Светулка

Ще ви предам разказа на Темелко Стефанов Гьорев, направен на 23 август 1978 г. и стенографиран от мен. В Мърчаево има петима неразделни приятели, отявлени пияници и пушачи: Темелко Стефанов Гьорев, Симеон Стоянов Костов, Владо Сергеевич Вазагин, Петър Киров Николов и Николай Радев Георгиев. След свършване на работния ден те се събират заедно и пиянстват до късно в кръчмата, като не мислят за децата си, които нямат дрехи и често си лягат гладни.

Една вечер Темелко вижда дъщеря си Косена, като отива в мазето на къщата, за да спи с баба си, да носи едно столче. Той я пита: „Защо носиш това столче?" - „Татко, всяка вечер при мен идва един старец с бяла брада и ми говори много хубави работи. За да не сяда на леглото, аз му нося това столче, да сяда на него, а сутринта пак го връщам в кухнята." Темелко, който е малко пийнал, казва: „Какъв старец може да идва при теб?Това е някой дявол." Но Косена всяка вечер редовно носи столчето и слуша този старец, който я посещава.

Постепенно петимата приятели разбират, че работите им с пиене отиват много на зле. Решават да се откажат от пиенето. За да се откажат от пиенето, подписват една полица и който от тях се хване, че пие, да плати полицата от 25 000 лева. На другия ден Темелко има някаква работа в София и отива на битпазар до Централна баня, където сега се намира ЦУМ. Влиза в една забутана кръчма, в която никой не може да го види, и се напива хубаво. Вечерта, като се връща в Мърчаево, той отива направо в кръчмата и там заварва и четиримата си приятели, които пият. Така опитът с полицата пропада.

Те не спират дотук. Съветват се и решават да създадат въздържателно дружество, срещу което се обявява кръчмарят, който по този начин ще загуби своите постоянни клиенти. Това дружество просъществува късо време и приятелите започват пак здраво да пият.

През 1924 г. в селото идва нова начална учителка на име Елена Хаджигригорова. Тя е сестра от Младежкия клас на Учителя и от Класа на добродетелите. Още с идването си в Мърчаево пожелава от сърце и душа да пробуди хората му за новия живот и постоянно се моли за това. Квартирата и е в дома на Симеон Костов . Скоро той забелязва, че новата учителка е малко особена. След свършване на училище тя бързо се прибира и затваря в стаята си, където чете някакви книги. В неделя става много рано и отива в София, а когато се връща вечерта, е много радостна, разположена и усмихната.

Това нейно поведение заинтригува Симеон. Един ден, когато учителката е на работа в училището, той прави шперц, отключва вратата и влиза в стаята и. На масата вижда книгата „Тайната философия на индусите". Взима я и я прочита. Така той няколко пъти влиза в стаята и, когато тя е на работа и взима книги, които чете с голям интерес. Забелязва, че всичко, което прочита, му изглежда много близко и познато, сякаш десетки пъти го е чел и учил.

Решава да проследи къде ходи Елена Григорова в неделния ден. Една неделя той става много рано и когато тя излиза от дома, той тръгва след нея и я проследява по пътя. Стига Княжево, взима трамвая, слиза на една спирка, минава по улица „Опълченска" и влиза в един малък салон на N66. Между приятелите Симеон Костов е най-богатият, той ги ръководи и обикновено той плаща пиенето. Другарите му гo считат за свой водач и го слушат за всичко. Следващата събота, след като са пили в кръчмата, Симеон казва на приятелите си, че иска да ги заведе сутринта рано в София. Те мислят, че ще отидат в някоя кръчма на пиене.

* Виж « Изгревът» том VII стр. 688-689; том XVII стр.663-664, стр. 753.

Той определя да се съберат в 3 ч. при черквата и оттам да тръгнат към София. Всички са точни и тръгват пеш за Княжево. По пътя ги завалява пороен дъжд. Един от приятелите му се обажда. „Симо, и в Мърчаево имаме хубави кръчми, защо да ходим по тоя дъжд в София?" В отговор Симеон им казва да вървят, за да не закъснеят, и така те стигат Княжево. Вода тече от дрехите им. Качват се на трамвая, слизат на ул. „Опълченска" и Симеон ги завежда на площадчето срещу салона на 66. Приятелите от салона ги виждат, една сестра отива при тях и им казва: „Ако сте дошли при нас, влезте вътре, защото сте мокри, а ако не сте за при нас, приютете се някъде, защото може да настинете."

Симеон се обръща към приятелите си и казва. „Нека да послушаме жената, която ни покани, да влезем и да видим какво става в този салон." Те влизат и сядат най-отпред на пейката до катедрата. Присъстващите там мъже и жени запяват някаква песен. Скоро след това на катедрата застава един светъл човек, с бяла брада, облечен в бял костюм. Казват няколко молитви, изпяват още една песен и проповедникът започва да говори за голямото зло, което носят пиянството и пушенето, как страдат семействата и децата им - остават голи, боси, гладни, и какви лоши последствия носи това за здравето и живота на всеки човек. Една топла вълна облива петимата приятели. Докато им говори тези неща, които се отнасят точно за техния живот, изпитват голямо вълнение и напрежение и мокрите дрехи на гърба им изсъхват. След това въведение възрастният човек започва беседата си. Накрая събранието завършва с песен и молитва. Всички стават и тръгват да си отиват, а също така и петимата се отправят за Мърчаево.

Те са развълнувани и дълбоко замислени. Качват се на трамвая, слизат на Княжево и тръгват за Мърчаево. Като вървят известно време, Симеон казва: „Който има цигари, да ги хвърли и от днес нататък ще ходим да слушаме този човек на това, което ни учи, и повече няма да пием и пушим."

Това, което е невъзможно за човека, е възможно за Бога. Учителят само с една среща ги освобождава от отрицателните пиянски духове и ги призовава към нов разумен живот. Петимата приятели започват редовно, всяка неделя, да посещават беседите на улица „Опълченска" N66. По пътя на отиване и връщане те пеят и заучават песните, които чуват в салона, а за пиене и пушене и на ум не им идва.

Един възрастен брат от събранието подарява на Темелко портрет на Учителя. Той го занася вкъщи и го слага на масата, облегнат на една книга. Косена, малката му дъщеря, която си играе навън на двора, по едно време влиза в стаята и като вижда портрета, подскача. Темелко я пита: „Защо се уплаши толкова много от този портрет?" Вместо да му отговори, тя го запитва: „Татко, откъде си взел този портрет?" Той не и казва истината, а казва, че го е купил отнякъде. Тогава Косена му открива: „Това е онзи старец, който всяка вечер идваше при мен да ми говори толкова хубави работи."

Като пораства, Косена започва да пее много хубаво. Среща Учителя и го пита дали да се омъжи. Той я съветва да остане свободна, да не се омъжва. Тя не се вслушва в съвета на Учителя и загубва ясновидството, което има дотогава.

Големият син на Темелко, Костадин , през 1943 г. отбива военната си повинност в с. Божурище. * Една вечер пред къщата на Темелко Стефанов идва кола със закован ковчег, в който се намира синът му. Войниците нареждат веднага да се погребе и обясняват, че се е хвърлил под влака заради любовна история. Те си тръгват, а Темелко взима теслата, отваря ковчега и вижда, че под ноктите на пръстите му са набити игли, а вратът му е стегнат с тел.

Той съобщава това на приятеля си Симеон Костов и заедно отиват в София при Учителя. Разказват му всичко. Учителят казва: „Той е умрял като войник на фронта и скоро ще дойде във вашето семейство и ще ви разкаже подробно всичко, което е станало с него. Ще дойде време, когато ще искат да ти дадат награда и пари заради неговата смърт, но ти нищо не трябва да взимаш."

* Виж « Изгревът» том VII стр. 433-434.

На 9 септември 1944г.сутринта се ражда внук на Темелко от втория му син Велин, когото кръщават Петър. Той пораства и става на 6 години. Понеже другарката на Темелко - Софиянка постоянно плаче за убития си син Костадин, взимат и преместват дрехите и обувките му в плевнята, за да не ги гледа. Окачват ги високо на една греда.

Когато малкият Петър си играе при плевнята, отгоре пада една от обувките на Костадин. Петър я взима, занася я при дядо си Темелко и му казва: „Дядо, защо сте ми хвърлили тук обувката?" Темелко му отговаря, че обувката не е негова, а на чичо му Костадин. Детето казва:

„Аз съм същият този Костадин и ще ти разправя всичко, което се случи с мене в казармата, но едно не съм доволен, че ми променихте името на Петър. В казармата ние бяхме 18 души ремсисти. Един ден дойде нареждане от партията - да хвърлим чоп и двама, на които се падне, да разбият склада на казармата, да вземат оръжие и да го занесат на определено място, където ще дойдат партизани, за да го вземат. Чопът се падна на мен и на Владимир Бонев от Кюстендил и ние трябваше да изпълним тази задача. Разбихме склада, взехме оръжие и отидохме да чакаме партизаните на определеното място. Заедно с тях трябваше да отидем в гората, но те не дойдоха в уговорения час. Постояхме доста време и аз предложих на Бонев, понеже никой не ни беше забелязал в казармата, да се върна и да взема още оръжие. Върнах се и когато влязох в склада, ме хванаха и започнаха да ме изтезават. Искаха да кажа кои са ми другарите, с които съм свързан. На разпита аз отговорих, че всичко сам съм направил и нямам никакви другари. След големите изтезания ме изведоха на стрелбището и стреляха върху мен, но не бях вече в тялото си. Тогава се издигнах нагоре и отидох при Бога, където стоях известно време. Казаха ми, че трябва да сляза пак на Земята, защото майка ми и баща ми постоянно плачели за мене. Тогава аз се въплътих и се родих като твой внук Петър." *

Петър често разказва този случай на съседите, но майка му се скарва, набива го и му забранява да говори, защото хората ще помислят, че е луд.

Темелко се радва много от разказа на своя внук, защото вижда, че всичко, което Учителят предсказва, се сбъдва. Костадин е комунист, идеалист, който желае всички хора да живият добре и се е пожертвал за тази идея. При нечовешките изтезания, през които минава, той не издава никого от своите другари.

По същото време Темелко Стефанов е най-големият комунист в Пернишки окръг, Два пъти идва заповед от полицията до секретар-бирника на селото Темелко да бъде разстрелян. Секретар- бирникът е негов приятел, казва му да се пази и изгаря двете заповеди, На 9 септември Темелко пък го освобождава от комунистите, които са го арестували и искат да го разстрелят. Той не позволява да бъде убит нито един човек от селото.

Темелко ясно вижда голямата разлика между приложението на комунистическите идеи с насилие и новия живот, даден от Учителя,който трябва да се прилага с любов. В един разговор с Учителя по време на неговото пребиваване в дома му той го пита как да се освободи от Партията. Учителят му отговаря, че скоро ще има условия да я напусне.

В Мърчаево комунистите често правят събрания. На едно събрание като представител на градския комитет на партията идва един младеж от селото на име Петър Динов и казва: „Защо търпите Темелко между вас, този фашист? Той не пожела да получи стоте хиляди лева награда за убития му син, защо го търпите на събранието?" Темелко това и чака. Веднага става, хвърля партийната си книжка на масата и казва: „Що м аз съм фашист, сбогом, другари. Ето ми книжката и няма да ме видите повече тук." Всички го молят да остане, но той напуска събранието и партията. Така Учителят го освобождава безболезнено от комунистите.

През 1943 г. малката дъщеря на Темелко - Косена ,** започва често да го предупреждава да опразни южната стая на къщата си, защото в нея ще дойде да живее Учителя. Темелко и възразява, че това е невъзможно -Учителят да живее в тяхната стара къща: „Втори път да не съм те чул да казваш такова нещо. Ние не сме достойни хора да посрещнем един велик Учител"

* Виж « Изгревът» том VII стр. 417-418.

* Виж « Изгревът» том VII стр. 688-689; том XVII стр.663-664, стр. 753.

Косена настоява на своето, като казва да очисти и подготви стаята, защото, когато дойде Учителя, ще му се наложи набързо да я опразва и приготвя пред него. Той ще се засрами от него, че не му е подготвил стаята за живеене.

Синът на Темелко, Велин е войник и го пускат в отпуск на 14 януари 1944 г. Той влиза в голямата стая, където семейството му обядва, и им казва: „Наздраве, татко, добре, че обядвате. Ама какви гости ви идват?" „Какви гости, бе?" „Вашият Учител иде и по него има върволица от 50 души."

Темелко се стряска и скача. В това време Учителят вече слиза по стълбата, заедно с придружаващите го приятели, влиза в голямата стая и сяда на стол. Темелко и жена му Софиянка отиват в южната стая и започват да я разтребват. Изхвърлят старото легло и печката през прозореца, поставят хубаво легло, нова малка печка и подреждат стаята. Когато свършват работата си, Учителят става и без да го поканят, сам влиза в готовата стая.

В разговор в Мърчаево, в присъствието на Йорданка Жекова , Учителят открива, че Темелко е същият онзи евреин, който преди 2000 години дава своята горница на Христос, за да направи в нея Тайната вечеря. Тогава Темелко дава дома си за една вечер, а сега за повече от девет месеца.

Много от опитностите, които приятелите имат в Мърчаево, са описани. Темелко участва активно в живота на братската група и след отиването на Учителя в София събранията на мърчаевските братя и сестри се провеждат в стаята, в която е пребивавал Учителя. Присъства на погребването на Учителя.

По-късно стаята на Учителя става музей и се посещава от много наши приятели, особено в неделя.

Учителят поставя Темелко на пост да посреща и изпраща приятелите от София, провинцията и чужбина, да създава условия за четене на Словото. Тази задача той изпълнява с чест до последния си дъх.

След заминаването на неговия най-близък приятел Симеон Стоянов Костов, на 12 декември 1979 г., той се разболява много тежко, не може да се движи, непрекъснато лежи. Вечерно време заключват стаята му. Това продължава почти до изтичането на 40 дена от смъртта на неговия приятел.

На 14 януари 1980 г. - годишнината от идването на Учителя в неговия дом, ние с Елена Симеонова, го посещаваме и в разговор му казваме, че има още много работа, която трябва да свърши на Земята. Той много ни обича и иска редовно да ходим при него, когато сме в Мърчаево. Ние задоволяваме това негово желание и всяка седмица го посещаваме. Вечерта на 14 януари, след като излизаме, както лежи, чува глас, който му казва: „Стани!" Той се опитва да стане, но не може. След известно време втори път чува същия глас. Той се надига, сяда на леглото и пак ляга. Минава още малко време и чува за трети път гласа. Той скача, като си мисли, че и да счупи главата си, трябва да стане. Сяда на леглото и опира краката си на земята. През заключената врата в стаята му влиза Учителят, облян в бяла светлина в целия си ръст, поглежда на изток и излиза през прозореца навън. На душата му олеква и положението му се подобрява. Ляга и заспива.

Сутринта отиваме при него и той разказва за видението. Аз му казвам, че Учителя лично е дошъл при него, за да му продължи живота. След няколко дена той е напълно здрав.

През пролетта, когато времето се затопли, заедно с него и група приятели от Мърчаево правим екскурзия до връх Острец. След всяка беседа, в сряда, петък и неделя се качваме по стръмния баир над дома му и ходим на Паневритмия на една полянка в гората, наречена Бачище, на която Учителят играе Паневритмия през 1944 г. По това време правят регулация в селото - оправят улиците и зелените площи. Кметът отива при Темелко и го пита дали иска да направят на това място стълба. Всички от селото го обичат и особено управниците. Той отговаря положително и те правят една стълба с 50 стъпала, по които и сега може лесно да се качва стръмнината.

Всяка неделя от София в село Мърчаево идва една група братя и сестри, зиме и лете, за да участват в беседата в 10 часа. След свършване на беседата зимно време правим общ обяд в голямата стая, а лятно време - на пейките в двора. Всеки носи по нещо за хапване и слага на общата трапеза, а и любезните домакини готвят някакво ядене.

В нашето съзнание остават много хубави спомени от тези общи срещи, проведени на тишина и чист въздух. Повечето от възрастните приятели в Мърчаево си заминават и Темелко започва да се тревожи и споделя с мен - кой ще го замести. Казвам му, че Учителя има грижа за всичко.

През 1991 г. започват да се подуват краката му. На беседата на 17 март 1991 г. той не присъства. Лежи в стаята си болен и след свършване на беседата ни казва: „Който иска да ме види на живо, да дойде следващата неделя - 24 март, за да се видим." На този ден се събираме 16 души, прекарваме много хубаво и се сбогуваме с него. След една седмица - на 1 април 1991 г., Темелко напуска своя пост и си заминава от този свят,

Николай Николов Дойнов, брат на Борис Николов, е роден в Габрово на 18 декември 1904 г. Като младеж заедно с майка ми Стефка Няголова поддържат Младежкия клас и се събират да четат беседи. Николай е типичен габровски представител с всичките техни качества. Отива в София, учи и завършва математика. В разговор Учителят му казва, че не трябва да се жени, но той среща Дора Карастоянова и набързо се оженва за нея. От едно изказване на Учителят научаваме, че той е прероденият Наполеон Бонапарт - първият антихрист, дошъл на Земята, който казва, че парите са най-важното в живота.

Отначало работите на Николай вървят трудно, но постепенно наследствените му габровски качества се проявяват и започва да успява в търговията. Скоро става вторият милионер след Славчо Печеников на Изгрева. Участва активно в организиране и провеждане на рилските лагери, като се занимава главно с транспорта и снабдяването на лагера с храна. Той е практичен и лесно се справя с многобройните трудности при тази дейност.

Учителят го обича и полага специални грижи за този първи антихрист, като му разкрива много закони и правила на живота. Подарява му астрологията на Саабей, която Николай впоследствие издава като своя астрология, попълнена с извадки от Учителя по физиономия, френология и хиромантия, направени от сестра му Цанка и други наши приятели.

При една екскурзия от Изгрева до Витоша по пътя за село Симеоново Николай казва гласно едно свое желание пред Учителя: „Искам да стана Крез на двеста милионен народ." Учителят се спира, поглежда го и казва: „Какво, какво искаш?" От този момент работите на Николай тръгват назад. По време на войната за отопление и готвене в кухнята и салона се използват като гориво каменни въглища.

През 1943 г. Учителят извиква Ради Танчев, дава му пари и поръчва да намери Начо Петров или Николай Дойнов да закупят и докарат въглища, необходими за отопление през наближаващата зима. Ради тръгва из Изгрева, среща Николай Дойнов и му предава поръчката на Учителя. Той веднага се съгласява, приема задачата, отива на гарата, купува един вагон въглища, наема няколко каруци и ги прекарва пред бараката за въглища до „Парахода".

Обед е и всички са насядали да се хранят. Николай минава пред пейката, на която седи Учителят, който се изправя, обръща се към него и му казва: „Николай, ти ще останеш, защото можеш да работиш!" Николай нищо не разбира от думите на Учителя. По това време правителството взима решение да хване някой черноборсаджия, да го накаже най- строго за назидание на всички останали търговци, повечето от които са черноборсаджии. Два дена след прекарване на въглищата Николай отива в Габрово, сутринта рано експедира всичката си стока, намираща се в склада му, натоварва я на голям камион, който заминава за София. Малко след това, към 10 часа, при него идват група агенти, които правят обиск, но не намират почти нищо в склада.

Въпреки това те го арестуват и подвеждат под отговорност. Насрочва се дело срещу него в Търново. Прокурорът подвежда делото по най-тежките членове на наказателния закон, които предвиждат смъртно наказание. Силно разтревожена, сестра му Цанка отива при Учителя и го моли да помогне на Николай. Учителят и отговаря: „Не се безпокой, всичко ще се нареди добре."

За процеса в Търново пресата дава голяма гласност. Николай има доста противници в околията, които се радват, че ще се отърват от него. Няколко дена преди започване на процеса, главният прокурор, който движи всичко и иска смъртното му наказание, си заминава от този свят. Тогава делото е прехвърлено в Сливенския съд, където е подведен под съвсем друг параграф. Накрая не го осъждат, а го карат да плати една малка глоба и го освобождават. Така Учителят го спасява от явна смърт.

След 9 септември, при идването на комунистическата власт, един ден Учителят го извиква и му подава своя златен джобен часовник, като му казва: „Николай, вземи часовника ми и го занеси на някой часовникар за поправка." Николай мушва машинално часовника в джоба си и слиза бързо в София да гони своите търговски работи. Полицията го среща, арестува и го затваря сам в една килия. При направения обиск не взимат златния часовник, за да не изчезне, а го оставят да стои в него.

Три денонощия Николай прекарва в килията и тогава се сеща за задачата, поставена му от Учителя. Изважда от джоба си часовника на Учителя, поглежда го и вижда, че той работи нормално. Часовникът е напълно здрав. Малко след това дежурният милиционер отваря вратата на килията и го пуска на свобода.

След заминаването на Учителя Борис и Николай влизат в Братския съвет и Николай се занимава с финансовите въпроси на Братството. По предложение на Боян Боев домакин на Братството става Гради Колев. За да може да получава купони за хляб, се налага да го назначат като домакин със заплата от 9000 лева месечно. Тогава най-малката заплата е 8000 лева. По едно време Николай обвинява Гради, че е откраднал някакви братски пружини, и му спира три месечни заплати, без да има някакво доказателство за това деяние. Гради протестира пред Братския съвет, но Николай му казва: „Ако не си доволен, вземи си багажа и напусни Изгрева."

По същото време на Изгрева стават големи разправии. Една сутрин, преди започване на беседата на Общия клас, Николай и брат му Стефан застават на вратата на салона и не пускат Никола Антов да влезе. Той се ядосва много и казва, че ще им покаже кой е той.

Няколко дена след тази случка в дома на Николай идва милиция, прави му обиск и му конфискува 120 милиона лева, които се намират в дома му. Незабавно го изпращат на изправителен лагер в Белене. Интернираните са голяма група. Като слизат от влака, ги посреща конна милиция, която с камшици и бой ги закарва в лагера. Там всеки лагерист трябва да изкопава определено количество пръст на ден. Николай много мъчно се справя с тежките условия. Благодарение на габровците, които му дават пари, той заплаща на здрави затворници, които изпълняват неговата норма, Така накрая се връща от Белене жив и здрав,

Под благотворното влияние на Учителя Николай успява да промени малко своя характер и да подобри отношенията с братята и сестрите. Известно време той изнася лекции по астрология в провинцията и София. Издава няколко книги. В напреднала възраст рядко се срещаше с приятелите. След кратко боледуване той си замина на 2.10.1998 г.

________________________________________

* Виж « Изгревът» том І стр. 490-510,; том IV стр 577-579; том XV стр. 195-569; том XIXстр. 487-491, стр963-967.

Естирка Иванова е родена в село Каменна река на 27 март 1932 г. Като малка е била палаво дете и обичала да се храни с плодове. Омъжва се, но не живее дълго време със съпруга си и се развежда. Решава повече да не се жени. По настояване на родителите си тя сключва втори брак. Оказва се, че мъжът и пие и постоянно я тормози и бие. Тя често плачела и се молила да разбере защо е такъв.На сън и показват, че е бил нейно дете преди четири прераждания и тя го е изоставила на 5-годишна възраст. Сега дошъл да и отмъщава за злото, което му сторила някога.

Мъжът и починал и сама отгледала децата си.

Отива да живее в Димитровград и работи като кранистка в Химкомбината, Един ден по време на работа, когато е в кабината на крана, тя се излъчва за 2 часа. Един ангел я хваща за ръка и я завежда в менталния свят, където около голяма маса седят 24 старци и четат дебели книги, написани със златни букви, а Учителят е зад тях. Той поздравява Естирка с вдигната ръка и старците се надигат, поглеждат я, покланят се и Учителят им дава знак да продължат да работят. След това Учителят пак поздравява Естирка и тя си тръгва назад, към Земята. Навсякъде, където минават, съществата, които срещат, пеят и се покланят на нейния придружител. Дърветата са златни, а в реките тече жълта златна вода. Като идва в съзнание, вижда, че всичко около нея свети. Часът е 16 и тя слиза от крана.

* Виж « Изгревът» том XIII стр. 595-597.

Цяла седмица не може да яде хляб, защото, като посегне да го вземе, той свети и тя пие само вода. Във всички хора тя вижда, че излъчват светлина. Като отива в салона, където стават събранията на братската група в дома на Ангел Гочев, тя вижда Учителят, застанал до прозореца, изправен в целия си ръст.

Тя събира редовно приятели, четат беседи и правят общи беседи. След заминаването на Васил работи духовно, организира срещи със съидейници от провинцията. Естирка живее и преодолява трудностите, които я съпътстват. Естирка страда от херния, която често се подува и и пречи на живота.

Синът и, който слиза на Земята да и помогне да се освободи от мъжете, се обърка по жените. Ожени се и има син Георги. Баба му много го обича. Синът и е дърводелец и музикант, певец - свири на електрическо пиано - синтезатор, но не може да си изкарва средства, а жените му правят магии и му ограбват всичко, което изкара. Живеят при Естира, навъртат много ток и вода и я оставят тя да плаща с малката си пенсия. Тя взима пари на заем, плаща си задълженията и после ги връща като често гладува и по цяла седмица, докато си вземе пенсията. Като я посетя - няма нищо за ядене: нито хляб, захар, олио, маргарин, варива - боб, леща. Така кара напоследък няколко години. Ходи и взима кашони от приятели и с тях се топли в студа. Често има големи трудности със здравето - високо кръвно и болки в стомаха и червата.

Синът му Георги порасна и почна да го строява: „Толкова ли си глупав, че не можеш да си намериш една разумна жена?" Сега е в 3 клас. Има силно развита интуиция и за всичко пита своето вътрешно ръководство. Синът и Димо попадна на една Елена, която постоянно му прави магии. Синът му Георги я изгонва и тя отива при мъжа си, да гледа дъщеря си и домът им почва да се очиства от магиите, които прави. На Димо дошъл акъла и не ще да я види.

Всичките разправии засягат пряко Естирка, която изживява всичко много трудно. Женско сърце, което е като трепетлика от всичко се засяга и тревожи. Тя има група приятели от Братството, и

често я посещават и помагат.

На времето в Братството се подвизава един учител по литература на име Васил Радев Гаржев. Като студент в Университета негов колега го завежда до салона на Изгрева. Предлага му да влезе вътре да слуша беседата, която Учителя държи в момента. Приятелят му има някаква работа и си отива. Васил отваря вратата на салона, но Иван Антонов, който стои на вратата, не го пуска. Учителят от катедрата се обръща към него и казва: „Един египтянин е дошъл да ни види. Пуснете го да влезе!" Иван Антонов го пуска в салона, където слуша беседата. Васил започва редовно да посещава всички беседи на Учителя.

След завършване на университета той отива на разговор при Учителя и го моли да остане на Изгрева и да работи за Братството. В проведения дълъг разговор Учителя му разкрива, че той идва от Египет и е прероденият Йосиф, син на Яков, после Йоан, любимият ученик на Христа, който изнесе най-мистичните слова, написани в Евангелието и Откровението. През средните векове Бялото Братство го изпраща в Европа като Данте Алигиери. В онова прераждане той дава външен израз на своята голяма любов и написва лирични стихове за своята любима Беатриче.

Учителят му обръща внимание, че при онази негова инкарнация той написва книга за ада, но много неща в нея не са точни. Затова той му дава задача да напише нова книга, в която да обрисува живота в рая. Васил Радев обещава на Учителя да изпълни тази задача, но досега ние не знаем дали е написал подобна книга.

По повод неговото желание да остане да работи за Братството на Изгрева, Учителят му обръща внимание, че преди 2000 години е работел само с евреите, а сега е необходимо да работи с мохамеданите в Родопите. Той отива в училището на село Манастир, в което е изпратен по разпределение, но се оказва, че местата са заети и там нямат нужда от преподавател по литература. Васил стои няколко дена и моли директора да го назначи за прислужник в училището. Удовлетворяват молбата му и той започва усърдно да почиства училището. Наскоро селото е посетено от окръжния училищен инспектор, който се оказва, че е негов състудент и го познава добре. Като го вижда, че мете, го пита защо е метач в училището. Васил отговаря, че няма щат за него - местата са заети от други учители. Тогава инспекторът събира целия персонал на училището и го назначава за директор.

Васил въвежда голям ред в училището. При следващата проверка инспекторът остава много доволен от неговата прецизна работа. По характер той е мек и снизходителен, но много наивен - често го лъжат, особено в сметките. Свири на мандолина, цигулка и балалайка. Има много добър глас и точно изпълнява братските песни. На учениците си никога не пише двойки, а ги предразполага да учат и става добър приятел с тях. Те постоянно споделят с него всичките си мъчнотии в живота. Владее съвършено говоримия и писмения турски език и отлично познава местните нрави и обичаи. Умее да си променя лицето - от възрастен да става млад, като 20-годишно момче. Може да се излъчва с астралния си двойник и много пъти се явява на сестра си и други наши приятели в различни градове.

Той подема и започва добре да изпълнява задачата, дадена му от Учителя. Разнася неговото Слово навсякъде, където работи. Притежава дар-слово, събира и лесно се сприятелява с бедните души. Васил създава много братски групи и кръжоци, главно сред младежите от Димитровград, Пловдив, Варна, Кърджалийски окръг, Наречен и другаде.

* Виж» Изгревът» том III стр. 199, стр. 202-203, стр. 398-399; том XI стр. 773-783, стр.785-789; том XIII стр. 851, т. 15 буква „Д".

** Виж « Изгревът» том VII стр. 168-182.

При една среща Учителят му обръща внимание да бъде отзивчив и да услужва на всички хора, които отиват за помощ при него. По едно време при него идва една жена. много окъсана, но красива и очите и светят като звезди. Тя го помолва да и даде нещо за ядене. Като вижда в какво окаяно състояние са дрехите и, дава и едно свое старо палто, като и се извинява, че няма възможност да и даде женско облекло. Тя му благодари и казва, че и това палто, което и дал, може да го носи. След това се обръща към него, изглежда го и казва: „В живота си ти ще срещнеш една млада сестра от твоето общество и тя ще се грижи за теб до края на живота ти. Тя се казва Естирка." Той се учудва на това, което казва, защото не познава жена с подобно име. Жената обяснява, че Естирка е много добра и разумна, но трябва да внимава да не я сърди и да не кара с нея.

След този разговор тя си отива. Васил посещава Димитровград и там среща тази Естирка на Паневритмията в парка. Той и казва ясновидски много неща за дъщеря и Мариана и семейството и. Попитал я може ли да отсяда в дома и, да говори за Учителя. Естирка го приема и научава как да развива интуицията си с упражнения за очите, ушите и веждите.

Васил имал способността да се излъчва и да се материализира другаде. Веднъж бил в Момчилград, Естирка говорила по телефона с него и след малко го видяла в Димитровград. По невнимание Васил паднал от 8 м. височина и си разбил зъбите, от което понякога изпадал в депресия. Създава братска група и в нейния дом започват редовно да се събират младежи за четене на беседи и разговори. Понеже проявява ясновидство, отвсякъде идват посетители в дома на Естирка. Тя готви и ги посреща. Макар че между тях разликата е повече от 20 години, те започват взаимно да си помагат. Естирка забелязва, че сестра му Вера не го гледа добре и повече от дрехите му са скъсани. Купува му фланелки и долно бельо. Гледа го като свое дете.

Васил има силен дух и внася импулс в младежите и те стават последователи на новото. В Димитровград групата се разраства и сега продължава своята дейност. По време на сън Васил редовно среща в невидимия свят жената, която му прави предсказанието. Тя работи заедно с Учителя и тогава той разбира каква душа има тя.

Като преподавател той обикаля много градове и села. Накрая отива в Момчилград, където си прави къща, и там се пенсионира. Сприятелява се с попа, който му става добър приятел. Една вечер го вижда, че целият свети, и му казва: „Разбрах те от кои си." Васил го запознава с идеите на Учителя, попът му помага много, като скрива всичките беседи в дома си. Така Васил запазва беседите.

В разговор с Естирка Васил и описва едно свое посещение, което прави в ада. Той стига до центъра му, където го посреща тарторът на ада, заобиколен с няколко рогати същества, които му козируват. Васил отговаря на техния поздрав. Обяснява на Естирка, че там е много горещо и съществата работят при много строг контрол, без никаква свобода. Те поддържат живота под Земята - вулканите, термалните извори и промените на земната кора - земетресенията. Васил обяснява, че там е много страшно и човек трябва да бъде герой, за да може да отиде да разгледа ада и да се върне обратно.

Вуйчо от рода на Естирка, на име Недко, обича много да пие и веднъж го намират обесен в дома му. Неговите близки започват да се подозират един друг и да се обвиняват за неговата неестествена смърт. Естирка разказва случая на Васил и двамата отиват в къщата на заминалия. Васил обяснява на роднините му, че той сам се е обесил - когато е бил много пиян, е сложил въжето сам на врата си. Понеже обесеният често ги безпокои, тропа, явява им се насън и иска някои неща, Васил взема една пръчка и двамата с Естирка отиват в стаята, където се е обесил. Той махва с пръчката три пъти на мястото, където висяло въжето, казва някаква формула и освобождава душата. От този ден заминалият престава да ги безпокои.

Момчилград, където Васил се настанява да живее, е място с много силно турско влияние и голямо количество отрицателни духове. По едно време той се разболява тежко и извиква Естирка да го гледа и да му помага. Когато влиза в дома му, отварят се вътрешните и очи. Тя вижда стотици черни духове с чалми, които прескачат през оградата и прозорците и влизат в стаята на Васил, като казват: „Сега ще се справим с този Васил." Тогава Естирка казва три пъти формулата: „В името на Христа, вън, вън, вън!" Тя вижда, че духовете се обръщат назад и през глава избягват от стаята, а на другия ден Васил оздравява. Сестрите му са против приятелството му с Естирка и му правят магии, за да ги разделят. Той им казва, че никой досега не го е гледал така, както тя. „Вие какво сте направили за мен?"

През 1988 г. Васил заболява тежко и цяло лято боледува, като става кожа и кости. Той лежи в леглото си с глава, обърната на север. Естирка вижда над главата му един черен кръст и веднага събира братята и сестрите от Димитровград на обща молитва за неговия живот и неговото здраве. Купува шишета със зехтин, в които слага жълт кантарион, държи ги 40 дена на слънце и ги дава на Васил, който изпива три шишета. В молитвата си Естирка пожелава да даде от своя живот, за да може да живее Васил и да работи за Бога.

Постепенно той се оправя. Една седмица след тази акция кръстът над главата му се сменя с една жълта линия, която се простира от главата до краката му, и той оздравява.

В Момчилград стават разправии в семейството им за къщата, в която живеят. Васил получава инсулт и влиза в болница, където Естирка го гледа 50 дена. Тя постоянно го разтрива, понеже тялото го боли навсякъде .Вижда над главата му една дъга, която след няколко дена се сменя с втора, наполовина по големина от първата.

Тогава Васил и казва, че ще си замине, и Учителят ще дойде да вземе душата му да я заведе в другия свят. В момента, преди да си замине, Естирка вижда образа на Учителя над него и на дясната ръка, пръстите събрани над предната част над главата му, откъдето той изтегля нещо нагоре. Това е неговата душа. Васил изхърква и си заминава на 11 ноември 1995 г. Той живя за делото на Учителя и навсякъде пропагандира и разнася Словото му за будните души. Отлично изпълнява задачата си в този живот. Три месеца след заминаването си се явява в сън на Естирка и я кани да отиде на мястото, където пребивава. Повежда я към един висок, светъл връх. Обяснява и, че майка му го е търсила, но била много ниско и не могла да отиде при него. От върха се откривала чудна гледка. Тя се събужда, но не запомня името на върха.

В 1938 г. на Изгрева идват да живеят Ганка Бончева, Ружа Чернева, Лалка Кръстева и Стоянка Драгнева. Лалка и Ганка се сприятеляват и живеят заедно. Ганка е смела и отива при Учителя да го пита дали може да е негова ученичка и да остане да живее на Изгрева. Учителят й отговаря, че може да бъде негова ученичка. Лалка не смее да го пита, понеже е много стеснителна, но по-късно отива на разговор при Учителя. След известно време Ганка среща на Изгрева Ружа Чернева, която иска да продължи своето образование, но за целта и трябват 800 лева. Ганка решава да и помогне, да и даде тези пари. Тя отива да се посъветва с Учителя. Той и казва: „Няма ли да ти дотрябват тези пари? Ти сега имаш доста нужди?" Ганка отговаря, че ще работи и ще изкара. „Добре." - съгласява се с нея Учителя. Ганка отива в бараката си, където са получените по пощата 200 лева от родителите й. Събира всичките си пари и те стават 800 лева. Намира Ружа и и ги предлага, но тя категорично отказва да ги вземе. Тогава Ганка и казва, че Учителят е разрешил да и даде тези пари, за да учи, и тя ги приема с благодарност.

В края на следващата беседа, изнесена от Учителят, той казва: „Една сестра решила да помогне материално на

друга, да учи. Следвайте нейния пример."

Лалка и Стоянка са потопени в хубавата братска среда и се включват в общия живот. Живеят доста оскъдно, но приятелите им помагат, настаняват се в бараки и започват да работят. Ганка става помощник на Ради Танчев в земеделските работи при обработването на градина

След неговото заминаване на 12 май 1955 г. тя продължава неговото дело и обработва братските места до 1970 г., когато ги национализират за направа на съветска легация. Ганка насади много ягоди там, където сега е руската легация и около Мястото на Учителя.

Тя се грижеше добре за тях и имаха изобилно плод. Аз, сестра Йотка и дъщерите и Виолета и Мими и помагахме особено в брането на ягодите в щайги. Ганка постоянно продаваше хубави, сладки ягоди на наши приятели, които идваха на Изгрева да си купят. Давахме и няколко тона 5-6-7 - наряд в Дианабад, където имаше пункт за събирането на ягодите и ги карахме с голяма каруца, впрегната с 2 коня.

Ганка беше неуморна в работата и поддържаше пълен ред в градината. Тя заедно с Ружа Чернева живееше в бараката на брат Георги Йорданов, под Райна Калпакчиева и до брат Игнат. Веднъж отивам рано и чукам на вратата и Ганка излезе веднага гола, понеже малко преди това излязла Ружа и помислила, че не е добре и тя и чука. Извини ми се, че е гола и си влезе вътре.

На братската нива до Любен Барбов закарахме платформа с тор и я наторихме добре и засяхме картофи, които дадоха много плод - почти един тон. След това там сложиха бараката на сестра Конова, където след заминаването й живя Марчето Петрова. За празника на просветителите - 24 май, отидох на Мусала, като Ганка ми набра една кофа с ягоди и взех един хляб и с тях изкарах 3 дена на Мусала. Отидох на Маричините езера - Горното „Олтаря", преспах в пещерата, която има там, увит в найлони. Беше хладно и наоколо всичко е преспи.

Цяла нощ козите на стада минаваха покрай краката ми, устремени към връх Манчо. На другият ден посрещнах изгрева, и след това слязох надолу по река Марица. Изкарах ягодов режим три дена.

Често ходехме през пролетта с нея да берем коприва над водната камера много пъти, на връщане от Присоите. Имаше много коприва и ние се увлякохме и набрахме по един чувал. Взе да мръква и метнахме чувалите на

гърбовете си и тръгнахме. Ганка е по-ниска от мене и чувала и стърчеше половин метър над главата. Видяхме трима, които слизаха надолу, обърнаха се назад и като ни видяха, извикаха: „Мечка!" и побягнахме надолу. Тази коприва на другия ден я раздавахме по целият Изгрев. Което останеше, го слагах в корито, в килера, поръсвах я с вода и цяла седмица копривата беше прясна и свежа.

Често ходехме с нея на Малкият Резен, където имахме лагер с чайници, имаше и малък извор, от който си вземахме вода за пиене и готвене. Ганка беше изтрепана от работа, лягаше на слънце върху дреха и веднага заспиваше. Аз не я събуждах, но времето напредваше, и към 17 часа я дигах и с бързо темпо се отправяхме към Симеоново, което беше доста далеч от Резена. Веднъж срещнахме брат Гавраил Величков, който ни каза, че добре се обичаме и можем да се съберем да живеем заедно. Аз му отговорих, че и на ум не ми е идвало за такова нещо, нямам знание за такъв живот. - „Тя, Ганка ще те научи." Ганка се сконфузи и взе да отбягва да ходи с мене Тя е с 18 години по-голяма от мене.

На Рила бяхме заедно, обикновено отивахме с първата група и строяхме лагера. Ганка водеше кучето Стоянчо постоянно със себе си. Аз си бях пуснал брада. Тръгнахме една сутрин за Страшното езеро в 2 часа - Ганка, сестра ми Величка и аз. Минаваме покрай Харамията, билото и по лифта на поляната пред Дамга. Ходехме бързо и изгрева го посрещнахме на връх Мальовица. Минахме Еленините върхове, Иглите, Орловец, Злият зъб и се качихме на него - имаше тетрадка да се впишеш като си се качил. Стоянчо постоянно тичаше пред нас, и щом видеше някое езеро долу, се затичваше, стигаше до някъде под билото, спираше и изскимтяваше - разбираше, че водата е много далече. Ганка му сипваше в устата от манерка. Минахме Ловница, Купена, който е 1 метър по-висок от Мальовица, и се спуснахме по шията на Великана и стигнахме до Страшното езеро и Заслона. Кучето й Стоянчо се хвърли цялото в езерото и ненаситно пи вода няколко минути. Излезе от езерото и взе да почива. Понеже Величка беше уморена, останахме да преспим в Заслона. Сутринта поехме обратният път към езерата - Орловец този път го минахме от северната страна и се спуснахме по камъните право към пътеката. По нея минаваше група туристи и извикаха: „Гледайте, гледайте един смел поп се спуща по най-стръмното, заедно с попадийката и дъщеря си." Слязохме на пътеката и се върнахме на второто езеро до вечерта.

Друг път Ганка носеше една котка, която живееше в кошница до палатката на Ганка. Събрахме лагера и слязохме надолу на хижа Вада, където бай Янко беше стоварил багажа. Ганка беше турила котката в торба, но като я извади от торбата вечерта, тя избяга нагоре. През нощта Ганка отиде на бивака, за да я търси. Намерила я легнала на мястото на палатката и я сложила в торбата. Преспала малко и тръгнала надолу, и дойде точно навреме, когато дойдоха двата камиона за откарване на багажа ни в София. Ганка не извади котката от торбата, а я пусна чак в София.Тя живее заедно с Ружа Чернева и постоянно й помага като родна сестра до нейното заминаване на 8 февруари 1988 г.

През зимата една година с Ганка отидохме да чистим покрива на художественото ателие на Стаменов от големият сняг, който беше паднал, много трудна и сложна работа. Понеже бях по-лек - 48 кг., с метла и със снегорин успяхме да очистим стъклата и в ателието му имаше пак хубаво, естествено осветление. Той беше много доволен от това и понеже беше лауреат на Димитровска награда, съдейства на сестра Ганка да отиде на Черни връх при Гошо, да раздава чай на туристите, което изпълняваше много години. Там отиваше и приятелката й Ружа.

Преди това, към 1960 г. Ганка и Ружа станаха хижари на хижа „Седемте езера". Ружа беше есперантистка и получаваше много писма и ме помолиха да ги взимам и им ги занасям на хижата. С рейс отидох до село Говедарци, оттам нагоре със ските и въжета отдолу, до езерата. Взех един вестник като тръгвах от будката. Към 15 часа и 40 минути стигнах първото езеро и взех да се качвам по водопада към хижата. Кучето й Стоянчо подуши, взе да лае и дойде при мене и понеже ме познаваше, взе да се гали и скимти. Отидох на хижата и групата туристи, които бяха отишли предният ден не вярваха, че съм отишъл толкова бързо до хижата същия ден. Те преспали на хижа Вада. Извадих и им дадох да четат вестника, който си бях купил и чак тогава повярваха, че съм дошъл толкова бързо. Предадох пощата и легнах да почивам. На другия ден (беше месец февруари - Водолей), излезе силен южен вятър - фьон и хижата се клатеше и скърцаше като кибритена кутийка. Разбрах, че хижата е построена точно на фунията, която се образуваше от Острец към второто езеро.

Със ските лесно се придвижих до село Говедарци и оттам до София. След 2 години Самоковското дружество сложи свои местни хора за хижари, а Ганка и Ружа трябваше да слязат през есента. Трудното беше, че всичкият братски багаж: чайници, казани, колци и др. бяха в мазето. Отидохме на помощ, но едновременно дойдоха и новите хижари. Ганка се занимаваше с тях, а ние - няколко братя и измъкнахме всичкия багаж, и го скрихме в пещерите на Молитвеният връх.

След това Ганка работи на Черни връх и раздава чай на туристите. Всяка есен и докарваха въглища на Черни връх с камион и с помощта на брат Георги Георгиев и синовете му ги прибираха в мазето за зимата. Докарваха и дърва, които пак Георги ги цепеше и нареждаше. Ганка беше сменена от метеоролога Чавдар, който продължи да прави чай на туристите.

След кратко боледуване на 12 януари 1998 г. си замина Лалка Кръстева*. По-късно, след продължително боледуване, на 25 ноември 1999 г. ни напусна и Стоянка Колева Драгнева**. Те оставиха красив спомен в братския живот със своята безкористна работа за благото на хората.

Красимира Аркадиева Николова е родена в София на 8 декември 1930 г. Заедно с брат си Петър израства на Изгрева в групата на изгревските деца. Чрез хубавия живот около Учителя - беседите, Паневритмията, съборите, екскурзиите до Витоша и Рила, тя възприема новите идеи и започва да работи за тях. Родителите и са книжари и продават литература в София. Тя завършва средно образование и учи кинорежисура. Дълго време работи в киноцентъра и успява да си направи апартамент на улица „Патриарх Евтимий".

Отиват с майка си Мария на разговор при Учителя. В края на разговора Учителят й казва: „Красимира, ти можеш с всичко сама да се справиш. И в ада да влезеш, ще се качиш на рогата на дявола и пак ще излезеш на свобода."

По едно време майка и Мария се разболява и няма кой да я гледа през дена, понеже Красимира отива на работа. Тогава в ума и идва една светла мисъл. Тя написва на един нотен лист два реда от нотите на песента „На Учителя", слага го под възглавницата на майка си и отива на работа. Като се връща вечерта, тя заварва майка си, че спи и е в много добро състояние. Много пъти тя използва този метод на лекуване и винаги има добри резултати. Така дълго време тя поддържа живота на майка си.

* Виж « Изгревът» том ХІІІ стр. 514-548.

Печата различни братски издания - молитви, беседи и други необходими братски помагала. В нейния дом са съхранявани много от личните вещи на Учителя. Тя има много приятелки и познати, на които раздава беседи и ги запознава с новите идеи.

Красимира се омъжи за Тодор Боянов Ковачев, дошъл от Русе да живее в София. Оказа се, че съпруга й е много нервен и изисква пълно подчинение от нея и майка й. Като не може да постигне това свое желание, той купува големи ножове и ги плаши с тях. Те се обаждат на властите и го изгонват от дома си. Така се разтрогва бракът им.

На погребението на брат Боев, заминал от този свят на 21 07.1963 г се срещнах с Красимира и тя ми се оплака от проявите на Тодор, с когото се беше развела. Предложи ми да се оженя за нея, тя не е имала полови сношения с мъжът си. Аз й отговорих, че нямам намерение да се женя, и се разделихме приятелски. Десетина години след това аз се ожених за Елена, но Красимира ме обичаше и не си прекъсна връзката си с мене и ми даваше и услужваше с печатните материали, които приготвяше от Словото на Учителя. В нея се влюби братът на Елена - Димитър Симеонов, на когото тя отказа да се ожени и той се отчайва и отива в горите на Рила. Намират го роднините и го прибират. Отиват и разговарят с Димитър и Красимира приема да живеят като приятели. Той е майстор мозайкаджия и прави ремонт на апартамента и и живее при нея и майка й.

Същевременно купи стара къща в Княжево, събори и почна да строи нова. Братът на Красимира - Петър отиде в Русия, където се ожени и има двама сина - големият Камен и малкият Огнян. Той не може да живее с рускинята и се развежда. Майка му Мария го обича много и му праща колети с храна. Нямаше сирене, но тя намира овче сирене 1 кг. и му го изпраща. Той пише в писмо, че в техният град е пълно с българско овче сирене и няма смисъл тя да му изпраща. Дойде в София и се разговаряхме с него. Той е два дена по-малък от мене - роден на 23.07.1932 г. Питах го: „Какъв хляб ядете в Русия?" Отговори ми: „Чер, по-чер и най- черен."

Красимира се пенсионира, обикна и жена ми Елена, и за да може по-често да се виждаме, тя отиде да работи като метачка заедно с Елена в ТЕЦ „Земляне", макар че имаше две висши образования. Красимира страдаше от тромбофлебит и едно парченце тръгнало по кръвоносните и съдове и запушило аортата и тя си замина на 14.09.1990 г. Беше красива с розово лице. Наложи се да й правят аутопсия. След нея лицето й беше изкривено от страдание и почерняло.

Брат й Петър имаше приятелка от България, която искаше да се омъжи за него. Понеже Димитър не е сключил брак с Красимира, апартамента остана за брат й Петър. Пред мене и приятелката му каза, че всичко сега е негово и ще прави каквото си иска. Казах му, че в най-скоро време ще си замине, и то стана след около 6 месеца. Приятелката му ме намрази за предсказанието, което скоро се сбъдна и тя не можа да се омъжи за него и вземе този хубав апартамент на ул. „Патриарх Евтимий". Наследници станаха синовете му и големият Камен продаде апартамента на Лили Иванова и разпиля парите.

Когато е на 5 годинки, Лидия Аладжем пътува с майка си и баща си във влака от София за Варна. В същия влак пътува Учителят и влиза в тяхното купе. Започва непринуден разговор. Учителят изважда своята лупа и разглежда лицето на Лидия, а тя се оглежда в лупата. Той и казва: „Не си толкова грозна, колкото си мислиш."

След тази среща минават 20 години и Лидия идва в Братството. Тя боледува от силно стягане и тежест в главата и често забравя. Отива на разговор при Учителя и той и казва, че един от техния род се е самоубил и от време-на време влиза в нея и нарушава душевното и равновесие. Тя пита как да се справи с това болезнено състояние. Учителят и отговаря, че трябва да търпи, да мълчи и за всичко да благодари. Това болезнено състояние, което се проявява периодически у нея, и омръзва. Като гледа усмихнатите лица на братята и сестрите около Учителя в Мърчаево, тя сърдито казва на Учителя: „Аз искам да имам радост." Учителят се обръща към нея, изглежда я строго и казва: „Как ще се радваш, когато не си работила още. Нямаш капитал."

След заминаването на Учителя тя живее на Изгрева, където се сприятелява с Васил Георгиев (Вуйчото), който продава беседи в салона. Често те ходят заедно на екскурзии на Витоша, а лятно време посещават рилския лагер. Брат Васил отива в Южна България с беседи да проповядва новото. Без да знае, попада в граничната зона, където граничарите го хващат и го мислят, че е шпионин и го бият много. Пускат го, но той е много изтерзан и скоро след това почива.

Учителят не беше доволен от това, че не продаваше беседите честно, а по-скъпо и взимаше пари за себе си, независимо, че Братството му даваше като на разпространител на Словото.

Тя се занимава активно със Словото и музиката на Учителя. Имаше хубаво пиано, свири и пее братските песни. Превежда много беседи на еврейски и ги занася в Израел, където Цион Елиазер е образувал Братство. Лидия живееше в блок близо до нас и ние често и ходехме на гости. Тя ни свиреше на пианото братски песни. Аз и носех редовно от храните, които получавахме в Братството. Тя получаваше постоянно ежемесечно помощ от еврейското дружество в България. Когато се почувства не добре, подари цигулката си на Павел, а тя отиде да живее в гр. Видин.

Живя при племенницата си в град Видин и си замина на 22 септември 1998 г.

Веса Козарева е предана последователка на Учителя. По професия учителка, тя прилага идеите на Братството с децата и има много хубави резултати. Често пъти Учителят я праща в някои села и градове да разнася беседи и изнася сказки за новия живот. Тя изпълнява точно дадените задачи от Учителя и след свършване на работата му разказва подробно за направеното.

След като се пенсионира, тя живее на Изгрева в малка барака, покрай която е алеята на кремовете. Води много скромен и беден живот. Учителят отива при нея на гости, а тя има само половин хляб и се чуди как да го нагости. Той схваща нейното вътрешно състояние и й казва да вземе една чиния и да отиде да поиска от Ради Танчев малко зелева чорба. Той и дава зеле с чорба и така тя нагостява Учителя.

По време на бомбардировките Веса Козарева отива заедно с Учителя в Мърчаево. Тя се настанява в къщата на Търса, заедно с Анастасия Янакиева, Решава да си изпере дрехите. В двора няма вода, затова тя ги слага в корито и отива да ги пере в дома на Темелко. Доктор Иван Жеков я вижда, ритва й коритото, дрехите се разпиляват. Той казва: „Тази коза - и тя дошла да пречи тук, а колко много хора се събират сега." Веса се натъжава много, разплаква се, отива и сяда при Извора на доброто. Учителят забелязва тази сцена, веднага отива при нея и й казва: „Не се тревожи и измъчвай. Тук са се събрали много и различни хора, които мятат само опашките си и се цапат. Ти иди на Изгрева и аз ще съм с теб."

Сестрата събира багажа си, връща се в бараката на Изгрева, където няма никой - всички са го напуснали. Няколко непознати минават през Изгрева покрай нейната барака и казват, че София ще загине от бомбардировките и нищо няма да остане от нея. На 30 март 1944 г. над София прелитат много самолети да бомбардират, но тя вижда във видение, че пред тях лети Учителят и им показва къде да хвърлят бомбите, Веса размахва бяла кърпичка и поздравява Учителя. При тези бомбардировки бомбите падат на слатинските ливади и зад село Дървеница. Самолетите пускат над 3000 разрушителни и 30 000 запалителни бомби.

* Виж « Изгревът» том VII стр. 688-689; том XVIIстр.663-664, стр. 753.

След заминаването на Учителя Веса живее известно време на Изгрева и когато започва събарянето на бараките, тя отива да живее в Мърчаево при Радка Герова и мъжа й Геро. Те й дават най-хубавата си стая и постоянно се грижат за нейното отопление и храната й. С мъчнотии и премеждия тя живее до 6 август 1968 г., когато си заминава от този свят. Остава вярна на Младежкия клас и не се омъжва.

Цочо Диков Ракитски е роден през 1883 г. в с. Ракита, когато изригва вулканът на остров Кракатуа и причинява големи пакости. Той казва, че има същия вулканически характер - бърз и крайно избухлив. След завършване на средното си образование идва да живее в София.

Запознава се с идеите на Учителя и ги приема. Работи като лаборант при професор Стефан Консулов, който написва една малка книжка срещу Учителя, след което му се схваща дясната ръка. При разговор с него Цочо му казва, че това е Божията правда, която му въздава, според това, което заслужава. Консулов си взима бележка, събира всички непродадени книги и престава да ги подарява на приятелите си. Подготвената втора книга срещу Учителя се отказва да я издава. Ръката му постепенно се раздвижва и той започва да си служи с нея. След 9 септември комунистическата власт го уволнява и той става строителен работник. Тогава Консулов се обръща към Словото на Учителя и до заминаването си се занимава с него.

Цочо се интересува от астрономия, от Луната и нейното движение и при всяко отиване при Учителя му задава въпроси, отговорите на които записва на една тетрадка. Той написва една научна теза за Луната и я изпраща в Англия, но английските астрономи не я възприемат, понеже не е издържана математически.

Активно участва във вътрешния живот на братството. Веднъж четат пред Учителя 133 Псалом и всички присъстващи започват да се смеят на Аароновата брада, която два пъти се споменава в Псалома. Учителят много строго казва, че за да има единомислие, непременно трябва да участва разумната човешка воля и затова в Псалома два пъти се повтаря за Аароновата брада. Той се интересува от строежа на атома и в тетрадка си записва всичко, казано от Учителя, по въпроса.

Имаше тема в Младежкия клас и аз изнесох малък доклад по темата „Строеж на атома" в класа. След беседата брат Цочо Диков идва при мене и ме помоли да му дам темата, която бях написал да си я препише. Наложи се да му продиктувам стенограмата. Станахме много близки приятели и често го посещавах и му носех по нещо за ядене. Той ме запозна с „психическото упражнение", изпълнявано от веригата на колене. В него се намира най-мистичната молитва, дадена в Братството:

„Милостиви, Святи, Благи Господи, покажи ми виделината на Твоето лице, за да изпълня Твоята Воля на Земята."

*Виж « Изгревът» том III стр. 118-120; том VII стр.376-380; том XVII стр. 666-667.

През зимата на брат Цочо му е студено и той увивал с вестници тялото си и след това обличал дрехите си, за да му е топло. Като се движел и пътувал в трамвая, вестниците шумели и един агент го арестувал и завел в участъка, като мислел, че той пренася позиви срещу властта. Съблекли го, видели вестниците и му се скарали, че се е увил с вестници, но той им отговорил, че така му е по-топло.

Брат Цочо се беше запознал с една цветарка - Мария Арсениева и дружеше с нея. Покрай него тя се сприятели и с мене. Имаше син на моите години и страдаше от болест повече от 7 години - кръвоизлив, и й помогнах. Мъжът й беше избягал в Америка, понеже го преследваха като фашист. Той успя да измъкне сина си като идва в Югославия. Извиква го и оттам заминават за САЩ. Мария отиде в Сърбия, където се омъжила за втори път и там остана да живее. Идва след няколко години на Изгрева с повече от 10 сръбкини при мене, и ме питаха по много здравни и житейски въпроси от живота им.

Макар че не е музикант, пожелава да се създаде музикално упражнение с движения, което да изявява и носи силите на Пентаграма. Споделя тази идея с Учителя, който я реализира през 1938 г.

След заминаването на Учителя той се пенсионира и живее в бараката си на Изгрева, където накрая е наглеждан от братя и сестри. Краката му отичат, не може да ходи, понеже са му направили по-продължителни нагревки, и се атрофират.

Заминава си през 1968 г. Остава верен на принципите на Младежкия клас и не се оженва.

Много братя работят усърдно и помагат в общото дело, особено в лагерите на Рила. Такъв е и Цеко Матов Етугов. Завършва електротехникум и работи в мореплаването. На Рила той често вози Учителя с лодката. Крайно услужлив е и помага на всеки, който го вика на помощ. Пее братските песни, прави опити да пише стихове и всякога гледа да ги римува. Приятелите се подиграват на неговото пеене и на стихотворенията му, но той не се отчайва, а работи усърдно. Постепенно Цеко започва да пее добре песните и да пише хубави стихотворения. При един разговор Учителят го пита: „Цеко, ти какъв искаш да станеш в другия живот?" Цеко веднага отговаря с рима: „Учителю, искам да стана поет и да измета от света всичката смет." След малко, като се позамисля, казва: „Учителю, ученик искам да стана." Учителят отговаря: „Тя свърши вече. Ще станеш това, което първо пожела."

Цеко живее в барака на Изгрева. Понеже няма малък часовник, постоянно носи в пазвата си будилник с две камбани Когато някой го попита колко е часът, той изважда будилника и дава точно време. За да се събуди сутрин навреме за беседа, слага будилника в голяма тенджера, курдисва го, захлупва тенджерата с капака и сутринта, когато започва да дрънка, се събужда цялата махала.

* Виж « Изгревът» том V стр. 674-676; том VII стр.373-374; томXVI стр. 107, N93.

Когато Учителят дава задачата всеки да се нахрани с 10 хапки хляб, Цеко решава задачата по своему. Взима един топъл самун от 1 кг., разчупва го на 10 части и започва да се мъчи да вкара всяка една в устата си, за да изпълни задачата. Учителят казва, че трябва да вечеряме преди залез слънце. За да изпълни и тази задача, Цеко се качва на върха на черешата, яде, докато вижда Слънцето, и щом то залезе, спира яденето. В Мърчаево Учителят му казва: „Цеко, приготвяме ти нов апартамент." Цеко отговаря: „Учителю, на мен ми е много добре в бараката на Изгрева. Не искам никакъв апартамент." (Учителят му говори за духовното жилище, което се подготвя.)

В Цеко се влюбва жена, която желае да се омъжи за него. Цеко е наивен като дете и не мисли за последствията. Тя му е била враг в миналото и е искала да го отклони от духовният му път. Учителят вижда и знае всичко. Веднага взима мерки да го предпази от падението, което го очаква. След няколко дена, Цеко е ударен от ток и си заминава от този свят. Той поправя тока на брат Пеньо Ганев и държи единият проводник с ръка. В това време духва вятър и дългата му коса се опира до другия проводник и си заминава, както е на стълбата, опряна на стълба. В момента на заминаването му на Изгрева, Учителят казва в Мърчаево: „Сега Цеко е при нас с духовното си тяло и отива в духовния свят при по-добри условия." Той остава верен на Младежкия клас и не се оженва.

Един от добрите работници, който влива своите свежи сили в братския живот е Гради Колев Минчев. Роден е в село Габерево, Елховско, на 5 юли 1912 г. В съновидение той вижда, че в предишния си живот е американец и работи в групата, която Учителят създава при пребиваването си в Америка. Заминава си за другия свят, след известно време намира Учителя и се ражда в България.

Като израства, той се запознава с идеите на Братството и Учителя и идва с майка си Мария да живее на Изгрева. Със своя откровен и детински характер и постоянната си готовност да помага на всекиго спечелва любовта и уважението на приятелите. Понеже работи като строител, на Изгрева той се включва в строежа на бараките. Запознава се с Алфиери Бертоли, при когото научава мозайкаджийския занаят и става майстор. С този занаят обикаля из цяла България.

Участва активно в почти всички екскурзии на Рила, в общата работа за подържане на лагера и устройване на магазина. След заминаването на Учителя той става домакин на Братството и стола и се грижи за неговото снабдяване и правилно функциониране. Приема редовно всички приятели, които идват от провинцията, и ги настанява да преспят в братските стаи.

Под влиянието на Учителят Гради променя своя характер и с готовност участва във всяко общо братско начинание. Той на дело прилага идеите на Учителя и оставя светъл спомен в душите на братята и сестрите със своята безкористна и всеотдайна работа.

Гради отива при Каназирева в Стара Загора. Разговарят известно време, тя му предлага да отидат при митрополита на разговор. Взимат една беседа и се отправят към Аязмото, където се помещава митрополитът. В проведения разговор Каназирева се оплаква, че в едно старозагорско село по донос на попа милицията разгонва братята и сестрите от беседа. След това тя подава беседата, която носи. Той я взима, усмихва се и казва: „Виждаш ли тази библиотека с остъклените врати, в нея има всички беседи, излезли досега, от господин Дънов. За случая, с който ме запознахте, аз не зная нищо и разгонването на братята и сестрите не е наредено отгоре, а е работа на местна почва." След това той извиква попа и му се скарва, че постъпва лошо с хората на Братството.

След освобождаването ми от казармата, аз отидох да работя при брат Гради, който се беше наел да направи бюст на Георги Димитров в двоен размер от мозайка по гипсов макет, изработен от скулптора Фицов. С нас беше Асен Каназирев, който имаше фабрика за сапун и го пратиха в Белене.

* Виж « Изгревът» том VII стр. 688-689; томXVIIстр.663-664, стр. 753.

Понеже помагал в живота много на брата на Георги Димитров, лежа една година в лагера и го освободиха. Заедно с него и Гради правихме клинови калъпи от бетон и рабецова мрежа по формите на статуята. Те станаха сто. Сглобихме ги, поставихме арматура и отляхме статуята с мозайка и цимент. Стигнахме до главата и се оказа, че няма едно калъпче. Намерихме го в напрежението и наляхме разтвора до горе. Брат Гради остана цяла нощ да долива, защото мозайката спадаше. Стана фигурата. После я изтъркахме.

Брат Гради взе карци и с кран сложиха фигурата и я закараха на гарата, натовариха я във вагон за Ардино. Там отляхме пиедестал и монтирахме статуята, Фицов ни изигра - не плати на Гради и той не можа да плати и на нас. Аз не си развалих отношенията си с него и работехме и други обекти. Брат Гради имаше машина за търкане и полиране на мозайки, но брат Борис му я поискал, и той му я дал да си услужи, но Борис не му я връщаше. Гради искаше да ми я даде на мене за компенсация на парите, които ни задигна Фицов. Борис мина след години и върна машината и Гради ми я даде веднага. Тя е още у нас.

След заминаването на Учителя Гради живее дълго време в тъй наречените „пловдивски бараки" заедно с майка си Мария. Посреща братята и сестрите, и работи като домакин. След спирането на стола на Изгрева, брат Гради създаде бригада за производство на фонтанки и други градински украшения към предприятието „Паркстрой". Беше бригадир и привлече много приятели да работят при него. Аз работех на Министерството на транспорта и почти всяка вечер минавах до тях и разговарях с майка му Мария. Той ми се изповядаше за всичко, което преживява и ми се оплакваше от изгревяните, които работеха при него. Разбираше се по-добре със светските хора, които ги учеше на занаят, а нашите не го слушаха и му създаваха неприятности. По-късно се пенсионира и се освободи от изпитанията през които преминаваше. Остана в дома си и по цял ден пееше братските песни и четеше Словото.

След разрушаването на Изгрева, отива да живее в апартамент в квартал „Младост -1", заедно с брат си Атанас и майка си Мария. Тя си заминава на 25 юни 1974 г.

Гради живее сам труден живот, но при тежкото боледуване много приятели му помагат - носят храна, обгръщат го с голяма любов. Разболя се от паркинсон, трепереха му ръцете от голямата работа, която беше минала през него. Трепереха му ръцете и той се хранеше с широка фуния, с която смучеше главно течна храна и супи. Много се грижеха за него брат Стойно Марков и сестра Стоянка Колева Драгнева, и често се срещахме при него. Брат му Атанас живя малко при него и напусна жилището. Аз му помагах с каквото можех в апартамента. Аз отидох на Рила на Седемте езера и не можах да го изпратя. Замина си на 12 август 1992 г., като остана верен на принципите на Младежкия клас и не се ожени.

Един от учениците на Боев от гимназията в Панагюрище е Панталей Карапетров, дърводелец по професия.** Той идва в София, запознава се с Учителя и учението и остава да живее на Изгрева. Като наблюдава колко е сериозен Учителя на беседите, той не смее да се приближи до него. Когато започват да правят бараките на Изгрева, Учителят е постоянно при строежите, усмихнат и разположен. Панталей се престрашава един ден и му казва: „Учителю, аз искам да си сменя занаята." Учителят изведнъж става много сериозен, поглежда го строго и му казва: „Христос беше дърводелец, а ти какъв искаш да бъдеш? Дърводелството е един от най- хубавите занаяти." След този разговор Панталей остава дърводелец до края на живота си.

* Виж« Изгревът» том І стр. 71-72, стр. 405-408; том II стр.334; том VI стр. 181-222.

** Виж « Изгревът» томXIII стр. 579-584.

Като правят бараките на Изгрева, на Панталей често му се дояжда нещо сладко, но на Изгрева няма никой познат, от когото да си поиска. На другата сутрин, като минава покрай салона, Учителят го вика с лявата си ръка, а в другата държи един буркан със сладко и лъжица, подава му ги и казва: „Идете в гората и си похапнете сладко, колкото искате." Учителят е крайно чувствителен и схваща състоянията,през които минава всяка душа. Отгатва желанието на Панталей и веднага го задоволява с широта и свобода. За него няма маловажни желания и постъпки, а всичко облича в красивата дреха на Любовта, носителка на живота.

Панталей остава да живее на Изгрева и след заминаването на Учителя, заедно с другарката си Петранка активно участва в трудния братски живот. Той е паркетчия и работи в „Софстрой". Често се срещахме по обектите и заедно ги завършвахме и предавахме. Той се пенсионира преди мене и се включи в общият братски живот. С него и Боянчо и други приятели участвахме в укриването и пренасянето на останалите беседи след обира на 6.12.1956 г. на сигурно място. Посред нощ пренасяхме, като няколко души вървяха напред да гледат дали има хора по пътя. След пенсионирането си живее известно време и си замина на 19 март 1990) г. Жена му е машинописка и постоянно взима участие в издаването на беседите. На 20 октомври 1993 г. си замина от този свят.

Петър Камбуров е роден на 1 декември 1899 г. в Стара Загора. Идва в София и се записва да следва право. Запознава се с Учителя и Братството и редовно посещава беседите. През 1920 г. месец февруари Петър отива в София да си завери семестъра. Температурата е -20 градуса, влакът закъснява и пристига след полунощ. Петьр слиза и се отправя към дома на Учителя да се приюти. Спира пред вратата, но никъде не свети и остава да чака. Започва да замръзва и бутва леко с пръст вратата. Лампата в стаята на Учителя светва и той излиза наметнат с пелерина. Изтичва, отваря вратата и казва: „Рекох, не бива да стоите вън, ще се простудите." Въвежда го вътре, събужда сестрите да му направят чай и го затоплят. Денят е неделя и има беседа. След нея и обеда Петър пита Учителя: „Учителю, тази нощ, като бях вън замръзнал, защо не ми отворихте вратата преди да я бутна?" - „Законът на невидимия свят е докато не почукаш, не ти отварят."

Един ден в салона при него идва София Попова, поглежда го и му казва: „При сегашното ви развитие вие нямате нужда да учите право." Петър послушва Учителя и се заема да работи духовно. Петър работи в печатницата на Лазар Котев като словослагател и живее в таванска стая в дома му без прозорец и врата.

Един неделен ден той разбира, че след беседа Учителят е поканен в дома им. Правят се големи приготовления. Петър отива на беседата, веднага се връща и влиза в стаята си, от която вижда, че след 20-ина минути с файтон идва Учителят. Изчаква да спре шумът в хола - когато казват молитва и той си казва. Има едно парче хляб и няколко маслинки. Изпитва голяма вътрешна радост и изяжда малко хляб и две маслинки. Благодари за всичко. След като Учителят си отива, той чува разговор между хазайката и дъщерите й, които изнасят блюда с гозби: „Язък за масрафа! Толкова хубави яденета бяхме приготвили и всички ядоха до пресищане, а господин Дънов мълча и накрая изяде парче хляб с две маслинки."

Учителят го изпраща в село Арбанаси, където правят опит за създаване на братска комуна. Комуната не успява. Петър е много добър цигулар и свири отлично „Идилията", с която мелодия ангелите посрещат нашите издигнати духовни приятели в невидимия свят.

Петър активно участва в печатането на Словото, във всички начинания, свързани с комуните и братския живот. Има много интересни опитности с Учителя. След заминаването на Учителя тяхното голямо семейство отива да живее в село Прослав, Пловдивско, където образуват комуна заедно с толстоистите. Той си заминава на 20 юли 1969 г.

Илия Узунов е роден на 18 ноември 1905 г. в Търново. Там той получава средното си образование и отива на един от съборите на Братството. Запознава се с Учителя,приема с любов новите идеи и започва да работи за тях. Идва да живее на Изгрева, сприятелява се със Стоянка Илиева и живеят братски до нейното заминаване. Той следва електроинженерство в Австрия и след завръщането си в България, работи в подстанция, където се и пенсионира. Участва активно в братския живот, посещава редовно Рила и Витоша. Има много идеи, които почти никога не довършва, а други ги използват. Веднъж, когато е в своя роден град Търново, му се внушава мисълта да напише писмо до цар Борис III - да се откаже от престола си доброволно. Това щяло да бъде един уникален случай в света - цар сам да се откаже от царството си. Той философства, разсъждава и накрая не написва писмото. Когато отива на Изгрева, Учителят го среща и го пита: „Илия, защо не написа писмото до царя?"

След заминаването на Учителя Илия Узунов работи известно време в бригадата на Борис Николов. Участва дейно в братския живот и борбите, които се провеждат в братството. Той има много опитности с Учителя, които не написва. След заминаването на Стоянка Илиева на 25 септември 1981 г. живее сам, но много братя и сестри му помагат. Илия Узунов си заминава на 10 юли 1996 г. Остава верен на принципите на Младежкия клас и не се оженва.

*Виж« Изгревът» том І стр. 404; том VIIстр. 71

** Виж « Изгревът» том IV стр. 286-307, стр. 582-584.

Като разбрахме от приятелите, че брат Илия е много болен, сготвихме ядене и отидохме с Елена да го посетим. Той беше много отслабнал, не се хранил няколко дена и се подготвил да си замине. Аз го разтрих, взех да му говоря и го склоних да си хапне от яденето, което сестра Елена беше приготвила. Яденето му се услади и той се нахрани добре и започна редовно да се храни. Живя след това още няколко години.

Учителят купува два билета за концерт на виден музикант и казва на Мария Милева да обиколи Изгрева и намери някой брат, който да го придружава на концерта. Тя търси Неделчо Попов, Георги Радев, Борис Николов, но не намира никого. Връща се при Учителя и казва, че не може да намери брат, който да го придружава на концерта. Тогава Учителят я пита: „Поканихте ли, рекох, Руси?" Руси Събев е гърбавичък и много от нашите братя го гледат с пренебрежение. Това е причина той да се свие и скромно да живее. Мария Милева отива при Руси и му казва, че Учителят го кани да отидат заедно на концерт. От вълнение той пребледнява, облича новия си костюм, намират му хубава риза и отива с Учителя на концерт. Бог обича всичките си деца и се грижи за тях.

По-късно Руси Събев и Анка Динова си заминават в един ден. Учителят обяснява: „Те отидоха като делегати на Бялото братство, за да могат румънците да дадат Добруджа без война на България." Това стана на 6.09.1940 г., когато Румъния даде Добруджа на България. За пръв път при присъствието на Учителя, българите придобиват територия без военен конфликт.

Димитрина Антонова се запознава с Учителя и влиза в Братството. Тя сънува ясен сън. Намира се в стая пред един шкаф, където трима братя спорят по кой е Учителя. По време на спора пред тях се появява една ръка, която след малко се превръща на Христос. Той стои малко пред тях, изчезва и на негово място се явява Учителя. Така тя си отговаря на въпроса кой е Учителя.

Сестра Димитрина Антонова беше поетеса и сътрудничеше в списание „Житно зърно", където често се появяваха нейни стихотворения, свързани с братския живот. Тя имаше много добра обхода с приятелите и посещаваше редовно Младежкият клас. Мария Христова - Захарната, е една от най-бедните сестри в Братството. Един ден отива на Изгрева, носи 50 лева и по интуиция ги подава на младата Димитрина Антонова. В този момент тя има належаща нужда от 50 лева. Мария й предлага да си услужи с тези пари. Димитрина от голяма гордост категорично отказва да ги вземе. Тогава Мария й казва: „Извинявай, значи Духът не ми е посочил точно на кого да ги дам."

Отива при Учителя, дава му един геврек и му казва: „Това е за тебе." След това му подава 5 лева и казва: „Това е за Господа." Учителят слага парите в джоба си, разчупва геврека, раздава на всички около него по едно парче и започва и той да яде. Димитрина се приближава към него, но Учителят застава с гръб към нея. Както и да се върти, той все й обръща гърба си. Тя се запитва: „Защо Учителят постъпва така с мене?" Дълбоко се замисля и разбира, че не е постъпила разумно, като е отказала грубо парите, давани й от Мария.

* Виж « Изгревът» том IV стр. 594-595; том VIII стр. 356-410.

Смирява се, отива при Мария Захарната и взима парите. Учителят веднага й обръща внимание и започва с усмивка да разговаря с нея. Значи, той е внушил на Мария Христова да услужи на Димитрина в този труден за нея момент, а тя отхвърля Божието благословение.

Димитрина остава да живее на Изгрева, завършва висшето си образование, започва да работи, пише стихове и разкази. Написва много стихотворения за деца, които издава в отделни книжки. Включва се в Младежкия окултен клас и активно участва в братските мероприятия. Тя е тиха, скромна, мълчалива, но работи с душа и сърце. Влюбва се в Асен Арнаудов и от големия изблик на своите чувства му написва стихотворението „Нишки" - за невидимите връзки, които свързват душите. Асен получава писмото й и остава като замаян до вечерта. Взима арфата и цяла нощ по текста на полученото стихотворение пише симфония. Сутринта отива с арфата си при Учителя и му изсвирва произведението си. Учителят му казва, че трябва да работи още и той години наред усъвършенства тази симфония.

След заминаването на Учителя Димитрина отива да живее в един блок до село Горубляне, където след известно време почива. Тя остава вярна на Младежкия клас и не се омъжва. Замина си на 24.09.1970 г.

Петър Филипов Николов е роден на 25 юни 1913 г. в София. Той е един от най- ярките представители на братската група от Русе. Там живее до заминаването на Учителя. Като младеж преживява много болести (има в хороскопа си Сатурн в първи дом, квадрат с Луната). Той е много слаб и затова отрано става вегетарианец и започва да се лекува по природосъобразен начин.

Запознава се с Учителя, възприема новите идеи и започва неотклонно да работи с тях. Брат му Стефан често му се подиграва, че е сложил два кола в гащите и със своя идеализъм в скоро време ще си замине. В живота, обаче, става обратното. След няколко години си заминава пълният Стефан, а Петър оздравява и се изправя на крака.

* Виж « Изгревът» том IXстр. 305-309

**Виж« Изгревът» том V/стр. 636-640, N12, N13; том VIIIстр.538-541; томХІХстр. 492-512, стр. 971-974.

Учи и изкарва изпит за майстор- сладкар и заедно с братята си, също сладкари, от Горна Оряховица

отиват да живеят и работят в Русе. Техните хубави произведения намират широк пазар в града.

Петър се свързва с Никола Ватев и цялото русенско общество. Организира младежки клас, който той ръководи. От преживените болезнени състояния той придобива опитности и започва да лекува болни. Когато го викат при някой болен, той се моли и ако му се яви образът на Учителя, отива да го лекува. Така помага на много пострадали хора. При една среща с Учителя на Изгрева, той му казва повече да не лекува болните, защото болестите са изпратени от природата, за да изправят живота на хората и техните недъзи. Като ги лекува, поема от кармата им и изменя плана на природата.

Главната задача на учениците е да учат и се занимават със Словото. Петър често прави и изпраща на Учителя козунаци, сладки и кафе, държано дълго време в кутии от ванилия, което се напоява с миризмата на ванилията и става много ароматно. Учителят много харесва това кафе. На брата, който му донася подаръците от Петър, Учителят казва: „Значи, този брат иска да му се дава, защото, който дава за Господа, непременно и на него ще му се даде."

Заминава си Борис Малджиев, който има печатница в Русе и печата беседите. Петър отива в склада за беседи, който се намира при Ватев, и намира една стая, пълна с беседи от общия, младежкия клас и неделни. Съобщава веднага на Учителя, с молба да му каже как да постъпят с беседите. Учителят му нарежда всичките беседи, дори и отделните листчета, да се опаковат и веднага да се изпратят в София. Мобилизира се цялото русенско братство. Тодор Маринчевски, който работи там, взима най-дейно участие в работата. След две седмици всичко е опаковано, натоварено в два вагона и изпратено в София. Учителят е много доволен и благодари на русенското братство. Тези беседи (малките отделни книжки) липсват в книжарницата и те попълват няколко годишнини от класовете, за да могат да ги четат приятелите.

Стефан, големият брат на Петър, решава да купи машини и хладилници за фабрично производство на пасти и други сладкарски изделия. Дава капаро 100 000 лева в една немска фирма. Петър веднага отива при Учителя и иска неговото мнение. Учителят му отговаря: „Няма да стане нужда да използвате тези машини." Петър изтегля капарото от фирмата и се отказва да купува машини. Братята му се сърдят и карат, но той изпълнява съвета на Учителя. След 9 септември комунистическата власт национализира работилницата за сладкарски изделия, която имат. Ако тя беше превърната на фабрика, щяха да бъдат подведени като фабриканти и изпратени по лагери и затвори. Така съветът на Учителя ги спасява от тези излишни страдания.

При разговор с Учителя, той му казва да не идва да живее в София, а да си остане да работи в Братството в Русе. Учителят отлично знае, че тук ще се оплоди и развие бързо кармата му от миналото и ще плаща жестоко. При новата власт, той става директор на сладкарските цехове. Понеже иска да е свободен в неделя, когато има най-голяма продажба на сладкарски изделия, не се подчинява на ръководството и го уволняват дисциплинарно,

След 9 септември 1944 г. Петър остава без работа, отива в София и започва да работи в строителството в бригадата на Борис Николов. През 1952 г. бригадата е командирована в Русе, Варна и други градове. След завръщането си в София Петър, като строител, става софийски жител.

През 1956 г. купува място от Васил Славов и построява къща. По характер е много гостоприемен и при него постоянно има гости, а всяка събота се провеждат духовни вечери. Ние с Елена Симеонова участваме навсякъде в този братски живот, особено след заминаването на брат му Илия и моето отиване да живея при него. Всяка неделя посещаваме големия Купен, където прекарваме целия ден. Зимно време ходим до Белия извор. Милицията постоянно ни следи. Много вечери на шосето до къщата ни идва военна кола с пеленгатори, за да следи да не би да имаме радиостанция и да предаваме шпионски сведения. Четирима полковници от Държавна сигурност правят срещу къщата на Петър блок на 4 етажа и постоянно следят кой влиза и излиза при него. На запад съсед му е Кралю, голям комунист - дипломат, който постоянно му прави бели.

При тази обстановка Петър решава да осинови племенника си Филип, който в бъдеще да продължи неговата духовна работа. Аз му обръщам внимание, че в наталния хороскоп той има Уран във знака Водолей, квадрат с Марс. Това показва неговия свободолюбив дух и много разправии и обиски от страна на милицията. За тези думи той ми се разсърдва много, но по-късно му правят шест обиска и той разбира точно влиянието на този аспект. Обръщам му внимание, че племенникът му Филип има Уран съвпад със Слънце в знака Лъв, квадрат с Марс, където Уран е в заточение и той няма да е толкова свободолюбив като него - лесно може да изпадне под влиянието на милицията. Това е една горчива истина, която той разбира по-късно и тя съкращава живота му.

През 1972 г. Петър ни изпъжда от дома си и последствията на това деяние не закъсняват. Около него започват да се събират най-различни хора, които го шпионират и му пречат, С Петър най-активно участваме във всички летни екскурзии на Рилските езера. Поправяме стъпалата на пътеката на Езерото на Чистотата и участваме във всички братски прояви. Поради гонението на Братството от комунистите при езерата ние направихме лагер под Салоните - при извора Адунай, където лагерувахме много години. Милицията идваше до езерата, прогонваха приятелите, но ги мързеше да дойдат до нашия лагер и ние изкарвахме необезпокоявани там повече от месец.

След нашето напускане на дома му той си счупва крака. Изкара трудовия си стаж в „Паркстрой", където се и пенсионира. Работейки в стаята си, той усеща, че от запад идва някакво облъчване от съседа му Кралю. Една вечер положението става нетърпимо и заедно с Марийка Марашлиева заминават за село Миндя, където живее брат му Нойо. Здравословното му състояние се влошава и той отива в Русе, където почива на 20 април 1984 г. Той остава верен на принципите на Младежкия окултен клас и не се оженва.

Между младите приятели, евакуирани заедно с Учителя в Мърчаево, е и Весела Тодорова Несторова. Отлична певица, интелигентна, владее английски език и много общителна. Отива при Учителя и го пита какво да прави в живота си, понеже има съвпад на Марс с Венера в седми дом на хороскопа си, който дава много любовни авантюри. Учителят я поглежда и казва: „Много просто, прескочи седми дом и мини направо в осми." Това е много добър съвет от Учителя, но мъчно приложим в живота от един млад, изпълнен с чувства човек. В Мърчаево тя има много близка дружба с Владо Сергеевич. Те постоянно ходят заедно, украсяват Извора на доброто с камъни. Весела се влюбва в него и пожелава да се оженят. Отива при Учителя и го пита дали да реализира това свое желание. Учителят я поглежда строго и казва, че такава опитност е имала в предишното си прераждане и няма никакъв смисъл да повтаря нещата. В този живот й предстои да върши съвсем друга работа.

При разговор с Йорданка Жекова за нейната връзка Учителят казва, че тя е кармична и ще заведе Владо до дъното на ада. Наистина след 9 септември Владо става директор на един месокомбинат, живее няколко години и си заминава от този свят. Той е много близък приятел с Темелко и няколко пъти му се явява насън и го моли да му съдейства пред Учителя, да го освободи от това страшно място, от този ад, в който е попаднал.

Веса Несторова освен с Владо, има любовни отношения с 40 млади братя, които също попадат в ада, според разказа на брат Кирил Стоянов (Лъвчето). Тя постоянно се движи от своите силни чувства и страсти до заминаването на Учителя.

Тези й прояви продължават и след заминаването на Учителя. Беше горделива и не се сприятеляваше с всички приятели, а с отделни личности, издигнати в Братството. Аз няколко пъти съм й носил помощи - пари и храна в Лозенец. Тя ме е посрещала сдържано, хладно. Замина си на 6.03.2002 г. в град Бургас.

След заминаването на Учителя Весела посещава Америка, където работи за Братството, превежда беседи, запознава розенкройцерите с песни на Учителя.

След завръщането си в България тя работи самостоятелно. Написва автобиографията си „Път към светлината", посещава приятели, изнася концерти, главно в провинцията. Сега живее в Лозенец и работи усилено върху Словото и музиката на Учителя. Пише стихове и ги издава в стихосбирки.

Асен Арнаудов е добър цигулар и свири в Царския симфоничен оркестър, дирижиран от Сашо Попов. Всяка година Културният отдел на немската легация отпуска по две стипендии за следване на даровити българи в Германия. Асен пожелава да отиде да учи там. Помолва диригента да му издейства една стипендия и той му осигурява да следва арфа. Това той споделя със своя приятел Методи Константинов, който рязко се противопоставя на неговото желание, защото точно тогава започват най-големите бомбардировки в Германия.

Заедно отиват да говорят по този въпрос с Учителя. Той им казва да се явят при него след седмица - петък, 15 часа. Двамата отиват при Учителя на посочения ден и час и той ги поканва в приемната си. Методи започва да говори и казва на Учителя, че неговият приятел Асен не е с всичкия си ум, защото иска да следва в Германия, където има постоянни бомбардировки. След неговото изказване Учителят се обръща към двамата и казва: „Асен Арнаудов записа почти всички братски песни безкористно - без да е взел нито един лев. Той записа и Паневритмията. Може да отиде! Аз съм зад него.

" Асен заминава да следва в Мюнхен. По време на интензивните бомбардировки той не бяга в скривалището, а се разхожда по улиците на града. Пред него, зад него, вляво и вдясно се разрушават сгради, чуват се писъци, охкания, умират хора, но него една треска дори не го одрасква. Хазяйката - възрастна германка, много се плаши за него. Той й заявява, че докато живее в нейния дом, няма да падне бомба. Арнаудов завършва Консерваторията, завръща се в София и става професор по арфа.

* Виж « Изгревът» том І стр, 135-137.

В един хубав пролетен ден след свършване на Паневритмията на полянката остават на разговор Учителя и Галилей. След известно време, от другата страна на полянката идват Асен Арнаудов и младата сестра - Весела Несторова. Те не забелязват Учителя и Галилей, и Асен започва да я прегръща и целува. Учителят се обръща към Галилей и му казва: „Ако Асен знаеше, че целува прабабата на сестрата, която в този момент се е вселила в нея, и изживява своите неизживени чувства от миналото, веднага щеше да избяга от нея и нямаше изобщо да я целува."

След заминаването на Учителя Асен е професор в Консерваторията и опитва всичките сладости в живота. По-късно е поканен от персийския шах да заеме длъжността придворен арфист, където дълго време свири. Заминава си от този свят с пробудено съзнание.

Райна Райкова Калпакчиева е родена на 26 юни 1907 г. нов стил в град Търново. Баща й Райко е търговец. Запознава се отначало с Кръстников в Бургас, но скоро намира Учителя и се включва в братския живот. Семейството има още 3 деца: Недялка, Мария и най-малкият е Петър. Майката не споделя новите идеи и си заминава през 1916 г. Децата са отгледани от баба им Райна, понеже през време на войната баща им е на фронта. През 1919 г. Райна вижда за пръв път Учителя, научава от баща си, че той не яде месо и риба, и тя, и брат й Петър стават вегетарианци,

Тогава семейството им се премества да живее в долния етаж на братската колиба, заедно с баба им Мариола. Две години по-късно двете сестри Недялка и Мария застават до голямото дърво пред колибата, където Учителят държи своите беседи, обръщат се на изток и се заклеват, че няма да ядат повече месо. Всичките им роднини вдигат голям шум, но баща им Райко ги поддържа и казва на роднините си да оставят децата свободни.

Райна присъства на съборите, завършва средното си образование в Търново и когато Учителят препоръчва на младите ученици да следват, тя се записва в Математическия факултет в София и го завършва.

Семейството им идва да живее на Изгрева. Там тя се запознава и се сприятелява с Найден Найденов, роден на 24 септември 1904 г. (нов стил). Той завършва Морското училище и става капитан за далечно плаване. При всичките негови пътувания Райна се моли за него и с нетърпение очаква писмата му, на които отговаря. През 1932 г., срещу Нова година, Найден пътува със стар български параход, който точно в 24 ч. в Средиземно море в мъглива нощ е ударен и разцепен на две от гръцки параход. Найден спи в каютата си, скача при удара и вижда, че гръцкият параход разцепва техния и се прехвърля на другия. Една голяма вълна го залива. Спасяват се само четирима българи, които гърците искат да убият, за да няма свидетели за случая. Учителят ги запазва и гърците ги закарват в Цариград в българското посолство, почти напълно схванати от студа. Оттам с параход ги прекарват в болницата на Варна. Найден на никого не се обажда. Райна нетърпеливо чака вест от него. Минава повече от месец, а вест няма. Отива при Учителя и го пита за Найден, но той мълчи. Втори път отива, той пак мълчи. Отива трети път с думите: „Учителю, кажи ми къде е Найден?" Той й отговаря, че е във Варна в еди коя си болница на четвъртия етаж. Тя се качва на влака, заминава за Варна и намира Найден целия схванат. Той я пита: „Кой ти каза, че съм тук?" Тя отговаря: „Учителя." Учителят й дава съвет как да го лекува, тя го довежда на Изгрева и започва постоянно да се грижи за него. Приятелите от Изгрева пускат приказки по техен адрес и правят бележка на Райна защо го гледа така, като не е женена за него. По този повод в разговор Учителят казва: „Ако знаеха изгревчани каква хубава любов и връзка са имали в миналото, нямаше да кажат и една дума по техен адрес." Постепенно Найден оздравява и почва да ходи с бастун.

На Петровден през 1939 г. Учителят им предлага да отидат на езерата. Райна се подготвя и двамата отиват на Рила. Често пъти Паневритмията се играе на Третото езеро. След изиграването й Райна и Найден остават и бавно се прибират към лагера през баира за Второто езеро. В това време приятелите са се прибрали и закусили. Когато приближават до моста, където изтича водата на Второто езеро, срещат Учителят, който ги спира и казва: „Рекох, ако искате, можете да хвърлите бастуна." Найден веднага хвърля бастуна и се освобождава напълно от куцането.

Двамата с Райна започват редовно да ходят на Витоша и Рила. През есента на тази златна за Братството 1939 г. на брат Найден и Райна докарали 2 тона въглища, стоварени на улицата и трябваше да се пренесат до двора на дома на Митко Сотиров, където имаше няколко сандъка обковани с черна мушама и капак за складиране на въглищата на живущите наоколо семейства. Имаше и сандък на Райна, в който с две кофи се пазарих да им пренеса стоварените въглища. Бях доста слабичък, но жилав и веднага започнах работата. Пренесох половината от въглищата и се уморих много и не можех да си свърша работата. Обърнах се към Учителя да ми даде сили да довърша започнатото. Не се минаха и няколко минути както почивах, пристигна брат Ради Танчев с голяма количка без заден капак и голяма кюмюрджийска лопата. Без да каже дума, взе да товари въглищата. С 6-7 лопати напълваше количката и я закарваше при сандъка и с лопатата ги хвърляше вътре. Докато се осъзная той пренесе въглищата, сложи лопатата в количката и си тръгна. Веднага го настигнах, хванах го за палтото и го помолих да почака да си разделим парите. Той ми отговори: „Парите са за тебе!" и си отиде. Това беше първата ми печалба, подпомогната от Учителя.

През 1943 г. сключват брак. Изпращат Найден да следва морско строителство в Мюнхен, Германия. При сбогуването си Учителят им дава книгата „Учителят говори", едни вълнени чорапи и свой портрет. С много перипетии те пристигат в Мюнхен, където точно по това време започват интензивни бомбардировки на съюзниците над Германия. При всяка въздушна тревога Райна и Найден слагат багажа си на някоя площадка в жилището, отгоре поставят книгата, портрета на Учителя и чорапите и бягат в скривалището. След края на бомбардировката намират всичко наоколо разрушено, а собственият им багаж и стълбата до него стоят здрави. Германците виждат това и към техния багаж започват да прибавят и свой багаж. Други българи, които научават как се запазва багажът от бомбардировките, взимат единия от чорапите и той действа също така силно и запазва всичко оставено. Райна и Найден много пъти се спасяват така, след което отиват в едно село в планината, над град Дрезден, където Найден подготвя изпитите си и завършва образованието.

Завръщат се в България. Навсякъде в живота те чувстват осезателно любящата ръка на Учителя, която ги пази.

След заминаването на Учителя те участват в братския живот. Райна е много близка с Боян Боев и често му ходи на гости. Те са редовни посетители на рилския лагер и през най-трудните години за Братството.

Обикновено аз отивам с работната група и след построяването на кухнята и магазина, понеже зная кой къде строи палатките си, пренасям багажите, построявам палатките и слагам вътре в тях денковете. Когато след седмица приятелите пристигат на езерата, те отварят палатките, развързват денковете си и започват лагеруването. Райна ме кръщава с името „Светлата заря". На Изгрева предимно Райна участва в братския живот, а Найден повечето време е на работа. След пенсионирането им често се събираме у тях и у Петър Филипов на братски вечери. Найден Георгиев си заминава на 20 ноември 1988 г., а две години по-късно и Райна - на 19 юни 1990 г.

51. Владимир Балючев

Владимир Балючев е роден в Пловдив през 1912 г. в многолюдно семейство. Там получава основното и средното си образование и след завършване на гимназията идва в София и започва да работи като журналист предимно във вестниците на Земеделския съюз, в който членува. Открива братските среди, среща се с Учителя и започва да посещава беседите. Намира приятна обстановка сред младите братя и сестри и се сприятелява с много от тях на Изгрева.

След преврата на 19 май 1934 г. се образува „Дирекция на обновата", в която влиза и Владимир Балючев, като отговорник за печатни произведения и той пуска свободно да излизат всички беседи. В Дирекцията се получава писмо от Светия Синод, в което се настоява да поставят свой човек със задача да следи съдържанието на издаваните духовни книги. Целта на Синода е да спре издаването на беседите. Балючев отива при своя началник Петър Попзлатев, бивш военен министър, и му докладва за съдържанието на писмото, като му заявява, че ако Синодът постави свой човек в „Обновата", той ще пречи на тяхната работа и постоянно ще си имат разправии. Тогава те двамата заедно написват едно писмо, с което отказват категорично да приемат човек от Синода, който да следи издателствата. След известно време един полковник, под давлението на Синода, спира издаването на беседите на Учителя. Владимир Балючев, заедно с Петко Епитропов и Михаил Стоицев - ръководители на София и Пловдив, отиват при Петър Попзлатев и му докладват за нареждането на полковника и разрешава Учителя свободно да изнася своите беседи и те да се издават, без да им се пречи. Отиват при Учителя и му докладват това, което са направили. Учителят поглежда мило Балючев и му благодари.

С позволение на Учителя Владимир започва да живее на Изгрева, където се оженва за Недялка Калпакчиева, с която имат хубав живот. Много пъти той е в услуга на Братството, особено при печатането на беседите. След 9 септември 1944 г. и заминаването на Учителя Балючев е преследван от комунистите, понеже не влиза в техния комунистически Земеделски съюз и е изключен от Съюза на журналистите в България. Започва да работи в бригадата на Борис Николов, предимно в провинцията: Русе, Варна и другаде.

След привършване на работата на бригадата в провинцията той се завръща в София и постъпва на работа в „Паркове и градини" в мозаечния цех на Гради Минчев. В тази бригада работят много наши

приятели. Оттам получава пенсия и започва пак да се занимава с журналистическа дейност. Той е много отзивчив и услужлив - грижи се за Мариола Калпакчиева и други възрастни приятели. Ненадейно в Пловдив си заминава сестра му и няколко дена след нея и той напуска този свят на 17 април 1996 г.

Брат Ангел Керемедчиев е роден на 30.04.1916 г. в град Пазарджик. Презимето му е Керемедчиев, понеже дядо му имал фабрика, в която

* Виж « Изгревът» том VII стр. 688-689; том XVII стр.663-664, стр. 753.

195

произвеждал керемиди. Понеже в 5 дом има Плутон съвпад с Лилит и Сатурн в знак Рак, и Уран на Асцендента опозиция Марс, много пъти е имало опасност за живота му, често минава през смъртта и остава жив.

Раждането му е било трудно. Още като бебе, по-големите, които го гледали, го изтървали в сух кладенец - два метра дълбок, и той изпаднал в кома. Извикали веднага майка му и други съседи. Дошла най-после и баба му и се сетила, че той си е прехапал езика. Тя бръкнала в устата му с пръста си, и извадила езика и той дошъл на себе си. Така се спасил от това премеждие.

Още от малък той проявил изключителен интерес към техниката и даже го снимали с дрехи, джобовете на които били пълни с болтове и гайки. Понеже Уран е в собственият си знак Водолей на Асцендента, той притежава много силна научна интуиция. Поглежда машина как работи и веднага в умът му се явява как се движи, как се предава движението от едно колело на друго. Луната му е тригон с Марс, образуващ се, което му придава голяма сръчност и той с ръцете си може да направи

всичко, каквото пожелае по бърз и много точен начин.

Когато бил на 7 години, видял, че майка му плаче, и той я попитал защо плаче. Тя му казала, че времето е много горещо и зелето, което наложили в кацата се схумило и през зимата нямали да имат зеле за ядене, а и нямало и друго зеле да купят и да напълнят кацата отново. А кацата била голяма -1000 литра. Брат Ангел се замислили си казал: „Зелето е нападнато от ферменти - микроби, които трябва да се унищожат и така да се оправи зелето." Взел от армеята, която се точела на връв и едва излизала от канелата. Напълнил бакър и заварил армеята. След това я налял в кацата и с дълга пръчка разбъркал, за да отиде тази гореща армея до канелата, за да започне да изтича нормално. След вторият бакър вряла армея, канелата почнала по-добре да тече. След третият котел вряла армея, канелката се отпушила и армеята започнала да тече нормално. Ангел опитал на вкус армеята и разбрал, че армеята станала много хубава за пиене, а зелето се оказало, че е цяло и не се е схумило - занесъл на майка си в чаша да опита армеята и след като я изпила се разплакала. Попитал я защо плаче. „Защото най-малкият ми син направи такова голямо добро на семейството ни и оправи зелето, нашата насъщна храна."

Леля му се омъжила за един много богат земеделец, който имал зеленчукова градина и произвеждал почти всички видове зарзавати. Лелята докарала кола с холандски краставици. Изяли една част от тях, но останала голяма купчина от тези чудни хубави краставици и започнали да гният, да се развалят. Виждайки това, брат Ангел взел няколко тенекии от газ и без да ги мие, ги напълнил с краставиците, които имали. Залял ги с гореща вода и запушил отгоре капаците и ги засмолил. На другия ден отишъл в мазето и видял, че тенекиите се надули - значи добре са запушени. През пролетта леля му докарала кола с марули, но баща му и майка му казали, че е хубаво да има нещо кисело - краставици, защото с марули не може да се пие ракия. Ангел веднага влязъл в мазето, отворил капака на една тенекия и помирисал. Миришело на газ. Взел попивателна хартия и я сложил отгоре. Той знае, че газта е много лека и е изплавала отгоре над водата и след няколко попивателни листа, газта се обрала и миризмата изчезнала. Извадил краставиците, които били променили цвета си и станали жълти. Умил ги, занесъл ги на майка си, която ги опитала и веднага ги нарязала на салата. Предложила ги на лелята, но тя казала, че никога не е яла жълти краставици. Накарали я да опита салатата и толкова й харесали краставиците, че изяла няколко чинии със салата. Тя попитала откъде ги имат тези жълти краставици, толкова вкусни. Ангел й казал, че това са нейните краставици, една каруца, която тя им дала през есента и разправил как ги е запазил в този свеж вид до пролетта.

Баща му бил спиритист и правел сеанси, на които викал духовете на заминали хора. Извикал духът на Наполеон Бонапарт и духовете загасили свещта, която озарявала стаята и започнали да местят масите и столовете. Баща му запазил спокойствие и веднага запалил свещта - духовете изчезнали и шумотевицата секнала.

Ангел учил основното си образование в родният си град и завършил прогимназията с отличие и влязъл в гимназията. Покрай учението, той много добре поддържал търговските сметки на баща си. Баща му бил много строг към него и желаел сина му да стане търговец, а Ангел мислел само за техниката и машините. Той отишъл при един техен роднина, който бил механик и конструирал моторче, което, когато се натоварило много преминавало от 4 тактово в режим на работа в двутактово, когато всеки такт ставал работен. Баща му недоволен от него, го накарал да го извади навън, пред къщата им да го гледат хората. По това време минал директора на банката и големци от общината и се заинтересували от неговото изобретение и решили да го изпратят в Пловдив на панаира, който се откривал след няколко дена, Ангел взел моторчето и отишъл в град Пловдив, но се разминал с тези, които трябвало да го посрещнат. Той отишъл в центъра на панаира и там го намерили и го накарали да монтира моторчето. Дали му едно хубаво голямо бюро, върху което той монтирал мотора си, като предварително го покрил с вестници, за да не изцапа. Началниците го наблюдавали и отбелязвали всичко, което той правел. Тогава бил на 17 години и имал силно желание да учи в Карловският техникум. На панаира дошъл цар Борис с министрите си и го обикалял. Борис дошъл до масата, на която бил монтиран мотора на брат Ангел и поискал да узнае за какво може да се използва. Той му отговорил - за самолети, които попадат в трудни метеорологични условия, да превключат от 4 такта на два, които всичките стават работни и самолета може бързо да излезе до трудната си ситуация. Царя му предложил да отиде в София и той му осигурява издръжка да учи. Ангел не се съгласил с това предложение, а останало силното му желание - техникума в Карлово. Директора на панаира разговарял с него и разбрал, че той иска да отиде да учи в Карлово. Той му казал, че е много добър приятел с директора на техникума, написал едно писмо до него на машина и му го дал да го занесе на директора. Ангел тайно от родителите си отишъл в Карлово и се явил при директора на техникума да го приемат да учи. Последният му отговорил, че няма свободни места и да си върви в къщи. Излязъл отчаян от думите на директора и седнал на пейка и се замислил. Сетил се, че доктор Тодоров , директора на панаира му дал писмо. Влиза пак в кабинета на директора на техникума и му казал, че носи писмо до него и му го подал. Последният му казал, че не се интересува от писмото му. Тогава Ангел му казал, че писмото е от доктор Тодоров от град Пловдив и последният веднага го прочел, погледнал го и му наредил да си даде документите и да отиде да учи в който отдел желае. Той, разбира се веднага отишъл при струговете - в ковачницата, където се подготвят материалите за струговете и започнал да се издържа сам и да учи. Започнал да поправя радиоапарати и си изкарвал пари за храненето.

В Карлово са трима наши родолюбци, родом от там - Евлоги и Христо Георгиеви, като първият бил голяма финансова личност в света и най-големият дарител в и извън България. Дал 7 милиона златни за строежа на Софийският университет, направили в Карлово едно голямо водно колело, което се въртяло непрекъснато от водата и движело машините на няколко фабрики със станове за платове. На това колело турците завързали майката на Левски - Гина, за да им каже къде е синът й. Тя постоянно се потапяла от въртенето в студената вода. Левски веднага научил за това злодеяние и от билото на планината с една дъска се спуснал и стигнал до колелото, около което имало много турци, които гледали сеир. Скочил срещу тях с два пистолета и нож в устата си, и почнал да стреля. Турците изчезнали. Той отвързал въжетата, с които турците били вързали майка му за колелото, освободил я и пак забягнал нагоре в планината,

Ангел взел да поправя радиоапарати, на които обикновено изгаряли бушоните и някои други евтини части. Той поправил радиото на един човек, който го носил преди това на друг, който му взел 30 лв., а Ангел му взел 2 лева. Той отишъл в кръчмата и разказал за този радиотехник и квартирата на Ангел се пълнела с радиоапарати. Направили усилвателна уредба, която гърмяла и след 24 часа. Ангел я оправил така с прекъсвач и след 22 часа тази уредба спирала и на другия ден той я поправял. На третата година директора разбрал, че Ангел се издържа и понеже в стола ставали много злоупотребления, той насрочил общо събрание на всичките ученици и предложил брат Ангел да стане отговорник на стола и да води сметките и всички го избрали. Директорът като младеж също се издържал сам, и знаел, че Ангел ще държи за интересите на учениците и това напълно се оправдало, като се намалила цената на храната. Ангел отлично подържал сметките, и следял да не се развалят продуктите. Той учел и проявил изключителни способности.

В края на учението, под неговото ръководство построили един голям универсален струг. Завършил отлично техникума и взел да работи. Разбрал, че техническото знание в България е доста ограничено и решил да отиде в Германия, за да научи нещо ново по техниката и електроуредите. При него като вземе някое решение, то е неотменно, понеже той се е ръководел от едно вътрешно проникновение. Води се жестока война и всички, които го изпращали - роднините му плачели, а майка му, която много го обичала, казала спокойно: „Той ще се върне жив и здрав." Напълнили му 2 куфара с цигари и разни суджуци и други месни продукти, макар, че той е вегетарианец, понеже знаели, че при купонната система ще може да си изкарва с тях пари. Той отишъл в град Дрезден със 100 марки.

Записал се в университета и започнал да учи. Той искал през свободното си време да работи нещо, за да се издържа. Яденето му като вегетарианец било за 1 марка и стоте му марки можели да стигнат за около 3 месеца. Отишъл в „Трудови резерви" при немкиня, която знаела малко руски и често и пращали руснаци, дошли да работят платено в Германия. Ангел знаел добре руски и започнал да разговаря с тях, и разбрал кой какво искал да работи, каква специалност имал и превеждал на германката, която веднага ги изпращала в съответните заводи, където желаели да работят. Тя благодарила на Ангел и го помолила, ако има пак руска група, да дойде, да и помогне. - „Разбира се" - казал и Ангел. Тя го попитала къде иска да работи. Той и отговорил, че иска да отиде някъде, където правят поправки, ремонти на електромотори. Тя се усмихнала и му казала: „Намерих ти такова място" и го пратила в един универсален завод за поправка на всички видове машини.

Завела го лично, запознала го с директора на предприятието и го представила добре пред него. Той го приел, като казал „Добре" и му посочил една купчина с около 50 повредени електромотори, на които с чук и шкарпела да свали намотките, да ги разглоби, нареди на лавици с надпис за всеки. Той изчукал 2 мотора и се спрял, замислил се и си казал: „Как може в тази високо механизирана страна да се работи по примитивен начин - да се чука с ръце?" Трябвало да изчуква по 4 мотора, за което му плащали 80 пфенинга. Той се огледал наоколо и видял наблизо една преса. Наточил едно подходящо парче желязо като нож, заварил го за пресата и слагал мотора под ножа, пускал пресата, ножа отрязвал горната част, след това обръщал долната и за няколко часа се справил с всичките 50 мотора. Наредил ги изрядно на голям шкаф с надпис за броя на намотките, дебелината на жиците и системата му. Дошъл началника му и погледнал работата му. Ангел му казал „Финиш".

На другия ден веднага му дал друга работа - да оправи едни шкафове с нахвърляни различни четки и скоби за мотори с различни размери, които били много дефицитни и никъде ги нямало и тези, които работели там преди него, често ги крадели. Ангел веднага забелязал, че четките и скобите били с различни размери и поискал шублер и започнал да ги отделя по еднакви видове и да ги слага в отделни чекмеджета. Ангел забелязал, че началника го наблюдавал под око какво прави. За няколко часа Ангел наредил всичките четки и скоби по размери изрядно и докладвал на началника си, че работата е свършена. Германецът се чудел как този млад българин не краде тези дефицитни части и на другия ден го извикал в канцеларията си и му подал затворен плик. Като го отворил, видял, че има в него 100 марки за свършената работа и благодарност, че не крадял частите. До него работело момиче, което навивало бобини с изолирани медни жици, но не можела точно да спре диска като се върти и често навивала повече намотки, за което я глобявали и я предупредили, че ще я уволнят и тя често плачела. Ангел, който притежава силно развит практичен ум, с интуиция (Меркурий полусекстил Венера, секстил Нептун, паралел Сатурн, Нептун латитют Марс) се спрял при момичето и веднага конструирал приспособление, с което диска, който се въртял спирал на точно определените му намотки и момичето престанало да плаче постоянно. На другият ден минал началника и попитал: „Кой направи това изобретение?" Момичето посочило брат Ангел. Началникът пак го извикал в канцеларията и му дал плик с други 100 марки Дошли двама полковника и почнали да се карат с директора, защото искали да се изправи оста на един голям тежък ротор, изкривена при работа с повече от 20 милиметра. Директорът отишъл в централният им склад в Берлин да търси стомана със същите размери, понеже при тях нямало, а и в Берлин нямало. Ангел чул разправията и отишъл при един българин негов приятел и го попитал защо се карат, каква е тази гюрултия? Приятелят му показал ротора и му казал, че директора отишъл чак в Берлин да намери стомана за ос с такива размери, но сигурно нямало да намери. Ангел погледнал големият изкривен ротор и неговият ръководител му казал: „ Ще го направиш!" Извикал приятеля си Павел да му помогне да качат ротора на един голям струг и да го застопорят. Закрепили го здраво и Ангел пуснал струга да се върти на бавни обороти. Взел оксижен и 2 бутилки с кислород и една с водород - които нагрява много по-силно, но е крайно избухлив и започнал с водорода да нагрява оста. Германците - работници за секунди изчезнали от завода, като казвали, че този българин е луд и ще вдигне завода във въздуха, ако стане взрив.

Ангел освободил приятеля си Павел и започнал с горелката с водород да нагрява изкривената ос, като турил - опрял до нея желязна ролка, която постепенно се движи бавно напред и изправя оста. Оста станала червена от водородното нагряване и се изправила отлично до десети от милиметъра. От ролката се образували малки стружки, които той изшлайфал - струга бил изрядно окомплектован с всичко. Ангел спрял оксижена и премерил точно оста. Тя била абсолютно права и лагера, който изпробвал, влизал в леглото си само с набиване. Германците съобщили на директора за лудият българин, който току що се бил върнал от Берлин и отишъл в завода и почнал грубо да се кара на Ангел, че взел без позволение да работи със струга, да нагрява оста с водород. Поуспокоил се и го попитал колко време е работил. Ангел му отговорил: „Един час." В същия момент дошли полковниците и видели правата ос, монтирана на струга и 4 пъти горещо му благодарили за отлично и много бързо свършената им важна работа. Свалили ротора от струга, благодарили пак и я откарали с колата си. Ангел решил да напусне завода заради грубото отношение на директора към него. Директорът омекнал и му казал да отиде на другият ден в канцеларията му. Ангел отишъл и директора му подал затворен плик, но Ангел му казал, че не е за него, понеже не е адресиран за него. Тогава той му го сложил в джоба. Взел подробно да го разпитва какво е учил, инженер ли е, а той отговорил, че е студент и сега учи, но когато бил в град Карлово и учел в техникума, заедно със съучениците му направили най-големият универсален струг в България. Като си отишъл, отворил плика и в него имало 500 марки. На другият ден директорът му дал електромотор, външно напълно изправен, но не работел. Ангел взел омметър и измерил съпротивлението на намотките и посочил една намотка, която била вътрешно изгоряла, а външно нямало никакъв признак. Неговата силна интуиция му подсказала дефекта и той упорито държал на своето пред директора. Тогава директора го накарал да разбие електромотора с чук и шкарпела. Оказало се, че намотката, която посочил Ангел се била изкривила надолу, опряла се в другата и се заварила. Показал го на директора и той се чудел на този българин, който така упорито държал на своето, което било изключително точно. Веднага го оставя да оправя уредите и дефектните машини и мотори.

Все пак Ангел напуска и отива в друг завод, където имало пълна автоматика. Приели го като конструктор. Видял една автоматична линия и запитал за какво производство е. „За цигари" - му отговорил директора. Той отишъл при машината, която била в движение. В нея се слагало всичко необходимо за производство: тютюн, хартия за цигарите, картон за кутиите и т.н. Машината била много чувствителна и когато се окажело например, че картона е по-широк с 1 мм., линията спирала и трябвало работника да отиде напред, да завърти един лост и тя пак тръгвала. Ангел начертал на лист едно приспособление, с което този лост да се завърта от моторче, което се задвижва с натискане на копче от мястото на работника. Няма да ходи да премества лоста. Извикал отговорника си, и му дал плана. Последният го разгледал и след малко довел директора на завода, един дебел германец, който поразгледал чертежа и казал: „Гут!" Веднага приложили предложението, дадено от Ангел, и той получил голяма награда за изобретението си. Директорът го извикал в канцеларията си и взел да го разпитва какво е учил и т.н. Поканил го в дома си. Неговият приятел

Павел му дал един свой черен хубав костюм, с който той отишъл на гости в един небивало разкошен апартамент. Запознал се с дебеличката му дъщеря. Като тръгвал за Германия, му казали, че там няма мъже и жените се хвърлят на всеки, който се яви пред тях и той решил да няма никаква връзка с жените.

Като си тръгнал за квартирата, видял, че възрастни германци копаят пред прозорците на мазето на ръка, което му било непонятно, защо е така в тази толкова напреднала техническа страна. Имало и големи бетонни блокове, които поставяли пред прозорците в изкопа. Попитал ги: „Защо копаете така усилено?" А те му отговорили, че се очакват големи бомбардировки. Ангел имал много пари и можел да си купи самолет, с който да отиде в България. Изкарал курсове за авиатор - въртели го завързан в една сфера и го карали да върви по една дъска, без да залита. Издържал този изпит и имал право да кара самолет.

Приятеля му Павел му казал, че в България не може да лети и според законите и веднага ще му вземат самолета. Лесно можели да купят бензин. Имало малки самолетчета, които кацали навсякъде и развивали скорост 120 км. в час. Ангел се отказал от самолета. При картината, която видял неговата будна интуиция му казала: „Ти какво правиш още тук?" Той веднага решава да напусне Дрезден. Отишъл в университета да си взема документите. Срещнал възрастен едър германец и го попитал за документите си. Той бил ректора и му отговорил, че е забранено да се дават документите и веднага влязъл в съседна стая. Ангел смаян от отговора останал неподвижен и се чудел какво да прави. В дъното на коридора имало едно високо слабо момиче, което се приближило до него и му казало: „В 13 часа в градината!" Тогава имало германски полицаи, които щом забележели нещо нередно, веднага стреляли. Взел в плик от телесните продукти суджуци, които имал и цигари, които много се ценели тогава в Германия. Редели се с часове, за да получат по 4 цигари. Отишъл на срещата в градината. В 13 часа момичето минало покрай него, пуснала един голям плик и без да го погледне, продължила пътя си. Ангел веднага сложил плика под палтото си, и когато тя излязла от градината, станал, настигнал я в улицата и и подал плика с храната и цигарите.

Отишъл на гарата при полицаймастера да му подпечата документите да напусне Германия. Подал паспорта и студентската си книжка, но чиновникът му казал, че е абсолютно забранено и бутнал документите назад. Ангел като никога взел в джоба си кутия с цигари, а другите ги оставил на хазяйката си. Извадил запалил една цигара и подал кутията на дебелият немец. Той взел една цигара, запушил, но я угасил и оставил в пепелника, за да може после пак да запуши. Ангел му подал кутията и му казал: „Това е за вас". Германецът взел кутията, огледал се наоколо, извадил отдолу печата и го ударил на двата документа. Ангел се качил на влака, и той тръгнал. Той си казал: „Отървах се".

Като работел, минавал край книжарница, където продавали техническа енциклопедия на електромоторите и над нея имало надпис: „Само за германци!" Ангел проучил кога отварят книжарницата, влязъл вътре и с висок точен немски поискал енциклопедията и книжарката му я продала.

В Австрия трябвало да минат от западната гара на източната и да пътува с друг влак. Застанал на трамвайната спирка, качил тежкият си куфар и балтона на трамвая, и той затворил вратата и тръгнал, а Ангел останал на спирката с другият куфар и цигулката си. Започнал да се моли. Чудел се какво да прави. Но след малко видял, че трамвая върви бързо назад и спрял пред него. Кондукторката му поела багажа, и той се качил и трамвая тръгнал. Тя му се извинила, че не го забелязали навреме.

Тръгва с друг влак и пристига в Скопие, където трябва да смени влака. Отива при готовият да тръгне влак, но един дебелак го изгонва и му казва, че няма място. Ангел има много пари и отива назад към спалните вагони да пътува в тях. Но дебелака минал през коридорите, пълни с хора и когато Ангел отваря вратата си, и слага куфара, дебелака го ритва и той пада на земята и пак му казва: „Няма място!" Ангел застанал до куфарите си и се чудел какво да прави. Чува глас: „Ангеле, какво правиш тук?" Това било един негов съученик, който се оженил за сръбкиня и живеел там. Обяснил му положението, и приятеля му отишъл веднага при началника на гарата, който спира влака (приятеля му знаел отлично езика). Влакът се върнал назад и закачил два български вагона, оставени в глуха линия отзад. Влакът тръгва и чуват, че вика момиче, отварят вратата, хващат я за ръцете и яката на палтото, и я качват горе. Покрай техният влак преминал друг, натоварен с немски младежи,дошли от Африка след разбиването на генерал Ромел.Качват се в последния вагон и десетина военни. Скоро станало тъмно, а техните вагони били без светлина. Момичето, което било преподавателка, отивала в училището, а много пъти закъснявала поради влаковете. Благодарила им и пожелала да остане с Ангел в купето, а приятеля му легнал в съседното купе. По едно време чуват картечен огън и силен гърмеж. Светлините на влака угасват и той спира. Чули гласове: „Грешка, грешка!" Партизаните мислили, че този влак кара германските младежи към фронта и искали да ги избият. Ангел и приятеля му слизат от вагона и виждат локомотива обърнат, релсите от взрива стърчат нагоре във въздуха, а вагоните един върху друг.

Ангел и приятеля му отиват да помагат. Чували се много викове за помощ. Изваждат всички живи навън от вагоните, на полето, повечето от които без ръце и крака. Изваждат всички, които били живи и ръцете им се изпоцапали с кръв. Ангел имал в куфара си 2 термоса, дадени му от хазяйката: единият с мляко, а другият с кафе. Момичето им поляло и с тях си измили ръцете. През нощта дошъл немски авариен влак. В два вагона пред локомотива имало вързани сърби: жени и деца, и ако има взрив ще измрат първо те. Те бързо правят линията и следващият влак, който идва, ги откарва за София.

Три дена след напущането от брат Ангел на град Дрезден, той е бомбардиран жестоко от англичаните със запалителни и разрушителни бомби. Имало една площ, която не горяла и самолетите се върнали и я засипали с бомби. От 800 000 жители останали около 150 000. Точно тогава брат Ангел слиза от влака в София. Виждаме любящата ръка Божия, която пази и напътства своите любими деца. Виждаме и голямата му и точна интуиция във всички насоки.

Дошъл в София, Ангел си потърсил работа в университета „Климент Охридски", където веднага го назначили като началник на групата по поддръжка на университета, понеже бил завършил Механотехникума в Карлово и учил в Германия. Той веднага вкарал ред и порядък в работата си и неговите подчинени, които гледали с недоверие на него, започнали да го уважават и слушат, макар че бил най-младият от тях - към 30 годишен. В химическият факултет ги викали по няколко пъти в седмицата да поправят каналите, понеже химикалите разяждали бързо железните тръби. Тогава брат Ангел направил канала с глинени тръби, които измазал добре отвътре с лепило за гума и започнали да го търсят през 3-4 месеца. Купил си моторетка, с която обикалял обектите. Към тяхната група се числяла и Александровата болница.

Той живеел с брат си в една квартира. Научил за Учителя, и отива на Изгрева в неделя в 10 часа на беседа. Закъснял и салона бил пълен, а той застанал прав до вратата. Една сестра станала да му направи място да седне, но той си сложил ръката на рамото и и я накарал да си седне. Брат Ангел се концентрирал да разбере онова, което говорил Учителя. Той не поглеждал към него, а си говорил беседата. Както стоял така в захлас, изведнъж му се прояснило съзнанието и той чул ясно: „Ако имаш силни болки в стомаха си, изпий няколко чаши гореща вода и си легни на лявата страна," Беседата свършила и Ангел си отишъл доволен от малкото, което разбрал.

След като свършила беседата и Учителят излязъл от салона, брат Ангел се приближил до Него, застанал на стълбата към Горницата, и го попитал на какъв инструмент да свири. Учителят му отговорил: „На какъвто искаш." И той започнал да свири на физармоника. На другият ден работил целият ден и вечерта усетил силна болка в стомаха си. Той има Плутон съвпад Лилит, съвпад Сатурн в пети дом в знак Рак, което дава много чревни и стомашни разстройства и любовните отношения с жените са табу за него.

Излязъл на двора да намери колата на ректора, но я нямало и другите две коли били някъде по работа. Вкарал моторетката вътре в университета, но стомаха още по- силно го заболял - качил се на трамвая и отишъл в квартирата си, като си мислел, че там ще намери хазяйката си, която била аптекарка и обслужвала като лекар цялата махала. Позвънил, но никой не се обадил, ударил с юмрук по вратата, но и двете хазяйки ги нямало. Влязъл в стаята си и се замислил. Спомнил си думите на Учителя. Имал електрически чайник, в който брат му всяка сутрин си варял чай и го

пиел преди да отиде на работа. Напълнил чайника и го включил. Изпил горещата вода от чайника и се почувствал малко по-добре. Спомнил си думите на Учителя, че трябва да легне - легнал на лявата си страна и веднага заспал. Брат му не се върнал вечерта, а на другият ден вечерта. Ангел се събудил и го попитал колко е часът. „Осемнайсет" - отговорил брат му. Значи той спал непрекъснато, непробудно нощта и целият ден, Казал на брата си, че е трябвало да отиде сутринта на работа, но го болял много стомаха и се успал. Разправил му за Учителя, който му предсказал

какво има да му се случи и му казал и начин, как да се справи. Като погледнал до себе си, видял, че се е образувал цял гьол от потта, която изтекла от него, но той бил напълно здрав. Брат му казал: „Искам и мен да ме заведеш при Учителя."

Ангел започнал редовно да посещава беседите. Купил си томчета и започнал усилено да чете Словото. Разбрал, че Учителят вижда всичко в настоящето, миналото и бъдещето, и винаги помага.

И след заминаването на Учителя, той посещавал беседите. Запознал се с Трендафилка*(Астрологична карта в Приложение I) и попитал ръководителя си дали може да живеят с нея заедно братски живот. Отгоре одобрили решението му. Те живеели в София. Бащата на Филка имал фабрика, която национализирали, Филка била учителка. Извикали ги в милицията, за да ги изселят в северна България. Ангел имал големи знания по машините и предложил на полковника, който ги изселвал, да ги изселят в Пазарджик, където ще са много полезни като преподаватели в училището. Полковникът се съгласил, и те отишли в родният си град да работят като изселени.

Веднага ги извикали да работят като конструктори в един завод. Попаднали на хора без образование. Техните помощници били завършили техникум, но нищо не разбирали от чертежи и математика. Трендафилка взела да ги учи и ограмотява, като същевременно трябвало да дават чертежи за нови типове машини, които завода да произвежда. Плащали им месечно по 5 000 лв , а на пазача 6000лв. и те напуснали завода и отишли в града.

*Трендафилка Благоева Балдевска е родена на 20 Август 1926г., петък в Зч. 45мин. през нощта в гр. Пазарджик.

Там веднага подгонили Ангел да работи в Промкомбината, но нямало материали за производството, което искали да се осъществи. Той не подписал заповедта за назначение. Тогава го помолили да оправи над сто водни помпи, върнати от цяла България като дефектни. Ангел им поискал 100 работни часа за мотор. Отначало нормировчика искал да го наблюдава и да му определи нормата. Ангел казал на ръководството да си ги правят те. Тогава се съгласили. Ангел разглобил един мотор и видял къде е грешката. Ангел взел двама ученици от техникума, в който преди това той и Филка преподавали. Момчетата били много честни и умни и виждали всичките дефекти в майсторите, и им ги казвали направо в очите. Затова никой от тях не искал да работи с тях.

Ангел поискал стая, да му направят тезгях за работа и му дадат необходимите инструменти, и той започнал работа с двамата си помощници. Двата диска на помпата се допирали под известен ъгъл и тя не можела да засмуква вода. Ангел взимал на струг горната част на диска, докато двата прилепвали плътно и пуснал една помпа да изпомпва вода 200 литра от един варел 200 литра в друг. Помпата за няколко минути изпомпвала водата, докато преди това с часове използвали 200 литра. Поправил помпите и ги изпратили в местата, от където били върнати. Платили му и го накарали да оправи хлебопроизводството. Машините закъсали и щели скоро да спрат и да няма хляб за града. Отишъл и разбрал причината за излизането на машините от строя - нередовното смазване на лагерите. Бъркалката за тестото била най-отгоре и бързо се изнасяли лагерите й. Ангел сложил на нея двойни, но ролкови лагери. При всеки лагер монтирал кутия с масло да капе по малко и постоянно да го смазва. До тогава слагали грес в гресьорни, но тя скоро се втвърдявала, нямало смазване и лагерите работели на сухо.

Фурната имала осветление, което блестяло в очите на майсторите и те не можели да видят дали хляба е опечен. От голямата топлина постоянно горели крушките - по 100 на ден. Ангел направил тяло с рефлектор, в което крушките не се загрявали от голямата горещина на фурната и светлината осветявала хляба във фурната, а не очите на майстора. Започнали да сменят по 3-4 крушки на месец и снабдяването ги запитало да не би да вземат от другаде крушки.

Нямало сита и често в брашното при месенето се явявали мишълци и се дигал голям въпрос. Ангел направил сито на такова ниво, че направо се слага чувала, а ситото вибрира и веднага се пресява брашното. Фурнаджийте били изключително доволни от него, постоянно му давали хляб, кифли, козунаци и му се покланяли. Той почти не работел, но всички машини за повредата, на които директорът глобявал работниците, сега работели безаварийно и безотказно.

Ангел имал в центъра на града място от 2 декара и един дял от него му вземали някакви селяни, комунисти -1/3, уж да строят съвет. Трябвало непременно да си построи жилище на два етажа, за да си запази мястото. По интуиция той знаел, че това ще стане. Имал вноска от 1500лв. за кола „Трабант". Сестра му дала нейните лихвоточки и се събрало банката да им отпусне заем. С голям зор взел разрешение за строежа.

Викнал един майстор да му изкопае мазето. Едновременно той го пазарил от изкопаната пръст да му направи над 25 000 тухли - необходими за къщата. Оценили направата на тухлите на 13 стотинки и всичката изкопана пръст ставала на тухли, които се сушели по големият двор. Събрали се доста тухли и майстора взел да ги гради на куптор, но му казал веднага да му достави въглища, защото ако почнат есенните дъждове, целият им труд отивал на вятъра. Ангел веднага отишъл в Топливо, но складовете били изметени и му казали, че въглища ще има най-рано след месец. Минал през училището и срещнал една от прислужничките, която му се оплакала, че като влязат в мазето, постоянно удрят главите си, понеже пода е засипан със стари въглища, които през зимата не могат да горят в печките, понеже били много ситни и прах. Ангел взел един плик от въглищата и ги занесъл на майстора, който ги харесал. Ангел отишъл при цигани, които живеели наблизо и имали кола и кон. Попитал едно слабо момиче - на кого е тази кола. „Че на баща ми!" - „А къде е той?" Отговорила, че работи на гарата и сега пие в кръчмата. Дошла жената да направят уговорка за прекарване на въглищата. Колата се клатела и едва се движела, понеже била с разбити колела. Уговорили се с циганката и четирите и деца - „Кой ще кара колата?" - попитал Ангел. Ами тази моята голяма дъщеря.

Определили колко ще им плаща и на другата сутрин впрегнали коня в каруцата и дошли всичките деца. Малките пълнели няколко кофи с въглища и ги подавали, тя ги сипвала в колата, прекарана плътно до него. При вторият курс Ангел свалил задните колелета, отрязал шината, заварил отгоре парче с винт и натегнал колелото така, че спиците се прилепили и затегнали. След това заварил парче и колелетата станали отлични и никак не се клатели. След това направил по същият начин и предните колела и децата за няколко дена му прекарали над 25 тона въглища и мазето станало високо. Положението било спасено и тухлите се изпекли.

Директорката искала да му плати за изчистването на мазето и му дала 40 лева, колкото имала в касата, но Ангел отказал и искал той да й плати. Намерил и друг, който напълно очистил мазето от старите изостанали въглища. Платил добре на циганчетата за работата и им купили нови дрехи. Така той построил къщата и запазил мястото си.

И двамата работили в техникума като учители и децата много ги обичали и учели при тях много добре материала. Дошло време да се пенсионират и направили една среща в почивна станция в планината с всичките преподаватели от града и накарали брат Ангел да сподели своят педагогически опит.

Той им говорил за правилното възпитание на младежите и накрая им казал: „Сега ще ви кажа най- важното." Всички млъкнали и заслушали, - „Да обичате децата с цялото си сърце, да влизате в положението им." - казал Ангел. Той си спомнил, че прочел в беседа, че новите хора трябва да живеят на чисти места, близо до планината. Интуицията му го насочила в село Симеоново. Споделил с Трендафилка и си купили място, обърнато на изток - към изгрева на

слънцето и започнали да си строят там къща. Едновременно участват в братският живот. Купили си кола и от Пазарджик от приятели си купували по-евтини строителни материали - цимент, вар и др. и ги прекарвали в Симеоново с колата. Събота и неделя усилено работели, но идвали големи групи младежи от Крум Въжаровата група-Гришата, като между тях имало много агенти от ДС.

Веднъж си направили гювеч в тава и за обяд изяли половината от яденето, Вечерта дошли повече от десет младежи и седнали в стаята. Филка и Ангел се помолили и взели да им сипват от малкото ядене, което имали. Тогава се проявил закона на изобилието - сипали на всички от вкусният гювеч, но яденето в тавата останало толкова, колкото било от началото - половин тава.Постепенно те се освободили от това „обкръжение на добри приятели" - търтеи готованковци и агенти - над 10 души.

Покрили къщата и взели да работят двора. Посели домати, но шопите им казали, че на техният климат не стават домати. Ангел покрил разсада с найлони. Времето застудяло и паднало сняг и доматите почти загинали. След няколко дена снега се стопил и Ангел дигнал найлоните и доматите се развили от топлото слънце и дали богата реколта. На другата година селяните започнали и те да сеят домати и зеленчуци.

Двамата написаха малки книжки за пробуждане на съзнанието на хората и запознаването им с Братството и братският живот. Аз им дадох моите стенографски записки, събирани 40 години по физиогномия, хиромантия и др. Извадих на лист подробно от коя беседа, от кой ред и абзац започва даден цитат и до къде, и го дадох на сестра Трендафилка, понеже имаха беседи,

Те вкараха данните в компютъра и като отлични педагози, ги подредиха по теми и набраха книгата „Себе си познай", за което сърдечно им благодаря.

Отначало се издаде на 3 отделни части, а после подвързана в том. Към 2000 година двамата изграждат втори етаж, с цел да се използва за подготовка и печатане на беседи. Извикаха ме и мен да участвам в направата на бетоновият покрив. Аз му предложих да гланцирам бетона и няма да има нужда от керемиди или други покривни материали. Заедно с бригада бетонджии и няколко наши приятели, изляхме бетона и след обед взех да гланцирам с най-хубавите си мистрии, които имах. И досега покрива не е пуснал вода.

Те оправиха горният етаж. Ангел изолира стените със стериопор и сега живеят там на светлина и без влага. Постоянно работят и брат Ангел измисля нови въведения за отопление. Трендафилка е художник и прави няколко изложби на картини и от плетива.

Те редовно посещаваха лагера на Зекирица и седемте езера. Често се срещаме с тях и водим ползотворни разговори. Макар и на преклонна възраст, те работят непрестанно духовно и физически. Брат Ангел цял живот е работил в заводи и предприятия и благодарение на будната му интуиция, винаги е намирал изход от трудните си положения.

На Изгрева живее брат Борис Дряновски с жена си Мария. Той редовно посещава беседите и участва в братския живот. През 1943 година Учителят му дава 3 листчета, на които е написана по една санскритска дума и му нарежда да ги занесе у трима свой най-близки приятели и да ги скрие в дома им. Понеже той е радио инженер, има много приятели в цяла София. Борис изпълнява точно задачата, дадена му от Учителя. След голямата бомбардировка на 10 януари 1944 година той, заедно с Учителят, се евакуира в Мърчаево. Там си спомня за трите листчета и решава да види какво е станало с жилищата, където ги е оставил. Замисля се

дълбоко и разбира, че всъщност Учителят му напомня за това. Отива при него, целува му ръка и му казва, че иска да отиде до София и да види какъв е резултатът от задачата, която той му е дал. Учителят одобрява решението му и той отива при първата къща с поставено листче и вижда, че стърчи здрава, а наоколо всички

сгради са разрушени. При втората заварва същото положение. Третата къща също е здрава, а околните сгради - разрушени.

Той се връща в Мърчаево, разказва подробно всичко на Учителя и му благодари за помощта, която оказва на неговите приятели. Учителят обяснява, че когато стават земетресения или някакви други бедствия, ангелите гледат отгоре в даден град да видят къде има запалена свещ, т. е. Дом, в който някой се моли на Бога. Те поставят ръката си над тази къща и по този начин тя остава непокътната и стърчи между всички други околни къщи.

След заминаването на Учителя от този свят Дряновски участва в братския живот, но почти не се меси в борбите, станали на Изгрева. Той е интерниран няколко години в лагер от комунистическата власт. Със своя тих и скромен живот, той оставя един добър пример на бъдещото поколение за подражание.

48. Неделчо Попов*

Неделчо Попов е роден на 22 декември 1927 година в Пещерско. Там получава основното си образование и завършва гимназия. Отива в София, където започва да учи в полиграфията. Среща се с Георги Събев, който му е съученик. Неделчо през свободното си време работи в едно кафене, където му дават и квартира. През 1925 г. Събев го запознава с новите идеи. Като напредват в обучението започват да работят на половин ден и получават половин заплата. Тогава се събират в обща квартира и работят в Държавната печатница като словослагатели. Управата се нуждаела от оценител и те се спрели на Неделчо, като веднага му увеличили

заплатата. Тази длъжност изпълнява до края на живота си.

През 1926 г. Неделчо Попов участва в събора и започва да посещава беседите. Неговият добър, мек характер бързо спечелва обичта на младежите Добрата заплата му позволява да кани Учителя на важни концерти, като осигурява и транспорта. Става близък с Учителя и взема дейно участие в братския живот. Заради хубавото му отношение към братята и сестрите получава прякор „Гълъба".

Увлечен от младежките пориви на братята, решава да напусне работата си, да вземе една раница с беседи и да проповядва. Съобщавайки на Учителя намерението си, последният строго му казва: „Тебе яли ли са те въшки? Работи тук, където Бог те е поставил." Той приема съвета на Учителя.

През есента на 1942 г. Учителят решава да посети Витоша с малка група сестри. Идва да ги изпрати и Неделчо, който е болен от жълтеница и станал от леглото. Елена Андреева носи тежка раница и попитала Учителя кой ще я носи. „Неделчо" - казал той. Неделчо обяснява, че е болен и не се е подготвил. Учителят

отговаря: „Ние ще те почакаме. Иди се облечи." Дошъл Неделчо и групата тръгнала. Той едва вървял най-отзад. На Сипея задухал силен вятър и на Бивака било невъзможно да се стои, затова предложили да слязат в дерето, В това време идва и Неделчо, целият изпотен, въздъхва високо, сваля раницата и се преоблича. Немирният вятър грабва шапката наУчителя и я понася към дерето. Сестрите питат: „Кой ще отиде за шапката на Учителя?" „Неделчо" - рекъл Учителят. Той догонил шапката и я подал на Учителя. Тъкмо въздъхнал, вятърът пак я грабнал и се наложило втори път да я носи. При третия път помолил Учителя: „Моля ви се Учителю натиснете я на главата си, за да не хвърчи повече." Вятърът постепенно утихнал и приятелите

*Виж« Изгревът» том II стр, 336-337, N4; том III стр. 229-231, N20; том V стр.552-554, N213.

напуснали дерето. Отишли на Слънчева поляна, където обядват и тръгват обратно към София. От болестта на Неделчо не останало и следа.

На 16 юни 1941 година Учителят и голяма част от братята и сестрите от Изгрева са на екскурзия на Витоша на бивака Ел Шадай. Закусват, сядат около Учителя и се греят на топлите слънчеви лъчи. Неделчо става прав, обръща се към Учителя и му казва: „Учителю, кажете ни нещо за себе си, което никога не сте ни го казвали." Учителят се изправя, застава в средата на полянката и изпява с мек глас песента „Странник съм в този свят". Приятелите остават възхитени от чудната песен.

Неделчо взима активно участие навсякъде в живота на Учителя. След неговото заминаване се включва в борбите, станали в братството на страната на брат Борис Николов. Напечатва книжката „Завета на цветните лъчи" и участва в издаването на книгата „Учителя". След напечатването на „Завета на цветните лъчи" разбира, че милицията ще му направи обиск, и веднага се обръща към свой колега - голям комунист, и го моли да остави при него известни секретни документи, отпечатани в неговия отдел. Колегата му приема книгите и на другия ден когато милицията идва да прави обиск на Неделчо, не намира нищо подозрително. След няколко дена Неделчо Попов извиква брат Иван Иваницов - Каруцаря, който натоварва книгите на каруцата и ги закарва на Изгрева.

Неговият красив и всеотдаен живот за Братството завършва на 23 април 1952 година. По времето на Учителя, брат Неделчо се сприятелява с Николина Балтова, която живееше до кухнята. Той често я посещаваше и тя го ревнуваше от сестрите. Тя поемаше от неговите енергии (вампиризъм) и Неделчо започна да слабее. След

заминаването на Учителя, се оказа, че има чернодробно и жлъчно заболяване, с което не можа да се справи и си замина. Не всякога една връзка е еднакво полезна за двамата партньори.

Неделчо Попов е роден на 22 декември 1927 година в Пещерско. Там получава основното си образование и завършва гимназия. Отива в София, където започва да учи в полиграфията. Среща се с Георги Събев, който му е съученик. Неделчо през свободното си време работи в едно кафене, където му дават и квартира. През 1925 г. Събев го запознава с новите идеи. Като напредват в обучението започват да работят на половин ден и получават половин заплата. Тогава се събират в обща квартира и работят в Държавната печатница като словослагатели. Управата се нуждаела от оценител и те се спрели на Неделчо, като веднага му увеличили заплатата. Тази длъжност изпълнява до края на живота си.

През 1926 г. Неделчо Попов участва в събора и започва да посещава беседите. Неговият добър, мек характер бързо спечелва обичта на младежите Добрата заплата му позволява да кани Учителя на важни концерти, като осигурява и транспорта. Става близък с Учителя и взема дейно участие в братския живот. Заради хубавото му отношение към братята и сестрите получава прякор „Гълъба".

Увлечен от младежките пориви на братята, решава да напусне работата си, да вземе една раница с беседи и да проповядва. Съобщавайки на Учителя намерението си, последният строго му казва: „Тебе яли ли са те въшки? Работи тук, където Бог те е поставил." Той приема съвета на Учителя.

През есента на 1942 г. Учителят решава да посети Витоша с малка група сестри. Идва да ги изпрати и Неделчо, който е болен от жълтеница и станал от леглото. Елена Андреева носи тежка раница и попитала Учителя кой ще я носи. „Неделчо" - казал той. Неделчо обяснява, че е болен и не се е подготвил. Учителят отговаря: „Ние ще те почакаме. Иди се облечи." Дошъл Неделчо и групата тръгнала. Той едва вървял най-отзад. На Сипея задухал силен вятър и на Бивака било невъзможно да се стои, затова предложили да слязат в дерето, В това време идва и Неделчо, целият изпотен, въздъхва високо, сваля раницата и се преоблича. Немирният вятър грабва шапката наУчителя и я понася към дерето. Сестрите питат: „Кой ще отиде за шапката на Учителя?" „Неделчо" - рекъл Учителят. Той догонил шапката и я подал на Учителя. Тъкмо въздъхнал, вятърът пак я грабнал и се наложило втори път да я носи. При третия път помолил Учителя: „Моля ви се Учителю натиснете я на главата си, за да не хвърчи повече." Вятърът постепенно утихнал и приятелите напуснали дерето. Отишли на Слънчева поляна, където обядват и тръгват обратно към София. От болестта на Неделчо не останало и следа.

На 16 юни 1941 година Учителят и голяма част от братята и сестрите от Изгрева са на екскурзия на Витоша на бивака Ел Шадай. Закусват, сядат около Учителя и се греят на топлите слънчеви лъчи. Неделчо става прав, обръща се към Учителя и му казва: „Учителю, кажете ни нещо за себе си, което никога не сте ни го казвали." Учителят се изправя, застава в средата на полянката и изпява с мек глас песента „Странник съм в този свят". Приятелите остават възхитени от чудната песен.

Неделчо взима активно участие навсякъде в живота на Учителя. След неговото заминаване се включва в борбите, станали в братството на страната на брат Борис Николов. Напечатва книжката „Завета на цветните лъчи" и участва в издаването на книгата „Учителя". След напечатването на „Завета на цветните лъчи" разбира, че милицията ще му направи обиск, и веднага се обръща към свой колега - голям комунист, и го моли да остави при него известни секретни документи, отпечатани в неговия отдел. Колегата му приема книгите и на другия ден когато милицията идва да прави обиск на Неделчо, не намира нищо подозрително. След няколко дена Неделчо Попов извиква брат Иван Иваницов - Каруцаря, който натоварва книгите на каруцата и ги закарва на Изгрева.

Неговият красив и всеотдаен живот за Братството завършва на 23 април 1952 година. По времето на Учителя, брат Неделчо се сприятелява с Николина Балтова, която живееше до кухнята. Той често я посещаваше и тя го ревнуваше от сестрите. Тя поемаше от неговите енергии (вампиризъм) и Неделчо започна да слабее. След заминаването на Учителя, се оказа, че има чернодробно и жлъчно заболяване, с което не можа да се справи и си замина. Не всякога една връзка е еднакво полезна за двамата партньори.

--------------------------------------------

*Виж« Изгревът» том II стр, 336-337, N4; том III стр. 229-231, N20; том V стр.552-554, N213.