RPX

14. ПЪРВИТЕ САЛОНИ Учителят реши да отвори Школата на Бялото Братство. Да се уточним: Учителят реши да отвори Школата на Бялото Братство, както на земята, но и за пръв път в Духовния свят и във Вселената. Тази школа за пръв път се отваряше. И представете си тя се отваря не къде да е, а точно там където трябваше да бъде. Там където бе дошъл Учителят в плът и кръв, там където Божественият Дух бе се вселил и въплътил в Учителят. А знаете ли коя бе тази страна? Тази страна бе Обетованата земя и тя се наричаше България. Да, България е свещената земя. Земята, където Бог съизволи да слезне и да ходи по нея в плът и кръв. Та пазете тази земя, пазете стъпките на Учителя, пазете Словото Му. И да не мислите, че всичко тръгна по мед и масло, в ред и порядък. Напротив Учителят имаше противодействия от всички страни - от държавата, от офицерството, от духовенството, от неразумните българи и от непослушанието на учениците си. Ама най-вече беше от непослушанието на учениците, защото те бяха до него и те бяха непосредствените спътници на Учителя. Беше открита Школата, надойдоха изпратените за това ученици от Невидимия свят, насъбраха се и любопитни граждани, че и противниците надойдоха - всички искаха да слушат едни от любознателност, други от нужда, трети с някаква цел да уловят Учителят в нещо непорядъчно, в някакво неподходящо изказване за времето си и да го поместят във вестниците срещу него. Сега като чета беседите от онова време виждам, че отговорите на Учителя не само, че са актуални сега, но те са вечни истини. Истината вчера, днес и утре е една и съща и вездесъща. Надойдоха слушателите - ние бяхме слушатели, а не ученици. Ученик е онзи, който учи и изпълнява волята на Учителя, а ние бяхме слушатели тогава. А какви сме сега? Може и сега след 50-60 години да сме отново слушатели, но все пак сме запомнили нещо, научили сме нещо, имаме някакви опитности, а това е едно вътрешно знание, което не е малко поне за нас. Ето сега ме запитвате къде бяха първите сбирки на Учителя. Аз просто се учудвам как така стана, че навремето възрастните приятели, които ние заварихме като младежи, това нещо не го записаха и не го документираха. Те живееха в един свят на опиянението от аурата и присъствието на Учителя. Аз се учудвам как така се случи, че ние, които бяхме млади тогава също не го записвахме и не си държахме дневници. Дали смятахме, че това не е важно, а важното бе изявата на Учителя и неговото Слово. Добре че се намериха хора, които стояха и стенографираха и това всичко се напечати. Тези хора - стенографите, изпълниха една голяма работа и в това отношение постъпиха като ученици - изпълниха Волята на Бога да се запише Словото на Учителя, Словото на Духът Божий. За всеки ученик е строго определено каква работа има да свърши в своят живот. Та дойде време да се чудим, да си припомняме, да уточняваме сега след толкова години. Ето сега уточнявам този въпрос за първите сбирки и салони с моят спътник Борис Николов. Мога да направя и грешка, тя може да се провери и уточни впоследствие, но има неща, които се помнят и те ще бъдат споменати и казани от мен. През 1921 година Учителят държеше беседите си на салона на ул. „Раковски" и ъгъла „Граф Игнатиев". Този салон се взимаше под наем, плащаше се такса. По-късно се оказа неподходящ за нас и Учителят се премести на друго място. А защо ли? Защото тук стана един голям конфликт. Тук стана едно сражение между двете ложи и Учителят преустанови беседите си тук. На този въпрос ще се спра по-късно. През 1922-1923 г. на ул. „Цар Шишман" в салона на сестра Маркова се четяха лекциите на Младежкият Окултен клас. Сестра Маркова беше белгийка, беше женена за българин, който беше пияница, беше я напуснал, а тя като чужденка говорейки матерния си език предаваше уроци по френски език. Тя беше доста способна като преподавател. Представете си всички нейни ученици, посещаващи нейните курсове и завършвайки ги проговаряха на френски език. А това не беше малко. Имаше и други учители по френски език, но само учениците на Маркова проговарваха и можеха да говорят. Онези от нас, които посещаваха нейните курсове и учеха при нея полека-по-лека заговориха на френски и си служеха свободно - някои напреднаха много и станаха преводачи и преподаватели впоследствие. Тук също в този салон се получиха спънки - станаха недоразумения и стана тясно за нас. Учителят бе принуден да напусне този салон. От 1923-1924 година ние се преместихме в салона на „Турн ферайн", където се четяха лекциите на младежкият окултен клас, на Общият Окултен клас и неделните беседи. Това беше един спортен салон на някаква немска спортна организация. Трябваше предварително да се преместват разните спортни съоръжения. Тук беседите на Учителя бяха вечерно време - от 18 до 19 часа, всички след работно време идваха, слушаха и след това се разотиваха. Но за нас младите бе много неудобно, бяхме млади момичета, девойки, жени и да се връщаш по тъмно бе неуместно, неудачно и свързано с много неудобства, дори със скандали с родителите ни и семействата си. Изобщо затруднения и препятствия от всички страни. Аз тогава работех като пианистка в едно кино. Тогава беше още време на нямото кино, онези филми, които сега ги гледате като киноархивни и можете да се усмихнете леко подигравателно или пренебрежително към тях. Но тогава това бе нещо ново, това бе едно необикновено развлечение за хората. Но трябваше да се озвучават немите филми и във всеки салон имаше пиано, а до него стол и пианист, който свиреше съобразно сюжета на филма съответни избрани за това мелодии. И кината тогава работеха по вечерно време. Аз също работех по това време и не можех да посещавам Школата и се намерих във вътрешно противоречие със себе си. Това ме затрудни много. Или трябваше да свиря и да си изкарвам някой лев за прехраната, или трябваше да напусна и да посещавам само беседите на Учителя. Отивам при него и споделям тревогата си, че работя по онова време, когато другите слушат неговите беседи. Попитах го защо не се премести беседата и да бъде рано сутрин преди работа, а да се преустанови вечерната беседа. Обясних му всичко, което преминаваше през главата ми и че се страхуваме да се връщаме у дома късно. Той ме погледна, втренчено ме огледа и каза: „Хубаво". Така аз станах причината да се прехвърлят школните лекции сутрин. Учителят ги направи от 5 часа сутринта и те продължаваха до 6 часа и след това всички си отиваха на работа доволни и предоволни от това разрешение. По онова време когато беседите бяха вечерно време в този немски салон приятелите бяха свикнали да ядат черна ряпа и праз лук. Първо се нахранваха у дома и тогава идваха на беседа. Целият салон миришеше на черна ряпа и праз лук. А ние младежите бяхме по-модерни и не искахме да ядеме, за да не миришеме, но като влизахме там едва издържахме на тази невероятна миризма в салона. Ние протестирахме, но един възрастен брат носеше ряпа и стрък от праз, беше го нарязал на дребни парчета и за да не ни мирише ние трябваше да вкусим от него и по този начин се приобщавахме към другите. Така целият салон миришеше на праз лук, на черна ряпа, че дори и на чесън. Как ни издържаше Учителят не знам. Но това беше след войната, страната беше разорена и бедна, всички бяха бедни и така с такава храна хората преживяваха. Младите хора нямаше къде да работят. Младите девойки също. Единствено можеше да станеш слуга някъде или слугиня в някой богаташки дом. Тогава един възрастен приятел, за да омекоти и да промени неприятната миризма дойде веднъж и в една кана носеше вода, намокряше с носната си кърпа и пръскаше встрани. След това се разнесе миризмата на розова вода, а тогава се наричаше гюл вода. Но двете миризми се смесваха и положението бе още по-трагично. Какво се случи не зная, но и немците негодуваха, че ние сме им вмирисвали салона, по-късно започнаха спорове и трудно ни отстъпваха салона. И така накрая ние го напуснахме. Отивам при Учителя и го запитвам: „Как можахте да изтърпите всичко това". Отговори ми: „Търпението подразбира да оставиш свободен да се проявява този, който действува разумно, а от този, който постъпва глупаво да се пазим. Можеш да бъдеш с него близък само ако действуваш по закона на Любовта, той тогава ще те слуша. Щом констатираш една погрешка трябва да си наложиш наказание и да го изпълниш. Наказанието се състои в изправяне на погрешката. Ти ще си поправиш грешката и няма да гледаш другите, че не правели това." Аз го запитах: „Не могат ли да се променят външните условия и да се намери по-добър салон?" Отговори ми: „Как ще гледате на външните ми промени? Когато съм намръщен небето е облачно, значи има нужда от дъжд. Като превали дъжда небето ще се изясни. Когато съм весел, значи има нужда от слънце. Така ще гледате на нещата. Промените идват, за да спомогнат на растението у човека. Когато дойде нещо ще си запалиш свещта, а ако нямаш свещ ще седнеш на едно място и няма да се мърдаш, защото ако мръднеш може да паднеш в някоя дупка. Затова ще чакаш. Там ще седнеш и ще чакаш докато премине нощта. Това значи да се учиш на търпение. Затова разсъждавай върху онези промени, които са били причина различните философи да си сформират убежденията. Затова е необходимо да имаш часове на размишление и съзерцание през деня. Човек трябва да схване животът като нещо вътрешно, а външните форми са само проявление." От 1924 година се преместихме на улица „Оборище" в сграда, която бе направена от Братството в двора на Иван Радославов. Но и този салон изчезна, стопи се по невидимите пътища. Продадоха го предприемачите, които изиграха братята заради тяхното невежество и непослушание. При тези първи салони се нареждахме като шпалир, Учителят минаваше покрай нас, кимваше с поглед и всички се радвахме, бяхме щастливи. Това беше времето на едно на големите изявления на Духа, когато голямото благословение се изливаше върху нас. Тогава изживяхме необикновени състояния, защото по това време Духът се изявяваше и ние не бяхме само слушатели, но ние се хранехме от Словото на Учителя.

13. МОРАЛЪТ НА НЕЗАКОПЧАНИТЕ КОПЧЕТА НА РОКЛЯТА Когато Учителят отвори Школата като че ли изневиделица се изсипаха много млади хора. Нашето поколение израсна между двете войни -Балканската - 1912 г. и Европейската -1914-1918 г., когато бащите и дедите ни воюваха за някаква кауза. Всички преминаха през страшно стъргало и бяха премляни от войната и от изхода на войната. Настанаха събития и те се срещнаха с големите илюзии на живота и платиха скъпо за тях. Едно цяло поколение загина или на фронта, или чрез загубените си илюзии за обединена България. Ние тогава бяхме ученици, по-късно пораснахме и дойде време да се запознаем с различните идейни течения и тези течения ни отведоха натам, откъдето бяха дошли. Имаше и социалисти, толстоисти, анархисти, теософи и какви ли не още. Тогава всички бяхме бедни и всички търсехме смисъла на живота. Онези, които се добраха до Учителя завариха възрастни приятели, които бяха в различна възраст. Те съпътстваха Учителя от началото на века и десетки години те го придружаваха и постепенно техния брой нарастваше, за да стигнат в съборите на Търново на 500-600 човека. Тези възрастни приятели за нас бяха израз на авторитет, който изискваше безпрекословно подчинение и съобразяване с онези норми на морал, който те изповядваха. Техният морал за нас, младите беше едно ограничение и беше един затвор. За нас те бяха стари братя, които непрекъснато ни следяха не само с поглед, но и с принудително заканване с пръст, за да ни покажат, че трябва да се подчиняваме на някакъв ред и порядък. А ние бяхме млади и хубави и вероятно сме искали да бъдем забелязани и да направим впечатление на някого. В присъствието на Учителя и на неговата аура ние се чувствахме в едно необикновено състояние на безпределност, свободолюбив, на някаква вълна на всеобхватност между всички хора. Ние не познавахме още тези неща и не знаехме, че тези наши състояния се дължат на онези невидими същества, които посещаваха беседите на Учителя и които съставляваха необикновената аура на Школата. Ние го възприемахме като някакъв вътрешен порив, който излизаше от нас и искаше да се слее с онова всеобхватно и вечно, където може да се слее духът и плътта. Това движение и тази импулсивност на всеобхватност бе без мярка и граници у нас. И това се виждаше много добре от възрастните и искаха да ни наложат своя печат и своя възглед за морала и за етиката. Онова, което се случваше с нас беше неочаквано и непознато. Понеже аз произхождах от доста състоятелно семейство, а моята майка бе светска жена стараеше се единствената й дъщеря да бъде не само добре облечена, но и да се равнява с модата на това време. Тогавашната мода бе много строга, с официални дълги рокли до земята, като се виждаха само обувките и глезените на краката. Трябва да видите снимки на млади жени от онова време, за да видите какво значи млада девойка и какво значи мода. Днес така както се обличат жените това не е мода, а това е живо разголване. Тогава аз облечена по модата се явявам с една хубава рокля и с един хубав модел като роклята отгоре до пояса ми беше с много хубави копчета и аз бях разкопчала три-четири копчета от тях, така че имах едно скромно деколте на гърдите си. Бях млада и хубавичка, пък и тоалета ми беше направен както трябва и моето появяване в салона на беседа пред Учителя предизвика смут. Всички ме оглеждат, аз съм изваяна отгоре до долу С последен модел рокля и последна дума на модата. Дойде при мене един възрастен брат, приближи се и докато аз разбера какво става той протегна ръце и ми закопча някои от копчетата на роклята като остави горните две копчета незакопчани. Той се завърна при другите и всички одобрително кимнаха с глава, но явно, че това не се хареса на другите и отново дойде една възрастна сестра и с такъв жест нетърпящ никакво възражение ми закопча и останалите две копчета до края. А според модела те не трябваше да бъдат закопчани. Аз бях опакована и закопчана от долу до горе до брадата като руски офицер. Оставаше ми само да ми сложат еполети и да ми се даде сабя. Едвам изтърпях, но мълчах. После се коригирах и носех подходящи тоалети на беседа. Но тази строгост бе проявена и към другите момичета и затова не се сърдех. За тях това беше изискване на морала. По-късно Учителят започна да говори не само за този видимият морал, но и за вътрешният морал у човека. Човек трябва да има вътрешен морал, а чрез него да се добере до Високия идеал, за да служи на Бога, а това е висшият морал, към който човек трябва да се стреми. На следващият ден отивам при Учителя и споделям за случилото се. Каза ми: „Ти имаш един недостатък, че искаш всички да те харесват. Твоят практически ум е силно развит. В обществото знаеш как да постъпваш. Когато направиш погрешка нищо няма да ти кажат от Небето, но само ще те накарат да я платиш, но ако не изпълниш, ще те накажат. Това, което спъва стари и млади то са седемте смъртни грехове: щестлавие, гордост, ядене и пиене, чувственост, удоволствие и т.н. Днешният морал е само формален. То не е морал. Те останалите гледат да бъдат само по форма чисти. Човек не трябва да се спира само на формите, а на духът, който преминава чрез тях и ги изпълня." Минаха години и ние трябваше да работим върху чистотата у себе си, онази чистота, която е свързана с чисти мисли, чисти чувства и праведни постъпки. Това знание го имаше в Словото на Учителя, а ние чрез Него трябваше да се доберем до новият вътрешен морал на новия човек.

11. НА ПЕЙКАТА НА ОТЧАЯНИЕТО Когато бях частна ученичка и ходех два пъти в седмицата при Учителя то родителите ми приеха това между другото. Майка ми бе светска жена, поддържаше връзки в обществото, което се беше образувало от висши чиновници, служители, офицерство, където се опитваха да имитират и подражават висшето общество на запад. Това българско подражание имаше и хубавите си страни, че европейската култура, главно чрез -музиката, поезията и добрите обноски навлизаше у нас, а имаше и лошите страни, че се внасяше всичко у нас направо и понякога то изглеждаше смешно. Българинът израснал на село, дошъл в града веднага се обличаше с градски дрехи, т.е. по западна мода и научаваше по някоя и друга фраза и беше много изненадващо да се гледа такъв човек - облечен по западна мода и опитващ се да говори с купешки думи, т.е. с чужди думи, които той не разбираше. А да се слуша и гледа това бе повече от тъжно и смешно. Баща ми тогава бе учител по литература в една от софийските гимназии и заплатата му позволяваше да поддържа многолюдното си семейство, да ни изучи и да ни образова и възпита, за да можем да се движим в едно такова образовано общество. А в него лесно не се влизаше. Беше необходимо години наред добро държание, добри обноски и да имаш средства и условия да посрещаш и изпращаш гости. А това струваше пари и да се поддържа всичко това бе необходимо изключително старание от домакинята. Майка ми беше динамичен човек, много властна и искаше единствената й дъщеря да бъде обучена и въведена в това общество. Аз бях много добра пианистка, това радваше майка ми, защото в обществото, в което тя се движеше като първо условие се явяваше, че някой трябва да свири на тези частни приеми. А главен и официален инструмент бе пианото. Трябваше да бъда добре облечена, да зная някой език, особено френски, за да мога да се движа в тази среда. По-късно когато влезах в университета това ласкаеше родителите ми, а особено след като записах Музикалната академия разбирах, че вече трябва да бъда изучена и готова музикантка за Школата на Учителя. Аз преминавах през етапа на частната ученичка и трябваше да бъда образована и добра музикантка. Трябваше да ходя и на беседи и понякога не ми достигаше времето, за да отида на Изгрева. Тогава гората на новопостроеният парк се оформяше и за нас младите момичета беше повече от смелост да преминаваме през него, за да отидеме на Изгрева. Така постепенно се отдалечавах от семейството си и майка ми възприе това като истинска катастрофа и го възприе като мое падение. Ужас обзе всички домашни и те решиха да ме изпъдят от всички. Отидох при познати на семейството ни, обясних им, че са ме изпъдили и исках временен подслон. Но и те не ме искаха, за да не си развалят отношенията с моите родители. Тогава отидох при Учителя и му разказах подробно и обясних всичко. Пита ме: „Е, какво мислиш да правиш?" Отговорих му: „Ще излезна в 21 часа вечерта и ще отида в една градска градина, ще седна на една пейка и каквото Бог даде". Учителят ме изпрати, но нищо не ми каза повече. Аз се запътих при други наши познати, на семейството ни, какво ли ни минаваше през главата ми,но не исках да отстъпя от Учителя и от Школата му. Бях решила да отида наистина в Градската градина и да седна на пейката и да чакам каквото трябва да стане, да стане. А това е все едно да се хвърли жив човек под влака. Да замръкне жена в градинката на пейката означаваше падение човешко и падение скверно. Отидох при тези познати, те ме приеха, сложиха ми да пия чай. Точно в 21 часа, в който казах на Учителя, че ще отида в Градската градина и ще седна на онази пейка на падението и на отчаянието, точно в този час и минута телефонът иззвъня, позвъни се и баща ми и майка ми се обадиха по телефона и ми казаха да се връщам у дома. Те ме бяха търсили по телефона в своите близки познати. Аз се завърнах, но не казах нито дума. Аз не се завърнах като загубена овца избягала от стадото и се върнала отново, за да не попадне в зъбите на някой вълк. Не, аз вече бях решила и бях предала съдбата си в ръцете на Бога в лицето на Учителя и знаех, че той по своите неведоми пътища и чрез своето познание, което имаше и чрез своята власт, която той прилагаше можеше да промени решението на родителите ми, за да ме вземат обратно. Това и стана. Това беше моя победа. Това бе победа на Учителя, това бе спасение на една душа от едно бъдещо отклонение и спасяване на един дом от разруха и разрушение. На следващия ден отидох да благодаря на Учителя, той ми каза: „Ти си свързана с духове близки на вашето семейство. Те като виждат, че си малко по-забогатяла уловили са те тебе и постоянно ти внушават разни мисли. Дойдат и искат от тебе казват ти, че си длъжна да им помогнеш. Като дойдат ти ги питаш „Колко искате?", те отговарят „две хиляди лева", а ти им казваш „на ти две хиляди лева". Идват други ти и тех питаш „Ти колко искаш?", „три хиляди лева". Отговаряш им „На ти и на тебе три хиляди лева". Така като си богата те идват при тебе и чрез тебе разбогатяват, но накрая те оберат и ти осиромашееш. Като си бедна те дойдат и ти казват „Що си тръгнала по този път, не виждаш ли каква си? От тебе нищо няма да излезе. Само си губиш напразно времето". Това са техни състояния, но като забогатееш те ти казват „Що не използваш времето си? Иди, яж, пий, повесели се". Черните точки, които виждаш в съзнанието си, то това са проекции на техните мисли." „Учителю, аз си правя извадки от лекциите и като видя зор аз почвам да ги чета и получавам облекчение". „Хубаво правиш, много хубаво правиш". „Учителю, някой път като си легна чувствувам, че те са ме нападнали. Тогава трябва дълго време да се моля докато се махнат и аз се успокоя, че да заспя". Учителят ме погледна усмихнато: „Добре правиш". „Да ви прочета ли някои от мислите, които съм извадила от беседите?" „Може, прочети ми". Аз прочитах, Учителят слушаше с притворени очи. След това той ме изпрати с усмивка. Аз си тръгнах към дома. Там някъде в края на съзнанието ми бе останала като черна точка фигурата на онази пейка, която трябваше да бъде пейка на падението и на отчаянието.

4. СРАМЕЖЛИВОСТ И КАВГИ Споменах, че бях родена в град Дупница, а сега Станке Димитров. Там баща ми беше чиновник, работеше в градската адвокатска кантора. Когато съм била на две години сме се пренесли в Стара Загора и там отраснах до девет години,когато баща ми купи къща в София и се преселихме в столицата. Бях първолаче, ученичка в първо отделение и ме запитаха от къде съм родена. Отговорих, че съм родена в Дупница, а учениците като чуха това всички се смяха. Те не знаеха, че има такъв смешен град с име на дупка, видя им се толкова смешно и много забавно. Учителката също се засмя заедно с тях, а аз се засрамих много. Бях докачлива и тогава за пръв път се срещнах с това чувство в мене - срамежливостта и докачливост. То ме завладя и не ме пусна до края на живота ми, през всичките години изпитвах го като някакво въже, което ме бе вързало от рождението ми та чак до старостта ми. Беше много интересно, но бе факт, с който не можах да се справя. В Стара Загора отивайки на училище по пътя паднах в една локва, след което станах бях цялата измокрена, но се смутих, че ще закъснея и че учителката ще ми се скара, затова се оправих малко, поотърсих се оттук оттам и отидох на края в час. А беше есен, студена есен. Разболях се от бронхопневмония и лежах близо два месеца у дома. А на времето в началото на века да се разболее едно дете от бронхопневмония не винаги оживяваше - тогава ме лекуваха със сиропи, със синапени лапи, налагаха върху гърдите ми вендузи, такова беше лечението. За температура се даваше хинин. У дома ме попитаха защо не съм казала на учителката. Отговорих: „Беше ме срам". Имах особено чувство на стеснителност, когато оздравях и ме заведоха в училище учителката ме представи отново пред класа и обясни, че съм била болна, понеже съм паднала в една локва със студена вода. Децата отново започнаха да се смеят, а едно дете скочи на крака и извика: „Учителко, тя не е паднала в локвата, а в една дупка понеже е родена в град, където има голяма дупка - родена е в Дупница". Всички се смяха, а аз се разплаках. Учителката отиде и издърпа ушите на този приказливец, но вече беше много късно, аз потънах от срам в земята и то пред целия клас. А тя искаше да обясни, че ако някой друг случайно се намокри да не се укрива, че да бъде после болен, но да съобщава веднага. Но общия смях провали нейното намерение. После у дома се коментира дълго време този случай, че всички които са родени в Дупница падат в дупки. Смяха се, но на мен не ми беше смешно, а аз се притеснявах много и плаках дълго. С голяма радост посрещнах вестта, че ще се преместим в София, за да не ме закачат децата с тази Дупница. В София никой не обърна внимание от къде съм, нито ме питаха къде съм родена, така че преминах през това препятствие леко. Аз бях се вече подготвила какво да отговоря ако ме попитат отново за родното ми място. Така че в моите детски спомени остана оня пренебрежителен смях към моята особа и месторождението ми. По-късно там където живеехме имаше една тераса, където си играехме като деца. Спомням си бяха дошли гости насядали на столовете и разговарят, а аз и едно малко момченце играехме на кукли и аз съм се увлякла в играта и казвам с висок глас, имитирайки без да искам гласа на посетителите: „Госпожо, моето дете е болно". Всички гости се обърнаха към мен и се изсмяха. Аз се засрамих. Впечатлителност ли беше това, какво ли беше не знам, но смеха им ми подейства като присмех и като че ли ми се подиграват. Каква ли енергия се излъчи от този смях не зная, но ме порази много и аз бях много дълго време затворена и изобщо не поглеждах куклите и не исках да се доближа до тях. Опасявах се да не би някой у дома да ми се присмее отново. Този присмех го преживях много дълбоко и болезнено. В София в къщата, която закупи баща ми преминах през много болезнени за мен състояния. От началото, та до края имаше нещо, което ме гонеше непрекъснато. Защо ме гонеше не знаех, но това нещо ме гонеше жестоко. А защо мен, а не другите това също не знаех. У дома се явяваше дисхармония казано на сегашен език, но на тогавашен език се явяваха кавги. Непрекъснато имаше нещо във въздуха, което създаваше кавги и разправии. От всички най-много страдах аз. Кавгата започваха от едната страна на къщата и накрая се пренасяше от стая в стая, та да стигне накрая до мен и да се стовари върху мен. Накрая или ще ме набият, или ще ме изругаят, но като че ли аз бях гръмоотвод и събирах бурите и гръмотевиците у дома. Аз бях малка и не разбирах тези неща тогава, но знаех много добре, че щом се почне някаква кавга в някоя стая то тя се пренасяше от стая в стая и стигаше до мен. И аз започнах да се изхитрявам, че като я чуя, започвам да бягам и да се крия и преминавах от стая в стая, скривах се в някое кюше или излизах навън. Но кавгата не ме оставаше докато не се стовари върху мен и да се успокоят онези, които се карат. Аз започвах да плача, изплаквах се до края и всичко онова, което ме гонеше преминаваше през мене и излизаше от мен и така се освобождавах от кавгата. А онези, които ме набиваха си отиваха успокоени и после все едно, че нищо не е било, както се казва - ни лук яли, ни лук мирисали. Но аз си знаех, че всичко изтърпявах и през мене всичко преминаваше. Така постепенно открих, че има нещо в къщата, което ме гони. За мен беше жива тази кавга, която висеше във въздуха и чакаше удобен момент да се развихри върху домашните ми, да ме намери накрая, че да се стовари върху ми. И все се питах къде ли се е скрила, в кое ли кюше на стаите се е завряла, че не я виждах. Веднъж бях взела метлата, с която събираха паяжините по ъглите и нарочно тръгнах да я търся та дано да я намеря и изгоня от къщата. Обрах паяжините по ъглите, но нищо не намерих. Изведнъж идва майка ми и ме пита какво правя с тази метла. Отговарям й, че събират паяжините по ъглите. „Това ли ти е работа с тази метла, та да разбутваш нещата и да вдигаш прах". Още неизрекла думите видях като че ли нещо влезе в нея, очите й се отвориха ей такива големи и с такова озлобление ме удари, че аз паднах на земята: „Ще разбутваш нещата" чувах гласа в ушите си. Още тогава като дете видях с очите си как тази кавга вече влизаше в.майка ми и тази кавга създаваше всички разправии у дома, и че тя, кавгата, ме гонеше чрез майка ми. Това го разбрах като дете. По-късно когато станах голяма, когато се запознах с учението на Учителя разбрах, че майка ми беше медиум и я обладаваха и завладяваха духове и безпричинно ме гонеше като налиташе да ме бие. Но аз вече бях голяма в гимназията и вече можех да се противопоставям. Аз плачех много от неправдата и се възмущавах много. Чувствувах, че един черен дух беше в къщата и ме гонеше. По-рано беше за мен като кавга, а сега черен дух, който ме гонеше безспир и нашир. Но аз още не разбирах тези неща. Майка ми преди да си замине от този свят й се отвориха очите и тя виждаше разни духове, които й говореха и им, вярваше и я разиграваха едновременно. Аз бях принудена да извикам един свещеник да направи водосвет у дома, да прикади с тамян и да чете молитви на майка, а той се оказа, че беше искрено верующ свещеник и при това ясновидец. Този човек не взимаше пари за службите. Беше интересен свещеник. Аз после разбрах, че той чете скришом беседите на учителя Дънов. Имаше някои от тях, които ги четяха скришом. Аз попитах свещеника: „Не може ли да се изпъдят тези духове?". „Ако ги изпъдим от тук ще се качат горе при брат ти на горния етаж и ще направят по-големи поразии". Аз разбрах, че в този дом имаше един дух, а това беше същият онзи човек, който навремето беше продал къщата и който беше изигран при продажбата й. Той беше умрял след време, но духът му витаеше тук и си отмъщаваше на всички като създаваше крамолите, неразбориите и след като минаваше от човек на човек и накрая чрез майка ми се докопваше до мен и аз си отнасях боя. А аз трябваше да го изхвърля този дух от мен чрез рев. И аз плачех. Аз му бях изходния комин, през който трябваше да премине през всички и да ги обере. Така си отмъщаваше. Обираше техния магнетизъм и силите им, а родът ми си заплащаше заради това, че бяха го изиграли навремето. А по-късно когато родителите започнаха да ме гонят заради учението нещата се промениха още повече. Гонеше ме отначало до край. Това гонение започна у дома, после се прехвърли и в Братството, в което влезнах и от тогава досега непрекъснато съм гонена. Такава ми беше орисията. Да бъда гонена от начало до края на живота си.

МАРИЯ ТОДОРОВА (1898-1976 год.) 1. ЧАСТНАТА УЧЕНИЧКА Именувам се Мария Михайлова Тодорова и съм родена на 8 февруари 1898 година стар стил или на 21 февруари 1898 година нов стил в 7 часа без 1 минута сутринта. Баща ми се казваше Михаил Тодоров Попхристов и е роден в град Пирдоп през 1856 година. Баща ми е бил търговец, а дядо ми свещеник. Баща ми са го дали като послушник в черквата, той е бил старателен и по предложение на тамошния поп е бил посочен на екзарх Йосиф, който се е заинтересувал от него и го изпраща като стипендиант на Българската екзархия, за да се учи в Русия в Духовната академия в град Орел, както и много други българчета по онова време. Колко време е учил не зная, но след това се е записал и завършил славянска филология. Отказал се е от Духовната академия. Бил е личен приятел на Методи Кусевич, който по-късно става владика на град Стара Загора, който е създал парка на Стара Загора. Там е било един гол баир, но го е превърнал в чудесен парк. Давал е години наред почти цялата си заплата за разсад на дръвчета и е създал парка на „Язмото" с доброволния труд на местното гражданство. По време на Сръбско-българската война през 1885 година баща ми и Кусевич са били в град Орел в семинарията. Когато са получавали новините от фронта чрез вестниците са били толкова възбудени и разпалени, че Методи Кусевич е викал на висок глас: „Удряйте, удряйте, български юнаци!". Там баща ми попада в кръжока на Чернишевски и Добролюбов, където се запознава с новите социалистически идеи, идващи от Европа в Русия. Поради тези идеи той напуска Семинарията и завършва славянска филология. Като се връща в България бил е гонен от Стамболов като всички онези, които са завършили в Русия и поради това отива в град Одрин и е бил учител, преподавал е български език. След това идва в България и става учител в град Панагюрище и там се запознава с бъдещата ми майка. Майка ми Недялка Искрьова Мачева е родена през месец април 1876 година по време на Априлското въстание и то в Балкана понеже панагюрци са бягали от турците. Баща й Искрьо Мачев е един от възрожденците в град Панагюрище и е взел живо участие в подготовката на въстанието. Тук се среща с Михаил Тодоров, който по това време е учител в Панагюрище. Оженват се около 1893 година и от брака се раждат четири деца. Станислав -1894 г. в град Дупница, завършва архитектура и работи в БДЖ. Негов син е Михаил Тодоров, моят любим племенник. Тодор е роден 1895 година, завършва медицина в Италия и после остана да работи в Италия. Мария е родена 1898 година в град Дупница. Владо - 1910 година в София, следва право, а по-късно стана един от видните футболисти в офицерския клуб „АС-23" от 1926 година до 1936 година беше бележит футболист, наричаха го „балерината" и във футболните среди беше познат под името Владо Тодоров. Отначало баща ми работи в Дупница като съдия, после се премества в град Стара Загора като учител по литература и е бил директор на Девическата гимназия. Около 1910 година се премества в София е бил учител по литература. Пенсионира се през 1916 година. Всички в семейството ми пееха много хубаво - баща ми, майка ми и някои от роднините ми винаги пригласяха на три гласа. Баща ми като всеки българин пушеше и пиеше, но до 50 години. След това каза край и не пушеше и не пиеше до края на живота си. Доживя до 94 години, а майка ми до 88 години - дълголетници бяха. За първи път се запознах с Учителя през 1916 година съвсем случайно, в не съвсем случайна обстановка и обстоятелства. Така че години след това, когато чух и прочетох от Учителя мисълта: „Случайността е закон на кармата!" винаги се усмихвах и благодарях на моята карма, че можах да се срещна в този живот и да бъда при нозете на Всемировия Учител. За мен това бе най-голямата привилегия, която може да съществува на земята и най-голямото благоволение, което може да получи една човешка душа от Бога. От самото начало тези две понятия Учителя и Бог се сливаха в едно от начало да края на моя земен път. И така остава за следващите векове това общо понятие по време на моето пребиваване на земята, докато реша всички задачи като ученик. Част от тези година -1916 както и още три години след това аз работих с Учителя като негова частна ученичка. Бях 18-годишна, завършила гимназиалното си образование, когато по онези години то се равняваше на висше образование, дори няколко десетилетия след това. Гимназиалното образование беше максималния ценз, което отваряше вратите за работа навсякъде, където човек пожелаеше. Семейството ми тогава беше заможно и можеше да си позволи единствената им дъщеря да бъде подготвена добре, изучена, за да премине във висшето общество, при което бе задължително познание по музика. А аз свирех добре на пиано, с добро възпитание, а аз го имах и добра подготовка по всички въпроси, за което би могло да се говори в тези среди като наука, религия, философия, а задължително бе умението да се бродира, защото младите дами се събираха при подходяща обстановка в дадени семейства сутрин на чаша чай и за разтуха бродираха. А бродериите не бяха обикновени бродерии, а бяха изписвани от Австрия и Германия. Как така се случи, но аз пожелах да посещавам Учителя и да го запитвам по дадени въпроси, на които Той трябваше да ми отговаря. Постепенно на получените отговори аз трябваше да работя като ги осмислям с особено подробно тълкувание. Така че от обикновено любопитно младо момиче, задаващо въпроси, аз се превърнах в ученичка, която трябваше да работи върху отговорите на Учителя дълго и продължително. После усетих, че бях влезнала в друго училище, програмата ми беше съвсем различна, а темите, които ми се даваха за домашна работа бяха необичайни, и толкова необичайни, че нямаше от къде да прочета и да получа познания за тях, за да се подготвя за следващия урок. Единственият източник се оказа Учителя, а главното ми пособие се оказа Библията. За най-голямо мое учудване тя за мен беше книга за възрастни и стари хора, нямащи какво да правят, а тук при мен се оказа, че Библията бе първото ми учебно помагало. Учителят редовно ме приемаше два пъти седмично обикновено понеделник и четвъртък в 9 часа. А вие можете ли да си представите какво означава едно 18-годишно момиче да отива на частен урок при човек с прошарена коса и брада на около 52 години. Но това не може да се опише, то трябва да се изживее. Цялата тогавашна обстановка на улица „Опълченска" 66, където домакинята ме посрещаше понякога с неодобрение, понеже според нея отнемах от ценното време на Учителя. А там непрекъснато имаше движение от идващи и отиващи си посетители, като всеки бе се въоръжил с търпение и с подготвени въпроси към Учителя, защото всеки посетител не отиваше от просто любопитство, а от някаква нужна, търсещ помощ, закрила, съвети и разрешение на житейските си проблеми. А аз отивах като частна ученичка. Защо казвам частна ученичка? Веднъж при едно събиране на възрастни приятели около Учителя за разговор при една вечеря, при един наш познат на семейството ни, а това беше Петко Епитропов. Той бе заявил: „Е, вас ви изпревари и надмина една частна ученичка, която е само на 18 години." Какво бе любопитството на околните да влезат, да видят и да разберат коя е тази ученичка. След това дойде ревността срещу мен, която ревност понякога се обръщаше в озлобение. Тази ревност беше непонятна за мен, но за тях беше обяснима - не можеха да проумеят и да разберат защо Учителят приемаше мен, а не тях и защо толкова дълго се задържах при него. Те му задаваха въпроси, а той им бе отговорил: „Тя е моя частна ученичка". А да си частна ученичка трябваше да имаш учител, трябваше да има ученик и разбира се уроци, които трябваше да се изучават и след това частната ученичка беше изпитвана така както ме изпитваха учителите в гимназията. Като частна ученичка аз не заплащах хонорар на Учителя, а трябваше да го заплатя с преданост към делото и го изплатих като верност до края на живота си. И не само към този живот, но това важи и за вечността. Учителят ме запозна още през 1916 година, както и следващите години с основните положения на духовния свят - а те бяха нужни, за да си изработя един правилен духовен мироглед. Ами останалите последователи на Учителя? Той държеше беседи на ул. „Опълченска" 66, провеждаше общи разговори с приятели по домовете при своите посещения при тях, посещаваше провинцията. Той беше извор, от който всеки можеше да черпи, както поиска и колкото поиска. Той бе извор на знания, но той бе извор на сила и на мощ. Това го установих по-късно. По-късно приятелите имаха различни опитности с него и успяха по вътрешен път да разберат, че срещу тях стои не господин Дънов, а един велик пратеник на небето, който бе дошъл на земята да помага на своите братя. Тези вътрешни опитности бяха от категорията на висшето познание и можеха да се оприличат като божествени откровения, а някои приятели го възприемаха като живия Христос слезнал на земята. Неговото Слово днес можете да го намерите и да го прочетете, но тогава в първите години това Слово излизаше от него като извор и стенографите в началните години едвам успяваха да го записват. По-късно излезнаха и първите книги от „Сила и живот". Понякога, когато беше много зает с посетители Учителят ми даваше някои книги, които аз трябваше да прочета и при следващите посещения Той ме изпитваше какво съм разбрала от тях. Искаше да види дали мога да работя върху разбора на една книга, да намеря главната идея, да видя образите на героите като живи, които се подчиняват не на своеобразни тълкувания на автора, а са отражение на един жив свят, който съществува зад думите и зад словата на същата книга. В субективния свят на автора даден в книгата бе обективен свят на героите и то на друго място. Трябваше да се намери връзката, а тя се даваше от идеите вложени в книгата и законите, намиращи се в общение между онзи духовен свят, който бе горе в Невидимия свят и онзи, който бе свален чрез перото на писателя върху белия лист. Още от самото начало Учителят ми каза: „А имате ли си Библия?" Аз го погледнах с изненада. А уплахата ми от тази голяма дебела книга подвързана с дебели корици всяваше в мене страх от неразбрания език и текст. Тогава той започна да ми дава да чета отделни глави и ми насочваше на кое да обърна внимание. Вие днес можете да видите една беседа на Учителя, как той започва с един стих от Библията - от Стария или Новия завет и започва след това да дава и разглежда вложения смисъл на цитирания текст от гледна точка на висшето познание, с което боравеше Учителя, а това бе гледна точка от божествената наука недостъпна за обикновената човешка душа. Но тогава в началото това бе толкова трудно за мен и с какво внимание Учителят ме насочваше и ми разясняваше всяко едно положение. По-нататък ми даваше упражнения от духовен характер, които изпълнявах съвестно, но не всякога успешно, при това винаги му разказвах и той ме направляваше, насочваше и допълваше бащински. А това беше един продължителен процес в разстояние на няколко години. Когато Учителят откри Школата през 1922 година и се оформи Младежкият окултен клас, в който аз влязох и когато започна Учителят да дава своите лекции видях, че не случайно съм била подготвена. В разстояние на три години аз бях опитно поле и моите съзнание бе пробния камък, за да може Учителят да провери дали ще може да работи върху онези представители от младото поколение, което трябваше да дойде и които трябваше да оформят Младежкият окултен клас. Така че аз не започнах като някой първолаче от А и Б, а вече имах една подготовка. А това бе подготовката на частната ученичка. През младите си години, когато бях частна ученичка на Учителя и седмично два пъти понеделник и четвъртък го посещавах по предварително зададени теми от него по Библията аз изнасях предварително предварително подготвено резюме. Отговарях на въпросите и тогава беше времето когато Той ми обясняваше духовните закони залегнали в Библията, дадени символично и скрити за съзнанията на обикновените богомолци. По-късно в Школата Учителят изнасяше своите беседи, но винаги носеше Библията в ръка, сядаше на катедрата, отваряше една страница и прочиташе даден стих с лупата си и върху този стих, който беше като мото се явяваше като ключ на цялата беседа. За околните това беше нещо съвсем случайно като че ли случайно Учителят попадаше на някаква глава и по обикновен начин прочита там някакъв си стих. Но впоследствие ние започнахме да гледаме по друг начин на беседата на Учителя. За нас това не беше вече беседа, а беше Слово на Учителя и че това Слово се подчиняваше на своя закономерност и имаше свой план и всяко нещо лежеше на мястото си. И тази беседа не можеше с нищо да се промени или да се замести с нещо друго. Тази беседа имаше свое време и свое място и видяхме как Словото на Учителя се изливаше закономерно и отговаряше не само на текущите наши проблеми, но тя отговаряше на онзи общ план на Школата, чиято физическа проекция ние бяхме с нашите човешки тела и човешки умове. Словото на Учителя се изливаше по космически закони и отговаряше на времето, което ни създаваше и което ни движеше. Та по онези години на частната ученичка имах възможност целенасочено, ежеседмично да работя по глави над Библията и лека полека усвоих много неща и се запознах с основните неща, че Библията не е обикновена книга, а е книга на Господният Дух, който е работил през вековете и хилядолетията. Така веднъж Учителят в една от лекциите бе казал на братята: „Аз имам една частна ученичка от света, която ехе ви изпревари и дори петите й не можете да й ги видите." Аз знаех, че се касаеше за мен. Някои от тогавашните братя също се досещаха, че се отнася до мен, но те бяха вече на възраст, където не ме ревнуваха, защото аз бях за тях дете, а аз още не бях влезнала официално в Братството и още не бях влезнала официално в онзи салон, където се събираха сподвижниците на Учителя.