Iskri4ka

130. ПОБОЯТ СРЕЩУ УЧИТЕЛЯ 1936 ГОД. Вергилий Кръстев: Искам да ми разкажете случаят през 1936 год. Целият случай. Защото имаме тука снимки от онази епоха. И то на Рила. Елена Андреева: То беше през май, доколкото си спомням -4 май. Един хубав, слънчев ден. Бяхме се прибрали от обед и понеже ставаме сутрин много рано, ние трите стенографки бяхме заедно в „Парахода" и бяхме си полегнали и трите. По едно време една сестра тропа и вика - Весела Козарева и казва: „Учителя бият!" И ние трите скочихме и отидохме. И когато отидохме Учителя вече беше излязъл от големия салон и една групичка хора вече имаше край Него. Нали ние бяхме от първите, които дойдохме. Не бяхме повече от десет души в началото. После все повече и повече хора се набраха. Учителят стоеше сериозен, замислен, но имаше кървави петна по сакото. Той беше с едно лятно сако от „соа екрю". И си казвам, какво е станало, че има кървави петна. По главата нямаше никаква следа, нищо. На другия ден Му се явиха сини петна около очите, но първия път нямаше нищо около очите от тези петна. И след това вече разказаха ми другите, които са видяли, че е дошъл някакъв човек от града и търсил Учителя. Той не погледнал в салона. Отишъл на долната врата на приемната на Учителя и понеже тя беше и със секретна брава, изглежда, че той с ръка се е опитал да счупи стъклото, защото нямаше откъде друга кръв да има по ръката. И после като си наранил ръката, когато видял, че Учителя не е вече в стаята, а е вън в салона, а Учителят е бил в салона заедно с един брат музикант, който е написал операта „Крали Марко" - Иван Кавалджиев. Там той го е удрял с юмруци, силен мъж е бил, як мъж, с юмруци е бил по главата Учителя. И Учителят излезе, нищо не каза, мълчеше, коментарии разни между приятелите, както друг път ставаше. И така постоя Учителят, после се прибра. И целият ден така коментарии. На другия ден вече видяхме, че от побоя сини петна около очите имаше при това. И знаеш ли, че Той на мене даде дрехите да Му опера. Това ми направи впечатление, защото аз съм Му прала и друг път дрехите на Учителя, но че тогава ми ги даде окървавени. Аз мисля, то беше някак нещо по-кармично, защото Него Го биха според мене, заради изказвания на Лулчев. Лулчев беше казал, той и на мене каза това, че Учителят му е казал, в никой случай да не съветва Царя дори да каже на Царя, когото иска да прави министър-председател, но в никой случай Александър Цанков. Това е казал. Сега естествено е, това нещо да е стигнало до него и щото този човек, който Го би се оказа цанковист. Нашият брат Гради го познаваше и той му е бил началник, когато Гради служил войник. Ротен командир му е бил. Чин какъв е бил - капитан. Той му каза името, но аз не го помня. Даже наскоро казах на Гради да ми даде името, щото все пак да му знаем точно името. И минаха няколко дни и казаха, че дошъл той да иска извинение от Учителя, като го хванаха кой е, нали разбраха кой е и го бяха пратили да иска извинение от Учителя. Някой каза, че поискал извинение от Учителя и Учителя му бил казал: „Аз те извинявам, но Господ да те извини!" Да се моли значи Господ да го извини. Други казаха, че не му е подал ръка. Сега кое истината не мога да кажа, щото не съм била там. Но забелязах след това Учителят идваше редовно на гимнастика. Никога толкова редовно не е идвал, колкото в този период, когато бе бит. Сутрин бе на Паневритмия, редовно идваше на Паневритмия, когато Му преминаха синините, но когато имаше синини, не идваше. Но забелязха след около един месец, че Учителя започна малко да си влачи десния крак, по-мъчно се движеше. По-после видях, че като се хранеше, изпускаше лъжицата с дясната ръка. В.К.: Говореше ли? Е.А.: Говореше. Впоследствие имаше схващане на езика, много бавно говореше. Не фъфлеше, но много бавно изговаряше думите. Помня последната беседа, която я държа преди да тръгнеме на Рила, просто така думите едва-едва, бавно-бавно ги казваше. Нямаше фъфлене защото Той се сдържаше, нали, когато може да изговори думата, ги изговаряше, но идваше на беседи, държеше беседите. Не отсъстваше от беседи, както не отсъстваше от Паневритмията, но дясната ръка и десният крак така бяха малко засегнати не можеше да ги движи. Специално ми направи впечатление на ръката, защото ние като се храниме аз Го виждах какво може и какво не може, нали така. И после даже съм Го виждала да се храни с лявата ръка. И така изкарахме месеците докато тръгнахме на Рила. В.К.: Той се изкачваше горе по стъпалата? Е.А.: Горе си живееше. По стъпалата се качваше и горе живееше, да. И когато да се приготвиме за Рила, Той определи деня, че вече ще тръгнеме. В.К.: Колко време след това тръгнахте на Рила? Е.А.: Ами чакайте, то беше май, юни, ние отидохме, върнахме се на 14 август. Един месец стояхме на Рила. Значи е било юли, когато сме отишли. Значи май и юни, два месеца сме били долу, но ми направи впечатление, че денят в който тръгнахме, чакахме Го цял час, за да слезе отгоре. Всички вече бяхме дошли в уречения час, а Учителя все не слиза. В.К.: Нямаше ли кой да му помогне? Е.А.: Аз лично не знаех, че толкова е затруднен. Савка ми подшушна, че много мъчно се обличал, но аз не знаех това. Даже аз със Савка си казахме, седнахме точно зад Него на седалката, защото да можем нещо да Му помогнем, ако иска да се облегне, нали, възглавничка или дреха да турим. Ние тръгнахме с рейс. С общ рейс. Учителят седна пред нас и ние седнахме и всички други приятели, около 25 души, и с рейс тръгнахме. Сега една лична моя опитност ще разкажа: Когато бях зад Него ми минаваха мисли, които никога не ми бяха минавали. Че в света има страдания и че тези страдания все някой трябва да ги носи. Но тези мисли по чувство мислех, че ги приемам от Учителя. Щото аз така не бих мислила. Това не беше мой начин на мислене и моето дълбоко впечатление беше това, че в дадения момент приех Негови мисли. Той сам разсъждаваше за страданието, което има. Сега, един Учител, нали, да бъде вързан така както Той беше вързан, това е едно от най-големите изпитания. Значи ще излезе, че е немощен или нещо и така нататък. Сега впоследствие чух да казват приятелите, че онези са искали, тези, враговете, да турят адска машина, когато сме всички в салона, в уречен час да избухне, и по този начин да ни ликвидират. Но Учителят измолил Той да плати каквото има, и затова Той е понесъл цялото страдание. И това, в което Той като същество е изложен и това прие да го понесе, за да можем ние по-лесно да преминем понеже по-мъчно бихме го понесли. И после толкова много хора щяха да загинат. Всеки случай това е най-приемливото, Той е пожертвал себе си, за да може нас да спаси от изпитанието на което са мислили да ни подложат. В.К.: Мен ми разказаха, че този, който го е накарал онзи да се извини бил Лулчев. Вярно ли е? Е.А.: Лулчев, да, защото началник на Дирекцията на полицията беше тогава негов личен приятел и аз да ти кажа останах много недоволна и от Лулчев, и от него, че те не понасилиха този човек да каже кой го е пратил. А пратиха го при Учителя да иска извинение. Не може сега да си представя един престъпен тип, който отива да нанесе удари при това, щото той можеше, така и съвсем да напакости на Учителя, нали, по главата, по главата, ама Той има по-нежна конструкция на организма си и на черепа, едно сътресение на мозъка можеше да бъде фатално. Ами разбира се. Та че, аз да Ви кажа много бях недоволна от Лулчев и изкарах една кавга с него впоследствие. Защото намирам, че не на място милост проявиха. Нека да знаем кой точно беше, пък някой друг нямаше кой да бъде - Цанковист е, пратен беше от някого, той никаква връзка няма с Учителя. Че той е пратен човек-агент да изпълни някакво поръчение. Ние сега слязохме от рейса на Вада, тръгнахме нагоре, но по пътя Учителя постоянно залиташе, щото пътя беше неравен вървеше се по-трудно. В.К.: Сам ли се изкачи до горе? Е.А.: Не от Вада братко, от края на гората. От края на гората при Гюлечица през целия път. От края на гората. В.К.: Нямаше ли коне, та да го качите на някой кон? Е.А.: Абе конете бяха тръгнали с багажа. Не се сетихме. Е после те Го посрещнаха Учителя, ама горе вече, там на стръмнината, високо над Вада, защото бяха отишли някои по-рано и казали там, и дойдоха с кон и Го взеха под езерото, там когато, под първото езеро Го взеха само. На кон Го качиха. През целия път Славчо вървеше край Него, но Учителят не прие никаква помощ. Нито ръка, нито нищо. Сам вървеше, позалитваше, уморяваше се, но ми направи впечатление, че когато първия път си съблече дрехите, за да се преоблече, Той се бави цял час, по пътя още. И аз не знаех, че толкова не може, нали, че така са ограничени движенията и най-после Той си дойде, нали така, и след това тръгнахме по пътя. А по пътя, някъде по сред към обедното време беше вече, бяхме минали, така под Вада бяхме някъде и бяхме седнали на почивка, там бе и Учителят. И пристига един брат Крум Няголов, идва и казва на Учителя, че Стефка я ухапала змия. И тя е била отровна змия пепелянка ли е била, какво е било. Пепелянка сигурно и аз не бях наблизо, и не съм чула нито Учителя, ни това, но Учителят дал е някакви наставления. И продължавахме да вървим нагоре. В.К.: Аз чух, че Той слезнал надолу и после пак се качил. Е.А.: Не, не се върна, не се върна, защото те ни настигнаха горе на Вада. Да на Вада, не на хижата, а горе на полянката, дето става пресичане на реката. Там ни настигнаха и Учителя ги посъветва. Тя беше загубила вече зрението, да останат там да преспят през нощта и сутринта дойдоха горе. В.К.: А, загубила си зрението! Е.А.: От отравянето, да, беше престанала да вижда. И това чухме. И ние сега тръгнахме нагоре, вървяхме, доста така трудничко Учителят се качваше през цялото време и беше мълчалив, и сериозен. Мисля, че Невена Неделчева беше се качила, щото Лулчев беше се качил с предна група и тя избързала и казала на Лулчев, че Учителят мъчно върви и така описала положението, което беше. Тогава не знам кон предложиха ли Му, но на стръмнината по-неудобно беше, та когато стигнахме под първото езеро, тогава прие Учителя да се качи на коня и Го заведоха до бивака горе, до Неговата палатка. Но когато стигнахме на Вадата горе, за да се преоблече, тогава да ти кажа аз викам: „Савке, хайде да помогнем на Учителя!" И ние двете отидохме и Му помогнахме при обличането, защото иначе пак щеше да се мъчи един час нали, и това бави цялата група. Та Му помогнахме така, за да може да се преоблече. Помогнахме с каквото можем нали. И тогава направиха палатката Му на нашата поляна, дето ние бяхме стенографките, че Неговата палатка, че Савкината и после нашата, моята с Паша и аз. Бяхме, трите останахме, за да можем да Му услужваме каквото има. Щото все пак ние бяхме така, най-естествено с Него сме били заедно всякога. Аз Му носех обикновено раницата. И този път пак аз Му носих раницата. И пристигнахме горе и така започна един живот на Рила с напрежение за Учителя. В.К.: Той бе само в палатката? Е.А.: Той си беше в палатката и тези снимки, които тука ги виждаш. В.К.: А Учителя имаше ли тогава възможност да държи някаква беседа? Е.А.: Брат Боев ръководеше на Молитвения връх и там четяха беседите от печатани беседи, да. В.К.: Колко време издържа тогава? Е.А.: Цял месец. Цял месец, да. Учителят обикновено, най-много се качи няколко пъти до билото. От нашата полянка до билото. А иначе никъде другаде не ходи. И там вече забелязах, че говорът беше малко затруднен. Последната беседа, която ни държа едвам излизаха от устата Му дума по дума така. В.К.: Кога я държа? Е.А.: Един ден преди да тръгнем за Рила. В.К.: Сега тука виждаме едни снимки, които са първите след оздравяването. Първо отива долу на чешмата. Е.А.: То беше следобед. Учителят стана и Го видях с бастун, с шапка и върви хубаво, да. Виж, ний всички се зарадвахме. Значи така, просто да не вярваме на очите си и даже Той се обърна към мене и рече: „Еленке, можеш ли да приготвиш багажа, за да тръгнеме в други ден, на 14 август? „О-о Учителю, разбира се. Цял ден имам утре". И приготвихме багажа и на 14 август се върнахме в София. В.К.: Значи слизате долу и отивате първо... Е.А.: Не Той слиза и с Него слязоха и някои други хора. В.К.: Сега тука имаме една снимка след оздравяването. Е.А.: То е на чешмичката. Аз там не бях. Аз толкова се зарадвах, че Учителя нали така вече е здрав. Много хубава снимка е тази. В.К.: И вие на 14 август на следващия ден... Е.А.: Вече приготвихме се и първата група тръгна и Учителят определи кога ще бъде събора. На 19 август събора. В.К.: И вие стояхте там на събора? Е.А.: Не събора бе в София. В.К.: А-а, в София. Е.А.: В София слязохме. Искаш да разкажа как братството се отзова към това. Някои от приятелите като видяха, че Учителят така не е добре, дойдоха да Го вземат с кола, щото мислеха че Учителят ще си замине. Сега, младите братя тогава и сестри ще го кажа, абсолютно не проявиха недоверие. Всички повярваха, че Учителят ще оздравее. По-възрастните братя така се усъмниха. Те изявиха тревога, че може Учителят да си замине горе. Даже бяха дошли веднъж със Славчо Печеников с кола до Вада долу, за да Го вземат и да Го свалят. Аз не знам, те предложили ли са на Учителя, не са ли предложили, виж това не мога да кажа. Но много от приятелите, например пред Него плачеха като виждат, че не може да говори, че не може да ходи. Така проявиха едно малодушие ще кажа. Когато младите бяха по-положителни. И тогава всички, имаше повече така отзивчивост един към друг. Никога на нашият лагер не сме имали толкова вода да ни носят, тогава направиха от езерото пътеката, до която е на снимките там, до нашата полянка. Много дърва, вода ни носеха. Всички удобства имахме. Както никога друг път, защото то беше заради Учителя, разбира се. Всички бяха смутени. Тогава дойдоха за пръв път и рижаните от Латвия. И те дойдоха с една група и Учителят като дойде групата излизаше вънка на столчето, там дето Ги виждате със знамението дето беше и питаше: „Кои дойдоха? Къде си построиха палатките?" Интересуваше се от целия живот на братството. Брат Боев Му казваше, като идваше, какво са чели, какво са правили. Редовно за всичко от живота се интересуваше Учителя на братството. Но Той не можеше да говори, но само дотогава. На 12 август абсолютно Учителят беше нормално здрав, както преди. Всичко беше минало и езикът Му беше развързан, и краката, и ръцете Му бяха развързани. Тъй че събора бе на 19 август и нещо, което Учителят не го беше правил, Той се ръкуваше с нас с двете си ръце, така. Не, хващаше нашите ръце. Ние подавахме ръката, Той ни хващаше с двете си ръце. В.К.: Дали да не е имал сила? Е.А.: Не, не, не, аз мисля, че това беше така от сърдечност. Нали като хванеш една ръка. В.К.: При положение, че Той е бил парализиран, с дясната ръка не може да се здрависва, ще си помогне с лявата ръка. Е.А.: Ама Той нямаше вече това нещо. Той нямаше, но на някои, не с всички го правеше. На някои хващаше и с двете ръце така ръката на другия. Той я хващаше. В.К.: И тая година казвате нямаше никакви лекции, никакви беседи. Е.А.: Горе не държа беседи. Никакви беседи, никакво Слово нямахме. Песни пееха, много пееха, пак палеха огън и когато вечерта на оздравяването му направиха първия огън, то беше тържество. И най-голямо впечатление ми направи, щото аз останах горе, не слязох на огъня, щото ние винаги дежурехме, някоя, нали всичко може да се случи. Винаги от нас някоя оставаше да пазиме така лагера, нашият лагер. И като тръгна Учителят нагоре, цяла маса с фенерчета хора, масово се подвижи. Като някаква вълна от хора. Всички искаха да изпратят Учителя до палатката Му, нали. И така масово си движеха в една линия и то беше възторгът и радостта, че Учителя можа да слезе долу и вече на първия лагерен огън, първия на 12 август 1936 год. В.К.: През цялото време Той си беше в палатката? Е.А.: В палатката. Няколко пъти излиза нагоре. Там да ти кажа, този брат Неделчо Попов прояви такова нежно бащино чувство към Учителя и аз да Ви кажа тогава заради тая му проява имам останало едно много хубаво чувство към него. Защото идваха приятели, идваха братя, но той така свободно се приближаваше към Учителя: „Хайде Учителю казва, ако искате може да се разходим до горе". И така умееше да Му помогне, умееше нали. Тогава направиха и другите стъпалца, които са до Неговата палатка, щото то беше по-рано така наведено място. И нямаше стъпалца. Те ги направиха тогава. От тогава имам един много хубав образ от Неделчо и други приятели, които идваха. И за рижаните, които дойдоха, сестри, идват да видят Учителя и Той болен. В.К.: Как реагираха? Е.А.: Съблазън. Какво са преживели не знам. Е ние се стараехме така да бъдем ние, някак да бъдем по-внимателни. Помня тогава дойде и Трифон Кунев за пръв път. Аз понеже при тях ходех така, разговарях се с тях, защото те бяха даже и в нашата група, с Учителя бяха и като дойдоха така, за пръв път се качваха, викам каква съблазън е сега за тия хора и какъв изпит е. В.К.: А Трифон Кунев кой беше? Е.А.: Един писател български. Та той си остана. Този, който пишеше „ситни, дребни кат камилчета" във вестник „Земеделско знаме". Той беше. Впоследствие него го затвориха, щото заради тези му писания. Та така тези моменти мога да кажа. В.К.: След това се върнахте в София с рейс? Е.А.: Да, пак с рейс се върнахме. Проведе се събора. Много тържествен събор беше. Учителят говори „Да им дам живот" лекцията. Тя всъщност е лекция за вярата. Основна мисъл е за вярата. В.К.: През есента вече продължихте. Е.А.: Продължи, да. Изнася лекциии и беседи. В.К.: Сега искам да Ви покажа други едни снимки при мястото на Мария и Борис. Разказаха ми, че навремето те са се отделяли. Е.А.: Най-често, винаги почти. Почти винаги. В.К.: За което са ги критикували и накрая Учителят вероятно за да спре тия критики извежда братството при тяхната палатка и там държи беседа. Беседа, да. Най-вероятно аз така го възприемам нали. Е.А.: Не мога да ти кажа, че е така. Не мога. Да. Ето Го Учителя, ние сме тукачка, стенографките. Тука някой е отрязал. Така тука нависоко Учителят е седнал, да. В.К.: Сега как стои този въпрос? Учителят защо ви заведе горе? Е.А.: Беседа, то беше хубаво място и широко. Хубаво място, после закътаничко. Никой няма да ни види и да ни безпокои. Учителят не обичаше, когато държи беседите си да има чужди хора. Щото чуждата мисъл внася критика, нали и разваля аурата, и всичко.

129. РЕЗЮМЕ НА ЕДИН ЖИВОТ Вергилий Кръстев: Ако си направите едно резюме на живота ви, какво най-напред изпъкна в живота ви през цялата школа? Елена Андреева: Желанието ми да бъда ученик. Това е било. Когато Го чух Учителя и впоследствие, това бе желанието ми. Може да съм правила всякакви забележки наляво и надясно, но когато е трябвало да преценя какво искам в живота, едничкото нещо в живота ми е било това, да изработя в себе си ученическо съзнание. Когато Учителят ме прати учителка, аз нали помислих, че ме гони, си дадох отчет и тогава дойдох пак до същото. Тъй, че това е много пъти в живота ми. Може да съм бъркала много пъти, може да съм правила грозни грешки и лоши прояви, но като остана сама със себе си, нали вътре, това е доминиращото. Да бъда ученик. В.К.: А след като си замина Учителя? Е.А.: След това вече съм искала и други неща. Най-напред да си свърша работата, която беше останала. След като я свърших дойдоха изпитите, нали, аз останах в това състояние и сега вече решавах задачата си като човек, каквото мога да направя. Пак с едно ученическо съзнание искам да бъда в живота си. Колко го постигам, това е друг въпрос, но това е мое желание. В.К.: Като поставите себе си до онези, които бяха в Школата, какви са впечатленията ви? Е.А.: Седни хора си хармонирам. С други хора ми са чужди малко. Други хора мислят не така както аз мисля. В.К.: По отношение на вашия път имате ли разлики, отклонения на учениците от пътя на Школата? Е.А.: Индивидуални различия имаше. Но по отношение на ученическото съзнание не мога да кажа, че беше много голямо. Имаше някои лица така изпъкваха като много напреднали, като това, но дали те щото го желаеха, го показваха? Дали наистина те бяха такива? Това аз няма да преценя. Защото Учителят каза: „Ученикът не се произнася за съучениците си, на Учителят се произнася за поведението на ученика". Затуй може да съм казвала някога мое мнение, но не значи, че аз не съм го решила това правило. В.К.: Вие сте живели дълго. Какво може от това огромно Слово на Учителя да се запечати в ума на човека и какво преминава и заминава? Е.А.: Това, което Учителят ни остави е едно голямо богатство. На знание, на примерен живот, който ни даде, защото Той ни даде пример с живота си. Учителят каквото говореше, го живееше. И затуй Той ни влияеше. Учителят може да е бил строг, но е бил справедлив и не за себе си строг е бил, а за да ни обърне вниманието, за да ни насочи в правия път. Учителят в края на живота си, в последните години не си служеше със строг метод. В първите години, даже аз веднъж Му разказах: „Учителю, Вие четири пъти в годината ни държите строги лекции". И Му казвам годините кои са. Той отговори: „Забелязала ли си това?" Даже Му казах по кое време са. Накрая, когато това нещо Го споделих на Него, викам: „Сега Учителю почвате да говорите строго и прекратявате веднага". Туй ми е направило впечатление, че Учителят вече избягваше този метод. Той знае защо, нали? Но на мене ми направи впечатление и понеже имах свободата да Му кажа, казвах го. В.К.: Може ли човек в един човешки живот много неща да усвои и да приложи в живота си, също толкова много. Възможно ли е или е непосилно?. Е.А.: Зависи малко от индивида, зависи от огънят, който има човек в себе си. Зависи от светлината и степента, с която е дошъл при Учителя. И когато направи контакт с това Слово. Ако човек се запали вътрешно, може доста нещо да направи от себе си. Защото това Слово дава много знания и много възможности на човека. После то го обогатява при дадени положения, то го издига в едни полета много високи. Той може да не остане там, но като изпадне под влияние на Словото на Учителя, както и в присъствието, когато ни е говорил, аз съм се чувствала толкова добре, толкова желание съм имала, че веднага като изляза мога почти всичко да правя. Това е влиянието, което Учителят го е предал. В Неговата аура понеже сме били, затуй може би съм чувствала това. После не съм могла баш така да го направя както съм го чувствала. Но съм чувствала силата на Словото. Вижте, аз не мога да кажа какво съм направила за себе си. Но по-хубаво нещо от него нямам в живота си. В.К.: Ние сме по-младо поколение и виждаме колко трудно се прилагат тия неща. Е.А.: Абе, че се прилага трудно, трудно се прилагат, но ако човек има огън вътрешен, може. Всичкото е до будното съзнание, нали до възможностите, които има в себе си които носи. Щото ние не знаем докъде е бил и какво е бил, нали. В.К.: Как смятате идването ви в Школата - като благословение, или това е намесата на Неведимия свят лично за вас? Е.А.: Лично, аз за себе си да ви кажа, даже съм го казвала това. Аз съм родена в едно село в Македония и се чувствам, като че ли някой ме е взел с някакви щипци оттам и ме е донесъл в София, за да срещна Учителя. Това е милост Божия. После това, че аз съм учила стенография, нали и бях готова за да стана стенографка при Учителя, това е една благодат пак от моите ръководители духовни. Затова благодаря на всички. Това е равносметка на един живот. А как да си наредя живота? И с какво правило? Отговорът се намира в тази извадка от една лекция, която ми изпрати Савка Керемидчиева, когато бях заточена в село Макоцево. Прочетете и ще откриете правилото, което дава Учителя. Ценни извадки от една лекция. 26 шк. л. на общия ок. клас. Изгрев. Сряда 5.30 ч. с. Небето ясно, времето тихо, меко, малко хладно. „В живота има тегло, което носи човекът. Теглото на доброто произвежда едно приятно усещане, а теглото на злото, едно неприятно усещане, неприятност. Сега аз ще се спра върху ХИГИЕНА НА ДУШАТА. Под хигиена се разбира здравето на човека, или условията за живота. За да бъде здрав човек, той трябва да спазва тия условия, които са положени в него, изменили човек тия условия, които Бог е вложил, веднага той се натъква на известни мъчнотии. Светия се нарича всеки човек, който спазва хигиената на душата си. Човек, който живее нечисто, не спазва хигиената на душата си. Външната чистота е един резултат на вътрешните разбирания на човека. Защото има хигиена не само на тялото, а и на душата; и трябва да се пази хигиената на душата. Живият човек е едно положително число. Положителното всякога расте и показва, че силата е в него, той може да направи нещо. Всеки човек трябва да почне най-първо да пее в мисълта си, а после ида пее и отвън. Най-първо във всяка една мисъл, която имате, тонът трябва да е верен. Тази мисъл трябва да бъде вярна като тон, който е верен, тогава може и от вън да расте вярно. Когато се пее, тонът трябва да е верен. За да се облагороди твоето сърце и да мислиш правилно, непременно трябва да се освободиш от всички материални средства, които те спъват. Когато имаш една чаша, тази чаша трябва да е здрава, за да можеш да туриш и съдържанието, което Бог е определил за тебе. Сега, чашата какво е? Най-първо ти ще бъдеш празен, и ще идеш при Божествената чешма, тогава ще повишиш ума си и сърцето си, а волята си ще понижиш, да може Бог да ти тури нещо от своята воля. Ако ти повишиш своята воля, тогава няма място да се тури Божествената Воля. Значи, ти ще огънеш своята воля, и като се огъне твоята воля, тогава Господ ще ти тури нещо в тази паница, която ти си направил, и ще имаш какво да ядеш. Сега, законът на красотата и на музиката седи в това: ще понижиш своята воля, за да можеш да изпълниш Волята Божия. И тогава туй музикално парче ще бъде изсвирено или изпято по всичките правила на музиката и хармонията. Най-първо трябва да се приготвят условията, за да дойде Божията Воля ида се прояви в тебе. И когато понижиш своята воля, тогава Божественото ще проговори у тебе и Волята Божия ще се изяви чрез тебе. Сега, волята, която ни е създала е извънка нас, тогава ние трябва да слушаме, какво Бог ни говори и е определил да стане за нас. В нашето създаване нашата воля не е взела участие, Бог е сътворил света, и трябва да приемем Неговата Воля, тя да действува в нас, а с ума и сърцето си, ние ще държим тази Воля Божия да присъствува винаги в нас. Ако ние не пазим това гърне, чашата, която имаме, значи, не държим Волята Божия в нея, а искаме своето, своята воля; тогава тази чаша я очаква явна катастрофа. Сега, де се крие злото, лошото у хората? То иде, когато повишим своята воля нагоре. Злото е в твоята воля, а не във Волята Божия. Имаш едно лошо състояние, то зависи, че имаш едно неестествено състояние на ума си и на сърцето си, и на състоянието, че си повишил волята си. Законът е, винаги умът си и сърцето си ще повишиш нагоре, а волята си ще понижиш с половин тон. Когато ще повишите ума си и сърцето си, а волята си ще понижите, тогава вие сте добър човек! Когато понижа ума си и сърцето си, а повиша волята си, аз съм лош човек. А когато повиша ума си и сърцето си, а волята си понижа, тогава аз съм добър човек. Който понижава волята си, той е добър. Сега ще помните едно: щом понижите ума си и сърцето си, вие няма да носите чашата си пред Господа. В това се крие силата на тази /мистична/ чаша. Когато отивате при Бога, тази чаша трябва да бъде празна, за да може Той да сипе нещо в нея. И тогава като се върнеш при хората, ти ще можеш от нея да даваш на всички хора. - Да покажеш, че си бил при Бога и Той ти е сипал нещо в нея. Защото чашата ти е била приготвена и празна, да може да тури Той нещо в нея! Това е сега хигиената на душата. - Всички да носите чашите си пред Господа празни! - Ще понижите волята си половин тон". Отче наш. На поляната гимнастическите упражнения. Като дигаме ръцете си нагоре, значи, подигаме ума и сърцето си към Бога, и като клякаме надолу и сваляме ръцете си, то значи, понижаваме нашата воля, за да бъде чашата ни празна, да тури нещо в нея Бог. Да турим волята си в естествено положение, то значи, да я понижиш, за да бъде Волята Божия. Направихме отлични гимнастики. Има вече доста приятели дошли от провинцията за празника на 22 март. Отлично слънце грее! Еленке, това е последното ново, чети и препрочитай и нареждай живота си според това правило, за да бъде всяка твоя работа успешна в живота. Сега, до скоро виждане! Привет от Изгрева! Савка, 31.III.1934 год.

128. УЧИТЕЛ И УЧЕНИК Вергилий Кръстев: От вашия род, кои останаха накрая? Затри ли се рода? Елена Андреева: А-а от семейството ми най-напред майка ми си отиде, много рано, аз бях 17 годишна. Баща ми си отиде в 1952 година, а пък аз нямам ни братя, ни сестри. Сама съм, баща ми се беше женил три пъти. От третия брак нямаше деца, втора майка беше тя за мене. Аз съм от втория брак на баща ми и на майка ми, и само една останах. Мама не е имала други деца. И така, нямам друг никой. От моя род само една моя роднина прие учението. Пък от целият род никой не е приел. Ех, благодаря на Бога, че един човек прие по майчина линия. По майчина линия целият род ми е в Македония и аз дойдох тука 10 годишна, и тях почти не ги познавам. Не поддържах връзка, аз бях още малка тогава. Един от братовчедите по майчина линия беше пратил хабер, да отида да се видим, пък той ще ми плати пътните само и само да отида. Но аз бях при Учителя и да ти кажа не ми беше интересно нищо. И така си останах тук. Аз въобще в живота си почти никъде не съм пътувала. Целият си живот го изкарах до 20 годишна възраст при мама и при тате, после вече отидох при Учителя и всичкото беше край Него. И доброто и злото, което съм правила го направих пред Него. В.К.: А случая с Учителя и неговия ученик, който е пазел тялото му? Е.А.: А моят случай. Учителят казваше, че като общува с нас, Той поема и много нечистотии от нас. И затова някога се отделяше, за да се пречисти. Казваше, че отива в друг свят, за да се пречисти. Сега ние го виждахме нали, че в това време Той слизаше по стълбите, някога излизаше от стаята си, не влизаше в контакт с нас, проговарваше, ако някой искаше да говори с Него, казваше: „Извинете, зает съм". Не влизаше в контакт. Но сме го виждали да се движи. Обикновено прекарваше в пост или пък сам ще си готви. Не приемаше нито храна от нас, нищо. И сега мене няколко пъти ми се случи, когато беше в такова състояние, като мине край мене аз Го поздравя, но Той ме погледне с една строгост, с която никога не ме е поглеждал. Поглежда ме, като че ли съм пигмей. Разбираш, изпитвам чувството някакво такова, значи онова същество, което Той оставя да пази тялото Му е много по-строго и по-взискателно към нас. Това същество не беше дружелюбно. Учителят ни гледаше с благост. И на мене това ми правеше впечатление. Викам: „Няма го Учителя". Казвам: „Учителя не е това". Туй чувство съм го изпитвала непосредствено от поведението на Учителя към мене на два пъти на Изгрева. И когато после го прочетох в Савкините бележки, така ми стана по-ясно защото на нея конкретно й казва. Не е Учителят, тука е Негов ученик. Мен Учителят не ми го каза това, но като преживяване аз го имах. Това не е само преживяване, а процес на опознаване на Истинския Учител чрез Словото Му. И също да се определиш в пътя. В.К.: Имало ли е такива случай, когато Учителят поставя ученика да се определи. Точно и категорично да се определи? Е.А.: Има много. Мога да разкажа за Жорж. Неговият случай е типичен за послушание и за вътрешно определяне. В.К.: Сега, значи за Георги Радев. Е.А.: За дъжда. Един април като днешния, че като почна, ако не вали сутрин, вали следобед. Ако не вали следобед, вали на обед, ако не вали на обед вали вечер. Наистина цял месец. Дъжд и дъжд, и дъжд, потънахме във влага и Жорж не можа да издържи психически на тоя дъжд и отиде във Варна, защото във Варна пък хубаво време, сухо е било. В.К.: Той беше гръдно болен. Е.А.: Е, болен беше, тоя дъжд, тая влага, за него не беше. В.К.: Но казваха ми, че веднъж на 22 март е имало сняг, много голям сняг. Е.А.: На 22 март, да, да. Ще ти кажа и коя година. Аз бях учителка тогава. Когато отидох имаше сняг. Половин метър сняг имаше. Брат Ради с дървена лопата го рина, за да има пътеки, за да има къде да стъпиме, да правиме първите упражнения. Щото друго не може да се прави. Да, това беше. Ами всякакви времена е имало. В.К.: Сега, аз съм записал тука едно Ваше изказване на Учителя: „Аз не се открих пред българския народ, за да няма карма българския народ". Е.А.: Е виж сега, това беше едно изказване на Учителя, за да ни покаже, че Той е абсолютно безкористен. Той не говореше затова нещо, Той само така го каза, но това говори за едно изключително безкористие към нас, нищо не иска от нас, нищо не желае, нищо не иска да Му дадеме или да направиме за Него. Ние за Учителя не направихме удобства на жилището Му даже. В.К.: Има години когато официалната църква Го гони, преследва. Е.А.: Вижте, доста години бяха. Много пъти във вестниците пишеха. Един път помня каза: „Ех каза, сега няма да ме обвинят, че съм ги подкупил" тези, които са писали срещу Него във вестника, защото бяха това казали. В.К.: Иначе обвиняваха, че Той си подкупва слушателите, така ли? Е.А. Да, да. Знаете ли, сега като каза това се сетих. Когато дойдоха ревизорите в Братството, един от тях ми каза: „Защо като сте имали толкова пари, Учителят не е направил жилища за хората?" Пък аз рекох: „Ами Той като не ни направи жилища, защото казват че ги е подкупил, ами, ако им беше направил жилища? Щото фактически ще излезе, че ги подкупва, като им създава условия?". Да. Но човешкият ум всякога извърта работите. Сега Учителят, защо не е направил жилища. Пък най-сетне Той няма да прави на всички свои последователи жилища. Нито е длъжен, нито нещо. Даже, аз се изненадах от това нещо, като имаме и бедни хора. Пък не е имало бедни хора. Всеки здрав човек може да се погрижи за жилище. В.К.: Всеки може да си екове барака. Е.А.: Ние млади хора бяхме, здрави хора бяхме всички, как Учителят ще ме храни когато аз мога да работя. В.К.: Сега тук съм записал една Ваша задача за Вълчата скала. „Никого няма да питате и с никого няма да говорите и ще отидете на Вълчата скала". Тя е по-високо от Бивака. Каква беше тази опитност? Е.А.: Виж сега какво беше. Това беше една задача, която Той даде на Общия клас. Но първата задача за изпитване от страх. Учителят искаше да ни научи да не се страхуваме. И каза: „Може да си легнете, и в 12 часа да сте готови, и ще тръгнете всеки от дома си. Всеки ще върви сам, съсредоточено, с: никого няма да говори, за нищо няма да се интересува. Ще върви съвсем съсредоточено по пътя за Драгалевци". Драгалевският път беше така кален път, някой път е имало и кал, друг път е било сухо време разбира се. „И като дойдете в селото, за да не ви лаят кучетата, турете си в джоба няколко хапки хляб, да им хвърлите да не ви лаят". Даже и тая съобразителност имаше Учителя. „След това нагоре ще се качвате. Ако някой случайно не е ориентиран да знае пътя за нагоре към Вълчата скала, нека да се спре, да се помоли и когато отвътре той усети, коя посока отвътре ще му се посочи, значи няма отвънка да слуша, а отвътре ще му се посочи посоката нека да тръгне по нея посока". А Вълчата скала беше над сегашния ни бивак. Той е първият бивак собствено. Там беше. В.К.: Защо се казва Вълчата скала? Е.А.: Казва се Вълчата скала. Там има един гроб до нея даже. До Вълчата скала. Не знам на кого е този гроб. На някой турист ще е разбира се. „И ще отиде до скалата, като тръгне от 12 часа, до Вълчата скала пеш, през нощта в 12 часа". Да, през нощта в 12 часа тръгва и сутринта се стигаше за изгрев. Нали така е времето защото пеш вървиме, защото няма никакъв транспорт, нищо. В.К.: Поотделно ли вървите? Е.А.: Всеки сам. Ама никой не търси другар. Цялото това беше да свикваме да вървим с увереност, с подкрепата на, даже на Учителя. Щото в това време, когато ние правихме тая задача Василка, сестрата, която живееше при Него ми каза: „Еленке, знаеш ли че Учителят не спа цяла седмица. Две седмици, докато братята да изпълнят задачата". Значи Той е бдял за всяко нещо да ги предпазва, от всякакви евентуалности. В.К.: Аз съм чел някъде в беседите, че Той казва за тази задача: „Те впоследствие разказаха на всички софиянци, те се наговарваха в кръчмите да пресрещат сестрите. Аз трябваше да употребя много усилия, за да ги отбия". Той затова не е спал цяла нощ, Е.А.: Казвам си, че Учителят беше и правеше и, че ние вместо да Му помагаме Му пречехме. Вместо ученици ние му се показвахме като врагове. Жалко, но факт. Как изчезнаха салоните в провинцията? Спомням си веднъж ме среща Учителя и ми казва: „Ако ми вземат салона, е-ех ще отида в Бистрица". Аз го изгледах. Помислих си как ще вземат салона, когато там има вече цяло селище. Но доживях, че салона го взеха, взеха и Изгрева, а селището се разруши. Туй нещо доживях. Салонът на Изгрева още 1947 год. със закона на градската собственост бе взет, като 2/3 го взе държавата. А защо? Паша Теодорова и Савка Керемидчиева имаха по 1/3 от собствеността на салона както и аз Елена Андреева 1/3. Те си записаха къщите като собственост, и салона бе одържавен съгласно закона. Аз нямах нищо и моята 1/3 остана до 1957 год. когато братството плащаше наем на общината, наем от 3000 лв. за тези одържавени 2/3 части. Плащахме си наем за нашия построен от нас салон. Доживяхме това. Доживяхме и разрушаването му. Доживяхме и взимането на салоните в провинцията. По един и същ сценарий се закриваха и изчезваха. Един брат Георги Драганов от Ямбол адвокат ми изпрати едно писмо по тези въпроси, което ви го предавам за поучение. 3 юни 1976 год. Ямбол Драга сестра Еленка, Своевременно ти получих писмото от 28 май, но тъй като не всякога съм в такова състояние, че да седна и да пиша на машината, затова отложих едва за днес, макар и по обяд да изкарах доста трудно, но мина. Сега съм по-добре и пиша писма. Извини ме пред сестрата, която задължих за справката. Исках да имам някой данни от тоя вестник, но като го няма и без тях си свърших работата. Относно писмото, което сте изпратили до 11 конгрес на БКП, според мен е напълно излишна работа. Даже се опасявам, тя да не стане причина и за някои репресии по отношение на отделни лица. През 1948 год. в гр. Айтос приятелите са се събирали и там са изработили и устав и са направили молба до Министерството на Външните работи - отдел „Вероизповедание" и са искали да бъдат регистрирани и признати за „Юридическо лице", но са им издали само един документ, че ги признават за „Общество Бяло братство" и нищо повече. Никое религиозно движение у нас не е признато за юридическа личност, освен Православната църква. И Евангелските църкви не са признати, но ги търпят, както и нас, както се съобразяваме със законите. Салон няма кой да ни даде. И не е в практиката на държавата да прави това. Нашите хора, ако намерят, може да искат да им се разреши да го открият, но и това дали ще стане е въпрос. Закриха в Любимец, Сливен, в последно време и във Варна, гдето нашите умници направиха голяма грешка, че предложиха салона за продажба във връзка със закона за собствеността. Говорих да не правят такива работи, но кой да чуе. Сега съжаляват, че изтърваха салона. Ние може би доста работи бихме могли да уредим, но ако това бе направено на времето, когато говорихме и у вас с Тошко Симеонов по тези въпроси. Закъсняхме твърде много. И колко останаха градовете, гдето се събират - Бургас, Айтос и Тополица. Другаде - не. Има и известна опасност и за градината, но по този въпрос не искам да занимаваме никого от София и не го прави въпрос пред когото ида е. Оттук ще си уреждаме работата по-добре без намесата на софиянци. Гробът ще си остане така, ако не ровим много около него. Толкова е скромен и семпъл, че няма да пречи комуто и да е и за в бъдеще, стига и нашите хора да бъдат тактични и да не се събират групово. А и защо ще се събират? Там е тялото на Учителя, но той там ли е? Трябва да се съобразяваме с дадената обстановка и да бъдем повече умни, а не ръководени от фикс идеи, като направата на ограда и др. Много поздрави. Георги.

127. ИЗГОНЕНИТЕ ОТ ИЗГРЕВА Вергилий Кръстев: Как реагираха приятелите на твоята връзка с Лулчев? Елена Андреева: От туй, което впоследствие разбрах, те са искали, даже са решили, а не искали само, а са решили да ни изгонят от Изгрева. Но, когато решили не посмяли направо на мене да кажат, а попитали Учителя, казали на Учителя, че има такова решение. Пък Той само им казал: „Не се бъркайте в тази работа". Сега аз да ви кажа останах оскърбена от това, щото казвам си, добре, аз съм виновна, приемам вината. Защо само мене искат да гонят, а него да оставят, нали, връзката беше между двама ни. Защо мене ще гонят, пък няма да гонят него? Намирах несправедливост в случая. Ако аз съм виновна, защо и него не го изгонят. Тука ние дружим двамата, защо мене ще гонят, пък него няма да гонят. Разбрах, че има лицеприятие и така останах засегната от приятелите затова, пък когато чух Учителя каквото е казал се успокоих. Учителят се издигна в очите ми не затова, че ме е защитил, не затова, затова, че Той разбира нещата от друго гледище и Той защищава това, че аз един ден ще се освободя от тази връзка, че тази връзка ми е за един урок, че тя е и кармична, че всичкото това един ден ще се оправи и като гледа така в бъдещето виждаш Неговият широк поглед, да го кажа с най-слабите думи. В.К.: При този разнороден състав на „Изгрева" как контактувахте помежду си? Е.А.: Е, имаше всякакви. Вижте сега, както във всяко едно затворено общество се развива клюката и тука се мисли, критикуват се този и онзи, защото много наблизо заставаме, такова нещо имаше и в нашето общество. Учителят е казал там на един брат, че тези сестри възрастните, като не могат нищо да правят, критикуват без да мислят. И това, което не могат да правят като мислят, влияят с мисълта си и на младите отрицателно, без да искат, защото не разбират окултния закон. В.К.: Понеже са свързани с една верига те си влияят. Е.А.: Точно така. Когато стана скандала с Белеви в салона, те след това се разсърдиха и дълго време не идваха на клас. Даже след като Учителят започна да говори беседите на Нова година пак не дойдоха и много по-късно така дойдоха и Учителят праща Савка да иска извинение. Аз когато чух това казвам: „Че какво е виновна Савка сега, за да я прати Учителя да иска извинение? Тя нищо не е направила, тя нищо не е изказала, нито недоволство от мястото, нищо". Намирах, че в нищо не е виновна, но понеже Учителят я е пратил, Той го прави това, за да облекчи тях, да има някой така да излезе виновен, та те да се освободят, да. Че това е само един метод на Учителя, за да им помогне. Е да, след това дойдоха. Когато Лулчев си изказа съмнението към Учителя аз изкарах една много голяма борба вътрешна, защото аз не бях съгласна с повечето от нещата, които ми говореше. Някои неща, които ми казваше той аз не ги разбирах, но иначе, аз не приех в съзнанието си грешките, които той намираше в Учителя. Но аз не отидох да кажа на Учителя това нещо, защото не можех да кажа това, което той ми говореше за Него лошо и може би сбърках и може би нямаше да отида учителка, ако бях отишла да кажа. Но то вече стана и когато аз видях, че така се очерта, че Лулчев води борба срещу Учителя, Учителят беше казал на Паша да ми каже да отида учителка. Аз много тежко преживях това казване на Учителя, защото почувствах, като че ли Учителя ме гони от Изгрева и иска да ме отстрани от работата, и от себе Си. Четири, пет месеца бях в много тежко вътрешно състояние. Когато отидох учителка назначиха ме в Макоцево, аз още от първия път казах, кога ще бъде за последен път? До такава степен ми беше тежко, намирах, че не ми е мястото там, че това ми нарушава работата, всичкото. И аз отидох учителка и първите месеци ми бяха много тежки. Случваше се, че като излеза от учителската стая, докато отида до класната стая да ми потекат сълзите. Така вътрешно бях напрегната и такава мъка чувствах. През цялото време, докато бях първите месеци в Макоцево, много тежко преживях тези си дни. В този период аз преоцених целият си живот, какво искам в живота и после аз се обърнах вътрешно към Учителя и оттогава нещата взеха друг обрат. Даже още в самото начало, когато Учителят каза на Паша да отида учителка, аз я попитах, когато преди да тръгна, ще ме приеме ли Учителят? Той ме прие, каза да отида. Аз отидох и Той от вратата ме подбра да ми се кара за Лулчев. То беше право това, защото аз трябваше да Му кажа, че не съм съгласна с това поведение на Лулчев. Аз не исках да говоря лошо и за него и затуй така премълчавах, но когато Той ми се кара доста строго, аз само мислено съм Му възразявала тогава, а не гласно. И накрая Учителят с много мекота ме изпрати, с много кротост, даже и обич почувствах. И когато идвах, аз много често идвах от Макоцево, понякога всяка седмица. Много рядко, само един-два пъти през тези четири години може би съм останала един месец, а на две недели най-много си идвах. И пак си сядах на моето место, пишех си, взимах и беседи даже, и там съм дешифрирала. Аз не се отказах от службата си като стенографка и когато бях във ваканциите все съм взимала участие, щото когато, аз си преоцених живота, за мене остана едничката цел, това е ученичеството и затова нямаше нищо какво друго да търся в живота. Исках само да си реша моята задача правилно и ех, какво друго да искам? В.К.: Как издържахте там? Е.А.: Там виж, там имах дълг, дълг към децата. Съзнанието, като влизах в клас съществуваха само децата и моята длъжност към тях. А всичко, което трябва да направя за тях нали, да си изпълня дълга като учителка. В.К.: През свободните дни идвахте на Изгрева? Е.А.: Пътувах с раница на гърба си. С раницата пълна с масло. Оттам взимах прясно масло и всякога носех една бучица на Учителя, една на Савка и Паша, една на стола, една на Любомир, на баща ми носех винаги и така, аз от Макоцево бях една учителка, която им правеше алъш-вериша. Като тръгнех носех много. Е първите години, месеци като отидох, понеже аз имах чувството, че Учителят ме е изгонил и останах така с едно много голямо обезсърчаване, защото чувствах се изгонена от Учителя. Сега, Той не гонеше мене в случая, Той гонеше тези криви мисли, които ми са в главата, които бяха турнати, но аз в този момент не можех така да различа всичко това, както сега го различавам и затова страдах много. Сега представи си Учителят ме покани не да бъда учителка. Аз когато свърших университет отивам при Учителя и казвам: „Учителю, сега какво ще ми кажете, аз завърших университет, взех си стажантският изпит, трябва да работя. Какво трябва да правя?" А Той ми каза: „Ех, като отидеш учителка ще имаш един хляб, и ние ще ти го дадеме". И аз разбрах, и аз останах, зарадвах се, това беше уговорката ми с Учителя. Знам, че един хляб ще ми даде и вярно е това, че аз никога не останах без хляб. Един единствен случай имах в „Парахода" да бъда без хляб и Той ми прати вечеря. Така, че аз опитах, нали така, имах опит от това, че Той си удържа думата. И сега имам винаги хляб, да. Не съм останала никога без хляб. А под хляб влиза и жилище. Аз след като ме изгониха от Изгрева, аз не съм платила един лев никъде за наем. Живях при Гена, не иска пари, живях при Лалка, не иска пари, живях при Нана, не иска пари. Сега тука съм при Ганка, пак не ми искат пари. Значи пак за Учителя ме приемат нали и аз приемам това, че Учителят го прави. Той ми обеща нали хляба, а под хляб се разбира съществените нужди. Нали хляб, жилище и подслон да има човек. Имах го и както го виждаш имам го, както Той го обеща, така, че Той си удържа думата. Сега и аз трябва да си удържа само. Преди да ме прати Учителя учителка, прати в „Парахода" една голяма такава продълговата чиния пълна с грозде, май памид беше, така от този цвят грозде, черно. И в него две хубави големи круши. Когато видях това нали кой го донесе, един приятел го донесе в „Парахода" и когато го видях, аз видях един символичен език, че мене не ме искат в „Парахода" и ме изключват. Вместо три круши за трите му стенографки, имаше само две круши. Ама вече ми беше казано, че да отида учителка. И това така ме нарани, така много тежко ми стана. Да си кажа правото, аз знам, че на Учителя не Му се е досвидяла крушата да я даде и за мене, но въпросът беше, че го направи, за да ми покаже, че трябва да отида учителка. Може би не знам, какво е мислил дали ще послушам или не, но аз поне съм се старала във всичките случаи, ако не напълно, да послушам поне така най-главното да го изпълня и тогава затова отидох. Веднага послушах, не се противопоставих, не казах че не искам, но си мисля, че ако бях отишла да си кажа мъката, раздвоението, което го имах вътре, може би Учителят щеше да ме разбере и да не ме прати. Така мисля. Но не го направих. В.К.: А защо се върна на Изгрева? Е.А.: А-а, върнах се защото ме уволниха. Дойде инспектор в училището и той направи анкета и установи, че аз не съм пропагандирала. И като така не могат да ме гонят, но той попа повдигна въпроса срещу мене и едничкия човек за който съм чула Учителят да каже „зъл", то беше за попа. „Той казва е зъл човек". Защото знаете ли, аз с него съм била много коректна. Той идваше за услуги нали месят хлябове и просфори, водосвет правят в църквата. Той знаеше, че при мене има всичко, винаги има бяло брашно и че има и зехтин. Когато не е имал зехтин за маслосвет ще поиска да му услужа, аз му давах. Когато е искал за просфори и хляб и брашно, аз съм му давала да си меси. Е сега, че аз не съм се кръстила, ами, че нали кръстът е свързан със страданието на Христа и с разпятието, сега вече в моето съзнание това нещо беше надживяно някак. Кого да лъжа, себе си ли да лъжа? В.К.: Беше ти дошло времето да те разпънат на кръст. Е.А.: Ами аз друг кръст нося, ха,ха. Но както и да е така беше. След време върнах се на Изгрева и Учителят ми се кара, що съм така казала, що съм иначе казала и аз да ти кажа вътрешно се радвах, защото ми се свърши наказанието. Най-после, след като всеки път съм се молила: „Господи, за последен път" дойдох най-после за последен път и аз ликувах вътрешно. И когато дойде Той ми се кара, праща ме при министри, при инспектори, ходих всякъде, даже тогава Казанджиев беше, той ми е бил професор. Той беше секретар на Министерството и отидох при него и той ми вика: „Госпожице, Вашият въпрос е интересен, попа повдига въпрос срещу Вас, пък той е писал най-хубавите неща за Вас, като човек и като учител. А плюс това казва един учител с религиозно съзнание е много по-ценен от другите. Но каза не можеме да Ви върнеме, защото така е заведена преписката, но Вие подайте едно заявление, че се отказвате, от идеите си и ние знаеме това, че няма да е така, за да можем да Ви върнем на работа". Само че аз не можах да подпиша такова заявление, че се отказвам от идеите си, макар и символично. Аз казах: „Ще слугувам в София, ако друга работа не намеря, но такъв подпис няма да напиша нали, че се отказвам от идеите си даже и символно да бъде, даже и всички да знаят че не е така". Това не се съгласих и не съжалявам. После като се върнах, аз си свърших парите, пък аз и нищо не търсих, защото Учителя беше ми казал нещо за парите, за отношението ми към парите нещо. И аз рекох, за да се превъзпитам няма да спестя в живота си ни един лев. И така правех. Даже работих при Славчо веднъж десетина дни, ама вече работих, за да изкарам пари за хляб. Не знам как се случи, той забрави да ми плати и аз тогава се видях принудена, че трябва да си реша въпроса за работата. Като стенографка и като машинописка аз можех да постъпя на работа в някое бюро търговско. Та не мислех да вземам държавна работа, а частна работа. И преди да реша това и какво да направя отидох при Учителя и казвам: „Сега Учителю мен ме уволниха, аз оставам тука, аз мога да отида в града да си намеря някаква работа, пък ако кажете Вие да остана тука както бях преди, ще остана. Още повече казвам 1/3 от беседите не са дешифрирани и каквото кажете, аз съм готова и едното, и другото да направя". Той като помисли малко каза: „Остани тука!" И въпроса беше решен. Аз останах и дешифрирах, да. Аз обещах да дешифрирам всичко, което не е свършено. И Слава на Бога, че успях да го направя, за което се радвам, защото след като си замина Савка, Паша, бяха останали над 500 беседи недовършени. Аз успях да ги издиктувам и всичко да предам в порядък. Благодаря затова, че успях да свърша тази работа. Аз обещах на Учителя, че ще свърша тази работа. И я свърших навреме и ги предадох на съхранение.

126. ШКОЛИТЕ НА УЧИТЕЛЯ КОЙ ЩЕ ЧЕТЕ СВЕДЕНБОРГ? Елена Андреева: Имаше една сестра Весела Несторова. Завършила американския колеж у нас, изпратена да следва в САЩ, след което се връща и дойде на Изгрева. Беше млада, хубава, добър музикант, пееше много добре. Освен това бе талант - композираше песни и беше поетеса. Всички хубости бяха събрани на едно в нея. Но както казват българите „Много хубаво не е за добро". Така стана и с нея. Вирна опашка и около нея се завъртяха неколцина млади братя. Стана своеобразен център. Сестрите веднага я намразиха - отклоняваше братята и някой техни симпатии. Качихме се на Рила. Същата работа, около нея само млади братя, въртят се, тя им пее песни и рецитира стихове. Картинка за приказ. Но ги отклоняваше от общия живот на Рила установен от Учителя. И ето Учителя се намеси. Как? Невероятен способ. Среща я една сутрин: „Сестра, чела ли сте нещо от Сведенборг?" „Не съм Учителю". Учителят прави израз на лицето си, което показва, че е много жалко, че не е чела. На следващата сутрин отново я пита: „Значи сестрата не е чела нищо от Сведенборг?" „Не съм Учителю, не съм попадала на такива книги". „В Народната библиотека има 1-2 книжки на английски език, само че няма кой да ги чете". „О, така ли Учителю". „Така сестра, така сестра". Весела след всеки разговор споделя със своите обожатели новото положение, че сега най-важното в момента е да се прочете Сведенборг. На третата сутрин Учителя задава същия въпрос. Весела не издържа и вика: „Веднага Учителю слизам в София и отивам в библиотеката за да го прочета". „Хубаво, сестра". Весела заминава и всички нейни обожатели посърнали се прибират отново в общия строй. На следващия ден Учителят пита: „Да има някой от Вас друг, който да не е чел Сведенборг?" Всички мълчат. Една сестра се обажда „Ами ние не знаем английски език". „То го има и на български в библиотеката". Тогава се обажда друга сестра „Учителю, не искаме да четем Сведенборг, тука при Вас ни е много добре. Никъде не отиваме". Тогава на всички просветва в ума, че това е метод на Учителя за отстраняване на Весела Несторова и да я отпрати от лагера в София. След заминаването на Учителя, тя много не идваше при нас. Сестрите не я обичаха, бяха чули някои изказвания от Учителя за нея. А тя усещаше тази неприязън и също отбягваше. Ето ви метод на Учителя. Нали искате да видите как е работил с нас? Вергилий Кръстев: Имаше ли хора, които извиква Учителя и те не идват? На едно място слушах следното: „Бяха изпратени други, но дойдоха трети, понеже ония, които извиках не дойдоха". Е.А.: Ами има такова нещо. Аз съм чула само за този, за Симеон Радев, че когато дошъл при Учителя, Той му е казал: „Вашето място е при нас!" Но той казал, че не може, не му лежи това. Че не му лежи по такъв начин да работи, да действува. Той беше така, организиран човек. Той имаше и обществено положение, нали беше пълномощен министър в чужбина на България. Някъде в кои държави, в Америка ли? Къде беше някъде. Не дойдоха при Учителя най-способните българи, не дойдоха. Може би ние не сме били най-способните, които бяхме при Него, пък дойдохме и слушахме, пък всеки направи каквото можа. В.К.: Как започна Учителят работата си със Словото? Е.А.: Учителят почна с неделните беседи. Неделните беседи всякога ги е държал неделя сутрин -10 часа почваше и така към 10.30 ч. - 11 часа някога, дори 11.30 е свършвал. В.К.: И това са беседи, които са обозначени като Неделни беседи, и така са отпечатвани? Е.А.: Неделни беседи. Всички са под това заглавие, неделни беседи са. Школите и класовете, първите години ги говореше само вечер. И Младежкият клас и Общият клас, докато бяхме в града. Значи в „Турферайн" вечер са класовете. Неделните в 10 ч. пак в „Турферайн", но неделните в 10 часа сутринта. А вечер за класовете. Ние класове не сме карали на ул. „Опълченска" 66, щото там не можеше, вечер нямаше къде да бъдем. В нашият салон, ние в нашия салон, значи на ул. „Оборище" 14 известно време Учителят говореше в неделя 10 часа Младежкия клас, в сряда - Общия. После ги сменихме. В петък остана Младежкия клас и в сряда пак си остана Общия клас. Имаше така в дните разместване, първите години. Докато бяхме през 1926 год. на ул. „Оборище" 14, лекциите се държаха на класовете все от 7 до 9 часа вечерта. Така знам, че в тия часове се държаха. За пръв път когато отидохме на Изгрева да се държат беседите, не съборните дни, това беше 1928 год. през пролетта Учителят сам предложи: „Съгласни ли сте да идвате на клас сутрин в пет часа?" „Разбира се". Учителят като предложи, всички казахме -да. И ние всички идвахме в началото от града на беседа на Изгрева, защото имаше малко хора, които живееха в 1928 год. на Изгрева. Така процетно. Тогава на нас Учителят стегна бараката ни „Парахода", за да може и зимата да караме и останахме зимата да караме, защото вече беше време, когато и електричеството се внесе -1928 год. Имахме и ток, и осветление, и всичко се пренесе в 1928 год. на Изгрева. И класовете, и всичкото, целият братски живот се пренесе на Изгрева, защото салона го загубихме на ул. „Оборище" 14, нямахме друг център къде да се събираме и така естествено се пренесохме. Но откогато Учителят отиде да живее на Изгрева, Изгревът стана за всички ни близък. Не беше вече далече Изгрева. В.К.: А Утринните Слова откога започват? Е.А.: От 1930 год. Те бяха в неделя сутрин в 5 часа. В началото ги държеше всеки месец една, а после почна следващата година всеки неделен ден. Значи неделя сутрин от 5 часа Утринни Слова, в 10 часа - неделните, в сряда Общ клас, в петък Младежки клас. А например когато ни даде „Общение с Бога" тази беседа, специално каза: „Ще дойдете вечер на Изгрева. Ще ви държа една беседа". И тогава я даде, и тя вечер е държана, не сутрин - „Общение с Бога". Специално ни извика за тая беседа да присъстваме. Всички дойдоха, да всички дойдоха. В салона, да. Помня, тогава се помина дъщерята на Милева, едната от дъщерите й. Имаше един период от есента на 1943 год., когато Учителят всяка сутрин отиваше на Витоша. Ходеше от Изгрева с брат Боев, Галилей, Савка, мисля че Мария и Борис. И дълго време така ходеха, само те, ей така, понеже ние бяхме свикнали Учителят като прави екскурзия кани. Казва: „Отиваме на екскурзия, всеки може да дойде". А тука не кани Учителят. Той ходи само с една малка група и така някак се чудехме защо е така. Защото друг път кани, който иска може да дойде. Не е имало ограничение. Сега откъде идваха тия ограничения с тая група не ми е ясно, но когато един ден идва брат Боев и ми казва: „Еленке, Учителят ми каза и вие, ако искате може да идвате на лагера" и тогава аз отидох още на другия ден и Той като ме видя ми вика: „Добре направи, че дойде". Той знае защо го каза, един ден и аз ще го разбера може би защо. В.К.: Учителят вика призваните и избраните. Но те не идват, остават в света. Е.А.: Не, престанаха да идват, уж избрани ама престанаха. Ех, абе човешки работи са това малко. В нашите работи все има човешки разбирания. В.К.: А накрая? Е.А.: Накрая вече почнаха да идват по-свободно. Дали е канил или не, не зная. Мен не ми е казал да поканя. Аз не съм, пък някои, които не знаеха, че ходят избрани, може да са дошли като идват, но всеки случай малко хора идваха. Сравнително малко, групите не бяха големи. Когато аз имах тая връзка с моя приятел Учителят искаше да ме освободи и беше казал на Савка и на Паша да ми говорят, нали така приятелски. И сега Савка ми каза, че на Лулчев колкото е бяла яката му, толкова отвътре по е мръсен. Когато Савка ми го каза това, аз чух Учителя, а не нея. Защото Савка не беше в състояние да каже такова нещо. В тоя смисъл тя другояче говореше. Аз чух думите на Учителя. Даже ми прозвучаха думите на Учителя през Савкината уста, макар че Савка го каза от нейно име. Паша не говореше така, тя другояче, тя е по-така. Паша знаеш какво правеше? Тя ми пееше песен. Една песен ми пееше: „Зарекох се мамо, закълнах се, гиздава Станка да не видя, не видях Станка три дни, а кога ще изтърпя три години" и тя често ми я пееше. За да ме закачи. То беше една другарска, приятелска закачка и така често ми я пееше. Приятелска закачка. Въобще Паша беше мек човек така в обходата си и никога не е била язвителна, никога. Учителят в Общият клас изпя веднъж песента „Отче наш". Не помня салонът. Май втория път бяхме на Изгрева, а първия път, не мога да кажа. Искам да си спомня картината къде беше. Учителят изпя цялата „Отче наш" -молитвата отначало до край в песен. Изпя я с дълбочина, с чувство на вяра, със задълбочено чувство към Бога, с изпълнение, с всичко така, че ни затрогна всички. Ние, които слушахме, слушахме така само на слух, задъхани, защото едно същество изливаше, като че ли душата си пред нас, към Бога. Много свещен момент беше това в живота ми. Такова нещо дълбоко съм преживявала, такъв хубав образ даде Учителят за чувството си към Бога чрез „Отче наш", незабравимо нещо беше като преживяване. Така повече не знам как да го изразя по-хубаво. В.К.: Тази песен на Учителя не можахте да запишете? Е.А.: Тогава в този период нямаше и подготвени хора да го запишат. В.К.: Колко пъти я изпя? Е.А.: Два пъти. Изпя я веднъж и след няколко години втори път. Мисля, че вторият път сигурна съм, че бе на Изгрева, ама като че ли и първия път ни я пя на Изгрева. Така като образ го имам, къде съм го гледала, защото Той стана от катедрата, изправи се и прав ни я изпя. Аз образ нямам такъв. В нашия салон на ул. „Оборище" 14, къде така да застане. Тъй както застана трябва да е било на Изгрева, образът, който ми е останал в съзнанието. В.К.: Той е изпял и друга песен „Странник съм аз". Е.А.: „Странник съм аз" Той я изпя на Бивака. То беше в една от последните години. И там беше нещо много свещено и много високо. Ще кажа Той я изпя с много дълбоко чувство. Като изпя „Страник съм в този свят. Никого не познавам. Освен Тебе, Ти Господи..." видиш ли, едно същество го пее като Учителя с дълбочина, с чувство, да ти кажа всички изтръпнахме ние. Ние присъствахме на едно обръщение на Учителя - Молитва към Бога, гласно я изрази и всички имахме трепет, свещен трепет към това, което ставаше пред нас. Като че ли някакво богослужение беше. Така съм го преживяла. Такъв образ е останал в съзнанието ми. Нещо свещено, свято. Текстът е записан, да. Но и мелодията е записана. И мелодията е записана защото, дали едни я запомниха, та нали имаше много музиканти. Правило ми е впечатление, че Учителят не пиеше билков чай. Мащерка приятелите беряха, даже и аз съм брала, но Учителят не пиеше мащерка. На Рила когато сме били даже, Той пак не пиеше мащерка, пиеше руски чай. А когато на екскурзия ходехме, пак Му носехме руски чай. Руски чай пиеше. Ами руски, китайски, английски, както го кажеш, но този род чай пиеше. Аз съм слушала напоследък много хубави неща казани за този чай; по-рано имаше доста различия от страна на науката, че действа на това или онова. После го четох в едно списание казваха за всички тези отрицателни качества, но преписваха много добри качества на руския чай. Учителят закусваше обикновено чай. А пък чаят следобед пиеше след като си почине между 4 и 5 часа, в тоя период го пиеше. И на Рила го пиеше, да, и на Изгрева. Учителят рано ставаше, преди изгрев всякога ставаше. Той въобще Вергилий, ние не знаем кога спеше Учителят, защото докато е тъмно, стаята му светне. Докато я светне, загаси лампата. Той въобще кога спеше, приятелите се чудеха, защото върне се някой в два часа свети Му в стаята, върне се друг в три часа, свети Му стаята. Тъй, че Учителят в това отношение беше така повече буден отколкото да спи дълбоко. Много леко спеше. Например имала съм случай, като се качим на Бивака, нали като стане десет часа, напече слънцето, приказвал дотогава след закуската, или сме направили гимнастики това и ако сме тръгнали в два часа през нощта, нали за Бивака, да речем от 2 до 10 часа, то е доста време нали, така на деятелност и се случва, когато е хубаво времето да Му предложим, ще Му постелем една, две дрехи наши и да кажем: „Учителю, ако искате да си починете". И обикновено е приемал. И Той ще си легне. Легне и си тури така ръката, завивам Го с някоя лека дреха и заспиваше, както децата заспиват. Спокойно, не мърдаше, спокойно спеше. В.К.: Един приятел запитал „Учителю вие спите ли?" Отговорил „Аз не спя. Аз работя. Аз излизам от тялото си и отивам да работя". Е.А.: Вярвам че е това, че се е излъчвал, вярвам в това. В.К.: Запитал го защото е виждал, че лампата в стаята нощно време непрекъснато свети и за малко изгасне и пак светне. Е.А.: Да, да, да, много време, след всяко време светне и угасне. В.К.: Приятелите носеха ли му чай? Е.А.: О, да всички приятели, които знаеха каквото Той обича Му носеха. Всеки искаше нали да направи едно удоволствие на Учителя, да Го зарадва с едно внимание. Асен Арнаудов при един случай ми разказваше, че във всичките отношения, които имал с момичетата, с които е дружал, е споделял с Учителя. Казвал Му е кои момичета харесва и даже казва, ще кажа на Учителя, че ще дойда утре да речем с това момиче, и те ще се разходят така пред балкона, пък Учителят ще излезе на балкона да види момичето, за да му каже съвет, какъв съвет да му даде. Това говори за една искреност и отвореност към Учителя, както син към баща. Щото другите се срамували да кажат. Сега това е естествено, казва че иска да се ожени. Учителят казва, добре. Той никому не е забранил, който иска. И той има така отвореното чувство и доверието към Учителя, да получи съвет от Него. Казваше че и писмата си до момичетата чел на Учителя, да. Да ги прати ли, или да не ги прати. Не, това е вече отношението на Асенчо към Учителя, нали. Една абсолютна преданост и доверие е това. Щото нали, това се смята за едно от най-интимните отношения, които може да има човек и ако той и това доверява на Учителя, явно е, че той с пълно, отворено сърце е към Него. В.К.: Цветана Щилянова рисува портрет на Учителя? Е.А.: Цветана Щилянова направи този портрет на Учителя, който е най-разпространен, разпространен е и портрета на Борис Георгиев. Тях Неделчо една година преди Учителя да Си замине препечатаха в Държавната печатница, литопечат ли се казва, как се казва и Учителят ни подари почти на всички портрети. Тези два портрета ни даде преди да си замине - на Борис Георгиев и на Цветана Щилянова. Неговият портрет на Борис Георгиев и Цветаниния ни ги подари. На нас ги подари помня и на много други приятели ги е подарил. Значи Той е знаел, че си отива и ни подари портрета си. А знаеш ли, този портрет, който ми го подари ми го взеха при обиска, тези, гдето ги нарекох вандали.

125. ЖЕНЕНИТЕ В ШКОЛАТА Елена Андреева: В Младежкият клас влизаха неженените, но когато се образува влязоха няколко женени. Но после се каза, че няма да има женени и те напуснаха класа. Но Учителят ми го каза това: „Че в класа влиза една бременна жена" и Той не е казал даже коя е. Е, това е, и после тя се ожени за този момък и роди детенцето. Така разбрахме коя е тя. Вергилий Кръстев: Значи, който се омъжи и ожени напуска Младежкия окултен клас? Е.А.: Точно така. В.К.: А Мария Тодорова и Борис Николов? Е.А.: Е, те не бяха женени тогава. Те се ожениха, когато отидоха да живеят във вилата. Е то беше последната година, Учителят беше още на земята. Сега там какво е било не знам. В.К.: Как се създаде Младежкия окултен клас? Учителят ли ги събра или младите пожелаха? Е.А.: Младите се събраха и пожелаха. Когато Младежкият клас се образува ние бяхме на две групи. Една група сестри се събираха за молитва, млади сестри. Друга група братя, които са се събирали, аз не знаех даже че се събират. И веднъж решихме сестрите, които се събират и братята, които се събират младите да се съберем заедно, за да проучваме Словото на Учителя. Това беше, значи да проучваме беседите. Но, когато Учителят чува това казва: „И аз ще дойда." И Той дойде още на първата беседа, на първата среща, когато направихме помежду си. Е, Той е бил предвиждал, защото без Неговото присъствие може би щяха по-други неща да се развият в класа. В.К.: И така започна Младежкия клас? Е.А.: Младежкия, да. В.К.: Колко души бяхте? Е.А.: Първата група бяхме 50 души и решиха до 50 да бъде само и се образува вторичен Младежки клас, много по-малка група, при която даже Учителят говори една-две беседи на тях. Но после, като мина много време напуснаха и млади от Младежкия клас, затуй бяхме все около 50 човека. В.К.: Какъв бе състава? Е.А.: Доста братя имаше в Младежкия клас. Първите години не бяхме много сестри. Имам списък аз някъде от тях. Имам списък, първия списък го имам някъде из тетрадките го имам. Даже не съм ги загубила, тука някъде в моите книги, държа го, защото е все пак интересно, документ е разбира се. В.К.: Защо намаляха класовете? Е.А.: По-после, аз не съм ти казвала настана един отлив даже и от класовете. Понеже всеки човек мисли, че това, което го прави, като следва тази Школа, нещо ще получи изведнъж много бързо. В духовният път няма бързи успехи. Духовният път си иска много упорита работа, за да имаш резултат. И затова настана едно така отслабване на ентусиазма у някои приятели, някакво може би обезсърчение и някои престанаха да идват, ожениха се, образуваха си семейства, и престанаха да идват редовно. Впоследствие, след много години всички се върнаха. Всички дойдоха, които бяха така се поотделили. А пък една група си останахме, които не се отделихме. Това нещо го преживяхме като вътрешен, личен неуспех, а не като, че някой отвън е виновен затова. Аз например си помислих, че като приех ученето още първите години мислех, че за 5-6 години човек може да стане ангел. Не, казвам ти, така си мислех. Нали като искаш нещо, ще го направиш. Когато Учителят на ул. „Опълченска" 66 ми каза: „Ти имаш силна воля". Аз рекох: „Така ли Учителю? Пък аз мислех че нямам воля". А то защото аз мислех, че щом имаш воля трябва всичко да можеш да правиш. Пък аз видях, че всичко не мога да правя, значи нямам воля. Такъв ми беше извода. Пък то нещата са по-другояче нали? Човек има и други способности, други сили действат в него, трябва много неща да вземе предвид, но тогава не ги знаех това и така. Даже помня Гълъбов, този първия стенограф на Учителя, преди да си замине дойде при Учителя. Понеже нали и аз бях стенографка при него, при него съм учила. Дойде да си вземе сбогом с Учителя. Учителят на един приятел при един разговор му е казал, че ако един адепт да речем има близост с една жена, ще кажат че той я обезчестил. Но всъщност той е на много по-високо духовно ниво и при тая обмяна той е, който е понесъл по-нисшето състояние на жената, щото тя не е по трептения, по вибрации, по разбирания, не е на висотата, на която е той. И в такъв случай човешкото разбиране е обратно на реалността. В.К. Трябва да слезне до нея, че и под нея, за да може да я повдигне нагоре. Е.А.: Сега в случая той жертва. Майката на Савка най-напред се е запознала с Учителя. Те са били в Цариброд, мъжът й е бил на гарата, работел, бащата на Савка и когато тя е била малко момиченце на четири години, Учителят е отишъл у тях и е направил измерване на Савка, на главата. И даже е казал на майката да я пазят от пиянство. Сега Савка в живота си не прояви такива склонности, щото тя от дете прие Учителя. Тя още като ученичка покрай майка си се запознава с Учителя и тя не е имала отклонение и залитане в една или друга страна Савка. Не е имала, но ще ти кажа, че Учителя много я пазеше. Защото помня един път тя беше нещо отишла на бригада ли, какво ли беше някаква сбирка със студентите и там в някаква количка бяха я возили, някои от студентите. Учителят нещо й направил забележка, затова че си е позволила това нещо и в това аз видях именно, аз не съм отишла на тая бригада, защото и аз бях студентка с нея, но видях как я пази, нали и как изяснява нещата, защото това е хлъзгане.

124. СМЕХЪТ НА УЧИТЕЛЯ Вергилий Кръстев: Смееше ли се Учителят? Елена Андреева: Смееше се. Сърдечно, много естествено се смееше, непринудено. А един случай ще ви разкажа в клас, на Общия клас. Учителят смя се, смя се, хвана си носа да се овладее, пак се смее и аз си помислих, защо се смее Учителят, какво смешно има? И после вече, когато вече се овладя Той каза: „Като ви гледам, вода газите, а жадни ходите". Той се смя на нашата глупост. Сега Го разбирам. Защото толкова благо Той ни донесе, а ние се занимаваме с глупави неща и вместо да слушаме това и да правиме това, което Той ни учи, ние или философстваме за него, ама не го правим още или се занимаваме с разни други работи. Но това беше един смях, малко така, и нещо имаше в този смях, защото само затова ми се видя малко да се смее така. Може би имаше нещо друго, което Той не иска да ни каже, за да не ни оскърби. Предполагам, право да ти кажа. Друг път Учителят за да покаже свободата казва: „Чувствайте се свободни, при всички прояви да бъдеме свободни. Да се изявим свободни". И казва: „Ако ви се скача, скачайте" и Той почна да скача. Ама скача, както децата скачат. На тая възраст, на която беше, скача като момченце. Много леко скача. Даже като скачаше, така Му подскачаше и косата, дълга както беше нали. Така и у мене остана едно чувство на свободно същество, което от нищо не се притеснява. Щото Учителят, ако е друг човек на Негово място ще каже, как аз на тая възраст ще скачам пред толкова хора. А Той го направи така, както го правят децата. Не че на Него толкова Му се скачаше, но Той искаше да ни покаже свободата, с която го прави. Това ми е така един незаличим спомен като образ и като пример. В.К.: А да се е подигравал или надсмивал на някого? Е.А.: Не, не Учителят никога, никого не е подигравал. Е, казвал е някои неща така, за да подскаже нещо какво трябва да направи този човек, комуто иска да помогне. Но винаги, когато Учителят е правил нещо и е казвал нещо на някого, целта е била само да му помогне. Да го подиграе, не. Учителят, Той се смееше, много хубаво се смееше. Учителят когато ни е приемал в стаята си, Той създаваше такава хубава атмосфера, че можеше всекиго да извади от каквото и да е състояние отрицателно и така да изпълни с радост сърцето му. Беше майстор, майстор беше да разбере човека, да внесе вяра, упование, да внесе и надежда в сърцето му. Учителят можеше с много неща да помогне всекиму от нас и го правеше. Аз вярвам, че и сега ни помага тука. Галилей Величков кани Савка да отиде на Рила. Савка, понеже тя питаше Учителя за всичко и Той и каза: „Какво ще ходиш на Рила, няма за какво да ходиш". И тя казва на Галилей че няма да отиде. Галилей кани Веса Несторова. Веса Несторова отиде и чука на стаята на Учителя. Той не й отваря и тя казва: „Ех, щом не ми отвори Учителят, значи не трябва да отида". Галилей идва, кани мене, аз за Рила втора покана не чакам и казвам: „Да, тръгвам". Обличам се отивам при Учителя и казвам: „Учителю, аз ще отивам с Галилей на Рила". „Добре, иди!" След това Савка отива при Учителя и казва: „Ама Учителю, Еленка отива с Галилей на Рила!" „Еленка може да отиде на Рила", казва Учителят. Сега, толкова е случаят. Всеки да си вади заключението. Защо Савка не пуска, защо Весела също така - не знам, но аз отидох с Галилей и много хубава екскурзия изкарахме. И се върнахме, защото ние нямахме беседи тогава. Беше ваканция. Виж сега, всеки според характера си. Аз даже не питам Учителя, да отида ли? Казвам Учителю, отивам на Рила. Той не ми каза, не отивай. И на Савка каза: „Еленка може да отиде". Но сега, как да ти кажа, картинка от Братството. За един се казва - не, другият тълкува - не, третият си тръгва. Сега характери. Ха, ха, ха. Когато Учителят даде песента „Иде, иде", един брат не разбрал „Сам". „Иде, иде, сам Той иде", а той не го чул „Сам", а го пее „Сандо" иде. Сега „Сандо" е име, Сандо иде. Сега как си го е съчетал с другото съдържание на песента не зная, но така си го пее човекът. И когато го казаха на Учителя, Той се смя със сълзи. Много сърдечно се смееше Учителят. И наистина със сълзи можеше да се смее. Да, много сърдечно се смееше. Непринудено, естествено. За „Вечер, сутрин" пак един брат не разбрал съдържанието на песента и там, където се казва „Отиде, дойде", то се повтаря, нали? Той не го разбрал „Отиде, дойде", а го пее „Оти не дойде". Сега това е народно, Учителят така няма да каже „Оти", нали то е народен език, като наречие на диалект, да. Пак така се смя Учителят. На тези неща много весело се смееше, защото контрастно е. Сега не може „Отиде, дойде" пееме за слънцето и „Оти не дойде" някак не върви това. Ама не си го е помислил братът, мисля че едното Чолопанов го беше пял, другият не знам кой брат беше. Учителят слиза един път отгоре от стаята си, влиза в салона и каза: „Тъй както пеете песните, не мога да ги позная". Даже ритъмът сме променили. Обикновено протакахме песните, значи сме загубили ритъма. При протакането се губи ритъма.

123. НА ДВЕ МЕСТА ЗАВЪРЗАНА Елена Андреева: На съборите Учителят казваше, че трябва да бъдем много внимателни, защото слизат светли същества, които носят друга атмосфера и затова има тоя изблик на радост, на красиви чувства, когато сме на събор. Те ни донасят тези енергии, тези сили и затова казва: „Внимавайте да не влизате в дисхармония един с друг, за да не развалите времето". Ех, и нали ние сме несъвършени същества все някой ще се намери да направи нещо и в Търново се е случвало, и на Изгрева. Само малко дъжд мина в 1926 год., накрая така една роса мина. А през 1927 год. беше всичкото време хубаво. То беше такъв един богат, пълен събор с много ентусиазъм, когато се направи салона. Тогава много вдъхновение имаше. В Търново е имало случай да вали дъжд. Но всички бяхме на палатки, там не бяхме на открито никъде. Всички бяхме на палатки. Първият събор в София беше през 1926 год., а през 1928 год. го разтуриха събора. Била съм в Търново на събор 1922 год. и 1925 год. В Търново, на колибата имаше стаичка, в която имаше няколко неща свещени. Имаше светилник с няколко свещи, имаше чаши, някакви така символи и всичките тези неща ги имаме, те са запазени, когато се пренесе всичко от Търново. И там в Горницата всички отивахме по двама, по трима за молитва и там се оставяше приноса или десятъка кой каквото имаше да даде за Господа. Но то беше свободно. Който има даваше, който няма можеше да не даде нищо. Или да даде, когато може. При Учителя никога не е имало така строга мярка, винаги всичко е ставало по закона на свободата. Всички ходехме там с палатки. В Търново имахме и съседни вили под наем и наемаха съседните вили. Щото за една седмица беше събора. Имаше хора, които си отстъпваха вилите срещу заплащане. Учителят избра Търново, като бивш престолен град, Учителят го реши. В 1922 год., когато отидох за пръв път владиците бяха направили протест, поповете викаха Учителя на диспут. Но тогава Учителят, когато свърши беседата си, пак те се обадиха и искаха нещо, но ние запяхме „Братство, единство" и понеже 1000 души пеят, те не можаха да се чуят вече, потънаха и така излязохме от салона, разотидохме се горе и не можаха да попречат. А Учителя каза, че приема диспута, ама на Мусала. Покани ги поповете да дойдат с Него на Мусала, приема там диспута. Но в Търново не го приема диспута. Те не дойдоха на Мусала, да. Лулчев после ми разказа това, че когато аз съм вървяла покрай езерото, аз бях в много тежко състояние и противоречие на Мусала. И аз вървя покрай езерото и си казвам: „Безсмислен ми е живота, така съм разочарована, че нито ми се живее, нищо, нищо и така изкушавам се да се хвърля във водата". Но като си помислих за Учителя и за баща ми. На Учителя казвам ще хвърля петно, а ще нараня много силно баща си. Едно дете има и то да се самоубие. Много ми се видя жестоко от моя страна и само тая обич, която имах към тях ме спря, защото щях да направя глупост. Не съм познавала и съм си дала чувствата на друг, то е друго нещо нали, това е моя люта грешка, но не можех другояче. И изкарах така доста кризи по това време. И после Лулчев ми каза, че Учителят го водил, аз не съм видяла, че те вървят след мене, аз нищо не съм видяла, но после ми каза: „Ти вървеше покрай езерото", ама така съм вървяла, както отчаян човек съм вървяла, то си е личало и Учителят го е водил, за да му даде един урок да види какво е направил, нали с един човек. Не знам какво му е говорил. Не знам дали му е казал, но му е показал, какво съм представлявала до брега на езерото. Вергилий Кръстев: Колко години трая тая връзка? Тя се е отразила и на братството? Е.А.: Петнадесет години. В.К.: Не е малко. Не можахте ли да се освободите по-рано? Е.А.: Е добре, защото бях вързана брат. Тази връзка, обичта, която имах, тя ме държеше. В.К.: Ако ви беше будно съзнанието, можехте ли да я прескочите? Е.А.: Можеше. Ако не. Ако имах някакво повече нещо така да превъзмогна това, може би по-скоро щях да го мина. Учителя в 1926 год. ми каза да се разделя с него. Но не послушах. В.К.: Ако бяхте послушали? Е.А.: Можеше и по друг начин. Сигурно е могло да бъде. Сигурно, но аз не можах другояче да се спася, сега какво да правя трябваше да си понеса сама страданията. В.К.: Разказваха ми възрастните приятели, че Лулчев в предишно прераждане е бил Пилат по времето на Христа. Какво знаете по този въпрос. А вие сте пък преродената жена на Пилат? Е.А.: Така съм чула. Чула съм. Даже за пръв път чух от Балтова. После ми каза: „Пилат е. Знаеш ли че е това?" Викам: „Не знам Балтова, аз не съм ясновидка, не мога да знам". В.К.: Тя го е чула от Учителя? Е.А.: Не зная. Не зная. И от други хора съм чула, впоследствие след като си замина Учителя съм чула и други хора да казват, че е бил Пилат. Сега Учителят ли го е казал, не знам. Галилей ми каза, ама аз не го попитах дали е казал Учителят, защото казвам си: Ех може и да не зная това. В.К.: Казват, че вие сте били съпругата на Пилат? Е.А.: Казват, ама аз не знам! Ха, ха. Аз не знам вярно ли е или не е вярно. В.К.: Ако е така жената на Пилат се е застъпила да не бъде осъден Христа. Това не е малко. Е.А.: Е тя е познавала Исус. Тя познала Христа. Било едно време. А сега какво се случи? Аз не знаех, че веднага след присъдата срещу Лулчев, че няма да има обжалване и че веднага ще се изпълни присъдата. Но някога през нощта, същата вечер когато се произнесли присъдата, аз преживях нещо особено. В съня си се събудих с един смут. Нещо в мене, какво да ти кажа, като късане беше, нещо особено беше. Това беше през нощта. Аз не знаех, на другия ден следобед Симеон Дяконът и една друга група говорят и от него чух, че присъдата е изпълнена през нощта, веднага през нощта е изпълнена. И когато научих, че е убит нещо мен ми се разстрои стомаха, почувствах се много зле, даже повръщах, ей така направо се разстроих. Сега колкото да бях разделена, каквото още нещо стана, какво беше не мога да ти кажа, но много ми призля, много ми призля. Че, когато някой близък си замине, понеже там има преплитане на астралните тела, те страдат докогато си раздвоят телата, всеки да си вземе своите елементи. Та може и такова нещо да беше, какво беше не знам, но знам че изстрадах много, изкореняваше се нещо от мен.

122. ЗАДАЧА ОТ ДУХОВНАТА ГРУПА Елена Андреева: В 1926 год. беше. Учителят бе дал задача на Младежкия клас. Имаше няколко групи, научни и други някакви групи, и може би това в беседите ще се види. А пък имаше една друга група, която беше наречена духовна, тя се занимаваше само с духовни въпроси. Тази духовна група си поставяше всякакви задачи. Помня имахме една задача, но ние си ги поставяхме. Да отидеме понеделник на екскурзия, после вторник, сряда, четвъртък, петък, събота, неделя, така последователно всяка седмица в следващия ден. И други задачи си поставяхме и не знам това кой измисли тая задача, да отидеме на Мусала. Това беше през февруари. Ще отидеме духовната група на Мусала. В нея влизаха: Борис Николов, Георги Радев и Никола Каишев от братята. А от сестрите бяхме ние трите стенографки, Мария Тодорова, Сийка Динова, Василка Иванова - шест. Коя беше седмата сестра, не знам? Сега толкоз си спомням. И тръгнахме ние. С кола отидохме до Боровец. След Боровец тръгнахме пеш разбира се, защото друг път нямаше, но беше навалял дълбок сняг. Снегът беше мек и се затъваше. Като минахме през Боровец тук-там имаше партини, но когато навлязохме вече в гората, тогава пътят минаваше покрай самия дворец на Царя, не както е сега, а от другата страна. И Царя видял, че минали сме голяма групичка, повече жени, момичета и то съвсем без екип, с роклички всичките бяхме. Никой нямаше с панталон от нас, само братята бяха. А предния ден се бяха върнали отгоре туристи, които не могли да вървят и да се качат до върха. Значи той беше осведомен, че пътят е лош нагоре и като ни видял така с тая група само с раници без екип никакъв, вероятно му е направило впечатление, а той е бил в двореца. Това беше през февруари, посред зима, нали ти казвам, много дебел сняг беше. И когато навлязохме в гората беше все по-дебел, когато излязохме там вече от гората, там където се отделя пътя за Ястребец сега, там бе скрито и снегът ни стигаше до чатала. Като влезе кракът, до чатала, извадиш го, другият крак - до чатала. Много мъчно се движехме. Много тежко беше. И отидохме близо до реката, а после Учителят спря дотам и каза на Борис и Георги да отидат да видят може ли да се продължи. А там не се виждаха боровете. Там вече не е бор, а е клек. Клекът не се виждаше. Клекът беше затрупан със сняг и там още по-лошо се върви защото не се вижда пътеката, а значи ще затънеш в клека с едния крак, в клека с другия крак, то е изпитание, а не пътуване. И те се опитаха да вървят, но казаха на Учителя, че не може да се отиде. И тогава върнахме се, нямаше време кога да стигнем до Боровец, защото беше на мръкване вече, щото много тежко се вървеше и там имаше един навес от дъски, при една канара. Така беше направено, че все пак завет имаше. И тогава захванахме се, изровихме снега, който беше навят при канарата, запалихме огън. Борис беше млад и як човек, с Жорж и Колю Каишев докараха дърва сухи, накладохме огън и успяхме да сварим чай, успяхме да пием всички вода гореща и даже вечерта успяхме в чайниците да възварим супа. И вечеряхме картофена супа и цялата нощ бяхме не на огън, ами на дим, топъл дим. Щото влажни дървата, тук-таме пламъче, пак загасне и цялата нощ така будни останахме, и понеже нямаше къде да легнем с мокрите дрехи на гърба. Все пак успяхме малко да се поизсушим, защото бяхме намокрени от снега. Изкарахме цялата нощ така. На сутринта едно хубаво слънце, едно хубаво утро, един прекрасен светъл слънчев ден, много хубаво. Ние бяхме си закусили, бяхме си направили молитва общо, Учителят не беше разположен да говори. Не говори нищо. Това беше един неуспех за групата. А при решаване на задачите, нали Учителят държеше на тези неща. И в тези неща Той виждаше символи. При провал на задачата -означаваше много неща и то лоши за участниците. Вергилий Кръстев: По чия инициатива групата тръгна неподготвена и неекипирана? Е.А.: Виж да ти кажа. Вероятно Савка е казала, че искаме да ходим групата, не мога да ти кажа, аз не бях в поканените, но покани ме групата. Учителят дойде на групата на гости. И никой друг не беше поканен. Групата отидохме до голямата скала на пътя и към 10 и половина 11 часа, аз и Мария Тодорова бяхме излезли така малко по-височко, щото камъка, с приятелите долу бяха по-долу седнали. И бяхме на пътеката излезли нещо говорехме и се радвахме на хубавия ден. По едно време гледаме отдолу идват мъже на коне. В началото не познахме кой е. По едно време познахме Царя и той като ни видя нас, слязоха малко по-долу от нас, всичките от конете слязоха, дойдоха при нас, познахме го Царя нали. Той дойде, ръкува се с Учителя, ръкува се с всички ни подред. С Учителя, първо с Него се ръкува, да. Ръкува се с Него, ръкува се с всички ни и накрая Василка Иванова му каза: „Колко се радвам, че Ви видях. Много пъти съм искала да Ви видя и все не съм могла да Ви видя. Да." Тя така. Но много сърдечно го направи и Царят каза: „Откъде сте?" Тя каза, че е от Айтос. И той каза: „Аз съм ходил при вас за някои неща до Айтос" и така поприказва с Василка. И Учителя после говори дълго време с Царя. Не знам какво са говорили, но говореха пред всички, но не беше високо. Сега ние се отделихме нали, Учителят говори, как ще се приближим да го подслушваме. Аз специално знам, че бяхме по-далече, пък ако някой е бил наблизо може да е чул, но аз не съм била наблизо. И поприказваха те с Учителя. Той питаше, интересуваше се как сме изкарали, какво е било. Учителят каза, че понеже нямаме съответния екип не можем да продължим пътя. А те всичките бяха с „котки" и с приспособления срещу затъване гдето се слагат на краката като мрежи, да не затъваш като стъпваш. Те всичките бяха така екипирани и петимата. Те върнаха конете още като видяха, че ние сме живи и здрави. Аз мисля, че те бяха с коне, да не би да трябва да ни връщат премръзнали. Поне аз така си помислих, защото те веднага върнаха конете и видяха ни всичките разположени и весели, даже им предложихме да ги черпим чай, предложихме им, защото те ни бяха вече гости. А те не бяха уморени, нито гладни сигурно и ние казахме, че ще се връщаме, нали, щото колата щеше да дойде да ни вземе по-късно вечерта. Пък не знам, аз не бързах, щото чак на другия ден колата дойде. Та така с Царя. Това беше една среща с Учителя и аз не знам Учителя да е имал друга среща с Царя. Те ни казаха, че нямат брадва и ние казахме, че ще им дадем брадвата, и те както бяха тръгнаха нагоре, а пък ние си останахме, и след като мисля че обядвахме, и тръгнахме надолу, слезнахме бързо, прекарахме една нощ в Боровец, и това беше. А после на другия ден отидохме да си изядем храната при Учителя и Той ни държа едно много строго Слово на духовната група, да. Как да се прави екскурзия не на време и то зимно време, без да има съответния екип. В.К.: Учителят тогава не е млад, а е възрастен? Е.А.: О, да, към 60 години. Паша и Василка бяха по-възрастни. Георги беше по-малък от мене една година, този Борис бе също една година по-малък от мене, ние с Мария бяхме почти връстници. Сийка тя по-големичка беше от нас. В.К.: Тази духовна група какво правеше? Е.А.: Духовната група ходехме на екскурзии и някакви задачи правехме. Сега не мога да ти кажа. Задачи имахме. Някои задачи Учителят е давал. Една от първите ни задачи е на Мусала в 1921 год. Учителят отиде с една малка група. Знам, че брат Начо Петров е бил с него, за другите братя не си спомням. Щото Той ми е разказвал, че се качили на Мусала. Учителят може да е ходил и преди това на Мусала, не зная, а на Черни връх е ходил, защото имаме една снимка от Черни връх. А пък 1922 год. Учителят на събора в Търново каза, че ще ни заведе на Мусала. Още същата година приятелите прекараха лятото на курорт, на почивка в Горското училище на Чам Курия - 1922 год. Учителят определи деня, когато ще отидем всички на екскурзия заедно с Него. И от провинцията дойдоха много хора. Ние от София един цял камион дойдохме, там имаше доста семейства братски, които летуваха в Боровец. И тогава всичките тръгнахме и се качихме на Мусала. Нощта прекарахме край огньове, първата нощ. В два часа станахме, ей така нали вече. Остана една група да пази лагера, а пък всичките други през нощта тръгнахме. Наредихме се така един по един щото пътеката беше неясна, като вървеше един последен. Винаги когато сме ходили с Учителя имаше един последен, за да не се загуби някой. И така тръгнахме, изкачихме се за изгрев горе. Преди да се качиме стигнахме на онова място, дето сега е заслона и дето почва една пътека и тя излиза така в серпентини до върха. Но на тая пътека имаше преспа. Много голяма преспа, така направо от върха, голяма преспа и там се плъзнаха двама брат и сестра които са вървели заедно, семейство Русеви, Коста Русев и жена му Зорница Русева. И там като се хлъзнали, много лошо щели да паднат, но нещо така Учителят е помогнал. След като се спрели на някаква пречка, която се явила на пътя поне, които го видяли така го казаха. Било много страшно и тогава Учителят каза: „Никой няма да мине по преспата, а ще се качвате направо нагоре". А ти знаеш каква е стръмнината право нагоре. Учителят само едно каза: „Внимавайте, да не събаряте камъни на тези, които вървят след вас!" И верно, аз помня, че понеже не бях както съм сега, вървя така една от първите напред, изкачихме се по най-стръмното, най-стръмното, ама да ти кажа когато Учителят ни водеше ние всички имахме и вяра, и въодушевление, и сила, и мене не ме беше страх. Но имаше братя, които имат замайване от височините и затуй не посмяха да се качат. Ами групата беше голяма около 400 души, толкова си спомням, щото бяха много приятели от провинцията. Това беше една много голяма екскурзия. Престояхме още един ден и на другия ден се върнахме. В.К.: Носихте ли си палатки? Как бяхте екипирани? Е.А.: Никакви палатки. Никой не носеше палатка. Само раница и нищо друго. В.К.: А времето? Е.А.: Времето беше ясно. Хубаво, да. Не валя дъжд. Ама ние и в дъждовете бяхме пак така. Ние на Рила не сме ходили екипирани. В.К.: От коя година ходите на езерата? Е.А.: От 1929 год. Същата година ходихме и на Мусала и на езерата. И тогава Учителят казал, че ще ходиме на езерата вече, не на Мусала, защото много по-просторно е мястото на езерата. Съборите ставаха в Търново тогава. Но Той още на събора през 1922 год. каза, че ще ни заведе при различно време на Мусала. И през буря, и през дъжд, и при вятър, и при всичко. И наистина така беше. В.К.: Разболявахте ли се? Е.А.: Нямаше случай на разболяване, защото вижте, когато спирахме там да речем, пристигаме мокри на лагера. Учителят казва: „Който се страхува, може да се върне". Имаше случаи да се връщат хора, които са се страхували. Ние така оставахме. Тогава имаше клек и дърва. Нямаше хижи. Ние колкото клек сме изсекли да кладем едновременно по 2-3 огъня нали. Големи групи, големи огньове направим и такава жарава се образуваше, че после като налягахме от края, даже си подремвахме малко. Макар че на тревата, ама нали все пак е топло край огъня. Като ти застудее, обърнеш се. Но вижте, едно нещо Учителят каза: „Никой няма да пие студена вода!" Това беше правило и почти го използвахме.

121. ДВАТА ПЪТЯ Елена Андреева: Както Катя Грива ми разказваше, че когато била студентка в Италия, в музикалната академия, тя завърши в Рим, се занимавала с теософия. Четяла теософски книги и какви книги точно е чела не мога да знам, нали тя ги е чела тогава там на италиански език, но ми каза, че като прилагала съветите, които дават в книгите, както си лежала веднъж на леглото, изведнъж се видяла във въздуха. Там се вижда себе си, а вижда и тялото си долу, раздвоена. Две тела. И тя е долу там и във въздуха е тя. И така малко се смутила от това раздвояване и толкова се уплашила. Тя влезла в тялото си после, но много се уплашила и повече такива опити не е правила. Това като студентка. Когато се връща в Пловдив, след като завършва академията в Рим, на скрина на майка си вижда една книжка от Ласков. Ласков издаде по това време една брошура срещу Учителя, като беше подбрал цитати за Любовта, за такова, за да покаже аморалната страна на учението. А Катя Грива ми каза: „Аз четох, четох по ред, после само харесвах цитатите и само цитатите четях. И много ми харесваха и затуй другото не четях". Като идва в София на нейна приятелка братът познавал Учителя и тя го помолила да я заведе и дойде тук, и вече тука си остава. После доведе и брат си. Вергилий Кръстев: Значи по обратния път. Е.А.: По обратния път, да. Чрез клеветата на Ласков се заинтересува от учението. След като Учителят почна да говори беседите в Мърчаево аз веднага отидох, защото то беше един период когато аз пишех всичките беседи. Бях ги поела. И казвам, моето място е там при каквито ще да е условия, затова и в плевник живях, и в зимник живях само и само да бъда там. И нали евакуирахме се, върнахме се. Лулчев беше там в Мърчаево. Впоследствие след като си замина Учителят, след като убиха Лулчев, Темелко тука беше дошъл даже и у Стоянка Илиева и разказа този случай пред всички: Лулчев отишъл при Учителя, но Учителя не го приемал. Един път, два пъти, повече пъти и Лулчев така плакал бил. И Темелко го запитал: „Защо плачеш брат Лулчев?" Той казал „После ще ти кажа". И После му казал, че една нощ, когато той се излъчил и ходил да помага на германците видял, че Учителят бил на фронта, само че помагал на руснаците. И по такъв начин Лулчев значи си бил в обратния лагер, на този на който Учителят помагал. Сега вече всеки да си прави извод. Два пътя. Единият на Учителя и другия е обратния път. В.К.: Той винаги върви по два пътя. Женен е, а се устремява към млади жени и момичета. И какво направи онова момиче? Е.А.: И тя казва на нея като на приятелка, та казала на майка си и тя не знам вече на кого го предала. Но този случай става достояние и на властта и викат Лулчев на следствие, и когато той видя дебелия край помоли ме, ако мога нещо да направя. Аз каквото можах направих заради Учителя, защото не исках да се клевети Неговото Име. Какво е виновен Учителя, че ние не владеем страстите си, та затова каквото можах убедих детето да каже, че това което е казала не е баш така, да го каже в друга форма. Всъщност това не беше лъжа, но беше една закачка, която сега много по-свободно го правят хората. И така направих каквото можах да направя, да не се клевети името на Учителя. В.К.: Рано или късно човек се изправя на кръстопътя и трябва да избира между двата пътя. И да иска не може да се върне. Трябва да избира. Е.А.: Това не е толкоз избор, колкото да се самоопределиш. Това не е еднократен процес от днес за утре, а непрекъснат процес от начало до края на живота му. В.К.: Сега нещо, което съм записал от Вашето детство. Е.А.: Мама ми е казвала, че съм плакала да отида на училище, защото чрез учението, което добих и дойдох до Учителя. Това ми беше вътрешен стремеж да отида до Учителя. Това е било без да го знам. В.К.: То е един така дълъг период. Е.А.: А по-късно веднъж исках да отида на Изгрева да занеса книги, баща ми не ми позволи, да. Казах му, че съм обещала и трябва да изпълня обещанието. Само един път баща ми ми попречи, но аз отидох въпреки всичко. Виж защо, бях обещала на един колега да му дам. И сега, за нашите отношения не мога да бъда така некоректна, намирах, че не е редно. В.К.: А за Пилат? Е.А.: Ти втори път ми казваш за тая връзка, че Учителят казал. Ама Учителят ли е казал това? В.К.: Учителят е казал. Това ми го казваше Галилей. Защото той работеше върху някои приятели за техните прераждания. И той беше ги написал преражданията на десетина души приятели. Приятелите на някои, на които Учителят им е казал кои са им преражданията, нали и една от тези бяха и...... Е.А. И моето. В.К.: Но, когато той писал нали, той писа нещо във връзка с преражданията, не посмя да даде твоето име. Е.А.: По-хубаво, че не предаде. Не е посмял защото да не отиде във властите, да, да. Аз знаеш ли, че не повярвах на това. Викам, пък баш аз ще бъда. В.К.: Сега не забравяй, че в разговорите с Пилат в Евангелието там тя се застъпва. Е.А.: Да де, тя за Христа се застъпва. В.К.: През време на сън е пострадала много. Е.А.: Да, защото положителен образ е даден за жената на Пилат. В.К.: Значи Начо Петров отива при Учителя и Му казва, че съгласно закона от 1921 год. трябва да си извади лична карта? Е.А.: Да, Учителят. В.К.: Аз имам лична карта, казал Учителя и посочил себе си, и продължил. „Извадете ми лична карта". Е.А.: Не, ръката си дава. Виж какво, когато Начо Петров Му казал и когато Той му казал, аз имам лична карта, показва ръката си. Ето го Пентaграма. Така че, но после казал: „Значи да не се съблазнят, извадете Ми". Ама за да не се съблазнят. В.К.: Сега Учителят спазваше законите. Е.А.: Да. Винаги си плащаше данъците на мястото преди срока. Ще извика един брат, който плащаше данъците, винаги абсолютно изпълнителен беше пред властта. Само един случай има, когато Той се е опрял на един. То беше коя година? Арестуваха един път Учителя. Защо, не знам. Чакай. В.К.: Не е имал разрешение за лекции. Е.А.: Не, не беше за лекции, за друго нещо беше. Не мога да ти кажа за какво беше. Защото Учителят бе арестуван и знаеш ли къде беше на кое здание? На „Леге", на ъгъла на „Леге", тогава беше едноетажна къща. Сега каква е кооперация. В.К.: Кооперация. Е.А.: Значи не може, не се знае и Учителят Го задържат. В.К.: Защо Го задържат? Е.А.: Е арестуват Го. За нещо беше. И Учителят казал на този, който Го разследва: „Ако тропна с крак, земята ще се разтърси!" „Какво, заплашвате ли ме?" Какво е отговорил Учителят не зная, но той Го задържа вече ядосан. Добре, ама раздвижват се братя и Го освободиха. И Той си отиде по-скоро вкъщи, на ул. „Опълченска" 66, отколкото всички други от арестуваните. И още нещо. Той Му е казал на него, че тази година ще го убият, понеже той много лошо се отнесъл с Учителя. Учителят е проявил към него милост, за да се пази може би му е казал, казал му, че ще го убият. Предрекъл му е. И оттогава, всички тези агенти са казали: „Абе не бутайте Дънов, опасен е". В.К.: И наистина го убиват. Е.А.: Убиват го. Същата година и по съвсем по други причини. В никой случай не могат да обвинят Учителя. Защото иначе мога да кажат, съзнателно... Но при съвсем други обстоятелства е убит и оттогава, понеже се е разчуло, че така му е казал Дънов, затова имаха респект от Него. Страхуваха се. Кой няма да се страхува, да ти кажат, че ще те убият? Разбира се. В.К.: Някъде към 1936/1937 год. един брат проверил, че при археологични разкопки намерили ковчег с царски одежди на едно малко дете, на момче цар останало в ковчега. Попитали Учителя за тази находка. Той казал: „Това е била Олга Славчева". Е.А.: Аз съм чула това. Това го чух, бях на 2-3 метра от Него. Тя също го знаеше. Може, може да е била. Може, защото това са живи хора, нали. Може, да. Може да е било. Как може човек да се отрече от Бога? Имаше хора, които дойдоха, видяха и повече не стъпиха. Други оставаха, но после се отклоняваха. Трети бяха атакувани от родителите си и трябваше да избират: родителите или при Учителя. Някои се отказаха от родителите, дойдоха и останаха при Учителя. По-късно с помощта на Учителя отношенията им се нормализираха, подобряваха и родителите виждаха, че това учение е необходимо за някого. Но други успяваха да си приберат синовете и дъщерите при себе си. Имаше случай с един брат от Варна, казваше се Аню Андреев. Баща му беше поп. Накара го да напише декларация, че се отказва от учението и бе поместена в тамошния вестник. Това стана достояние на всички. Бяхме възмутени от отказа му. Тогава той реши да се измъкне и се опитваше да докаже, че се е отрекъл само на книга и на ужким. Но това не беше вярно. Изпрати едно писмо до вестник „Братство" в Севлиево. Ето сега го поместваме, за да се види кой как се отричаше от Учителя. „Мили братя, В един от броевете на тукашният ежедневник се помести една декларация, предадена от мен, със съдържание, че се отказвам от учението на Бялото Братство. Вярно е, че аз отидох с баща си, а той свещеник, той редактира.... и т.н. Не ще излагам цялата тая история, за да не Ви отегча, но истината винаги трябва да побеждава. Аз не можах да търпя повече това и съставих един отговор, но вече мой, интимен, за да се отпечата в същия ежедневник. Редакцията след като прочете ми каза, че това е повече „агитационна беседа" (това именно което изпращам), но щом желая ще отпечата отговор и той да е по възможност кратък и съществен. Но аз желая едно по-обширно обяснение, за да покажем на своите приятели величието на учението, и че най-голям абсурд е мисълта, че се отказвам. Още повече Учителят казал, че това трябва да сторя. Ето защо аз ви моля, братя мои, да отпечатате съдържанието на 3 листчета, а тая бележка унищожете или запазете (както желаете), защото тя е само за вас, за да ви обясня в кратце положението. Щом се отпечата, изпратете ми 1008 бр. от вестника на тоя адрес: М. Калудов, ул. „Шопска" № 6. Сумата ще ви изпратя." Ан. Андреев Гр. Варна Тази бележка е само да се прочете от братята редактори! Не е за печатане. Ето така се отричаха от Учителя и се вричаха в света.

120. РОДОВАТА КАРМА Елена Андреева: Първата година, когато почнахме да ходим на бивака, на Витоша открихме бивака нали, пак така с една група Учителят тръгнахме и вървяхме да търсим място за бивак. И като отидохме на това място дето е сега бивака, Учителя много хареса поляната, щото има южно изложение. Тя е на северния склон на Витоша, но е с южно изложение. И Учителят много хареса това място и сега там беше доста залесено. Сега какво е, аз не съм ходила отдавна, не зная и имаше така местенце, където се отделяха някои на групички от приятелите по-близки, които бяха. Имаше трима една група: Лулчев, Моис Коен и Илия Желязков. Лулчев и Илия Желязков бяха военни, а Моис Коен беше фабрикант на кожарска индустрия. Тримата така си подхождаха и говореха и когато съм отивала при тях така или съм минавала на разговор, те на Учителя казваха „Дядото". Аз много се дразнех от това да си кажа правото и възразявах: „Как можете на най-младия човек да казвате дядо?". Защото Учителят макар, че беше на възраст, но по дух, по това такава свобода има, такъв простор има у Него, че аз намирах, че това е ограничение и, че те някак като, че клеветят Учителя, като Го наричат дядо. И така няколко пъти съм им правила забележка, но те не слушаха, все така си повтаряха и като кажеха дядото и ме дразнеха. Това продължи докато Учителят отвори Школата. Когато отвори Школата какво стана у тях не знам, но те престанаха да говорят „Дядото". И Лулчев, и Илия Желязков. И той продължава с Илия Желязков, когато го уволниха към 1925 год., нали беше военен след преврата през 1923 год., значи е 1925 год. Той замина за чужбина и там завърши икономическите науки. Той беше при преврата на 9.IX.1944 год. главен секретар на Министъра на финансите. Той беше даже главен секретар, но понеже беше идеалист не пострада, защото много партийци, на които е помагал се застъпиха за него. Коен го убиха не знам по какъв случай, много скоро го убиха. Нещо работниците ли са го убили не знам какво стана, но знам, че много скоро го убиха. Нямаше 2-3 години след това. Вергилий Кръстев: Искам да питам за побойника на Учителя от 1936 год. Е.А.: Те - Лулчев и директора на полицията го изпращат на Изгрева. Едните казват, че Учителят му е подал ръка и му е казал: „Аз ти прощавам, но моли се Бог да ти прости". А другият, другата версия е, че не му е подал ръка. За мен е по-близко това, че му е подал ръка. Щото Учителят не водеше карез никога и никому и това ми се вижда по-правдоподобно. Защото тъй както познавам Учителя и тъй както съм виждала Неговата милост към всички, това ми е по-понятно. Когато Невена Неделчева дойде при него Учителят първото нещо, което ми каза: „Кажи на Лулчев да я върне да си отиде в Нова Загора, на семейството да я върне". Той каза, че тя няма да послуша и не го направи. По-после Невена остана да живее при него и аз му казвам: „Тя ми казва, че иска да добие висше образование и тъй ще стои при тебе, ще я храниш, защото да не казва един ден, и да не те обвинява, че си загубила годините при тебе, и не е получила образование, прати я да учи в университета". Знаех, че нищо няма да му коства. Таксата в университетите беше много малка и можеше той да го направи това. Но той не иска да я пуска да ходи при други, беше ревнив. Когато убиха жена му Лулчев прати един брат да ми каже, да отида да кажа на брат му, че е арестуван. Много нетактично беше от негова страна, но аз отидох, търсих го, но не можах да намеря никъде брат му и когато се връщах вече, настигна ме един агент и ме арестува, и ме заведе в участъка, който е срещу Държавна сигурност. Като влязох там, влизам в една стая и там Невенка Неделчева намерих. И тя арестувана и седнала с очи към стената и агента ми казва: „Виж я как стои, арестувана, как не ще да ни гледа". Рекох: „Кой знае какво сте направили вие, че така момичето стои". Аз веднага взех нейната страна. След малко докараха и Лулчев в същата стая. И пред трима ни с много така силен тон нарочно казаха как е станало убийството. Разказа го един от тия, които ръководеха ареста. Лулчев и Невена заплакаха, аз не заплаках, изслушах това и разбрах как е убита Гела, жената на Лулчев, с тесла от Малина, една от нейните приятелки, с които се сприятели, когато аз вече не ходех при нея. Нещо беше станало у мене и не ходех никак при нея. Един път беше дошла Гела с Малина. Дошла тя при Лулчев заедно с Гела и аз бях там, и те ме запознаха с Малина и я видях. Те казаха: „Еленка е дошла и тя е македонка". Мен да ти кажа не ми направи впечатление кой знае какво и останах с някакво чувство не много определено към нея. И когато ни арестуваха нали, тогава следователят каза, че тя е убила с тесла, защото Гела имаше разни бижута и други скъпи украшения. Тя даже ми е казвала, че иска да ми ги покаже веднъж, пък аз й казах: „Гела, цял живот аз такива украшения не съм носила, хич не се интересувам от това". Тя се казваше Ангелина, а на галено - Гела. Тя ги е показала и на нея, момичето се съблазнило, знаело къде е ключа и когато я няма Гела тя сигурно е останала вкъщи, взела ги т.е. ги откраднала. В една каса ги държеше тези неща, аз съм видяла даже тази каса в салона им беше, там където посрещаха гости, ама аз не знаех, че там има такива неща в тази каса. Касата бе от тези железните дето ги продават. И на нея, когато и дотрябват някои документи, тя държала документите си там, тя търси ключа, няма го. Ключа го намерила. Тя дошла даже да пита Лулчев той дали знае ли къде е ключа и той казал, че го няма. Но той беше предупредил Гела, понеже след като баща й генерал Радойков загина в църквата при атентата 1925 год. в „Света Неделя", а пък жена му беше ранена. Тя имаше тука на главата рана и скоро след това си отиде и тя, може би доста рано. Защото, аз бях отишла да я видя и помагах на нея и като съм преминавала през болничната стая лекарят ме изгони, не можах да издържа на гледката, когато беше това. И когато на Гела замина баща й тя много често ходеше на гробищата. Той имаше силна връзка с децата си. Не остави ден да не отиде на гробищата. От тъмно до тъмно. Даже някога по тъмно, ако съм се случила там съм отивала с нея да не е сама на гробищата. До такава степен една такава привързаност. Това е фанатизъм, нищо друго. Баща й беше онзи, който разтури един от съборите на Бялото Братство в Търново. И Гела си търси ключа, Малина как е решила, какво е направила, мисля, че една събота вечер отива с теслата, както Гела се навела да търси ключа, почва да я удря с теслата и Гела викала: „Мила, защо ме убиваш!" Тя е викала. Не знам кой ми го беше казал това, но всеки случай я уби. На другия ден имала глупостта да отиде пак там и по този случай я хванаха нея и тя в първото разследване си призна. То беше срещу неделя когато я убила, а до вторника я хванаха и тя си призна всичко. И тогава мен ме арестуваха в неделята на обед и аз понеже дешифрирах в сряда лекциите и си казах така, като бях арестувана в неделя, понеделник и вторник. Аз нищо не взех от това, което даваха за храна в затвора, бях в една стая и си казах така: „Ако не ме пуснат до вторник вечер да отида на клас, значи нещо много съм сбъркала и за наказание няма да ме пуснат да си изпълня задачата да стенографирам беседата". Аз го взех като наказание това. И до 6 часа мина проверката и аз останах много разочарована, че не ме пуснаха. Добре, ама в 7 часа вечерта отварят вратата и ми казват: „Свободна си!" И аз си отидох и се качих на Изгрева. Отидох най-напред да успокоя баща си и после се качих горе, защото той беше разбрал. И на другия ден говорих с Учителя. Той ми каза за нея: „Тя казва нали помяташе? „Да, Учителю, помяташе". И толкоз. Защото за Учителя помятането е престъпление. Но да ти кажа не само това. Нейният чичо, вуйчо, много от семейството имаше избити, по майчина линия. Щото баща й го убиха в църквата, някакви кармични развръзки имаше там. И нея я убиха. Учителят беше поканен един път, когато си направиха новата къща. Те си направиха къща срещу гарата. Там дадоха място на генерал Радойков и майката на Гела. Имаше и тя майка. И тя бабата дойде от Банат, банатски българи са те, и когато Учителят отишъл на гости там, той ми каза, че най-духовна била бабата. Най-умна, да. Тази баба, която дошла. Щото те бяха трите. Баба, майка, дъщеря и Лулчев, и други хора. Мен не ме поканиха на вечерята, щото по-хубаво беше. Но Учителят за тази вечеря това ми каза, че най-умна е бабата. В.К.: Как възприемаше и как реагираше жената на Лулчев, че той залита и налита на млади момичета? Е.А.: Беше се примирала. В.К.: Не се ли ядосваше? Е.А.: Пред мене нищо не е казвала. В.К.: А как теб те възприемаше? Тя е знаела, че сте приятелка на Лулчев? Е.А.: Виж какво. Една година след като дружах с него, аз я попитах. Казвам: „Гела, виждаш, че дружа с Любомир, ако той се държи по-зле след като дружи с мене и с тебе, кажи ми, ще се разделя". Тя ми каза: „Не, Елена. Ние няма защо да се разделяме". Сега, пък друг път Учителя ми е казвал: „Е, ти какво направи?" Нали на Гела съм й причинила страдание. Аз не Му казах, че съм питала Гела така, щото какво ще каже. Тя може от страх да ми е казала така, защото той ще разбере, че ми е казала и може би затова, да се е страхувала. Аз това в момента не съобразих, но после си казах. Може да се е страхувала от него, да няма неприятности, тя вече беше изтръпнала, защото преди това той имаше една друга история, след това друга история. Те историите при него не бяха една и две, а много. Виж какво аз само без това нищо не исках, аз бях влюбена и тъй да се виждаме само и да си говорим. Добре, но някои неща не станаха както аз исках. В.К.: А Учителя какво ти каза? Е.А.: Учителят даже ми каза, че съм дала лош пример. Той ме казал това. Ами то за връзката, че беше лошият пример. Ами каза за туй, за Гела, като ми каза: „Ти какво направи?", че съм направила на Гела. Пък аз казах: „Учителю, ама съвсем другояче ми беше представена работата". Пък Той каза: „Ами ти не си знаела и си го направила, и на тебе ще го направят без да знаят". И така стана, да. Като стана убийството на жената на Лулчев, много силно дело беше това, Вергилий. Цяла София говореше за него, защото той беше казал на нея, че тъй както ходи по гробищата, тя се излага на нападение на Черни сили и нея ще я убият. Сега, понеже това той го е казал, то се е предало на други, тя го е казала на други и когато Малина същото е казала, когато са я разпитвали, защото тя искала, тя се опитала да хвърли вината на него по този начин, нали. Той щом казал, че ще я убият, значи той може да е пратил някой, който да я убие, тъй че имаше улики, затова много шумно дело беше. После беше свързано с името на Учителя и когато отидох, първото нещо, което ми каза Учителя ми каза: „Ти знаеш ли каква мафия е това срещу Братството?" Направо употреби тая дума „Мафия". Сега аз това не знам разбира се, но после ме попита затова, което казах. „Че тя помяташе ли?" Казах, че е помятала. Разбрах, че е нарушила важен окултен закон. В.К.: Каква ти е връзката с Лулчев? Е.А.: Учителят ми каза, че имам карма, не връзка, а имам карма с него, но и с брат му. Брат му беше казал на една сестра, че ще ме убие, заканил се беше. Тя отиде и каза на Учителя. Учителят като отивам при Него ми казва, че Андро така казал. Викам: „Учителю, аз нищо не съм направила на Андро", освен това, което Ви казах веднъж, че на Витоша нещо той така ми се закани, не знам какво беше се раздразнил и аз рекох, нещо му казах, а той ми се закани на мене. Аз рекох: „Пък ти като си здрав и болен, какво търсиш между здравите? Като си болен какво търсиш между здравите?" Малко резка бях, разбираш. Това, което бях казала на Андро. В.К.: А той от какво бе болен? Е.А.: Куршум носеше в главата и казваше, че може да ме убие без да му направят нещо, щото носеше от Първата световна война, като доброволец куршум в мозъка си. Той и от него си отиде. Така ми каза Учителя, ама знаеш ли, аз го вземах, че не се отнася до мене. Така го взех далеч от мен. „Какво съм му направила рекох, да ме убива?" Учителят ми каза тогава: „Ще се молиш, Бог да ти даде такива условия, че когато няма кой да му помогне, ти да му помогнеш". И аз се молих от послушание. Не защото вярвах. Не вярвах, че това ще стане и т.н., но викам сега като ми каза Учителят трябва да послушам. Нали бях отишла при Него да слушам и да се уча. И да ти кажа, кога ми е казал това, ех аз съм през 1923 год. така направих връзката с него, а през 1925 год. беше атентата. Значи две години. И когато съм се молила при случаите, които съм си спомнила и когато убиха бащата на Гела, генерал Радойков в черквата „Света Неделя" при атентата, връщаме се от погребението пешком, щото много хора бяха тогава избити и нямаше даже файтони. На файтон занесоха тялото на гробищата, защото катафалки, всичките бяха ангажирани с много други смъртни случаи. И се връщаме и както си вървим: Гела, Андро, Лулчев и аз и още един човек имаше. Петима бяхме и не помня кой беше и така вървим по шосето на улицата, и един агент настига Андро, и го повика, разбрах, че го арестуват, тогава Любомир ми каза: „Проследи го, да видиш къде ще го закарат!" И да му кажа къде е задържан и ми каза: „Ако те попитат и видят, че го следиш, ще кажеш че Андро ти е симпатия". Аз понеже слушах, тогава то беше един период когато трябваше да го слушам и отидох. И след това и Лулчев имаше нещо като домашен арест и тогава бях връзката между двамата братя. Пък и Андро получи домашен арест, както и Лулчев. Когато първия път ме прати Лулчев да отида при брат му, Андро ме видя и ми рече: „Брей момиче, аз какво мислех, а то какво излезе". Тогаз вече разбрах, че това което е казал Учителя е станало нали. Че в този момент, когато не е имало връзка, аз съм извършила тая работа и на него е станало трансформиране на това чувство на омраза, на ненавист към мене и така, и накрая все пак той си остана с недоверие към мене. Щото после ме обвиниха за друго нещо, което пак така беше пролетта, не беше нищо вярно. Лулчев имаше една история. Лулчев беше намесен в една работа такава с едно малолетно момиче, някаква връзка. То беше говорило на приятелката си и приятелката казало на майката, а тя на полицията някъде го беше предала. И то беше в 1937 год. Повикан бе Лулчев в дело срещу Учителя. И Лулчев беше, че неговото дело към Учителя беше отпратено и нанесено обвинението. И тогава Лулчев ме помоли да говоря на това момиче да не казва това, което е казало на другарката си. Аз каквото можах да направя направих и наистина детето не каза нищо. Пък аз да ти кажа тогава го направих само за Учителя, защото в същото дело беше намесено името на Учителя. Вината пак ще хвърлят на Учителя, пък викам нашите мръсотии все на Учителя ги хвърлят и затова каквото можах да направя беше само за Учителя. Много скоро след това той пак нещо беше ми разказал за Царя. Лулчев казал нещо, което Царят му е казал. Той го е казал на мене и изглежда го е казал и на други хора, защото после като отишъл на среща при Царя, той го упрекнал и го разказал, щото то отишло до него. И сега те двамата братя се питат: Кой може да го е занесъл? Кой го е занесъл? Андро казал: „Ами каза ли го това на Елена?" - „Казах го". „Е, тя с нейните македонци те е издала". Сега аз с никакви македонци не съм се виждала, не съм имала връзка с македонците. Аз съм македонка, но аз не съм участвала в организацията на македонците и това стана причина всъщност, тая клевета, която ми преписаха аз да се отделя от него. Това беше последното, което преля. Аз казах, този човек и приятел не може да бъде. Как сега, ние се познавахме вече повече от десет години, е как може да допусне, че аз ще го клеветя. Ако не ме е познал толкова време, казах си той нищо не разбира и казвам си това беше така, много ме засегна тогава като проява, недоверие, след като бях страдала за него нали.

119. МОРИЯ НА „ИЗГРЕВА" Елена Андреева: А, Лулчев още 1920 год. ми каза, че има връзка с Мория. Вергилий Кръстев: На физическото поле? Е.А.: Не, духовна връзка. Мория му се явил и му казал: „Ти си каша, ще видим какво ще излезе от тебе!" Ама той вече е при Учителя при тая среща. След това какви срещи е имал с него не ми е казал. Но за тази среща ми каза това, което сега го казвам. Аз не съм го казала досега нали? Но понеже за Истината го казвам както ми го е предал и впоследствие след време много по-късно той сложи портрета на масата, на Мория и до края на живота си държеше портрета, на Мория, на масата си. И казваше, че имал връзка с него. Каква беше връзката му не знам. Но колкото е слушал Учителя, толкова ще е слушал и Мория. Сега логиката е това. В.К.: Какво е отношението на Учителя за Мория? Е.А.: Мория работи по друга линия. Учителят работи с Христовите принципи, работи със закона на Любовта, а Мория мисля, че е Учител на Мъдростта и все пак това е един инволюционен процес на индусите. Той не е с Учителя и един ученик не може да следва Мория и Учителя. В.К.: Да сте чули нещо конкретно от Учителя за Мория? Е.А.: Аз не съм чула, да. В.К.: Учителят е казал за Мория, че неговите методи са обратни на тези, които той дава. Е.А.: Пак под влиянието на Мория след този период когато беше настроен срещу Учителя при съмненията, които ги имаше, тогава той постави картини на северния ли, на източния ли прозорец. Едната беше горе, едната беше долу на единия прозорец и над врата си имаше друга. Сега картината, която беше над врата помня че беше кръг с точка в средата. Тя е символ на проявения Бог. А другите картини какви бяха не ги помня, но Учителят ми каза: „Кажи на Лулчев да махне тия картини. Какво иска, Изгревът ли иска да разруши?" Значи тези картини са били в дисхармония с това, което Учителят учи и това, което Учителят проявява на Изгрева. Защото иначе защо ще казва, че ще разрушава Изгрева нали. Но аз може би за самосъхранение не съм запомнила картините като образи щом Учителят казва да ги махне, значи нехармонични са. В.К.: Той махна ли ги? Е.А.: Той махна само тези на прозорците, но не махна тази, която беше над врата. Махна ги. Само нея остави. А другите ги махна. В.К.: Аз съм слушал, че когато на Рила са правили чешмата и са изчукали котвата на скалата и той насреща на скалата е почнал да прави знаци. Знаете ли това? Е.А.: Не, не помня това. Ние отидохме за пръв път на Рила 1929 год., а през 1930 год. вече Учителят каза трябва да има чешма тука наоколо и една сутрин след беседа каза: „Всички да се пуснем във верига и да тръгнем да намерим извора". И наистина тръгнахме. Тръгнаха всички така около лагера да търсят извора. Аз друг път не съм го правила така, но този път аз викам, аз ще ходя край Учителя. Така пожелах да видя и ние тръгнахме от бивака на второто езеро и вече там, където сега е чешмата никак не е далече имаше вода така доста долу вода и мъчно се отиваше там, където е скрито изворчето. И както вървяхме така успоредно, помня аз, един брат вървеше от провинцията, Учителят и от другата страна така, ама на разстояние вървиме всички и онзи брат дойде, оттам извика и каза: „Тука има изворче!" И аз казвам: „Учителю, братът казва, че има изворче" и Учителят веднага отиде. Изворчето извираше под тази канара както си е и сега и си течеше така направо на земята, нямаше нито чешма, нищо. Учителят се зарадва, водата беше хубава нали така под канара излиза и почнахме вече още скоро след това да работим, изчистихме нали местата откъдето водата течеше. Почна да тече и почнаха да правят коритото. А пък Лулчев почна да работи много по-долу, правеше нещо така, изравняваше местото. И точно там където е сега чешмата направена и Учителят това място от чешмата до скалата го остави да бъде огрявано от слънцето, щото така водата излиза от дълбоко по-здравословно е да се нагрява от слънцето. И впоследствие на това място направиха чешмата, издигнаха, иззидаха така малко на нивото на чешмата да бъде, като басейнче да се образува и то в началото имаше така доста дълбоко басейнче, сега не знам вече какво е, но помня и после се изравни така. И ние ходихме чак от другата страна на петото езеро - „Бъбрека", от пътя който идва от Сепарева баня, там имаше такива късове кварц, цял кварц и ние там ходехме с торбички, с тараби да носиме различни камъни, да направим чешмичката така, и цялото корито го постлахме с камъчета малки, отстрани по-големи камъни и по-големи. А пък отпреде, където беше самият чучур, той впоследствие чучура го направи един наш каменоделец. И той понеже като работник начерта по неговата ръка, по неговата си ръка направи чучура и там ръката е така малко по-груба, работна ръка. На работник е ръката, не е така ръка на някой човек на изкуството или нещо. Като направиха всичко това донесоха няколко големи камъни. Най-големият камък Учителят каза, че това е Царят, другият по-малък камък каза, че е Царицата, а третият най-малкия значи този по средата беше престолонаследника. Тогава Царят не беше женен, нямаше Царица и нямаше престолонаследник. Но Той ги постави там и те впоследствие дойдоха. И Царица дойде и престолонаследника дойде. То Учителят някак благослови Царя, да има и Цар и Царица и престолонаследник. То е така бяла магия малко.

118. ПРИСЪСТВИЕТО И НА ДВЕТЕ ЛОЖИ НА „ИЗГРЕВА" Елена Андреева: Още бяхме в салона на „Турферайн", така първите години на моето слушане Словото на Учителя, то беше втората година ми се струва и на една беседа, Той Учителят както говори изведнъж излиза една сестра от мястото си и се хвърли в нозете на Учителя. Сега в беседата какво беше ли казал Учителя не си спомням, но на всички направи впечатление и аз помня случая, и ми направи впечатление. Учителят се наведе към нея и с много благ глас й каза: „Станете, идете си на мястото". Тя така постоя малко, Той пак й повтори и тя наистина се надигна и си отиде на мястото. Тя беше с висше образование, беше учителка по немски език в гимназия, интелигентна жена беше. След това дойде в Братството оттогава. Тази Магдалена както дойде тя беше малко така екзалтирана, малко безсрамна се казва, защото аз съм я слушала да говори на Учителя така безсрамно, така нахално, така без никакво уважение, че просто не можех да разбера на какво се дължи това. Даже един път Учителя в клас й удари шамар, пак така за безцеремонно говорене. Даже си спомням, че един брат се съблазни от този шамар на Учителя и оттогава не дойде на беседа. Напусна ни. Вергилий Кръстев: Значи Учител, а бие ученик. Е.А.: Да, удари я, да. Сега за него е било много важно това. Но Учителя не си спомням, може да е бил и друг път Магдалена, но тя беше толкова нахален човек и тя с поведението си дразнеше много приятели братя и сестри. Искаха да я изгонят, предлагаха на Учителя да я изгонят, даже имаше случай когато искаха да я пратят в Пловдив, откъдето беше дошла и Учителят казваше: „Ако нея изгоните, друг ще дойде на нейното място. Може дори да бъде и по-лошо. Тя е израз на Вашите отрицателни мисли. Тези, които мислят отрицателно, то тя ги изразява. Тя е проводник. Във всяка Школа има най-малко десет души на сто, които изразяват отрицанието на мислите, които са изразители на мислите на участниците, които са в тази Школа. И не може без тях". Стояхме като втрещени. Значи тук присъствува и Черната и Бялата ложа. А ние смятаме, че всички сме бели. Учителят каза: „Затова е необходимо 10% да бъдат. Могат да бъдат и 50%, но тогава Школата не е на висота. Колкото по-малко са толкова по-добре е". Сега тя беше една, но другите, които са мислили така, тя ги е изразявала, значи има и други, които мислят отрицателно. В.К.: Казал й Учителя: „Колко ти платиха поповете затова?" Е.А.: Спомням си, че по едно време тя се бе отдалечила от нас и че тя беше в Пловдив. Доколкото си спомням, тя е говорила в църквата отрицателно за Учителя и затова й платили. И после тя идва при Учителя и Учителят пак я приема. Тя се вижда като служебно лице в Школата да играе ролята като на отходно място. Така е гледал на тая работа Учителят защото пак я прие, не я изгони, но остави пак тя да бъде изразител на това нещо. И при един случай я запитал: „Колко ти платиха?" Мисля, че казала при тогавашните пари 5000 лв. „Па много евтино си се продала" й рекъл. В.К.: А тя? Мълчи. Е.А.: Е, сега от този факт може да заключите какво е състоянието й, психиката й. Тя беше едно същество което беше обзето от известни отрицателни сили и не си даваше сметка Магдалена. А когато си замина, то бе 1942 год. доколкото си спомням пред Учителя няколко души почват да говорят за нея. Учителят каза: „Недейте смущава духа й. Не говорете нищо". Сега, значи тя още не е била пробудена затова, което прави. А тя пред Савка беше казала веднъж, пред Паша беше казала същото. На Паша викаше - Пашинка. „Пашинка, понякога си мисля всичко, което както съм се отнасяла с Учителя ми се вижда ужасно, просто косите ми настръхват от ужас". Значи имала мигове на пробуждане затова, което правеше с един Учител. Ти да се противопоставиш грозно е като проява, нали. Тъй, че имало е нещо като гузност, че е била в Братството с отрицателно съдържание. В.К.: Тя ли е, която е била ходила при Кришна Мурти? Е.А.: При Кришна Мурти. Била му казала. Виж сега, тя отиде там в Европа, нещо се жени там за някакъв италианец, някакви такива истории имаше, някакви любовни истории имаше и тогава казва, че е предала някакво писмо на Кришна Мурти от Учителя. Но вярно ли е това или това е слух, щото не съм го чула от Учителя, а съм го чула от някой човек, който положително да го знае. И когато тя отива при Кришна Мурти, както се е държала тука и там така се е държала, естествено тя малко насилила да я приеме. Той никак не искал да я приеме и като постояла там тя не възразявала естествено както възразяваше тука и той не знам какво й казал. Искал да се отърве от нея и излязъл имало е нещо такова и тя му казала: „О-о, аз половин час седя при тебе, не можеш да ме изтърпиш пък Учителят с години ме изтърпява". И той избягал човека и не искал въобще да я приеме. Но преди това тя му връчила писмото от Учителя.

117. ОСТАВЕН НА КАРМАТА СИ Вергилий Кръстев: За ареста на Лулчев разкажете. Елена Андреева: Срещу 1.XI.1944 год. вечерта арестуваха Лулчев. На 1.XI. той беше роден. Точно срещу рождения ден го задържаха. След няколко дена отивам при Учителя и като свърших за каквато работа бях отишла, Учителят ми казва: „Арестували са Любомир". Аз казвам: „Учителю, и аз чух." Но знаете ли, друг път когато е имал страдание съм се молила за него, да му помогне Бог. А този път като се помолих казвам: „Господи, пък нека да научи урока си веднъж завинаги". И Учителят тогава ми каза: „Той нали казваше, че не иска да се впряга в моята кола? Нека опита!" Когато Учителят ми каза това, аз разбрах, че Учителят го оставя на закона на кармата и разбрах, че може би да си отиде. Може да пострада и така наистина стана. Пострада и си замина от този свят. В.К.: Като говорихте за Лулчев, как се държеше Учителя? Е.А.: Не, спокойно го каза. Не беше строг. Аз го казах това нали, че друг път съм се молила за него да му помага Господ, а той каза: „Нали той казваше така, че не иска да се впряга в моята кола. Щом не иска, нека опита". Значи, щом го оставя да опита, това значи, че го оставя на закона на кармата. Аз така го разбрах. А законът на кармата е строг и неумолим. През 1936 год. Учителят беше нападнат през май от едно лице, което според мене беше пратено от Александър Цанков защото Лулчев, на мене ми каза това, че Учителят му е казал, казал на Лулчев: „Когото ще да назначи Царят министър председател, но Цанков никога". Сега естествено Цанков беше амбициозен човек и това е дошло до него, защото Лулчев го е казал и на други хора. Аз не го бях споменала пред никого, но той имаше там една група, пред която всичко си разказваше и вероятно някой от тях го казва, друг го казал на трети и някой се е намерил, който да го занесе и на Цанков, и затова когато направиха побоя и после впоследствие се разбра кое е лицето, разбра се, че той е цанковист. В.К.: А кое бе това лице? Е.А.: Ами един, който беше на Гради Минчев ротен командир, не го знам името му. Гради трябва да питаме. Аз не го помня. В.К.: Вие направихте ли постъпки пред официалната власт, че е нанесен побой на Петър Дънов от двама побойника? Е.А.: Понеже началника на тогавашната Държавна сигурност, забравих името му беше приятел на Лулчев. Знаех му името, но сега не си го спомням и те вместо да го хванат този човек да разберат кой е, да го стегнат да каже кой го е пратил. Те го хванаха и те го пратиха при Учителя да иска извинение. В.К.: Кой Лулчев ли го е пратил да иска извинение? Значи първо бият и после искат извинение. Е.А.: Те са го изпратили двамата, кой друг? Да иска извинение. Пък според мене трябваше да го стегнат да им каже кой го е пратил, да се знае кой стои зад него. Защото този човек не познава Учителя, бил е някой див и нахален човек, който е готов да прави такива насилия и понеже такива хора могат да нападат. Защото той не беше дошъл на екскурзия, на Изгрева тъй като е бил Учителя. Учителят можеше да си отиде, защото той Го бил с юмруци по главата и то беше дълго време синьо около очите и лицето си. Той имаше деликатна конструкция, пък и не беше млад нали. Намерих, че това е най-нетактичното, което можаха да направят в този случай. И накрая онзи дошъл отново на Изгрева. Побойникът искал извинение. Учителят му казва: „Аз ти прощавам. Но моли се Бога да ти прости, да ти заличи греха, защото си дигнал ръка срещу Него". Та Учителят ги остави да им се разплита кармата.

116. ВЪРЗАН ОТДОЛУ, ОТВЪРЗАН ОТГОРЕ Елена Андреева: Аз напълно бях здрава, с краката ходех много хубаво. Аз съм ходила заедно с приятели, с братята, които бяха силни и еднакво не съм отстъпвала и смятах даже, че краката ми са най-здравото нещо. Но вътрешно чувствах, че краката ми са вързани. На два пъти така. Имаше случаи вързани ми са краката. И казах един път на Учителя. „Учителю, чувствам, че краката ми в един свят са вързани не мога да кажа в кой свят, но ми са вързани. Моля, помогнете ми да се освободя". Той замълча, нищо не ми каза. Аз така не се зарадвах на това, че нищо не ми каза, щото викам си нещо трябва да е по-така, по-задълбочено. И вторият път когато Го попитах, то беше по-късно, то беше скоро преди да си отиде Учителят, може би към 1939-а или 1938 год. най-рано е било, пак Го попитах, пак казах същото, че чувствам, че в един свят краката ми са вързани. Той пак нищо не ми каза. И сега казвам си каквото е. Но когато ме заболяха краката в 1954 год. аз вече бях свършила всичко, по беседите нищо нямах. Бях дешифрирала всичко и ей така някак вътрешно бях се освободила и тогава усетих най-напред лявата тазова става ме заболя, после дясната тазова става ме заболя и естествено аз се молех. Моля се и намерих в една беседа следното: „Когато заболее човек от една болест, каквато и да бъде тя, помоли се на Господа да я отнеме, но ако не минава болестта, тогава знай, че тази болест ти е дадена, за да развиеш някаква добродетел". И когато прочетох това и след туй още казваше, в Словото на Учителя: Ако те боли главата ще развиваш, какво беше, не си спомням в момента. Ако те болят ушите - мъдрост, ако те боли устата - любов, ако те болят ръцете - правда, и казва накрая, ако те болят краката ще развиваш - смирение. И аз като чух, че това ще развивам си рекох: „Стягай се Еленке за дълго страдание, защото аз зная, че смирение не мога да добия лесно". То е една добродетел, която е резултат на много добродетели, тя не е първична. Тя е добродетел с много голяма основа, за да можеш да получиш. И разбрах, че ми предстои дълго страдание. Вергилий Кръстев: Фактически като вързани са краката ти. Иначе работиш. Е.А.: Сега аз вече туй благодаря, че краката ми са вързани, ама не ми пречи на работата. Мога да пиша, мога да чета, мога и мисълта ми да е все пак свободна нали и така бях благодарна затова страдание, че не ми отнеха възможността от работата, която имам. В.К.: То има един такъв закон, когато вържат на едно место от друго те отвързват. Е.А.: А, вижте, когато ме заболяха краката, аз горе бях свободна в онзи свят в който бях, аз бях вече свободна. И някак като че ли това страдание отгоре ми го снеха на физическия свят. Аз сега горе не чувствам никакво ограничение. Аз там чувствах някакво ограничение в тоя свят. Така, не мога да ви кажа как, но чувствах. В.К.: Ограничение на мисълта, на изразяването. Е.А.: Не, общо нещо. Нещо общо беше. Не чувствах някакво ограничение. Сега слава Богу не го усещам. И така. В.К.: Сега имате затруднение в движението. Е.А.: Достатъчно ха, ха, достатъчно. В.К.: Виждам, че все пак с патериците се движите и можете да си обслужвате, да миете, да готвите, перете, чистите си стаята. Е.А.: Благодарна съм, че мога да се обслужвам за личните си нужди, да. Което е нужно за мене мога да си го правя, което ме радва нали. Аз казвам, това е милостта Божия вече. Че ми дадоха страдание, което да не ме ограничава съвсем. А това е милост Божия. В.К.: Смятате ли, че това е предпазна мярка спрямо вас, че сте вързана. Иначе както сте енергична, динамична щяхте да тръгнете в някоя посока. Ами ако е погрешна? Е.А.: Вижте, когато мислех първите си години защо, защо, защо? Вътрешно това го почувствах, че това ми е една ограда. Сега както щете го разбирайте, но така го почувствах, че е една ограда. Защото иначе щях да имам други неприятни неща. А така както съм вързана, за добро ми е. Защото когато човек има възможност вътрешно да направи нещо, а е ограничен да го направи там вече едно противодействие има, нали. Аз сега чувствам, че мога да вървя, ама краката ми не могат да вървят. Ставите ми не ме издържат и това е едно ограничение, а пък по-рано аз бях свободна, каквото искам си правех. А сега, затуй казвам, че е школа и възпитание. Вътре възпитание на характера ми. Научих се да търпя, да изчаквам, да моля да ми услужват, да бъда благодарна за най-малката услуга. Нали здравия човек е самонадеян, а така като си ограничен човек има зависимост и като си зависим учиш нещо, което друг път не можеш да научиш. Ненаучен няма да останеш в Школата.

115. РАБОТА С ЕДНО ОКО Елена Андреева: Аз казах на Учителя, че имам силно желание една беседа както е дешифрирана, като я дешифрирам и аз да я подготвя за печат според моето разбиране, разбира се Той да я одобри или не. Той не ми каза не прави опит, ами каза: „Опитай!" Това ме насърчи, но аз този опит не направих защото някак Паша като работеше това, да не излезе съревнование да не излезе нещо от тоя род, така се въздържах. Пък да ти кажа може би и някакви други причини вътре да е имало, да съм се усъмнила в собствените си сили, не мога да ти кажа, въпреки че за по мисъл мисля, че съм разбирала Словото еднакво с Паша. Пък иначе за езиковата подготовка, а да и Паша ми каза веднъж, че аз не съм имала стил. И това малко така ме ограничи. Нали, като ми каза, че не съм имала стил, собствено други ми казаха, че тя е казала на някого. Сега, викам, да не се състезавам, да не правя неща, които са излишни. Нали така в работата, която Паша вършеше, нямаше много желаещи. Там вече се изяви една сестра. За две сестри съм чула само. Едната беше Савка, другата беше Катя Зяпкова. И когато Катя Зяпкова го казва на Паша. Те казват на Паша, че искат да стилизират и когато Паша казва на Учителя, Той на нея е казал това: „То не е лъжица за техните уста". Значи те не са в състояние да се занимават с тая работа. Така е казал. То е вече преценка на Учителя. Според мене Савка не беше в състояние да го направи. Защото тя като говореше непрекъснато немски, то говореше българския език, но не й беше така легнал както на Паша. Брат й на Савка беше по-готов. Той беше така повече литератор и Катя Зяпкова, тя имаше желание така, тя четеше много литература, може би това й даваше право да помисли че иска да работи беседите, но Учителят така отговорил. Пък то има и други вътрешни причини, които Учителят може да не одобри един, или да одобри друг. Да, защото възможностите, които човек носи в себе си. Вергилий Кръстев: Накрая каква излиза, че освен Паша няма друг готов да работи тая работа? Е.А.: Нямаше. На които Учителят предложи не приеха, нали ти казвам на Георги Радев, на Аня Теодорова. Те не приеха. Сега не знам на Борис Николов дали е дал беседа. Нещо чувах, че е дал, ама Борис в никой случай. Пък той и езиково не е подготвен даже. Той сам е казвал пред мен, че граматиката така не го е интересувала. И той много четеше в същото време. Може в литературата да беше вещ, но граматиката, даже когато съм му писала някои неща съм виждала, че доста основни положения не знае. А пък тука трябва да бъде и граматически правилно нали, трябва човек да е подготвен и граматиката на българския език трябва да я знае. В.К.: А когато някой път на Паша й правят забележки по отношение на работата тя как отговаряше? Недоволна ли беше, дразнеше ли се? Е.А.: Дразнеше се, да, неприятно й беше. Аз помня, когато в Просветният съвет стана това, много тежко го преживя Паша. Много тежко, и ако не беше й се върнали правата, може би щеше да й се отрази повече. Но понеже след това пак веднага като се направи опита с другите желаещи да стилизират, пак оставиха тя да го работи, някак се видя, че тя е за тази работа. Защото получи всички беседи, които те са ги правили и да ги преработи, но тя си ги преработи по нейният маниер вече. В.К.: Сега чух, че Паша нали е имало момент когато остава без зрение, как работеше тя? Привлече ли някой друг като Вас или? Е.А.: Ние работехме вече двете тогава. Тя не можеше да чете. В началото аз й четях и тя казваше как да се поправи всяко изречение по изречение. Впоследствие за удобство решихме аз да го изработя и после аз ще чета изработеното като Катя Грива слуша и където аз съм се отклонила от Словото на Учителя, тя веднага да каже и Паша да сравни това, което аз съм направила и това, което Учителят е казал, нали тези промени, които съм направила и така работехме около една година, две. Имахме цяла годишнина. Изработихме неделни беседи така. Такива Утринни Слова. Но те ни ги взеха, когато обиска направиха и те останаха така вече нали, взеха ги, какво са ги направили не знам. След туй цяло течение беше така изработено. А пък други малко поработихме там докато Паша можеше да работи. После не знам защо прекратихме по едно време. Ами тя заболя. Паша от дете имала слабо зрение и току що завършила университет така нещо почувствала някакво намаление на зрението и отива при д-р Пашев. Пашев беше един от лекарите, които бяха известни и другият лекар беше Гергинов. Те бяха двама видни лекари в София и впоследствие Пашев даже стана професор в университета по очни болести и той на Паша казал, питал я нали тя е учителка по химия: „Вие сте учителка по химия, но за вас най-добре е да не учителствате, но да отидете да работите някаква работа във връзка с природата, в гората, в полето, защото иначе има опасност да ослепеете". И когато се връща вкъщи, тя имаше много добър брат с когото се разбираха хубаво и той вижда, че тя е паднала в една голяма депресия и затова отива предварително при д-р Гергинов и му казва случая както е и казва, че ще му додаде пари, но го моли да й каже, че това не е верно, за да може тя да си възстанови равновесието. Щото на един 22 годишен човек да кажеш, че ще ослепее, това е страшно нещо. Как толкова нетактичен е бил доктора не знам. Даже да е така, не се казва всичко на човека. Ами то съвсем се обезнадеждава. И той наистина те отиват при Гергинов и той й казал, не се безпокойте, може дълго време да гледате. И наистина Паша след това се запознава с Учителя и тя от 1915 год., е била 22 годишна, когато й казва Гергинов това. От 1915 год. е при Учителя. До 1944 год. тя все пак виждаше. Тя загуби едното си око между 1927 и 1928 год., напълно с едното не виждаше. Само с едното око работеше, да. Спомням си на Рила бяхме на Мусала и Паша ми казва: „Еленке, искам да сляза!" „Защо бе Паша?" „Защото не виждам, в мрак съм, много ми е тежко" „После като слезеш долу нали няма да се промени състоянието ти, как ще слезеш сега? С Учителя сме тука Паша, няма нищо". Нещо така каквото можах да й кажа й казах, за да не се поддаде на това състояние и впоследствие ми каза, че е загубила съвсем едното око. И тя работеше само с едното, защото аз я гледах, когато тя пишеше, тя винаги беше така наведена на дясно, с едното око гледаше само. И подвигът на Паша се състои в това, че тя с най-малки възможности на зрение цял живот работи със зрението си. И тя го загуби чак когато си отиде Учителят. В.К.: Учителят е знаел. Той давал ли е някакви съвети? Е.А.: Виж, Учителят беше й дал някакви правила, но Паша по някакво вътрешно такова чувство не е могла да го изпълни това. Някакво вътрешно противодействие е имала. Изглежда, че това тя е трябвало да направи усилие да го преодолее, защото след това, когато всякога питала Учителя за очите си, Той нищо не й е казал. Е тя не е изпълнила първото, не може да иска друго. Тя даже ми е казвала много пъти затова, че Учителят не отговорил, но аз не знаех, че тя не е изпълнила. Тука даже бяхме се събрали един път и тя пред една цяла група разказа това и каза, че не е могла, имала някакво противодействие. Паша имаше и такива случаи. Някога тя носеше някакво вътрешно противодействие. Тя почва една задача, нали Учителят й даваше задача. Почне една задача, прекрати я. След туй почва втори път, трети път. Когато аз и Савка не сме имали такива противодействия. Аз почвах задачата. Хубаво, лошо, изпълня я. Не прекъсвам задачата. Савка също така, а у нея имаше и при други задачи някакво противодействие вътре в нея, противоречие ли беше, неразбиране ли беше, нищо не знам. Но имаше такова нещо. И затова може би Учителят след това не и е дал друг начин на лечение. В.К.: Кога тези задачи Учителят ги даваше? Е.А.: Да, Учителят в класовете, които даваше. Нали задачите. Даже когато беше изкачването през нощта. Тя беше учителка когато Учителят даде за през нощта да се качиме в 12 часа горе към Вълчата скала за изгрев, тя я направи като се върна от Русе към Петровден, по-късно. И като се връща отгоре, вече качила се, връща се, отива на чешмата в Драгалевци и иска да пие вода, защото лято, горещ ден нали така, а тя не е носела нищо за пиене и поиска да пие вода, и една жена й дава стомната да пие от нея. Добре, ама тя я пуска и я счупва, пък и не носи никакви пари. Имала трудности докато намери някой познат да даде вещ, за да може да я убеди, че ще й върне стомната, че ще й купи стомна. Та вижте, имаше такива неща при решаването на задачите си все от някакъв род противодействия. Тука беше със стомната. Даже и това ми направи впечатление тогава нали, като ми разказваше, че като се върна отгоре. Щото ние бяхме заедно нали, заедно живеехме. Викам си сега пак някакво противодействие имаше. В.К.: Обаче това е голямо геройство, с едно око. Е.А.: Не, подвиг е брат. Подвиг е. А с едно от 1927 год. до 1945 год., с едно око работи.

114. ЦАРЯТ И ЛУЛЧЕВ Елена Андреева: В 1925 ли година, след 1925 ли година Лулчев беше дошъл у дома и ми каза, че е бил при Царя на разговор. И първото нещо, което му казал: „Ти не си Цар за мене". А пък той му отговорил: „Да, да Лулчев, зная това". „И ако си Цар на българите, защо убиваш комунистите?" Но сега, след това никъде не го чух това. Той трябва да го е записал в дневника си, който четоха, но защо „другарите" комунисти никога не го казаха това изказване, то е в защита на Лулчев за комунистите. Не ми е ясно защо премълчаха. Щото аз го помня, защото той ми го каза, нали това е първото нещо, което ми каза за връзката си с Царя. Пък много по-късно той започна да ходи при него редовно. Чак в 1932-1933 год. почна редовно да ходи, като съветник на Царя. А дотогава беше само тази среща. Той беше поискал понеже още беше военен среща с Царя, беше му дал указания някакви и така беше казал. Даже ми направи силно впечатление, че Царят никак не се оскърбил от това. А пък той му казал, че Христос е неговият Цар, нали като духовно лице, та така го беше взел в много хубава форма, не лично оскърбление и ми направи много хубаво впечатление, че Царят така широко приел това изказване на Лулчев. Щото иначе то е малко дръзко, да. В 1932 год. доколкото си спомням аз вече бях учителка и бях се върнала един път и се срещнах с Лулчев и той ми казва, че се среща с Царя често, и че разговаря с Него. И аз казах: „Ти попита ли Учителя? Какъв съвет ти даде Учителя? Затова да работиш тая работа". „Питах го". „Е какво ти каза?" „Той ми каза че него ще послуша Царя толкова, колкото баща му послушал Учителя. Защото Учителят беше дал съвет на Цар Фердинанд преди отварянето на Междусъюзническата война, в никой случай да не я отваря, да не напада съюзниците Гърция и Сърбия, а той казал: „Не искам да слушам ясновидци". И аз на Лулчев казах: „Ами след като ти каза така Учителя, ти с кой ум?" Даже му казах: „С кой ум продължаваш да се срещаш с Царя?" Защото, няма значи никакъв резултат от тая работа щом и Него толкова ще го послуша. Защото друг път пък ми е казвал Лулчев, че когато говорили за Учителя и за Словото Царят му е казвал, че не разбира Учителя. Значи, той няма това духовно пробуждане нали, за да разбере. Може би така, нищо повече не знам какво е мнението на Царя, но това ми направи впечатление, че му е казал, че не разбира Учителя. И като му казах така: „С кой ум го правиш?" Той каза: „Искам да опитам". Той се ласкаеше от това, че дава съвети на Царя, кого да назначат по отношение на политическите лица, които взимаха участие в управлението на правителството. Това беше едно тщеславие всъщност от негова страна и може би това му коства живота. Например, ако беше послушал Учителя нямаше да загине. Щото нямаше да бъде царски съветник и нямаше за какво да го съдят, нали така? Той сам си влезе в тая кошара. Вергилий Кръстев: За да станеш съветник трябва да имаш качества. Е.А.: Вижте сега, той беше умен човек, макар сега да писаха така, че бил глупав там в едно изложение. Умен човек беше, така съобразителен и даже впоследствие се вижда от това, което даже писаха, че той е давал добри съвети на Царя, че той е защищавал народа, не е искал нещо лично за себе си. Виж в това отношение Лулчев не беше користен. Може много недостатъци да има, но той не беше користен човек. В.К.: Разказваха, че през време на беседа Учителят се бил обърнал към него и го посочил с пръст: „Това, което казах да кажеш на Царя не го каза, а каза точно това което не трябваше да кажеш". Е.А.: Един път, то беше след като Царят си беше отишъл, доколкото си спомням, да то беше в една от последните години. Учителят спомена нещо, че той е говорил и е давал съвети на Царя, но не каза име. „Но тези, които му предаваха не му казваха това, което Аз казвах, но което те мислеха и това те му казваха". Така го каза, че той Лулчев не е предавал това, ама то беше много преди още, не е предавал на Царя защото той не е могъл да разбере така както Учителят го казва. А той е смятал, че тъй както той го казваше Царят ще го разбере повече. Сега това е непослушание от страна на Лулчев. Защото, ако той е вярвал, че Учителят е Учител, Той трябваше да го каже точно. „Учителят ми каза това и това". В.К.: А той в онзи етап възприемаше ли Дънов като Учител? Е.А.: Непрекъснато му четеше беседите. В.К.: А Лулчев не възприемаше ли Учителя като Учител? Е.А.: Абе възприемаше Го, абе непрекъснато четеше беседите Му. Имаше мигове когато го възприемаше. Но виж какво, той си държеше една отворена вратичка за самостоятелност. Сега не съм го казвала друг път това, ще ти го кажа, той ми каза, че иска да е свободен дух, да не прави връзки така с Учител, щото като направи връзката с Учител, той се връзва, трябва да е в единство със своя Учител, не да се бори с Него. За съжаление той се бори с Учителя. Аз при други случаи съм го казвала това, как се е борил. В.К.: Как се е борил? Е.А.: Ами виж какво, един път бяхме на бивака, Учителят държа беседа, защото беше свободен ден, ден на беседа, но празник ли беше или делник не знам, но бяхме там и Той говори една беседа. По едно време почти прекъсна беседата и казва: „Вие казва не слушате, вие правите каквото си искате и аз каза не съм доволен от вас и ще ви оставя". И Учителят стана, взе си бастуна и шапката и тръгна да си отива. Малко след това една сестра Балтова тръгна след Него. Не знам, настигна Го доста далече, както знаеш там дето е долчето, дето сега има езерце, настигна Го така по височинката горе. След нея отиде и Лулчев. И Балтова Го настигна преди Лулчев и тя Му говори нещо на Учителя, но Той не мръдна да се върне назад. Когато Лулчев отиде и Го настигна Той се върна и продължи беседата. Сега аз не можах да разбера от това, което стана, защо стана така, но един или два дни след това Лулчев ми каза: „Ти видя ли, че аз когато отидох се върна Учителят?" Рекох: „Защо, да не си направил нещо?" „Направих нещо". „Е какво направи?" „Ами опитах известни сили, отправих някакви сили към Учителя". А това не е било за полза на Учителя, ами като че ли е могло да напакости на Учителя. Аз не мога да разбера какво е направил, но каза, че опитал някакви сили срещу Учителя. Сега това не е позволено нали, той, ако Го приема като Учител не може да прави опити върху Него. Това е едно своеволие, което той е направил. И въобще той си беше така малко на своя глава и това което каза, че той се задържа така, слуша Учителя, приема известни истини, които казва, но той не искаше да се връзва, искаше да бъде някак свободен дух. Какво разбираше, мен не ми е ясно, какво значи свободен дух. В.К.: Да е правил това и в други случаи? Е.А.: Може да е правил, аз да не зная. Което ми е казал зная, пък което не ми е казвал не зная. Нали Темелко е разправял, че Лулчев му е казал, че те са се срещнали на бойното поле в астралния свят. Учителят помага на руснаците, той помага на германците. Значи ето, не бил в хармония с Учителя и там. В.К.: Това Лулчев го е разказвал на Темелко, а Темелко на теб? Е.А.: На Темелко, да, Да, Темелко ми го е казвал. Лулчев не ми го е казал, защото аз бях разделена вече с него, да. Значи до края си е останал на свое мнение. Преживя съмненията си към Учителя, той ги сподели с мене и аз се чувствах като отровена. Аз се борих с него, защото аз бях приела Учителя и даже исках на Лулчев да помогна и той да се приобщи към Учителя както аз съм приобщена и винаги така съм се старала нали, защото някои неща аз не разбирах и като не разбирах не ми бяха ясни. Аз не отидох да кажа на Учителя това, което той ми говореше, може би трябваше да отида, но аз не исках, не можех да кажа на Учителя това, което ми говореше. В.К.: Той се съмняваше, че Дънов е Учител? Е.А.: Не, че е Учител. Някакви недостатъци виждаше в Учителя. По отношение поведението ми е говорил, за което съм се борила стопроцентово. Никога не съм приела, защото Учителят имаше изрядно поведение във всяко отношение, но какво значи, когато имаш очила и гледаш? Всички хора, които не могат да гледат искрено и честно не могат да видят това, което беше Учителят. Лулчев изкара такива едни съмнения и тогава Учителят ме прати учителка даже, аз затова бях учителка пратена. Щото той ме отрови с думите си и аз докато смеля всичко това ми трябваше няколко месеца. А то е един спомен само.

113. КАТАЛОГЪТ НА СЛОВОТО НА УЧИТЕЛЯ ДЪНОВ БЕЛЕЖКИ НА РЕДАКТОРА ВЕРГИЛИЙ КРЪСТЕВ 1. Първият оригинален каталог се прави от Елена Андреева, което е видно от записания магнетофонен запис. Прави се в 4 екземпляра, като нейното копие се изземва от милицията на 7.XII. 1957год. при направения обиск. 2. Боян Боев не е участвувал в съставянето на каталога, по простата причина, че оригиналите са в стенографката Елена Андреева и освен това той не може да свърши тази обемиста и трудоемка работа понеже е болнав. 3. Единият каталог, който ми бе го предал Борис Николов, който бе на съхранение у мен, след много разправии и караници аз го върнах на Борис. Заявих му, че ще направи провал, като го предава на Лалка Кръстева. Така и стана. 4. При вторият препис на каталога, който е разпространен в 4 екземпляра, лицето, което преписва, не знае, че понякога една лекция или беседа има по 2 или 3 заглавия сложени от онази стенографка, която е дешифрирала беседата. Затова те поставят под всяко заглавие нов номер и се получава, че в един и същи ден и час са държани по 2 или 3 лекции, което не е вярно. И това до днес обърква всички. Но при проверка с оригинала на Елена Андреева се разбира всичко и недоразуменията отпадат. 5. Споменаването от Лалка Кръстева за „измокрените, мухлясали и прогнили" беседи са отнася за онзи счупен буркан от архиви на „Резньовете" -Витоша, които Боян Златарев сваля и предаде на Лалка Кръстева. Другите буркани са били запазени. /Виж Изгревът, том. III, стр. 201-203/. 6. Разрушаването на 4-те екземпляра оригинали - беседи се дължи на грубата грешка на майстор Борис, който разхвърли копията при различни хора, които нямаха отношение към Словото на Учителя. Те бяха верни на Борис, но неуки; прости и безотговорни, които смятаха, че като държат оригиналите, то Небето ги е избрало да вземат самоволно решения. Решения бяха взети и настъпи хаоса, който обхваща и днешното време. Това е описано подробно в „Изгревът", том IX. 7. Днес издаването на оригиналното Слово на Учителя се издава под мое ръководство, в което участвуват към 15 екипа от цялата страна, като всеки един екип е съставен от 3-4 човека, напълно свободни да работят за Словото на Учителя Дънов и Господа. Те се подчиняват единствено на моята програма и пред никой друг. 8. При подготовката на отделните годишнини за печат се сверяват от мен по оригиналния каталог. Има дати, на които Учителят Дънов не се е явявал в салона и те липсват в каталога. А намираме и беседи, които не са включени в оригиналния каталог понеже са били пропуснати. Причината е в обемистият материал, а понякога някой вземе беседа или лекция и после не я връща, и тя липсва от общия куп. 10. Поместваме предговора „Как съставих каталога" от Лалка Кръстева, в издадения каталог от Мария Митовска под заглавие: „Словото на Учителя" -Каталог, издание на ИК „Всемир" 1998 год. с ISBN-954-8447-07-X. Това е пример за една лъжа и една кражба. Предварително Мария Митовска бе предупредена от мен. Дори бе предупредена от мен за кражбата, която извърши на „Свещените думи", труд който бе на Борис Николов. /Виж „Изгревът", том III, стр. 113-115 и 393-394./ Второто нарушение извършено от нейна страна бе издаването на „Паневритмия" - 1993 год. с ISBN-954-8146-01-0. Виж „Изгревът", том I, „Протоколът", стр. 628-631. А третото нарушение е издаването на Каталог, който го е съставил друг и чиято кражба бе напълно осъзната и целенасочена. Това трябва да се знае, за да се види Истината ида се отдели Лъжата от нея. Това за сега е пътят. Днес и утре. Ще ви цитираме предговора на Лалка Кръстева към каталога, който издаде Мария Митовска: „КАК СЪСТАВИХ КАТАЛОГА" /От „Словото на Учителя" - Каталог, съставител Лалка Кръстева - Издание на ИК „Всемир" 1998 год. ISBN-954-8447-07-X/ „Един пролетен ден минавам покрай масите пред лещака на Изгрева. На пейките седяха Учителят и брат Боян Боев. Поздравявам и отминавам. На другия ден, след лекцията на Младежкия окултен клас, брат Боев ми казва: Вчера, когато мина покрай нас, аз казах на Учителя: Тази млада сестра пише много хубави мистични писма. Учителят си притворил очите и рекъл: Тя ще бъде много добра за една последователна и системна работа около новото Слово. Аз тогава не обърнах внимание на казаното, но след години така се стекоха нещата, че тези думи се сбъднаха абсолютно. Имайки предвид реченото от Учителя може би, брат Боев даде каталог от всички беседи и лекции на Учителя, съставен от него, на Паша Теодорова, на Елена Андреева и на мен. Като видях колко много са неиздадените беседи, пожелах да ги издиря и да направя по-точен каталог. Споделих го с Елена Андреева и с Крум Въжаров. Те независимо един от друг са говорили на Борис Николов да съдейства да се издирят и обновят непечатаните беседи, щом като аз се ангажирам с това и плащам за машинопис. Много трудна, но все пак благодатна беше работата около каталога и около беседите, и то в най-опасните години. Не се откриха всички беседи. Например цялата 1933-1934 год. Младежки окултен клас, не се намери /само три беседи/. От 1930-1931 год. също много беседи липсваха. Имаше случаи, когато от една годишнина липсваха беседи /извадени и после не сложени на място. Имаше случаи, когато липсваха по 1 -2 страници, или избледнели до бяло листа, или проядени от мишки, измокрени, мухлясали и прогнили, някои не можеха да се докоснат с пръст - разпадаха се, трети проядени по средата, неспасяеми, съсипани изцяло. Не може да се разбере нищо от текста, коя е лекцията или беседата, липсваха първите или последните страници, не се разбира кое е заглавието, датата, годината на държането на беседата. Имаше и такива без заглавие или пък по 2-3 беседи с едно заглавие в една годишнина. Пълен хаос. Може да съществуват някъде и по-запазени екземпляри /преписвани са от Елена Андреева в 4 екземпляра и от Катя Зяпкова в 4 екземпляра/. Но както и да е, за няколко години почти всичко беше издирено и сложено в ред. Изпратих каталога, за да го има някъде по света, ако тук се унищожи /обиски се правеха постоянно/ - в библиотеката в Бостън и в Университетската библиотека в Масачузетс; дадох на Анина Бертоли един екземпляр, на Георги Николов от Габрово и на Димитър Добрев от Бургас. Но този каталог не беше пълен. Допълнително прииждаха беседи и трябваше да се вписват на съответното им място. Така днес се появява относително пълен каталог. Ако някой ден се открият всички беседи, невключени в сегашния каталог, ще бъде вече много добре. А за мен проучването на беседите беше истинска благодат и щастие, ако може така да се каже за човек на земята. Дано петдесетгодишното велико дело на Учителя стигне до умовете, сърцата и душите, и ръцете на всички хора, стремящи се към Истината. Искам да благодаря на Мария Митовска и Мария Пантева затова, че ми помогнаха да излезе на бял свят този каталог. Април, 1995 година Лалка Кръстева БЕЛЕЖКА НА РЕДАКТОРА: Съществува и го има оригиналният каталог направен от Елена Андреева. Съществуват и преписи от него. фактите са налице за кражбата и лъжата. А това няма нищо общо със Словото на Всемировият Учител на Вселената - Беинса Дуно!

112. СВЕЩЕНОДЕЙСТВИЕ КЪМ СЛОВОТО Елена Андреева: Паша ми е казала това, че Учителят предложил и сестра й да работи тази работа, която Паша работеше, да стилизира. Тя не беше стенографка. На сестра й Аня Учителя е предложил, защото тя имаше хубав език, беше свършила философия. Тя беше работила въз българския език най-много, беше така строга, изискана, така имаше много хубави черти като човек и като характер, но когато се опитала да работи с беседите, не е смеела да направи никаква промяна. Нищо, така нямала свободата, която Паша е имала. И тя е казала, че затова не може да прави стилизация. Значи всеки е различен. Вижте какво отношение тя е имала към Словото, обратно на Паша. Паша имаше свобода да го прави това, което го правеше. А тя не е могла. Паша го е казала това на Учителя впоследствие, да. Аз знам, че Учителят е дал и на Георги Радев също да опита, да стилизира беседа, но и той е казал, че не може да се заеме. Сега какви му са били съображенията не зная, но туй съм чула, че на него е дал. Той е искал може би повече хора да ангажира в работата, за да има и различие в работата, но така стана. Когато стана въпрос за „Разговорите на Рила", аз ги прочетох и тъй както са дадени, самата аз видях, че не са дадени в един момент, върху един въпрос по този начин както са изложени, а са вземани от други разговори и така са сглобени впоследствие по смисъл. И както разбрах, че това е наистина така. Защото Словото на Учителя по друга линия течеше. Не така както е дадено в това томче „Разговорите на езерата". Различни разговори, щото брат Боев стенографираше много разговори. Той беше аслъ човек, който освен беседите, винаги разговорите пишеше и ги дешифрираше, работеше с тях, та явно е че тъй както са дадени в томчето не са така говорени буквално, а една преработка имат. Да от различни години, различни случаи на разговори, нещо подобно на Жорж Радев като „Учителят говори" от тоя род, в този стил. Само Георги е взел само теми различни, а тука са разговори. Така ги предава брат Боев. Когато работеше тези разговори, Георги Радев идваше при нас и показваше кои беседи иска. Защото Учителят често като говореше, говори да речем в неделя, ще говори на някоя тема. В сряда ще продължи да каже още нещо. А някога и в петък при Младежкия клас пак ще каже нещо по същия въпрос. Такива беседи Жорж искаше да му дадем дешифрирани, за да може от тях да извади и да направи резюме на дадената тема, която си е поставил. Например както беше направил, за ученика, за Учителя нали, темите както ги е дал в своите преработени резюмета, които ги даваше. Вергилий Кръстев: Значи след Паневритмия се струпват около Учителя целуват му ръка и започват разговори. Е.А.: Разговори, да и целуване на ръка. Знаеш ли какво ми казаха веднъж. При един събор Борис Николов не отива да целуне ръка на Учителя. И след като стои така дълго време настрана Учителят отива при него и му подава ръка. В.К.: Да, подал си юмрука и казал: „На целувай!" Е.А.: Така ли? В.К.: Да. Е.А.: А, едва ли ще Го каже така. Не Той иска да му покаже че целуването не е лично нещо, ами то е, за да получиш. Не за да вземеш. Защото Борис държеше се наголямо в този смисъл, нависоко, не искаше да влиза в общото. В.К.: Така е устроен! Е.А.: Така е устроен. Но цял живот е живял така Борис. Цял живот. Няма защо сега да го отминаваме. Той че идваше на Паневритмия и после още друго едно нещо. Казвам го така. Той помагаше на Савка по едно време. Не знам защо Савка искаше да й се помага. След години се случи да ми попаднат негови стенограми. Като преброих страниците моите на същата беседа и като преброих неговите, той е записал само, което намира за важно, а не всичко! Това не беше позволено. В.К.: Аз съм виждал бележки, той пише каквото му трябва, после започва да си рисува разни рисунки. Е.А.: Да, да. В.К.: Не пише абсолютно всичко, а това което му харесва. А друго, което не му харесва не записва. Това не е стенограф. Е.А.: Не е стенограф. Аз когато преброих и понеже ни взеха стенограмите, аз иначе щях да ги издиря, да ги намеря и да проверя всичките. В.К.: И те кои са, мисля че Младежкия окултен клас -1 и II год. Е.А.: А не, по-късно. В.К.: Има едни обаче те са много малки. Е.А.: Къси. В.К.: Това е I и II година. Е.А.: Ама едно ще ти кажа, не са толкоз къси колкото са отпечатани. В.К.: Ама те са ги направили къси понеже не са стенографирали всичко. Виждам ги, че са къси по 3-4 листа. Е.А.: Ами не са били толкоз къси. Аз съм сигурна. В.К.: Съгласен съм, че са били дълги, но те не са записали всичко. Е.А.: Не са записали всичко и са станали къси. Да. Това нещо го проверих и имам доказателство затова, фактите са неоспорими. Той не е стенографирал всичко. И така ги издадоха навремето. В.К.: Вие сте правили каталог? Е.А.: Правихме. В.К.: Как правихте каталога и въз основа на какво го правихте? Е.А.: Вижте, аз имах и тази идея, но после дойдоха Методи и Неделчо и ми казаха, че те имат някакъв план за каталог. Като дойдоха и аз им казах моя план, уточнихме се. Какво ще отбележим за всяка беседа и за всяко изказване условно от Учителя. Учителят говореше на беседи различно нали, както бяха знаете ги както бяха по групи и аз ги наредих по хронологичен ред, така беше и аз почнах. Понеже имах всичко на ръка, материалите бяха при мене и почнах. Прегледах всички мои тетрадки, нали и другите тетрадки на Паша и на Савка, и по тоя начин проверих кое е писано и кое неписано, кое дешифрирано, и кое не е дишифрирано, и ги наредих по хронологичен ред, и почнах. И към шест месеца или повече го работих и го подредих така, както беше. За всяка беседа имаше заглавие, след това имаше къде е държана, мястото, София, провинцията, на Рила, според където е държана. След това имаше редът, на школна лекция ли е, на Младежкия клас ли е, извънредна беседа ли е, на добродетели ли е, нали според групата на която е говорена и всички данни за беседата, които я определят тъй да го кажа бяха дадени в беседата в този каталог. Всички определителни за беседата, за да се знае кога, къде и при какви условия е говорена. Този каталог изработих в четири бройки. Един дадох на Борис Николов, един на Неделчо Попов, един на Методи Константинов и на Боян Боев, и на мене. Значи пет съм изработила. Моя го взеха, а сега на Методи, мисля че и на Методи го взеха, не знам на Неделчо взеха ли го и къде остана той. Борис казва, че го има, не знам къде го има, не знам какво е. Аз много имах желание да мога да го възстановя, но сега, ако Бог ми даде възможност, ще го възстановя. Само всичките беседи бях предала, когато дойде властта да ни вземе беседите, всичко бях предала на съхранение. Само „Беседите на ръководителите" не томчета, ами всичко което беше говорено на ръководителите специално беше подбрано в папка и бяха готови да ги предавам. Но не бях ги предала на Борис тогава, още на времето и ги взеха при обиска 1957 год. полицията и затова сега съм задължена и имам задължение пред себе си да ги възстановя. Балючева е наша сестра, която работи в Народната библиотека, тя там се пенсионирала и когато й казах, че съм изработила такъв каталог, тя ми каза, това е основната работа на всеки каталог. За всеки каталог това е нещо, което е най-ценното и най-основното, което трябва да се направи. Аз не съм библиографка, но така смятах, че в един хронологичен ред като се дадат може да се види и мисълта на Учителя как е вървяла, нали една беседа след друга, ако го чете човек както са по датите може да схване това нещо.

111. БОМБИ И КАМЪНИ Вергилий Кръстев: Аз съм чул, че през време на бомбардировките до Изгрева е паднала бомба. Когато сте ходили на Бивака също е паднала бомба. Елена Андреева: Когато Учителят на Витоша ходеше - 1943 год. Той не ходеше на Бивака, а ходеше над гората на Симеоново. Дотам ходеше само. Един път и аз бях там, но аз не Го чух, но други казаха, че Учителят е казал: „Бомбите мене търсят". Сега, направи ми впечатление, че Учителят беше малко по-неспокоен, когато правихме излетите до Симеоново и Витоша, това ми направи впечатление. Но на Изгрева като сме били и в гората когато бяхме, беше неспокоен, напрегнат и мълчалив. В.К.: Един самолет е минал над Симеоново и изтърсил бомби. Е.А.: Той изтърси бомби там нали има водна камера, там изтърси бомби, да разруши водохранилището, а ние бяхме много близо дотам, когато изтърси бомбите. В.К.: Бяхте с Учителя там. Е.А.: С Учителя да, там бяхме, да, беше там, на екскурзия когато ходеше - 1943 год. Ние бяхме там близо. Нали бяхме на ниското, а те паднаха там около камерата. Когато ни е говорил нали така за нас, винаги ни е казвал „Работете вътрешно!" В съзнанието си, нали за да пречистим съзнанието си, да възвисим съзнанието си, защото нашият идеал е да достигнем до свръх съзнанието. Не само с обикновеното съзнание да живеем. И Учителят казваше: „Светът работи и вие трябва да работите, защото светът ще ви надмине, ако не работите. И, ако те знаят, че вие сте причина, за да се лишат от известни блага, защото вие сте немарливи, с камъни ще ви убият." Понеже благата им ще идват чрез нас заради Учителя. Понеже сме свързани с Учителя и ние трябва да работим, за да получи и целият народ благата. Затова казва, че с камъни ще ни убият. Тези камъни не ни убиха, но бяха хвърляни по нас накрая и сега сме на това дередже. Случаят с шапката. Когато Учителят си замина, не бяха взели шапка да я турят до Него. Паша ми каза: „Еленке, свали шапка на Учителя", щото знаят, че съм ходила и знам къде са дрехите Му. Аз казах: „Но дайте ми ключ". Дадоха ми ключ и аз тръгнах, но в същото време тръгна и една сестра с мене. Аз разбрах, че това е признак на недоверие нали, когато Учителят ми е давал ключ да отида да взема нещо от стаята Му, не е пращал друг човек с мене. Нали давал ми е ключа и ме е пращал с доверие. Е когато е давал на Савка, на Паша или други сестри, все с доверие се е отнасял. Като видях това недоверие, така малко изтръпнах. Разбирате. Викам, вече друго нещо е това. Това е чуждо нещо. И това го нямаше в живота помежду ни. Докато се качвах по стълбите, докато седя горе, докато взех шапката, докато я свалих казах: „Благодаря Ти Учителю за доверието, което ми даде". Защото като ни даде Учителят доверието Той ме радваше. Сега като нямаха другите доверие към мене, аз се радвах на това, че Учителят ми даде доверие. И това ме спаси да не ми е мъчно. Аз през цялото време благодарих, че ми е дал доверие. В.К.: Когато е бил жив. Е.А.: Тежи ми да, а ме е оставял сама да Му чистя стаята. Оставял ме е съвсем самичка горе, да чистя. В.К.: А после се яви придружителя. Е.А.: Веднъж бях при Учителя и Той ми каза: „Ти плачеш". Викам: „Учителю, не плача вече сега". И Той казва: „Да, ти не плачеш, но плаче Маргаритка". Аз се изненадах от това. Вярно, че тя беше в такова, в едно друго състояние изглежда, като, че ли една задача има като я прекарва. После някой друг я изкарва същата задача, та разбрах, че някаква зависимост има между тези отношения надушите, ама не ми беше така съвсем ясно на времето. Чудех се какво значи това и после в този период Учителят даде песента „Аз в живота ще благувам". И тази песен след като човек е бил в едни такива притеснителни състояния да каже, че „Аз в живота ще благувам", трябва да се освободи, да ги забрави, да ги хвърли зад себе си, да ги надмогне, за да може да каже такова нещо. И слава Богу в известни отношения стана. Той тогава за Маргаритка Мечева каза именно това: „Ти се освободи, но тя сега носи това". Спомням си, че веднъж в клас дойде Учителят, изправи се на катедрата и каза: „Днеска няма да правим молитва" и седна и почна. Изпяхме една песен и си почна работата както ставаше. На мен ми направи впечатление това, че направи това веднъж без молитва. Това беше, за да ни освободи, да не се фанатизираме, че някога човек може да почне и без молитва работа, защото по-страшно е когато човек е фанатизиран. Така всяко нещо да не го прави така по програма, а да го прави по дух, по разположение, по свобода вътрешна. Лично аз го почувствах като освобождаване, тая постъпка на Учителя. Той с нея като че ли искаше да ни освободи от скованост. В.К.: Имало ли е случай, когато да не позволявал да се стенографира и записва? Е.А.: Имаше два случая. Единият случай беше: „Ще ви говоря нещо, искам, никой няма да пише, само ще слушате и ще внимавате и вие стенографките няма да пишете". И Той тогава говори, не помня, конкретни случаи не помня. Но то беше онова което всеки един от нас трябва да направи като душа. Въпрос за приложение, за обич към Бога, затова, което нас ще ни доведе до Висшето, това е моето преживяване, което запомних. То беше доста дълга лекция която говори, много хубава, изящна, с дух, със светлина, както Учителят говореше. Той всякога говореше хубаво. Но имаше лекции с голямо вдъхновение. И когато говореше с вдъхновение и богати лекции бяха те. Нали на израз, на съдържание, на мисли, свобода на изказване, така много хубави богати лекции, бяха вдъхновени. На два пъти така е говорил. Аз съжалявам, че трябваше като се върнах да напиша помислите си. Да ви кажа не го направих и сега съжалявам, не го направих. Трябваше да го направя. За моя случай ли беше това. Тогава в 1926 год. беше. Той ми говори, един много дълъг разговор имахме за отношението ми с този приятел Лулчев и Той така ми каза: „Ако мене питаш, аз ще ти кажа да се разделиш". Аз пожелах да го направя, желаех с всичкото си сърце желаех да го направя и почувствах още повече, че имам едно преживяване единствено в живота. Аз усетих, че Учителят влезе в мене. Аз го почувствах тука в целия гръден кош и в ума си, и в тялото си. Той искаше много да ми помогне. И аз исках и 2-3 дни бях под това впечатление, което Той ми каза и аз бях готова да го направя, по чистото разбиране, но когато останах сама, нали така мина това Учителювото, което ми остави, няколко дена бяха минали и когато помислих да се разделя все едно, че сърцето ми изтръгват. Такава болка почувствах и аз не можах да го направя тогава. Но вярно е, че след десет години много неща, много скърби преживях тия десет години, и много разочарования, но реших се да го направя. Даже аз казах: „Защо Учителю, казвам, Вие ми казахте 1926 год. пък аз го правя след десет години?" Той само се поусмихна и не ми каза защо. Защото явно не съм могла, то е явно. Не съм била готова, да.

110. ВЕЩИТЕ НА УЧИТЕЛЯ Елена Андреева: Сега ние стенографирахме и първите години пишехме на ръка, ръкописно. После когато учителят купи машина, даже още на ул. „Опълченска" 66 и най-много Паша пишеше там и Савка ходеше. Аз не съм ходила да пиша на нея. Когато отидохме да живеем на Изгрева машината беше при нас и аз тогава се научих да пиша на нея. Но впоследствие се купиха и други машини. Купиха се машини на латиница, за да могат да пишат нали тези преводите на френски език, на немски език. И машината, която ние имахме, тя имаше латиница. И на нея можеше да се пише на чужд език. Така имаше два шрифта. Вергилий Кръстев: Какво стана с тази пишеща машина? Е.А.: Един път, аз казах на Учителя, че това бяха стари машини, на старо купени и казвам на Учителя да ги продадат пък да ни купят хубави машини. Аз казах това. „ А-а, няма да ги продадеме, те са вършили работа и няма да ги продадеме", Той си имаше други убеждения, прав е. Така направихме, не ги продадохме. Славчо даде някои негови машини, той имаше долу бюро. Той сам работеше на пишеща машина в началото, после, когато предприятието му провървя, имал повече машини и ни даде негови три или четири машини, марка „Олимпия" и други. Аз писах известно време на тези машини, но когато стана национализацията Славчо не отметнал тия машини, че ги подарил на Братството и те ги търсят, и казаха, че са на Изгрева, и те тогава дойдоха, и си ги взеха. Даже взеха не само тях, но взеха и нашите, които имахме. Не знам защо, взеха ги и нашите. Имаше само една машина, която беше купена малко пред 9.IX.1944 год. Сега Галилей каза, че Учителят го пратил да купи тая машина и да я даде на Савка, и била на Савка. Сега аз молих тази машина да се купи от Учителя и аз казах на Учителя, че имат недостатъци машините и Учителя купил и казал да бъде на Савка. Добре щом я дал на Савка. Но Савка като не можеше да пише, нали тя скоро си замина, аз започнах да работя на нея, после Братския съвет ми я взе. И аз се скарах с Братския съвет. Казвам: „Аз съм искала машината от Учителя, Учителят за нас я е купил, не я купи за Братския съвет. Вие си купете казвам машина! Защо ще вземате нашата машина". Пари имаха разбира се, но началска команда беше. Аз да ви кажа и с Антов се карах тогава, и с Жечо Панайотов. „Ама защо казвам ще ми взимате машината? За нас я купи Учителят, не я купи за вас". Но те не признаха това и докрай работиха с нея. Сега не знам къде е, мисля че е у Жечо още. Абе виж сега въпросът е друг, но аз останах задоволена, защото на мене впоследствие ми дадоха Учителювата машина, да. Аз останах съвсем задоволена. Добре викам, че взеха нея, на мене дойде по-хубавата. Когато Учителят си замина Братският съвет взе всичките права за ръководство на всичко. И те оставиха да се грижат за дрехите на Учителя жената на Манол Иванов, Паша и Мария Тодорова. Сега на Иванов съпругата беше уредна жена. Но Паша, тя много малко виждаше, тя не беше човек който може да се грижи затова. Защо сега, може би като почетна длъжност й го дадоха, но тя не можеше да се грижи. Мария според мене и тя не беше голяма домакиня, така за изискване и много непрактично беше това, което го направиха. Паша ми предложи, аз да я заместя. Но това трябваше да стане с решение на Братския съвет, пък аз не исках това, къде викам като подаяние ми го дават. Щом нямат доверие в мене, казвам не искам. И какво се получи, още когато не бяха минали вече годините, когато дойдоха за оценката на вещите, която година беше това -1957 год., тогава видяхме, че има дрехи на Учителя, едни от най-хубавите изядени от молци. Още тогава. Щото когато вече решиха, то останахме Влад, Славчо и аз и Боянчо. Ние четиримата се занимавахме с имуществото и на Учителя, и братското имущество, и раздаването, и разпределението. И понеже Учителювите неща повече аз само ги познавах, другите не ги познаваха. Описано, описано, но не го знаят кое, какво е и затуй всички вещи на Учителя аз ги раздадох на приятелите. Както бяха описани според кому на какво беше купено нали по номера всички ги раздадох. Впоследствие заминаха едни братя, други заминаха и почти всичко отиде у Петър Филипов. Между дрехите имаше и носени, имаше и нови. Имаше дрехи, които е обличал 5-6 пъти. Той имаше едни костюми бели дълги, нали така, те бяха много така, имаше рядко носени, но вижте сега в Братството нямаше единомислие и оттам се получиха някои нередности. Пък да ви кажа правото, сега аз според мене, ние не можем да правим музей на Учителя. На Учителя не може музей да се прави. Музей се прави на човек, а Учителят не беше човек. Учителят беше УЧИТЕЛ, едно абсолютно високо духовно същество, което беше дошло да ни даде знание и да ни учи. Безпредметно е. Вещите Него не го интересуваха. Това е. Може би всички други това да ги е интересувало и онези там от съда да са мислили да си купят евтини костюми, нали на безценица, както бяха оценени, но за нас, но защо беше това нещо. У някои имаше такива желания да правят музей. Сега някои искаха ли, не искаха ли не знам. Ако стане въпрос, аз съм против, това е безпредметно, да се прави музей на Учителя. Ама някои казват, ама да се запазят дрехите затова. Абе в дрехи не е Учителя. Учителят е вън от дрехите. Помня, един брат и на него бяха дали дрехи. Той беше един ръководител в провинцията и каза, че е поръчал като умре с тези дрехи да го погребат. С дрехите, които му дали от Учителя. Сега аз казвам, че по-добре е да ги носи докато е жив. Защо трябва да го погребат с дрехите на мъртвото тяло. По-добре да ги беше носил, нали да получи нещо от дрехите на Учителя, а така ще ги турят в гроба за какво? Никак, това нещо ми беше непонятно като проява. Един духовен брат ще облече дрехите на Учителя, за да го заровят в гроба. Хайде-де. Намирам за нередно, несъответно и глупаво. В.К.: На снимка съм виждал, че Учителя има ланец, брошка и игла. Е.А.: Учителят имаше два, два скъпоценни камъка. Единият беше на ланеца на часовника, другият беше на брошката. Брошката беше златна с брилянт светъл и на ланеца беше пак златен ланец на златото имаше така пак нещо, в което да държи ланеца да не се разтваря, и там пак имаше скъпоценен камък. Диамант ли беше, но беше пак нещо хубаво, скъпоценен камък беше. Когато Учителят си замина братята така нали направиха го както са обичаите, облякоха Го, ние двете със Савка избрахме, дадохме дрехите, с които да Го облекат, но тези неща останаха. Савка ги беше прибрала и когато дойдоха ревизорите през 1957 год. те питат къде са тези неща, щото бяха описани навремето. Савка ги предала на приятелите, а те благополучно ги взеха и пазеха, после ги взе държавата. Сега къде са не знам, дали в банката се съхраняват или някой ги харесал не знам, но не вярвам някой да ги е взел. Учителят винаги носеше: ланецът, брошката и часовника. Винаги ги носеше. Аз не съм Го видяла да излезе без да си е с ланеца, с часовника и с брошката така, винаги беше с тях.

109. „ЗА ДРЕХИТЕ МУ ХВЪРЛИХА ЖРЕБИЕ" Вергилий Кръстев: Разкажете ни за жребия за дрехите на Учителя. Елена Андреева: Ами човешка природа и това. След като си замина Учителят дрехите Му останаха. И ние ги държахме в гардеробите както си бяха и там Братския съвет решил, на всички от приятелите от Братския съвет да се дадат дрехи. И избрали костюми, разпределили помежду си и после чух, че хвърлили и жребие. Лично аз го преживях не много хубаво защото ми напомни думите на Христа: „За дрехите Му хвърлиха жребие". Така, защо пък това да се повтори. Взели, взели, какво от това, че на един по-хубав, на друг да речем не така хубав се е паднал. В.К.: На времето римските войници хвърляха жребия за дрехите на Христа, а сега Братския съвет хвърли жребие за дрехите на Учителя, Е.А.: Да, този е случая, да. Викам, защо имаше такова повторение, ама где да знам. Мъчно ми бе, намерих, че човешко е много. Савка прекарваше едни нервни кризи в първите години в Братството и един път... Този случай Паша ми го разказва Савка й го казала. Зрението на Савка намаля много. Тя даже казваше, че от нашата маса не вижда Учителя. И затова сме я придружавали за сигурност нали, да не бъде сама. И после Паша ми каза, че Учителят й е дал задача на всеки кръгъл час, на всеки кръгъл час да казва „Добрата молитва". Значи като стане сутрин 5 часа, 6 часа, 7 часа и т.н. Всеки кръгъл час да казва „Добрата молитва". И така да продължава и през нощта. Да навива часовника, да стане, да каже молитвата и да си легне. И мисля, че след една седмица си оправи зрението. Това е един метод, който Учителят й е дал за лечението. Веднъж бях при Учителя и пречистях, аз, влизала съм в стаята при чистене и видях в една малка кутийка видях един млечно бял камък. Хванах го, държах го в ръката си, гледах го, но много силно впечатление ми направи. Аз не знаех какъв е, от какво е, нищо не знам за него, но преживяването, което имах ми обърна внимание във връзка с този камък. Привлече ми не само вниманието, но и някак имаше и някаква привлекателна сила. Разбира се аз го оставих както си беше в кутийката дълго го гледах, защото имах възможност да го гледам и да го подържа, но после при един разговор Савка ми каза, че на Учителя бил даден от невидимия свят камъкът на Бялото Братство. Сега дали този беше камъкът, същият това не знам, но аз си спомних тогава затова преживяване, което имах с този камък. Може и той да беше, щото наистина беше нещо по-особено. Но след това какво е станало с него не зная. В.К.: Или са го изхвърлили, или са го прибрали, ако са знаели какво е то. Е.А.: Не, ама защото вижте, след като си отиде Учителя аз нямах достъп до стаята на Учителя. В.К.: Сега тук има снимки и виждам че Учителя се движи с бастун. Какво стана с бастуна? Е.А.: Учителят с този бастун ходеше. То имаше на него една Пентограма сребърна и така на сребърно нещо беше изработена Пентограмата и беше така като украшение на бастуна. И когато разпределяхме дрехите нали след като, нали ги продадоха, нали ни заставиха да ги откупваме, не бяха оценени бастуните. Славчо пожела да вземе този бастун. Да ви кажа правото мен не ми се даваше. Но някак почувствах вътрешно така сви ми се сърцето. А когато на човека се свие нещо сърцето, когато ще трябва да даде нещо, то значи, че наистина не трябва да го дава или трябва да помисли много повече, да го даде или не. Но Славчо много голямо участие взе в тая работа. Той нищо друго не поиска, поиска само този бастун и аз някак не посмях да кажа, че не го давам, защото аз нищо не взех от дрехите на Учителя, нищо. Аз откупих само портретите на Учителя, на мое име, за да ги запазя, не за друго и да няма спекулация нали, защото може да се прави спекулация с това. Но когато Славчо си замина аз пратих човек да поиска бастуна, щото аз съм го дала на Славчо, не съм го дала на жена му, на втората му жена. И отиде братът поиска го, а тя казала, че той се е загубил когато са се пренасяли. Те се пренесоха от Изгрева на долната къща на Славчо, там гдето беше и Бертоли, а това е около 500 метра разстояние? Най-много 500 метра. Сега как може да се загуби при пренасяне цял бастун? Още повече тя казала, че това е свещено, те го пазели като свещена вещ, бастуна на Учителя. Сега, ако са го пазили свещено, може ли да го загубят? Аз да ви кажа не повярвах това. Аз съм готова да го кажа това и на нея, не повярвах. Тука има някаква неискреност, може би те искат да го задържат за себе си. Не знам какво е или пък нещо са го отваряли и са го развалили, щото при един разговор нещо Славчо ми разправя за някакъв бастун, нещо там с Ванга беше, една история, никак не я помня и нещо не мога да кажа затова, и като имам тези неща така в съзнанието си мисля, че нещо направиха с този бастун, което не е редно. Сега съжалявам, но заради истината длъжна съм да кажа, че така беше. В.К.: Как стана целия случай, да го разкажеш. Е.А.: Кое? В.К.: Как стана описа на вещите, да се продадат чрез „Всестранни услуги" тука в София? Е.А.: Виж сега, най-напред, като дойдоха ревизорите описахме всичкия имот братски. Като описахме всичкия имот, видя се какво Братството притежава. А тогава през 1947 год. излезе закона за едрата градска собственост и тогава почнаха вече да режат от братските места. В.К.: Ясно. Е.А.: Нали, започна се от салона и т.н. Салонът го взеха най-напред и т.н. В.К.: Това е 3 декември 1958 год. Е.А.: Да. В.К.: След процеса на 3 декември 1958 год. Е.А.: 1958 год. В.К.: Да, процеса е 1957/58 год. Е.А.: Значи това е... след това е. В.К.: След това. Описът на вещите минава през заложна къща. Е.А.: Всички вещи бяха описани и като бяха описани се оцениха. Като се оцениха трябваше да се платят. И понеже ние не искахме вещите на Учителя на разпродажба да се дават, събрахме пари и откупихме вещите. В.К.: Да. Е.А.: И това са документите за откупуване на вещите. В.К.: Аз имам списък, кой какво е взел. Имам тоя списък. Сега аз искам точно да те питам за фактурите. И сега например тука Елена Щерева Андреева има портрет на Учителя от Щилянова - 100 лв., портрет от Борис Георгиев -30лв. Той на Учителя ли е? Е.А.: Да. В.К.: Пентаграма в дървена рамка 10 лв. и така и така, това са вече други неща. Е.А.: Да, всичкото. В.К.: Сега този портрет на Щилянова, къде отиде? Портрета на Учителя от Щилянова? Ти върна ли го? Е.А.: Той е у този Шаров, на Николинка баща й. В.К.: А другият от Борис Георгиев? Е.А.: От Борис Георгиев е тук при мен. В.К.: Това са въпросите, които имах. Аз исках да те питам нали, и тука разни други. Това е история. Е.А.: Ама това е история и документ. В.К.: Е документ е и затова го пазим.

108. РАБОТА ВЪРХУ СТАРИТЕ НЕДЪЗИ Вергилий Кръстев: Някакви пожелания да имате за другите следващи след нас поколения? Елена Андреева: А-а, за другите поколения пожелавам да не повтарят нашите грешки. Много бих се радвала, така да работят, като вземат Словото на Учителя да работят с него за повдигането си, като прилагат методите, които Той е дал. Първо нещо Учителят казваше: „Не можете вие да работите върху нещо, върху всички неща изведнъж, затова поставете си една задача за една година. Да работите върху една добродетел или да работите за ограничаването на някой недостатък, или да работите за придобиването на някакво качество. Да ви кажа, този метод е много хубав. Аз веднъж си поставих за задача, да не се обиждам една година. Знаете ли, не че победих това, но нещо научих. Научих един метод по-бързо да сменям всичко от отрицателно в положително. Този процес е труден. В.К.: Разкажете за онази, която се е укрила под леглото на Учителя. Е.А.: Аз само съм го чула като случай. То беше на ул. „Опълченска" 66. Учителят още живеел е там и една сестра, какво си мислила не знам, един път се скрила под леглото на Учителя и е казала, че иска да роди Христа с Учителя. В.К.: Да, като стои под леглото или като спи на леглото? Е.А.: Като спи под леглото, но може би и друго нещо си е мислила. Аз не знам какво е мислила, но Учителят праща човек и казва да я помоли да излезе нали и да освободи стаята. В.К.: И човекът я хваща, лови за краката и я издърпва? Е.А.: Не мога да кажа подробности защото не знам нищо. Щото много отдавна беше това, още първите години. Вижте, това е екзалтация на болни съзнания, това не е нормален човек. Който познава Учителя, той може да има само респект и почит към Него, не може да има мисъл такава. Това нещо само така едно извратено съзнание може да го мисли. После Учителят се държеше винаги пристойно, винаги прилично облечен, никога немарлив, никога небрежно седнал, никога, разбирате ли? Той имаше непрекъснато контрол над тялото си. Той беше същество, което винаги се държеше достойно и прилично. Той не си позволяваше нищо да направи недостойно. Е как можеш да помислиш такова нещо? Щото вижте, хората, които имат тези отношения, тъй с думи, с поглед, тези неща личат. Не може да се скрие. Тези неща кога да е ще се издаде. Но Учителят никога не е бил неглиже да ви кажа 25 години живях край Него. Видяла съм Го строг, но никога не във форма. Винаги абсолютно изряден, абсолютно така контролира се към всичко и към себе си. Вижте, това, даже ми е правило много силно впечатление. В.К.: Ами, ако Учителят бе дошъл в женска форма? Е.А.: Ако Учителят беше жена, аз мисля че много побоища щяха да станат, защото мъжете са по-агресивни, по така нападателни може да си представиш, щяха да я нападат, нали така? Учителят се държеше. Ами и Той имаше бастун и в даден случай си е послужвал с него, когато такива нахални са се приближавали към Него. В.К.: Значи сте виждали как действува бастуна? Е.А.: Видяла съм веднъж да удари шамар. И с бастуна когато би една сестра, когато бе разюздана и бе тръгнала към него. А пък са ми казвали, че са Го виждали да удря. С бастуна си е служил само при такива случаи. Ами защото от нищо не разбират, те са без съзнание. Животното как се дресира, само с бой. Човек се дресира с дума, с въздействие на психиката му, примери да му дадеш, а животното нищо не можеш да му кажеш. А това е едно съзнание, чисто животинско. Какво ще правиш? - Тоягата. Така при едни такива случаи Учителят каза, че когато трябва да постъпи така нали, Той излиза вън от своето естество, това не е Неговото естество и значи Той страда от това, че трябва тъй да постъпи. То беше изпит за мене, необикновен изпит така. То беше аз след като се бях върнала, като уволнена учителка и беше в първите месеци, когато бяха излезли пресните картофки и някой донесъл на Учителя в една чинийка така доста ситни картофи, така задушени картофи и така ги носи Учителят, и пита къде е Савка. Викам: „Учителю, няма я тука, не знам къде е". Сега, помислих да Му предложа да взема да ги предам, не посмях, сега пък може би ще се изкуша, какво да направя? Аз само се зарадвах на това, че не пожелах да ми дадат за мене картофите, защото имах едно чувство, че Учителят е справедлив и знае какво прави. И ако Той ги е донесъл за Савка, те са за Савка, защото за нея е нужно. Пък за мене ще ми дадат друго, което за мене е нужно. Да ви кажа, много съм се радвала, че така съм мислила, за да не страдам. Щото иначе ревността почва. В.К.: Защо? Е.А.: Ами защо на Савка дава, а мен ме подминава. Аз не съм видяла лошо отношение даже и към една Магдалина, каквато беше тя екстравагантна, но даже и към нея не се е отнасял лошо. Аз даже и с нея помня един случай така поразителен. В.К.: Я го разкажи този случай! Е.А.: Ами предния ден тя прави скандал на Учителя на масите. В.К.: Точно как се изразява това, вика, крещи или...? Е.А.: Прави Му забележки, отнася се некоректно към Него. В.К.: Точно как? Е.А.: Ама неофициално. То беше на обяда, неофициално. Ние не бяхме свикнали такова отношение към Учителя. Само тя имаше такова отношение. В.К.: Това предния ден. Е.А.: Предния ден. И Той й правеше забележки, Той й възразяваше. На другия ден беше малко по-хладничко и аз съм отишла пред салона и в това време, и Учителят, и Магдалина са там. И тримата само бяхме. Той я видя. Тя с тънка, копринена рокличка беше облечена и Учителят много кратко, много любовно й каза: „Облечете се ще се простудите!" След като предния ден Му говори много непочтени приказки. Разбирате ли, това не всеки можеше да го направи. Той възразяваше, когато й е възразявал отговарял й е, за да стресне съзнанието й, не за друго. Защото тя много си е позволявала. В.К.: Аз си спомням, че са ми разказвали приятелите, че са искали по едно време да я отстранят от Изгрева. Е.А.: Ами те я отстраниха. После тя сама се отдели. Тя сама отиде в Пловдив и там пред свещениците е държала една сказка гадна за Учителя. Казвала е фантазии. Неща, които не са верни. Аз не съм чула нито разбрала какво е, но е говорила много недостойно за Учителя, разбирате ли. И не мина една година тя цъфна пак на Изгрева, и пак при Учителя, и пак това на всичкото отгоре. В.К.: Спомням си, че Учителят я питал: „За колко лева Ме продаде?" Я ми кажи тоя случай, защото тя казала някаква сума... Е.А.: Не, не. Вижте сега, Магдалина й платили и Учителя я попитал: „Колко ти дадоха?" „Ами пет хиляди, Учителю!" „Е пък много евтино си се продала" Това й е казал. Това е, което съм чула и така. Мисля, че дословно казвам това което й е казал Учителят. „Пък много евтино си се продала". В.К.: Това е след като се връща тя от Пловдив? Е.А.: След като се връща от Пловдив. Защото тя е от Пловдив. Оттам е родена и там е учителствувала. В.К.: Мен са ми разказвали, че приятелите са искали да я махнат и тогава Учителят ги запитал: „Добре, ако я махнеме, кого ще сложиме на нейно място?" Е.А.: Да. В.К.: Ще трябва едни човек да стои като проводник. Е.А.: Да, точно това казал Учителят. Просто отводна тръба е била тя на цялото братство. „Ако не е тя казва, все някой ще бъде". Не може в едно Братство да няма изтичане, нали и затова трябва да има проводници и на злото. Вижте, много са сложни задачите в живота. Не са така прости както някога си ги мислим. В.К.: Така, добре. И тя е същата Магдалена, която ходи във Франция, после в Холандия. Там на конгреса на теософите? Какво знаеш за този случай, за Кришна Мурти там и т.н. Казаха ми, че Учителят й дал писмо да занесе? Е.А.: Да, чула съм. Учителят е дал писмо за Кришна Мурти на Магдалена и тя го е предала. Тя го предела на него. Той бягал от нея. Кришна Мурти бягал от нея. Но тя успяла. Така нахалничка беше, нали. Няма каква друга дума да кажа. И той направо бягал от нея. Но тя му казала: „О, аз на моя Учител колко неща говоря, пък ти не можеш да ме изслушаш". Тя му е възразила така. Да. Значи тя в тая реплика, която е показала си е показала образа, който го има, пък този човек не е желаел да има връзка с такова същество, защото не е приятно това. Не са приятни такива събеседници. В.К.: После той получава писмото от Учителя. Е.А.: Е, какво станало вече не знам. Отговорил, не отговорил, нищо не знам брат. Щото ние не можем да питаме Учителя, нали. Деликатността ни е заставяла да не задаваме неподходящи въпроси на Учителя. Аз съм чувала много въпроси да Му задават, на които Той се правеше, че не чува и не разбира. Но сега, ако искахме ние да имаме отношение към Учителя, да изразим поне една най-елементарна почит, трябваше да се отнасяме така, както сме били възпитавани, нали така от майки, от бащи. Той ни даваше методи за работа, с които трябваше да поправяме недъзите си. Доколкото сме ги приложили - приложили сме ги, но доколко сме ги поправили - не мога да твърдя. Беше много трудно. Ето той ни даде най-обикновени правила, които трябваше редовно да изпълняваме. Наглед много простички, но този който се е възползвал е спечелил много. Ето най-обикновените - как да се храним: Всяка сутрин и вечер точно в 8 часа, казвате си, където и да сте: „Ще живея по любов, тъй каквото е писал Господ Исус Христос: „Че животът ще се оправи с любов". Каквото е писал Господ ще живея по неговия закон." Когато отиваш да спиш да е приятно, че отиваш в другия свят, да отиваш с една приятна мисъл. Да се нахраниш преди да е залязло слънцето, сутрин няма да ядеш преди да е изгряло. Никога не яж, ако нямаш разположение. Да ядеш с любов, да обикнеш храната, тогава тази енергия се привлича в организма, защото храната е жива. Частиците като влязат по закона на любовта и ги сдъвчим, живата енергия от тях се влива в нашия организъм и го обновява. Ученикът няма право да се гневи на трапезата. На ученика не се позволява да яде бързо, абсолютно е забранено. Яденето е благородна работа, ще я свършиш по всичките правила. Никога не е позволено на ученика да преяжда. Спри яденето при най-сладката хапка!

107. ОБХОДАТА НА УЧИТЕЛЯ Вергилий Кръстев: Искам да ми разкажете за обходата на Учителя към себе си: Хранене, облекло, при какви условия живееше и т.н. Елена Андреева: Учителят живееше при най-обикновени условия. На ул. „Опълченска" 66 Той имаше една стаичка югозападна. Нищо особено, една стара къщичка, скромна, нищо особено. В стаята си имаше легло, едно бюро, долапи с книги и нищо друго. В единия долап бяха „Заветът на цветните лъчи", които ги даваше лично на учениците, а другият, не знам имаше ли гардероб Той и един сандък, кана с вода, къде се миеше не зная. Аз там не съм бивала, но Учителят живя при неудобства, даже на Изгрева. Никакви удобства нямаше Учителя, така без удобства и когато аз съм Му говорила, да направят нещо, Той казваше: „Ех, казва това не е важно". Никога не се оплака, че няма удобства. Той на Изгрева живя много години и аз съм казвала: „Братята за жените си създадоха повече удобства, отколкото цяло Братство за Учителя!" Той нямаше къде да си умие ръцете, горе, където живееше. Над един леген се миеше и да си полива, и да се мие едновременно. А отходното място беше някъде далеч. То беше най-напред долу, много далече в долната част. То беше колко, най-малко триста метра трябва да е отдалечено. Аз не мога така да определя, но разстоянието беше от салона, сигурно имаше триста метра. Далече беше. Ако не триста, двеста най-малко е имало, далече беше. Тоалетната беше някъде където е къщата на Мирчев и ул. „Жулио Кюри" /там беше трап/. В неудобства е живял. Той се обличаше много чисто и чисто си носеше дрехите, сестрите го перяха и външната си дреха, ако нещо така стане петно, веднага иска да се махне и да се изчисти. В стаята си поддържаше образцов ред и когато понякога Му размествахме при почистване на стаята, даже Той е правил забележка, че не внимаваме когато работим в стаята, когато чистим и Му разреждаме вещите. Даже и на мен веднъж ми е направил такава забележка, разместваме нали и Той трябва после да търси. Учителят много беше така спретнат, чист. Той на Изгрева например така се поддържаше. Ще дойде например сутринта на клас с един дрехи, когато излиза на поляната и има роса, ще си смени панталона да не го изцапа, ще си тури други панталони, после като се стопли, щото нали сутрин е хладничко, ще облече други дрехи. Не го мързеше, разбирате ли? Когато ние не бихме го правили така нали, освен вече ако не можем да търпим нещо. В това отношение Той беше така, леко Му беше така всичко да прави. И туй Му беше леко. Когато Му беше леко и да ни търпи, и всичко Му беше леко. В.К.: А как се хранеше? Е.А.: С много проста храна. Аз съм чувала, че в годините когато е живял първите години, когато преди е правил обиколките е изкарвал даже с по една-две ябълки на ден. После живееше в семейства и там вече са Му давали съответна храна, както те се хранели, но иначе когато е бил така, в началото Той не е имал средства и много скромно е живял. После, даже когато Му давахме например, Той не ни съветваше и нас да смесваме храните. Само едно ядене и салата. Най-много плод, ако има. Нищо друго. Никога повече аз не съм Го видяла. Даже на трапези когато Го поканят на вечери, когато съм присъствала пак така, ще яде само едно нещо. Ако има сирене, кашкавал и много други неща, Той ще яде само от едното. Не смесваше маслини и сирене, и кашкавал и масло. Ако яде масло, масло ще яде. Много просто се хранеше, с много добър апетит ядеше. Така като Го гледаш, да ти е приятно, че яде. Ядеше, както ние го казваме, гладен човек яде с разположение. Така хубаво си дъвчеше храната, но скромна храна ядеше. Чай пиеше. Той пиеше руски чай, само руски чай пиеше. Пиеше сутрин на закуска чай някога, след обяд пак като си почине да речем към пет часа пак изпиваше няколко чаши чай. Ядеше плодове малко, ябълка нещо. Обичаше дини, плод който обичаше, хубави праскови обичаше и ягоди обичаше. Но естествено, нормално. Аз винаги съм Го виждала с бастун ходеше. Но Той не се подпираше. Той го държеше в ръка. Бастунът беше символ у Него, а не беше подпирен. Много рядко, когато се е качвал нагоре по Рила и по това съм Го виждала да се облегне на бастуна. В.К.: В какъв смисъл символ? Е.А.: Символ на сила. Магическа тояга, магическа тояга. Вижте сега. Първото нещо когато отидох на беседа, мен ми направи впечатление това, лицето на Учителя. Той застана на катедрата и аз видях едно дълбоко съсредоточено лице в себе си. Аз не бях виждала друго същество такова и това остана отпечатък в съзнанието ми. Много силно впечатление ми направи. След това, аз Го виждах много пъти така, когато идваше на беседи и на лекции. Той когато идваше, стоеше си в стаята горе, не правеше контакт с нас преди беседите. Стоеше си, защото нали Той се подготвяше за беседа, щото Той не четеше нищо. Само говореше и стоеше горе, сигурно за връзката, която имаше да направи, за да може така да тече Словото у Него. И след беседа Учителят беше вече друг. След беседа Той имаше едно радостно лице, едно лице, което блика така светлина ведро, но не навътре, навън, една усмивка към всички, една благост излизаше от Него, едно разположение. И след беседата Той е готов още, като че ли още две беседи да изговори и да каже, такова разположение имаше след беседите, и затова например на поляната след гимнастика говори, говори. Един Го запита, друг Го запита, Той отговаря, с часове е говорил брат. Или през зимата, когато, като направим първите упражнения на поляната Учителят дойде в салона, нали топличка е печката, щото сме измръзнали на студа и пак изкарва още, седи някога и до десет часа на разговор с приятелите, които са свободни. Щото, които си отиват на работа си отиват, пък които са свободни остават на разговор, за да слушат. Тогава Той беше радостен, разположен, безкрайно разположен, разговорчив, хубаво усмихнат към всички, ама така много разположен. И още една друга физиономия на Учителят познавам, строгото лице. Това се случваше когато Той имаше някаква работа. Щото Учителят имаше и работа духовна, вън от нас. Това беше работата, която имаше с нас, но тя беше видима. Но имаше и работа невидима. И в такива случаи Той беше сериозен. А пък видимата Му работа е, ние сме присъствали някога, тъй както да речем говори в салона, както се храним в салона и вече сме се нахранили, и да речем изчакваме всички да се нахранят, за да каже молитвата, Учителят изведнъж, както казваха, някога заспи, затвори си очите и така стои минута, две, три, пет, някога и повече. Той не спеше брат, Той излизаше от тялото си нещо имаше работа, явно беше. И друг път когато, Той казваше, няколко дни да речем не правеше с никого контакт, не приемаше храна от нас и Той казваше, че се отделя, за да се чисти. Защото колкото и да работи за да се изчисти, изглежда че Му е било необходимо да се потопи в един друг свят, за да се освободи от нашите да кажем мръсотии. Така не в лошия смисъл на думата, но от несъвършенства, защото несъвършенствата ни не са красоти, не са красоти. Но тези три образа на Учителя ги осъзнавам, много ми са ярки и когато видя картина, аз разбирам. Но аз много обичах това съсредоточеното лице у Учителя. До края, не знам някаква радост да съм изпитвала като съм виждала тая дълбочина, с която Той изразяваше Неговото лице тогава. Виждате ли, съсредоточен в себе си. Но лице сияещо, просияло лице. Даже когато баща ми дойде да Го види каза: „Ами Той има лице на светия!" За пръв път като Го видя. И това са го казвали не само той и други хора. Наистина лъчезарно лице имаше Той и преди беседа не по-малко лъчезарно и след беседа, но вече отворено. Като че То е раздало това, което е носил за нас и сега може би беше нашата благодарност, и нашата радост, която получаваше. Така въпреки че не знам какво може да Го е ползвало това, но все пак виждаше ни, че ние всички сме радостни от туй, което сме получили от Словото. В.К.: А когато се смееше? Е.А.: Много хубаво се смееше Учителят, много хубаво. Аз разказах ли ви веднъж как се смя Той? Мисля, че ви казах това. „Вода газите, жадни ходите". Не съм ли ви го казала? То беше в клас и Учителят говореше и спря се, и погледна ни така, и почна да се смее. Смя се, смя се, една-две минути. Ние мълчим и Го гледаме, и се усмихваме. Защо ли се смее Учителят? Даже по едно време си хвана носа така, за да престане да се смее и когато вече напълно се овладя: „Ще ме питате, защо се смея? Като ви гледам казва, вода газите пък жадни ходите". Аз разбрах, пък и всички сигурно са разбрали, че благото, което ни дава, то е водата, която е необходима за нас, знанието, което ни дава и което ние не го използваме. Щото Той, то беше едно богатство Учителят. Една сила, която носеше в себе си и ако ние имахме друго съзнание то можехме много да се повдигнем. В.К.: А когато правеше забележки и се е скарвал? Е.А.: Е, в момента изказваше така една строгост, а пък в другият момент ще се засмее. Значи, така някак беше по-скоро като така дегизиране, за да стресне съзнанието, а не че е нещо у Него е огорчение и това, защото туй ми правеше впечатление. Да речем с мен е строг, на мен ми се кара за нещо, пък следващият момент, като види другият посетител покаже едно широко лице, едно засмяно лице. Значи не е огорчен. Ние така не можем да се смеем нали? Значи за мене е било. Ако е за мене огорчен. В.К.: Сега Той има дълга коса, брада. Ходеше ли на бръснар Той? Кой Го подстригваше? Е.А.: Сам. С огледало. Сега косата Му може друг да е подстригвал, но брадата сам си я подстригваше с огледало, не ходеше на бръснар. В.К.: Сега на Изгрева имаше баня. Е.А.: Когато бяхме на Изгрева, ние трите стенографки живеехме заедно и бяхме си направили една баня от зебло и лятно време топлехме вода на слънце и там се обливахме. По едно време Савка казва: „ Учителят ще дойде да се окъпе в нашата баня". „Боже Савке, та какво е такова, то е мизерно, най-мизерно". Е гледахме да почистиме, направихме да има по-приветлив вид. Казвам, нито е било заградено, не знам отгоре имаше ли покрив, нямаше ли, не си спомням. И това беше най-скромно, което имахме. И едва в 1940 год. когато направиха една стая за Савка до нея направиха баня-клозет, с който ние си служехме и в нея баня, Учителят идваше един път в седмицата да се къпе с душ. В.К.: А по-рано как е било? Е.А.: Ами в стаята си, как се е мил не знам. Сигурно някой Му е поливал. Да ви кажа за това не съм мислила, да. Той не ходеше на баня. От Петър Филипов съм чувала, че Начо Петров е бивал управител на Минералната баня в центъра и тогава пущал Учителя сутрин в 4 часа да се къпе преди да пуснат другите хора. Не нямаше условия, никакви условия, но вижте какво Той си сменяше много често дрехите. Той се потеше и по такъв начин се чистеше. Учителят чрез изпотяване. Когато сме ходили на екскурзия Той три пъти се е изпотявал винаги. На половината път веднъж се преоблича, щото ние пеш ходехме от Изгрева до горе. Горе на Бивака като стигнеме втори път и на връщане трети път се преоблича. Но Той се изпотяваше така, че когато даваше ризата за да я опереме, тя беше все едно, че е мокра. Не влажна, а мокра, както пипаш мокра дреха. Така се потеше изобилно. А пък това е изхърляне на отрови, почистване на организма и отваряне на порите постоянно. Защото Той не беше за тези бани много често да се къпеме, но все пак беше за измиване, частични измивания. Той препоръчваше краката си всяка вечер да ги мием в топла вода. Ръцете си да ги мием по много пъти на ден. И даже в „Пътят на ученика" там накрая, ако си спомняте дава съвети и да си измиваме под мишниците, така съветва и тия неща. Значи явно Той беше за една хигиена нали на тялото. Ами казвал е тия работи. В стаята си имаше печка, с която се отопляваше с въглища. В стаята горе гдето беше на Изгрева, тя беше в коридорчето печката. В нея повече с дърва се отопляваше, но и въглища слагаше понякога, но в последно време, даже сестрите Му казваха: „Учителю, какво пестите с въглища прах да се образува, дърва ще Ви носим". Да ви кажа сестрите така повече за тези неща по се сещаха. Да, братята някак не се сещаха много. Даваше да Му кърпим чорапи, много рядко, но Той толкова много дрехи имаше, такова изобилие, че нямаше нужда де се кърпи. Много нещо имаше. И всеки Му подаряваше. Когато на един Петровден получи само пет ризи горни подарък. Или съвет му е бил даден, или бил е излекуван и всеки се чувстваше да даде нещо на Учителя. И всички, които са били по-състоятелни носеха Му, даваха Му. Имаха хората, даваха. То беше хубаво. Учителят имаше часовник, който беше хронометър. Той обичаше точен часовник, мисля че един брат Русев Му го беше купил този златен часовник и имаше златен ланец. Нали знаете какво е ланец, верижка такава. Той беше плосък и тука на него се движеше, за да съединява двете, за да не се изхлузи ланецът от главата при навеждане. Нали така, и на него имаше един диамант. След това носеше, Той не носеше връзка, а носеше тука вместо връзка една брошка продълговата, която имаше пак също един брилянт. Тези неща ги носеше и след когато Той си замина, взеха ни ги. Ревизорите ли ги взеха, взеха ни ги. Не помня кога ни взеха, когато взеха братското имущество. Взеха ни ги. Петър Филипов казваше за часовника на Учителя, мисля, че и брошката с диаманта Борис Николов ги е бил дал у Петър в кутийка и когато влезъл в затвора бил дошъл с придружители от милицията и поискал Петър да ги предаде. За часовника съм сигурна, но навярно и другите неща са били предадени в милицията тогава. Пазехме ги като вещи, които е носил, като брилянти и като ценности от Учителя. Взеха ги. В.К.: Разправяха ми, че тая верижка е била желязна, но Той я направил златна и т.н. Вярно ли е това или не е вярно? Е.А.: Не вярвам брат. Учителят не правеше такива чудеса. ЗАБЕЛЕЖКА НА РЕДАКТОРА: Петър Филипов казваше, че е присъствал на лекция или беседа, когато Учителят взел ланеца, който бил от някакъв метал, Той прекарал няколко пъти ръка та си по него и той станал златен, бил е очевидец. Е.А.: За да прави верижка, много по-лесно е брат, да се направи от злато златна верижка, отколкото да се употребява духовна сила, за да превърне желязото в метал. Той не беше неразумен. Това са мислите на тия, които искаха чудеса от Него. В.К.: Не чудесата, Учителят правеше чудеса, но скрито. Е.А.: И така ги правеше, че никой да не ги види. Добре, например как можеше Той да оздрави хора от сериозни болести само с топла вода? То не е ли чудо бе брат? Само че Той не ги правеше да се видят. После опитностите, които сме имали, че Той виждаше. Ами това, неща които абсолютно Той не знаеше и ги виждаше. Всеки един от нас има различни такива опитности. Нищо не съм казвала в тези си опитности за музиката на Учителя. Учителят много говори за музиката, много песни даде, много упражнения и Той ги даваше песните пред нас. Някои от песните, Той както получи вдъхновението нали изсвири ги на цигулката и после идваше в клас да ни ги свири. Има песни, които ни ги е давал пред нас. Така засвири нещо, една мисъл се роди, той я каже, изсвири я, после и друга, и друга и така пред нас е давал така песни. И това е създавало много радост в Братството. Така даде Той „И скачам аз" на Бивака я даде: единият куплет, после вторият, третият и така много спонтанно и просто, като че ли нищо не прави. Та ги даваше, като че е съвсем естествено да дадеш една песен на другите, не беше нещо особено. Той всичко правеше просто и естествено без да подчертава това, което прави. А това е, да ви кажа много голямо качество, ние хората не можем така да постъпим, ние изтъкваме себе си, даже за несъществени неща, а за такова голямо нещо. Той никога не каза, че е музикант, никога. Не, Той даваше песните, цялата Паневритмия е от Него музиката. Така жизнерадостна каквато я знаете. Но нищо особено за Него. То беше естествено така. Поне за Него. Ще дам няколко мисли, които много ми харесаха останали от Него: „Чисто сърце е това, което не ражда отрицателни чувства, нито ги допуща да влезат в него. Чистото сърце е тихо, спокойно. Подобно на тиха дълбока вода, която не се мъти. Сърце, което се мъти е плитка вода. Чисто сърце и светъл ум са олтар за служене на Бога".

106. БРАКЪТ В ШКОЛАТА Вергилий Кръстев: Знаете ли в последно време, където ходя така виждам някои млади хора непрекъснато си говорят за брака. Школата и брака, и Учителят за брака. Какво ще ми кажете? Това е една много особена тема и много трудна тема. Все пак това са млади хора, които идват в Школата. Тук е Учителят с неговата аура, която разширява съзнанието на ученика и той младия човек се чувства в една общност на души, която я преиначава като общност на мъже и жени. Елена Андреева: Вижте брат, Учителят каза, че ученикът не се жени, категорично. Значи този, който иска да следва за ученик, не се жени. Сега той как ще се справи с енергиите в себе си, то е друг въпрос. Той трябва да мисли за това. Но имаше, които се ожениха. Пък Учителят каза, че едни са дошли да се оженят, щото имат задача да се женят, други да не се женят. Значи този въпрос в основата си е индивидуален. Всеки сам ще го реши. Правило не може да има за него. Аз ви казах, че на мене още първия път като ми видя ръката, ми каза: „Ти няма какво да учиш в брака повече". Ама аз знаете ли колко късно го разбрах това? Даже след това имаше едно момче искаше да се жени за мене, отидох да Го питам, нали, но Той ми постави така въпроса, че не ми отговори. Аз Му разказах случката. Бащата беше състоятелен човек и много ме харесал мене за снаха, и казал, ако се ожени това момиче за тебе, ще ви пратя да следвате във Франция, да учите, за мен беше мечта това. Аз бях студентка първа година. Много исках да отида в чужда страна да науча език, да видя нрави други разбирате нали, така за култура исках да отида. Но моите родители нямаха тази възможност и така само това нещо като се представи, само затова отидох да питам. Не че защото харесвах мъжът и жената, които са се оженили, че и аз да се оженя. И казах на Учителя и Той каза: „ Има два вида брак. Тези, които са женени се обичат, са женени за небето. Може да са женени на земята, това е вече брак, женени са на небето и на земята. А пък има, които са женени на земята, не са женени на небето". И аз разбрах, че ще бъда от вторите, моя милост и да не бъде така, и не се ожених за това момче. Но толкова е било, но нямах желание да се женя де, аз не бях готова, нито го обичах, нито с нещо ми беше импонирал. Беше всичкото да замина в чужбина. А то не е съществено. Един брат отишъл веднъж при Учителя и говорил за братята и сестрите, така една критика им ударил, за техни грешки, за несъвършенства и т.н. Учителят го изслушал, изслушал, нищо не му казал и когато той вече станал да си отива му казал: „Господ ми ги прати такива и аз такива ще ги търпя". Сега, в това изказване се вижда широтата на Учителя. Учителят наистина ни търпя. Ние всичките, какво да ви кажа, рядко има хора, които да не са направили нещо, което Учителят не трябва да оправя, и да не сме създали трудности на Него. Но Той ни търпя наистина такива каквито бяхме. Ще ви кажа нещо, което много силно впечатление ми направи, то беше 1921 год. или 1922 год. най-късно. Бяхме на беседа в салона на „Турнферайн". Не 1921 год. е било, щото аз не седях на масата, а още на коляно си пишех, на столчето на което седях. Учителят се обърна към всички хора по земята и каза: „Елате всички при мене изгонени, страдащи, аз всички ще ви приема". Това нещо мене ме стресна. Казвам, кой е Той че да ги вика? Аз бях нова в учението и се чудех, че може такова нещо да каже. И наистина Той прие всички такива каквито бяхме и ни изтърпя до края с всичките наши недостатъци, пак такива каквито бяхме. Сега, какъв е Той, всеки нека сам да си вади извода от това, което Той го каза между нас. Това е качество не на човек. Това е качество на Величина от друг порядък, много по-висш. Учителят в методите, които ни даваше, пак нещо което ми е обърнало внимание беше това, че Той ни казваше: „Ще бъдете безпощадни към нисшето у вас". За нищо друго не е употребил тази дума, но по отношение на нисшата природа която носим - животинска и човешка, беше така: „Безпощадни ще бъдете към това. И когато решите нещо да правите, нали да постигнете, ако трябва да речем един недъг да извадите от себе си, ще го изтръгнете с корените и колкото да ви боли, направете го отведнъж, смело и решително". То е пак един метод нали, как да постъпим с тези неща подсъзнателни, съзнателни даже, които носим в себе си от миналото. Не знам, това не е лесен метод, това е все пак за силни хора, може би някои да са го правили. Аз например не можах брат, Той ми каза веднъж нещо и аз можах да го направя чак след 10 години, да. Не, казвам чак след 10 години го направих, защото много мъчно беше. Аз се опитах, но такава болка изпитах, такова нещо, то беше като че ли ще умра. Такова нещо беше. Сега поводът го има за това нещо. Друга беше причината, понеже то беше да преодолея една сърдечна връзка с Лулчев, а пък Учителят каза: „Ти, казва, си направила една дебело въже и искаш с едно дърпане да го скъсаш. Няма да го скъсаш, казва, ами ще вземеш една игла и ще почнеш конец по конец да късаш". Вижте какъв хубав образ даде Учителят за преодоляване на връзки, които искаш да ги оправиш. Не можеш отведнъж да го скъсаш, та аз правих опит да го скъсам отведнъж. И наистина конец по конец аз успях да преодолея това нещо. Накрая се справих. Тъй че в това отношение Той беше така виртуоз с методите, които ни даваше и образите, които ги даваше брат. Образите Му са така удивителни защото те изразяват реалността. Това показва каква светлина имаше Той, за да може всички тези неща да ги види и да ни ги предаде в такива ярки образи. Аз и одеве споменах, че най-високият връх, до който Учителят издигна съзнанието ни е Любовта към Бога. Нали той е най-високият връх да ви кажа, когато на мене ми е говорил за решаването на моите лични въпроси, всякога е обръщал това: „Любов към Бога". Значи да оправи човек съзнанието си с цялото си същество към Бога и тогава той ще има силата да се справи с тези задачи. Иначе той не може с обикновени сили да преодолее това. Трябва да протече от Божествения свят някаква велика Сила каквато е Любовта, за която Учителят казваше, че тя е космическо течение Любовта, значи трябва така от тая сила да дойде, един лъч ли, една искра ли, да те запали или пък да те повлече в това течение, за да можеш да се освободиш. Иначе по човешки пътища тези неща не се постигат. Човешките пътища са много недостатъчни. Любовта към Бога трябва да бъде и мерило в преценката ни, и в отношенията ни между нас, към всичките ни хора, защото само тогава, ако ние всичко правим в името на Бога, и в името на Любовта ни към Бога, а не го правим за Иван, за Драган, за да чакаме нещо от тях, само тогава ще бъдеме свободни и само тогава това, което правим ще бъде наистина добро. Защото Учителят каза: „Има Добро, което е Добро за всички" Да ви кажа, аз това в началото никак не го разбирах. Което е Добро ще бъде Добро за всички, а именно това е Добро. Ти може на един да го правиш, да го направиш. Но това е добро от такава степен сила е, защото ти го правиш, нищо не искаш за себе си. Ти само проявяваш Божественото, а то е абсолютното Добро, което е добро за всички и това Добро е заразително за другите. И то е, което не носи нито съблазън, нито завист буди у човека, нищо. Защото и самото ти добро е проникнато от чистота и от святост.