RPX

В работата си със учениците в Школата Учителят имаше и принципни положения, които спазваше много строго и точно. Той не задоволяваше с отговора си ученикът, който стои пред него и го запитва по някой въпрос. Идваше някой, запитваше и искаше да му се отговори не само точно, но и да му разреши задачата с точният отговор, защото знаеше, че Учителят можеше да го направи. Но в такъв случай тя задачата се решаваше от друг, а не от ученика. И каква щеше да е ползата от предварително решена задача и то от друг. Никаква. Ако беше въпроса много загадъчен и задачата му беше много заплетена, то на въпроса Учителят отговаряше със загадка. Оставяше ученика сам да реши задачата си. Когато започнеше да я решава, то можеше да му доизясни нещо и да му покаже най-доброто разрешение, но при положение, че ученика дойде при Учителя и сподели лично с него докъде е стигнал със задачата си. Иначе би било насилие към ученика от страна на Учителя.

Имаше една сестра Верка Куртева, тя беше близначка с другата си сестра Надка Куртева, която живееше в Айтос. Те бяха дъщери на Георги Куртев. Тя бе дошла на Изгрева и тук се засели. Но беше много непостоянна, беше медиумична и духовете я разиграваха наляво и надясно. Имаше моменти когато беше смислена, организирана, но в други случаи се мотаеше като муха без глава. Верка започна да дружи с мен по простата причина, че тя се свърза с Георги Радев, контактуваше с него, а пък Борис и Жорж бяха първи приятели. Затова често ходехме на екскурзии и те често ни гостуваха на Рила на нашето огнище, на онова място, където си бяхме построили палатките. Дори имаме много общи снимки от тези гостувания. Запитах Учителя какво мисли за контакта ни с Верка и Жорж Радев. Аз много обичах да питам, за да не правя грешки и да не огорчавам Учителя. Той каза за Верка следното: „За нея е много хубаво да дружи с тебе". Тя наистина се чувствуваше много добре при мен, разтоварваше се психически, ободряваше се духом, но за мен след тези срещи беше много мъчително докато се освободя от нейните влияния, които ми оставяше. Разбрах, че беше добро за нея, но не зная дали беше добро за мен. Опитваха се да я включат в някаква братска работа, но Учителят каза: „Оставете Верка на мира. Не разбрахте ли, че тя не може да издържа". След малко добави: „Така е устроена". Та с нея имах много контакти, а след като си замина Учителя идваше у нас на гости, после дойде време и се настройваше срещу нас и вървеше от едната крайност в другата. Спомням си, че когато накрая след като почна да се руши Изгрева и трябваше да получи жилище за нейната къщичка, то непрекъснато идваше при мен, разказваше ми всичко, но бе така ожесточена от многото разтакавания по различни служби, че след като тя си отиваше то цялото ожесточение оставаше у дома ми. Аз по това време боледувах, беше ме атакувал ревматизма и едвам се справях с болестта си. Много пъти се заричах повече да не се разправям с Верка, но като закъсаше и се подпушваше идваше при мен все едно, че нищо не е било и че нищо не се е случило преди и започваше отново да ме отрупва и товари с нейните грижи. Гледах я, едвам я издържах, но си спомнях думите на Учителя и си казвах, че докато си разреша изпита с нея трябва да търпя. Нали Учителят ми го даде този изпит. Та понякога един изпит трае десетки години и много трудно се издържа. А веднъж се опита да ме разиграва ама аз като кипнах и като се развиках: „Ти да не мислиш, че аз съм Жорж и можеш да ме разиграваш както си искаш". А бяха минали тридесет години от смъртта на Жорж. Тя като ревна, като се разрида, че излезе навън и се наплака хубаво. Върна се и все едно, че нищо не е било. Но аз бях толкова измъчена, чувствувах се като че ли се изпразниха силите ми отвътре, които имах в себе си и за мен не бе останало нищо. Верка си отиде успокоена, а аз леко полегнах, примрях на леглото останала без сили. Та за едни един контакт е полезен, а за други е вреден, но трябваше да се решава и тази задача.

Ние преминавахме през всички видове случайни или запланувани страдания. Така че има голяма връзка между страданията и нашите опитности. Веднъж Учителят каза: „Човек няма смисъл да минава през всички страдания. Той може да се учи от опитностите на другите като ги изживява вътрешно и преминава по вътрешен път онова да кажем за пет минути, което другият минава за пет години". Така се печели време и се спестява част от енергията, която е предназначена за тези случаи.

Верка Куртева лично разказваше няколко интересни случая по време на бомбардировките над София, които са я заварвали на Изгрева и когато Учителят е бил също там. Аз по това време живеех на пет километра от Изгрева затова ще преразкажа онова, което съм запомнила.

През време на една от бомбардировките през 1943/44 г. когато предварително сирените огласяваха града, вдигаха тревога и предупреждаваха за идващите самолети. След известно време идваха самолетите и изсипваха своят смъртоносен товар над града. Като чуват сирените приятелите уплашени се запътват към Учителя. Той излиза от стаичката си и накарва всички да влезнат в салона на Изгрева, да коленичат в кръг, да се хванат за ръце и да се молят. Учителят е присъствувал и е подавал молитвите една след друга, коя след коя да следва. После Учителят излиза на полянката, направил е няколко кръга около полянката пешком като непрекъснато се молел и от време на време произнасял някакви формули, изнасял е ръцете напред и нагоре и после ги е свалял така както Учителят е показал когато трябва да се издухат чрез устата и чрез ръцете онези сили на разрушението, които връхлитат понякога върху ръцете. Учителят беше дал такива формули и беше ни показал с ръце и уста как да правим това. Така че Учителят продължил дълго време да обикаля полянката на Изгрева, правил много пъти тези движения придружени от формули и е издухвал и се старал да не позволи да дойдат самолетите над Изгрева. Приятелите са стояли настрана до боровете и не са смеели да влязат в кръга, който Учителя е правил. След малко самолетите дошли, започнали да бомбардират и през цялото време Учителят е обикалял поляната. След два часа самолетите отлитат и сирените дават отбой. Смъртоносния и разрушителен товар на бомбите бил изсипан над града. Така Изгрева бе спасен от тази бомбардировка.

После при една друга бомбардировка, която също била оповестена с начеващия вой на сирените отново всички се събрали пред стаята на Учителя и чакали неговите разпореждания. Те знаели, че при предната бомбардировка са се запазили благодарение на молитвите, които правели в салона и благодарение на намесата на Учителя, че той обикалял непрекъснато около поляната, за да гони онези духове, които искаха да разрушат салона. Това бяха същите тези сили, които непрекъснато противодействуваха на Учителя, онези сили, които отвориха две световни войни, за да не може Учителят да работи спокойно и да си свърши своето дело на земята. Този път Учителят излезнал от стаята и не ги повел към салона, а ги отвел в гората, която е обкръжавала Изгрева като молитвите също били подавани една след друга от Учителя. По това време София се бомбардира от самолетите. Един от самолетите се отклонява от общото ято идва и пуска една бомба над Изгрева и тя пада на няколко метра зад салона, но не експлодирала. Била е тежка около 2000 кг. Ако е била експлодирала щяла да разруши салона до основи. Та онези от горе се бяха целили в салона, но вятъра им беше отвял бомбата на пет метра от салона. Гледахме, чудехме се и се удивлявахме на Божието присъствие. После дойдоха военните, извадиха тази бомба, обезвредиха я и всички се чудеха от къде накъде такава голяма бомба да се намери, че да се пусне точно върху Изгрева. А тя ако беше паднала върху самият салон и да не беше експлодирала пак щеше да го разруши. Всички се чудехме и казвахме: „Хвала на Бога".

През време на бомбардировките като вървели в гората срещнали един войник. Учителят го повикал, казал му от къде да мине, как да мине и какво да направи, за да отиде в казармата точно в 19 ч. Войникът козирувал и си отишъл. За нас беше обикновен случай, но за Учителя не беше. Този войник се яви, за да може чрез него Учителя да покаже пътя, по който трябваше да минат онези, които бяха в униформа и бяха войници, защото техния път бе криволичещ, с опасности, но единствено Божественото у тях можеше да ги изведе и отведе на благоприятен край. Този войник козирува и си отиде. Беше разбрал духа в него, че чрез него щяха да разберат всички, които бяха в същата верига и облечени във военни униформи, за да се' доберат до едно спасително положение за всички. Та пътя на всички минаваше през опитности и страдания, а това е път не само на човека, но и път на ученика в Школата.

Петър Димков, който беше в Братството беше природолечител и по мое време лекуваше добре, много от нашите приятели се ползваха от услугите му. По някой път и Учителят ги насочваше към него. Беше казал: „Много му са сложни методите за лечение". Наистина аз лично съм опитвала след заминаването на Учителя неговите методи, но те са от сложни, по-сложни и не знам дали има човек, който може да издържи всичко, което той препоръчва да се прави. Аз, която съм се ползвала от природолечението и от съветите на Учителя и съм чела толкова много по тези въпроси мога да заявя, че не можех да издържа неговите методи и то докато ги приготвя, а камо ли да ги изпълня. А Учителят имаше много достъпни методи от обикновени, по-обикновени, но той лекуваше по друг начин, по духовен път и той лекуваше горе в причинното поле в съзнанието на човека, където беше причината на болестта, той там отключваше или заключваше болестта. А че понякога даваше на някой да изяде някоя ябълка или круша, то те нямаха някакво лечебно действие, но служеха да се закрепи човешкото съзнание за някаква форма, за да може да се закрепи вярата у този човек и чрез вярата да се създаде връзка между човека, човешкото същество и Божествената енергия, която трябваше да премине през него. Около Учителя стояха непрекъснато същества от духовните йерархии, а имаше и дежурни същества, които поемаха всяка една мисъл от Учителя, всяка една дума и те тръгваха да я изпълняват. Тогава тези светли същества отиваха, влизаха в телата на приятелите, лекуваха ги, работеха над тях, ремонтираха увреденото тяло и така след това те си тръгваха и заминаваха и оставаха приятеля да се движи вече оздравял. Ето това беше едно лечение, което се казва „Да ти бъде според вярата".

Учителят беше препоръчал селски кисел квасец за менингит като средство, което действува отвличащо на възпалението. Тогава нямаше антибиотици, нямаше тези модерни лекарства и менингита се лекуваше със средства за намаляване на температурата, болката. Та Учителят препоръча да се прави компрес на главата като се използва селския квас, който се прави за хляба. Навремето селяните го замесваха на малки парчета и ги оставяха да изсъхнат, после ги разкисваха с вода и с тях замесваха тестото и то впоследствие втасваше. Така че се взимаше от този втасал квас, слагаше се в една торбичка и се полагаше на главата. Вечер се слага, а сутрин се сваля. Учителят спомена, че гъбичките, които се намират в селския квас при размножението им отделят голямо количество енергия и тя е, която лекува болния.

Веднъж бях завела баща ми на Изгрева да се запознае с Учителя и така в кръг от приятели баща ми беше чул, че някой беше препоръчал безсолна храна. Учителят го изслуша и каза: „Е, и животните минават стотици километри, за да намерят някъде някой оголен пласт земя и да близнат малко сол. И те ближат сол ако да са тревопасни". Баща ми беше дългогодишен учител по литература и разбра много добре какво бе казал Учителя.

Веднъж Учителят сподели с мен: „Когато си ядосана и изморена нахрани се и така голямата храна у теб приема отровата и чрез храната се изхвърля навън". Това е един метод, който ежедневно човек без да знае прилага, но по интуиция го прилага, а друг е лечителя в него.

Бях болна, бях изстинала, с висока температура, тресеше ме цялата и не бях добре. Едвам се дотътрих до Учителя и той ме остави да седна на стола. После отиде, че взе няколко зърна черен пипер, лично ги счука в саханчето, а праха го изсипа в една чаша и отгоре наля червено вино. После ми подаде чашата и рече: „Пий на глътки бавно и спокойно". Полека-лека я изпих чашата. Цялата ме загря и отвън, и отвътре. Полекичка се прибрах у дома, легнах си и след това съм задрямала. Когато се събудих бях цялата мокра от горе до долу и чаршафа и завивките всичко беше мокро. Станах посред нощ и се преоблякох и отново заспах. Сутринта се събудих късно, огледах завивките, а те като че ли бяха полети с дъждовна вода. Изнесох ги навън, прострях ги на слънцето, за да съхнат. Чудех се от къде толкова вода е излезнаха през порите на кожата ми та бяха подгизнали всички завивки. Беше ми също чудно от къде можеше да излезне толкова пот и течност от мене. Целия ден пиех топла вода, възстанових загубените течности от изпотяването. Та Учителят използва виното и черния пипер като лекарство. Тази рецепта той я препоръчваше често и я прилагаше затова в стаята му винаги имаше една бутилка с хубаво, домашно вино, но запушено добре, за да не изветрява.

Друг случай имах когато бях болна от ангина, бях с висока температура, цялата ме тресеше, болеше ме гърлото, бяха подути сливиците ми и имах гнойни налепи по тях. Отидох на ул. „Опълченска" 66 пешком. Учителят ме прие, отвори вратата и пита: „Какво има?" „Болна съм. Гърлото ме боли." Той влезна в стаята си, взе черен пипер, стри го на прах и праха духна в гърлото ми с една цев от онези, които навремето се слагаха на чекръка та на него жените навиваха конците във вид на масури. Духна ми, беше ми неприятно, но търпях. Загря ми гърлото. После ми подаде зърна от черен пипер и ми поръча да ги гълтам по следният начин всеки ден: отначало три пъти по едно, после три пъти по две, три пъти по три, по четири, по пет, по шест зърна, та до девет и накрая през следващите девет дни се намаля дозата обратно - от девет се стига до единица. През цялото това време трябваше да си подпомагам с пиене на гореща вода. Знаех, че до неделята ще бъда здрава и наистина оздравях. По това време гърлобола се лекуваше само с нишадър като се духаше в устата и със загряващи компреси на гърлото както и с аспирин и хинин. Тогава нямаше други лекарства.

На Рила бях с болен зъб и се поду бузата ми. Отидох при Учителя, а той ми каза да потърся помощта на доктор Жеков, който бе ветеринарен лекар. Казах му: „Докато сте вие при друг лекар не отивам". Той се усмихна, дойде, протегна ръка, докосна ме до бузата, като че ли взе нещо от нея, после приближи дланта си към земята, духна надолу с уста, като че ли онова, което бе в ръката му го издуха и го свали на земята. Болката премина. Препоръча ми да ми се даде и да пия тархана и малко вкусих от нея.

Спомням си имаше една сестра Пенка Тихова. Като млада девойка веднъж пътувала във влака, но така се случва, че в едно купе имало един млад мъж и тя влезнала и попитала дали е свободно. Така тя седнала на отсрещната страна и през цялото време мълчала. Онзи младеж също мълчал, макар че се опитвал понякога да я заговори. По едно време на Пенка й прилошава и така както стояла изведнъж тупнала и паднала на пода. Младежа скочил, хванал я с двете ръце, вдигнал я и я положил на цялата седалка. После отгоре я завил с балтона си и стоял прав, за да я пази. Не след дълго тя отворила очи, станала и отместила балтона. А той й казал: „Ти си първата, на която аз събличам балтона си и с него завивам. Затова ти ще бъдеш моята жена". Тя се стреснала, за нея било чудно, но така се подредили нещата, че той я изпратил и след това започнал да я посещава, но с една единствена цел, за да се ожени за нея. Накрая тя се чудела какво да направи и понеже в същия град където е била учителка е имало един възрастен човек, който се славел за голям ясновидец. Отишла при него, разказала му случая и попитала какво да прави. А той рекъл: „Духът ми казва, че ти трябва да се ожениш за този млад момък. В него е спасението ти". Нямало какво да прави, по онова време тя също се занимавала с духовни науки вярвала в Невидимия свят и знае, че трябва да се изпълни волята на Небето. Оженила се, но той бил много ревнив понеже бил македонец и имала непрекъснато разправии с него. Накрая тя отива на Изгрева, за да се срещне с Учителя. Когато Учителят я вижда прихва да се смее. След малко Учителят спира смеха си и я пита: „Е, сестра, как те ожениха?" И отново прихва да се смее. А между впрочем по това време има и други, които са свидетели на смеха на Учителя, а когато Учителят се разсмее той със своя смях заразява всички и всички се смеят през сълзи без да знаят за какво се смеят. Накрая Учителят казал: „Е, сестра, изпълни ли решението на Небето?" Сестрата казала: „Изпълних го, Учителю". „Е, сестра, сега ще видиш преизподнята на Небето, защото духовете те ожениха, за да те вмъкнат в нея". Тогава тя разбира, че не само духовете я оженили, но че и трябва да плаща кармата си. Тя имаше от него дете, но прекара много труден живот с него. Та ето сега какво значи случка във влака и то в купето. Навремето беше много модерно младите да се запознават във влака и то в купето. Да се срещнеш с някого, че да припаднеш, че да те разболеят духовете, за да могат да те закачат и прикачат за някой друг. Това лечение ли е? Не, това е примка и закачване на онази верига, от която откачване няма. От нея започва родовата карма. Като се сключи веригата разплитането на кармата става много трудно.

Учителят ни бе дал различни методи за лечение както по физически начин, така и чрез формули. А формулите ще ги намерите във Словото на Учителя, ще си извадите подходящи и с тях ще работите. За всеки човек има строго определена формула, защото в нея се крие и се намира ключа, който трябва да отключи онзи катинар, който е заключил кармичната му верига.

Учителят беше в Мърчаево и Братството се беше прехвърлило там. Едни се бяха настанили в двора на брат Темелко, а други в съседните къщи като си плащаха наем. София тогава беше евакуирана заради бомбардировките, така че на никой не му правеше впечатление, че софиянци нахълтаха в Мърчаево и заеха разни селски стаи дори плевници, където спяха между сламата, а по-късно и в сеното. Особено през лятото, когато селяните напълниха плевните със сено приятелите се качваха горе върху сеното, заспиваха и сънуваха приятни сънища. От селяните купуваха хляб дори и продукти. Те знаеха кои сме и какви сме, но се държаха благосклонно към нас, с изключение на местния поп и няколко кръчмари, които бяха обидени на Темелко и приятелите му, че бяха напуснали кръчмите и станали дъновисти. По онова време Темелко с приятелите му каквото изчуквали през деня на кариерата върху каменният варовик същото го изпуквали в кръчмите на Мърчаево. Та затова кръчмарите бяха обидени на Темелко и на местната учителка Елена Хаджигригорова. Бяха повели злостна кампания срещу нея и я бяха уволнили от селото като дъновистка. Но ние нахълтахме с многобройна група и всеки ден в къщата на Темелко имаше по двайсет-трийсет човека, а от София непрекъснато прииждаха на групи, престояваха по един-два дни, срещаха се с Учителя и след това се връщаха отново в града. Тогава се пътуваше пеш от Мърчаево до Княжево, а от там се прехвърляха до София ако работеха трамваите.

Аз често отивах в Мърчаево и престоявах по един-два дни в зависимост от работата, която имах с Учителя и се завръщах в София. Там беше много натъпкано с хора, спяха сестрите една до друга в една стая като пода вечерно време се постилаше с черги. Така че аз предпочитах да се върна у дома. На едно от посещенията имах някакво неразположение, не бях добре със здравето си и попитах Учителя: „С какво да се лекувам?" А той ми отговори: „С всичко, каквото можеш да си помогнеш - и по физически, и по духовен път". Това изречение ме освободи психически и ме накара да бъда много широка във възгледите си. След войната модерната медицина напредна много във всяко едно отношение и това бе напълно естествено. Когато бе необходимо аз се възползвах и от услугите на съвременната медицина, пиех различни хапове и си подпомагах с лекарства. Добре не навремето Учителят ни освободи от предразсъдъци, защото нашите приятели не желаеха и не търсеха такава помощ. И когато разбраха, че аз гълтам хапчета, а според тях това бяха химикалите и отровите на света във вид на лекарства, климаха с глава и смятаха, че аз съм отстъпила от Учението, което препоръчва природоцелесъ-образен начин на живот и лечение. Аз се възползвах много години от системата на природолечителя Петър Димков, който по онова време минаваше за наш брат, но неговите процедури бяха много дълги и много уморителни. Отивам при Учителя и питам за мнението му за рецептите на Димков. Казва ми: „Много му са дълги и уморителни процедурите". С това искаше да каже, че трудно човек би могъл да ги изпълни, Освен това аз се ползвах много от билколечението, имах много рецепти за различни болести давани ни от наши приятели с изпитан лечебен ефект върху тях. Така че спокойно се ползвах и от тях. А що се отнася до разни процедури като т.нар. млечен компрес го използвах много, дори правех различни компреси от билки, че парафинови компреси и какви ли не бани. Служехме си с много мазила и с т.нар. благ мехлем, който го използвахме за рани. А онези съвети с билколечението, които Учителят даваше на различни приятели, за да си поправят здравословното състояние те ги прилагаха, получаваха лечебния ефект и след това те ни разказваха по какъв начин да ги използваме. Имах положително отношение и към различните нагревки, които съвременната физиотерапия прилагаше. Този научен потенциал стана под напора на човешкия дух за познание. Не случайно Учителят споделяше, че едновремешните индуски адепти сега са се преродили като учени на Запад с цилиндри на главата и създават едно след друго съвременните чудеса на науката, които трябва да бъдат в услуга на човека. Така че аз имах широта по въпроса, защото бях освободена. Спомням си когато Борис Николов беше болен през 1972 г. от бронхопневмония цял месец у дома един приятел-лекар направи стаята му цяла болница, че му слагаше инфузионни разтвори в системи, които се вливаха непрекъснато във вените, слагаха му се антибиотици венозно и така го лекуваше според съвременната наука. Но аз исках да му поставя млечен компрес. Той ме оглеждаше и се усмихваше и ми показваше системата и шишето, което висеше над Борис и по нейните маркучи се вливаха във вените на Борис различни разтвори: „Ей това ще му помогне, защото едновременното храним и лекуваме". А Борис беше в безсъзнание 20 дни. Но аз настоях и казах: „Ти ще го лекуваш по твоя начин, а аз по моя начин с млечен компрес през ден, едното на другото не пречи и ако Борис се излекува ще кажа, че ти си го излекувал с тези системи". Той прихна да се смее и ми обясняваше ,че този млечен компрес се употребява в старата медицина, но днес никой от лекарите не иска да се занимава с тази трудоемка работа. Навремето се правеха синапени лапи на компрес и се поставяха на гърба срещу бронхопневмония, налагаха се вендузи по гърба и още много такива работи за лечение. А сега е много просто - сложат му някоя и друга инжекция и целият го надупчат на решето. Та така лекувахме Борис и го излекувахме, а всички чакаха да си замине, не само чакаха, но и много им се искаше. Но Небето го остави, защото имаше още работа и като оздравя с този лекар той започна да работи и да му разказва за историята на Школата на Учителя.

Учителят имаше добро отношение и към хирургията, защото много пострадали хора той ги насочваше към добри хирурзи, които да зашият разкъсни рани, да ги превържат и да ги лекуват. И най-смешното, и най-трагичното бе когато много възрастни приятели, които бяха срещу съвременната медицина бяха принудени да отидат и да се оперират. Така Георги Томалевски се оперира от аденом на простатата, също Илия Узунов, Галилей Величков. И след това живяха дълги години след тези операции. Влад Пашов също премина през такава тежка операция, но според него понеже астрологическите му аспекти били много тежки не можа да прескочи и си замина. Борис Николов бе опериран от язва на стомаха, че дори му преливаха кръв взета от други затворници. След като оживяха те вече мълчаха и не смееха да говорят срещу съвременната медицина, защото си припомниха, че Бог помага чрез всички хора и той работи също чрез всички хора. Ето така Учителят отвори пътя за физическото и духовно лечение на учениците от Школата.

По времето на Учителя бе дадена рецептата за приготовляване на млечен компрес: взима се прясно мляко три литра, сварява се в една тенджера, млякото започва да ври и вътре в него се изстисква един лимон и млякото се бърка с една лъжица и млякото се пресича. Бърка се с една голяма лъжица, млякото ври докато се пресече. После се сваля тенджерата, прецежда се през рядко сукно, слага се след това пресечената извара в една торбичка ушита от тензух широка 10 см на 30-40 см дължина. Вътре се слага направената извара, зашива се торбичката, след това се налага на мястото където ще се прави компреса и торбичките се поставят една до друга, така че да няма отвърстие и промеждутък и от никъде да не влиза въздух. Отгоре хубаво се завива и се държи дванадесет часа. Да се слага през ден. Последните часове са най-лековити. Такава бе рецептата и този млечен компрес се правеше от нас на Изгрева.

По времето на Учителя някакви познати на брат Иван Радославов, един много добър наш познат и приятел, се бяха разболели и той лично ме помоли да отида и да им сложа млечен компрес. Аз тогава бях млада, а брат Радославов беше в години на почтена възраст и беше редно този млечен компрес да се направи; от един млад човек като мене. А нали непрекъснато слушах от Учителя, че човек трябва да има любов към Бога и любов към ближния. Тогава смятах, че имам тази любов в себе си към Бога и сега е дошло времето да я проявя любовта и към ближния. Зарадвах се, че ще приложа този компрес на нуждаещ се човек, но кой знае защо отидох и споделих с Учителя за молбата на брат Радославов. Той ме изгледа строго и каза „Няма да ходиш". „Защо, Учителю?" „Защото болестта ще премине у тебе Аз още не знаех, че болестите могат да преминават по вътрешен път от човек на човек . Смятах, че болестта е нещо отделно, дошло от вън у човека и че тази болест трябва да се изгони от него. А методите, които Учителят ни даваше бяха според мен средства да се справи организма с болестта и да се изгони тя от човека казано фигуративно. Но сега вървя и си мисля: „Ами акс я изгоня и тя влезне в мене?" Значи имаше нещо друго, което аз не знае> После в следващата беседа Учителят нарочно сподели, за да отговори мислено на моят въпрос. Той разгледа този въпрос като каза, че не всеки може да бъде лечител и не всеки може да бъде истински лекар, защото лечителят приема болестта от болният, отнема я и след това лекарят трябва да я прехвърли от себе си навън в някой от каналите на природата и така да се разтовари и освободи от болестта, която я е взел от болния и я носи на гърба си. Може това да стори само онзи, който е отворена верига, който приема болестта и я предава, но ако е затворена верига той ще приеме болестта и тя ще остане в него. А аз бях затворена верига според думите на Учителя. Та у човек трябва да има две същества: едното е лечителя, който да приеме болестта, а другото същество е лекаря, който трябва да лекува себе си като се разтоварва от болестта. Това са двата края на отворената верига - ляв край и десен край, ако се затворят то става лошо за онзи, който е приел болестта, става късо съединение и той може да заплати с живота си. Така че лечението с млечния компрес не беше нещо просто, наивно и без последствия.

А при онзи случай, когато отидох при Учителя да питам за майка ми когато имаше подуване в лявата част на дебелото черво споменах, че брат ми като лекар и след консулт с хирурзи бяха решили, че това е апандисит и че трябва да се оперира. След като разказах на Учителя, той каза: „Не е това, което мислят лекарите. Не е апандисит, а е възпаление на дебелото черво. Да се направи млечен компрес през ден иначе ще се замине ако си направи операция". Отидох у дома, след дълги разправии с брат ми и с родителите ми предадох какво е казал Учителя и им казах да опитаме с млечен компрес и ако не стане нищо то тя може да се оперира. И понеже баща ми го бяхме излекували по същия начин с този млечен компрес, когато щеше за малко да си замине, то накрая се реши аз да влезна в ролята на лечител. Учителят ми каза, че на четиринайсетия ден температурата ще спадне на 37.5 градуса както се и сбъдна. Аз започнах да слагам млечния компрес на дебелото черво на онова място, където имаше една подутина като бучка, т.е. където беше възпалението на дебелото черво според думите на Учителя. А преди това Учителят бе обърнал внимание, че онзи, който лекува с млечен компрес трябва да знае, че отначало има подобрение, а след това идва процес на влошаване, защото се разнася възпалението от дебелото черво и всички токсини от това възпаление навлизат в кръвта, идва се до криза и се вдига температура до 40 градуса. Учителят ми беше казал това, но то бе останало някъде далеч в перифериятана съзнанието ми. Аз през ден слагах млечен компрес, получи се подобрение, бучката започна да намалява, но състоянието на майка ми се влоши, след четиринайсетия ден вдигна температура до 40 градуса и започна да бълнува. У дома всички ме гледат заплашително и упрекват, че ще убия майка си с моето твърдоглавство. Аз макар че се бях наела да лекувам не знаех още законите на природолечението, че има отначало подобрение, че след това следват кризи на влошаване, после пак подобрение и т.н. Отивам при Учителя, за да питам какво да правя, но той не ме приема, не ми обръща никакво внимание. Седнах на пейката отвън пред салона, минаха пет-шест часа, а аз седя и чакам. А Учителят си гледа неговата работа, приема и изпраща гости, разговаря с този и онзи, аз стоях на пейката и чудя къде ли съм сбъркала. Седя аз и си казвам в себе си: „Учителю, знам, че не ме приемате и че имам някаква грешка. Ама какво да правя като не я виждам, за да се коригирам. Помогнете ми". След малко той изпраща поредния си посетител, идва при мене на пейката и пита: „Кажи каквото имаш да казваш, че съм много зает". Аз бързо в няколко изречения разказах всичко и че състоянието на майка ми се е влошило от млечния компрес и всички смятат у дома, че съм убиец на майка си. Учителят не ми каза нищо, отдалечи се така както дойде, а аз останах на същото място и чаках. Ама това чакане стана много дълго - от 8 часа сутринта до вечерта 10 часа. Беше се стьмнило, аз седя на пейката и чакам. Учителят отвори вратата, мина съвсем случайно покрай мене, но без да си обърне главата към мен, а гледайки напред пред себе си каза: „Вяра, вяра, вяра" и си продължи нататък. Аз станах и си тръгнах и посред нощ се прибрах у дома. Знаех, че Учителят нямаше да ме приеме, защото беше ми казал какво да направя, а аз се усъмних в това, което правех и бях дошла при него за помощ. Бях нарушила закона на вярата. А за тази вяра той непрекъснато говореше и тя беше онази вътрешна връзка на общение на човешкия дух с Бога, която трябва да се запази, за да може по нея като по жица да протече Божествената сила, която лекуваше. Бях изгубила тази вътрешна връзка и бях дошла при него за помощ. А стоейки на пейката дванайсет часа аз без да искам с търпението си успях да възстановя тази връзка. Като пристигнах у дома в града приближих се при майка ми и температурата беше спаднала от 40 градуса на 37. Голямата криза беше преминала по времето, когато аз бях на онази пейка където чаках дванайсет часа. Майка ми беше отпаднала, бучката се беше разнесла, нямаше възпаление и след няколко дни тя се оправи, седна на кревата, а след една седмица проходи. Майка ми оздравя и оживя. След това живя много години дори преживя десетилетие след баща ми. Та като проходи майка ми първото нещо, което ми каза бе: „Е, дъще доживях да видя нещо от твоето дъновист-ко учение". Ама беше сърдита външно, но вътре се радваше, че е оживяла. Духовете вкъщи се успокоиха. Та така трябваше вътрешно да преживея изпитанието на вярата, за да се възстанови загубената връзка с Бога.

По времето на Учителя бе дадена рецептата за приготовляване на млечен компрес: взима се прясно мляко три литра, сварява се в една тенджера, млякото започва да ври и вътре в него се изстисква един лимон и млякото се бърка с една лъжица и млякото се пресича. Бърка се с една голяма лъжица, млякото ври докато се пресече. После се сваля тенджерата, прецежда се през рядко сукно, слага се след това пресечената извара в една торбичка ушита от тензух широка 10 см. на 30-40 см. дължина. Вътре се слага направената извара, зашива се торбичката, след това се налага на мястото където ще се прави компреса и торбичките се поставят една до друга, така че да няма отвърстие и промеждутък и от никъде да не влиза въздух. Отгоре хубаво се завива и се държи дванадесет часа. Да се слага през ден. Последните часове са най-лековити. Такава бе рецептата и този млечен компрес се правеше от нас на Изгрева.

По времето на Учителя някакви познати на брат Иван Радославов, един много добър наш познат и приятел, се бяха разболели и той лично ме помоли да отида и да им сложа млечен компрес. Аз тогава бях млада, а брат Радославов беше в години на почтена възраст и беше редно този млечен компрес да се направи; от един млад човек като мене. А нали непрекъснато слушах от Учителя, че човек трябва да има любов към Бога и любов към ближния. Тогава смятах, че имам тази любов в себе си към Бога и сега е дошло времето да я проявя любовта и към ближния. Зарадвах се, че ще приложа този компрес на нуждаещ се човек, но кой знае защо отидох и споделих с Учителя за молбата на брат Радославов. Той ме изгледа строго и каза „Няма да ходиш". „Защо, Учителю?" „Защото болестта ще премине у тебе Аз още не знаех, че болестите могат да преминават по вътрешен път от човек на човек . Смятах, че болестта е нещо отделно, дошло от вън у човека и че тази болест трябва да се изгони от него. А методите, които Учителят ни даваше бяха според мен средства да се справи организма с болестта и да се изгони тя от човека казано фигуративно. Но сега вървя и си мисля: „Ами ако я изгоня и тя влезне в мене?" Значи имаше нещо друго, което аз не знае> После в следващата беседа Учителят нарочно сподели, за да отговори мислено на моят въпрос. Той разгледа този въпрос като каза, че не всеки може да бъде лечител и не всеки може да бъде истински лекар, защото лечителят приема болестта от болният, отнема я и след това лекарят трябва да я прехвърли от себе си навън в някой от каналите на природата и така да се разтовари и освободи от болестта, която я е взел от болния и я носи на гърба си. Може това да стори само онзи, който е отворена верига, който приема болестта и я предава, но ако е затворена верига той ще приеме болестта и тя ще остане в него. А аз бях затворена верига според думите на Учителя. Та у човек трябва да има две същества: едното е лечителя, който да приеме болестта, а другото същество е лекаря, който трябва да лекува себе си като се разтоварва от болестта. Това са двата края на отворената верига - ляв край и десен край, ако се затворят то става лошо за онзи, който е приел болестта, става късо съединение и той може да заплати с живота си. Така че лечението с млечния компрес не беше нещо просто, наивно и без последствия.

А при онзи случай, когато отидох при Учителя да питам за майка ми когато имаше подуване в лявата част на дебелото черво споменах, че брат ми като лекар и след консулт с хирурзи бяха решили, че това е апандисит и че трябва да се оперира. След като разказах на Учителя, той каза: „Не е това, което мислят лекарите. Не е апандисит, а е възпаление на дебелото черво. Да се направи млечен компрес през ден иначе ще се замине ако си направи операция". Отидох у дома, след дълги разправии с брат ми и с родителите ми предадох какво е казал Учителя и им казах да опитаме с млечен компрес и ако не стане нищо то тя може да се оперира. И понеже баща ми го бяхме излекували по същия начин с този млечен компрес, когато щеше за малко да си замине, то накрая се реши аз да влезна в ролята на лечител. Учителят ми каза, че на четиринайсетия ден температурата ще спадне на 37.5 градуса както се и сбъдна. Аз започнах да слагам млечния компрес на дебелото черво на онова място, където имаше една подутина като бучка, т.е. където беше възпалението на дебелото черво според думите на Учителя. А преди това Учителят бе обърнал внимание, че онзи, който лекува с млечен компрес трябва да знае, че отначало има подобрение, а след това идва процес на влошаване, защото се разнася възпалението от дебелото черво и всички токсини от това възпаление навлизат в кръвта, идва се до криза и се вдига температура до 40 градуса. Учителят ми беше казал това, но то бе останало някъде далеч в периферията на съзнанието ми. Аз през ден слагах млечен компрес, получи се подобрение, бучката започна да намалява, но състоянието на майка ми се влоши, след четиринайсетия ден вдигна температура до 40 градуса и започна да бълнува. У дома всички ме гледат заплашително и упрекват, че ще убия майка си с моето твърдоглавство. Аз макар че се бях наела да лекувам не знаех още законите на природолечението, че има отначало подобрение, че след това следват кризи на влошаване, после пак подобрение и т.н. Отивам при Учителя, за да питам какво да правя, но той не ме приема, не ми обръща никакво внимание. Седнах на пейката отвън пред салона, минаха пет-шест часа, а аз седя и чакам. А Учителят си гледа неговата работа, приема и изпраща гости, разговаря с този и онзи, аз стоях на пейката и чудя къде ли съм сбъркала. Седя аз и си казвам в себе си: „Учителю, знам, че не ме приемате и че имам някаква грешка. Ама какво да правя като не я виждам, за да се коригирам. Помогнете ми". След малко той изпраща поредния си посетител, идва при мене на пейката и пита: „Кажи каквото имаш да казваш, че съм много зает". Аз бързо в няколко изречения разказах всичко и че състоянието на майка ми се е влошило от млечния компрес и всички смятат у дома, че съм убиец на майка си. Учителят не ми каза нищо, отдалечи се така както дойде, а аз останах на същото място и чаках. Ама това чакане стана много дълго - от 8 часа сутринта до вечерта 10 часа. Беше се стъмнило, аз седя на пейката и чакам. Учителят отвори вратата, мина съвсем случайно покрай мене, но без да си обърне главата към мен, а гледайки напред пред себе си каза: „Вяра, вяра, вяра" и си продължи нататък. Аз станах и си тръгнах и посред нощ се прибрах у дома. Знаех, че Учителят нямаше да ме приеме, защото беше ми казал какво да направя, а аз се усъмних в това, което правех и бях дошла при него за помощ. Бях нарушила закона на вярата. А за тази вяра той непрекъснато говореше и тя беше онази вътрешна връзка на общение на човешкия дух с Бога, която трябва да се запази, за да може по нея като по жица да протече Божествената сила, която лекуваше. Бях изгубила тази вътрешна връзка и бях дошла при него за помощ. А стоейки на пейката дванайсет часа аз без да искам с търпението си успях да възстановя тази връзка. Като пристигнах у дома в града приближих се при майка ми и температурата беше спаднала от 40 градуса на 37. Голямата криза беше преминала по времето, когато аз бях на онази пейка където чаках дванайсет часа. Майка ми беше отпаднала, бучката се беше разнесла, нямаше възпаление и след няколко дни тя се оправи, седна на кревата, а след една седмица проходи. Майка ми оздравя и оживя. След това живя много години дори преживя десетилетие след баща ми. Та като проходи майка ми първото нещо, което ми каза бе: „Е, дъще доживях да видя нещо от твоето дъновистко учение". Ама беше сърдита външно, но вътре се радваше, че е оживяла. Духовете вкъщи се успокоиха. Та така трябваше вътрешно да преживея изпитанието на вярата, за да се възстанови загубената връзка с Бога.

Когато говорим за лечителните способности, които притежаваше Учителя трябва да споменем, че той прилагаше различни способи съобразно конкретния случай, но винаги се съобразяваше дали търсещият помощ и изцеление има вяра. Основното беше вярата, без нея не може човек да се добере до вътрешната връзка на живота, през която може да слезе тази Божествена енергия, за да възстанови разрушената вътрешна инсталация у човека. Бяхме свидетели на различни случаи, които никога не се повтаряха с предходящите, макар че понякога в основата си имаха един и същ принцип за лечение.

Веднъж доведоха един брат при Учителя за съвет и да чуе мнението му за една кожна пъпка излязла на лицето му, която пъпка лекарите бяха решили, че е злокачествена. Учителят препоръча да се налага с топли компреси, защото ако се прави нагрявка във физиотерапията при лекарите, то тя пъпката ще се превърне на рак. Учителят си имаше свои съображения, той виждаше причината на болестта горе, там в духовното поле на този приятел, в неговият етерен двойник, виждаше отклонението му и знаеше какво трябва да се направи и как да му се помогне. Методите понякога бяха малко обикновени, от гледна точка на лекарите бяха безсмислени и ненужни, но те имаха своето преимущество като лек и безвреден метод. Човешкото съзнание трябваше да се закачи и да се хване за нещо обективно, за да може да мобилизира вярата си, а така също и онези заспали сили в организма. Тогава след като чухме съвета на Учителя аз започнах да му правя топли компреси на лицето. Но той веднъж решил, че може сам да се лекува, взел, че си наложил компрес, но той бил толкова горещ и чрез него си изгори кожата, така че тя освен, че почервеня, но се надуха едни големи мехури. Той видя несполуката си и си извини пред мене, че се е престарал. Решихме тогава да лекуваме изгорялото място и го намазахме с мазила и мехлеми. Не щеш ли за зла прокоба идват дъщерите му на Изгрева, а те не бяха идвали месеци на ред понеже живееха в града при семействата си и като го виждат как се е изгорял възмутиха се много - надълбоко, нашироко и нависоко колкото им глас държи: „Ей, какво са те направили и как са те украсили". А той заплаква от умиление, че те се вайкат рождените му дъщери за него, а те изобщо не се грижеха и не се интересуваха от него и чат-пат в годината я дойдат, я не дойдат. Аз стоя от страни, гледам и се чудя - той не се ли усеща, че те му правят театър и разиграват сцени, но накрая той се подвежда по тях и те решават да го заведат в града, за да му правят нагревки. Завеждат го, започват да му правят нагревки при физиотерапията като по същото време го завеждат в нотариуса да подпише и да припише на двете си дъщери прехвърлянето на наследствен имот. Та се разбра, че тези две дъщери бяха дошли да го видят дали му е дошло време та да прехвърлят наследствения имот. Видяха, че му е дошло времето, взеха го при себе си и не след дълго време той си замина. Донесоха некролога му на Изгрева, за да го видим. Ако беше си останал тук и бе послушал можеше да живее още десет години най-малко понеже беше жилав, подвижен и умен брат. Така рода го довърши.

Баща ми се разболя, беше много болен. Брат ми беше лекар, завършил в Италия с много голяма клиентела и добре поставен в лекарските среди, започна да го лекува. Баща ми имаше двойна бронхопневмония на белия дроб. Брат ми го лекуваше с лекарства и силна храна. Тогава още нямаше сулфонамиди нито антибиотици - това беше преди войната. Сулфонамидите дойдоха след 1943 г. в България и то от Германия по време на войната и то имаше един препарат наричащ се „Пронтозил". Човек когато го поемеше след известно време урината му се оцветяваше оранжево, но лекарството имаше голям ефект. Тогава една кутийка се продаваше за една жълтица. Така немските войници продаваха в България това скъпо и ценно лекарство. Та брат ми лекуваше баща ми с лекарства и силна храна, но още го нямаше „Пронтозил"-а и той ставаше все по-зле. Отидох при Учителя, обясних му всичко и той ми каза: „Направи млечен компрес и ако яде силна храна организма му докато се пригоди на многото храна, то той ще си замине. Ще му даваш малко храна - мляко половин чаша и половин чаша вода. На четиринайсетия ден температурата ще спадне от 38.5 на 37 градуса". Това ми каза Учителя, аз отидох у дома и разказах на баща ми какво е казано за него, той повярва и остави аз да го лекувам. Брат ми като разбра -нали беше лекар, дойде и ми удари един шамар, че лекувам без да имам право за това. Така се възприемаше от лекарското съсловие - лекува само онзи, който има диплома. Но баща ми нали беше посетил веднъж една беседа на Учителя и бе го видял и беше се докоснала душата му до Божественото и повярва и ми позволи да го лекувам. Направих млечен компрес както се прави и го наложих на гърба. Той се слага вечерта и се сваля сутринта и се прави през ден. Така баща ми оздравя за изненада на всички. Баща ми се разположи към мен и после дойде с нас на Седемте рилски езера при лагеруването ни. Там много му хареса, дори се разхождахме с лодка по езерото. Веднъж споделих с Учителя, че баща ми иска да го приеме, за да благодари за лечението. Съгласи се. Отидохме при Учителя, аз му целунах ръка, а баща ми като видя Учителя също се наведе и му целуна ръка, благодари му и се допря до десницата му. Учителят поприказва с него общи работи, после дойдоха други посетители, ние станахме и си отидохме. Баща ми остана много доволен от летуването и от това, че той благодари на Дънов. За него той не беше Учител, а господин Дънов. Но все пак благодари, а това не бе малко за него, да се поклони и да целуне ръката на Бога без да знае пред кого застава, кому се покланя и кому целува ръката.

Майка ми беше много болна. Свила се на кълбо с адски болки в корема. Болеше я целия корем. Заведоха я на лекар и казах, че е остър апандисит и предложиха да се оперира. Аз без да я пипам отидох при Учителя и му разказах за мнението на лекарите. Каза ми: „Ако я оперират ще умре. Болно е дебелото черво. Сложи млечен компрес". Отивам при майка ми и разказвам какво е казал Учителя. Ами като ме чу, че е от Учителя настръхна и крещи: „Той провали дъщеря ми и не искам нищо от него". Казах й да избира - ако иска да живее трябва да се съгласи, а като се съгласи ще се лекува по неговият начин и като оживее ще знае, че живее благодарение на господин Дънов и главно затова, че е майка на една негова ученичка. Майка ми беше в ужас. Баща ми беше на моя страна, а брат ми като лекар бе за операция. А това беше преди войната, когато на три операции направени за апандесит оживяваше един, а другите двама умираха от инфекции. Сега 40 години след това времената са други и дори при спукан апандисит и перитонит хората оживяват. Сега хирургическото лечение е друго, има лекарства срещу инфекцията, има хигиена и още много неща. Въпросът бе майка ми дали трябваше да умре или да живее. Започна се голяма караница у дома. Големи разправии. Казах й да позволи да направя опит, за да оживее. Тя мълчи. „Слушай какво ако отидеш там в болницата ти вече си умряла, а ако останеш тук можеш да живееш много дълго. Избора е твой. Аз повече няма да говоря с теб". Аз бях много войнствена и решителна и майка ми накрая се съгласи. Направих млечният компрес, сложих го на корема по хода на дебелото черво, постепенно тя се оправи и оздравя и живя дълги години след това. И от тогава вече не ми натякваше, че съм се провалила като дъновистка. А аз бях вече в напреднала възраст, когато тя си замина от този свят. Та така накрая родителите ми по различен начин коленичиха пред нозете на Учителя и получиха от него онова, което не би получил външен човек. Това беше наградата им от Учителя, че бяха мои родители и с това бяха ми дали тяло като родители и аз чрез тях бях слезнала и дошла на земята, за да мога да се срещна с Учителя. Та по този начин Учителят им заплати за това. че са били мои родители и по този начин ме направи свободна към тях. Освободи ме и от тогава аз дишах по-свободно. Голямо нещо е родовата карма, Трудно се разплита, необходими са години, умения, знания и правилни методи за разрешаването й.

Във всяка окултна Школа като един от методите за обучение се използува и поста. Учителят даде друго обяснение на поста и обясни принципа, върху който почива. За него ще прочетете на много места в Словото му. Едно от правилата е, че при поста трябва да има ръководител на физическото поле, който да следи за самият пост, за приложението му и да проследява състоянието на онези, които постят. Той трябва да започне при разсип на луната, което е свързано с един отлив в природата, защото луната е голям кондензатор на слънчева енергия, която изпраща на земята. Ако луната я нямаше животът в тази форма на земята не би съществувал. Това бе го заявил многократно Учителя. Той бе казал, че там на месечината има живот, но този живот се изразява чрез етерни тела на съществата, които обитават там. Спомням си един от учениците имаше големи противоречия в личния и семейния си живот и беше решил да се лекува чрез пост, но постът той го беше започнал на нова луна и при това не беше съобщил на Учителя. По онова време на Школата ние имахме строго определени наряди, които бяха давани от Учителя и чрез тях ни се нареждаше кога, в кои дни и в кои месеци да се провежда пост, а това бе свързано с космически течения и планетни влияния и се направляваше от Учителя. А индивидуалните постове в Школата не се допускаха, но ако някой го провеждаше трябваше да иска специално разрешение от Учителя или пък Учителя му отреждаше този пост, за да разреши някой проблем чрез него. И така този брат влезнал в поста и изведнъж състоянието му се влошава и накрая едвам се дотътря до Учителя и с мъка изказва оплакванията. Учителят го изслушал и казал: „Ти направи грешка, че почна пост на нова луна. Не само, че не ще си помогнеш чрез поста, но ще си навредиш още повече. Когато човек трябва да се лекува чрез пост трябва да го почва при разсип на луната. Когато иска да се справя с някакъв порок и с някакъв недъг в характера си се започва пост на разсип, но когато искаш да добиеш някаква добродетел, нещо положително в себе си и когато почваш някаква работа, която искаш да се реализира, то поста го почни на нова луна. И освен това трябва да има ръководител на поста да не би да те отклонят духовете, да те подведат, да те заблудят, да те вкарат в дълъг пост и чрез поста да те задигнат от този свят. До тук всичко, което си правил е погрешно". Учителят му дава напътствие как да излезе от поста и след десетина дни брата полека, полека започна да идва в салона и да слуша беседи на Учителя. Така че прилагането на пост не е безобидна работа, човек трябва да има знания за него, да има ръководител, който да познава окултните закони, които управляват поста.

Най-добре е да се провежда пост от няколко човека или група като се държи на строго определени правила, които Учителят ни даваше. През време на поста човек трябва да се занимава с духовна работа, да чете беседи, глави от Библията и ежедневно да произнася молитви. Постът не е само физическо разтоварване на тялото от складирана и непотребна физическа материя, той е и психическо разтоварване и обмен духовен с други светове. Съзнанието на човека се разширява, етерният двойник му се разхлабва и разширява, той не се придържа към физическото тяло и от време на време излиза от него и по този начин етерният двойник заема по-голямо пространство отколкото човешкото тяло. Така човек става изключително чувствителен към външни дразнения и влияния. През това време човек може да се закачи за някои светове, може да вижда и друга проекция на живота, може да му се отворят ушите за друг свят, да му се отворят очите за Невидимия свят, но най-голямата опасност е някои нисши духове да не влезнат в него и да обсебят тялото му, да го окупират и след това да си послужат с него за свои цели. Така човек може да се разстрои психически, може тези нисши същества да го обсебят и да решат да ликвидират тялото му като му внушат да продължи поста и той да влезне в такъв етап, от който да не може да излезе, което много често се случваше. През толкова години наблюдавах всички възможни случаи, така че някои психически се разстройваха и не можеха да се оправят след това, други си заминаваха от този свят през самият пост, трети не спазваха правилото за отпостване и веднага се нахвърляха на храна, увреждаха се и също след това научавахме, че те са си заминали от този свят. Но главната причина бе, че нямаха ръководител на поста и всеки си правеше онова, което му скимнеше и си плащаха жестоко за това. Такива случаи съм наблюдавала близо 50 години и винаги имаше пресни примери от всички възможни положения и отклонения от поста. Та успяхме да видим всичко. Обикновено при пост се обаждахме на Учителя и той трябваше да го разреши, а това зависеше от много неща, които ние не познавахме, не подозирахме, че съществуват и нямахме поглед върху събития и от духовните окултни закони, които управляваха не само нашият личен живот, но и живота на Школата.

Отива един приятел и заявява на Учителя, че иска да пости. Той не му разрешава. Братът пита: „Защо не мога да постя?" Учителят е строг и ядосан от неговото вироглавство: „Защото това е внушение на тъмните сили и те искат да те примамят с поста и да те задигнат от този свят, защото им пречиш". „Та аз толкова ли съм важен?" „За Бога всички са важни - една тревичка, едно врабче, един човек - всичко е свързано в едно." Братът си тръгва и след това разказва случая на всички. Минава време, на него отново му хрумва мисълта, че трябва да опита този пост, нали толкова хора го правят и се подвизават духовно чрез него. Започва пост без да пита никой, постът продължил дълго и той не можа да излезе от него и си замина. След един месец донесоха некролога му и искаха да го закачат. Учителят не разреши, беше крайно недоволен. Това бе проявено непослушание към Учителя. А лично ние чухме какво Учителят му бе казал и какво го грози. Така че го задигнаха онези сили, които смятаха, че той им пречи.

Савка без да пита Учителя беше започнала да пости. Решила да пости и тя, която за най-дребното нещо се отнасяше до Учителя и то за такива маловажни и дребни работи, че ако ви ги разкажа ще ви се завие свят, как може да се безпокои за такива дребнавици. Аз съм присъствувала при тези положения, при които тя за най-малкото безпокоеше Учителят като едно двегодишно дете пита майка си дали да направи това или онова. Но аз го приемах тогава за нещо естествено за самата Савка. А тя започва едно такова голямо изпитание, влиза в пост без да уведоми Учителя. Минават няколко дни, а Учителят е занят със своята си работа, затворен е в стаята си, не приема гости, а само по изключение, а храна му носят други сестри. По едно време на петия-шестия ден той се обръща към сестрата, която му носи храна и пита: „Ами къде е Савка, защо тя не ми носи яденето?" „Учителю, Савка влезна в пост. Тя сега пости", със страхопочитание споделя сестрата. Той скача на крака, започва да се разхожда в стаята си и пита сърдито: „Кой й разреши на нея този пост? Тя знае ли, че сега не се пости? Тя знае ли сега, че днес се разрешават такива важни събития за света и за планетата земя и че постът е недопустим на Изгрева, а тук трябва будно съзнание? Тя знае ли, че с този пост в момента ми пречи и може да си замине?" Сестрата мълчи уплашено. Учителят тръгва с нея, отива в бараката, където Савка вече лежи шестия ден изтощена от поста, вече с разхлабено съзнание и поглед блуждаещ насам-натам. Учителят я вижда, дава своите нареждания на сестрата, казва какво да се прави, нарежда дежурство до нея, непрекъснато през деня и през нощта като дежурният да не заспива и да чете пред нея цялото време псалми и молитви, които той им дава. Нарежда им да започнат да й дават топла вода и чак след третия ден да я захранят само с бистра супа от сварени картофи. Така Савка постепенно излиза от поста, оправи се, дойде накрая сконфузена на беседа, В същия ден Учителят държа една строга беседа за поста и говори за безотговорността на учениците.

Аз също прилагах един пост даден от Учителя. Той започваше така. Първия месец се пости 24 часа. Втория месец се пости 48 часа. Трети месец -три дни. Четвърти месец - 4 дни. Пети месец - 5 дни. Шести месец - 6 дни. Седми месец - 7 дни. Осми месец - 8 дни. Девети месец - 9 дни. Десети месец -10 дни. Почваше се всеки месец при разсип на луната. Когато се излиза от поста се пие само вода на лъжички, често, по-малко. После се прави супа спанак и се пие сока на спанака и се изпива първия ден само една чаша. На втория ден се пие картофена супа, но само водичката. Третия ден се пие също водичка, но от супа от моркови или картофи. Така бяхме постили десет дни и на другия ден изпих само вода и тръгнах на екскурзия на Витоша с още една сестра, с която карахме заедно поста, но с разрешение на Учителя. А това беше Мария Радева - сестрата на Георги Радев. Тръгнахме, но краката ни треперят. Бяхме отслабнали от поста и нямахме сили. Как стигнахме до Витоша пеша не зная, един Бог знае. Вървяхме по стръмнината „Бери душа". Срещу Драгалевския манастир имаше пътека, която извеждаше горе до поляната при „Бай Кръстю". Там беше лагера в първите години. Успяхме с мъка да се качим там и заварихме запалени огньове и пихме гореща вода. Приятелите с Учителя бяха тук. Учителят ме погледна по особен начин, отиде до казана, бръкна с лъжица в него, взе и ни даде по едно малко картофче на мен и на сестрата. Само това ядохме. После се върнахме с голяма мъка на Изгрева. Бяхме направили от спанака каша, която след това изядохме. Полека, лека излезнахме от поста, което бе най-трудното. След това Учителят ме извика и ми се скара, че съм проявила непослушание понеже съм тръгнала да правя екскурзия след проведения пост.

Учителят ми каза един ден една задача, която аз сега ще ви разкажа. Ще вземете съвсем прясно жито като сто грама се яде всеки ден. Разделя се и се накисва през нощта, на сутринта порцията от сто грама се разделя на три, по 33 грама сутрин, обед и вечер. И друго нещо - пие се само топла вода. Прави се една седмица - шест дни, а в неделя се отпоства с вода и супа от картофи. Карах този пост пет месеца всяка седмица в дадения месец. Учителят ми казваше предварително кога да постя и да влизам в пост. Излизаше се от него в хубаво състояние и с повдигнато самочувствие от този пост. Житото се дъвче много хубаво, много трябва да се дъвчи, за да се вземе от него всичко онова, което природата е вложила в житното зърно. Яки зъби се искат. Бяхме млади тогава и имахме здрави зъби. Това беше индивидуален метод за мен от Учителя. По-късно Учителят даде различни модификации на поста и го нарече „житен пост". Един от най-приемливите за всички бе поста през месец февруари в началото при разсип на луната. Яде се само жито с мед десет дни като всеки е свободен колко жито да изяде - дали да бъде варено или накиснато. Всеки според разположението. В Учителят имаше свобода -или по сто грама на ден или повече, дали варено или накиснато всеки един от нас можеше сам да реши. Впоследствие към житото някои прибавяха ябълки и орехи като Учителят бе казал за тях следното: „Ябълките влияят на тонирането на нервната система, орехите влияят с фосфора на мозъка добре като храна, а пък житото влияе добре на сърцето". Така че при поста през месец февруари човек има избор, но има и твърди правила, за които аз говорих. Чрез поста се постига възпитание на вътрешното естество на човека и това е един метод човек да се научи вътрешно да превъзмогва всички трудности и да пресъздава качества, с които трябва в бъдеще да борави. Постът не е самоцел, а постът е метод с правила, подчиняващи се на духовни окултни закони.

В Школата се занимавах с изучаване Словото на Учителя по начин, който той ми показа от самото начало. Имахме метод и знаех как това трябва да става. Бях завършила Консерваторията, бях дипломирана музикантка, имах познания по много неща и това пораждаше в мен малко самочувствие.

Другата ми работа бе да се занимавам с домакинство и да откликвам на всяка нужда на Учителя и да участвувам в разрешаването на някои братски проблеми доколкото можех и доколкото знаех за тях. Веднъж Учителят се спря пред мен и каза: „Да пишеш романи, ако не романи то разкази". Никога не съм чувствувала вътрешна потребност да пиша романи, да се занимавам с писателство, стихове, проза, дори нямах такава наклонност и такъв талант. Но думите на Учителя ме озадачиха и те останаха една неразрешима загадка в моят живот. Имах възможност да наблюдавам живота на хората, които идваха на Изгрева, имах способността да вниквам по-дълбоко в техните опитности, през които минаваха, знаех за някои изказвания на Учителя за техния път и за техните задачи, но смятах, че това не е тема нито за разкази, нито за романи. За мен този живот, който те прекарваха на Изгрева бе свещен и човек може да се докосне до него само с Искреност и с Чистота и да покаже как са се реализирали някои закони от Словото на Учителя в целокупния живот на Изгрева.

Веднъж една сестра идва при мен и казва: „Ама вие сте били съвременничка на Учителя, защо не опишете някоя своя опитност?" Погледнах я, побутнах я по рамото и без да искам изрекох: „Сестра, ако напиша своите опитности за живота на Изгрева то цялото Братство ще се обърне наопаки и трябва да тръгне да се движи обратно". „Ами как така да се обърне обратно?" „Обратно трябва да се върне до мястото и времето, от където бе направено отклонението от Школата на Учителя и чак тогава всеки един трябва да тръгне по своят житейски път и да го извърви като ученик на Учителя." Да, трябваше да се върнат всички обратно. Обратно към Истината и Словото на Учителя. Тя, сестрата не можа да ме разбере, защото по онова време всеки се тупаше по гърдите и се пъчеше като показваше, че в неговите гърди тупти не само сърце, но от гърдите му излиза истината на живота. А пък истината излиза от Духът. А глава на Словото е Истината. И целият ни живот в Школата на Учителя е запечатан в Словото на Учителя. Нямаше проблем, нямаше въпрос, по който той да не ни отговори още преди да му е зададен и те се намират записани в неговите беседи. Ние бяхме живи опитности, които се втъкаваха като закони на Словото. Чрез нашите опитности се проверяваха духовните закони дадени чрез Словото му. И затова единственият критерий на дадена опитност от някой ученик е Словото на Учителя. Трябва да се провери тя подчинява ли се на законите от неговото Слово. Това е единственият критерий. Ето защо в моят разказ аз от време на време цитирам мисли на Учителя, които ги изваждам от моята тетрадка. Всички изказвания на Учителя за мен бяха стенографирани тогава и преписани в две големи тетрадки.

На земята Най-важното за човека е личността му, която предава различно събитията. И ако личното чувство преобладава и иска да се наложи и да се включи в спомените, то тогава става една бърканица и затова човек трябва да има особено внимание към такива опитности. Всички опитности, които ви разказах се отнасяха за живи хора, които се движеха на Изгрева, които имаха имена, адреси, рождена дата и свой път. Правилният път е да се изкаже живота на личността, да се покаже онзи свят, с който тя борави, да се изтъкне как тя се справя в своят път, спазвайки вътрешните духовни закони, които управляват вътрешният живот на човека. А когато не ги спазва личността трябва да се обозначи и подчертае от къде започва отклонението. По този начин личността отива на заден план, тя се явява само като едно действуващо лице на сцената на живота, но всъщност важното е вътрешният човек, който е поставен да се учи от духовните закони на Битието. Тогава опитността на дадена личност остава назад, а изпъкват методите и законите дадени от Словото на Учителя. Не зная дали ще успея в това свое начинание, което не можах да го изпълня по младите си години поради различни събития. Но тези опитности бяха диктувани от мен цяло десетилетие и те идваха чрез спомените ми направо от пространството, влизаха в мен, оживяваха и задвижваха живи картини от живота на Школата. Дано съм ги предала правилно и дано не изневеря на повелята на Учителя.

Учителят веднъж ме спря и каза: „Да напишеш роман от твоя живот". Аз го гледам, мигам, как така да напиша роман, та аз не съм писателка и нямам писателско кредо? Учителят ме изгледа и повтори два пъти: „Да напишеш роман от твоя живот". Отново мигам, гледам Учителя и срамежливо казвам: „Учителю, не мога да го напиша. Аз не съм писателка". А той твърдо и строго ми говори: „Ще напишеш!" Направо ми заповяда. Наистина аз не можах да напиша роман, но аз исках да напиша историята за вътрешната Школа на Учителя. А как да напиша за нея, когато учениците в тази Школа бяха въглените от една жарава и от един огън, който гореше и през деня, и през нощта на Изгрева. Учителят бе ни показал навремето, че да борави човек с въглени и с жарава трябва да има маша, а аз я нямах тази маша. Трябваше да се изнесе живота на Школата не като роман, а като низ от опитности от моят път. Аз все отлагах с годините, но Небето ми изпрати един помощник и ето аз сега диктувам, а той записва, събира по-малко опитности от мен, събира ги и всяка седмица си пълни торбата с някоя и друга опитност. Дано ги предаде както трябва, че да се види вътрешният път на ученика в Школата на Учителя. За мен това е важното, а че тук участвувах и аз - нали трябваше да го има такъв човек, който да бе заел това място, на което аз бях. Но че не съм представена някой път в благоприятна светлина, то това бяха сенките на един образ, за да се покаже светлината на слънцето, а това бе Божествения Дух в лицето на Учителя. Дано се сбъднат пророческите думи на Учителя: „Ще напишеш!"

Да се извикат спомените по време на Школата са необходими много условия. Съзнанието на човека е запечатило, но са необходими подходящи условия и подходящо време. Така и при мен те идваха инцидентно, имаше дни, когато те ме навестяваха и се движеха в съзнанието ми като на филмова лента, аз сядах и записвах с молив, скицирах заглавията на опитностите, които след време разказах. Друг път те идваха направо и те бяха задвижвани от онези приятели, които бяха вече в Невидимия свят и всеки искаше и настояваше да присъствува в моят разказ. От трета страна това бяха пророчески думи на Учителя, които трябваше да се реализират и винаги в такива случаи има същества, които работят и съдействуват на онзи, който желае да изпълни Волята на Учителя.

Спомням си веднъж Учителят ме извика и ми даде следната формула „Господи, Ти всичко можеш. И Духът, Който Си изпратил да ме ръководи чрез Тебе всичко може и аз чрез Твоят Дух всичко мога". Ето често повтарях тази формула и дали тя ще се реализира това ще видим и най-добре ще кажат онези, които имат желанието да се запознаят с моите опитности по времето на Школата на Учителя.

През младите си години когато бях частна ученичка на Учителя и когато седмично два пъти в понеделник и четвъртък го посещавах където по зададени теми от него по Библията аз изнасях предварително подготвено резюме и отговарях на въпросите като Учителят допълнително ми обясняваше духовните закони залегнали в Писанието. Те бяха дадени там символично и бяха скрити за обикновените богомолци и проповедници. По-късно в Школата Учителят винаги излизаше да изнася беседи като носеше и Библията със себе си, отваряше някоя страница и от там със лупата си прочиташе някой стих от Библията. Това беше мото и се явяваше като ключ на цялата беседа. За околните, които слушаха това бе напълно случайно, за да попадне той на някаква глава и на някакъв стих. Впоследствие ние започнахме да гледаме по друг начин на Словото на Учителя, виждахме и се убеждавахме, че тук случайности не може да има и че всяко нещо има своя закономерност и се подчиняваше на духовни закони, а още по-късно узнахме, че Словото на Учителя се изливаше закономерно не само с текущите наши проблеми, но с онзи общ план на Школата, чиято проекция тук бе на физическото поле, но тя бе незначителна в сравнение с духовната Школа. А Словото му се изливаше чрез устата му по космически закони и отговаряше на времето, което бе подвластно на Духът, който ги създаваше и движеше.

Та по онези години като частна ученичка имах възможност целенасочено, ежеседмично да работя по строго определени глави от Библията и така се запознах с основни неща от духовните закони, по които бе създадена тази книга. Веднъж Учителят в една от лекциите бе казал: „Има една частна ученичка от света, която ехе-е, ви превари и дори петите не можете да й ги видите". Аз знаех, че се отнасяше за мен, а някои от тогавашните възрастни братя също допускаха, че Учителят говори за мен, но те бяха вече в такава възраст, че не ме ревнуваха, защото аз за тях бях дете. А аз още не бях влезнала официално в Братството и още не бях поканена от Учителя да посещавам беседите му. Минаха много години, братският живот си течеше и ние смятахме, че това ще продължи вечно и бяхме забравили, че Учителят ни беше предупредил, че тази Школа ще просъществува само 22 години. Едни от нас възмъжаха, други остаряха, а трети си заминаха от този свят.

И така в един момент на моят път застана един проблем. По това време в София в близост до един хълм бе построен Американският колеж с преподаване на английски език. Независимо от германофилската политиката на цар Борис III и правителствата този колеж се разрасна и съществуваше до смяната на стария строй. Учителите бяха довеждани от чужбина, но за някои предмети наемаха и български учители. По онова време навсякъде по българските училища се учеше вероучение, в една скромна форма се изучаваше Библията, то за американския колеж също бе нужен подобен преподавател по начина, по който се преподава в Съединените щати. Предложиха ми и ме препоръчаха познати да стана преподавател в Американския колеж. Като се огледах видях, че по-добре подготвен човек от мен няма, та нали лично Учителят ме е обучавал и колко беседи съм слушала, че не мога ли да бъда един преподавател? Освен това аз свирех на пиано и можех спокойно да им свиря и протестантски песни. Значи аз стопроцентово бях готова за това място. Но понеже за всяко нещо питах Учителя и не можех дори да си помисля, че няма да го питам по този важен въпрос. Отидох и му разказах всичко. След като ме изслуша с внимание, отсече: „Остани си тук. Тук ти е по-добре". Понечих да отворя уста и да дообясня, защото смятах, че не съм обяснила добре, но той не ми даде да изрека съображенията си: „Тук ще седиш и никъде няма да ходиш". Това за мен бе забрана, която не можах да разбера. Задавах си въпроси и си отговарях сама, че това е грижа на Учителя да не би да се отклоня и да заплувам в протестантски среди.

Няколко дена съм още под впечатлението на този разговор, но в главата ми нахлуват мисли и подкани отново да отида в Американския колеж. Учителят ме срещна и ми даде знак да го последвам в стаята му. Започна да ми говори: „Ти страдаш от пресищане. Имаш нужда от пост. Трябва доста много да постиш сега. Ти си Сатурнов тип. Трябва да се справиш с кармата си. Кармата е мечката. Тя ще те плюе и ще ти говори за престъпленията и лошите работи, които си правила в миналото си. Но ти като я погалиш ще ти се усмихне. Това са енергии, с които човек трябва да се справи, да изпрати всяка по нейния канал. Кармата се дължи на нисши и непросветени духове, които оказват противодействие на Божествените енергии. Върху тях трябва да работи човек с Божествения Дух, за да ги просвети и подигне. Ти трябва много да работиш върху себе си.

Не трябва да се стремиш да заемаш министерски пост, а да служиш на Бога. Ако си министър на едни ще направиш добро, а на други - зло и след четири години ще паднеш от собствената си карма. А ако служиш на Бога ще правиш добро на всички и там е смисъла на живота.

Ти досега не си обичала. Сега ще се учиш да обичаш. Любовта ти трябва да тече непрекъснато. А ти сега като те духне вятъра изстинеш и трябва пак да ти запалям огъня. Запаля го, а той изгасне. Запаля го огъня, той пак изгасне. Вече ми се свършиха клечките за тебе". Аз го изслушах и с наведена глава си тръгнах към дома. Този въпрос беше неизяснен за мен и трябваше да ми се доизясни след време. А той ми се изясни наистина.

След 9.IХ.1944 г. след като дойдоха комунистите на власт и след няколко години комунистите подеха яростна кампания срещу американците, за което си имаше причина понеже те подпомагаха опозицията, която противодействаше на комунистическата власт. Комунистите се справиха с опозицията, а онези, които бяха в Народното събрание депутати бе им отнет депутатският имунитет, бяха изпратени в затворите и концлагерите, а всички останали преподаватели българи от Американския колеж бяха също интернирани. Не само това, но и онези, които бяха завършили този колеж преминаха през концлагерите, а някои имаха късмет, че само бяха интернирани в провинцията. Значи ако бях станала преподавател мен ме очакваше същата съдба и щях да замина изпратена в концлагер. Така Учителят ме спаси.

На процеса срещу Братството през 1957/58 г. следствените власти търсеха упорито улика дали ние имаме някаква връзка с чужбина, я с французи, я с англичани, я с американци. Лично на мен следователят, който ме разпитваше ми заяви следното: „Добре, че никой от вас няма връзка с чужбина и с американците, защото всичките ви щяхме да ви изпратим на бесилката". Аз замрях и тутакси пред мен излезна образа на Учителя, когато ми забрани да ставам преподавател в Американския колеж. Дори чух в ушите си отново думите му: „Тук ще стоиш. Тук ти е по-добре". Ето какво значи послушание на ученика към Учителя и какво значи Небето, когато те закриля.

В онова време, когато Учителят започваше да идва често в дома ни дойде веднъж радостен и весел и още с влизането си каза: „От днес имаме нова формула". Преди това Учителят беше дал формулата, която изпълнявахме десетилетия наред „Божията Любов носи пълният живот". А сега преди да си замине Учителят сложи и прибави само една дума към формулата и тя придоби този вид „Божията Любов носи изобилният пълен живот". Думата, която прибави бе „изобилният". Но когато се работеше за Бога виждах как Учителят беше изпълнен с живот и със светлина. И животът, който течеше у него, който излизаше от него чрез Слово бе в своето изобилие и пълен с живот. Този живот преизобилно преминаваше от Словото му в нас и ние го виждахме и разбирахме. Така че новата формула, която се даде бе един заключителен акорд на неговата мисия на земята. Словото, което излизаше чрез него,бе излязло по закона на изобилието и то бе пълно с живот, защото бе глава на Истината, а пък Истината е глава на Божествения Дух. Ето така ученикът чрез послушание и чрез изпълнение Волята на Бога може да се добере до изобилния живот, който излиза от Словото на Учителя.

Много често в частните разговори и в беседите Учителят споменаваше за астрологията като наука. Той говореше за обикновената физическа астрология и споменаваше за онази астрология, която се намираше в Невидимия свят. На Изгрева имаше доста астролози и почти всички бяха взели нашите рождени дати и часове и ние притежавахме т.нар. астрологически карти. Учителят бе споменал също, че човек трябва да знае своите астрологически аспекти, трябва да познава добре с какви капитали идва от миналото, а това са неговите хармонични аспекти в хороскопа му, така също и онези полици, които носи от миналото и сега в този живот трябва да ги изплаща на своите кредитори. А тези полици бяха онези дисхармонични аспекти в неговата астрологическа карта. Учителят обръщаше внимание, че ученикът трябва да следи ежемесечните движения на планетите, за да види как аспектите, които образуват помежду си дават отражение върху ученика. Ето това е една наука, която има приложение в живота на ученика. Човек трябва да изучава астрологическите аспекти, за да види от къде е дошъл, какво носи в себе си от миналото и да може да борави с астрологическите таблици и да знае как трябва да се справя във всеки един неблагоприятен дисхармоничен аспект, който идва от неблагоприятното съчетание на планетите в даден месец или година. Така моят хороскоп бе направен от Георги Радев, аз го взех, отидох при Учителя и му го поднесох. Той го взе с дясната си ръка, започна да го разглежда и ми каза следните неща, които аз записах:

„Месечината (Луната) много ти влияе и затова си много променлива. Тя се намира в дванадесети дом, домът на твоите неприятели. Месечината и Меркурий са в съвпад в дванадесети дом и те така са съединени, че ти дават хитрина и досетливост. Понеже и планетата Марс е в дванадесетия дом и то в дома на Козирога и той е в съвпад с Меркурий, то настройваш се някой път войнствено. Това са отрицателните влияния, а има и положителни влияния.

Месечината фигуративно казано, това са духове в пространството, които имат за задача да развиват въображението и фантазията у човека и да разширяват съзнанието му. Най-първо те имат цел да очистят човека.

Планетата Меркурий е в дванадесети дом, в Козирога. Тия същества тук имат за цел да осветлят човека вътрешно, за да види външния свят. Имат за цел да му покажат как трябва да мисли.

Планетата Венера у теб е в първи дом, в знака Риби. Тя създава почва, условия дето трябва да се проявяват чувствата. Всяка една идея, която като се посади се ражда чувство. Всяко чувство отглежда известна идея.

Планетата Марс подразбира всички същества, които учат хората как да се ограждат от всички лоши влияния, да им дадат препятствие. При теб тук е в дванадесетия дом.

Юпитер представлява отношенията - как човек трябва да се държи, за да се поддържа ред и порядък. Той създава нови форми в религията. При теб е в седми дом, в знака Везни.

Сатурн. Той е най-възрастния човек. Той е паднал Бог. Когато човек осиромашава трябва да стане мъдър. При теб Сатурн е в девети дом, в знака Стрелец.

Слънцето при теб е в първи дом. То внася живот. Накрая ще кажем, че най-много ти влияе Месечината (Луната), Меркурий и Марс, които се намират в дванадесети дом. Това е задачата ти за разрешаване в този живот. Да разрешиш правилно задачите си със своите кармични врагове.

След туй иде Слънцето, което е в първи дом. Той е в съчетание и съвпад с Венера. Когато има благоприятни въздействия ти си весела, засмяна. След това идва Юпитер, който ти влияе, от седми дом.

У тебе има много неща, които решаваш. Ти постоянно взимаш решения и ги записваш, но не ги прилагаш.

Твоята болест е в умствения свят. Тя ако слезе в стомаха би се излекувала лесно. Тази болест е болест на нервната система и на дробовете. Това състояние трябва да го превъзмогнеш.

Човек не трябва да има големи идеи, защото те са свързани и с големи страдания, а трябва да се задоволява с малките. Например, ти искаш да учиш и като захванеш искаш из един път много да научиш. Обхване те едно нетърпение и се уплашиш по-късно и се отчаеш накрая.

Ти си човек на разнообразието. То е хубаво когато човек е завършил учението си, че тогава сменя едно занимание с друго. Но ти сега учиш и този закон не ти е полезен. Ти например свириш два часа на пиано и искаш с тях всичко да постигнеш. Трябва да постоянствуваш в една работа докато я свършиш. После ти обичаш да отлагаш работата си. Оставиш за утре, пък утре като станеш настроението ти се е променило. Понеже ти действува Луната ти като станеш сутрин погледнеш към нея и я запиташ, тази работа да я свърша ли? Тя ти каже така: „Днеска няма условия за нея" и ти я оставяш. Не че нямаш желание, но се влияеш много от настроенията."

„Учителю, аз виждам, че в мене всичко постоянно тече и се мени." „То не е лошо, но трябва ти сега една трайна идея. Водата трябва да я превърнеш на пара, а може да се гради на твърда почва. Във водата нищо не седи. Тя каквото намери го понася и всичко носи в океана. А океанът пък взима тези неща и ги изхвърля на брега. Това са символи, които ги има в твоя хороскоп и се отнасят за чувственият ти свят.

После трябва да знаеш, че има желания, които не могат да се спрат изведнъж. Само адептите могат да спрат моментално едно желание. Например, опитният машинист може изведнъж да спре трена (влака) с каквато и бързина да се движи. Но ако един параход в морето и да го спрат той по инерция се движи още два километра. Твърдата материя трябва да се организира, а житката (воднистата) да се използва. А житката материя представляват човешките преходни чувства.

У тебе е развита повече фантазията. Въображението създава форми, от които може да се изгради нещо трайно, фантазията образува мъгла, а въображението образува облаци, които имат вече форма. Когато реката се превърне в извор, то е по-хубаво. Малкото изворче е за предпочитане пред реката, която всичко завлича. Когато обработва човек желанията си някой път ще върви в посока на течението на реката, а някой път ще отива и против течението. Това е, което имам да кажа за твоят хороскоп."

Учителят бе говорил многократно и за хиромантията и беше дал много ценни напътствия в беседите си, които бяха ключове за едно ново познание, което за пръв път се даваше в съвременната окултна наука. Понякога ние му подавахме ръката си, той взимаше дясната ни ръка, оглеждаше я, понякога слагаше лупата, за да види и някои едва забележими линии и даваше своите напътствия. Така при едно от моите посещения аз си подадох дясната ръка, той я взе, огледа я и ми каза следното: „У тебе хълма на Венера на ръката ти не е много издут. Онези, у които има сладострастие тя е издута и много набраздена. А у тебе е умерена.

У теб долината на Марс е силно развита. И да си изменчива под влияние на Луната ти си настойчива под влиянието на Марс.

Водата може да извира само когато има долини и върхове. От върховете тя се спуща надолу и благодарение на този наклон може да извира. Ако земята беше плоска нещеше да може да извира никаква вода. Ето защо нещата не трябва да се приравняват. Те могат само да си сменяват местата. Почвата под моретата образува планини, а върховете се разрушават и образуват долини. Върховете и долините са успоредни линии и те се намират понякога като линии на човешката ръка.

Смяната на времената са много добри условия, които Бог е поставил. Човек трябва да ги цени, защото те всякога принасят добро.

Ти трябва да разшириш дупките на носа си. Твоите дупки са малки. Трябва широки ноздри, за да правиш дълбоки дишания и да възприемаш повече въздух и повече прана и живителна сила от слънцето. Слънцето залязва и после пак изгрява - така е в природата. А при теб като залезе ти си мислиш, че няма вече да изгрее. А ти си мислиш така, защото нямаш светлина и не познаваш законите.

Трябва да се пазиш от излишно пръскане на енергията си. Излишно се пръска енергията когато човек се съмнява, завижда и по този начин се пропуква етерния му двойник и излиза енергия от него навън. Има същества, които точно това чакат, за да поемат тази енергия, защото те се хранят с нея. Това са нисшите същества, онези, които подклаждат омразата, озлоблението, завистта у човека.

Ти понякога искаш да отворя сърцето си за теб. Но ако направя това то слънцето може ли го побра в себе си? Нали то ще те изгори за миг?" „Учителю, мога да възприема по един лъч на ден." „Е, това можеш. Досега съм ти дал десет лъча като всеки един лъч ще трае и ще носи светлината си за една година. А това не е малко. Другите и това го нямат. Затова бъди благодарна от малкото, което получаваш. За повече ти нямаш вместимост, толкова побираш и толкова ти се дава."

„Ти си наследила от майка си някои хубави неща. У майка ти е развито сърцето и практичния ум. А у баща ти е развит много добре ума, но пък се спъва в сърцето. Затова ще вземеш от двамата си родители онова, което е хубавото, а пък ще работиш върху онова, което не е доразвито. Така като работиш върху себе си и изправяш недъзите на родителите ти, ти помагаш първо на тях и след това работиш върху себе си. Ще дойде време когато ще направиш едно стъпало по-нагоре и по този начин ще измъкнеш родителите си на следващото стъпало, което следва. Така ще се отблагодариш на родителите си затова, че са ти дали тяло и че са те свалили на земята и че си се родила в плът. А раждането на човека става чрез Духа. Днес имаш възможност да се родиш и чрез Духът, а това може да стане чрез Словото на Великият Учител, който е пред теб."

Аз станах и целунах ръка на Великия Учител и тихичко се измъкнах от поредният урок, който имах с него. Днес аз пазя своят хороскоп, а пък един брат, с който работя засне на фотоапарат линиите на двете ми ръце, така че след време може да проучите както хороскопа, така и линиите на ръцете ми. Ще видите, че онова, което бе залегнало в хороскопа ми го имаше и на ръцете ми и това съответстваше на моят житейски път през време на Школата. Онова, с което работех бяха капитали от миналото ми и тези капитали бяха добре обозначени в моят хороскоп. А моите недъзи и отрицателни страни и недостатъци ги имаше също в моят хороскоп и аз трябваше да работя в разстояние на над 50 години, за да изплащам полиците си, които имах да плащам от миналото. Дано съм сполучила и дано съм се разплатила.

Занизаха се няколко седмици, при които изобилстваха сблъсъци с някои от учениците в Школата на Учителя. И при всички случаи все аз бях потърпевшата. Не изтраях и отидох при Учителя, за да го питам как да се справя с това ново положение за мен. „Не си губи времето да отговаряш на глупавия. Кажи: „Сега съм зает, друг път когато съм свободен". В душата ти има красиви възможности и гледай да ги развиеш. Трябва да знаеш, че всяка красива черта у когото и да се прояви - то това е Бог."

„От начало у човек може не всичко да е сложено и не всичко да е добре поставено у него, но после след време то ще стане по-добре. Затова трябва да развиваш в себе си вяра и надежда. Чрез тях човек се свързва с два различни свята. Чрез надеждата с физическия свят, а чрез вярата с идеалния свят."

„Това, което ти говоря не е за тялото ти, но за душата ти. Сега всички чисти духове ще дойдат да работят върху тебе. Ще мислиш, че Бог е Любов. Ще мислиш, че си заедно с всички добри хора, с ангелите, с Бога. Когато един ангел влезе в тебе, за да ти помогне, има ли нещо лошо в това? Не, това е благословение. В теб е влязъл един малък лъч. Трябва да пазиш връзката си чрез този малък лъч с слънцето на живота. Трябва да се пазиш от влиянията на околните и да ги отразяваш така, както едно дете си играе с едно огледалце и отразява слънчевите лъчи и препраща чрез огледалцето си светлината в нечий съседски прозорец. Трябва да избираш другарките и другарите си. Трябва енергиите в човека да са свързани и да образуват кръг. Необходима е правилна обмена между теб и другите. Но ако си свързана с онези, които имат низходящо течение те ще те повлекат надолу. Ако се свържеш с ония, които имат възходящо течение и висок идеал чрез тех ти ще се повдигнеш нагоре. Затова пази светлия малък лъч, който е влязъл в теб от първоизточника на живота."

„Учителю, ще ми дадете ли метод, с който да поддържам непрекъснато връзката си чрез този светъл лъч с Бога." „Ти ще мислиш върху туй: знаменателят на дробта, то е Божественото, а числителят е човешкия свят, който трябва да се мени, да претърпява пертурбации, за да расте. Знаменател значи, че цялото е дало една част от себе си, а числителят на дробта показва, че е само част. Когато човек в работата си влиза навътре той се концентрира, приближава се към цялото, а когато отива към периферията, то е раздробяване, тогава Бог се излива към периферията.

Човек има нужда от Бога, а Бог - от човеците. Отношенията са безсмислени без Бога. Ако аз проявявам едно действие към теб без да имам пред вид Бога, то не е добро, то е ограничение. Единицата не се умножава, тя се събира. Но когато две положителни единици се събират получава се отрицателно число - цифрата 2. А когато две с две се умножи или когато се събере две и две дава едно и също число - 4. Две отрицателни числа като се умножат дават положително. Четири е положително число. Единицата като се извади и раздели на себе си, дава 0, а това е нищо. Ето това са съотношенията, които съществуват в природата и човека между цялото и частното. Ето ти един метод за работа.

Трябва да имаш вяра. Човек не трябва да се грижи, за да се осигури. Ако си се наял и имаш още половин хляб останал и дойде някой гладен, ти го нахрани. Не мисли, че няма да ти остане за утре. Човек за утрешния ден няма какво да мисли. Важен е само днешния ден. Утрешния ден си носи своето благо за утре. Трябва да взимаш пример от птичките. Те грижат ли се? Господ се грижи за тях. Вземай пример от животните. Щом Господ се грижи за птичките, колко повече ще се грижи за теб? Пък и да се осигуриш за другия ден, то за третия ден не си осигурена. Какъв смисъл има да направиш две, три стъпала, а другите да ги няма. Има смисъл ако можеш да направиш всичките стъпала и да се качиш сама на върха. Но това е трудно, защото всеки един човек представлява едно стъпало в стълбата на Якова, която тръгва от земята, върви през ангелския свят и достига до Бога. Това е пътят на еволюцията и стремежа на човешката душа да възлезе към Бога."

„Най-красивата черта, която трябва да изработи ученика това е стремежа на човешката душа да се претвори от стремеж в достижение и общение с Бога."

Аз съм на поредният урок при Учителя. Той седи на своят стол пред масата, а аз съм седнала от другата страна и записвам. Запитвам: „Учителю, какви са моите слаби страни в характера ми". Той ме погледна и каза:

1. „Да придобиеш търпението. Да имаш търпение значи като ти се случи нещо неприятно да ти е приятно".

2. „Да бъдеш справедлива и да не се извиняваш за погрешките, но и да не осъждаш другите. Ще кажеш: „Тази погрешка, която направих не трябва да я правя повече."

3. „Ще развивате закона на милосърдието. Ти го имаш, но не го прилагаш. Мекота е то, нежно чувство. Когато човек има дълбоко желание да помогне на някого - то създава мекотата. Ти виждаш неговото душевно състояние и разбираш, че той морално се терзае за своята погрешка."

4. „Всякога ще се молиш сутрин и ще искаш светлина и знание да се добие умът ти. Като кажете, че ще изпълните и ще извършите Волята Божия ще се молите да ви се помогне и във всички малки случаи да бъдете готови да извършвате това, което сте измолили. Вие измолвате сила и условия, а вие трябва да извършите Волята Божия.

Природата е вечен процес на разнообразие. Това, което сега ти казвам никога няма да ти го кажа в същата форма. Има разнообразие във физическия свят и в духовния свят. Има и физическо еднообразие, има и духовно такова. По-добре е физическо еднообразие, а духовно разнообразие."

5. „Ти да имаш такива твърди убеждения, че каквото и да ти се случи да се не разколебаеш. Да си тъй високо повдигната в съзнанието си, че нищо да те не разколебае."

„Учителю, ще кажете ли нещо за моите недостатъци?" „Ще кажа, защо да не кажа. А сега си запиши:

1. Непостоянна. За постоянство имаш бележка 1.

2. Нетърпелива. За търпение имаш оценка 2.

3. Ти си от недоволните. За доволство имаш оценка 0.

4. В тебе удоволствието е изключение. Недоволството произтича, че преживявате вашия живот в астралния свят и искате да опитате всичко, а то е невъзможно.

Ще знаеш, че там където срещаш спънка, Аз присъствувам и ти помагам.

Големият недостатък е станал и произлязъл от някой малък и ще намериш този, малкият недостатък, за да работиш върху него и да го изправиш. Ето защо аз ти давам една програма:

В пет часа ще ставаш сутринта и от шест до девет часа ще четеш и ще се занимаваш. Ще имаш един час за работа вкъщи. От десет до дванадесет часа пак ще учиш. От два до три часа след обяд ще работиш за себе си. От три до пет часа пак ще учиш. От пет до шест часа след обяд ще използваш за своя си работа. А вечер ще учиш от десет до десет и половина най-много до единадесет часа и да си лягаш. Един месец ще работиш по тази програма. Ще видя тогава де работите и де не работите. Където дойдеш в стълкновение ще си отбелязваш. Де се явява някое изключение и програмата трябва да се смени също ще си отбелязваш на отделна тетрадка. Ето ти една програма за работа. Можеш ли да я изпълниш?"

"Учителю, аз искам да работя в списанието „Житно зърно". Какво ще кажете, как да работя и как да се подписвам под моите статии?" „Ти искаш от мен имена за псевдоним. Ето ги: Урания, Зеновия и инициалите М.Т.

Трябва име, което никой друг да не притежава. А за работата ти в твоите статии ще ги изложиш в приказна форма. Вложи материала в устата на другиго уж някой друг го говори."

„Учителю, аз имам в Университета нова програма. Какво да правя в този случай?" „Ти сега дръж по педагогия пък после можеш да държиш и да запишеш втора специалност по философия." „Но аз изпитвам страх." „Това не е страх, а срамежливост. Страхливият човек седи в стаята си и трепери. А ученикът трябва да учи."

„Учителю, вие често говорихте за френологията. Какво представлява перпендикуляра, който определя интелигентността при Камперовия ъгъл?" Учителят ме погледна: „Почакай малко, а през това време иди и викни и Паша, за да ви покажа някои неща". Учителят донесе инструментите си, с които навремето е правил своите френологични изследвания върху главите на хиляди българи. След малко Паша пристигна, Учителят ми даде стол, аз седнах и със инструментите той започва да измерва различни точки на моят череп, точки, които са описани в ръководствата по френология. Той отмерваше и диктуваше на Паша, която записваше. Така че моят Камперов ъгъл е 79 градуса. Отклонението на челото е 30 градуса. Широчината на носа ми е 31 милиметър. Обиколката на врата ми - 30 сантиметра (според Учителя 1 см не ми достига, за да има хармония). Дължината на носа е 5 см. Височината на челото - 5 см. Дължина на лицевата част от носа до брадата - 6 см. Дължина на цялото лице в крива линия -19 см. Дължина на веждите - 6 см. Тези мерки Учителят ги издиктува и после каза, че трябва да ги нанесе на френологичес-ка карта.

През това време Паша седна на стола, а аз взех молив и започнах да записвам мерките, които Учителят диктуваше за главата на Паша. Камперов ъгъл на Паша - 80 градуса. Широчина на носа - 30 мм. Обиколка на врата 29.5 см. Дължина на носа - 5 см. Височина на челото - 6 см. Дължина на лицевата част до брадата - 7 см. Дължина на цялото лице -18 см.

По-нататък той каза, че за издадеността на горната устна у мен показва, че това е активност. „Ти нямаш постоянство. Мисълта ти се помрачава от чувствата. Водиш се от настроенията. И в музиката ти ти свириш когато имаш настроение. А един човек с развито въображение и време, преодолява настроението си и свири всякога. Така правят истинските музиканти."

„Учителю, какво ще кажете за моят рожден брат Славчо?" „Ти защо не му пишеш? Ти му пиши така като на приятел. В неговата работа не се меси. Остави го сам да си разреши въпроса." „Учителю, аз се интересувам за себе си как е правилно той да постъпи?" „Затова трябва да приказваме повече, ще остане за друг път."

„Човек трябва да се превърне в един извор, Колкото и да е мъничък човек, но да бъде извор.

Човек трябва да се превърне в житно зърно. То е мъничко и никой го не забелязва, но във време на глад може да нахрани цял народ.

Една река се определя не когато е придошла, но в нейното нормално течение. Човек трябва да си построи къща, та като дойдат водите да се скрие. Ако няма къща, то поне да си има колибка. Та така е и в живота на човека - понякога се задават събития като пълноводна река и могат да го завлечат. Затова трябва да се скрие в онази къща, която е съградил в себе си.

Човек когато има рана на ръката не оставай да я бара този и онзи, а я остави на природата, тя ще я излекува. Ти с нея не се занимавай, а работи друго, а остави Онзи, Който управлява всичко да се занимае с лечението на раната ти. Това значи връзка с Бога и по тази връзка от Бога към теб да протече целителна сила.

Вярата трябва. Може ли човек да работи само когато има вдъхновение. В годината може да се наберат сто слънчеви дни, та само тогава ли да работи човек? Ти на какво си се обърнала? Станала си играчка на духовете. Това са нисши духове, които те настройват и ти им се поддаваш. Та ти нисшите духове ли ще слушаш? Та ти нямаш ли връзка с Бога да слушаш Словото на Бога, което тече ежедневно чрез Великия Учител, който е пред тебе?"

След няколко дни отивам при Учителя и му се оплаквам, че не мога да уча и че не мога да си изкарам целият изпит във факултета. „Ако си издържиш изпита то е за тебе, не е за мене." „Учителю, аз зная, че е за мене." „Ако си издържиш изпита аз ще се радвам, това е. Условия имаш стига да имаш желание да учиш, ти можеш да учиш. Дават ти един товар да пренесеш и ако не можеш наведнъж да го пренесеш то по-малко, по-малко можеш да го пренесеш." „Учителю, аз искам да си изкарвам самостоятелно прехраната и съм решила да стана селска учителка." „Можеш. За една селска учителка отговаряш напълно. Ти сега учи, трябва да учиш. Ако най-елементарните неща не можеш да направиш, тогава как ще издържиш когато дойдат по-големи страдания? Човек трябва да е готов за вярата си умре. Така се изпитва ученика. Така той влиза в пътя на ученичеството."

През време на цялата Школа аз трябваше да се справям със своите слаби черти и със своите недостатъци. Дали се справих с тях - не мога да кажа, но доживях почтена възраст и сега трябва да направя равносметката на моя живот. А тя най-добре се вижда от думите на Учителя, които цитирах дословно.

Отивам при Учителя, посреща ме внимателно и ме запитва: „Сега разбра ли накрая какво е положението на Савка и каква длъжност заема до мен?" „Всеки ден научавам по малко. Учителю, какво искате от мен да направя в този живот?" „Да ме слушаш." „Учителю, но какво трябва да науча от този урок?" „Ще се научиш да любиш Бога. Ще опитам Любовта ти. Аз не искам да тичаш. Достатъчно е да пъплиш, пъплиш като охлюв от долу нагоре, за да излезеш на върха. Аз искам да се държиш така щото да бъдеш за пример." „Аз не се държа лошо." „Не казвам, че се държиш лошо, но все таки не си светия." „Учителю, но в дадения момент ми е мъчно и трудно." „Ще се помъчиш малко. Аз съм ви дал толкова правила и обяснения и сега ще ги приложиш.

Човек трябва да има основен стълб, върху който да гради. Нали всяко здание си има основни стълбове? Такъв стълб е най-напред Любовта, Мъдростта, Истината, Правдата, Добродетелта и те създават живата Пентаграма на живота." „Учителю, ще живея с надежда." „Не само с надежда, но и с вяра и любов. Надеждата е краката, вярата е крилата, а любовта - главата. Само когато човек мисли може да има любов.

Сега за твоите добри страни няма да говоря, но ще ти кажа, че ти си още малко непостоянна. Аз ще ви опитам и трите: и Паша, и Савка, и теб и ще видя коя от вас ще постъпи най-разумно," „Учителю, аз ви обичам повече от тях." „Ако постъпиш по-разумно от тях аз ще те дам за пример. Като седиш много другите си викат: „Виж колко много седи". „Аз ви обичам повече от тях." „Е, да твоята свещ е по-голяма. Ти по-рано беше добра, сега си от по-добрите. Трябва да станеш най-добра и после идейно-мистично добра. Ти разбираш как трябва да постъпиш, но ти липсва метод за приложение. Липсва ти това, което в науката наричат условия. Не са развити органите, чрез които можеш да приложиш. Това са сили, които са вложени в теб. Няма да ги създаваш сега, ти ги имаш, но трябва да се проявят. Условия за работа - това са Добродетелите. Ти досега си се трудила и мъчила, а сега трябва да работиш. Нисше е това, което причинява страдание. Висше е това, което причинява радост."

„Учителю, аз грешна ли съм?" „Има два вида грехове. Здравият греши когато не изпълнява, а болният греши когато роптае. Има два вида състояния - някой път човек се свързва с отрицателните сили и всичко му изглежда грозно, а някой път се свързва със светлината, добрите сили и всичко му се вижда хубаво. Ти сега си в преходно състояние, да преминеш от реалния към идеалния свят. Идеалният свят, той е същинският,„постоянният свят. Някой път има външни влияния, които предизвикват тези дисхармонични състояния и отнемат силата на човека та той трябва да се чисти после. Когато е зима като излезеш навън ще ти изстинат краката и ръцете. Трябва да се прибереш вкъщи, за да се стоплиш при печката. Така че има и благоприятни, и неблагоприятни състояния за човека.

Колкото човек във вярата си е като децата, толкова е по-хубаво. Вярата е нещо, което седи над разумността." „Учителю, Как да чувствувам Бога като нещо живо, реално?" „Имаш една приятелка, която те е държала за ръката, след това тази приятелка ти пусне ръката и се малко поотдалечи. Значи ли това, че тя не ти е вече приятелка? Майка ти да речем ти е направила за Великден нови дрехи, но мине празника и тя те кара да ги съблечеш. Това показва ли, че тя не те обича вече. Не. Не винаги човек чувствува присъствието на Бога, но това не значи, че Бог го е оставил сам.

Ти не си видяла още хората, ти виждаш техните отражения. То е естествено обичаш някой приятел, защото ти като вложиш нещо и той ти дава. Но има някои, които ти като им дадеш отговарят ти с по-малко и ти се чувствуваш изпразнена. От такива хора ние се отдалечаваме и не ги обичаме. То е право човек да се стреми към този, който да му даде. Затова се стремим към Бога. Той е най-богат и всякога може да даде повече от тебе и те задоволи. Обича се този, който има какво да даде.

Всяко положение, в което човек е поставен, всяка сила, която преминава през него е за негово добро. Бог има три вида отношения в материалния свят. Едно дете майката като иска да си върши работата ще го приспи. Като се събуди то ще почне да вика и тогава тя ще го нахрани. След като се нахрани тя ще му намери игра да се занимава, за да може да си върши работата. Това са трите състояния - сън (почивка), ядене и работа."

Моят разговор с Учителя завърши. На изпроводяк ми каза: „В реалния свят ученикът обича идеалният образ на Учителя. А в идеалния свят ученикът обича идеалния образ на Бога".

Навярно ви прави впечатление, че като че ли преповтарям някои случки и събития. Не, аз не ги преповтарям дори не ги обобщавам, макар че трябва да се обобщят. Защото това бе път, път на ученика преминал през различни етапи на старозаветния, новозаветния, праведния човек и ученика, т.е. в този живот при всяка своя опитност човек борави със своето подсъзнание, съзнание, самосъзнание и свръхсъзнание, което се отнася до ученика. А как ще постъпи, от къде ще тръгне, как ще работи зависи от самият него и зависи от опитностите, които трябва да изнесе, задачите, които трябва да разреши и онова, което трябва да придобие. Та тук опитностите, които съм имала със Савка Керемидчиева не бяха случайни. Те трасираха пътя на онези души, които следваха да минат по този път и тези души нямаха право да бъдат заблудени в никакъв случай от името на разни личности или от името на съзвездия от личности, които са преминали през Школата на Учителя. Всеки е минал по своя път, всеки е оставил своя следа и е имал личната привилегия да бъде до Учителя. А най-голямата привилегия бе на Савка и тя бе допусната да бъде в непосредствена близост до него. Но тя се държеше към него като една ревнива жена към своя мъж. А тя не му беше нито жена, нито той й беше мъж, но се държеше така, като че ли той е нейна лична собственост. А той беше Мировият Учител на човечеството и Всемировият Учителя на Вселената. Как можете да вместите в едно ограничение идващо от една женска ревност и свободата, която идваше от Учителя. Спомням си, че когато събитията бяха взели една много драматична посока аз отидох при Учителя и му казах: „Учителю, Савка за мен не е ученик, а е една ревнива жена". Учителят мълчеше и каза: „Това е факт срещу, което нищо не може да се каже". Учителят смирено седеше на стола си, а аз бях цялата настръхнала. Аз го гледам и казвам: „Господи, как така всички нас грешните ни търпиш". Учителят вдигна глава към мен и ме погледна с кадифените си очи, които за миг станаха сини. Аз продължавам: „До кога, Господи, ще ни търпиш?", а той добави: „Щом Бог ви търпи и аз ще ви търпя". Аз си отидох и вече не мислех нито за Савка, нито за човека Савка и за нейната личност. Аз вече мислех за величието на Бога и за неговото смирение, което Бог се проявяваше чрез Учителя. Ето това бе Всемировият Учител - и Бог, и Смирение. Бог се примирява в човека и се възвеличава в делата му, които са по пътищата Божии. Бог се примирява в човека, а се смирява чрез Всемировия Учител. Бог се примирява в човека когато човек тръгне в пътя. А Бог се смирява във Всемировия Учител когато изявява този път като Дух и Истина. Ето това бе важното и затова ми каза: „Щом Бог ви търпи и аз ще ви търпя", И така Бог ни търпеше и Всемировия Учител Беинса Дуно ни търпеше.

Всички по онова време мислеха, че Учителят има слабост към Савка и че има по-особено предпочитание към нея. Отивам при него и вероятно в мене той е прозрял това мнение на останалите и рече: „Кого аз обичам това никой не може да знае".

При друг случай когато се питахме, че какво може да има в нея като качества, които аз лично не виждах, за да бъде тя поставена на първо място. Отново отивам при него и чувам думите му: „Какво има в нея, за да я предпочитам пред другите?" Значи ми показваше, че той не я е предпочел пред другите, но е поставена на това място до него, за да изпълнява една длъжност. Другите не виждаха длъжността, която тя изпълняваше, но виждаха личността Савка, която наистина се изявяваше в своя стил. Пак по същия случай друг път ми каза: „Всичко, което гледаш отвън, че аз правя - това са все методи за възпитание. А чрез Савка аз възпитавам другите, които са около нея". Но понеже другите започнаха да виждат в нея образ на личност достойна за обожание, подражание и възхвала, то събитията започнаха да придобиват съвсем друг характер и се измести фокуса от Учителя и отиде към Савка, ставайки фокус за някои, а пък образа на Учителя се изместваше настрани. Отново отивам при него, за да протестирам срещу едно такова поведение на Савка, а той ме посреща от вратата, непозволявайки ми да отворя уста и казва: „Савка може да стане причина цялото ми дело да пропадне". Прекъсна за миг, огледа ме, огледа се наоколо като че ли това, което искаше да каже се отнася и за останалите невидими за нас слушатели: „Но аз ще я държа при мен, защото такава е Волята Божия".

Един ден казвам на Учителя, визирайки Савка: „Учителю, нали по тялото на човека, по неговото лице е изписано всичко онова, което той е носил в мислите си и живота на миналото е изписано по него. И тялото му е построено дотолкова правилно или неправилно според това как е живял на земята". Понеже Савка имаше грубо тяло, голям задник, кръгло грубо лице и исках да имам вътрешната картина за Савка дали по заслуга от миналото или по благодат днес е така близко сложена до Учителя. Той ме изгледа, разбра какво исках да кажа по-нататък и рече: „На някой, който още не е готов да се учи се взема от бъдещата му благоприятна карма, за да му се помогне сега да стане годен и да учи". Това бе един велик закон и никога не е даван някому, а Савка имаше привилегия да се даде чрез нея. Чрез Савка аз получавах много уроци за собственото си развитие и тези неща, които изнасям тук е затова, за да покажа методите на Учителя във вътрешната Школа, през която минавахме. Това бяха уроци за ученици от вътрешната Школа. Разбрах, че мястото на Савка беше по благодат, това ме успокои, защото тутакси онова противоречие у мен изчезна, което се бе породило от мястото, което тя заемаше. Така че това място бе дадено по благодат и то по велика благодат.

По това време ми дадоха на сън да видя Савка в друга светлина и в друга проекция. Ето аз сънувам, че съм в Младежкия клас. Столовете в салона са наредени в полукръг на редици, така че от стол до стол да има разстояние около един метър. Това бяха и неговите съвети на земята. Така нареден виждам Младежкия клас по време на сън, а в средата е катедрата на Учителя. Всеки един от учениците беше седнал на стол и му беше дадена една книга, която беше специална и специфична работа, която му бе дадена да изучава в областта на науките. Аз пък държах една книга по астрология. В този полукръг от столове и ученици Савка я нямаше. Ето вратата се отвори и в клас влиза Учителя, водейки Савка за ръката както двегодишно момиченце. Взе я при себе си и я тури до краката си да седне и започна да я храни с мекици. Такава беше картината от съня. Това ми показа мястото на другите ученици в Духовния свят където учеха. След този сън нещата ми станаха по-ясни и по-приемливи за обяснение. На следващия ден отивам и разказвам съня си на Учителя. Пита ме: „Е и какво? Не си ли доволна от съня си, че е така жив и описателен?" Отговорът бе даден.

Учителят използваше Савка да учат другите с нея. А дали другите, които бяха около нея, дали ще си създадат отношения, какви ще бъдат те към Савка, то не беше толкова важно за Учителя. Дали ще се появи ревност, ярост и злоба от някои ученици към нейното място, това също не беше важно за него. Но чрез нейните погрешки учеше другите, а чрез нейните положителни неща също учеше останалите недоучени. Едновременно учеше както и нея, така и другите. Ето аз чрез нея получих толкова много опитности, толкова много познания и закони, които никой друг не би ги съзрял и видял. Аз също не ги виждах, но опитностите ми с нея бяха основани на окултни духовни закони, които съществуваха в Битието като такива. И само познанието на Учителя, който можеше свободно да борави и разполага с тези закони и да направлява тези сили, за да превръща съдби и да проправя пътя на человеците. Да превръща хората в съдби, а съдбите в пътища на учениците. Ето това бе важното в случая, че Бог съизволи в благодат, а Мировият Учител в привилегия към ученика, който учи.

Учителят понякога ни даваше теми да развиваме у дома. Днес притежаваме една бележка от Савка със следното заглавие:

„Една любима тема"

Три думи, три форми (идеи), три безпределности: Ученик, Учител, Бог.

Учение, което почива върху постоянството.

Служене, което почива върху Любовта и послушанието

и да бъдем посветени в Бога, което почива върху вярата.

Ученикът отива при Учителя, а двамата заедно при Бога. Ученик, Учител, Бог.

А (Аверуни) 29.11.1925 г., неделя, София."

В Школата на Учителя има три важни величини. Ученик, Учител, Бог.

Савка Керемидчиева бе ученик. Тя носеше достойно името Аверуни, което означава верният ученик и което представлява първото посвещение на ученика в Школата на Всемирното Велико Бяло Братство.

272. ЧОВЕШКАТА СКРЪБ И МИРОВАТА СКРЪБ НА УЧИТЕЛЯ.

В пътя на Ученика в Школата имаше определен строг ритъм за работа. Учителят ми даде задачата, аз започвах да я разрешавам и идваше време да издържа изпита в зависимост от това какъв е и колко време трябва да продължи. След като се справя със задачата, след като положа изпита той ме оставя един-два дни да си почина и после следваше отново друга задача и така продължаваше цял живот. А това за един човешки живот не е малко, а е цяла окултна Школа. А как беше за другите? И те минаваха през такива изпити кой повече, кой по-малко. Но всеки, който бе на Изгрева беше принуждаван да учи. От всички, които познавах може би единствено само Катя Грива минаваше една трудна Школа, макар че по характер беше своенравна и луда глава. За нея съм разказала доста хубави неща и опитности от вътрешната Школа на Учителя. Всеки от нас минаваше своя път пълен с противоречия и изпитания. Понякога бяхме трудни за Учителя, а понякога трудни и за себе си. Имаше случаи и времена, когато аз лично едвам се търпях и смятах, че съм непоносима и с моето присъствие само обременявам Учителя. Отивам при него и го запитвам: „Учителю, как ме търпите?“ „Е, ех, в сравнение с другите ти си цвете.“ Той ме успокои или пък това беше само част от една истина, която ние не осъзнавахме, че Учителят работи с изключително твърд, груб, недодялан български материал такъв, какъвто беше на Изгрева. Имаше дни когато Учителят работеше с принципа на Любовта и неговото излъчване беше неописуемо - разнасяше се една невидима вълна на Любовта, която отваряше човешките души и създаваше необикновена обстановка. Ние, които бяхме там приемахме неговото състояние като среда, в която дишахме и се къпехме в онази еманация, която идваше от Мировата Любов, от безграничния център на Вселената. И точно в този момент когато виждахме, че Учителят е олицетворение на принципа на Любовта, то някой от изгревяните ставаха нахални, изискваха и се налагаха и все някой ще се намери да си покаже своята магария и да направи поредната беля на Изгрева. Тогава Учителя започваше да работи с принципа на Мъдростта. И той тутакси променяше цялата обстановка във въздуха и около нас на Изгрева. Ако той постъпеше круто и отблъсне някой, то ще отблъсне и някоя душа, а е дошъл на земята, за да ги повдига като души. Никой от нас не му влизаше в положението. Е, как може да стане това когато ние не разбирахме и не знаехме. А най-важното - трябваше да имаме послушание, което го нямаше тогава.

Имаше моменти когато Учителят целият се беше превърнал в скръб и тогава се превръщаше на Милост към страдащите. Веднъж на един обяд след като поднесоха блюдата с храната и след като се нахранихме всички, то чинията с супата пред него стоеше непокътната. Той беше си смачкал една глава кромид лук и я изяде с парченце хляб. Когато дежурната сестра се приближи да прибира чиниите и да разтребва масата пред него, то тя забелязва пълната и недокосната чиния и запитва: „Учителю, не ви ли хареса супата?“ „О, супата бе много хубава“ и понеже той проследява погледа на сестрата към люспите от главата кромид лук, добавя: „Днес реших да изям една глава лук заедно с всички бедни по земята, за да ги охрабря и да им дам подтик за Доброто, което ги очаква в живота“. Сестрата гледа масата, на която стои една чиния със скромна картофена супа и парче обикновен български хляб, поглежда към люспите на лука и го запитва: „Ами има ли по-бедни от нас на света?“ „Има и по-бедни и по-обезнадеждени, и по-скърбящи и на тях им е нужен не хляб, а подтик. Подтик им е нужен в живота“. В тези дни на Мировата скръб, която навлизаше в него, виждайки това по лицето му, ние не можехме да помогнем с нищо. Кой можеше да му помогне? Никой. Ние бяхме нисши по произхождение, а всъщност може би бяхме и по-долни. Тогава Учителят се затвори и не приемаше никой и не разговаряше. Храната му се носеше в Горницата. Приемаше посетители само по изключение. Това траеше няколко дни докато изнесе товара. А това беше товар, за който ние отчасти предполагахме и отчасти веднъж ми се отдаде случай да го усетя понеже Учителят бе решил да ми покаже какво значи товар на Учител и да видя безнадеждността на товара от човешко гледище. Тогава някоя сутрин Учителят слизаше по стъпалата, а лицето му грейнало като слънце. Беше изнесъл товара и отново бе сред нас. Никой човек не можеше да издържи това, което той изнасяше. Това беше повече от подвиг. Малка е думата велик подвиг. Бях близо до него и виждах толкова неща, че изтръпвах и се питах, какво правим ние обикновените хорица до това велико същество? А нашето неблагоразумие и своенравност, което той бе принуден да търпи?

Особено Савка, която започна като ученик и свърши като голям мъчител на Учителя. Да не смятате, че аз говоря срещу Савка? Не, аз говоря за Савка, за да покажа образа на Учителя и с какви неща трябваше да работи и с какви величини да се справя и то от гледището на моето обикновено човешко съзнание. А от неговото място величините бяха други, нещата стояха иначе, за които обикновените хора изобщо не се досещаха, че съществуват. А ние единствено по неговите думи можехме да съдим отчасти за неговият поглед от горе, от мястото, което заемаше като Учител. Веднъж той сподели пред мен: „Аз още не мога да оправя нейните объркани понятия за чистотата“. Той говореше за Савка понеже тя имаше едно манастирско понятие за чистотата като монахиня за външно благочестие. А това беше една лъжа, защото не беше чистота по същество, а по форма. А там където нещата се движат по дух може само там да живее и да присъствува чистотата. Законът на чистотата докато се разбере минава много време, а може и да не го разбереш. Дори веднъж невидимия свят трябваше да се намеси докато ми помогне да разбера и да се добера до вътрешното разбиране на чистотата. Днес хората все по форма я разбират, все се работи с буквата, а не с Духа, защото хората още не живеят по Духа и още не са влезнали в света на Истината където обитава всъщност Чистотата.

Моето впечатление бе, че Савка беше още негодна да се учи. Учителят я използваше и даваше с нея изпита на другите, за да се учат и обучават. Наистина тя беше машата, с която Учителя разбъркваше жаравата и въглените в огъня на Изгрева. Савка знаеше много неща, но имаше непоправими слабости в нейния характер. Едно от най-главните и непоправимо, което се запази до края на живота й това бе, че тя искаше да стане по нейната воля. Не я интересуваше нищо друго, а нейната воля да бъде. Че тук има Учител, че тук има Божествен Дух, че тук има Волята на Бога това не беше от значение за нея. Да бъде волята на Савка. А Волята на Бога? Затова Учителят я изслушваше внимателно, тя оставаше с впечатление, че той ще направи само това, което тя искаше, а правеше така, че по форма й угаждаше, а всъщност обръщаше действието така, че се изпълняваше неговата дума, Волята на Учителя и на Бога. И така трябваше. Но този метод на Учителя беше мъчителен за него, той изискваше и предполагаше много време, сили, за да може действието да се преобърне накрая така, че да се изпълни Волята на Бога. До края на живота си тя не се поправи нито се коригира, дори на предсмъртното му легло се опитваше да се налага, да своенравничи, че дори Учителя бе принуден да се обърне към мен и каза: „Не я хокайте“. И толкова мъка имаше в това обръщение към мене, и толкова скръб, и такава неописуема болка. Къде се беше събрало всичко това у него - не зная. Не можех да си изясня. Това бе един трън в плътта му до края на живота му - трън в преносен и символичен смисъл, за да може сега да кажем и да опишем каква е Мировата Скръб и каква е човешката скръб. Човешката скръб е за онова, което човек е изгубил и го няма. А Мировата Скръб е за това, което не се проявило в живо-та според Волята на Бога.

От начало Учителят събра една група млади момичета завършили гимназия, събра ни когато влезнахме в Университета и едновременно посещавайки Школата му той непрекъснато ни даваше задачи за разрешение и ни поставяше на изпити. Тогава най-важното за нас беше посещението в Школата, отколкото в Университета. Но трябваше да имаме образование, за да бъдем готови за Школата му. Тя не е за невежи, за необразовани и за прости хора. Тя е за високоинтелигентни човеци с висок образователен ценз. А че през годините надойдоха необразовани хора това се случи, защото онези образованите от града не дойдоха и онези, които бяха изпратени от Невидимия свят да бъдат в Школата на Учителя. Не дойдоха и тяхното място се оказа празно и на това освободено място влезнаха обикновените, прости, неуки и необразовани хора. Случи се същото както по времето на Христа когато поканените не дойдоха на сватбата на младоженеца и той изпрати слугите си да викнат от пътищата всички клосни, сакати и просяци. И тук на Изгрева се случи същото и неуките преобладаваха в някои години и те искаха да дават тон, да управляват и да насочват братския живот. А онзи, който е запознат със Словото на Учителя ще разбере; че тези неща са несъвместими. Но за някои хора бяха съвместими и си правиха опити, с които затрудняваха и Учителя, и объркваха всичко. Това е един окултен закон, за който споменава и апостол Павел като казва, че езичниците приеха Христа, защото заеха онези места, които бяха опразнени от юдеите та по този начин и тук на Изгрева се попълниха опразнените, незаети места, за да се попълни определеното число. И тук се случи същото за голяма жалост и за голямо затруднение на Учителя и за неговото още по-голямо огорчение. По онова време, когато Учителят постави Савка близо до себе си, другите започнаха да се съблазняват в него. Защо я постави именно нея толкова близко до себе си? Че тя ли е най-достойната. Аз също бях поставена на такъв изпит от него и когато видях, че тя не отговаря за мястото, което е заела отивам и му го казвам, а той ми отговори: „Ако тя ми е една маша, с която разбутвам огъня, ти какво има да кажеш?" Учителят многократно не минава година да не ми спомене за ролята на машата. По този начин аз трябваше да възприема Савка още от начало. Но не винаги се съгласявах с нейното поведение, за което пред Учителя съм изразявала негодуванието си неведнъж и за което при всеки отделен случай съм получавала отделен отговор, който е включвал всичко - и моят въпрос, и отговора на Учителя за неща и проблеми, за които ние обикновените хора нямаме представа и виждане.

На Изгрева имаше две рождени сестри: Милка и Люба Аламанчеви, от които Милка - едната рождена сестра беше влюбена не в Учителя, а в Савка и тя беше за нея по-голям авторитет от самия Учител. Ще попитате възможно ли е това? Възможно е. Да не би да се заблуждавам. Да, бе заблуждение, но не от моя страна, а от страна на Милка. Ще ви преразкажа два случая от друга гледна точка.

Милка Аламанчева говореше за Савка като за божество и като за авторитет от категорията на божествата на Олимп. Тогава бяха решили с другите приближени да наричат Савка с името „Лучка", което значи преведено „Светлина". От къде им беше хрумнало това никой не каза, но те непрекъснато говореха помежду си за нея и споменаваха това име. А Учителят го няма никъде в тяхното съзнание, той е нещо странично и второстепенно. Дори нещо и по-лошо - те не го възприемаха дори като проповедник както го възприемаше мнозинството в града. Веднъж Учителят с огорчение беше застанал прав и гледаше през прозореца навън и аз влизам в стаята му, той протегна с ръка, посочи насъбралите се изгревяни и рече: „Те всички ме смятат за проповедник, а това е вече хула срещу Божия Дух в мене и срещу Бога". Не бих желала на никого да присъствува в един такъв момент на велико огорчение, което се изтръгна от устата на Учителя. Като че ли се разтвори в мене бездната на Великата Мирова Скръб - започваше от единия край на Вселената и стигаше до другия край, където единствен обитател е той, Божествения Дух, Който изпълва тази Вселена. И това състояние на Божествения Дух, в което Той обема цялата Вселена е състояние на Мировата Скръб. Сам е Бог и в самотата Си е Дух и в Духа си е единоначалие на Единство и Множество - ето в това се изразява Мировата Скръб - да си сам в единоначалието на живота, да си сам в множеството и да си сам в единението на всичко, т.е. да си сам на всякъде и във всичко - сам във вся и във всьо.

Една сутрин Учителят ми дава три яйца да ги направя на „очи по панагюрски". Той взимаше в последните години по-силна храна, тялото му беше поотслабнало с възрастта му. Направих и подготвих яйцата, полях ги с масло и ги нося в чиния. Сварвам Савка и Милка Аламанчева в стаята му. Савка държи дрехата на Учителя, а Милка стои до нея и аз през вратата влизам с чинията, в която има „яйца по панагюрски". По това време Учителят се кара на Савка, защото тя си е позволила да насрочи една среща на някой си с Учителя без да го пита. И сега те двете натискат, притискат Учителя да приеме посетителя, който е извикан от тях двете. Представяте ли си? Едно човешко съзнание да се наложи над Божественото. Това не е позволено на един ученик. Учителят се обръща към Савка: „Ти нямаш право да назначаваш среща от мое име на никого". Савка слуша през едното ухо Учителя, защото ме вижда, че стоя с чинията в ръка и че съм принудена всичко да слушам и това, че Учителя й се кара пред мене, А тя не знае, че Учителят го направи нарочно и специално подготви този случай така, че аз да присъствувам, защото ако аз не присъствувах нямаше никой да знае днес тези неща, които описвам сега. Учителят й повтаря: „Никой няма право да назначава среща от мое име". А през цялото време Савка мълчи, ама много я е яд, че аз слушам, а през това време Милка Аламанчева непрекъснато прекъсва Учителя и защитава Савка. Стоя на прага на вратата, държа чинията с „яйцата по панагюрски" и си мисля сега, ето един може да направи „яйца по панагюрски" ама няма друг ученик, който да има послушание към Учителя. Няма. Та тук разбрах, че Милка повече уважаваше Савка, отколкото Учителя. Пред нейното съзнание Савка стоеше по-високо отколкото Учителя. За вас може да ви се струва лъжа или невъзможно поведение, но това беше една горчива и жестока истина. Колкото бе истина, толкова бе и жестока истина, защото това бе хула срещу Духът Божий.

Друг случай. Имаше една сестра, която беше близка на стенографките в „парахода" и общуваше с тях. Казваше се Надка. Беше добро момиче. Имаше дружба и приятелство с един брат от града, който аз не познавах, но който се разболя от туберкулоза и Учителят бе препоръчал да го изкачат на Бивака на Витоша, да му направят палатка и там да поживее известно време, за да диша повече чист въздух. Тази сестра Надка искаше да се грижи за него като се качи с него горе на Бивака, а това означава, че трябва да се подслонят двамата в една палатка или в две палатки, но да бъдат непрекъснато заедно и при това сами в планината. Но Савка и другите решили да не я пускат горе да бъде сама с брата според техния морал. А Милка Аламанчева и тя беше замесена в случая и тя бе напълно съгласна с онова, което бе казала Савка. В това време аз съм при Учителя в неговата стая. Пристига Милка, а преди това Учителят беше казал следното: „Пратете я, за да се погрижи сестрата за брата". Учителят разрешава, но те според техния морал не разрешават и не я пускат. Както е приказката: „Царят дава - пъдарят не дава". Но това се отнася за физическото поле, но за духовното поле е другояче „В Божията Воля няма обратни решения" - това е духовен закон, важи и за Духовния свят и за Божествения свят. Този закон важи за цялата Вселена, но не важи за Изгрева. Идва Милка, отваря вратата, стои на прага на вратата, а аз съм вътре и слушам. Отваря уста и говори: „Учителю, Надка не бива да ходи на Бивака". Учителят я гледа строго: „Аз казах да отиде". Тя пак протестира, защото Савка е решила, че сестрата не трябва да ходи сама горе. Представяте ли си всичко това до тук. И по нататък той строго натъртва думите: „Аз наредих да отиде". Тя пак се опитва да възразява. Учителят отиде, хвана дръжката на вратата, затвори я като я изблъска от прага, на който стоеше. Аз стоях вътре като вкаменена. Никога не предполагах, че има хора, които открито да противодействат на Учителя заради техни човешки съображения и човешки приумици. Тези два примера означаваха, че Милка слушаше повече Савка отколкото Учителя и че за нея Савка бе божествено олицетворение с името Лучка, а пък Учителят беше нещо, което бе случайно вметнато да служи, да присъствува на Изгрева, за да може да се въздига и възвеличава Лучка в нейните очи и в очите на другите. Ето именно затова Учителят бе казал пред мен: „Савка може да стане причина да пропадне Божието дело. Но аз я търпя понеже е такава Божията Воля". А животът на Савка след заминаването на Учителя имаше един печален край като не се различаваше много и печалният край на Милка Аламанчева. Ето такава беше Мировата Скръб на Учителя от непослушанието на учениците, които бяха на Изгрева.

Та когато споменаваме за ревността на сестрите по между им да не смятате, че това бяха безобидни неща. Това бяха задачи за разрешаване, това бяха уроци, които трябваше да усвояваме и да научим за нашето сегашно и бъдещо развитие. Да не смятате, че това беше много лесно и съвсем безобидно - напротив понякога се виждаше как светът искри, после падат светкавици, че бури и накрая дъжд: виждаш някоя сестра седнала и плаче ли плаче. Явно, че накрая след бурята и гръмотевицата е дошъл и дъждът и тя сега се изплаква. Беше понякога жестоко погледнато отстрани. Но каква жестокост можеше да има това бяха напластени неща у човека и точно сега изплуваха на повърхността и се виждаха как плуват. Това бяха несигурни, неустойчиви величини, които ако човек се опитваше да се доближи до тях или се облегне, или стъпи върху тях веднага политаше надолу в бездната, пропадаше и на изпита. Несигурни неща бяха, а ревността бе най-несигурната. Но каква енергия съдържа тя, какъв устрем имаше при нея, стремеше се да завладее всичко. Но явно не винаги се отдаваше тя да просъществува. Около Учителят имаше винаги много хора и когато някой злоупотребяваше с ревността си към другите беше достатъчно Учителят да погледне някого, да раздвижи нещата и те се преобръщаха в съвсем други променени условия. И онзи, който беше сполучил в ревността си изведнъж виждаше безпочвеност-та на целия си труд - всичко отиваше на вятъра. Оставаше само ревността към Бога, онази свещена, неопетнена, чиста ревност към Учителя и Бога. Тогава ти се стремиш към необятното, което е у теб и около теб не може да има обект и нещо материално, а само един вътрешен, реален, но субективен свят. По отношение на Бога да бъдеш субект на Бога, но по отношение на тебе това е обективен свят. По отношение на Бога да се стремиш към него, но той по отношение на тебе да бъде един обективен свят на реализирани твои идеи и планове. Тогава това бе изцяло ново разрешение на тази задача с ревността. Онези по-упоритите се стараеха да подчертаят своята близост до Учителя и без изключение по един или друг начин търсеха свои привърженици и приближени, което ставаше по принципа на симпатията по между им. Понякога тези т.нар. групировки взимаха големи размери и застрашаваха да се направи школа в Школата още приживе при Учителя. Но винаги така се случваше, че нещо ставаше и онзи, който бе станал тартор на групата, нещо се случваше с него и всичко се разтуряше. Имаше безброй такива примери през толкова много години и за тях ще научите от разказите на другите. Аз ще се спра тук на нещо друго, защото освен моя път има и път на останалите ученици.

Поради приближеността си Савка получаваше от Учителя разни негови мисли, които тя записваше и после трябваше да изнесе и предаде на Братството като се отпечатат. Отначало тя бе усърдна много и записваше на стенограма, но после тя ги преписваше на тефтерчета и ги показваше на онези, които кръжаха около нея и които неволно направиха едно обкръжение около нея и една група. И така се случи, че онези, които бяха около Савка започнаха да имат привилегията и да заявяват, че те са първите, които знаеха онова, което казваше Учителя, защото те първи си преписваха мислите на Учителя от тефтерчетата на Савка. След това те вървяха по Изгрева, показваха тези тефтерчета и тези свещени мисли и подчертаваха, че са от Савкините тефтерчета и че тя лично им ги е дала, а пък тя ги е получила специално от Учителя. По този начин Савка започна да гради един авторитет, дължащ се на това, че Учителят я беше сложил до себе си да свърши една работа. И което е най-важното вместо тя да работи, да си свърши работата, да предаде всички мисли, които й ги бе дал Учителя, то тя не можа да стори това. Защо ли? Защото се отклони. В какво ли? В честолюбие. Увлече се около тези свои привърженици, които започнаха да се въртят около нея, да я ухажват и да гладят самолюбието й. В това й подпомагаше лично и амбициозната й майка Тереза. Накрая тя подготви за печат една книжка, която излезе под печат със заглавие „Свещени думи на Учителя", но другият материал не можа да бъде подготвен поради това, че тя не работи, а се отклони по други неща като една от причините бяха онези нейни привърженици, които се въртяха около нея. Не си свърши работата и толкоз. И толкова години след нейната кончина вече 30 години нейната работа остана недовършена и не знае как ще се оформят нейните стенограми. А това не бяха нейни стенограми собствени и лични, а те бяха стенографирани мисли от Учителя и те принадлежаха на Школата му. А как смятате когато виждах, че това са свещени Скрижали на Учителя дадени за учениците и да виждаш как нейните привърженици разнасят преписани на различни листчета и тефтерчета по Изгрева и да подчертават, че това са неща на Савка дадени от Учителя. Не казваха, че това са Скрижалите на Духа Беинса Дуно и са дадени на ученика Савка. Отговорете си сами. Това много ме дразнеше не само мен, но и останалите. И ние по един или друг начин реагирахме. Лично аз отивах и споделях с Учителя за това, че Савка си е създала привърженици и че тези последователи разнасят неговите мисли като нейни лични и че не се подготвят за печат, за да могат да бъдат предадени на всички ученици и че е опасно да не се направят на Изгрева привилегировани групировки. Оплакванията ми бяха от този род и след като Учителят ме изслуша, добави: „За тебе съм предварително убеден, че ще издържиш и ще си свършиш работата, но за Савка не съм убеден. За нея има такава опасност, че може да пропадне". Аз си тръгнах успокоена и вътрешна убедена, че Учителят споделя моята загриженост за всичко, което се случва около нея. А привържениците на Савка я наричаха „Лучка", което значи „Светлина". Помежду си казваха така: „Лучка това каза, Лучка онова разказа", но след заминаването на Учителя няколко месеца след това си замина от този свят и Савка през месец май 1945 г.

Една от причините да си замине беше и тази, че не си свърши работата до край и че Учителят не пожела да я остави, защото тя щеше да увлече Братството по съвсем грешка посока на приближени, на привърженици, на симпатизанти и обожатели. Ето защо Учителят си я прибра. Веднъж пред един брат Учителят беше споделил месеци преди да си замине следното: „Ще взема със себе си и Савка". Братът помислил, че се касае за предстояща екскурзия, но после проумя каква е работата. Но Савка накрая се показа като честен, верен, предан ученик и предаде чрез рождения си брат всички свои неща и своят архив на Борис Николов. Това беше последното й желание. Така тя доказа, че беше предан и верен ученик на Учителя. Такава си остана - верният ученик Аверуни както за мен, така и за останалите.

След време Боян Боев ме намери и ми разчете стенограмата, в която бяха записани горните думи на Учителя. После той възкликна: „Какво нещо е Учителя, какъв е неговият език и каква символика има - истина и реалност".

Така се наредиха от само себе си нещата, че около Учителят като концентрични кръгове се наредиха приятелите и всеки кръжеше по онази вътрешна орбита, в която бе влезнал и се движеше по нея. Едни бяха външно по-близки до него, други обратното - бяха по-близки с него вътрешно, но външно по-отдалечени. Това зависеше от онзи вътрешен път на общение с Учителя и разбира се по онази вътрешна елипса, по която кръжаха приятелите. Понякога някой излизаше от тази вътрешна траектория и се сблъскваше с някой от другите ученици. И всеки отстояваше с ревност мястото си, онова външно място, което бе заел около Учителя, бореше се за него със зъби, нокти и лакти. Не липсваха и конфликтните положения. Понякога идваше на Изгрева някой нов и тръгваше направо несъобразявайки се с неписаните правила на онези, които бяха около Учителя, защото те отиваха при Учителя, а не към онези, които го обкръжаваха. Най-важното бе за тези, пришълците, че това за тях бяха контакти с Учителя, а всичко останало за тях бе без значение. Тогава те бяха допускани до Учителя веднага или пък тяхното упорство и настойчивост бе толкова голямо, че трудно се издържаше от тези, които стояха около Учителя и те биваха допускани като предварително Учителят бе уведомяван или пък той ги приемаше или пък ги отклоняваше. Това бе работа на Учителя кой да приеме и кой не. Понякога тези, които кръжаха около Учителя не позволяваха свободен достъп до него по една или друга причина и онези, които идваха на Изгрева започваха вътре в себе си да се молят, правеха вътрешен контакт с Учителя и не минаваше известно време и той отваряше вратата и нареждаше на т.нар. охрана от сестри да се доведе този или онзи за среща с него. Онези ококорени се стряскаха и търчаха да изпълнят нареждането на Учителя. За тях не бе чудо това, че той без да знае за посетителя нареждаше да му се доведе еди кой си, защото те много добре познаваха и знаеха кой е Учителя и какви са неговите възможности. Но това, че те стояха около него го правеха от ревност, за да обсебят всичко за себе си и всичко трябваше да минава през тях. Именно това Учителят не дозволяваше, защото неведнъж за такива случаи бе казал на онези, които пречеха на контактите му: „Слънцето е едно за всички и ако пречите на останалите ще дойдат облаци и ще го засенчат и ще загубите и вие, и останалите, защото ще дойдат бури и дъждове". Така ставаше понякога. Учителят беше недоволен от проявите на някои от приятелите за някоя тяхна постъпка и тогава той се затваряше в стаята и не излизаше с цели дни. Тогава той там работеше по свой начин. Онези, които се грижеха за него занасяха му храната в такива случаи, но както занасяха блюдата, така ги и връщаха обратно - храната бе недокосната. Учителят през това време работеше и те го виждаха непрекъснато занят. Тогава онзи или онези, които бяха причина за бурята дошла над Изгрева идваха, чукаха, търсеха Учителя, за да му се извинят като искаха да поправят грешката си. Учителят приемаше извиненията само тогава, когато погрешката бе поправена и изпита бе издържан и тогава всичко се разсейваше, буреносните облаци отлитаха към Витоша, слънцето отново изгряваше и осветяваше всички на Изгрева.

По ред обстоятелства Савка бе поставена от Учителя най-близко до него. В това нямаше нищо лошо. Един от нас трябваше да изпълнява тази роля. Падна се на нея и тя трябваше да си изпълнява задачата и обязаности-те до края съвестно като ученик. Но тук се намесиха и външни фактори, а това бе нейната личност, индивидуалност, както и родовите сили, които кръжаха около нея. Споменах вече, че тя бе половината немкиня и половината македонка, така че Савка наследи качества и от едните, и от другите. От майка си наследи майчиния си език - немския, а от баща си - не знам какво наследи. Но от майка си наследи и нещо друго, което много ни безпокоеше и което ни караше да реагираме. Тереза бе един изключително амбициозен немски дух и това се отрази много неблагоприятно върху характера на Савка. Майката непрекъснато я подтикваше да излиза и да изпъква напред, за да бъде най-личната представителка на учениците на Изгрева. Вие сте виждали как амбициозни майки в началните класове на училището изтъкват и избутват децата си да издекламират някое стихотворение или да изпеят някоя песен, за да може да ги видят всички. А знаете ли в такъв случай как другите майки се ядосват, че техните деца не са устроени така, че не са амбициозни и че не излизат и не изпъкват отпред пред всички останали деца. И сега всичко това се премести и прехвърли тук на Изгрева и то когато ние вече бяхме големи около 25 години. А останалите бяха в различна възраст. Ние не бяхме деца и не бяхме ученици от едно обикновено училище. Представете си изведнъж майката 50-годишна изтиква дъщеря си, която е на 25 години, за да се изтъпанчи пред всички ни, за да може да каже някое съобщение от Учителя. Всичко това дразнеше както мен така и останалите. Аз често реагирах и се оплаквах на Учителя. Той винаги ми отговаряше по строго специфичен начин, обяснявайки ми точно какво е положението и какво да правя. Тези негови думи понякога идваха до ушите и на останалите. Но веднъж не изтърпях особено когато Тереза я хвана за ръцете, повлече я след себе си, после я бутна с двете си ръце зад гърба й та я изпрати в средата на кръга, който бе очертан от посетители-гости, така че тя се изтъпанчи до Учителя от едната страна, а от другата страна бяха гостите, а по средата Савка. Ние се засмяхме, Учителят беше строг, а гостите се огледаха учудено. След този случай аз отидох при Учителя и се оплаках от поведението на майката и на дъщерята. Учителят ми каза: „Котката най-много при мен седи". А при Учителя денонощно седеше една котка и с тази котка имахме много котешки истории, които ще ви ги разкажа когато му дойде времето. Та Учителят оприличи Савка на котката си. Тутакси аз и другите се успокоихме. Като видя това, добави: „Ученикът трябва да работи със себе си и да прилага наученото. Тогава той се доближава до Учителя и до Бога. Друг път няма. Другото е забавление и котешки истории". Тръгнахме си успокоени и с едно ново познание за нещата, за външният и вътрешният контакт с Учителя и с Бога. На следващия ден Учителят, за да изясни онова, което каза за котешките истории на Савка разказа за задачата на онази котка, която се движеше около него.

„Казвате; чудно нещо, Учителят ни занимава с котката си. Ние искаме да ни се каже нещо духовно, а той ни говори обикновени работи. Не е обикновено това. В тази котка е затворен един голям философ от миналото, който не е знаел как да пише. С него се разговарям аз и го питам: друг път ще пишеш ли, както писа в миналото? „Веднъж да изляза от тази форма и да дойда отново на земята ще зная вече как да живея и какво да пиша." Може ли човек да влезе във формата на една котка? Питам: Може ли човек да влезе в един аероплан или автомобил? Може ли по формата на аероплана или автомобила да съдите за човека, който е вътре? Значи, както аеропланът и автомобилът са средство за пренасяне на човека от едно място на друго, така и котката е средство, чрез което човек може да се прояви. За разумното същество, котката е автомобил. Всеки момент това същество може да влиза и излиза от котката, както вие можете да влизате и излизате от автомобила. Не мислете, че животните, които ви служат са невежи. Чрез тях проглеждат разумни същества и се разговарят с онези, които ги разбират. Те казват: „От много знания дойдохме до това положение. Сега искаме да се учим, да дойда до истинското знание. Вие сте господари, а ние сме слуги. Ако не се изправите и вие ще дойдете на нашето място, и вие ще разберете истината". Който слугува на другите, той е в правия път. Който господарува, той е в кривия път. Това, което ви говоря за животните, е мое разбиране. Така аз мисля за тях. През всяко животно проглежда човешка душа, която на земята е била само господар. Тя може да е била философ, учен, княз, министър - това не е важно. Следователно, животните са превозно средство за човешките души, изостанали в развитието си."

Трябваше ли да разказвам за котешките истории? Утре когато четете от Словото на Учителя горния цитат какво бихте казали за него когато не знаете историята от живота на Изгрева.

Около Учителя кръжаха много приятели. Казвам кръжаха, а не се движеха, защото всеки се движеше около Учителя по една строго определена орбита - едни се приближаваха повече, други се отдалечаваха и след това отново се приближаваха. Всички се движехме по елипса. Но в елипсата има два центъра. За да се начертае трябва да има два центъра и това се учи в училище по геометрия. Този въпрос Учителят го е засегнал в беседите си и ще го намерите по-подробно описано и обяснено от него. Така всички се движехме по тази вътрешна елипса към Учителя и се приближавахме и се отдалечавахме съобразно времето, с което се движехме и с бързината, с която разполагахме. А това зависи главно от това как разрешаваш своите задачи и как работиш. Но винаги ставаше така, че за всеки от нас имаше строго определено отделно време, за да се доближим до Учителя. Всеки, който имаше нужда и беше му дошло времето на движение в онази вътрешна елипса, то той се приближаваше до Учителя, срещаше се с него и това бе срещата на една човешка душа с Бога и така се разрешаваше отношението на онзи човек, който се приближава към Бога, Разговорът приключваше, братът се отдалечаваше от Учителя по своята вътрешна и външна орбита на движение. Затова ще забележите, че много хора, които живееха в света, долу в града и които външно не смееха да изявяват симпатията си към Братството и Учителя поради страх от общественото мнение, то тези хора понякога идваха при него и за наше най-голямо учудване той ги приемаше веднага докато ние трябваше да чакаме с часове и дни. Тяхното време бе дошло и се осъществяваше срещата им с Учителя, защото те чрез своята вътрешна елипса идваха до онзи момент и до онази точка, където трябваше да се осъществи връзката им с Бога. Те идваха на Изгрева, срещаха се с Учителя, осъществяваха тази връзка и после си заминаваха по своят житейски път. След време те се явяваха пак и отново изчезваха. И техните опитности с Учителя са много интересни, защото те живееха и работеха в света, в различни сфери на общественият и политически живот. Те заемаха различни постове, имаха различни професии. Говорим за онези, в които имаше начертана вътрешна елипса, по която се движеха и по която елипса те трябваше да се срещнат два пъти с два центъра на елипсата. Единият център бе този на Божествената душа, а другият център бе този на Божествения Дух. А в проекцията на човешкият им живот на земята човек трябваше да се срещне по законите на елипсата с човешката душа и с човешкия дух. Това бяха понятия неизвестни на посетителите, но техния вътрешен порив ги докарваше при Учителя и тези срещи бяха неизбежни, защото те се движеха по своята вътрешна елипса, а всички пък се движеха около елипсата, където единият център бе Учителя, а другият център бе Бога. Е, това бе най-интересното и това обяснява разнопосочните интереси на посетителите при Учителя и техните разнообразни професии и точно тук имаме предвид онова, което каза веднъж Учителя: „Моите ученици не са тук на Изгрева, а са в света". Ето едно противоречие за мнозина тогава на Изгрева, нали Школата беше тук и ние бяхме ученици в тази Школа? От къде на къде учениците на Учителя да са в света, но по-късно разбрахме окултният закон за движението на ученика към Учителя.

А около Учителят имаше приближени, които правеха изключение от описаното движение на елипсата. В онзи момент аз бях много недоволна от това, че Савка беше много близко до Учителя и че тази близост тя я подчертаваше като голяма заслуга и заслужено признание от Учителя за нейната особа. А аз бях свидетелка на нейния живот от страни и не смятах това нейното положение да се дължи на нейната особа и на нейните качества. Затова отидох при Учителя с явното намерение да му се оплача от нея и съответно да му кажа, че според мен нещата не стоят така, а малко по-иначе. С една дума аз отивам при Учителя с изискванията си да се коригира той към Савка и да може малко да я отстрани, защото тази близост предизвикваше ревнос-у всички ни. А онези, които не бяха на Изгрева изпадаха в различни човешки изкушения. Учителят ме прие в стаята. Беше сезон, когато бе запалена печката му. Показа ми стола и аз седнах. После той стана, отвори вратата на печката, взе машата и разбърка и намести няколко въглена, които не бяха изгорели, а пламтяха. Той се отопляваше с дърва. После затвори печката , седна. След малко каза: „Ти можеш ли с ръка да преместиш тези въглени Е печката както аз сторих с машата?" „Не мога, Учителю, ще се изгоря." „Ето виждаш ли, ти не можеш. Ами ако Савка е машата, с която аз вадя и разбърквам въглените в тази жарава, ти какво ще кажеш?" „Нищо, Учителю, нищо не казвам." „Ето видя ли, а сега си отивай. Този урок с машата, с въглена и с печката вече три пъти в разстояние на десет години ти го преподавам. Не можа ли най-сетне да го запомниш?" Аз мълча. И този път задачата бе разрешена по един такъв драстичен пример, че аз се засрамих. После като наблюдавах Савка имах друго виждане за нея и за нейната служба, защото в къщата си имах печка, отоплявах се с дърва и имах и маша, с която разравях жаравата. Но това беше моята маша, за моят дом, а Учителят имаше Школа и в тази Школа всичко вреше и кипеше и всеки се печеше на някакъв огън и решаваше житейски задачи. Понякога един беше машата, друг въглена, а трети жаравата. Ролята на машата се сменяваше периодично, вероятно и аз съм била понякога тази маша, с която Учителят разравяше и преместваше въглените, за да може по-добре да гори огъня и да се опича онзи, който трябва да се опече. Нали хляба когато се замеси и се сложи във фурната трябва да се опече? В Школата на Учителя ние говорехме за Божественият хляб, който трябва да се опече. Той се опичаше чрез Словото и чрез нашият живот. И тази жарава бе един огън, това бе Божественият огън, онзи огън, който гореше и ни изгаряше. Онзи огън, за който се говореше, че Бог е огън всепояждащ. Гори от вън, гори от вътре и никога не угасва, вечен огън, горящ, неугасващ, изгарящ, но не изпепеляващ.

Имаше по онова време един брат Цеко. От къде бе дошъл, защо бе дошъл при нас, какво търсеше между нас - аз не знаех. Знаех, че беше брат Цеко и с това име се обръщахме към него. Учителят се обръщаше към всички с думата „братята" и „сестрите" като той слагаше ударението на първата сричка на „сестрите". Защо това правеше когато говореше - не зная. Вероятно иначе звучеше много грубо и много твърдо. Бяхме в духовна Школа и тук трябваше да има друг морал, духовен морал. Затова всички бяхме братя и сестри, а това означаваше, че не бяхме мъже и жени в Школата. Трябваше да означава вече друго нещо, друг подход към нещата и друго обозначение на всички наши отношения така както те бяха поднесени в беседите. Но не винаги беше така - у някои имаше стремеж, но това не значеше още нищо. Стремежът беше едно, а да се работи неуморно върху себе си беше друго, а да се отстоява беше трето. Ние се стремяхме към идеалното значение на думите „брат" и „сестра", което означаваше едно духовно общение към един висок идеал и стремеж на човешката душа да направи връзка с Бога.

Та този брат Цеко по професия беше електротехник и той подпомагаше безкористно много приятели от Изгрева особено, когато се прекара електричеството на Изгрева. Той беше в центъра на тази работа, а колко жици прекара в бараките на Изгрева и колко електрически крушки светнаха - безброй бяха. И това бе негова заслуга. Учителят отначало не беше съгласен да се прекарат електрически жици и да се прекара ток на Изгрева, защото атмосферата и аурата на Изгрева беше друга, тук духовното излъчване от присъствието на Учителя бе такова, че прекарването на електрически ток означаваше, че като се прекара електричество то във въздуха ще се проектират и двата проводника на електричеството - положителния и отрицателния. А ние достатъчно си бяхме наелектризирани с нашите състояния, които често отиваха в отрицателна посока и да се прекарат жици оголени върху покривите означаваше да спим и да живеем под един такъв похлупак на двуполюсни електрически заряди. Във връзка с това Учителят каза: „На Изгрева не трябва електрическо осветление, не трябва електричество, защото много го има тук". Учителят се усмихна, огледа всички и каза: „Има го много у братята и сестрите". И наистина какви ли не буреносни облаци преминаваха у нас, какви ли не гърмежи, че тътени, че светкавици се развихряха понякога у нас и над нас, накрая идваше дъжд и много от потърпевшите плачеха и ронеха сълзи. А това беше символичния дъжд на Изгрева.

Веднъж Учителят срещна този брат Цеко и му каза: „Цеко, да знаеш приготвил съм ти апартамент". Цеко отваря уста, иска да каже нещо, но немее. Но Учителят повече не повтаря. Братът се чудеше после какво е искал да каже Учителят с това и е успял само да възкликне: „Ами, Учителю, от къде на къде апартамент, та аз едвам направих една барака?" И наистина той бе беден брат както всички, които бяхме там бяхме бедни и онова, което някой работеше бе, за да си изкара хляба и препитанието, а с остатъка от парите си този брат Цеко подпомагаше други от нуждаещите се. Той бе истински духовен брат и постъпваше братски.

Бяхме в Мърчаево и Учителят говореше на заобиколилите го приятели. Той изведнъж прекъсна приказката си и каза: „Брат Цеко си замина". След малка пауза добави: „Отиде в своят апартамент". Тогава всички си спомниха за онова, което Учителят бе казал на Изгрева за него, а пък следващия ден дойдоха братя от Изгрева и съобщиха новината, че брат Цеко като се качвал на един стълб да оправя някакви жици то така станало, че дългата му коса докоснала жиците, направил късо съединение, ударил го тока, паднал от стълба на земята и починал на място. Някои отидоха да помогнат за погребението му. Учителят остана в Мърчаево - това бяха последните дни на една епоха, която ние не осъзнавахме тогава. Епохата на човешката душа търсеща и намираща Бога. А другата епоха: служението на Бога бе за другото човечество, което трябваше да дойде.

Трябваше да ви разкажа за апартамента на Цеко, който Учителят му бе подготвил, за онова духовно жилище, което го очакваше след заминаването му. Вероятно брат Цеко беше си заслужил да му се приготви духовно жилище, заслужил си го е с примерна служба на Изгрева, в служението и в услуга на братята и сестрите. И може би това бе външната страна на нещата така както ги възприемахме по човешки, може би той имаше и други заслуги и беше си ги заслужил с вътрешна работа и постоянство и затова му бе отредено това небесно жилище. Така го възприемахме всички останали. А колко просто го каза Учителят: „Цеко, приготвен ти е апартамент". А Цеко възкликна: „Учителю, не думай, какъв апартамент, когато аз имам барака?" След един месец Братството беше в Мърчаево и се получи вест, че Цеко е починал. Тогава ние живеехме на Изгрева в дървени бараки като през зимата през тях навлизаше студ, вятър, дъжд, че и сняг и се сблъсквахме с всички несгоди и за нас думата апартамент означаваше материално благополучие. Сега хората много бързо се сдобиват с покрив и с дом. Но тогава в онези години трябваше сам да си го направиш и ако ти го направят другите трябва да си го заплатиш, майсторлъка тогава струваше не малко пари. Построяването на дом означаваше материалния завършек на един човешки стремеж на земята. А да имаш апартамент означаваше, че си постигнал нещо повече и то в градска среда когато всички дошли селяни от провинцията трудно пробиваха и преживяваха в градската среда. А тогава малко бяха онези големи сгради където се помещаваха апартаментите. Те бяха за най-заможните и състоятелни хора. Та ето това означаваше апартамента на Цеко - беше си го заслужил, беше си го платил и трябваше да влезне в него. И той се засели в своят небесен апартамент. След погребението му бяха останали някои вещи и не знам по каква линия, но една част от скромните му вещи преминаха в негови познати и приятели. Тогава беше голяма беднотия и обикновено да се сдобиеш с посуда, с креват, със завивки и други неща на Изгрева се смяташе за привилегия. Онези, които си заминаваха отвъд оставяха вещите си на своите близки и роднини. Но някои нямаха роднини, те бяха в селата или пък бяха скъсали връзките си с тях и те оставяха вещите си на онези, които бяха около тях и които им подпомагаха и обслужваха в последните им дни. Даваха ги като знак на признателност и на благодарност. А онези, които ги взимаха ги поемаха като знак за добър спомен и уважение към неговата памет. Изобщо съществуваха всички възможни положения. От Учителя знаехме, че вещите на покойника трябва да се изгорят, защото от една страна онзи, който ги е носил част от неговия двойник е още в дрехите му и ако някой друг ги облече, то онзи заминалият отвъд го дърпа отгоре с невидимите конци и по този начин живия се свързва с мъртвия. Така че онези, които носеха такива дрехи и вещи се свързваха с влиянията на починалия и носеха състоянията му, които имаше преди да си замине. А това бяха потискащи трагични състояния, защото рядко човек може да си замине усмихнат и доволен от този свят. Затова по това време в Мърчаево Учителят каза: „Не носете дрехите на умрелите". Дали се отнасяше за Цеко или някой от присъствуващите там се беше облякъл с дрехите на някой починал аз не мога да кажа, но бедноти-ята и немотията през време на войната бе голяма. Ето защо някои надяваха дрехите на умрелите си роднини и по този начин носеха влиянията на заминалите, създаваха се други течения и друг характер в духовната атмосфера около Учителя. Той имаше някакви съображения, за да каже това, казваше го за наше добро и за наше знание и затова да не му се пречи поради нашето невежество и непослушание. Савка Керемидчиева бе получила един туристически нож след заминаването на Цеко като някой от близките или приятелите му й го бяха подарили. Тогава един туристически нож за нас, които излизахме всяка седмица в планината бе една нужна вещ и която бе скъпа в ония години. Бяхме на екскурзия на връх „Острица" и това бяха последните излизания с Учителя на екскурзия от Мърчаево. И там както бяхме се събрали всички и седнали да починем и бяхме си извадили да хапнем кой каквото носи в онези бедни години на войната, то тогава Савка взе туристическият нож на Цеко, приближава се до Учителя с един свойствен на нея маниер, за да я видят всички и за да подчертае своята привързаност към него и изрича на висок глас: „Учителю, подарявам ви този туристически нож". Учителят я погледна, намръщи вежди и строго рече: „Аз наследствие не взимам и не приемам" и отказа да вземе ножа. Ние тогава не знаехме още чий е този нож. Савка бе съкрушена, сви се, прибра ножа в раницата си и се отдалечи в страни. Онези, които знаеха за апартамента на Цеко сега узнаха и нещо друго, че Учителят наследствие от починали не приема. Спомняме си често една мисъл на Учителя, че само онова, което е спечелено и придобито с труд и дадено с любов, то се благославя. Това бе закона, но кой да се сети по-рано. А сега имахме пример, а за такъв пример трябва да се плати. А плати в този случай Савка. Това бе Школа и всеки тук се подлагаше на обучение и на изпити.

В отношенията си учениците трябва да спазват онова вътрешно правило за чистотата: чистота в мисли, в чувства и в действия. Чак тогава отношенията им ще бъдат правилни. Но това не винаги ставаше така. Ние бяхме седнали на различни места в Школата и бяхме предметно учение както за нас самите, така бяхме и предметни помагала за останалите ученици. Всеки един от останалите беше една част и частица от тази лаборатория, от тази вътрешна лаборатория, където ръката на Учителя преместваше понякога местата ни или самите нас, за да създаде нови условия, за да видим как ще се справим при новите обстоятелства и при новите възникнали противоречия. А това бе много ужасяващо. Заемал си някакво място, смяташ, че то е твое по право, по заслуга и по достойнство. Идва момент когато те преместват на друго място, а твоето място го заема друг и то, което бе най-важното винаги в тези случаи смятахме, че онзи, който заема мястото ни е много по-недостоен от нас самите. И това довеждаше до вътрешна реакция у нас, въздигаше се един свят, един стар свят у нас, който искаше да се бори с всички допустими и недопустими средства, за да защити себе си, а в случая да защити и запази мястото, което е заемал. Сега четейки от страни това може да изглежда наивно и смешно, но тогава нещата бяха другояче, тогава бе въпрос на живот и смърт както казват някои. Само онзи, който е бил в Школата, който е вкусил и пил от словесното мляко от Словото на Учителя знаеше да цени своето място и го отстояваше. Говоря за онези, които бяха вкусили от тази Небесна Благодат и за онези, които знаеха да ценят и да отстояват. За онези, останалите, които идваха да слушат една-две беседи, те отново си заминаваха по пътя и потъваха в житейските грижи, за тези хора аз изобщо не говоря. А онези, които ни бяха посетили не бяха малко, дори и ония, които останахме при Учителя бяхме малко, а многото и мнозината идваха, престояваха и ни напускаха. Онези, които бяха останали отстояваха правото си на присъствие в Школата.

Савка Керемидчиева бе получила привилегията и отстояваше мястото си на най-приближената до Учителя. Бореше се за него по всички правила на една жена, която ревнуваше и не позволяваше някой да пристъпи при Учителя освен посредством нея и чрез нейно застъпничество. А такива случаи имаше много. Но Учителят се противопоставяше и аз лично бях свидетел много пъти как той я скастряше с непривичния за него остър тон. Но винаги на място и с подходящи думи. Тя се отдръпваше и оставяше временно Учителят свободен да приема когото иска и пожелае. Но после отново се приближаваше и се опитваше да се налага на Учителя с някое свое мнение Това бе загадка за мнозина, а аз винаги реагирах на подобни неща и сме имали доста спречквания по този въпрос. Тези спречквания преминаваха понякога в свада и Учителят се намесваше и укоряваше и двете ни и ни даваме задача да се справим със себе си, със състоянието си и да се справим сами със създалото се конфликтно положение. В беседите си той бе дал огромно знание и методи да се справим с тези дисхармонични състояния. Но тук ние не можехме да приложим тези негови методи и се оказа, че ние не пасваме с нашите постъпки към живота на Словото. А Словото пасваше идеално към живота на Учителя, защото той бе образец и изпълнител на това Слово - Чистота и Светлина.

Веднъж ми каза: „От вън ти изглеждаш много мека, но от вътре си твърда и понякога остра. В това отношение си приличате със Савка, защото и тя е от вън мека. Но и много се различавате. Ти като направиш нещо интересуваш се от ефекта, който е произведен. А пък Савка се интересува от това пали е постъпила умно. Тя иска да кажат, че постъпката й е умна. Твоето е хубаво. Савка работи с разума, а ти с разсъдъка си. Важното е да решите правилно задачите си".

Отново съм пред Учителя и той споделя с огорчение: „Савка има материал да работи три години, а се обленява и не работи. Само Паша работи" И той го каза с такава болка и с такова велико огорчение, че на мен тутакси ми се прииска да стана, да отида и да свърша работата на Савка. Това беше само подтик, но знаех, че това нещо нито може да стане сега, нито после, защото моето място бе друго, а мястото на Савка бе да стои и да записва свещените думи на Учителя. Това бе нейното място и нейната работа, за която бе дошла в Школата. Това бе идеалът на нейната душа и това бе нейното свещено начало в живота й.

След време тя извади изреченията на Учителя, написа ги в една хубава тетрадка с хубав почерк, подреди ги както тя умееше да прави добре и веднъж както бяхме на Рила тя пристъпи при Учителя и бе решила да му направи подарък: „Учителю, ето подарявам ви Свещените думи, които ми дадохте". Протегна ръка и поднася подвързана тетрадка. Учителят я изгледа строго, скара се и я изпъди. А на мен, която бях до него, каза: „Това, което е мое няма защо да ми го подарява обратно". Тук имаше упрек, имаше обида и огорчение от непознаването на окултния закон. Савка възприе това като голяма трагедия и срам, защото бе изказано пред други свидетели. Смяташе, че за нея повече живот в Братството няма и че не може да понесе такъв голям срам, защото смяташе, че единствено тя имаше привилегия да получава свещените слова, а ето Учителя реагира по такъв начин и отхвърли тетрадката й. Да, тя тръгна надолу по пътеката, слезе към езерото и тръгна да се дави и да сложи край на живота си. Заяви на всеослушание, че отива да се дави. Учителят стоеше невъзмутим. После сестрите Аламанчеви, нейните приятелки, тръгнаха след нея, за да я спасяват и да я убеждават да не прави това. Разбира се тя не се удави, а Учителят нямаше да допусне това. Тя не се удави, но се удави нещо друго в нея. Удави се именно онова нейно убеждение, че тя е единствената, незаменяемата, чрез която се дават скрижалите на Учителя. Ние, останалите гледахме, слушахме и недоумявахме. Нещата се развиха така, че тя не си довърши работата и ето изминаха тридесет години от заминаването на Учителя и нейните тефтерчета са разпръснати и онези свещени думи на Учителя още не са подредени, не се подготвени да се отпечатат. Ето, това е, което се удави в езерата. А кое остана? Останахме ние, другите около нея, останаха онези, които трябва да довършат нейната работа. А това бе една работа за Бога. А незаменяемата си отиде без да си свърши работата, за която бе дошла.

В Школата на Учителя всеки имаше свое място. На пръв поглед не се забелязваше кое ти е мястото и къде се намира мястото на всеки един от нас. Беше много трудно да ти се определи мястото. То фактически се определяше от Учителя или поначало то се определяше от твоето отношение към Бога и Божественото и тогава вътре у теб наставаха условия да се вместиш у себе си и да започнеш да работиш за своето повдигане и за твоето определяне, че ти си човешка душа, която се стреми към Бога. Създаваха се условия вътре у тебе и тогава се проектираха и тутакси се отваряше една невидима врата, отваряше се път и изведнъж осъзнаваш, че имаш условия за работа вън от тебе. И тези условия за всеки един от нас бяха строго негови условия, строго специфични и те винаги отговаряха на онези възможности, които бяха у него. Нямаше ли ги у него те също ги нямаше и около нас. Идваха и си заминаваха - такива имаше много. Други оставаха и се определяха вътрешно и работеха. Някои отстояваха докрай, други се отклоняваха, трети не издържаха. Какви ли не случаи сме виждали - всички възможни случаи, които бяха съществували по света минаха през Школата. Това не бяха малко тези двадесет и две години. Та не всеки осъзнаваше своето вътрешно място в Школата, а да не говорим за онова външно място, което той заемаше и трябваше да отстоява. Но с какво? С учение, с труд, с постоянство и много работа ежедневна, работа над себе си във всички посоки. Та това място не се даваше даром, то се заемаше не по достойнство, не по заслуги. То се даваше по самоопределение. Определиш ли се, самоотречеш ли се от всичко, посветиш ли се изцяло, наложиш ли живота си в името на едно служение, то тогава ти се даваше място в Школата, ти го заемаше и работеше. Това място бе само твое и ничие друго. И никой не можеше да посегне на него. Единствено ти можеше да го освободиш или Учителя да те освободи от това място ако правиш прегрешения към Бога и към своя личен път като душа. Примери имаше най-различни и всякакви. Ама че образи имаше при Учителя, как не се сети някой да ги опише и нарисува тези образи. Тук там са запазени някои снимки от лицата на тези приятели. Толкова приятели имаше с поетична дарба, с писателски наклонности, но никой не се нае да ги опише. Може би това не им беше работата и затова трябваше да дойде човек, да си заеме мястото и да ги опише. Може да е идвал такъв човек, а може и да си е отишъл. Но сигурна съм, че никой не посмя да опише всичко това. Да, не посмя, защото това бе голяма отговорност. Можеше да го направи само онзи, който бе изпратен за това и който си бе седнал на своето строго определено място да свърши тази работа. Но такъв човек аз не срещнах.

Един от учениците със строго определено място бе Савка Керемидчиева. Учителят я допусна до себе си поради много причини и обстоятелства. По онова време тя бе сложена от Учителя до него да свърши една работа и тя зае това място заради самата работа. Така смятах аз пък някои от другите възприемаха също по този начин нещата. Савка отиваше всяка сутрин рано към пет часа при Учителя, той й отваряше вратата, поставяше я на масата, тя седнала на стола, а той понякога се движеше, диктуваше й, а тя стенографираше и записваше Словото на Учителя или по-точно свещените думи на Учителя. И това продължи дълго време. Ние останалите това знаехме, виждахме, но може би някой да ревнуваше Савка, че именно на нея се диктуват тези неща. Аз пък възприех тогава, че в този период Учителят дава на учениците си Свещените си Слова и това трябваше да направи онзи, който беше най-близко до него. Този материал беше много специфичен, това беше кристализацията на Словото и не можеше да го записва някой случаен човек. По-късно тя дешифрира своите стенограми, прехвърляше ги на свои тефтерчета, подреждаше материала и впоследствие излезе от печат една книжка „Свещени думи на Учителя". Тези скрижали на Учителя бяха дадени по този начин и по това време, и чрез Савка. Бяха дадени чрез онзи ученик, който бе заел своето място за работа близо до Учителя.

В този период и отначало тя беше работлива. Но по-късно с годините тя навлезе в своят личен живот и започна по друг начин да работи. И тогава всичко започна да се обърква. Тя отначало имаше стремеж и беше много ревностна към работата си. Но по-късно поради мястото, което заемаше в този период започна да става център на внимание и нежната ревност към Бога се прехвърли в съвсем друга посока и направление и се опитваше да запази това влияние, което имаше върху околните и на което много държеше. И от тук идваха големи търкания с приятелите, защото тя не остана само един служител на онова място, на което бе поставена, а се опита да заеме и други места, за чиито места бяха подготвени други хора и които бяха дошли именно за това. Тук стана сблъсък и с мене както и с други. Но Учителят тук се намесваше и това беше предметно учение и за нея. Отивам при Учителя и споделям за настъпилата вражда между нас двете. Каза ми: „Ти и Савка, станали сте и двете положителни затова сте се скарали. Изисква се смирение и да не обръща човек внимание на дребните неща. Когато имаш нужда и си се качила на сестра си на гърба й да те пренесе през реката тя може да те щипе докато те носи, но ти ще търпиш. Като имаш нужда ще приемеш всичко, но трябва да излезеш на другия бряг". „Учителю, аз това го спазвам, но тя ме щипе и с двете ръце." „Ето Савка искала да учи музика. Аз й казвам: „Имаш сестра, казва се Марийка, иди да се учиш при нея". Не, не иска. Как ще приеме да знае някой повече от нея. Така тя си взе чужда учителка. И то си е така в края на краищата: в къщи сестра от сестра си не приема да се учи. Пред чуждия човек по се смирява и по-добре обмена на енергиите може да стане."

„Понякога в ежедневието на ученика му се дава следното: от начало те вдигнат в по-висока сфера да видиш от горе и в перспектива нещата, в по-високо състояние на съзнанието, а после те спуснат долу и слизаш на земята да работиш. Законът е такъв: ученикът ще почне от там където по-рано е спрял." Савка в този период бе спряла именно там - да приема Свещените Слова на Учителя и да ги даде после на Школата като чисто словесно мляко на младенците каквито бяхме ние. Това беше нейното отредено място от Учителя за Школата. А дали тя се справи? Не можа да се справи.

В един от частните разговори с Учителя така както го бяха наобиколили приятели и го отрупваха с въпроси един от присъствуващите го запита: „Учителю, ето ние сега се опитваме да вървим в новото Учение. Идваме, слушаме беседи, стараем се да изпълняваме някои неща доколкото можем, но понякога околните, близките ни и непознати ни запитват какво представлява това учение. Почваме да обясняваме ама те нищо не отбират, а пък и ние се объркваме. Има ли някаква дума, с която може да се изрази цялото Учение и с нея да се обясни какво е това Учение?" Това бе един дълъг въпрос и ми бе чудно, че той можа да се изкаже без някой да го прекъсне. Обикновено всеки от нас си беше приготвил по някой или по няколко въпроса и ги задаваше по най-краткия и бърз начин, за да можем да се вмъкнем в мига на затишието при разговора с Учителя. Нямаше приятел, който да не чакаше този момент и този миг, за да зададе подготвеният си въпрос. Издебнеш ли момента, зададеш ли го то ще получиш отговор. Учителят отговаряше според случая кратко или по-обстойно. Говорът му бе понякога много точен, с една или две думи, казваше направо, друг път изказваше някаква символика тук по-кратка, която бе цяла загадка, но за всеки един от нас подхождаше отговорът и отговаряше на нашата индивидуалност. И случай със случай не се схождаше нито се повтаряше. И беше особено приятно да се слушат тези разговори някои от тях се записваха и после се изнасяха от Боян Боев. Други оставаха като лични спомени на приятелите и те си ги отнасяха в своят житейски път. Някои от тях впоследствие щяха да видят бял свят, някои от тях щяха да бъдат разказани, други записани, но това бяха лични опитности, които не всеки можеше и смееше да разказва. Разкажеш ли ги тутакси усещаш, че нещо у теб се загубва и ти обедняваш. Всеки постъпваше по различен начин и всеки беше прав за себе си в момента. Но минаха години и нещата придобиха друго значение и трябваше тези опитности да се изнесат, за да можем да се ориентираме във времената и събитията, които дойдоха. Аз не зная дали ще мога да запиша всичко това, но онзи, който слуша и записва трябва да ги изнесе на видело, за да се разсее тъмата, която днес е обхванала всички.

Дългият въпрос бе зададен. Всички утихнаха, защото това касаеше и самите тях, защото нямаше човек, който да е присъствувал на беседа на Учителя и да не се преживял нещо необикновено, а това бе досегът на човешката душа и приближаването й до Божествения Дух. И нямаше човек комуто да не му се иска да разкаже на другите за този свещен трепет на неговата душа и за това преживяване, но когато решаваше да разкаже на останалите, то срещаше подозрението у другите, които по някакъв начин го слушаха. Ами хулите, които се изпращаха по наш адрес и падаха върху главата и гърба на Учителя? Ами как ще опишем и как ще обясним с една дума какво представлява това Учение? Ние не бяхме образци на Учението, ние бяхме още в началото, а трябваше да работим върху себе си години, десетилетия наред, за да се сдобием със съвсем малка придобивка. Ето защо ние не можехме да бъдем образец на Школата пред света, защото не бяхме съвършени нито в постъпките си, нито в делата си. А те, хората съдеха по нашите постъпки и от там правеха изводи за Учението на Учителя. И от тук ставаше едно голямо разминаване. Защото света търсеше у нас, неговите последователи образци, а пък ние правехме такива щуротии понякога и правехме по-големи бели на Учителя отколкото неговите противници. Така по нас съдеха превратно за Учението на Учителя. Вместо за Учението на Учителя да съдят по неговото Слово и по неговият живот, който бе образец на това Слово, то света съдеше за Словото и Учението му по нашето несъвършенство. Вместо да се огледат в кристалното чисто огледало на Учителя, то те се оглеждаха в нашите изкривени човешки огледала. Вие ходили ли сте понякога на цирк и да влизате там, където са наредени различни огледала и които те правят ту тънък, ту нисък, ту висок, че накрая и уродлив. Така светът се оглеждаше в нашите лични огледала и онова, което виждаше беше изкривения си собствен образ и надаваха вой срещу Учителя и Школата му. Хулела, хвърляха обиди срещу Учителя заради нашето несъвършенство. Но не искаха да се огледат в огледалото на Учителя. Ами ти знаеш ли когато човек излезе и реши да погледне слънцето с очите си може ли да се огледа в него? Едва ли ще издържи няколко мига срещу светлината на слънцето. Така бе и в този случай - не искаха да се оглеждат в Учителя и в неговото Слово. То ги заслепяваше от блясъка и светлината, която излизаше от него.

Ето защо Учителят на зададеният въпрос каза: „Когато ви питат какво представлява новото Учение ще кажете с една дума „Чистота". Ако ви искат още две думи, ще кажете: „Чистота във всичко". Ние замълчахме, защото никога не бяхме се сетили, че има такъв отговор. После той добави: „Чистотата е един обширен свят, а да стигнеш до нея трябва да работиш години и години". В беседите си той бе развил въпроса за чистотата, която човек се добира до нея по вътрешен път, който път е много труден и труднодостъпен. А да се върви по него е още по-трудно, защото там при чистотата, там е обилната Светлина и само онзи, който има Светлина у себе си, който има Чистота у себе си може да гледа слънцето без да мигне, да върви по пътя на тази Светлина, защото света, в който се движи е Светлина. Но това е Учение за друга епоха и това остава идеал на човешката душа: Чистота и Светлина във всичко.

Аз заставам пред Учителя и имам няколко въпроса към него. Вместо да ги задам той започна да говори.

„Има сили, които те тласкат и те карат да се отдалечиш от мене, но ти ще им се противопоставиш. Тези сили и на Савка постоянно изпращат тези мисли да се отдалечи от мене и те доста й са навредили".

„Учителю, какво трябва да правим?" „Савка, тя сега е забогатяла с онова, което аз й диктувам. В нея има нещо хубаво. Ти от нея ще се учиш да се държиш все за Учителя си. А от Паша ще се учиш на ония хубави пориви на душата. Ще се държиш за хубавото, което има у всички ученички тук на Изгрева. Това са пориви на душите ви и това са плодовете на чистотата, в която живее вашата душа."

Лагерът на Рила е устроен, Братството е накацало с белите палатки по склона над второто езеро. Тук животът ни е строго специфичен и върви по един строго определен начин показан от Учителя и спазван от нас. Тук се събирахме от цяла България, тука е мястото където се срещаме и виждаме всички. Някои си отиват по-рано, други идват по-късно, всеки според свободното си време. Има такива, които имат вътрешна привилегия да стоят през цялото време, докато основната група заедно с Учителя не слязат от планината. Но тази привилегия се осъзнава години след това. Тук се срещаме, запознаваме се, тук живота продължава както е на Изгрева. Школата е и тук на планината, далеч от града и от света. Това предразполага за по-голяма духовна работа. Онези, които бяха в близост до Учителя на Изгрева и го подпомагаха в неговите ежедневни нужди бяха също тук и тяхното задължение продължаваше. Понякога тяхната грижа към Учителя приемаше формата на някакво свещено действие. Така го приемаха и в това нямаше нищо лошо. Но друг път го правеха на ритуал, за да подчертаят и своето присъствие, и своята особа край Учителя. Ето това бе началото за едно голямо неразбиране, за вътрешната Школа на Учителя. Ако се огледа човек ще забележи, че в света има толкова различни форми и не е необходимо да. се пренасят в Школата. Ето защо Учителят винаги отклоняваше и едните, които свещенодействуваха, и другите, които от грижата към Учителя правеха ритуал като особена своя заслуга. А какви бяха тези ежедневни нужди на Учителя? Те бяха толкова елементарни, толкова обикновени, че човек като види и срещне Учителя ще се засрами от себе си, че е очаквал да види в живота на Учителя нещо необикновено и някакъв необикновен разкош. Толкова обикновено, толкова простичко, че по-простичко не съм виждала и не съм срещала. А аз бях излезнала от заможно семейство и много добре бях запозната с реда и порядъка на това общество и за неговите изисквания. Познавах всички страни и знаех живота на семействата в онези изискани среди на висшето общество,, защото минах през тези среди, а дойде време, когато се преместих на Изгрева да живея, да наблюдавам и живота на Учителя с други очи. Учителят се движеше и поемаше от живот най-необходимото за момента, но най-чистото и подготвено по най-естествен и обикновен начин. Това се отнасяше както за облеклото му така и за храната. Савка беше допусната да се грижи за някои неща от неговия бит. С нея бяхме в едно съперничество, понякога скрито, понякога открито, преминаващо границите на допустимото. Но това бе Школа както за нея така и за мен.

Така на Рила след един разговор със Савка на дадена тема, която Савка изнесе пред мене с тон неподлежащ на никакво съмнение, защото тя имаше в този момент безотказен достъп до Учителя и винаги се движеше с тефтерче и си водеше бележки. И това, което казваше според нея беше от последна инстанция, истина, която не можеше да се оспорва. Аз се усъмних дали не съм на погрешен път. Савка продължаваше да обяснява разни неща. Разделяхме се с нея, но тя бе с явно превъзходство от разговора ни, а аз с покруса и голямо съмнение у себе си, достигащо до разочарование от самата си личност. Отидох пребита в палатката си, никъде не излизах, легнах си рано и заспах дълбоко. После ми се даде на сън следното: Сънувам, че съм в Школата на Бялото Братство на Рила, че всички сме в едни светли, ефирни леки тела, които леко се люлеят във въздуха и че една-две ученички от присъствуващите предават уроци на Школата. После Учителят идва придружен със Савка към мен и всички се обръщат към нас и ни наблюдават. Учителят начертава една идеална окръжност с бастуна си. Савка гледа в кръга, а Учителят й казва: „Ти си вън от окръжността". Обръща се към мене: „Ти си вътре в кръга и помни, че ще преминеш през ръцете ми". Такъв бе сънят. Сутринта се събудихме рано и отидохме на Молитвения връх. След приключване на беседата и молитвата, изчаках накрая и успях да запитам Учителя, като му разказах сънят си. Отговори ми: „Това не е сън, това е живо преживяване!" После добави: „Има тук един кръг от 10 ученички и после ще ти ги покажа". Аз целунах ръка и се отдалечих. По пътя разглеждах наоколо палатките и се питах кои ли са тези ученички, познавам ли ги? Или те още не осъзнаваха това, а бяха ученички в оная вътрешна Школа на Невидимия свят. А може би те бяха горе ученички в Невидимия свят, в Духовната Школа на Бялото Братство и нямаше я тяхната физическа проекция тук на земята понеже не бяха се родили. Или може би те бяха в светлината и не осъзнаваха, че са ученици. Мисли и догадки колкото щеш. Тогава не разгадах тази загадка от Учителя. Минаха много години и то толкова, че успях при различни случаи да срещна в определен момент някои от сестрите на Изгрева или от града, да постъпи като ученичка от Духовната Школа. По това познавах и различавах тези 10 ученички, които той обеща да ми ги покаже. Той ги показа след своето заминаване, а те ми се изявиха всяка с постъпките си и с делата си без да съзнават кои са и какви са те. Аз мълчах и не открих пред тях това, което ми бе казал Учителят, за да не внеса в тях противоречие, защото всяка от тях си имаше строго определен път. И в този техен път и то в даден момент те ми се изявиха според обещанието на Учителя като ученички от духовната Школа на Учителя. За това благодаря както на Учителя, така и на десетте ученички от вътрешната Духовна Школа на Учителя, които ми съдействуваха в строго определен момент, когато се водеше битка на живот и на смърт за съхранение Словото на Учителя и за запазване Чистотата на Учението му. Пътят ни бе постлан с много противодействия, срещнахме много разочарования от близки хора, но вярата ни бе непоклатима и чрез тази вяра успяхме да се срещнем с десетте ученички от Вътрешната Школа на Учителя по различно време и при различни поводи, но винаги по един и същ проблем: защита и запазване чистотата на Учението му. А това бе най-важното - Духът да се изяви точно на време и да се прояви точно на нужното място. А аз бях свидетел да видя всичко това. Благодаря на Бога, че ме удостои с тази благодат да видиш, да срещнеш и да работиш със сродните души по Дух за делото Господне,