RPX

Домът на Петко и Гина Гумнерови се намираше на ул. „Опълченска" 66. Това бе кьща-близнак като от лявата страна живееше баба Парашкева с нейното семейство, а от другата страна бе семейство Гумнерови. Учителят посещава дома им през 1905 г. и се премества да живее там от 1906 г. чак до 1926 г. Там в този дом Учителят приемаше гости, посетители и там пред отвореният прозорец държеше и изнасяше първите свои беседи като в четвъртък бяха беседи за жените, а в неделя от 10 часа бе за гражданите и за братята и сестрите. Понеже имаме много малко данни за онова време затова ще ви предоставим едно собственоръчно написано показание от Петко Гумнеров във връзка с едно полицейско разследване на столичния градоначалник Свинаров срещу Учителя и срещу неговите последователи. Това показание е поместено и публикувано в „Духовна култура", стр. 38, книжка 11 и 12 от 1922 г. и това е доказателство за тезата на Ласков, който пише срещу Учителя и за да даде доказателства помества показанията, които са били в полицията. По този начин те са публикувани и запазени досега. А за нас са източник за живота на семейство Гумнерови от първите години.

 

Разпитан, Петко Ив. Гумнеров показва: „Г-н. Петър Дънов познавам от 20 години насам, тутакси след завръщането му от Америка. Той е човек на науката. Българин френолог. Ред години той ходи из България да прави френологически издирвания с цел да се добере и изучи типа на българина. Държеше и сказки по френология, като едновременно обясняваше и разни въпроси от философски и научен характер. И, то се знае, щом е френолог-психолог, той познава и разните доктрини, които обясняват психологията. Една от тия доктрини е и спиритизмът, с който обаче, не се занимава в експерименталната му форма, а го изяснява и си служи с него дотолкова, доколкото да обясни психологическите си студии. Експериментите, каквито са разните видове сеанси, той избягва. Напоследък, като вече добър познавач на психологията на българина, той си е турил за задача да му обясни с ред сказки, които и печати, религията и нейното значение в живота. Във всички тия сказки той застава на чисто философско и научно гледище и се старае да прокара в България мисълта, че народът ще успее, ако приеме да заживее по правилата, изложени в Евангелието. И това именно Евангелие той изяснява на народа в сказките си, които държи от ред години насам. В тия сказки никога не съм чувал да се прокарва нещо противорелигиозно или нещо, което да събаря православната вяра. Напротив, тая последната дори се подкрепя и поддържа от беседите на Дънов. Събранията си господин Дънов ред години държеше у дома ми, на ул. „Опълченска" 66, а сега ги държи в салона на г-жа Ружа Иванович, която го отпуща безплатно. Във всички тия беседи тълкува Евангелието. Интимни събрания не мога да кажа, че имаме, защото организация нямаме. Но все таки тези, които са по-приближени до Дънов, намират го у дома, защото там живее. И не е чудно, ако някога изведнъж неколцина се съберат около него; в такива случаи разменяваме мисли и имаме по-интимни разговори по разбирането на евангелските истини. Събранията стават у дома всеки четвъртък от жени, които споделят тълкуваният, които Дънов дава на Евангелието. В тия събрания жените пеят църковни песни и се молят Богу за себе си, за своите си и изобщо за събитията. Колкото за излетите на мнозина сутрин пред изгрев-слънце в Борисовата градина, ще кажа, че тия иЗлети се правят само от ония мъже и жени, които възприемат възгледа на Дънов., прокаран в беседите му, че онзи ще бъде здрав постоянно, който става рано преди изгрев на слънцето и прави разходка на отворено. Не е вярно, че Дънов е мил нозете на жени или моми, при старанието си да прокарва свое някое Учение вън от онуй, за което по-горе споменувам".

 

Ст. София, 11 .VII. 1917 г. й (п.) П. Ив. Гумнеров

 

Показанията писал сам.

 

А какво е отношението на Учителя Дънов към семейство Гумнерови личи най-добре от две писма написани от Учителя във Варна през 1905 г. и изпратени до тях по единично. Предоставяме тези две писма.

 

Варна, август 15.1905 г.

 

„Гино,

 

Дъще Израилева, слушай моите думи. Зная ти с нетърпение очакваш моите благословения и в това добре правиш. Силата на праведния стои в послушанието, в търпението, в молитвата, във вярата и благостта. Бъди подобна на Мария, която с вяра видя възкресението на Лазаря. Блажени, които вярват. Без вяра не може да се угоди на Бога. Бъди радостна, бъди весела и блага духом. В живота ти често ще минават бури. Но знай, че моята ръка е навсякъде. Аз съм Господ и Спасител на слабите и страдущите. Следвай великите добродетели. Всеки ден извършвай по едно добро дело, всеки ден казвай някому по една блага дума. В това се соуслаждава моя Дух. Аз съм Господ, който милва грешните, а праведните любя. В лозето, в което те призвах и ти имаш от мен своя добър дял. Аз съм Онзи, Който дава сила.

 

Аз не гледам на лице, но на сърце. Който служи на мен, него ще го Отец да прослави. Днес вие сте всички благословени от Мен. Слугувай на твоите братя и сестри по плът заради мен. Жадните напои, гладните нахрани, голите облечи и болните преглеждай. Това на мен ще сториш. Ти ще имаш всичкото мое съдействие в твоя живот. Аз ще те ръководя всякога. Ставай и лягай с тая мисъл в сърцето си. Бъдещето, което съм приготвил за теб светло е. Моят Дух ще те укрепи и освети."

 

Твоя Господ Емануил.

 

Варна, август 15.1905 г.

 

„Петко,

 

Бъди като добрия самарянин, като Закхея моя приятел, който ме повика радостно в деня си, когато бях на земята. Тази ще бъде една от добрите работи за теб в тоя временен живот. Работи, Петко. Работи, това искам от теб. Дай пример от сега нататък с твоя живот с това ще запушиш устата на одумниците. Когато аз обичам никой не може да осъжда. Моето Учение е живот. То е жив хляб, жива вода, който яде и пие от този хляб и от тази вода няма да огладнее и ожаднее до век. Аз те повиках ти послуша. Това е твоето благословение. Сега от теб искам да бъдеш търпелив и да ме винаги слушаш. Това ще донесе голямо благословение на душата ти. Ти трябва да помагаш на бедните и немощните. С твоето пробуждане в мен ще приемаш всеки ден моята подкрепа и благословение.

 

Мира на тебе. Ако ме любиш, ще опазиш моята заповед до край.

 

Твоя добър приятел Исус"

 

От двете писма е видно, че Гина и Петко Гумнерови са души от времето на Израиля и от времето на Христа. Едното писмо Учителя е подписал с „твоя господ Емануил". Господ Емануил - това е Божествената троица и означава Великият Учител на Вселената (вж стр. 36, том IV на „Изгревът").

 

Другото писмо е подписано от Учителя „твой добър приятел Исус". Исус = Елохим = Заветът на Бога = Господ на светлините (вж. стр. 39, том IV на „Изгревът")

На Изгрева имаше няколко художника, които рисуваха умело и имаха сполучливи платна. Учителят имаше отношение към това изкуство и няколко пъти сме ходили на изложби на художници. Дори има и една такава снимка където сме тримата - аз, Учителя и Боян Боев застанали пред сградата на Художествената галерия. Художниците идваха на Изгрева, споделяха за тяхното изкуство и Учителят им даваше съвети за светлината, за цветовете, за багрите и за проекцията. Учителят имаше друг поглед, друг взор и друго виждане за цветовете понеже за него те бяха живи светлини. По този въпрос той е говорил много особено, когато той даде за задача да се работи с краските, т.е. с цветовете и дори издаде една книжка „Завета на цветните лъчи на светлината". Тези краски и цветове той ги даваше от дъгата на спектъра, бяха сложени по особен начин и дори в Горницата на вилата при лозето в Търново имаше разноцветни ленти, които бяха закачени на стената по особен начин. На много места в беседите му ще намерите мисли на Учителя изказани във връзка с вътрешното съдържание и смисъл на различните краски от спектъра на светлината и за светлината изобщо. Както ние музикантите получавахме едно непознато знание досега, така и художниците, които бяха около Учителя на Изгрева също получаваха съответни знания за тяхното изкуство. Той живо се интересуваше от тяхната работа и им съдействуваше. Но и тогава музиканти, художници, поети, писатели те всички бяха много бедни и държавата изобщо не ги подкрепяше - те бяха на самоиздръжка. Каквото припечелваха от това живееха, а някой път нямаха пари нито за хляб, нито за бои. Добре, че по това време във всички училища имаше урок по рисуване и така художниците биваха назначавани за учители по рисуване в училищата и получаваха заплати на учители и така преживяваха.

 

Веднъж Учителят ме извиква и ми нареди да отида в града и да закупя един комплект от най-хубавите бои за Цветана Симеонова, която бе художничка. „Ами, Учителю, аз нищо не разбирам от бои." „Отиди", ми каза той. Послушах, отивам в града, завъртам се в магазина където се продават тези бои за художници и се чудя как да попитам, за да не се изложа, че нищо не разбирам от бои, защото могат да ми дадат обикновените бои особено като видят, че съм невежа и не съм художничка. А Учителят иска най-хубавите бои. Влизам в магазина и ето идва насреща ми Никола Кожухаров, който бе художник и с който се познавахме. Разказвам му, че съм изпратена от Учителя да купя най-хубавите бои, но че не разбирам нищо от бои за художници. Той се засмя и се зае с тази работа и избра най-хубавите бои. Наблюдавам, че продавачът искаше да му пробута други бои, но той не ги взе и тогава онзи извади съвсем други бои от друга фирма. Платих аз боите с пари, които ми бе дал лично Учителя. Занасям ги на Учителя и му обяснявам щастливият случай със срещата с този мой познат художник. Учителят рече: „Е, рекох видя ли, че и ти разбираш сега от бои. Купила си от най-хубавите". После ми нареди да отида при художничката Цветана и да ги подаря от мое име. Аз се питам как така от мое име, нали парите са негови, но той ми заръча: „На никой да не казваш, отиди и ги подари". Изпълних заръката, отидох при художничката, а тя точно по това време се тюхкаше, че няма пари да си купи бои и вече седмици не може да работи. А в главата си имала някаква идея и образ, който образ иска да го предаде чрез бои понеже го била скицирала вече с молив. Аз най-тържествено станах и връчих комплекта закупен с парите на Учителя и избран от художник и то комплект с най-хубавите бои от най-реномираната марка. Тя се разплака. Беше наистина неудобно да получаваш благодарности вместо това те трябва да се отпращат на друго място и на друг адрес, т.е. към Учителя. Колкото повече се радваше, плачеше и ме целуваше, а аз толкова повече изпадах в неудобство. Чуждата радост не бе и моя радост и тя започваше да ме задушава. Едва издържах на благодарностите, излезнах навън и отивам право при Учителя да споделя с него и че съм изпаднала в неудобно положение от чуждата радост, която е била насочена към мен, а не към него. Разказах му всичко, а той ми отговори: „Когато аз обичам това никой не знае, всичките ми външни отношения с хората са само методи, които се прилагат в Школата". „Ами, Учителю, ето Цветана сега цялата си благодарност прехвърли върху мен и за малко не ме удуши с нея, а тя трябваше да ги отправи към вас." „Така ти смяташ, защото ти не знаеш, че преди да те изпратя да купиш с тези пари бои, тя от една седмица се молеше на Бога, за да може да излезе от това стеснително състояние и безпаричие. Ето в момента тя също се моли на Бога и му благодари, че той те е изпратил, за да купиш бои и да ги занесеш. Та така ти извърши Волята на Бога, отиде, купи и връчи боите, но че парите не бяха твои в този случай няма такова голямо значение. Тези пари също не бяха мои, а бяха дадени да се свърши една работа за Бога. И ние я свършихме: онзи, който даде парите, аз, който ги взех и ги предадох на теб и ти, която отиде и закупи боите. Кръга се затвори и Бог се прояви чрез Любовта си." Тръгнах си. Ама моля ви се та къде ще намерите по земята такива неща да ви се случат и в едно и също време да получите посвещение на такива мистични тайни и съкровища за човешкия дух и човешката душа. Та дори ако си камък ще се разтопиш от умиление, та ако си човек то трябва на ангел да станеш и да захвърчиш. А аз вървях по човешки, с човешки стъпки и нещо вътре в мене летеше по ангелски. Така приключи този необикновен ден. Цветана нарисува един портрет на Учителя. Образът на Учителя при нея бе в профил, той е запазен и има цветни репродукции от него. Тя бе талантлив художник и доста продуктивна. От нея има многобройни платна, пейзажи от братският живот на Рила и от езерата на Рила. Тя направи няколко официални изложби в града, но хубаво е нейното творчество, което се отнася за братския живот на Рила да се събере и да се направи една ретроспективна изложба. Тя имаше навремето идеята, която успя да осъществи, че всички нейни цветни платна тя ги засне на цветен филм и от него бяха направени репродукции под формата на цветни картички. Някои от приятелите съхраняват тези цветни картички.

Когато влезнах в Школата около братските среди се вреше един адвокат на име Толев, който освен адвокатската си дейност се занимаваше с окултизъм и издаваше списание „Всемирна летопис", в което сътрудничеха много хора от Братството като Боян Боев и др. Той беше женен и си имаше семейство и дом. Аз бях млада и понеже съм приличала на една негова възлюбена от младите години той ме погна да ме ухажва. Да, погна ме като куче и ме преследваше като дивеч. Започна непрекъснато да ме спира, беше ме харесал и се влюбил в мен. Аз се страхувах от него, но винаги като ме спираше ми говореше своите любовни чувства, а след това аз отивах и разказвах всичко на Учителя какво той ми говори. Казвах на Учителя, че този човек аз не мога да търпя. Но Учителят ми отговаряше, че като ме спира да разговарям с него любезно. Изпълнявах каквото ми казваше Учителя, бях любезна с него, но после отново отивах и му разказвах всичко. По този начин хем се разтоварвах психически, хем го уведомявах за проведения разговор. Аз усещах и разбирах, че тук има нещо друго, което не знаех, но трябваше да изпълнявам съвета на Учителя. Аз непрекъснато се страхувах от него ако кимна с глава след като той ме поздрави, той ме спираше и изливаше любовните си слова към мен. Всички ме гледаха и смятаха, че аз съм вече любовница на Толев, женен и при това възрастен мъж. Дори възрастните сестри когато минавах покрай тях те вдигаха дългите си рокли до земята и казваха: „Мърша, мирише на мърша". Това беше тогава специален маниер на тогавашните жени, че като вдигнат дългите си рокли както тогава бе модата да се носят чак до земята, че като ги вдигнат да се видят не само глезените, но и краката и тогава казваха „Мирише" и започват да газят и тъпчат с крака, т.е. трябва да се стъпче тази мърша и никаквица. Та мършата бях аз, миришех на мърша и бях никаквица. После жена му проведе цяла акция срещу мен и настрои братята и сестрите и мнението им към мен се оформи в най-лоша окраска. Тогава за морала имаха друго мнение. Говорим за външния морал, а пък за вътрешния много не се гледаше, защото търсеха външното благоприличие. Така веднъж в салона на Дурн ферайн" аз минавам, а жена му хваща дрехата си е два пръста и с жест извиква нависоко: „Вижте, вижте - гнило, от по-гнило". Тогава въшките по хората не бяха рядкост, а с този жест тя показваше освен, че съм въшка, но съм и гнида, която се е загнездила по ревера на нейната рокля и показва, че всички трябва да се пазят от мен, за да не въшлясат чрез мен. Та гнидите, които се загнездваха по реверите на дрехите се наричаха „гнило". Някаква смесица от гнида и всичко онова, което е гнило и разкапано. Та аз бях и въшка, и гнида, и разкапана, която мирише на гнило. Аз не можах да изтрая, отидох при Учителя да му се оплаквам. А вместо аз да му се оплаквам, той започна веднага да ми говори, че аз развалям семейството на Толев и че съм флиртувала с него. Аз мълчах и непрекъснато търсех мисълта си дали има нещо такова. Накрая казах: „Учителю, такова нещо няма". Той се усмихна и каза: „Е, така де, кажи го по-смело". Това бе един негов метод - от начало всичко, което му бе казано той трябваше да го каже, да освободи съзнанието на онзи, който му е казал, после предаваше на оногова, комуто трябваше и чакаше отговора. Отговорът решаваше задачата. Аз отговорих, че няма такова нещо и следващият път когато жената на Толев отива при Учителя да се оплаква от мен той й казва, че такова нещо няма, т.е. предава моят отговор. Той знаеше всичко, знаеше как се движат тези фигури на шахматната дъска, но използваше един друг закон, който аз тогава за пръв път научих. Но Толев все повече ме ухажваше, аз не можах да издържа нито ухажването му, нито нападките на възрастните сестри, нито ожесточената акция на жена му, макар че Учителят настояваше да бъда любезна с него. Накрая не издържах и казах: „Никакви любезности, било каквото било и край". Отидох при Учителя, а той ми каза: „Ти на нея трябва да й благодариш. Тя ти прави едно добро. Тя те предпазва. Ако не беше тя щеше да бъде по-лошо за теб.

 

Можеш ли да очакваш нещо от един човек, който не може да бъде верен на Бога? Ако той не може да остане верен на Този, Който всичко е пожертвувал за него, та на тебе ли ще остане верен? Дойде някой с приятелите си при мене и ми иска пари на заем, за да отиде в кръчмата. Аз не му давам и той се разсърди. Щом е за пиене, пари не давам. А виж готови сме на драго сърце да услужим когато някой иска да прочете някоя книга ще му я купим, за да я прочете. В този случай тук е същото. Кредит не може да се дава на човек, който пръска парите си, образно казано, за кръчми".

 

Веднъж отивам на чешмата в Диана бад да си налея една стомна с вода. По това време ние правехме опити с носене на вода. Толев беше също там и започваше да ме ухажва отново. Накрая аз не изтърпях и му казах: „Жалко, че нито един лъч от Словото на Учителя не е проникнал у вас". Това му подейства нещо повече от плесница. Ако му бях ударила плесница щеше да я приеме като подарък от мене. Аз си тръгнах, а той след мен размаха ръце, размаха юмруци и започна да вика: „Аз ще дам да се разберете, аз ще ви дам да се разберете". Това беше закана срещу всички ни и така той се опълчи срещу Учителя и Братството. Скоро време той се обяви официално срещу Учителя и стана най-големия му враг. Но преди да се обяви официално за негов враг веднъж срещам Учителя, а с него и Толев. Учителят беше особено любезен с него, коткаше го, защото отлично знаеше какво представляваше този дух Толев, Но той като ме видя разпери ръце ужким да ме прегърне. Аз минах покрай тях все едно, че не виждах нито Учителя, нито Толев. Също и Учителят се направи, че не вижда нищо - нито мен, нито разперените ръце на Толев. След този случай Толев използва един повод да се скара с Учителя за някаква вещ, която му бе върната и се опълчи официално срещу Братството. Понеже беше в тези среди познаваше много неща и в своето озлобление изнасяше на всеослушание всичко, което бе добре дошло за духовенството да вдигнат отново врява и олелия срещу Учителя. Толев по това време заведе официално дело пред съда срещу Учителя за един чайник. Да, за един чайник. Той навремето купил един голям чайник, който побираше десетина литра вода, бе го подарил да се ползва при братските екскурзии и след това поиска да му се плати като преди това бе завел дело.

 

Аз съжалявам, че не можах да изпълня онова, което каза Учителя, за което го огорчих много. Ако аз бях продължила да бъда любезна с него въпреки нападките от всички страни срещу мене може би Учителят имаше нещо друго предвид и може би това негово състояние да вземе по-благоприятна насока и от увлечението към един човек и стремеж към един човек да се превърне към стремеж към всички и към делото на Учителя. Тогава в първите години Толев бе голяма личност, с авторитет, адвокат, редактор на едно голямо по размер списание, в което участваха доста изтъкнати личности. В главата на Толев обществото около Учителя се проектираше в една смесица от мъже и жени събрани от един проповедник на име Петър Дънов. За него Дънов беше проповедник, а той пък бе издател и редактор на списание. За младите Дънов беше Учител, но за старите бе господин Дънов. Когато му казах, че нито един лъч от Словото на Учителя не е проникнал в него, тогава той видя, че неговият авторитет става за посмешище и че трябва да покаже на всички какво представлява, за да могат всички да разберат, че той е не кой да е, а редактор на „Всемирна летопис". Но накрая нещата се развиха така, че след известно време той банкрутира, списанието бе материално съсипано и спряно и той изчезна от небето там където бе записано името на списанието му. По това време той бе изискал от Учителя да накара приятелите в провинцията от всички кръжоци да се запишат и абонират за неговото списание, но Учителят не позволи и това още повече озлоби Толев към него,-Учителят каза за него: „У Толев имаше една добра черта. Той четири години издържа да издава това списание. У него има нещо хубаво, но той трябва да се бори с много неща в себе си. За него е хубаво когато пише стихове. На него зле му се отразява политиката. От време на време го поздравявай, но ако се сближите той веднага ще забележи някои твои дефекти и отношенията му ще станат други - физически. Хубаво е докато той има само духовен стремеж".

 

Когато поисках от Учителя да ме освободи от Толев, той каза: „Бързите действия не свършват добре. Ще се помолиш и ще оставиш работите ти Бог да ги уреди. Ако те срещне казвай му, че имаш изпит и че учиш и че нямаш време за него". Да, но това не можах да изпълня.

 

И така дойде време той да заведе дело срещу Учителя, че Учителят бе викан на следствия, на разпити, че след това съдилища и какви ли не работи. И накрая Иван Толев се загуби от хоризонта и от Изгрева. И днес го няма. Има го списанието му и поуките за него. По онова време когато Толев искаше от Учителя да препоръча списанието му и да се абонират за него, точно по това време Учителят бе дал задача братята да събират своят принос, своят десятък за Бога. А този десятък бе необходим да се отпечатва Словото в беседи на Учителя. Тогава Толев обвини Учителя, че е търгаш и мошеник и че взима парите на своите последователи. Започна следствие от полицията, после прокуратура, много разправии и съдебен процес и накрая той бе спрян. Всичко заглъхна както и Толев заглъхна.

 

Толев написа и публикува много сонети във „Всемирна летопис". Те бяха посветени на моя милост. Аз тогава се срамувах от тях. И днес се срамувам, че се оказахме толкова малки и нищожни пред Учението на Учителя.

 

По-късно аз се запознах с Борис Николов понеже Учителят ме изпрати при него. Дойде и това време, че Борис веднъж ми заяви, че бил ме спасил от тресавището на Толев като ме измъкнал и ме взел при себе си. Аз от начало стоях като втрещена. Изведнъж разбрах, че това беше чуждо внушение в главата на Борис и това бе дошло от сестра му Цанка и на онези около нея. Каза ми: „Ти на брат Борис трябва ръка да му целуваш, че те извади от тресавището на Толев, не само ръка, но и краката трябва да му целуваш". Аз стоя като вкаменена. Изведнъж виждам от къде идва всичко това и изкрещявам: „Аз целувах навремето ръката на Учителя и ако някой ме е спасявал от тресавище това е той, а не някой друг. А кой днес е затънал в тресавището това е друг въпрос, но знай, че аз не съм в тресавището, а съм на брега и съм с Учителя". Ето, това е финала за тресавището и за историята на редактора на „Всемирна летопис". Този случай го разказвам, за да видите какво значи една идея дошла с названието „Всемирна летопис" и какво значи опорочението на тази идея, идваща до едно обикновено тресавище.

Като си спомня за него веднага бих скочила да му се поклоня в знак на уважение към неговите познания, неговият език и стил. Ние нямахме друг по-интелигентен, по-образован и по-надарен със слово брат от него. Той по професия беше историк, преподаваше в гимназията и аз го познавах от ученическата скамейка. Той ми беше учйтел по история. На него по това време му предлагат да вземе професорската катедра по история в университета, но той отказва по някакво друго съображение като казал, че не бил достоен да заеме такава катедра. Ние се познавахме с него, подържахме много добра връзка и аз бях изключително разположена към него, защото в него имаше широта и дълбочина на мисълта. Освен това нашето семейство се познаваше с тях и това предполагаше по-добра взаимност. Той беше един от първите братя запознали се с Учителя и с Учението му и отстояваше до край тези свои убеждения. Той имаше изключителни познания и можеше да спори, да докаже, да убеди всекиго в своята теза, но беше широк в разбиранията си, защото бе голям потенциал на вътрешен интелект, който бе от най-висша категория. Навремето той написа една книга „Где е истината", за да защити Учението на Учителя и отговаряше на нападките на хора завербувани от църквата и заплащани от нея. Но понеже беше гимназиален учител и бе на държавна служба той подписа книгата с псевдоним Giovanni Verotiero , което преведено на български означава Йоан Истинолюбиви. Най-интересното е, че той написа под този български псевдоним друга книжка в защита на Учителя под надслов „Учението на Учителя Дънов". Аз не зная дали има по-добра защита на Учението на Учителя от друг човек както по онова време, така и през време на Школата дори и след нея. И едва ли ще го намери някой да го направи така. А той беше съвременник на тези събития и ги отрази точно по време. Прочетете тези книги. Те трябва да се изучават, за да видите какви бяха нападките срещу Учителя, с какви методи си служеха тогава срещу нас и по какъв начин и с какъв език и с какви познания той отговори на авторите и ги направи на пух и прах. За да се напишат тези книги са необходими познания, език и перо, а той ги имаше. Аз бях не само възторжена от него, но той ме привлече като сътрудник и ме помоли да направя извадки от беседите на Учителя по дадени възлови въпроси, които той приложи, за да се запознае читателят с дадени мисли от Словото на Учителя.

 

Веднъж Иван Петрович ми разказваше как отначало отишъл при Учителя и искал да му покаже, че е голям учен, образован човек и затова започнал да говори с Учителя за разни исторически личности, поради това, че е бил историк, познавал е много добре материята дори е знаел на изуст много цитати и се е славел с отлична памет. А какво е било учудването му когато Учителят започнал да дава характеристика на всяка една личност, която той споменавал и дори допълвал такива неща, които Иван Петрович изобщо не е знаел. Разбрал, че Учителят черпи знанията си моментално от някакъв друг източник, който той не познава. Спомене Иван Радославов някаква историческа личност и веднага Учителят допълва и дава допълнителни факти и прави такива обобщения, които са го стряскали със своята точност и категоричност. Тогава той се засрамил и си отишъл. По-късно разправяше, че винаги се срамува за тази среща с Учителя, за невежеството си и за нахалството си. Понякога казваше пред мен: „Какво нещо е Учителят?" и вдигаше двете си ръце, разтваряше ги ей така да обхванат цялото пространство около и над него. И този човек само от един разговор беше разбрал знанието, с което разполага Учителят и го бе оценил по достойнство. Иван Радославов беше с голяма ерудиция, високо интелигентен човек. Но беше много доверчив и макар че беше много образован той допусна да попадне в мрежата на един мошеник-предприемач, който не само го излъга, пропиля имота му, ограби го и го направи последен просяк. На мястото на Иван Радославов на ул. „Оборище" 14 се построи нашият пръв салон, който бе построен с голям ентусиазъм и всички ние младите ходехме да помагаме. Салонът беше построен и ние започнахме да посещаваме там беседите на Учителя. Но възрастните братя, които движеха всички неща в своите ръце, финансираха строежа на салона, но не се допитаха до Учителя, а направиха едно своеволие, че се довериха на един мошеник. И което бе най-важното Радославов бе предупреждаван няколко пъти, че ще бъде изигран и обран, но той с такова възмущение отхвърляше всичко. Той стана причина този салон да не се оформи юридически, защото беше построен на неговото място. Похарчиха се много пари, братски пари, много труд и накрая салона бе иззет и ние бяхме прокудени от там. Той беше попаднал в мрежата на мошеници и той беше си ипотекирал имота и когато тези мошеници фалираха тогава ипотекирания имот трябваше да изплати техните дългове. И понеже мястото, на което бе построен салона бе юридически на Иван Радославов то мястото и салона отиде за изплащане на ипотеката. И така беше загубен салона на ул. „Оборище" 14. Разбира се, че това бяха сили на Черната ложа, които бяха впрегнати да попречат и намериха своите проводници и своите инструменти и така разрушиха салона. Накрая Радославов дойде на Изгрева и живя в крайна немотия, отхвърлен от всички и забравен от всички. Той освен за салона имаше и едно друго прегрешение по време на началните години на Школата и този случай е известен и вече разказан. По онова време Петко Гумнеров целува едно момиче по челото на ул. „Опълченска" б6 и старите братя, които бяха големи моралисти решили да махнат Учителя от неговия дом и да му намерят друга квартира поради това, че Петко не е достоен да бъде домакин на Учителя. Така трима човека отиват в Сливен, за да поднесат своето решение на Учителя. А това са Тодор Бъчваров, Лазар Котев и Иван Радославов като последният говори пред Учителя понеже е добър оратор и решил да изнесе основно как стои въпроса. Учителят бил строг и накрая казал: „Затова, че се опитахте да коригирате Божественото един от вас до края на годината ще си замине, друг от вас ще загуби богатството си, а трети ще умре в дълбока старост, беден, изоставен и изхвърлен от всички". Всички си тръгват изненадани, а Бъчваров е изключително възмутен и пише едно стихотворение и го прави в акростих като началните букви погледнато от горе надолу като се четат дават следното изречение „Петър Дънов е лъжепророк". Това нещо се публикува, но до края на годината той се помина. На следващата година Лазар Котев, който беше богаташ и книгоиздател също фалира. Той впоследствие се обяви срещу Учителя. А Иван Радославов след като загуби салона на „Оборище", след като изчезна къщата му, след като обраха парите му, той дойде да живее в една барака на Изгрева и беше наистина захвърлен, непознат и изоставен от всички. Така че се сбъдна всичко, което бе казано от Учителя. Той, брат Иван Радославов беше интелект, но се заблуди в този случай и забрави, че Учителят не беше от човешка еволюция, а пратеник на Божествения свят и като такъв имаше кредит и права да разрешава съдби и да ръкополага събития и да променя историята. Той беше бесарабски българин затова ние младите го наричахме Иван Петрович, а пък старите се обръщаха към него с Радославов. Дъщерята на Радославов се казваше Люба, беше чудесна душа и поетеса, но страдаше от епилепсия и често правеше припадъци. Тя също беше доведена на Изгрева и сестрите я прибраха и се грижеха за нея. Радославов беше във възраст и отива една сестра при Учителя, която се грижеше за Люба и го пита: „Учителю, какво ще стане ако Радославов почине, а Люба остане?" Учителят я изглежда, мълчи, но не казва нищо. Сестрата се прибира, разказва случая и на другите, които са взели доброволно този товар да го носят през годините на Школата. Да се гледа болен човек не беше лесна работа в ония години, защото липсваха много неща, с които днешните хора са свързани и са заобиколени. А ние тогава бяхме бедни и едвам купувахме насъщния си хляб. Но така се случи, че не след дълго време тя се помина и остана Радославов и така всички си отдъхнаха и сестрите се освободиха от ангажимента, който бяха доброволно поели. Но Радославов остана да живее в пълна самота и в пълна забрава. Защо той бе обречен на забрава докато тук навсякъде беше пълно с народ, имаше много младежи, които се надпреварваха кой как да услужи на някой възрастен брат или сестра. Но тук при него беше друго, той се бе опитал да коригира Божественото и сега трябваше да си изплати прегрешението докрай. Навремето той се бе оженил и имаше две деца - син и дъщеря. И жена му, и децата му се поминаха преди него и той остана сам.

 

В първите години Учителят каза за него: „Той вижда, че ти и Паша работите повече върху себе си и сте го изпреварили и тази мисъл го потиква да работи. То е хубаво докато вие представлявате за него импулс инак може да се получат други чувства и ще стане лошо. На него му трябва вдъхновение да работи. Той има някои красиви черти, които като развие може да бъде полезен".

 

На 10 юли 1917 г. той написва и издава една малка брошура за защита на Учителя озаглавена „Не съдете" като отговаря на нападките публикувани в поредица статии от Д. Ласков излезнали в „Църковен вестник".

 

Освен това в тази малка брошура той изобличава и писателят Стоян Михайловски, който излиза по това време и на 21 юли 1917 г. в Военния клуб -единственото място където се събира висшето общество в София изнася няколко беседи срещу Учителя и Учението му. В тази брошура той съветва Ласков и свещениците да отидат и да утешат милионите войници осакатени от войните, вдовиците, сираците и да вдъхнат вяра в Бога и надежда в тези нещастни хора. Какво става с Д. Ласков? Той скоропостижно си замина през 1922 г., а Стоян Михайловски, големият трибун, големият писател и поет с огнено перо, титан на българската журналистика изведнъж стана изгнаник в отечеството си, самотен, изоставен от всички и си замина в забвение. След кончината му това обстоятелство учудваше всички как може да се случи такова нещо и да умре един такъв човек в грозно самотничество. За мен отговорът бе ясен както и за Радославов също бе ясен и той го бе написал. В следващите книжки, които той издаде той защити Учителят и отговори на онези, които бяха писали измислици и лъжи по адрес на Учителя. Достойно защити Учението.

Може би ви прави впечатление, че употребявам доста често израза старите приятели или възрастни приятели. В това няма нищо неестествено, защото те бяха дошли преди нас, Учителят беше започнал с тях, те бяха проправили път и ние когато дойдохме като млади след войните имаше го този път и ние стъпихме на него. Веднага пристъпихме към Учителя и започнахме да посещаваме беседите и заварихме едно общество от възрастни приятели, които бяха средата, в която се движеше Учителя. Ние младите се вляхме в тази среда, но може да се каже обратното понеже ние бяхме по-многобройни те, възрастните се претопиха между нас. Но ние заварихме тези възрастни приятели такива, каквито си бяха. Но те ни възприемаха много и трудно, защото ние бяхме друго поколение дошло след войните. А Учителят ни прие, приобщи ни и започна да работи с нас като отвори Младежкият Окултен клас.

 

Заварихме една сестра на име Попова. Наричахме я старата Попова и така остана името й през време на Школата. Тя беше най-възрастната сестра по това време, тя беше на 75, че стигна 80 години, а ние бяхме млади. Но тя така беше сложена, че беше яка и стар дух бе в нея непоклатим и много бойка и с пълна вяра в Учителя. Но случаят сега е съвсем друг, друго е онова, което ще ви разкажа. Старата Попова отиваше в салона, сядаше и слушаше Учителя. По едно време тя ставаше и започваше да маха с ръце, да прави едни такива движения с ръцете си, като че ли уж се моли, уж играе балет и изправените си нагоре ръце с тях прави вълнообразни движения като си огъваше ръцете по всички посоки. Понякога си служеше с краката си и заемаше най-различни пози като с това поведение пречеше на другите около нея, а и на всички в салона. Че пречеше и на Учителя това се подразбира. Ние знаехме, че тя беше медиумична и вероятно в нея влизаха разни души, които чрез нея искаха да влезнат в допир с Школата. Когато ние пеехме песни на Учителя преди да започне беседата както и след свършването й, тези нейни движения следваха ритъма на песните. Но това нейно деяние беше нетърпимо за всички - не можехме да я гледаме, защото с поведението си дразнеше всички, пречеше ни да слушаме, отклоняваше вниманието ни и чрез нея се проектираха чужди влияния в Школата и се създаваха дисхармонични състояния в самия салон. Голямо противоречие за всички. Тогава братята отидоха при Учителя и поискаха разрешение да я махнат от салона, а пък един брат каза, че ще я хване за гушата или пък ще я дигне на ръце и ще я изхвърли не само от салона и от Изгрева, но ще я захвърли в пространството. Учителят го изгледа и каза: „Оставете я. Тя ни пази от любопитните и от света". Това изказване на Учителя бе предадено на всички, което трудно бе за схващане от самото начало, защото ние се срамувахме от нея и от себе си, че я търпим и че има такъв човек в нашите редове. Но започнаха да идват любознателни в салона от гражданите особено в неделя от 10 часа когато те биваха допускани свободно. Любопитните и любознателни граждани от града дошли да чуят Учителя поглеждаха старата Попова и нейните редовни номера, оглеждаха я и се чудеха как ние я търпим, застанали напълно невъзмутими и сериозни в салона, слушайки Учителя. Те гледаха, че някакъв стар човек с брада говори за неща, които те изобщо не разбираха, но си тръгваха, отиваха в града и разправяха след това, че там горе при дъновистите всички са луди, ненормални и откачени като старата Попова. Беше ни много срам от нея и от онези наши близки от града, наши познати, които идваха да чуят за пръв път Учителя. А ние имахме връзка със света, ние бяхме студенти, някои работеха долу в града, ние имахме познати и роднини. Там пред тях ние говорехме за новото Учение, говорехме за Учителя и за новата епоха, а те като идваха тук, за да видят това Учение, то в салона попадаха на старата Попова, която станала си движеше ръцете в различни посоки и проваляше всичко. После те ни се усмихваха подигравателно, когато се връщаха в града. Е, как няма да се ядосвате, как няма да дойде онази мисъл у вас на онзи приятел, който искаше да я хване за гушата, да я вдигне във въздуха и да я изпрати в пространството и да отиде в друга галактика. А ние тогава смятахме, че сме длъжни и че сме определени да предадем Учението на българския народ. А такива като Попова имаше много - един правеше едно, друг правеше друго, трети правеше трето и винаги се намираше един, който да развали хармоничното състояние и аурата около Учителя. Това бе работа на онези сили, които воюваха срещу Учителя и срещу Школата и тези наши „приятели" ставаха понякога оръдия и то неосъзнати проводници. Беше много трудно да се окопитим и да видим, че това бяха внушения, натрапени състояния от вън и че това нямаше нищо общо със самите нас и е Учението на Учителя. Имаше много братя и сестри, които в строго определен момент се изявяваха със своите отрицателни и дисхармонични прояви, стигаше се до там да правят забележка на Учителя, възразяваха му, опонираха му в салона, понякога правеха скандали както в салона, така навън на поляната когато се играеше Паневритмия или на събора. И там, на най-тържественият момент, в сублимният момент, когато се изявява Духът в своята хармония, съвършенство и светлина чрез Учителя тогава някое магаре ще изреве и ще си покаже магарията. И това магаре бе от нашите редици, а не външно магаре от света. Минаха много години след заминаването на Учителя и се ядосвахме на големите противоречия, които ни сполетяха. Това една сестра ме среща и успокоява: „Сестра, аз не разбирам защо се ядосвате за тези магарешки работи и за тези магарета, та не помните ли как през времето на Учителя все някой ще се намери да ни развали празника". И тя започна да ми ги изброява както лицата, така и имената на магаретата, че се стигна, че тя ги изброява цели два часа за период от двадесет и две години. Аз слушах, сълзи ми се наливаха от вътре, защото ме беше срам пред Учителя, беше ме жал, че пред Бога ние изнесохме най-лошото, което имахме вместо да поднесем своят стремеж да се учим и да покажем своето послушание към Учителя. Ето тези неща даваха повод за много приказки извън Школата и заради тях ни се подиграваха. А онези, които воюваха срещу нас даваха мило и драго да научат нещо такова и тръбяха след това от амвоните на църквата срещу Учителя, пишеха по вестници срещу нас, държаха сказки и ни охулваха и ни назоваваха с какви ли не имена, които можеха да се измислят. Та това, че старата Попова с нейното поведение, което никой не одобряваше, с това поведение тя ни предпазваше от любопитните граждани, които много трудно можеха да прескочат една такава бариера. А тази бариера не беше малка. Трябваше да минат десетилетия както при Учителя, така и след него, за да се съберат и други такива опитности на приятели, за да се разбере, че Учителят беше прав и че Попова и такива като нея ни пазеха от любопитните. Учителят трябваше да намери метод, чрез който хем да я остави свободна да се изяви, хем да разреши това противоречие у нас, хем да трансформира цялото това състояние в Школата и накрая така да го направи, че да бъде издигната крепостна стена срещу любопитните. А за учениците имаше официален вход и той започваше с целуване ръката на Учителя и с идването на ученика при нозете на Великият Учител.

 

Старата Попова беше болна и Учителят я изцели. Целият този случай той го разказа на една съборна беседа на 23 август 1925 г. и се намира на стр. 26-28 от томчето „Две свещени положения" - 1925 г.и ще ви я цитираме дословно.

 

„Ще ви приведа един пример, да видите какво прави вярата. В София имаше една болна сестра. Един ден тази сестра отива на Витоша, но се връща от там болна. Сираче е тя, сама вкъщи. Цяла година боледува. Пращам сестри да я нагледват, казвам им: идете при нея, подкрепете я. Те чакат Учителят да отиде при нея, да я дигне веднага, но той не отива, особен Учител е той. Пращам една сестра, пращам друга сестра, да я видят, да я понасърчат, но тази сестра става все по-зле. Работата се влошава. Някои й казват: нали вашият Учител всичко може, защо не те дигне тогава? Най-после тя иска да влезе в болницата, понеже здравословните условия вкъщи не били благоприятни за ней, трябвало й млечице, по-силна храна изобщо. Казвам: ако тя влезе в болницата, повече няма да излезе и въпросът не е решен. Иде една сестра, казва ми: тая сестра няма да я бъде, не може да стане от леглото си. Казвам й: ще кажете на тази сестра да дойде при мене! -Учителю, защо си тъй жесток? Ти трябва да отидеш и да я насърчиш, да кажеш, че я обичаш. Казвам: тая сестричка ще дойде при мене! Как ще дойде? - Ще пълзи и ще дойде. Един ден тя дойде. Казвам й тъй: слушай, Господ ти е дал едно малко изпитание. - Ама, Учителю, краката ми... Гледам, зъбите й са здрави, казвам: нищо, ще се оправи тази работа. Тя очаква да туря ръцете си отгоре й, пък аз ги турих отдавна... Тя казва: не мога да ходя, слаба съм. Казвам й: в една седмицата отгоре ти ще можеш да ходиш до Борисовата градина. Няма да викаш сестри да те водят. И с файтон няма да ходиш, ще пъплиш, ако не можеш да ходиш на два крака, но сама ще отидеш. Тя ме гледа. Казвам й: ще ме слушаш, моята дума е свещена. И наистина, след една седмица тя беше на Борисовата градина. На втората седмица й казах: ще идеш „на изгрев" и ще почнеш да работиш там, ще копаеш. Най-после ще идеш и на Витоша. Тя отиде и на Витоша. Сега тази сестра е здрава и е тук между нас. Казвам на тия сестри: човек не се утешава тъй, както вие мислите. Аз казвам на болната сестра: Господ в мен ми казва, че ще направи всички за тебе, ще влезе да живее в теб и ще те повдигне, но и ти трябва да научиш урока си - да имаш вътрешна вяра. Аз й казах да дойде при мен, защото Господ ми каза това. Това значи, че тя трябва да дойде при Вярата на душата, при Господа. Някой път вие трябва да отидете при Господа; при Вярата на душата. Аз ви давам този пример, но той не се отнася само за тази сестра, за всинца ви се отнася. Всички ще пъплите като тази сестра: първата седмица ще отидете до Борисовата градина; втората - до Изгрев; третата - до Витоша, а четвъртата ще бъдете вече здрави, навсякъде ще можете да отивате. Защо? Защото такава е волята Божия. Ние сме дошли на земята да изпълним волята Му. Най-доброто, най-хубавото нещо, което можем да направим е: - да изпълним Волята Божия. И за нас няма по-свещено нещо, нямо по-свещена идея от тази, да изпълним Волята Божия, да изкажем нашата благодарност, нашата признателност, че Бог към нас е бил толкова благ и че от хиляди години Той се е грижил и грижи за нас. И днес Бог е толкова благ към нас, че ни е събрал тука, че е накарал слънцето да грее за нас, че ни е дал онези самунчета там наредени в кухнята, ония домати, круши, грозде, дини и т.н. Пък както виждам и вие сте бодри, весели. Всички ние сега ще пеем на Господа, ще кажем: „Господи, много Ти благодарим за всичко това. Ние сме много доволни, много благодарни. Ще Ти служим, Господи, ще изпълним Твоята Воля!"

 

Ето сега пък ще приведем от същото томче съборна беседа от стр. 244-245 виждането на Учителя за старата Попова и за непривичните за нас нейни движения с двете й ръце, които за нас бяха обикновени ръкомахания, рожба на медиумични прояви.

 

„Когато Духът се прояви чрез някоя сестра, другите казват: кажи на тази сестра да не говори тъй. Ами Духът говори тъй, какво да казвам на Господа! Има ли нужда да давам съвет на Господа? Има ли нужда да давам ум на Господа? „Ама глупости говори!" - Че светът е пълен само с глупости! „Ама ще се компрометираме". - Остави това нещо, светът е компрометиран отдавна! Има една сестра между нашите, която прави движения с ръцете си. Щом почнат да пеят, тя почва да си движи ръцете, прави разни движения. Казват ми: кажи й, Учителю, да отиде поне в някое кюше, да не заема първия ред, да я гледат всички. Казвам: оставете я, нека си вдига ръцете, търпете я! Какво казват външните хора за нея, като я виждат, че прави тия движения? те казват: „Тази стара жена трябва да е особен капелмайстор, по окултен начин дирижира, прави особени движения. Има един мъж, който дирижира хора им, но старата жена е особена". Казвам: оставете я, какво ви безпокои! „Ама не можем да я търпим!" Какво от това? Прави си особени движения! Колко ви шокират тия работи! И да й кажа да не прави тия движения, работата няма да се оправи. Тя ще престане, друг ще се яви. Противодействуваш ли на Божествения Дух, ще почнат движенията. Не се спирай да учиш хората, който как да се движи, кой какво да прави! Гледай себе си! Че и детето, като стане сутрин, не се ли протяга един два пъти, не се ли прозява, не си ли подвижва ръцете и краката? Майката казва: „Хайде, майка, стани!" Това са необходими движения. Майката започва да му пее, казва: „Хайде, мама, стани!" То си прави своите движения. Ами че това е Божествено. Онзи, който не разбира смисъла на това, ще каже: защо са тия движения. Че и старият човек като стане сутрин, най-първо е малко неразположен духом, но Духът като дойде в него, той е особено разположен и прави известни движения. Духът като действува на хората в тия събрания, те стават особени. Не се подпушвайте, не се страхувайте! Щом почнеш да мислиш, че Бог може да внесе нещо лошо в тебе, ти се подпушваш, ти си пакостиш. Щом противодействуваме на Духа, тогава се явяват конвулсии, скачания, обсебвания, ритания, побои и т.н. Това става, защото Духът иска да премахне всякакво противодействие. Ако оставим Духа да действува свободно, всички движения, които прави човек, ще бъдат хармонични,"

Една от онези първите сестри, които заварихме при Учителя бе Мара Граблашева. Но по онова време много хора, които заобикаляха Учителя бяха много своенравни и всеки пренасяше своят живот, своите привички, с които бе свикнал и които носеше от векове и ги донасяше в Школата на Учителя. Да, всеки искаше да внесе тук нещо свое и да го прикачи върху братския живот. А че тук бе Школа, че тук се говореше и изнасяше едно ново Учение и едно ново Слово, което трябваше да се приложи именно в условията на братския живот - това много малко се оценяваше. Възприемаха го, но после или се забравяше, или срещаше противодействие именно от собствените привички на всеки един от нас. Мара Граблашева чрез своето поведение и начин на общуване и обхода с другите беше започнала да предизвиква доста забележки от останалите. Стигна се до там, че заради нейният начин на живот и поведение се критикуваше Учителя, хвърляха му се упреци, обвиняваха го във всичко и то заради нея и заради такива нейни грешки. Нейният мъж се казваше Величко Граблашев и бе заминал в Америка със сина си, а тя остана тук с дъщеря си. Започна да създава много неприятности на Учителя. Влизаше в стаята му, искаше да спи на кревата му, на леглото му, понякога я намираха, че се е завряла под кревата му и едвам я измъкваха от там. Тя бе станала медиумична и в нея влизаха духове, които я използваха, за да притесняват Учителят и да го злепоставят в обществото. По едно време тя започна да говори срещу Учителя, че той използвал парите на учениците си за свои користолюбиви цели. Това нейно поведение не остана незабелязано от Учителя и той бе прилагал към нея различни методи. Понякога приложи и най-стария метод и я би няколко пъти с бастуна. И този именно бастун на Учителя стана причина да се изкушат в него неколцина. Бяха дошли на Изгрева няколко приятели, които все се съмняваха дали това е Учителят или не и дори беше дошъл лично доктор Кирил Паскалев и след като видя как Учителят налагаше с бастуна Граблашева разколеба се в Учителя, отдели се и каза: „Не може да бъде - Учител да бие ученик". Отдалечи се от нас, след няколко месеца се разболя и почина. Имаше и един друг брат Цветанов от Бургаско, който заради Учението на Учителя жена му го напусна, той бе прогонен от службата си, беше безработен и изживяваше доста противоречия в себе си и от вън. Живота му се разви така, че той заради Учението бе атакуван както и от вън, така и от вътре чрез жена си. И той идва на Изгрева и като вижда как Учителят налага с бастуна Граблашева изведнъж преминава през такова разочарование и с плач напуска Изгрева. Чули го да плаче: „Аз за това Учение напуснах жена, напуснах служба, напуснах всичко, за да се добера до истината. А днес видях истината: Учителят да налага с бастун ученик. Край с мене". И той с плач напусна Изгрева и се загуби от нашите среди. А бастунът на Учителят продължаваше да изпълнява понякога тази роля и спрямо други като Граблашева, а пък самата Граблашева продължаваше да си живее и хич не я беше еня, че е яла бой от Учителя или пък, че някой се е разочаровал от Учението заради бастуна на Учителя. Така че Граблашева бе предметно Учение и обучение за мнозина.

 

Отивам при Учителя и го питам какво става със сестра Граблашева.

 

„Нея я измъчва ревност. Тя гледа, че на едни повече се дава и иска насила да получи, но насила разбира се не става. Тя иска да помогне, но когато човек помага не трябва да иска никаква заплата. Така е Божественото. Но ти можеш да поговориш с нея. Дойде ли на човек мисъл да направи едно добро, то веднага трябва да го направи. Аз виждам, че и други има, които искат да помогнат и имат хубави стремления. Но ако речеш да им помогнеш тъй както аз на теб помагам мнозина ще се съблазнят и ще помислят, че това е користолюбие. Но все пак опитай се да поговориш с нея."

 

Аз наистина отидох при нея и използвах един случай когато тя беше смирена в себе си, съсредоточена и беше в един светъл период и обърнах внимание, че с нейното поведение тя пречи и излага Учителя. Тя се обърна към мен, погледна ме и каза: „От къде на къде аз да преча. Няма такова нещо. Ти си заблуждаваш". Изгледах я втрещена и тогава разбрах, че аз не говорех с истинската Граблашева, а с онази Граблашева, която виждахме да създава бели и неприятности. Не беше тя, а в нея влизаха други същества и я използваха като оръдие срещу Учителя.

 

Отивам и съобщавам на Учителя за онова, което успях да установя след разговора с нея. Той каза: „В нея от един път се раждат много желания. Иска всичко наведнъж да поеме. Един човек, който дава за един час сто обещания не може да ги изпълни. Но добре е, че си й говорила". „Учителю, аз й предложих да учи с мене музика." Учителят се зарадва на моето решение да й предавам уроци. Хареса му това, че тя ще започне да учи някаква наука. После каза: „Те не разбират единицата. Под единица може да се разбере една мравка, един човек, един ангел, едното. Всички тези неща човек трябва да ги има предвид когато му се говори, за да разбере. Има един Бог, има един Учител и има един ученик".

 

Веднъж Граблашева бе взела едно одеало, донесе го и искаше да го подари на Учителя. Той не го прие, тя се разсърди и излезна и на сред Изгрева взе, че го запали и то започна да гори. По едно време Учителят дойде, вдигна бастуна и отново я наложи няколко пъти. Одеалото изгоря и Учителят нареди пепелта от него да се изхвърли вън от Изгрева. Отидох и му докладвах, че пепелта е изхвърлена, а той каза за нея: „Тя смята, че всичко, което е твое едновременно и нейно и може да стане нейна собственост. Това, което тя смята, то не е за земята, то е за духовния свят. На земята тук има частна собственост. А това, което можеш да направиш за нея, то да се помолиш на Бога за нея. Тя това, което е вършела по-напред към мъжа си, върши го сега тук на Изгрева. По-напред ходеше да вдига скандали на мъжа си в кантората, че се срещал с жени. А пък тук нейната ревност се обърна на друго място и сега тя ревнува всички, които се приближават към мен. Аз имам ученици и тук е Учителя, който се грижи за тези ученици. Те със старата Попова не отиват нагоре, те вървят надолу и слизат надолу.

 

На човек му е определено кармически какво положение ще заема, през какви мъчнотии има да мине. Има си духове, които се разправят с това, това им е задачата, кармически духове са това, кармически служебни духове са това.

 

На земята каквото придобие човек всичко може да му се отнеме. Те са неща, които преминават. Остава само съзнанието, че човек е изпълнил дълга си и то е, което го радва. Тук на физическото поле какво ще спечелите? Само ще образувате връзки и трябва след това да ги развързвате и то чрез кармическия закон. А кармическата развръзка не е лесна работа и за двете страни. Тя е трудна за разрешаване и от кармическите духове".

 

Мина известно време и отново Граблашева изигра поредния си номер, на който бяхме свикнали да виждаме и да чуваме. Тя протестираше срещу Учителя, беше недоволна от него, че не й се обръща внимание и още много такива неща. Отивам при Учителя, а той ми казва: „Да се пазиш от духът на недоволството, който живее у Граблашева. Да се пазиш не от Граблашева, но от този дух, който живее в нея, защото той може да прескочи от нея и да влезе в теб и от теб да премине в други. Този дух прескача от ученик на ученик, но в нея постоянно живее, защото тя е направила дом за него". Ето едно откровение за един свят, за който ние нямахме никаква представа, нямахме познания и не знаехме как да се предпазим. Учителят ни даде знания, методи как да се справяме и все пак не винаги сполучвахме, а някои от нас ставаха потърпевши, а други изгаряха поради незнание и поради проявено любопитство.

 

Методи Константинов по онова време се засели да живее в дома на Граблашева. По едно време той се отдалечи от Учителя. Отивам аз при Учителя и казвам: „Учителю, Методи се отклони заради Граблашева. Той трябва да възстанови връзките си с вас. Да му поговоря ли?" „Той имаше тази връзка, но това беше привидно. Но все пак може да му поговориш." Отивам при Методи и го питам: „Методи, кое е за теб по-важно - Учителят или твоята хазайка и стопанка Граблашева". Методи мига и не може да проумее защо му задавам този въпрос. „Методи, Учителят ме изпрати, за да те питам за какво си дошъл на земята - заради Граблашева или за Школата му?" Методи слуша, мълчи. Аз си тръгнах. След няколко дена Методи отново се върна на Изгрева и целуна десницата на Учителя.

 

Когато забележките на приятелите не помогнаха, то те се оплакаха на Учителя от нея, но той нищо не им отговори. Но се случи така, че дойде реда на една поредна нейна демонстрация на Изгрева и всички без изключение настръхнаха срещу нея. Независимо от това, че ние слушахме от Учителя за Любовта като принцип в природата и затова, че тя трябва да се въдвори между хората, ние бяхме готови да изхвърлим Граблашева от Изгрева само и само да не петни Учителя и Учението му. В този момент тя разбра, че положението е вече нетърпимо и че последният й час е ударил. Тогава отиде при Учителя, коленичи пред него, помоли го да й прости, да й помогне, за да се справи със всичко, което се е стоварило срещу нея, върху нея и което я е обзело като сили на разрушение. Учителят я изслуша внимателно, после вдигна ръка и я благослови. Всички стояхме изненадани, изтръпнали от тази гледка. Гледахме издигнатата ръка на Учителя за прошка и опрощение и виждахме жеста, с който благославяше една човешка душа, която се разкайваше и търсеше помощ и търсеше своят път към Бога. По-късно тя лека-полека се опитваше и осъзнаваше, че ставаше проводник на сили насочени срещу Братството и Учителя. Имаше моменти когато тя бе много усърдна за делото на Учителя, но идваха и други моменти когато всичко, което бе направила за Учителя тя го рушеше за минути. Ние свикнахме с нея, търпяхме я, защото бяхме видели онзи вдигнат жест на Учителя за прошка и жест за благослове-ние на една човешка душа, търсеща своят път към Бога.

Ето сега ме запитвате да ви разкажа за семейството на Учителя. Предупреждавам ви, че мога да ви кажа много малко неща. Защо ли? И аз не знам защо се случи така, че ние почти нищо не знаехме за Учителя, за неговото семейство, за рода му, за детството му, за следването му в Америка както и за ранните му години. Когато аз дойдох при Учителя и около мен имаше възрастни братя и сестри, които изобщо мълчаха и не разказваха нищо. Учителят по това време беше 56-57-годишен. От началото на века в разстояние на 15-20 години около Учителя кръжаха възрастни приятели и те знаеха много неща за началните години на дейността на Учителя. Учителят беше забранил да разказват опитностите си и всичко, което знаеха около него. Тогава бяха започнали атаките от духовенството срещу Учителя и те търсеха под дърво и под камък всяко нещо, с което да се хвърли кал върху името и образа на Учителя. Другата причина бе, че възрастните приятели тогава не взеха на сериозно да проучат и да запазят онези оскъдни данни, които знаеха за рода на Учителя и за ранните му години. Те бяха влезнали в едно такова психическо поле, което бе разширило съзнанието им, бяха видели какво представлява Учението, защото Учителят в началните години се е изявявал в съвсем друга светлина. Той направо и категорично е изявил себе си и е показал на своите съвременници кой е той. И затова опитностите на първите приятели с Учителя са от категорията на чудесата. И затова всичко останало беше за тях безпредметно и без значение. А моето поколение, което оформи Школата на Учителя бяхме млади и продължихме две десетилетия с него и ние никога не предполагахме, че Учителят ще си замине. Аз лично определено смятах, че Учителят ще живее на земята 120 години, толкова колкото е пълният зодиакален цикъл и дори смятах, че аз ще си замина по-рано, а Учителят ще остане след мен на земята.

И така нашите приятели нищо почти не направиха, за да се увековечи родословното дърво на Учителя, както и да се запишат данни от първите му години. Но сега ще видите как работи Духът. За радост ваша и наша други хора от света се намериха, които свършиха онова, което нашите приятели не свършиха. Това бяха историци, хора, които се занимаваха с Възраждането на българския народ и написаха много неща за дедо поп Константин Дъновски понеже той беше един от възрожденците във Варненския край. Ето вие благодарение на тях ще имате на разположение онова, което е публикувано. Може би ще излезнат и други неща понеже някои братя работеха по историческите следи на родословието на Учителя.

А аз ще ви разкажа друго, което не бихте срещнали и на онова, на което бях свидетел. Какво бе отношението на семейството, в което се бе родил Учителя към самия него? Първо се ражда сестра му Мария, а по-късно брат му Атанас и накрая се ражда Петър Дънов в плът и кръв. И така се въплътява в човешко тяло Всемировият Учител Беинса Дуно. По-кьсно Учителят лично ми е показвал своето тефтерче, в което той собственоръчно бе написал, че Божественият Дух слиза върху него на 7(19). март 1897 г. Така че новораждането на Учителя чрез Духът започва от тази дата.

Учителят е третото по ред дете на дедо поп и баба попадийка. Ние наричахме бащата на Учителя дедо поп Константин Дъновски. Защо така, не мога да ви кажа. Дядо поп е ценял много и обичал много сина си Петър, защото много добре е знаел, че е необикновено дете и освен това той е имал онази жива опитности и онази история, която той лично е описал за църквата „Свети Димитър" в Солун когато му се предава Антиминса в залог за възраждането на българския народ, в знак на освобождението на България и в завет за идването на Вожда, за Вожда на Духът на този народ. Така дедо поп доживя да види, че това откровение в църквата „Свети Димитър" успя да се сбъдне и България бе освободена от Русия посредством Божия Дух и този народ успя да се възроди от пепелта на забравата посредством същият този Дух и накрая този Вожд на спасението се роди в плът чрез него, чрез неговото чресло и взе неговото име. Според Учителят идването на Духа върху него е станало в присъствието на дедо поп Константин Дъновски и то когато са били в една страноприемница, една обикновена селска кръчма, когато са били седнали на една маса в едно малко село Тетово, И тогава Духът слиза върху Учителя. Дедо поп е бил свидетел на слизането на Духът и по този начин се закръглят трите Божии пророчества и трите Божии свидетелства, на които дедо поп Константин Дъновски е станал свидетел: възраждането на този народ, освобождаването на България от турско робство и идването на Вожда на спасението чрез собственият му син. Дедо поп знаеше всичко това и затова отклоняваше с достойнство цялата атака на църквата и не допускаше чрез него като свещеник на тази църква тя да упражни чрез него някакво въздействие срещу рождения му син. Тогава църковниците са смятали, че чрез дедо поп те ще могат да вразумят младият му образован син. Дедо поп знаеше кой е сина му, уважаваше го и зачитането им бе взаимно. Дедо поп беше посещавал София, бяхме го виждали в нашите среди, седеше на стол, гледаше ни, усмихваше се и беше в едно състояние на благост като виждаше, че ние всички се движим около сина му като около някакво слънце. Той знаеше кой е сина му и знаеше, че Духът бе в него. Не можеше да не изпита бащинско удовлетворение, че е бил свидетел на такива Божии свидетелства и че е доживял всички това пророчески да се сбъдне. Разправяха ми, че той е бил извикан веднъж от владиката Симеон Варненски, митрополията, в която е работил като свещеник и владиката нарекъл сина му Юда и че е изменил на църквата. Дедо поп толкова се възмутил, че станал и с голяма сила ударил плесница на владиката в присъствието на всички свещеници. Станал и си излязъл, а владиката не казал нито една дума. Във връзка с този инцидент Учителят Дънов казал за владиката следното: „За тази му постъпка ще боледува, ще боледува, но все пак ще оцелее". И наистина владиката боледува много дълго, но накрая оцеля и оживя.

Майката на Учителя се казваше Добра. Тя е била една обикновена жена. Разказваха ми, че преди да се роди сина им Петър, преди това тя е боледувала много и дълго и едва се е закрепила. Може би чрез боледуването си Невидимия свят я е подготвял като по този начин е изчистил всичко у нея, подготвил я е, за да може да слезе чрез нея не кой да е, а повелителя на Вселената и на звездата Алфиола - Духът Беинса Дуно. Учителят приличаше по физическите си белези на баща си, френологически вървеше по бащинска линия и това може да се убедите в направените няколко портрета на дедо поп и да ги сравните. Но затова е необходимо да имате знания.

Дедо поп Константин Дънов е роден на 20 август 1830 г. в село Читак, околия Ахъчелебийска, а сега село Устово, Смолянско. Те са били преселници в Родопите. Дедо поп овдовява рано и за сина му Петър се грижи голямата му сестра Мария. Петър по това време е бил на училище в гимназията и така се случило, че дедо поп не е могъл да съобщи на сина си за погребението. Но какво е било учудването му, когато сина му Петър пристигнал за погребението на майка си, макар че никой преди това не му е съобщил нищо, идва на погребението сам без да бъде предварително предизвестен. Дедо поп си заминава от този свят на 13 ноември 1918 г.

Учителят недвусмислено даваше да се разбере, че той остава настрана въпроса за семейството и за рода му и че той предпочиташе учениците си, защото той бе дошъл за Учението си и за учениците. Той уважаваше своите роднини, приемаше ги, но с нищо не показваше, че те имат привилегия пред нас понеже са му роднини или пък да ги допуща по-близо до себе си отколкото нас. Напротив, ние бяхме около него, а когато идваха роднините му стояха някак си настрана и се получаваше едно неловко положение като ние се стараехме да го изглаждаме като ги заобикаляхме с внимание. Роднините се успокояваха и приемаха това като грижа към техния брат Петър. За тях беше рожден брат, а за нас беше Всемировият Учител. В Учението му влезе само една от неговите племенници. Рождената му сестра, а за нас баба Мария често идваше на Изгрева, престояваше с месеци понеже й беше приятно тук и имаше с кого да си бъбре, приказва, пък и нашите приятели я обгръщаха с внимание и грижа. Но тя се обръщаше към Учителя с думите „Петре", а за нас това беше толкова смешно, че се забавлявахме с това нейно обръщение. Но тя си беше права, за нея той беше Петър, нейният рожден брат, който е отглеждала като малък и толкоз. За нея той не беше Учителят.

Веднъж аз бях свидетел как тя отива при Учителя да му иска кафе. „Петре, имаш ли кафе да ми дадеш та да си сваря и пийна и после да си погледаме на кафе?" Учителят отговори: „Нямам". А всички знаехме, че в шкафа на Учителя имаше смляно кафе. А тогава кафе не се намираше над път и под път, а трябваше да отидеш и да го купиш в специален магазин в града където се продаваше кафето. Баба Мария се разсърди и си замина сърдита в бараката. След като си тръгна Учителят се смя със сълзи доста продължително. Как няма да се смее. Тя идва при брат си Петър, а брат й Петър го няма изобщо, защото тук пред нея в това тяло е вече Духът на Истината, но баба Мария тези неща не можеше да приеме и да схване докато дедо поп Константин Дъновски бе свидетел за слизането на Духът Божий в сина му. За него беше ясно всичко, но за баба Мария нещата бяха по-иначе.

Баба Мария бе във възраст и се разболя и изпраща при Учителя една сестра, за да го помоли да продължи живота й. Ето тук вижте сега кое е интересното. Изведнъж тя вижда, че това не е брат й Петър, а Учителят, който може да й продължи живота и затова изпраща сестрата и иска от него да оживее, за да преживее още някое и друго време. Учителят връща сестрата като й казал, че всичко ще се оправи и да не бере грижа. Наистина баба Мария след няколко дена оздравява и така мина една година. Но втори път баба Мария отново се разболя, също изпраща друга сестра при Учителя да му съобщи, че е много болна, защото знае, че няма да оживее без негова помощ. И втори път търси помощ, но не от брат си, а от Учителя и това го знае иначе не би искала помощ. Но Учителят така подготвя нещата, че сестрата, която го търси в разстояние на три дни на Изгрева да не може да се срещне с него. Търси Учителя, а него го няма. Всички знаят, че Учителят е на Изгрева, срещат се с него, говорят, а тази сестра, която е изпратена от баба Мария не може да се срещне с Учителя. На третия ден баба Мария почива и отиват и му съобщават. Той казва: „Време й беше да си замине. Тя искаше и втори път да се изхитри и да отложи заминаването си". Ето това е един интересен епизод за вас, поучителен в различни направления. Но тук има и. окултен закон, според който времето на човека е строго определено както за неговото раждане, така и за неговото заминаване.

Накрая Братството непосредствено след заминаването на Учителя, през 1945 г,намери наследниците на Учителя и от тях закупи правото за издаване на беседите. Ние им платихме авторското право. Така Учителят чрез нас се разплати със своите роднини затова, че беше получил от рода си тяло, с което тяло бе дошъл при българите. А какво духовно благословение получиха роднините му не мога да кажа. Единствено знам, че само дедо поп Константин Дъновски бе успял и бе видял как се изпълниха трите Божии свидетелства чрез сина му Петър, а това не бе малко в онази епоха.

Весела Несторова бе завършила американски колеж у нас и ръководството на колежа я изпрати в САЩ, където завърши висше училище. Завърна се от там и се включи в общия братски живот на Изгрева. Пишеше поезия, проза, имаше школуван глас, пееше хубаво и композираше песни. Изобщо талант по всички направления. Веднъж във вдъхновение и извисяване на Духа беше написала една статия за Учителя и Учението му на английски език. Поднася я на Учителя, той я прочита и я одобрява. Тя после успява да се свърже с един неин познат, който заминаваше за САЩ и му предаде статията, за да може да се отпечата в някой от американските вестници, за да стане достояние на американския народ. По този начин тя е смятала да се отблагодари на американския народ за тези четири години, когато е следвала там като поднесе един обзор за Школата на Учителя. Така се случило, че нейния познат предава статията на другиго и той от своя страна успява да издействува да се отпечата в някой от американските вестници. Изпращат един брой от вестника на Весела Несторова по пощата, тя го получава, прочита собствената си статия и вижда как горе в страни е сложена една снимка на Учителя, голяма колкото биволско око. Това беше израз, който се използваше тогава, за да се покаже, че снимката е в малък размер. Весела е възбудена, скача, държи в една ръка вестника и хвърчи към Изгрева. Размахва го вестника, тичайки през поляната и вика: „Учителю, ние победихме! Учителю, ние превзехме Америка!" Учителят протяга ръка към вестника: „Дай да видим какво пише и как сме превзели Америка". Той прелиства вестника, спира се на въпросната страница, вижда малката отпечатана снимка и без да чете, затваря вестника и отново го предава на Весела. Усмихва се: „Е, рекох, американците като прочетат статията и като видят след това снимката ще кажат: „Ето един добър човек!" Нещо прерязва възторга на Весела. След малко Учителят добавя: „И само толкоз". Но неговото лице вече не е усмихнато, а има строг вид. Весела си прибира вестника и си тръгва за дома с едно ново виждане и едно прозрение за делото на Учителя в САЩ.

 

Минаха 30 години от тогава и ние видяхме какво означава това мнение на Учителя за САЩ. Няколко приятели правеха опити да издадат на английски език някои неща от Учителя. Издадоха ги, но нямаше интерес и там не можа да се създаде общество. Вие също ще проверите, че думите на Учителя остават неизменни и затова не уповавайте на чужденци. Те могат да стигнат до една граница във връзка с познанието за Словото на Учителя и Неговата Школа. Това е историята за „добрия човек", който говори добри неща и прави също така „добри неща". И само толкоз. Затова свършете си работата сами. След това ще дойдат други поколения, които ще вървят върху основа съградена от вашия труд. За чужденците той е „добрия човек". За тях той е един проповедник и един от многото проповедници и американски мисионери, които скитат по света и проповядват Евангелието. Това е за тях проповедника от вестника с малката снимка.

 

Но за нас Учителят е Всемировият Учител Беинса Дуно в когото бе Божествения Дух, в който бе Господния Дух и в който бе Христовия Дух. Той бе светата троица на Бога в Едного. Един е Всемировият Учител. Той е Всьо и Вся.

 

А приказката за „добрия човек" е възприятие за онези, които са дораснали да им проповядват проповедници. Те не са дораснали още да се срещнат с Великия Учител на Вселената.

 

А ние бяхме при нозете на Всемировия Учител Беинса Дуно. Това е най-добрата диплома, която съществува на света, да свидетелствува за една Школа и за живота на ученика в нея.

Освен посетителите, които идваха от различни краища на България, а те не бяха малко, то идваха и други чужди хора, които търсеха помощ. Всеки имаше някаква нужда и търсеше помощ от Учителя. Дохождаха поети, писатели, музиканти, художници и Учителят разговаряше с тях строго индивидуално и на техен професионален език. Той им разрешаваше проблеми и им даваше насока в тяхното творчество. Много братя и сестри престояваха на Изгрева и бяха подслонявани в братските стаи. Преспиваха по няколко дни, виждаха се с приятелите, посещаваха Учителя на беседа и си заминаваха. Носеха на Учителя като дар плодовете от своя труд. Беше много мило да се види как изваждаха от кошниците си плодовете, които сами са сътворили с ръцете си.

 

Но имаше посетители и от чужбина. При Учителя идваха арменци, гърци, турци, сърби, италианци. Те идваха, правеха контакт с Учителя и всеки поемаше от него онова, което можеше да поеме. Важното е, че те правеха връзка със Словото на Учителя. Ние сега това не можем да оценим.

 

Веднъж на Изгрева бяха дошли мъж и жена французи,, високо интелигентни, мили и фини хора. От къде знаеха адреса ни, как се бяха нака-нили да дойдат при Учителя, това никой не разбра. Отведнъж се разчу на Изгрева, че са дошли чужденци. Всички излезнаха по чехли, по престилки, по домашно му и това представляваше една пъстра тълпа облечена кой как свари и обул се кой с какво намери. Всеки бързаше да види французите, че и французите да могат да ни видят. Ако сте виждали на времето как по селата минаваше мечка и около нея се събират всички деца. После мечкаря почва да свири с кеменето, мечката играе, прави разни движения и разсмива мало и голямо. Та тук видях същото. Но нещата се обърнаха. Чужденците стоят мирно и се усмихват. А нашите като видяха това ги заобиколиха. Онези, които знаеха някакви езици, точно по това време ги нямаше на Изгрева. А случайни работи не ставаха на Изгрева. Ами как тогава ще се разберат с тези чужденци? Започнаха да им се усмихват, после да им се хилят, да им правят разни гримаси, за да ги разсмеят. Умилкваха се, всеки говореше високо, да му се обърне внимание от чужденците и правеше някакъв номер. Всички наоколо се смееха, за да се покажат пред чужденците. А те стоят мирно и само ни оглеждат. Та селската мечка дойде на Изгрева и ние станахме тази мечка. Получи се неловко положение, чужденците се озъртаха и се чудеха в какъв ли зверилник са попаднали. Всеки правеше разни маймунджилъци. Първоначалното им смущение премина и те се озъртаха и търсеха начин да се освободят от тази тълпа. Някой беше докладвал на Учителя и той нареди да ги извикат при него. Преди това той чрез една сестра ме повика и ми каза: „Ще стоиш до мен и няма да мърдаш!" Аз застанах до него и не мърдам. След малко влизат чужденците и Учителят се обърна към придружаващите ги, че са свободни, а те недоволни напуснаха стаята. А долу тълпата остана и чакаше да види какво ще стане е чужденците. Тази пъстроцветна тълпа облечена и обута по домашно му беше невъзможно да се търпи. А аз бях също от Изгрева. Тогава видях и разбрах, че ние не бяхме ни за пред хора, ни за пред нас самите. А минавахме за духовни хора. Тук видях едно разминаване и една заблуда и че ние сме далеч от онзи идеал, от високия Идеал на Словото на Учителя. А този идеал бе: Чистота във всичко.

 

Учителят прие двамата французи, разговора се започна на английски, после се прехвърли на френски. Те поставяха въпроси, а Учителят отговаряше. Беседата беше интересна за тях, аз слушах и отчасти разбирах нещо от френски. Останаха доволни от Учителя, после те си тръгнаха, а долу отново бяха заобиколени от пъстротата на тълпата. Не зная как всичко това се е отразило в съзнанието им. Вероятно те се смутиха от тълпата и затова Учителят извика мен, да има един човек при него, който смислено да стои, да бъде при него и да мълчи. А не като онези долу да правят разни жестикулации, гримаси и маймунджилъци. Като ги изпратих аз лично се засрамих от тази простотия на Изгрева. Чак тогава видях какво представляваме. Тогава разбрах, че всички граждани, които идваха от града, за да ни видят и като виждаха бараките, бодливата тел и като ни виждаха разни повлекани и какво ли не още - отиваха си разочаровани. Оставаха онези, които идваха по Дух. Наистина това беше една предпазна мярка, това беше една маска, която предпазваше Изгрева от любопитни. За останалите граждани ние бяхме несретници, заблудени и загубени хора. Но главно по наша вина и немарливост цялата тази обстановка донасяше на Учителя много неприятности. Учителят държеше много за външната ни обхода. Да сме чисти, да сме облечени спретнато, да сме изгладени и изпрани, да живеем в чисти и хигиенични жилища. Изискваше от нас да имаме по три завършени факултета, да си изкарваме хляба с професиите си, да знаем езици, за да може светът около нас да бъде отворен за нас и ние да бъдем отворени за света. Това не можахме да сторим. Това ще го направи едно друго поколение. Да бъдете отворени за света чрез езици и тогава светът ще бъде отворен за вас, за да може чрез вас Словото на Учителя да премине към тях. Тогава Словото ще стане плът и кръв и чрез Дух ще се предаде на човечеството.

 

В бъдеще чужденците трябва да се научат да говорят и четат на български език. Това го бе казал Учителят. Освен това даден език се променя и след 100-200 години българският език ще се промени, но езикът, чрез който е дадено Словото на Учителя ще остане. След 1000 години човечеството ще се връща на онзи български език, чрез който е дадено Словото на Учителя. Онзи, който иска да се доближи до Бога чрез Словото на Учителя трябва да знае този език, чрез който е дадено Словото на Учителя. В историята на човечеството той ще остане като класически български език посредством който е дадено Словото на Учителя.

 

Имаше един брат - Сава Калименов, в момент на поетическо вдъхновение беше написал поема и в нея бе казал: „Народи по земята, учете български за да познаете Словото!" Всички тогава се смееха и казваха: „Абе, брат Сава, ти отиде 2000 години напред в бъдещето!" Той се усмихваше и казваше: „Така ми се даде. Този път няма да могат да се изхитрят и щат не щат ще учат български и трябва да минат през България". Аз искрено се радвах на това прозрение на брат Сава Калименов. На времето Учителят бе казал за него така: „Колкото е дълъг и висок Савата, десет пъти е по-висок неговият идеал!" Неговият ръст беше към два метра и стърчеше с по една и две глави над нас. Аз виждах, че идваше нова епоха, епоха на Словото за останалото човечество.

 

Но ние учениците от Школата трябваше да извървим своят път. Следващите поколения ще изминат своят отрязък от пътя определен им от Словото на Учителя. Останалото човечество трябва да измине също своят отрязък от пътя, дори да продължи цели епохи. Накрая ние, които бяхме от Школата на Учителя ще се срещнем с тях в следващите епохи, когато Словото на Учителя ще бъде вече реализираният Идеал на Новото Човечество.

 

А до тогава има времена и години. За тях ние оставяме нашите опит-ности от времето на Школата и ви предаваме Словото на Учителя написано на български език.

"Бележки на редактора"

 

Обзорен план за историята на Бялото Братство от Латвия - Рига

 

1. Начална година -1931.

 

Петър Пампоров като есперантист пътува по Европа. В Рига той организира курс по есперанто през 1931 г. Чрез есперанто той говори за идеите на Учителя и на Бялото Братство. Така латвийците чрез есперанто и чрез Петър Пампоров се запознават с Учението на Учителя. Той ги посещава до 1940 г. почти ежегодно по есперантска линия.

 

2. Първи ученици.

 

По идея на Петър Пампоров се раздават няколко адреса на братя и сестри от България, които знаят есперанто от Братството. Един от тези е Петър Камбуров, който започва кореспонденция с Емилия Вилумсон от Рига. Петър Камбуров прави резюмета от беседи на Учителя, превежда ги на есперанто и тя ги препраща на свои кореспонденти от цяла Европа. По този начин се образува един канал за разпространение чрез есперанто Словото на Учителя по цяла Европа.

 

3. Първи посетители в България.

 

Есперантистите от курса на Пампоров правят една обща снимка и тя бива изпратена на Петър Камбуров. На снимката са отбелязани с N 11 Анна Мазурс, с N 12 Амалия Вайланд и N 13 Емилия Вилумсон, която е кореспондентка на Петър Камбуров. Той се среща през 1931 г. с Учителя и им показва снимката и отбелязаните три латвийки с N 11,12, 13. Учителят се спира на N 12 - Амалия Вайланд и говори продължително за нея и че на нея може да се разчита. А за N 13 Учителят казва, че тя идва в България, за да се омъжи. Учителят предупреждава Петър Камбуров да предупреди Емилия да не идва в България, защото ако дойде в България, то онази работа, която те двамата работят за Бога ще престане веднъж завинаги. А те двамата са една верига и един канал за препращане Словото на Учителя на есперанто в Европа. Петър пише писмо, но Емилия не послушва и идва в България през ноември 1931 г. Престоява осем месеца в София. След това отива в село Мъглиж за една година и престоява в домът на Черню Чернев. След това казанлъшкото братство събира пари, за да се върне в Латвия. Тя си заминава разочарована, че не могла да си намери жених в България.

 

4. Групово пристигане на латвийците в България.

 

През 1932 г. през лятото пристигат за летуване на Рила две латвийки. Това са Анна Мазурс и Амалия Вайланд. Това са N 11 и N 12 в снимката, за които Учителят се спира особено на Амалия Вайланд. По-късно Амалия става ръководител на братството в Рига, а Анна Мазурс превежда на руски и се отпечатва в Рига „Пътят на ученика".

 

5. Поредни летувания в България и на Рила от латвийци.

 

Следващите години - 1933,1934, 1935,1936,1937, 1938 и 1939 г са годините когато пристигат латвийски групи. По-големи са групите от 1936, 1937, 1938 и 1939 г. Като документи има групови снимки на латвийците с Учителя на Рила и на Изгрева. Необходимо е на тези снимки да се номерират и да се отбележат имената на лицата, които са фотографирани. За това е необходимо да се съберат всички снимки, които се съхраняват в латвийците днес и да се отбележат имената, ако има някой да ги посочи. Това ще бъде една документация за тези хора и за Братството от Рига. Тези снимки могат да се преснемат в София и оригиналните снимки да им бъдат върнати. Може и обратното, там да се преснемат оригиналите на негатив или на снимки и да се отбележат имената. Ние притежаваме една групова снимка от 1938 г. на латвийското Братство. Трябва да се отбележат имената, ако се помнят и знаят.

 

6. През 1942 г. в Латвия пристига стенографката Савка Керемидчиева. Тя престоява десет дни и гостува 10 дни в дома на Николай Каллертс на гости. По-късно между Савка и латвийците има кореспонденция. Такава кореспонденция има и между стенографките Паша Теодорова, Боян Боев и Елена Андреева. Хубаво е да се събере тази кореспонденция, защото в нея са отбелязани някои моменти от живота на Братството в София, както и препоръки на Учителя за латвийците, които се препредават чрез писма. Освен това там са цитирани мисли на Учителя по дадени събития. Ние можем да ги прегледаме и да извадим най-интересното, което се отнася за историята на латвийското Братство.

 

7. Кореспонденция между Латвия и София.

 

От архива на стенографката Елена Андреева намираме много картички с изгледи от Латвия и с имената на онези, които са се подписали върху тях. Така през 1936 г. намираме имената на: Марияна, Николай, Анна Берзис, Мария, Велма, Регина, Наталия, Петър, Амалия Вайланд, Анна Мазурс.

 

През 1937 г. - Едгар и Емилия - съпрузи, Емма, Анна, Милита, Мелина, Мария, Витина. През 1938 г. Емма и Янис от Рига, Амалия, Алвина Едгар.

 

През 1939 г. Анна, Анна Мазурс, Алида, Нина Васке, Николай, Милда, Оля, феликс, Елена, Алвина, Олга, Мелита, Мария, Мартин, Амалия Вайланд.

 

През 1940 г. Емма, Елена, Янис, Алида, Алвина, Зелма, Анна, Марта, Амалия Вайланд, Петър, Августа, Валтер, Нина, Мартин, Мая, Ева, Людмила, Мария.

 

Това означава, че Братството в Латвия е многобройно и държи връзка с България. Необходимо е да се проследят тези връзки и да се подреди кореспонденцията от това време. Затова латвийците трябва да издирят тази кореспонденция и да проверят дали в нея няма данни и интересни случки от историята за Братството.

 

8. Последната група латвийци от 1939 г., която летува на Рила. Учителят ги изпраща с 91.Псалом. След тяхното заминаване започва войната и се затварят границите. Има няколко случаи разказани за премеждията на латвийската група докато стигне в Латвия. Един от тези случаи е разказан от Галилей Величков и се намира на стр. 79 със заглавие „Ризата на латвийци-те" в отпечатаната книга „Изгревът на Бялото Братство учи и живее". Тези случки трябва да се съберат, за да могат да се приложат към историята на латвийското Братство.

 

9. Превеждане на Словото на Учителя на латвийски. Докато французите по онова време не са превели нито една книга на френски език от Словото на Учителя, то латвийците превеждат и отпечатват на латвийски език четири-пет книги с портрета на Учителя от художника Борис Георгиев. Трябва да бъдат отбелязани имената на онези, които са превели и отпечатали тези беседи като Амалия Вайланд, Анна Мазурс - „Пътят на ученика" на руски и още други. Да се опише историята на тези книги. Искаме портретите на преводачите!

 

10. През 1989 г. в София бе брат Николай Каллертс. С него бе уговорено той лично да напише история на латвийското Братство. Той обеща да напише. Но ние не получихме нищо от него. Трябва да се провери, дали той е написал нещо и ако е написал, то да ни се изпрати копие. Беше уговорено с него, че той ще ни предостави всички снимки на латвийците заснети групово с Учителя в България, за да можем да направим един албум с латвийската група. Искахме да сложим началото за написване историята на латвийското Братство като си използва онзи архив, който се съхранява в Латвия. А това са снимки, писма, спомени и някои и други документи. За това е необходимо този въпрос да се придвижи от онези, които са приемници на старите братя и сестри от Латвия, които са вече в невидимия свят.

 

11. Тук ние притежаваме някои спомени на братята и сестрите от София във връзка с летуването на латвийците в България. Те ще бъдат написани, за да се прибавят към отдела за латвийското Братство.

 

12. Има няколко разговора на Учителя с латвийската група, които са стенографирани и които са дешифрирани. Те ще бъдат прикачени към същият отдел, когато латвийците подготвят своя материал, който ние искаме.

 

Идеята да се напише историята на латвийското Братство и да се съберат в едно принадлежи на д-р Вергилий Кръстев, София 1505, ул. „Васил Друмев" N 1. Ако латвийците възприемат тази идея, то могат да съдействуват, за да можем в един от следващите томове да включим и историята на латвийското Братство. Тази работа ще бъде обща и имената на онези, които ще участвуват и предадат материали ще бъдат отбелязани. Авторите на онези материали по времето на Учителя ще бъдат стриктно спазени и записани.

 

Тук, в България ще трябва да се потърси, дали е запазена кореспонденцията на Петър Пампоров с латвийците. Защото още през 1931 г. той е превел на есперанто „Свещените думи на Учителя", „Песни на Учителя" и някои и други беседи. Издава се вестник „Братство" на есперанто - „фратецо" и се отпечатват в печатницата на Сава Калименов в гр. Севлиево. Така че първото Слово на Учителя за Латвия е на есперанто. Следващият етап Словото на Учителя се превежда на латвийски и на руски език. Така чрез латвийската група Словото на Учителя се предоставя на латвийския народ, а чрез превода на руски език „Пътят на ученика" е достояние на руския народ.

 

Надяваме се, че ако тази идея се възприеме от братята и сестрите латвийци ще се завърши една работа за Делото на Учителя.

 

През месец декември 1993 г. музикантите Йоанна Стратева - цигулка, Ина Дойнова - електр. орган, Петър Цанов - китара, посетиха Латвия и изнесоха много концерти.

 

За да се възстановят първоначалните връзки с латвийското Братство от 1931-1944 г. беше подготвен обзорен материал от мен, включващ извадени на ксерокс пощенски картички изпращани от Рига, снимки и други архивни материали. Той бе връчен на останалите живи съвременници от време на Школата на Учителя. Имаше за цел да възстанови спомените и да запознае новите поколения с тези връзки.

 

Музикантите Йоанна Стратева, Ина Дойнова и Петър Цанов са посланици на Учителя и те ви носят песните на Учителя, носят ви Паневритмията и носят онова, което съхраняват в себе си като съкровения от Словото на Учителя. Този обзор бе направен от д-р Вергилий Кръстев и се предава на Йоанна Стратева, за да го предаде на латвийците

 

10.12.1993 г. С уважение: Вергилий

 

Кореспондент от Латвия: Ahmedova Maija -

 

ie. Madonas 25, dz. 22

 

Riga, Latvija, LV - 1084, тел. 58-62-63

Движението на Всемирното Братство се разпростира нашироко по света. В много държави като например Полша, Латвия, Чехия, Франция, Белгия, Холандия, Швеция, Швейцария, Гърция, Италия, Съединените щати и др, Всемирното Братство има своите предани последователи, които работят усилено за разпространението на неговите идеи, с поглед отправен към България, към светлата фигура на Учителя, който е извора на новото Божествено Учение.

 

Много чужденци, в различни страни, учат вече български език, с единствената цел да се ползуват от беседите на Учителя и да ги превеждат на своите родни езици.

 

Беседи има вече преведени и издадени на английски, френски, германски, полски, латишки, японски и есперантски езици.

 

В редакцията на в. „Братство" и „Frateco" (есперантски орган на движението) често се получават трогателни писма от предани души, които са поели върху себе си мисията да разнасят светлината на Новото Учение в своите далечни от нас страни.

 

Всички тези писма имат един общ характерен белег: те са пропити от лъха на Новото, те са изпълнени с ентусиазъм, вяра и искрена благодарност за светлината, която са получили от тук.

 

Заключението е ясно: това, което в България мнозина отхвърлят и преследват, бива възприето далеч зад границите на страната ни и служи като мощен двигател за издигане и прераждане на хората и обществото.

 

Тук даваме едно току-що получено в редакцията ни писмо от този характер:

 

Божественото семе, възраснало в Латвия

 

„Божието Слово не ще се върне назад, без да пренесе своя плод."

 

Учителя

 

Преди пет години, когато горите и полята на Латвия бяха покрити с бял саван и беше студено, внезапно се яви никому неизвестен сеятел от България. Как е узнал той, че тук има почва, макар и още покрита със сняг, но готова за посева на Божественото семе? Това само на Бога е известно. Наистина, зимата царуваше не само в природата, но и в душите и сърцата на хората, търсещи светлината, Божественото слънце и пътищата към Истината, Мъдростта и Любовта.

 

Божественото семе, живото слово на Учителя Петър Дънов се сееше благодатно в изжаднелите, измъчени души, прониквайки дълбоко и разраствайки се на широко. Бог благослови посятото Божествено семе на живото Учителево слово и през всичките тези години то расна, крепна и се умножава. Светлите лъчи на това Учение проникнаха и в богати и в бедни домове на Латвия и озариха съзнанието на живущите в тях хора със светлината на новото разбиране. И днес вече мнозина знаят за Великото Всемирно Бяло Братство в България, за Светлия Учител и за Неговото Учение.

 

Новото Учение е благо за цяла Латвия, защото то внесе светлина в обществото, и проникна даже през дебелите и вехти стени на някои църкви, затрупани от остарели обреди - обнови ги и им даде истинско разбиране на Учението на Христа. Новото Учение възкреси много души. То спаси от явна гибел и осмисли живота на много хора, стоящи на края на пропастта.

 

И ето живата картина на тези хора, които са разбрали важността на Божественото Учение и се стремят да проникнат в него, виждайки нагледно какво благословение носи то на страната, на обществото, на хората и семействата.

 

Тези хора са подобни на отделни мравки от един голям мравуняк. Всички те работят свободно, с любов и усърдие, съобразно със своите способности и разбирания, в полза на общото дело, за благото на цялото човечество. Те са вдъхновявани от живото слово на Учителя. Днес те представляват едно духовно семейство, в което всеки се чувствува на своето място и работи според силите си.

 

Техният живот сега е много по-лек, много по-красив и светъл. А при общите срещи се получава трогателна картина: събралите се братя и сестри се радват на срещата, което показват техните усмихващи се лица, изразяващите топлина сияещи очи, с поглед, проникващ в душата. Колко красиви са тези общи срещи! Колко много ни дават те. Всички са така радостни, оживени, като че ли сам Учителят невидимо присъствува между тях. Четенето на живото слово на Учителя и пеенето на Неговите Божествени песни издигат душата и я отнасят в друг, по-съвършен свят. И тези хора, семейство, слушайки вдъхновените беседи на Учителя, забравят всичко светско и получават изчерпателни отговори на най-наболелите въпроси.

 

Наистина, това е Божествено Учение. Защото то възкресява хората, осмисля живота им, правейки трудното леко, мрачното светло. Това Учение разрешава всички противоречиви въпроси на живота, дава методи за само-познание и самовъзпитание, внася светлина в ума, чистота в сърцето и благородство във волята. То подмладява и обновява човека и физически и умствено и духовно и го свързва с Бога. Тези хора, които са се вглъбили в същността на Божественото Учение, които са го разбрали и са почнали да прилагат във всекидневният си живот методите, препоръчвани от Учителя, могат да потвърдят, че са неизчислими ония блага, които се изливат над тях, защото техният живот, при същите обстоятелства е станал много по-светъл, по-радостен и по-смислен.

 

И наистина, такава промяна може да стане само тогава, когато вътре в самия човек е станало прераждане и обновление, тогава и само тогава, това състояние се отразява и на неговия външен живот.

 

Това Учение включва в себе си всички съществуващи учения и доктрини, и затова смело може да се каже, че то е Божествено Учение.

 

Нека Бог благослови сеятеля, който пося семето на Божественото Учение в Латвия.

 

Изказваме нашата обща признателност и искрена благодарност на Учителя и на всички братя и сестри, за получената възможност да черпим сили от живия извор на Любовта, Мъдростта и Истината.

 

Латвия - Рига,

 

17.01.1937 г.

 

Николай Каллертс

 

В-к. „Братство", бр. 178 от 24 януари 1937 г.

 

НОВО НЕБЕ И НОВА ЗЕМЯ

 

Впечатления от Рила

 

„И тъй казвам ви: Създава се ново небе и нова земя. Всички вие трябва да бъдете екскурзианти - да сте готови да тръгнете по пътя и да влезете в новия свят. Ако искате да прогресирате и да влезете в новия свят, който сега се създава, трябва да имате нови разбирания, трябва да престанете да мислите само за себе си." Учителят

 

Онзи, който е бил поне веднъж на Рила, видял е красотата на нейната природа и е чул словото на Учителя, е придобил неоценимо благо. В Сравнение с това благо, богатство, слава, охолност и всички удобства на живота ще му се сторят незначителни.

 

А що може да се види на планината? - Там вие ще видите Учителя на Всемирното Братство и неговите ученици - хора, които се стремят към новото, които искат да бъдат „истински човеци".

 

Там ще срещнете братя и сестри с всеобемна душа, със светъл, прозорлив уми, с чисто, отзивчиво сърце, с благородна воля, насочена към правене на добро. Те са живи, пробудени души, способни да живеят интензивен вътрешен живот.

 

Вие ще почувствувате, че там, във висините, се разрешава велика задача, твори се нов свят в съзнанието на човека и се изгражда дом за новото, което ще се роди в недалечно бъдеще. Там вие ще се докоснете до извора на живота и ще възприемете трептенията на други светове. На тия височини се развиват сякаш мощни токове, и чийто крак докосне тези места не може да не се почувствува чудотворното им влияние. Човек като че ли се слива с живота природа - защото там всичко живее: и камъни, и вода, и въздух, и светлина - и всичко говори на свой, символичен език. На тези височини ние можем да разберем дълбоката, разумна работа на природата и да осъзнаем новото, що влиза в света. И слезли от тия планински висини, ние не можем да не възкликнем:

 

„Да забравим старото и да живеем по новому - по начина, който Христос е показал!"

 

Учителят казва: „Проявете любовта на Христа според разбирането на вашата личност, на вашата индивидуалност, на вашата душа, на вашия дух! -И тогава ще се изпълнят думите на Христа: „Аз ще бъда с вас до скончание на века". Учителят казва още: „Всички хора живеят вече в окончанието на века, защото окончанието на века е край на старите възгледи на човечеството и начало на новата ера на Любовта, край на насилието и начало на мира и свободата, край на старото и начало на Новото".

 

Николай Каллертс

 

Рига, 12.ХI.1937 г.

 

Сп. „Житно зърно",,бр. 9-10,1937 г.

 

Отзвуци

 

(Писмо от Рига)

 

Както прелетните птици преди и след отлитането си от едни в други страни се събират на ята, чуруликат и пеят, така и ние, северняците, след на-пущането на слънчевата и гостоприемна България, събрали се отново тук, на север, си спомняме, и с радост и с тъга, за онова южно гнездо, където беше тъй приветливо и топло.

 

И ние всички единодушно твърдим, че рядко може да се намери такова светло и топло гнездо, каквото е Изгрева и Рила. Със светлината на своята любов към човечеството, Учителят озарява тази страна.

 

В съзнанието ни живеят две свещени места: Изгрев и Рила. Може да се каже, че ние рижаните, все още продължаваме да живеем духовно там. Ние все още се вслушваме в живите слова на Учителя, които вляха бодрост у нас, които придадоха смисъл на живота ни, вдъхнаха ни импулс да учим и да работим. Животът сред учениците, които се стремят да прилагат думите на Учителя, се отличава доста рязко от живота на другите хора. Живеейки на Изгрева, ние всички почувствувахме, че най-сетне сме намерили истинския си дом. А да почувствуваш, че имаш дом на земята, в пълния смисъл на тази дума, е нещо необикновено. Още по-необикновени бяха преживяванията ни на Рила. Те ни подбудиха да устремяваме поглед към красивото, към възвишеното. Те ни помогнаха да проникнем във вътрешния смисъл на преживяното и да приложим в живота придобитият опит.

 

Ала как да се опише с бедната човешка реч величието на Рила и нейната красота?

 

Как да се опише сиянието на лазурното небе денем, или трептението на звездите нощем? Как да се възпее Рила в мигове на величаво спокойствие или във време на страхотна буря?

 

За нас Рила е едно от свещените места на земята. Тя е храм неръкотворен, създаден от природата. Рила говори! Камъни, скали, езера, извори, върхове, долини и цветя - всичко говори на своя красив език. И тоя говор на планината се възнася към небето, сливайки се с Божествената, мирова симфония. Ние северняците, носим в душите си отзвуци от тази симфония заедно със Словото на Учителя.

 

Николай Каллертс

 

Рига, 12.ХII.1937 г.

Роден на 13/26 ноември 1903 г. в Латвия. Родителите му са се занимавали със земеделие. На 12 години се запознава с окултизма чрез книги на

Йог Рамачарака. През 1932/33 г. се запознава с Учението на Учителя Дънов посредством Пампоров и чрез Амалия Вайланд и феликс от Литва.

През 1930 г. Пампоров пристигнал в Рига и четял лекции по есперанто за вегетарианството и новото Учение на Учителя Дънов. На тези лекции присъствували няколко латвийки, на които им харесали изнесените идеи и се запознали с Петър Пампоров.

Не след дълго време той организирал един кръжок, пред който четял на есперанто и на руски беседи на Учителя Дънов.

Някои започнали да изучават български език, за да превеждат беседите на руски и латвишки език. След заминаването на Пампоров латвийците започнали да се събират и да четат преведените беседи. Окултните лекции били четени при Паулина Якобсон. Тя открила тогава вегетариански ресторант в Рига и там имало голямо помещение. Тук идвали много желаещи и някои предлагали да ги посетят по домовете им и там да се четат тези беседи.

Ръководител на нашия кръжок била Амалия Вайланд. Тя е работила като стоматолог и живеела в Рига. Тя заедно с две латвийки - Емилия Вилумсон и Анна Мазурс били в България, видели Учителя, говорили с него, запознали се с живота и деятелността на неговите последователи. Амалия донесла от София много беседи на български език и започнала да ги превежда на латвишки език. Впоследствие започнали да получават периодически печатани резюмета на беседи, в-к „Братство" и „Житено зърно".

„Първата по-голяма група пристигна в София през 1936 г. През 1937 г. идвам и аз и няколко сестри. Групата бе от около 16 човека. Помня първата среща с Учителя. Това беше слънчево лятно утро през юли на 1937 г. около 11 часа. Ние пристигналите от Латвия се построихме на редици около салона на Изгрева в София и един след друг се здрависахме с Учителя. Аз се приближих последен, коленичих на едно коляно пред него, целунах ръката му и благодарих за неговата помощ и за любовното му отношение към мен.

През 1938 и 1939 г. отново бях при Учителя. Запознах се с много братя и сестри, особено с 4 братя: Георги Радев, Борис Николов, Славчо Славянски, Неделчо Попов. Ние често се събирахме заедно и прекарвахме времето си в разходки, екскурзии и непрекъснато разговаряхме за Учението на Учителя.

В България има прекрасни места, особено красиви, величествени и грандиозни планини. Например Витоша, където столицата София е в нейното подножие и жителите й почиват и общуват с живата природа, намират сили и енергия за работа и укрепват здравето си.

Особено незабравимо впечатление остави в мене пребиваването ми на Рила. Тогава тези места на 7-те рилски езера се наричаха „Седмострунна арфа на Рила". Там 7-те езера се съединени между себе си с водопади и произвеждат чаровна за слуха ни музика. Сега водопадите са изчезнали, а водата се влива в езерата чрез обилни потоци вода.

Учителят казва: „Всички духовни центрове в Рила, Алпите, Хималая и други планини имат вътрешни връзки. В Рила е голямо разнообразието. В нея има такива места където човешки крак не е стъпвал никога. На Рила се намира най-старата окултна школа в света. Там има недостъпни места. Хималаите са по-нови планини. От Хималаите идват адепти да се учат в Рила. В Рила се намира най-старият институт. Посветените от Хималаите идват да се учат от скритите за човешки очи от големите библиотеки на Рила. На Хималаите също има Школа, но на Рила е най-старата .школа в света. Там съществата, които обичат тази школа са в ефирни, етерни тела. На Рила са складирани знания. Културата на Египет, културата на Индия се е развивала от невидимите библиотеки на Рила. Има на какво да се учите в бъдеще.

Какво значение имат тези свещени центрове? Те работят за Новата култура. Най-свещеното място това е Агарта - държавата на посветените. Агарта се е премествала три пъти - от Атлантида, която е потънала и е преместена в Египет. От Египет се премества на Рила. А от тук отива в Хималаите. Някои от свещените входове на Агарта се намират на Седемте рилски езера".

Учителят не обичаше рекламата. Той даваше свобода на своите последователи на Новото Учение. Всеки можеше да дойде, да опита вкуса на Учението и ако му се понрави да започне да учи, а пък ако пък не - да си отиде свободно така както си е дошъл.

Но ако човек е решил да стане истински ученик то е длъжен да спазва някои правила. Този, който нарушава тези правила и ги пренебрегва той автоматически се изключва от Школата макар и външно да я посещава. Разумните същества от Невидимия свят наблюдават замислите, чувствата и постъпките на учениците и ги регистрират. В зависимост от това как ученикът учи, прилага своите знания в живота си, решава зададените му задачи, то Природата му открива своите закони.

Латвийската група от 1937, от 1938, 1939 г. бяха около 15-20 човека. През 1942 г. за десет дни стенографката Савка Керемидчиева беше посетила Латвия и бе отседнала в дома ми. По това време тя изнасяше лекции за Учението на Учителя/Беше получила писмо от него, с което той поздравяваше латвийците.

През 1938 г. в края на месец юни отидох и попитах Учителя дали ще мога да отида на екскурзия, за да разгледам езерата. Каза ми: „Може". Бяхме тогава на лагера при Седемте езера на Рила с Георги Радев в една палатка. Аз отидох по пътеката за езерото на „Чистота" и пристигнах там. По едно време падна мъгла толкова гъста, че не можех да видя крака си. Застанах и се помолих. После изпях песента „Махар Бену Аба". Когато завърших песента долових в песента си думите на Учителя: „Върви напред". Направих 30 крачки и видях слънцето да изгрява от мъглата. Тя се вдигна. По-надолу ме пресрещна Георги Радев и се върнахме в лагера. След това отидох и благодарих на Учителя за помощта му.

През 1939 г. аз си тръгнах по-рано за Латвия, защото ми свършваше годишната отпуска. А другите, които останаха на тях Учителят им беше дал да изговарят непрекъснато 91 псалом. Те успяха да прекосят границата, макар че беше почнала вече войната. Те пристигнаха невредими в Латвия, а онези, които пътували също с тях и които не са били от Братството то техния багаж се беше загубил по пътя. Така братската група посетила Рила и срещнала се с Учителя всички се върнаха живи и здрави в Латвия.

Връщайки се в Рига аз бях написал няколко статии, които изпратих в България и те бяха публикувани както следва: 1. Вестник „Братство", бр. 178, от 24.01.1937 г. на стр. 262, статията е озаглавена „Божественото семе, въз-раснало в Латвия". Тя е от 17.01.1937 г. 2. „Ново небе и нова земя" - впечатления от Рила между 14 юли до 1 август 1937 г. написана е на 12 ноември 1937 г. Тя е публикувана в списание „Житно зърно", кн. 9-10,11 г., от 1937 г., стр. 262. Същата статия е публикувана и във вестник „Братство", бр. 212 от 3 април 1938 г, който брой е посветен на братята славяни и е на руски език както е публикувана и на български. Същата статия е публикувана на Руски във вестник братство, N 1 от 1944 г., който брой е посветен на руските братя - войници и офицери от Червената армия от 22 септември 1944 г.

3. „Отзвуци" (писмо от Рига), публикувано в кн. 1,12 г., 1938 г.

Бяха преведени от български на латвишки и руски езици следните книги:

1. „Абсолютна чистота" - превод на Р. Митинч, 1938 г.

2. „Земята ще се напълни със знание" - превод на Амалия Вайланд, 1938 г.

3. „Човешкото и Божественото" - превод на Мелита Кедрова, 1938 г.

4. „Пътят на ученика" - превод на руски от Анна Мазурс, 1939 г.

5. „Общение с Бога" - на руски от Николай Каллертс.

Цели 45 години аз чаках отново да пристигна в България. И ето в 1984 г. на мен ми се отдаде да бъда в София, а през годините от 1986-1990 г. запознах се с много нови братя и сестри. България стана за мен втора родина. Там аз намерих истински хора, живи хора, които се стремят към Светлината и Съвършенството. На тях им предстои трудна задача за подготвят условията за идването на Царството Божие на земята.

Николай Каллертс

Забележка на редактора: Настоящата статия бе оформена от изпратеното ми от Рига на ксерокс две страници „Новото Учение", написана от Николай, която я е прочел на астрологическия конгрес през есента на 1991 г. в Латвия, както бе ползван и магнетофонен запис направен от мен през 1989 г. с Николай в град София. Благодарение на Мая Ахмедова, учителка по история от Рига получих горните две страници. Тя настояваше да й се изпратят публикуваните статии на Николай в България. Тази идея я възприех, поради което публикуваме неговите статии последователно, така че те ще бъдат запазени и едновременно тя ще ги получи с поредицата томове на „Изгревът".

Латвийската група пристигна на Изгрева, беше подслонена, нахранена и приета. Всички бяхме с повдигнато настроение. Латвийците бяха доволни от радушния прием оказан им от Учителя, а ние също бяхме поласкани от мисълта, че ето Учението на Учителя излезе от България, навлезе в Латвия и оттам ще отиде в Русия. Ще залее Русия и после идва наред и цялото славянство. Да, като че ли в наше време ще се сбъднат всички пророчески слова на Учителя. Тогава така виждахме нещата. Не знаехме, че Небето има план, който не е съобразен с нашите въжделения и представи.

 

Савка Керемидчиева обичаше да се представя за официално лице, когато идваха гости. Ако тези гости бяха от града, тя излизаше на преден план, посрещаше ги, настаняваше ги да седнат, интересуваше се по каква работа са дошли, после отиваше при Учителя и му съобщаваше. Така те биваха представяни от Савка на Учителя, а тя присъствуваше изправена встрани от Него, като някакъв директор по протокола на правителствена делегация или на царска особа. Това беше не изискване на самата Савка, а това я подкокоросваше майка й Тереза, която беше немкиня и този горд немски дух искаше място до Учителя, за да се разпорежда като директор по протокола. Това не ми беше приятно, но Учителят го беше приел понеже никой не се заемаше, да поеме този пост, да приема и изпраща гостите. А това отговаряше на нейния характер и освен това тя бе поставяна най-близко до Учителя. Тя искаше да бъде първата и друг не можеше да й дава съвети. Ето, такава беше обстановката тогава при посрещане на латвийската група. Като дойдоха на Изгрева Савка ги развеждаше и им показа целия Изгрев както и салона, в което нямаше нищо лошо. Но Савка по свое усмотрение, без да пита Учителя, за да покаже своят благосклонност към латвийците, поканва ги официално в салона и ги разпределя на първите редове пред катедрата на Учителя и то в Младежкия окултен клас. Дойдохме ние както си идваме по обикновеному 30 минути преди определения час и гледаме цялата латвийска група насядала в салона, наредена като войници един до друг и един след друг. Чакат с нетърпение да дойде Учителят и да започне беседа. На мен ми стана много неприятно от цялата тази работа, разбрах веднага, че това само Савка може да го направи по известни нейни съображения. Аз нищо не казах, седнах на пианото и започнах да свиря. Свиря аз, но нищо не се получава. Защо ли? Приятелите са седнали много назад, не се получава контакт с тях и освен това те като гледат гърбовете на латвийките, почват да ги оглеждат отзад, ту отляво, ту от дясно. А те седят като истукани, не смеят да мръднат, нали са дошли за първи път? Седят те горките опънати като струни, гледам ги как се измъчват от предстоящата първа среща с Учителя на беседа. Казвам, измъчват се, защото те попаднаха в един вакуум. Отпред аз седя на пианото и свиря, но виждам, че моите тонове от песента изобщо не се поемат от салона както друг път и че аз свиря на съвсем друга аудитория. Звуците от пианото отиват нагоре и се губят. Оглеждам се лекичко, а приятелите идват един след друг, сядат в някаква нова непривична обстановка за тях. Започват да пеят, но между тях и мен има вече съвсем друга среда и не се получава никаква песен, а едно механично изпяване. Други пък да се покажат пред латвийките, започнаха да си пущат гласовете така, та да накарат някоя от латвийките да се обърне, та да видят кой е този глас, кой ли е този жребец дето се е разиграл и дето му се вдига гривата, че дори и опашката. Аз съм на пианото, свиря и започвам да се пържа на този огън ту отпред, ту отзад. Какво ли ще кажат латвийките за нашите песни. Така никога не сме пели. А първото впечатление е много важно. Стенографките са седнали на определеното си място, Учителят пристигна. Всички станахме на крака, но за разлика от друг път като огледа салона и разбра цялата обстановка, даде да се прочетат няколко молитви. Не подаде друга песен както обикновено ставаше. Той тихичко ми прошепваше коя песен след коя да свиря. Тогава салонът пееше и така се тонирахме, за да влезем в едно друго поле, та съзнанието да ни се повдигне, за да се получи подходяща обстановка и да може Словото да се излее като извор. Аз слезнах от сцената където беше пианото и седнах зад латвийската група. Бях много недоволна и от себе си, и от цялата тази обстановка. Учителят говореше, но между нас и него имаше някаква стъклена преграда. Виждахме, че това е Учителят, чувах, че ни говореше, но като че ли ни говори през стъклена стена. Всичко звучеше по-глухо, по-иначе и като че ли това не беше говора на Учителя и като че ли ние не бяхме това.

 

Аз наблюдавах и приятелите, те само се озъртаха, оглеждаха се и се разсейваха. Това вече не беше Младежкия клас. Ние бяхме нещо съвсем друго. Изведнъж почувствувах, че съм изместена и че ние всички сме изместени от салона и че вече пред нас има чужденци, които са заели вече нашите места. Ето защо Словото на Учителя сега не беше предназначено за нас, а за тяхното съзнание и затова не схващахме нищо. И, ето те дойдоха и ни взеха привилегията да бъдем при нозете на Учителя. Добре, но те нищо не разбираха, нищо от това, което говореше Учителят. Те не знаеха български. А ето ние българите също вече не разбирахме какво ни говори Учителят на български. Тогава какво стана. Кой промени цялата обстановка? В главата ми започват да идват въпроси. Кой ги докара на Изгрева и кой ги вкара в този салон? Единият отговор знаех. Дойде и другият отговор. А това беше Савка. И цялата ми неприязън по този случай се насочи към нея.

 

Учителят приключи беседата си, излезна и нищо не каза по този въпрос. Обикновено след лекция отново запявахме, но сега Учителят си излезна без да продума. Аз седя на стола, приятелите се оглеждат и се чудят какво ли ще е това, а Савка като директор по протокола тръгна от латвийка на латвийка да ги целува и прегръща, че са присъствували на първата беседа на Учителя. Ами че това можеше да стане на неделна беседа когато се събираха и граждани от града, а не точно в Младежкия клас. Бях много недоволна от всичко и поисках да проверя дали Учителят е наредил на Савка да докара латвийките и да кажа моето мнение по въпроса. Отивам, той ме приема. „Учителю, Вие ли наредихте да се пуснат латвийците в салона?" Отговаря ми: „Не, не съм аз". Като чух отговора аз цялата настръхнах. Вие виждали ли сте как квачка разперва с криле и настръхва пазейки пиленцата си? Нещо такова изпитах и аз. И таман да кажа нещо по повод своеволието на Савка и да му кажа всичко, което ми беше минало през главата, то той се взря в мене и схвана за миг всичко. Учителят протегна ръка, направи замах с една голяма амплитуда, като че отместваше някаква канара пред себе си и каза: „Ха, така! Ха, така ви искам, да се застъпите за правата си!" Аз се огледах, канарата бе отместена от въздуха, от Изгрева и пред мен стоеше Учителят когото познавах. На следващата беседа в Младежкия окултен клас латвийците не присъствуваха. Учителят беше направил забележка на Савка. Следващата неделя те присъствуваха на неделната беседа, но бяха вече размесени с нашите. Аз не обичах и не търпях Савка да се разпорежда без да пита Учителя, защото винаги създаваше бърканици и създаваше условия за образуване на група от привилигировани и най-изтъкнати братя и сестри. Така се подхлъзваха приятелите в друга посока. Трябваше някой да защити българската кауза пред лицето на Учителя. Дори само това да бях направила през живота си, щеше да ми стига. Но Школата продължаваше, годините се нижеха и винаги излизаше случай когато някой от учениците трябваше да излезе и да защити правото си, че не случайно е заел мястото си на ученик в Школата на Учителя. А това беше най-важната задача за разрешаване. Да отстоиш правото си да бъдеш при нозете на Всемировия Учител Беинса Дуно и да слушаш Словото му, което бе Слово на Бога.

Пристигнаха латвийките на Изгрева и в скоро време те се срещнаха със своите кореспонденти. Някои от тях завързаха близки връзки, а други сърдечни връзки с братята. Изведнъж в Братството пристигна още един проблем, за който изобщо не бяхме предполагали, че може да се яви. Не ни стигаха нашите ядове, но дойдоха и чужди такива. Някои от латвийките бяха дошли между другото да си намерят българи за жених. Някои от тях си намериха.

 

Имаше един приятел, казваше се Симеон Арнаудов. Ние му казвахме Симеон дякона, защото той беше дякон в църквата и понякога идваше на Изгрева с дяконските си одежди. Не зная как, но Симеон-дякона се беше запознал с една от латвийките. Създава се сърдечна връзка, тя се влюбва в него и иска да се жени. До тук всичко е добре, но лошото идва по-късно. Симеон изяжда парите на латвийката, а това са били нейни спестявания, за да може да прекара тук две години. Пропилява парите й и след това се чудеше как да се отърве от нея. Братството бе пристигнало на Гюлечица и оттам с конете багажа се прехвърляше към 7-те езера. Латвийката беше качена от Симеон-дякона на едно муле и така искаше да я качи на 7-те езера като истинска принцеса. Идилия и половина. Тя е качена на мулето, а Симеон води мулето и го подкарва отзад. По едно време той се заприказва с друга латвийка, която се изкачва пеша. За да се отърве от принцесата на мулето, той шибва мулето по-якичко, то усилва хода си, а Симеон остава да си приказва с новата бъдеща латвийска принцеса. Обаче онзи, който е качен на муле понякога възприема и ината на мулето. Латвийката спира мулето и започва люта караница със Симеон. Скараха се пред всички. А той, за да покаже, че не може да го уплаши я сваля от мулето и я оставя да ходи пеша нагоре по баира. Но тя се обръща към всички и го заплашва, че ще го даде под съд, защото той трябва да върне парите, които е взел от нея. Караници, обиди и какви ли не още неща. Пъстрота за показ и развлечение на духовете. И всичко това се води на развален руски език. Това се разчу нагоре-надолу по колоната. След като се качихме на лагера, аз веднага отидох при Учителя и му разказах всичко, което бях чула и видяла, като изказах опасението си, че ще стане скандал обществен и съдебен. А това ще попречи да дойдат други латвийци, защото ще разберат, че като им станат любовници българите им ядат парите. Учителят извади от джоба си си една банкнота от хиляда лева и ми я подаде. А тогава това бяха много пари. И с тях можеше човек да изкара една година. Учителят ми нареди: „Иди, дай ги, но да даде разписка, че е получила парите и е изплатен дългът на Симеон". След като се бяха разположили в палатките, аз отидох при нея, говорих й, че в Братството не е позволена кражбата и изнудването с пари и не е позволено и заплахи за съдилища. Защото по този начин ще компрометира Учителя заради слабостите на учениците му. Предадох парите, тя ми даде разписка, която занесох на Учителя и разказах всичко. „Добре си направила", кимна с глава Учителят. Той нямаше доверие на този провокаторски дух, който можеше да направи голяма беля на Братството и затова му поиска разписка. А дякон-Симеон след като се облажи с латвийката както прави това котарак с риба и след като излапа парите й, то той се отдръпна от нея. Латвийката се насочи на друго място, за да търси там утеха. Имахме няколко такива случаи, защото латвийките бяха дошли да се омъжват. Говорим за онези, които използваха Братството за свои лични облаги. Но те всички приключиха по един и същ начин. Техния живот тръгна по една друга линия и те се отклониха от Братството. Спомням си една от латвийките се омъжи за Елиезер Коен. Казваше се Марияна. Те двамата се обявиха срещу Учителя непосредствено след неговото заминаване. Да се чудиш, как можеше от нейната уста да излезнат толкова много хули срещу Учителя. Така че освен тези, които измениха на Словото на Учителя, останаха онези, верните, които като се върнаха в Латвия направиха сполучливи преводи на няколко томчета от Словото на Учителя и ги отпечатаха до 1939 г. След това започна войната и Латвия бе присъединена към Съветска Русия и стана част от Съветската империя. Условия за отпечатване на беседи от Учителя вече нямаше. Латвийците си останаха с онези беседи от Учителя, които сами си бяха превели и сами си бяха занесли от тук.

 

А Симеон-дякона си остана в България, после се ожени за една българка, имаше семейство, дълги години живя на Изгрева. Учителят го приемаше много радушно, даваше му съвети, които той не изпълняваше. Беше му дал методи за работа, които той не приложи. Имаше незавидна съдба заради своето непослушание и вироглавство. Ние бяхме очевидци как протече неговия живот. А ние знаехме, а и той сам си разказваше когато Учителят лично му бе казал: „Вземи Евангелието и чети го и намери в него кой си бил тогава, защото твоят живот през времето на Христа е много добре описан. Внимавай да не повториш същата грешка, защото ще бъде фатална за теб". Ние само се досещахме кой може да бъде. Веднъж го попитах: „Брат Симеон, откри ли най-сетне кой си бил в Евангелието?" Той кимна глава: „Открих". Замълча, сълзи се наляха в очите му и той се разрида. Аз стоях изумена. Разбрах какво значи съдба на човека пред нозете на Всемировия Учител - Беинса Дуно. Видях неговия път от преди 2000 г., видях го и сега. Той стоеше пред мен в кръв и плът като човек. А в пътя на ученика човек върви със Словото на Учителя.

Разговор на Учителя през време на чая, устроен от братята и сестрите от Рига на 28 юли 1939 г., петък, в 2 ч. след обед.

 

Седемте Рилски езера. При второто езеро „Елбур".

 

Стана въпрос за Мусала. Учителят каза: „Мусала по-рано е била 7 000 метра висока. Снишаването на Мусала показва, че Божественото слиза вече по-ниско и по-близо до физическия свят".

 

Стана въпрос за нашия живот на Рила. Учителят каза: „Свързването на физическата, духовната и Божествената науки е необходимо и то не само теоретически, но и практически. Сега именно с нашия живот това става".

 

Стана въпрос за някои от присъствуващите. Учителят каза: „Някои от сестрите тук са били на Сатурн, на слънцето, на месечината, а сега са на земята, но са забравили. На слънцето са били, когато са образували жизненото си тяло. На Сатурн са били, когато са образували умственото си тяло. На месечината са развили въображението, а сега на земята - физическото тяло".

 

Стана дума за Латвия - родината на братята и сестрите от Рига. Учителят обясни вътрешното значение на корена на тая дума. „Основата на думата Латвия е „лат". Буквата „л" е това, което иде от Бога. Буквата „а", което човек е възприел, а буквата „т" означава това, което е приложено в живота. Много от буквите са взети от йероглифските знаци. Буквите са взети от формите в природата. Например „о" е взето от формата на окото. А буквата „т" е взета от линиите на веждите и носа". 

 

Един от присъствуващите запита защо са се разделили езиците едно време, когато по-рано са говорили общ език. Учителят каза: „Първите хора не разбрали Божествения език и понеже хората са паднали в гъста материя, трябвало да се разделят езиците им и да забравят Божествения език. Искате ли да знаете кой е първоначалния, свещения, Божествения език? Този език, като изговориш първата дума то ако си скръбен, скръбта изчезва; ако си болен, болестта изчезва; ако си беден, беднотията изчезва. И тялото разбира този език.

 

Езикът на посветените е Божествен език. Езикът на посветените е един. Той е езика на Любовта. Ватанския език е външната страна на езика на посветения. В езика на посветените не можеш да кажеш една дума, ако не помислиш, ако не почувствуваш и ако не го направиш. В този език щом кажеш нещо, трябва да го помислиш, почувствуваш и направиш. Този език има символ. Творческо слово е то.

 

Казано е: „За всяка празна дума ще даваш сметка". Изобщо в думите има сила. Някой път защо страдате? Защото сте казали някой път нещо, което не сте направили, а се радвате, когато сте казали нещо и сте го направили. Не трябва да го отлагаш за утре, за в други ден. Божественото е, като кажеш нещо да го направиш. За това, който иска да не прави нещата, да говори на човешки езици.

 

Едно време учителите са говорили на своите ученици на езика на посветените. Които са разбирали, те са се ползували.

 

Любовта е като емблема на езика на посветените. Като обичаш някого, ти каквото кажеш и го правиш. Щом не го обичаш, ти каквото кажеш, не го правиш.

 

На един български свещеник му идва на гости един калугер и му иска пари да пътува за София. Свещеника му казал, че няма пари. След като си отишъл калугерът, третото лице, което присъствувало на този разговор, казал на свещеника: „Знаеш ли, че този беше Христос?" Тогаз свещеника казал: „Не думай! Тогаз щях да намеря пари". Та, когато обичаме някого, намираме пари.

 

Знаете ли колко дълго време е взело на Адама да разбира Бога? Бог като му говорил, той не разбирал. Същия закон е тук: едно дете като се роди и майка му му говори, то не разбира, но си дава ухото, напряга се и при голямото напрежение започва да разбира какво му казва майка му."

 

Стана въпрос за, новите сили и способности, които се събуждат в човешката душа. Учителят каза: „Това, което не познаваш, то е важното. Божествената светлина сега прониква на земята, но сега трябва възприема-тел в човека. Сега в съзнанието образуваме нова мрежа, с която да се хваща новата светлина. Във всички религиозни, духовни хора се образува тая мрежа и някои вече почват да прозират, да виждат някои работи от невидимия свят. И когато тази мрежа почва да се образува, то челото почва да се издига горе. За в бъдеще разстоянието от окото до ухото също така от окото до горната част на главата ще стане по-дълго. Главата ще се издигне по нависоко. А пък тази част, която е под носа ще отиде на вътре. Значи: животинското у човека ще отслабва, а Божествената воля ще се усилва.

 

Има подсъзнание, съзнание, самосъзнание и свръхсъзнание или космическо съзнание. Съзнанието е у животните, самосъзнанието е у човека, а свръхсъзнанието е у по-висшите същества. Но сега то се ражда у човека.

 

Божественото е това, което е чисто. Ти трябва да виждаш Божественото в малкото, а не в голямото. Казано е: „Чистите по сърце ще видят Бога".

 

Човек не трябва да го е страх от хората. Що е слабост? То е невежеството.

 

Всички хора страдат от изгубване температурата на любовта. Сега хората нямат температурата на любовта. Те са без тая температура.

 

Ти не можеш да пееш вярно песента „Махар-Бену", ако не слизаш да помагаш. Когато пееш тази песен ще имаш следующата идея в себе си: аз слизам да помагам между тези, които Бог благославя".

 

През време на чая освен песни на Всемирното Братство, се изпяха няколко латишки, финландски и шведски песни. Във връзка с изпяването на латишките песни, един от присъствуващите каза: „Латишките песни са повечето тъжни, понеже 700 години са били под робство".

 

По повод на това Учителят каза: „Има друго робство по-тежко. Това е робството на греха, което е от 8 000 години. Сега наближава края на това робство. Още няколко века ще се свърши това робство. Иде културата на Свободата, Светлината и Любовта".

 

Първоначален списък на Братството от Латвия

 

1. с. Амалия Вайланд - и другите й две сестри.

 

2. с. Анна Мазурс - и бр. Юрий и неговата майка.

 

3. с. Емилия Озолс - и нейните сестри и племенници.

 

4. с. Мелита Кедрова - майка й и брат й Феликс и сестра й.

 

5. с. Милита Берзинс - и цялата й фамилия.

 

6. с. Алида Гротанс - майка й и брат й.

 

7. с. Милда Страутманис - и нейният другар Фалдис и баща й, пасторът и сестрите й.

 

8. с. Олга Кибер - и сестрите й (2-3).

 

9. с. Зелма Спрингес - майка й и малката й сестра.

 

10. с. Алвина Спрингес

 

11. с. Марта Спрингес

 

12. с. Мария Витиня - и нейните сродници.

 

13. с. Шарлота Григор - и нейните дъщери.

 

14. с. Анна Скуискубре - майка й и брат й.

 

15. с. Емма Риба - и нейният другар Янис и родителите й.

 

16. с. Едита Старк - майка й и сестрите й.

 

18. с. Аугуста Берзинс - и малкият й син Юрий.

 

19. с. Елена Майжулс

 

20. с. Нина Васке - и двамата й сина и другарят й Арнолд.

 

21. с. Анна Оболс

 

22. с. Ана Калнинс

 

23. с. Дагмара - и нейният другар.

 

24. с. Ида Милерс

 

25. с. Марта Бернардс

 

1. бр. Николай Каллертс - и майка му и сестрите му.

 

2. бр. феликс Алтеменс - и неговата другарка Амалия и дъщеря му Изолда.

 

3. бр. Едгар Озолс.

 

4. бр. Петър Мистинш.

 

5. бр. Мартин.

 

6. Карлис Рейнфелдс.

За да пристигне латвийската група на Изгрева трябваше някой да ги доведе. Петър Пампоров, който беше есперантист обиколи Европа по разни есперантски конгреси. Идеята за едно обединено човечество беше дадена от Учителя. Идеята за един общ език също е дадена от Учителя. Но това ще бъде за едно друго човечество, където общият език ще бъде езикът на Любовта. Петър Пампоров пристига в Латвия през 1931 г. и там организира курс по есперанто. Чрез есперанто той говори за идеите на Учителя и на Бялото Братство. Така латвийците чрез есперанто и чрез Петър Пампоров се запознават с учението на Учителя. Латвия беше тогава независима държава и ие беше още в състава на съветска Русия, затова достъпа до нея беше свободен. По идея на Пампоров се раздават няколко адреса на братя и сестри в България, които знаят есперанто. Един от тези е Петър Камбуров, който започва кореспонденция с Емилия Вилумсон от Рига. Камбуров почва да прави резюмета от беседи на Учителя, превежда ги на есперанто и тя ги препраща на свои кореспонденти от цяла Европа. По този начин се образува един канал за разпространение чрез есперанто Словото на Учителя. В България Пампоров и Атанас Николов превеждат беседи от Словото на Учителя на есперанто, като се започне от 1930 г. до 1944 г. Издава се вестник „Братство" на есперанто на име „фратецо".

 

Есперантистите от курса на Пампоров правят обща снимка и тя бива изпратена на Петър Камбуров. На снимката са отбелязани с N 11 Анна Мазурс, с N 12 Амалия Вайланд и N 13 - Емилия Вилумсон, която е кореспондентка на Петър Камбуров. Той се среща през 1931 г. с Учителя и му показва снимката и отбелязаните три латвийки с N 11,12 и 13. Учителят се спира на N 12 от снимката и говори продължително за нея най-хубави неща и че на нея може да се разчита. А за N 13 Учителят казва, че тя идва в България, за да се омъжи. Учителят предупреждава Петър Камбуров да предупреди Емилия Вилумсон да не идва в България, защото ако дойде в България, то онази работа, която те двамата работят за Бога веднъж завинаги ще престане. А те двамата са една верига и един канал за препращане Словото на Учителя на есперанто в Европа. Петър пише писмо, но Емилия не послушва и идва в България през 1931 г. Тя е първата латвийка, която идва в България. Престоява осем месеца в София на Изгрева, а след това отива в село Мъглиж за една година и престоява в дома на Черню Станчев. След това казанлъшкото братство събира пари, за да се върне в Латвия. Тя си заминава разочарована, че не могла да си намери жених в България. А какъв е нейният път по-нататък, то трябва да се проследи от онези, които трябва да напишат историята на латвийското Братство в Рига.

 

През 1932 г. през лятото пристигат да летуват на Рила две латвийки. Това са Анна Мазурс с N 11 на снимката и Амалия Вайланд с N 12, на която се спира особено Учителят. По-късно Амалия става ръководител на Братството в Рига. Следващите години започват да идват латвийски групи. Особено те са по-многолюдни през 1938 и 1939 г. От тогава са запазени много снимки на латвийци с Учителя. През 1942 г. Савка Керемидчиева за 10 дни посети Латвия. През тези години се завързва оживена кореспонденция между латвийците и българите. Те ни изпращаха картички, подписваха се на гърбовете им и днес можем с умиление да видим подписите на 30-40 човека. А това бяха човешки съдби, които в даден исторически етап се докоснаха и срещнаха Словото на Учителя.

 

Латвийската група бе много активна. Започнаха преводи на цели томчета беседи от български на латвийски. Има 5-6 томчета преведени на латвийски. Преводачи бяха Амалия Вайланд, Мелита Кедрова, Миетинч. На руски език бе преведено томчето „Пътят на ученика" от Анна Мазурс и издадена в Рига през 1939 г. От Николай Каллергс бе преведена на руски беседата „Общение с Бога". На почти всички преводи е поставена репродукция от портрета на Учителя от художника Борис Георгиев. Така че чрез латвийската група Словото на Учителя се предоставя на латвийския народ, а чрез превода на руски език „Пътят на ученика", отпечатана в издателството на Гутков в Рига през 1939 г. и става достояние за руския народ. Трябва да се направи едно сравнение. Докато латвийците превеждат няколко томчета беседи на латвийски език и превеждат едно томче на руски език, то французите, които са били на Рила и които са заснети заедно с Учителя не са превели нищо до сега от Словото на Учителя. Онова, което те отпечатват, това са неща разказвани от Михаил Иванов. А какво бе отношението на Учителя към Михаил Иванов, това вече съм го казала, а и вие може да си го проверите. И след това ще сравните какво означава ученици на Учителя. Затова ще приложим и един частен разговор на латвийската група с Учителя, за да се запознаете със становището на Учителя.

През 1942 г. Учителят пожела да излезе на Рила на 7-те езера с малка група, за да можем по-добре да се придвижим и да не бъдем обезпокоявани. Тогава ние още не знаехме, че това е последната екскурзия на Учителя. Разбрахме по-късно, че той беше решил да си вземе сбогом с тези места. Не само, че не подозирахме такова нещо, на и никому през ум не му минаваше такава мисъл. Онези, които бяха поканени знаехме някои от методите на

 

Учителя и щом той иска малка група това означаваше, че Учителят ще има горе специфична духовна работа. От него бяха поканени Боян Боев, който вече се движеше с бастун и куцаше, Савка Керемидчиева, Борис Николов, Стоянка Илиева, Илия Узунов, Пенка Кънева и аз Мария Тодорова. Качихме Учителя на лека кола до Гюлечица и от там полека-лека се качихме на 7-те езера. Бяхме наели няколко коня, които ни изкачиха багажа, носехме няколко палатки, храна и най-необходимите неща. В групата присъстваше Савка, която се грижеше за него. Аз също знаех какво му е необходимо и бях приготвила и занесла онези необходими вещи, без които той не можеше. По едно време идва Николина Балтова и носи едно бяло знаме. От къде го взе и защо го донесе никой не разбра. Но понеже тя беше малко медиумична, минаваше за ясновидка и пророчица, то вероятно бе доловила нещо или бяха й внушили отгоре, че това е последната екскурзия и трябва да качи бялото знаме. Тя няколко пъти изнася това бяло знаме горе на планината когато имахме лагери, дори може да го видите на някои от снимките, побито на мачта високо и се вее. Това беше едно обикновено бяло знаме. Това не е знамето на Бялото Братство. А такова Бяло знаме на Бялото Братство има. Такова знаме беше ушито на времето по чертежи на Учителя, извезано с различни по цвят конци, но то никога не бе развявано на прът. Учителят няколко пъти го слага на масата и с него проведе няколко мистични разговори с братя и сестри. А знамето, което донесе Балтова беше обикновен бял плат. Учителят не беше за такава помпозност. За него нещата имаха символичен характер. На извезаното бяло знаме има чертежи, които представляват скрижалите на Третия Завет на ангела Господен ЕЛОХИЛ. Но сега ние си замълчахме, защото тя вдигна скандал, защо сме укрили от нея екскурзията. „Това знаме ми казаха отгоре, че трябва да го побия пред палатката на Учителя". Питаме я защо? Тя вдига рамене: „Казаха ми и толкоз". Ето защо на последната екскурзия на Учителя пред палатката му се вееше бяло знаме. Учителят нищо не каза за знамето. Замълча си. но никой не обърна внимание, че това знаме не случайно се забива. Много по-късно брат Димитър Грива разказваше, че при една среща Учителят му казал: „Ние с теб ще бъдем последни на потъващия кораб". Братът се учудил какво ли означава това. И ето 25 години след заминаването на Учителя той е жив и здрав и както изглежда ще преживее много от нас, защото трябва да се изпълнят думите на Учителя. Те повечето се изпълниха. Корабът потъна, т.е. Изгревът изчезна, защото горе на 7-те езера на последната екскурзия на Учителя Балтова поби бялото знаме на потъващия кораб при капитана. Тогава корабът си плуваше, но не знаехме, че след като ни напусне капитана, то онези, които той е обучавал няма да знаят как се управлява кораб. Нито разбираха от кораби, нито от морски карти за близко и далечно плаване, нито от корабни платна. Така надянаха кораба на подводни скали и той потъна така както потъна на времето най-големият луксозен кораб „Титаник", който подлуди целия свят. Сега може ли някой от вас да ми разтълкува думите на Учителя за потъващия кораб? Отидете и запитайте Димитър Грива какво ще ви каже по този въпрос. Аз многократно съм го питала. Отговаряше: „Сестра, още нямам прозрение по този въпрос". Но непременно на някои от вас ще дойде прозрението когато всички събития, които трябва да се сбъднат станат наяве. Тогава всички ще видите, че думата на Учителя на две не става. Тя е Закон Божий.

 

След като се качихме горе Учителят беше поканен да влезе в палатката си. В нея стоя три дни и пи само чай. Не пожела да излиза. Учителят беше вече възрастен, наближаваше 80 човешки години и изкачването му беше трудно, почиваше често, задъхваше се на височините. Ние му предложихме да се качи на кон, но той отказа. Тези три дни беше вътре в палатката, мълчеше, не разговаряше, само искаше дребни услуги, да му се донесе чай или нещо дребно за неговия бит. Седеше в леглото си, а то беше постеля от няколко одеала, понякога лежеше, а друг път седеше на сглобяем стол и то все в палатката. Ние приехме, че освен, че е уморен Учителят и трябва да си почине, но той има и своя духовна работа и не трябва да го безпокоим. Групата се увеличи на десетина човека, Борис се грижеше да има вода и дърва като поддържаше огъня. Ние намерихме там укрити от нас от предните години съдове, тенджери, така че имахме всичко необходимо за огнището. Главно аз се грижех за приготовляване на храната. Учителят ядеше от същата храна. На планината всеки си има свои изисквания и всеки си имаше свои занимания. Савка непрекъснато бе около Учителя, Боев непрекъснато държеше един тефтер и записваше, за да не изпусне нещо. Около Учителя имаше няколко стенографи: Савка, Борис и аз ползувахме свободно стенографията. Имахме поетеса - Стоянка Илиева. Имахме ясновидка и про-рочица с бяло знаме - Николина Балтова. Изобщо бяхме картинка и половина. На третия ден аз направих пълнени тиквички с ориз, сирене и яйца и поднесох на Учителя три тиквички, които той изяде. След това той се качи на Молитвения връх и изнесе беседа. Следващите дни изнасяше по една беседа на ден предназначени за онези седмина ученици, които той бе поканил лично. Учителят стана по-разговорлив и ние се вкупихме около него. В един от разговорите Боев каза нещо и аз не се съгласих с него. Учителят потвърди моето становище. Боев не на шега се разсърди, защото за него аз бях една от младите, а той движеше около Учителя цялата кореспонденция на приятелите с Учителя. Аз взех, че подхвърлих: „На брат Боян му липсва мистичната страна". Той скочи и започна да вика: „Аз съм мистик, с мистика се занимавам, аз съм мистик и в костите си". И той ми се разсърди. Учителят не каза нищо. Но когато Учителят отиде в Мърчаево направи така, че ние с Борис се събрахме с Боян и заедно до края на живота му работихме за делото на Учителя. От тази съвместна работа излезна книгата „Учителят" и „Разговорите при 7-те рилски езера".

 

На 7-те езера прекарахме повече от 10 дни. Учителят обикаляше с нас всички места, където по-рано бяхме преминавали с него. Гледахме го, че се застоява продължително на всяко място, беше замислен и тъжен. Ние смятахме, че Учителят се изморява много затова му трябва и продължителна почивка. Така с него обиколихме всички възможни места на 7-те езера, където преди години бяха преминали стъпките му. Ние не знаехме, че Учителят се сбогува с цялата местност. Усещахме една тъга и една раздяла във въздуха. Отдавахме това усещане на други причини. Много по-кьсно разбрахме какво е означавало всичко това. Това беше жива раздяла на Учителя със 7-те езера.

 

На третия ден от пребиваването ни падна градушка на големина колкото орех, изпочупи чиниите, изпокъса платнищата. Учителят каза: „Това е знак, че ще има бомбардировки". А беше месец юни 1942 г. Очистихме кухнята, направихме нарове и прекарахме останалото време там, в онази кухня, която стоеше необитаема още от 1939 г. когато беше последният лагер на Рила. За тази година Учителят каза, че е година на изобилието и на най-благоприятните условия. Ние спяхме в кухнята, а Учителят спеше в палатката. От 1939 г. до 1942 г. поради започналата война ние не лагерувахме. Но бяха дошли туристи и бяха изпочупили много от удобствата, които ние бяхме направили. Първо българи рушаха, после падна градушка и след това дойдоха самолетите, които бомбардираха София. Ето, виждате ли какви съотношения има между човека и природата и съдбините на света? Ние го проверихме, а за вас остава поуката.

 

Тази екскурзия се проведе от 21 юни до 3 юли 1942 г. на 7-те езера.

 

Беседите на Учителя са отпечатани в томчето „Опорни точки в живота", стр. 1-67.

 

Сега ще ви предложа едно резюме подготвено от Боян Боев и извадено на циклостил и изпратено до всички. Публикуваме го, за да не се загуби и да имате представа от резюмето. Всичко вътре е точно. А непечатаната беседа има и редакторска намеса на Паша Теодорова.

 

Към резюмето има разговор на Учителя и с една екскурзия на Витоша, която също публикуваме по същите причини.

 

ЖИВОТЪТ НА ЛЮБОВТА Беседа на Учителя, държана на Молитвения връх (Рилските езера), 21 юни, 1942 г., 4 часа и 45 мин. сутринта.

 

„Небето прошарено с облаци малки на изток. Слънцето изгря над облак, слаб вятър. Времето тихо.

 

Евангелие от Иоанна 10 глава.

 

„В живота големите работи се смаляват, а малките - растат. Когато човек помисли, че е голям, той трябва да се смали вече. То е закона на смаляването. Писанието казва: „Не бой се мало стадо, Отец е благоволил да ви даде Царството". Не казва Христос: „Не бой се голямо стадо".

 

Та човек никога не трябва да иска да бъде от големите хора, понеже големият трябва да се смали. Някой път хората искат да бъдат големи. А пък от големите започват всички противоречия. Всички спорове са все между големите хора. Любовта започва най-после.

 

Животът, който не е озарен от Любовта, остава в тъмнина и тогава никакъв живот не може да се използва.

 

В почетната глава се говори за крадеца. Крадецът - това са големите хора. В човека има едно същество вътре, което постоянно роптае, критикува, каквото направят хората, все ще намери някоя погрешка, все ще каже: „Не трябваше да бъде такъв". И сам като останеш той пак ти разправя за погрешките на този, на онзи, все те занимава с отрицателните работи. Та казвам: Този е крадецът. Човек като го хване, трябва да го отстрани. Това същество е критик, ще каже, че светът не е направен хубаво, че Господ не е предвидил всичко, и той дава веднага план, мнението си. Ако го попитате, като как трябва да се направи света, не може да каже.

 

Сега казвате, че сме малко. Не сме малко. На друго място са сега събрани. Какво четат сега там? Защо сме малко? Кои са причините? Причините са войната, лошите условия за прехрана, за превозни средства. Всички нямат възможности. А пък кога до дето дойдем колко неща трябваше да се направят, колко приготовления!

 

Най-силния подтик в живота е Любовта! Много други подтици има човека. Но когато Любовта е най-силния подтик, тогава се строят хубаво всички работи.

 

Когато дойде Любовта в нас, ние трябва да й дадем първото място и да не спорим с нея, дали е истинска Любов или не.

 

Коя е истинската Любов? - която ти донася живот. До тогава, до като не изпъдиш Любовта, животът ще продължава. Щом изпъдиш Любовта, животът престава. Като дойде Любовта, човек трябва да я пази.

 

Има едно вътрешно недоволство, от което човек трябва да се пази.

 

В света няма място, дето Любовта да не е. И нашето заблуждение е, че ние я търсим някъде. А пък няма място, дето Любовта да не е.

 

Ти казваш: Защо любовта, като е всякъде, не е дошла в мен? Защото законът е този: Ние трябва да й отидем на гости, Тя няма защо да идва, тя е дошла. - Всичкото противоречие е там.

 

Сега ние имахме едно противоречие, не видяхме слънцето да изгрява. Слънцето изгре по-високо. Ние бяхме на Хималаите горе, и от високо виждахме слънцето.

 

Сега всички тук сме 7 души. В седем дни Бог създаде света. Всеки един от вас представлява по един ден.

 

В малките работи се проявява Любовта. Зад тях се крие тя. В най-малкото проявление на Любовта има такава сила, колкото във всичката Любов! Да се проявява по малко е по-хубаво, отколкото изведнъж да изтече.

 

Ние искаме нещата изведнъж да се проявят. Ами че те се проявяват. Любовта в мен и в безброй други същества същевременно се проявява. Ти като не схващаш отношенията на другите същества към тебе, казваш и Любовта какво ще направи в мен и какво ще направя аз с Любовта? А пък Любовта в тебе и във всички други същества действува едновременно. Ти и те съставлявате едно цяло.

 

Малкият облак, който скри слънцето при изгрева, показва войната, дето се избиват християнските народи. Като се издигне слънцето на няколко градуса ще изчезнат противоречията. За някакви си материални работи сега има спор.

 

Та казвам: от любовта, която човек проявява се ползват всички. И от Любовта, която се проявява у всички, в цялото Битие, всеки един се ползва. Тя е един неизчерпаем склад на проявления.

 

Христос казва: „Аз и Отец едно сме". Значи аз, малкото, и Отец, голямото сме едно. Синът е малкото начало, а Отец е голямото начало. Малкото начало, трябва да расте, винаги да държи връзка, да е едно с Отца. Казано е: „Аз и Отец едно сме". Силата е там!

 

Забележете слънцето, то върви в кръг около нас. И любовта винаги върви в едни кръг. Тя ни опасва, както слънцето и ни пази от злото, и ние се намираме вътре в кръга на слънцето. Също така ние сме в кръга на любовта. Любовта се движи и образува кръг около нас. Докато е около тебе, не бой се.

 

Някой се обезсърчи и казва: няма да я бъде! - Че той би трябвало да е излязъл извън този кръг, за да се обезсърчи.

 

Живот с опорна точка в Доброто.

 

Живот с опорна точка в Справедливостта.

 

Живот с опорна точка в Разумността - е живот на Любовта".

 

РАЗГОВОР С УЧИТЕЛЯ ОТ ЕКСКУРЗИЯТА НИ ДО ВИТОША НА 16.VI.1942 Г.

 

„Търпението е първата стъпка на Любовта. Който люби и който е свободен, може да бъде търпелив.

 

Вие трябва да се научите да обичате. Единственото нещо, което хората трябва да научат, то е да обичат.

 

За 25 години света може да се оправи, ако всеки посажда добри мисли, добри чувства и добри постъпки в хората. А сега мозъците на хората са пустиня. Един ден, тия хубави мисли ще пораснат и ще ви ползват. Ако така ти служиш на Господа, тия мисли ще пораснат и ще ти помагат и когато си болен.

 

Всички трябва да служим на Бога! Като дойдем до служенето, две мнения няма. Всеки да служи тъй както знае!

 

Човек като мисъл се движи с 300 квадрилиона и 500 милиона километра в секунда. Ти проектирай една хубава мисъл, след тебе ще дойдат хиляди същества, които ще ти помагат и ще работят за реализирането на тази мисъл. Ако нямаме една хубава мисъл, която да ни пази, на колко много опасности бихме се натъкнали!

 

Любовта ни трябва да бъде канара, о която да се разбиват всички противоречия на живота.

 

Не да се освободите от злото, а да приложите доброто. Само по този начин ще се свърши със злото, защото то ще почне да работи за доброто.

 

Под думата лош се разбира онзи, който обича материята.

 

Вяра без чистота в сърцето и без светлина в ума, няма приложение. Божествената светлина трябва да влезе в ума на човека, за да знае той как да служи на Бога. Радвайте се на светлината и свободата, която имате днес. Каквото става в света е за добро. От вън ще дойдат изпитанията, но желайте да няма нищо, което да ви смущава."

 

/По случай отиването на Учителя на Рила, временно преустановяваме изпращането на резюметата/

Приятелите бяха решили да направят екскурзия до Черни връх и на връщане да преспят на хижа „Алеко". Предварително се оформи групата и тогава се разбра, че Учителят е посочил лично имената на онези, които трябва да дойдат. Съобщихме по телефона на станцията на Черни връх, че ще им гостуваме, изкачихме се през Симеоново и вечерта бяхме на хижа „Алеко". Беше много хубав ден. Влезнахме в едно общо помещение - туристическа спалня. Хижата беше празна, а Борис нацепи дърва и запали печката. Стана топло, атмосферата се промени и Учителят беше доволен от организацията на екскурзията. На следващия ден се качихме на Черни връх при Гошо-пазача. Разходихме се наоколо, преспахме една нощ горе и след това отново слезнахме на „Алеко". Хлябът се свърши и Борис предложи на Учителя да слезне в града и да донесе още хляб. Учителят му каза: „Хлябът сам ще дойде". Докато го чакахме да слезне от въздуха, хлябът наистина дойде, но го носеха ръцете на пазача Гошо като във всяка една ръка държеше по една голяма тава току-що изпечен бял хляб. Майка му беше омесила и изпекла хляб за Учителя. Всички бяхме в едно особено разположение, защото видяхме по какъв начин хлябът пристигна. Тогава Олга Славчева запита Учителя: „Ще се срещнем ли пак отново след време?" Той ни изгледа всички и каза категорично: „Ще се срещнем, но не в тази форма". По-добър завършек на екскурзията от тези думи едва ли има. Щяхме да се срещнем отново през вековете, но не в тази човешка форма, а като души и като част от живота на великия Божествен порядък.

 

Учителят понякога разказваше за някои случки през това време на екскурзията на някои от онези, които по една или друга причина не бяха присъствували. Обикновено това беше някоя тема, която интересуваше Учителя и беше свързано с някакво преживяване на онзи,комуто Учителят разказваше. Този метод беше много удачен за работа. Така отивам аз при него да споделя една моя дребна тревога, но той ме спря и каза: „Първо аз ще ти разкажа, че после ти. Съгласна ли си?" Аз се съгласих. Той започва да разказва така сладко и увлекателно, че аз прихвах да се смея след всяка случка. Ето едни от тях.

 

На една от редовните екскурзии на Витоша приятелите седнали около Учителя, почиват и чакат да заврят чайниците, за да пият чай. Всичко е готово и Савка налива чай в чаша и бавно, бавно пристъпва към Учителя, за да не разлее чашата, която е напълнила до горе. А защо до горе? За да покаже, че при Учителя е важен принципа на изобилието. Да, но това важи за Учителя, който е извор и дава, а ние сме ученици, жадуваме за Словото му и се храним от него. Затова тя не трябва да поднася препълнена чаша на Учителя. Но тя иска да се представи малко по-иначе. Изведнъж Савка се спъва и пада, чашата с чай отхвръква към камъните и се счупва. Не само, че не се развива капка от чашата, но тя е долу на парчета, а Савка стои смутена. Поглежда виновно Учителя, а той прихва да се смее. За този случай Учителят разказваше, че било много смешно понеже Савка се е мъчила да пренесе препълнената чаша без да капне капка от нея, но духовете я препънали, за да покажат, че и те съществуват и че тази капка, която трябвало да падне е била предназначена за тях, защото и те искали да пият от чашата, която се поднася на Учителя. А друг начин нямало. Или трябвало да падне капка от чашата или трябвало да я спънат, за да се счупи чашата. Та духовете понякога си правеха забавление, но Учителят ги допускаше до определена граница, защото чрез тези случки ние практически се обучавахме в Школата. Освен ние и други същества живееха около нас и те имаха право да бъдат зачетени. Затова на времето старите българи преди да пият от чашата отливаха от нея малко на земята, на място, за да могат да полеят за онези, които са жадни както на земята, така и на небето. Това е символика, ще я намерите в Словото на Учителя.

 

На същата екскурзия се случва също по-странен случай. Савка не се отказа, намира друга чаша, постила бяла кърпа пред Учителя и подрежда каквото трябва за закуска. Приятелите са се разположели в кръг. И ето сега се приближава една сестра към Учителя. Казваше се Ценка Стефанова, която обличаше фусти и ги надяваше една върху друга по 5-6 броя и все дълги до земята. Така на времето ходеха циганките. А още преди това по селата селянките ги носеха тези фусти една върху друга. Така че те се застъпваха всяка една по начин, че долната трябваше да бъде с три сантиметра повече от горната. Приближава се тази сестра с многото фусти и всичко помита по земята като метла. Върви тя по пътеката като една от последните от колоната и фустите се веят на ляво и на дясно и повлича по земята и една тенекия, която се закачва за фустата, която тя не усеща и не чува кой знае защо. Така тя пристъпва към Учителя, тенекията дрънка и фустите се влачат по земята. Приятелите се обръщат към нея привлечени от тракането на тенекията и като виждат тази картина едни се смеят, други си затварят очите от срам, трети гледат встрани да не гледат резил. Тя е цялата прашна, събрала праха и боклуците по пътя и накрая влачи това тенеке след себе си. На времето децата от селата хванат куче, пък му вържат кутия на опашката, па го пуснат по улиците. Кучето бяга, ту лае, ту квичи, а кутията дрънка, а децата се смеят за ужасия на кучето. Та тя се приближава към Учителя. Идва, за да разкаже на Учителя съня си от нощес, за да й го разтълкува. Застава пред него, но от вятъра фустата се разперва като крила на орел и тенекето пада в чинията и върху чашите, които Савка току що е сложила пред Учителя. Всичко се изпочупва, напрашва се с боклук. Чак сега сестрата се смутила и поглежда уплашено като си прибира с ръце фустите, които се веят от вятъра. А Учителят си сложил ръцете на лицето и се смее. Та и този път духовете искаха да засвидетелствуват чрез някого, че са тук и по друг начин не можеха да се покажат на учениците. Това бяха наглед дребни неща, които Учителят допускаше за обучение. Разбирахме, че в света, в който живеем е пълен само със същества и че в този свят има места за всички. А ние трябва да пазим вътрешната хармония, за да може всеки да се движи по своята орбита и да не пресича пътя си и да не се сблъсква с някое същество, което също се движи по своята орбита. Оттук идваше поуката, че всяко същество си има свой определен път и никой не трябва да пречи на другиго да извърви пътя си, защото всички пътища водят към Бога. А това е идеалното съотношение на душите и на човеците, което се постига с вътрешна чистота и с правилна външна обхода.

 

След като Учителят ми разказа тези два случая и след като се смях до насита, тогава Учителят ме попита: „А сега разкажи онова, което искаше да ми кажеш". Отговарям му: „Онова, което трябваше да ви питам, аз получих разрешението чрез тези две опитности, които ми разказахте". „Ето видя ли колко е лесно човек да се учи от опитностите на другите? А понякога е приятно, понякога е забавно, понякога е трагично, защото човешкото страдание има голямо измерение както на земята, така и на небето. Величината на страданието е толкова голяма, че за него няма човешка мярка. Мярката за него се намира в Невидимия свят. Тази мярка ще я откриете чрез блаженствата, които Христос дава на учениците си „Блажени гонените заради правдата, защото е тяхно Царството небесно." (Матея, гл. 5,10). Аз мълча, вече не се усмихвам и се мъча да запомня всичко онова, което ми се разказва и което виждат очите ми. Това е урок за мен и урок за онези, които ще дойдат след нас. Затова го запаметявам много добре.

Бяха дошли ръководителите на Братствата от провинцията на Изгрева при Учителя. Предварително им беше изпратил писма, определена бе датата и те пристигнаха. В салона Учителят изнесе беседи само за тях. Излизат те и се разхождат важно, важно по Изгрева, показвайки, че са нещо повече от другите. И не само това. Те. бяха от едно и също поколение с възрастните приятели на Изгрева, които бяха интелигентни и образовани, начетени, защото бяха непрекъснато до Учителя от началото на века. Така че те имаха повече знания и опит от своите връстници, които бяха сега ръководители на братствата в провинцията. Но тези ръководители сега се правеха на толкова важни и не само че не ги признаваха за равни, но показваха, че ги и превъзхождат. Това беше една голяма обида за възрастните приятели, които не можаха да станат ръководители на Софийското Братство. Бяха правени много опити от тяхна страна, особено когато се пишеха братските наряди за някои празници. Те се опитаха да се подпишат отдолу на наряда: От ръководителите на Бялото Братство. Те искаха да бъдат ръководителите, а Учителят да бъде главнокомандващ. Искаха титли и власт. Учителят отхвърли този опит най-категорично като им каза: „Те не са още кандидат-ученици, а ми се пишат ръководители. Я да махнете това". Махнаха долния надпис и така изпратиха наряда за провинцията. Така, че те искаха Учителят да бъде главнокомандващ, а те да бъдат генерали и да си разпределят офицерските чинове отгоре надолу, а ние да бъдем техните ординарци и обикновени войници на дълга. Учителят не ги произведе за генерали и те си останаха обикновени възрастни братя. И ето сега бяха дошли онези от провинцията, които бяха определени лично от Учителя за ръководители и те се държаха надуто, надменно към своите връстници. Тези възрастни братя на Изгрева, които ние все пак уважавахме изведнъж се оказаха в едно много смешно и трагично положение. Тях никой не ги зачиташе, бяха без привилегии и без титли и ето сега бяха дошли от провинцията техните връстници произведени в чин ръководители и Учителят им изнася беседи специално за тях. Беше отначало забавно да наблюдавам през какви вътрешни противоречия преминават тези възрастни братя на Изгрева. После разбрах, че това е урок от Учителя специално приготвен за тях, за да се смирят и този урок те го получаваха от ръководителите от провинцията, които ходеха надути като пауни по поляната. Особено след като им изнесе първата беседа. Излизат те от салона от надути по-надути и ще се пръснат от това напрежение. Срещат приятелите. Те споделят нещо с тях, а те важно отговарят: „Това ние го знаем от Учителя, който ни изнесе беседа специално по този въпрос". И разговора тутакси секва. Защото превъзходството е пълно. Това беше първият урок за всички, които искаха да се провъзгласят за ръководители на Изгрева. А за ръководителите от провинцията можем да кажем, че Учителят ги посрещна любезно, даде им нужното внимание, зачете ги като ръководители и им посочи нужните напътствия като ръководители. Освен това всеки един от тях биваше приет лично от Учителя, имаше частен разговор с него, където запитваха Учителя за различни неразрешени въпроси отличен и братски характер.

 

И ето ръководителите от провинцията поканиха Учителя на екскурзия на Бивака на Витоша, но поискаха да бъдат само ръководителите и само мъже, за да не им се пречкат разни жени, които ще развалят сериозните им разговори с Учителя. По това време нямаше жени ръководители в провинцията. Те не се допускаха по други съображения, защото Учителят с тези братя бе създал Синархическата верига на Бялото Братство, според чиито правила в нея участвуват само мъже. Правилата за работа на тази Синархическа верига се даваха лично от Учителя и по този повод аз изнесох някои неща. На следващия ден бе разгласено, че с Учителя отиват на Витоша само ръководителите от провинцията и никой няма право да тръгва друг. Обикновено когато се разгласяваше за екскурзия всички тръгваха, защото тя беше за всички. Но сега щом имаше специални беседи за ръководителите, то трябваше да има и специална екскурзия с тях и с Учителя до Витоша. Всички приеха това като решение на Учителя. Но каква беше изненадата ни когато Учителят покани мен и още една сестра да го придружаваме. Ръководителите не бяха доволни от това, но видяха, че Учителят ни взе, изчака ни и ни поведе. А онези стоят настрана и ни чакат намусено. Аз разбрах, че не бяхме извикани току-така и си приготвих раницата, заредих я така както я подреждам, когато излизаме с Учителя от моя дом. В раницата трябваше да има всичко, от което Учителят имаше нужда при екскурзии. Тръгнахме цялата група, те вървят отпред и отзад и около Учителя и правят нещо като непрекъснат шпалир. Макар че Учителят тръгна с нас ние със сестрата леко се оттеглихме и допуснахме братята да бъдат близко до него. Така ние се движехме последни след групата от мъже. по едно време Учителят спира за почивка, обръща се към братята и пита: „Рекох, да има някой топла вода?" Всички се оглеждат и вдигат немощно рамене. От къде ще имат? Те нямат термоси и никой не им е казал, че трябва да носят топла вода в термос за Учителя. Учителят се обръща към на нас и ни запитва: „Случайно сестрите да носят топла вода?" Аз се споглеждам със сестрата, отварям раницата, изваждам термоса, който стои на специално място, отварям го и подавам топла вода на Учителя в една чаша, от която той пие винаги. Учителят е седнал, а около него в кръг са братята. Сестрата изважда от раницата си едно леко одеяло, постила го и Учителят сяда на него. Онези наблюдават и виждат, че около Учителя има обхода и грижи, неща за които те нямат понятие и представа. А той е прехвърлил вече 70 години. Те мълчат, наблюдават как ние се завъртяхме изведнъж около Учителя и започнахме да го обслужваме, а те ни гледат строени в кръг. Досега те не ни забелязваха по пътя и не искаха да знаят за нас, но сега бяха принудени да ни гледат, че се движим около Учителя цели 15 минути, а те стоят настрана и нищо не могат да направят за Учителя. А той от време на време искаше ту нещо от мен, ту от другата сестра, ние отивахме встрани, бъркахме в раниците си и донасяхме онова, което Учителят искаше. Ние разбрахме, че Учителят го прави това нарочно, за да им даде урок, че онези, които нямаше за какво да идват с тях и които не ги виждаха по пътя, то сега ги накара да ни наблюдават цели 15 минути заети с грижа около него. Отново тръгнахме, пристигнахме на Бивака, Учителят се отстрани и поиска от нас ризи и долно бельо да се преоблече, защото беше изпотен. Той препоръчваше на всички, когато сме изпотени в планината след преход винаги да си сменяваме потните ризи на гърба и да пием топла вода. С одеало направихме заслон от вятъра и Учителят се преоблече. През това време братята палеха огън на огнището. Учителят пие топла вода от моя термос, а те започнаха да се приготовляват да сварят супа за всички ни. Извадиха от раниците си всички продукти, измиха картофите на чешмата и започнаха да свещенодействуват при всеки обелен картоф. Аз ги наблюдавам с какво усърдие нарязаха лука, сложиха чушки и други подправки и най-тържествено положиха тенджерата върху три камъка. Когато супата бе вече готова и всички се облизваха, защото миришеше много хубаво, то случайно тенджерата се обърна от камъните и се разсипа цялата върху огъня. Не само се обърна сама голямата тенджера, но започна да се търкаля десетина метра. До, нея нямаше никой, а нямаше и вятър. Аз прихнах да се смея. Ръководителите гледаха и не можеха да повярват как така стана, че всичко се преобърна и сега няма нито супа за Учителя, нито супа за тях. А те бяха взели само хляб и продукти за супата. Искаха да направят ангелска супа. Така наричахме супата, която правехме от картофи, кромид лук и слагахме понякога моркови или други корени за подправка. В чините добавяхме черен пипер и зехтин. А сега всичко се разваля. Никой не беше се сетил да вземе сирене, масло, кашкавал и други неща. Вероятно като ръководители в провинцията те бяха свикнали само да ръководят, а други бяха около тях онези, които се грижеха да подготвят братската трапеза за гостите. Аз отидох при Учителя, който се беше излегнал на одеалото и се препичаше на слънцето. Разказах му всичко. Той се смееше със сълзи и след това каза: „П-шът, никой да не те чуе!" Отивам при тях и всички бяха омърлушени - това беше пълен провал. Ами какво ще поднесат на Учителя? Седнахме за обяд. Ние със сестрата поставихме бяла кърпа пред Учителя и му нарязахме хляб и салата от домати. Поляхме я с зехтин, нарязахме сирене и кашкавал. Извадихме маслини, сладкиши, курабии и няколко бурканчета от различно сладко плюс едно бурканче с лютеница. Ръководителите седят, ядат сухия хляб и смачкана глава с лук със сол. Вече не беше смешно, но трагично за тях. Накрая Учителят посочи с поглед, че трябва да поднесем от онова, което носим в раниците си и на тях. Станахме със сестрата и на всеки поднесохме парченце кашкавал, сирене, маслини, курабии и сладко. Всички мълчат с наведени глави и ги е срам. Ама много ги е срам. Но те си останаха само със срама и нищо не научиха от тези няколко урока, които Учителят им преподаваше този ден. От къде зная ли? Ще ви кажа и финала на тази екскурзия.

 

Аз трябваше да се върна по работа в града. Казах на Учителя, а той кимна одобрително с глава. Надянах раницата на гърба си, но никой от тях не пожела да ме съпровожда. Тогава Витоша беше пуста и непроходима и млада жена не биваше да се разхожда надолу сама. Аз се разделих с Учителя и тръгнах. Учителят отиде на една височинка, седна на нея и с поглед ме съпровождаше 200-300 метра как слизам надолу сама. Обръщах се и виждах как горе Учителят седи на височината с бялата шапка, гледа ме и ме следи как сама слизам, а ръководителите останаха сами в недоумение защо Учителят е отишъл на тази височина и какво има толкова да гледа надолу. Един от тях отива при Учителя, за да види Учителя какво прави там. Какво са говорили не знам, но този брат започна да тича след мен, настигна ме и ме съпровожда до Симеоново. Останалите там останали да наблюдават как Учителят седи на камъка и как ни наблюдава докато стигнем до Симеоново. После брата се върнал на Бивака и намерил Учителя още да седи на същия камък. Посрещнал го с думите: „Изпроводихте ли сестрата до Симеоново?" Тогава братът разбира, че това е един урок за тях, който им се преподаваше специално като ръководители. По-късно стенографите дешифрираха тези беседи на Учителя за ръководителите. Ако днес вие ги прочетете и ги сравните с моят разказ ще видите, че там Учителят им изнася теория, а на екскурзията им показа практически какво означава да бъдеш ръководител и да се грижиш за другите. А те смятаха, че тяхната работа е да ръководят, а пък другите да се грижат за всичко останало.

Този случай може да се разказва много пъти от различна гледна точка. Случаят е един единствен по рода си и като него друг няма такъв. Той се случи, защото имаше предпоставки, дойде причината и накрая всички видяхме последиците.

 

Братството бе на 7-те езера на Рила. Лагерувахме и живота протичаше нормално. Времето бе хубаво и приятно и всички се радвахме на това благословение изсипало се от рога на изобилието върху нас като Слово на Учителя, като слънчево време, тихи дни и приятни нощи. И ето дойде случката, която трябваше да се яви. Любомир Лулчев отива при Учителя и му казва: „Учителю, ще има буря и голямо бедствие. Трябва да приберем лагера и веднага да слезем долу". Учителят го изслушва и казва: „Аз ще остана тука!" Лулчев продължава да настоява, да убеждава и иска да се наложи над Учителя като му заявява на висок глас, че времето ще се развали, че ще дойде буря и ще помете братските палатки, Лулчев се разсърдва, после се развика пред Учителя и започва да го упреква в много неща, че всички ще изпогинат тук и че не може да се направи нищо. Приятелите стоят наоколо, слушат и се уплашват от вироглавството на Лулчев, че така говори дръзко и крещи срещу Учителя. След като избълва срещу Учителя това, което има в него, той млъкна. Учителят му казва: „Ти си иди, аз оставам!" След малко добави: „Ти си иди, ние оставаме". След като се разсърди Лулчев решава да си тръгне. Но да покаже, че Учителят не е прав решава да не тръгне сам, но да вземе и някои от неговите приближени, над които имаше влияние. Той си беше създал група от съмишленици от по-младите братя и сестри, беше ги увлякъл и беше си създал група в Школата. Учителят се опитваше да вразумява ту Лулчев, ту някои, от които бяха подвластни на Лулчев, защото винаги те бяха потърпевши от него и после идваха и се оплакваха пред Учителя от него и търсеха помощта на Учителя. Но не минаваше много време и те отново се присламчваха към Лулчев. Ето сега той реши да си тръгне и отива при стенографката Елена Андреева и й нарежда да тръгне с него. Тя беше си създала сърдечни и други връзки с него, беше под неговото влияние и тръгна след него. Нареди и на Невена Неделчева. И тя тръгна с него. Тримата напуснаха лагера. Някои се чудеха за какво се бяха те качили горе: за себе си ли, за Лулчев или за Учителя? Всички изтръпнахме. Учителят бе много ядосан. За пръв път го видях да вика, фучи след тяхното заминаване, Кара се два часа на някой, който стоеше срещу него, но когото ние не виждахме. Ние го приехме като метод да се изкара навън от лагера онова дисхармонично състояние, което ни споходи на езерата. Всички видяха и чуха отношението на Учителя към тези трима бегълци. След това той свика всички и даде беседата „Отклонението на ученика от пътя към Бога". Това бе основната тема на беседата. Бяхме се сгушили около Него. Слушахме, записвахме и пред нас стояха образите на тримата бегълци.

 

Привечер небето се стъмни, задуха вятър. След беседата Учителят предупреди всички да си пристегнат въжетата на палатките и да ги укрепят с камъни. Бурята дойде с дъжд, гръмотевици и вятър. Цяла нощ в лагера никой не спа, вятър, дъжд и студ - буря и половина. На следващата сутрин Учителят ходи от палатка на палатка да види как са прекарали нощта. Всичко беше минало благополучно. Лагерът остана жив и читав и ние се прибрахме в началото на септември. В София, след като се върнахме на Изгрева от Рила в мое присъствие стана въпрос за онази буря в Рила. Учителят отново зае един много строг вид и говори по адрес на Елена: „Тя знае ли какво означава това? И какви последици имат тези неща?" А това, че напусна лагера, напусна Учителя и се беше повлякла след Лулчев имаше причина. Тази връзка на Елена с Лулчев не бе одобрена от Учителя, за което беше я отстранил от Изгрева за няколко години и я изпрати за учителка в с. Макоцево. Там тя беше уволнена като дъновистка поради пропаганда, сред учениците. Тя се завърна при Учителя и си пое длъжността като стенографка. Тя изживя много труден път с този Лулчев и благодарение на помощта от Учителя тя накрая се отърва. Но това бяха дълбоки кармични развръзки от миналото. Пред други, приятели Учителят бе споменал, че тяхната връзка датира от времето на Христа и че той Лулчев е преродения Пилат, а тя Елена му е съпругата от онова време, когато се е решавало от Пилат да бъде разпънат Христа. Това бе далечна връзка, стара карма и драматична развръзка. Матея в глава 27, стих 19. казва: „При това като седеше на съдийския престол, жена му изпрати до него да кажат: „Не струвай нищо на тоя праведник, защото днес много пострадах насъне поради Него". Това е главата, в която е описано как Пилат, за да покаже на евреите, че не иска да взима отговорност за присъдата, която те искат да наложат на Христа, взима вода и си измива ръцете пред тях. Заявява, че е невинен за кръвта на този праведник, докато евреите му казват, че поемат кръвта Му да бъде записана на тяхно име и на чадата им. Всички знаят как еврейския народ прие кармата за разпъване на Христа и как я изплаща досега, разпръснат по целия свят. Беше много драматична онази картина горе на езерата когато Лулчев повлече със себе си Елена и Невена и бурята, която дойде след тяхното напускане.

 

По онова време се бяха развъдили много ръководители и започнаха да отклоняват някои от сестрите, създавайки с тях сърдечни връзки. В Братството женския състав беше 2/3, а мъжете 1/3. Това предполагаше да има някои облажавани, а други съблазнявани. Образуваха се групички и което е най-смешното, че те слушаха повече своите тартори отколкото Учителя. Учителят беше недоволен и каза: „Има сестри, които обичат братята повече от мене и има сестри, които обичат мен повече от братята. Предпочитат Божественото пред човешкото и работят за него". Ето, това беше неговото заключение.

 

Пак по това време и заради такива подобни случаи Учителят каза: „На небето се радват на този, който обича Бога. Може да бъде човек голям учен, с големи способности, с големи дарби, но не работи ли за Бога не му обръщат внимание". Някои около нас започнаха да си повдигат главите, да стават личности и да демонстрират, че са напреднали в духовно отношение със способности и дарби. А това беше една човешка суета и амбиция и нищо повече.

 

Отивам пак при Учителя и запитвам: „Какви добродетели трябва да има човек?" Отговаря ми: „Да обича Бога така, както на земята човек обича възлюбения си, да жертвува себе си и живота си за Него". Ето как задачата бе решена с всички онези, които се опитваха да създават групи в Школата с една цел - да задоволят изискванията на личността си. След време те се отклониха от Школата понеже работеха за себе си, а с някои свои действия работеха срещу Учителя. Те измъкнаха много братя и сестри от Школата и направо ги откраднаха. Това беше кражба посред бял ден, това беше отвличане на живи хора посред бял ден, защото попаднаха под влиянието на други сили. Някои бяха заблудени, а други доброволно си тръгнаха с новоизпечените си ръководители. Така се създадоха групички в Школата. Спомням си на времето как отличаха момите и ги женеха. Познавах една мома, която имаше четирима братя. Дошъл един ергенин и с него няколко човека, за да я крадат. Тя им казала: „Я че викам: „Олеле, откраднаха ме". Но вие няма да слушате какво я викам, а че ме водите". Така открадват момата и за да покажат, че работата е свършена на отсрещният баир гръмват с пушка. Тогава излизат четиримата братя, качват се на четири коня и в ръцете им четири пушки, да претрепят ония, които са откраднали сестра им, защото тя вика, та се дере и се чува по баирите, че са я откраднали. Така застават двете групи една срещу друга пред рида. Едните се провикват: „Пено, сама ли си тръгна или те откраднаха?" След малко се чува гласа на Пена: „Сама-а-а. Сама-а-а." Чуват братята, вдигат пушките и гърмят във въздуха, че накрая са се отървали от Пена и че накрая се е намерил някой да я вземе за жена.

 

Същите случаи имаше и в Школата. Онези, които бяха отвлечени стана с тяхно съгласие. Онези, които отклоняваха ставаше с тяхно съгласие. Накрая Учителят заяви: „Няма престъпление на Изгрева, което да остане без възмездие. Защото всяка съдба започва от Домът Господен". Ние видяхме как всяка човешка съдба започваше тук и завършваше тук. Защото законите от Словото управляваха живота на тази Школа.

 

На 7-те езера през тези години прекарахме понякога с мъгла, бури, дъждове, че дори и сняг. Ние знаехме, че тук времето се определя от други фактори и че има зависимост между нашето присъствие и природните сили. Всяка дисхармония между нас се отразяваше и на времето в планината. Понякога се създаваха дрязги, някои се скарваха за нещо, което бе дребно и нищожно и заради което долу в града не биха се скарали. Понякога нещо, което е таено с годините тук излизаше и се изтъкваше на показ и на всеослушание. Някои смятаха, че Учителят не знае, не вижда нищо и че не е запознат със случилото се. Тогава природата отреагирваше бърже и времето се разваляше, задухваше вятър и заваляваше дъжд. Планината се стремеше да изхвърли това дисхармонично състояние, издухваше го чрез ветровете и го измиваше чрез дъжда. А ние стояхме в малките палатки, мръзнехме и зъзнехме. Бяхме потърпевши всички, страдахме всички и така вземахме косвено участие в този конфликт. Тогава Учителят казваше: „Ето на - тези се скараха и развалиха времето". Тогава ние всички се чувствувахме виновни пред него, виновни пред себе си, че сме причина да се затруднят условията на Учителя. А онези - скараните след като научаваха думите на Учителя се стресваха, примиряваха се, одобряваха се, но търпяха мълчаливите упреци на всички и изтърпяваха лошото време с нас. Ако времето бърже се оправяше то всички се радваха.

 

Веднъж след едно такова разваляне на времето на следващия ден се изясни и пекна слънце. Идва брата и казва: „Да знаете, просветна ми, защото ми се стовари един голям товар, като че цялото Братство ми се бе качило на главата". Той бе усетил една малка част от товара, който Учителят носеше върху себе си от погрешките на учениците. А той трябваше да носи нашите погрешки и да ни посочва пътя, как да ги изправим. Защото това бе Школа на Живота и Живия Бог бе отворил тази Школа за днешното и утрешно човечество.

Имаше един коняр Янко, който пренасяше багажа ни с конете от Самоков, от Говедарци, Гюлечица до 7-те езера. Янко не беше българин, но говореше български. За един беше влах, за други каракачанин и така не разбрахме какъв беше той. Но това бяха онези хора, които живееха в планината и лете отглеждаха овце на стада и ги прехвърляха от едно място на друго според пашата и сезона. На планината имаше каракачани с много стада овце и от там си купувахме понякога мляко, сирене и масло. Янко с неговите коне започна да ни изкачва багажа. Отначало той имаше три коня, но като видя, че работата е много, взе на заем от селяните, купи още няколко коня и направи един керван от 30 коне. Този керван се качваше сутрин от Самоков до 7-те езера за 4-5 часа и към 10 часа сутринта беше на езерата. Конете бяха със самари и от двете страни им се слагаха по два големи коша, в които се слагаха продукти за кухнята. На самарите се слагаха денкове, които се привързваха с въжета. Организацията бе много точна и бяха заангажирани много хора. Това бяха Славчо Печеников, Галилей Величков, Николай Дойнов. Имаше приятели, които непрекъснато сновяха с Янко нагоре и надолу. Един от тях бе Крум Въжаров. Багажът пристигаше с камиони опакован с денкове и с надписи. Той се мереше на един турски кантар колко килограма е всеки денк, отбелязваше се в тетрадка чий е багажа и колко тежи, защото багажа, който се пренасяше се плащаше на килограми. Таксата бе предварително определена за всяка една година. Конете тръгваха нагоре във верига, понякога денковете се закачаха по боровете и клековете и се наклоняваха в страни. Конят спираше да върви, колоната също, коняря Янко заедно с помощниците си оправяха денка и колоната продължаваше нагоре. Но това беше много трудна и опасна работа. Ако се подхлъзне коня можеше да падне, да си счупи крака и да не остане жив. Така благодарение на тази безупречна организация багажът ни се изкачваше, стоварваше се на куп и всеки отиваше, разпознаваше го и се опъваха палатките. Тогава се минаваше с тетрадката и според килограмите всеки си заплащаше таксата за превоза. След като е изкачен багажа, към 10-11 часа Янко отива първо при Учителя и с благоговение целуваше ръката му. А той, Учителят с разположение му я поднасяше. Янко по дух познаваше Учителя и за него най-важното бе да помогне на Учителя и на Братството. След това разтоварваше конете, сваляше самарите и ги пускаше на паша няколко часа и след това ако трябваше да направят още един курс, слизаха и същия ден се качваха отново за втори път. Обикновено се правеха по два курса когато се изкачваха багажите. През 1939 г. лагеруващите бяха над 500 човека. Керванът на Янко изкачи стотици вързопи и палатки. След това дойде ред да се изкачват хранителните продукти: хляб, картофи, чушки, домати, сирене, кашкавал и плодове. Горе имахме всичко. Имаше магазин и храната се продаваше като се прибавяха разноските за транспорта. След няколко дни едни групи слизаха, други се качваха и върволицата с конете непрекъснато сновеше. Янко тръгваше в 3 часа през нощта от лагера, за да бъде сутринта рано в Самоков, за да посрещне поредната група,която пристигаше от София с камион. Керванът тръгваше отдолу и се изкачваше по серпентините. На всеки кон бяха окачени по две-три звънчета. Представете си 30 коня се движат на разстояние 10 м един от друг и всички звънчета звънят. Ако Янчо чуеше, че някъде звънците започват тревожно да звънят, това означаваше, че товара е паднал от самара на земята или се е изхлузил, или се е наклонил от самара. Тогава коня спира и започваше с глава да дава знаци. Вдигаше нагоре главата си, след това я спускаше надолу многократно и звънчетата биеха тревожно. Другите коне поемаха същия знак, спираха и си навеждаха главите. Това беше знак за тревога. Янко със своите помощници търчаха нагоре, търсеха онзи кон, който е загазил и му оправяха багажа. Имаше много интересни случки с тези коне, но багажа се качваше винаги невредим. В София багажа се поставяше на строго определено място на Изгрева с надписи. Той се натоварваха на камиона и същия ден се изкарваше до Самоков. Младежите взимаха живо участие. Понякога се качваше една подготвителна група от 10 човека, които трябваше да подготвят кухнята, да сложат казаните, да сложат умивалниците и други необходими неща за общата кухня. Понякога имаше и приятни изненади. Веднъж две сестри, след като се изкачиха горе, търсят си багажа, а него го няма. Надават вой, че багажът им е изчезнал. Приятелите ги гощават с топъл чай и ги успокояват, че багажа не може да се изгуби. И че те просто не са го видели при многото денкове. Тръгват да го търсят, а него го няма. Завеждат сестрите до една палатка и им казват: „Затворете си очите!" Затварят ги, а онези казват: „фокус, мокус, препаратус" и ги вкарват в същата палатка. Отварят очи и какво да видят - вътре техния багаж. А понеже палатките ги правеха по един и същ тертип отвън, трудно можеха да ги различат при първо виждане. Сестрите подскачат от радост, виждат чудо на чудесата сътворено от ръцете и труда на младежите.

 

Понякога се наемаше един автобус, над чийто покрив имаше багажник и се слагаше багаж. Побираше 80 човека, а шофьора бе Начев. С него транспорта бе най-добре организиран, защото вътре сядаха около 30 човека и имаше място за багаж. Понякога време не беше благосклонно към нас. Имаше мъгли и за да не се загубят конете ги връзваха по два коня с въже. Не смееха да завързват повече коне да не би някой да се подхлъзне и да повлече и другия кон, Янко като се изкачи горе с конете отива при Учителя, целува му ръка, докладва му колко коне и колко багаж е докарал и какво е докарал за кухнята. Учителят се интересуваше живо за проблемите на Янко, за конете му и за семейството му. Това беше една двупосочна грижа. Янко се грижеше за лагера, а Учителят се грижеше за него. С него работеха и двамата му сина. За два месеца припечелваше с честен и непосилен труд солидна сума, Разплащаше се със своите съседи за онези коне, които беше взел под наем, изхранваше семейството си и ако му оставаха пари купуваше си някое и друго конче, Всяка година го срещахме засмян, разположен и той услужваше на всички. Всеки му протягаше ръка, благодареше му, искаше да го прегърне и разцелува. А той беше скромен човек. Взаимна обич от двете страни.

 

А сега ще ви разкажа две интересни изказвания на Учителя, от които трябва да ахнете. Бяха попитали Учителя кой е този Янко, от къде идва този дух, че така беззаветно ни помага и ни служи. Учителят се усмихнал и казал: „Ние сме стари познати с него. Още по времето на Мойсея, когато израилтяните бягаха от Египет в пустинята, той бе един от тези, които караше керваните им през пустинята. Не беше израилтянин, а чуждоземец. Но по дух беше верен на Огнения стълб, който ги водеше в пустинята. Та от тогава сте познати вие с него. Вие бягахте в пустинята от фараона, а Огненото кълбо нощем ви светеше и водеше, а през деня Стълб ви сочеше пътя. А Той ви караше с керваните вашето имущество. Сега вие сте в Школата и ето той зато -ва се роди тук, отново да помогне и то с кервана, защото пак вижда Огнения стълб за разлика от вас, които не го виждате. То го вижда, а вие не го виждате". Тогава разбрахме от къде идваше онова благоговение на Янко пред Учителя.

 

Другият случай е още по-приказен. Като чудо от приказка. Играехме Паневритмия на поляната до езерото „Бъбрека". Паневритмията завърши и всички заобиколихме Учителя да му целуваме ръка, така както правехме винаги. Докато си чакаме реда, един от нас се оглежда встрани и вижда построени конете на Янко в права линия, наредени по конец на разстояние 10 м. един от друг. Не мърдат, не шават, а само въртят опашки. Съобщават на Учителя. Всички гледат и се чудят на тази гледка. Всички знаеха, че Янко пуща конете на паша и те свободно се разхождаха. Когато трябваше да ги събере, той се качваше на един кон, който оставяше вързан на лагера за едно въже достатъчно дълго, за да пасе свободно. С този кон той обикаляше езерата, ослушваше се за звънците и така намираше конете. А сега те стояха наредени в редица пред нас. Учителят се обръща, вдига ръка и ги поздравява. „Поздравяваме малките братя, които ни служат и бяха дошли на Паневритмията да ни гледат. За тази тяхна постъпка в следващия си живот те няма да се родят като коне, а ще се родят в човешка форма и ще бъдат човеци, понеже са служили на Бога и са стояли чинно пред нозете на Великия Учител." Оглеждаме се и се питаме, та ние ли бяхме тези, които видяхме, които чухме и трябваше да засвидетелствуваме всичко това за следващите поколения. Като страница от историята на Бялото Братство когато пребиваваше между българите.

След като за пръв път приятелите отведоха Учителя на 7-те езера през Дупница и Сапарева баня, Учителят реши, че това е най-подходящото място за лагеруване. Планината бе девствена и самата обстановка предразполага за един мистичен и вътрешен живот. От София тръгвахме с влака до Дупница. От там се придвижвахме до Сапарева баня с коли, каруци, файтони или с камион натоварил багажа ни. Пристигахме в Сапарева баня и там приятелите търсеха коне, мулета от селяните за изкачване на багажа ни до 7-те езера. Селяните като видяха, че могат да припечелят някой и друг лев по този начин, което най-малко им е идвало на ум, те се съгласяваха с охота. Първата година те ни сваляха и изкачваха багажа, ние не се пазарихме, а им плащахме колкото поискат. Кой ще ти изнесе багажа нагоре без пари? Следващата година те се изхитриха и започнаха да вземат прескъпо цената на услугите. Спомням си, че един от главните организатори тогава беше Николай, рождения брат на Борис Николов. Той наемаше конете, натоварваха багажа и се разплащаше със селяните. После всеки отиваше при него и си плащаше таксата за селяните. Но втората година когато Николай отива при селяните вижда, че те предварително са се наговорили за цената да я вдигнат, че струваше много по-скъпо от билета за отиване и връщане по влака до София за един човек. Това възмущава много Николай, а той е буен и разпалено се пазари с тях като ходи при всеки един от тях поотделно да ги скланя на умерена цена. Но те отказват. Той разбира, че те са се наговорили и диктуват като монопол цената на превоза. Накрая Николай не издържа, отива при Учителя, оплаква му се и споделя с него цялото си затруднение за спазаряването по превоза. Учителят се ядосал много, бил също много възмутен и отсякъл: „Плати им колкото искат, но знай, че втори път оттук няма да минем. А те горко ще се каят за това". Николай плаща една сума много голяма за онова време. Багажът се изкачва, идва време същият багажа да се върне, като, превоза се заплаща прескъпо.

 

На следващата година Учителят нарежда на приятелите да потърсят друг път, като се казва, че предишният е много дълъг и заобикалящ. Това е било обяснението. Но причината беше тази, че Учителят нареди повече да не се минава през Сапарева баня. Братята отидоха до Самоков, намериха коне и там откриха Янко, който се оказа съвестен работник и служител на Божието дело. Не беше българин, какъв беше, само той си знаеше, но надмина онези българи стократно както от Сапарева баня, че от Самоков, че и от Говедарци по своята честност. А знаете ли колко много години минавахме през Самоков и Говедарци? От там купувахме хранителни продукти, селяните припечелваха някой лев от нас, но нито един от тях не дойде при нас и не влезна в Братството. Не вярвам да има друга местност и друго население, през което да сме минавали толкова много пъти, което е било облагодетелствувано от нашите лагери, защото те продаваха продуктите на своя труд. Но нито един от тях не дойде при нас. Това трябва да се отбележи и да се знае. Все едно, че минавахме през чужда територия и през чужд народ.

 

Спомням си една сестра я изпращат като учителка в Самоковско и след време тя отива при Учителя да се оплаква от тъпотията и простотията на тези селяни, както и на децата им. Учителят казал: „Не се сърди, а търпи, защото това са преродени английски духове и ти сега като ги обучаваш, подготвяш си бъдещите връзки с тези души в Англия, когато те се преродят отново там". Тя стои, мига и недоумява: „Ами, Учителю, наистина ли са англичани тези тъпаци?" „Да, но сега са дошли тук в България, за да акумулират себе си Божествена енергия от присъствието на Божествения Дух в България и когато след време се преродят в Англия няма да бъдат простаци, а джентълмени. Сега тук са с празни стомни, но като си напълнят стомните и се родят в Англия, тогава ще ги видиш кои са и какви са. Затова търпи и работи с тях." Как ги е изтърпяла учителката само тя си знае. А това беше Веса Несторова.

 

Така ние напуснахме Сапарева баня и се прехвърлихме да се придвижваме през Самоков и Говедарци. Та следващата година онези селяни от Сапарева баня дето ни обраха парите, накупили коне, мулета потриват с ръце и ни чакат да дойдем отново, за да ни оберат отново и да ни оскубят перушината. Чудят се защо ни няма и защо не идваме. Решили и се качили на езерата, за да проверят защо ни няма. Там заварват стотици палатки. Разбират, че сме минали от друго място. Слизат долу и умуват какво да правят с нас. След това се сещат, че цялата местност от този дял на планината принадлежи на тяхната община и на Дупница. Наговарят се и идват да ни искат наем за това, че сме си сложили палатките на тяхното общинско землище. Казаха на Учителя. „Тази земя е на Бога и Бог разполага с нея." Правиха много опити да им се плаща наем за това, че сме си сложили палатките и че пием от водата. Приятелите ходиха да се изясняват с общината и тогава им казаха, че причината е у тях, защото за нас е било по-удобно да се прехвърляме от влака до Дупница, отколкото да минаваме с камиони през Самоков. Разказаха им как са ни обирали селяните за превоза. Онези са мълчали и само са се споглеждали. Но си спомням, че накрая Учителят нареди: „Платете им наем и кажете им ако втори път поискат, от техните села помен няма да остане". Предадоха думите на Учителя и те се уплашиха. Следващите години пак правиха опити за наем. Николай Дойнов отиде при тях и им заяви: „Защо ви е наем, когато утре снеговете могат да се свлекат от Балкана, да ви пометат и следа няма да остане от нас". Те слушат, умуват и накрая решиха да не ни безпокоят. Ето пример как човек може сам да отклони Божието благословение, което идва понякога по съвсем други причини.

По онези години когато палатката на Учителя беше до второто езеро до големият камък колкото човешки бой, тогава всички излизахме да посрещаме слънцето на едно възвишение от езерото. Това беше първият Молитвен връх. Тогава ние с Борис Николов си слагахме палатката горе на хребета в подножието на една скала. Бяхме на 60 м над езерото и на сто метра от лагера. Тогава всички се възмущаваха, критикуваха ни, че сме се отдалечили толкова много и че сме се делили от братския живот. Критиките и упреците бяха станали толкова ожесточени, че накараха Учителя да вземе отношение към този въпрос. Той го разреши най-неочаквано за всички - за тях и за нас. Всички останаха озадачени, изумени и стреснати. Ами сега? И тези критики винаги ни съпътствуваха до края на живота ни. По-късно ние премествахме палатката си все по-нагоре и по-нагоре, защото и лагерът ни се преместваше по-нагоре. Накрая се преместихме в местността на „Салоните", което бе на „Зеления рид". Това беше върхът на всичко и приятелите никога не ни простиха. А защо бягахме ли? Не бягахме, а просто се отдалечавахме. От една страна аз трудно издържах всички упреци за щяло и нещяло, а от друга страна Борис обичаше да се уединява. Така беше устроен и затова решението ни да бъдем по-настрана беше общо и беше вътрешна потребност. А сега ще ви разкажа как Учителят разреши въпрос с нашето отдалечаване от лагера.

 

Една сутрин след като дочакахме изгрева и след като се изпяха песните Учителят поведе Братството и го доведе до нашия бивак и до нашите палатки. Ние останахме изненадани. Цялото Братство, което лагеруваше на Рила, около 60 човека седнаха на поляната, заградена между една скала и храст. Тука Учителят държа беседа, фотографите запечатаха този момент и има много снимки от това разрешение на задачата. След беседата приятелите насядаха около нашето огнище, наливахме им чай и се пееха песни. Тук Учителят ни е идвал и друг път на гости. Така Учителят показа как трябва да се изгладят възгледите на някои хора, които смятаха, че дадено място, че дадени личност, че дадено общество определят развоя на нещата, на онези неща, от които зависи вътрешния живот на ученика. Ние, които бяхме обект на нападки при нас дойде Учителят и доведе всички. Мястото, което бе хулено, където бяха поставени нашите палатки стана място, където всички се събраха и където се изрече Словото на Учителя, Словото на Бога дадено в няколко беседи през следващите дни. Нашето огнище и огънят, който бе запален от него вреше чай и с него гощавахме всички. По-късно палатката на

 

Учителя се премести по склона, а след това Учителят я премести на хребета над второто езеро. Постепенно палатките се качиха горе на хребета. Вече бяха близко до новият Молитвен врьх. А пък ние с Борис изнесохме палатката си по-нагоре към езерото на „Чистотата". Пак ни критикуваха за новото ни място. Тогава Учителят доведе Братството да играе Паневритмия на онова голямо място под „Харамията", която се намираше до нашите палатки до езерото на „Чистотата". Така че ние водехме приятелите къде да ходят. Това бе един вътрешен подтик да се изнасяме нагоре в по-чистите места, далеч от глъч и шум. Това не означава, че ние се бяхме отдалечили от общия братски живот и че страняхме от него. Напротив, при нас в свободното време винаги имаше посетители, които като правеха туристически обходи на връщане минаваха край нас, ние ги гощавахме с чай, а те ни гостуваха, разказваха своите впечатления и личните ни контакти се заздравяваха още по-добре. Да, това бяха незабравими дни. Това не може да се повтори никога вече в тази форма и при тези условия и то в присъствието на Учителя слезнал на земята.

Когато започнахме да лагеруваме при 7-те езера ставахме рано на разсъмване. Някой ни събуждаше с песен или с цигулка изсвирваше „Събуди се братко мили". Полека-лека в пълно мълчание се измъквахме от палатките и се качвахме на Молитвения връх добре облечени, защото понякога имаше вятър. Там в съзерцание очаквахме изгрева на слънцето. След това под ръководството на Учителя казвахме молитви, пеехме песни, след което Учителят държеше кратка беседа и слизахме долу в лагера, където закусвахме.

 

Идваше време да тръгнем към някои от езерата за Паневритмия. Тя можеше да бъде на първото езеро ако трябваше да качим дърва на връщане, като всеки един от нас носеше по едно дърво за кухнята. Ако времето бе мъгливо или валеше дъжд, то Паневритмията беше на второто езеро около огнището. Учителят обичаше разнообразието и ни извеждаше на третото езеро, където също играехме Паневритмия. Така че Паневритмията я играехме на езерото „Бъбрека" както и на „Салоните", така и на езерото на „Чистотата". Там, на „Зеленият рид" Учителят като видя побитите камъни като човешки силуети каза, че са слушатели на една мистична Школа. Нарече ги „Салоните". Под върха на „Размишлението" се намира едно езеро, което Учителят нарече езерото на „Съзерцанието". А под „Харамията" на изток от него се намира езеро, което бе наречено „Езеро на Чистотата". За върхът „Харамията" Учителят каза много неща, но го преименува на „Харно ми е". Тези названия от Учителя не бяха случайни. След много години когато минавахме, ние се спирахме, оглеждахме тези местности и онова, което се излъчваше от тях достигаше до нас и виждахме, че те носят имената си така както трябва.

 

Така веднъж след Паневритмия аз и още двама приятели решихме да се разходим в околните местности. Изкачихме се на един скален масив и от скалата се отрони един голям къс и ме повлече. Аз залитнах, но успях да прехвърля тежестта си на другия крак и така да остана на скалата. А там където беше стъпил кракът ми, камъка се свлече в пропастта и ако не бях се поместила на време щях да съм долу на кости и кокали. След тази случка аз се прибрах в лагера, отидох при Учителя да му се похваля, че съм се отървала от премеждието и че Небето ме е спасило. Учителят стана строг и ми каза сърдито: „Една разходка е полезна за организма, когато е приятна. И втори път да не правиш това!" Беше много строг и от тогава не си позволявах такива волности, защото много пъти Учителят бе казал, че заангажираме Небето да ни охранява от нашите своеволия. И с това им се пречи да вършат друга по-важна работа.

 

Така след една хубава разходка с една сестра аз споделям с Учителя, че сме преминали през всички езера. Учителят ме изгледа и каза: „Знай и запомни, че ще дойде време, когато човечеството ще изучава тук всяка моя стъпка". Но с такъв категоричен тон не търпящ никакво съмнение. Изминаха 30 години от това време. Последните години летувахме с един млад брат и когато му разказах това той взе един фотоапарат и засне всички онези места, които аз му показах, където Учителят е отсядал, Той реши да опише стъпките на Учителя, за да го остави за следващите поколения.

 

Една година времето на Рила бе много променливо. Така една сутрин, дочакахме един хубав изгрев на слънцето. След закуска и след Паневритмията бяхме се събрали около Учителя и разговаряхме на различни теми. Както Учителят си седеше каза: „Едно наистина хубаво време". Аз бях до него и пророних: „Учителю, аз чувствувах, че след малко времето ще се развали". Той ме погледна, но нищо не каза. След малко наистина времето се развали, задуха вятър, спуснаха се мъгли, тежки облаци надвиснаха след това, зафуча вятър и накрая дъжд опъваше палатките. Такова е времето на планината. Непостоянно и променящо се. Ние бяхме свикнали с планинското време. Но имаше чудно хубави дни, които се задържаха по цяла седмица. Но една година прекарахме само в мъгли и дъждове. Измъчихме се всички, но стояхме до края. Чак когато се придвижихме до хижа „Вада" времето се оправи. Та бяхме преминали през всички сезони. През вятър, бури, дъжд и сняг.

 

Като чу Учителят моето мнение, че времето ще се развали ме погледна някак си особено, вгледа се в мене, вероятно търсеше да открие от къде дойде тази прогноза за времето и кой ли ми я даде. Но нищо не каза. При един друг случай когато споменах, че времето ще се развали, Учителят каза: „Ти си добър барометър". По ония години бях млада и не разбирах как мога да предсказвам. Вероятно някои от съществата,които бяха истинските метеоролози в Невидимия свят идваха и чрез мен желаеха да предупредят за предстоящата промяна на времето. Но когато остарях, когато започнаха да ми се обаждат ставите на колената вече знаех, че моят барометър е вече друг. Болките по ставите се обаждаха часове преди промяна на времето. Беше болезнено и едвам се издържаше. Това беше старческия барометър. Казвах си: „Е, щом на младини съм била барометър, защо и на старини да не бъда барометър". Така се окуражавах сама. Защото в страданията си човек винаги е сам.

В първите години когато пътувахме до Мусала обикновено преспивахме в старата дървена хижа на Мусала. По-късно сме преспивали и в новата хижа, която беше каменна и солидна, там бе мястото където отсядахме, почивахме и на следващата сутрин в два часа след полунощ тръгвахме, за да можем за три часа да се изкачим на връх Мусала за изгрева на Слънцето.

 

Изкачвайки се на връх Мусала оставахме за минути да си отдъхнем и отивахме към източния склон, от където изгревът на слънцето най-добре се вижда. После се припичахме на слънцето приседнали и облегнали се на гръб до скалите. Престоявахме известно време, след което слизахме по вътрешната страна на склона до езерото наречено „Окото". Спирахме на горната поляна до езерото и така прекарвахме през целия ден. Тук бивахме огрявани от слънцето, беше завет от ветровете, откриваше се хубава гледка и беше много приятно. Тук правехме огньове, завираха чайниците, които носехме и пиехме чай. За да стъкмим огън носехме си дърва сухи от хижата. Така прекарвахме целия ден. От езерото „Окото" по-надолу изтича рекичка и пресича пътеката. Водите от рекичката се насочваха надолу по склона. Учителят винаги се спираше тук и си пълнеше термоса с хубава вода. Това е точно мястото там, където рекичката излиза от езерото и пресича пътеката. Спомням си Учителят една година държа беседа „Малкия стрък" на поляната при „Окото" и на всеки един от нас даде по едно стръкче, което си го прибрахме, изсушихме го като хербарий и запазихме.

 

След това слизахме надолу, отивахме при дълбокото езеро и през 1927 г. сме спали само един път до малките на ръст клекове. Обикновено се палеха огньове, които братята поддържаха цяла нощ и ние налягвахме в кръг около огньовете и се опитвахме да спим. Дежурните се сменяваха непрекъснато, за да поддържат огъня. Слизахме до двете езерца при хижата долу и понякога там също палехме огньове. Изкачване то на връх Мусала беше екскурзия, която изпълнявахме съсредоточено и тя винаги се различаваше от нашето летуване през следващите години.