато има предпочитание от една работа и друга, комуна не може да има. Това значи, не им е било ясно какво значи комуна. Комуна е, когато всеки е готов всяка работа да свърши. Аз не мога туй да върша, ами защо ходиш там? Или пък, трябва да се разпредели работата по добра воля. Аз ще работя това, ти ще работиш това. Но когато се оставя по-тежката само на един, вече той се чувства неоправдан. Правда няма. И така. Едното беше това. Другото беше, че почнаха симпатии и връзки между братя и сестри да се появяват, щото ние в клас като сме, сме в духовното поле. В.К.: Не върви. Е.А.: Е не, Учителят на Паша е казал: „Ти знаеш ли какви погледи се хвърлят в Младежкия клас?" Вече Учителят е казал това. Значи щом го е казал, Той го е видял. Но там като отишли вече почват. Една има симпатия към един, друг има симпатия към друга, млади хора, естествено и една сестра, която след като дойде да живее при мене Дафинка, която си замина много рано милата, тя ми каза, че е написала на Учителя едно писмо и Му разказала какво става. Моментално Учителят отива в Русе. И тогава вече и те тогава дойдоха на събора, но тогава там на комуната беше друга мода, на сестрите бяха им ушили някакви рокли по правилата които, такива бели рокли с едни жълтички фитилчета направени, с широки ръкави, без деколтета. Даже Учителят тогава каза: „Не се разголвайте, защото братята не са ангели!" Да, така беше казал. И затуй Паша, до края на живота си не тури къс ръкав. Аз пък казвам си, всички ходят с къси ръкави и после като имах дълъг ръкав, нали все шетам, работя, все бях запретната дотука. Свила съм си ръкава и носела съм. След туй носех свободно. Аз не можах да свикна с гола ръка да изляза. Това не можах да нося. Освен когато се пека на слънце. Но иначе не съм ходила, но то е вече навик. То е вече навик, не е нещо друго. Сестрите не са ходили много разголени и не са се държали по мода. Е някои си слагаха червилце на устните, на веждите така малко дискретно, на бузичките, които бяха, тези неща, женската суета си я имаха. Сега имаше други, които никога не си послужиха с това. Но имаше други, макар че са от Младежкия клас, желаеха. Значи, имало е сестри, които желаят да се оженят даже. Макар че бяха там неженени, но вече желанието е било вътре. То е и друго нещо. Значи е нерешен въпрос. И този опит беше неуспешен и повече не се прави. Но казвам Ви, това не беше Учителева идея, не беше. Понеже тези неща не ми лежаха, не съм вземала участие.

61. БЕСЕДИ ЗА СЕСТРИТЕ Вергилий Кръстев: Разказваха ми, че е имало години, когато е държал беседи пред сестрите. Само на жени е говорил. Кои години? Елена Андреева: Той почна да държи най-напред чак от 1917 год. Щото когато аз подреждах беседите накрая и ги подредих в едно томче, те са подредени така в един том да се издадат. От 1917 год. имаше и след това до края. Но Той не говореше редовно. Говореше така един път, два пъти в годината. В.К.: Обикновено вие се събирахте и Го канехте ли, как ставаше? Е.А.: Не, сестрите се събираха на молитвено събрание, а Учителят казваше, че ще посети и тогава всичките групи се събираха общо, щото те се събираха на групи. И тогава когато беше в града. А когато почнахме на Изгрева, вече в салона се събирахме и само на сестрите държеше. Братя не идваха. В.К.: На какви теми? Е.А.: Най-различни теми. В.К.: Това продължи ли дълго и години наред ли им говореше? Е.А.: Да, да, доста, мисля че към 20 или 30 ли имаше, такова нещо. Доста, доста лекции бяха на сестрите. В.К.: Какво представляваха „Класът на Добродетелите"? Е.А.: „Класът на Добродетелите" беше най-напред от пет сестри. В.К.: Кои бяха отначало те? Е.А.: Паша, Савка, Мария Радева, Сотирка Бабаджова, и кой беше другия? -Мария Тодорова. Те бяха петте. В.К.: Сестрата на Жорж е Мария. Е.А.: Да, и Борисовата Мария. Този клас, всяка една от тях които участваха в групата от петте, представяше една добродетел, от петте добродетели. Любов, Мъдрост, Истина, Правда и Добродетел. Като се събереме един път на събрание една седмица ще работиме за добродетелта която имаш. След това ще работиш една седмица за това което Любовта изявява, нали? Да речем Любовта носи живот. Или Любовта носи, да речем една друга добродетел, затова ще работим. Например Мъдростта носи знание, за знанието ще работим. Любовта носи свобода, за свободата ще работим. Така значи основната добродетел която взимаш, проявите в които тя се изявява, върху тези добродетели ще работиш. Които произлизат от нея, които са свързани с нея. И Учителят идваше и ни е говорил лекции за тях, и те са прибрани така, подредени са за едно томче да се издадат един ден. В.К.: Колко време продължи? Е.А.: Малко време продължи, не продължи много. След това се образува втора група в която и аз участвах. В първата група не ме поканиха и да си кажа правото малко се почувствах оскърбена. Щото Паша влиза, Савка влиза, влизат другите, но не зная, тогава такова беше настроението към мене. Аз си го обясних. Разбирате защо е било. И да Ви кажа, това нещо се отрази към мене и аз в този клас бях като натрапена. Аз не се почувствах нито веднъж добре там. Това нещо така ми се отрази. Нищо друго не ме е засегнало така както това, защото казвам пък щом не ме искат, що ме канят за втората група? Аз усетих че не ме искат. Казвам, защо ще ме канят? И затуй аз към този клас не можах да се приобщя с всичкият си ум, с всичкото си сърце и цялото си естество. Останах чужда на него. Има нещо, което някога като те засегне у човека, така си остава до края, не може да се поправи. Тъй че и това е в отношенията на хората същото. Ако някога някого засегнеш, един човек е една струна, която е така чувствителна не може вече да се коригира това. Та за този клас моето отношение. Това никому не съм го казала, понеже сега говориме за история и го казвам как е било в моето съзнание. След това беше още една група и след туй се разтури класа. Нямаше хармония между тези които бяхме събрани. Не може да работиш върху добродетели и да няма хармония. То беше една хубава Учителова идея, която е имал, но ние не можахме така да я приложим и да я живеем, защото хората сме много различни, всеки иска от свое /негово/ гледище да бъде и не можехме да повдигнем съзнанието си на едно духовно ниво, където вече да изчезнат тези работи, поне в момента докато беше класът, тъй че моето състояние беше това отрицателно, което имах. Другите, ако бяха хармонични пак щеше да се задържи. Не може един човек да разтури клас. Значи и у тях не е било нещо. После някои искат някак да доминират, искаха да се прояват. Тези неща не вървят в духовния път. Тези неща отделят хората един от друг. В духовния път хората трябва да бъдат много чистосърдечни един към друг, но равенство трябва да има вътрешно и да цениш другия като душа. Като не можеш да го цениш като човек, цени го като душа, защото като душа всеки е ценен. А пък ако го ценим като проява, може да не е ценен в очите на мене или на друг, защото не виждаш да речем качествата ми, добродетелите, понеже ние не се познаваме. Да Ви кажа в туй отношение съм убедена, че 50% от недоразуменията на хората се дължат на това, че не се познават. Има едно повърхностно познаване, иначе ако познаеш една хубава черта, както Учителят ни учеше. Намери у всекиго една добра черта и дръж в ума си тази черта, тогава ще има контакт. Щото контакта ще бъде доброто, а доброто свързва хората. А така имаше неща поради които не бяхме така свързани и оттам се получи тази работа. Това е мое впечатление, другите може друго да са разбрали. Но моето впечатление е това. В.К.: А после с годините събирахте ли се? Е.А.: Не. Като си отиде Учителят, една група сестри така, които бяхме от Младежкия клас се събрахме и поканихме и други сестри, и работихме така 4-5 години ли колко. Не знам дали имаше 4-5 години. Събирахме се един ден определен, защото вече като си отиде Учителят ние бяхме по-възрастни и както възрастните сестри на времето преди много години се събираха на молитвено събрание, решихме и ние да се събираме на молитвено събрание, но и там видях същото, което Ви казах. Аз си спомням един път, бяхме у дома събрани, бяхме тези които сме в групата. В това време аз видях, че идва една лекарка, която се интересуваше от нашите идеи. И тя идваше при мене, аз я бях поканила. Сега от деликатност казвам, сестри, тази лекарка се интересува от идеите, съгласни ли сте да я поканя? Никой не отговори, една сестра каза, не може. Мене ми стана много мъчно, щото аз не допущах, че може да се яви такова нещо. Тя е нова сестра, но интелигентен човек и аз излязох и й се извиних и тя повече не дойде при мене. Засегна се, съжалявам много. И да Ви кажа в живота си аз много малко хора съм върнала. Паша когато беше болна върнах една сестра, защото тя искаше да говори с мене, пък Паша беше тежко болна в стаята ми, а беше студ както сега и нямаше къде да я приема. Иначе ако беше топло време, щях да изляза в коридора или вън на стълбището, но студено време беше и тя се разсърди и не стъпи, и този случай мина така. Аз не съм върнала човек почти никога, никога, аз не си спомням и винаги от страх да не сбъркам, да не оскърбя човека. Всички които са дошли съм ги приела. И колкото са желаели да стоят съм ги изчаквала и от друго съображение, аз съм ги приемала защото казвам, ами ако Господ ги праща? Как няма да приемеш човек, който Бог ти праща? Ами като идва човек, идва да те посети, другите всички да не са идвали с такова чувство, но аз така ги приемах. Това на мене ми е давало една свобода в отношенията и факта че колкото пъти съм върнала, такъв резултат имам, значи за мене не е позволено да правя така. Други хора могат да връщат, но на мене, не е позволено. Ето, опитностите ми са такива. Та не я видях повече. Нито дойде, никъде не я видях след туй в братството. И тази група после престана да съществува. Аз много болезнено го преживях това, казвам Ви, щото нещо се нарани у мене, понеже казвам, аз почувствах, че тази сестра няма доверие в мене, значи няма доверие и в тази. Защото пък по-късно когато се събрахме у тях и тя беше поканила нейна близка. Значи, аз видях и неравенство. Значи тя има право да си кани близка сестра, а пък аз не мога да поканя близка. В.К.: Сещам се за коя става, да, това ми е ясно. Това е Мария Тодорова. Е.А.: Да, така беше.

60. ПРИЕМНАТА СТАЯ Вергилий Кръстев: Сега искам да питам за първите заселници на Изгрева. Тука виждам на снимките бараки, палатки. Как си правихте Вие къщите? Как се заселвахте? Елена Андреева: На Изгрева, след като се установи, когато се закупи Изгрева, първите години нямаше заселници. Ние идвахме само за изгрев и гимнастики сме правили, първите гимнастики сме правили там. Сега тази снимка, която ми показвате, това е Борис Николов, това Надка Печеникова - сестрата на Славчо, това е Вера Куртева, знаеш ли че този човек не мога да си спомня кой е и тази не я познавам. А това е пък на сестра Динова бараката. Аз лично нищо не съм закупувала. Ха, ха, защото не съм имала никога пари и никога намерение. Ние живеехме нали при родителите си и после когато Учителят ни направи бараката дойдохме трите стенографки да живеем заедно в „Парахода". Това беше една голяма поляна на Баучер. Тя беше пет или шест декара. Малки бяха борчетата и много гъсти бяха. Оттука имаше само една пътека насам. А това беше онази къща, съседната, в съседния двор. Това е салонът. Салонът бе направен в 1927 год. Това е стаята, която бе направена 1926 год. Това е долната стая за Учителя, където живя 1926 год., една година. Това е приемната. На следващата година се направи до нея друга стая. Сградата на приемната представляваше едно антренце, а вътре всичкото е празно. Вътре като се влезеше, тука имаше един параван с бяло платно и имаше тука едно отворче. Празно място. Зад него беше един гардероб и още друг един гардероб. До стената тука беше един долап в който имаше провизии, най-много имаше сладка, които носеха на Учителя и Той ги слагаше. От тази страна до стената отвън после Му направиха едни приятели един скрин. В него имаше вещи и дрехи. Тука беше един гардероб вътре на Учителя. После Му купиха друг гардероб, по-голям и той беше така четирикрил. Щото Учителят горе не прие да Му сложат гардероб. Той имаше една закачалка на която си слагаше дрехите. Оттука в ляво бяха наредени столове, на които сядаха гостите. От тази страна южната имаше прозорец, пред прозореца беше една маса, голяма маса, мисля че беше разтегателна и там на нея Учителят закусваше и обядваше. Да, обядваше и закусваше. Зад Него имаше една библиотека с книги, които държеше Учителя. И горе имаше библиотека и тук имаше библиотека. А след това имаше сега тука имаше Учителят една поставка, един чайник електрически, където си топлеше вода, в стаята в ляво. Показано е на снимката. Тя беше голяма стая, широка, по-широка от горната. Сега горе е емблемата. Това е име, но сърцето което е с пламъка. А долу е котвата тук. Тука е котвата, а сърцето е горе. Надписът при котвата е „Глава на Твоето Слово е Истината". Това е котвата, а пък тука над другия салон, там има гърне с пламъка, ще го видиш. Значи това е приемната, която остана до края приемна. Учителят само първата година спа там, там прекара зимата. И когато се качи горе, там имаше стая Негова, лична. Той казваше, ако е зиме да се запали печката за което даваше ключа, или пък на студено приемаше, ако е за малко. А пък през другото време нямаше нужда от палене, нали. По-нататък е салона. Това е салона. Влизаше се оттука, ето вратата. Оттука нагоре има стъпала и горе има едно малко, разширеничко на което Учителят си държеше дървата през зимата. Това е южният прозорец и от другата страна имаше прозорец. Ето и от другата страна прозореца. Това е балкона отпред. Да, това е балкона, да. Помня една случка, казаха, че веднъж бил се заключил и си бил забравил ключовете и накарал дядо Ради да се качи през прозореца по стълбата, за да отключи отвътре. Да, и мене ме накара веднъж. Той имаше секретен ключ на вратата. Забравил си ключа в другия панталон и няма как да отвори. И един път даже нямало Ангел, нямало брат Ради и Савка идва и вика: „Учителят Еленке те вика веднага", аз даже бях в банята, веднага се приготвих за една минута изтичах и ми каза: „Можеш ли да се качиш, аз ще ти държа стълбата". И аз се качих. В.К.: Не мина ли през стената, както казват другите? Е.А.: Не, не, не, слезе така, ха, ха. Аз даже бях много горда, че Учителят има доверие в мене. Не, ама аз не се страхувах, ама после като се качих на височкото, така видях че коджа е високо, ама Учителят ми държи стълбата, хич не се страхувах, прескочих от тук, отидох и Му отворих. Другото, това нещо отгоре го наричахме солариум. Учителят тука нищо нямаше. Вътре имаше само едно легло. Всичкото беше свободно да се огрява от слънцето и Учителят тука си правеше слънчеви бани и се изпотяваше. Даже мене ме накара, когато оттука беше онази къща, оттука дотам по едно перденце дотук да Му направя пердета, за да не Го виждат от другата страна. Той се изкачваше тука по стъпалата нагоре. Това беше от тази стая на Учителя, горната. На тази страна, оттука бяха стъпалцата. Това фактически е юг, това е изток. Сега за салона. Той беше празен, разбира се, високи стени, хубави. В началото той беше донякъде неустроен. Тук имаше още един прозорец и беше ограден. В 1936 год. през лятото решиха да направят сцена и го удължиха салона. В.К.: Разкажи къде и как горе е живял Учителя в малката стая. Е.А.: Е, а, ха, ха. Ами Той имаше едно антре, което беше два метра, нямаше повече от два метра. Той един брат Зенови взе мярка на всичко, когато ни взеха салона. Аз не съм го мерила, но на око казвам. След това имаше една кофа с една лопатка, кюмюр. В.К.: Да, кофа. Е.А.: И след това като се влезе в това антренце, отдясна страна е вратата за стаята на Учителя. А срещу него е прозореца, който осветява антренцето. През него прозорец като се отвори, Учителят се качваше, за да се отиде горе в солариума. В.К.: Той какво представляваше? Е.А.: Той беше една дървена постройчица отгоре, от всичките страни с прозорци и когато дойде пивницата, Той за да не го безпокоят, спокойно да си седи горе, тогава поиска пердета да Му направиме, само от към онази страна, а не отпреде. Щото там някак по се вижда сигурно, аз не зная, но Той това помоли да Му направя, помня, че ми даде пари и каза направи Ми, иди вземи мярка и направи това и аз го направих. В.К.: Ставаше въпрос за заключването на вратата и забравения ключ. Е.А.: А пък Учителят и долната стая направи със секретен ключ и горната, защото не всички които идваха бяха честни хора. Един път когато чистихме на Учителя стаята и когато боядисвахме изчезна една Негова шапка. Бяхме багажа го наредили отпреде. Е сега, много багаж, нали от долната стая бяхме извадили и кой направи това не зная, кой си позволи такова нещо да направи, че тогава Учителят почна да слага ключове. И долу заключи, и горе беше секретен ключ, но като се мие. Той държеше ключа в панталона и като слезе някога, сменил си панталона, забравил да смени ключа и се заключваше. И тогава имаше една дълга стълба, слагаха я на балкона и прескачаха балкона, и отваряха отвътре вратата. Щото отвътре нали такава беше секретна. В.К.: Кой го правеше това, дядо Ради? Значи Учителят не минаваше през стената както на някои окултисти им се иска. Слага се стълбата? Е.А.: Дядо Ради, братя, а един път даже и мене ме извика. Изглежда, че никой нямаше и Савка вика: „Еленке, Учителят те вика". Викам: „Добре". Даже аз бях в банята и веднага се облякох и тичам. „Еленке, каза, забравил съм си ключа. Можеш ли да се покатериш по стълбата?" И аз понеже бях като момче. В „Парахода" бях момчето и покатерих се. После Учителят ми държи стълбата, как ще ме е страх. И покатерих се, прескочих балкона и Му отворих. И се радвах, че ме удостои с тая чест. Щото все пак това показва че има доверие, че мога да го направя. То малко спадаше от мъжките работи.

Резюме от беседата на Учителя държана на събора - 27 август, 1939 год. 59.СВЕЩЕНИЯТ ОГЪН Има едно начало в света, това начало го наричат Любов. Има едно изяснение в света, това наричат Мъдрост. Има едно освобождение - спасение, това наричат Истина. Трябва дълго време да е учил човек за да разбере вътрешния смисъл. Любовта без свещения огън не може да се разбере. В древните времена е имало училища гдето се е учило за свещения огън. Свещеният огън го има във вашето сърце. И онези, които не са изучили закона на свещения огън, са минали много страдания. Онези които са изучили тези закони много работи са изучили. Учителят прочете от книгата „УЧИТЕЛЯТ ГОВОРИ" за свещения огън. Човек може да знае всички теорий, които съществуват в музиката. Това е хубаво, но по-съществено е да знае практиката да пее и да свири. Когато малкото дете види пламъка на свещта и иска да си тури пръста на пламъка, майката му казва - гъш. Три пъти детето си туря пръста на пламъка и тогава почва да разбира. Тази дума „гъш" е на ватански език, който е един от най-древните езици. В живота когато чуете гласа „гъш" послушайте го, това е вътрешно произхождение. Ако вие не го послушате ще имате страдания. Всяко страдание показва, че сте бутнали една запалена свещ. Силата на човека седи в знанието на свещения огън, на човешката мисъл, чувства и човешката постъпка. Но трябва да знаете как да употребите свещения огън. Ако няма свещен огън във вашата любов, във вашите чувства те не са отзивчиви. Някой казва моя възлюблен няма онази любов към мене, сега лъха нещо студено от него, значи онзи е изгубил този свещен огън. Вие всички сте били в миналото свещеници, жреци. Няма нито един от вас да не е бил жрец. Свещеното писание казва: Онези които спят в гробовете си ще възкръснат. Те са умрели, понеже са изгорели от свещения огън, като не са знаели как да го употребяват. Свещеният огън иска наново да ги възкреси. Човек не знае какво нещо е любовта на Бога. Целият свят представлява възможности, които са създадени от свещения огън, за да се повдигнат човешките души, дух, ум и сърце, за да може да се изгради красотата на човешкото тяло, за да може човек да види хубостта на Божествения свят. Буда веднъж не е приел високопоставени, благородни хора на разговор, а е приел един беден човек просто облечен. Неговите ученици го попитали защо направи така: Той отговорил: „Преди 400 прераждания аз бях един брамин и като се молих бях изгладнял, и нямах сила да продължа молитвата си, а този беден човек тогава беше един заек, който се хвърли в огъня и се опече, аз го изядох и си свърших молитвата, и сега му се отплащам за неговата голяма услуга". И вие, ако не може да се хвърлите в този свещен огън за да ви изядат другите не може да се повдигнете. Едни високопоставени хора са отишли на планината на екскурзия, те били млади хора. Станало в планината голяма снежна буря, на всички измръзнали ръцете и лицето, имали всички провизиий и дрехи. Там имало много дърва, но нямало кибрит. Те се скрили в един спасителен дом. Влезнал при тях един беден човек и им казал, аз нося кибрит. Днес в света има всичко, но няма запалка на свещения огън. И на вас ви препоръчвам, не ви трябва нищо друго освен запалката на свещения огън. Когато вие любите, обичате някого, вие извършвате едно свещено дело. Не е ли хубаво да запалите неговото сърце без да изгаря. Не е ли хубаво да запалите човешката душа без да я опетниш и да стане тя чиста, и да бъде облечена в бели дрехи. Само посветените, гениалните и светиите знаят как да употребяват свещения огън. Талантливите едва са започнали да го изучават. А обикновените почнали сега да си го въобразяват. Когато някой каже, че тези неща са обикновени той е един обикновен човек. Когато се интересувате от свещения огън вие сте талантлив. Когато направите първият опит вие сте вече светия. Когато можете да си служите със свещения огън вие ще бъдете учител. Един човек който не е бил обикновен не може да бъде талантлив. Един, който не е бил талантлив не може да бъде гениален. Един човек, който не е бил гениален не може да бъде светия. И този който не е бил светия не може да бъде учител. Празен човек е онзи, който унищожава свещения огън. Когато изгасне свещения огън настават всичките катаклизми.Ти казваш някой път, никой не ме обича, това не е вярно. Бог те обича и ако не те обича ти не би се явил на света. Когато кажеш, че никой не те обича това е първата лъжа и първото престъпление. Ако беше направил като този заек, да се хвърлиш в огъня, да си свърши Буда молитвата, тогава Бог щеше да ти даде почтено място. А ти си живял хиляди години за себе си. Всички добродетели и всички престъпления на хората са наши добродетели и наши престъпления. Когато видите, че някой прави престъпления, кажете си: Как да изправя тази моя погрешка? Желая да бъдат сърцата ви места на добри извори. Умовете ви да бъдат прекрасни градини с всички плодове. Душите ви да бъдат хубави училища. Духът ви да бъде място дето всичко се прилага за славата на Бога, за доброто на ближните и за наше благо. Сега желая всички да поддържате вашия свещен огън. Само по този начин можете да поддържате любовта. Хубостта на живота седи само в онази кибритената клечка. И ако вие в целия си живот не направите едно такова добро, в което да вложите всичката си любов, всичката си свобода, като запалите клечката кибрит, тя ще ви придружава през цялата вечност. Във всичко каквото вършите да присъства вашето сърце, вашия ум, душа, дух, ангелите, серафимите, херовимите и Бог, това е възкресението на човека. И когато човек направи този подвиг, той възкръсва и Бог тогава го приема в домът си, защото е направил едно добро дело в Любовта, в Мъдростта и в Истината, и е внесъл живот, светлина, знание и свобода, за славата на Бога, на ближния и за своята слава. Когато обичате, да привлечете погледа на Бога. Когато учите, да привлечете погледа Му, и когато обичате истината, да привлечете погледа Му.

58. ПИВНИЦАТА ДИМИ, СЪБОРЪТ СВЕТИ Вергилий Кръстев: Казваха ми че зад салона имало някаква пивница? Елена Андреева: Да, ама тя беше, да. В.К.: Кои години беше и как стана това? Е.А.: Вижте, то беше едно място на един частник. Бяха предложили някои да го купят, но защо не го купиха не зная. Имаше богати хора в братството, които нищо не им струваше да го купят това място, но защо не го направиха не зная. Той все така повишаваше цените, щото с течение на времето, все се повдигаха местата и преди 9.IX.1944 год. беше пивница. В.К.: И кой я беше построил? Е.А.: Ами този частника си беше дал мястото под наем и от гората направо си влизаха хората, и то беше отделено с тел от нас и от тях. В.К.: Колко метра? Е.А.: Голямо място беше към три декара. В.К.: А на колко метра от салона беше? Е.А.: А-а, до самия салон и до самия Учител беше. В.К.: Виж Черната Ложа как работи? Е.А.: Да, да, до самия салон, до самия салон беше. В.К.: Учителят не беше доволен? Е.А.: Не беше доволен. Даже горната стая, дето му беше за слънце когато ходеше, един ден ми каза: „Еленке, можеш ли да направиш пердета оттам дотам?" Аз разбрах, че за да не Го виждат онези хора оттам другите от пивницата, защото поиска само от южната страна, едно от крилото да Му сложа пердета и от другата, и цялата страна отзад. В.К.: Онези пееха, пиеха, вдигаха шум. Е.А.: Шум да, да. О да, да, много шумно беше и Учителят нямаше спокойствие. В.К.: До колко часа беше? Е.А.: И до 12 ч., и до един, и до два часа през нощта. В.К.: И това всеки ден. Е.А.: Да. В.К.: И от кои до кои години? Е.А.: Доста време беше. Ний като бяхме там в „Парахода" и нас ни безспокояха. После някога идваха пияни. В.К.: Пияни ли? Е.А.: Да, разбира се. В.К.: Влизаха ли на Изгрева пияни? Правеха ли скандали? Е.А.: Рядко, рядко идваха. И сме имали неприятности. Имали сме от тях. И чак през 1945 год. когато на нас го дадоха мястото и там вместо пивница стана магазин за съестни продукти. Тогава вече престана да е пивница. Дълги години беше пивница. В.К.: Какво нещо е претърпял Учителят? Е.А.: Да, много. Е.А.: Учителят никакви удобства нямаше брат. Не само това. Той нямаше къде ръцете си да умие. В.К.: Где си миеше ръцете и лицето? Нямаше ли горе в стаята си умивалник? Е.А.: Нищо нямаше горе. В.К.: Поне един подвижен умивалник? Е.А.: Нищо нямаше брат. Нищо не бяхме направили за Учителя. В.К.: И горе Му поливахте с канче? Е.А.: И Той си поливаше с кана когато се миеше, или са Му поливали когато трябва. В.К.: Над леген. Е.А.: Да, леген имаше и само това. А пък най-накрая имахме една чешмичка, която на Рила я носехме, за измиване. И тогава, като я носим викам: „Учителю, пък да Ви я туря тука таз чешмичка, че поне лятото да си измивате ръцете от прозореца казвам. Като го отворите да си измивате ръцете" „Може" каза и тогава Му я поставих, та като отвори прозореца си измиваше ръцете над керемидите и водата падаше долу на земята. Ако това е удобство? Никакво удобство. От пивницата се носеше дим и се виеше по стълбите на Учителя към Горницата. Това бе дим на скарата на кебапчетата, чиято миризма и дим отиваше и към нашите бараки. Чуваше се пиянски разговори, викове и песни. Неразбории, тук и какво ли не още. Ние в такива случаи мълчахме, сгушени и притаени в бараките. Знаехме че това бе последица от непослушанието на братята към онова, което бе наредил Учителя навремето. Ако го бяха купили това място с парите които имаха, сега щеше да бъде наше и нямаше да я има тази „олелия" и атака срещу Братството. Дойде време за един събор. Това беше един от последните събори 1939 год. преди войната. Изгревът е препълнен с посетители. Имаме празник. И точно тогава започна да се издига голям дим от кебапчийницата и да се разстила върху съборяните. Срам и позор за учениците. Тогава Учителя посочи пивницата и каза: „Там е големият пушек и дим, а при нас е свещения огън". И тогава на 27 август 1939 год. - събота, държа беседата „Свещеният огън". Ние я стенографирахме, дешифрирахме и се направи резюме на тази беседа, която ще включиме тук. Нали от едната страна е Черната ложа, а от другата е Бялата ложа.

57. ОТХОДНОТО МЯСТО Елена Андреева: Старала съм се да проявявам разумност и да съм снизходителна към недостатъците на онези с които живеят на Изгрева. Само един път се скарах с една сестра за една случка. Много дребна беше тя, отиде сестрата и се оплака на Учителя. Учителят като ми каза, аз рекох: „Да Учителю". „Сестрата дойде и ми каза, че ти не си я поздравлявала. „Еленка не ме поздравлява Учителю". Пък аз мисля, че тя като дойде ние ще живеем хубаво, че аз ще й отивам на гости, че тя ще ми идва при мене. „Верно е, Учителю, верно че не я поздравлявам". Ние знаете ли защо се спречкахме? Аз живеех там до брат Боев в пловдивските стаи и клозетите бяха на пловдивчани, и те искаха да ги заключат. Пък приятелите, които идваха от града имаха нужда от такъв. Никак нямаше клозет на Изгрева. А аз когато живеех на нашия „Параход", най-много съм се мъчила за клозет". И тъй както говоря на тебе, така го казвам наУчителя. „И затуй казвам Учителю, не се съгласих да ги затворят". Заминат приятелите остават отходното място както не трябва. Аз обещах, че аз ще ги мия и ще ги чистя. И вярно е, че аз ги чистех две, три години. На никого не направих забележка защо друг не чисти, само и само защото много съм се мъчила. Пък естествено е че това е една необходимост за човека. Но аз викам: „Учителю, ще оправя работата". Вярно е че аз след това я извиках у дома и й казах: „Виж казвам, ти ми каза така и така, затова аз казвам не те поздравлявам". Щото тя ми каза: „Ами ти казва, каквото ми кажеш-все ме тровиш". „Ами рекох аз няма дати говоря тогава. Щом смяташ така". Викам: „Ти като ми каза така, аз затуй престанах да те поздравлявам, щом те тровя с моето поведение". „Ама тогава аз съм била ядосана, затуй така съм ти казала". „Пък рекох аз като съм ядосана казвам което мисля, не което не мисля. Пък аз де да знам, че човек казва което не мисли?" Аз например, ако се скарам с един човек, ще му кажа както мисля, ама така да кажа което мисля, не мога да му кажа. Аз не мога да кажа на един човек че краде, ако той не краде. Ще му кажа, ако е груб-груб си. Ако е невнимателен-невнимателен си. Ама не мога да кажа друго нещо? Пък тя, че казала така, аз не знаех че това е нейна слабост и от тогава вече престанах, поздравявах я, но че с нея не се сближих, но не се сближих, защото вижте брат, тя беше съвсем друго същество, никак не си допадахме с нищо. Това че тя искала да дружи с мене хубаво, ами нали и аз трябва да искам. Само за това. Вергилий Кръстев: Ами къде ви бяха отходните места? Е.А.: Ау-у, първите години беше най-мъчното нещо брат. Водата и отходните места. Ние живеехме ако знаете на поляната. А чак долу при Иван Каруцаря бяха клозетите, в едни ями имаше тогава там, те не бяха още запълнени и там ги бяха сложили. И на Учителя клозета беше там. И Той ходеше там. Но това беше направо цяло изтезание. Сега от желание за хигиена, за чистота беше направено, но все пак зиме, я си представете, или някога човек да има разслабен стомах. В.К.: На колко метра беше? Сто метра имаше ли? Е.А.: Ах, сто метра, повечко. По-далече отколкото оттука до пътя. В.К.:Значистои петдесет метра. Е.А.: Имаше, най-малко. В.К.: А на Учителя къде беше клозета? Е.А.: Ее-х, пак там. В.К.: А после? Е.А.: Беше на поляната. Там, точно до чешмата на зодиака. Там беше за Него. В.К.: А на другите? Е.А.: За другите, после, като направиха банята на Учителя, след като доведоха през 1933 год. водата, изкопаха яма и там направиха и клозет. И за нас имаше клозет и баня. В.К.: За стенографките? Е.А.: Да. После, не, за нас стенографките. А пък Учителят идваше да се къпе в нея баня. Той идваше, понеже нямаше при Него баня и в събота палехме печката, то беше самовар. Палехме печката и Той там идваше да се къпе. В.К.: Всяка събота. Е.А.: Всяка събота, да. Ама разбира се понеже беше и клозет, винаги преди това всичко измивахме, изчиствах и тогава идваше Той. В.К.: Ама беше и клозет. Е.А.: Имаше и клозет. В.К.: В същото помещение ли? Е.А.: Дето беше банята, там беше и клозета. В.К.: С цимент ли беше отгоре? Е.А.: С цимент, отдолу циментиран, яма с вода, с вода и голяма яма имаше, която почти не се напълни. Много дълбока яма направиха, грамадна яма беше и беше много удобно, тогава беше вече удобно. В.К.: А за другите братя? Е.А.: Всеки си правеше в двора. В.К.: Всеки си правеше. Е.А.: След това вече така се обособиха. Това беше само първите години. И въобще правеха по-общи да бъдат клозетите, за да не е много на често, понеже много на малки места бяха барачките, правеха така. Двама съседи-един клозет. Но не беше удобно за това нещо. Въобще Изгревът без план се разхвърли така и затуй тези неща не се направиха.

56. БИБЛИЯТА Вергилий Кръстев: В коя година казвате че е било, та Учителят ви подарил Библия? Елена Андреева: Доколкото си спомням 1931 год. В.К.: Туй във връзка с какво? Може би е било необходимо тогава? Е.А.: Не, аз имах Библия и всички имахме Библии. Но той реши, подари на Савка една Библия и той правеше такива неща. Например да даде на едната нещо, на другите да не даде. В.К.: Възпитателно срещу ревността. Е.А.: Предполагам, предполагам, беше така, дали ще се появи чувство на ревност, на завист или такива неща и понеже аз лично за себе си казвам, много съм се пазила. Щото един път Савка искаше да има някаква престилка за работа и купи си там нещо, и аз й го уших. И когато го шиех Учителя някак взе участие в престилката и всичко и си казвах, толкова вътре се наблюдавах, да не се появи мисъл, защото Учителят всичко вижда и аз ще се изложа пред Него, ако помисля отрицателно, защо дал на нея, пък на мене не дал. Такава мисъл да не ми се яви и казвах си, много внимавай защото, пази се от това. Не исках въобще така да постъпя и даже тогава й уших две престилки. Той не даде на мене и на Паша, ние не искахме. В.К.: Той даде първо Библия на нея. Е.А.: Библията я даде на нея. В.К.: Какво пишеше на нея? Е.А.: На нейната Библия впоследствие вече разбрах, когато на нас даде. На нея пишеше: „Савка, Пътят на Любовта е път на Истината" - на Савка. Защото един път, когато беше в „Парахода" Учителят, стана въпрос всеки човек има по една основна добродетел. Е коя е на всяка от нас? И Той тогава каза: „На Савка - Истината, на Паша - Мъдростта, а аз работя с Любота, като основна добродетел. И когато имахме „Клас на добродетелите", имаше един „Клас на добродетелите" и там пак беше така. Аз работех с Любовта, щото там всеки един работеше, по пътя на една от добродетелите. И тука така Учителя каза, а пък на Паша, после каза че Той искал и тогава да ни даде, но е нямало. И затова после като дошли ни подари. В.К.: Какво пише на Вашата? Е.А.: На моята пише: „Пътят Елена, Пътят на Любовта е път на вечното служение на живота и познаване на Бога и Христа" и следва духовният подпис на Учителя. В.К.: Ще ни разкажете ли за този духовен подпис, кога за пръв път се е явил? Е.А.: А, не, кога, не мога да кажа, има го в голямата Пентаграма, значи от тогава е, да. Това, какво означава, и тука има котва това, като „Д" е първото, ама какво е, незная. В.К.: Беинса Дуно ли или не? Е.А.: А не Беинса Дуно, Той го даде Беинса Дуно много по-късно. Аз така го разбрах на времето, като псевдоним, пък сега те казват, че било духовно име на Учителя. Не зная, но аз съм с впечатление, че то не беше духовно име. Не зная, може и да е било, не мога да кажа. В.К.: Това е Вашият надпис, на Паша какво беше? Е.А.: Същото, само че пътят на Мъдростта. В.К.: А пък на Савка? Е.А.: Пътят на Истината. Понеже така съобразно всяка от нас в живота си като задача работи с Любов-аз, Паша с Мъдростта и даже всички се чудели, че на мене се пада Любовта, когато те смятали, че аз работа с пътя на Мъдростта. С такова впечатление бяха останали другите хора. На мен като ми каза Учителят това ми легна, не мислех че работя по пътя на Мъдростта. Така ми беше, някак Любовта по ми прилягаше, да. В.К.: И впоследствие какво стана с тях? Е.А.: Вижте, ще Ви кажа нещо което много ме е зарадвало с тази Библия. Не мога да Ви кажа думите точно, защото не си ги спомням дословно. И което не помня, не искам да го кажа как е. Ще кажа само смисъла. Това ми е дадено като награда. За нещо което съм направила. Какво е то, не мога да Ви кажа. В.К.: Това беше коя година? Е.А.: Към 1931 или 1932 год. най-късно е било. Но така го каза Учителят, какво е казал на тях аз не зная. Но за мене когато ми я даде, ми я даде като награда. И това беше едничкото нещо, което похвално, което съм чула от Учителя за мене. И което много ме е зарадвало. И да Ви кажа, всякога си го спомням този миг с много радост, всякога. И затова тази Библия ми е много мила, даже сега си казвам: На кого да я оставя? Разбирате ли? Ще видя сега, да. По вътрешно чувство ще бъде, защото едно че ми е подарък от Учителя и друго ми е дадена така някак, аз мисля, че все пак ми е за живота в „Парахода". От вътрешно чувство, защото като че ли там нещичко съм издържала. Въпреки че съм правила грешки. Нали въпреки. Но нещо съм издържала. Едно ще Ви кажа, че когато ходеха по комуни, когато ходеха тези приятели, аз казах: „Това го знам, няма какво да уча". Може да е било самонадеяно, но аз с втората си майка не съм се скарала нито веднъж, разбирате ли. Живяла съм с хора, с много мъчни характери и кавги не съм имала. Смятам, че аз там в „Парахода" научих нещо. Разбира се втората ми майка беше много преди Учителя, но така отвътре нещо съм си имала да разбирам така де, защото когато майка ми се помина, аз казах: „Помни едно, че майка нямаш". Като дойде втората майка: „Помни това, че тя не може да ти бъде майка" и не можеш да искаш от нея майчина обхода. Значи все пак това е една здрава мисъл, която ме е спасила от неприятности и друго ме е радвало, че моят баща когато се заженил му казват: „Ами жениш се ти, ами голямо ти е Ленчето, как ще живее тя с втора майка?" „А, казал, моето Ленче е умно, то с всекиго може да живее". Тези думи на баща ми са ме ангажирали, разбирате ли, това доверие което е имал към мене ме ангажира, ама вътрешно ме ангажира. И после и това ми легна на мене това, че аз мога да го направя както той мисли. И наистина, аз не съм имала спорове никога вкъщи, нито с втората си майка, нито с хората с които съм живяла. Че аз не съм била изправна, защото аз имам още несъвършенства, ама това е за неща които не съм видяла, които не съм осъзнала, неща които аз имам да изработвам в себе си. Смятам, че и невидимия свят за това не може да ме съди. Но това, за което съм могла, съм се старала да живея и тука, и при Гена Папазова, и на Изгрева, и където съм живяла, не съм живяла така със спорове и с кавги. Трудно е да бъдеш разумен в отношенията си между себеподобните. Когато минавах през изпитания в моя път Учителят веднъж говори за разумността и накара другите две стенографки да ми го извадят, и да ми го предадат. Било за мен. А аз смятам, че и вас ще ползва. Затова го прилагам. 29. VI. 1939 год. „Всяка разумност се следва от радост, а всяка неразумност от - нерадост. Семето на радостта е обвито, се съдържа в разумността; неразумността е червив плод, в него новият живот е изяден от червея. Разумност значи свободен вход за светлината, пълно осветление, вкоето слънцето е в зенита. Неразумност значи ограничение, значи отсъствие на светлина поради ограничението на стените и капаците по прозорците и вратите, мрак, в който пътят не се вижда освен когато блесне неочаквано някоя светкавица и човек разбере, че е объркал пътя. Разумността носи, със светлина изобилно, разумността, светлината е нещо организирано, хармонично, в него присъствува Бог, или в него Бог се проявява. Неразумността е тъмнина, мрак, хаос, отсъствие на хармония, там Бог не се проявява. В разумността се проявяват възвишени високо интелигентни същества, които напътствуват човека в неговото усъвършенствуване, защото го обичат, а обича само Бог. Значи, ако човек в живота си намери пътя на разумността и тръгне по него, много същества от невидимия свят ще му помагат. В разумността няма противоречия у човека, те просто не съществуват, доволството е негов постоянен спътник и трудностите и мъчнотиите се преодоляват и превъзмогват с лекота и песен, а пътищата на скръбта и на съмнението заобикалят надалеч из чужди места, където птичките не правят гнездата си и не пеят, където цветята не цъвтят на пролет и снеговете не се стопяват. Там, в тия места царува неразумността почвата е мочурлива и всяко семе, което в нея попадне, изгнива, изчезва без да прорасте, да пусне корени и стъбло. А има и пустинни места, към които води и минава пътеката на неразумността, там всичкото е голо, сухо, няма ни капка вода и никаква растителност не се вижда. Тук там се срещат оазиси, създадени от съществата на разумността, за да помагат на пътниците през пустинята, защото милосърдието е един от спътниците на разумността. 2 ч.30 м. преди пладне