Iskri4ka

55. НИКОЛИНА БАЛТОВА Вергилий Кръстев: Сега ще ми разкажете ли нещо за Балтова? Понеже я виждам на много снимки седнала до Учителя от едната му страна. Елена Андреева: Тя беше една от тези сестри, които винаги искаха да бъдат до Учителя. И беше една от тези сестри, които да Ви кажа, не знаеха как да се държат според мене. Сега да ме прощава сестрата нали, мир на душата й, но например тя като застане, та така се друска до Него. Нещо което, разбирате ли, говори за други чувства. Сега не се контролираше. Не беше Балтова развратница като казвам това. Дали по такъв начин темперамента й беше, но това не правеше добро впечатление. Лично на мене не ми е харесвало. Тя намираше, тя веднъж ми каза: „Ти имаш критичен ум!" Викам верно е, имам критичен ум, а пък какво бих станала, ако нямам критичен ум? Тя беше направила една връзка. Един брат я посещаваше Недялчо. Те какви бяха техните отношения не съм се никога интересувала. Той ходеше там при нея, но Учителя чух, Той не ми е казал, но е казал: „Неделчо да не стои повече от пет минути при нея". Това дали е верно не зная. Не съм го проверила, но съм го чула. И два пъти идва при мене. Той се хранеше при нея. И два пъти като дойде, дошъл от работа, един път беше в едната ми квартира, на крачки разстояние, идва при мене и казва: „Еленке, много съм гладен. Има ли нещо да ми дадеш?" И аз на бърза ръка като на всеки, който и брат да дойде, приготвя му храна и „заповядай" казвам. Той още не си е изял яденето и Балтова пристига. Как научила че е при мене това не знам. Питала сигурно, видяли са го и идва при мене: „Недялчо казва, и у нас имаме ядене!" Тя някак засегната беше от това, че при мене е дошъл. Какво е казал Недялчо на нея за мене не зная. Другият път пак така и пак същата история беше. И Учителят ми каза веднъж: „Не предизвиквайте лошите чувства на Балтова!" Сега брат, защо така е било? Дали този брат, ако е казал нещо хубаво за мене. Може би тя да се е страхувала, че аз мога да го взема Недялчо, или да говоря нещо срещу нея. Сега как да кажа, но имаше едно неразположение. А това неразположение още по-хубаво се видя в 1945 год. Недялчо дойде сутринта да ми иска кутия, че ще ходи на екскурзия на Рила. И аз му дадох кутията, туристическата кутия, пък като тръгва: „Пък виж, казва Елена, ако искаш, ела към три и половина в Държавната печатница, ние оттам с един камион ще потеглим, ако искаш ела и ти на Рила. Отиваме казва на язовира, за да го видим, да го посетим, взели сме решение. Вече беше пуснат язовира и оттам ще се качим на Мусала". С него беше и Игнат. Та аз обичам Рила и когато ме поканят, втора покана никога не съм чакала. При първата покана тръгвам. И така направих същия тоя път, колебаех се, аз знаех, че може ако Балтова научи, че съм ходила аз, пък той нея не поканил, че няма да ми прости лесно, но реших. Любовта ми към Рила надделя. Отидох. И там се качихме на един камион, никого не познавах, освен един негов приятел, който беше там, аз го бях виждала на Изгрева, Игнат и той и аз бяхме, но имаше много жени и мъже, то беше обща така екскурзия от печатницата и отидохме на тяхната почивна станция в Говедарци, спахме там, на другата сутрин рано, рано тръгнахме пак с камиона до язовира, разгледахме много хубаво язовира, рано, рано и след това потеглихме там над хижа „Грънчар" дето се минава и тръгнахме за към Мусала. Сега вървяхме, но аз да Ви кажа там имаше няколко преспи много мъчно, щото горе вече по билото имаше сняг. Това беше 23 май, тогава „Св. Кирил" беше тогава и неделя ли беше другия ден, та имахме два дни празника. Затуй отидохме. Нещо имаше празници така. И там изкарахме деня, там имаше едно момиче, едно Кате, което пееше много хубаво. И да си кажа правото и Недялчо, и Игнат, и неговият приятел, така възхищаваха се, хубаво същество, пееше и те му се възхищаваха, аз бях много по-възрастна от него, и така му се радвах еднакво. И там видях и други така нотки на тяхното харесване, и аз си стоях настрана, и се забавлявах от всичките тези работи които виждах. И по пътя при качването, не знам какво ми стана на сърцето тогава, но много мъчно се изкачих. Останах последна и особено там отдолу, до горе на всеки 20 крачки трябваше да спирам и да почивам. Много мъчно се изкачих. Но като се качих на върха всичко ми мина. Какво беше това нещо да Ви кажа, направо психическа атака ли беше, умора ли беше, не мога да знам, но това беше. Като се качихме горе, пък Игнат беше преди това наблюдател на връх Мусала и понеже беше мръсно за всичките хора, те бяха над 25 души, нямаше къде да спим всичките. Тогава те решиха да слезат долу на хижата и там да чакат и другия ден да го прекарат и чак на следващия ден щяхме да слезем, за да отидем в Боровец, където камиона ще ни чака да се върнем. Останахме там и Игнат като се впрегна, казва много е мръсно, щото там войници бяха спали тогава. Че се спретнахме с Игнат, аз се почувствах здрава, силна. Че измихме всичко, че изчистихме и прекарахме един ден прекрасен. Щото бяхме малко хора, уютно беше. На нас ни дадоха с туй девойче една стая да спим отделно, щото само двете останахме, Катя и аз. Те спаха в кухнята ли, не знам как бяха и после слезнахме долу, върнахме се. Но нетактично ли беше, ние с Неделчо се връщаме на Изгрева с раниците, а Балтова стои на вратата и ни чака. Представяте ли си какво стана след това? Скандал.

54. БРАТ РАДИ Вергилий Кръстев: А за дядо Ради или Ради Танчев нещо да разкажете. Елена Андреева: Брат Ради, а ние му казвахме някога и бати Ради. Той беше градинар по професия. Работил е и като тухлар. Той беше здравеняк, млад човек на времето, силен и даже е участвувал в борбите по панаирите, защото е бил много як. Сега кога се е запознал с учението не зная, но аз го познавам откакто дойде на Изгрева. Дошъл в 1930 год. при Учителя още при летуване на Рила. И той тогава чул че ще има летуване на Рила, взел си торбичката и дойде там. И като се връща от Рила, когато искал да си отива в Ямбол където живеел тогава, отива да каже на Учителя довиждане, пък Учителя му казал: „Ти какво работиш там?" „Градинар съм Учителю". „Ами, ако искаш и тук можеш да останеш". Той нищо не Му отговаря, защото после ми казваше: „Аз не разбрах, че ме кани да остана на Изгрева". Той си казал, как да остана, къде да остана. Просто не е разбрал това, което Учителят му предлага. Втората година като идва, Той му казва пак същото, и пак не разбрал и когато на третата година му предлага, той Му казал: „Ама как Учителю да остана?" А той в това време е бил в градината, работел е. Видял че някой работи и той взел мотиката и отишъл там. И Той му казал: „Да, ако искаш можеш да останеш тука". И тогава чак разбрал какво му казва Учителя, че го кани да остане градинар в братската градина. И той не си отиде даже в Ямбол. Имаше дете, момиченце, останало от брака му, а жена му се поминала през време на Балканската война от холера и това детенце тъй останало. Даже и той се разболял, но издържал холерата. А пък детето останало при сестрата на жена му. И той си казал, то е момиченце, тя ще го гледа. Той оставил там 1000 кг. картофи, те ще ги продадат и ще има детето храна и си остава при Учителя. Даже не отиде да си вземе дрехите. Сега бе такъв, много предан човек. Брат Ради не прие учението с ума си, нито само със сърцето си, но с цялото си същество. Той беше предан и верен. И Учителя имаше доверие в него, щото когато тръгвахме на Рила, Той ще каже: „Ради, ще останеш ли да пазиш Изгрева?" - „Да, Учителю!" Защото беше верен човек. Когато бяха бомбардировките пак му каза: „Ради, ти ще останеш ли да пазиш Изгрева?" И той остана пак. Даже ми разказваше, че не е спал в стаята си, а е спал пред салона долу, пред вратата, на цимента. Пазел е салона да не влезе някой в него. Тогава Изгревът е бил изпразнен, града също, само крадци са сновяли през нощите да обират вещи по разрушените къщи. А сега ще разкажа как е построен паметника на патриарх Ефтимий. Брат Ради ми каза, че дошъл скулптура и му казал, че иска да направи паметник, иска той да му бъде модела. Но брат Ради, така си рекъл: „Ще питам Учителя". И отива при Учителя и Го пита. „Така и така ми каза един, какво ще ми кажеш?" Той даже и на Учителя често на „ти" Му казваше. Както си говори народа. „Не ти трябва образа ти на камък да го тургат". И брат Ради му казва: „Не искам, намери си друг човек". Добре, но този художник не е намерил по-подходящ образ за него си. А пък брат Ради по цял ден копаеше в градината. И той е идвал, от далече скицирал го е, взимал си модела без брат Ради да наблюдава и да го знае, щото той не любопитстваше така и затова паметника е по негов образ. И тази стойка така, изправена глава, нали малко вирната нагоре, това беше най-характерната стойка на брат Ради. Той така стоеше изправен и така, и така главата му, не съвсем така разбирате, но малко така нагоре патриаршески, да точно, ама такава беше неговата стойка. В.К.: Разказваха ми, че Учителят казал за брат Ради, че по прераждане е някогашния патриарх Ефтимий. Е.А.: Не знам, това не знам, но Учителя друго нещо ми е казал и аз мисля че това нещо, дето го измислиха че бил прероден патриарх, от туй че го направиха на паметник образа на патриарха, преписаха му тези неща. Щото виж какво ми каза веднъж Учителя за него. Аз съм там и Той вика: „Той казва е бил свещеник и под ръкава е носил голями торби с порязаници". Е сега, това не противоречи ли малко така? В.К.: Ха, ха, ха. Е.А.: Нали? Той на мене това каза. Щото брат Ради в тази форма в която беше, с това което беше изработил в себе си е много хубаво. Той имаше обхода на един високо благороден човек. Такава обхода имаше. Имаше отношение към хората, помагаше на всеки който има нужда. Няма човек на Изгрева на когото не е услужил. Ако е сестра и я е страх, той ще отиде, на кого комина ще се чисти, брат Ради ще го чисти. На кого колата закъсала по пътя, него викат да даде рамо да помага. Той беше много услужлив човек, както беше услужлив и брат Боев. Двама души на Изгрева много услужливи. Но брат Ради имаше много интересни неща, ако искате да Ви ги кажа в личния му живот. В личният живот той като разказал Учителя му рекъл: „Разказвай ги на младите тези неща!" Той правил тогава тухли в тоя период преди да се ожени и някоя мома като минавала покрай тях като правят тухли, такъв бил обичаят сигурно за да изразят симпатията си, оставяла китка. И другите, по-възрастни казали: „Ради, за теб остави момата китката" Сега той не може да допусне че това е за него. А той харесвал тази мома, пък той си рекъл, та тя мене ли ще хареса. В.К.: Пък той як, здравеняк. Е.А.: Ама той беше хубавец. Той беше хубав мъж убедена съм че ще го е харесала момата, разбирате? И, но той бил, видите ли, не е допущал че тя него ще хареса. И даже той ходил и у тях на гости, така както са били обичаите. И един път отишъл у тях и я заварва че плаче. „Катьо ма защо плачеш?" /Тя била Катя, но й викали Катя и той викаше Кътя. „Ами как казва да не плача, искат да ме годяват за еди кого си". „Ами защо ще плачеш като ще те годяват?" „Ами аз не искам да ме годяват за него". „Ами като не искаш какво да направим?" Виж, аз имам два алтъна, ще ти ги дам, ще те заведа при моята леля там ще стоиш докато се намери за кого да се ожениш, за да не те оженят за този насила". Защото тогава родителите женеха дъщерята и на сила ги женеха. И той отишъл, когато щели да дойдат годежарите и казал: „Приготви си торбичката с дрехите, аз ще дойда и ще те заведа". И вечер е било трябва да е било зимно време, защото за да не ги видят че бягат, той бутнал тръбата на печката, пушек станало и те се заглавикали да не стане пожар нали, защото печката гори. И в това време те се изнасят и той я завежда там където трябва. В това време той не е бил тухлар, а е работил в някаква гостилница. Гостилничарят го харесвал и искал да го жени за балдъзата си, понеже вижда един честен човек, добър човек, харесал го, искал го. В.К.: Ха, ха, ха,. Е.А.: Той ми го е разказвал. И завежда момата там и я оставя и дава й парите, да има пари да си харчи. Но това се чува, това се разбира, то са малки градове и той пита Ради: „Ти какво си направил казва, какво си взел тая мома? Къде си я завел?" И той казва, казва си какво е. „Ами ти харесваш ли я нея?" - „Та как казва да не я харесвам, тя е хубава мома". Ами искаш ли ти да се ожениш за нея?" „Абе казва, аз искам, ама тя дали ме харесва!" И той почва да говори за нея лошо. Тя такава, тя онакава, тя такава, каквото намерил лошо успял да каже гостилничаря. „Е казва, ако е такава, аз си я харесвам". Той вижда че наистина я харесва. После отишъл при момата и почва: „Ти искаш ли да се омъжиш за Ради?" „Па харесвам го каза". Ама той е такъв, той е онакъв, пак същият метод. „Е, ако е такъв аз си го харесвам". И тогава той им става кум. Дава им някаква стаичка и се оженват. Той живял с нея шест години. Имали почти всяка година детенце. Умирали са някои и беше му останало само последното дете, бебенце, което родила преди да се помине...него го дали някъде го осиновили и тази Сотира се казваше по-голямата му дъщеря и тя останала да живее при леля си. Той си отгледал детенцето, с него живял докато е бил в Ямбол, а когато дойде вече на Изгрева, тя била големичко момиченце и си пресметнал че може да я остави, има свои хора при които да е. Понеже тука се вижда една безкористна обич, има хора които се харесват и се обичат и не смеят да си кажат това. Този човек, по този начин пък ги поставил на изпит като говорил за единия лошо и за другия лошо, та Учителят беше му рекъл: „Разказвай казва тази работа на младите!". В.К.: Вие ми разказвахте на времето една история за един самун хляб. Е.А.: Чакай, какво беше това? Брат Ради се удивляваше на хора които много, много приказват. Сестра Балтова много говореше и можеше така да направи впечатление, както той беше по-прост човек, не прост, а неук и му правела добро впечатление. После тя минавше за ясновидка, че вижда и т.н. Сега какво е виждала не зная. Аз след онази история, която имах с духовете, повече вече с духове реших, в този живот никаква връзка да не правя. Казвам Ви искрено, бях като опарена. И затуй казвам, когато нарастна тогава да си имам връзка аз самата пряка. И брат Ради така слушал, слушал и ходеше при нея. И тя говори и много й услужваше. Пък те живееха наблизо така. Брат Ради и на два метра беше нейната къщичка. И тя го караше, каквото й иска, достатъчно да я накара да й услужва. И понеже той беше услужлив, много услуги й е правил. Един път, неделя е било, тя нямала хляб. Той рекъл, аз ще отида да ти купя. И като тръгнал брат, от Изгрева пеш, фурните тогава в неделя бяха затворени. Отива по цялата „Граф Игнатиев", оттам излиза пеш към „св. Неделя", оттам по трамвайната линия чак до гарата пеш е отишъл по „Мария Луиза" да търси фурна и някъде към края там към гарата намерил една фурна, взел един хляб, после още една имало отворена, взел два хляба. И когато се връща й дава хлябовете. Тя казала: „Ти казва откъде носиш този хляб?" Както аз разказвам, така и той разказва. „Ами казва, ти ми го носиш от Цеко си го взел този хляб черният". Цеко беше един брат, който имаше наблизо барака. - „Аз казва не съм го взел от Цеко, това е". „Мен духът така ми казва". След това брат Ради почти я изостави, защото видя че той направил едно усилия и вижда, че духът лъже Балтова. Най-малко 20 км. Ако не 20, то поне 10 и за отиване и още 10 км. връщане. В.К.: 20 км. Е.А.: Да, И сега, нали той знае какво е направил. И като е казала че духът й казал, то той разбрал вече, че не е Духът, щото Духът на Истината знае как е работата. Това нещо го отдели от нея, да. Щото той беше самичък чистосърдечен, никога и никого не лъжеше, никога. Той, когато си замина Учителят, след това нали Братския съвет така поеха братските работи, даже му правеха някои забележки, нетактичност проявиха някои хора от Братския съвет, да не споменавам имената им и брат Ради пък беше иначе амбициозен човек, не амбициозен, а с чувство на достойнство. Той имаше нещо характерно в себе си, чувство на достойнство имаше и той заради своето достойнство не си позволяваше много неща, разбирате. Такива хора мъчно понасят лъжата и клеветата и ако някой им каже нещо, което да засегне това чувство у тях. И бяха му казали, че от градината нищо не се печели. И той много старателно работеше и не знам дали не се попресили малко от работа и след това заболя и т.н. Това е мое предположение, но аз ще Ви кажа сега няколко случая където съм виждала неговата честност даже в нашите отношения. След като боледува, Тодор Стоименов и брат Борис дойдоха при мене. Казват ми: „Еленке, виждаме че вие с брат Ради имате хубави отношения. Брат Ради боледува скоро, щото храната не е лоша, ама така по-силна храна готви му казват, нека той да идва да се храни при тебе. Съгласна ли си?" Предложиха ми. И казват: „Каквото има нужда, ето от градината да носи на тебе и да се храните заедно. И ако има нужда от пари казва, и пари ще ви дадеме". А тогава Братския съвет на мене даваха по някакви суми, само за прехраната ни. Аз съм Ви казвала, че братството никога не ни е давало, да и за брат Ради беше същото. Брат Ради се хранеше при мене. Нито веднъж не донесе нещо, нито пък аз му поисках нещо. Разбирате ли? Купувахме си и той ми носеше от градината неща, той ги работеше, естествено че имаше право. Но аз имам и друг един случай. Моите родители ми бяха дошли на гости. Аз нямах нищо за обяд една неделя, нямах зарзават, нищо и казах, отидох в градината да го помоля, ако има в градината тиквички, да ми даде да приготвя един обяд за родителите си. Той ми даде тиквичките и аз чак след два дена, три казвам: „Брат Раде, аз ти поисках тиквичките пък забравих да ти ги платя". „Аз ги платив". Не „платих", той на „в" казваше. Изглежда че в ямболско така говореха. И мен ми направи много силно впечатление това че понеже аз веднага не му дадох парите, той дал от своите пари и той ги плати. Сега виждате ли, това е нещо което е неповторимо. Платил ги, понеже на мене ги дал. В туй отношение Ви го казвам като пример, да видите честността му която беше. И когато брат Жечо Панайотов му искаше отчетите, сега как да направя, той беше почти неграмотен. Свършил е четвърто отделение, не е учил нищо след това. Той само беседи четеше. Нищо друго не четеше. И на сметките така по-мъчно му беше, да съобразява както му го искаше. И понеже така се бяхме сприятелили, той идваше при мене и ще ми ги донесе. В един вестник завити или в една кърпа парите, да речем от ягодите, в друга кърпа парите от черешите, в друга кърпа парите от вишните, в друга кърпа от зарзаватите, разбираш. И аз ще му направя така опис на парите, ще ги преброиме заедно, след това ще ги запишеме на това и да му направя отчет, и да го занесе. И в тези случаи, аз видях неговата честност, така точен до петак. Един път, то стаята му беше много разбъркана и не пускаше хора в стаята си. Изглежда че бях спечелила и аз неговото доверие. Рекох: „Ба брат Ради, пусни ме да ти почистя веднъж стаята, да ти стане хубава". „Я!". Той ме пусна и казвам ти повече от петстотин лева намерих пари по стаята на разни места. Под дюшека, над дюшека, под възглаваница, под вестник, във вестник, по разни кърпички и всичките пари като ги събрахме вечерта, рекох: „Брате, тези всичките пари ги намерих в твоята стая". Аз разбирам защо не е пускал хора, защото сега може би някой да се съблазни от парите. В.К.: А това беше много пари тогава 500 лв. Е.А.: Ех, както сегашни най-малко 50 лв., половин заплата. Все пак пари са, пари са. Пък там хората бяха бедни, можеха и от пет лева да се съблазнят понякога. Имаше хора, които нямаха, и от пет лева може да се съблазни. Та в туй отношение така с доверие сме се отнасяли, понеже пък когато ми е носил на мене, аз винаги съм си искала да платя защото така бях разбрала, че е по-хубаво. Мен ми ги даваха парите за прехрана, защо пък аз ще ползвам това или онова от братството.

53. ПОСТЪТ В ШКОЛАТА Вергилий Кръстев: Какво ще ни разкажете за поста? Елена Андреева: Учителят постът го даде към 1921, 1922 год. През 1921 год. почнаха да постят и чувах че еди кой си постил десет дни. Знам че Паша почнала да пости преди мене, тя изкарала, даже 12 дни пост. И даже последния път като че ли бяха 14 дни. Когато видях така че много хора постят, аз попитах Учителя. Викам: „Учителю и аз искам да постя". Щото като опит да направя нали. И като е едно общество едни правят нали, то заразително действува. Аз не го бях чула за какво го е дал Учителят. И Той каза: „Добре". Викам: „Десет дена ли да изкарам Учителю?" „А не, в никой случай. Ще почнеш първият месец-един ден, вторият месец-два дни и ще почнеш когато почне разсип на луната. Ще продължиш третия месец-три, четвъртия-четири и чак десетия месец - десет". И аз почнах от есента, но даже мисля че почнах от три дни, защото бях карала два дни преди така по един два дни бях карала пост. Даже бях изкарала един път три дни пост и не знаех как се отпоства. Че като бях сготвила супата. И боб бях сготвила, и какво не бях направила, за отпостване което никак не е препоръчително. Ами не знаех. Щото виждате ли, ние много ненаучно сме се отнасяли към това. Един човек трябва да знае, защо ще почне да пости, да го проучи въпроса, да знае какво, а ние така казано и някак по подражание сме го правили. И когато отидох при Учителя и ми каза този начин нали да отпоствам, аз вече знаех. Отпостването става при по-дългият пост. Първо се пие варен спанак. Половин килограм спанак като се измие, сварява се без сол и се изпиват две чаши спаначена вода. То е за разслабване на червата, щото в това време нали като няма храна, може да има нещо вкоравено, твърдо. Те после употребяваха рициново пиеха преди туй. Ние не сме пили рициново. Поне в този период, впоследствие пиеха. Сега когато правят режими пият рициново. Ние не сме пили защото Учителят казваше, като се нахраниш, след като запостиш ще изпиеш много води. Три, четири, пет чаши. А те също тъй действат разхлабващо, почистващо действат. Сега това го знаех аз и го направих и когато дойде да постя осем дни, аз изкарах това с месеците всеки ден да увеличавам поста. В.К.: А пиехте ли вода? Е.А.: Нито вода, нищо. Пълен пост, това се казваше. Пълен пост, никаква вода. Нито храна, нищо. Запостиш, пиеш вода, преставаш да ядеш и да пиеш и докато дойде деня ти, както сега почивката ни е от четвъртък на обед до петък на обед, нищо нито пиеме вода, нито ядеме. То е почивка. Учителят препоръчваше това за почистване на тялото, за освобождаване от отрови. А дългият пост казваше, става изгаряне на непотребните неща в организма, пълният пост. Сега от медицинска гледна точка как е не зная, но да ви кажа никому нищо не стана, никому лошо не беше. Всичките си го изкараха благополучно. Имаше случай на една сестра, беше започнала и изкарала пет дни, и й станало лошо и казали на Учителя, но тя не Го питала даже. И Той рекъл: „Ами тебе кой ти каза да постиш?" „Ами всички като постят Учителю, аз искам". „Ама постът, каза, не е за всеки. Ти няма защо да постиш". И така, разбирате ли, ние много неща така повърхностно сме ги правили. В.К.: Как свърши Вашият пост? Е.А.: Моят пост. Той ми каза, тогава беше минал вече 22 март. „А-а, сега каза няма да постиш! Сега е 22 март вече, сега има прилив на енергия от слънцето. Няма да постиш. Ако искаш да постиш, след 22 септември пости". И тогава аз разбрах, че постът трябва да става само през есента и зимата. В.К.: Други схеми за пост Учителя дали е давал? Е.А.: Тези бяха упражнения за режими, които ги даваше в класа. Например казвал е така на някой: „Ако искате, като излязат черешите, яжте една седмица само хляб и череши. Като излязат други плодове, яжте само хляб и плодове. За лечение, аз ви казах за тази сестра, която я прати на Витоша само боровинки да яде, нали, защото нещо имала в червата. Някаква нередност и наистина тя оздравя и до края на живота си беше здрава. Та това бяха методи или за пречистване, или за лечение. Той когато даде упражнението за житния режим, го даде на Младежкия клас и каза: „Една седмица ще ядете жито, като го натопите във вода, без нещо и вода пийте колкото искате". Нищо друго. Само жито. Значи седем дена само жито да се яде и да се пие вода. Втората седмица ще ядете обикновена храна, третата седмица пак жито ще карате, четвъртата седмица пак обикновена храна, петата седмица пак жито. Значи през една седмица три пъти жито, три седмици с жито да се храним. Това не зная кой го е направил така. Аз още като запостих, не зная какво стана, едва тука от няколко години съм се освободила от това, като хапна житото ми замириса на сурово и получих някакъв комплекс, просто ми се повръщаше. И колкото пъти съм опитвала да правя режима, това нещо на мен все ставаше така. И аз викам: „Абе искам да се сприятеля с житото". И сега си го ям житото без да имам това нещо и се радвам, само че поради състоянието на зъбите ми аз не мога да го ям сурово, ям го варено. Така го правя.

52. „ШКОЛАТА" НА ЧИЧО ДОНЧО Вергилий Кръстев: Какво ще ни разкажете за т.н. „Школа" на чичо Дончо, която се е подвизавала по времето на Учителя с неговите ученици? Елена Андреева: Аз бях в тая школа. Позабравила съм точно годините. Бях срещнала Учителя преди една-две години, не по-малко от две. Една цяла година откакто бях срещнала Учителя. И Михаил Влаевски и съпругата му Пенка и Димитър Стоянов, ние бяхме в теософското общество, където проучвахме книгите на теософите, както ги наричаха те „ложи" и оттам се познавах с тях. Аз не познавах никого другиго, бях нова в братството и те веднъж ми казват: „Еленке, има една групичка, духовна група, където духовете се изявяват и ако искаш ела на събрание". И ме заведоха в една къща, някъде към затвора беше при една наша сестра. Там се събираха при най-скромна обстановка така. Аз отидох на това събрание, ама да Ви кажа нищо не помня от него. Как се проведе не мога да кажа. Но още на другия ден ме поканиха в другата вътрешната група. В нея група бяха влезли вече доста приятели млади преди мен. Там беше Георги Томалевски, Кирил Икономов, един Златко Златев, беше Сапунджиев, неговата сестра, лична моя приятелка, Влаевски и Влаевска. А чичо Дончо беше ръководител на групата. Презимето му не знам, бай Дончо му казвахме. Там имаше две деца които бяха медиумите. И те бяха слухари. Ние се събирахме, изпявахме една-две песни братски, Учителюви песни, както се казваше тогава, да се създаде атмосфера, за да се проявят духовете. И през време на пеене децата почват да пишат. И пишат, пишат или едното, или двете заедно и след като свършат бай Дончо четеше това, което е написано, и те в тези писания даваха наставленията какво да правим, за духовната ни работа как да се подвизаваме и ни даваха наряди, за да изпълняваме, за духовното. Даваха ни наряди за храната и за облеклото даже, наряди бяха например, аз си спомням които ги обичах. Беше така: Да си представиме, че всички един от нас е като слънце и тази светлина облива всички от групата които сме. В определен час това упражнение го правим, не определен, а десет или пет минути обливаме, това го правим към целия свят, към българския народ, или към цялото човечество. Аз трябва да кажа, че много ми харесваха тия упражнения, защото така да си мислиш, че си слънце - самото туй нещо те повдига. Нали представяш си че ти си едно слънце и в това слънце обгръщаш всички хора. Мен ми допадаше това упражнение. Него само помня, даваха ни и молитви. А пък много често даваха на всеки един от групата и неговият ръководител. Защото всички от групата имахме специален ръководител и аз като отидох вече бяха се изредили апостолите Петър, Павел, Андрей, Лука и т.н. всичките апостоли, за мене нямаше апостол за ръководител. Беше апостолското оръдие само останало, което било връзка между апостолите и Бога. Това ми беше патронът който ме ръководеше. Сега да ви кажа, аз тогава бях съвсем нова в тези неща, напълно не вярвах. Още духовните въпроси не ми бяха ясни, но аз чувствах че нещо има вън от видимото, но никаква яснота нямах за това. Даже и Учителят каквото говореше и по тези въпроси, и те не ми бяха ясни. Сега открито си казвам, какво беше тогава в моето съзнание. Но бях готова да слушам и изпълнявам. А задачата беше за бърза еволюция. Ние като работиме така по-бързо ще еволюираме. Аз мислех че това е възможно, нали, щом го казват. Но аз не разбирах че няма бърза еволюция. Щото има естествена еволюция, което е нормално, а бърза еволюция недоносчета ражда. И съгласих се. Даже още първата вечер като отидох, духовете казаха: „Сестрите да си острижели косата". Същата вечер си остригах косата. Михаил Влаевски с машинката ме острига като войник. Но аз понеже бях студентка съобразих и казах да ми оставят тука малко дълги косички, че после като направих от моята коса перука, да не е гола главата ми. Те и другите си бяха направили перука. Като ходех в университета слагах си перуката и косата която ми бяха оставили не личеше че съм остригана. Съобразявах се с условията при които съм. Добре че съобразих, защото имайте предвид имам втора майка, вкъщи ще ме видят с гола глава, ще кажат подлудя ли да се острижеш. Трябваше да се скрия от там. Даже докато ми направят перуката беше мъчно. И цялото време докато носех перуката, цели единадесет месеца беше наистина изтезание за мене. После като почна да ми израства косата, изкачаше през перуката. И някои така ме дърпаха за нея, нали. Защото аз я гладя, гладя, но не мога да я огладя. И когато ми порасна вече косата така че да мога, донякъде така, свалих я и веднага я изгорих, не исках и спомен да имам за това. Но разбира се в това време аз бях изминала и един вътрешен път. През лятото ходехме с галоши, за да изолираме лошите влияния от земята. През зимата режимът който ни дадоха беше, да ядем само варено жито без нищо, само два дена през седмицата ще ядем хляб и тиква. И хляб не ядяхме даже. Сега от този режим, моята приятелка Мария Сапунджиева заболя от скоротечна туберкулоза и се помина през лятото на 1925 год. Аз 1921 год. през есента съм отишла в този кръжок. Аз отидох по-късно през зимата на 1921 год. е било. По-късно бях отишла. Те по-рано бяха отишли от мене. Щото мене ме смятаха много нова и затуй не ме бяха поканили. Но видяли че съм ревностна и даже тогава ще ви кажа, че бай Дончо беше много трезв. По-трезв беше. Вижте, каза, не бързай да си стрижеш косата. Те духовете казват сега, пък утре друго нещо може да кажат. Той вече беше забелязал непостоянството на духовете. Сега опитността която имах от духовете беше това, че тяхните уста на децата не можеха да измислят това което пише. Едното беше в четвърто отделение, другото беше във втори прогимназиален клас. Значи пети сегашен. В никой случай не беше тяхно това което пишеха. Те даваха едни сложни чертежи, много сложни, не знам как ги наричаха, сега съм ги забравила, защото аз не се занимавах, но Георги Томалевски и Кирил Икономов работеха в строителния техникум и те като специалисти чертаеха тия чертежи. И като ги гледах, рекох си, че едно дете това не може да измисли. И после, за да го каже, че такива, че онакива, не се получаваха невъзможни неща, а възможни неща се получаваха, щото духовете могат да дадат и неверни неща нали, ако не разбираха. Значи тези които даваха тези чертежи на децата явно е че бяха други същества. Защо Наталия има положителна опитност от там? В.К.: Вие продължавахте да ходите на школата при Учителя? Е.А.: Ходехме при Учителя, пък сега по какви пътища знаеше, щом като ни говореше, че човек трябва да носи дълга коса за да запази магнетизма на главата си. Може ли, ние сме в противоречие вече. Нали на главата магнетизмът трябва да се пази, а аз бях с остригана глава. А знаете ли защо трябваше да се острижем, за да получим по-добре влиянията отгоре. Това беше повода. В.К.: Значи той каквото медиума говори, Учителят говори точно обратното. Е.А.: Не, те другояче казаха. Те може да са били, какви са били не зная. Аз да ви кажа, това което не разбирам не искам да се произнася. Но факта, че все пак не само Учителя, те всички окултисти казват, че човек трябва да носи дълга коса, нали, защото магнетизма се запазва. А не стригана както ние я носехме. В.К.: Какво казваха духовете за Учителя? Е.А.: Те казаха че Учителят е представител на Бялото Братство. Това вече не внасяше противоречие. Само че, това „Само че" внасяше сянка. „Всеки, който дойде на земята в плът може да се излъже". Видите ли, това беше сянката която искаха да хвърлят. Е добре, аз после когато си размишлявах, ами ние какво получаваме чрез децата? И те са написани от дете. Защо да смятаме че чрез децата като ни говорят, това ще бъде истинското слово, пък за Учителя може да се оспори от тях. Това бяха такива примки с които да отвлекат съзнанието ни в друга посока в която те искаха да ни заведат. Не беше всичкото светло и бяло което ни учиха там, не беше. Ще ви кажа защо. След като се набраха много неща, противоречия в нас, те братята решават да поканят Учителя при нас. Още повече че духовете вече се размножиха, явявяше се духът на земята, логоса на земята. Че логосът на слънцето, че логосът на Венера, разбирате ли, тези същества които управляваха планетите. И по такъв начин те много високо се качиха. Че от Венера почнаха да идват. Сега, всичкото това пък не можеш да го провериш. Никой, кой от нас може да каже сега че този дух е от Венера или от Слънцето, или от това. Христос не се е проявявал. Не казаха че Христос е дошъл при нас. Ами те са големи същества за които говореха логосите. И решили братята в по-ограничен кръг да се съберат при Влаевски, щото ние се събирахме у Влаевски. Те имаха една таванска стая, някъде към пазара, този женския пазар дето му викат, една стара постройка и там отивахме. Качвахме се по едни тъмни стъпала и вечер се събирахме и някога ни оставяха брат до 12 часа да медитираме. Духовете ще кажат: „Сега един час ще медитирате!" И ние седим и медитираме. Ама кой какво е медитирал не знам. Аз нищо не разбирах и не знаех. Аз не се научих да медитирам тогава. Пък и сега не знам колко знам да медитирам. И поканват Учителя и Учителя идва и само са били 4-5 души, толкоз. И показват на Учителя словата, които ни се говорят, показват Му картините които ги рисуват. Учителят слушал, слушал, слушал и казал: „Добра храна е оризът". В.К.: Защо оризът? Е.А.: Това значи, ние хвърчим в небето, пък на земята нищо не сме си уредили. Ние така го разбрахме. „Добра храна е оризът". И Той казал: „Съществата които ви ръководят са и бели и черни. Белите ви учат хубаво. Но черните искат да ви отвлекат, да заболеете и да напуснете земята". И жертва за това бяха тримата: моята приятелка, брат й и Дончо. Моята приятелка се помина през лятото. След като тя се помина аз повече не стъпих нито у тях, нито у Дончови, нито и у Влаевски. Пенка Влаевска страдаше от скрофули. Тя след това забременя, роди две дечица, близнета мисля че бяха ли, едно подир друго ли бяха, не зная, но и двете умряха. После умряха по други причини. Научих там от една сестра причината. А те както ги хранили, лошо ги хранили пък Учителя казал: „ Е вие пък много сте избързали, на деца не се дават така рано сокове". Те нещо искали да се престараят, че в храненето са ги объркали и си заминаха децата. Това впоследствие много скоро го научих от дъщерята на хазаите. Майка й и е казала това. Щото майка й е на наша възраст, а пък тя е по-млада. И когато идва така Учителя и казва тези неща, отведнъж ние, тези които така бяхме влезли се отделихме, защото вижте, храната ни беше много трудна. Само жито, а хляб да не ядеме, тиква ядехме четвъртък и то беше празник. Щото като ядеш жито, ден, два, три само жито варено без нищо ами то омръзва и затова много беше празнично, че хляб и тиква можем да ядеме. Но това е било може би да ни изтощят ли, не знам за какво. За какво друго са тези съвети? Чичо Дончо и той умря от удар. Чичо Дончо умря от удар, моята приятелка умря от туберкулоза, брат й умря и той от туберкулоза след нея. Другите останаха до края, но това бяха тези хора, които, това беше като църква за тях. Те нямаха никак отношение, нямаха проблеми. Те си ходеха както един православен ще отиде на църква да запали свещ, така те си ходеха на събранието. В.К.: През време на школата чувах че на Изгрева са се събирали, пак са имали сеанси. Е.А.: Не сме правили опити. Някои са правили. Някои от любопитство. Други се бяха вързали и завързани останаха от духовете. Накрая си платиха и то с живота си.

51. ГОСТУВАНИЯ Вергилий Кръстев: Зная че Учителят е ходил на Рила на летуване. А ходил ли е по гости по провинцията по време на Школата 1922-1944 год.? Елена Андреева: Много рядко. Ходеше в Русе веднъж, но за какво не зная. Вероятно за недоразуменията по имотите на русенци. Ходи в Казанлък, то беше, едно семейство от Ст. Загора имаха неразбории, вътре в семейството. И те отишли в Казанлък, и там се срещнали в един дом с Учителя, и Учителя нарочно отиде в Казанлък, искаше да ги примири, защото братя и сестри от семейство Мечеви се караха за наследство. Така съм осведомена, че за това е отишъл Учителят. Той искал да им помогне, да не идват в София, да ги помирява. Има една хубава снимка на Учителя заснет с Камбуров на балкона на къщата на д-р Дуков. В.К.: Какво ще кажете за стария Петър Тихчев? Е.А.: Учителят е бил при него на квартира, когато е следвал в Свищов. Чувала съм, че Учителят е бил при него на квартира на пълен пансион, когато е учил гимназия. Нали протестантско училище е имало в Свищов, не знам какво е било точно, но гимназия е било. Той във Варна е учил гимназия, но после в Свищов е следвал след това, как е било, подробности не зная. Той много често е говорил за този Петър Тихчев. Когато е бил вече свободен отивал при него и много хубави духовни разговори са имали и бил много доволен. Жена му също много харесала Учителя и както всяка майка така с по-обикновени разбирания казала: „Да оженим нашата дъщеря за него". Той нали е бил млад тогава. Да, съвсем млад. Но той не искал: „Абе не мога това да му кажа. Никога разговорите не дохождат за такива неща и не мога такова нещо да му кажа. Ние само духовни разговори водим, не мога да кажа такова нещо". Но тя непрекъснато настоявала. „Ще си отиде, казва, ще изпуснем човека. Такъв добър човек къде ще намерим за нашата дъщеря". „Е, рекъл, при удобен случай ще Му кажа, но не знам, не ми се е отдавало случай". Това ми е понятно, защото Учителят, аз ви казах и по-рано, Той не говореше обикновено. Той говореше в стила на беседите. Като четете беседите, това беше Неговият език. В обикновения разговор така умееше да превърне нещата, винаги по принцип ги гледаше и разглеждаше. Мога да си обясня, че така е било и тогава. Макар че тогава е бил пак съвсем млад, но Той си е носил тези възможности, които ги е изявил впоследствие. И така се случило, че момичето се разболяло и умряло. И тогава той казал на жена си: „Е, сега оженили ги?" Сега повече нищо не зная. Всичкото друго е тълкувание. Всичките други разни тълкувания, чувала съм ги. Петър Тихчев си е заминал отдавна. Аз 1920 год. дойдох, то преди моето раждане е била тази случка. То е било преди да отиде в Америка. В.К.: По онова време в Търново е семейство Елена и Константин Иларионови. Е.А.: Това бе едно семейство, което също нямаше дечица. Но за сметка на това Елена беше необикновена. Елена Иларионова беше много мила и сериозна жена. Беше предана, така отмерен човек, тя имаше отмерен характер, имаше контрол на ума и на сърцето, принадлежеше към тъй наречените отмерени и уравновесени хора. Тя беше от тях. Тя не беше от тия които се екзалтират. Тя беше дисциплинирана и външно и вътрешно. Вероятно Учителят е видял тези качества у тях и затова когато е ходил в Търново, те са Го поканили още преди, когато Иларионови са били в Цариброд. Те там са се срещнали, защото там има една къща, която Елена Иларионова е била направила за мъжът си, когато той бил болен. Тогава тя била изпратила писмото пък Учителят пристигнал без да получи писмото. Такъв е случаят и той оздравял братът Константин. В.К.: Освен у тях на друго място отсядаше ли Учителя? Е.А.: Той Учителят не ходеше така на всяка къща, не, не ходеше. После те са едни от най-старите хора които Той е познавал в Търново. В Търново е имало доста голямо братство. Сега са останали много малко хора. Те си отидоха, поминаха се.

50. ВЕЛИЧКО ГРАБЛАШЕВ Елена Андреева: Друг един беше Величко Граблашев. Той беше адвокат, образован човек. Той е работил в първите години с Учителя. Той е бил спиритист, викал е духове. По това време спиритизмът беше едно такова духовно движение в цяла Европа и брат Граблашев е бил в България такъв. На тая тема се е запознал вероятно с Учителя, но той се държеше с Учителя като равен с Него. Така се държеше брат Граблашев. Защото тогава те не са познавали Учителя и заедно са следвали в Америка. Той е който разказва за отиването в тайната школа, той беше, Граблашев, да. Когато са били в Америка Учителят за известно време Го нямало. Лично Граблашев ми го разправя и го казвам както той ми го е разказал. Казва че е изчезнал и Граблашев се чуди къде е Дънов. Питал Го: „Къде беше, къде ходи? И аз искам да знам къде ходиш?" Той казал: „Ще те взема с мене, но няма никому да казваш и никакъв въпрос няма да ми задаваш. Само ще гледаш и каквото виждаш това е. Никакви въпроси, нищо няма да питаш". И тогава те пътували двамата с влак, през вода ли, че пак дошли на суша. Качили се на някаква планина, дошли до едно езеро. В езерото имало лодка и в лодката ги чакал лодкар. Те се качили в лодката, а в средата на езерото имало островче и на островчето една сграда в която отивал Учителят и той. Там ги приели. Имало само мъже. Приемат Учителя много любезно, много сърдечно, но те говорели някакъв език, който той не знаел, но слушал. Там седнали на една кръгла маса 12 души от което можем да заключим че това са розенкройцери, защото в техните книги се споменавало за такива събрания. Като преседели известно време те са се завърнали. По-късно Граблашев пожелал сам да отиде на това място. Пропътувал докъдето знаел, но не е могъл да продължи в планината. Уж всичко бил запомнил, всичко знаел, но не е могъл да продължи и не намерил това което търси. Тази опитност от него я зная. А Учителят каза една опитност за него която ще разкажа защото е интересна. Граблашев държал една сказка, но в Плевен ли беше, не си спомням точна къде беше. Сказка по спиритизъм трябва да е била, защото той беше спиритист. След сказката идва при него един човек, ръкува се с него и той помислил че ще го поздрави както други са го поздравявали и благодарели за това което говорил. А този се доближил до ухото на Граблашев и му казал: „Ти си голям мошеник!" Та той го разказал на Учителя и казал, така поряза ме, като ми каза това, защото той трябва да е бил някой материалист, който нищо не разбира от тези работи и смята че това е мошеничество. И Учителят като го разказваше това така хубаво се смееше. Граблашев е издал една книжка със заглавие „Окултизъм, Мистицизъм и учението на Дънов", в която разглежда цялата окултна история. Тръгва да доказва оттам Учението на Дънов и накрая признава, че Дънов не е обикновен човек. А онова което са преживели учениците с Дънов следва да се приеме, че Дънов е представител на Великото Бяло Братство. Жена му остана в София с две дъщери, а двамата му сина бяха в Америка с него. Когато минаха така доста години и той не се върна Учителят каза на жена му: „Той си има там една приятелка". На нея разбира се не е било лесно това. Защо го е казал Учителят, Той знае защо го е казал. И по-късно отиде там едната му дъщеря, по-голямата и там остана, и досега е там. Идваха и синовете да видят майка си, но те не се интересуват от учението и от идеите на Учителя.

49. ПЪРВИЯТ ДОМ НА УЧИТЕЛЯ Елена Андреева: В ония години Учителят отива и живее при Петко и Гина Гумнерови. До1905 год., той е живял у Бъчваров и после отива у леля Гина да живее. Бъчварове бил наш брат, но кога е отишъл у Бъчваров не зная. Бъчваров е един интелигентен брат, който е издавал списание „Виделина". И естествено Учителят е печатал в неговото списание някои статии по френология. Заболяват децата му от скарлатина и понеже тогава трябваше да се пази 40 дена карантина, Учителят трябва да излезе от къщи и леля Гина, която вече го познавала казала на чичо Петко: „Да го вземем този млад човек у нас, ще му дадем там долу в трапезарията да спи". Те бяха добри хора и двамата и нямаха деца. Сами бяха. Приемат го в къщи временно. Те не са Го взели за дълго да живее, но в това време, докато Той поживял случват се различни случки с някои хора. И като дойдат, на един даде съвет, излезе сполучлив каквото казал, друг някой болен дошъл за съвет за лечение и той оздравее, и по такъв начин от тези случки, те разбрали, че Учителя има все пак нещо повече от един учен човек. Разбрали че е духовен. Духовността вече се проявява в говора който Учителя имал, поведението което имал към всичките. Той имаше изключително хубава обхода към хората. Внимателен, аз съм Го виждала и на деца да става, когато влезат в стаята. Дете влезе, майка му го пратила за някоя нужда Учителят и тях ги посрещаше така. Значи виждате, Той нямаше отношение към външната форма на човека, а към душата която идва. Щото и детето има душа. Той посреща душата на това дете. Та в това отношение така са Го опознали като духовно лице Учителя. И когато се освобождава стаята, в която Той в последствие живя доста години, значи точно кога се е освободила не зная, но не е било много късно, та Той живя до 1926 год. там. Значи близо 20години е живял в тази стая. Вергилий Кръстев: А кой се грижеше за обходата My? Е.А.: Той се хранеше при тях, но впоследствие вече, когато Той се проявява като духовно лице, след съборите нали, защото съборите стават още от 1907, 1908, 1909год. В първите събори са Го наричали г-н Дънов. Учител не са Го наричали още. Не са Го познавали така и на съборите, те са описани съборите как са ставали, това което Учителят е говорил и Той е бил в много по отворен някак за приятелите. Впоследствие Той повече се затвори за хората. Там е говорил по-интимно за духовното отношение между Неговото ръководство и слушателите си. Има там някои неща, които говорят така за една по-голяма искреност помежду тях. Впоследствие, например след като отвори Школата, така не ни е говорил Учителя, Той имаше по-друга линия. Но едно ми е правило впечатление, че Учителят от първата беседа, която е напечатана „Житно зърно", до края през всичкото време, Учението е абсолютно едно. Няма развитие в разбиранията на Учителя. Нали хората които са, обикновено когато съм чела биографии по един начин мислят, после по друг. Учителят не се е развивал. Той изявявал едно учение. Но това Учение е у Него от първия ден ясно. Когато другите хора имат известни промени, влияния. И много съм слушала и външни хора, да мислят, че Учителят беше същество, което изявяваше едни висши принципи, дадени Му по чист вътрешен път, проекция на Божествения Дух. В.К.: Какво ще кажете за хората около Него? Е.А.: Леля Гина беше скромничка женица, чистосърдечна, простичка, искрена, но много честна. Тя направо си казваше на всичките в очите. Когато при Учителя започват много хора да идват, да Го търсят, тя е била връзката да Го извика, Учителя: „Еди кой си Те търси, ще го приемеш ли?" и т.н. Естествено, че това й е отнемало доста време. После в нейния дом идват нали. Всичкото това на нея е било като благословение. Тя го правеше с хубаво чувство, с хубаво съзнание. Сега някои имаше, като отидат при Учителя стоят с часове, други чакат вънка, притесняват се. Пък сега може да са имали нужда, може би не. А може така да са желаели да стоят повече, ние това не можем да знаеме коя е причината. Учителят ли ги е задържал или те са желаели да стоят. Защото в изказванията си в беседите си личи: „Дойде казва Учителят само за пет минути, пък стоя каза три часа". Значи той не стои вече защото Учителят го задържа, Той нямаше да каже ако го е задържал, стоя три часа. Значи Той е желаел после. Отворил се е, приказвал много, защото много хора искаха да се изявят, да си изкажат туй което им тежи при Учителя. И леля Гина направо ще им каже: „Ама ти казва много стоиш". Така беше чистосърдечна. На други, които бяха по-внимателни, по-деликатни хора и тя беше с тях деликатна. Но имаше и някои груби, после са я оскърбявали, сърдели й са, разни неща са й казвали, и затова тя беше дошла до едно чувство на справедливост към хората. Така за леля Гина, аз спокойно си разказвам, справедливо се отнасяше към хората. Не мога да кажа за любов. Любовта е много нещо висше, но че беше справедлива, това го казвам, а това е добродетел. Да може човек справедливо да се отнася към хората. То е много трудно да издържиш на толкова много хора, непрекъснато. Всеки има своите изисквания, желания, сърди се. И затуй казвам, че леля Гина и чичо Петко, те така служеха на Бога, като създадоха условия на Учителя. Аз мисля, че споменах по-рано, че чичо Петко го обвиниха за нещо, аз ти го разказах тогава, но Учителят каза: „Братята умориха чичо Петко!" Така го каза. Това беше 1920год. ли е станало, или 1922, или 1923 год. много скоро. Две-три години след това си отиде от този свят. За всеки честен човек, много тежко е така да те обвинят и Учителят, аз съм Го чувала, че така е казал за чичо Петко. Той беше протоколист в съда. А леля Гина си беше домакиня. Те бяха скромни хора. Едно легло, маса, столове, най-скромното и той най-необходимото. Друго нищо нямаше. Вижте, сега има хора които се обзавеждат по-богато, тогава най-висшите чиновници бяха така обзаведе ни, както сега най-обикновен чиновник се обзавежда. Хората живееха много по-скромно в миналото. Сега другите ще кажат, че нямали са пари, средства. Как да Ви кажа не беше идеал такова нещо, по-скромно живееха всички. Василка Иванова дойде там и помагаше, и на леля Гина помагаше. В работата на леля Гина. А тя беше много честен човек, тя имаше плетачна машина и плетеше, и с това се издържаше. Тя не дойде за да тежи. Помагаше на леля Гина, переше дрехите на Учителя. Аз Ви разказах, тя беше онази, когато пита царя при срещата, при една екскурзия Василка каза: „О, колко се радвам, че Ви виждам. Много отдавна исках да Ви видя, пък ето така Вие да ни срещнете!" Тя много жалеше, че не е образована. Щото като влезе в Младежкия клас, ние процентно бяхме всичките повече студенти, висшисти и среднисти най-малкото бяха. Тя имаше само основно образование и казваше: „Аз съм проста, аз съм проста". И Паша даже й каза: „Ето казва, простата Василка говори с царя, пък ние висшистите никой не се осмели да продума". Защото вижте, простите хора са чистосърдечни и естествени, и с всекиго могат да говорят. Защото той скромният не прави разлика, няма предразсъдъци. Той е скромен в себе си, но искрено си пита и искрено си казва. Такъв беше и брат Ради. Ще Ви предложа писма на Учителя написани до Петко Гумнеров и Ангелина (Гина) Гумнерова. В писмо на 17.XII.1917 год., Варна, когато Учителя Дънов е там на заточение дава ценни сведения и упътвания за 91 Псалом, „Добрата молитва" и „Завета на цветните лъчи на светлината".В писмо до Петко Гумнеров от 3.XII.1913 год. от гр. Търново дава напътствие да си напише 91 Псалом и да го носи в себе си, и да го чете всяка сутрин. 25.Х. 1904 г. Петко Гумнеров, Какво желаеш най-много? Мъдростта е близо при тебе. Ти се двоумиш много в живота и това ти бърка. Господ, Който желае твоето добро те побужда постоянно да вършиш доброто. Да вършиш доброто, значи, да си в съгласие с Него. Ти имаш добри желания, но ги отлагаш често. Нищо не отлагай. В чужди работи не се бъркай. На хорските думи внимание не обръщай. Човешките разправии край нямат. Което ти казах снощи, него върши. Там близо стой, няма друго избавление. Вярата е която спасява. Вярата, живата вяра. Не вярата на буквата. Живота е както учението на четение. Започни с първата буква и върви напред, другите букви постепенно ще се слагат в слогове, слоговете в думи, думите в дела и тъй напред. Не се безпокой. Това, което сега вършиш, върши го добре. Верният в малкото ще бъде верен и в многото. Бог иска да имате добри сърца. Знаеш ли какво нещо е добро сърце? Доброто сърце, това е най-голямото богатство. Този, който има добро сърце ще бъде винаги весел и задоволен от живота, който му е даден. Най-голямото зло на света е неговата неблагодарност. Вий трябва да бъдете благодарни от всичко. Всеки в тоя свят трябва да бъде благодарен. И може ли Бог да живее между - помежду человеци неблагодарни? Не. Господ не обича празните занимания. Знаеш ли кои са празни занимания? Това са непостижимите желания. Те са тия желания, които развалят здравето на душата. Чети 27 Гл. Притчи 7-8 ст. Да те осветля. Чети от Матея 19,10-12. Петрово послание първо 4. 3-4. Ходи прочие верен на Господа и на себе си, верен и на своето призвание. Това не е изобличение, това е мое упътване. Не. Аз не дойдох да ви изобличавам, но да ви наставя на пътя Господен. Аз съм ДОБРИЯ ПРИЯТЕЛ. (Свещеният подпис) 25.Х. 1904 г. За Гина На тебе Аз ти казах снощи. Ти се много безпокоиш. Ти се много съмняваш в Мене и в Мойта вярност. Ти Ме мислиш като человек, който днес едно говори, утре друго. Не, пази се. Това е от лукаваго. Всякога когато ти си наскърбена и нажалена Аз съм тогава близо при тебе. В тъмнината можеш да чувствуваш Моето присъствие, но не ида ме виждаш. Ще ме видиш когато очите на твоето сърце се отворят. Да! Няма смърт. Колко малко разбирате небесният живот, Божествения живот. Теб те безпокоят хората. Ти често се сърдиш на другите. Имай съжаление към тях, те са невежи и слаби. Но не се обезсърчавай от това. Корените на всяко дърво трябва да се поразкопаят наоколо и полеят. Ти си това дърво. Праведните са дървета насадени и при изворите. Да! Кой ти е казал това? Това, което съм ти казал е да принасяш плод. И като си насадена в Мен,Отец ще те оплодотвори. Чети Пр .29. 6-7. В това Аз ще ти помагам и ти ще помагаш. Слушай ме Аз съм винаги близо. Затова и със страданията идват дави напомнят. Страданията това са Моята ръка. Бъдете благодарни. Бъдете весели и бодри. Който страда, него Отец милва. Силата Божия се показва в човешката немощ. Силен е само един Отец. Който иска да бъде силен трябва да пребъдва в Мен. Ти трябва да растеш във всяко добро. Не се безпокой, задругите не бой се. Аз ви приготовлявам жилище. Не се плашете. Вършете Волята Божия. Това е Моя закон. Вашия Добър Приятел. (Свещеният подпис) Варна 17 декември 1917 г. Любез. Петко, На г-н Котев дайте 100 екземпляра от 500 ст. На брат Тихчев дайте 280лв. от 780лв. останалите 500 дайте на г-н Котев срещу сметката. Напишете „91Псалом " и го носете със себе си. Носете „ Цветните лъчи на светлината ". Носете „Добрата молитва". Дръжте се постоянно свързани с Небето вътрешно по Дух. При това четете го всеки ден. Бъдете всякога в молитвен дух. Където ида сте знайте, че сте на фронта. НО ГОСПОД Е С НАС. ТОЙ ЕДИННИЯ, ИСТИННИЯ БОГ Е БИЛ С НАС ПРЕЗ ВСИЧКИТЕ ВЕКОВЕ. ПОМНЕТЕ ХРИСТОС ЦАРУВА СЕГА И ГОСПОД БОГ ПОМАГА, ЦАРСТВОТО КОЕТО НЯМА ДА ПРИИДЕ. На всички приятели ще кажете да си напишат „91 Псалом" и да си го носят постоянно със себе си и да го четат. А така и „Добрата молитва". Обръщайте се постоянно към Господа. Осведомявайте ме всякога на време, да зная. Казано е от Господа: Търсете ме на всяко време докато съм близо. На госпожа Голова добре сте сторили. Да ви не съблазнява тяхната постъпка. Аз ще се постарая да им помогна. Нека чете тя всеки ден „Завета на цветните лъчи на светлината", да носи „91 Псалом" написан без да знаят това външни лица, нека го носят всички написан. По-нататък ще ви дам други напътствия, сега тия са достатъчни. Търпеливи, постоянни, трудолюбиви, развивайте в себе си Божествената воля. Весели духом, силни в надежда и крепки във вяра. Поздрав на всички приятели. В.В. Ж.К.В.О. П. К. Дънов Варна, 19 Дек. 1917 г.

48. ВЪНШЕН И ВЪТРЕШЕН МОРАЛ Вергилий Кръстев: Понеже въпроса за брака засяга този външният морал, какво ще ни кажете за онези времена, когато по вестниците пишат срещу Учителя и братството?. Елена Андреева: Всичко, което се пише в пресата за Учителя, за братството във формата в която се пишеше не е вярно. Но братята и сестрите от недоумение, от незнание даваха повод. Не че в братството не е имало хора, които да живеят и така. Ами както не е позволено, както Учителят нарича „Забранената любов". Нарича „Забранената любов", но често пъти това са връзки от миналото, които се налагат в съзнанията, слабости между хората, но то не е брат разврат. Развратът е друго нещо. Развратът е когато хората се събират само за едно удоволствие, това е развратът и те се поддават така системно на това нещо. А пък когато след туй хората се борят, преодоляват тези неща, можем ли да ги съдим? Да речем някога, ако са се поддали на една слабост своя лична и цял живот след това ги е гризкало нещо отвътре, не можеме да смятаме че това е разврат. Поне аз така го разбирам. Че може другите хора да го разбират другояче, но развратът е нещо по-друго, да. Един път Учителят ни говори пак така една беседа, цяла беседа беше. Има казва три вида любов: Кръчмарска, когато двама-трима се съберат, както в кръчмата си сядат, чукнат си чашките и след това всеки си отива по пътя. Това е животинска любов. За нея можем да кажем, че е разврат, ако човек се поддаде само на нея. Нея можем да я атакуваме като разврат. Човешката любов там има, когато те искат само да се докоснат, да се видят и да се докоснат, а пък при Ангелската любов, при нея няма докосване. Значи така степенува любовта при един разговор, който имах с Него: И ние в обичта си не трябва никаква корист да проявим. И в брака е същото. Не да се ожени една мома за един момък щото той е богат, защото е умен, защото ще й създаде обществено положение, щото ще я осигури. Това е егоистична любов. Тя го прави, да се жени за него, само защото иска да бъде осигурена в живота. Това не е любов, това е интерес. Това е търговска сделка. Ако момъкът се жени за нея защото тя е хубава, защото родителите й заемат високо обществено положение и по този начин той ще се издигне край нея, това е пак търговия. Това е интерес. Любовта идва спонтанно у човека. Ти един човек го обикваш, но искаш да бъдеш внимателен към него да му помогнеш ако има нужда, във всичко с което можеш така нещо да му дадеш, но не да вземеш нещо и да изкористиш нещо. В.К.: В ония години Вие сте много млади, всички са млади в тази аура на Учителя, в тази обстановка, наистина предразполага за възвишени чувства, пък и за емоции. Е.А.: Да, и в същото време. Сега в обществото много се говореше, че има разврат в братството. Но казвам някои с поведението си, имало е и такива случаи, нали така. Пък и друго ще кажа, отвън нещата изглеждат по един начин, а пък между хората както е другояче. Колко семейства например има всички сме виждали, мислиме че идеално живеят, пък чуваме че след две-три години се разведат. Така че и в тези отношения е така, те не са били цял живот отношения, те са били временни някакви отношения, ами създадени връзки, а пък за Учителят никога не е одобрявал да речем такива отношения. Никога. Той не ни е насърчавал, както говореха за „свободна любов". Такова нещо не е имало. Учителят ако за нещо ни е говорил, то е любовта към Бога. А не любовта един към друг. Любовта към човека да, любовта към всички хора, братска обич, чиста обич, но такива неща ни е говорил Учителят. И хората че са изопачавали тези неща, то е друго нещо. После аз ще ти кажа друго: Поведенията на някои сестри, които искаха да покажат че са близки на Учителя, които парадираха това, че могат да бъдат с Него, в държанието си някога показваха някои работи и имаше хора които ги тълкуваха така. Лошо ги тълкуваха. Но това беше защото тези сестри живееха в това съзнание. Сега Учителят не може с камшик да ги удари и да им промени съзнанията, Той всичкото това го изтърпяваше, изчакваше да се пробуди съзнанието във всички ни и ние сами да се коригираме. Щото Учителят ни е казвал: „Грешете, но изправяйте погрешките си!" Принцип. Значи то не се отнася само в едно поле брат, то не се отнася само за мисъл, то се отнася за целият живот, във всички случаи и всякакви. И ако да речем някои хора някога са сбъркали така, то не значи че трябва да ги съдим, но то не значи пък и насърчаване към разврат. После и общественото мнение, което така лошо съдеше братството, то е, защото те изискваха от нас. Те искаха ние да дадем пример. И прави бяха. Ний трябваше да дадем пример, трябваше да дадем пример. Но ние не можехме. В.К.: На едно място, помня една сестра, тя си замина, мир и светлина на душата й, Учителят казва: „Всички школи до сега са се извращавали в разврат и сега има такава опасност". Това се отнася за ония години 1923-1924-1925. Е.А.: Вижте, че имаше такива съзнания имало е. Имало е братя, може и сестри да е имало, които бяха на такъв у ровен на развитие, че не можеха така да живеят по Високия идеал на Учителя да речем. Сега какво е било тяхното вътрешно съзнание аз не мога да кажа, но имало е такива, но за тях Учителят казваше: „Те са изключения и те са дошли такива от света. Те са дошли до това състояние, още не са го преодоляли". В.К.: Значи Учителят не е срещу брака и семейството? Е.А.: И той казваше, това е институт, който е основан от природата. Той не беше против семейството и както казах, Той казваше, че едни са дошли да се оженят. И те трябва да се оженят. Други са дошли да не се женят и те не трябва да се женят. Значи едни са длъжни да се оженят, а за други не бива. Хайде разрешете го чрез вашия живот. Трудно е. Дори е невъзможно понякога.

47. БРАКЪТ Вергилий Кръстев:: Разказваше ми една сестра отива и пита Учителя за брака. Отговорил: „Ето един много важен въпрос, но никой досега не ме е питал за него". Елена Андреева: Всеки ще реши тоя въпрос лично. Този въпрос е личен според Учителя, защото едни са дошли на земята да се оженят. Те са обещали на някои души да дадат тяло и те трябва да се оженят, и ако не се оженят, те ще сгрешат. Други са дошли на земята с решение да не се женят, но ако те се оженят, пак ще сгрешат. От това разбирам, че въпросът е абсолютно личен, съобразно задачите, които сме свалили отгоре за своя живот. Аз бях съвсем млада, имах едно предложение и реших да попитам Учителя какво ще ми каже за брак. И понеже имаше съблазън. Съблазънта беше това, че бащата на кандидата беше обещал като се ожениме да ни прати и двамата да следваме в чужбина. Аз много желаех да замина, но моят баща нямаше материални средства за това и това ме изкуши. Изкушаваше ме тая мисъл. И рекох, ще питам Учителя, пък ако позволи. Аз нямах никакво чувство към този момък. Отидох при Учителя и Му разказах че имам такова предложение и Той ми казва: „Има три вида брак, когато момък и мома се обичат, те са женени на небето. На земята може да не се женени, но горе са женени. Когато се обичат и долу са женени на земята, това е вече пълен брак и горе и долу женени. Пък има други, които са женени на земята, но не са женени на небето". И тогава аз разбрах, че основното нещо в тая връзка е обичта, която имат хората един към друг. И понеже аз нямах такива чувства казах: Това не е за мене. В.К.: Това е един много важен проблем, който човек трябва да разреши. Абсолютно е необходимо знанието, което ни дава Учителя. А как ще постъпим това е друг въпрос и то личен. Е.А.: Знаете ли какво си спомням че един път каза: „Че каква нужда имат двама души, които се обичат от някаква външна форма?" Като регистрация и т.н. Виждате ли до каква свобода разглеждаше въпроса и каква тежест даваше на обичта. Но понеже това би било, нали сегашното общество не е готово да приеме тая форма. То ще го счита като вън от приетите норми и затуй се женеха някои наши приятели нали, ако не искаха в църквата църковен брак, отиваха в протестантската църква или другаде, все пак търсеха някаква форма, щото и на времето когато беше Учителят нямаше граждански брак, затова тогава те влизаха в църковен брак. Но когато това го казах и затуй, че най-важното нещо в брака е обичта, която може да я има. И да ти кажа правото от туй което съм наблюдавала в живота и от моите опитности казвам, наистина трябва много да си обичан, защото толкова грозно е недоверието и ако се съберат двама души в туй ежедневие и ако нямат обич, то ще си направят пакост, защото обичта е която може да изглади недъзите у другия. Да, иначе няма да може човек да понесе всички недостатъци. Защото ако да речем младите се обикнат, те не обичат човека който е, но идеала си който имат. Те мислят за своя идеал и не обичат това, което те си представят от брака. И те това чакат. И затуй след брака най-често има разочарование. Щото гледат, но той не бил такъв, но никой да речем на момата не е казал че той е такъв или онакъв. Тя си въобразявала или пък момъкът също. Той си е въобразявал че момата била такава и такава. И оттам идват много разочарования. Ние още живеем с едни разбирания, неяснота за нашите отношения на земята. В.К.: На много места Учителя споменава за брака. „Окултният ученик не трябва да се жени". На друга сестра препоръчва брака, а тя не се омъжва и после съжаляваше пред мен. На трети препоръчва: „Един вол не тегли кола, а трябва два вола" - но този послушва. Различни случаи. Но ученикът не бива да се жени. Е.А.: Вижте, аз имам и друга една опитност. Когато бях отишла при Учителя, нещо за копане в градинката имаше на ул. „Опълченска" 66. Георги Томалевски беше единият и още един брат, кой беше не зная, отидохме, прекопахме градинката. Беше хубав пролетен ден и Учителят ни взе, че ни гледа на ръце. И на мене ми каза: „Ти казва, нямаш какво да учиш повече в брака". И ми посочи тази линия сърдечната, която отива в чатала между Юпитер и Сатурн. „Сега казва ще развиваш любов към всички" и ми посочи тази линия, но тази линия беше тогава до тук, до 1921 год. Това нещо не беше никак очертано, да, така ми каза. И аз го послушах. Разминах се с брака. А тази линия, която Учителя ми посочи тя си е още на ръката ми. А пък тази линия изглежда, че е любов към семейство, към това, така е краят на линията. „Няма какво повече да учиш в брака". Аз тогава не го разбрах какво значи това. Днеска го разбирам. Да, днеска го разбирам в този смисъл, че аз сигурно съм много, много търпелива била в брака и съм научила тези неща. Но и друго нещо беше, че аз в най-ранна възраст казвах, че няма да се оженя и не съм имала желание да се оженя. Но в 1934 год. беше, казвам на Учителя: „Учителю, интересно, бях на 24 год. и сега съм на 34 години и само в тия години съм имала желание да имам дете?" Да, такова желание имах. И Той казва: „Ех, имаш една леля, която иска да се въплъти и тя ти създава тия желания". И сега това е вече вън от моята компетентност, но съм благодарна че Го попитах, защото по този начин, и след това вече не съм имала нито веднъж вече желание да имам дете. Аз бях на 34 год. но не бях престаряла да речем. Никога след това нямах желание да се женя и да имам деца. Така преживях без брака и без деца. В.К.: Това е един много труден въпрос. Е.А.: Въпросът е ясен и труден.

46. ОПИТ ЗА ОРГАНИЗАЦИЯ В ШКОЛАТА Вергилий Кръстев:: Чувал съм, че много пъти през годините на Школата различни поколения от учениците на Учителя са се опитвали да създадат организация. И от Школата да я направят на организация. Елена Андреева: Имаше много такива опити. Учителят им отговаряше с окултни формули и закони. В.К.: А за опита за организация ни разкажете? Е.А.: То беше доколкото си спомням 1923 год. Ние бяхме в новия салон на ул. „Оборище" №14, тогава още така го наричахме, щото само 10 години бяхме в него. А друго още, чухме, че приятелите говорят, че Братството не е организирано, че всеки си прави каквото иска, че няма ред, че трябва някаква дисциплина да се въведе и затова решили да предложат в клас на Учителя да стане като организация братството. Това го бях чула преди да почне класа. Добре, ама чакахме Учителят да дойде, чакахме и вместо Учителя да дойде донесоха едно писмо със следното съдържание: „Когато Любовта царува смут не става. Когато Мъдростта управлява редът не се нарушава. Когато Истината грее плода цъфти и зрее." Йаве. Ива. Шела Шалу. 14.I.1923 год. София. Забележка на редактора: Писмото е публикувано с почерка на Учителя в „Изгревът", том III, стр. 392. Нотният текст е публикуван в „Изгревът", том I, стр. 706. В том 1, стр. 541 е публикувана подробна история за даване на песента „Писмото". Там е дадено, че се отнася за 1926 год., като датата на Писмото е 14.I.1923 год. Има две положения: Или да се отнася за 1923 год., или за 1926 год. като текста е писан от Учителя по-рано по друг повод. Този въпрос допълнително ще се изяснява. По този начин Той осуети възможността да се повдигнат такива въпроси, а в същото време отговори пък на техният въпрос, който задаваха. Щото организация има вътрешна и външна. Нашето братство не може да бъде организирано отвън. Туй което аз съм разбрала е следното: Ние можем да се организираме само вътрешно. Ако братята и сестрите работят вътрешно заедно, те ще бъдат в едно състояние хармонично в умовете си и ще се разбират. И тогава няма нужда от външни форми, за да ги ограничават и външни правила, а то ще бъде светлината, която имат в съзнанието си. Сред благородството, което са развили над чувствата в себе си, защото всеки един от тях ще иска да изпълнява волята Божия. Отведнъж така, значи те ще бъдат подчинени на Духа. Духът ще ни ръководи. И впоследствие когато сме говорили и с приятели и сега казвам: „Нас може да ни организира само Духът". По-добре двама в Дух, отколкото мнозинство от човешки души в различие. И тогава, когато не дойде Учителят, аз тогава още по-малко разбирах, но ми направи много силно впечатление, че Учителят не дойде. Изпрати писмото. Сега разбира се другите които не са го разбрали са останали разочаровани и са помислили, че Учителят не одобрява, или са помислили каквото те знаят. Но ученическото съзнание не изисква външни форми. И после, кой какво е направил не зная. Аз даже не зная кои са искали да се повдигне въпроса. Но знам, че настъпи тишина и смут. После пяхме песни на Учителя. Само песни.... И после всички се разотидохме, и после не знам дали четохме, защото когато не идваше Учителят ние четяхме беседи, пеехме песни и се разотидохме. И тогава какво е станало, ние не сме чакали Учителят да дойде. Всички го чакахме, но това така внесе, за тези които бяха готови една нова струя в разбиранията, а тези които не Го разбираха вече не знам какво са мислили. Лично на мене, този отговор на Учителя ми подейства повдигащо, защото това са стари форми, които искаме за които да се хванем. Значи ще направим устав и ще искаме на членовете да постъпват съгласно точките на устава. На много места са правили опити за устави. Един такъв има публикуван на братството в гр. Русе. И какво стана после. От такова голямо братство днес няма ни помен. Учителят в такива случаи казваше: „Вие казва, идвате тука и искате да наложите вашето разбиране. Щом казва не ви харесва тука, а светът ви харесва, идете там и там живейте". Значи Той правеше един опит с всичките нас, аз не мога да кажа какъв е, нали от висше гледище да го окачествя, но Той беше дошъл да ни научи на нещо ново, което никъде го няма. А пък по този начин ние се връщаме към старите форми. А пък Учителят искаше съвсем ново нещо, искаше от нас да създаде нови хора. Щото това което Той ни говореше е за ученика и за новия човек. То не е в пълна хармония с нас, то е повече. В.К.: На едно място Учителят казва така: „Ние не сме дошли да правиме църква". На друго място казва: „Ние няма да правим от Новото Учение религия". Учителят говори за духовно съзнание, което се различава от религиозното съзнание. Е.А.: Даже Учителят каза друго нещо: „Ако от моето учение направите религия, аз ще я разруша". Даже така е казал. Аз съм чула от Него. Учителят не беше за формата, Той беше всеки един от нас да обърне съзнанието си, ума си, сърцето си, тялото си, душата си, духът си и с всичката си сила към Бога. С една любов към Бога, с едно чистосърдечие вътрешно и в това състояние каквото той получи да прави, да го прави, защото в такъв случай той ще бъде вдъхновен от светлината която идва отгоре, и то вътрешната светлина, както я наричаме Виделина. А не от външни форми, от четене на книги, даже не и от опит. Щото опитът, който ние го имаме, той вярно че е опит, но той е за нас, а онова, което идва отгоре е съвсем ново. То е Светлина, то е нещо, което излиза непосредствено от реалността на живота. И затуй Учителят казваше: „Свързвайте се с Бога". И нещо за което Учителят най-много е говорил и с най- много любов, то е именно за тая връзка, която всеки един от нас трябва да направи, връзката с Бога. Връзката ни с Бога е нещо, което абсолютно ще ни обнови. Другите неща, ний може много томове да прочетем, може много нещо да направим в света, нали така, но същественото не сме направили. Защото да се свържеме с Бога, това значи, ние да живееме нов живот. Постепенно едно освобождаване от стария живот, от старите навици. И затуй веднъж Той казваше: „Често пъти мислете за Бога, всякога мислете за Бога". И даже ни е давал още в първите години в класовете задача по пет минути сутрин, обед и вечер да мислим за Бога. Така казва, както вий си Го представяте. Както вие Го разбирате, така си мислете за Бога. Та казвам аз, човек свърже ли се с Бога, не му трябва посредник между него и Бога, не му трябва ръководител, ръководство човешко, устав и каквато и да е човешка форма. Защото Духът е, който носи живот.

45. КАК СЕ СТЕНОГРАФИРАШЕ Вергилий Кръстев: При какви условия работехте? Елена Андреева: Ами имахме една маса, която беше направена според нуждите на Паша. В.К.: В какъв смисъл? Е.А.: Тя беше като чин, издигната. Тя беше така в средата и от едната страна така като чин, и от другата страна като чин. И ние седяхме от двете страни. В.К.: И къде стоеше този чин-маса? Е.А.: Като чин беше. Това беше в салона. На нея сядахме. Учителят беше на катедрата, пред нас имаше един ред столове на които сядаха. Някога какво им е казал Учителят не знам, но имаше хора, които много държаха да седят на първото място. Щото Учителят някога ги е поканил там да седят и после, след тях беше нашата маса, и зад нас вече в полукръгове така се редяха столовете в салона. В.К.: Това означава ли, че за първите които са дошли при Учителя, за тях имаше определени столове?. Е.А.: Почти всеки си сядаше на едно място. Учителят казва: Всеки да седне така, с по-хармонични хора да бъде. Ние седяхме, от едната страна беше Савка и аз, от другата страна беше Паша. Пък брат Боев седна на нашата маса, когато аз отидох учителка. Те тогава го поканили и там си остана до край. Иначе той пишеше, стенографираше, но не участваше в нашата работа. Тогава пое да работи някои беседи. В мое отсъствие е писал тези, които аз ги работех в Общия клас. В.К.: А когато бяхте на събори? Е.А.: Пак там си седяхме. Когато беше в салона винаги имаше маса за стенографките. В.К.: А навънка на двора? Е.А.: На коляно. На Рила на коляно, на Витоша също на коляно се пишеше. В.К. Когато бяхте на Рила, къде си слагахте палатката? Е.А.: Обикновено слагаха близичко до Учителя. В.К.: Трите в една палатка? Е.А.: Савка не обичаше да бъде с други. И тя още първата година се отдели, а ние с Паша се разделихме в последните две години и то по желание на Паша. Тя пожела. „Добре Паша". Аз й уших палатка. И на Савка съм шила, но въобще палатките ни почти всички са мое произведение. В.К.: На Рила трите стенографирате и след това дешифрирате? Е.А.: Да, една от нас дешифрираше. Дешифрирахме на пишеща машина и даже понякога ги пращахме в София, за да прочетат приятелите, които не са имали възможност да дойдат. Защото те са се събирали нали да прочетат от беседите или в провинцията сме пращали, защото пишехме в няколко копия. В.К.: Как ставаше уточняването на дешифрирането на беседите? Е.А.: Взимахме тетрадките на трите. И тази която дешифрира взима тетрадките на другите две и по тях работи и изработва беседата. В.К.: След като дешифрирате какво правите с тетрадките? Е.А.: Не пазехме ги, всичко сме пазили, до края, докато ни ги взеха. Те ни ги взеха когато направиха обиските - 1957 год. Пазехме всичко. Те даже малко по-късно ги взеха тетрадките специални. Ние пишехме с молив. Тетрадките си купувахме и пишехме. В.К.: Как си разпределяхте работата, след като сте стенографирали? Е.А.: Паша работеше неделните беседи, защото въобще тя ги е работила. След като се отвори класът, Паша беше първата година в Русе учителка. Ние със Савка работехме неделните беседи помежду си и работехме и тези на класовете. Савка пожела да вземе Общия клас първата година, на мене ми даде Младежкия клас. И аз работих първата година Младежкия клас. Следващата година, втората тя пожела да се сменим. „Еленка каза, искаш ли ти да работиш Общия клас, аз да работя Младежкия?" Рекох: „Савке, както обичаш". И аз поех Общия клас и до края съм работила него, а тя Младежкия клас, а Паша Неделните беседи. След като почнаха Неделните, „Утринни слова" Савка пожела тях да работи. И тогава другите си разпределяхме. И аз после отидох учителка и тогава само по една трета бяха изработили в годините когато аз бях учителка. И тях ги дешифрирах чак след като си замина Учителя. А брат Боев беше моите поел на Общия клас. В.К.: И сега издръжката на тези три стенографки се поемаше от Учителя. Е.А.: Виж как беше. И за това честно и почтено ще го разкажа. Най-напред Той ни даваше продукти. След това започна да ни дава пари. Ама ги даваше на мене. Не знам защо. В.К.: Те не могат да се оправят другите две. Е.А.: Да. В.К.: Както ги виждам не могат да се оправят. Е.А.: Мисля че за това беше. И аз се грижех за домакинството, за реда, повечко аз, затова Мария Борисовата беше казала че съм била слугинчето в „Парахода". Мен не ме засяга това. Щото аз съм служила разбира се и съм служила на Учителя. Пък че съм била на Учителя слугинче, охо, това ще ме радва. Не ме засяга абсолютно това нещо. Но аз се чудя, че тя е могла така да мисли за мене. В.К.: Ами тя вижда че слугуваш, пък ония не работят. Ти работиш и затова. Аз също бих казал, че ти си слугинята, понеже ти слугуваш. Е.А.: Ами слугувам. В.К.: Защото слугуването е едно, служенето е друго. Е.А.: Ами разбира се. В.К.: Тя го гледа като слугуване. Е.А.: За там не съм имала капка ядове. Не ме е засягало. Защото аз си имах една мъка, която исках, имах си една болка, дето ми каза баща ми веднъж: „Хей дете, ти си имаш някаква болка, пък ние сме ти криви". В.К.: И значи Учителя отначало ви даваше продукти? Е.А.: Продукти. И от време на време ще попита: „Свършиха ли се? Масло има ли казва, или се свърши маслото?" Не говореше Той, за пари не говореше помежду ни. И ние ще кажем имаме ли, нямаме ли. Ако нямаме - хубаво, ако, не, но както е и така кара може би няколко години. После почна да ни дава в пликчета на трите поотделно. И даже брат Боев ми каза, че той не е знаел, че на нас ни дава, след като си отиде. Но последния път, Той ги даде на Боев даде нашите пликчета. „Дай ги на стенографките тези пликчета!" И когато ги даде, брат Боев ми каза: „Аз не знаех, че ви дава Учителят". Ами ние не можем с въздух да се храним, нали. В.К.: Трябва да се облечете, рокля трябва да си ушиете, това, онова. Е.А.: Е скромничко сме си карали. Виж нито Паша е била суетна, нито Савка, не нищо. Не сме били с изисквания, скромничко. Каквото сме имали, както сме имали. Не го казвам това от смиреност, така ни беше естествено. После ние не можехме да изискваме. Е сега виж, Учителят ни даде веднъж по 3000 лв. първото нещо което ни е дал беше три хиляди лева. В.К.: Какво можеше да си купиш с три хиляди лева? Е.А.: Е, доста пари бяха. Аз можех да завърша университет без да работя. В.К.: От тия три хиляди лева? И какво направихте? Ама на всеки от вас даде! Е.А.: Ами дадох я на Любомир. В.К.: Ти? Жертва. Е.А.: Ха, ха, ха, В.К.: И той ги харчи. Е.А.: Ами. Не, той беше току що уволнен и нямаше много пари и така аз го видях с един костюм, който не го харесах. В.К.: И ти му даде тия три хиляди лева? Е.А.: Каквото иска да си купи. Нито съм го питала, нито нищо. В.К.: Ясно. Е.А.: Знаеш ли какво се случи? След време Учителя, в една от последните години беше, много беше недоволен и ми се кара. „Какво казва, той дал три хиляди лева на Братството. Аз мога да Ви ги върна". И като ми каза три хиляди лева понеже аз съм му ги дала, пък Учителя ми дал три хиляди лева, пък аз всичките съм ги дала на него. Сега аз не казах на Учителя нищо, мълчах. Аз когато Учителят ми се е карал съм мълчала. В.К.: „Сега мога да му ги върна три хиляди лева". Е.А.: „Аз мога да му ги върна", каза. В.К.: А фактически му ги връща чрез тебе. И ти като слушаш. Е.А.: Ех, като чух, сега какво да направя. Нищо, аз мълча. Аз не съм му казала на него. В.К.: Значи Учителят му ги е върнал чрез тебе. Е.А.: Така изглежда, да. Той беше недоволен от него. Най- голямото съдебно дело срещу Лулчев, знаеш кое беше? Че едно момиче се обеси за него, заради него. В.К.: Сега на тоя въпрос ще се спрем по-късно, аз съм ги записал тия неща. Сумите, които ви дава Учителя не ги дава като голи банкноти, а ви ги дава в пликове? Е.А.: Всеки плик бе поднесен с жест и бе надписан с името на стенографката. В.К.: Виждам пликове, празни пликове. Кажете ми историята на тези пликове. В които сте получавали пари от Учителя, така ли? Е.А.: Да, това са пликове на един от които пише: „Да познаваш водата е равносилно с разрешаване задачата на живота". Тука пише 21.II.1931 год. В.К.: Сега аз съм видял такива пликове от 1929 год. 1932, 1935, 1936, 1939, 1940 год. Каква е историята на тия пликове? Е.А.: Тези пликове. Ето Учителят дава тази дата и моето име. В.К.: Той пише? Е.А.: Аз съм го писала това. В.К.: Кога сте го получили, така ли? Е.А.: Да -1931 год. В.К.: След обед ли, на обед ли и т.н. Понеже тука има няколко плика, които са стенограми. Е.А.: Ето ги. В.К.:Това е почерка на Учителя, нали? Е.А.: На Учителя, да. В.К.: Значи вие сте получили писмото направо от Учителя в стаята Му. Сега в тези пликове разкажете ми какво имаше и какво получавахте Вие? Е.А.: Само пари ми даваше в тях. В.К.: За издръжката. Е.А.: За издръжката, да. Ето виж сега, така са: Елена, после само Е, и само за пари са били. В.К.: Те са някъде към 53 плика. Аз ги преброих. Е.А.: Моите, В.К.: Да, 53. Е.А.: Значи аз съм ги събирала. Събирах ги защото Учителят ми ги даваше. Е мога ли сега да ги хвърля, та това е почерка на Учителя. Разбира се това е документ. В.К.: Да, сега с тези пари Вие си попълвахте нуждите. Е.А.: Нуждите, да. В.К.: Той как Ви ги даваше, през няколко месеца или? Е.А.: Всеки месец. На всяка поотделно. В.К.: Да. Е.А.: И на всяка поотделно са пликовете вече. В.К.: На всеки поотделно. Е.А.: От тая епоха има плик с кичур коса. Това което съм запазила. В.К.: Ето какво пише - 6.VII.1926 год. И аз като гледам, нали виждаш как е кичура, нали? Това е само Неговата коса нали? Е.А.: Сигурно е Неговата коса. В.К.: Неговата, защото виж каква е кестенява, вече започва да побелява. Това е 1926 год. Но това е Негова коса, не може друга да бъде. Е.А.: Е вижте, щом съм я турила така в пликче. В.К.: Тука имаш един документ за пенсията. За преизчисляване на пенсията. То е 40 лв., ли? Това е 1974 год. Сега тази пенсия как ти беше дадена, социална пенсия, така ли? Е.А.: Не, не, аз не съм взела пенсия социална и тази, тази ми е законна пенсия. В.К.: И сега в момента колко взимаш? Е.А.: Сега взимат 60 лв. В.К.: Защо тук пише 40 лв. - 1974 год.? Значи това ти е законната пенсия? Е.А.: Законна пенсия. Аз не исках пенсия по болест. Не съм искала по болест пенсия. Не исках инвалидна пенсия да получа. Аз съм вързана, но инвалидна пенсия не искам. Не, казвам си го. В.К.: По-нататък виждам един хороскоп. Пише на Елена. Кой го е правил този хороскоп? Така Елена Андреева родена на 02.07.1899 год. вечер. Колко часа не знаеш. Е.А.: Не е имало час. В.К.: Кой го е правил, спомняш ли си? От астролозите? Да не е Жорж. Е.А.: Чакай да видя. В.К.: Защото аз разглеждам някои неща така. Ето Сатурн ти е в 8 дом, в Плутон. Това те е докарало тука. И понеже имаш съвпад на Слънце с Меркурий в четвърти дом, затова така издържаш до край. И то успешен край. Ще ти свърши работа онзи с когото имаш връзка с 8 дом. Ти имаш съдба с окултната школа на Бялото Братство от памтивека. Това показва това. Пример: При мен Плутон е в 8 дом, в Рак и оттам ни е връзката. Само че аз съм изпратен да довърша и свърша работата на всички. Е.А.: Щом е така, приемам това нещо, което казваш.

44. БОЯН БОЕВ Вергилий Кръстев: Разкажете ни за Боян Боев. Елена Андреева: А-а брат Боян. В.К.: Ето му тука снимката, тука пише на пишеща машина. Това е в младите му години. Е.А.: Е, да. И той беше много хубав човек. Ти познаваш ли го или не? В.К.: Не можах да го заваря аз. Е.А.: Знаше ли, той беше всеотдаен, сърце и ум. Сърцето помага на всеки, който има нужда. Той не можеше да ходи даже. Някога с патерици е ходил, както аз сега ходя. Ама готов да услужи на всички. Обилно сърце, богато сърце. Когато в писанията си не беше стегнат. Той може да го напише малко по-небрежно, но ще го напише. Много хубаво сърце имаше брат Боев. Голямо сърце имаше. Беше готов на всекиго да услужи както брат Ради. Аз не мога да отделя двамата. И брат Ради беше така. Само че брат Ради не беше учен човек. Ако брат Ради беше учен щеше да бъде много напред. Щото той със своята си интелигентност, природна която носеше, даваше джуаб на професори в разговори. Той няма да се оправи с който и да е друг човек. В.К.: Какво даваше на професори? Е.А.: Джуаб. В.К.: Какво значи това? Е.А.: Е, отговаряше, можеше да ги тури на тясно даже, да. Ха,ха,ха. Турска дума е тя. В.К.: Да, да. Е.А.: Нали съм от Македония расла все ще се усети нещо. В.К.: Нали, интересно, че всички стенографи, ето сега Савка, половината германка, половината е македонка. Сега ти си от цяло македонка. Е.А.: Да, аз съм цяла македонка, чиста. Защото съм дошла в България на девет години в София. Македонка в турско съм живяла. До деветата година в турско съм живяла. Така че оттогава съм в българско. В.К.: Ясно, да. Е.А.: Българско. В.К.: Добре, как се чувстваш сега, като българка? Е.А.: Само българка. В.К.: Щото като чуят след време македонка, ще кажат, а, ето македонка. Е.А.: Не, аз съм пак на приятелите македонка. Особено като дойдоха някога братята, които са македонци при мене да ме посетят, „Е-ах, събраха се македонците, казват". В.К.: Да. Паша сега половината е рускиня? Е.А.: Рускиня. В.К.: Брат Боев половината арменец. Виж колко е интересно. Е.А.: Да, всичките различни сме. Само аз съм и Борис, и той малко работи. Той не е много работил. Малко по-малко е работил. Почти малко, една или две години. Нещо помага на Савка. В.К.: Това е много интересно. Много интересно. Е.А.: Е, не е случайно. В.К.: Не е случайно. Е.А.: Да, не е случайно. В.К.: То, ако беше българин нямаше да издържи, или пък нямаше да свърши работа. Е.A.: Ами чакай сега, не виждаш ли че македонката остана най-после? Да, най-накрая македонката остана. Ние сме по-жизнени. По-жизнени сме, да. В.К.: Знаеш ли какво? Вие сте работливи. Е.А.: А, да. В.К.: Като искате да направите нещо го правите. Е.А.: Да, разбира се. В.К.: Някои го смятат като инат нещо. Е.А.: Не, не , виж какво да ти кажа. Ако ти кажа, че аз съм водила и кухня, шила съм палатки на всички рижани. В.К.: На всички от Рига. Е.А.: Казват, че толкова палатки искат. Учителят ще ми даде парите, аз ще отида да ги купя, ще ги ушия, ще ги приготвя и като дойдат ще им ги предам, да. В.К.: Че много труд. Е.А.: Ами труд е било разбира се. Но аз не съм била мързеливо момиче. Само виж какво, когато не вървеше нещо между нас двамата с моя приятел Лулчев, тогава много такива тежки състояния преживявах. Защото аз много дадох от себе си. Даже един път знаеш какво рече Учителят? Написала съм едно писмо и той го видя. Кой, казва е написал това писмо? - „Аз, викам Учителю". „О-о-о, казва, много искаш в Любовта и много даваш". Само по писмото, това ми е казал. Като го погледна отгоре. Щото с едри букви го бях малко така. Аз пишех и ситно и едро и различно. Сега вече пиша лошо. В.К.: Ясно. Е.А.: Защото ръката ми няма тая стабилност. Та такива работи. В.К.: Значи четиритях стенографи, виж колко интересно. Е.А.: Да, да. В.К.: Българският народ не може да излъчи стенограф. Е.А.: Е Борис Николов е, той представлява българите. Ама Борис е пък силна личност. Да, Борис, и той е силна личност. Ама и той сега дал-взел. И той сега закъсал доколкото разбирам, но се държи. Държи се. В.К.: Значи такива ми ти работи. Е.А.: Е, доволен ли си? В.К.: Аз съм доволен, понеже имаме да довършиме ако си спомняш, понеже за брат Боев да приключим като стенограф. Какво си спомняш от неговата биографична част от неговия живот, на брат Боев? Е.А.:Виж какво. Той не говореше за себе си. Той никога нищо не е разказал за себе си. Аз съм работила с него. Стенографирали сме, но той ще ме пита, ще ме разпитва за това и за онова, а той никога нищо не казва. Пък понеже аз още в началото няколко неща даже от теософите като чух, да не задавам въпроси излишни, да не питам. Доста неща не съм питала. Да, да, даже ... е така. В.К.: Какво знаеш за онзи случай когато той е бил студент там, и тоя въпрос там с Рудолф Щайнер и Рудолф Щайнер е казал нали, че Учителят е в България. Знаеш ли го този случай, или не го знаеш?. Е.А.: Виж какво, мисля че не е верно, защото, аз даже не съм го питала Боян. Аз не съм го питала. Вярно ли е, или не е вярно. И това не съм питала виждаш ли! Хем сме били така, двамата сме стояли с часове заедно, да. Нали мога да го махна статива за микрофона? В.К.: Още малко, да може. Е.А.: Аз не го знам когато е бил млад. Разбираш ли? Аз не го познавах, когато е бил здрав. Аз го познавам от 1924 год, когато дойде на Изгрева да живее. И понеже нали така малко е прибързан в движенията, малко така. Правеше така малко грубовато впечатление и аз така стоях на страна от него. Никак не се приближавах до брат Боев. Но после, след като аз се върнах от заточението работихме заедно. Тогава го видях, като душа, познах го като човек и то не той да ми каже нещо, а от контакта ми с него. Виждаш ли! Даже аз го обикнах, защото видях една чиста душа, едно същество което е готово да служи. И можеш ли такова нещо да не обичаш? Брат Боев беше прекрасно честен човек, порядъчен човек, готов само за услуги. Дошли някои от провинцията, ще отиде да попита в една къща, могат ли да го приемат еди кого си. Не могат. Ще отиде на друга, на трета. Обикаля Изгрева само и само да услужи. Не всеки го прави. Това е нещо, да имаш сърце и огън. А брат Боев имаше и огън и сърце. В.К.: Сега той в дадени моменти е стенографирал, аз съм виждал тетрадки негови, стенограми. Той записва всичко което казва Учителят в тези разговори. Е.А.: Виж много хора които идваха при Учителя взимаха и Боев, за да им запише разговора. Да, защото нямат възможност, пък и забравят и той беше постоянен записвач на такива хора, като секретар, да, доброволен секретар. Много е умно. Нещо хубаво имаше брат Боев. Аз се сближих с него, аз даже един път му казах: „Абе брат Боев, защо се преобличаш в понеделник, а не се преобличаш в неделя, когато да носиш чиста риза?" Когато той се преоблича в неделя, не си облича чистата риза в неделя, а в понеделник, когато дойде сестрата да вземе дрехите за да го опере. Викам: „Ти си представителна личност тука в Братството. Трябва да си спретнат, трябва така да имаш вид". Даже виж колко съм била права да говоря. Аз къде съм по-малка от него, ама въпреки това съм правила тия работи. Ама защото го смята че трябва да го направя, нали и той не ми се сърдеше. „Добре, добре, ще те послушам". Така ми викаше само, като му направя някаква забележка, иначе не беше, за гордост и за това, дума да не става. Виж сега, за Боев знам това. Той през Първата световна война го мобилизират, не като военен, а го мобилизират в една болница и там той помага за лекарствата като химик нали специалист е, може да направи лекарства. В Скопие, там са работили през първата световна война с брат Георги Куртев. И оттам им е приятелството. И брат Георги Куртев е назначен като фелдшер, а и Боев така го направи, че е работил там. И понеже брат Боев е бил толкова честен и през цялото време само това е работил в едно мазе. Той не е излизал и заболява от туберкулоза в ставите. В.К.: Така ли? Още тогава заболява. Е.А.: Да, тогава и оттова той цял живот така. И той като учителствува е болен. Той вече като болен е бил като учител. Когато е бил в Панагюрище и заболява. Даже е нямало кой да го гледа, че някаква циганка идвала да му помага нещо. Той има брат. Ех не знам, има брат. Даже Цветана тя се ожени, неговата племенница се ожени за Никола Нанков. Тази, която е жива сега. Тя се ожени за Нанков и му вика вуйчо, нали защото й е вуйчо. Първото е родствена връзка, близка. Сега там какво беше, само май бащата ли е бил арменец? Кой е бил арменец от тях?. В.К.: Не мога да си спомня, но знам че има арменска кръв. Е.А.: Арменец е бил бащата. По едната линия - родова. И аз когато дойдох на Изгрева вече беше в това състояние в което го заварих, кракът и коляното. Нямаше рана, но после не знам кога какво стана заболя и даже аз го гледах и съм му прала тези гнойните кърпи. И съм ги прала без да знам че е туберкулоза, че е това туберкулозно. Хич, око ми не мига, нали трябва да го направя. Ще го направя. Ще си измия после ръцете със сапун. В.К.: Разказваха ми един случай, нали, той вече болен нали. Учителят го пита: „Сега ли искаш да привършиш с кармата, да оздравееш или следващия живот, да приключиш?" и той казал: „Сега, сега, сега". Е.А.: Е да, казват така че е казал. В.К.: Чувала си го това нещо. Е.А.: Да, чувала съм. В.К.: Така ли е случаят или? Е.А.: Това не мога да кажа. Не го знам. Не съм присъствувала, нали ти казвам, не питам. В.К.: Трябвало си да питаш. Е.А.: Ех, трябвало, ама нали знаеш, когато човек се въздържа и изпуща и когато трябва да попита. В.К.: Сега под негова редакция излиза книгата: „Разговорите при 7- те Рилски езера". Е.А.: Виж какво, там е работа обща с Борис и там, те се ортачиха в тая работа. Те написаха книгата, голямата за Учителя. В.К.: Не става въпрос за другата: „Разговорите при 7-те Рилски езера". Е.А.: Редакцията е повече от него. После тя не е автентична, тя не е точно така. Тя е компилация, събрани са разговори от различни места. Това е компилация. В.К.: Сега друг един въпрос. Вече Боев подготвя „Изворът на доброто" от Мърчаево. Е.А.: Да. В.К.: Това се негови редакции. Е.А.: На кого? В.К.: На брат Боев. Сега искам да те питам: Кои години след заминаването на Учителя той започва да пише, изважда от своите стенограми и пише писма до негови приятели в провинцията? Излиза една доста голяма поредица. Е.А.: Да, той, той ги пише. Да, от него са. Той така имаше вдъхновение. Вдъхновен човек беше той. Той с огън беше за Учението. Много чист човек беше. Много чист, искрен, добър, услужлив. Само добро мога да кажа за Боян. В.К.: Много трудно се намират такива хора и такива хора не се повтарят. Е.А.: Казвам ти. В.К.: Не се повтарят такива хора. Е.А.: Много, много хубаво нещо имаше той. Това аз съм го усетила непосредствено от връзката ми с него, не защото ми е някой казал, затуй ти казвам. Аз, ех викам Боян, и сказките му като слушах най-напред не му ги харесвах много и казвам много е разхвърлян и т.н. В.К.: Какви сказки държеше отначало? Е.А.: Във връзка с живота на Братството. В.К.: И те бяха така много обширни, обстоятелствени. Е.А.: Да, обширни. В.К.: В какво се състоеше неговата деятелност? Така по точки? Е.А.: Ами виж сега. В.К.: Първо стенографираше разкази части? Е.А.: Да, винаги и всичко. Той пишеше и в „Житно зърно". И с нас стенографираше, защото можеше да му послужат за други работи. Какво друго е работил. В.К.: Сега виждам че в „Житно зърно" е писал. Е.А.: В „Житно зърно" статии пишеше редовно. В.К.: Виждал съм някои статии във „Всемирна летопис" отначало. Е.А.: Да, също. Да, да. Не, всичко пишеше той. Той се спущаше за всяка работа където може да бъде, нещо да каже и може да каже, той се впускаше. Аз бях сдържана. Аз не смеех. В.К.: Сега тука стенографира, с пишеща машина. Е.А.: А-а, да. В.К.: Това някъде на Рила? Е.А.: Да, на Рила е. В.К.: Брат Боев. Е.А.: Брат Боев, да. В.К.: С пишеща машина. Е.А.: Да, това е на върха, снимка която имам и аз. В.К.: Тука виждаме брат Боев, Учителят и с Янка. В.К.: Тази познавате ли я? Е.А.: Янка, да. Тя е медиум. В.К.: Да, тя е била медиум. Това е поредицата Учителят със стенографа брат Боев. Издадоха книгата „Разговорите при 7-те Рилски езера" след това? Сега той пишеше на тетрадки, записал е много разговори. Е.А.: Не е вярно че е нещо единно. Тя е взета от много разговори които са се водили. Не е така автентично, положително знам това и затуй го казвам. В.К.: Сега другата работа „Изворът на доброто", това са разговори от Мърчаево. Е.А.: Сега които Борис ги прави. В.К.: „Изворът на доброто". Сега той по ония години започва да пише писма до приятелите и там изнася... Е.А.: Виж какво, той по едно време пишеше, аз му ги пишех. Писмата на Боев аз съм му ги писала. Той ми ги диктува, аз съм му ги писала. Щото не може човек да диктува и да пише. „Ами Еленка казва, ще пишеме". - „Добре брат Боев". И аз ги преписвам. Всичката писмена работа която се е вършила в Братството за целия Братски съвет и преди Учителя и след Учителя аз съм била стенографката. В.К.: И машинописката. Е.А.: И машинописец, да, казвам ти. Така беше. Така се нареди. Паша е заета с едно, Савка с друго, Еленка може. Само един път ме извикаха на един братски събор, само братя когато беше, брат Боев беше в провинцията, пък Учителят ги извика братята ръководители на среща и аз стенографирах. Дешифрирах я и я дадох на тях. В.К.: Как ставаха тези братски срещи? Учителят извиква ръководителите. Е.А.: Не знам как. В.К.: Какво говореше? Общи работи или? Е.А.: Пак, но те са писани. Аз съм още виновна за това, че не съм събрала техните напътствия в едно томче, всичко което Учителят е говорил на ръководителите. В.К.: Това е много интересно. Е.А.: Трябва, да, трябва да го направя. Трябва да го направя, но нямам време. В.К.: Нямаш време. Попаднали са ти тия работи? Защото аз не съм ги виждал. Е.А.: Аз ги знам. Някои знам, някои не знам, но които знам трябва да ги направя. В.К.: Но те са на пишеща машина. Е.А.: Има на циклостил. На циклостил има, на пишеща машина има. В.К.: Те трябва да се съберат. Е.А.: Трябва да се съберат обезателно. Това е мой минус, казвам ти го. В.К.: Така се случат нещата, то е много голяма работа. Е.А.: Не е много голяма. В.К.: При положение че те са написани, само трябва да се съберат. В.К.: Виж това трябва да се направи. Е.А.: А обезателно. Обезателно трябва да го направя. Мой дълг е това.

43. УЧИТЕЛКА В СЕЛО МАКОЦЕВО Елена Андреева: През 1931 год. отидох учителка, но аз идвах пак на всяки две седмици най-много. Само един месец съм стояла в Макоцево без да се върна. Иначе все си идвах. Щото влакът беше много удобен, след като свършат часовете, взимам влака и идвам в София и в 6 часа съм на Изгрева, или 7 най-късно. Вечерта спя на Изгрева, неделята изкарвам двете беседи, утринната и обедната и в 6 часа вечерта тръгвам, в 7.20 часа ми тръгва влака, беше много удобно..., да. И що масло съм пренесла тогава от Макоцево за Изгрева, сигурно целия път го намазах с масло. Там имаше мляко и от него прясно масло биеха. Ще речем, ще донеса масло за Учителя, ще донеса масло за „Парахода", ще донеса масло за някой близък човек, ще донеса масло от време на време за кухнята, за братския стол. Щото сега аз имах пари. Тогава получавах помня 2100 лв. То бяха пари, не бяха малко и 500 лв. всеки месец давах на баща си. Защото аз дотогава не бях печелила. Учителят ни даваше само необходимото, а отделях, когато ми даваше, когато има тати нужда за нещо отделяла съм. Давала съм. Което мога винаги. Тогава имах вече повече пари и редовно давах на баща си. И на тях носех винаги масло. И да Ви кажа той даже казваше: „Няма да те забравя с пълната раница с масло". Така по 5-6 винаги носех пакетчета масло, дори повече. За Учителя беше вече сутринта бито маслото. Имаше една жена която чисто го правеше, на нея ще й поръчам: „Ще си отивам Донке, да ми избиеш прясно масло". През 1935 год. ме уволниха. Велгилий Кръстев: Защо Ви уволниха? Е.А.: За противорелигиозна дейност. Вижте, попът който беше в селото разбрал, дошъл на Изгрева, чул че съм дъновистка. Разбрал за Изгрева и дошъл на Изгрева и питал, познават ли ме и една сестра взела че ме похвалила, че съм много ревностна сестра. И той пише на Стефан - владиката в София, че в селото има една учителка, дъновистка, много е добра като човек, много е добра като учителка, ама дъновистка, не иска да се причасти, не иска да се кръсти, какво да правим? И той сега му отговорил, гледайте да я приобщите към църквата. И това било да ме накарат да се причестя. И той като се заинати за причестяването. Пък сега казвам защо ще го правя да се причестя когато не вярвам в причастието, тъй както сега става. И не се причестих, и тогава дойде един инспектор, направи анкета и анкетата установила, че имам идеи, живея си ги, но не ги пропагандирам, но той рекъл: „Ако заговори, всички ще тръгнат след нея, понеже цяло село я обича". Едно нещо което е било, понеже аз от селото, нали Ви казвам, купувах масло, взимах си мляко, дърва си купувах и селяните са били доволни от мене, че съм си оставяла половината заплата на тях, когато другите не са правили така. Но аз това не знам. Пък и хората, естествено, аз като съм била в това учение съм искала да се обхождам хубаво с всичките. И с учениците си и с родителите. И по този начин аз съм спечелила тяхното доверие и на някои обичта. И когато даже ме уволниха цяло село се подписаха да ме искат назад. Имаше някакво дружество подофицерско, те отделно правят пак искане да ме върнат, но тогава беше след като Кимон Георгиев направи преврата с лозунга: „Една религия, един народ", в тоя дух беше настроението и затуй ме уволниха от Министерството. Вече когато отидох при Казанджиев, този професор ми е бил по психология и естетика и аз като отидох при него, не знам дали той ме позна, не му казах че съм била негова студентка, той каза: „Много интересно госпожице, този, попът който повдига въпроса срещу Вас, най-ласкаво пише за Вас. А пък повдига въпроса за идеите Ви. И затова ние не можем да Ви върнем на работа, но подайте едно заявление че се отказвате от идеите. Ние знаем че това е формално. Пък един учител с религиозно съзнание е много по-ценен, даже така ми каза той, отколкото друг учител, но няма как да Ви върнеме". И аз казах: „Ще си помисля". А пък Учителят ме пращаше да искам да се коригира въпросът. В.К.: Значи Вие Го питахте и Учителят какво Ви каза? Е.А.: Той ме пращаше. Като се върнах, мен ме пращаше при инспектора, пък инспектора казал: „Тя не трябва да бъде във връзка с нито едно българско дете", толкоз опасна съм била. И тогава, като се върнах, аз в „Парахода" им казах какво ми е казал Казанджиев. Аз много често така се обръщам, да знаете, че аз това няма да ида да кажа на Учителя, какво ми е казал. Щото Учителят може да ми каже: „Подай заявление за да ме изпита". А аз няма да подам и така няма да Го послушам. Пък аз не искам да излезе, че не искам да послушам Учителя, затуй няма да Му кажа. И Той не ме попита какво ти каза Казанджиев повече. Защото си казвам: „Аз ще стана слугиня в София, ще си изкарам един хляб, не ме е срам от работата, но под такова заявление не се подписвам, че се отказвам от идеите си, макар и формално". Мен ми се видя това ужасно. Е как? Все едно да речеш, че се отказваш от убежденията, е как? Ако човек не може да поддържа убежденията си, какъв човек е той? И затова така направих и Учителя не ме попита. Те сигурно са Му казали какво съм казала. Или Савка, или Паша, те сигурно са Му казали и Той не ме попита повече, защото за това се готвих за учителска професия и баща ми имаше в това време някакъв познат, който работеше в Министерството, негов клиент. И той го попитал: „Абе г-н Василев, моето момиче завърши университет, ти като работиш в Министерството на просветата можеш ли да й услужиш нещо? И той рекъл: „Прати я при мене, каквото мога ще й услужа". А той беше някакъв началник на образование, ама на кое беше, не знам. На средно ли е бил, не знам на кое е бил. Ама аз преди да отида при него отивам при Учителя и казвам: „Учителю, завърших, сега трябва да работя. Вие какво ще ми кажите?" „Е, като отидеш учителка, ще имаш единия хляб, и ние ще ти дадем един хляб". И това беше 1927 год. още. Ние не живеехме в „Парахода". Другаде живеехме. И като ми каза така, аз нито отидох при тоя познат на татко, нито направих някакво заявление за да учителствам. Останах си стенографка при Учителя. Това ми беше пазарлъка при Учителя. От 1936 год.живях две години при Паша, защото те се бяха разделили двете със Савка, а от 1937 год. Паша пожела да се разделим с нея. Тя да е сама в стаята, но за да уреди работата беше отишла при брат Тодор Стоименов. Той имаше в дома си едни тавански стаички така и го помоли той да ги даде на мене там да отида да живея. Аз бях съгласна, добре. Добре, ама неговите сестри, сега коя е била от тях не знам, като чули, в никой случай не искат там да отида. Щото все пак аз съм чужд човек. Тая къща която те си гласят да вземат дъщерите им и т.н. И аз като чух, че те не ме искат аз си казах, че ще сляза в града при нашите. Така реших. Ще сляза там да живея, защото Паша иска да остане сама. Не съм я питала защо. Щото тя живя сама и видя колко е по-удобно и по-свободно. Все пак аз съм човек, аз взимам място и после, аз съм човек, който живея с мойто си, разбирате ли? При мене идват хора, лично за мене, идват родителите ми, идват мои близки, и пречи й на работата, напълно съзнавам. Аз казвам зная, че тя след като е живяла две години сама, естествено ще предпочете да бъде сама. За мен това нещо не беше нито оскърбително, нито нищо. И когато казали на Учителя че ще сляза в града: „А-а, рекох, няма да пуснем Еленка в града да слезе". И тогава Той ми предложи една стая, две и три места братски. Имаше една стая за гости, за чужденци, дето живееше Стоянка Илиева, предложи ми малката стаичка, която беше два на два метра. Все едно че в палатка ще живея. А пък Стоянка живее в другото отделение. Пък Стоянка Илиева беше по-нервен човек, тя не искаше да й се тропа, тя си беше човек на реда и аз рекох в никакъв случай не мога да живея при Стоянка. Едно че е много тясно, но и тъй както я познавах, викам, аз мога в 12 часа да си легна, мога в един. При мене могат да дойдат хора по всяко време и затуй там викам не може да се отиде. Втората беше една барака много невзрачна, а третата беше една стая от пловдивските, при брат Боев. Непосредствено до брат Боев и аз предпочетох там да отида. Те бяха две стаички, предното беше като палатка два на два и половина, а другото беше три на два и половина. И там отидох. И там живях седем години ли колко. От 1937 до 1945 год. повече, докато си замина Савка. Когато Савка си замина Паша казала, че много са близко бараките двете и че моли Братския съвет, аз да отида да живея там, щото ние сме близки, по-удобно ще й бъде. И тогава вече аз се преместих там. Пък имало и такива хора, които й казвали, защо даде хубавата стая на Еленка, пък ти остана да живееш в лошата. Пък Паше си обичаше „Парахода" и не искаше да го напуска. Тя ако беше приела, аз щях да отида да живея в „Парахода", аз не правех разлика между едното и другото. Щото пък аз имах един план за „Парахода" и когато живяхме с Паша, аз й предложих. Цялата северна стена беше разделена с бичмета около на 70- 80 см. Аз казах: „Паша, още по времето на Учителя беше, когато живеехме заедно, ако искаш, да бутнеме тази стена половин метър навънка. Между тези бичмета ще сложиме прегради, а пък всичкото това или с вратички ще го направиме, или с ролетки. Най-хубаво с ролетки, защото вратите ни вземат място. И едното викам ще бъде гардеробче за тебе, другото отделение гардеробче за мене, другото ще бъде за бельото ни. А пък тези казвам, едното до врата ще бъде закачалка, а другото казвам, тука ще си сложим в едното мивка, а другото ще си готвиме". Ама то беше един план, който бях измислила, наистина щеше да стане кутийка „Парахода". „Виж Паша, ний ще кажем на Учителя, аз ще кажа плана си и ние с това което имаме двете, ще си дадем парите, ще си го направиме". Не знам защо тя не се съгласи. Щото като живеехме заедно, нали двете, неудобство беше. Сега, няма къде да си умиеш ръцете, няма къде да си туриш стомната. Стомните стоят така, замръзват. А това щеше да стане много удобно. Казвам, дето ще си готвиме, ще го направим с ламарина. Няма да се пали. И на примуса да е, даже да избухне примуса като е цялото с ламарина, няма да се запали. Някъде ще има една дупка за отвор, за да диша, да поема това, но не се съгласи. После по едно време тя се съгласи, но пък аз защо не се съгласих не знам. И тя въобще не го направи. Тя можеше да го направи и сама. Така че, аз ако бях останала да живея в „Парахода" щях да си го направя. Аз имам много такива инициативи брат. Един път, когато попитах Учителя, викам: „Учителю, аз си следвах това, което не трябва". Следвах философия. Рекох: „Сбърках, какво трябваше да следвам според способностите си?" „Ами архитектура!" Разбирате ли? Значи това нещо, тези работи видите ли откъде си ги нося! Една склонност така. После си казах: Ами аз съм шила толкова палатки, архитектурата я приложих в палатките. Най- леките жилища и подвижни. Вижте, в целия наш живот се изразиха различните наши темпераменти, които имахме. В.К.: Интересно е, че едната стенографка - Паша е полурускиня, другата стенографка - Савка е полунемкиня, полумакедонка, а Вие? Е.А.: Аз съм цяла македонка. Паша ми викаше чистокръвна македонка. В.К.: Това не Ви ли ядосваше? Е.А.: Не, аз не съм се оскърбявала, не. Тя не го казваше злобно. Един път, една друга сестра ми каза: „ Македонко, македонко", когато бяха македонските убийства, които се извършваха. И аз й казам: „Защо ми казваш македонко? Аз казвам ли ти българко на тебе? Аз ти казвам на име. Ти защо ще ми казваш македонко?" „Ама Паша така ти казва". Рекох: „Паша ми казва, но Паша ги казваше другояче". Тя си го казваше закачливо, другарско, любовно го казваше. И един път тя каза на татко: „Ние казва на Ленчето казваме македонка". „Ако й казвате, тя си е македонка!" Разбираш, той не го взе никак, не го разбра в отрицателния смисъл, който някои искаха да ми го кажат. Пък и на Учителя казаха един път, че така ми казват, път Той каза: „Е да, казва, ама Еленка е от добрите македонци". И след това, даже и да ми кажеха, Учителят ми беше казал, че съм от добрите, е-е, аз хвърчах. Интересно е, че брат Боев е арменец. Баща му е българин, майката арменка. „Учителю, казва един, интересно една от стенографките е рускиня, другата германка, другата македонка. Един чифт българи няма. Брат Боев арменец, един чифт българин нямате". „Е той Борис помагаше, той е чистият българин, габровец. Пък Учителят каза: „Аз знам защо тях съм избрал". Даже туй ме порази че каза: „Аз знам защо тях съм избрал". Ние така случайно влязохме, нали? Паша случайно, аз случайно. Нали защото имаше нужда, поканиха ни, а пък то „Избрах", много значи. Но когато станах стенографка, брат аз почувствах, че мене са ме взели с едни щипци от село и са ме довели тук в България при това, именно затова, за да се срещна с Учителя. Че това ми е нещо, което ме е извело, а пък любовта ми към знанието беше лентата за което ме измъкнаха. То е въженцето, но когато вече се запознах с Учителя, така съм се чувствала винаги, че това беше една благодат да бъда при Учителя, толкоз години. Сега как съм го използвала, колко съм била благоразумна, за да се уча и да спечеля, това е друг въпрос. Но благодатта която съм получила съм много благодарна за това.

42. ЖИВОТЪТ НИ В „ПАРАХОДА" Елена Андреева: Само един единствен път стана една история за която, много е дребно нещо, но ще го разкажа защото е характерно и характеризира нас. И после аз много късно си видях къде ми е грешката. Имахме една врата, на вратата имаше едно прозорче. На него имахме едно перденце, което се скъса и Савка казва, сега ще си го туриме на телче, перденцето. Аз казвам: „Савке, абе много е по- хубаво да купиме една месингова пръчка и да я закачиме, много по-хубаво. Колкото да опъваме тела, няма да може да се опъне, както е на месинговата пръчка". Сега как съм го казала, вижте, защото едно казване и едно нещо е начинът по който се казва, много значи. Може би съм го казала по лош начин. Изглежда, че Савка е почуствала моето изказване като някакво насилие, че се налагам. Защото Учителят след известно време дойде и ми се кара на мене, че аз съм се налагала между тях. Може би, аз съм казала и на други това, понеже почистването на „Парахода", шетането, готвенето беше най-често моя работа, а то бе затуй, защото аз бях най-сръчна от тях. Те по-мудни бяха. Може би аз, защото от 12 годишна възраст вече всичко работех сама при заболяването на мама и естествено, че съм добила една техника, пък и човек си се ражда с известни способности към едно или друго и аз самата тогава не знаех, че толкова обичам реда. Аз впоследствие го разбрах. Ние имахме само една етажерка, ние бяхме много на тясно в „Парахода". На едната поличка редехме съдовете за закуска, другата чиниите за обяд, а най-отдолу слагахме кесийките, продуктите, които държахме. Затуй нямаше място къде да слагаме. Имайте предвид три легла, три маси, нали в едно такова помещение, едвам имаше място да се разминем, дето се казва. Имала съм случай когато изчистя така и измия „Парахода", всяка седмица, пък беше бял, с бели дъски. Учителят не даваше да ги боядисаме. Тъй беше, за това, за да се поддържат бели дъски. Тогава нямаше балатум, нямаше с какво да го покрием и черги не сме имали. Могли сме поне черги да туриме, тях ще ги опереше, но защо не сме имали черги, не си спомням сега. И така се цапаше. А тогава беше кално на Изгрева. Шосето не беше направено. Ние сме газили такива калища докато стане годно за живот, и из Изгрева много кал имаше. И естествено, че се каляше и това трябваше да се мие. А пък Учителят идваше много често и не можех да държа мръсна стая, нали така, като дойде, защото някога така много тънки забележки ни е правил. Един път дошъл, нападали иглите от боровете около нас и идва и казва: „Тука три моми, пък не е пометено!" И естествено като ни каже така, нали, ще гледаш друг път да е пометено, ще гледаш да е чисто, нали така. Пък Учителят много е говорил за чистотата. Пък аз съм разбирала, че чистотата и физическа трябва да бъде, не само духовна чистота и затова съм им правила забележки. Признавам това. За реда съм им правила забележки и така, ако могат да не цапат, нали, да се събуят, поне докато е много кално. Но Савка не спазваше много тия правила. Тя даже не го правеше от зла воля, ами защото тя така си е погълната с това което мисли и не се сеща че трябва да се събуе. Вижте, искам да бъда искрена, никога не съм я съдила за това, но такъв беше темперамент тя. Тя беше много заета с това което си мисли вътре и не го прави нарочно. А пък за нея беше мъчно да върши това. Например да пере, да мие дъски, тя беше мъчна работа за нея. Паша се впущаше. И Паша някога ще вземе и тя ще умие, пък тогава ги миехме с четка, със сапун, да бъде чисто. Та съм им правила такива забележки, може би това се е натрупало и с други неща. Затова Той дойде и направи забележка, а пък ние тъкмо за това бяхме казали, бях аз настоявала, да купиме месингова пръчка. И Учителят като дойде сгълча ме мене, че не давам свобода. Това помня, че за това беше забележката, която ми направи и така ми се поскара. Ние трите сме отпреде така вънка пред вратата на „Парахода" ни, другите слушат, но това не ме смущава. Ние вече не се смущаваме. Паша се опита да ме защити. Той и нея смъмра. Сега аз разбрах, че тука е нещо по-дълбоко. Защо Учителя ми се кара? Така, значи разбрах, че някой се е оплакал, щото Паша ме защити, вече оставаше само Савка да е казала. Никога не я попитах, какво е казала след това. Никога нищо не й казах, но аз повече не се занимавах с пердето, оставих я тя да реши въпроса както иска. Но много после се зарадвах когато й направиха стаята отделно тя си купи месингови пръчки. Щото видя че е по-хубаво така. Вергилий Кръстев: А какви пердета сложи? Е.А.: Нещо тънко. По-късно, много пъти когато съм била при Учителя исках да Му кажа: „Учителю, тогава ми се скарахте, защо ми се скарахте, аз не мога да разбера защо ми се скарахте, затуй че, аз искам да бъде с месинг, е добре, аз така го харесвам, пък Савка го харесва другояче. Защо пък аз да съм виновна, пък тя да не е?" Вижте, аз от гледище на справедливост исках да питам. Добре, ама нещо ми рече вътре, ти ще го разбереш. И чак след като си отиде Учителя го разбрах, какво е трябвало да направя. Трябваше да отида на пазара, да купя една месингова пръчка, да го направя и да го туря, а не да споря със Савка. И не да казвам, да съберем пари помежду си, щото дребна работа беше. Аз там съм се показала дребнава, разбирате ли? Там ми беше грешката. Сега вече си съзнавам и казвам си, грешката ми е там. Учителят даже да се скара за едно нещо, но да събуди у тебе друго, за друго да бъде кавгата. Поводът може да е един, но той е за една крива мисъл която имаш в главата си. Но много късно го видях това, много късно, след Учителя. В.К.: Това е много трудно. Е.А.: Не, много исках да го видя. Исках да зная, за да си видя грешката. Щото когато ми се е карал при други случаи, зная, разбирам защо ми се кара, но тука после. Знаете ли колко беше хубаво да ти се скара Учителя, защото Той тогава говореше направо, нямаше символи. Той казваше грешката ти, и ти казва: „Значи, не даваш свобода на другите". Аз не трябва това да правя, това между учениците не е правилно. Ние трябва да оставим всеки един свободен. Това не е било спор. Както виждате всеки един от нас се е стараел да даде свобода, и ако някъде е направил нещо пък да се коригира. С Паша имах пак една такава история и нея ли да я разкажа? В.К.: Да. Е.А.: За отношенията ни. Паша и Савка винаги благодаряха за всичко и винаги казваха: „Моля". Те тъй са възпитани в град, аз съм родена в село. В село няма „моля", в село няма „благодаря", нямаше такова нещо. Аз тука го чух като дойдох. Аз, разбирате ли, не бях възпитана така. И това нещо ми беше по-чуждичко. Естествено, аз виждах че те много благодарят и си казвах, пък толкова често ли трябва човек да благодари? Защото, казвам ви причината откъде е. И вкъщи аз не съм благодарила на мама, не съм благодарила на тати за нещо, така сме живяли. Даже когато един път ходих на гости у Савкини, беше баща й. Те ме задържаха на един обед и когато свършихме обяда, мъжът й благодари за обяда и целуна ръка на жена си. Ами аз такова нещо не бях виждала? Такива отношения не бях виждала. Това беше за мене много чудно, че мъжът ще благодари за яденето, като тя е съпруга, готвила, тя е длъжна, разбирате, нали. В.К.: И на мен ми е чуждо, да. Е.А.: Какво нещо е другото възпитание. И сега тука се сблъскаха имайте предвид руско влияние - Паша, Савка - немско влияние носи и аз идвам едно селянче, което е расло все пак на село. Аз не съм видяла, при семейството си бях, ние като дойдохме от село, пак си живеехме в тия отношения. Много сърдечни отношения, много топли отношения между мама, тате, това, родителите ми се уважаваха един друг и макар че бяха така втори брак, бяха, една обич се беше създала помежду им. Хубаво си живееха. Те никога не са се скарали. Аз не съм чула мама и тате да се скарат. Едничкото беше за мене, мама все се сърдеше, че татко не ме е държал строго, да не би нещо да направя, което не е прилично. Тя много държеше за това мама. Сега малко се отклоних да говоря за себе си. Някога, аз направя нещо например, което не е хубаво. Сбъркам нещо. Аз не се извинявам. Аз го знам, виждам че съм направила нещо което не трябва, но не се извинявам. И Паша много по- късно ми каза: „Ти Еленке, никога не се извиняваш". Рекох: „Паша, вярно е. Аз не се извинявам". Но аз не се извинявах не защото ме беше срам да се извиня, а защото ми се виждаше много малко. Да кажеш извинявай, когато си направил една магария, когато си направил нещо, което не трябва да се прави, ти трябва да се коригираш смятах, да не го правиш или да направиш нещо, с което да покажеш, че ти не поддържаш това, нали? Да направиш нещо повече, за да задоволиш другия човек, за да коригираш лошата си постъпка. Така го разбирах. И когато Паша ми каза така аз казах: „Е добре Паша, когато съм правила такива неща, не си ли забелязала, че аз правя опит да се коригирам?" „Да, каза, забелязала съм". Аз бях удовлетворена вече, макар че, но сега, а то произлизаше от туй, че тя е възпитана така. Пък аз имам по-друго възпитание. Сега аз вече повече благодаря в сравнение от друг път, но защото сега приятелите на мене ми услужват, сега ми правят неща, които аз не мога - възрастна съм вече. Пък тогава аз бях здрава, силна, работех за двама, можех да работя. И така много неща даже не разбирах. Аз така от неразбиране съм ги правила, от недоглеждане. От недоглеждане. Щото ний когато живеехме заедно трите, всяка една от нас не искаше никого да оскърби, не искаше на никого да пречи и всяка се стараеше в отношенията си да бъдем издържани една към друга, внимателни. И ние не сме си любопитствали една към друга. Всяка една е пазила да не навлиза в живота на другите. Никога. Нито Савка ме е питала, нито аз съм я питала. Тя когато излизаше да питам: „Къде отиваш" - никога. Но виж, аз съм правила това. Те тръгват за града двете, ама аз погледна, обущата им не са изчистени. Правила съм го: „Не ви ли е срам рекох, пак ще кажат, ето ги дъновистките, ходят с мръсни обуща, с дрехи неиздокарани". Щото някои от сестрите ни бяха небрежни и беше се създало едно убеждение в града, че така ходим разпасани. И в такива случаи, ако ги видят двете, че нещо не са в ред, правила съм им забележки, но те тогава не ми се сърдеха, щото забележките ми бяха с оглед да не се представи братството зле, и в такива случаи не ми се сърдеха никога, но съм правила такива забележки. Иначе в отношенията си много сме били така естествени, старали сме се да бъдеме внимателни, защото Учителят много често идваше при нас, ако между нас имаше някакъв спор, Той веднага ще го усети, веднага ще го види и без даже някой да Му каже. Пък Паша и Савка бяха по-отворени към Учителя. Те повече Му разказваха за най-обикновени неща. Аз бях по-другояче. Аз говорех за нещо по-важно което смятам, а така За тези неща дреболии за мене, никога не съм Го безпокоила. Благодарна съм на Бога, че никога на Учителя не се оплаках от никого. С изключение моя случай, когато разрешавах връзката си с Лулчев, тогава съм имала случай да кажа някои неща на Учителя. Но иначе, и то защото Той ме попита. Ако не беше ме попитал, аз нямаше да говоря. Аз три години мълчах и носих кръста си, докато Той не ме попита. Да, нищо не казах, абсолютно, защото казвам си: „Как ти е, сама си го направи". Но ние така помежду си сме се старали, даже много ми стана криво, когато чух да кажат, че не сме живяли хубаво в „Парахода". Криво ми стана. Защото не е вярно това. Ние сме живяли сестрински, не сме се делили. Например всяка каквото имаше е услужвала на другите. И после ний винаги общо сме се хранили. В.К.: Кой готвеше? Е.А.: Най-често аз. В.К.: Какво готвехте? Е.А.: Ами каквото има. А вижте, много естествено сутрин и вечер чай, щото Паша не вечеряше друго нещо. Само за обед готвехме нещо. А пък Савка обичаше чорба. Картофена супичка много обичаше тя. Аз харесвах едното и другото, като че ли чай предпочитах повече пред супата, да си кажа. В.К.: А кой финансираше? Кой даваше парите? Е.А.: Учителят ни даваше. В началото ни даваше продукти. Продукти ни даваше. После почна да ни дава пари. Даде в плик пари: „Хайде казва, да си купувате каквото ви е нужно". В.К.: И парите вие ги разпределяхте? Е.А.: Не, не сме ги разпределяли. Той ги даваше на мене и аз купувах продуктите и се грижех за всичко. В.К.: А за облекло, за рокли, за обувки? Е.А.: Ами пак ни даваше. Пак ни даваше пари. Помня 1931 год. беше, даде ни по 1000 лв. за пръв път на всяка една. И аз понеже като дойдох от къщи, бях си взела само дрехи които от мама бяха. Едно одеало, и то беше един козяк и едно дюшече такова и си купих с парите одеало. И Учителят попита всяка една, не, не, но тях ги попитал. Всяка една попита: „За какво употреби парите? За какво ги употреби?" И питал: „Еленка какво направи с парите?" „Е, Учителю, Еленка си купи одеало". И Той казал: „Защо казва си е купила одеало, ние можехме да й дадем". Той имаше одеала, но аз как ще поискам от Учителя одеало? Аз даже не казвах, че имам нужда от одеало. Едничкото нещо, за което съжалявам, че не съм казала на Учителя е това, че аз не Му казах, че искам да свиря на цигулка, Той щеше да ми даде цигулка. Аз не знаех, че имал толкова цигулки и че на много хора е раздавал. Аз почнах да свиря, взеха ми едната цигулка. После намерих друга и нея ми взеха. А може би, ако имах цигулка щях да се науча да свиря. Виж, за това съжалявам, че не съм казала. Защото, вижте, не казвах, щото сега като кажеш на такова същество все едно че искаш. Аз така чувствах, щото това е както да кажеш мъката на приятел. Приятелят нали се чувства задължен да ти помогне? Приятелското чувство го задължава. Аз така съм разбирала приятелството и с оглед на това никога не съм казвала нуждите си, мъчнотиите си, мъчнотии така от материален характер. Не съм казвала. В.К.: Сега понеже ставаше въпрос, че Вие се обличахте, кой шиеше роклите Ви? Е.А.: Ами един път в „Парахода" бяхме, Учителят казва: "Еленке, ще идеш да купиш по една рокля на трите ви!" Леле мале, аз рекох, как ще намеря, как ще бъде това, на жена да купиш рокля по мой вкус? Ами тя трябва да я хареса! Щото нали, сега знам ли, ще я одобрят ли или не?" Че отидох на един магазин, където имаха мостри, дадоха ми мострички, донесох ги и Учителят ни избра роклите, по мостричките. То бе един плат - каша. На Савка избра бежовото, на Паша сиво, сив цвят, а моето моето беше слабо виолетово. На мене този цвят избра. Много хубави роклички, аз ги уших и на трите ни. Щото като се ожени баща ми, вкъщи не достигаха парите за мене. Аз съм била много честолюбива и даже докато беше жива мама, аз пари от татко не поисках. Само от мама. И после от татко си исках пари само за книги. Иначе не можех да искам пари. Да, в никой случай. Щото така някак не знам, стеснявах се да искам пари. Та, Той Учителят ми е давал вместо родителите ми. Например Аня купуваше на Паша дрехи. Савка, вижте когато бяхме заедно и когато Учителят почна да дава на всяка една от нас за всеки месец, аз лично си харчех парите за нуждите си. Ако имам нужда от дреха, ще си купя дреха, но и за храна винаги си отделях толкова, че да не бъда на сметка на някого друг. Савка пестеше парите си, аз не знаех това, но след няколко години брат й остана без работа и чух че тя му е дала 5000 лв. спестени пари на него, на родния си брат. Така че тя пестеше парите. Може би Учителят й е казал да ги пести. В.К.: Колко ви даваше" Е.А.: О-о, не мога да ви кажа колко, но даваше ни най-необходимото. Даваше най-малката сума на времето, това което даваше на нас, се равняваше на заплатата на разсилен. Да, толкоз. Само необходимото ни е давал. Само за преживяване. Много съм благодарна за това. Защото иначе човек разваля характера си, ако има повече. Много е хубаво това. Особено в младините си. Човек почва да се увлича и т.н. Това е много възпитателно. И вкъщи, понеже не ме искаха родителите, не ми даваха нали да уча и аз бях обещала че нищо няма да им искам, само пари за учебници и за тетрадки, и затуй, и като ученичка аз съм прекарвала през целия си живот като пепеляшка. Аз не съм имала ни една лятна рокличка, не съм имала нищо вън от престилката си. И хем до осми клас, в гимназията момиче на 18-19 години. Така съм била. Едни обуща цялата година нося. Не съм имала никакви така тоалети, когато моите съученички имаха летни рокли, имаха така повечко неща. В туй отношение съм живяла много просто, пък и.... и така съм построена, че аз даже казвах, ако някой ще ме хареса за дрехата, хич не ща да го видя. Защото то изразява вкуса на едно момиче, нали така, за да се разбере, но така съм разбирала и така си бях. Като студентка и тогава вече си имах. Аз почнах вече да работя тогава. Една сестра ми кроеше, аз шиех и оттук взема малко нещо, като ми дотрябват пари, си изкарвах по мъничко. Даже, щото като стенографка бях, в недоимък бях. Именно тогава пак шиех така и не чаках Учителят да ми дава. В.К.: А обувки купувахте? Е.А.: А, обуща си купя за една година. То не е много скъпо нали? Щото и облеклото като е скромно и то не е скъпо. Не е скъпо. В.К.: Разказваха ми, че Учителят давал някаква задача на Савка да носи мъжки туристически обувки и то посред лято? Е.А.: Вижте какво, Той й даде веднъж Негови обуща да носи. Тя носеше 38 или 39 номер. Учителят носеше № 41 и 42. Нали мъжка обувка е едно. На тях им е давал такива обуща, на мен не ми е давал. В.К.: С някаква цел за обучение или за смирение? Или задача? Е.А.: Предполагам, предполагам. Не, Той не ми е давал защото аз щях да кажа: „Учителю, много ми са широки, не мога да ги нося". Направо. Аз вижте в туй отношение нямаше да кажа, ако е задача. Или пък, ако ми ги даде и е решил като за възпитание, ще ги нося тогава, но не ми е давал. То беше, пак като бяхме в „Парахода", даде ни на всяка една от нас, от тези дългите костюми, които имаше, жакетките. И на мене ми даде едно. Аз си го поправих и много дълго време си го носих, но си го направих дамско. Поправих си го и си го направих дамско и си го носих. В.К.: А другите си го носиха без да го поправят? Е.А.: Ами сега те, как да Ви кажа, всеки си имаше вкус и стил.

41. СТЕНОГРАФСКИТЕ СТАИ И БАРАКИ Вергилий Кръстев: Къде живеехте по това време на Изгрева? Елена Андреева: Знаете ли, когато аз влязох да живея в стаята на Савка, тя макар че имаше прозорци и на изток, и на юг беше много тъмна защото беше между боровете и те хвърляха сянка на прозорците и не беше светла. И когато на мен ми предложиха да живея в нея стая, аз само помолих Братския съвет, след Учителя беше, на Паша казах това, тя да каже, защото тя беше в Братския съвет, да каже един прозорец да ми направят отгоре, повече светлина да има. И наистина стаята ми стана прекрасна. Едно че и слънце имах повечко, но светлина имах. И когато Паша дойде в стаята ми след това, разплака се и каза: „Савка в тъмница живя". В сравнение със стаята която на Савка беше. Аз да Ви кажа, това нещо аз даже на Учителя предложих. Веднъж, понеже не беше за мене, аз казвам: „ Учителю, „Параходът" на Паша е тъмен, защото само на север гледа прозореца. На Савка, макар че има много прозорци, пак й е тъмно. Направете им по един прозорец отгоре да им свети, за да им станат светли стаите". Сега Учителят не го направи, Той знае защо не го е направил, но аз същото нещо го предложих. И за тях, преди да го предложа за себе си. Но когато го предложих за мене, го направих. И даже аз като живеех, когато отидох да живея до брат Боев там в пловдивските бараки, вътрешната стая в която живеех имаше такова едно прозорче само и беше много тъмна стая. И аз отидох при Учителя и казвам: „Учителю, много е тъмна вътрешната стая, тя беше братска стая, съгласни ли сте да ми направят един прозорец тавански, за да стане светла стаята?" Той каза: „Проучи въпроса". Пък какво ще го проучвам. Аз бях накарала баща ми, той умееше от тези работи, разбираше. Викам: „Татко, качи се да видиш дали може да се направи такъв и такъв прозорец!" Той се качи и каза: „Може Ленче". И Учителят като каза така, той дойде един ден и за един ден го направи, предварително беше взел рамката, прозореца, стъклата и до вечерта аз имах светла стая. И помня есенно време беше и Учителя беше излязъл някъде за картофи да купува за стола и аз казвам: „Учителю, направиха ми прозореца, много ми е светла стаята". И толкоз. Тъй че, това е като темперамент, аз съм така. Така си постъпвах защото така съм устроена. В.К.: Вие на Изгрева живеехте в „Парахода", в кои години? Е.А.: Трите от 1928 год. Аз живях до 1931 год. След това отидох учителка до 1935 год., а в 1935 год. ме уволниха, след това живях още две години до 1937 год. с Паша само. А в моето отсъствие, още първата година, те живяха заедно Паша и Савка. Но после не знам защо се разделиха и аз бях направила преди да тръгна една кухничка. Разказвала ли съм това? То пак моят характер ще се прояви и тук. Ние бяхме трите в една стая, три легла, три маси, дрехи, нали, а „Парахода" беше пет метра на четири метра напреко и като имате предвид тука заъглен, така още по-малък беше. Савка беше взела тази страна с главата на север, Паша беше на тази страна, правата стена, северната, аз бях облата стена взела, щото за мене винаги си беше което остава. Първо те имаха право да избират. Ама аз си го бях направила много практично, накарах баща ми да ми направи две големи чекмеджета, в едното долните ми дрехи, в другото горните ми дрехи и ми беше всичко в ред и ми беше удобно. Аз никога не търсех нещо сутрин, да си търся, знаех кое къде ми е. Когато и Паша не виждаше, и тя търсеше. В невиждането аз винаги съм се притичвала на помощ, щото й съчувствах нали. Тя не може да го види. Не може да помни всеки път кое къде какво е оставила, нали така. Пък интересно, че и Савка някак не намираше нещо. Та и от едната, и от другата, като ми рекат: „Еленке, я погледни". Виж аз по се оправях и им услужвах. И едно лято си казвам, сега поне за лятото може да направя сега една палатка, неподвижна така със скеля и отгоре ще направя платно, ще импрегнирам и да си имаме къде да готвим. Поне лятото да не готвим в „Парахода". Едно че ще мирише, друго че така е по-удобно. И не питам Учителя, не казвам нищо. Давам пари да купят бичмета. И като донесли бичметата, този на когото съм поръчала, хвърля ги така и Учителят ги видял бичметата и пита: „Какви са тия бичмета?" И казват: „Еленка ще строи нещо". И Той казва: „Еленке, какво ще правиш? И аз Му казвам: „Учителю, за да бъде малко по-широко, за да ни бъде по-чистичко, за да има къде, на примус готвехме и без това, тука ще направя една такава палатка", и Му казвам всичкото. И Той вика: „Е добре казва, хайде от нас ще бъдат дъските. Няма да е с платно, с дъски ще бъде". И добре, така стана още по-хубаво, нали. Той някак разбра, че не го правя от каприз, нали. Не правя кой знае какво нещо, малко така за по-удобно да ни бъде. И направихме кухничката, там си се хранехме. Зиме не може защото е много студено, на две места печка не може да поддържаме. Както да е направих го. И то беше може би скоро, след това аз отидох учителка и тогава те двете живяха една година заедно и на втората година тази кухничка я разширяват и правят на Савка стая. Не беше голяма. Хубава стая беше, но на това място. А после в 1940 год. нея стая я разрушиха. Учителят направи стаята, в която и аз впоследствие живях, след като Савка си замина. Тя беше голяма стая с антренце и така някак по-хубаво беше построена. Дигната малко на половин метър повече не беше дигната от земята. С едно стъпало беше даже вътре. И това беше. Та те двете не можаха да живеят заедно, защото изглежда, че аз бях среда между тях. Иначе не живяхме повече години заедно. И понеже Учителят беше казал че Савка е въздух, Паша е земя, а аз съм вода. Значи като елемент аз съм била среда между тях. Иначе Савка имаше по-голямо доверие у Паша. Много по- повече се доверяваше на Паша, много по-повече споделяше с Паша. Сега аз това си го обяснявах, понеже аз имах една сърдечна връзка с Лулчев, тя на тези неща гледаше малко може би по-отрицателно, че това не е духовно и т.н. Аз поне така съм си обяснявала и към мене така малко по-критично гледаше, но аз понеже тогава никому, не се сърдех, защото казвам, аз съм дала повод, имат право. Направила съм неща които не са били редни, нали така, защото не съм могла да постъпя другояче, но аз за това не се извинявам, но казвам си, не съм постъпила както би трябвало да бъде нали. Та между тях така в тези отношения така сме били, но иначе, ние сме живяли много хубаво помежду си. Никога не сме имали разпра. Никога не е ставало скарване. Никога така не сме дошли до спорове. И когато ще стане такова нещо, веднага някоя ще отстъпи. Не сме имали караници.

40. САВКА КЕРЕМИДЧИЕВА Елена Андреева. Вижте и Савка имаше много бурни преживявания, много бурни. Тя беше такъв темперамент Савка, имаше някаква психика по-чувствителна, сензитивна, аз даже някои неща не разбирах, право да Ви кажа тогава, щото нямах никакви опитности и аз не ми беше ясно така, както тя постъпваше. Тя например и тя като мене плачеше много при страданията си, и така някак по-бурно го преживяваше това. Ще Ви разкажа за нея един случай, който е свързан с Учителя. Ние живеехме в парахода и трите, и аз не съм ли Ви разказвала това? Когато Той я излекува? Вергилий Кръстев: He. Е.А.: Савка беше получила нещо като удар. Дясната й страна беше свита, нали. Знаете как при удара се получава, да лявата, като се парализира и така нали вече се виждаше. Аз го видях и Паша го видя, пък ние вече заедно живеехме и дойде Учителят сутринта и казва: „Савка къде е?" Савка беше при нас, излезе и Учителя така тръгна и тя тръгна с Него, щото Той я придружи, още пред нас почна да я гълчи, след като беше получила това нещо. И да й се кара, но тежки думи й казваше брат. Много строги думи, аз не мога нищо да повторя от това което казваше, щото не помня конкретно нищо. Но това което каза беше за мене много тежко. Ако Учителя ми беше казал това на мене, да Ви кажа, аз много тежко бих го преживяла. И така близо един час й говори и след това Савка се завря някъде в гората, тогава гората на Изгрева беше гъста, до долу клонете бяха, не беше още изсечена. Завря се някъде и просто не я виждаме къде е. След няколко часа идва Учителя и казва: „Къде е Савка?" „Учителю, тука беше, някъде в гората е". Питаме: „Да я потърсим ли? Нали, ако иска нещо?" „Да, казва, потърсете я". Отидох така и викам: „Савка, Савка?" И тя се обади, и казвам: „Учителят те търси", и тя дойде. И пак й се кара. Пак така около един час й се кара. В.К.: Вие слушате? Е.А.: В началото слушахме и веднага се отделяме, за да не се смущава тя, че може да слушаме. Но все пак слушаме, ако е наблизо, някога е наблизо, но те се отдалечаваха, не слушахме повече. Но слушаш една, две думи и ние виждаме че й се кара, това за да го кажа, значи съм го чула. В.К.: Ясно, да. Е.А.: И след това, трети път й се кара брат. На три пъти през деня й се кара строго. Но на другия ден Савка беше с нормално лице. Сега както искате си го обяснявайте, нали? Същества ли са го причинили, изгонил ли нещо? Всеки случай Савка беше с нормално лице. В.К.: Забелязахте ли че е няма парезата на лицето? Е.А.: Да, това никога не сме питали, аз никога не съм й казала че лицето й е изкривено. В.К.: Тя знаеше ли че е изкривено? Е.А.: Предполагам, предполагам. Но аз никога не й казах, как ще й кажа това, нали. Никога не съм помислила. Ще Ви кажа и друго едно преживяване пак със Савка. Но още преди това беше то. В града още живеехме. На Изгрева ходехме само за изгрев и сега да Ви кажа, дали на Изгрева бяхме, така някак се губи в неяснота, но Савка беше почти загубила зрението си пак така от някакво преживяване. И на мене тя ми каза, седим на масата, Учителя е както оттука до тази маса, не е далече: „Еленке казва, аз не виждам Учителя!" Аз останах изненадана, щото знам я до вчера ходеше, а както казваме е оката, а пък сега да не вижда Учителя. „Не виждам Учителя казва". И това със скръб ми го каза. А тя към мене не беше много отворена. Не знам защо, може би това се дължеше на връзката ми с Лулчев, да така мисля аз. И нали, те смятаха, че това не е позволено и т.н. Нали Ви казвам, в по-строг дух бяха те, затуй. Може да са били прави, аз това не коментирам, тук има думата Учителят. Даже и аз съм я водила, за да отиде до Учителя няколко пъти. И Василка я е водила, защото сама не можеше даже да се движи. Но това трая кратко време и ще кажа тогава нещо, което Паша ми го е казала. Савка не си спомням да ми го е казала, може и тя да ми го е казала, но знам че коментирахме с Паша този въпрос. Тогава Учителят й е казал: „Да се моли всеки час, всеки час да се изправи на молитва и да каже „Добрата молитва". Следващият час пак „Добрата молитва". Непрекъснато. Да навива през нощта часовника и да стане, да речем във всеки час да става и да казва тази молитва и по този начин се е излекувала. Ослепяването искам да кажа. Значи то е било по психически причини. Тя не е имала органически повреди, нали нещо функционално е станало, да. Аз така си го обяснявам, но тя доста така бурни неща преживяваше в тези периоди на първото й ученичество при Учителя. Даже Василка ми е разправяла, тя много често е ходела при Учителя, всеки ден, че Учителя много я гълчал, много й се карал. Даже, сега вярно ли е не знам, че даже й плесвал и шамар. Така съм чувала - плескал я. Да, това никога не съм питала и не съм намирала че това трябва да го знам. Даже когато следваше тя като студентка и аз бях студентка. А тя учеше в стаята на Учителя. Сега, вижте това правеше впечатление на всички които бяхме. И на мене ми правеше впечатление, щото всички знаехме че е при Учителя. Студентки сме, пък само тя влиза в стаята на Учителя. Мен на ум не ми беше дошло да уча при Учителя, нали. Защо ще уча, да Му взимам времето, когато аз си имам стая и си имам къде да уча. И тя имаше стая, но сега мислех си, щом Учителят го прави, Той знае защо. В стаята на Учителя като учи тя знае какво прави, но ми правеше и друго впечатление. Яви се на изпит, скъсат я. Аз не уча при Учителя, явя се на изпит, взема си го. И така това лично мене ме много окуражи. Да Ви кажа, така казвах си, не е само да си при Учителя достатъчно, трябва и друго нещо да има. И някак не ми се видя, че е редно за това може би не се породи у мене нито завист, ни пожелание да бъда в това положение. Даже когато си държах държавния изпит ли беше, какво беше, Савка по немски език я скъсаха, когато тя говореше немски от дете, да. Сега каквото да е, немски език е и не зная, може би граматика нещо не е знаела, не знам какво е било. Представете си дете на германка от Берлин, да го скъсат по немски език в университета и то в София от български професор. Направо да пощурееш. Сега, казвам Ви. Защо е станало това не го знам, но тези неща ставаха, така беше. Така в нашите отношения помежду. Тя специално всичко каквото правеше все ще пита Учителя, всичко ще Му разкаже, може би това беше един правилен метод за нея или за друг може би, но аз не намирах че пък за всичко трябва да питаме Учителя. Затуй аз не съм питала така, пък като желая нещо да направя, щом преценя че трябва да го направя и го правя. Пак така имахме един случай от тоя род. Един брат - Галилей поканил Савка да отидат на Мусала. То беше към 1936 год. или по-късно. И тя пита Учителя, а Учителя й казва: „Че какво ще правиш на Мусала?" А Учителят като й казва така, тя се отказва. Този брат покани друга една сестра Веса Несторова. И тя отива, тропа на Учителя да пита и Той не й отваря и тя казала: „Е, Той като не ми отвори, значи не трябва". И отказала и тя. Галилей кани мене. „О-о казвам на Мусала ли, веднага ще дойда". И аз се обличам, и отивам при Учителя и казвам: „Учителю, аз отивам на Мусала!" Да Ви кажа, като мозайка от характери. „Отивам на Мусала". „Добре" каза. И тръгвам. И Савка като научила че аз отивам, разбрала с кого отивам, ама аз това не знам предварително, че те са Го питали. Галилей не ми каза тези неща и като ме покани, рекох с удоволствие. И тръгнахме. И като се върнах, тогава научих всичко. Тя отишла при Учителя, „Учителю, ама Еленка отива на Мусала". Той казал: „Нека отива Еленка". Това беше индивидуалното у нас и на Учителя отношението беше индивидуално към нас. Към трите стенографки, при еднакви условия живеехме, но индивидуален подход имаше Учителя към всяка една от нас. фактически майка й Тереза, тя се запознава с учението, но по какъв начин не съм питала, не зная. В.К.: Казваха ми че е била медиумична. Е.А.: Да, медиумична. В.К.: Вие виждали ли сте я като медиум. Е.А.: Не, не съм, не. Тя си замина след Савка. Савка си замина 1945 год., а тя след няколко години след нея си отиде

39. ПАША ТЕОДОРОВА Елена Андреева А Паша живееше при семейството си. Нейните родители, баща й се е поминал още когато била бебенце на шест месеца, а пък майка й се е поминала по-късно, към 1916 год. и остават три сестри: Надя, Аня и Паша. Паша беше най-малката. Те двете бяха учителки, а пък другата сестра Надя им гледаше домакинството. Така си живееха трите много хармонично, с много обич и привързаност. И трите не бяха женени. Паша като се запознала с учението и разбрала, че всички там са вегетарианци, връща се вкъщи и казва, а било есенен ден, Петковден ли е било: „Аз от днес няма да ям месо!" Аня казва: „И аз!" Ама не я пита защо и за какво. Понеже Паша щом казала и тя след нея изведнъж „И аз". Другата сестра, по-голямата ги гледала, тя още си хапвала месо до един месец, но после като видяла че не е лошо човек да е вегетарианец и дето ще се дели от сестрите си, и тя станала такава. И трите си заживяват в единство по отношение на идеите, по отношение на всички разбирания и не са се омъжили. Паша е имала една връзка, даже аз когато отидох в братството познавах този човек. Той беше юрист, за който даже до годеж е била дошла работата. Но той се оказал много нечестен по отношение на пари, някак използвал ли ги е, какво е било... Тя ми разказа такова нещо. Много тежко го преживяла това, защото Паша беше почтен човек и честен и тя не е могла такова нещо лесно да преживее и се разделиха. Дори му знаех името, но не го помня вече. Даже имам образ и до сега съзнателен така, знам че беше юрист. И Аня е имала хора които много са я ухажвали и обичали, но не е направила връзка. Майка й на Паша е българка от Бесарабия и идва в България с мъжът си след освобождението. Майка й е била много строга. Особено като останала с три момичета вдовица след като се поминал мъжът й. Така ги е държала в по- строг морал и винаги когато излизат, все им давала някои наставления. Когато са отишли в Сърбия във връзка с конфликта на студентите в София с цар Фердинанд, тогава нали затварят университети, и за да не губят времето си те отишли в Белград двете. Тя ми е разказвала, че по-разпуснат живот сърбите са водили, не така строг. Та това възпитание ги е насочило да се запазят от пороци. Даже аз казвах на Паша, че има нещо монашеско по отношение на възпитанието си. Тя беше по моралните въпроси по-строга от мене. Аз някак по-нашироко съм разбирала тези неща, не че вкъщи майка ми ме е възпитавала не така строго. Тя например много често ми казваше: „Една си, хич да не си, ако не си човек". Така ми е казвала много пъти. И така, и за да ме свикне за работа не ме е оставяла никога да спя след 7 часа и във ваканциите. В туй отношение Паша имаше малко и монашески дух. Така намирам, защото имаше много така, като отшелничество. Савка например също беше като монахиня. Вергилий Кръстев: Все пак бащата е българин на Савка. Е.А.: Бащата е българин, македонец от Велес, а майката германка от Берлин. В.К.: Къде се запознават? Е.А.: Той е работил при цар Фердинанд баща й във влаковете с които пътувал. Той нали е пътувал със специални влакове, когато отивал в чужбина, може би там някаква връзка е станала, защото той до Германия е пътувал по-често и официално и неофициално. В.К.: Къде живеят майката на Савка? Е.А.: Когато се връщат и се запознали и видяли Учителя са били в Цариброд. Той е бил там сигурно на служба тогава. Савка, когато била на две или три годинки Учителят й мерил черепа. Правил измерванията тогова още и на нея измервал, и на майката. Казал, това съм чула, на майката е казал: „Да я пазите от пиянство". Интересно, защо и в какъв смисъл Учителят го е казал, не знам, нали. Тя след това не прояви такива никакви склонности, но нали може да е било и в друг смисъл по- преносен някакъв, не го знам, но това съм го чула. Савка ми е разказвала за баща си. Бащата на Савка много я обичал, „Той никога не ми казваше на име, все ми казваше „блага душо" и към нея имал така особено отношение, може би защото имат едно момиче и син. Тя имаше брат по-голям от нея една година или две години ли, такова нещо. А пък сестра Тереза като се оженила, тя се оженила за да има две деца. Затова се оженила само, за да има две деца. И наистина в последствие, тя когато влезе в братството така не е желаела да живее с мъжът си и те имаха спорове на тая тема и спорове за идеите, които имаха, щото първо Тереза, майката на Савка влиза в братството и следва Учителя, и Савка когато израства и тя също. В.К.: А, така ли? Е.А.: Да, първо майката. Даже първият път, когато тя поканила Учителя, нали гощавала Го с една печена гъска, без да знае че Учителят не яде месо, щото Той хапнал само от ориза, никак не хапнал от месото и тя като запитала защо, казали й „Той е вегатрианец". „Ами защо не ми казахте, аз сготвих гъска". Впоследствие Савка така беше привързана, а Савка желаеше да бъде ученик. За нея идеята, ученичество беше основен принцип в живота й. Тя много желаеше това и затова тя постоянно ходеше при Учителя интересуваше се, това беше нещо което биеше на очи. Много ревностна е била в това отношение. Много така преданна и в целия си живот не е правила уклони насам и натам. Вярно, че Учителят много е бдял над нея. Например, ако има нещо, тя ми разказваше всичко в живота си, и като направи нещо, което да речем не е правилно, Учителят ще й каже и ще я сгълчи. В това отношение Учителят беше, Той беше с всички така. Не мога да не кажа че, нали, ако всеки който Му каже за постъпката си и за туй се казваше нали, за да Му се каже права ли е постъпката, или не е права. Правилно ли е постъпил човек или трябва нещо да коригира, но Савка беше много ревностна. Но и Учителя имаше специална грижа над нея. И за Паша се е грижил така. От нас стенографките Паша пък недовиждаше. Тя Паша, още на 20 годишна възраст, късогледа от дете е била, но на 20 годишна възраст не знам какво нещо е имала на очите, отишли при д-р Гергинов в София, имаше двама лекари, д-р Пашев, който после стана професор след като се отвори факултета и Гергинов. Двамата бяха очни лекари в София най-известни. Отишли при Пашев и Пашев й казал, че тя ще ослепее. Представете си на едно 20 годишно, младо момиче, да му кажат че ще ослепее, може да си представите каква трагедия е преживяла тя. Брат й по-големият „Федя", както го наричаха те, за да я облекчи от това състояние отива при д-р Гергинов, разказва случая как е и казва: „Моля Ви се, ще я доведа, но кажете й, и така да е, кажете й, че това не е верно, да не живее така с отчаяние". „Аз казва Ви съветвам идете да станете селянка в полето да работите, иначе казва ще ослепеете". И това е било преди да срещне Учителя, преди да стане стенографка. И много тежко го преживяла, но когато отишли при другия лекар Гергинов, а той вече е подготвен от брат й, я успокоил. Но когато се запознава с Учителя, вероятно тя е споделила тези неща с Него, Той й е помагал и тя много пъти Го е питала за очите си. Сега имаше едно нещо, което тя го разказа след заминаването на Учителя. Бяхме се събрали у нас, в моята стая и Паша беше дошла на гости, но тя вече почти не виждаше тогава. Паша разказа, че Учителят й е дал един метод за лечение на очите, но тя вътре в себе си срещнала някакво голямо съпротивление и не е могла да го приложи. Не го каза какво е, но каза, че имало такъв. Сега дали тя не е трябвало да преодолее това съпротивление вътрешно за да си помогне, щото като го дал Учителя, не го е дал за да предизвика това съпротивление, а го дал за да й помогне. Даже тогава аз за пръв път чух това нещо и си казах, може би Паша е сбъркала, че не се е насилила, да. И след туй казваше: „Колкото пъти заговоря на Учителя за очите си, Той или ще млъкне и ще си отиде, или ще започне за друго да говори". И тя не можеше да разбере защо е. Възможно е и това, което тя казва да е право, ако й е кармично, нали. Ако тя трябва да го изживее. Учителят може да облекчи, нали така? А ние бяхме свидетели и този случай за Паша ще разкажа: Ние бяхме на Рила една година, на Мусала и така се виждахме нали и ми казва: „Еленке, аз ще сляза долу". „Защо бе Паша?" „Аз съм тука в затвор, нищо не виждам". Тогава ли си загуби едното око, да тя дясното око го загуби. Щото си спомням както пишеше. Лявото го загуби, щото така пишеше, с едното както виждаше наведена. Сега, аз каквото можах да й кажа, казах й че трябва да остане, щом Учителя е тука и че няма защо да слиза, тя по този начин ще създаде и неприятности на Учителя, а тя никога не желаеше да прави неприятности брат, и понеже сега имам възможност да говоря за Паша, ще Ви кажа, че преди да си замине Учителя й е казал нещо много хубаво: „Ти казва, си ми създала най-малко тревоги". Аз не съм чула друг човек на когото Учителя това да е казал. Но на Паша й е казал това и то е било заслужено, защото тя много съзнателна беше по отношение така задълженията си към хората, а към Учителя още по-будна беше. Тя не искаше никаква сянка да се хвърли върху Учителя, не искаше пропуски в поведението си, във всичко, стараеше се да постъпва правилно. Аз като казвам това трябва да кажа, че и Савка също се е стараела, но Савка друг темперамент беше, другояче беше нейното. В.К.: А очила носеше ли? Е.А.: Да носеше Паша, но после ги остави. Щото Учителя нещо беше казал за очилата и тя ги остави. И до края на живота си не тури очила и с това око, което малко виждаше, цял живот работи Словото на Учителя, да. В.К.: Това не го знаех. Коя година тя си загубва едното око? Е.А.: Ами то беше в тоя период когато бяхме на Мусала, на Рила. Значи до 1928 год. От 1928 год. тя не виждаше с едното око и то другото беше много късогледо, много късогледо. В.К.: И кога остана тя сляпа напълно? Е.А.: След Учителя, вече към 1948 год. Когато беше ревизията тя не виждаше вече, аз това си спомням. Паша имаше така много морални качества като човек.

38. НАЧАЛОТО НА СТЕНОГРАФИТЕ Вергилий Кръстев: Искам да запитам дали знаете нещо за първата книжка, която е издадена „Науката и възпитанието" - 1896 год. гр. Варна с подпис Петър К. Дънов? Елена Андреева: Нищо освен това че Учителят я написал и издал. Нищо не зная по него въпрос. Знам само едно, че в периода между 1930 и 1940 год. Учителят повикал Георги Радев и му казал: „Дай й нова рокличка". Понеже езикът тогава е стар български език, след възрожденския език, та тъй има две издания тая книга. Първият, както Учителят е написал и вторият на Георги Радев редакцията. Но то е само стилова редакция, да го направи по-съвременен език. В.К.: Аз съм преглеждал и двете книжки. Но първото, оригиналното ми харесва повече. Е.А.: Вярвам в това, защото от друга страна гледат работата на Георги Радев, естествено. В.К.: По-нататък 1922-1923 год. Учителят издава една книжка „Хио- Ели-Мели-Месаил" и Той споменава как я написал и как един свещеник я открадва, и прави свое издание досущ с оригинала. Знаете ли нещо за тая книжка, за издаването й? Е.А.: Не, не съм чула, но ми е попадала и аз я имах. Но мисля че при един от обиските ми я взеха. Тя е съществувала, тя е реална, Учителят я е говорил или е записал не зная. Щото има и други случаи. Учителят обикновено говореше, Той не пишеше Словото си, но има например една беседа малка, която е много характерна по стил и се чувства че е Негова, издадена на 1.I.1914 год. Даже аз я имам, мога да Ви я дам, ако не сте имали случай да я прочетете. Значи печатана някъде. Значи печатана някъде, или е говорил, или някой е записал, но как е станало не зная. Щото мене ми я донесоха след като Учителят си отиде, като намерено нещо от Учителя останало. А пък записването на първите беседи не е ставало, когато Учителят е говорил. Той е държал по градовете беседи, те са си вземали бележки всеки индивидуално и не им е дошло на ум, че трябва нещо да се запише и да се записва, и да се печата. Много по-късно вече се яви това желание -1914 год., когато идва Тодор Гълъбов, първият стенограф на Учителя, тогава на ул. „Опълченска" 66 са говорили тези беседи. Той отивал и стенографирал. Той беше добър стенограф и той ги е издал първите три серии - I, II и III. Те са под неговото редактиране, той ги е стенографирал и той ги е издал. А пък други Слова записани от Учителя са Протоколите, както ги наричат. Говореното на съборите. То е така по-интимно, защото там са се подбрали само хора от веригата, както са ги наричали. Всичко тези приятели, които са били свързани с вътрешен стремеж еднакъв, те са били от веригата. На много места до 1920 год. Учителят говореше за тая верига. Впоследствие, когато дойде Школата, вече не говореше за духовната синархическа верига, а говореше за ученици. По-рано пак говореше за ученичество, но след като отвори школата, тогава Той заговори определено какъв трябва да бъде ученика и каква работа му предстои на него. А онова другото е било може би подготовка за школата. В.К.: Как са записвали първоначално и къде? Е.А.: Той е говорил на ул. „Опълченска" 66, но може да е било и в салона на радикалите, нали известно време са били в някакъв друг салон на някоя сестра-учителка, не знам как се казваше и там са записвали, но не е казано къде са записвани, обикновено впоследствие пишехме кое къде е говорено, но за салони не сме казвали. Само за град сме писали. Тези беседи са издадени в София, в държавната печатница са печатани. За финансирането не мога да кажа нищо, но вероятно помежду си са събрали пари. Те са беседи от 1914, 1915 година. В 1915 год. Паша Теодорова се запознава с учението и когато Гълъбов е трябвало да отиде на някаква командировка в Италия поканва Паша и тя сяда на стенографската маса. Паша ми е разказвала, че се е запознала с Учителя много скоро. Ходила при Него, слушала беседи, а Гълъбов я познавал като ученичка негова по стенография. Тя при него е завършила стенография и е държала изпит за учителка по стенография също при него и той я познавал като стенографка и че може да стенографира. Казва на Учителя, че като заминава няма да има стенограф. Пък Учителят казал: „Той ще дойде стенографа". И тогава Паша идва и поема работата и работи близо до 1920 год. почти сама. Тя е писала винаги и дешифрирала. Брат Боев и той е бил в братството, но не е бил стенограф, понеже е бил учител и е учителствал на разни места, не е бил в София. По съборите е бивал брат Боев. Мисля че е участвал в събора през 1915 год. доколкото си спомням. А пък в съборите, тези които ги имаме, ние от 1909, 1910, 1911, 1912, 1914 и 1915 год., Протоколи, както ги наричат, ги е писал чичо Петко Гумнеров, хазяинът на Учителя. Тези протоколи той ги е писал и от него са запазени, така както са могли да ги схванат. Даже на едно място е много симпатично: „Тука казва, не можах много добре да разбера, но това можах да запиша". Така искреничко си го казва, както е могъл да запише. Той е бил протоколист в съда и той е писал така на обикновено писмо. Интересно, аз не съм запитала Савка, кога е седнала на стенографската маса. Как е станало затова никак не си спомням, даже не знам и кога е учила стенография. Може да са ми казали, ама съм забравила. Но аз в 1920 год. когато отидох, Паша и Савка бяха на стенографската маса двете. Пък аз Савка Керемидчиева познавах от университета, беше ми колежка. Паша познавах, че ми беше учителка. В гимназията ми е била по химия учителка. Тя е десетина години по-голяма от мене. Така че като отидох, като седнах после в 1921 год. на масата и двете ми бяха вече така близки, не ми бяха чужди, щото от по-рано ги знаех. Аз седнах, когато Паша изпратиха учителка в Русе и понеже Савка остана сама стенографка, намериха че тя е още много млада и е хубаво да има и друг да й помага. Брат Радославов ме предложил на Учителя и Учителя казал: „Кажете й да седне на масата". Паша беше в София учителка и я изпратиха в Русе, един вид за наказание. Там беше само една година. На следващата година не й дадоха работа и тя си остана вече на Изгрева стенографка. В.К.: А Вие кога останахте на Изгрева? Е.А.: Към 1928 год. защото аз живях при семействата си, после имах друга квартира, щото баща ми като се прежени, а ние имахме само една стая и аз бях студентка, и исках да си имам своя стая, а втората ми майка имаше наследствена къща, и в нея се освободи стаята, тогава пак имаше жилищна криза след войната, и ни разрешиха нали като собственици, и взехме една стая. Та там живях до 1928 год.

37. УЧИТЕЛЯТ Е БОЛЕН Елена Андреева. Постоянно идваха при Учителя приятели. Той ги приемаше. И тогава Учителя съм виждала много пъти, то имаше една веранда пред къщата. И там на пейката ще заварим Учителя така, държи си с едната ръка пулса. Това ни правеше впечатление. Аз в София не съм виждала Учителя да си държи ръката. Правеше Го много пъти брат. Предполагам, че е имал аритмия. Предполагам. Не можеш да попиташ защо, нали така? Но предполагам, че е имал нещо. Туй ми е правило впечатление. Доста пъти съм Го виждала. И когато се върнахме в София, нали вече видях някои неща, които ставаха с Него. Като се върнахме в София, на Изгрева там отваряха една вратичка, да ни свържат със задната част зад салона където беше мястото, защото ни дадоха да го ползваме след 9.IX.1944 год. Учителят с пелерината, ама се е свил, не е Учителя изправен, а така се е свил. Туй ми правеше впечатление. Когато идваше на клас, до последния път, Учителят говореше както всякога. Никога нищо не се забеляза в говора Му. Било някаква промяна, слабост на глас, някаква немощ. Чевръсто ще дойде, чевръсто ще се качи на масичката по стъпалата 3-4 стъпала бяха, ще седне, нищо нямаше. Но вън от това съм Го виждала така малко отпаднал, даже последния четвъртък, преди да си замине, поиска да Му изчистиме тръбите на печката. Той се отопляваше с дърва и въглища. И брат Ради дойде да ме извика: „Аз, каза, като чистя тръбите ще нацапам, да измиеш Еленка след това". И аз отидох. Ние още не бяхме изчистили тръбите, Той пита: „Готово ли е горе?" Казвам: „Не Учителю още". И вече бяхме изчистили, бях измила и палех печката. И Той идва и се качи запъхтян от стълбите. Запъхтян! Това ми направи силно впечатление. Аз не бях видяла Учителя запъхтян и веднага седна на стола до масичката и между печката. Та Той си имаше едно местенце на което сядаше и вика: „Ще запалиш ли печката?" Викам: „Паля я Учителю". Запалих я. А пък преди това бяхме чистили стаята горе и Савка дойде да ми каже, че Учителят е недоволен, че сме разместили книгите търсил един плик, за да си намери за радиото документите, за да може да платят, защото се плащаше предварително, накрая на годината ли, какво беше. Нещо такова и аз като беше вече там, и като свърших всичко, казвам: „Учителю, каза ли сте тъй на Савка, че някакъв плик сте търсили с документи. Какъв е казвам плика, за да го потърся?" Той вика: „Канцеларски формат". И аз влязох в стаята Му, щото Той в антренцето беше, там е печката, стоя в стаята и бъркам в библиотеката и първия плик, който хванах беше този, най-отгоре. И аз отворих го, видях документи за радио. Казвам: „Този ли е Учителю?" „Този". Намерих го, беше плика. Как не са го намерили, защото Савка каза че и тя го търсила, за да не го намерят. Предполагам, че не го е намерила и аз така го намерих и веднага каза: „Занесете го на Дряновски!" Викам: „Добре". И тогава ми даде брат една много хубава ябълка, ама много голяма беше. Тези мисля Александровски ги казват възкиселички. Ама такваз голяма. И това беше последния дар от Него. Щото другата сряда си замина. На мене по това време ми правеше впечатление стойката, че се е свил, нещо което никога не беше дал. Учителят винаги имаше права стойка. Той като говори, тук не си свиваше очите. Тука беше винаги изправен. Това отпущане не го правеше, което аз сега го направих. Туй отпущане, това не го правеше. Той винаги имаше права стойка. И това ми е правело впечатление, Учителят така да се свие. Как може това нещо? И понеже беше един месец преди да си замине, в една лекция като говореше каза: „Когато човек заминава за другия свят, минава през една тъмна зона. И аз търся път!" Като чух това, мене ме жегна. Защо ще търси Учителя път? Значи път, за да се мине дотам. И като се върнах питам Паша, питам Савка: „Абе чухте ли какво каза Учителят?" Питам брат Боев - не чул. А Паша и Савка, като дешифрират после лекцията, бяха го записали, но не им е обърнало внимание. Виж как някой само го чува и това ми направи впечатление и малко бях нащрек след това брат. Това нещо така, като едно изказване вече значеше нещо. Не казва Учителя случайни работи. После така виждахме Го, казваха че не бил добре, че Му правили вендузи, че Му слагали хардал, че Той излизал след това на поляната. Вергилий Кръстев: Казаха ми че излизал по риза. Елена: Да, по жилетка, не по риза. Учителят никога не ходеше по риза. По жилетка е излизал. Сега и оттам излезе това, че се е самоубил. Понеже те тълкуват сега защо излиза, нали, че иска да си замине, затова Му измислиха самоубийството. Съвсем са други мотивите за да излиза Учителят. Не е, за да си замине. Щото ако е така, то е насилие. Учителят нас не насили, та ще насили своята природа. Това не мога да го допусна. Това е нашето неразбиране. Но Учителя не може да посегне на живота си за да ускори заминаването си. Това не може. Той може да е знаел и сигурно е знаел, че си отива, защото ми казаха после, че всичките пари, които е оставил, пет милиона били или повече, не знам, всички били опаковани по определен брой, завързани и всичкото това предварително приготвил. И после научих, че само Савка Му е помагала, когато това нещо го направил, а пък Савка беше и тя болна тогава вече. Тя в Мърчаево като бяхме заболя. Савка беше в Мърчаево, Паша не. Паша беше в друго село. И когато тя дойде около Великден и каза: „Учителю, да остана ли тука?" „Недей, голяма цигания е тука". Така й казал. И тя си отишла. Там беше при една сестра Богданица със своите сестри и се върна когато всички се върнаха. Да, така й е казал на Паша. Вижте, той нещо имаше. Един лекар, Попов беше ми се струва, професор, един млад брат, който току що беше завършил медицина, син на една наша сестра, го доведе във вторника брат. Аз се случих там, в стаята на Учителя. Щото аз за пръв път отидох последния понеделник и вторник. И даже нощта вторник вече останах, пак бях при Учителя и при заминаването присъствах. Може би за да бъда свидетел срещу тези клевети. Щото аз видях когато Учителят замина, нали и цялата обстановка, хората които бяхме там, и вечерта, когато дойдоха да Му правят инжекция. Знаете ли че само брат Ради се противопостави от всички присъстващи срещу инжекциите. Той каза: „Учителят е срещу инжекциите". Но дойдоха приятели и го успокоиха. Той се прибира недоволен в бараката си.

36. БОМБАРДИРОВКИТЕ И МЪРЧАЕВСКИТЕ НЕСГОДИ Вергилий Кръстев: Да се върнем при започването на войната, някъде през януари - 10.I.1944 год., когато е бомбардирана София и Учителят решава да отидат в Мърчаево. Нещо да ми кажете за последните събития? Елена Андреева: Вижте, тази година -1943, лятото Учителят никъде не излезе, защото имаше партизани из планините и беше опасно. Ние не лагерувахме. След 1939 год. откакто почнаха да излизат в горите партизаните, ние не ходехме на Рила, никъде. На екскурзии само ходехме за един-два дни. Защото ние носехме много продукти и ако дойдат ние не може да не дадем, нали, и по тази начин, понеже ний на който дойдеше - давахме. Така че ние не можехме да ги знаем дали са партизани. Дойдат като туристи, ще им дадем, ние на никой турист не сме отказвали. И понеже беше така, а Учителят знаеше какво може да стане, затуй не сме ходили. И Той почна през 1943 год. есента, 40 дена ходи редовно на Витоша. Почна до бивака, ходи десетина дни, после почна на поляната над гората, над Симеоново. Всеки ден излизаше. От Изгрева ходеше там. Сега защо го прави това? Не зная. Най-напред ходеха само една група, Той ли ги беше поканил, как е станало не зная и другите не смееха да ходят. Някои, които се осмеляваха отиваха и те. Аз лично така, не знам дали искаше и други хора да ходиме, затова не ходехме. Но после Учителят беше казал на брат Боев и на Борис, да ни кажат на Паша и на мене, да ходиме. Ако искаме да ходиме, да дойдем. И аз когато на другия ден отидох на екскурзията, ми направи това впечатление, че ми каза: „Добре направи, че дойде". В какво седеше доброто не ми е ясно и сега. Но, значи трябвало да ходим. „Добре направи, че дойде". Щото веднага на другия ден аз отидох. И после когато имах възможност почти винаги ходех, докато ходеше. Той отиваше там и там имахме изненади, забелязах тогава, бяха бомбардировки и един път бяхме там над гората и летяха самолети над нас, над гората. И бяхме в гората, нали така и по поляната излизахме. Но Учителят беше видимо неспокоен. И на Изгрева като бяхме, пак при бомбардировките, и на поляната е излизал, но пак имаше така едно неспокойствие у Него. Той е казал, че ужасът, който всички хора изпитват и страхът го чувства, и това идва у Него. И друго още беше казал: „Те не търсят друго, мене търсят". В.К.: Казаха ми, че са сипали бомби там срещу бивака. Е.А.: Не, те горе са търсили водопровода. Нали от лява страна има една станция водопроводна. Аз мисля че за там падаха бомби. Там гонеха мястото именно, хвърляха бомби като бяхме горе, но то беше заради водопровода, за да развалят софийския водопровод. Щото той е рилския водопровод. Поне аз така си обясних, може да е било и друго, аз не знаех. През 1943 год. Учителят редовно държеше беседите, говореше. На 10.I.1944 год. през нощта беше едната голямата бомбардировка, през деня в 10 часа, беше другата и около нас, до Изгрева много бомби си хвърлиха. Цялата гора беше осеяна с бомби. После като минавах из гората, ама видях толкова изровени места, имаше много и даже имаше една бомба от два тона, която беше паднала много близко до нас, но паднала на меко място и не експлодирала. Ако беше експлодирала може би и моята барачка, която беше до гората и на другите, да пострадат. Там нашият дом дето беше „Парахода" и салона, щото много близко беше до това. Най- малкото прозорците да се счупят или нещо можеше да пострада. Но тя не беше експлодирала. И когато в София вече на 10 януари беше бомбардировката, Той каза: „Кой където може, нека отиде в провинцията, по селата, кой където има условия". Сега ние в началото не знаехме къде ще ходи Учителят, после разбрахме на другия ден, че Учителя ще ходи в Мърчаево. Добре, ама как ще отидеш така. Той ще ходи, да отидеш с Него, малко неудобно беше нали, ако не те поканват, щото това да не е нахално. Но после когато отидохме казал: „Що толкова късно дойде?" На мене ми каза. В.К.: Вие кога отидохте там? Е.А.: Аз отидох в едно друго село при една сестра учителка. Един път отидох при Учителя, през януари ли беше, или през февруари и казвам: „Учителю, мога ли да дойда на 22 март?" „Елате!" каза. Добре ама там като бяхме, Невена беше там учителка и тя получи писмо от Лулчев и той каза да не идваме за 22 март. Аз много съжалявам че послушах, щото Учителят тогава е държал беседа. И като чух, че е държал беседа, аз казах: „Категорично отивам в Мърчаево". Взех си малко багаж и отидох в Мърчаево и си потърсих квартира и там останах. Защото аз в 1940 год. бях поела да дешифрирам всички лекции и бях обещала. И затова казвам, моето място е тука щом Учителят държи беседи, ще отида там и през април 1944 год. отидох. Той ми каза: „Защо си закъсняла?" От април нататък през цялото време стоях и когато тръгнах да слизам в София вече, беше 9 септември 1944 год., беше към края на септември. Ние постояхме доста в Мърчаево, щото Учителят не беше още тръгнал и тогава ми каза някои работи. И аз тогава казах на Учителя неща, които никога до сега не бях Му казала. И казвам: „Учителю, неудобно е когато Вие не сте казали, когато отивате с малка група, друг да дойде така. Защото аз не знаех, Вие ли сте ги поканили само тях, те ли са се избирали и как да дойде човек така? Мислите ли, че когато отивахте на Мусала, аз нямаше да дойда на екскурзията с Вас, ами от тези съображения не съм идвала". И Той ми каза нещо: „Аз на другите казвам, а те не казват, не съобщават. И те искат за себе си само да задържат, като някой търговец, който иска сам да печели". В такъв смисъл е. И тогава разбрах, че това е независимото щото Той въобще в тези неща не се месеше и грешката е моя, че не съм питала. Аз трябваше да кажа: „Учителю, чух че ще отивате, мога ли да дойде?" Колко просто, нали? Но моя е грешката. Отчитам си я сега, казвам, никой не е виновен, трябваше да намеря път и начин, щото да му кажа, че искам да отида. Пък като ми кажат че не може, няма да отида. Много мъчно беше с квартирата в Мърчаево, аз много се мъчих. Живях в плевня, живях в обор, намерих квартира, но после ми я взеха. Намерих друга, пък много мръсна беше женицата, въшки ни полазиха. Но всеки случай поживях там, при каквито невъобразими условия живях. Щото Учителят държа беседи на всички празници, на Великден държа беседа, на друг 4-5 беседи държа в Мърчаево. Те са печатани в „Заветът на любовта". В.К.: Изобщо какво ще ни кажете за ония времена за живота в Мърчаево? Е.А.: Много бяха лоши условията и за Учителя, много бяха лоши. Малка стая, много хора събрани, дисхармония имаше, да дисхармония имаше между тях, а това за Учителя разбира се трябваше да го търпи. Например нещо което аз не казах на Учителя, само защото не ми беше удобно да Му казвам. Веднъж ми казва сестра Йорданка, че доктор Жеков купувал хляба, брашното, те там месеха хляба. Аз викам: „А-а, щом е така, аз не ща да ходя на стол щом доктора ни храни. Щото отде накъде, аз от Учителя приемам, ама от доктора?" И питам брат Боев: „Брат Боев, как стои въпроса с хляба?" Той каза: „Учителят дава парите, доктора го купува". Аз разбрах, че тя неточно предава. И си останах. И един път като почнаха да разливат храната, сипнаха ни само по една голяма супена лъжица. Да Ви кажа, може би по ящна съм била, мен не ми стигаше. Само с тая супена лъжица с която ми сипваха храната и хляба, хляб имаше изобилно, не можех да се нахраня. На мен не ми стигаше и казах на Йорданка: „Йорданке бе, защо само по една лъжица сипваш?" „Учителят каза така. Ако искаш да ти сипвам повече". „Не, казвам както сипваш на всички. Само на мене специално не искам". Но тя не сипваше повече и аз за да не излезе че се оплаквам, и затуй, и затова вкъщи сготвих си, хапна си и казвам: „Отивам на символ-обед". Това е недостатък, като щете го вземете, но нали Ви казах как го преживях. В.К.: И аз като съм бил на общи обеди съм бил гладен, оставал съм гладен. Не ми е удобно да искам допълнително храна. Е.А.: Не, ако даваха аз щях да кажа, сипи ми! Но не даваха повече. На другите като не дават и аз естествено, и аз не мога да искам. И един път не отидох. Три дни не отидох на обед. И отивам след обеда на третия ден, Учителят ме среща и каза: „Еленка, имаш отсъствие!" Аз повече не отсъствувах. Разбрах, че Учителят желае да отиваме да се храним там и никога не отсъствах повече. Нали, ще отида, колкото ми сипят или ще се нахраня предварително, или след това ще си доям вкъщи, но не беше хармонично. Хората, които бяха край Него не бяха на високо ниво. Не искам никого да оскърбявам, но намирам, така бяха по-простички хорица. Един Ангел с Тодора беше там, няколко други души, макар и д-р Жеков и Йорданка, все пак. В.К.: А как реагираха домакините там? Толкова хора? Е.А.: Темелко идеално се държа брат. Той си отстъпи къщата и не беше господар. Други бяха господарите през всичкото това време. Даже един път аз го поздравих затова. Още там бях и казах: „Брат Темелко, радвам се, че така хубаво си държите изпита". Защото той никаква забележка никому не направи, нито позволи на жена си, нито на дъщерите си. Никой от тях не се намеси в братския живот. Всичко търпяха. Виждаха, имаше така нередни някои неща. Занесат него на Учителя, а другите го заключат. Кога го дали, кога не го дали, разбираш ли? Е, тези неща, те ги виждат, те са домакини и изтърпяха всичко. Той изтърпя, защото той ни я даде. В това отношение брат Темелко за всички ни беше един много добър пример, много. Аферим на него, че можа да издържи това. Ние ходехме само на обед там, времето беше хубаво, така че повечето се хранехме навън. Оттам правехме и екскурзии до Острица горе. На хижа „Еделвайс" ходихме само на Богородица. Тогава от София дойдоха и ние които бяхме от Мърчаево. На „Еделвайс" спахме сто души от братството. Спомням си и картинки. В една голяма стая спахме всички и Учителя спа в нея стая. Много легла имаше, голяма стая беше. Другите спаха в други стаи, където имаше вече места. Вечерта имаше радио, изслушахме радиото, защото там имаха електричество нали. Мърчаево и те имаха радио, защото слушаха новините помня. Защото аз бях там дето нямаше електричество. В плевнята с Неда като живяхме, нямаше електричество. В плевнята на Симо живях през летните месеци, докато окосиха сеното и трябваше да го турят в плевнята. Тогава търсих и отидох при една друга, дето й викаха македонка. И аз съм македонка, ама отидох при нея, една Вера беше, мръсничка малко беше. И въшки за да имаме! Полазиха ни въшки. Там вижте какво, никой не беше при добри условия и бяхме много ограничени. Войната бе, много беше напрегнато.

35. СТЕНОГРАФИТЕ НА УЧИТЕЛЯ Елена Андреева: Учителят знаеш ли, че ни плащаше по 150 лв. ни даваше всеки месец, да се храним в стола. Вергилий Кръстев: 150 лв. на Вас. Е.А.: Личните, да, на трите стенографки. В.К.: Защото нямаше с какво да се издържате ли? Е.А.: Не. Ами не работехме. В.К.: Вие само пишехте. Как стои тоя въпрос? Учителят Ви дава? Е.А.: Вижте какво. В.К.: Вие сте Му стенографки. Е.А.: Стенографки бяхме. Паша първо е. Паша е почнала през 1915 год. и е работила тя до 1919 год. самичка всичко. Това бяха военни години, нямаше редовно беседи, така че не е много загубено от Словото. Но аз когато отидох то беше 1921 год. В 1922 год. вече Паша я местят в Русе и тя не може да бъде учителка в София. И остава сама Савка стенографка. Гълъбов още 1915 год. ликвидира с Братството. В.К.: Как ликвидира с Братството, напусна ли го? Е.А.: Отиде и вече не се върна в Братството. В.К.: Къде отиде? Е.А.: Имаше някаква командировка в Италия. Отиде, но като се върна не идваше вече на беседи. Само че ще ти кажа едно, че на края на живота си, видях го с дъщеря си беше дошъл да потърси Учителя да се види. В.К.: Значи на края на живота си. Е.А.: На края на живота си дойде и се срещна с Учителя. В.К.: Цял живот го няма. Е.А.: Не. Тука, тука няма нищо, разбираш ли? Тука той не е задоволен с нещо, затова е така. После той беше стенограф в Народното събрание. Водеше така един голям отдел стенографско бюро. Отговорно. В.К.: Имаше учебници издадени от него. Е.А.: Да, той е много работил. Аз познавах и дъщеря му, защото не можеше да не ги познаваме. В.К.: Дъщеря му не се приобщи, а си остана там при него. Тя си остана в Народното събрание. Ех, не са врагове. В.К.: Ясно, да. Е.А.: Врагове не са, но не можаха да станат ученици. Да, това е. В.К.: Значи на края на живота си пристигна. Е.А.: Пристигна. Аз го видях и присъствувах и нещо даже погрижих се, за да му направя срещата ли, такова нещо. В.К.: Значи Паша отиде в Русе. Е.А.: Паша отиде в Русе и Савка остана сама стенографка. И брат Иван Радославов, мой учител, този който се яви при Учителя да протестира за чичо Петко Гумнеров. В.К.: Иван Радославов, да. Той написа една много хубава книга „Где е Истината" в защита на Учението. Аз я четох, много хубава книга. Е.А: Не, той за професор беше. Той можеше да бъде професор, но понеже беше в Братството, нямаше да му дадат разбира се. Иначе той имаше ерудиция на професор. Много начетен човек, скромен, но аз не можах да влезна във връзка с него заради дъщеря му. Той имаше една дъщеря която беше епилептичка. Това нещо така ми действуваше на нервите, че не можех да отида да ги посетя и да присъствувам на такава сцена. Брат Радославов отива при Учителя. Паша я преместиха в Русе. Остава стенографка само Савка. И тя е млада и още неопитна, студентка. После тя не знаеше много добре български. Тя щото с майка си все немски говори. И затова той идва и казва на Учителя: „Идва сега една ученичка моя от гимназията, гледам я пише стенография, знае стенография". А пък аз бях карала един курс в Народното събрание преди това. Така че имах условията да бъда стенографка. Нали, не само че съм това, била съм и стенографка в Народното събрание. Все пак това е титла. Нали, значи все пак съм разбирала нещо. „И да я поканя ли да помага и тя?" „Поканете я!". Тогава идва брат Радославов и ми казва. Защото той идваше при нас, при Паша идваше и той казва това, че така казал Учителя, че мога да пиша. А това беше за „Турнферайн", там писахме. Аз не казах на Учителя, да отида да Му благодаря, не, взех си една тетрадка, взех си моливите и на следващата беседа на Учителя сядам на масата в „Турнферайн". „Турнферайн" беше едно германско дружество туристическо, което имаше такива уреди - прескочи кобила, да, такива уреди имаше и ний когато отивахме, значи е било богато дружество, за да поддържат един грамаден салон. И ние само в едната част вземахме участие, а в другата част бяха тези - уредите. Значи аз седнах си и станах стенографка. Е то има и друга история. Учителят ме прати после, това е лично вече. Учителят ме изпрати учителка след като Лулчев преживя всичките си съмнения към Учителя и ги сподели с мене и ме отрови. Разбираш ли? В.К.: Натоварва те психически? Е.А.: Да, да. Аз отговарях на всичкото което бях убедена. Имаше неща, които не ги разбирам. Нали има неща които не ги разбирам. Пък и млад човек съм била, да не съм била много възрастна, нали? Тогава бях, а не малко по-късно, то беше към 1930 год., аз трябваше да отида при Учителя да кажа, ами не можах да кажа нищо от това което казва за Него. Той може би няма да ме попита, ама ако ме попита, аз не мога да не кажа на Учителя. Пък аз не искам да излагам и Любомир. Защото връзката още не беше скъсана. И затова бях между чук и наковалня. И Учителя каза на Паша: „Кажи на Еленка да отиде учителка". В.К.: Това коя година? Е.А.: 1931 год. В.К.: Значи до 1931 год. ти си стенографка. Е.А.: Да. От 1921 год. до 1931 год. редовно. Ама аз и след това като идвах пак си стенографирах. Аз не напуснах мястото си. Даже помня брат Радославов като разбра че съм учителка: „Ами кога, аз всякога виждам че си тука", защото аз си идвах всяка събота. И аз го преживях много тежко. Защото, Учителят ме гони, разбираш ли? Това беше все едно, че аз дойдох до самоубийство тогава във вътрешните си борби. Но слава Богу не направих тая глупост. Щото, ако я бях направила е грешка непоправима. И аз щях, самата аз да пострадам. Пък и на Учителя едно петно ще бъде. И наистина, че само мисълта ми за баща ми и за Учителя ме спряха да не направя това нещо. Аз обичах баща си. Казвам как ще го наскърбя така жестоко и Учителя обичам и уважавам. Как казвам, как мога, най-добрите същества, да направя това и затова не казах, но си понесох наказанието близо четири години в село Макоцево - затвор. В.К.: Бяхте учителка. Е.А.: Събота и неделя идвах. Много рядко прескачах събота. В.К.: Това е от 1931 год. до 1935 год. Е.А.: Докато ме уволниха -1935 год. В.К.: 1935 год. вече си продължихте? Е.А.: Да. В.К.: Сега как ставаше самият процес. Вие стенографирате. Кога дешифрирате? Изобщо как ставаше този процес? Е.А.: Ний си разпределихме работата. Паша пожела да работи неделните беседи, Савка пожела да работи в началото Младежкия клас. Защото аз първо работех Младежкия клас. После тя пожела да работи Младежкия клас, след това и в моето отсъствие и брат Боев за пръв път седна на нашата стенографска маса и той почна да помага, защото те не можеха да се справят с работата. В.К.: Много голям обем или?. Е.А.: Не е обем, не. Паша стилизира. Постоянно се печатат беседи, тя е заета и тя не може да изработи всичко. Савка имаше някакви вътрешни преживявания. Някакви разбираш ли смущения, психически. Например един път ми каза: „Еленка, не виждам Учителя". Ние седим на такова разстояние, малко по-далече, даже може да е било по-далече от тази маса, някакви два метра. Два метра най-много, щото ние сме така, Учителят е на катедрата. „Не виждам Учителя". „Бе как не Го виждаш?" „Не Го виждам". Знаеш ли, аз тогава видях едно, че Той я излекува за един ден. В.К.: Казаха ми, че я карал да чете някакви Псалми, 91 Псалом и нещо друго да чете. Е.А.: Беше й дал да чете „Отче наш" всеки час на денонощието. Не, „Добрата молитва". Беше й дал и други неща, които аз не съм питала. Не мога да кажа нещо което не съм питала и не съм чула. Но тогава тя малко се приближи при мене, защото имаше нужда да я водим. В.К.: Тя не виждаше. Един, два дена. Е.А.: А, повечко. В.К.: Седмица, месец. Е.А.: Да, една седмица. И един път идва Учителят пак когато бе в това състояние Савка и каза: „Къде е Савка?" Извикахме я. Учителят започна да и се кара пред нас. Ние с Паша веднага влязохме вътре и Учителят се отдалечи с нея. В.К.: Защо й се кара, напусна ли? Е.А.: Кара й се, де да знам какво и аз. Ние се отделихме. Аз не исках да чувам как й се кара. Кара й се нещо. Кара й се, че е дошла до това състояние. Щото тя е допуснала нещо в себе си, нали? Защото и на мене ми се кара Учителя, когато отидох учителка. Но Той ми се кара в началото за Лулчев. Та, кара ми се, много работи за него. За него най- много ми се е карал много пъти, не веднъж, но сега това са съдбовни връзки. В.К.: Ясно. Е.А.: Съдбовни връзки и аз, когато почне Учителят да ми се кара, никога не съм плакала с по-едри сълзи оттогава. Ама такива капки капеха от очите ми, защото аз съм разкъсана вътре. От това че Учителят ме гони. И Учителят ми се кара за него, и да ти кажа много нещо тежко преживях тогава. Но сега да се върна на Савка по-хубаво. И Учителят й се кара, кара. След това тя изчезна от бараката. А това беше още първата година, когато гората не беше изсечена. Боровете бяха малки и едни пътечки имахме само в това място. Нашето дворно място където беше парахода. Ами трябва да е било към 1928- 1930 год. Не беше преди да бъда учителка. И Савка изчезна. Тя се скрила някъде в гората, щото тя беше гъста, едва се навирахме между боровете. Идва Учителя и казва: „Къде е Савка?" „Ами няма я. Тука беше Учителю". И търсиме я, намираме я, разбира се. Тя се завряла и реве в някоя дупка. Въпроса е, че Той изгони тия същества които бяха у нея. С каране. Три пъти й се кара. И трите пъти, и на другия ден. После тя имаше изкривено лице. Така тя имаше изкривено лице. В.К.: Някаква парализа на лицето? Е.А.: Да, да. И след това всичко оправено, Савка си е нормална. В.К.: На следващия ден. Е.А.: На следващия ден Савка си е здрава. В.К.: Отиди и ги разправяй. Е.А.: А, иди разправяй сега, ама да. В.К.: Сега как ставаше самия процес на дешифриране? Вие сте четири души стенографи, пишете едно и също. Сверявахте ли помежду си кой какво е записал?. Е.А.: Четирима бяхме с Боев. Но брат Боев много по-късно влезе при нас. Той влезе когато аз отидох в Макоцево. Тогава щото трябвало да помагат на общата работа. Добре. Аз виж какво да ти кажа, всеки сам работеше. Ние се бяхме разделили. Само Паша взе неделните беседи. Савка взе Младежкия клас и на мен остана другото, Общия клас. И аз взех Общия клас. И Общия клас аз най-много съм го работила, през целия си живот съм работила Общия клас. Защото Савка остана само Младежкия да работи. След това когато в 1930 год. Учителят почна да посещава и създаде, и другата рубрика тези „Утринните слова". Оттогава имахме вече четири. В.К.: Утринните слова кога бяха? Е.А.: Сутринта, в неделя. Рано сутринта в 5 часа, а пък в 10 часа е неделната беседа. Две беседи имахме в неделя от 1930 год. почнаха сутринните беседи. Оттогава имаше вече и неделна беседа. А след това взимахме я или аз, или който я искаше. В.К.: Но вие дешифрирате текста дословно. Е.А.: Виж какво. Аз взимам тетрадката с беседата, взимат се тетрадките и на Савка, и на Паша. Чета по моята и сверявам оттук, сверявам оттам и пиша. Аз съм работила така. В.К.: Това е Общия Окултен клас. Е.А.: Така съм работила аз. В.К.: И след това ти като го напишеш го даваш на Паша. Е.А.: Когато дойде за стилизиране. Тя ги стилизираше, да. На нея даде Учителят това право. В.К.: Сега аз съм виждал някои беседи които някои от приятелите ги издали, нали по собствено желание в отделна брошурка, харесала му някоя лекция и я издава. Е.А.: Ама тя не е стилизирана. В.К.: Обаче след това излиза стилизираната и човек не може да ги познае. Е.А.: Имаше такива работи. Имаше. В.К.: И сега какъв е отговорът на цялата тая работа? Аз по едно време когато проучвах тоя въпрос бях много настроен. Но вече се минаха години и казвам, ех допуснато. Е.А.: Виж сега защо ставаше. Щото Паша така можеше да работи. Нямаше друг човек който да се захване да работи. В.К.: Това е много голяма работа. Е.А.: Най-напред Учителя даде на Георги Радев да изработи една беседа. След това даде на Борис Николов. След това се опитваха някои хора да искат, пък за тях Учителят каза, че не е лъжица за тяхната уста. В.К.: Значи не е лъжица за тяхната уста. И такива неща имаше. В.К.: Това пък е най-важното. Е.А.: А, защото Паша не че парафразираше, Паша по свой начин стилизираше. По свобода, да. И затова можеш да чуеш, аз имам беседи които съхранявам. В.К.: Аз точно това искам тези беседи да ги запазим. Е.А.: Да, да, аз ги съхранявам, съхранявам. Да се види как е работено. Защото, аз го искам и за сега, за другите беседи ще ги дадеме сега да се стилизират, да знае онзи как са стилизирали тези беседи и да се съобразява малко с този начин, или пък аз даже не казвам да се съобразява. По чиста съвест да почне да си ги стилизира както той разбира. В.К.: Не само по чиста съвест, по лична отговорност. Е.А.: Лична, да. В.К.: Значи ти имаш от тези беседи? Е.А.: Имам. В.К.: Аз искам да ми ги дадете, за да можем да ги запазим, да ги съхраним, да се види как е било. Е.А.: Ще ти дам, ще ти дам. Имам. В.К.: Друг не го интересува това нещо, в този момент никой не го интересува изобщо. Е.А.: Не, не го интересува, да. Та сега виж, така сме работили цял живот. Винаги Паша имаше предимство. Първата беседа на събора тя ще вземе, втората ще вземе Савка, на мен се даваше последната беседа. Аз бях последната. В.К.: Значи така. Първото място беше на Паша, второто на Савка и следващото е твоето. Това смущаваше ли те? Е.А.: Не, никак. Не, защото виж какво, аз се чувствах виновна заради тази ми връзка с Лулчев. И по този начин... В.К.: Искаше да се изкупиш. Е.А.: Не, да се изкупя, викам добре че и толкоз имам. В.К.: Добре, че те допускат. Е.А.: Щото иначе. Ами когато ме изгони учителка Учителя? Ти знаеш ли какво нещо преживях? И когато. Но знаеш ли когато отидох при Учителя Той ми се кара много. Почна за Лулчев, никога не помня какво е казал лошо за него, не помня. Но помня че ми се е карал и когато нали ти казах, че плачех с такива капки, най-големите капки сълзи които съм някога преливала. Ама това ми беше, знаеш ли какво ми беше. Аз викам, как ми е, що не казах на Учителя. Ако бях казала нямаше да ме гони. Аз не съм съгласна с това което Лулчев каза. Аз се борех с него. Аз го увещавам, но аз исках и той да не попадне Учителя пък да го изгони, разбираш ли? Ей така бях между чук и наковалня и исках да му помогна. И когато ми се караше така, Учителя омекна, омекна и ме изпрати с любов. На Рила в палатките сме били винаги двете с Паша. Само последната година Паша си направи отделна палатка, последните две години. На Рила си носехме пишеща машина и след като стенографираме, то дешифрирахме беседите. Една машина носехме. Обикновено така правехме. Тази която дешифрираше, взимаше тетрадките на другите две и като работи, чете и сверява с другата тетрадка и пише. Този, който си чете стенограмата и сам си пише. И аз така съм работила. Първите години, когато почнахме предавахме написаното на пишеща машина, но после, когато отидохме на Изгрева пък и на Рила ние си ги държахме. Ние ги държахме, ако Той иска някой път да Му се прочете нещо, четяхме Му. Имаше случаи да поиска. Да, запитваше дали сме дешифрирали лекцията. „Да, Учителю". Даже, когато бяхме в Мърчаево последната година, Той държа една лекция и после каза на нас стенографите: „Утре, каза, искам да Ми прочетете лекцията". И ние с брат Боев седнахме и аз чета, за да попълним нещо, някои празноти и той с неговата тетрадка. И когато на другия ден каза, да четем, аз оставих той да каже кой ще чете и той почна да чете, после Учителят направи една забележка. Щото брат Боев много енергично говореше, а темата беше за Любовта. И той каза: „За Любовта така не се говори". В.К.: Той понеже говори с тоя гръмогласен глас. Е.А.: И така беше, даже една сестра ни беше слушала когато сме дешифрирали и каза: „Ами защо ти не го прочете?" Ами рекох: „Не можех аз да реша". Щото аз бях стенографката, която най-късно дойде при Учителя. И затуй казах си, аз нямам думата. Винаги даже, когато почвахме беседите от събора, ние си ги деляхме. Първо взимаше Паша, след това Савка и после аз, третата беседа винаги взимах. Освен ако някоя от тях каже, че може и аз да я взема, така е ставало, да дешифрираме. И така после като се повтаря повече пъти нали, понеже всякой ден, понякога и по две беседи на събора имаше. Имало е и на Рила по две беседи. Сутрин и на обед в 10 часа.

34. ХРАНАТА НА УЧИТЕЛЯ Вергилий Кръстев: Сега, с какво се хранеше Учителя на езерата? Елена Андреева: На езерата с всички, когато беше нормално. Нали, само в 1936 год. Му готвехме специално. Иначе не искаше да Му се готви специално, хранеше се от общата храна. В.К.: Какви храни обичаше Той? Е.А.: Най-прости. Най-простите. Когато сам си готвеше, готвеше си само супички, вареше си само жито. И това е. В.К.: Сега, тука на Изгрева? Е.А.: На Изгрева, първите години като отидохме много често идваше при нас стенографките, когато бяхме вече там, когато нямаше стол и носеше ни храна. Да речем, донесли Му нещо, зарзават някакъв. Той каже: „Хайде, да го сготвите и донесете ми". Та сме имали тия радости, да бъдем много често с Учителя и да Му готвим. В.К.: А кой се грижеше за бельото и за изпирането Му на Изгрева, и на Рила? Е.А.: На Рила, много сестри, всички бяха готови, но когато сме били на екскурзия, Той като си съблече дрехите, даде на някоя сестра да Му ги изплакне. Щото Той казваше само с вода ги изплакнете, щото те нямат нищо друго освен пот. А пък в София и на Изгрева, имаше една сестра Василка Иванова. Най-често тя Го переше. Аз съм прала, но по-рядко. Иначе за готвене, много пъти съм Му готвила. На Изгрева и горе на езерата също така. В.К.: Какво готвехте обикновено? Е.А.: Ами вижте, готвехме зарзават, както ние си готвим. Да речем лятно време ще сготвим грах, ще сготвим зелен боб, ще сготвим чушки, нещо яхния картофена. Той всичко ядеше, с много хубаво разположение се хранеше Учителя. Това за мене е било образец, храненето на Учителя. Даже когато е сериозен нали, някога дойде Учителят, мълчи, не говори. Много сериозен е, разбираме че си има нещо с което се занимава, но храната винаги, с много хубав апетит се хранеше. Така, да ти е драго да Го гледаш. Но имаше някои хора, нали да намерят махани в яденето, туй такова, онуй онакова. Такова нещо у Него не видях. В.К.: А какви Му са били любимите ястия на Изгрева? Е.А.: Траханата, която Той ядеше, има два вида трахана, която се прави от пресен квас, кисел квас, народния квас, който народа употребява. В.К.: Това нещо ние не знаеме как се прави. Е.А.: А-а-х, знам го и съм го правила. То се взима квас. В кипяща вода се слага малко сол и кваса се разбърква със студена вода. Да речем в половин литър вода, една голяма лъжица квас е достатъчно. Разбива се със студена вода, сипва се и тя става рядка каша. Рядка каша става и тогава поври малко. Учителят я ядеше много просто, само с чер пипер. А тя се прави със зехтин не, тестото по-предпочита масло. Да Ви кажа, тестото по-вкусно е с масло. Аз например когато си правя трахана слагам сирене и масло. Тази е трахана с кисел квас, която е. А другата се прави „Суха трахана". Та се прави пак с кисел квас, но тя се меси няколко дена. Една се прави бяла само с квас, а друга се замесва със сокове от зарзават. Тя обикновено розова става. В.К.: Как се приготовлява кваса? Е.А.: Хлебчетата се месят три пъти и после се оставят да изсъхнат, и после се слагат на решете и така се изсушават хубаво. И тя се натопява, една-две лъжици в студена вода преди да се свари, ако искаш по- бързо да стане, пък ако не и право да ги туриш така в това, но трябва повече време да ври тогава, за да омекне и да стане пак така рядка каша. В.К.: Такова нещо аз не съм ял. Чувал съм, но не го зная. Е.А.: Е трябва, някой път ще Ви направя. Тя е много хубава, когато е студено времето, много вкусна става с черен пипер да се сипе и малко масло се пуска вътре, и сиренето, и това, и после хапки хляб се пускат също вътре. И става много вкусна закуска. То е народно ядене. В.К.: То вече не се знае и това време то вече отмина. Е.А.: А, сега има продават готова трахана. Та в пакетчета миналата година бяха донесли на Ружа такава трахана. Има, има такава. Плодове обичаше да се храни. На закуска ядеше или маслини, или сирене, обичаше българско сирене. Като че ли предпочиташе пред кашкавала. Щото много по-често ядеше сирене отколкото кашкавал. Той имаше възможност каквото иска да яде, защото като забележи какво няма, нали приятелите носеха. Например Той е казвал така, а и мен мисля че ме е пращал: „Я иди да вземеш хубаво сирене!" Винаги ще каже: „Да вземеш хубаво сирене!" Обичаше сирене, маслинки също обичаше. Ядеше с удоволствие маслини. Приятелите Му носеха и от чужбина, такива, на времето имаше внос различен. Маслини хубави. Обичаше и руски чай. Той сутрин най-често закусваше чай, по-рядко мляко или трахана, това Му беше за закуска. Друго не закусваше. За обед една супичка и салата. На общата храна. Вечерно време най-често пак чай. Но Той и след обяд към 4-5 часа като си почиваше, пак изпиваше по 2-3 чая. Не пиеше вода, чай пиеше. В.К.: Понеже Вие казахте, че през 1936 год. при побоя е засегнато здравето Му, Вие казахте че и зъбите Му нещо са пострадали, имал е паднали зъби ли? Е.А.: Не, Той беше от ударите зле. След това аз не довърших разказа си. За първата неделя на Изгрева бе съборен ден, когато след беседата играхме Паневритмия, всички Го поздравихме. Тогава след Паневритмия всички отивахме и Му целувахме ръка и за пръв път тогава Учителят се ръкуваше с нас с двете си ръце. Като си подадем ръката, Той с двете си ръце ще ни хване. Сега с всички ли се е ръкувал така, с някои ли само, но аз това го видях, че така се ръкува с двете ръце и на очите Му даже сълзи имаше, защото всичкото това премеждие се преодоля, нали. То беше празник. То беше празник за нас, празник и за Него беше. Ний това го видяхме. С много радост беше Той тогава, защото показа ни нещо, което е много голям урок за нас. Аз съм убедена, че всеки един от нас, ако има вяра, може по същия начин да оздравее. Той нищо не направи външно за лекуване, нищо. Най-много което е, че взе рициново, то не е за лекуване. Той много скромно ядеше, правили сме Му и компот, и ошав тогава, нали така от плодовете които носеха, щото от градината пращаха сливи, плодове каквито има, вишни и сме правили компоти. И горе сме правили за второ ядене компот. Брат Ради като прати кошче или голяма кошница, то стига за всичките . И като прати, ние ги давахме за общия стол. От храните например обичаше бамя, зелен грах обичаше. Така с удоволствие ги ядеше. Чушки обичаше печени. Даже за есента, за да ги задържим дълго, една година брат Ради беше купил дървени въглища, че в праха, те са сухи и ги налага чушките едни върху други, за да има до Коледа чушки. Щото тогава не правехме компоти както сега. Нямаше буркани, нямаше капачки за затваряне на компоти.

33. ЛАТВИЙСКАТА ГРУПА Вергилий Кръстев: Това са поредица от снимки от латвийската група. Кога дойдоха латвийците? Кой ви свърза с латвийците? Елена Андреева: Пампоров като ходи в Европа да държи курсове по Есперанто, в същото време е използвал да говори за България, като страна на розите и други неща, но говорил и за Учителя. И някъде се е проявил интерес, някъде, не. В Латвия се е проявил по-голям интерес от другаде и те така много бяха доволни и благодарни на Пампоров, че е дошъл там и че се запознали. За пръв път дойде една сестра, но тя дойде да търси съпруг, тя не дойде за Учителя. Тя дойде уж, че се интересува, но от цялото й държание ние това разбрахме. Тя е била във връзка, понеже и тя есперанто е изучавала при Пампоров с Петър Камбуров. Тя за него беше дошла направо. Това се разбра впоследствие от поведението й. На следващата година -1936 дойдоха пет сестри: Марияна, която се ожени за Елиезер впоследствие. Сега това е на снимката, на която е Учителя, това Пампоров ли е? - Пампоров. На снимката която е седнал е Пампоров. Значи първа, втората е Марияна, която се ожени за Елиезер Коен впоследствие. Значи това е 1936 год. Това е Зелма се казва, последната отгоре, да. Тя имала магазинче и някаква търговия водеше. Тука е Ана Мазур, ето я тази, която е втората от дясно на ляво. Ана Мазур е която преведе „Пътят на ученика". Това е Емилия, която е до нея учителка по математика. Да. А този, който е с голата глава - Николай. До него е...сега да Ви кажа, този не си го спомням, кой е бил. Може да е бил и от братята. Имаше един Григор, който беше, имаше и други. След това, това е Елена, която е до Учителя, от дясна страна, да. Тя е българка, някакви градинари живеели били в Рига в областта някъде. Тя остава сираче и там някой я отглежда и като се запознава с учението дойде, но е българка. Значи това е снимката, после другите не ги познавате. Чакайте. Не, не си ги спомням, а това е което е под Учителя в тъмното, от дясната страна, тя е Емилия Вайланд, тя ръководителка беше тогава на братството в Рига. И дълго време. Но когато дойдоха, войната се обяви, те я взимат в някакъв лагер и там си е загинала. И това е пак една учителка по немски език, в момента не си спомням точно името й, тя беше приятелка на майката на Савка. Тя стана впоследствие ръководителка след като тази си замина. Но и тя след няколко години си отиде. Сега имаше и други братя, но тука не са на снимката. Значи това е 1936 год. Това фактически е първа снимка. Е това е група пак чужденци. В тази група е Савка, Учителя и тези двама, това са латвийско семейство. Ето друга снимка, тази е Емилия се казваше, презимето не си спомням, имам го някъде в тефтерчета, с мъжът си. Той беше полковник в латвийската армия. Но когато руснаците отстъпват, го вземат със себе си и вече не се е върнал. В.К.: Сега един друг въпрос. Разказаха ми, че Савка е ходила там. Коя година? Е.А.: Тя отиде в 1940 год. В.К.: Ама кой я покани? Учителя ли я накара да отиде или тя е отишла и каква беше реакцията на Учителя? Казаха ми, че Учителя не е одобрявал, че е отишла, или? Е.А.: Не- е, тя отиде с разрешение на Учителя. Тя вижте, Савка направи много голяма връзка с парижаните. Те говореха, които знаят немски. Те говорят руски, ние български. Така се разбирахме. Понеже са били под руско владение, говореха руски език почти всички. Савка в 1940 год. реши да отиде в Латвия. Но преди да отиде в Латвия, тя отиде в Берлин, понеже майка й е от Берлин и тя отиде на гости на свои роднини. И оттам отиде в Рига. И гостува на приятелите в Рига и така като представител на Учителя тя отиде. Тъй че не е било против Учителя. Не е било. Защото тя отиде с благословията на Учителя. В.К.: И контактите после Вие поддържахте ли ги? Е.А.: Аз поддържах с едни лица, тя поддържаше с други лица. Тя се сприятели повече с едни, аз с други. Естествено, нали? Ние не можехме всички с всички да бъдеме. В.К.: Казаха ми една опитност. Латвийците заминали и по едно време Учителят се втурва към Савка и казва: „Дай ми ризата, която ми подариха латвийците" и я надява върху себе си така. Е да, то е момент, когато може би е имало нужда да им се помогне, защото те са пътували когато е започнала войната. Учителят после казал: „Имаше една голяма пакост за тях". Е.А.: Може. Започнала войната там към Латвия. Аз Ви казах за войната, нали как Той към тях се отнесе. Той се разкри пред тях. Щото им каза преди да заминат: „Когато сте в нужда, повикайте Ме!" Това е откритие, това е да откриеш възможностите си. Учителят на никого от нас не ни е казал това. Аз присъствах, затуй го чух. В.К.: Какво каза? „Когато имате нужда, повикайте Ме!" Последният ден, последния обед с Учителя. Вече беше обявена войната с Германия, Полша беше почти половин прегазена, към 10-и, 12-и септември, нататък беше. Те много се безпокояха как ще пътуват нали в страна където има война и бяха смутени. И в последния момент, нахранихме се, Учителят стана, погледна наляво, погледна надясно, щото беше в средата и им каза: „Пък когато сте в нужда, повикайте Ме!" Вдигна ръка и си отиде. В.К.: Те разбраха ли? Е.А.: Те разбраха, ама аз не се стърпях и им казах нещо. Викам: „Много нещо ви каза Учителя", запомнете го. Щото мен ми направи силно впечатление тая изява на Учителя. Да каже, когато сте в нужда, повикайте ме. Щото това значи, че Той може да помага когато другите са в нужда. Друг път не го е казвал. И преди това те се качиха горе на езерата. В.К.: Качихте ги на езерата, бяха горе. Е.А.: А, винаги идваха. Те идваха и за Рила, всяка година. В.К.: Тука пак една интересна снимка имаме. Е.А.: Да, хубава. Ама тука са, да, ето го Николай, Савка, Белев, този брат, никак не го помня тоя брат. Щото не съм общувала. Братята общуваха повече с братя. В.К.: Сега от тях омъжиха ли се други освен тази за Елиезер Коен? Е.А.: Освен Марияна, не. Никой друг не се ожени. Тя се разведе с мъжът си. Тя беше женена. Тя се разведе и се ожени за Елиезер. В.К.: Тука ли остана? Е.А.: Остана в България. Но да Ви кажа, не я обичаха рижаните. Никак, много била ходила от едно общество в друго. Някак така прескачаше от плет на плет като сврака. В.К.: Интересно е, че Елиезер Коен накрая става враг на братството. Е.А.: Вижте какво Елиезер Коен отначало беше много верен и предан. Даже когато го изселиха като евреин, преди 9.IX.1944 год. в Плачковци го изселиха и там работеше нещо. Той е геолог, там в някаква мина работеше. Аз бях в кореспонденция с тях и той ми писа и ме моли всяка дешифрирана беседа да му я пращам. Просто от всяка беседа по един екземпляр и аз отивам при Учителя и казвам: „Учителю, Елиезер това иска. Ама аз, ако трябва да пиша, трябва и на другите да пращам, не само на него. Така ще бъда много несправедлива". Пък Той каза: „ Пращай му!" Значи, Учителят, само на него разреши да му пращам, на него ми позволи. Изрично ми каза това. Мен ми направи много силно впечатление това, защото, но викам пък Учителят знае защо го прави, нали? А след това се отказа от Учителя след 9.IX.1944 год. В.К.: Да не би да е причина жена му латвийката? Е.А.: Той помисли, че всичко е свършено. Учителят си отиде, че с братството е свършено и че с комунизмът почва нова ера. И той някак се преобърна, но не беше комунист преди това. Не беше никак. Той ходеше след Учителя, с апарата си да Го фотографира и с тефтерче, каквото каже да записва. И затова за нас беше голяма изненада, щото толкова предан, толкова верен. От него имам една много хубава снимка на Учителя, две снимки. Една, когато Учителя има една скрита усмивка и една, когато е със затворени очи. Ама много красиви, едни от най-хубавите снимки. След като се помина той, Марияна, жена му отиде при сестра си. Но умря сестра й и някои казаха че се оженила за съпруга й. Нали се вземат протестантите така. Но какво е станало повече не знам. Аз с Марияна много общувах, щото тя беше от едно семейство, което аз посещавах и за което Учителят дето ви разказах ми каза да ги посещавам, въпреки че аз бях решила да не ги посещавам. И то беше едно семейство, тяхното. И тя когато отиде в Латвия, след като си отиде Елиезер, не ми каза че ще отива в Латвия. И аз така останах много недоволна, как да няма доверие да ми каже, ами ще пратя едно писмо на близки там в Латвия. Щото тя е тамкъшна. Но после разбрах, че тя като отишла там братството са й дали такъв афронт, че просто тя се видяла само с Николай, с когото лични приятели бяха, защото той пък живееше в нейната къща и имали да уреждат въпроси за къщата. Това знам за тях. В.К.: Сега той е правил снимки, писал в тефтерчета. Какво стана с тях? Е.А.: Абсолютно нищо не знам, в чии ръце са попаднали. Имаше роднини тука, имаше сестра в София, но аз нито я познавам, нито и знам името и сега къде е. Но виж имам една опитност с Елиезер преди да си замине. Аз бях ходила някъде надолу, на Изгрева, само че вън от оградата на Изгрева. И той ме срещна до къщата на дядо Благо, там имаше една полянка и просто ме застави да 80 седна да си поприказва с мене. А пък той изявата му е нали против Учителя, много неща бях слушала, но аз не влезнах в пререкание с него, нито да го упрекна, нито нищо. Но той направи някак си, като че ли изповед пред мене за живота си. Каза какво е вършил, какво е работил, направи така нещо и аз останах изненадана от всичко това. И аз казва той: „Нямам вече никаква задача. Свърших си работата каквото имах да правя". Това ми направи впечатление. Сега той не беше толкова възрастен човек, той е по-млад от мене Елиезер и аз смятах, че пред по-възрастен човек да кажеш, така е малко по-чудновато, защо ще го казва. Но така го направи. Но, аз не го упрекнах защо направи така с Учителя, нищо не му казах, защото намирам, че така трябва да постъпя. То е негова работа, сега ако се е уплашил, или за нещо друго има, негова работа. След това скоро, скоро почина.

32. ОБХОДАТА НА УЧИТЕЛЯ Вергилий Кръстев: Искам да Ви питам, някои са ми разказвали, че отначало Учителят е ходел много леко. Кажете нещо за походката и как се е движел. Казаха ми, че много леко се движел и много бърже на планината. Елена Андреева: Учителят и на Изгрева се движеше така бързо и плавно и всякога ми е правила впечатление Неговата походка. Защото Той когато се движеше нямаше никакво клатене на ляво и на дясно на тялото, което много от хората го имат. Движи се някак, тялото си винаги стремително напред се движеше и само напред. Това предаваше една особеност на походката Му. Щото повече от хората имат едно леко люлеене, повечето от хората. Много малко са хората, които нямат люлеене. Това беше едно, което всякога ми е правело впечатление. Друго ми е правило впечатление, Той не се движеше бавно. Походката Му беше бързичка в сравнение с обикновеното както ние ходим. Ние бяхме млади тогава, нали. А пък особено, когато сме се връщали от бивака, нали връщаме се и като наближим юзината, след юзината не можем да Го стигнем. Усилва си крачките, защото Той пак се изпотяваше. В.К.: Коя юзина? Е.А.: Симеоновската. В.К.: А, да. Е.А.: Оттам като тръгне, като ускори крачката до Изгрева, едвам Го стигахме, толкова бързо се движеше. Туй ми е правило впечатление. Защото това е една от причините, Той се изпотяваше два пъти на качване и един път на връщане. Понеже казваше, че чрез потенето, човек най-хубаво чисти организма си. Два са начините на потене: или гореща вода като се пие, да пие много вода и да се изпоти, или чрез движение. Той винаги на екскурзиите се изпотяваше, където и да ходехме. В екскурзията влизаше това, като номер едно - потенето. И затова Той и на нас ни казваше, носете си риза да се преоблечете, винаги. В.К.: А как стъпваше, на пръстите ли си? Е.А.: Леко стъпваше, леко стъпваше, много лека походка имаше. В.К.: Как беше облечен, когато отиваше на Рила? Какви дрехи Му взимахте. Защото сме Го виждали на снимките облечен официално с костюм, палто, шапка. Е.А.: Да, винаги. Той не носеше туристически дрехи. Носеше си дрехите които са в София, а за Рила имаше едни шаечни дрехи топли, бели. Или пък, но Той носеше и фланели, брат. Винаги Му носехме фланели. Той носеше долна риза. В.К.: Виждали сме Го с някакви шапки, шал. Е.А.: Ръчно плетени шапки шал. Сутрин носеше винаги шапка на главата си, даже и когато излизаше. Ако е слънце, носеше сламена шапка. А пък ако не е слънце и е студено, носеше плетена шапка. Той имаше доста шапки. Сестрите Му ги плетяхме и шалчета носеше вълнени. А отдолу носеше долна риза, обикновено от платно, домашно платно. После горна риза. Но когато е на Рила, носеше върху горната риза фланела. Той не носеше палто. И зиме не носеше палто зимно, фланела, върху фланелата горна риза, жилетка и сакото. И така идваше на гимнастики в най-големите студове. В.К.: Добре, сега на тая снимка как е облечен? Е.А.: Е, това е с тези дебелите си дрехи. В.К.: А да, с дебелите, шаечните. Да, това е шаек костюма. Той отдолу има риза, под ризата има пуловер. Е.А.: Пуловер не, пуловер не носеше, фланела, долни фланели носеше, на ръка плетени или на машина плетени. В.К.: Ама те са тънки, не са като панталони, те са дебели, шаечни. Е.А.: Не, дебели, дебели, дебели носеше и при студа слагаше си и долни гащи вълнени, дълги. Но и върху памучните вълнени слагаше под панталона. Памучни гащи дълги, отгоре вълнени гащи, плетени на машина и отгоре панталони. В.К.: А, това е горе на Рила. Е.А.: На Рила така ходеше, на зимни екскурзии така ходеше облечен. Лете ходеше с гуменки обикновени, бели, а пък зиме ходеше с обувки. В.К.: Тежки? Е.А.: Не зная, но не можа да ги обуе. Не можа да ги носи. Нещо не са били удобни, нали. Един брат Му направи един туристически костюм, донесе Му, не го носи. Много казва е тежък. В.К.: Туристически костюм, да. Е.А.: От спортен плат така костюм, но не Го носи, защото бил много тежък. В.К.: Той с бастуна от коя година ходи? Е.А.: Аз винаги Го знам с бастун. В.К.: Винаги. Е.А.: И в 1920 год. го носеше. В.К.: Той с него се подпираше, или? Е.А.: Не, не се подпираше. Само така си го носеше. Много рядко, не съм Го виждала, даже и на стръмнините като се качваше, не се подпираше, но винаги Го носеше. Винаги Го носеше. В.К.: А кой Му шиеше дрехите? Е.А.: Дрехите, вижте какво. Той най-напред носеше едни дълги дрехи до тука 3/4. В.К.: Да, аз съм ги виждал такива на снимки. Е.А.: Дълги дрехи носеше. Впоследствие, като дойде на Изгрева почна да носи сака, така официалното и някой ми казваше, че Методий държал много на това, да бъде стегнат, по-елегантен. В.К.: Кой Методий? Е.А.: Константинов. Някои са ми казвали, аз не съм Го питала. Вероятно. Той е така, по-естет Методий и той сам се облича спретнато. Може да е искал и Учителят да е така. И без това Учителят беше винаги много спретнат. Много спретнат е бил. Знаете ли брат, сутрин ще дойде с един бял костюм на Школата. Като играем Паневритмия ще си сложи друг панталон. След това, ако е много топло, ще си смени сакото, ще си сложи тънки дрехи. Не Го мързеше да се преоблича. В.К.: А кой Му шиеше? Е.А.: Сестри са Му шиели някои костюми, но после ги шиеше един брат, шивач. Той беше придворен шивач. Той Му шиеше. Последните костюми, тези които имаше, всичките от него са шити. В.К.: Той идваше, взимаше Му мярка. Е.А.: Да, шивачът му имаше мерките и той Му ги шиеше костюмите. В.К.: По всичко личи, че е могъл сам да се грижи за себе си. Е.А.: Абсолютно, виждала съм Го като сам си готви, сам си е прал, сам си глади панталона. Можеше всичко. Но ние Му услужвахме, съдействувахме, грижихме се за Него. В.К.: Боледувал ли е често? Е.А.: Не е боледувал, освен някои настинки като всеки човек. В.К.: Беше ли здрав? Е.А.: Той имаше деликатна конструкция на тялото си. Това за теб се вижда от снимките. В.К.: Ето тук Учителя пак е на масата, държи някаква беседа, с ръката си прави жестове. Е.А.: Е Той когато говореше правеше такива жестове. На тази снимка се виждат няколко линии по дясната Му ръка и на дланта. В.К.: Какво казвате за ръцете и за възлите? Е.А.: Имаше много хубави възли на дланта си. Един път в Младежкия клас, в салона на ул.„Оборище" 14, Учителят си вдигна ръката така срещу лампата и рече: „Виждате ли, рода в който съм се родил, от него съм наследил слаб стомах. И аз, ако не съм бил разумен, досега нямаше да бъда". Защото тука, между възлите, дупки имаше. Просто се виждаше. Вижте моите. Дупки нямам аз, но на Него, понеже възлите допират и така дупки. Тука, тука, тука дупки виждахме, щото ръката си тури срещу лампата в салона. Вижте, Той не говореше така за себе си, но по някакъв повод е било, да. А иначе на снимка ръката тука е образец за линии по хиромантия. Много пъти съм я гледала, но не мога да Ви кажа. Аз не съм хиромант. В.К.: Разказаха ми, че е имало отпечатък на ръката на Учителя, помолили Го, Той си сложил дланта върху прах от черен графит и после я положил на бял лист хартия и така останал отпечатъка на линиите на ръцете My. Е.А.: Може, може. Аз не съм го виждала.

31. УСТРОЙСТВО НА ЛАГЕРА НА РИЛА Вергилий Кръстев: Искам да питам други неща, които сте правили, така наречената „Спирала"? Правили сте „Спирала" горе на бивака на Рила. Елена Андреева: Кръг имаше брат, кръг имаше. В.К.: Кръг и отгоре някакъв триъгълен камък, направена някаква спирала. Е.А.: Чакай да видим, да си спомня. Горе на поляната на „Чистотата", правехме Паневритмия. В.К.: Тука става въпрос за второто езеро. Е.А.: А, на второто езеро? А-а, то беше при огнището. При огнището имаше наредено с камъни един голям кръг. В.К.: Това съм го виждал на снимка. Е.А.: По-широк беше от моята стая. В.К.: Четири на четири метра. Е.А.: Сигурно, сигурно. И това бяха редове под формата на пейки с камъни плоски. А след това като охлюв се виеше нагоре и отгоре имаше един камък сложен. Това беше. На Спиралата - каменните пейки сядаха всички, когато се хранят и в ръцете си държаха чинийката за обед. Защото, нали за да не седнат на земята, които не могат да се сгъват, сядаха така по него. В.К.: По тази спирала? Е.А.: По тази спирала, да. В.К.: Символично какво е била? Е.А.: Ами вижте какво, може да е казал Учителят. Ами спиралата е символ на вечното движение. В.К.: Питам, дали нещо така конкретно? Е.А.: Не. В.К.: Сега там е бил някакъв голям камък, който искали да го разрушат в начало, на който са написали север-юг. Е.А.: То беше на огнището, на хижата. Като решиха къде да правят хижата, имаше камък, който така пречеше, но после го изместиха от строежа, остана встрани. В.К.: Сега, това място на палатката на Учителя е било първо долу при езерото? Е.А.: При езерото. В.К.: После кои години се качва горе? Е.А.: През 1935 год. беше пак при езерото, 1936 год. беше на поляната на която ние бяхме. Ние бяхме с нашите две палатки. В.К.: Аз знам където са вашите две палатки, там има огнище. Е.А.: Огнище, да. На това огнище после готвеха. А тогава то не беше така. То беше само една канара и нямаше такъв вид. То беше обикновен огън с камъни направен. В.К.: Понеже се вижда, че са сложили бетон. Е.А.: Не, не, той Петър Филипов го прави другата година, когато Учителят се качи горе. След Учителя беше. Не през времето не Учителя. Защото ние си останахме на тази поляна до края - и 1939 год. бяхме. Защото беше много удобно, нали? Учителят като се подаде малко Го виждахме. И ако иска нещо, даде знак, дотърчи някоя от нас да Му услужи. Или пък нещо да иска да каже. Така че, ние си останахме на тази поляна и тогава ни беше това огнище. В.К.: След това се правят тия 72 стъпала. Е.А.: Когато Учителят не беше добре -1936 год. се направи тази пътека до това място, до палатката. А пък то си е за горе, за горната палатка. Виж, то беше много стръмно място. Нали така беше склона. Не за Харамията, за палатката Му говоря. А за Харамията се правиха преди това. Това бяха, мисля, това беше, щото след това ги правеха. В.К.: 72 стъпала ли? Е.А.: Да, да. А тези, нали от полянката дето бяха нашите палатки, до палатката на Учителя е стръмно мястото край една канара. И там направиха стъпала за изкачване на Учителя, за да отива до горе, до билото. Щото се хлъзгаше, стръмно беше мястото. Тогава ги направиха братята, а пък вече на другата година, Той като пожела там да бъде, на туй място палатката, тогава ги довършиха. Така ги направиха съвсем хубаво, за да слиза Учителя по тях, да не се хлъзгат и да не се клатят. В.К.: Сега вие сте правили и Паневритмия точно под Харамията. Е.А.: Да, на „Езерото на Чистотата". В.К.: Качвали ли сте се горе на Харамията? Учителят позволяваше ли? Е.А.: Качвали сме се. Един път с Учителя сме минавали оттам. Даже има едно място, което Той много го препоръча. В.К.: На Харамията? Е.А.: Не, на самия връх. Като се изкачиш така, без да се качиш горе на Харамията, минаваш така пряко нагоре, за да отидеш към тази височината, която е над езерото „Вътрешния близнак". Но преди да се навеждаш надолу има една полянка много хубавичка, разположена с камъни. И Той като хубаво, магнетично място го препоръча. Сигурно, някога като отидеш може да го видиш. В.К.: Така. Искам да Ви питам за „Езерото на Чистотата". Вие сте правили там тези упражнения с плискането? Е.А.: Да, правили сме. В.К.: След Паневритмията отивате около езерото с Учителя. Е.А.: Миехме се, да. В.К.: Искам да Ви питам за „Вътрешния близнак". Е. А.: Учителят е казал, че „Вътрешният близнак" е по-мистично място. По-мистично място. В.К.: За „Бъбрека"? Е.А.: За „Бъбрека". В.К.: Там сте правили Паневритмия на тази голяма поляна. Е.А.: Да, знаеш ли какво ставаше винаги? Винаги разширявахме кръга на Паневритмията. Не се свивахме, а почваме по-тесен и все се разширявахме, и все се разширявахме. Винаги когато сме играли на нея поляна. Може би защото е просторно и голямо и така всеки естествено иска повечко пространство. В.К.: След това какво правехте след свършването на Паневритмията на „Бъбрека", отивахте ли на някъде? Там казват че отпред и отстрани имало една скала. Да сте се качили там? Е.А.: Не, ходили са частно горе там. Един път -1935 год. ли беше, не мога да кажа годината бяхме отишли така над „Бъбрека". И почнахме, и ще слизаме, но ще слизаме не по този път дето е чешмата, има една чешма в него, ами през четвъртото езеро ще слизаме, оттам. И като минавахме така покрай езерото, за да дойдем до пътеката, която слиза от петото езеро надолу, някой се провикна и се чу много хубаво ехо. И един се обади, друг се обади. Почнаха да викат с тонове „до", „ре", „ми" и ехото се обаждаше. И се създаде едно много весело разположение. И тогава седнахме пак така на това място и тогава Учителят даде тази песен „Весел бъди, бодър стани". Ама само припева. Само припева го даде и тогава още там го научихме, нали. И с такова радостно настроение се върнахме всичките. „Весел бъди, бодър стани, във живота радост носи, радост носи ти!" Ами само там даде припева. А пък после, другата част, която е минорната. Нали това е мажорна гама и весело, а другата част в София го е дал. И така после двете части се сляха. В.К.: Сега спомняте ли си да е дал някои песни там, на Рила? * Е.А.: Е тази песен даде. Друга песен не си спомням. В.К.: Вие се качвате и на шестото езеро, за което казвате че е „Сърцето". След това се качвате и на седмото езеро. Е.А.: Той ги нарече така: „Главата" е седмото езеро, „Сърцето" е шестото, „Бъбрека" е петото, „Близнаците" - четвъртото. Ще Ви кажа и друг един спомен имам: Един път пак така се връщаме от петото езеро и сигурно си спомняте, както минава пътеката от петото езеро долу, за да слезе на пътеката към третото езеро, не пресичаме четвъртото, има камъни, които са изложени на слънце, много камънак. И беше така обедно време, и слизаме, но имаше още време и насядахме там на камъните затоплени от слънцето, насядахме и пак запяхме нещо. Учителят заговори. Двата близнака много хубаво се виждат оттам. Много хубава гледка има към близнаците. И като ни говори Учителят, тогава каза: „Давам ви каза, седемте езера за наследство". На туй място ни каза това. В.К.: Казаха ми, че там сте правили едно упражнение около „Бъбрека", наредил ги на кръг, след това ги обърнал и всеки да върви независимо какви препятствия стигнал, дали камък, или вода. Е.А.: Виж това не си спомням, може би не съм била. В.К.: Разказаха ми друг случай на „Бъбрека", когато сте играли Паневритмия и когато сте спрели, там имало коне, и всички се били наредили в една линия, и гледали играта. Е.А.: Да Ви кажа, възможно е да е така, защото аз останах изненадана, на нашия бивак когато бях имаше едно конче и свиреха момчетата, и конете спряха и слушаха. Туй ми направи впечатление. На два пъти го видях, конете спираха и слушаха музиката, това не бях го забелязала никой път, но това го видях. Но туй напълно допущам, че такова нещо може да е станало.