Светулка

Повече от 10 години ние с Петър Филипов и други приятели посещавахме тези красиви места. Цел на нашата екскурзия беше Големият Купен, като маршрутът минаваше през с. Бистрица, долината на Белия извор, Малкия Купен и през гората на Големия Купен. Той представлява нещо като голяма пирамида, издигната над една поляна на 50-60 метра. Този връх е барометър за Витоша и София. Щом по него времето се измени малко, появяват се облаци, наречени от селяните „шопи", непременно идват депресия, дъжд и вятър. Това са красиви места, които много рядко се посещават от други хора и туристи.

През 1960 г. за 9 септември с брат Петър Филипов взехме първия автобус за Бистрица и тръгнахме нагоре по Стара река с големи раници с провизии за 3 дена. Заваля дъжд и ние се покрихме с найлон. Целта на нашата екскурзия беше Големия Купен, на който никога не бях ходил. Петър ми обясни, че там ималоовчарска колиба, в която можем да се приютим.

*Вж Изгревът, т. VII, с. 155-156

Дъждът спря и както вървяхме, по средата на пътя, се появиха двама младолики старци с найлонови мушами и торби през рамо. Запитах ги: „Близо ли е тук Менчето?", от което трябваше да се отбием от пътя и да тръгнем направо през гората за Купена. Те ми отговориха, че след малко ще стигнем до това място. Аз ги попитах: „Къде сте ходили в този дъжд?" Те ми отговориха, че са ходили за малини. Обаче, дрехите им бяха напълно сухи, а от околните треви продължаваха да се стичат струи вода. Тръгнахме. Това ме озадачи и аз се обърнах назад, за да ги видя отново. По пътеката нямаше никой. Бяха изчезнали.

Брат Петър беше тръгнал със задача - дали да започне строеж на жилище на Изгрева. Тази среща разреши въпроса му и той после започна. На Купена нямаше никаква колиба и по пътеката под Скопарника и Резньовете отидохме на Присоите, където горският дом беше пълен с прясно сено. Както бяхме мокри, легнахме в сеното и до сутринта дрехите ни се бяха изсушили. Сега този горски дом не съществува. На другия ден се прибрахме в София.

За Великден през 1967 г. една група от десетина души отивахме на Купена през село Бистрица. Кучетата на селото ни следваха, понеже им давахме хляб. Като наближихме Белия извор, те подушиха една сърна и я подгониха с лай нагоре по планината. Като тичаха настървено, изведнъж спряха, млъкнаха, изскимтяха и побягнаха обратно към нас. На полянка, на 200 метра от нас, излязоха 3 мечки - 2 сиви и една черна, покрай които избяга подгонената сърна. Мечките влязоха в гората и ние продължихме пътя си. Когато стигнахме познатата ни полянка, от мечките не бе останала и следа. На Малкия Купен има пещера, в която вероятно зимно време мечките преспиват своя зимен сън,

Друг път през пролетта, пак в долината на Бели извор, ни срещна едно голямо стадо от диви свине. Най-отпред вървеше най-малкото прасе, а отзад един голям шопар. Минаха вляво покрай нас, на 2 метра и като ни задминаха, завиха нагоре в планината по посока на Присоите. Много пъти сме виждали диви петли - глухари, които са много красиви и сутрин кукуригат. Обаче, те са много чувствителни и щом подушат опасност, бързо изчезват в гората. Над нас са летели семейства орли, които писукат особено и учат малките си как да летят.

От Големия Купен се вижда Рила като на длан, а слънцето изгрява някъде по-отдолу, от Стара планина. По-късно до Купена построиха студентска хижа. Там сме прекарвали с палатка по една седмица. Имахме столова с пейки и огнище, направени от камъни, която при дъжд покривахме с голям найлон и там прекарвахме целия ден. Природните явления на върха са много активни.

Едно лято бяхме на палатка с Елена Симеонова и се изля такъв силен дъжд, сякаш с ведра се изливаше вода. По целия връх течаха големи буйни реки. Дъждът спря, Слънцето огря и картината се смени - сякаш изобщо не е валяло. Там срещнахме сърни, зайци и други животни. Много пъти по обяд, легнали на гръб, ние виждахме добре планетата Венера. Оттам лесно се слиза в с. Бистрица и с. Железница. На юг от Големия Купен - по посока на Скопарника, намерихме един хубав извор, от който си вземахме вода и си носехме в София. Когато се изгради хижата, строителите каптираха водата и я вкараха в строежа.

През 1923 г., по време на Септемврийското въстание, Учителя с Братството не провежда събор в Търново, а посещава Витоша.

* Вж Изгревът, т. IV, с. 358-359, N 51

**Вж Изгревът, т. /X. с. 38-40. N 14: с. 65-66 N 28; с. 378-381, N 146: с 492-493. N177

Той отбелязва: „Днес правим приготовление за събор. Тук /на Витоша/ сме дошли около 100 души. Ако Господ не е с нас, защо ни е събор? Трябва пак да дойдем тук, защото има хубави магнетични места. Всичко в природата е символи. Хубави са днес облаците на небето - те приличат на вълна, която може да се преде. Да, трябва да се преде. Ето как може да се използва екскурзията. Като се върнете в града, всеки да напише по едно хубаво писмо в провинцията." /"Петимата братя", с. 248/

„Писанието казва: „Молете се един за друг." Много същества от черното братство искат да дойдат горе, но не са в състояние да разберат всичко. Тази сутрин, по интензивност на електричеството, ние бяхме на повече от 7000 м. височина. Иначе, височината тук е 2520 метра. Сестрата, на която стана лошо сутринта, не се разболя, но не можа да издържи на тази височина и трябваше да яде.

Изстиването на лицата, посиняването се дължи на интензивността на електричеството, а 2520 метра е обикновена височина. Забележете, че когато се молехте, някои не можеха да държат ръцете си нагоре. Значи ние бяхме на същата височина, на която Мойсей получи заповедите на Синайската гора. Тогава и на нас може да ни се даде нещо. И друго, при височина над 7000 метра ние сме били в Агарта. Значи и оттам можем да получим нещо. Да, били сте и там.

Беседата, която ви говорих горе, иде оттам. Учителят се обръща към братята и сестрите и ги пита:

„Колцина от вас имате добри вътрешни условия да отидете на Мусала? Първо, изисква се дълбоко вътрешно разположение, да няма никакво раздвояване. После, да нямате никакви домашни пречки. Колко деня бихте желали да останете там? - Най-малко 4 дена. Знаете ли, че там е студено, безсъница ще има. Воля се изисква за това. Трябва да имате и топли дрехи."

„Най-високите места са електрични. Тук, дето спряхме - под Резньовете, е магнетично място. Има магнетични влияния. Това място е отлично за събор. Или съборът може да стане в Рилската пустиня, при Олтаря. Там е отлично, има гори, дърва, вода и шосе. Там може отлично да организираме събора." /"Петимата братя", с.248, 249/

По-късно, през 1933-1934 г., Учителят не посещава Рилските езера, а с братята и сестрите организират лагер на Витоша в местността Присоите, до един хубав извор. Там прекарват повече от една седмица. Оттогава всичко се е изменило и сега много мъчно може да се намери това място.*

Учителят насочва приятелите и към хубавите източни места след с. Симеоново и над село Бистрица, които той посещава заедно с брат Борис Николов. Когато се връщат от тази екскурзия, брат Боев пита брат Борис къде са били. Той му отговаря: „Бяхме в един кът от рая."

Друг център, който използвахме, когато започнаха да ни гонят, е Присоите, където години наред четяхме беседи и провеждахме нашия общ братски живот. Най-редовно там идваха Влад Пашов, Иван Антонов, Петър Филипов и много други. За обяд правехме супа и се хранехме общо. Често посещавахме Резньовете и Черни връх. Под Малкия резен имахме бивак, до едно изворче и там си правехме чай и обяд през лятото.

Веднъж отидох там сам и сварих една тенджера картофена супа. Чаках приятели да дойдат и да я изядем. Най-после, изпотен пристигна брат Влад Пашов. Аз веднага му предложих да му сипя в канчето. Той отказа, като ми заяви, че не бил гладен. Аз бях много настойчив и му напълних едно канче. Супата му се услади и канче след канче - тенджерата се изпразни. Шеговито му казах:

„Брат Влад, добре, че не беше гладен и се задоволи само с една тенджера супа. Ако беше гладен, нямаше да мога да те нахраня."

Ние постоянно я посещавахме и се ползвахме от нейните хубави влияния и духовни възможности. Най-важният център там беше Бивака - Ел Шадай /Вратата на Рая/, който постоянно посещавахме с Учителя или сами, за да изпълняваме дадени задачи.

*Вж Изгревът, т. Ill, с. 149-150, N16

Бивака беше ограден с каменна стена от запад и юг, която го предпазваше от постоянните ветрове.

След 70-а година комунистите изпратиха едно отделение трудоваци, които развалиха оградата и изхвърлиха всичките камъни в дерето.*

През 1946 г. брат Влад Пашов и Мария Тодорова засадиха борчета, които сега вече са големи борове. Наоколо израсна висока гора, която пази лагера от постоянните ветрове.

През 1922 г. в една от беседите от томчето „Трите живота" Учителят дава една задача - всеки сам да отиде до Бивака през нощта съсредоточено, без да говори с когото срещне, и да се върне на Изгрева. Приятелите изпълняват задачата колективно, като всички се събират на Изгрева и през 10 минути тръгва по един брат или сестра за Бивака през село Драгалевци.**

Аз изпълних тази задача много по-късно - 3 пъти през зимата на 1953 г., когато бях в отпуск от казармата за повече от един месец. Тръгнах точно в полунощ 1- 2 часа, като мислено се обадих на Учителя, пеш до Симеоново. Там, в края на селото, ме оградиха селските кучета, но като ме подушиха, ме оставиха, понеже ние редовно им давахме хляб. Горе снегът беше до гърдите. Стигнах Бивака и влязох в бараката, запалих огъня и стоплих вода. Запалих свещ и прочетох една беседа. Посрещнах изгрева и дочаках братята и сестрите от София и останах с тях. Така не изпълних точно задачата, дадена от Учителя.

Вторият път пак не изпълних задачата и реших третия път да я изпълня точно. Като влязох в бараката, затворих вратата, запалих свещ и четях беседа. На вратата дойде един вълк и започна да вие и драска с ноктите си. Той обитаваше в една морена под горския дом. Сутринта, като излязох за изгрев слънце, видях стъпките му в снега. След посрещане на изгрева тръгнах веднага надолу.

Задачата беше така: да се отиде през зимата посред нощ на Витоша - Бивака Ел Шадай. Сутринта да се посрещне слънцето, да се върне в София, без да се говори и без да се поздравява когото и да било по пътя.

Следващата неделя бяхме на хижа „Алеко" и като се връщахме по шосето, срещнахме вълка, който ме беше безпокоил през нощта. Ние извикахме и той избяга към горския дом.

Първата планина, на която Братството започва своята планинарска дейност, е Витоша. Само София и Виена са двете столици, до които има много близо планини, по които окултните учeници могат да изпълняват задачите, дадени от техния Учител. Както отбелязва Учителят, в началото Витоша е планина на знанието и самоусъвършенстването.*

„За пример Витоша днес е на пет милиона години, наближава вече старостта си. След два милиона години ще започне да се разпада, Някога тя е била по-висока, а сега се е снишила с хиляда метра." („Неразрешеното", с. 146).

През 1998 г. бяхме рано на езерата и участвахме в общия живот. Срещнахме се с много приятели и се проведоха хубави разговори. Ние се хранехме самостоятелно, като си готвехме на газов котлон. Една голяма група от лагера ходихме до връх Острец. Там обядвахме, а съществата ни чакаха да свършим обяда и заваля дъжд и падна гъста мъгла.

Ние тръгнахме по билото към пътеката, водеща от връх Дамга по Седемте езера. Мъчно стигнахме до нея в мъглата и дъжда. Като тръгнахме надолу покрай езерата, предложих да пеем братски песни: „Аум" и „Фир Фюр фен". Денят беше петък и последната песен е много силна в този ден. Дъждът намаля и под шестото езеро напълно спря. Показа се слънцето и се прибрахме в лагера мокри, изпрани и освежени.

Всяка сутрин от Молитвения връх в 4 часа и 10 минути ни се обаждаше един прожектор на изток, вдясно от точката на изгрева, при звездата Алдебаран и в 5 часа и 10 минути наляво от точката на изгрева, феноменът свети 10-15 секунди, намалява светлината си и с голяма скорост изчезва на север. Подобен феномен имахме към 22 часа вечерта, вдясно от изток. Понеже на планината въздухът е много чист, звездите се виждат много големи и близо до нас, сякаш с ръка можеш да ги пипнеш.

Празникът на 19 август изкарахме добре. Когато провеждах наряди и четях беседа, една сестра виждаше моята аура в жълто със светлина и други неща. На празника не забравихме братските традиции. Сутринта ние направихме 2 казана с хубав компот, обядът беше безплатен и се раздаде безплатно топъл хляб. Когато си тръгнахме на 21 август, след натоварването на конете заваля дъжд с град. Тръгнахме надолу и спряхме в пещерата под Молитвения връх, където сложихме найлони. Направихме молитва и поехме надолу. Аз казах на приятелите, че дъждът скоро ще спре. Запяхме песента „фир фюр фен". Още по баира над първото езеро дъждът намаля и спря. Ние свалихме найлоните и свободно слязохме на хижа „Вада", където конете докараха багажа, и се прибрахме в София.

Рила, тази диадема на България - позната и неповторима и винаги малко непозната и различна в своите прояви и характер. При всяко посещение човек винаги намира в нея нещо ново, красиво и незабравимо, което дълго време свети в съзнанието и научава нещо ценно за живота.

През 1992 г. останаха повече от 7000 лв, и виждайки тенденция за нахлуване на комунистическите методи в Братската школа, купих 4 неръждаеми казана от Силистра, един от които взе Веселин Орешков за детската школа в Троян, и 3 - за рилския живот. С идването на новия Братски съвет организацията на Рила се пое от Александър Станчин. Веднага се явиха комунистическите методи на работа. Сложи се каса до кухнята с надпис, че обядът струва 50 лв., а за чужденци -двойно : 100лв. Никога при Учителя не сме имали каса за събиране на пари. Това продължава и досега. Станчин прояви активна дейност, но и досега не е отчел нито един лев за сметките от Рилския лагер. Оказа се, че липсват 2-та от неръждаемите казани, около 15 туби за носене на вода, триони, брадви, и др, инструменти. И досега Станчин не е възстановил този братски инвентар. Неговите ръководители го изпратиха на работа в Англия и Братството наново закупи необходимия инвентар.

Слизането ни на 21 август 1995 г в силен дъжд и градушка показваше някои отрицателни мисли и чувства, които се поддържаха в лагера. Конете падаха заедно с багажа в придошлите води, бяхме с Янко от Димитровград и успяхме да се справим с всички трудности. Слязохме на „Вада", където водата беше силно придошла и едва минахме по гредата на мостчето при хижа „Вада". Конете с багажа преплуваха двуметровата река. Изкачихме и последните багажи, които дойдоха в 21 часа и с автобуса се прибрахме в София.

През следващата 1996 г. не посетихме Рила, времето беше постоянно дъждовно и ми наредиха да не отида, защото има опасност за живота ми.

През 1997 г. посетихме езерата с палатка за 1 седмица. Най-напред излезе буря с дъжд, град и сняг, след което времето се оправи и приятелите са изкарали добре празника на 19 август.

Молитвеният връх е място, където човек може да се хармонира със съществата от невидимия свят, да ги помоли да оправят времето, особено за съборните дни.

По време на лагеруването ни в 1994 г. времето за 19 август се промени. Сутринта в 2 часа заваля дъжд. Аз отидох на върха и започнах да работя. Небето се разясни и сутринта имахме хубав изгрев с малко облаци по небето. Каза ми се, че бурята се отлага с 5 дена.

След закуската отидохме на Паневритмия на петото езеро. По обяд предложих да направим една обща молитва, за да се свържем с Махабур - Мощния и Силния Дух, който постоянно присъства там. След нашата сърдечна молитва на близо 1000 души всички облаци се пръснаха и трите дена на празника бяха само слънчеви. На 25 август се разразила силна буря, която съборила много палатки на приятели, които бяха останали и 3 дни били затворени в хижата, докато времето се нормализира.

По времето на Учителя в Братството имаше двама милионери, които организираха Рилския лагер. Това са Славчо Печеников и Николай Дойнов.

Николай се занимаваше с покупката и транспортирането на покупките, а Славчо - със сметките и парите в магазина и в кухнята. Въпреки това всяко летуване до 1939 г. излизаше с дефицит, който Учителят плащаше. Аз си помислих: тия двама наши милионери не можаха ли да се сетят да поемат поне една година разноските на Братството за Рилската школа? Пътните за отиване, връщане, храненето и други разходи, за да са приятелите свободни от материалните задължения и да концентрират ума си в духовната работа, за която отиваме в планината. Това не стана, а и те едва ли са помислили за такова нещо. Понеже тази идея се роди в мене, аз веднага реших да я реализирам.

През 1990 г. закупих продукти за лагера по изготвен от мен списък, 50 хляба и казан от 80 литра. Помолих брат ми Костадин, с колата си с багажник да откара продуктите. Оттам конете занесоха всичко на хижата и настанихме багажа в предверието, където туристите оставят раниците си. Хляба качих на тавана, където спяхме. Сутринта отидохме на Молитвения връх и след беседата се изигра Паневритмията край камъка на полянката и след това всички веднага отидоха да си приготвят закуската и обяда. Така приятелите бяха свързани с ежедневните си нужди и не можеха да отидат да играят Паневритмия другаде.

С Елена донесохме казана и започнахме да готвим. Оправихме огнището и сутрин приготвяхме вода за чай, а обядът беше безплатен. Имаше донесен един казан, но той се оказа пробит. Картината на братския живот в лагера веднага се промени и започнахме да ходим на Паневритмия до Чистотата, на първото езеро за дърва и няколко пъти - на петото езеро. Раздадохме и хляб безплатно. Дойде един младеж и ми каза да му дам от Божия хляб, който се дава без пари. Аз отидох с него в хижата и му дадох 2 хляба, но когато отидох в лагера, той беше взел още няколко. Помолих един брат с голяма палатка да ми позволи да сложа под навеса на двойния покрив храните, които с Еленка донесохме от хижата. По-късно се направи малкото заслонче, в което слагахме продуктите.

Приятелите започнаха да дават пари и да носят продукти, които им бяха в повече. Лагерът се уголеми и изкарахме много добре. Накрая, като отчетох средствата, се оказа, че сумите, дошли у мен, са 2 пъти повече от тези, които бях изразходвал. Аз ги внесох в София в братската каса. За тази моя проява се научи сестра Астрид Мюлер, която на следващата година ми даде една сума за Рила. С нея ние плащахме половината от парите за конете и увеличихме продуктите. Съборът протече при много хубаво време и добра организация.

Свободата в живота дава най-хубавите условия за правилното проявяване на доброто, скрито във всяка човешка душа. Следващата година отидох с 2 палатки, едната за спане, а другата за продуктите, които бях закупил. Вътрешно ми се каза да тръгна на 8 август и да се върна на 20 август. До тази дата на Рила валял непрекъснато дъжд. Йоанна Стратева казала: „Кога ще дойде Светозар, за да се оправи времето." На 8 август, когато се качвахме на езерата, имаше облаци, но до вечерта те се пръснаха и времето стана слънчево и топло. Започнахме пак да готвим в кухнята. Не приемах никакви пари за обедите, но приятелите започнаха да оставят в палатката в джобовете ми и по този начин пак се събра сума, двойна от закупените продукти. Аз се отчетох на касиера и внесох всичките пари в Братството.

Поради постоянното разваляне на лагера от милицията няколко години с Петър Филипов ходихме на лагер при извора под Зелени рид. Милиционерите не обичаха да ходят много и никога не ни обезпокоиха. Там отивахме с много храна и посрещахме братята и сестрите, които отиваха или се връщаха от Салоните. Там лагеруваха брат Борис Николов и сестра Мария Тодорова. За изгрев ходихме на Салоните и на полянката - за Паневритмия.

През 1968 г. времето беше много хубаво и топло. 19 август прекарахме добре, но вечерта започна силна буря с валеж от мокър сняг. В Чехия бяха навлезли руски танкове. През нощта ние бутахме снега от покрива няколко пъти. Сутринта снежната покривка надмина 1 метър, палатката не издържа и се скъса. Малката палатка, в която спяха Елена Симеонова и Донка Проданова, не се виждаше. Ние ги извикахме и те се обадиха изпод снега, че са добре и им е много топло. Скоро, обаче казаха, че има вода, която ги мокри - снегът беше започнал да се топи. Разровихме около палатката и те излязоха навън.

Падна гъста мъгла. Брат Петър предложи да отиде да видя как са Борис и Мария на Салоните. Тръгнах нагоре в бурята и излязох на билото. Налучках поляната, където е палатката на брат Борис, прекръстосах я няколко пъти, но от нея нямаше и следа. Съсредоточих се и като погледнах в краката си, видях, че

* На следващата година 6-7.XII. 1957г. е големия обиск на „Изгревът"

стърчи едно малко желязо. Разбрах, че това е върхът на колеца на палатката. Извиках брат Борис и той се обади. Изрових дупка и влязох в палатката. Те бяха запалили спиртника и вътре беше топло.

Попитах брат Борис дали имат нужда от нещо, а той ми отговори, че всичко имат. Понеже го познавам добре, аз се обърнах към сестра Мария и тя ми каза, че спиртът им свършва, нямат хляб и захар. Излязох от палатката, отидох до лагера ни и взех необходимите неща. Решихме да слезем до хижата и тръгнахме вляво в гъста мъгла, за да не паднем в езерото на Съзерцанието. Достигнахме колците покрай Харамията и по маркировката стигнахме в хижата, която беше пълна с измокрени хора. Печката гореше силно и ние се подсушихме и прекарахме там 3 дни, докато времето се подобри. Отидохме в лагера, събрахме си багажа и на части го пренесохме при хижата, откъдето конярите го свалиха надолу и ние се прибрахме в София.

На хижата Ганка съхраняваше всичките братски пособия: казани, чайници, колци - 2 години. Когато тя напускаше хижата, отидохме една група и от мазето успяхме да изнесем всички братски съдове в присъствието на новодошлия хижар и ги скрихме в пещерите на Молитвения връх. През лятото ги извадихме и пак си създадохме лагера.

През 1956 г. изкарахме много хубав лагер. Времето беше слънчево и топло. Вътрешно ме предупредиха, че ще има силна буря и аз изпратих семейството си да си слезе. С бай Янко свалихме багажа на хижа „Вада". Разтоварихме и аз се върнах на езерата. Там вече духаше доста силен вятър. През нощта палатките паднаха и след това заваля силен дъжд. Всички се събраха под платнището в кухнята да се сушат и топлят на запаления силен огън.

Сутринта дъждът спря и падна гъста мъгла. Приятелите, начело с брат Борис Николов, си тръгнаха към хижа „Вада". Останахме да оправяме съборения лагер: Гради Колев, Ганка и Ружа Черневи, Дора Карастоянова и аз. Следобед наваля няколко сантиметра сняг. През нощта небето се изясни и замръзна навсякъде. Изгря слънцето и до обяд стопи снега и затопли времето. Заехме се с работата, която ни предстоеше. Една палатка беше вдигната от вятъра и хвърлена в езерото*. Отгоре, до брега на езерото, имаше разхвърляни чинии, вилици, дрехи и др. Започнахме да събираме всичко в кафези. Опънахме палатките и ги изсушихме. Опаковахме всичкия багаж и го свалихме надолу с конете. В малкия салон на Изгрева оставихме кафезите със събраните вещи, всеки да си вземе, което си познае.

Ганка Бончева и Ружа Чернева станаха хижарки на хижа „Седемте езера". Ружа е есперантистка и има голяма кореспонденция. Помолиха ме, чрез един брат, да им занеса пощата. До вечерта стигнах хижата, предадох им всичко, което беше за тях. Преспах, но през нощта излезе много силен вятър и хижата скърцаше и се люлееше. Разбрах защо толкова пъти вятърът отнася покрива и. От връх Острец към хижата се образуваше една фуния, по която фьонът-южният вятър, попадаше право върху хижата и повече от 10 пъти отнасяше покрива чак към първото езеро.

Мястото, което Учителят ни беше посочил за поставяне на кухня, се намираше на 100 метра по на север и тя никога не попадаше в поривите на този разрушителен вятър. Покривът и винаги беше здрав, но зимно време кухнята беше пълна със сняг.

Когато се правеше разширението на хижата на север, през 1982 г. аз отидох по обяд на езерата и заварих няколко майстори от Самоков и ръководството с хижарите,да се подготвят да изливат втората бетонна плоча. Хижарят Лазар и жена му Йорданка ми каза: „Светозаре, само тебе чакаме да дойдеш, да ни помогнеш." Аз викнах Тодор Арнаутски и четирима млади братя и до 14 часа плочата беше излята. Председателят на Туристическото дружество в Самоков благодари на Братството, че им е помогнало в такъв труден момент и след това ни дадоха една богата салата за обяд. След обяда аз предложих на председателя на дружеството да прекарат през покрива няколко дебели арматурни железа или стоманени въжета от южния до северния край на хижата и да ги бетонират. Те възприеха моето предложение и го реализираха. След това покривът не беше вдиган повече от вятъра.

Скоро след това отидохме втори път до езерата, по същия маршрут. Преспахме на хижа „Скакавица" и сутринта в гъста мъгла потеглихме нагоре. Този път решихме да избегнем козирките в посока хижа „Рилски езера", а направо да излезем на поляната при петото езеро. Излязохме на билото и Крум предложи да тръгнем надясно, Митко - наляво, а аз - направо. Митко се спусна със ските и аз веднага потеглих след него и го настигнах. Той искаше да се спусне надолу, като предполагаше, че сме в края на петото езеро и пътеката за четвъртото. Аз го помолих да почака малко. В това време мъглата се вдигна и ние видяхме на разстояние повече от 2 км. второто езеро. Под нас беше пропаст, а Митко беше на едно връхче, над пътеката за хижа „Скакавица". Митко побледня, обърна ските и тръгнахме направо. Крум пък беше загазил в дълбокия сняг на Кабула.

Стигнахме на хижата, която беше пак без покрив. Времето през деня беше слънчево и горещо, а през нощта - ясно и студено. Отидохме на билото на зелени рид и се спуснахме към Езерото на Чистотата. Аз, както се пързалях по заледения сняг, попаднах изведнъж на навят сняг, ските намалиха рязко скоростта и аз паднах. Отидохме на хижата и седнахме да обядваме на пейките на слънце. Като се нахранихме, аз не можах да стана, понеже коляното ми се беше подуло. Веднага приятелите нарязаха лук и го наложиха. На другия ден сутринта тръгнахме надолу. През нощта валя дъжд и снегът беше заледен. Тримата се спуснаха бързо надолу, като се състезаваха, а аз по-бавно се спуснах до първото езеро и стигнах до просеката, по която не се виждаше никакъв клек - снегът беше над 2 метра. Един час след тях, в 9 часа, бях на хижа „Вада", където моите приятели се припичаха на силното слънце. Спуснах се по заледения път, успях да се кача на автобуса и се прибрах в София.

Наличието на хижа на езерата ни позволяваше да ги посещаваме и зимно време. За 1 май 1957 г. Димитър Костов, Стефан Дойнов, Крум Въжаров и аз тръгнахме със ски за езерата през село Сапарева баня. София ни изпрати със силен дъжд. От селото купихме няколко килограма картофи и тръгнахме нагоре, като вечерта стигнахме на хижа „Скакавица" - една дървена стая. Нямаше хижар, а хижата беше изгоряла през 1951 г. Ние запалихме печката и си направихме супа. Взехме да цепим дърва, но брадвата изчезна някъде и не можахме да я намерим.

Сутринта станахме рано, в 6 часа, и тръгнахме към езерата. Времето беше студено, снегът - дълбок 2 метра, падна гъста мъгла и духаше вятър. Сложихме въжета на ските и потеглихме един след друг. Аз вървях последен и на едно място под мен имало борче и хлътнах, като раницата ми падна в дупката, образувана от борчето, а аз на гръб - със ските на краката. В бурята нищо не се чуваше. Аз направих големи усилия и успях да се изправя. В това време братята усетили, че ме няма, и се върнаха да ме търсят. Излязохме от боровата гора и по едно време усетихме, че сме на козирка. Ските започнаха да дърпат напред. Веднага спряхме и се върнахме назад и продължихме надясно. По наше предположение стигнахме едно равно място - първото езеро. Крум Въжаров свали въжетата от ските и се пусна в няколко посоки - ските не тръгваха. Това беше езеро. В непрогледната мъгла започнахме да се качваме някъде по водопада.

По едно време виждам Стефан над главата ми - перпендикулярно над мен. Излязохме на билото, но нищо не се виждаше. Часът беше 13 и според правилата на планината трябваше да се върнем назад, щом като не сме стигнали целта. Докато разисквахме, изведнъж мъглата се разсея, огря слънцето и под нас се видя нещо като голяма скала, обвита в сняг. Бяхме на Молитвения връх и аз свалих въжетата и се спуснах надолу. Камъкът, който видяхме се оказа хижата. Вратата беше затрупана със сняг. Свалих ските и с едната ска изчистих снега. Влязох вътре - печката беше пълна с дърва, отгоре и - кибрит и до нея - шише с газ. Веднага запалих огъня. Покривът на хижата беше вдигнат от вятъра и само в стаята на хижаря, който отсъстваше, можеше да се преспи. Навсякъде другаде беше мокро.

Преспахме и на сутринта, като станах, видях стъпки, които водеха направо отвесно към първото езеро. Почудих се кой ли е минал по това стръмно място. Огледах се и разбрах, че това бяха стъпките от нашето качване.

Към обяд откъм хижа „Вада" се появиха 15 алпиниста със ски. Те минаха точно по нашите стъпки и дойдоха в хижата. Водачът им ни похвали, че много правилно сме минали по водопада, където няма опасност от лавини. В хижата нямаше място за двете групи и ние решихме да отидем на хижа „Иван Вазов", а алпинистите да преспят в хижата. Тръгнахме веднага покрай езерото на Чистотата, изкачихме се на билото над Урдините езера. На места пътеката беше само един ръб, и то заледен. Стигнахме началото на Пазар-дере и тримата ми приятели се спуснаха стремглаво надолу в състезание кой пръв ще стигне хижата. Аз след тях бавно се придвижвах по заледения сняг, който беше на вълни, и ските подскачаха. Падна гъста мъгла и нищо не се виждаше. Стефан излязъл на вратата на хижата и ме чул, че минавам на няколко метра и ме извика. Аз спрях и по гласа му намерих хижата. Хижарят беше приятел на Крум Въжаров, който като началник в профсъюзите, го беше назначил на това място. Посрещна ни много хубаво. Преспахме и на другия ден се върнахме на Седемте езера, като се срещнахме с алпинистите. Слязохме надолу до хижа „Вада" и Говедарци, откъдето с автобус се прибрахме до София.

На Рила при мене, в палатката ми имаше около 10-15 братски палатки, които щом пристигнеха някои приятели в лагера, аз веднага ги раздавах. Строях палатки за братя и други за сестри. След направата на хижата тази хубава традиция се загуби - а и палатките остаряха, скъсаха се и условията за лагеруване станаха трудни. Започнаха да ни преследват и милицията да разваля лагера и да ни сваля надолу. Ние сменихме тактиката и когато се появеше милиция, бързо сваляхме палатките и се скривахме из клековете. Чакахме ги 1-2 дена, докато си отидат, и пак построявахме лагера. Те разбраха този наш прийом и внезапно идваха и ни караха без коне на гръб да си сваляме багажа до хижа „Вада". Така една година Нойо Филипов и децата му свалиха всичкия багаж до хижа „Вада". По тази причина с Елена Симеонова започнахме да ходим на Рила без палатка, а само с раници, за да сме по-подвижни и лесно да слизаме надолу, когато ни свалят. Постоянно намирахме нови методи и начини, по които да провеждаме лятната школа на Рила.

При едно лагеруване на Рила падна сняг и приятелите слязоха надолу. В магазина имаше много дини и за да не се хвърлят, брат Йордан Бобев ги ядеше, макар че бе много студено. След няколко дена времето се оправи, снегът се стопи и ние успешно свалихме багажа до хижа „Вада" и София.

*Вж Изгревът, т. IV, с. 590-592, N14

** Вж Изгревът, тIII с. 359-371: т. VIII, с. 162-164, N76, с. 170-173, N79; т. XV, с. 374-378, N106,

Една година сметките се водиха от брат Тодор Стоименов. При приключване на лагера в него се оказва остатък на повече от 8000 лева, които няма на кого да отчете. (Понеже ни гонеха и разваляха лагера, отиването на Рила беше повече спонтанно, а не организирано и на място се правеха сметките за храна и други разноски.) Той решава, без да сподели с някого, да отиде на екскурзия в Гърция. Там прекарва един месец, купува си някои работи и се връща в България. Няколко месеца след това той си замина от този свят.

Обикновено в нашия лагер на Седемте езера сметките за стола и лагеруването се водеха от сестра Буча Бехар. Тя много точно водеше сметките на всички присъстващи в лагера и когато някои тръгваха надолу, тя събираше направените разходи. Една година, след приключването на сметките, сестра Буча констатира, че в касата има остатък от близо 7000 лева. Тя се съветва с брат Боян Златарев и му предлага своето решение да внесе парите в пощата на свое име и така те да се увеличават от лихвите. В същото време брат Гавраил Величков беше успял да уреди сестра Буча да получи една голяма сума от банката, вложена от един неин роднина отпреди войната и напуснал България. Буча се явява като негов пряк наследник. Буча внася парите в пощата на свое име, но след няколко месеца си замина от този свят.*

По време на лагеруването ни на Седемте езера през 1995 г. аз отидох на Вътрешния Близнак и видях долу, до езерото една палатка с двама високи младежи и две момичета, които ловяха риба. Наши братя минали покрай тях и им казали да не ловят в това езеро риба, защото може да има лоши последствия за тях. Те не ги послушали, а напротив - взели да късат главите на малките риби и да ги хвърлят обратно в езерото. Късно следобед те тръгнали за хижа „Рилски езера". Разви се силна гръмотевична буря. Когато минавали по поляната над петото езеро, паднал гръм и убил двамата младежи, а момичетата изпаднали в безсъзнание и с големи усилия едва ги спасиха.

Същата година на лагера беше дошъл един германец, построил си палатка и сечеше суровия клек и с него си палеше огън. Ние веднага отидохме при него и му направихме много строга забележка. На другия ден той събра багажа си и тръгна за Мальовица. След няколко дена ние научихме, че същият германец, когато минавал през връх Мальовица, го срещнала мечка и го разкъсала. Законите в планината са много строги за всички - когато човек съзнателно ги нарушава, нещастието неизбежно идва.

Обикновено в хижата редовно се събирахме с групата на брат Стойчо и жена му Янка Андрееви от Нова Загора. Като се качихме сутринта на Молитвения връх, видяхме, че някой беше хвърлил стола на Учителя в цепнатината между камъните. Беше заклещен здраво. Брат Стойчо с няколко братя от Нова Загора, Стойчо Драгнев, Таньо Танев, аз и др. успяхме с големи усилия да го извадим и занесем на мястото му. Тук имаше още по-голяма мъчнотия. Доста време ние умувахме как точно беше поставен преди столът, за да го поставим на мястото му. Стигнахме до единомислие и го направихме, както е сега.

Една група приятели с Таньо Танев отидоха при хижата и взеха камъка, който представлява върха на спиралата, и го занесоха на мястото на Учителя, където се намира и сега. Наближи съборът и на 18 август валя непрекъснато дъжд и град. Стана време да отидем на Мястото на Учителя и да се помолим. Моето ръководство ми каза да отидем горе и да поработим за оправяне на времето. Предложих на брат Стойчо и приятелите да тръгнем, като взех цигулката и се наметнахме с по един найлон. Започнах да свиря и да пеем и дъждът намаля и спря. Йоанна Стратева ни чу и веднага дойде с цигулката си. Изсвирихме и изпяхме песните, които ми се продиктуваха, и облаците се пръснаха, небето се изясни и по неговия свод се появиха големи светли звезди.

На другия ден - 19 август, имахме отлично време и изкарахме много добре трите съборни дни.

Понеже милицията започна всяка година да ни сваля и разтуря лагера, ние започнахме да посещаваме лагера без палатки и спяхме в новопостроената хижа. Напълвахме догоре раниците с храна и дрехи и по цял ден обикаляхме езерата.

Една година от този период ние ставахме рано и 3 седмици редовно с Елена Симеонова отивахме да посрещаме изгрева на слънцето на Салоните, където на палатка бяха брат Борис Николов и сестра Мария Тодорова. Те ни посрещаха много добре и заедно прекарвахме с тях до следобед, когато се връщахме в хижата пак да преспим. Като тръгнахме една сутрин, Елена забеляза, че и няма портмонето. Тя се върна в хижата, но там го нямаше. Отидохме до сестра Райна Найденова, при която вечерта бяхме на гости, но и там нямаше следа от него.

Елена се разплака, но аз и предложих да си изпълним наряда, а за портмонето има кой да помисли. Отидохме на Салоните, където прекарахме много хубаво деня. Тези дни хижата беше пълна с хора. На връщане към хижата пак минахме по пътеката, по която сутринта тръгнахме. До самата пътека, в канавка, изкопана за отводняване на палатка, където преди години си строеше палатката сестра Олга Блажева, видяхме портмонето. През деня по тази пътека са минали стотици хора, но никой не го забелязал. Елена го взе и започна да плаче от радост и благодарност.

По времето на Кънчо стана голям пожар под първото езеро и дойдоха войници и селяни да го гасят. Въпреки техните усилия пожарът напредваше. Времето беше сухо и хижарят покани и нас, от Братството да помагаме. Войниците и селяните прилагаха класическия начин - да се изсече широка бразда в гората пред огъня и когато той дойде до това място, да спре. Една голяма група приятели отидохме под първото езеро и аз предложих да влезем в самия огън и да отхвърляме горящите дървета в изгорялата част и така да се спре огънят.

Някои от приятелите пострадаха от огъня. Сестра Ина Дойнова и още една сестра си изгориха якетата. Обаче по този начин пожарът при нас спря и след няколко дена напълно загасна. Накрая ни помогна и небето, като ни изпрати един хубав дъжд.

След едно лагеруване на Рила някои наши приятели бяха запалили отпадъците, събрани в нашия лагер, и пожарът беше обхванал почти цялата местност. Най-лошото беше, че гореше торфът отдолу, под камъните, и където не се очакваше, огънят избухваше силно. Ние бяхме отишли за 9 септември на езерата и взехме бързи мерки. Есента беше суха и дълго време не беше валяло дъжд. Почти угасихме огъня и предпазихме клека в лагера от унищожение. Пълното му загасване стана след 1 седмица, когато падна първият сняг на Рила и намокри скритите огнища.

През 1952 г. при езерата се започна подготовка за построяване на хижа до второто езеро. Ние изтеглихме лагера и бивака на първата тераса горе, където започнахме да строим кухнята и магазина. С Петър Филипов събрахме пясък, купихме цимент и направихме бетонови легла за казаните и чайника. Дейно участвахме в построяването на хижата, която в началото беше малка. Направихме и мозайката в коридора и я изтъркахме с Крум Въжаров на ръка. Хижата започна да функционира от 1956 г. Първият хижар се казваше Виктор, а след него дойде Кънчо. Хижата я наричаха отначало Преходна, за отиване до х. „Иван Вазов" и Рилски манастир. После и сложиха името хижа „Седемте езера".

Брат ми Костадин Няголов работеше в Управлението по геодезия - към военните и измерваше котите по върховете. Разполагаше с военни коли и ми предложи с една да ни закара до „Вада". Ганка, Ружа, Катя Грива и аз качихме багажа на военната кола. Вечерта у нас дойде отговорникът на милицията в квартала и ни предупреди, че ще ни арестуват, защото искаме да използваме военна кола за прекарване на хора от Братството до Рила.

Брат ми не се уплаши от това предупреждение и сутринта рано тръгнахме, минахме през Самоков и стигнахме до х. „Вада", където свалихме багажа. Нямаше коне и ние стояхме пред хижата. По обяд от планината дойдоха няколко пияни комунисти - големци от Самоков, и взеха да ни плашат и ни заставят да се върнем веднага в София. Катя и Ружа се разплакаха, а аз стоях настрани и се молех. В това време дойдоха жените на тези големци и като видяха, че сестрите плачат, започнаха да се карат на мъжете си - защо плашат хората и ги карат да плачат. Хванаха ги под ръка, вкараха ги в колите и си тръгнаха за Самоков. На другата сутрин дойде бай Янко с конете. Качихме багажа горе и уредихме лагера. Скоро дойдоха още много други братя и сестри.