RPX

140. СЪБОРИТЕ НА БЯЛОТО БРАТСТВО И ВИСОКИЯТ ИДЕАЛ НА УЧЕНИЦИТЕ Може би най-вълнуващите мигове в братския живот бяха съборите в Търново, но под влияние на духовенството търновското гражданство се подписа в една петиция до официалните власти да се забранят съборите. По този начин то се определи не само за възбрана на съборите, не само за изгонването ни, но и срещу Бялото Братство и Учителя. Подписите бяха подписи на гражданството, където срещу всяко име имаше адрес и подпис. Че свещениците бяха тръгнали от къща на къща и събираха тези подписи бе ясно, но накрая се оказа, че и една възмутена делегация от цивилни граждани също е събирала подписи. Учителят беше много недоволен и огорчен не само от свещениците, не само от онези, които го гонеха, но и от гражданството в Търново. За този случай Учителят сподели: „Те се определиха срещу Бога и се подписаха. Техните подписи ще свидетелствуват срещу тях. И от тях те не могат да се освободят, защото са техни". На съборите в Търново ставахме много рано призори и обикновено още по тъмно Петър Камбуров излезе с цигулката и засвири в четири часа през нощта песента „Събуди се братко мили". Той започне така леко, тихо и постепенно ние се събуждахме. По-късно с тази мелодия се събуждахме и в следващите събори, че дори и на Рила. Обикновено с тази песен се извикваше от Невидимия свят онези, които трябваше да дойдат на събора на Бялото Братство. Тази песен не беше само за нас, които трябваше да се събудим. Тази песен звучеше не само в ушите ни, но обхващаше цялото ни естество и ние с трепет тръгвахме към поляната, заставахме и очаквахме изгрева на слънцето. Не след дълго време слънчевия диск излизаше и първите лъчи ни огряваха. Това беше един необикновен момент, защото слънцето олицетворява и е символ на Божият Дух, който трябва да изгрее в съзнанието на ученика. Всяко едно действие трябва да съответства на Високият идеал в Словото на Учителя. Всички, които бяха дошли на събора бяха поименно поканени, но имаше и такива, които бяха откликнали на вътрешния зов на Бялото Братство и душите им бяха откликнали и бяха дошли на събора. Ще ви разкажем един такъв пример. Имаше един брат - Михаил Ангелов от Варна, който беше чувал за Братството и познаваше някои от братята там. Един ден братята Абаджиеви му съобщават, че в Търново ще има събор на Бялото Братство и са му съобщили, че той може да бъде заведен на събора. По онова време той е минавал някаква вътрешна психическа депресия и е търсел както всеки човек смисъла на живота. Той се е смущавал да тръгне сам, но по настояване на братята Абаджиеви той тръгва и стига в Търново. Когато пристига ръководителят на варненското братство - Емануил Иванов го вижда и се скарва на братята Абаджиеви. „Защо сте го довели тука, когато той е още млад и няма покана за събора?" Брат Михаил решава да се върне, но един от братята Абаджиеви го задържа. След това Емануил Иванов повдига този въпрос пред всички ръководители за неканения гост и те всички решават, че той трябва да напусне събора. Съобщават му решението на ръководителите и му нареждат да си вземе багажа и да тръгне за Варна. Той бил толкова съкрушен, че му се искало да отиде и да се хвърли от моста на Янтра в реката. Случайно минава покрай него брат Савов от София и след като чул патилата му го посъветвал да отиде лично при Учителя и да разкаже целият случай. Той се съгласил и тръгвайки той си казал: „Ако този Учител е Христос той ще ме разбере, ще вникне в мене и ще види, че аз искам да остана тука, за да ми помогне иначе съм загубен". Между другото брат Савов го посъветвал, че преди да отиде при Учителя трябва да пости и да се моли. Един ден и една нощ той прекарал в пост и молитва. Вечерта той отива към колибата и ето вижда срещу него се задава Учителя с едно бащинско изражение и целият сияещ в светлина. Брат Михаил му казва: „Учителю, ръководителите ме пъдят от тука, но аз искам да остана". Той го поглежда и му казва, че може да остане на събора. След малко брат Михаил отива и разказва на братята Абаджиеви, че Учителят му е разрешил да остане. Ето от там се задава Емануил Иванов и започва да му се кара: „Ти още ли си тука, не разбра ли, че трябва да си заминеш?" „Но аз ходих при Учителя, питах го и получих разрешение да остана тук." „Кой ти разреши на теб да отиваш при Учителя? При Учителя се отива само с мое разрешение, защото аз съм ръководител на Братството в град Варна." Той отново му нарежда да си тръгва веднага за Варна. Но Михаил остава без да се вслушва в заплахите на Иванов. Сутринта на събора, неделя е, 23 август 1925 г. Всички станали рано в полуздрач, наредени на редици и очакват изгрева на слънцето. Учителят след като прочитат молитвата започва да дава своята беседа. Тази беседа е озаглавена „Двете свещени положения". По едно време Учителят както е говорел изведнъж се спира на този случай. „Вчера дойде при мен един млад брат, трепери горкият и ми казва: „Учителю, досега не съм бил в Школата, не съм следвал това Учение, но от вас зависи всичко. Ако ме приемете в Школата моята душа ще се повдигне". По човешки, по вашему вие ще кажете: „Този брат не е посещавал Школата, да не се приеме". Казвам му аз: „Чакай да видя какво ще каже Господ". Как мислите, какво ще каже Господ? Щом Господ го праща при мен Той го е приел вече. Казвам му: „Не бой се, Господ те е приел". Ти като обичаш Господ дай му възможност да живее в теб. А тази външна работа да влезеш в Школата е уредена вече. Не бой се. Ти ще слушаш Бога, защото който влиза в училището трябва да слуша", (стр. 21-22, Съборни беседи, Търново, 1925 г.) В тази беседа на Учителя се изтъква едно свещено положение, а то е: да дойде Бог, чрез Духа си да живее в нас. Второто положение, което се дава е: ние да влезем да живеем в Бога. Ето така Учителят разрешава този случай с тези две свещени положения. Всички събрали се като изслушали Учителя и като видели как той разрешил този случай след свършването на беседата станали, отишли при брат Михаил, поздравили го, а пък братята Абаджиеви го разцелували. През времето на цялата беседа брат Михаил се е криел зад големите гърбове на двамата братя, защото се срамувал от това, което слушал и смятал, че той, най-малкият тук на събора, е недостоен да бъде при нозете на Учителя. Но ето така Учителят разрешил този въпрос, защото Високият идеал на ученика се намира в неговата душа и само човешката душа може да направи общение с Бога. В началото братския живот бе истински. Имаше повече идея във всяко начинание. Идея и опит да се осмисли всичко чрез идеята. Но после навлязоха с годините повече външни хора и постепенно всичко се измени. Хората и присъствието на техния свят промени много неща. В следващите събори дори и на Изгрева, когато идваха посетители от града обстановката коренно се променяше. Липсваше онази атмосфера, която имаше на духовните събори в град Търново. Дори понякога се случваха и неприятни инциденти. Ще разкажа един такъв срамен случай. На един събор беше изчезнал един чаршаф. Представяте ли си, че това бе събор на Бялото Братство и знаем, че присъствуваха всички, които се подвизаваха в новото Учение на Любовта така както тези тука на земята, така и онези невидими посетители от Вселената дошли за събора. И изведнъж кражба. Някой го открадна от самите съборяни. Принципът на Любовта и кражбата са несъвместими в Школата и това се наказва много строго от окултният закон. Понеже знаех това отидох и казах на Учителя. После той извика сестрата, която отговаряше за чаршафите и той така й се кара строго, сърдито, че дори и на мен ми стана неудобно, защото аз бях причината да му съобщя за тази кражба. Сестрата ме поглеждаше с урок, че за един чаршаф да й се кара Учителя така строго. Той схвана нейната мисъл и рече: „Най-голямото престъпление е да откраднеш и да излъжеш. А тук е събор на Бялото Братство. Другото, че си направила любовна връзка не е престъпление". Учителят погледна сестрата, която имаше такава любовна връзка и тя цялата се изчерви и потъна в земята от срам. Излезнахме навън и сестрата се обърна към мен и ми каза, че не иска да ме вижда повече. Измина известно време и ето че дойде на Изгрева един брат и съобщи, че някой брат току-що починал. Съобщиха на Учителя, а ние бяхме около него, но така се случи, че и въпросната сестра също беше до него. След като изслуша новината Учителят каза: „Рекох, сега чаршафа дето го открадна ще му послужи за „покров" та с него да го покрият". Всички се оглеждаха и не разбираха нищо. Аз изтръпнах, сестрата се разплака и побягна, а аз след нея. Тя бягаше и плачеше. Аз я настигнах, тя ме прегръщаше и се молеше: „Сестра, прости ме, че те упрекнах тогава. Сестра прости ме." Аз също плачех заедно с нея, бяхме се прегърнали и ридаехме. Това беше плач на учениците, плач на срама и плач за непослушанието. Непослушанието на един ученик е непослушание за цялата Школа. Опитността на един ученик е опитност на цялата Школа. Тук всичко е свързано. Там където присъствува Божият Дух от там започва съдбата на човека. После този случай стана достояние на всички. Немееха всички. На съборите имаше един дърво и всеки, който загубваше нещо я слагаха и заканваха на това дърво. На Рила, на лагера бяхме определили един камък на честността - там се слагаха изгубените вещи. Така че беше приятно да се виждат такива хубави постъпки и те не бяха малко. Всеки се стремеше да бъде изряден в отношенията си към другите, макар че не всеки можеше да бъде честен спрямо себе си. Но имаше един общ стремеж и това бе важното. Постепенно този стремеж след заминаването на Учителя загасна докато не се изпепели. Причините могат да бъдат намерени, поводите също, но това нищо не допринася в нашия случай. Това не може да промени нещата и не може да оправдае онези, които останаха със загубеният идеал. Човек, който загуби идеала си е загубен както за себе си, така и за околните, така и за Небето. Защото Небето се интересува само за хората с Висок идеал. Високият идеал представлява връзката между хората на земята с Невидимия свят. Чрез хората с Висок идеал става онзи непреривен психически и духовен обмен между земята и Небето, между човеците и Невидимият разумен свят. Там където в един народ се родят хора с Висок идеал, то този народ е благословен. Чрез хората на Високият идеал Невидимият свят изсипва своето благословение върху човеците в този народ. Благословен онзи народ, чийто Висок идеал е свързан с Господния Дух и с Бога.

139. НЕОБЯВЕНАТА ВОЙНА На събора през 1922 г. Учителят разгледа много принципни въпроси. Спомена, че Бялото Братство сега отваря за пръв път тази Школа и че досега тя е била закрита и то за пръв път в света. Спомена също, че всичко онова, което е писано в окултните науки и окултната литература, всичко това е рожба на Черното Братство и че това е черна магия с цел да отклони онези, които трябва да дойдат в Школата на Бялото Братство. От друга страна в Търново се дойде до едно сражение на Бялата и Черната ложа, случаи, които описахме, но трябва да се обърне внимание, че войната не свърши, а тя продължаваше денонощно. На първо време тя се водеше от свещениците начело с митрополити, които подведоха общественото мнение срещу Учителя. Винаги на всеки събор накрая обществените власти и онези, които се грижеха за реда в един град по една или друга причина се намесваха и пречеха на събора. Този събор през 1922 г. не прави изключение. Затова ще говорим по-късно. Учителят даде следните разяснения за подетата война на църквата срещу него. „Духовенството на този народ е обсебено от лош дух и го води към злото. Ако съвременните християни биха приложили Учението на Христа сега светът щеше да е съвсем друг. Но и сега не е късно". (25.06.1918 г). „Най-големите престъпления в света са ги вършили калугери, владици, попове, царе и други. Само римската църква е изгоряла 50 милиона християни. Истинската църква е в Невидимият мир, на Небето, в духовния свят. Църквата, това е общение на хората, които живеят по Любов и Мъдрост, които не се лъжат и живеят в братство. Това е разбирал Христос, когато е говорил за Царството Божие". (10.09.1920 г.) „Католическата църква, която е избила 50 милиона хора как ще оправдае това си деяние? Гръцката църква, която разруши българската и изби толкова попове и владици как ще се оправдае?" (16.11.1921 г) „Ние не сме нито с Католическата, нито с Православната, нито с Протестантската, нито с Христовата църква. Ако искаш да растеш трябва да се посееш далеч от старото дърво. Ако ние сме в църквата или приемем нейните догми и форми - нашата съдба е свършена." (16.02.1921 г.) Тези изказвания на Учителя са необходими, за да се види от къде започна войната срещу Учителя и кой я водеше. Освен това имаше и невидими сили, които бяха направлявани от Черната ложа и чиито служители си гледаха много добре работата и бяха изключителни изпълнители без никаква грешка. Потърпевшите бяхме ние, които бяхме на събора. Един пример. Отива една сестра при Учителя и му казва, че духовете са обзели и са влезнали и са обсебили една друга сестра, която седи в палатката и прави само бели. Учителят я поглежда и казва: „Оставете я, не се безпокойте, няма нищо, няма да се занимаваме с нея. Ако не се занимаваме с нея и оставим духовете да се занимават с нея, то вие ще бъдете свободни и ще може да работите. Ако се намесим, то духовете, които са у нея ще почнат да се занимават с вас и тогава вие ще бъдете вързани като нея". Онази сестра разбра закона и тихо се отмести и продължи да се занимава с онова, за което бе дошла. Друг пример. Един брат бе довел сестра си, която също бе медиумична и всички тия сили, които кръжаха в небесата и се опитваха да ни атакуват намериха пролука и се насочиха към рождената сестра на този брат. Тази се разбуйствува така, че влезна в една палатка и наби две възрастни сестри, които бяха доста големи, високи и едри на ръст. Всички стоят като истукани и смятат, че тази е умопобъркана. И това става в събора, в мястото където е разположен лагера, където сме всички и където Учителят също тук пребивава. Как си представяте всичко това и как може да си го обясните? Няма ли да влезнете в противоречие с това, че тук на това място е Великия Учител, а около него стават тези неща и точно под носа му. Отидоха и казаха на Учителя. Той не избърза веднага, след малко отиде, огледа я хубаво както може той да оглежда и отиде при нея и извика на духовете, които я бяха обсебили: „Слушайте, вие, кой ви дава правото в този дом да влизате и да биете?" Той се приближи до нея и изведнъж тя цялата се разтрепери, като че ли си хванал и тръскаш зрели круши и крушите падат на земята, а пък тази сестра извика „Оле-ле", а пък Учителят също извика: „Вън от нея, вън от тук". Сестрата се сви, онези също се свиваха у нея и не искаха да я напуснат. После от нейната уста се изтръгна един писък и като някакъв вихър нещо изскочи от устата й, щукна към небето, тя се освободи, залюля се и падна на земята. Учителят ги накара да я отнесат в палатката. На следващата сутрин тя беше смислена, говореше умно, усмихваше се и се радваше на Божието избавление. А рожденият й брат благодареше на Бога, на Учителя и сияеше от радост. Друг пример. Мисля, че това беше през събора на 1921 г. когато Тереза Керемидчиева , майката на Савка, изведнъж падна на земята, изгуби съзнание и лежеше като мъртва. Казаха на Учителя, той дойде, огледа я, направи няколко кръга около нея и през цялото време когато кръжеше около нея и като я обикаляше гледаше нагоре към небето. След това той извика една сестра и каза: „Ще стоиш тука и никой да не се приближава до нея". После Учителя с бастуна си очерта един кръг на земята около нея, така че никой не трябваше да пристъпва през този кръг. Мина един час и сестрата Тереза полека започна да шава и се събуди, стана, беше като замаяна, заведоха я палатката, а на следващия ден й нямаше нищо. Един друг случай пак на събор в Търново. Петко Гумнеров през една нощ му прилошава, изгубва съзнание и направо умира. За всички Петко е бил умрял. Идва Учителя, хваща за раменете Петко, разтърсва го няколко пъти и му извика: „Петко, влез в тялото си, Петко влез в тялото си". След малко Петко се връща в тялото си, събужда се като от сън, оглежда присъстващите и не може да разбере какво е станало. Тук имаше невидим фронт като от едната страна беше Братството, а от другата онези сили, които атакуваха учениците както през деня, така и през нощта. Беше много трудно и само благодарение на Учителя успяхме да излеземе от тези трудни случаи както за преживяване, така и за обяснение. Ще разкажа и един случай с Олга Славчева. По това време тя е поставена да дежури в кухнята където трябва да се подготвят продуктите за храна на 500-600 човека. Обикновено дежурните по кухня се определят предния ден като за улеснение всеки град дава дежурства. Обаче Олга е работила непрекъснато независимо, че дежурството й със софиянци е минало отдавна. Тя си казала: „Бог е винаги дежурен". След няколко дена работа при казаните където от една страна трябва да се поддържат огньовете и където е горещо, а от друга страна настъпила жега, слънцето е парело силно, тя е била гологлава и е получила слънчев удар. Направо премаляла от претопляне, пада с изключително голямо главоболие и приятелите започват да я плискат с вода, но нищо не помогнало. Накрая тя казала: „Заведете ме при Учителя". Двама яки братя я поемат и изкачват в Горницата при Учителя на килима и я оставят на Учителя. Той се обърнал към нея и казал: „Моли се" и тя започнала да се моли, а той махнал с ръка над главата й и изведнъж всичко онова, което е стояло като връшник върху главата й се отмахва, тя скача на крака и му целува ръка. Той я изпраща до вратата, а там пред вратата я чакат онези, които само преди пет минути са я занесли полумъртва на ръце. Олга слиза тичешком, хвърля се върху тях и започва да ги прегръща, да им благодари и да хвали Бога за изцелението си. Тези случаи, които разказах говорят, че тук се водеше борба на живот и смърт. Тук учениците трябваше да се изпитат и да се определят. Искаха или не искаха те се определиха по един категоричен начин. Онези, които бяха за Школата на Учителя, за принципите на Бялото Братство получиха съдействие и благословението му, защото това бе Духът, който носеше живот. През време на този събор, а и по-късно Учителят бе дал своето категорично мнение за духовенството и за църквата. Веднъж той каза следното: „Колко калимавки ще има да се търкалят из улиците. Защото едно гонение против официалните представители на духовенството ще се позволи и ще се допусне от Небето". През време на Школата много калимавки паднаха и то онези, които бяха решили да воюват срещу Бога. Тях ги хвана окултния закон, но след това дойдоха други събития където паднаха също много калимавки. Ние бяхме свидетели на всичко това и видяхме, че думите на Учителя пророчески се изпълниха. Учителят бе дошъл и открил Школата си за учениците си, които трябваше да дойдат от края на Вселената. Бялото Братство за пръв път отвори тази Школа и на никому не бе позволено да пристъпва Божия закон. Бъдещият живот не само на нас, но и на този народ се обуславя от Школата на Бялото Братство.

138. ДИСПУТЪТ, КОЙТО НЕ СЕ СЪСТОЯ След като беше решен въпроса с какви дрехи ще отидем в града всички се запътихме към читалище „Надежда", чиито салон предварително беше заангажиран. Ние се движехме една многобройна група, подредени в редици, с белите си дрехи и непрекъснато пеехме песни. Търновското гражданство ни оглеждаше и се чудеше какво ли означава всичко това. В салона ни чакаха приятели, наши съмишленици от града, които бяха заели част от местата Влезнахме и напълнихме целия салон. По това време пристигна една група към десетина свещеници с няколко митрополита и Учителят нареди да им се освободи първият ред, което и сторихме. През цялото време салонът пееше песента „Братство и единство". По това време Учителят влезна на сцената, а свещениците станаха, викаха и ръкомахаха: „Искаме диспут, искаме диспут". За да ги заглушим започнахме да пеем и други песни и те направо бяха задавени от общия хор на салона. Единствено се виждаха техните ръкомахания. Учителят беше на сцената, даде знак, ние замлъкнахме, той се обърна към тях с думите: „Най-важното в този свят - това е животът. Имайте добрината да ме изслушате. Моето Учение не е на теория и диспут, то е основано на строго научен опит". Поповете се огледаха, седнаха на столовете извадиха си моливите и тефтерите, за да могат да записват думите на Учителя-и след това, за да могат да му отговорят. До мен стоеше един от възрастните приятели, който ми каза: „Сестричке, днес ще бъдем свидетели на Божието проявление". Аз го погледнах учудено, а той целият сияеше и беше убеден, че нещо ще се случи в този час и в тези предстоящи няколко минути и то такова, което човек чака да се случи цял живот. Най-интересното бе, че само след една минута свещениците, които шаваха насам-нататък, оглеждаха -изведнъж мирясаха и заеха спокойно своите места, а след още няколко минути ние видяхме как те бяха оклюмали глави и всички спяха. Да, те всички спяха. Те искаха диспут, но ето те получиха диспут - спят, а някои дори от време на време хъркаха. Учителят спокойно говореше, а пък моят възрастен приятел до мен протегна глава и ми пошепна на ухото: „Сестра, диспутът започна с падане на калимавките". И наистина главите им климнаха, калимавките им се търколиха и паднаха, а пък някои изпуснаха и моливите си, и тефтерите си на земята. Учителят продължи да говори и тази беседа е публикувана и всеки може да се запознае с нея. Което е най-интересното те бяха дошли на диспут, но Учителят ги бе усмирил, беше ги приспал и беше ги извлякъл от телата им и ги бе поставил в друго поле, в друга аудитория където те можеха там да слушат добре, а пък телата им пред нас на първия ред бяха приведени да мируват и да не смущават слушателите в салона. През цялото време на беседата нито един от тях не мръдна, не шавна и не вдигна глава -те спяха. Беседата завърши и настъпи мълчание. Изведнъж онези спящите постепенно се събудиха, ококориха се, а ние целия салон се смеехме, а някои ги сочеха с пръст. Те разбраха, че са спали, оглеждаха се, озъртаха се насам-натам и не можеха да проумеят как така се бе случило, че те са спали през цялото време. След малко те се окопитиха и митрополита започна да ръкомаха с ръце и да вика: „Искаме диспут, искаме диспут и умоляваме гражданите да дойдат след обяд в два часа на това място в салона за диспут". Учителят ги изгледа и каза: „Който иска диспут сега да го проведе, след обяд не може да има диспут". Но сега те не бяха готови за диспут, защото бяха проспали цялата беседа, всички им се смееха и не можеха нищо да кажат и да възразят на изнесената беседа от Учителя. По едно време те отново започнаха да ръкомахат и да викат: „След обяд в два" часа диспут". Ние запяхме отново песента „Братство и единство" и целият салон полека-полека се изпразни. Братът до мен отново се наведе и каза: „Сестра, сега ще стане библейско чудо и силите Господни ще се изявят". Ние излезнахме, подредихме се и с песни напуснахме града и отидохме в лозето. Някои от приятелите останаха в салона, за да изчакат няколко часа, за да видят какво ще се случи точно в два часа, защото бяха убедени в правотата на думите на Учителя, че точно в този час диспут не може да има. Първата битка с духовенството бе спечелена. Оставаше втората битка. Ние вече приближихме до лозето и Учителят нареди на приятелите всички да окопаят веднага палатките си и да направят ровове около тях, за да може да се оттича водата покрай палатките и да не се наводним. Братята се разтичаха и много вещи и предмети, които бяха навън по най-бързия начин бяха прибрани. След това ние обядвахме на масите и Учителят погледна часовника, беше към два часа без петнадесет минути. По едно време небето се заоблачи, започна да духа вятър, надойдоха облаци, започна да треска, да гърми, че пробляскваха светкавици, изведнъж дойде буря и се изля дъжд из ведро, който започна точно в два часа. Този дъжд валя повече от час, никой не можеше да излезе от палатките и нито един гражданин от Търново не можеше да напусне къщата си, за да отиде в салона, за да чуе обявеният диспут от свещениците. Реки от вода се изливаха по улиците на Търново, градът се беше умълчал, сгушил и уплашил. Нашите приятели в града, която бяха отишли по домовете си ликуваха и пееха песни и хвалеха Бога, че ги отърва от противниците им. Онези, които бяха останали в салона не можеха да повярват на чудото, което ги сполетя. Обикновените търновски граждани схванаха това явление не само като поличба небесна, но и като забава и се подиграваха със свещениците. Ние в лозето бяхме в палатките си и през цялото време пеехме песни. След два часа дъждът спря и след това Учителят държа беседа за съвършеният мъж, което означаваше, че човек трябва да се доближи до познанието на Сина Божий в съвършената пълнота, което означава един Господ - един Бог в Сила, в Слово и в Дела. А познанието на Сина Божий започва с разучаването на Неговото Слово, започва чрез Любовта, защото тя е сила и е връзка, която съединява световете на Божието изявление и проявлението на Духа в неговото Битие. Любовта е тази сила, която може да въздигне човешката душа и да преведе ученика към познанието на Духа чрез изучаването Словото на Учителя. Най-интересното е, че свещениците след тези два случая замълчаха, бяха гузни и не безпокоиха събора и Учителя през цялото време. Този събор е изключителен, защото той даде началото си и от него започна Школата на Всемирното Велико Бяло Братство. На този събор Учителят отговори на всички повдигнати въпроси и обвинения срещу него от страна на свещениците. Във връзка с това той каза: „В бъдеще ще се допусне щото църквата да се ограничи от държавата - това ще бъде присъдата Господня". Аз доживях цели тридесет години след 1944 г. и видях, че това стана точно така, защото комунистите идвайки на власт ограничиха църквата, дейността на свещениците, защото тяхната идеология беше атеистична. И като си спомням как през 1922 г. дойде онази буря и спря диспута и как силите Господни се изявиха чрез Сила и Мощ, то тутакси правя сравнение как тази Сила и Мощ отново дойде и се изяви, но намери други служители, за да изпълнят и проведат решението и Волята на Учителя от събора през 1922 г.

137. БЕЛИТЕ ДРЕХИ Аз за пръв път отидох на събор в Търново през 1921 г. и там заварих братята облечени в официални костюми, а пък сестрите също бяха дошли с нови рокли, но за съборите всички се обличаха в бели рокли и забрадки за сестрите, а пък братята слагаха бели панталони и бели ризи. По онези години след войните имаше много убити мъже по селата. Селата по цяла България бяха почернени и жените носеха все черни рокли, черни забрадки и чрез този траур те оплакваха загиналите. Нямаше населено място, където да нямаше убити. Затова явяването на толкова хора в бели одежди направо изумяваше околните, а освен това повечето се дразнеха и ги сочеха с пръст „Гледай ги тези хвърлиха си чернилото, облякоха се с белило и забравиха убитите". После като виждаха, че тези с белите рокли и забрадки се събират и се молят и пеят духовни песни, че четат стихове от Евангелието започнаха да ги одумват по най-различен начин. В началните години Учителят препоръчваше приятелите да се събират и да ползват черквите, но след като църквата поде война срещу Учителя те напуснаха църквите и започнаха да се събират в частни домове и квартири. Църквите се изпразниха, а свещениците нададоха вой от амвоните на църквите и викаха „Анатема" срещу тях и започнаха да настройват общественото мнение. По онези години общественото мнение беше голяма сила и човек не можеше да го пренебрегва току-така. Ето защо духовенството нададе вой срещу Учителя и срещу онези с белите одежди и се започна борба безпощадна, без фронт, борба на нож, гърло за гърло, борба за всеки човек поотделно. И в онези години беше много трудно на първите приятели да се противопоставят на общественото мнение и ние по-късно се чудехме как са успели да преминат през тези години. Водеше се борба за всеки човек и борба за всяка душа. Онези, които бяха изпратени от Небето, за да бъдат ученици на това Учение отстояваха, но имаше и такива, които не издържаха и се отклониха. На тяхното място дойдоха от света хора любопитни и чужди на това Учение, макар че според окултният закон беше точно определено числото на учениците, които трябваше да дойдат при Учителя. Трябваше да се чака десетки години, за да могат те да пораснат и да дойдат в онова време, което им беше строго определено от небето. На събора през 1922 г. на 19 август Учителят в пет часа сутринта на Преображение държа първата беседа. След тази беседа трябваше да се отиде в града, в салона на читалище „Надежда", който бе заангажиран, за да може Учителят да произнесе своята беседа както пред нас, съборяните, така и пред поканените граждани от Търново. Трябваше да се върви пеш. Постави се въпроса как ще бъдем облечени. Изведнъж изникна общественото мнение, което беше доста настроено срещу Учителя и срещу събора и Учителят даде един метод, за да може всеки да реши вътре в себе си и да се освободи от общественото мнение. Той каза: „Ако ви е срам от общественото мнение ще отидете с белите дрехи и страха ви ще изчезне". Така направиха мнозина дошли от провинцията и този опит бе сполучлив и онези започнаха да свикват и да ги виждат, че тези хора се движат с бели дрехи и могат да издържат на одумванията и хулите по техен адрес. Учителят даде и още един метод: „Ако имате Любов ще отидете с обикновените си дрехи". Това означаваше, че ако ученикът беше преминал през онази бариера на общественото мнение и беше тръгнал по пътя на ученика, а това е пътят на човешката душа чрез Словото, то външната форма не е толкова важна и може да се пренебрегне. И затова той каза: „Онези, които искат да служат на тази Любов да се облекат в белите дрехи, а онези, които не са готови да си отидат с обикновените дрехи". По този начин се постави въпроса за свободата, която е вътрешно качество и която свобода е изява на Божествения Дух. Преди да тръгнем за съборите имах разговор с Учителя. „Сега в Търново ще бъдеш разумна. Ще имаш вяра и ще бъдеш свободна. Няма да се смущаваш от другите. Ще си чакаш реда търпеливо. Ти ще гледаш не да бъдеш първа, а последна. Любовта прави жертви. Трябва да си готова всичко да пожертвуваш всичко за любовта си. Аз гледам, които се качват първи на трамвая все са със скъсани рокли или счупени омбрели (шапки). Качила се първа ама роклята й скъсана. А който изчака и се качи последен - той е последен. Който получава последен се ползува най-добре. Ако се съберат десет души и аз ти дам само на тебе обяд, а на другите не дам ти или ще поделиш яденето си с другите, или ще се откажеш и ти да ядеш. Пък когато останеш самичка можеш спокойно да си ядеш и благодариш, че никой не те смущава. Когато аз ти помагам колко хора обикалят прозорците и си казват: „Защо Учителя я не изхвърли навън?" Ще гледаш по възможност да се събуждаш ревност у другите души. Не всеки, който е във водата може да пие от нея."

135. СЪБОРИТЕ ВЪВ ВЕЛИКО ТЪРНОВО Съборите на Синархическата верига, които Учителят е организирал са започнали от 1899 година и до 1908 година се осъществяват в град Варна. Запазени са протоколите от тези събори на Мария Казакова, Димитър Голов и Петко Гумнеров за годините 1906,1907 и 1908 г. От 1909 година съборите на веригата са във Велико Търново. Съборът от 1909 година е бил от 15 до 20 август. Тук Учителят казал: „Ето що казва Господ: Аз съм чул гласа от вашата молитва ще ме познаете според делата. Имайте мир в себе си и любовта ви да бъде съвършена". През 1910 година от 14 до 18 август е следващият събор. Тук Учителят казва: „Ако ме любите ще опазите закона и аз ще умоля Отца да ви даде утешители". През 1911 година събора е от 10 до 15 август. Той ги изпраща с думите: „Думите Господни, които отправям към вас са тия: „Вярвайте в думите ми. Аз ще бъда с всекиго едного с вас. Моят мир ви давам. Моят мир ви оставям. Работете в нивата, в която сте поставени и Отец ми ще ви утвърди във всяко добро дело. Ходете в пътя на истината и живота, в която Аз пребъдвам. Отец ще промисли всичко за вашите души. Той ще ви даде според изобилието на Своите щедрости. Спънките във вашия живот Аз ще изгладя и ще преобърна всичко за добро. Вярвайте и ще ви се даде всичко." През 1912 година събора е от 15 до 20 август. Учителят казва: „Опитайте Господа и ще видите, че е благ. През тази година дръжте се в съгласие с Господа и Той ще ви даде всичко й няма да се лишите от никакви блага. Всичко е в Неговите ръце. Нека се държим с Господа и нуждите за тялото сами по себе се ще дойдат". След свършването на събора Учителя Дънов полага ръцете си върху главите на всекиго един от присъстващите преди да напуснат салона. Благославя ги, защото след няколко месеца започва Балканската война, а те това не знаят. Преди да ги изпрати им нарежда да се снабдят с дърва и брашно за една година. Попитали го дали няма да има война и Учителят потвърдил това и им дал съвет да си препишат „Добрата молитва" и 91 псалом и да си ги зашият във военните куртки. На 5 октомври 1912 г. започва Балканската война като България и Гърция обявяват война на Турция, а след два дни Сърбия обявява също война. На 26 октомври 1912 година град Одрин е обсаден от българските войски. При боевете при Чаталджа Турция иска мир, но Фердинанд скрива от съюзниците си и нарежда на българските войски да атакуват турските позиции. Той не приема предложеният мир от Турция и точно на следващият ден след неговият отказ избухва холерата между войниците на фронта и българските войски дават изключително големи жертви, не от турските куршуми, а от холерата. На 13 март 1913 година се превзема Одрин, а на 17 май 1913 година в Лондон се подписва мирният договор с Турция. През 1912 г. Учителят изпраща приятелите на фронта, а на останалите дава следната молитва, която да изричат всеки ден. Молитва във войната 1912 г. „Всесилний и Всеблагий Господи Боже наш, заради големите Твои Милости и щедрости, които непрестанно изпращаш на нас, ние се осмеляваме да се явим пред Твоето лице, като недостойни Твои раби и просим Твоята милост и помощ. Благодарим Ти за голямата любов, която Си показал към нас; Ти Си ни призвал от светия Си престол, посочил Си ни Истината, осветил Си ни пътя на Живота и Си ни дал Царство. Ний Ти се обещаваме, Господи, Боже наш, че ще следваме пътя, който Си ни посочил и останалите дни на нашия живот ще посветим на Тебе; Отче на Виделината, ще Ти служим с радост. Ти Си надеждата ни, силата ни, радостта ни, затова към Тебе прибягваме и под сянката на Твоите крила намира почивка изнурената от земни грижи душа, молим Ти се Господи, извора на живота, смили се на нас и братята ни на бойното поле: /имената им/, които са изложени на хиляди опасности и огнени изпитания. Прости волните им неволни прегрешения. Простри на тях мощната Си десница и ги запази от видими и невидими неприятели. Възвърни ги по домовете им здрави, обнови ги, за да свършат останалото време от живота си в мир и покаяние и с делата си да прославят Твоето Име на земята. Разруши със силата Си крепостите на тия, които враждуват, направи смущение в лагерите им, заслепи очите им, за да не могат да вършат зло на Твоите раби. Покори Господи под нозете Си всички враждуващи души и пребъди с всички тия, които се надяват на Тебе. Чуй, Господи, молитвата ни и дай внимание на молението ни, защото на Тебе уповавахме. Спаси братята ни заради милостта си, бъди им силна крепост и щит техен, за да не се зарадват тия, които искат душите им. Свят Си Ти Господи,свято и прославно е Твоето Име, сега и през всичките времена. Амин". Междусъюзническата война започва на 16 юни 1913 година когато Фердинанд дава заповед за настъпление на българските войски срещу предишните си съюзници - Сърбия и Гърция. На 27 юни 1913 година във войната се намесва Румъния и тя навлиза в северна България и я окупира, а след три дни Турция също навлиза в България. Така България е разгромена и на 28 юли 1913 година се подписва в Букурещ мирен договор и България се лишава от предишните придобити територии. Това е първата национална катастрофа. През 1912 година официалните власти започват да пречат на Учителя Дънов и той спира събранията в София. Последицата от това решение на властите са ужасяващи за българските войски и за управляващите. Фердинанд прави груби грешки, не приема предложението от страна на Турция за мир. След което след избухването на холерата турците предприемат нападение срещу българските позиции на Чаталджа, отхвърлят ги и българите дават много жертви както от холерата, така и от куршумите. Спирането на събранията на Учителя са причина и за последващите събития и избухването на Междусъюзническата война. По този повод на 21 януари 1915 година в град Бургас Учителят дава разяснение на горния случай така: „Ние сме в Сила и който би противодействувал на Царството Божие главата му ще бъде смачкана, тялото стрито. Така стана заради двама души в София през 1912 година, които пречеха. Спрях събранията и на Чаталджа бягаха, и срещу гърците и сърбите бягаха. Божественият Дух още не може да се смекчи, но рече Бог: „Хайде нека оправим забърканото". Ако не се моли българският народ на Бога ще бъде наказан с още по-голямо наказание". Наистина след това Слово на Учителя на 14 септември 1918 г. става пробива на Добро поле и България е разгромена и я сполита Втора национална катастрофа. Ето защо през 1913 година няма събор в София на веригата. На 11 август 1913 година в София Учителят държи беседа и говори: „Човешката душа е поле, арена и върху тая арена работят лошите и светлите духове. Ние трябва да дадем място на добрите духове, защото те са, които ще ни изведат на добър път. Цялото небе и всичките добри духове имат интерес да избавят човечеството", Той обяснява за Първата национална катастрофа така: „Кризата, която се прекарва днес е криза в самите вас. Защото България по невнимание и неосторожност се остави на хипнотическото състояние на лошите духове, отиде много надалеч, заблуди се и Бог, за да я направи да се опомни и избави допусна тази криза. Няма защо да недоумявате и да се смущавате от тази криза". Той завършва с думите: „Внимавайте прочее, за да опазите душите си и да ви помогне Христос". През 1914 година събора е от 10 до 18 август и присъствуват 81 човека. В неделя на 10 август Учителят казва: „Аз ви приветствувам като добре дошли от името на всички наши приятели. Приветствувам от името на Господа нашего Исуса Христа. Това е първият събор по рода си в Новата епоха. Вие сте сега в Новият завет, в Новата епоха. Това събрание, което устройвам е първо по рода си, защото е само в България". Тези думи на Учителя се отнасят за това, че от 1914 година започва епоха на Водолея. На 18 август 1914 година в четири часа след обяд Учителят преустановява събора и казва, че той не се прекратява, но трябва да го преустанови по искане и възбрана на властите. А какво следва по-нататък в България. На 15 юни 1914 година е убит в Сараево Австро-унгарския престолонаследник. На 15 юли Австро-Унгария обявява война на Сърбия и започва Европейската война (Първата световна война). Оформят се два лагера. В Централните сили са: Германия, Австро-Унгария и Османската империя, а в Антантата (Съглашението) са Англия, Франция, Русия и САЩ. На 1 октомври 1914 година в София се публикува манифеста на Фердинанд за влизане на България на страната на Централните сили'- на страната на Германия. През 1915 г събора е от 4 до 8 август и присъствуват 81 човека. Учителят казва: „Аз ви приветствувам в името на Господа ваш и всички, които са събрани днес да вършат Неговата воля". На 7 август той казва: „Злото казват е принцип, начало и прочие. То разбира се не е мъртво, то е нещо живо, което живее в някои хора, то се развива както се развиват хората и в него има растеж. Злото и Доброто в света са еднакви по своят растеж, различават се само по това, че Злото е безплодно, а Доброто е плодовито. Злото се развива, но е безплодно, няма плодове, а Доброто е плодовито. А защо Злото е зло? Ще ви кажа. Понеже по своето естество то няма възможност да ражда, за да расте то трябва да краде от друго място". „Сега идва Господ да преобрази тия страдания в Добро за човечеството. Всеки, който прави Зло значи обича Злото, мрази Виделината и ще остане вързан, а онзи, който прави Добро отива към Виделината. Плодовете изискват светлина, за да узреят. То е закон много добре основан." А сега ще ви покажа как действуваше закона на съответствията: На 8 август 1914 година в събота в 10 часа сутринта идват представители от местното комендантство на град Търново и разтурят събора поради това, че в страната е обявено военно положение. Подир обяд започват да напускат събора, но онези, които са останали за следващия ден вечеряли на обща трапеза. Властите узнали това и към 9 часа вечерта Учителят и няколко приятели са арестувани в града от военните власти, задържани в комендантството и са пуснати в 12 часа през нощта. Нареждат на Учителя да напусне Търново и той сутринта отпътувал за Казанлък. Този, който разтуря събора е полковник Стойко Радойков заедно с митрополит Йосиф Търновски. Години след това Стойко Радойков - вече генерал загива в атентата в църквата „Света Неделя" на 16 април 1925 г. А пък Търновският митрополит Йосиф през време на войната 1915-1918 г. е началник на военното духовенство при главната квартира на войната. Той се движи с държавен автомобил, върви и посещава различни полкове на фронта и насърчава кръвопролитието. По-късно през 1922 г. той скоропостижно си заминава както и синодалният чиновник Ласков, който пише нападки срещу Учителя. Така че двамата се явяват да дават отчет за делата си пред Върховния съдия, намиращ се на Небето. През 1916,1917 и 1918 година - няма събори. На 25 юни 1917 година с писмо N 70-50 на градоначалника на град София Свинаров изпраща писмо до министъра на вътрешните работи, до Радославов, който заема този пост и е министър-председател от 1913-1918 г. като заема и поста министър на външните работи. Според това писмо Свинаров докладва срещу Учителя Петър Дънов затова, че той прави събирания без да има право и разрешение от властите, за което му съставя акт и го глобява със сума 25 лв., която е не малка сума за онова време. В същото писмо той предлага да се интернира Петър Дънов в родното му място Варна. В писмото се споменава, че за Учителя Дънов се застъпва госпожа генерал Мария Стоянова, съпруга на адютанта на цар Фердинанд, както и госпожа генерал Недялкова, но тяхното застъпничество е отхвърлено. По това време Учителят предупреждава, че Германия ще загуби войната и затова е редно България да излезе от нея докато е време. Затова изявление той бива интерниран в град Варна. Какво става по-нататък? България губи войната през 1918 г. и се идва до Втора национална катастрофа, а Фердинанд абдикира и напуска България, а с него напуска и Радославов същият, който е подписал заповедта да бъде интерниран Учителя. Тези двама изобщо не се връщат никога вече в България, а остават в чужбина, за да си пишат спомените. На събора през 1922 година Учителят споменава за този градоначалник и то е написано на стр. 44, а за това, че бяха спрели събранията и го бяха глобили то Невидимия свят санкционира по особен начин българите. Учителят споменава този факт и то е отпечатано в серията „Сила и живот", пета серия, стр. 309. „Ако аз проповядвам едно Учение, което е от Бога, ако това дърво, което садя аз е от Бога, знаете ли какво могат българите да пострадат? Преди пет години ме глобиха 25 лв., че съм проповядвал без позволение, без да взема разрешение от началството. И моят повереник каза: „Да заведем дело". Не, казвам, да платим. Два милиарда и половина наложиха на България, глоба заради тези 25 лв. Ще кажете една случайност, съвпадение, но нека направят още един път опит - пак същото ще дойде". През 1917 г. с интернирането на Учителя във Варна се започва една дирижирана кампания срещу него. Така Ласков в „Църковен вестник" пише статии срещу Учителя Дънов, впоследствие тази статия излиза в отделна книжка и по-късно се публикува в „Духовна култура", книжка 11-12 от 1922 г. под заглавие „Петър Дънов и неговото Учение" на стр. 31. В същото време писателят Стоян Михайловски започва да чете сказки във Военния клуб срещу Учителя. През 1917 г. на 20 юли Иван Радославов, който бе гимназиален учител по история публикува една малка книжка озаглавена „Не съдете" и дава отговор на тези нападки. По-късно през 1922 г. той пише един голям труд „Где е истината?" където разглежда всички нападки срещу Учителя и защитава Учението като книгата е подписана с псевдоним Giovanni Verotiero. Тъй като аз съм сътрудник в тази книга и всички извадки от беседите на Учителя са направени от мен от стр. 277 до 303. По време на интернирането на Учителя във Варна са известни много случаи, които възрастните приятели ги разказваха с десетилетия - някои от тях бяха записани, други бяха забравени. По това време Учителят е отседнал в хотел „Лондон" на последният етаж, в една малка стая и се отоплява с един мангал. Обикновено го посещават приятели и той сутрин излиза с тях да посрещат изгрева на слънцето на Ташлъ тепе. Това прави впечатление на властите и било наредено на двама полицаи да противодействуват на тези събирания сутрин рано извън града. Връщайки се от такъв излет двама жандарми поискали да арестуват Учителя заедно с приятелите. По това време се намесва един от офицерите, който е бил познат на Учителя и за да се застъпи за него той се отклонява и отива да докладва на началството си, че това е някакво недоразумение и че Дънов е порядъчен човек и с действията си не създава смут на гражданството и не е заплаха за обществения ред на града. Когато минават покрай хотела Учителят пожелал да се отбие, за да си вземе друга шапка, но полицаят бил много ядосан, не му позволил и дори когато Учителят е искал да се спре то жандарма с приклада на пушката си го ударил няколко пъти по гърба и то доста силно като му казал, че трябва да върви в полицейското управление. Отиват там, започва разпит, но накрая се намесват приятели-офицери и Учителят е бил освободен и инцидента приключил. Но след един месец именно този стражар бива убит при един сходен инцидент в едно село където е отишъл да арестува едного. Името на този стражар се знаеше, но с годините никой не го записа и днес ние го забравихме. Споменаваме този случай, за да се видят Силите, които воюваха срещу Учителя и онези личности, които ставаха проводници на тези сили трябваше рано или късно да дадат отчет пред Невидимия свят, защото чрез своите деяния се явяват и Богупротивници като спъват и пречат на делото на Великият Учител слезнал на земята между българите. Ето какво казва Учителят за своето интерниране: „Преди години когато ме интернираха във Варна, с мене дойде един стражар със строго лошо лице. В първо време като пътувахме във влака той гледаше към мене с недоверие. Стана ли от мястото си, мръдна ли една крачка напреде, той веднага ме проследява с очи, да не избягам от влака. Аз го погледнах спокойно, видях в лицето му нещо добро и не се смущавах. Той постепенно се отпущаше, взе да гледа на мене с доверие и по едно време каза: „Чудно нещо, защо те пращат във Варна? Лоши хора има в света". Казах му: „Мислят, че съм опасен човек, че мога да направя нещо лошо". „С очите си да видя, няма да повярвам това." „Няма нищо, те постъпват както разбират." Сега аз изнасям примери, зада видите как човек може да прояви доброто, първо ти трябва да мислиш добро за него. За мене е важно доброто в човека. Всеки трябва да знае, че той сам е господаря на своята съдба. Може да си затворник и пак да си господар на себе си. Може да си цар и пак да си роб. Ще се разправяте кой е по-близо до мен и кой по-далеч. Близко до мене е само оня, който изпълнява Божията Воля." Учителят е в хотел „Лондон". От там изпраща писма - лични и общи. Ето едно от тях: „До всички приятели Варна, 14.Х.1917 г. Аз опитах Българския народ и духовенството му, имат ли Любов към Бога. За Мене Истината сега е ясна. Господ е с Мене. Аз ходя в пътищата Му, върша Волята Му, слушам Гласа Му, Духът Му пребъдва в Моята Душа и Аз пребъдвам в Него. Велико и Славно е да служи човек на Бога и да пребъдва в Любовта Му. „А3 ГО ПОЗНАВАМ", казва Христос. „А надеждата не посрамя, защото Любовта Божия е изляна в сърцата ни, чрез даденаго нам Духа Святаго". Имайте вяра, имайте Любов помежду си. Аз Ви запознах с живия Господ, Когото можете всякога да опитате и познаете, че е благ и много милостив и благоутробен. „ОПИТАЙТЕ И ВИЖТЕ, ЧЕ А3 СЪМ БЛАГ", казва Господ. Потърсете Ме в ден скръбен и ще ви помогна и ще Ме прославите". Дерзайте, Аз съм с Вас. Христовия Баща отгоре ще ви благослови всички, които с чисто сърце търсите Господа. Мир Ви давам Аз, Мир и радост нося Аз на всички, които приемат живото учение на Христа. Нека изтече всичката мътна вода събрана от вековете. Нека паднат Павловите люспи от очите на хората и те ще познаят Бога и Той ще се засели между тях, те ще Му бъдат народ и Той ще им бъде Господ и Бог. „МИР", казва Христос на Моите ученици по целия свят, МИР на всички, които прилагат Моето учение, МИР на верните, МИР на търпеливите, МИР на кротките и смирените духом, МИР на всички, които търсят правдата и ЦАРСТВОТО БОЖИЕ. Мир на нажалените, наскърбените, „МИР", казва Господ на Моите чада, тяхно е Царството от сега, „МИР, МИР ИДЕН МИРЪТ БОЖИЙ за праведните по сърце и утеха за всички". ТАКА ГОВОРИ МОЯТ НЕБЕСЕН ОТЦА. МОЙ И ВАШ БАЩА, на всички страдующи. И Аз Вашия брат Ви казвам: „Пазете закона Му, дръжте Словото Му, ходете в Любовта Му и ще чуете гласа Му и сички от голям до малък ще го познаете, че е той Единиа и Неизменния във всичко на живота, и всичко произтича от Него самия, от неговата добра Воля." Ваш Верен. /Свещения подпис/ На 14 септември 1918 година е пробивът на Добро поле. Армията напуска фронта. Следва Войнишкото въстание и войниците разбунтували се биват разбити при Владая от 20-30 септември 1918 година и са убити към 2500 въстаници. На 3 октомври 1918 година Фердинанд абдикира в полза на сина си Борис III и напуска България. През 1919 година събора е от 19 до 24 август. На този събор Учителят разяснява някои събития от предната година -1918 г. Той казва: „Когато българите напуснаха Солунския фронт и казаха: „Не искаме да се бием" Господ веднага изля благословията си, настъпи голямо плодородие, когато пък за онези, които се биеха още нямаше такова. Във франция, Англия сега има голяма суша понеже законите, за които ви говоря не одобряват техните действия. Щом воювате -плодородие няма да имате. Сила ще имате, контрибуции ще налагате, но хляб няма да имате". Това Учителят го казва на 20 август 1919 г. когато реколтата в България е изключително добра. Той продължава: „В света съществува само едно право - Божественото". „Бог толкова възлюби света щото даде Своят единороден Син, за да не погине всеки, който вярва в Него, а да има живот вечен." „Бог толкова възлюби света щото даде Разумното Слово, Своят Син, за да спази реалността на нещата, да не се наруши вътрешната хармония." Тук Учителят открива една мистична тайна в този горен стих, че едино-родният Син - това е Разумното Слово, което се дава. А Разумното Слово бе дадено чрез Учителя Дънов. На 24 август 1919 година Учителят изнесе беседата „Мировата Любов и Космичната Обич" - а тази беседа дава отговор на изнесеното по-горе. Съборът през 1920 година се състоя от 19 до 24 август и Учителят изнесе основната беседа „Новото човечество" в читалище „Надежда". През 1921 година от 19 до 24 август бе събора в Търново. На 19 август Учителят изнесе беседата „Пробуждане на колективното съзнание". През 1922 година на 19 август Учителят изнесе беседата „Новият живот". Накрая на беседата си Учителят дава отговор на решението на архиерейският събор от 20 юли 1922 година публикувано в „Дневник", бр. 6804, в който се съобщава, че Петър Дънов се е самоотлъчил от църквата. В отговор на това Учителят завършва беседата си така: „Ами ако съм една нишка, която носи туй Божествено Учение, ако вие скъсате тази нишка какво ще спечелите? Вие ще изгубите вашият идеал както го изгубиха преди 2000 години евреите като отхвърлиха Учението на Христа. Днес те изправят вече своята погрешка и няма да остане народ на земята, който да не се преклони през тази Истина и да не я приложи. Сега и вие българите колкото по-рано възприемете това Учение толкова по-добре ще бъде за вас". През 1923 година няма събор. Правят се постъпки до правителството на Александър Стамболийски, но то не разрешава събора, а на 9 юни 1923 година е направен военен преврат и Стамболийски е убит. Учителят прави постъпки да се разреши събора на 9 септември 1923 година, но той също не се разрешава. Тогава се поканват ръководителите на братствата и те идват в София и Учителят държи няколко беседи пред тях. През 1924 година има също затруднение за разрешаване от властите на събора. Чак на 24 август Учителят държи една-две беседи в салона на ул. „Оборище" 14. През 1925 година съборът е в Търново от 23 до 29 август. По това време търновското гражданство подтиквано от духовенството правят подписка срещу Учителя и се изисква от властите повече да не бъде допускан Дънов да прави съборите си в Търново. През 1926 година съборите са в София на полянката на Изгрева като слушателите са насядали на тревата като преди това градоначалника на София и властите забраняват събора, но след намесата на министър-председателят Ляпчев съборът е разрешен. През 1927 година съборът е на Изгрева в току-що построеният салон като Учителят държи беседа в салона при зейнали отвори на прозорците поради това, че те още не са сложени. По-нататък съборите продължават. А между другото започват да се организират Младежките събори. Първи събор - от 1 до 5 юли 1923 г. „Разцъфтяване на човешката душа" Втори събор - от 6 до 7 юли 1924 г. „Да възлюбиш" Трети събор - от 5 до 8 юли 1925 г. „И обхождаше Исус всичка Галилея" Четвърти събор - от 7 до 10 юли 1926 г. „Вътрешни и външни връзки" Пети събор - от 14 до 17 август 1927 г. „Мислещият човек" Шести събор - от 8 до 10 юли 1928 г. „Роден от Бога" Седми събор - от 7 до 10 юли 1929 г. „Първите стъпки" Осми събор - от 12 до 14 юли 1930 г. „Право си отсъдил" Материалите по тези събори са публикувани още тогава в малки книжки.

134. ХИЩНИЦИ Имахме много случаи, когато бяхме свидетели на различни събития и явления в природата и Учителят държеше много правилно да отреагираме и да се насочим за едно вътрешно прозрение. Защото когато човек се определи правилно дава правилна насока и на тези сили, които преминават през тези събития и явления, защото човек е свързан без да осъзнава с много неща в този свят. Светът от вън понякога е отражение на светът от вътре. Онова, което е в човека се проектира навън и дава насока на цели събития и явления, дори на събития от исторически порядък и процеси и явления в природата. По тези неща Учителят е говорил много. Аз ще се спра на някои интересни случаи, които си спомням. Един път бяхме на екскурзия на Витоша към Бистрица по ливадите, разхождахме се и седнахме да си починем. Погледа ми се спря на една птица, която се виеше във висините. Изведнъж тя се спусна, разнесе се писък на граблива птица и след това се чу и друг писък на някаква птичка, защото грабливата птица беше издигнала плячката си и я държеше здраво в ноктите си. Пред очите ми беше извършено нападение и извършено убийство. Учителят препоръчваше да не допускаме в наше присъствие да бъдем свидетели или пък да бъдем пасивни към такива неща, но аз не можах да направя нищо. На следващия ден разказах за случилото се на Учителя. Той ми се скара: „Защо не го прогонихте?" Казах му, че съм била много далече. Учителят си отдъхна и се успокои. Аз исках да се освободя да не би това безучастие от моя страна да ми довлече някоя беля и ново изпитание затова споделих с Учителя. А той си отдъхна като видя, че не съм пристъпила закона. По самият начин как той си отдъхна с облекчение разбрах, че някой път някой невинни неща в очите ни не са толкова невинни на друго място там, където се документира живота на човека и от където му се определя неговата съдба. Друг път една мравка в нашият двор беше хванала здраво крака на една пеперуда и пеперудата подскачаше и се въртеше като пумпал около себе си заедно с мравката. Аз огледах всичко, после хванах пеперудата и стиснах между пръстите мравката и тя освободи крака на пеперудата и тя хвръкна. Освободих пеперудата, а мравката се премяташе долу на земята. След това разказах на Учителя и той каза: „Много хубаво си направила". По-късно в живота ми все ми се случваше да правя същото, но не с пеперуди и с мравки, но с хищници облечени във формата на хора, и с онези, които бяха попаднали в зъбите на акули. Освобождавах ги. И знаете ли какво прави човек когато го освободиш вътрешно от една заблуда, от един хищник, който го е награбил и от една акула; която го е захапала. Също като пеперудата - освобождава се, хвръква, отлита и после не се вижда. Е, при хората се виждаме, срещаме се, но се гледаме някак си от страни. Онзи, освободеният, не го е срам, че е бил жертва някому, срам го е да си признае или пък другите да не разберат и затова стои настрани от мен. И още нещо - стои настрана, дори не идва да каже поне едно благодаря, за да не покаже, че аз съм го освободила, а че се е освободил сам самичък от зъбите и ноктите на хищника. А на мен би беше така смешно и така тъжно, че не разбраха ли нищо тези хора от това Учение: че благодари па си замини, прав ти път, ходи където си искаш. Но благодари чрез мен на Бога. А в такива случаи в ушите ми звучаха думите на Учителя: "Много хубаво си направила". За мен това беше вече наградата и оценката, а онази пеперуда вече си летеше от цвят на цвят по нейният си житейски път. Разказваше една сестра, че когато била учителка, била млада и младоженка, но имала много неприятности в семейството си, в което отишла като булка. Разбирала се добре с мъжа си, но имала конфликт със свекървата, което се стигнало дори до ожесточение от страна на свекървата и накрая тя успяла да я скара и мъжът я намразил, започнал да я гони, да я бие, а иначе бил много добър човек. Какво беше правила свекървата, където беше ходила и при кого се бе учила на незнайни неща, но снахата започва полека-полека да линее, заболява, престава да се храни, да яде, повръща непрекъснато с главоболие, от което ще й се пръсне главата. Така тя едвам се дотътря на Изгрева и беше паднала на тревата изнемощяла и отслабнала. Едвам я вдигнаха и я сложиха в една от бараките и докладваха на Учителя, че е много болна. А той им каза: „Сестрата не е болна, а е от магия". Всички подскочиха като ужилени от тези думи на Учителя, защото той рядко говореше за такива неща. После той даде напътствия на онези сестри, които я бяха подслонили. До вечерта тя се съвзе. После отиде при Учителя и му разказа всичко за живота си и за разправиите, които имаше в този дом. Учителят извика една от сестрите, нареди й да вземе въглен от кухнята и после да „гаси" въглен на сестрата. По онези години много хора се занимаваха с черна магия и свекървата си бе послужила с нея, за да премахне снахата от дома си, а пък тази сестра изпълни нареждането на Учителя, отиде в кухнята, взе въглен и два пъти сутрин и вечер с формули от Учителя и с една манипулация, която едвам ли ще я знаете, тя „гаси въглен" на сестрата сутрин и вечер и по-лека-полека сестрата се оправи и се освободи от магията. После се разведе с мъжа си и по този начин се освободи напълно. Успя да се освободи от ноктите на хищника с помощта на Учителя и на онази сестра, която й „гаси" въглена. Та с тази манипулация се развали магията и тя бе освободена. Една нощ у нас както си бях легнала у дома и не бях загасила лампата виждам как някак си се отвори стената на стаята ми и от един отвор на стаята се показа ръка и се хвърли една дрипа на кревата ми. Било е около 1925 г. После се показа един черен дух и си простре едно крило върху ми, което изведнъж ме покри и започна да ме стяга като железни клещи и искаше да ме удуши. Но аз бях здрав дух и се молех непрекъснато на Учителя и на Бога. Постепенно крилото се прибра и духа се оттегли. Бях се уплашила много, не можах да заспя цяла нощ, четях молитви и се пазех да не ме нападне отново. На следващият ден ме боля глава и с потиснато настроение отидох при Учителя и му разказах всичко. Каза ми: „Аз също го видях ето там долу, но го изгоних от Изгрева". Говорихме много неща за този нисш свят на обсебване. После излезнахме долу. Той се спря на ъгъла на сградата и видя на самият ръб на стената как се беше отронила мазилката от вар. Погледна, помисли, после нареди ми да отида и да взема една кофа с мистрия и с вар, което и направих. Той взе мистрията и лека-полека замаза ръба на стената. После ми каза: „Ето замазахме очупеното на стената и сега всичко се оправи". Аз си тръгнах. Този дух изобщо вече не ме смущаваше. Учителят беше използвал един метод когато нещо разрешаваше в духовния свят на човека то обикновено го свързваше с едно градивно действие на физическия свят и по този начин го запечатваше с някое действие и така то се зациментираше. Беше замазал отчупеният ръб на стената, поправи ръба, а с това оправи и самата мен - онова, което се беше счупило в мен и през което можа да ме нападне онзи хищник през нощта. Бях млада и по онова време бях направила екскурзия с влака до няколко съседни града. Когато се върнах у дома имах страшно главоболие и повръщах. Едвам се движех и едвам се дотътрих нагоре докато стигна при Учителя. Той ме прие, изслуша моите оплаквания и моите съмнения да не би да съм се простудила по пътя. Учителят ми каза: „Не е изстинка, а си урочасана". Аз стоях ококорена и не можех да проумея какво ми казва Учителя. Никога не допусках, че може да ми каже такова нещо, да произнесе тази дума, която смятах за „бабини-дивитини". Особено като влезнах в Школата смятах, че духовните въпроси са от висше естество и всичко онова, което остава в бита на човека са „бабини-дивитини". Учителят прочете моите мисловни тълкувания и продължи: „Урочасана си. Някой те е погледнал с лоши очи". Ах тези лоши очи винаги ме преследваха. Аз имах сини очи, теменужено сини очи и когато вървях по улиците усещах как мъжките похотливи очи ме търсеха, но аз си пазех погледа и очите. Това го разбрах по-късно, а в случая Учителя ми даде съвети и наставления, които изпълних - главоболието ми спря и аз оздравях. И се пазех от хищници, макар че те бяха около мен. Аз съм на разговор пред Учителя. „Учителят няма да държи ученика само на физическото поле. Той ще го вземе със себе си и в другите светове, ще му показва и ще го учи. Чувствените състояния, които имаш ще ги подигаш нагоре, ще ги превръщаш в чувства, ще им даваш дълбочина. Те са кармически връзки, които влияят на човека. Гледай да си не изхабиш енергията, която имаш, защото после ще дойде пак едно отслабване. Трябват ти приятелки с морална устойчивост. Ти гледаш още леко на тези чувствени състояния. Трябва да станат те за теб въпрос на смърт или живот, чак тогава ще разрешиш въпроса. Божествената идея веднага се реализира. Тя преминава през три състояния: мисъл, чувство и воля. Ти сега ще се стегнеш да учиш, да си издържиш изпита. Ще гледаш на Учението като на работа за Господа. Ще ставаш сутрин в пет часа и петнайсет до двайсет минути съсредоточение и до осем часа ще учиш. После може малко да помогнеш на майка си да разтребиш и след това до десет-де-сет и половина да учиш. Останалото време може да си посвириш и да свършиш други работи. Ти като седнеш да учиш, дойде някоя приятелка и те извика да играете и ти идеш да играеш. Настроенията са състояния, през които ще преминаваш и ще ги изживяваш. Трябва нисшите енергии да ги подигаш нагоре към мисълта си. Ще развиваш паралелно с тях други сили. Страхът трябва да изпълни човешкото сърце, за да може да познае кога е дошла любовта в него. Когато дойде Любовта страхът ще излезе от вънка. Страхът има смисъл в животинския свят. Тигърът го е страх от кобрата, защото само с едно клъцване и като го клъвне може да го остави на място и затова се спира и не приближава до кобрата. Когато в човека влезе Любовта тя изпъжда всякакъв страх навънка. Когато се занимава човек със дребните случки, то той издребнява. Трябва да издигне съзнанието си по-нависоко. Тебе ти влияят и от вънка, а има друга една причина за всичко това - тя е общата вълна, която обхваща всички. Божественото става и никога не се изявява навън. Господ като направи някому добро то става тъй естествено, че човек се чуди дали Господ му е помогнал. Така Бог действува. Доброто, което прави той никога не го изявява. Може да обича само този, който е съвършен. Като каже някой някому: „Много те обичам" значи малко го обича. Любовта се познава по делата. Имаш една приятелка и отидете с нея в гората. Там ви сполети някаква опасност. Ако тя избяга първа и те остави - не те обича макар и да ти е казвала, че много те обича. От всичко, което е имал човек ще остане само едно в съзнанието му: радостта, че е изпълнил дългът си."

133. ФОРМИ И СИМВОЛИ Понякога на Изгрева се случваха някои събития, които ние само ги проследявахме, но не знаехме причината. А тя понякога бе толкова необикновена, че на никого не би му хрумнало за нея. Впоследствие след като се натрупаха такива странни съвпадения започнахме да обръщаме внимание и на други неща, които дотогава преминаваха покрай нас незабелязано. Някой правеше някоя погрешка, тя се отразяваше на всички. Някой разрушаваше някоя форма, в която имаше живот и освободената енергия пагубно се обръщаше и връхлиташе към нас, жителите на Изгрева. Тук всичко беше свързано и обусловено от причини и последствия, които се движеха много бързо и бурно се отпечатваха у нас. Веднъж бяхме на Рила и се чу гръм. Огледахме се, ослушахме се, по-дигнахме глави нагоре към небето, а то времето беше тихо и без облаци. Някой от нас подхвърли; „Гръм от ясно небе". Учителят погледна към посоката, от която дойде гърма и каза: „Долу онези гърмят и рушат скалите, но те не знаят, че става сътресение в атмосферата и с това развалят и атмосферата и времето". След няколко часа времето се развали, налетяха бури и хали, дъжд и гръмотевици, ние се бяхме свили в палатките и негодувахме срещу онези там долу дето трошеха скалите с динамит, за да прекарат път или пък ги рушаха заради камъните, за да ги използват за строежи. Разрушаваха скалите и освобождаваха енергия от тях. Гърмяха с динамит, детонацията се отразяваха върху атмосферата и се променяше състоянието й. Днешното човечество навлезе в атмосферата със самолети, ракети и бомби и те смятат, че това ще мине безнаказано. Много се лъжат. И незнанието се наказва когато то води до разрушение и освобождаване на разрушителните сили на природата. Когато Учителят говореше за мухите разказваше, че в тях са затворени пакостливи духове и когато ги убиваме освобождаваме ги от формата, в която са затворени и те правят след това по-големи бели. Например за дървениците разказваше да не ги убиваме, а да ги сложим в едно шише да са затворени, да се отиде в полето и там да се заравят. По този начин не се освобождават лесно от формата си. По време на войната изведнъж допълзяха от някъде дървеници. Напълниха стаите ни, креватите ни, едва смогвахме да се изчистим. Чистехме пружините, на които спяхме, посипвахме ги с газ, изсипвахме дървениците в огън и така се освобождавахме от тях, защото не всички изпълняваха съветите на Учителя да ги хващаме и заравяме. Спомням си, че цял рояк от мухи попаднаха в стаята на Учителя на ул. „Опълченска" 66. От къде бяха дошли тези мухи - не зная. Долу беше трапезарията и кухнята и там можеше да ги привлича миризмата от гозбите, но те не бяха прехвръкнали там, но се беше насочили в стаята на Учителя. Бяха накацали по стените, по вещите, като че ли беше рояк не на мухи, а на кошер от мухи. Учителят ме извика и ми каза: „Можех ли да очистиш стаята ми?" Аз кимнах с глава: „Мога". Започнах да ги ловя. Аз се бях научила как да ловя, защото мухата като полита тя полита напред, а аз замахвах с ръката си в посока към главите им и така те се оказваха в шепата ми. Излових ги една по една. Погледнах към Учителя какво да ги правя. Той ми кимна одобрително на моята мисъл и аз всички ги изтрепах. Поставиха ме в ролята на екзекутор на мухите. После се чудех от къде-накъде дойдоха тези мухи в стаята му и какво означаваше всичко това. Имаше нещо друго, защото Учителят ми разреши да се справя с тях по човешки, т.е. да ги унищожа без страх, че ги освобождавам от формата и че могат да напакостят повече. Та те с формата си на мухите пакостяха на Учителя и не му позволяваха да влезне в стаята си и да работи, И така аз ги освободих от формата в присъствието на Учителя и като ги трепах нещо в мене говореше: „Ще пречите ли. Той е дошъл за нас човеците да ни повдигне, а вие пречите като нахални мухи. Ще ви покажа аз пътя, по който ще вървите". С тази мисъл ги изтрепах всички. През 1936 г. след нанесеният побой върху Учителя той се качи на Рила с големи мъки, седеше пред палатката и почиваше. Не можеше да се движи, беше засегнат от удара и веднъж видях, че бяха го нападнали мухи наречени „золници" и му смучеха кръвта. Онези сили от Черната ложа намериха свои слуги и те му нанесоха побоя, а същите сили сега горе на Рила го атакуваха чрез мухите - золници, като го хапеха и пиеха кръвта му. А той не можеше да се брани. Видях, изтръпнах, отидох и казах: „Учителю, мога ли да ги махна?" Поклати с глава, че може. Хванах първата, която беше се впила в него. „Учителю, да я стисна ли?" Той потвърди с кимване на главата. Не можеше да говори, а само фъфлеше тогава - от удара му беше засегнат говора. Така аз една след друга ги хванах и ги унищожих. Така че за втори път ми се наложи да трепя мухи. Около Изгрева имаше ограда с тел, която беше сложена, за да може онзи, който влиза да се убоде на телта. Учителят беше против тези телени огради с бодли. Но кой да го слуша, смятаха, че по този начин се пазят от крадците. Та какви крадци? Та на Изгрева всеки можеше да влезне, когато си иска и да отиде където си иска. Веднъж както Учителят говореше, спря, стана бързо, скочи и полетя към лозето. Ние изтичахме след него. Заварихме го как държи един крадец за ушите, който крадеше грозде като си беше взел и съд, за да си отнесе гроздето. Учителят му се скара и нареди да му се даде грозде от онова, което братя лозари му бяха донесени предния ден от провинцията. Същият човек на следващия ден дойде на беседа, а Учителят държа беседата за него и разглеждаше въпроса за кражбата. Той слуша, слуша, след беседата отиде да благодари на Учителя, след това си замина за града и повече не го видяхме. Тази телена ограда пречеше на всички. Веднъж аз бях извън оградата към гората. Спусна се сокол с типичния си писък, грабна едно врабче, а той изписка, но соколът го завлече. Аз отидох и разказах на Учителя. Той ми се скара: „Защо не го прогони?" „Не можах, бях извън тела." Учителят не ме държа отговорна за този случай. По същия начин след години се повтори същата гледка и се разиграха подобни събития. На 6 декември 1957 г. изневиделица се стрелна и се спусна сокол една сутрин върху Изгрева и грабна и отнесе цялата литература - беседи на Учителя, натоварени на 19 камиона с книги. Както и в онова време аз бях извън тела и не можах да направя нищо, така и сега нищо не можах да направя. Никой не можа да спаси навремето врабчето, което сграбчи сокола, защото бяха направили ограда от бодлива тел, която ограждаше нас, човеците от Божественото. Божественото и Учителя бяха от едната страна на бодливата тел, а ние от другата страна. Ние си бяхме сложили сами оградата с тел. Никой не ни я сложи, нито пък наложи, а ние си я приехме. Така се плати за онази ограда и за онова врабче. Тогава Учителят остро реагира: „Защо не прогони сокола?" В малката стаичка, която наричахме приемната беше влезнала една голяма жаба. Минавам там и виждам Учителя нещо пъхтеше. Погледам и чувам как той биеше нещо с пръчка. Отивам и гледам и виждам една голяма жаба, за пръв път виждам такава, като че ли беше царят на жабите, изпъкнала очи и цялата вдъхваща отвращение. Учителят държеше в ръката си една пръчка и от време на време я удари с пръчката и каже: „Материалист такъв". Отново произнесе същото и я наложи с пръчката. Беше влязъл някакъв дух в тази жаба и Учителят искаше да го изгони. Накрая вероятно го изгони и нареди да се хвърли жабата в гората където щом бе поставена на земята веднага започнала да кряка. Какво означаваше това не зная, но по-късно когато се развихриха събитията, когато започна финансовата ревизия през 1957 г. се разигра и се вмъкна един такъв материалистичен дух в много хора, разкрякаха се като онази жаба в гората ама не срещу онези, които бяха крали, а съвсем срещу други. Накрая всичко беше иззето от Изгрева, жабата бе хвърлена в гората и тогава на онези, които предизвикаха бъркотията на Изгрева им дойде ума в главата. Както казват: един бие тъпана, друг прибира парсата, а останалите трябва да играят хорото. А пък някои си останаха само с тумтежа на тъпана, защото само него слушаха. Имаше един брат - Константин Иларионов от Търново, беше се разстроил психически и беше дошъл на Изгрева. По едно време Учителят започва да вика пред няколко сестри: „Вън, не тук, не тук на Изгрева, а в гората". Сестрите бяха се учудили какво ли означава това. След няколко часа дойдоха и казаха, че Константин се е обесил в гората. Казаха на Учителя, той стана, отиде бързо в гората, отиде до дървото, огледа го и каза: „Обесиха го духовете. Исках да го спася, но не можах. Онези го бяха обсебили изцяло". Това сестрите разбраха, че Учителят не е позволил той да се обеси насред поляната и затова бе казал на друга сестра: „Който иска да се беси да се беси, но вън от Изгрева - в гората". След като се връща към поляната Учителят се навежда, взима един камък и го запраща нататък към гората. След това се прибира. Никой повече не попита за него, нито полицията, нито свещениците, а пък приятелите успяха и го заровиха и го погребаха така както е редно. Направи впечатление, че след като Учителят запрати камъка за този случай не се чу нито дума. Обикновено в града всички слухтяха и се ослушваха само и само да чуят нещо от Изгрева та да го раздухат срещу Учителя. От мухата правеха слон, а тука слона беше в гората, но така стана, че съзнанието им бе приспано и случаят отмина незабелязан от никого. Ето тук разказахме за някои форми и за някои символи, които са свързани с някои явления и действия. Днес човечеството трудно ги разбира, но за идното човечество когато Словото на Учителя стане живот за душите им тези неща вече ще бъдат ясни и достъпни за хората. Аз съм пред Учителя. Седя при него почти целият ден в едно разбъркано, критично състояние. Той беше вътрешно нежен към мене и искаше да си издържа изпита и да направя жертвата, която Бог иска от мене, но външно се държеше сдържано. Аз си отидох без да мога да си издържа изпита този ден. След като се върнах в стаята си аз се съсредоточих и след една кратка вътрешна борба успях да дам онова, което се търсеше от мен. Веднага настъпи успокоение. Вечерта когато отидох на вечеря, където се бяха събрали приятели то Учителят ме възнагради богато само с един поглед. Аз изведнъж почувствах облекчение и след това една необикновена пълнота от въодушевление и радост. Беше 31 декември 1925 година. Учителят каза: „Всичките тези духове остави ги да си идат със старата година. Новата година нека да започне с новото. Твоята работа знаеш ли на какво прилича? Ти си влезнала в някой магазин за дрехи и исках да си купиш някоя дрешка. Харесаш си някой костюм, кажат ти, че той е ангажиран за друг купувач, после ти харесаш друг костюм, но се оказва, че и той е ангажиран за втори купувач и най-накрая за тебе остава най-обикновената дрешка и ти си недоволна. Щом си хубава глина майстора ще работи върху теб, за да изкара едно хубаво гърне от теб, после ще те сложи в пещта да те опече, след това ще те гланцира и пак ще те пече. Сега ти си във времето, когато те поставят в пещта, за да те опекат. Трябва да се издържи. Ще излезеш опечена, излъскана и всеки ще иска да свари в теб едно ядене. Така ще бъдеш полезна и на себе си, и на другите. Когато се намираш в тъмнина ще се държиш за интуицията си - тя ще те изведе на видело."

132. УЧЕНИЦИ И СЛУЖИТЕЛИ НА БОГА Учителят задаваше задачите, т.е. даваше домашна работа на учениците присъствуващи в клас. Даваше ни да направим резюме на темата като се. запази основната линия и идея на темата и да се изрази най-интересните мисли. Преди да се започне новата беседа той накарваше някой да прочете онова резюме, което е направил. Ако не беше го направил това означаваше, че не е готов за клас. И означаваше още много други неща, които не искам да споменавам. Затова аз се стремях да бъда изрядна в писането на резюметата. Отивам при Учителя и го питам какво да правя, защото не бях си направила темата, която ни задаваше. Каза ми: „Това за теб не се отнася, защото ти четеш беседите. Това е за другите, които не четат беседите, за да ги накарам да четат". Аз бях смутена, че не бях готова за час и се извинявах като ученичка в училището. Смутих се още повече когато разбрах, че приятелите не четат беседите. По-късно се убедих, че една от причините на невежеството бе, че не се изучаваха беседите, а там Учителят беше разгледал принципни неща, които бяха задължителни за ученика. Ако всички изгревяни се ръководеха от това нямаха да имат проблеми. А проблемите излезнаха на бял свят след заминаването на Учителя и никой не можеше да ги разреши. А разрешението им бе в Словото, но кой да го чете, кой да прави резюмета и кой да прилага прочетеното. Ето това бе основното в живота на Школата. Тя се затвори, замина и отлетя в Невидимия свят. Понякога много от посетителите пречеха на Учителя в неговата работа. Изказаха се опасения, че той много се уморява с тези срещи, с непослушните ученици. А той веднъж ми каза: „Седя някой път с някой, който разговаря с мен. И той е много доволен от това. Обаче аз не съм с него. В това време там на поляната седи една скръбна душа, седи и чака мен. Отивам там. А той, посетителя, който не се усеща да излезне и да си отиде мисли, че съм с него. Аз съм там при скърбящите, унижените, отрудени хорица. Бог не е при горделивите, а е при смирените, немощните духом, скърбящите и жадуващи за правда. Те ще се утешат. Тяхното е Царството Божие на земята". Имаше една сестра - Ана Шишкова. Беше учителка, тихичка, скромна като буболечка. Беше поетеса и пишеше стихове. Обикновено както сме се събрали някъде тя се обърне и каже: „Учителю, може ли да кажа едно стихотворение?" Той кимва с глава: „Може". Тя заставаше като малка ученичка, поклони се пред нас и напевно нареждаше точно както ученичките в началните отделения. Бяха все от порядъка на наивни, но интересни стихове. Чудех се от къде толкова наивност имаше в тази сестра и толкова детска откровеност в стиховете, а същевременно бяха много интересни. Учителят ги изслушваше. Ние от начало не можехме да изслушваме нейния наивитет, но после свиквахме на маниера й и се забавлявахме от самата й поезия като мисъл и като теми за разрешаване. Учителят стоеше и слушаше. Зад всяка форма имаше и стоеше нещо разумно, което движеше поетичното Слово на сестрата. На една беседа Учителят каза: „В настоящият момент на земята има трима добри хора. Единият от тях е Ганди". Кои са другите двама не спомена. Искахме да се запознаем с историята на неговият живот и по-късно Георги Радев преведе книгата на Ромен Ролан от френски на български език автобиографията на Ганди. Тогава разбрахме, че Ганди препоръчваше принципа на ненасилието, който е по-мощна сила от самото насилие. Той бе убит, за да се докаже, че на света има сили на разрушение и сили на градеж. И да се докаже, че има сили и на ненасилие. Доброто и Злото в този свят вървят заедно ръка за ръка. В едно друго сходно изказване на Учителя разбрахме, че Ганди е ученик на Бялото Братство. Каза също: „Ако имам трима ученици на земята като Ганди щях да преобърна света". Спря се и след малко продължи: „За да го разора и посея Словото". После отново замълча. Тогава разбрахме, че онази външна форма, която ние бяхме взели като ученици беше само привидна. Учениците на Учителя не бяха тук, те бяха на друго място. Веднъж каза: „Моите ученици не са тук на Изгрева, те са в света, те населяват от началото до края Вселената. Те са тези, които движат живота на света и живота на Вселената". Какво знаехме ние с нашето невежество, много малко. Ние бяхме облагодетелствувани, че чрез нас се даваше Словото на Учителя, ние присъствувахме тук като проекция и присъствие защото трябваше да има и такива около Учителя. Словото трябваше да се изрече от Учителя на човешки език и на човеци. А че това бе българския език и се говореше на български глави, това бе една привилегия за този народ, който не прие Учителя и не му създаде необходимите условия. Беше споменал веднъж: „Българите нямат право на държава и на земя, но онези българи, които са в Духовния свят и за техните представители в Божествения свят, получиха земя и условия и те ги освободиха от турците заради Бялото Братство, което трябваше да дойде между тях. Това е Божие благословение". Но това не се разбра от българския народ по времето на Учителя. За съжаление такава бе истината за наше най-голямо учудване, които бяхме около Учителя и за негово най-голямо огорчение. Бяхме отишли с Учителя на обществена изложба на художници. Вървим с Учителя, придружавахме го аз и Боян Боев. Вървим в изложбената зала и наблюдаваме картина след картина. По едно време идва наред едно платно с голо женско тяло. Боян Боев като видя какво следва обърна се с гръб към платното и ребром пресече бързо пред картината и избяга напред. Другите се опитаха, които ни придружаваха да застанат пред картината и да я прикрият от Учителя, за да не го изложим на обществено поругание чрез това голо тяло, което смятахме за пошлост, изкушение и поквара. Но Учителят се спря и с бастуна си отмести в ляво и на надясно онези, които стояха пред картината с голото женско тяло. Най-подробно я разглеждаше и накрая каза: „Добър художник, но не е спазил пропорциите на частите на тялото" и продължи по-нататък към следващите картини. Боев стоеше настрана малко напред и много му се искаше да чуе какво казва Учителя, защото той винаги записваше. А сега сам се отстрани като се поддаде на някакво изработено негово мнение за морал и чистота. А се оказа, че с тази постановка той сам се постави вън от кръга, в който бе Учителя. Тогава разбрахме, че човешкото мнение за морал и чистота е едно, а Божествения порядък е нещо друго. Онова, което е морал за човека не е морал за Бога и обратното е вярно, защото отклонението на човека от Божествения порядък не е еднократен процес, а е повторение на хиляди прераждания на земята и тяхното изправяне не може да стане в един човешки живот. С двайсетгодишен съзнателен живот човек не може да заличи отклонението си от хиляди години. Малко е това време затова пред него стои другото време на вечността. На ул. „Опълченска" 66 имаше шкаф с книги на Учителя, повечето му бяха подарявани от приятели и като някой види някоя окултна книга, купи я и търчи така, че краката ще си строши докато я подари на Учителя. А той нареди да я сложат към лавицата с другите книги. Така се събираха много окултни книги подарени от приятели, но не по молба и предпочитание от Учителя. Отначало аз смятах, че щом са там в библиотеката на Учителя значи са одобрени от него и трябва да се четат. Така веднъж редях и почиствах книгите и попаднах на един автор Папюз. Беше нашумял автор и приятелите все говореха и го цитираха. Учителят влезна и ме погледна. Аз веднага трепнах и го попитах дали мога да чета Папюз. Той натъртено отговори: „Не. Не може, той е ученик на Черната ложа". По-късно видях, че има нишки на съблазън на онова, което той говори, а той много говори за полова любов. Учителят бе казал: „От Черната ложа ученици могат да се качат най-високо в умственото поле, но не и в причинния свят". Ако не бях го попитала нямаше да зная и бих направила груба грешка и да се свържа с този автор. А тези, които бяха закупили книгите не го бяха питали. А аз го попитах: „Ами, Учителю, щом са от Черната ложа какво дирят тук, а не ги изхвърлите тези книги?" Учителят ме погледна и каза: „Те стоят тук, за да служат за урок и поучение на учениците". „Ами тук и Злото и Доброто съжителствуват, как да ги различаваме? Няма ли да паднем надолу ако опитаме Злото?" Той отговори: „Ученичеството започва с послушание към Бога. Послушанието към Бога е връзката между ученика и Бога. Има ли я тази връзка има различаване за Доброто в света и служение на Доброто. Няма ли я няма послушание, няма връзка с Бога и няма живот в Бога". Аз стоя и слушам. Пред мен стояха изкушенията на света от една страна, а от друга стоеше Учителя с неговото Слово. Бях застанала между два свята. „Учителю, аз съм дошла за вас и за Словото ви." Обърнах се към него и плачех от срам. „Хубаво", каза той, „служи на Бога". Тези случаи имат едно общо начало, т.е. ученика да се определи да служи и да изпълнява волята на Бога. Аз съм пред Учителя на разговор. „Сега ще речеш: „Той идва в моята градина и си взима най-хубавите плодове, а нищо не ми плаща. Тези плодове ако ги продадях колко пари щях да взема. А той взема и не дава". Това е символична форма, че първият плод ученика трябва да поднесе на Учителя си, това е реализираната връзка между ученика и Учителя. Понякога на ученика се дават задачи за пост. След това той трябва да погладува малко. Ще кажеш: „Господи, аз в миналото ядох и пих, а сега трябва да погладувам, то е полезно за мен". По този начин ученикът ще се свърже с миналото, ще си намери полиците, които има и които трябва да плати през този живот, защото кредиторът е един и същ и той чака от панти века да си изплатиш дълговете. Да захванеш да ходиш по пътя значи да проявиш Любовта, а не да бъдеш само едно отражение на нея. Когато Господ се интересува от теб ще видиш, че работите една по една почват да се нареждат. Щом се усъмниш и Господ те напусне все повече и повече забатачваш работите си. Когато някой служи на Господа и другите са доволни от него."

131. ПОСЛУШАНИЕТО НА УЧЕНИКА - ВРЪЗКА С БОГА Имаше моменти по време на Школата, които се изразяваха като отражение от времето в човека като единица за време, случваща се в минути, часове, цели дни, когато бяха запълнени с голяма интензивност и когато в опитностите на приятелите не бяха обикновени случки, а представляваха цели събития в техният живот, дори и епоха в живота им на земята. И в тези моменти винаги се откриваше величието на Учителя и непослушанието на ученика. А това не бе малка величина тук. Малките величини се събираха едно след друго, свързваха се във верига и обвързваше всички начинания във съвсем друга погрешна посока и то не в такава каквато Учителят желаеше. Но той не се опасяваше, оставаше приятелите да си направят опита и ако го запитваха след това той даваше мнението си по различен начин. Или казваше нещо така символично, че човек може да го запомни за вечни времена и пак да не го разбере до края на живота си. Или мълчеше - да, мълчеше, седи и не продумва дума. И мълчанието бе понякога много по-голям и силен отговор. Във връзка с едно такова проявено вироглавство питам Учителя: „Учителю, защо не им кажете на тези приятели това, че е грешка?" Той рече: „Ако им кажа те ще направят същото каквото са намислили. Затова мълча." „Но, Учителю, те бъркат и се отклоняват от пътя." „Ако им кажа и те не изпълнят то тогава ще ги държат отговорни за неизпълнението Волята на Бога. Един път ще понесат последствието от твърдоглавството си, а друг път ще понесат последиците от нарушението на Божията Воля. Затова по-добре е за тях е да носят последиците от твърдоглавството си". Да, аз седях, слушах и виждах, че имаше нещо по-особено, по-загадъчно, нещо скрито от нас човеците, което на този етап не можехме да разберем. Бяхме стигнали до тук пред бариерата на мълчанието на Учителя. Трябваше да се спрем и изчакаме да се вдигне бариерата ако преминем през нея ще нарушим закона. Затова Учителят дори когато не одобряваше някои постъпки на приятелите то той мълчеше и не винаги изказваше мнението си, но когато го изказваше това го правеше по категоричен начин. Имах затруднения в своите задачи и след като приключвах с тях отивах при него и го запитвах, че според мен има някаква обща връзка във всички опитности, през които минавах, но не можех да я открия. Коя е тази връзка, която ги обединява, за да мога да се хвана за нея, да я държа в съзнанието си, за да мога да си подпомагам, когато срещна някъде затруднение в своят път. Той ме погледна доволен от начина на разсъждението ми и каза: „Ще се стремиш винаги да направиш всичко, което е възможно на земята, а другото ще оставиш на Небето". Това го запомних и после след заминаването на Учителя от този свят винаги се стараех да се придържам към това правило. Особено през събитията на процеса през 1957/58 година, а и след това от сутрин до вечер бях в движение, ходех, търчах от място на място, от инстанция на инстанция, връщах се у дома капнала от умора и дълго време не можех да мигна през нощите. Другото го оставях на Небето, а аз моя дял си бях свършила. Оставях и Небето да работи и то работеше със свои методи и средства, с които то разполага, а неговите възможности са големи. Та когато се намеси Божественото за него прегради няма. Учителят често разказваше и даваше един паралел между човешките възможности и Божествените възможности. Ако човек реши с лопата да изрине снега на Витоша не може да го стори в един човешки живот. Но ако грейне слънцето то за една седмица ще стопи снега. Ето това е разликата между човешката воля и Божията Воля. Да, този пример съм го слушала много пъти и това е един от хубавите примери, за да се онагледи този закон, че човек предполага, а Бог разполага. Бяхме веднъж на екскурзия на Витоша. По пътя за Бивака имаше един камък, който Учителят го беше кръстил „Камъкът на съкровището". На този камък винаги при връщане от екскурзии почивахме на него. Беше удобен за сядане и от него се откриваше хубава гледка надолу. Защо го кръсти Учителят този камък така не можах да разбера. Но други разбраха думите на Учителя дословно и когато на следващия път се изкачвахме отново на Бивака големият камък беше изместен в страни, а под мястото където бе лежал преди беше разкопано. Наши приятели бяха решили не да проверят думите на Учителя какво е казал, а да се облагодетелствуват от тях, така че те бяха копали около него и бяха търсили заровено съкровище. Но не бяха открили нищо. Ние видяхме дупката и казахме на Учителя. Лицето му взе недоволен израз: .,Аз мисля, че водя ученици на планината, а то съм водил иманяри". Ние се спогледахме, а онези иманярите си правеха оглушки, че не се отнася за тях и смятаха, че ще остане всичко скрито. Учителят нареди: „Да се зарине дупката и да се постави камъка на същото място". И онези изведнъж извадиха скритите кирки и лопати и се заеха да заравят. А ние сме седнали така по-нагоре, на поредната почивка и от далечината ги виждаме как се трудят да зариват „съкровището". А той се намираше на една голяма поляна от Бивака надолу. Имаше и смешни и тъжни неща около нас. А Учителят много пъти бе говорил категорично, че заровените съкровища не са безобидни, че тях ги пазят духовете на тези, които са ги закопали и могат да пострадат онези, които решат да ги изкопаят и не знаят какво да правят в такива случаи. Но едно е да се каже, друго е да се чуе и трето е да се изпълни. Изпълнението се отнася за ученика, а слушането -за слушателя, а оглушките - за иманярите. Спомням си един приятел беше дошъл от провинцията и понеже видял как живеем от бедно по-бедно в бараките на Изгрева, отишъл при Учителя и казал: „Аз знам от стари и престари хора къде има закопано имане от панти века. Дай някой от твоите ученици да отидем да го изкопаем и после с тези пари ще построим къщи и работите на Изгрева ще тръгнат по мед и по масло". Учителят го изслушал, изслушал, мълчал и после строго изрекъл следното: „Ако искате да направите най-голямото зло на една окултна школа внесете в нея злато и пари. Ако искате да опорочите едно духовно движение дайте му пари. Ако искате да извратите една Божествена идея дайте на последователите чужди пари. И в трите случая едно е сигурно - Злото ще разруши, защото в чуждите пари се крие разрушителната сила на Злото. А Доброто работи с малките неща, само онова се благословя, което е спечелено с честен труд, което е отделено в името на Бога като десятък и се дава в името на една идея слезнала от Божествения свят, за да се реализира с чисти ръце от ръцете на праведниците". Учителят го изпратил вежливо, а онзи приятел се върна и повече не продума за закопаното имане. По времето на търновските събори във вилата имаше една стая, в която Учителят беше наредил скрижалите на Бялото Братство и със свои магически операции беше свалил и закрепил там Божествения Дух. Обстановката там беше необикновена и Учителят беше наредил по време на събора да се групират приятелите по десет човека по принципа на хармонията и да влизат в същата стая и да престоят известно време в молитва. Бяха оформени много групи и те една след друга влизаха и излизаха от там. Само един брат - Петко Гумнеров никой не искаше да го вземе със себе си поради това, че той е имал едно прегрешение, състоящо се в това, че той беше целунал една млада сестра по челото, а според възрастните приятели това е нарушение на морала, за което го бяха осъдили, че той не трябва повече да бъде в Братството. С този случай се бяха развили много бурни събития и доколкото си спомням брат Борис миналата седмица ги разказваше и те бяха записани и да не ги повтаряме отново. Сега искам да кажа друго: Петко стои настрана и никой не иска да го вземе и той стои отхвърлен и низвергнат от приятелите. Накрая идва Учителя и го пита: „Петко, никой ли не те покани?" „Никой, Учителю." Иска да плаче, но не може, нещо е спряно в гърдите му и нито е за плач, нито е за нещо друго. „Ще можем ли двамата да отидем горе и да се помолим?" Учителят го хваща под ръка и лека-полека се изкачват горе, влизат в стаята, престояват известно време и не след дълго Петко излиза сам, но вече е друг Петко - целият грее като слънце, засмян, весел, подскача ту на един, ту на друг крак, иска да изрази радостта си, че е бил с Учителя в горницата и че той и Учителя са се молили пред Духа, който е бил горе. Сега Петко е възроден, душата му ликува, душата му грее като слънце, защото е била при Господа. На следващият ден една сестра се приближава към Учителя и казва: „Учителю, най-малко над двадесет групи минаха по десет човека през Горницата. Аз ги записвах кои се качват и кои слизат, но както се качваха, по същия начин и слизаха. Но само Петко се качи по един начин, а се върна от горе по друг начин - целият светеше като слънце". Учителят я изглежда и казва: „Това се дължи на връзката между ученика и Учителя и връзката между Учителя и Духът. Послушанието на ученика към Учителя създава връзката между ученика и Учителя и между ученика и Божественото. Послушанието на ученика не е послушание към Учителя, а тя създава връзката с Бога, към която трябва да се стреми ученика. Общението на ученика с Бога става чрез тази незрима връзка на общение". Аз съм на разговор пред Учителя. „Да жертваш, но да жертвуваш разумно. Да си не пръскаш богатството само за едно угощение. Някой си даде всичкото богатство за нищо и никакво, а полза - никаква. На един болник каквито яденета и да му даваш все му се виждат безвкусни. Затова ядене се дава на здравия човек. Някому се дава по-малко, защото толкова може да носи, а на някому повече, защото повече може да носи. Пък има и друго нещо - не е важно количеството на хляба, а качеството. Аз предпочитам бяло симидче, приготвено от чисто бяло брашно пред цял черен хляб месен от какво и да е брашно. Важна е чистотата, а тя е средата, в която може да живее човешката душа. Бог може да люби човешката душа само в чистотата и когато се каже „Бог да бъде с теб" това означава Бог да се влее в теб. А да се влее в теб трябва да имаш съд, чист от вътре и от вън. И да станеш съсъд на Бога, т.е. Божественият Дух да се втече в теб и ти да бъдеш ведно с Него."

129. НЕПОСЛУШАНИЕТО НА УЧЕНИКА, ЧОВЕШКАТА СЪДБА И ЧОВЕШКАТА КАРМА Та чудни бяха човешките съдби, чудни бяха пътищата на братята и сестрите, а още по-чудновати бяха техните стъпки. Защо чудновати ли? Защото те бяха дошли на Изгрева и вместо всичко да положат в ръцете на Бога, в ръцете на Учителя, те си правеха кой каквото си поиска и своеволничеха по отношение на своите съдби и се отнасяха пренебрежително към собствената си карма както и с кармата на другите около тях и с това объркваха както своят живот, така и с поведението си пречеха на другите и накрая се пречеше на нормалния ход на Школата. А колко бе лесно да отидат при Учителя и да му поставят проблема си и да го питат. По-лесно не можеше да се измисли и по-лесно не съществуваше. Но да отидат при Учителя това означаваше да се определят вътрешно, че ще вървят в пътя на Школата. А това не беше лесно. По-лесно бе да живеем на Изгрева, още по-лесно да се справим с несгодите на дървените бараки и примитивния живот, които бяхме доброволно приели като бит, отколкото да се решиш да отидеш при Учителя, да споделиш всичко и да чакаш неговият съвет, който трябва обезателно да изпълниш независимо какъв е и дали ти харесва или не ти изнася. Но това означаваше, че всичко трябва да предоставиш в ръцете на Бога, да се откажеш от себе си и човешката съдба заедно с тебе да я пренесеш при нозете на Учителя, а той ще разреши въпроса със съвета си и ти чрез този съвет ще разрешиш кармата си по най-лек и безболезнен начин, в най-кратко време и с най-малко изразходване на сила и енергия. А останалото ще го пренесеш в жертва угодна Богу. Ето там седи ключа за разгадаване. Да се жертваш в името на Бога. Думи. Да, думи, но за да стане Слово трябва в тях да протече Силата на Духа и да се задвижи и да ги превърне на живот. В онези години случаят ме завари да седя при Учителя и да разговаряме. По едно време се задават от далечината Катя Зяпкова и Митко Сотиров. Задават се, приближават се полека-лека, вървят заедно и носят някаква бахча завита и обвиваща нещо кръгло. Така се носеха тогава навремето печени баници, източени и поставени в кръгла тепсия и от горе завързани с чиста бяла кърпа, която се наричаше бахча, с панделки. Та като видиш такава бахча направо ти потичат слюнки в устата - онези българки навремето правеха много хубави баници, че ги правеха точени с точилка, влачени с пръсти, че дърпани и т.н. Ставаха за чудо и приказ, ядеш, а то ти се топи в устата. Та като вървяха с тази баница в онази тепсия тези приятели пристъпваха важно-важно, като че ли отиват някъде на бохчалък. А да отидеш някъде на бохчалък това се правеше когато се отиваше на годеж и когато се носеха подаръци. Когато се носеше такава тепсия с баница, завита с бохча се ходеше на бохчалък, т.е. отиваше се някъде на някаква специална работа, която трябваше да бъде я за пазарлък за нещо, я за купувана на нещо, я за сватосване и искане на мома или пък за канене на кумове за сватбата, или за нещо такова. Но с тази бохча и с тази тепсия се канеше някого за нещо. Отиваш на бохчалък, носиш тавата с баницата, но носиш с нея някаква молба, някаква просба за нещо, което трябва да получиш. Та тия приятели се приближават към нас, т.е. към мен и Учителя, а аз ги гледам и се чудя каква ли ще е тази работа - хем вървят заедно, хем носят тепсия завита с бохча. Учителят обръща глава към тях, съзира ги и проточва с един напевен глас: „Рекох, идват да ме питат кога да се впрегнат". Аз мълча. Нямам време нито да реагирам, нито да питам нещо друго Учителя, защото те бяха вече застанали двамата пред нас. Аз мълча, а те излагат пред Учителя своето решение да се оженят и го питаха кога да сторят това. Учителят ги изгледа и рече: „Човек винаги, всеки ден се жени за света. Но за Бога се жени веднъж". Каза и спря. Повече не изрече нито дума. Те разказваха още други работи, но Учителят мълчеше. Аз си тръгнах. Разбрах, че не бива да се обаждам в такъв момент. Накрая и те си тръгнаха и след това направиха опит да живеят заедно ,но не можаха дълго да живеят и се разделиха един от друг. Това не е важното, а важното бе друго. Те не идваха да питат Учителя дали да се оженят, дали са подходящи един за друг, а бяха взели сами решение да се оженят и идваха при Учителя с готово решение и искаха той да им определи кога да се оженят. Искаше той да им се подпише от долу под полицата като гарант та когато трябва да плащат онази кармична полица с големи стари дългове от векове та Учителят после да им я изплаща. Нали това ставаше тогава: решиш, взимаш заем от някъде, намираш двама гаранти, те се подписват под полица, ти взимаш парите, похарчиш ги, фалираш и накрая хващат гарантите да плащат заради тебе. И те плащат. Те същото искаха да направят с Учителя - той да се подпише под тяхната полица. Но Учителят не я подписа и мълча през цялото време. Бяха дошли с едно свое решение, предварително взето без да го питат. Какво им беше казал по-нататък не зная, но явно по думите му, които изрече пред мен, че това не беше правилното решение на тяхната задача. Съдби човешки, кармически възел и път Господен, който стоеше пред тях. Те предпочетоха чрез човешката съдба да си развържат възела. Излезна опита им несполучлив и те се разделиха. Не знам кой яде от баницата им, но Учителят не се докосна до нея. Не пожела да даде ход на тяхното решение и затова не яде от баницата. Те си го бяха взели, те си го изпълниха, те си го проведоха и те си го провериха, че беше неудачно. А такива случаи имаше много - решават си сами, провеждат си решението и после отиват при Учителя да му съобщят какво са направили. А той в този случаи мълчеше и даваше неопределени за тях философски отговори, които трудно човек можеше да ги разчете и проумее, а тези философски отговори бяха много точни. Спомням си друг случай различен от този, но общ в нещо друго. В Младежкият клас беше станал скандал и побой между двама братя. Поводът беше незначителен, но причината бе една млада сестра. Скараха се, имаше повод, наговориха си разни неща, всеки искаше да унищожи другия, да го унижи, за да изпъкне той пред очите на тяхната обща възлюбена. Караха се за нещо незначително, но те знаеха за какво се карат, че се карат за момата, която беше в сестрата. И те знаеха това, и ние виждахме това, и също знаехме това. На следващия ден отивам при Учителя и споделям впечатлението ми от скандала. Тогава той ми каза: „Чакай, чакай, вие още не сте били в Школата. Това тук е клас за вас, а за онези от горе от Невидимата школа като ви гледат знаят, че този клас тук на Изгрева е само забавачка за деца". Аз погледнах учудено, после разбрах какво исках да ми каже Учителя и се засмях от сърце. Той също се усмихваше дълго за този случай. По-късно добави: „Когато двама вълка се бият за една овца тази овца да не стои да гледа и да не блее насам-натам, ами да бяга, защото все един от двата вълка накрая ще я изяде". Точно така и стана. Тия се скараха, сбиха се, после се сдобриха и накрая един от двамата вълка награби сестрата, замъкна я, ожени се за нея, тя потъна в света и се загуби. Така вълкът изяде овцата. Общото в двата случая бе непослушанието на ученика към думите на Учителя. Имаше един интересен случай със сестра Куна Христова. Тя имаше една дъщеря на име Димитричка. Още от малка е била своенравна, непослушна, твърдоглава, не искала да учи, да ходи на училище и била много буйна. Едвам се е справяла с нея. Решила като дойде в София на Изгрева да я вземе със себе си та да я заведе на беседа да чуе Учителя та дано малко да се усмири и да стане по-кротка. Пък решила и да попита и Учителя за нея като му я представи и да чуе какъв съвет той ще й даде. От града тръгнали пеша и докато стигнали до Изгрева в разстояние на час тя непрекъснато се е карала с нея за най-различни неща, направо караница с висок глас между майка и дъщеря. Пристигат на Изгрева, влизат в салона, всички вътре пеят, идва Учителя и започва да изнася своята беседа. По едно време Учителят спира погледа си върху сестра Куна и казва: „Има една сестра, която е тръгнала подир един луд кон и смята, че на този кон трябва да му се сложи юзда и да му се намери ездач, който да оседлае този луд кон. Я се намери юзда за този кон, я не се намери. Я се намери ездач, който да обуздае този луд кон, я не се намери. А аз казвам тази сестра да гледа да не я завлече този луд кон та да я завлече от нагорнището по надолнището в реката и да я удави". Сестра Куна разбира какво иска да каже Учителя, защото тя мислела, че накрая ако тази нейна дъщеря се срещне с Учителя може би неговото Слово и неговият съвет ще укроти дъщеря й и така ще й се сложи юзда. После тя си мислела, че ако дъщеря й се ожени то мъжът й ще я оседлае и от луда кобила ще я направи на работен кон дето тегли каруца. Така сестрата си мислела, когато е завеждала дъщеря си на Изгрева. След тези думи тя отива при Учителя и му казва: „Учителю, чух какво казахте за мене. Сега ще заведа дъщеря си у дома и ще я оставя свободна". Учителят я изслушал и казал: „Не само свободна, но ще й намериш нещо да работи". Това бил съветът на Учителя, тя се върнала, повече не се занимавала с нея, а от време-на време й намирала някаква работа. Постепенно тя се укротила, а дошло време и да се яви онзи ездач дето обяздвал коне. Обяздил я, турил я в каруца, оженили се, народили деца и така завърши нашият разказ. Та като идвала някой път на Изгрева сестра Куна винаги се опасявала, че трябва да пътува сама през гората. Споделила веднъж с Учителя за своите страхове. „Не се плашете, когато идвате от града към Изгрева и вървете по средата на пътя. Всеки път когато има беседа аз бдя над пътя, минавам през него, почиствам го, изчиствам го и отстранявам и отклонявам онези, които биха ви пречили. Затова няма да се страхувате, молете се и бъдете с будно съзнание." Та сестра Куна се връща у дома и вече знае, че пътят към Школата е винаги почистен, а този път тръгва и върви със Словото на Учителя, а за него е нужно будно съзнание и светлина в съзнанието, за да може това Слово да влезне в него човека и да го оживи. Учителят често говореше за хармонията и че в името на хармонията трябва да се прави жертва, но нещата стояха практически по-иначе. Учителят разбутваше умело жаравата и въглените с машата си, те лумваха в огън и онзи, чиито въглени са разместени започва да се пече от вътре и от вън на този невидим вътрешен огън. Пече се от вътре със страдания, а от вън с мъчнотии. Но се печеше бавно, но сигурно. И именно тук трябваше да положи себе си в жертва, за да реши задачата си. А тя можеше да се реши само чрез саможертвата, доброволно и в името на Бога. В такива случаи той казваше: „Вие в един ден минавате това тук на Изгрева, което за една година се минава в света. А за една година вие тук минавате онова, което в света се минава за сто години". Щом се печели време живота се движи по-бързо и по-интензивно и огъня, който гори вътре и от вън е по-голям и опичането е по-сигурно. Опекат те по всички правила от вътре и от вън - ето това е огън всепояждащ. Това са изпитите на ученика за живота, за смъртта, за живота на духа и за живота на плътта. Това, което е живот за духа е смърт за плътта и онова, което е живот за плътта е смърт за духа. Но това се отнася и важи при човека. Но при ученика в една окултна Школа животът на Духа оживява и плътта и се превръща на живот на Духа в плътта на човека. Това е одухотво-ряване на човешкия живот на ученика. А обожествяването на човека е когато дойде Божия Дух и обожестви с живота си човешката плът така както това бе при Учителя. А при нас какво? Ние се мъчехме в забавачката на Изгрева. Опитвахме се да решаваме задачата си. А през това време Учителят стои настрана, не те вижда, не ти обръща внимание. Чак когато се изчистим и дойдем в хармоничен свят и в хармонично състояние на съзнанието си със светлина в него тогава Учителят ще ти поднесе плод, ще ти подари бисер взет и създаден от твоето страдание, което е бисер за душата ти. И ти този ден го схващаш като Божествен ден, тогава Бог е посетил човешката душа и те е пренесъл в плод на Божествения Дух и бисер на Божествената Душа. На следващия ден отново заставаш пред стъргалото, идва нова задача за разрешаване. И така всеки ден до края на живота ти, Тук на Изгрева беше забавачка за света и Школа за учениците. Аз съм пред Учителя на разговор. „Някой казва: „Ти знаеш ли, че от два дена не съм ял и страдам". Аз му казвам: „А пък аз от десет дена не съм ял и не страдам". Може да е прав, че страданието му е голямо, защото той мисли, че всичко е заключено в яденето. А пък аз макар че десет дена не съм ял ми е радостно, защото зная, че това е хубаво за моя идеал. Геройството е когато не си ял два-три дена и дойде някой, че ти донесе малко храница, а пък ти вместо да я изядеш сам ти я дадеш другиму, който има същата нужда. Значи твоята жертва те приближава до високият идеал - да обичаш ближния си като себе си. Тези хора, които живеят само с желания са от черната раса. Тези, които се борят, за да реализират желанията си са от червената раса. Онези, които мислят за реализирането на желанията си са от жълтата раса. А от бялата раса са хората на разума. Пътят на източните народи е инволюционен - слизане на долу, а на западните народи е еволюционен - издигане нагоре. Затова един индийски адепт ако иска да напредва по-нататък идва да се прероди на земята като европеец. От тук той започва своята еволюция."

127. СЪН, ВИДЕНИЕ И ИСТИНАТА ЗА ЖИВОТА МИ Срещата ми с Учителя на земята и идването ми в Школата бе за мен епохално събитие в живота ми. Самият подтик, който получих в онзи исторически за мен ден през 1916 г. когато от мен се изтръгна един вопъл: „Защо го няма сега Христа, за да му стана ученичка" бе пророчески. И в същия ден чрез една приятелка, която не бях виждала отдавна, дойде, посети ме и ми разказа, че ходела на едно място, където един духовен човек говорел много интересни и поучителни слова. Същият ден аз се срещнах с Учителя. В този ден душата ми бе пожелала и бе изречена онази молба за среща с Христа и в него ден бе изпратен човек, който да ме заведе при Учителя и той да ме приеме и да се срещна с него. Това бе един исторически и епохален съвпад, астрологически с Христовия Дух. Същият съвпад го имах преди 2000 години, когато бях по времето на Христа. Знаех го, усещах го, възприемах го като един нов етап в живота ми, който като продължение от времето на Христа. Днес Христовият Дух отново бе тук и аз успях да се срещна с него в лицето на Учителя. Не мога да се оплача от съдбите Господни. Благодаря. И не само благодаря, а славословя Бога за тази милост проявена към мене. Друго епохално събитие, което преживях през този живот бе от личен характер. Той бе кармичен, съдбовен момент в живота ми. Това бе срещата ми с Борис Николов и преживеният живот с него около петдесет години та дори и повече. Срещи и съдби. Среща и карма. Среща и живот. Три неща събрани в едно и преживяни през цели тези петдесет години. Срещата си с Борис я видях на сън още като бях ученичка във втори прогимназиален клас, а това е било около 14-годишна възраст. Дадоха ми го от Невидимия свят на сън, за да преживея предварително срещата, да ме подготви и се пробуди съзнанието ми за неща, които трябваше да се случат. За мен тогава това беше само сън и нищо повече, сън, който ми бе даден да запомня и да се запечати в паметта ми. Когато го срещнах по-късно аз разбрах, че този сън бе вече не сън, а наяве и че този човек назоваем Борис бе от същия сън и бе поставен да играе роля в този ми живот. По-късно аз разказах съня си на Учителя, а той загрижено ме поглежда и казва: „Това не е сън, а е видение". Вероятно правите разлика между съня и видението. Тези две неща са различни по характер и по същество. При съня имаме излизане на двойника, на етерния двойник от човека като пребивава в един физико-астрален полуматериален и полудуховен свят където акумулира сили, където преработва онова, което не е довършил долу на земята или пък учи горе онова, което трябва да реализира долу на земята след като се върне в тялото си. Това не беше сън, значи не беше опитност по време на сън, не беше с етерния ми двойник и това не беше нито продължение на разрешаването на задачата ми, нито пък поставянето на нова задача. Това беше нещо друго, а Учителят го определи, че това беше видение. А какво е видението? Това е образ на събития в Духовния свят, видяно, разбрано чрез духовното тяло у човека, което е съставено от човешкия дух и човешката душа. Човешката душа дава матрицата, материала на духовното тяло, а пък човешкия дух го съгражда. Единият движи, т.е. човешкият дух движи това тяло, а човешката душа го съгражда чрез материалите в духовното поле. Човешкият дух е движеща сила, а душата е тази субстанция, тази фина материя в Духовния свят, която съгражда формата на човешката единица, на човешкото същество. Горе си душа - съчетание на твоята индивидуалност от хиляди години, горе си дух събрал в себе си движещата сила на твоето начало, за да се пресъздаде чрез дух и сила, в душа обширна като вселената, за да може чрез слизането на човешкото същество на земята да може да се справи и да намери творческото начало в себе си, т.е. духа в себе си и да пресъздаде човешката душа като творческо проявление на вселената в себе си. Дух и душа това са началата на живота у човека на земята и горе в небесата. Долу те одухотворяват човека когато са в него, обожествяват го като се проявяват в него и се изявяват като духовна същност така както са горе в Невидимия свят. Та видението е онова изявление на човешкия дух и човешката душа горе в Невидимия свят, в Духовния свят, където пред духовното тяло на човека се изява в образ и действия, събития и явления, които са задвижени от човешкия дух и запечатани в човешката душа и които събития и явления са програмирани, запечатани и чакат своето пресъздаване долу на земята чрез човешкия живот. А на човека се дава видение, той си тръгва и след време се среща с видението, което от действия и събития горе се реализира долу в една реалност. Значи това, което аз бях видяла беше видение. Тогава не го осъзнавах, защото бях на 14 години, но когато го разказах на Учителя и чух мнението му направо изтръпнах. Осъзнах го, по-късно когато това видение се разви в своята пълнота и трая петдесет години. И сега го осъзнавам напълно като видение и като реализация. И какво сънувах ли? Какво видях ли? Ето какво. Видях и срещнах Христа. Ужким беше Христос, а като че ли не е той, а е образа на Учителя и самият Учител. Вървим заедно по едни път. Стигнахме до една къщичка, а в двора работеше слаб, висок младеж. Аз се отделих от Учителя и отидох при младежа, а той работеше и не ме поглеждаше, макар че виждаше много добре, че съм при него и съм отишла при него за самия него. Чаках го да свърши, но той все намираше някаква работа, която трябваше да довърши. Лицето на Христа ставаше неспокойно, измени се, стана недоволно, че аз се бавя с този младеж и накрая тръгна бавно по пътя. Аз изживявах страшна борба. Какво да правя? Да оставя Христа и да остана при този младеж. Накрая реших да тръгна след Христа и оставих младежа, който си работеше нещо в къщичката. Настигнах Христа. Леко се обърнах назад. Младежът беше излязъл на пътя и се колебаеше дали да тръгне след нас. Накрая тръгна, настигна ни и застана от другата страна на Христа. Христа се движеше по пътя, а ние двамата с онзи младеж се движехме с него отстрани - единия беше от ляво, а другия от дясно Му. Така ми се даде на сън срещата ми с Борис. И друго по-важно бе това, че аз бях причината да срещне и да тръгне той с Учителя. И този сън аз го разказах след време на Учителя, когато се бях събрала с Борис и живеехме заедно, за което ми каза: „Това не бе сън, а това бе видение". По-късно в разговор с възрастните приятели Учителят е разправял този случай без да спомене моето име и това на Борис, но го разказал като случай за едно момиче като пример за правилно разрешение на задачата на човешкия живот, като пример, че човек трябва да тръгне след Христа, след Божественото, да тръгне по този път, който разрешава всички задачи на личния му живот. Този случай може да го намерите след време в беседите - той се отнасяше за мен и за Борис. Тази случка се отнасяше и за моят път, той не ви засяга вас, но за вас остава поуката, че да си разрешиш правилно задачата на собствения живот на земята означава стремеж към Бога в Чистота. Всяко отстъпление от Бога е нечистота. Чистотата включва общия стремеж към Бога, а в общия стремеж към Бога се включва това, че трябва да станеш едно и да работиш заедно с онова начало в живота, което е в тебе от хиляди години, което носи частица от Божественото начало, в което начало ти като човешки дух и човешка душа трябва да се съединиш с Христа, т.е. с Христовия Дух, който е Дух на Обединението между първичното начало на живота и първичното начало на твоето съществувание като човешки дух и човешка душа. Това означава живот в Христа, път в Христа и ученик на Христа. Ни повече, ни по-малко. Та това ми беше дадено на сън, а Учителят ме поправи, че това не било сън, а видение. А аз сега мога да кажа, че сън ли бе, видение ли бе - не зная, но зная, че бе пълна реализация в живота ми на земята и стана истина на моя живот. Сън, видение и истина. Ето това бе обединение на три неща в едно. Христовият Дух ги обедини и аз трябваше да извървя този път. Какво съм извървяла и докъде съм стигнала не знам, но това е друм, по който аз вървях. Ето това бе задачата ми - да се определя и да вървя в пътя на Христа и на неговата Школа. Аз съм на разговор пред Учителя: „Ами ако аз те нося сам на ръце какво ще спечелиш? Аз ще те пренеса от едно място на друго, ще те оставя там и ще си замина нататък. Ако ти не можеш да ходиш какво ще е твоето положение? Ще кажеш: „Защо ме остави тук?" Но ако можеш да ходиш, ще станеш, ще поемеш пътечката и полека-полека ще се изкачиш на върха при мене. Като те видя, че си дошла аз ще се зарадвам и ще кажа: „Ти как дойде?" и ще се свали един товар от гърба ми, защото инак ще си мисля, че трябва да се връщам да те взема. А знаеш ли каква радост ще си причиниш като дойдеш сама? Колко много ще се зарадваш?" При тези думи на Учителя аз се развълнувах, а той се развълнува и понеже се бях навела на масата да пиша не видях от начало, но после видях, че той се просълзи и после извади кърпичката и си избърса носа и сълзите. После той продължи. „Ти не работиш достатъчно. При сегашното си положение много нещо можеше да направиш. За теб има опасност да ръждясаш, да се образува гниене. А онези, които много работят ти ги гледаш, че са се лъснали, но те са се изтрили от работа. Сечиво, което работи само се лъска, а което не работи ръждясва от влагата. Същото е и с човека. Да речем, че ти стоиш при майка ти у дома и тя постоянно те милва и гали и друго положение, че ти ходиш на училище и там се срещаш с твоите другарчета. Идеш, научиш един урок, след това научиш други и после се върнеш при майка ти и тя те погали. Ако те оставят да си избираш от тези две положения кое ще предпочетеш? Първото е по-хубаво, но там нищо не научаваш и това е лошото. При второто положение раздялата с майката е мъчна, но пък печелиш знание, което ти е необходимо затова е за предпочитане. Човек трябва да бъде естествен всякога и да не се смущава от присъствието на други хора. Той да е тъй свободен в държанието си както е свободен, когато ги няма. Това може да стане ако си погълната само от една възвишена идея."

126. ЗАВЕТЪТ ГОСПОДЕН Трябваше да преминат още няколко дни докато успея да съпоставя в себе си всичко онова, което се случи на ул. „Опълченска" 66 през тези десет дни на изпитание и онези десет въпроси, които ми се задаваха на сън и на които отговарях, След като успях да ги съпоставя видях и усетих едновременно, че се наместиха един след друг, настаниха се един в друг и се съединиха в нещо цяло. Опитността от единия ден пасваше и се съединяваше с въпроса и отговора на съня ми. Накрая се образува нещо цяло, неразривно между онова, което преживях наяве и онова, което ми се даде на сън. Разбрах, че връзката бе установена, закрепена и бе здрава и е вече неразривна връзка. Или по-точно казано, получи се една непреривност на съзнанието ми от онези десет дни, в които нищо не помнех и онова, което ми се даде на сън. Онова, което беше скрито наяве на ул. „Опълченска" 66 сега ми се даде, разбрах го, пасна едно в друго и разбрах, че този процес на установяване на връзка на съзнанието ми през дните на ул. „Опълченска" и през време на съня ми е установена и будността на съзнанието ми за тези десет изпита също е възстановена и е реална. Тогава станах и се запътих при Учителя. Той ме прие любезно. После му разказах подробно съня си с въпросите, които ми е задавал по време на сън и отговорите ми. Учителят ме изслуша, изгледа ме, остана доволен, че съм запомнила всичко и че го свързвам с онези десет дни на онова чакане и онова отиване и връщане насам и нататък. Накрая Учителят се усмихна и каза: „То ще стане... Но не само в този живот". Аз стоях пред него и разсъждавах, че то ще стане. Значи Учителят го възприемаше като нещо единно и цяло, както и аз го бях схванала. Но ще стане отчасти сега, но и отчасти в друг живот. Учителят прехвърли мост между сегашния ми живот при Школата на Изгрева както и онзи в следващия ми живот. Направи и прехвърли мост, съедини сегашното ми пребиваване тук между българите и Школата на Учителя с онзи, следващият живот, където ще се преродя на друго място. Къде щях да се преродя, това не знаех. Не ми се даваше да узная. И това не беше в момента толкова важно за мен. Важното бе другото, че се прехвърли мост между сегашния ми живот и следващото ми слизане на земята. Е, това бе важното, че отново щях да се добера до Словото на Учителя. Отново щях да вървя по същия път на духовно просветление по пътя на ученика. Ето това бе важното. Това го мислех, разсъждавах и го приемах като една привилегия и то заслужена да присъствувам отново в този идеен живот, който сега тук го изучавах. Но колко щеше да трае това, колко време, колко човешки години, колко прераждания, не можех да зная. Това зависи и от онова, което разрешавах сега и от онова, което щеше да остане да разреша впоследствие. Труден продължителен етап. Това състояние, което ме бе завладяло и не ме напускаше дълго време, защото аз не исках да излезна от него, исках всичко да разгледам по-подробно, за да не изпусна нещо. Защото знаех, че ако излезна от това състояние без да си довърша работата както трябва повече не можех да го върна. Това бе едно поле, в което моето съзнание беше влезнало, едно поле намиращо се горе в Невидимия свят, типично и строго специфично за случая, поле, което се характеризира като,една област, където бяха постъпили важни задачи за разрешаване в моят път, горе, където духът ми трябваше да задвижи тези неща, където умът ми бе буден и осветляваше тази област, а душата ми запечатваше всичко. След време щях да премина през него и щях да слезна на земята със своите човешки проблеми. Вървях, крачех, движех се през останалото време от деня, но съзнанието ми беше будно и още се движеше в онзи свят, където бяха се разиграли тези десет опитности и десет задачи. При едно такова състояние отивам при Учителя, за да доизясня още някои неща, но той ми заговори за друго, като че ли беше нещо съвсем друго, нямащо нищо общо с моето намерение да ми доизясни още няколко въпроса, които си ги бях поставила в себе си за разрешаване. Той ме прие и каза: „Взел съм те при себе си, защото знам предварително, че ще издържиш". Това Учителят каза за мен. Това ми го каза вече за втори път. Първият път когато ми го каза приех го, като че ли ме поласка за прилежанието, че се старая да бъда последователна, но в какво? Последователна във верността. А това много рядко се случва на земята - да бъдеш последователен във верността и да останеш верен до края. Но вторият път, когато ми го каза аз го възприех по съвсем друг път, вече като задължение не само да вървя по този път, но и да се справя със всички задачи, не само сега, но и в бъдеще и в другите си прераждания и животи на земята. А Учителят по-късно ми го и написа. Приех го като завет между мен и Учителя, завет между ученика и Учителя, Завет между една човешка душа и Бога. Ето така го възприемам сега. Завет между една душа и Бога. Е, тук съм Марийка и тук е Учителят през тази епоха. Но утре, в други ден ще съблека това тяло и моята душа ще търси да изпълни Завета между нея и Бога.Ето това беше важното в случая за мен. А за вас е важно не случая, а Завета, че той се дава между човешката душа и Бога. Той е вътрешен завет. При мен, който бях при Учителя в плът стана завета наяве. Но при вас също може да се осъществи когато Учителят го няма на земята, но само ако вие влезнете в онова поле, където ти ще се чувствуваш като душа там можете да срещнете Божествения Дух. Там може да се осъществи Завета между вас - човешката душа и Бога, защото Завета не е нищо друго освен връзката между душата на ученика и Бога. А тази връзка се осъществява само при едно положение. „В изпълнение Волята на Бога е силата на човешката душа." Сега разбирате ли от къде тръгнахме и къде стигнахме - до изпълнението Волята на Бога. Това е завета на ученика от Учителя и го получава чрез Словото му! И за всеки ученик е строго и специфичен този завет. Той трябва при всички положения да изпълни Волята на Бога, т.е. програмата на човешкия си живот залегнала в програмата на Божия Дух когато го е изпращала на земята като душа да се въплъти в човешко тяло. Това е акт на ученичеството и път на Завета Господен. Да продължа разговора си с Учителя. Той ми каза, че за мен е сигурен, че ще издържа. „Но за Савка", продължи Учителят „е съмнително дали ще го издържи". И наистина тя почина, замина си от този свят пет-шест месеца след заминаването на Учителя. Той си я прибра да не направи по-големи грешки. Според мен тя не си издържа изпита. Върху нея се изсипа голяма благодат от Учителя, но тя не бе готова да я поеме. Затова Учителят веднъж ми каза: „Савка е най-нещастният човек на Балканският полуостров". А тя беше най-близко до него, но не можа да се възползва понеже не беше готова вътрешно за това изливане на благодат от Божествения Дух, затова беше според Учителя „най-нещастната на Балканския полуостров". Ако можеше да се възползува щеше да бъде ангел небесен. В това съм сигурна, че това щеше да стане ако беше готова. Вода гази - жаден ходи. Тук има голяма истина и голяма трагедия в тази пословица. Само онзи, който я преживее може да я оцени. Но само след като я преживее и остане жив духом. Веднъж Учителят ми каза: „Ако на теб дам едно, на Паша ще дам три, а на Савка ще дам десет". Ето така Учителят работеше с нас и така се изливаше този благодат в такова съотношение върху нас. Та най-много получаваше по Божий благодат Савка. Но опасността за духовния път е голяма. Защо ли? Школата е скрита и човек не може да я разбере. Това е тесния път за Христа, за Школата на Христа. Тази Школа е реално изявление на проблемите в живота. А онзи човек, който влезе в нея ще го поставят тъй естествено вътре в себе си да разрешава задачите в живота си. Тъй че Школата на Бялото Братство не е отвън, а вътре в човека. Тъй че Школата на Бялото Братство е горе в Невидимия свят. Тя е горе в съзнанието на човека. Горе, където има в свръхсъзнанието на човека - човешка душа и човешки дух, там могат те да се срещнат и да получат Завета Господен от Божествения Дух и след това този завет човешкия дух и човешката душа да го свалят' вътре в човека и от този момент започва неговият път като ученик и влизането му във вътрешната Школа на Бялото Братство. Ученикът в тази Школа се обучава единствено чрез Словото на Учителя, което е Слово на Бога. Ето сега един пример. Имаше един брат - Велко Петрушев, който навремето по времето на Европейската война е бил моряк в българската флота. През септември 1916 г. България влезна във война с Румъния и от ноември започнаха епичните боеве в завоя на Черна. Трета армия в Добруджа напредваше с победоносен ход и развяваше българските знамена на новоосвободените български земи. Велко Петрушев по онова време е вече се е запознал с Учението на Учителя, става вегетарианец, но в онези години военни за вегетарианци беше много трудно - ядяха само чай и сух хляб. Той е чувал само за Учителя, чел е нещо от него, но изобщо не бил се срещал с него. По онова време руски самолети са дошли да бомбардират Варна поради това, че България беше във война с Русия, а и затова, че българската конница посече в Добруджа цяла казашка дивизия - кавалерия. По това време войниците са ги накарали да копаят окопи, но той нали бил гладен едвам се движел. Започнал да се моли на Учителя за помощ и съдействие. На следващия ден идва фелдфебела, който се наричал Байданов и като ги видял, че той и неговият приятел не могли да копаят и не могли да държат копач и лопата взима, че ги изпраща на някаква по-лека работа. Така той вече имал първата опитност, че получава отговор на своята молитва. Ето вече е било решено тяхната рота да замине на фронта и да се бие срещу румънци и руснаци. Той отново започва да се моли на Учителя за помощ. Моли се на Учителя, но нито го познава, нито го знае, нито го е виждал, а само е чувал за него и чел е нещо от него. На следващия ден идва при тях един моряк и им нарежда да се явят в щаба на ротата. Най-интересното е, че вместо да ги изпратят на фронта го изпращат в арсенала, там където се съхраняват хранителните продукти на войската. Там имал възможност да си похапне, да се охрани и да възстанови силите си. Там в този арсенал той прекарва цялата война. Свършва войната, накрая той отива при Учителя, за да благодари. Учителят го посреща, оглежда го, усмихва се и казва: „Братът се е охранил и е вече като охранен породист жребец". Велко Петрушев се усмихва, поклаща глава и казва: „Нахраних се добре, угоих се добре, но накрая реших да дойда и да ви благодаря за всичко, което сторихте за мен". Учителят протегнал ръка, взел една книжка отпечатана с негови беседи, на която пишело „Сила и живот", подал му я и казал: „Вземи, това е от мен. Прочети и знай, че първо предхожда духовната храна, а след това след нея идва и физическата храна. Първо е молбата към Бога, а след това идва Силата Господна, която възстановява правдата". Брат Велко взима книгата, чете, чете и вижда, че духовната връзката с Учителя предхожда онази външната среща с него. Първом е Словото, а след това идат обещанията и деянията Господни. Аз съм на разговор пред Учителя. „На физическият свят Любовта не може да се прояви, тя се проявява в Духовния свят. Тука може да се прояви само микроскопичната любов. Пример, може да ти направя едно добро и да си замина нататък. В сегашните къщи както са направени можеш ли да пуснеш водата от чешмата та постоянно да тече в стаята? Какво ще стане със стаята? Всичко ще се потопи. Значи на физическото поле Любовта не може да е непреривна, тя ще има прекъсване. То прекъсването зависи от човешкото съзнание - ако то е будно няма прекъсване между физически свят и Невидимия свят, но днес човек още няма будност в съзнанието си. От Невидимият мир съществата, които помагат не искат да ги знаят, защото те са интелигентни и ценят свободата на всекиго. Някое същество дойде, подхвърли ти някоя окуражителна мисъл и пак се скрие, за да не изопачиш идеята с някой образ. Те искат да те научат да проходиш. Изправят те, ти паднеш, а те дойдат пак те дигнат. Таман речеш да пристъпиш и пак паднеш. Те пак те дигнат докато най-сетне се научиш да ходиш. Докато пада малкото дете все плаче, но като проходи, ободри се и се зарадва, добие самоувереност. Човек без помощта на Невидимия свят не може да живее на земята."

125. ВЪТРЕШНАТА СВЕТЛИНА У УЧЕНИКА Е ДУХОВНАТА СВЕТЛИНА ЗА ПЪТЯ МУ И така Марийка, т.е. моята особена персона бе поставена там на оназ.-скамейка на ул. „Опълченска" 66 десет дни под ред от сутрин до вечер на някакъв изпит, който не можах да разбера за какво е и за какво става дума. През ума и през главата ми не преминаваше никаква определена мисъл, за която да се хвана и да разбера смисъла на всичко това, което се върти около мен и се случва с мен. На десетия ден аз изпаднах в особено размишление което ме озадачи. През деветте дена нищо в главата не ми се мяркаше, нито мисъл, нито нещо друго. Седя като истукана, опитвам се да мисля, но без резултат. Човек може да се опитва да мисли, но трябва да дойде някаква мисъл от някъде, да я хване, да я задържи, да я разпознае и да я разчете. А при мен нито идваше мисъл, нито можех да извлека от някъде някаква мисъл. От нищо може ли да излезе нещо. Не може. През мозъка ми и през ума ми не преминаваше никаква мисъл през тези девет дни. Това трябва да подчертая и да бъде много ясно. Навярно знаете, че според Учителя човек не създава мисълта, а тя съществува в един свят където ако се добере и влезне в този умствен свят и ако има вътрешна скала на своето вътрешно радио може да се насочи на някоя вълна и да приеме някоя мисъл от съответното поле. Но при мен лампите на радиото в мен светеха, но нито приемах някаква мисъл, нито предавах. Та на десетия ден изпаднах в особено размишление, което ме озадачи и което ме изненада. Аз бях започнала да размишлявам един много сериозен въпрос. Бях потънала в размисъл - това е израз, но за мен означаваше нещо друго, бях се добрала до един важен въпрос, бях хванала в мисълта си една светла нишка и започнах да я намотавам на кълбо в себе си и с постоянство и полека-лека зачетох по нея мисълта, която носеше. Четях я в себе си, размишлявах по нея и така бях потънала в размисъл и нищо друго в момента не ме интересуваше и не обръщах внимание какво става около мен. Така в периферията на моето външно зрение видях, че Учителят правеше нещо на двора и изобщо не ме поглеждаше и че около него имаше двама-трима приятели, с които разговаряше. Но това някак си беше вън от мен. А аз намотавах това вътрешно кълбо и светлите нишки се навиваха, нижеха се думи и слова, четях ги, приемах ги вътрешно и размишлявах върху тях. Накрая дохождам до една съществена мисъл. Една много важна и съществена мисъл в себе си. И спрях да я разглеждам и размишлявам върху нея. Изведнъж както Учителят беше в двора и работеше си там нещо и както не ми обръщаше внимание цели девет дни, както и сега до този момент, изведнъж се изправи, изхвръкна като птица от това положение там и като стрела се насочи към мене. Това беше моето вътрешно усещане и възприятие, а той бързешком пристигна при мен и по най-бърз начин направи двайсетина крачки към мен и продължи с думи мисълта, до която аз бях се спряла и която беше в мене. Учителят с няколко думи на точен български език разви мисълта окончателно като говореше на половин метър от мене. Аз седях на пейката с ръце от пред положени на колената и на роклята си. Докато се усетя той бързо и точно доразви мисълта, обясни ми я, разви я и си отиде така бързо както беше дошъл. Аз останах сама на пейката. Стоях още известно време, за да запечатам в ума си онова, до което бях стигнала сама и онова, което Учителят ми каза и като видях, че то вътре в мене се съедини не само като определена мисъл, а като разрешение на този важен въпрос. Така разбрах, че съм приключила с тази задача. Нещо в мене ми подсказа, че мога да си отида. Станах, отидох при него, без да продумам нещо целунах му ръка. Той нищо повече не каза и повече не ме покани за следващите дни. Аз се поклоних и си отидох у дома. У дома усетих, че нещо много важно съм свършила и приключила, но какво беше не можах да определя и да си отговоря. Това беше някакво друго познание от друг обсег, за който ние нямахме органи в човешкото си тяло за възприятия и органи да го изразим. Тук разбрах, че сме толкова несъвършени, че сме толкова малки в сравнение на това огромно знание от Словото, което идваше от Учителя и от Духът му. Тук видях несъвършенството си като човек и като ученичка. Та каква ученичка можех да бъда аз, та ученикът има винаги контакт с Учителя си и винаги слуша неговият вътрешен говор. А ето аз цели десет дни стоях по цял ден от сутрин до вечер и накрая Учителят дойде и ми го каза ей така, изговори го с езика си и с устата си онова, което трябваше да го чуя аз чрез вътрешния говор между ученика и Учителя. Това щеше да стане ако бях ученик. Да, ама ние не бяхме ученици, нямахме още връзката между себе си и говора на Учителя, т.е. връзката с разумното Слово, което идваше от Духа. Ето това го нямахме, бяхме несъвършени и затова още не бяхме ученици. През нощта сънувам у дома си един сън. Сънувам, че Учителят се е изправил на едно място. По-долу в далечината бяха сложени маси и там бяха седнали стенографите. Това бяха Савка Керемидчиева и Елена Андреева, седнали на столовете, а на масите пред тях бели листове и моливи да стенографират, но седят и гледат какво става с едно неразбиране. И всичко, което се случва, което говори Учителя минава покрай тях като транзит без да остане в тях нищо, нито пък да се запишат думите на Учителя на белите им листове. А нещо Учителят говори, нещо става и нещо се извършва, но те са безучастни към всичко това. Учителят се обръща към мене и ме извиква. Аз се изправям пред него. Той ми задава някакъв важен въпрос, много важен, който не помня, и трябва да отговаря. Отговарям на въпроса. Като отговарям на въпроса една прозрачна материя от устата ми излиза, светла, прозрачна, излиза от мен и се насочва към Учителя. Той ми зададе след това втори въпрос. Отговорих също. Отново тази прозрачна, светла материя излезна от устата ми и се разпростре, но с по-голяма пространство и обем. Така отговорих на деветте въпроса. На десетия въпрос, който Учителят ми зададе се образува едно голямо празно пространство между мен и Учителя. На този въпрос се запънах малко, Учителят ме погледна и каза: „Ха..." да не би да не отговоря. Обикновено той казваше наяве към някой, който се запъне да отговори: „Ха, кажи де". Аз много пъти съм наблюдавала това и онзи, който е пред него запъва се, запъва се, накрая му се проясни нещо и го изкаже. Но тук на съня ми той каза „Ха..." и направи жест да продължа да не се запъна да не би да не отговоря. И аз отговорих и от мен се образува една голяма пространствена материя от светло естество и запълни цялото празно пространство между мен и Учителя, които съществуваше преди това. Учителят ме прегърна и целуна по челото и ми каза: „Моето дете". Това беше отговора на тези десет дни, които ходех непрекъснато. Този отговори ми го дадоха на сън, т.е. в друго състояние на съзнанието ми. Може би там бях по-будна отколкото долу на земята през деня и наяве. Та имах десет задачи, имах десет изпита докато станах духовно дете на Учителя. Когато се свърши моят изпит на съня ми Учителят се обърна към Савка и каза: „Я прочети какво си записала, стенографке". Пред нея видях, че имаше едно листче и започна да го чете. Като го разчиташе и го зачете сбърка нещо и неправилно го прочете. Учителят каза: „Не е вярно". Тя започна да го чете отново, но го прочете както първият път. Първият път Учителят каза по-меко, но вторият път с по-строг тон: „Не е вярно". Тя го четеше както първият път. Учителят се разсърди. Савка се изправи и по лицето й се изписа една голяма изненада. Тогава стана Елена Андреева, другата стенографка и взе листчето на Савка да й помогне тя да го разчете. Чете до половината и повече не можа да прочете и спря до там. После аз си тръгнах да си отивам и след това се събудих от сън. Така на сън ми се даде, че имам десет задачи като ученик за разрешаване. Та и наяве преди това, а и на сън Учителят те вика, стоиш пред него и не знаеш какво става. Трудно е човек да разбере същността на задачите, които има да разреши, защото те са от друго естество, намират се в друг свят и затова е необходимо подходяща вътрешна светлина, така че ума да се освети, а духа да задвижи тяхното разрешаване, а душата да участва в този процес. Умът да освети, духът да задвижи и душата да запечати и съхрани. Велико е това претворяване на човека в ученик. Труден е пътят на ученика, но и славен. Имаше един българин, младеж, който следваше в Прага. През лятото се връща в България на гости по време на своята ваканция и понеже неговата рождена сестра е от Братството тя го завежда на Изгрева. Този брат се казваше Руси Николов и точно по това време в 1927 година се строеше салона на Изгрева. Сестрата представя рождения си брат на Учителя и той продължил разговора с него повече отколкото е необходимо. По едно време му казал: "Тука има майстори, които строят, а ти ще стоиш тука и ще наблюдаваш дали майсторите добре си вършат работата. А пък аз също ще ти помагам". А студента Руси дето следва в Прага е имал язва на стомаха и често е страдал от нея и трудно се е хранел. По тази причина рождената му сестра го завежда при Учителя да се срещне с него и да получи съвет как да си излекува язвата. Учителят не му дава съвет, а му казва, че му е намерил работа да бъде надзирател на майсторите, но такъв че само да наблюдава без да им прави забележка. Непрекъснато в разстояние на няколко дни той е на Изгрева и там пренощува в една от палатките. А Учителят по време на строежа е непрекъснато е между майсторите и дава някои съвети. След една седмица постройката е вече готова, слагат се керемидите на покрива, боядисва се от вътре и ето идват съборните дни. Учителят му казал: „Ще останеш и за събора". През време на събора Учителят чете беседи в новопостроения салон. След това има тържествен братски обяд. Учителят поканва студента да седне при него и да се хранят заедно на масата. Обикновено се поднася обща вегетарианска гозба сготвена в големи казани. Поднася се чиния на Учителя както и на студента, а той казал: „Учителю, не смея да ям такава храна, защото имам язва и ме боли стомаха от нея". Учителят го погледнал, усмихнал се и казал: „Ние нали построихме салона, нали сложихме покрива и керемидите, нали белосахме салона, ти нали също участваше тук? Как така, та ние ремонтирахме и измазахме и твоят стомах. Яж спокойно". Той, студента изгладнял от недояждане лека-полека с известен страх вкусвал от яденето. Усетил, че стомаха го възприема и изял чинията с поднесената гозба. Нямал никакви болки, следващия ден опитал друга гозба и накрая идва и се сбогува с Учителя. На отиване Учителят се усмихнал и казал: „Е, ти си един от свидетелите да види и да чуе и да разбере, че когато човек и други като него строят къща за Господа, то Господ пък строи къща за самите тях". Студентът заминава за Прага и десетилетия след това той не боледуваше от язва, защото Господ бе построил дома му по законите Господни. Аз съм пред Учителя на разговор. „Казваш, че загубваш Бога. Не знаеш как да го схванеш и де го схванеш. Представи си, че си една малка пеперудка, която лети от цвете на цвете и се пита де е земята. Тя, пеперудката цялата земята не може да види, но цветовете, които са под нея ги вижда много добре. Нали от там смуче нектар. Доброто желание, което ти е дошло да се примириш с Учителя си е от Бога. Мисълта, която ти е дошла е от Бога. Във всичко се проявява Бог. Всяко нещо е Божествено. И изкълчената мисъл и тя е излезла от Бога, но дохожда при теб такава, защото се пречупва през много други съзнания и те я променят. Отношенията на двама души, които се обичат са немислими без Бога. За да има хармония помежду им трябва да се движат между две успоредни, на които перпендикуляра е неизменен. Когато у теб се проявяват две противоположни състояния, третото, което ги хармонира е Бог. И Христос казва: „Дето са двамата в Мое име, там Съм и Аз". Отношенията са невъзможни без Бога."

124. БОЖЕСТВЕНИЯТ ОГЪН Споменах не еднократно, че в Школата на Учителя имаше външни методи, които бяха предназначени за онези, които посещаваха Школата и сяха в Младежкия окултен клас както и онези, които бяха в Общия окултен клас. Те всички носеха името ученици. Вие сега вече разбирате, че думата ученик има съвсем друго значение и че едва ли в Школата на Учителя да е имало един ученик в онзи смисъл, който го разбираше Учителя и смисъла, който влагаше в това име. Спомням си, че в един разговор с него с голямо огорчение пред група приятели каза: „Ако имах десет истински ученика бих преобърнал Света". Ние се свихме, сгушихме се от такова определение, защото беше казано с такъв тон, който изключваше възможността онези, които бяха около него и го слушаха да попаднат в тази десетки. След като ни изгледа помълча и каза с огорчение: „Е, ех, ако имах само един ученик щях да разора света на угар, след това да го изора втори път и да посадя в него семената на Словото Божие" и замълча. Настъпи мълчание, което се предаде и на нас и навлезнахме в един свят на безпределна тишина и необятна Вселена, където преобладаваше необятността и безпределността. Усетихме наяве какво означава безпределност на времето и необятност на пространството, всичко това се включваше в атрибутите на Божествения Дух, който бе тук в тялото му както тук бе и Христовия Дух, Който се изявяваше като Миров Учител, Защото само Божествения Дух може да бъде Учител, когато се изяви като Принцип, на Силите, които определят времето и Силите, които очертават пространството, в които се проявява Духа. Ние се бяхме сгушили от начало и не се чувствувахме ученици и като че ли бяхме вън от времето и пространството, в което оперираше Духа на Учителя. Но постепенно това състояние се пренесе върху нас, то заработи у нас и се включихме и ние и по време, и по пространство и се озовахме и се видяхме, че бяхме някаква една милионна част от мига на това проявление. И тогава разбрахме, че не сме и не можехме да бъде ученици в онзи смисъл, в който разглеждаше нещата Учителя. Не се обезхрабрихме, но в нас се вля един подтик за работа върху себе си. Излезнахме от тази опитност не обезсърчени, а напротив, с един подтик. После това изказване на Учителя се преразказваше и препредаваше, но онези, които го преразказваха искаха да покажат, че онези, които смятаха, че са нещо на Изгрева, че изобщо не са ученици в никакъв случай. И това имаше повече като упрек и ирония както и една категоричност, че тук на Изгрева няма ученици. Има Учител, но няма ученици. Да, може би беше така. Но онези, които слушаха бяха там и изживяха безпределността на пространството и изживяха вечността на времето и имаха съвсем друго становище и разбиране за ученичеството и тези упреци вече не се отнасяха за нас. Но че нямаше ученици на Изгрева в това също съм сигурна и строго определена. Имаше малцина, които желаеха да учат, а това не беше малко, защото Учителят го приемаше като голямо постижение за нас. Един интересен случай от живота ни на Рила на седемте рилски езера. Братството се е разположило по склоновете на второто езеро, палатките са опънати и братския живот тече по начина, по който години наред е текъл. Учителят седи на стол пред палатката си и около него няколко сестри. По едно време Учителят става от стола, лицето му е много сериозно и тръгва полека надолу от стъпалата, които водеха от неговата палатка към второто езеро. Тръгвайки той се обърнал с поглед към сестрите, говорещ, че те трябва да не го следват. Като слязал долу, седнал на един голям камък до второто езеро, така че до него е имало място, където може да седне и някой друг когото Учителят би поканил да седне до него. По това време от горе сестрите са застанали и втренчено гледат към езерото и наблюдават и чакат да се случи нещо. Ето от долу излиза от първото езеро и полека приближава една жена. Тя минава през моста, после полека се запътва между камъните и тръгва към него. Тя се доближава до него, сяда на камъка и казала: „И аз да ми се отвори време и място та да седна един път до вас. Да знаете колко дълго време се молих на Господа да ми се даде такъв случай, че да отида при Него, та да му благодаря за доброто, което винаги ми прави". Учителят седи, слуша сериозен и пита: „Сестрата къде се е запътила?" „Ами отивам за Рилския манастир, за да запаля една свещ там в олтара на църквата, защото в последно време всички молитви, които отправям към Господа се приемат от Него и аз все получавам помощ, та за помощта рекох да запаля една свещ на Господа". Учителят седи и казва: „Е, рекох, ти вече запали тази свещ". Жената се обръща към него, поглежда го, очите й се отварят, тя вижда Учителят целият в светлина като слънце, пада на колене пред него и извиква: „Господ мой и Бог мой" и започва да целува ръце. Учителят я изчакал и след малко казал: „Не знаеш ли какво е казано, че на мен целуваш ръце? Бог е Дух и тия които Му се кланят в Дух и Истина да Му се кланят". Жената става, сълзи текат от очите й, благодари и леко с благоговение се отдръпва в страни, Учителят става от местото си, приближава се към една сестра и казва: „Рекох, почерпете жената с чай и я нагостете, защото дълъг път я чака". Сестрата я подканя, донася чай, сладкиши, започва се разговор и жената дето е тръгнала на поклонение пред Господа разправя целият проведен разговор с Учителя. А пък онази сестра дето поднесе чая и бисквитите беше моя милост. Та пътищата на хората и на човеците са различни. Ето защо Учителят веднъж ми каза: „Тебе насила ще те вкараме в Царството Божие". Аз стоях зашеметена: „Защо, Учителю". „Защото така искам" беше неговият отговор. И не разбрах защо. И не можах да разбера нищо от това негово изказване. Съвсем нищо. Не се срамувам. Но изчаквах да разбера какво означаваше всичко това и как ще се прояви наяве това изказване на Учителя. Знаех от опит, че всяко негово изказване е строго определено по време и пространство, но за кое време се отнасяше и за къде - не се знаеше. Трябваше да се чака и да се наблюдава. Ето изминаха тридесет години от заминаването на Учителя от този свят. Сега аз го преживявам вътрешно вкарването на сила в Царството Божие. Това вкарване за мен е реално, но преминаването и вкарването на сила е преминаване през жив огън. През вътрешен огън, в който всичко изгаря, гори и в горенето аз се чистих, то е болезнено, защото се преминава през страдания и чрез мъчнотии. Страданието обхвана чувствения свят, а мъчнотиите - умствения свят. Едното дава храна за душата, а другото укрепва духа. Но за вас това са думи, а за мен не са думи, а жив огън, който гори непрекъснато, ден и нощ, години наред. Тук разбрах какво значи, че Словото на Бога е огън, който пояжда и че нашият огън на Словото е огън, който пояжда. Затова влизането насила в Царството Божие е минаването през огън - страдание и мъчнотии. Чак когато човек влезе в този път ще разбере защо Божият огън е една необходимост за човека - да се изчисти от вътре, да се прочисти, да се избели от вътре и да стане бял с избелени одежди от светлина. Но аз като минавам през този огън не съм се избелила, да не смятате, че съм приключила със своят път? Напротив, сега го почвам, в началото съм щом се запали огнището на огъня в мен - гори, гори и ден и нощ огън, който не тлее, а гори и изгаря. И много трудно, и много усилия и колко мъки и сила ти е необходима, за да превъзмогнеш всичко това и да се справиш със задачата си, с основната си задача, за която си дошла на земята, за да я разрешиш. Имах такава опитност на ул. „Опълченска" 66. Учителят ме извиква десет дни под ред. Извиква ме, аз пристигам, представям се на някоя от сестрите, която трябва да предаде на Учителя за моето пристигане, но той не ме приема. Предава, че има работа в момента. През това време влизат и излизат при него приятели, той се занимава с много неща, но мен не ме приема, за мене няма определено време, няма час и няма обстоятелства, които да ме срещнат с Учителя, т.е. няма условия нито в него, нито в мен, нито условия наоколо. И понеже неговите условия са винаги определени от Духа, а Духът Божий е тук, но той не може да се прояви чрез него в мен, защото аз вътре в себе си нямам условия, в мене нещо не е готово и затова не мога да се срещна с Учителя. А Учителят е тук пред мене на пет-десет метра, среща се, разговаря с този, с онзи, движи се около мен, а аз седя на пейката и чакам. Минават, заминавам покрай мен приятели, спират се, поприказват с мен, свършват си работата, за която са дошли при Учителя и си тръгват. Те знаят за какво са дошли при Учителя. Ами аз за какво съм дошла? Аз не зная. Аз чакам Учителя да ме приеме. Чакам до обяд. Дойде обед - Учителят не ме приема. Аз отивам при него и му казвам: „Учителю, аз ще си отида". Той ме погледне безучастно и каже съвсем безразлично: „Рекох, елате по обед". Отида по обед, седнем долу в трапезарията, около Учителят има хора, обядват, приказват това-онова и той е любезен с всички. Свърши обеда, станат, разотидат се, а аз чакам отвън в двора до седемнадесет часа. Учителят не ме приема. Накрая отида да му целуна ръка. Той е безразличен към мене. „Елате утре." „Сутринта ли?" „Сутринта." На другия ден сутринта съм там и отново чакам. Повтаря се съвсем същото от предния ден - той не ме приема. Така цели дни се повтаря едно и също без никаква разлика. Всички виждах, че Учителят не ме приема за радост на някои, които ги виждам, че сияят и се радват, че аз съм отхвърлена от Учителя, а пък други ме гледат със съчувствие, а пък трети с безразличие минават покрай мен. Но онези, които са се пекли на този огън знаят, че аз сега съм сложена на изпит, че ме пекат от вътре, че ме пекат от вън и че Учителят иска накрая да изкара нещо от мен. Нали грънчаря взима глината и на своето колело дава формата на някой глинен съд, после го пече на слънце, че после го боядисва, че после го пече в пещта да се изпече и накрая го гланцира и отново го пече. Така се пекат грънците и Учителят често е давал този пример, че ученика също минава през тези етапи. А сега какво ли правеше Учителя с мен не знаех, но усещах, че ме печеха и от вътре и от вън, а какво щеше да излезе, не знаех. Аз бях сложена в пещта и трябваше да мине времето и да ме извадят от пещта. Печеха ме, изпичаха ме, но не знаех кога ще ме извадят от там. И чак на десетия ден бях извадена от тази пещ, грънчаря ме извади, аз лъщях на слънцето и накрая Учителят ме прие на разговор. Та Божественият огън е огън, който от вътре човека гори и непрекъснато изгаря. Той е вечен, жив огън. Чрез него човек придобива чистотата си, само чрез чистота човек може да се добере до вътрешната духовна светлина на живота. Аз съм на разговор пред Учителя. „Като постоянствуваш ще подобриш кармата си." „Учителю, ще дойдат ли за мене по-добри условия?" „Ще дойдат." „Скоро ли?" „Скоро скоро. До китката кожата на ръката ти е променена. Това показва, че умствено и астрално си се подобрила. До лакътя кожата ти е груба - физически още си груба. Там трябва да работиш. Животинското с това се характеризира, че то мисли само за ядене. Някога ти си била много груба: била си слугините и им си се карала." „Учителю, аз вече груба няма да бъда." „То човек и много мек не трябва да бъде. Кога един Учител обича ученика си? Когато като посети градината на ученика види, че той в негово отсъствие е разкопал лехите прекопал зеленчуците, полял лука, премел с метлата къщата си, всичко турнал на ред. Тогава Учителят ще каже: „Този ученик е работил". И всякога когато мине ще каже: „Аз трябва да се отбия при този ученик". И ще се отбие Ще му дойде на гости. Божествения Дух идва периодически и посещава човешката душа, която човек е приготвил и предоставил да разцъфне и да очаква своят Възлюбен - Божествения Дух."

123. ПЪТЯТ НА УЧЕНИКА Е СТРЪМЕН И СДАВЕН В Школата на Учителя, в която бе целият човешки свят събран на едно място на земята имаше различни и всевъзможни положения. Не минаваше час да не се задвижи нещо и да не бъде за поука и урок някому. Тук учехме азбуката на окултните закони. Всеки учеше от там до където бе стигнал от по-рано и сега, идвайки тук на Изгрева продължаваше своят път. Та пътят на ученика е стръмен път и славен, това е една формула на Учителя, но да го издържиш този път е съвсем друго нещо. Че е стръмен е разбираемото пък че е славен, защо да е славен? А славен иде от думата слава, че този път е придружен със „слава", а това е думата, която означава светлина, онази вътрешна духовна светлина, която се намира в Божествения свят. Та пътят на ученика е славен и е придружен от вътрешната светлина в ума му. От Виделината в Духовния свят, който се нарича свят на Мъдростта и която прониква нагоре, навсякъде и отива в светлината на Божествения свят, който се нарича Слава. Та да просветне съзнанието на ученика необходимо е да влезне Светлина в ума му, след това Виделина в душата му и най-накрая Слава Е духа му. Ето това е пътят на ученика през тези три свята - на Любовта, който е свят на Светлината, свят на Мъдростта, който е свят на Виделината и светът на Славата, който е свят на Истината. Когато влезнах в Братството всички говореха за Бога, а само се оглеждам насам и натам и се питам къде ли съм попаднала, дали не съм в Рая. А аз се движа по земята и си казвам: „Боже, аз ли съм най-последната, дори името ти не мога да кажа тук на Изгрева". Но постепенно ми се отвориха очите и видях мотивите и действията на хората. А те бяха толкова многостранни тези мотиви, колкото бяха и хората на Изгрева и тогава разбрах, че не е важно да се говори само за Бога, а да се славослови Бога вътре в себе си, т.е. да живееш по Бога вътре в себе си в Чистота и Светлина. Само в онзи човек, който има безкористие можеш да имаш доверие, защото той се ръководи от идеи А идейния човек се движи към Бога. А човекът, който се движи към Бога има път, в който се включва и Светлината, и Виделината, и Славата, защото това са три етапа от онзи един и всеобщ път от човека към Бога. Имаше три сестри на Изгрева, които бяха добри приятелки, но непрекъснато искаха да дружат с мъже. Ама как така да дружат? По всички линии -духовни, сърдечни, да съжителствуват, да образуват връзки по всички начини-допустими и недопустими. Веднъж ме срещнаха на поляната и ме разположиха със своето благоразположение. Аз се бях разтопила пред тях от умиление и се разположих към тях от хубавите им приказки и щях да си изкажа майчиното мляко. Но в този момент Учителят мина покрай нас и ми изпрати един строг поглед. Аз изтръпнах и някакъв капак вътре в мене хлопна и затвори прозореца, през който надничах да видя света на тези три сестри Прибрах се. Усетих, че Учителят с погледа ми затвори нещо в мене и заприщи някакъв отвор, който се беше отворил към тях. След години разглеждах отношенията на тези сестри към мене и изобщо техния живот. Оказа се, че предупредителния поглед на Учителя беше точно навреме и на място. Добре че го послушах. Те наистина после се обърнаха срещу нас и воюваха срещу нас като врагове със всички възможни средства, които имаха, позволени и непозволени. Ето ви един пример за онези, които на думи славославяха Бога а живееха по съвсем човешки начин. Учителят веднъж каза: „На земята събитието е малко, но последиците в Духовния свят са големи и обратното - в Духовния свят събитие е голямо, а долу на земята събитието е малко". Това са неща от един свят на проекции, проекцията на земята е точка, но горе в зависимост от кой свят е тази величина то там тя е голяма. Затова трябва човек да внимава какво мисли в мис ловния си свят, какво чувства в чувствения си свят и какво върши долу на земята чрез своите постъпки. Човек на земята има два пътя: единият е чист, а другият е изкалян. „Разликата между тези два пътя е много малка", казваше Учителя. Затова ученикът трябва да има качество - различаване. А от вън тези два пътя могат да останат незабелязани, но ученикът трябва да различава. Веднъж аз трябваше да занеса един билет в полицейския участък да го заверявам, за да ми послужи за пропуск по онези полицейски години. Чудех се на кого да възложа тази работа, защото не бе уместно жена да се вре по разни полицейски участъци. Споделих с Учителя: „Ще възложиш на брат Боян Баев". Аз го погледнах недоверчиво, а той продължи: „Той ще ти свърши безкористно работата". Честните безкористни хора се брояха на пръсти на Изгрева. Когато преглеждах и разглеждах по молба на Учителя лицата от Младежкия окултен клас само две лица намирах, че са братя, а другите бяха мъже. За сестрите - там всички бяха жени - няма какво да се замазват нещата, бяха жени, наричайки себе си сестри. Учителят ме попита: „Кои признаваш за братя?" Аз отговорих: „Само двама - Боян Боев и Борис Николов". И така беше, само тези двамата имаха братски отношения към другите, а останалите бяха мъже и жени, но се назоваваха с имена: братя и сестри. А Братството и Сестринството бяха символи на идеи, които се намираха в Духовния свят. Братството бе символ на идеята за чистотата на човешкия дух, а Сестринството бе символ за чистотата на човешката душа. Последните години Учителят беше почнал да ходи всеки ден у дома, бяха времена на бомбардировките над града и онези от горе от Черната ложа търсеха чрез английските и американски самолети да бомбардират и Изгрева, включително и Учителя. Та Учителят често идваше у дома. Пристига веднъж Веса Несторова у дома, хваща вратата, отваря я и веднага се търкулна една чиния от лавицата и се разцепи на две. Сама се търкулна чинията. Казах си: „Това е знак, че не влиза в този дом с чисти намерения". На следващият ден Борис ми казва: „Да знаеш, че тази Веса налита и посяга върху мен като на мъж". Гледам аз Борис, но от вътре в него някой друг ми говореше това, може би в него бе влязъл същия онзи, който бе бутнал чинията, за да ме предупреди за неприятелското нашествие в моя дом. А пък Борис бе достатъчно медиумичен, за да ми създава други неприятности и бели с неговата медиумичност. За нея ще говорим по-късно. Виждах хора, които минаваха за духовни, които се кичеха с духовното, но искаха власт на земята. Тези неща се самоизключваха. Учителят казваше така за такива: „Който идва от високо той на земята е смирен, защото знае от къде идва, знае какво има там горе и какво има тук долу. И да направи връзка с Божествения свят трябва да бъде смирен. Ако смирението му е достатъчно голямо то ще потече от долу на горе, а от горе Божествената енергия ще потече към него. Такъв е закона. Имаше случаи Учителят даде на някой отличие, даде му външно видно място. Аз търся за кое качество го слага Учителя там на показното място и се чудех тогава. Но сега разбрах. А тогава не мога да разбера, а Учителят ми рече: „Аз рекох, пълните гърнета на пазаря не ги изнасям. Като изнасям празните гърнета и ако любопитен протегне с ръка и ги отвори да не може да намери нищо в тях". Значи аз оглеждам хора със самочувствие, важни, важни, надменни седят до него, а са празни гърнета. Беше опасно дори може и духовно да те ограби света като излезеш наяве затова човек трябва да стои на страна и да бъде прикрит. Така Учителят си криеше учениците и ония с големите възможности. Каза ми веднъж: „Дори когато лекувам някого то аз се крия, че това съм аз". Болният се чудеше после дали това е от Учителя или се е излекувал от само себе си или пък че е изял един кромид лук или ябълка, или круша, неща, които не рядко Учителя даваше на болните само и само да закрепи съзнанието им за нещо материално от физическия свят, за да може да повярват в нещо, защото чрез вярата те правеха връзка с Учителя и от там с Бога и по тази връзка на вярата трябваше да потече помощта, Божествената енергия от Бога чрез Учителя към нуждаещия се. Има човешки способности, които водят до катастрофа, от които духовния човек трябва да се освободи. По този повод Учителят каза: „Аз не смея да ви поверя окултни закони, защото ще ги употребите един срещу други и ще се унищожите". Има в човека една природа, която ще се бори дълго-дълго време. Трябва да се подчини на доброто, а не, че ние можем да я победим. Човек трябва да познава този свят. След като го опознаеш тогава да достигнеш до идеала, онзи висок идеал, който е в Словото на Учителя. Чак тогава ще имаш постижения, но дотогава човек ще пада и ще става, ще се цапа и ще се чисти. Това е път, не е шега работа. Учителят каза във връзка с този път: „Един човек, който е сгрешил и е поправил грешката си е по-ценен за Небето от един, който не е сгрешил. Защо ли? Защото има опитността, познава законите, познава знанието и може да върви към постижение". Един интересен случай. Имаше една сестра, казваше се Елена Цочева. Тя пък имаше някаква позната, на която й се бе разболяло детето, лекувано, но лекарите казали, че не могат да го излекуват и в най-скоро време то ще почине. Бащата на детето като близък на сестра Цочева, която често е говорела за Учителя решава да я помоли да съдействува за помощ от Учителя. От онова, което е слушал да Учителя той повярвал, че това е онзи Учител за когото Елена му говори. Казал й: „Аз зная, че само той може да ми помогне, но съобщи на Учителя за моята молба". Елена отива на Изгрева, съобщава на Учителя и той се съгласява да отиде да прегледа болното дете в един определен ден и час. Като отишъл там бащата се обърнал и му казал: „Аз зная, че вие сте онзи, който може да ми помогне и да спаси детето. Вие сте Учителя и Бог едновременно на едно и също място". Учителят му казал: „Да бъде по вярата ти". След това той им казал, че онова, което те видят от него не трябва да разказват на никого и помолил близките да излезнат от стаята, където лежало полумъртвото дете. При детето застанал само Учителя със сестра Цочева. Учителят наредил да донесат в една чаша вода и една чиста кърпа. След това започнал да намокря кърпата и да я поставя на лицето на детето, след което помолил и сестра Елена да излезе от стаята и той останал сам с детето. Какво е правил там Учителя с детето, никой не знае. След минути Учителят излиза от стаята и казал на родителите, че то вече полека-полека ще се оправи. Той дал наставления с какво да го хранят и след една седмица то оздравяло. Така че се осъществило онова чудо, за което понякога ни се иска да стане винаги и по всяко време, но за да се осъществи трябва човек да се доближи и да се добере до закона, който управлява чудесата, а това е законът на вярата. Учителят лекуваше онези, които имаха вяра и вярата в тях съществуваше като една незрима, но яка връзка понякога тънка като конец, друг път като връв, трети път като въже, която връзка съединяваше човека с човешката душа и от там с Бога. Много пъти имаше и комични положения в Школата. Спомням си Методи Константинов се върна от Полша и донесе докторат и вървеше важно-важно по Изгрева и се перчеше със своят докторат. Имах усещането, че се движи като петел между кокошки. Гледам го, наблюдавам го и казвам на Учителя: „Учителю, наш Методи според мен се е оцапал духовно и астрално с жени в Полша". Учителят го поглежда, усмихва се и добавя: „Ами да, оцапал се е нашият хубавец. Породист жребец няма що". И с жест и с ръка махна на страна. После допълни: „Когато едно дете влезне в локвата и се оцапа майката му го натиска да го измие в легена или в коритото, а то плаче, пищи, но въпреки всичко това тя го измива. Ние с него също ще направим - ще го измием и ще го пуснем чак тогава да се разхожда между нас". Е, наистина от следващия ден около Методи се развихриха такива събития, които образно казано приличаха на чистене от вътре и от вън - Започна да минава страдание след страдание. Та това бяха методи на чистене на учениците, вървейки по своят път на земята. А този път бе стръмен и труден едновременно, а дали бе славен този път то зависеше как и по какъв начин ученикът разполагаше с вътрешната Виделина на живота в себе си. Аз съм на разговор пред Учителя. „По-рано хората са служели на Бога с жертва. Това е Моисеевия закон. Сега да се посветиш на Бога се разбира да му служиш от Любов и каквото дадеш да не искаш заплата. Кога един човек иска да му върнеш парите, които ти е дал? Когато не те обича. Силата, която е вложена в теб може да се употреби за извършване на нещо добро. Трябва да се освободиш от всички дребнави и ограничаващи идеи. Например дребнав е стремежът към богатство. Ти трябва да любиш Бога и да си готова да умреш за Него. Като умреш ще оживееш. И да умреш пак при него ще отидеш, какво има да се страхуваш? Бог всекиго обича по неговият начин. Тъй както обичам теб никого не мога да обичам. Това, което съм дал на теб, на никого не мога да го дам. Но след като съм дал на теб ако има излишно него на другиго не мога ли да го дам? Имам право да го Дам. После трябва да знаеш, че никой не може да ти забрани да се грееш на слънцето. Ако от едно място те изпъдят ти ще отидеш на друго място и пак ще се грееш. Никой не може да ти наруши връзката, която имаш с Бога. Връзката на човешката душа с Бога е неръкотворна и недосегаема от скверни ръце."

122. ЧОВЕШКАТА ОБИЧ И БОЖИЯТА ЛЮБОВ Най-труден бе въпросът, който имахме да разрешаваме с брака в различните му видоизменения и форми на общуване между някои братя и сестри. Имаше и се създаваха връзки, които Учителя не одобряваше. Имаше такива, на които той си даваше съгласието, но всеки случай беше отделен за себе си и не се подвеждаше под общ знаменател и да се обобщава с някакви думи и да важи за всички. Отидох веднъж и го питам за връзката между братя и сестри. Той каза: „Не е грешка да пипнеш един човек, но важно е за какво го пипаш, с каква цел и с какво чувство". Ако искаш да му помогнеш да го извадиш от някъде където е паднал тогава това пипане има смисъл. Ако подадеш ръка да го извадиш на прав път - има смисъл, но ако го заведеш по криви пътища - няма смисъл. И с какво чувство го пипаш. Има ли вътре в себе си чистотата, за да се доближиш до едно същество и до една душа. Ето това е важното". Имаше на Изгрева една сестра - Райна Калпакчиева. Имаше и един морски офицер, който след едно корабокрушение кораба му засяда часове в северните морски води, едвам се спасява от ледената вода, връща се в България и заболява. Не е могъл да стане и да се движи. Случва се така, че той е познат на Райна и тя се захваща да му помага и да изпълнява онези съвети, които месеци наред Учителя е давал, а те са включвали и сложни процедури с лечение с природни методи. Лечението продължило месеци, накрая той стъпил на крака, изправил се и отишъл да благодари на Учителя, Учителят му: „Е, извадихме от дъното потъналия кораб и го ремонтирахме, сега може да плава, но в тихи води". А сестра Райна запитва: „Учителю, мога ли да се оженя за Найден?" „Ами разбира се, сестра, този кораб е вече ваш и вие сте на него капитан." Ето човешката саможертва, когато се прелее в човешка обич, то тя рано или късно ще се доближи до Божията Любов, защото там е първоизвора. След години заболяването му дава отражение и той заболява от бъбреци. Отиват при Учителя и питат дали могат да отидат в Германия за лечение. Той им казал: „Може. Е, на есен ще има окапали листа от дърветата". Наистина той постъпил в болницата, лекували го германските лекари, но му предложили операция и му извадили единия бъбрек и то през есента. И наистина той останал с един бъбрек и се сбъднали думите на Учителя, че през есента ще има паднали листа. В стаята му на масичката непрекъснато е стоял портрета на Учителя. Лекуващият лекар му казал: "Значи и твоя светия ти помага, защото аз също го сънувах". Докато той лежи и е в болницата Райна снове насам и натам, а това са военни години. Преди да замине за Германия Учителят веднъж на Изгрева й казал: Комунистите имат право. Правото е на тяхна страна. Те са на правата страна". Като отишла там тя без да иска вижда руски пленници жени, които ги прекарвали под строй. Тя се приближавала и пъхала в ръцете им по някой комат хляб. Така че това е била помощта на Учителя чрез нея към пленените рускини. А още по-рано нейният баща заминал за фронта през Европейската война, отива при Учителя да си вземе сбогом и той му казва да вземе едно евангелие и да си го сложи в джоба от лявата страна на войнишката куртка. Той послушал. На фронта един куршум го улучва точно от ляво върху сърцето, но се удря в евангелието и не прониква по-навътре. Само пробитото евангелие от куршума и дупката са напомняли на брата за онзи, който го е спасил от явна смърт. Така че както бащата, така и дъщерята бяха се докоснали до Божието благословение. Божието благословение не се изсипва току-така. Преди него предхожда човешката саможертва в името на един идеал. Веднъж Учителя ми каза: „Аз още не мога да оправя обърканите понятия на Савка за чистотата". Тя търсеше всички форми и кодекси и то все на вън да бъдат външни, да бъдат изискани и изнесени пред погледа на всички и да са опънати по конец в редица. Може би това бе останало у нея от майка й, която бе немкиня. Учителят искаше една свободна мисъл при учениците. Човек трябва да разглежда същината им, а да не се скачва и да се съединява с външните форми. Това е много трудно за схващане, защото външната форма е необходима понякога, за да закрепи човешкото съзнание, за да може да се закрепи стремежа му към изучаване на същината на даден въпрос. Аз още от дете се противопоставях на общественото мнение, дори правех точно противоположното, за да предизвикам реакция и да се отдалеча по този начин от него и да се разгранича от него. Бунтувах се вътрешно. Когато Учителят ме сближи с Борис то старите сестри шушукаха и ме критикуваха. Обикновено те бяха седнали на пейката или по столове и си разправят разни неща, а аз минавам с Борис и нарочно го хващам под ръка пред тях и те се ококорват и ни гледат. Ама аз тогава съм била млада - двадесет и пет годишна. После следващият път пак го направя, а те вече като ме виждаха, че наближавам вдигаха си дългите рокли нагоре, половин метър над земята и искаха да кажат „минава мърша". Та „мършата" минаваше, а те си вдигаха полите, за да мине „мършата" между и роклите им. Ами ако влезнеше „мършата" под тях тогава какво ли щеше да стане? Тогава това бе една форма на обществено порицание. Та съм минавала много пъти покрай сестрите, наредили се в редица с приповдигнати поли докато мине покрай тях „мършата". Но аз не отстъпвах, защото те още не бяха се освободили от всичко порочно, което имаше в света и се стараеха да ни учат и дават поучения. А това можеше да го направи само чист човек от вътре и от вън, а този чист човек беше Учителят. А той по този повод каза: „Не е грешно да хванеш една чаша, но важно е с какво чувство ще я хващаш". Та в случая кое беше същественото - външното действие или онова, което човек влага вътре в него. Учителят ми каза: „Ти ако искаш още в този живот можеш да постигнеш абсолютна чистота". Аз бях схванала и разбрах пътя и кой е този път на вътрешно обновление и вътрешно чистене. Но какво съм постигнала през живота си това е друго нещо. Та вътрешната чистота между двама - мъж и жена бе най-съществено за тяхната връзка, защото през чистотата може да мине онова, което трябва да ги обедини. Обединението се извършва само в чистотата, защото Духът обединява, а той обитава, той присъства и живее само в Света на Чистотата. Учителят бе казал: „Когато двама се обичат истински те са вече женени в Божествения свят". Какво означава това ли? Много просто: техните души са съчетани горе в единение в Божествения свят, защото обичта възлиза от долу нагоре и съединява душите в Божествения свят, а Любовта слиза от горе от Божествения свят надолу и въздействува на душите да се въплътят чрез действия в хармония. Веднъж дойде Учителят и строго ми каза: „Досега всички окултни Школи са се израждали в разврат и сега има такава опасност". Аз се разтреперих, та това се отнасяше за всички ни и ние щяхме да разрушим от вътре делото на Учителя. Много съм мислила по този въпрос, защото видях много неща, които точно отговаряха на загрижеността и предупреждението му. По-късно разбрах, че тук става въпрос за чистотата от вътре и от вън. Чистотата седи не в това, че си се допрял до някого, а че го вършиш с чиста любов. Е, това бе важното - чистота и в любовния допир. Любовта горе в Божествения свят е Светлина, но слизайки надолу тя се претворява на Сила, която движи всяка една форма на живот, а долу формата се схваща и разбира, че силата на Любовта седи в нейната Чистота, в нейната Светлина и в нейната изява на Божествения Дух. Ние още не познаваме тази градация, че материята е кондензирана механична енергия, а енергията е кондензирана светлина, а светлината е кондензирана мисъл, а мисълта е кондензирана Любов, а Любовта е изява на Божествения Дух, Тази цяла еволюция съществува в природата и се изразява чрез нейните форми. А у човека любовта също минава през различни форми: любовта като стремеж действа в сърцето, като чувство в душата, като сила в ума и като принцип в духа и това е целият цикъл на човешкото развитие. Любовта е първият велик принцип на Бога, чрез който той се проявява. Учителят казва: „Във всяка целувка трябва да има съдържание на любов. Всяка целувка, в която няма любов е престъпление, а всяко престъпление носи след себе си нещастие или за сърцето, или за душата". Любовта носи две качества: чистота и милосърдие. Ако обичаш един човек ти милееш за него и ще направиш всичко за него. Това са идеални отношения. Стремежа към Бога води до истински отношения. Така, обръщайки се към Учителя му казвам, че се обръщам към Бога, Който е в мене, Той да ми помогне, т.е. обръща се човек към висшата си природа. Учителят ми казва: „Не така. Слушай сега: „Господи, ти Който си в мене, във всички същества, навсякъде". Тогава ще се обърнеш към него и ще се помолиш каквото искаш. Бог е всичко, Той е основата на нещата и долу и горе. Имахме една формула „От Него - за Него". От Него ще вземаме ще дадем на другите за Самия Него. Та ето тук се връщаме до онзи кръг в еволюцията на човека където споменахме за цикъла на неговото развитие. Затова Учителят се обърна към мене веднъж: „Ти мене няма да ме отделяш от Бога. Отделиш ли ме от Бога ще се съблазниш и ще сгрешиш". Тук при Учителя имахме този пример на чистота вътре в него, където пребиваваше Божествения Дух и пример на чистота вън от него, където е изявяваше Божествения Дух като Любов - към нас и към всичко. Само при Учителя се осъществяваше тази формула - от Него - за Него. От Него - към нас учениците и учениците, работейки за Бога - за Него. Затова истинските отношения между хората са в Бога - там се съединяват в светлината, защото само в Светлината може да съществуват истински отношения на Чистота, на Обич и Любов. Смятам, че изясних какво е човешката любов и какво е Божествената Любов и къде сме ние обикновените хора. Аз съм на разговор пред Учителя. „Човек може да живее само ако има любов," „Учителю, аз като нямам любов?" „Та ти живееш сред Любовта, тъй както си сред въздуха. Както дишаш въздуха така трябва да дишаш Любовта. И както не можеш да поемеш всичкия въздух наведнъж, а го дишаш по малко така също е и с Любовта. Недоволството е съмнение. Ревността е съмнение. Доволството е вяра. Човек е доволен когато има вяра. За да се стремиш към здравето и да го цениш трябва да си болен. За да се стремиш към знанието трябва да ти липсва. За да се стремиш към доброто трябва да си лишен от него. Какво обичаш в хората? Най-хубавото. Аз на всекиго гледам като на същество, което има всичките възможности на Любовта, Мъдростта и Истината. Когато страдаш спомни си за търпението на растенията, на които главите са заровени в земята. Трябва да бъдеш герой." „Учителю, аз не съм ли?" „Си!"

121. БРАКЪТ Семейството, това е една от първите задачи на ученика комуто е определено да мине през Школата на семейния живот. И семейният живот е Школа за обучение и то какво обучение. Но не на всеки му е дадено да мине през семейния живот. По наше време ние можехме да питаме него и това бе една привилегия и то не малка. Да отидеш и да питаш дали трябва да се омъжиш, после кого да избереш, после дали Учителят ще одобри избора ти това означаваше разрешаване на половиния проблем, а другата част щеше да си го носиш сама като семейни задължения. А да не мислите, че точно в Школата всичко бе в ред и порядък. Нали казахме, че тук се беше събрал света на земята и на небето от памти века, за да бъде опитно поле на Учителя. Той работеше с нас, а ние доколкото изпълнявахме и доколко устоявахме - това беше трудно в онези години да се определи. По-късно с годините виждах сполуките и несполуките в семейни и личния си живот. Но във всички случаи нямаше изключения, когато казана дума от Учителя да не се е изпълнила ако не веднага, то след известно време, така както е определено да стане. Имаше една сестра, с която се срещнахме години след заминаването на Учителя, видяхме се, разприказвахме се, беше дошла на мястото на Учителя. Тя започна да разказва как навремето била млада, как от вътре душата й хвърчала и била свободна, после се оженила и всичко тръгнало наопаки. Отива при Учителя и му се оплаква. Той й казва: „Сестра, вашите страдания са нищо сега в сравнение с тези, които идват и които трябва да издържите". „Защо, Учителю?" Той мълчи. И точно така станало както е казал и тя с годините минавала от страдание в страдание и само останал светлият спомен от нейната младост. След като свършила разговора сестрата си тръгнала, но винаги в такива случаи има поставено лице, което да слуша и да запомня. Учителят се обръща към онази, която случайно слушала и казал: "Виждаш ли сестрата пита защо? Ами как защо, заради непослушание. Та аз колко време говоря за женитбата, те слушат с едното ухо и от другото ухо излиза. Слушат, а не изпълняват, слушат и си правят каквото искат. Та това Слово излиза от Бога и тук има строг порядък, а непослушанието се наказва. Затова страданието ще си го носи". Ето това са думите на Учителя, а после сестрата проверява десетки години казаното от Учителя и от време на време тя идваше на Изгрева, за да си припомни и дано някоя светлинка отново чрез спомена да я огрее, да я охрабри, за да може да изтърпи и да изнесе страданието си до края. Имаше и друг случай още по-необикновен. Една сестра - Анка Каназирева искаше да се омъжи. Отива при Учителя, пита го, а той отговаря: „Овцата не се жени за вълк, защото вълкът изяжда овцата". Тя не послушва и се омъжва. Бракът й бе ад в пълния смисъл на думата. Но тя не се оплака и не смееше да отиде и да занимава Учителя със своя брак. Но така се случи, че нейният мъж тръгна за Америка на гурбет и реши да вземе и двамата й сина, а тя трябваше да остане сама на Изгрева. Отива при Учителя, за да пита, но не се оплаква вече от живота си до тук, развил се поради нейното непослушание. Едно е да не питаш Учителя и да направиш грешка, а друго е да го питаш и да постъпиш както си знаеш. Втория случай се наказва много жестоко. Как така Школа на Любовта, а се наказва. Много просто: по закона на Любовта е да изпълняваш Словото на Бога, но ако не го изпълняваш идва другият закон на света, т.е. на Кесаря и той те наказва и те принуждава да добиеш една опитност по обратния път на Любовта, т.е. по закона на Мъчението. Отива тя, пита Учителя какво да прави сега, че мъжът й иска да заминава за Америка. Той я поглежда и казва: „Остави вълка да си отиде при вълците". „Ами синовете ми?" Учителят я поглежда отново и изрича: „И те са вълчета". Та онези вълчета заедно с вълка заминават за Америка и остана сестрата сама на Изгрева, получаваше от време на време писма и тъгуваше. Веднъж Учителят я среща и пита: „Още ли тъгуваш за вълка и вълчетата?" Тя се засрамва, навежда глава и нищо не казва. Колко много бяха различни братята и сестрите, толкова различни случаи имаше и идваше онзи момент, пред който някой се спираше, а това бе въпроса за брака, Едни прескочиха, други се удавиха, трети бяха малцина, които се впрегнаха в съпружески впряг заедно да носят и да влачат колата. Отива една сестра при Учителя и казва: „В моят хороскоп сега преминавам през дома на брака. Какво да правя?" Учителят казва: „Мини транзит". „Ама как така транзит." „Мини транзит или ще останеш в този дом десет години, а с транзит ще преминеш за една година, а останалото време ще го посветиш да четеш беседи и да ги прилагаш." Случи се така, че сестрата не премина транзит, не послуша, а се омъжи и остана десет години в брака и накрая се разведе. По-късно се срещнахме и питахме какво е станало с нейния транзит и с брака й, а тя отговаря: „Ама че работа. За десет години не прочетох дори и десет реда. Ама нали бях млада и не послушах Учителя. Сега го бих послушала, но е късно - загубих си годините и силите". Тя беше станала възрастна и изгубила благоприятните времена за работа. Ето ви пример за непослушание. Не може да си в една окултна школа и да не се поучаваш от законите, които управляват тази школа, а закон на тази школа бе закон на Любовта, която е връзка на съвършенство, но се проявява само когато има свобода вътрешна и външна. А свободата на Духа е, когато може да се изяви в служение към ближния и в семейството. Само при това единствено условие. Аз съм на разговор пред Учителя. „Учителю, аз искам да ми дадете преживяване за доброто, светлината, истината, та да ги имам като живи, а да не са само понятия." „То е хубаво, но ако човек има тези преживявания и няма хора, на които да даде тогава е по-добре да е беден и да живее в общество. Това са крайните положения. Ако ти предложиш мед хората не само да си взимат от меда, за да се нахранят, но ще искат да вземат меда и го занесат вкъщи - ще искат да крадат. Ти тепърва ще имаш преживявания. Ще имаш такива хубави преживявания, че всички косми ще ти потреперят. Когато една чешма тече човек трябва да отиде да си налее вода колкото му трябва и после да си отиде и остави и другите да си налеят. Водата в чешмата се не свършва. На нея й е приятно колкото повече наливат. Но някой иска да вземе чешмата и я занесе вкъщи - това е кражба. После не трябва човек да е ненаситен. Идеш един път с колата за дърва, няма защо да ходиш пак ако тези, които си взел ти са достатъчни. Ако тръгнеш повторно може времето да се развали, да духне вятър, да стане зима и може да загубиш това, което си придобил. Малкото е, което ощастливява и малкото е, с което се благославя."

119. СВОБОДАТА НА БРАКА Какво бе основното правило за онези и за онзи ученик комуто е отредено да мине през Школата на семейния живот? Това е, да даде пълна свобода на своят другар. Ами как така пълна свобода, ами тогава какво ще стане с брака? Един влиза, друг излиза в дома когато си иска и когато му се прииска. Ами задълженията на семейството, ами дом, че храна, общи грижи за всичко, а отглеждането на децата? Какво ще настане ако изведнъж се даде пълна свобода на всекиго и на мъжа, и на жена? На този въпрос ще се спра сега. Аз също бях млада, също имах затруднения с този въпрос и много пъти през различни години се спирах и не мога да тръгна по-нататък докато разреша този въпрос с брака. Но тогава бе Учителя и аз се приближавах към него за съвети, за помощ, когато този проблем заставаше пред мене. Учителят или отместваше проблема по-настрани от мен и аз минавах покрай проблема с брака, или изместваше мен и аз се разминавах с брака. Но тогава бе Учителя и аз можех да го питам. А за вас остава Словото, ще проучите всичко какво е казал за женитбата. Ще се опитате да минете през всички етапи мислено, през всички онези изказвания на Учителя за женитбата, защото зад тях стояха въпросите отправени към Учителя от живи хора с техните проблеми. Тези хора сега ги няма, те си заминаха от този свят, но проблемите, през които минаха бяха етапи на човека, който се движи през света на брака. Та всяко едно изказване на Учителя за брака и женитбата е един етап на ученика, който е тръгнал да преобрази света на брака. Това са етапи на различни ученици, но всеки ученик представлява стъпало в една стълбица на познанието по този въпрос и всяка негова опитност е свързана както с неговия живот, така и с онова изказване на Учителя за брака, което вие можете да прочетете. Опитностите на нашите приятели може да са загубени, може би да не са разказани от тях и да не са записани от нас, но вие имате имате Словото на Учителя и ще знаете неговото изказване за брака, а пък ще се доберете и до някои от опитностите на учениците, които са разрешавали този въпрос. Значи има два метода: или ще прочетеш от Словото на Учителя и ще се запознаеш какво той говори за брака и за семейството и ще се опиташ да минеш мислено през тези етапи. Ако можеш да издържиш то тогава можеш да се жениш и да се омъжваш, но при едно условие, че изпълняваш онова, което е казал Учителя за брака. В противен случай това е непослушание към Словото на Учителя и това ще доведе до съвсем други неприятни обрати в живота ти. Та аз също се ожених за един брат по всички правила на женитбата, но когато осъмнах след брака разбрах, че не мога да си отърва мъжа от близки, познати, включително и от рода му. Тогава се започна една велика битка и война, която продължи петдесет години. Битка на живот и смърт, не мога да го отърва. Налитаха върху него като мухи на мед. Мухите ли бяха много, медът ли беше хубав затова винаги съм се замисляла и не можех да си отговоря. Този въпрос за мухите и за меда не можах да го разреша, те останаха неразрешени въпроси до края на живота ми. Та тогава отивам при Учителя да се оплаквам от мухите и да го питам как да ги прогоня, а той ми казва: „Ти не трябва да гледаш на своя другар в живота като лична собственост". Отидох си и много размишлявах, че трябва да се коригирам, ами мухите, ами меда? Това не ми даваше мира, Но онова, което бе казал Учителя беше за мене закон и от вътре и от вън. Ама тия мухи и тоя мед все около мене и все в мене навлизат. Не можах да се освободя от тях макар, че се стремях да не гледам на него, на мъжа си като лична собственост. Аз се опитвах да не гледам на него като на моя собственост, но мухите започнаха да гледат като собственост на меда, когото се опитваха да ближат. Ами тогава? Отново отивам при Учителя и споделям с него болката си. Изслушва ме внимателно и казва: „Когато човек принадлежи на Бога той е свободен и на всички други около себе си гледа като на свободни люде". Ето сега съвсем друго положение. Отивам у дома, оглеждам се, разглеждам се пред огледалото и се питам аз принадлежа ли на Бога или на брака си? Аз свободна ли съм или съм подчинена на неписаните закони на брака? Ами как да гледам на всички около себе си като на свободни като те не се считат за свободни, а са роби на желания, на страсти, на личния и егоистичен живот. Колко размисли и колко опити и все безуспешни. Отново пристигам на Изгрева и търся помощта на Учителя. Разказвам наблюденията, патилата си, не изпускам нищо. А той най-благо и кротко ми говори: „Бракът не е съединение. Бракът е съчетание на свободни души". Аз си тръгвам със съвсем друго познание. Ето ви три различни положения с един и същ човек, т.е. с мене и три различни етапа. Първо да прескочиш бариерата на собствеността към своят съпруг, второ да прескочиш бариерата на брака, а това ще стане като не само служиш, но и принадлежиш на Бога, трето брака не е съединение, но нали в брака се съединяваме двама в една плът, в едно чувство, в една мисъл, в едно действие и в един живот. Четвърто - бракът е съчетание на свободни души - ето това е новото, което едва ли в тоя живот го разреших, то остава като символ на другото човечество, което идва след нас. По-късно като слушах различни изявления на Учителя за брака сверявах ги тези изказвания и се питах къде ли аз се намирам и на кой етап съм. Да не мислите, че съм преминала всички етапи. Някъде се спрях, на някой от етапите стоях с години и не можех да превъзмогна себе си. Тогава се жертвувах като казах: „Този живот се жертвувам за този човек в този мой брак". И така преминах през целия си живот по закона на жертвата. Повече не можах да постигна, не ми достигна време и сили. Но в друг живот, когато се родя ще изпълня думите на Учителя ако минавам през брака, а това е съчетание на свободни души. Защо ли? Защото само като душа човек може да служи на Бога, да бъде свободен и да даде свобода на всички души около него. По онова време един младеж се влюбил в една бедна, но красива мома на село. Заобичали се двамата, но когато се дошло до женитба той споделил с близките си. Неговият брат, който бил вече женен му казал, че не трябва да се жени за бедна жена, защото и той е беден и когато се съберат двама бедни от беднотия няма да се отърват цял живот. А той както е красив, левент, як и здрав, то може да си намери богата мома. Нашият влюбен момък не скланял, но нали е бил беден харесало му предложението на неговия брат та като се ожени за богатата жена да му премине живота като по калдаръм. То се чудел какво да прави и понеже в това село имало няколко наши съмишленици той споделил бедата си с една нашата сестра. Тя му казала, че тя не може да даде отговор, но ще го заведе на Изгрева и по време на беседа той може да си зададе мислено своят въпрос на Учителя и той ще му отговори. Младият момък е бил много свенлив и го е било срам да занимава Учителя с неговата женитба. Затова се съгласил да зададе мислено въпроса, така че никой да не знае кой задава въпроса, а пък отговора на Учителя може да го чуят спокойно всички. Дошли на Изгрева, седнали на столове в салона, беседата започнала и нашият момък задал своят въпрос на Учителя мислено. По едно време Учителят спрял, погледнал към момъка и към придружаващата го сестра и казал: „Има един млад момък от едно село, залюбил се с една млада мома, лична изгора, но ето дошли близките му и не харесват тази мома понеже била бедна. Предлагат му да се ожени за друга мома богата и пребогата. А той обича бедната мома и сега пита какво да прави. Аз ще кажа така: който си играе с онзи когото го обича той сам ще пострада. Онзи, който си играе с огъня палеж прави. Ами ако тази млада, бедна мома е твоето богатство и цял ден ще ти пее, ще работи и ще ти народи здрави деца и живота ти ще бъде като пътуване на файтон по калдаръм?" Учителят спрял да говори и си продължил своята беседа. Нашият селски ерген чул всичко, направило му впечатление, че Учителят казал неща, които само той ги знае и си тръгнал, но у дома отново бил поставен да избира между беднотията и богатството. Накрая склонил и се оженил за богатата мома. Но след няколко месеца тя се разболяла, народила след време няколко деца и те били все болни, а пък жена му непрекъснато се вайкала, плачела, негодувала както от болестта си, така и от болните си деца и нашият млад момък през целият си живот не видял бял ден и не видял светла нощ, Веднъж след едно поредно скарване с жена си тя го обидила: „Голтак, с голтак. Дойде в дома ми гол като пищов и сега от теб живот няма". Излезнал на вън нашият приятел, видял как около него се въргалят болните му деца, погледнал към небето, въздъхнал и рекъл: „Ех, право си каза Учителя, че който с огън си играе огън го изгаря". А бедната мома се оженила за друг беден човек от нейната черга. Народили им се деца и когато минавал покрай къщата чувал как се пеят вътре песни, чува детска глъч, децата как се смеят, веселят се, а той върви и нещо тъжно, тъжно и скръбно плаче в него. Това е бил плачът по изгубената младост, плач за неговото непослушание към Духа на Истината. Аз съм на разговор пред Учителя. „В страданията вземай пример от растенията. Едно растение като му поставиш главата в земята то се радва и казва: „Нямам възможност да се разпростря на широко затова ще раста на високо". Главите на растенията са в земята, минават през страдания, но пък затова те растат нагоре чрез стъблата си към небето. Важно е стремежът към небето. Господ затова гледа да привлече хората към себе си. Енергията, която получиш трябва веднага да я туриш на работа." „Учителю, докъде трябва да се простират моите отношения към вас." „Когато една чиста вода се влива в друга чиста имат ли някакво ограничение? Някой вземат Материалното благо само така, за да си ядат. Който прави така е отговорен. Като дадат някому една книга и той не се ползва от нея е отговорен. Когато взема един плод човек изяда плода, а семката посява. Не трябва да се ядат и семките, и плода заедно. После някои крадат. Може да си вземеш и се наядеш, но да крадеш, не. Не е позволено."

118. ПЛЕВЕЛИТЕ И АНГЕЛСКАТА ТРЪБА От начало за мен това бе неразбираемо и непонятно. Сега го разбирам и зная каква е причината, зная я теоретически, изпитала съм я и практически на гърба си, но преминах цялата Школа и още двадесет и пет години след това, а това не е малко, макар че ми се струва, че беше вчера. Не е малко в сравнение с онова познание и знание, което човек има да научава и с задачите, които да разрешава. Но за онова време, за онази епоха човек трябва да премине след време, след стотици човешки земни години, за да може накрая да проумее какво се е случило и че той е бил един от онези, които са целували ръка на Великия Учител. Кое бе неразбираемото? Ето това, че Учителят в разстояние на двадесет и две години върви от град на град, от село на село и се опитваше да събере онези ученици, които са посети на българската нива, че да ги изчака да порастат и да ги прибере в Школата. И те точно така идваха последователно с годините. Този неразбираем процес беше вътрешен космически процес, Небето изпращаше онези души, които бяха предопределени да бъдат ученици в Школата на Учителя. Така българската нива бе посята, но нали в нивата растат и плевелите, които някой ги бе посял предварително та между житните класове поникнаха и плевелите, а плевелите израснаха, станаха буйни и задушиха пшеничните класове. Дойде се до там, че накрая се чудехме кое е житен стрък и кое е плевел. Гледаш го брат, сестра, усмихва ти се, ходи, слуша Словото на Учителя, та нали е посят на същата нива, нали е възраснал тук и никой не знае още, че той е плевел, защото нашите очи са затворени и ние приемаме всичко, което е около нас като братя и сестри. Накрая той излезе, че е плевел и бурен. Е, как можеше Учителя да издържи всичко това. Но това бе негово дело и ние не можехме да го упрекваме, но по-късно с годините той ни запозна и по този въпрос и нещата малко ни се изясниха и тъмните неразбираеми неща се избистриха в нашите умове. Та разказа ми не е за житния стрък и бурените и плевелите в Божията нива на Изгрева, а за нещо друго, затова че всички, ама цялото обществено съзнание на българите под въздействието на духовенството се надигна срещу Учителя и както се казва бълваше змии и гущери срещу него без да има повод и без да има причина. Жестока разправа продължила не с няколко години, а цели десетилетия като се почне от 1900 година та до 1944 година. Тук се включваха различни духовни организации, различни секти, църкви, които колективно се обединяваха само и само да атакуват Учителя с всички възможни средства, Знаех, че това са сили, които търсеха, напираха да се изявят, търсеха проводници между човеците, за да се противопоставят на онази видима и невидима светлина, която излизаше от Учителя чрез неговото Слово и която огряваше България. А между другото ние в своят личен живот не бяхме образци и правехме опущения, отклонения, грешки, които противниците на Учителя ги използваха срещу нас, наричайки ни с името дъновисти и поставяйки ни на една и съща плоскост, всички глупости, които ние правехме с Учението на Учителя. Ето това най-много наскърбяваше Учителя. Той бе едно огледало, голямо космическо огледало, в което се оглеждахме ние неговите ученици и в което се виждаше нашето несъвършенство. Но когато бяхме несъвършени и правехме погрешки, то върху нашите опущения и забежки се правеха изводи, че затова е виновен Учителя и Учението му. А това не бе така. Всичките нашите недостатъци се оглеждаха много добре в това огледало наречено Слово и там и чрез него изпъкваха много добре и гражданството на София понякога реагираше с право. Но не срещу онези, които правеха това и носеха вината си, но се нахвърляха срещу Учителя. Това нещо е неразбираемо за мнозина, но аз знам коя е причината, зная на какво се дължи и зная подробно всичко. Но не мога да разбера що за свян, що за отговорност има това целокупно българско обществено съзнание, че да се настрои срещу Учителя така, че да се ожесточи и в своето ожесточение да отиде до крайност. След голямата бомбардировка над София когато американските самолети бомбардираха София на 10 януари 1944 година то Учителят на следващия ден с приятелите замина и отседна в село Мърчаево. Братството се премести там и село Мърчаево стана център на Братството в България. Онези, които трябваше да посетят Учителя на Изгрева сега трябваше да извървят пеша от София до Княжево и от Княжево до Мърчаево, а това са към 30 километра. Тогава се вървеше пеша, а по-заможните наемаха файтон и така стигаха до Учителя. Дошло време един приятел от Русе, казваше се Никола, решил да посети Мърчаево и Учителя. След питане от тук и от там накрая стигнал селото и след това се приближил до едни селяни, за да попита къде се намира къщата на Темелко, а те по това време разговарят и то разпалено. „От както дойдоха тия дъновисти у село ама не падна нито една капка дъжд, а по-рано какво беше - когато трябваше да вали валеше, когато трябваше да духа духаше, а сега ни дъжд, ни ветер, ни чудо." Като ги изслушал нашия брат Никола разбрал, че от тях нищо няма да научи, после решил да запита някой друг и му казали, че приятелите с Учителя възможно е да са на екскурзия. Той започнал да се изкачва по билата, стигнал на високо, но не намерил Братството. Накрая се върнал отново в селото, разпитал от тук и от там и срещнал Учителя пред къщата, където е отседнал. Учителят го запитал: "Братът къде се губи досега, пътя ли не можа да намериш или какво?" Нашият приятел разказал подробно, че след като чул какво говорят селяните в селото така му се дощяло да излезе на високо, за да вземе глътка въздух, защото му било неприятно от това, което говорят срещу Братството. Учителят го изслушал, усмихнал се и казал: „Значи те казват, че ние сме дошли и донесли злото у това село. Та лошотията си е у тех и аз от както съм тук нема ден да не изкарвам по някоя лошотия, която се е загнездила у това село нагоре към небето. А те не знаят дори от къде им идва облаците, които носят дъжд. Ей там от онова дере им идват облаците дето носят дъжд, но те това не знаят". Тогава Учителят помолил да се съберат всички около него и да направят молитва за дъжд. А било ясно, лятно, хубаво време, небето чисто и никакъв облак. След това групата се прибрала на обед. След няколко часа нашият приятел си тръгнал пеша за София и някъде, излизайки от селото се обърнал и видял как в село Мърчаево се излива проливен дъжд като из ведро. Той пътувал по пътя, дъждът го застигнал и целият го измокрил. Стигнал до Княжево, от там до София и се прибрал в Русе, а там го запитали какво е видял в Мърчаево. А той отговорил: „Видях шопите дето дъжд не им пада с месеци, видях селото с шопите, видях Учителя с Братството и видях какво значи молитва за дъжд и какво значи проливен дъжд. Ето това видях и сега разбрах какво значи суша и какво значи молебен. Истинският молебен не се прави от поп и богомолци, а истинският молебен съизволява само чрез Дух и чрез Истина". Сега ще ви разкажа и един друг случай за цената на българското съзнание. По време на Европейската война Учителят даде няколко съвета, които не бяха спазени и пророкува неща, които ще се сбъднат ако не се вземат в предвид неговите съвети, за което цар Фердинанд интернира Учителя във Варна. Тогава при Учителя ежедневно го посещаваха приятелите от Варна и за него се разчу наоколо, че бил пророк, че бил ясновидец и още такива неща, които се харесват на хората. Няколко младежи от местната гимназия чули, че Учителят гледа на ръка, че разбира от хиромантия и решили да отидат и на тях да погледа на ръцете. Но се уговорили, че ако той ги излъже и започне да говори разни небивалици то да го набият. А между тях е бил и Елиезер Коен, онзи който дойде по време на Школата беше толкова активен, целуна хиляди пъти ръката на Учителя, написа десетки статии в списание „Житно зърно" за Школата и беше вещ по различни духовни въпроси, но след като си замина Учителя се обяви срещу него и срещу Братството. Това не го разказвам случайно, защото искам да ви покажа финала на тази личност. Но тогава като младежи те отишли при Учителя, за да им гледа на ръка, но той ги посрещнал, засмял се и им казал: „Значи вие идвате да ви гледам на ръка ама сте се уговорили, че ако не ви кажа истината ще ми турите един бой, за да ми дойде акъла в главата". Те се сепнали изненадани от това, че Учителят вече знае за техния план. Тогава Учителят се обърнал към всекиго един от тримата и поотделно започнал да им говори за техните дарби. На двамата от тях казал, че те не са училище, че си губят само времето, защото накрая ще ги скъсат, защото са слаби в Учението и ще напуснат училището и затова по-добре да се насочат към някой занаят. А за нашият Елиезер Коен казал, че той не само ще завърши с отличие училище, но ще завърши факултет, ще защити докторат, но най-главният докторат, който трябва да защити иде след това и трябва да внимава как ще го защити. Така и станало - онези били скъсани, напуснали училище, усвоили занаяти и така си изкарвали хляба, а нашият Елиезер Коен завърши факултет, защити дисертация и дойде време да защитава присъствието си в Школата и той накрая се обяви срещу Учителя, срещу Учението му и срещу Школата. След няколко месеца той почина от рак на черния дроб. Ето ви пример за бурените и за плевелите в Божията нива. Имаше една секта, наричаха се „Ангелската тръба". Хубаво название, нали. Но какво излезе от тази „Ангелска тръба". Ето какво. Един от нейните привърженици дойде на Изгрева, мъжага и половина, отива при Учителя и започва да говори срещу него. Всичката онази кал и жлъч, която се носеше в София по адрес на Учителя той я изхвърли срещу лицето му. Учителят седи и мълчи, а онзи все по-ожесточено говори и бълва онова, за което е дошъл - да избълва всичката воня и мръсотия на българската общественост срещу Учителя. Ама нали тази кал и воня и мръсотия трябва да се излее нанякъде. А тя е от друг порядък и тя не може да се излее в река Искър и да изтече надолу по Дефилето. Но тук тя се излива срещу Учителя, а той седи, слуша и търпи. До Учителя са няколко приятели, включително и Борис Николов. Но онзи говорител на „Ангелската тръба" дето тръби, хули не можа да изтрае, защото всички мълчим и слушаме, но накрая замахва с ръка да удари Учителя по лицето. Точно в този момент когато ръката му е във въздуха и е насочена срещу Учителя то Борис със своите дълги и силни ръце му хваща ръката, а с другата ръка го хваща за гърлото и онзи замлъква и пада на земята така както пада чувал с пясък. В този момент се чува гласа на Учителя: „Спри". Борис го пуска, онзи полека-лека става, оглежда се и се чуди какво ли е станало с него. Обръща се насам-натам, недоумява и ни оглежда по някакъв странен начин. И тогава всички наоколо съвсем ясно разбират и ясно виждат, че този човек пред тях само преди минути е бил обсебен от силите на разрушението и след като тези сили сега са го напуснали той пред нас бе една жалка, мидена, изкорубена черупка, изхвърлена на брега на морето и никому ненужна. Жалка мидена черупка. Чу се гласът на Учителя: „Пуснете го да си върви". Пуснаха го. Онзи се обръща към Учителя и мълчи. Учителят му казва: „На теб говоря, върви си". И онзи си отиде, онзи служител на така наречената „Ангелска тръба" дето трябва да тръби и да известява силите Господни, които трябва да сложат порядък в света и да донесат Божията правда. Ето такива бяха онези проводници, които българското общество изпращаше, за да бълва своята мръсотия срещу лицето на Учителя. Това не трябва да се забравя. Тези сили съществуваха по време на Учителя, но тези сили останаха и след закриването на Школата. Тези Сили влезнаха в новата власт, обсебиха някои представители от нея и с властта, която те имаха организираха нашето физическо унищожение като присъствие и като Школа. Сега всичко на Изгрева е разрушено и то бе разрушено от онези служители дето надуват разни тръби, тромпети, за да известят своята правда. А в света и в живота има само една правда и това е Божията Правда и Учителят казва: „Всяка праведна власт е от Бога", но онази власт, която има правдата в себе си и която чрез властта си я прилага в живота на своите граждани. Противното е една обикновена лъжа и тази лъжа ние я видяхме, защото с житните стръкове на Божията нива израснаха и плевелите и бурените. А Христос дава разрешение на задачата. Ще се чака краят на века. Аз съм пред Учителя на разговор. „Може ли майката, която е цапала ръцете си в парфюмите на детето си да го не обича? Вяра трябва да имаш. Аз искам да бъдете герои. Ако вие ще сте като онези герои, с които светът е пълен защо ми сте? Ти трябва да знаеш: твоето никой не може да го вземе. По човешки казано и като си богат трепериш, за да си не изгубиш богатството и когато си беден пак трепериш. Като ги погледна, че треперят казвам си: „Тези не са герои". Трябва вътрешно да се молиш като отпаднеш духом. Кажи: „Господи, грешила съм в миналото и сега много погрешки направих, но ти си милостив, помогни ми да изляза от тази мъчнотия". На физическия свят един човек като е седнал на един стол други човек не може да седне на същия стол. Но в духовния свят могат да седнат колкото искат на този стол. Ако ти си голяма колкото слънцето земята не може да те побере, но ако станеш малка колкото един лешник колко такива могат да се съберат? Когато човек умее да се смалява навсякъде е приет. Бог работи с малките неща. Чрез малкото идва благословението. Малкото е, което крепи света. Чрез малкото живота се проявява на земята."

117. КЛЮЧЪТ НА ЖИВОТА На Изгрева имаше една голяма поляна, на която играехме Паневритмия. Обикновено след завършването й ние се нареждахме около Учителя и всички му целувахме ръка и тогава обикновено всеки се опитваше да запита нещо Учителя и то онзи въпрос, който го засягаше най-много и го интересуваше. Това бяха въпроси от различно естество толкова различни колкото и ние бяхме разнолики. Обикновено някой минаваше през някаква фаза в своето развитие, сблъскваше се с неразрешени въпроси и нищо не можеше да разреши в себе си. Тогава той се спираше в своето развитие, попадаше под невероятни вътрешни противоречия, които за него бяха изпит и които той трябваше да разреши. Ако не ги разрешеше не можеше да върви напред. Тогава у него всичко се подпушваше, вие нали сте виждали как пуши печка, когато коминът е запушен и димът излиза от кюнците и опушва всичко, в стаята е задимено и човек се задушава. Ето такова беше състоянието на онези, които бяха подпушени за Божественото. Тогава имаше два начина - или сами да разрешат задачата си и по този начин да тръгнат напред в своето развитие или да търсят помощ от вън. А тя можеше да дойде само чрез Учителя. Това бе най-естественото, най-простото за ученика да пристъпи към него и да го запита. Той получаваше отговор, който бе най-правилен в момента и който отговор беше на Учителя, който му разрешаваше задачата. Но това бе разрешение от страна на Учителя и тогава трябваше да дойде послушанието от страна на ученика не само да послуша, но и да изпълни и да си реши сам задачата. Но имаше и такива моменти когато не винаги се слушаше Учителя макар че беше запитван и макар че се знаеше много добре отговора му то или не се правеше нищо или се върши така както онзи беше си наумил. Това не бе своенравие както си мислите сега. Това бе в основата си едно велико непослушание и твърдоглавие. Освен това означаваше, че не всеки бе дошъл до онова място където вътре у себе си виждаше духовните закони давани в Словото на Учителя. И не само да ги види, но да почне поне в началото да се съобразява с тях, а що се отнася до изпълнението им това бе съвсем друга епоха в живота на ученика. Да изпълняваш тези духовни закони това означаваше да си ученик в онази вътрешна духовна школа, за която сега се мъча да отворя завесата като съвременница на онези години, когато Учителят бе в България. Тогава онези, които бяха чули с ушите си и бяха видели как Учителя с българска реч дава напътствие на българите как да постъпят и виждаха как тези български глави правеха всичко наопаки или както се казва на своя глава. Българската глава искаше сама да пробва, сама да види, сама да се убеди и тогава в тези моменти всеки си постъпваше както си иска, каквото му се иска и колкото му се иска. Или както се казва, както му скимне. Но отговора на Учителя стоеше в него, но някакси високо горе на неговото небе и го приемаше ето така казано между другото. В тези случаи беше наистина интересно да се проследи как преминаваха тези приятели през толкова противоречия и всичко се объркваше в живота им с годините та дори някои плащаха и с цената на живота си. Как ли? Ами ето как. Човекът има да разрешава една задача в живота си и то точно сега в това прераждане между българите и през време на епохата на Учителя, която е решаваща и съдбоносна за него. От това как ще я разреши зависи на къде ще тръгне - на горе или на долу или ще бъде спрян. Идваш при Учителя, а това означава, че търсиш помощ от Божественото, ти го получаваш, но накрая не се съобразяваш и не го изпълняваш. Тогава се задействува другия закон на кармата, задействува се толкова бързо и толкова драстично, че ние бивахме свидетели как някои много бързо напускаше жизнения си път и след това ни изпратят некролога на Изгрева, че еди кой си е починал. В последствие ще видим, че една такава случка ставаше урок за всички, тези случки ги знаехме, убедени бяхме, че са уроци, но пак грешахме всеки за себе си и всеки според пътя си и задачите си в този живот. Имаше един интересен случай. Един от учениците от Школата беше заболял и след прегледи лекарите бяха казали, че имал остър апандисит и че трябва да го оперират, защото е бил гноен и щял да се пукне и след това да почине. Това означава, че трябва да го подложат на операция, а тогава тези коремни операции не бяха безобидни, особено когато се пукне гноен апендицит. Тогава нямаше лекарства срещу инфекцията както сега са антибиотиците. Накрая болният приятел казал: „Не, няма да се оперирам, Учителят ще ме излекува". Ето ние сме в клас, в петък и точно по това време братът в бараката от силните болки припаднал и целият посинял. Това е между 5 и 6 часа сутринта, когато всички сме в клас. Точно по това време Учителят изведнъж спря да говори, загледа се в една точка високо над аудиторията, спря, даде знак, че трябва да излезе и бързо напусна салона, Някой веднага тръгнаха след него, а той по стъпалата се качи в Горницата, взе една чаша и почти тичешком се отправи към бараката на болния. Когато той влезна вътре беше придружен от няколко приятели, то Учителят му отвори устата, наля в нея нещо, което е носел в чашата и го оставал. Придружаващите Учителя бяха Борис Николов и Георги Радев и той ги остави да дежурят при него. След малко болният след като изпил течността почувствал, че е изпил нещо много горещо, което го е парело и след това заспал. Непрекъснато дежурните са сменявали дрехите му понеже той непрекъснато се потял през време на сън и на сутринта отворил очи и се събудил. Болките в корема изчезнали. На следващият ден той е вече почти здрав, но още слаб, отива при Учителя, за да благодари. Учителят му казва: „Вече два пъти ти спасявам живота и ти още не се оправяш. Да знаеш, че това е последният ти път. Други път ако направиш също грешка заминаваш от този свят. А знаеш ли колко трудно бе да те пуснат от горе, за да слезеш на земята и още по-трудно бе да дойдеш на Изгрева. Затова внимавай, защото с голяма цена си откупен както от небето, така и от земята". Братът навел глава, а онези около него слушат и знаят, че той винаги правеше това, което си иска - беше вироглав и буен, но иначе понякога беше добряк и услужлив. Ето ви един обикновен пример за онези, които, за да си решат задачата прибягваха до помощта на Учителя, но важното е след това как ще използват живота си, за да се отблагодарят за спасението си. Та веднъж на поляната на Изгрева, където играем Паневритмия в разговор Учителят каза на всички. Това не остана нечуто и никой не си направи оглушки, но дали се записа от всички, дали се запомни, как се изпълни аз не мога да кажа. Но що се отнася до мен аз ще ви кажа точно какво изрече. „Аз всички ще ви затворя тук, ще ви заключа тук и докато не свършите работата си няма да ви пусна, но за да не ви огранича ще ви оставя ключа, с който сами да си отворите, че когато свършите работата си, за която сте дошли на земята отново да дойдете при мене." Някои смътно от нас долавяха каква ни е работата на всеки един по отделно. Хващахме затрудненията си като задачи макар че не винаги знаехме коя е задачата ни във всеки един конкретен момент. Противоречията ги приемахме като спънки в пътя си и препятствия непреодолими. Но що се отнасяше кой каква работа има да свърши беше много неопределено за нас, защото всеки смяташе, че върши своята си работа и част от общата работа на Изгрева. А каква работа вършехме тогава при Учителя? Ние бяхме слушатели, а той се грижеше за всичко. Та дори ние много трудно се грижехме за прехраната си и пак благодарение на него имахме насъщния си хляб като всеки един от нас работеше според силите си и умението си, чрез някаква избрана от него професия. Тази работа на всеки един от нас дето никой не знаеше каква е тя, защото тя беше вътре у нас, неопределена и трудно човек се определяше в пътя. И тази работа бе един много голям камък за препъване. А що се отнася до ключа, който Учителят ни остави това бе Словото. Само онзи, който го приложи в живота си може да разреши задачата на своят път и да свърши работата си, за която е дошъл и по този начин да отключи вратата и да мине в пътя на ученичеството. Ето това е важното - да тръгнеш по пътя на ученика. Аз съм пред Учителя на разговор. „Представи си един голям кюнец с вода, който се излива в много други по-малки кюнци. Водата, която минава през първия кюнец, за да отиде да се излее в другите кюнци изменя ли се. Не, тя остава все същата. Значи все същата вода във всичките кюнци присъствува. А нареждането на кюнците това са отношения. Ако чешмата се дигне по-нагоре други кюнци и тръби ще дойдат на мястото на първата тръба. Ако тя слезе по-надолу първия ще стане последен, това са само отношения. В тебе винаги трябва да има една вътрешна радост, то е Божественото, тя е връзката, която трябва да пазиш, а останалото са съотношения. Ученикът трябва да изучава съотношенията, за да се ориентира в истинският вътрешен път."

116. БЪЛГАРСКАТА КИТЕНИЦА Като частна ученичка на Учителя преминах през онзи етап когато той ми обясняваше законите на духовния свят, запознаваше ме с много съответствия, които съществуваха между духовния и физическия свят, откровения, които можете да намерите в беседите му, но сега, а по-рано ги нямаше тези неща. Той вероятно правеше своят опит с мен дали едно младо момиче, което беше на 18 години ще може да усвоява и как този метод на личен контакт с него и на самостоятелно обучение ще може да даде някакъв резултат. Аз не знаех какво съм сполучила, но по-късно след отварянето на Школата когато той изнасяше своите беседи изискваше в онези години да се правят резюмета на предишната беседа, които се четяха преди всяка следваща беседа. Учителят изслушваше внимателно, за да разбере какво са усвоили от предишната беседа, даваше допълнения, уточняваше някои положения и после в новата беседа доразвиваше или пък отговаряше на всички възникнали въпроси. Вие да не смятате, че той четеше лекции като в университета и че чете в някаква книга или написан предварително текст. Напротив, той говореше и Словото се изливаше от неговата уста непринудено и то бе съзвучие с космическото Слово, което се даваше в този момент със Словото, което се задвижваше от Божествения Дух, Словото от което трябваше да се нахранят човешките души в Школата. Това беше словесното мляко за всички младенци в Школата и затова се почваше от начало, но понеже интересите на всички бяха разнородни и понеже всеки минаваше през различни състояния и положения в себе си, то тогава в беседата той отговаряше и насочваше мисълта си натам, за да разреши някой проблем на някой от своите слушатели. Ако днес четете някоя беседа ще видите, че той говори по един проблем, след това като че ли изведнъж прескача и започва да говори съвсем различно и мисълта му отива в друга посока и това е противоречие за онзи, който не е запознат със Школата. Представете си, че в салона има шейсет човека и в този ден десетина имат свои вътрешни задачи за разрешаване, които не могат да разрешат. Техните вътрешни състояния се явяват в дисхармония с общото настроение и състояние на хармония в салона. Ето защо от начало на всяка беседа се пеят песни, казват се молитви, молим се и по този начин всички се настройваме на една вътрешна вълна, която да ни свърже със Словото на Учителя и с Духът. Но не всеки може и успява да се прикачи на тази вътрешна вълна, защото ако в теб има буря и ураган той всичко троши и руши и ти не можеш да се справиш с това вътрешно опустошение в себе си. И да искаш да се молиш едва ли ще можеш. Тогава Учителя в салона започва понякога беседата си направо, необикновено и отговаря на възникналите въпроси. Такива случаи има много и някои биха упрекнали, че в Словото на Учителя няма логика. Представете си, че в салона седи едно страдащо същество и мислено иска помощ от Учителя. Той отговаря и разрешава въпроса му. Спомням си, че веднъж започна беседата така: „С пистолет не се ходи при Господ". Хайде сега обяснете какво иска да каже Учителя, каква символика има тук и каква тайна иска да открие. За страничния наблюдател това е чудно, а за нас е любопитно и знаем, че тук има нещо друго. Оглеждаме се и виждаме, че няма посетители с военна униформа. Всички са цивилни, но един от тези цивилни като тръгнал на Изгрева по тъмно за беседа и понеже е висш офицер, полковник взима и слага пистолета в джоба си за всеки случай, защото минава през гората. Този офицер бе брат Божков. За него това изказване на Учителя не бе противоречие, но за нас бе любопитно. След свършването на беседата той отиде да се извини на Учителя и ни каза, че наистина в джоба му има пистолет, защото той е висш офицер и е задължен да носи оръжие за охрана. Та изводът е този, че човешката душа, за да направи връзка с Бога и да чуе Словото Му трябва да бъде от вътре чист и най-важното е да има вяра, а чрез вярата човек се доближава до вътрешната връзка, която осъществява общението му с Бога. А да сложиш пистолет в джоба си означава, че ти не разчиташ на връзката си с Бога, а на човешки изобретения и затова Учителят започна така ни в клин, ни в ръкав. Ето един обикновен пример от богатата българска китеница, нали знаете, че българите когато тъкат чергите си втъкават безброй багри, цветове и чудни са техните китеници. Та всеки един от нас представляваше цвят, представляваше отделна нишка, втъкана и изтъкана в тази българска китеница. А сега ще разкажа някои подобни случаи. В салона един страничен посетител дошъл от любопитство, за да чуе какво говори Дънов. Като слушал понеже дошъл от любопитство нищо не разбирал и говорът на Учителя му изглеждал на обикновена попщина. Така навремето свещениците говореха едно, а вършеха друго и това се казваше попщина. Идва до това заключение и си казва мислено: „Ама какъв шарлатанин е този Дънов". И само след секунди Учителят спира беседата си, поглежда го право в очите, посочва го с пръст и казва: „Аз не съм шарлатанин, но отговарям на въпросите на присъстващите, а че въпросите им са необикновени то се дължи на тях, а че моите отговори са също необикновени, то се дължи, че за всеки лек има различно лекарство и лекарството е, което аз давам, но всяко лекарство е горчиво". Този любопитен дошъл на Изгрева направо се стресна, ние го изгледахме, получи някакъв укор от нас и той полека-полека излезна навън. Беседата свърши, той изчака да излезнем от салона, разказа ни какво е мислел за Учителя и някой го посъветва да отиде и да се извини. Той отиде, изчака реда си и се извини. Учителят му каза: „Ти не дойде от само себе си. Тези, които те доведоха те влезнаха в тебе и това са онези духове, които воюват срещу мене. Ето имаш една опитност и имаш опрощение и от мен". Учителят му подава десницата и той я целува. Идва друг посетител слуша, слуша и мислено също си казва: „Това Дънов дето го разправя са врели и некипели, това е едно обикновено дърдорене, защото тук няма никаква логика". Само след секунди Учителят отново спира беседата си, поглежда го, но този път не го посочва с пръст и казва: „Някой тук ще каже, че в говоренето ми няма логика и че аз говоря врели-некипели. Напротив, онзи, който говори врели-некипели той е онзи, който ви изпрати тук, за да получите доказателството на своето твърдение, а сега вие като отидете долу в града ще му занесете своето доказателство". След свършването на беседата този приятел дойде и ни разказа, че бил направил облог с един друг, който му казал, че ако отиде горе на Изгрева и чуе Дънов тогава веднага ще се убеди, че това са шменти и капели, че това са бръщолевици и глупости. Ето сега той ще отиде в града и трябва да занесе своето доказателство за беседата на Учителя и истината за нея. Ние сме заобиколили Учителя и се намираме в една от бараките, където една сестра ни бе поканила на гости. Пиеме чай, поднесени са сладкиши, разговаряме с Учителя и така както Учителя си държи чашата с чай и сърба изведнъж той си затвори очите, облегна се на стола, замълча и все едно, че заспа без да изпусне чашата с чая. Изминаха няколко минути, ние стоим, оглеждаме се, никой не смее да шавне или да продума дума. Чакаме Учителя. Ние знаем, че той се е извлякъл от тялото и е заминал някъде спешно по работа. След малко Учителят си отваря очите, оглежда ни, усмихва се и казва: „В океана имаше един кораб, който бе взел погрешна посока и уредите за ориентиране му се бяха развалили от бурята. Трябваше да покажа пътя на онзи, който държеше кормилото, за да поеме истинския път. Кормчията извика: „Господи, в тебе предавам живота на всички и на себе си". Е, понеже има Господ, то Господ отиде и показа истинският път". Ние се оглеждаме, усмихваме се и решаваме да запомним този случай. А пък сега го разказваме, за да бъде записан и запомнен от вас. За Учителят нямаше скрито и покрито. Той знаеше за нашите нужди и за страданията, през които преминавахме и понякога той се доближаваше незабелязано до нас и ни помагаше и помощта идваше по най-естествен начин. За него всичко беше открито и живота на човека беше бяла хартия. Познаваше състоянията ни, от какво имахме нужда, знаеше за нашите грешки и заблуждения. Той едновременно присъстваше навсякъде в едно и също време. На Изгрева имахме безброй случаи, които се редуваха ден след ден. Спомням си разказваше Милка Периклиева, че една вечер се случило така, че нямала какво да вечеря, а нямала и пари. По едно време се сеща, че може да отиде неканена някъде на гости и все ще я нагостят с нещо, но си казала, това е обикновена хитрост и тук на Изгрева не върви такава дребна хитрост. Тук гладните бяха много и ние бяхме непрекъснато в оскъдица. Ето защо тя решила, че вместо да напълни корема си с храна изпросена по този начин, то по-добре да вземе някаква беседа и да я прочете и по този начин ще се напълни от вътре с духовна храна и гладният корем няма да я гложди. Взима книгата, зачита се и ето ти на вратата се почуква, прекрачва една сестра и в една чиния носи хубави, големи, червени череши и една прясна питка. Казва й: „Учителят ме изпрати при тебе да ти донеса тези череши и тази питка, за да си хапнеш, защото каза, че най-доброто състояние на ученика е когато освен духовна храна поеме и хубави череши и една малка питка". Милка стои като втрещена, не може да повярва, че не изминава минути от както е решила да се нахрани с духовна храна от Словото на Учителя и да превъзмогне гладният концерт, който идва от стомаха й и ето пред нея стои сестрата с подноса изпратен от Учителя и с неговото пожелание. Тя взима линията, благодари мислено на Господа и на Учителя, хапнала и сладко, сладко задрямала. На сутринта отива и благодари на Учителя. Казва му: "Учителю, няма по-добро състояние на ученика от това да изпита пълно съзвучие между духовната и физическата храна". Учителят се усмихва: „Ето виждаш ли как хармонията е безгранична и безконечна, когато се движи и създава от Духа на Битието". Спомням си и друг случай когато една наша позната сестра беше навлезнала в лабиринт от неразрешени лични въпроси и където се намираха спънки и противоречия предизвикани от близки и познати роднини. Бе решила да избяга от вкъщи, беше дошла на Изгрева и седнала под навеса на полянката. Било вечер, а тя измъчена, била изоставена от всички, от самотна" по-самотна и смятала, че животът й няма смисъл и че тя е оставена така на течението, което я носи към пропастта. Може би престояла повече от час, от време на време си поплаквала. След известно време към полунощ от към чешмата се задала една светлина от електрическо фенерче. Тя знаела, че по онова време Учителят вечерно време е излизал с фенерче на разходка, но тя също знаела, че и други са имали такива фенерчета. Светлината полека-по-лека пристъпвала към нея и чуват се стъпки. Когато светлината на фенерчето се приближила по земята на един метър до нея изведнъж снопа от светлината се вдига и този, който държи фенерчето я осветява. След това фенерчето осветява и онзи, който го носи. Изведнъж тя вижда, че пред нея стои Учителя, Без да продума, без да каже нито дума той се обърнал и заминал. След малко състоянието й се трансформирало, съзнанието й се прояснило, тя станала и си отишла, но не могла да заспи. Упреквала се, че ето била е в противоречие в себе си и с околните и не е поискала помощ от Учителя и ето той идва и със своето присъствие й разрешава въпроса. На следващият ден тя отива да благодари. Учителят мълчи. Тя отново благодари на Учителя. Учителят отново мълчи. Накрая казва: „Учителю, дойдох да благодаря на Бога за помощта". Учителят се обръща към нея, усмихва се и казва: „Е, така вече може". На следващият ден Учителят в салона държи поредната си беседа и говори. В един момент се обръща към сестрата, поглежда я и казва: „Някой има противоречие в живота си, той не търси къде е причината на това, което му е дошло на главата, а търси да изкара виновни други около себе си. Човек се движи с такава светлина, която има в себе си. Ако имате едно нощно фенерче, то осветява само онова, което тя може да освети. Тя не може да освети цялата нощна тъма. Така е и с човек, който влезне в противоречие - той няма светлина, за да си освети пътя. Трябва да търси и да измоли помощта на онези, които носят със себе си светлината, дори и тяхната светлина да е със силата на едно джобно фенерче. Но истинската светлина идва на другия ден когато слънцето изгрее и освети всичко. Така е и в пътя на ученика - когато дойде тъмата у него той трябва да търси не светлината на джобното фенерче а светлината на слънцето, светлината, която идва от Божия Дух. Това е разрешението на задачата." Сестрата слуша и вече разбира, че Учителят е дошъл с джобното фенерче да я освети и да даде един лъч на надежда, а останалото тя ще разреши сама като се свърже с Духът, който носи Светлина в ума и Виделина в душата на човека. Ето тук разказах няколко случая, които носеха съдбовен порядък за онези, които ги изпитваха. За нас останалите бяха обикновени опитности от времето на Школата. Тук имаше образи най-различни и ние се оглеждахме в Словото на Учителя и понякога на неговото огледало ние не можехме да се познаем. Впоследствие когато част от това Слово и от светлината на това Слово се втъкаваше в нас по най-необикновен начин то тогава в съзнанието ни проблясваше светлинка и ние търсехме тази светулка, която ни извеждаше на правия път. Всеки един от нас имаше свой път, беше нишка в този стан, който се тъчеше и който изтъка една българска китеница с български багри и това е българска китеница. Нашите опитности от времето на Учителя изплетоха и изтъкаха разноцветната българска китеница. Такива бяхме -многообразни и в това многообразие виждахме как Словото на Учителя минаваше и търсеше да изтъче чрез нашият живот най-красивата форма, зад която трябваше да се прикрие големият и Високият идеал от Словото на Учителя. За света Школата на Учителя остана непозната, но за нас бе живот и съдба. Аз съм на разговор пред Учителя. „Представи си, че се намираш на дъното на кладенеца и досега капака от горе бил затворен. После видиш някой отворил този капак, за да те извади. Ти погледнеш нагоре и се зарадваш, но после погледнеш надолу и си речеш: „Дали няма пак да се затвори капака?" После погледнеш нагоре капака е отворен и се поуспокоиш малко. След известно време гледаш онзи от горе ти пуснал въже. Ти се залавяш за куката и се зарадваш, но след това отново дойде съмнение в тебе: „Дали няма да се скъса въжето?" Онзи те извади навън горе, ти пак се зарадваш, но после пак дойде съмнението: „Дали няма да ме тури отново в кладенеца?" Това са съмненията, които естествено идат. То е хубаво, че е дошло съмнението. Това е изпит, през който ученикът ще мине, а за да премине успешно му е необходимо вяра, а като имаш вяра това е въжето, което свързва ученика с неговият Учител, а връзката се осъществява чрез Словото му."

115. НЕЗАДОВОЛЕНОТО ЖЕЛАНИЕ Учителят работеше по различен начин, като метод с метод почти не се повтаряше или ако се повтаряше то с невероятни изменения, че не се познаваше първообраза на първоначалният метод. Но те се подчиняваха на строго определени духовни методи и духовни закони. И само човек запознат с тези духовни закони можеше да схване някой жест и някоя дума изречена от Учителя така символично, че трудно бе за останалите да проумеят за какво ли се отнася. Понякога Учителят открие за някой ревността и го остави сам да се справи със себе си. А ревността е голяма сила и е един свят на големи борби вън от тебе и вътре в самия себе си. А при Учителя когато те разбърка с неговата маша, то въглените на твоята ревност избуяват, избухва огън, който те изгаря от вътре и изгаря и онези, които са около него. Как може да се справи човек в такъв случай. Много трудно. Накрая трябва да разшириш съзнанието си и да се издигнеш над всичко и сам да се оправиш. Това е лесно казано, но трудно се изпълнява. Че трябва да превъзмогнеш себе си, да прескочиш частния случай, когато е твоя лична неразрешима задача и трябва да я надраснеш, да я наскочиш и от частния случай да минеш към общият принцип, който управлява твоя случай и накрая сам да се справиш съобразно законите дадени чрез Словото на Учителя. Ех, че беше трудно да се проумее в какво се състои задачата, в какво се състоят прегрешенията ти и къде е разрешението на задачата. А ревността имаше различни форми: ревност към близки твои познати, ревност за първото място в Школата, ревност към работата ти да бъдеш близко до Учителя, ревност да получиш неговото мнение и одобрение. Тази ревност се разклоняваше на невидими стотици нишки, които се насочваха и обвързваха всички, които бяха на Изгрева. Така че ние бяхме обвързани един с други, а да се справиш сам беше много трудно. Не се справяхме винаги и затова той каза: „Вие не сте още в истинската Школа, а сте оглашени и вярващи. Ученикът няма съблазни и слабости, Единствената ревност, която изпитва ученика е ревността му да служи на Бога". Ето това изказване променяше много неща, защото ние се смятахме за ученици, а то се оказа, че сме оглашени, т.е. хора, които само слушат или четат Словото му когато имат настроение. Е, понякога може и да сме вярващи, защото все пак вярваме в това Слово и от него черпим сили и с него разрешаваме задачите си. Но да се доближим до ученичеството това бе живот посветен на Бога и служение за Бога. Това изключваше всякакви съблазни и слабости, а ние трябваше да ги прескочим, но не можехме, защото ние притежавахме всичко в себе си: съблазните, слабостите, ревността и какви ли не още неща. Имаше интересни положения - ти имаш някаква малка слабост, която не се проявява на друго място, но тук в Школата на Учителя ще върти, ще суче тази невидима, малка слабост, но ще излезе на бял свят и то пред всички и пред Учителя. А после иди, че се оправяй със себе си и гледай как ще я оправиш когато има безброй свидетели и си се изложил пред Учителя. При тия случаи човек изпитваше вътрешен срам не от несъвършенството си, но от това, че не можеше още да владеем тези малки, съвсем малки слабости. Тези слабости бяха заровени далеч в миналото и ние ги носехме с отминалите си пререждания, но тук в Школата на Учителя те се разрастваха от неговото присъствие, защото то бе благодатно и под него възрастваха както житото, така и бурените, плевелите и тръните в нас. Така че ние бяхме тук в Школата под покрива на Всевишнаго и всичко растеше бързо с бързината на мисълта и точно онова, което бе в нас засято и вложено от миналото било като недостатък, било като постижение, то изникваше за броени дни, изникваше и се виждаше. Чудехме се как могат такива неща да се случат с нас. Ето защо Учителят работеше не със самите нас, а с човешката душа. Той я издигаше горе високо, работеше със своите методи и ние усещахме, че нашите души възрастваха и политаха като свободни същества към Невидимия свят. Когато при него идваше някоя сестра със специални изисквания той оглеждаше нещата много точно и преценяваше какво да се направи с тази сестра, с нейните проблеми и с тази човешка душа. Ако тя беше слаба по дух и по характер, той я задоволяваше и изпълняваше желанията й понеже беше слаба да се справи със себе си, ако не би я задоволил то тогава за нея щеше да бъде пречка, ще се спъне, ще падне и ще остане нещастна за цял живот и накрая можеше да се отклони от Школата като заяви, че Учителят не й е помогнал със съвети или с него друго. Много случаи имахме такива - отиват при него и той изпълняваше веднага и точно онова, което са изисквали от него. Те излизаха доволни от там, че Учителят ги е зачел, че ги е уважил, доволни са, че той се е отзовал на тяхната молба за помощ. Те вървяха и се движеха около нас и искаха да ни служат за пример и за поучение - ето та нали те са получили помощ от Учителя и той се е отзовал и е зачел тяхното прилежно ученичество. А всъщност нещата бяха съвсем обратни, но това го знаеха онези, които познаваха нещата от вътре и които бяха от вътрешната Школа на Учителя. Но ако дойде някоя сестра силна по дух и по характер той я изслушваше, даваше такива отговори, че не само не задоволяваше желанията й, но ще им постави съвсем друго условие за решаване на тяхната задача и тя ще бъде от трудна по-трудна и ще я остави сама да я разрешава. Тази сестра от вътре изригваше като вулкан и бълваше недоволството си от това, че не е зачетена в момента, а други дето не можеха да й се хванат за малкото кутре - пръстче, бяха уважавани от Учителя. Това вътрешно противоречие изкарваше от равновесие сестрата и после тя, за да докаже на себе си и на онези, дето бяха под нея, но които Учителят ги зачиташе залягаше над задачата и я изпълняваше и я преизпълняваше. И след това не отиваше при Учителя, а стоеше настрана и наблюдаваше какво ще каже Учителя по нейния въпрос. Тя чакаше, но и Учителя понякога изчакваше съобразно случая. Веднъж Учителят среща сестрата и казва: „Сестра, когато планината не отива при Мохамед то Мохамед отива при планината, за да си свърши работата", Сестрата мига и не разбира кой сега е планината и кой е Мохамед в този случай. Накрая Учителят се усмихва: „Е, сестра когато човек завърши една работа за Бога, то за Бога е без значение кой я е свършиш и къде я е свършил". Сестрата мига, недоумява, чуди се. Какво означава всичко това. Учителят разбира недоумението й и продължава: „Сестра, нали свършихте тази работа за Бога, която трябваше да вършите. Какво по-хубаво от това." Тогава тя се усмихва, просветва от вътре, в съзнанието й проблясва светлина и тя вижда как Учителят се усмихва. Навежда се, целува ръка и си тръгва. Ще питате коя е тази сестра? Не се ли досещате? Един път бях аз, друг път друга и така може би се редувахме към десетина сестри. Ще ви разкажа един случай с брат Стефан Камбуров от Стара Загора. В онези години братята и сестрите се събирали в братски кръжоци и понякога са правили опити да помагат на нуждаещите се и на някои, които са били болни. Чули, че там в техния град имало едно момиче, което завършило гимназията, но какво се случило, че тя полудяла. Тя толкова буйствала, викала, крещяла, дори чупела всички предмети, до които се докосвала. Ето защо те се опитвали да я държат вързана, а пък майката ходела, викала лекари, но никаква полза. След това довеждала свещеници да й четат молитви дано молитвите от вън да помогнат и да изгонят лудостта на дъщерята. Но и това не помогнало. Най-после тя узнала за нашите приятели от кръжока и споделила своята болка, Нашите приятели вече смятали, че те са вече много духовно напреднали и ще могат да се справят с този обикновен случай и да я излекуват. Смятали са като застанат няколко човека около нея да прочетат някои молитви дадени от Учителя, да изпеят няколко песни и тутакси лудостта ще изчезне и момичето ще оздравее. Така всички ще узнаят, че те са Божии хора и че правят добрини на онези, които се доближат до тях. Отишли, влезнали в къщата и в момента когато влезнали в стаята болното момиче така изпаднало в ярост, че скъсало онези въжета, с които е било вързано и се нахвърлило върху тях с онова, което й попаднало под ръка. Те направо побягнали, дори се уплашили не на шега. Решили да напишат писмо на Учителя, описали всичко и Панайот Ковачев го изпраща по пощата и след време получават писмо от него. В него той е написал, че това не е за всеки човек да лекува такава болест и че когато приятелите решат да помогнат на някой то трябва да му се обадят. Накрая на писмото е било написано „А сега идете пак при момичето". Решили да отидат отново, съобщили на майката и щом влезнали вътре те видели момичето отново вързано и очаквали, че то отново ще скочи и ще връхлети върху тях. Пред очите си те видели някакво чудо, което да се претворява наяве. Изведнъж момичето станало спокойно, лицето му се прояснило, усмихнало се, обърнало се към майката си и запитало: „Майко, виж какви добри и светли хора са ни дошли на гости. Ела, отвържи ме, за да стана да ги посрещна и почерпя". Майката била втрещена от изненада, станала, развързала момичето, а нашите приятели стояли, гледали, не вярвали, но със страх в себе си - не са знаели дали няма да я прихване отново лудостта и да връхлети върху тях. Момичето наистина станало и намерили нещо и почерпили гостите. Приятелите ни в клин, ни в ръкав взели по някаква курабия, но устата им била суха, не са могли да погълнат нищо. Не се сетили от изненада дори да прочетат колективно някоя молитва така както са правили на други места. Излезнали на вън, отишли си у дома. написали писмо на Учителя и разказали всичко за изцелението на момичето, Минало известно време от София им изпратили в една тетрадка препис на някаква беседа на Учителя с поръчение да я прочетат. Когато я чели там било написано и имало разяснение на всичко онова, което ги интересувало и имало разрешение на задачата. Там било написано, че понякога някой дух обсеби някого си и разруши всичко, което е в него. За да бъде изгонен този дух трябва да дойде друг по-силен от него, за да го изгони от къщата, която е заел и където пребивава незаконно. И най-накрая беседата завършва така „Бог е най-великия Дух и тия, които му се кланят в Дух и Истина да му се кланят". Тогава разбрали, че Онзи, Който излекувал детето от лудостта и изгонил онзи, който я бил обсебил е бил не писмото на Учителя, а Учителят, който със своят Дух може да присъства на различно места по едно и също време, защото Духът, който обитаваше в Учителя бе онзи Велик Дух, който всички му се кланяха и живи, и мъртви и оживяваха чрез него в Дух и Истина. Аз съм на разговор пред Учителя. „Човек не бива да се самоосъжда, а трябва да си прости. Човек трябва да изпълнява волята на Бога там където е поставен - на всяко място и по всяко време. Ти сега искаш да намериш други някой виновен, а пък то сама си си виновна, но себе си не можеш да накажеш. Трябва да си простиш. Сега в теб страда други дух, който те е научил на лоши работи, пороци и сега като гледа на какво те е научил, то този дух страда в теб. Можеш ли да намериш онзи първият момент, когато у теб се е породил порока? Той е бил някой дух, с който сте образували предприятие и после като е фалирал отишъл е и твоят опитал, с една дума - завлекъл те е. След това са дошли полиците и кредиторите и сега трябва да се плаща. Някой трябва да плати. Трябва човек да образува връзки със същества по-напреднали от него, които не фалират, които не пропадат, та като се свържеш с тях те като се движат по своят път ще подигнат и теб, а като повдигнат и теб ти ще тръгнеш з техния път, по техните стъпки."

114. СЛУЖЕНИЕТО НА СТАРИТЕ И МЛАДИТЕ Едно нещо, което много ме е учудило това беше за разнородния състав на онези братя и сестри, които бяха дошли преди мене в Школата на Учителя, на онези, които дойдоха по моето време и онези, които идваха след това. Разнородни по възраст - млади и стари затова нещо все пак бях подготвена теоретически, че всеки идва тогава когато му е определено от горе, от Невидимия свят, когато неговият личен път съдбовно трябва да се пресече с този на пребиваването на Учителя на българска земя. Този човек бе чакал хиляди години, за да се срещне с Учителя на земята и с Бога. И затова дали идваше стар или млад възприемаше нещата от съвсем друга гледна точка. Освен това и едните, и другите идваха за себе си да оправят своят личен път и живота си, идваха да свършат и някоя работа за Бога. А затова каква работа ще свършиш за Бога в това няма нито стар, нито млад - важното е да я свършиш. И тук се изравняваха нещата. Спомням си, че веднъж Учителят когато трябваше да разреши един спор помежду ревността на старите и устрема на младите разказа отново онази притча за Христа, където господарят изпращал в различно време работници да копаят на лозето си - сутринта, на обяд, след обяд и когато решил да им плати то заплатил на всички еднакво. Единствено протестирали онези първите работници: та ревността на старите приятели най проличаваше в Школата на Учителя. Те бяха първите работници на лозето, а ние младите, онези които дойдохме по-късно да копаем това лозе и за да разясни този окултен закон Учителят каза във връзка с тази притча: „Последните, които бяха наети да работят на лозето те работеха най-много и по извършената работа се изравниха с първите". Ето това е разрешението на спора и на задачата между стари и млади. По свършената работа за Бога, по него ще се равняваме и заплащането става от господаря по свършената работа. Само че заплащането в Школата става по друг начин - с неговото духовно разрастване. Заварих много хора, едни си заминаха отвъд в Невидимия свят, други останаха, трети идваха - що народ се извървя. Кой каквото можа взе от средата си с Учителя, кой каквото успя да даде за общата работа - даде. Едни го правеха заради отплатата на помощта, която Учителят им бе отдал в разрешаване на техния личен живот - та това бяха съдби и то какви съдби. Идваха, благодаряха и даваха своят дан в един символичен жест. Някои носеха продукти, други дрехи или покъщнина, по съобразителните оставяха известна сума, която само Учителят знаеше каква е и от кого е, защото му беше връчвана в плик. Това бе един от начините за благодарност към помощта дошла от Учителя предадена от тези приятели макар че те бяха повече от света. Те идваха, заминаваха си и когато след време ги виждахме и срещахме те разказваха своите опитности с Учителя. Техния път бе такъв. Бяха направили своят контакт и своята среща с Учителя, бяха си свършили своята работа, бяха си отплатили по някакъв начин и бяха си тръгнали отново по своят път. Учителят работеше по принципа на свободата. Само онзи, който е вътрешно свободен може да се определи да служи на Бога, другото е насилие и няма нищо общо със закона на Любовта, която е връзка на съвършенство, обединяваща човешката душа с Божествената Душа и с Бога. Ако човек не е свободен от вътре той не може да се добере до тази вътрешна връзка, която обединява човешката душа и Божествената Душа. Затова тези приятели си заминаваха за света, други идваха от време на време при Учителя, а останалите единици бяха останали верни и до края, макар че работеха и се движеха в света. Те бяха верни по идея, верни в Дух, верни в дело, но те работеха в различни сфери в българското общество. За тях не бе противоречие, че изповядваха идеите на Учителя, че служеха на тези идеи, но работеха по различни методи и те бяха отдалечени от нас и от нашият живот на Изгрева. Противоречието бе у нас, защото ние ги смятахме, че са се отдалечили от нас, че са изменили на Учителя и че са се отклонили. А те копаеха като онези копачи на Божията нива. Важното е да работиш където си поставен и когато си извикан за тази работа и да работиш докато я свършиш. А това са вътрешни измерения и не подлежат на външни обобщения и на външна оценка. Накрая оценката се извършва по свършената работа и по делата на хората. Един интересен случай с един от старите братя когото заварих. Казваше се дядо Благо и той беше талантлив детски писател. Една година той и двадесетина приятели направили една екскурзия с Учителя до Родопите. Вървели, що вървели, преминали долини и хребети и стигнали до една необикновена поляна, на която се извисявало едно дебело, грамадно, борово дърво. Учителят казал: „Тук ще спрем. Под това дърво ще се разположим, но трябва да знаете, че на това дърво няма да забивате нито пирон, нито ще режете някакъв клон и изобщо никой да не го пипа, да не се доближава до него, а само ще бъдем под него, ще бъдем под покрива на Всевишния". Два-три дни приятелите престояват на тази поляна, опънали палатки, разположили се и след това Учителят предложил да отидат на една екскурзия на няколко часа, а за да се пази багажа в лагера като дежурни остават двама приятели като между другото те трябва да се погрижат и да приготвят обяд за цялата група. Сложили продуктите в казана, наклали огъня и докато се сготви манджата решили да направят една маса, така че когато сервират храната да бъде на маса, а не на земята. Оглеждали се насам-нататък и решили да сковат една маса и от горе да я изплетат с клони от дърветата. Тръгнали да търсят пръчки подходящи да оплетат масата и от тук оттам изрязали от околните дървета. Донесли пръчките, разположили се под дървото и започнали да плетат масата. Плели що плели и разбрали, че пръчките няма да им стигнат затова решили вместо да се разхождат отново до онези дървета, то да използват клоните от дървото, което се било разлистило над главите им. Единият от тях се качил нагоре по дървото, за да отсече някои клони и когато започнал да реже неочаквано се счупва клона, на който е стъпил и той полита с гърба си да падне на земята. В този момент той си спомнил какво е казал Учителя и изведнъж извиква: „Учителю" и най-ненадейно някаква невидима сила го подема, обръща го, а той падал с гърба си надолу и тази сила го залепва за дънера на дървото, така че той се хванал едновременно прегръщайки дървото. Полека-полека се опомнил докато другият го гледал уплашено. Полека-полека слязъл от дървото и след това си припомнил и думите на Учителя никой да не се докосва до това дърво. Продължили работата си и успели да подготвят що-годе масата. След малко идва цялата група, идва и Учителя и казва: „Рекох, сложете няколко бели кърпи на поляната и ще ядем там". Насядали на поляната, приготвили се да се хранят, но както обикновено в такива случаи винаги се казва молитва. Учителят се обърнал и казал: „Сега да измолил опрощение от Онзи, Който бе дошъл и със своето присъствие бе благословил нашата среща, защото Неговият шатър на това същество бе ей това дърво, което някой от вас решиха да посегнат върху него и да отрежат клони от него. Нали ви казах, че ние сме тук под покрива на Всевишнаго". Двамата приятели се огледали, навели глава, защото никой не е знаел за онова, което бе им се случило преди половин час. Казали общата молитва, искали опрощение, обядвали и след това онзи приятел пристъпил към Учителя и му благодарил за помощта. Учителят бил строг, лицето му било строго и казал: „Послушанието на ученика е връзката на ученика с Учителя и с Бога". Такива примери имаше много от възрастните приятели, които бяха дошли по различно време, идваха при нас, разказваха ги и после си заминаваха по пътя, от където бяха дошли, а някои от тях си живееха своя живот, Тази част от приятелите имаха големи, съдбовни опитности с Учителя. Те по друг начин имаха контакт със Словото на Учителя. Докато ние го слушахме и разучавахме, то техния контакт със Словото на Учителя бе в това, че те го видяха в Сила и в Мощ, така както бе горния случай. Обикновено на нашите събори идваха стотици хора от града, които ние едвам-едвам познавахме. Ние смятахме, че те са външни хора, но когато идваха и ни разказваха своите опитности с Учителя виждахме, че техните опитности бяха опитности при срещата с Духът чрез Сила и Мощ, а ние бяхме ученици на Школата и методите бяха вече други. Затова тези опитности на възрастните приятели бяха много драматични, интересни и бяха от категорията на чудесата. И ние преминахме през чудеса, но нашите чудеса бяха от вътрешната Школа. Техния път бе друг и опитностите им бяха назидателни и очебиещи, по-изпъкващи и помнещи се. Когато идваха и ни ги разказваха горе на Изгрева ние се оглеждахме и се питахме: ето тия са от света, гледай ги докъде стигнаха с помощта на Учителя. Ами ние дето сме тук на Изгрева, докъде ли ще стигнем ние? Това бе един въпрос, на който никой не можеше да отговори освен Учителя. Един път пред мен каза: „Ученик е онзи, който учи, който прилага, който случи на Бога". Да, ето защо онези, които бяха и кръжаха около Учителя идваха от всякъде да чуят Словото на Учителя, да го приложат кой колкото може съобразно с неговите сили в живота си и по този начин да служат на Бога, защото учениците са свързани по дух и те съставляват вътрешната верига на учениците на Бялото Братство. Това са учениците по Дух. Само Духът е този, който може да свърже учениците, защото Духът е, който движи човека по неговия път, Духът е този, който е най-великият служител на Бога. А ние в Школата успяхме да се доближим до този Дух чрез Словото на Учителя. Аз съм на разговор пред Учителя. „Ти на това ще гледаш като на една задача, която съм ти дал да разрешиш. Ти разбираш. Сега ще разгледаш нещата, които съм ти дал и ще вземеш туй, което съм вложил. Това богатство никой не може да ти го вземе. Ако държиш нещата без да ги разглеждаш тогава могат да ти ги вземат и ти ще останеш без нищо. Аз съм вложил, сега ти трябва да преработиш всичко, което съм вложил. Винаги да приемаш и винаги да дадеш когато ти поиска Господ. Това е връзка на ученика с Учителя и на Учителя с Бога. Е, каква мисъл остана у тебе от всичко това? Когато забърквам кал аз гледам гърнето, което ще излезе, самата кал не ме интересува. Ако се спираш на формата може да се съблазниш. За грънчаря е друго, той следи и търси подходяща глина, за да може да работи с нея и да извае своите гърнета и стомни, а аз се интересувам да се осъществи. Ти имаш добро сърце. Сега гледай доброто си сърце да го подкрепиш с правилна мисъл. Който има Любов ще се прояви в Мъдрост. Който има Мъдрост ще се прояви в Любов. Стремежът на мъжете и жените е нещо идеално. Мъжът се стреми към жената, за да си вземе Любов и я прояви. Жената се стреми към мъжа, за да се прояви като Мъдрост. Това рядко се случва, което сега ти се е наредило. Ще го цениш и ще извлечеш нужния урок. Ще гледаш на Моите отношения като нещо, което иска Бог да ти се даде. Аз ти го давам, защото изпълнявам Волята Божия."

113. УЧИТЕЛЯТ. БОЖЕСТВЕНИЯТ ПРИНЦИП В ДЕЙСТВИЕ Моите опитности са неразривно свързани с Школата на Учителя, която преминах при него. С онези от учениците, които можеха да разбират повече и правилно, които притежаваха също и моралните възможности за приложение на онези принципи и сили, които урокът изискваше, то Учителя се занимаваше повече с тях. Той работеше по строго определена вътрешна само нему известна система свързана с беседите, които движеха общия ход на Братството, а също работеше и частно с отделните личности. Всяка отделна душа си има свой път, специфичен път и Учителят я ръководеше по метод отговарящ на специалния дух на нейното индивидуално развитие. Учителят правеше разлика между индивидуалност и личен път. Той казваше: „Всяка душа в Божествения свят си има своя индивидуалност, а личния път е човешкият егоистичен живот", За всеки човек Учителят имаше свой подход, той не беше негов, но подхода идваше съобразно това кой бе застанал пред него, от къде идваше този човек и каква задача имаше да разрешава на земята. И опитността на всеки ученик бе строга специфична и индивидуална за него и тя не се повтаряше при други случаи и с други ученици. Когато Учителят ни даваше някоя работа да му свършим имахме го за чест и се чувствувахме много радостни. Веднъж той ми възложи задачата да му наредя книгите в библиотеката. Аз бях неизказано щастлива. С голям мерак започнах и в работния си ентусиазъм триех с парцала всяка книжка от всички страни независимо дали бяха прашни или не. Изведнъж, о ужас за мен измежду книгите изскочи една голяма черна хлебарка. Аз изпитах такава голяма погнуса и отвращение смесено със страх, че дори и изкрещях и мигом напуснах работата, която той ми беше посочил. Побягнах на двора пребледняла и разтреперана. На плочника пред къщата Учителят приказваше с един брат. Приближих се до него без да имам кураж да проговоря. Той усети моята тревога, обърна се и ме попита: „Какво има?" „Там в книгите има хлебарки", казах аз. Той нищо не ми отговори и продължи разговора си с брата. Аз погледнах, огледах се и леко се измъкнах и си отидох у дома. Не посмях да се върна. Та него ден се провалих. А преди няколко дни бях изявила желание да свърша някаква особена работа за Учителя, дадоха ми я и аз не я свърших. Вървя и си спомням как Учителят преди няколко дни ми каза: „Похвалиш ли се за нещо, че го можеш и умееш веднага ще те турят на изпит. Затова пазете се от такива ненавременни изказвания". На другия ден сутринта аз се престраших и отидох отново да си довърша работата с книгите. Учителят влезе при мен с една паничка до половината напълнена с мед от нашите кошери. Сложи паничката на пода и приклекна до мен. Аз започнах да вадя книги от етажерката и още след втората книга изскочи една тлъста, голяма хлебарка. Аз подскочих в страни и извиках уплашено. Учителят съвсем спокойно взе с два пръста хлебарката и я сложи в меда. Хареса ли й меда не зная, но след минута две излезнаха от книгите още три-четири хлебарки и се насочиха към паницата с мед и за моя най-голяма почуда влезнаха вътре. Учителят ми подаде паницата и ми нареди да изляза вън в гората и да изхвърля и меда, и хлебарките, което и направих. Върнах се, измих чинията, после си довърших работата с чистенето на книгите, обадих му се и си излезнах. Чак тогава ми олекна, разбрах, че ми беше дадено да разбера, че и чистенето на книгите на Учителя в библиотеката му не бе лесна работа и тя бе свързана с разрешаване на задача - похвалиш ли се, че можеш и умееш ще те сложат на изпита. И тогава му мисли. Много пъти се стараехме онези, които са около него да се приближаваме много близо до него и да бъдем всички около него. Това не бе възможно и понякога това наше стремление довеждаше до сблъсък между сестрите, най-вече между тях понеже те бяха две трети от състава на Изгрева. След един такъв сблъсък и скандал между две сестри той веднага отговори на този проблеми: „Кой е най-близо до мен? Който чете беседите и Словото ми, той е най-близо до мен понеже се свързва с Божествения Дух, който е говорил чрез мен". По този начин той разреши един кардинален проблем не само на съвременниците на Учителя, но на нас, които бяхме около него и понякога се скарвахме кой да бъде по-близо до него. Той разреши този проблем също и за бъдещите поколения, които ще дойдат. Те няма да заварят Учителя, снимките направени с него по време на Школата няма да им говорят нещо, ще виждат само образи на човеци и на един възрастен човек с брада, т.е. образа на Учителя. Но онези, които четат беседите и това Слово влезне в тях това е сигурен контакт с Духа, който е говорел това Слово, това е връзка с Божествения Дух и с Учителя чрез когото бе дадено това Слово. А когато Божественият Дух се изяви като принцип то той се явява като Учител на човечеството. Затова той веднъж каза: „Аз не съм дошъл на земята да съдя човечеството, но да помагам на нуждаещите се". Имаше моменти когато той вършеше велика и незнайна работа от голям мащаб за човечеството. В такива случаи той се уединяваше, никого не приемаше, защото изнасяше голямо страдание и минаваше през мъчението на земята. След като си свършваше работата и след като излезеше от такова състояние Учителят се явяваше пред нас с голяма светлина и вдъхновение, усмихнат и лъчезарен. Любовта на Учителя повдигаше, освобождаваше човека от всичките унижения на света, той се чувствуваше истински човек със свобода и с права да изнася тази свобода на духа. Всеки един от нас се чувствуваше като дете, което расте под нежната грижа на своят баща и майка, А от друга страна светлината на Учителя смиряваше човека, а пред величието на Божествения свят той се чувствуваше малък слаб, дори и грешен. Над всички хора даже и над твоя възлюбен на земята седи Бог. Ето защо високият идеал, истинският възлюбен на човека това е Бог и Учителят, който ни води по най-верният път към Бога. Защото последният извод от земният живот е, че човек в края остава сам с Бога от когото черпи всички сили и блага на живота и остава сам със своя Учител. Любов Светлина и Сила човек може да получи само от присъствието на Божествения Дух в него. Изкуството на живота седи в това като обичаш хората сърцето ти да принадлежи на Бога. Само така човек може да направи допир със света и да се запази и съхрани. Защото всеки допир със света за мен бе катастрофа по всички линии, затова трябваше да се върви нагоре и нагоре. Напред в Любовта безгранична на светлината. Първите стъпки на детето са несигурни, то често пада и се удря, но става и тръгва. Та сега само едно е важно - да пази човек връзката си с Бога. Това е път на ученика и никога не трябва да нарушава тази връзка. Учениците, та дори и хората са разделени на две категории: едни у които личността доминира - те проповядват Божественото, за да привлекат хората не към Бога, а към себе си. Те искат чрез Божественото да накарат хората да ги ценят, лично тях като личности и да се възползват от това за користолюбиви цели. Втората категория са у които стремежът към Бога и Учителят доминира. Те привличат хората, за да ги приобщят към Бога и Учителят и да събудят у тях стремежа не към себе си, а към Бога и Словото на Учителя и да ги въведат в пътя на Словото. Тези хора са малцина и техните дела са праведни. Всички ние сме много малки пред величието на Учителя трябва да гледаме към него със смирение, благоговение и преданост. Учителят - това значи, че в него живее безграничния Божи Дух, който се е самоограничил, за да помогне за духовното издигане на неговите малки братя. Учителят работи с петте Добродетели на Пентаграмата, която той бе дал. В този път всичко му е позволено. Той има свободата да постъпва с учениците си по всички методи, както в даден случай намери за добре. Той прави връзка с учениците си и се самоограничава доброволно като изпълнява по своя воля всички задължения, но са ограничава вътрешно, но всъщност е абсолютно свободен. Учителят каза: „Аз мога с когото и да е от вас да прекъсна напълно връзките си, които съм направил с вас само за пет минути. Това е пътят на Бога, който се е самоограничил за благото на малките си братя. Няма по-светло и чисто име от името Учител. Ето защо отношенията между Учител и ученик са чисти и святи". Школата на Учителя от вън това е светът в един малък мащаб, който съществува с всички негови проблеми и противоречия. Ние бяхме поставени там и преживяхме една епоха пълна с бурно и динамично развитие по всички посоки. Какво видяхме там? Най-първо учениците трябва да видят, да добият представа за светлата картина на новия живот. Това е изработване на техния идеал. Те трябва макар и от далеч да вдъхнат лекия дъх, който носи зората на новия живот. Затова Учителят казва: „Пътят на ученика е като на зазоряване". Ние имахме възможността да усетим това вътрешно в присъствието на Учителя от аурата му, която идваше от неговото духовно излъчване като имахме привилегията да го видим физически, да целуваме десницата му и то-за негово духовно излъчване отваряше у нас нови хоризонти, защото просветляваше се у нас съзнанието и за един нов поглед към живота, започващ не само с едно усещане, с едно възприятие, а с едно живо изживяване на духовно общение с Духът, който бе в него, т.е. с Божия Дух. Тук беше нашата привилегия да бъдем в тази епоха с него. Тази привилегия бе дадена на малцина, защото мнозина бяха около него, но малцина го видяха, познаха го, те бяха също познати и признати от Духа чрез посвещение. Посвещението на човека започва чрез пробуждането на съзнанието му. В новата епоха не се кръщава с вода и да се търси реката Йордан. Времената сега са други -посвещението започва с кръщаването с Божествения Дух, т.е. влизането на нова светлина и пробуждането на съзнанието ти. След това учениците трябва да слезнат на земята и да се изправят с цял ръст пред огледалото на своят личен човешки живот. Да преценят от къде идват, на къде отиват, с какво разполагат за работа след като са дошли на земята. От там насетне започва Школата, т.е. работа върху себе си и съграждане на един истински характер, Този характер означава, че човек може да разполага със силите и възможностите си, които са вложени в него, за да изпълни волята на Учителя, за което е дошъл на земята. И от тук започва ученичеството - път на служение на Бога. Веднъж Учителят ми каза по един повод: „Направи доброто и го забрави". А после след миг продължи: „В мене има една черта, която е по-силна от мен - аз съм винаги на страната на слабите". Да, това означаваше, че Божественият Дух в света, в своята изява бе множество и като множество се доближаваше до всички големи и малки и понеже Учителят работеше с малките величини на земята затова бе винаги на страната на малките и слабите, отхвърлените, унижените и оскърбените и чак там в тази немощ на слабите се виждаше величието на Духът Божий. Има една такава формула „Бог не е в Слово, а в Сила Божия". Един пример с една сестра - Василка от Варна. Тя беше слушала дълго време много неща за Учителя и това бяха разкази на първите приятели когато Учителят им се изявяваше чрез Дух и чрез Сила и опитностите на първите приятели граничеха с библейските чудеса. Ние заварихме тези приятели, които ни разказваха такива опитности, че ние ги слушахме с отворени уста, очи и уши. При един такъв разказ сестра Василка, казваше: „Аз съм неверник Тома" и все чакаше момента и времето да се случи нещо, което да бъде само нейно, за да може от неверни Тома да стане на верующ Тома, А това означава да се сблъска и да се срещне с една истинска опитност от живота на Учителя. И така тя дошла на Изгрева през време на един от съборите, седнала на един стол, слушала беседите на Учителя и от време на време си мислела така: „Е, много хубаво говориш, Учителю, но аз искам да ти вярвам, но нищо не мога да сторя, не мога да ти повярвам, а искам". И така както Учителя си говори и както ние седнали на столовете в салона слушаме и записваме, то изведнъж на сестра Василка й се отварят очите. Или казано на образен език - люспите от очите й падат, т.е. падат люспите на обикновеното физическо зрение, изведнъж тя започва да вижда по друг начин, на нея й се отварят духовните очи и тя вече има духовно зрение и вижда Учителя, че там на катедрата той се е превърнал на едно огнено кълбо голямо, на два метра в диаметър и трепти и излъчва светлина като слънце, а образът му е същият и едновременно говори по същия начин, на същите хора. Тя вижда как целият салон е осветен от неговата светлина. Косите му са като слънчеви лъчи, които идват от безкрая и всички са в светлини, обагрени в различни цветове, а светлината излиза от лицето му, от тялото му и всичко трепти по един особен начин. Сестра Василка се сепва и мисли, че това е някаква измама на очите, търка си очите, да не би да е задрямала, да не би да е заспала, започва да се щипе ту оттук, ту оттам, за да се събуди. Но вижда същата картина, а през това време Учителят спокойно си говори беседата и спокойно я гледа все едно, че няма нищо. Сестрата се оглежда наляво и надясно и вижда, че другите го слушат, записват си и се убеждава, че те не виждат това, което тя вижда. Това видение е продължило много време, но по едно време отново се спуска една завеса пред очите й, картината на слънцето се закрива и тя започва да вижда Учителя така, както го е виждала всякога. Тя отново си казала: „Абе това, което видях, това е само халюцинация". Но след няколко минути тази завеса отново се вдига и тя вижда същата картина на светещото слънце, идващо от Учителя. Това нещо се повтаря три пъти. Но в това време Учителят гледа право в нея и леко се усмихва. Свършва беседата, всички излизат на вън, тя се приближава към него и казва: „Учителю, видях слънцето във вас. Вие ли бяхте това?" Той се усмихнал и казал: „Не бях аз, но Духът бе Истият. Неверни Тома ли си още?" Сестра Василка навежда глава и иска да целуне десницата му. „Не, Учителю, видях ви в Дух и в Светлина. Какво повече мога да искам? Вие сте моят истински Учител". Ето така разказах една от опитностите в Школата на един от учениците, който позна Учителя чрез Дух и чрез Истина. Аз съм пред Учителя на разговор. „Трябва да се научиш да любиш. Ти си още в предисловието на Любовта. Когато за един миг Любовта те посети, то е момент, който никога няма да забравиш. Ти ще почувствуваш тогава такова разширение, че ще се слееш с всички същества и ще искаш на всички да дадеш и да им направиш добро. То ще остане за тебе като една любима мечта: най-много за нея ще мислиш, ще я пазиш свято и никому няма да говориш за нея, но тя ще ти дава най-голямата сила и живот. Ако я повериш на другите те ще те сметнат за смахната, но за теб тя ще осмисля живота ти. Любовта на земята може да се осмисли със слънцето, с неговата светлина, неговата топлина и с живота който излиза от него, за земята и за всички живи същества."

112. БИТ И ОБХОДА НА УЧИТЕЛЯ Учителят имаше физическо тяло и то трябваше да се храни, да се пои, да се мие, да се къпе, да се облича. И естествено трябваше да има и отходно място, клозет, където да се изхвърлят изпражненията от това тяло. Учителят използваше една тоалетна, която ако разкажа как беше направена и по какъв начин ще се засрамите, че четете това написано на български език и че българите не можаха да осигурят на Учителя дори един приличен клозет. По-късно когато Учителят беше в напреднала възраст и когато бяха направени клозети на Изгрева отделно за мъже и отделно за жени те бяха далеч на 5060 метра от салона и Учителят трябваше да става през нощта, че да слиза по стъпалата и да се качва, а това беше изморително за него. Тогава сложихме една кофа с вода където при малка нужда той се облекчаваше. Така разрешихме този не малко важен въпрос. Ще кажете защо казвам тези неща. В окултната литература има написани много измислици за Великите Учители на земята. Те смятат, че Великите Учители не се хранят, не пият вода и изобщо така живеят чрез въздуха. А ние наблюдавахме нещо съвсем друго и нещо напълно естествено. Човешкото тяло има своя физиология, свои изисквания и потребности. Учителят идваше често у дома и веднъж ми поиска гребен да си среше косата. Тогава той имаше дълга бяло-златиста коса, Той се реса продължително време и аз го наблюдавах. В неговите движения имаше такава плавност, която не бях наблюдавала никога. Аз бях жена и като такава също трябваше да си вчесвам косата с гребен, но така както видях Учителя да го прави никога не бях виждала. Накрая той ми подаде гребена, а на гребена имаше останали косми, разположени по дължината на гребена, те бяха попаднали там при вчесването на косата. Помолих го: „Учителю, може ли малко от вашата коса, за да я сложа и нося в медальон?" Той кимна одобрително с глава, после взе гребена, с пръстите си внимателно извади космите, нави ги на кръгче и ми ги подаде с усмивка. До този момент нищо не бях искала от него, дори да получа някаква вещ или предмет от него. Този медальон с портрета на Учителя и косми от косата му го носих цял живот, той трябваше да ме закриля и да бъде страж на моето тяло. За завивка през зимата старите сестри бяха направили едни корави, тежки, натъпкани юргани. Бяха се постарали да ги направят по-плътни с пълнеж от вълна, но така бяха я натъпкали, че бяха станали много корави, а да не говорим, че бяха от тежки, по-тежки. И с тези тежки юргани трябваше да се завива. По този повод Учителя сподели: „Ще ги помня аз българските юргани". Наистина това беше голямо мъчение дори и за млад човек да легне и да го покрият с такъв тежък юрган, където едвам ще издържиш тежестта му. По-късно с голям зор ги махнахме, защото онези, които ги бяха направили не искаха да отстъпят и когато им казвахме какво е казал Учителя за техните юргани те подскачаха и казваха: „Ще ги помни Учителя тези юргани, как да не ги помни, защото ние сме ги направили". А докато им се обясни, че той е искал да каже нещо друго и че са много тежки минаха много години. А да знаете колко разправии имахме докато се направят по-леки юргани и да се заменят старите с новите. Онези не искаха да отстъпят. Когато отивахме на Рила се носеха одеала за Учителя, там се чаршафосваха, имаше одеала и за през деня и за през нощта. И той ги понасяше добре тези одеала, защото бяха леки. А те старите сестри искаха да качим тежките юргани на Рила. Що разправии и караници бяха, че накрая те отидоха да се оплачат на Учителя, а той реши въпроса така: „Юрганите са за Изгрева, а одеалата за Рила". Мина дълго време докато освободим Учителя от тежките, корави, дебели български юргани. Тези юргани бяха символични и те отговаряха на тежките, корави, дебели български глави и всичко онова, което се побираше в тези български глави. Последната година Учителят винаги държеше в раницата си да има червен лук. Взимаше едно парченце лук, една-две люспи и го сдъвкваше без хляб. Казваше, че това тонира и винаги се усмихваше. А много пъти бе споменавал, че кромид лук е едно голямо спасително средство за българите и че те по-малко боледуват от рак понеже ядат много суров кромид лук. По мое време селяните ядяха по една-две глави кромид лук на ден със сол и хляб - тогава беше голяма беднотия. Обикновено му слагахме на кревата бели пухени възглавници напълнени с пух-перушина на кокошки, тогава така се пълнеха възглавниците, за да бъде меко. Той се облягаше на кревата, вдигаше си краката на едно столче, ставаше му приятно и се усмихваше. Тогава говорехме и разговаряхме дълго. Последните години той идваше тук в нашия дом на Симеоновско шосе, сядаше на стол или пък се излегваше да почине на моят креват. Тук нямаше кой да го безпокои. Понякога той преспиваше тук и то на моят личен креват. Аз отивах да спя на тавана. Сутрин като станем рано оставахме го да си почине докъм седем часа. Той почиваше физически с тялото си, но съзнанието му беше будно винаги и с него работеше, а на Изгрева още в пет часа идваха, тропаха по стаята му, безпокояха го и не му даваха възможност да работи. Тук в моят дом той си почиваше и работеше необезпокояван в неговият Божествен свят, за което ние само можехме да се досетим и нямахме представа за него. Понеже идваше често веднъж като го посрещнах на вратата ми каза: „Марийке, има възможност след 25-30 години това тук да се дигне" и посочи с бастуна къщичката ни и цялата местност. Някакъв вопъл се изтръгна от мен: „Ех, Учителю" и някаква тъга, скръб по нашата малка къщичка се отнесе към небето. Той поклати глава: „Е, може и да се размине". Ето сега е 1972 г., около нас всичко се руши, ще се строи Зоологическа градина и всяка година идват, измерват местата и ни съобщават, че всеки момент ще ни изселят. Но засега все още се разминава. Дано се сбъднат думите на Учителя, за да си изкарам живота си тук. Когато Учителят беше вече болен, изнемощял много лично ме караше да му варя яйца на очи във вряла вода, в която се слага сол и оцет. В една тенджера с вряла вода, сол и оцет се чукат и изсипват яйцата, те се варят, след това се изваждат с решетъчна лъжица, слагат се в тиган с предварително стопено масло и се запържват. Така обичаше да ги яде. Обикновено ми подаде няколко яйца и каже: „На вземи и направи тези яйца на очи" и аз ги правех. Идеалната чистота на Учителя - така може да се оприличи изобщо обходата на Учителя към себе си и към останалите. Той обичаше много чистотата, държеше за нея. Говорим сега за външната чистота. Беше спретнат, чист, огладен, с изпрани ризи, излъскан, а панталона му изгладен с ръб, който режеше като бръснач. Той светеше от горе до долу. Светлината върху него се разливаше по особен начин и по още по-особен начин тя се отразяваше в нашите очи, които бяхме до него. Излъчваше образа и отражението му чистота, външна чистота на отразената светлина. Това бе необикновено явление. Вие наблюдавали ли сте как се отразява в огледало образ и след това как се отразяват слънчевите лъчи чрез едно такова огледало и ако някой ви насочи един такъв сноп чрез огледалото отразени лъчи на слънцето към вас вие не бихте могли да гледате, а ще си затворите очите. А тук отразената светлина от образа на Учителя бе мека и напротив, тя ти позволяваше да си отвориш още повече очите и да го гледаш. Но тук имаше и външна отразена светлина. Това се дължеше и на неговата аура, но това бе вътрешната отразена светлина, която се излъчваше от пребиваването на Божествения Дух в него. Съчетанието на отразената външна светлина и на вътрешната виделина допринасяха за едно обаяние от фигурата на Учителя, което не можеше да се опише по друг начин освен с чистота. И затова не случайно той често казваше: „На вас ви е нужна не само външната чистота, но и вътрешна чистота на мисли, чувства и на деяния. Учете се от мене. Имате Словото, имате песните, имате опитностите си с мене, а от вас е учението и приложението на моето учение". В разстояние на двадесет и осем години аз винаги съм го виждала чист, спретнато облечен, с чистота в обходата си към себе си и в обходата си към другите, чистота в обноските си и в движенията си. Чистота във всичко, дори когато се изпотяваше неговата пот не миришеше както на обикновените хора. По чистотата си той нямаше равен на себе си. По-добър образец за чистота от образа и живота на Учителя на земята не може да има. Ние бяхме свидетели на това и то в онези скромни условия, в които той живееше, в тези ограничителни за човек условия както на „Опълченска" 66, така и на Изгрева. Дори в онези стари времена, когато ние дойдохме около 1922 г. като младежи в Школата му то старите приятели разправяха, че в първите години на века от 1900-1910 той е бил скромно облечен, но винаги чист. Аз когато го срещнах той беше изискано облечен. Спомням си, че аз влизам веднъж при него и по някаква си случайност аз съм имала петно на роклята си. Той ме погледна, изведнъж трепна, скочи, посочи с пръст към роклята ми и каза: „Марийке, тук има едно леке" и с такава изненада, че аз се стреснах и погледнах надолу и какво да видя - видях едно малко, мъничко петно върху роклята ми, но от къде бе дошло, не зная. Вероятно по пътя си съм се залепила за нещо, но другото е важно: какво той бе видял чрез това петно аз не зная. Преди да се облека аз винаги си приготвях роклите, винаги бях изгладена, издокарана и имах тоалети на млада, градска госпожица и тогава върху роклите на такива градски госпожици не можеше да има дори и прашинка. А като прибавя, че роклите ми бяха шити при една от най-големите модни шивачки в София и майка ми се грижеше аз да бъда облечена като състоятелна млада госпожица, на което тогава се държеше много. Държеше се не само на външността, но и на достойнството. А от къде беше дошло това петно не можах да разбера. Именно това, че то се бе полепнало по мен, беше ме оцапало от вън като външна намеса Учителят вероятно видя нещо в него, може би той видя онези сили, които ми го бяха залепили като белязан символ на едно бъдеще и на едно пророчество и затова той така трепна, така скочи като че ли видя нещо ужасяващо. Разбира се, че петното тук беше образен символ но зад него той прозря моят бъдещ живот. Не случайно по-късно той ми каза „Рекох, Бог може да съизволи да бъдеш петнена, чернена, хулена, гонена, но всичко с радост да издържиш". Да, това петно по моята рокля бе началото на моето опетняване. От тук се почна. Спомням си как той с пръст го посочи и аз проследявайки посоката на пръстите му видях едно малко петънце, вероятно това беше онази невидима дамга, така дамгосваха навремето търговците добитъка, който купуваха с нажежено желязо, обозначаващо някаква буква върху хълбоците на добитъка и с това се показваше, не новият собственик на добитъка е онзи, който поставя дамгата с нажеженото желязо. Вероятно и на мен в този момент и миг пред Учителя бе ми сложена невидимата дамга и моят път бе предопределен. И още до днес звучат думите му в мен: „Марийке, едно леке". Искаше да покаже, че то е нещо от вън, дошло от вън, наметнато от вън с цел да ме окаля и опетни и че го нося, но по това петно ще съдят за моята външност в бъдеще. Връщайки се у дома аз положих доста усилия да го изчистя и да го премахна, а с годините след това всички петна, лекета, мръсотии, които ги лепяха върху мен аз полагах също така много усилия да ги чистя, защото виждах пръста на Учителя насочен към всяка една лепната мръсотия върху мен и чувах думите му: „Марийке, едно леке". И аз ги чистех и ги махах. Но това беше трудно, много мъчително, защото това бе един продължителен процес в моят житейски път над петдесет години. Учителят живееше в изключително примитивни условия в онази малка стая горе, наречена Горница. Не скромни условия, а направо примитивни. Той не изискваше нищо от нас. Той беше дал съвет как да се направи салона, но приятелите го измениха и съкратиха някои неща. Тогава те смятаха, че Учителят разбира от духовни неща, но не разбира от материални неща, а особено от строеж на къщи и от архитектура. Пълно невежество през всичките тези години от много хора. Поради тази постановка, несъобразявайки се с казаното от Учителя много хора скъпо платиха с живота си, други със страдания, мъчения и невероятни обрати по съдбовна линия. Объркаха си живота мнозина, че платиха и накрая се разплатиха с лихвите, идващи от безброй години. За техните лични съдби нямам нищо против - да се разплатят и с лихвите, но имаше общи братски проблеми, които поради тази постановка на възрастните приятели, които държаха всичко в свои ръце и го движеха съответно, то те направиха груби грешки, които грешки нашето поколение трябваше да ги плаща и да ги изнесе на гърба си. Те ги направиха до 1945-46 г., а после ние трябваше да ги плащаме и да изнесем всичко на гърба си. Те си заминаха от тукашното земно разплащане, но те ще си платят горе, законът е един и същ, той хваща виновника както на земята, така и на небето. Пред закона няма да се измъкне никой. Поради тяхното тесногръдие и недалновидност Учителят бе принуден да живее в примитивни условия. Не че нямаше пари, не че не можеше да се направи по-подходящо жилище, не това беше тяхната постановка. Но забележете някои от тях живееха в много по-добри условия и дори в разкош в сравнение с Учителя. Представяте ли си? Техните семейства и жените им се ширеха в по-голямо пространство с изключителни удобства, а за Учителя имаше една малка стаичка. Те смятаха, че духовния човек трябва да живее от скромно, по-скромно, от бедно, по-бедно и в ограничителни условия, защото не са били важни материалните неща, а са важни духовните неща. Дрън-дрън ярина - на попова главина, така се казва в България. А знаете ли какво значи това? Когато някоя коза и някое яре се катери по оградата, то обикновено се изхожда и неговите изпражнения са във вид на барбонки или се казват още дърдонки. Веднъж един поп бил заспал и ярето се качило на килимявката му и се изходило там. Попа се събудил, видял какво е направило ярето, усмихнал се и пак задрямал. След малко дошли селяни да искат от попа пари да се направи нещо за селото. Той ги изслушал, усмихнал се, свалил си килимявката, показал им я, а върху нея са били дърдонките на ярето. Казал им: „Дрън-дрън ярина - на попова главина". Това е бил отговора на попа на молбата на селяните. Сега в нашият случай си отговорете в Школата кой какви задължения изпълняваше и как се вмества тази поговорка за Изгрева. Това не са глупости. Но те бяха задължени да осигурят на Учителя подходящи условия. Но това беше тяхната представа за нещата. Когато Учителят започна да идва често в нашият дом той това го правеше, защото вече не беше спокоен там на Изгрева. По това време ние имахме там на Изгрева къща, дървена, цялата с джамлъци, с баня, кухня и две стаи. Но в последните години на Учителят му бе неудобно да живее над салона и да се изкачва и слиза по дървените стълби. Тогава ние му предложихме тази наша къща на Изгрева да я ползва. Той се съгласи, дойде да я огледа, а аз с Борис Николов го придружавахме. Накрая я хареса, че може да се живее в нея и ние се зарадвахме много. Но той нямаше условия вече на земята. Настъпваха събитията за приключване на епохата и не след дълго той си замина от този свят. На Петров ден, 12 юли, рождения ден на Учителя беше празник за всички и ние се обличахме в най-новите си дрехи. Той излезне с нов бял костюм, целият изгладен, върви, така хармонично се разклаща и развява сакото му, панталоните, че като че ли всичко е музикална хармония. Движеше се плавно покрай нас. Приятелите изнесат и донесат онова, което са приготвили предварително - гевреци, бонбони, локум, сладкиши и го поставят на масата - празник за на всички. Празник е и ние го усещаше, че това е празник и във въздуха над нас. Въздухът трепти, усеща се как всеки милиметър от въздуха около нас трепти по особен начин. Това е присъствието на Белите братя, които са дошли от края на вселената да присъстват на тържеството на Учителя, но ние не ги виждаме, нашите очи са затворени за тях, но ние ги усещаме. Това е празник на душите, ние сме в едно особено състояние весели, усмихнати и с приповдигнато състояние на духа. Имаме усещането че хвърчим насам-натам, движим се празнично възбудени. Дванайсети юли е празник на Школата. Всички сме се събрали, дошли са гости от града, о-провинцията, този ден е особен празник за Учителя. На този ден той е дошъл на земята в плът като Петър Дънов, идвайки от Божественото слънце, от звездата Алфеола. А рождената дата на Учителя е 12 юли 1864 г. за неговото физическо тяло, а новораждането на Учителя, т.е. на Божествения дух в него е 7 март 1897 г. Тази дата той лично ми я каза. А раждането на Мировия Учител в него, т.е. влизането на Христовия дух у него е август 1912 г. А раждането на Всемировия Учител у него е 1922 г. с откриването на Школата на Всемирното Велико Бяло Братство. Учителят на Бялото Братство идва от слънцето. Учителят на Великото Бяло Братство идва от Духовното слънце, а Учителят на Всемирното Велико Бяло Братство идва от Божественото слънце. Учителят Беинса Дуно е Всемировият Учител дошъл от Божественото слънце и слезнал за пръв път на земята. Неговото светско име е Петър Константинов Дънов.