RPX

25 Март, 2012

11. В НОВОТО СЕЛО

Новото село, в което ме назначиха тази година беше малко, сбутано селце с двама души учителски персонал, със старо схлупено училище, крайно отдалечено от Стара Загора и въобще от културен център - плачевни условия - най-бедни от всички до сега. Но защо в мен трепна нещо радостно, когато го съзрях в далечината при първото ми отиване в него? Външни условия бедни - почти никакви, но вътрешни, може би богати - да чета, да мисля, да изработвам себе си. Тука далеч от градския шум и светската суета аз можех да не се разсейвам в празни и ненужни развлечения, но да вляза в себе си и да работя над себе си. Това някак смътно съзнавах и се залових за работа. Бях се снабдила със всичко излязло от печат дотогава от Учителя и се абонирах за всичко, което ще излиза. Четях, проучавам беседите, правех извадки, развивах темите и правех упражненията дадени в школите лекции. И дните ми тежаха като музика.

Квартирата ми малка, прихлупена, училището също, селцето сгушено, но това не ми правеше никакво впечатление вече, аз сякаш не забелязвах всичко това. Аз живеех в един светъл, красив свят на радост и вдъхновение. Разхождах се из гората самичка, пеех и пишех първите си малки и вдъхновени стихотворения, едно от които беше пак за живота - контраст на първото, по-раншното стихотворение за живота.

Животът е красив и тъй прелестен, животът е сал хубава игра за онзи, който кърми в себе песен и гони далеч чемерна тъга!

Животът ни е светло вдъхновение, низ радости и песни и възторг, животът ни е върховно упоение от благостите на добрия Бог! Кой направи всичко това?

Тук и сега от четене на беседите за пръв път аз почнах да добивам по-ясна представа за Бога, да размишлявам за Него, да се свързвам с Него, да Го питам и да ми отговаря!.. Тук и сега аз започнах да разбирам, че Бог не е някакво строго същество, някакъв старец, който стои далеч из облаците някъде и раздава награди и наказания само, а не чува воплите и стенанията на хората, не вижда техните страдания и не се интересува от техните стремежи, мечти и идеали, но едно топло, нежно, безкрайно нежно и любящо Същество и отзивчиво, Което е толкова близко всякога до човека, че веднага откликва по някакъв начин, щом се позовеш към Него.

Какви моменти съм преживяла в тези 17 години в това малко, забутано и отдалечено селце, моменти на върховни съкровения и радости. Това може да знае само онзи, който е работил духовно. Да се спирам да ги описвам подробно, не ще имам възможност, пък и не е нужно. То са опитности индивидуални на душата. И свещени. Но аз ще пиша само за някои от тези опитности, които могат да хвърлят светлина на онези, които се интересуват какво е бил Учителят за мене, малък и обикновен човек, как аз съм Го видяла и опознала, какво е направил Той за мене и за много други малки и обикновени хора като мене, какво учеше Този Велик Учител, Който през всичкото време от първия до последния ден не е бил оставен свободен от духовенството, от властта и от българската общественост да работи спокойно, а е бил ограничаван, клеветен, заклеймяван, разкарван по обществени безопасност и т.н.

Досега аз разказвах по хронологичен ред. Сега няма да спазвам този ред, но ще разказвам опитностите си съобразно идеята, която искам да осветля.

25 Март, 2012

10. НАЙ-ХУБАВАТА ПРОФЕСИЯ

Утрото беше 28 август - Голяма Богородица. Учителят празнуваше всички празници и религиозни и официални, доколкото разбрах по-късно не, защото намираше, че всички те именно трябва да се празнуват, но защото първите ги празнуваха и спазваха още Неговите последователи по традиция, а вторите - защото освобождаваха от работа чиновници и работници и по такъв начин Той използваше и едните и другите празници, за да бъде сред тях, за да бъдат край Него повече хора, за да може да им говори, да им бъде полезен. За Него всеки ден беше Божи, всеки ден беше празник, всеки ден Той беше посветил на Бога, в служба на Бога. Защото затова бе дошъл на земята. И използваше всеки Божи ден. И този ден - 28 август - празник, Той бе определил да отидат всички, цялото Братство на Изгрева, или тогава както още го наричаха Баучер. Това беше едно обширно място от 10 декара, купено от някой чужденец на име Баучер, по името на когото го наричаха. И Милка ни разказа, че там идвали и когато можели сутрин, пролет, лете и есен да посрещат слънцето и да правят гимнастически упражнения. И Учителят бивал винаги с тях. Те идвали рано преди изгрев слънце и бързали да се върнат за работа, а Той се връщал на „Опълченска" 66 и приемал посетители цял ден. Празник, но не неделен ден прекарвали там. В неделя оставал в града, за да държи публична беседа в 10 ч. преди обед, която се посещавала не само от Неговите последователи, но и от много външни хора. Отначало беседите се държали на „Опълченска" 66. Било много тясно и трудно. Той заставал на отворения прозорец на малка стая, а слушателите на двора и лете и зиме. Но никой не се разболявал. По-късно са наели някакъв салон наречен Турнферайн. После са направили голям и светъл салон на ул. „Оборище" 14 и най-после - салона на Изгрева.

Тогава всичко на Изгрева не беше като сега. Всичко беше празни, незасяти, необработени места. Около тях селски ниви. Само полянката беше околовръст оградена с млади, скоро посадени борчета. Ние - Милка, Олга и аз отидохме малко след обед. Те бяха отишли рано сутринта. Посрещнали слънцето, направили упражненията, Учителят държал беседа, обядвали. Сега довършваха обеда. Пееха, задаваха въпроси на Учителя. Той отговаряше. Разбира се от този разговор не помня нищо. Помня само картината, която беше трогателно мила и невиждана до сега. Бяха насядали всички околовръст в „яйцето". Яйцето беше едно елипсовидно кътче в началото на полянката, заградено също с млади борчета. По-късно се направиха пейки, които го обградиха елипсовидно пак и чешмата с 12-те зодиакални знаци. Сега бяха насядали на земята. Пред всички имаше бели кърпи с остатъци от яденето. До едно борче беше седнал Учителят. Борчетата бяха ниски и не можеха да хвърлят сянка, а августовското слънце жареше. Всички бяха с бели кърпи на главата. Само Той беше без нищо на главата. Една сестра - с. генерал Стоянова случайно или нарочно не зная се беше изправила до Него и малко отзад и беше разперила бялата си копринена кърпа да се пази от силното слънце, а по такъв начин правеше сянка и на Него. Той не обичаше сенките, Той обичаше слънцето и не се пазеше от него, както по-късно разбрах, но тогава това ми се видя толкова мила и трогателна картина, че тя се отпечата завинаги в мене и колчем минавах и минавам от там аз винаги я виждам. Тогава излезе сред „яйцето" сестра Люба Радославова и изпя за пръв път посветената на Учителя нова песен „О, Учителю благи", тест и мелодия от нея.

Песните, разговорите, обстановката, всичко ме плени и аз не знаех къде се намирам и как съм попаднала в това кътче от рая, след онзи сив и еднообразен живот, който съм водила до сега. Някакво блаженство ме изпълваше. Но часовете течаха. Времето да си отиваме наближаваше. Учителят беше казал на Милка, че ако имаме нещо да Го питаме, след обеда можем да отидем при Него. По едно време Той стана и отиде сам да се поразходи из полянката и се спря при друга група борове по-високи от тези. Подканиха ме сестрите, че сега е моментът да отида при Него. И аз отидох. Не мога да говоря, не мога да опиша как се чувствувах. Това знае само всеки ученик, как е отишъл за пръв път при Учителя. Аз бях наистина дете още, какъв ученик? Дете плахо, неопитно, глупаво. Но душата? Душата не е млада, не е дете, не е неопитна, не е глупава. Тя Го позна. И Застана смирено пред Него като ученик. Няма да забравя никога погледа Му - дълбок, проникващ до дъното на душата и безкрайно нежен и любящ, който я събуди, който й каза: „Какво? Не ме ли познаваш?" „Да, да, познавам Те, Учителю)! Господ мой и Бог мой!", откликна тя. И рукнаха сълзи. То беше миг, свещен миг!

След малко се успокоих и Му разказах за това, за което бях дошла в София. Разказах Му за срещата със мис Торанс, за условията, за това, че искам да уча нещо повече и пр., но че не чувствувах влечение към тази професия, не Му казах. Той обаче веднага отсече: „Не, не, рекох, ти нищо няма да научиш от там, само ще загрубееш! Иди си на село Учителю. Учителството е най-доброто занятие за жената." И като се обърна на изток отправи поглед в далечината, привлече и моя поглед на там и ми се струва, както по-късно разбрах, че тогава, именно, Той избра новото село, в което отидох в предстоящата година и в което стоях 17 години. После ми подаде ръката си и се отдалечи. Аз отидох при другарките си, разказах им всичко развълнувана и възхитена-и след малко си тръгнахме. Олга не намери за нужно да отиде при Него.

Вървяхме към града по лявата пътечка край града, успоредна на шосето. Вървяхме и приказвахме за Него, разбира се. Викахме, крещяхме като ученички, когато се връщат от училище и споделят впечатленията си от някой любим учител. Нали нямаше никой, нямаше кой да ни чуе. Шосето тогава беше безлюдно. Гората - също. Изведнъж една от нас се сепна, млъкна и ни сбута: „Учителят!" По отсрещната дясна пътечка край шосето вървеше Той сам. Не вървеше, а летеше. И както безшумно ни беше настигнал и изравнил се с нас, така безшумно и бързо се отдалечи и изгуби в далечината. „Защо така бърза?, запитах Милка загрижено. „Да не Му се е случило нещо?" „Не, не. Той така си ходи. Той не се клати като нас", отговори смеешком Милка.

25 Март, 2012

9. ПЪРВА СРЕЩА С УЧИТЕЛЯ

През ваканцията на 1923 г. получих писмо в Стара Загора от някоя си мис Торанс, англичанка дошла в София да открие училище - двегодишен курс за милосърдни сестри при болницата „Червен кръст". Условия изгодни: без такса и всичко безплатно - квартира, отопление, осветление, храна, учебници, но не ми вдъхна това писмо никаква радост и надежда. Наистина, ето случай да изляза от селото и учителството, които все още не можех да възлюбя много, но какво ще стане? Милосърдна сестра - хуманно, но не задоволяващо. Аз се стремях винаги към най-голямото, най-високото, най-хубавото. Да беше поне медицина, да стана лекарка. Аз все още държах и на външното положение и блясък. Но все таи отидох с писмото при кака Райна да се посъветвам с нея. Тя ахна от радост и удоволствие: „Разбира се, ще идеш. По такъв начин ще излезеш от селото. Нали не си доволна от учителството? И нали искаш да учиш нещо повече? А там като те видят, че си способна и усърдна може да те изпратят в Англия да свършиш и медицина." Това беше вече една примамка за мене. „Пък ще видиш и Учителя, ще бъдеш в София близо до Него, ще слушаш беседи!"

О, как не ми дойде това нещо на ума преди малко? Разбира се, ще отида. Разбира се, ще отида. Каквото и да е, където и да е, но да съм близо до Него.И аз се приготвих набързо. Поканих и една моя приятелка и съученичка - Олга Блажева, която това лято беше почнала да посещава нашите събрания. Тя беше също бедно и способно момиче, което искаше да учи нещо повече като мене и беше станала учителка по неволя. Тя прие с радост и заминахме двете за София. Гостувахме на Милка Танева, която от една година вече беше студентка в София. С нея аз споделих, че нямам вътрешно влечение към тази професия, но примамките на кака Райна ме спечелиха. Тя помисли, помисли и каза: „Знаеш ли какво? Първо да отидем при мис Торанс да проучим условията и тогава ще ви заведа при Учителя. Хем ще Го видите, хем ще се посъветвате с Него. Той ще ви даде най-добрия, най-правилния съвет." „Как? Да питам Него, да разговарям с Него, с такъв голям и учен човек? Та аз ще се объркам от стеснение. Пък и да го безпокоим, да Му отнемаме времето. Коя съм аз? Какво съм аз? Не, не, не. В никой случай не. Ние ще отидем. Аз искам да отидем при Него, но да Го видя и да Го слушам само отдалеч." „О, Наталио, ти не Го познаваш. Та Той за нас е дошъл, за малките, не за големите. Големите нямам нужда от Него. Ти не знаеш колко хора от различни слоеве на обществото се тълпят край Него за съвет, за помощ. И Той всички приема с Любов и разположение, изслушва с търпение и ги изпраща доволни и радостни."

Направихме както каза Милка. Преди обед отидохме в болницата да проучим условията, а след обед - на улица „Опълченска" 66, където живееше Учителят.

Още отдалеч сърцето ми затрептя, затрептя както в детинството и в ученичеството трептеше, когато приближавах къщата на някой от любимите ми учители, които отивах да посетя.

„Аз съм същото дете, същата ученичка, каква госпожица съм, каква учителка съм?", се упреквах мислено сама. Но колкото и да се съдех и да исках да се овладея и да си придам вид на сериозна учителка, вълнението ми растеше, вълнение не само от смут, но и от радост и надежда: „Ще видя най-големия Човек на света, ще видя най-големия Учител!" Не зная от къде беше се оформило отдавна това мнение за Него у мен. И докато стигнахме къщата аз загубих и ума, и дума. Добре, че не ни посрещна най-напред Той, да имам време да се посъвзема. Посрещнаха ни на двора сестри дошли на посещение при Него. Милка ни запозна с тях.

Къщичката беше малка, бяла, спретната, дворчето - също малко, тясно, но чисто, блестящо от чистота. И какво лъхаше от тях не мога да обясня - особена белина, особена чистота. И някакъв особен мир, някаква особена красота, особено обаяние. Почувствувах се обгърната от топлота, от сигурност. Оазис. Оазис след пустинята, от която ида. Пристан, пристан след бурния океан, на който изплавах, си мислех аз.

Въздъхнах си свободно и влязохме в трапезарията, където ни покани една от сестрите - Василка Иванова, която живееше в същата къща. Беше постлала голяма, дълга маса със снежнобяла ленена покривка и наредени чаши за чай за около 10-15 души. Беше време за вечеря. Ще слезе Учителят от горния етаж да вечерят. Тук се вечеряше рано, към 6-7 часа лятно време и 5-6 зимно време.

Как? Дошли сме да Го безпокоим по време на вечеря, възмутих се от себе си и от Милка аз. Защо дойдохме по това време? „Не се безпокой, Наталио. Той никога не вечеря сам. Ние няма да Го безпокоим. Това е заведен ред. Това е закон тука. Тука закусват, обядват и вечерят общо всички, които са по това време тука. Та и нас сестрата ни покани да вечеряме с Него. Ще дойдат и всички, които са на двора. „И ние ще вечеряме тука, заедно с Него?", уплашено извиках аз. „Не, не, не".

Но докато се бунтувах всички влязоха бързо и безшумно и аз млъкнах. След тях влезе в антрето, където имаше чешма бързо и безшумно и Учителят, изми си ръцете и влезе при нас. Всички станаха и Го посрещнаха радостно и почтително. Аз стоях смутена, объркана, сериозна. Той се приближи право при нас. Сестра Василка ни представи: „Учителки, Учителю, от Стара Загора, вегетарианки, дошли да Ви видят." Това научи преди малко от нас, това Му каза. Той ни подаде ръка и после каза: „Заповядайте, рекох, седнете, да пием чай."

Лице на светия, не, на нещо повече, на какво? не съм виждала до сега такова лице, не мога да го оприлича на нещо видяно на яве или на сън, или на картина. Не лице обикновено, човешко - нещо Божествено. Кога и какво съм виждала та изплува в съзнанието ми този израз „лице Божествено"? И после глас - музика, музика някаква дълбока, тиха, приятна като на дълбок поток слизащ от планината. И този глас отекна дълбоко в душата ми и ме понесе някъде високо, далеко от тук.

Аз виждах стаята, обстановката, виждах всички как сърбаха свободно и усърдно чая си и виждах и Него с крайчеца на окото си, но сякаш не осъзнавах явно какво виждам, стоях глуха и занемяла пред изстиващия чай и не чувах говорят ли, какво говорят, не чувах когато ме подканяха да пия чая си, а само чувах тази мелодия: „Заповядайте, рекох, седнете да пием чай!" И носена на нейните крила пътувах някъде далеко, високо, за да си спомня къде и кога съм чувала този глас, кога и къде съм виждала това лице, които виждах и чувах за първи път, а ми се струваше, че ги познавам, че някъде дълбоко в душата ми са близки и пазя някакъв спомен за тях.

Вечерята свърши. Учителят стана да си отива в стаята. Станахме всички. Подаде ръка пак единствено на нас двете - малки, незначителни селски учителки от провинцията. И се обърна към Милка: „Доведете ги, рекох, утре на Баучер."

25 Март, 2012

8. ДА ПОПАДНЕШ В СРЕДАТА СИ

След известно време получих хубаво, възторжено писмо от Милка, тя беше забавила доста отговора си. Местили си квартирата. Какво съвпадение. Какво щастливо съвпадение. Отишли да живеят в къщата на г-жа Каназирева - дъновистка. Харесала писмото и го прочела на хазайката си, която в заключение казала за мене: „Пробудена душа! Когато си дойде за Коледа, покани я и ме запознай с нея."

Радостта ми беше неописуема. „Ще се запозная с първата дъновистка, първата, която ще познавам от „Новото човечество".

С нетърпение дочаках Коледната ваканция. И още първия ден отидох при Милка. Тя ме посрещна радостна, възторжена. Прегърнахме се: „О, Милке, Милке!" „Ах, Наталио, Наталио! Аз вече ставам дъновистка", бяха първите й думи. „Ах, какво нещо! Какво учение! Какви хора! Ах, Наталио! Влез, влез, няма никой. Тате го няма, мама е в кухнята. И кака Райна я няма -хазайката. Тя не иска да й казвам г-жа Каназирева, а кака Райна. Влез в моята стая. Да се наприказваме. Няма да си ходиш до довечера. Тя надвечер ще си дойде, тя е на книжарницата, има книжарница. О, Наталио, колко има да си приказваме, няма да ни стигне времето."

И наистина, времето не ни стигна. Не сетихме как се свечери. Хазайката се забавила случайно някъде, не дойде и аз трябваше да си отивам с обещание утре да отида пак. Но, нищо, че не можах да се срещна с нея. Аз бях толкова доволна от онова, което ми разказа Милка, че не съжалявах. А Милка така възторжено ми говори за нея, за обществото дъновисти, с което се е запознала вече. „Какви мили хора. Какви беседи. Какво Учение. Какви песни имаме само. Имаме и хор. Аз пея в хора. И ти ще пееш." Извади една песнарка и ми изпя няколко песни. Главата ми беше зашеметена от нови, хубави, възторжени неща. Нищо не можах да запомня, да асимилирам. Останах само с чувството, че съм пред нещо огромно, велико, светло и красиво, което ме чака да опозная и към което се втурнах с цялата си душа.

На другия ден отидох пак при Милка. Г-жа Каназирева беше на книжарницата. Поръчала Милка да ме заведе там. Отидохме. Тя ни посрещна топло, сърдечно, радостно, с отворени обятия, както се казва. Прегърна ни, целуна ни. Сякаш сме били и пребили. Аз се държах малко стеснително, както обикновено при нови хора, но нямаше значение това. Отвътре ми беше хубаво, хубаво! Тя беше умна, интелигентна и с дар слово жена. Говори ни, говори умно, вдъхновено и ние не сетихме как мина следобеда.

Покани ме пак да отида. „Всеки ден, всеки ден идвай и в книжарницата, и вкъщи. Винаги, винаги идвай като у дома, като при сестра си, като при майка си. Ти нямаш сестра, нямаш майка." Каква жена. Как говори, каква топлота. Каква сърдечност, си мислех. „Ти нямаш сестра, ти нямаш майка!"

Да, на мене ми трябваше сестра, трябваше ми и майка! Аз много остро чувствувах нуждата от майка да се съветвам с нея и от сестра да споделям с нея. Тя ме пипна на болното място и успя да ме спечели още първия ден и за винаги да ме спечели и за себе си и за идеята, на която служи.

Като пиша тези редове чувствувам, че ще оскърбя паметта на две близки мен същества, които имах тогава и които ме обичаха. Това бяха моят брат и моята леля. Но брат ми бе млад и неопитен и аз не можех да споделям своя вътрешен живот с него, а леля ми - простичка без образование жена не можеше да ме разбира и да ме направлява в живота. Те имаха и двамата една голяма, нежна любов към мене. Да бъда здрава, да бъда весела, да бъда щастлива, това ми желаеха от сърце. Това се четеше в загрижения им поглед когато ме виждаха болна или невесела. Това се четеше в постъпките им, в отношенията им към мене, да направят всичко в кръга на възможностите си, за да ме облекчават в живота и да ми създават радост. Уви! Възможностите им бяха твърде ограничени. Беднички и безпомощни бяха и те самите като мене. И двамата се бореха с нечовешки усилия за насъщния хляб. Аз не смеех нито да се оплаквам, нито да изисквам нещо от тях. Желаех от цялото си сърце и аз, както и те на мен да бъдат добре. Колкото можех гледах и аз да ги облекчавам, както и те мен. Повече нищо не смеехме да изискваме едни от други, нито да си говорим за нашите грижи, стремежи, мечти и т.н. Какво желаеха, към какво се стремяха, какво мечтаеха, не знаех. Те не споделяха с мене. Какво желаех, към какво се стремях, какво мечтаех и аз, и те също не знаеха. И аз не споделях с тях. Това беше по единствената причина да не се отегостяваме едни други. Всеки изглеждаше доволен от съдбата си и мълчаливо носеше мъката и несретата си.

И аз се привързах с цялата си душа към г-жа Каназирева - кака Райна, не защото очаквах и изисквах, или получавах някакви материални помощи, тя също не беше добре материално, но защото тя беше човек с по-голяма светлина от обикновените хора, служеше на една висока идея, която й даваше морални сили и възможности да ме подкрепя морално, да ми вдъхва вяра и надежда, да ми посочи извора на светлина и вдъхновение в живота. Защото какво е живот без светлина, без вдъхновение? Мърцина. Аз не можех да живея мърцина живот. Тя беше първият човек когото срещнах, когото видях, че не се лута в тъмнина както другите хора, но върви право и смело с радост и вдъхновение към една определена цел. Това ми харесваше.

Тя ми подари малка книжка с три беседи от г-н Дънов: „Трите основи на живота". Трите основи на живота: Любов, Мъдрост и Истина.

До края на учебната година аз ги четох, препрочитах, изучавах, размишлявах върху тях. Кой друг би ми казал и то така на време, че това са именно основите на живота? Любов! Какво би бил животът без любов, ако човек не обича и няма кой да го обича? И какъв би бил пък ако всички хора се обичаха?

Мъдрост! Светлина! Знание! - Какъв е животът без светлина, без знание? - Тъмнота, мрак, лутане, грешки, безсмислие, страдание и т.н. И какъв би бил пък със светлина, със знание, с мъдрост?

Истина! Що е истина? Къде да я търсим и как? И живее ли се без стремеж към истината? О, безцелен, безсмислен живот! Само стремежът към истина дава смисъл и цена на живота. Дава крила, простор и свобода на душата.

Цял живот да размишлява човек върху тези три думи, върху тези три основи на живота има какво да мисли и открива. И няма дори да му стигне живота. И аз не сетих как измина учебната година.

През лятната ваканция прекарвах повече при Милка и кака Райна. Брат ми беше на работа в София. Леля ми също беше цял ден на работа и аз бивах сама вкъщи.

Започнах да посещавам събранията в 10 ч. в неделен ден. Ходех на спявки, учех песните, пеех в хора. Ходехме по екскурзии групово. Всеки неделен ден след обед отивахме целият хор, все от младежи, в разни братски домове и пеехме. Много често бивахме канени на обед тук или там. Разговори смислени и интересни, нови. Отношения мили, красиви, чисти. Песни нови, прекрасни, вдъхновяващи песни. Попаднах в средата си. Как да не знаех, как да не си спомнех по-рано, че имало такива хора тука? Как да не ги потърся до сега? Запълни ми се, осмисли ми се, разкраси ми се животът. А само миналото лято изгорях от мъка пред безсмислието и празнотата му.

Излезе първото по-обемисто томче беседи „Сила и живот", 4-та серия. Въоръжена с него и с някои още отделни беседи аз заминах за трета година Учителю в ново село. За пръв път отидох спокойна, тиха, без бунт в душата си, без разкъсваща мъка и отчаяние. Ще чета, ще мисля върху тези мъдри книги, ще ги проучавам, ще придобия някаква философия, която ще ми вдъхва сила и живот. Не напразно носеше това название томчето: „Сила и живот". Сила ми трябваше на мене да преодолявам трудностите по пътя си, който за едно младо и неопитно само момиче не са малко. Сила ми трябваше и живот! Да, живот, да чувствувам, че живея, че раста, че придобивам нещо. Живот пълнокръвен, смислен, радостен. Защото до сега не живеех, но съществувах само, креех, влачех се по земята без майка, без баща, без средства, без надежда в бъдещето, без вяра в нещо хубаво, без смисъл, без цел към която да се стремя, без доволство от онова, което имам, без радост.

Новото село, новата обстановка, новите колеги макар и да не се отличаваха с нещо повече от предишните, ме някак задоволиха. Може би това се дължеше на малката вътрешна промяна, която беше станала с мене. Аз започнах да живея с по-жив темп. Държах се с колегите си весело и дружелюбно. Почнах да обичам децата и да влагам повече усърдие в учителската си работа. Това ми създаде име на добра Учителю и интересно момиче. Създадоха ми се не малко трудности и изпитания, които по-рано, не зная с какво отчаяние бих понесла, но сега издържах със стиснати зъби геройски и полетях за ваканцията към моята обична среда, към моите мили дъновистки - сестри и приятелки, които приличали на мене и на които съм приличала.

25 Март, 2012

7. МАЛКАТА КНИЖЧИЦА

Скоро бяхме поканени с колежката си в съседното село на гости на тамошните учители. Първата ми работа като влязох в стаята им беше да се устремя към масата и разровя книгите им. Между купа педагогически книги и списания намерих една мъничка, тъничка, съвсем незначителна наглед книжка: „Новото човечество". Горе в ъгъла: Дънов. „Каква е тази брошура? Хубава ли е?" „Не знаем, не сме я чели, дадоха ни я в Казанлък", отговориха едновременно двамата родни брат и сестра, учители в Казанлък. „А бихте ли ми я дали да я прочета?" „Ами, вземи я."

И аз я взех. Не може никой да си представи какво почувствувах като я взех в ръцете си! Сякаш хванах целия живот в ръцете си! Сякаш сграбчих науката, знанието, светлината, земята и небето: Що за усещане? Що за чувство? Мислех, че в нея ще намеря разрешение на всички проблеми за живот, ще намеря светлина, свещ за моята тъмнина, в която се сблъскам и която ме души. - Ами! В такава малка книжчица! - Но от Дънов, от Дънов! От човека, който бил много учен, който държи на хората беседи за живота, за науката, за Бога! От Дънов, за когото бях слушала няколко пъти да се говори, при когото имах два пъти възможности да отида, но ги пропуснах, при когото отивали много хора, които приличали на мене и аз на тях. Трябва да я прочета! веднага трябва да я прочета. Но как? Невъзможно! Неучтиво нито да се зачета пред всички, нито да си отида веднага. И аз я стиснах здраво както „слепец стиска тоягата" и както „давещият - сламката", както казват народните поговорки и се обърнах към всички и с разведрено и весело лице взех участие в разговорите, шегите, игрите и песните докато взе да се свечерява и ние си тръгнахме.

Вечерта беше вече късно, ние бяхме изморени и трябваше да си легна без да я прочета. Следващият ден неделя беше облачен и мъглив. За пръв път не ме обзе мъката и аз не се заблъсках в безизходни размишления, но взех книжката. Още първите редове ме грабнаха и ме държаха до края в будност и напрежение. „Боже каква книжка!", възкликнах накрая, след като я прочетох. Какви мисли! Никъде до сега не съм срещала подобни мисли! Опитах се да споделя с колежката си някои от тях, но тя, добро, но посредствено момиче, не откликна на моя възторг, не прояви никакъв интерес и аз отново се зарових в книжката! Четох и препрочитах, четох и препрочитах, взех листове и молив и споделих впечатленията си с моята приятелка Милка, която не беше Учителю, а се готвеше да постъпи в университет и беше още в Стара Загора. Какво съм й писала не помня, помня само, че писах цял ден и помня, че писах: „Намерих вече това, което търсех!"

Кое е то? Какво беше то? - Светлина, светлина, свещица, която ще ме води, която ще ме заведе някъде, където е светло и просторно, и красиво. От толкова малка книжчица!? Но аз предполагам, че има и други книги от този голям и учен човек! Аз ще ги търся от сега нататък, ще чета, ще ми просветва, ще се уча и т.н.

Намерих Новия Човек, Който говори за новото човечество, за което копнеех, което търсех. В София така бях разочарована от хората, в Стара Загора така не ме задоволяваха, в село така ме отчайваха. И аз мечтаех и търсех по-други хора и по-друг живот! И сега предусетих, че има и че ще ги намеря! Това ме правеше толкова радостна и дори щастлива! Колежката ми се чудеше какво става с мене, каква е тази промяна и се повлия от моето настроение. Заредиха се дни на песен и радост! Животът ни от мълчалив и меланхоличен стана буйно радостен! - Има живот, Руске, има живот и за нас! Какво ли си мислеше тя горката, как ли си обясняваше настроенията ми, не зная. Тя мило ми се усмихваше, просълзяваше се понякога и почваше да ми приглася на пеенето, наведена над бродерията си.

25 Март, 2012

6. СТИХОВЕ НА НАДЕЖДА

Потекоха сиви, еднообразни, безрадостни и безнадеждни дни. По-безнадеждни от по-рано. Защото по-рано мислех, че някъде далеч има по-красив живот, а сега като не можех да се добера до него, помислих, че той не съществува. Но понеже човек не може да издържа да страда, да се мъчи, да е в напрежение непрекъснато, той търси отдушник, търси да се успокои, да се примири с нещо друго, което е по-близо до него. Тогава се залових пак за хубавите книги, поезията, природата, без да зная, че това са най-добрите ми приятели, които ще ми останат за цял живот такива. Почнах да се вглеждам все повече и повече в природата. Обичах лазура на небето. Той ме успокояваше. Обичах нежните краски на хоризонта сутрин при изгрев и вечер при залез слънце. Обичах нежния зелен цвят на поляните. Обичах реката, гората край селото. Всички те ми станаха приятели. Цялата есен, която беше слънчева и топла прекарахме с колежката си навън. Но заваляха на края и есенните продължителни дъждове. Стъмниха се небето и хоризонта. Ние се затворихме вкъщи. Училище и къщи, училище и къщи! О, как не би могъл някой да ми вдъхне малко любов към училището и децата! С такова отегчение отивах в училище и с такава умора се връщах вкъщи. „Все така ли ще бъде цял живот? Това ли е животът!" Почнах пак да философствувам. От кого и от какво зависи на едни да бъде добър и красив, а на други и по-специално на мене да бъде толкова сив и безрадостен? И седнала на прага на стаята си в един облачен ден пред стъмнения хоризонт, написах:

Животът е жесток за мене враг, той смях и жизнерадост ми отрони и ето ме сега на къщни праг сломена, тихо сърце сълзи рони!

И ето ме сега на къщни праг проклинаща живот и радост, детство! Но чувам нейде глас приятен, благ да обещава нов живот, блаженство!

Последните две стихчета дойдоха някак неочаквано, без да ги мисля, сякаш ми ги някой продиктува отвътре.

„Но чувам нейде глас приятен, благ да обещава Нов живот, блаженство."

Сама се чудех на тях. Мислех какво означават те. Вглеждах се, вслушвах се в себе си и открих, спомних си, че в минути на отчаяние, на дълбоко мислене върху живота, миналото, бъдещето и пр. когато си блъсках главата без никакво разрешение, нещо в мен тихичко се обаждаше: „Хайде стига си мислила, всичко ще се оправи, ще се нареди, животът ще стане хубав и за тебе и т.н." И аз млъквам и питам: „Но кога и как? И кой е, който ми говори? Кой може да знае, какво ми е сега на душата? Кой може да ме разбира и успокоява?" Питам, озъртам се около себе си, свивам в недоумение устни, но се успокоявам. Ставам, измивам се, обличам се хубаво и излизам при хората или сред природата. И сега се засмях, затворих тетрадката и излязох на разходка в мрачния ден, защото не знаех какво да мисля повече, а ми хареса това разрешение на надеждата и си казах: „Е, все пак хубаво е, че има такава способност в човека, да се успокоява сам и да се надява."

25 Март, 2012

5. НЕЗНАЙНИЯТ И НЕПОЗНАТ ШЕПОТ

Намерих си работа - чиновничка в Александровската болница. Тя беше на час и половина от квартирата на вуйна ми, взет пътя пешком. Аз не обичах да се тъпча в трамваите и затова сутрин отивах и вечер се връщах пеш. Вървях, гледах шумния живот около себе си и мислех. Много мислех. Особено се беше раздвижила моята мисъл тогава. Като ученичка като че бях спяща. Учех уроците си и чаках да свърша училище, без да си задавам по-дълбоки въпроси за живота. Страдах, плачех, но се утешавах, че скоро ще свърша училище и като че с неговото свършване ще свършат и страданията и несгодите ми. Сега, когато свърших ученическия живот и навлязох в живота на големите, аз се почувствувах като малка рибка напуснала малката бистра рекичка и навлязла в огромния, тъмен, мътен и бурен океан, където дебнат хиляди опасности!

Животът ми в болницата беше изпълнен с толкова нови неща, но не примамливи, а страшни и опасни за едно младо, неопитно, самотно момиче от провинцията, че аз се изплаших. Брат ми беше също изплашен от големия град. Той се движеше в по-друга среда от моята, в среда на другари, но дълго време не можеше да си намери работа. Когато се срещахме виждахме колко сме безпомощни и изплашени и двамата. (Той гостуваше у някакъв приятел, не беше при вуйна ми.) Крепеше ни обаче взаимната любов и загриженост един за друг. Аз не споделях с него своите несгоди и неприятности, за да не го тревожа излишно. Той също не споделяше своите, може би по същата причина.

И така аз се чувствувах сама, сама, сама... Сама сред тъмно, мътно и неспокойно море. Никъде светлина, никъде красота, никъде радост!

Хазаинът на вуйна ми беше почнал да се бунтува, че имала много квартиранти, печелела много от къщата му. Аз не бях квартирантка, а само гостенка. Но той не вярваше и ме пъдеше. В болницата бяха обещали да ми дадат едно легло в една стая с няколко чиновнички, но още нямаше свободно. Бях притисната до стената. Вървях из улиците и мислех, мислех, мислех... Мозъкът ми работеше като динамо: Как? Защо? За какво? На къде? При кого? Кой? Кой ще ми помогне? Кой ще ни помогне? Брат ми отслабна, заболя. Моята грижа се удвои. Дойде септември влажен и студен. Ние сме с летни дрехи, без квартира, без пари. Добре, че в болницата ми даваха обяд. Брат ми идваше и го деляхме двамата.

Една колежка по-възрастна от мене и по-опитна, в която събудих известни симпатии ми казваше с болка: „Бягай, бягай по-скоро от София! Бягай докато не си пропаднала като мене. Аз съм пропаднала, загубен човек! Имаш образование. Ти си Учителю. Иди си в село. О, ако имах образование. Ако имах къде да отида другаде на работа". Беше дошла от Добруджа, която беше тогава под румънска власт. Попаднала в родината си да търси хляб и убежище беше намерила само разочарование и мъка. „Бягай, бягай", повтаряше всеки ден тя. А вълните се надигаха около мене и застрашаваха да ме залеят и погълнат.

Брат ми не ме пускаше да се върна. Аз също не исках да отстъпя при първото сражение в живота!

И мислех, мислех, мислех... Особено отивайки и връщайки се от работа. Как да си помогнем? Как да издържим на това положение? Ние дойдохме да си намерим по-хубава работа, да се наредим по-добре и ако е възможно, да се наредим и да следваме, а попаднахме в още по-мизерна и лоша, и безнадеждна обстановка... При кого да отида? С кого да се съветвам? хората ми се виждаха чужди и страшни. Кой се интересува от мене - малкото самотно, сиротно момиче с копнеж, със стремеж към красив, чист и морален живот? Интересуваха се някои от младите ми колеги, но не, за да ми помогнат, а за да ме вмъкнат в калта. И ми устройваха какви ли не клопки.

Няма ли бе, няма ли поне един единствен човек на тази земя честен, благороден, умен и добър при когото да отида за съвет, който да ме разбере и да ме напъти и да ми помогне да се издигна, да се домогна до красив, смислен и разумен живот? Ами че това не е живот! Това е тиня! Аз съм попаднала в тинята на живота! Потъвам... Няма ли? Няма ли? Крещеше почти в отчаяние душата ми веднъж когато вървях по улица „Алабин", на връщане от болницата. „Има! Има! Има!", отекна в душата ми някакъв мил, топъл, приятен бащин глас. „Има!" Озърнах се, от къде идеше този глас? От ляво на улицата, като че ли от посоката към ул. „Опълченска", N 66, а бе като шепот в душата ми. Тихо, по-силно, настойчиво, убедително. „Има!"

Чудно нещо. Веднага се успокоих. За пръв път ми се случваше такова нещо. Въображение? Халюцинация!? Вътрешна някаква утеха? Засмях се и си продължих пътя спокойна. Нищо не мислех повече. Потънах в околния шум и стигнах дома, където мълчаливо се вмъкнах и без да споделя нещо с вуйна си, си легнах и спокойно заспах.

След няколко дни така се влоши положението ми в болницата, че аз трябваше да се върна в Стара Загора при леля си. Назначих се Учителю за втора година и заминах пак за село.

25 Март, 2012

4. ДЪНОВИСТКАТА

През същото лято брат ми изживя една трагедия и искаше да избяга от Стара Загора. Помоли ме да идем в София, да си намерим работа там, „да си пробием път в живота", както се изрази той. Аз приех с известен страх, но с готовност. Как? Къде? При кого? Но нали е той с мене! Той беше само две години по-голям от мене, но аз го считах по-умен, по-опитен, и го ценях, и го обичах.

Няма да разказвам за трудностите, за мъките и несгодите, на които се натъкнахме в София - две неопитни, самотни, с малко средства, но с големи желания и мечти деца. Ще опиша само един епизод, който има отношение към идеята, с която съм започнала да пиша тези спомени.

След като свършихме парите си и погладувахме, бяхме поканени от нашата вуйна - немска еврейка и й гостувахме известно време докато си намерихме работа. Там беше на квартира един млад човек от провинцията, дошъл в София да завърши някакви летни търговски курсове. Младеж, като всеки младеж. Не ми направи особено впечатление, но вуйна ми го прехвалваше, че бил много добро момче, много способно, много богато, че чака баща си, тежко болен да умре и да замине за Германия да следва. „Може да имаш и ти късмет за заминеш с него. Нали мечтаеш да следваш?" Аз бях доста стеснителна и мълчалива, но той беше доста отворен и словоохотлив, че успя да завърже някаква дружба с мене. Какво сме разговаряли, как сме се разбирали, не помня. Помня само, че веднъж той ми се поядоса малко и извика: „Каква си такава? Приличаш на дъновистка!" „На дъновистка? Че какви са дъновистките?" „Ей такива като тебе, разсъждават като тебе!" И после продължи: „Ти не си за земята! Ти не си от земята! Ти сякаш си паднала от Венера." „От Венера?", почнах да се смея. „А ти познаваш ли дъновистките?" „Познавам ги, как да не ги познавам. Ей там в Турнферайн се събират." „Как бих желала да ги видя тези, които приличат на мене и на които приличам и аз!", казах смеейки се, уж на шега, но с един истински, скрит вътрешен копнеж. „Че да те заведа", извика с готовност той и омекнал.

Даваше му се възможност да се поразходи из града с мене, желание, което досега не бях му изпълнила. И уговорихме в неделя, в 10 ч. преди обед да ни заведе мене и друга една госпожица съквартирантка, да ни заведе в салона на дъновистите.

Дойде неделята. Аз облякох своята скромна бяла рокличка и тръгнахме. Той ме изгледа от главата до петите и насмешливо каза: „Също като дъновистка!"

Преди да идем в Турнферайн, той пожела да се отбием в църквата „Св. Крал", да запалим по една свещ. Аз не се възпротивих, защото все още си поддържах църквата, като излязохме от там, заведе ни в градската градина и започнахме да се връщаме вкъщи. „Но нали ще ни водиш в Турнферайн? ние май закъсняхме?" „Не съм луд." „Че защо?" „Аз когато те заведа там, ти там и ще останеш!"

Аз истински се наскърбих и млъкнах. До вкъщи не продумах нито дума. Той приказваше и се шегуваше с другата по-възрастна госпожица, а аз си мислех: Защо ли пък се страхува да ме заведе? Да не харесам и да не стана дъновистка! Та какво си мисли той? Да не би да иска да ме води със себе си както ми подхвърляше вуйна ми?

Аз стиснах зъби от яд. - Никога, никога, никога! След няколко дни той завърши курса и трябваше да си отива. Както предполагах, последните дни ми направи предложението си. Отказах. Той си отиде сам. От тогава нито се видяхме, нито се чухме, но чрез неговата уста, сякаш ми беше посочен пътя, по който трябваше да тръгна. „Ти не си за земята! ти не си от земята! Приличаш на дъновистка." Тези думи дълго и често звучаха в ушите ми и никога не ги забравих!

25 Март, 2012

3. СЕЛСКАТА УЧИТЕЛКА

Заниза се живот сив и еднообразен, бедничък сред хора по-бедни от мене, в по-невежа, по-глупава, по-еснафска среда от досегашната в първото ми Новозагорско село - Събрано! И недоволството ме сграбчи с две ръце! По цели дни и нощи плачех, роптаех, питах: Защо? Защо? Защо? Защо по-неспособни, по-посредствени от мене момичета заминаха за София, за Германия, за Франция, за Швейцария да учат литература, философия, математика, медицина, музика и т.н., а аз попаднах в тази печална среда? Защо трябваше да бъда без родители, без близки? Защо? Кой е причината за това? Кой реди съдбата на човека? Кой определя какъв да стане човек? Той сам ли, обществото ли? Някаква друга сила ли? Бог ли? Бог! Бог! Бог! Какво е то Бог? Кой е Бог? И къде е Той?

Вкъщи никой не ми е говорил за Бога. Ранното си детство прекарах при вуйна си - немска еврейка, съвършена атеистка, която нито в еврейския, нито в българския Бог вярваше. И в нашата къща никога не се е споменала думата Бог. По-късно ме взе баба ми - майчината ми майка. При нея живееше и леля ми - братовчедка на майка ми. Те и двете бяха много добри, обичаха ме и се грижеха много хубаво за мене, но не знаеха за Бога нищо повече от всички обикновени православни християни. От време на време те ходеха на църква, постите постеха и се причестяваха. От време на време водеха и мене на църква да ме причестяват и повече нищо. От училище също ни водеха да ни причестяват, водеха ни на молебени, изучавахме Закон Божий и Вероучение, но всичко беше така случайно, бегло, механически. Като че от немай къде. Никъде и в нищо не проличаваше разбиране и убеждение. Като че ли трябваше да се изпълни нещо по задължение, което като че ли тежеше и на учители, и на ученици. И като се свършеше церемонията или урока, нито дума не се отваряше за Бога. И в мене, в моята душа, в моето съзнание беше останало само това, че има нещо, човек ли, сила ли някаква, което се нарича Бог, което стои някъде кой знае къде високо и далече от хората, че заради него трябва да се отива от време на време в църква, да се палят свещи и да се причестява... Но, какво е то всъщност, къде е и взима ли участие в нашия живот и какво, за това никой не беше ми говорил и аз нищо-не знаех.

Разбира се, в детството и в ученичеството ми, понякога когато съм била изправена пред някаква трудност, а такива е имало доста, аз скришом подтиквана не от вън, а от вътре, от душата си някъде, съм си казвала някаква молитвичка, без обаче да проверя, дали е чута и да си извадя някакво съждение, заключение.

И сега като завърших гимназия мъчнотиите и безизходностите, които съм срещала в ученичеството, не само че не се свършиха, но застанаха още по-остро пред мене и аз се намерих като птиченце в клетка, което се удря с крилцата си в нея и пита: Защо? Защо? Защо? Защо не мога да полетя свободно накъдето си искам? На къде? На свобода, на простор, на слънце! Гнетеше ме тази нищета и материална и духовна, тази мизерия и тъпота, и еднообразие , тази сивота и делничност! Искам светлина, блясък и красота!

Започнах да си ходя по-често в града, да наблюдавам как живеят онези, които останаха там. Посетих едно, две градски увеселения, една, две вечеринки. Там богатски момичета и момчета наконтени до ента степен се веселяха, танцуваха, разхождаха се, подхвърляха си двусмислености, празни, нелепи шеги, закачки... Това не ми хареса и престанах да ходя.

Обърнах се към книгите, към хубавите книги. Дано да запълнят тази празнота, която почувствувах в живота си. Обърнах се към поезията, към природата. Ходех си всяка седмица в града. Връщах се с пълно куфарче с книги и литературни списания, с които брат ми ме снабдяваше. Преписвах стихотворения и пълнех джобовете си с тях, които в междучасията заучавах. Опитвах се да пиша и сама. Търсех хубавото, красивото, поетичното, което обичаше душата ми! Надвечер излизах на разходка. Опивах се от нежните краски на хоризонта при залез и след залез слънце. Вечер до късно се разхождах на двора и разговарях с луната и звездите. Оплаквах им се. Питах ги какво е там при тях, какво са те, има ли жители там, има ли Бог, от какво зависи човешката съдба, от какво зависи моята съдба, от мене самата ли и как да си помогна? Как да изляза от това положение. Как да литна на простор и слънце? Защо душата ми копнее за простор и слънце? Така измина първата ми учителска година във вътрешно лутане, блъскане над житейските въпроси, без да дойда до някакво разрешение и примирение. Й когато се качих на края на учебната година на колата натоварена с багажа ми, аз не се обърнах нито веднъж към селото и училището да ги видя, не исках да ги видя. Струваха ми се като затвор, като гробница на моя скрит, вътрешен копнеж към голямото, великото, красивото! Да избягам, да избягам далеч от селото, от учителството! Нищо и никой не може да ми вдъхне любов към тях. Далеч! къде? - Сама не знаех. В душата ми имаше спомен ли (какъв спомен, аз досега съм била само дете и ученичка), какво ли, за страна, за среда, за общество, където има простор и слънце. Където има красота! Къде са те? Не зная. Ще ги търся!

25 Март, 2012

2. ИЗБЕЛЯЛАТА УЧЕНИЧЕСКА ПРЕСТИЛКА

През 1919 г. семейство Антонови си отидоха в Казанлък от където бяха, а аз се преместих да живея при съученичката и приятелката си Милка Танева. Баща й беше учител по философските предмети в мъжката гимназия, а майка й бивша Учителю, добра и възпитана жена, и религиозна. Тя беше попаднала, кой знак как в новообразуваното в града религиозно общество „Бяло Братство" или „дъновисти" както ги наричаха още, последователи на онзи „много учен човек, д-р Дънов", за който бях чула преди две години. Тя не беше дъновистка, както сама казваше, но всеки неделен ден вместо в църква отиваше в салона на дъновистите и слушаше беседата на Учителя Дънов, която се четеше там.

От там тя се връщаше възхитена, озарена, вдъхновена и започваше да ни разказва, каквото й е направило впечатление и каквото е запомнила от беседата. Изказваше се също с възхищение за хората, членове на това общество - хора смирени, скромни, които слушат с внимание това, което се чете, не гледат кой как е облечен (както това става в църквите), не критикуват, а любезни и внимателни едни към други и към новодошлите, като нея при тях.

Всичко това отекваше в младежката ми душа и аз закопнях да отида и да ги видя тези хора и да чуя какво се чете при тях. Един ден аз й изказах това мое желание и тя каза: „Добре, ще ви заведа с Милка, но за Великден. Тогава ще дойде и господин Дънов, техният Учител да Го видите и да се запознаете с Него!" Аз трепнах от неудържима радост! Боже, колко скоро ще ми се изпълни желанието, копнежът, породен само преди две години, когато за пръв път чух името Му. Аз, малката, незначителна ученичка да чуя и видя Големия и Учен Човек!

Великден наближаваше. Моят копнеж се засилваше. Моята душа търсеше новото, голямото, великото! Не я задоволяваше всекидневното и околната среда. Инстинктивно долавях, че Той не прилича, че Той не трябва да прилича на тези учени хора - учители, свещеници и др., които познавах в нашия град. Не, Той трябва да бъде нещо друго, нещо ново, необикновено! Какво? Точно какво? На кого трябва да прилича? Да го сравня с някого? С никого! Не! Той трябва да бъде нещо ново, единствено и неповторимо! Той, Който може да говори за хората така, че да ги възхищава, да ги озарява и да ги облагородява! Не! Той не ще прилича на никого, който познавам до сега. Ако прилича на някого, не бих отишла. И помен от съмнение не се породи в моята душа. Тя сякаш Го познаваше вече. Оставаше да дочакам Великден, който не закъсня да дойде.

Хубаво, пролетно, светло утро! Ние сме от рано на крак. Къщата е почистена, подредена, прозорците и врати разтворени. Пролетната свежест влиза в стаите и подканя: „Хайде, по-скоро, по-скоро!" Аз съм се затворила в своята стая в тревога: Но днес е Великден! Аз не мога да се облека с моята извехтяла ученическа престилка. Как не ми е дошло на ума до сега? Имам хубава бяла якичка, но престилката, престилката! И тя е чиста и изгладена, но вехтичка, поизбеляла и даже пооръфана тук-там. А нямам нищо по-хубаво какво да облека. Не, не ми харесва! не искам да излагам своята мизерия и нищета на показ. Днес е Великден! Всичко се облича в най-ново и най-хубаво. „Защо дойде и Той пък на Великден? Ако беше обикновен ден, както и да е! Не, няма да отида!" Ядосвах се аз.Стиснах зъби, да не се разплача и с една свенлива усмивка казах на г-жа Танева: „Аз няма да дойда." „Защо?", възкликна тя. „Ами, я ми вижте престилката. Аз забравих, че днес е Великден." „А, Той тебе ще гледа! То ще има толкова хора там." „Но другите?" „И те няма тебе да гледат, те ще гледат Него." „Все пак Великден е! Не мога!" Пуста детска суета. Тя не ме насили. Милка подскочи радостно. „И аз няма да ида, Наталио. Аз пък не искам да ида! Само заради тебе и мама се съгласих. Хайде, да идем в парка да се разходим!" Майката сви устни в неудоволствие, но не ни насили. Тя пое към града, ние - в противоположна посока към близкия парк. Пиша тези подробности, защото те имат връзка с нещо чудно, което ще разкажа по-нататък. Беше ми тежко на душата, но след малко почувствувах някаква нежна милувка. Слънцето ли ме милваше с меките си топли лъчи, пролетният въздух ли, лазурът ли, който тъй обичам, или всичките заедно?

Милка чуруликаше край мене, аз размишлявах: Нищо, остава ми само един месец. Аз завършвам 8 клас. Ще стана Учителю, ще почна да си печеля. И когато и да е, и където и да е ще Го намеря, ще Го видя и ще Го чуя този Човек! Аз искам да Го видя и да Го чуя!

Почувствувах се утешена, успокоена и насърчена. С Милка нищо не споделих.

Скоро ние се увлякохме в пролетната красота на парка, в цветята, в пеперудките, в пчелите и забравихме всичко. Върнахме се весели и ободрени вкъщи.

Върна се и г-жа Танева. Тя ни разказа възхитена за Него и за това, което е говорил, но аз слушах равнодушно, без завист, без съжаление. Аз знаех: Животът е пред мен. Аз скоро ще го хвана с двете си ръце и ще му дам направление, каквото искам. Аз ще постигна онова, за което копнея! ⁴ За какво копнеех? Какво желаех? Какво трябва да постигна? - Сама не знаех. Аз нямах родители да ми дадат съвет и направление в живота и да ми помогнат, да се погрижат за мене. Нищо определено нямаше в моя още детски ум. Аз започнах да се вглеждам около себе си, в околните хора, в моите съученички. Какво са те? какво съм аз? какво са постигнали големите, възрастните хора, интелигентните, по-издигнатите? - Свършили са университет, заели са хубави служби, наредили живота си богато, удобно, красиво! Някои от моите съученички също се готвеха да постъпят в университет. Добре, и аз трябва да свърша университет. Омръзнали ми бяха мизерията, нищетата, невежеството, средата, еснафската среда, сред която израснах. И малкото ми умче се блъскаше да наблюдава, да анализира и себе си, и хората, и живота. Какво трябва да постигна? Това беше първият въпрос. Аз разбрах, че гимназията, която завърших с много добър успех, много малко ми е дала. Значи, трябва да уча още. Много, много трябва да уча. Но какво и как? Аз обичах много областта на науката: история, литература, математика, обичах и музиката и поезията. Отдаваха ми се почти всички предмети в училище. Бих могла да уча всичко, към което би ми се отворило път. Но как? С какви средства? Нито средства имах, нито родители, нито роднини, близки, които биха ме разбрали и биха се погрижили за мене.

А ваканцията изтича, средствата ми са намалели до минимум. Трябва да се заловя на работа. Завършила съм педагогическо училище, но нямаше друго в града. Всички, които го завършваха и нямаха средства да следват по-нагоре, ставаха учителки. Трябваше да стана Учителю и аз. Никога обаче не съм мечтала да стана Учителю. Никой не бе ми вдъхнал любов към учителството, особено учителство по селата. Селските учители бяха тогава някои подценявани, неуважавани, считани за хора от по-долна класа. Виж, гимназиалните учители бяха нещо друго, завършили висше образование, те бяха ценени и уважавани повече. И учителствуването по селата беше само хляб за бедните момичета. Аз бях бедно момиче и се залових за него. Пропаднаха мечти и идеали!

25 Март, 2012

1. КОПНЕЖ ПО ГОЛЯМОТО, ВЕЛИКОТО

Европейската война 1917 г. е в разгара си, макар и към края. Пристигат всеки ден ранени и пълнят училищните сгради превърнати в болници. Ние учим в разни дюкянчета, кафенета и тям подобни. Бях ученичка в III-ти гимназиален клас на Старозагорското девическо, педагогическо училище. Беше глад, немотия, скръб и потиснатост. Дните протичаха бавно и мъчително; нощите, особено дългите зимни нощи - още по-бавно. Нямаше осветление, нямаше веселите събирания, гостувания, вечеринки от миналите години. Всички лягаха рано и будуваха дълго в леглото, размишлявайки за войната и „какво ли има още да стане".

Живеех във всекидневната стая на семейство Антонови. През деня хазайката ми се посещаваше от съседките и разговаряха за какво ли не, но най-вече разговорът се въртеше около войната, немотията, ранените. Аз и другарката ми - дъщеря на хазайката - учехме до масата със запушени с пръсти уши. Един мартенски ден, помня го, като да бе вчера, учех урок по история. Колкото и да ме беше увлякъл интересният урок, до ухото ми достигна тихият глас на съседката ни-гостенка: „Казва се д-р Дънов, д р Дънов. Учен, много учен човек!" В душата ми трепна нещо. Какво особено име! До сега не бях чувала такова име. И как ми звучи приятно и познато! Сложих учебника на коленете си и без да давам вид, че слушам, се заслушах в разговора.

„Той бил френолог. Обикалял България, измервал черепите на мнозина: стари, млади, мъже, жени, деца... По такъв начин познавал характера им, откривал миналото, настоящето и бъдещето им. След това започнал да събира хора около себе си в София и да им държи беседи. Аз много обичах да ходя на Неговите беседи. Много често ходех. Живеехме наблизо. Но го интернираха във Варна. Завидяха Му. Такива хора не се търпят!"

Аз имах особена слабост към учени, поети, писатели - хора на науката и изкуството. Обичах науката, поезията, музиката, хубавите книги, учените хора...

Дребнавите всекидневни разговори на хазайката със съседките си-гостенки не ме интересуваха, но този разговор ме заинтересува и отвлече от урока. Аз запитах съседката: „За какво говори този човек?" „Ами, че за много неща: за живота, за науката, за всичко, но най-много говори за Бога! Той е много, много учен човек!" „Я, чети, чети! Че довечера няма да ви паля лампа, газта е на свършване", ме отсече хазайката. Тогава се осветлявахме вечер с малка нощна лампичка, по липса на газ. Само срещу ден, в който имахме класно или много уроци, хазайката запалваше за 1,2 или 3 часа газена лампа N5, за да си подготвим уроците.

Аз забих глава и очи в книгата, но наострих уши. Разговорът стана много тих и аз не можех да чувам повече. Тук-там долавях откъснати думи, от които нищо не можех да разбера, но в душата ми се надигна мелодия: „Д-р Дънов, д р Дънов! Френолог! Много, много учен човек!"

Това е първият спомен за Учителя. Тогава за пръв път чух Неговото име, което ми прозвуча близко, родно, познато. Изплава из някаква далечина, на някаква непозната глъбина, някъде вътре в душата ми мелодия и запя: Д-р Дънов, д р Дънов!... Не питах защо, за какво? Само сладостно се унесох в тази мелодия и замечтах... За какво? не помня. Бях сираче бедно, сиротно, самотно. Какво общо можех да имам с този човек чужд, непознат, далечен, учен и голям... аз бедната, малка ученичка от III-ти гимназиален клас? Не можех да мисля. Не можех и да уча. Затворих книгата и излязох да се разходя. Беше привечер. Слънцето току-що залязло. Хоризонтът на запад необикновено красив, с розоворезедава нежна краска. Бях особено чувствителна към тези краски. Те сякаш подсилиха мелодията на душата ми, която ме понесе на криле... Колко ми е хубаво! Колко ми е хубаво! Защо ми е така хубаво? Недоумявах. За пръв път в живота си изпитвах такова състояние!

25 Март, 2012

НАТАЛИЯ ЧАКОВА

(9.Х.1902-10.Х.1987)

Братът на най-малките

(Спомени за Учителя и за живота ни край Него)

ПРЕДГОВОР

Лятото на 1958 г. е. Рила ни е позовала пак със светлия си спомен. И ни е приготвила дар: тихи, светли, топли дни и нощи, кристални езера, чисти, измити канари, прясно-зелени поляни, снежни върхове, които стигат лазурното, прекрасното небе! И слънце, слънце, слънце! Много слънце!

Ние стануваме пак по традиция при Седемте рилски езера. Палатките се белеят около второто езеро. Всяко утро се ниже редицата богомолно към Молитвения връх. Всяко утро колелото на Паневритмията се върти на меката кадифена поляна край някое от езерата. Всяко пладне ограждаме полянката, на която беше палатката на Учителя и чакаме смирено и търпеливо обеда. Ето пъргави сестри и братя разнасят топлото ядене. Ние сме развълнувани и благодарни. На тази височина топъл обяд всекидневно: 10, 20, 30, 40, 50 дни! Но това го прави Той, Учителят!

И занизват се спомените! И разтварят се сърцата и душите! И проговарят устата! И разказват от чудни, по-чудни спомени за Него! От чудни, по-чудни опитности - Негови дела! И ние слушаме и се радваме и тихичко благодарим!

Прибираме се в палатките си за почивка. И аз не мога да се откъсна от чутото, от спомена за Него. Потънала дълбоко в миналото пред мен се занизаха дела и думи от хубави, по-хубави, които съм чула и видяла от Него. И реших да ги споделя в тетрадката си за Негов спомен и за благодарност за всичко, което ни е дал и научил!

3 Март, 2012

СБОРНИК ТОМ 6

Спомени на съвременници и последователи на Всемировия Учител БЕИНСА ДУНО

Събрал, подбрал, записал, съхранил и представил

Вергилий Кръстев

Библиотека „Житен клас" София 1996

Посвещава се на онези братя и сестри, които бяха в Школата на Бялото Братство, при нозете на Всемировия учител Беинса Дуно, слушаха Словото на Бога за идното човечество от Шестата раса и пееха песните Му, които ще бъдат молитви за Новото Човечество.

Поднасям този мой труд - резултат на двадесет и две годишно издирване и проучване като дар на онези, на които очите са отворени и съзнанието е Будно за Словото на Великия учител Беинса Дуно, и на които ушите са отпушени за музиката Му, защото я възприемат като творчески акт на Божествения Дух-Словото на учителя Дънов е Слово на Всемировия Учител Беинса Дуно, което е Слово на Бога.

Във Вселената има един Бог, едно Слово, един Всемиров учител - Беинса Дуно и един Космически ученик.

Ученикът, изучаващ Словото Му спрямо Космическият ученик е само една прашинка от безкрая на света и микрочастица от вечността във времето на Вселената.

Словото на Всемировия Учител - Беинса Дуно е Третият завет на Бога към Човечеството.

Д-р Вергилий Кръстев

НАТАЛИЯ ЧАКОВА

(9.X.1902-10.X.1987)

Братът на най-малките

(Спомени за Учителя и за живота ни край Него)

ПРЕДГОВОР

Лятото на 1958 г. е. Рила ни е позовала пак със светлия си спомен. И ни е приготвила дар: тихи, светли, топли дни и нощи, кристални езера, чисти, измити канари, прясно-зелени поляни, снежни върхове, които стигат лазурното, прекрасното небе! И слънце, слънце, слънце! Много слънце!

Ние стануваме пак по традиция при Седемте рилски езера. Палатките се белеят около второто езеро. Всяко утро се ниже редицата богомолно към Молитвения връх. Всяко утро колелото на Паневритмията се върти на меката кадифена поляна край някое от езерата. Всяко пладне ограждаме полянката, на която беше палатката на Учителя и чакаме смирено и търпеливо обеда. Ето пъргави сестри и братя разнасят топлото ядене. Ние сме развълнувани и благодарни. На тази височина топъл обяд всекидневно: 10, 20, 30, 40, 50 дни! Но това го прави Той, Учителят!

И занизват се спомените! И разтварят се сърцата и душите! И проговарят устата! И разказват от чудни, по-чудни спомени за Него! От чудни, по-чудни опитности - Негови дела! И ние слушаме и се радваме и тихичко благодарим!

Прибираме се в палатките си за почивка. И аз не мога да се откъсна от чутото, от спомена за Него. Потънала дълбоко в миналото пред мен се занизаха дела и думи от хубави, по-хубави, които съм чула и видяла от Него. И реших да ги споделя в тетрадката си за Негов спомен и за благодарност за всичко, което ни е дал и научил!

3 Март, 2012

СЪДЪРЖАНИЕ

НАТАЛИЯ ЧАКОВА - (9.Х.1902-10.Х.1987)

БРАТЪТ НА НАЙ-МАЛКИТЕ (Спомени за Учителя и за живота ни край Него)

1. Наталия Чакова........................................... - 3

2. Никола Гръблев ........................................ - 137

3. Мария Райчева........................................... - 158

4. Петър Камбуров.......................................... - 181

5. Марин Камбуров......................................... - 223

6. Цанка Екимова............................................ - 242

7. Крум Въжаров............................................. - 340

8. Станка Тотева.............................................. - 361

9. Златка Константинова ............................... - 380

10. Велик Константинов ................................ - 392

11. Симеон Арнаудов...................................... - 400

12. Райна Стефанова....................................... - 459

13. Надежда Кьосева...................................... - 471

14. Жеко Вълканов.......................................... - 504

15. Йордан Бобев ......................................... - 509

16. Донка Илиева ......................................... - 514

17. Панка Славов............................................... - 524

18. Олга Байрамова........................................ - 527

19. Иван Сечанов ......................................... - 532

20. Колю Йорданов......................................... - 535

21. Паню Балдъров......................................... - 537

22. Георги Сотиров.......................................... - 538

23. Райна Каназирева...................................... - 542

24. Русава Стойчева .................................... - 544

25. Иванка Петрова ...................................... - 547

26. Стефанка Петрова...................................... - 550

27. Паша Белева............................................. - 553

28. Богдана Николова ................................... - 554

29. Донка Кънева .......................................... - 556

30. Гита и Кина Рангелови ............................ - 568

31. Пенка Краева .......................................... - 587

32. Райна Каменова........................................ - 589

33. Йорданка Колева.................. '................... - 592

34. Емилия Михайловска................................. - 604

35. Марийка Марашлиева................................ - 611

36. Марийка Харизанова.................................. - 660

37. Бялото Братство в Русе .......................... - 664

38. Нарушение на окултните закони................. - 677

39. Никола Ватев......................................... . .- 701

40. Геновева Жекова....................................... - 713

41. Люба Стойкова.......................................... - 724

42. Отвореното писмо...................................... - 737

43. Отговорът ............................................... - 739

44. Анка Венкова .......................................... - 748

45. Бележки към снимките............................... - 751

Съставител и редактор

д-р Вергилий Кръстев

Главен сътрудник и предварителен машинопис

Марийка Марашлиева

Компютърен консултант

С

тефан Кръстев

Предпечатна подготовка

Величка Халембакова

3 Март, 2012

Том 6

1 Май, 2011

295. ПИСМО НА УЧИТЕЛЯ ДО ИЗГРЕВЯНИ

„Привет на всички.

Мир, в който Любовта цари.

Светлина, в която Мъдростта обитава.

Свобода, в която Истината живее.

От Бога към Духа;

От Духа към душата;

От душата към ума;

От ума към сърцето. От всичко към човека - Синът Божи.

Мирът на вечното благо да бъде с вас!

От Седемструнната рилска арфа."

30.6.1931 г. /Свещения подпис/

Забележка: Поради големият обем на книгата не бяха включени още няколко раздела както и не бе поставено съдържание на книгата, за което се извиняваме на читателите.

Благодаря на онези, които дадоха своята лепта според своите възможности за издаването на том V: Марийка Марашлиева, Мария Арсова - София, Кина Стоянова - гр. Раднево, Жанета Йорданова Новакова - гр. Русе и Величка Няголова - Франция,

*

Съставител и редактор д-р Вергилий Кръстев

Глабен сътрудник и предварителен машинопис Марийка Марашлиева

Компютърен консултант от том I до том V Стефан Кръстев Предпечатна подготовка Величка Халембакова

Тираж том I, II, III, IV по 3000 броя.Том V по 2000 броя.

Печатницата изчислява книгопечата във валута - ОМ, поради което не е поставена цена на книгата и тя се определя допълнително съобразно курса за месеца.

Семейна идилия - съпрузи: Недялка и Михаил Тодорови. Деца: Славчо, Мария Тодорова и Тодор.

Девойката Мария Тодорова - 1916 г.

Голямото семейство. Съпрузи - Михаил и Недялка Тодорови. Можду тях Владо - на 5 години, •тляво надясно: Станислав. Мария Тодорова, Христо - братовчед. Тодор Тодоров, Михаил и Тодор (братовчеди).

фамилията - 1930 г. Димитър и Недялка Тодорови. Отляво надясно: Владо - син Мария-Рихи - съпруга на Станислав и Мария Тодорова.

Ученици от Богословското училище в Свищов - 1886 г. (виж "Изгревът", том V. № 204, стр. 531).

Учителят на Черни връх (виж № 196, стр. БОО).

Семинаристи на Изгрвва с Учителя - 1942 г. (виж № 202. стр. 624).

Разговори на Изгрева - 1942 г. Учителят разговаря с Боян Боев и Янка Симеонова, а Мария Тодорова на три метра встрани очаква своя ред (виж №34, стр. 72).

Латвийци на Рила (виж № 171, 172, стр. 445-446). Първи ред отгоре (прави): 1 Алвида, 2. Елена, 3. Учителят, 4. Пампоров, 5. Николай Калертс. Втори ред: 1. Мелита. 2. Амалия Вайланд. Трети ред: 1. Рождена сестра на Амалия, 2. 3. 4. Анна Мазурс с бялата рокля, 5. Емилия. Четвърти ред: 1. Озол, 2. Мариана, 3. Емма.

На път към художествената изложба: Мария Тодорова. Боян Боев и Учителят.

На Бивака • 1942 г. Мария Тодорова чато на Учителя приказка от Андерсен по негова молба.

До извора след оздравяваното, Рила, август, 1936 г. Мария (с такето) до Учителя, до нея на първия ред Николина Балтова. над нея с бялата шапка Стоянка Илиева, до нея Боян Боен. Над Мария - Наталия Чакова.

Песни до извора - 1936 г. (след оздравяването): Учителят, до него Мария Тодорова, а долу майката с двете деца е Стефка Няголова със синовете си Костадин и Светозар.

Първата разходка слод оздравяваното. Отляво надясно: 1. 2. Олга Славчева. 3. Веско Козарово. 4. Мария Пончева. 5. Катя Грива. 6. Николина Балтова, 7. Мария Тодорова. 8. Учителя, 9. Пенка Белева.

Паневритмия на поляната над "Езерото на Чистотата". Рила. Борис Николов (с бялата рубашка), до него - Шиваров. Мария Тодорова (с бялата рокля и шапка), а до нея Елена Андреева.

Рила, 1972 г. (салоните), Мария Тодорова и Борис Николов. Златната възраст в царството на сломените.

1 Имай повече неща отколкото посочваш, казвай по-малко отколкото знаеш (из „Крал Лир)

1 Май, 2011

294. ПИСМА НА УЧИТЕЛЯ ДО УЧЕНИЦИТЕ НА ВСЕМИРНОТО ВЕЛИКО БЯЛО БРАТСТВО

„31.I.1923 г. До специалния клас. (Младежкия)

Светлината с ръка не се хваща, но с очи се вижда и с ум се разбира. Тази светлина води изпадналата душа през тъмнината. Ръката може да хване само образувалия се плод от светлината, окото да види слугата, който донася, и ума да прочете писмото на Оня, Който го праща.

Свещения плод на живота трябва с всичката чистота да се хваща.

Душата на ученика трябва да е обхваната от свещения трепет на Божия Дух. Само така ученика може да се доближи, да види свещеното лице на Истината и да разбере възходящия път на Любовта.

Великите идеи живеят в благородните души. Светлите мисли в светлите умове, чистите желания в чистите сърца. Там гдето има светлина чистота Духовна, свобода Божествена, там Духът Царува."

/Свещения подпис/

До учениците

„Мир казва Христос, на Моите ученици по целия свят, Мир на всички, които прилагат Моето Учение. Мир на верните, Мир на търпеливите, Мир на кротките на смирените духом. Мир на всички, които търсят Правдата и Царството Божие. Мир на нажалените, на оскърбените. Мир, казва Господ на Моите чада, тяхно е Царството от сега. Мир, мир, иде мир Божий за праведните по сърце и утеха на всички. Така говори моят небесен Отец Мой и ваш Баща на всички страдущи. И ази ваш брат ви казвам: пазете законите Му, дръжте Словото Му. Ходете в Любовта Му и ще чуете гласът Му и всякой от голям до малък, ще го познаете, че е Той Единия и неизменния във всичко на живота и всичко произтича от Него самия, от Неговата добра воля."

В.В. /Свещения подпис/

1 Май, 2011

293. ДИСХАРМОНИЯ В БРАТСТВОТО

Още от самото начало при учредяването на съборите от Учителя от 1900 г. започва едно видимо разногласие между членовете на веригата. То се изразява в спречквания, караници и недоразумения. По-късно Учителя дава обяснение на този факт, че други са Силите, които ги противопоставят един на друг. Много по-късно след десетилетия ние научихме, че на Изгрева присъства и Черното и Бялото Братство и че това е Школата на Мировият Учител, който управлява и едната, и другата Школа, защото той е Миров Учител на Битието и Небитието. А по-късно разбрахме, че пред нас е Духът Беинса Дуно в тялото на Учителя, който е Всемировия Учител на Вселената. Духът Беинса Дуно управлява цялата Вселена.

Спомням си, когато Учителят изнасяше беседи пред „Класът на Добродетелите" един ден на 25 април 1923 г. Паша бе поискала Учителя да поговори какви трябва да бъдат взаимните отношения между учениците, за да бъдат връзките по-силни. Учителят бе споменал, че първото нещо е, че трябва да се хармонизират нашите общи действия в една посока. Учителят спомена следното: „Омразата и Любовта вървят заедно както деня и нощта, както тъмнината и светлината". Олга Славчева откликна изведнъж: „Учителю, ние се презираме даже". Учителят я погледна, усмихна се и каза: „Не, вие не сте, които мразите, а другите мразят чрез вас, други любят чрез вас. Ами ако аз сега взема твоята глава и с нея мушна Марийкината глава и ти като не виждаш моите ръце тя ще те намрази тогава и ако не знае причината ще каже: „Олге, ти ме удари, че ми пукна главата". Ти ще й кажеш: „Аз не зная." А Марийка ще каже: Що ме лъжеш". А пък аз съм този, който взе двете глави и ги удари една в друга. Значи не сте вие, които се мразите, а други чрез вас мразят". Този разговор ще го намерите в стенограмите. За да бъда по-точна ще ви представя някои мисли на Учителя по този въпрос.

„Съжалявам, че съм отворил тази школа. Да ви кажа една Истина. Знаете ли защо? Когато дойда тук, изпитвам едно болезнено чувство, тия набрали се ваши желания ми причиняват най-големите страдания. И сега аз трябва да правя усилия върху себе си, за да ви говоря. Аз да ви кажа Истината! И ако не спазвате туй правило, тогава аз ще ви оставя да учите както знаете. Решил съм! Аз не искам за в бъдеще да измъчвам себе си. Нито пък ще позволя на моите ученици да ме измъчвате. Аз съм завършил своята еволюция, няма какво да се измъчвам повече. Туй, което зная, може често да ви го предавам, но вашите мисли и вашите преживявания се предават върху мен. Приемем всичките ви мисли и ги преживявам вътре. Пък аз не искам да преживея вашите мисли. Ако вие сте грешници. Аз нямам нищо общо с вашите грехове. Добрините ви бих ги изнесъл по-добре, но да съдите в умовете си и да не говорите, че туй било, онова било. Аз не искам да слушам. В душата си съм сит на укори и на неблагодарности. Аз не искам сега по никой начин да огорча Оногова, Който живее в Мен. Туй не го позволявам! Онзи, Който Ме е учил. Онзи, Който живее в мен, върху Него аз не искам да прехвърля никакви укори! Аз може да нося, но заради Него, щом дойде до Неговото Име - аз съм готов да жертвувам всичко! Между вас и мен трябва да се разчистят всички въпроси. Нищо повече! За в бъдеще онзи, който не постъпи тъй, аз да ви кажа, ще обърна гръб и няма да ви погледна вече! Туй е правило в Бялото Братство. Онзи, Който живее в нас, Господ си има път, по който върви и няма да ни чака. Слънцето изгрява, земята се върти всяко нещо си върви по определения път. Ние не можем да изменим законите на Битието."

„Без страдания няма повдигане. Това е един велик закон. Който иска да влезе в Царството Божие без страдания той желае невъзможното и немислимото. Бог иска от нас да се самопожертвуваме, защото Той се самопожертвува. Да бъдем подобни на Него.

Невидимият свят иде, за да ви помогне и вие не пропускайте да се възползвате от помощта му.

Всяка лоша дума през време на събора на веригата може да произведе буря и да има изключително тежки последствия както за вас, така за народа и за управниците."

„Вие нямате време да се отклонявате, нито да се бавите. Кармата ви е назряла. Ако не ликвидирате сега, ще останете за след 2000 години. Няма време за философствуване. Вярвайте в живия Бог. Средно положение няма. Ако отидете с Черното Братство, ще ви одерат кожите. Ако сте с Бога, ще си ходите изправени на два крака и кожите ви ще бъдат здрави.

Заедно с учението, с което се учите, всеки ще си носи отговорностите за отклоненията. И за едно престъпление в сегашното ви състояние, като служители на Братството ще се връщате цял живот на земята, за да го изкупите."

„Между вас има раздори и поради тях аз не съм могъл да помогна там, дето трябва да помогна, а това е, за което аз най-много съжалявам. Ако аз знаех, че ще ми направите тази спънка, никога нямаше да се свързвам с вас и щях сам да върша работата си и да си отида. Но сега вече не мога, защото съм свързан с вашата карма. Вие сега гледате на работата мрачкаво, като през огледало, но отпосле ще виждате ясно. Както и да гледате и да чувствувате само знайте, че ако това дело се спъне, спъва се и българския народ, спъвате и себе си и то за няколко поколения. Всички вие трябва да знаете и изпълнявате правилото, че не бива да говорите за неща, които не знаете и които с очите си не сте видели и проверили, защото това, което нас ще подигне, то е Истината и самата Истина - никакви догадки, предположения и слухове не бива да ни влияят."

„Вий сте поканени да работите и ако вървите подир мене, добре. И понеже съм свързан с вас искам да ме не спъвате. Защото освен делото и задачата, за която седя, какво друго може да ме спира? Някакво имение и стяжение ли? Културата на съвременния живот ли? Аз не искам да образувам котерия около себе си, която да се кара с този, онзи, с другите хора. Никаква задна цел не искам да имате. И нямате право да се нахвърляте с причини и без причини върху някого, човека, който иска да работи. Вие може би и без да щете ме излагате като един пехливанин и при състезанието вий стоите от страна и ръкопляскате. Обаче помнете, че положителната подкваса дава положителен резултат, когато отрицателната - отрицателен резултат."

„От вас изисквам едно нещо: У моите ученици тук в България липсва почитание. Вие сте крайно груби, всички сте крайно груби. Едва ли ще намеря няколко души, които да са нежни. Много груби сте. Една Истина ви казвам. Всеки търси само правата. И всеки от вас търси първото място, но като дойде до задълженията, казвате: „Чакайте малко!" Първото място е за онези, които се жертвуват, второто място е за тези, които уповават, а третото място е за тези, които имат надежда, които са радостни."

„И ако вие не изпълните закона на Любовта, нямам нищо общо с вас. И няма да ви срещна и втори път. С вас няма да се занимавам, разберете. А други ще се занимават с вас. Законът на Любовта изисква това. Ако можете да ходите, добре. Но ако не, вие сте в ляво, а аз съм в дясно. И тогава колкото повече време минава, толкова и пътят повече се отклонява. Вие ще ударите надолу, а аз нагоре. И тогава след милиони, милиони години, някъде пак ще има среща. Но знаете ли на какво ще мяза това, като ви срещна там? В тази работа вършите малко, много малко, микроскопично добро. Иждивете една минута или една секунда на ден, но вложете всичката Любов, която има във вашата душа. И тази минута ще бъде за спасение. Но ако вие не се спрете Поне една минута на деня... Поне една минута може да се спрете, да направите едно малко добро от Любов."

„В туй Учение има и други заинтересовани Сили, които спъват ученика."

„Нашата погрешка е, че ние искаме да намерим щастие тук на земята. А на земята не можем да намерим щастие! Земята е училище. Това, което търсим ще го намерим на друго място. Всичко на земята е временно."

„В братството аз забелязвам една голяма дисхармония. Аз търпя тия работи, но бъдете уверени, тази дисхармония не ми е приятна. Моето желание е да живее Христос във вас. И за мене най-щастливия ден ще бъде когато видя, че Христос живее във вашето съзнание. Бъдете уверени, че той ще бъде най-щастливия ден в живота ми.

Не мислете, че туй трансформиране на един живот в друг е лесна работа. За да се трансформира едно растение във форма на животно, какво изкуство и знание е потребно!

Вие можете да носите каквито щете дрехи и обуща, но мен ме интересува умът ви, съзнанието, сърцето и волята ви, а най-много душата ви, присъствието на Христа в душата ви.

Спасението седи в това, да се разшири вашето съзнание, да влезе Христос и тогава сте спасени."

„Ще образуваме вътрешна верига, в която между членовете да няма никаква дисхармония. Всички болести са резултат на тази дисхармония. В тия кръгове чужди крак няма да стъпи. Не можем да пуснем луди хора в организирано общество да забиват своите ножове. „Изпитвайте духовете от Бога ли са". Това са човешки души - живи човеци, останали от разните еволюции, тях ще изпитваме. Духът може да говори чрез тебе само ако имаш ум. Духът говори чрез умът. За да дойде духът, трябва да се подготвят условия. Трябва интелигентността да посади дръвчета и семенца, да прекара рекички, за да дойдат птичките - Духът."

„Трябва да знаете, че мъчнотиите и страданията в живота са Божествен огън, който постепенно се сгъстява и вие скачате. Но това да не ви обезсърчава, защото и по-напредналите от вас скачат от тоя огън. Туй не е за наказание, а за да се възстанови Божествената Правда."

„Човешката душа е арена и върху тая арена работят лошите и светли духове. Ние трябва да дадем място на добрите духове, защото те са, които ще ни изведат на добър път. Цялото небе и всички добри духове имат интерес да избавят човечеството."

Учителят извиква брат Начо Петров в Мърчаево и му казва: „Брат Начо, аз си заминавам. Причината за моето заминаване се намира и е обяснена в беседата ми от 1 юни 1932 г. на Общия окултен клас. ". Брат Начо си записва думите на Учителя и след заминаването на Учителя тръгна да търси тази непечатана беседа. По-късно през 1946 г. тази беседа беше отпечатана в томчето „Начало на Мъдростта", том III. Беседата е озаглавена „Любов, обич и почит" от стр, 214-216 четем думите на Учителя по този въпрос.

„Знаете ли, какво напрежение изпитвам, когато нося вашите нечисти мисли и желания? Всякога ли трябва да ги нося? докога ще търпя това? Всяко нещо си има край. Мислите ли, че аз всякога ще нося вашите нечистотии? Докато обичате Бога и вършите волята Му, аз ще бъда между вас. Откажете ли се от Бога, аз ще ви кажа сбогом! Според мене, вие сте човеци, докато любите Бога и вършите Неговата воля. Щом се откажете от Бога, законът ще дойде. Наближава Това време."

„Страшен, тежък изпит иде за човечеството. Всичко ще се стопи, ще се превърне в прах и пепел. Кога ще стане това, не е важно; може да стане след година, след десет, сто или хиляда години. Важно е, че законът ще се приложи. Ще бъдете свидетели на това време и ще проверите истинността на думите ми. Една мисъл да легне в ума ви: Да се изправите. Аз съм дошъл до едно място, отдето повече не мога и не искам да нося вашите нечисти мисли и желания. Не искам да нося нечистите мисли и желания на българския народ. Не искам да нося нечистотиите и на съвременната епоха. Всичко, което виждате днес ще изчезне, ще се стопи. Такава е Волята на Бога. Невидимият свят е решил да ликвидира със старото. Това не трябва да ви обезсърчава, но да се изправите. Няма защо да се нервирате, но трябва да работите върху себе си и да дойдете при мене с чисти умове и сърца, да ви дам каквото искате. Ако дохождате при мене със своите стари и нечисти мисли и желания, освен че нищо няма да ви дам, но ще взема и това, което имате. Вие знаете притчата за талантите, дето господарят казва: „Вземете единия талант от тоя слуга и го дайте на оня, който има пет таланта." Това е великият закон, който ще се приложи.

Ще кажете, че се трудите. За кого се трудите? За кого работите? - За себе си. Какво сте направили за Господа? какво сте направили за мене? Аз не искам да ми правите паметник, не искам да правите църква на мое име -нищо не искам от българите. Достатъчно е това, което се прави в името на Бога и на Христа. Бог не обича лъжата. Веднъж завинаги трябва да ликвидирате с нея. Тогава, като дойдете при мене, кой каквото иска, ще му дам. Болния ще излекувам, страдащия ще утеша, на бедния ще помогна. Тогава ще говоря само добри работи за вас. Сега изнасям лошото във вас, понеже е резултат на миналия ви живот. Като изучавам сегашното човечество, виждам, колко е изопачено."

„Сега вие се числите към едно Братство, без да знаете законите, на които се основава то. Без да мисли много, някой казва: „Ще изляза от Братството". По своя воля ти не можеш нито да влезеш, нито да излезеш. Братството е Божие дело. Как ще излезеш от Бога? Къде ще отидеш? Само любовта свързва и развързва душите, които се обичат. Като знаете това, не се бъркайте в Божието дело." (стр. 218-219).

„Колкото първите човеци послушаха Бога, толкова и сегашните хора ще послушат и изпълнят моите думи. Мога да им се наложа,но това е насилие, а насилието не разрешава въпросите. За да приеме Словото, човек трябва коренно да се измени." (стр.220)

„Вложете в ума си следната мисъл: почит към себе си, обич към ближния и любов към Бога. Това трябва да прилагате всеки момент в живота си." (стр. 222) - „Начало на Мъдростта", год. 11, том 3 - Общ окултен клас.

Всички поднесени от мен изказвания на Учителя за дисхармонията в Братството са потвърждение на това, че всички събития, които изнесох в моето повествование са верни и истинни и силите, които работеха в Братството бяха Сили на градеж и Сили на разрушение. Тези сили намираха проводници и застъпници в учениците. Всеки един от тях в строго определено време беше подложен на тези сили и трябваше да бъде проводник и да ги прояви в една или в друга насока. Понеже това беше Школа на Бялото Братство и Школа на Любовта много пъти ние се събирахме на братски обеди и вечери и винаги се случваше нещо, което разваляше настъпилата хармония. Точно в този момент някъде в редиците ставаше разправия и скандал. По този въпрос веднъж Учителят каза следното:

„Ето моето мнение за братските вечери: за такива братски вечери каквито вие ги правите - аз ви забранявам. Вие отивате там, за да се обиждате. Щом нямаш хармония, не отивай там иначе ти със себе си внасяш дисхармония. Трябва да знаете последиците от една братска вечеря. И двама души да сте били на вечеря, но да има хармония между вашите души. Ако бъдете много и сте в дисхармония - не постигате нищо. Чувствуваш ли в себе си, че нямаш хармония с известни души не отиваш там, за да внасяш дисхармония между средата. Дисхармонията след това действа пагубно срещу всички."

Спомням си веднъж отново беше станала някаква разправия и един от учениците беше направил скандал и настана цяла олелия. На следващия ден Учителят не дойде в клас, а изпрати по брат Тодор Стоименов едно писмо, което той прочете в класа. Всички го изслушаха и понеже беше кратко изпяха няколко песни, казаха няколко молитви и си отидоха. А пък стенографите, за да оформят този ден записаха следното:

12 годишнина. Седемнайсета лекция на Младежкия окултен клас. 20.I.1933 г., петък, 5 ч. сутринта.

Едно писмо.

Учителят не дойде и изпрати следното писмо до класа.

„Новото иска много упражнения. Старото много почивка.

Прекарвайте времето и (или) в упражнения и (или) в почивка."

Свещения подпис

Сбъднаха се думите от това писмо. Дойде това време и някои от нас прекараха времето си в приказки, а други в почивка.

1 Май, 2011

292. ЛЪЖЕ ПРОРОЦИТЕ

По времето на Школата на Учителя нямаше човек, който при един или друг случай по някакъв повод да не се е обръщал към Учителя за съвет и помощ. Така той е разрешавал своите лични проблеми, получавал е насока в своят житейски път и за него името и образа на Учителя беше всичко. Ние бяхме свикнали с това, че имаше Онзи, който разрешаваше проблемите ни. Изведнъж той си замина и мястото му остана свободно. Сбъднаха се едни негови думи казани пред мен: „Не след дълго време всички се преминете през изпитания". И това време не се бави много дълго. Изминаха един-два месеца и изведнъж ние разбрахме, че се намираме в друга епоха. Тогава излезнаха на преден план многото спиритисти, които по начало ги имаше на Изгрева и започна да викан на сеанс Учителя, за да им се яви и да им каже какво да правят. Но Учителят отначало не се явява на сеанс. Започнаха да се явяват на сеансите много заминали приятели, които даваха съвети, но като си спомням, че те по времето на Учителя не можаха да се справят със своите задачи, то техните съвети на сеансите бяха безпредметни. А дали бяха те, които се явяваха това беше друг въпрос. Всички търсеха и чакаха някаква разрешение, което да дойде отвън, от Небето, от горе, готово и ние да тръгнем да изпълняваме тези нареждания. Изведнъж всички забравиха какво бе мнението на Учителя и че беше против спиритическите сеанси. Това бе едно голяма залитане, което продължи десетилетия.

Вторият етап бе когато изведнъж поникнаха като гъби ясновидци и започнаха да тръбят и да говорят, че Учителят се изявява чрез тях и че Учителят говорел чрез тях. Започнаха да им записват и стенографират говора, а пък онези, които говореха чрез тях употребяваха изрази на Учителя, но когато човек се заслуша в това, което те казват се разбира, че са обикновени думи и фрази без всякакво значение. Тези думи и фрази бяха проповеди и в тях нямаше никакво знание. Дори някои поискаха да сложат някои от тези говорещи ясновидци там в салона, на катедрата на Учителя, та той да говори от името на Учителя и Школата да продължи и стенографите да стенографират онова, което говори ясновидеца. Тогава те издигнаха един лозунг, че Словото на Бога вечно тече и то трябва да тече чрез тези ясновидци. Добре че се намериха по-трезви хора, че извадиха от беседите онези мисли на Учителя, с които той отговаряше на тази голяма заблуда и че Великият Учител не може да се изявява и говори чрез обикновени хора и нечисти проводници.

Третият етап беше когато някои от провинцията се обадиха, че Учителят вече говорел чрез тях и той давал еди какви си съвети. Точно по това време беше започнал процеса срещу Братството и всички тръгнаха към тези ясновидци, за да се провери какво казва Учителя за съдебния процес и как ще се развият нещата. Най-интересното бе, че нито един ясновидец не пророкува как ще се развият нещата и че ще има осъдени и изпратени в затвора. Те говореха точно обратното. Ето какво значи изпити и какво значи проверка в самия живот.

След това се явиха астролозите, които правеха хороскопи, вещаеха съдбите на учениците на Учителя и предсказваха какви ще бъдат бъдните времена и че всичко около тях ще бъде в рози и цветя. Спомням си един такъв случай, имаше един астролог Иван Антонов и при него бе отишла Павлина Даскалова от Търново, за да й направи хороскоп. Тя отишла при него, сяда с молив в ръка, за да записва какво той ще й каже във връзка с нейните благоприятни или неблагоприятни астрологически аспекти, Той в разстояние на едни час й говори като проповедник за Любовта, Мъдростта и Истината. Тя седи, слуша и накрая му казва: „Слушай, брат, аз съм дошла тук да ми кажеш нещо за хороскопа ми. Ти вече ме държиш два часа и нищо не ми казваш, а ми говориш за онова, което аз мога да си го прочета у дома от беседите на Учителя". Той отведнъж спира, поглежда я, става и изкрещява: „Вън ти казвам, вън, марш от тук" и я изгонил като нищо не й казал за хороскопа. Ето този пример малко смешен, плачевен, но беше показателен за всички астролози на Изгрева и всички без изключения не можаха да дадат правилна преценка за събитията, които идваха и за онези, които щяха да разполовят Братството на две и за по-следващите събития когато Изгрева щеше да бъде унищожен.

Спомням си Невена Неделчева разказваше един случай, когато е имала един тежък въпрос за разрешаване и искала да отиде при Учителя. Иска да отиде при него обаче не смее. Докато получи храброст в себе си решила да отиде в градината и там да покопае с мотиката в лехите. През цялото време тя мисли за своят въпрос, който трябва да представи пред Учителя. По едно време Учителят излезнал, извикал я и казал: „Докога там ще се мата-харите". Този израз на Учителя е от Мата Хари, една от най-големите шпионки през Първата световна война. Невена отива при Учителя, сяда и не може да постави никакъв въпрос. Стои и мълчи. По това време всички нейни проблеми, които има в себе си постепенно започват да се преосмислят и да се разрешават от самото присъствие на Учителя. Около десет минути двамата мълчат, накрая Учителят става и й дава знак, че може да си отиде. Въпроса за нея е бил решен и тя постъпва така както проблясва светлината в нейното съзнание от присъствието на Учителя. Ето ви един метод как работеше Учителя навремето.

Спомням си, Георги Томалевски отива при Учителя за съвет по някакъв негов проблем. Учителят му казва: „Вървете. Учете и не се спирайте дори и при мене. А прилагайте Словото ми". Ето това е друг метод за разрешаване на проблемите по времето на Учителя.

Невена Неделчева беше станала писателка и издала няколко книжки. Отива при Учителя, за да пита дали може да използва някои негови мисли, които да ги използва в своите литературни произведения. Учителят казал: „Вода много, а водоносци малко". Това е следващият етап, през който преминават учениците.

А сега ще разкажа най-интересното. Тя беше се свързана с Любомир Лулчев и за нея той бе един голям авторитет. Спомням си след заминаването на Учителя пред свои познати тя прави следното изявление: „Когато говоря за Учителя и споменавам думата Учител, то аз разбирам учителя Любомир Лулчев". Мнозина я възприемат, че това е напълно естествено за нея, а други се окопитват и я напускат, защото знаеха кой е Любомир Лулчев и кой е Учителя Дънов. Та дълги години тя продължи да пише като писателка и продължи да говори за Учителя, но вече никой не знаеше за кой Учител тя говори - за Учителя Дънов, или за учителя Лулчев. Ето има такива етапи на онези, които бяха в Школата на Учителя, идват до един кръстопът и те трябва да се определят. И всеки се определи.

В Школата на Учителя Беинса Дуно има един Учител, има едно Слово и има един Бог.

След заминаването на Учителя един от големите ясновидци беше и дядо Влайчо, Той беше дошъл на Изгрева и беше казал, че сега комунистите са на власт, но следващата година те ще паднат от власт и на тяхното място ще дойдат земеделците, а след като земеделците си отидат след тях ще дойде да управлява Бялото Братство. А той се славеше като ясновидец, който разрешаваше житейските проблеми на хората. И понеже Изгрева не е случайно място и тук идваха неслучайни хора предадоха на онова място, където трябваше изказването на дядо Влайчо и той бе изпратен в концлагер за това свое пророчество. Ето изминаха тридесет години от 1944 г., комунистите са още на власт и те могат и да векуват, а пророчеството на дядо Влайчо не се изпълни, а се изпълни нареждането на властите и на кесаря, с което той беше изпратен на концлагер.

Лъжепророците бяха и по времето на Учителя. Те останаха и след времето на Учителя. Те ще дойдат и по ваше време. И следващите поколения ще имат възможност отново да се срещнат с тях. Разказах ви как ние решихме този въпрос с лъжепророците. Всичко онова, което те пророкуваха беше лъжепророчество. А ние чрез живота си го проверихме.

1 Май, 2011

291. НИКОЛА АНТОВ

На 31.12.1944 г. тялото на Учителя бе погребано на Изгрева. Ръководителите на Братствата в провинцията всички без изключение присъствуваха на погребението. На следващия ден те се събраха и започнаха да разискват въпроса да се създаде едно ново ръководство, което да поеме всички работи на Братството в свои ръце. На първото заседание пристига и Никола Антов с кобур и с пистолет. На въпроса защо е дошъл с пистолет, когато има един разказ и опитност на полковник Божков с Учителя, че при Господа с пистолет не се ходи, тогава Антов отговаря така: „С пистолет не се ходи при Господа, но сега има друг Господ и при него се ходи с пистолет" и той поставя условие, че ако не бъде избран в ръководството ще разтури всичко. А по това време той беше представител на ОФ за целият район и имаше голяма административна и политическа власт. Някои бяха споменали, че Учителят бил казал той да бъде посредник между властта и Братството. Може би това да е вярно, но неговият характер и неговата дейност след това заличи у мен пък и у другите това изказване на Учителя за него, С неговата дейност и анархистични възгледи за живота, за властта и за държавата той направи някои изопачени извращения с административната власт, която имаше и затова беше изпратен от комунистите в концлагер и престоя към шест месеца. След това се върна отново на Изгрева. Веднъж той ме среща, насочва се към мен и изрича следното: „Досега аз бях в затвора, а сега ти ще ходиш там". Точно по това време бяха започнали големите крамоли и разправии около ръководството на Братството. Спомням си веднъж Учителят беше казал следното: „Някои духове са изключително пакостни духове и затова са завързани като ученици в Школата, че ако ги пуснем навън в света ще направят много повече поразии. А тук са вързани и няма къде да мърдат". Аз изохках тогава все едно, като че ли беше ме убол трън, но това изказване на Учителя се оказа вярно и имахме възможност да проверим всичко това по време на разкола на Братството и предстоящия процес.

В новия Братски съвет бяха влезнали седем човека и след кончината на Тодор Стоименов беше предложено на Борис Николов да бъде председател. Връща се той у дома важен-важен, защото е поставен на първо място, което означава голямо уважение, голямо зачитане и прочие, и прочие. Аз го изслушвам каквото ми разказва, но на мен хич не ми харесваше това, защото родът им беше тщеславен и една от най-лошите черти на рода беше тщеславието, а те бяха трима братя и една сестра и без изключение бяха от тщеславни, по-тщеславни. Знаех, че Борис не може да се справи с тщеславието на рода и по този начин обрича сам себе си на провал. Освен това бях сигурна, че това не е случайна работа и че това е клопка на онези духове, които воюваха срещу Учителя. Но за Борис беше чудно, че аз мога така да мисля. Но аз бях минала една Школа тука на земята при Учителя, за която той изобщо нямаше представа. Не случайно Учителят веднъж ми каза за него: „Борис досега изключително е живял в Духовния свят и няма никаква опитност на земята". После продължи: „Опитностите ще му ги дадеш ти". Как да му дам тези опитности, които имам и познанията, които са у мен когато не ме слуша и не се съобразява с това, което аз мисля.

По-късно назначиха Никола Антов за ръководител на печатницата, един пост, който му хареса много, защото бе заплатен добре и можеше да отклонява и някой друг лев в джоба си. Като се върна Борис у дома каза: „Сложихме едно куче да ни пази". Когато разбрах каква е работата бях толкова изненадана от тяхното незнание, невежество и бях възмутена, че бяха си пропилели времето при Учителя и че нищо не бяха научили. Та кучето по-късно се отвърза и вместо да пази Изгрева други го насъскаха, то побесня и започна да ги хапе един след друг, а знаете когато едно побесняло куче ухапе някой човек то човека побеснява. Като резултат от това се яви едно ожесточение между едните и другите и то неминуемо закара Братството до съдебния процес.

Идва веднъж Антов при мен и Боев и казва: „Дайте на един от учениците на Ада да прочете една беседа". Ние се стреснахме и се спогледахме. Той много добре знаеше кой, защо е дошъл и каква е неговата задача на Изгрева. През време на ревизията през 1957 г. тримата - аз, Никола Антов и Коста Стефанов преброихме колко бройки има от второто издание от книгата „Завета на цветните лъчи". Те бяха около 740 броя. Записахме ги в протокола и те останаха в стаята на Учителя. На другия ден аз отивам с трамвая в града и виждам Никола Антов и Коста Стефанов заминават с една папка под мишница за някъде. След два дни пристигат двама агенти от Държавна сигурност, които носят бележката на Никола Антов и Коста Стефанов с бройката на книгите и прибраха всички книжки.

На процеса Антов каза пред съдиите и пред препълнената зала следното: „Абе, да вземем една надгробна плоча и всички тия да ги погребем". И той ни погреба заедно с неговите приятели - Коста Стефанов, Люба Иванова и още някои други. Свърши процеса, осъдените отидоха в затвора и после дойде възкресението и те през 1963 г. излезнаха от затвора. Братството бе разтурено, Изгрева беше заключен, всички средства бяха отнети и тогава Антов се опита уж да съживи онова, което е оцеляло. Взе от властта едно разрешение, че може при него да се събира група предварително одобрена в списък, за да четат беседите на Учителя. Това разрешение бе сложено в рамка и окачено на стената в стаята му и там се събираха някои негови сподвижници. От едната страна е сложен портрета на Георги Димитров, а от другата страна портрета на Учителя и по средата виси в рамка разрешението на властта за събиране при него. Ето така Небето опита всички и накрая всеки отиде на своето си място. И за никой днес няма извинение, че Изгрева в момента е разрушен. Всеки отиде там, където му беше мястото и където сам се определи. А да се определи човек на някъде това е най-важният момент в живота му.

1 Май, 2011

290. ТОДОР СТОИМЕНОВ И ПЪРВОРОДСТВОТО

След заминаването на Учителя беше поставен въпроса за охрана, съхранение на неговите вещи и стаята му в такъв порядък какъвто беше при него. Аз бях една от трите сестри, която бях най-приближена до него. Савка бе първата и бе сложена да Учителя да го обслужва, но тя си замина шест месеца след Учителя. Втората беше Паша Теодорова, но тя се занимаваше като стенографка с беседите и беше заангажирана с печата на Словото му, освен това не беше устроена така, че да се занимава с дом и бит, нямаше тези сръчности. Тогава съвсем естествено се спряха на мен и аз бях тази, която чистех стаята на Учителя, преглеждах дрехите му, проветрявах ги и изобщо се грижех да бъде в ред и порядък стаята му. Тогава узря в нас идеята да направим музей и да оставим непокътнати всичките вещи, с които той си е служил. Между другото аз се грижех за мястото, където беше погребано тялото му като върху гроба му бяха насадени подходящи цветя и босилек, които бяха вътре в елипсата, а извън елипсата бе оформена подходяща градина с пет лъча и там се садяха лехи с цветя и мястото беше уютно и приятно, защото приятелите идваха тук за поклонение и за размисъл.

Преди години от град Варна бяха дошли Емануил Иванов и жена му Люба Иванова като Емануил беше дълги години ръководител на тамошното братство. Изключително амбициозни хора. Аз искам да ви разкажа за едни курабии, за едни сладкиши, които спокойно могат да се оприличат към онази притча от Библията където навремето си продадоха първородството за паница леща. А тук се продадоха за едни курабии и сладкиши. След като си замина Учителя брат Тодор Стоименов бе обявен от всички за ръководител на Братския съвет. Той бе един от първите трима ученика на Учителя заедно с д-р Миркович и Пеню Киров. По време на цялата Школа той бе най-довереното лице на Учителя, всички парични средства ги държеше той и беше ковчежника на Братството. Беше пестелив, не обичаше да прахосва пари и когато трябваше да се даде някоя сума за братски цели много се опъваше и не искаше да се пръскат парите за щяло и нещяло. Но щом като нареждаше Учителя той веднага даваше необходимите пари. Не можехме да му се сърдим, защото преди десетилетия те бяха започнали с по няколко гроша. Но използваха една негова слабост, че обича сладкиши и курабии, подкупиха го без да се усети като спечелиха благоволението му. И го заблудиха.

Явява се Люба Иванова, съпругата на Емануил Иванов, започва да прави сладкиши от хубави, по-хубави, от вкусни, по-вкусни и ги носи през ден на Тодор Стоименов. Поднася му ги, говори непрекъснато за Учителя, колко много го уважава и цени и как единствената й мечта е била да се грижи за неговата стая и за вещите му. Като подтик това е разбираемо за всички, но като умисъл Тодорчо не го разбира. Харесват му сладкишите, харесва му уважението, което му се указва, а той беше възрастен и възрастните хора харесват едно такова внимание предложено от по-младите. Но колко сладкиши той бе изял не зная, но като гръм от ясно небе дойде новината, че на едно от поредните съвещания на Братския съвет аз бях освободена от това задължение и на мое място беше назначена Иванова като ключа от стаята й бе предаден. Тодор Стоименов поиска ключа, аз му го предадох и той го връчи на Иванова. Отивам аз при него, поднасям му ключа и казвам: „Научих, че си подкупен от Иванова с курабии и сладкиши и ето предавам ти ключовете, но знай, че за това ще отговаряш пред Учителя". Той изстена все едно, че го прободоха с нож. Аз треснах вратата и си излезнах, а той остана там да скимти и да вие от болка. Като чух, че вие аз се върнах отново и му казах: „Абе, брат Стоименов, защо не ми беше казал, че ти се ядат сладкиши и че толкова много ги обичаш. Та аз щях да ти донасям всеки ден, знаеш ли, че аз през ден правя сладкиши, защото Борис ги обича, но той не може да ги изяде и ние ги хвърляме на котките и на птиците. Какво ми костваше да ти нося и на теб. А сега ще си провериш какво значи твоето нарушение и ще отговаряш пред Учителя". Отидох си, а той остана да стене.

За да бъда толкова категорична към Люба Иванова имах предвид и нещо друго. Пред една група приятели заобиколили Учителя той лично беше казал на Люба Иванова следното: „Два пъти си играла предателска роля спрямо Школата. Внимавай да не бъде трети път". Тази група приятели беше жива и накарах всеки по отделно да отиде и да предаде изказването на Учителя лично на Тодор Стоименов. Как го прие той аз не зная и не зная дали той осъзна грешката си, но че той ще отговаря пред Учителя в това бях сигурна. Тя пое ключа от стаята, а мен ме отстраниха за едни сладкиши.

По това време в Братството пристигна и едно лице - Коста Стефанов, доведен от Никола Антов като счетоводител. По това време Емануил Иванов почина и жена му Люба Иванова и Коста Стефанов се съюзиха и Антов, който беше председател на финансовия съвет попадна под тяхно пагубно влияние. Антов не би направил толкова поразии на Братството ако нямаше кой да го съветва и подкокоросва. Коста Стефанов преди да дойде в Братството като счетоводител е бил при теософите и той там със своите счетоводни умения успя да ги провали и по-късно това свое умение той го приложи и на Изгрева срещу Братството. Ще приложа едно писмо на Учителя до Емануил Иванов, което потвърждава онова, което казах досега.

16.IV.1930 г.

„Любезни Емануил Иванов,

Пътят на живота на всяка душа е постлан с мъчнотии, които трябва да се преодолеят. Иска се разумност и силна вяра, за да се преодолеят. Между вас се повдига известна психична вълна, на която влиянията са подобни на парите, когато човек забогатява. Две крайности има човек да не затлъстее и забрави пътя на труда, пътя на Истината и да не изсъхне, че да не може да стане от мястото си. Пазете се от фанатизма. Изпитвайте духовете. На много пророци тук и в странство пророченията не са напълно верни.

Ходете в пътя на Любовта, имайте светлината за водител.

Само Божията Любов и Мъдрост."

Подпис: Свещения подпис

Ключовете на стаята бяха в Люба Иванова и тя се грижеше вече и всичко беше под неин контрол. Преди процеса срещу Братството през 1957/58 г. през време на ревизията и следствието Никола Антов и Коста Стефанов взимат ключовете от Иванова, качват се горе в стаята на Учителя, тършуват, взимат писма, подбират някои от тях, които биха хвърлили петно върху Школата и върху Учителя. А това бяха писма на приятели адресирани лично до Учителя, в които те благодаряха на Учителя за помощта или пък бяха въпроси към него, или пък търсеха помощ и съвети за своят личен път. Повечето от тези писма изобщо не бяха отваряни от Учителя, макар че бяха му поднасяни. Достатъчно беше Учителят да вземе едно писмо, да види адресанта и да се свърже с него мислено и да прецени какъв да бъде отговора и каква да бъде помощта, от която той има нужда. Спомням си, че след 9.1Х.1944 г. беше се събрала една голяма кореспонденцията от провинцията и от Учителя и тя беше изгорена от възрастните приятели, за да не се дава повод на властта да се обвини Учителя в нелоялност към новата комунистическа власт. Подателите на тези писма бяха най-различни хора и тогава в умовете на българите се бяха загнездили различни идеи и всеки искаше нещо от Учителя, и всеки застъпваше някаква кауза. Та тогава се изгориха много писма и то на всички онези, които бяха задържани от властта и които бяха заплашени от репресии. По време на следствието срещу Братството, когато ме извикаха в Държавна сигурност следователят беше сложил една купчина писма на приятели до Учителя, взети от Антов и Коста Стефанов, посочи ги и каза: „Ето ги писмата тук. Ние всичко знаем". А ключовете от стаята на Учителя бяха тогава в Иванова. По-късно тя се съюзи с Никола Антов и Коста Стефанов и така се сбъднаха думите на Учителя, че тя за трети пъти стана предател към Школата. Тодор Стоименов си замина преди процеса, но разбра грешката си, но беше вече късно да я поправи. Сладкишите бяха отдавна изядени, бяха вече забравени, но предателството на първородството за едни сладкиши като окултен закон продължаваше да съществува на Изгрева. Пред ревизорите, които търсеха документи бях извикана да ме питат за тях. „Ако търсите документи, търсете ги в Никола Антов", беше моят отговор. А Люба Иванова се обърна към мен и изсъска така, че ми смрази кръвта. Тя беше змията на изкушението и тя беше онази, която повлече зад себе си Никола Антов и Коста Стефанов. Един след друг след като си свършиха работата и поръчението на свят господар те си заминаха от този свят. Най-дълго изтрая Антов, защото Невидимия свят трябваше чрез него да покаже какъв е пътят на Школата. И Небето го показа. Антов остана жив, живееше в бараката си, а Изгрева вече бе разрушен. Остана Словото на Учителя, което сътворява духовният Изгрев.

1 Май, 2011

289. НЕОБИКНОВЕНИЯТ ПЛАН ЗА ЕДИН ДОМ

Славянски беше изключително деен в братските среди с доказани организаторски способности, с невероятен динамизъм в себе си. В сравнение с другите младежи, които дойдоха по-късно той изпъкваше с невероятното си умение да пробива и да реализира онова, което си е наумил. Беше човек на големи и грандиозни планове и макар че беше деятелен не можа всичко да вмести в себе си и да реализира докрай. Веднъж така се случи, че аз трябваше да уточнявам с него някакви неща и точно се разправяхме, а той ме обсипваше с поток от думи и разсъждения, от които аз не можах да се съсредоточа и да видя какво накрая той иска да каже. Аз го слушам, слушам, от него излиза поток от думи срещу мен, които ме удавят и аз едвам издържам. Точно по това време мина покрай мен Учителя, отправи ми един строг поглед, аз замръзнах, след това станах и си отидох. Изчаках да се освободи Учителя и отидох при него. Без да му разказвам нищо, той само ми каза: „Пази се от Славчо, той е много опасен човек". Това така ме озадачи, че аз вече се държах настрана и бях изключително резервирана към него.

По време на събитията през 1957/58 г. всички на Изгрева бяха принудени да се определят кой на коя страна ще застане. Имаше две страни, два фронта, които воюваха помежду си и неутрални нямаше. Беше дошло време всеки да се определи. Той също се определи и застана на страната на нашите противници, които воюваха срещу нас. Дойде време, премина Съда, тези който трябваше да бъде осъдени бяха осъдени и те отидоха в затвора. А това бяха Жечо Панайотов и Борис Николов. Те са в затвора, а Славянски идва при мен и изявява желание да работим заедно за братски цели. Казвам му: „Ти вече работи с другите и ето видяхме вашия резултат от вашата работа. Едни са в затвора, Изгрева е затворен, заключен и под катинар. Как ще работиш с мен, когато между двама ни стои катинара, с който вие заключихте Изгрева и още двама затворника". Той ме гледа и започва да ме убеждава, а аз го срязах: „Аз на теб нямам никаква вяра и не мога да работя с теб". Така се разделихме и се убедих в думите на Учителя, че беше наистина опасен човек.

Сега ще ви разкажа един друг случай, който нееднократно ми го бе разказвал Митко Грива. Братството се намира на една екскурзия на Мусала и всички сутринта в три часа сутринта стават, нареждат се в колона по един и тръгват да изкачат връх Мусала. Колоната се източва нагоре в тъмнината и от време на време мъждука някой запален фенер или блещукат електрическите фенерчета на приятелите. Тези излизания в планината нощем бяха пълни с необикновено тайнство. По това време двама един след друг вървят Славчо Печеников и Митко Грива. През цялото време Славчо обяснява на Грива каква къща трябва да си направи, как да бъде изложението й, как ще си направи стъклен покрив, че през него да преминава слънчевата светлина, как ще се огрява къщата от горе надолу, какви ще бъдат прозорците и още такива неща. А по това време той има пари и вече разказах чии бях тези пари. А по това време Митко Грива върви и се възхищава, защото той тогава е беден и едвам свързва двата края. Ето наближават да пристъпят към самият връх. Онези, които са се изкачили вече са около Учителя. Обикновено в такива случаи той казва по някоя и друга дума, когато се изкачи на Мусала, защото обстановката предполага за откровение на Духът и за тайнствени, мистични слова. Обикновено Учителят говори малко, защото е още здрач и зората не се е пропукала. Така Учителят постъпва при всяко едно изкачване на Мусала. А при това изкачване в последните метри така се развиват нещата, че Учителят е непосредствено пред тях двамата и точно когато пристъпват и трябва да направят последната стъпка, за да бъдат горе на върха, то Учителят се обръща към Славчо и в присъствие на Митко Грива му казва: „Когато дяволът реши да вземе на някого главата го накарва да си направи именно такава къща, с такъв план, който ти гради от хижата до върха". Учителят се обръща и продължава и отива към групата приятели, които го очакват. Грива занемява от тези думи, защото знае, че той е присъствал на целият разговор, защото той е неотклонно със Славянски и заедно вървят един до друг от хижата долу до самият връх, а пешком се изминава този път нощно време обикновено за 3-4 часа. Как се случва, но по-късно Славянски забравя този случай и когато Грива му го припомня след като се развиха много събития той се учудваше как може да забрави такова нещо.

Славчо си направи голяма къща с градина. Накрая той влезна в една сделка с един художник, който искаше да купи част от мястото и къщата, но Славчо не се оказа честен, искаше да го изиграе, тогава художника отиде и го предаде на милицията, че го е измамил и му е взел парите. Отиде милицията и направи обиск на цялата му къща и мазето му, което служеше на склад на много братя и сестри, които укриваха в него беседи от Учителя, то те бяха разкрити и милицията ги натовари на едни камион и ги откара вдън земя. Ето така накрая се сбъднаха думите на Учителя, че дявола ще му вземе главата с тази къща и тя стана повод да се направи големия провал при него и стана причина да се изземат толкова много беседи от него. Над Изгрева витаеха сили, които бяха разрушителни. Онези, които работеха с методи противни на Учението привличаха тези сили, те влизаха в тях, ставаха проводници и след това ставаха оръдия на тези разрушителни сили и от там идваше разрушението, което се стовари върху Изгрева.

Първата му жена Люба отдавна беше починала. Накрая той се ожени за една млада, хубава жена. Цяла-целеничка Кума Лисана. Завъртя се около него, завъртя си опашката тази Кума Лисана и Славчо падна в капана. Е, сега този път той няма къде да бяга и ще си научи урока чрез нея. А дъщерите му се запиляха по чужбина и те ще си научат урока, защото някой трябва да плаща за полиците на баща им. Нали е такъв окултният закон, че всяко престъпление се изплаща до четвърто поколение, а пък всяко благословение върви до тисящи родове.

Ето сега се разрушава Изгрева, ще дойде време да се разруши и къщата на Славчо и ще се види колко струва необикновеният план за един дом и непременно ще се сбъднат думите на Учителя, които бе казал на Мусала. А вие останалите ще проверите дали е точно така. Човек трябва да съгради неръкотворен дом вътре в себе си и да го построи на канара. Чак тогава ще има благословение, когато реши да служи на Бога с Любов. Тук в Школата на Учителя всеки имаше свой път, който бе личен негов път. Всеки решаваше своите лични задачи и след това трябваше да се решат и другите задачи, които бяха поставени от Учителя като общи задачи на Школата. Но когато човек не може да реши собствената си задача той не може да бъде полезен и на останалите.

1 Май, 2011

288. СЪДБАТА НА КНИГОИЗДАТЕЛЯ СВЕТОСЛАВ СЛАВЯНСКИ

През време на Школата беседите на Учителя се печатаха на различни места - ту в София, ту в провинцията в зависимост коя печатница е свободна. Тогава печатниците бяха частни и достатъчно бе да си платиш и да ти се отпечата онова, което желаеш. Духовенството употреби много усилия да изкара подходящи закони, за да се забрани да се печатат беседите на Учителя, но винаги се случваше нещо, което пречеше и така не можаха да изкарат такъв закон. Въпреки това печатането вървеше много бавно, защото нямаше достатъчно средства, а ние бяхме от бедни, по-бедни. Затова Учителят даде задачата с левчето, където всеки ден ученикът трябваше да отделя един лев в разстояние на 365 дни и накрая тази сума той я донасяше на Изгрева и за нея получаваше отпечатани беседи. Друга причина бе, че всичко падна върху плещите на Паша - да се дешифрира, редактира и подготвя за печат, а това бе работа за десет човека, а тя я вършеше сама. Имаше приятели, които имаха средства, но не отвориха своите кесии да дадат пари за печатане Словото на Учителя. Смятаха, че има по-сериозни неща и по-належащи във времето, в което живееха. Накрая се оказа, че времето за печат бе отминало и дойде другото време, когато всичко бе забранено от властите.

Ще ви дам един пример със Славчо Печеников, който стана издател и във връзка с това си промени името и стана на Светослав Славянски. Сключи един договор с американци, които издаваха серията „Безсмъртни мисли" и той започна да я представя от 1939 г. и бяха издадени дванадесет тома. За тогавашното време тази серия беше много сполучлива. Славчо по онова време беше много деен, организираше излизанията на Братството на Седемте Рилски езера, разполагаше със средства, работеше със замах и с голяма енергия. Идваше при Учителя с една американска кола, понякога го взимаше и го водеше на Витоша на екскурзии или на Рила придружен от приятелите. Но обичаше много да се перчи и да се показва. Учителят го оставяше да се перчи само работа да върши. Но той не можа да свърши най-важната работа - да използва издателството си и да отпечата беседите на Учителя. А се кълнеше във вярност на Учителя дори и отгоре. Тогава Неделчо Попов, който беше технически оценител в Държавната печатница, а по това време това бе най-високата служба в нея, който беше много верен, предан и чист брат взе разрешение от Учителя, говори със Славянски и му дадоха беседи да бъдат отпечатани в неговото издателство. Той започна да печати, но вземаше много по-скъпо от другите печатари. Когато Неделчо научи това и видя, че при Славянски е много по-скъпо и че той гледа търговската страна, той развълнуван отиде при Учителя и му разказа всичко. Учителят беше много недоволен и нареди: „На Слави да не му се дава вече нищо". Така и стана. Неделчо преустанови работа със Славянски и от този момент неговата издателска дейност започна да върви назад докато се дойде до 9.1Х.1944 г., когато дойде комунистическата власт и национализираха всички печатници и издателства. Така той постъпи като търговец към издаването на беседите на Учителя. Така се проигра една от най-благоприятните възможности при него да се отпечата всичко. Заради това свое нарушение той след това плати скъпо.

Например, Георги Радев бе превел от френски „Жан Жак Русо" от Ромен Ролан и я предаде на Славянски за печат. Тя беше първата книжка от неговата поредица и за този превод Георги Радев не получи нито лев, а печалбата си я прибра Славянски. Ето как той работеше.

Минаха години, Славянски искаше да отиде в Америка и да издава неиздадените беседи непосредствено след заминаването на Учителя, когато се промени старата епоха и дойде новата. Той искаше да ходи в Америка, защото си беше чист американски дух и който нямаше нищо общо с каузата на българския народ както и с каузата на Учителя, Школата и Словото на Учителя. Ние бяхме го видели, защото бяхме негови съвременници, а пък Учителя го провери няколко пъти и той се провали и не издържа на изпитите. Един път се провали с Неделчо, когато реши да търси печалба от отпечатаните беседи на Учителя. Втория път се провали с нас, когато постъпи много нечестно, за което Учителят ме предупреди да се пазя от него, защото е опасен човек.

Той разви трескава дейност и пред Братството излезе с декларация, с която му се искаше да му се прехвърлят правата за издаване беседи на Учителя, че като отиде в Америка да издава непечатаните беседи. Искаше да му се даде официално разрешение, да му се подпомогне с пари и да се изпрати там по живо и по здраво. Тогава беше още възможно да се пътува свободно понеже имаше икономическа емиграция, която официално заминаваше за Америка с американски паспорти и с разрешение от властите. Значи неговият път бе свободен, а що се отнася за пари тогава Братството имаше още пари и можеха да му ги дадат, а той щеше да отиде там и да ги похарчи. Ако бяха му ги дали той щеше да замине и след това тук Братството нямаше да има пари, с които да печати. А с тези пари те отпечатаха от 1945 до 1950 г. 51 томчета и то на Изгрева, където бе направена братска печатница.

Значи всичко беше готово и Братският съвет беше почти решил да му се отпуснат пари. Тодор Стоименов като председател на Братския съвет бе съгласен, защото те смятаха, че сега е времето светът да се залее от Словото на Учителя. Борис Николов също беше съгласен, Боян Боев също и всички вече умуваха кога трябва да тръгне Славянски за Америка. Но тук стана засечка. Засечката бях аз. Аз скочих на крака и се противопоставих най-енергично като викнах у дома Неделчо Попов и го накарах да отиде и да разкаже пред всички на Братския съвет какво му е наредил Учителя, когато е разбрал, че Славянски печели като търговец от Словото на Учителя. Неделчо отиде там, разказа целия случай и цитира думите на Учителя: „На Славчо да не му се дава нищо". Всички бяха много разочаровани, че не могат да изпратят Славянски с братски пари в Америка. А по-късно той с живота си потвърди, че беше от горе до долу търговец и всички онези, които не го познаваха го опознаха и казваха: „Добре, че не му дадохме пари, щеше да ги изгори, щеше да ги изкористи и да опорочи всичко". Между другото беше още пресен спомена за онази мила американка на име Хаскел, която той навремето заряза, която отиде в Америка, напусна България разочарована, остави парите си на Славянски, с които той си построи къща, остави библиотеката си, чиито книги дълги години се въргаляха в килера и с тях си палеха печката и накрая с парите на Хаскел като си построи къща той смяташе, че ще живее щастливо и прещастливо в нея. Но се случи точно обратното, защото с чужди пари взети по нечестен начин не се гради щастие и то с друга жена. Ето той трябваше да научи един окултен закон, той го учеше дълги години, а пък ние, останалите отстрани наблюдавахме и проверяхме колко са опасни чуждите пари и колко са безмилостни и строги окултните закони и то в една Школа, която трябваше да се нарича Школа на любовта.

1 Май, 2011

287. СЛАВЧО ПЕЧЕНИКОВ - ИЗПИТ ПО ЧЕСТНОСТ

Когато започна да се устройва Изгрева Учителят беше наредил да се закупят местата от селяните в един голям периметър - от шосето за Дървеница до Диана бад. Но какво правеха възрастните приятели, какво умуваха, но те не изпълниха това нареждане. Ние бяхме тогава млади, нас ни интересуваха други неща, а пък възрастните приятели бяха авторитети, познаваха законите на обществото и движеха всички организационни въпроси на Изгрева. А главен ковчежник беше Тодор Стоименов, който не даваше лев без знанието на Учителя. Пари можеха да се намерят, но стана така, че местата се изкупиха от външни хора, заселиха се чужди хора около нас, които впоследствие ни пречеха. Като похлупак на всичко отгоре зад салона на Изгрева се залепи една кръчма като мястото бе закупено от противниците на Учителя - свещениците, които го дадоха под наем, намериха човек, построи кръчма. Там се пиянстваше, вдигаше се врява, носеше се мирис на кебапчета и точно под носа на Учителя. Така че за всяко непослушание се получаваха големи неуредици. Учителят бе наредил местата да се разпределят по един декар и всеки да получи един парцел, където да си построи къщичка и да има място да си засади овощни дръвчета, да има градина, в която да си посажда зеленчук, да се правят нашите опити съгласно методите на Учителя и накрая този двор да служи за прехранване като се изваждат от него плодове и зеленчуци.

Така се намери един селянин, който продаде една нива от два декара и шестстотин кв. м. и вместо да се закупи от двама човека то тя се закупи от седем човека. Така с нотариален акт N 176, том 25, регистър 5224, номер дело 4822 от 1931 г. тази нива бе закупена от следните лица: Славчо Георгиев Печеников и Борис Николов Дойнов общо 500 кв.м, Райна Захариева - 592 кв.м, Гена Папазова - 608 кв.м, Никола Антов Вълчев - 300 кв.м, Стоянка Илиева Христова - 300 кв.м, Йорданка Иванова Писинова - 300 кв.м.

Така Славчо Печеников и Борис Николов взеха общо 500 кв.м като от едната страна Борис построи къщичка, но после Славчо също построи от другата страна къща като не даде никакви пари, а мястото бе платено от Борис. Трябваше да се построи клозет, който бе построен от Игнат Котаров и Борис, но после ни изпъдиха от клозета без дори да платят за мястото и за труда. Славчо измъкна много пари от Борис и не върна нищо. Той беше много деен, тичаше напред-назад, организираше уж нещата, а Борис стоеше настрана - не му се разправяше, защото нямаше отношение към съвременните институции и не ги обичаше. Той работеше и даваше пари на Славчо Печеников, а той го лъжеше и обираше. Отидох накрая при Учителя и му разказвам как са нещата до този момент. Учителят каза: „Славчо е много опасен човек, пази се от него". Но когато обръщах внимание на Борис, че той работи за втори предприемач и че ще бъде изигран от Славчо, то Борис ме срязваше веднага. Не се съобразяваше изобщо нито с мен, нито дори с мнението на Учителя, за да бъде по-внимателен и предпазлив с такива опасни човеци. Така че Борис работи за този що духа по полето. Да се разберем -не работи за Духа Божий, а за онзи що духа по полето. Ето Духът Божий му казва що да прави чрез устата на Учителя, а той вярва на онзи що духа по полето и що си разиграва коня по Изгрева. Така покрай неразбориите на Борис и превратните му схващания аз бях принудена също със страдания и мъки да вървя до него като съпруга.]

Славчо Печеников се свърза с една американка на име Хаскел, много добро и интелигентно момиче. Свърза се, а после изостави това момиче. Тя беше принудена да напусне България. А тя му завеща всички пари и библиотеката си. С тези пари Славчо си направи къща, защото те бяха около 50 000 лв., а това не бяха малко пари по онова време щом можа да си направи с тях къща и после като капак отгоре си палеха печките с книгите, които му бе оставила и завещала Хаскел.

Тогава се появи Люба, която влезна под кожата му, успя да го прикотка, тя забременя от него и той бе принуден да се ожени за нея. Той беше отнесъл въпроса до Учителя. Учителят го изслушва в присъствие на свидетел и му казва: „Когато трябваше да бъдеш твърд ти беше мек. А сега когато трябва да бъдеш мек си твърд". Стои Славчо, слуша, мига и накрая след дълго умуване разбра какво искаше да каже Учителя и се ожени за нея. По-късно му се родиха две момичета - Людмила и Боряна. Минаха години, бракът им бе несполучлив, той се запиля по друга линия да си търси приятелки при жива съпруга. Преди това Люба беше приятелка с Михаил Иванов и след заминаването му за Париж тя се сприятели със Славчо. Беше певица и мил човек. Та Славчо тръгна по една линия поради несполучливия си брак, а пък Люба тръгна също по друга линия, за да търси утешение от несполучливия си брак. Ето така се развиваха нещата на Изгрева под носа на Учителя. Защо ви разказвам тези неща? Не за да видите какво представлява външният Изгрев, а защото такова поведение беше престъпление към Учителя и Школата му. Той даваше Словото на Бога, Учението му бе съобразно Високият идеал, а учениците му правеха и вършеха отвън точно противното, дори постъпваха много по-лошо от онези, които бяха долу в града. Явиха се и други такива съпружески двойки с нехармонични брачни взаимоотношения, ставаха скандали и накрая това всичко даваше повод на обществото да си създава отрицателно мнение към Учителя, да хвърля кал върху името му.

Имаше една сестра, казваше се Елена Каназирева от Стара Загора, която имаше една дъщеря, която се влюби по онова време в Славчо, той сподели любовта си с нея, а после я заряза. Тя не можа да понесе раздялата, получи се вътрешен срив на чувствата в нея, те я разрушиха, тя се разболя и си замина бързо-бързо от този свят. Елена Каназирева плака дълго, но не можа да разбере защо дъщеря й си замина толкова рано - тя не знаеше за тази развръзка. Учителят ме извика и каза: „Слави е виновен за дъщерята на Елена. Тя си замина заради него. Но не недей да го разказваш, защото тя ще го намрази". На никого не казах това и чак сега го изнасям, за да се видят какви драматични събития ставаха и какви последици носеха нарушенията на духовните закони в Школата на Учителя.

През 1972 г. властта реши да се разруши Изгрева и да се премахнат всички построени къщички, за да се подготви бъдещ терен за новите строежи, които трябваше да бъдат построени. Беше наредено всички притежатели на имот да представят своите нотариални актове и понеже Славчо Печеников бе деен той реши да задвижи този въпрос, но аз помолих Борис да ме послуша и да предаде собствените си документи на адвокат, който да задвижи целият въпрос. И точно тогава Славчо се опита да изиграе отново Борис и да му вземе местото. Той изобщо не предполагаше, че Борис има нотариален акт същият, който го цитирах по-горе. Самият адвокат се възмущаваше от него пред мен и за мен не беше изненада, но на Борис му беше чудно защо адвоката се възмущава от постъпките на Славчо. Накрая Борис се връща у дома и споделя: „Ама знаеш ли, че този Славчо е наистина много опасен човек, трябва да се пазим от него". Аз седнах и се смях от сърце, отдавна не бях се смяла така. Борис чак след 50 години беше успял да се добере до едно положение, което Учителят го беше казал навремето. Беше най-забавното, че повтори същите думи на Учителя от преди 50 години. Аз му извадих тетрадката си и му показах на коя дата е записано това изказване на Учителя. А той с изненада се обръща към мен: „Ами защо не ми си го казала досега, за да зная и да се предпазвам?" Ето такъв беше Борис, живееше в своя свят, мъчеше се, страдаше, правеше погрешки и в един момент му се отварят очите, когато вече е не само късно, но и безпредметно да се говори и правят обобщения. Трудно се издържаше на такова съжителство с него. А адвоката дойде у дома и каза: „Аз съм 50 години адвокат и за пръв път в живота си виждам такъв изпечен мошеник като Славчо Печеников".

През време на процеса срещу Братството през 1957/58 г. Славчо отиде в другият лагер срещу нас. Не се учудих много, защото беше заявил впоследствие пред всички, че след като Борис е влезнал в затвора той си е изиграл вече ролята и други трябва да дойдат на негово място. Той и другите около него смятаха, че Борис в затвора няма да издържи, ще умре и загине и че трябва той да стане председател на Братския съвет. Когато Борис излезна от затвора и по-късно се видя, че не е необходимо никой никого да замества, защото вече нямаше нищо, а Изгрева беше ликвидиран, унищожен и сринат до основи. Ето как работи Учителя с обикновени методи. Той постави Славчо в напълно естествени условия да се прояви такъв какъвто е. Така се познава естеството на човека и това, което разказвам не се отнася нито за ученици на Учителя, а е дори под всякаква критика, защото онези в града, светските хора, постъпваха много по-честно и доброжелателно. Учителят виждаше и знаеше това и търпеше. Учениците трябва да се опознаят чрез последиците на своите действия. Отидох веднъж при Учителя да протестирам защо се правят толкова безобразия на Изгрева. „Учителю, защо не им кажете да не правят такива погрешки?" Учителят отговори: „Аз да им кажа, пак ще я направят. Нека я направят, за да има какво да поправят, изправят и да се учат". Ние наистина пребивавахме в една необикновена Школа. Дойде време, Учителят си замина и дойде учителя на света, който да ни учи на светските закони. Този учител беше строг и онези, които не си издържаха изпитите бяха скъсани. Всеки му се отнемаше според онова, което бе показал като разрешение на своята задача. На никой не му се размина и всеки си плати както трябва пред онзи учителя на света, който дойде на Изгрева да ни преподава ненаучените уроци по времето на Школата на Учителя.

1 Май, 2011

286. РУСКИЯТ ПРАТЕНИК ВЛАДО

Отваряйки Школата бяха засегнати много въпроси, които интересуваха мнозинството, а то бе пъстроцветно по възраст, убеждения, образование и разнолико по всичко. Аз се учудвах как може такава пъстроцветна градина от човешки глави да седят и да слушат, когато за българите това е много трудно и в тази разнолика аудитория с различни представители на всички възможни убеждения, които съществуваха не само у нас, но и в света. Те бяха представители така както чуждите посланици се намират в посолствата в България. Ето например една от стенографките - Паша Теодорова, която работеше непрекъснато, стенографираше, дешифрираше, редактираше и подготвяше беседите бе по произход бесарабска българка. Беше половин рускиня, половин българка. Кое бе у нея водещото и кое бе присадено у нея не можах да разбера, но тя свърши много работа. Тя не бе безразлична към всичко това, което ставаше в Русия след войната както и по време на революцията. Нейното съзнание бе отворено и бяха поставени много въпроси от нея към Учителя и тя ги получаваше и ги записваше. По време на Школата друг представител на руския народ нямаше, така че тя беше половин посланик.

След като бе започнала войната и след като се премести Учителят в Мърчаево там заварихме в групата на брат Темелко един руснак, който също бе каменоделец като Темелко. Казваше се Владо. Той бе изгонен, прокуден от революцията в Русия и беше си намерил място в най-трудната компания на брат Темелко, защото беше станал каменар, работеше с чука, но бе приел чрез Темелко част от идеите на Братството. Тук Владо се срещна с Учителя, а той със своят такт нареди на Владо да вземе участие в благоустрояване на дома на Темелко, така че направиха стъпалата, оградиха къщата и той взе участие при изграждане и каптиране на извора, който бе наречен „Изворът на Доброто". Да не смятате, че това беше кой знае каква голяма работа. Един път Учителят сподели: „Един от недъзите на руския народ е, че не иска да работи. Е, сега ще накараме Владо да работи та дано чрез него се задействува и руския народ". Владо се захвана на работа, ама не му се работи. Ние, сестрите минаваме покрай него и му подхвърляме: „Работи, Владо, защото сега зад тебе стои цяла Русия, тебе гледа, на теб се надява и в теб е спасението на Русия". Владо се усмихва като смята това наше изказване ей така за подбив. А ние говорехме сериозно, защото бяхме чули изказването на Учителя, знаехме закона и познавахме онази вътрешна верига, по която трябва да протече този закон. Заобиколиха го Владо братята и сестрите, започнаха да търсят неговата помощ и полека-лека той навлезна в един общ поток на вътрешен кипеж, включи се вътре в него една сила, която започна да го организира. Владо се измени, организира се, каквото хванеше го правеше, беше спрял да пие и да пуши и беше станал вегетарианец. А това не беше малко. Учителят забеляза промяната у него, а ние му докладвахме за това, защото чакахме какво ще стане по-нататък с Русия. Да, с Русия, а не с Владо. Бяхме стигнали до епохата на велики обобщения. А между другото цялото пребиваване на Учителя в Мърчаево беше обобщение на неговото пребиваване на земята. Това по-късно го проумяхме след като издадохме последните му слова под надслов „Заветът на Любовта".

Ето Учителят е отново при Владо: „Е, сега Владо, можеш да бъде доволен. Русия ще ти бъде признателна, защото чрез теб тя видя какво значи работа и труд". Учителят правеше разлика между работа и труд. Когато човек работи за себе си е труд, а когато работи за Бога е работа. А Владо именно това правеше.

И така ни в клин, ни в ръкав Учителят каза: „А сега, Владо, иде най-важното. Ще започнеш да учиш. Ще завършиш гимназия, че дори и университет". Владо отвори уста, мига, не знае какво да каже. Ние подскачаме от радост и се усмихваме, а той стои като зашеметен. Как така да учи, та той е забравил всичко. Завъртяха се сестри около него, разказаха му как Учителят лично ги е накарал да учат, че са завършили гимназия, че след това и университет. А след това Паша в София му показа двете си ръце с десет пръста, че толкова са били нейните ученици, които са завършили гимназия при нея като частни ученици. Хвана се Владо да учи, помагаха му от тук от там и той завърши гимназия, а за онази епоха не беше лесно, не беше малко, хвана се на работа като учител по руски език и тръгна по своят път. Накрая се загуби от хоризонта. Той беше си свършил работата, защото беше изпратен за руски посланик при Учителя и да представлява руския народ и така той завърши успешно посланичеството си при Учителя като на финала започна да учи и да се образова. Не забравяйте, че това бяха най-динамичните и усилни години в историята на човечеството, защото Втората световна война беше в разгара си и идваше нова епоха когато трябваше да се вземат кардинални решения от Учителя. И те всички се взеха в Мърчаево. А Владо беше там, неговото съзнание присъствуваше и по вътрешна връзка бе свързано с колективното съзнание на руския народ и Учителят работеше чрез него върху руския народ и чрез неговото съзнание той препращаше онези кардинални решения за бъдещото на руския народ. А тези решения бяха взети в Мърчаево, а посланик тук беше Владо. Тук се взеха всички кардинални решения за епохата за следващите 45 години. Тук се взе решението за отварянето на втория фронт от съюзниците срещу Германия и лично Владо участваше при това събитие. Учителят отива при „Изворът на Доброто" и в момента там са Владо и Весела Несторова, Учителят взима един инструмент и прави един отвор встрани на водата, за да може да изтича по-добре. Прави го и казва: „Владо, решихме да отворим втория фронт". На следващия ден, имаше радио в Мърчаево, имаше хора, които знаеха английски и чуха новината за отваряне на втория фронт. Тук присъстваха и други приятели, които се явяваха в строго определени моменти и чрез тях се задвижваха някои събития, които трябваше да протекат по онзи начин, по който ги бе определил Учителя.

Имаше и един друг случай с Владо. Бяхме няколко души до Учителя, между които аз, Борис, Владо и Весела Несторова - една интелигента сестра, завършила английски колеж и добра поетеса, певица и композиторка. Когато тя видя Владо, каза: „Каф е добър". А това беше един жаргон и означаваше колко е добър и че много й харесва. Тя се залепи за него и не го пусна. А тя беше млада, хубава, красива и можеше да съблазни всеки, който си поиска, а камо ли добродушния Владо. А пък той нямаше нищо против да бъде съблазнен. Учителят ги изгледа двамата, после нареди нещо на Владо да му донесе, ние останахме при Учителя и след това се разотидохме. След този случай Учителят взе Владо до себе си, беше му непрекъснато под ръка за всяко нещо като по този начин не му позволи да попадне под влиянието на Весела. Една от най-слабите черти на славянството и Русия според Учителя това е разврата и пиянството. А Учителят чрез Владо работеше и върху тези недъзи на руския народ. Навремето Владо е бил пияница, след това отказал да пие, че дори стана и вегетарианец. И тук Учителят се намеси, за да го спаси от едно изкушение, защото той не бе един обикновен Владо, а той посланик на руския народ при Великият Учител.

Учителят се прибра на Изгрева, след това дойде време той беше тежко болен и се занизаха трудни, болезнени дни за цялото Братство. Учителят беше вече много зле и дишаше много тежко. Последните дни при Учителят идват Владо и Весела Несторова хванати за ръце и чакат да ги приеме Учителя. Аз съм там и виждам как Учителят е болен, диша тежко и ние се чудим как да му помогнем и да облекчим страданието на неговото изнемощяло физическо тяло. Учителят ме поглежда и казва: „Ето ги, виж ги, дошли да ме питат дали да се оженят. Светът се е запалил и гори. Небето трещи и гърми. А те искат сватба да вдигат". Учителят беше много огорчен. Аз ги погледнах и нищо не казах. Та като светът гори и небето трещи човек е на изпит пред Силите небесни и пред Бога. Така те двамата си тръгнаха и отидоха да си държат своят изпит. Как го издържаха ли? Ами отидете и попитайте Весела Несторова. Тя ще ви разкаже за техният общ опит. А път аз ви разказах за изпита, който държеше Владо като посланик на руския народ при нозете на Великия Учител.

Вход

RPX

Мнения

Регистрация

Последно посещение

Печеливши дни

Тип съдържание

Профил

Форуми

Файлове

Blogs

Галерия

Календар

Мнения публикувано от RPX

11. В НОВОТО СЕЛО

10. НАЙ-ХУБАВАТА ПРОФЕСИЯ

9. ПЪРВА СРЕЩА С УЧИТЕЛЯ

8. ДА ПОПАДНЕШ В СРЕДАТА СИ

7. МАЛКАТА КНИЖЧИЦА

6. СТИХОВЕ НА НАДЕЖДА

5. НЕЗНАЙНИЯТ И НЕПОЗНАТ ШЕПОТ

4. ДЪНОВИСТКАТА

3. СЕЛСКАТА УЧИТЕЛКА

2. ИЗБЕЛЯЛАТА УЧЕНИЧЕСКА ПРЕСТИЛКА

1. КОПНЕЖ ПО ГОЛЯМОТО, ВЕЛИКОТО

НАТАЛИЯ ЧАКОВА. ПРЕДГОВОР

Сборник ТОМ 6

СЪДЪРЖАНИЕ

Том 6

295. ПИСМО НА УЧИТЕЛЯ ДО ИЗГРЕВЯНИ

294. ПИСМА НА УЧИТЕЛЯ ДО УЧЕНИЦИТЕ НА ВСЕМИРНОТО ВЕЛИКО БЯЛО БРАТСТВО

293. ДИСХАРМОНИЯ В БРАТСТВОТО

292. ЛЪЖЕ ПРОРОЦИТЕ

291. НИКОЛА АНТОВ

290. ТОДОР СТОИМЕНОВ И ПЪРВОРОДСТВОТО

289. НЕОБИКНОВЕНИЯТ ПЛАН ЗА ЕДИН ДОМ

288. СЪДБАТА НА КНИГОИЗДАТЕЛЯ СВЕТОСЛАВ СЛАВЯНСКИ

287. СЛАВЧО ПЕЧЕНИКОВ - ИЗПИТ ПО ЧЕСТНОСТ

286. РУСКИЯТ ПРАТЕНИК ВЛАДО

Активност