RPX

177. ЕДНО ПРЕДЛОЖЕНИЕ "Бележки на редактора" Обзорен план за историята на Бялото Братство от Латвия - Рига 1. Начална година -1931. Петър Пампоров като есперантист пътува по Европа. В Рига той организира курс по есперанто през 1931 г. Чрез есперанто той говори за идеите на Учителя и на Бялото Братство. Така латвийците чрез есперанто и чрез Петър Пампоров се запознават с Учението на Учителя. Той ги посещава до 1940 г. почти ежегодно по есперантска линия. 2. Първи ученици. По идея на Петър Пампоров се раздават няколко адреса на братя и сестри от България, които знаят есперанто от Братството. Един от тези е Петър Камбуров, който започва кореспонденция с Емилия Вилумсон от Рига. Петър Камбуров прави резюмета от беседи на Учителя, превежда ги на есперанто и тя ги препраща на свои кореспонденти от цяла Европа. По този начин се образува един канал за разпространение чрез есперанто Словото на Учителя по цяла Европа. 3. Първи посетители в България. Есперантистите от курса на Пампоров правят една обща снимка и тя бива изпратена на Петър Камбуров. На снимката са отбелязани с N 11 Анна Мазурс, с N 12 Амалия Вайланд и N 13 Емилия Вилумсон, която е кореспондентка на Петър Камбуров. Той се среща през 1931 г. с Учителя и им показва снимката и отбелязаните три латвийки с N 11,12, 13. Учителят се спира на N 12 - Амалия Вайланд и говори продължително за нея и че на нея може да се разчита. А за N 13 Учителят казва, че тя идва в България, за да се омъжи. Учителят предупреждава Петър Камбуров да предупреди Емилия да не идва в България, защото ако дойде в България, то онази работа, която те двамата работят за Бога ще престане веднъж завинаги. А те двамата са една верига и един канал за препращане Словото на Учителя на есперанто в Европа. Петър пише писмо, но Емилия не послушва и идва в България през ноември 1931 г. Престоява осем месеца в София. След това отива в село Мъглиж за една година и престоява в домът на Черню Чернев. След това казанлъшкото братство събира пари, за да се върне в Латвия. Тя си заминава разочарована, че не могла да си намери жених в България. 4. Групово пристигане на латвийците в България. През 1932 г. през лятото пристигат за летуване на Рила две латвийки. Това са Анна Мазурс и Амалия Вайланд. Това са N 11 и N 12 в снимката, за които Учителят се спира особено на Амалия Вайланд. По-късно Амалия става ръководител на братството в Рига, а Анна Мазурс превежда на руски и се отпечатва в Рига „Пътят на ученика". 5. Поредни летувания в България и на Рила от латвийци. Следващите години - 1933,1934, 1935,1936,1937, 1938 и 1939 г са годините когато пристигат латвийски групи. По-големи са групите от 1936, 1937, 1938 и 1939 г. Като документи има групови снимки на латвийците с Учителя на Рила и на Изгрева. Необходимо е на тези снимки да се номерират и да се отбележат имената на лицата, които са фотографирани. За това е необходимо да се съберат всички снимки, които се съхраняват в латвийците днес и да се отбележат имената, ако има някой да ги посочи. Това ще бъде една документация за тези хора и за Братството от Рига. Тези снимки могат да се преснемат в София и оригиналните снимки да им бъдат върнати. Може и обратното, там да се преснемат оригиналите на негатив или на снимки и да се отбележат имената. Ние притежаваме една групова снимка от 1938 г. на латвийското Братство. Трябва да се отбележат имената, ако се помнят и знаят. 6. През 1942 г. в Латвия пристига стенографката Савка Керемидчиева. Тя престоява десет дни и гостува 10 дни в дома на Николай Каллертс на гости. По-късно между Савка и латвийците има кореспонденция. Такава кореспонденция има и между стенографките Паша Теодорова, Боян Боев и Елена Андреева. Хубаво е да се събере тази кореспонденция, защото в нея са отбелязани някои моменти от живота на Братството в София, както и препоръки на Учителя за латвийците, които се препредават чрез писма. Освен това там са цитирани мисли на Учителя по дадени събития. Ние можем да ги прегледаме и да извадим най-интересното, което се отнася за историята на латвийското Братство. 7. Кореспонденция между Латвия и София. От архива на стенографката Елена Андреева намираме много картички с изгледи от Латвия и с имената на онези, които са се подписали върху тях. Така през 1936 г. намираме имената на: Марияна, Николай, Анна Берзис, Мария, Велма, Регина, Наталия, Петър, Амалия Вайланд, Анна Мазурс. През 1937 г. - Едгар и Емилия - съпрузи, Емма, Анна, Милита, Мелина, Мария, Витина. През 1938 г. Емма и Янис от Рига, Амалия, Алвина Едгар. През 1939 г. Анна, Анна Мазурс, Алида, Нина Васке, Николай, Милда, Оля, феликс, Елена, Алвина, Олга, Мелита, Мария, Мартин, Амалия Вайланд. През 1940 г. Емма, Елена, Янис, Алида, Алвина, Зелма, Анна, Марта, Амалия Вайланд, Петър, Августа, Валтер, Нина, Мартин, Мая, Ева, Людмила, Мария. Това означава, че Братството в Латвия е многобройно и държи връзка с България. Необходимо е да се проследят тези връзки и да се подреди кореспонденцията от това време. Затова латвийците трябва да издирят тази кореспонденция и да проверят дали в нея няма данни и интересни случки от историята за Братството. 8. Последната група латвийци от 1939 г., която летува на Рила. Учителят ги изпраща с 91.Псалом. След тяхното заминаване започва войната и се затварят границите. Има няколко случаи разказани за премеждията на латвийската група докато стигне в Латвия. Един от тези случаи е разказан от Галилей Величков и се намира на стр. 79 със заглавие „Ризата на латвийци-те" в отпечатаната книга „Изгревът на Бялото Братство учи и живее". Тези случки трябва да се съберат, за да могат да се приложат към историята на латвийското Братство. 9. Превеждане на Словото на Учителя на латвийски. Докато французите по онова време не са превели нито една книга на френски език от Словото на Учителя, то латвийците превеждат и отпечатват на латвийски език четири-пет книги с портрета на Учителя от художника Борис Георгиев. Трябва да бъдат отбелязани имената на онези, които са превели и отпечатали тези беседи като Амалия Вайланд, Анна Мазурс - „Пътят на ученика" на руски и още други. Да се опише историята на тези книги. Искаме портретите на преводачите! 10. През 1989 г. в София бе брат Николай Каллертс. С него бе уговорено той лично да напише история на латвийското Братство. Той обеща да напише. Но ние не получихме нищо от него. Трябва да се провери, дали той е написал нещо и ако е написал, то да ни се изпрати копие. Беше уговорено с него, че той ще ни предостави всички снимки на латвийците заснети групово с Учителя в България, за да можем да направим един албум с латвийската група. Искахме да сложим началото за написване историята на латвийското Братство като си използва онзи архив, който се съхранява в Латвия. А това са снимки, писма, спомени и някои и други документи. За това е необходимо този въпрос да се придвижи от онези, които са приемници на старите братя и сестри от Латвия, които са вече в невидимия свят. 11. Тук ние притежаваме някои спомени на братята и сестрите от София във връзка с летуването на латвийците в България. Те ще бъдат написани, за да се прибавят към отдела за латвийското Братство. 12. Има няколко разговора на Учителя с латвийската група, които са стенографирани и които са дешифрирани. Те ще бъдат прикачени към същият отдел, когато латвийците подготвят своя материал, който ние искаме. Идеята да се напише историята на латвийското Братство и да се съберат в едно принадлежи на д-р Вергилий Кръстев, София 1505, ул. „Васил Друмев" N 1. Ако латвийците възприемат тази идея, то могат да съдействуват, за да можем в един от следващите томове да включим и историята на латвийското Братство. Тази работа ще бъде обща и имената на онези, които ще участвуват и предадат материали ще бъдат отбелязани. Авторите на онези материали по времето на Учителя ще бъдат стриктно спазени и записани. Тук, в България ще трябва да се потърси, дали е запазена кореспонденцията на Петър Пампоров с латвийците. Защото още през 1931 г. той е превел на есперанто „Свещените думи на Учителя", „Песни на Учителя" и някои и други беседи. Издава се вестник „Братство" на есперанто - „фратецо" и се отпечатват в печатницата на Сава Калименов в гр. Севлиево. Така че първото Слово на Учителя за Латвия е на есперанто. Следващият етап Словото на Учителя се превежда на латвийски и на руски език. Така чрез латвийската група Словото на Учителя се предоставя на латвийския народ, а чрез превода на руски език „Пътят на ученика" е достояние на руския народ. Надяваме се, че ако тази идея се възприеме от братята и сестрите латвийци ще се завърши една работа за Делото на Учителя. През месец декември 1993 г. музикантите Йоанна Стратева - цигулка, Ина Дойнова - електр. орган, Петър Цанов - китара, посетиха Латвия и изнесоха много концерти. За да се възстановят първоначалните връзки с латвийското Братство от 1931-1944 г. беше подготвен обзорен материал от мен, включващ извадени на ксерокс пощенски картички изпращани от Рига, снимки и други архивни материали. Той бе връчен на останалите живи съвременници от време на Школата на Учителя. Имаше за цел да възстанови спомените и да запознае новите поколения с тези връзки. Музикантите Йоанна Стратева, Ина Дойнова и Петър Цанов са посланици на Учителя и те ви носят песните на Учителя, носят ви Паневритмията и носят онова, което съхраняват в себе си като съкровения от Словото на Учителя. Този обзор бе направен от д-р Вергилий Кръстев и се предава на Йоанна Стратева, за да го предаде на латвийците 10.12.1993 г. С уважение: Вергилий Кореспондент от Латвия: Ahmedova Maija - ie. Madonas 25, dz. 22 Riga, Latvija, LV - 1084, тел. 58-62-63

176. ПИСМА ОТ ЛАТВИЯ ДВИЖЕНИЕТО НА ВСЕМИРНОТО БРАТСТВО Движението на Всемирното Братство се разпростира нашироко по света. В много държави като например Полша, Латвия, Чехия, Франция, Белгия, Холандия, Швеция, Швейцария, Гърция, Италия, Съединените щати и др, Всемирното Братство има своите предани последователи, които работят усилено за разпространението на неговите идеи, с поглед отправен към България, към светлата фигура на Учителя, който е извора на новото Божествено Учение. Много чужденци, в различни страни, учат вече български език, с единствената цел да се ползуват от беседите на Учителя и да ги превеждат на своите родни езици. Беседи има вече преведени и издадени на английски, френски, германски, полски, латишки, японски и есперантски езици. В редакцията на в. „Братство" и „Frateco" (есперантски орган на движението) често се получават трогателни писма от предани души, които са поели върху себе си мисията да разнасят светлината на Новото Учение в своите далечни от нас страни. Всички тези писма имат един общ характерен белег: те са пропити от лъха на Новото, те са изпълнени с ентусиазъм, вяра и искрена благодарност за светлината, която са получили от тук. Заключението е ясно: това, което в България мнозина отхвърлят и преследват, бива възприето далеч зад границите на страната ни и служи като мощен двигател за издигане и прераждане на хората и обществото. Тук даваме едно току-що получено в редакцията ни писмо от този характер: Божественото семе, възраснало в Латвия „Божието Слово не ще се върне назад, без да пренесе своя плод." Учителя Преди пет години, когато горите и полята на Латвия бяха покрити с бял саван и беше студено, внезапно се яви никому неизвестен сеятел от България. Как е узнал той, че тук има почва, макар и още покрита със сняг, но готова за посева на Божественото семе? Това само на Бога е известно. Наистина, зимата царуваше не само в природата, но и в душите и сърцата на хората, търсещи светлината, Божественото слънце и пътищата към Истината, Мъдростта и Любовта. Божественото семе, живото слово на Учителя Петър Дънов се сееше благодатно в изжаднелите, измъчени души, прониквайки дълбоко и разраствайки се на широко. Бог благослови посятото Божествено семе на живото Учителево слово и през всичките тези години то расна, крепна и се умножава. Светлите лъчи на това Учение проникнаха и в богати и в бедни домове на Латвия и озариха съзнанието на живущите в тях хора със светлината на новото разбиране. И днес вече мнозина знаят за Великото Всемирно Бяло Братство в България, за Светлия Учител и за Неговото Учение. Новото Учение е благо за цяла Латвия, защото то внесе светлина в обществото, и проникна даже през дебелите и вехти стени на някои църкви, затрупани от остарели обреди - обнови ги и им даде истинско разбиране на Учението на Христа. Новото Учение възкреси много души. То спаси от явна гибел и осмисли живота на много хора, стоящи на края на пропастта. И ето живата картина на тези хора, които са разбрали важността на Божественото Учение и се стремят да проникнат в него, виждайки нагледно какво благословение носи то на страната, на обществото, на хората и семействата. Тези хора са подобни на отделни мравки от един голям мравуняк. Всички те работят свободно, с любов и усърдие, съобразно със своите способности и разбирания, в полза на общото дело, за благото на цялото човечество. Те са вдъхновявани от живото слово на Учителя. Днес те представляват едно духовно семейство, в което всеки се чувствува на своето място и работи според силите си. Техният живот сега е много по-лек, много по-красив и светъл. А при общите срещи се получава трогателна картина: събралите се братя и сестри се радват на срещата, което показват техните усмихващи се лица, изразяващите топлина сияещи очи, с поглед, проникващ в душата. Колко красиви са тези общи срещи! Колко много ни дават те. Всички са така радостни, оживени, като че ли сам Учителят невидимо присъствува между тях. Четенето на живото слово на Учителя и пеенето на Неговите Божествени песни издигат душата и я отнасят в друг, по-съвършен свят. И тези хора, семейство, слушайки вдъхновените беседи на Учителя, забравят всичко светско и получават изчерпателни отговори на най-наболелите въпроси. Наистина, това е Божествено Учение. Защото то възкресява хората, осмисля живота им, правейки трудното леко, мрачното светло. Това Учение разрешава всички противоречиви въпроси на живота, дава методи за само-познание и самовъзпитание, внася светлина в ума, чистота в сърцето и благородство във волята. То подмладява и обновява човека и физически и умствено и духовно и го свързва с Бога. Тези хора, които са се вглъбили в същността на Божественото Учение, които са го разбрали и са почнали да прилагат във всекидневният си живот методите, препоръчвани от Учителя, могат да потвърдят, че са неизчислими ония блага, които се изливат над тях, защото техният живот, при същите обстоятелства е станал много по-светъл, по-радостен и по-смислен. И наистина, такава промяна може да стане само тогава, когато вътре в самия човек е станало прераждане и обновление, тогава и само тогава, това състояние се отразява и на неговия външен живот. Това Учение включва в себе си всички съществуващи учения и доктрини, и затова смело може да се каже, че то е Божествено Учение. Нека Бог благослови сеятеля, който пося семето на Божественото Учение в Латвия. Изказваме нашата обща признателност и искрена благодарност на Учителя и на всички братя и сестри, за получената възможност да черпим сили от живия извор на Любовта, Мъдростта и Истината. Латвия - Рига, 17.01.1937 г. Николай Каллертс В-к. „Братство", бр. 178 от 24 януари 1937 г. НОВО НЕБЕ И НОВА ЗЕМЯ Впечатления от Рила „И тъй казвам ви: Създава се ново небе и нова земя. Всички вие трябва да бъдете екскурзианти - да сте готови да тръгнете по пътя и да влезете в новия свят. Ако искате да прогресирате и да влезете в новия свят, който сега се създава, трябва да имате нови разбирания, трябва да престанете да мислите само за себе си." Учителят Онзи, който е бил поне веднъж на Рила, видял е красотата на нейната природа и е чул словото на Учителя, е придобил неоценимо благо. В Сравнение с това благо, богатство, слава, охолност и всички удобства на живота ще му се сторят незначителни. А що може да се види на планината? - Там вие ще видите Учителя на Всемирното Братство и неговите ученици - хора, които се стремят към новото, които искат да бъдат „истински човеци". Там ще срещнете братя и сестри с всеобемна душа, със светъл, прозорлив уми, с чисто, отзивчиво сърце, с благородна воля, насочена към правене на добро. Те са живи, пробудени души, способни да живеят интензивен вътрешен живот. Вие ще почувствувате, че там, във висините, се разрешава велика задача, твори се нов свят в съзнанието на човека и се изгражда дом за новото, което ще се роди в недалечно бъдеще. Там вие ще се докоснете до извора на живота и ще възприемете трептенията на други светове. На тия височини се развиват сякаш мощни токове, и чийто крак докосне тези места не може да не се почувствува чудотворното им влияние. Човек като че ли се слива с живота природа - защото там всичко живее: и камъни, и вода, и въздух, и светлина - и всичко говори на свой, символичен език. На тези височини ние можем да разберем дълбоката, разумна работа на природата и да осъзнаем новото, що влиза в света. И слезли от тия планински висини, ние не можем да не възкликнем: „Да забравим старото и да живеем по новому - по начина, който Христос е показал!" Учителят казва: „Проявете любовта на Христа според разбирането на вашата личност, на вашата индивидуалност, на вашата душа, на вашия дух! -И тогава ще се изпълнят думите на Христа: „Аз ще бъда с вас до скончание на века". Учителят казва още: „Всички хора живеят вече в окончанието на века, защото окончанието на века е край на старите възгледи на човечеството и начало на новата ера на Любовта, край на насилието и начало на мира и свободата, край на старото и начало на Новото". Николай Каллертс Рига, 12.ХI.1937 г. Сп. „Житно зърно",,бр. 9-10,1937 г. Отзвуци (Писмо от Рига) Както прелетните птици преди и след отлитането си от едни в други страни се събират на ята, чуруликат и пеят, така и ние, северняците, след на-пущането на слънчевата и гостоприемна България, събрали се отново тук, на север, си спомняме, и с радост и с тъга, за онова южно гнездо, където беше тъй приветливо и топло. И ние всички единодушно твърдим, че рядко може да се намери такова светло и топло гнездо, каквото е Изгрева и Рила. Със светлината на своята любов към човечеството, Учителят озарява тази страна. В съзнанието ни живеят две свещени места: Изгрев и Рила. Може да се каже, че ние рижаните, все още продължаваме да живеем духовно там. Ние все още се вслушваме в живите слова на Учителя, които вляха бодрост у нас, които придадоха смисъл на живота ни, вдъхнаха ни импулс да учим и да работим. Животът сред учениците, които се стремят да прилагат думите на Учителя, се отличава доста рязко от живота на другите хора. Живеейки на Изгрева, ние всички почувствувахме, че най-сетне сме намерили истинския си дом. А да почувствуваш, че имаш дом на земята, в пълния смисъл на тази дума, е нещо необикновено. Още по-необикновени бяха преживяванията ни на Рила. Те ни подбудиха да устремяваме поглед към красивото, към възвишеното. Те ни помогнаха да проникнем във вътрешния смисъл на преживяното и да приложим в живота придобитият опит. Ала как да се опише с бедната човешка реч величието на Рила и нейната красота? Как да се опише сиянието на лазурното небе денем, или трептението на звездите нощем? Как да се възпее Рила в мигове на величаво спокойствие или във време на страхотна буря? За нас Рила е едно от свещените места на земята. Тя е храм неръкотворен, създаден от природата. Рила говори! Камъни, скали, езера, извори, върхове, долини и цветя - всичко говори на своя красив език. И тоя говор на планината се възнася към небето, сливайки се с Божествената, мирова симфония. Ние северняците, носим в душите си отзвуци от тази симфония заедно със Словото на Учителя. Николай Каллертс Рига, 12.ХII.1937 г.

175. НИКОЛАЙ КАЛЛЕРТС НОВОТО УЧЕНИЕ Роден на 13/26 ноември 1903 г. в Латвия. Родителите му са се занимавали със земеделие. На 12 години се запознава с окултизма чрез книги на Йог Рамачарака. През 1932/33 г. се запознава с Учението на Учителя Дънов посредством Пампоров и чрез Амалия Вайланд и феликс от Литва. През 1930 г. Пампоров пристигнал в Рига и четял лекции по есперанто за вегетарианството и новото Учение на Учителя Дънов. На тези лекции присъствували няколко латвийки, на които им харесали изнесените идеи и се запознали с Петър Пампоров. Не след дълго време той организирал един кръжок, пред който четял на есперанто и на руски беседи на Учителя Дънов. Някои започнали да изучават български език, за да превеждат беседите на руски и латвишки език. След заминаването на Пампоров латвийците започнали да се събират и да четат преведените беседи. Окултните лекции били четени при Паулина Якобсон. Тя открила тогава вегетариански ресторант в Рига и там имало голямо помещение. Тук идвали много желаещи и някои предлагали да ги посетят по домовете им и там да се четат тези беседи. Ръководител на нашия кръжок била Амалия Вайланд. Тя е работила като стоматолог и живеела в Рига. Тя заедно с две латвийки - Емилия Вилумсон и Анна Мазурс били в България, видели Учителя, говорили с него, запознали се с живота и деятелността на неговите последователи. Амалия донесла от София много беседи на български език и започнала да ги превежда на латвишки език. Впоследствие започнали да получават периодически печатани резюмета на беседи, в-к „Братство" и „Житено зърно". „Първата по-голяма група пристигна в София през 1936 г. През 1937 г. идвам и аз и няколко сестри. Групата бе от около 16 човека. Помня първата среща с Учителя. Това беше слънчево лятно утро през юли на 1937 г. около 11 часа. Ние пристигналите от Латвия се построихме на редици около салона на Изгрева в София и един след друг се здрависахме с Учителя. Аз се приближих последен, коленичих на едно коляно пред него, целунах ръката му и благодарих за неговата помощ и за любовното му отношение към мен. През 1938 и 1939 г. отново бях при Учителя. Запознах се с много братя и сестри, особено с 4 братя: Георги Радев, Борис Николов, Славчо Славянски, Неделчо Попов. Ние често се събирахме заедно и прекарвахме времето си в разходки, екскурзии и непрекъснато разговаряхме за Учението на Учителя. В България има прекрасни места, особено красиви, величествени и грандиозни планини. Например Витоша, където столицата София е в нейното подножие и жителите й почиват и общуват с живата природа, намират сили и енергия за работа и укрепват здравето си. Особено незабравимо впечатление остави в мене пребиваването ми на Рила. Тогава тези места на 7-те рилски езера се наричаха „Седмострунна арфа на Рила". Там 7-те езера се съединени между себе си с водопади и произвеждат чаровна за слуха ни музика. Сега водопадите са изчезнали, а водата се влива в езерата чрез обилни потоци вода. Учителят казва: „Всички духовни центрове в Рила, Алпите, Хималая и други планини имат вътрешни връзки. В Рила е голямо разнообразието. В нея има такива места където човешки крак не е стъпвал никога. На Рила се намира най-старата окултна школа в света. Там има недостъпни места. Хималаите са по-нови планини. От Хималаите идват адепти да се учат в Рила. В Рила се намира най-старият институт. Посветените от Хималаите идват да се учат от скритите за човешки очи от големите библиотеки на Рила. На Хималаите също има Школа, но на Рила е най-старата .школа в света. Там съществата, които обичат тази школа са в ефирни, етерни тела. На Рила са складирани знания. Културата на Египет, културата на Индия се е развивала от невидимите библиотеки на Рила. Има на какво да се учите в бъдеще. Какво значение имат тези свещени центрове? Те работят за Новата култура. Най-свещеното място това е Агарта - държавата на посветените. Агарта се е премествала три пъти - от Атлантида, която е потънала и е преместена в Египет. От Египет се премества на Рила. А от тук отива в Хималаите. Някои от свещените входове на Агарта се намират на Седемте рилски езера". Учителят не обичаше рекламата. Той даваше свобода на своите последователи на Новото Учение. Всеки можеше да дойде, да опита вкуса на Учението и ако му се понрави да започне да учи, а пък ако пък не - да си отиде свободно така както си е дошъл. Но ако човек е решил да стане истински ученик то е длъжен да спазва някои правила. Този, който нарушава тези правила и ги пренебрегва той автоматически се изключва от Школата макар и външно да я посещава. Разумните същества от Невидимия свят наблюдават замислите, чувствата и постъпките на учениците и ги регистрират. В зависимост от това как ученикът учи, прилага своите знания в живота си, решава зададените му задачи, то Природата му открива своите закони. Латвийската група от 1937, от 1938, 1939 г. бяха около 15-20 човека. През 1942 г. за десет дни стенографката Савка Керемидчиева беше посетила Латвия и бе отседнала в дома ми. По това време тя изнасяше лекции за Учението на Учителя/Беше получила писмо от него, с което той поздравяваше латвийците. През 1938 г. в края на месец юни отидох и попитах Учителя дали ще мога да отида на екскурзия, за да разгледам езерата. Каза ми: „Може". Бяхме тогава на лагера при Седемте езера на Рила с Георги Радев в една палатка. Аз отидох по пътеката за езерото на „Чистота" и пристигнах там. По едно време падна мъгла толкова гъста, че не можех да видя крака си. Застанах и се помолих. После изпях песента „Махар Бену Аба". Когато завърших песента долових в песента си думите на Учителя: „Върви напред". Направих 30 крачки и видях слънцето да изгрява от мъглата. Тя се вдигна. По-надолу ме пресрещна Георги Радев и се върнахме в лагера. След това отидох и благодарих на Учителя за помощта му. През 1939 г. аз си тръгнах по-рано за Латвия, защото ми свършваше годишната отпуска. А другите, които останаха на тях Учителят им беше дал да изговарят непрекъснато 91 псалом. Те успяха да прекосят границата, макар че беше почнала вече войната. Те пристигнаха невредими в Латвия, а онези, които пътували също с тях и които не са били от Братството то техния багаж се беше загубил по пътя. Така братската група посетила Рила и срещнала се с Учителя всички се върнаха живи и здрави в Латвия. Връщайки се в Рига аз бях написал няколко статии, които изпратих в България и те бяха публикувани както следва: 1. Вестник „Братство", бр. 178, от 24.01.1937 г. на стр. 262, статията е озаглавена „Божественото семе, въз-раснало в Латвия". Тя е от 17.01.1937 г. 2. „Ново небе и нова земя" - впечатления от Рила между 14 юли до 1 август 1937 г. написана е на 12 ноември 1937 г. Тя е публикувана в списание „Житно зърно", кн. 9-10,11 г., от 1937 г., стр. 262. Същата статия е публикувана и във вестник „Братство", бр. 212 от 3 април 1938 г, който брой е посветен на братята славяни и е на руски език както е публикувана и на български. Същата статия е публикувана на Руски във вестник братство, N 1 от 1944 г., който брой е посветен на руските братя - войници и офицери от Червената армия от 22 септември 1944 г. 3. „Отзвуци" (писмо от Рига), публикувано в кн. 1,12 г., 1938 г. Бяха преведени от български на латвишки и руски езици следните книги: 1. „Абсолютна чистота" - превод на Р. Митинч, 1938 г. 2. „Земята ще се напълни със знание" - превод на Амалия Вайланд, 1938 г. 3. „Човешкото и Божественото" - превод на Мелита Кедрова, 1938 г. 4. „Пътят на ученика" - превод на руски от Анна Мазурс, 1939 г. 5. „Общение с Бога" - на руски от Николай Каллертс. Цели 45 години аз чаках отново да пристигна в България. И ето в 1984 г. на мен ми се отдаде да бъда в София, а през годините от 1986-1990 г. запознах се с много нови братя и сестри. България стана за мен втора родина. Там аз намерих истински хора, живи хора, които се стремят към Светлината и Съвършенството. На тях им предстои трудна задача за подготвят условията за идването на Царството Божие на земята. Николай Каллертс Забележка на редактора: Настоящата статия бе оформена от изпратеното ми от Рига на ксерокс две страници „Новото Учение", написана от Николай, която я е прочел на астрологическия конгрес през есента на 1991 г. в Латвия, както бе ползван и магнетофонен запис направен от мен през 1989 г. с Николай в град София. Благодарение на Мая Ахмедова, учителка по история от Рига получих горните две страници. Тя настояваше да й се изпратят публикуваните статии на Николай в България. Тази идея я възприех, поради което публикуваме неговите статии последователно, така че те ще бъдат запазени и едновременно тя ще ги получи с поредицата томове на „Изгревът".

174. ДА ЗАЩИТИШ ПРАВАТА СИ НА УЧЕНИК Латвийската група пристигна на Изгрева, беше подслонена, нахранена и приета. Всички бяхме с повдигнато настроение. Латвийците бяха доволни от радушния прием оказан им от Учителя, а ние също бяхме поласкани от мисълта, че ето Учението на Учителя излезе от България, навлезе в Латвия и оттам ще отиде в Русия. Ще залее Русия и после идва наред и цялото славянство. Да, като че ли в наше време ще се сбъднат всички пророчески слова на Учителя. Тогава така виждахме нещата. Не знаехме, че Небето има план, който не е съобразен с нашите въжделения и представи. Савка Керемидчиева обичаше да се представя за официално лице, когато идваха гости. Ако тези гости бяха от града, тя излизаше на преден план, посрещаше ги, настаняваше ги да седнат, интересуваше се по каква работа са дошли, после отиваше при Учителя и му съобщаваше. Така те биваха представяни от Савка на Учителя, а тя присъствуваше изправена встрани от Него, като някакъв директор по протокола на правителствена делегация или на царска особа. Това беше не изискване на самата Савка, а това я подкокоросваше майка й Тереза, която беше немкиня и този горд немски дух искаше място до Учителя, за да се разпорежда като директор по протокола. Това не ми беше приятно, но Учителят го беше приел понеже никой не се заемаше, да поеме този пост, да приема и изпраща гостите. А това отговаряше на нейния характер и освен това тя бе поставяна най-близко до Учителя. Тя искаше да бъде първата и друг не можеше да й дава съвети. Ето, такава беше обстановката тогава при посрещане на латвийската група. Като дойдоха на Изгрева Савка ги развеждаше и им показа целия Изгрев както и салона, в което нямаше нищо лошо. Но Савка по свое усмотрение, без да пита Учителя, за да покаже своят благосклонност към латвийците, поканва ги официално в салона и ги разпределя на първите редове пред катедрата на Учителя и то в Младежкия окултен клас. Дойдохме ние както си идваме по обикновеному 30 минути преди определения час и гледаме цялата латвийска група насядала в салона, наредена като войници един до друг и един след друг. Чакат с нетърпение да дойде Учителят и да започне беседа. На мен ми стана много неприятно от цялата тази работа, разбрах веднага, че това само Савка може да го направи по известни нейни съображения. Аз нищо не казах, седнах на пианото и започнах да свиря. Свиря аз, но нищо не се получава. Защо ли? Приятелите са седнали много назад, не се получава контакт с тях и освен това те като гледат гърбовете на латвийките, почват да ги оглеждат отзад, ту отляво, ту от дясно. А те седят като истукани, не смеят да мръднат, нали са дошли за първи път? Седят те горките опънати като струни, гледам ги как се измъчват от предстоящата първа среща с Учителя на беседа. Казвам, измъчват се, защото те попаднаха в един вакуум. Отпред аз седя на пианото и свиря, но виждам, че моите тонове от песента изобщо не се поемат от салона както друг път и че аз свиря на съвсем друга аудитория. Звуците от пианото отиват нагоре и се губят. Оглеждам се лекичко, а приятелите идват един след друг, сядат в някаква нова непривична обстановка за тях. Започват да пеят, но между тях и мен има вече съвсем друга среда и не се получава никаква песен, а едно механично изпяване. Други пък да се покажат пред латвийките, започнаха да си пущат гласовете така, та да накарат някоя от латвийките да се обърне, та да видят кой е този глас, кой ли е този жребец дето се е разиграл и дето му се вдига гривата, че дори и опашката. Аз съм на пианото, свиря и започвам да се пържа на този огън ту отпред, ту отзад. Какво ли ще кажат латвийките за нашите песни. Така никога не сме пели. А първото впечатление е много важно. Стенографките са седнали на определеното си място, Учителят пристигна. Всички станахме на крака, но за разлика от друг път като огледа салона и разбра цялата обстановка, даде да се прочетат няколко молитви. Не подаде друга песен както обикновено ставаше. Той тихичко ми прошепваше коя песен след коя да свиря. Тогава салонът пееше и така се тонирахме, за да влезем в едно друго поле, та съзнанието да ни се повдигне, за да се получи подходяща обстановка и да може Словото да се излее като извор. Аз слезнах от сцената където беше пианото и седнах зад латвийската група. Бях много недоволна и от себе си, и от цялата тази обстановка. Учителят говореше, но между нас и него имаше някаква стъклена преграда. Виждахме, че това е Учителят, чувах, че ни говореше, но като че ли ни говори през стъклена стена. Всичко звучеше по-глухо, по-иначе и като че ли това не беше говора на Учителя и като че ли ние не бяхме това. Аз наблюдавах и приятелите, те само се озъртаха, оглеждаха се и се разсейваха. Това вече не беше Младежкия клас. Ние бяхме нещо съвсем друго. Изведнъж почувствувах, че съм изместена и че ние всички сме изместени от салона и че вече пред нас има чужденци, които са заели вече нашите места. Ето защо Словото на Учителя сега не беше предназначено за нас, а за тяхното съзнание и затова не схващахме нищо. И, ето те дойдоха и ни взеха привилегията да бъдем при нозете на Учителя. Добре, но те нищо не разбираха, нищо от това, което говореше Учителят. Те не знаеха български. А ето ние българите също вече не разбирахме какво ни говори Учителят на български. Тогава какво стана. Кой промени цялата обстановка? В главата ми започват да идват въпроси. Кой ги докара на Изгрева и кой ги вкара в този салон? Единият отговор знаех. Дойде и другият отговор. А това беше Савка. И цялата ми неприязън по този случай се насочи към нея. Учителят приключи беседата си, излезна и нищо не каза по този въпрос. Обикновено след лекция отново запявахме, но сега Учителят си излезна без да продума. Аз седя на стола, приятелите се оглеждат и се чудят какво ли ще е това, а Савка като директор по протокола тръгна от латвийка на латвийка да ги целува и прегръща, че са присъствували на първата беседа на Учителя. Ами че това можеше да стане на неделна беседа когато се събираха и граждани от града, а не точно в Младежкия клас. Бях много недоволна от всичко и поисках да проверя дали Учителят е наредил на Савка да докара латвийките и да кажа моето мнение по въпроса. Отивам, той ме приема. „Учителю, Вие ли наредихте да се пуснат латвийците в салона?" Отговаря ми: „Не, не съм аз". Като чух отговора аз цялата настръхнах. Вие виждали ли сте как квачка разперва с криле и настръхва пазейки пиленцата си? Нещо такова изпитах и аз. И таман да кажа нещо по повод своеволието на Савка и да му кажа всичко, което ми беше минало през главата, то той се взря в мене и схвана за миг всичко. Учителят протегна ръка, направи замах с една голяма амплитуда, като че отместваше някаква канара пред себе си и каза: „Ха, така! Ха, така ви искам, да се застъпите за правата си!" Аз се огледах, канарата бе отместена от въздуха, от Изгрева и пред мен стоеше Учителят когото познавах. На следващата беседа в Младежкия окултен клас латвийците не присъствуваха. Учителят беше направил забележка на Савка. Следващата неделя те присъствуваха на неделната беседа, но бяха вече размесени с нашите. Аз не обичах и не търпях Савка да се разпорежда без да пита Учителя, защото винаги създаваше бърканици и създаваше условия за образуване на група от привилигировани и най-изтъкнати братя и сестри. Така се подхлъзваха приятелите в друга посока. Трябваше някой да защити българската кауза пред лицето на Учителя. Дори само това да бях направила през живота си, щеше да ми стига. Но Школата продължаваше, годините се нижеха и винаги излизаше случай когато някой от учениците трябваше да излезе и да защити правото си, че не случайно е заел мястото си на ученик в Школата на Учителя. А това беше най-важната задача за разрешаване. Да отстоиш правото си да бъдеш при нозете на Всемировия Учител Беинса Дуно и да слушаш Словото му, което бе Слово на Бога.

172. РАЗГОВОР НА УЧИТЕЛЯ С ЛАТВИЙЦИТЕ Разговор на Учителя през време на чая, устроен от братята и сестрите от Рига на 28 юли 1939 г., петък, в 2 ч. след обед. Седемте Рилски езера. При второто езеро „Елбур". Стана въпрос за Мусала. Учителят каза: „Мусала по-рано е била 7 000 метра висока. Снишаването на Мусала показва, че Божественото слиза вече по-ниско и по-близо до физическия свят". Стана въпрос за нашия живот на Рила. Учителят каза: „Свързването на физическата, духовната и Божествената науки е необходимо и то не само теоретически, но и практически. Сега именно с нашия живот това става". Стана въпрос за някои от присъствуващите. Учителят каза: „Някои от сестрите тук са били на Сатурн, на слънцето, на месечината, а сега са на земята, но са забравили. На слънцето са били, когато са образували жизненото си тяло. На Сатурн са били, когато са образували умственото си тяло. На месечината са развили въображението, а сега на земята - физическото тяло". Стана дума за Латвия - родината на братята и сестрите от Рига. Учителят обясни вътрешното значение на корена на тая дума. „Основата на думата Латвия е „лат". Буквата „л" е това, което иде от Бога. Буквата „а", което човек е възприел, а буквата „т" означава това, което е приложено в живота. Много от буквите са взети от йероглифските знаци. Буквите са взети от формите в природата. Например „о" е взето от формата на окото. А буквата „т" е взета от линиите на веждите и носа". Един от присъствуващите запита защо са се разделили езиците едно време, когато по-рано са говорили общ език. Учителят каза: „Първите хора не разбрали Божествения език и понеже хората са паднали в гъста материя, трябвало да се разделят езиците им и да забравят Божествения език. Искате ли да знаете кой е първоначалния, свещения, Божествения език? Този език, като изговориш първата дума то ако си скръбен, скръбта изчезва; ако си болен, болестта изчезва; ако си беден, беднотията изчезва. И тялото разбира този език. Езикът на посветените е Божествен език. Езикът на посветените е един. Той е езика на Любовта. Ватанския език е външната страна на езика на посветения. В езика на посветените не можеш да кажеш една дума, ако не помислиш, ако не почувствуваш и ако не го направиш. В този език щом кажеш нещо, трябва да го помислиш, почувствуваш и направиш. Този език има символ. Творческо слово е то. Казано е: „За всяка празна дума ще даваш сметка". Изобщо в думите има сила. Някой път защо страдате? Защото сте казали някой път нещо, което не сте направили, а се радвате, когато сте казали нещо и сте го направили. Не трябва да го отлагаш за утре, за в други ден. Божественото е, като кажеш нещо да го направиш. За това, който иска да не прави нещата, да говори на човешки езици. Едно време учителите са говорили на своите ученици на езика на посветените. Които са разбирали, те са се ползували. Любовта е като емблема на езика на посветените. Като обичаш някого, ти каквото кажеш и го правиш. Щом не го обичаш, ти каквото кажеш, не го правиш. На един български свещеник му идва на гости един калугер и му иска пари да пътува за София. Свещеника му казал, че няма пари. След като си отишъл калугерът, третото лице, което присъствувало на този разговор, казал на свещеника: „Знаеш ли, че този беше Христос?" Тогаз свещеника казал: „Не думай! Тогаз щях да намеря пари". Та, когато обичаме някого, намираме пари. Знаете ли колко дълго време е взело на Адама да разбира Бога? Бог като му говорил, той не разбирал. Същия закон е тук: едно дете като се роди и майка му му говори, то не разбира, но си дава ухото, напряга се и при голямото напрежение започва да разбира какво му казва майка му." Стана въпрос за, новите сили и способности, които се събуждат в човешката душа. Учителят каза: „Това, което не познаваш, то е важното. Божествената светлина сега прониква на земята, но сега трябва възприема-тел в човека. Сега в съзнанието образуваме нова мрежа, с която да се хваща новата светлина. Във всички религиозни, духовни хора се образува тая мрежа и някои вече почват да прозират, да виждат някои работи от невидимия свят. И когато тази мрежа почва да се образува, то челото почва да се издига горе. За в бъдеще разстоянието от окото до ухото също така от окото до горната част на главата ще стане по-дълго. Главата ще се издигне по нависоко. А пък тази част, която е под носа ще отиде на вътре. Значи: животинското у човека ще отслабва, а Божествената воля ще се усилва. Има подсъзнание, съзнание, самосъзнание и свръхсъзнание или космическо съзнание. Съзнанието е у животните, самосъзнанието е у човека, а свръхсъзнанието е у по-висшите същества. Но сега то се ражда у човека. Божественото е това, което е чисто. Ти трябва да виждаш Божественото в малкото, а не в голямото. Казано е: „Чистите по сърце ще видят Бога". Човек не трябва да го е страх от хората. Що е слабост? То е невежеството. Всички хора страдат от изгубване температурата на любовта. Сега хората нямат температурата на любовта. Те са без тая температура. Ти не можеш да пееш вярно песента „Махар-Бену", ако не слизаш да помагаш. Когато пееш тази песен ще имаш следующата идея в себе си: аз слизам да помагам между тези, които Бог благославя". През време на чая освен песни на Всемирното Братство, се изпяха няколко латишки, финландски и шведски песни. Във връзка с изпяването на латишките песни, един от присъствуващите каза: „Латишките песни са повечето тъжни, понеже 700 години са били под робство". По повод на това Учителят каза: „Има друго робство по-тежко. Това е робството на греха, което е от 8 000 години. Сега наближава края на това робство. Още няколко века ще се свърши това робство. Иде културата на Свободата, Светлината и Любовта". Първоначален списък на Братството от Латвия 1. с. Амалия Вайланд - и другите й две сестри. 2. с. Анна Мазурс - и бр. Юрий и неговата майка. 3. с. Емилия Озолс - и нейните сестри и племенници. 4. с. Мелита Кедрова - майка й и брат й Феликс и сестра й. 5. с. Милита Берзинс - и цялата й фамилия. 6. с. Алида Гротанс - майка й и брат й. 7. с. Милда Страутманис - и нейният другар Фалдис и баща й, пасторът и сестрите й. 8. с. Олга Кибер - и сестрите й (2-3). 9. с. Зелма Спрингес - майка й и малката й сестра. 10. с. Алвина Спрингес 11. с. Марта Спрингес 12. с. Мария Витиня - и нейните сродници. 13. с. Шарлота Григор - и нейните дъщери. 14. с. Анна Скуискубре - майка й и брат й. 15. с. Емма Риба - и нейният другар Янис и родителите й. 16. с. Едита Старк - майка й и сестрите й. 18. с. Аугуста Берзинс - и малкият й син Юрий. 19. с. Елена Майжулс 20. с. Нина Васке - и двамата й сина и другарят й Арнолд. 21. с. Анна Оболс 22. с. Ана Калнинс 23. с. Дагмара - и нейният другар. 24. с. Ида Милерс 25. с. Марта Бернардс 1. бр. Николай Каллертс - и майка му и сестрите му. 2. бр. феликс Алтеменс - и неговата другарка Амалия и дъщеря му Изолда. 3. бр. Едгар Озолс. 4. бр. Петър Мистинш. 5. бр. Мартин. 6. Карлис Рейнфелдс.

171. ЛАТВИЙСКАТА ГРУПА НА ГОСТИ В БЪЛГАРИЯ За да пристигне латвийската група на Изгрева трябваше някой да ги доведе. Петър Пампоров, който беше есперантист обиколи Европа по разни есперантски конгреси. Идеята за едно обединено човечество беше дадена от Учителя. Идеята за един общ език също е дадена от Учителя. Но това ще бъде за едно друго човечество, където общият език ще бъде езикът на Любовта. Петър Пампоров пристига в Латвия през 1931 г. и там организира курс по есперанто. Чрез есперанто той говори за идеите на Учителя и на Бялото Братство. Така латвийците чрез есперанто и чрез Петър Пампоров се запознават с учението на Учителя. Латвия беше тогава независима държава и ие беше още в състава на съветска Русия, затова достъпа до нея беше свободен. По идея на Пампоров се раздават няколко адреса на братя и сестри в България, които знаят есперанто. Един от тези е Петър Камбуров, който започва кореспонденция с Емилия Вилумсон от Рига. Камбуров почва да прави резюмета от беседи на Учителя, превежда ги на есперанто и тя ги препраща на свои кореспонденти от цяла Европа. По този начин се образува един канал за разпространение чрез есперанто Словото на Учителя. В България Пампоров и Атанас Николов превеждат беседи от Словото на Учителя на есперанто, като се започне от 1930 г. до 1944 г. Издава се вестник „Братство" на есперанто на име „фратецо". Есперантистите от курса на Пампоров правят обща снимка и тя бива изпратена на Петър Камбуров. На снимката са отбелязани с N 11 Анна Мазурс, с N 12 Амалия Вайланд и N 13 - Емилия Вилумсон, която е кореспондентка на Петър Камбуров. Той се среща през 1931 г. с Учителя и му показва снимката и отбелязаните три латвийки с N 11,12 и 13. Учителят се спира на N 12 от снимката и говори продължително за нея най-хубави неща и че на нея може да се разчита. А за N 13 Учителят казва, че тя идва в България, за да се омъжи. Учителят предупреждава Петър Камбуров да предупреди Емилия Вилумсон да не идва в България, защото ако дойде в България, то онази работа, която те двамата работят за Бога веднъж завинаги ще престане. А те двамата са една верига и един канал за препращане Словото на Учителя на есперанто в Европа. Петър пише писмо, но Емилия не послушва и идва в България през 1931 г. Тя е първата латвийка, която идва в България. Престоява осем месеца в София на Изгрева, а след това отива в село Мъглиж за една година и престоява в дома на Черню Станчев. След това казанлъшкото братство събира пари, за да се върне в Латвия. Тя си заминава разочарована, че не могла да си намери жених в България. А какъв е нейният път по-нататък, то трябва да се проследи от онези, които трябва да напишат историята на латвийското Братство в Рига. През 1932 г. през лятото пристигат да летуват на Рила две латвийки. Това са Анна Мазурс с N 11 на снимката и Амалия Вайланд с N 12, на която се спира особено Учителят. По-късно Амалия става ръководител на Братството в Рига. Следващите години започват да идват латвийски групи. Особено те са по-многолюдни през 1938 и 1939 г. От тогава са запазени много снимки на латвийци с Учителя. През 1942 г. Савка Керемидчиева за 10 дни посети Латвия. През тези години се завързва оживена кореспонденция между латвийците и българите. Те ни изпращаха картички, подписваха се на гърбовете им и днес можем с умиление да видим подписите на 30-40 човека. А това бяха човешки съдби, които в даден исторически етап се докоснаха и срещнаха Словото на Учителя. Латвийската група бе много активна. Започнаха преводи на цели томчета беседи от български на латвийски. Има 5-6 томчета преведени на латвийски. Преводачи бяха Амалия Вайланд, Мелита Кедрова, Миетинч. На руски език бе преведено томчето „Пътят на ученика" от Анна Мазурс и издадена в Рига през 1939 г. От Николай Каллергс бе преведена на руски беседата „Общение с Бога". На почти всички преводи е поставена репродукция от портрета на Учителя от художника Борис Георгиев. Така че чрез латвийската група Словото на Учителя се предоставя на латвийския народ, а чрез превода на руски език „Пътят на ученика", отпечатана в издателството на Гутков в Рига през 1939 г. и става достояние за руския народ. Трябва да се направи едно сравнение. Докато латвийците превеждат няколко томчета беседи на латвийски език и превеждат едно томче на руски език, то французите, които са били на Рила и които са заснети заедно с Учителя не са превели нищо до сега от Словото на Учителя. Онова, което те отпечатват, това са неща разказвани от Михаил Иванов. А какво бе отношението на Учителя към Михаил Иванов, това вече съм го казала, а и вие може да си го проверите. И след това ще сравните какво означава ученици на Учителя. Затова ще приложим и един частен разговор на латвийската група с Учителя, за да се запознаете със становището на Учителя.

168. НА ЕКСКУРЗИЯ С БРАТСТВОТО Приятелите бяха решили да направят екскурзия до Черни връх и на връщане да преспят на хижа „Алеко". Предварително се оформи групата и тогава се разбра, че Учителят е посочил лично имената на онези, които трябва да дойдат. Съобщихме по телефона на станцията на Черни връх, че ще им гостуваме, изкачихме се през Симеоново и вечерта бяхме на хижа „Алеко". Беше много хубав ден. Влезнахме в едно общо помещение - туристическа спалня. Хижата беше празна, а Борис нацепи дърва и запали печката. Стана топло, атмосферата се промени и Учителят беше доволен от организацията на екскурзията. На следващия ден се качихме на Черни връх при Гошо-пазача. Разходихме се наоколо, преспахме една нощ горе и след това отново слезнахме на „Алеко". Хлябът се свърши и Борис предложи на Учителя да слезне в града и да донесе още хляб. Учителят му каза: „Хлябът сам ще дойде". Докато го чакахме да слезне от въздуха, хлябът наистина дойде, но го носеха ръцете на пазача Гошо като във всяка една ръка държеше по една голяма тава току-що изпечен бял хляб. Майка му беше омесила и изпекла хляб за Учителя. Всички бяхме в едно особено разположение, защото видяхме по какъв начин хлябът пристигна. Тогава Олга Славчева запита Учителя: „Ще се срещнем ли пак отново след време?" Той ни изгледа всички и каза категорично: „Ще се срещнем, но не в тази форма". По-добър завършек на екскурзията от тези думи едва ли има. Щяхме да се срещнем отново през вековете, но не в тази човешка форма, а като души и като част от живота на великия Божествен порядък. Учителят понякога разказваше за някои случки през това време на екскурзията на някои от онези, които по една или друга причина не бяха присъствували. Обикновено това беше някоя тема, която интересуваше Учителя и беше свързано с някакво преживяване на онзи,комуто Учителят разказваше. Този метод беше много удачен за работа. Така отивам аз при него да споделя една моя дребна тревога, но той ме спря и каза: „Първо аз ще ти разкажа, че после ти. Съгласна ли си?" Аз се съгласих. Той започва да разказва така сладко и увлекателно, че аз прихвах да се смея след всяка случка. Ето едни от тях. На една от редовните екскурзии на Витоша приятелите седнали около Учителя, почиват и чакат да заврят чайниците, за да пият чай. Всичко е готово и Савка налива чай в чаша и бавно, бавно пристъпва към Учителя, за да не разлее чашата, която е напълнила до горе. А защо до горе? За да покаже, че при Учителя е важен принципа на изобилието. Да, но това важи за Учителя, който е извор и дава, а ние сме ученици, жадуваме за Словото му и се храним от него. Затова тя не трябва да поднася препълнена чаша на Учителя. Но тя иска да се представи малко по-иначе. Изведнъж Савка се спъва и пада, чашата с чай отхвръква към камъните и се счупва. Не само, че не се развива капка от чашата, но тя е долу на парчета, а Савка стои смутена. Поглежда виновно Учителя, а той прихва да се смее. За този случай Учителят разказваше, че било много смешно понеже Савка се е мъчила да пренесе препълнената чаша без да капне капка от нея, но духовете я препънали, за да покажат, че и те съществуват и че тази капка, която трябвало да падне е била предназначена за тях, защото и те искали да пият от чашата, която се поднася на Учителя. А друг начин нямало. Или трябвало да падне капка от чашата или трябвало да я спънат, за да се счупи чашата. Та духовете понякога си правеха забавление, но Учителят ги допускаше до определена граница, защото чрез тези случки ние практически се обучавахме в Школата. Освен ние и други същества живееха около нас и те имаха право да бъдат зачетени. Затова на времето старите българи преди да пият от чашата отливаха от нея малко на земята, на място, за да могат да полеят за онези, които са жадни както на земята, така и на небето. Това е символика, ще я намерите в Словото на Учителя. На същата екскурзия се случва също по-странен случай. Савка не се отказа, намира друга чаша, постила бяла кърпа пред Учителя и подрежда каквото трябва за закуска. Приятелите са се разположели в кръг. И ето сега се приближава една сестра към Учителя. Казваше се Ценка Стефанова, която обличаше фусти и ги надяваше една върху друга по 5-6 броя и все дълги до земята. Така на времето ходеха циганките. А още преди това по селата селянките ги носеха тези фусти една върху друга. Така че те се застъпваха всяка една по начин, че долната трябваше да бъде с три сантиметра повече от горната. Приближава се тази сестра с многото фусти и всичко помита по земята като метла. Върви тя по пътеката като една от последните от колоната и фустите се веят на ляво и на дясно и повлича по земята и една тенекия, която се закачва за фустата, която тя не усеща и не чува кой знае защо. Така тя пристъпва към Учителя, тенекията дрънка и фустите се влачат по земята. Приятелите се обръщат към нея привлечени от тракането на тенекията и като виждат тази картина едни се смеят, други си затварят очите от срам, трети гледат встрани да не гледат резил. Тя е цялата прашна, събрала праха и боклуците по пътя и накрая влачи това тенеке след себе си. На времето децата от селата хванат куче, пък му вържат кутия на опашката, па го пуснат по улиците. Кучето бяга, ту лае, ту квичи, а кутията дрънка, а децата се смеят за ужасия на кучето. Та тя се приближава към Учителя. Идва, за да разкаже на Учителя съня си от нощес, за да й го разтълкува. Застава пред него, но от вятъра фустата се разперва като крила на орел и тенекето пада в чинията и върху чашите, които Савка току що е сложила пред Учителя. Всичко се изпочупва, напрашва се с боклук. Чак сега сестрата се смутила и поглежда уплашено като си прибира с ръце фустите, които се веят от вятъра. А Учителят си сложил ръцете на лицето и се смее. Та и този път духовете искаха да засвидетелствуват чрез някого, че са тук и по друг начин не можеха да се покажат на учениците. Това бяха наглед дребни неща, които Учителят допускаше за обучение. Разбирахме, че в света, в който живеем е пълен само със същества и че в този свят има места за всички. А ние трябва да пазим вътрешната хармония, за да може всеки да се движи по своята орбита и да не пресича пътя си и да не се сблъсква с някое същество, което също се движи по своята орбита. Оттук идваше поуката, че всяко същество си има свой определен път и никой не трябва да пречи на другиго да извърви пътя си, защото всички пътища водят към Бога. А това е идеалното съотношение на душите и на човеците, което се постига с вътрешна чистота и с правилна външна обхода. След като Учителят ми разказа тези два случая и след като се смях до насита, тогава Учителят ме попита: „А сега разкажи онова, което искаше да ми кажеш". Отговарям му: „Онова, което трябваше да ви питам, аз получих разрешението чрез тези две опитности, които ми разказахте". „Ето видя ли колко е лесно човек да се учи от опитностите на другите? А понякога е приятно, понякога е забавно, понякога е трагично, защото човешкото страдание има голямо измерение както на земята, така и на небето. Величината на страданието е толкова голяма, че за него няма човешка мярка. Мярката за него се намира в Невидимия свят. Тази мярка ще я откриете чрез блаженствата, които Христос дава на учениците си „Блажени гонените заради правдата, защото е тяхно Царството небесно." (Матея, гл. 5,10). Аз мълча, вече не се усмихвам и се мъча да запомня всичко онова, което ми се разказва и което виждат очите ми. Това е урок за мен и урок за онези, които ще дойдат след нас. Затова го запаметявам много добре.

167. НА ЕКСКУРЗИЯ С РЪКОВОДИТЕЛИТЕ ОТ ПРОВИНЦИЯТА Бяха дошли ръководителите на Братствата от провинцията на Изгрева при Учителя. Предварително им беше изпратил писма, определена бе датата и те пристигнаха. В салона Учителят изнесе беседи само за тях. Излизат те и се разхождат важно, важно по Изгрева, показвайки, че са нещо повече от другите. И не само това. Те. бяха от едно и също поколение с възрастните приятели на Изгрева, които бяха интелигентни и образовани, начетени, защото бяха непрекъснато до Учителя от началото на века. Така че те имаха повече знания и опит от своите връстници, които бяха сега ръководители на братствата в провинцията. Но тези ръководители сега се правеха на толкова важни и не само че не ги признаваха за равни, но показваха, че ги и превъзхождат. Това беше една голяма обида за възрастните приятели, които не можаха да станат ръководители на Софийското Братство. Бяха правени много опити от тяхна страна, особено когато се пишеха братските наряди за някои празници. Те се опитаха да се подпишат отдолу на наряда: От ръководителите на Бялото Братство. Те искаха да бъдат ръководителите, а Учителят да бъде главнокомандващ. Искаха титли и власт. Учителят отхвърли този опит най-категорично като им каза: „Те не са още кандидат-ученици, а ми се пишат ръководители. Я да махнете това". Махнаха долния надпис и така изпратиха наряда за провинцията. Така, че те искаха Учителят да бъде главнокомандващ, а те да бъдат генерали и да си разпределят офицерските чинове отгоре надолу, а ние да бъдем техните ординарци и обикновени войници на дълга. Учителят не ги произведе за генерали и те си останаха обикновени възрастни братя. И ето сега бяха дошли онези от провинцията, които бяха определени лично от Учителя за ръководители и те се държаха надуто, надменно към своите връстници. Тези възрастни братя на Изгрева, които ние все пак уважавахме изведнъж се оказаха в едно много смешно и трагично положение. Тях никой не ги зачиташе, бяха без привилегии и без титли и ето сега бяха дошли от провинцията техните връстници произведени в чин ръководители и Учителят им изнася беседи специално за тях. Беше отначало забавно да наблюдавам през какви вътрешни противоречия преминават тези възрастни братя на Изгрева. После разбрах, че това е урок от Учителя специално приготвен за тях, за да се смирят и този урок те го получаваха от ръководителите от провинцията, които ходеха надути като пауни по поляната. Особено след като им изнесе първата беседа. Излизат те от салона от надути по-надути и ще се пръснат от това напрежение. Срещат приятелите. Те споделят нещо с тях, а те важно отговарят: „Това ние го знаем от Учителя, който ни изнесе беседа специално по този въпрос". И разговора тутакси секва. Защото превъзходството е пълно. Това беше първият урок за всички, които искаха да се провъзгласят за ръководители на Изгрева. А за ръководителите от провинцията можем да кажем, че Учителят ги посрещна любезно, даде им нужното внимание, зачете ги като ръководители и им посочи нужните напътствия като ръководители. Освен това всеки един от тях биваше приет лично от Учителя, имаше частен разговор с него, където запитваха Учителя за различни неразрешени въпроси отличен и братски характер. И ето ръководителите от провинцията поканиха Учителя на екскурзия на Бивака на Витоша, но поискаха да бъдат само ръководителите и само мъже, за да не им се пречкат разни жени, които ще развалят сериозните им разговори с Учителя. По това време нямаше жени ръководители в провинцията. Те не се допускаха по други съображения, защото Учителят с тези братя бе създал Синархическата верига на Бялото Братство, според чиито правила в нея участвуват само мъже. Правилата за работа на тази Синархическа верига се даваха лично от Учителя и по този повод аз изнесох някои неща. На следващия ден бе разгласено, че с Учителя отиват на Витоша само ръководителите от провинцията и никой няма право да тръгва друг. Обикновено когато се разгласяваше за екскурзия всички тръгваха, защото тя беше за всички. Но сега щом имаше специални беседи за ръководителите, то трябваше да има и специална екскурзия с тях и с Учителя до Витоша. Всички приеха това като решение на Учителя. Но каква беше изненадата ни когато Учителят покани мен и още една сестра да го придружаваме. Ръководителите не бяха доволни от това, но видяха, че Учителят ни взе, изчака ни и ни поведе. А онези стоят настрана и ни чакат намусено. Аз разбрах, че не бяхме извикани току-така и си приготвих раницата, заредих я така както я подреждам, когато излизаме с Учителя от моя дом. В раницата трябваше да има всичко, от което Учителят имаше нужда при екскурзии. Тръгнахме цялата група, те вървят отпред и отзад и около Учителя и правят нещо като непрекъснат шпалир. Макар че Учителят тръгна с нас ние със сестрата леко се оттеглихме и допуснахме братята да бъдат близко до него. Така ние се движехме последни след групата от мъже. по едно време Учителят спира за почивка, обръща се към братята и пита: „Рекох, да има някой топла вода?" Всички се оглеждат и вдигат немощно рамене. От къде ще имат? Те нямат термоси и никой не им е казал, че трябва да носят топла вода в термос за Учителя. Учителят се обръща към на нас и ни запитва: „Случайно сестрите да носят топла вода?" Аз се споглеждам със сестрата, отварям раницата, изваждам термоса, който стои на специално място, отварям го и подавам топла вода на Учителя в една чаша, от която той пие винаги. Учителят е седнал, а около него в кръг са братята. Сестрата изважда от раницата си едно леко одеяло, постила го и Учителят сяда на него. Онези наблюдават и виждат, че около Учителя има обхода и грижи, неща за които те нямат понятие и представа. А той е прехвърлил вече 70 години. Те мълчат, наблюдават как ние се завъртяхме изведнъж около Учителя и започнахме да го обслужваме, а те ни гледат строени в кръг. Досега те не ни забелязваха по пътя и не искаха да знаят за нас, но сега бяха принудени да ни гледат, че се движим около Учителя цели 15 минути, а те стоят настрана и нищо не могат да направят за Учителя. А той от време на време искаше ту нещо от мен, ту от другата сестра, ние отивахме встрани, бъркахме в раниците си и донасяхме онова, което Учителят искаше. Ние разбрахме, че Учителят го прави това нарочно, за да им даде урок, че онези, които нямаше за какво да идват с тях и които не ги виждаха по пътя, то сега ги накара да ни наблюдават цели 15 минути заети с грижа около него. Отново тръгнахме, пристигнахме на Бивака, Учителят се отстрани и поиска от нас ризи и долно бельо да се преоблече, защото беше изпотен. Той препоръчваше на всички, когато сме изпотени в планината след преход винаги да си сменяваме потните ризи на гърба и да пием топла вода. С одеало направихме заслон от вятъра и Учителят се преоблече. През това време братята палеха огън на огнището. Учителят пие топла вода от моя термос, а те започнаха да се приготовляват да сварят супа за всички ни. Извадиха от раниците си всички продукти, измиха картофите на чешмата и започнаха да свещенодействуват при всеки обелен картоф. Аз ги наблюдавам с какво усърдие нарязаха лука, сложиха чушки и други подправки и най-тържествено положиха тенджерата върху три камъка. Когато супата бе вече готова и всички се облизваха, защото миришеше много хубаво, то случайно тенджерата се обърна от камъните и се разсипа цялата върху огъня. Не само се обърна сама голямата тенджера, но започна да се търкаля десетина метра. До, нея нямаше никой, а нямаше и вятър. Аз прихнах да се смея. Ръководителите гледаха и не можеха да повярват как така стана, че всичко се преобърна и сега няма нито супа за Учителя, нито супа за тях. А те бяха взели само хляб и продукти за супата. Искаха да направят ангелска супа. Така наричахме супата, която правехме от картофи, кромид лук и слагахме понякога моркови или други корени за подправка. В чините добавяхме черен пипер и зехтин. А сега всичко се разваля. Никой не беше се сетил да вземе сирене, масло, кашкавал и други неща. Вероятно като ръководители в провинцията те бяха свикнали само да ръководят, а други бяха около тях онези, които се грижеха да подготвят братската трапеза за гостите. Аз отидох при Учителя, който се беше излегнал на одеалото и се препичаше на слънцето. Разказах му всичко. Той се смееше със сълзи и след това каза: „П-шът, никой да не те чуе!" Отивам при тях и всички бяха омърлушени - това беше пълен провал. Ами какво ще поднесат на Учителя? Седнахме за обяд. Ние със сестрата поставихме бяла кърпа пред Учителя и му нарязахме хляб и салата от домати. Поляхме я с зехтин, нарязахме сирене и кашкавал. Извадихме маслини, сладкиши, курабии и няколко бурканчета от различно сладко плюс едно бурканче с лютеница. Ръководителите седят, ядат сухия хляб и смачкана глава с лук със сол. Вече не беше смешно, но трагично за тях. Накрая Учителят посочи с поглед, че трябва да поднесем от онова, което носим в раниците си и на тях. Станахме със сестрата и на всеки поднесохме парченце кашкавал, сирене, маслини, курабии и сладко. Всички мълчат с наведени глави и ги е срам. Ама много ги е срам. Но те си останаха само със срама и нищо не научиха от тези няколко урока, които Учителят им преподаваше този ден. От къде зная ли? Ще ви кажа и финала на тази екскурзия. Аз трябваше да се върна по работа в града. Казах на Учителя, а той кимна одобрително с глава. Надянах раницата на гърба си, но никой от тях не пожела да ме съпровожда. Тогава Витоша беше пуста и непроходима и млада жена не биваше да се разхожда надолу сама. Аз се разделих с Учителя и тръгнах. Учителят отиде на една височинка, седна на нея и с поглед ме съпровождаше 200-300 метра как слизам надолу сама. Обръщах се и виждах как горе Учителят седи на височината с бялата шапка, гледа ме и ме следи как сама слизам, а ръководителите останаха сами в недоумение защо Учителят е отишъл на тази височина и какво има толкова да гледа надолу. Един от тях отива при Учителя, за да види Учителя какво прави там. Какво са говорили не знам, но този брат започна да тича след мен, настигна ме и ме съпровожда до Симеоново. Останалите там останали да наблюдават как Учителят седи на камъка и как ни наблюдава докато стигнем до Симеоново. После брата се върнал на Бивака и намерил Учителя още да седи на същия камък. Посрещнал го с думите: „Изпроводихте ли сестрата до Симеоново?" Тогава братът разбира, че това е един урок за тях, който им се преподаваше специално като ръководители. По-късно стенографите дешифрираха тези беседи на Учителя за ръководителите. Ако днес вие ги прочетете и ги сравните с моят разказ ще видите, че там Учителят им изнася теория, а на екскурзията им показа практически какво означава да бъдеш ръководител и да се грижиш за другите. А те смятаха, че тяхната работа е да ръководят, а пък другите да се грижат за всичко останало.

166. БУРЯТА И ОТКЛОНЕНИЕТО ОТ ШКОЛАТА Този случай може да се разказва много пъти от различна гледна точка. Случаят е един единствен по рода си и като него друг няма такъв. Той се случи, защото имаше предпоставки, дойде причината и накрая всички видяхме последиците. Братството бе на 7-те езера на Рила. Лагерувахме и живота протичаше нормално. Времето бе хубаво и приятно и всички се радвахме на това благословение изсипало се от рога на изобилието върху нас като Слово на Учителя, като слънчево време, тихи дни и приятни нощи. И ето дойде случката, която трябваше да се яви. Любомир Лулчев отива при Учителя и му казва: „Учителю, ще има буря и голямо бедствие. Трябва да приберем лагера и веднага да слезем долу". Учителят го изслушва и казва: „Аз ще остана тука!" Лулчев продължава да настоява, да убеждава и иска да се наложи над Учителя като му заявява на висок глас, че времето ще се развали, че ще дойде буря и ще помете братските палатки, Лулчев се разсърдва, после се развика пред Учителя и започва да го упреква в много неща, че всички ще изпогинат тук и че не може да се направи нищо. Приятелите стоят наоколо, слушат и се уплашват от вироглавството на Лулчев, че така говори дръзко и крещи срещу Учителя. След като избълва срещу Учителя това, което има в него, той млъкна. Учителят му казва: „Ти си иди, аз оставам!" След малко добави: „Ти си иди, ние оставаме". След като се разсърди Лулчев решава да си тръгне. Но да покаже, че Учителят не е прав решава да не тръгне сам, но да вземе и някои от неговите приближени, над които имаше влияние. Той си беше създал група от съмишленици от по-младите братя и сестри, беше ги увлякъл и беше си създал група в Школата. Учителят се опитваше да вразумява ту Лулчев, ту някои, от които бяха подвластни на Лулчев, защото винаги те бяха потърпевши от него и после идваха и се оплакваха пред Учителя от него и търсеха помощта на Учителя. Но не минаваше много време и те отново се присламчваха към Лулчев. Ето сега той реши да си тръгне и отива при стенографката Елена Андреева и й нарежда да тръгне с него. Тя беше си създала сърдечни и други връзки с него, беше под неговото влияние и тръгна след него. Нареди и на Невена Неделчева. И тя тръгна с него. Тримата напуснаха лагера. Някои се чудеха за какво се бяха те качили горе: за себе си ли, за Лулчев или за Учителя? Всички изтръпнахме. Учителят бе много ядосан. За пръв път го видях да вика, фучи след тяхното заминаване, Кара се два часа на някой, който стоеше срещу него, но когото ние не виждахме. Ние го приехме като метод да се изкара навън от лагера онова дисхармонично състояние, което ни споходи на езерата. Всички видяха и чуха отношението на Учителя към тези трима бегълци. След това той свика всички и даде беседата „Отклонението на ученика от пътя към Бога". Това бе основната тема на беседата. Бяхме се сгушили около Него. Слушахме, записвахме и пред нас стояха образите на тримата бегълци. Привечер небето се стъмни, задуха вятър. След беседата Учителят предупреди всички да си пристегнат въжетата на палатките и да ги укрепят с камъни. Бурята дойде с дъжд, гръмотевици и вятър. Цяла нощ в лагера никой не спа, вятър, дъжд и студ - буря и половина. На следващата сутрин Учителят ходи от палатка на палатка да види как са прекарали нощта. Всичко беше минало благополучно. Лагерът остана жив и читав и ние се прибрахме в началото на септември. В София, след като се върнахме на Изгрева от Рила в мое присъствие стана въпрос за онази буря в Рила. Учителят отново зае един много строг вид и говори по адрес на Елена: „Тя знае ли какво означава това? И какви последици имат тези неща?" А това, че напусна лагера, напусна Учителя и се беше повлякла след Лулчев имаше причина. Тази връзка на Елена с Лулчев не бе одобрена от Учителя, за което беше я отстранил от Изгрева за няколко години и я изпрати за учителка в с. Макоцево. Там тя беше уволнена като дъновистка поради пропаганда, сред учениците. Тя се завърна при Учителя и си пое длъжността като стенографка. Тя изживя много труден път с този Лулчев и благодарение на помощта от Учителя тя накрая се отърва. Но това бяха дълбоки кармични развръзки от миналото. Пред други, приятели Учителят бе споменал, че тяхната връзка датира от времето на Христа и че той Лулчев е преродения Пилат, а тя Елена му е съпругата от онова време, когато се е решавало от Пилат да бъде разпънат Христа. Това бе далечна връзка, стара карма и драматична развръзка. Матея в глава 27, стих 19. казва: „При това като седеше на съдийския престол, жена му изпрати до него да кажат: „Не струвай нищо на тоя праведник, защото днес много пострадах насъне поради Него". Това е главата, в която е описано как Пилат, за да покаже на евреите, че не иска да взима отговорност за присъдата, която те искат да наложат на Христа, взима вода и си измива ръцете пред тях. Заявява, че е невинен за кръвта на този праведник, докато евреите му казват, че поемат кръвта Му да бъде записана на тяхно име и на чадата им. Всички знаят как еврейския народ прие кармата за разпъване на Христа и как я изплаща досега, разпръснат по целия свят. Беше много драматична онази картина горе на езерата когато Лулчев повлече със себе си Елена и Невена и бурята, която дойде след тяхното напускане. По онова време се бяха развъдили много ръководители и започнаха да отклоняват някои от сестрите, създавайки с тях сърдечни връзки. В Братството женския състав беше 2/3, а мъжете 1/3. Това предполагаше да има някои облажавани, а други съблазнявани. Образуваха се групички и което е най-смешното, че те слушаха повече своите тартори отколкото Учителя. Учителят беше недоволен и каза: „Има сестри, които обичат братята повече от мене и има сестри, които обичат мен повече от братята. Предпочитат Божественото пред човешкото и работят за него". Ето, това беше неговото заключение. Пак по това време и заради такива подобни случаи Учителят каза: „На небето се радват на този, който обича Бога. Може да бъде човек голям учен, с големи способности, с големи дарби, но не работи ли за Бога не му обръщат внимание". Някои около нас започнаха да си повдигат главите, да стават личности и да демонстрират, че са напреднали в духовно отношение със способности и дарби. А това беше една човешка суета и амбиция и нищо повече. Отивам пак при Учителя и запитвам: „Какви добродетели трябва да има човек?" Отговаря ми: „Да обича Бога така, както на земята човек обича възлюбения си, да жертвува себе си и живота си за Него". Ето как задачата бе решена с всички онези, които се опитваха да създават групи в Школата с една цел - да задоволят изискванията на личността си. След време те се отклониха от Школата понеже работеха за себе си, а с някои свои действия работеха срещу Учителя. Те измъкнаха много братя и сестри от Школата и направо ги откраднаха. Това беше кражба посред бял ден, това беше отвличане на живи хора посред бял ден, защото попаднаха под влиянието на други сили. Някои бяха заблудени, а други доброволно си тръгнаха с новоизпечените си ръководители. Така се създадоха групички в Школата. Спомням си на времето как отличаха момите и ги женеха. Познавах една мома, която имаше четирима братя. Дошъл един ергенин и с него няколко човека, за да я крадат. Тя им казала: „Я че викам: „Олеле, откраднаха ме". Но вие няма да слушате какво я викам, а че ме водите". Така открадват момата и за да покажат, че работата е свършена на отсрещният баир гръмват с пушка. Тогава излизат четиримата братя, качват се на четири коня и в ръцете им четири пушки, да претрепят ония, които са откраднали сестра им, защото тя вика, та се дере и се чува по баирите, че са я откраднали. Така застават двете групи една срещу друга пред рида. Едните се провикват: „Пено, сама ли си тръгна или те откраднаха?" След малко се чува гласа на Пена: „Сама-а-а. Сама-а-а." Чуват братята, вдигат пушките и гърмят във въздуха, че накрая са се отървали от Пена и че накрая се е намерил някой да я вземе за жена. Същите случаи имаше и в Школата. Онези, които бяха отвлечени стана с тяхно съгласие. Онези, които отклоняваха ставаше с тяхно съгласие. Накрая Учителят заяви: „Няма престъпление на Изгрева, което да остане без възмездие. Защото всяка съдба започва от Домът Господен". Ние видяхме как всяка човешка съдба започваше тук и завършваше тук. Защото законите от Словото управляваха живота на тази Школа. На 7-те езера през тези години прекарахме понякога с мъгла, бури, дъждове, че дори и сняг. Ние знаехме, че тук времето се определя от други фактори и че има зависимост между нашето присъствие и природните сили. Всяка дисхармония между нас се отразяваше и на времето в планината. Понякога се създаваха дрязги, някои се скарваха за нещо, което бе дребно и нищожно и заради което долу в града не биха се скарали. Понякога нещо, което е таено с годините тук излизаше и се изтъкваше на показ и на всеослушание. Някои смятаха, че Учителят не знае, не вижда нищо и че не е запознат със случилото се. Тогава природата отреагирваше бърже и времето се разваляше, задухваше вятър и заваляваше дъжд. Планината се стремеше да изхвърли това дисхармонично състояние, издухваше го чрез ветровете и го измиваше чрез дъжда. А ние стояхме в малките палатки, мръзнехме и зъзнехме. Бяхме потърпевши всички, страдахме всички и така вземахме косвено участие в този конфликт. Тогава Учителят казваше: „Ето на - тези се скараха и развалиха времето". Тогава ние всички се чувствувахме виновни пред него, виновни пред себе си, че сме причина да се затруднят условията на Учителя. А онези - скараните след като научаваха думите на Учителя се стресваха, примиряваха се, одобряваха се, но търпяха мълчаливите упреци на всички и изтърпяваха лошото време с нас. Ако времето бърже се оправяше то всички се радваха. Веднъж след едно такова разваляне на времето на следващия ден се изясни и пекна слънце. Идва брата и казва: „Да знаете, просветна ми, защото ми се стовари един голям товар, като че цялото Братство ми се бе качило на главата". Той бе усетил една малка част от товара, който Учителят носеше върху себе си от погрешките на учениците. А той трябваше да носи нашите погрешки и да ни посочва пътя, как да ги изправим. Защото това бе Школа на Живота и Живия Бог бе отворил тази Школа за днешното и утрешно човечество.

165. ЯНКО - КОНЯРЯТ И ВОДАЧА НА КЕРВАНА В ПУСТИНЯТА Имаше един коняр Янко, който пренасяше багажа ни с конете от Самоков, от Говедарци, Гюлечица до 7-те езера. Янко не беше българин, но говореше български. За един беше влах, за други каракачанин и така не разбрахме какъв беше той. Но това бяха онези хора, които живееха в планината и лете отглеждаха овце на стада и ги прехвърляха от едно място на друго според пашата и сезона. На планината имаше каракачани с много стада овце и от там си купувахме понякога мляко, сирене и масло. Янко с неговите коне започна да ни изкачва багажа. Отначало той имаше три коня, но като видя, че работата е много, взе на заем от селяните, купи още няколко коня и направи един керван от 30 коне. Този керван се качваше сутрин от Самоков до 7-те езера за 4-5 часа и към 10 часа сутринта беше на езерата. Конете бяха със самари и от двете страни им се слагаха по два големи коша, в които се слагаха продукти за кухнята. На самарите се слагаха денкове, които се привързваха с въжета. Организацията бе много точна и бяха заангажирани много хора. Това бяха Славчо Печеников, Галилей Величков, Николай Дойнов. Имаше приятели, които непрекъснато сновяха с Янко нагоре и надолу. Един от тях бе Крум Въжаров. Багажът пристигаше с камиони опакован с денкове и с надписи. Той се мереше на един турски кантар колко килограма е всеки денк, отбелязваше се в тетрадка чий е багажа и колко тежи, защото багажа, който се пренасяше се плащаше на килограми. Таксата бе предварително определена за всяка една година. Конете тръгваха нагоре във верига, понякога денковете се закачаха по боровете и клековете и се наклоняваха в страни. Конят спираше да върви, колоната също, коняря Янко заедно с помощниците си оправяха денка и колоната продължаваше нагоре. Но това беше много трудна и опасна работа. Ако се подхлъзне коня можеше да падне, да си счупи крака и да не остане жив. Така благодарение на тази безупречна организация багажът ни се изкачваше, стоварваше се на куп и всеки отиваше, разпознаваше го и се опъваха палатките. Тогава се минаваше с тетрадката и според килограмите всеки си заплащаше таксата за превоза. След като е изкачен багажа, към 10-11 часа Янко отива първо при Учителя и с благоговение целуваше ръката му. А той, Учителят с разположение му я поднасяше. Янко по дух познаваше Учителя и за него най-важното бе да помогне на Учителя и на Братството. След това разтоварваше конете, сваляше самарите и ги пускаше на паша няколко часа и след това ако трябваше да направят още един курс, слизаха и същия ден се качваха отново за втори път. Обикновено се правеха по два курса когато се изкачваха багажите. През 1939 г. лагеруващите бяха над 500 човека. Керванът на Янко изкачи стотици вързопи и палатки. След това дойде ред да се изкачват хранителните продукти: хляб, картофи, чушки, домати, сирене, кашкавал и плодове. Горе имахме всичко. Имаше магазин и храната се продаваше като се прибавяха разноските за транспорта. След няколко дни едни групи слизаха, други се качваха и върволицата с конете непрекъснато сновеше. Янко тръгваше в 3 часа през нощта от лагера, за да бъде сутринта рано в Самоков, за да посрещне поредната група,която пристигаше от София с камион. Керванът тръгваше отдолу и се изкачваше по серпентините. На всеки кон бяха окачени по две-три звънчета. Представете си 30 коня се движат на разстояние 10 м един от друг и всички звънчета звънят. Ако Янчо чуеше, че някъде звънците започват тревожно да звънят, това означаваше, че товара е паднал от самара на земята или се е изхлузил, или се е наклонил от самара. Тогава коня спира и започваше с глава да дава знаци. Вдигаше нагоре главата си, след това я спускаше надолу многократно и звънчетата биеха тревожно. Другите коне поемаха същия знак, спираха и си навеждаха главите. Това беше знак за тревога. Янко със своите помощници търчаха нагоре, търсеха онзи кон, който е загазил и му оправяха багажа. Имаше много интересни случки с тези коне, но багажа се качваше винаги невредим. В София багажа се поставяше на строго определено място на Изгрева с надписи. Той се натоварваха на камиона и същия ден се изкарваше до Самоков. Младежите взимаха живо участие. Понякога се качваше една подготвителна група от 10 човека, които трябваше да подготвят кухнята, да сложат казаните, да сложат умивалниците и други необходими неща за общата кухня. Понякога имаше и приятни изненади. Веднъж две сестри, след като се изкачиха горе, търсят си багажа, а него го няма. Надават вой, че багажът им е изчезнал. Приятелите ги гощават с топъл чай и ги успокояват, че багажа не може да се изгуби. И че те просто не са го видели при многото денкове. Тръгват да го търсят, а него го няма. Завеждат сестрите до една палатка и им казват: „Затворете си очите!" Затварят ги, а онези казват: „фокус, мокус, препаратус" и ги вкарват в същата палатка. Отварят очи и какво да видят - вътре техния багаж. А понеже палатките ги правеха по един и същ тертип отвън, трудно можеха да ги различат при първо виждане. Сестрите подскачат от радост, виждат чудо на чудесата сътворено от ръцете и труда на младежите. Понякога се наемаше един автобус, над чийто покрив имаше багажник и се слагаше багаж. Побираше 80 човека, а шофьора бе Начев. С него транспорта бе най-добре организиран, защото вътре сядаха около 30 човека и имаше място за багаж. Понякога време не беше благосклонно към нас. Имаше мъгли и за да не се загубят конете ги връзваха по два коня с въже. Не смееха да завързват повече коне да не би някой да се подхлъзне и да повлече и другия кон, Янко като се изкачи горе с конете отива при Учителя, целува му ръка, докладва му колко коне и колко багаж е докарал и какво е докарал за кухнята. Учителят се интересуваше живо за проблемите на Янко, за конете му и за семейството му. Това беше една двупосочна грижа. Янко се грижеше за лагера, а Учителят се грижеше за него. С него работеха и двамата му сина. За два месеца припечелваше с честен и непосилен труд солидна сума, Разплащаше се със своите съседи за онези коне, които беше взел под наем, изхранваше семейството си и ако му оставаха пари купуваше си някое и друго конче, Всяка година го срещахме засмян, разположен и той услужваше на всички. Всеки му протягаше ръка, благодареше му, искаше да го прегърне и разцелува. А той беше скромен човек. Взаимна обич от двете страни. А сега ще ви разкажа две интересни изказвания на Учителя, от които трябва да ахнете. Бяха попитали Учителя кой е този Янко, от къде идва този дух, че така беззаветно ни помага и ни служи. Учителят се усмихнал и казал: „Ние сме стари познати с него. Още по времето на Мойсея, когато израилтяните бягаха от Египет в пустинята, той бе един от тези, които караше керваните им през пустинята. Не беше израилтянин, а чуждоземец. Но по дух беше верен на Огнения стълб, който ги водеше в пустинята. Та от тогава сте познати вие с него. Вие бягахте в пустинята от фараона, а Огненото кълбо нощем ви светеше и водеше, а през деня Стълб ви сочеше пътя. А Той ви караше с керваните вашето имущество. Сега вие сте в Школата и ето той зато -ва се роди тук, отново да помогне и то с кервана, защото пак вижда Огнения стълб за разлика от вас, които не го виждате. То го вижда, а вие не го виждате". Тогава разбрахме от къде идваше онова благоговение на Янко пред Учителя. Другият случай е още по-приказен. Като чудо от приказка. Играехме Паневритмия на поляната до езерото „Бъбрека". Паневритмията завърши и всички заобиколихме Учителя да му целуваме ръка, така както правехме винаги. Докато си чакаме реда, един от нас се оглежда встрани и вижда построени конете на Янко в права линия, наредени по конец на разстояние 10 м. един от друг. Не мърдат, не шават, а само въртят опашки. Съобщават на Учителя. Всички гледат и се чудят на тази гледка. Всички знаеха, че Янко пуща конете на паша и те свободно се разхождаха. Когато трябваше да ги събере, той се качваше на един кон, който оставяше вързан на лагера за едно въже достатъчно дълго, за да пасе свободно. С този кон той обикаляше езерата, ослушваше се за звънците и така намираше конете. А сега те стояха наредени в редица пред нас. Учителят се обръща, вдига ръка и ги поздравява. „Поздравяваме малките братя, които ни служат и бяха дошли на Паневритмията да ни гледат. За тази тяхна постъпка в следващия си живот те няма да се родят като коне, а ще се родят в човешка форма и ще бъдат човеци, понеже са служили на Бога и са стояли чинно пред нозете на Великия Учител." Оглеждаме се и се питаме, та ние ли бяхме тези, които видяхме, които чухме и трябваше да засвидетелствуваме всичко това за следващите поколения. Като страница от историята на Бялото Братство когато пребиваваше между българите.

164. ТАКСА ЗА КОНЕ И НАЕМ ЗА ПЛАНИНАТА След като за пръв път приятелите отведоха Учителя на 7-те езера през Дупница и Сапарева баня, Учителят реши, че това е най-подходящото място за лагеруване. Планината бе девствена и самата обстановка предразполага за един мистичен и вътрешен живот. От София тръгвахме с влака до Дупница. От там се придвижвахме до Сапарева баня с коли, каруци, файтони или с камион натоварил багажа ни. Пристигахме в Сапарева баня и там приятелите търсеха коне, мулета от селяните за изкачване на багажа ни до 7-те езера. Селяните като видяха, че могат да припечелят някой и друг лев по този начин, което най-малко им е идвало на ум, те се съгласяваха с охота. Първата година те ни сваляха и изкачваха багажа, ние не се пазарихме, а им плащахме колкото поискат. Кой ще ти изнесе багажа нагоре без пари? Следващата година те се изхитриха и започнаха да вземат прескъпо цената на услугите. Спомням си, че един от главните организатори тогава беше Николай, рождения брат на Борис Николов. Той наемаше конете, натоварваха багажа и се разплащаше със селяните. После всеки отиваше при него и си плащаше таксата за селяните. Но втората година когато Николай отива при селяните вижда, че те предварително са се наговорили за цената да я вдигнат, че струваше много по-скъпо от билета за отиване и връщане по влака до София за един човек. Това възмущава много Николай, а той е буен и разпалено се пазари с тях като ходи при всеки един от тях поотделно да ги скланя на умерена цена. Но те отказват. Той разбира, че те са се наговорили и диктуват като монопол цената на превоза. Накрая Николай не издържа, отива при Учителя, оплаква му се и споделя с него цялото си затруднение за спазаряването по превоза. Учителят се ядосал много, бил също много възмутен и отсякъл: „Плати им колкото искат, но знай, че втори път оттук няма да минем. А те горко ще се каят за това". Николай плаща една сума много голяма за онова време. Багажът се изкачва, идва време същият багажа да се върне, като, превоза се заплаща прескъпо. На следващата година Учителят нарежда на приятелите да потърсят друг път, като се казва, че предишният е много дълъг и заобикалящ. Това е било обяснението. Но причината беше тази, че Учителят нареди повече да не се минава през Сапарева баня. Братята отидоха до Самоков, намериха коне и там откриха Янко, който се оказа съвестен работник и служител на Божието дело. Не беше българин, какъв беше, само той си знаеше, но надмина онези българи стократно както от Сапарева баня, че от Самоков, че и от Говедарци по своята честност. А знаете ли колко много години минавахме през Самоков и Говедарци? От там купувахме хранителни продукти, селяните припечелваха някой лев от нас, но нито един от тях не дойде при нас и не влезна в Братството. Не вярвам да има друга местност и друго население, през което да сме минавали толкова много пъти, което е било облагодетелствувано от нашите лагери, защото те продаваха продуктите на своя труд. Но нито един от тях не дойде при нас. Това трябва да се отбележи и да се знае. Все едно, че минавахме през чужда територия и през чужд народ. Спомням си една сестра я изпращат като учителка в Самоковско и след време тя отива при Учителя да се оплаква от тъпотията и простотията на тези селяни, както и на децата им. Учителят казал: „Не се сърди, а търпи, защото това са преродени английски духове и ти сега като ги обучаваш, подготвяш си бъдещите връзки с тези души в Англия, когато те се преродят отново там". Тя стои, мига и недоумява: „Ами, Учителю, наистина ли са англичани тези тъпаци?" „Да, но сега са дошли тук в България, за да акумулират себе си Божествена енергия от присъствието на Божествения Дух в България и когато след време се преродят в Англия няма да бъдат простаци, а джентълмени. Сега тук са с празни стомни, но като си напълнят стомните и се родят в Англия, тогава ще ги видиш кои са и какви са. Затова търпи и работи с тях." Как ги е изтърпяла учителката само тя си знае. А това беше Веса Несторова. Така ние напуснахме Сапарева баня и се прехвърлихме да се придвижваме през Самоков и Говедарци. Та следващата година онези селяни от Сапарева баня дето ни обраха парите, накупили коне, мулета потриват с ръце и ни чакат да дойдем отново, за да ни оберат отново и да ни оскубят перушината. Чудят се защо ни няма и защо не идваме. Решили и се качили на езерата, за да проверят защо ни няма. Там заварват стотици палатки. Разбират, че сме минали от друго място. Слизат долу и умуват какво да правят с нас. След това се сещат, че цялата местност от този дял на планината принадлежи на тяхната община и на Дупница. Наговарят се и идват да ни искат наем за това, че сме си сложили палатките на тяхното общинско землище. Казаха на Учителя. „Тази земя е на Бога и Бог разполага с нея." Правиха много опити да им се плаща наем за това, че сме си сложили палатките и че пием от водата. Приятелите ходиха да се изясняват с общината и тогава им казаха, че причината е у тях, защото за нас е било по-удобно да се прехвърляме от влака до Дупница, отколкото да минаваме с камиони през Самоков. Разказаха им как са ни обирали селяните за превоза. Онези са мълчали и само са се споглеждали. Но си спомням, че накрая Учителят нареди: „Платете им наем и кажете им ако втори път поискат, от техните села помен няма да остане". Предадоха думите на Учителя и те се уплашиха. Следващите години пак правиха опити за наем. Николай Дойнов отиде при тях и им заяви: „Защо ви е наем, когато утре снеговете могат да се свлекат от Балкана, да ви пометат и следа няма да остане от нас". Те слушат, умуват и накрая решиха да не ни безпокоят. Ето пример как човек може сам да отклони Божието благословение, което идва понякога по съвсем други причини.

159. С ПАРНИЯ ЛОКОМОТИВ-САМОВАР НА ПЛАНИНА През 1922 г. предприехме екскурзия до Мусала една много голяма група, като пътят ни беше през летовището Чам Курия. Там бяха започнали да се правят вилите на буржоазията и на онези, които смятаха, че могат да наследят аристокрацията на Европа, Та какви аристократи бяха това - та имаше между тях живи хора, които бяха родени през турско време, които бяха измъчвани и много от възрожденците бяха още живи и напомняха за робството. Но нали знаете онази пословица „Пази Боже сляпо да прогледа", та сега след като сляпото прогледна взе да върви и се провъзгласи, че е аристокрация и че е със синя кръв. Глупости по света колкото щете. Но и ние бяхме подложени на ударите на тези проходили и току-що прогледали слепци наречени аристократи на България, Фердинанд беше наел в Чам Курия места и по негов почин богатите българи започнаха да правят вили за почивка през лятото. И така се възрастна този курортен център. Нашата група бе пъстра поради разнородния си състав. Млади, стари вървяха по колоната по един човек. Тогава масовия туризъм не беше познат и за курортистите в Чам Курия това бе зрелище и половина за тях в планината. Минавахме покрай вилите им, а те излизаха с пенюари и питат: „Кои ли са тези просяци и диваци". Те не само, че ни се подсмиваха, но те ни се подиграваха явно - за тях това беше непознато явление, нещо чудно и още по-чудновато. А като прибавим, че братята бяха измайсторили саморъчно самовари, които се носеха като раници на гърбовете. А самоварът ври, дига се пара и отгоре се чува едно „пиу-у-у". Свирката се получава от парата, която излиза от тясното отверстие на самовара и прилича на движещ се локомотив на два крака. Като се чуе писукането, братът който носи самовара спре и викне: „Някой да иска топла вода?". Приближава се някой, подаде си канчето, а брата се обърне гърбом към него и онзи отвърти кранчето и от отвора му потече вряла вода. А те се зареждаха с дървени въглища, които се запалваха. Та за аристократите в Чам Курия това беше толкова чудно и толкова смешно. Върви групата -колона по един и през 20-30 метра самоварите писукат и вдигат пара. Гледат ни и ни смятат, че сме смахнати, вдигаха ръцете си, въртяха китките си на ляво и на дясно и ни викаха, че сме малко „тра-ла-ла". Това беше за Чам Курия. А за софиянци беше още по-голямо забавление. Те само се превиват от смях. А някои се престрашаваха и идваха, за да видят каква ли е тази майстория и изобретение. Оглеждаха го, цъкаха с език и отсичаха: „Умно е направено, практично е, но е много смешно, защото такова нещо никъде няма по света, да го качи човек на гърба и с него да се запъти към планината". Ето за това ни се смееха. Минаха години и започнаха да свикват да ни виждат с тези врящи самовари по гърбовете. После питаха: „Ами къде ви са парните локомотиви?" А доживях да видя как една майка обяснява на детето си така: „Виждаш ли онзи човек гдето носи нещо на гърба си, вдига пара и пищи? Този човек е парен локомотив на влака. Той върви и другите вървят след него. Другите са вагони". А детето пита: „Мамо, ама как ги тегли локомотива тези хора, когато не са вързани един за друг?" А майката се чуди какво да отговори. Обърнах се и казах: „Момиченце, ние сме вързани с невидими въжета, защото те са вълшебни". Отговора задоволи детето, а майката ме погледна ужасено. По-късно там в центъра на Чам Курия се стоварваха камионите с багажа ни и след кратка почивка тръгвахме към Мусала. Но за тях ние бяхме цяло посмешище, защото освен разнородния ни състав, за който споменах имаше и една друга причина. Ние тогава не бяхме екипирани. Всеки тръгваше с каквото намери и понеже тръгвахме на път далечен и труден ние си взимахме най-старите дрехи и обувки. Приличахме на парцалени кукли от един непознат свят. Тогава куклите за децата се правеха от парцали. Тогава нямаше купешки кукли както сега. Ако баба ти направи кукла, то ще ти я направи от стари дрехи и скъсани парцали. Това бяха парцалените кукли на децата. Тогава ние не носехме дори и завивки, нямахме опит за живот в планината. Първи, който бе донесъл едно платнище беше дядо Благо, който беше доволен, че се е сетил, та направиха подслон с него и под него настаниха Учителя. Това платнище беше останало на дядо Благо от войните и той разправяше през какви фронтове е минавало това военно платнище. На следващата екскурзия започнаха да носят и други приятели платнища, докато не изникна първата палатка, която я донесоха пак онези стари братя, които бяха ходили на война и бяха спали само в палатки. След като я поставиха и вместиха в нея Учителя, тогава всички я наобиколиха, гледаха я, радваха се и се удряха в челата: „Абе как не сме се сетили досега, че ние с палатки изкарахме 7 години на война!" И така бяха донесени още палатки, а след това почнаха да се шият от нашите хора и то главно от стенографката Елена Андреева. А дойде време да ги правят от американ, след което ги импрегнираха с една смес от разтопен твърд парафин размесен с бензин в пропорция 2:1 за парафина. Ушитата палатка я потапяха в тази разтворена смес, тя попиваше, след това палатката я разпъваха, бензина се изпаряваше, а парафина импрегнираше платното и ставаше непропускаема за дъжд. След това към палатките започнахме да слагаме и покрив с платнище. Носехме си вече завивки, посуда, храна и се научихме да лагеруваме в планината. Вече имахме опитности, а организацията беше безупречна. Сестрите започнаха да си правят специални тоалети за планината. Аз първа си уших панталон-голф, който свободно се спускаше. Аз бях висока, стройна и на мен панталон ми отиваше. Отидох при Учителя и му го показах, дали го одобрява. Каза: „Хубав е, носи го!" След това много млади сестри си ушиха такива панталони, а други си ушиха пола-панталон. Спомням си на следващата година и Савка Керемидчиева си уши панталон и с него отива при Учителя. Като я вижда, той й казва: „Излез веднага вън от стаята ми с този панталон!" Тя отива в бараката си, събува панталона и си облича отново рокля и така отива при Учителя, Той я приема и разговора започва на друга тема. На изпращане й посочва едно цвете в градината. „Това цвете можеш да го сложиш в саксия, но този бор не можеш да го сложиш дори и в бъчва". Така Учителят обяснил на Савка защо не може да носи панталон. По тия години тя беше пълна и едра и панталона й стоеше грозно. На планината ние имахме друг живот и да бъдем освободени от много несгоди трябваше да бъдем добре екипирани. Но тогава всички бяхме бедни, а едно отиване на планината струваше много пари. В онези младежки години ние престоявахме с една връхна дреха по цели нощи около огньовете. Но след като лагерите се устройваха на 7-те езера, то трябваше палатки, завивки, храна и всичко необходимо за преживяване на планината повече от месец, защото ние тук имахме работа. Школата тук продължаваше и ако бяхме добре устроени, то щяхме да имаме повече време за общия живот и за Словото на Учителя. Първото нещо, което научихме там от Учителя е, да се пие гореща вода. Бях чела в една книга на Кнут Хамсун, в която се пишеше, че главният герой се е лекувал само с гореща вода. Когато прочетох пасажа на Учителя, той се усмихна така лъчезарно, показвайки че общочовешкото знание е едно и че изворът на знанието е също един, а различни са хората и различни са местата от където се черпи това знание. А това беше норвежки писател популярен у нас. Да не смятате, че българското общество е било затворено тогава? Ако проверите колко чужда литература е преведена на български от 1900-1944 г. направо ще се засрамите от невежеството си. А колко пък окултна литература бе преведена от изтока и от запада, за нея да не говорим, Така че никой роден в България по това време не може да се оправдава, че не е имал условия и възможност да се срещне със Словото на Учителя, което също се печаташе. И българския народ не може да се оправдава, че не е видял, че не е чул и не се е срещнал с Учителя. Защото ние бяхме родени чрез този народ и бяхме при Учителя.

158. КОМУНАРИ И ЧИФЛИКЧИЯ Бяха правени опити и създадени комуни на няколко места. Всички опити се провалиха. Причината беше ясна - човешкото съзнание не е готово още за комунален живот. Второ, само когато човешкото съзнание премине в колективното съзнание, което оперира в свръхсъзнанието, когато всеки един човек от комуната е с пробудено съзнание, борави със свръхсъзнанието, така че всеки човек да има идейна връзка и единен живот с Първоцентъра и Първоизточника на живота. Трето, трябва да се комунизира труда, а не обратното. Четвърто, най-важното е, за какво ще се употребят капиталите, защото една реализирана Божествена идея трябва да бъде достояние на всички. Пето, как ще се разпределят благата между членовете на комуната. Ето, това са поуките от комуните. У нас също бе направен опит след 9.1Х.1944 г., когато земята се взе от селяните и насила ги накараха да работят така, че работят трима човека, за да издържат трима началници. Само че това не е комуна, а феодализъм. Това няма бъдеще. Може би след 300 години опита на комуните ще бъде сполучлив както бе казал Учителят, чак когато човечеството влезе в колективното съзнание и оттам в свръхсъзнанието и тогава човек ще разбере, че интересите на едного са интереси на всички. Младежите бяха отишли в село Ачларе да правят комуна при един наш брат - Жечо Вълков, който уж подарил имота си на комуната. Беше най-официално обявил, че е подарил имота си на комуната, а през цялото време третираше младежите не като наемни работници или слуги, защото на тях се плаща, а като чисти роби или пленници при господар. Той беше алчен човек за имот и печалби, беше наел много ниви, които трябваше да се изорат, да се насадят и после цялата реколта да се обере. Комунарите се хранеха повече от оскъдно дори и плачевно. А това бяха студенти, изнежени, несвикнали на тежък полски труд. Та този Жечо, уж беше подарил имота си на комуната, но към тях се държеше като чифликчия към своите ратаи. Те бяха напуснали факултетите си и отидоха да правят комуни. Но точно по това време имаше конфликт между университетските власти и правителството на Александър Цанков и той затвори факултетите. Докато нашите младежи-студенти правеха комуни, то и други студенти не учеха. Но се намери някой от младежите, който написа писмо от Ачларе и беше го изпратил до някаква сестра на Изгрева. В него бе описал тежкия живот, непосилните условия за труд, гладът, който бе настанал и алчността на чифликчията, който като брат уж бе подарил имота си на комуната. Сестрата занесе писмото на Учителя и той го прочете. Не бях виждала Учителят така да се ядоса, разфуча се, започна да се кара някому, който стоеше пред него и когото ние не виждахме. Говори му: „Как може да се провали една Божествена идея слезнала на земята за комунален живот на всички хора? Как може да се провали една Божествена идея за Братство и Единство между хората?" Говори още много в този дух. Накрая се обърна към сестрата: „Пиши им веднага да се върнат на Изгрева!" Писмото замина на следващия ден, те го получиха, разбраха, че беше им наредил Учителят да се върнат веднага обратно, но не се върнаха. Не изпълниха това, което им бе наредил Учителя, а защо ли? Първо, за тях думата на Учителя в онези години още нищо не значеше. Второ, те сами си бяха тръгнали да стават комунари без да питат Учителя и смятаха, че могат сами да се оправят. Трето, те бяха впрегнати в ярем от онези сили, които ги накараха да правят комуни и сега не желаеха да ги разпрегнат. Четвърто, те не знаеха какво означава непослушание към Учителя. Онзи, който получи отговор на писмото си от Учителя и не пожела да се върне, заедно с още един след това се разболяха, починаха и изобщо не се върнаха на Изгрева. Всички се изпоразболяха и накрая Жечо ги бе натоварил в една каруца и ги докара захвърлени в каруцата, натовари ги на влака и те пристигнаха болни и умиращи в Търново на събора. А това беше в 1922 г. Учителят беше много недоволен и след време се кара дълго на Жечо. Съставът се състоеше от: 1. Константин Константинов. 2. Георги Радев. 3. Борис Николов. 4. Асен Кантарджиев. 5. Христо Койчев. 6. Кръстю Тюлешков. 7. Александър Стрезов. 8. Георги Томалевски. Разболяват се от малария и Александър Стрезов пръв напуска и заминава за Стара Загора. След това си тръгват Георги Томалевски и Кръстю Тюлешков също болни от малария, вървят пеш до Карнобат, където си продават часовниците и с парите си купуват билети за влака и пристигат в Търново на събора. А останалите биват натоварени на една кола от Жечо и докарани до Карнобат и от там на влака стигнали до Търново за събора болни, изтощени, гладни и окъсани. Жечо Вълков и той присъства и Учителят му прави забележка: „Всички пресилени неща не са полезни. При вас на село нали говорите така: „На сила хубост не става". Жечо виновно мълчи, свел глава. Равносметката: двама умират от маларията след няколко месеца. След като се провали комуната в Ачларе всички отдадоха заслуга на алчността на Жечо Вълков. Така смятаха всички, но истинските причини аз ги изложих в пет точки отначало. Дойде време, решиха да правят комуна в Русе при братя Маркови. Тръгнаха младежите и запалиха сестрите. Отивам при Учителя да му кажа, че сме решили и сме готови да заминем в Русе да правим комуна. Учителят ни посрещна и като ни чу си сложи двете ръце на устата, прихна да се смее, едва задържаше смеха си, защото виждаше, че ние не сме готови за комунален живот. Той ни остави свободни, защото ние отивахме при него с готово решение. Той ни остави свободни да си направим опита. Направихме го и беше несполучлив. Ние не бяхме готови за комунален живот нито по идеи, нито по същество, нито по дух. Опитът се провали и ние се върнахме. След като аз и една сестра писахме писмо на Учителя той дойде в Русе, престоя една седмица, духовете се успокоиха, примириха се и комуната завърши криво-ляво. Останаха спомените и поуките. В последните години Учителят бе наредил на Изгрева да се готви общ обяд и всички да се хранят безплатно. Беше започнала войната, настъпи оскъдица и гладни години. Идваха и гладни и бедни от града, за да похапнат една вегетарианска супа и парче хляб. А това не беше малко. За да се подготви храна за стотина човека освен продукти, трябваше и хора, които да приготвят и сготвят гозбата в казаните. Беше учредено дежурство, като обикновено по три или четири сестри дежуреха по един месец. Като свършваше месеца, свършваше и тяхното дежурство. Един път се случва така, че не се явяват хора да поемат дежурството за следващия месец. Отива една сестра при Учителя и му съобщава, че няма смяна и няма желаещи да поемат дежурството за новия месец. Учителят отговаря: „Рекох, поемете дежурството за следващия месец!" Сестрата отива и съобщава на останалите. Няма как, трябва да останат. А тази сестра е свекърва на Мария Шопова. През този месец когато тя дежури на Изгрева нейната снаха Мария Шопова е поела да се грижи за свекър си, така и за цялата къща. Но започва новия месец, тя остава на Изгрева, а снахата продължава да се грижи за дома. Свекърът негодува, синът му също недоволен, но Мария Шопова се справя с всичко. Минава и този месец. Смяна отново не идва. Сестрата отново отива при Учителя и казва: „Учителю, не знам защо, но и този месец смяна не дойде за общите обеди". Учителят я изгледал изпитателно и казал: „Сестра, ще дойде време когато ще искат да служат, но няма кому!" Сестрата целува ръка и се отдалечава мълчешком. Вече трети месец дежурят без смяна. Всеки ден на Изгрева се готви общ обяд и се разлива на гладните и бедните както и за Братството. Всички се хранят, но никой не се сеща и никой не изявява желание да поеме дежурството. Да се готви не е шега работа за няколко казана. През това време снахата стоически издържа да поддържа цялата къща и да носи на гърбът си караниците на свекъра. Накрая преминава в третия месец и по чудо се явява новата смяна. Сестрата се завръща в домът си след една седмица и онези, които са се били разбунтували се умиряват от нейното присъствие. Дори забравят за случилото се. Само свекървата и снахата Мария Шопова не забравят думите на Учителя, защото знаят, че за тази опитност те са заплатили с голяма цена. Едната се трудила безвъзмездно три месеца на Изгрева в името на една идея, а другата е устоявала в дома, за да го поддържа в ред и порядък. Години след това при особени случаи Мария Шопова разказваше този случай, особено когато се явиха неразбориите в Братството. Дойде време, Изгрева беше разрушен и вече го нямаше. Веднъж се бяхме събрали и тя разказа целия случай. Изгрева го нямаше и ние бяхме останали сами. Сбъднаха се думите на Учителя, че дойде време, когато искахме да служим на Духа, но нямаше кому. , Ето така се развиват събития и времена, когато се опорочи една идея, когато се развържат Сили, развихрят се страсти и надигналия се ураган помита всичко. Ще дойде време когато вие ще искате да служите някому. Първо се определете кому ще служите. Ако служите на Духа, служете безкористно и с чистота. Тогава Словото на Учителя ще ви отвори път и ще ви даде условия, и ще настъпят времена, за да може да служите в Дух и Истина. Но пропуснете ли времето, то ще настъпи друго време, когато за вас също ще важат думите на Учителя: „Ще дойде време, когато ще искат да служат, но няма кому". Духът е този, който разполага времена, събития и хора.

157. КОМУНА И ИЗКУСТВЕНИ ЦВЕТЯ По време на комуните имаше много интересни преживявания, дори се завързаха съдби, от които много хора не издържаха поради, което си заминаха от този свят. Чрез тези комуни някои се отклониха от Братството и след това пропаднаха. Онези, които останаха получиха опитности - една обица на ушите, че комуна не се прави от незнаещи и втора обица, че не може да се прави от неможещи. Първия ден на комуната в гр. Русе бе 9.VII.1923 г. Разказах, че аз там отидох с няколко сестри. Сестрите бяха: 1. Мария Тодорова - музикантка и студентка. 2. Цветанка Щилянова - художничка. 3. Виктория Христова. 4. Пенка Кънева - учителка. 5. Дафинка Доганова. Братя: 1. Константин Константинов. 2. Георги Радев. 3. Кръстю Тюлешков. 4. Христо Койчев. 5. Георги Томалевски. 6. Петър Камбуров. Братята изработиха под ръководството на Петър Камбуров дървени букви необходими за печат на афиши. След това работиха и в нивите в областта „Свирчовица". Там беше земята, която обработвахме. Имаше градини с зеленчук - домати, лук, боб, дини, пъпеши. Голяма овощна градина и лозе, което също се обработваше. Спяхме на открито. Комуната в Русе бе по време на студентската ваканция. Понеже само ние написахме писмо до Учителя за проблемите на комуната, то Учителят пристигна в Русе и отседна в дома на една сестра, която се наричаше Савка, тя беше от Русе и нямаше нищо общо с нашата Савка - стенографката от Изгрева. В стаята, която бе отредена за Учителя да преспи бе поставена една ваза с изкуствени цветя. Тогава това беше една мода по селата и градовете да се купуват и държат във вази направени изкуствени цветя от хартия, съответно боядисани, та по този начин да се съперничи с онези граждани, които имаха големи къщи и цветни градини в своите стъклени веранди. Заможните граждани имаха големи къщи с много стаи, прислуга, която се грижеше за живота на един такъв голям дом. Така тази сестра искаше да бъде гражданка и се стараеше да покаже пред Учителя, че тя не е коя и да е, а има изкуствени цветя във ваза. Така жената разбираше нещата. Но аз като разгледах стаята, в която Учителят щеше да отседне, веднага направих забележка, че трябва да се махне само цветята навън. Тя ме изгледа така сърдито, че аз исках да махна най-скъпата вещ от къщата. Преди да си легне Учителят той е извадил вазата навън. Сутринта като видях това, че Учителят е преместил вазата сметнах, че тя ще разбере, че няма повече да внася тези изкуствени цветя. Но тя разтреби стаята за Учителя и отново внесе вазата с цветята. Не послуша нито мен, нито разбра по жеста на Учителя, че тези цветя трябва да се махнат. Следващата вечер Учителят отново изважда цветята и тя след като разтребва стаята отново ги внася. Аз минах да видя дали Учителят има нужда от нещо и като видях вазата й рекох: „Ти не разбра ли, че Учителят не обича изкуствени неща?" Тя мига, мига, па продума: „Ами, не обича. Като не обича, ще заобича". Това беше един израз, който се употребяваше, когато човек иска да се наложи. На следващата вечер не дойде да спи при нея. Остана да спи на друго място. Срещаме се отново, тя мълчи, поглежда ме сърдито, а аз също мълча. Чудех се какви хора има. Учителят е дошъл в дома й и вместо да се радва и скача до небесата, че това е цяло благословение, а тя горката се опитва с гостоприемството си да се налага на Учителя. Това нещо го виждах много пъти в Школата. Дойде някой, предложи ти някаква услуга и после ти се качва на врата и ти се чудиш как да го свалиш от там. Ето, това беше третата поука и третата обица, която човек трябва да сложи на носа си, за да се вижда, да се помни и да се знае - комуна не се прави от хора с различни нива на съзнание. Не можеш да събереш учени и прости, знаещи с незнаещи, можещи с неможещи, да ги сложиш в една комуна и да полагат труд и да съграждат блага в името на една идея. Ето ти тези три поуки от комуната в Русе. След този опит в Русе разбрахме, че комуна се прави като се комунизира труда на знаещите, на можещите, на искащите и благата се разпределят между тези три групи. Не се ли комунизира труда между тях, не се ли разделят благата между тях, комуната не може да просъществува. Съвременното човечество днес прави този опит. Комунистите насила вкараха селяните в ТКЗС-то като им взеха земята, накараха ги насила да работят, но други разполагат с техните блага. Това не е комуна, това е феодализъм. Накрая Учителят каза: „И в Русе какво направихте? По-добре беше да не бяхме ходили. Развиха се противоположни енергии, което показва, че не бяхте готови. Толкова време стана, не можете един изпит да издържите!" Върнахме се от Русе на 10.август 1923 г. На Изгрева се правеха също комуни от младите братя още в началото на Школата. Построиха си обща барака, направиха магарета от мертеци, сложиха отгоре дъски и на тези нарове те спяха. Готвеше се общо, ходеха на работа и учеха едновременно. Но в този общ дом трябваше да се внесат пари за храна, но не се внасяше от всички. Комуналния живот за тях се изразяваше в това да спиш в едно помещение, под един покрив, да седнат всички заедно на масата, да излапат всичко, след това да попеят и накрая със сладки приказки да се приспят. Преди да настанат споровете, Учителят бе казал: „И тази комуна ще се развали, защото не е построена на Божествени начала". Както каза, така и стана. Не след дълго време тя се развали, но се развалиха отношенията им до края на живота им. Изпокараха се много жестоко, разделиха се ожесточени и това чувство го запазиха докато бяха живи. Трябва да се отбележи, че от тези комуни никой с никого не пожела да работи и не можа въпреки, че се стараеха и не успяха до края на живота си да свършат нещо общо. Дори когато обстоятелствата ги караха да се съберат заедно и да действуват общо за някаква идея и братска работа - нищо не ставаше и всичко се разваляше. Веднъж направо заявих: „Вие не разбрахте ли, че който е бил комуната, с него не може да се работи?" Бяха изминали 50 години, припомняха си за младите години, клатеха глави и разказваха весели истории. Така Борис издържаше цялата комуна с труда си, но после се намесиха някои сестри, защото всяка си имаше свой избраник, а братята се раздърпаха, изпокараха се и се разкараха. Така завърши тоя опит с тая комуна. Когато младежите тръгнаха да правят комуни, то те напуснаха Изгрева. Школата се изпразни и по Изгрева не можеш да срещнеш жив човек. Тук Учителят остана с няколко човека. Тогава дядо Ради отива при Учителя и го пита: „Ами, Учителю, какво ще правим сега? В Школата никой не остана". Учителят е седнал, мълчи и нищо не отговаря на дядо Ради. Младежите заминаха да правят комуни. Ни никой не запита Учителя. То ги пусна, не ги спря, за да си направят опита. Ако беше ги спрял щеше да се получи едно вътрешно неудовлетворение. След това той каза много неща по този проблем. Човек може да бъде готов за комунален живот когато е готов със себе си, справил се е с всички свои недъзи и несъвършенства и е тръгнал да служи от Любов към Бога, в името на една идеална цел. Само тогава може да има комуна, защото ти имаш отношение с Единния и вечен живот, както и към всички закони, които управляват Битието, където целокупния живот на Битието и Небитието се слива в едно. Но това го правят хората с пробудено, колективно съзнание, свързващи се помежду си от идеята на Божествения живот, който трябва да се свали от хората на земята.

156. ОБЩИЯТ КОШ НА КОМУНАТА Младежите от комуната на Изгрева бяха сковали една барака и там имаше една обща стая, в която спяха. Борис Николов имаше един кош, в който си слагаше дрехите и книгите. Тогава нямаха нито сандък, нито шкаф, нито скрин или нещо пригодено за дрехи. Дрехите им бяха онези, които бяха на гърба им. Бяха бедни, оскъдни години. Бяха си основали комуна и всеки можеше да влезне вътре в стаята и да прави каквото си иска. Говоря за онези, които не бяха в комуната, а извън нея. Това беше най-интересното. Не са в комуната, а смятаха комуната и всичко, което беше в нея и около нея за нещо като своя собственост. Та всеки, който влизаше в бараката по работа или без работа смяташе за свой върховен дълг да се доближи до коша на Борис, не само да го разгледа, но и задължително да се порови в него. И не само това, но и да си вземе онова, което му харесва, защото не може да излезе от дома на комуната без да не задигне нещо. Тези неща ги споменавам не случайно, защото това, което видях по време на комуните същото го видях 40 години след това, когато в България имаше комунистическа власт и те направиха ТКЗС, т.е. направиха образци на комуни по селата. Започнаха да изнасят във вестниците някои опорочения и аз тутакси си спомних, че всичко това го знам, защото го бях виждала вече. И знаех как ще завърши този опит. Той ще се провали както се провалиха комуните по време на Школата, защото не е поставен на Божествена основа. При една комуна трябва труд от всички, грижи от всички, блага за всички и благоденствие за всички при човеци с пробудено човешко съзнание и обединени чрез Словото на Бога. Измени ли се някъде нещо, то се променя всичко и се проваля. По това време аз бях почнала да дружа с Борис и бяхме приятели. Така и аз имах вече правото да влезна в тяхната обща стая. Веднъж влезнах в тяхната стая, за да я разтребя. Виждам вътре Зяпкова бърка и рови нещо в коша, в който Борис си слага собствените неща - дрехи и книги. Питам я какво прави. Отговаря ми: „Търся една книга". Питам я, дали е оставила книги тук изобщо? Тя се изправя и отсича: „Не съм слагала нищо, но това е комуна и щом ми трябва нещо, ще си го взема". Та така тя разреши бърже с подходяща философия своето ровене по чужди кошове. Така без изключение приемаха чуждата собственост за обща и най-важното я приемаха за своя и можеха да посегнат върху нея, когато си пожелаят и когато им хрумне в главата. Но своята собственост те я пазеха като зеницата на очите си. А това беше още по-интересно в онези години, когато идеята за комунален живот бе обхванала всички слоеве на обществото. А ние я проверихме на дело, изпитахме я и знаем много добре какво означава за онези, които не са готови да я приложат, защото нямаше условия и епохата не беше дошла да се приложи тази идея, понеже човешкото съзнание не беше подготвено за нея. Комуналният живот изисква пробудено човешко съзнание, необходимо е пробудено човешко съзнание от всички членове без изключение и тогава тази идея може да ги обедини, защото идеята за комунален живот е идея на пробуденото колективно съзнание на Христовия Дух, но само в свръхсъзнанието на човека. Само там тази идея действува като сила, която обединява. Тази сила там се нарича Силата на любовта, която обединява човечеството от пробудени души. Само душите се обединяват чрез Любовта.

155. КОМУНИ И КОМУНАРИ Въпросът с комуните от време на време излизаше на дневен ред на Изгрева. Защо ли? Та нали всички си бяха направили опита, за който трябваше да се заплати с най-ценното нещо от себе си, а някои заплатиха и с живота си. Накрая всички омърлушени се върнаха на Изгрева, знаеха за изказването на Учителя по този въпрос и вместо да мируват, отново правеха свои опити. Понякога се събираха няколко човека и без да питат Учителя, си ставаха комуна. Решаваха, събираха се и правеха комуната. Това се научаваше на следващия ден, защото те тръбяха, че са комунари и че си имат комуна. Дойдоха и съобщиха на Учителя, а той заяви: „Нито една комуна няма да се задържи, защото комуните не са поставени на Божествена основа, защото користолюбието и интересите са на преден план". Така и ставаше. След 10-15 дни комунарите се скарваха, можеше и да се сбият, комуната се разваляше, разделяха се сърдити и всеки един от тях имаше нещо да дължи на другия и всеки един от тях се чувствуваше ощетен. Така мнозина се изпокараха и си развалиха отношенията с тези комуни и така останаха до края на живота си. Тези дрязги от комуните се помнеха дълго, друго по-големи обиди се забравяха, някои се прощаваха, но огорченията от комуната не се забравяха никога. А това беше интересно за всички. Минаваха години и някой спомене нещо от комуните и всички настръхват. Накрая един брат каза: „Забравете веднъж за винаги тези комуни и накрая мирясайте най-сетне". А друг се обади: „Как да ги забравим бе, брат, когато туй беше най-светлата идея в живота ни, която я опорочиха". Този приятел също беше прав, защото идеята за комунален живот не бе човешка, а идваше като реалност от един друг свят. Но в тази епоха тя не може да се приложи от човеци със сегашното човешко съзнание. Трябва пробудено съзнание, а това означава векове наред и напред, когато това съзнание ще се пробуди. Борис Николов много пъти споделяше: „Във всички комуни, в които участвувахме и които познавам много добре, защото аз лично участвувах и познавах много добре както участниците в тези комуни, така и всички събития около тях, без изключение се повтаряше едно и също нещо. А това бяха лични ежби и егоистичен живот, които изместиха идейния живот." Аз знам от Учителя къде е разрешението на задачата. Пред мен сподели: „Успех ще има само по идеен път". След като опита излезе несполучлив и след като всички минаха през разочарованието, накрая се смириха. Това и Учителят чакаше и точно в този момент той отвори Школата на Бялото Братство, за да подготви човечеството за идната епоха. Тази идея за комуналния живот кръжеше дълго време във въздуха. Тя бе свалена и се направи опит да се реализира. Опитът се провали, защото нямаха знания как да стане това. А знанието го даде Учителят. Ето защо първо трябва да предхожда идейния живот. На второ място идва живот отдаден на ближния. Но да се съединят тези две неща - идейният живот и Любовта към ближния, то свързващо звено е Любовта към Бога. Защото Божественият Дух в своята изява е Любовта и тя свързва човешките съзнания в свръхсъзнанието, където единствено може да има обединение на идеи, общение на идеи, общност на постъпки и реализация на идеята на физическия свят. Друг път няма и друго решение няма. Ние това го опитахме, знаем го. След това Учителят откри Школата, за да подготви идното човечество чрез едно ново знание, което то ще изучи, ще приложи и от Висок идеал ще го претвори в живот. Ето, това е идеалната комуна. На Изгрева имаше една комуна още в първите години, когато той се застрояваше и заселваше. Няколко млади братя си направиха една барака. Това бяха Борис Николов, Георги Радев, Никола Нанков и още други. В нея започнаха да спят и след като се връщаха от работа, трябваше да вечерят заедно и да завършат деня с песни и молитви. Но за да има братска вечеря трябва да се влагат продукти, да слага всеки своя труд, за да може да се изхранва комуната. Другите работеха по малко. Само Борис работеше като хамалин. Георги Радев само пишеше, а баба Данка, която трябваше да се грижи за готвенето само дърпаше всичко към себе си и създаде частна собственост в комуната. Възможно ли е при комунален живот да има частна собственост? Възможно е, защото точно тук така стана. Баба Данка вземе едно канче и каже: „Кой е конят?" Това означаваше, че някой трябва да донесе вода. А вода се носеше от Дианабад, на едно разстояние от два километра. Борис чуе и види празното канче, взима две кофи и донася вода. Седне за малко да се отмори и отново го хванат да свърши някоя и друга работа. Само че това е работа за няколко човека, защото комуната наброява към десет човека, но другите останали ги няма. Те ще дойдат и ще седнат на масата, която е сложена за вечеря, като предварително усетят по миризмата на гозбата. Те са седнали някъде в страни, отмарят си и съзерцават и се подвизават в Господа. Но щом усетят миризмата на разлята гозба, тутакси скачат и бегом при масата, при пълните чинии. А през това време някой трябва да работи вместо тях, да купи продукти, да приготви гозбата, за да могат след като са се подвизавали в Небесните селения, да получат награда за това и да си напълнят празните търбуси. Та докато се грижат за духовните си нужди, друг трябва да се грижи за техния насъщен хляб. Има ли нещо комунално в един такъв порядък? Няма ни и не може да има. Борис работи навън в града като хамалин, вземе пари, купи храна и я занесе в комуната. Нали комуната трябва да живее? А без храна не се живее. Изпратят му от Габрово колети и той остави колета на масата. Докато се обърне Борис, колета е разопакован и тутакси му видят сметката. Изядат храната като юнаци без накривени калпаци, защото юнаците с накривени калпаци означава, че са нахранени и напоени. А тези са само гладни и жадни. Върне се Борис и гледа колета изяден и само опаковката седи на масата. Ядат каквото ядат, станат и си излезнат навън всеки по своята работа. Защото в комуналния живот най-важното е личната работа да върви. И тя си върви. Но натрупаните чинии никой не иска да мие, а събират мухите и за следващото ядене трябва да бъдат измити. Борис погледне, пък вземе, че ги измие. Нали комуналния живот трябва да се поддържа и да върви. Като похлупак на всичко се явява и сестра Динова, която го изпраща с едни големи стомни по 15 кг. до Диана бад за вода. При комуналния живот най-важното е да се правят услуги на другите. Борис тръгва с такива големи стомни, които никога през живота си не съм виждала по-големи. Именно заради тези големи стомни в следващите 50 години когато минавах покрай грънчари винаги се озъртах да видя такава голяма стомна. Никога не открих. Тогава разбрах, че при комуната се работи с големи работи, с големи неща и се товарят само онези, които могат да ги изнесат. По този начин комуналния живот се въртеше от 1-2 човека и те се използваха като работен, впрегатен и яздов добитък. Гледах, чудех се и накрая отидох при Учителя да споделя с него това, което виждаха очите ми: „Всички комуни се провалят, защото не са поставени на Божествена основа." Така, по тази причина тази комуна се провали. Изпокараха се и накрая всеки взе онова, което му трябваше, а не това, което бе негово и се разделиха. Останаха скарани дълго време, до края на живота си. Трябваше да имат братски отношения, опитваха се, стараеха се, но винаги комуната стоеше между тях. Вместо да ги обединява, тя ги раздалечи. И разграничи до края на живота им. Когато една идея се изопачи, тя действува разрушително. Не че тя е разрушителна, но силите, които са в нея когато се освободят и не могат да се реализират в своят първообраз, то тогава тези сили действуват разрушително. Затова една Божествена идея може да се реализира на земята най-много на половината. Другата половина остава в Невидимия свят и тя представлява една духовна матрица, която държи всичко и съединява двете половини на тази идея. Това е знание от Учителя и ще го намерите в Словото му. А нашите опитности ще ви покажат пътят, до който стигнахме. А вие ще продължите по-нататък със знанията и методите, които ще намерите в Словото на Учителя.

154. КОМУНИТЕ Този подтик за комунален живот не дойде от Школата, а той бе пренесен отвън. Това беше подем в онези млади хора, които се завърнаха след войните и очакваха светът да се промени. Учителят изнасяше чрез Словото си началата на Новото Учение, което предполагаше общност на идеи, общност на трудови начала, общност и взаимопомощ на съжителство между хората. Той категорично обърна внимание на няколко принципни положения, но нямаше кой да го слуша. В нашите среди имаше представители на различни течения: социалисти, комунисти, анархисти и не знам какви си още. Всички тези течения правеха опити за комунален живот. Беше настъпила една масова хипноза между младежите. Всички захвърлиха учението си във факултетите и тръгнаха да правят комуни по селата и чрез селскостопанския поминък да правят трудови общества, да създават комунален живот. Те искаха направо по външен начин да променят живота на няколко поколения. В нашите среди също бяха направени няколко опита, но всички излязоха несполучливи. Не бяха малко онези от младежите, които се разболяха и си заминаха от този свят. Всяка една комуна даде жертви и бе заплатена скъпо и прескъпо всяка волност и непослушание. Тогава, в онези времена се появи идеята да се комунизира капитала, да се комунизира всичко - движими и недвижими имущества и по този начин да се промени живота на хората. Тази идея дойде отвън и всички общества правеха такива комуни - социалисти, анархисти, толстоисти, че и нашите младежи минаха през комуните. Всички опити се провалиха. Изобщо не се съобразяваха поне с онова, което Учителят бе казал за комуните. Решаваха да правят комуна някъде, след това идваха, съобщаваха на Учителя и го поставяха пред свършен факт. Учителят мълчи, на някои дава съвети, които никой не изпълнява. А след неуспеха те си спомнят, че той е казал съвсем друго нещо. Двата от опитите в Стара Загора пропаднаха, завършвайки с жертви, бе направен опит за комуна в Русе, като някои от сестрите включително и аз заминахме за Русе. Работим пред деня, вечерта пеем песни, преминаха дни и дойде време да не ни се пеят вечер песни от преумора и от нерешени противоречия. Тогава аз заедно с още една сестра написахме писмо до Учителя и му разказахме всичко за тукашния комунален живот. Прочитайки писмото Учителят пристига в Русе и отсяда при братя Маркови, където престоя само два дни. Какво е говорил при тях не зная, но Учителят прие за разговор при себе си само двама човека - мене и онази сестра, с която описахме живота тук. Учителят ни прие и каза: „Само вие ми се обадихте с писмо и затова само вас приемам. А другите братя и сестри сконфузено поглеждат и преглъщат горчивия хап. След като престоя два дни в Русе той се завърна в София. Ние в писмото бяхме споделили своят живот, трудностите, които имахме и потърсихме помощ и съдействие и затова той пристигна в Русе. Проблемите около комуната се изгладиха, но когато се прибрахме в София, всички въздъхнахме от облекчение, че бяхме се отървали от някаква тегоба и като че ли бяхме всички там вързани като добичета. Не бяхме хора свободни по дух, не можехме да се радваме на труда си, да пеем и да се веселим чрез труда си. Когато се върнахме в София онези, които бяха останали на Изгрева ни разказаха, че Учителят бил много недоволен от нашето непослушание и неблагоразумие, че сме отишли да гоним Михаля и че сме оголили Школата и Учителят е нямало на кой да държи беседи. Така, по този начин учениците от Школата бяха отклонени от Сили и изпратени да копаят земята, за да бъде изпразнена аудиторията, която е била изпратена специално на земята от Невидимия свят, за да може пред нея Учителят да дава Словото на Бога. Дори е имало такъв случай, когато Учителят изпраща една сестра - Йорданка Жекова, за да викнат други още двама, за да дойдат и да седнат на масата на Учителя, той с тъга проговорил: „Елате да седнете на тази маса, че е престъпление да стои празна, защото тук се излива сега благословението на Духът Господен". Тогава разбрахме какво се бе случило и че ние изпразнихме салона пред Учителя, за да правим комуните в селата. Напуснахме Царя и отидохме при говедаря, да му се пасат говедата. Така се сбъдна тази поговорка по всички направления и посоки. Много по-късно няколко млади сестри споделиха, че искат да направят комуна на Изгрева. Учителят като чу това, прихна да се смее, да се смее така гласно, че си сложи ръката пред устата. Той се смя през сълзи дълго време. Ние му обясняваме, че нашата комуна ще успее, защото сме само сестри и че ние можем да си правим всичко, да готвим, да чистим, да подреждаме дом и да отглеждаме зеленчуци. Учителят продължи да се смее. Тогава разбрахме, че ние изобщо не бяхме подготвени за такова нещо и че повече опити не биваха да се правят. Трябва подготовка на съзнанието, а ние не бяхме готови за това. Ето защо Учителят по този повод бе казал още на събора през 1922 г., което е отпечатано на стр. 230. „Сега за пример няколко комуни между нас пропаднаха. Два от опитите в Стара Загора пропаднаха, един от опитите в Русе малко го понараниха. Навсякъде пропадат, защото трябва да знаете, че когато се създава една комуна, то е комунизиране на капитала. Има ли труд комунизиран, всичко става, няма ли труд комунизиран, готовото лесно се изяда." Спомням си разказваше Сава Калименов, който по онова време беше с анархистически идеи, според които трябва да се премахне институцията държава и всички богатства по земята да станат общи. Той отива при Учителя и го запитва по този въпрос и иска Учителят да му отговори така както на него му изнася. Учителят му казва: „Ти не можеш ли да разбереш, че не е важно в чии ръце е капитала, а за какво ще се използува." Савата пак настоява, че всичко трябва да се изземе от богатите хора и да се национализира като капитала стане общ. Учителят го изслушал и му казал: „Сега не можеш да разбереш какво ти казвам, но ще дойде време да разбереш, но ще бъде късно за теб." Това време дойде, Савата доживя три десетилетия след 9.1Х.1944 г., видя толкова неща и накрая сподели пред мен: „Чак сега разбрах, че не е важно в чии ръце е капитала, а за какво се използва." Той живя в държава, когато всичко бе национализирано и когато много от идеите за комунален живот бяха опорочени от онези, които не създаваха благата, но имаха властта да се разпореждат с тях. Ето това е един опит проверен от годните чрез живи хора, на които бяха осквернени високите идеали за комунален живот. На събора 1922 г. в Търново Учителят бе заявил: „Сега и в духовно отношение вие искате да разрешите въпроса, вие искате да комунизирате капиталите. Капитала е труда на хиляди поколения събран. Труд! сегашната почва, която хората орат, това е милиони капитал на много същества, които са оставили този чернозем - храна - който сега хората използват. Ние можем да използваме само нашия труд. Божественият морал е такъв: ние можем да използваме само нашия труд. Затуй Писанието казва „блажени, които се трудят, обременените, отрудените, понеже работят." (Беседи, обяснения и упътвания, стр. 248-249, събори 1922 г.) Спомням си също, че на Петър Камбуров бе казал: „Човешкото съзнание още не е готово за комунален живот. Това може да стане след 300 години". Каза го тогава на онзи, който бе взел дейно участие в Арбанашката комуна, където цялото семейство Камбурови след като си продадоха имота в Стара Загора, купиха за комуната имот в Арбанаси, въпреки съветите на Учителя да не правят това. Опитът бе направен, комуната се провали и въпреки предупреждението от небето и десетилетия след това Петър и Марин Камбурови изплащаха борчовете от пропадналата комуна. Имота им също отиде за погасяване на борчовете. Не случайно Учителят изнесе много пъти една истина. Необходимо е да се пробуди човешкото съзнание, за да може да дойде Любовта като сила в човешкия ум и която сила да обедини човечеството в едно колективно съзнание на пробуденото човечество, където основен закон ще бъде Любовта. А когато дойде тя, тогава ще се обединят онези души, онези човеци с пробудено съзнание, тогава ще се комунизира труда с ясното съзнание да се работи за благото на другите, за да могат да се повдигнат останалите, за да влезнат в епохата на едно ново човечество, където разменната монета ще бъде не капитала, не парите, а Любовта. Тогава ще се завърти онзи цикъл, който обединява Мировата Любов с Космичната Обич. Чак тогава ще слезне Царството Божие на земята.

153. КОМУНАТА НА УЛ. „ОПЪЛЧЕНСКА" 66 След Европейската война започна един наплив за наука и образование между младите хора. Войниците, които се върнаха от фронтовете бяха прекъснали обучението си и които желаеха бяха допуснати да се учат в училища и университети, макар че бяха по-възрастни. Една голяма част от младежите нахълтаха в университета в София. Около Учителя тогава се завъртяха много млади хора и непрекъснато посещаваха ул. „Опълченска" 66. Но повечето от тях бяха гладни, нямаха къде да се подслонят, идваха от селата, нямаха препитание, а нямаше работа тогава за бедните студенти. Търсеха тук, търсеха там, намираха работа само там, където се строяха нови къщи. Връщаха се уморени и лягаха да спят. Идваха изтощени и гладни при Учителя Трудно и мъчително положение. Учителят видя и разбра всичко и нареди на студентите: „Идвайте да се храните тук!" Ние с радост пристигахме, слизахме в трапезарията долу в приземния етаж, където леля Гина, Василка и другите сестри готвеха, а на обяд трапезарията се изпълваше с млади хора. Учителят слизаше в трапезарията и се хранеше с нас. Това продължи една-две седмици, но другите научиха, че младежите се хранят при Учителя и започнаха да идват и да се присламчват един по един към общата трапеза. Изведнъж дойдоха да се хранят фамилни хора, хора с домове, с къщи, които си имат семейства, пари и прислуга. Бяха заможни и къщите им бяха пълни с изобилие. Учителят отвори комуната на ул. „Опълченска" 66 на 18.ноември 1921 г. Целта беше да се даде подслон на младите студенти, да им се даде по един топъл обяд, да се охрабрят, че не са сами, а се намират в общество, над което се е разпростряла ръката на Учителя, за да ги закриля. Всеки, който имаше нужда от помощ и съвети идваше при Учителя. От тук започнаха първите опитности на приятелите с Учителя и първите уроци на Окултната Школа. Както аз, така и други тук ни учеха азбуката от където започна вътрешната Школа на Бялото Братство. Но завидяха на младежите възрастните заможни приятели, появи се един егоизъм у тях, защо Учителят събира само младите, изведнъж се стовариха всички на трапезата, която работеше само и само да нахрани бедните млади студенти. Приятелите се бяха върнали от комуната в Ачларе, където мнозина се поразболяха, а някои даже си заминаха от този свят. От кумова срама Жечо чифликчията на чийто имот се прави комуната изпрати няколко чувала с хранителни продукти. От тези продукти сега се готвеше обща трапеза, но възрастните приятели като разбраха, че ние седим на една трапеза с Учителя дойдоха и насядаха на първите лични места, доведоха жените си, а нас младите ни избутаха, за нас нямаше място. А те бяха с авторитет, бяха първите съмишленици тръгнали с Учителя още от началото на века. А ние за тях бяхме пришълци, някакво прелетяло ято от птици,които бяхме кацнали за подслон и за храна. И така те ни отстраниха. Дойдем ние, а те заели местата в трапезарията преди два часа, седят, разговарят, умуват върху окултни въпроси, говорят за спиритизъм и медиуми, говорят за всичко, което им е интересно и чакат да дойде време за храна, та да дойде Учителят, да седне на масата, а те най-достойните да бъдат около него. Ядяха сладко и изяждаха храната, която бе сготвена за нас. Аз не мога да разбера, те не схващаха ли, че те ядат храната на бедните студенти? А те не внасяха и не донасяха нищо от техните богати домове, за да сложат на трапезата. Ядяха нашата храна, искаха да бъдат до Учителя и само те да се ползват от благословението му. Ето, това е егоизмът на духовните хора. По-страшен егоизъм от егоизма на духовните хора няма. Това го проверихме през цялата Школа. Един ден се бяха натъпкали много възрастни братя и сестри в трапезарията долу и ние младежите като пристигнахме, за нас нямаше място. Вече не бяхме изненадани, а огорчени останахме вън на двора и се чудехме дали сме закъснели или сме изпреварени. Ние тогава нямахме часовници, защото бяхме бедни. А такива джобни часовници със синджирчета висяха на жилетките на богатите приятели. Ние сме застанали като изгонени на двора и някой казва: „Брех, ние закъсняхме!" Друг посочва с ръка слънцето и казва: „Не сме закъснели, а ни изпревариха!" Трети допълва: „Нито сме закъснели, нито сме преварени, но сме изместени. Ето тия са дошли от сутринта и чакат за чиния леща". Седнали сме на пейката и чакаме. Трапезарията долу е пълна, времето минава, а Учителят не слиза долу, а без него те не могат да разлеят храната. Минава един, два, три часа. Гозбата е готова, но никой не смее без Учителя, но той се е заключил. Много вече са прегладнели, други разбират, че има нещо и че няма да се дава храна поради някаква причина. Един след друг започват да си тръгват. А ние седим на двора, няма къде да отидем, гладни сме. Изминаха 4-5 часа, всички от трапезарията се изметоха и останаха само тези, които обслужваха Учителя. По едно време Учителят излиза и ни покани да влезнем в трапезарията. Нареди да се сложат чиниите. Ние се усмихваме доволно. Учителят беше строг. Учителят нареди на кака Гина да ни напълнят паниците още веднъж. „Разлей всичката храна и от утре тук няма да се готви за готованковците!" Ето така Учителят заради онези закри комуната. А защо комуната? Това беше един комунален обяд, сядахме на обща трапеза, след това се изпяваха песни и накрая Учителят казваше някои поучителни слова. През следващите дни онези пак идваха, но кака Гина ги пресрещаше. „Учителят нареди да не се готви повече." Те се оглеждаха и недоволни си тръгваха. Наблюдавах ги и се питах, че те за едно ядене ли идват? Че те за едно виждане с.Учителя ли идваха? Та те идваха винаги при него, когато имаха въпрос за разрешаване и търсеха неговата помощ. А той винаги ги приемаше, не им отказваше. А сега идваха, поглеждаха към трапезарията и чакаха да им замирише на гозба. Така се разтури тази първа комуна. А продуктите се купуваха с пари давани от Учителя, които получаваше от онези, на които бе помогнал и спасил като принос в знак на благодарност. Точно по това време, от времето на комуната имам една опитност. Вървя с Мария Радева, рождената сестра на Георги Радев към ул. „Опълченска" 66 и говорим за Учителя. Решихме да измислим по едно име на Учителя, че когато говорим за него да си казваме това име, та онзи, който ни слуша да не разбере и да не знае за какво става дума. Вървим и говорим. Беше изгряло едно хубаво слънце. Споделих: „Знаеш ли какво, Учителят е слезнал от слънцето и ние ще го наричаме „слънцето". Поседяхме, поговорихме отвън на пейката и накрая се запътихме към трапезарията. Учителят беше долу в кухнята, в сутерена. Около него имаше братя и сестри. Аз седнах долу в трапезарията на втория ред и полукръг от приятели, които бяха заобиколили Учителя. Учителят беше седнал на масата. Той приказваше и всички ние слушахме. Както приказваше, Учителят погледна към мене, изведнъж от очите Му виждам да излизат два лъча слънчеви с физическа светлина, които се насочиха към мене. Аз се зарадвах, значи името „слънцето",което бяхме дали на Учителя бе точно и сега се потвърждаваше. Учителят продължи да разговаря и цялата тази случка не беше достояние на никого освен на мен. И да бяха видели нещо, нищо нямаше да разберат. Затова Учителят даваше опитностите си на онези, които работеха върху себе си и искаха да учат и да разрешават задачите си сполучливо. Чак когато разрешат задачата си на финала Учителят ще се появи, ще покаже, че той винаги присъствува в живота на ученика, но го оставя свободен сам да се определи. Това бе една жива опитност, когато бях приела вътре в себе си, че Учителят е Слънце, като емблема на живота на земята и в света. Ето ви една опитност, за да разберете, че ние отивахме при него не само да седнем на трапезата и да се насърбаме с топла супа, защото бяхме гладни, но отивахме да се нахраним с „живия хляб", който слизаше от Словото му. Това бе Божествения хляб, който се изливаше чрез Словото на Учителя в ожаднелите души на учениците.

151. УРВАТА И СКАЛАТА Една година сме на седемте езера на Рила на лагеруване. Цялото Братство се е разположило на палатки. Обикновено след 11 часа, след като се изиграе Паневритмията приятелите бяха свободни и правеха разходки до близките местности и езера. А тук имаше какво да се види и не само да се види, но това беше такова неземно преживяване като всяка местност бе създадена по свой начин от природният ваятел, че в нея можеха да се намерят специфични за нея излъчвания, които те свързваха с един друг възвишен свят. Така една група бяхме отишли на Калинините езера и там имахме едно необикновено присъствие на една сантиментална душевност. Усещахме едни трептения във въздуха и в гледката, която те кара да преживяваш нещо интимно, свързано с дълбоки чувства на сърцето и неосъществени мечти. Проверете и вие това - отидете там и си записвайте всички мисли и чувства, които ще преминат през вас и ще видите, че съм права. На следващата сутрин разказахме на всички, включително и на Учителя, че си заслужава да се отиде там. Той се съгласи и всички след Паневритмия се запътихме към Калинините езера. Цанка изведнъж излезе напред, поиска да води групата и да командва. Тя обичаше много да скита, да върви като коза по най-непристъпните скали и места, че учудваше всички със своето безразсъдство, защото имаше няколко случаи където се беше стигнало до явна гибел от падане от скалите в пропастта, но благодарение на помощта на Учителя тя бе успяла да се спаси. При една такава неприятна случка тя полетява от скалата надолу и извиква: „Учителю, загивам" и по най-невероятен начин тя се обърнала, закрепила се за скалата и цялата охлузена се бе върнала в лагера. Отначало тя с гордост споделяше пред Учителя къде е ходила и какво е правила, но той няколко пъти й направи строги забележки и дори веднъж й се скара люто да бъде по-внимателна. Цанка тогава смяташе, че това е геройство и че това са духовни опитности, които тя трябва да придобие в такива трудни моменти. За мен не беше геройство, а безразсъдство. Геройство има тогава когато се жертваш за една идея. А тук нямаше никаква идея, тръгваш и се катериш по скалите като коза и поне да се любуваш на природата и на нейните красоти, а не само и само да избираш най-непристъпните и най-трудните места, за да се самоизтькнеш пред очите на другите. При алпинистите има целенасоченост, има план, подготовка и осигуряване. А при Цанка нямаше нищо - реши и тръгва сама и никой не може да я спре. Привечер се връщаше в лагера премазана, оръфана, с охлузени лакти и ръце. Всички приеха, че тя си е такава и никой не може да я промени затова започнахме изобщо да не й обръщаме внимание на нейните разкази за подвизите й по скалите. Но Цанка сега поведе групата, водеше я напред и като че ли избираше най-трудните места, за да покаже пред другите какво може и какво не могат останалите. Стигнахме до една скала, после следваше улей и урва. Трябваше да се заобиколи скалата, улея и урвата и да минем отгоре по скалите, за да видим Калинините езера. Това беше разумния път и всички очаквахме, че точно така ще се изкачим горе. Но Цанка стигна първа - нали тя водеше и беше в стихията си на водач, защото друг път такова нещо нямаше да й се удаде - да види цялото Братство след себе си включително и Учителя. Тя стигна до скалата и тръгна по улея на урвата, надолу по наклона. Можехме да се подхлъзнем, да се откърти някой камък, да се отронят парчета от скалите и да паднем в езерото и да се издавим всички. Защото височината беше голяма, стотици метра, езерните води студени и когато се свлечеш долу жив ако си, то непременно щеше да се удавиш в студената вода. Ние се сепнахме, а някои започнаха да викат и да протестират, че тук не може да се върви и че ще се пребием. Учителят дойде, погледна наоколо, скара се и каза: „Може приятелите да се издавят. Не искам да гледам никакво езеро". Седнахме горе на скалата за почивка. Цанка се разсърди и отиде с бялата си шапка настрани и вместо похвала както очакваше, тя получи скарване и то от Учителя. А това бе много за нея. Приятелите видяха и се убедиха в нейното безразсъдство и чуха недоволните думи на Учителя и сега тя седеше встрани разсърдена, ядосана, че не са й признали това, че може да води и да ръководи приятелите. Затова й бе сръднята, а не за това, че й се скара Учителя, че ни доведе на такова непристъпно място където можехме да се пребием всички. Мина известно време и аз казах на Учителя: „Учителю, все пак се заслужава да се види езерото. Наистина е хубаво". Учителят мълчеше, а Савка ме погледна и си дигна дясната ръка и си показа двата пръста - показалеца и средния пръст разтворени под формата на латинската буква „V", което означаваше следният израз: „Не стрижено, а косено" и Савка си размаха двата пръста. Има една такава приказка когато двамина се скарали и спорели дали ливадата до реката е косена или стрижена. Единият твърдял, че тревата е косена, а другият доказвал, че тревата на ливадата е стрижена с ножица. Накрая се сборичкали и единият паднал в реката и почнал да се дави понеже не знаел да плува. И като видял, че ще се удави вдигнал дясната и ръка и показал с двата си пръста и ги раздвижил, че тревата на ливадата е стрижена, а не косена и след това се удавил в реката. Това е в защита на теза докрая на живота си и се заплаща с живот. Та Савка също ми показа двата пръста, показвайки ми, че е безпредметно да защитавам една загубена теза, след като Учителят не иска да гледа езерото и след като Цанка ни е довела до такава бездна където можем да се удавим долу. А дали ще бъде изпълнено желанието на Цанка или моето е без значение дали е „косено" или „стрижено" тук, защото това няма никакво значение. Учителят е взел становище по този въпрос вече и не желае да гледа повече никакво езеро. Така смяташе Савка. Тази мълчалива борба между двете ни не остана незабелязана от Учителя. Той видя, че Савка ме гони както винаги ме е гонела без прекъсване. После Учителят ме попита дали съм се преоблякла. Казах му, че съм. Той нарочно ме попита, за да смекчи атаката на Савка срещу мен. След малко отиде и погледна от ръба на пропастта и каза: „Вярно. Езерото е хубаво". По този начин даде урок и на Савка, а тя се нацупи и се разсърди. А Цанка стоеше още встрани, начумерена, ядосана, но като чу думите на Учителя, че езерото наистина е хубаво полека-полека се върна в групата. Та после едвам се измъкнахме от тази клопка на духовете дето можеха да ни издавят всички. Та Савка ме гонеше при Учителя, пред Учителя, зад Учителя и около Учителя - това бяха неща, които трудно е да се опишат. А пък Цанка ме гонеше пред Борис. Едната ме гонеше при Учителя, а другата пред Борис. Трудно се издържаше. Как съм издържала 50 години не мога да си обясня, това стана по причина, че имах силен дух, силен ръководител както бе ми споменал веднъж Учителя. Друго обяснение няма и не може да има. Аз, която взех най-добрия брат в Братството, а това бе Борис Николов изживях целия ужас на земята и на ада. А какво ли остава за другите сестри, които взеха кой каквото им попаднеше под ръка. Не се шегувам и не преувеличавам нещата, а напротив - смалявам ги. И какво биха направили те милич-ките ми сестри когато аз взех най-добрия брат и преминах през ада и през преизподнята на ужаса. Животът ми с него беше ад. По-късно ще ви опиша някои неща, за да видите какво значи ужасът на земята и целокупният му ад. И за да приключа с приключенията от Рила където бях гонена, защото едната ме гони, като че ли съм дивеч, а другата ме гони, като че ли съм звяр. Едната ме гони като вреден дивеч, а другата ме гони като опасен звяр. И не минаваше ден горе на езерата когато да не бях подложена на одумките на Цанка и на нейните фронтални атаки с най-различни средства. И не минаваше също ден когато да не ми бъде сервирано за десерт някой номер от Савка. А да не говорим за това, че тук на планината всеки имаше своя вътрешна работа, свои задачи за разрешаване съобразно своя път на земята и като представител пред Школата на Учителя. За някои може би горе в планината да беше екскурзия или почивка и те затова биха се качили като туристи, но за мен това бе Школа. Там, горе на планината Вътрешната Школа продължаваше при други условия много по-сурови отколкото долу на Изгрева. Тук при суровите условия ние се калявахме и бивахме подложени на изпитания, защото се изискваше присъствие на дух и на сила в самия човек. Само по този начин тук можеше да се издържи. Аз съм на разговор пред Учителя. „Има три отношения към Бога: първо - вяра, второ - вярване и трето -суеверие. Тези, които мислят, че може да ги пренесат на ръце на върха без страдание, то е суеверие. То е хиляда и една нощ от приказките. То може да се случи в хиляда и една нощ като някое чудо. Тези, които казват: „Може да издържа, а може и да не издържа, може да не мога да изкача върха", то това е вярване. А когато кажеш: „Ще се кача на върха", то е вяра. Тук говорим за изкачване на духовния връх. Този, който слънцето го е пекло много е черен отвънка, но бял отвътре. А този, който е расъл в изба е много крехък, той е бял отвън, но много крехък от вътре и лесно се пречупва. Ще преминеш всичките етапи: добър, по-добър, най-добър и идейно-мистично добър. После ще преминеш - умен, по-умен, най-умен и идейно-умен". „Учителю, аз в кой стадий съм?" „Ти си от добрите и по-умните. Сега трябва да станеш най-добра и най-умна и после идейно-добра и идейно-умна." „Аз съм глупава." „Защо? Не си глупава, но всеки и ученият като дойде до духовния живот започва от буквите „а", „б" и става като малко дете. Най-силният ученик в първо отделение нали е последен във второ отделение и първият ученик във второ отделение е последен в трето отделение и т.н. При всяка нова фаза на живота си човек оставя всичко старо и започва като малко дете, което нищо не знае."

150. ЧИСТОТА ОТВЪН И ЧИСТОТА ОТВЪТРЕ В онези първи години младите приятели залитаха много по екскурзии в планините. Всеки свободен ден правеха екскурзии по Рила, по Витоша за по няколко дни или седмици. Заради тези екскурзии те отсъствуваха от клас, а ние останалите бяхме оредели и Учителят не беше доволен от такива излети, но мълчеше. Никой не го питаше. Ако го питаха той даваше съгласието или насочваше нещата в един по-друг порядък. Хвърчаха по екскурзии, млади бяха. Смятаха, че като ходят в планините ще получат по-бързо посвещение. Така смятахме тогава. Учителят беше казал, че в планините са кондензатори на енергии и човек като върви по тях енергиите, които се движат там преминават през нашите мозъчни центрове и ги развиват. Това е така и в това никой не се съмняваше особено, че това бяха думи на Учителя. Но факт бе, че класът в Школата оредяваше и че Учителят беше недоволен, а това означаваше, че тук има и нещо друго, което ние не го знаехме. Научихме го после разбира се, научиха го онези, които искаха да учат и да бъдат в Школата му. Ето една група младежи решиха да направим екскурзия до Рила, но бяха се уточнили, че ще бъдат само братя. От начало искаше да отиде с тях и Цанка, сестрата на Борис, но Борис и другите решиха, че екскурзията е дълга и ще бъдат само братя. Но после Борис измени плана си и ме покани. Аз се съгласих и тръгнахме с нает автобус от София до Самоков, който ни закара до Говедарци, Смятам, че има една снимка със заснета цялата група като се вижда, че само аз съм между братята. После се качихме на седемте езера и прекарахме там няколко дни и се върнахме. Тогава там нямаше хижа, нямаше палатки, а спахме налягали върху платнище до огъня, който се поддържаше цяла нощ. А през нощите на Рила е студено. Ти лежиш, лежиш, отпред те пече и напича огъня, а отзад те сече и подсича студа. Отпред те огрява огъня, а отзад те подвява рилския студ. Върнахме се на Изгрева и всички разбраха за екскурзията и че само аз съм била от сестрите с братята. Като научи Цанка за това, че като се нахвърли върху мен, хвърляше жупел и огън, че аз съм направила така, че не са я взели с групата. Отишла и се оплакала на Учителя, а той какво й казал не зная. Дойде време и аз да се приближа до Учителя. Обикновено като минавах при него аз му целувах ръка. Така правехме всички в знак на уважение към възрастта му погледнато по човешки и в знак на послушание към Учителя погледнато по ученически и в знак на благословение от него погледнато по съвсем друг начин, защото като целувахме десницата му ние правехме контакт с Живия Господ. Но този път Учителя не протегна ръката си, сложи я отзад зад гърба си като показваше, че не ми дава ръката си и че не желае да ме приеме. Аз като видях това се стъписах, разбрах, че тук има някаква причина и лека-полекичка се измъкнах заднешком като гледах Учителя в лицето. А той от строг по-строг. Излизам навън и се чудя каква ли грешка съм направила и защо той не ме иска и не ми дава десницата си да я целуна. Тука има нещо. Минаха десет дни, аз ходя на клас, но Учителя изобщо не ме поглежда. А се намирам само на няколко метра от него. Аз сутрин свиря на пианото в клас, а Учителят е на 3-4 метра от мен, но изобщо не ме поглежда нито преди започване на беседа, нито след това. Изобщо аз бях тогава неодушевен предмет за него през тези дни. Чудя се, умувам къде ли ми е грешката. По едно време мяркам Цанка, която профуча покрай мене като ураган и така ме изгледа ожесточено, че аз веднага се сещам, че само тя е причината та Учителят да не ме поглежда. Колкото повече вървя към вкъщи, толкова се уверявам в себе си, че само тя е причината. Затова на следващия ден отивам при Учителя и чакам да ме приеме. Приема ме, седи на стола и ме наблюдава. Аз зная, че съм наказана и изобщо не си правя някаква сметка, че трябва да му целувам ръка. Аз съм наказана и трябва да издържа наказанието си. Попитах го ще може ли да споделя с него нещо. Той кимна с глава и аз му разказах целия случай с тази екскурзия и че аз нямам никаква вина за това, че Борис не взе сестра си Цанка с групата. След като приключих разказа, той ме попита: „Свърши ли разказа си сестрата?" Отговорих му, че съм свършила. Тогава той вдигна ръката си и ми я подаде да я целуна. Аз я целунах, вдигнах очи към него и се разплаках. Учителят се усмихваше. Аз излезнах плачешком, вървя навън и се опитвам да мисля. Нали Учителят знаеше всичко, нали знаеше, че оплакванията на Цанка не бяха верни. А защо ме наказа, че не ми даваше ръката си да я целуна? Тогава се сетих: на Учителя се казва всичко. Научих един закон, който спазвах до края на Школата. Разказвах му всичко, това не беше изповед, а това беше разговор между ученика и Учителя. А да се проведе този разговор трябваше чистота. Но не обикновена чистота, а брилянтна чистота. Иначе не може да има онзи вътрешен говор между Учител и ученик. Та говоря за вътрешната чистота на ученика. Веднъж сме на Рила и Цанка идва при мен и взема една измита, лъсната с пясък чиста тенджера за готвене от нашата лавица до огнището пред палатката ни. Аз като я видях -настръхнах. Цялата тя беше с астрална мръсотия, беше се разюздала с някои от братята. Скарах се с нея и си върнах обратно тенджерата на мястото, защото от нея почувствувах да излиза съвсем друг свят на страст и емоции и беше ми противно всичко това тук да се изсипва върху мене на Седемте Рилски езера. Скарахме се и тя изхвръкна също с думи отправени по мой адрес. Само след няколко дни тя премина покрай мен с един брат, който се беше халосал по нея и като мина покрай нас Учителят дойде и каза: „Какво прави този мъж тук?" Тогава разбрах, че бях права за тенджерата и че си бях запазила чистотата на тенджерата избърсана с пясък и вода. До чистотата е много трудно да се добере човек. Трудно е да се добере до външната чистота, а още по-трудно да се добере до вътрешната чистота в себе си, за да може да протече в него живота на светлината. Само живота на Светлината изявява присъствието на Духът Божий. По-късно Цанка и Люба Славянска се сдушиха и подеха борба срещу мен по всички линии и фронтове. Дотогава аз все пак приказвах с тях, поздравявах ги, но когато всичко стана нетърпимо и не издържах вече аз отидох при Учителя и му казах, че съм решила да се оттегля от тях и от техния път и да стоя настрана. Той изслуша моето решение и каза: „Добре. Какво да правиш когато са непоправими". Обикновено Учителят препоръчваше методи на примирявания, за да не се изострят отношенията и кармически да се отдалечават с най-малък сблъсък. По този повод бе казал: „Ако вие се скарате и се разделите - това не е разрешение на въпроса. Трябва да имате същите отношения както при Бога. Ще си запазите приятелските отношения". И аз спазвах това изискване на Учителя. Спазвах го дълго. Но то бе мъчително и трудно. И тогава отидох при Учителя да си кажа моето мнение и да чуя дали той ще одобри това, което мисля да направя. Той видя, че те бяха наистина непоправими. Аз се отдръпнах и вече стоях настрана. Отначало като видяха, че аз ке се изпречвам на пътя им, те се развихриха, пуснаха гриви, вдигнаха глави и опашки и като буйни коне запрашваха насам-натам по широкия друм. Аз нямах нищо против те да препускат където си щат и на където си щат. Но веднъж бяха спрели две кобили да цвилят пред портата ни та дано да подмамят жребеца та да погне една от тях. Искаха да го подмамят. Аз скочих и се започна люта битка между кобили хвърковати и домашен работен кон. Как се справих, не зная. Цанка си беше наумила, че за нейния брат е най-подходяща Люба Славянска, която по това време си имаше законен мъж и искаше да отнеме Борис от мен. Що ядове брах и що тормоз беше. Но накрая успях да запазя Борис не за самата мен, а за самият него. Ще дойде време когато ще разкажа и за това. Аз съм пред Учителя на разговор. „Тези творчески енергии са токове, които се обменят между мъже и жени и ги обновяват. За да става обмяната безпрепятствено не трябва да има никакво съмнение и нищо плътско. Те трябва да бъдат отворени един към друг. Ти трябва да излизаш на разходка и да вземаш чист въздух. После трябва да си правиш разтривки на черния дроб от пъпа. Да си пазиш и съхранявах енергията това е цяло изкуство и знание. Любовта на физическото поле не може да се предаде. На човек колкото и да му даваш той никога не може да се задоволи. Хубаво е никак да не си го учил да му даваш, защото като го научиш ако някой път не му дадеш му става мъчно. Човек като се е наял мисли, че е разрешил проблема, но след пет-шест часа като огладнее вижда, че въпросът пак е открит за глада. Ще разрешиш проблемата само като влезеш във Вечния живот. Невъзможно е за човек да придобие Вечния живот без страдание."

149. КРЪСТОНОСНИ ПОХОДИ На Изгрева ние имахме една малка къщичка, дървена, направена от греди, дъски, а комините бяха иззидани с тухли. Такива бяха почти всички бараки. Тук имаше една голяма южна стая и една малка северна стая и едно килерче за багаж. От начало ние с Борис живеехме там, но когато купихме къщичката на Симеоновското шосе, отдалечено на пет километра от Изгрева, то тази дървена барака остана на Изгрева, за да можем да отсядаме след беседа или пък понякога приспивахме там, за да не се връщаме късно. Тук в тази барака живееше и Станка, моята къщна помощница. Но след като се преместихме от Изгрева на Цанка й хрумна една стара идея да превземе тази къщичка, да се нанесе там, за да може да посреща гости, а мен изобщо да ме изселят от там, т.е. да ме заточат надалеч от Изгрева, да ме изолират съвсем и да ме премахнат като ненужна вещ и непотребна твар. Смятаха ме като най-малката ненужна Божа твар, която дори и по милост не би трябвало да живее на Изгрева. По онова време ние отстъпихме голямата южна стая на Боян Боев и той там се чувствуваше удобно в нея, защото беше слънчева, уютна, хигиенична и най-вече бе голяма и можеше да посреща гости, които се нижеха един след друг при него. Но Цанка си беше решила да вземе стаята, в която спеше Боев и да го прехвърли в другата тясна, северна стая, за Да може тя като сестра на Борис да се намести в голямата стая и по-късно да ме изгонят от къщичката. Един ден Неделчо Попов среща Станка - моята къщна помощница и й предава: „Отиди кажи на Мария да стъпи на краката си, защото ще й вземат стаята". Станка дойде веднага и ми предаде думите му, тогава аз скочих, стъпих на краката си, отидох на Изгрева и какво да видя. Цанка бе започнала да се разполага както си иска и каквото й хрумне и бе заявила пред Боян, че е рождена сестра на Борис и че сега тя ще се разпорежда там. Ама аз бях пьк законна съпруга. По закон Божий и по закон светски аз съм по-близко до Борис, Отивам при Боян Боев и го питам: „Брат Боян, какво става, научих, че теб някой иска да те премести. Ти искаш ли тази хубава, голяма стая?" „Искам я, но тя Цанка я е взела и каквото каже, това ще бъде." Аз по това време се занимавах с поддръжката на гроба на Учителя и за него се грижех от 1944 г до 1957 г. Борис се върна от работа и аз му казах желанието на брат Боян. „Щом иска брат Боян така да бъде." Аз само казах желанието му, но знаех, че той няма да му откаже и не исках да постъпвам по друг начин и да влизам лично с разправии с Цанка. Така и този път тя не успя да изгони Боян Боев от голямата стая. Борис нареди Боян да се върне в хубавата стая, а в малката стая остана да живее Станка - моята домашна прислужница. После отивам веднъж и гледам, че вратата е затворена с катинар, бяха я заключили. Аз взех един търнокоп и с него изкъртих и изхвърлих всичко настрана. Освободих бараката от катинара и от онези ръце, които бяха я затворили. Бяха дошли Цанка с рождената си майка на Изгрева и стояха там два месеца. Цанка беше си довела майката, за да може да действува с последното оръжие, което има срещу мен. Аз разбрах всичко и казах на Станка да не мърда от втората стая, защото тя спеше там. Искаха да изгонят Станка и да вземат стаята. Веднъж Станка ги заварва двете, че закусват и се разправят как да се настанят в стаята. Станка влиза в стаята, слуша ги как се разправят, но тя носела в ръцете си дърва за печката, но ги хвърля нарочно от високо на пода, чува се трясък, те подскачат уплашено както закусват. Казват й да спре, а тя отговаря: „Аз имам господарка Мария и господар Борис. И правя онова, което те ми нареждат". Те я наклеветиха на Борис, а той й се кара пред мен. А аз му казвам: „Тя е единствения човек, който ми съ-чувствува". Борис наведе глава и нищо не каза. Борис по това време непрекъснато беше там след работа на Изгрева, а мен ме бяха изолирали два месеца и бях на заточение във вилата. Искаха да ме премахнат, но не успяха. Бяха принудени да отпътуват за Габрово. А Борис преди това отстъпи и те чрез него въпреки всичко не можаха да ми се наложат и да прокарат плана си, за да ме отделят и отдалечат от него. Бях веднъж в безизходно положение и попитах Учителя: „Учителю, на кого да уповавам?" „Ще уповаваш на Бога в себе си." Понякога Учителят ще ми каже нещо строго, но после ще ми подаде ръка, ще ме измъкне от там където съм попаднала, защото е Учител и той учи ученика непрекъснато. И на него съм уповавала през всичко си време. По ония години когато нападките на рода на Борис бяха най-големи и остри имах чувството, че те воюват срещу мен като на кръстоносен поход. Ако единия не успее, следващия ден тръгва другия. Ако и той не успее, задава се третия. Следваха кръстоносни походи един след друг. Битките бяха безчет, а борбите непрекъснато. Какво ли не изживях тогава. Отивам при Учителя и го питам: „Учителю, кога ще престанат борбите и войните между хората?" Отговори ми: „Когато хората се обърнат към Бога". Разбрах, че този отговор беше насочен не само към моят проблем, който имах с рода на Борис, но той като отговор важеше изобщо за всички. Но да се обърнат хората към Бога беше труден процес - един се обръща към Бога, друг живее в стария си свят и воюва срещу теб. Е, тогава. Тогава търсиш помощта на Бога. Така и аз правех - търсех помощта на Бога, търсех помощта на Учителя и винаги имах един изход, през който преминавах към следващия етап, който ме очакваше. Бях спасявана от безизходицата, от безизходното положение, отдъхвах си за миг и при следващите мои стъпки изникваха нови неща, които трябваше да пребродя и да намеря брод, защото иначе щях да се удавя или да ме завлече водата на реката. Толкова страшни бяха борбите срещу мен, че ги наподобяват на вълни морски, които идваха на талази една след друга срещу мен. Имах много труден семеен път, стигащ до пълен абсурд във всичко. Той, Борис беше много добър, но изпадаше невероятно бърже под влияние на рода му, особено се стремеше да вземе връх Цанка и изведнъж той, лично Борис се опълчваше срещу мен. Не само това, че те воюваха отвън срещу мен, но ето пристъпваше и Борис с омраза към мен, с чужди, противни, вражески влияния, които носеше в себе си, идваше от вън с чужди влияния и започваше да ми говори неща, които бяха точно думите на майка му, на сестра му или на братята му. Аз ги познавах тези влияния и веднага ги отразявах тутакси. Спомням си идва веднъж, аз му отварям вратата засмяна, усмихната, посрещам го на врата, а той ми казва: „Да, ама ние те спасихме от тресавището, извадихме те от тресавището и сега ти трябва да се смириш и да служиш и не само да ми отваряш вратата, но и да ми целуваш краката". Аз изтръпвам, гледам го и виждам, че това не е Борис, а вътре в него е Цанка и рода му. Скачам и викам: „Вие ли говорите за тресавище, че аз ако не съм да те вадя и изваждам всеки ден от него ти щеше да се провалиш още през 1948 г. ако не бях. И твоята пиклива сестра ли? Аз си имам Учителя, имам Бог и Той е Който ме спасява и направлява. А ти не виждаш ли, че ти не си Борис, а си друг, чужд, ти си онзи, който проваля всичко. Не виждаш ли, че в теб е влезнал друг, че това е друго състояние, отивай, влизай в стаята и се преобличай". Борис се смути изведнъж. После сяда на стола и не може да излезе от това състояние дълго време. Тогава аз започвам да използвам един метод даден от Учителя, за да се справям с тези негови състояния. Тогава аз сядам пред пианото и започвам да свиря песните на Учителя и след 20-30 минути успявам чрез песните на Учителя да изгоня всички онези същества и състояния, които са били у него. После идва истинският Борис у него, той навежда глава засрамено и ляга да си почива на кревата. Като стане от кревата и се събуди все едно, че нищо не е било. Да, ама това да не мислите, че е било само един път. Тези борби с рода се повтаряха почти всеки месец поне един-два пъти. И ако сме се скарвали по между си то е именно при тези положения. Ставаха скандали. Онези, които бяха влезнали в него, онези същества и състояния бяха го завладели, те не отстъпваха, искаха чрез него и чрез Борис да управляват Братството. Ето тук бе моята най-важна и най-голяма задача. Да не позволявам чужди хора, чужди повеи, чужди сили, чужди амбиции да влизат в Борис и той да бъде използван за чужди интереси. И аз успявах. Имах си методи, за да се справя с тези негови състояния. Първо започваше голяма караница и след скарването ако той не се оправяше или ако аз не успявах да ги изгоня онези, които бяха влезнали в него и да го отърва от тях, то тогава аз сядах на пианото и чрез моите десет пръста и чрез изсвирените песни успявах да изгоня от него всички духове. Това беше една голяма моя работа, която аз вършех цели 50 години, но я разказвам само на теб, на теб, който пишеш това, защото ти беше свидетел тук през последните десет години на много борби, които аз водих и които ти видя. Ти беше изпратен да присъствуваш тук на финала, тук в този дом. Когато отивах при Учителя да се оплаквам, той ми казваше: „Е, вие сега с Борис всеки месец ще се поскарвате по един-два пъти, но ако беше Цанка на твоето място всеки ден щяха да се бият". Това беше мнението на Учителя за този родова развръзка. И затова Учителят не позволи Цанка да бъде десницата на Борис. А тя си имаше дом, имаше си мъж, имаше си салон в Габрово и братя и Братство там. Но както винаги се случва накрая тя се из-покара с всички там и накрая си избраха друг за ръководител и тя беше отстранена и накрая бе изгонена. А дотогава тя беше единствения ръководител-жена на братство в провинцията и единствената, която беше сменена от старите приятели. Това беше един голям урок за нея и поука за останалите. Аз съм на разговор при Учителя. „Понякога те поглеждам, че се качиш на някой висок връх и се зарадваш. После погледна, слезнала си в такава долина, че едвам се виждаш. Свила си се в колибката си и си казваш: „То в такава тъмнина няма смисъл да се живее". Но после погледнеш пак нагоре към върха и гледам те пълзиш, пълзиш нагоре докато се изкачиш пак." „Аз, Учителю, съм неуравновесен човек, в двете крайности се движа." „Ти в сравнение с другите си цвете. Да бяха всички неуравновесени като теб с мед да ги храниш. Ти си доста уравновесена по отношение на останалите. Когато ти прати Господ едно страдание, то вътрешно да се зарадваш. Ти си от безпокойните натури. Ти много се безпокоиш. Ти си в постоянно трептение като листата на трепетликата. Когато страдаш ще благодариш на Бога, че си жива, защото има по-лошо състояние. То е състояние на безчувственост. Мъртвите, които не проявяват към нищо интерес се намират в него. Ще се молиш и ще се свързваш с Бога и добрите хора, за да ти помагат когато се намираш в затруднение. Трябва да бъдеш окултен ученик вече. Ела при мен да те погаля. Аз искам да си добра." „Учителю, мислите, които ви изпращам по-добри ли са?" „По-добри са." „Учителю, ще дойде ли Любовта в мене?" „Ще дойде." „Скоро ли?" „Скоро. Ти сега ще живееш в Бога. Както слънцето като огрее целия свят и тебе грее. Така и ти дишаш в Любовта."

148. КОМАНДИРЪТ И СЛУГАТА Цанка се беше оженила за един много деен мъж. Отвътре и отвън от него излизаше такава енергия, че можеше да те удави. И тази енергия той я вложи навремето в търговия и дребно занаятчийство. Цанка беше поставена в много трудни положения в дома, в който отиде да живее като снаха. Как се справяше там - тя си знаеше. Може би един от моментите, които я караха да идва в София бе да намери отдушник и пролука, за да може да се избави от атмосферата на доведена снаха в онзи дом. Ето защо в годината тя по няколко пъти идваше на Изгрева на гости, за да види братята си, а те бяха трима -Борис, Николай и Стефан и разбира се да види и приятелите, както и да се срещне с Учителя. Но след като видя в мене, че аз съм й главният враг и след като започна открита война с мен нещата се влошиха както за мен, така и за нея. Отивам при Учителя и споделям, че ето Цанка е дошла на Изгрева и че отново започва да ми създава неприятности. Аз очаквам той да каже нещо за моя утеха, да ми направи забележка, че може би вината е в мен, а той рече: „Добре, че Цанка нямаше деца, защото нямаше да може да ги възпитава". Аз се огледах и се чудя защо така Учителят ми говори нещо съвсем друго, а не онова, за което го запитах. Но понеже се бях оплакала освен от Цанка, така и от Люба Славянска на Учителя, че искат да отнемат Борис от мен той отново каза същото: „Тя не знае да си възпитава децата". Защо Учителят ми говореше за възпитание на децата им - едни, от които не бяха се родили, а пък другите на Люба се бяха родили. Какво означаваха тези две положения? Аз си тръгнах за дома и не можах да си отговоря на този въпрос. Вървя и срещам една сестра, води две деца - едното плаче, а другото го пердаши, а то сърдито я ядосва. Срещаме сестрата и се оплаква: „Сестра, по-рано плачех, че нямам деца, родиха се, а сега плача от тях. От както се родиха не съм прочела нито ред от беседи на Учителя добре, че ходя поне на беседа в салона та това единствено ми остана". Сестрата продължи да се занимава с немирните си деца, а аз продължих за дома си. Нещо се разреши у мен. Всяка мисъл зачената трябва да се роди и като се роди да се възпитава и от резултата от възпитанието ще провериш каква ти е била мисълта и защо си я заченала. Това бе моето вътрешно разрешение на този въпрос. Та така разреших въпроса с Цанка и с Люба, оставих ги да си заченат онова, което бе у тях, да се роди и след време да го видим. Наистина по-късно всичко излезе наяве, но не само пред мен, но и пред другите. Видя се и всички ахнаха от изумление. По онова време Цанка беше написала едно писмо до една сестра от Габрово до София и се беше оплаквала от мене, защото аз не се съгласявах се нейните идеи и представи, които не бяха верни и които искаше да наложи на Борис и чрез него на Братството. Сестрата получава писмото, чете го и разбира, че за цялото това настървение срещу мен има някаква причина. Освен това тя е добре запозната с големите неприятности, спречквания между двете ни и че сме застанали като върли врагове една срещу друга. А тук нали е Школа, нали го има Учителя. И решава тя да отиде при него и да му занесе писмото, за да чуе лично от него как стоят нещата. Защото в такива случаи единствен критерий е думата на Учителя. Тя занася писмото на Учителя, той го прочита цялото, подава й го обратно и изрича: „Цанка иска да командва брата си. Тя си има мъж, него да командва. Марийка няма да изведе на лош път Борис". Сестрата тръгва да си върви, но все пак решава да дойде при мен и ми разказа целият случай. Аз мълча, но накрая казах: „Сестра, по този случай няма какво да кажа повече от Учителя. В тебе е писмото на Цанка и в тебе е думата на Учителя. Та ти си прецени самата как стоят нещата". Та така това доведе до един нов етап. На мен и на останалите стана ясно, че причината бе друга и противоречията също други, а предстоеше изясняване чрез големи борби и бъдни изживявания. Отново съм при Учителя и му казвам: „Защо имам чувството, че искам да се боря срещу роднините на Борис?" Учителят ме оглежда внимателно: „Това чувство не е твое, ти си го приела от другите. Това чувство е тяхно, те искат да се борят срещу тебе". Отидох си у дома. Размишлявах, подреждах нещата в себе си. Ами сега. Реших да отстоявам и да съм крайно внимателна с тях. И се убедих, че още от самото начало та чак цели 50 години след това винаги искаха да ме отстранят от Борис. Смятаха това за една най-важна тяхна работа, т.е. спасението на Борис от моите лапи. Да, такъв им беше израза - не само от лапите ми, но и от ноктите ми. Приемаха ме за хищник и звяр. А те горките не знаеха, че аз пазя Борис и от тях и от другите заради самия него. Но това ще го разкажа накрая. Непременно ще бъде разказано. Иначе не може да се разбере нищо. Ще дойдем и до финала и тогава сами ще определите как стояха нещата: кой беше звяра, чии бяха ноктите на хищника и кой беше спасителят на Борис. Родът на Борис беше настръхнал срещу мен още от самото начало. По-късно разбрах, че това се дължеше на едно изказване на Учителя за мен. В това изказване аз не виждах никакво противоречие, но те се бяха вкопчили в него и чрез него искаха да ме отделят от Борис, за да го използват след това за лични и користолюбиви цели. Та те представяха всичко така, че всичкия му род като че ли държеше много за него и искаха да го измъкнат от тресавището, в което бе попаднал. А тресавището бях аз. Та се дойде до невъзможното положение - непрекъснато чувах, че те искат само благополучието на Борис и затова е необходимо, че за да се спаси от тресавището трябваше да бъда отстранена самата аз. Стигна се до финала - или те, или аз. Тогава аз отивам при Учителя и казвам: „Учителю, роднините и рода на Борис много го обичат и много държат на него". Той се усмихва: „Много се лъжеш ако смяташ, че го обичат. Но се държат за него - тук си права". Излезнах си замислена, че после осмислена и накрая много озадачена. Ами сега това е ново положение. Какво означава всичко това? Значи корйстолюбие на рода и то с каква цел? И те се държат за него и с каква цел? Заради материална цел. Не, те бяха богати и заможни, а Борис работеше като мозайкаджия и беше черноработник. С каква друга цел? Защо се държаха за него и какво получаваха от него? Какво търсят от него и какво целят с това, че са го вързали с въже и се държат за него? Той върви по своят път, а те се държат за въжето, за което са го завързали. Тук трябваше да има причина и съответен отговор. Трябваше да се търси онзи, който издаваше командите да се кара завързаният Борис да вършее чуждо гумно. Навремето така българите вържат някой кон, завържат въжето на стожера на гумното, извадят дълъг камшик, подкарат коня и той трябва да вършее хармана. Тук беше станало същото. Борис бе принуден да вършее чужд харман. А аз исках да го отвържа, за да може да вършее друг харман, хармана на Братството. Ето там беше развръзката, която развръзка продължава вече 50 години. Аз съм пред Учителя на разговор. „Какво казах вчера за Любовта? Тя започва с онова противодействие, което човек прави на нисшата си природа. Злото не да го изкорениш, но да го изпратиш по неговия канал." „Учителю, например дойде съмнение у мен, какво да го правя?" „Съмнението идва естествено. Човек се съмнява в това, което не знае. Ти ще му кажеш, че в Бога няма място за съмнение. Какво има да се съмняваш в извора, който постоянно тече." „Учителю, какви са проявленията на плътта?" „Например, двама братя са: единият по-голям, а другият - по-малък. Баща им като им разделя нивата ако на единият даде повече, другият е недоволен и роптае: виж колко е лошо това. Той вместо да се зарадва, че брат му има повече и да каже на баща си: „Дай му още и от моето" е готов да се кара. Толкова са слаби и несигурни връзките на земята между хората. После, имаме две сестри, които обичат някого. Ако той даде на едната повече, то другата се сърди. Но те така се заблуждават. Той всъщност дава и на двете еднакво. Ти не гледай, че шишето е стояло дълго време на чешмата под чучура. То повече от половин кило не може да събере, колкото и да тече върху него водата. Другото се излива навън. Важното е колко събира шишето. Ако ти вътре в себе си имаш голяма вместимост, то ще събереш и ще получиш много от първоизвора. Павел казва за Любовта, че тя не завижда, не се превъзнася, не се гордее, не безобраствува, не дири своето си, не се раздражава, не мисли зло, а радва се на Истината, всичко претърпява, на всичко хваща вяра, на всичко се надява и всичко търпи. Любовта никога не отпада. Ще се учиш да обичаш и да работиш за Бога съвсем безкористно. Да си готова да се жертвуваш за него. Пък как Той ще се прояви към теб това си е Негова работа."

146. ИЖДИВЯВАНЕТО НА БОЖЕСТВЕНАТА ЕНЕРГИЯ Онзи, който попадне от начало в Школата ще се учуди на много неща непонятни за възприемане и обяснение. Школата бе място за учение и обучение. Учениците получаваха задачи за разрешение като имаха на разположение Словото на Учителя за своя теоретична подготовка. Понякога човек така затъваше до гуша в своята задача, че не му оставаше време да диша, а камо ли да чете и да се рови, за да види къде се вписва неговия случай, в кои закони или принципи дадени от Учителя. Тогава там беше Учителя и онзи със задачата отиваше при него за съвет и за помощ. Това се отнася за онези, които работеха, които не криеха нищо от Учителя и търсеха неговия съвет как да си решат задачата. А това означава, че ти си вътрешно приел Учителя като такъв и Божественото начало е това, което трябва да му се подчиниш. Само при такива случаи имаше правилен обмен между онзи, който отиваше при Учителя и хлопаше на врата му. Това бяха единици. В повечето случаи всеки знаеше, че тук е Учителя, но всеки беше свободен да си направи свой собствен опит, да си направи своята магария, та да се види магарешката му работа пред всички. Защото накрая магарето ще изреве та да го чуят всички, че голяма магария е станала. В такива магарешки случаи ние гледахме и се питахме що за магаре е това тук и защо това същество Учителят го държи на Изгрева, а не го прогони. Та какви ли не глупости, своеволия колкото си искаш имаше и когато си поискаш те изведнъж изкачаха. Беше срамно и болно да се гледат такива неща. Но останалите мълчахме и траехме и чакахме какво ще каже Учителя по този въпрос. А той оставяше учениците да правят каквото си искат и да си изживеят нещата така, както са вложени у тях и подредени в тях, за да могат да излезнат от тях, да се проявят и да се видят отвън очебийно. Отвътре не се виждаха, а само се усещаха. Но като излезеха навън те се виждаха и беше нещо съвсем друго. Не можеше никой да отрече, че тази негова постъпка, деяние, произшествие не е негова. Беше негова отвътре, роди го и след това то излезна отвън и зареве и му се чуе гласа. Следващият етап бе етап на оглеждане и преценяване на случката от всички и от самият него. Ако решеше да се коригира трябваше да почне от там, където бе стигнал и спрял. В този случай всеки виждаше безпомощността и безнадеждността на положението, в което бе изпаднал и на онова, което се бе проявило. И ако искаше да се поправи отиваше и се изповядваше пред Учителя, признаваше си грешката или ако не я виждаше, то той му я казваше. Учителят слизаше до неговият уровен и от това място започваше да внася подтик постепенно без да се усети онзи, комуто трябваше да се помогне и който бе дошъл при нозете на Учителя с примирение и вече с послушание. Тук го беше довела неговата опитност и неговото падение надолу в бездната. Учителят оставяше всеки да почне от там където е стигнал и всеки да се развива без скокове, и всеки да върви и да расте естествено. Той се намесваше в случаите, за да култивира у него онзи подтик около който се развиваха кълновете на някоя добродетел. Наблюдавала съм множество случаи, когато той се приближаваше и се снишаваше до онова стъпало на ученика, на което той бе застанал, подаваше му ръка и го подпомагаше да направи първата стъпка. А усилието беше от ученика. Може спокойно да се каже, че всички опитности, които ви разказвах се отнасят именно до този момент. Божественото не може да слезе с единицата, с голямото, а слиза с малките величини, с множеството от дребни, мънички величини и от там тръгва. За теб, който си паднал в бездната е важно да се хванеш за онова малкото, което може да те възкачи по стъпалата на спасението. Онова, което долу в човешкия живот на земята е сбор от добродетели, горе в духовния свят и в Божествения свят е единица и една Добродетел. Това е духовен закон, който ние не схващахме и не разбирахме, макар че Учителят още в първите години ни го каза. Човек се въздига и расте с малките величини. А Божественото слиза върху човека с малките подтици на духовното му пробуждане, така както горе на небето слънцето е огнено кълбо, а долу то изпраща лъч и ако го прекараме този слънчев лъч през призма той се разцепва на седем цвята, заема цветовете на небесната дъга. Затова Учителят когато се приближаваше при някой то той отиваше до неговият уровен и започваше с онова, с което онзи приятел имаше и разполагаше. Иначе другото бе насилие. Учителят веднъж при един такъв случай каза: „Аз като полея едно цвете, то като видят другите, то и те идват, за да го полеят". В това се заключаваше силата на малкия подтик вложен в човешката душа. Той трябваше да покълне като засято семе и в този процес се обединяваха и другите сили вложени в човешкото естество, задействуваха се в този общ център и от подтика покълваше стремеж, а от стремежа - действия и от него се задействуваше волята на човека, за да реализира и най-малката вложена в себе си добродетел. За вас това са думи, но за мен и за останалите, които ги изживявахме това беше процес на възраждане на човешкия дух. За вас са думи, но за нас бяха вложени дела в нашият живот, за нас бяха живот изживян и извървян в Школата. Само ако Словото влезе във вас, в душите и ви задвижи тогава ще можете да изживеете всички тези неща, през които ние минахме. Бяхме официално се събрали и живеехме заедно с Борис Николов под един покрив и в един дом. Бяхме се оженили - тази дума не ми харесва. По-правилно е това, че бяхме се бракосъчетали. Учителят веднъж каза: „Онези, които се обичат са вече оженени в Божествения свят. Онези, които се оженват на земята без обич вършат най-голямото престъпление към Божествения свят". Та въпросът за женитбата бе много важен въпрос и за нас по времето на Школата, така и за вас и за онези, които ще дойдат след вас. Ще намерите разрешение на въпросите, които ви интересуват само в Словото на Учителя и там е решението на онези задачи от личния ви живот. Там е ключът на знанието, което ще ви отключи вратите на вътрешното прозрение у вас. Бяхме женени, но родителите на Борис и роднините му бяха срещу този брак. Смятаха ме за натрапница на Борис. А майка ми също не искаше да се оженя за Борис - не го желаеше, не го искаше и не позволяваше да се оженя за занаятчия. Борис бе напуснал факултета и стана мозайкаджия. Моят брак с Борис майка ми го смяташе за свой личен провал в живота си. А пък родителите на Борис смятаха брака на сина си за мен като най-голямото нещастие, което можеше да сполети човек на земята. А пък Цанка - рождената му сестра, раздухваше някои изказвания на Учителя за мен, че Небето е било против този брак и че на един принц не му е позволено да взима жена от народа. Значи принцът е Борис, а пък аз съм Пепеляшката. Как го е казал Учителя това аз не зная и не съм била там. Но в думите на Учителя не се съмнявам стига да са предадени вярно и да не са изопачени. А единственият свидетел беше Цанка. Винаги се питах дали това е истината на моят живот. А мен лично Учителят ме изпрати при Борис, това аз чух и го видях със собствените си очи. Също и нееднократно Борис беше ми казвал, че Учителят пред всички му казал: „Мария на теб я поверявам". Тогава къде е загадката? Ще я чуете след малко. Оженихме се и Борис ме бе поканил да отидем на гости в Габрово при родителите му, за да ме видят и да ме огледат така както се оглежда млада булка или така както се оглежда, когато се купува крава на пазара. Сравнението не е случайно. Отидох при Учителя и споделих с него всичко. Каза ми: „Не ти трябва, защото ще те критикуват". Аз се върнах у дома, много умувах, нали трябва да видя свекъра и свекървата пък и няма какво да се плаша от оглеждане. Аз бях хубава и така бях построена, че не можех да се срамувам от някакъв да кажем недостатък в тялото си. Напротив, можех само да се гордея с него. Но ето аз не послушах Учителя и отидох с Борис в Габрово. Посрещнаха ни като че ли не бяхме младоженци, а добитък събран за разплод на рода им. Оглеждаха ме като добиче, което се преценява дали може да се загони при бик, дали може да се отели и колко мляко ще дава. Такъв беше пътят ми, че не отелих теле на рода им, нито пък им давах мляко. От брака нямахме деца. Всичко, което беше у мен аз го жертвах за Борис в разстояние на 50 години. А това беше нещо повече от саможертва. На втория ден в Габрово при гостуването ни сестрата на Борис -Цанка, направи скандал с него. Бяхме решили да отидем на екскурзия на балкана, но вместо това си тръгнахме обратно след една разправия. По пътя във влака обратно за София аз се простудих. Върнах се болна, едвам стоях на крака. Разбрах, че не мога да се справя сама, а пък Борис беше така устроен все едно, че не се отнася нито за него, нито за онези около него. Научих се, че Учителят се е върнал на Изгрева и помолих една сестра да ме подкрепи, изправих се, вдигнах очи и видях Учителя как минава на 50 метра от мен. Нямах сили да тръгна, нямах сили да извикам, а само мислено се съсредоточих към него и го помолих за помощ. Той, вървейки леко се обърна към мен, погледна ме и си продължи пътя към стаята. Аз разбрах, че Учителят вече е уведомен за състоянието ми и лека-полека се върнах в стаята и легнах на кревата. На следващия ден Учителят дойде при мене на гости да се уведоми за състоянието ми. През същата нощ аз получих облекчение -това беше помощта му. Аз съм в кревата и лежа, а Учителят седи на стол и разговаряме, но за други неща, а не за това - за моето пътуване до Габрово. След десетина минути той си отиде. Аз бях наказана за непослушанието си и боледувах дълго като млада булка и накрая оздравях. А за моето непослуша-ние там в Габрово се провали екскурзията, стана голям скандал, развихриха се човешки страсти на омраза и бях отхвърлена и отречена като тяхна снаха. Накрая тези развихрили се сили ме удариха, настигнаха ме по влака и така аз се разболях. Трябваше да платя за иждивяването на Божествената енергия, за непослушанието към Учителя особено ако ученикът не се е вслушал в съвета на Учителя, защото окултният закон не подминава и не прощава, защото Божествената енергия е много скъпа, ценна и Бог единствено се грижи за нея да отива там където е нужно и необходимо. Небето се грижи за правилното иждивяване и правилното съхраняване на тази енергия. Небето за времето и за човешкото време не се грижи толкова, защото времето за него е безконечно и безкрайно. Единствено, което Бог се грижи да съхрани и да запази и да вложи там където една идея трябва да се реализира това е Божествената енергия. Има една формула от Учителя - „Бог не е в Слово, а в Сила". Имаше една сестра, чийто син по време на войната бе заминал на фронта и дълго време не бе получавала писмо от него. Като всяка майка тя бе разтревожена и уплашена и накрая тръгна да търси Учителя на Изгрева. Той по това време беше на екскурзия в Симеоново. Сестрата пристига там и разказа, че синът й е на фронта и че няма никаква вест от него. Попита Учителя сина й жив ли е? Учителят се наведе към земята и започна да чертае с една пръчка една окръжност и да пише нещо в нея. След малко вдигна глава и каза: „Отивай в София. Като си отидеш у дома твоят син ще бъде там". Сестрата е разтревожена, уплашена, разплакана, целува ръка на Учителя и бърже, бърже се запътва към София. Отива си у дома и какво да види: синът й се върнал жив, здрав и целеничък. Само онзи, който е свързан с Небето може да получи чрез него необходимата помощ. Тя идва и се втича у човека само ако има предварително създадена връзка между човека и Бога, тази връзка се създава от вярата и по нея става духовното съединение между човека и Невидимия свят и само по нея се втича и върви Божествената енергия към онзи, който има нужда от нея. Има един стих от Писанието: „На ранина ще те видя, Господи". На ранина човешката душа може да направи общение с Бога. Разказваше същата сестра, че нейния син тръгнал и заминал в Италия на някаква екскурзия и дълго време не се обаждал. Отново отива при Учителя и го запитва какво става с нейния син, да не би да му се е случило нещо, че няма никаква вест от него. Учителят вдигнал глава, загледал се в пространството, мълчал дълго време, накрая свел глава към нея, погледнал я и казал: „Нищо му няма. Момчето ти е добре и трън няма да го убоде, ще се върне жив и здрав". Минават десетина дена и в един ден тревожен за майката на вратата се чука и влиза завърналият се син. Майката плаче от радост и го прегръща, че синът й се е върнал жив и здрав. А пък той за утеха казва: „Какво си заплакала, не бой се. Дори с трън не се убодох". Той без да иска повтаря думите на Учителя, сестрата трепва, усмихва се и мислено изказва благодарност към Учителя: „Не нам Господи, а на Твоето име въздай слава". Ето това е един стих от Писанието, където човек е разрешил правилно задачата си и когато е направил общение с Бога, и когато е получил закрила от него той може правилно да оцени и да каже, че не на него, а на Онзи, Който с десницата го е окрилял в бедата, само тази десница е свещена и славата принадлежи на Нея. Аз съм на разговор при Учителя. „Учителю, трябва ли човек да има желание или пък да се отрече от тях?" „Има три вида желания: на настроението, на разумността и на Любовта. Желанията на настроенията са за човека и с тях и без тях е все едно. Колкото ще ти донесат радост, толкова и скръб. Ако нямаш билет за университета добре е да отидеш в театъра. Ако нямаш билет за Божественото то отиди в университета. Но ако имаш и трите ще предпочетеш последният - да отидеш в университета и да учиш. Ще дадеш на другите двата билета - туй е жертва, а жертвата е нещо велико." „Но ако аз нямам билети?" „Ти имаш Божествен билет. Щом дойде настроението един глас ти каже: „Марийке, не правиш добре". Воините ги събуждат с тръби, за да идат на работа, а други ги събужда един сън и той отива също на работа. Някъде човек трябва да бъде положителен. Вчера като се връщахме от Витоша видяхме едно момченце, което караше колата си с тухли и четеше. И ти трябва да караш колата си и да четеш. В Невидимия свят има един закон: всяко добро желание се благославя. Великите духове помагат. Те са толкова оптимисти. Ти пропадаш, а те ти кажат: „Няма нищо" и в края на краищата видиш от всичките тия противоречия излезло нещо много хубаво. Какво значи да проявиш характер? Например, кажат ти, че след като си вземеш изпита, след два дена ще умреш. Но ти пак отиваш, за да си издържиш изпита. Няма да кажеш: „Щом ще умра, няма защо да се мъча, за да държа изпита". То ти е определено в програмата да го минеш на земята. Не е важно дали ще живееш след това или ще умреш, важно е да си изпълниш програмата за това, за което си слезнала на земята в този живот. Важно е да си ученик в Школата и да си взимаш изпитите редовно пред своят Учител."

145. ОТПЛАТАТА Преди да бъда изпратена от Учителя в света аз трябваше да мина една Школа. Как я минах само аз си знам - не беше лесно. От една страна трябваше да се справям с много мои вътрешни състояния и наследствени черти в характера ми, които носех от родителите си, а да не говорим за онова, което самата аз имах от предишните си прераждания. От друга страна трябва да се спомене противодействието, което срещах от родителите си и те бяха решително срещу едно такова занимание. От начало те мислеха, че това е временно увлечение и не ме възпираха, но постепенно отпора се засилваше и те настръхнаха срещу мен и поведоха битка на живот и смърт. Но аз бях единствената дъщеря на майка ми, която бе светска жена и се стремеше да поддържа едно положение на светска дама в обществото през годините 1915-1925 г. От трета страна трябваше да уча онова, което Учителят ми задаваше, а това поглъщаше много време и много сили. А да не говорим, че трябваше да се приложи всичко онова, което бях научила от Учителя. А дали го прилагах или не това знаех аз, знаеше го и Учителя, когато отивах при него на поредният урок. От това как прилагах или как се провалях Учителят съдеше за бъдещата си работа с учениците при тяхната самостоятелна работа. По-късно когато се отвори Школата той прилагаше някои изпитани методи върху мен и то главно в даване на резюмета да се правят по четени беседи или пък след слушане на същите. По-късно задаваше теми по различни въпроси и всеки ученик трябваше да развие темата. Сега ако на вас ви задам такава тема вие ще вземете да се ровите, да четете какво е написано в беседите и все ще попаднете на нещо. Но тогава Словото на Учителя не бе дадено, то започна да се дава чрез нас. Как чрез нас? Ние бяхме опитно поле, ние бяхме тези съзнания, в които Учителят засаждаше семената на Словото си така както се засаждаха семена в разсадника на Борисовата градина навремето, от които поникваха фиданки, че по-късно ги разсаждаха като млади дръвчета. Ние заварихме по онези години паркът с младите дръвчета. Ето така Учителят работеше с мене. Вероятно нещо израсна в мене от семената що бе той посял, после като пораснах на фиданка той ме посади в света и що бури, що гръмотевици, що светкавици минаха върху мен през тези години трудно е да се разкаже и възприеме. И в тази Школа аз трябваше да се справя с ревността, а това е една голяма динамична сила и която сила се опитвах да я насочвам като ревност към изучаване Словото на Учителя. Но тя понякога се обръщаше и отиваше в друга посока и се изразяваше към ревност по отношение на други ученички в Школата и от тук идваха големите конфликти. Това ставаше не само с мене, но и с другите. Много трудно се справяхме с тази ревност, която у жените се проявява много по-силно, защото те работят със сърцето си, т.е. с чувствата си. Ами как трябваше да се справя със завистта? Да завиждаш на тогова, който има нещо в себе си, което го има не даром, а го е изработил с времето си като качество. Хайде превърнете завистта в един стремеж да придобиете вътре в себе си тези качества, които ги има в другият и комуто завиждате. На думи е лесно, но я го направете. Тук при Учителя трябваше да се работи понякога със сълзи, друг път със зъби и нокти. Но тези зъби и нокти не са насочени навън към другите, а те са навътре към самата себе си, към онзи живот, който го носехме от памти века. Да изтръгнеш нещо от себе си и да го победиш и изхвърлиш навън това бе битка и война за отстраняване на всяко едно отрицателно качество на един пораснал плевел в теб. Ами користолюбието изразено и в материални блага или в други прояви за външно преуспяване. Ами омразата? Вие да не мислите, че това нещо не намираше храна у нас? Макар че тази Школа бе наречена Школа на Любовта то това бе един Висок идеал, който ако го приложим в един момент поне една стотна част, то следващият момент трябваше да се борим с още 99 части, които ни побеждаваха и те ни проваляха в нашият' опит за решаване на нашата задача. При Учителя аз трябваше да се науча да желая доброто на своите братя и сестри и трябваше да се науча да обичам безкористно. При един случай когато се оплаквах на Учителя за неправилното отношение на една сестра към мен, която злословеше по мой адрес въпреки добрината, която й бях сторила, той ми каза: „Направи доброто и го забрави". Да, доброто аз бях направила и щях да го забравя и бих го забравила, но тя злословеше към мен. А аз си казах: „Ето една неблагодарница" и тръгнах след това да се оплаквам на Учителя. Ето ви пример как не можах в този случай да си реша правилно задачата. Друг път при други случаи помогнахме на един брат и сестра и материално, и морално, и с една услуга. Направих го като сестра и като ученик. Но защо в мене се загнезди една мисъл, че тези хора трябва да ми бъдат благодарни. А те се оказаха неблагодарници. Ами сега. Отивам при Учителя и разказвам случая. „Давай, давай колкото можеш и не чакай да ти се плати, защото губиш." Аз бях дала, но чаках някаква човешка благодарност, която е все пак заплащане за услугата. Услуга за благодарност - това е заплащане. И тук разбрах, че онова, което правех аз го правех за тях, но като че ли търсех някаква отплата от тях изразена в някаква симпатия към мен и благодарност. Но така се развиха нещата, че те двамата се опълчиха срещу мен. И това ме доведе до вътрешно противоречие и при Учителя разбрах, че в тези два случая бяха допуснати нарочно тези неща с мене, за да се добера до една истина. А тя бе следната. Трябваше да се науча да обичам Бога над всичко, да Му служа беззаветно, самоотвержено и да Му оставя Той да се грижи за мене. Тогава Учителят ми каза следното за разрешаване на този случай: „Ти работи за Бога и остави Той да работи за тебе". По-късно разбрах, че да работиш за Бога бе да работиш за цялото и общото благо на всички и тогава, давайки своят дял за единното начало на живота ти като частица от тази верига ще получиш онзи дял, която те прави част от този живот и част от приобщаването ти към Бога като човешка душа дошла да учи, да прилага и да служи чрез Словото на Учителя. Ще ви разкажа един случай. По онези години Учителят е пътувал от село на село, от град на град и правел своите френологически изследвания, измервал е главите на българите, проверявал е техните възможности и качества и е вършел своята работа, за която ние днеска едвам можем да се догаждаме. Една година той е бил в село Койнаре, Белослатинско при един свой почитател, преспал там и на следващия ден излезнал по улицата да се разходи и да огледа селото. По едно време от пред се задава свещеника на селото. Учителят го поздравил, разприказвал се с него и му казал: „Отче, днеска не ми изглеждаш много добре. Много си умислен". Дядо поп го изгледал и му отговорил: „Остави се, да знаеш каква беля ме сполетя. Имах една хилядолевова банкнота, като че ли вдън земя потъна, Сложих я някъде да я скрия от жена ми и децата, а сега разбрах, че съм я скрил и от себе си, Три дена нито мога да спя, нито мога да ям". А по онова време една банкнота от хиляда лева беше много голяма пара. Учителят се усмихнал и му казал: „Недей да се кориш, отиди си у дома и на твоята маса има една дебела Библия, отвори Библията и на страница 867 ще намериш твоята банкнота". Дядо поп веднага тръгва, обръща се и тичешком отива в стаята, отворя Библията и намира въпросната банкнота. Целунал банкнотата, целунал и страницата на Библията пък решил да прочете какво е целунал на тази страница. За негово най-голямо учудване това е била книга на пророка Осия, глава 10, стих 1. „Израил е лоза, която се разпростира и дава изобилно плод за себе си. Според множеството на плодовете си умножи олтарите. Според хубостта на земята си хубави направи истуканите". Замисля се дядо поп на онова, което е прочел и си казал: „Ето Израил е наистина голяма лоза и разпростира лозинките си навсякъде, ето и аз съм Божий служител ама и този дето ме срещна и той е клонче от голямата лоза на Израил". А духовният Израил това е държавата на Йехова, държавата на Духа Господен. В Писанието има един израз: „Блажен онзи народ, чийто Господ е Бог". Ето в тези времена се виждаше духовният Израил и неговият господар, Който бе Господ на Силите и Бог на Боговете. Разказах ви са цената на благодарността. Аз съм на разговор при Учителя. „Трябва човек да търпи страданията. Като дойде страдание и човек е недоволен - нищо не му се прави и нищо не му се ще - тогава да се качи в умствения свят. Обективният ум е по-високо от нисшите чувства. А има морални чувства, които са по-високо от обективният ум. Човек пострада и като дойде радостта пак забрави страданието. Човек трябва да страда докато му се втълпи и докато си научи урока. Никой не може да влезе в Царството Божие ако не е достоен. Тука няма изключения. По-нататък като се срещнете с разумните същества трябва да им разбирате езика и да се съобразявате с техните закони. Те са строги щом някой не изпълнява, казват: „Какво търсиш ти тука? Как си дошъл?" и веднага го изпъждат навън". „Учителю, защо на едни не само, че нуждите им са задоволени, но имат и излишък, а пък други търпят нужда?" „Това на вас ви се вижда безпорядък. Всъщност всичко е наредено много справедливо. Тези, които търпят нужда - това е последица от тяхната карма". „Е, хубаво, но аз виждам, че тези, които имат излишък не са по-добри, следователно не са вършили по-добри дела в миналото?" „То не е благо. Богатството, което им се дава не е привилегия. Господ ги издига на високо, за да ги смъкне от по-високо, за да си научат урока на смирението". „Учителю, аз съм хвърлена вече от високо." „Има хора от вълча порода. На тях Господ гледа могат ли да обичат децата си, ако могат казва: „Щом могат да обичат своите деца ще могат да обичат и другите". „Учителю, аз от кои съм?" „Ти си от недоволните. Ти се въртиш около оста си, значи стремиш се към себе си. Има стремеж и към Бога. Земята обича своите деца - хората. Тя им се радва и ако те й се отнемат, тя ще страда. Да, земята има душа. Тя е много по-голяма от видимата земя. Да кажеш някой ходи по коленото, то не съзнава, но има едно разумно същество, което съзнава, че някой ходи по коленото му. Така е и със земята. Тя не съзнава, но душата й съзнава и се грижи и урежда съдбата на своите деца. А земята същевременно се върти и около Слънцето." „Учителю, как трябва да постъпя, за да помогна на брат си Славчо. Аз мисля, че той трябва да се ожени." „Ти ще му пишеш едно насърчително писмо. Е, по Божествено другояче се разрешава въпроса. По Божествено човек сам никога не забравя доброто, което му е направено. Пък този, който прави добро трябва да го направи заради Бога и на него да уповава." „Учителю, у дома ми моите родители и братята ми - всички страдаме." „Е, тежка карма имате. Трябва да я изплащате. Няма мърдане, ще ви накарат да си я изплатите."

143. СВЕТАЯ СВЕТИХ В ГОРНИЦАТА Ние заварихме Учителя преди и след отварянето на Школата не само като лектор, като ръководител на Школата, но и нещо друго. Заварихме го и го приехме като Учител. А опознаването на Учителя беше един дълъг процес на обучение от наша страна. Това опознаване и добиване на познание за някои биваше много бързо, а за други бе необходим цял живот, а пък трети напуснаха този свят без да познаят, кой бе Учителят. Ще кажете, че това не е възможно. Лично съм чувала това от устата на Учителя и той го казваше с голямо огорчение. Ех, да знаете колко голямо бе неговото огорчение. Отивам веднъж при него на разговор, това беше в по-кьсните години. Изведнъж той ме запитва: „Марийке, ти как смяташ аз кой съм, за кого ме взимаш?" Аз се взрях в него и с такава убеденост изрекох: „Ти си живият мой Господ," Бях цялата изтръпнала, някакъв ток, някаква струя бе преминала през мен, бях цялата от вътре изпъната като струна, бях цялата заредена с някаква необикновена вътрешна сила. Учителят ме изгледа внимателно и рече: „Блажена си ти, Марийке, че кръв и плът не са ти го казали". Това за мен бе цяло посвещение. Та посвещението има два етапа, единият е да съзреш и да направиш допир с Бога и да го намериш вън от себе си и вътре в себе си. В този момент аз бях доловила Божието изявление пред мен и го изрекох с думи пред Учителя. Това нещо не бе плод на моето естество, на личността Марийка, а на моят дух. На мен духа ми го каза. И вторият етап е, когато Бог съизволява към тебе. А какво по-хубаво можеше да се иска освен да ти се каже: „Блажена си ти, че кръв и плът не са ти го казали". Това състояние трая много дълго време, а много по-късно разбрах, че това е посвещението на ученика и то започва с откриването на Учителя, на онзи Дух във Вселената, който е Учител на всички светове. Не зная как бихте възприели това, но за мен остана едно вътрешно определение в живота ми. Та какво по-добро нещо е да се определиш и то чрез опознаването на Учителя си, че той е онзи, чийто Дух е едно с Бога. Да не смятате, че това, което казвам е някакво пренареждане на думи и изречения. Не, това бе етап в моят живот и от тогава когато пристъпвах към него вече пристъпвах като към Живия Господ, а това не бяха една-две срещи, а цели 25 години. Винаги съм се стремяла да пристъпвам с благоговейно чувство и със съзнание, че отивам при Бога. За мен в моето съзнание той бе Учител и Бог. Не един път ми бе казал: „Мен от Господа няма да ме отделяш". Може би това изказване да е дошло в някой етап от моето вътрешно състояние, където човек може мъчно да различи и да отдели човека, да отдели Учителя и да отдели Бога. Или пък в едно състояние на съзнанието, където човек се пита как могат тези неща да съжителствуват в едно човешко тяло. Пред теб е човекът Петър Дънов, пред теб е Учителя Беинса Дуно и пред теб е Божественият Дух, Господният Дух и Христовият Дух. И всичко това се изявява и се проявява чрез плът, чрез кръв и чрез Дух в Едно. Само Бог може да съедини и да обедини тези неща. Когато Учителят даваше задачи ученикът трябваше да ги решава. Оставаш сам на изпит пред Бога и трябваше да го търсиш като дух в себе си и като дух вън от себе си. А това беше трудно и непосилно. Но когато бях в молитвено състояние вече не правех разлика между присъствието на Учителя на земята и на Бога. Молитвата ми и съзнанието ми бе насочено към едно място, към едно начало, към единоначалието на живота в Битието, към Абсолютния Дух на Битието. А това беше неимоверно трудно за нашето поколение и на човека облечен в плът да съзреш и да опознаеш човека Петър Дънов, да видиш в него Учителя на Вселената и да видиш чрез него изявлението на Божествения Дух и проявлението на Христовия Дух. Това за мен бе една реалност, а вие, които идвате след нас вие ще имате възможност да. се запознаете с портрета му и пред вас ще имате лик с брада, с усмивка и с човешко тяло. За мен освен този жив лик и жив образ, за мен той бе Духът на Битието в това тяло. Ами за вас останалите, които ще дойдете след нас, какво е? Слушайте приятели млади, само чрез Словото можете да се доближите до Учителя, до онази епоха, само чрез Словото може да се доближите до него, защото Словото е глава на Истината, а Истината е глава на Божия Дух, а Духът е изява на Бога. Където е Словото, там Учителя, там е и Бог, защото Бог бе Словото и Словото бе у Бога. Ние това го видяхме, чухме и опитахме. Остава и вие да го срещнете. Пътят на ученика е само един и той е в Словото на Учителя и чрез Словото на Учителя във вашия живот. В Търново на лозето имаше една сграда, която я наричаха „колибата" и тя се ползваше от всички, които идваха на съборите. На горния етаж имаше една стаичка, която наричахме Горницата на Учителя. В тази стая той пребиваваше, отсядаше и там приемаше посетители. Тази стаичка вътре беше подредена по негов план и по негови съвети. В нея имаше поставени различни предмети и неща, които представляваха символи и скрижали на Бялото Братство. Имаше поставени чертежи, обозначени геометрични фигури, триъгълник с върха нагоре, триъгълник с върха надолу, окръжности, сложни геометрични фигури. Имаше поставена Пентаграма, а впоследствие бе поставена и една цветна Пентаграма. Над вратите и по стените имаше поставени разноцветни ленти с цветовете на дъгата. Тези ленти символизираха цветовете на небесната дъга, а вътрешният им символ трябваше да ни свърже с онази книжка, която Учителят бе издал „Завета на цветните лъчи на светлината". През време на съборите Учителят в тази стаичка канеше групи от десет човека, всички влизаха при него и той заедно с тях се молеше в тази стаичка пред онези символи, които бяха окачени на стената. Тук имаше и кандила - седем на брой, имаше и портрет на Учителя. Цялата тази символика трябваше да представи, че тук се намират скрижалите на Бялото Братство и че тук човек застава пред светая светих на Божествения Дух. Състоянието на братята и сестрите по съборите беше необикновено, то бе приповдигнато и особено възвишено. Тяхното съзнание тук бе приповдигнато под въздействието и присъствието на Учителя. Влизайки в стаята тук атмосферата бе особена, чувствуваше се една космическа тишина и усещахме как всеки един от нас като че ли се намира в центъра на Вселената, как ние обхващахме с нашето естество цялата Вселена вътре в нас и вън от нас. Стояхме изправени и се молехме и молитвите ни възлизаха като светлина от нас и заедно с тази на Учителя обхващаше, озаряваше и като че ли цялата Вселена дишаше и живееше с нас. Тук разбирахме какво означава състояние на Божествения Дух и какво означава формулата „Мирът Божий превъзхожда всяко знание". Само тук можеше да се разбере. Това го схванаха и останалите. Веднъж Учителят ме заведе в стаичката, в светая светих и ме остави само да се помоля, а той остана вън, стоеше отвън вратата и ме чакаше. Аз се молих, как се молих не си спомням, но знаех и виждах, че съм застанала пред олтара на Бога и се моля. Неописуемо състояние на моят дух пред Духа на Битието. Невероятно съпоставяне, граничещо с невъзможността ми да опиша това мое състояние. Та видях какво представлява човешката душа пред лицето на Бога - една прашинка в безкрая на Вселената. Тук разбрах величието на Божествения Дух, разбрах проявлението му в Учителя и разбрах какво е състоянието на човешката душа пред това величие и пред Великият Учител. След малко влезе Учителя и каза: „Достатъчно е". Погледнах го и исках да му кажа, че бих желала вечно да стоя тук. „Не би издържала, а ще изгориш. Аз временно свалих Святия Дух тук, за да имате среща с Него и една опитност с него." След години, когато посещавах Търново и вилата аз се качвах в Горницата и оглеждах стаята. Някои от картините стояха, други бяха махнати, цветната Пентаграма я нямаше. Оглеждам се, търся, но няма го онова състояние на Духът, защото Учителят си го бе взел със себе си. Бяха останали някои от символите, предметите, които напомняха за една епоха в живота на ученика. Но какво са символите без присъствието на Божия Дух. Обикновени символи. Тогава разбрах, че символите се превръщат в скрижали когато Божият Дух присъства в тях. Приятелите по време на съборите посетили Горницата оставаха с този свещен трепет, преминаваха през стаичката и си отиваха кой за къде се беше запътил. След време един от тях бе срещнал Учителя и споделил с него, че ходел в Търново на лозето, влезнал в Горницата, но не намерил и срещнал онова, което търсел и което изпитал навремето там. Учителят го оглежда и запитва; „А какво търсехте?" „Ами онова, което изпитахме там при съборите." „Това е състояние на Духа, а Духът пребивава там, където Бог се проявява, защото Бог е Дух и тия които Му се кланят в Дух и Истината да Му се кланят. " Онзи приятел немее и свежда глава пред Учителя, казва: „Учителю, простете ми, че съм се кланял на предмети и на вещи". „Това не са вещи, а скрижали на Бялото Братство и те имат сила, но само онзи, който има в себе си ключа може да ги отключи. Ключът е в Словото, там ще го намерите." Аз смятам, че това е една от големите тайни, които разказвам пред вас и едно правилно отношение към скрижалите на Бялото Братство и всичко онова, което е дал Учителя чрез Словото си посредством своя живот тук на земята. Затова бе казал: „Гледайте мен и мен подражавайте, така ще имате едно предметно учение за служение на Бога". Ние бяхме около него, движехме се около него, гледахме го и много неща не видяхме, макар че дълго го наблюдавахме, слушахме думите му и виждахме действията му. Но ние бяхме несъвършени като човеци и не винаги можехме да проумеем какво казва той с една дума, с едно Слово, с един жест и с една постъпка. Спомням си на една от екскурзиите на Витоша един селянин пресрещна Учителя и го запитва: „Абе ти, човек, от де си?" Този българин го запитва, защото вижда, че пред него стои човек с бяла брада, с шапка, с костюм и с бастун. Иска човека да знае от кой град иде, от къде и с какво се занимава. Пита и се интересува българина, защото е любознателен и любопитен. Учителят се усмихва и казва: „От слънцето съм, от слънцето ида и към слънцето отивам". Онзи селянин мига, не може да разбере дали правилно е чул илй има нещо тук друго. „Ама извинете, господине, какво казахте, ще може ли да ми го повторите?" Учителят го повтаря, онзи го поглежда учудено и добавя: „Абе аз мислех, че ти си разумен човек, така като те гледам, а ти какви ми бръщолевиш и какво ми говориш? Абе ти да не си нещо така паднал от небето та ми разправяш такива едни неща?" „Не паднал, а слязъл от Небето на земята." „А защо си дошъл тук и какво ще правиш тук, мога ли да те попитам?" Учителят се усмихва: „С Божествена цел". Онзи селянин стои, гледа, чеше се по врата и леко-полека се отдалечава. Този случай ми го е разказвал лично Учителя и понеже той говореше със символика и който не го познаваше не можеше да разбере какво той понякога казва. А когато говореше за слънцето той подразбираше разумният възвишен Божествен свят. Учителят бе споменал: „Аз съм от Божествения свят". Много по-късно разбрахме какво означава символа на слънцето и разбрахме след време, че слънцето е емблема на Божественото, че светлината на слънцето е мисълта на Божествения свят. Има една космическа спирала, която обединява земния живот, духовния живот и Божествения живот и само при нея може да се проумее онова изказване на Учителя, че той е от слънцето, че идва от него и заминава за него. Спомням си бях студентка и в едно свое размишление бях прозряла в себе си, че Учителят е слънце. За мен слънцето бе висшата проява на Божествения свят. Приех, че и Учителя е висшето изявление на Божествения свят в това тяло. Отивам същия ден при него. Той ме посреща и в този миг видях, че от слънцето се отдели един лъч, слезна надолу, стрелна се и влезна в тялото на Учителя и излезна през очите му и се отправи към мене. Така както децата си играят с огледала като търсят слънчевите лъчи и след това ги отразяват и ги отпращат чрез огледалото някъде в някой отворен прозорец или на някоя стена. Стоя изненадана и не мога да продумам дума. Учителят се усмихваше. Исках нещо да кажа, но не можеш да си отворя устата от изненада. „Марийке, какво има?" „Учителю, дойдох при слънцето." Той отново се усмихна: „Марийке и то те поздравява чрез един ангел, който слезна по един лъч от слънцето и ти донесе един поздрав от слънцето." По-голямо откровение не можех да търся и то не се повтори. Но Учителят отвори в мене един малък прозорец, за да видя едно от изявленията на Светлината, която бе акт на Божествения свят. Охраната на лагера по време на съборите се извършваше и бе поверена на младите братя. По това време българското духовенство се бе развихрило и водеше жестока борба срещу Учителя и неговите привърженици както в страната и по-точно по време на съборите. От амвоните на църквите свещениците хулеха Учителя, настройваха обществото, клеветяха Учителя и приятелите пред обществените власти и търсеха начин да се спрат съборите. А затова трябваше да има повод и за да не им се дава повод и да се попречи на някоя провокация то приятелите строго охраняваха и през нощта, и през нощта целият лагер на лозето. Тук бяха опънати много палатки и в последните събори наброяваха към 600 до 1000 човека. Обикновено за охрана се избираха едрите, силните братя и в ръцете си държаха едни големи бели тояги. Дори Борис Николов, който бе висок и силен носеше една сопа дълга, която стърчеше една педя над него. Веднъж попитах Учителя: „Ама, Учителю, какво ще кажат за вашето Учение, когато онези от града видят сопите?" Той се у усмихна: „Кучетата скачат според тоягата. Аз не съм дошъл за кучетата, а за учениците, за българите, за славянството и човечеството. А пък вие, които сте тук сте длъжни да предадете това Слово на следващите, които идат. Така че това Слово се охранява горе от ангели небесни, а пък тук долу също се охранява от ангели небесни и ангели земни. Горе небесните служители държат в ръцете си меч, а пък тук земните ангели държат бяла тояга. Ако е необходимо тази тояга може да се превърне и на меч Господен". На един от съборите кой знае защо изведнъж налетяха много оси, които не само смущаваха, но и ужилиха някои от съборяните. Отидоха и се оплакаха на Учителя. Тогава Учителят отиде и застана малко в страни, направи някои движения непознати за нас, произнесе няколко формули и всички оси изведнъж бяха разпръснати от масите и застанаха на едно място, като че ли бяха замръзнали. Учителят ги огледа, после ги подухна, за да провери дали се движат, а те стояха като мъртви. След това Учителят направи друго движение, изказа други думи и полека те се раздвижиха, разпериха крилца, хвръкнаха и напуснаха лагера. Повече те не се мернаха. Учителят каза: „Мислите на свещениците и владиците срещу нас докараха тези оси в лагера. Но ние сега ги прогонихме. Мога да направя същото и с всички врагове на Бялото Братство, но не искам, защото велик е гневът Божий". Винаги на всеки един събор не минаваше ден да не се случи някакво събитие, което бе проекция на онези сили, които противодействуваха. Показателен е случаят когато през 1922 г. въпреки атаките на духовенството събора бе проведен, но се случи нещо необикновено. След като приятелите преминаха последователно на групи в Горницата на вилата някои, които бяха от града като си разотидоха започнаха да приказват и да разказват за обстановката в Горницата. Имаше любопитни, които слушаха, а имаше и такива, които тръбяха насам и натам за светая светих на тази стаичка. Това достигна до свещениците, те вече знаеха, че там Дънов е окачил една голяма икона, на която е изографисан неговия образ. За тях това беше кощунство срещу Бога. Беше последният ден и повечето от приятелите бяха се приготвили и се разотиваха кой от където беше дошъл. Вечерта на последния ден към 20 часа Учителят застава под беседката в лозето подпрян на чадъра си и вглъбен в себе си. След това Учителят извиква Никола Ватев, който нощуваше в колибата и я пазеше и му казва следното: „Когато дойдат онези не се противете, отворете им да разгледат навсякъде." От начало никой не разбрал за какво става дума и кои трябва да дойдат и на кого трябва да се отключи вилата. След няколко минути се вижда, че войска огражда колибата и околната местност. Предвожда ги един офицер на име Харлаков с няколко войника приближава към колибата и запитва: „Къде е Дънов?" Учителят седи на мястото си и мълчи. Офицерът иска да се види онази тайна стаичка, в която според свещениците там се вършат скверни работи. Никола Ватев и Панайот Ковачев отиват и отварят стаята, т.е. Горницата. До тях е офицера, който надниква в нея, вижда че тя е осветена със седем кандила, които денонощно горят, вижда различни картини наредени, надникнал от прага, огледал я, но не влязъл. Слиза надолу по стълбите, отправя се към Учителя и го пита: „Ти кой си?" „Аз съм Дънов." „Ти си арестуван." След това офицерът повежда Учителят и заедно с него тръгват Ватев и Ковачев. По това време докато ги отвеждат в казармата други отиват и съобщават на Костадин Иларионов, който беше военен и беше се пенсионирал като подполковник. Иларионов заедно с още други двама братя отиват в казармата, допускат ги в канцеларията и виждат, че Учителят е седнал на едно кресло, а Ватев и Ковачев са до него. Иларионов съобщава на Харлаков: „Господин Дънов ми е гостенин и вие нямате право да го арестувате." След уточняване накрая Учителят с придружаващите братя е освободен и те се връщат. На другия ден мнозина от приятелите си заминават, идват и се сбогуват с Учителя. Точно по обяд изведнъж идва брат Деню Цонев, запъхтян и уплашено казва: „Учителю, веднага трябва да заминете от Търново, защото ще дойдат да ви арестуват отново". Учителят става и се прибира в стаята. Предава някои вещи на Елена Иларионова и заминава за София. На тръгване той казва: „Ученикът трябва да запази вътрешния си мир и за нищо на света да не го нарушава. Божият Мир превъзхожда всяко знание". След това цветната Пентаграма след направен обиск бива свалена и полицията я взима, за да се види и да има веществено доказателство за това, че господин Дънов на събора в Търново направил от образа си икона и я сложил на стената, за да се кланят неговите последователи. Това беше раздухано по вестниците и се писа много за тази икона. А това беше тази цветна Пентаграма, която стоеше закачена по време на съборите. Минаха известно число години и накрая един брат имаше връзки с директора на милицията и успя да я вземе обратно. Отидоха и я занесоха при Учителя. Учителят беше строг и недоволен: „Приберете Пентаграмата така както е увита и я запазете. Аз навремето изтеглих всичко от нея. Светият Дух се оттегли от нея. Те искаха да се гаврят с Светия Дух. Но това не бе им дадено. Опитаха да се гаврят със скрижалите на Бялото Братство, но те ще проверят окултния закон и ще отговарят за това". От следващата година съборите в Търново бяха забранени и Учителят ги прехвърли в София.