RPX

212. КАК СЕ НАПИСА И ИЗДАДЕ КНИГАТА „УЧИТЕЛЯТ", УЧИТЕЛЯТ НЕ СЕ ДОКАЗВА Да се напише книга за Учителя когато той беше още жив, беше идея, която кръжеше над Изгрева много години, но не можа да се свали и осъществи. Методи Константинов беше се върнал от следването си в Полша и донесе диплома и докторат. Затова бе много горд пред всички. Беше дипломиран доктор по обществени науки. Методи отива при Учителя, занася и показва дипломата си - доволен е и предоволен. „Методи, какво ще правиш ти сега с този докторат?" Методи изумява, а Учителят продължава: „С нея ще проправяш път на Учението". Методи се върна на Изгрева от Полша, беше много деен, искаше да направи нещо по-особено, занимаваше се с политика, искаше да играе особена роля в обществения и политически живот на страната. Току-що беше си дошъл и аз го наблюдавам. Със себе си бе донесъл полски влияния по женска линия. Беше много тънък по женската част и му бяха слаби ангелите. Имаше такава слабост, обичаше флиртовете и интересните връзки за духовно приобщаване, облагородяване и общение, както той се изразяваше пред нас. Ето аз съм застанала пред Учителя и Методий минава покрай нас. „Учителю, ама Методий много се е омърсил там в Полша както наблюдавам". Учителят го погледна и отсече: „Сестра, права си, омърсил се е, понеже се е мърлял, мърлял с овцете там". А когато един селянин у нас пуска овена си при овцете есенно време, за да се оплодят, израза се нарича „Мърли се тази овца, мърли се онази овца". Та от моят израз „омърсил се", излезна „мърлил се е". Беше много смешно и много забавно от страни, но беше хем вярно, хем трагикомично. А пък Учителят е майстор да каже онази дума, която трябва точно на място. По един такъв повод Учителят каза: „Аз говорих на Методи. Казах му, че такива разговори, които той провежда със сестрите тук са флирт. В окултният клас такива неща не трябва да се допущат. Брат и сестра трябва да разговарят по морални подбуждения и да се извисят в един идеен свят, а не да слизат в чувствения свят - тогава стават мъже и жени от света. Той, Методи изпадна под влияние на Георги Марков. Той насила му се наложи, а такива неща на окултния ученик не се позволяват. После те повлияха зле на Магдалина. Магдалина стана лоша ученичка поради тези влияния. Аз гледам лицето на Методи е потъмняло. Това не е хубав признак. После той е станал мързелив, вече не работи, осланя се на другите. Магдалинините духове са влезли в него". Той премина през големи изпитания, после замина да защитава докторат в Полша и се завърна от там. Методи имаше голяма разположение към мен и Борис. Това бе естествено разположение, защото той бе човек на големи идеи, за голяма реализация, бе вътрешно много широк и не бе дребнав, нито се подаваше на дребните ежби, минаваше и прескачаше през тях. Това му качество го караше да се приближава към нас, но когато другите виждаха това, скачаха и се опитваха да го откъснат от нас, като търсеха винаги някакви доводи, които винаги ги намираха. Методи получава идеята за написване книга за Учителя една сутрин при ставане. Тя направо слезнала от горе и кацнала на главата му. Решава да пише, сяда на масата и написва няколко листа. Но се сеща, че брат Боян Боев бил започнал да пише нещо по този въпрос. Отива при него, споделя и брат Боян възторжено приема идеята. Веднага тръгват от Изгрева и отиват в Мърчаево. А това е лятото на 1944 г. Учителят ги изслушва. „Вие тази книга двама души няма да може да я напишете, защото няма да излезе. Трябва да бъдат четирима човека". А те са двамата: Методи и Боян. Но кои ще бъдат другите двама? Започват да изреждат пред Учителя имената на всички приятели, които имат писателски талант. Изреждат към 20-тина имена. След всяко име Учителят казва „не" и клати с глава. Изреждат имена, гадаят и пак изреждат. Накрая спират, вдигат безпомощно ръце: „Други не виждаме". Тогава Учителят добавя: „Ще поканите Борис и Марийка. Иначе тъй тази книга няма да я напечатате". След тези думи те се оглеждат, недоумяват защо Учителят не одобрява всички онези, които пишат в „Житно зърно", всички писатели, поети, философи, които се намират на Изгрева и в нашите среди. Да, но Учителят препоръчва мен и Борис. А ние не бяхме писатели и нямахме амбицията да бъдем такива. Другото, което им прави впечатление е, че според думите на Учителя двама души тая книга не могат да я напишат. И третото е, че ако не ни поканят и ако не вземем участие тъй и тъй няма да бъде напечатана тази книга. Тогава двамата пристигат у дома от Мърчаево, засмени, възторжени и всеки започва да разказва своя дял от този разказ. Ние приехме с голяма радост предложението им. Приехме това като задача от Учителя и се разделихме с голямо въодушевление. Уточнихме се да се съберем следващия път и да си изработим програма за работа. Следващият път се събрахме у дома. Боян Боев започна да чете онова, което бе написал преди това. Боян беше много предан и верен ученик. Имаше много добри качества, а една от най-добрите му беше, че бе безкористен във всяко едно отношение. Имало е моменти когато аз се спра, стрес-вам се от някоя негова дейност, погледна Учителя и той с поглед ми каже: „Не се страхувай, той е безкористен". Тогава пристъпвах към него. Той 13 години беше болен от туберкулоза на коляното и не се оплака нито веднъж на никого. Веднъж Учителят се спира и го гледа как куца и се мъчи, па го пита: „Бояне, как искаш, сега ли да си изплатиш дълговете или да отсрочим за друг живот?" и му показва с бастуна куцият му крак. Боян се е подпрял на своят бастун и бърже гръмогласно извиква: „Сега, сега, сега". Не говори, а вика от болка и натъртва на думата „сега". Учителят се усмихва, поклаща с глава и добавя: „Хубаво, тъй да бъде както си рекъл". Боян беше нещо като секретар на Братството, защото всичко минаваше през него и той поддържаше безбройна кореспонденция. Непрекъснато се движеше с писалка и тетрадка и записваше всичко онова, което Учителят говореше при частните разговори. Имаше навик когато излезе някой от посещение при Учителя, той го спира, запитва какъв е случая, поради което търси помощта на Учителя, записва всичко, както и думите на Учителя. Беше авторитет за всички. Веднъж Боян бе решил да осъществи една своя идея и потърси моята помощ. Аз не бях готова за нея, смутих се и се запитах, какво ли цели с нея. Отива при Учителя и споделям опасенията си. Учителят ме погледна строго: „Брат Боян е най-безкористния човек на Изгрева". Успокоена аз си тръгнах и започнах да размишлявам как най-добре да съдействувам на брат Боян. Четиримата сме седнали у дома на масата. Брат Боян започна да чете онова, което бе написал. А това бяха главно доказателства за Учението, доказателство за идването на Учителя и доказателства, че това е Учителят. Беше събрал цитати и изявления от много места. Всичко бе направено във вид на полемика, която трябваше да докаже, че Учителят е дошъл на Изгрева. Методи беше написал образа на Учителя, неговата външна проява, външни черти на образа, които бяха мъгляви и неубедителни. Слушаме ние с Борис. Свършиха и чакат да чуят нашето мнение за материала, който прочетоха. Но аз мълча. Борис също мълчи. За да излезем от това неудобно положение предложих следващия път да се срещнем отново и тогава ще чуят мнението ни, защото трябва да проучим всичко това, което е ново за нас, да го разгледаме подробно и да няма прибързани решения. Те си оставиха материалите и си отидоха. Останахме двама. „Е, Борисе, какво е твоето мнение?" Той мълчи и не обелва дума. Аз го гледам и казвам: „До тук за мене е една голяма нула". Борис ме изгледа с ужас. „Ами тези двама заслужили братя, единия с докторат?" Аз бях много възбудена. Изведнъж у мен дойде едно решение. Изрекох го: „Учителят не се доказва. Учителят се изявява и проявява чрез Духът. Ученикът не се занимава с доказателства за Учителя. Негово задължение е да върви по пътя на ученика, който е даден в Словото на Учителя".

209. БОЯН БОЕВ Последните години Учителят насочи Боян Боев и Методи Константинов към нас и ние с тях успяхме да работим върху книгата „Учителят" и след като я завършихме успяхме да я издадем. Така се създаде един много добър вътрешен контакт между нас за обща работа. Започнахме да дружим по-често и разговаряхме и обсъждахме неща, които се отнасяха за Школата на Учителя и неговото Слово. Борис след заминаването на Учителя и след заминаването от този свят на Тодор Стоименов беше поставен за ръководител на Братството и често Братския съвет трябваше да заседава с часове по текущи въпроси, засягащи Изгрева. Разискванията бяха бурни, с пререкания, преминаващи в караници и непрекъснати разправии. При такива случаи Боян Боев ще дойде при мен и ще каже: „Марийке, кажи на Борис, че довечера Братския съвет ще има заседание". Аз кимвам с глава, че съм разбрала и запомнила, а той ще си вдигне двете ръце над главата с разперени пръсти, с дланите навътре и размахва ръцете си над главата и каже: „Ужас, ужас, ужас". Винаги след като ми съобщаваше повтаряше тези думи многократно. Аз съобщавах на Борис, който се връщаше късно след обяд от работа, по-хапваше нещо и заминаваше на тези поредни Братски съвети и се връщаше късно вечерта изморен и изтощен от бурните разисквания и пререкания. По това време аз поех задължението да нося храна на брат Боян. Борис понеже страдаше от язва всички храни, които се готвеха у дома бяха предварително пасирани, така че той да може да ги поеме. А да се подготвят пасирани супи и гозби беше една много трудоемка работа и приготовляването на такива ястия изискваше много време както на моята къщна помощница Станка, така и на мен. С големи усилия Борис поемаше тази храна. Аз слагах в чинии и занасях и на Боян Боев, който му харесваше и така че от 1945 до 1958 г. може да се каже, че той ядеше само моите ястия. Но след това Борис беше вкаран в затвора, аз имах и други задължения да тичам на-сам-натам, да ходя да измолвам посещения от затвора и да му нося храна. Тогава отидох при Боян и му казвам: „Брат Боян досега ти носех храна и не ми беше тежко, нито ме затрудняваше. Готвех за Борис, където се готви за един там има и за двама. Но сега вече търча по други неща и няма да мога нито да готвя, нито да нося". На Боян му беше много неприятно, защото се лишаваше от тази вкусна и лесно смилаема храна, която готвех. Започнаха други да му готвят и носят. Веднъж ме среща и се оплаква: „Ти знаеше ли, че тези сестри тук на Изгрева не знаят да готвят и ще ме уморят с техните яденета". За мен това беше само една похвала, но сега времената бяха други и аз тичах и си имах други грижи и неволи. Боян беше много разположен към нас, а ние бяхме преминали през изпитания и чрез тези опити, които бяха направени с издаването на беседите и книгите на Учителя нашите връзки се уякчиха. Спомням си, че той обикновено се намираше много близко до Учителя, непрекъснато с бележник и писалка в ръка, за да стенографира думите на Учителя. През 1926 г. шест месеца преди да се пенсионира той бе уволнен дисциплинарно от Министерството на просвещението и то след доноси и интриги като онези, които се подписаха за неговото дисциплинарно уволнение бяха директора на министерството Радославов, както и професор Консулов, които двамата са били бивши съученици на Боян Боев. Така те го оставиха да бъде без пенсия и той от 1926 г. до 1962 г. беше без пенсия и се препитаваше на Изгрева от онова, което нашите приятели му носеха. Той работеше за Учителя, за Школата, а пък ние сестрите когато готвехме носехме по някое блюдо от храната и за него. Спомням си Учителят пред брат Боев и заобиколилите го приятели, каза: „До началото на 2000-та година ще дойда отново, защото сега се строи друга земя. Ще дойда в Русия към Карпатите. Сега България е в златния си век, а Русия е в сребърния си век, а тогава ще бъде точно обратното - Русия ще бъде в златния си век, а България в сребърния си век. Това ще стане, защото бъдещето е на славянството, защото то върви по пътя на сърцето и може да се сади от семената на новото учение у тях". Това изявление на Учителя не бе дадено случайно пред Боян, защото той бе радетел за мисията на славянството и беше издал една малка книжка по този въпрос. Освен това той непрекъснато стенографираше и беше подбрал много мисли на Учителя за ролята на славянството в бъдещето на шестата раса и ролята на Учението на Учителя за идването на тази шеста раса. Той събираше тези изказвания, подреждаше ги, поставяше коментари и чакаше онзи момент кога ще се сбъдне всичко това. Често когато се разделяше с някои възрастни братя от неговото поколение и знаеха, че може би това ще бъде последната им среща затова те се изпращаха по следния начин: „Брат, да се разделим по братски, че може вече тук в България да не се срещнем, но да не забравиш, брат, че Учителят каза, че следващия път Братството ще се прероди в Русия на Карпатите. Там ще ни бъде срещата, брат, там ще се видим и да не забравиш, брат, когато се родиш следващият път да дойдеш точно там". Боян говореше високо и разпалено. Онзи брат комуто говореше даваше обещание с пълна увереност, че това трябва да стане точно така както го е казал Учителя. А пък Боян убедително говореше и настояваше, че тяхната среща ще бъде именно там. Единствено се уточняваха да не забравят и да не пропуснат епохата когато трябва да се преродят в Русия при идването отново на Учителя там. За нас беше много забавно за наблюдение на тези сцени, после не ни беше толкова интересно, защото знаехме, че се повтаря един и същ сценарий. Но Боян Боев и възрастните приятели, които се разделяха по този начин за тях не беше сценарий, а беше живот, който са изживели с Учителя и Школата в разстояние на десетилетия. За тях беше жив живот, споен със словото и с живота около Учителя. Ние, които преминахме през Школата на Учителя и които бяхме по-млади само се усмихвахме и наблюдавахме как те бяха толкова убедени в тази предстояща среща, когато трябваше да се родят отново на земята. Но веднъж присъствувах на една такава драматична сцена, при едно такова изпращане и прощаване с Боян, че се разплаках. Един брат се прощава с Боян и се уточняват къде ще се срещнат в следващото прераждане. Разделиха се и онзи брат си тръгна. След пет минути брата се връща цял разтреперан и проплаква: „Брат Боян, аз забравих къде трябва да се преродя". Брат Боян взима лист хартия, написва му върху него следното: „Русия и Карпатите", написва го на български и написва го на стенограма и му го подава. Онзи брат се спира и пита: „Ами ако загубя бележката?" „Няма да я загубиш." По едно време брат Боян се сеща за нещо, взима писалката, взима едно друго листче хартия, написва отново същото, сгъва я несръчно, прави я на малка топка, отива при онзи брат и му казва: „Отвори си устата и глътни това - тук пише къде ще се родиш и не може да се загубиш, вече нямаш оправдание". Онзи глътва бележката, Боян му дава чаша вода и си тръгва доволен и си говори: „Да, вече аз нямам оправдание". Боян е в възторг от разумното разрешение, смее се и говори: „Ще ми разправя този, че ще забрави. Сега ще го питам дали ще може да забрави и да му мисли ако забрави." Аз вече не плачех, а ридаех. Часове след тази случка не можех да се успокоя. Веднъж приятелите завеждат Боев на оперета в Музикалния театър, за да видят и слушат голямата певица Мими Балканска. Седи на стола брат Боян, а от двете му страни са седнали приятели от Изгрева, слушат и гледат. По едно време в развоя на първото действие излиза балета на оперетата, излизат балерините и започват да играят, но според Боев като ги поглежда, то не е било балет, а само си подмятат задниците и си вдигат краката. А онова, което са играели е т.нар, френч калкан. По едно време Боян се стряска, обръща се наляво и надясно и казва на единия: „Слушай какво ти казвам: жми". Но онзи до него иска да гледа, платил е билет, има стол, има представление, има балет и балерини. Но Боян се навежда и му казва: „Жми ти казвам, че не отговарям за тебе". Онзи няма какво да прави, няма как да възрази на старшия брат Боян, онзи си затваря очите и жми. Боян се обръща и на другата страна, и на другият му извиква да жми. След като свършва номера с балета и с балерините Боян им казва: „Сега можете да си отворите очите и да прогледнете". Онези двамата си отварят очите, гледат, а балета е свършил и свършило е и първото действие. Свършва оперетата, всички си тръгват към Изгрева. Но на връщане един го запитва: „Абе, брат Боян, ние жмихме, ами ти какво прави по това време, ти жми ли или гледа балерините?" А Боян най-невъзмутим, но сърдито говори: „Аз не жмех, но гледах вие дали жмите и ту се обръщам наляво, ту се обръщам надясно, че сега ме боли врата". „Брат Боян ами как разбра, че балета свърши и че балерините си отидоха?" „Ами онзи там отзад дето седеше зад моя стол ме ръгна и рече: „Хайде бре, умири се вече балерините си заминаха." Всички се смеят, а целият Изгрев се залива от смях. Разказаха случката на Учителя, а той казва: „Ами най-интересното от оперетата и от това представление беше балета, а вие именно на него жмехте. Тогава какво видяхте? Нищо". Всички прихват отново да се смеят. Всеки месец ние от Изгрева ходехме на концертните изяви както в концертни зали, така на опера и на оперета и когато някой дойдеше от града и съобщи, че е залепен нов афиш по улиците на София за предстоящ концерт тогава някой от нас казваше: „Един жми, друг не жми - всички на концерт". Така че завършвахме и с усмивки и понякога имахме най-различни преживявания при тези концертни изяви, защото винаги се случваше нещо, което от една страна бе забавно, а от друга страна бе поучително, защото винаги се намесваше Учителя и даваше своите разяснения за случая, но от негова гледна точка. Последните години Боян Боев се движеше с бастун, куцаше. Но не се оплака нито веднъж. През времето когато Борис беше в затвора в разстояние на четири години аз първо ходех при него и споделях новините. А Борис беше измислил един начин и в една от капачките от празните буркани на едно малко листче беше написал своята редовна стенограма и тогава аз носех това листче пред Боян Боев, той разчиташе стенограмата и дълго, дълго говорехме и споделяхме един с друг своите надежди и очаквания. Първото нещо, което направихме след като Борис излезна от затвора бе с Борис да отидем и да го посетим. Той се радваше, но видях една тъга у него, „Брат Боян, защо си тъжен? Ето брат Борис е вече свободен." А той натъжен изрече: „Е, единият брат излезе от затвора и си дойде, а другият трябва да си заминава от този свят." Той беше разбрал, че неговото време изтичаше както и дойде това време, че то изтече. Боян си замина както ние, простосмъртните, ще си заминем, но той остави следи и един образ на безкористност. Идеал на безкористност от начало до край, идеал на всеотдайност и жертвоготовност за другите, идеал, който той успя да реализира чрез своят живот на земята и на Изгрева. Сега ще приложа едно откровение от разчетените стенограми на Боян Боев. „с. Мърчаево, 29 май 1944 г. В имението на брат Темелко Стефанов, при Извора на „Доброто" Учителят каза: „Извора на Доброто" се почна в с. Мърчаево през март 1944 г. и завърши с котвата на 29 май с.г. Същата котва се образува и на Небето към 12 часа на обяд, към изток 6 и половина часа вечерта се образува риба на Небето. Риба значи Исус Христос, Син Божи, Победител. Рибата стана на ръка и после на рак. Ракът е знак на месец юни. През месец юни ще стане нещо. Ние искаме мирът на Божията милост и на Божията правда. Ръката Божия показва пътя, по който хората трябва да вървят. 29.5.1955 г. Небето чисто, ясно, слънчево. Меко и топло. Чудесен ден." Забележка: На 1 юни 1944 г. се смени правителството. Дойде правителството на Иван Багрянов от 1 юни 1944 г. до 2.IХ.1944 г. (вж. „Изгрева", том. IV от стр. 476-479; 480-483).

208. ДЯДО БЛАГО Много пъти възрастните приятели взимаха решения да сложат ред и порядък на Изгрева да не могат кой от къде дойде и кой от къде му хрумне да ходи при Учителя по никое време на разговор. Бяха решили да пазят Учителя с охрана, състояща се от стари заслужили братя, бяха си направили дежурства по план и по дати и дежуреха долу пред входната врата, стояха по цял ден и не допускаха никой да влиза при Учителя. Защо ли? Защото Учителят допускаше младите около себе си повече отколкото възрастните, ние се въртяхме непрекъснато около него, а в техните очи ние му губехме само времето. Те не можеха още да разберат, че срещата на Учителя с всеки един от нас беше започнала много отдавна и че в това се състоеше вътрешната Школа. Както аз сега описвам част от тази вътрешна Школа всички онези, които присъствуваха на Изгрева можеха да напишат повече или по-малко и да дадат своят дял и своят принос в целокупната изява на тази вътрешна невидима Школа за случайните и любопитни граждани. Но това малцина направиха, защото тогава по времето на Учителя се смяташе за нещо съвсем естествено такива прояви да ни се случват всеки ден, а след като той си замина много от старите приятели утаиха в себе си тези опитности, после те си заминаха без да напишат своите възпоминания и то поради съвсем други съображения. Не че не искаха и не че не можеха, но тяхното съзнание бе замъглено и техният устрем отклонен в съвсем друга посока и те се загубиха с годините. А което е най-важното Учителят чрез тях и чрез техните опитности, които те имаха приложи част от методите на своето Слово и тези опитности, които те имаха не бяха вече само техни лични преживявания, но бяха реализирани закони от Словото на Школата. Но това не се разбираше тогава. Дори смятаха, че тези опитности не са толкова важни, страхуваха се да не би да ги упрекнат, че ученика няма смирение пред останалите и пред Учителя. А-някои не ги написаха поради немарливост. Може да се изреждат още много, много причини, но за мен това бе грешка и сега я осъзнавам към края на живота си, защото всичко, което се отнасяше за Учителя, за Школата му трябваше да бъде записано и да се даде. По този начин следващите поколения щяха да се запознаят с външната проекция на Школата и с вътрешната проява на Школата чрез нашите живи опитности и всеки щеше да прояви как Словото на Учителя влизаше в нас и чрез нашия живот то оживяваше на Изгрева. Ето защо поради стеклите се обстоятелства част от методите на Учителя дадени чрез неговите ученици и реализирани чрез техните опитности се загубиха и по този начин остана само Словото на Учителя, но то трудно може да се възприеме и да се приложи без пробудено съзнание на ученика. А това означава връзка с Учителя чрез неговото Слово и от там чрез Словото му връзка с Бога. Това е пътят, друг път няма. А освен това възрастните приятели ревнуваха нас, младите, защото Учителят ни допускаше близо до себе си и тази ревност се изопачи в нещо съвсем уродливо - те решиха да поставят под домашен арест Учителя. И го направиха. Аз отивам при Учителя, преминавам градинката, поляната и се насочвам към салона, а пред входа на приемната на Учителя долу стои на пост като войник дядо Благо. Да, уважаваният от всички ни дядо Благо, както и от самият Учител. Стои той там на пост, днес е дежурен и трябва да пази Учителя от посетители и никой да не влиза при него. Аз обаче наближавам без да се съобразявам, че е дядо Благо, ето скъсява се разстоянието до него, аз се движа решително, че каквото и да става с дядо Благо мога и да се преборя с него, та дори да му надвия ако трябва да се борим, но и ако трябва да се бием ще се бием на живот и смърт. Аз да тръгна към Учителя, а той да не ме пусне. Откъде накъде, та този Учител не е само негов, не е само мой, той е на всички. И така в ума ми проблясва едно решение, че аз трябва да изляза на бой с него, на живот и на смърт и дори вече се оглеждам къде му е най-слабото място, за брадата ли да го хвана или за косата, или да му сложа само един ритник. Аз тогава бях млада жена и много яка, а бях пианистка и на всички пианисти пръстите и китките са много здрави и ако решат да хванат някого за гушата не само ще го хванат и стиснат, но ще го вдигнат във въздуха. Ще кажете и таз хубава - отива при Учителя, а мисли такива неща като разбойник. Аз когато отивах при Учителя знаех, че отивам при Бога, но като видях, че тези изкуфели старци продължават да правят дежурства и да пазят Учителя и като виждам, че никой не протестира, затова реших в себе си, че аз трябва да бъда първата и ако трябва първа да падна в борбата ще падна, но ще пробия охраната им и ще стигна до Учителя. Такива мисли ме вълнуваха и аз крача заканително към дядо Благо, а той си стои на пост като войник да си брани и отстоява дежурството като охрана на Учителя. И ето вече правя една от последните си крачки към дядо Благо и вече протягам ръка да го хвана за гушата, изведнъж вратата се отвори на приемната долу и се показа Учителя. Показа се на последната крачка и на последната секунда преди да стане сблъсъка между мен и дядо Благо и преди да съм го хванала за гушата. Излиза Учителя и казва: „Марийке, можеш ли да направиш една салата от домати?" „Може, Учителю, но нямам зехтин." Тръгвам с Учителя да ми даде зехтин, прескачам прага, Учителят минава покрай дядо Благо и изобщо не го поглежда и не му обръща внимание все едно, че не е дядо Благо, а че е някакъв стълб или камък. А дядо Благо беше свикнал да бъде зачитан от Учителя както и от нас по-младите. Той имаше качества, беше чиста душа и в него лъхаше нещо от вековете на голямо знание и ерудиция. Той в едно от предишните си прераждания в България беше играл голяма роля за просветата на българския народ и за въдворяване на славянския език както и азбуката на Кирил и Методий. Той по прераждане тогава е бил Климент Охридски и това го бяхме чули лично от устата на Учителя. Дядо Благо не парадираше с това свое прераждане, беше честен, скромен и верен на Учителя и на Учението му до края на живота си. Преминава Учителя покрай дядо Благо все едно, че дядо Благо го няма и че е неодушевен стълб. А дядо Благо гледа Учителя как преминава покрай него и пропуска и него и мен. Аз тършувам и се озъртам къде ли е зехтина. Дядо Благо наднича през вратата и таман искаше да каже или пък да пита какво търся, за да се включи в разговора и да покаже, че той не е стълб, а жив човек и че го има, и че той е един от тримата тук в тая стая, но Учителят ми подаде зехтина и каза: „Вземи зехтина и направи салатата". Дядо Благо нямаше какво да пита и кого да пита, но остана на стража, която стража сама се е поставила за такава. Отидох в градината, откъснах домати, измих ги, направих салатата, поръсих със зехтина и чинията със салатата я занасям на Учителя. Наближавам вратата дето трябва да стои на пост дядо Благо, но него го няма вече. Беше си отишъл. Поднасям салата на Учителя, той показа, че трябва да го оставя сам. Покланям се и си тръгвам и си казвам: „Сега вече мога да си вървя спокойно, няма стража пред вратата, защото и дядо Благо го няма". Учителят прочита мисълта ми, изглежда ме и рече: „Каква стража и какъв дядо Благо?" Но така въпросително, така заканително, че искаше да каже какви са тези безпредметни човешки претенции и амбиции пред волята на Разумното и пред Божественото. Аз си тръгнах и вече подскачах от радост и си пеех на глас. Вече нямаше нито стража, нито дядо Благо, всичко беше изчезнало и излетяло яко дим. Така беше пропаднал още един пореден опит да се наложи на Учителя от възрастните приятели кого да приема и с кого да разговаря. Това беше един опит от личността, която търсеше да ограничи изявата на Божественото на Изгрева, да ограничи Божествения порядък на Изгрева и реда на Изгрева, който се ръководеше от съвсем друго място. А тези възрастни приятели това го направиха първо от личен егоизъм, после от незнание. Те не знаеха, че се намират в Школата на Бялото Братство. За тях тогава им се струваше, че това е общество, което общество съответствува на онези в света и че ръководството на това общество зависи от тях, от онези, които са били първите около Учителя. Те не знаеха, че това Бяло Братство се ръководи от друг център. Аз съм наблюдавала лично когато Учителят трябваше да вземе някакво решение от общ характер на Изгрева да казва: „Аз този въпрос сега не мога да го реша. Ще го решим нощес когато отидем горе в Невидимия свят и когато на Белите Братя се докладва и ще видим какво Бог ще съизволи и каква ще бъде неговата дума". На следващия ден Учителят казваше: „Докладвах случая, Белите Братя разискваха въпроса и Бог реши да стане ето така" и казваше какво е решението. Ние го приемахме и действувахме така както Учителят го казваше. Ето така се създаваше това единение между Учителя, Бялото Братство и Бога, а това бе едно цяло, но в сферата на различни полета те имаха различни проекции и в нашето човешко съзнание изглеждаха, че са различни, но в своята целокупност те бяха едно цяло. Дядо Благо беше псевдоним на Стоян Стойков Русев, роден 1868 г., а си замина на 16 януари 1938 г. в 11.30 ч. преди обяд в неделя. Този ден Учителят държа три беседи за него и каза, че тези три беседи са три запалени свещи за дядо Благо. Първата беседа я държа в 5 ч. сутринта, втората беседа в 10 ч. сутринта в неделя, а третата беседа бе вечерта от 19.30 до 21.30 ч. Ето това бяха трите запалени свещи за дядо Благо. А беседите на Учителя от тези три запалени свещи ще ги намерите и ще се запознаете с тях.

207. СТЕФАН БЕЛЕВ Обикновено при лагерите на Седемте езера на Рила вечерно време правехме огньове, запалвахме ги в уречения час, разлумтяваха се онези борови съчки и дървета, замирисваше на смола и бор, после пушека се изтегляше нагоре и оставаха дърветата да изгарят. Тези часове бяха най-интересни. През това време Учителят седеше на пейка или стол завит с пелерината, приятелите са заобиколили огъня и всички пригласят песните на Учителя. Някои от цигуларите свирят, а огънят е вече привършил и се вижда червената жарава. Обикновено завършвахме с мистични песни. Понякога чувахме Учителят да каже някои слова, които стенографираха веднага или от Боян Боев, или от стенографките. След това се прибирахме в палатките си, защото сутринта ставахме призори, преди да се пукне зората и отивахме рано на Молитвения връх където всичко още беше в здрач преди да се проясни небето. Там дочаквахме Изгрева на слънцето с Учителя. Ето защо Учителят ни караше да си лягаме по-рано. Обикновено около огънят Учителят изнасяше някои въпроси, повдигнати от приятелите, даваше напътствия, защото Учителят работеше непрекъснато с всеки един от нас. Лагерният огън беше за нас място за почивка, за събиране, за мистично съзерцание в огъня. Но за Учителя пред огъня нещата стояха по-друго яче и той продължаваше да работи с нас и използваше всеки едни случай. Ето един от тях. Ние сме се събрали около огъня. Тогава излезе пред всички Стефан Белев и попита: „Мога ли да кажа нещо?" Всички се спогледахме и отправихме поглед към Учителя, който кимна одобрително. Белев стана и започна да говори неща от арсенала на проповедниците. Беше събрал в себе си големи изречения и високопарни слова от теософия, от окултизъм и не знам какво си още и разбира се ги бе посолил с мисли от Учителя. И всичко това бе опаковано в една проповедническа реч предназначена към нас, но и същевременно да се види, че Белев не е случаен човек и не е кой да е. Обикновено за нас по-младите от моето поколение ни беше чужд този маниер на старите приятели, които все искаха да проповядват, но нямаше кому. Защо ли? Защото ние, младите, не искахме да ни проповядват, защото за нас това беше наливане от пусто в празно и в бъчва без дъно. Това беше все едно да се въртят воденичните камъни вдигнати високо без да има жито и без да се мели брашно. Това беше за нас, а за онези, които имаха воденици, които трябваше да смелят брашното, за тях нещата бяха по-друго яче. За Учителят въпроса стоеше по принцип, че трябва да има свобода и всеки да се изяви такъв какъвто е. Но ние не искахме да го слушаме да ни проповядва. Обикновено някой пък старите приятели ни хващаха и ни караха да им бъдем слушатели и ни разказваха какви ли не неща. Ние намирахме начин да се измъкнем. Но имаше и случаи когато те ни разказваха живи опитности, които те криеха през онези години от нас и тогава ние с отворени уста и очи ги слушахме. Но за проповедите им ние бягахме. Дори си спомням веднъж ми каза един: „Ела да ти кажа нещо, пък после ще ти кажа и една опитност от Учителя". Казвам му: „Първо ми кажи опитността, пък после ще видим". А той се смее: „А-а, няма да ме излъжеш - искаш да я чуеш и после да избягаш". Ето така бяха нещата по ония години, а по времето на Школата ние се нагледахме и се наслушахме на многобройните проповедници от старото поколение. И ето сега тук пред огъня Учителят кимна с глава в знак на съгласие, ние приехме, че трябва да го изслушаме и застанахме с неохота и се приготвихме да го слушаме. Белев започна да говори, говори колко време не знам, защото малцина го слушаха и всеки чакаше да свърши, за да се махне и да не ни хаби хубавата вечер, но мълчахме поради послушност, за да не се получат недоразумения и то пред Учителя когато той е дал съгласието си. По едно време Белев спря и преди вероятно да завърши искаше да обобщи и да каже някои поучителни слова и напътствия затова приложи един трик, който се прилага от ораторите. Обърна се към всички нас и запита: „Има ли някой против това, което казах?" Той очакваше да кажем, че няма никой и да започне обобщенията си и да приключи с подходящ финал. Всички кимнахме с глава одобрително като си казахме в себе си: „Хайде свършвай, защото времето ти изтече". Разбира се всичко това се наблюдаваше от Учителя, той слушаше Белев, наблюдаваше нас и виждаше кой какво и как мисли за Белев и за целия този въпрос, който стана един голям въпрос пред нас: как да се справим с проповедниците? И изведнъж ни в клин, ни в ръкав, като че ли някой натисна някакъв невидим бутон от някъде и един брат скочи като пружина, изправи се пред всички и пред Белев, вдигна дясната си ръка и изрече силно: „Аз имам против". Целият ораторски план на Белев изчезна пред нас в разстояние на секунди и той изведнъж се сепна, неговият ораторски жар секна и полека-по-лека се свлече надолу и седна на един празен стол. Това стана не за секунди, а за миг. Белев се сконфузи, наведе глава и не каза нищо. Ние също се оказахме сконфузени от неочакваният ефект от думите на Иван Антонов, казани в такъв момент с такъв поразителен и унищожителен ефект. Белев мина от сконфузеното си състояние до пълно засрамване и вероятно видя цялата си несъстоятелна реч пред Учителя и пред учениците му. И ние чувствувахме срама му. Само Иван Антонов в този момент бе с гордо изправена глава, че беше си свършил работата точно навреме и по най-подходящ начин и че беше затворил устата на този дърдорко. Да, беше я затворил точно така както затваряше вратата на салона на Изгрева и никой от закъснелите посетители не можеше да влезе в салона. Той стоеше от вътре, беше я заключил и не пускаше никой. Друг път никой вече не посмя да говори поучителни неща на лагерният огън или пък да се опитва да проповядва на Рила в присъствието на Учителя. Този случай беше показателен. На следващия ден наблюдавам интересна сцена: Белев върви срещу Иван Антонов и държи в ръката си един ръжен от огнището, напредва към него и го държи заплашително. Антонов е уплашен и отстъпва крачка след крачка, а пък Белев му говори: „Маймуна, орангутан, шимпанзе". Иван Антонов отстъпва уплашен, а оня настъпва с ръжена и му се кара за снощи, че го прекъснал. Белев беше честен човек, но много сприхав и бързо хвръкваше и се палеше и можеше от нищо да направи скандал. Ние знаехме за неговият характер и затова стояхме настрана. А пък Иван Антонов по физиономия беше наистина грозен брат, но той пък беше вътрешно красив за сметка на онези, които имаха лицеприятни образи, а пък от вътре бяха хищници. Стефан Белев беше чиновник в Народната банка, знаеше много езици и в първите години бе превел много окултна литература на български език. В първите години той е имал вътрешно прозрение и проповядваше и убеждаваше, че Петър Дънов е прероденият Христос и че ако някой иска да се убеди дали това е така, то той трябва да посети беседите му и да се вгледа в лицето му и тогава Христовия образ ще го осени. А сега ще приложим едно писмо на Учителя до Стефан Белев и то по времето когато Учителят е бил заточен във Варна. Варна, 19 Декември 1917 г. „Обични Ст. П. Белев, Прочетох превода ви. Може да го издадете тъй както си е от автора. Мисълта е ясна. Онези, които имат уши и не са глухи ще разберат. Има да ви говоря за много неща, но това оставям за кога се видим. Идат велики дни, славни дни. Мъртвите ще станат, мъртви ще оживеят, мъртви ще възкръснат.. Велик е законът, който движи света. Любовта ни съединява с Бога. Вярата с Ангелите и Надеждата с добрите и свети хора от всички времена. Бъдете винаги свързани с Христа, от Когото иде живота на земята. Обграждайте се всеки ден добре. Постоянни в Духа на Молитвата. Бог ще изведе своето дело на светъл край. Поздрав на домът Гълъбов и на Балтови. Поздрав вам на Пенка и Верка. Живейте всички в Мир и Любов. Поздрав на всички приятели и сестри. Не ми е възможно за сега, бих писал на всички, но ги имам близки на душата си, това е достатъчно за сега. Да отправя своите горещи молитви към Престола на Господа, Който направлява съдбините на всички. В.В.Ж.К.В.О. (Ваш верен и жив е този, който ви обича) П.К. Дънов - свещения подпис

206. ПЕНКА БЕЛЕВА Пенка Велева е съпруга на Стефан Велев, който е последовател на Учителя още преди войните. В една от нейните тетрадки-записки четем следното: „Ангелският подпис на нашият достауважаем Учител, подпис, който познавах от писмата, които той ми изпращаше един път ми се откри когато четях книгата „Завета на цветните лъчи на светлината", че значението на подписа на Учителя е: Аз съм пътят, истината и живота. През месец юни 1916 г. ми се даде откровение: преди още моя свят да позная живота си изгубих. Сега моят свят познах и живота си намерих. Благодаря на моя благ Учител, бил и ще бъде. Христос е Дух на Истината. Духът Христов действува винаги чрез него. Ангел говорящ ми откри това с висок глас през 1916 г. на втория ден на Великден. Стаята бе пълна с братя и сестри, там беше и брат Тодор Стоименов, а ние бяхме в стаята на сестра Анастасия Янакиева. В един час тялото ми се стопи, огън пламна от вътре в мен и за няколко минути отслабна тялото ми, но сила добих преизобилно. Чрез мен говореше, аз не бях, а беше друг Ангел говорящ. В пълно съзнание бях аз, но ангелският глас произнесе думите: „Господин Дънов Петър, чрез него действува, живее в него Христовия Дух. Той е Христос, Живият Христов Дух". На 7 май, събота, 1916 г. ми се даде друго откровение: в особено състояние и неописуема радост ме обзе и тялото ми олекна. Гласове слушам сутрин рано: „Вземи от другата стая в сиртара листа от тетрадка, вземи също и книгата „Завета на цветните лъчи на светлината". Слушам гласа да ми говори: „Отвори страница 40, сложи ръката си над страницата, помоли се с „Добрата молитва" и с „Царю Небесни". Диктуват ми гласно всяко изречение с обяснение, Започвам диктовката на гласа с молитвата „Царю Небесни". Не виждам никого, но гласно ми се диктува: „Духът Христос, Който развързва седемте печата". Това беше същият текст, който го има на тази страница. Спомням си през 1914 г. четях същата книга. Слушам, че тих глас ми говори: „Господин Петър Дънов е един от седемте Ангели". Друг път друг глас със сила ми казва: „Господин Петър Дънов е ръководител на цялото славянство". Това нещо ми бе казано пред моят брат Стефан и Спас Димитров. По-късно проверих това пред брат Тодор Стоименов. Той ми каза: „Вярно е, но да мълчиш". След две години една сутрин рано на 29 септември тих глас ми говори: ангел говорящ ми открива: „Хвали, слави твоят Господ Бог Елохима, Дух на Любов бил и ще бъде. Той се прослави чрез своите чада. Господ Бог Елохил мой, проявеният Дух на Истината, Любовта и Мъдростта." С Учителя Петър Дънов Пенка Белева има кореспонденция. Ще цитираме едно писмо изпратено от Учителя когато е бил на заточение във Варна през 1918 г. Варна, 24.III.1918 г. Любезна Пенка Белева Живейте разумно. Вършете Волята Божия. Слушайте ръководството на Духа. В животът Мъдростта, Истината, Любовта, които съграждат живота озаряват пътя на душата, това е истинското учение и философия. Всичко друго е само баласт опаковка на времето. Първо тялото после дрехите; Първо душа та после е тялото; Първо Духът после душата; Първо умът после мислите; Първо сърцето после чувствата; Първо волята после действията. Изглаждайте, измазвайте, изправяйте, за да ви намеря пригодни за обичта. Вършете всичко от Любов към Бога. Всичките противоречия ще престанат. Молете се искрено, усърдно за успехът на Божието дело. Господ Бог мой да благослови всичките добри мисли и желания. Помнете: силата е в Бога и когато ние сме свързани с Него всичко съдействува за добро. Четете, проучавайте моите беседи и ще намерите много правила за работа, ще почерпите сила и мощ. Но всичко да е съобразено с Духът, а не да бъде по буквата. Прочитайте всяка седмица по една беседа и я обсъждайте. И ще видите колко нови мисли от Господа ще ви се нахвърлят и как нов свят ще се разтвори пред вас. Господ да благослови делото си. В. В. (Ваш верен) Ж.К.В.О. (Жив е този, който ви обича) Свещеният подпис на Учителя Дънов

205. ДИМИТЪР ГОЛОВ Димитър Голов беше известен софийски книжар, който продаваше окултна литература. В началото на века първо излезна литература за йогите, след това за спиритистите, после за теософите и накрая започнаха да излизат беседите на Учителя „Сила и живот". Димитър Голов беше съмишленик на Учителя и беше един от първите му ученици. На него дължим и едни протоколи от първите събори. Какво е мнението на Димитър Голов за Учителя можем да прочетем от неговите показания цитирани в „Духовна култура", кн. 11-12 от 1922 г., стр. 38. Разпитан, Д. Голов, казва: „Личността на г. П. Дънов ми е позната от много години. Той е човек с висше образование, а специално се занимава с френология, философия и теология. От много години покрай своите френологически изучавания държи и известни беседи с чисто религиозно съдържание, които се посещават от широка публика: учители, офицери, чиновници, търговци и др., между които има хора с голямо обществено положение. В беседите на г. Дънов досега не съм намерил или чул нещо противохристянско или да противоречи на православната църква. Тълкува св. Писание в неговия истински смисъл, според моето разбиране, което никакъв разкол или ерес не би внесло в православната църква. Относително излизането на някои негови слушатели вън от града, то е следствие на неговите наставления, че който иска да бъде здрав през годината, през м. май да става рано и да прави разходка. Друго по тоя въпрос няма що да кажа, освен че събранията стават публично и са достъпни на всеки, който би желал да отиде." (п.) Д. Голов. Ст. София, 11.VI.1917 г. Показанията написал сам.

204.УЧИТЕЛЯТ И ПРОТЕСТАНТИТЕ Дедо поп Константин Дъновски играе важна роля в борбите за църковна независимост във Варненския край, който в онзи етап представляваше мястото където се разрешаваше този исторически процес. Борбите с гръцкото духовенство са били ожесточени. В един момент Константин Дъновски има приятелски връзки с т.нар. униати в Цариград на Драган Цанков и доктор Миркович,,които търсят закрилата на Католическата църква и на папата в Рим, Те смятат, че това е една легална форма допустима от турското правителство за противопоставяне на гръцката патриаршия в Цариград. Високата порта е смятала, че едно противопоставяне между гърци и българи е в полза на нейната политика и отслабване на гръцките домогвания за цялостна хегемония на Източната православна църква. Константин Дъновски е бил упрекван, че е бил е изменил на православната църква по този начин, но това не е вярно. По-късно дъщеря му Мария се запознава с един момък, за който се оженва и който е бил евангелист-методист по професия кожухар и който живеел в самата евангелска църква в град Варна. След омъжването си тя живее във Варна, в евангелската църква със съпруга си, а брат й Петър отива да живее при нея и учи в петокласната гимназия в град Варна. По този начин юношата Петър Дънов се запознава с евангелистите-методисти. Той е живял ред години при сестра си в самата евангелска църква, присъствувал е на техните събрания и не е бил безразличен към тяхната форма за изучаване на Евангелието и приложението му. Когато става след десетилетия Учител той обръща внимание на учениците си на Изгрева, че човек трябва да се пази от протестантите, защото те залагат много капани за човешката душа. Но тогава той живее там при сестра си Мария, защото майка му на име Добра е починала млада, на 30 години и цялата тежест за поддръжката на дома пада на голямата сестра Мария. Бракът на Мария с евангелиста Петър Стамов е бил сполучлив според спомените на съвременниците, Мария има четири дъщери и един син. Както Мария, така и децата й са останали евангелисти и само една от дъщерите й става последователка на Учителя Дънов, т.е. на вуйчо си. Чрез евангелистите Петър Дънов отива да учи в Свищов където има училище организирано от протестантите и то след завършването на пети клас в гимназията в град Варна. Петър Дънов е роден 1864 г. Тогава първоначалното образование се е състояло от четири отделения като учениците, които се записват в първо отделение трябва да са завършили осем години. Така че през 1872 г. е в първо отделение. След четири години завършва четвърто отделение, а това е 1876 г. През 1877-78 г. е Руско-турската война и дедо поп Константин Дънов и семейството му бягат от село Хадърджа и се крият от турските войски, така че тази година Петър Дънов не е посещавал училище. През 1878 г. той постъпва в петокласната гимназия в град Варна и я завършва през 1881-82 г. Чрез евангелистите-методисти той отива да учи в Свищов където той се записва в Богословски отдел с двегодишен курс през 1883 г. и завършва на 25 юли 1886 г. Тогава са завършили шест ученика. След завършването те правят официална снимка и ние днес я поднасяме на вашето внимание. На снимката са застанали прави от ляво на дясно: Христо П. Бъчваров и Петър К. Дънов, седнали са: Иван Димитров, Петър Василев, Борис Тодоров и Иван Тодоров. По настояване на евангелистите-методисти той е бил назначен за учител в село Хотанца, Русе и там престоява две години -1886/87 г. и 1887/88 г. През август 1888 г. заминава на обучение в САЩ по линия на евангелистите-методисти и се завръща през 1895 г. След завръщането си от САЩ Петър Дънов отказва да бъде евангелист-проповедник, за което е бил упрекван от протестантите у нас. По-късно той се отделя от тях и започва самостоятелна дейност. Със своите съученици в евангелското училище в град Свищов, както и с онези, с които е следвал в САЩ има запазени изключително добри приятелски отношения. А спомените за него са повече от възторжени. Ето какво четем в списание „Български бранител", година IX от 1939 г., стр. 5. „За господин Дънов с възхита са ми разправяли методистките пастори господата М. Делчев, Цв. Цветанов, Н. Н. Пулев, покойният доктор Стефан Томов и други. Още повече, че Дънов сам е бил методистки проповедник в село Хотанца, Русе преди да отиде в Америка." А какво представлява училището в град Свищов можем да прочетем от статията на протойерей Стефан Ганчев в книгата „Свищов - принос за историята му", издание 1929 г., Свищов, стр. 72-74. ЕВАНГЕЛСКА МЕТОДИСТКА МИСИЯ И ПРОТЕСТАНТСКО УЧИЛИЩЕ В СВИЩОВ Началото на методисткото дело в гр. Свищов е положено през 1863 г. от добре известния американски мисионер Д-р Алберт Лонг. При своето посещение в града, той се запознал с някои тогавашни градски първенци и на събрания в частни приятелски къщи придобил последователи. След Д-р Лонг около 10 години работил като проповедник в Свищов, пастирът Гаврил Илиев. В 1875 г. се настанил като мисионер в Свищов Д.Ц.Чамис. В 1876 г. той се завърнал в Америка и през февруари 1879 г. пак се установил в Свищов. През 1881 г. добил повторно назначение проповедник в града ни. През 1882 г. се построил салон за събрания и пастирски дом на ул. „Пощенска" сегашната т. пощенска станция. В същата година се отворило и първоначално училище, отначало в салона, по липса на друго помещение. На следната година се наредило и класно училище, с пансион и с богословски отдел от две годишен курс. За това училище се построило в 1886 г. ново специално здание. То функционирало до 1896 г. От богословския курс на това училище с кратко специален отдел, излезли осем младежи, от които петима работят още като протестантски пастори. От 1880 до 1892 г. Д-р Ст. Томов работил като протестантски пастир в Свищовската М. Ев. църква и учител в класното училище. Същевременно редактирал сп. „Християнски свят". От 1892 г. протестантско-евангелското дело не е напреднало, напротив изостанало е назад, защото семействата, които по-рано били последователи на Метод. Ев. църква се изселили от Свищов и се установили в други градове. Д-р Ст. Томов, дългогодишен протестантски пастир в Свищов, е роден на 25 май 1850 г. в гр. Котел. Първоначалното си образование получил в родния си град и през есента на 1862 г. заминал за остров Малта, където постъпил в английско училище. Това заведение завършил през 1865 г. и през Цариград се завърнал в родния си град. През септември същата година той постъпил в Роберт Колеж и завършил курса му през 1869 г. През следната 1870 г. учителствувал в Ямбол, а в 1871 г. и 1872 г. заемал службата секретар на английската болница в Галата в Цариград. В началото на 1874 г. Томов заминал за Съединените щати на Америка, където завършил през 1877 г. богословския курс на една богословска семинария. Веднага бил назначен за пастир в една скромна методистка църква за една и половина години. В началото на 1879 г. Д-р Ст. Томов се завърнал в България като проповедник на Метод. Ев. църква в Северна България. Първото му назначение било в Търново. В този град работил при големи мъчнотии през историческата 1879 г. През 1880 г. бил преместен в Свищов, където работил като пастир и учител до 1892 г. Повторно бил назначен в града ни от 1905 до 1912 г. и най-после от 1920 до 1925 г. В последната година бил пенсиониран. През промеждутъчните години Д-р Томов служил като евангелски пастир последователно в градовете: София, Варна, Русе, Шумен. През последната война в главната квартира в служба на военното дело. Д-р Томов и като учител и като прот, пастир в Свищов, оставил добри спомени между гражданството. Работил е като общественик. Зачитан и уважаван е бил от свищовските граждани". Понеже Д-р Стефан Томов е имал изключително високо мнение за Учителя и го е защитавал при всички случаи, то ние бяхме принудени да цитираме кратка извадка от неговият живот като протестантски пастир както в Свищов, така и в България. Това е животът и пътят на един евангелски проповедник у нас. Друг протестантски проповедник, който се застъпва за Учителя това е Стоян Ватралски, който е поет, идеалист, есеист и сказчик. В органа на протестантите в. „Зорница" от 1926 г. в брой 38, 39 и 41 той помества статии озаглавени „Кои и какви са Белите братя (дъновистите". По-късно тези статии с разрешение на автора им бяха отпечатани в Пловдив в отделни книжки и представляваха една хубава защита на Учението на Учителя. Ватралски присъствува на събора на Бялото братство през месец август 1926 г. Това е същият събор, когато жандармерията е блокирала Изгрева и по заповед на градоначалника на град София съборът е бил забранен, но след намесата на министър-председателя Андрей Ляпчев тази възбрана е била премахната и събора е бил проведен на 26-27 август като Ватралски присъствува през тези дни на Изгрева и неговите впечатления са отбелязани в тези статии. Така че те представляват един исторически източник какво представляват съборите на Бялото братство. Забележете сега, че никой от нашите приятели и ученици на Учителя не седна и не написа и не описа как се провежда съборите на Бялото Братство. А Небето изпрати един протестант, който да дойде от любопитство и по идейни подбуждения, за да види какво представлява Учението и учениците на Петър Дънов. И той взе, че написа и описа събора в тези посочени статии. Накрая ще цитираме част от заключителните му слова на стр. 26 от споменатата брошура. „Господа черковници, макар и да не следва вас, недейте му запрещава. На добрите от вас той е мощен сътрудник за възобновление и изправление на живота. А на злите и невежите, той несъмнено пречи. Но на пусто ще си хабите барута и едните и другите. Не можете го увреди. Ако го убиете само ще го увенчаете с мъченичество; ще окървавите себе си и ще засилите делото му. Но няма да го спрете. Затова аз казвам, с думите на Оногози, с чието име обичаме всички да се кичим: „Недейте му запрещава... Понеже всеки, който не е против нас, е откъм нас". Сега ще разкажем за едни още по-необикновени протестанти. Както знаете Учителят живееше в дома на Гумнерови на ул. „Опълченска" 66. Тази едноетажна къща бе къща близнак като от лявата страна на къщата живееха родителите на Георги Димитров. Майката на Георги Димитров баба Парашкева и мъжът й бяха евангелисти и посещаваха редовно събранията на евангелистите в София. Те имаха добро отношение с нас и тя, баба Парашкева ги запази до края на живота си. Често идваше в другата половина, сядаше на скамейката и разговаряше със сестрите. През 1933 г. след подпалването на Райхстага в Берлин и след като Георги Димитров бе обвинен, че като комунист е запалил Райхстага, започна големият Лайпцигски процес. Като защитници на Георги Димитров се явяват и евангелистите-протестанти от САЩ понеже баба Парашкева, майката на Георги Димитров е евангелистка и по линия на евангелистите търси защита за сина си. Именно за това на Георги Димитров е било разрешено да държи в килията си голяма Библия на български, издание на Британското библейско дружество, което се разпространява от евангелистите-протестанти. След освобождаването му от затвора Георги Димитров заедно с майка си, баба Парашкева заминават в Москва и там баба Парашкева престояват известно време. Разказваше ни как се е запознала с майката на Сталин. Сталин, който е бил бивш семинарист и който по негова заповед са били взривени десетки църкви в Москва, то за рождената си майка нарежда да й се направи един параклис в Кремъл където тя да се черкува. Майката на Сталин е грузинка, а всички грузинци са християни. Но понеже тя е била черковница, а пък баба Парашкева е била евангелистка то много, много не са си уйдисвали по този въпрос. Тя ни разказваше какви ли не преживелици и ние слушахме понякога захласнати. Тя имаше изключително добро отношение към Учителя и към нас и това не е случайно, защото аз лично по онези години бях свидетел на следният случай.. Когато Георги Димитров по онези години е бил в нелегалност в чужбина в къщата им нахълтва полиция, а сестра му Елена е била в къщата и полека-лека се прекачва през една капандура и преминава общият таван. По това време аз бях при Учителя и когато над главата ни се чу едно топуркане поради това, че някой минаваше по тавана Учителят се усмихна, сложи пръст на устните ми и каза: „Пшът". Той веднага ме изпрати да си вървя. После Учителят извика сестра Василка и я накара да я облече като наша сестра с бели одежди и бяла забрадка и да я изведе от входа, което тя точно така направи. Така че баба Парашкева беше благодарна на Учителя, беше свободолюбива по дух, не се кланяше на църковници и четеше Евангелието, и имаше възможност при нас да разговаря на различни теми. А нейните синове бяха приемани от нашите приятели и те им съдействаха в различните години на тяхната нелегална борба. Ето ви един пример за съжителство на протестанти с Учителя и с неговите последователи.

203. ТОДОР БЪЧВАРОВ Тодор Бъчваров е уредник на списание „Родина", което излиза 14 години от началото на века, прекъсва по времето на войните и след това отново продължава. Редакцията му се намира на ул. „Опълченска" 67, т.е, тя е срещу ул. „Опълченска" 66 където е дома на Гумнерови, в който живее Учителя. След войните той урежда библиотека „Духовен живот" и издава много малки книжки с духовна литература. Той издава една малка книжка през 1922 г. озаглавена „Заветници на свободата ни" (мистична случка). Понеже тя е единствен запазен екземпляр и е леко увредена от годините то ние ще я публикуваме дословно, защото тя ни дава много интересни факти за Константин Дъновски - бащата на Учителя. ЗАВЕТНИЦИ НА СВОБОДАТА НИ (мистична случка) Предпоставка Преди двадесет и две години се срещнах и запознах във Варна с прононсирания днес из цяла България г. Петър К. Дънов. Той е син на първият български свещеник в Черноморският край, гдето всякога в предни времена гърцизма е бил надмощен. Край новият си познайник същата година още имах случай да се запозная в Нови Пазар и със застарелия негов баща, свещ. Константин Дъновски. Припомням си и днес първите свои впечатления от срещата ми с дядо поп. Едроръст, с холеричен темперамент старец, в очите на когото блестеше още огъня на буден, господарски дух, който не е обичал „думата му да става две". Винаги наблюдателен, с тиха външност той заговорваше плавно, мелодично, но със сдържан тон, като човек, който добре се владее. С тънка едва уловима ирония в гласа той като да казваше: „Какво не съм аз видел и препатил, което вие, младите, не сте сънували още!" След време много от преживелиците на дядо поп ми се разказаха, но остави в мене трайни следи само разказа за неговото юношество, когато той, подбуждан и от своята майка, искал да се покалугери, още съвършено млад 16-17-годишен. Но срещата му с един мистериозен духовник в солунската черква Св. Димитрий (превърната от турците в джамия) става причина младият Константин да не стане светогорски калугер; но верен на религиозния си дух той се запопил. Тая съдбоносна случка в живота на набожният Константин повлияла да се измени насоката на неговия живот. Ала тя не е отбелязана в биография очерк, публикуван (в „Духовна култура" - синодално издание 1920 г., кн. 1 и 2) след неговата смърт (13 ноември 1919 г.). Или случая не е бил известен на почтеният автор на очерка, г. Д-р П. Ников, или ако му е бил известен, той го е пренебрегнал като твърде мистериозен. Без тая подробност, обаче, неговият сериозен труд, твърде много изгубва от своята цена. Това лято имах щастливият случай да посетя гроба на тоя тъй много заслужил наш духовник и след като видях с очи и останалия веществен спомен от тая мистериозна случка, реших да публикувам това, което знаех, както и отпечатаните още 1905 г. (в отделна брошура) спомени на дядо поп за тая случка. София, 1 .VIII. 1922 г. Т. И. Бъчваров Някога безсмъртният Шекспир каза верен за през всички векове афоризъм: "Heve more than thou showest Speak less than thou knowest" [1] Много неща има, които ние отминаваме, без да ги забележим. И много от забележеното не можем да посочим. Нито една биография не съдържа всичко за живота на тоя, когото описват. Когато се появиха първите биографични бележки за свещ. Константин Дъновски в I кн. на синодалното издание „Духовна култура", 1920 г. тъкмо след неговата смърт, забелязах голямата им празнина. В живота на тоя първи български свещеник има такива важни преживелици, които са повлияли на живота му, тъй както Христовото явление на Савла пречупи пътя на послешния му живот. Дългът на всеки автор на биография е да отбележи такива моменти, които са повлияли за новата насока на живота. Инак всеки такъв прелом остава мистерия. И ако деецът отнесе в гроба тия мистерии, биографът не ще може да ни обясни неговият характер. Биографичния очерк в „Духовна култура" е непълен и едностранчив. Свещеник Константин ни е представен само като добър родолюбец. Той бе духовник с жива вяра в задгробното битие - той бе мистик. И тая си вяра според собственият му разказ - той дължи на преживяната в Солун още в младините му, 1854 г.,.мистерия. Аз ще цитирам разказа на дядо поп Константин, както го намирам в издадената 1905 г. брошура.* *Чети: „Едно откровение в Солунската черква „Св. Димитрий". Забележка на съставителя (В книжката отпечатана от Тодор Бъчваров следва публикуван текст известен като „Едно откровение в Солунската черква „Св. Димитрий", което ще бъде отпечатано впоследствие в специална студия за „Антиминса". А сега за уточнение виж „Изгревът", том II, стр. 221, N 99 - „Антиминсът". Ето защо ние тук го пропускаме, но публикуваме следващите страници от тази книжка.) Дядо поп не довършва разказа си в тая брошура. И с това прикрива той най-мистериозните факти в своя живот, но който той е доверил на верующи. Когато тайнственият свещеник предава антиминса (жертвеника) и завършва речта си към момъка станал невидим. Чак тогава младежа Константин разбрал, че неговият събеседник не е от живите, а дух. И това той силно го стреснало, че той останал на мястото си като вдървен. Незабелязан свидетел на тая сцена бил пазачът на черквата - джамия, стар благочестив турчин. Той приближил към смаяният момък, турил ръка на рамото му и му казал: „Синко, Божиите пътища са неизследими, иди си с мир!" Същият дух и в други важни моменти на живота на свещ. Константин му се явявал. В най-големият разгар на борбата между българи и гърци (гагаузи) във Варна, една вечер, младият свещеник Дъновски попаднал в засада на свои врагове - гърци, които го нападнал, за да го убият. С мъка той се отървал от опасността, като оставил част от расото в ръцете им. В това време той вижда своя духовен ръководител, който отправил към него ободрителни думи: „Дерзай, вие ще победите!" Скоро след това поп Константин получил из Цариград известие от чорбаджи Атанас (своя покровител на когото бил зет), че българското черковно дело върви успешно и скоро ще излезе на добър край. На свои близки дядо поп разказвал, че за пръв път видял своя ръководител 1854 г. когато на малко гръцко параходче той с тримата си другари от Варна: Белю Пинин, Тодор X. Мавродиев и Петър Атанасов, излизат от Цариград и навлизат в Мраморно море, насреща им летяла тласкана от силен вятър, голяма военна гемия. Ходът й бил тъй устремен, че докато параходчето успее да се отклони, гемията го удря с носът си така силно, че го пробива и потъването му било неизбежно. В тоя критически момент младия Константин вижда, че край баджата на параходчето се спуска сянката на един калугер и той го чува, че казва: „Не бойте се, никой от вас няма да погине!" Дядо поп познавах лично. Той и пред мен е потвърждавал верността на цитирания разказ. Преди петнайсет години видях копие от антиминса, отпечатано на литографен камък. Самият оригинал видях сега в престола в първата българска черква във Варна „Св. Архангел Михаил". В тая черква свещ. Дъновски прекарал повечето от служението си. В една стаичка при същата той преживял и сетните дни на тихия си живот. В двора до олтара лежат и останките му. Над гробът се издига скромен железен кръст. Засъхнали бяха няколкото стръка цвете, посадени върху стихналата земя. Отиде си от света живия свидетел на описаната мистерия, остава само старият жертвеник да говори за мистериозното си минало. От надписите му на гръцки език се види, че е печатан, когато е бил вселенски патриарх „Кирио, Кирио. Паиси, 1747 година". Един едва личащ надпис отдолу гласи: „Град Солун, печат Алекси Ктимос, да се поменува целия му род". Отдясно напряко с едри слова стои надпис: „Освен от св. Месемврийски Корио Йосиф, 1820 г". А от ляво са думите: „Агнец (жертва), 1820, август 6 - мощи св. Мина", (зашити в антиминса). И дълго още тоя прогнил от времето паметник ще ни напомня не само за живата вяра на скромният служител Христов, но и за живите ръководители на българският народ, които ни нудят да издигнем храм за нашия Бог - в българските сърца! * * * Българино, поддържай вяра в себе си и в Бога: без тая душевна сила никой не успява. И народите, както и отделните лица се нуждаят от идеал, към който да бъдат насочени погледите. Без това живота е безвкусица, празнота и умора, които довеждат до мрака на безнадеждието. Да вярваш, ще рече да действуваш, да пробиваш път дори и през скали, Безверие и бездействие са еднозначни. Блазе на оня народ, чиито водачи се вдъхновяват от вяра в светла бъднина. Те ще действуват, ще се борят за тая бъднина и тя ще изгрее на хоризонта народен в близък ден. Не пропада добро желание кога се кърми то от вярата, всепобедната мощ на душата. Рече ли един народ като един човек да достигне заветна мечта нищо не може да спре стихията мощна на целокупната му душа. Стени ерихоноски срутва тая мощ, поля и гори прехвърля и достига желаната цел. Единодушието е сила всесъкрушаваща. Но ние се самопровалихме в пропастта, защото ни липсваше единодушие, вяра в себе си, сговор. Добро поле громко говори за това. Там пролича българският несговор и малодушие. Българи, да потърсим единодушието, що твори, създава и всяка сила световна ще бъде на наша страна. Бог се проявява в хармонията, а света почита силата; ала силен е верният, угоден Богу е сговорният. Неговата реч става дело, понеже единодушието народно е глас Божий. - „Не търсихме ли ние правда и това, което е наше? А останахме онеправдани и ограбени...", мъмрим ние днес в недомислие! Българино, ние пропаднахме, защото изгубихме вяра в тържеството на правдата и несговорът сломи нашата сила за отстояване народното право. И днес често слушаме разочарования из български уста: „Че кога е траяло българско царство?" Траяло е, българи, и пак може да трае, но иска да се зида не от мъртви камъни, а от будни души - плуващи в топлика на живата вяра. Събудете тия души сред народа и здравата основа за българското могъщество ще легне дълбоко в народното битие и величавия храм на Богиня България ще се издигне и засияе върху китния Балкан. Нека потърсим в недрата на народната душа здрав материал, от който ще съградим българското светилище. И там да призоват Бога на нашите предци, който неотдавна ни изведе из вековната робия и ни води до днес през пустинята на изпитанията към българския Ханаан. Нека подигнем с вяра очи към „медната змия", за да излечим отровата на ядните змии, що тровят нашата кръв. Нека потърсим Спасителя зад Голгота, защото след Разпятието иде Възкресение. Да вдигнем очи към народния идеал!" Тодор Бъчваров (Издава редакторът на сп. „Родина", ул. Опълченска" 67, София) --------------------------------------- [1] Има повече неща отколкото посочваш, казвай по-малко отколкото знаеш. (из "крал Лир")

202. СЕМИНАРИСТИ НА ИЗГРЕВА Писма до приятелите (съставил Боян Боев) Изгрев 31 .V.1952 г. Любезни братя и сестри, На 18 април 1942 г. посетиха Изгрева пловдивските семинаристи с двама свои учители. Те бяха дошли на екскурзия. Разгледаха салона, полянката и после помолиха Учителя да им каже нещо. Всички семинаристи се събраха в големия салон. След малко дойде Учителят и им говори. Тук ще изложа Словото на Учителя пред тях: „За да се беседва с хората, три неща се изисква. За да има добър разговор първото е: Хората трябва да бъдат разумни в най-добрия смисъл. Разумността дава светлина на живота. Второто нещо е: трябва да бъдат справедливи, да няма никакво насилие вътре в самия човек и вън да няма никакво насилие. Хармония, музика да има. И трето нещо е: човек трябва да бъде добър. Разумността дава смисъл на живота. Справедливостта дава съдържание на живота, а доброто дава външната форма на живота. Без тези неща никакъв живот в света не може да се прояви. И какъвто живот да се прояви, е нещастен. Или другояче казано: В света трябва новото. Новото, което очакват младите е Любовта. Единствената сила, която може да оправи света е Любовта. Тя може да даде импулс на човешкия ум, сърце, воля и душа. Светът не може да се оправи по никой друг начин. Любов, която не дава импулс на човешкия ум, сърце, воля и душа, това не е Любов. Там дето има разумност, справедливост и доброта, там е Господ. Новото е, когато всичко цъфти, всичко зрее, всичко пее и всичко работи. Сега минаваме от един стар порядък на нещата в един нов порядък. Старият порядък е тъмен, а новият е светъл. В новия порядък няма да има обезсърчени хора в света, ще има възможности за всички. Светът е толкова хубав! Няма какво да се обезсърчаваме. Докато слънцето грее, няма какво да се обезсърчаваме. Сега нека да грее слънцето във вашия ум, сърце и душа. Любовта да ви подбужда. Не че сега трябва да ви се дава Любовта. В нея живеем и се движим. Ние сме спали дълго време и сме се занимавали с други работи. Значи, когато човек се занимава с непотребни работи, умът му е тъмен и той не знае какво да направи. Всеки да почита Божественото във всички хора. Всеки да съзнава, че Божественото живее във всеки човек. И когато хората почнат да почитат Божественото в човешкия ум, в човешката доброта и в справедливостта, това е новото, на което трябва да уповаваме в бъдеще. На вас ще трябва едно ново верую: Ако имате Любов, никога няма да се обезсърчавате, и всичко, каквото желаете, ще го постигнете. Ако постигнете всичко каквото желаете, новото е във вас. Ако не го постигнете, не е във вас. Здрав човек е онзи, който мисли добре и е справедлив и разумен. Човек, който не е справедлив, умен и добър, не може да бъде здрав. Вие сега сте млади, дошли сте в света. Вие сте на земята тук като на един параход и се разхождате. Екскурзианти сме всички. А има едно пристанище, дето всички ще се спрат. Има една обетована земя, на която всички хора ще се спрат, ще се разберат и братя ще станат. Когато в света влезе братството, всеки да вижда в лицето на всеки мъж своя брат и в лицето на всяка жена своя сестра, тогава новото е Дошло в света. Братството и сестринството, това е новият ред на нещата в света. Та на вас сега ви пожелавам, като се разхождате, да благодарите на Бога, че ви е поставил на този голям параход и се разхождате. На този параход има и въздух, и светлина, и вода, и хора изобилно. По някой път има и малко страдания. Те са упражнения. Те са малко. Няма нищо от това. какво лошо има от това, че човек страда някой път? Страданията са корените на живота, а радостите са клоните и цветовете на живота. Страданията са в една по-гъста материя. От там трябва да се извеждат соковете. А радостите, това е Божественото, което иде от горе. Под думата Божественото разбирам разумното в света. Това, което не е разумно, не е Божествено. Ако аз хващам и заколвам една кокошка, то е човешко. А ако не хващам и не заколвам кокошката, но я нахраня и я пущам да се разхожда, то е Божественото. Та сега ви пожелавам един ден да бъдете узрели плодове, та като дойдат да ви погледнат, всеки да ви хареса; да бъдете една хубава ябълка, слива, че който човек отиде при тази ябълка, да я препоръчва. Да бъдете радостни и весели, че сте се удостоили да се качите на един доста хубав параход, какъвто е земята. Един ученик запита: „Какъв е смисълът на живота?" Учителят каза: Смисълът на живота е Любовта. Ако слънцето не изгрява, какъв смисъл има животът? Ако луната не изгрява, ако звездите не изгряват, ако дърветата не цъфтят и ако птичките не пеят, какъв смисъл има живота? Когато слънцето изгрява, то е Божественото в света. Когато луната изгрява, когато звездите изгряват, когато дърветата цъфтят и когато птичките пеят, то е Божественото в света. Когато хората говорят и се обичат, това е Божественото в света. Един ученик зададе въпросът: „Какво е вашето мнение за смъртта и безсмъртието?" Учителят каза: Безсмъртие без Любов не съществува. Да любиш, това е безсмъртие. И всякога всички болести произтичат от безлюбие. Щом хората се обикнат всинца, смъртта ще изчезне. Да имате Любов непреривна, това е безсмъртие. Казано е: „Това е живот вечен да познаят Тебе Единнаго Истиннаго Бога и Христа Когото си изпратил". Та всички имате елементите на безсмъртието, стига да любите и да обичате. Смъртта е нещо вметнато. Животът е непреривен. Хората като съгрешиха започнаха да умират. Значи, по-рано хората не умирали. И понеже хората ядат от забраненото дърво и понеже не са справедливи, разумни и добри, затова умират. Това е конкретно на съвременен език казано. Смъртта е най-голямото ограничение на живота. Смъртта е там, дето има съзнание, но нищо не можеш да направиш. И умрелият човек има съзнание, но не можа да се мръдне. Вие мислите, че когато човек умре, не чува. Не, той слуша, вие му говорите, но той не може да се прояви. Това е дълбока наука. Вие трябва да изучавате, Човек не е това, което вие виждате. И да ви говоря по това повече, вие не можете лесно да познаете тези неща, без да учите. Душата е нещо полуматериално и полудуховно. Вземете един прост пример: вие вечерно време сънувате, че се разхождате. Помнете, че аз не искам да ви говоря за това, което не е. Искам да ви говоря за това, което е. Ще ви приведа един пример, за да се види, кое остава от човека. Тук имаше един българин с висше образование. Той издаваше книги. Беше много чувствителен. Един ден идва при мене и ми казва: „Ще ви кажа нещо, но не искам да го разправяте на другите". „Какво?" „Аз мисля, че съм побъркан." „Какво ти дава повод да мислиш така?" „Преди една седмица лягам след обед и виждам, че седя в стаята изправен и гледам на кревата тялото си. Аз съм по-голям от тялото, което лежи на кревата, а някой зад мене, но не го виждам ми казва: „Това си ти". Аз го попитах: „Това ако съм аз, аз който гледам, кой съм?" И в мене настава едно смущение. Този зад мене ми казва:"Аз ще ти покажа кой си". И почна да ме води към тялото и аз хлътнах в тялото и се събудих". Това, което седи и гледа, то е реалното. А онова тяло, то е временна къща. Сега учените хора правят опити, може да се извади двойника на човека. Тялото е според двойника на човека. И двойника има очи, нос, уста, уши. Двойникът се праща да седи на единия край на стаята, а на кревата лежи тялото. Туря се една бучка захар в устата на тялото и човек нищо не казва. Но туря се една бучка захар в устата на двойника и онзи на кревата казва: „Това е захар". Това са опити, които се правят сега от учените хора. Този свят е в онзи свят. Малкото е в голямото, а не голямото в малкото. Онзи свят е голям, а този свят е малък. Един ученик запита: „Кое ще остане от нас след смъртта?" Учителят каза: Като излезеш от тялото си, ще имаш едно тяло невидимо. Ще имаш ръце, очи, уши и пр. Едно тяло прозрачно. Ще имаш самосъзнание. Само, че тези хора няма да те чуват. Вие казвате, че Бог е невидим. Това не е вярно. Единственото нещо, което виждаме, е само Бога, а другите неща са невидими. Бог е невидим за невежите. Но за всички хора, които са разумни, справедливи и добри, Бог е видим. В баща ти е Бог, който се изявява. В майка ти е Бог, който се изявява. В сестра ти е Бог, който се изявява. В растенията е Бог, който се изявява. Навсякъде е Бог, който се изявява. Бог не може да се изяви само в една форма, а в хиляди форми. Ако вие живеете в съгласие с Божествените закони, дето минавате, пътят ви ще бъде отворен. Ако не живеете в съгласие с Божествените закони, пътят ви ще бъде затворен и в края на краищата ще умрете. Аз виждам онзи свят. Аз го виждам. Как го виждам, то е друг въпрос. Както вие виждате физическия свят, така аз виждам онзи свят. В света старият порядък е човешки порядък, а новият порядък е Божествен порядък. Да се върнем в райската градина. Човек по-рано 6 живял в рая и е чувал гласа на Бога. Бъдете верни на онова, което Бог е вложил във вас. Всички ние не трябва да употребяваме нито бяла, нито черна лъжа. И когато говорим трябва да бъдем крайно искрени. За любовта трябва да имаме само едно убеждение всички. Един ученик запита: „Как ще го постигнем това?" Учителят каза: Как постига цигуларят нещата? С упражнения, постепенно, като свири. И учителят ще му показва. Един ученик каза: „Аз бих желал повече да ни говорите за любовта". Учителят каза: Днес съм занят. За любовта съм говорил толкова много. Може да четете това, което съм говорил за Любовта. Ако има някой да е говорил за Любовта, аз съм говорил най-много. Едвам съм започнал да говоря за Любовта. Тя е най-великата наука в света. Аз желая вие да цъфнете, да узреете, като хубави плодове. Най-хубавото, което е във вас да се прояви. Както един скулптор взема един камък и извайва една хубава статуя, така и във вас да се пази това, което Бог е вложил. Ако ме питате: Какво да правим? ще ви кажа: дишайте Любов. Навсякъде да виждате любящи същества в хората, като съзнавате, че Бог. живее в тях. Ако ние живеем за любовта и тя ще живее за нас. Ако ние не живеем и не работим за нея и тя няма да работи за нас. Всеки човек, който не постъпва справедливо ще опита несправедливостта върху себе си. Щом постъпваш правилно имаш върху себе си една вътрешна радост, вътрешен мир. Щом постъпваш несправедливо, усещаш вътрешно безпокойство. Това е един закон. Аз съм дошъл да кажа на хората следното: Бог е решил да създаде нов свят, ново небе и нова земя и да промени всички хора. И това ще стане. Бог е решил да промени целия свят. Това, което аз говоря е Божествено. Моята проповед ще я чуят всички. Няма да остане нито един, който да не я чуе. В настоящия ред трябва да се тури разумност, справедливост и доброта. Нека да се води борба, но всяка борба да бъде разумна, справедлива и добра. Един ученик каза нещо по повод думите на Учителят и Учителят му каза: След една година каквото съм ви говорил ще го разберете. В детинския живот сме били чисти. Аз бих желал да станем като детето в чистотата. Дето има чистота, има сила и мъдрост. Да имате чистота, сила и мъдрост едновременно, то е човекът. Всички тези противоречия, които сега съществуват, ще изчезнат. Един ученик запита: „Защо не стане така веднага, без да се губи време?" Учителят каза: Най-първо плодът нали е стипчив? После става кисел и най-после става сладък. Та този процес съществува в света. Ние не можем да го изменим. Най-първо хората са стипчиви, после кисели и най-после ще станат сладки. Вие сега мислите, че има повече лоши хора отколкото добри. Това не е вярно. Има повече добри хора, отколкото лоши. Един ученик запита: „Има ли някоя книга, в която да е описана вашата биография? Учителят каза: „Това не е важно. Дайте път на Божественото в себе си". Със сърдечен братски поздрав: Боян Боев Така завърши срещата на пловдивските семинаристи на Изгрева. По тяхно желание те си направиха обща снимка с Учителя, фотографът бе Ангел Т. Медаров - Средец. Бяха над 90 човека. Всеки един от тези бъдещи свещеници на бъдещата православна църква занесоха със себе си Словото на Учителя и по една снимка за спомен. Прилагаме тази снимка.

201. УЧИТЕЛЯТ, ОБЩЕСТВЕНОТО МНЕНИЕ И БЪЛГАРСКИЯТ СЪД Многократно срещу Учителя са завеждани наказателни дела. Спомням си, че имаше едно наказателно дело N 146 от 1927 г. Друго наказателно дело бе N 284 от 1936 г. Многократно.Учителят е бил извикван за разпит в обществената безопасност. Спомням си също, че стенографката Савка Керемидчиева ги отбелязваше по дати в нейните тефтерчета и бяха повече от десетина посещения в полицията. Учителят беше много огорчен както от българите, така от духовенството и църквата, от журналистите и вестниците и накрая от държавната власт. Веднъж се върна от едно такова следствие и каза: „Ще накарам всички българи да познаят Бога. Това е моята задача. Да науча българите да се кланят на Живият Бог, Който е дал всички блага, да разберат смисъла на живота, да придобият истинската култура. Седем пъти ще ги прекарам през огън, но ще станат истински човеци носители на Новата култура". По повод на общественото мнение, което бе настроено срещу него Учителят многократно сподели следното: „В сегашното общество, както тук в България вестниците искат да противодействуват, създават една реакция от една страна, от друга страна духовенството създава разни спънки, с които искат да спрат едно движение, туй движение да го спрат, или най-малко да го опорочат. Ние знаем всичко, което се върши. Тия хора Аз зная защо искат това: те искат да отнемат спе- • челената енергия. Те искат да се съсипе туй общество, и те да опапат всичко и да станат наследници на тази енергия. Но няма да бъда това. Аз съм казал: нито пет пари няма да вземат, но ще платят голяма глоба, нищо няма да им дадем. Ще има плодородие, докато съм в България, като напусна България, пустиня ще стане, като Палестина... „И вие учениците като напуснете, тъй ще стане". Тъй е писано в един Божествен закон. Сега в България искат да кажат, че това е една секта, и искат да убедят и вас? Защо? Вие ще станете изменници на българския народ, ако вие не сте ученици на тая Школа, вие сте изменници. И всички ги считат изменници, които не са ученици на тая Школа. Не само изменници на българския народ, но изменници на човечеството, понеже спъват великата Божествена енергия, която приготвя новия път на човечеството." Веднъж дойдоха на Изгрева и му връчиха призовка за следствие. На следващия ден Учителят замина в града, отиде в полицията, даде показания и се върна. Сега ще поднесем пред вас тези показания: 2.ХI.1937 г. Да отговори на следните въпроси в най-големи подробности с оглед и в хармония с Беседите Му печатани в специални издания, а именно: 1. Относно официалното използване на държавата и църквата ни. 2. Относно държавата ни, относно организацията й, властите и законите в страната. 3. Относно правораздаването и съдийската колегия. 4. Относно обществения строй в страната. 5. Относно народната армия (българската армия). 6. Относно брака, семейството и морала в страната. Отговорите дадени от Учителя и подписани собственоръчно: „В Природата съществуват три порядъка: идеален, реален и материален. Към първия спада: Бог, Природата и Човекът. Към втория спада: Народ, държава и личност. Към третия спада: мозъчната, симпатичната нервна система, дихателната и храносмилателната система. Религията представя вътрешните възможности на един народ, които имат връзка с Божествения свят. Следователно религията е един отличен институт, който има за задача и цел да възпитава човешката личност - нейните чувства и постъпки, да го държи във връзка с Божественото в тоя свят, да обича Бога, ближните си и народа, да почита и уважава всичко онова, което Бог е създал. Към тази българска религия и църква, който служи на своя народ за неговото повдигане и облагородяване - моята Любов към тях. Българската държава е външната страна на българския народ. Тя съдържа всичките възможности, в които той може да се прояви. Държавата е един отличен институт, който спомага за външните и вътрешните условия на българския народ, да подобрят отношенията с всичките други държави и народи. Българската държава е едно благо за народа. И всички ония, които служат на нея, за да поставят ред и порядък, за да извоюват свободата на този народ, вършат една благородна работа. Ние не поддържаме революциите. Ние поддържаме еволюцията - онзи Божествен процес, който повдига и подобрява живота на човечеството. За съдийската колегия и органите на правосъдието ние имаме почитание, понеже такъв институт съществува и в природата и в човека, като съвест. Всичките примери, които ние сме превеждали в своите лекции, имат за цел да уяснят какъв трябва да бъде човек и ония, на които говорим. Ние сме привеждали много похвални примери и за дълбокото съзнание на съдиите. Ние в нашите речи не сме имали никакъв смисъл да обидим това, което е добро, разумно, честно, справедливо в съдийската колегия. Относно обществения строй нашето желание е било винаги то да се подобрява без ненужни сътресения и всичко да става разумно. Относно българската армия. - Тя е орган на държавата за запазване реда и порядъка в държавата. Каквото казваме за държавата, това включва и армията. За военните сме привеждали много добри примери. Относно брака. - Този институт е най-стария в природата. Ние поддържаме еднобрачието и пълна семейна чистота: „В началото Бог създаде мъжки и женски пол". Поддържаме също, че във всяко семейство трябва да има две деца - брат и сестра. Семейството е образ, каква трябва да бъде държавата, религията, народът. В семейството бащата представлява онзи, който царува, а майката, която отхранва и възпитава. Бащата и майката са образ на ония, които за в бъдеще ще управляват. Затова сме обръщали внимание на добрите бащи и майки, които представляват основа и строителите на бъдещето. Никога не сме подбуждали никого към вражда и омраза към когото и да било. Всякога съм говорил за Любовта и за взаимните уважение и почитания." 4.ХI.1937 г. София

200. ЗАЩИТАТА НА УЧИТЕЛЯ ОТ УЧЕНИЦИТЕ МУ ОТВОРЕНО ПИСМО до архимандрита Ефтимия, ректор на Пловдивската семинария На 17 август т.г. заедно със синодалния проповедник Калнев, Вие дойдохте в Търново, непредизвикани от никого, да говорите против учениците на Бялото Братство, които се бяха стекли от всички краища на България на събор. Вие искахте чрез властта от г-н Дънов диспут, който Ви бе отказан. Вие не успяхте да осуетите публичната беседа, която г-н Дънов държа в в читалищния салон. Вие не можахте да попречите на събора. На връщане от Търново, Вие се отбихте и в Казанлък, за да протръбите и тук „голямата опасност, която застрашава църквата и обществото". Вие повторихте Вашите хули, като нарекохте нас и нашите съмишленици „болни хора", „психопати", „блудници", „рушители на семейството и морала". Със съжаление трябва да констатираме, че фактите в ежедневния живот говорят, какво тия качества са свойствени на значителна част от нашите църковници, които обичат да говорят за морал. На това най-вече се дължи и пустотата в черквата, причината на която вие търсите от вън. Времето на диспути и схоластично богословие отдавна е минало. Сега приказките нямат стойност, а делата. Г-н Дънов Ви каза, че неговото Учение не е учение на диспута, а на опита. Той Ви пита: „Защо 2000 години до сега това Учение не е приложено?" А Вие отговорихте на 27 м.м. в Казанлък, че не можело изведнъж, а постепенно. Мислите ли Вие, че тъй както вървите, се приближавате до Християнския идеал. Не, Вие ежегодно потъвате в материята и се отдалечавате от него. Христос ще намери други да приложат Учението му и нека не Ви е мъчно, че можете да станете излишни. Г-н Дънов няма свое Учение, а работи за приложение на правилно разбраното Христово Учение на земята. За да може да се вникне в простите по форма, но дълбоко алегорични беседи на г-н Дънов се искат широки окултни и научни познания и чист живот. Известни негови мисли, взети буквално, могат да се видят странни на крепителите на съвременния морал и религия, от които всички страдаме. Но на ония, които толкова много са загрижени за обществения морал, ние препоръчваме да се взират по-внимателно във фактите на ежедневния живот, да попроучат окултната наука, която си пробива път в университетите, да проследят най-новите духовни движения не само у нас, а и на Запад, да прочетат изцяло говореното от г-н Дънов и тогава да говорят повече. Тук ние ще се спрем само на някои ваши повърхностни възражения, с които обикновено си служите, а отбягвате да говорите принципално. 1. Г-н Дънов проповядвал прераждане. Това е една от основните истини на окултната наука, която е била добре известна на християните от първите векове и за която свидетелствуват евангелието, писанията на Оригена, Климента Александрийски и решения на някои от светите отци и др. Върху тоя голям въпрос в последно време на Запад се появиха много, подкрепени с доказателства, съчинения, а нещо се преведе и написа и на български. Срещаме в чуждестранните окултни списания нещо за решенията на вселенските събори относно прераждането. Било казано в решенията на тези събори, че ония, които са приели мистериите (тайнствата), не се прераждат. А това значи, че прераждането съществува само за нехристиянските народи и за всички ония християни, които са само на име такива. С това решение на вселенските събори ние напълно сме съгласни. Понеже Вие сте ректор на една православна семинария, искаме да се занимаете с този въпрос, да проверите трактатите на вторият вселенски събор и ни отговорите в печата дали наистина святите отци са вземали някога подобни решения. 2. Казвате, че Учителят Дънов проповядвал свободен брак и обмяна на енергиите между чужди мъже и жени. При всичко, че той говори ясно за пласиране на духовна, а не плътска енергия. Вие се хванахте за буквата и мислите, че в това сте намерили едно слабо място от неговата философия. А за брака г-н Дънов е казал: „Ние сме за съединението не на два пола, а на две души, както е горе в Царството Божие, което ще се въдвори и на земята". Това, разбира се, се отнася за онова общество, което ще служи на Бога в дух и истина. Това Учение не засяга Вас. 3. Вие се чудите, гдето г-н Дънов казал, че едно време мъжете раждали и че от както те престанали да раждат, светът се развалил. Вие не трябваше да задавате такива въпроси, защото трябваше да разберете, че г-н Дънов говори за духовно раждане, за каквото говори и свещеното писание. Не е ли казал апостол Павел: „Аз ви родих в мъките си?" Като. ректор на семинарията и Вие сте длъжни да раждате духовно свещеници. 4. Вие ни нарекохте нови богомили. Какви сме ние, това ще видите. Остаряло е вече обвинението против богомилите, че те станали причина за падането на България под турското робство, когато исторически е установено, че причината за това са били болярите и самото духовенство, което, за да прикрие вината си, хвърля отговорността на богомилите. Трябваше европейски историци да ни кажат, че богомилите са дали светлина на Запад, и че те първи са провъзгласили свободата на съвестта и мисълта. Турците са завоювали много християнски народи не за това, че между тях е имало богомили, а защото духовниците и управниците им са били безсилни да се справят с покварата, която те сами са подхранвали. Богомилите са виновни само за това, гдето са посочвали недъзите на тогавашните светски и духовни власти. Те са били хора с чист морал. Те са били гордостта на България тогава и сега. 5. Вие казвате, че г-н Дънов отричал държавата. На целият непредубе-ден християнски свят е известно, че Христос пръв е отрекъл държавата. Апостол Павел е казал, че Христос е дошъл на земята да унищожи всеки закон и всяка власт. Ако днес духовенството извърта Христовото Учение, то е защото църквата още от времето на Константин Велики се е отдала под наем на кесаря за материални блага. Днес българският кесар е надрасъл духовенството и го праща вън от държавната трапеза на прехрана между паството, обаче, това духовенство няма вяра в думите на Христа, който казва да не мислиш за утрешния ден, да работиш преди всичко за идването на Царството Божие и Неговата правда, а всичко останало ще ти се даде. То намира за по-износно да се държи за тогата на кесаря, да го славослови и да разправя, че Христовите братя рушили държавата. Трябва да ви кажем, че ние намираме държавата като една необходимост, наложена поради невежеството на народите и тя ще съществува до тогава, до когато приложеното на дело Христово Учение, Учение на Любовта, обнови сърцата и умовете на хората и властта, Полицията, съдилищата и затворите, в които вие всеки ден сте участници, станат сами по себе си излишни. Ние работим за въдворяването на това час по-скоро. Това е Христово Учение, а не Дъново. И Вие като клеветите него, клеветите и Христа. 6. Дънов бил комунист, се провиквате Вие. Да, такъв е, защото и Христос беше комунист. Вие имате особена слабост към частната собственост. Мойсей забрани на свещениците да притежават имоти, обаче, сегашните свещеници не се подчиняват на неговото запрещение. Комуната съществува 300 години в християнската църква и бе развалена от езическите владици и свещеници, които окупираха църквата след декрета на Константин Велики и на които днешните свещеници и владици са наследници. Те са днес гонители на християнската комуна, която ние искаме да възстановим. Святи Иван Златоуст е казал, че до дето има мое и твое, светът няма да се поправи, а Вие днес говорите обратно. Знае се, че Иван Златоуст е бил един от стълбовете на православната църква, а Вие сте неин магистър. Нека Синодът се произнесе кой от двамата е православен - Златоуст ли или Ефтимий. 7. Вие твърдите, че Учителят Дънов бил против съвременното общество, Той и неговите приятели се борят за възстановяване Царството Божие на земята, в което много от сегашните отношения ще се изменят. Разбира се, че, което е гнило в обществото, ще се премахне от Божествения хирург. Признаваме, че опасността за Вас е голяма, защото Христос сам е против днешното общество, което вие крепите; той е и против Вашият морал, защото е казал: „Слушайте каквото свещениците ви казват, но не вършете това, което те вършат". Вие преди да осъждате Учителят Дънов, питахте ли Христа какво той мисли за съвременното общество? 8. Намерили сте, че г-н Дънов разговарял с дявола, който му се оплаквал, че хората го надрасли в престъпленията си, и че все с него се оправдавали. Като ректор на една християнска семинария, трябваше да разберете тази алегория (вие знаете, че дяволът ходил на рапорт при Господа) -това не трябва да Ви учудва, стига да е чиста душата Ви, когато дяволът се изпречи пред Вас, като едно време се бе изпречил пред Христа да го изкушава. Изкушението е лошо нещо: когато двама попове се скарат в църквата за дискоса, дявола им служи за посредник; когато попове се явят пред съда да се съдят един друг, дяволът е пак между тях; когато някой владика или свещеник влязат в църквата с нечиста съвест, дяволът е пак между тях и т.н. 9. Вие казахте в речта си, че всички бели братя, заедно с учителя им, били психопати, нервно болни и луди хора, от друга страна Вие изтъкнахте, че Дънов бил безспорно учен човек и че" много от неговите ученици били също учени и интелигентни хора. Нарекохте ги още мистично настроени натури и препоръчахте да се запази мистицизмът в църквата, за да може да задоволява тя и такива натури. - Може ли човек едновременно да бъде и луд и мъдър? Ако мистицизма изумява хората, защо искате да го запазите в църквата? 10. Относно храната, Вие казахте, че учениците на Дънов със своите постни храни щели да оставят едно хилаво поколение. - Вие се обявихте против вегетарианството. И това ли трябваше да чуем от един православен монах? Христос иска да повърне човека в първобитната му чистота, тъй както той е излезал от ръцете на Бога, който му е предписал чиста вегетарианска храна (Битие 1.29). Апостол Павел казва, че е добре човек да не яде месо и да не пие вино. Вижда се, че вашата логика е еднаква с оная на дявола, който иска да запази статуктовото в света, а най-вече в манастирите. 11. Вие казвате: „Може ли учителят Дънов да бъде Божи пратеник. Нека си признаем като българи, че нямаме нищо хубаво. Ние нямаме даже умни управници. В света има толкова по-умни, по-добри и по-морални от българите и ако Бог е научил да праща своите пратеници на земята, между българския народ ли ще ги прати?" Вие сами имате много низко мнение за народа си и за своето духовенство. Не стига това, ами Вие отивате много далеч, като държите сметка на Господа, где той трябва да изпраща своите пратеници. Събитията се повтарят. Едно време фарисеите питаха за Исуса Христа: Може ли да излезе нещо свестно от Назарет? Сегашните фарисеи със същия ум питат: „Може ли да излезе нещо добро от България?" Где е тогава вашия мистицизъм, който Вие искате да запазите за църквата, за да привличате с него мистично настроените натури? 12. Клеветите ни, че сме били против църквата. Против коя църква? Ние познаваме само една мистична църква, църква на любовта, на която глава е Христос, - а всички други черкви са само външни форми. Ние винаги и навсякъде ще уважаваме и поддържаме ония, които прилагат основата на Христовото учени е- любовта - в живота си. Зададохте ли си Вие някога въпроса: Защо църквите са изпразнени? Защо 95% от вярващите в Христос са вън от църквите? Учителят Дънов ли е причинил всичката тази пустота в църквите? Ето въпроса, който духовенството трябва само да си зададе, а не да се занимава с клюки и пречи на ония, които работят за въдворяване Царството Христово на земята. Вие сте се заловили само за едни догми, които впрочем може да представляват една хубава мотика, с която вие само да хвалите, но не искате да копаете. Лозето Христово е буренясало. 13. Вие се провикнахте, че най-ефикасното средство против „Дъновизма" било запазване мистицизма в църквата, каквото протестантската църква не притежавала. Този мистицизъм бил потребен да се задържат мистичните натури, да не отиват в школата на Учителя Дънов. Знаете ли Вие що е мистицизъм и дали Вие не сте го изгонили отдавна из църквата, като опасност за нея? Мистицизмът винаги изключва посредниците между Бога и верующите, особено когато тези посредници не са на мястото си. Той е непосредствена връзка между Твореца и творението. Мистикът не се движи към Бога по отъпкани пътища. Там са изключени всякакви владици и попове и за това пък съществува една мистична черква, на която, както казахме, глава е Христос и която е била гонена и преследвана от официалните черкви през всичките векове. Всичките мистици, пророци, включително и Христос, са били гонени, преследвани, убивани и живи изгаряни от представителите на официалните църкви. Не е вярно, дето Вие отговорихте на едно запитване, че тези жестокости ги е вършила само католическата църква. Това, което българите са теглили от гръцкото православие, ще го помним на вечни времена. Чрез това. православие през десет века половината български народ е бил подлаган на погърчване. Сити сме вече на гръцки църкви. Българската духовна мисъл е надраснала отдавна елинското православие. 14. Вие и Вашите братя черноризци разгласявате на ляво и на дясно, че учениците на Бялото Братство се кланели на слънцето. Ако това Ваше твърдение беше вярно, ние трябваше да излизаме пред изгряващото слънце всяка заран, а не само през месеците май и юни, когато всичко расте и се развива. Следователно, един истински просветен човек, който се абстрахира от всякакви схоластични хитрувания, ще съзре в този излаз за посрещане на изгряващото слънце нещо по-друго, а не някакво поклонение. Всъщност ние използваме радиоактивността на слънцето, неговата електромагнетична сила, не казваме окултна сила, защото това понятие много Ви стряска, чувствувайки, че тази практика не е за Вас. Като за Вас хора с повърхностни познания по тайните на Битието е достатъчно поне да знаете, че и самата съвременна медицина си служи с хелиотерапията и че следователно тука няма място за критики и подигравки. Само бухалите се крият от светлината. Когато клеветите учениците на Бялото Братство, че се кланели на слънцето, недейте забравя, че над вратата на черковният олтар е поставено едно слънце, изработено от дърво и други златни и сребърни слънца, които са емблемата на Христа и на които Вие сами се кланяте. Представете си, че един африкански богослов, облечен с либаде, влиза в църквата на празника на Рождество Христово и вижда тези слънца, пред които се пее: „Тебе кланяем ти ся Солнце правди". Не ще и дума, че той ще си помисли, че Вие се кланяте на слънцето. Когато Вие наблюдавате белите братя на припек пред изгряващото слънце, ще бъдете благоразумни, ако не влизате в ролята на този африкански богослов. 15. Най-после, Вие ни нарекохте блудници. Невъзпитани хора, щом видят негде събрани млади хора, най-първо това ще им дойде на ум. С какво лице Вие „духовни пастири" излизате да клеветите и обвинявате учениците на Бялото Братство в блуд, без да посочите на конкретни факти, както Вие сами посочвате такива за себе си из брошурите, в ежбите помежду ви, като се изложихте пред народа. Ние се срамуваме като българи от Вас, не знаем Вие какво мислите. Хвърлете от гърба си този багаж на гръцката митология, от който народът се е наплашил. По-добре ще бъде, ако напуснете тази противохристиянска система за борба и се борите не с думи, а с дела. Ние ще бъдем благодарни, ако чуем от народа добри отзиви за морала на българското духовенство. Приложете Христовото Учение в живота и ще имате подкрепата на интелигенцията. Ние знаем, че борбата против Бялото Братство е изкуствено създадена от няколко владици и кандидати за такива. А щом твърдите, че православната църква е мистична и Христос живее в нея, попитайте Го, каква е мисията на Бялото Братство в България и Той ще Ви каже. Вие сте тръгнали из провинцията да браните православието от прожектора на Учителя Дънов. Вземете си бележка, че който се яви пред този прожектор, трябва най-първо да бъде чист и свят; иначе ще се изложите. После, трябва да бъдете богослов, действителен богослов. Истинският богослов има връзка с небето, от дето му се изпраща истинската светлина. Тази връзка Вие сте я изгубили. Вие не вярвате, че можете да влезете в непосредствено общение с Христа и да чуете неговия глас. Вие не вярвате, че Христос може да се всели в човешкото сърце. Тази работа Ви се вижда невероятна и още еретическа! И за това сте седнали да разправяте на народа, че Христовото Учение не можело да се приложи тъй лесно и скоро, че 2000 години не били достатъчни и т.н. По тая причина Вие оправдахте църквата, гдето е благословила оръжието и ни доведе до Добро Поле. Всичко това, което разправяте, не е православие, не е Христово Учение; защото Христос казва, че винаги трябва да бъдем готови и да имаме масло (дело) в кандилата си, а Вие казвате, че имало още време. Щом е така, карайте колата на „православието", да видим до къде ще я закарате. Ние съжаляваме само тези, които са седнали в тази кола. От учениците на Бялото Братство в гр. Казанлък, септември, 1922 г. Забележка: В гр. Казанлък е родът Камбурови: старият Стефан Камбуров. Някой от тях е съставил това писмо, отпечатано в книжка от 1922 г., София. ОТВОРЕНО ПИСМО Към г.г. търновските граждани и изобщо към всички сънародници - добри граждани на България. Уважаеми братя и сестри, търговски граждани! Бялото Братство - (или окултистите) в България, принципите на което не са известни на вас, а също и на много други сънародници, и което Бяло Братство неправилно се кръщава „Дъновисти", както знаете, било е доста години в града ви на събор, на собственото си място и здание, близо 2 километра до града ви. Тази година, въпреки военното положение, намериха се благородни и благоразумни хора, на чело на управляващите, които показаха, че действително зачитат свободата на всички граждани, според нашата Конституция и разрешиха пак нашия събор, въпреки това, че нас ни представляваха заинтересовани личности и духовенството за някаква конспиративна организация, като безбожници, не християни, ереси, сектанти и какви ли не още епитети ни приписваха и приписват. Че това е тъй, личи от издадените досега няколко брошури по адрес на г-н Дънов и Бялото Братство, по които брошури, поради неприличният държан език и изопачените факти, нам ни е срам да говорим и пишем. Намериха се даже хора и духовници, които използваха слабия ум на една нещастница и в един църковен двор, на православна църква в Пловдив, пред поканена публика, бе заставена да говори, и тя изказа такива цинични работи, които и в съдилищата се говорят при закрити врата. Това беше преди четири-пет месеца. Важното е, че в тези цинични думи нищо вярно няма. По нашему, това е трябвало да стане, защото ние знаем, че доброто се проявява, когато се срещне със злото и че светлината не може да се обземе от тъмнината. А и във време на Събора ни тази година, пак не мина тихо: писа се една статия в един от местните ви вестници, със заглавие: „Дънов конспиратор". С тази статия се насъскваше гражданството и властта против нас да ни се разтури Съборът и да ни разгонят със сопи. Колкото можахме да узнаем, без да твърдим, тази статия е била плод на някой си инвалид в митрополията. Не стигаше това, ами и дядо владика, в деня на „Преображение", като е видял църквата празна от богомолци, излял е куп хули и по адрес на Бялото Братство, като че ли ние сме причина да не ходят търговските граждани на църква. Но слава Богу, властта, в лицето на военните, провери, присъствува на Събора и донесе дето трябваше за нашата невинност и толерантност. Слушайте, добри граждани, братя и сестри! Ние няма да ви спомняме, че при всеки наш Събор, в града ви, у разни хора остават триста-четиристо-тин хиляди лева, от деветстотин - хилядо души посетители, в продължение на седем-десет дена, защото вие го знаете фактически. Ние изнасяме пред нас отчасти основите на нашето Учение, та които от вас са с чисти души и сърца, да станат още по-добри християни и по-добри граждани на България; та когато дойде момента да воюваме, но не с пушки и топове и с външни врагове, а срещу нашите недъзи, и то със светли мисли, благост и силна воля, за възстановяване на Христовите принципи, добрите хора тогава да бъдат повече от другите, защото иначе всякога злото ще взема надмощие, както е и вземало. А на тези, които не са просветнали и говорят хули и клевети против нас и изобщо имат пороци, да им кажем: „Братко, сестрице, вие сте пак наши братя и сестри, макар и да ни хулите. Христос иска, обаче, всички да се обичаме и да вършим Неговата воля. Иначе ще си трупаме борч и ще трябва рано-късно да го изплащаме". Ето и някои от нашите принципи и какво ние желаем за себе си, за тьр-новци и изобщо за всички добри християни. 1.) Издигане на всяка личност до висшия Христов морал. Но за това издигане не е достатъчно само светската наука. За нас „Новият завет" са Словата Господни: „Аз съм пътя, истината и живота", а също и останалата част от Библията са святи, защото знаем и приемаме положително, че Христос е единственият ръководител за нашето духовно усъвършенствуване и Той е вратата, през която ще минем по-нататък. Следователно, ние искаме да бъдем и със съдържание християни, а не само с титли. 2) Ние знаем и виждаме още ясно, че човечеството, включително и ние християните, които сме паднали до такава степен поради нашите пороци и сме в безизходен път, това се дължи, не че нямаме култура, но че сме скъсали истинската нишка с Бога, представител на когото, за нас християните, е Христос, и проявяваме светската мъдрост, вместо Божествената; проявяваме животинската и светската любов, вместо Божествената. Това са едни от важните причини, гдето сме станали горди, надменни, алчни, груби, завистливи и пр. и пр. При това често пъти вършим и рушителни работи, с своята уж твърда воля и все се считаме, че сме християни. Следователно, вместо ума, сърцето и волята да образуват един равностранен триъгълник, у едни страната на ума е удължена, тоест, имат добър ум, притежават светската наука, но нямат нежно сърце и милост правилно да приложат това, което мислят, или пък нямат воля да го проявят. Други имат нежно сърце, но нямат достатъчно ум. Трети имат воля, но рушителна. Следователно, ако искаме да се развиваме правилно, разнебитения триъгълник трябва да го възстановим напълно, тоест, със светлите и чисти мисли, да разберем между материалното и смисъла на живота; с чистото сърце да уважаваме всяко живо същество, да създадем радост в душите си, да бъдем благодарни от всичко; със чистото тяло да подигнем себе си до висшата нравственост, а с диамантена воля да проявим всичко правилно и разумно. Това именно ни липсва - ума, сърцето и волята ни не са в хармония. Ето защо, за постигане на всичко това, ние сме и още пълни въздържатели на тютюн, алкохол и месо, но приложено доброволно, съзнателно и постепенно. Тези три качества са от голямо значение за издигане на личността в нравствено отношение. Тези три, по видимо малки недостатъци, са стимула да се развият пороците ни до култ, безразлично дали ги носим от деди и прадеди, дали сме ги развили у нас поради разни условия - лични, домашни, училищни, улични и пр. От тези три недостатъка развити до постоянна наслада в живота, плюс безверието в Бога, са загивали цели народи и ще загиват цели народи. Даже ако вземете само тютюна и алкохола, здравия разум пак не може да се утешава с това, че между много души, които употребяват тютюн и алкохол, има пак добри и умни хора, както и не може да се отчайва, че между въздържателите ще има, които вършат, може би, по-лоши неща от невъздържателите. Въпросът тук е принципен! Ние едно трябва да знаем, че един народ, който има вяра в Господа, труди се и живее по моралните закони, който е и трезвен, той винаги е щастлив и провидението винаги бди над него, А неговите управници щом са също добри никога лошо не ще сторят за този народ. За това ние положително знаем, че обновата, за която се толкова говори, и братството в света, за което също се говори, ще настъпят само когато тръгнем по този стръмен път - всеки да дяла първо своите недъзи, та после да образуваме и цялото, но вече със здрави основи, а не с палиативни средства и гнила основа, както е сега. Като се прибави при това, че нашето желание е да притежаваме всеки и светската наука до възможното, да слушаме и съзнателно да изучаваме Словото Божие, ние не можем да бъдем никакви конспиратори, никакви сектанти, както ни обрисуват някои, защото никому зло ние не желаем и никому зло не вършим, тъй като нашето оръжие е Христовата любов, до колкото можем да я приложим. За това за нас врагове не съществуват, макар да ни хулят и клеветят, защото знаем, че всеки ще отговаря пред Върховния съдия, който е един за всички ни. Той е, който съди и най-правилно. И ние бихме се считали за най-щастливи, ако можехме да изпълним напълно Неговата воля, макар и целия свят да ни хули. Ето защо, ние не се занимаваме с клеветите и хулите от когото и да идат те. Нека те си вършат своето, ние ще си вършим своето, тоест, ще се молим частно и колективно за нас и за целия български народ и да просвети Бог умовете на всички ни да Го познаем, което е много важно в настоящия момент; ще се молим да прости нам, на целия български народ, а и на цялото човечество, защото сме се самозабравили вече. А какво ще ни наричат тези и онези, това е тяхна работа. „По делата и плодовете ще ви познаят", е казал Христос. Като пишем това, нека ви се признаем, че ние не претендираме, че сме в тази чистата, в тази издигнатост, каквато се иска, защото до скоро сме били и ние като вас. Обаче, ние вървим смело по този път. И светлината, която е озарила нашите умове, резултатите, които имаме в живота, почиващи само на опита, не ще допуснат никого да се отклони от този път, освен някои юдовци или непросветнали, каквато мърша има във всяко стадо. Такива не само че и Христос не ще ги счита истински последователи, но и самото наше братство ги не зачита за такива; но то ги търпи в името на Христовата любов, защото в туй братство никой на сила не влиза и никой на сила се не пъди, макар в моменти такива да унижават и цялото Братство. Ето защо, посещавайте, драги братя и сестри, нашите молитвени събрания и четене на беседи, които стават всяка неделя, във всеки град, гдето имаме братства и салони, от десет до дванадесет часа преди обяд, за да видите какво вършим. Тези, които ни посетят с чисто сърце ще видят, че ние се стремим да бъдем мили с очите си, благи с езика си, силни с волята си, чист с телата си; и че имаме пълно желание да вървим по Христовия път, защото той е за нас Бог и Ръководител. Ние не се стряскаме и от това, че без всякаква причина и против всякаква Конституция, Синода се осмели и отлъчи всички ни от Църквата и отказват да кръщават децата ни и да опяват мъртъвците ни. Ние знаем, обаче, че тия, които вървят по Христовия път, ще бъдат по-близо до Него, отколкото тия, които ходят и в Църква и парадират, а вършат не добри дела. С такива Христос ще се разправи. Ние знаем още, че в България има известен процент от християните, които не само че не вярват в Христа, а други вярват в някакъв отвлечен Бог, но има и такива, които не вярват в никакъв абсолютен Бог, и пак се числят християни и се удостояват от всички официални църковни треби. Това е една анормалност. Ние считаме, че между такива именно трябва да работи духовенството. Ние знаем още, че външните форми, от страх да целуваме кръста и Евангелието, да се кълнем, че ще сме верни, а да вършим противни на Христовите желания дела, не са основите на християнството. Ние издигаме именно сега този лозунг; християнина трябва да вярва в Христа и да върши Неговите дела. Едно знайте, драги братя и сестри, че ако това дело е чистото Христово Учение, никой не може го спря, то ще расте; а ако е човешко, то ще рухне. Така е говорил, преди две хиляди години, ученият Гамалиел на книжниците и фарисеите, начело с духовенството, когато бяха затворили Апостолите и искаха да ги убиват, защото разнасяха словото Христово. Така днес ви говори и Бялото Братство: обнова от стария човек със закоравели пороци и с палиативни средства, не очаквайте. Това е Божествен закон. Който иска положителна обнова, този е пътя. Ние напразно искаме безукоризнени управници, безукоризнено общество, дом, личност, без тази обнова. Време е вече да ви кажем и ние, че злото е пуснало дълбоки корени и трябва жертва от всекиго и то коренна - промяна на сърцето, ума и душата на личността. Ние знаем още, че много души чувствуват същото и ще споделят писаното от нас, остава само да се направи крачка напред от всекиго. Ние чухме и ценни думи тази година от търновци, които говориха искрено, без да са чели и знаят нещо от нашата литература: „Виждаме ви, че сте добри хора, вършите добри дела, молите се на Бога, въздържатели сте, вие ще извадите българския народ от тинята, в която е потънал. Дайте ни, обаче, светлинка да видим вашите принципи на живота, защото ние знаем, че това което се пише против вас е невярно". „Да, прави сте, брат, Му отговаряме. Ние не искаме да парадираме, а и сами още не сме израсли до тази висота, но работим върху себе си. Скоро обаче ще имате". Това беше една искрена изповед на търсеща Божията истина душа, която се е погнусила от пороците на света. Ето защо ние отговаряме на тези братя, търновски граждани, на някои пловдивски и изобщо, които се интересуват от това Учение в България, че в книжарниците: „Теменуга" у братя Ноеви в Търново; „Всемирна книжарница" на Христо Павлов в Пловдив и в братския дом, улица „Оборище" N 14 в София, има вече от тази литература. На първо време, всеки би се осветлил за принципите на туй Учение от книжките: „Где е истината", „Новото Духовно Учение", а после от сериите беседи и отделни номера от последната серия и други още, от Учителя на Бялото Братство. Има и списания: „Житно Зърно", „Всемирна летопис", „Повече светлина" и други. Която пък душа дири повече храна, нека поиска и каталог на книгите от братския дом, ул. „Оборище" 14 в София, за да си достави и други. Нека спомним още, че който пожелае да чете от брошурите на Учителя на Бялото Братство, да обърне внимание главно на духовната страна, ако иска светлина за своя ум и за своята душа. Материалиста мъчно ще схване символичните изрази, ако най-малко не се спре на философската страна; ето защо, които при четенето се държат само на материалната страна, не ще могат да извлекат голяма полза за себе си. С горното като даваме една малка светлина за Новото Духовно Учение, което е ново от две хиляди години, но изопачено и забравено, ние молим всички добри граждани в България да се заинтересуват от него, да го проучат и стига вече да се съблазняват от уличните хули на тези и онези, защото ние често попиваме злото като сюнгер, без да сме проверили, дали то е вярно. Един е Съдията, който ще съди по делата - това е Бог. Бъдете сигурни, братя и сестри в България, че това Учение, което почива на Христовите принципи, не след дълго ще блесне. Дано не е късно за много добри хора. Това неща ви не съблазнява! Гр. Пловдив, 9 октомври 1925 г, С почит: Член на Бялото Братство Послеслов: Търновските граждани, които прочетоха това „Отворено писмо" и онези, които не го прочетоха, мнозинството от тях се подписаха под една петиция, с която се искаше от властите да забранят съборите в Търново на дъновистите. Събора от 1925 г. бе последен в Търново. След това те се провеждаха в София до края на Школата. Писмото е написано от Д-р Михаил Стоицев.

199. УЧИТЕЛЯТ И ЦЪРКВАТА На 19 и 20 юли 1922 г. българските вестници оповестяват решение на заседаващият в София архиерейски събор за противодействие срещу сектите в България. Осъждат лъжеучението на Петър Дънов и го обявяват за „самоотлъчил от светата православна църква" (виж. „Дневник", бр. 6804 от 20 юли 1922 г.) Това архиерейско решение заклеймява решението на Петър Дънов като еретическо и опасно за вътрешния мир и обществен морал на страната. За целта трябва да се вземат надлежни църковни мерки срещу Дънов и да се внуши на българското православно папство, че Учението на Дънов е поставено на една нога с различните секти, всяващи религиозна заблуда и оказват пагубно влияние за духовния напредък на народа. Светия синод търси подкрепа и съдействие от граждани, от военни органи и го намира. През 1917 г. Петър Дънов е интерниран във Варна. Намират се журналисти, на които след като им се заплаща добре започват да пишат статии срещу Учителя по вестниците. Започват редовно да се пишат статии в „Църковен вестник" срещу П. Дънов. Освен това им пригласят и българските вестници „Зора", „Утро", „Ново време" където са поместени предварително заплатени статии срещу Дънов. По същото време излизат и няколко публикации в книжки като автори са: Калнев, Ласков, видинския митрополит Неофит, Н. Православов (Любозар Чолаков), Христо Денев, професор Димитър Михалчев и др. В лицето на държавните органи Светия синод намира подкрепа от градоначалниците на София, Велико Търново, както и правителството на Радославов и дори цар Фердинанд. В „Църковен вестник" в броевете 22 и 23 от 30 септември 1922 г. е публикувано „Послание от православните български архиереи събрани на събор през 1922 г." и оповестяват, че Петър Дънов се е самоотлъчил от българската православна църква. Сподвижници на Учителя също дават отпор на атаките. Иван Радославов публикува „Не съдете", 1919 г., „Где е истината", 1922 г., „Учението на Учителя Дънов", 1923 г. А в „Всемирна летопис" в кн. 8-9 от 1922 г. уводната статия е озаглавена „Учение за Любовта и Братството" и защитава Учителя. Освен това Величко Граблашев, доктор Върбишки, доктор Иван Жеков, доктор Михаил Стоицев, Васил Ангелов, Любомир Лулчев и протестантския пастор Стоян Ватралски публикуват отделни книжки и защитават Учителя Дънов. Има някои въздържани журналисти, които посещават Изгрева и Учителя, водят разговори и след това се опитват да пишат по-реални и в сдържан тон. Понякога ги придружават фотографи, които заснемат част от живота на Изгрева и снимките заедно със статията се отпечатват във вестниците. Уместно е и е задача на едно друго поколение да прегледа всички вестници, излизащи в България и по-точно от 1900 до 1944 г. и да се извадят всички статии и снимки публикувани за Петър Дънов и да се издадат в отделна книжка. Три четвърти от тези статии са срещу Учителя, а само в една четвърт някои съвестни журналисти се опитват да бъдат сдържани в оценките си. Книжката да бъде озаглавена „Черната и бяла книга на България". Да се знае и помни как и кой от българския народ посрещна Учителя и кой и как го хулеше и клеветеше по вестниците. А сега ще дадем извадки от различни беседи на Учителя където той говори за духовенството и за българската православна църква. „Питам ви: Знаете ли от къде ида и как съм приет? Аз ида от далечен път. Как ме приеха българите? Българското духовенство се плаши да не им отнема богатството. Аз съм искрен и направо казвам мнението си за духовенството. В бъдеще няма да оставя свещеник в света. Аз ще ги изпъдя до един. Ще ги пръсна в пространството, там да чакат 500-600 г., докато дойде Новата Култура. След това ще кажа: Пратете тези братя на земята, да видят как се работи с Любов. Новата култура изисква нови хора. Тогава те ще разберат как може да се живее. Ще прекарат в пространството, докато се справят с миналите си грехове. Ако бяха живели по закона на Любовта, нямаше да плачат и страдат. Днес ви кръщавам: Заповядайте, как може да се живее по братски. Тогава няма да има вече лъжа и измама. Аз ще ви целуна братски. В новият живот няма да има владици и попове. Знаят ли нашите свещеници какво ще стане с тях, ако си послужат със знанието, което имам? Знаят ли светите старци какво ще стане с тях, ако аз само един път се оплача на Господа? Аз още не съм дал нито едно оплакване до Невидимия свят. Ако напиша едно оплакване до съществата в Невидимия свят, знаете ли какво ще стане? Нека знаят светите старци, че не хулят мене, но хулят Господа. Те хулят Божието име и ме наричат „лъжеучител". За тази дума аз няма да ги извиня никога. Всичко могат да ми преписват, всякакви престъпления, но лъжа и измама - никога! Аз съм в състояние да спася, да излекувам човека. Българският народ е видял от мене само добро, но зло -никога. След това светите старци се осмеляват да ме наричат „лъжеучител"! Това показва какво е тяхното сърце. По думите им ги познавам. Когато някой говори лошо за мене, аз познавам вече сърцето му. Човек съди за другите по себе си, по своето сърце. Духът в мене, Бог, който говори в мене, никога не си служи с лъжа. Онзи, който се осмели да каже, че Духът, който говори в мене лъже, никога не може да се извини - защо? Има Един в света, Който никога не лъже! Той е Бог. Той е Единственият, Великият, Светият, Чистият, Който иска всички хора да живеят. Ние сме проява на Бога във всяко отношение и трябва да пазим Неговия закон и Неговото Име. Духовенството се страхува от мене. Искат да ме махнат, да не им мътя водата. Те не знаят, че това не зависи от тях, да бъда или да не бъда в България. Казвам им: слушайте приятели, този свят не е ваш. Светът е грамадно лозе, на което има работа за всички, няма защо да делите чуканите. Лозето трябва да се прекопае. Като дойде Господарят му, ще ни пита: прекопахте ли добре лозето? Хората не го обработват, но делят чуканите. 24 декември 1922 г, Днес Светия синод взима мерки против мене да ме гони. Какви мерки ще вземе? Чудни са те, с мене ще се борят! Ще имат работа с Господа, а не с мене. Какво съм аз? - Един човек дошъл на земята, щял да обърка умовете на всички българи. С какви сили разполагам аз? С пари ли, с власт ли разполагам? От какво имат да се плашат? Щом се страхуват от мене, значи зад мене има нещо страшно. Кое е това страшно? - Зад гърба ми стои Великата Божия Любов, Великата Божия Истина, Великата Божия Правда и Добродетели. Всички живи добродетели са зад гърба ми. Всички разумни културни същества са зад гърба ми. Знаете ли колко велики са те? Като правя екскурзия в природата, всичко каквото срещна изучавам най-внимателно. Ако ме наблюдава някой ще каже, че се занимават с дребна работа. Например, спирам се пред един мравуняк. Така постъпват и тези Велики същества, които минават между хората. Какви ли съмнения не са отправяли хората към мене! Някой ме гледа и се съмнява в мене. Казвам му: не се съмнявай, пред тебе стои човек, който може да ти каже истината. Опитай ме, но не ме човъркай. Ако ме човъркаш, ти сам се спъваш. Аз съм готов да споделя всичко с тебе, да пожертвувам всичко за тебе, без да осиромашея. Казвам, че няма да осиромашея, защото зная, че Великия Божи Дух, работи в мене. Казват: какво говори този човек? - Аз зная, че говоря абсолютната Божия Истина, аз свидетелствувам за Божията Истина, и казвам, че в нея няма никаква измяна и промяна. Тя е абсолютна и неизменна. Същото се отнася и да Любовта през всичките векове. Хората могат да се обличат с каквито искат дрехи, но дрехата на Любовта е една и съща. Аз изнасям това, което казва живата природа! Задачата на Великите Учители, които слизат на земята, се свежда към това именно, да поставят човечеството в правия път, да му помагат в пътя на неговата еволюция. Някои ме упрекват, че не ходя в църква. Казвам: едно от моите големи нещастия е това, че от църква не излизам. Църквата - това са живите хора, това са техните сърца. А тия църкви, направени от хората, са далечно подобие. - А духовенството, то е човешкият дух. Всички сме свещеници на Бога. Казвате, че не съм зачитал църквата, значи, не зачитам и Бога. Не, това е един незаслужен упрек, който не отговаря на Истината. Има нещо необикновено в света. - То е Божественото. С Него искам да ви запозная, за Него ви проповядвам. То се разбира по особен начин. За да го разберете, трябва да стъпите на почвата на Любовта. Застани на почвата на Любовта и знай, че Този, Който е създал света, никога не може да те измами. Имай абсолютна вяра в Бога. Какво обсъжда духовенството днес? Защо идвали при мене хора? -Защо да не идват! Обществото паднало и причината за това съм бил аз. Аз не искам да ви спъвам, но казвам: Вие сами направете реформи и посейте навсякъде Любовта. Нека църквата се пълни с хора. Аз ще се радвам ако Любовта е в църквата. Още повече ще се радвам, ако любовта е в сърцата на хората. Аз нося с ума си една мисъл и в душата си едно желание - доброто на своите братя. Тази е идеята на Господа, тази идея живее в нас. Стотици българи гинат из публични домове, а духовенството се хванало за мене, че аз развращавам хората. Кой вкара тия жени там? Ами младежите кой ги въведе там? Нека те първи кажат Истината. Духовенството се страхува от мен, да не би един ден да взема мястото им. Не! Аз нямам такова намерение. Ако един ден бих заел мястото на владика, аз не бих носил корона на главата си, но първата ми работа ще бъде да измия краката ви. След това ще посещавам бедни, болни, страдащи. Какво и да направя в това направление, според мен това е нищо. Много повече трябва да се направи. Кой от нас е изпълнил онова, което се иска от него? Казано е да пожертвуваш живота си. Кой от нас е пожертвувал живота си? Ние още не сме служители на Любовта. Казват, че съм криел нещо. Вярно е, има скрити неща, но те са извън България, извън света.Те са много далеч. На Небето. Вечер, когато искам да изучават световете, излизам, ходя там дето човешки крак не стъпва и човешко око не прониква. След това пак се връщам. Казват, че в Търново съм имал скришна стаичка. Каква скришна стаичка е тя, когато съм пускал да влязат в нея хиляди души? Там имало скрита някаква тайнствена икона, особена. Това не е икона, но картина (Пентаграма), която показва развитието на човешката душа. Ние нямаме икони, на които да се кръстим и които да целуваме. Свещениците и владиците мислят, че аз имам някакъв план против тях. Аз нося в ума си съвсем друга мисъл, не се занимавам с тях. Ако бих ги държал в своя ум, те щяха да бъдат благодарни. Но аз нося в ума си идеята за благото на цялото човечество. Аз мисля за благото, но само на човечеството, но и на всички животни и растения. Желая на всички същества да живеят в Любов и да придобиват добродетели. Аз искам да бъда искрен към себе си и вас. Да ви обичам, както обичам божественото в себе си. Не е въпрос да ви направя щастливи. Земята е училище, а не място за щастие. Аз искам да оставя в ума ви мисълта, да бъдете свободни по ум, сърце и душа. Ако има нещо, което не обичам това е измамата. Светите старци мислят, какво ще стане с мене като умра непокаян. Ако трябва да се покая, ще се обърна към Господа. Той ще тури патрахила си над мен. Друго покаяние не зная. Ще кажа: Господи, ти ме изпрати на земята да проповядвам. Свърших работа си, нямам нужда от нищо друго, не се нуждая от пари. Ако в мене се яви най-малката.мисъл за възнаграждение, аз напущам работа си. Ще отида в една гора, както направи Мойсей там да се подвизавам. Че са ме отлъчили от църквата, не е вярно. Пръв аз съм се отлъчил от всички лъжи и неправди, от всякаква злоба и омраза. Питат: православен ли си ти? няма защо да бъда православен. Ние сме Синове Божии. Единственото име, с което кръщавам моите последователи е синове Божии. Това са най-честните слуги, които искат да служат на Бога, които не лъжат, и които служат по Любов. И на мен искат да кажат: защо си дошъл, да си губиш напразно времето в България? Ние си имаме църква - когато дойде Христос да проповядва своето Учение, евреите нямаха ли църкви? И те не Го ли питаха защо е дошъл? Със свещениците няма защо да се борим. Ако е за борба, нека знаят, че аз ще направя едно заявление до Бога. Ако е да се защитавам, има Кой да ме защитава. Онези, Които ще се застъпят за мене са толкова силни! Зад мене са милиони. Те представят такова войнство, което би разтърсило земята. То е Божественото войнство. Питате: Де са да ги видим? - Ще ги видите. Техните ножове пронизват навсякъде, невидими са те. Като ги гледам ножовете им са готови, аз им казвам: Почакайте още. Ще кажете: Той ни плаши. - Не, с това искам да ви покажа, че тези интелигентни, благородни общества могат да направят много нещо, но те са толкова снизходителни и Бог е толкова търпелив, че оставят хората сами да дойдат до разкаяние. Моята цел е да събудя красивото, мощното, което е вложено във вас от памти века. Нека свещениците викат народа и го питат: Искате ли да стои Дънов в България или не? Ако народът гласува, че не иска, аз съм готов да напусна България, нищо повече. Тогава ще кажа на всички мои ученици: Върнете се в православната църква. Но докато народа не се произнесе, аз ще стоя тук. Какво говори духовенството за мене, туй не е меродавно, но какво говори българския народ. Тоя народ създаде свещениците, а не свещениците създадоха българския народ. Следователно, българският народ каквото говори, то е важно. Тогава аз бих желал с тия свещеници да направя един опит: Да тръгнем от село на село, аз само ще лекувам, няма да говоря, а те нека да проповядват, и да видим какви ще бъдат резултатите. Аз ще оставя българина пак да си е българин, няма да го изменя. Аз искам да събудя тази Божествена вяра в българите. Те религия имат, но вяра нямат, изгубили са я. Едно време гръцките владици обявиха българите за схизматици, изключиха ги от църквата. Сега 16 синодални старци се събрали на съвет, да разискват за изключването ми от църквата. Там е лошото, че никой не може да ме изключи. Който ми е дал живот, Той ме е пратил да работя. Онзи, който може да ме изключи, това съм аз самия. Как ще се изключа? - Ако не водя порядъчен живот, ако не живея в съгласие с Божиите закони. Кой ще ме изключи, като живея със съгласие с Великите Божии закони? Който живее в неправда, сам себе си изключва. Аз не проповядвам на езически народи, а говоря на съвременните християнски народи, които вярват, че Христос е дошъл да спаси света, че благодатта иде само чрез Него, Дохождат външни хора при мене и ме питат: защо нападаш свещениците? Не им ли стигат хулите на хората, че и ти да ги хулиш? Аз не ги хуля, но намествам счупените им крака. Когото съм пипнал с ръката си, истински владика е станал. От българските владици ще изкарам истински служители на Бога. Мнозина се опълчиха против мене, на първо място владиците и свещениците. Те казват: Господи, от години се яви между нас един човек, който подронва основите на църквата, руши държавата. Да се махне този човек от пътя ни. Щом се махне, всичките ни работи ще се оправят. Той е опасен човек. Като държа своите беседи, аз зная, че много неща ще бъдат изопачени, но като говоря Истината, ще я кажа както е в действителност. За себе си казвам: Слязох от небето като голям светия и оставих мястото си празно. Който от вас иска, може да заеме моето място. Един ден като напусна земята, моето място тук ще остане свободно. Който иска това място, може да го заеме. Дали съм на земята, или на небето, мен ми е еднакво приятно, на небето съм голям светия, заемам първо място. На земята заемам последно място. По-последен на земята от мен няма. Значи заемам и първото и последното място. И аз съм дошъл на земята да служа, а не да бъда Господар. Дошъл съм на Земята да правя добро.

197. ЗАЩО И КАК БЕ ЗАКРИТО И СПРЯНО СПИСАНИЕТО „ВСЕМИРНА ЛЕТОПИС" В нападките си Д. Ласков срещу Учителя включва и името на Иван Толев, редактора на „Всемирна летопис", че бил помествал ликът на Дънов на самата корица. Той пише следното: „А редактора на „Всемирна летопис", адвоката Иван Толев също голям поклонник на Дънова го нарисувал на корицата на своето списание, потънал в „астрално поле" сред слънцето, луната и звездите над Всемира". Ликът, който е нарисуван на корицата не е ликът на Учителя Дънов, а е скициран лик на Христа, който е известен в профил още от времето на Римската империя, защото е бил изобразен този лик на един от пръстените на римския император Тиберий. Тук е само скициран. В някои от броевете на заглавната страница е дадена Пентаграмата, която е от Учителя, но така е нарисувана, че на никого не би му хрумнало за нея ако някой не му посочи с пръст и да укаже, че това е Пентаграмата на Учителя Дънов. Но поради това, че приятелите са обичали да говорят, да се хвалят ето защо се оформя официална атака срещу това списание и то се заключава в няколко точки. 1. Уводните статии подписани с едно хикс или три хикс са от Учителя Дънов. Вече се знае кой е автора и кой дава идеите на тези редакционни статии. 2. Наличието на Пентаграма на корицата говори, че тук е замесен Учителя Дънов. 3. Изобразен е ликът на Христа, който не почива на църковните догми. 4. В списанието участват много сътрудници като Боян Боев, Пампоров и други приятели, които са привърженици на Учителя. Ето защо държавните органи решават чрез своите подведомостни инстанции да закрият списанието. В кн. 4, IX годишнина от 1926 г. на стр. 211 под рубриката „Вести" Иван Толев изнася целият проблем за спиране на списанието му. Ние го поместваме дословно, защото е илюстрация на онези сили, които действуват срещу Учителя в онези години. Тези сили искаха да спрат това списание понеже виждаха в него пръстът и ръката на Учителя Дънов. Не трябва да се забравя, че в разстояние на цялата Школа от 22 години всички приятели притежаваха това списание и то бе първото окултно списание, задоволяващо тогавашните потребности и за онова време бе много добре списвано. А сега ще цитираме част от защитата на Иван Толев от стр. 211 на същия брой. ВЕСТИ Едно тържество на истината и правдата. Нашите четци си спомнят, че главният секретар при Министерството на Народното Просвещение, Александър Радославов, заедно с подчинения си началник на бюрото за културните учреждения, Никола Т. Балабанов, издадоха едно окръжно предписание от името на това Министерство под N 33168 от 26.XII. 1925 г., с което отмениха одобрението и препоръката на списанието „Всемирна летопис", дадени с окръжно N 30006 от 13.XII. 1919 г. и забраниха за напред разпространението на това списание между учениците, както и абонирането за училищните библиотеки. Това направиха те, главно по подстрекателството на известния професор Д-р Ст. Консулов. Обаче, както съобщихме своевременно (вж. книжка V, стр. 118), ние подадохме жалба до Върховния Административен съд за отмяна на това незаконно издадено окръжно и съдът с окончателно решение N 285 от 6 октомври т.г. влязло в законна сила, уважи напълно жалбата ни и отмени окръжното. Това решение на Върховния Административен съд е изпратено на Министерството на Народното Просвещение за сведение и изпълнение, Виновните в издаване на окръжното лице, с което се нанесоха на списанието ни големи вреди и загуби, ще понесат неизбежната законна отговорност. Но за да се уверят и четците ни по какъв начин се е действувало от тия лица в случая, ние публикуваме тук по-важните документи, от датите и съдържанието, на които става явна преднамереността на осуетеното вече посегателство върху „Всемирна летопис", това най-ценно по предмета си списание в България. Тройката: проф. Д-р Ст. Консулов, който прогласи в сказките си, че „човек няма душа", а следва, че и той е „бездушен", Александър Радославов, главен секретар на Министерството на Народното Просвещение, и Никола Т. Балабанов, началник на бюрото за културните учреждения на бюрото за културните учреждения при същото Министерство, са обрисувани в тия документи такива, каквито са. Ето фактите: С писмо под N 28264 от 5.ХII 1925 г., подписано от началника на бюрото Н. Т. Балабанов, до редакцията се съобщава: „Умолява се редакцията да изпрати в Министерството по един екземпляр от последната и предпоследната година на списанието за рецензиране. Ако редакцията не направи това в 10-дневен срок, препоръката и одобрението на списанието ще бъдат отменени". Няма съмнение, че това писмо, в което от последната закана, явно личи решението да бъде отменена на всяка цена препоръката на списанието, е било адресирано след предварително споразумение с проф. Консулов, който бе написал един подлистник във в. „Слово", брой 1004 от 8.Х.1925 г., насочен против „Всемирна летопис" и пълен с всевъзможни лъжи и измислици. Вследствие на тоя подлистник Министерството разгласи почти във всички столични вестници, че списанието ще се подложи на рецензия (вж. „Слово,-бр. 1006 от 10.Х.1925 г.). Редакцията ни, още на другия ден след получаването на писмото, отговори на Министерството: Съобщава се, че исканите годишнини от списанието „Всемирна летопис" са изпратени в Министерството още на 14.Х. т.г. препоръчано, срещу пощ. разписка N 4136. (вследствие искането на същото Министерство). София, 7.ХII.1925 г. Тогава гл. секретар Радославов и началникът Балабанов писали на Консулов: N 28888. Приложено тук, 11.XI.1925 г. изпраща ви се, г-не професоре, едно течение от списанието „Всемирна летопис" с молба да дадете мнение: може ли да остане препоръката на списанието или трябва да се отнеме. Гл. секретар: (п.) Ал. Радославов; Н-к: (п.) Н.Т.Балабанов Без да дочакат, обаче, това писмено „мнение" от проф. Консулов (защото тяхното устно споразумение, както признават във възраженията си до съда N 5217 от 10.III.1926 г., било достатъчно), г. г. Радославов и Балабанов издадоха и разпратиха до всички учреждения, подведомствени на Министерството на Народното Просвещение, окръжното N 33168 от 26.ХII.1925 г. А писменото „мнение" на Консулов, което не се отличава от устното и което поместваме по-долу като куриоз и като образец на най-недобросъвестна критика, а не и на сериозна и обективна оценка на един учен, е датирано едва на 1 март 1926 г., т.е. повече от два месеца след издаването на окръжното. При все това, верни на злобата си и последователни на заканата си, поменатите чиновници са изпратили (с писмо N 4706 от 3 март т.г.) до всички министерства 9 преписа от „рецензията" на Консулов (без подписа на „рецензента") „с молба - както гласи писмото - за съответно решение и със съобщение, че Министерството е отменило препоръката на това списание". (п.) Началник: Н.Т. Балабанов Вследствие на всичко това и за да защитим едно грубо беззаконие, подадохме до Върховния Административен съд следната молба, че въпросното списание, издавано от моето книгоиздателство с регистрирана фирма (Държ. Вестник бр. 170, 920), е било одобрено и препоръчано от Министерството още преди 6 години и едва сега, без никакъв повод и основание, главният секретар при същото Министерство не само отменява одобрението и препоръката му, но и забранява разпространението му. Решение N. 285 гр. София, 6 октомври 1928 г. В името на Негово Величество Борис III, Цар на българите Върховният Административен съд, за да се произнесе, взе пред вид: Реши: I. Отменя окръжното предписание N 33168 от 26.ХII.1925 г., издадено от Министерството на Народното Просвещение, с което са отменени одобрението и препоръката на списанието „Всемирна летопис", дадени с окръжно N 30006 от 13,ХII.1919 г. и е забранено за напред разпространението на това списание между учениците, както и абонирането на училищните библиотеки, I!. Препис от настоящето решение да се съобщи на същото Министерство за сведение и изпълнение. Пръв председател: (п.) Ф. Филчев; Председатели на отдел: Л. Горанов, Н. Чехларов; Членове: А. Луканов, Д-р А. Петров, Б. Боженски, Хр. Терзиев, А. Стойчев, Ст. Русев, Д, Ив. Харбов, П. Друмев С това решение, с което 11 души съдии от Върховния Административен съд - едни от най-старите висши магистрати - изпълниха достойно своя служебен дълг, възтържествуваха истината и правдата, изразени в действуващия закон по въпроса и се парализира осъдителното деяние на самозабравилите се фактори в Министерството на Народното Просвещение. Съдът единодушно, ясно и категорично констатира, че те са злоупотребили с властта си - деяние, забранено от закона под страх на наказание и влечащо след себе си гражданска отговорност за вреди и загуби (чл. чл. 298, 306 ал. II и 431 от Наказателния закон). А тия личности са извършили това деяние по предварителен уговор с проф. Ст. Консулов, това става очевидно от неговото писмено „мнение" пълно с безсъвестни изопачения на фактите и клеветнически „тенденции". Това е един кратък разказ за това как се опитаха на времето да закрият списание „Всемирна летопис". По-късно то бе спряно по съвсем други причини., Най-интересното е, че онзи, който защитаваше Учителя чрез това списание бе редакторът му Иван Толев. По-късно той стана най-големият враг на Учителя и дори го даде под съд. А онези, които бяха врагове на Иван Толев както и на Учителя като маститият професор Консулов, който по време на цялата Школа на Учителя беше на страната на онези, които хулеха Учението. Но дойде 9.IХ.1944 г., комунистите дойдоха на власт и този професор бе изхвърлен от Университета и за да си изкарва хляба отиде да работи в една фабрика, С него работеха и наши съмишленици, които също нямаха по онова време работа. Постепенно той прозря истината за това учение и започна да чете беседи на Учителя Дънов, И накрая ще резюмираме с две изречения: онези, които от начало бяха врагове на Учителя след това станаха сподвижници и последователи на това учение. А онези, които бяха поддръжници на това учение като Иван Толев, впоследствие станаха върли врагове на Учението на Учителя. Какви са изводите? Изводът е един: неведоми са пътищата Господни.

196. УЧИТЕЛЯТ НА ЧЕРНИ ВРЪХ През 1914 г. Учителят Дънов през лятото прави една екскурзия до Черни връх с десет свои съмишленици. Те се изкачват до горе пеша, а багажът им е натоварен на два коня с един нает селянин от село Драгалевци. Разполагат се на Черни връх на една голяма поляна, разполагат се и на една голяма бяла покривка разстлана на зелената трева поставят бял хляб, маслини, сирене и други неща, които са взели за себе си. Похапват, поприказват и случайно тук е присъствувал един фотограф, чиито име на знаем и заснел всички присъствуващи. Може със сигурност да се каже, че от 1900 г. до 1914 г. ние не притежаваме снимки на лика на Учителя. На тази снимка той е вече 50-годишен, с прошарена брада и коса, с наметнато манто, обут с цели обувки, поставен в средата на групата. Тази снимка висеше на стените на първите приятели. Брат Тодор Стоименов ни подари с подписа си тази фотография като бе написал следното: „За мил спомен на преданите Богу и Учителю души Борис и Марийка. Верен, истинен в дух брат Тодор Стоименов". На тази фотография от ляво на дясно са следните лица: 1. Русчев - полегнал на лявата си страна с шапка на главата; 2. Дядо Благо (Стоян Стойнов Русев); 3. Иван Грозев - гимназиален учител; 4. Петко Гумнеров - нисък на ръст, с наметнато палто; 5. Учителят Петър Дънов, седнал на камъка, а на коляното е поставена мека, тъмна шапка; 6. Син на Русчев - застанал прав, юноша с ученическа шапка на главата; 7. Доктор Трифонов седнал пред номер 6; 8. Младен Попов с военна униформа и дълга брада; 9. Тодор Стоименов крайния вдясно също седнал с наметнато палто, а пред него в краката му лежи бяла сламена шапка; 10. Приклекнал най-отпред с военна униформа в чин подполковник и с орден за храброст е Любомир Лулчев. Тази снимка бе много трудно разчетена от нас през 1975 г. понеже всички обозначени лица отдавна бяха покойници. Списание „Всемирна летопис" с редактор Иван Толев започва да издава списанието от 1922 г, В уводните статии той поставя материал, който накрая е подписан по някога с три хикса (XXX), а понякога с един хикс (X). Обикновено той е отивал при Учителя Дънов и Учителят лично му е диктувал материала за уводната статия. Отпечатаният материал накрая поради известни съображения не се поставя името на Учителя Дънов, а се поставят три хикса (XXX), а когато статията е написана от Иван Толев по идеи на Учителя и редакцията е по-свободна тогава накрая се поставя само един хикс (X). Разбира се, че това не остава скрито и покрито за онези, които воюват срещу Учителя, защото за да осигури разпространението на списанието сред привържениците на Учителя той споменава, че тези статии са диктувани от Учителя Дънов, така че това предизвиква онези, които воюват срещу Учителя и започват яростни атаки срещу списанието. Включва се и Иван Грозев, теософ и във вестник „Мир" от 1926 г. помества статия, в която обвинява списанието и Иван Толев, че то е станало орган на дъновистите. За да се защити лично Иван Толев в година IV на кн. 8, на стр. 190 от 1926 г. в рубриката „Вести" дава отговор на нападките на Иван Грозев и като доказателство помества снимката на Учителя на екскурзията на Черни връх като отдолу е написал под нея следните думи „Иван Грозев - теософ и гимназиален учител в София при нозете на Учителя Дънов". Това е един съкрушителен удар срещу Иван Грозев, който тогава се опълчва срещу Учителя. По-късно Иван Грозев заедно със С. Николов и Н. Арабаджиев създават на 13.06.1926 г. масонска теософска ложа „Богомил" и тръгват по своят път. А какво е мнението на Иван Толев, столичен адвокат и бивш народен представител за Учителя Дънов ще видим в цитираното показание от 1917 г. Пред софийския градоначалник на стр. 41 от въпросната „Духовна култура". „Иван Толев, жител софийски, 42-годишен, българин, православен, адвокат, на зададените му въпроси отговаря: Дънов познавам от преди няколко месеца. Научих се, че държал публични беседи на религиозни теми и отидох да го слушам. Слушах го най-внимателно, следих всичките му думи, алюзии и жестове, изучих отношенията му с ония, които в мое присъствие го доближаваха и получаваха неговите съвети и наставления в живота. Най-сетне купих си и прочетох всичките му беседи, публикувани в отделни брошури, и продавани в книжарницата на Голов, и от всичко дойдох до дълбокото и неразрушимо убеждение, че Петър Дънов е един велик моралист и учител, който заслужава всеобща адмирация на цялото българско общество. Образец на нравствена чистота, безкористен и добродетелен до святост, рядък, бих казал безпримерен, знаток на природните закони, той се занимава с пълна абнегация и с преданост на доброто с логично тълкувание на евангелските текстове, като разкрива техния дълбок смисъл. Неговите мисли са публично достояние и всеки добросъвестен човек, който желае да узнае учението му, може да посещава беседите му, като бъде уверен, че от тях ще извлече само полза. Ни най-малко той не осъжда никое вероизповедание, нито се противопоставя на господствуващата в страната религия, а напротив проповядва нравствено и духовно възраждане. Широко начетен и добре версиран във всички религиозни системи, той не ограничава никого в неговите вярвания, не налага никакви правила, а посочва правия път въз основа на Евангелието. Дай Бог в България да се появят много такива учители, които да проповядват великите добродетели и да насърчават всички труженици за моралното закрепване на българския народ. Колкото за въпросите: дали Дънов учел някакво поклонение на слънцето, дали карал жените да му мият краката и дали под влиянието на учението му някои негови слушатели дотолкова са фанатизирали, че замисляли да се самоубият - това са въпроси, които не могат да не предизвикат съжаление към първоначалните им автори. Друго няма какво да кажа," (п.) Ив. Толев Показанията писал сам. А сега ще цитирам изцяло опровержението на Иван Толев за защита на списанието си от стр. 190, кн. VIII, год. IV, 1926 г. ВЕСТИ Опровержение. По повод на статията, написана от г. Ив. Грозев и публикувана в брой 7812 от 16-ти, т .г. на в. „Мир", редакцията ни се счита предизвикана да заяви, че списанието „Всемирна Летопис" не е орган на никакви „дъновисти". Като изключим недобросъвестните и злоумишлени хора, всички други са могли да констатират от поместените материали в четирите годишнини на списанието ,че то е орган на научно-духовната мисъл, която намира израз във всички окултни науки и във всемирното духовно движение. Нито един ред не е поместен във „Всемирна Летопис", за да се пледира каузата на някакъв „дъновизъм" - едно прозвище, измислено от официалното българско духовенство с прозрачна тенденция и охотно прегърнато от българските теософи. Вярно е, обаче, твърдението на същия г. Грозев, че това, което се пише във „Всемирна Летопис" не засяга и теософите в България", защото ние считаме, че е по-долу от нашето достойнство да се занимаваме с тях. За това до сега нито дума не сме споменали за техните особи и за дейността им, при всичко, че има изобилен и интересен материал в това отношение. Но писаното във „Всемирна Летопис" не може да не засяга самата теософия, която, според съвременните нейни проповедници, е само едно повърхностно въведение във великата окултна наука. Ние сме поместили, напр., доста статии от водачите на Теософското Общество в странство, каквито са Летбитер, Безант, покойната Блаватска, полк. Олкът и др., защото сме намирали, че заслужават внимание от разни гледища. Необходими разяснения. Както казахме по-горе, близкият до Синода и ултрареакционен вестник у нас „Мир" даде неотдавна гостоприемство на една километрическа статия от „подпредседателя" на Теософското общество в България, държавният учител г. Ив. Грозев. Тоя факт на трогателен унисон или „единен фронт" между расоносци, политически реакционери и български теософи не трябва да учудва никого: французите казват, че ,,les extremites se touchent", т.е. крайностите се допират, а българите имат една живописна поговорка за подобни случаи... Пък и от съдържанието на въпросната статия не остава никакво съмнение, че и тя е една от многото маневри на черните братя, които се мобилизират за съюзнишка - сигурно, безплодна - борба против дейците на Бялото Братство. Тя ни напомня известната формула на един български „държавник": „с Вас, след Вас, за Вас, винаги... под Вас" (цитираме пак от в. „Мир", 1909 г.). В тая статия „подпредседателят" на българските теософи уверява и се кълне, че „теософията има задача да не събаря, а да изгражда и тя не може да бъде против науката, философията, а най-малко - против религията". Събарят - иска да каже той - другите, т.е. „ония, с които неоснователно ни смесват", дръжте тях. „Ние не отричаме националните идеали и държавни нужди - се провиква г. Грозев, като че ли има някой да ги отрича! - нашият председател, г. Софрони Ников, безстрашно се е сражавал на най-предните позиции, той не е против една законна отбрана на отечеството: това е една От обикновените работи, които трябва да вършим по-добре от другите, това е един дълг... " И по-нататък: „ние събаряме вярата и изгонихме религията из училищата си (фрази, преписани от „Църковен вестник", орган на Синода -Б.Н.), но къде са блюстителите на народните завети?"... и т.н. Тия кратки цитати из статия и много факти, които ние знаем, но които е излишно да изтъкваме сега, трябва да накарат всекиго да признае, че освен едно привидно различие само във фразеологията, православната и либералната (теософска-та) църкви - последната на българска почва - са лика-прилика помежду си: и едната, и другата си имат „епископи" и „свещеници", които носят епитрахили и кадят тамян, защото това е присъщо на природата им; и едната, и другата се занимават с търговски сделки, като ръкополагат, кръщават, венчават и опяват и то, разбира се, срещу прилично възнаграждение, т.е. усърдно служат на своя бог Мамона; и едната и другата благославят и насърчават войните, за да се изтребват взаимно народите, било като предвождат войските с кръст в ръка, било като командуват с гола шашка и револвер „на най-предните позиции" да се стреля и убива, разбира се, само „при законна отбрана на отечеството", защото тогава масовите убийства и кръвопролитията се „оправдават" от Божествената Мъдрост (теософията)... А коя война е обявена за „законна отбрана" и коя е нападателна и завоевателна, този въпрос надали е бил решаван някога след предварително допитване до българските теософи... По-нататък, и при извършването на религиозните „тръби", както напр, незаконните венчавания, и теософските свещеници, както православните, практикуват умело занаята си, но щом ги подгонят в някоя православна епархия, те бързат да се препоръчат на благословията и закрилата на местния православен архиерей („Църковен вестник" публикува едно челобитно послание на теософския свещеник до един православен владика). Дръпне ли ги пък някой прокурор, задето упражняват незаконно занятие, теософските попове (бивши православни дякони) се защитават по своеобразен начин. Сега, атакувани неочаквано, те излизат публично в печата да декларират, че никога не са били против властта, против „националните идеали и държавни нужди" (израз, който може всичко да побере...)! Разбира се, и ние потвърждаваме това: българските теософи са били всякога с всяка власт. За това те не само никога не са видели „обществената" и не са бивали интернирвани или арестувани, но всякога като галени деца на властта са държали сказките си, даже субсидирани от държавата, ту из казармите, ту във военните клубове, всякога свободно са устройвали своите миниатюрни „конгреси", всякога са били добре приети и търпени „сладкодумни гости на държавната трапеза", получавали са продължителни командировки в странство за сметка на „милото отечество" и „държавните нужди", пък и по настоящем използват своите синекурни длъжности (т.е. плащано от народа безделие) в Народната Библиотека, дето даже не стъпват на работа. С една реч: винаги „с вас и... под вас!" Такава е на практика „теософията" на агентите на Черната Ложа. Като илюстрация на всичко гореизложено, посочваме на българското общество долната фотографска снимка, за да се види нагледно ума и характера на българските теософи... Ако стане нужда, ще се повърнем по тоя предмет." Уводната статия на кн. 8 от година IV, 1926 г. е озаглавена „Повече светлина". Статията е подписана с едно хикс (X). Ще цитираме няколко изречения от нея: „А познанието на Истината е възможно само чрез Светлината. Следователно Светлината е единственият път към свободата в противовес на робството, към което води тъмнината."

193. СЛУЖИТЕЛЯТ НА КЕСАРЯ Рапортът на софийският градоначалник Свинаров е изпратен освен до министъра на вътрешните работи Радославов, но и до началника на вероизповеданията господин Семенов. Тук ще видите как един служител на Кесаря отговаря на рапорта на един друг слуга на Кесаря. Защо в единия случай слугата е господин Свинаров, а служителят е господин Семенов. Слугата се подчинява и изпълнява заповедите на своят господар, а неговият господар е онзи, който воюва срещу Учителя. А служителят на Кесаря служи на закона на самият Кесар и въдворява царската правда за своите поданици. Ето това е разликата и затова ще се убедите лично след като цитираме дословно записката на господин Семенов. При този случай целта е да се използва военното положение в страната, защото войниците са на фронта и да се спре. Учителят да изнася своите беседи и като повод и като довод се тръби за недоволството сред войниците на фронта, които били изключително разтревожени заради жените си, които са останали в отечеството и които отивали при някой си Дънов да го слушат докато те проливат кръвта си за милото и свидно отечество. От друга страна по това време са известни изказванията на Учителя за края на войната и че България и Германия ще загубят войната и е наложително България да излезе час по-скоро от войната. Това вбесява правителството на Радославов и цар Фердинанд и решават да вземат конкретни мерки срещу него. Но затова е необходимо да се произнесат държавните инстанции за случая „Петър Дънов". След рапорта на софийския градоначалник до директора на вероизповеданията, то самият господин Семенов, началник на вероизповеданията изпраща своят отговор. Всичко това авторът на статията „Петър Дънов и неговото учение" Д. Ласков обстойно проследява този случай и цитира своите доводи както и бележката на господин Семенов. Понеже тя е поучителна ние я цитираме дословно от стр. 45-48 на „Духовна култура", кн. 11-12,1922 г. „Рапортът на градоначалника, написан въз основа на горното дознание, бе изпратен от Министерството на вътрешните работи и народното здраве в Министерството на външните работи и изповеданията, понеже въпросът беше от вероизповеден характер. Но Дънов тука съвършено неочаквано си намери влиятелен защитник; това бе господин Семенов, тогава началник на вероизповедното отделение. От една страна, за да защити Дънов, а от друга, за да ужили ненавистното нему българско духовенство, Семенов написа следната „поверителна" бележка до Министъра на вероизповеданията, която ще остане паметна в архива на външното министерство. Поверителна бележка „По въпроса за проповедите на господин Петър Дънов се срещнах както с градоначалника господин Свинаров, така и с коменданта господин Полковник Пачев. Видях и дознанието на съдебния инспектор П. Нечелтов. В цялата работа не виждам нищо, което да е противно на добрите нрави и на действуващите в страната закони. Тя, обаче, е един велеречив блам за занемелия амвон на народната ни църква. Разбира се, че ако от тоя амвон, както предписват каноните и църковната традиция, редовно се проповядваше на вярващите - нито Дънов, нито Ст. Михайловски, нито г-жа Чопова, нито мало-културният г. Чобанов щяха да намират слушатели и последователи-* Нуждата от религиозни беседи, особено през време на войната, силно се чувствува. Ближните на ония, що сложиха кости в полето на честта, и на ония, що останаха немощни инвалиди, имат нужда - нужда въпиюща - от утеха; ближните на ония, които, макар живи и здрави, са в окопите, над които витае образа на смъртта, имат нужда от обнадеждаване; кой трябва да произнесе тая дума за утеха и да подхрани тая света надежда? Не е ли това в тревожните дни, които преживяваме, една от първите длъжности на църквата - респективно на църковно-служителите? А, разбира се, щом тия нямат съзнание за тая своя длъжност, нуждаещите се ще се притекат на позива на ония, които, макар и не посочени официално, като призвани за тая работа, залавят се да я вършат с горещо усърдие. Дънов живее в София и проповядва публично вече повече от 10 години. Него слуша една доволно пъстра аудитория: покрай мъже с високо обществено положение и жени на висши военни и граждански служители на държавата, там се събират и хора от средната класа, па и такива из работничеството. Как е могло през течение на тоя дълъг период от време да не се обърне внимание на неговите проповеди, ако действително те са съдържали нещо престъпно, нещо противно на законите и на благонравието? но има нещо повече. Дънов говори беседи и тия последните след това се издават в брошури. Аз четох, повечето от тия брошури и намерих, че те заслужават да бъдат четени не само от нашите свещеници и владици, но и от новия идеолог на църковно-славянския език, г. Ст. Михайловски. Друг беше въпросът с адвентистите, които организирани в секта, проповядваха и вършеха работи, които бяха противни и на законите в страната и на добрите нрави. За тях Министерството на външните работи и изповеданията даде - при поискване - на военните власти нужните осветления и съответни мерки бяха навреме взети. Не ще съмнение, че ако понататъшните разучавания за Дънов установят, че той е водител на някаква секта и че и неговото учение е противно на законите и благонравието, - тогава Министерството няма да се въздържи да изиска да се вземат спрямо него и неговите адепти съответни мерки. Затова обаче трябва най-напред да се даде време и свобода на съдебния инспектор при градоначалството да довърши спокойно своето дознание, сетне, да се добере до по-положителни данни коменданта, който ми каза, че действува в тоя смисъл чрез свой доверен човек и, най-сетне да довършим нашите изучавания по работата и ние двама с г. градоначалника. А да може всичко това да стане, нужно е да не се прибързва с никакви репресивни мерки, каквито градоначалника препоръчва. Право и уместно ще е да не се позволява нито на Дънов, нито на когото и да било да правят публични събрания на открито извън града. Ала събрания по частни домове не виждам, защо да се запрещават: по отношение на тях най-много, което ми се струва уместно да се направи, е да бъдат те редовно посещавани от явната и тайна полиция. Нито Дънов, нито неговите адепти могат да се противопоставят на подобна мярка, щом те канят всички на своите събрания. (п.) Н. Семенов * Г-н Семенов, както виждаме, не прави разлика между Дънов и Ст. Михайловски, това е сигурно от „многокултурност"... „Тая, тъй неочаквана апология на дъновизма от един висш чиновник, зад когото навярно стояха същите влиятелни генералши, които по-рано се опитаха да сплашат градоначалника, не можеше да не укаже своето влияние върху респективния министър. С това се обяснява дето Радославов вместо да се вслуша в разумните съвети на градоначалника и да поиска бързото прилагане на резолюцията, която като Министър на вътрешните работи бе сложил върху рапорта му, той като Министър на външните работи и изповеданията, спря това изпълнение под предлог, докато въпросът се проучи по-обстойно. По-сетне делото с цялата преписка по него бе изпратено в Св. Синод за проучване; Св. Синов назначи комисия от богослови под председателството на Високопреосвещения Неврокопски митрополит Макари, която да проучи въпроса и даде мотивирано заключение по него. Но комисията не бе се още конституирала, когато във Външното министерство повея друг, противен вятър, и един ден вестници съобщиха, че Дънов и Молов, водители на дъновистите и адвентистите, били интернирани от София, първият във Варна, а вторият в Горна Оряховица. Не се мина обаче много време Молов бе повърнат обратно в София и един ден, изпаднал в екзалтация, той си разпори корема и се хвърли от втория етаж на къщата си и така свърши живота си. След него по настояване на влиятелни пред правителството дъновисти и дъновистки бе повърнат в София и Дънов, който от тогава и до днес продължава благополучно да живее в столицата и от никого не смущаван да държи Своите публични събрания някъде в Ючбунар. Що се отнася до комисията, която Св. Синод назначи, тя работи в продължение на месец и половина и след обстойно проучване на данните, с които разполагаше върху дейността на Дънов, както и въз основа на печатаните му беседи, 25 на брой, които бяха най-внимателно прощудирани, представи на Св. Синод подробен доклад с мотивирано в края заключение, но Св. Синод, неизвестно по какви съображения и до днес не си е казал думата по въпроса. Може би той да има свои основания за това, обаче, самият факт, че Върховната духовна власт в страната, след като е била сезирана от страна на правителството, не е казала и до сега своето авторитетно мнение върху учението на Дънов, не може да не се тълкува различно. Дъновистите, разбира се, използват това обстоятелство за своя сметка." На 10 юли 1917 г. Иван Радославов, гимназиален учител по история, пише една статия, която публикува в една малка брошура „Не съдете", с мото: „Не судите, да не судими будете" (Матея, гл. 7, ст. 1) В нея защитава Учителя, неговото Учение и неговата личност. Там той се учудва как може да пишат срещу човек когото изобщо не познават, не са посещавали неговите беседи, не са разговаряли с него, а отпечатаните му книги тълкуват и цитират превратно като ги четат отзад напред. Завършва с това: „Не съдете, за да не бъдете съдени" и най-интересното е, че те всички бяха осъдени след това. Онези, които допуснаха двете национални катастрофи за българския народ бяха съдени и минаха през съд. Министър-председателят Радославов и цар Фердинанд напуснаха България и никога не се върнаха. А всички онези, които воюваха срещу Учителя бяха съдени от Божий съд, а ние проверихме как действува Божието възмездие. На всекиму бе раздадено и бе разплатено без остатък съобразно Божията правда. Ние бяхме очевидци и днес описваме това за поучение.

192. СЛУГАТА НА КЕСАРЯ През 1917 г. българската армия на фронта от продължителната война и неблагополучията в продоволствията тя е разколебана, деморализирана, а цялата страна е в разруха. Учителят изнася своите беседи редовно на ул. „Опълченска" 66 и в други наети салони и посетителите се увеличават, а църквите в големите градове се изпразват от богомолци. Мъжете са на фронта, а жените трябва да орат, да копаят и да се занимават с мъжка работа и да отглеждат и да хранят многолюдна челяд. Коне, волове, добитък - всичко е реквизирано и е на фронта. Синодът и църквата подемат акция срещу Учителя и започват да подкокоросват официалните власти да предприемат някакви мерки срещу него като се крият зад гърба на градоначалника на София, зад военното комендантство, зад министри и подкупени журналисти. Тогава започва разследване от софийския градоначалник Свинаров като се извикват последователно свидетели, които дават показания. Въз основа на тези показания той пише рапорт до министъра на вътрешните работи Радославов. Дава мнението си Петър Дънов да бъде интерниран в родния си град Варна. Този рапорт е запазен благодарение на това, че е публикуван в списание „Духовна култура", кн. 11 и 12 от 1922 г. в статията на Д. Ласков „Петър Дънов и неговото учение". Благодарение на това днес имаме този исторически материал и сега ще го цитираме дословно. „Рапорт на столичния градоначалник до министъра на Вътрешните работи и Народното здраве N 7050 от 25 юни, 1917 г. Господин Министре, по повод циркулиращите из столицата слухове за някаква си нова религиозна секта, представител и разпространител на която се явява някой си Петър Дънов, заинтересувах се и наредих да се произведе дознание, от което се констатира следното: Петър Дънов, българин, 50-годишен, от гр. Варна, следвал по богословие и медицина в Америка, идва преди 10-12 години в България и се установява в София. Както тук, така и в провинцията той организира някакви религиозни дружини, пред които държи проповеди върху една религия, основана на теософията, и нямаща нищо общо с установената в нас - източно-православна вяра. Без да иска позволение от дето и да било, той прави събрания на открити и закрити места, тълкува по своему Евангелието, препоръчва на последователите си да ходят сутрин преди изгрев слънце извън града да се молят, извършва някакви обреди и пр. във време на проповедите му, стоящите в първите редове (най-ревностни негови последователки) наметат върху си бели воали, за да символизират „божествената си чистота". В тези си проповеди Дънов проповядва, че Исус Христос не е Син Божи, а човек като него и че сам той може да бъде Христос. Логическо последствие от това са пръснатите от самите му последователи слухове, че той (Дънов) е „Божествен човек", втори „прероден Христос". И действително, неговата външност - облечен в дълга черна дреха, коса дълга, подстригана близо до раменете му и не много дългата му брада наподобяват фигурата на Христа, изобразена по иконите. Нещо повече, мълви се още, че той е български „Разпутин" и имал достъп в Двореца и пр. - слухове, които могат да изложат зле пристига на Двореца. На някои вдовици, жени на починали във войната герои, Дънов чрез спиритичес-ки сеанси вика духовете на мъжете им; на други обяснява, че мъжете им приживе не ги обичали и им изневерявали, поради което казаните жени се настройват зле против мъжете си и тяхната памет. Други по-фанатизирани и сантиментални последователи до там се увличат от Дънов, че съвсем зарязват задълженията към себе си и семействата си. Последователите на Дънов, наречени „дъновисти" броят в столицата 250-300 души, от които повечето жени. Между тях, за съжаление, има доста високопоставени дами и мъже. Когато предприех дозйанието, г-жа генерал Стоянова (съпруга на адютанта на Н.В.Ц.) поиска по телефона да не извиквам Дънов в градоначалството, понеже било унизително за него. Това, разбира се, не уважих и г-жа генерал Стоянова ми изказа съжалението си. Яви се след това лично при мене г-жа генерал Неделкова, която също се застъпи за Дънов и искаше да не се води никакво дознание по това. Взимайки пред вид горното, в съгласие с г. столичния Комендант, забраних на Дънов да държи публично проповедите си и му съставих акт за държаните до сега събрания, без разрешение. От всичко изложено до тук се вижда, Господин Министре, че учението на Петър Дънов е една опасна религиозна секта; която се стреми да подбие християнството и да повърне обществото към езическите суеверия. С това учение ни се напомня едновремешната богомилска ерес, която стана причина за падането на II-то българско царство, ето защо, аз съм на мнение, да се разучи всестранно цялото учение и досегашната дейност на Петър Дънов от компетентните власти и, ако действително се установи, че тя е една пакостна религиозна секта, да се вземат мерки на време и се парализира по-нататъшното й разпространяване. На мнение съм още, докато стане това Дънов да бъде интерниран в родния му град Варна." Градонач. (п.) Свинаров секр. (п.) Пенов Горният рапорт е изпратен до Радославов, тогава министър на Външните работи и Изповеданията и управляващ министерството на Вътрешните работи и Народното здраве. Той е написан въз основа на дознанието, извършено на 11 юли с.г. от съдебния инспектор при столичното градоначалство г. П. Нечелтов. Ето как Злото понякога работи за Доброто. Благодарение на този рапорт днес ние знаем тази история. И друго, което е най-важното в случая е, че този господин Свинаров, градоначалник на столицата заради корупция, мошеничество и злоупотреба с държавния си пост обсебва държавни средства, бива хванат, съден и изпратен в затвора. След като излиза от затвора нещо в него се превключва, той се променя и в един обикновен ден той отива при Учителя, иска прошка от него поради това, че благодарение на неговият рапорт и на неговата идея е изпратен на заточение във Варна и след като получава прошка от Учителя става един от редовните слушатели в салона. Тази развръзка на този исторически случай лично Учителят го споменава в една от беседите си, която е публикувана. Когато я прочетете ще може да сравните и да се запознаете с истината за слугата на Кесаря.

191. ЛАЗАР КОТЕВ И НЕВЕНА КОТЕВА Лазар Котев бе един от първите приятели и сподвижници на Учителя преди войните. По-късно той беше голям книгоиздател, богат човек, с големи складове за отпечатана литература и ръководеше военното книгоиздателство. По онова време през 1917 г. след като Учителят бе интерниран във Варна то министърът на просветата Стоян Омарчевски, който бе земеделец проведе гонение срещу последователите на Учителя. Някои учители от Софийската гимназия бяха изпратени да преподават в провинцията, което бе живо наказание за тях, а пък един учител те дори уволниха дисциплинарно. Така че атаките срещу Учителя не бяха беззъби и невинни атаки. Първите приятели също поеха част от товара и част от нападките. По онова време възрастните приятели и Лазар Котев решили, че трябва да се закупи за нуждите на приятелите една голяма къща, намираща се на ъгъла на „Граф Игнатиев" и „Раковски". Започнали пазарлъците и успели да я пазарят за 800 000 лева, една голяма сума и за да се види, че пазарлъка е вече станал то Лазар Котев дава една голяма сума за капаро. Другите пари трябвало да се съберат. Онези, които са били по-състоятелни започнали да търсят различни начини, за да съберат пари. По това време госпожа генерал Мария Стоянова била в чужбина, в Будапеща и специално при нея пристига другата генералша г-жа Недялкова. Разказала какъв е плана и решили да тръгнат и да търсят пари от различни аристократи чужденци. Обикновено аристократите са доста отзивчиви за идейни цели, но понеже все пак трябва да се подсигурят те са поискали да видят договора и някакви документи, за да проверят дали парите, които ги влагат няма да отидат на вятъра и да ги загубят. И това е една от причините, поради която те не са могли да съберат пари. А за да стане Мария Стоянова почитателка и привърженичка на Учителя има своя предистория. Нейния син като малко дете получавал тежки епилептични припадъци. Понеже мъжът й е личен адютант на Фердинанд те са имали възможност да водят болното дете във Виена при различни знаменити професори. Получили са съвети, лекарства и съответно лечение, но припадъците продължили. Накрая когато са дошли в София някой е посъветвал да отиде при доктор Дънов понеже визитните картички, които той е предоставял на по-знатните и заможни семейства на тях както на български език, така и на английски е било отбелязано доктор Петър Дънов. Отива тя при Учителя, а той й казва: „Детето трябва да го изнасяте на слънце, разхождайте го на чист въздух и то ще оздравее". Нямали какво да правят, послушали съвета, а той бил без пари и здравословен и след няколко месеца детето оздравяло, а тези припадъци изобщо вече не се повторили. Така че сестра Мария Стоянова по този начин чрез болното дете се свързва с Учителя и чак тогава тя започва да посещава неговите беседи и става една от неговите последователки. Ето от там започва връзката на генерал Стоянова, по същия начин са връзките и на другите генералши, които с охота решили да намерят пари и да закупят тази къща. Но случило се така, че не са могли да внесат нужните пари в определения срок и вече получили съобщение, че ако не закупят къщата, то капарото остава в полза на онзи, който продава къщата. По някакъв начин съобщението не било връчено и пазарлъка се развалил и Лазар Котев успял да вземе обратно внесените суми. Така че той не загубил парите си, но трябва да се добави, че разтрогването на тази покупка се дължи на недоразумението между сестрите генералши, които се опитвали по генералски да командват и да се разпореждат. Трябва да съобщим също, че същото здание по-късно беше реквизирано от правителството на Александър Стамболийски. Така че представители на Александър Стамболийски изселиха няколко учители от София заради Учителя, а по-късно това правителство реквизира онова здание, което трябваше да бъде закупено. Много по-късно през 1923 г. когато приятелите отиват при Александър Стамболийски, за да подадат прошение и да получат разрешение за събора в Търново, то той ги приема, казва на делегацията да подаде писмена молба и след като си излиза се обръща към секретарката си: „И друг път тези откачени хора да не ги пускаш тук". А пък секретарката се случва, че е запозната с Учението на Учителя и с някои наши приятели. По-късно бе докладвано на Учителя, че ние сме били откачени и загубени хора и загубените хора са загубени глави. Учителят казал: „Ще видим кои са загубени и кои ще си загубят главите". Два месеца след като Александър Стамболийски бе забранил събора в Търново през 1923 г. на 9 юни 1923 г. бе извършен държавен преврат и неговата глава бе отсечена и сложена в една конска торба и с един кон и куриер бе занесена лично и поднесена на тепсия на цар Борис III, цар на българите. Ето така се развиваха в онези години събитията около Учителя и онези, които воюваха срещу Учителя застанаха от лявата страна, а онези, които бяха сторонници останаха от дясната страна. Една от привърженичките на Учителя е и Невена Котева, съпруга на Лазар Котев. Сега ще предоставим нейното изложение (стр. 44, „Духовна култура", 1922 г.). Невена Котева: „От преди две години съм почнала да посещавам беседите на Дънов. От посещенията ми съм се убедила, че Дънов е свръхестествен човек, че той със своите проповеди принася голяма полза на обществото и, ако би имало като него 10 души в България би станал голям преврат и ще имаме най-добрите хора. При едно мое вътрешно божествено настроение аз видях ореол около главата на Дънова, подобен на този, който има Иисус Христос и винаги аз го виждам озарен в светлина. Той притежава церителна сила и може да изцерява болни без никакво лекарство, както едно време церел Иисус Христос. Неговото присъствие при болния, освен дето дава на болния да почувствува облекчение, но и присъствуващите при болния чувствуват същото облекчение. Г-жа Белева и г-жа Казанаклиева могат да ви дадат подобри сведения, понеже те са по-стари негови посетители. Относително турането на бели кърпи във време на молитва, те означават чистота и невинност, както така се е покривала едно време св. Богородица. Друго няма, що да кажа". (п.) Н. Котева

190. РУЖА ИВАНОВИЧ От начало приятелите се събираха да слушат беседи на ул. „Опълченска" 66 в дома на Гумнерови. Но стаичката и двора където се пълнеше в неделни дни стана тясна и приятелите намериха други подходящи салони където да се събираме. По едно време се използваше клуба на партийната групировка радикали, намиращ се на ул. „Кърниградска". По-късно беше нает салона на Ружа Иванович. Тя беше шивачка-модистка, имаше шивашко ателие и вечерно време тя отстъпваше своето ателие, което се намираше на ул. „Витоша" и там се събираха приятелите, а Учителят държеше своите беседи. Днес едва ли някой може да каже нещо повече за нея, но благодарение на едно публикувано дознание извършено от градоначалника на София, г-н Свинаров през онези години, когато се атакуваше Учителя ние имаме показанията на един чиновник Станчев при столичното градоначалство. Ето и самото дознание. Днес, 11 юли 1917 г., подписаният П. Нечелтов, съдебен инспектор при столичното градоначалство, произведох настоящето дознание по устната заповед на г. градоначалника относно изложеното в прот. вх. N, от 10 т., както следва: Разпитан Станчев, чиновник при градоначалството, показа: Вчера 10 т., неделя, преди обед бех в зданието, където се помещава ателието на г-жа Ружа Иванович, дето имаше насъбрало се народ повече от 150 души, между които се забелязваха видни дами, госпожици, учители, офицери и др., които пееха божествени песни. Къде 9 и половина часа дойде и г. Дънов и с неговото влизане всички станаха на крака, след това се изпя „Иже херувим" и няколко божествени песни. С пристигането на г. Дънов някои от старите негови посетителки, г-жи и госпожици, наложиха на главите си дълги бели копринени кърпи, след това г. Дънов държа продължителна реч в смисъл и по съдържание, както е написана в книгата „Словесното млеко"; след свършването на речта се изпяха няколко песни и публиката се разотиде, а някои от дамите и госпожиците останаха, като се приближаваха редом при Дънов да му целуват ръка и запитваха по нещо. (п.) М. Станчев Показанията написани саморъчно, („Духовна култура", ст. 37, кн. 11-12 , 1922 г,). Ето един пример как онези сили, които воюваха срещу Учителя могат да бъдат полезни и изпълниха Божията воля, защото благодарение на тях и на проведеното разследване срещу Учителя днес ние имаме показания на онези очевидци. Кой днес би могъл да каже нещо повече за шивашкото ателие на Ружа Иванович от уважаемият господин Станчев. А какво е мнението на Ружа Иванович за Учителя можем да прочетем от същите показания и дознания извършени по онова време. Ружа Иванович твърди: „Познавам Дънов отпреди 10 години; той е високоморален човек, добре възпитан и образован; като френолог, той винаги и бил полезен на децата ми. Аз не виждам нищо в учението на Дънов против съществуващата сега у нас религия, че това е така може да се види от обстоятелството, че той със своите речи привлича много господа и госпожи от висшата класа, като напр. г-жа генерал Бояджиева, генерал Стоянова, генерал Неделкова, генерал Диков със семейството си и мн. др. На въпроса от какво живее Дънов? Допускам, че живее от френологическите си изследвания". (п.) Р. Иванович, „(Духовна култура", стр. 44, кн. 11-12,1922 г.). Това е историята на един от салоните, които Учителят е използвал.

188. МАРКОВА Сестра Маркова беше белгийка по произход, женена за българин, който я е довел в България, после я напуснал и тя беше започнала да дава уроци по френски език, за да препитава себе си и децата си. В първите години тя бе дала своят салон, в който се провеждаха курсове по френски език на ул. „Цар Шишман" и там приятелите се събираха, а Учителят държеше своите беседи като след свършването на беседата ние се нареждахме в шпалир, Учителят идваше, минаваше покрай нас и ни поздравяваше като ни кимваше с глава. Тя беше медиум и при нея започнаха да се събират на сеанси разни приятели и да викат различни духове. По едно време беше започнал да се явява един и същ дух и да се представя, че той предварително знае какво ще говори Учителя и им даваше Словото на Учителя, което слово следващият ден Учителят щеше да повтори отново в салона. Целта бе да се отклонят учениците от Школата на Учителя. Тя бе изпаднала в едно затруднено вътрешно противоречие. Беше се децентрирала, ходеше насам-натам както се казва като муха без глава. Това се дължеше на това, че беше се изчерпила психически от вътре, беше изсмукана и всички жизнени сили бяха изтеглени от нея чрез тези духове, които я обсебваха. Беше станала на живи мощи. По това време Граблашева започва да се прочува в онзи кръжок, който тя ръководи като голям медиум. На сеанса започва да се явява един дух, който започва да говори с думите и с езика на Учителя, дори да имитира неговия глас. Това ставало всеки вторник вечерта като Граблашева изпадала в транс, онзи дух влизал в нея и говорел чрез нейните уста това, което е трябвало да каже. Започнал да говори, че онова, което казва във вторник вечерта, то в сряда сутрин Учителят ще го повтори. Казвал, че това е една висша Школа, защото безплътен дух им говори и проповядва. А онова, което Учителят на следващия ден говорел, то не била висша Школа, а бил един обикновен клас за по-глуповатите и необразовани ученици на Изгрева. По това време сестра Милева беше също в този кръжок, пък и самата тя беше медиум, и полека лека беше започнала да примамва и да привлича учениците на Изгрева да присъствуват на този кръжок. По този начин на следващия ден салонът постепенно започна да се изпразва и Учителят говорел пред почти празен салон. Накрая Учителят извикал Милева в неговата стая и казал: „И понеже ти си най-културната давам ти задачата да ми върнеш всичките ученици, които заведе там при Граблашева, че салонът ми се изпразни и аз няма на кого да говоря освен на празните столове. А това е престъпление пред Духа Божий". Милева го запитва: „Учителю, ама вие нали ни се явявате и говорите чрез Граблашева всеки вторник вечерта същото, което говорите и в сряда сутринта?" Лицето на Учителят е строго и сурово: „Това не съм аз. Този, който се явява на Граблашева е моят най-голям враг. Той е онзи изгонен дух от времето на Александрийската школа, който отначало работеше чрез Стойчев, после чрез Маркова, после чрез Лулчев, сега чрез Граблашева и той ми краде Словото и учениците. Но това е допуснато от Небето за изпит и на ученика, и на Учителя, който е тук пред вас". Милева изтръпва от това, което чува и тръгва от барака на барака, разказва какво Учителя е казал и във всяка барака дословно цитира думите на Учителя: „Забранявам на моите ученици да ходят по ясновидци и медиуми и самите те да се занимават със спи-ритизъм". Постепенно салона започва отново да се изпълва. Една от тези, които събираше в дома си и правеше сеанси бе и сестра Маркова и в нея се явяваше същият този дух и макар че тя беше жена, но понеже беше медиум духът влизаше в нея и тя говореше с мъжки глас като гласът имитираше тембъра на Учителя. Така бяха заблуждавани всички онези, които присъствуваха на сеанса. Целта на този Александрийски дух бе да оттегли учениците от Школата на Учителя. И така Маркова изпадна в едно състояние на обсебена и започна да гледа втренчено в празното пространство и представляваше една къща с разбити прозорци и отворени врати и всеки, който искаше можеше да мине през нея или пък да се настани в нейното тяло. Това бе моето впечатление пък и на всички, които я наблюдаваха. Тя беше много закъсала горката. Спомням си една сутрин след като свърши беседата ние постепенно започнахме да излизаме от салона. Маркова беше седнала някъде отзад затова стана и се запъти към стълбището, което водеше до Горницата на Учителя. Тя наблюдаваше Учителя, гледаше го как приближава и нищо не казваше. Точно по това време аз исках да излезна по възможно най-бърз начин, защото бях си набелязала няколко въпроса да запитам Учителя. И точно излизам от салона, вече съм на стълбището, а Учителят се качва нагоре по стъпалата за стаята си. Изведнъж Учителят се върна, слезе долу, приближи се до Маркова, хвана я за ръцете, после за раменете и я разтърси така силно, както се разтърсва слива или круша, за да падне някакъв плод от дървото. Разтърси я няколко пъти, остави я, обърна се и си тръгна нагоре към стаята. Тя стоеше там учудена, че я разтърсват и се оглеждаше ту наляво, ту надясно. После се обърна към Учителя, нещо в нея светна, просветна нещо в главата й, нещо от вътре я бе осветлило, тя просия, усмихна се и вече светеше, а усмивка се появи на лицето й и успя да извика само: „Учителю, Господи". Хвана с двете си ръце лицето и така изтича навън на двора. Какво Учителят бе разтърсил у нея, какво бе изпаднало от нея - круши ли сливи ли, не зная, но какво изпадна от нея също не зная. Но видях, че един човек се възкреси и отново тръгна по своя път. Това беше нещо повече от жест, това не бе подадена ръка, това бе нещо повече от възкресение Христово, защото само Божествения Дух можеше да възкреси живот, защото той самият бе живот. Аз излезнах навън и наблюдавах от страни Маркова. Това беше вече друг човек. Сестра Маркова беше весела, засмяна, жизнерадостна и готова да работи и да продължава да върви по своя път. Ето един от малките случаи на възкресяване.

187. ДОКТОР ИВАН ЖЕКОВ Той беше ветеринарен лекар, а на времето България беше страна на коне и волове. Конете бяха онази бойна сила, на която се крепеше държавата и полковете за охрана на държавата. А във всеки селски дом имаше коне, с тях оряха, караха каруци, служеха за превозни средства. А пък с воловете теглеха тежки коли, оряха и вършеха други селско-стопански работи. По онова време имаше много добитък по селата. Така доктор Жеков беше в стихията си като ветеринарен лекар. Той познаваше Учителя още по ученическите си години, защото е бил съсед на дедо поп Константин Дъновски. След Балканската война той официално се запознава с Учителя и беше около него до 1944 г. След заминаването на Учителя всички ние бяхме в един сън по отношение на Учителя и смятахме, че това ще трае вечно. Още не можехме да схванем, че времето на Школата е излетяло и че се намираме в друга епоха. Смятахме, че ние ще продължим живота на Школата и ще разпространим Учението на Учителя. Тогава още не разбирахме, че тази Школа е на Учителя, а не наша. А Божествения Дух беше си създал условия с неговите си възможности, с които разполага. Този Дух се оттегли и се оттеглиха условията и възможностите и след това дойде онова време когато ние разбрахме, че сме човеци и че без Учителя не можем да направим нищо. Главната заслуга на доктор Жеков се състоеше в това, че той пръв вдигна глас да се съхранят всички факти за Учителя, да започнат да се събират нещата и да се оформи като архив и да се направи музей на Учителя в неговата стая. Това се възприе и аз се грижех за стаята на Учителя докато не дойде време да я изземат от мен през 1956 г. и предадоха ключовете на Люба Иванова и то заради един поднос от сладкиши. Този случай ще разкажа по-късно. Доктор Жеков беше един от тези, които раздвижиха нещата да се издаде цялото творчество на Учителя и да се започне да се печата. През времето на Учителя той имаше много опитности, беше цяла енциклопедия, но така и те не се записаха и си заминаха с него след като той почина. А да се съберат беше много лесно, имаше стенографи, но никой не отиде при него и никой не го накара да разказва и те да бъдат стенографирани. Той беше и любител-фотограф и направи много снимки с Учителя и живота на Школата. В първите години той не прави изключение, а е спиритист както и другите, хвърля се в тази област, правят сеанси, викат духове, но понеже той лично е бил и добър медиум понякога са влизали духовете в него и след свършването на сеанса не са могли да излезат от него или по-точно присъствуващите да ги изгонят от него. Така на един сеанс влиза в него един дух и започнал да пише разни послания и доктор Жеков се затворил в дома си, седи и пише непрекъснато какво му диктува онзи дух, който е в него. Йорданка, неговата съпруга, вижда, че положението е много опасно и пита какво да прави с него. Учителят казал: „Това е един дух изгонен от Александрийската школа и е мой главен враг и сега е решил да пречи и влиза ту в един, ту в друг където намери празна къща с отворени врати и прозорци". Доктор Жеков започнал да прави и разни пакости, след което Учителят накарал братята да го пазят 14 дни, да дежурят до леглото му като им бе дал наряд да четат определени молитви и псалми. Чак накрая духа, който го бе обзел и завладял се оттегли от него и доктор Жеков стана смислен; смирен, сяда на мястото и казва: „Онзи дух си отиде, сега съм освободен". Но това са 14 дни в непрекъснато дежурство и молитви и с това бяха заангажирани много братя в тази операция и това не е нито така наивно и безобидно за слушане и разказване. Имаше и няколко анекдота, които Учителят разправяше за него като една вечер след като си измил краката решил да си легне, но преди това си казал, че трябва някой дух да му се изяви от невидимия свят. Както си мислел така изведнъж чува плясък в легена и той се уплашва, скача в леглото, завива се с юргана и цяла нощ трепери от страх от духа. Сутринта като се събудил поглежда от леглото и какво да види - в легена където си мил краката вечерта плувала една голяма жаба, която цамбурнала вътре търсеща прохлада в топлата вечер. А тогава на Изгрева живеехме в барака и жаби това лято имаше доста в гората и около бараките. Та той гледал жабата и си мислел дали не се е материализирал духа, който той извикал, а жабата го гледа ококорила очи. Той прескача легена с жабата и по бос крак отива при Учителя да го пита това дето е в легена като жаба дали не е материализация на дух. Учителят го изслушал и прихнал да се смее. Той отново отива при легена, хваща за краката жабата и я изхвърля в двора, а с водата полива едно дръвче като грижовен стопанин. Разказваха ми как се е запознал с Йорданка. Той питал Учителя дали му е време да се ожени и къде да си намери булка. Учителят му казал, че като му дойде времето ще му се яви булката. Пътувал той от село на село, лекувал болните животни и се срещнал на едно място с Йорданка и нещо в него му проговорило „Ето ти стопанката". Така се запознал с нея и тя отначало била домашна помощница в дома му. Когато дойдоха на Изгрева Йорданка Жекова беше много предана сестра и беше в услуга непрекъснато на Учителя. Учителят му разреши да се ожени за нея, но му бе казал: „Ожени се за нея да ти е жена, но няма да я имаш за жена". Е, как ви се струва това разрешение - хем да се ожениш за някого, хем да ти бъде жена, а и да я нямаш за жена. По време на комуните когато се опразва Школата и всички отиват да стават комунари и да правят комуни, Учителят среща Йорданка и казва: „Повикай доктор Жеков да дойде при мене да седне срещу мен на масата, защото е непростимо на Божията трапеза да няма никой. Аз дойдох за тях, а те тръгнаха да служат на духовете, които ги затириха да правят комуни, та да ги отклонят от Божията трапеза на Словото Господне". Та по ония печални дни доктор Жеков е на пост, единствен седи срещу Учителя на масата му като единствен представител на рода български до Учителя. Обикновено като разговаряха двамата с Учителя приказките им бяха пълни с турски думи. Жеков знаеше турски и по онова време хората използваха турски и гръцки думи. Та понякога той разговаряше с Учителя на турски, употребяваха турски пословици и поговорки и се захласваха от смях. Беше много интересен и забавен събеседник. Всички недоразумения, бели, злополуки и нещастия около него се дължаха на това, че беше медиум и го обсебваха много пъти духовете. И тогава Йорданка изнасяше на гърба си цялата тази неразбория докато с методи дадени от Учителя тя се опитваше да прогони онзи, който бе обсебил и завладял тялото на доктор Жеков. Веднъж доктор Жеков и Петко Епитропов се скараха за едно спорно място на Изгрева, защото на единият къщата беше навлезнала във въздушното пространство на другия. Дадоха се на съд и отидоха да се съдят. Представяте ли си тук е Учителят, но тяхната вражда беше дошла от столетия и отидоха да се съдят пред светското съдилище. Учителят не беше доволен от тях и беше умъчнен. Та около този техен съд се разиграха много интересни случи и забавни неща та накрая тези двама дето се съдиха бяха принудени да се помирят от настъпилите обстоятелства, Бяха принудени да се помирят и се помириха. Когато Учителят научи за това, възкликна: „Чухте ли, онези двамата са се помирили. Помириха се с тях цели столетия". Учителят извика сестрите и нареди да се направи обща трапеза по този случай. Учителят покани всички, но тях не покани. Дойдоха онези, които бяха на Изгрева и заеха всички места в трапезарията. По едно време вратата се отваря и онези двамата влизат ама гузни, засрамени и отиват, че седят на една скамейка и мълчат. По едно време някой запя песента „Братство единство ние искаме". Накрая и двамата запяха и така завърши този вековен спор в Школата, защото братството и единството трябваше да движат Школата на Учителя както от вътре, така и от вън. Доктор Жеков беше следвал в Италия за ветеринарен лекар. Знаеше италиански и беше направил опит да преведе от Словото на Учителя на италиански. Сега ще приложа едно кратко писъмце на Учителя до доктор Жеков. „Любезни Иване, Може да преведете първата беседа от първата серия на италиански, да направите проба. А вашата идея да напечатате някои от беседите в малък джобен формат на български, не забравяйте. Когато дойдите в София ще поговорим по-нашироко върху някои висящи въпроси. Мира Господен да бъде с вас и домашните ви. И на Юрданка. Само Божията Любов." (Подпис: Беинса Дуно) 1.01.1925 г., София През 1927 г. Иван Жеков преведе една брошура „Учителят Петър Дънов" от италиански език написана от Алдо Лаванини и поместена в едно месечно списание в Италия, N 92, 1927 г., „II Messaggero della salute". Отзад беше се подписал с д-р И. Ж. Духомиров В младите си години доктор Иван Жеков е бил социалист. Дори е присъствувал на първата конференция на Бузлуджа когато са се оформили социалдемократите в Българска социалдемократическа партия (БСДП). Тогава той е бил на двадесет години и отишъл на връх Бузлуджа на тази конференция. Изведнъж били нападнати от селяни събрани се от съседните села, нападнали ги с тояги и ги разпръснали и ги пребили. Той бил пребит и едвам се спасил. Този Бузлуджански конгрес на БСДП се състоял на 20 юли 1891 г. Използвано е събирането на гражданството по случай тържествата на връх Бузлуджа във връзка с гибелта на четата на Хаджи Димитър, който на 18 юли 1878 г. е убит и четата унищожена. Та доктор Жеков е един от присъствуващите на тази конференция и често ни показваше една голяма снимка където е заснет с брадати социалисти, а в средата личната фигура на Димитър Благоев, а в страни е усмихнатото лице на доктор Иван Жеков, на около двадесет години. Та той е бил със социалистически, та дори и с комунистически идеи. По-късно Учителят изпраща едно писмо до него, в което споменава следното: „Днес дявола се е разделил на болшевизъм и капитализъм. И при едните ще учите един закон, и при другите ще учите друг закон, но ненаучени няма да напуснете земята". Това нещо той успя да го провери, защото дочака комунистите когато дойдоха на власт в България. А затова, че селяните навремето са били с тояги първите участници на тази конференция на връх Бузлуджа, то доктор Жеков видя как на тези селяни им се върна същото. След 9.1Х.1944 г. комунистическата власт започна да прави кооперативи и караше насила селяните да си предадат земята и добитъка и да влезнат в тези кооперативи. Онези, които не искаха опитаха дебелите тояги, същите тояги, с които те разтуриха Бузлуджанската конференция. Само че в историята на социалдемократите този срамен акт не се споменава поради съвсем други причини, но доктор Жеков е един от участниците в тази конференция и неговият разказ е верен. Така че в Школата на Учителя нямаше случайни хора, дори имаше представител на социалдемократите в лицето на доктор Жеков още от 1891 г., един от членовете на Бузлуджанският конгрес. Интересно за размисъл и поучение.

186. ГИНА И ПЕТКО ГУМНЕРОВИ Домът на Петко и Гина Гумнерови се намираше на ул. „Опълченска" 66. Това бе кьща-близнак като от лявата страна живееше баба Парашкева с нейното семейство, а от другата страна бе семейство Гумнерови. Учителят посещава дома им през 1905 г. и се премества да живее там от 1906 г. чак до 1926 г. Там в този дом Учителят приемаше гости, посетители и там пред отвореният прозорец държеше и изнасяше първите свои беседи като в четвъртък бяха беседи за жените, а в неделя от 10 часа бе за гражданите и за братята и сестрите. Понеже имаме много малко данни за онова време затова ще ви предоставим едно собственоръчно написано показание от Петко Гумнеров във връзка с едно полицейско разследване на столичния градоначалник Свинаров срещу Учителя и срещу неговите последователи. Това показание е поместено и публикувано в „Духовна култура", стр. 38, книжка 11 и 12 от 1922 г. и това е доказателство за тезата на Ласков, който пише срещу Учителя и за да даде доказателства помества показанията, които са били в полицията. По този начин те са публикувани и запазени досега. А за нас са източник за живота на семейство Гумнерови от първите години. Разпитан, Петко Ив. Гумнеров показва: „Г-н. Петър Дънов познавам от 20 години насам, тутакси след завръщането му от Америка. Той е човек на науката. Българин френолог. Ред години той ходи из България да прави френологически издирвания с цел да се добере и изучи типа на българина. Държеше и сказки по френология, като едновременно обясняваше и разни въпроси от философски и научен характер. И, то се знае, щом е френолог-психолог, той познава и разните доктрини, които обясняват психологията. Една от тия доктрини е и спиритизмът, с който обаче, не се занимава в експерименталната му форма, а го изяснява и си служи с него дотолкова, доколкото да обясни психологическите си студии. Експериментите, каквито са разните видове сеанси, той избягва. Напоследък, като вече добър познавач на психологията на българина, той си е турил за задача да му обясни с ред сказки, които и печати, религията и нейното значение в живота. Във всички тия сказки той застава на чисто философско и научно гледище и се старае да прокара в България мисълта, че народът ще успее, ако приеме да заживее по правилата, изложени в Евангелието. И това именно Евангелие той изяснява на народа в сказките си, които държи от ред години насам. В тия сказки никога не съм чувал да се прокарва нещо противорелигиозно или нещо, което да събаря православната вяра. Напротив, тая последната дори се подкрепя и поддържа от беседите на Дънов. Събранията си господин Дънов ред години държеше у дома ми, на ул. „Опълченска" 66, а сега ги държи в салона на г-жа Ружа Иванович, която го отпуща безплатно. Във всички тия беседи тълкува Евангелието. Интимни събрания не мога да кажа, че имаме, защото организация нямаме. Но все таки тези, които са по-приближени до Дънов, намират го у дома, защото там живее. И не е чудно, ако някога изведнъж неколцина се съберат около него; в такива случаи разменяваме мисли и имаме по-интимни разговори по разбирането на евангелските истини. Събранията стават у дома всеки четвъртък от жени, които споделят тълкуваният, които Дънов дава на Евангелието. В тия събрания жените пеят църковни песни и се молят Богу за себе си, за своите си и изобщо за събитията. Колкото за излетите на мнозина сутрин пред изгрев-слънце в Борисовата градина, ще кажа, че тия иЗлети се правят само от ония мъже и жени, които възприемат възгледа на Дънов., прокаран в беседите му, че онзи ще бъде здрав постоянно, който става рано преди изгрев на слънцето и прави разходка на отворено. Не е вярно, че Дънов е мил нозете на жени или моми, при старанието си да прокарва свое някое Учение вън от онуй, за което по-горе споменувам". Ст. София, 11 .VII. 1917 г. й (п.) П. Ив. Гумнеров Показанията писал сам. А какво е отношението на Учителя Дънов към семейство Гумнерови личи най-добре от две писма написани от Учителя във Варна през 1905 г. и изпратени до тях по единично. Предоставяме тези две писма. Варна, август 15.1905 г. „Гино, Дъще Израилева, слушай моите думи. Зная ти с нетърпение очакваш моите благословения и в това добре правиш. Силата на праведния стои в послушанието, в търпението, в молитвата, във вярата и благостта. Бъди подобна на Мария, която с вяра видя възкресението на Лазаря. Блажени, които вярват. Без вяра не може да се угоди на Бога. Бъди радостна, бъди весела и блага духом. В живота ти често ще минават бури. Но знай, че моята ръка е навсякъде. Аз съм Господ и Спасител на слабите и страдущите. Следвай великите добродетели. Всеки ден извършвай по едно добро дело, всеки ден казвай някому по една блага дума. В това се соуслаждава моя Дух. Аз съм Господ, който милва грешните, а праведните любя. В лозето, в което те призвах и ти имаш от мен своя добър дял. Аз съм Онзи, Който дава сила. Аз не гледам на лице, но на сърце. Който служи на мен, него ще го Отец да прослави. Днес вие сте всички благословени от Мен. Слугувай на твоите братя и сестри по плът заради мен. Жадните напои, гладните нахрани, голите облечи и болните преглеждай. Това на мен ще сториш. Ти ще имаш всичкото мое съдействие в твоя живот. Аз ще те ръководя всякога. Ставай и лягай с тая мисъл в сърцето си. Бъдещето, което съм приготвил за теб светло е. Моят Дух ще те укрепи и освети." Твоя Господ Емануил. Варна, август 15.1905 г. „Петко, Бъди като добрия самарянин, като Закхея моя приятел, който ме повика радостно в деня си, когато бях на земята. Тази ще бъде една от добрите работи за теб в тоя временен живот. Работи, Петко. Работи, това искам от теб. Дай пример от сега нататък с твоя живот с това ще запушиш устата на одумниците. Когато аз обичам никой не може да осъжда. Моето Учение е живот. То е жив хляб, жива вода, който яде и пие от този хляб и от тази вода няма да огладнее и ожаднее до век. Аз те повиках ти послуша. Това е твоето благословение. Сега от теб искам да бъдеш търпелив и да ме винаги слушаш. Това ще донесе голямо благословение на душата ти. Ти трябва да помагаш на бедните и немощните. С твоето пробуждане в мен ще приемаш всеки ден моята подкрепа и благословение. Мира на тебе. Ако ме любиш, ще опазиш моята заповед до край. Твоя добър приятел Исус" От двете писма е видно, че Гина и Петко Гумнерови са души от времето на Израиля и от времето на Христа. Едното писмо Учителя е подписал с „твоя господ Емануил". Господ Емануил - това е Божествената троица и означава Великият Учител на Вселената (вж стр. 36, том IV на „Изгревът"). Другото писмо е подписано от Учителя „твой добър приятел Исус". Исус = Елохим = Заветът на Бога = Господ на светлините (вж. стр. 39, том IV на „Изгревът")

183. ИВАН ПЕТРОВИЧ РАДОСЛАВОВ Като си спомня за него веднага бих скочила да му се поклоня в знак на уважение към неговите познания, неговият език и стил. Ние нямахме друг по-интелигентен, по-образован и по-надарен със слово брат от него. Той по професия беше историк, преподаваше в гимназията и аз го познавах от ученическата скамейка. Той ми беше учйтел по история. На него по това време му предлагат да вземе професорската катедра по история в университета, но той отказва по някакво друго съображение като казал, че не бил достоен да заеме такава катедра. Ние се познавахме с него, подържахме много добра връзка и аз бях изключително разположена към него, защото в него имаше широта и дълбочина на мисълта. Освен това нашето семейство се познаваше с тях и това предполагаше по-добра взаимност. Той беше един от първите братя запознали се с Учителя и с Учението му и отстояваше до край тези свои убеждения. Той имаше изключителни познания и можеше да спори, да докаже, да убеди всекиго в своята теза, но беше широк в разбиранията си, защото бе голям потенциал на вътрешен интелект, който бе от най-висша категория. Навремето той написа една книга „Где е истината", за да защити Учението на Учителя и отговаряше на нападките на хора завербувани от църквата и заплащани от нея. Но понеже беше гимназиален учител и бе на държавна служба той подписа книгата с псевдоним Giovanni Verotiero , което преведено на български означава Йоан Истинолюбиви. Най-интересното е, че той написа под този български псевдоним друга книжка в защита на Учителя под надслов „Учението на Учителя Дънов". Аз не зная дали има по-добра защита на Учението на Учителя от друг човек както по онова време, така и през време на Школата дори и след нея. И едва ли ще го намери някой да го направи така. А той беше съвременник на тези събития и ги отрази точно по време. Прочетете тези книги. Те трябва да се изучават, за да видите какви бяха нападките срещу Учителя, с какви методи си служеха тогава срещу нас и по какъв начин и с какъв език и с какви познания той отговори на авторите и ги направи на пух и прах. За да се напишат тези книги са необходими познания, език и перо, а той ги имаше. Аз бях не само възторжена от него, но той ме привлече като сътрудник и ме помоли да направя извадки от беседите на Учителя по дадени възлови въпроси, които той приложи, за да се запознае читателят с дадени мисли от Словото на Учителя. Веднъж Иван Петрович ми разказваше как отначало отишъл при Учителя и искал да му покаже, че е голям учен, образован човек и затова започнал да говори с Учителя за разни исторически личности, поради това, че е бил историк, познавал е много добре материята дори е знаел на изуст много цитати и се е славел с отлична памет. А какво е било учудването му когато Учителят започнал да дава характеристика на всяка една личност, която той споменавал и дори допълвал такива неща, които Иван Петрович изобщо не е знаел. Разбрал, че Учителят черпи знанията си моментално от някакъв друг източник, който той не познава. Спомене Иван Радославов някаква историческа личност и веднага Учителят допълва и дава допълнителни факти и прави такива обобщения, които са го стряскали със своята точност и категоричност. Тогава той се засрамил и си отишъл. По-късно разправяше, че винаги се срамува за тази среща с Учителя, за невежеството си и за нахалството си. Понякога казваше пред мен: „Какво нещо е Учителят?" и вдигаше двете си ръце, разтваряше ги ей така да обхванат цялото пространство около и над него. И този човек само от един разговор беше разбрал знанието, с което разполага Учителят и го бе оценил по достойнство. Иван Радославов беше с голяма ерудиция, високо интелигентен човек. Но беше много доверчив и макар че беше много образован той допусна да попадне в мрежата на един мошеник-предприемач, който не само го излъга, пропиля имота му, ограби го и го направи последен просяк. На мястото на Иван Радославов на ул. „Оборище" 14 се построи нашият пръв салон, който бе построен с голям ентусиазъм и всички ние младите ходехме да помагаме. Салонът беше построен и ние започнахме да посещаваме там беседите на Учителя. Но възрастните братя, които движеха всички неща в своите ръце, финансираха строежа на салона, но не се допитаха до Учителя, а направиха едно своеволие, че се довериха на един мошеник. И което бе най-важното Радославов бе предупреждаван няколко пъти, че ще бъде изигран и обран, но той с такова възмущение отхвърляше всичко. Той стана причина този салон да не се оформи юридически, защото беше построен на неговото място. Похарчиха се много пари, братски пари, много труд и накрая салона бе иззет и ние бяхме прокудени от там. Той беше попаднал в мрежата на мошеници и той беше си ипотекирал имота и когато тези мошеници фалираха тогава ипотекирания имот трябваше да изплати техните дългове. И понеже мястото, на което бе построен салона бе юридически на Иван Радославов то мястото и салона отиде за изплащане на ипотеката. И така беше загубен салона на ул. „Оборище" 14. Разбира се, че това бяха сили на Черната ложа, които бяха впрегнати да попречат и намериха своите проводници и своите инструменти и така разрушиха салона. Накрая Радославов дойде на Изгрева и живя в крайна немотия, отхвърлен от всички и забравен от всички. Той освен за салона имаше и едно друго прегрешение по време на началните години на Школата и този случай е известен и вече разказан. По онова време Петко Гумнеров целува едно момиче по челото на ул. „Опълченска" б6 и старите братя, които бяха големи моралисти решили да махнат Учителя от неговия дом и да му намерят друга квартира поради това, че Петко не е достоен да бъде домакин на Учителя. Така трима човека отиват в Сливен, за да поднесат своето решение на Учителя. А това са Тодор Бъчваров, Лазар Котев и Иван Радославов като последният говори пред Учителя понеже е добър оратор и решил да изнесе основно как стои въпроса. Учителят бил строг и накрая казал: „Затова, че се опитахте да коригирате Божественото един от вас до края на годината ще си замине, друг от вас ще загуби богатството си, а трети ще умре в дълбока старост, беден, изоставен и изхвърлен от всички". Всички си тръгват изненадани, а Бъчваров е изключително възмутен и пише едно стихотворение и го прави в акростих като началните букви погледнато от горе надолу като се четат дават следното изречение „Петър Дънов е лъжепророк". Това нещо се публикува, но до края на годината той се помина. На следващата година Лазар Котев, който беше богаташ и книгоиздател също фалира. Той впоследствие се обяви срещу Учителя. А Иван Радославов след като загуби салона на „Оборище", след като изчезна къщата му, след като обраха парите му, той дойде да живее в една барака на Изгрева и беше наистина захвърлен, непознат и изоставен от всички. Така че се сбъдна всичко, което бе казано от Учителя. Той, брат Иван Радославов беше интелект, но се заблуди в този случай и забрави, че Учителят не беше от човешка еволюция, а пратеник на Божествения свят и като такъв имаше кредит и права да разрешава съдби и да ръкополага събития и да променя историята. Той беше бесарабски българин затова ние младите го наричахме Иван Петрович, а пък старите се обръщаха към него с Радославов. Дъщерята на Радославов се казваше Люба, беше чудесна душа и поетеса, но страдаше от епилепсия и често правеше припадъци. Тя също беше доведена на Изгрева и сестрите я прибраха и се грижеха за нея. Радославов беше във възраст и отива една сестра при Учителя, която се грижеше за Люба и го пита: „Учителю, какво ще стане ако Радославов почине, а Люба остане?" Учителят я изглежда, мълчи, но не казва нищо. Сестрата се прибира, разказва случая и на другите, които са взели доброволно този товар да го носят през годините на Школата. Да се гледа болен човек не беше лесна работа в ония години, защото липсваха много неща, с които днешните хора са свързани и са заобиколени. А ние тогава бяхме бедни и едвам купувахме насъщния си хляб. Но така се случи, че не след дълго време тя се помина и остана Радославов и така всички си отдъхнаха и сестрите се освободиха от ангажимента, който бяха доброволно поели. Но Радославов остана да живее в пълна самота и в пълна забрава. Защо той бе обречен на забрава докато тук навсякъде беше пълно с народ, имаше много младежи, които се надпреварваха кой как да услужи на някой възрастен брат или сестра. Но тук при него беше друго, той се бе опитал да коригира Божественото и сега трябваше да си изплати прегрешението докрай. Навремето той се бе оженил и имаше две деца - син и дъщеря. И жена му, и децата му се поминаха преди него и той остана сам. В първите години Учителят каза за него: „Той вижда, че ти и Паша работите повече върху себе си и сте го изпреварили и тази мисъл го потиква да работи. То е хубаво докато вие представлявате за него импулс инак може да се получат други чувства и ще стане лошо. На него му трябва вдъхновение да работи. Той има някои красиви черти, които като развие може да бъде полезен". На 10 юли 1917 г. той написва и издава една малка брошура за защита на Учителя озаглавена „Не съдете" като отговаря на нападките публикувани в поредица статии от Д. Ласков излезнали в „Църковен вестник". Освен това в тази малка брошура той изобличава и писателят Стоян Михайловски, който излиза по това време и на 21 юли 1917 г. в Военния клуб -единственото място където се събира висшето общество в София изнася няколко беседи срещу Учителя и Учението му. В тази брошура той съветва Ласков и свещениците да отидат и да утешат милионите войници осакатени от войните, вдовиците, сираците и да вдъхнат вяра в Бога и надежда в тези нещастни хора. Какво става с Д. Ласков? Той скоропостижно си замина през 1922 г., а Стоян Михайловски, големият трибун, големият писател и поет с огнено перо, титан на българската журналистика изведнъж стана изгнаник в отечеството си, самотен, изоставен от всички и си замина в забвение. След кончината му това обстоятелство учудваше всички как може да се случи такова нещо и да умре един такъв човек в грозно самотничество. За мен отговорът бе ясен както и за Радославов също бе ясен и той го бе написал. В следващите книжки, които той издаде той защити Учителят и отговори на онези, които бяха писали измислици и лъжи по адрес на Учителя. Достойно защити Учението.

182. СТАРАТА ПОПОВА РЪКОМАХА И РАЗМАХВА РЪЦЕ Може би ви прави впечатление, че употребявам доста често израза старите приятели или възрастни приятели. В това няма нищо неестествено, защото те бяха дошли преди нас, Учителят беше започнал с тях, те бяха проправили път и ние когато дойдохме като млади след войните имаше го този път и ние стъпихме на него. Веднага пристъпихме към Учителя и започнахме да посещаваме беседите и заварихме едно общество от възрастни приятели, които бяха средата, в която се движеше Учителя. Ние младите се вляхме в тази среда, но може да се каже обратното понеже ние бяхме по-многобройни те, възрастните се претопиха между нас. Но ние заварихме тези възрастни приятели такива, каквито си бяха. Но те ни възприемаха много и трудно, защото ние бяхме друго поколение дошло след войните. А Учителят ни прие, приобщи ни и започна да работи с нас като отвори Младежкият Окултен клас. Заварихме една сестра на име Попова. Наричахме я старата Попова и така остана името й през време на Школата. Тя беше най-възрастната сестра по това време, тя беше на 75, че стигна 80 години, а ние бяхме млади. Но тя така беше сложена, че беше яка и стар дух бе в нея непоклатим и много бойка и с пълна вяра в Учителя. Но случаят сега е съвсем друг, друго е онова, което ще ви разкажа. Старата Попова отиваше в салона, сядаше и слушаше Учителя. По едно време тя ставаше и започваше да маха с ръце, да прави едни такива движения с ръцете си, като че ли уж се моли, уж играе балет и изправените си нагоре ръце с тях прави вълнообразни движения като си огъваше ръцете по всички посоки. Понякога си служеше с краката си и заемаше най-различни пози като с това поведение пречеше на другите около нея, а и на всички в салона. Че пречеше и на Учителя това се подразбира. Ние знаехме, че тя беше медиумична и вероятно в нея влизаха разни души, които чрез нея искаха да влезнат в допир с Школата. Когато ние пеехме песни на Учителя преди да започне беседата както и след свършването й, тези нейни движения следваха ритъма на песните. Но това нейно деяние беше нетърпимо за всички - не можехме да я гледаме, защото с поведението си дразнеше всички, пречеше ни да слушаме, отклоняваше вниманието ни и чрез нея се проектираха чужди влияния в Школата и се създаваха дисхармонични състояния в самия салон. Голямо противоречие за всички. Тогава братята отидоха при Учителя и поискаха разрешение да я махнат от салона, а пък един брат каза, че ще я хване за гушата или пък ще я дигне на ръце и ще я изхвърли не само от салона и от Изгрева, но ще я захвърли в пространството. Учителят го изгледа и каза: „Оставете я. Тя ни пази от любопитните и от света". Това изказване на Учителя бе предадено на всички, което трудно бе за схващане от самото начало, защото ние се срамувахме от нея и от себе си, че я търпим и че има такъв човек в нашите редове. Но започнаха да идват любознателни в салона от гражданите особено в неделя от 10 часа когато те биваха допускани свободно. Любопитните и любознателни граждани от града дошли да чуят Учителя поглеждаха старата Попова и нейните редовни номера, оглеждаха я и се чудеха как ние я търпим, застанали напълно невъзмутими и сериозни в салона, слушайки Учителя. Те гледаха, че някакъв стар човек с брада говори за неща, които те изобщо не разбираха, но си тръгваха, отиваха в града и разправяха след това, че там горе при дъновистите всички са луди, ненормални и откачени като старата Попова. Беше ни много срам от нея и от онези наши близки от града, наши познати, които идваха да чуят за пръв път Учителя. А ние имахме връзка със света, ние бяхме студенти, някои работеха долу в града, ние имахме познати и роднини. Там пред тях ние говорехме за новото Учение, говорехме за Учителя и за новата епоха, а те като идваха тук, за да видят това Учение, то в салона попадаха на старата Попова, която станала си движеше ръцете в различни посоки и проваляше всичко. После те ни се усмихваха подигравателно, когато се връщаха в града. Е, как няма да се ядосвате, как няма да дойде онази мисъл у вас на онзи приятел, който искаше да я хване за гушата, да я вдигне във въздуха и да я изпрати в пространството и да отиде в друга галактика. А ние тогава смятахме, че сме длъжни и че сме определени да предадем Учението на българския народ. А такива като Попова имаше много - един правеше едно, друг правеше друго, трети правеше трето и винаги се намираше един, който да развали хармоничното състояние и аурата около Учителя. Това бе работа на онези сили, които воюваха срещу Учителя и срещу Школата и тези наши „приятели" ставаха понякога оръдия и то неосъзнати проводници. Беше много трудно да се окопитим и да видим, че това бяха внушения, натрапени състояния от вън и че това нямаше нищо общо със самите нас и е Учението на Учителя. Имаше много братя и сестри, които в строго определен момент се изявяваха със своите отрицателни и дисхармонични прояви, стигаше се до там да правят забележка на Учителя, възразяваха му, опонираха му в салона, понякога правеха скандали както в салона, така навън на поляната когато се играеше Паневритмия или на събора. И там, на най-тържественият момент, в сублимният момент, когато се изявява Духът в своята хармония, съвършенство и светлина чрез Учителя тогава някое магаре ще изреве и ще си покаже магарията. И това магаре бе от нашите редици, а не външно магаре от света. Минаха много години след заминаването на Учителя и се ядосвахме на големите противоречия, които ни сполетяха. Това една сестра ме среща и успокоява: „Сестра, аз не разбирам защо се ядосвате за тези магарешки работи и за тези магарета, та не помните ли как през времето на Учителя все някой ще се намери да ни развали празника". И тя започна да ми ги изброява както лицата, така и имената на магаретата, че се стигна, че тя ги изброява цели два часа за период от двадесет и две години. Аз слушах, сълзи ми се наливаха от вътре, защото ме беше срам пред Учителя, беше ме жал, че пред Бога ние изнесохме най-лошото, което имахме вместо да поднесем своят стремеж да се учим и да покажем своето послушание към Учителя. Ето тези неща даваха повод за много приказки извън Школата и заради тях ни се подиграваха. А онези, които воюваха срещу нас даваха мило и драго да научат нещо такова и тръбяха след това от амвоните на църквата срещу Учителя, пишеха по вестници срещу нас, държаха сказки и ни охулваха и ни назоваваха с какви ли не имена, които можеха да се измислят. Та това, че старата Попова с нейното поведение, което никой не одобряваше, с това поведение тя ни предпазваше от любопитните граждани, които много трудно можеха да прескочат една такава бариера. А тази бариера не беше малка. Трябваше да минат десетилетия както при Учителя, така и след него, за да се съберат и други такива опитности на приятели, за да се разбере, че Учителят беше прав и че Попова и такива като нея ни пазеха от любопитните. Учителят трябваше да намери метод, чрез който хем да я остави свободна да се изяви, хем да разреши това противоречие у нас, хем да трансформира цялото това състояние в Школата и накрая така да го направи, че да бъде издигната крепостна стена срещу любопитните. А за учениците имаше официален вход и той започваше с целуване ръката на Учителя и с идването на ученика при нозете на Великият Учител. Старата Попова беше болна и Учителят я изцели. Целият този случай той го разказа на една съборна беседа на 23 август 1925 г. и се намира на стр. 26-28 от томчето „Две свещени положения" - 1925 г.и ще ви я цитираме дословно. „Ще ви приведа един пример, да видите какво прави вярата. В София имаше една болна сестра. Един ден тази сестра отива на Витоша, но се връща от там болна. Сираче е тя, сама вкъщи. Цяла година боледува. Пращам сестри да я нагледват, казвам им: идете при нея, подкрепете я. Те чакат Учителят да отиде при нея, да я дигне веднага, но той не отива, особен Учител е той. Пращам една сестра, пращам друга сестра, да я видят, да я понасърчат, но тази сестра става все по-зле. Работата се влошава. Някои й казват: нали вашият Учител всичко може, защо не те дигне тогава? Най-после тя иска да влезе в болницата, понеже здравословните условия вкъщи не били благоприятни за ней, трябвало й млечице, по-силна храна изобщо. Казвам: ако тя влезе в болницата, повече няма да излезе и въпросът не е решен. Иде една сестра, казва ми: тая сестра няма да я бъде, не може да стане от леглото си. Казвам й: ще кажете на тази сестра да дойде при мене! -Учителю, защо си тъй жесток? Ти трябва да отидеш и да я насърчиш, да кажеш, че я обичаш. Казвам: тая сестричка ще дойде при мене! Как ще дойде? - Ще пълзи и ще дойде. Един ден тя дойде. Казвам й тъй: слушай, Господ ти е дал едно малко изпитание. - Ама, Учителю, краката ми... Гледам, зъбите й са здрави, казвам: нищо, ще се оправи тази работа. Тя очаква да туря ръцете си отгоре й, пък аз ги турих отдавна... Тя казва: не мога да ходя, слаба съм. Казвам й: в една седмицата отгоре ти ще можеш да ходиш до Борисовата градина. Няма да викаш сестри да те водят. И с файтон няма да ходиш, ще пъплиш, ако не можеш да ходиш на два крака, но сама ще отидеш. Тя ме гледа. Казвам й: ще ме слушаш, моята дума е свещена. И наистина, след една седмица тя беше на Борисовата градина. На втората седмица й казах: ще идеш „на изгрев" и ще почнеш да работиш там, ще копаеш. Най-после ще идеш и на Витоша. Тя отиде и на Витоша. Сега тази сестра е здрава и е тук между нас. Казвам на тия сестри: човек не се утешава тъй, както вие мислите. Аз казвам на болната сестра: Господ в мен ми казва, че ще направи всички за тебе, ще влезе да живее в теб и ще те повдигне, но и ти трябва да научиш урока си - да имаш вътрешна вяра. Аз й казах да дойде при мен, защото Господ ми каза това. Това значи, че тя трябва да дойде при Вярата на душата, при Господа. Някой път вие трябва да отидете при Господа; при Вярата на душата. Аз ви давам този пример, но той не се отнася само за тази сестра, за всинца ви се отнася. Всички ще пъплите като тази сестра: първата седмица ще отидете до Борисовата градина; втората - до Изгрев; третата - до Витоша, а четвъртата ще бъдете вече здрави, навсякъде ще можете да отивате. Защо? Защото такава е волята Божия. Ние сме дошли на земята да изпълним волята Му. Най-доброто, най-хубавото нещо, което можем да направим е: - да изпълним Волята Божия. И за нас няма по-свещено нещо, нямо по-свещена идея от тази, да изпълним Волята Божия, да изкажем нашата благодарност, нашата признателност, че Бог към нас е бил толкова благ и че от хиляди години Той се е грижил и грижи за нас. И днес Бог е толкова благ към нас, че ни е събрал тука, че е накарал слънцето да грее за нас, че ни е дал онези самунчета там наредени в кухнята, ония домати, круши, грозде, дини и т.н. Пък както виждам и вие сте бодри, весели. Всички ние сега ще пеем на Господа, ще кажем: „Господи, много Ти благодарим за всичко това. Ние сме много доволни, много благодарни. Ще Ти служим, Господи, ще изпълним Твоята Воля!" Ето сега пък ще приведем от същото томче съборна беседа от стр. 244-245 виждането на Учителя за старата Попова и за непривичните за нас нейни движения с двете й ръце, които за нас бяха обикновени ръкомахания, рожба на медиумични прояви. „Когато Духът се прояви чрез някоя сестра, другите казват: кажи на тази сестра да не говори тъй. Ами Духът говори тъй, какво да казвам на Господа! Има ли нужда да давам съвет на Господа? Има ли нужда да давам ум на Господа? „Ама глупости говори!" - Че светът е пълен само с глупости! „Ама ще се компрометираме". - Остави това нещо, светът е компрометиран отдавна! Има една сестра между нашите, която прави движения с ръцете си. Щом почнат да пеят, тя почва да си движи ръцете, прави разни движения. Казват ми: кажи й, Учителю, да отиде поне в някое кюше, да не заема първия ред, да я гледат всички. Казвам: оставете я, нека си вдига ръцете, търпете я! Какво казват външните хора за нея, като я виждат, че прави тия движения? те казват: „Тази стара жена трябва да е особен капелмайстор, по окултен начин дирижира, прави особени движения. Има един мъж, който дирижира хора им, но старата жена е особена". Казвам: оставете я, какво ви безпокои! „Ама не можем да я търпим!" Какво от това? Прави си особени движения! Колко ви шокират тия работи! И да й кажа да не прави тия движения, работата няма да се оправи. Тя ще престане, друг ще се яви. Противодействуваш ли на Божествения Дух, ще почнат движенията. Не се спирай да учиш хората, който как да се движи, кой какво да прави! Гледай себе си! Че и детето, като стане сутрин, не се ли протяга един два пъти, не се ли прозява, не си ли подвижва ръцете и краката? Майката казва: „Хайде, майка, стани!" Това са необходими движения. Майката започва да му пее, казва: „Хайде, мама, стани!" То си прави своите движения. Ами че това е Божествено. Онзи, който не разбира смисъла на това, ще каже: защо са тия движения. Че и старият човек като стане сутрин, най-първо е малко неразположен духом, но Духът като дойде в него, той е особено разположен и прави известни движения. Духът като действува на хората в тия събрания, те стават особени. Не се подпушвайте, не се страхувайте! Щом почнеш да мислиш, че Бог може да внесе нещо лошо в тебе, ти се подпушваш, ти си пакостиш. Щом противодействуваме на Духа, тогава се явяват конвулсии, скачания, обсебвания, ритания, побои и т.н. Това става, защото Духът иска да премахне всякакво противодействие. Ако оставим Духа да действува свободно, всички движения, които прави човек, ще бъдат хармонични,"

180. ДЕДО ПОП КОНСТАНТИН ДЪНОВСКИ Ето сега ме запитвате да ви разкажа за семейството на Учителя. Предупреждавам ви, че мога да ви кажа много малко неща. Защо ли? И аз не знам защо се случи така, че ние почти нищо не знаехме за Учителя, за неговото семейство, за рода му, за детството му, за следването му в Америка както и за ранните му години. Когато аз дойдох при Учителя и около мен имаше възрастни братя и сестри, които изобщо мълчаха и не разказваха нищо. Учителят по това време беше 56-57-годишен. От началото на века в разстояние на 15-20 години около Учителя кръжаха възрастни приятели и те знаеха много неща за началните години на дейността на Учителя. Учителят беше забранил да разказват опитностите си и всичко, което знаеха около него. Тогава бяха започнали атаките от духовенството срещу Учителя и те търсеха под дърво и под камък всяко нещо, с което да се хвърли кал върху името и образа на Учителя. Другата причина бе, че възрастните приятели тогава не взеха на сериозно да проучат и да запазят онези оскъдни данни, които знаеха за рода на Учителя и за ранните му години. Те бяха влезнали в едно такова психическо поле, което бе разширило съзнанието им, бяха видели какво представлява Учението, защото Учителят в началните години се е изявявал в съвсем друга светлина. Той направо и категорично е изявил себе си и е показал на своите съвременници кой е той. И затова опитностите на първите приятели с Учителя са от категорията на чудесата. И затова всичко останало беше за тях безпредметно и без значение. А моето поколение, което оформи Школата на Учителя бяхме млади и продължихме две десетилетия с него и ние никога не предполагахме, че Учителят ще си замине. Аз лично определено смятах, че Учителят ще живее на земята 120 години, толкова колкото е пълният зодиакален цикъл и дори смятах, че аз ще си замина по-рано, а Учителят ще остане след мен на земята. И така нашите приятели нищо почти не направиха, за да се увековечи родословното дърво на Учителя, както и да се запишат данни от първите му години. Но сега ще видите как работи Духът. За радост ваша и наша други хора от света се намериха, които свършиха онова, което нашите приятели не свършиха. Това бяха историци, хора, които се занимаваха с Възраждането на българския народ и написаха много неща за дедо поп Константин Дъновски понеже той беше един от възрожденците във Варненския край. Ето вие благодарение на тях ще имате на разположение онова, което е публикувано. Може би ще излезнат и други неща понеже някои братя работеха по историческите следи на родословието на Учителя. А аз ще ви разкажа друго, което не бихте срещнали и на онова, на което бях свидетел. Какво бе отношението на семейството, в което се бе родил Учителя към самия него? Първо се ражда сестра му Мария, а по-късно брат му Атанас и накрая се ражда Петър Дънов в плът и кръв. И така се въплътява в човешко тяло Всемировият Учител Беинса Дуно. По-кьсно Учителят лично ми е показвал своето тефтерче, в което той собственоръчно бе написал, че Божественият Дух слиза върху него на 7(19). март 1897 г. Така че новораждането на Учителя чрез Духът започва от тази дата. Учителят е третото по ред дете на дедо поп и баба попадийка. Ние наричахме бащата на Учителя дедо поп Константин Дъновски. Защо така, не мога да ви кажа. Дядо поп е ценял много и обичал много сина си Петър, защото много добре е знаел, че е необикновено дете и освен това той е имал онази жива опитности и онази история, която той лично е описал за църквата „Свети Димитър" в Солун когато му се предава Антиминса в залог за възраждането на българския народ, в знак на освобождението на България и в завет за идването на Вожда, за Вожда на Духът на този народ. Така дедо поп доживя да види, че това откровение в църквата „Свети Димитър" успя да се сбъдне и България бе освободена от Русия посредством Божия Дух и този народ успя да се възроди от пепелта на забравата посредством същият този Дух и накрая този Вожд на спасението се роди в плът чрез него, чрез неговото чресло и взе неговото име. Според Учителят идването на Духа върху него е станало в присъствието на дедо поп Константин Дъновски и то когато са били в една страноприемница, една обикновена селска кръчма, когато са били седнали на една маса в едно малко село Тетово, И тогава Духът слиза върху Учителя. Дедо поп е бил свидетел на слизането на Духът и по този начин се закръглят трите Божии пророчества и трите Божии свидетелства, на които дедо поп Константин Дъновски е станал свидетел: възраждането на този народ, освобождаването на България от турско робство и идването на Вожда на спасението чрез собственият му син. Дедо поп знаеше всичко това и затова отклоняваше с достойнство цялата атака на църквата и не допускаше чрез него като свещеник на тази църква тя да упражни чрез него някакво въздействие срещу рождения му син. Тогава църковниците са смятали, че чрез дедо поп те ще могат да вразумят младият му образован син. Дедо поп знаеше кой е сина му, уважаваше го и зачитането им бе взаимно. Дедо поп беше посещавал София, бяхме го виждали в нашите среди, седеше на стол, гледаше ни, усмихваше се и беше в едно състояние на благост като виждаше, че ние всички се движим около сина му като около някакво слънце. Той знаеше кой е сина му и знаеше, че Духът бе в него. Не можеше да не изпита бащинско удовлетворение, че е бил свидетел на такива Божии свидетелства и че е доживял всички това пророчески да се сбъдне. Разправяха ми, че той е бил извикан веднъж от владиката Симеон Варненски, митрополията, в която е работил като свещеник и владиката нарекъл сина му Юда и че е изменил на църквата. Дедо поп толкова се възмутил, че станал и с голяма сила ударил плесница на владиката в присъствието на всички свещеници. Станал и си излязъл, а владиката не казал нито една дума. Във връзка с този инцидент Учителят Дънов казал за владиката следното: „За тази му постъпка ще боледува, ще боледува, но все пак ще оцелее". И наистина владиката боледува много дълго, но накрая оцеля и оживя. Майката на Учителя се казваше Добра. Тя е била една обикновена жена. Разказваха ми, че преди да се роди сина им Петър, преди това тя е боледувала много и дълго и едва се е закрепила. Може би чрез боледуването си Невидимия свят я е подготвял като по този начин е изчистил всичко у нея, подготвил я е, за да може да слезе чрез нея не кой да е, а повелителя на Вселената и на звездата Алфиола - Духът Беинса Дуно. Учителят приличаше по физическите си белези на баща си, френологически вървеше по бащинска линия и това може да се убедите в направените няколко портрета на дедо поп и да ги сравните. Но затова е необходимо да имате знания. Дедо поп Константин Дънов е роден на 20 август 1830 г. в село Читак, околия Ахъчелебийска, а сега село Устово, Смолянско. Те са били преселници в Родопите. Дедо поп овдовява рано и за сина му Петър се грижи голямата му сестра Мария. Петър по това време е бил на училище в гимназията и така се случило, че дедо поп не е могъл да съобщи на сина си за погребението. Но какво е било учудването му, когато сина му Петър пристигнал за погребението на майка си, макар че никой преди това не му е съобщил нищо, идва на погребението сам без да бъде предварително предизвестен. Дедо поп си заминава от този свят на 13 ноември 1918 г. Учителят недвусмислено даваше да се разбере, че той остава настрана въпроса за семейството и за рода му и че той предпочиташе учениците си, защото той бе дошъл за Учението си и за учениците. Той уважаваше своите роднини, приемаше ги, но с нищо не показваше, че те имат привилегия пред нас понеже са му роднини или пък да ги допуща по-близо до себе си отколкото нас. Напротив, ние бяхме около него, а когато идваха роднините му стояха някак си настрана и се получаваше едно неловко положение като ние се стараехме да го изглаждаме като ги заобикаляхме с внимание. Роднините се успокояваха и приемаха това като грижа към техния брат Петър. За тях беше рожден брат, а за нас беше Всемировият Учител. В Учението му влезе само една от неговите племенници. Рождената му сестра, а за нас баба Мария често идваше на Изгрева, престояваше с месеци понеже й беше приятно тук и имаше с кого да си бъбре, приказва, пък и нашите приятели я обгръщаха с внимание и грижа. Но тя се обръщаше към Учителя с думите „Петре", а за нас това беше толкова смешно, че се забавлявахме с това нейно обръщение. Но тя си беше права, за нея той беше Петър, нейният рожден брат, който е отглеждала като малък и толкоз. За нея той не беше Учителят. Веднъж аз бях свидетел как тя отива при Учителя да му иска кафе. „Петре, имаш ли кафе да ми дадеш та да си сваря и пийна и после да си погледаме на кафе?" Учителят отговори: „Нямам". А всички знаехме, че в шкафа на Учителя имаше смляно кафе. А тогава кафе не се намираше над път и под път, а трябваше да отидеш и да го купиш в специален магазин в града където се продаваше кафето. Баба Мария се разсърди и си замина сърдита в бараката. След като си тръгна Учителят се смя със сълзи доста продължително. Как няма да се смее. Тя идва при брат си Петър, а брат й Петър го няма изобщо, защото тук пред нея в това тяло е вече Духът на Истината, но баба Мария тези неща не можеше да приеме и да схване докато дедо поп Константин Дъновски бе свидетел за слизането на Духът Божий в сина му. За него беше ясно всичко, но за баба Мария нещата бяха по-иначе. Баба Мария бе във възраст и се разболя и изпраща при Учителя една сестра, за да го помоли да продължи живота й. Ето тук вижте сега кое е интересното. Изведнъж тя вижда, че това не е брат й Петър, а Учителят, който може да й продължи живота и затова изпраща сестрата и иска от него да оживее, за да преживее още някое и друго време. Учителят връща сестрата като й казал, че всичко ще се оправи и да не бере грижа. Наистина баба Мария след няколко дена оздравява и така мина една година. Но втори път баба Мария отново се разболя, също изпраща друга сестра при Учителя да му съобщи, че е много болна, защото знае, че няма да оживее без негова помощ. И втори път търси помощ, но не от брат си, а от Учителя и това го знае иначе не би искала помощ. Но Учителят така подготвя нещата, че сестрата, която го търси в разстояние на три дни на Изгрева да не може да се срещне с него. Търси Учителя, а него го няма. Всички знаят, че Учителят е на Изгрева, срещат се с него, говорят, а тази сестра, която е изпратена от баба Мария не може да се срещне с Учителя. На третия ден баба Мария почива и отиват и му съобщават. Той казва: „Време й беше да си замине. Тя искаше и втори път да се изхитри и да отложи заминаването си". Ето това е един интересен епизод за вас, поучителен в различни направления. Но тук има и. окултен закон, според който времето на човека е строго определено както за неговото раждане, така и за неговото заминаване. Накрая Братството непосредствено след заминаването на Учителя, през 1945 г,намери наследниците на Учителя и от тях закупи правото за издаване на беседите. Ние им платихме авторското право. Така Учителят чрез нас се разплати със своите роднини затова, че беше получил от рода си тяло, с което тяло бе дошъл при българите. А какво духовно благословение получиха роднините му не мога да кажа. Единствено знам, че само дедо поп Константин Дъновски бе успял и бе видял как се изпълниха трите Божии свидетелства чрез сина му Петър, а това не бе малко в онази епоха.

179. АМЕРИКАНЦИТЕ И ДОБРИЯ ЧОВЕК Весела Несторова бе завършила американски колеж у нас и ръководството на колежа я изпрати в САЩ, където завърши висше училище. Завърна се от там и се включи в общия братски живот на Изгрева. Пишеше поезия, проза, имаше школуван глас, пееше хубаво и композираше песни. Изобщо талант по всички направления. Веднъж във вдъхновение и извисяване на Духа беше написала една статия за Учителя и Учението му на английски език. Поднася я на Учителя, той я прочита и я одобрява. Тя после успява да се свърже с един неин познат, който заминаваше за САЩ и му предаде статията, за да може да се отпечата в някой от американските вестници, за да стане достояние на американския народ. По този начин тя е смятала да се отблагодари на американския народ за тези четири години, когато е следвала там като поднесе един обзор за Школата на Учителя. Така се случило, че нейния познат предава статията на другиго и той от своя страна успява да издействува да се отпечата в някой от американските вестници. Изпращат един брой от вестника на Весела Несторова по пощата, тя го получава, прочита собствената си статия и вижда как горе в страни е сложена една снимка на Учителя, голяма колкото биволско око. Това беше израз, който се използваше тогава, за да се покаже, че снимката е в малък размер. Весела е възбудена, скача, държи в една ръка вестника и хвърчи към Изгрева. Размахва го вестника, тичайки през поляната и вика: „Учителю, ние победихме! Учителю, ние превзехме Америка!" Учителят протяга ръка към вестника: „Дай да видим какво пише и как сме превзели Америка". Той прелиства вестника, спира се на въпросната страница, вижда малката отпечатана снимка и без да чете, затваря вестника и отново го предава на Весела. Усмихва се: „Е, рекох, американците като прочетат статията и като видят след това снимката ще кажат: „Ето един добър човек!" Нещо прерязва възторга на Весела. След малко Учителят добавя: „И само толкоз". Но неговото лице вече не е усмихнато, а има строг вид. Весела си прибира вестника и си тръгва за дома с едно ново виждане и едно прозрение за делото на Учителя в САЩ. Минаха 30 години от тогава и ние видяхме какво означава това мнение на Учителя за САЩ. Няколко приятели правеха опити да издадат на английски език някои неща от Учителя. Издадоха ги, но нямаше интерес и там не можа да се създаде общество. Вие също ще проверите, че думите на Учителя остават неизменни и затова не уповавайте на чужденци. Те могат да стигнат до една граница във връзка с познанието за Словото на Учителя и Неговата Школа. Това е историята за „добрия човек", който говори добри неща и прави също така „добри неща". И само толкоз. Затова свършете си работата сами. След това ще дойдат други поколения, които ще вървят върху основа съградена от вашия труд. За чужденците той е „добрия човек". За тях той е един проповедник и един от многото проповедници и американски мисионери, които скитат по света и проповядват Евангелието. Това е за тях проповедника от вестника с малката снимка. Но за нас Учителят е Всемировият Учител Беинса Дуно в когото бе Божествения Дух, в който бе Господния Дух и в който бе Христовия Дух. Той бе светата троица на Бога в Едного. Един е Всемировият Учител. Той е Всьо и Вся. А приказката за „добрия човек" е възприятие за онези, които са дораснали да им проповядват проповедници. Те не са дораснали още да се срещнат с Великия Учител на Вселената. А ние бяхме при нозете на Всемировия Учител Беинса Дуно. Това е най-добрата диплома, която съществува на света, да свидетелствува за една Школа и за живота на ученика в нея.