Светулка

22. Пано Славов

Брат Пано Славов е роден през 1892 г. в Челник, Ямболско.* От малък е принуден да работи, за прехраната си. Живее много бедно, среща непреодолими препятствия в живота си. Отчаян, обезсърчен, решава да сложи край на живота си. Взима въже, тръгва към гората и намира подходящо място. Чува глас: „Не слагай край на живота си." Оглежда се наоколо - никой. След малко пак чува същия глас: „Не слагай край на живота си, работите ти ще се наредят." Тогава прибира въжето и се връща вкъщи.

Минава известно време и отново решава да сложи край на живота си - да се удави. Отива край Тунджа, застава на брега. В момента, в който решава да се хвърли в реката, в далечината вижда голямо червено кълбо, което бързо се приближава към него. Чува глас: „Не слагай край на живота си. Животът ти ще се оправи." Кълбото се отдалечава и той се връща в дома си. Постепенно животът му се подобрява и стабилизира. Оженва се, но двете му деца си заминават малки. Втори път се оженва, но детето му постоянно боледува. Не му вървяло в женитбата. Минават години. Пано чува за Учителя и решава да отиде при него с двама съграждани - търговец и адвокат. Пръв влиза търговецът. Учителят му отговаря на всички въпроси и той излиза доволен. След него влиза адвокатът, който след малко излиза усмихнат и доволен. Последен влиза Пано, притеснен и смутен. Учителят го пита за какво е дошъл: „Много години ме измъчва един въпрос, на който не мога да си дам отговор. Ще те моля да ми обясниш, но с прости думи, за да мога да го разбера." Разказва двата случая и пита: „Какъв беше този глас, как се появи това кълбо?" Учителят го поглежда, усмихва се и кротко отговаря: „Това бях аз."

Пано подковавал добитък. Оплакал се на Учителя, че конете често го ритат и желае да остане да живее на Изгрева. Учителят казва: „На село ще те ритат животните, а на Изгрева ще те ритат хората." Научил го да милва животните, да произнася формули, за да ги укротява и тогава да ги подковава. Съветът на Учителя помогнал много в работата му. Пано се прочува като подковач и на най-трудните животни и по цял ден при него имало много добитък. Той обикнал животните, разбирал характера им, успокоявал ги с милване и молитви и тогава много лесно ги подковавал. Животните и те го обикнали, и при второ подковаване стояли мирно и спокойно.

Пано притежава 10 декара земя, която обработва с любов и засява с жито. Често това, което изкарва, не му стига до следващата реколта, за да се изхрани. Има желание да изпрати на Изгрева 2 чувала с жито за общи нужди, но винаги не му стига. При една среща с Учителя на Изгрева, Пано го пита как да има достатъчно жито, за да се изхранва нормално през цялата година. Учителят се усмихва и му казва да раздаде 9 декара от земята си на бедни, нуждаещи се селяни, да остави за себе си само един декар, който най-много му харесва, и с него да се прехранва. Пано възразява на Учителя, че с 10 декара не може да се изхрани, а как ще може да се изхрани с един декар? Учителят му отговаря, че му е дал правилния метод за решаване на тази задача. Пано отива на село и прилага думите на Учителя. Раздава на 9 бедни селяни по декар. За себе си оставя един, в който извира вода. През есента засява жито, като оставя място и за малка зеленчукова градина. През лятото житото израства едро и гъсто и когато го ожънва, хамбарът не може да го побере.

* Виж « Изгревът» том VI стр. 524-526.

Чак тогава той изпълнява своето желание да изпрати два чувала жито на Изгрева за братско ползване. Така той разбира на дело как работи Законът на изобилието.

При разговор с Учителя с група приятели Пано пита колко дни през годината трябва човек да пости. Учителят отговаря: „На човека е определено да живее 120 години на Земята, от които 40 години трябва да прекара в пост." Всички се споглеждат и казват, че това невъзможно да се изпълни. Пано се замисля дълбоко върху думите на Учителя и си казва: „Аз постя по 2 дена в седмицата, това са 8-9 дена на месец. За една година правят около 100 дена. 20 дена правя житен режим и стават 120 дена. Значи, една трета от годината аз прекарвам в пост. Тъй както 40 години са една трета от живота на човека на Земята, значи напълно реално може да се изпълни тази задача, дадена от Учителя за разумен живот на Земята."

Пано дълго време работи в Ямболското братство и често прави пост до 40 и повече дни. Храни се малко, физически беше слаб, но с много бодър дух. Към края на един дълъг пост при него отива група братя и сестри и започват да го критикуват, че пости твърде много. Той им казва: „Очаквах, като идвате при мене, да ми помогнете с хубавите си мисли и чувства, да изкарам по-лесно задачата, която имам, а вие дойдохте да ме съдите."

Малцина разбират духовния му мир и усилията, които прави за хармонизиране и изправяне на братския живот в Ямбол. След един по дълъг пост от около 40 дни той напуска този свят с пречистено и одухотворено тяло, с бодър дух и светла мисъл.

Пред салона през 1928 година изорават голямата нива, която е повече от 3 декара .(Б.р Тази нива от 3 дка. е същата, която д-р Жеков е закупил и след това я разделяна 10-на части, и всеки закупува по 200-300 дка.) Същата година на Изгрева идват младежи от село Малко Шарково, Елховско, за да се видят с Учителя. В малката група е и Христо Митев Белчев, който се запознава с учението, чете беседите и желае да се срещне с Учителя. Те застават настрана и чакат Учителя да се освободи от многото хора, които го заобикалят. Няколко пъти той тръгва към тяхната група, но нови сестри и братя го срещат и той се спира на разговор при тях. По едно време при тях идва Боян Боев и пита: „Имали някой брат тук да се казва Христо?" „Аз съм Христо." Брат Боев му казва: „Учителят те вика да отидеш при него."

Братът е смутен, че Учителя го вика само него, но веднага тръгва. Целува му ръката и Учителят го пита: „Какво работиш брат?" „Земеделец съм, обработвам земята" Учителят му казва: „Много хубаво, ами можете ли да насеете с жито тази изорана нива от 3 декара, с това семе?" - и му показва една кофа с жито, пълна почти догоре, и още четвърт чувал. „Мога, разбира се, Учителю, това ми е постоянна работа." Отива, взема кофата и си мисли: „Семето е малко, как ще стигне за тази голяма нива?" Започва от единия край да хвърля бавно, наред, и се старае да няма празни места. Житото намалява, но не се свършва. Той посява цялата нива наред гъсто, а в кофата остава повече от половината. Като свършва работата си, Учителят се приближава до него и пита: „Рекох, брат добре ли насяхте житото, да няма празни места?" Христо отговаря: „Да, Учителю, много добре и наред го насях, но не мога да си обясня, защо житото не се свършва в кофата?" Учителят му отговаря: „Тука работи закона на изобилието."

* Виж « Изгревът» том II стр. 370 N81; том III стр. 88-89, N72.

Същият брат дойде 1972г. на Салоните на Рила, където лагеруваше Борис Николов и се бяхме събрали мнозина. Тогава се представи тихо «Аз бях този, който изора и зася нивата с една крина жито»

В края на лятото житото узрява, става много гъсто и едро и приятелите от Мърчаево го ожънват. От него брат Темелко Стефанов взима едно снопче, занася го в дома си и го сложил в малката стая, в която по-късно Учителя живее 9 месеца, а сега е музей. Това жито и досега съществува там. Брат Христо отива да живее в Стара Загора и участва в живота на Старозагорското братство. Дълго се чуди как може с толкова малко жито да посее голямата нива, да

остане от него, без да се използва житото от чувала. След няколко години той си заминава от този свят.

Стоянка Георгиева Христова е родена на 30.03.1926 г. в с. Горица Бургаско. Тя има по-големи брат Желязко и сестра Юрданка. Като най-малка я карат да пасе овцете и да ги дои. Имало много кучета, които настървено я лаели. Тя почвала да се моли непрекъснато и кучетата се отдръпвали от нея. Сестра Юрданка имала приятел с когото дълго време другарувала. През войната той отишъл на фронта, където загинал. Стоянка се молила усърдно за брат си Желязко да се върне жив от фронта в дома им. Той се върнал, но не влязъл в Братството. Бил голям материалист и искал всичко, което имало от майка и баща да го вземе за себе си. Началното си образование тя учи в Горица и изкарва 3 клас. Тяхното село било най-голямото и в него идвали деца от всички околни села да се учат в училището им. През 1942 г. полицията и войска правят блокада на селото. Пред тяхната къща в полето имало много цигани, събрани в колиби. Полицаите ги нападнали и почнали жестоко да ги бият. Стоянка виждайки тази картина, започнала горещо да се моли да престанат да бият тези хора и скоро дигнали блокадата и циганите се освободили от побоя.

Стоянка учи шивашки курс в Бургас. Там имало голяма младежка група братска и тя редовно посещавала беседите. Преписала си всичките молитви на тетрадка и ги научила наизуст. Групата била повече от 60 души. Тогава във всичките села имало големи братски групи: в Просеник, Бата и др. След 9.09.1944 г. отишла да работи в ТКЗС. След една година отива в Поморие да си прави зъбите и там един съученик на Георги я вижда и я харесва, запознава я с Георги и те скоро се оженват. Стоянка е вегетарианка повече от 15 години и не може да яде месо, и като я насилвали, тя го повръщала по целият път до нивата, която трябвало да оре. Майка й също не яде месо и баща й. Свекървата плачела със сълзи, че снахата не яде изрядните им яденета на масата, а се задоволява с хляб и лук и лапад. Като сядали да ядат, мъжът й Георги нищо не й казвал, но всеки път се изпотявал от напрежение. Постоянно разговаряли след ядене за нея: „Ти ли си се намерила най-умната, че не ядеш месо?"

Целият род се опълчил и воювал срещу нея, а тя само мълчала и се молела. По това време починала сестра от Бата и мъжът й извикал поп да я опява. Явил им се Учителят във видение и казал: „Защо се връщате назад?" Мъжът й Георги и майка му извикали нейната майка и баща и и се разправяли. Стигнало се до развод. Мъжът на сестрата на Георги се обърнал към всички и ги попитал: „Какво лошо намирате в тази жена, че я пъдите. Гледа си добре работата и всичко прави с любов." Разправиите секнали и всички млъкнали. Георги - мъжът й се обърнал към нея и казал: „Стоянке, ти ще се оправиш ли?" Тя отговорила, че не може да яде месо, защото постоянно го повръща и не може да измени на нуждите на тялото си. Георги казал: „Добре", и тя започнала да се храни свободно с вегетарианска храна, която си приготвяла сама. За 3 месеца разправии се разрешил въпроса с храната на Стоянка да си готви отделно и да яде каквото иска. Семейството на Георги било много богато, с много пари и постоянно ядели месо. За тях нямало купонна система. В голямото изобилие, в което живеела сестра Стоянка, тя винаги си намирала изобилно храна за себе си. В семейството хората се увеличават и имат 3 етърви и се отделят на семейства. След 5 години общ живот на Стоянка и Георги със свекърът и свекървата, се отделят и си правят самостоятелна къща. Георги работи като шофьор на камион 18 години и след това кара рейс. Георги услужва много с камиона на съвета и кмета му казва да си избере място и си построи къща. Той избира второто място в квартала, да е близо до баща си и майка си. Построяват си къща. Баща му почива и майка му Елена мъчно се движи. Като живее 2 години при свекъра и свекървата, Стоянка ражда голямата си дъщеря Мария.

Стоянка е свободна и редовно ходела в Горица на беседи. Георги й дава пълна свобода и тя за Петровден и Богородица редовно посещава братската градина до град Айтос. Раждат се Румяна и Радостина. Георги получава високо кръвно и се отказва от месото, и започва да яде хубавите вегетариански гозби, които му приготвяла сестра Стоянка. Децата се записват в Икономически техникум в Бургас и се хранели в стола. Без да им каже нещо Стоянка, те сами се отказали от месото и цялото семейство са вегетарианци.

Сестра Стоянка работи като контрольор в киното от 1967 г. до 1979 г. Само в неделя не посещава беседите, понеже трябва да е на работа в киното. След това работи в търговията на едро с парфюмерийни изделия

След като завършват Икономическия институт в Бургас Румяна и Радостина, веднага ги назначават на работа. Баща им Георги се ползва с голям авторитет. Той помага с камиона на всички, които го викали за превоз на дърва, покъщнина и др. Също и дъщерите му се ползвали с голям авторитет. Сестра Стоянка постоянно посещава братската градина, заедно с кака Донка, жената на Георги Събев. Посещава често и събранията на братството в Бургас. В една виелица в град Айтос, Стоянка с кака Донка през м. февруари 1960 г. посещават брат Георги Куртев на градината и той остава много доволен от тяхното посещение. На 14.02.1961 г. брат Георги Куртев напусна земният свят.

Мъжът на Стоянка си купува кола и ги кара с нея редовно до градината. Понеже Георги - мъжът й е комунист, не идват да ги обискират за беседи. Георги Йорданов занася много свои беседи на съхранение в тях. Сестра Стоянка е от постоянното присъствие на градината за Петровден и Богородица.

А техният дом е Аврамов дом. При нея отсядат всички, които идват или отиват към Бургас и Айтос. Много гости ги посещават в дома им, особено в летният сезон, когато посещават морето. Решават да направят къща. Подготвят бригада за събота и неделя, но Донка им казва, че е разсип и я отлагат за понеделник, на новата Луна. Бригадата идва и за 25 дена 7-8 души построяват и измазват къщата. Тя е била най-високата в квартала, построена за една година. По това време свекървата Елена взела от гробищата златни пръстени и ги слага на пръстите на Румяна и Радостина и те почнали да плачат непрекъснато. Майката на Стоянка й казала да ги вземе пръстените и ги хвърли в гробището, което било до читалището и децата престанали да плачат. Освобождават се от кармата на заминалите.

На 17 годишна възраст сестра Стоянка отива при брат Влайчо в село Конево. Той я извиква да отиде тя при него, а леля й остава да чака реда си. Заедно със сестра Недялка Карагеоргиева готвят като взимат продукти от градината на Влайчо и прекарват там няколко дена. Стоянка става добър приятел с брат Влайчо. През 1957 г. си заминава майката на Стоянка и последната постоянно плачела за нея, понеже много я обичала. Майка й имала много духовни качества. След известно време тя се явила на Стоянка и й казала да не плаче повече, защото тя се родила във Франция.

През пролетта на 1980 г. морето нахлува и залива Поморие. Улиците са с вода и Георги взима на гръб Стоянка и я занася на работата й. Морето бучи силно и продължава да приижда. Сестра Стоянка се затваря в една стая и усилено се моли на Учителя да спре това голямо бедствие. Намалява бученето и след известно време морето спира да залива и започва да се оттегля. Вечерта, като се връща Стоянка в къщи, няма дори и локви по улиците. Понеже с. Стоянка е родена в края на март, тя започва да ръководи нарядите по посрещането на пролетта и братското събиране на края на месеца. Тя с дъщерите си почти всеки месец посещават градината и участват в общия братски живот. В 1991 г. за Богородица се запознахме със сестра Стоянка и дъщерите й на градината. Говорихме по много братски въпроси и станахме приятели. Тя е духовна и има обширни знания, придобити от четенето на беседите.

В 1992 г. както винаги отидохме на връх Мусала да посрещнем лятото. То беше на 20.06.1992 г. и на другият ден 21.06. си тръгнахме от връх Мусала надолу. По пътя срещнахме брат Ангел Гунев и трите сестри от Поморие - Мария, Румяна и Радостина, които отиваха къмвърхът. Много приятели слизаха надолу и всички им казват, че са закъснели - изпуснали са идването на лятото. Аз им казах: „Вървете нагоре и се качете на връх Мусала. За всеки човек са определени известни блага, благословения и подаръци от невидимият свят, но всеки трябва да отиде на върхът и да си ги получи." Те се зарадваха от моите окуражителни думи и се качили на Мусала и прекарали там много добре. Станахме приятели и започнахме да се виждаме на градината всяка година по няколко пъти.

В 1995 г. като се срещнахме със сестра Стоянка и дъщерите й на градината, тя ми каза, че са решили да бутнат старата си къща и да направят нова, по-голяма. Казах й, че всяка нова къща взима жертва и ще си замине мъжът й Георги и за нея има голяма опасност. Тя ми отговори, че са решили и ще я направят с Божията помощ. Събира се бригада главно от приятели от Братството на 3.07.1995 г., в която участваше и синът ми Павел, свалят старата къща, изкопават основите за новата и почват да правят кофраж и да изливат бетон. С братските усилия, къщата бързо растеше нагоре. Както им предсказах на 11.10.1995 г. си заминава мъжът й Георги. С него се срещнахме в тях и бяхме добри приятели. Присъствахме на погребението му, на което дойдоха много хора от града, които го обичаха и почитаха. Сестра Стоянка остана без другаря си да довърши къщата след втора плоча. Слагат и трета плоча, но са порьозни и навън дъжда спира, а вътре непрекъснато тече и мокри стаите отдолу. Средата на плочата е ниска и събира гьол с вода, която непрекъснато прозира през неуплътнените плочи. В 1996 г. след Петровден отидохме в тях, за да им помогнем. Аз си взех хубави мистрии, за да гланцирам покрива, който трябваше да се излее. Кофражът беше готов и на другият ден петък, трябваше да се излива бетона. Навсякъде наоколо в Бургаско валеше дъжд. След обед Радостина ми каза, че арматуристите не искали да дойдат да направят арматурата, защото щяло да вали дъжд. Казах й, че навсякъде наоколо може да вали дъжд, но в Поморие, докато не излеем плочата и тя стегне, няма да капне. Иди и веднага доведи арматуристите. Дойдоха и до вечерта арматурата беше готова. Бетона беше поръчан за петък и сутринта Радостина докара помпа, но се оказа къса и тя отиде в Бургас, където намери помпа, с дължина 24 метра. След обед започнахме полагането на бетона. Аз прегледах кофража и видях, че не беше направен добре и можеше да избие. Наливахме по малко бетон в колоните, но няколко не издържаха, и се пробиха. Веднага ги затегнахме и запушихме. До вечерта наляхме бетона, като с кофи пренесохме този, който беше останал при пробитите колони. Сутринта в събота гланцирах цялата плоча. Наоколо навсякъде валеше в петък, през нощта и в събота. До обед плочата стегна и след обед преваля малко дъжд, за да не я поливаме. Вечерта започна проливен дъжд, но капка вода не течеше надолу - беше добре гланцирана плочата. Постоянното наводнение по етажите престана в домът им. Отворихме колоните и изрязахме бетона, който стърчеше - да не пречи на мазилката. След това те направиха дървената конструкция и покриха къщата с керемиди. Аз им казах, че ще имат голям зор в строежа. Правят мазилката и Румяна и Радостина постоянно носят вар и ги заболяват ръцете - изтеглят се сухожилията им. Завършват къщата, измазват я отвътре, обзавеждат я и започват да приемат гости и летовници. От големи притеснения и мъчнотии по изграждането на къщата, сестра Стоянка се разболява тежко от сърце и стига до инфаркт. Тогава сестра Румяна се моли и иска да вземат живота й, половината, да го дадат на майка й, за да продължи да живее. В най-трудното си положение се обаждат на мен, и аз им наредих веднага да спрат да я тровят с лекарства, а да й сварят ислански лишай - да пие отварата. За седмица сърцето й влиза в нормалното русло, изчезва опасността от инфаркт, и тя оздравява.

Дъщеря й Радостина като счетоводител често идваше до София - до Министерството на транспорта. За празника на Пролетта, тя беше на Мястото на Учителя и видях в очите й, че има кръвоизливи и силни болки в половата система повече от 2 години. Предложих й да и помогна, но тя не искаше и дума да става за това нейно болезнено състояние. 1999 г. за празника Богородица на Айтос дойдоха сестра Стоянка с Румяна и Радостина и като никога дойдоха при нас в мазето, и спаха заедно с нас в стаята. Забелязах, че бяха много разтревожени, но нищо не ми казаха. Изкарахме празника и те ни поканиха да им гостуваме в Поморие - Елена и аз. Пътувахме с кола до тях и се настанихме в стая. Разбрах, че за Румяна има смъртна опасност. Преди 4 прераждания в рода на баща й е извършено престъпление и четвъртото поколение трябва да плати - това е кармичният закон. Румяна е 4 поколение, а и при боледуването на майка й, тя поиска да й вземат половината живот, с който да продължат този на майка й. Господарите на кармата искат нейният живот. Научих, че преди празника майка й Стоянка пет вечери поред сънувала дъщеря си Румяна умряла и в ковчег в стаята й. Също и сестра й Радостина 3 пъти. Свързах се с Учителя и Го помолих да отмени тази страшна присъда. Той ми каза, че ще мине през по-малко страдание, което ще отмени смъртната присъда. Сутринта на 31.08. след наряда, направихме с нея едно упражнение за идването на Духът в нея - да я запази и очисти. Тя ме прегърна и моят дух влезе също в нея. Тръгнахме си със с. Еленка за София и Румяна дойде да ни изпрати на влака в Бургас. Видях, че беше предвидено след изпращането да я прегази кола и да си замине. Учителят ми каза пак, че по-малкото страдание, което ще мине, ще отмени по-голямото - смъртта. Невидимият свят никога не дава две страдания едновременно. На гарата я снимах и цялата беше обгърната със светлина и не личи лицето й. Качихме се на влака и седнахме и разговаряхме с Румяна. Променили разписанието на влака. Румяна знае, че тръгва в 11 часа и 30 минути. Елена й предложи да слезе, то тя каза, че има още много време - в 11 часа и 10 минути влака тръгна полека. Попитах Румяна: „Можеш ли да скочиш от влака?" Тя ми отговори, че е скачала много пъти в движение от автобусите. Взех й найлоновият плик с нещата и тя стъпи на стъпалото и скочи добре на перона, но не се пусна от дръжката, влака я повлече и падна под стъпалото. Призовах Учителя и тя не отиде под колелетата и стана, изправи се. Хвърлих найлона с нещата й на перона и тя отиде да си ги вземе.

Елена се разстрои силно и до София изживяваше случилото се. Румяна след падането става, взима плика си. Чувства силна болка в десният си крак. Началника на гарата й казал: „За пръв път се случва някой като падне от влака да не отиде под колелата." Закъснява за дома и майка й се тревожи. Тя отишла на болницата на превръзка и се прибрала вечерта. Започнали да я лекуват. След 10 дена Учителят ми каза, веднага да отида при Румяна, понеже е много зле. Тогава ми съобщиха, че ми е излязла книга и трябва да я взема от Сточна гара. От Ямбол искат 40 „Мисли за всеки ден", и ще ме чакат на влака. Веднага се обърнах към брат Николай Николов, който често ми е услужвал с колата си. Той дойде в 7 часа и се сърдеше, че не съм му казал по-рано. Отидохме до печатницата и взехме книгите. Тръгнахме към Изгрева, а влака е в 9 часа и 20 минути на гара Искър, Николай ми заяви, че до Изгрева няма да можем да стигнем до 9 часа от многото светофари, които трябва да преминем. Казах му, че този, който ме изпраща на тази работа има грижа за всичко. Пътувахме към Изгрева и всички светофари пред нас светят зелено и за 15 минути бяхме на Изгрева. Взех мислите, отидохме в нас и 10 минути преди влака бяхме на гарата. В Поморие заварих Румяна на легло. Кракът й - десният бинтован и долу черен. Водят я на превръзки с кола. Нагълтала се с много антибиотици и се отровила от тях, понеже не пила гореща вода. Веднага й дадох да пие гореща вода, чаша след чаша. По краката й имаше отворени рани, и големи синини по гърба, и започнах да я разтривам интензивно и през деня и нощта. Раните я боляха. Намазвах й раните и синините със зехтин и разтривах покрай откритите рани, за да се предизвика силно кръвообращение. Синините ги разкарвах с ръка. Горещата вода, разтривките, за 3 денонощия затвориха откритите рани, а синините изчезнаха и кракът й значително се подобри и започна да ходи пеш на превръзка. Тогава сестра й Радостина ме помоли да я разтрия и нея.

След месец дойде на командировка в София и дойде в дома ни. Посрещнахме я с Павел. Тя ми подаде кутия бонбони, прегърна ме и взе да ме целува. Павел се зачуди на това нейно поведение, Аз разбрах, че от разтривката, кръвоизливите са спрели, болките престанали и функциите й нормални. При посещение в Поморие по-късно я намерих, че лявата й гърда се провиснала надолу и станала двойно по-голяма от дясната, Лекарите прогнозирали, че това е рак, и й предложили да я отрежат. Разтрих я със зехтин повече от час и вечерта лявата й гърда беше в нормален вид.

На срещата за Петровден в градината разговарях с тях и им казах веднага да се запишат да следват икономика, да завършат висше образование. Дотогава не са могли да влязат, понеже бележките от дипломите им са ниски. Обясних им, че имат един голям шанс да следват, със създаването на новия университет, и да не го изпуснат. Оказа се, че в Бургас няма университет за изучаване на икономиката и те се записаха във Варна и от септември станаха студенти. Понеже са две сестри, им намалиха таксата наполовина за семестър - да плащат за двете 1000 лева. Румяна работеше в съвета с двайсет жени, настроени крайно враждебно към нея Тя пожела пред мене да се освободи от това обкръжение. Казах й: „Добре, но ще си натоварена с повече работа." Закриха предприятието и бизнесмените, които го взимат я оставят за счетоводителка. Работи сама без никакви жени. Двете срещнаха много трудности - да работят и учат. По цяла нощ пишат заданията си и редовно си вземат изпитите.

Често боледуваха, особено Румяна. Кракът й се оправи. Водих ги няколко години на Мусала и езерата.Кореспондирах с Румяна и Стоянка. След срещите на градината, ги посещавахме и провеждахме хубави духовни разговори. Помагахме им в тежката им работа, зимнината, дървата. Училището им вървеше - взимаха успешно изпитите си. Мъчно събираха средствата за таксата си, но през лятото идваха много приятели на почивка в дома им и всичко се нареждаше.

През есента на 2003 г. сестра Стоянка заболя и лежеше на легло. Отслабна, понеже почти не се хранеше, и не можеше да става и се движи. Завеждат я в болницата и я слагат на системи. Учителят ми каза веднага да отида при Стоянка, защото положението й е много опасно. На 12.01.2004 г. с експреса отидох след обед в Поморие. Заедно с Румяна, Радостина и Мария я посетихме в болницата, в интензивното отделение. След 18 часа ни накараха да напуснем болницата. Като ни видя, тя много се зарадва. Беше слаба. Каза ми, че много мълчаливи същества в бели дрехи минават покрай нея. Значи тя постоянно се излъчва в духовният свят и се готви за заминаване. Останала сама, решила да отиде до тоалетната, слязла от леглото, залитнала и си ударила челото силно в стената. Паднала на земята в безсъзнание. Излиза й една голяма краставица на челото. Веднага ни извикаха в болницата. Отиде Мария и

Радостина и цяла нощ й слагат лед на главата и тя спада. Сутринта заедно с Румяна отидохме при нея. Разтрих й малко челото и пипах носът й. Сестрата веднага ми се скара, че носът сигурно е счупен, да не го пипам. Казах й, че няма нищо счупено. На другия ден я заведохме в Бургас на скенер, където й направиха снимка. Дебела и здрава глава - няма нищо счупено. Тя не искаше да остане повече в болницата. Лекарите преглеждат снимката и решават да я освободят, но още 3 дена да остане на системи - гликоза. Наложи се да извикат внучката й Светла да й слага гликозата. Болеше я малкият мозък и стомаха. В къщи й даваха вода със сламка.

След този страшен удар в стената й изгаря астралното й тяло и Учителят й го замества с ново, но то докато се адаптира към нейното тяло, трябват 6 месеца. Стоянка минава тунела и отива в Духовният свят, където не спят и тя заживява техният живот. Лекарите се виждат в чудо с нея. Дават й най-силните приспивателни лекарства, но не я хващат. Тя е будна и денем и нощем. Затова веднага я пускат от болницата в дома й. Аз си отидох. На третия ден организма й престава да приема гликоза от системата. Тя не може да се храни. Разбрах, че пилора й е запушен. Наредиха ми веднага да отиде пак в Поморие. Взех плик с червен кантарион и заминах. Сварих й отвара и тя започна да я пие със сламка, отвори й се пилора и започна да яде по малко и храната й тръгна. Взе да има апетит. Горе я вика мъжът й Георги и тя му разказва как минала тунела, явила се светла точка, която я извела на светла поляна, където я посрещнали много наши заминали приятели. Дошъл Учителят и наредил да я върнат, защото децата й Румяна и Радостина имат още голяма нужда от нея.

Тя идва на земята, но започнала да живее като съществата от духовният свят и не спи и нощем. Новото й астрално тяло я прави като малко дете, забравило всичко, което Стоянка знае. Не помни молитвите, започва да се храни по-малко и върви от единият креват до другият. Казва ми: „Искам да съм тази Стоянка, която бях." Казах й след 5-6 месеца. В края на април не спи, малко енергия има, но участва във всичките работи на дома. Много е упорита и питам Учителя. Той ми каза: „Тя си е такава, и в този живот няма да се промени."

Като й знам слабото място, й купих стотина корени домати. Тя ги взе и започна с Радостина и Елена да ги засажда. Не стигнаха, взехме още. Постепенно този Поморийски инат се примири и Павел я доведе на градината при срещата на края на май 2004 г. Спаха пак при нас, понеже има печка и тя е зиморничава, а аз я запалих. Тя има вътрешно проникновение, от което се ръководи и веднага прави това, което й наредят, точно, прецизно, без да слуша мненията на околните й. Рано сутринта й се казва какво трябва да готви, и тя веднага приготвя яденето. Припомня си молитвите и усилено чете Словото. Има страхотна интуиция, от която не може да се скрие нищо. При повторната ни среща месец май, тя ме помоли да я разтрия и ръката, която я болеше мина. Прекарахме няколко дена в тях. Всичко посадено в градината беше израснало.

На 19.06.2004 г. се осъществи мечтата на Румяна и Радостина - отидохме на Мусала, където прекарахме много добре. След това те започнаха да се готвят за държавният си изпит по икономика, който го взеха. Продължиха да учат и да вземат изпитите си за магистър, които сега - месец януари и февруари 2005 г. ги подготвят.

Интензивният живот на Учителя предизвиква често изпотяване. Трябва някой да пере редовно дрехите му. Той, обаче не ги дава на когото и да е. Първа приятелка на Йорданка Жекова е Стойна Кондарева Христова. При един разговор в дома на Темелко Учителят казва: „Стойна е достойна да ме пере." И тя го пере редовно, чак до заминаването му. Като мома Стойна преживява нещастна любов и решава да стане монахиня. Влязла в манастира, тя се научава за Учителя, намира го, разговаря с него и се отказва от калугерството. Отлична шивачка е и шие дрехи на братята и сестрите от Изгрева и София. В един разговор Учителя разкрива, че Стойна Кондарева е прероденият Софроний Врачански, виден радетел на българската църква по време на турското робство. Тя проявява в живота си завидна смелост и безстрашие. Докато Учителя пребивава в Мърчаево, Стойна става рано, преди 2 часа, взема дрехите за пране на Учителя, и отива на гьола в село Рударци. Там се изкъпва, изпира дрехите на Учителя и се връща. Една сутрин е изненадана. Когато наближава извора, чува глъчка от момчета, които се къпят посред нощ. Тя спира в гората, изчаква ги да си отидат. Тогава отива при гьола и свършва работата си. Учителят й помага и я пази в живота през големите мъчнотии, през които минава. Нейният скромен и всеотдаен живот за Братството е пример за поучение и подражание.

След заминаването на Учителя сестра Стойна живее в малка барака на Изгрева. Тя приютява и учи младите на шивашкия занаят. Постоянно в дома си има по няколко сестри - братски деца на квартира, предимно от Мърчаево или провинцията, които учат в София. Тя много обича Рила и Витоша и до края на живота си ги посещава. Сестра Стойна и сестра. Мария Златева бяха неразделни приятелки и заедно ходеха на екскурзии. В 1936 г., когато Учителят е болен на Рила от удар, двете отиват на езерата и Му занасят плодове. Искат да му целунат десницата, но понеже Той не може да си дигне ръцете, те му я дигат и целуват, като я обливат със сълзи. Участват във всички екскурзии с Учителя.

След заминаването на Учителя, често си организираха излети до Рила и Витоша. Сестра Стойна имаше широка душа и любящо сърце. Редовно им строях палатките на лятната школа на езерата. Беше добра приятелка на с. Цвета Ганева и дъщерите й Любка и Златка. Тя постоянно шиеше безплатно на братята и сестрите. Шила ми е и на мен панталон. На това някога й завиждаха и я клеветяха и често я глобяваха, че работи без да плаща данък. Разбира се, ние събирахме средства и я подпомагахме да се справи със злото, предизвикано от нашите „мили братя и сестри" - разбойници и врагове на Учителя, попаднали на Изгрева, и заплати за безкористното добро, което правеше на много приятели. Това „благодеяние" се повтори няколко пъти. И сега се срещат в братските среди такива „екземпляри" с криво разбрана цивилизация - Словото. Заминава си на 4 юни 1967 година. Оставя светли спомени в сърцата на младите.

Йорданка Жекова* се грижи главно за храната на Учителя и общите братски обеди. Много пъти вечер Учителя отива в дома й и я моли на другия ден да отиде да готви. Тя се отзовава. Учителят казва, че ако искаш да разбереш какво представлява даден човек, накарай го да ти сготви и яж от яденето. Има хора, които са носители на принципите на Любовта, Мъдростта и Истината и когато готвят, те придават нещо хубаво на храната и тя става много вкусна и хранителна. Хората, които не са носители на тези принципи, отнемат от енергията на храната - праната, и тя става без вкус и енергия - все едно, че ядеш слама. Сестра Йорданка притежаваше в себе си трите принципа на Любовта, Мъдростта и Истината и сготвеното от нея ядене беше винаги много вкусно и пълноценно. Затова Учителят желаеше да яде приготвено от нея ядене. Дежурните сестри се карат с нея, тъй като проявяват ревност. Тя им казва, че Учителя я е помолил да дойде да готви. Те отиват при Учителя: „Каква е тази работа, Учителю, все Йорданка да готви и да ни измества от кухнята?" Учителят им отговаря: „Какво да правя, когато Бог така е наредил?" Сестрите се споглеждат, млъкват и отиват да й помагат...

Кухнята на Изгрева е изградена на братски начала и всеки, който се храни, трябва да заплати приблизителната цена на обяда. Някои нямат средства и не посещават общите обеди. След свършване на обяда Учителят извиква Йорданка при себе си и пита: „Йорданке, ти сети ли се да оставиш ядене за еди-кои си бедни хора?" „Да" - отговаря тя. Често и нашето семейство е получавало храна, останала след свършване на обяда в кухнята. Така сестра Йорданка се утвърждава като главна готвачка на Изгрева и после в село Мърчаево до заминаването на Учителя. След това тя продължава да работи в братската кухня. На младини учи и завършва акушерство. Живее с бедно момиче. Запознава се с Учителя и Братството и двете решават да постят, да тримирят известно време. Няколко дена не хапват нищо и стигат до положение, че не могат да се движат. Тогава започват да се молят, като издигат ръцете си нагоре като чаша. Те се напълват с миришеща на роза бяла течност. Йорданка веднага отива при Учителя и показва това, което е в ръцете й. Той й казва, че това е миро и трябва да го сипят на чисто място - най-добре в кладенеца. След

това я изглежда строго: „Стига сте постили! За да не карате невидимия свят да ви храни отгоре." Йорданка и приятелката й сипват мирото в кладенеца, спират поста и започват да се хранят. Водата се благославя и с нея лекуват много болни.

* Виж « Изгревът» том VII стр, 584-627.

В разговор с Учителя за професията и - акушерството, той казва: „Ти, като работиш като акушерка, ще поемаш добри хора, но и престъпници, и ще поемаш част от тяхната карма." Сестрата се замисля дълбоко и се отказва от акушерството. Дава всичките си инструменти на своя бедна колежка.

В Мърчаево, в дома на брат Темелко, са на квартира доктор Жеков, Йорданка Жекова, Стойна Кондарева, Боян Боев, Катя Зяпкова, Ангели Тодора. Последните двама слушат Учителя и всеки ден редовно ходят на Рударци, откъдето му носят вода за миене и пиене. Всички се храня общо, като постоянен главен готвач е Йорданка Жекова. Всеки ден има най-различни гости, които участват в общата трапеза. Когато поднасят храна на Учителя, приготвена от различни сестри, той казва: „В тази храна е вложено нещо." А за друга храна казва: „От тази храна е взето от енергиите й."

Така братята и сестрите разбират кои сестри, като готвят на Учителя, влагат нещо хубаво в храната му и кои отнемат енергии от нея. Всеки, който живее с Любовта, Мъдростта и Истината, внася в храната изобилно прана. Който не живее с тия добродетели, той отнема от енергиите на храната. Учителят казва, че когато умът на човека е изпълнен с Божията мъдрост и сърцето - с Божията любов, той носи изобилно енергии и прана и ги влага във всичко, което работи. Като готви, той придава на храната прана и тя става пълноценна. Малко са тези, които при готвене не отнемат от енергиите на храната, а й придават и я превръщат в жива сила - елексир за ума и сърцето.

В Мърчаево Йорданка Жекова редовно мие краката на Учителя, слага ги на своята престилка и ги бърше. Веднъж го пита: „Учителю, откъде съм заслужила аз това да ви мия краката и да ви услужвам?" Учителят отговаря: „За всичко си има причини и заслуги." В разговор Учителят разкрива пред братята и сестрите, че Йорданка е онази жена - Мария Магдалена, сестра на Марта и Лазар, която преди 2000 години излива мирото, което носи, на главата и краката на Христа. Йорданка Жекова има будна интуиция и точно предсказва, което ще се случи. Най-силна връзка има с Йотка Младенова, Радка Левордашка, ЦветанаПеткова. Тя помага на много от своите близки и приятели, когато се намират в трудно положение. Брат Гавраил Величков го викат запас, но той не може да си намери документите. Отива при Учителя в Мърчаево да иска неговата помощ.Учителят му казва: „Иди при Йорданка да ти каже къде са ти документите." Той я пита и тя му казва, че са паднали зад кревата. Намира ги и си свършва работата.

Веднъж при един разговор в Мърчаево Учителят й казва: „Йорданке, да имах пет Йорданки като тебе, щях да обърна Земята." Тя се отличава с абсолютно послушание и винаги изпълнява онова, което Учителя й казва. Йорданка вари сладко от дюли пред кухнята. Покрай нея минават Учителя с Гавраил Величков и Моис Басан и спират да я погледат. Тя е много заета и не ги забелязва. След известно време Учителят се обръща към нея и казва: „Йорданке, няма ли да ни почерпиш с малко сладко?" Тя се обръща, вижда ги, усмихва се, влиза в кухнята, взима голяма чиния и я напълва със сладко. Слага една лъжица в сладкото, поставя чинията на масата и продължава работата си. Дълго време тримата стоят, без да кажат дума и без да направят нещо. Най-после Учителят разрешава задачата за сладкото и една лъжица. Взима лъжицата, загребва сладко и я лапва. След това подава една пълна лъжица на Галилей, който я изяжда с радост, и след него подава и на Басан.

Една вечер Йорданка Жекова по вътрешно нареждане излиза от дома си, като казва на близките си, че отива по работа. Тя върви, а пред нея се появява едно голямо бяло куче, което я завежда до къща в Лозенец, където вижда една вързана девойка и младеж, който се опитва да я изнасили. Йорданка влиза с кучето, развиква се и младежът избягва. Отвързва девойката, освобождава я и си тръгва. Момичето благодари и иска адреса й. Баща й е посланик в Япония. След няколко дена той и дъщеря му отиват при Йорданка, поканват я да замине с тях, но тя не иска. Предлагат да й дадат много неща, но и тях отказва. Накрая им съобщава, че няма печка, и те и купуват нова нафтова печка.

На 27 декември 1971 г., сутринта, Станка Тотева, като се моли, вижда пред себе си образа на Учителя от кръста нагоре в бяла светлина. Той й казва: „Хубаво е, че се приготвяте в мое име да празнувате, но идете при сестра Йорданка д-р Жекова и й кажете да повика на празника и Симо от Мърчаево. Всички ще дойдат на вечерята с краката си, а Симеон ще дойде с главата си. Всички, които дойдат, ще бъдат благословени, дори и ония, които дойдат само за молитвата и си отидат по работата си, но ако не дойде брат Симо, никой няма да бъде благословен."

Образът на Учителя се изгубва и Станка Тотева отива при Йорданка Жекова да предаде поръчението на Учителя. Заварва я да готви усилено и приготовлява необходимото за вечерята: боб, тиква, сарми със зеле, баници и други. Тя й съобщава желанието на Учителя, а Йорданка отговаря: „Кой ще се занимава със Симо да го вика, когато имам толкова още работа да свърша?" Станка Тотева си отива вкъщи и на другата сутрин научава, че в къщата на Йорданка дошла милицията и им забранила да се събират. Така вечерята не се провежда. До края на живота си Йорданка събира приятелите на общи вечери по различни поводи в старата и после в новата си къща. Особено тържествено се отпразнува отпостването от житния режим, който тя ръководи. Заминава си нейна съгражданка от Варна - Софито, и Йорданка казва, че е дошъл и нейният ред. Почива скоро след Софито - на Нова година, 1 януари 1978 г.

След провала на брат Иван Радославов, при който е отнет братският салон на улица „Оборище" N14 през 1929 г., Учителят повиква доктор Иван Жеков Стойчев и Йорданка Жекова в София * Възлага на доктора д а заеме службата на Радославов и да занимава с имотите на Братството. Доктор Жеков се пенсионира с една малка пенсия - като ветеринарен лекар. Често приятелите му се подиграват и го закачат, че е взел много малка пенсия. Докторът спокойно отговаря: „Не е важно, че пенсията е малка, важно е колко години човек ще я ползва."

* Виж « Изгревът» том III стр. 121-122; том VII стр. 624-627; том IX стр. 194-196.

Той ползва тази пенсия повече от 45 години. Някои са недоволни от неговата дейност и го атакуват с мислите си. Той пада и 40 дена лежи на легло. На четиридесетия ден Учителят го посещава и му казва да отиде следващата сутрин на беседа. Той става трудно, тръгва и постепенно се оправя. Отново започва да се движи и работи за Братството до края на живота си.

Доктор Жеков е добър фотограф и отразява много ценни случаи от живота на Учителя на снимки. Има много неприятности и материални разправии със съседа си Петко Епитропов. Посъветван от Учителя, доктор Жеков се примирява с него и му подава ръка. Един ден след неделната беседа в 10 часа Учителят сяда на една от пейките пред салона и казва: „Днес е велик ден, велик празник за Небето и Земята. Двама врагове, които се преследваха повече от 10 000 години, се примириха и си подадоха ръка." Жеков минава през много болезнени състояния и разбира великия закон, че движението е живот. След заминаването на Учителя работи за хармонията в Братството и прокарва идеите на Учителя за мир и разбирателство. До края на живота си той обикаля гората, прави разходки и поддържа здравословното си състояние. Заминава си на 24 февруари 1970 г. на 96 годишна възраст.

16. Методи Константинов

Друг брат, променил коренно характера си под влиянието на Учителя, е Методи Константинов, роден в Казанлък на 26 февруари 1902 г*.

Като младеж той е с анархически убеждения и при първата си среща с Учителя спори с него и му доказва правотата на анархизма. Учителят го изчаква да се изкаже, поглежда го, усмихва се и му казва, че след 10 години главата му ще узрее. През този период Методи минава много мъчнотии и страдания в живота си.

Потърсва и отново намира Учителя и влиза в Братството. Започва да се учи на нов живот. Учителят постоянно му поставя изпитания и го прекарва през строга школа, за да изглади и омекоти характера му. Кара го да учи и той цели 17 години е студент. Накрая защитава докторат в Полша. В този дълъг период на следване Учителя постоянно го поддържа материално. След завършване на образованието, той се завръща в България и заема важни служебни постове в управлението на държавата. Участва дейно в общия братски живот. Учителят го обича и се грижи за него. Той е един от съавторите на книгата „Учителят". Написва и няколко труда под влияние на Учительовите идеи.

След заминаването на Учителя от този свят и идването на новата власт започва да учи уроците на търпението и смирението. От високите постове, които е заемал, става строител-мозайкаджия, с който занаят се пенсионира. Под влиянието на Учителя този буен младеж се променя в мек, благороден човек и отдава всичките си сили за поддържане хармонията на братския живот и пропагандиране на идеите.

Между многото евакуирани от Изгрева в Мърчаево заедно с Учителя е и Методи Константинов. Веднъж Учителя го извиква, подава му ключа от Горницата си и му нарежда да отиде на Изгрева, да вземе от гардероба му 1000 лв. и да купи новоизлязлата българска енциклопедия. Йорданка Жекова се намесва в разговора: „Учителю, защо ще ходи Методи в София, когато тук, на кревата, има много пари и може да вземе от тях." Всички приятели, които по това време посещават Учителя, оставят пари за общи нужди. На леглото в голямата стая има над 100 000 лв. Учителят се обръща към Йорданка и казва: „Това са братски пари и са за общи цели и аз не мога да разполагам с тях."

Методи изпълнява задачата, купува енциклопедията и му я донася. Няколко дена преди да си замине, Учителя казва на Методи, че скоро ще напусне този свят. Тогава Методи казва на Учителя, че желае да живее в Швейцария, понеже е написал няколко книги, за които комунистите ще го преследват. Учителят му предлага: „Качи се горе и влез в стъклената веранда, остави твоя балтон и облечи моя стария. Така духовете не ще могат да те познаят и ще се отървеш."

След арестуването на Любомир Лулчев Петър Киров донася вода на Учителя от село Рударци и вижда в Горницата на Учителя зад вратата на едно малко столче да седи Методи Константинов - свит и уплашен. Викат го за следствие. Тогава той облича балтона на Учителя и отива в Съдебната палата. Вкарват го в мазето, където се среща с Любомир Лулчев, който му казва, че той ще си замине, но Методи ще остане още дълго да живее. Скоро го викат на разпит в една стая от Съдебната палата при една следователка. Като влиза при нея, той я помолва: „Разпитайте ме подробно, за да не става нужда да ме викате пак." Така той се отървава от по- нататъшни разправии. Оказва се, че следователката е рускиня, не познава отлично политическите ситуации в България и след като го разпитва, го освобождава.

Балтонът и благословението на Учителя го пазят дълги години след това. Методи си заминава на 10 февруари 1979 г. Два месеца след това комунистите намират някои от издадените му книги и отиват да го арестуват. Те са закъснели, защото Методи е вече в другия свят.

______________________________

*Виж "Изгревът" том IV стр. 362-545; том XIXстр. 5-171, стр. 935-962; том XVII стр.659-661

През 1943 година наши войски по нареждане на фюрера отиват в Беломорието като окупационен корпус.* В него участва и Васил Бандерски, който е с чин майор. Неговата военна част се настанява покрай Бяло море.

*Виж« Изгревът» том II стр. 384, N122, стр. 386, N128.145

След като се разполагат на местоназначението, при Васил идва един грък, който има близо до тях голяма плодна и зеленчукова градина. Моли го да не я грабят, а той сам ще им дава всичко, каквото поискат. Бандерски, заедно с генерала, отиват да разгледат градината и намират в нея грамадна диня. Васил пита собственика: „Какво е това?" Той му отговаря, че е особен сорт диня, още не е узряла и трябва да се чака поне седмица. Бандерски го пита колко струва динята, плаща му я и поставя военен пост от трима души да пазят градината. Една нощ часовите стрелят и прогонват група крадци. Динята узрява и собственикът я предава на Бандерски. Тя тежи 48 килограма. На другия ден сутринта на развода Васил пита строените войници има ли трима души от София, които желаят да си отидат в отпуск и да занесат голямата диня до София. Веднага излизат трима желаещи. Бандерски написва писмо до Учителя и дава срок на войниците да се върнат след една седмица. Войниците тръгват, като слагат динята в едно голямо платнище. Пътуват с влака и от гарата я занасят на Изгрева на Учителя. Дават му писмото, в което Бандерски моли Учителя да му отговори дали динята е пристигнала здрава. Учителят написва отговор. Кара войниците да внесат динята в килера, дава им писмото и ги освобождава. Те си отиват. Учителят отрязва отгоре капака на динята и започва да я яде с лъжица. Почти цял месец Учителя ял от тази голяма хубава диня. Един ден доктор Иван Жеков отива при Учителя, вижда динята и пита: „Учителю, какво търси тази голяма диня при тебе?" Учителят му отговаря: „Нали си доктор, да видим можеш ли да я вдигнеш?" Докторът я хваща с двете си ръце и я вдига. Тя е лека, защото е празна.

Учителят е изял цялото й съдържание. В двата килера зад приемната стая Учителят поставя на две маси всичко, каквото приятелите носят, за да има винаги изобилие в България. Братята и сестрите ги наричаха „маси на изобилието". Учителят казва: „Докато има блага на тези маси, в цяла България ще има блага в изобилие и няма да има гладни хора."

По-късно Васил Бандерски служи на границата. Той често прави проверка на постовете, възседнал своя кон. Една вечер по време на обиколката си, конят му се спира, изправя се на задните крака, понеже пред тях се появява светлина. Бандерски скача от коня, изважда пистолета си и иска да стреля срещу светлината, но пистолетът му засича. Постепенно в светлината се появява образът на Учителя, който му казва: „Елате в село Мърчаево и там ще се разберем." Образът се изгубва и Бандерски продължава обиколката. На другия ден взима отпуск, качва се на влака и слиза на Владая, където среща един старшина от Мърчаево и го пита за Учителя. Старшината казва, че го познава и го завежда при Учителя. Когато приближават къщата на Темелко, съобщават на Учителя, че един военен идва при него. Учителят отговаря: „Не бойте се. Той не е страшен, обезвреден е." Бандерски провежда с Учителя дълъг разговор, при който схваща някои от новите идеи и по- късно започва редовно да посещава беседите. Развива силна интуиция и казва на много от нашите братя и сестри, че Учителя ще напусне Земята на 27 декември 1944 г. Разбира се, никой не възприема за истина такава мисъл и почти никой не обръща сериозно внимание на предсказанието му.

Бандерски става приятел с Любомир Лулчев и Учителят често го изпраща да съобщава някои работи на управниците в двореца. В момента, когато те водят разговор в двореца, Учителя в Мърчаево се възмущава: „Те не казват това, което им поръчах, а го изменят. Те мислят, че могат да излъжат един велик Учител. Ще видите как ще си платят за това." След заминаването на Учителя Бандерски се подвизава в Братството като ясновидец, участва в общия братски живот и след няколко години си заминава от този свят.

14. Любомир Лулчев

Друг военен в школата на Учителя е Любомир Лулчев.* Роден в Кнежа на 13 ноември 1896 г. Учи във военно училище и става офицер. По това време министерството решава да изпрати един офицер, който да следва в Англия за авиатор. От явилите се 1000 кандидати избират Лулчев. Той завършва отлично военната школа за летци и става авиатор № 319 от английските военновъздушни сили. През свободното си време изучава основно индийската йогическа наука и развива силна мисъл и интуиция. При завършването си Лулчев се отбива в Атина, където имало световна конференция на левитаторите. Той посещава тяхното събрание и сяда отзад в салона. Председателят на левитаторското дружество прави сеанси, като мести една ваза от единия край на масата до другия. Вторият излязъл да покаже левитацията прави подобни опити. Лулчев застава отпред до сцената и премества председателя отзад на салона и го връща пак на мястото му. Повтаря няколко пъти опита и с други присъстващи и става център на внимание налевитаторите. Много взимат автографи от него.

* Виж « Изгревът» том ХХ стр. 4-1038; том ХХ1 стр. 4-499.

Завърнал се в България, взима участие в Балканската война и се сражава при превземането на Одрин. Летял е над Одрин със самолет и е хвърлял ръчни бомби. Участва в Първата световна война, където е раняван няколко пъти. След завършване на войната е назначен за началник на инженерната работилница, където имал чин майор.

През 1919 г. един колега наЛулчев го завел на беседа. Облечен във военната си униформа, застава най-отзад и слуша внимателно. Много добър проповедник, но няма ред и порядък в сказката му. Говори за едно, после за друго - си мисли той. В това време Учителят спира беседата, обръща се към него, поглежда го в очите и казва: „Някой ще каже, че няма логика в това, което говоря. Понеже беседите ми се изграждат от мислените въпроси, които присъстващите ми задават, аз отговарям на първия. Говоря по втория, в това време задават трети, и аз говоря малко по него, връщам се и довършвам първия и втория. Затова в лекцията ми няма такъв ред и порядък, на какъвто военните са свикнали." Лулчев е шокиран от това, че Учителят прочита мисълта му и отговаря. Той разбира, че това е един силен дух и си мисли кой знае какви магии и способности има. Посещава го в дома му и очаква сензации. Учителят разговаря скромно с него и не показва нищо особено. Лулчев си тръгва и си казва: „Че аз стоя по-високо от него."

Обаче неговата будна интуиция му подсказва да се върне при този велик дух, който има големи знания. Връща се и казва на Учителя: „Искам да видя миналите си прераждания и пътя, по който съм вървял." Отговаря му : „Една седмица само на хляб и вода." Лулчев козирува и казва: „Слушам!" и си отива. Той е много изпълнителен. След седмица идва доста смирен и Учителят го пита: „Готов ли си?" „Готов съм." „Влизай в стаята!" Учителят заключва вратата, сядат на два стола и отиват да разглеждат миналото му. Той вижда своето развитие през Соломон, Пилат до сегашния му живот. Връщат се в телата си и Лулчев целува ръка на Учителя, започва често да го посещава, като събува обувките си още на входната врата. След продължителните разговори, които провеждали при тръгването му, Учителят го питал по кой път ще си отиде. Той му отговарял, но Учителят посочвал съвсем друг път. Това се повтаряло много пъти и накрая Лулчев научава, че постоянно е бил застрашен от атентат. Хората, които са искали да го ликвидират, докладвали на началниците си, че Лулчев е неуловим и никога не се връща там, където е чакан, а умело заобикаля засадите. Това преустановило преследването му. Той отива при Учителя, целува ръка и горещо благодари, че е спасил много пъти живота му.

Когато учел в Лондон, той срещнал един строг индус, който му направил силно впечатление. През 1920 г. индуса му се явява във видение и казва, че е учителят Мория и добавил: „Ти си една каша, ще видим какво ще излезе от теб." Лулчев поставя портрета на масата си и през целия си живот го уважава.

Споделя случая с Учителя, но той нищо не му казва. Той редовно посещава беседите и си взима бележки. При посещенията на Учителя той се събува и винаги му се покланя. Това отношение към Учителя не е подплатено с едно красиво вътрешно отношение. Пред сестра той споделя: „Аз съм свободен дух и не искам да се впрягам в колата на Учителя. Искам да живея като свободен дух." По характер е честен, праволинеен и крайно изпълнителен. Има силна мисъл, владее окултни сили - магията, и лесно се справя с онези, които му пречат или са му противници. Затова мнозина от Братството го избягват и не смеят да произнесат името му дори и след неговата смърт. Учителят обяснява на приятелите, че преди 2000 години той е бил Пилат Понтийски, а неговата жена Пантрефия - Клавдия Прокула, която се застъпва за освобождаването на Христа е стенографката Елена Андреева. По повод на този случай Учителят казва: „...Евреите, за които Христос дойде, Го разпнаха. Езичниците пък отидоха да проповядват Неговото Слово; те станаха апостоли и защищаваха Христа. Когато Пилат трябваше да се произнесе за присъдата на Христа, той изми ръцете си и каза: „Ние, езичниците, не намираме никаква вина в този праведник, вследствие на което се отказваме да носим отговорността за Неговата смърт. Вие сами носете тази отговорност. Значи, Римската империя застана на страната на Христа, а еврейският народ каза: „Ние имаме закон, според който този човек трябва да се разпне." Обаче, Мойсей беше предсказал на евреите, че Бог ще издигне пророк между тях, когото те трябва да слушат и да му се подчиняват. Който не Го слуша, ще бъде заличен от лицето на Земята. (33 б, с. 233)

Евреите понесоха последствията на своята неразумна постъпка и 2000 години бяха разпръснати по целия свят без отечество и постоянен дом. Според едно ясновидско предсказание съдията Пилат е мъдрият еврейски цар Соломон, който завършва живота си с падение. Той предизвиква неизброими страдания и нещастия на евреите след своето, изпълнено с удоволствия, лакомия и похот царуване. Благодарение на това, че той като съдия отказва да осъди праведника Христос, кармата на евреите се смекчи и те останаха да съществуват като народ, макар и разпръснати по целия свят.

Когато започва изграждането на Изгрева, Лулчев оставя жена си Гела, дъщеря на генерал Радойков, който като комендант на Търново през 1915 г. разтуря събора на Братството, да живее в апартамента им в София, а той си прави дъсчена барака на Изгрева в съседство с кларнетиста Йордан Симеонов. След като я построява, написва по стените й различни йогически знаци. Учителят веднага извиква сестра Елена Андреева и й нарежда да отиде и да му каже да изтрие всичките знаци, защото те са в сила да разрушат не само неговата барака, но и целия Изгрев. Сестрата отива при него, предава нареждането на Учителя и той веднага премахва знаците. Оставя над вратата си само знака на Слънцето - кръг с точка в средата. Понеже е известен като ясновидец, при него идват много хора, на които той предсказва. Когато някои от посетителите не са доволни от думите му, той ги изпраща при Учителя, като им казва: „Тук има Учител, идете при него, за да ви каже нещата по-точно."

По време на Балканската война българите превземат Одрин, Лулчев влиза в сарая на някакъв бей и взима скъпа черна огърлица. За това той не казва на никого. При един разговор Учителят му казва, че огърлицата, която е взел от Одрин, носи голямо нещастие и трябва незабавно да се освободи от нея. Тогава той я подарява на жена си Ангелина Радойкова. Тази огърлица става причина тя да бъде убита от своята прислужница Марина и майка й Станка Тимеви на 18 май 1930 г. Лулчев е арестуван и обвинен, че е извършил убийството. Вестниците веднага подемат голяма кампания против Братството и Учителя. Преди погребението Лулчев успява да отиде при Учителя да пита какво да прави. Учителят го съветва: „ Ще се облечеш във военната си униформа и ще вървиш на погребението след ковчега на жена си." Когато шествието минава Лъвов мост и продължава покрай Дирекцията на полицията, където на четвъртия етаж са затворени Марина и Станка Тимеви и гледат през решетките на прозореца, Учителят им пробужда съзнанието, те започват да викат и си признават, че са извършили престъплението. Така отпада тежкото обвинение срещу Лулчев, Братството и Учителя. Тимеви са осъдени на доживотен затвор.

В Братството Лулчев изпълнява задачата на връзка на Учителя с обществото. Той има голяма амбиция да се свърже с цар Борис. Лулчев го посещава и предупреждава, че ще стане атентат и го моли да отиде на погребение на двама загинали авиатори. Така царят се спасява. Лулчев е имал връзка със Стамболийски и заедно с приятеля си генерал Никифор Никифоров му дават идеята за трудовата повинност, която той въведе. Преди преврата на 9 юни идват негови подчинени и му предлагат той да вземе властта. Те имат достатъчно оръжие, само да ги поведе. Лулчев отказва. Вечерта срещу преврата небето го задържа да не отиде в дома си, където два пъти го търси приятелят му Никифоров, който на другия ден изчезва безследно. След преврата Лулчев е уволнен.

През 1925 г. той иска среща с царя и дръзко му казва: „Ако вие сте цар на българите, вие сте цар и на комунистите. Защо ги убивате?" След разговора връзката им се прекъсва. През 1936 г. Лулчев обикаля 12 пъти двореца със съответни формули и така успява да възстанови връзката си с цар Борис. Тази връзка се усилва още повече, след като го предупреждава за покушението, което се готви срещу него, в Искърското дефиле. Царят се спасява благодарение на това, че кара колата, а шофьорът седи до него. Похитителите стрелят по предполагаемото място на царя и убиват шофьора. Така Лулчев става постоянен съветник на цар Борис. Изпълнявайки тази служба, той създава много неприятности на Учителя със своето независимо поведение и с невярното предаване на някои нареждания на Учителя. През 1932 г., по време на лагеруването на Учителя на Седемте рилски езера, Лулчев пред всички предсказва, че на Рила ще стане голяма буря и предлага на Учителя да напуснат лагера. Учителят му отговаря: „Аз ще остана." Тогава Лулчев демонстративно заедно с Елена Андреева, Невена Неделчева и някои от неговата „упанишада", напускат езерата. Действително става голяма буря, при която лагерът едва издържа. Падат палатки. Няколко братя отиват при Учителя и го молят да спре бурята. Той излиза от палатката си, прави движение с дясната си ръка, казва нещо и бурята спира. Учителят обяснява: „Тази буря беше предметно учение за учениците, през която те непременно трябваше да минат."

Учителят използва много пъти Лулчев да дава различни съвети на царя. Чрез своите познати във ВМРО по нареждане на Учителя, той спасява архимандрит Стефан - върл противник на Учителя, осъден от македонците на разстрел. Той запазва комунистите, които се намират на Изгрева, от постоянните блокади, организирани от правителството. Близките на 42 осъдени на смърт видни комунисти отиват при него и го молят да съдейства за тяхното помилване. Той посещава царя, измолва смекчаване и те остават на доживотен затвор. Участва активно в спасяването на евреите в България. Учителят е много недоволен от създадената от него група „упанишади", защото често пречи на работата му. Лулчев умее да се излъчва със своя астрален двойник и посещава различни места. Веднъж, когато Учителят пребивава в Мърчаево, той се излъчва, отива да го търси там, за да му се покаже, но никъде не може да го намери. Той е германофил, обича германците и като се излъчва нощем, отива да им помага във войната. Една нощ вижда срещу себе си Духа на Учителя, който помага на руснаците. Тогава разбира, че се бори срещу Учителя, и отива в Мърчаево да му иска прошка. Дълго време Учителят не го приема и няколко пъти той стои пред вратата на стаята му и плаче. По-късно Учителят го приема и му казва: „Понеже ти се свързваш с германците, ще имаш тяхната участ и ще понесеш част от тяхната карма."

Той излиза от стаята му изпотен и изживява тежко казаното от Учителя. Само в този случай Учителят го осъжда и окончателно определя съдбата му. Погледнато обективно, ако в неговия живот на 10 добрини, които прави, допусне някаква грешка, нашите приятели веднага забелязват. За връзката на Братството със света той е дясната ръка на Учителя, спасява много комунисти на Изгрева при постоянните блокади, осъдени на смърт и помилвани от царя, осъдения на разстрел от ВМРО архимандрит Стефан, българските евреи и много други. Кой в Братството е свършил толкова работа под ръководството на Учителя, колкото той извърши?

Понеже брат Любомир Лулчев в своето развитие върви в трудния път на Мъдростта, прави грешки, но е много честен и веднага се заема да ги коригира. Някои казват, че е особен. Че кои в Братството не са особняци, които Учителя постоянно учи и възпитава? Животът на Лулчев е под влиянието на Слънцето в Скорпион и протича с много перипетии. Усилено изучава езотеричните науки и както споменахме, в Гърция прави сензационни левитационни опити. Участва и в трите войни: Балканската, Междусъюзническата и Първата световна. Много пъти е раняван

тежко, но оживява. До края на живота носи два куршума в стомаха си. Учителят го обича и му дава широки познания, които Лулчев приписва за свои. Цола Драгойчева, видна комунистка, е хваната от полицията и осъдена да напише писмо до цар Борис и да иска помилване, понеже в момента е бременна, което тя не знае. Лулчев го взема, занася го на царя, смекчава присъдата и я оставя на доживотен затвор. Тя ражда сина си Чавдар. Попада в килия с майката и дъщерята Тимеви. След идването на власт на комунистите Любомир Лулчев като съветник на царя е арестуван и Учителя казва на разтревожената сестра Невенка Неделчева да му занесе едно одеало в мазето на Съдебната палата, където е затворен. При съдебното дирене и след разглеждане на двата дневника на Лулчев съдиите не намират никаква вина у него и искат да го оправдаят. За него се застъпва Еврейския синод и иска освобождаването му. Георги Томалевски и Никола Гръблев също пишат прошение до съда. Оставят го свободно в една стая в Съдебната палата. Йордан Бобев го намира в стаята и Лулчев иска от него да му купи моливи и тетрадки. Йордан веднага ги донася.

Тогава в съдебния процес се намесва Цола Драгойчева, първа приятелка на Тимеви, и от „благодарност", че той й спаси живота, извиква руския посланик в Съдебната палата и заявява заедно с него, че щом той е бил съветник на царя, трябва да бъде осъден на смърт. В мазето заедно с Лулчев са всички министри, княз Кирил и много други арестувани, които не са участвали във властта. Той се обръща към последните - Пиперкови, Паневи, Киндерови и др., и им казва, че в скоро време те ще излязат на свобода, а той, Кирил, Филов и всички други министри са вече в духовния свят. Арестуван и задържан при тях е и служителят от външно министерство Богомил Краснарев. Лулчев преди идването на комунистическата власт му предсказва, че животът му ще е дълъг, но изпълнен с големи страдания. Вечерта след прочитането на присъдата Лулчев заявява пред Богомил Краснарев, че в 24 часа ще има среща с Учителя в другия свят и каквото той му нареди, това ще изпълни. Срещата става посред нощ и Учителят му казва, че трябва да си замине с тези хора, за да ликвидира кармата си на Земята и да не идва повече тук. Главната му задача е да поддържа духа на задържаните, за да се пробудят за духовния свят. Ако остане още да живее на Земята, ще трябва дълго да се преражда, за да изплати кармата си.

Срещу 2 февруари 1945 г., след полунощ, извеждат осъдените. В коридора на съдебната палата шест от спасените от Лулчев видни комунисти го срещат и му казват: „Кръв за кръв, живот за живот. Ти ни спаси живота и ние ще спасим сега твоя. Имаме готови три коли, с които можем да те закараме, където пожелаеш." Лулчев отговаря: „Моят Учител ми каза да си замина с тези хора и аз ще изпълня неговата воля." Той единствен пред разстрела с картечница говори смело на осъдените и повдига духа им до последния момент.

Любомир Лулчев преминава дългия път на развитие, изпълнен с борби, своенравие, но като офицер се отличава с голямо послушание и изпълнение. В края на живота си познава Учителя - познава Бога, и решава да го слуша и му служи всеотдайно. Един от пазачите на гробището от село Симеоново казва с възхищение, че Лулчев е най-смелият от осъдените и говори до последния момент на наредените за разстрел умърлушени бивши министри, че няма смърт, а животът е вечен.

Един от най-смелите, предани и изпълнителни военни в Братството е Никола Христов Гръблев, роден на 11 януари 1893 г. в Габрово.** Баща му е пощенски раздавач и загива в избухналата Балканска война. Никола остава сирак и се грижи за майка си и двете си сестри. Семейството им минава през голяма мизерия.

*Виж « Изгревът» том III стр.36-39; том Vстр.539-541; том VII стр. 366-367,369-370; том IXстр. 169-170, 408-410.

** Виж « Изгревът» том VI стр. 137-157; том XIII стр.598-602; том XVII стр. 695-698.

Той става обущар и овладява добре занаята. Свързва се с левите течения - комунистите, и много пъти им помага. В казармата следва школа и става артилерийски офицер. Участва в Първата световна война от начало до край и след свършването й е изпратен с поделението си да представлява българската страна в Солун до сключването на мирния договор. Настанени са в казарма в съседство с французите. По време на войната французите пленяват към 2000 руснаци, но след Октомврийската революция френското командване решава да ги качи на един параход и да ги хвърли в морето да се издавят. Двете казарми са оградени с високи огради, но откъм задната им страна има стръмно дере, по което, при нужда, може мъчно да се мине.

Гръблев научава за плана на французите и изпраща от своите войници да предупредят руснаците за грозящата ги опасност. Отначало те не му вярват. Един ден преди датата определена за изпълнение на секретната заповед, пленниците разбират за намеренията на французите връзват всички езици - шпионите, които ги предавали, и посред нощ преминават в българската казарма за помощ. Гръблев изважда карта пред руските офицери, очертава им пътя до Румъния, а оттам за Русия. Дава им храна и оръжие и те тръгват в тъмната нощ. На другия ден към 10 ч. идва френският генерал в казармата, за да ръководи акцията, вдига страшна врява, че руснаците ги няма. Понеже забелязва пътеката в дерето, от френската до българската казарма, обвинява българите, че са помогнали на руснаците да избягат. Гръблев се оправдава пред французите, като казва, че руснаците са минали през българския лагер на път за Русия, но никой не му е заповядал да ги пази или спира. Завръща се в България и в неговата част идва съюзническа комисия да проверява и иззема оръжието, което българите имат в казармата. Един склад, пълен с оръдия, е заключен. Извикват началника Гръблев и той веднага заповядва: „Да се разбие складът!" Комисията, като чува тази строга заповед, му предлага да не го разбиват, а като намерят ключа на другия ден, да го отворят и проверят. През нощта българите измъкват всичките оръдия и ги скриват на друго място.

Скоро след това Гръблев се среща с Учителя и променя съзнанието си. Още от малък той имал голяма сензитивност. Често заспивал прав и макар че два пъти го викали силно, той не отговарял. Събудили го с шамари. Имал много сънища, свързани с миналите му прераждания, които показват, че той е бил военен през много животи. В 1393 г. при падането на Търново е бил обезглавен заедно с останалите боляри. Няколко пъти сънувал един въздушен бой в Атлантида, където бил свален самолетът му и той загинал. В този си живот той е много смел и изпълнителен военен, готов на жертви.

След погрома на Септемврийското въстание през 1925 г. Гръблев спасява 54 задържани видни комунисти, настанени в конски вагони до пристанището в Бургас. Постоянно ги разпитват и изтезават, за да дадат показания и да бъдат съдени. През нощта тези вагони се пазят от военните. През април 1925 г. полицията решава да изведе част от тях на разстрел. При капитан Гръблев идват двама души от София, които го предупреждават, че вечерта ще искат да вземат по списък определени комунисти и да ги избият. Те му казват, че само тази вечер е фатална - взети са всички мерки за после и го молят да направи каквото може, макар че той им обяснява, че току що се освобождава от наряд.

Посетителите си отиват и Гръблев, който още от Априловската габровска гимназия е свързан с комунистите и Фердинанд Митов Козовски, решава да жертва своята глава, но да спаси обречените на разстрел. Отива при своя приятел Шукеров и го моли да си разменят дежурствата, понеже имал важна работа и той да застъпи вечерта. Приятелят се съгласява, разменят паролите си и капитан Гръблев провежда развода в 2 ч. след обед на нощния наряд, като заповядва никой да не се доближава до вагоните с арестувани. Казва на дежурния телефонист, ако го търсят и дойде началникът му полковник Пенев, да го извика от мястото, на което се намира. Вечерта отива в една хубава беседка, обрасла със зеленина, където прекарва в размишление до 4 ч. сутринта.Посред нощ идва полицията начело с полицейския началник Баладински и иска да вземе от вагоните 54 души, но часовите не позволяват без заповед на Гръблев. Започват да го търсят, но не могат да го намерят. Най-после Гръблев идва и началникът на полицията му нарежда да предаде 54 души по списък, за да ги откара в София. Гръблев го пита има ли писмена заповед. Той му казва, че няма. Тогава Гръблев им нарежда в срок от 2 минути да напуснат вагоните. Заповядва на караула да приготвят бомбите и да се подготвят за стрелба. Полицаите добре познават този капитан, който не си поплюва, и бързо се оттеглят. Планът им да избият комунистите на групи, преди да бъдат съдени, не успява. Началникът на гарнизона - полковник Пенев, иска да го хвърли в морето и му заповядва да остави оръжието си на бюрото. Гръблев смело му казва, че два пъти се е клел на Борис и Фердинанд да служи честно на родината и точно е изпълнил получената от него заповед да не допуска никой през нощта да вземе от задържаните, без негова писмена заповед. „Клетвопрестъпник и изменник на Отечеството си не съм бил. Правете с мене каквото искате. Ето ми оръжието." Влиза писаря на полка със заповедта за смяна на караула. Пенев се замисля и с глух глас казва: „Не, няма да подпиша." Нарежда на Гръблев да се опаше и довърши дежурството до вечерта. Сяда, замисля се и му казва: „Разберете най-после, че този народ с християнски добродетели не може да се управлява. Свободни сте да продължите носенето на гарнизонния наряд." Гръблев отива да си довърши дежурството. След обяд идва нареждане от София задържаните да бъдат откарани в Сливенския затвор, което се изпълнява след няколко дена. Смелостта му не позволява на Пенев да смени караула, за да бъдат изведени и

избити комунистите без съд.

През есента на 1921 г. Гръблев е преместен в Търново, където му е възложено да отговаря за санитарните материали и лекарства, които идват в града и се разпределят за целия военен окръг. Нареждат му да освободи един вагон с медикаменти, пристигнали на гарата. Той извиква един войник при конюшнята и му нарежда да оседлае млад кон, който той му посочва. Войникът се спира и му казва: „Ваше благородие, този кон не е оседлаван още, айгър е и е опасно да се качва човек на него." Гръблев строго заповядва: „Него ми оседлай!" Доста трудно се качва на коня и се отправя към Марно поле. Там препуска дълго време, докато го изпоти и измори и тогава отива на гарата. Оставя го в ръцете на двама войници да го държат. Свършва си работата и тръгва обратно, като държи здраво юздата. Среща един колега, който го заприказва, и той несъзнателно отпуска леко юздата. Конят се поосвобождава, захапва мундщука, изпръхтява и препуска в галоп (казват, че когато необязден кон се освобождава от юздата, той ослепява и не вижда накъде галопира). Насочва се към моста на река Янтра, а Гръблев едва се държи на седлото. На моста стои една жена, която връзва чорапите си с въженце. Като вижда, че конят лети право към нея, тя изпищява. Чувайки нейния предсмъртен вик, Гръблев разбира, че загива и казва: „Учителю!" Той вижда Учителя пред себе си, че хваща

коня за юздата, спира го и го завъртва под прав ъгъл, като прескача уплашената жена. Конят след малко продължава бавно да се движи по моста. По това време на Изгрева Учителят и Савка работят в приемната му върху една беседа. Изведнъж Учителят се изправя и казва: „Брат Гръблев е в голяма опасност." След малко отбелязва: „Спасихме го. Мина опасността вече." Тогава Савка си отбелязва датата и часа на случката. На другия ден при Учителя идва Елена Иларионова от Търново да се сбогува с него и приятелите. Савка й разказва за случая. Моли я да разбере какво се е случило с Гръблев на посочената дата и час. Иларионова се връща в Търново и веднага тръгва към Гръблев надолу по баира. Гръблев, като научава, че тя си е дошла от София, тръгва към нея да я види. Обикновено той ходи при нея на посещение. Срещат се по средата на пътя и Еленка го пита какво му се е случило преди няколко дена следобед. Той й разказва случая, но не й открива, че е видял Учителя, който хваща, обръща и спира коня.

Учителят отива с Никола Гръблев и брат Христов на екскурзия на Витоша, на бивака Ел Шадай. Закусват и разговарят. Изведнъж Учителят се изправя и казва: „Тръгвайте да си отиваме!" Те веднага потеглят за „Опълченска" N66. Учителят става много строг и сериозен, затваря се в стаята си и не приема никого. Братята му правят супа, но той се показва на вратата и казва: „Нямам нужда от супа!" Няколко дена никого не приема и с никого не говори. Една сутрин, когато Гръблев влиза в дома на „Опълченска"N66, Учителят се показва на вратата и казва: „Разберете, че Учителят го няма. Аз съм един от най-добрите негови ученици и пазя тялото му." След това затваря вратата.

Приятелите се разплакват и изпадат в голямo отчаяние. На обед Учителят пак не желае да яде. На другия ден Учителят отваря вратата на стаята, приятелите влизат при него и започват разговор. Той им казва да не плачат и тъжат, защото Учителят има работа. „Отворете една беседа - им казва той. Как ги разбирате тези работи вие?" Започва да им говори: „Горе ние тия неща ги разбираме не както вие ги разбирате на Земята." Започват да му задават въпроси и той отговаря на всичките. Когато става време да си тръгват, приятелите се приближават към него, за да му целунат ръка, но той ги спира като им казва: „Стойте настрана от мен, за да не пострадате. Тялото ми е голям огън." На следния ден Учителят излиза от стаята си усмихнат, благ, подава им ръка да я целунат и казва на братята и сестрите, че са преживели голяма тъга, но в това време той е присъствал в Съвета на Боговете. При една среща с Учителя Гръблев го пита за бъдещето си и не е ли време да се ожени. Учителят му отговаря: „Има хора женени, но са неоженени. Има хора неоженени, но са оженени." Той нищо не разбира от казаното. Харесва една девойка на име Иванка от Габрово и пита Учителя дали да се ожени за нея. Той му отговаря: „Разбойници ли искаш да раждаш?" Гръблев не се вслушва в съвета и се оженва. Раждат му се двама синове, които в училище започват да правят големи пакости. Често жена му е викана от учителите. Няколко пъти искат да ги изключат. Положението става нетърпимо и Гръблев отива за съвет при Учителя. Той му обяснява: „Това са най-големите пирати в Средиземно море, от които са се страхували английската, френската и испанската флота. Вземи френският „Ла рус" и там ще ги намериш. Гръблев намира тези корсари в енциклопедията, образите на които напълно се покриват с тези на неговите синове. Положението се нормализира и те успяват да завършат гимназия.

Гръблев участва активно в братския живот и подпомага комуните с храна. През ноември 1921 г. Учителят му дава задача да излиза нощем без оръжие и кон и да обикаля постовете, да разчита само на Бога, вълците няма да го изядат. Като началник на охраната на румънската граница смело обикаля постовете, въпреки големи глутници бели вълци. По време на обхода той се моли и живо си представя образа на Учителя пред себе си. Вълците се хвърлят към коня му, но устата им се схващат и не могат да захапят краката му, а само се допират до тях. По същото време войниците се движат по няколко, въоръжени с бомби, и едва се отървават от гладните вълци. През 1929 г. Дунав замръзва и десетократно повече вълци преминават към България. Гръблев продължава да обикаля постовете без оръжие и кон. Той използва най-силното вътрешно оръжие, дадено му от Учителя -молитвата.

Нарядът му е бил: 1. Добрата молитва; 2. Псалом 91; 3. Отче наш;4.Псалом 23 и 133; 5;

Формулите:

Няма Любов като Божията любов, само Божията любов еЛюбов. (3 пъти).

Няма Мъдрост като Божията мъдрост, само Божията мъдрост е Мъдрост (3пъти).

Няма Истина като Божията истина, само Божията истина е Истина (3 пъти).

Няма Правда като Божията правда, само Божията правда е Правда (3 пъти).

Няма Добродетел като Божията добродетел, само Божията добродетел е Добродетел (3 пъти).

Няма Слава като Христовата слава, само Христовата слава е Слава (3 пъти).

Няма сила като силата на Духа, само силата на Духа е сила Божия (3 пъти).

Молитвите е казвал в помещението, а след като излизал - формулите.

Ходейки, той чувствал една вътрешна промяна на радост и любов към вълците и желание да ги среща. Минавайки покрай глутница вълци, насядали на снега, те даже не го поглеждат и не отиват към него. Така той побеждава страха. Учителят казва за него: „Брат Гръблев е смел." Гръблев има много случаи в живота си, в които проявява своята храброст. На 9 септември 1944 г. видният комунист - Фердинанд Козовски му предлага да му дадат червената книжка, да го произведат в чин генерал, да поеме командването, на който окръг иска в България. Той отива при Учителя радостен и му казва за направеното му предложение. Учителят го поглежда тъжно и казва: „Ние отдавна сме ти дали бялата книжка на Братството, а ти искаш да я замениш с тази окървавена червена книжка." Гръблев отива при Козовски и се отказва.

Взима дейно участие в Отечествената война. При Скопие под напора на германците пехотата отстъпва и Гръблев остава сам със своята батарея на първа линия, Той заповядва на подчинените си ураганен огън, отправен към Скопие, и когато идва попълнение и минава в настъпление, от германците няма и следа. Гръблев е награден с няколко ордена.

След войната отваря малка работилница за поправка на обувки и там често отиват спасените от него 54 комунисти - големци, завършили Висшата партийна школа. Провежда много разговори с тях и им проповядва идеите на Учителя. Големият му син Добромир се разболява тежко и прекъсва следването си. След две години, когато се явява в университета, за да продължи образованието си, отказват да го приемат, не му зачитат двете години, които е учил и го карат отново да кандидатства. Тогава Гръблев написва писмо до ЦК на ВКПБ и БКП за спасените от него руснаци и български комунисти.

След няколко дена идват две големи делегации - българска и руска, и му предлагат голяма парична награда. Той се отказва от наградата, но иска синът му да продължи образованието си в университета. Добромир веднага е приет за редовен студент и завършва естествени науки. Гръблев има богат вътрешен духовен живот. Често се излъчва и заедно с ръководителя си работи. Една вечер му казва да си легне веднага. Излиза от тялото си и отива в Америка, където в една блатиста местност е паднал самолет и част от пътниците падат в тресавището. Той се спуща да помага на едно красиво момиче, но ръководителят му посочва друга, от устата на която изважда пръст и кал. Тя въздъхва и идва в съзнание. Чува се говор на спасители и Гръблев и ръководителят му се оттеглят. Гръблев пита защо не му е позволил да помогне на красивото момиче, а го е насочил към друго. „Единственият човек, който при тръгването на самолета направи молитва и се обърна към Бога, беше тази, на която те накарах да помогнеш и тя ще оживее."

По време на процеса срещу Братството Гръблев излиза с писмена декларация, с която защитава братските интереси, но комунистите я отхвърлят. На 24 май 1968 г. той си заминава от този свят.

Дядо Благо - Стоян Русев е от най-интелигентните ученици на Учителя, директор на гимназия и председател на Славянското дружество в България. Роден на 18 февруари 1865 г. в село Заберново, Бургаски окръг. По външен вид прилича много на Учителя - има дълга бяла брада. Притежава дар слово и е добър поет. Написва много стихотворения, главно за деца, издадени в сборници. По молба на Учителя съставя текст на няколко братски песни, като: „Излязъл е сеяч да сее", „Братство, единство", „Любовта е извор", „Сине мой", „На белия свят" и др. През 1935 г. написва книжката „Сказания на XX век за всеки човек".

Участва активно в братските прояви и за всичко в живота търси съветите на Учителя. В София живее много добър негов приятел, с когото се разбират по-добре, отколкото с роден брат. Няколко пъти му предлага да го заведе при Учителя, но приятелят му мълчи и нищо не отговаря. След известно време той си заминава от този свят. Дядо Благо отива на погребението, където му пожелава мир и светлина в пътя. По това време погребенията стават само в неделя, понеже София е малък град. След погребението пристига на Изгрева, когато Учителя и приятелите се хранят, насядали на пейките Той минава пред Учителя, който прекъсва храненето си, става и го поздравява и отива при него да му целуне ръка. Тогава Учителят му обяснява, че не поздравява него, а заминалия му приятел, който върви до него. Той е един ученик, пратен на Земята със специална задача и Учителя го поздравява за добре свършената работа.

Веднъж Дядо Благо изпада в безсъзнание. При него отиват Владимир Балючев и Боян Златарев, които се хващат за ръка, хващат и неговите ръце и се концентрират. Скоро Дядо Благо идва в съзнание и казва: „Благодаря ви за доброто, което ми направихте". След кратко боледуване на 15 януари 1938 г., събота, си заминава Стоян Русев - Дядо Благо, един от най-преданите ученици.

За него Учителят казва, че е прероденият Климент Охридски. На 16 януари, неделя, Учителят държи беседа в 5 часа сутринта, за която казва, че е първата свещ, запалена за Дядо Благо. На беседата в 10 часа Учителят за пръв път казва за някого: „Аз обичах Дядо Благо и тази беседа е втората свещ, която запалих за него." Беседата е изнесена на много висок стил и братята и сестрите почти нищо не разбират. След свършване на беседата Учителят обяснява: „Вие не можахте да разберете тази беседа, защото тя беше за ония възвишени същества, дошли от края на Вселената, за да чуят как Бог изявява своята любов към свой ученик," Една сестра, която присъства на погребението, казва на Учителя, че Дядо Благо го няма в катафалката. Учителят я прекъсва и казва: „Като знаеше това, защо отиде на гробищата, заради ритуала ли?"

Дядо Благо минава през всички състояния след заминаването си и отива да работи в Света на Светлините. Вечерта от 19 до 21.30 ч. Учителят държи трета беседа, трета свещ за заминалия. Беседата завършва с мотото: „Живот, знание и свобода, това Божия Дух иска". След това обяснява, че Стоян Русев е от четвърто измерение и няма да се преражда повече на Земята.

През1920 г. Учителят посещава дома на сестра Нешка Анева в Свищов и престоява около 10 дни. Още първия ден поръчва да изкопаят в двора малко трапче. В него излива водата от измиването на лицето и ръцете си. След заминаването му Аневи засипват трапчето. По-късно в дома им идва брат Георги Узунов, ясновидец, и всяка сутрин наблюдава в двора една светлина, която излиза от определено място. Той пита: „Какво има на двора на това място?" Сестра Нешка Анева си спомня и му казва, че там Учителят е изливал водата след измиване на лицето си. Големият син на Нешка Анева среща жена, харесва я и решава да се венчаят за нея. Споделя това с майка си, а тя отива да пита Учителя. Той я изглежда строго и казва: „Светът се руши, а вие искате да градите. Какво ще изградите? Няма нужда да се жени. Не му е определено!" Нешка съобщава на сина си отговора, но момчето не го приема. Оженва се за въпросната жена, две години след това се парализира и набързо си заминава от този свят.

Нешка Анева идва на Изгрева и дълго време живее в една от стаите на бараката на Стефан Деветаков. Мекият й характер и голяма жертвоготовност я правят уважавана и обичана от околните. Често тя събира децата и ги черпи, с каквото има. Посещава редовно беседите и участва в братския живот. Живее скромно и така си заминава, като оставя след себе си светъл лъч на честен,любвеобилен и безкористен живот.

Никола Ватев е роден през 1873 г. в Севлиево.** Живее известно време - от 1907 г. в Търново. След това се премества в Русе, купува къщата на един турски бей, който се е изселил в Цариград. Къщата има два салона и десет стаи. В единия салон (за сто души) се събират братята и сестрите на беседи. През 1920 г. Учителят ги посещава и прекарва при тях повече от месец.

*Виж« Изгревът» том I стр. 355, N45; том VI стр. 666,673.

*

*Виж« Изгревът» том IIстр. 277-280; том VIстр. 665,668, 701-712.

В дома на Ватев идват двама офицери, които не вярват в Бога. Сядат в приемната му и започват да говорят подигравателно за Учителя. От любопитство желаят Ватев да им направи сеанс. Той пита Учителя и получава неговото разрешение. На сеанса Ватев отговаря на многобройните им лични въпроси, от което те остават доволни. Накрая чувстват, че се схващат, не могат да се мърдат и в тях влиза някакъв дух, който ги заставя да се удрят с ръце по коленете, които започват силно да ги болят. Те викат, но удрянето продължава. Брат Ватев се вижда в чудо. Слага им по една възглавница на коленете. Този спектакъл продължава повече от половин час. Той отива при Учителя и го моли да освободи военните от духа. Заварва го да се смее със сълзи на очите. Учителят му казва да приключи сеанса и удрянето спира. Военните стават като зашеметени, излизат от стаята и побягват. Започват да мятат юмруци из въздуха наляво и надясно, и хората по улицата ги смятат за смахнати. Понеже военните се подиграват със Словото и Духа, който работи чрез Учителя, те веднага са наказани. Бог поругаем не бива. Те отлично разбират, че има един реален духовен свят, който въздава за всяка хула и обида, отправена към неговите представители.

На следващия ден идват други офицери, заявяват, че г-н Дънов заблуждава хората, като им говори разни фантазии. Пожелават брат Ватев да им направи сеанс, за да научат нещо за живота си. Ватев иска позволение от Учителя и започва. Отговаря на поставените му въпроси, а в това време масата, около която са седнали, започва да скърца, да подскача, накрая се обръща с краката нагоре и блъска главите на изумените офицери. Те викат в един глас: „Г-н Дънов, вярваме, че има друг свят, вярваме Молим Ви, освободете ни от тези мъки." Учителят се показва на вратата и нарежда на брат Ватев да приключи сеанса. Полудялата маса се успокоява и застава на първоначалното си място. Военните бързо излизат от салона и не повтарят грешката да се подиграват на духовните хора.

По същото време на посещение при Учителя идва проповедник евангелист, който познава добре Библията и цитира стихове от нея. Спори и проповядва на Учителя, за да покаже големите знания, които има. След известно време се уморява и спира. Тогава Учителят му казва: „Щом знаеш толкова, кажи ми колко тежат тези две дюли, които са на лавицата най-отгоре." Проповедникът се сепва: „Не зная." Учителят казва: „Малката дюля тежи 350 грама, а голямата 720 грама." Проповедникът пожелава да се провери теглото им. Ватев веднага донася кантара, премерва ги и излиза точно така, както е казал Учителя. Проповедникът не се явява повече да спори с Учителя.

Ватев е ръководител на Русенското братство почти до края на живота си. Организира издаването на беседите в печатницата на Борис Малджиев, тяхното разпространение и съхранение. Последните си дни преживява в местността Свирчовица. Заминава си през 1967 г. Неговият активен братски живот, честността и добротата му оставят хубави спомени в братята и сестрите от Русе.

Симеон Марков от град Русе * по време на Първата световна война е на фронта на първа позиция в окопа. Чува един вътрешен глас: „Ти ще дойдеш скоро в София и ще ме намериш на улица „Опълченска" N66." Той се усмихва и си мисли: "Как ще отида в София, когато никого не пускат от фронта?" На другия ден го раняват, изпращат го в София на лечение в Александровска болница, където прекарва 15 дни. След изписването му си спомня за гласа и отива на посочения адрес. Учителят го приема в стаята си. Сядат и той го пита: „Как се казваш?" Симеон Марков не му отговаря, но си мисли: „Ако ти си същият Дух, който ми говори на фронта, в окопа, ще ми кажеш името." Учителят втори път го пита и той пак му поставя мислено своя въпрос. Тогава Учителят високо му казва: „Симеоне!"

Така Марков се запознава с Учителя и Братството и цялото му семейство започва да работи, да прилага в живота си братските идеи.

След края на войната Симеон и брат му Стойо работят в комуната, която Русенското братство организира в местността Свирчовица. Другите трима братя са търговци на бакалски стоки в Русе. Много трудности имат в комуната, но работят добре, с любов и получават богата реколта от плодове и зеленчуци. Често братя Маркови идват в София и ремонтират кухнята и салона на Изгрева. Учителят нарежда на Начо Петров, домакин на Братството, да им плати надници за извършената работа. Те категорично отказват да вземат парите, като заявяват, че работят безкористно за Братството. През 1943 г. Симеон Марков трябва да купи от Германия някаква машина за пръскане на лозята. Той отива при Учителя на Изгрева да се съветва дали да замине в Германия, където съюзниците са започнали интензивни бомбардировки. Учителят му казва: „Вие много пъти сте работили безкористно за Братството и можеш спокойно да отидеш. Бялото братство е с тебе." Той отива в Германия, купува нужната машина и се връща благополучно. Посещава Учителя и му благодари за помощта.

Оплаква му се, че няма къде да продават хубавото грозде, което произвеждат в голямо количество. Учителят го изглежда сериозно и му казва: „Отсега нататък всичкото ви грозде ще отива за Русия." Две години след това пророчеството на Учителя се сбъдва и всичко най-хубаво, произведено в България, отива за Русия. След 9 септември 1944 г. магазинът им е национализиран, а и работата на лозята значително намалява.

Един по един братя Маркови напускат този свят.

Георги Радев е от най-образованите ученици в Братството.* Постоянно чете и се занимава с окултни науки. Има обширни познания почти във всички области. В разговор Учителят нарича Георги Радев „Змията ментор". Змията е емблема на знанието, а менторът е човек с всестранни знания, който на времето е възпитавал цезарите в Римската империя. Това е висока оценка за светското знание на Георги Радев. Той владее добре 6 езика, освен това е отличен астролог. Еднакво добре си служи както с перото, така и със словото. По предложение на Учителят преработва и първия негов труд - дисертацията му „Наука и възпитание" на съвременен език и стил.

Георги Радев завършва математика в университета с отличие, но не взима диплома. За да се издържа, прави преводи. Става редактор на списание „Житно зърно" и го ръководи до края на живота си. За да може да работи за списанието „Житно зърно" брат Христо Цонзоров му даде своя голям дом, в който се настани Георги Радев с материалите по списанието и там живееше и работеше. Така брат Георги Радев ни стана съсед и аз често го посещавах и говорех с него. Той ми подари книгата на Хариет Бичер Стоу - „Чичо Томовата колиба", която ми остана като скъп спомен от него. Христо Цонзоров работеше в провинцията като агроном. Имаше мотор, с който посещаваше Изгрева и отсядаше при приятели. След заминаването на брат Георги Радев от този свят, той влезе да живее пак в своята барака и се ожени за сестра Бистра. При една среща на двамата с Учителя, последният им казва: „Христо, ти понеже даде своят дом за Господа, никога няма да останеш без дом нито на Небето, нито на Земята през вечността." Скоро след това брат Христо Цонзоров си замина, а аз бях много добър приятел с нашата съседка Бистра. Често я посещавах и носех от закуските, които приготвяхме за братските празници, също и от всичките храни, изпратени от чужденците и парите от англичаните. Тя си замина на 24.08.2002 г.

Превежда „Хирология" на Верде, „физиогномия" на Дюрвил, „Астрология" на Сефариел и няколко биографии на бележити хора. Превежда и романа „Занони", за който Учителят казва, че героите, лицата и събитията в него са истински. Издава книгите „Лица и души", „Живите сили на Слънцето" и „Живот за цялото". Без знанието на Учителя превежда книгите на Бо Ин Ра. Учителят казва, че Бо Ин Ра е от Черната ложа. Чак тогава Георги Радев разбира, че е работил срещу делото на Учителя и неговата школа, и веднага решава да се коригира. Отива при стенографките, взема от тях подходящи извадки от Словото на Учителя по теми и издава книгата „Учителят говори". Учителят харесва много тази книга - образец на правилно третиране на Словото, и по-късно казва: „Заради тази книга, аз откупих Георги Радев от Черната ложа на голяма цена." Резултатите от тази грешка на Георги Радев не закъсняват - разболява се от туберкулоза. Той разглежда основно своя хороскоп, посещава Учителя и му казва за аспектите и тежката карма, която има да плаща. Учителят го поглежда, усмихва се и отговаря: „Над астрологията стои Бог."

Той иска да му помогне и му дава метод за лекуване - да носи по 3 пъти на ден вода с две десетлитрови стомни от изворчето в Дианабад. Водата е носител на живота. По този начин се предизвиква обилно изпотяване, чрез което гърдите се изчистват и болестта минава. Георги не изпълнява тази заръка на Учителя под предлог, че го е срам да носи вода със стомни: „Какво ще кажат хората, като ме видят - такъв интелигентен човек, постоянно да носи вода?" На разговора с Учителя присъства брат Генчо Алексиев, наш съсед художник, болен също от туберкулоза.

Веднага грабва две големи стомни и започва да носи по 3 и повече пъти вода от чешмичката в Дианабад. След повече от един месец той се излекува от туберкулозата и живя до към 1956 г., когато си заминава в гр. Пловдив. Той нарисува красивите картини, които украсяват сега салона в градината на гр. Айтос и говорят за живота в невидимия свят и връзката ни с него. Последствията от това негово непослушание идват скоро. Болестта се развива бързо и той си заминава в село Куртово - в Родопите, както сам си е предсказал, на 22 юли 1940 г. Сестра Мария Тодорова отива при Учителя и му съобщава, че Жорж е много болен. Учителят отговаря: „И тук, на Земята, се работи, и горе се работи."

Той му подава ръка, но гордостта и непослушанието го спъват. Вечерта преди неговото заминаване Учителя с група братя и сестри - 50-60 души, посещава Мусала и преспива на хижата. Това е последната обща екскурзия на Братството с Учителя на Мусала и първото мое посещение на този връх на 22 юли 1940 г. при моя осми рожден ден. Той ляга на едно легло заедно с брат Неделчо Попов. Известно време Неделчо не може да заспи и слуша лекцията, която Учителя изнася на този свой непослушен ученик. Подготвя го за бъдещата му работа в невидимия свят и му посочва какво трябва да свърши на Земята. Така преди смъртта си той познава Учителя и става един от най-послушните му ученици в школата на невидимия свят. Много от нашите приятели проявяват непослушание към Учителя, но когато въпросът се отнася до живота им, то това води до катастрофа. Учителят казва на Георги: „Аз мислех, че вие, младите, сте разумни, имате разбиране за живота и ще приемете съвета, който ви се дава. Сега не си ли за смях, като си болен и не можеш да си помогнеш?"

_________________

* Виж « Изгревът» том III стр. 81-86; том У стр. 555-571; том IXстр. 174-177.

7. Борис Николов

Друг известен представител от второто попълнение на Братството и участник в Школата е Борис Николов Дойнов. Роден е в Габрово на 30 декември 1900 година.* В предишния си живот, според едно свое съновидение, той е руски офицер, който в Руско-Турската война загива на връх Шипка. Затова още от малък добре знае руски език и лесно може да чете и превежда. Обича старинните руски песни, които народът е пял преди идването на болшевизма. По характер е крайно самостоятелен и когато реши да направи нещо, не отстъпва от решението си. В техния род има обичай първородният да стане служител на Бога. Като първи син - Ешуа, той трябва да стане монах и да служи в Атонския манастир. Пред майка си Борис отказва това задължение на рода към църквата, а това означава, че родът им ще престане до инкарнира. Баща му е фабрикант и иска да го въведе в работата си, за да поеме ръководството след него, но Борис отказва. Майка му много желае той да учи. Като завършва отлично габровската гимназия, семейството му решава да го изпрати в Австрия да учи естествени науки.

* Виж « Изгревът» том І стр. 382-491; том І1 стр. 104-402; том III стр. 192-291.

Във връзка с изваждане на някакви документи той отива в Търново през 1920 г., където заварва събора на Бялото братство. Посещава го и се среща с Учителя. Много му харесва общият задружен братски живот. Като се връща в Габрово, сънува ясен сън, че се намира на един площад в непознат град, където трябва да вземе важно решение за себе си. В този момент се събужда и не взима решение. След набавяне на необходимите документи майка му приготвя два куфара с дрехи и храна, баща му дава необходимите за учене средства и той заминава за Австрия. Пристига във Виена, тръгва за института и попада на същия площад, който е видял насън. Нещо се обръща у него. Той размисля и си казва: „Какво търся аз тук, в този чужд град?" Взима си куфарите, качва се на влака и се връща в България. Пред родителите си заявява, че не иска да следва в университет. Скоро се отказва и от яденето на месо.

Заминава за София и решава сам да се издържа, като не приема финансова помощ от баща си. След това отива в братската комуна в Старозагорско, където не се чувства добре и се връща в дома си отслабнал. На събора в Търново през 1922 година баща му, чиято глава е побеляла от неговите особени прояви, пожелава да отиде заедно с него. Там се среща с Учителя и провеждат разговор, който се отнася предимно за Борис. Накрая бащата казва: „Господин Дънов, виждам, че синът ми се интересува от Вас и от Вашето учение. Дано поне Вас слуша. На Вас го предавам да го учите и напътствате в живота му." Учителят отговаря: „Хубаво." Името Борис, според Габровското поверие, значи студен северен вятър, какъвто е духал, когато той се е родил. Освен това Борис значи човек, който се бори в живота си за постигане на своите идеали. Целият му живот е изтъкан от борби. По рождение той е троен Козирог. На Асцендента му изгрява знакът Козирог, а Слънцето му е в съвпад със Сатурн в Козирог в 12 дом. Понеже Сатурн предхожда в изгрева, Борис винаги проявява сатурновите качества: малко недоверчив, много прилежен, трудолюбив, търпелив, не обича военните и войните, не признава над себе си никакво началство, безразличен към семейство и деца, не се вслушва и не приема общественото мнение. Любопитен, недоволен, замислен и меланхоличен. Революционер по дух, понякога скъперник, малко страхлив и отмъстителен изживяващ винаги дълбоко душевните тревоги. Този съвпад на Слънцето в 12 дом показва много видими и невидими скрити врагове, с които той трябва да се справя през целия си живот. Също означава ограничаване на свободата му - затваряне в затвор.

Той е крайно чувствителен и често възприема чуждите мисли и разбирания като свои. Влияе се от околната среда и хората. Това се дължи на съвпада на Юпитер, Меркурий и Уран в 11 дом, което му дава будна мисъл и интуиция, но те в опозиция с Нептун го карат да прави много грешки. Той обича приятелите в Братството и им се доверява напълно, като смята, че всичко, което те желаят и му предлагат, е чиста монета. Често допуска грешки, които веднага са забелязвани от будния ум на съпругата му Мария Тодорова. Тя започва да му свири подходящи братски песни, които за няколко часа променят състоянието му и той достига до правилни решения.

Особено важно е това, когато той е председател на Братския съвет и там се водят ожесточени борби. Борис едновременно живее във физическия и в духовния свят и се чувства най-добре, когато се занимава със своите светли мисли и идеи, резултат на плодовитото му въображение. Често обитава в един друг свят, от който черпи идеи, които понякога записва в тефтерчето си със стенография и рисува с молив различни картини. В разговор с Мария Тодорова Учителят й обяснява, че Борис Николов дълго време е живял в духовния свят и едва сега слиза на физическото поле, което му е крайно непознато, не може да се справи с него и затова не зачита законите и принципите на земния живот. За Мария казва, че тя е стъпила здраво на земята, дълго време е живяла на нея, има богати опитности и сега започва да се изкачва нагоре. Със своя опит и знания тя е жизнено необходима да помага в работата на Борис. Благодарение на неговата будна мисъл и интуиция духовната работа му върви винаги отлично, но в живота си той не е много практичен - някои използват неговата наивност и го лъжат в сметките и отношенията. На моменти той е с широка ръка и харчи много, а в друг случай проявява голяма пестеливост.

Викат го да отбие военната си повинност. За да се отърве от казармата, се записва студент в Свободния университет - за голяма радост на майка си. Борис не си взема изпитите, но когато Учителя поставя задача на всички млади да учат и завършат, той се записва във факултета по естествени науки и го завършва отлично, Професорът му предлага да стане асистент в университета. Той отказва и даже не си взема дипломата. Учителят е крайно недоволен и му казва, че той е определен да разнася новото учение между учените в университета и невидимият свят ще го държи отговорен за неговото неразумно поведение. В една своя лекция Учителят казва, че всеки ученик, за да е свободен, трябва да има един занаят. Борис Николов става мозайкаджия при Алфиери Бертоли. Понеже Сатурн е свързан с камъните Борис цял живот работи с тях. Той е скрит и потаен, не казва плановете и нещата, които има да върши. Почти с никого не се съветва освен с Мария Тодорова, Голяма негова грешка е, че не се вслушва в мъдрите й съвети, като по този начин усложнява живота и на двамата.

Учителят е на пейките пред салона с група братя и сестри от провинцията и разговарят по належащи въпроси. Минава Борис, добре облечен, поздравява ги и си заминава. Всички от провинцията започват да изтъкват положителните му качества: „Какъв добър ученик, сериозен човек, как хубаво работи в братството и т.н." Накрая Учителят обобщава: „Всичко хубаво, само да не беше от Габрово." Какво значи това? Както повечето габровци той е горделив, надменен, тщеславен, със строго установени възгледи и разбирания и не се съобразява с мнението и съветите на никого. Борис има голямо желание да постигне всичко в живота и затова работи повече, отколкото трябва, преуморява се. Като младеж е много здрав, вдига воденични камъни по 150 килограма. Два пъти Учителят му се кара, че прекалява в работата си и по този начин ще изгуби силите си. Той не го слуша и продължава да работи с голям ентусиазъм, без почивка. Скоро предсказанието на Учителя се сбъдва и Борис, който носеше по две торби цимент едновременно, не може да носи и половин торба. Той е силно привързан към габровци и към всичко габровско. В бригадата привлича няколко от тях - бивши министри и величия, преминали през лагера Белене, и им дава високи разряди. Те работят без желание и любов. Появяват се разногласия, скоро бригадата се разпада и той остава сам.

След като Борис Николов излезе от затвора, Пенчо Кубадински го извиква при него и му възлага да организира бригада, която да изпълни мозайкаджийските работи на новостроящото се Министерство на транспорта. Борис покани и мене. Аз напуснах промишленото строителство и отидох да работя в бригадата, организирана предимно от хора на Братството и затворници от Белене. Работех усърдно, и понеже Борис не желаеше да се разправя с началниците, мене ме постави като отговорник за работата в Министерството и навременната доставка на материалите. Случваше се по няколко пъти ходех до Кубадински и да искам материали. Той беше наредил на охраната - милиционери и никога не ме спираха. Свърши се белият цимент и отидох в пощата и се качих в залата. Имаше съвещание на Министерският съвет. Кубадински говореше и като ме видя, се обърна към мене: „Майсторе, какво има?" Казах му, че се свършил цимента. Той се обади по един от телефоните и след 3 часа дойде цимента. Имаше 6 жени, които работеха в бригадата и мъжете над 30 се отнасяха много лошо с тях. Брат Борис дойде при мене и ме помоли да ги уча да работят и аз да им възлагам работа. Между тях беше сестра Станка Янчева - прислужницата на брат Борис и жена ми Елена Симеонова. Аз се отнасях много добре с тях - имаше голяма разлика от предишното положение. Те ме обикнаха и ме слушаха. Научих ги да работят с машините, как да ги зареждат и колко да търкат римските мозайки, които искат дълбоко търкане. Те станаха добри майстори и командваха мъжете при търкането.

Борис толерираше габровците и ги пращаше да работят на обекти от дипломатическият корпус - да взимат повече пари, но закъсваха в работата и се налагаше често да довършваме ние обектите им. Ходехме да работим на министри и те ни ощетяваха, а Борис не ни защищаваше интересите - беше излязъл от затвора. Също работихме на Сертев на Изгрева и Борис замаза нещата и той не ни плати, Имаше много подобни несправедливи случаи, които ме ядосваха и казах на Еленка, която ми беше приятелка, че няма да ходя повече в дома на Борис. Но дойде Учителят и ми каза, че той - Борис има трудна задача и трябва да му помагам и да го поддържам. Казвам на Елена да отидем веднага в дома на Борис. Тя се зачуди, но се съгласи. Брат Борис имаше силна интуиция и веднага схващаше, че аз съм враждебно настроен към него. Отиваме на пазара с Елена и купуваме два големи, хубави пъпеша, които Борис много обичаше и му отиваме на гости. Той се чуди защо идвам при него - най-приятелски, и не може да си обясни това.

Много пъти го посещавахме и изгладихме напълно отношенията си, но той много малко промени от характера си. С голяма любов и разположение ни посрещаше с. Мария Тодорова и кака Станка. При разговор Учителят казва, че Борис ще покаже на света как един ученик трябва да защитава своите идеи. Той го подготвя дълго време за този много труден изпит. Когато започва делото срещу Братството, той е един от обвиняемите, който поема цялата отговорност за деянията на Братския съвет върху себе си. Защищава смело братските идеи. Пред съда изпява песента „До ще ден", с което иска да каже, че ще дойдат хубави условия за Братството в България. Когато прокурорът Руменов го пита защо е напечатал толкова много ненужни на никого беседи, той отговаря: „Как искате да ви отговоря? Накратко или обширно?" Прокурорът казва: „Накратко." „Ние сме овце, а беседите за нас са сено, с което се храним. Вие сте вълци и нямате нужда от сено. То не може да ви ползва вас." За Борис е подготвена смъртна присъда, като усилено търсят да намерят някоя връзка със западния свят и да го обвинят за шпионин. Такава няма. В последния момент изменят присъдата на 12 години, а той излиза след 4 години - на 1 януари 1963 г., заедно с Жечо Панайотов.

Под благотворното влияние на Учителя Борис изменя характера и отношенията си към братята и сестрите и правилно решава много от братските въпроси. Като младеж допуска грешки, особено в обходата си към приятелите. С течение на времето разбира, че всеки човек - приятел или враг, има свое място в общия живот и специфична задача, която трябва да изпълни. В последните си години Борис приема с разположение всички, които го посещават. Всички те са му приятели и той зачита убежденията им. Не допуска никакви отклонения от идейния път. Често ни поздравява с богомилския поздрав „Словото опазихме". Този, който не желаеше да учи, завършва висше образование и става най-ревностният ученик на Учителя,

До края на живота си работи с любов в изпълнение задачите - да издава беседите и ръководи братския живот. В неговия дом постоянно идват братя и сестри, с които провежда разговори за братския живот и им разказва своите духовни опитности.

Заминава си на 22 декември 1991 г. Неговият път е труден, но светъл, път, озарен от

Духа и Словото на Учителя.

6. Боян Димитров Боев

Да вземем един от най-преданите ученици на Учителя - Боян Димитров Боев.* Той е роден в Бургас на 17 октомври 1883 г. Неговият баща след Освобождението е редактор на вестник „Нова епоха", а майка му по произход е арменка. Боян е много ученолюбив и е с леви комунистически убеждения. След ко завършва гимназия, става учител в Копривщица, където прилага убежденията си, като раздава всичките си лични вещи и започва да проповядва атеизъм. По време на избухналата Балканска война е мобилизиран и участва в нея. В хода на военните действия попада в турска територия и за да запази живота си, се скрива в пещера. Покрай нея постоянно минават войници и се разговарят на турски. Затова не смее да напусне убежището си.

Прекарва три денонощия в тази пещера и много огладнява. Мислено си казва: „Много съм гладен, ако има Бог, нека ми даде малко хляб да задоволя глада си. Като се върна в България, ще се откажа от атеизма и ще проповядвам на учениците си, че има Бог и той помага на хората, когато са в нужда."Половин час след този размисъл той вижда през отвора на пещерата една костенурка, която се отправя към входа й като бута пред себе си хляб. Тя го добутва до входа на пещерата, оставя го и си отива. Боян Боев взима хляба, задоволява глада си и променя съзнанието си на 180 градуса.

След свършването на войната се връща в България, разказва своя случай и на всички проповядва, че има Бог, който помага на хората. Скоро заминава за Мюнхен, за да учи естествени науки и там се среща с доктор Рудолф Щайнер. Започва редовно да посещава лекциите му. Освен редовните си лекции, Щайнер събира най-будните си студенти вечер в дома си и им изнася специални лекции. Боян посещава редовно и тези вечерни събирания. Една вечер Щайнер спира погледа си на него и го пита: „Вие от Азия ли сте?" Той е мургав - прилича на майка си и неговият външен вид е азиатски тип. Боян Боев му отговаря: „Не, аз съм от България." Тогава Щайнер му казва: „Млади човече, какво търсите при мен, когато Великият Учител е в България? Идете при него и ще научите много повече, отколкото при мен."

Боев се връща в България и намира Учителя. Още през 1912 г. на събора в Търново той е представител на братската група от Панагюрище. Боев харесва много беседите на Учителя и братския живот и решава строго да следва неговото учение. Учителят лично се интересува за него и материалното му положение. В едно писмо от 1914 г. до баба ми Величка Стойчева, той пита за положението на учителя от Панагюрище - Боян Боев, ако има нужда от нещо - да му се помогне. Той пише: „Ако се намират в голяма нужда Пеньо Киров, Тодор Стоименов и Боян Боев, съобщете ми да се погрижа за доброто им." Когато избухва Първата световна война, Боян Боев е мобилизиран, но категорично отказва да носи пушка. Затварят го в една влажна килия в мазето на казармата, мъчат го, бият го, но той не отстъпва. Един голям общественик, при когото преди това живеел Боев, се застъпва за него пред генерала на армията и тогава го мобилизират, но не като войник, а като санитар - понеже е следвал естествени науки в университета. Изпращат го да служи в град Скопие, там попада в една болница, в която служи и Георги Куртев. Започват да работят заедно. Скоро армията е обхваната от силна холерна епидемия и болницата става малка за многото болни. Лекарите, уплашени от създалата се обстановка, напускат болницата. Георги Куртев и Боян Боев остават, взимат със себе си 12 войници от своето поделение и започват да лекуват болните. Сутрин двамата правят обща молитва, не ядат нищо, а отиват при болните да ги лекуват. Всички войници оздравяват с изключение на един много тежко болен, който си заминава. Техните дванадесет помощници не се заразяват от болните, остават здрави и се връщат по домовете си. Много от избягалите лекари се разболяват и умират.

*Виж« Изгревът» том III стр. 29-36; том У стр. 541-547; том IX стр. 108-112,241-244.

След войната Боян Боев е учител в няколко града. Назначен е в Свищов, където проповядва на учениците си новите идеи. Наклеветен е и уволнен дисциплинарно, една година преди да се пенсионира. От 1924 г. Боев остава при Учителя и започва да стенографира Словото му. Стенографията научава като студент в Софийския университет. До заминаването на Учителя от този свят той го следва неотлъчно навсякъде с молив и бележник в ръка и записва всичко, което Учителят казва. От неколкомесечния престой във влажната затворническа килия на казармата го заболява кракът, загноява и започва да куца. Веднъж не издържа на болките и казва: „Учителю, Ти мъртви възкресяваш, Ти болни лекуваш, слепи чрез Тебе проглеждат, помогни кракът ми да оздравее!" Учителят му отговаря: „Мога да сторя това, дето искаш. На тебе това ти е последното прераждане. Ти вече отиваш в ангелската йерархия. И затова, ако сега те излекувам, трябва да дойдеш пак в друго прераждане на Земята и това страдание да си го изкараш докрай. Ти избирай." И му предлага: „Бояне, искаш ли да ти намалим малко кармата и да отложим част от нея за другия живот?" Боян Боев отговаря: „Искам всичко в този живот да си платя." Той е стоик, търпелив, никога не издава външно, че има силни болки в крака си. Пред група братя и сестри Учителят разкрива, че в едно минало прераждане Боян Боев е бил Чингиз хан, голям военачалник, изпратен в Европа да разруши феодализма. Историята отбелязва, че когато превзел един европейски град, гражданите го питат: „Кой си ти?" Той отговаря на чист латински език: „Аз съм бич Божий". От този азиатски дух на Чингиз хан Учителят направи един от най-добрите си и изпълнителни ученици, отдаден всецяло на делото Божие на Земята. Всичките му негативни качества се стопяват и той става мек, кротък и любвеобилен в отношенията си с всички братя и сестри. Много рядко се случва да избухне или да повиши тон, но скоро влиза в ритъма на Любовта, в която Учителя го е въвел. След изпълнението на задачата си като Чингиз Хан, той се включва във втората духовна вълна, организирана от Бялото Братство - създаването и развитието на богомилството в България. Той е бил поп Богомил и майка му е била Пенка Дякова.

Заедно с Учителят те са работили за разпространението и развитието на богомилството в България. Хванати са от болярите и осъдени на смърт. Голи са хвърлени върху остри дрянови колци и са заминали в големи мъки. Те дават кръвта си, за да се разпространи богомилството в цяла Европа и създаде Ренесанса,условията за един нов демократичен живот.

През 1939 г. брат Боев, Неделчо Попов и Гавраил Величков отиват на Рила на седемте езера и вечерта пристигат късно в лагера. До ушите и на тримата достига едно силно ръмжене. Брат Боев казва: „Виж какво, това е мечка, да бягаме!" Брат Гавраил се ослушва и му казва: „Не е мечка. Това са Райна Калпакчиева и Найден Найденов, които спят нощем, хъркат." Вървят малко напред и виждат палатката,откъдето идва хъркането.

Учителят обичаше много Боян Боев за детинския му характер и неговата всеотдайност. Макар, че не желаеше да се снима, един ден от любов към брата Учителят го поканва да се снимат заедно на полянката. Той си слага бялата панамена шапка, брат Боев застава до него и правят снимка, която и сега имаме за спомен.

Силните болки заставят Боев да използва бастун. При една среща Учителят му казва: „Можеш да хвърлиш бастуна." Боян Боев го пита: „Какво, какво, Учителю?" Учителят му отговаря: „Тя се свърши вече. Съществото, което беше дошло да ти помогне, е вече зад Луната." Брат Боев живее дълго време в братските пловдивски бараки, където постоянно работи, дешифрира стенограми. Той притежава над 100 тетрадки със стенограми от разговори, проведени с Учителя при различни случаи.Те са му най-голямото богатство и не иска да се отдели от тях дори за миг. Въпреки строгите предупреждения на Борис Николов да ги скрие, той не го послушва и при поредния обиск милицията му взима тетрадките.

Боян Боев обича музиката на Бах. Една вечер на сън той се среща с Бах и започват двамата да разговарят на български език. Учуден, брат Боев го пита: „Откъде знаеш така добре български език и разговаряш свободно с мен?" Бах му отговаря: „В миналото съм бил в България като богомил, заедно с тебе сме работили и тогава съм научил българския език." Боев го похвалва: „Ти си един много издигнат музикант." Бах му отговаря: „Пред мен са Моцарт, Бетовен и Вагнер. Те стоят по- високо от мене." Боев го пита: „Прераждал ли си се от богомилско време досега?" Бах казва: „Да, много пъти, като във всяко прераждане съм натрупал доста грехове. Бях по времето на Хитлер в Германия като главен диригент на голям духов оркестър." Боев се сепва и го пита: „Кажи ми какви грехове си направил, за да не ги допусна и аз в моя живот?" Той му отговаря: „Не се бой, ти нямаш условия да се натъкнеш на такива грехове."

След заминаването на Учителя Боев участва активно в братския живот до последните си дни. От време навреме боледува. Нестор Илиев го посещава и провеждат дълъг разговор. Боев го поканва да отиде да спи при него. Нестор вечеря и отива при Боян Боев. Той вижда, че на масата има две чинии и две лъжици. Брат Боев извиква сестрата, която му помага да донесе яденето. Брат Нестор му заявява, че е вечерял. Боев учуден го пита: „Как, нали те поканих! Тогава и аз няма да вечерям." Нестор отстъпва и вечерят заедно. Един ден брат Нестор забелязва, че Боев е много сериозен и намръщен. Той си помисля, че нещо е виновен и няколко дни не отива при него. Като се виждат, брат Боев го поздравява и го пита: „Ти къде се изгуби?" Той му отговаря, че преди няколко дена го е видял много намръщен и си помислил, че е „сгазил нещо лука". Брат Боев му казва: „Няма нищо такова. Само по алеите и по пътеките си се движел."

Брат Боев е един ярък пример на разумен съзнателен живот за Братството и успеха на делото Божие на Земята. На 21 юли 1963 г. брат Боев заминава от този свят. На другата сутрин той се явява на сън на сестра Райна Калпакчиева и й казва: „Работата продължава. Тук в духовния свят, има много повече работа, отколкото на Земята."

На този мой рожден ден бяхме на връх Голям Купен с брат Петър Филипов, Добри Ганев, Надка Куртева и аз. Денят беше горещ, слънчев. Ние почувствахме голямата мъка и тежест, която се появи в братският живот. Като се прибрахме на Изгрева, разбрахме кой беше източника на нашата тъга - брат Боян Боев. Навърших тогава 31 години.

Георги Куртев е роден през 1870 г. в Айтос.* По време на Първата световна война служи като фелдшер в Скопие. Всяка сутрин излиза рано на една височинка,на която си прави редовно молитва. Една сутрин покрай него минава неговият командир - генерал, и му козирува. Брат Георги го пита: „Защо ми козирувате, господин генерал?" Той му отговаря: „Не козирувам на тебе, момче, а на тези,които са с тебе." (Генералът вижда светли същества, които придружават Георги по време на молитвата му.)

Георги Куртев е пуснат в отпуск и тръгва с влака за София. Внушава му се да вземе три хляба. Той отива на ул. „Опълченска" N66 при Учителя, който го посреща и му поръчва: „Веднага занеси един хляб на семейство Иванови." Георги оставя двата хляба при Учителя и тръгва към дома им. Семейство Иванови три дни не са яли хляб и децата казват на майка си: „Мамо, ето вече три дена твоят Господ, на когото се молиш, не ни донесе хляб." В това време вратата се отваря, влиза Георги Куртев и им подава хляба като отговор на тяхната молитва. Радостта им е голяма.

На фронта неприятелят напредва и започва да бомбардира Скопие. Началниците на болницата бягат и оставят болните и ранените на произвола на съдбата. Тогава Георги Куртев поема командването: издава отпусни билети на всички, които могат да ходят, за да се евакуират. Натоварва всички болни на каруци и напуска града. Когато последната каруца минава по моста, излизайки от града,пада снаряд и го разрушава. На отсамния бряг на реката остават само Георги Куртев и Боян Боев, които прегазват водата. Когато опасността минава, началниците се връщат, викат Куртев и строго го питат: „Кой ти разреши да евакуираш болницата, без да имаш заповед за това? Ще те дадем под съд." Той им отговаря: „Аз реших да спася 800 глави и заложих моята. Свърших работата и сега правете с мене, каквото искате." Началниците се споглеждат, съветват се, усмихват се и разрешават отпуск на двамата - Георги и Боян Боев. Дават им даже и своя файтон да ги закара на гарата, да потеглят с влака за София. Пристигат в София и се отправят към „Опълченска" 66, при Учителя. Той ги посреща и им казва: „Дойдохте ли си вече. Аз ви очаквах."

През една тъмна мъглива нощ обявяват тревога и частта, в която служи Георги Куртев, трябва веднага да се измести. В създалата се суматоха той загубва раницата си, в която е книжката „Заветът на цветните лъчи". Брат Георги се спира, моли се усърдно и живо си представя образа на Учителя пред себе си. Връща се назад в мъглата и скоро раницата попада под краката му. Той я взима и горещо благодари на Учителя за оказаната му навременна помощ.

След свършване на войната и заминаването на Пеньо Киров, Георги Куртев поема с любов неговия завет да ръководи работата на Братството в Бургаския край. Благодарение на способностите си да организира, лекува и откликва на всеки вопъл на страдащите души той образува голямо братско общество в Айтоския край, в което всички задачи се решават с общи усилия.

* Виж « Изгревът» том III стр, 42-56; том Xстр. 3-127.

До деня на своето заминаване -14 февруари 1961 година, брат Георги Куртев е най-уважаваният и обичан ръководител от братствата в България. Той написа много светли страници в сърцата и умовете на братята и сестрите със своя скромен, честен и всеотдаен живот.

Под влиянието на Учителя и неговата велика любов всички, които живеят и работят в близост с него, коренно променят съзнанието, разбиранията и живота си. Неговото Слово възпитава, омекотява и организира характерите на братята и сестрите и ги прави отлични служители на делото Божие на Земята.

Третият, най-младият от първите ученици на Учителя, е Тодор Стоименов. Роден е в Татар Пазарджик на 17 май 1872 г. След Освобождението на България живее известно време в Бургас, а по-късно се преселва в София. Красив, висок, строен и крайно честен човек, той е много пестелив и точен в отношенията си.Присъства на почти всички събори, проведени от Учителя. Свидетел е на зараждането и развиването на Братството, което от трима души нараства на няколко хиляди. Тодор става касиер на Братството и винаги придружава Учителя в обиколките му из България. Той е живата история на Братството от първите стъпки до заминаването на Учителя. Слаб, нежен и с деликатно здраве, често пъти се налага Учителя да му помага, за да излиза от болезнените състояния, които го спохождат.

Гавраил Величков и Николай Шиваров отиват при Учителя да разрешат свои въпроси. Там е и Тодор Стоименов с група приятели. Те задават въпросите си на Учителя, но той ги поглежда и нищо не отговаря. След малко се обръща към Шиваров и го пита: „Има ли риба във Варна?" Той отговаря, че има. При този разговор очите на Тодор Стоименов светват. Учителят започва да разказва как се приготовлява

рибата, а Тодор Стоименов казва: „Това е най-хубавото нещо в живота." Приятелите питат Учителя: „Нали не трябва да ядем риба, а защо Тодор яде?" Учителят обяснява: „Ще види Тодор, като отиде в другия свят. Там всичките риби, които е изял, ще тръгнат след него и ще си искат телата."

В един сън Стоименов вижда, че е английски лорд, а неговата сестра Мария - кралица Елизабет II, при която започва подемът на Англия. Съня си той не споделя с никого. Често го боли и изтръпва лявата му ръка. Много от неговите връстници са заминали от този свят и той започва да се моли на Бога да си замине. На 16 август 1910 г. на сеанс, в който се явява доктор Миркович, Тодор пита доктора: „Господин докторе, още колко години ще съм тук, на Земята?" Докторът отговаря: „Докато свършиш работата си, а можеш да я свършиш в 10 или в 25 години. Аз ще те посещавам сегиз-тогиз и ще те упътвам как да работиш." Той живя още 42 години, които Учителят му даде.

При разговор с Учителя, Тодор не е съгласен с него по някои въпроси започва да спори: „Ти кой си, че не се съгласяваш с моето мнение?" Учителят му отговаря: „Тодорчо, ти няма още да си заминеш. Първо ще вземем кралицата, после и ти ще оставиш това хилаво тяло." Стоименов се стресва, учудва се откъде знае Учителя, че сестра му е била кралица. Съзнанието му просветва, той се извинява на Учителя и иска прошка. Сестра му Мария си заминава няколко години преди него.

При отварянето на Школата през 1922 година Тодор Стоименов е избран за председател на Младежкия клас. Той отлично знае, че в Учителя се е вселил Господният Дух и работи чрез него, но отношенията им са доста официални. Мъчнотията е в това, че той много трудно отпуска от братските пари, които съхранява. Учителят му написва само цифрите на парите и той дава сумата на носещия бележката. Понякога пита Учителят за какво се използват парите. При един такъв случай Учителя се усмихва и казва: „Всичко отива за братски нужди." И споделя с братята и сестрите: „За пръв път срещам такъв скържав човек."

В дейността си като касиер на Братството Тодор започва от нула и благодарение на своята пестеливост и от значителното увеличаване броя на учениците, които редовно внасят своя десятък, се събира голяма сума. Този английски лорд трудно влиза в положението на братята и сестрите да им услужва. Любовта му не е на нужната висота, но мъдростта е основа на живота му. Тодор Стоименов цял живот е в непосредствена близост до Учителя. Под неговото благотворно влияние променя много неща в характера си. Минава много болезнени състояния, които с помощта на Учителя успешно преодолява и достига до 80-годишна възраст. До края на живота си не успява да промени своя обективен ум и да се освободи от голямата скържавост. Той смята погрешно, че братските пари са негови и той трябва да разполага с тях. Това довежда до много неприятности в общия братски живот.

След заминаването на Учителя той е избран за председател на Братския съвет, който ръководи до

своето заминаване - 22 октомври 1952 година. Документите и архивите поема брат Борис Николов, който заема неговия пост и продължава работата в Братството. Това са първите трима най-интелигентни и духовни ученици на Учителя, които несъзнателно са му създавали доста трудности, а какво остава за останалите хиляда души, които са били дълго време в мрака на невежеството, безверието и злото. Това е трудна задача за пробуждане на висшето съзнание на душите, която Учителя разрешава индивидуално.

Първият ученик на Учителя е Пеньо Киров. Учителят обяснява, че в духовния свят той е четверовластник Пероил от планетата Фетош. Роден е на 13 юли 1868 г. стар стил (26 юли - нов стил) в Карнобат. Слънцето му е в зодиакалния знак Лъв и има много близки неща до Учителя. По характер е крайно любвеобилен, готов и залъка си да даде на нуждаещия се. Неговата доброто и благост са забелязани от богато гръцко семейство, което го приема за зет. Но красивата Ерефели има обратен характер на неговия. Тя е крайно взискателна и скържава, затворена в себе си и много ревнива. Често му се кара и за най-малки погрешки. Пеньо практикува различни занаяти, винаги весел и разположен в работата си, вдъхновяван постоянно от своето силно вътрешно ръководство. Често прави спиритически сеанси, които са по-успешни дори от тези на доктор Миркович. В 1898 г. Архангел Михаил, с когото той работи редовно, му съобщава да излезе на пристанището в Бургас и да посрещне един човек, който ще пристигне с параход от Варна. Пеньо си казва мислено: „Как ще намеря този пътник, когато никога не съм го виждал през живота си, а и от парахода ще слязат към 600 души?" В посочения ден и час той отива на пристанището и застава в края на кея. Параходьт пристига и от него слизат много хора. Пеньо ги наблюдава и се стреми със своята интуиция да открие този, когото трябва да посрещне. Когато слизат всички пътници, забелязва един красив човек в бял костюм да се отправя към него. Като приближава, той вижда на гърдите му светъл надпис: „Аз съм онзи, когото ти свали преди 2000 години от кръста и го положи в гробницата си." Надписът е там, докато тръгнат заедно към дома на Пеньо.

Така става първата среща на Пеньо Киров с Учителя* От нея разбираме, че Пеньо Киров е прероденият Йосиф от Ариматея, който преди 2000 години погреба Христа, един ученик от вътрешната Христова школа, в която е и евангелист Йоан. Пеньо идва да работи в България за делото Божие. След първата среща Учителят често посещава Бургас и къщата на Пеньо Киров. Провеждат разговори, срещи и с други приятели и съмишленици, и с третия ученик на Учителя - Тодор Стоименов.

При един разговор в дома на Пеньо Киров на външната врата се чука и Пеньо излиза да види кой ги безпокои. Пред входа стои висок, слаб човек с окъсани дрехи и боси крака. Пеньо го пита: „Къде отиваш така бос?" Странникът му отговаря: „Ходя там, където Бог ме изпраща." Пеньо казва: „Почакай ме малко." Влиза в коридора, но жена му, знаейки неговия характер да раздава, е прибрала всичко. Там са само старите му цървули и скъсани чорапи, Той ги взима и ги дава на босия пътник. След това влиза при господин Дънов и му разправя за случая, а той го пита: „Знаеш ли кой е този беден човек? Това е Христос." Пеньо казва: „Христос! И аз да не го позная!" Веднага излиза навън да го потърси. Минава по една улица, по друга, но не го намира. Разпитва хората, но те изобщо не са виждали такъв човек. Връща се и съобщава на Дънов, че човекът - Христос, е изчезнал. (Не знам дали се е сетил да си зададе въпроса: Този, който почука и на когото дадох скъсаните си цървули, е Христос, а кой е този, който стои в стаята и ми каза за Христос?) Често той мисли по този въпрос, но не го поставя никога на Петър Дънов.

Всеки четвъртък Пеньо има среща с Архангел Михаил. От него получава задачи, които изпълнява точно и на следващата среща дава отчет за извършената работа. При едно посещение на Петьр Дънов в дома му последният му казва: „Пеньо, като дойде в четвъртък Архангел Михаил на среща, му кажи, че аз ще се занимавам с тебе, а на него ще му дам друга работа." Пеньо се зачудва много на тези думи - откъде той може да знае за неговите срещи с Архангел Михаил. На следващата среща в четвъртък казва това, което му е поръчано. Архангел Михаил повече не се явява на срещи с него.

Пеньо Киров е човек с голямо самочувствие. Като разбира, че Петьр Дънов обикаля България и проповядва, пожелава и той да стане проповедник. Дънов му позволява. Той цяла година ходи и се сблъсква с хиляди трудности и противоречия. Дънов го спира да не проповядва повече. В своя дневник Пеньо описва подробно своята апостолска дейност. Разбира, че никак не е лесно да се проповядва и поучава сред българите.

За една от срещите на веригата във Варна Пеньо Киров и Петър Дънов тръгват заедно пеш от Бургас и когато минават през река Камчия, Дънов го умива в реката и го кръщава с вода. Брат Пеньо вижда в лицето на Петър Дънов млад учен човек, с големи познания по всички въпроси голяма вътрешна дълбочина, но не може да го познае кой е. Участва активно във всички събори до 1915 г., пише статии по духовни въпроси, провежда много разговори и поддържа редовно кореспонденция с Дънов. За всички членове на веригата Петър Дънов е един учен човек. Дълго време той работи върху умовете на първите си ученици, за да им отвори очите - да виждат и да отстрани от тяхното съзнание основния им дефект - съмнението. Бог оставя всеки ученик да се справи сам с този труден въпрос, стоящ пред душата му.

Пеньо Киров познава вътрешно Учителя, отваря душата си за него и приема неговото благословение. Изпълнява точно всичко, което Учителя му нарежда. Среща много трудности и мъчнотии с братята и сестрите в Бургас, примирява всички възникнали противоречия и изтърпява всичко заради Господа. През 1918 г. се разболява. Вика от фронта Георги Куртев и Боян Боев да го посетят. В проведения разговор Пеньо подготвя Георги Куртев да подеме братската работа в Бургаския край. Като се връща в София, Георги сънува Пеньо, че носи хляб и му казва: „Георги, досега този хляб аз го раздавах, отсега нататък ти ще го раздаваш." Пеньо Киров си заминава на 21 януари 1918 г. и чак тогава неговата жена Ерефели, която цял живот го тормози, ревнува и пречи в братската работа, разбира, че при нея е живял един ангел, а тя не го е познала и горко съжалява и плаче за него. Споделя своята мъка с братята и сестрите от Бургас. В чест на брат Пеньо Киров Учителя дава песента „Благославяй, душе моя, Господа."

Пеньо Киров е голям стълб в Братството. Будният му ум схваща всички нюанси, които се проявяват в братския живот. Голямото му добро сърце е отзивчиво към всички. Той прилага на дело новото учение, като изтърпява безкрайните разправии и неуредици на братската група в Бургас без никакво роптание - заради Господа. Вярата, търпението, милосърдието му усилват още повече връзката му с духовния невидим свят и със съдействието на Учителя той често пребивава в него. Така Пеньо подготвя духовните условия за разгръщане делото на новия живот в Бургаския край, подето от Георги Куртев, който достойно продължава светлото му дело.

____________________

* Виж « Изгревът» том III стр. 8-13; том XV. стр. 30-31, 61-64.

2. Мария Казакова (Бележка на съставителят: „За Мария Казакова ще има описание в отделен том на „Изгревът")

През 1900 г. в работата на веригата се включва Мария Казакова, учителка по професия, голям медиум и сензитив. Родена в Сливен през 1852 г. Средно образование завършва в Американския колеж в Стара Загора.Омъжва се,но съпругът й скоро почива и тя заминава в Русия,където завършва висше педагогическо образование. От 1904 г. редовно посещава срещите на Веригата във Варна, организирани от Учителя, до своето заминаване на 25 ноември 1908 г. Тя има богата лична кореспонденция с Учителя, чрез която успява да се доближи до вътрешната същина на този мощен Дух.

1.Георги Миркович .Първите трима ученици на Учителя са хора с различни характери и съдби. Най-учен и известен от тях е доктор Георги Миркович*, с когото Учителят започва своята кореспонденция. Той е роден в Сливен през 1825 г. Учи във френски колеж в Цариград, където се запознава със спиритизма и му остава верен до края на живота си. След завършване на колежа той заминава за Франция, където следва медицина. След завръщането си в България през 1870 г. се включва активно в комитетите за освобождение на страната от турско робство във Видински окръг. Там е предаден на турците и изпратен в Диарбекир на доживотна каторга. След освобождението на България през 1878 г. е амнистира н и се връща в България да помага за изграждането на младата българска държава. Основава Червения кръст и благотворителните дружества за подпомагане на страдащите. През 1893 г. посещава наново Франция и се среща с мадам Гранж, голям медиум и ясновидец, която му дава пророчество за България. В него се казва, че в България ще се роди и работи един Вожд на Божествения Промисъл, който ще изпълни Божествения план към българите и славянството, на които Бог е определил да са зачатък на Шестата раса и носители на новия живот в света. Доктор Миркович се среща с този Вожд - Учителя Петър Дънов, но понеже той е облечен в дрехата на смирението, докторът не го познава. Познава го чак преди заминаването си от Земята.

Доктор Миркович издава спиритическо списание „Нова светлина" от 1891 г., до 1895 г., в което разкрива тайните на спиритизма, ясновидството и духовните явления от невидимия свят. От 1902 г., по нареждане на своя ръководител, той започва да издава списание „Виделина", в което разглежда въпросите за човека и неговата душа. В лицето на господин Дънов вижда един интелигентен човек, запознат отлично със спиритическите въпроси и много добър събеседник. В общуването си с него и с постоянната си кореспонденция открива една дълбочина на мисълта му и някои особени прояви, които пробуждат в съзнанието му въпроса Кой е господин Дънов?" Въпреки многото факти, които доктор Миркович забелязва в постоянната си работа с Веригата и господин Дънов, не може да си отговори на зададения въпрос.

След свършване на срещата в 1905 г. той пита направо господин Дънов: „Кога ще си замина?" Господин Дънов му отговаря: „Приготви се, ти скоро ще си заминеш - на 29 септември 1905 г." Даже му казва и часа -16 часа. Докторът си отива в Сливен и в неговия вътрешен живот става голяма реакция. Той ляга и далеч преди посочената дата от Учителя се вдървява, като не дава никакви признаци на живот - но не си заминава. Неговите близки викат господин Дънов, който пристига с влака от София, влиза в стаята и застава пред него. Прави няколко паси с дясната си ръка и го освобождава от неподвижното му състояние. Доктор Миркович отваря очи и го вижда. Петър Дънов го пита: „Познали ме кой съм?" Докторът усмихнато отговаря: „Познах те, Господи." След това си заминава спокойно.

Учителят отчита, че не трябва да се откриват тайните на природата. „Съжалявам, че на двама братя казах кога ще си заминат и те се уплашиха, и усложниха своето заминаване, че трябваше и аз да се намесвам и оправям пътя им." Понеже човешката душа има много видими и невидими врагове, моментът на раждането и заминаването се пази в абсолютна тайна и за него знае само Бог. Това е велик момент в душата на брат Георги Миркович да познае Бога тук, на Земята, и да му благодари за всичко от сърце.

Доктор Миркович е с всестранна култура, добър публицист и отличен спиритист. Има много опитности в живота, главно на физическото поле. Високото мнение, което има за дарбите и способностите си, го карат да смята, че един възрастен човек като него, с богат житейски опит има много по-големи знания, отколкото младия Дънов. Миркович не познава добре духовния живот, в който земните години не са меродавна мярка за развитието на душите. Когато господин Дънов му предсказва датата на заминаването му, той попада в непозната зона и получава стрес, който прекъсва съзнанието му. Двойникът му се измества и той се вцепенява. Учителят намества двойника му и той излиза от тежкото състояние, в което е попаднал под влияние на своя обективен ум. Миркович „възкръсва" за новия живот, озарен от светлината на Учителя, отваря му се умът, познава Го и си заминава естествено за другия свят. По-късно често се явява на приятелите при провежданите от тях спиритически сеанси.

* Виж « Изгревът» том III стр. 4-8.

10. София Попова е родена в 1854 г. -10 години преди идването на Учителя.Като момиче е била весела, жизнерадостна и всички я обичали. Това е било живота й преди освобождението на България. Омъжва се и се задвижва кармата и започват големите й страдания, следващи едно след друго. Отначало мъжът й е бил учител, а после съдия следовател - много сериозен и строг човек. След раждането на първото й дете, заболява от тумор в корема, придружен от много силни болки. Мъжът й се грижи за нея и я води на лекари, но тя не смее да си направи операция.С голяма мъка отглежда децата си, защото всяко движение й причинява болки.След раждането на третото си дете, на третата вечер сънува сън, че при леглото й идва един човек с бяла брада, облечен в бели дрехи и сяда до краката й. Тя не го познава, но събрала много мъки и страдания, си изповядва живота пред него. От време навреме непознатият й казва: „Всичко ще ти мине!" Говорила му за тежката си болка. Той става и й казва: „Всичко ще ти мине, не се бой!" Тръгва да излиза. Нея я болели очите и тя скача от леглото и го вижда през прозореца да върви покрай къщата и му извиква: „Дядо бе, дядо!" - „Какво има?" - се обръща той към нея - „Че аз най-главното не ти казах - очите ми са болни и ще ослепея, как ще си гледам децата?" - „Нищо няма, ще ти мине всичко", и продължил да върви нагоре по улицата. Събудила се облекчена и успокоена, а възглавницата й била мокра от сълзите й. Очите й започнали постепенно да се оправят. Мъжът й го преместили на работа в София, но тя е болна и не излиза от дома си. При нея идват приятелки и една й казва: „София, ще те заведа на едно място, където ходя, ти си точно за там." Завежда я при сестра, където четяли беседи и се подвизавали духовно. След това й предлага да я заведе при Учителя на ул. „Опълченска" 66. Като влиза в стаята вътре вижда същият бял човек, който преди толкова години я посещава на сън. (Това е един от методите на Учителя да пробуди готовите души.) Учителят я погледнал и се усмихнал. Веднага тя почувствала в себе си голяма сила, която задвижила ръката й, и тя написва във въздуха кой е този човек - Спасителя. Хваща ръката си да я държи, но тя пише във въздуха. Започва редовно да посещава беседите и корема й, който бил много подут, бавно и незабележимо се смалявал и болките й изчезнали напълно.

Синът й - лекаря, следял процесите в тялото й и се чудел как така майка му оздравява без никаква лекарска намеса - лекарство или операция.

При срещата си с Учителя в нея влиза едно светло същество, което постоянно й говори и учи какво да прави в живота си. Да помага на всички и никого да не връща, защото Учителят ги праща при нея, От вътрешните си разговори тя написва много тетрадки. Някой от младите братя се смущават от движенията, които тя прави в салона при изнасянето на беседите и смятали, че така тя компрометира Школата.* Но много от тия хармонични движения, Учителят ги дава в Паневритмията, и упражненията, дадени в клас. Учителят й говори, постоянно я учи на никого да не се сърди и да не се оскърбява, защото всеки проявява това, което носи в себе си. Понеже София с търпение и вяра понася големите страдания и мъки преди срещата си с Учителя, Той я избрал като съсъд да работи и говори на хората чрез нея. Всички, които я посещават, тя ги успокоява и им говори само положително - всичко ще се нареди. Учителят й казва да отиде на Витоша, където никога не е ходила, а и тя е болна и не е излизала от дома си. Казва й какво да си вземе. Децата я спират да не ходи, но тя слуша вътрешното си ръководство и тръгва с голяма вяра. Изпотява се и става вир вода, не помни как е вървяла, но не могат да стигнат групата на Учителя. Ръководството й казва да не спира, за да не изстине кръвта й. На Ел Шадай се преоблича в сухи дрехи и пие няколко чаши вряла вода, която й отнема умората. От една преспа напълва чаша със сняг да го покаже на децата си, че е била на Витоша. Това е същият глас на Учителя, който ми казваше да отивам на Мусала през месец февруари в най-големите снегове и бури, като ми изпращаше две същества от дясно и ляво да ме напътстват до горе. Същия този глас й казва да отиде на Мусала и тя слуша и тръгва. Тя се отличава с голямо послушание към Учителя. Отива на Мусала и цяла нощ я обхожда при зодиакалната светлина, за да развие по-силна интуиция.Излекувала се от всички болести и бодро ходи навсякъде.Във войната убили малкият й син и мъжът й като научил, получил удар и си заминал. Минало седмица, но никой не й съобщил новината. След седмица, тя го чува, че ходи с ботушите си из стаята и й казал, кой е виновника за неговата смърт. Тя се уплашила и се изпотила. Отива при Учителя и Той й казал, че сина й си е заминал. Заминалият й син дълго време я посещавал и й казал, че хората на Земята са слепи и не могат да видят какво голямо величие е Учителя В бъдеще като ни се отворят астралните очи, ще Го познаем. София има силна интуиция и направо вижда положението, в което се намират хората и им дава методи за излизане от трудните си положения. Тя е била от терапевтите и от центъра на Амрихал и оттам сме приятели. Още в 1935 г. ходех при нея и й носех с малка стомничка вода от Разсадника. ( *Б.Р -« Светозар тогава е на Зг„ но всички деца на Изгрева са научени да носят вода в малки стомнички».)

Виж« Изгревът» том ІІІ стр. 41, N32; TOMVстр.471-474, N182

По време на Първата световна война, в най- големите битки, тя чува гласът на сина си, лекар, по телепатия, че си идва. Тя започва да му приготовлява леглото. Мъжът й я пита какво прави, а тя му казва, че Тодор й се обадил, че идва, Мъжът й не вярва, не вярват и другите й деца. Минава деня, но Попова чува гласът му: „Мамо, идвам!" Вечерта късно, тя застава до прозореца и го чака. Мъжът й се събужда и й се скарва, че не си ляга. След 1,30 часа чува файтон, който спира пред входа им. Почуква на вратата, тя пита кой е. Тодор й се обажда и тя му отваря. „Мамо, защо не си си легнала?" - „Тебе чакам синко да дойдеш." Събуждат се всички и го посрещат. Майчиното сърце, майчината любов никога не се лъже. Понеже през всичкото време на пътуването си, синът й Тодор постоянно мислел за майка си, тя постоянно получавала неговите мисли, Явява се при нея един убит офицер и я моли да напише писмо до майка си, че е жив в другият свят и да престане да плаче, и го смущава. Тя пита Учителя и Той й казва да напише писмо и тя изпълнява. Офицерът й дал адреса и й продиктувал писмото. Жената се свързала с нашите братя и сестри от Търново и се оправила. Заминалият й син й казвал: „Мамо, вие сте блажени, че можете да сте така близо до Учителя и да се разговаряте с Него. Тук Той е голяма Светлина и никой не може да се доближи до него."

София съветва всички изстрадали души, като им влиза в положението, защото и тя е минала през подобни страдания. Много пъти като е ходила на екскурзии сама или с други сестри, се е губила и гласът на Учителя ги извеждал винаги на правата пътека. Тя помага на много наши братя и сестри да излязат от болезненото си състояние, като ги кара да отидат на връх Мусала. Например сестра Янакиева - на Мусала. На Симеон Симеонов чрез полагане на ръцете си, На две деца на чужденец, останали в дома си да учат с частни учители. Те оздравяват и баща им се чуди как да й се отблагодари. Сестра Попова живееше в средната стая от пловдивските бараки, където след нея живя брат Боев, Около нея имаше постоянно обкръжение от хора. Тя беше много добра приятелка с майка ми Стефка, сестра Мария Златева, Здравка - възрастната. Проявяваше се като отличен сензитив, готова винаги да помага на онези, които я търсят за помощ. При трудни ситуации, тя питаше съществата от висшият свят, като мене по-късно и помощта веднага идва.

11. Желка Георгиева е една от изстрадалите души, които намират Учителя и Братството и намират утеха, помощ и разрешение на мъчните си въпроси. Омъжва се млада и попада в ада на неразумният живот. Мъжът й работи и постоянно пие и непрекъснато я бие. Връщал се сред нощ в дома си, събуждал децата си и те ставали и слушали грозните думи, които им говорел. Ако Желка се обади нещо, веднага следвало бой. Не внасял нито лев за домът, а всичко изпивал. Желка трябвало да плаща наема и да се грижи за всичко: храната, облеклото на децата си. Мъжът й я бие, и като мълчи, и като говори. Започнала да се моли за помощ от небето, да излезе от този ад. Решила да зареже дома си и да стане калугерка в манастир. Заминава си майка й, която била единствената й утеха и се почувствала напълно самотна. Не намира никъде мир и спокойствие, и започнала да се моли на майка си да й помогне. При това безизходно положение, тя потърсила Учителя. След неделна беседа, тя Го помолва да я приеме. Той й казва да отиде при Него в който ден желае. Тя отида веднага на другият ден и Той я приема. Сядат един срещу друг и тя си изповядва живота, който живее като описва тежкото си положение. Учителят й казва, че нейното място е в семейството при децата, и тя и сега прилича на калугерка. Казва й да махне черният креп за майка си, защото тя е жива, и от този момент ще се явява нощем на мъжът й, и ще го съветва да промени живота си. - „Скоро живота ти ще стане добър!" Тя става, целува Му ръка и душата й се изпълва с голяма лекота.

Отива в дома си и започва да работи домашната си работа с любов и разположение. От същата вечер мъжът й взел да се оплаква, че майка й цяла нощ идвала при него и го съветвала да остави лошият си живот. Казва й: „Майка ти, като жива беше толкова кротка, тиха, а сега е много строга и само ме съди." Живота й почва да се оправя и то толкова скоро от срещата си с Учителя. Най-важното - мъжът й престанал да я бие и взел да й дава по малко пари за децата и нея. Тя почнала горещо да благодари наУчителя за голямата помощ, която дава на нейната измъчена душа. От големите страдания и боят, в нея се събужда интуицията - вътрешният й глас, който я ръководи във всичко. В 1938 г. бяхме заедно на езерата с Желка и дъщеря й Иванка. Дъщеря й беше по-голяма от нас, но болна от туберкулоза. Ходихме заедно на Пазар Дера на екскурзия и се върнахме в палатките до вечерта. На другата година 1939 г. дъщеря й почина. Желка остана със синът си. Мъжът й я напуснал. Те бяха комунисти. По-късно те отидоха в света, но с пробудено от Учителя съзнание и желание да бъдат носители на доброто и любовта.

12. Доктор Иван Жеков чува в една беседа, че треската се лекува със заливане на болния с кофа студена вода внезапно, без да е предупреден. При него идва болен от треска да иска помощ и той прилага метода на Учителя - залива го със студена вода. Болният се стресва, ококорва се, но оздравява. След 3 дена треската посещава доктор Жеков. Той отива при Учителя и го пита какво да прави. Учителят му отговаря: „Този дух на треската щеше да работи в болният 6 месеца. Ти го изпъди от него и той влезе в тебе и сега ще работи в тебе 6 месеца." Две рождени сестри по някакъв малък повод се скарват сериозно и при полученото силно раздразнение в едната от тях става изгаряне на астралното тяло и тя пада на земята като мъртва, Другата, като вижда това, от уплаха припада до нея. Като си идва от работа, мъжът на първата сестра вижда, че жена му не дава никакви признаци на живот, коленичи на пода и започва усърдно да се моли на Учителя да помогне на жена му. Учителят се намесва и помага. Скоро жена му се

размърдва и идва в съзнание. След известно време, братът отива в София, посещава Учителя на Изгрева и го пита как е помогнал на почти заминалата му жена. „Аз приех сигналите за помощ и веднага се озовах при вас. В същия момент в болницата на град Сливен умря една жена. Аз взех нейното астрално тяло, вложих го в тялото на припадналата ти жена и тя се съживи. Ще следиш след колко време тя ще придобие първоначалните си качества."

13.Стефан Камбуров получава на фронта кръвоизлив от язвата си и го пускат в отпуск. Идва местният лекар, но не може да му помогне. От силните болки Стефан загубва съзнание, пробужда се за малко и казва: „Дайте ми боб". Близките не му дават, защото бобът е крайно противопоказен за такова заболяване.Получава втори кръвоизлив, пада в безсъзнание и като се пробужда, пак иска да яде боб. Роднините си казват: „Така и така ще умира, нека поне си хапне това което желае" - и му дават да яде боб. На другия ден, той идва в съзнание, нахранва се добре, болките му преминават напълно и след три дни отива здрав на фронта. Надка Куртева я заболява зъб. Отива на зъболекар, но той не забелязва, че зъбът й има абсцес. През нощта положението й се влошава, тя припада и изгубва съзнание. Баща й, Георги Куртев се притича на помощ. Прави й компрес, отправя гореща молитва към Учителя, свързва се с него и положението й се подобрява. Учителят мислено му нарежда да купи хляб, сирене и халва и дъщеря му да ги занесе на едно бедно семейство, на което назовава името, по случай настъпващата Коледа. Сутринта Надка става здрава, бодра, купува заръчаната храна, отива в посочената къща и я предава на хората. Те я питат: „За изцеление ли носиш тази храна?" Тя отговаря: „Да, за изцеление" До вечерта е напълно здрава.

14.Цветана Ганчева работи известно време като есперантист в Централното ръководство на Българския есперантски съюз и отговаря за Варненска област. Тя често ходи в командировки, има дар слово и е оправна в работата си. Отива в Шумен при местния отговорник Петко Петков, лесоинженер, роден в Русе. С него свършват много работа, като създават дружество в Провадия и укрепват останалите в областта. Разхождат се по Шуменското плато в хубав слънчев ден и разглеждат историческите паметници там. След това отиват в квартирата му. Там той се преобразява, лицето му светва и започва да говори за характера и живота й, като описва подробно всичко. Казва й, че е вегетарианец. Правят среща с ръководството на областта, на която Цветана отговаря на всичките им въпроси и така подготвя условия да се проведе есперантският конгрес в Шумен.

Често Петко идва в София и дава на Цветана една беседа на Учителя. Тя я чете, но нищо не разбира, особено от упражнението, което е дадено в началото. При друга среща Петко я пита дали е разбрала беседата. Тя се амбицира и я чете девет пъти безуспешно. В същото време се кара непрекъснато със съпруга си. Вечерта той ляга и заспива, а Цветана омъчнена продължила да чете за десети път беседата. Към 23 ч. й става лошо, схващат се ръцете, краката и гърлото. Не може да извика за помощ, но очите й следят написаното в беседата, което се оказва, че се отнася за нейния случай. Казва се: „Когато двама - мъж и жена - се скарат много, по- чувствителният от тях се схваща и може да си замине. Единственият начин да си помогне е да се обърне към Бога и да каже три пъти: „Господи, помогни ми да изляза от това трудно положение." Тя казва три пъти мислено формулата и след няколко минути започват да се отпускат ръцете, краката и гърлото. Чувства прилив на сили в тялото си и се изправя. Благодари за чудното си спасение. Умът й се отваря и тя започва да разбира добре беседата. Прочита я докрай и остава възхитена от дълбоката и всеобхватна мисъл на Учителя. Впоследствие разбира всички беседи, които чете, стават й близки, познати.

Омъжва се малката й дъщеря Димитрина и отива да живее в квартал „Люлин". Един ден тя поканва майка си и баща си на гости. Същия ден й отича един зъб и му правят дренаж, но страната й се подува и зачервява. Цветана отива при нея и я заварва подута, с температура, в тежко състояние. Казва на мъжа й веднага да извика зъболекар. Той има наблизо един свой приятел зъболекар и отива да го доведе. Цветана слага дъщеря си на леглото и започва със свои думи да се моли: „Господи, ти няма да ми вземеш детето. Помогни й да се излекува." Унесена в мъката си, тя не чува кога влизат мъжът на болната и приятелят му. Зъболекарят преглежда Димитрина и вижда, че дренажът се е изместил и вместо да издърпва гнойта, тя отива нагоре към главата. Той оправя дренажа, момичето се успокоява и скоро заспива. След полунощ заспива, и Цветана и сънува ясен сън. Заедно с една своя приятелка вървят по един рид над град Скопие. Приятелката й живеела там, а Цветана го е посетила два пъти. Цветана върви напред. Ридът се свършва и започва една тясна пътека между клекове. Приятелката й се изгубва и тя тръгва бързо по пътеката. Излиза нагоре на една поляна и вижда пред себе си три върха. Както се любува на красотата, най-високият връх се разтваря на две и от него излиза голямо бяло кълбо, което започва да се върти бързо около върха. За момент спира и се разпада на три по-малки кълбета. На всяко едно от тях се появява образът на един сериозен човек, който я гледа с благ поглед. Тя чувства интуитивно, че този човек е спасил дъщеря й. Скоро разбира, че това е образът на Учителя Петър Дънов (Беинса Дуно).

На братската среща в Шумен се запознава с Венко и Петкана и отиват през лятото на Седемте рилски езера. Спират на хижа „Вада", където два дена вали непрекъснато дъжд. Цветана чувства една притегателна сила, която я кара да тръгне нагоре. Тя казва това на приятелите си и на другия ден в дъжда се качват на езерата. В хижата се поизсушават и преспиват. Сутринта отиват към лагера с кухнята. Цветана вижда, че всичко й е познато. Повтаря се картината от съня й. Вижда пътеката за Езерото на Чистотата и бързо тръгва по нея, като изоставя назад приятелите си. Излиза на поляната, на която играем Паневритмия, и вижда трите върха от съня си: Харамията, Езерният връх и връх Острец, от които излязло бялото кълбо с образа на Учителя. Тя благодари на Бога, на Учителя за любовта, която проявяват към нея и семейството й. Прекарва чудесно сред братската среда на Рила.

През следващата 1998 г. посещава пак езерата и прекарва много хубави дни в лятната рилска школа на Братството. Към края на годината голямата й дъщеря Лазарина е притеснена от някакви сметки в счетоводството, разболява се, като се затваря пилорът на стомаха й. Всичко, което яде, повръща и започва бързо да слабее. Настаняват я в болница, където я поставят на системи, хранят я с гликоза, но без резултат. След 15 дни решават да я върнат в дома й, за да не пишат в болничната книга, че е починала в болницата. В къщи изгубва съзнание и майка й успява да й даде лъжичка вода. Казват на Цветана да дойде за помощ при мен. Разтревожена и уплашена за живота на детето си, тя разказва случая. Аз я успокоих като й казах, че след 10 дни ще се оправи: „Да свари една шепа червен кантарион в половин литър вода. Да отвори с лъжица или нож зъбите на дъщеря си, която е в безсъзнание и да сипва от отварата." След три дни пилорът се отваря. Тя чувства глад и започва да се храни, като сутрин, обед и вечер половин час преди хранене пие по половин литър отвара от червен кантарион. След 10-ия ден отива на работа. Няколко месеца след това продължава да пие от билката.

Цветана Ганчева пожела да дойде на Езерата 2001 г. Тя си имаше много неприятности с мъжът си Марин, който яде без мярка и пие, от което често боледува. На село имат място, което обработват и мъжът й я вика да отиде при него да работи. Аз й казах, че може да си замине, и ако иска да остане да живее да отиде при него, а не да ходи на Рила. Предупредих я, че ако остане, ще има много неприятности с него. Тя отиде при него на мястото, и го спасява няколко пъти и Марин продължава живота си. За благодарност я тормози, създава кавги и разправии и иска всички да му се подчиняват, понеже взимал голяма пенсия - тавана. Цветана го отбягва и изживява много напрежения и заболява, и си остава в София. Става пишман, че му е помогнала да се продължи животът му. Веднъж като си мери кръвното, от апарата изхвръква някаква игла, и се забива в ухото й, подува се и има силни болки. Аз имам богат личен опит. Накарах я да вземе два големи памука и да ги топи в гореща вода и прави съгряващ компрес на ухото в продължение на половин час. Подутината й се пробива и изтича гной и тъмна кръв. При лекарски преглед се оказва, че е спукано малко тъпанчето. Викнах я да дойде при мене, но не смее, понеже времето е хладно, а ухото много чувствително. Накарах я да слага топъл зехтин вътре в болното си ухо, като опитва температурата му с езика си (това е противопоказно за съвременната медицина). Раната се затваря и почва да чува по-слабо. Започнах и я пратих при мой приятел Емил, голям специалист по ушни болести, който я завежда при негов приятел професор. Преглежда я и като разбира, че е вегетарианка, й казва, че няма да й правят операция, а ще оставят природата да я излекува до месец. Сега е почти напълно здрава.

15. През 1937 г. Гради Колев Минчев се разболява и от слабините му започва да тече гной и кръв. Той отива за помощ при доктор Жеков, който го намазва с мехлем и го карал да прави седящи бани по метода на Луи Коне, но положението му се влошава още повече. Той отива при Учителя да иска неговата помощ. Учителят му казва, че кръвообращението му е затруднено и много забавено и трябва веднага да почне да си мие краката до коленете с гореща вода сутрин и вечер. Гради прилага този съвет на Учителя. След един месец болестта му изчезва и раните му напълно заздравяват,

Учителят помага на много знайни и незнайни приятели за да излязат от своите тежки, болезнени състояния. Атанас Минчев, който живее при брат си Гради на Изгрева, е в много тежко състояние. Вдига висока температура и често изпада в безсъзнание. Вечерта положението му се влошава още повече и майка му Мария решава да отиде при Учителя да поиска помощ от него. Тя си мисли: „Как ще

безпокоя посред нощ Учителя, но ако той трябва ме приеме още няма да си е легнал." Тя отива към салона и вижда, че стаята на Учителя свети. Като приближава до стълбата, той слиза и идва до нея. Мария му описва положението на сина си Атанас и иска от Учителя да му помогне. Учителят й казва: „Всичко е наред." Тя се връща вкъщи и намерила Атанас дълбоко заспал. На другия ден сутринта той е напълно здрав и започва да се храни.

16. През 1940 година Наталия Чакова си счупва крака и ляга на легло. При нея отиват на посещение Савка Кермедчиева и Гавраил Величков. Както се разговарят, Наталия заспива и в стаята при тях влиза Учителя и сяда на стола. Той вдига крачола на панталона на десния си крак, същия който сестра Наталия била счупила, и започнал да го масажира. Масажът продължава около 1 час. След това Учителят подема разговор с Галилей по повдигнати от него въпроси. Наталия се събужда и се скарва на Галилей, че занимава Учителя със себе си, защото Учителят е дошъл при нея. Учителят се усмихва на тази критика и казва: "Понеже сестрата не беше тук, ние започнахме да си говорим," Няколко дена по-късно кракът на Наталия оздравява и тя започва да ходи свободно, без патерица. Това е един от методите на Учителя за физическо лекуване на учениците, чрез разтривка на собственият си крак - поемане на болката и възстановяване на кръвообращението.

17. Гавраил Величков често боледува от камъни в бъбреците. Веднъж получава силни болки и изпраща сестра си Веса при Учителя да иска помощ. Тя тръгва в 10 ч. сутринта, в 11 ч. е при Учителя и обрисува положението на брат си.Учителят й казва,че кризата му ще мине.Целува му ръка и си тръгва. Точно в 11 ч.

брат Галилей заспива дълбоко и непробудно. Сънят му продължава около 4 часа.Като става, камъчето изпада и кризата му минава. По време на дълбокия сън, той вижда Учителя над себе си, който му прави масаж на коремната област в посока на отделителната система, за да може да премине и излезе камъкът от него. Така той оздравява и кризата не се повторила повече.

18. В началото на войната, когато германците нахлуват в Белгия, Учителят в беседата си изнася случай за един убит белгиец, който не е записан от стенографките. Учителят говори за една душа, която се явява при него и страда неутешимо. Тя непрекъснато се моли на Бога, да й помогне, понеже върху тялото й

падна бомба и го разкъсва на части. Горещата й молитва я отвежда при Учителя, който в това време изнася своята беседа. Учителят я пита: „Защо плачеш?"Пострадалият младеж отговаря: „Господи, кажи ми какво става с мен? Къде ми е тялото?" Учителя му обяснява: „Тялото ти е тук, долу, пръснато от бомбата, която падна върху тебе." Младежът пита: „Ами какво ще правя сега без тяло?" „Аз ще накарам да съберат частите на тялото ти" - му отговаря Учителя. Скоро идват санитари и събират частите на едно място. Тогава душата на този младеж ляга върху частите и започва още по-неутешимо на плаче. Учителя се обръща към него и му казва: „Това тяло не може повече да те ползва." „Ами аз какво да правя без

тяло? Помогни ми. Каквото искаш, ще изпълня и ще съм ти вечно благодарен." Учителят му отговаря: „За да ти помогна, искам да ми дадеш едно обещание, но ще знаеш, че това обещание го даваш като пред Господа." Младежът промълвява: „Кажи Господи, какво искаш от мене?" Учителят пита: „Ти нали не обичаш войната -бомбите?" „Да Господи, това е, което ненавиждам най-много на Земята." „Тогава

обещай ми, когато дойдеш пак на Земята във физическо тяло, никога да не воюваш и никого да не убиваш." - „Обещавам, Господи." „Тогава ела с мене." Завежда го в една градинка в град Амстердам, където двама млади - момче и момиче седят на една пейка и си приказват. Учителят ги посочва и казва: „Ето тези ще бъдат родителите ти, които ще ти създадат новото ти тяло и затова трябва да се въртиш постоянно покрай тях." Младежът благодари сърдечно на Учителя и остава при бъдещите си родители.

19. Петър Пампоров известен наш есперантист ходи няколко пъти в Латвия и последния път се среща с една сестра, която боледува дълго. Тя иска от него да помоли Учителя да й помогне да се излекува. Като се връща в България, брат Пампоров посещава Учителя и му предава молбата на сестрата. Той му казва:

„Пиши на сестрата писмо и я питай по кой начин иска да бъде излекувана: по духовен или физически начин." Сестрата получава писмото от Пампоров и веднага казва на глас: „Искам да бъда излекувана по духовен начин." Същото го написва и в отговора си до Пампоров. В същия ден, в който произнася на глас тези думи, тя оздравява напълно.

Една сестра окуцява с десния си крак и мъчно се придвижва. Тя отива при Учителя да го пита коя е причината за това болезнено състояние и как може да се излекува. Той отговаря: „Без да знаеш, ти си ритнала един светия и затова сега куцаш. Той е живеел близо до вашия дом."

20. Като студентка майка ми Стефка Крумова заболява от гуша. Когато отива на беседа, тя старателно я крие с едно бяло шалче. След свършване на беседата Учителят се приближава до нея и я пита: „Какво имате тук?" Тя отговаря,че нещо е подуто и не знае какво е. Той й казва да махне шалчето, извиква сестра Мария Златева (Здравка). Дава й дървено масло и я кара да я разтрие хубаво. На следващата беседа Учителят засяга този въпрос: „На някой хора се явяват буци, тумори и гуши. Те могат лесно да се излекуват, като в продължение на 9 дни разтриват болното място със зехтин и мислено повтарят: Намалява, намалява, намалява." Така се излекува майка ми. По-късно тя помага на нашата съседка Таня Божидарова, която има голяма гуша и лекарите искат да й правят операция. Стефка я разтрива 2 пъти на ден сутрин и вечер, по един час, докато от болната, потичало пот като вода. След 9 дневно разтриване, гушата изчезнала и Таня е напълно здрава. Отива на контролен преглед и лекарите се чудят как е могла да стопи тази голяма гуша.

21. Ирина Кисьова се простудява през зимата и я заболява силно ухо. Като влиза в малкия салон и засвирва на пианото, главата й забучава и тя престава да чува звуците. Обръща се и вижда, че Учителя е в приемната си стая. Отива при него и му казва: „Учителю, ухото ме боли силно и не мога да свиря." Той довършва закуската си и казва: „Седнете, рекох!" Тогава поставя дясната си ръка върху ухото и я пита какво чувства. Тя казва: „Учителю, чувствам топлина, която постоянно се увеличава." Учителят маха ръката си настрана и я пита: „А сега?" Тя извиква: „Чувам вече как свирят в малкия салон." Благодари на Учителя, целува му ръка, възхитена от чудното си оздравяване.

На една екскурзия на бивака Ел Шадай, Учителят и приятелите са насядали на полянката. Братята и сестрите разказват как той ги е излекувал от известни болести. Сестра Кисьова е до него и като свършват разказите си, Учителят се обърнал към нея и казва: „Сестра, разкажете някоя опитност. И вие имате такива." Тя разказва пред всички за бързото излекуване на ухото си. При Учителя идва една млада жена с малко дете и го пита: „Учителю, с какво да храня детето си?" Учителят отговаря: „Ше го кърмиш!" Жената обяснява: „Аз имам приятел в Княжево, който има хубава крава, която хранят с чиста люцерна и дава много хубаво мляко." Учителят казва: „Много добре, млякото е за теленцето," След това тя продължава: „В Бистрица имам познати, които имат хубава коза, а тя се храни с върховете на дървета и дава много чисто мляко." Учителя отговаря: „Много добре, млякото е за ярето." Като вижда, че Учителя я засича, жената пита: „Учителю, колко време трябва да кърмя детето си?" Той отговаря: „Ако искаш да стане човек ще го кърмиш три години."

9.1 Мария Андонова Стефанова (по баща) и Маркова по мъж е родена на 18.11.1905 г. в град Сливен. Тя е шестото дете от голямото семейство:има 2 братя и 6 сестри.* Тя израства в многолюдно семейство при трудни материални условия.От малка е привикнала на сериозен труд и всичко, което го работеше, го правеше с голяма любов. Тя се омъжва и има 3 деца: най-голямата Райка, Стоян и Екатерина. Мъжът и е машинист, кара локомотива на Цар Борис III, и често закъснява в дома си. Живеели са до гарата под наем. Мария, която е абсолютно трудолюбива е принудена да взима работа от околните хора и да шие до късно, за да изкара по някой лев и подпомогне семейният им бюджет. Почти редовно си ляга към 24 часа, когато се прибира мъжът й. Една вечер мъжът и закъснява много, минава 24 часа, а тя уморена продължава да шие и се излъчва. Вижда пред себе си образа на Света Богородица,която и се усмихва и я завежда в салон, където около един човек, облечен в бели дрехи, бяла коса и брада, и светящи меки очи, имало група от хора, които пеели някакви непознати за нея песни, които много и харесали. Тя почувствала в себе си голяма лекота и душата й се изпълнила с неземна радост. Запяла и тя с тях. Това хубаво видение се прекъснало от влезлият в стаята мъж, който извикал учудено: „Мария, ти луда ли си, че шиеш на машината и пееш високо в тази късна доба?"

Мария веднага се връща в съзнание и му разправя за видението, което имала и мъжът и се успокоил. Легнали си да почиват и на другият ден Мария отишла в черквата и прегледала всичките икони, но никъде не открила образа на белият човек, който се запечатал дълбоко в съзнанието и. По това време брат и попада в плен и няма никаква вест от него дълго време. Тя започнала да търси ясновидец,

който да и каже нещо за брат и - да я успокои. Хората и препоръчали Любомир Лулчев. Като влиза в стаята му, тя вижда на масата му снимка с образа на белият човек. Мария веднага го пита: „Кой е този човек на снимката?" - „Това е Учителя Петър Дънов." -,,А знаете ли къде живее?" - „Да, на ул.„Опълченска" 66, отговаря брат Лулчев. След това Мария го пита за брат си. Той и казва, че той е добре, жив и здрав и скоро ще се върне в България.

На другият ден рано Мария отива на посоченият адрес и почуква на вратата. Излиза Учителя и я поканва в стаята си, където провеждат разговор повече от 4 часа. Мария си отива обновена, с повдигнат дух и започва редовно да посещава беседите на Учителя, изучава песните и почва да ги пее в дома си и прилага веднага чутото от Словото Му в живота си. Тя бързо се сприятелява с братята и сестрите и става с тях сякаш са от едно семейство.

* Виж « Изгревът» том VIII стр. 41

Тя умее много добре да готви и след създаването на братската кухня в 1927 г. участва като дежурна в приготвянето на яденето.

9.2 Разбира се, тя обръща изключително внимание на възпитанието на децата си. Учи ги на трудолюбие и силна любов към науката. Голямата и дъщеря Райка Маркова завършва музикалното училище със специалност цигулка и след това Академията - музикална педагогика. Тя става учителка по музика в гимназията. Омъжва се за Захари Василев, който завършва Академията със специалност изпълнител на флейта (пиколист).

Родът на Захари не приема Райка, и се отнасят враждебно към нея. А и родът на Райка не приема Захари. Тя ражда 3 деца: Александър, Мария и Георги Василеви. Захари работи в ансамбъла на МВР

като флейтист. Когато се оженва, Мария му казва, че над нас има един велик, разумен свят, който ръководи и направлява живота на всеки човек. Захари е надъхан материалистически от Академията и и казва, че може да е така, но той не вярва, понеже не може да го види. Не вярва и в прераждането. Мария му казва: „Слушай зетко, ако е Волята Божия, и аз си замина преди тебе, на третият ден след заминаването ми ще дойда и ще ти загася лампата."

След това му говори за Учителя, който си е заминал, но отгоре помага на всички страдащи, и когато се

намериш в трудно положение, помоли Го да дойде и да ти помогне. Захари отива с 3 годишният си син Александър на разходка в Княжево. Навлизат в боровата гора, в която детето си играе, а Захари сяда на една пейка, пред която имало локва от валелия през нощта дъжд.

Захари се обръща мислено към Учителя и го моли да излезе от ансамбъла и да влезе в симфоничен оркестър. Той се заглежда в локвата него и тя става като екран и в него вижда оркестър - израз на неговото силно вътрешно желание. Чува глас, който му казва, че скоро ще се реализира неговото желание: „Погледни пак картинката в локвата!" Той поглежда и се вижда облечен в черен фрак и бяла риза в оркестъра при флейтистите. Това видение става през пролетта. През месец юли закриват ансамбъла към МВР. През август той кандидатства като трети флейтист пикулист и влиза в оркестъра като втори флейтист с диригент Асен Найденов. В операта той работи 23 години и е много почитан и уважаван в оркестъра. Винаги първият флейтист, когато имало да се свири дует с флейтите винаги викал Захари да го придружава. Захари се надявал, че скоро ще стане първи флейтист. Идва един флейтист, който дори не завършил Музикалното училище, подкупва ръководителите, като им дава салами и суджуци и те го издигат за първи флейтист, а Захари остава излъган в надеждите си.

Тогава Захари се явява на изпит пред немска комисия с немски импресарио за първи флейтист. Издържа отлично изпита и го викат веднага на работа. Но той не може да напусне операта. Захари кандидатства с документите си в импресарската дирекция за отиване в чужбина, но цяла година чака, но няма никакъв резултат. Втората година отива при главният диригент Асен Найденов и го моли да го освободи, за да може да отиде да работи в Германия. Той му отговаря, че ако пусне него, целият оркестър ще тръгне след него. Захари се отчайва от безизходицата, в която се намира и мислено моли Учителя да му помогне. След разговора с диригента в коридора, той среща артистичният секретар Данчо, с когото били заедно в ансамбъла на МВР и го пита защо е така разстроен: „Захари, какво ти е?" Той му казва за отказа на главният диригент, и приятеля му го поканва да отиде следобед в кабинета му. Там, той написва молбата на Захари за напускане на пишещата си машина, поради това,че отива на работа в Германия. Данчо слага неговата молба между многото други документи и диригента я подписва, без да я погледне.

При завършване на сезона имат много важен концерт за лауреатите певци в препълнена зала. Диригентът изпуща оркестъра и той понижава с 2 тона. Захари за миг се сеща, че като пиколо може да даде горе верен тон и оркестъра тръгва след неговият тон и така спасява оркестъра от провал. След концерта при него идва партийният секретар и на ухото му казва да подаде документи за отиване с част от оркестърът на турне в Гърция. Захари му казва, че е попълнил документи, напуска оркестъра и заминава в Германия. Оркестърът се научава и повече от половината му колеги го изпращат до Орлов мост, откъдето взима рейса и си отива в квартирата си в Младост 1. Захари има право да доведе семейството си в Германия и жена му да работи подходяща работа.

9.3 За Коледа при него отиват Райка и Александър, и Райка се явява на прослушване за работа в хора на театъра. Одобряват я и я вземат на работа за следващия - есенен сезон, като и дават всички необходими документи, за да се оправи с напускането на работата си в България. Тя се връща в България радостна,че си е уредила въпроса. Но на 5.06.1980 г. тя получава телеграма в 22 часа, донесена от човек да се яви на прослушване пред главният немски импресионер на 6.06.1980 г. след 10 часа в зала България. Гръм от ясно небе. Райка намира щимовете с немските песни, с които се е явила на прослушването в Германия. Цяла нощ си пее тихо до сутринта. В 10 часа отива за изпита си в зала България. Разхожда се в градинката и се разговаря с Учителя, като Го моли да и съдейства да изкара изпита си. Корепетиторката - пианистката Лиляна Бонева я успокоява и подкрепя, като и казва, че ще мина лесно изпита и тя и подава верните тонове. Тогава пред Учителя обещава, ако отиде в Германия, ще е по-тиха от водата и по-низка от тревата. Изкарва прослушването и и казват: „Благодарим Ви. Вие ще работите при мъжът си." Тя им изпяла отлично няколко немски песни.

9.4 Синът на Захари и Райка, Александър завършва Академията по флейта, но не му дават да работи в Германия, но го връщат в България, където по разпределение го изпращат в Кърджали, но мястото било заето и остава без работа.Намират му работа за есенният сезон в Германия и започва да работи. Но, за да остане в Германия, трябва непременно да се ожени и той се оженва за немкиня - негов най-голям враг. Захари няма пари за сватбата и се обръща с молба към свой колега германец да му даде малко пари. Той му казва: „Веднага ще ви услужа господин Василев", и му дава няколко хиляди марки. Захари му написва разписка за парите, а той му казва: „Няма нужда от разписка господин Василев, ние сме колеги и трябва да си помагаме."

9.5 Захари почва да преподава на младежи по флейта. Написва отличен учебник по флейта и си купува сребърна японска флейта. Скоро връща борчовете си. Неговите роднини постоянно искат помощи от него, макар че като идва в България през лятото ги отрупва с подаръци. Те го карат да взима от Германия използвани коли, които те да продават в Пловдив. Захари изхарчва много пари по тях в ущърб на семейството си. Постепенно, както казах на Райка му идва акъла в главата и прекъсва връзките си с тях. Павел му казваше като малък „чичо Сухар", а аз - наборе - родени сме и двамата 1932 г.

Той направи разработки на братските песни и Паневритмията за 2 цигулки и пиано.Много хубаво пишеше нотните текстове. Като прекъсна отношенията си с рода си, те атакуваха Райка с магии, и тя се разболя и няколко месеца беше в болница. Сестра Мария и готвеше, а Захари и носеше яденето. Като работи в оркестъра в Стендал, през пролетта на Захари се подува десният палец и той много мъчно свири. През ваканцията идва в България при Мария Маркова. Отива на мястото на Учителя и сърдечно Му се помолил да му помогне да оздравее десният му палец. Молбата му се чува и на другият ден палеца е нормален и той свободно свири на флейтата. Благодари на Учителя и тръгва за Германия да работи.

Най-силни атаки набора има от сестра си. Тя си заминава и от другият свят го атакува жестоко и той получава инсулт, парализа и изпада в кома. Германците имат много добри лекари и болници. Обажда ми се Райка по телефона за безнадеждното му положение и аз й казах, че ще се оправи - ще възкръсне. И това стана за чудо на немските лекари. Преди това аз го предупредих да се откаже от старият си атавистичен навик да пуши, защото той ще го доведе до задух и други болезнени състояния. Захари възкръсна, оживя по нареждане на Учителя, постепенно се оправи и взе да говори завалено. Мъчно се движи с количка. Райка го гледа като малко дете. Понеже много се интересува от положението в България, а там нямат (в Стендал) никаква информация, Павел - сина ми започна да му събира вестници с по-важни случки тук в живота и му ги изпраща по пощата. Захари по цял месец ги чете. Чиновниците от пощата в Германия протестирали, че много големи и тежки пакети изпращаме и Павел взе да ги разделя на две. Най-после аз му казах да не му праща повече вестници, защото само се ядосва от бъркотиите, които стават тук. На моя рожден ден Павел го докара с колата и количката му в багажника на вечеря. Заведохме го до Метро и го разгледа. Води го и на зъболекар.

9.6 Синът на Захари, Александър създава в Германия оркестър, на който той е душата и диригента. Може да свири на всички инструменти и правят турнета. Ражда му се син Юлиян. Жена му е поставена да го шпионира и му пречи в работата.Той разбира всичко. В минали прераждания тяхното семейство е живяло в Рига и са били богати с много имоти и много врагове, с които семейство Василеви се среща в Германия. Тези техни врагове решават да ги унищожат като им пречат системно във всичко. Най-лошо се отнасят българите (комунисти) към тях. Опитват се да пречат на Сашо, но целият му оркестър го обича много и го поддържа във всичко.Преди няколко прераждания Захари е бил дете на Райка и тя го е изхвърлила на улицата като безпризорен. Той се омъжва за нея и иска да си отмъсти за миналото и се отнася много зле към Райка, а и целият им род и е враг. Тя е бременна със Сашо и стига до положение да иска да се самоубие - да се хвърли под влака. Това нейно притеснение се предава на детето. Тя много мъчно изживява примиряването на двата рода. Като ходех в тях и виждах състоянието, казах и, че тя е стълба в семейството и всичко, което става в него ще се отнася до нейната глава.

Учителят ще и помогне Захари да промени характера си и да почне да я обича и понеже не го е отгледала в миналото, сега на стари години ще го гледа като малко дете, което прави и сега. Александър заболява и се явява тумор в мозъка му. Той е изключително музикален и от ангелската йерархия и решава да се пожертва за семейството си, за да останат членовете му да живеят. Казах на Райка да не му правят операция, защото ще си замине. Тя, объркана от трудното положение, в което се намира любимият и син, се съгласява на операция и той си заминава на 2.11.1993г. на 35 годишна възраст.

Това е страшен удар за Райка, но ръцете на престъпниците се връзват и Сашо отгоре ги пази. Почва редовно да им се изявява. Когато Райка е много тъжна, той запалва осветлението, или включва телевизора, по който свирят любими негови мелодии и после сам се самоизключва. 3 пъти спасява брат си Георги от саботажи с колата му. Когато някой път Георги бърза за някъде, а колата му не запалва, вика Сашо, и веднага пали и тръгва. Последният път с писмо предупредих Райка за голяма опасност, за катастрофа с Георги (той работи с един голям ТИР). Всяка събота той ги разхожда с колата си. В нея били и внуците Рая и Матиас. Враговете му залели с течност рамото на лявото предно колело. Георги кара бавно при някакви магазини, колелото пада, но колата не се обръща и Георги я спира веднага, и ги качва на такси да си отидат. Преди това Сашо го задържа да отиде до колата си и в това време тя пламва и изгаря, но Георги не е излязъл от дома си - сложена запалителна система с часовник.

9.7 Дъщерята на Райка - Мария не и дават да следва и тя е принудена да се омъжи за един груб немец и така с немската фамилия учи в консерваторията в Лайпциг и завършва пеене и става певица. Мъжът и е крайно немузикален и е против нейната работа. Ражда син и дъщеря: Матиас и Рая. Немецът я упреква, че децата не били от него. Тя му казва да направят проверка по кръвта, но той да плаща за опита. Тогава той се отказва. Бил е много против второто дете и я карал да абортира, но тя ражда Рая. Мъжът и не я е пускал да ходи до майка си и баща си, до брат си и бил много против българите изобщо. Аз и писах едно дълго писмо по въпроси, които ми задаваше, че до една година ще се разведе с него и ще се освободи от това робство. Мъжът и взимал и от нейните пари, по цяла вечер пиел бира в кръчмата.Точно, когато искал жена му да абортира, седнал да пие с някакъв китаец. Един германец направил бележка да не пие с този чужденец. Той му отговорил, че това не е негова работа. Като тръгнал за дома си двама германци го нападнали, набили го хубаво и му пукнали главата, и тогава дал съгласието си Мария да роди детето, с което е бременна. Аз и писах, че небето ще и помогне и така стана. Мъжът и се разстройва психически. Тя започва да си крие парите, за да не ги пие мъжът и. Той и крещи, вика против нея и започва да я души, тя вика и я спасяват и той напуща домът и. Сега са в процес на развод.

9.8 Синът на Райка - Георги Василев изкарва казармата и се обажда на майка си по телефона. Веднага я викат от операта и я пита какво да прави. Тя му казва да отиде при един комунист, приятел на Захари да му съдейства да го пуснат в Германия. След седмица Райка пак я викат на телефона и пак се обажда синът и казва, че човека при когото го пратили не му помага, а му пречи. Райка се помолва и му казва да опита сам на Дирекцията при Лъвов мост. Отива и успява и заминава в Германия. Там посланикът казал на Райка да си отиде в България и сам да си изкарва прехраната и да не е готованец при майка си и баща си. Намират му работа и той прави опити 2 години да следва, но българите там, които завиждат за големите успехи на Захари, всячески му пречат и той не може да влезе в университета. Георги се отказва от следването, той е много добър и става приятел с много германци, и те го насочват да следва специален курс за шофиране на тежко товарни тирове. Той завършва отлично курса и му поверяват един нов ТИР с който цяла седмица обикаля Германия и е свободен в събота и неделя, когато разхожда родителите си. Подтикван от Сашо създава подобно на него оркестър и репетират редовно. Има си приятелка - германка, която напуснала мъжът си, понеже редовно я биел. Обикнала Георги и го гледа като дете и му помагала във всичко.

9.9 Любимият син на Мария Маркова,* Стоян Марков се учи отлично и завършва гимназията. Една от преподавателките му казва, че той е изключително умен и ще стане професор. Казармата променя този му светъл път. Отива да отбива военната си служба в Телиш, в авиацията - 3 години. Там го пребиват от бой и отива в болница. Дълго време не се обажда и Мария с Райка отиват в Телиш да го видят. Намират го в болницата в тежко положение. Разболява се психически, но той постоянно говореше срещу терора и безобразията на комунистите. Аз съм говорил с него и го посъветвах да си мълчи, но той е изживял много тежко нещата. Комунистите го пратиха в психиатрията в Курилово. Сестра Мария често го посещава и му носи храна. След години той не можеше сам да се оправя и го освободиха, и той взе да живее в апартамента, който получи срещу домът им на ул. „Тотлебен". Мария по часовник точно му носеше сготвена храна сутрин, обед и вечер. Понякога той я блъска и й се кара (духовете в него), но Мария го търпи, докато Екатерина го изтегли в САЩ и там го пооправиха в болниците им.

9.10 Екатерина Маркова завършва литература и става учителка. Живееше с майка и Мария в къщата на Тотлебен, където аз често ги посещавах. Омъжи се за един Пирин, с когото никак не можеше да се разбира. Роди син Богомил и дъщеря Надежда, които ги отглеждаше сестра Мария. Бяха се разделили с мъжът си, но той пак се присламчва към нея и забременява трети път. Идва Райка и решават да абортира. Оттогава напълно прекъсва връзките си с Пирин. Срещу старата им къща и мястото им дават 2 апартамента, но най-малката им леля Милка се намесва и дават още един панелен апартамент за Райка и стават 3. Понеже Райка намира, че малко им е дадено за това място на основна магистрала и до трамвайна и рейсова спирка, отива в съвета и търси правата си. Иска да и върнат старата им къща, която не била разрушена още и мястото им.

*Мария Маркова има три деца: Райка. Стоян и Екатерина.

Те и казали:" Добре.щом върнете трите апартамента, ще ви върнем мястото." Райка им казала: „Ние сме ги платили". Тогава млъкнали. Екатерина създава една дисидентска група и към дома й се отправят стотици писма с молби от хората, пострадали от комунистите и търсещи подкрепа. Екатерина я викат 40 пъти в Милицията. В Пловдив за някакъв митинг я арестуват. Тя имаше приятел от Братството, когото много тормозят в къщи, че е от Братството и жена му го изгонва от дома му. Той отива в гората и се обесва. Екатерина ми съобщи, и аз отидох при нея. Слязох от трамвая на площад „Македония" и по улицата, покрай градинката и излязох на улицата и видях, че от към гаража идва Христос със строго изражение. Срещнах Го и Го попитах: „Господи, къде отиваш?" - „Отивам да спася една душа да не влезе в животинското царство." Христос се изгуби. Това беше тази страдаща душа, която от голям тормоз се обеси.

Екатерина работи в хотел „Шератон" и успява да даде едно писмо на американка, говорещо за лошото положение, в което се намират българите в момента. Американката го разпространява по медиите на целия свят./.Правителството е много засегнато от разпространеното по света сведение и написва във в. „Работническо дело" на края в едно малко място, че някои преследвани хора могат да напуснат България, между които е и Катя Маркова. Райка прочита съобщението и веднага съобщава на сестра си. Тя отива в Австрия с цяла група българи, но към нея се прилепя един агент, провокатор - д-р Христо Сватовски (психиатър). Австрийците ги питат къде искат да отидат и по настояване на приятеля й Сватовски отиват в САЩ заедно с децата. Живеят в Ню Йорк и след 2 години Катя разбира, че Сватовски взима 3/4 от емигрантската помощ за тяхното семейство и той ги е ограбвал през това време. Катя взима децата и отива в Буфало, където работи в една библиотека и още живее там.

9.11 С Мария Маркова се запознахме в 1939 г. на големият събор на Братството. Тя посещаваше редовно беседите и участваше в братският живот. Имаше много приятелки между сестрите. През 1944 г. мъжът на най-малката й сестра Милка - Георги Александров Добрев попада в плен при германците. Веднага Димитринка с Мария и Милка отиват при Учителя и го молят да съдейства да се върне от плен мъжът на Милка, за когото тя много плаче. Учителят им казал, че ако Георги се върне няма да е добре за дъщеря и Цанка, а ако остане там, всичко ще върви добре за детето. Милка настоява, и мъжът и Георги се връща в България. Цанка в 10 клас заболява психически и цял живот не е добре. Това са резултатите на непослушанието на Бога.

Подобно е положението и със сина на Катя - Богомил, който заболява психически, но американците го оправят в своите институти и той завършва висше образование по самолетостроене. Писа ми няколко пъти, но понеже слагал в плика и долари, писмата не стигаха до мене. Изобщо има много лабилна психика. Сестра му Надя също учи добре и всяко лято идваше на гости при баба си.Тук имаше приятел много по-голям от нея и висок, за който мислеше да се омъжи, но разликата в годините е голяма и него не го пуснаха в САЩ и отношенията им престанаха, особено като си замина Мария и тя не идва в София.

Както споменах всяко лято Захари и Райка посещават сестра Мария и и помагат. Тя беше добре и често посещаваше мястото на Учителя и носеше и сготвена храна, която раздаваше. Беше изключително гостоприемна и ни посрещаше много добре, когато и отивахме на гости с Елена и Павел. Катя както казах взе Стоян в САЩ и баба Мария нямаше вече едно постоянно сериозно задължение да го храни. Тя от възрастта - 90 години, почна да лежи и да си почива. Беше много сензитивна и като я гледаше Надя през лятото на 1997 г., често става посред нощ и готви ядене няколко тенджери с ядене, защото ще и дойдат гости. Действително идваха и гости, но невидими, които не ползваха яденето, а Надка и приятеля и го ядяха цяла седмица. Често вареше по цяла тенджера кафе и няколко пъти изкипява и те по цял ден чистят мястото, което е залято.

Обикновено като и отивахме на гости Елена приготвяше хубава баница, която я изяждахме общо. Като отидохме веднъж при Мария, Надежда ни се похвали,че баба Мария се укротила и не готви вече посред нощ, а само почива. Аз я оставих в хола и отидох в стаята на баба Мария, която се беше излъчила и не даваше признаци на живот. Аз я погледнах между очите и изпратих силна мисъл към душата и, тя отвори красивите си сини очи и ми каза: „Ама ти си ми дошъл на гости, ще стана да те нагостя." Скочи и отиде в кухнята и приготви ядене, което с баницата хапнахме. Възстанови се, не беше яла няколко дена. При нея имаше много квартирантки, които я ограбват - крадат лъжици, ножове, чинии и други. Катя, като беше в София ме попита за сестра Стойка - дъщеря на Златка от Айтос. Аз и казах, че познавам майка и и баща и. Те са много честни и добри хора. Катя взе като квартирантка и досега продължава да живее в квартирата и и да я пази. През есента дойдоха на смяна Захари и Райка, които се пенсионираха да гледат Мария.

През март 1998 г. Учителят ми каза веднага да отида при двете Марии - Шопова и Маркова. Отидох при Маркова (за Шопова съм описал). В хола заварих Захари и Райка и подехме разговор. Аз прекъснах и им казах, че съм дошъл да видя сестра Мария и отидох в стаята й, и видях, че е в кома. Пратих и мисъл, но тя не се върна. Разтрих и малкия мозък, въздъхна, взе да диша и отвори сините си очи и ме погледна. Нямаше сили да говори. Изправихме я на леглото и постояхме около нея. Мария обичаше много Екатерина, а с Райка имаше по-студено отношение, имаха някаква карма да разрешават от миналото. Ние с Еленка си тръгнахме, а тя легна в леглото си да си почива. По едно време прави опит да се изправи, но не може. Райка я вижда и казва: „Мамо, ти искаш да седнеш, аз ще ти помогна", и я повдига и завива с одеялото. Мария я прегръща и Райка и така стоят прегърнати повече от час и Захари ги наблюдава.

Учителят ми каза, че те двете имат да разрешат някаква карма, и трябва да живеят един цял живот в бъдеще. Той ме изпратил да я върна в живот и като се прегърнали и стояли повече от час, кармата се разрешила и в бъдеще ще се срещат като добри приятели - братя и сестри. На другият ден - 14.03.1998 г. тя напусна този свят.

Отидохме с Елена и се простихме с този голям труженик на Божията нива, с това голямо любящо сърце, което започна да тупти в духовният свят. Брат Захари дойде в нас и аз му дадох молитвите за заминал и той започнал да ги пише. На третият ден сутринта към 5 часа довършил молитвите и лампата на масата пред него изгоряла. Тогава той си спомнил думите на Мария Маркова, че ако си замине преди него, в третият ден ще му загаси лампата.

В деня на погребението аз с Албена, Николай и други приятели отивахме на Мусала да посрещнем пролетта. След обед преди заслона „Хималай" Албена изтърва едната си ръкавица и вятъра я духна надолу. А по въжето горе трябват две хубави ръкавици.Свалих раницата и таман наближих ръкавицата, вятърът я отнесе по-далече. Сетих се и извиках: „Марио, не си играй с мене. Спри ръкавицата да я взема!" Ръкавицата остана като закована, макар че вятърът се усили още повече. Взех я от снега и благодарих на Мария за доброто, което ми направи. Точно тогава я погребваха.Предадох ръкавицата на Албена и я помолих да внимава много, защото ни чака изкачване по въжето.

8.2 Тя ражда две деца - дъщеря и син и ги отглежда в яслите - Йорданка завършва химия и както е обикновено в България работи това, което не й е работа. Става главен инспектор в Министерството на финансите и прави ревизии на най- големите комунисти и много от тях ги дава под съд. Имаше много неприятности, и често идваше при мен да се съветва по сложните ситуации, в които изпадаше.

Понеже отлично си гледаше работата, макар, че не беше партийка дълги години работи на този отговорен пост. Йорданка има две дъщери и много мъчнотии с отглеждането им.

8.3 Малката Арлета е при баба си Мария, която я отгледа до 18 години.Всички несгоди и товари, изживени от дъщерите й се сипеха върху главата на сестрa Мария Шопова. Арлета учеше цигулка в Музикалното училище и го завърши. Стана добра цигуларка. Арлета беше претенциозна и работата не й вървеше. Скоро напусна свиренето. Баща й Павел беше главен инженер на Кремиковци и много обичаше дъщеря си и сестра Мария, която я гледаше. Арлета беше красиво момиче и обикна едно момче, с което имаше хубаво приятелство. Тя ме обичаше и мен. Веднъж като приказвахме, тя се разсъблече гола пред мен и баба й и ме попита какъв ще е живота й занапред. Погледнах я и казах, че ще мине през големи страдания, особено в отношенията си с момчетата. Минаха няколко месеца и няколко момчета, които завиждали на приятеля й, го убиха и Арлета изпадна в голяма депресия. Докато живееше при баба си, тя 18 години е вегетарианка, като отива при баща си,тои я кара да яде месо, и Арлета се отравя и едва я спасяват в Пирогов от смърт. Това я разтрои напълно и изгуби всичко духовно, насаждано от баба й Мария 18 години. Отиде в чужбина, където работеше с цигулката си. Върна се в България и още не може да намери равновесие в себе си и често боледува.

8.4 Разказите на Мария Шопова

През Мария Шопова минаваха всичките им мъчнотии и тя ми казваше:

„Светозаре, дала съм 10 молби до Бога, ако дойда в друг живот на Земята, да не се женя за никого - да им нося товарите от глупостите, които правят." Освен внуците си, Мария имаше над сто приятелки, на които беше изповедница и им помагаше много в мъчнотии, които имаха в живота. От това често се натоварваше извънредно, и аз често трябваше да ходя при нея, да й помагам. Имахме много силна вътрешна връзка и само като я помилвах, тя излизаше от болезненото си състояние. Мария обичаше много планините и посещаваше често Рила и Витоша. На Витоша имаше една заградена от лешници полянка, наблизо извор, където повече от 10 години прекарваше през лятото. До нейното място сега е международната станция на лифта от Симеоново до „Алеко". Имаше дотам коларски път и зет й Павел я закарваше дотам с багажа й. Там Мария прекарваше в тишина и спокойствие повече от месец. На изток от там се виждаше добре изгрева на Слънцето. Веднъж сестра ми Величка отива при нея и по пътя се спъва и пада. Една голяма пръчка се забива в кракът й. Мария изважда пръчката, промива и бинтова раната й. Тя беше изключително мека и благородна, с голямо добро сърце и разположение към всички страдащи хора.

Мария е родена в Пловдив и семейството й било комунистическо и някой от нейните роднини загиват. Благодарение на това, че отива да учи шивачество в София, тя се спасява от честите провали, които ставали с комунистите от Пловдив и остава жива. В хороскопа й на Асцендента й изгрява зодиакалният знак Водолей с Уран на Асцендента съвпад с Марс. Това й дава голяма изобретателност, силна интуиция и голяма сръчност в работата си. Още в училището се отличава като най-добра шивачка и моделиерка. Това се подчертава и от отличните аспекти, които има господаря на кармата й, и покровител на занаята й - шивачеството (Сатурн - ретрограден тригон със Слънце, тригон с Меркурий, тригон с Марс, тригон с Юпитер, полусекстил Нептун, съвпад Плутон, латитюд Марс и Юпитер). Освен това Сатурн е в знак Близнаци, което дава научна насока на моделирането и голямо задълбочаване и прецизно изпълнение на всеки модел. Мария Шопова е отлична модистка и прави нови модели дрехи и за хубавата си работа получава като награда „Златна игла". Явява й се Учителя във видение и й казва да прави и шие модели, които да бъдат абсолютно симетрични. Да няма странични копчета и други допълнения, които нарушават симетрията. Мария шиела, и преди да свърши работата си, казвала на клиентката си да й плати колкото тя желае. Така тя отглежда двете си дъщери и облекчава много мъжът й Стефан по грижите за семейството й. Зълва й често ходела в съвета и я клеветяла, че шие частно, много пъти я глобяват. Тя плащала глобите и продължавала да обслужва хората. Тя е шиела на най-високопоставените дами в София. Едновременно с работата си, тя редовно посещава беседите на Учителя в салона. В 3 часа сутринта се събирала група на повече от 10 души, живеещи около гарата и заедно са тръгвали за беседа и винаги са отивали на време. Тя пееше много хубаво братските песни. Най-много тя обичаше песните: „Аз в живота ще благувам" и „До ще ден". Понеже беше свързана с много хора, които я обичаха, остана 4-5 години по-дълго на Земята. Дъщеря й Йорданка се беше залепила за нея и не даваше и дума да става за нейното заминаване. Тя се грижеше години за Мария и когато често тя загазваше, я изпросваше от Учителя да живее още известно време. Мария редовно ми даваше всеки месец десятъка си, и аз го внасях в братската каса. 2 години преди да си замине събра десятъка си и направи чешмата на Мястото на Учителя. Това е един много хубав спомен, показващ нейният красив духовен живот. Тя имаше непреривна връзка с Учителя и изпълняваше точно всичко, което й нареждаше Той. Есента на 1970 година отидохме със сестра Елена на хижа Мусала. Там заварихме Мария Шопова, Ваня и още една сестра, решили на другият ден да се качат на връх Мусала. Ние бяхме отседнали в дървените бараки и им предложих сутринта заедно да тръгнем нагоре. През нощта времето се промени. Заваля сняг и натрупа 30-40 см. Сутринта, като отидохме с Елена при тях, те не искаха да тръгнат, защото беше много хлъзгаво. Предложих на сестра Мария да тръгне с мен и да я водя за ръка. Качихме се на Мусала в снега и следобед се прибрахме в хижата, като на отиване и връщане държах Мария за ръка. По гащите й се беше набрал на топки сняг и тя ми каза да ги събуе. - „Не. нали ще изстинеш" й казах аз. Това беше нейната последна екскурзия с мене до връх Мусала. Преди хижата нейната приятелка падна на равното. Това е език. На следващата година тази душа напусна този свят. В дома на Мария дълго време живя с. Ваня. Нейният дом беше широко отворен за нашите братя и сестри, които посещаваха Изгрева и Учителя. След заминаването на Учителя в нейният дом се провеждат редовно беседите с около 30 братя и предимно сестри.

8.5 Мъжът й Стефан е началник в Кремиковци и построява няколко бараки в двора. В една от тия бараки сестра Мария подслонява един брат, Господин, който дълги години живя при нея. Тя го поддържаше с пари и продукти до заминаването му. Там се подслони и сестра Димка и синът й Николай. Мъжът й Стефан я оставяше Мария свободно да ходи на беседи, в планината на екскурзии. Мъжът й е голям началник в Кремиковци и се влюбва в една негова подчинена. Веднъж Мария като се връща от екскурзия намира домът й разтворен навсякъде. Тя поседяла известновреме долу и решила да се качи горе на втория етаж. Там тя вижда, че мъжът й е легнал с любовницата си, а там е и майка му София. Тя слиза долу, мълчи и нищо не им казва. Стефан продължил да се среща с тази негова подчинена. Мария решава да й отмъсти. Облича се хубаво с най-красивите си дрехи, оправя косата си и отива в канцеларията на началника на мъжът й. Мария била много красива, отлично облечена и сравнение не може да стане с любовницата на мъжа й. Връща се в къщи и решават заедно с Димка и Йорданка да отидат в квартирата на любовницата му и да й отрежат косите. Като стигнали до квартирата, ръководителя на Мария й наредил да не прави това зло. Йорданка упорствала, но не й отрязали косите. Скоро след това тази жена заболяла и й опадала цялата коса. Така небето извършило естествено онова, което Мария искаше да направи насилствено.

8.6 Братът на Мария е женен, но си имал приятелка. Мария държала много да живее с жена си, която била отлична стопанка с много добър характер. Приятелката на брат й отива при Мария и тя я вкарва да седи в кухнята, като остава малко открехната вратата. Дошъл брат й и започнали да говорят за нея и брат й я нагрубил като казал какво мисли за нея. В кухнята тя чула всичко. Не могла да издържи и излязла да се кара с брат й. Брат й се скарал с Мария за номера, който й погодил. Така те се разделили и брат й останал да живее с жена си. При Мария идват гости от Петрич - Крум и Кирчо, от Смолян - Добринка. Приятелите от Смолян, когато се разболяла я посещавали често и й помагали. Посещаваше я брат Ключанов от Пловдив, Павлина Даскалова от Търново, Малина Класса от Полша и др. На 19.05.1976 г. си замина мъжът й Стефан. Тогава разделят къщата на две и горе, на вторият етаж отива да живее зълвата на Мария, а тя на първият етаж,

8.7 Зълвата (Това е Радка Филипова - сестра на мъжа й Стефан Шопов) я ненавижда и има много лошо отношение към Мария. Постоянно й прави бели - тропа й отгоре, и я безпокои.Налива вода и я наводнява, като разваля мазилката по таваните и стените. Постоянно й прави черни магии, но Мария не я хващат магиите (тя е от ангелската йерархия). Зълвата й накрая решава да я уплаши и така Мария да получи инфаркт и да си замине. Една сутрин рано зълвата се хвърля от балкона и пада на стълбите пред вратата на Мария и умира. Идва милиция и много хора, а в това време Мария спи дълбоко, така небето я предпазва да види тази грозна картина. Дигат я, откарват я в болницата за аутопсия и чак тогава Мария става, и се научава, че се е освободила от едно неизцелимо зло. Мария беше много чувствителна и като отидеше на гробищата да изпраща някой заминал, цял месец не можеше да се оправи. Предложих й изобщо да не ходи на гробищата, защото ние, като отидем там светим и по нас се залепват много тъмни престъпни духове, които искат помощ и докато се освободим от техните влияния, може да мине повече от един месец. През 1968 г. аз заведох моята приятелка Еленка при Мария Шопова и тя я обикна много. Имаха силна връзка от миналото. Ние често я посещавахме.

8.8 Веднъж Павел и Йорданка ни поканиха на гости и Елена им направи две баници. Павел я призна за голям майстор на баниците. Подобни баници му правила майка му. И двамата останаха много доволни от нашето пребиваване. Павел не беше комунист, но много способен машинен инженер и затова заемаше

длъжността главен инженер. На общозаводското събрание го обвиняват в допускане на грешки и искали да го уволнят. Павел им отговорил: „Вие ще ми направите най- голямото добро, да ме освободите от този затвор и отговорност за кривите работи в производството. Кой ще дойде на моето място?" В завода стават няколко аварии и го обвиняват, че не следи добре процесите и той е виновен. Той отива в завода, скрива се и наблюдава цяла нощ кой какво работи в цеховете. Вижда, че към полунощ идва партийният секретар на завода и увеличава притока на газ в пещите, което води до взрив или пожар. Веднага алармира милицията и го хващат на местопрестъплението, слагат му белезници и го откарват в затвора. Павел му казал:Хванах ли те престъпнико." Синът ми Павел много обичаше сестра Мария, и като отивахме при нея той лягаше в леглото й и спеше. Мария никого не допускаше да ляга на леглото й, но Павел винаги го приемаше и по-късно, когато порасна и стана голям. Имаха силна вътрешна връзка от миналото. Мария не допускаше и сестри да лягат на леглото й. През зимата на 1998 г. Учителя ми каза веднага да посетя двете Марии - Маркова и Шопова. За първата ще разкажа, когато говоря за нея.

8.9 Отиваме със сестра Елена при Мария Шопова, която изстинала. Лежи в леглото сив кома, а двете й дъщери се чудят какво да я правят. Отидох при нея, разтрих главата й отзад и тя дойде в съзнанис. Дадох й чаша гореща вода да пие, като й казах, щом закъса да пие непрекъснато гореща вода, докато се оправи.

Тя седна в леглото и пожела да хапне от това, което Елена беше донесла. Нейните крака са много горещи и тя ходи постоянно боса. Било й много горещо и тя отворила прозореца, и седяла на течението няколко часа и изстинала дълбоко. Стана от леглото и взе да ходи. На другият ден сутринта й става лошо, но веднага си спомня моите думи, че трябва да пие гореща вода и започва да пие няколко чаши една след друга и положението й се подобрява. Като я посетихме пак, тя ми благодари за помощта и за горещата вода, която почнаредовно да пие. По-рано отидох до Мария Шопова и я заварих на леглото в кома. Било й много тежко и дошла една съседка и започнала да я разтрива и й става още по-зле. Аз се приближих до нея, помилвах я по лицето, и й казах: „Марийке, ти си здрава и всичко ще ти мине." Веднага й стана добре и тя слезе от леглото да ме почерпи. На другият ден ми каза, че от ръката миизлязла светлина и веднага дошла на себе си и сега се чувства много добре. Много трудности имаше Йорданка, за да осигурява пари за тока, понеже печката денонощно гореше. Мария не искаше да получи помощ - пари от никого. Тя говореше и учеше младите да дават десятък от това, което припечелват, за да имат Божието благословение. Мария падна в дома си и счупи ръката си и изкара няколко месеца със силни болки. През зимата на 2001 година от студа се пукат тръбите и с вода се залива двора и къщата. Успяват да се справят с това бедствие. Правиха ремонт на стаите в партера, където живееше един с бръсната глава, направил престъпление и там се укриваше. Мария със своята малка пенсия му плащаше всичко: тока, телефона, водата. Понеже имал много да плаща, този човек избягал и оставил вещите си. Изхвърлят му вещите и правят ремонт на стаите. През зимата на 2002 г. при Мария отиват Стефка и Павел, зет й и разговарят до късно и си отиват. Мария е в леглото си и се сеща, че трябва да пусне чешмата да тече по малко, за да не замръзне. Става и пуща водата, но на връщане към леглото пада и си счупва таза. Пълзи по земята, намира телефона и се обажда на сестра си, която идва с нейната дъщеря и я вдигат и слагат в леглото, (Това е резултат на лошите мисли и атаки, отправени към Мария.) Дълго време лежа и не можеше да стане от леглото. Много пъти идва в положение да заминава, но Йорданка я изпросва от Учителя да се продължи живота й като дава от своя и закъсва. Аз се допитах по въпроса до Учителя и Той ми каза, че това отлагане не е добро за Мария, защото страда много като постоянно лежи и не може да става, а и срока за заминаването й е дошъл. Казах на Йорданка да остави нещата в ръцете на Бога, защото и тя изнемогва. Бяха взели и жена да я гледа нощем, а през деня Йорданка. Мария имаше едни памучни чорапи от Учителя, които беше обещала да ги даде на дъщеря си Йорданка. Йорданка, като боледува, взима един чорап, слага го под възглавницата и на сутринта е здрава. Веднъж Елена отива при Мария и тя й дава двата чорапа, понеже Учителят й казал да ги даде на мене. Йорданка се сърди малко, но щом са в мене е доволна. Преди години тя желаеше да се омъжи за мене, аз й отказах и тя се омъжи за Павел.

Мария й казала да ми предаде някои неща, албум със снимки и десятъка й за този месец. Аз редовно го взимах от нея и го предавах в братската каса. Тя беше сложила в плик точно 88 лева, толкова, колкото бяха годините й. Беше ми написала и едно стихотворение. Ние с Елена често я посещавахме и тя винаги ни се радваше. Мария помолва Елена да не изоставим Йорданка, а да се погрижим за нея след заминаването й. Ние й обещахме и сега изпълняваме обещанието си. Тя често казваше на дъщеря си Йорданка: „Йорданке, не се сърди, че аз обичам Елена повече от тебе." Оплакваше ми се, че иска вече да си отиде,а Йорданка я спира.Мария ни казваше:„Елена,аз и от другият свят ще ти помагам и съдействам." Тя обичаше песента „До ще ден" и обичаше да й я пеят, а тя да слуша. Аз често я разтривах и намалявах болките по тялото й. С нея направихме много снимки. Павел я обичаше много и често я посещаваше, а беше и е добър приятел с Йорданка. Тя се разболя от задух и отиде на лечение в болница и остави за известно време Мария. Едва се излекува. Много се тревожеше за майка си. Постепенно прие моята теза - да остави нещата да станат, както Бог желае. Елена посети Йорданка в болницата и лицето й светнало като я видяла и благодарила за вниманието, които й оказала.

8.10 При Мария Шопова отива сестра й да я гледа. Елена се обажда по телефона да й занесе някакво лекарство. Мария се обажда: „Никой да не идва, не разрешавам да идвате, защото има кой да ме гледа," Аз казах на Елена веднага да отиде. Тя отива, занася лекарството и храна, а Мария я посреща много добре. Няколко пъти ходихме с Елена, звъним на звънеца, но тя пуснала телевизора и не ни чува. Аз намирам един дълъг прът и чукам по прозореца силно и чак тогава ни отваряха. Отидохме с Елена при Мария при смъртта й и Йорданка ми предаде последният й десятък. След продължително боледуване на 8.06.2003 г. в 15 часа без 10 минути Мария Шопова напусна този земен свят. На погребението отидохме

със сестра Елена. При гроба се изказаха няколко души и накрая проведох кратък наряд* и казах няколко думи за този отличен служител на Бога.

*Виж« Изгревът» том Х1стр. 674-678, N57-62, молитви за заминали братя и сестри.

След като си отидохме в къщи, ме заболяха зъбите тотално. Викнах Мария и я питах: „Мария,какво е това нещо от тебе?" Тя ми каза, че не е от нея, а от стотината приятели, които са се въртели около нея и са изсмуквали енергия, като вампири от нея. Започнали да смучат и от мен. Горката Мария! На какво терзание е била поставена от тези нейни „приятели", от неразбраната цивилизация. Аз взех бързи мерки и

доста трудно ми минаха зъбите. Мария отгоре вижда отлично как живеят тежко и неразумно - в безлюбие роднините й, и многото противоречия, които ги спъват и иска да им помогне и оправи живота им. Прави големи усилия, но не може да помогне на дъщерите и внучките си. Явява се на сестра ми във Франция боса, както ходеше в дома си и почти нищо не говори. Казала й, че е много доволна от моите молитви, които й помогнали в духовният й път нагоре. На годишнината отидохме тримата - Елена, Павел и аз. На гроба й,направен с ограда и Пентаграм,проведох наряд и казах няколко думи за този мой отличен приятел и съработник в Божието дело.Чорапите, които ми даде Мария от Учителя ги поставих при моите чорапи и като сме тръгвали за градината в Айтос съм ги взел със себе си да ги обувам. Отидохме в град Поморие на плажа и аз се събух, за да се умия. От единият чорап изпадна една книжка, на която пишеше, че това са чорапи на Учителя. Елена ги изпра и аз ги сложих при ризата, която имам от Учителя.