RPX

Странно ми е, че въпреки това, аз още тогава имах чувството, че Той може да ми помогне. Помолих Невенка, петнадесетгодишното момиченце на сестра Ковачева да отиде при Него на „Опълченска" 66 и да Го попита какво да направя, за да ми мине. Разстоянието от бащината ми къща до „66" беше около 1/2 час. Едва се беше изминало толкова време от тръгването й, когато болката изведнъж изчезна, като че ли никога нищо не ме е боляло. Невенка се завърна и ме завари пак покачена на едни стол, да подреждам книгите си в шкафа. Тя каза: „Г-н Дънов каза, че няма нищо, ще ви мине". „О, Невенке, колко съжалявам, че напразно те накарах да ходиш чак до Юч Бунар на „66", - то вече ми мина! Колко съжалявам, че напразно безпокоихме човека. Дори ме е срам сега!"

Ние и двете тогава не знаехме още почти нищо за Учителя. Толкова малко Го познавахме, че нито на едната, нито на другата и през ум не ни мина, че Учителят сам беше прекратил болката така внезапно в онзи момент. Тази мисъл ми проблесна едва 20 години по-късно при друго мое моментално излекуване от Учителя, за което ще разкажа по-нататък.

Преминавах през големи вътрешни тревоги. Не можех да се справя. Отидох при Него и ми каза: „Безпокойството, което изпитвате иде от това, че вие започвате да се увивате на какавида". Не разбрах точно какво искаше да каже с тези думи, но изпитах приятно чувство, защото подразбрах, че иска да каже, че съм на път да премина от сегашното си състояние в друго по-горно, пък каквито и да бъдат тези състояние. Той често даваше този пример как от яйцата се излюпват гъсеници, които се хранят с черничеви листа, порастват, завиват се на пашкул, стопанката го взима и от него изтъкава коприната. От пашкулите остават какавиди и те пробиват пашкула и излизат като пеперуди. От едно състояние преминаваш в друго.

Желанието ми да спра да ям месо се яви изведнъж. Но срещнах у себе си и близките си противодействие.

Отидох у Гумнерови. Бях при г-н Дънов със сестра Ковачева. Казах Му, че имам голямо желание да спра да ям месо, но не мога да го направя при сегашните условия на живота си в дома, в който живея. Отговорът Му беше в смисъл да не бързам, всичко ще дойде на свой ред и на своето си време. И когато най-не очаквах това време дойде и се изяви.

Шестнадесетгодишното момиченце на сестра Ковачева се разболя тежко. Тя беше вдовица и трудно изкарваше прехраната си. Една нейна за­можна приятелка й предложи да й плати визитите на двамата тогава най-вид­ни лекари - Русев и Сарафов, но тя решително отказа, като искаше да пре­достави лечението изключително На г-н Дънов. Помоли ме да отида при Него да Го попитам как да я лекува. По това време не познавах никак Учителя, ос­вен дето бях слушала няколко Негови сказки. А това, че Той е ясновидец и то от първа степен и че докато разговаряхме, Той чете мислите ни, това и през ум не ми минаваше. Казах Му за двамата лекари и за нейното решение само Той да я лекува. Учителят мълча продължително, като ме гледаше и аз си мислех: „Ето на! Не знае какво да ми отговори!" После Той каза тихо: „Да яде топли картошки и да пие гореща вода". Погледнах Го смаяно и си мислех: „Боже мой! Този човек не знае какво да ми каже и какво ми говори!" повтор­но наблегнах на това, че сестра Ковачева има на разположение двама лекари, но г-н Дънов пак повтори: „Да яде топли картошки и да пие гореща вода!" По пътя за дома си мислех: „Тази Ковачева ще умори детето си!" Но тя приложи съветите на Учителя и детето й оздравя. Вярата й в г-н Дънов бе толкова голяма, колкото бе голямо моето съмнение в Него.

За да се добере човек до вярата трябва да държи хармонията между ума и сърцето си. По този повод веднъж Учителят ми каза: „Дръжте хармо­ния между ума и сърцето си и не бойте се".

Започвам да описвам онези неща, които са ми казани от Учителя или господин Дънов, както го наричахме тогава, когато той живееше у брат и сестра Гумнерови в София на ул. „Опълченска" 66. Това беше през време на Балканската война. Тогава бях още момиче. Веднъж при един от частните ми разговори с г-н Дънов, го попитах: „Защо ни казахте в беседата „Яжте, пейте и молете се!". Да ни кажете да се молим - това разбирам, да пеем - това още как да е, но защо ни казахте да ядем?"Не помня точните думи, с които той отговори, но те бяха в смисъл, че яденето е храна за тялото, песента - храна за душата, а молитвите - храна за духа.

Ще започна спомените си от 14-годишната си възраст, за да се види какво беше умственото ми и духовно състояние, когато срещнах Учението на Учителя в живота си.

Бях ученичка в четвърти гимназиален клас. Един наш много близък сродник се беше завърнал от Франция, където беше прекарал 7 години, бе­ше завършил там медицина и се беше специализирал. Той беше се натъпкал с материализма на 19. век. Идеше постоянно у дома и развиваше теориите си. Дотогава аз живеех като всички други около мен, без никога да се запит­вам за проблемите върху живота и смъртта или несъществуването на Бога. Живеех с простичката, естествена вяра, която ми беше дадена от родители­те като дете. Не можех да възприема идеите на нашия родственик, но не мо­жех и да ги оборя. За тяхното доказване той ми цитираше имената на разни капацитети. По онова време нямаше нито радио, нито кино, нито даже пре­водна литература от където бих могла да почерпя нещо друго извън онова, което виждах и чувах в училището или у дома си. Сродникът ни отричаше съществуването на душата след смъртта, като казваше, че душата не е нищо друго, освен функция на мозъка. Заключението му беше: „Има мозък - има душа, няма мозък - няма душа". Ясна и проста логика, но съвършено погреш­но заключение. В детската ми душа настана голям смут. Когато почнех да уча уроците си по пиано при първите болки на мускулите на ръцете ми, мина­ваше ми мисълта: „Защо? Щом като е до гроба, няма смисъл!" И затварях пианото. Почнах да не мога и да уча, а бях честолюбива и се срамувах от учи­телите и съученичките си. Обаче сякаш че ли някаква невидима сила ме зак­риляше и от трите ученички в класа, които взеха матурата си с отличие, ед­ната бях аз. Истина е, че бях паметлива и че всичките клонове на науката ме интересуваха, но все пак ще разкажа един от случаите, за да покажа тога­вашната странна закрила над мене. Беше час по физика. Вдигнаха две уче­нички на дъската, едната от които бях аз. Само, защото учителят, като отво­ри тефтерчето си извика първо Стайкова, а после моето име - Петкова, Стайкова получи двойка, а аз шестица. Имахме за урок шестте закона за притежението на небесните светила на Гей Люсака. Стайкова беше учила, но зубрила думите без да ги разбира. Учителят се обърна към нея: „Стайкова, какво имате за урок?" „Шестте закона на Гей Люсака." „Кажи първия закон!" Стайкова нахвърли един куп разбъркани думи. Аз не бях учила, но бях внима­вала и бях разбрала законите. Учителят се обърна към мене: „Петкова кажи ти!" Аз казах закона. Ако Учителят беше казал: „Продължи" и двете щяхме да си седнем с двойки. Но той каза: „Стайкова, продължи!" Стайкова втори път наговори в безсмислен ред думите на втория закон, с което ми го подсказа. „Петкова, кажи ти!".Аз го казах. Той до края запитваше Стайкова и след нея ме караше да кажа аз закона. И по този начин, колкото да имаше известна несправедливост в дадения случай, аз си седнах с шестицата, а Стайкова, милата, с двойката. По този начин и съученичките ми винаги оста­ваха с убеждението, че всякога знам. Случаите за закрилата не са малко, но не им е мястото да ги разказвам тука. Обаче това не пречеше с всяка нова учебна година вътрешното ми смущение да се увеличава. Мисълта, че всичко свършва до гроба ме доведе до апатия и аз си казах, че щом като всичко свършва до гроба, няма смисъл да се живее, по този начин мисълта за само­убийството се зароди в мен. Това беше преди матурата, в последния клас. Хващаха ме истерични кризи. Затварях се в стаята си и плачех. Ръцете ми ставаха ледено студени. Криех това от родителите си и от всички наоколо -знаех, че те няма да ме разберат, започнах да търся най-безболезнения начин. Родителите ми все трябва да са заподозрели нещо, защото помня, че ми даваха да пия бром, за да ми успокояват с него нервите, вероятно по съ­вет на лекари. По това време свърших гимназията. Майка ми ме развежда цял месец из Европа, стояхме и в Париж 15 дена, през което време се сбъдна мечтата ми да видя Сара Бернар на сцената и да бъда очарована от омайна­та й игра. „Е, добре, а после?" и в това не е разгадката на живота." От там майка ми ме заведе в Швейцария, където стоях година и половина. После ро­дителите ми ме изпратиха в Германия, където стоях още толкова, но в България се завърнах в същото душевно състояние - смисъл в живота не намирах. Тогава ми попадна книгата „Древната Мъдрост" от председателка­та на теософското общество Ани Безант. Тази книга извърши цял преврат в мене. Тя хвърли светлина в пътя ми и ми показа смисъла на .живота, чрез пре­раждането и кармата. Обаче теософията беше много умозрителна и теоре­тична и затова, когато срещнах Учителя и Неговото Учение разбрах, че най-после съм намерила това, което съм търсила. Аз станах Негова ученичка.

От начало не знаех нищо за Учителя. Мислех Го малко нещо повече от обикновен човек. Не знаех също, че Той владее ясновидството - шестото чув­ство и то в толкова висока степен. Започнах да посещавам беседите на Учителя, за да направя удоволствие на една моя приятелка. В началото не разбирах беседите, струваше ми се, че мислите в тях нямат логична връзка помежду си. После постепенно разбрах, че Учителят, като е долавял мислите на мнозина от нас и им е отговарял, като ги е вплитал в беседите си. Много е естествено, че по такъв начин обикновената логика може да пострада. Един много красноречив такъв случай ми разказа за себе си една от сестрите - Наталия Чакова. Тя била Учителю в провинцията и всяка Великденска вакан­ция и коледна ваканция е идвала на Изгрева да слуша беседите на Учителя и да Го помоли за един частен разговор, в който да поиска да й разясни някои неща от беседите или от живота, които не разбира. За да не ги забрави, този път си записала в тефтерчето седем въпроса. Това било през една Коледна ваканция. Имало е много хора надошли от провинцията. Тя слушала беседите, но не успяла да се вреди да помоли за частен разговор. Наближавало деня, в който тя трябвало да бъде на служебното място. В пос­ледния петъчен ден тя успяла да помоли Учителя за частен разговор. Той й казал да отиде при Него на следния ден. Когато Го потърсила на другия ден, оказало се, че Той бил на екскурзия на Витоша с група ученици. Тя помислила, че ще се върне рано и тогава Той ще я приеме. Но те се върнали късно и тя не могла да отиде при Него. На другия ден, в неделя, в 5 часа за­ранта е имало беседа в салона на Изгрева. Тя седнала на един стол и навела глава от мъка, че веднага след беседата трябва да тича на гарата, да не из­търве трена си. Едва слушала какво говори Учителят. По едно време чула, че Той между другото отговаря на първия й въпрос. След това и на втория, и на третия и така до края. Радостта й нямала граници. Когато след беседата отишла при Него да се сбогува, Той й казал много тихо: „Аз Ви отговорих на седемте въпроса". Ако Той й беше отговорил на въпросите в частен разговор, резултатът от това далеч нямаше да бъде същият. Учителят зна­еше как да ни ръководи и възпитава.

Спомените си ще разкажа по известен хронологичен ред, за да може да се види колко недоверчиво съм гледала на Учителя в началото и как съм стигнала постепенно до напълно обоснована пълна вяра както в Него, така и в Словото Му.

Спомените си ще започна от онези неща, които са ни казани от Учителя или П. Дънов, както Го наричахме когато живееше у сестра и брат Гумнерови на „Опълченска" 66 през време на Освободителната Балканска война и бях още момиче.

Учителят слезна на земята, за да помогне на хората да намерят пътя, който да ги освободи от злото и да ги отправи към Бога. Той работи кротко и безмълвно със Словото и делата Си най-напред в къщата на ул. „Опълченска" 66 в София, после в салона на Изгрева, на съборите в Търново, както и на планината. Всякой беше свободен да дойде да Го чуе, да остане да Го слуша или да си излезе. Но понеже всяка проява на Доброто се спъва от силите на Злото, така и сега клеветите по Негов адрес, разпространявани и устно, и чрез пресата, и чрез отделни брошури се сипеха от всички страни върху Него. Неведнъж Него Го задържаха в участъка, неведнъж Го интернираха, не­веднъж Му забравяха да говори. Когато Пилат е повикал Исуса и забранил да говори против митарите и фарисеите, Той му отговори: „Ако забраниш на из­вора да извира, той няма да послуша тебе, а ще послуша Тогова, Който го е накарал да извира".

Учителят понасяше клеветите и наказанията, но не преставаше да ни поучава. Той изцеляваше в един миг всички болести на ония, които се обръщаха с вяра и молба към Него.

Когато Той завърши задачата Си на осемдесетата си година, Той ни напусна. Един ден преди да издъхне, Той бе казал: „Този път няма да ме хванат!" На другия ден новата власт - комунистите са дошли да Го арестуват, но „не са Го хванали" - Той не е бил между живите на земята. Било е на 27.ХII.1944 г.

Задачата на Учителя се отнася не само до българския народ, а и до всички народи по земята.

Имаше мнозина из цяла Европа, които Го знаеха. И не само из Европа, а и отвъд океаните.

Беше преди 9-ти септември 1944 г. Нареждахме се за ритмичните уп­ражнения на полянката на Изгрева. Там пристигна група от няколко души от тогавашна Сърбия. Те разправяха, че писали в Япония да питат техния (...) не помня японското му име, Учител ли е техния духовен водач Оомото.

Отговорили им, че Той не е Учител, а е мъдрец. „Учител вие имате в съ­седната вам България". И тази група сърби, които видях на полянката на Изгрева, бяха дошли да намерят Учителя.

След 9-ти септември една наша делегация, в състава на която влизал и един прокурор, чиято майка била от Братството на Изгрева, била изпратена в Япония. Когато били приети там от официалното лице, прокурорът видял на стената снимки от разни хора и се зачудил като видях между тях портрета на Учителя. Когато запитал японеца какво търси този портрет между другите снимки, японеца му отговорил: „Светът ще се оправи само тогава, когато хо­рата започнат да живеят според Неговите Думи".

А пък аз срещнах преди две години в България една жена от Дупница, която даже и името Му не беше чувала.

Смятам, че е не само срам, но и грях да има в България човек, който да не е чул името Му и да не знае, че Учителят посади на българска почва това семе, от чиито плодове ще се ползва не само българския народ, а и цялото човечество.

Ето защо са длъжни всички ония, които са били в контакт с Него, да споделят с останалите хора всичко онова, което са чули и видели от Него, а не да го отнесат със себе си в гроба, както направиха вече мнозина от нас.

В следващите страници аз ще разкажа всичко лично чуто от Учителя или преживяно във връзка с Него, което си спомням, от най-дребното до най-величественото.

Част от Учението, което ни остави Учителят, е изложено в стенографи-раните Му бележки и отпечатани беседи, но значителна част от него се съ­държа и в частните Му разговори и делата Му. Беседите се отпечатаха, оба­че съкровището, което се съдържа в онова, което всеки от нас е чул и видял при личния си контакт с Него, постепенно се загубва и пропада заедно със всеки заминал отвъд брат или сестра, завинаги от тези, които бяха около Него. Поради това считам за дълг на нас, останалите още живи, да напишем всичко чуто в личните си разговори с Него, както и да запишем макар и най-дребните си спомени за Него. Нека никой от нас да не се'спъва от мисълта, че не може да пише. Важното в случая е абсолютната вярност, истинност и точност на предаденото, а не начинът, по който то е предадено. Тези споме­ни нека послужат на онези братя и сестри от нас, които умеят да пишат добре. Нека те ги използуват в бъдещи трудове, за да предадат чрез тях, до­колкото това е възможно, образа на Учителя. Този образ ще бъде предназна­чен както за ония наши съвременници, които нямаха високата привилегия да бъдат в непосредствен контакт с Него, така и за бъдещите поколения.

Записването и подреждането на всичките ни спомени изисква време, с което почти никой от нас не разполага. За да не стане това пречка или причи­на за отлагане, предлагам братята и сестрите да започнат да записват от­къслечно всеки отделен спомен, който те си спомнят случайно през деня. Така целта ще бъде постигната по-скоро и по-сигурно.

Който одобрява идеята, нека да започне да записва още от днес.

По време на процеса срещу Бялото Братство през 1957/1958 г. власти­те обвиняваха, че всички последователи на Дънов са поддръжници на царс­ката власт, на буржоазията и на фашистите през 1940-1944 г.

За да се защитят от тези обвинения Боян Боев изпраща една кратка бележка до всички братства в страната да издирят онези братя, които са по­магали на комунистите, когато са били арестувани. Намерили се около 10 човека. Но техните показания не се взимат предвид, защото са дъновисти. Тогава прави изложение един от комунистите, който е бил спасен от смърт от Никола Гръблев.

След 9.IX.1944 г. имало напечатани формуляри, на които всеки, който трябва да заеме някаква служба, е трябвало да отговори на тях. Ето защо по­местване този въпросник.

Доблестният комунист Петър Радев написва своите спомени, предава ги на Никола Гръблев, който ги предава за документация към делото. Те изобщо не са били взети под внимание. Смятали са, че това е един случай без значение и напълно случаен. А е имало десетина случая когато привър­женици и последователи на Учителя Дънов поради идейни подбуди са съдействували, укривали, спасявали нелегалните комунисти през 1940-1944 г.

Поместеният тук разказ за спасяването на 54 комунисти от разстрел, отговаря на всички въпроси и упреци срещу идеите на Учителя и неговите последователи.

Понеже знаем, че вие сте помагали преди Девети септември на прогре­сивни течения - комунисти, то моля ви да отговорите на тия въпроси, които са изложени в приложения тук лист и ни го пратете.

А сме сигурни, че във вашата околност има доста лица от братството, които също така са помагали. Помолете ги и те да отговорят на тия въпроси. И изпратете своя отговор направо на нас или чрез вас."

София, Изгрев, 16.XII.1958 г. Боян Боев.

Една стара поговорка казва „Направи добро и го хвърли в морето". Водим от тая мъдрост капитан Никола Гръблев никога през живота си не се е хвалил с подвига, чрез който е спасил 54 антифашисти през 1925 г. в гр. Бургас. Обаче, сп. „Български войн" (кн. 9 от 1965 г., стр. 12-13) Илия Величков подробно изнася този случай.

Кой е този мълчалив герой и какъв подвиг е извършил той?

Никола Христов Гръблев е роден на 11 януари 1893 г. в гр. Габрово. Баща му е бил пощенски раздавач, който събирал вълна по драките, която носил на жена си да плете чорапи на децата, а майка му се занимавала с чужда работа - пране и тъкане, а след това станала тъкачка във фабриката на Христо Боба. На четири години останал сирак - без баща, заедно с две нев­ръстни сестри. Още малък познал на свой гръб глада и немотията. През сво­бодното от училище време, за да помага в прехраната навървял цървули и шиел с два дикиша имении, а после станал наблюдател в метеорологичната станция в Априловската гимназия, а през ваканциите работил в Кооперативната обущарска фабрика „Прогрес".

Посещавал клуба на тесните социалисти, където се запознал със социализма. През 1908-1910 г. постъпва в социалистическия кръжок „Максим Горки" в гимназията с ръководител Иван Кишмеров, който завършил гимна­зията в 1910 г. като останал за ръководител Фердинанд Митев Козовски от Бяла Слатина.

Цялата архива на кръжока била поверена след завършване на Козовски на Никола Гръблев, който я поставил в- газено сандъче и скрил на тавана. Обаче през 1925 г. арестуват зет му Иван Петков, учител. Майка "му се уплашила и хвърлила сандъчето в придошлата р. Янтра. Първият въпрос при срещата на Гръблев в София през 1945 г. с ген. Козовски е бил: „Какво направи със сандъчето?" „Потъна в буйните води на Янтра..."

През 1913 г. Гръблев завършил Априловската гимназия и постъпил във Военното училище в София. След завършването му бил назначен в Плевенския гарнизон. Редят се преместванията му в Търново, Шумен, Свищов, Бургас и Ямбол. Капитан Никола Гръблев издържал двете си сестри: едната, която станала Учителю, а другата завършила за очна лекарка в Мюнхен. Ето в какво се състои неговият подвиг: През един горещ юнски ден на 1925 г. двама души от София търсят Гръблев - капитан от 24 пехотен полк в гр. Бургас и го молят да спаси арестуваните 54 антифашисти. След кратък раз­говор пристъпва към дело. Убеждава дежурният по караулите Шукаров да му отстъпи дежурството на наряда за тая нощ. Последният се съгласява да си разменят дежурството и му дава паролата.

С това кап. Гръблев предотвратява с помощта на войниците от караула замисленото разстрелване на антифашистите от полицейския началник Баладински и неговите заговорници. Също успял да отърве от неминуемото наказание от гарнизонния началник Пенев. Със своето убедително, хладнок­ръвно държание капитан Гръблев не подписва смяната на караула и с това спася­ва жертвите. В обвинението на полк. Пенев той смело отговаря: „Клетвопрестъпник и изменник на отечеството си не съм бил. Правете с мен каквото искате... Ето ми бойното снаряжение!" В това време влиза писарят на полка със заповедта за смяна на караулите.

„Не-е-е!... Няма да подписвам", казва с глух глас полковника. „Отивай си!", казал на писаря. А на капитан Гръблев казал да си вземе от бюрото оръжието. Седнал и след като дълго гледал през прозореца се обърнал към Гръблев и казал: „Разберете най-после, че този народ с християнски добро­детели не може да се управлява. С това свое разбиране вие никога няма да направите кариера във военната служба... Свободен сте да продължите носе­нето на гарнизонния наряд".

Гръблев взел амуницията си от бюрото на полковника и напуснал бър­зо кабинета. На душата му било леко и приятно. В сърцето му горяло огъня на радостта за достойно изпълнен човешки дълг към народа и че е спасил арестуваните без съд и присъда. Друг път на гръцката граница спасил 600 руски пленници, които ги чакала същата участ - разстрел.

Капитан Никола Гръблев се пенсионирал като подполковник и винаги и вся­кога се е отнасял с топли обноски към своите подчинени, които са запазили неизличими спомени за него като командир и човек.

След пенсионирането си в 1942 г. си отворил обущарска кърпачница на ул. „Владимир Поптомов" и никога не е смятал, че е унижение от полковник да станеш кърпач.

Забележка: По-съкратен очерк е публикуван във в. „Антени" от 6.VI.1979г.

Веднъж, през лятото на 1926 година както отивах към 8-ми поста, чу­вам глас, който ми казва: „Тръгни веднага за Варна!"

Конят вървеше ходом и аз си тананиках в момента нещо от нашите песни. Щом чух гласа, веднага се треснах, пришпорих коня и останалите 3 километра до 8-ми пост ги взех много скоро. Слязох от коня и викам на войниците: „Момчета, идвах при вас за по-дълго време, но сега-трябва ведна­га да се върна, затова сега само ще се разпиша в книгата и се връщам..."

Войниците много ме обичаха и винаги ме очакваха с радостни и нетърпение, понеже си приказвахме за различни неща, носех им новини, те ми се оплакваха за нещо, изобщо радваха се много когато отивах на поста, в противовес на румънските граничари, които със страх и трепет посрещаха своите началници, понеже те ги строяваха, ругаеха, биеха ги, за да си спече­лели „авторитет" пред тях.

Капитан Ене, например, командир на румънската гранична рота се от­насяше така зле с войниците, че веднъж взе пушката, насочи я срещу един войник (в мое присъствие) и му вика: „Сега ще те застрелям!" Оня рабски хленчи: „Домну ле капитан" и се оправдаваше за нещо на румънски пред капитана.

Върнах се от поста в щаба и веднага по телефона помолих началника на участъка да иска разрешение от началника на сектора да отида до Варна да си ушия костюм. Той ми каза: „Няма какво да го питам, защото той ми е казал за тебе. Гръблев е подивял в Делиормана, гледай сегиз-тогиз да идва към Варна, Шумен, да се среща с хора, пущай го без да ме питаш". Аз това и чаках.

Веднага дадох заповед да впрегнат каруцата и почти без багаж тръг­нах за Каспичан да взема нощния влак и сутринта към 6 часа ще бъда във Варна, което и направих

Като минах през площад „Мусала" във Варна, отбих се при една будка, продавач, в която беше наш брат. Викам му: „Здравей, какво правите тука във Варна?" „Учителят е тук", ми вика той. „Затова нещо ме кара да дойда." „Довечера в брат Калудов, Учителят ще държи беседа". Каза ми той и адреса.

След това отидох и се настаних във Военния клуб. Отидох при начални­ка на сектора да му се представя и той ме посрещна с думите: „Ха така бе, да те видя и тебе между хората, има дансинги, има курортистки, подивя там в този Делиорман, идвай от време на време".

Вечерта отидох рано в дома на брат Калудов. Събраха се над 200 души слушатели и Учителят държа една беседа. След свършване на беседата Учителят излезе до изхода на салона и край него се натрупаха всички. Понеже аз съм малко познат във Варна, останах най-назад. Обаче Учителят след като отговори на въпросите на няколко души, каза: „Я да дойде офице­рът при мене!" И тези, които бяха пред мен, се оттеглиха. Направиха ми един проход и аз отидох при Учителя. Целунах му ръка демонстративно и Учителят ми каза: „Утре в 11 часа ще дойдеш у брат д-р Жеков при мен. Къде си на квартира?" „Във военния клуб", му казах аз. Той се обърна към брат Калудов и му каза: „Ще му дадеш стаята за гости (братската стая)." Обърна се отно­во към мен: „Ще си вземеш багажа и ще дойдеш тук да се настаниш."

Още вечерта си платих във военния клуб, взех си багажа и отидох у брат Калудов.

На другия ден точно в 11 часа отидох при Учителя. Веднага ме прие и говорихме по разни въпроси, една част, от които си бях записал в едно тефтерче, но кой знае сега къде е. Към 11.30 ч., каза: „Хайде, ще обядваме". Той беше на квартира у д-р Жеков. Обядвахме, като там присъствуваха и сестра Милева с дъщеря си. Тя беше хубавичка у\ аз доста я поглеждах, нали в Делиормана не бях виждал хора. Туриха ми я да седне срещу мене. След обеда Учителят отиде в салончето и ме повика при себе си. Говорихме по разни въпроси, даже му задавах въпроси на ум и Той ми отговаряше и на тях. Стана вече към 4 часа и чувствувах, че от вън една група от 20-30 души роптаят, че съм се застоял при Учителя толкова дълго време. Чувствувах тех­ните мисли. Пращат ми мисли, че съм нахалник да се задържам при Учителя. „Нищо, нищо, нека си пращат такива мисли" ми отговори Той.

Говорихме по разни окултни въпроси за миналото, за бъдещето. Нищо определено не ми каза, никакви нови задачи не ми даде и аз не можах да разбера защо ме държи толкова време - около 7 часа. В 6 часа ми каза: „Никола, можеш да си отиваш".

Излязох от него малко като замаян и вървях така без посока, дето ме заведат краката, къде вървя и аз не зная. По едно време виждам офицерски палатки (бараки), където отиват офицерски семейства и ергени-офицери на летуване и почивка. Поглеждам още в първата барака и гледам капитан Пенчев Георги - той е от Силистра, викахме му Компенсацията.

„Ей, Компенсация, какво правиш тук, бе?" „А бе, дойдох тук да прека­рам хубаво във Варна!"

По 20-30 дни ги хранят тук безплатно или много евтино и летуват чудесно. Запозна ме с другаря си един поручик, също ерген, и седнахме вън край една маса на приказки. В това време от бараката изскочи едно момиче на около 22-23 години и седна на едно табуретно столче недалеч от нас, поч­на да ме гледа съсредоточено. Аз като я поглеждах от времена време, много ми хареса. Георги я повика: „Ела, казва, - да те запозная с един мой другар". Върна се тя и си седна пак на столчето, като продължаваше пак да ме гледа. Ние в това време се разправяхме с Георги Компенсацията. Не минаха и де­сет минути, тя каза на Георги: „Ела, нещо ще ти кажа!"

Влязоха в бараката и нещо се разправяха, дочувах нейния глас, обаче не можех да долавя разговора им. Излезе Георги и ми вика: „Харесала те е и ако искаш, влез вътре при нея." „Георге, ти ме знаеш какви разбирания имам, тъй че и да ми се плаче за жена, няма да отида."

Той отиде при нея и го чух като й каза, че не се занимавам с жени. Тя излезе почна пак да ме гледа. Била държанка на един богат евреин, който отишъл към Русе и тя отишла да спи при тях - ту при единия, ту при другия.

Това смятам, че Учителят ми го устрои да види дали ще издържа този изпит.

Отидох си у брат Калудов, защото ми бяха казали, че през нощта в 3 часа ще тръгнем и ще отидем на „Ташлъ-тепе", една височина', където имаше останки от старо укрепление. Още в 2 часа през, нощта аз отидох в дома на брат д-р Жеков и в 3 часа тръгнахме. Заварихме там други отишли по-рано. Като се подаде първия лъч от изгряващото слънце, Учителят скочи, застана като войник с устремен към слънцето поглед и след 4-5 минути излезе напред и почнахме молитвата. Имаше повече от 200 души и всички бяхме обърнати към изгряващото слънце.

След молитвата почнахме упражненията, 6-те упражнения. Тогава в то­ва време от върха на могилата,където се намираше самия люнет (военното укрепление) се появиха двама стражари, насочиха пушките към братята и сестрите и извикаха: „Всички сте арестувани!" Аз бях към лявата половина, по-близо до тях, веднага изтичах, изправих се пред тях и им казах: „Няма да позволя никого да арестувате!"

Бях с военна униформа - чин капитан. Но в момента когато тръгнах към тях, Учителят ми каза тихо: „Има шпиони!"

Като се изправих пред стражарите, те насочиха пушките си към мен. Аз им казах: „Не можете ме уплаши, аз съм гърмян 3 години и не се плаша от вашите пушки!" Те настояват и викат, че всички сме арестувани. Викам им: „Кой ви праща, бе?" „Градоначалникът", отговарят. „Аз ще дойда с вас пред градоначалника и ще му кажа, че аз съм ви попречил да ги арестувате. Иначе само като минете през трупа ми, можете да ги арестувате, но знайте, че за­ради моя живот, ще отидат и вашите животи!"

Те се позамислиха малко и почнаха разправии - ще ги арестуваме, ня­ма да ги арестуваме и т.н. Най-после те като видяха, че не се махам, ами съм там между тях, казаха: „Добре, хайде, ще дойдете и вие с нас при градона­чалника". Аз се обърнах към хората и им казах: „Братя и сестри, отивайте към шосето!"

Тръгнаха и аз наблюдавам стражарите, не гледам кой накъде отива и не съм забелязал, че Учителят се отделил с четирима души и тръгнал през лозята. Като сметнах, че братята се изтеглиха, казах на стражарите да ме почакат да си взема мушамата и ще тръгнем. Като се върнах, гледам, стра­жарите ги няма никакви. Помислих, че ги няма никакви, защото са отишли да догонят братята и хукнах в тази посока. Догоних братята и ги питам къде е Учителят. Един казва, че той с четирима братя ударил направо през лозята, а друг добави, че стражарите са отишли подир тях, водени от два попа, да ги арестуват. Тогава аз разбрах, защо Учителят ми каза: „Има шпиони".

Щом ми стана ясно положението, веднага с бързи крачки отидох у брат д-р Жеков, вземах си сабята, оттам бегом при брат Калудов, преоблякох се с друга куртка и веднага отидох пред кабинета на градоначалника и думам на старшия стражар, който стои до вратата: „Влез и кажи на градоначалника, че по важна работа искам да говоря с него". Щом излезе, каза ми: „Заповядайте".

Влязох, ръкувах се с градоначалника и той ми каза да седна и почакам един момент. Седнах в един фотьойл. В това време той се обърна към една жена, която беше при него и й каза: „Сега разбрахме се, вземете телефона и съобщете в София да ви пратят дрехи и пари". Тя плачейки му думаше: „Ами защо ме измъкнаха посред нощ и ме интернираха?" „Ами аз не съм виновен -й дума той - сега имам работа с капитана". Като излезе жената аз се пона­дигнах от креслото и както той стои на бюрото, с показалеца си му викам: „Не само вие, но и вашето семейство и вашият род ще пострадате!" Това му дойде като гръм от ясно небе и градоначалника дума: „Но какво има, какво става, г-н капитан?" „Защо сте пратили двама пияни стражари да арестуват г-н Дънов?" „Ами идва във Варна, без да ми се обади."

С това той ме излъгал, защото после д-р Жеков ми каза, че още две седмици преди да дойде Учителя, той уведомил градоначалника, че ще дойде и ще бъде на квартира у него. „Ето писмо на Савов - продължи той - пише му „Учителю благи", какъв „Учител" е , Христос ли е Дънов?" „Пък може и да е Христос, ние не знаем."

В това време се почуква, отваря се вратата и се показва муцуната на старшия стражар, който беше на Ташлъ тепе: „Докарахме ги, г-н градоначалник".

Веднага изскочих на вратата, отидох и застанах до Учителя, от лявата му страна. В този момент, старшият стражар, който беше пред вратата на градоначалника, извика: „Да влезе Дънов!"

Аз тръгнах Учителя, но до вратата разбрах, че не трябва да влизам и останах отвън. След 20-30 секунди Учителят излезе. Не можах да разбера за­що Учителят излезе толкова скоро. После Учителят ми каза, че му казал: „Исках само да ви видя, извинявайте, свободен сте!"

С тях тръгнах и аз, но едва що бяхме излезли на двора на градоначал­ника и един стражар вика: „Да остане само Савов". После научихме, че го интернирали от Варна за София (по етапен ред).

От четиримата души братя, които бяха с Учителя на връщане от лозята научих, че стражарите се държали много грубо с Учителя, навярно по насъскване от поповете, може би са ги почерпили. Когато минавали покрай къщата на д-р Жеков, Учителят помолил да влезе за един момент да си вземе меката шапка, защото носеше една плетена от лико, но стражарят не му позволил, блъснал го с приклада на пушката си и го подкарал напред.

Тази постъпка на стражаря аз разправих на адютанта на началник сектора, който беше и адютант на началника на гарнизона. Помолих го да проучи и издири кой е бил тоз и стражар, който арестувал и блъснал Учителя (групата с Учителя) и да следи до 1-2 месеца дали няма да се случи на този стражар нещо лошо, някое нещастие или да плати с живота си. Не се мина и месец и ме викат на телефона от Варна. Обажда се адютанта: „Гръблев, вче­ра същия този стражар, който на Ташлъ тепе арестува Учителя и после го блъснал с приклада на пушката си, вчера бил прободен с нож и починал веднага. Пратили го в село X. да пази реда на сбора (панаира) там. Някои се сбили, той отишъл да ги разтървава и единият от тях му забил ножа си в гър­ба и на мястото бил убит! Брей, интересна работа, бе, Гръблев! Ти каза, че може да му се случи нещо и виж какво стана!..."

Запитан по този случай дали това не може да се вземе като едно отмъ­щение на Учителя, което е несъвместимо с Учението Му - да се прощава, Гръблев даде следното обяснение:

Всичко това става по силата на закона за възмездието. Тук Учителят не си отмъщава, а това е естествена последица от постъпката на човека -хвърлиш един камък, той пада на земята. Учителят в случая може да се срав­ни като една канара, в която се блъска едно шиеше - много естествено ши­шето ще се счупи. Или когато една пеперудка лети над пламъка на свещта, много естествено, че ще си изгори крилцата. Делото на Учителя е Божие де­ло и не може да се спре.

След обед същия ден ме срещна адютанта на началника на гарнизона и му казах, че утре сутринта ще отида при тях. На заранта отивам първом при адютанта и му казвам, че аз ще вляза направо при началника, няма как­во да докладва. (Аз бях любимец на началника). Полковникът беше издал заповед, в която имаше специален параграф, че моят подучастък във всяко отношение е пръв в целия граничен сектор. Бил съм най-младият капитан, а с най-добре организиран подучастък и в домакинско, и в строево отношение. При други като отиде, кара се, ругае ги, а като дойде при мен, не му се тръгва, стои по 2-3 дни, разправя се с мама под ореха и й вика: „Тук ми е много хубаво, чувствувам се много добре".'А тя баница ще му направи, хуба­во ядене ще му приготви, само едно ми е кусура - дето не искам да се женя...

Отидох пред кабинета на началника, почуках на вратата, отворих я, влизам вътре и викам: „Здраве желая, г-н полковник". „Ах, че не можаха да те арестуват тия стражари - ми вика той, - че да видим какво щяхме да те правим" и се смее. „Още не са се родили такива стражари, които да ме аресту­ват", отговарям. „Аз мислех, че Гръблев е дошъл да види свят, дошъл да се повесели, а то било, защото Дънов бил тука! Идват вчера двама журналисти от в. „Варненска поща" и ме питат: „Станал един инцидент на Ташлъ тепе с един ваш офицер, да го пишем ли?" Няма нищо да пишете. Хайде, махай се! -продължи той. - „Веднага да си вървиш в Делиормана. Направи скандал вмес­то да отидеш да се повеселиш. Тръгнал си ми с Дънов..." „Утре си заминавам, г-н полковник." „След тази случка, ще те представя за уволнение, макар да си добър офицер, но си фанатизиран дъновист".

И действително представи ме за уволнение, но в това време ме преве­доха в Бургас. Бях стоял две, две и половина години на границата, което е достатъчно стаж за граница и ме превеждат за офицер в Бургас.

Знаейки, че съм представен за уволнение, занесох си багажа на Арбанаси, дето мислех да остана (не исках да го нося в Габрово) и заминах с един куфар за Бургас, докато чакам да дойде заповедта ми за уволнение. Чаках, чаках, никаква заповед не дойде. Намерих си квартира и почнах рабо­та там. След една година, когато бях в София, отивам във Военното минис­терство и питам защо не ме уволниха, след като полковник Пантофчиев ме представи за уволнение. Нали ме представи той като дъновист. Те ми отговарят: „Министърът на войната - генерал Вълков поиска да се донесе ка­къв си като офицер, а не че си дъновист." Полковник Пантофчиев най-честно и добросъвестно описал моята служба и подчертал, че съм отличен като офицер, че е издал заповед, в която е посочил, че моят подучастък е пръв от всичките 9 подучастъка, че изобщо във всяко отношение съм добър, но съм фанатизиран дъновист. Върху това писмо на полковника министърът генерал Вълков му сложил резолюция: „Такива офицери са необходими за армията". Преписката била отнесена към дело и никаква заповед за уволнение не последвала.

По-късно, 10-15 години след тази случка научих от братя и сестри от Варна, че градоначалникът (забравих му името) е бил в затвора, дъщеря му и сина му са нещо пострадали, а също и брат му. Сбъднало се е това, което му бях казал, че не само той, но и семейството му ще пострада.

Един-два дена след това Учителят си тръгнал за София, но на гара Шумен го смъкнали и го закарали в града. Там някои братя и сестри се зас­тъпили за него, освободили го и на другия ден си заминал за София.

Доколкото можах да разбера по вътрешен път, Учителят е бил със спе­циална мисия във Варна - насочване на известни космически енергии върху България и цялото човечество.

През 1924 година лятото в Делиорман беше толкова сушаво, че бяха пресъхнали всички гьолджуци, нямаше никаква вода. Турците имаха тогава, тъй да се каже, микроязовирчета, които наричаха гьолджуци - всичко беше пресъхнало. Отиваха с качета на около 15 км. далеч за вода. Докато я доне­сат тя се изплисква, макар че я връзваха отгоре. Друга част добитъкът изпи­ваше и се свършваше бързо, пак трябваше да отидат, един човек си губеше времето цял ден да превозва вода.

Веднъж, както си седя в канцеларията, гледам фелдфебела върви с 6 души турци, приказва нещо с тях и се подсмива загадъчно. Това много ме заинтересува, излязох вън и му викам: „Чифликчиев, какво има, бе?" „А бе, г-н капитан, дошли са 4 души ходжи и двамата кметове на селата Нусуфчилар и Гечбелер да ви питат какво да правят, за да валяло дъжд. Казвам им, че то­ва не е на капитана работа, а те настояват да ги доведа щом вече са дошли". За голяма изненада на фелдфебела, аз му казах: „Как да не е моя работа? Моя работа е", фелдфебелът се изблещи на преде ми и не може да разбере, той ли е луд, или аз съм полудял.

„Доведи ги в канцеларията." Те дойдоха, седнаха и разправят следното: „Г-н капитан, правихме молебен за дъжд в Демир баба теке (то е на няколко км. северозападно от Кеманлар), заклахме 120 коча, обаче дъжд не валя. В Хебиб пак правихме молебен, заклахме 80 коча и пак не валя. В Махмузлий заклахме 120 коча и пак не валя. Решихме да попитаме вас, какво да направим, за да вали дъжд." (фелдфебелът превеждаше, той знаеше от­лично турски.)

За втора изненада на фелдфебела аз ги питам: „Кога искате дъжда, ут­ре ли?" Беше вторник, питам ги значи за сряда ли го искат. „Нека, г-н капитан, в петък да бъде, тогава ни е празника". „Добре, щом искате в петък, в петък ще вали, но ако направите каквото ви кажа." „Ще го направим, г-н капитан, както кажете, така ще го направим." „Щом се върнете сега в село, ще извикате при джамиите всички мъже, жени и деца. Няма да влизат в джа­мията (при тях само мъжете ходят в джамията), ще се наредят отвън и ще им кажете, че в петък ще вали, ако всички, които са се скарали се одобрят, ко­ито се съдят веднага да се спогодят, ако имате някоя бедна,вдовица, ще й помогнете, ако има болен ще го нагледате, да няма изобщо нищо, което да ви разделя в село. Ще го направите ли", питам ги аз. „Ще го направим, г-н ка­питан", отговарят те. „В петък - продължавам аз, - ще излезете при дебелите дървета, които са между селата ви, ще си направите молебена заедно двете села без да колите никакви кочове, никакъв курбан, защото Господ кръв не ще, а иска добри дела. И дъжд ще вали. (Между двете села имаше десети­на високи и големите дървета, запазени от дълго време, около които имаше известна светлина - някакво старо светилище).

След като си заминаха те в мене стана една реакция, настъпи едно съмнение и малодушие. Казвам си: чакай бе, че дъжда ти в джоба си ли го имаш? Аз с такава сигурност го казах и хората го приеха с такова доверие, като че аз имам власт върху това и ще им го дам. Ами ако не вали ще стана за смях пред всички... Седя си на бюрото и си държа главата с двете ръце. А пък фелдфебела - не мога да го погледна, ще рече капитанът е луд. Изпаднах в едно такова униние, че даже от смущение не можах да вечерям...

Заранта станах към 3 часа сутринта, приготвих се и излязох близко до щаба в едно чисто място, в една млада гора до границата, където хора не ходят.

Коленичих и почнах да се моля. Четох Добрата молитва, 91 псалм, Отче наш, казах формули и едновременно се обръщах към Бога и Учителя: „Господи, Учителю, аз не го казах за моя слава и не за някакви материални облаги, защото сега ако съм тук, утре ме няма, ще се махна от тук и т.н..." Така се разправях, като че ли са при мен. Дълго се молех коленичил, докато почувствувах една радост, което значи, че молбата ми е приета. Скочих и погледнах часовника си - беше 10 ч. сутринта. Изминали бяха 6 часа! Под влиянието на радостното чувство започнах да пея, да скачам, търкалях се по тревата като чалнат, ако ме наблюдаваше някой, щеше да помисли, че съм се побъркал.

Като си отивах гледам едно облаче също като аероплан - дълго с две крила. Това беше в сряда и вече съм уверен, че дъждът е сигурен. Щом дойде тази вътрешна радост у мен, аз бях вече уверен, че молбата ми е чута и приета. В четвъртък пак излязох да се помоля, но близо до подучастъка и по-малко време. Вечерта в четвъртък ми съобщиха, че ми дават 20 дена отпуск, който реших да прекарам на комуната в Арбанаси, като им помагам в работата.

В петък сутринта (след молитва и закуска) почнах да си приготвям ба­гажа за пътуване към Арбанаси. Времето беше съвършено ясно, никаква следа от облаци. Аз обаче си тананикам и си събирам багажа, бях уверен, че всичко ще си стане както го исках. Имах една вътрешна непоколебима вяра.

Към 9 часа сутринта пристигнаха двама караулджии (кехаи) от двете села и ми викат: „Г-н капитан, събраха се вече и вече ви чакат". „А бе, отивай­те и им кажете да си почват молитвата!"

А фелдфебелът гледа небето и се подсмихва, сигурно си дума на ума: „Капитанът се изложи, в това ясно време нито дъжд ще вали, нито дявол".

Караулджиите са бързоходци и навярно след 30-40 минути са били вече на мястото на молебена. Към 10 часа излязох от стаята дето си редях багажа, който ще нося и гледам на североизток се показало на хоризонта едно бяло малко облаче. Иначе небето си е ясно, слънцето си блести и няма никакво намерение да вали. Това беше към края на юли месец - имаше 2-3 месеца суша. Аз на молебена не ходих.

Още след 15-20 минути, като излязох пак, гледам небето към тия две села се затъмнило и небето покрито с тежки дъждоносни облаци. Не минаха и десетина минути, завали и при нас. ,

Започна да вали такъв пороен дъжд, напоителен дъжд, че продължи от 10.30 до 13 часа и когато тръгнах още не беше спояло. Дъждът беше до село Дауджилар, от там нататък капка не беше паднала. Обхванал е един район около тия две села с радиус около 10 км. - хубав, напоителен, напълнил им и препълнил гьолджуците...

После като се върнах от отпуска, това ми го разправя фелдфебела. „Интересно нещо бе, пред мене им каза капитана. Защо няма дъжд другаде, а в тези две села ще ги удави с вода!... Турците викат капитанът да ги научи как да се молят и да дойде дъжд. И то без да колят кочове, без курбан."

Когато Учителят като младеж отивал в наборната комисия, за да го прегледат за войник, изтеглил единствения билет, който освобождава младежа напълно от военна служба за през целия му живот. Такъв младеж вече за нищо не го търсят от военните власти. Такава е била традицията по това време.

Едно военно окръжие обхваща няколко околии - около 4-5-6, явяват се хиляди младежи, вероятността да се изтегли този билет е толкова малка и именно Учителят изтеглил единствения билет за пълно освобождаване от военна служба.