Iskri4ka

105. ОКУЛТНИ ОПИТИ Вергилий Кръстев: Учителят споменава в една лекция, наподобява класа като една химическа реторта, където се правят окултни опити. Елена Андреева: Вижте какво Учителят казваше и друго, може да го е правил това, но то е вече опит, който е правил. Аз съм забелязвала, някои неща е правил между нас трите стенографки. Той нямаше еднакви отношения към трите ни. И това можеше да породи нали ревност, завист, да, но да ви кажа „Слава Богу", аз за себе си мога да кажа, че когато съм имала случаи такива опити съм се справяла. Един път, аз понеже умеех така да шия, Савка пожела нещо да си ушие, две престилки да си ушие и Учителят не купи нито на Паша, нито на мене, само на нея купи, и аз ги уших. И през цялото време съм следяла мисълта си, да не ми се породи лоша завист, щото ще се изложа пред Учителя. Разбирате! Щото имах вече това съзнание и разбиране, та когато сме бивали заедно, аз там съм била много будна, по будна като сме били заедно. Впоследствие другаде съм бъркала, не съм била така будна, но там съм била будна, щото Той идваше много често при нас и аз щях да видя недоволството, ако бях направила така. И после мислех си, че Той нарочно прави така, за да ме изпита и не исках да не издържа изпита си. Това е било, но иначе Той казваше и друго нещо: „В Школата на Питагора учениците престоявали 2-3 години като оглашени, не били приемани в Школата, но другите ученици били излагани на подигравки, новите ученици, кандидатите за ученици били излагани на подигравките и грубата обхода на другите ученици". Сега казва, няма да бъде така в Школата, естествени ще бъдат тези изпити. Нали, един да речем ще се прояви грубо към някого, този към който се е проявил трябва да издържи изпита си. Щото Учителят казва така: „Ако видиш, че някой направи една погрешка и искаш да проявиш любовта си към него, помоли се с него, да разбере погрешката си, да се изправи, а пък ти в себе си кажи: „ Толкова му стига ума!" Разбирате, тука има вече ето пак метод как да постъпи ученикът. Това са така конкретни случаи, в които Учителят ни показваше как трябва да постъпваме, за да се освободим от отрицателните прояви, които носехме. Но въпреки всичкото знание, което ни даде, много е, то е богатство безкрайно, знанието, което ни даде Той. В.К.: Разказваха ми, че в някои случаи Учителят държал много строги беседи, пък в други случаи не е позволявал да се стенографират. Е.А.: Имаше строги беседи, имаше, но Той не е позволил, доколкото си спомням само на две беседи. Едната беше в салона на ул. „Оборище" 14, а другата доколкото си спомням беше на Рила, не собствено тя беше последната беседа от 1932 год. от рилските беседи. И Той най-напред каза: „Няма никому да я пращате и за нея няма да говорите", то беше по друга причина. Учителят казваше: „Когато чуете нещо в Словото, задръжте го в себе си, веднага не отивайте да го казвате на другите какво ви е говорил Учителят, за да може това Слово да подействува във вас, пък вие да се ползвате от опитността която имате. А не да бъдете като грамофонни плочи. Учителят казал нещо и вие гледате веднага да го предадете". Щото човек когато веднага изнася знанието, той някак като че ли се освобождава, губи, да. Като че ли иска да, от това знание го дава. А така, иначе строги беседи е имало, но строгите беседи бяха само за едно осъзнаване на учениците. Учителят го правеше това от време на време, правеше 2-3 пъти в годината. Даже веднъж аз Му казах, в последните години беше. Викам: „Учителю, в началото Вие държахте по няколко строги беседи в годината". Той знаете ли какво ми каза: „Забелязала ли си това? По кое време?" Аз Му казах по кое време ги държи. Едната беше тука около 22 март, преди или след 22 март беше. Една строга беседа. После една през юни, често пъти през юни беше. Друга по събора и чак към Коледа. Някога преди Коледа беше така строга. По тези периоди ги държеше. В.К.: Вие стенографирахте ли ги? Е.А.: Стенографирахме ги, но при преработката нищо лично не оставаше. Учителят е казал на Паша, да ги омекоти тези неща, да ги предаде в мека форма. Не така строго както ги е казал. И аз после Му казах, а пък сега казвам: „Учителю, почвате да говорите строго и изведнъж почвате пак меко да говорите". Имало е случай. Заговори строго и аз очаквам, че строга лекция ще бъде, но Той омекотяваше. В последните години не говореше така строго. Първите години по-често говореше строго, но впоследствие престана. Лично аз мисля, че виждаше се, че и от това няма файда. А пък като говори така, Той страдаше от това. Щото това е език, който не е Негов, нали? Той не може да говори така както човеците говорят, макар че ние заслужавахме и по-строго да ни се каже. Но, това е мое разбиране, дали съм права или не, то е друг въпрос, но това е моето разбиране е така. Туй ми правеше впечатление, защото Той когато е споменавал така нали за строгостта към един или друг брат е казвал, че не е в моето естество да говоря така. Той трябва да направи нещо, което не Му е в естеството да направи, а това значи сам Той да страда и да се измъчва. За Учителя беше по-лесно да търпи, по-лесно беше да говори меко, по-лесно беше да не вижда погрешките ни. Всичко това положително, което го правеше беше по-лесно. Аз съм се учудвала на Неговото търпение. Той никога, като му каже някой нещо, нямаше да каже, аз го зная това. Например станало някакво събитие и ние сме събрани около него пред салона или в салона, на групички, както вън от часовете на беседите. Дойде някой разкаже го. Учителят го изслуша. Дойде втори. И той почва да разказва. Учителят и него изслушва. Дойде трети, не казва че знае. Не казва: „Аз знам!" Както ний казваме. Например, ако кажеш на някой от нас нещо, какво казва Учителят, много често може да ти каже, знам го аз това. Нали? Може и ти да си имал такава опитност да ти кажат, че знае, а пък човек знае само това, което може да прави. Това, което не прави не знае. Лично знание. Щото когато човек може да направи нещо, има знание и това, той непременно ще го направи, непременно. Ние казваме че знаем, но ние не знаем или методът, или вътре в нас нещо не ни е изяснено, някаква разлика има която ние не сме съзнали. Иначе аз за себе си така съм разбрала, че там където съм могла и съм знаела никога не съм постъпвала неправилно. Но там където нещо ми е липсвало, нещо така не съм знаела. Знаете ли колко години минаха без аз да си различавам тонът, с който говоря? Да, не бях се наблюдавала, във възпитанието никой не ми е обърнал внимание на това. Не беше се случило да чета нещо по този въпрос и за мене това беше така неизвестно. Много по-късно, при Учителя вече аз разбрах, че трябва да си следя тона, да се чувам каквото говоря, с какъв тон го говоря. Ама то да не е лесно човек да се контролира. Забравяш, като ти кипне нещо отвътре, отвори се клапата на парния котел и пищи. Има тука няколко мисли, които така съм записала. Казва Учителят: „Да бъдеш знатен, велик, прочут, това не е важно. Важно е да бъдеш лъч от Бога макар и най-малък, но да си от Неговото тесто, да имаш Неговата светлина, да имаш Неговата Любов, Неговото знание и Сила!" За мене това е като Откровение. Значи ние можем да бъдем в една микроскопическа част, частица от Божественото. Значи това е постижимо, да бъде човек лъч от Бога, да има Неговата светлина, Неговата Сила, Неговото знание. И Учителят казваше много пъти: „Това, което ви говоря и Бог ви Го казва. Това, което ви говоря и Христос ви Го казва". Но да ви каже в очите на едно религиозно съзнание, нали знаете как ще прозвучи това казване, религиозно съзнание. Но в тази светлина, която е тука дадена, съвсем друго звучи това. Значи, то не е че Учителят, Учителят е изразител на тия Божии мисли. То изразява, Той ни дава това знание, за да можем ние да се освободим от живота който живеем и от който искаме ние самите да се освободим. В това отношение, много е хубаво когато човек среща така, такива мисли като това, те са били като откровения за мене и са ми давали надежда и вяра, че все пак под някаква микроскопическа форма ще мога да реализирам това, което желая. Друг цитат: „За да ви приемат в Школата, не трябва да губите времето си. Времето за укрепване на душата и на духа, ума и сърцето, това време не е загубено. А всяко друго време, за всякаква друга работа, която правите е загубено време". Да ви кажа, когато това го чух казах си, значи колко загубено време имаме ние. Защото ние се занимаваме безкрайно много с обикновени работи. Колко малко работим ние, за ума, за сърцето, за укрепване на душата и волята. Значи, ето пак това е знание, което Учителят ни даде от рода на жалоните за ориентация в нашата вътрешна работа. Това е много, такива неща са много ценни за нас и полезни са били за нас, и за всички след нас, защото всеки, който работи в този път ще ги срещне и на него ще послужат както са послужили на мен и на всички мои съработници. Едно от нещата, които Учителят ми е говорил, така много и за които смятам, че мнозина от нас в някаква форма са го приели, това е да обичаме Истината и никога да не говорим лъжата. Учителят с такова отвращение говореше за лъжата. Казваше, тя вони, тя е отвратителна. И така го казваше, че така човек потръпваше, потърсваше се от това. И тези образи оставаха в съзнанието и ако рече, нали някога да ни каже как се радва Истината, това нещо вътре веднага у нас, този образ изпъква и това беше помощта, която Учителят ни даваше със знанието си за говоренето на Истината. Разбира се Учителят казваше: „Истината, цялата истина ще я кажете на Бога. Само на Бога се говори всичко. За вашите опитности ще говорите на тия, които могат да ви разберат. Ако го говорите на други, които няма да ви разберат, вие ще почувствате като натоварени, ограбени и ще се почувствате неразбрани. Затова никога не говорете за опитностите си през съзнания, които нямат познание за това нещо". Тези неща бяха за охрана нали в работата ни, защото човек знаете ли какво е. У човека има тщеславие, има желание да се покаже, макар че това са лични чувства, които ние трябва да ги завладеем, нали покаже се някога, дойде ти в съзнанието, ти не си обърнал внимание и хоп кажеш нещо, което не трябва да кажеш, нали по такъв начин правиме грешки и човек после се лови, че не е трябвало да каже и онова не е трябвало да каже. Но Той казваше за Истината до която човек достига, тя е реалността, тя е същественото в живота. И затуй човек като познава Истината, тя ще го направи свободен. Нали качеството на Истината е това, ще го направи свободен. Мъдростта на човека дава знание, Любовта му дава живот, сила, а пък Свободата идва от Истината. Аз и друг път мисля съм говорила с вас, че Учителят можеше да дава такава свобода, каквато никое същество не съм видяла да дава. Той никога и никого не ограничи, никого и никога не осъди за това, че е направил това или онова. Ние и сега още даже, които бяхме при Него не можахме да разберем това, този закон на свободата, който Учителят проявяваше. И сега например, нали ще кажем нещо за някой човек, да речем някаква отрицателна черта, най-малкото нещо. Учителят казваше: „Не говорете това. Този човек е недовършена картина. Един ден той няма да бъде така. Художникът, който работи в него, той има още да поправя в картината". А художникът е неговият дух и ние като критикуваме човека, ние се месим в работата на духът, който работи върху него. И затова критиката абсолютно не трябва да я слагаме в живота, към никого. Учителят спазваше това правило. Той никога не критикуваше. Той ни изнасяше наши погрешки, но с цел да ни покаже как да ги оправим. Да ни даде метода как да излезем от тях. И винаги безлично и винаги така пример за някого някъде. А пък ние не се научихме така да постъпваме и за сега ви казвам. Аз това го виждам като един общ недостатък. Имаше приятели, които спазваха това правило. Един от тях беше Боян Боев. Аз брат Боев не го чух да каже за някого нещо. В това отношение той имаше изработена черта, много красива черта. Сестра Попова, тази старата Попова и от нея също не съм чула. Оттам нататък нямаше други за съжаление. Казвам ви, двама души. Радвам се, че е имало. Щото като го има един, може да се надяваме и другите да го развият и добият, но хубавото беше това, че го видях че го имаше. В туй отношение Учителят ни е дал много правила: „Никога не говорете отрицателно. Като видите погрешката, като видите една погрешка у някого смятайте, че е ваша и вие я изправете". Да ви кажа един пример такъв с брат Ради. Брат Ради отива на пазара да купува нещо. Той ни доставяше за стола продуктите и там имаше солник, сега го няма в София, но така се казваше. Отива в един магазин и влиза там, и вижда двама души се карат с продавача и друг един човек за някакви двайсет лева. Продавача му ги иска, онзи казва „Нямам да ти давам". Онзи казва: „Имаш да ми даваш". И когато си излиза този, който казва нямам да ти давам брат Ради иска да приложи едно правило, да изправиш погрешката. И казва на продавача: „Виж, на този човек, аз имам да му давам 20 лв. ето ти, аз ти ги давам вместо него да ги върна, на теб ти ги давам". „Ами, имаш да му даваш ти!" Той не повярвал, щото познава брат Ради като честен човек и той не допуска, но взел парите. След това онзи човек, значи не е бил излязъл, той пред него му ги дал. Върви по пазара брат Ради и онзи го среща, и казва: „Ти казва даде 20 лв. за мене, а пък ти си беден човек, що ще даваш за мене пари, на ти ги тези 20 лв." След това като отива брат Ради, при бакалина и той му казва: „Какво казва ще ми плащаш за оня вагабонтин парите, на ти ги". Връща му парите. „Абе той ми ги върна, срещнах го". „Не, не". „Той както на мен не ги даде, така и на теб не ги е дал". Виждате ли сега каква хубава опитност има брат Ради от това. Даже той спечелил 20 лева отгоре. Тези, които ги даде и единият, и другият му ги върна. Та сега, ето едно приложение на учението, което дава един много хубав резултат, да изплатиш погрешката на другите. И Учителят казваше: „Затуй когато даваш пари на някого, на брата си специално, ще му ги дадеш и няма да мислиш да ти ги върне. Ако ти ги върне, добре. Но ако не ти ги върне, няма да повдигаш въпроса, защото споровете за такива неща стават". Той е нечестен, той е такъв, той е онакъв и т.н., та моралът, правилата, които Учителят ни даде са от друг мащаб, от друг порядък и затова и нашият живот от Словото на Учителя трябва да вземе абсолютна нова насока. Всеки един от нас трябва да изправи живота си, да се обърне в друга посока, защото не можеме да живееме по старому и да сме ученици. Учителят казва: „Ученикът трябва да се обновява всеки ден. Нова мисъл, светла мисъл и добро благородно чувство да придобива. Ако всеки един от нас придобива това и работи така, разбира се че ще станем нови хора и друго нещо ще добиеме в живота си, но и това ще стане. Защото всеки, който е тръгнал в този път, толкова хубави неща има от приложението, което е добил и толкова радост имал от придобивките, които е направил, макар и микроскопически да са, че той никога няма да се откаже да не върви в тоя път. Защото този път, това знание, което сме получили ни дава и сила, и радост, и мир в душата и какви ли не хубави неща в човека.

104. ВЪТРЕШНИЯТ ПЪТ НА УЧЕНИКА Вергилий Кръстев: Какво бихте ми разказали за Вътрешната Школа на Учителя? За пътят на ученика? Елена Андреева: Да, за пътят на ученика, това ще говоря, вярно е. Учителят отвори Школата за ученика. Ученикът беше цел на Школата. Учителят раздели слушателите си на оглашени, вярващи и ученици. Оглашени са тези, които само слушат и нямат никакво отношение към Словото, друго освен това, да слушат, защото то им носи нещо вътре в тях, но не си дават сметка. Вярващите са, които са повярвали, че това е е хубав път, но нищо не са направили в приложението. А ученикът, или учениците са тези, които след като са приели това Слово правят всички усилия да го реализират в себе си. И затуй казвам, че Учителят само за учениците дойде. И беше в неделни беседи когато е говорил, е казал, че това е нещо, което се отнася за учениците, което другите хора така със зяпнали уста Го гледат, защото как може да иска такова нещо. Той го каза: „Това не го казвам за всички ви, това е само за учениците". Имаше такива изказвания, ще ги срещнете в беседите на места. Значи, затуй казвам че Школата беше само за учениците. Учителят даде много знания за ученика. Той даде какъв трябва да бъде ученикът, какво е естеството на човека. Оттам почна Учителят и после даде знание за това, даде и методи за това. И методи даде, което е много съществено. Учителят каза за човека като определение: „Човек има ум, сърце, дух и душа". Но за Школата каза: „Няма мъже и жени в Школата. В Школата има само души и ученици". По този начин Той вече посочи, определи посоката на ученика, къде да се движи. Това вече на Него му налагаше определена посока на ученика. Ако той не трябва да гледа на съучениците си като полюси. Това е едно много по-високо съзнание, което се изисква от ученика. Той Го даде в Младежкия клас това. Това изискване беше от младежите, там каза това. Знаете ли, че тогава имаше хора, помня сестра Мария Тодорова, казва пред един брат, че тука няма мъже и жени, тука са души. И братът пред когото го беше казала протестира: „А, как да няма мъже и жени", защото в неговото съзнание този образ съществува. Той впоследствие се ожени. Мария, макар че се ожени, но тя в това отношение държеше ученическо съзнание, което й прави така чест, тя много държеше на това, Мария Тодорова. Тя в цялата си дейност е желаела да бъде ученик. И сега колко е постигнала, какво е работила, това друг ще прецени. Учителят преценява постъпките на ученика. Но тя се е старала. Затуй като свидетел, като нейна съкласница мога да го кажа, защото съм виждала навсякъде това в стремежа й. Дойдохме при Учителя, такива каквито бяхме. Всеки излезе от една среда с възпитанието, което е получил в семейството, в обществото сред което е живял, народът, сред който е живял. Ние носихме в себе си всичкото това което светът го има. Знанието, което Учителят го донесе беше от съвсем друг порядък. То беше знание, Той говореше за душата. А в света приемат, че има душа, ама така, някак проблематично. То не е така реално, както Учителят го говореше. Всеки един от нас се натъкваше на изказванията на Учителя. И светлината която даваше за ученика осветяваше нашия вътрешен живот. И ние се спирахме в себе си и гледахме колко неща има ненаучени у нас. И да ви кажа, първите години, аз когато слушах Учителя изпитвах голяма радост защото ми беше много хубаво. Аз не бях се замислила за приложение още, не бях правила анализи в себе си, да зная какво съм аз и какво нося. Не, други неща някак стояха още далечко от мене първите години, но радостта я изпитвах, защото с всяко Слово нещо в мене проникваше ново, което ме радваше, което някак жадувах за него. Желаех да го правя и мислех, че е много лесно. Той както Учителят го говореше лесно и както за Него беше лесно да го прави. Аз мислех, че това много лесно ще го направя. Впоследствие когато вече у мене назря съзнанието нали и почнах да правя опити в реализирането на тези идеи, аз се натъкнах на страхотни неща в себе си. Ама да ви кажа, някога даже съм се плашела. Казвам, че какво е то туй, защото аз не съм познавала себе си, аз не съм виждала възможностите си, нали като характер. Аз никога не знаех, ние нали говорим за контролиране. Учителят говори за контрол. Ама аз не бях се анализирала, не бях правила контрол. Това беше съвсем ново нещо. И знанието, което Учителят даваше в Школата на учениците беше от такъв порядък, че Той променяше нашата насока на живота. Ние вече не можехме да вървим по старому. Трябваше всеки един от нас да се нагажда, ако иска да следва, защото ние желаехме да следваме тоя път. Значи трябваше да работи върху това у себе си, така да насочва мисли, чувства, че малко от малко да отговаря на тия изисквания и в този процес всеки един от нас се сблъска с много трудности в себе си. И всичките трудности бяха вътрешни. Те не бяха външни. Щото външното някак по-лесно се преодолява. Но когато човек в себе си трябва да преодолява нещо, понеже той е и трябва пак да преодолява част от себе си. Това е нещо по-трудно. Който го е опитал, знае какво е. Даже след 4-5 години в Школата между младите настъпи един отлив. Защото нали работиш, правиш опити пък нямаш резултати. И у някои настъпи обезсърчение и даже се поотделиха от Школата, престанаха да идват, ожениха се. Имаше и такова явление. Другите останахме, слушахме. Разбира се всеки е минавал през борби и трудности, но останахме и слушахме редовно, защото това нещо ни хранеше. Това нещо ни даваше подтик и ни осмисляше живота. Сега ние, които останахме при Учителя, образа, който Той създаваше за ученика и го вдъхновяваше, и всеки един от нас желаеше да го реализира. Друг е въпросът какво сме постигнали. Но ние имахме желание да го реализираме. И ние се стремяхме още от най-ранните години, когато ни се струваше, че е много лесно, но после когато се сблъскахме с известни прояви нали, да речем с лични чувства в себе си. Сега лично чувство се прояви, човек нали трябва да господарува и над личните си чувства. Но който се е опитал да се бори с личните чувства и да ги завладява, той знае как става това. Например да вземем докачението. Човек се докача, нали обижда се, оскърбява се и сега Учителят казва, че ученикът не се оскърбява. Пък аз се оскърбявам, значи не съм ученик и човек сега търси в себе си сила да прави опити за неоскърбяване. Или пък да мисли как, защо той се оскърбява. Да търси, да анализира в себе си как е станал този процес на оскърбление за да го избегне, защото едно е да знаеш нещо, че трябва да го направиш, а друго е да умееш да го направиш и да имаш методите за правенето. Защото ние тогава срещаме само образа на ученика, а методите за реализирането впоследствие ги учихме. Учителят ги даваше в Словото. Но тези методи не ни бяха ясни в началото. Защото ние не ги различавахме в началото тия процеси. Щото това е процес в съзнанието, нали искаш нещо да направиш, но как става това? Не си бяхме дали сметка. Ами аз ви говоря за себе си, това е моя личен опит. Ако някой по друг път е работил, той да го каже. Но като гледах така и те имаха такива аналогични трудности каквито и аз имах. Учителят когато ни даваше Словото, той ни даде някои указания, които ни бяха като жалон. Например сега Той казваше чисти мисли да имаме. Ние всички носехме мислите си както сме дошли при Него. Та какво не минава през една човешка глава? Каква ли не мисъл. Учителят казваше така: „Човешкият мозък е едно динамо, където минават всякакви мисли". Ученикът, като мине лоша мисъл, веднага я замества с противоположна, това е жалон. Това е указание какво да прави ученикът. Разбира се, а пък мислите са такъв бърз поток, такова нещо у човека и така мъчно податливо на контролиране, че да ви кажа най-големи трудности съм имала там. Аз лично. Много неподатливо нещо са мислите, много бързо, много така неусетно минават. За да бъде човек силен там, той трябва да има непрекъснат контрол и будно съзнание, но изработването на будното съзнание, за което пак Учителя ни е говорил е много труден процес. Защото светлата мисъл е едното указание. Чисто сърце трябва казва Учителя, другият жалон е чисто сърце. А третото е диамантена воля. Той така определяше, диамантена воля. Значи като реши човек нещо да го направи. Чистото сърце. Чистото сърце е хубаво нещо, но толкова желания има човек в себе си, толкова, че много мъчно е да се справи. Да речем, хайде сега да говорим за желанията. Има желания да речем, както хората, ние още не бяхме изчистили сърцето си, не го знаехме. Нали човек иска да направи нещо така, да се види. А чистото сърце това изключва. Чистотата на сърцето е човек да добие абсолютно безкористие. Не може чисто сърце и някаква корист да се спотайва, показва там. Не може чисто сърце и човек да обича себе си повече от другите или пък да прави разлика между другите. Защото тези неща Учителят ги изяснява в лекциите. И ние като гледаме това, се оглеждаме непрекъснато. И ние във всичкото време на Школата и след Школата сме били в този процес на анализиране в себе си, опити за преодоляване слабости и грешки, които сме видели, и за анализиране на това светло, хубаво, което всеки един от нас носи в душата си. Учителят като казва, че човек е УМ, СЪРЦЕ, ВОЛЯ и ДУША. Умът, душата и духът са висшето същество на човека. Душата е малко заробена, щото тя е влязла, дошла е да се проявява на земята, а духът не е проявен. Духът е Божественото, което всеки носи в себе си. За да се прояви Духът човек трябва да изчисти и ума, и сърцето си, и волята си, и тялото си, за да може Той да дойде и да влезе в човека. Не влиза Духът в кочина. А ние носим още в себе си животинска природа, човешка природа. С тези природи ние трябваше някак да се оправяме. С желанията на животинската природа да се справяме, с човешката природа, тази докачливостта, личното у човека, което е. Тези неща бяха така проблемни на нашият живот. А пък Учителят непрекъснато даваше знание за това, как да става. Като сте чели беседите вие виждате това знание, че е давано. Интересно, че Учителят не даде това знание в една система. Той не го изложи: Първо, второ, трето, в точки както прави светът, защото това нещо не може да се изложи така. В никой случай. То е от друг порядък и ако рече човек да го включи така в тези рамки, то ще стане, ще го ограничим, и нещо друго ще се получи, не това, което е Словото на Учителя. Щото Словото на Учителя е свободно. Той го излива тъй както тече у Него. Ние го възприемаме тъй както може всеки един от нас. Ако беше в рамки, ние щяхме така да се държим както учим уроците си. А тука не можеше така и оттам имаше една трудност, защото ние трябваше, всеки един от нас трябва да намери пътеката, за да достигне до реализирането на това Слово. Пътека в себе си, пътека в мислите, в чувствата, в себе си, не външен път. В.К.: Правехте ли разлика когато слушахте и след това като четяхте беседите, когато дешифрирахте? Е.А.: Не, не. В.К.: Не правехте. А нашето поколение, което Учителят не е чул? Е.А.: Не. Аз затуй казвам на всички: Учителят говореше всякога както е Словото Му изразено в беседите и в лекциите. Той никога не говореше другояче. В.К.: Щото човек като чете, той трябва да влезе в Словото, в това поле, но вие, които сте Го виждали, чували е по-другояче при вас. Е.А.: Вижте, все едно, че чувам Учителя като го чета, да. В.К.: Но за нас е по-трудно. Е.А.: Е не зная. Може да е вярно, вижте, ние имахме обаянието, което Учителят даваше. И това, лекотата с която Той правеше всичко и ни заразяваше. Затова след всяка лекция, след всяка беседа, всеки един от нас излизаше окрилян. Всеки един от нас излизаше вдъхновен, всеки идваше радостен. Защото ние като ходехме на беседи си имахме една задача, друга задача, трудности някакви. Много често Учителят решаваше и нашите задачи, личните ни задачи в лекциите. Макар че във всяка лекция и беседа Той казва, че Аз имам една, две, до три основни мисли. Но покрай това, Той винаги ни изясняваше и отговаряше лично на някои от учениците, които бяха така с подготвени мислено въпроси, което е било належащо разбира се. Винаги отговаряше или даже друго нещо се получаваше, както аз съм преживявала. Аз имам нещо така, което ме мъчи и искам да го разбера. Той говори съвсем друг въпрос, дава светлина по друго, но мене ми светне, разбирате ли? По моят въпрос ми светне. Аз разбирам нещо. Така че как ставаше това не мога да го разбера нали, не мога да го кажа, но с тая светлина, която изясняваше един или друг въпрос, който да речем мен ме е интересувал. Та в това отношение бяхме ние радостни и привилегировани, това ни беше наградата. Всеки един от нас така слушаше с радости това Слово. Защото храна беше Словото на Учителя. И да ви кажа, ние така бяхме свикнали с Него, така ни беше хубаво, че когато Учителят не дойде понякога в клас така свиваше ни се сърцето, че Учителят не идва. Защото лишавахме се от нещо много прекрасно и хубаво. Вярно, четяхме беседа. Негова от печатаните, не сме стояли, но нещо много хубаво имаше в това. Та Словото, което Учителят ни даваше, ние трябваше да се справяме с всички мисли, които носехме от миналото у нас, съзнателно и подсъзнателно. Верно е, че Той ни даваше готово нали, както казах, това е един от много хубавите методи, който| ни даде. „Светла мисъл е тази, която носи радост, спокойствие и тишина в човека, и му дава свобода". Значи, щом аз съм потисната, знам че не ми е светла мисълта. И ако искам нещо, да речем ако е от такъв характер, щото и в мислите човек може да се заблуди, да мисли, че мисли светло, пък всъщност то да е по посока на някакво лично чувство, нещо, което той желае и да реализира, пък то не е толкова от висш характер. Разбирате? Тъй че ние сме имали в живота си и да отличаваме постоянно красивото, отговорното, доброто от злото, това което е полезно за човека и което не е полезно. Същото се отнася и за чувствата. Чувствата са един свят и желанията един свят много мъчен за овладяване. Щото човек желае нещо, иска да го направи. Пък разумността у човека му говори друго и човек се чувства разделен. Явява се борба в човека. Въпреки че Учителят никога не ни е съветвал да се борим със себе си. Но Той само ни съветваше да издигаме положителната си мисъл, за да може тя самата да изгони отрицателното чувство в нас, с което трябва да се борим. Защото когато мисълта ни се засили, тогава онези чувства някак сами бягат. Щото не се подхранват. И затова имали сме трудности в тази вътрешна работа, което и досега, и досега човек може да изпадне в това положение, в което тогава сме били. Сега Учителят ни е помагал. Помагал ни е с образите които е давал. Например за докачването Той казва на едно място: „Аз се отвращавам от докачението на хората". Значи като го каза това, ние виждаме колко е от духовна гледна точка грозно това чувство. Нали да се докачи човек, да се обиди. Още Той и други методи употребяваше. Ще каже някой, че го обидили. Защо го обидили? Ами казали една лоша дума за него. Пък той казва: „Ами ако това, което са казали е вярно? Няма защо да се оскърбява, защото е вярно и да го кажат и да не го кажат. Ако е добро, той се ползва, ако е зло, той трябва да се освободи от него. Пък ако не е вярно, то не се отнася до него". Значи по такъв начин обезсмисляше обидата и докачението, някак разбирате ли, така да го кажа разголваше тези чувства у нас, които ги имахме и това ни помагаше така в борбата и в преодоляването на тези неща. Той така е сложил в разказа си примера за разрешаване с всички чувства. Така е, има го в беседите това са обяснения за преодоляване. И друго нещо е казал за чувствата: Например у някой човек се прояви ревност, ревнува от какъвто и характер да е ревността. Като ревнува човек казва, в неговото съзнание се втичат и други ревности, и други хора, които имат ревност, но понеже това е еднакво трептение, значи те идват в него и той е като една долина, в която се втичат реките. И затуй у него чувството може да се усили до невероятност. Нали, такава сила да получи, че сам той да се види в чудо. Аз лично имам такъв опит и специално за ревността. Аз бях се подала на едно ревниво чувство и в продължение на половин час така у мене се усили ревността, че аз дойдох почти до едно помрачаване на съзнанието си и бях готова на съществото, което ревнувам, да му направя пакост. Разбирате, иначе никога не съм имала желание, аз някому пакост да направя. Но това състояние ме държа слава Богу само половин час. Дали аз се уплаших от него, като видях в какво състояние съм изпаднала, но наистина бе страшно състояние. Може би беше хубаво за да видя какво нещо изпитват хората, които изпитват тези чувства. Така е и за другите отрицателни чувства, нали завист, егоистични чувства, всичко заедно. И чувствата са такъв свят на сили в човека, че ако той се поддаде на отрицателните, той може да отиде в ада. И той може да бъде разрушен от тях. Защото те имат разрушително действие в човека. А като се подаде на висшите чувства у себе си, да речем едно положително достойнство, нали. Чувства човек, но да не си позволява да прави нито грешка, нито лоша мисъл да пуска, нито лошо чувство в себе си. Това чувство може да го заведе даже до ада. В това отношение чувствата са много опасен свят. Така разгледани като възможности, които човек има. И вярно е, че и силите на ума, и силите на сърцето, това са сили в човека, това са енергии в човека и завладяването на този свят е наистина много сериозна, и много трудна задача. Но за да може човек това нещо да го постигне, Учителят постави един висок връх. Този връх е ЛЮБОВ КЪМ БОГА. Той казваше, ако иска човек да се освободи от всичкия тоя хаос, в който живее, от всичките тези каши, в които е потънал, той трябва да отправи съзнанието си към Бога. Но така цялостно, със цялото си същество, за да може най-малката връзка макар да направи, но тази връзка ще му даде сили, за да може малко по малко да организира тоя свой вътрешен свят. За тази организация Учителят казва нещо много важно: „Духът в човека трябва да работи много дълго време върху умът и сърцето, и върху тялото, за да може да изработи инсталация, да потекат енергиите на Любовта в него". Значи Божественото в човека само може да извърши тая организация на тия сили и затуй Учителят като първа задача, като най-висока цел постави: ЛЮБОВ КЪМ БОГА. То е нещо, което човек трябва да го има всякога в съзнанието си и ако го има или, ако всякога може да подържа, да дойде до него, той няма да има трудност, няма да има мъчнотия, която да не преодолее, защото оттам ще потекат сили, силите на Любовта. А Любовта всичко пречиства. Любовта е силата, която ще очисти човека от всички наслоения на минало, на минали прераждания, на настоящи, които носи в подсъзнанието си. Няма друга сила в света, която да може да ни очисти освен Любовта. Защото аз някога съм се уплашила от това, което съм виждала у себе си, като желания, като сили. Казвам, кога ще се справя с това нещо? Аз поне нещо мисля, че съм постигнала, то пък изскочи в друга форма, другояче. Разбирате то се прояви не в същата форма, която съм преодоляла, в друга форма се прояви и едничкото нещо което е, виждам, че това е Любовта ни към Бога, която трябва да проявим. Не ние да я създадем, не ние нищо не създаваме, ние не говорим че градим себе си. Нищо не градим. Ние трябва само да изчистим своето съзнание от утайките, да изчистим сърцето си от лошите чувства, значи за да потече у нас висшите сили, Божественото, което всеки го има, Духът. Когато то дойде, нещата другояче стават, защото ако човек се поддава на отрицанието, това са силите на Злото, които господарстват в него. Ако се поддава на Доброто, на положителните сили, те са другите, светлите същества, които се проявяват. А пък Учителят пак на едно място казва: „Чистият ум, светлият ум, чистото сърце, обширната душа и мощният дух са веригите, които ще свържат Злото у вас". Значи трябва да се обедини умът, сърцето, душата и духът и тогава, не че ние ще се справим със Злото, тези сили ще се справят със Злото, ние не сме които се борим, но тогава чак може ние да се надяваме и да очакваме в нас резултатите на Любовта и на Доброто за което копнее душата ни. Та даже някога когато така съм мислила за тези наслойки, заблуди които носим, натрупани от векове и от хилядолетия, приличат ми на тези Авдий. Нали има една легенда за един, който бил син на слънцето, някой Авдий, който имал обори, имал 3000 ми се струва волове и 300 години не бил почистил яхърът в който са били те, че дошъл Херкулес и обърнал една река да потече и тази река отвлякла тези мръсотии, защото от този обор се носела такава заразяваща воня. Такова нещо е било. Та у нас значи така трябва да дойде тоя поток на Любовта, да изчисти всичко, което ние носим от миналото в себе си, за да се почувстваме нови хора, за да почувстваме Божественото в нас. Ние сега ще имаме само проблясъци на това Божествено в състоянието, в което сме още сега. Но за да станем нови хора, за да станем ученици, да имаме абсолютно ученическо съзнание, непременно трябва Божията Любов да изявяваме. Иначе, другото е каши. Веднъж правиш едно, после правиш друго, той не е пълен процес. Пълният процес е тогава, когато човек, пак така трябва да се освободи. Вярно е, че човек в този случай държи ключовете. Той пуска в себе си едното или другото и за това е отговорен. Той Учителят знаете ли какво казваше, като проявявам някои отрицателни черти: „Ех, вие някога сте яли и пили с тия същества, които сега проявявате, за грешките които правите". Също казваше за кавгите които стават, недоразуменията между хората: „Те лемурийците ги правят". Те са нали първата раса, изостанали души, те казва правят всички скандали между хората. Но един човек който проявява кавгаджийски духове в себе си, той се ортачва с тях, той е съгласен в дадения момент те да се проявят с него. Съзнателно или несъзнателно той си е дал съгласието. Щом е съзнателно, той пак ще пострада, пак ще си плати за несъзнателното. Даже веднъж Учителят ми каза: „Ти защо така постъпи?" Аз рекох: „Учителю, ама съвсем другояче ми беше предадена работата". То каза: „Е, и на тебе ще го направят без да знаят". Ти си направила пакост на едно същество без да знаеш, но и на тебе ще направят същата пакост без да знаеш. Значи тука действува кармичният закон, нали. И за да се освободим от кармичния закон, пак Любовта ще ни освободи. Няма друга сила в света, която може да се справи с кармичния закон. Защото Мойсей, който е един човек, говори с Бога и той даде закона „Око за око, зъб за зъб!" Той е законът на кармата в отношенията на хората. Той споменава на едно място там в Библията си спомням, говори за Любовта споменава за Любовта. Но той не я дава като принцип. Чак Христос даде Любовта като принцип в живота на човека. Нали той каза: „Благославяйте тия които ви правят пакост, молете се за тези, които ви гонят" и т.н. Той постави да се противопоставяме на Злото с Добро т.е. да поставиме Доброто да се бори със Злото в нас. В.К.: В една беседа Учителя казва: „Мойсей даде заповедта „Не убивай", а неговите последователи го измениха „Зъб за зъб, око за око". И наистина едното с другото не върви. Е.А.: Е може, може да е така, може и това да е нали, но все пак то е закон, който те го измислиха, то може да е понижение на Мойсеевото учение за 10 Божий заповеди.

103. ЛЮБОМИР ЛУЛЧЕВ Елена Андреева: Любомир Лулчев е влязъл в Братството през 1919 год. Завел го един човек, инженер от работилницата, където той е бил поддиректор, военен. Той е роден през миналия век. Той е точно 14 години без няколко месеца по-голям от мене. Той е роден по сегашния стил на 1.XI.1885 год. и когато го убиха, точно беше започнал шейсетата си година. Нали на 1.II.1945 год. ги убиха от Народния съд. Той беше почнал шейсетата си година тогава. Той е роден в Кнежа. Баща му е бил там пощенски чиновник. Те после са се местили и в други градове, както местят пощенските чиновници, но когато той е роден в Кнежа е било. Той е завършил военно училище, офицер беше. Когато е дошъл при Учителя той беше офицер и аз в Братството когато дойдох той беше офицер на инженерните войски, а тогава беше с чин майор. През 1919 год. идва и ми разказва първия път когато идва, какво му се е случило с Учителя. Той ми разказа. На мене лично го разказва: „Учителят говори и аз слушам. Слушах, слушах и казах: Няма логика в това говорене! И веднага Учителят казва: „Някой ще каже, че няма логика в това, което говоря!" Него това го фрапира. „Той мисли ли чете?" Разбирате ли? Щото, за да може това да каже, значи той разбира, че Той чете мисли. Щото никой не е казал отвънка. И това му направило впечатление и оттогава... Това е първото нещо, за което се връзва за Учителя той. Той слуша беседи, но на ул. „Опълченска" 66 ли, не знам. Но когато аз ходех 1920 год. той идваше там. Щото имаше двама офицери. Аз впоследствие разбрах че той е единият, които идваха. Те идваха в униформата си на беседа. Но той е боравил с окултизма, с тези знания частно отдавна, изучавал школи и той имаше някакви вътрешни психически сили. Сега как ги е развил това не мога да ви кажа, не зная това, пък и него не съм питала, но той например ми каза в 1920 год. какво му се е случило когато е бил в Лондон. Той е един от първите български пилоти. Пращат го, понеже е от инженерни войски, пращат го за инженер да учи в Лондон и когато е била Балканската война, не е могъл да довърши. И той ми казваше, че е 124 пилот в света. Толкова, от първите пилоти е. Щото 124 какво е то, нищо не е. Свършва се войната, но той е летял над Одрин с тези самолети първите и ми е разказвал, че като летяхме казва, като имаше мъгла водните капчици, като съчми се забиват в лицето, щото те открито са летели. Те не са били затворени самолетите. Е те пускаха бомби. Сега той участвал ли е в това не знам. Те са били няколко души. Аз не знам как се казваше неговият началник, той е първият пилот в България. Знаех го, но съм го забравила. И той казваше, че там, като се движил по улицата в Лондон срещнал един индус облечен в индуски дрехи, както те се носят и много силно впечатление му е направил той. И в 1920 год. той казва, че му се явил във видение Мория, този индуският учител. „И мисля, че този беше същият, който го видях в Лондон". Така ми е казвал. И той му е казал, сега тези думи само на Учителя съм ги казала и сега ще ви ги кажа на вас: „Ти си каша, ще видим какво ще излезе от тебе!" Мория му казал това. Той ми го каза. И понеже не е благоприятно, вярвам, че е истина. Той, да ви кажа беше така. Иначе, имаше случаи когато можеше да скрие нещо, да не каже. Но беше истинолюбив така, обичаше, да, такова нещо нямаше да излъже, щото отговорността я разбираше. В разговор аз казах това на Учителя, но Той нищо не каза. Не, по-късно ми каза веднъж: „Е какво му каза Мория?" Само толкоз, ме попита. Щото аз Му казах, че така му е казал Мория на него, когато е бил млад. Вергилий Кръстев: Ама във видение или наяве? Е.А.: Явил му се в образ, видял го. И след това той винаги държеше на масата си портрета на Мория. В.К.: А какво е отношението на Учителя към Мория? Е.А.: Вижте какво, той е друг Учител, работи по друг метод. Той не е Учител на Любовта. Той е Учител на Мъдростта както казват, някога Ружа ми казваше, че е чела негови книги, преведени на български, били много хубави, но Учителят не ги препоръчваше. Нещо имаше като книга, имаше нещо печатано от него, Учителят не го препоръчваше. Сега Той знае защо. Не ги препоръчваше. Но Лулчев винаги държеше портрета на Мория до края на живота си, на Мория. Сега, той редовно посещаваше беседите на Учителя. Кланяше Му се. В.К.: В какъв смисъл се кланяше? Е.А.: Ами е-е поклони, както правеха, както правят реверанси в салоните като уважение. Винаги ще се събуе и сега вижте на мене какво ми казал лично. И него само на Учителя съм го казала, не на другите. „Аз съм казва свободен дух, не искам да се впрягам в колата на Учителя! Искам да живея като свободен дух". Понеже, аз пък му говорих, че по-хубав път от това, което Учителят ни дава няма, а пък аз имах желанието, той да се свърже с Учителя, защото не знам каква кармична връзка съм имала с него. Учителят впоследствие ми каза, че съм имала карма. Аз много исках да му помогна. Именно така, да се свърже с Учителя, защото за мене нямаше по-хубав път от това. За една душа по-красиво нещо от това, което Учителят ни е дал. И естествено желаех и на него това. И винаги съм говорила и сме беседвали. Повечето пъти той беше с Учителя. Той беше непрекъснато с беседите на ръка. Той винаги четеше. И неговите беседи бяха все нашарени и подчертани. Той четеше и чертаеше. Той четеше и странична литература. Беше много интелигентен и имаше чудно чувство на хумор. Той една книга беше написал под псевдоним Холера Ностра. И там беше описал такива хуморески, както ги пишат, такива работи. И даже в нашият салон първите 2-3 години той казваше хумористични неща. Той си ги измисляше. Той имаше перо. Така имаше този хумор. И даже ми казваше: „Елена казва, ако не е Учителят, като говоря на учениците му и Него ще наскърбя. Такива неща комични мога да дам, за всичките приятели, че те казва ще останат като нарицателни, пък чувствам, че това нямам право да правя". Все пак имаше ограничение някакво. Имаше един респект към Учителя, за да не прави това. И после, не си спомням вече, на Изгрева той почти никога не излезе да ги разказва. Веднъж или два пъти излезе с хумореска. Като дойдохме на Изгрева престана, не излизаше вече. Именно затова, защото не искаше да излага приятелите в комичната им страна, което е една положителна черта. Не, това хубаво беше, че не го правеше. Сега трябва да кажа, щом говорим за Лулчев и за Учителя, и другото нещо. В 1930 год. Лулчев преживя своето съмнение към Учителя. Но много болно. Всичко у него беше така, силно. Той като личност беше силна личност беше и много силен интелект с много желязна логика. И умееше, като беседва с тебе, да ти хване противоречията и твоята нелогичност да я представи срещу тебе. Такава логика имаше, разбирате ли? То е малко като софистите както са го правили, но логично го правеше. След като изживя това съмнение той го сподели това с мене. Аз много тежко го преживях, не можех да приема повечето от нещата, които казваше за Учителя, но имаше неща, които аз не познавах. Но знаех как са и там съм се поддавала малко на негово влияние. Така, разбирате, да помисля като него, да помисля като него. И затова Учителя, когато това стана, затова ме отстрани от Изгрева и ме прати учителка. Разбирате ли, затова ме прати учителка на село. Това беше заради това, че той изля всичкото това негово отрицание към Учителя у мене. Щото съмненията са отрова. Аз бях отровена. И там три месеца, четири аз живях в село като отровена. И той тогава отиде в Тетевен и там стоя колко, половин година и като се върна беше написал „Генко орлето". Една от неговите книги. Но когато се връща оттам и на него имаше поражение. Той заболя. И той не знае от какво. Не ми казваше какво го боли, но той каза, че когато е дошъл не е имал сили да тръгне от гарата, за да стигне на Изгрева. А той там на Изгрева си направи една от първите барачки. Малка, два на два беше, такова, съвсем малко нещо. Той ми каза, че на всеки сто метра е сядал да почине от игрище „Юнак" до Изгрева, толкова бил слаб и изтощен. И тогава се обръща за помощ към Учителя. Учителят му помага. И на следващата година Невенка Неделчева тогава беше учителка, тогава тя при него живееше. Нея я уволняват, защото първата година когато аз отидох учителка и тя отиде учителка, а той отиде в Тетевен. Нея я уволняват защото той отишъл при нея и спал в стаята й. Това за времето не беше позволено и такъв повод взимат, и затова я уволняват. Когато се връща вече тука той бе смирен, Учителят е който, никой друг не може да му помогне. Учителят какво е говорил не знам, какво му е било, това не знам, нали, но той вече беше редовен и идваше на стола. Той обикновено не се хранеше в стола. Но тогава една година ли две се храни редовно в стола. После пак си почна неговите работи след като оздравя, да. А преди това вкъщи долу като беше той почна да гледа на ръка на хората. И вкъщи, у тях гледаше. Когато дойде да живее на Изгрева, той гледаше на ръка, на поляната и дълго време гледа така. А пък един път Учителят ми каза: „Кажи казва на Лулчев да не гледа на поляната. Ако иска да гледа, да гледа вкъщи". Сега, това е език, който се разбира нали, аз му казах и той послуша. После, същото нещо направи с групата, която той създаде тези дето бяха в школата, дето я наричаха „Упанишада". В.К.: Я ми разкажете подробно за тези неща. Е.А.: „Упанишада". В.К.: Какво значи това? Е.А.: Това са индийски древни писания, казват се писаните книги „Упанишада". Е сега защо те са нарекли „Упанишада", не мога да ти кажа. В.К.: Как я създаде? Е.А.: Ами всички, които него го почитаха като авторитет, като сила, защото той казваше неща, които ставаха. Например, една моя близка приятелка впоследствие, щото той беше убит вече, когато ми каза: „Ние каза със сестра ми отидохме и двете казва бяхме женени, и на двете ни каза, че ще се разведем. Никакъв изглед нямаше за развод, нито за едната, нито за другата и впоследствие каза, и сестра ми се разведе, и аз се разведох". Той че, ето един случай с хора съвсем чужди. Имаше някакви знания. Аз го питах: „Е, как гледаш на ръка?" Той ми казва: „Ами казва, то е само повод. Казват ми съществата отгоре". То имаше и нещо друго, което ми е казвал. Той казва, че получава уроци от Невидимия свят. Много интересни бяха. Разбирате, бяха геометрична форма и много кратко. Разбирате, за миг просветне съзнанието му, разбере един закон природен. Например, помня един път ми разказваше за някакви проекти, как се проектират, да речем как се виждат това спиралата, кръга, тези неща и учените ги имат, но на него му ги даваха като уроци, както ги наричаше. И аз даже много пъти му казвах: „Абе Любомир, що не ги събереш, наедно да ги събереш, ами това е много интересно". Да ви кажа за мене най-интересното, което той е имал бяха тия уроци. Много хубави неща бяха, щото беше знание това и дълбочина имаше. Всичките неща, които бяха, бяха с дълбочина. По всяка вероятност той имаше някакви сили психически и с това той въздействаше на хората. Действаше с тези сили. Сега как го правеше не мога да ви кажа, но го правеше. Аз ще ви кажа една опитност с него. То беше скоро като се бяхме запознали, легнала съм си вкъщи и си лежа и изведнъж почувствах реално, че той е до мене. Значи излъчил се е. И знаете какво, помилва ме по косата само. Аз нищо не му казах първия път, защото, викам си да не го изтълкува, да разбере че искам да ме помилва, разбирате ли, от страх за това не му казах нищо. Но вторият път го направи и тогава вече аз се осмелих да го попитам, и той ми каза, че се излъчва. Че може да се излъчва от тялото си. Сега, много години минаха, след 1930 год. трябва да е било, при един разговор аз казвам: „Излъчваш ли се?" Той вика: „Не". Аз питам: „Защо?" „Забраниха ми". Аз разбрах че е сбъркал нещо. Нарушил е нещо. Значи е направил нещо непозволено, да. Така каза „Забраниха ми". Забранили му отгоре, от Невидимия свят. Сега искам да ви разкажа с царя случките. Връзката му с царя. Понеже това нещо някак стана международно, целият български народ, нали вестници писаха и така за него, като ясновидец. Той в 1925 год. или 1926 год. беше каза, че е поискал среща с церя. Трябва да е било преди 1925 год. защото те него го уволниха след атентата в църквата - 1925 год., когато убиха Стамболийски -1923 год. тогава го уволниха. Той имаше един приятел Никифор Никифоров, който беше завършил военна академия, негов приятел. Неговата сестра беше после наша сестра. Аз с нея се запознах, а пък аз него съм го виждала у тях като съм отивала. Никифор Никифоров беше една чиста гръцка физиономия, изваяно лице, разбирате ли, обработено лице. То и Лулчев, ако сте виждали портрета му, виждали ли сте го? В.К.: Виждал съм Лулчев на портрет. Е.А.: Иначе, той имаше доста правилни черти, зелени очи имаше. Имаше много хубава стойка. Разбирате ли? Изправен ходеше винаги, бързо се движеше, така ходеше на екскурзии. Едно нещо, което той прилагаше от Учителя е това, той пиеше вода много. Той пиеше вода знаете ли как? Сутрин ще изпие един чайник, 4-5 чаши и след обед 2-3 часа, след като си почине пак ще изпие още един чайник гореща вода. Дали това такова упражнение го изчистваше. Той сравнително за своите години беше много млад. Може би по този начин организмът се чисти от отровите и така си поддържаше тялото здраво. Ходеше редовно на екскурзии, това го правеше. И здрав е бил той, не е боледувал, аз не го помня друг път да е боледувал. Само тогава, но тогава беше вече по други причини, да, по други причини беше. В.К.: Той е бил свързан и със Стамболийски. Какво ще ни кажете? Е.А.: Той през времето на Стамболийски, те са били, даже той казваше, че те заедно с Никифор са дали идеята на Стамболийски за трудовата повинност. Трудоваци да отиват младите. Щото тогава нали България нямаше право на войска, малко е била ограничена и тогава той каза, че с Никифоров те са дали тази идея. Сега аз това не мога да кажа вярно ли е или не, но той ми каза това. И те са помагали. И когато стана на 9.VI.1923 год. преврата, той беше вечерта у дома. Аз имах предчувствие и му казах: „Не мога да се разделя, с теб ще стане нещо. Мисля, че ако си отидеше няма да те видя повече". Такова чувство имах. И затова той остана до по-късно. Той рече да тръгне, разбирате ли нещо в мене все ми се вдигне страшно и аз даже го изпратих до тях, пак защото не мога да се разделя. В.К.: Докъде го изпратихте? Е.А.: Докъдето живееше, щото то беше доста далече и после стана късно, той ме изпрати втори път. А в това време Никифоров го е търсил 2-3 пъти и по такъв начин той не можа да направи връзка с Никифоров. А Никифоров изчезна и тогава никой не го видя, убиха го. Сега, дали ако беше направил връзка можеха и него да убият? Не знам. И това беше мое предчувствие, че без да искам го задържах, разбирате ли. Или приятели негови от Невидимия свят чрез мене го задържаха, това не мога да кажа. Но това е за мене така. Сега той не го разбра така за съжаление. Той по-другояче го изтълкува. Не го изтълкува така. Негова работа. Сега нали всеки има право както иска да тълкува. Той беше отишъл при царя и много дръзко му е казал: „Ако Вие сте цар на българите, Вие сте цар и на комунистите, защо ги убивате?" И аз казвам: „Така ли му говори?" „Така му говорих". И сега какво е говорил повече не знам. Говорил е значи, да не гони комунистите, застъпвал се за тях, да. След това дълго време не се срещаше и след като аз бях учителка на село. Но след това боледуване, сега по какъв повод се е свързал пак с царя не зная, но той ми каза, че ходи с Царя и разговаря с него и по политически въпроси. Ами казвам: „Ти пита ли Учителя да ходиш при него?" „Питах Го". „Е какво ти каза Учителя?" „Тебе ще те послуша цар Борис, толкова, колкото мене ме послуша баща му. Аз зная колко струват Кобургите". Ами рекох: „Ти с кой акъл отиваш тогава? Щом Учителя така ти е казал. Какво ще направиш?" „Ех, аз искам Елена да работя там". Беше само амбиция, разбирате ли. Да е съветник на царя. Това нещо го ласкаеше, това е моето впечатление. Защото той, ако беше послушал Учителя, нямаше да бъде на подсъдимата скамейка през 1944/45 год. заедно с другите. Учителят вижте какво му е казал, определено и ясно. Сега, той му е говорил за Учителя, това се знаеше че е в Братството и този, цар Борис е казал: „Не разбирам Лулчев беседите". Той му е носил да чете. Но е казал: „Не разбирам". Когато сестрата Евдокия, когато я посетил в двореца и там, той ми казваше че Евдокия, сестрата на Борис си повдигнала възглавничката и той видял под възглавницата „Льо Метър парл" - „Учителят говори" на френски го имала под възглавницата си. Значи тя чете Словото на Учителя. Разбира го, но той - Не! Значи царят не го разбира. И така почна тази негова работа нали до края, докато беше жив цар Борис, до 1943 год. После той почина и връзката му с двореца се прекъсна. В.К.: Лулчев прави школа в Школата със своята „Упанишада". Как на това реагираше Учителя? Е.А.: Той всички оставяше свободни. Но когато с тези момчета образува школата не знам дали си спомняте Изгрева. На Изгрева, на горния край на поляната имаше един бор. И там под това борче те сядаха и той Лулчев им говореше след беседа. На слънце сядат, когато е хубаво времето. Даже един път Иван Антонов им е казал: „Ще повярвам, че положително върви добре „Упанишадата", ако борчето върви добре". Беше ми казал Иван Антонов. Но колко време мина не зная, но пак Учителя ми каза: „Кажи им, там да не се събират. Кажи на Лулчев там да не събира хората!" Явно, че Учителят не е одобрявал това. Аз съм го питала: „Какво правиш с тези момчета?" „Абе нали виждаш, че всичките са прости момчета. Те много неща не знаят. Много неща им говоря. Чета беседи, но покрай това много неща им обяснявам". Сега може да им е дал известна култура на тях, може би затова така се бяха привързали към него и така го тачеха. Нещо им е дал, щото ако нямат храна няма да отиват. Повече бяха братя, млади братя, но най-верен се оказа Аню, Йордан Андреев се казва той, даже той написал 4000 страници за Лулчев, за живота му - биография. Не шофьора, шофьора е Йордан Бобев. Не другия Йордан Андреев. Даже той ми предлагаше да ме лекува, че аз да му проверя това, което е писал, страниците. Но да ви кажа, което съм чула, така от някои хора, той го е поставил на мястото на Учител, толкова високо. Значи, нищо не е видял от него, това е моето впечатление, е какво да ви кажа, субективност има, субективно гледане. Сега може да каже и за мене някой, че е субективно, аз не претендирам за това, но не е така. Ходеше Лулчев при всички срещи с Учителя, ходеше преди да отиде при царя, отиваше при Учителя. Учителят го приемаше, щото вижте, Учителят на всички помагаше, които искат да работят. Сега като Го пита ще му каже какво да каже на царя. Но аз си спомням за едно нещо, когато го викал последният път царя, когато след това царят се върна болен от Хитлер. Когато го викал Учителят му казал: „Кажи му да не отива". Царят казал: „Как мога да не отида, Хитлер ме вика!". Разбирате, а тази среща струваше живота му. Но после и друг един случай има, който е така интересен, за евреите. Знаете ли го този случай? Когато евреите почват да ги гонят, почват да ги местят от град на град, Учителят извикал Лулчев и му казал: „Кажи на царя, нито един евреин да не пусне вън от границите на България, защото помен няма да остане от короната му". Лулчев отива в двореца, търси го. Никой не знае къде е, никой не му казва къде е. Връща се при Учителя пак: „Учителю няма го, никой не ми казва къде е". „Ще го намериш!" Праща го пак, пак ходи, пак търси, никой не му казва. Втори път се връща. Когато се връща Учителят му казва: „Кричим!" Сега, той Лулчев би трябвало да намери царя лично и той, ако е ясновидец, ама не е могъл както виждаш, трябвало Учителят да каже -Кричим. И тогава той отива в Кричим и царят му казал: „Кой ти каза? Никой не знае, че съм тука". И той казал: „Учителят ми каза" и му казал какво казал Учителят. А царят бил подписал заповедта за изселването на евреите. Той не е посмял да откаже на Хитлер и затова. Вярно, това са думи на Учителя силни, но тогава и цялата общественост са били против изгонването на евреите в чужбина: писатели, художници, колективно, единично, но много протестираха пред правителството и пред царя да не пуща евреите. Целият български народ беше, аз това го знам и затуй съм го видяла, и едното и другото, но само Учителювото не е малко, и като отива той в Кричим, и след това с автомобила на царя се връщат и Лулчев каза, че пред него скъсал заповедта, разбирате, за изселването на евреите. И не пуснаха евреите да отидат в чужбина. Това е една положителна работа, която е свършил Лулчев чрез тази връзка, която имаше с царя. Той сигурно и в други неща е услужвал. Той услужваше на хората, като го знаеха, искаха молби до царя и т.н. Даже аз чувах, че когато го арестуваха и когато са му прегледали книжата един, двама се обадили: „Абе тука казва и за Цола Драгойчева имало молба при него, за да моли за милост за царя". Защото тя нали смъртна присъда имала и имало молба за помилване. Правеше такива неща, той услужваше за тези неща. За него в политическия живот повече не знам. Е, разказвал ми е за царя, за министрите, споделяше с мене тези неща. Нещата, които така е имал, много неща е споделял, защото човек трябва на някого да го каже. Аз много пъти протестирах и му казвах: „Не разправяй това на другите", защото аз няма да го издам нали, но другите ще го кажат и даже имаше такъв един случай, който с мен се случи, те ме обвиниха мене. Той ми е разказал нещо което е било с царя, не помня какво е било, но той не го е казал само на мене, казал го е и на други и като обиколило така, как отишло до царя не знам, и като отива следващия път при царя, царят му се сърди: „Защо казва това си го казал? Тези неща са тайни и не бива!" Той с брат си седнали, мислили кой може да го каже. Кой ще го каже и той брат му пита: „Ти каза ли го на Елена това нещо?" Той казал: „Казах го". „Ей, тя с македонците там някаква връзка има и тя те е издала". Сега никаква връзка с македонците не съм имала аз. Аз с македонците не работех, защото те убиват и аз не исках да работя с тях. Даже веднъж когато ме помолиха да напиша мемоарите на един от тях аз попитах Учителя. А те ми бяха казали това условие, като напишеш това, никому няма да кажеш, щото ако се разбере казва, куршум има. Пък аз казах това и Учителят каза: „Ами, ако друг някой издаде и тебе те обвинят?" И аз тогава отказах. Както сега случаят този бе същият, както ме обвиниха за царя. Никому нищо не съм казала, защото какво да ви кажа, мен ми беше мило Учителя, беше ми мило. Работата, с която Лулчев се захвана исках да не се хвърля петно на Учителя. И пак с него имаше други две неприятни истории. На едното място Учителят ме прати, а на другото Лулчев ме помоли да отида да оправя работата. Учителят в 1937 год. Го викаха на разпит. Някакви донесения имало от разни хора и Го обвиняват за някои неща, също там Лулчев го включват с известни обвинения. Че той закачил някакво малолетно момиче. То беше наше момиче. И Лулчев каза: „Ако можеш да му говориш на момичето, щото то не е викано на разпит при следователя. А това са само донесения". И аз викнах момичето един път, два пъти, три пъти, та преди всичко да го убедя, че да каже, че това не е вярно. Щото казвам, най-напред твоето име ще се изложи. Ти ще кажеш това, което е било, никой няма да повярва, ще помисли че е било повече и ти се излагаш и неговата каша на Лулчев се хвърля на Учителя на гърба. Детето ме послуша и не издаде нищо. И така това нещо се оправи. Той пак имаше връзка с друго момиче, сега какво и как станало не зная, и какво дошло до Учителя не зная, кой Му казал. Те Му казали, че тя се заканила да отиде в Държавна сигурност, тогава безопасност беше и да разкаже някои неща за Лулчев. И Учителят ми каза да ида да й говоря. Аз бях близка с това същество, тя ме обичаше. Даже Лулчев веднъж беше й забранил пред всичките да не ме поздравляват, а тя му казала: „Ама аз обичам Елена, как няма да я поздравявам!" И затова, тя самата ми го е казвала туй впоследствие и когато отидох при нея стоях цял ден. Каквото можах да говоря говорих, даже вечерта аз не отидох при Учителя веднага да Му кажа, на другия ден беше клас и след като свършиха гимнастиките Учителят ме намери където бях някъде и ме пита: „Какво направи вечерта?" Така се интересуваше от това, щото наистина то можеше да стане голям скандал. И то пак щеше да бъде на гърба на Учителя. Та ето от тези два случая разбирате как кал се е хвърляло на Учителя, от дейността на всеки един от нас. Защото всеки си прави каквото може и каквото си иска, а после Учителят беше отговорен за нашите деяния. В.К.: Той е писал доста така книжки с псевдоними. Е.А.: Да, Любомили и какво още имаше, да и Лулчев с името си. А имаше нещо писано с Любомили. Той беше направил една „Извадки от беседите на Учителя, мисли от Учителя" и ги беше дал, даже Учителят ми ги подари. Аз останах изненадана. Ама аз вече се бях разделила с него. Учителят ми ги подари. Но понеже бяха мисли Учителюви аз с радост ги приех, нали така. В.К.: Трудно се е издържало на такъв човек. Е.А.: А, мъчен беше, мъчен човек беше. Много мъчнотии ми е създавал, много мъчнотии. Но аз пък по такъв начин пък научих много работи, много неща. Минах през големи страдания, но много неща научих. Много неща научих. И все пак, какво да ви кажа, сега след като минаха толкова години, след всичко, знаете ли колко ми е изяснено всичко в съзнанието и аз навсякъде намирам моите грешки. Макар че той ми е влияел да речем, аз съм го слушала от обич и т.н. Но все пак казвам, аз съм била при Учителя, знаела съм учението на Учителя и щом съм поддавала, значи съм била по-слаба. Иначе трябваше аз да не се съглася с него, аз да повлияя на него. Разбирате ли? И затуй, засега почти за нищо не го обвинявам. Помня първият път когато го видях. Аз отивах за изгрев слънце и минавах покрай Академията на земеделието, Агрономическия факултет. Тогава не беше построен Агрономическия факултет, а беше гора. Цялото това място до гората, там до широкия път беше гора. Такава храсти, ниско. Имаше ограда и аз минавах ту отдясно, ту отляво. Но понеже малко се боях сутрин, защото още тъмничко беше, за да можем да заварим изгрева, там имаше тел и за минавах покрай тела, щото от тела никой не може да изскочи. А там нямаше тел и викам може някой да изскочи, боях се. А после вървях по средата на пътя, за да имам възможност къде да бягам. Разбирате ли, имала съм винаги страх, казвам си това. И бях самичка и той мина край мене, и вървеше много бодро, и ме задмина. Сега той каза ли нещо, но аз казах: „Виж такъв човек мога да обичам". Това беше първото ми чувство, тогава го запомних. Той не ми говори. Мина и замина. Нищо не ми каза, но остави нещо в мене. Аз почувствах, той мина много близо край мене, той не помни това. Той не помни, аз после съм му казвала това, той не помни, че е минал и той няма представа, това е само мое преживяване. Само мое преживяване. И така постепенно по екскурзии след това стана контакта ни, да. В.К.: Всеки човек има своя път. За всеки човек е по-лесно да го преживее, но по-трудно е да го обясни на другите, защо е станало. А още по-трудно можеш да намериш човек с когото да споделиш. Е.А.: Е, вижте, той имаше сила. Например знаете ли колко пъти. Нещо сме се скарали и аз казвам, няма да отивам. Ами ме викаше вътрешно. Създаваше ми такова непреодолимо желание да го видя и аз ставам, и тръгвам. Не мога да не отида при него. Като отида му казвам: „Защо ме викаш?" И той се смее. Не казва, че не те викам, а се смее, значи го прави. В.К.: Имал е качества. Бях чел една книжка на Томов и там имаше написани неща за неговите възможности да предсказва. Предсказал и се сбъднали. Е.А.: Той беше предсказал на една, която се самоуби там. Вижте какво, имаше така качества. Той беше силен и в едното, и в другото. И в злото беше силен, имаше отрицателни прояви, но и в добри прояви беше силен. Дето му казвал „каша" онзи, това е, две ложи бяха в него. Сега как си замина, дали накрая му е просветнало, когато е бил в затвора, щото когато от затвора дал една книга на адвоката си да я предаде на Невена, „На Невена Андреева", рекъл той. Той адвоката не е разбрал за кого е казал поръката, но имаше някаква поръка за мене, но тя не можа да стигне до мене. И в нея беше писал, в тая книга на полето: „За двата месеца които прекарах в затвора, научих повече, отколкото 20 години при Учителя". Това беше писал на полето на книгата. И аз видях неговия почерк. Адвокатът беше казал него за Невена, но той е объркал Невена и Елена и аз впоследствие се позаинтересувах, щото тогава бях отделена и казвам, не искам повече, аз можех и в съда да го видя, и това, аз не направих нищо. Не исках, да. Е тогава и Учителя не беше добре, и аз даже вестниците не ги четох. Такова напрежение живеехме с Учителя, последните дни, като виждаме, че не е добре. Много трудно се издържа. После вижте какво ми каза, което пропуснах да ви кажа. Когато го арестуваха, арестуваха го срещу рождения му ден на 1.XI.1944 год. Той тъкмо тогава навършваше 60 години. Аз направих сметка. Колко години навършва. Сега забравих коя година беше точно роден, 1885 год. бе роден. Отивам при Учителя по работа и като свърших работата, Той ми казва: „Арестували Любомир". Защото аз на име му казвах и Той пред мене говореше. Иначе не съм Го чула да каже другояче освен Лулчев, но пред мене така го наричаше, както аз го наричах. „Да, казвам Учителю и аз чух. Но знаете ли какво стана сега, Учителю, не се изправих на молитва, за да го освободи Господ, не се молих за това, но казах: Господи, пък нека веднъж да научи урока си!" Разбирате ли, така казах на Учителя и Той каза: „Е той казва, какво казваше? Нали не искаше да се впряга в моята кола! Нека опита сега!" И аз разбрах от това изказване, че Учителят го остави на закона на кармата и затуй го убиха. Даже съдът, прокурорът не искаше смъртна присъда за него, само доживотен затвор беше. Но казват, че от Москва пристигнало нареждане повече да осъдят и тогава, и той влязъл в кюпа. Но, ако той беше останал след Учителя, много повече трудности щеше да има Братството. В.К.: Щеше да обърка много неща. Е.А.: Много повече трудности щеше да има. Щото вижте какво, той беше силна личност и ако знаете колко хора ходеха да искат съвет от него, да се съветват, да го слушат. Аз един път писках. Викам „Хайде бе Любомир, да дойда да видя какво ги учиш ония момчета там". „Хайде ма, какво ще идваш, тези неща ти ги знаеш". И не позволи да отида. Не иска да отида. Пък аз исках да видя как работи. Мен лично ме интересуваше какво говори и как работи. В.К.: Когато решиш един проблем на един човек, то ти става онзи подвластен. Това е окултен закон. Но в този момент не трябва да използваш знанието си за користни цели. Ако си от белите братя така ще постъпиш. Ако си от другата ложа ще си направиш „Упанишада". Е.А.: Тогава именно разбрах и даже след туй един от неговите момчета като казах: „А сигурно казвам, ще го убият". Само не ме би, едно от момчетата. „Ето доживотен затвор прокурора иска". „Дай Боже, аз не искам смъртта му, само че казвам, такова чувство имам". И не ме излъга това чувство. Когато го убиха, макар, че бях разделена с него, знаете ли че ми стана лошо. В.К.: То е естествено. Това са вътрешни връзки, които се късат. Е.А.: Аз така повръщах жестоко, даже през нощта нещо преживях, аз не знам кога стана това и как стана. Не бях ни жива, ни мъртва, между небето и земята бях разпъната и разкъсвана. Едвам оживях до сутринта.

102. БОЯН БОЕВ Елена Андреева: Хубав човек беше брат Боян Боев. Много, много симпатичен. Знаете ли, че много години минаха, аз не го познавах. Той имаше резки движения. Имаше малко грубовата походка така. Той нали не можеше да се движи, даже с бастун се движеше, защото е страдал на млада възраст от туберкулоза на коляното. Когато в Първата световна война го вземат войник, той не е служил и е бил помощник аптекар в Скопие като естественик, понеже знае имената на медикаментите, взели го военните да помага на аптекаря. Там е бил и брат Куртев. Георги Куртев и той е бил там, та така се били една групичка. Но там сградата, в която е работил е била каменна. Всичко било от камък и 2-3 години работил там и оттогава е заболяването му от туберкулоза. Разбира се причините може да са по-далечни, но това е повод, от който се знае че е заболял. Като учител в Панагюрище, Влад Пашов ми казваше, че дълго време е боледувал и е бил в отпуск, защото никак не е могъл да се движи и при него идвал някой циганин ли, че му помагал. Но после, когато оздравял той е работил много усилено с учениците и той много е помагал на учениците си. Задържал за себе си една малка част от заплатата си, колкото за прехрана. А той беше много скромен във всичко. Така всеки месец на много бедни ученици е помагал. С това той е спечелил любовта и на другите ученици, и на гражданството, и там е бил много почитан, и уважаван. Дълго време е работил там. Знаете ли че го уволниха преди да вземе пенсия три месеца преди 15 години, а тогава срокът за пенсия беше 15 години и не искаха стаж както сега. Но оттам го уволняват заради тази му дейност извън училищна. Той е говорил и сказки държал в читалището, говорил и на самите граждани, общувал е, той в това отношение не е само живял, а и проявявал идеите си. В туй отношение той беше издържан от край до край. Брат Боев, аз откакто го знам, от 1924 год. ама никакъв уклон не направи, никъде забежка в живота си, никаква забежка, нали всеки човек някакво отклонение може да направи, той не. Цял живот се е движил целенасочено така идейно. Имаше една основна черта - услужливост, на всеки който дойде при него той с каквото може ще услужи. Ако е пари, ако има ще ги даде, ако няма ще търси от другаде, разбирате ли? Ако е за уроци на ученици, той ще помогне, ако е за нещо друго, ако той не може да помогне ще иде другаде да търси помощ. Той не се задоволяваше само с това сам със своите лични възможности да услужи, а се заемаше с това този, който търси вместо него той да търси, той почваше да му търси, да му услужва. В туй отношение беше единствен. Ще го видите по Изгрева да тича насам-натам, да моли за едно, за друго. Така беше трогателен в тази си ревност. Някои не го разбираха. Не го разбираха и другояче го тълкуваха, но това не беше вярно. Смятаха че иска да угоди, че има интереси някакви. Хората винаги опорочават. Аз в живота си едно нещо научих: Крадецът не може да вярва на честния! Непочтеният човек не може да вярва на почтения! Разбирате ли и затуй тези неща са несъвместими. Затуй злото и доброто са несъвместими. Не могат да съжителстват заедно. Те за да съжителстват, то е за да се търкат, но не за съжителство не може. Един човек, който говори истината и един който лъже, това са абсолютно различни неща. Брат Боев като не искаше нещо да каже, ставаше, мълчеше. Никога нищо не казваше. Аз не съм го чула за един човек да каже лошо. А ние живяхме седем години в съседство както съм сега с Ружа. Не ни бяха отделни стаите, но една до друга, разбирате ли, общували сме. После в това време вече и той пишеше, дежурили сме заедно, работили сме заедно. Но в това отношение беше образец и пример. Той беше връзката на Братството с провинцията. Интелектуалната връзка. Петко Епитропов ходеше и той така, правеше връзка, но брат Боев ходеше и говореше сказки на приятелите в провинцията. А те бяха жадни за това нещо, да чуят Слово. И сега приятелите жадуват, нали? Искат да чуят, да им се каже. Този, който го е разбрал, по-хубаво да го разясни и да го каже. А брат Боев е съученик с професор Консулов, за него знам положително. Щото при него работеше един наш брат и той много често го поздравяваше. И той е избягал и е отишъл да следва в Германия, когато освирквали царя, цар Фердинанд. Та и той е от тия студенти, но там е отишъл и там е следвал даже ми казваха, защо не го попитах, не знам и аз, че той се е срещал с Щайнер. И той му казал: „Защо идвате при мене, вие Там имате Учител!" Щайнер е казал на Боев. Сега от много хора съм го чула. Предполагам, че брат Боев го е казал, но аз от някаква глупава деликатност не съм го попитала, за да знам със сигурност за такива случки. Вергилий Кръстев: Той стенографира. Е.А.: Той винаги пишеше, той пишеше всякога, когато Учителят говореше. И той имаше тетрадки, натрупани тетрадки и впоследствие след като си замина Учителят, той много случки, които беше записал ги дешифрира и ги пращаше по празниците като послания до приятелите. Много такива случки има. Поне впоследствие аз някои му пишех в много екземпляри, които той изпращаше до Братствата, групи където има. Е някъде единични, където има и които са ревностни и на единични пращаше. Та в туй отношение той беше връзката на Братството с провинцията и със Софийското Братство. И всяка пролет, той почти, като дойде май и юни, брат Боев отиваше в провинцията, обикаляше провинцията, всички градове, стоеше по няколко дни във всеки град, държеше сказки и след туй се връщаше вече за Рила. А тука в Братството той приемаше приятелите много, щото някои не смееха да отидат да питат Учителя, стесняваха се и отидат при него и му кажат: „Брат Боев така и така, моля ти се кажи на Учителя". И той отиваше, пита и им казваше. В туй отношение той беше връзка между приятелите и Учителя. Ех, такива неща много от нашите хора са изпълнявали, нали, да ти пишат: „Питай Учителя какво ще каже и ти да отговориш". Но брат Боев най-много от всичките е правил тая работа, най-много. В.К.: Разказваше една възрастна сестра от провинцията, която решила да се омъжва на млади години. Баща й изпратил писмо до Боев да пита Учителя дали ще се омъжи за въпросния момък. Брат Боев изпраща телеграма, в която пише: „Може, може, може, може!" И ми показаха телеграмата, Е.А.: Знаете ли, в такива случаи Учителят наистина няколко пъти казваше. Може би Учителят е казал 4 пъти защото аз имам така случаи някога говорени, Той рече: „Може, може, може!" - три пъти, много пъти съм Го слушала така да повтаря три пъти. И друга дума, която е пак така. Тъй че когато нещо е, например Райна Калпакчиева, когато попитала, щото те са били близки с Найден. Той заболява и тя по методите на Учителя му помагаше в лечението. И когато той оздравява и постъпва вече на работа в София той предложил да се оженят. Тя казала: „Учителю,той иска да се оженим". „Ама разбира се казва, че ще се ожениш". За нея: „Разбира се". За други казва: „Не може!" Но Той й казал: „Разбира се!" В.К.:Виждам една снимка, където на ревера на сакото отляво, Боев си е закачил един пентаграм. Виждал съм сестри, които ги носят окачени на шията като медальони. Е.А.: Това е суетност. Човек представлява с разкрачени крака и разтворени ръце една жива Пентаграма. Защо да носиме направено нещо от човешки ръце, които са жива Пентаграма. В.К.: Тук една снимка на приемната му и на вградена изработена от гипс емблемата с котвата. Кой я изработи? Е.А.: Тази емблема горе „Глава на Твоето Слово е Истината" е по идея на Учителя. В.К.: Кой го изля? Е.А.: Там го направиха. Не мога да ти кажа кой го е направил. Не помня, не помня. Защото не съм била навсякъде. В.К.: Как стои въпроса с тази Пентаграма, която съм виждал да виси по вратовете на сестрите, която е направена като медальон? Кой я направи? По идея на Учителя ли беше? Как стана това? Е.А.: А-а, вижте, помня. То беше мода. Мода беше. Не, така дойде като мода. Сега, чакайте, кога беше това нещо, то беше доста в началото. В.К.: Значи дойде като мода. Е.А.: Всеки да си има, да се носи като медальонче и когато казали на Учителя да Му дадат, Той рекъл: „Аз си имам" и си вдигнал двете ръце „като твоя Пентаграм". В.К.: Значи аз си имам Пентаграм и си вдигнал ръцете. Е.А.: Това е отговорът за онези, които носят пентаграми по вратовете си или на реверите на саката си. В.К.: Сега понеже ние приключихме с Вас една тема, сега да направите един поглед така, един обзор, една равносметка в разстояние от 1922 год. до 1987 год., това са толкова много години на Вашият живот кое така най-главното остана у Вас от Школата? От вашият път? Минали сте много неща, с много хора сте се срещали, много неща сте видели. Кое така остана така най-ценно у Вас? Сега тука не става въпрос за някакви качества, но човек има винаги нещо в себе си, което така нали нещо остава, не става въпрос за преданост, за честност, за почтеност и т.н. има някои качества, които човек изработва и те остават докрай. Е.А.: Аз съм имала и просветления нали, като слушателка при Учителя нали, имала съм така възходящи състояния, имала съм и низходящи състояния. Връзката, която имах с Лулчев ми се отрази много в живота, защото много трудно изживях всичко това. Изключително трудно.

101. БРАТСКИЯТ СТОЛ Вергилий Кръстев: Казваха ми, че в ония години на Изгрева е имало братски стол. Елена Андреева: Вижте, ами стол беше. Стол, но ние готвехме така, понеже не бяха записани, някога оставаше храна, някога не стигаше, така според времето. Като е да речем дъждовно, ще кажат сестрите, може би няма да дойдат много, да сготвим по-малко. По празниците много не е стигало, никак не е стигало. Никога не стигаше на празниците. Неделни дни, когато се готви, идваха, защото вижте, имаше касичка, която вървеше от човек на човек. Дежурните ще я сложат и всеки ще си пусне и кой какво пуска никой не вижда. Той е свободен да пусне малко и много. Дето се казва, може и да не пусне. Даже на Ружа е казал Учителят: „Защо не се храниш в стола?" „Ами Учителю, нямам пари". „Ами мижи, ти когато мине касичката при тебе ще кажеш: И аз пускам, мислено ще пуснеш пет лева". Тогава пет лева се пускаха за обяда, щото бяха евтини пари. „Мислено ще пуснеш петте лева. Ами то казва е по-реално от другото". При такова отношение. Сега този случай го знам от Ружа. Сигурно и на други го е казвал. И друг път и Той е казвал: „Ами когато нямате, ще пуснете когато имате". И затуй касичката вървеше така. И затуй много студенти са идвали. Даже има случка с един писано от един артист като спомен, беше писано в едно от списанията. Чели ли сте го? В.К.: Да, чел съм го. Е.А.: Именно, имало е такива случаи. И както този, който разказва случката за онзи, който страдал от венерически болести, Учителят дето му казал, той бил студент, който се е хранел в стола. Те понеже идваха тук и нашия стол, евтин, стол беше. За пет лева тогава никой не можеше да се нахрани. В.К.: Ще покажа няколко снимки от обедите на Изгрева. Една от тях са обеди по съборите, по двора на пейките и масите. Други са вътре в малкия салон с Учителя. Е.А.: Тази поредица това са „Обедите на Изгрева". Обикновено Учителят искаше да се храним общо. И даже е казвал: „Ако някой не иска да взема храната от стола, да си донесе яденето, но да се храним общо". Това само го правеше известно време Жеков. Не идваха приятелите. Обичаха повече да си стоят по домовете си. И когато имаха семейства почти не идваха. Ходехме ние, които бяхме сами. А помня, че Учителят на нас стенографките ще ни даде сумата точно за обедите нали за един месец и ще каже: „Ще идвате на обед!" Да, казвал ни е това. И ние сме идвали. В.К.: Сега става въпрос за хляба. Аз съм чувал на времето едно изявление на Учителя: „На Изгрева не искам гладни хора" и тогава нарежда да се прави стол. Как стои този въпрос, разкажи ми? Е.А.: В началото когато Учителят дойде на Изгрева да живее и ние отидохме да живеем на Изгрева, трите стенографки и живяхме 4 години, живяхме заедно в една стая. Три маси, три легла, три стола, една тенджера и три чинии с три лъжици. Първите години нямаше стол. Сега аз не съм се грижила за Учителя какво е ял. Смятам, че и други са се грижили, които са били така по-близки, по... не знам как да го кажа. Когато Учителят бе в първите години на Изгрева стол нямаше. Всеки сам си готвеше. В.К.: Кога се открива тоя стол? Е.А.: По-късно, доста по-късно. А чакай, към 1930 год. Към 1930 год. вече стол имахме. В.К.: В какво се изразяваше този стол? На обед ли се готвеше? Е.А.: Само на обед. В.К.: И продуктите откъде се вземаха? Е.А.: Продуктите се купуваха от Братството. А пък минаваше човек с каса и всеки пускаше по една пара. Сестрите готвеха, дежурните безплатно, даром даваха труда си, а пък касата се даваше на Учителя. Но парите не са стигали никога, защото е много народ. Не само много народ, ами гладни, нямат пари. В.К.: Не работят, няма откъде да пуснат в касата пари. Е.А.: Не могат да пуснат в касата пари, да. В.К.: И Учителят даваше от себе си пари. Е.А.: Е да, Той. В.К.: От града идват и те също ядат. Е.А.: И те също. В.К.: Обикновено какво се готвеше? Картофи, супи? Е.А.: Всичко вегетарианско, едно ядене. Само едно ядене. Много рядко в сезоните, когато имаше плодове, плодове от братската градина се даваха като второ. Само по една ябълка. В.К.: Хляб там ли се месеше или се купуваше? Е.А.: Чакай да видя как беше. В.К.: Щото съм виждал хляб пред Учителя на една снимка, обаче разчупен, един голям хляб, той е домашен хляб. Е.А.: Домашен хляб е бил. В.К.: Но за толкова много хора, този хляб само. Е.А.: Значи, виж как беше, не мога да ти кажа. Но аз не съм носила хляб в стола. В.К.: Значи те купуват хляба отвънка. Е.А.: Трябва да си припомня, за хляба трябва да си припомня. В.К.: Дежурни ли имаше там? Кой готви? Как ставаше? Е.А.: С дежурство. В.К.: И по колко време беше това дежурство? Дежурството по колко време беше? Е.А.: Ами имаше дежурство по един месец. Сестрите готвеха един месец, после следващата групичка две-три сестри готвят един месец, 2-3 сестри следващия месец и така се меняха. В.К.: И така се меняха. Друг един въпрос. Сега като идваха гости къде преспиваха? Е.А.: Имахме братски стаи. В.К.: Бараки ли или? Е.А.: Братски стаи. Там гдето бяха Пловдивските бараки гдето бяха. Там имаше 2-3 стаи. После имахме една стая до къщата на Стоянка Илиева. Тя беше за чужденци, имаше стая за гости, което беше прилично обзаведена. В.К.: Значи те идваха и там приспиваха. Е.А.: Там приспиваха, да. В.К.: Значи, които идваха от провинцията? Е.А.: Да. В.К.: А през време на съборите? Е.А.: През време на съборите всички си идваха с палатки и със завивките. Завивки, да. И в Търново като ходехме, всеки си носеше палатки и завивки. Да, да. В.К.: И по време на съборите стояха по колко? Една-две седмици? Е.А.: Само една седмица и след това веднага си отиваха. В.К.: И те се придвижваха кой както може? Придвижваха се с влака. Е.А.: Да, който влак му е най-удобен да си отиде вкъщи. Аз в 1925 год. като свърши събора в Търново, аз не знам защо веднага си отидох. И като си отидох виждам, че Учителят не идва в София. Паша и Савка стоят там и аз пиша едно писмо на Паша. „Паша, ако Учителят стои там още кажи ми, аз ще се върна в Търново. Няма да стоя тука сама". И аз се върнах и ние до Димитровден бяхме там в Търново. Но след това вече Учителят не се върна в Търново. Той направи ремонт на сградата, всичко тури в порядък и в ред, и тогава ние се върнахме в София. В.К.: Вече Учителят не стъпи в Търново. Е.А.: He. В.К.: Казвали са ми, че там под въздействието на Търновското духовенство търновци са направили подписи, петиции срещу събора. Е.А.: Това беше първата година когато яз бях. То беше 1922 год. Един владика от православната църква, не знам Пловдивският мисля че беше, той искаше диспут с Учителя; Учителят казал: „Диспут може, но на Мусала, да са качат". Само там е съгласен да води диспут. Пък той владика, как ли не ще се качи пеш до Мусала, тогава нямаше никакви други превозни средства. В.К.: А той иска владиката файтон, че слуги. Е.А.: Ама разбира се, разбира се. Кой ще се качи и тъй затова така остана без диспут. В.К.: Защото след като Търновското духовенство и граждани се противопоставят на съборите, тогава се отменят и Учителят ги прехвърля в София. Е.А.: Не, продължиха. В.К.: Продължиха ли? Е.А.: Продължиха. Чакайте, вижте как беше: През 1922 год. събор имахме Търновски, голям събор беше. И след като си отидохме кой беше казал, за София беше това, не беше за Търново, че събора 1923 год. е забранен. В 1922 год. беше последният събор, последният събор, след това 1923 год. нямаше събор в Търново, през 1924 год. бе в София, а в 1925 год. беше последният събор в Търново. Търновското гражданство се подписа под петиция направена от духовенството срещу събора на Бялото Братство и повече Учителят не стъпи там

100. ЗАДАЧИ И УПРАЖНЕНИЯ Учителят за да развие качества у нас даваше най-различни упражнения, задачи и режими. Например много хигиенични правила ни е дал Учителят, здравословни правила. Пост, пълен глад, пост с хляб и плодове, картофи само, както онзи случай, когато на сестрата дал само една ябълка. Сега лични постове може да е имало и други, които аз не зная, но тези които са достигнали до мене, и като опитности на разни братя и сестри. Аз знам че един брат пости 20 дена, пълен пост. Така че най-различни постове са карали приятелите. Знам, че Паша е постила 12 дни. На осмия ден тя е била в училище и е преподавала като учителка. Казва: „Така ми беше пресъхнала устата, че малко и езикът ми беше твърд, така ми се струваше че тропа като изговарях думите. Тя е могла да си вземе отпуск една седмица нали да не ходи на училище. После вече си взела, щото при пълния пост много ацетон се образува и той мирише, не може да се скрие, много мирише тялото и дъха на гладуващия. Та в тези правила, които ни е давал Учителят искаше да бъдеме здрави нали, като ги изпълняваме. Да бъдем с бодър дух. Също и дишането. Едно от правилата, които ни е давал и което много, много пъти е настоявал, Той е казвал, дишайте, дишайте. И аз ще ви кажа, че когато ме заболяха моите крака, ставите и когато лекарите ми казаха, че за деформиращата артроза нямат лек, освен облекчаване с бани, спомних си че Учителят каза, че с дишане всичко се лекува. И тогава аз дълги години дишах. Най-различни упражнения, всички които Учителят ми беше казал. Учителят ми е дал няколко упражнения общо, а други лично на мен ми ги беше дал. А аз съм ги оставила там гдето ми ги е казал, опитвам се да дишам и все време нямам, все такова. Но когато заболях, нали, вече няма друг начин, тогази си спомних, и тогава съм дишала непрекъснато от половин до един час, поред сутрин. И понеже при мен сутрин е спокойно, ставам рано и краката понеже ме боляха аз не можех права да дишам, а Учителят казва, че прав е най-добре или седнал, или в хоризонтално положение. Аз дишах легнала. Взема, проветрявам, затворя прозореца и дишам, другото време при отворен прозорец дишам и ако съм получила облекчение, обезболяване мисля, че и на това се дължи. Защото правех аз и лечение с ечемици и друго правех, и то ми е помогнало, но смятам че в това ми е помогнало. Учителят казваше, много методи ни е дал за лечение, млечният компрес, горещият компрес при болести, после картофената супа я е дал когато испанската болест се е явила. Много от методите за лечение ги е дал според разните случаи, ако ние даже и сега се поддържаме и спазваме правилата, които Той ни е дал. Например Той ни даде за една цяла година задача да се храним след изгрев и да вечеряме преди залез. И цяла година задача беше на Общия клас така. И оттам много комични истории имаме. После ни даде една задача 20 хапки само да ядем, за да не преяждаме. Щото Учителят между много неща, които е казвал за храненето, е много да си дъвчем храната и да не си дояждаме, малко гладни да оставаме, да спрем да ядем при най-сладката хапка. Вярвам, че ние се шегуваме като казваме: „Не знаем коя е най-сладката хапка". Не можеме да я намерим, все мислиме, че има по-сладка. Та в тези методи Учителят е дал методи за здраве, за един нормален и хубав живот. Кой каквото е приложил това е получил. ЕДНА ЗАДАЧА /Из лекцията в сряда на 4.III.1936 г./ Само умният човек може да служи, а пък другите могат само да прислужват. Много хляб имат те да ядат, докато се научат да слугуват. Като слугуваш, ти ще се освободиш от всички мъчнотии. Слугата чувства вече че е свободен. Слугата - това е пробният камък. Докато чувствуваш неприятност от това, че си слуга, ти не си слуга, а прислужник. Като ти е приятно, че си слуга, тогава ти си излязъл от областта на временното, преходното, от това, което причинява всичките страдания. Можеш да страдаш от любов, можеш да страдаш от безлюбие. Безлюбието ще те съблече гол, ще ти вземе дрехите, ще те намаже с мед да те хапят мухите и ще си замине. При безлюбието ти ще се учиш на търпение. Любовта ще те съблече, ще те измие, ще те облече вместо старите дрехи с нови и ще те заведе в една стая, и ще ти даде книга да учиш. И при безлюбието учиш, и при любовта учиш, само че при любовта учението е друго. Едно правило: Щом влезе в къщата човек, който има Истината, ти ще почувствуваш спокойствие в ума и сърцето си. Щом един човек, който влиза в къщата, не внесе спокойствие в ума и сърцето ви, този човек има нещо криво. Развитието на човека седи в оная сила, която той ще придобие и с която той ще стане способен да служи на Бога. Служенето да бъде радостно. Човек, който служи с любов да не прави разлика дали е на голяма или малка работа, той прави всичко присърце. Вие искате Господ да ви услужи, искате Господ да бъде добре разположен към вас, но Господ ви казва: „Идете направете една малка услуга на някоя вдовица, на някой беден." И тогава Господ ще бъде разположен към вас. Ако вие мислите да влезете в Царството Божие без да правите услуги на другите хора, това не е животът на Невидимия свят. ЗАДАЧА: За една седмица всеки ден правете по 6 услуги. Всяка услуга за 5 минути - всичко 30 минути на ден. За 7 деня - всичко 42 услуги. В тия 5 минути не мисли за себе си, за домашните си, а за Бога и за Неговата работа. От това ще излезе повече отколкото очакваш. Не само на нашите приятели. Направи някому една услуга, която да му е приятно, че си му я направил. Направи я без да я е искал той, но да се нуждае от нея. И като се върнете Духът ще ви каже: „Много добре си направил". Благословенията на 6-те души ще дойдат върху теб. Те ще ви пратят своето благословение. Ще имате и Божието благословение. ЗАДАЧА ДАДЕНА ОТ УЧИТЕЛЯ на 28 януарий 1940 год. за през цялата година В неделното утринно слово на 28 т.м. 1940 год. Учителят даде следната задача: Всеки месец ще избирате по един ден, в който ще се облечете празнично, с най-хубави обуща на краката, с най-хубави дрехи, с най-хубави ръкавици на ръцете, с най-хубава шапка и пр. Всичко това да се разбира символично. Най-хубави обуща на краката означават - Добродетелите; Най-хубави ръкавици на ръцете означават - Правдата; Най-хубава шапка на главата означава - Мъдростта и пр. Този ден да бъдете пълни с радост, чистота, любов, музика, светлина, свобода, мир, като че ли сте през този ден в рая като ангели. Ще имате през този ден най-хармонични вътрешни и външни отношения към всички същества и към всичко. През този ден и физически ще бъдете чисти. Това ще бъде един ден на Любовта, на съвършената Любов! През този ден, човек да забрави личния си живот. През целия ден да не ти се наруши мирът. През целия ден да сте реално в рая! В този ден ще познаете какво нещо е Възкресението! В такъв ден всички низши същества си събират партушините и се отдалечават от тебе и те заобикалят само ангели, светии. Само те се движат около тебе. През този ден, ако направите задачата хубаво, вие не ще бъдете на земята! Ако искате да влезете в новия живот, трябва да си приготвите съвършени тела - духовни тела. Един ден на месеца да мислите защо Господ ви е направил краката, ръцете, ушите, очите, носа, главата, защо ви е дал това тяло. Целият ден да размишлявате и да сте във връзка с цялото Битие. И вечерта да благодарите на Бога, че сте се удостоили да бъдете на земята! Един ден на месеца да благодариш на Бога, че ни е надарил с хиляди дарби. Тогава да се сбъдне стиха: „Всичко, което се случва с тия, които любят Бога, Бог го превръща за тяхно добро." Та всичко, което се случва с нас, Бог да го превърне в наше добро. Така да се прослави Бог! През тази година не се позволява да биеш. Не се позволява да си изкривиш устата - да направиш гримаса, с устата си, или пък с очите си; през тая година не се позволява да гледаш накриво никого. В първите дни на всеки месец ще избереш един ден за тая задача, а понеже януарий е вече на изтичане, то в януарий можете да изберете или днешния ден /28/ или сряда / 31 януарий/. Пригответе се за 31 януарий и аз ще се приготвя за този ден! ТРИТЕ ПОДАРЪКА В неделя на 31.12.1939 год. в 10 ч.с., Учителят каза: „На 22 март трябва изтичащата година да поднесете на Господа три подаръка: ИСТИНА, ЛЮБОВ, ПРАВДА Още два месеца остават. Всички пригответе тия три подаръка, за да се пратят на 22 март. Бъдете готови с тях, за да имате онова благословение, което Бог е приготвил от памти века за тия, които го любят". Изпълнявайте задачата с „Отче наш" с трите думи всеки ден и с избраните 12 дни, едновременно да се мисли и за тия три подаръка!

99. МЕТОДИТЕ НА УЧИТЕЛЯ Елена Андреева: Учителят в обходата си към учениците, не знам дали споменах това по-рано, че Той никога не изобличаваше, никога не казваше на хората, да речем някой лъже. Няма да каже: „Лъжеш". Някой например е откраднал, няма да каже, че е откраднал. Той даже когато говореше за кражбата казваше: „Е какво направил? Преместил го от едно място на друго. Той казва не може да го занесе в другия свят!" Даже, който е откраднал пари. „Какво ще ги прави? Само ги е преместил от едно място на друго". Разбирате. Той винаги ги казваше нещата в безобидна форма. И такъв един случай ще кажа за едно поведение на един брат. Един брат има връзка с една млада сестра. Тя забременява и вече е напреднала бременност и той бяга. Не иска да се свърже. И когато е отишъл при Учителя, то Учителят му е казал следното: „Ти сега си твърд, когато трябваше да си мек. А беше мек, когато трябваше да бъдеш твърд". Виждате сега и мъдро, и безобидно, и истина. Е това е, което винаги ни е възхищавало в Словото на Учителя. Защото ние, ако казваме, то са хиляди такива неща, не е само едно. Ние помним части. Щото чуеш го, аз много съжалявах после, че не съм записвала. Щото мислех че ще ги помня. Нямах опит, че това се натрупва и че като се натрупа се забравя. Много по-късно така съм записвала някои неща. Но например това го чух на времето още когато го каза. Но имаше неща, които толкова ми харесваха, че то е като фотографирано в съзнанието ми, като клише стои. Много ми хареса този начин на казване. Вергилий Кръстев: Той коригира ли се? Е.А.: Той се ожени. И така трябва. Виждате ли колко хубаво казано, хубаво казано. И ако ви кажа, това са стотици такива казвания. Имам една случка пак за Учителя, която сега ми дойде на ума, да я разкажа и нея. Аз я научих след като Учителя си замина. Били сме на обед на масите, летен ден. Дошли двама души от града. Сега аз не си спомням този случай и единият от тях се нахвърлил на Учителя да Го ругае. И Го ругае колкото му душа иска. Учителят го изслушал, нищо не му казал. И когато свършил, Той му казал: „Ти си боледувал от венерическа болест и не си оздравял. Ако искаш, ела да ти помогна!" То след това млъква, обръща гръб, отива си. Сега дошъл ли е, не е ли дошъл, това само Учителят знае. Щото ние не можем да знаем. А това го е казал един комунист, който като студент е идвал на нашия стол на Изгрева. И при разговор за Учителя и за учението е казал: „Дънов беше силен човек. Имаше много възможности. Той можеше да направи последовател когото иска". Той така Го е видял. Това не е така. Учителят не ги принуждаваше хората да стават последователи. При Учителя идваха хора, които се интересуваха. И Той казваше: „Който е роден, той ще дойде." И което е истина. Насила Учителят, пък даже и официално на едно място казва: „Нито задържам, който иска да си отиде, нито гоня някой, който иска да стои". Това го е спазвал цял живот. Аз когато съм била, съм свидетел на това, че Учителят наистина така е постъпвал. Но този приятел така е мислил. И Той тогава е разказал този случай пред тях, защото от факта, нали така, Учителят премълчава ругатните и му казва, че аз мога да ти помогна. Това е, когато те ударят от едната страна да обърнеш другата. То е пример за това. Или когато те ругаят, помагай на този който те ругае. Христос казва нали: „Правете добро на тези които ви гонят, които ви правят пакост!" Та Учителят ни е дал такива примери на поведение, за изпълнение на Христовия морал. Ама 100% го изпълнява, в чистота и в пълнота. Ние сме свидетели на безкрайно много неща. Но ние бяхме късогледи, за да не можем да запишем всичко, за да бъде колкото по-много свидетелството ни. Да, да не бъде малко свидетелството, а да бъде многобройно и по количество. Защото такива неща Той много неща е казвал, много където се вижда. Сега имам и аз една лична опитност с Него. Аз живеех в една квартира самичка в стая. В тази втората къща на майка ми. Там изпаднах в едни така състояния и често плачех. Но такава скръб ме обхващаше, че аз не можех да не плача. Разбирате ли, сълзите ми течаха мимо волята. И устни съм стискала, и съм стягала зъби, и съм се хапала, и съм се щипала, да мога да ги спра, просто мимо волята ми течаха сълзите. И един път бях при Учителя и Той ми казва: „Ма не плачеш ти, там плаче момата която е живяла преди тебе в стаята!" Аз не знам, че в стаята е живяла мома. И като се върнах вкъщи питам втората си майка. Щото къщата беше на втората майка, тя е наследи. Питам: „Кой живееше в тази стая?" „Ами зълва ми". „Ами къде е тя?" „Помина се". „Е колко млада се помина?" „Ами аз не знам." Тя може да е скърбяла, че си е отишла млада, но аз не знам, че и нейна скръб съм преживявала. Но това ми каза Учителя, и това е един пример как вижда Той, нали. Защото майка ми, аз не зная, която живея с нея, тя нямаше никакъв контакт с Учителя, нито знаеше къде живее, кой друг ще каже на Учителя? По човешки твърдя, по човешки говоря. Това беше такъв очебиен случай за Неговото виждане. Очебиен случай. Сега ще ви кажа още един друг случай с друга сестра, няма да й кажа името. Щото е отрицателен. Но за да видите как ние давахме поводи, за да се приказва в обществото. Бащата на тази сестра не я пуска да отиде на беседа. И тя хуква, те живееха на четвъртия етаж, отваря прозореца: „Ще се хвърля от прозореца, ако не ме пуснеш". Естествено бащата се уплашил, обича дъщеря си. Сега това нещо не може да не се разчуе. И аз го чух на времето, че така направила, че искала да се хвърли от прозореца, и затова може да сте чули такива неща че говорят, че от прозореца искали да се хвърлят. Такъв е поводът, разбирате ли. От тези неща, сега това е една екзалтация у нея. Не е разумността, защото нейният баща когато дойде при Учителя на беседа, когато е дошъл, аз не знам дали съм била, защото това ми го казваше Паша, на ул.„Опълченска" 66 е дошъл, защото жена му и тя ходеха на беседа и той рекъл: „Пък чакай да отида да видя кой е тоя Дънов, да го чуя какво говори". Защото ходят и двете така, според него халосани, майката и дъщерята и искат да отидат на беседа. И Учителят тогава говори каква трябва да бъде дъщерята към един баща. И казва такива качества: внимателна, послушна, търпелива, ама много качества. Това него го поразява. Той вижда, че нищо лошо не ги учи Учителя. Но сега, че те не са могли да го приложат, това е друг въпрос. И тогава той отишъл при Учителя и Му казал: „Абе така ли ги учиш? Аз друго виждам". Та това е. Ето искам да ви кажа, как ние с нашето поведение изопачаваме Учението и заради нашето несъвършенство се хвърлиха камъни върху Учителя. А то камъни и то не какви да са. А истински и големи. И то български като похлупак на всичко.

98. ИНТЕРНИРАН В ХОТЕЛ „ЛОНДОН" Елена Андреева: Значи само племенничката Му Люба прие Учителя. Тя идваше и на клас, тя стана вегетарианка. Никой друг. Брат им и другите, не. Вергилий Кръстев: Дядо поп, той през 1918 и 1919 год. е бил жив. Е.А.: Паша го знае. Паша го е виждала при Учителя. Идвал при Учителя да Го посети на ул. „Опълченска" 66 и знаете ли, малко има прилика на Учителя по лице така, общо. И той така хубав човек, както Учителя беше хубав, но в него има една строгост, в Учителя има разбира се друго нещо. Когато идвал, Учителят казвал: „Бащата е дошъл". Така е казвал, бащата, на дядо поп. Не казвал баща ми, а „Бащата, бащата е дошъл". Да, така е казал за него. Много примери за свещеници и истории, които ги имаме, може би са от баща му случки, които Той е чувал, да ги разправя предполагам, знам положително, че оня случай дето го разправя, че един баща имал син и не го пускал на седянки, пък синът слагал коритото и го покривал с чергата и така отивал на седенки. Това е било за брат му Атанас, който бил хубавец. В.К.: Брат на кого? Е.А.: На Учителя по кръв, по тяло, другия син на дядо поп. Та той правел това, щото баща му не го пущал на седянки, а той за да отиде, уж че си е легнал, ще сложи коритото, ще го покрие, да. Ха, ха, ха. Това е правил. После научих, че той е правил тези неща. Когато Учителят го интернират в 1917 год., защото не е взел разрешение за беседа, да говори. Това е поводът за интернирането, поне така е била мотивирано и Го глобяват 25 лв. Учителят казва, че България после е трябвало да плати 25 милиарда репарации. И Той не е отишъл никъде другаде във Варна, останал в хотел „Лондон". Аз даже се питах, защо Учителят, толкова приятели е имало там, през 1917 год. е имало д-р Жеков, едно младо семейство, изобщо много други. Братството във Варна е било много голямо в ония години. То е било голямо Братство. Само че там се е случило нещо. Знаете ли за случката, която е била? Когато отиват една сутрин за изгрев с братята, връщат се и един от стражарите е ударил плесник на Учителя. Това съм го чула и оттогава Учителят не е стъпил във Варна. Друг път пак имало такъв случай, пак са ходили на изгрев и пак са имали разправии с властта. Разбирате то беше все под влияние на духовенството. Тогава гоненията от властта бяха повече под натиска на духовенството. И Той не е отишъл в града, а отишъл на хотел. Хотела се казвал „Лондон". Тази случка е станала след интернирането. По-късно е станала, двайсет и коя година не зная. Учителят нищо не е казал, но тъй съм чувала и оттогава Той наистина не стъпи във Варна. Кани ли са Го много пъти, но не отиде във Варна. И когато е спял в хотела, много хора са Го канили да отиде тук и там да живее и Той е казал една турска поговорка: „Сам ери, баба ери!" „Ери" значи земя. Значи, на земята на хана е бащина земя. Щото е свободен човек. Нали плащаш си, свободен си. А другаде като отидеш, човек не е така свободен. Тази поговорка е казал. Той казваше много турски поговорки, щото знаеше турски и казваше много поговорки. Аз пак ще се върна за някои прояви на Учителя в Школата. В хотел „Лондон" във Варна Учителят е бил повече от година. Там си е даже готвил, всичко там си е услужвал. Много са ходили от приятелите при Него в хотела. Посещавали са Го. И от София са ходили да Го посещават, и други. Тогава много писма е писал на приятелите и те са Му писали. После вече в София когато дойде, имаше контакт с всичките искаха да отидат при него. И даже от провинцията като искат за нещо да дойдат сериозно, предпочитаха да дойдат да питат лично, освен ако е спешен случай, за да пишат. Предоставям няколко писма изпращани от Учителя до приятелите от гр. Варна по време на заточението Му: Варна 21.VIII.1917 г. Поздрав до всички приятели. Поздрав към всички. От сега времето ще говори. Господ ще въздаде всекиму подобающето според Своята Мъдрост, Правда и Доброта. В. В. Ж.К.В.О. П.К. Дънов Варна, 26.VIII.1917 г. До всички приятели Изворите трябва да извират, реките да текат, тревите да растат, а човек да мисли, разсъждава и върши Волята на своя Небесен Баща. Неговата Любов да Му бъде закон. Волята Божия, Царството Божие, Словото Божие, цел в Него самия. Много листа ще окапят, много черупки ще се смъкнат докато душата достигне своето съвършенство. Господ да Ви води и упътва в своя Дух, да Ви показва вътре във вас, що е доброто и правото пред Него Самия. Аз Ви предадох едно учение на Христа, учение на живота, не на буквата, учение не на сектанство, а учение на Мъдрост и Любов, което може да обнови целокупният живот. Господ за Когото Ви говоря е Жив в цялата Природа, действуващ във всички същества. Той говори вътре във всяка душа, във всяко сърце. Аз Ви говоря за Него, с Когото всякога съм в общение. Познавам гласът Му. Слушам Духът Му и радостта ми е в Неговото живо Слово. Какво Благо би било за хората, ако разбираха Божия език и се мислеха, че са братя, а не врагове, да споделяха своите скърби и своите радости. Близо е часът, ще прозвучи Небесния глас. Имайте Мир и търпение, всичко Той ще уреди добре. Ще възкреси, ще оживи и ще бъде едно стадо и един пастир на живота. Благословението на Христовия Баща отгоре да почине върху всички, които призовават Неговото Име на всяко място и време. /Свещеният подпис/ Варна, 2.IX.1917 r. До всички приятели. В. Т. И.Х. С. Б. /Винаги Твой Исус Христос Син Божий/ Господ Бог наш да благослови всички, които с вяра и чисто сърдце Го търсят. Да им даде от Христовия Дух, да Го познават, и да изпълни сърдцата ми със своята обилна Любов. Дръжте Истината изложена в Неговото живо Слово, което е Христос. И като знаете, че скръбта произвежда търпение, а търпението опитност, а опитността - надежда, а надеждата не посрамява, защото Любовта Божия е изляна в сърдцата чрез даденаго Духа Светаго. Това е моят поздрав на всички, които вървят в правия Христов път, пътя на Божествената Любов, пътя на вътрешна духовна свобода, пътя на Новия Живот и възкресението. Във всяка вътрешна доброта Божия, във всяка радост и веселие, придобивайте Божественото знание и Го съхранявайте в сърцата си, чрез Любовта Христова. Желая всички да станете умни и съвършени в Господа и да бъдете всички в един ум и едно сърце - целомъдрени във всичката пълнота. Мир на всички Ви в Господа. Ваш Верен П.К. Дънов Варна 28.Х.1917 г. Живейте трезво. Всяка немарливост да се махне. Всичко ще мине през Божествения огън, да се очисти. Започва вече първия опит. Внимавайте, за да придобиете това, което е нужно и необходимо за живота. Не е въпрос сега за страх, но за смелост и дързост Божествена. Говорете малко, вършете много. Вяра силна, жива и разумна. Любов пълна, безкористна, самоотвержена, неограничена за Бога, за Христа, за своите души и за човечеството. Надпреварвайте се да си отдавате нужната почит и уважение по Бога. Всякой в това трябва да се стреми да бъде пръв. Само така Христос ще Ви даде своето благословение. Моя привет и поздрав на всички приятели по ред и по име. Аз съм ги поменал, спомнил и ги имам пред лицето си. Аз на всички ще услужа постепенно, няма да забравя никого. Мирът, Радостта и Благословението на моя Небесен Отец и Баща да почине във Вас и във всички други по целия свят написани в книгата на живота. В. В. Ж. К. В. О. П. К. Дънов Варна, 21.I.1918 г. До всички приятели малки и големи и на добрите ученици. Само когато слънцето грее живота има смисъл. Само когато реките текат, земята се разработва. Само когато дъждът пада, семето се благославя. Когато плодовете зреят, душата се радва. Хранете се с плодовете на добродетелта. Обичайте се и Господ ще бъде вън и вътре във Вас. Носете дрехата на Правдата. Обработвайте сърцето си с Любовта. Разкопавайте умът си с Мъдростта. Служете на душата си с Истината и Великият, Живият Баща на Мира, Отец на бъдещите векове ще бъде с Вас и Вие с Него. Само тогава ще познаете Истинския Бог и Христа. Д.У. В.В. Ж.К.В.О. П. К. Дънов Варна 1.II.1918 г. Поздравете всички приятели. Животът тук и горе е свързан с една непреривна връзка. Любовта обединява хората, вярата ги свързва, а надеждата ги туря в пътя. Ний сме сега по-силни. Господ е с нас. Иде Новата Религия, която сам Господ ще възстанови и ще съедини всичките народи и племена в едно неприривно братство. Иде вече голяма светлина отгоре. Всички приятели ще дойдат пак, те ще възкръснат. Те се събличат, за да се облекат наново в Новия живот на Любовта на безсмъртието. Аз Ви преподавам първите уроци на самопожертвуване. Човек не трябва да търси на земята спокойствие и наслада, но да му бъде радостно да върши Волята Божия. Дерзайте. Аз ще Ви видя и Вие ще се зарадвате. Станалото е благословение. Велики са Божиите пътища. Привет от всички приятели. От Пеня, Димитра, Христа и всички други. Поздрав на всички приятели. В.В. /Ваш верен/ Ж.К.В.О. /Жив е Този, Който Ви обича/ /Свещеният подпис/ Варна 9.II.1918 г. Градете Вашето щастие върху основите на Любовта, обграждайте го със светлата вяра на добродетелта, обработвайте го с надеждата на Великата Мъдрост. Използвайте лъчите и топлината на Вашето слънце. Радвайте се на чистите извори, които текат. Поздравявайте цветята, които цъфтят. Благославяйте плодовете, които зреят. Стремете се да осъществите Вашето назначение. Във всичко схващайте Божията мисъл, която работи. Бурята, гърбът са за проветряване, а тишината за работа и помагане на бедните, на страдающите, на немощните. Слабото е силно, а силното е слабо. От земята излиза всичко В. В. Ж. К. В. О П. К. Дънов Варна 1918 г. Получих Вашето писмо. Господ Бог мой ще оправи всичко. Страданията в живота раждат опитности, а опитността ражда условията при които Вярата, Надеждата и Любовта растат. Стига всички еднакво да се ползват. Аз искам между всички Ви да зацарува мир, радост и Любов Божествена, да се надпреварвате и да си услужвате и да си отдавате почит един на друг. Да се въодушевите с Духа на Христа. Да бъдете умни и незлобливи, силни във вярата и търпението, смели и неустрашими за Бога. Да се водите от вътрешния глас на Духа. Да бъдете прилежни и придобиването на добродетелите. Лесно да си прощавате и да бъдете незлобливи, но юначни повече в дела отколкото в думи. Това не Ви пиша, като упрек, от мене е далеч тази мисъл. Аз искам да отмахне всичките упреци по възможност. Само Ви припомням Божия път, Божието благо, в което Господ се весели. Господ Бог мой да Ви учи ида Ви упътва във всичките свои добри пътища и в своето Слово. Привет Вам и на всички приятели по име. Мирът Господен да почива във всички Ви. В.В. Ж.К.В.О. П.К. Дънов Варна 1918 г. До всички приятели Земният живот има смисъл само, когато человек слугува на Бога и изпълнява Неговата Воля. Дълбоко в Неговата душа трябва да лежи тая мисъл. Настоящето е само прелюдия, въведение на бъдещето. Доброто е скрито в Господа, в Неговата Любов, която Той храни към всички свои деца и да живеем и да работим за Него е пълнота на живота. Тук и горе все едно. Връзката е една. И настоящето и бъдещето е все едно. В Любовта няма страх, и казва Господ: „ Ще събере всичките си овци от четиритях краища на света и ще бъде едно стадо и един пастир." Бъдете добри и крепки духом. Всичко е за добро на Господа. Идат дни светли. Ще се въдвори Царството Божие на земята и тогава всички ще вземете участие в Новия живот, сега се гради и полага Новото Небе и Новата Земя. Старото отхожда, Новото възкресява. Мъртвите стават, оживяват и възкръсват. Много Ваши братя отиват при Господа, Който е отгоре. Бъдете всички готови, добри, весели без страх. Ще изпратим и ще посрещнем. Нека расте душата Ви на всички Ви в мир и радост, и Господ да Ви бъде задна стража. Живейте постоянно в Любовта, ходете с вярата, работете с надеждата. Поздрав на всички добри приятели. В. В. Ж.К.В.О. /Свещеният подпис/ Варна, 5.II.1918 г. Моите поздрави на всички приятели и добри ученици, които ходят в пътя на светлината. Бъдете всички радостни духом. Това, което става сега в живота е за добро. Онези, които заминават, отиват си, да се преоблекат. Така Господ ще ги възкреси. Вашите братя, които са отишли да посрещнат Христа, които жертват живота си от Любов за доброто и благото на другите, са благословени от Господа в живота. При Него всички са живи. Тия Ваши братя Ви поздравляват сега. След големите скърби и страдания, ще дойдат дни на благословение и Господ ще обнови всичко. Живейте в Любов и от Любов към Господа, изпълнявайте Неговата Воля. Местото на почивката е Божията Любов. Аз вярвам във всички Вас и съм уверен, че Вие ще останете верни Господу. Временните мъчнотии и страдания, това са Божията ръка, която Ви повдига, за да минете от временното към вечното, от преходното към настоящето. Моето дълбоко желание е Вие да бъдете чисти и святи и Господ да пребъде във Вашите сърца. Господ Бог мой ще Ви благослови и изведе в безопасност всички. Ваш верен. Ж.К.В.О /Свещеният подпис/ 5.II.1918 г. Моя поздрав вам и на приятелите. Стойте върху непоклатимата скала на добродетелта, дръжте в ръцете си вечната правда. Подкрепете сърцето си с любовта на живота. Дръжте ума си на работа под ръководството на Мъдростта и на Истината за подкрепа на духа си. Идат дни светли с всички Божии блага. Господ на мира иде да помага на своите деца. Земята и небето ще бъдат свързани с една обща хармония. Мъртвите ще станат, ще оживеят и ще възкръснат и злото ще изгуби своето жило, неправдата - своето було, омразата - своето червило, глупостта - своето мерило, и лъжата - своя език. Иде ден, когато всеки ще каже: „Стани, стани и Господ ще те обнови. Стани, стани и Господ ще те съгради". /Свещеният подпис/ МОЛИТВА Господи Боже Мой, Който ръководиш и благославяш всяка копнеюща за светлина и съвършенство душа съгради ме и запази от всяка нечиста сила, като пратиш Дух лъчезарен и верен да ни яви истината по въпроса, за който жадува душата ми. В името на Разпятието, Погребението и Възкресението, с които Ти се яви нам, открий ни Истината, за която Ти се молим. Амин. /Тази молитва се прочита три пъти/ Варна, 9.II.1918 г. И Духът казва: „ Стани, стани и Господ ще те оживи, Стани, стани и Господ ще те възкреси. Стани и с Любовта започни, Стани, стани и Истината облечи". Господ да Ви даде на всички да постигнете всичките Ваши добри желания, добри мисли и стремежи на Вашата душа. Поздрав на всички добри приятели малки и големи, на всички добри ученици и бедни и богати. Всички, които горещо обичат Истината, на които сърцата са пълни със смирение Божествено, с милосърдие Господне, могат да си препишат тия думи. Те са простички, но готови да разцелуват всекиго от Вас, да Ви дадат братски и сестрински прием и в техните обятия да намерите Божието благословение и смисълът на Вашия живот. Благославяйте Господа, Който Ви говори отвън и отвътре. Благославяйте Господа, Който Ви е ръководил в миналото ръководи ви и сега. Благославяйте Господа, Който се грижи за Вас. Благославяйте Господа, Който ръководи съдбините на всичките народи. Баща е Той на всичко живо. В.В. Ж.К.В.О П. К. Дънов

97. ЧУЖДИТЕ ПАРИ Елена Андреева: А пък за другите аз да ви кажа много не знаех, но когато си замина Учителя знам, че явиха се наследниците нали, издираха ги нашите приятели, намериха ги и понеже Учителят имаше много пари, които останаха, но те бяха пари на Братството. Но Той имаше пари и от беседите. Парите, които останаха при Учителя там 5-6 милиона ли, седем ли, колко били не зная, те са пари и от десятък, но са и от печатането на беседите. От 1936 год. до края на 1944 год. всички беседи редовно се печатиха, колкото Паша можеше да приготви материал. Така че никога не е останало без да се печати нещо. Та тези пари от задачата с левчето Учителя не ги смяташе свои. Разбирате ли, щом е задача, то е за Господа. И затова Той не ги смята за негови, затова ги е оставил така. И аз доколкото зная Учителят когато е харчил пари е харчил само тези, които на Него Му ги дават. Казват: „Учителю, ама това за Вас са, за Ваши лични нужди!" Разбирате, щото много хора така са Му давали. Учителят понеже е помагал, много хора е лекувал, на много хора е помагал със съвети и представете си има някой нелечима болест. Учителят каже, излекува го той нямали да Му даде нещо? Той нищо не иска. Той сам разказваше един пример. Не знам дали сте срещали в беседите, че един дошъл да го лекува, казал: „Мога да те излекувам, ама ще си дадеш всичкото богатство" Той рекъл: „Не може ли половината?" „Не може" казал. И не дойде казва да го лекувам. Сега, защо Учителят е направил така, Той не че е искал парите му да вземе. Това е за да го освободи от нещо. Но той не е разбрал. Сигурно той щеше да ги спечели два пъти. Да ви кажа такъв един случай за Райна Калпакчиева. Райна Калпакчиева, баща й заминава за Америка и оставя си малолетни деца - Райна, Недялка и Мариола, трите момичета. Те там си живяли в Търново, но децата познават Учителя и Райна помни, че като заминал баща й оставил в една торбичка златните пари които имал и някакви скъпоценности на Учителя да ги пази. Когато си замина Учителя, сега тя беше ми казала на мене и на Савка, и на други, че знае, че има такова нещо при Учителя, но тя никога не ги беше поискала. И когато си замина, стана въпрос за тях. Даже Савка каза, че тя знае, че били в някаква виолетова кесийка. Може би при чистене или при друг случай, видяла ги. Аз съм шетала при Учителя, но никога не съм бутала от чекмеджетата, да проявявам любопитство, за да има доверие Учителя при мене да не проявя любопитство. Много съм се пазила от това, за да ме пуска. Щото иначе, ако направя нещо нали, което не трябва, ще загуби доверие. Затова, даже и да видя, така гледам да не излезе, че непозволено съм видяла нещо. И като си замина Учителя, казахме на Братския съвет, но там имаше разни мнения, бъркаха се и други хора. Но й върнаха жълтици, злато не й върнаха. Върнаха й един или два пръстена само. Тя казваше, че много повече е това, което е оставено при Учителя. Пък аз й казвам: „Райничка, да знаеш че Учителя ще ти ги върне. Как, не мога да ти кажа, но Учителят ще ти върне парите". Защото аз имам една опитност и нея ще я разкажа след това. И знаете ли, че много скоро още 1955 или 1956 год. мъжът й го пратиха да купи кораби от Холандия и от Швеция за държавата и там беше командировка. Командировъчни и не знам защо дадоха му и 600000 лв. на това време парите които бяха възнаграждение някакво. С тези пари те си направиха къщичката и място си купиха. И после и аз се смях: „Райничка, видя ли че Учителят ти върна парите?" За мене това беше връщане. След това не го пратиха вече. Сега с мене случая. Преди заминаването на Учителя, една година ли беше, колко беше, моят баща имаше нужда от 7000 лв. Сега каза ми, че му трябват парите, пък аз нали съм дъщеря, искам да му услужа. Казвам как да направя, че да услужа на баща си. Ами да поискам от Учителя, знам че има пари, знам че ще ми даде. Аз вярвам, но аз не можах сама да отида, срам ме беше и помолих Паша. Тя Му казала, че баща ми има нужда и, че като продаде мястото ще ги върне. Учителят даде парите на Паша и аз ги взех, даже не отидох да Му благодаря. Толкова съм била дивачка. Срам ме беше, разбирате ли. И не Му казах, „Благодаря Учителю, че услужихте на баща ми". Сега се упреквам. Вергилий Кръстев: За какво му трябваха тези пари на баща ти? Е.А.: Не зная, може би имаше нещо да плаща. Сега нали баща ми е, желая да му услужа. Аз казах: „Тате само едно нещо, щом продадеш мястото, ще ми дадеш седемте хиляди да ги дам". Имаше едно място, което щеше да го продава. И продаде го, и ми даде седемте хиляди лева. Но тогава Учителят не беше добре. То беше през последните дни на Учителя. И аз от деликатност казвам, хайде, като Му мине ще Му ги занеса. Но случи се така, че Учителят си замина и аз не Му предадох парите. Аз казвам, че ще ги върна на Братския съвет. И Паша и Савка ми казват: „Еленке, Учителят нямаше да приеме парите ти". „Вижте, може. Ама Учителят, Той има право. Аз нямам право да не ги върна". И така като мислех аз ги занесох на брат Стоименов и му казах случката както сега я разказвам. Абе брат, не мина много време, идва Недялчо Попов и ми казва: „Еленке, може ли да препишеш тази таблица, ще ти платим казва труда! Хем хубаво казва ще го платим". То беше към 30 страници ли, такова нещо. Ама беше все такива числа като статистика, начертано, трябваше много да се внимава. И аз го написах мисля за три дни и те ми платиха 10 000 лв. ми дадоха за това. И аз казах, да седемте хиляди ми върна Учителя и трите хиляди за труда. Щото най-много тогава получаваха 1000 лв. надница големите чиновници. А аз предадох парите на брат Тодорчо. И понеже ги предадох и не мина много време, Неделчо ми казваше след това: „Еленке, опитвах се още няколко пъти да ти донеса нещо да препишеш, ама не се нареди". Сега щом не се нареди, това не е случайно. На мене ми върнаха парите. За мене поне така беше.

96. СРОДНИЦИТЕ НА УЧИТЕЛЯ Вергилий Кръстев: За семейството на Учителя почти нищо не се знае. Разпитвал съм приятелите, които са били по времето на Школата - всички вдигат рамене. Не знаят. Елена Андреева: Брат, за нас беше важен Духа на Учителя. Знаеш ли какво изживяване имахме всички в Негово присъствие. Кой ще обръща внимание на лични неща. В.К.: Добре, че историците са писали за баща му Константин Дъновски. Е.А.: Никой от нас не се сети поне да Го запитаме за едно и за друго за рода My. В.К.: Искам да ви питам, вие заварихте ли някои от живите наследници на Учителя, разни племенници, сестра Му на Учителя? Е.А.: Да, баба Мария я заварих, родната сестра на Учителя. Тя е 10 години по-голяма от Учителя. Аз я заварих, тя идваше на Изгрева, но казваше на Учителя: Петър. Тя си остана протестантка. Протестантка беше, защото и Учителят преди да замине в Америка е приел протестанството, за ужас на дядо поп. Вижте защо, религиозните форми сигурно не е могъл да ги търпи, понятно ми е това, нали. Всичко това са остатъци от идолопоклонство - паленето на свещи, кръстенето, иконите, всичкото това. Учителят казваше: „Как кръста ще бъде свещен? На кръста е разпънат Христос". Може ли, оръдието, с което е убит един любим човек да го почиташ и уважаваш? Кръста като прибор на страдание е едно, ама Христос разпънат на кръста да ви кажа то е наистина страшно и после, това е пак дяволска работа да ви кажа, която е повлияла в християнството. Защото Христос нали възкръсна? Защо не дават възкресението, което е следващ момент и той е постоянен момент. А дават този миг отрицателния, на голямото изпитание на Христа. Тъй че това е едно отрицателно влияние в църквата, което са приели. Не е положителното. А съм убедена че тези неща още от младини ги е разбрал и затуй се е отказал от църквата. Той не че искал да печели нещо друго. И по тая линия после го изпращат нали да учи за проповедник в Америка, от протестантското общество в България. Даже скоро научих, че когато се е върнал Учителят от Америка, живял е три години в Нови Пазар, където баща му е бил свещеник. Там е бил Учителя при баща си, а после вече когато дядо поп Константин Дъновски остава, той живял в църквата, където е и погребан в двора, защото той е голям възрожденец, бащата на Учителя. В.К.: Сега какво ще си спомните за баба Мария? Значи тя така му е казвала: „Петре!" Е.А.: Да, така Му е казвала. В.К.: Имаше една сестра, тя казваше че била при Учителя и тя дошла и казала: „Петре, дай ми малко кафе!" Е.А.: Да, да, обичаше кафе, обичаше. Когато ние бяхме в „Парахода", тя живееше у Йорданкини. Там при Йорданка Жекова я канеше. Нейната дъщеря Люба и тя си е заминала, едничка тя от рода на Учителя прие учението. В.К.: Значи Люба. Е.А.: Люба. Другата й сестра, как се казваше не зная, беше зъболекарка. Тя не прие учението. Даже помня Савка беше ходила при нея да си лекува зъбите и така й говорила отрицателно за Учителя. Тя искала Той да й дава пари, да я поддържа, разбирате ли? Като богат вуйчо. Пък Учителя казваше, за общите пари: „Те не са мои". Даже един път на мене ми каза: „Идват хора и ми искат пари. Ами аз не разполагам с пари, те не са мои, те са дадени за Господа. Аз не мога да харча от тях". И друга една опитност пак за пари ще ви кажа с Учителя, щото сега ми дойде наум. Учителят ми каза, че един брат от Казанлък дошъл при Него и Му носи 30 000 лв. „Ето Учителю, тези пари ги давам за Бога!" Пък Учителя му рекъл: „Ех, по-добър касиер от тебе няма. Пази ги ти. Когато ми дотрябват ще ти ги поискам". Минава време. Случило се че братът си отива. Ще помислите че парите са се затрили. Напротив след време жена му идва и носи парите на Учителя и казва: „Мъжът ми каза, че тези пари са за Господа и Вие сте оставили той да ги пази". Предаде ги. В.К.: Не заварихте ли братът и сестрата на Учителя. Не сте ли говорили с тях? Е.А.: Учителят имал племенници от брат си Атанаса и от тази си сестра Мария. Мисля че трима, толкоз са били. Не знам други деца да има дядо поп. Първа е баба Мария. Разказвала ли съм ви случая когато се е годила? Не го ли знаете този случай? Учителят бил още малък, ученик и годяват баба Мария за някого, когото тя не иска. Тя плаче и той вика: „Како бе, защо плачеш?" И тя си казала мъката: „Годяват ме за един когото не го искам". В това време имало низи с царевици и пада низата и се скъсва. „Не плачи како, както тези царевици се разпръснаха, така и твоята работа ще се разпръсне". Сега, това да го каже Учителя в зрялата възраст, за нас е понятно, Той си говореше с тези символи, но това дете го казва, значи от време на време е било посещавано от по-висши същества, за да направи тая връзка между разсипването на царевицата и разтурването на годежа на сестра си. Това тя го е разказала като опитност. И така разтуря се работата на баба Мария. Тя беше доста възрастна когато го разправяше, беше над 70 години. Тя идваше рядко на Изгрева. Идваше лете два или три пъти, оставаше когато ние отиваме на Рила, да прекара в нашия „Параход". Хем ни го пазеше, да не слагаме друг човек и тя оставаше така, и там имахме всичко, оставяхме й покъщнина, всичко нали, да си сготви, да си направи и по такъв начин се бяхме сприятелили. И даже веднъж аз я попитах: „Абе сестра Мария, викам, кажи ми нещо за майка ти. За баща ти съм чувала повечко, но за майка ти нищо не съм чувала". „Какво да ти кажа Еленеке, майка ми беше неграмотна жена". „Е-е казвам, нищо че е неграмотна, то не е най-големият недостатък". „Много кротка беше и тиха". Това ми каза за майка си, не можа повече да ми каже. Сега аз разбрах, тя е била кротка и тиха, а дядо поп е бил по-енергичен и с висок тон е говорил, и така по-господарски дух е имал, нали. Пък то в онуй време всички мъже бяха господари в семейството така и то пълновластни. Даже жената е абсолютно подчинена на него. Но като свещеник, той би трябвало да има по-широко гледане, щото Христос примирява. Христос казва, че няма мъже и жени пред Бога и че всички са души, така че те са равни пред Бога и той би трябвало така да постъпва, но как е била не зная, но тя е била кротка женица, смирена. Друго съм чула, че преди да роди Учителя, много дълго е боледувала тя. Преди да забременее. Значи, аз така го разбирам: прекарали са я през една чистка, хубава, щото боледуването е чистене всякога и тя дълго е боледувала, може би за да се подготви така. То е имало и влияние отгоре нали, да я учат и т.н. Щото да бъде кротък и смирен човек, това е качество голямо. Та това съм чула и още нещо знам: Тя пак заболяла впоследствие, Учителят бил във Варна ученик в гимназията и тя не си е заминала докато той не дойде. Все казвала: „Петър да дойде, да го видя". И успяла да го дочака и тогава си заминала. Защото тя по-млада си е отишла. Значи тогава ученик е бил Учителя. Това знам за семейството.

95. НИКОЛА АНТОВ Вергилий Кръстев: Коя беше причината за конфликта в Братския съвет по ония там години? Елена Андреева: В Братският съвет имаше разделение от самото начало. Брат Боев, брат Борис, брат Жечо, Паша бяха отделно. Антов, Симеонов и Тодорчо бяха с тях, те бяха седем души. Сега Антов и Симеонов бяха така за по-материално решаване на въпросите, както той го показа още при първото си изказване и това отвънка съм гледала, така го обяснявам. Какво е ставало между тях не съм била, затуй не мога да кажа, но имало е такива неразбирания и после Антов се държеше не като господар, а като диктатор, като човек, който има власт, а пък иначе духовните въпроси никак не ги разбираше, никак. Той разбираше нещата само материално. И ако нещо не го разбира той дигаше тоягата и удряше. Налагаше се и по тоя начин е бил отгоре. Да, преди да е обвинен. Аз съм жестоко бита от него, не с бастун, а с колец от палатка. В.К.: Добре, но за какво и защо? Е.А.: Той беше казал някъде на Изгрева, че ще ме бие. Аз бях ходила някъде да си купя домати и на връщане. Той преди това беше бил друг човек. Бил пиян и даже една сестра казва: „Еленке, да не ти направи нещо, да дойда с тебе!" Рекох: „Какво ще ми направи, аз нищо не съм му направила". И когато тръгнах нагоре да вървя, бяха ми дали нещо на брат Боев да занеса, и като вървях той изскочи отдолу, така от уличката дето от Изгрева идваше, и ме настигна. И аз като видях, че идва с дървото, побързах да отида при брат Боев, но там нали е малко нависочко, как се спънах, че паднах. Спънах се защото носех така между двете си ръце, може би не съм видяла хубаво, как съм видяла, или пък може да съм се уплашила, не знам какво е станало. И това може да е, нали. И той ме удари пет пъти с тоягата по гърба, както бях паднала. Аз нададох вик и Люба Славянска с Руси и брат Иванов веднага изтичаха. Той щом чу стъпки веднага избяга и прибираме се, аз вкъщи. Даже дълго време, аз шест месеца носех синини на крака и според мене трябва, тука имах много остри болки в ребрата, може би, даже и сега когато ги напипам има едно надебеляване на едно място, трябва да пукнато ребро сигурно съм имала. Вижте, защо? Аз не мога да кажа, че ме е бил случайно, но в началото той идваше при мене, срещах го, идваше често, все идваше за хартия, понеже имахме много хартия на тавана и аз бях прибрала всичката хартия, защото тогава хартия нямаше, и аз бях я взела, щото на нас ни трябваше хартията, която Учителят остави. Идваше за хартия, това беше поводът и начинът по който ми говореше, аз видях че той е един човек - интригант. От приказките му само. Иначе аз така не съм имала контакт с него. Никога не съм го търсила. Впоследствие съм ходила, защото той ни даваше картите за хляб. Там купони ли какво, нещо имаше. Понеже бяхме записани като братски работници, та ни даваха карти някакви, та съм ходила така за карти само. Иначе, никога при него не съм имала никакво отношение. Е, аз съм се изказвала по негов адрес в тоя смисъл, че не проявява братски отношения, че той се държи съвсем като чужд човек на учението, това нещо и сега го казвам. Аз не само тогава го казах, ами той е бил много хора преди това и все с бой се заканваше. Един месец преди това Люба Иванова, с която те дружеха и мъжът й ми каза: „Той искаше да те бие един месец преди това, но аз казва го разубедих, да ви кажа". Той ми каза нещо, което е много неприятно, което така не го определя като човек. Срещна ме един път й ми каза: „Ти каза Еленке си казала на сестра Стефова, че аз и ти сме любовници. Ако не откажеш това и аз няма да откажа". Сега както искате го разберете, това ми каза. Аз го хванах така за ревера с двата пръста, казах: „Хайде да отидем при Стефова, да каже кога съм й казала това". Той не мръдна от мястото си. Аз разбрах, че това е негова измислица, и че това е един метод и иска да ми каже нещо, което друго нещо звучи. И аз тогава оттам до моята къща съм плюла. Защото почувствах така гадост ви казвам, отвращение почувствах. Сега какво е искал негова работа, но в това имаше за мене само една мръсота. Аз на много хора не съм го казвала, на няколко души съм казала това нещо и мисля, че той си е имал някакви намерения и понеже...така. Друго, казал че ме е бил по македонска линия. Аз нямам нищо, че и той е македонец, и аз съм македонка, какво значение имаше? Аз не съм участвала в никакви македонски организации и не съм работила никога като македонка. Само за братски работи. А обвиняваше ме, че съм крала вълна. Да ви кажа как беше въпросът: Когато ние бяхме евакуирани, казаха ми, че брат Ради спи пред салона и пред стаята на Учителя долу на цимента без нищо. И аз казах: „Учителю, разрешавате ли, да кажа на брат Ради да вземе един от братските дюшеци, да не спи на цимента, да не изстине?" И Учителят каза: „Да". Да взема. И брат Ради е взел дюшек. След това той си остана у него и на него спеше брат Ради. Имаше си друг дюшек и този дюшек остана да го ползва. Брат Ради в 1945 год. ли или 1946 год. заболя от пневмония и аз го взех в моята стая да го гледам един месец и повече, защото при него нямах условия да го гледам. И цял месец го гледах, и вече така беше, когато се заесени аз казах: „Брат Ради, сега трябва да имаш вълнени дрехи ти, защото след това боледуване нали, трябва да си хубаво облечен. И той вика: „Еленке, дюшека дето го взех братския, знаеш ли, че е вълна. Вълна е". „И ти имаш ли друг дюшек?" - „Имам". „Ами ако искаш да го дадеме да опредат вълната и да ти направя от него фланела?" Сега никому не сме казали за това. Паша знаеше в Братския съвет. Може би трябваше да кажа на Борис, но пък Борис и Тодор Стоименов дойдоха специално при мене да ми кажат, да приема брат Ради при мене, да се грижа за храненето на брат Ради, да се храни при мене, по-хубаво, за да укрепне и да оздравее. Сега, не счетох за нужно един дюшек, който е даден вече за него, нали, не е братски, не се смята братски, да питаме, да употребим ли вълната. Пък за него ще употребя вълната. И взехме, колко беше вълната не зная, дадох я, опредоха я и аз му я оплетох. Сега той пожела и аз да си оплета нещо. Вярно е че и аз си оплетох, но то беше някак, аз не можех да не приема и неговото желание, разбирате ли? Някой е видял, че тази вълна я правя. Видял дюшека у дома като съм го правила, аз не го криех, но на всички не съм давала тия обяснения. И оттам се каза, че съм крала дюшеци, братска вълна. Това беше поводът. Сега който иска да вярва, който иска да не вярва, но той затова ме е бил. Вижте какво да ви кажа, един човек когато не се обуздава винаги ще намери повод, да. Винаги ще намери повод. Но той беше един човек, как да ви кажа, не за Братството. В.К.: А защо беше посегнал на брат Боев? Е.А.: Ами не зная. Той когато би брат Боев чак тогава ние заведохме дело срещу Антов. И ние бяхме свидетели-битите, и него го осъдиха, но то знаете ли, то беше комична работа. Ние после бяхме подсъдими, всичките, които се бяхме подписали в изложението - към 50 души. Всички ни даде под съд той, за обида. И още при първото заседание съдията каза: „То каза се вижда, че ти трябва да си на подсъдимата скамейка, а не тези, които си довел тука". Така ясно стана и се разбра, три дена се разглежда едно шумно дело за „Оня дето духа, беше". Но какво да ви кажа, сега такъв си беше Антов, но осъдиха го 3000 лв. да ни плати обезщетение. Разбира се, че три пари не даде и никой от нас не повдигна въпрос за това. Имаше така, той не беше безкористен човек, гледаше си своите интереси. Да ви кажа чула съм, че така доста неща, където има възможност е използвал. И такъв човек не може да вярва в честността на другите. Не може. Всеки мислеше, че всички така сме изкористявали. В.К.: Какъв бе конфликта между него и другите? Е.А.: Той беше написал някакво изложение по финансовите въпроси на Братството и искаше да го чете. Може би грешката е тук, която направихме. Бяхме се събрали в едно събрание и той искаше да прочете това. Не го прочете, не му позволиха всички, получи се така срещу него едно голямо настроение. Изказвания от някои приятели имаше, доста остри срещу него и той напусна, и оттогава насетне стана враг. И това стана причината той да предизвика и ревизия, и въобще се дойде до провала. БЕЛЕЖКА НА РЕДАКТОРА ВЕРГИЛИЙ КРЪСТЕВ: Това е тъй нареченото историческо събрание на 9 юни 1957 год. в салона на Изгрева. Протоколчик на събранието е Елена Андреева, която е стенографирала изказванията на присъствуващите след като са изгонили Никола Антов, който е бил председател на финансовия съвет, официално избран още на 1.I.1945 год., с легитимни права поред властта и законите на страната. Протоколът е дешифриран от Елена Андреева на пишеща машина, подписан е от нея и той ще бъде публикуван когато му дойде времето да се включи в „Изгревът". Прочетете за това събрание от няколко автора, които го описват. Виж „Изгревът", том IV под № 107/стр. 214-217/; „Изгревът", том IV под № 45/стр. 352/. Смятам, че за всичко това той предизвика тези неща. Сега, аз впоследствие когато мина време, намирах, че ние така лекомислено сме погледнали на това. Защото сме гледали от една друга духовна гледна точка, но ние все пак трябваше да го изслушаме, това ни беше грешката. А пък аз намирам и още друга грешка. Когато чухме, че в Братството има спорове, ние чувахме, че има спорове в Братския съвет, трябваше да отидем братя и сестри, една група 5-10 души и да кажем: „Кажете ни какви са споровете?" Нали, за да направим опит да ги примирим. Ние сбъркахме, ние пропуснахме това. Ние трябваше и него да го изслушаме, всичко което каже. Защото както виждате неговото изказване го приеха. Той беше финансов контрол в Братския съвет. А него не съдят, а само Борис Николов и Жечо Панайотов. Председателя и касиера. Ами той нали е финансова комисия, защо той да не отговаря? Къде е бил контролът му? Разбирате ли? Той стана безотговорен. С това е ясно, че той е услужил на тях нали, дал им е сведения и т.н. Това Господ знае повече. Но в тези борби в основата е това, различното гледане на приятелите, различно. И ние нямахме широтата и опитността, която Учителят имаше. Той умееше да примирява тези неща, а ние не се опитахме даже да ги примирим. Това е грешка. Можехме, поне опит да бяхме направили, нали. Можехме да не успееме, но опит бяхме длъжни да направим. Аз така като съм си мислила намирам тази грешка и я отчитам, и на нас, защото на нас Братството ни е мило. Щом ни е мило, трябва да ни са мили всички братски работи, които стават. Брат Боев защо го би? Само защото не го слушаше така. Той искаше всички да го слушат. Пък аз бях казала нещо и брат Начо Петров ми каза, че беше говорил Антов по мой адрес лошо, и аз казвам: „Е-е пък този ли ще ме упреква, който има официално две жени". Брат Начо ми каза, че няма да ми прости Антов никога, че това съм го казала, фактически беше така де. Той си имаше съпруга в града, имаше и тука, на Изгрева. И аз викам, сега той ли пък ще ме съди сега, най-сетне какво съм направила аз, той да ме съди. Значи, ако аз съм сбъркала, и той има грешки. Но както и да е сега, може би, и това не съм имала право да кажа, но в един момент човек казва някои неща, защото в този момент моето съзнание не е било ученическо, а е било човешко. Аз също по човешки съм го казала това. Щото иначе друг път нямаше да го кажа, ако имах будно съзнание разбира се. При будно съзнание не се говори така. В.К.: По време на процеса 1958/59 год. имаше ли хора от свидетелите на процеса, които да говорят срещу Учителя, срещу неговото поведение, срещу Школата. На процеса едни други се обвиняват и властта ги съди, тя е арбитър. Тя обвинява последователите на Учителя. Но срещу Него говорено ли е? Е.А.: Срещу Учителя, почти не съм чула. Ругатните бяха по отношение на Борис. Главно борбата я изнесе Борис. Жечо беше някак по-настрана. Понеже Борис по е имал отговорност и естествено е Борис да поеме и отговорността, естествено беше. Е изнесоха се някои клевети срещу Учителя при процеса, пак от неразбиране на нещата. Аз тогава, понеже краката ме боляха и не можех да се движа, не съм слушала процеса и следствието, но това което са ми казали приятелите, него зная. То беше пак от тези, които минаваха за последователи на Учителя и които не са познали Учителя като духовно същество, нито са го познали като проява каквато е, защото ако Го познаваха не можеха така да говорят. Учителят с цялата си изява проявяваше такъв висок морал, такива високи качества, че ние се чудехме, че човек може така да постъпва, така високо, а не да Му препишеме това. Може някои да са си преписали своите си грешки на Него, това може. И както Учителят казваше, да се огледа в него, да види себе си -там, това може. Но Учителят имаше много висок морал и никога не е постъпвал по човешки. Той постъпваше не като човек, а като едно много високо духовно същество, което има други принципи, друг живот. Всичкото у Него беше друго. Макар че Той се проявяваше така като нас, като човек живееше, между нас живееше. Но той не говореше както ние говорим дребнави неща никога. Неговото Слово беше както в беседите. Всички разговори бяха беседи, всичко. Той не говореше обикновено, ами Той не се проявяваше така като господар. Виждате ли Той можеше ли да си вземе, ами всичките имоти можеше да ги вземе на Него, никой от нас нямаше да каже нещо. Той никога нищо не взе на свое име, никакъв интерес не прояви, нищо, ама нищо, никаква корист не прояви, нищо не искаше. Веднъж пред мене каза: „Ами тези пари не са мои, те са на Братството". Някой Му искал пари и Той ми каза на мене: „Искат ми пари, ами те не са мои, аз не мога да давам, те не са мои". Сега, даже така погледнато, кой от нас би казал, ако Той вземе от тези пари и употреби както намира за добре. Никой. Но Той, до такава степен даже беше извисен. Висок морал имаше Той, не беше така устроен както обикновено са хората. В.К.: Казахте за случая как този приятел пази парите и впоследствие си заминава. Е.А.: Заминава си. Учителят така си е помислил: „Е, сега какво ще стане с парите?" Минава време и идва неговата съпруга, и казва: „Мъжът ми ни остави Учителю тези пари за Вас". Предава ги. И Той каза: „Което е Божие, то не се губи". Да. Законът е ясен.

94. ВЕЩИТЕ НА УЧИТЕЛЯ Вергилий Кръстев: Как се развиха събитията с вещите на Учителя и имуществото на Изгрева? Елена Андреева: С Мария Тодорова аз бях близка първите години. И много близка бях. Бяхме много време заедно. Така сме общували много. Но някак стана, че се разделихме, защото всяка една от нас има свой тон, свой ритъм вътрешен и изглежда, че много не си допадахме. И затова аз си бях в моя свят, тя си беше в нейния свят. Аз не съм се бъркала никога в нейния живот и начин и така когато сме имали случаи така да се срещнеме, спор не сме имали. Само накрая имахме един спор след Учителя, когато трябваше да откупиме вещите, нали то е една дълга история, която не е за разправяне. Когато взеха братята в затвора -1958 год., нали и се заведе процеса, когато дойдоха ревизията, те ни надчетоха Братството на 500 000 тогавашни пари. Това беше много голяма сума, защото те не ни приеха, че сме Братство и че десятъкът, който са го получавали, да го смятат като членски внос, а го смятаха като дарение. А като дарение по закона трябваше да се взима 10% данък, това не беше правено и като се набра за всичките години от 1944 до 1954 и коя беше там, много години нали, и стана данъка много голям. 1954 г. мисля че беше, значи за 10 години. Много голяма сума се набра. И затова ни продадоха за тая сума всичкото Учителюво имущество и всичкото братско имущество. Имотът беше отчужден по едрата градска собственост, имота, местата. Защото приятелите, а и за това трябва да кажа как стана, защото много приказки се говорят и критикуват този и онзи. Бяха двама адвокати. Извикаха всички братя и сестри, които бяха представители, като собственици на Братските имоти. И ние трите стенографки бяхме там и други сестри, и други братя имаше. Щото за всичките имоти Учителят не го е сложил на едни и същи лица, и присъствахме. И тогава адвокатите казаха като разглеждаха въпроса, сега всички питаха кой от имота да пожертваме? Щото повечето братя имаха и личен имот, и братски имот, и тогава адвокатите ги посъветваха всеки да посочи в декларация своя личен имат, а братския имот, ако държавата го приеме като имот на Братството, ще го приеме и ще се запази като братски имот, пък ако те не искат това, и да го запишеме ние, а те го задържат, после пак могат да го вземат пък те собствениците ще останат без своя личен имот. Това беше юридическият съвет на приятелите. И затова и Паша, и другите така постъпиха. Щото много съдеха Паша, че си запазила личния имот. А тя беше готова да пожертвува своя имот. Пък дала салона. Сега това не беше така, защото вижте, аз нямах имот, никакъв, за мен остана една трета от салоните и това останаха след отчуждаването, Братството ги поддържаше докато взеха всичко, докато дойде този закон нали за данъците да ни вземат имота. Тогава взеха и моя имот. Защо го взеха моя имот, нали е мой? Защо го отчуждиха? Нали ако е личен, ако те го смятаха, че е личен, трябваше да го оставят на мене, а те го отчуждиха. Значи държавата щеше да постъпи така както постъпи и с другите 2/3 от салона с отговорността която аз имах. факта, че така не постъпиха, значи адвокатите бяха прави. Този съвет беше на място даден и тогава ни продадоха всичкият имот. Мария Тодорова и сестра Люба Иванова, те бяха отговорнички на вещите на Учителя. Когато дойдоха ревизорите ние направихме инвентаризация на цялото братско имущество и Учителювото имущество. И аз бях една, която отговарях за тези имущества. Поканиха ме ревизорите и аз участвах в това и даже ние бяхме отговорници: Борис беше, Мария, Влад, аз и не знам кой друг беше. После Борис като отиде в затвора Мария беше много заета с това. Тя нямаше време да се грижи за тези неща и когато ние откупихме братските вещи, ние не искахме да откупуваме братските имоти. Ние искахме да откупиме само Учителювото лично имущество, защото, да ви кажа аз лично бях, аз много бях за това и настоявах, въпреки че аз нямах средства, но настоявах да откупиме Учителювото имущество, защото не може цяло Братство да дадеме Учителювият личен имот на търг да се продава. Това ни засягаше като последователи, да не кажа като ученици. И с много лекота се уреди този въпрос и когато отиде братът да предложи в Райсъвета, че ние сме готови всичкото имущество на Учителя да откупим, то беше към 30000 лв. те казаха: „А-а казва само това не може. Ако откупите всичкото имущество. Не може само Учителювото". Щото вижте, то другото имущество не беше така ценно и ако не бяхме го откупили щеше да отиде там дето ги продават от Всестранни услуги мисля че беше. Ще го дадат там и ще стои натрупано в някои складове и тогава приятелите пак се отзоваха, събраха сумите. Около 90000 лв. беше всичко. Значи още 60000 лв. се събраха и тогава по съвета на адвокатите, които ръководеха, ни казаха да не го пръскаме много, на отделни лица да го дадем. И се посочиха лицата, избрахме го всичкото и лично аз предадох цялото имущество, Учителювото на тях, защото познавах вещите и по списъците както бяха, а те бяха у мене и го раздадох на приятелите. Спорът между Мария и мен възникна в това, че тя след това искаше да й дам списъка на хората, които взели, за да контролира как го пазят. Аз намирах че това не трябва да бъде, защото властта ако знаеше че ние сме го откупили за Братството щеше пак да го вземе от тях. Ние го купихме, като че ли лично всеки за себе си го е купил. Това беше много неудобно и Мария не дойде при мене да ми каже. Прати адвокат и аз отказах да дам и тя така малко се разсърди, че се наложих. Но аз не го направих заради това, адвокатите ми казаха че не бива да се прави така. Сега защо постъпи Мика така, не сестрински? Аз живея на Изгрева, тя идва на Изгрева всеки ден, не пожела да дойде сестрински да се разберем и така стана. Пък после при една среща тя така някак тури край на това. Щото аз не влязох в никакви обяснения повече. Не я търсих за никакво обяснение и когато дойде Борис, като излезе от затвора, той ме попита за това и аз казах: „Борисе, аз имам списъците на братските неща". Щото те казаха списък да има. Рекох, имам списък, на адвоката, който беше пратила тя. Викам този списък той пак не е за мене, той е пак за Братството. А пък никак не беше удобно това, което тя искаше. Още повече дрехите бяха много лошо поддържани, понеже там още така имаше спорове, да не ходела само едната - Мария, че да ходели двете Мария и Люба, за да ги почистват. Да ви кажа, когато ги взех дрехите, много нещо беше изядено от молци. Още тогава и аз казах: когато ни беше под ръка не го запазихме, че сега ще ходим у хората да го проверяваме. Не въобще не беше тактично. По много линии не беше тактично. Но вижте, не влязохме в спор. Така изживя се, изживя се така. В.К.: Много трудно и на нея е било. Борис е в затвора, Братството е разбито. Е.А.: На нея е трудно, знам че трудно е било, но ако беше малко по-искрена да дойде при мене, аз щях да и обясня всичко, защо постъпвам така. В.К.: А интересно, много хора не я обичаха. Е.А.: Не, тя не можа да спечели любовта на приятелите. В.К.: Не я обичаха, изобщо много, много хора не я обичаха. Е.А.: Вярно е това. Не знам защо, това е нейно поведение. Нещо е правила, за да бъде така. Не може да бъде. Да е един, двама разбирам. А така масово, както беше? Напоследък агентите на милицията ме питаха за Петър Филипов нещо: „Защо казва не го обичат? Защо не го обичат?" Защото те сега разбрали, че приятелите не го обичат. Има неща, когато човек се поставя над другите, не може да бъде обичан. Виждате ли? Когато ти смяташ, че си по-високо от другите, даже всъщност да си по-високо. Например Борис се държеше с приятелите не така, не че е по-голям от тях. Той махнеше с ръка, обича така, махне с ръка и реши въпроса. Но не се държи по-високо от другите, разбирате ли? А пък някои приятели, които именно са страдали, че не са обичани, по моето разбиране, това е причината, че се държат по-високо от другите. Защото Учителят както беше голям, не се държеше отвисоко. Той, никога не сме почувствали Учителят да се държи като голям, никога. Той когато се приближава при тебе се приближава като равен, отваря те. Сърцето можеш да си отвориш, дето се казва и майчиното мляко можеш да си кажеш, защото Той те предразполага. А когато има едно такова високомерно отношение към другите. Сега, мир и светлина на душите им, които са горе и като ги говоря тези неща, може би те сами ще преценят, ако аз съм видяла криво, моля за извинение. В.К.: Но ако вътрешното ти огледало е чисто и правилно е отразило? Е.А.: Моля за извинение за това, но това съм видяла, не друго. Тъй че Мария не беше лош човек, не беше лош човек. В.К.: Мария ми разказваше, че на една екскурзия на Витоша Учителят й казал: „Може Бог да пожелае да бъдеш най-гонена, най-хулена, най-чернена, но всичко с радост и с любов да понесеш". „Защо Учителю?" - „Така" - бил отговорът му. И се питаше: Откъде да намеря толкова любов, че да понеса всичко с радост. Е.А.: Не мога да кажа, че е била най-хулената. Виж може тя така да го е изживявала. В.К.: Мария разказваше: „Най е трудно всичко с любов да понесеш. Трябва да имаш сила, за да понесеш всичко и то с любов". Е.А.: Мария беше симпатичен човек, аз не мога да кажа, аз няколко години с нея съм имала много хубава дружба и хубаво приятелство, но сега това ли беше, че се разделихме. Тя веднъж ми каза, че тя има така настроение и дружи с някого, и после вече не може да дружи с мене, щото друго настроение има. Сега с мене това ли беше причината, друго ли беше не зная. Но аз пък, когато забележа, че някой не желае, аз не обичам да се натрапвам. Щото аз пък имам силно чувство на достойнство. И затуй, разбираш, за да не ми страда чувството казвам всеки има право да има каквото иска отношение, но аз заставам на едно разстояние, за да ми е на мене спокойно.

93. ТОЛЕРАНТНОСТ КЪМ КАКВО? Елена Андреева: Вижте, ще ви кажа, че ние стенографите никога не сме имали спор. Мислите ли че не е имало поводи? Да, имало е поводи, но никога. Нито Паша, нито Савка, нито аз, не сме давали поводи за спорове. Не сме давали. Паша например това го работи. Работи по него, не се произнасяме. Когато почнахме да работим заедно, тогава аз си казах мнението, защото вече и аз съм отговорна. Разбирате ли защо, аз вече казах. Защото дотогава тя е работила, тя носи отговорност. Но сега, няма го Учителят, да Му каже: „ Учителю така и така мисля, Вие какво ще ми кажете?" А пък това е мое мнение и затова аз отговарям, затова аз го казах на Паша. Защото и аз съм отговорна за това. Но иначе, и пак даже, вижте сега този въпрос се повдигна и тогава беше един много болезнен въпрос. Неделчо повдигна там нещо за някаква беседа, която Паша дала и намерил, че много е изменена и идва при Паша, и я пита защо така я направила, защото съвсем далече е била изработена от оригинала. И тогава Просветният съвет решиха да дадат на всички, които се захващат да обработят по една беседа. Аз не взех, за да не оскърбя Паша. От колегиалност не взех. Защото знаех, че това много ще оскърби Паша. Те взеха, разработиха ги, прочетохме ги, видяхме, но всеки беше сложил свое нещо лично там. Абсолютно всичките. Понеже ги четох и аз се интересувах нали, и тези, които най-много бяха отворили уста да говорят, да критикуват Паша, те бяха направили същото което беше Паша направила. И тогава аз казах, по-добре един да прави, който е работил при Учителя, отколкото другите, разбира се. Учителят търпеше така Паша да работи, защо пък ние сега ще избираме другите, пък своето да внасяме. Може пък те много по-криво да го направят. И затова останаха така, Паша да работи до края. Напечатанато всичко е нейно, да, нейна работа е. Ние с Паша сме изработили втората година на Общия клас, която я имам още обработена и то беше повече под нейно ръководство. Тук-таме аз не смеех така нали, не исках. Вижте, за една работа не може отведнъж всичко да се каже, за да бъде по-спокойно между мен и нея. Аз държах да си запазиме хармонията в работата. А не да станеме полюси. Щото станеме ли полюси, борбата почва. Затуй така от тактичност съм го правила, но после, когато работихме другата вече годишнина там повече изисквания налагах по отношение разбирането си, нали. А там, в тези съм оставила Паша както каже, щото вярно е, тя имаше повече опит, нали, аз не бих смеяла така да направя. Така свободно както тя го правеше. И така този опит остана така, но Паша много болезнено го преживя. Тя страшно много беше засегната от критиката която й направиха. Вергилий Кръстев: Преди година аз бях се приготвил и исках да й занеса оригинали и преработени нейни беседи и да я питам: Кое от двете е вярно, защото едното няма нищо общо с другото. Но нещо в мене ме спря: „Не е време". Е.А.: Добре, щото вижте, всеки един от нас, който е работил за делото и е бъркал, ще отговаря пред Учителя, пред Невидимия свят, който ръководи това дело. А тези - са наши човешки работи и пак нарушава се правилото нали? Нямаш право да коригираш съученика си. Учителят има право. В.К.: Най-интересно бе, че като се занимавах с различните редакции на Словото на Паша, сънувах Учителя. Пред Него съм поставил оригиналите и преработеното Му Слово във вид на отпечатани томчета. Обясних Му и Му показвах всичко. Питам го: „Учителю какво да правим?" Той ме поглежда и казва: „Е, има ги". Пак Го питам: „Учителю какво да правя?" - „Е, има ги". „Но какво е Вашето мнение?" Той мълчи, стана сериозен, мрачен. Аз си взех нещата и си тръгнах. Казах си: Аз този въпрос няма да го оставя така. Аз ще го предвижа и ще го разреша. Отидох си тогава от Него. Бележка на Редактора: През 1997-1998 год. лично аз организирах отпечатването на непечатаните беседи на Учителя по оригинал. До края на 1998 год. се издадоха по оригинал 29 томчета. През 1999 год. ще се отпечати останалото неиздавано Слово. Е.А.: Щото вижте, аз мисля, че даже и така както са и с тези отклонения, които са направени един, който искрено търси Словото, може да се ориентира. Щото принципите на Учителя ги е изнасял многократно. Многократни обяснения има дадени. Е сега не сме ли разбрали че не трябва да лъжем? Че лъжата Учителя абсолютно я отрича? Че методите, които ги е дал не ни ли са ясни? Ясни ни са. Така че, даже с тези неща, които са допуснати като наши грешки, те не са от такъв характер, да попречат за възприемането на учението и за прилагането му. Аз лично така го разглеждам. Щото там, ако пречат, за това нещо вярно е, тогава има отговорност, но смятам, че един който искрено и честно чете Словото, той ще го разбере, къде е Истината и как трябва да бъде. В.К.: За мен този проблем за разрешаване бе голяма бариера. Но аз успях да я прескоча, защото взех свое вътрешно решение за в бъдеще ще се занимавам с него. Решението е в мене, но трябва да дойде подходящо време и моето време. Е.А.: Но аз намирам и така. Аз да ви кажа и когато и по-рано така съм говорила, за да защитя Паша съм казвала: Пречи ли ви да разберете Словото на Учителя това? Аз разбирам там, там е вече пакостно, ако пречи. Сега някой път има променени тънкости, вярно е, нюанси, вярно е, има такива неща, но един, който работи вътрешно, той отвътре ще го получи как трябва да бъде. Щото това Слово е свързано с Учителя свързано е с всички същества, които носят в душата си това Слово и човек като чете, той се свързва с тях и като получи вътрешната светлина, той ще знае къде е Истината. В.К.: Учителят говори, че онзи който чете Словото Му и го прилага ще дойде време да влезне в четвъртото посвещение, и тогава ще направи връзка с Невидимия свят, и Светът на Словото. Е.А.: Четвъртото посвещение е Възраждането.

92. СПОРОВЕ ЗА ПЕСНИТЕ Вергилий Кръстев: А за песните на Учителя? Елена Андреева: А по отношение на песните точно бе същата история. Още повече, то беше скоро след това, след като беше тази книга излязла и там сега Кирил Икономов, Мария Тодорова, Асен Арнаудов, мисля че и Галилей, музикантите се занимаха с песните. Първото издание на песните го издаде Кирил Икономов. И той го издал под ръководството на Учителя. Той се консултира за всичко с Учителя. И мисля пеели песните както Кирил Икономов ги беше записал. Сега почнаха те да се работят и аз веднъж присъствах когато Кирил и Мария спореха за нещо. За как да бъде записано нещо. Да ви кажа право аз не съм музикант, нито теоретик да имам мнение, но да ви кажа спореха, туй което чух, дали да бъде с коронка или да бъде с точка, нотата. Сега, аз от моите познания музикални не намирам, че разликата е толкова важна за да спорят затова. Защото, ако е с коронка, значи удължаване, ако е с точка, точно е определено удължението. Не е така съществено, не е, не споря. Да речем друг тон да бъде, не спорят, за тон, а за продължителност на тон говоря. И виждах, че те изострят спора защото настроение имаше предварително. И Кирил тогава се отказа, не искаше да участвува в издаването на песните, никой от другите не остана да работи и остана Мария да работи. И тя както ги издаде имаше някои изменения, които ние не сме ги пели така както тя ги издаде. Сега защо тя така ги издаде? Знам, че само с Асен Арнаудов работи. И излязоха песните, и там бяха още по-спорещи, и още много настроения се създадоха. Създадоха се даже така групи едни срещу други. Както и за книгата „Учителят" пак се създадоха групи. Нещо, което беше фатално. Още когато станаха тези работи аз казах, ние не вървим добре. Това не върви на добре. Не може спорове в една Школа. В Братска група, духовни хора да спорят, не може, те трябва да намерят начин да се разберат. Учителят е казал: „Когато има спор, отстъпва разумният!" Имаме метод, имаме правило дадено. Знаеме как да бъде. Значи ще отстъпиш. Ама грешки ще станат. Е грешки ще станат. Но според мене Кирил трябваше да остане до края за да настоява, да не станат някои неща, които станаха. Щото и Мария намери после, че е сбъркала. И тя самата е признала, и е оставила и чула съм, че е оставила напътствия как да се поправи. А пък Кирил не трябваше да се засяга толкова, нали работим за Божие дело бе джанъм? Не, не може работа за Божие дело и личността да не се смали, това са неща, това е светско отношение. Светът може така да постъпва. Те така могат да се борят. За нас това е недопустимо. В.К.: Мария Тодорова ми разказваше как Учителя я викнал, подхвърлил на масата песнопойката издадена от Кирил Икономов и казал: „Иди да му намериш грешките!" И аз тръгнах, сверих я с оригиналната тетрадка, която бе у мен и ги открих. Но когато работихме ние нямахме време, коректорите ни попречиха и се допуснаха някои малки грешки. Е.А.: Вижте, вярвам че е мислила така, тя е била убедена в това, но в такива моменти, когато се явяват мнения нали, сега един по един начин го разбира, друг по друг начин, но аз съм виждала Учителя оставаше, Той присъстваше при Негови песни и ги остави да ги запишат както намерят те за добре, и не направи забележка. Ами какъв пример ни даде Той? Ами Словото Му? Той не правеше забележки. Тук-таме е направил забележки, грешки когато има, но иначе, Той не правеше. Той оставяше да се проявят хората както могат. А ние като дойдохме почнахме за гуша да се хващаме. В.К.: Най-болезнено и най-силни са били борбите при музикантите. Аз заварих всичко това. Беше ад и как съм издържал се чудя сега.

91. СПОРОВЕ ЗА КНИГАТА „УЧИТЕЛЯТ" Елена Андреева: Спорове станаха по две неща: Първо по издаването книгата „Учителят" от групата там - Борис, Мария, Методи, Неделчо и Боян Боев и той печаташе там и второ: същото по песните. Въпросът с книгата „Учителят" стои така: Просветният съвет се събираше един път в седмицата. Разисквания имаше така за работата, как трябва да работим, даже един от братята Георги Томалевски цял един съвет занимава как трябва да работим. Беше направил някакъв план на работа, от който план нищо не се изпълни както предложи той, защото ние в Братството не можем да работим по наши планове. Братството се ръководи не от земята и след заминаването на Учителя и преди заминаването на Учителя, като беше на земята, никак не можеше по план да се ръководи Братството, защото законите, на които то е подчинено не са земни. Учителят даде пълна свобода на всички братя и сестри, да се проявяват такива каквито са, и кой земен закон и начин ще търпи това? Затова нашият братски живот не можеше даже да влезе в никакви рамки на устава, на човешки порядки и може би затова ние никъде не можахме да влезем в устав и дружество да се образува, защото когато има една външна организация, там има порядки, има ограничения, а нашият братски живот не е подчинен на тези неща. И може би от тези две разбирания, едните бяха за това да има един външен ред, а другите поддържаха духовната страна на нашето ръководство, може би това е причината за споровете всъщност. Сега за книгата „Учителят" приятелите като се събраха решиха да издадат една книга за Учителя. Такава книга. И почнаха, заеха се някои да работят в това отношение, но Просветният съвет беше много муден организъм - много бавен. Ние написахме едно писмо на Михаил Иванов оттука така за връзка с него. От наше гледище беше хубаво, толерантно писмо и то докато се състави взе доста събрания, дълго време, два-три пъти даже само с това писмо се занимава Просветният съвет докато дойдеме до единство, в единомислие, щото туй което ще се напише всички да са съгласни. Най-после пратихме писмото, но отговорът беше много изненадващ за всички ни. И от там някакъв Братски съвет ни отговори, но отговорът беше, като че ли ние искаме да ги учим, като че ли те бяха някак засегнати от това и казаха, в писмото помня, че пишеше, че българите били овчари, говедари, козари, демек прости хора. Сега много отдавна е било, за да си спомня така по подробности съдържанието, но някои неща са останали в паметта ми и тях казвам. Аз лично бях много изненадана от това писмо, защото нищо от онова, което писахме не беше обект, за да подбуди такива мисли. Какво е станало там не ми е ясно и след това ние повече не писахме на Михаил и оставихме така естествено да текат отношенията помежду ни, без да се бърка Просветния съвет в това нещо. И така в такива събрания решиха да напишат такава книга. От друга страна Борис Николов когато донесе книгата „Учителят" напечатана, на заседание на Просветния съвет, тя подействува като бомба, като взрив. Много от приятелите останаха засегнати, че те, след като ние сме решили общо да се прави това нещо, те го направили без да кажат някому туй нещо. Борис каза, че те имали от рано тази идея. Тя не е била създадена в Просветния съвет. И те работили и после казаха това, че както виждахме, и много мудно ставаше работата в Просветния съвет. Тази книга кога щяхме да я издадем? Може би и пет години нямаше да стигнат, за да се издаде тази книга. Аз споделям, че това е абсолютно вярно. Че Просветния съвет в състава, с който беше, доста разнороден, в началото бяха по-ограничена група, но после навлязоха други хора, които така не бяха много хармонични. Разбирате, в този смисъл нехармонични, по-друго настроени съзнания бяха, макар с преданост към Братството, с хубаво чувство към Братството. Но не звучаха еднакво, разбирате ли? По нива едните бяха с по-духовно, по-просветено съзнание, а другите по-материално. Сега никого не искам да обвинявам с това, но аз когато съм наблюдавала тези неща и като гледам споровете, казвам, това съм видяла. И когато Борис донесе книгата, казвам ви беше бомба. Такъв протест стана от страна на всички. По-голямата част от братята реагираха, по-голямата част много отрицателно, много, останаха засегнати, недоверие, даже казаха няма нужда защо да се събираме и такива неща си казаха помежду си, такова нещо, че е тъжно. Аз ви казвам при такива скандали в това два пъти съм плакала пред всички, защото не можех да си търпя сълзите, като си казвам, ние сме ученици при Учителя, призоваваме Учителя да дойде при нас в нашата работа и такова нещо да се случи помежду ни. Ами казвам, ние ще изгоним Учителя и всички светли същества с поведението си. Много тъгувах за това и ви казвам така, с огорчение съм преживявала тези неща. Вярно е, че аз тогава не взех страна, защото Учителят казва така: „Ученикът няма право да критикува съученика си!" Значи взели сме ние решение в Просветния съвет да направим това. Тези другите са го направили. Донасят ни напечатано нещо, ние можехме да го направим. Но условията се бяха променили, ако те не бяха го направили, тази книга нямаше да излезе. Просветният съвет не беше в състояние тази книга да я напечати, тъй както работеше. И много скоро след това нали, вече наистина се показа, даже че е така и те тогава са я печатали нелегално, така в печатници с доста трудности, благодарение връзките на Неделчо, които имаше. Неделчо Попов, той понеже беше печатар, имаше връзки с всички печатари в София и благодарение на тези си връзки той е можал да напечати тая книга. Тя не се печати в нашата печатница. Аз казах, вярно е, че не са изпълнили взетото решение, но това не е толкова страшно, пък нека напишат друга, още една книга за Учителя, какво ще загубят разбирате ли, аз така мислех. Вергилий Кръстев: Да, но това огорчава хората, огорчението е много голямо. Елена Андреева: Ако пазим свободата, която Учителят ни е показал, не трябваше така да се постъпи. Ами аз помня, такава атака беше срещу Борис Николов, че Борис боледува повече от два месеца и нещо. Разбирате ли? Атаката срещу Борис беше страшна. Помня брат Боев ми казваше: „Еленке, защо така реагираха, аз казва не разбирам!" А брат Боев толкова чистосърдечен беше, щото за него беше важно да се направи това, не е важно толкова кой го е направил. Те са могли, те го направили. Сега от едно братско гледище това е право становище, нали, ако милеят за братската работа. Да ви кажа това бяха според мене само засегнати лични чувства и атаката беше страшна, много страшна беше. Не искам повече да говоря, наприказвах се. Но Борис беше така на топа на устата. И понеже аз не взех страна, такива неща ми наговориха, и мене критикуваха даже. И мен ме атакуваха, и ми говориха разни неща. А пък да ви кажа, аз тогава постъпих така, защото именно от тези принципи се водех, които Учителят е дал. Да не критикуваш съученика си! Е, направили го, направили, но сега какво им пречи да направят нова книга още по-хубава, нали? Нека да напишат. За Учителя не може ли да се напишат две книги? И пет биха могли да се напишат. Но сега, да ви кажа, лично аз и тогава, и сега пак съм на това мнение. Не съм се променила по отношение на мнението си за това. А пък личните чувства не може да ръководят братя и сестри. Когато сме се събрали за братска работа, ние нямаме право да се ръководим от личните си чувства, ако искаме да постъпваме като духовни хора. Поне в даденият момент, когато сме се събрали да вършим братска работа тогава ще постъпваме като братя. В.К.: Много е трудно. Събират се решават да пишат книга по раздели, изведнъж излиза друга книга. Значи са ги приспивали и заблуждавали. Е.А.: Добре, ама те още не бяха почнали, не бяха я почнали. Ами сега, не биха я издали, какво им пречи и друга да напишат? A, нямало смисъл. Е как няма смисъл? Не, тук засегнати бяха, но после улегнаха. В началото ви казвам, аз даже останах изненадана само защото не взех страна и мене ме атакуваха. Значи непременно трябва да вземеш страна. Това е светски маниер, това са борби в света. В света такива борби могат да стават, но между нас, значи ние не постъпваме с ученическо съзнание. Аз твърдя това. И пак повтарям: Може така човек в своя си личен живот да постъпва, там е свободен, но когато са се събрали за братска работа, ние ще работиме поне в този момент, в тази проява сме длъжни да работим с ученическо съзнание. B.К.: Аз трудно бих приел такова нещо - да съм в Братски съвет с някои хора и после да ме излъжат, да си издадат книга, като предварително са ме насочили в посока, за да ме отклонят и заблудят. Непочтена работа. Трудно е да се разбере. Е.А.: Не знам може би аз не съм имала амбиции да пиша книга затуй. Може би за мен това никак не ми беше трудно. Казвам ви, аз лично, аз така се изненадах, пък после викам, ей че хубаво че е станало туй издание. Не, не бях против това. В.К.: Аз съм съгласен че може да се работи с 2 до 3 човека. Повече не може да се работи. Ако са повече влизат онези от Черната ложа в някого си и всичко се обърква и става разединение. Е.А.: Не, много тежък апарат беше, много тежък апарат беше, то Просветният съвет. Каквото решение се вземе, не можеше да се изпълни. А докато се вземе такова решение, що спорове бяха.

90. ПРОСВЕТНИЯТ СЪВЕТ И ПАША Вергилий Кръстев: Сега друга опитност. Просветният съвет на времето реагира остро върху стила на Паша за редактиране на Словото. Паша бе засегната. Дадоха на всички останали протестиращи братя по една лекция за стилизиране. После ги прегледаха. Всеки беше направил своеобразно своето естество също изменение. Тогава се решило Паша да продължи така както е работила с Учителя. Елена Андреева: Да. В.К.: Но после Паша ослепя, беше спряна. Аз също започнах с нея да работя. Отначало тя не се съгласяваше да коригирам аз, но постепенно тя почна да се съобразява с някои неща, които аз й казах. Е.А.: Да. В.К.: Как стои този въпрос тогава? Е.А.: Виж какво, след като Учителят си отиде, след като аз си свърших работата с беседите и след като Паша почна така, почти беше загубила зрението си, ставаше въпрос между нас двете, да живееме заедно даже, да живеем заедно, за да можем да работиме беседите. И даже тя ми предложи, знаеш ли, да ми препише къщата си на мене. Нали тя имаше къща. Аз казах: „Паша, ами аз като съм в това състояние?" Защо ми е къща? Аз не мога даже да отида да платя данъка. Данъкът не мога да платя. Защо ми е? Аз даже си помислих, че тя може би беше искрена тогава, когато ми предложи това нещо. Но аз й предложих друг план, когато сега по-рано ли беше, по-късно ли беше не помня, предложих й да живеем заедно двете, но тя не го прие тогава. Тя защо не го прие не мога да кажа. Искаш ли по-подробно да го разправям? Виж сега какво беше. Моята Славка, която сега ми помага в живота ми имаше съпруг. Паша имаше къщата, имаше една голяма стая и една столова на етажа. И още една стая горе, много хубава. И тя беше така хубава, слънчева стая. И аз бях наумила да направя някакви малки промени в партера, където живееше Паша, за да можеме да живееме двете. И аз да си имам една стаичка и Паша да има стая, а пък Славка с мъжът си да живеят горе в другата, горната стая. И значи ще имаме кухня, аз ще си имам малка стаичка и Паша ще си има по-голямата стая и също Славка, която ще ни помага. Сега аз не го предложих в такава форма както сега ти го казвам, защото като казах, тя някак не го разбра. „Ама ти каза ще разместваш стаи!" Аз исках само, там гдето бяха сервизните помещения да ги махна, защото те бяха на южната страна. Да ги преместя от другата страна и там аз да си направя стаичка, само за едно легло и за това, не за повече, защото то беше малко помещение. Но тя не го разбра това, не знам защо не го разбра и така не можахме да се съберем двете заедно да живеем. Защото виж, тя ми предложи да живея, ама нейната къща беше много студена, пък аз с моите стави не мога да живея на студено. В.К.: И така се развали вашата обща работа. Е.А.: Как? В.К.: Не можа да се осъществи вашата обща работа. Е.А.: Не можа да се осъществи, да. В.К.: Сега тука да се спрем пак на този Просветен съвет. Тогава кои влизаха в този Просветен съвет, когато решаваха дали да спрат Паша да работи понеже променя Словото? Е.А.: В Просветният съвет най-напред бяха малко хора, но после мисля че Борис развърза, той развърза това, който искаше почти влизаше в Просветния съвет и по този начин той загуби образа си и духа си. Ех, Просветен съвет, ама не беше единен, влязоха много хора, които не бяха за Просветен съвет. Не бяха за Просветен съвет сега. Защото някои искаха да се кичат че са в Просветния съвет. Но за Просветния съвет се искаше така по-малка група, по-активна и по сгушена, по-хармонична. Защото когато стана въпроса за Михаил Иванов, след като си замина Учителя, ние му написахме едно писмо. Знаеш ли, че го писахме цял месец, като всяка седмица Просветния съвет се събираше, но имаше различни мнения за писмото. Значи едно писмо писахме за един месец. Само защото много мнения се явиха. Това е нещо губене на време. Когато хората искат да вършат работа, повече от трима четирима не бива да бъдат, за да могат да се хармонират, за да могат да дойдат по-лесно до единомислие, да се разбират. Щото иначе, празна работа е. Като някой от Просветния съвет стане да говори е-еий, какви дълги такива тирадии се търкаляха. Много нещо. В.К.: Тогава се решава да се направи опита, на всеки се дава по една годишнина да стилизира. Имаше ли хора, които не пожелаха? Е.А.: Аз не взех. В.К.: Щото са ми разказвали един приятел каза: „Аз не мога да променям". Е.А.: Е той имаше друг който е казал: „Не". Аз не направих опит. И аз не исках, но аз не направих, за да не оскърбя Паша, казвам. Аз от колегиалност. В.К.: И после като ги събраха, всеки стилизира. Е.А.: Ами аз като видях, например на Георги познах стила на Георги Томалевски. Когато видях на Николай Шиваров, познах Николай Шиваров, ами те си писали както те разбират. В.К.: Значи по Словото на Учителя познаваш всеки който стилизира. Е.А.: Да. В.К.: Тогава накрая се оказва... Е.А.: Тогава Борис махна с ръка и каза: „Паша ще си върши работата!" Въпреки че много останаха недоволни от това решение на Борис. Този въпрос е много още неразбран. Защото Паша свободно предаваше Словото. Тя го предаваше точно идеите, но формата менеше. И като менеше формата, някои ми казват, като четеш беседа цели пасажи има, които не можеш да ги познаеш. Но форма не менеше. Така че не може да се каже, че тя го е изменяла, защото тя го предаваше в стил. В.К.: Да, това е много сложен въпрос. Е.А.: Е не, казвам ти. Казвам ти моето мнение. В.К.: Тя после ослепя, беше спряна, аз също започнах с нея, отначало тя не се съгласяваше с мене да коригираме, впоследствие аз я оставих по свобода. Вие правихте ли опити? Е.А.: Изработихме едно течение. В.К.: И как беше работата? Ти четеше, тя беше сляпа. Е.А.: Аз четях и казвах как трябва да бъде. Паша се съгласяваше или ме коригираше. Аз приемах. В.К.: Но само едно томче направихте, повече не можахте да направите. Е.А.: Не, не, цяло течение направихме, но него ни го взеха. Когато дойдоха да ни вземат беседите, то беше при мене и него го взеха. Затова нямам това течение, което с Паша съм работила. Виж сега и Паша отстъпи, естествено. Виж, аз с Паша съм живяла хубаво, не мога да кажа нищо лошо за Паша. Паша беше и деликатен човек, и мек човек, и много можеше да търпи, и да носи. В.К.: И много работлив. Е.А.: Много. В.К.: Много е трудно да имаш човек работлив. Аз си спомням едно изказване на Учителя. Савка се обленява, този се обленява, онзи иска нещо, единствена Паша работи. Е.А.: Да. В.К.: Казва Учителят. Това не е малко. Независимо че ние сега правиме преценка и правиме разбор на нещата. Но това не е малка работа. Е.А.: Знаеш ли какво беше? Ние четири години живяхме трите в една стая. И като, вече вечеряли сме и ще се стягаме да си лягаме, Паша сяда, взима лампата си до нея и почва да стилизира. В.К.: Сега как се работеше? Сега има беседата на стенограма? Е.А.: На стенограма. Тя е вече дешифрирана. От стенограма не сме правили стилизиране. Тя е дешифрирана. В.К.: От кого е дешифрирана? Е.А.: От Паша. В.К.: И после вече готовото се преработва. Е.А.: Тя както е дешифрирала вече беседата, чете и преработва. В.К.: Стилизира значи. Е.А.: Да. В.К.: Като я стилизира представяше ли я на Учителя? Е.А.: Ходеше и я четеше на Учителя. В.К.: И така всяка една беседа прочиташе на Учителя. Е.А.: На Учителя, да. В.К.: Четеше винаги, всяка беседа? Е.А.: Е, четеше. Много рядко е прескачала. В.К.; И сега след като Учителят одобри, нали вече трябва да се подготвя за печат. Как е по-нататък? Къде? Те се печатаха на различни места - Русе, Ст. Загора. Е.А.: Е, пращаха се. Пращаха се, беше уредено. В.К.: Сега тя отива, занася. Е.А.: Или прати по някой човек, щото имахме братя, които работеха - Влад, Кирчо и кои още имаше така други приятели, които работеха и набираха Словото на Учителя. В.К.: Сега тя представя текста, после те напечатат, дават коректурите... Е.А.: Дават шпалта. Паша я прочита. Или шпалтата, или да, шпалтата някога е чела. От шпалтата. В.К.: Значи виж какво: Първо дешифрира, второ стилизира, трето пише го на пишеща машина, четвърто дава го за печат, пак преглежда шпалтите. Е.А.: Не е на машина, моля, на ръка пишеше Паша. На ръка пишеше и аз много й казвах. В.К.: Кой пишеше на ръка? Е.А.: Паша. В.К.: Когато стилизира? Е.А.: Когато стилизираше всичко на ръка е писала. Това е огромен труд, това е Сизифовски труд. В.К.: Сега аз вече разбирам защо така се стилизира. Знаеш ли защо? Защото има нещо друго, тя чете и почва да пише и онзи Дух, който работи чрез нея пише чрез ръката й. Е.А.: Може. В.К.: И стилизира онзи Дух, който работи чрез нея. Е.А.: Може. В.К.: Затова тя предпочита да пише. Е.А.: Да. В.К.: След като го напише вече какво дава го. Е.А.: След като го напише. В.К.: Тогава ли го преписва на пишеща машина? Е.А.: Не, дава го на печат. В.К.: Нейният ръкопис. Е.А.: Нейният ръкопис. В.К.: Четяха го нали? Е.А.: Да. В.К.: Да. В.К.: Има ли запазени сега? Е.А.: Има, има. Нейните ръкописи са запазени. В.К.: Ти ги имаш, нали? Е.А.: Имам. В.К.: Точно това. Аз мислех, че на пишеща машина го прави. Е.А.: Не, не, не, не. На пишеща машина дешифрираше. В.К.: Дешифрираше. Е.А.: А на ръка стилизираше. В.К.: Виж, аз не го знаех, това е един съвсем друг момент това нещо. Е.А.: Да. В.К.: Значи, това което е дешифрирано е на пишеща машина, а стилизацията е винаги на ръка. Е.А.: Сега може би тя, виж получаваше едно вдъхновение някакво. В.К.: Да, щом седне да пише с молив, вече нещата ми са ясни, процесът ми е ясен. Онзи Дух, който работи чрез нея, в нея Той влиза, тя пише, по този начин тя стилизира. Затова тя предпочита молива, да седне и да пише. Иначе не може да го стилизира, ако няма ръка. Е.А.: Е, да, да. В.К.: По друг начин не може. Е.А.: Да, да. В.К.: Може и затова и трудът й е голям. Е.А.: Много труд, много труд и после Паша имаше много хубави черти като човек. На нея Учителят й е казал: „Най-малко трудности ти си ми създала". В.К.: Най-малко главоболия. Е.А.: Трудности. „Най-малко трудности ти си ми създала". Ами така е казал на Паша. Как е малко. Ти си единствената, ти най-малко трудности си ми създала. Когато беше нещо писали във вестниците такова, когато атакуваха Учителя, да, Паша така тежко преживяваше. В.К.: Когато те псуват Учителя по вестниците и тя чете, и ги изживява тези състояния, все едно че тя страда. Страда заедно с Него. Е.А.: Да. В.К.: И взема участие в страданието. Е.А.: Взимаше участие в страданието. В.К.: Да. Е.А.: Това което беше Паша в братския живот, ний нямахме друг човек така Предан, така верен и така трудолюбив. В.К.: И свърши много работа. Е.А.: Да, много е работила. Да, много е работила. В.К.: Сега по-нататък нейните опитности както ги е писала. Тя ги е диктувала или тя ги пише на машина. E.A.: Тя ги пишеше на машината. В.К.: Макар че е сляпа. Е.А.: Е, не, не, тя не виждаше. Тя много накрая ослепя. В.К.: Имаше ли очила, с очила ли ходеше? Колко диоптъра? Е.А.: Не, тя носеше отначалото очила, но после престана да носи очила, защото нещо казал Учителя да не се носят очила. И тя ги махна и повече не ги сложи. В.К.: Учителят й е казал да не носи. Е.А.: Не, не й казал. Общо беше казал за очилата да не се носят. По-хубаво е. Нали, като не вижда човек да не носи очила непрекъснато на очите си. А, да речем даже да си послужи, ако трябва да пише, такова нещо беше казал и тя така го направи. В.К.: Горката Паша. Важното е, че си е свършила работата. Е.А.: Да. В.К.: Свършила една голяма работа. Е.А.: Много. Виж беседите са в хубава форма дадени. Стегнати са стилово. В.К.: Паша е един служител. Какво казвате за сестра й? Е.А.: Аз имам нещо написано за Паша и за сестра й и за тяхното семейство. Но не съм го издиктувала на машина. Ще го издиктувам. В.К.: Какво казвате сестра й беше интересен човек. Е.А.: Аня беше строга, учителка беше. Строга, но в същото време такова милосърдие можеше да направи. Тя можеше и го направи. Аз присъствах така. Брат Радославов - Иван Радославов беше образован човек, но старчески години и т.н. направи някои грешки, там с имота и ни взеха една част от имота, от братския имот, не от другия. Дъщеря му при бомбардировките се помина и той остана сам. А той е един от тия тримата, които са отишли при Учителя да искат Гумнеров да го изгонят. В.К.: Учителят да се махне от дома на Гумнеров. Е.А.: Да. Но Учителят не се махна разбира се и когато един път Аня казва, че ще отиде да чисти на Радославов стаята му. Щото е стар, възрастен човек и сам. „Аня, и аз ще дойда да помогна". Щото учител ми е бил четири години и така беше много с ерудиция голяма човек. И като отидох, аз в живота си не съм виждала толкова дървеници. Аз ти казвам. В.К.: А Вие отидохте с кого? Е.А.: С Аня и аз. Ние двете отидохме. Тя чистеше и аз помагах. И да ти кажа, тя можеше, един човек най-мръсен когато е, да му помогне, да го очисти, да му услужи, така както една милосърдна сестра, съзнателна. Тъй че Аня имаше много качества като човек. И характер имаше Аня. В.К.: Тя занимаваше ли се с преписване на Словото? Нещо да е писала? Е.А.: Учителят й предложи, но тя не можа да приеме. В.К.: Защо отказа? Е.А.: Мъчно й е. Не може да го прави. В.К.: Има и такива моменти. Не може. Е.А.: Не може. Ами чакай Учителят даде на Борис Николов, не можа да го направи, даде на Георги Радев, не можа да го направи. В.К.: И той не можа. Е.А.: И той не можа. Отказаха се. В.К.: Не могат да стилизират. Е.А.: Не могат да стилизират. Ама стилизирането е трудна работа. В.К.: Трябва да влезеш в духа на тази материя. Е.А.: Да, да. В.К.: Савка не познава българския език. Е.А.: Савка беше още по-слаба в това отношение. Аз казах веднъж на Учителя: „Учителю, много искам да изработя една беседа открай докрай". „Ами хайде казва, опитай се!" В.К.: И тоя опит Вие не можахте да направите. Е.А.: Ами не можах, защото не исках Паша да разбере, че правя такъв опит. В.К.: Да не обидите Паша. Е.А.: Не, жалех я. Виж бе, особено с очите бе. Едва виждаше горката. Колко пъти е падала, колко пъти е ставала. В.К.: Сега тя като се движи, не може да види, падне, така ли? Е.А.: Ами разбира се. Или се удари в някое дърво. Боже, как се е блъскала в дървета, къде не е падала. Сега не виждаше хубаво жената. Тя имаше доста диоптри сигурно. В.К.: Наблизко виждаше, ама надалече не виждаше. Е.А.: Не, тя с едно око беше бе брат. С едно око беше. В.К.: По начало или как. Е.А.: Виж какво, в началото беше с две, с очите си беше. Но бяхме една година на Рила, не на езерата, а на Мусала. И Паша ми казва: „Еленке, нищо не виждам". Тя там загуби едното око. В.К.: Там. Е.А.: Там. Сега загубила го, окото й вижда много малко. И викаше: „Ще си сляза, ще си.сляза в града". „Паша, ама как ще си слезеш когато Учителя е тук?" В.К.: Не иска ли помощ от Учителя? Е.А.: Искала е помощ, но виж някакво, тя имаше вътрешно препятствие. Някакво отвътре, веднъж даже бяхме в тази стая събрани и тя си разказа тая опитност, че Учителят й дал задачата, казал й какво да прави. В.К.: За очите. Е.А.: За очите, но тя не е могла да го направи. В.К.: Какво й казал? Е.А.: Е не мога да помня. В.К.: Някакво вътрешно противоречие. Е.А.: Противоречие, да. В.К.: Не е могла да прескочи. Е.А.: Да, не е могла да го прескочи. В.К.: Да бе, то е много трудна работа. Е.А.: Не, това е вече съдбовно. Съдбовно нещо. В.К.: Не може да се прескочи една кармична развръзка. Е.А.: Да. В.К.: Но самата тя трябва да се развърже. Е.А.: Тя трябва да се развърже, да. В.К.: Дава й метод Учителя, но тя трябва да го направи. Е.А.: Тя трябва да го направи, да. В.К.: Ха, много трудна работа. Значи тя разказваше. Тя със съжаление ли го разказваше? Е.А.: Не, вече беше примирена. Примирена беше. В.К.:Не се ли упрекваше? Е.А.: Не. В.К.: Просто не е имала сили. Е.А.: Не, какво ще се упреква вече. Това е вътрешен избор. Толкоз е могла, това е направила.

89. СТИЛИЗИРАНЕ НА БЕСЕДИТЕ И ЛЕКЦИИТЕ Вергилий Кръстев: Интересно само три жени - стенографки има в разширения Братски съвет. Елена Андреева: Те затуй нас не случайно са ни повикали в този съвет, понеже беседите бяха в наши ръце. Щото Словото беше при стенографките и затова ни повикаха, иначе ние друга заслуга не сме имали, нали, за да ни извикат и искаха сведения от нас какво има печатано, какво непечатано. Ние им дадохме сведенията, щото ни бяха ясни. И беше всичкото от нас бе така подредено. Те продължиха по стария начин печатането. След години купиха печатна машина и основаха печатница в Братството. То беше много отдавна замислена работа, но защо по-рано не са го направили не мога да кажа. Тогава можеха на Изгрева да направят печатница. Защо при Учителя не е станало не зная. И решиха да печатат. Тогава се напечатаха доста беседи. Знам даже, че са печатали без разрешение някои томчета, което после се отрази при процеса. Това беше без разрешение на властта, щото нищо не можеше да се печати без да имаме разрешение за томчетата. И понеже тука беше домашна печатница, имаме разрешение за едно томче, а те напечатат две. Аз това не знаех на времето, че го правят. В последствие когато стана процеса 1957/58 год. го научих. Естествено е да го крият, защото иначе, то можеше още тогава да стигне до властта. И така карахме до 1950 год. Значи четири години. Мисля че след това не ни позволяваха да печатаме. Паша беше вече недобре с очите. И с това око, с което виждаше работеше, но трябваше да й се помага. Някой четеше и тя пишеше. Аз това не съм правила с нея. Други сестри са й помагали, така. Аз с нея съм работила много по-късно, когато тя не виждаше и изработихме една годишнина „Утринни Слова", но ни ги взеха, когато ни направиха обиска. Те бяха изработени цяло течение, но ни ги взеха, това изработеното течение с Паша стилизирано така с Паша, което работехме. Когато почнахме да работим с Паша двете, щото аз четях и тя казваше как да го напиша. Аз казвах: „Паша, не намираш ли, че най-хубаво е, като почнем да работим ще прочетем една мисъл или един пасаж. И почваме изречение по изречение след това. Ако в изречението, което го е казал Учителя няма никаква грешка, ще го оставим обезателно така както си е. Следващото изречение да речем, ако се налага някакво разместване да речем на подлог, или на сказуемо, или на допълнение някакво, или на предлози нали, тогава само на това ще направим промяна и ще си остане". Защото аз забелязах, че тя като парафразира да речем първото изречение, налага се и второто да бъде и третото и т.н. и се получаваше една верига, и не можеше да се излезе от тоя кръг, в който се влизаше. А така като работихме нямаше нужда от перифразиране, защото изречението като го направим, другото си върви, то си е логично след това. После другото, ако да речем има някакво повторение, ако това повторение е литературно, може да се търпи, ако не е като тавтология, оставяхме си го. А пък, ако имаше нещо повторения, които товарят мисълта, само тях сме ги изключвали. Така работихме с нея доста и в работата сме имали така не спорове, а изяснения. Защото аз разбирах, че тя мисли по един начин, аз по друг. Но ако ние сме разумни, можем да се споразумеем, нали? Ако тя каже това, например някога тя каже едно изречение, казвам много е хубаво, пишеме го нали, както тя го е направила, но ако Учителювото е хубаво, аз държах много за това. Колкото може най-малко промени да правим. Това беше моето разбиране при стилизирането. И аз много съжалявам, че така не се отзоваха братята впоследствие, когато вече Паша си отиде. Аз направих няколко опита и поканих, но никой не дойде. Сега, това стана. Сестра Милка Аламанчева ми даде едно нещо, което е казал Учителя за Словото: „Противоречията в живота идат ту от новия граматически строеж на нашата реч, ту от онези логични възприемания на нашия ум, ту от онези етични мерила, с които мерим нещата, ту от онези педагогични правила с които си служим в живота. Всички тия неща водят към неверни изяснения. Помнете, че в това което ви говоря, всяка дума има определен смисъл. Ако аз употребявам определена дума, то аз търся нейните вибрации, защото думите се определят както се определят слънчевите лъчи. Вие не можете да произведете определен цвят, ако не можете да произведете вибрациите, които му отговарят. Например: ако говорите за една добродетел, то вие трябва да произведете вибрациите, които отговарят на тази добродетел и тогава чак ще разберете смисъла на тази дума. Само така ще имате една обективна реална истина, която се проявява в живота. Великите Истини ще бъдат тогава достъпни на човека, когато той ще изучи законите на светлината и нейните влияния върху човешкия организъм, както и влиянията на различните цветове". Това Учителят го е казал не зная кога. Но сестрата ми го е написала 1947 год. Значи три години след Учителя -15 юни. Друго нещо, което е казал Учителя е: „Исайя е поет, Иеремия е държавник, Иезекил е инженер, а Данаил е мъдрец". За издаването на беседите, кои беседи да се издадат, след като си замина Учителя, това беше наше предложение. Издадохме беседите, които последно Учителят говори. В 1943 год. есента почна Школата. На 10 януари 1944 год. станаха големите бомбардировки и ние всички се евакуирахме и напуснахме Изгрева. Значи тези беседи от З.Х. до 10.I.1944 год. се издадоха в едно томче,, всичките. Щото лекциите от 1943 и 1944 год. на класовете не бяха пълни. Щото Учителят от 10.I.1944 год. до 22 март 1944 год. никакво Слово не е държал. Той на 22 март 1944 год. говори, после говори на Великден, след това говори още един път - беседите които са в Мърчаево държани. Те са в томчето „Заветът на Любовта" написани. Те са оттогава и после и връщането ни след евакуацията, аз мисля че през октомври почнаха беседите, та до 20 декември последната беседа, която Учителя е държал, в срядата, една неделя преди да си замине. Тя е в „Заветът на Любовта", те са печатани и другите томчета излязоха пък на класовете пак отделно, за да има ред в издаването на беседите, и другите се издаваха след това. Докъдето бяхме стигнали печатането на класовете продължихме следващата година. По години ги издавахме. За издаването се грижеше Просветния съвет, но всъщност ние ги определяхме, подреждахме томчетата, когато решаваха например какво да се печати, тогава ако имаше нещо неподредено, аз понеже тогава бях поела отговорността за поддържането на оригиналите нали на Словото на Учителя, подреждах го и го давах на Паша за работа. Паша вече почваше да го стилизира и го даваше на печатарите и дали в града се печаташе или на Изгрева безразлично, но тя работеше. Аз дешифрирах, давах ги да се стилизират и тя ги даваше на печатарите и тя си правеше корекцията на печатните погрешки. Паша много работеше. Тя работлива беше много Паша и издръжлива на работа много, и имаше чувство на отговорност. Ако днеска не е могла да я направи, тя след всичко ще седне след 10 часа до дванадесет, до един ще пише, за да приготви материал за печатницата. В това отношение беше абсолютно съзнателна в работата.

88. ИЗБОР НА БРАТСКИЯ СЪВЕТ Елена Андреева: На другия ден беше 01.I.1945 год. Тогава се събрахме у Жечо Панайотов. Той имаше така една голяма стая, там се събраха и ни повикаха. Бяха всички приятели от провинцията - ръководителите. Всички ръководители от провинцията, ръководството на Софийското братство и плюс това бяха поканили всички братя, които не са в ръководството, но така по-дейни в Братството. Било че взимали участие в издаването на „Житно зърно", взимали са работа в общия живот и за които се знаеше, че се интересуват и милеят за братската работа. От сестрите бяха поканили само нас, сестрите-стенографки. Други сестри нямаше на това събрание. Савка, Паша и аз. И мене ме поканиха да бъда протоколчик на събранието и съжалявам, защото аз трябваше да следя нали всичко, за да пиша и после го протоколирах, написах протокола за това. Сега изказаха се, повече от приятелите се изказаха, повече говориха. Имаше някои, които замълчаха, но повечето взеха участие. Имаше две течения, още тогава се показаха. Едното течение бяха приятелите, които дълги години са живели с Учителя и които поставиха за основа основните братски принципи: Взаимно доверие един към друг, общ живот братски, нали така с тези принципи. Но имаше друго течение, което много силно впечатление ми направи още тогава. Представител беше Антов на него. Той заяви пред всички тогава, и аз лично го почувствах много дисхармонично изказването: „Аз, казва, в никого не вярвам. В никого нямам доверие, затова казва, всичко ще се работи, ще има черно на бяло за всичко". Не че братския живот изключва черно на бяло, не че без това може да минеме щом живеем в едно общество, но не е това най-важното. Това е резултат, нашия братски живот може да бъде отразен нали в счетоводство, общият ни живот, но това да се постави като цел и като липса на доверие, аз го почувствах като обратно течение. И даже още същия ден го почувствах, като свърши събранието в което се избра Братския съвет. Тогава се избраха съветите. Братският съвет, горе-долу Просветния съвет и Домакинския съвет се избраха. Значи Братският съвет ще се грижи за всички общи работи на Братството, Просветния съвет ще се занимава с книжнината на Братството и просветата, нали, а пък Домакинският съвет с домакинството на Братството. Аз не бях избрана в Братския съвет, но в другите два съвета участвах. Иначе съм следяла всичко, което ставаше в Братския съвет, защото Паша участваше, тя споделяше и с други сме споделяли. Та така съм била в течение с всичко, което е ставало в нашия Братски живот след Учителя. В Братския съвет се избраха, как да ви кажа. То избора стана с посочване. Най-напред брат Тодорчо Стоименов се избра като най-старши брат. Той и без това беше в този Братски съвет през времето на Учителя, ръководеше братските работи. Него избраха, избраха Борис Николов, избраха от сестрите само Паша, Симеон Симеонов, Жечо Панайотов, щото той и преди това се занимаваше с касиерската работа на Братството. Брат Боян Боев, като човек, който е много активен в Братството и Антов. За Антов чух, че той казал още преди това, щото те преди това са се предварително разговаряли кого да изберат и кого да не изберат. Аз не знаех. Впоследствие това научих. И брат Антов казал, ако не ме изберете, аз ще се наложа чрез властта. Тогава той беше председател на Шести район на Отечествения фронт в София. Той имал някакви заслуги към властта, за което бил избран за тази длъжност. Това бе голям пост в София тогава. Всъщност аз това го знаех, че е такъв защото след 9.IX.1944 год. докато си замина Учителя той изпъкна в нашия братски живот. Дотогава почти никой не го знаеше и името му не знаеха. Той идваше на беседи, идваше на събрания, но беше няма буква. Виждали сме го и на Рила, но той никога в нищо не е взимал участие. А изведнъж тогава някак се наложи като фактор и даже при Учителя почна да отива и така в салона ще си казва мнение, ще дава наредби по ОФ - линия, които ги даваха, които засягаха и братския живот. Даже сега за това ще кажа нещо което беше още в Мърчаево когато бяхме. Става въпрос кой да бъде връзката между Братството и властта. Тогава комунистите, приятелите които бяха с комунистическо съзнание и които бяха работили в това отношение са се събрали, и са предложили няколко души. И отива братът да каже на Учителя, че това и това са решили, и питат Учителя, Той кого ще посочи. Братът, който отишъл да съобщи тези неща, Учителят най-напред така замълчал, не казал кой, но най-после казал, че Той посочва Начо Петров и Митко Грива - Димитър Грива. Когато това нещо го занасят на Изгрева, тях двамата Учителят посочва, да. Питат Го приятелите, кого Учителят посочва и когато те ги казват на това ръководство, което е комунистическо така нали „О, казват в никой случай, те не са подходящи". Сега какви са им били съображенията аз не зная и затова те отпаднаха. Те се наложиха като власти се назначиха други хора. И един от тях остана Антов. Така той се наложи да влезе в Братския съвет. Иначе той беше много непопулярен в нашия братски живот и така да влезе един човек, който нали чужд беше на всички. Сега един Симеонов, може по-друг характер да си има, но той ръководеше музиката в Братството. Брат Боев беше един от най-активните братя особено в отношенията в провинцията и София и Учителя. Брат Борис Николов е взимал участие в много братски прояви в Братството. Той се ползваше с много голяма симпатия на приятелите. И брат Боян Боев също се е ползвал с много обич и с много уважение. Той е бил един брат, когото софиянци и провинцията обичаха и го почитаха. И с характерните черти които имаше, той можеше така да примирява хората, а не да ги разделя. И тези приятели останаха и така тръгна Братския живот, но имаше така още в самото начало някои неразбирания от страна да речем на брат Антов. Преди даже да го изберат в съвета, той два пъти ме е питал, понеже знаеше че аз съм ходила при Учителя да чистя и така съм влизала в стаята на Учителя. И със самата си власт ме питаше: „Какво злато има Учителя и колко злато има?" Този въпрос го интересуваше, материалния от страна на Братството. И още тогава чувах, че златото го взел Иванов, после Антов нещо, пък те бяха приятели с Манол Иванов. Иванов беше в Домакинския съвет. Той участвуваше и аз с него съм работила в Домакинския съвет. Той беше така по-особен човек, да ви кажа, когато сме се събирали в Домакинския съвет най-напред той ще говори много, много неща, трябва да го изслушам и след това почваме работа по-реално и по-конкретно. Бамбашка човек. Имаше неща така, които на мен не ми бяха ясни в него, защо така, викам - характер, и аз така се оправях с него. Лично за себе си понеже съм работила с него. Вергилий Кръстев: Казаха ми, че на първото и на второто събиране впоследствие се коментира, че са си избрали пожизнен Братски съвет. Е.А.: Пожизненото избиране стана, когато нашият Братски съвет отиде в Айтос за да изработят устав, защото искахме да ни утвърдят като юридическа личност. И тогава там когато са се събрали са се избрали пожизнено. Защото там са били и представителите на ръководителите. Защото вижте, на това първо събрание се установи, че върховната Братска организация е Върховния съвет. Той се състои от всички ръководители плюс Братския съвет в София. Това е Върховния съвет. Значи, когато има някакъв братски въпрос да се решава, ще го решава Върховния съвет. А този Върховен съвет се събирахме по събори, защото ръководителите не бяха много и когато имаше Братски събори тогава те идваха всички. Ние местен събор си правим, среща братска и те идваха. И няколко години ставаха тези събори след Учителя. Но те в София им беше идеята за пожизнено ръководство, защо, кой го избра това не зная. Иначе, те малко като владици станаха. Щото владиците са до живот избрани нали. Нещо по това подражание ли го направиха, не мога да кажа. Аз лично не можах да го разбера. Аз лично съм се много шегувала с доживотното избиране. Защото да ви кажа, не е в духа на времето. Едно избиране до живот все пак е владическа работа. Сега Братство на свобода и тия широки идеи, които Учителят ни остави, лично на мене не ми беше понятно. И затуй даже се шегувахме с Паша честичко „Паша ти си пожизнена, ще живееш вечно". Както ви казвам избраха се те. Как е станало, там не съм присъствала.

87. ПОСЛЕДНИТЕ ДНИ НА УЧИТЕЛЯ Елена Андреева: Учителят още в последната седмица когато си замина, като отидох почувствах, че Учителят си отива. Как го почувствах не мога да кажа, но начинът, по който Учителят се обхождаше, начинът по който се държеше, всичко това, видях нещо ново, което никога Учителят така не се е държал. Така на човешки език. Имаше дни Той ту ставаше, ту лягаше, ту сядаше, неспокоен беше. Каквото Му предложехме за храна, ако вземе един чай, ще вземе две-три глътки или две-три лъжички и повече нищо не взима. Нямаше никакъв апетит. Това беше понеделник. А вторник вече Той беше напуснал тялото си. Имаше само физиологически процеси. А и не прояви съзнание. Когато в понеделника като бях, Той имаше така унеси, унеси, от които се виждаше, че Той напуска тялото си и тогава произнасяше думи, говореше подсъзнанието Му. Беше интересно така, но беше всичко спокойно понеделника, въпреки всичко. Въпреки тая немощ, която от време на време проявяваше. А във вторника Той беше само на легло и не се движи никак, нищо не каза, нищо не прие за храна. Което на човешки език го казваме агония, така го наричаме ние хората и в сряда сутринта си замина. Той си замина на 27.XII.1944 год., на 31 декември 1944 год. беше погребението. Да ви кажа, много силно впечатление ми направи тогава, целият салон, целият двор беше пълен с хора. И аз, която съм присъствала всякога, и познавах всички хора братя и сестри нали, защото дълги години съм била в Братството, останах изненадана от многото хора, които не познавах, които са дошли да изпратят Учителя. Това по човешки го казвам. Много народ, много чужди хора имаше. Не чужди, на мен непознати. И си казвам колко връзки е имал Учителя, за които ние нищо не знаехме. Защото това беше един студен декемврийски ден. Тогава нямаше автобуси, да дойдат от града, да стоят вънка с часове на студа, това е израз на една почит и на една обич. Никой не идва така нали, ако няма за нещо да дойде. Тези хора са получили нещо от Учителя, което вътре в себе си ги задължава нали да дойдат и ги кара да дойдат. И така беше самият ден, тъжен ден, както е всеки ден на такова нещо, погребение.

86. ПОСЛЕДНИТЕ ДНИ В МЪРЧАЕВО И В СОФИЯ Вергилий Кръстев: Сега искам да питам по-нататък. Понеже Вие споменахте за последните дни. Сега станаха бомбардировките на 10 януари 1944 год. и тогава вече решихте. Елена Андреева: На 10 януари 1944 год. беше голямата бомбардировка. Две, една сутринта, една през нощта и Учителят каза да се разотидат приятелите, защото много пакости имаше. Електричеството развалено, цяла София беше дезорганизирана, въобще и никъде нищо нямаше. Наплашиха се хората и всички вече бягаха. И тогава Учителят със Славчо Печеников, който имаше една кола, такава, на старо беше я взел, но както и да е, една кола и тя го заведе в Мърчаево. В Мърчаево имаше Братство при Темелко. Брат Темелко мисля че беше Му предложил, ако иска да бъде евакуиран, той Му дава къщата си. И да Ви кажа брат и Темелко излезе голям човек. Темелко наистина даде къщата. Той се прибра в една стая с жена си и снаха му беше там, и на Учителя даде една стая, по-малка така, но на Него я даде другата стая и абсолютно остави господар да е Учителя. Той не беше господар на къщата си вече. Той нищо, само едно нещо беше направил. Понеже нали стояха някои от сестрите пред вратата на Учителя, знаеш това. И той като гледал че стоят така пред вратата, намерил че все пак не е удобно да ти стоят на вратата толкоз хора така, та им казал: „ Абе защо казва стоите тука? Той Учителя пак ще дойде". Нещичко такова им е казал. Сега те се оплакали на Учителя. Учителят се затвори в стаята и няколко дни не излезе от нея. Той като чул това, взима жена си, децата си, всичките и отива при Учителя и иска извинение. В.К.: Мен ми разказаха, че Учителят се затворил три дена не излизал. Значи, отива и иска извинение от Учителя. Е.А.: Той като разбрал Темелко, отишъл и искал извинение и оттогава оставя всички съвсем свободно. И да Ви кажа, и там имаше неща, и други, които не са за казване. Но всеки от братята правеше каквото може. В.К.: Събраха се много хора. Е.А.: Ах, не бяхме много хора. В.К.: И ти беше там? Е.А.: Брат Боев, брат Боев спеше на земята. Аз не можех да спя на земята. Само една нощ лежах, но не спях. Спах на слама. Спах в плевня, ама не можех, много твърдо, не мога да спя. В.К.: Колко време изкарахте в Мърчаево? фактически от 10 януари ли заминахте? Е.А.: Виж какво, аз отидох пролетта. В.К.: Това беше коя година? Е.А.: Ние 1944 год. избягахме от София и останах на село, защото Учителят държа беседа, на която аз не отидох. Не отидох защото не знаех, че ще държи Учителят беседа и като разбрал, че държи беседа вече аз отидох за да работя, нали, да пиша, да изпълнявам дългът си, който съм обещала на Учителя. В.К.: От стенографките ти беше, още Савка? Е.А.: Савка, Паша не беше през бомбардировките в Мърчаево. Не беше. Знаеш какво й казал Учителя на нея: „Недей, такава цигания е тука, недей идва". Така й е казал. Казвам ти думите, които изрекъл. В.К.: И там са събрани много хора на едно място. Е.А.: Много хора, виж, много без усет хора. Без така деликатност в отношенията. В.К.: Всеки си прави каквото си иска. Е.А.: Ами всеки правеше каквото иска, да. В.К.: Така, как беше живота там? Какъв беше плана, изобщо как протичаше един ден? Е.А.: Един ден, вижте, сутрин всеки идваше от своята квартира, където живееше, там си правеше молитва, не сме се събирали общо на молитва. Не сме се събирали и гимнастика да правим. Щото неудобства, няма къде, така е и през деня. Сутрин аз не ходех на закуска. Учителят ни каза на нас да отиваме за обед. И аз отивах на обед, но понеже, там нещо тези, които водеха кухнята направиха нещо с което аз не бях съгласна, и тогава не отидох един ден. И Учителят на другия ден ми каза: „Еленке, имаш отсъствие!" Аз разбрах, че Той иска да ходим и оттогава вече редовно ходех. Защото, аз не ходех, понеже там не знам защо, хайде да не го казвам това, хайде, по-хубаво е да не го казвам. В.К.: Не, то понеже са събрани много хора на едно място, несъвместимост на характери и т.н. Знам че Учителят е провеждал там екскурзии. На екскурзии сте ходили. Е.А.: На екскурзии, да, ходихме на екскурзия, когато беше през август 1944 год. Бяхме тогава на тази хижа, другата, Витошката, как й беше името, сега не ми идва името. В.К.: „Еделвайс". Е.А.: И там спахме даже. В една голяма спалня спахме всичките и Учителя спа. Всички спахме. От София бяха дошли една група и от Мърчаево, които бяхме. Бяхме към 100 души. Така, голяма група е това. Нали 100 души. Вечерта пяхме, свириха песни, много така празнично го изкарахме деня. На другия ден Учителят държа беседа. Станахме рано, всичките отидохме на изгрев, посрещнахме слънцето и после Учителят държа беседа. Веднага след молитвата. В.К.: Там, спомням си в Мърчаево, в двора на Темелко сте открили някакво изворче. „Изворът на доброто". Е.А.: А, едно много малко изворче, така едва цицирикаше. И там имаше няколко души, които се занимаваха с него по цял ден. В.К.: Ясно. Сега живота продължи в Мърчаево докога? До есента? Е.А.: Докато вече се разбра, че няма да има бомбардировки. Много хора си отидоха. Учителят се върна на 19 октомври от Мърчаево. В.К.: Преди това разказваше Жекова един случай, че Учителят бил излезнал така веднъж разчорлен, така и доста суров, застанал на терасата и казал: „Ние казва, решихме да пуснем комунистите в България". Знаеш ли това изказване? Е.А.: Може да е казал. Може да е казал брат, но не съм чула. В.К.: Ясно, да. Е.А.: Не съм чула. Което не съм чула не искам да говоря, нали. В.К.: Значи на 19 октомври се върна вече Учителят. Е.А.: Помня, датата помня. На 22 октомври 1944 год. даже беседа имаше. Значи един-два дни преди това се е върнал. В.К.: Как протече по-нататък живота на Учителя? Е.А.: Всички забелязвахме че нещо става с Учителя. Например Учителят така малко се посви, като ходеше. Малко така се попрегърби. Ех, то беше хладно вече, ходеше завит с пелерина. А пък те после да Ви кажа почнаха да говорят, че Учителят излизал по жилетка. Ако е излизал по жилетка, то е било необходимо да излезе. Сигурно нещо му е било, да излезе по жилетка. Учителят не правеше волности, но понеже ние не разбирахме поведението на Учителя и оттам някои тълкувания имаше, така и неправилни разбира се. В.К.: Да, това не мога да си представя, че Учителят ще го прави, не, не... И по- нататък? Е.А.: Ами по-нататък. В.К.: Последните лекции Той кога държа? Е.А.: Ами последните лекции държа седем дена преди да си отиде. Чакай, сряда държа беседата, другата сряда Той вече беше си отишъл. В.К.: Другата сряда? Е.А.: Да, В.К.: Той на 27.XII.1944 год., значи другата сряда. Е.А.: Да, другата сряда си отиде. Но имам един много хубав спомен. Ще го разкажа защото много ми е хубав. Ние Младежкият клас бяхме на беседа. Учителят е в стаята си. Не бяха дошли всички нали, защото знаеха че не е добре и Той... А, Той е искал да дойде на беседа, но Тодор Стоименов Го е запрял. Казал: „Учителю, Вие не сте добре, останете тука!" И Той останал. И когато ние излизаме от клас вече, нали прочетохме беседата и излизаме вънка за гимнастиките. То беше вече зима. Учителят запалил лампите, двете лампи, предната стая външната имаше две външни лампи, които осветяваха двора. И Той запалил ги е тях. А Той се облегнал на вратата, вътрешната врата на антрето и открай докрай като почнахме да излизаме, един по един така ни гледаше, да. Да ти кажа, това нещо, сега аз се сетих и вдигнах ръка и Го поздравих. Той ми отговори. И това. Значи Той, Той е искал да дойде на беседата, Той идваше на беседите. Даже макар, че някога така по-бавно говореше и това, но идваше. Той идва редовно до края, докато беше на крака. Пък Той, вижте, понеделника беше на крак, вторника вече беше по-слаб. В.К.: Значи последната беседа беше в сряда? Е.А.: В сряда-20.XII.1944 год. В.К.: И след това Учителят се затвори в стаята си, вие продължавахте да си четете лекции, четяхте беседи. Е.А.: Ами не се затвори, отиде си. В.К.: Да. Е.А.: Той тогава си отиде. След това си отиде. В.К.: Да. Е.А.: Учителят не остана да не ни дава беседи. Да, държеше. В.К.: Сега, това беше в сряда, четвъртък, петък, събота, нататък как се развиха нещата? Е.А.: Ами продължихме да се събираме. Младежкият клас си се събираше отделно. Общият клас отделно, неделя сутрин пак, както - продължихме си работата. Ние продължихме работата си доста дълго време и след това. Нас ни засегнаха когато почнаха да правят преобразованието от новата комунистическа власт. Докато нямаше преобразование ние напълно си карахме живота, нормално. Пеехме си, класовете работеха. В.К.: Сега в понеделник, Той до понеделник - 25.XII.1944 год. е бил на крака? Е.А.: Да. В.К.: После? Е.А.: Вторника -26.XII.1944 год. беше вече на легло. Почти в безсъзнание. В.К.: Чух, че сте викали лекари. Е.А.: Почти в безсъзнание. Ех, доведоха един лекар, помня. Той Го погледна само и даже нищо не направи. В.К.: Ясно, Е.А.: Да. А пък вечерта Му направиха инжекция. И пак брат Ради, много симпатично го направи. Като казаха, че ще правят инжекция на Учителя, той вика: „Учителят беше против инжекциите!" Точно този израз употреби. Ама така го направи със сила и с протест. Този брат Борис го хвана така за раменцата и го изведе вънка. Е, те мислеха, че може да направят нещо с инжекции, да. В.К.: Значи това е вторник? Е.А.: Е, сряда вече сутринта в шест без четвърт Учителят издъхна. В.К.: В шест без четвърт сутринта, сряда, на 27.XII.1944 год. Така. Кои присъствуваха тогава? Е.А.: Къде? В.К.: Когато Той си заминаваше? Е.А.: Е, ние бяхме групата, която бяхме през нощта. В.К.: Вие дежуряхте тогава? Е.А.: Как? В.К.: Били сте дежурни? Е.А.: По свобода. Беше д-р Кьорчева, беше другата лекарка д-р Борова, тази сестра една наша това, след това кой беше, Тошко Симеонов беше. И той тогава беше. В.К.: Как решихте точно там да бъде погребан, на това място? Е.А.: А, за това място, чак разрешението дойде от Георги Димитров. Понеже Учителят е живял с Георги Димитров. То е една къща разделена наполовина. То сега става въпрос нали за погребение вече. И брат Жеков написва едно писмо на Георги Димитров. Георги Димитров получава писмото и отговаря веднага, че може да се погребе на Изгрева. В.К.: Сега аз съм чувал, че са изпращали телеграма. Е.А.: Е телеграма де, да, да, телеграма. Не писмо, то е като, то е грешка на езика, това което казах, телеграма. Но знаете ли какво нещо ми казаха, което така едно съвпадение. Едно съдействие имало, за да се създаде това. Защото тогава не работела връзката между София и Москва и когато пращат телеграмата отива получават я. Когато Георги Димитров връща отговора пак получават отговора. Даже самият пощальон който е работел, това му е направило впечатление, че в случаите само когато трябвало да ни съобщят резултата само тогава е имало възможност да правят контакт. В.К.: Сега, те са живеели в една и съща къща близнак. Какви им са били отношенията, взаимоотношенията там? Е.А.: Между тях? В.К.: Да, да. Е.А.: Добри са били. Приятелски. Георги Димитров даже е спасяван от Учителя. Знаете ли? Тавана горе им беше общ. Да. И аз знаете ли как го разбрах че е общ? Когато значи ни взеха всичко и взеха ни и имота го отчуждиха включително и къщата гдето живя Учителя, то аз търсех едни беседи от пролетта до есента. Едно течение на неделни беседи. И казвам: „Паша бе, къде са тези беседи бе? Няма ги беседите". И тя не знае и аз не знам. И когато решават вече те да се съберат взели всичкия багаж от тавана на ул. „Опълченска" 66, който е и на Учителя. И взели и тези беседи които били на тавана. Аз не съм знаела че са на тавана, за да ги вземеме. А пък те, там където ги занесли, дъщерята на една наша сестра е работила там и тя като видяла беседите ни ги донесе. В.К.: Значи те се върнаха? Е.А.: Вижте сега, когато си е Божие Дело, Божие Дело си е. Да. В.К.: Разказвали са ми, че в този таван веднъж, когато имало блокада, искали са да хванат сестрата на Георги Димитров, са я превели през този таван. Е.А.: Не е през този таван, впрочем, не знам. В.К.: Те са я облекли като сестра. Е.А.: Тя се облякла. Тя се облече с дрехите на Василка. В.К.: Да. Е.А.: И дойде една такава, един файтон, тогава нямаше леки коли, един файтон и Василка и тя излизат и се качват на файтона и си отиват. Никой не подозира, че това е сестрата на Георги Димитров. Никой. И Василка я завежда до където тя имало къде да се скрие и така беше, това е. А не така. В.К.: През тавана. Е.А.: Не през тавана. През тавана може Георги Димитров да е минавал, през тавана тя не е могла да се катери. То знаеш ли какво беше там? Една стълбичка такава, няма къде да стъпиш, спомням си можеше само мъж да се качи. В.К.: Така. Значи това е за ул. „Опълченка" 66. Е.А.: Да. Е, на „Опълченска" това беше. Е, пък и там имаше много живот. И там. Но като бяхме на ул. „Опълченска" 66, ами ние в такъв студ сме стояли навънка на беседа. В.К.: Коя година на „Опълченска" беше? До коя година ходехте там? След като се направи Изгрева вече, не ходехте? Е.А.: Вижте, не ходехме защото имахме салон. Да. Ние не ходихме защото салонът наехме един салон на „Турнферайн" и две години бяхме в него. И там всичките беседи ставаха. Той беше един гимнастически салон на едно немско дружество, което се казваше „Турнферайн". Аз не знам какво значи, нали? Който знае немски, сигурно ще знае какво значи. И ние ходехме там, те си имаха на дъното на салона гимнастически уреди и ние си чистехме тази част предната и там Учителя идваше, говореше.

85. ДЯДО РАДИ Вергилий Кръстев: Исках да Ви питам за дядо Ради, да продължим разговора. Той се грижи за Изгрева, за градината, всичко. Елена Андреева: Да ти кажа някои неща за него тогава, малко повечко, искаш ли? В.К.: Да. Е.А.: Брат Ради е градинар и в Ямбол е бил градинар, и е работил тухли. Това му е бил занаята. Да ти кажа историята как се е оженил? В.К.: Да, да, разкажи ми подробно. Е.А.: То е много интересно. В.К.: Няма кой да ми го разкаже. Е.А.: Брат Ради е самотник, така младеж. В.К.: Той е от Ямбол, така ли? Е.А.: От Ямбол. В.К.: Коя година е роден, не се знае? Е.А.: Е-ах, не помня, не помня годината. Той живее в Ямбол, а пък е роден в друг град, сега излиза от ума ми града, не помня, не мога да ти кажа. В.К.: По-нататък продължаваме за дядо Ради. Е.А.: Брат Ради на края на двайстата си, на трийстата си година някъде идва на събор. Идва на събор, идва и на бивака, на езерата. И после като всички приятели, които идват остава известно време и се връща. Като се връща на Изгрева Учителя му казва: „Ти какво работиш?" пита го. „Ами градинар съм, Учителю". „Ами, ако искаш може и тука да останеш". Ама той не разбира какво значи, че Учителя го кани да остане на Изгрева. „Къде ще остана тук?" Учителят пак му казва същото: „Може казва да останеш тука, ако искаш". Той пак не разбира, къде да остане. А пък третата година като идва, той взел мотиката и отишъл на градината да работи. Като отишъл да работи, да копае Учителят отива при него и той го разпитал пак подробно и му казал: „Ако искаш остани". И той тогава се решава да пита: „Ама Учителю, при Теб искаш да остана да работя ли?" И той чак тогава разбира, че го кани Учителя за работа на Изгрева. И тогава той не се върна вече там. Нито в Ямбол, никъде не се върна. В.К.: А той кога е бил оженен? Е.А.: Той се оженил по-рано. В Братството като дойде. Той се оженил във времето когато беше това холерата -1912 год. Оженил се е значи по-рано, преди това, защото е имал 3-4 пъти деца, но са му умирали децата и останал така. Знаеш ли, че той сам погребал жена си, сам изкопал гроба й, сам всичко, защото холера имало и никой не смеел, пазили са се хората. И ходел честичко на гроба на жена си, почти всеки ден, но после го подхванали някои мъже да му казват: „Ти казват ходиш на гробищата заради младите булки, вдовиците". Разбира се, че той не е ходил за това, защото след това той не стъпва, като му казват тъй, той не стъпва на гроба. Той имаше характер, имаше принципи брат Ради в живота си, брат. Той имаше нещо така честно, почтено, прямо, недвусмислено, не да каже едно, пък да се разбира друго. Не такива неща нямаше. Той беше един правдив човек. Учителят го прецени и затова може би Той даде доверие на него, голямо доверие даде на Ради. Когато сме ходили на Рила Той ще каже: „Е, Ради, оставаш да пазиш Изгрева нали?" Когато бяха бомбардировките, като отидохме да се евакуираме пак на него Го остави целият Изгрев да гледа, да пази цялото имущество братско. В това отношение той беше предан и верен и Учителят го оцени, което е хубаво така. Той му даде доверие. На Изгрева се правеше зелето в каци. Тук имаха една грамадна каца, вътре цял човек влизаше и сестрите казали: „Учителю, нека да го правим сестрите, ние, защото Ради, така му се мръсни ръцете". „А-ах", казал Учителят, „Не му са мръсни ръцете. Те му са засечени от работата". И не даде да му вземат работата. Щото ако бяха я взели щеше да му стане криво, понеже той се грижеше за зелето, грижеше се. Ще купи зелките, ще ги насече, всичко сам правеше. Сега, при едно такова съзнателно отношение да му вземеш и една капка радост! Па и не е хуманно, не е човешко. В това отношение брат Ради беше много изискан човек, така много, затуй аз си го обичам много. И така карахме докато беше Учителят, брат Ради работеше в стола. Той купуваше зарзаватите. Правеше туршиите. През зимата носеше дърва, палеше печките в салона. Ставаше в 12 часа, ако не е заспал дотогава, ако да, ставаше в 12 часа, ще запали едната печка, ще запали и другата. После ще идва да наглежда дали горят, дали трябва да се тури дърва или въглища и така цяла зима той правеше тая работа, брат. Той служеше на Братството за всички и брат Ради беше пример затова. Никой не му помагаше. Никога не се е оплакал от нещо. В.К.: Сега разкажете ми, слушал съм онази случка, че Учителят нали казал че той по прераждане е патриарх Ефтимий. Е.А.: Не е патриарх Ефтимий бе. В.К.: Така съм го чул, че по прераждане е патриарх Ефтимий. Какво знаеш за този случай? Е.А.: Вижте, за този случай само това знам. Пред мене веднъж Учителят казва: „Ех казва, той някога ги е носил казва в ръкавите погачите като черковник, като служител църковен ги е носил тука хлябовете!" Но това другото аз не съм го чула пряко. Не мога да кажа това, което не съм чула. Това каза, че е носил хлябовете. Но той го ценеше като човек. Учителят имаше много, Учителят се отнасяше към него като с равен. Защото Той с всички се е отнасял хубаво. В.К.: Искам пак да ни разкажете за дядо Ради. Как стои въпросът с този паметник? Е.А.: Паметникът, виж какво, той не е негов паметник. В.К.: Не, той е позирал. Е.А.: Виж сега. Художникът, който е правил паметника е видял брат Ради на Изгрева. И понеже той, знаеш ли, че беше хубав мъж, висок, изправен. В.К.: Висок беше? Е.А.: Висок, по-висок от тебе. В.К.: Аз съм 1.70 м., значи 1.80 м.? Е.А.: Да, по-височек беше, изправен ходеше, много така стегнат. В.К.: Значи художника е бил на Изгрева, видял го. Е.А.: Да, видял го, харесал го. Пък и на лице не беше грозен. Ако си видял негов портрет, той е хубав човек и на портрета е хубав. И той му казал: „Ако искаш да ми позираш, искам да направя една скулптура". Той паметник ще прави. Той отива и пита Учителя. Виж какво послушание проявява той. Той не се съгласява, отива и пита Учителя. Пък Учителят му казал: „Защо ти е да ти слагат на камък образа", да. И той отказва на художника. Брат Ради е цял ден по градината. Той може да го гледа оттук, оттам, нали. Ако е за позиране, каквото му трябва, ще идва, ще го сверява. Той пак го е използвал без... В.К.: Брат Ради да отиде тъй, да седне, да позира? Е.А.: Без да позира, да, да, но го е използвал, защото прилича на брат Ради. Образът му е на брат Ради. Да, тъй че брат Ради си беше. В.К.: След заминаването на Учителя той продължава да се грижи за градината? Е.А.: След като Учителят си отиде, милият брат Ради, помня, че Учителя беше в понеделника, не беше добре вече, така дишаше по-тежичко и аз като излязох от стаята при Учителя, казвам: „Брат Ради, знаеш ли, че Учителят си отива?" „Няма Еленке, не, не се страхувай. Ще Му мине както мина по-рано". Сега, ама по-рано не беше промяна, а сега има промяна, да. И така брат Ради. В.К.: Той се грижеше за.,. Е.А.: Пак продължаваше си работата. В.К.: След това Ръководството иска вече той да води сметки. Е.А.: Виж сега, те искаха да води сметки, да отчита колко пари от черешите взел, колко пари от продукцията е взел, после бяха му направили забележка, че малко изкарвал. Но брат, защото той работеше. Той никога не се спираше. Това е така малко господарско. Да прощават и да извиняват братята, за които говоря, но малко господарски тон проявиха те. И брат Ради се попресили, заболя от бронхопневмония и аз го гледах цял месец, и в моята стая го взех. Защото в неговата стая беше невъзможно да го гледам. После втори път го взех. Но третият път не го взех, може би сбърках, ама. В.К.: Бил е възрастен, минало време... Е.А.: Ех, не, не, аз не жалех себе си, защото бях здрава и можех. В.К.: Помагахте при изчислението на сметките, калкулациите? Е.А.: Да, е, не беше човека образован, за да си прави сметките и после какво ми струва на мене, като ми даде материалите, да му направя сметката, за мене не беше нищо мъчно, защото те прости неща бяха. Е, така се сприятелихме ние, това ни беше пък приятелството и като го гледах и след това пак го гледах още един път, нали така сродих се с брат Ради. Аз имах чувство както към баща ми. Даже знаеш ли баща ми ми каза първото нещо. Аз казвам:„Татко бе, много ми е кривичко, че брат Ради ми носи въглища. Туй ми прави пък аз нищо не правя за него". Той ми вика: „Ами ти защо не го переш?" В.К.: Баща ти? Е.А.: Баща ми. И аз веднага почнах да го пера. И оттогава до края на живота му, да. Защото баща ми като ми каза така, аз се засрамих. В.К.: Ами ти защо не го переш? Е.А.: Ами защо не го переш, казва. Ами да, ами логично е това. Логично е. Защото здрав, прав човек, защо да не го пера. Нали то е друго ако съм немощна. Но когато човек може. Така брат Ради беше образец. Беше брат Ради въпреки че много хора не го виждаха. Той чистеше комините на всичките, на целия Изгрев. Сега те казват, били му мръсни ръцете. Ами той цял ден с кюмур през зимата работеше. Палеше печката в кухнята, палеше в столовата, палеше и в салона когато имахме сутрин класовете. Ами това е, само този труд даже му стигаше. Вън от другите работи, които ги вършеше. Дето ходеше да купува, да пазарува. В.К.: Сега искам да ми разкажете оня случай, че веднъж или два пъти Учителят си е забравял ключа и е карал дядо Ради да сложи стълбата, да се качи и т.н. Е.А.: Да. Няколко пъти се случи това. Ех, Той ще потърси. Учителят като си забрави ключа, ще потърси някого. Потърси веднъж един брат имахме, името му забравих сега, той се качваше. Ама стълбата беше висока, нали знаеш това и беше някак така височко, и височка, и понеже объл е балкона, не е сигурно много така, може да се клати. Но братята се качваха. В.К.: Сега как? Тя отвътре ли се заключваше вратата, или? Е.А.: Не, ключа, секретен ключ имаше стаята Му. И секретния ключ Той го забравяше в джоба на другите палта. В.К.: И Той затвори вратата и... Е.А.: Механически се затваряше, да, затова. Даже един път и аз. В.К.: И Вие се качихте. Е.А.: Не, понеже нямаше никой от братята, Учителят сметна че съм достойна да се кача на стълбата, ама Учителя ми държи стълбата. Е, като ми държи Учителя стълбата ще се страхувам ли да се кача? Дума да не става. И аз се качих, прескочих, но можех брат, можех, тогава бях здраво момиче. И сега съм здрава, ама чукната съм малко в краката. В.К.: Понеже чувах, разни приятели разправяха Учителят минава през стената, обаче като почнаха да ми разказват тези случаи за ключа! Е.А.: Глупости. Вижте да Ви кажа, Учителят не беше такъв, от тези, които правят фокуси. Не беше фокусник Учителя. Учителят беше едно разумно същество, което беше дошло да ни покаже пътя за един нов живот. Това беше Учителят. Той не беше нито плямпало, нито хайде де. Иска им се чудеса, за да повярват в Учителя. Познаването на Учителя става по Дух. Но това е дълъг процес траещ векове и вечности. Радвам се, че аз го познах. Това е най-важното в този мой живот, в това прераждане на земята.

84. СКАНДАЛЪТ С БЕЛЕВИ Вергилий Кръстев: Добре. Сега как стои този въпрос, аз съм си записал 15 ноември 1936 год. Скандалът между Белев и Величка и фразата на Учителя: „Не отваряйте шишета с отровни газове!" Как стои този въпрос? Каква е случката? Елена Андреева: А-а, Ричка, вечерта отива при Учителя и Му казва че иска да премести столовете. В.К.: Кои столове? Е.А.: В салона. На Белеви столовете. Тя искаше да тури нашата маса, да бъде направо срещу Него, защото наблизо тя сядаше и виждаше че понякога не чуваме нали някои думи и тя смятала, че като сме по-близо все повечко ще чуваме. Но, не можа да стане. Аз ще кажа вече това което аз видях. В.К.: Сега Учителят бил казал: „Не отваряйте шишета с отровни газове!" Е.А.: Не отровни. „Със задушливи газове". В.К.: А, задушливи газове. Е.А.: Не отровни. „Не отваряйте шишето!" й казал така на нея, но тя не послушала не могла да послуша. Така й вряло и кипяло, и нали мнения различни, и даже пък знаеш ли какво се случи. Аз този път реших, като отивам на беседа, няма да погледна никого и ще седна, защото Учителят казваше, като отидеме на беседа нищо друго да не гледаме. Да не се отклоняваме с този, онзи, поздравления и т.н. И аз реших да направя тоя опит, ама не можах да го направя съвсем. И аз отивам и столовете са както си бяха. Както аз знам как са били. А те когато отиват Белеви, те разместват столовете и си ги турят както те искат. Сега по едно време Учителят идва, даже аз като влязох забравих туй да кажа, като влязох аз така без да поздравя, „Ето я казва, не поздравява". Ама аз, той не знае, че имах друга задача, която си бях сложила. Не че аз нямам нищо против тях, за да не поздравявам, но това е едно съвпадение само, което в неговата глава излезе, като че аз имам нещо против тях. И когато с Учителя направихме молитвата, прочетохме молитвата прави, нали, всички седнахме. „Кажете основната мисъл на миналата лекция!" Каза се. След това изпяхме песен. Пак: „Кажете на по-миналата лекция основната мисъл?" Пак казахме и около половин час Учителят не можа да проговори, не може да си държи беседата. Такова е било напрежението вътре, че най-после Той рече: „Какво има тука?" Вече Той попита, какво има. И те станаха Белеви, почнаха обвинения един към друг, отвори уста Белева и Белев и Ричка. В.К.: Да. Е.А.: И Ричка.. И почнаха така едни спорове. Много грозно беше брат, много грозно беше. Даже беше обидно за Учителя това поведение, което те го направиха. Не можаха да се стърпят и оскърбително беше сега, да не може Учителят да говори! Значи вътре така врат едни врат, от някакви чувства, които са само в тяхната глава, а не са в главите на другите. Че беше грозно и доста така скандално, и после взеха да се намесват и други хора. Помня, един съвсем външен човек, който не съм го виждала и той почна да дава съвети. Учителят само мълчи и слуша. В.К.: И накрая? Е.А.: Накрая стана и си отиде, и не държа беседата. Тогава нямаше беседа. В.К.: И след това до края тази година -1936-а, беше празна за вас. Е.А.: Не идва Учителя. В.К.: До края на 1936 год.? Е.А.: Не идва Учителя, да. Ама виж защо, какво знам. Понеже стана скандал, а в Школата скандалът се плаща. Щото, който прави скандал, ще плаща. И Учителят е казал, че Той е понесъл разноските за скандала. За да не стане неизбежното, щото един от тях трябвало да си замине. За да не си замине от този свят, Той е направил това и допущам, че е така. Допущам, защото Учителят след това такава страшна ангина е имал, че се е задушавало гърлото Му. Едва издържал, не е могъл да поглъща, разбираш ли? И затуй Той толкова дълго време не идва на клас. Е сега, това ученици ли са? Приказки. Не сме никакви ученици, щом можем да правим такива неща, да. В.К.: Значи това по отношение на тая Ричка. Коя беше тая Ричка? Откъде е тая Ричка? Е.А.: Ричка, тя беше чиновничка в банката. Не бе, не знам какво я прихванало бе. Какво я беше прихванало? В.К.: Тази година беше нанесен побой на Учителя. Е.А.: Същата година, да. В.К.: Значи Учителят се връща от Рила, оздравява, почва да говори и после става скандала. Е.А.: Скандала, да. Тя беше тежка година за Учителя. Виж, тя беше тежка година. Нападението беше през пролетта, през май и Той вече през юни почнаха да му се виждат последиците от побоя. Почваше, например, Учителят не можеше да си задържи лъжицата. Той почна да се храни с лявата ръка. Но през цялото време, докато беше в това състояние Учителят, Той идваше на Паневритмия. Всеки ден. В.К.: А на лекции, не. Не можеше да говори вече. Е.А.: Не, и на лекции идваше. Това е лятото на 1936 год. Чакай, чакай, да не бъркам. Лекциите от 15.XI.1936 год, Той ги прекъсна. Той дойде чак към Новата година. Чак на другата Нова година -1937 год. дойде, да. В.К.: На коя дата стана побоя, ако си спомняш? Е.А.: Побоя, е как да не мога да си спомня. Побоя беше на 4 май, доколкото си спомням по памет - 4 май, да 1936 год. В.К.: И оттогава фактически Той е държал лекции. Отива на Рила, връща се от Рила, почва да държи лекции, става скандала с тази Ричка и Велеви, и тая година до края изобщо не се държали лекции? Е.А.: Не са се държали лекции. Но на Рила Той беше така много вързан. В.К.: Не можеше да говори, не можеше да движи ръката си. Е.А.: Не можеше. Не можеше. В.К.: Как се изкачи догоре? Казваха че пеша се е изкачвал. Е.А.: Влачеше си крака. Влачеше си крака. Даже когато спряхме на първата почивка, Той се преоблече. Цял час Му взе преобличането. Сега аз не знаех че е така положението. А после като се качихме на езерата аз рекох: „Савке, идвай, ние ще помогнем на Учителя да се преоблече", защото това беше мъка. Той не може да си извади ръката, не може туй. И помагаме My. В.К.: И Той не можеше и да се храни тогава. Е.А.: Е, хранеше се. Ние Му носехме. Вижте, тогава през цялото време аз съм готвила. Така решиха за по-хубаво да се готви и през цялото време готвих. Закуска правех, обяд. В.К.: Той можеше ли сам да се храни? Е.А.: Хранеше се, хранеше. С лявата ръка, да хранеше се. В.К.: Говореше ли или фъфлеше? Е.А.: Е, малко така завалено. В.К.: Защото това, цялата картина е това на мозъчен удар нали, с кръвоизлив, значи с десния крак, с дясната ръка не можеше да си служи. Това е инсулт нали? На травматична основа. Значи дясна ръка, десен крак е с хеми пареза до хеми плетия. Е.А.: Всичкото беше така, Той си влачеше крака. В.К.: Окото беше ли затворено? Е.А.: Той имаше много синини след побоя. В.К.: Къде? Е.А.: Тука, тука, тука. В.К.: Като очила? Е.А.: Много, много имаше, тука на лицето много. Защото той Го е бил по главата. Да, той Го е удрял само по главата. В.К.: И много ли Го е удрял, никой не знае? Е.А.: Е не, е, имаше един брат при Него, когато този брат Иван Кавалджиев - цигулар един, та той е присъствал. Но той се е смутил като видял този. Защото този идва и се нахвърля. Ама виж какво. Той като идва, най-напред идва във външната стая на Учителя. И като мисли че Той е там, с ръката си счупва прозорчето, за да вземе ключа, да отвори, но вижда че Учителя Го няма там и тогава отива в салона, и Там Го бие. В.К.: В коя стаичка, външната? В приемната гдето е? Е.А.: Да, да. В.К.: Значи 1936 год. е тежка година за Учителя и Братството. Пролетта през май, побоя върху Учителя, разпъването на Кръста и Голгота, Възкресението през месец август, на 12 август и събора на 19 август в София. Накрая идва и скандала Белеви. Е.А.: Всичко върви навързано едно с друго. Без грешка. Разбираш ли. БЕЛЕЖКА НА РЕДАКТОРА 1. Учителят държи лекции видно от каталога: 1.V.1936 год., 3.V., 6.V., 8.V. 1936 год. Прекъсва и продължава на 5. VI. 1936 год. - неделя. След това отново прекъсва и продължава на 1.VII.1936 год. 3.VII., 8.VII. 1936 год. е последната лекция. 2. Оттогава заминаване на Рила на 14 юли 1936 год. 3. Оздравяване на 12.VIII.1936 год. На 29 ден излиза от палатката си на Рила. 4. На 14 август 1936 год. тръгва за София. 5. На 19 август 1936 год. е събора на Изгрева, държи беседа „Да им дам живот". 6. Съборните дни са на 19.VIII.1936 год., 20, 21, 22, 23.VIII.1936 год. 7. От 26. VIII 1936год. започва да държи лекции и беседи до 21.X.1936год. сряда на Общия Окултен клас, която е последната беседа - „Изяснения". След скандала с Белеви той държи беседа чак на 1.I.1937 год. - „Баща и син", която е напечатана в отделна брошура „Баща и син". 8. Според една дата записана на едно тефтерче, побоят над Учителя е станал на 19 май 1936 год. Това остава за уточняване в бъдеще, когато се работи с архива на Савка Керемидчиева. В.К.: Сега тука, тези приятели на снимката? Е.А.: Белев и Белева. В.К.: От къде бяха тези... Е.А.: Те са македонци и двамата. Белев е от Битоля, пък тя не знам откъде е. В.К.: Каква им беше професията? Е.А.: Тя си беше домакиня, той си беше, работеше в банката чиновник, ама знаеше езици. Кореспондент, да. В.К.: Те кога влезнаха в Братството? Как се запознаха? Някои опитности? Е.А.: Аз като влязох, те бяха в Братството. Отдавна са, преди мене са в Братството. Много амбициозни и двамата. Много, и тя хвърка и той хвърка. Амбициозни, да, първото място. И те се караха. Те създадоха скандала за първото място, те го направиха. Да, защото, ex. В.К.: Така са разбирали нещата. Е.А.: Така са разбирали, да. В.К.: Те имаха ли нещо наследници? Е.А.: Дъщеря. В.К.: Жива ли е сега? Е.А.: Ех, не знам вече дали е жива. Щото тя беше младо момиче. Знаеш ли, когато ме уволниха, тя ме среща в трамвая: „Елено ма, още ли ходиш там при ония занесените?" ми вика. Тя ми вика, в трамвая. Сега аз не мога да говоря. Нищо не й казах. Щото рекох, значи тук дръж си езика и няма защо да говориш. Друго нещо заговорих и така. В.К.: Значи при това положение не се знае къде живеят, какво, що и как? Е.А.: Не, те си имаха апартамент. Знае се къде живеят. Не може да не се знае. В.К.: Да имат някакви материали? Е.А.: Ех, имат.

83. Д-Р ИВАН ЖЕКОВ Елена Андреева: Д-р Жеков и Йорданка Жекова, те са родственици на Учителя, но в кумство. Родителите на Жеков са кръщавали семейството на дядо поп. Едно време така беше. Това беше родство духовно и кръстник, кума и кръстници се смятаха свързани. И да речем по Заговезни ще отидат да ги посетят, на Великден ще им занесат нещо. Това беше такъв обичай, който имаше в онова време. И те са били така свързани и когато Учителят живял във Варна и дядо поп във Варна естествено те като кумци са общували помежду си и когато Учителят се качи на Изгрева -1926 год. сам, само д-р Жеков отиде в кухничката първата година, там живееше и Учителят не беше сам. Ами така двамата бяха там, защото нямаше никой друг на Изгрева. И брат Жеков остана. Даже Йорданка не беше дошла още от Варна. Тя по-късно дойде и те си купиха местата там и си направиха къщичка, и останаха да живеят постоянно. Йорданка дежуреше в кухнята редовно, в Мърчаево тя готви и понеже така много пъти е готвила, вече беше се опекла като майсторка. А пък д-р Жеков, като лекар винаги се грижеше за хигиената по съборите, за Изгрева хигиената, така изпълнявал е тези задължения, защото той макар и ветеринарен лекар, но все пак за хигиената се грижеше. Той прекара по едно време някакво психическо натоварване и се затвори в стаята си, и никъде не излизаше, но после се оправи, излезе. И двамата бяха медиумични, но да ви кажа, за медиумите имаше една опасност, те не различаваха кой говори чрез тях. И затуй всеки един медиум много трябва да се пази, нали, да знае, да познава кой му говори. Сега ако не го познава и няма това знание Учителят е казал интуитивно да се пита, вътрешно да се обърне към интуицията, защото доста грешки са ставали. Питат медиум някои да се оженят, оженят се пък после не могат да живеят и т.н. Ставали са такива неща. Но то не е било от лошо желание, от невежество. Добри хора бяха, той беше така във физиката по-злъчен, така за брат Жеков. Вергилий Кръстев: Сега тук един друг въпрос. Сега от кои години го познаваш? Той откога влиза в Братството? Нещо спомняш ли си за него? Е.А.: Помня първата година - 1926 на първия събор в София. Първият път той дойде сам. Мисля, че после дойде и жена му, но понеже за Учителя, направиха веднага след събора стая за Него, той остана при Учителя. През цялото време, цялата зима. А жена му остана в Търново, той остана при Учителя. В.К.: И къде спеше? Е.А.: Спеше в кухнята на първата стаичка. Не на приемната. Учителят беше в приемната. Учителят беше в приемната, а той в килерчето спеше. Е помагаше. Той в това отношение направи един жест. А бе Учителя как ще Го оставят самичък. Не е редно, а той е свободен, пенсионер. Може да остава и те са после в някакви далечни връзки с Учителя, такива роднински. Не по кръв, а по кръстници. По тая връзка знам че са били. Д-р Жеков беше скептик. Той и Учителя Го мереше. В.К.: Така ли? Е.А.: Той и за Учителя по едно време така малко беше скептик. В.К.: Значи помня, че са ми разказвали, че по едно време са го обсебили духове, други са ми казвали и Учителя ги карал молитви да правят, за да ги освободят. Е.А.: Ами може да ги е карал. В.К.: Значи мереше Учителя. Е.А.: Да, и Учителя измерваше. Е, съществата, които са в него. Защото той си направи една стаичка, там където е сега къщата на Савата. В тази стаичка всичко беше направил в черно. Черни тапети, черно всичко. В.К.: Е, защо? Е.А.: Защото духовете го накараха, влезе под влияние на духовете. И после те се съдиха с този Епитропов и като се съдиха Епитропов спечели делото. В.К.: За какво се съдиха, за имот, за един-два метра? Е.А.: За един таван, за една стая, която отиваше в мястото на Епитропов, гдето той се затвори там с духовете. Те му го разрушиха него. Може би то беше и по нареждане на други, защото беше много така изпаднал в едно много отрицателно, даже беше казал, че ще вдига бесилки на Изгрева. В.К.: Той същия? Е.А.: Да. В.К.: Духовете чрез него. Е.А.: Да. В.К.: Но кога след като си замина Учителя, или преди това? Е.А.: А-а, преди, още в началните години. Щото той не одобряваше поведението на някои хора, нали и като не го одобряваше... Учителят оставяше във всеки да изживее себе си. Той не разбираше това, че Учителят оставя да се научат, а не да бъде насилие. И това не можаха много приятели да разберат. В.К.: Значи така. Значи скептик и с неговата мензура иска да измери Учителя. Е.А.: Но когато те се сдобриха с Епитропов, щото когато разваляха къщата на Жеков, тази, таванчето, аз плаках, защото викам: „ Бе братя, може ли Братство да се руши и да се прави това нещо!" Сега, а пък то било допуснато, защото то е било отрицателно нещо. И Учителят го е допуснал. И след това когато той се оправи, идва Учителя при нас стенографките и казва: „Елате за обяд, защото те се примириха!" Смятай. В.К.: Значи те се примириха. Епитропов и той. Е.А.: Епитропов и той. Смятай колко Му е тежало. За да дойде на нас да каже и да присъствуваме на обяд. В.К.: Но след като разрушиха тавана. Е.А.: След като разрушиха тавана. В.К.: И той не можеше да си прави там сеансите. Да, да. Духовете май са излезли от него. Е.А.: Изглежда, да. Тъй че освободен е от духовете. И тогава, то беше по-късно. Значително по-късно. В.К.: Елате, че те се примириха. Е.А.: Дойде да ни покани и нас на тържество, за Него беше тържество, че двама братя които били скарани са се примирили. Виж какво отношение има Той към нещата. Това е отношение на Учител, а не отношение на човек. В.К.: Кой ми разказваше че в първите години когато са тръгнали да правят комуни нали и на Изгрева няма никой, Учителя изпратил и казал: „Викнете казал Жеков, да дойде". Няма с кого да обядва. Е.А.: Да. В.К.: Изпразнили са Школата. Е.А.: Е, толкова. Те младите братя, които бяха още първата година отидоха и ако ние сме слезли в града, нямаше кой да бъде на обед с Учителя.

82. БРАТЯ И СЕСТРИ В ЕДИНОМИСЛИЕ СИМЕОН СИМЕОНОВ - беше любител цигулар. В братският живот той е бил и диригент. Братският хор е бил най-често от него ръководен. Кирил Икономов е водил също понякога хора. Матей Калудов беше в началото. Калудов водеше оркестър, не хор. Той беше капелмайстор и затова оркестъра водеше. При братските срещи концерти изнасяха, а пък Симеон с хора работеше. Такъв какъвто беше Симеонов и той имаше жар, и той имаше постоянство, никога почти не е закъснял. А той отиваше 15 минути преди това най-малко, понякога и половин час, за да свирят, за да създаде една приятна, хубава атмосфера на салона. Винаги е бил редовен и изпълнителен. Обичаше да свири и с любов го правеше. Всеки брат приемаше и на негово място да беше друг седнал да речем много способен диригент, пък той и друг слагаше и на него ще покаже. Така че това, което можеше Симеонов го правеше. В общата работа, в общите събрания, в огньовете, той внасяше един лек, хубав хумор и едно разположение се внасяше. Създаваше настроение Симеон. Щото един затворен човек, диригент, той не можеше да създаде това, а Симеонов го правеше. И на Рила така, после когато канеше да пеят, все ще каже една закачка, ще каже нещо за да развесели другите, създаваше хубаво настроение брат Симеонов. Учителят преди да си замине каза на една беседа: „Ето братът 20 години свири на всички ви". Те и 25 станаха, защото той и след Него свири. „Вие какво му дадохте на него?" Той идваше редовно. Редовно свиреше. „Нищо не сте му дали. Ето, аз му давам една ябълка", а на масата имаше ябълки. „И вие му дайте!" Сега, по една ябълка ли каза, не си спомням точно. И след това почти всички приятели му дадоха нещо. Едни едно, други друго, защото ние го взехме като задача. Учителят го каза и всички я изпълниха. Ще кажа едно малко недоразумение между мен и него, което стана по този повод. Когато дешифрирах след заминаването на Учителя някои беседи, там имаше, намерих едно място дето говори нещо за него. Доколкото си спомням беше такова: „Този брат много пъти е влизал в Школата, но ги напускал и аз искам да му помогна". В такъв смисъл беше това. И аз казвам: „Брат Симеонов, нещо срещнах където Учителят говори за тебе". „Онова, онова, което го каза в беседата, вие го изменихте! Него да го кажеш". Защото той казва, че Учителят го е оставил за заместник. Разбирате ли, туй което казва „да му даде ябълка", то беше да благодарим на брат Симеонов за труда, който го е направил, но за заместване, такова нещо, нито аз бях писала, нито брат Боев, нито Паша, нито Савка от стенографите. След това питах братя и сестри, разбирате ли, за точност. „Чул ли си бе брат такова нещо да каже Учителят, че го е оставил за заместник?" Не, никой не беше чул. Сега как, в неговото съзнание това се е преобърнало, може би го е искал, мечтаел е така, нали. И така като го похвали за ревността, за изпълнителността, може би се е пречупило така в неговото съзнание и остана много неблагодарен, като смяташе, че ние сме го съкратили. Пък Той такова нещо не каза Учителя. Сега ще кажа и друго нещо: Учителят не може да има заместник. Учител не се замества. Най-напред Той е безсмъртен, и Той като си замине ще работи с учениците си. Кой може да Го замести? Даже знаете ли какво казвам: Ако всички братя се съберем в един човек, които сме Го слушали, пак не можем да дадем Учителя. Вергилий Кръстев: Ние не можем още да дадем образа на ученика. Елена Андреева: Да. Ученикът не сме създали още в себе си. Това е епоха за еволюция в следващите хиляди години. Та това беше за брат Симеонов. Само тези неща си спомням. СЛАВЧО ПЕЧЕНИКОВ /СЛАВЯНСКИ/ - помня го, той току що беше завършил гимназия -1927 год. заедно с Крум дойдоха в Братството. Крум Въжаров. Те са били съученици и дойдоха в Братството млади момчета. Значи са били 17-18 годишни момчета. И оттогава и двамата са били редовно и са работили. Славчо се занимаваше с общите работи. Той понеже са занимаваше с търговия, нали и печатарство, тези неща по му лежаха и затова той най-често е уреждал летуването на Рила. Да речем записването, пренасянето, уговарването. Той беше един от деятелните братя за организацията по Рила. Автобусите да доведат, да ни пренасят на време и хората, и багажа. В това отношение Славчо много е работил. Даже когато за пръв път почнахме, най-напред оттатък почнахме, от Сепарева баня, а после вече от 1935 год. до края Славчо организираше изнасянето ни за Рила. Но след Учителя той май почти не е уреждал. Той Учителят си уреждаше нещата. Славчо имаше печатница впоследствие и някои от беседите са печатани в неговата печатница. Там с Неделчо се справяше. Чувала съм някои нередни неща, но това са приказки, не зная точно какво е било. Всеки случай там се печати и второто томче от песните. Само това знам, едно нещо което Учителят много настоявал пред Славчо, веднага песните като ги напечати да ги занесе в Мърчаево, където беше евакуиран. Славчо закъснял и през време на бомбардировките изгоря печатницата му от бомбите и пострадаха беседите, и после трябваше да ги препечатват. Те били напечатани и Учителят настоявал да ги закарат в Мърчаево, и ето една погрешка как води до пакостно нещо. Затуй трябваше Учителят като каже нещо веднага да Го послушаме, веднага. Не са били особено много беседи, но доста са били песните с второто томче. Неговата съпруга Люба на млади години е била розенкройцерка. Тя е била във връзка с розенкройцерите в Америка и тя чрез пощата получаваше уроци от тях, уроци, чрез които да я ръководят за вътрешна работа. Когато се запознава с Учителя тя им писала това. И те й казват, ние не го познаваме и прекъснали да й пишат повече. Тя лично не съжаляваше, защото това което, е получила от Учителя е много повече. Тя знаеше хубаво английски. Мисля, че Учителят й даде нещо да превежда. Превежда нещо, но какво не мога да ви кажа. „Учителят говори" ли преведе, но нещо преведе на английски. Но не съм сигурна, какво беше. ГЕНЕРАЛ СТОЯНОВА - беше съпруга на генерал Стоянов, който е бившият адютант на цар Фердинанд. Цял живот е бил адютант на цар Фердинанд, верен и предан човек, който знаел да мълчи, както трябва да мълчат тия, които са край големите хора. Тя Мария идваше на беседи редовно. Е, не я гледаха много благосклонно разбира се вкъщи, даже доколкото знам така тя е живяла доста изолирана от всички вкъщи. Мъжът й също не бил много благосклонен към нея, даже си имал друга приятелка. Тя имала тези неща, но тя редовно си идваше на беседите самичка. Чувала съм, че Учителят на нея казвал, когато за Междусъюзническата война да каже на цар Фердинанд да не я обявява в никой случай. И той казал: „Че от ясновидци не взема акъл". После след 9.IX.1944 год. когато убиха синът й, защото нали изчезна синът й, те в семейството по-задружно заживяха, бащата много страдаше за сина си, щото един син и две дъщери имаше. Едната загина при бомбандировките, синът изчезна след 9.IX.1944 год., но него никой не го засегна, той беше възрастен човек, но много страдаше и си спомням, понеже аз отидох и ме пита: „Ще се върне ли Борис?" Пък аз какво мога да му кажа затова нали? Но и двамата чакаха с надежда, че той синът ще се върне. Казаха ми, че той синът им Борис носел всичките скъпоценности на семейството. А те имаха много скъпоценности, защото царете подаряват украшения на жените, на мъжете. Например, той като генерал една табакера златна със скъпоценни камъни е имал. Все такива неща, те са скъпи нали, те се ценят и то от някой император, от руския ли му била подарък при някакъв случай. Дошъл тука и като на адютант и на него подарил или там някъде те са ходили, това не зная къде е било, но затова съм чувала. После и за нея е имало много подаръци. После дъщерите му бяха придворни дами на цар Борис, тъй че те са имали много нещо. И всичко това синът му Борис той го е взел със себе си. Естествено, че изчезва синът им, то не се знае къде е отишло. Да, не се знае къде е отишло това съкровище. НИКОЛА ВАТЕВ - беше ръководител в Русе. Аз с него не съм имала друго, освен малки срещи. Впечатлението ми беше, че беше приятен, с брада като патриарсите беше и така сериозен, умерен в говора си, но сам той бе медиум и много вярваше на медиумите. Даже има едно писмо от Учителя до него, в което го съветва да не слуша така медиумите. МАЛДЖИЕВИ са друго семейство. Те са родители на Богомил Малджиев, който също е симпатизирал на идеите доколкото зная. Но аз не съм го видяла Малджиев тук в София да идва. Учителят като е ходил в Русе сигурно се е срещал с него. Учителят като е ходел в Русе мисля, че у брат Ватев е отсядал. През 1925 год. когато беше комуната на Младежкия окултен клас в Русе Учителят е ходил там. След това не си спомням, може да е ходил, но не си спомням. Той е ходил доста пъти в Русе и така много приятели ги знаеха. Даже онзи портрет дето го имаме Учителят, така с много малко прошарени коси, в Русе е фотографиран. След това Учителят дълги години не даде да Го фотографират. Никак не позволяваше. Едва когато дойдоха чужденците Той разреши да Го фотографират, през 1936 год. Оттогава позволи да Го снимат. Сега защо беше така не зная. СТЕФАН КАМБУРОВ И СЛАВИ КАМБУРОВ - бяха печатари, рождени братя. В Казанлък беше Стефан Камбуров-баща и Петър Камбуров-син, в Нова Загора беше Слави Камбуров. В Стара Загора живееше друг един брат пак печатар, но той нямаше печатница. Забележка: За печатниците виж Марин Камбуров, който дава обяснение в „Изгревът", том VI, стр. 223. Впоследствие, когато нашите направиха печатница на Изгрева, никой от печатарите, нито Влад, нито Кирчо, нито Димитър не са имали майсторско свидетелство, за да отворят печатница. И когато поискали оттука, даже казаха ми, че помолили Славчо. Славчо Печеников не знам защо не приел, то беше след Учителя вече. И тогава този брат, който беше от Стара Загора, който нямаше печатница се съгласи на негово име да се отвори печатница. Без той да работи. Сега това е все пак една отговорност, една жертва, която той направи. Разбирате, тъй че неговото майсторско право той го даде на Братството да го ползва. Беседите се печатиха в Казанлък, в Стара Загора по-малко. Някои отделни бройки има печатани в Русе, в София в Земеделската печатница се печатиха, там не знам каква връзка имаха, но до края, докато беше Учителят на земята все с чужди печатници нашите работиха братята, ние нямахме печатница. След заминаването на Учителя купиха една машина и тогава имахме печатница. В.К.: Има снимка направена на балкона на къщата на д-р Дуков и там Учителят е заснет със стария Камбуров и с други приятели. Е.А.: Само съм чувала и съм ги виждала. Майката на Сийка Динова - АНКА ДИНОВА -тя беше симпатичен човек, една отмерена жена, вдовица. Имала е и други деца, но нещо се е поминал синът й. Разказвала ми е, но не си спомням подробно. Много верна и предана сестра и къщата й беше отворена за братята и сестрите, както на Янакиева. На Изгрева тя беше една от първите, които си направиха дървена барака и дойде да живее на Изгрева. Беше една от първите сестри. Тя си купи едно местенце и там остана да живее. Направиха й две стаи, в едната стая живееше с дъщеря си, а в другата приемаше гости. После бяха приели една друга сестра, която нямаше нито доходи, нито нищо и тя живя дълги години при тях. Тя имаше само някаква пенсия и живееше така много скромно. Много вярваща беше, със силна вяра. Помня един път, аз имах някаква трудност, лична и тя видя че съм много омъчнена, та тя ми каза нещо, което Учителят й е казал: „Виж Еленке, и аз съм минала много мъчнотии, загубих деца, всичко и тогава Учителят ми каза, когато искам нещо да се оправи, някакъв въпрос да се разреши, някоя задача, да ставам точно в 12 часа посред нощ, да стана, да се облека, да си направя молитва както искам вече с молитви или както аз си искам и пак да си легна". И така не една вечер, дълго, може и цял месец да карам тази задача за молитва и да ви кажа, аз опитах тоя метод, който наистина дава резултат. Той е един от методите, когато човек е затруднен, може да е материално затруднение, от какъвто и род да е, може да е емоционално, може да е от какъвто и род да е трудност, но молитвата е един зов към невидимия свят и когато човек го прави с цялата си душа, има отговор. И това е хубаво, човек да направи опит, за да разбере, че ние не сме сами в тоя свят, че има кой да ни помага. И по този начин ни укрепва и вярата. Щото, ако човек няма никакви опитности, нали така, ще мисли че само гола вяра е. А пък тъй никак не е гола вяра, вярата е много облечена и то в дела. НАЧО ПЕТРОВ - за младините му нищо не зная. Той е бил демократ, запален партизанин. В гр. Орхание е работил. Там е бил. После като се запознава с Учителя, настава така един голям преврат у него. Той си е пак демократ, но една промяна в характера му става, много положителна, което е много хубаво. Учителят имаше много хубаво отношение и доверие в него и когато след 9.IX.1944 год. един брат отива да пита Учителя, кои да бъдат представители на Братството пред властта и Учителят знаете ли за кого казва? За Начо Петров и Митко Грива. Сега братята, които бяха така, някои комунисти, които после се отказаха, казаха: „В никой случай те не могат да бъдат, защото синът на брат Начо Петров беше военен и той участвува в Отечествената война и го убиха при Страцин". Незнам защо толкова, какъв грях е имал за Начо, че е бил демократ, не знам защо не бяха съгласни. Щом Учителят го каза, аз смятам, че той е бил подходящ защото Учителят разбираше от политическите въпроси, макар и да не се е бъркал в политиката, много хубаво ги разбираше Учителят тия работи. По този случай ми идва на ум един случай, който ще ви го кажа, когато му дойде времето. АЛАМАНЧЕВИ - бяха три сестри. Милка беше близка на Савка. Милка страдаше от ставен ревматизъм и то от инфекциозен ставен ревматизъм, и Учителя я пратил при нея, нещо да направи, какво е направила не знам, но като се върна Савка тя заболя също. Много силно заболя. Помня, че аз тогава бях тука и даже й помагах, тя не можеше да стане, да чисти и понеже бяхме едно до друго, естествено всеки смята за свой дълг да помогне, когато някой от стенографите е в нужда. Аз впоследствие съм гледала и брат Боев година и половина, пак така от същото това чувство. Щото стенографите аз ги смятах като наше семейство нали, така общо, понеже еднаква работа работехме. Това чувство аз съм го имала, сега за другите не зная. И по този случай те се сприятелиха, Милка и Савка. Щото като заболя Савка, нещо като че ли тя е поела от страданието на Милка, така го разбрахме и така излезе. И тогава, това е естествено, че Милка я превърза към Савка, пък и освен това Милка естествено, че е имала разположение към нея, нали. Савка я посещава, Учителя я праща, това е нещо, което й се отваря сърцето, пък за да я прати Учителя, те са близки. Щото Учителят няма да прати друг. Можеше да, но другаде мен пратил, пък там нея прати. Той изпрати Савка при Милка. Защото например брат Тодор Стоименов нещо беше паднал и ръката му го болеше и Учителят ме прати да му направя млечен компрес. Значи не прати Савка, искам да кажа не прати нея, строго индивидуално, кой където е най-подходящ. Най-голямата сестра Аламанчева, Люба беше годена за Богомил Малджиев, дето ви разказах, че Учителя все отлагаше да се оженят и когато вече им каза че могат, те казаха че няма смисъл. А пък другата сестра е още жива. Тя не беше в Братството, най-малката. Двете Люба и Милка бяха в Братството и майката. И най-напред живееха под наем, после си продадоха апартамента в София и д-р Жеков им даде малко място, купиха там от него и в една негова работилница го преправиха на две стаички и там живяха дълго време. Всичките живяха там, сега вече когато Савата направи новата къща, понеже разруши това нещо - старата барака, та той даде на Цветанка една стая горе на тавана, за да живее. ОЛГА СЛАВЧЕВА - е наша поетеса. Тя е от Цариброд родена, българка, опълченец е бил баща й, аз не знаех това. Олга беше една от много младите сестри, която е дошла на Изгрева. В.К.: Има една снимка с Никола Славков, Христо Ботев и Ангел Кънчев ги има на една снимка, на маса дават клетва пред Библия, кама и пистолет. Е.А.: Значи, когато дават клетва. Тя когато дойде нямаше баща. Те са доста сестри четири ли, пет ли са, доста сестри са. Някои от тях съм виждала. Олга Славчева беше с поетичен дар и пишеше. Пишеше стихотворения. При всички братски празници тя е казвала стихове. Аз когато влязох в Братството тя беше вече в Братството, предана, вярна. Преди да се запознае с Учителя е била така, суетничка така, по мода, по червилце, пудричка. Тя си беше хубаво момиче, но нали момиче от онова време така, пък и сега както виждате слагат си разни бои за украшение и тя беше от тях. Затова знаете ли какво казваше Учителят? „Ами както хората си мажат къщите, така и те си мажат къщата". Вижте, за да не го кажеш отрицателно, тъй ви го казвам, за да видите, че Учителят винаги имаше чист език за всичко. И така ще го каже в една форма, на казах ви го и вие се засмяхте, а не да съди човек. Но после престана абсолютно да се изографисва, беше съвсем естествена. Тя се влюби в един граф. По какъв случай беше той някъде в италианската легация -италианец и дълго време имаше една връзка с него и той я обичал. Даже й казвал, че е готов да се ожени за нея, ама титлата не му позволявала. До такава степен, една хубава връзка имаше и много хубава любов преживя така. Някак Олга беше много вдъхновена, поне и в тоз период, в който я знам. Тя беше човек дето не си криеше нещата. Беше искрена, казваше си, не беше тъй да се таи и да крие. Когато дойде в Братството, тя започна от четвърто отделение да учи. Завърши гимназия, завърши един курс на детска учителка, а после завърши и висше образование, с което стана гимназиална учителка. Вижте упорит човек, трудолюбив, много пряма. И в тая прямота винаги човек е малко грубоват. Щото човек за да го каже нещо, Той и Учителят казва една много хубава формула, която още не научихме: „Да казвате Истината на езика на Любовта". Това е, когато искаш да говориш на някого, искаш да му кажеш Истината, ама да го кажеш на езика на Любовта. А езикът на Любовта е мек, той не наранява. Та в това отношение беше така пряма и казваше си. Всякога живя сама. Тя живя дълги години с този Михаил Иванов, който е в Париж. Живееха така един срещу друг у Русеви. Аз съм ходила там при Олга по някакъв повод, не си спомням. Какво да ви кажа, тя написа думите на Паневритмията, написа „Асавита", което можеше да даде, даде го. Но верен човеш беше на Учителя и Братството. ГЕОРГИ МАРКОВ - е от Лом. Той следваше математика и когато следваше той беше приятел на братът на моята приятелка. И затова Георги Марков го познавам от VI клас още като ученичка. Щото у тях той идваше при приятеля си. Той беше по-голям от нас и идваше при Христо, се казваше братът на моята приятелка. И когато Георги Марков го взеха войник през Първата световна война той имаше една тръба, понеже баща му беше богат човек. И той си беше купил една астрономична тръба и ние още като ученички докато беше тука гледахме с нея. Но при един отпуск той я беше оставил у приятелката, но при друг отпуск дойде и си взе тръбата там да гледат. После беше я закопал някъде и плениха го и след пленничеството вече къде ще търси къде е закопал, но той се беше запознал с Учителя и той ни е заговорил пръв, да ни заведе и двете ни при Учителя. Казваше се Христо. ГЕОРГИ ТАХЧИЕВ - мисля че беше от Стара Загора, но къде беше роден не зная. Той беше така много симпатичен, скромен брат, без претенции, щото виждате ли защо го казвам това като подчертавам. Има братя, които имат чувство на достойнство. Има братя, които са по-тщеславни. Има братя, които са горди. Разбирате, това личи като качество, не могат да го скрият. Той беше скромен, както беше Боян Боев скромен. Георги Тахчиев даже той когато следваше, тука живееше при брат Боев. Брат Боев с никого не е живял освен с Георги Тахчиев. Разбирате ли, това е характерно, за да го пусне до себе си брат Боев, с никого не е живял, той е бил винаги сам в стаята си. Даже тази стая се освободи, но той никого не прие там, даже за една вечер. Аз си спомням един случай, беше военно време, значи Втората световна война един брат Галилей останал, не може да слезе в града, защото полицейския час го е стигнал и ако отиде ще го арестуват, нали никой няма право да се движи без разрешение. Обещал брат Тошко да го приеме в стаята си, отишъл тропал, тропал Тошко не му отворил. Чул, не чул ли, не знам, не му отворил. И тогава идва при брат Боев и сега се чудиме, Боев казва: „Какво да правиме Еленке, няма къде да спи брат Гали?" Сега, аз си мислех, пък той да го приеме, по-естествено е, нали, по-естествено е, но като видях че никъде няма, аз го приех. Ами как ще го оставим, защото минаваше 12 часа. Аз имах така две стаички една в друга и го приех. Послах му и така, но той не го прие. Искам да ви кажа кое бе характерно. Та за Георги Тахчиев като казвам, това е характерното за него, че много скромен беше. Скромен брат, завърши педагогика, учителства доста години и така той организира след Учителя една група на братските деца, едно летуване в Мъглиж. Той беше един от организаторите. Нещо, което той направи след Учителя. Щото Учителят казваше: „Всички учители като се върнат през лятото да се занимават с братските деца. Това не го направихме, не го направихме. И аз като бях учителка си участвува в писането нали, но всеки случай не го направихме. Все съм могла да намеря време, дума да не става. Щото цял ден няма да бъде, но не го направихме, не знам защо. РАЙНА КАНАЗИРЕВА - от Стара Загора. Тя е сестра на Ана Динова/по мъж/ и сестра на другата Елена Каназирева, тя беше учителка по френски. Знаеше английски, даже води курс на приятелите по английски език, Елена Каназирева. Тя беше по-млада сестра. Сестра Райна Каназирева беше женена за някой си Стоянов и имаше от него един син, който впоследствие стана военен и после той бил с германците, не е бил комунистически настроен и в Севастопол, той е качил знамето на германците. Но той лично, доброволно е отишъл, защото наша войска не отиде там, а доброволци и никой не можеше да им забрани. Той отишъл доброволец го пуснаха германците и после след 9.IX.1944 год. го убиха. Тука го съди Народния съд и когато отишла при него майка му да го види той й казал: „Майко, аз съм невинен!" Щото той тогава го е направил от убеждение. За убеждение нали не се смята, че „престъпление казва, не съм вършил, аз съм изпълнил само дълг". Негово мнение разбира се. В.К.: Значи Елена и Райна са сестри? Е.А.: И Динова. Ана Динова е пък тя. И те три сестри бяха. Те имаха двама братя, които имаха фабрика в София, фабрика за сапун. ВЛАДО НИКОЛОВ /Владо Руснака/ - е избягал през революцията в България, заедно с брат си. После са отишли в Мърчаево и там са се заселили. Бяха каменари. В Мърчаево почти всички са каменари. Копаят павета от гранита на Витоша и въобще, и плочи, и всичко, и всички са големи майстори каменари. И Владо беше такъв. Там се запознава с една сестра Елена хаджи Григорова, която е учителка в селото и тя ги запознава с Учителя. Тя всичко криела. Живеела у брат Симо, бащата на Сава Симов и всичко криела. Но един път те я проследяват къде отива, защото тя им говори това нещо, но не се издава откъде е. Те я проследяват и дошли на ул. „Опълченска" 66 при Учителя, щото тя от Мърчаево слиза нали, то пеш се слиза. Сутрин като тръгнеш в 10 часа може да дойде и така те вече знаят откъде е тя, за кого говори, и тогава те стават ревностни последователи. А имайте предвид, че всичките са били пиячи от класа. Всичките, той Темелко ми го казвал това. И Симо също и другият, Петър имаше един брат и много е пиел, и отведнъж е спрял. Това е много нещо за един човек. Много нещо за един човек да се откаже от пиене, от пушене, разбирате ли? Това отведнъж става, когато разбира това нещо отведнъж го отрязват и досега са верни. А пък това, което брат Темелко понесе при евакуацията, да ви кажа, това е нещо удивително. Защото той си отвори къщата и той вече не беше господар, и при Учителя по всяко време могат да дойдат хора. Всякога идват, приемат се, изпращат се и той това го понесе с едно прекрасно съзнание. Има един хубав случай, чували ли сте за Темелко? За внучето му, което е преродения му син убит като комунист? КАТЯ ГРИВА - беше завършила консерватория в Рим и когато идва у едни приятели в София чува за Учителя. А пък като се върнала в Пловдив, където живееха, като се върнала в Пловдив намерила книгата на Ласков, една книга в която се говори срещу Учителя. А пък цитатите от Учителя са дадени в курсив и понеже книгата била в нейната стая на някакъв скрин оставена и тя почнала да чете. „Но аз казва като чета това, което той пише за Учителя, не ми харесва, а ми харесва туй, което е в курсив дадено и всичкото това го прочетох". И така с удоволствие се заинтересувала. А когато била в Рим попаднала й теософска литература и йогически книги. И тя правила известни упражнения с дишането и ми каза, че веднъж както дишала ли, както лежала, изведнъж се видяла във въздуха, а тялото си простряно на леглото. Значи се е излъчила. Сега тя не знае как е влезла в тялото си, но уплашила се тогава. Впоследствие даже съм чула, но пропуснала съм да я питам, съм чула, че тогава у нея нещо е станало и тя имала нещо, като чели не било уредено, при влизането й в тялото. Учителят й е помогнал да си намести етерния двойник в тялото си. Щото и другите казват, че не всякога при излъчването, голямо е било умението да влезе човек в тялото си. Иначе, ако не влезе, може много да страда. Та и тя е имала нещо, някакво страдание, кое е било не знам, но тя само това ми е казвала. И когато, мисля че Тошко Симеонов там е бил на някаква среща той е споменал за Учителя и я довеждат на Изгрева. Повече тя не напусна Изгрева. Тя ми е разказвала една опитност с гладуване. Учителят й казва, Той даваше разни режими на различните приятели. На нея й казва, тя искала да пости. Той й рекъл: „Добре, ще постиш с по една ябълка на ден". Сега не мога да ви кажа една ли бяха или три. Но за една вече знам. И тя казва десет дена е ходила при Учителя, Той й давал ябълката. Трябва една да е била. Давал й ябълката и казва, я изядох, но на десетия ден вече към края така ми се клатеха краката. Щото, то е почти пълен глад. Само с една ябълка на ден. Та тя е изкарала такъв режим под ръководството на Учителя. Интересна е опитността на Катя, Учителят преди да си замине, десетина години ли беше, казва й: „Ти не си завършила гимназия". Тя след като завършила шести клас гимназиален както беше отива в Италия музика да следва. Значи 7 и 8 клас трябваше да ги вземе, за да има право да стане учителка. Като беше при Учителя, баща й пращаше, лесно беше нали така, но все пак един ден ще остане сама нали? И Учителят просто й каза и я накара, дето се казва почти на сила, да вземе диплома от гимназията, да си завърши гимназията. И тя отиде при Паша Теодорова, които живееха още в града. Там беше на пълен пансион у Пашини. Аня я учеше по литература и езиците. Паша математика, геометрия и химия и другите - история, тя самичка четеше и ако е имало нужда пак някой приятел може да й помогне. Така тя завърши гимназия. И след като завърши Учителят я прати учителка. Тя много протестираше, но после, като си замина Учителя, тя разбра колко доброто й е мислил Той. Защото какво би правила? Нали тя не може да бъде учителка без диплома. И така да остане, вече не беше съвсем млада. Та това беше нещо което беше за всички, че Учителят е имал грижа за всеки едного от нас със съветите, които е давал. Катя ни е пяла винаги на братските вечери, хубав глас имаше. Тя, ако си беше поддържала гласа и по-дълго можеше да пее, но хубаво пееше. Но ще ви кажа друго: Катя най-хубаво пееше братските песни. Защото тя беше приела учението и израз даваше. Даже един път с Кисьова те отидоха в Пловдив и там Катя-сопран, Кисьова-алт дадоха концерт в Пловдив. Може би това беше и за родителите й нещичко, всеки случай Учителят ги накара и то братски песни пяха. И той беше обществен концерт, обществен. Катя си беше певица и Иринка хубаво пееше, тя пък бе музикантка Ирина Кисьова. Та че те дадоха концерт в Пловдив, официален, както си е по реда. В.К.: Аз мислех братски! Е.А.: Не, не концерт официален дадоха. Катя е пяла и на Рила, на всичките ни вечери почти, все я караха да пее. Но тя обичаше повече братски песни пееше и хубаво ги пееше, с израз. И Любка Стефова пееше хубаво. Тя пък хубав алт имаше. Но тя пееше след Учителя, защото беше по-млада. Повече след Учителя. С Учителя Катето най-много е пяла и Кисьова също. А-а имахме и други певици. Тази Кичка Вълчанова. Тя имаше много сладък и хубав глас мецо-сопран, ама вижте, глас беше като сребърна струйка, като поточе така се лееше гласът й. Без усилие, без да се напъва, тя не беше обучавана, не беше завършила школа някаква, но тя като се ожени и се зароби направо, и много несполучлив брак имаше. То беше някакво влюбване, което я доведе до брак и после тя загуби, престана да пее и така загуби това нещо. Направо загуби един талант. Тя можеше да стане с този си глас, убедена съм и оперна певица. Щото в същото време ние имахме и друга една сестра, Надя Костова. Тя имаше пак сопран, но нейния глас беше по-металичен. То така, а на Кичка беше сладък глас. Когато Кичка пееше всичко се струпваше вътре в салона, претъпкваше се и по прозорците даже да слушат. И тя пееше, то в първите години те ни пееха, първите в града повече, в салоните. На Изгрева повече пееше Катя. Щото Катя дойде на Изгрева след 1930 год. там да живее и там тогава тя пееше. А дотогава долу в града пееха тези сестри, щото Надя Костова беше дъщеря на наша сестра. И знаете ли, че тя после за италианец ли се ожени, пееше в Скалата. Значи Кичка с този глас много повече можеше да направи, но много таланти има така някога човек и вземе че го затрие или го закопае. МИЛКА ПЕРИКЛИЕВА - беше наша сестра, детска учителка. Тя е от Варна. Там се е запознала с учението. Наскоро ми разказваха един пример с нея. Тя идва за пръв път при Учителя. Дошла за очите си. Тя имала 7 или 9 диоптъра късогледство и дошли при д-р Пашев. Д-р Пашев й дал някакви наставления, но когато идва при Учителя, Той й дава наставление за очите. Тя на мене това ми го е разказвала. Наставленията, които е прилагала, тя от 7 диоптъра дохожда на три. Четири диоптъра се подобрява. Тези методи е прилагала: става нощно време, в тъмна нощ и се движи и се взира. Значи прави усилия да вижда в мрака. След това упражнения с очите. Наляво, надясно, кръгообразно - тези упражнения. След това винаги си е миела с топла вода очите си. Е сега може да има и друго нещо, което аз не си спомням, но всеки случай тя е дошла до три диоптъра или до два. Това не знам дали в медицинската практика се случва. Много е, и само от методите, от нищо друго не е приложила от Пашев, а само от методите на Учителя. И после след време идва при Учителя, баща й загубва. Той бил състоятелен в началото, загубва. Друга опитност да ви кажа нейна. Като идва при Учителя първия път, когато й даде наставленията, та казва: „Учителю, искам да питам още нещо, освен за очите: мен не ме пускат да отивам на събрание, а пък аз искам". „Е, какво правиш ти?" „Ходя казва, Учителю, но казвам че отивам при една сестра, при друга, не казвам че ходя на събрание". Учителят й казал: „Не, така няма да правиш. Това е лъжа. Като се прибереш вкъщи, щом не те пускат, ще си вземеш беседата и ще четеш във времето когато те четат. От 10 до 12 вземаш и четеш. И така, всеки път така ще правиш". И тя правила така, правила и един ден майка й казала: „Дето ще четеш тука, върви при тях да четеш". Да, вижте, това е една много хубава опитност. Защото виждаме методите на Учителя колко са положителни. В.К.: В същия момент когато тя чете беседата у дома тя влиза в това поле, свързва се с Школата, и онова което кръжи около нея е толкова силно, че майка й не е могла да издържи. И затова я освобождава. Е.А.: Да, вероятно не е могла. Но всеки случай и така ликвидирала с това нещо нали, да не казва истината. Пример за метод и за казване на истината. МАТЕЙ КАЛУДОВ - беше капелмайстор. Аз го зная, много симпатичен, скромен човек. Той уреждаше нашия орекстьр, щото Братството имаше много цигулари. Защото Учителят като говори за Любовта към Бога и като Любовта като принцип, Той говори много и за музиката. Това е една от темите много голяма тема. Сам Той е музикант, сам даде много хубави песни и сам свиреше. Много нежно и хубаво ни свири Учителят. И когато Той идваше с цигулката на клас, всички се радвахме, нова песен. Щото обикновено идваше или ще ни посвири, или ще ни говори за музиката. ВЛАД ПАШОВ - той е един от учениците на брат Боян Боев, които са се запознали с учението от Панагюрище. Там брат Боев е бил учител и той не е стоял мирно, събирал учениците от гимназията, събирал ги и разни задачи изпълнявал с тях, говорил им, сказки им държал и ги запознал с учението. Тошко Симеонов е от тях. Влад ми е разправял, той не е могъл даже да свърши гимназия. Щото като ученици са били две групи: комунисти и други от нашето братство. И сега решили нещо да протестират в гимназията. Но комунистите понеже могат да лъжат са се измъкнали. А той не могъл да се измъкне, щото той не може да лъже. И по този начин него го хващат и го изключват от гимназията, и затуй той оттогава не беше с добро чувство към момчетата комунисти. Щото нали, уговарят нещо да правят, пък те не са си удържали думата. Аз го знам още от 1923 год. Ние имахме така опит за печатница, ама какво бяха купени само букви само и той имаше там стаичка до малкия салон на ул. „Оборище" 14 и там набираха. И той набираше и когато набираше ги носеше другаде да се печатат в печатницата. Това беше свързано с трудности. На количка ги натовари, тъй както са свързани за печат, напечата ги и ги връща. Но много ревностен е бил брат Влад. Много редовен на събрания, на школи, на упражнения, без претенции, без шум и понеже нямаше достатъчно образование, някои от приятелите се отнасяха към него, като неравен на тях. Но Влад беше много чел и беше много начетен. Той езикът му когато пишеше, беше по-слаб езиково, формата, но иначе, той имаше мисъл, имаше планове и той много е така работил след Учителя. Той по много въпроси писа. И понеже аз веднъж видях една несправедливост към него, затова след като Учителят си замина, и след като вече братята бяха в затвора, аз нямах нали тогава какво да работя, той ме помоли, да препишем протоколите. Първо преписахме протоколите, след това преписахме Кибалионът от Хермес. То е една книга, която са я издали р 20 век ученици на Хермес. Учението на Хермес се е предавало 5000 века от човек на човек, устно само. И сега било разрешено да го дадат на света и те го издават в тази книга. Ще ви го дам да го прочетете. Кибелионът е много интересно нещо. Там са седем принципа, които почти съвремената наука ги е открила. А той ги е дал тогава. Щото Хермес се смята за основател на всичките окултни науки. Ако не е основател, той пък ги е предал на нашата култура. Но те са били много строго пазени, тайно учение са предавали. Сега го разбирам много, след като направиха учените хора бомбата и я хвърлиха и убиха хора, нали, разбирам, че имали са право да бъде скрито учението. Представете си човек какво може да направи с мисълта си когато я завладее, той и човек може да убие. Ако това падне на хора, които нямат морал и могат да направят това, значи какви престъпления могат да се вършат. Да убиеш, без да те хванат. Това е страшно нещо. И затуй онези хора са били прави когато са крили знанията. В.К.: На мен Влад Пашов разтълкува хороскопа ми и досега всичко се изпълнява. Много точно. Е.А.: Влад Пашов беше и астролог. Занимаваше се, правеше хороскопи. Да ви кажа на мене никой не ми направи хороскоп освен Иван Антонов, защото не си знам часа на раждането. И така остана. Аз все им казвах, толкова приятели астролози, пък ни един не ми направи хороскоп. Шегувала съм се. Защото искрено да ви кажа, не знам, аз мисля, че човек не може да знае бъдещето си, пък да не го знае е понякога по-хубаво отколкото да го знае. Така съм чувствала. Той много добър гъбар беше. Винаги е работил в братската печатница. Откакто е дошъл, той е печатил само беседи. В това отношение той е един от братята, които са работили братска работа, да. БУЧА БЕХАР - беше еврейка, но тя прие християнството, защото Учителят каза, че всеки евреин трябва да приеме и официално християнството. И официално, и тя го приела, защото преди да си замине аз не знаех. Когато бяха законите против евреите през 1940-1944 год. нали, като ги накараха да носят значка, аз съм била близка с нея, даже когато сме излизали вечер по-късно махаше значката и излизахме, тогава ставаше въпрос и тя каза: „Сега Християнството няма да го приема, защото ще бъде от страх. Когато съм свободна, тогава ще го приема, за да го приема по свобода." Това ми хареса, разбирате ли. „Ако сега стана християнка, ще излезе, че съм се уплашила". И наистина сега, когато си е заминала казала на Лалка, да я погребат в християнските гробища. Тя беше също писателка. Издала е две книжки. Пишеше разкази из българския живот. Имахме една друга сестра, с която тя беше много близка - Петра Шилингозова, разказваше разни случки от селото. Щото тя беше учителка в село. И нали в село най-различни истории ставаха и тези истории Буча ги преработваше и ги печаташе, после пишеше във форма " на есета някои, но тя не можа нищо след 9.IX.1944 год. да издаде, защото всичкото беше така написано в друг език. Тя не можеше да се приспособи към новото, комунистическо време и да направи някакви преводи, за да може да ги предаде. Много сериозен и верен човек е била всякога Буча.

81. ИЗБОРЪТ КЪМ БОЖЕСТВЕНОТО Елена Андреева: Мога да ви разкажа един пример за една сестра. Тази сестра е била учителка, оженила се пак за учител, мъжът й впоследствие става инспектор, живеят в София, имат двама сина. Когато бил инспектор някой му казал: „Ти защо позволяваш на жена си да ходи при Дънов?" Той бил вътрешно широк човек, обичал жена си. Тя е била много мила към него, не са имали никога разпри и не му е дошло дори на ум да я възпира. Но под общественото влияние връща се вкъщи и й казва: „Олимпия, от днеска повече няма да ходиш вече при Дънов!" Тя нищо не му отговорила, но на другия ден му казва: „Виж какво, аз цял живот съм ти работила вярно и предано, живяли сме хубаво, ти сега ми забраняваш да посещавам г-н Дънов, но аз ти казвам, че аз тебе ще оставя, ако ти ми забраниш, но при него няма да престана да ходя!" Тя е жена възрастна, няма нищо пред очи. Нито пенсия, нито работа, разбирате ли? Има двама сина и тя ще остави и мъжа, и семейството си, които обича. Не, тя не беше фанатичка. Тя не беше екзалтирана. Тя беше много трезва жена. Но когато трябва да избира пред семейството и пред Бога, тя избрала Божественото. Това е един пример, приятелите не го знаят това, а и аз го научих малко по-късно. Това е, да се види всяка една душа в дадени моменти, когато има да реши една задача, как хубаво я решава. И мъжът й повече не й споменал и тя остана да си живее с него до края на живота си, защото тя е била добра домакиня, добра съпруга, добра майка, защо ще се разделя с нея? Сега че тя един път или два в седмицата по два часа отделяла с нещо да си нахрани душата, та това ли трябва да й се отнеме? Затуй, такива красиви прояви почти всички приятели имат, но ние не ги знаем защото, после кой ще го разкаже това така, то на близки, на приятели може да се разкаже. Мен ми хареса този случай, ако знаете колко скромна женица беше тя. Дето казват, муха не може да убие, такова кротичко същество беше, но виждате ли как се изправя и отговаря на мъжът си. Но това вече е засегнало душата й. То е засегнало това, което й носи радост, светлина, подтик в живота, пълнота в живота. Ние всички сме получавали от Учителя на събранията, на беседите именно това и затуй тъй ходихме. Ние може би не можехме да направим всичко, на което ни учеше, но ние имахме огън, ние желаехме да слушаме Учителя, ненаситни бяхме да Го слушаме. И затуй хората, които идваха отвън се чудеха. Те не Го разбираха, щото, който не разбира това Слово е този, който не разбира огънят, който гори у човека. Естествено ще му бъде неприятно и ще говори против. Този човек не знае, че Словото е Бог и че То е огън всепояждащ що гори у него. Изгаря старото, но гради Новото у човека. Вергилий Кръстев: Искам да ми разкажете няколко други случаи. Е.А.: Сега, точно така го знам. Учителят отива на разпит. Говорят, разпитват го, но... В.К.: Това в полицията на „Леге" ли е било? Е.А.: Ул. „Леге", ъгъла. В.К.: Там е било полицията на времето. Е.А.: Полицията беше там, да. В.К.: И те Го викат официално, с покана? Е.А.: Официално, да. И следователят задава въпроси. В.К.: Сигурно е имало някакво оплакване срещу Учителя. Е.А.: Сигурно срещу Учителя, да. Виж да ти кажа, може би има повече от 20 такива викания на разпит. Учителят много пъти е викан на разпит. Щото много свещениците ръчкаха. Свещениците бяха безобразни в това отношение. Те като че ли в очите им бъркаше. В.К.: И сега по-нататък разговора между Него и следователя? Е.А.: Е, аз не мога да кажа. В.К.: Изявлението на Учителя. Е.А.: „Че, ако тропна с крак, земята ще се разтърси". Какво казва: „Плашиш ли ме?" И тогава той Го арестува и се чува, че които били с Него, че Учителя е арестуван и тогава се разтичаха пак така хора, които имат така повече връзки и Учителят си отива преди да дойдат приятелите да Го освободят, да. Сам се освобождава, по невидим път си прехвърля тялото от килията на ул. „Опълченска" 66. Намират го, че си пие спокойно чая. В.К.: Сега, ти си ми казвала, че Учителят го предупредил оня да си промени следователя отношението. Е.А.: Да. В.К.: Какво казал на следователя? Е.А.: На следователя му казал, че до една година ще си замине. И той си заминава. Ама става по съвсем други причини. Не могат да обвинят Учителя в нищо. Така става, че не могат да обвинят Учителя, че нарочно е пратил хора или нещо такова. И да ти кажа, това е Учителят, хубавото на Учителя, че Той никъде не можеш да Го обвиниш в туй, което го е казал. Ами сега толкоз знам... Учителят пътува във влака, не знам откъде, във влака пътува и една жена Го пита: „Ти от къде си?" „Ами от София съм казва". „Ама от къде си" „Ами аз съм от Слънцето". Сега тази жена се смутила може би защото кой човек може да каже, че е от Слънцето? В.К.: Той си казва истината. Е.А.: Той казва, че е от Слънцето. Ама Той е от Слънцето. Е.А.: Една сестра, която много скромничка беше, тя е била учителка. В.К.: Как се казваше, спомняш ли си? Е.А.: Олимпия й е името. Ама презимето как беше не помня, за фамилното име не се сещам. Този го знае, брат Пеню. В.К.: Както и да е. Е.А.: И тя много хубавичко се разбира с мъжът си, тя има двама синове и една дъщеря или обратно, нещо за родовете не ги помня, и живели си хубаво. Пък мъжът й бил инспектор по училищата. И като бил в някаква инспекция казват му: „Абе защо пускаш жена си при еди - кой си?" Ама лошо се произнася за Учителя. Сега той засегнат от това като си отива вкъщи казва: „Олимпия, нищо не съм ти казал досега, ама сега ти казвам, няма да ходиш там при Дънов!". Тя нищо не му казала, но на другия ден или след някой ден тя му казва: „Виж, ти ми каза, че не искаш да ходя при Учителя, но аз не мога да се откажа от Учителя, не мога да не ходя при Учителя. Затова щом не искаш, аз ще ви напусна, ще се отделя, пък ще видя как ще живея". Но после се разбира, че той не може жена си затуй нещо да я изгони, нали. В.К.: Няма кой да му гледа дома, да се грижи за децата му, няма кой? Е.А.: Ами разбира се и после тя с нещо не е виновна. Тя сега че има тия идеи - има, ама сега че той не може да бъде широк и да я разбере, то е пък негова слабост. В.К.: Значи този пример приключва. Е.А.: Да. В.К.: Примирява се. Е.А.: Ами ще не ще. Е тя се налага вече, тука тя решава. Тя няма никаква издръжка, защото домакиня е била. Тя е била учителка. Ако беше учителствала щеше да си има пенсия. Ама тя няма, защото е била домакиня, гледала е дом и деца.