Ани

15. КОСТА ГНАТЮК Аз любопитствувах за цигулките. Гледах ги. Гледах ги, защото Коста Гнатюк беше необикновено явление. Учителят го ценеше много. Така станах аз негов помощник. Вечер до 11 работеше, а живееше скромно. Не любопитствувах. Защото,който се интересува много той има някакъв интерес, нали? Пък аз видя цигулката, дрънна, настроя я и я оставя. Затова често мен ме викаше за струни Учителя, за това, за онова и някой път чувствувах как Галилей ревнуваше като че ли. Сега, Той, Учителят ме викаше, за да поставя нови струни. И не само това. Но да поставя струна, да видя цигулката, да видя космите на лъка, дали са за обръщане, дали са за нови. Другите музиканти ги пренебрегваше, а Галилей имаше самочувствие, че той е роден цигулар и т.н., а ние бяхме занаятчии музиканти, макар че сме завършили музикално училище. Той имаше друга специалност. Но имаше самочувствие, че трябва него да викат, трябва той да се произнесе. Такова реално чувство за цигулките имах аз и ревнуваше като че ли не само той, но и другите хора. Те чакаха часове, аз мина и Той ме извика, за да проверя цигулките. Какво да ви разкажа за Коста Гнатюк? Коста Гнатюк е руснак по народност, белогвардеец, идва в България с риск на живота си, защото той ми е разправял както чичо ми каза на мене, за да остане жив има физическо убийство. И аз си представих как тези белогвардейци през време на революцията са хванати и за да не знаят, нали, колко са жертвите, както и у нас не се знаят, то изкарват ги на една голяма височина през нощта. Долу тече буйна река и арестувания върви напред, войника да кажем убиеца, като наближи пет метра до пропастта, вади приклада, удря го по главата, оня губи съзнание, пада в пропастта, реката го завлича и примерно изчезва. Това ми го е казвал Коста Гнатюк за спасението си. Обаче той предчувствал, а той е един висок човек и много напреднал дух бих казал. Обръща се веднага, хваща войника. Той хваща войника и близо на ръба на пропастта вече. Той е едър и як, много голям човек, слага го пред себе си като възглавница и политат надолу, защото не може да умъртви инерцията в случая. Обаче първото тяло отбива всички удари на скалата, падат долу и Коста остава жив до долу, до брега на реката. Пуща го онзи да си върви като труп по реката, а той по брега по някакво чудо се спасява и почва да пътува в Турция, Гърция и идва в България и отсяда на Изгрева. А той с каква професия е бил там в Русия? Ами професията му, не е бил лютиер, но е бил цигулар мисля, свирач е бил, но гледаше на инструмента като на живо същество. И това ми го е предал. И скоро бях в едно читалище, може би ви казах. Гледам един контрабас, счупен, стои, дожаля ми. Казвам, ще поправя този контрабас, тука да бъде поправен, ще го завием даже. Ако имате пари плащайте. Те се чудеха. Вземам контрабаса, занесох го на ръка чак на „Мизия“ 5 където е лютиера. Платихме 237 лв. колко бяха срещу разписка и ми го платиха, разбира се, но гледам той гледаше като живо същество на цигулката. При Коста Гнатюк дойде ученик. Няма пари. Той ще му направи цигулката, ще я съживи, ще посвири малко. Аз си обяснявам, че той беше и цигулар и свиреше на цигулка добре, а това са малцина. Познавам братя Мияхи в Париж, Хил в Лондон. Всички лютиери ги познавам по Европа, защото съм ги посещавал. Те са занаятчии бих казал, дърводелци. Правят го идеално, но да зазвучи само цигуларя може да направи това нещо. А Коста имаше ухо. Надарен беше. Съчетал умение и талант. Гениален беше. Защото той беше инструменталист, беше цигулар, роден за такъв. Беше цигулар. Аз съдя по това, че свиреше на цигулка добре. И като направи цигулката вече свири с нея превъзходно. Цигулката започва да свири именно, да. Това знаем за Коста. Коста ме прие много братски. Той имаше хоби към часовниците. Даваше ми ключа долу да настройвам часовниците и даже един жив човек още след като почина просто го ограби. Инструменти, цигулки, часовници - всички му задигна. Неблагодарният. И сега тоя Коста Гнатюк направи много инструменти, много цигулки на Изгрева, беше любимец на Изгрева и Учителят го приемаше винаги, разговаряха за цигулки и други неща. Беше любимец на Изгрева и на Учителя, ценеше го като лютиер. Коста Гнатюк беше подарил една цигулка на Учителя, която бе направил специално за Него.

12. ДЪНОВИСТИ Аз работех в радиото, свирех на цигулка и бях концерт-майстор на цигулките. Знаеха и ме познаваха като добър музикант. Получаваме съобщение от Кина Спасова, съпругата на Мирчо Спасов, голям комунист, с голям държавен пост, който се беше крил в нелегалност на Изгрева. По онова време там се криеха Георги Чанков, Руси Христозов и жена му, Орлин Василев и още много други, които след 9.IX.1944 г. заеха висши държавни постове. Така, че тези хора знаеха какво нещо е Учителят и какво представлява Братството и ни познаваха много добре. За тях не бе необходимо специално разузнаване и да пращат там свои агенти. Ако им трябваше да научат нещо, те си го получаваха безплатно от нашите хора. Извиква ме Кина Спасова и ми казва, че имало бюджет, че имало решение да се направи фолклорен ансамбъл и че съм бил предложен да го ръководя. Извикаха ме на тяхно съвещание и председателят на съвещанието Павел Матев заявява: „Другарят Атанас Минчев е определен за ръководител на фолклорния ансамбъл при радиото. Някой познава ли го и има ли някой против неговата кандидатура?“ Тогава Влади Симеонов става и казва: „Той е дъновист“. Казва и сяда. Всички се оглеждат. Настъпва тягостно положение, но Кина Спасова се окопитва и се обръща към него: „Влади, аз знам какъв е Атанас Минчев по-добре от тебе. Но той има и качества като музикант и има отношение към народната музика“. Но Влади не се предава: „Да, Атанас е много, много добър. Но е дъновист“. Те пак се спогледаха всички, но вече Кина Спасова е ядосана м му казва: „Ние знаем много добре какъв е Атанас и много добре знаем и ти от къде дойде“. И го изгледа враждебно. На Влади му се подкосиха краката и се свлече на стола, но все пак успя да промърмори: „Но той е дъновист!“ А кой бе Влади Симеонов? Влади Симеонов също идваше на Изгрева, Учителят го бе приел и бе в нашите среди. Свиреше на цигулка и дори един път той бе диригент на оркестър, който изнесе концерт за Учителя в салона на Изгрева. Влади Симеонов дирижираше оркестъра, а ние свирихме под неговата диригентска палка. Вие това ще го видите в направените снимки от онова време. След като свърши концерта Учителят нареди на всички да дадат по един плик, в който имаше по една банкнота пари. Аз като разбрах, че с тези пари Учителят ни заплаща, че свирим на Братството и пред Него, аз повече не пожелах да вземам такива бели пликове. Мариета, дъщерята на Бертоли се беше влюбила в него. В това няма нищо лошо. Когато си замина Учителят, когато тялото на Учителя беше положено в салона на поклонение, аз минавах редовно и сутрин и след обед, но понеже имаше голяма опашка от чакащи, то аз не се застоявах, но минавах мимоходом. Като минах така, идва Мариета, съпругата на Влади Симеонов и ме дърпа за сакото: „Атанасе, ела моля ти се да вдигнем Влади“. Отиваме с нея към тялото на Учителя, което е положено на бял одър за поклонение и какво да видя. Влади паднал и се проснал върху мъртвеца, върху тялото на Учителя и плаче ли плаче, ридае ли ридае безутешно. Вдигаме го ние, а цялото му лице е обляно в сълзи и както си бил положил главата върху тялото на Учителя, със сълзите си беше изцапал бялата риза на мъртвеца. Ние го вдигнахме с Мариета и го изведохме навънка, където продължаваше да плаче и ридае за заминалия си Учител. Аз го приех тогава като нещо естествено, на ученик, който ридае и плаче със свещен плач за своя Учител. Като видяха, че ризата на тялото на Учителя е изцапана от сълзите му, то приятелите спряха поклонението, изкараха всички от салона и Му подмениха ризата. Не мина година-две, Влади се отказа от Братството, отказа се от Учителя и стана комунист и стана партиен член. И ето сега пред всички той става и заявява, че аз съм дъновист. И то го казва на онези комунисти, които се криеха на Изгрева и си спасяваха живота като се криеха в нашите среди. Беше възмутително както за онези, които го слушаха, така и за мен. Но това не беше за чудене, защото цялата му фамилия беше такава. И брат му, и баща му бяха предани доносници на новата власт, пребоядисаха се, станаха комунисти, за да могат да виреят по-лесно, без много труд. Ето сега той непрекъснато повтаряше, че аз съм дъновист. А с това искаше да ме очерни, а той да стане бял и да бъде вода ненапита. Е, какво ще кажете за всичко това? Срещам веднъж Пеню Ганев, който бе освен учител, но и фотограф и ми се оплакваше, че при него дошъл лично Влади Симеонов и поискал от него да унищожи онези негативи, където той се бил заснел с Учителя на 7-те Рилски езера до извора. Пеню Ганев отказал да ги унищожи, но обещал да не ги разпространява. Влади се плашеше, че ще го видят на снимка с Учителя и ще се компрометира пред новата власт. А тогава той бе диригент на Пионерския симфоничен оркестър в София. За своята работа получаваше държавни награди и много аплодисменти в чужди страни, където обикаляше с този оркестър. Комунистическата партия смяташе, че това е нейна заслуга, че е отпуснала държавни средства, за да се поддържа и обучава такъв оркестър. А всички бяха забравили, че това са деца, които ги е раждала българска майка юнашка. И още нещо. Всички бяха забравили онова, което изрече в своето Слово Учителят: „Аз ще ви направя музиканти и като музиканти ще ви изпроводя и изпратя по света, за да можете чрез музиката си да разпространявате Словото Божие!“ Та Учителят в крайна сметка ги изпрати всички тези музиканти да свирят по света. Но понеже българското съзнание бе напоено със Словото на Учителя и всеки българин, който отиваше по света и свиреше музика от класически автори, то чрез своят двойник влизаше в звука извлечен от своите инструменти в онези необикновени тонове на класическите автори. Но и прибавяше онези вибрации, които слизаха от светлината на тяхното съзнание, влизаше в техния двойник и чрез двойника се източваше и излизаше под пръстите им извлечената мелодия от техните инструменти. Всички аплодираха майсторското изпълнение на оркестъра. Усещаха, че чрез неговото изпълнение са получили нещо, от което са се нуждаели и за което са копнеели. Техните възгласи не бяха аплодисменти за изпълнението на оркестъра, а бяха благодарност от онова, което бяха получили техните души в съприкосновение с оркестъра. Това беше именно за това, което бе казал Учителят. Те носеха в съзнанието си неосъзнато влияние от Словото на Учителя. А Влади Симеонов се покланяше и събираше аплодисментите. Така седят нещата. Дори по-късно един брат отишъл при сина на Пеню Ганев - Петърчо и пожелал да му извади снимки от негативите на баща му. Петърчо по онова време беше студент от консерваторията, а Влади бе професор и се страхува от него да не го изключи. Затова когато трябва да извади онази снимка гдето Влади и Учителят са застанали един до друг на Рила като Влади се покачил и седнал на един голям камък и главата му стърчи. То Петърчо на снимката изважда само образа на Учителя, а отрязва главата на Влади, който е стърчал една глава над Учителя. Получила се снимка с Учителя застанал до ученик с отрязана глава. Ето това ако не е символ на реалност и действителност - то здраве му кажи. Голяма работа бе тази снимка- говори и плаче едновременно.

10. ОБЩИЯТ ТАВАН НА ДОМА И ТРИТЕ ПЪТЯ НА ИДЕАЛА Аз познавах Василка Иванова още от гр. Айтос. По-късно тя дойде да живее на ул. „Опълченска“ 66 в дома на Петко Гумнеров. Тук тя помагаше на сестра Гина Гумнерова в домакинството и тя переше дрехите на Учителя. Тук, в тази къща Учителят е престоял до 1928 г. Тази къща е строена по турски тертип, т.е. по турски модел. Сега се казва къща-близнак. Каквото има от едната страна, такова има и от другата страна. Между двора при такива къщи има една малка вратичка наречена „комшулук“, за да може да се преминава от единия двор в другия. Такава вратичка с неостъклено капаче има и на тавана, където покривът е общ. Василка ми разправяше този интересен случай, който се отнася за Георги Димитров, който с майка си, със сестра си и брат си а живели от другата страна, в другата половина на тази къща. Георги Димитров е комунист и е представител на Третия Комунистически Интернационал. Според сестра Василка Учителят имал положително отношение към Георги Димитров и специално към комунизма като идея, която граничи с религията като същност. По онова време се започва гонение срещу комунистите и дошли от полицията да го арестуват. Един ден Георги Димитров отваря този капак на тавана и влиза вътре в другата половина от дома при Петко Гумнеров. Слиза долу от тавана, отива при Учителя и Му казва: „Ще може ли да запазите тези материали?“ И му подава една папка с книжа. Учителят извиква Василка и й нарежда: „Василке, повикай еди коя си сестра, облечете този човек с бяла женска шапка на главата, бос по налъми с дълга женска рокля, ще го хванете под мишница от двете му страни и ще го изведете на сто метра от църквата „Свети Георги“. Двете сестри са готови, а Георги Димитров е преоблечен като жена. Учителят се обръща към него и му казва: „Отиваш веднага в Бургас и оттам през морето за Русия!“ Двете сестри го прекарват през улицата, а на двеста метра го поемат негови другари и го слагат в една затворена кола и го извеждат извън София. Пристига в Бургас, поставят го в една бъчва и по такъв начин той заминава за Русия. Ако беше останал тук, щяха да го убият както това направиха с другия му брат, който бе останал в София. Така Учителят спасява живота на Георги Димитров. Когато Учителят си замина приятелите изпратиха телеграма до Георги Димитров, за да разреши той лично Учителят да бъде погребан на Изгрева. Такова разрешение се получи и така Георги Димитров се отблагодари на Учителя, че му беше спасил живота. След време сестрата на Георги Димитров, която се казваше Елена също бе заплашена от арест и от смъртна присъда. Тя също се прекачва през същия таван, слиза при Учителя и Го моли за защита. Учителят пак нарежда на Василка Иванова, дават й бели дрехи, слагат й бяла кърпа и заедно с още една сестра я извеждат от дома. В онези години сестрите, които са посещавали Учителят обикновено са се обличали с бели рокли и на главите са си слагали бели кърпи или бели шапки. Понеже сезонът е бил такъв, че било студено, Василка си дава палтото, Елена го облича и така я измъкват от вратичката, в която влизат и излизат само последователи на Учителя. В джоба на палтото е имало тефтерче на Василка, в което си е правила и водила бележки от Словото на Учителя. Страхувала се не за палтото, а за бележника, че може да изчезне. Накрая й връщат обратно палтото заедно с бележника, а Елена емигрира за Русия по нелегални пътища. След 9.IX.1944 г. когато комунистите идват на власт, Никола Антов, който бе също комунист и който бе в братския съвет без да пита останалите самоволно подари домът на Петко Гумнеров на властта с цел да се направи музей на Георги Димитров. Когато стана процеса срещу братството 1957/58 г. Василка Иванова отиде при сестрата на Георги Димитров, която заемаше голям държавен пост. Тя беше директор на висшата партийна школа на комунистите. Срещна се с нея и поиска да помогне на Братството при съдебния процес срещу него. А тя отговорила: „За теб, Василке, мога да направя всичко. Мога да наредя да ти дадат апартамент и да го обзаведат. Мога да ти осигуря държавна пенсия като ятак, понеже спаси брат ми и мен. Но за тях, дъновистите, не мога да направя нищо. Тях ги очаква съд“. Василка се изненадала на предложенията на Елена и отвърнала: „Аз това съм го сторила в името на Бога и в името на Учителя, защото да спасиш един човешки живот, това е висше служение пред Бога. Друго такова служение не съществува на земята“. Казала това и си тръгнала. Василка до края на живота си живееше на Изгрева в една барака и приятелите я подпомагаха в дните, когато тя не можеше да плете с плетачната си машина, с която си изкарваше прехраната. Ето ви три примера за подражание. Всеки подражава на онова, на което се е посветил.

4. ПАРИ ЗА ТАКСАТА НА ОТХВЪРЛЕНИЯ СТУДЕНТ Започнах да свиря на виола в Царският симфоничен оркестър. Не след дълго получих стипендия като сирак от войната. Там служих и си отбивах войнишката служба. С една дума, там си живеех царски. А защо ли? Като виолист постъпих и в операта да свиря и получавах много пари. Но на това царско мое положение ми завидяха много хора. Не минава много време и ето Сашо Попов ми казва: „Атанасе, не може да си караш службата тук, да те обличаме тук като гвардеец, да получаваш пари като стипендиант и едновременно да се разхождаш в града като принц и едновременно да следваш. Трябва от всички тия неща да избереш едно“. Но аз започвам да му доказвам, че съм право поне за следването си: „Г-н Попов, не искам като вас да остана без образование“. Това го жегна много, обиди го и той се разсърди. След малко идва при мен Зарко Калудов, виолист-музикант, който бе секретар и казва: „Атанасе, нашият шеф е решил, че не можеш повече тук да останеш в Царския оркестър“. Казвам му, че ще го напусна, защото за мен е по-важно образованието. И така направих. Скоро след това ме среща един от комисията, която ме одобри за виолист и ми казва: „Атанасе, защо ти тогава мен ме заблуди с тази твоя ръка. Аз мислих, че ти ще станеш и ще бъдеш втори Паганини“. Той беше цигулар завършил във Франция. Аз имах много интереси и ги задоволявах и не се упреквам в това. Аз владеех еднакво цигулка, виола и контрабас. Аз нямах строго определена цел да стана Паганини. Ако имах, щях да ходя при Учителя, да Го питам за Неговият съвет и да търся Неговото съдействие. Аз се записах да следвам задочно, за да мога да се издържам с цигулката. Но за да се учи човек по онова време трябва да има настойник. На мене настойник беше Цанко Цанков, професор- композитор, който е съпруг на голямата певица Карин Цанкова, германка по произход, и които обслужваха като певица и органист католическата църква, където имаше орган. Орган тогава имаше в тая църква и в католическата църква в Русе. Други органи нямаше в България. И моят настойник проф. Цанко Цанков ми каза: „Атанасе, помисли, искам да направим един оркестър от 20-25 човека - щрай, лъкове без духови инструменти. Ще свирим в църквата, където аз свиря на рояла, но искам да бъде по-тържествено с този оркестър“. Аз бях много контактен и за кратко време събрах най-добри оркестранти. Сашо Околийски беше концерт-майстор. Той почина млад. Направихме оркестър и Сашо беше много доволен. Почнахме да свирим, салона се пълнеше, имаше и вънка хора, които ни слушаха. А католици имаха като хоби да привличат повече и повече посетители. Отивахме да свирим в 6 часа сутринта, а в 7 часа отивахме да закусваме. Понеже аз бях завербувал деца, които пееха в хора, с тях отивахме в сладкарницата на ул. „Дондуков“ и нали аз имах много пари давах им по една кифличка и по една боза. Това правех всеки път. Но ето сега идва друга развръзка на моят път. И тази развръзка не е случайна и тя се направлява от невидима ръка. Един ден разсилният на църквата ми казва, че Цанко Цанков и жена му като свирят и пеят получават по 30 000 лв. на човек, което прави 60 000 лв. месечно. А той е възмутен от всичко това, защото обикновено аз на него давах пари и той носеше за закуска по две тави кифли за децата. Казва ми разсилният: „Кажете му на онзи скръндза, да купи и той една табличка кифли на децата вместо вие да ги храните от джоба си!“ На онзи скръндза аз му подхвърлих, но той се направи, че не ме чува. И аз говорих със Сашо Околийски - концерт-майстора и той прие моята идея на другия ден да не свирим в църквата. Ние не отиваме на работа. Цанко Цанков се възмути много от мен и понеже беше професор в консерваторията и шеф, каза на секретарката си Стефка Трифонова: „Атанас, ако не се запише за редовен студент в най-кратко време“, а то беше срокът до края на август“, „да се изключи от консерваторията“. А моят настойник проф. Цанко Цанков е директор на консерваторията. Има власт. На следващият ден идва разсилният вкъщи, аз живеех тогава в бараката на Изгрева и беше много разтревожен. Той ме обичаше, защото аз го подпомагах материално като му правех подаръци и му давах за джоб пари. Казва ми, че директорът е наредил на Славка Трифонова да бъда изключен от консерваторията, ако не се запиша до няколко дни. Аз приех това нещо много отговорно, станах веднага и се приготвих да търся пари, защото нямах в момента. А през мене минаха толкова много пари, но аз ги пилеех за разни чудновати неща и работи. Дори не мога да си спомня кому и за какво съм дал пари. Спомням си, че преди десетина дена имах голяма сума, с която можех да си платя не една, а десет такси като студент. Но парите ги раздадох на този, на онзи за разни неща, така напълно безвъзмездно. Но сега се уплаших и се стреснах. Разбрах, че нещата се придвижват към драматична развръзка чрез онзи „другиго“, който ми беше познат от много отдавна. Значи тук шега не бива. Затова тръгвам аз да търся пари. Тръгвам при този, тръгвам при онзи, а на Изгрева няма никой, защото цялото Братство заедно с Учителя са на Рила. Това ми го казва една сестра, която я питам, защо никакъв човек не се мярка на Изгрева. Положението ми е отчайващо и драматично. Цялото Братство е на Рила и аз няма от кого да взема пари. Вървя и се спрях при чешмичката с надписа: „Мисли добре, храни се добре, работи добре!“ Чета тоя надпис и преди да помисля, реших да изпия една студена вода. Там имаше едно канче, налях го и на бавни глътки го изпих. Сега оставаше да помисля, какво да правя. Нали така гласеше надписа на чешмата? Ами какво да мисля? И изведнъж си казвам: Ако Учителят е тука, имам куража да искам от Него пари! Да, но сега всички са на Рила! Щом са на Рила, значи Учителят е с тях, на Рила. Продължавам да мисля, че само Учителят може да ми помогне. И започнах да усещам някаква сила, която започна да ме влече отпред и да ме тика отзад и ме насочи към салона. Аз тръгнах. Тръгнах и вървя към салона. Наближавам на десетина метра от него. Нещо ме кара да вдигна поглед и да го отправя нагоре към стаята на Учителя. И в това време става най-голямото чудо в живота ми. Както гледам към балкона виждам, как Учителят отваря вратата, излиза на балкона и държи един доста голям плик, щото да го видя отдалеч. Той ми подава със знак да се кача и да отида при Него. Аз се затичвам, за да Му спестя слизането и Той ми подава плика още дори не бях се качил горе на последното стъпало на стълбите, които водят към Неговата стая. Подаде ми плика и каза: „Рекох, парите са братски. Ако желаете, върнете ги!“ Аз нищо не отговорих. Целунах Му ръка смутен и слизам надолу по стълбите. Нямах търпение и още докато бях пред бараката на сестра Балтова отварям плика. Той не беше затворен и гледам вътре една банкнота от 200 лв. и една монета от 50 лв. Всичко 250 лв. - точно толкова колкото ми трябват за таксата. Таксата за следването беше голяма 2500 лв., но понеже аз бях сирак, на баща убит във войните, ме таксуваха като беден и затова трябваше да платя 10 пъти по-малка такса. Но ето дойде време да нямам пари да платя тази минимална такса. Тичам веднага, записвам се като редовен студент и така си спасих следването, защото моят настойник проф. Цанко Цанков щеше да ме изключи и то, че му направих забележка и той да купи веднъж кифли на децата със своята голяма заплата. Така, че аз сам си направих всичко и сам си докарах тази драматична развръзка. Сам си бях виновен за всичко. С такива мисли се върнах горе на Изгрева и ето ме отново съм застанал пред чешмата, за да утоля жаждата си през този августовски ден. Изпивам от канчето няколко глътки и погледа отново ми се вторачва в надписа на чешмата. А там, на стената на чешмата имаше барелеф с фигури: сърничка, която пасе, девойка, която чете и орел, слизащ от висините. Загледах се в орела, с разперени криле, който каца и тутакси си спомних, че този орел е слезнал от Рила, за кацне на Изгрева и дойде и се вгради в тази чешма. И изведнъж ми просветна нещо в главата. Нали Братството беше на Рила и Учителят беше на Рила? Откъде се взе Учителят и как пристигна, за да ми помогне и предаде плика с парите? Отидох и се разпитах насам, натам. Никой не бе виждал Учителя. Всички ми казаха, че Той е на Рила с Братството. А аз преди часове получих лично от Него плика с парите, чух думите Му, целунах десницата Му и Той бе за мен тук, физически и духом. След някой и друг ден пристигнаха братята и сестрите заедно с Учителя летуващи на 7-те езера - Рила. Разпитах първо брат ми Гради, а след това и останалите и разбрах, че Учителят през цялото време е бил при тях на Рила. Аз бях слушал и други такива случаи разказани от много братя и сестри, когато Учителят е изпращал от Изгрева да отиде някой на ул. „Опълченска“ 66, да вземе нещо или да донесе нещо в дома, в който е пребивавал Учителя до 1928 г. Онези, които са отивали там, за да изпълняват поръчката на Учителя и когато са чукали на вратата, вратата се отваряла и лично Учителят ги е посрещал и им е давал онова, за което са дошли. А разстоянието от Изгрева до този дом е към 15 км и Учителят не може да ги превари нито пешком, нито с файтон. Това бяха онези случаи, които бяха за нас чудновати и ги разказвахме само на верни приятели. Защото щяха да ни се смеят и подиграват. Затова аз започнах да разказвам този случай на приятелите и той стана известен като случая с таксата, която е трябвало да бъде платена и заради която Учителят с мисълта си и с вътрешния си взор е видял моята нужда и се е притекъл в най-подходящ момент. Но другото не смеех да го разказа, за да не ми се смеят. А това бе, че през това време, в този ден и час Учителят бе на Рила с Братството. Дали Той прелетя с крилата на онзи орел, който бе изписан на чешмата, аз не мога да кажа. Това знание е още недостъпно за нас. Учителят казва, че когато усвоим знанието, което е дадено в Словото Му, ще минем в четвърто посвещение, а това означава, че небето ще отвори своите врати и знанието небесно ще се втече в нас. Чак тогава можем да преценим и да кажем: „Ето така и по такъв начин Учителят се е пренесъл от Рила, за да дойде в онзи миг и да връчи плика с парите на Атанас Минчев, за да си плати таксата за редовен студент“. За мен, онова което не бе чудо, ме невидимата ръка на Учителя, който ми помагаше и която напътваше онзи „другиго“, който да се намесва в подходящ момент, за да ме насочи в новият ми път.

АТАНАС МИНЧЕВ (8.08.1914-29.05.1993 г.) 1. ВДОВИЦА И СИРАЦИ ОТ ВОЙНИТЕ Роден съм в с. Каменар, Бургаска област на 8 август 1914 г. Баща ми имал нива до манастира „Свети Георги“ в Поморие и там на нивата съм се родил. Баща ми е бил строител на къщи, а майка ми домакиня. Били сме четири деца, от които две са умрели. Останали сме двама - аз Атанас Минчев и брат ми Гради Минчев, които досега още сме живи. Баща ми като строител имал е проблеми с работници и мама му казва: „Кольо, я събери твоите братя, а те били четирима братя и една сестра и работете заедно, чужди хора не ви трябват“. А според това, което съм чул, дядо Минчо, който умря при нас, в нашата къща, бил баща на баща ми, бил прокълнал тези деца: „Да се чуват, но да не се виждат“. И тая съдба като че ли ги постигнала. Случва се, че баба Станка умира и той дядо Минчо сам човек е останал. Мама убеждава татко ми да приберат всички братя и сестрата при себе си, правят една строителна бригада и работят заедно в Каблешково, където съм почти расъл, това село близо до Каменар на два километра, е половината строено само от баща ми. Даже преди 20-30 г. когато отивам да обиколя родния си край минават през Каблешково, разглеждам където съм расъл, където баща ми е минавал и ето едно дете ме спира и вика: „Един дядо те вика“. Обръщам се, дядо Костадин, този, който вижда в мене баща ми. Поздравяваме се и той пита: „Вие не сте ли на Колю син?“ Казвам: „Моля ви, кажете ми нещо за него, защото не го помня. По какво ме познахте?“ „Същата походка, същите ръце, същата фигура. Имам да му давам пари. Той ми построи къща и не можах да му се отплатя“. Казвам: „Дядо, аз не съм атеист, горе на небето ще му плащаш с лихвите. Сега пари имам“. Така се разделихме и двамата с едно хубаво чувство. А баща ми е убит при първите куршуми на Балканската война. Мама през деня е на нивата, а вечер като ни нахрани сяда да преде, да плете и пее тъжни песни, плаче и пак пее тъжни песни и после весели. Аз бях вечно в скута й така сгушен и слушам как мама пее и това ме унасяше много и заспивах в скута й. Закърмен съм с песните на мама. И от тази музика и песен, която съм слушал в разстояние на години след време започнах да пея песните, които пееше мама - народни песни, че градски песни - ту тъжни, ту весели. А мама чудно пееше. Сутрин се събуждах от песента й и разбира се на креватчето ми и съм убеден, че от дете съм музикант, син на работник. Аз самия бях работник, успях да постигна тая музика, разбира се аз станах музикант, така да се каже аз станах професионалист. Свирех в оркестри. Само веднъж съм давал концерт в живота си. Станах музикант-занаятчия, но това е голям скок за селото. Аз съм зодия Лъв. Разбира се аз се отличавах от малък с устрем и това ми даваше самочувствие да се хвърлям напред. И още от малък учителят ми, който се казваше Янко Андонов ми помагаше. Той загина като комунист, убит в сливенския балкан и паметника му е в Поморие, в градската градина. Първият ми учител беше Янко Андонов. Той казваше на мама: „Маро, Атанас може да закъснее за училище, ваканцията може да бъде за него не два месеца или три, а повече отколкото на другите“. И мама ме пращаше, да кажем да паса коне главно, буйни коне в съседното село Бата. Те там 1/3 от хората са от Бялото Братство. А в нашия край, не знам, не съм проверявал, но имало е села като Горица например, цялото село е от Бялото Братство. И хората ми са разправяли, че нямат проблеми с данъчни плащания, с кражби и убийства. Всичко е редовно и аз си го обяснявам с това ново учение, което те са възприели. И от тази музика, която аз съм слушал в разстояние на години започнах да пея това, което пееше мама, народни песни, градски с текст много хубав - ту тъжен, ту весел. А съпругата на Янко Андонов, а мама пееше хубаво, чудно пееше, ми казваше: „Ташо, на този акт годишен за мъжа ми искам да изпееш една песен“. Защото аз като се разхождам, вървя и си пея и действително помня, че изпях песента „Тодоро, Тодоро, мари аталио, горска лудо- рио“ - весела селска песен, на годишен акт, помен за мъжа й. Помня, че с Гради бяхме в един клас, защото той беше останал. Но ние пеехме с него и за радост на родителите салонът се пълнеше с хора. Помня, че майка ми ме обличаше с нови дрехи и нови цървулки бели, аз се качвах на гърба на Гради и той ме пренасяше, когато е валял дъжд и беше разкаляно. Слизам от гърба му когато видя, че няма вече да се оцапам с кал. Даже Гради го командвах като че ли аз бях по-големият брат. Той ме слушаше. Така растяхме ние двамата. Мама ни оставяше в торбата хляб, навярно и сирене и ни оставяше, а тя отиваше на нивата. Мама хранеше или прасе или крава или магаре, които после продаваше. Иначе ние нямахме условия да се занимаваме с животни освен да ги храним и да ги продаваме по-късно срещу което получавахме жито. Помня, че къщата е направена от тухли висока колкото ръста ми и понякога прасето се изправило, дръпнало торбата и изяло хляба. Помня също как съм обикалял къщата и съм дръпвал черта до където съм стигал и на другата година гледам с колко съм пораснал. Мама ни разказваше как на фронта когато бил баща ми и нямало хляб, а той си бил идвал отначало и тя му била дала восък. Та когато нямало какво да яде той ядял восък. Та като съм чувал това нещо и когато е нямало никой на село и нямам с какво да се нахраня съм отивал на гроба на дядо Минчо, той беше вече починал, пък и от други гробове съм вземал остатъка от свещите и съм дъвкал восък. Освен, че съм дъвкал, но аз съм гълтал и самата свещ. Веднъж помня, че мама се връща вкъщи и като ни няма отива и ни намира заспали на гроба на дядо ми. Повече мене, защото бях по-малък. Гради като по-голям намираше начин да се устрои. Помня, че чешмата беше далеч някъде на 500 м от нас. Аз ходех редовно за вода и чувствувах как като пия и се измивам водата ми даваше живот. Не помня дори Гради да е ходил за вода. Мама ходеше с две менци, а аз с две стомни. Янко Андонов каза на мама: „Маро, тези деца имат заложби български, в Бургас откриват пансион за сирачета от войната, децата ти имат право да постъпят там“. Обаче Гради се разплака, хвана се за роклята на мама и не искаше да замине. Аз обаче отидох в Бургас в пансиона за сирачета от войната. Там имахме един директор-цигулар, който имаше дете на моя възраст. Той свиреше на децата и ме приемаше. Така аз станах като член от тяхното семейство. Даже ме благославяше, че аз не ям месо и ми помагаше. Чичо ни Драган ни пишеше редовно. Той напусна България 1915 г., но не можеше без нас. Когато отидох първи път при него в Белгия той ми разправя как е оцелял. Това е било през времето на Фердинанд. Всички братя са служили в една рота, което сега не е така. В същото време мама е с три деца и с четвърто бременна. От гробищата където ме е намирала заспал, от там изпраща четиримата братя на фронта. Те били млади, хубави, красиви. Предната вечер, този същия дядо Константин, за който споменах преди, той имал да дава пари, по обичай български, а той бил кръчмар, се събрали всички да се чукнат. Обаче дядо Минчо бил на друга маса сърдит. Дядо Константин казал: „Абе, Минчо, ела тук при децата си! Това е фронт, да ги благословиш“. „Да се чуят, но да се не видят“, пак повторил той, дядо Минчо. Обаче чичо Драган сложил в 5 чаши вино - за него и за братята си. Станал и казал: „Това нещо, което каза баща ни ние можем да го променим, зависи от нас“. И казва, ние си пихме виното, дядото не пи. Сложили му чашата на дядо Минчо. Не зная какви качества е имал, но той не пи. Чичо ми казва, че тръгнали през Лонгоза за Варна. Лонгоза пълен с вълци и чакали. Тъй наречения Хаин Боаз. Баща ми с манерка ракия и цветя. Драган, който е след баща ми беше красив, а другите са Луката и Георги. Баща ми казваше чичо бил тъжен, даже в очите му имало сълзи. Те хапват, пийват, стигат във Варна - кьошковете, гледат морето, корабите - пеш отиват. Дето се казва две денонощия или два дена и една нощ. Слизат, гледат, но чичо нещо му говори. „Хванах баща ти и му викам: „Кольо, ти нещо предчувствуваш? Но, казва, това е фронт. Никой не знае нищо. Но ако нещо се случи с тебе, и се прекръстил, аз поемам издръжката на семейството ти“. И казва чичо „на баща ти като, че му падна нещо от плешките. Така изправи се, заговори, върна се, седна пак до мене, прегърна ме, пи глътка ракия и яде от баницата, която майка ти направи. Аз приех, че изпълних една голяма задача. И да знаеш, Наско, първата пушка,която гръмна уби баща ти. Ами сега? Аз съм се заклел“. Разбира се те имат обучение нали и той бил подофицер чичо Драган, докато влязат във фронта. Това е в Румъния. Ами сега какво да правя и решил: „Да бягам. Ако остана в България жив, баща ти беше той бе майстора, ние носехме материала, ние през зимата коренихме дърва още не са платили чорбаджиите, защото от гората правят нива“. Тогава нямало багери. Какво ще правят четири деца? И решавам да бягам, но по-късно. Казвам на моите хора - войниците, това е било по-късно обаче, пак на фронта, но на гръцката граница. Отива, идват войниците, обаче той ги кара да емигрират, те се разплакват. Един казал, че неговата любима ще става майка и той трябва да се прибере в България. Другият казал, че баща му бил купил един чифт волове и той ще ги обучи да орат на нивата и ред други такива селски подробности. Никой не решава да емигрира. Сложил ризата си на пушката, седнал на един камък, което било знак, че се предава. Идват войници, арестуват го, слагат го на една каруца и го пращат на един остров. Той бил чувал, че всяка нощ избиват по няколко души българи, а на другите дават работа. Така ги устройват. Обаче българите ги убиват. Чичо ми казва: „Аз, за да се спася и да съм жив сега върху себе си аз имам физическо убийство“. И аз си обясних това, както ми разказваше един белогвардеец Коста Гнатюк - лютиер на цигулки. Живееше там където живеех аз с Гради и мама до парк-хотел „Москва“ в София. Ние бяхме във вилата, а той живееше до нас в една къща. Гнатюк много ме харесваше даже ме научи много неща в лютиерството. Познавам така от коя епоха е инструмента приблизително, мога да го оценя приблизително. Казва той, че като белогвардеец бил арестуван и ги избивали и то как. Той върви и един войник след него. Наближават някаква височина. Напред е тъмно като в рог. Само една пътека се очертавала. Като наближават височината, войникът сваля пушката от рамото и с приклада удря човека в гръб, човека пада в една пропаст и край. Това е за Гнатюк. А чичо ми Драган казва: „Аз се обръщам, войникът готов да удря в тъмното, но аз го хващам и политам с него в пропастта“ като го държи пред себе си като една възглавница. В случая, който е отпред бива убит, а другия, който го държи остава жив. Чичо ми по инстинкт усеща, че войникът ще го удари по главата и инстинктивно го хваща и го слага пред себе си като възглавница. Политат заедно надолу. Войникът се убива, а човекът зад него остава жив и здрав. Но преди да го арестуват войниците, той стои на камъка и чува гласа на баща ми: „Драгане, това което преследваш ще го имаш ако отидеш във Франция, Белгия, Люксембург“. Той знае, че просто следва една програмираност, макар че няма храна, но знае, че ще живее. Стои във водата, само лази под една скала, защото долу било река. Виждал се хоризонта далеч, на километри. Не се задавал никакъв кораб. Там е бил пътя Франция-Белгия. Най-после видял един кораб се задава и започнал да маха с една шапка. Тогава една лодка се спуща в морето, вече било светло, разсъмнало. Той търси някаква помощ. Лодката се приближава, той продължавал да маха. „Идва лодката, подават ми ръка, стъпвам в лодката и ме закарват в кораба. Карат ме в трюма на кораба, дават ми една лопата да хвърлям въглища, а пък аз всичко нам какво да правя“. Всичко се нарежда тъй както небето е наредило. Горе на палубата, собственика на кораба, който във Франция има мина, разнася въглища и него ден трябвало не зная колко курса да направи и който е долу трябва да работи и добре въглища да нахвърля, за да може кораба да развие максимална скорост и да може да се върне. Собственикът стои на палубата и гледа как барометъра се вдига необичайно. „Кой е долу, бе?“ „Ами един роб!“ Отиват, връщат се, разбират, че той е българин. А чичо ми имал само второ отделение. И аз след две години изпратих на чичо си документа, за да установи личността си. Той научава пет езика и става водещ. Собственикът го извиква и му казва: „Аз имам мина и искам да дойдеш да работиш при мене“. Така първоначално чичо работи в мината. Обаче Драган вади три норми. Нормата им била три златни франка достатъчни да може да преживее. Той го вика след няколко месеца и му казва: „Драгане, ти тука жени ли поддържаш? Какви са тия пари? Аз съм директор, взимам десет франта, а ти вземаш девет“. Тогава Драган му казал, че е дал обет и че поддържа семейство в България и му казва тогава. „Драгане, за да изпълниш мисията си ти не можеш да копаеш така, ти ще загинеш. Приемаш ли да станеш мой личен шофьор, ще минеш курса за професионалисти и ще получаваш не девет, но седем франта и пак ще храниш тия деца“. Тогава той взема диплом с отличен, завършва курса и става шофьор на чорбаджията. Този чорбаджия имал дете родено на моя възраст. Драган го нарича (макар че той има име), нарича го Атанас и го кръщава и почва да го вози в колата. Купува му разни лакомства и детето така се привързва към Драган, че само като спи не говори за Драган. Майката и бащата са възхитени, детето расте живо и здраво, няма болести, като китка в саксия расте. Взима му дрешки, взима му това-онова, учи го български най-важното. А мама в това време ми е взела пликове и писалка и ме кара всяка вечер да пиша какво съм преживял. Пак аз нали ходех за гъби из гората, бера диви плодове, вълк ме е гонил, ловя змии, после ги пущам на хорото. Имаше една мома Мара Кехайова, която като види змията припадна и се видяха колената и не можа да се омъжи заради това. Да се видят колената на мома бе голяма срамотия. Лоша работа тогава направих. Но после се омъжи и умря. Ловя змия пепелянка, сложа я на панталона си и тя хапе, дърпа и зъбите й остават на плата и после я пусна. Братята ми: последния Вълканчо го помня, но първия Стефчо не го помня. Двамата са починали, а ние с Гради сме останали живи. Така порасна Атанас. Драган праща редовно пари. Най-хубавия инструмент си купих, най-хубавия лък, най-добре се носех. Ските ми бяха най- хубавите. В Бургас карах гимназия. Чичо ми обаче ми пишеше така: „Наско, учи каквото ще учиш, но искам да научиш един занаят, да кърпиш обувки ли, панталони ли, но да имаш занаят независимо от твоята диплома“. Аз се учех много добре, абсолютно, мама предеше, работеше, но беше и шивачка. Аз й въртях когато шие и аз изучих занаята и сега мога да ти ушия каквото искаш. Като завърших прогимназия, пансиона го закриха и ни пратиха във Варна в пансион. Там имаше професионално училище, гимназия и търговска гимназия. Аз обаче постъпих в курса по шивачество. Нали искам да имам занаят. Там също учих музика, един италианец ме занимаваше. Вземах уроци, плащах си и т.н. Пансионът се помещаваше където е бившото морско училище, където Вапцаров е живял там. Сега там има барелеф. Едно време го нямаше. Директорът на училището, генерал Николов, един куц от войната човек, да се издокара пред цар Борис запланува една фирма, която после друг я довърши на пансиона, на която пишеше „Царство България, Министерство на войната, пансион за сираци от войните „Княз Борис Търновски“, обаче царя това не го знае, а намалиха храната на пансиона и от икономията на парите направиха тая скъпа фирма в Германия. Скъпа, тука е пренесена и преди да се монтира царя идва, поканиха го да дойде и генерала ни каза, че ще се ръкува с нас и ще ни пита за нашия баща и вие ще му разкажете. Аз като висок и красив бях знаменосец. Строихме се така една редица около 200-300 деца и генерала казва,като дойде царя ще ви пита за вашия баща, къде е загинал, на кой фронт и т.н. и като си тръгва ще му целунете ръка. Това става предния ден. Аз съм библиотекар на пансиона и там идваха, тогава имаше прогресивни момчета, които впоследствие, а пансиона беше военен, станаха военни и ги избиха след 9.IX.1944 г. Аз не исках да стана военен. Някои бяха комунисти, после много станаха и в ръководството на Политбюро. Аз останах жив. Те идваха вечерно време след проверката при мене. Казвам им: „Приятели, така и така каза директора. Моята майка така ме е учила още да целувам ръка на свещеник и на стара жена, а такава ръка, която пуши, смрадлива, аз не целувам. Разбира се а така решавам, а вие постъпете както искате“. И така на другия ден царя държи реч и тъй нататък и накрая започна да пита за убитите ни бащи. Казвам аз какво е било, но ръка не целувам. Гледам генерала, промени си образа. Втория след мене не целува, третия също. А един възпитател Цончев се казваше, много ме обичаше, защото бях изпълнителен. Още не сме се прибрали, той идва и казва: „Наско, трябва веднага да изчезнеш от тука и кажи за къде да ти дадем билет“, а те ни даваха бланков билет, безплатен за отиване и връщане. Дават ни например да отидем да видим майка си в София и се връщаме, а на мен само да отида без връщане. „Директорът те изключва за вечни времена и трябва да напуснеш Варна.“ Аз веднага решавам както, че някой ми диктува - за София. Дават ми билет за София безплатен. Слизам на гарата, виждам трамвай №1, качвам се, пътувам из града и където завива трамвая искам пак да се върна обратно на гарата, за да се върна вечерта. Плана ми е начертан в главата. Слизам, оглеждам се, за да се върна после пак. Една стара жена носи картини с рамки и стъкла, едва се превива. Аз се намесвам и й казвам: „Искам да ви помогна, да ви пренеса картините“. Тя казва: „Нямам пари“. Казвам: „Не желая пари, искам да ви помогна“. Взимам аз тежките картини. Тя върви напред, аз след нея, минава покрай входа на семинарията и влиза в един квартал, квартала на дъновистите. Беше Вълчанова. Тя живееше където е сега вилата на Огнян Дойнов, имаше къщичка малка. После се запознах с нейната дъщеричка и т.н. Гледам у тях нещо с американ направено, а то било параван на двора, за да се къпят. Аз бях изпотен и тя ми казва: „Вземи си един душ, сине!“ И влезе вкъщи и извади дрешки, чисти, бели и казва: „Това са дрехи на синът ми, който е в затвора“. Той бе комунист и го ликвидираха. Но тази жена беше втора майка за мене. Пита ме какво да яда. На двора имаше легло. Така легнах, починах си, успокоих се и гледам една двуколка и на нея един голям бидон, каца, около стотина литра. „Видях, че си много работлив, виж там ония тополи и ми посочи към ловния парк. Там има чешма на Диана ад. Ако отидеш и донесеш едно бъчве тука ще направиш една голяма услуга и ще ти се плати.“ Викам: „Майко, аз ще отида без да ми се плаща. Ти ме облече и нахрани, какво повече от това.“ Отивам аз надолу и тичам, нагоре дърпам на нея най-напред, после на други бараки и така 15 пъти се върнах. Много се изморих. Лягам, даже не вечерях от умора. Сутринта, а аз спях навън, намирам на леглото си един плик пълен с пари. Тя взимала по 15 лв. на буре. А пък тогава помня, че маслото струваше 40 лева. Значи с две бурета и половина ще купя един килограм масло и ще го ям цял месец. И викам: „Майко, пари нямам нужда. Това, което ми даваш е достатъчно. Само ще ми помогнеш в едно отношение. Аз съм дошъл тук от Варна, да отида при Негово Величество цар Борис III“.“ А-а, това е много лесно“. Виж тук тая гора, посочи ми Враня. Изгревът е най-високото място на софийското поле, а Враня е бившия дворец на Фердинанд. Отивам аз при караула и му казвам, че идвам от Варна където се видях с царя преди три дни и сега искам да го видя. Той вдига телефона и пристига един полковник без шапка, хваща ме за ръка и ме води и ще ме качи на втория етаж. В тоя момент царя слиза долу облечен с военни дрехи без шапка. „Ваше Величество, преди три дена вие бяхме във Варна. Аз бях знаменосеца и не ви целунах ръка по инструктажа на генерал Николов. Сега съм уволнен от пансиона и от всякъде, а моят баща загина за родината“. Той ме прегърна много бащински и това беше третата ласка, която аз получих след майка ми, тази жена и царя. Разказах му всичко за пансиона на сираците. Той каза на полковника: „Напиши му билет за Варна“. Дадоха ми бланков билет и аз постоях още малко при тая жена и си мислех как програмирано се движих като любимец на боговете. Едва се разделих с Вълчанова. Отивам във Варна, онази табела, за която гладувахме е махната. Няма табела „Княз Търновски“, децата ме вдигат на ръце. Станало нещо фантастично, обаче аз казвам на Цонков: „Тука не мога да остана повече“. Пък през ваканциите нали, като дете от пансионите, на село ни изпращат. Така напуснах.

46. ЛЪЖАТА И ИСТИНАТА След 9.IX.1944 г. както всички знаят бяхме организирани в организацията на Отечествения фронт. За председател на нашата организация имахме един човек на име Стефчо Николов. Той не беше от братството, но беше много симпатичен човек. Живееше на Изгрева. Той посрещаше като всички Стефановци на Стефановден, третия ден на Коледа. Аз реших да ида да му честитя именния ден. Реших обаче да ида късничко, когато всички гости са си отишли. Отидох като му носех някакво подаръче. Не щеш ли тъкмо седнах и пристигна брат Елиезер с жена си Мариана. Посрещнаха ги и седнаха. По него време бях без работа, а брат Елиезер беше на виден пост в някакво министерство, но точно кое не зная. Идваха да го вземат с джипка от Изгрева. Обърнах се към него с молба, ако може да ида някъде да поработя, защото съм останал без работа. Той се обърна към мене с думите: „Вие дъновистите...“ и започна да ми чете някакъв морал. Оставих го да се изкаже и след това му казах: „Брат Елиезер, дайте да се разберем кой е дъновист и кой не е. Аз израснах на село и още като малък започнах да чета списание „Житно зърно“. Нямаше книжка от списанието, в което да няма статия от брат Елиезер. След това излезе вестник „Братство“. Същото нещо. Преместих се да живея на Изгрева. Най-напред брат Борис Николов ми отстъпи бараката си за въглища, която почистих и приспособих за живеене. Тогава брат Борис Николов, брат Елиезер Коен, Георги Радев, после Николай Дойнов, това бяха едни от най-видните хора в братството. Само че Николай Дойнов беше учител някъде из софийските села и идваше от време на време в София. За сведение на всички, най-много съвети съм получавал от брат Елиезер. Всички отиваха на работа, а вие учехте тогава. Аз като запитам нещо и вие, за да ме поучите отваряхме тефтерчето и ми казвахте: „Ето какво казва Учителят за това“. После в София веднъж на едно събрание някой от писателите на Изгрева искаше някаква промяна да се прави в списанието и във вестника. Аз пак бях „Ганчо“ нали, станах и казах, тъй като някои не харесвали както били написани сп. „Житно зърно“ и в-к „Братство“, че били написани по селски, аз казах какво мисля, че те са написани за българския народ. По селата, по колибите там би трябвало да го разберат, а пък учените, тъй или иначе, те и без това го разбират. Даже някои ме похвалиха после, че съм се изказал така, а пък сега, аз съм дъновист, а вие не сте, така ли?“ В това време жена му Мариана се обади. Така, така взе нещо да говори срещу дъновистите. Рекох: „Добре бе, сестро, вие що щете в България, що щете на Изгрева?“ Тя отговори: „Ама аз съм обиколила цяла Европа“. Викам й: „Обикаляла си цяла Европа, ама що щеш тука сега на Изгрева? Кой седеше при Учителя на колене, кой поднасяше на Учителя чай, кафенце. Нали вие бяхте? А сега брат Гради ще бъде дъновист, а вие не сте!“ Така че как да ви кажа, ей така си преживяхме един животец и аз после го чух, че Учителят бил казал: „Юда сега ще дойде с висше образование, нали?“ Това го чух. Колко е вярно не зная. Казаха ми, че брат Елиезер се бил отказал от Учителя с декларация на ОФ-събрание. А председателя ли или някой друг от големците тогава му казал: „Ти още като дете си израсъл в това братство, те са те издържали и в последния момент ти се отказваш от тях. В такъв случай и от нас може да се откажеш“. Нещо такова, но подробно не мога да ви кажа. По-късно ми попадна един протокол на комунистическата група на Изгрева, точно за тези неща: Кой и защо се отказва от Учението и Учителя. Сега го оставям, за да го публикувате. Това е за изпроводяк от брат Гради от тази епоха. Епоха на Лъжата и епоха на Истината. А Истината е в Словото на Учителя Дънов - Всемировия Учител Беинса Дуно. Амин. Членове на групата Р.П. (комунисти) в кв. Изгрев, Vl-ти район Данов, ком ПРОТОКОЛ-ДЕКЛАРАЦИЯ Днес, на 13 септември, ден четвъртък в полунощ 1945 г., кв. Изгрев, Vl- ти район - София. Партийната група на Р.П. (к) в четвъртък имаше заседание последно, на което присъствуваха следните редовни членове: Никола Антов - председател на Vl-ти район ОФ, Никола Георгиев - секретар на партийната група, Иван Илиев - председател на ОФ в кв. Изгрев, Желю Ганев - секретар на ОФ в кв. Изгрев, Влад Пашов, Георги Йорданов, Кина Петкова, Милка Георгиева , Пантелей Карапетров, Колю Драгнев, Тодор Пецанков, Стефчо Николчев, Гинка Николчева, Генчо Делейски, Райна Г. Делийска, Георги Райоков, Желю Митев Рачев, Мария Методиева, Тинка Василева, Йордан Георгиев, Толко Г. Тилев. Нередовни членове: Христо Минадов, Колю Келифарски, Таню Митев Георгиев. Съвещателни гласове: Елиезер Коен, Иван Мих. Василев, Тодор Михайлов Василев, Руска Иванова Василева. Анкетна комисия: Серафим Георгиев и Надка Христова, делегирани от Р.П. (к) Vl-ти район. Заседанието се откри от секретаря на групата Никола Георгиев. Същият предложи да се избере председател, за да води заседанието и секретар за изработване на протокола. Първият бе избран: Стефан Николчев, а втория бе избран: Мария Методиева. Събранието предвещаваше буря, която пролича веднага с даването думата на Генчо Делийски, същият започна с разни обвинения върху брат Антов: Строго се държи в партийната група, отишъл много на дясно, защитавал богатите - фашисти в братството, бил двуличен. Жена му Райна Генчова Делийска също го обвиняваше; така двамата се редуваха с измислени обвинения. Стефан Николчев и жена му Гинка Николчева също го обвиняват, както и първите. Елиезер Коен, на когото бе дадена думата, веднага се нахвърля върху брат Антов, като го обвинява, че не е изпълнил партийния си дълг, защитава гнездо фашистко, бил двуличен, превишил си правата като натупал Хр. Миндов, като предлага да бъде изключен, независимо от това поставя ребром въпроса: Дъновизмът е религия и опиум за народа, като така, всички партийци трябва да се определят тази вечер: Който е за дъновизма да се откаже от комунизма, като дъновистите-комунисти следва да напуснат групата, щом не се отказват от дъновизма, същите се считат за изключени. Същият Елиезер Коен даде пред брат Антов и нас следната ДЕКЛАРАЦИЯ „Аз, Елиезер Коен заявявам, че разбрах, че съм се заблудил в Учението на Петър Дънов и се отказвам публично от него, защото Дънов е фашист, учението му е фашистко, то рекрутира фашисти, вие сте всички гнездо фашистко, трябва да ви избесим и изгорим.“ Брат Антов взе думата, същият на дълго и детайлно даде обяснение и отхвърли всички обвинения, които са дело на устроен шантаж на завист и лична неприязън, с изключение случката с Христо Миндов, който в отбрана го натупал. Причината за недоволството от Антов на Генчо Делийски и съпругата му е следната: Делийски, като се почувствувал партиец, веднага определя Йордан Бобев за фашист, взема кирка и мотика и започва да му събаря бараката, като го изпъжда от мястото, щото бил фашист, обаче брат Антов, в качеството си на председател на Vl-ти район на Оф, заставил Делийски да спре изпъждането на Бобев, като му определили и място за живеене, състави комисия, която оцени дърветата и пр. на 6750 лв., които му бяха веднага броени. Вторият, Николчев е пак недоволен затова, защото брат Антов също в качеството си на председател на ОФ Vl-ти район, поиска сметка за вещите на заминалия Иван Атанасов, респ. цигулката, която и до ден днешен не я е върнал, та по тези лични неприятности създадоха шантаж. Брат Антов зададе въпрос на Елиезер Коен: Учението на Петър Дънов религиозно ли е или окултно-философско? Коен потвърди, че е религиозно. Брат Антов даде обяснение, че Учението не е религия, защото имаме няколко молитви и никакви догми, завърза се диспут между брат Антов и Коен. Брат Антов обясни още, че Учението е Учение на добрия свещен живот. Учителят навсякъде в беседите си говори и е поддържал славянството - единството между тях, всичко да поддържаме ОФ, хармония с Р.П. (комунисти). Обръщайки се към Коен с пръст му посочва към него с думите: „Ти си обиден, защото просветния комитет не ти даде такива права, каквито искаше, затова напусна Братството, озлобен до крайност, целиш отмъщение, независимо от това, ти си, който рекрутираше фашисти и ако има някой такъв то ти си виновен, защото ти редактираше „Житно зърно“, там прокарваше германската политика (нац.социализъм), независимо от това, чудя се, как не те е срам от Учението на Учителя когато две хиляди пъти си му целувал ръката, изял си поне двеста самуна хляб, изцери те от онази лоша болест, лежа на гърба на Братството до вчера, а днес си враг-отмъстител.“ Брат Влад Пашов доказа на Коен, че той написа рецензията на германския окултист Бо Ин Ра, вдъхновител на Хитлер, единственият окултист, оставен от Хитлер в Германия и че Учителят не го признаваше, а ти, Коен, го наложи и му издаде книгата, въпреки че Учителят не даваше. Елиезер Коен каза, че един дъновист не може да бъде и комунист, затова Антов трябва да се определи и всички други около него, това поддържаха и брат Иван и Тодор Мих. Василеви, в резултат на което брат Антов даде пред всички ни следната ДЕКЛАРАЦИЯ „Аз, Никола Антов, не се отказвам от Великото Бяло Братство, не се отказвам от окултно-философското Учение на Учителя П. Дънов и ще го следвам във вековете, също не се отказвам и от комунизма, защото тези две идеологии се допълват, нищо не ми пречи да бъда дъновист-комунист, затова ще продължавам да работя и им помагам респективно за прокарването на Оф правителствена програма.“ Към тази декларация дадена от брат Антов се присъединиха следните братя и сестри: Никола Георгиев, Иван Илиев, Желю Ганев, Влад Пашов, Георги Йорданов, Пантелей Карапетров, Милка Георгиева и Кина Петкова. Към декларацията на Елиезер Коен се присъединиха следните лица, а именно: Стефан Николчев, Гинка Николчева, Генчо Делийски, Райна Генчова Делийска, Христо Миндов, Тодор Пецанков (гледача), Колю Келифареца, Таню Георгиев Митов, Тилко Г. Тилев, Георги Райков, Колю Драгнев, Йордан Георгиев, М. Методиев, Тинка Василева, Иван и Тодор Михайлови Василеви, Руска Иванова Василева. Групата се раздели на две както следва: Първата водена от брат Антов, която не се отказа от Братството и не се отказа и от комунизма, като ще продължава да работи за него - респ. Отечествения фронт за прокарване на платформата му. Същата група бе в западната страна на клуба, обърната с очите на изток. Втората, водена от Елиезер Коен, се отказа от Братството като заяви, че ще образуват отделна група, без дъновистите. Брат Антов възрази, че тази група ще бъде терористична и не е съгласен да има такава. Анкеторът - Серафим Георгиев - председател на Vl-ти район на Р.П (к) заяви, че са достатъчни обясненията, затова ще трябва да ви се съобщи становището на партията по отношение на вашата група, както следва: РЕШЕНИЕ Разтуря се групата на Р.П. (к) в кв. Изгрева, като крайно недейна, неотговаряща на установените условия. Двете идеологии дъновизъм и комунизъм са несъвместими, като така от днес нататък групата престава да съществува и всички нейни членове се считат за изключени. Онези от вас, които искате да членувате в Комунистическата партия трябва да подадете декларация, че се отказвате от дъновизма и минат в съседна група в кв. „Ц.Йоанна“. Тук на Изгрева няма да има група. Брат Антов заяви, че се подчинява на партийното решение, но ще обжалва решението в онази част, дето се казва, че дъновист не може да бъде комунист, когато тези две идеи се допълват. Активната дейност на комитета на Оф Изгрева - дъновисти-комунисти Записани и събрани по заема на свободата - 2 500 000 лева За помощна организация събрани - 150 000 лева За войската - 120 000 лева За югославските деца - 130 000 лева За югославската акция - 25 000 лева За l-ва бълг. армия за подаръци и др. - 50 000 лева За болниците и фронта събрани - 35 000 лева Независимо от това, женското дружество изпрати на фронта: чорапи, пуловери, ръкавици и др. разни подаръци, сладкиши и др. Също събра за югославската акция разни дрехи, почисти ги, изкърпи. Посрещнахме общо Червената армия, настанихме ги на квартири с всичките му нужни като инвентар и др. Женското дружество посреща три пъти l-ва българска армия, болниците няколко пъти с храни и музикални номера и пр. Това е актив на другарите дъновисти-комунисти заедно със сестрите от женското дружество. Групата на Елиезер Коен се обявява от нас за противоотечественофронтовска, защото нито взема участие в дейност, нито пък дадоха нещо за горната дейност, както за заема на свободата и пр. Елиезер Коен ведно с жена му Мариана, обявяваме ги за пораженци в Оф и Братството, лично него за предател на Братството - Юда, проявен може би за втори път в новото време по нов начин. Тръгналите с него заблудени - неразумни, които са всички яли от хляба братствен, това се казва: храни куче да те лае. Настоящият протокол се състави в пет екземпляра, от които един се праща на седемчленния Братски съвет, втория на Просветния комитет, а третия на Женското дружество за сведение и вземане мерки спрямо тях. За Бюрото Председател: /п/ Н. Антов Секретар: /п/ Н. Георгиев /п/ Ив. Илиев Членове: /п/ Ж. Ганев /п/ В. Пашов /п/ Г. Йорданов /п/ Милка Георгиева /п/ Кина Петкова

45. ВРЕМЕ ЗА РАВНОСМЕТКА Мисля, че беше през 1966 г. От Паркстрой отидох в железниците да работя, но се разболях от лумбаго и ишиас в кръста. От болницата в София ме изпратиха в Станке Димитрово в ж.п. болница. Понеже беше много горещо през деня (беше лято), обичах да ставам рано и да се разхождам. Минаха два, три дена и по едно време главеният лекар-невролог, забравил съм му вече името и още един лекар, като влизам в стаята, нали се връщам от разходка, а стаята празна, болните излезли. Главният лекар казва: „Ето ние дойдохме и бай Гради пристигна“. Седнах при тях, да ми опишат заболяването. Главеният лекар ме пита първо, от къде съм се научил да нося такава дълга коса. Аз му отговорих: „Когато другаря Георги Димитров се върна от Москва ходих да го посрещна и го видях с дълга коса, което много ми хареса. От тогава реших да нося дълга коса“. Главеният лекар каза: „Хайде, не се занасяй ами кажи истината“. А те познавали Учителя. Единият лекар бил още момченце в Сапарева баня, а Учителят като се връщал от Рила или като отивал, отивал там на баня. Баща му бил военен. Учителят седнал така на една пейка, а детето се завъртяло около Учителя, седели с баща му значи на пейката ли какво и Учителят казал на баща му, че това дете ще стане учен човек. Така впоследствие той станал лекар. Главният лекар пък бил от Несебър. Аз също съм работил в Несебър. Имаше едно голямо блато, пресушаваха го там, а аз работех на дигата. Той също като бедно момченце работел там. И така тия лекари бяха разположени към мен и ми отпуснаха вегетарианска храна в болницата. Благодарение на това прекарах там много добре. Стоях един месец, след което ме изпратиха в Поморие на кални бани. И там стоях един месец. Лекуваха ме с хума, но не ни даваха да се къпем в морето, понеже водата беше хладка. Даваха ни само да се разхождаме край морето. В това време когато се разхождах се запознах с две девойки. Едната студентка, другата агрономка от Смолян. Първата живяла на Изгрева при вуйчо си Македонски, който живееше на Изгрева. Те пожелаха да си направим една обща снимка като застанаха от двете ми страни. След това ме върнаха отново в болницата в Станке Димитрово, защото имах още болки. В Станке Димитрово прекарах още един месец в болницата. Между другото ще спомена и това, че лекарят от Станке Димитрово ме помоли да поръчам паметник на баща му в село Владая, понеже на него отказали да му вземат поръчката. Аз пък бях познат с управителя и един ден отидох и поръчах паметника. След известно време, когато вече беше готов отидох и се погрижих за пренасянето му в Станке Димитров. Спомням си, че за пренасянето му чаках дълго време, от сутринта та чак до някое време след обед, да мине някоя кола, с която да мога да го пренеса. Значи след обед по някое време спря една кола, а той, шофьорът-собственик на колата ме видял, че чакам от сутринта и ме попита: „Ти какво чакаш?“ Обясних му какъв е случая и той ми помогна да пренеса паметника до Станке Димитров. Ще кажа още нещо за брат Йордан-шофьора. С него имахме доста разправии. Той беше зависим от някои „сестрички“. Веднъж от Тополица пристига група. Съобщават му да отиде на гарата. Той отива, натоварва ги, както и багажа им и ги докарва на Изгрева. Тогава спирахме при брат Бертоли. Дворът му беше голям, та имаше широко място за рилски багаж. Някои си оставяха там багажа и след това си търсят начин да се придвижат за Рила. Обикновено пътуваха до Самоков или Говедарци с автобуса. А пък те сега бяха възрастни хора - братя и сестри. Викам му: „Йордане, защо ти не ги заведеш?“ Защото той им каза, да си оставят багажа, а те да си търсят начин за пътуване с автобуса. Той започна да ми мънка нещо и аз му казвам, понеже той беше натоварен с багажа на братята и сестрите от Тополица. „Свалете всичкия багаж! Брат Йордан нека да си ходи където иска. Аз ще сляза и ще намеря превозно средство.“ Той ме погледна и вика: „Шега няма с брат Гради. Хайде, ще ги закарам“. И тъй както си беше натоварен камиона, така остана. После измисли, че трябвало да се качат няколко кафези с хляб. Викам: „Има място за кафезите с хляб, обаче от багажа няма да сваляш нищо. Направо брат Янко да ги поеме и да ги изкара горе на Рила“. Интимната мисъл на брат Йордан беше да сложи багажа на някои сестри, а да остави възрастните хора да си търсят превоз за Рила. А има да се ходи доста от автобуса на Гюлечица до Горския дом, за това нещо не иска и да знае. С брат Йордан сме пътували доста. Няма да забравя когато в по-първи- те години като тръгнем от Гюлечица нагоре, на няколко места камиона трябва да се изкачи по-нависоко, мястото е стръмно и брат Гради вземе някакъв камък, брат Йордан форсира колата и върви напред. Брат Гради тича след камиона и като види, че камиона ще спре вече, слага големия камък. Що спомени имам, с кого ли не и специално с брат Йордан. Понеже стана въпрос за брат Бертоли, Господ светлина да му даде, той си замина вече нали, но той нямаше къща още първите години на Изгрева. А точно срещу мен имаше една стая на пловдивчани. Там живееха Митко Сотиров, в съседство Гита Стратева и там имаше една стая недовършена и той я взема под наем. Понеже аз работех тогава при него той ми каза: „Гради, вземи направи стаята“. Нали ще ми плати човека за нея. Почнах аз първо мазилката, после трябваше да правя дюшемето, но нали под дюшемето трябва да се сложи сгурия. Брат Иван-каруцаря докара 3-4 коли сгурия обаче времето се случи едно такова, че валеше през ден, през два така и брат Бертоли вика:“ Като видиш, че ще вали дъжд сгурията ако е вън ще я внасяш, като не вали ще я изнасяш и ще си бележиш. Аз ще ти плащам за това нещо“. В това време аз помощник нямах. Брат ми ми беше помощник, да не ходи да лентяйствува тук-таме, за което му плащах надница. И тъй, като видим, че ще вали дъжд, аз си работех, брат ми вземе внесе сгурията. Добре, но стана така, имаше една сестра Йорданка, която работеше в града. Тя живееше в братските стаи. Като казвам братски стаи имам предвид, че от Пловдив няколко души братя се бяха събрали и си бяха построили една такава дълга къщичка с няколко стаи. Там живееше сестрата с момиченцето си. По едно време брат Иван докара две коли въглища за сестра Йорданка. Но гледам, времето се разваля, ще почне да вали дъжд. Викам на брат си: „Вземай количката и дай да прекараме въглищата на сестра Йорданка. Там имаше бараки за тая цел. Пренесохме въглищата, дори бяха останали още някоя количка и започна да вали. Сгурията остана неприбрана и стана само вода, нали. Дъждът беше силен и в това време пристига брат Бертоли от града. Той разбира се нищо не знае за въглищата и като видя сгурията започна да се кара: „Ти голям чиляк пък малко акъл имаш“ (той говореше повалено, нали беше италианец). В това време, там имаше мои близки младежи, като чуха това нещо, почнаха от тоя ден да ме подиграват с тия думи. Както и да е, минаха няколко дена, направих всичко, нали, както и дюшемето. Седнахме един ден така на пейката с брат Бертоли и му казвам: „Брат Бертоли, искам да те питам нещо“. „Ами, кажи“, каза той. „Представи си, че си на мое място и правиш тука стаята вместо мене. И в това време пристигат въглища за сестра Йорданка. Ти ми плащаш за всяко внасяне и изнасяне на сгурията, а сестра Йорданка, аз от нея никога няма да взема пари. Въглищата са две коли. Гледам, че вали дъжд и вземаме количката и пренасяме въглищата и в това време като вали измокри и сгурията. Вие ако бяхме на моето място кое щяхте да пренесете - въглищата или сгурията?“ Той помисли, помисли и каза: „Въглищата“. „Ами аз също направих така, а вие като се разтревожихте за сгурията ми казахте: „Голям чиляк, малко акъл имаш“. Тук живеят много хора. Има от братството, но има и други, които не са от братството, както казват - намерили село без кучета. Та имаше най- различни. И сега какво, излиза ми прякор“. И брат Бертоли се извини. Ама прякора ми остана. За сведение събирахме се у брат Игнат Котаров, брат Колю Нанков и аз. Те също са работили при него и го упрекваха като работодател, че не постъпвал както трябва. Казвам им: „Вижте какво, тъй или иначе вие все пак сте расли при родители. На брат Колю баща му е бил търговец, богат, брат Игнат - също, нали, учил е, но аз от дете досега като брат Бертоли работодател не съм имал. Много съм бил хокан от брат Бертоли, обаче като мине половин - един час, ден ли какво, гледам го как бащински гледа на мене. По него време се продаваше много боза и като работим на някоя постройка той ще извика бозаджията и ще каже: „Дай на това момче половин кило боза“. Добре, но докато оня налее, той вика, дай му едно кило, той е голям човек, да пие. Та като брат Бертоли друг работодател не съм имал през целия си живот. Той имаше добро мнение за мене, понеже цялата група от работници бяха все шопи и много го лъжеха. Първоначално към мене беше на особено мнение обаче впоследствие се обърна на 180 градуса и аз останах един от най-близките му хора до последния момент, докато си замине. Преди това, по едно време ме запита: „Гради, ти знаеш, че издавам списание „Житно зърно“ в Париж“. Викам: „Добре, какво пишете в него?“ Той ми отговори: „Само работи от Учителя, от беседите“. Добре, но минаха се няколко години той пак ме запита: „Гради, какво ще кажеш, тука има много братя и сестри писатели, искат да им пиша някои работи, да ги поместя в списание „Житно зърно“. Ти какво ще ми препоръчаш?“ Аз помислих малко и му казах: „Брат Бертоли, ако мен питаш, освен това,което си карал до сега и си писал, продължавай да пишеш само това, което е от Учителя. Защото тука има много писатели и ти на едни ще приемеш, на други ще откажеш и ще си създадеш врагове после, ще те гледат накриво - недоволни“. И той като ме погледна, вика: „Гради, много съм доволен от преценката ти. Аз ще продължавам по същия начин“. Слушал съм някои братя и сестри да казват, че брат Бертоли бил изнесъл златото на братството в Париж и там си живее. И аз, понеже не познавах Париж, не познавах живота там, нищо не смеех да кажа, обаче впоследствие се нареди, когато отидох в Белгия при чичо си, минах през Париж и имах възможност на отиване и на връщане да седя там по три дена. Там преспивах в квартирата на брат Бертоли и видях в каква квартира е живял той. Аз бях изненадан, все едно, че живее между хулигани. Там живееха разни черни, араби, качваха се по прозорците му, чукаха по стъклата. Видях при какви трудни условия е живял и работил. После мисля, че на два пъти се случи да бъде неделен ден със сестра Анина, дъщерята на брат Бертоли. Тя приготвяше обед и по едно време пристигат братя и сестри да помагат и подготвят списание „Житно зърно“. То е напечатано, нали, но едни го опаковат, други му слагат адреси и на другия ден сестра Анина натовари една количка със списания и аз вземах количката, минаваме през булеварди, широки улици, отиваме на пощата да предаваме списанията и видях какъв труд са положили и полагат и какъв товар са носили години наред на своя гръб. А тука, нашите „братя и сестри“ мислят, „брат Бертоли яде златото на братството в Париж“. Ще ви разкажа и един друг случай от моя живот. Бяха дошли гости - сестри от Париж. Когато стана време да си тръгват, те ме помолиха да им взема билети за връщане. Спомням си, че те ми дадоха валута, която смених в хотел „Рила“ и с парите им купих билети по железниците със запазени места. Отидохме на гарата да ги изпратим. Пристигна влака макар и със закъснение, обаче се оказа, че няма никакви места. От София трябваше да прикачат вагон, обаче нямали вагони. А на гарата чакаха около четиридесет души чужденци, които трябваше да пътуват със същия влак. Аз отидох при кондуктора, после при началник влака, но ми отговориха, че нямали вагон. Аз им казах тогава, че ще отида при началника на гарата. В това време дойдоха заинтересувани чужденци, които щяха да пътуват и се присъединиха към мен. Така ние образувахме една група, която отиде при началника на гарата. Запитахме началника защо няма да прикачат вагон, но той потвърди, че нямат вагон за прикачване. Тогава за му отговорих: „Какъв началник на гара сте, щом не можете да наредите да се прикачи един вагон?“ Той ми каза, че от Белград ще прикачат вагон. Викам: „Значи нас ще ни управляват турците и сърбите ли? Защо тогава продаваме билети на чужденците със запазени места? Ние трябва да покажем нашето достойнство! Аз не мърдам от тука и отивам да легна на релсите. Докато не прикачите вагон, няма да стана, нека ме прегази влака“. През това време се свързали с Министерството на транспорта и уредили въпроса с вагона. Прикачиха един вагон, в който се настаниха пътниците и всеки зае мястото според билета си, но влакът тръгна с два и половина часа закъснение. След 2-3 дни отидох при началника на бюрото. Там имаше няколко души посетители. Зададох въпроса на началника: „Като продавате билети за чужбина подсигурявате ли местата за пътниците? Какво участие взима бюрото и прави ли връзка с влака?“ Тогава той ми отговори, че при няколко дни се наложило да прикачат един първокласен вагон, понеже в момента нямали друг. Викам: „Като няма други, конски вагони ще прикачите може ли така да се излагаме пред чужденците?“ Веднъж бях във Владая, в санаториума и влязох в аптеката да си взема някакво лекарство. Аптекарят като ме видя ме заприказва и каза, че ме познава от Рила. Той бил дошъл там когато съм бил в магазина и аз съм му услужил нещо - направил някаква покупка. Ще кажа нещо за брат Колю Келифареца. Това беше след 9.IX.1944 г. Той беше малко своенравен. Веднъж като раздаваха купони за храна, той ми гледа златния пръстен на ръката и някой ми прошепна, че чул да казва: „Колю ще ти счупи пръста, да ти вземе пръстена“. А Колю раздаваше купоните. Викам: „Вместо да ми счупиш пръста, ето ти пръстена“. А той: „Ама аз така на шега“. Та такъв спомен имам от него - на някои бе шега, а за мен голямата истина.

39. ИГНАТ КОТАРОВ Ще ви разкажа за Игнат Котаров, един брат, който заслужава да му се обърне внимание още повече, че беше един от първите братя, с които се засрещнахме на Изгрева, още при първото ми идване в София. За сведение когато той говореше за Учителя казваше дядо Петър. Брат Игнат живееше в къщичката на брат Георги и Васил Константинови от Русе. Разказва ни веднъж той, аз ходех често при него понеже живеехме наблизо, че една вечер си бил легнал много късно. Та казва: „Тъкмо съм заспал и сънувам дядо Петър идва и ме мушка в ребрата леко. Събудих се, но полусънен пак заспах. След малко идва втори път, отново ме мушка в ребрата. Аз пак се събудих, обаче сънен не обърнах никакво внимание. Пак заспах и по едно време идва дядо Петър и вече не ме гали, ами като ме мушна здравата в ребрата и ми показа масата. Събудих се аз и запознах да мисля какво иска да ми каже. А ние вечерта имахме партийно събрание, писахме протоколи едно друго и си викам: не остава нищо друго освен, ставай Игнате и както са протоколите на масата, вземай ги и ги бутай в печката. Друго какво, не зная какво друго би могло да значи. Изгорих протоколите и пак си легнах. На разсъмване чувам да се чука на вратата. Като ставам, гледам полиция, няколко души полицаи. Като влязоха, мене ме дръпнаха настрани и започнаха да правят обиск вкъщи. Търсиха навсякъде. По масата, в чекмеджето, на леглото, под леглото, навсякъде. Не намериха нищо. А аз в това време си викам на ума: „Брей, ако бяха намерили протоколите, това щеше да бъде край с мене“. Брат Игнат работеше в метеорологичната служба до радио София. Една вечер след 9.IX.1944 г., когато затъмнявахме, той излиза да провери барометрите и си светнал с батерия. Но тогава ставаха често бомбардировки и патрулите от войската го забелязват. Той им разправял защо е светвал, но понеже имало противоречие едното с другото, на другия ден се събират в партийното бюро и уволняват Игнат дисциплинарно. Така той останал без служба. Един ден неговия директор ли, началник ли, не си спомням вече отивал в Министерството на външните работи при някакъв голям началник. Когато влязъл в канцеларията на тоя голям началник, последния го запитал: „Какво прави Игнат Котаров?“ Началника на Игнат учудено го погледнал и си казал на ума, от къде ще познава Игнат? Но казал, че Игнат са го уволнили дисциплинарно. Големия началник подскочил: „Вие не знаете с кого имате работа бе, как може да го уволните!“ И разправил как Игнат го е снабдил с лична карта на времето, нали тогава нямаше паспорти, а към Етрополе имали такива служби от където можели да получат лична карта с друго име. „Та той ми спаси живота, защото аз бях в чужбина и дойдох в България, нямах лична карта. Какво ще правите не зная, но да го върнете на работа.“ Началникът на Игнат излиза от Министерството и като вървял по ул. „Граф Игнатиев“ ли къде, среща Игнат и му казва: „Абе, Игнате, ти защо не ни каза това и това?“ Игнат махнал с ръка и му казал: „Не се занимавам с тия работи!“ Добре, но началника му казал: „На еди коя дата, в толкова часа ще имаме партийно събрание. Моля ти се присъствувай на събранието“. „Добре“, рекъл Игнат. Отишъл на нея дата, събранието се състояло и Игнат бил възвърнат на работа. Когато било привършило вече събранието Игнат станал и казал: „Когато живота ви висеше на косъм, вие пикаехте по лопушките и мислехте, че майките ви пражат яйца. Какво знаете вие?“ (Това нещо лично ми е казал Игнат.) Той беше приятел на брат ми. Беше особняк. Съпругата му Лиляна доста си била теглила с него. Той е от Стара Загора и е от рода на Петър и Марин Камбурови. Веднъж например бил впрегнал жена си в плугчето да оре. Учителят не веднъж му е спасявал живота. Понеже често ходеше с къси гащета Учителят веднъж щял да го бие или го е бил, това лично го бил видял брат Петър Филипов. След като си замина Учителят, много пъти съм имал срещи с големци, пък и наши братя и сестри и съм казвал: „Ако Учителят желаеше, можеше да има най-хубавата вила в България. Той имаше под ръка всякакви майстори зидари, мозайкаджии, изкуствен мрамор. Той можеше да има една от най-хубавите леки коли. Даже като бяхме на Рила и дойдоха французи от Франция Му донесоха една много хубава палатка. За сведение влязохме само да я разгледаме както се разглеждат музейни ценности. Учителят нито веднъж не се приюти там. Той си имаше бялата палатка и нея си ползваше. А тая имаше спалня, отделение като кухничка, имаше коридорче, но какво стана с тази палатка не знам. И на много братя и сестри виках: „Златото и парите, за които съдиха брат Жечо Панайотов и брат Борис Николов и ги пратиха в затвора, това беше всичко в ръцете на Учителя. А Той живя толкова скромно. Аз не зная и не съм чувал да е имало поне един квадратен метър на Негово име. Той живя на Изгрева или както казваха „лагера на Бялото Братство“ или „лагера на дъновистите“, но Учителят не е притежавал нито педя земя. Та ние на яве проверихме идеята за безкористния живот, за когото сега говорят комунистите.

38. ВИЛА ПОД НАЕМ През време на войната липсваха сирене, масло и други някои продукти и аз почти всяка събота или неделя вземам колелото и обикалям шопските села около София. Една вечер (събота) сънувам сън, че отивам в Бургас в семейството на Сийка и Димитринка Калканджиеви, сестри на брат Иван Калканджиев. Аз бях много близък с тях. Посреща ме Сийка, Бог светлина да й дава, тя си замина, и ме въвежда в стаята. Гледам на сред стаята нещо като нар покрито на височина на една операционна маса, но покрито с една черна покривка. Сийка ми казва тихичко: „Майка ми спи“. „Как ще спи“, викам, тука нали... И гледам черния плат посипан с прах, като че от месеци спи. И отместих плата откъм главата й, да й видя лицето. Тя в това време ми каза (спящата): „Гради!“ „Нали не виждаш“, й казах аз. „Познах те“, казва, „по гласа“. Пък аз въпреки, че тихо говоря, тя ме чула. Аз се почудих... На другия ден отиваме с брат ми до Горубляне и оттам, брат ми остана на улицата с колелото докато аз се обадя на един мой приятел, с когото служихме запас като войници. Отивам и заставам пред портата им. Къщата им беше в дъното на двора. Двора беше голям, затова започнах да викам. Извиках няколко пъти, но никой не дойде да ми отвори портата. По едно време гледам, идва една жена откъм площада. Там имаше една групичка жени и казва: „Извинявайте, вие Гради ли се казвате?“ „Да“, отговорих. „Ами имаш ли в Сливен братовчедка?“ Викам: „Имам братовчедка, Веска се казва, но тя е в Сливен“. Тя беше заварена. Чичо Георги се беше оженил за друга жена, понеже първата беше починала. Значи Веска беше дъщеря на втората жена на чичо, която била вдовица. А аз съм ходил много пъти у тях на гости. А пък леля й и вуйчо й на Веска работят в Елин Пелин. Той беше майстор в тъкачната фабрика. Те били ходили в Панчарево на баня и се връщали от там и аз като съм викал, Веска ме познала по гласа и казала: „Лельо, това е бати Гради“. „Иди да го видиш“, рекла лелята. „А, мене ме е срам“, казала Веска. „Иди ти.“ И лелята идва. Та така се видяхме с Весето. Значи сънят ми ми подсказа, че ще се видя с някого. После отидохме в Елин Пелин, Казичене и оттам си завързах големи връзки с тия хора, та често пъти ходех да си купувам масло, сирене и други продукти. Та как ме позна Весето по гласа... Нямало Господ, нямало провидение, не се ли потвърди сънят ми? Понеже тъкмо говорих за масло и за сирене се сетих за следното. Бях наел една вила под наем от една жена на име Мара Попова. Един ден отивам при нея и й разправям как си купувам сирене, масло и други продукти. Там бяха сестра й и дъщеря й. А дъщеря й, за сведение страдаше от туберкулоза белодробна и тя ме помоли да й купя сирене и масло и аз като ходих, купих й. Тогава парите бяха евтини - за три хиляди лева. Всичко беше скъпо. Занесох й ги. Като ги занесох, сестра й пак беше при нея. Те живееха в центъра до Военния клуб. Там беше вегетарианския ресторант. На ул. „Шейново“ ли, „Шипка“ ли? Дъщеря й също беше там. Предадох й ги. Казах: „Хазайке, струват три хиляди лева. Ако нямаш пари, да ми дадеш разписка, да бъде срещу наем“. Тогава мисля, че плащах за вилата 1000 лева месечно. „Гради“, каза тя, „в момента хем нямам пари, хем кочана съм го дала за заверка във финансовия отдел“. Чаках аз месец, два, три и вместо да получа разписка за платен наем, получавам призовка да се явя в съда за неплатен наем за три месеца. В това време аз пък бях мобилизиран и се чудя какво да правя и питам там съдии и други какво да правя. Те ми посочиха един адвокат, който бил магистър по тия работи. Не си спомням вече името му. Отидох при него, платих таксата, която се заплаща предварително и почти стана време за гледане на делото и аз отидох отново. Имаше един, два дни до гледане на делото и той вместо да ми каже нещо във връзка с делото, извади папката и парите, които му дадох и ми ги върна. Викам: „Абе, другарю, какво ще правя, има един, два дни до деня на делото?“ „Не ме интересува, не мога да ви гледам делото“. Аз вземах папката с делото и отидох в съда. вървя разтревожен по коридора с папката в ръка и гледам един възрастен човек с брада. Той ми каза: „Войниче, какво си се отчаял толкова много?“ Викам му: „Така и така, утре ще ми е делото, вземах един адвокат, той нали беше известен адвокат, но ходих сега при него и той ми хвърли и папката, и парите“. Човекът ме погледна и каза: „Ела при мене“. Заведе ме в кафенето. В съда нали има кафене. Седнахме и човека прегледа документите и каза: „Аз ще ти гледам делото“. Викам: „Ами аз нямам време да търся свидетели!“ Той отговори, че ще има грижата за всичко, този човек се казваше Козаров, запомних му името, той живееше в Княжево. Много добър човек, който ми помогна в един тежък момент. Минаха един, два дена и се явихме на съд. Той успя да отложи делото. Друго не можеше да се направи. Понеже беше есен и като влезе зимния сезон нямат право да ме извадят от жилището ми. Впоследствие след като се гледа делото се наложи съдия-изпълнител да дойде да ми прави опис на вещите. Пристигат те с хазайката Мара Попова. А пък брат ми беше в Чехия тогава. Снаха ми от притеснение лежеше болна. Те дойдоха и описаха гардероби и други някои вещи и си тръгнаха. Излязох да ги изпратя до автобуса. Тогава имаше вече автобус до Дървеница от града. И пред съдия- изпълнителя, казвам на хазайката: „Абе, хазайке, как можахте да направите това нещо, да ходим да се съдим? Аз за три хиляди лева ви доставих сирене и масло за болната ви дъщеря, а вие вместо да ми благодарите, на всичко отгоре ме съдите за неплащане на наем. Като дойдох у вас, вкъщи беше и сестра ви и дъщеря ви. Исках ви разписка за платен наем за три месеца срещу закупените от мен продукти, а вие казахте, че нямате пари, а сега ме давате в съд“. Тя ме гледа, гледа така и вика: „Вие тия работи ми ги подарихте“. Аз в отговор й казах: „Съгласен съм, да съм ви ги подарил, но да бяхте някоя млада девойка, а вие сте по-възрастна от майка ми, чак на вас ли ще подарявам тия неща“. В това време дойде автобуса и те се качиха в посока към града. Добре, но дойде зимния сезон и тя нямаше право да ме извади от квартирата, но и аз трябваше да платя още три хиляди лева. Впоследствие се оказа, че тя била голяма партийка по земеделска линия. Била земеделка. Нерде, нерде Попова земеделка. После научих, че и вилата й била построена по нечестен начин, с кражби, все по тая линия, ограбили някакво семейство. И тъй аз й платих три хиляди лева, мина зимата и после си излязох от вилата. Ще ви разкажа едно преживяване, което имах в тая вила. Един съботен ден се глася в неделя да отида на Витоша. Вечерта сънувам сън, че една сестра Недялка Калпакчиева, сестра на Райна Калпакчиева, с която кореспондирах когато бях на фронта, ме среща на полянката на Изгрева. Точно в средата имаше стълб с една лампа и отдолу пейка. Като ме видя Недялка, хвана ме за главата и ме целува и по едно време аз се отместих и какво мислите, устните ме болят. Каква целувка беше та толкова да ме заболят устните. На сутринта се чудя на съня си. За пръв път ми се случва такова нещо и на физическия свят, и на сън. Изобщо не мога да разбера каква беше тази целувка. Пък взеха, че си отидох на Витоша и все си мислех за съня. На връщане, като пристигнах точно до бараката на брат Борис излиза един брат от провинцията и като ме видя, вика: „Брат Гради, у вас стана пожар. Изгоряхте“. Като ми каза така аз изтръпнах целия. И веднага се сетих за целувката. „Е“, викам, „каквото е станало, станало, изгорели, изгорели, няма какво“. Като излизам от Изгрева край бараката на сестра Балтова, гледам вилата си стои на място, не е изгоряла. Но като пристигам виждам, наистина е станал пожар. Брат ми запалил кюмбето в банята, а имаше и бойлер. Включил и него и излязъл с детето на разходка. Тя беше малка тогава дъщеря му Мими. Юлия-жена му беше в болницата. Ама наклал той кюмбето много хубаво. А до нас имаше войскова част и те гледали, че от целия покрив на вилата излиза пушек, обаче няма пламък. В това време мама била на беседа, а брат ми смятал като се върне да изкъпе детето и после с него да идат в болницата при Юлия. Като се връща от разходка, гледа целия багаж от вилата изхвърлен вън на двора. А какво било. Като изхвърлили целия багаж от вилата, един войник, който бил до банята и нещо удари в стената и какво става, точно където е печката, кюмбето, бойлера, всичко това от години наред е нагрявало. А там е било стаичка направена с летви. Отвътре летви измазано и отвън пак летви и измазано и това никой не знае. Нито хазаите, нито ние. Години наред там е тлеело и станало като въглен и понеже брат ми бил напълнил много хубаво кюмбето, там се зачервява и се запалват летвите и почнало да кади. та и това нещо преживях. От пожара само тази стеничка пострада. Ние после преместихме кюмбето настрани, замазахме там и така се оправи всичко: Та с тая вила имах доста неприятности. За да вляза да живея в нея аз бях изхарчил 40000 лева за ремонт, тъй като в нея са живели германски войници. Вилата беше в много лошо състояние.

33. ДУХОВНО ПОДВИЗАВАНЕ НА ИЗГРЕВА Веднъж отидох при Учителя и Му казах: „Учителю, много ще ви моля, когато трябва да свърша някоя работа на брат или сестра от Ваше име, пратете някой да ми каже, че Учителят го праща. Защото мнозина използват Вашето име като ми казват: „Гради, Учителят каза да ми направиш еди какво си“. Просто не ми оставят никакво свободно време, нали?“ Същите може да лежат по цял ден, обаче идват и искат да им услужа, а те не се сещат, че трябва понякога и те да помагат. Така някой път се налага да почистим салона, но никой не се сеща за това. Веднъж мисля, че беше за Петровден. Салонът трябваше да се изкърпи и боядиса. Брат Христо-брадата, не си спомням повече името му, той беше бояджията, беше много трудолюбив и тих човек. Всички столове бяха в трапезарията, пианото и рояла завити с книги и т.н. Мисля, че наближаваше вече празника, но нямаше кой да почисти салона. А трябваше да бъде готов, нали ще се държи беседа. Аз минах един-два пъти и гледам, никой не се залавя за работа. Слязох в града и вземах три четки за миене на дюшеме, направих една рамка от желязо, сложих дръжка, сложих две-три тухли отгоре и тъй както търкахме някой път мозайките, почнах да търкам най-напред от сцената. Никога не бях виждал друг път салона толкова изцапан. Но брат Христо не беше виновен. Нали трябваше да се направи хубав ремонт на салона. Понеже беше много горещо, аз бях най-напред по риза, но после махнах и нея. По едно време изнасям боклука навън и гледам Учителя с няколко сестри - сестра Теофана, сестра Катя Грива (баш сестричките, които много работеха „духовно“ и обичаха да седят край Учителя). Като минавам, чух Учителят да им казва: „Ние не препоръчваме да се работи голо, ама като няма кой да почисти салона, хайде на брат Гради ще му разрешим“. По едно време, нали трябва да се почистят прозорците? Йордан-шофьора, който имаше работилница на мястото на ген. Стоянови и поправяше някои коли, миеше ги и т.н. пристигна с една помпа и маркуч и започна да мие отвънка прозорците с маркуча. В това време, аз пък нали съм вътре и чистя, гледам, почва да тече вода по стените, които са измазани - под прозорците. По боядисаното станаха черни пътеки. Излязох навън и му викам: „Брат Йордане, извинявай, но това не е автомобил, който да е херметически затворен. Ела да видиш отвътре как тече вода и разваля боядисаното!“ Той обаче не ми обърна внимание и продължи. Аз се прибрах в салона. И тъй като влязох по едно време слушам една сестра изпищя. Като се обърнах, видях сестра Цветана Симеонова,която почистваше картините вън от салона. Брат Йордан не бръсне ни картини, ни мазилка, почва да пръска и картините и по едно време като излизам и по бай Ганювски като му зашлевих един шамар... Той си събира така ръцете, да почне да се боксира, обаче нищо не ми направи и отиде на полянката. Аз си продължих работата, но наблюдавам, дали няма да се върне с някоя тояга. По едно време гледам, той приближи до салона и аз излизам и му казвам: „Брат Йордане, много извинявай, че те ударих така“. А той отговори: „А, няма нищо, аз трябваше да послушам“. Та братя и сестри, така ми е минавал живота през най-хубавите ми години. Случка след случка, преживявания подобни безконечни. Веднъж Учителят ме извика и каза: „Рекох, трябва да се поправят клозетите, защото са много разнебитени“. Тогава поканих брат Николай Дойнов - брат на Борис Николов, който беше по него време без работа. Той работеше известно време паркет, после малко мозайка, но повече паркет. Той дойде. Решихме с него да поправим най-напред братския клозет, който беше на мястото гдето живееше брат Боев, но отначало, а не там където си замина. Почнахме да поправяме. Чукаме, правим, струваме, трябваше да отлеем и малко бетон, нещо такова, да не изтича водата навън. Идва брат Иванов Манол и се развика: „Какво ще правите?“ Аз му казах, че Учителят е наредил да поправим клозетите. Той се обърна и се провикна: „Ако на Учителя Му трябват клозети, да си ги направи на братското място. Тука забранявам да правите!“ И аз казах на брат Николай, че няма какво да се караме, да се бием, да си вървим. Оттам отидохме при клозетите в траповете, където беше брат Иван-каруцаря. Започнахме там да поправяме. Поработихме, но стана обед ли какво беше, върнахме се и като искахме пак да продължим работата си, изведнъж се появи брат Колю Келифареца. Той живееше наблизо там, а беше много своенравен и като започна да вика, та работата идва до бой. Не можем да се разберем. Чудим се какво да правим. По едно време се обърнах към брат Иван-каруцаря, а брат Лулчев в това време седи от страна и наблюдава без да взема някакво участие. Тогава се обърнах към брат Николай и му казах, да си вземаме багажа и да си вървим. „Тук“, викам, „зад гърба на Колю Келифареца има друга сила...“ Така че и от там се прибрахме. И не си спомням вече, дали беше тогава или по-късно, но казах на Учителя: „Учителю, така и така се случи“. Учителят каза: „Добре“ и нищо повече. Така клозетите останаха непоправени и разнебитени. Веднъж казах на Учителя: „Учителю, да вземем да изкопаем тука някои канавки и да прекараме водопровод от кухнята до Вашата стая? Ще направим една малка шахтичка за водата, която се разлива .защото се измъчихте!“ И наистина, беше цяло мъчение да се носи чиста вода нагоре в стаята на Учителя и после нечистата да се смъква надолу с кофа. Много често няма кой да хвърли водата от Горницата (така се наричаше стаята на Учителя). Той нямаше нито чешма, нито канал, да не говорим за баня и тоалетна. Учителят ме и слуша, погледна ме и каза:“ Рекох, ще ми завидят. Няма нужда да ми правите нищо“. За сведение, отначало Учителят е ползвал общите тоалетни, а много по-късно, когато бива построен „парахода“, където живееха стенографките, та след това бива построена тоалетна и баня. А първите тоалетни са били чак долу, където е ул. „Жолио Кюри“. Друг път Учителят прави някой да ме извика и аз отидох при Него. Като отидох, Той ми каза: „Брат, есента вече дойде, пък и зимата идва след нея, а комина ми нещо не е в ред“. Касаеше се за комина в приемната стая. Тя имаше комин, който излизаше от стаята и продължението беше една ламаринена тръба, от която течало. Отговорих: „Добре, Учителю“. Вземах стълба, качих се, направих всичко каквото трябваше и после слязох. И това беше може би едно от последните извиквания от Учителя да Му поправят нещо. Трябва да ви кажа, че обстановката в стаята на Учителя беше най-обикновена: легло, маса, няколко стола, гардероб и приемната,където Той прекарваше повече от времето си, също беше съвсем обикновена. Тя не се е отоплявала добре и Той често е сядал до печката и си е покривал нозете с одеяло. За сведение, Учителят изпращаше на брат Георги Куртев по две-три дамаджани, които да напълнят с вода от „Чортленския извор“. Изпращаха от София празна дамаджана и я връщаха пълна по железницата. Добре, но веднъж брат Георги Куртев бил много зает и дал дамаджаната на брат Слави Иванов, който бил съсед на брат Георги Куртев, да напълни дамаджаната. Но водата не течала, а капела като сълза. Омръзнало на брат Слави да се бави толкова много и отишъл на минералната баня, налял от водата, занесъл дамаджаната на гарата и я предал във фургона за София. Учителят получил дамаджаната чрез някой брат, който отивал на гарата за тая работа. Обаче не минали десет-петнадесет дни и брат Куртев получава от Учителя писмо, в което пишело: „Георге, когато ще ми изпращаш вода, искам лично ти да ми я наливаш“. И брат Куртев си казал, какво ли е станало сега и извикал брат Слави и му казал: „Абе ти, я ми кажи, какво стана с водата? Не сме се виждали, не си ми казал?“ И брат Слави, хъка-мъка си казал. Видяло му се пълненето на дамаджаната с чортленска вода много бавно и напълнил дамаджаната с вода от минералната баня. Брат Куртев му казал: „Ами може ли така, аз те помолих... както и да е“. С това се потвърждават думите на сестра Милка Периклиева, че „Учителят вижда от близо и далеч“.

31. ГОДЕНИЦАТА През есента на 1941 г. работех в пристанище Сомовит и често пъти отивах до Русе. В Русе беше седалището ми, от там получавах пари, материали и между другото се виждах на беседи със сестра Катя. Със сестра Катя се бях запознал в София още през 1932 г. у сестра Мария-шивачка (роднина на сестра Веска. Последната получи в последествие апартамент благодарение на това, че гледа леля си Мария преди да почине.) Сестра Катя идваше често у сестра Мария. За сведения сестра Катя беше медицинска сестра. Тогава работеше в София. Но тя се беше преместила от София в Русе като милосърдна сестра и идваше на беседа. С нея идваше и една друга милосърдна сестра на име Елена Попова, тя пък от Русе. Двете живееха заедно. С течение на времето ние станахме близки и така на няколко пъти ходихме на „Свирчовица“ на братското лозе и един ден като разговарях със сестра Елена, тя ми вика: „Брат Гради, аз вече станах вегетарианка. Щом ти си вегетарианец, защо и аз да не стана вегетарианка“. За сведение, сестра Елена беше учила в американския колеж в Ловеч, но когато баща й починал трябвало да напусне колежа и тогава постъпила в немското училище в Русе, което и завършила. В Русе обикновено нощувах у брат Петър Филипов. Веднъж ще пътувам сутринта от Русе за Самовит. Станах много рано, нали ще пътувам и като отидох на пристанището гледам така една позната фигура. А то беше студено и тя с балтон, ръцете й в маншон от бяла кожа и кога гледам, то сестра Елена. Викам й: „Какво правиш тук?“ - „Дойдох да те изпратя“, отговори тя. Аз й казвам: „И тая хубава, вчера бяхме заедно там със сестра Катя“ - те нали живееха в една квартира заедно, „днеска ще ме изпращаш. Толкова ли беше необходимо?“ Качих се аз на кораба, отидох в Сомовит и на другия ден ли какво, получавам телеграма, да отида в Русе. Аз се чудя какво става. А тя просто така, на шега ли какво, пак да ме виждала. Отивам в Русе и й казвам: „Може ли такова нещо, аз съм на работа, която трябва да довърша до нова година, да я предам, нали?“ Както и да е, мина това и един ден, може би след няколко дни Елена ми казва: „Гради, аз съм много самотна. Баща ми умря, майка ми също, нямам никого. Имам един брат, но той не се интересува от мене. Ако искаш, да се съберем, да прекараме живота заедно“. Аз я погледнах така и й казах: „Сестра Елена, аз ще питам първо Учителя. Каквото каже Учителя, това ще сторя“. Тя се съгласи. След няколко дена, като отидох в София, попитах Учителя и Той ми каза: „Тя, любовта годява хората, любовта ги жени!“ и нищо друго. Аз почаках малко, дали няма да ми каже още нещо, но Той нищо не каза. Целунах Му ръка и на другия ден ли какво заминах за Русе. Русе беше за мене все едно квартал Младост с центъра на София. Когато исках си пътувах, имах карта, нали? По Дунава, по железници, където желая. Като се върнах в Русе се срещнах с Елена и й казах: „Аз бях при Учителя и Той ми каза, „че любовта годи хората, любовта ги жени“ и мисля, че с това нещо Той си даде съгласието“. Мисля, дали не беше същия ден или няколко дена след това ли какво, пак се видяхме и тя ми каза: „Хайде да се поразходим и оттам ще минем покрай гробищата, да ти покажа гроба на баща ми, на майка ми“. Викам: „Добре“. Обикаляхме там, разхождахме се и като стигнахме гробищата, но преди да ги стигнем още минаваме край казармите и тя се спря за един момент и ми каза: „Брат Гради, искам да ти кажа нещо, което рано или късно ще го научиш. По-добре да го научиш от мене, отколкото от чужди хора“. Отговорих: „Добре, кажи го“. Тя ме изгледа така и каза: „За сведение, аз съм излъгана от мъж“. Понеже аз държах много на морала и в момента й казах: „Остави ме малко сам“. Аз се помолих в себе си, обърнах се към Учителя да ми съдействува, да зная какво да направя и как да се отнеса в случая. И вътрешно в себе си я приех такава, каквато си е тя. Настигнах , а тя ме гледа сега, какво ще й кажа. Казах й: „Елена, приемам те такава каквато си. Повече няма да се разправяме за това“. Оттам отидохме, видяхме гроба на баща й, на майка й и после се прибрахме. Като вървяхме с Елена решавахме кога и как да се сгодим. Тя ме гледа така и казва: „Каквото кажеш, това ще направим“. Казах й: „Понеже ти си сама тук, а аз все пак в София имам майка, брат, близки, ако искаш, точно на Нова година или по-добре срещу Нова година да се сгодим. Това да стане в София“. Тя се съгласи. Аз дори вземах мярка за пръстена и след няколко дена заминах за София и с това решение останахме, че тя за Нова година, като си вземе отпуска ще дойде в София. Добре, но като минаха няколко дни и наближи мисля една седмица до Нова година, получих обширно писмо, в което пишеше, че трябва да отида в Русе да се сгодим. Аз помислих, правих, струвах, минаха един-два дена ли, отидох на пощата, централна поща и пред мене имаше един другар, който говори по телефона с Русе и след като излезе той, чиновничката ме покани за разговор, обаче почнах да викам - ало, ало, но минаха няколко минути, никой не се обажда. Аз излизам и казвам: „Госпожице, (тогава нямаше другарко) никой не се обади“. „Чакай да проверя“, каза тя и като провери каза: „Ами станала е някаква авария, имало е силен дъжд и студ и телефонните жици са се прекъснали поради леда и кога ще може да се говори не мога да ви кажа“. Аз си спомням, че чаках час и половина да говоря, обаче не се състоя разговора и тъй като бях обременен от голямата скръб, че не можах да се събера с Елена, отидох направо при Учителя и Му разправих, че сме решили да се сгодим в София срещу Нова година. Как тя се съгласи и как сега ми пише, че не желае да дойде в София, а аз да отида в Русе. Учителят ме погледна и каза: „Няма да й пишеш, няма да пращаш телеграма. Тя, рекох, трябва да дойде тук“. Много строго ми каза това. Викам: „Добре, Учителю“. Тежкият товар, скръбта, която имах паднаха от гърба ми и така аз се успокоих. Това беше през седмицата. Но по едно време получих телеграма със следното съдържание: „Чакай ме, един кой ден, в толкова часа пристигам“. Мисля, че беше два дни преди Нова година. Кога беше и кой ден точно Нова година не си спомням. Както и да е, аз на съответния ден и час отидох на гарата и я посрещнах. Първата дума, която чух от нея беше: „Гради, ние говорихме да вземем такси, да отидем до Изгрева, но няма да вземаш такси“. Аз също бях решил да не вземам такси, а с трамвая да идем до „Йорданка Николова“ - колелото, тогава трамвай N1 пътуваше до там. От там слязохме и по снега през гората отидохме на Изгрева. Обаче, защо не трябвало да вземем такси, нито я питах. Имахме други разговори. След това слязохме в града, ходихме да получим пръстените, аз й направих някои подаръци за годежа. За сведение, аз не носех тогава никаква шапка. Ходех гологлав без шапка. Тя каза: „Искам да си вземеш шапка!“ Казах й: „Аз не съм носил шапка, нито калпак, нищо досега“. „А, ще си вземеш шапка“, казва тя. „Добре“, отговорих. Имаше един магазин на „Алабин“, Симеонов ли беше какво. Той беше най-добрия шапкар в София. Влязохме в магазина и вземахме една шапка по нейно желание и по цвят, и по модел, така с периферия, хубава шапка, да приличам на гражданин, на чужденец. Оттам излязохме, ходихме пак тук-там с трамвая, прибрахме се и за сведение с шапката какво стана, след като я платихме на касата... повече не я видях. Къде я оставихме, какво стана, нищо не помня, нито тя помни. Нали влюбени хора, какво да ги правиш. Вечерта срещу Нова година, като вечеряхме, правихме, струвахме, като стана 12 часа през нощта станахме, направихме си молитвичка нещо, едно друго. Мама беше, брат ми и ние. Разменихме си пръстените нали, впрочем аз й сложих пръстена на пръста и тя сложи мой пръстен на мене и т.н. подробности. От там казах: „12 часа е, Учителят сигурно ще държи беседа както обикновено“. Отидохме в салона. А салона пълен с братя и сестри. Ние като влязохме в салона бяхме на голямото внимание, особено тия, които са имали някакви намерения към Гради. Както и да е, мина беседата, прибрахме се. На другия ден слязохме в града, купихме едно цвете в саксия бяло, цъфнало и го поднесохме на Учителя. Той го прие много любезно, на обеда обядвахме и след това, на другия ден ли беше ще я изпращам за Русе. Като вървим от Изгрева за града, аз й зададох въпроса: „Защо се отказа на идване от Русе от таксиметрова кола?“ Бог да даде светлина на Катя, тя й била казала, да не се качва на такси, защото той можел да я отвлече. Аз я гледам, пък се смея и викам: „По-голямо отвличане от това има ли, нали ще се годим, ще се женим. Какво ще бъде, да не те заведа вкъщи ами да те заведа някъде, да те отвличам“. Както и да е, отидохме на гарата, вземах й билет първа класа, качи се тя на влака и потегли за Русе, а аз се върнах у дома. Щях да забравя, че преди тя да си тръгне за Русе, д-р Жеков ни направи снимки на Изгрева. След това идва Коледа и аз казах на мама: „Мамо, аз ще отида пак в Русе“. И тя ми казва: „Ех, ами сега като не отидеш, кога ще отидеш. Иди да видиш Елена.“ Аз се качих на влака и отидох в Русе. А тогава имаше голям студ, голям мраз. Отидох направо в квартирата на Елена. Нали живееха с Катя в една квартира. Обаче звъних, чуках, правих, никой не се обади. Няма никой. От там отидох при леля й. Тя имаше леля, която познавах. Викам: „Търся Елена, но я няма“. „Не ми се е обадила“, казва леля й. Минаха часове, ходих тук, там и все отивам, но няма я. По едно време почва вече да се мръква и аз отивам у брат Петър. Тъкмо приближих къщата на брат Петър, пък понеже беше студено и плъзгаво, лед, плъзнах се и си ударих доста зле главата. Отидох при брат Петър, те там ме посрещнаха, нали и там лежах няколко дни с ударената глава и по едно време пристига Елена, научила, че аз съм в Русе и понеже знае, че няма къде другаде да бъда, ще бъда при брат Петър и идва там. И вместо да изкаже някакво съжаление или нещо друго, почва да ми се кара, защо съм дошъл и т.н. Викам й: „Дойдох да те видя, нали сме божем годени. Питах мама и тя си даде съгласието“. Както и да е минаха няколко дена, мене ми се подобри състоянието и после се събрахме пак у нея заедно. Излязохме двама с Елена и първия път отидохме у леля й. Леля й я пита, къде е била. Ами бяхме някъде на гости. А за това, че се сърди гдето съм дошъл, леля й каза: „Едно време ние с вуйчо ти, той беше военен, минахме Стара планина през зимата, за да се срещнем, нямаше превозни средства тогава. Ами че сега, това са най-хубавите години, които минавате. Та Гради не е виновен толкова, ами ти си виновна, че те е нямало“. Както и да е, прекарахме един-два дена там. Катя също беше там и после аз пак се върнах в София. Като пристигнах, на обед пак отидох в столовата и седнах да обядваме. А в това време имахме една сестра Шишкова, тя седеше винаги пред Учителя с молив и тетрадка и каквото каже Учителят, тя го записваше. Като ме видя, понеже отидох малко преди обяда, тя ме викна: „Брат Гради, ела да ти кажа нещо. Тебе те нямаше...“ И сестра Шишкова ми разправи, че брат Жеков, понеже ми направи снимка с Елена, я дал на Учителя да я види. Брат Жеков я увеличил и оцветил и Учителят като вземал снимката, казал: „Вземах те, рекох, но кога ще те върна“. Всичко това сестра Шишкова го записала. „Ама“, казва, „Той, Учителят се смееше така, нали на шега говори“. Мина известно време и аз пак отидох в Русе. Обаче преди да тръгна, нали винаги се обаждах на Учителя. Като отидох в Русе, сестра Елена ми казва: „Гради, иди да вземеш малко плодове!“ Викам: „Добре“. Отидох при братя Маркови, които имаха голям магазин за хранителни продукти и плодове и вземах не един килограм, а цяла касетка с ябълки и се връщам. А нали Катя и Елена живеят заедно, не бяха на работа. Като влязох в стаята с касетката с ябълки, какво да видя. Двете като се хванали за косите и си пляскат шамари, дърпат си косите. Аз седя така на страна и гледам неутрален като, че съм на театър. В това време Елена вика на Катя: „Той е мой годеник и това, което носи, той го носи за мене. Не ти да ядеш повече от мене“. Катя я гледа и казва: „Той е твой годеник, но ти като каза, че ще бъдеш вегетарианка, къде беше за Коледа, два-три дни, по празниците? На гуляи и флиртове!“ Аз само слушам. „Сега ядеш кюфтета, пържоли и т.н., продължавах стария живот както преди годежа“. Аз нищо не направих, нищо не казах. А пък често пъти когато отивах у Елена, тя имаше приготвено ядене с месо и ме караше да ям от соса на яденето. След някое време аз ходих някъде по пристанищата, да прегледам някои постройки или пък във връзка с някои нови строежи. След това се връщах в София и когато отново ще тръгвам за Русе пак отидох да се обадя на Учителя и тогава тръгнах за Русе. Като отидох там Елена си взе два-три дни отпуск. Катя я нямаше. Не зная къде беше, дали командировка или другаде. Понеже Елена ми беше казала, че била излъгана от мъж нали, аз вътрешно си казах, докато не се венчая, няма да правя никакви сближения... И така след това се върнах отново в София на Изгрева. Отивам и чукам на вратата на Учителя. В това време Учителят отваря вратата на антрето и преди да Му целуна още ръка, още като ме видя, каза: „Много добре си изигра ролята“. Обаче в момента не се сетих за каква роля става въпрос. А ето трябва да ви кажа, че след годежа бях ходил на пазара, където бях видял много хубави ябълки и вземах от тях за около 30-40 души. Така да почерпя в трапезарията. Нали съм божем годеник? Имаше защо. Като отидох на Изгрева, дадох ябълките на дежурните сестри и им казах: „Като обядвате, раздайте ябълките нали, от брат Гради“. И когато дежурните раздали ябълките на Учителя и другите братя и сестри, Учителят като вземал ябълката в ръката си казал: „Тази година, които се сгодиха ще се разгодят“. Това нещо пак научих от сестра Шишкова, която го беше записала. Значи, първия път като щяхме да се годим, Учителят ми каза:“ Тя любовта ги годи, любовта ги жени“. Втория път ми каза: „Тя трябва да дойде от Русе тука“. Третия път като видял снимката, която направи д-р Жеков, на която бяхме ухилени и двамата, весели, казал: „Вземах те, но кога ще те върна?“ И накрая ми каза: „Рекох, много добре си изигра ролята!“ Значи, Учителят вижда през пространството и нищо не може да Му избегне, което потвърждава, че не е човек, а Учител, за което ние Го ценим и уважаваме. Мина известно време и мене ме мобилизираха на турската граница. А като съм бил мобилизиран някой път са ставали престрелки. Знаех това от опит, защото 1940 г. бях запас, 1941 г., 1942 г. пак. Това ми беше трети запас. Помислих си, чакай да отида да си взема довиждане с Елена, защото всичко може да се случи. Брат ми пък беше получил съобщение да се яви в Плевен и му казах: „Тъкмо отивам и аз в Русе, ще пътуваме заедно“. Той не беше ходил в Плевен. Изпратих го. Като отидох в Русе пристигнах в работно време и отидох в канцеларията на Елена. А тя като ме видя, извика: „Защо идваш?“ Казвам й: „Ще ти кажа“. Тя се обади на началника си и ние излязохме. На улицата тя ме попита: „Не получи ли писмо от мен?“ „Не съм получил“, отговорих аз. „Мен ме викат войник и аз реших да мина, да ти се обадя.“ „Ами аз ти съобщавам, че ти връщам годежа и мисля, че си получил писмото“, казва тя. Отговорих, че не съм го получил и вървим към къщи. Като стигнахме до тях й казвам: „Елена, всичко това, което съм ти купил“, пък аз й бях купил много работи, бях я облякъл от главата до краката, „оставям ти ги подарък. Само те моля, да ми върнеш пръстена“. Така мисля, че бях чувал, мисля от Учителя, че пръстена е най-важен. Тя ме гледа така и си вади пръстена и вместо да ми го подаде така с ръка, тя го хвърли на земята. Той се търкулна някъде и тогава аз й казах: „Аз за сведение ти вземах ръката и ти сложих пръстена на пръста, а ти сега ще ми го хвърляш!“ „Ами, свали твоя“, казва тя. „Няма какво да го свалям. Моя си е мой, после в джобовете може да се загуби. Той ще си стои на пръста ми и аз като отида в София ще си го сваля“, отговорих. В същото време станах, казах „Довиждане“ и си излязох. Но нещо съществено щях да забравя. След като се сгодихме, тя много добре знаеше, че аз едва съм завършил трети прогимназиален клас, нямах средства, след това започнах да уча занаят и т.н. Обаче, с когото ме запознаваше, било с жени или мъже, казваше: „Това е моят годеник Гради Минчев, инженер“. Аз й казвах винаги: „Абе, Елена, не се занасяй, така не ме запознавай, нали? Утре хората ще знаят, че не съм никакъв инженер и... това аз не съм го казал, ти си го казала и ще изпаднеш в неудобно положение“. Та когато накрая Учителят ми каза, че съм си изиграл добре ролята, макар и тогава да не се досетих, защо и за какво е било, обаче впоследствие вече ми се изясниха много работи. Мина някое време и аз бях в София и отивам към града. Като минавам край салона виждам сестра Балтова, Бог светлина да й даде. Тя ми извика:“ Брат Гради, къде отиваш?“ Викам: „В града“. „В момента“, казва, „има една сестричка при Учителя. Тя е от провинцията, за пръв път идва при Учителя, да я заведеш в града“. Аз се съгласих с удоволствие. Седнах на пейката и почаках. Като излезе сестрата, сестра Балтова ни запозна и ние тръгнахме за града. Като слизаме за града, вървяхме от дясната страна на шосето по алеята за пешеходци и сестрата ми казва: „Брат, в момента си много отчаян, огорчен си от една жена. Но понеже Учителят е около теб, Той ще ти помогне. Тази жена“, продължи тя, „много пъти ти е спъвала духовното развитие. Последният път“, казва, „ти си бил неин баща. Тя е родила незаконно дете и ти не си й простил. И тоя път тя идва пак излъгана от мъж и тя като ти изповядала това нещо, ти си мислил доста, но си й простил. В момента твоята кармическа връзка е скъсана с нея“. Сестрата, която ми каза горното беше ясновидката сестра Янка Грънчарова от Ямбол. Мисля, че в края на ноември ни освободиха от мобилизацията и аз понеже бях започнал работа в Силистра, отидох в Русе, нали десетина години седалището ни беше в Русе, причина, за което беше донякъде брат Бертоли. При него толкова време учих занаят, той се отнесе с мене добре, а какво стана впоследствие. Излизам от някоя постройка ще срещна брат Бертоли и ми беше много неудобно, излиза, че се конкурирам с него. Затова реших да работя в провинцията, да се чувствам свободен. След като обиколих някои наши братя и сестри, ходих и до пристанището, една позната на Елена ме видяла и й казала, че съм в Русе. Елена я помолила да ме намери и да ми каже, ако обичам да се срещна с нея. Нейната позната ме търси на работа ли какво, видя ме и ми каза, че Елена ме моли, да се срещнем и да ми каже къде. Елена работеше около пощата, към пожарната, а наблизо имаше една сладкарница, в която преди време сме се срещали. Определих й час след работа и като отидох, за пръв път мисля Елена ме чакаше, вместо аз да я чакам. Като отивам при нея първата й дума беше къде ми бил пръстена. Казах й, че пръстена с бързината на охлюва ли, на костенурката ли, ако пътуваше щеше да измине километри. Викам: „Аз отдавна съм го свалил пръстена“. А тя носи пръстена си, който беше хвърлила на земята. Като седнах при нея тя започна да ми разправя какви мармалади правила, какви компоти, нали знаеше какво обичам аз. Все едно, че нищо не е станало. Добре, но като излязохме от сладкарницата, отидохме покрай Дунава, седнахме на една пейка и тогава аз й хванах ръката и си вземах пръстена. Тя се разплака. Казах й: „Елена, нали ти ме взема, ти ме върна. Няма защо да плачеш“. И така се разделихме окончателно. После след време тя казваше, че много съжалявала гдето ми е върнала годежа. След известно време Елена дойде в София като преподавателка в училището за милосърдни сестри. Нали беше учила в американския колеж в Ловеч и беше завършила немска гимназия в Русе. После започна да си прави апартамент в София на ул. „Раковска“ с Катя. Тя искаше пак да се оженим. Аз живеех в барака тогава, но аз не се съгласих. След това, тя понеже много пълнееше отиде в Румъния-Букурещ в санаториум за отслабване и там.веднъж й направили операция, свалили й 9 кг мазнини. В същото време минала някаква епидемия - китайска ли каква, не мога да си спомня и я задига на оня свят и по тоя начин тя си отиде. Преди това Елена идваше много пъти вкъщи, мама добре я посрещаше, водил съм я на Витоша, независимо от всичко аз се държах към нея братски, коректно.

30. НА РИЛА 1939 ГОДИНА Още преди да стане време за отиване на Рила, Учителят ме извика и ми каза: „Ще можеш ли да се включиш тая година при отиването на Рила?“ Отговорих: „Разбира се, Учителю, че мога, щом ми кажете вие“. „Пригответе се“, казва, „ще отивате на Рила“. Учителят ми каза, като отидем на Рила най- напред да поправя кухнята, а после да направим магазина и т.н. Натоварихме един камион. Отдолу сложихме капаци метър на метър,- които брат Неделчо Попов беше вземал от печатницата, а отгоре провизии. За работна група дойде брат Лулчев със своята свита (Упанишадата). Свитата на Лулчев се състоеше от Йордан Андреев (адютант), Веселина Йорданова (адютантка), Колю Йорданов, Тодор Маринчевски, Невяна Неделчева, Тодор (гледача), Колю (келифареца), Лазар Опев. Невяна Неделчева стояла през деня при Лулчев, а вечер отивала да спи на тавана на къщичката на Иван-каруцаря. В случая на Рила бяха дошли някои от тях. Качихме се всички на камиона и тръгнахме. До Говедарци беше добре, но по-нататък понеже времето беше много кишаво, кално, преди да почне боровата гора шофьора изви камиона на поляната и каза, че по-нататък не може да отива. И наистина беше много кално, камиона се плъзга. Всички слязоха от камиона, останах само аз горе и чакам сега работната група да дойде да свалим багажа, нали? Обаче никой не идва. Брат Лулчев, Бог светлина да му даде, пуснал транзистора, тогава за пръв път видях радиопарат с батерии - транзистор. Почнаха те да слушат новини. Но шофьора трябва да се върне. В това време аз викам от камиона: „Нали дойдохте работна група, кой ще сваля тоя багаж? Аз ще подавам тук, но кой ще го сваля?“ Единствен, който се отзова и се отдели от цялата група беше брат Колю Йорданов, един отличен брат. Брат Колю е родом от с. Косарка, Дряновско. Учил е в Търново, а после е продължил в техническо училище в Габрово. Работил в завод като електротехник. 1928 г. служил като доброволец в София със заплата -18 месеца. 1930 г. се запознал чрез някакъв човек, който познавал братя Калпакчиеви, наши братя и други. Така влязъл във връзка с братството. Харесало му обстоятелството, че в братството има много културни хора, които работели върху себе си. Подарили му цигулка (брат Илия Узунов) и той започнал да взема уроци. Научил се да свири много песни братски и други. Брат Матей Калудов бил тогава в София и като наблюдавал Колю предложил да започне да учи контрабас. Свирил обаче само един месец и го взели доброволец, та той предал тогава инструмунта на други. След това си купил циклостилна машина за 2000 лв., на която започнал да пише резюмета и да ги изпраща на 300 адреса, които му дал брат Боян Боев. От провинцията почнали да му пращат пари. По такъв начин той изплатил тази машина. След време брат Лулчев го извикал за пласьор към една редакция. Там го взели без гаранция (тогава хората от братството се ползвали с голямо доверие в обществото). Така започнал да обикаля България. И тъй, свалихме багажа от камиона с брат Колю, дойде брат Янко с конете, качихме една част от багажа, другия остана. Разбира се, багажа на работната група трябваше най-напред да се качи. Те имаха палатки, денкове, едно друго. Нали като отидат горе и палатки трябва да се построят. Брат Янко е коняр от Станке Димитрово, който имаше коне и с тях пренасяше багаж, палатки, раници, хранителни продукти и други, първоначално от Горския дом, а по-късно от Вада до Рила и обратно. Много добър като човек, разбран и точен. Нощувал съм много често у тях. Понякога съм пращал писмо когато трябва да се срещна с него. Той винаги е бил изпълнителен. И други братя и сестри са приспивали в домът му когато са минавали в първите години през Сапарева баня. Винаги се е отнасял много добре към братята и сестрите. Той не е бил брат, но всички така му викахме „брат Янко“. Качихме се горе на планината където биваше бивака. Брат Янко натовари още първия път една част от капаците, а останалите втория път. Но като отидохме заварихме такава незапомнена влага на Рила, че като стъпиш като че стъпваш на сюнгер. Учителят ми беше казал, най-напред да поправим кухнята и после да поправим магазина и т.н., но като отидох, а багажа се състоеше повече от провизии, чували захар, сол, ориз и други. Чудя се какво да правя. Влагата беше много голяма. От капаците постлах в кухнята на плочите и почнах да нареждам чували, сандъци и т.н. и ги покрих. Вечерта спах при провизиите. Сутринта се чудя от къде да започна. Трябва да се кача на покрива, да поправям плочите, обаче тоя багаж какво да го правя? Викам си, Учителят ми каза най-напред да поправя кухнята, но тоя багаж, сядат по него и т.н. и реших да направя най-напред магазина. Почнах да работя. Избрах дървета, които бяхме скрили от миналата година, пренесох ги, но няма кой да ми помогне. В това време отивам пак при работната група. Те се бяха изтеглили на мястото на брат Лулчев, направили си палатките, но никой не идва да помага. Отивам при тях и им казвам: „Вие нали дойдохте като работна група, да видите тоя багаж, който донесохме как ще го съхраним? Вие курдисахте палатките и край“. Пак брат Колю Йорданов дойде, а брат Йордан Андреев (адютант на Лулчев) що не се бихме с него. До там стигна работата. Почнах аз да правя магазина, направих го, опънахме платнището, покрихме всичко и сега трябваше от кухнята всички провизии да се пренесат в магазина. Господ здраве да дава на брат Колю Йорданов, помага ми той, прави струва. На втория или третия ден почнаха да пристигат групите. Пристигна брат Боян Боев и завари магазина готов. Казвам му: „В магазина трябва да има човек, защото има много стока, утре ще почне да се продава“. Аз не знаех, че ще остана в магазина, нали? За мен работа много. Добре, но брат Боев ме гледа така и каза: „Брат Гради, няма друг човек сега, ще останеш ти докато дойде Учителя, да видим тогава какво ще правим“. Тогава аз си направих легло в магазина и започнах да спя там. Но по едно време започна да превалява малко дъжд, а пристигат групи. Викам: „Братя и сестри, докато си направите легло от клек може да вземете по един-два капака за 1-2 дена, да легнете на тях“. По желание всеки си взема колкото капаци иска. Обаче след един-два дена ми трябват капаците да работя - за маса, за тезгях и други работи, а няма нито един капак. Викам: „Братя и сестри, който е вземал капаци, да мй ги върне, защото не мога да работя без тях“. Обаче никой не се отзовава и тогава брат Гради като тръгна, та чак горе до палатката на брат Борис. Не ми е удобно да споменавам имена, защото имаше между нас много „напреднали души“. Някои например освен, че си направили леглата, но си направили и масички, пейки така и седнали, приказват си, а брат Гради трябваше да ходи по палатките, да гледа за капаци. Надигам леглата, вземам капаците и може да си представите какви „хубави чувства, братски и сестрински отношения“ съм имал тогава. - Къртя колчетата от масата, вземам масата, пейките и тъй слизам надолу, надолу до с. Балтова. А те с брат Неделчо, Бог светлина да му даде, закусват. А палатката им е голяма и сложили четири ли или шест капака. Викам: „Трябва да ми дадете капаците!“ „А, не може“, отговаря сестра Балтова. „Брат Неделчо ги е купил, той има право да ги ползва.“ „Той може да ги е купил“, забелязах аз, „но трябваше да ги надпише, та като пътува неговия багаж, да си ги докара. А сега, ние ги докарахме пък нямаме капаци за работа.“ „Не може!“, вика тя. Брат Неделчо мълчи. Излязох вънка, а пък ми трябват капаци, защото всички знаят, че целият магазин беше ограден с капаци до 1 1/2 до два метра и после отгоре бризент. Защото иначе всеки може да влезе в магазина. Добре, но тя не дава. И аз като надигнах палатката и взех да ги тегля един по един. По едно време мляко ли беше, чай ли беше, почна да се изсипва и тя почна да вика: „Диктатор, Хитлер, ще ти скъсам нишката с Невидимия свят“. Ей такива ми ги разправя, но Гради не е вече брат Гради, а бай Гради. В това време се обръщам, сестра Наталия Чакова, светлина на съзнанието й, плаче. Пък аз й бях дал два капака, даже лично бях й ги занесъл. Тя си беше счупила крака преди няколко месеца и аз й ги дадох да ги сложи пред леглото си. Тя спеше на едно войнишко легло, та да не стои във влага, да има къде да си сложи краката. Викам й: „Сестра Наталия, не плачи, на всички ще взема капаците, обаче твоите два капака няма да ги взема“. Минаха един-два дена и дойде Учителят. Аз в това време поправям кухнята. Брат Колю ми подава плочи, обаче Учителят мина транзит край нас. Разбрах, че Учителят е недоволен. Мина един ден ли какво, отивам и казвам на Учителя: „Учителю, Вие ме пратихте на Рила и поръчахте да направя, т.е. да поправя кухнята, нали така говорихме, обаче като дойдох тук, положението се измени съвсем. Първо, работната група, която дойде, не беше работна група, а дойде само така, за да бъдат първи на Рила, курдисаха се и с изключение на брат Колю Йорданов, никой не дойде да ми помогне. Камионът освен капаците и някоя палатка, моята раница, беше пълен с провизии, ориз, захар, сол и други.“ Учителят ме погледна и каза: „Те тръгнаха, рекох, и най-напред помислиха за стомасите си“. А пък аз съм ходил работна група преди години. Не ги споменавам, защото съм ходил за малко нали, направя някои работи и се връщам. „Та вместо да поправя кухнята, както ми казахте, аз трябваше да направя магазина, за да прибера провизиите.“ Както и да е, но Учителят на всичко отгоре ми даде един синджир и един катинар и каза: „За лодката“. Брат Боянчо, Бог светлина да му дава, той дойде и поправи каквото трябва. „Сега лодката, без изключение, ще я даваш само на дежурните. Един кол със синджира и лодката ще се върже за кола, ще заключваш и ще даваш ключа само на дежурните, да носят вода.“ Отговорих: „Добре, Учителю“. Добре, но след епопеята със сестра Балтова, почнаха други неприятности. Идват от града братя и сестрички, ходи им се на разходка с лодката. Аз им казвам:“ Ето Учителят ми е дал катинар, с катинара е заключена лодката, това не е мое решение. Ето ключа. Давам го само на дежурните“. Те викат: „Ти лъжеш, това-онова...“ Нахокат ме и стига до бой. Най-малко два или три пъти отивам при Учителя и викам: „Учителю, много Ви се моля, отстранете ме от тази служба, възложете я на някой друг брат, нали? Аз почти с всички млади братя и сестри се скарах, идва се до бой“. Като казвам до бой, това беше вярно. Искат да вземат лодката, аз не я давам. Учителят ме гледа: „Рекох, вие ще се занимавате с лодката“. И аз нямаше какво, обратно си тръгвах и като работя в магазина, гледам някои братя, които са искали лодката, изкъртили кола, а там е влажно и това не е трудно. Сложили кола със синджира и катанеца в лодката и се разхождат, както всички сме се разхождали по-рано. Но 1939 г. дойдоха много братя и сестри, много чужденци, деца и всичко това Учителят е имал предвид. Лодката да бъде на разположение на дежурните, защото трябва много вода. А после и друго, може нещо да се счупи, да стане нещо непредвидено. Брат Гради като види лодката сред езерото почваше да замерва с камъчета, плочки, колкото мога, ха до лодката, ще счупя на някого главата. А те като се върнат, може да си представите какво настроение е било. Аз да си прибера лодката, а пък - добре, че не съм им счупил главите. Ей такива преживявания имах. Те бяха няколко случая. Понеже сутрин ставам рано, отивам някой път на Молитвения връх. Друг път не мога да отида, понеже овчарите носеха кисело мляко, прясно мляко, сирене. Понякога вземат нещо от магазина и тръгват да посрещат групите. После щях да пропусна нещо. През лятото, когато е по-топло водата на езерото намалява. Тогава се налагаше някой да избута лодката на по- дълбокото, за да може да плува и тогава брат Райчо, брат на Йорданка Жекова запретваше крачолите и нагазваше в езерото. После като напълнят съдовете с вода, лодката натежава и той отново влиза във водата да тикне лодката навътре в езерото. Изобщо имахме много преживявания това лято на Рила. Аз прекарах 57 дена там. Така например обедите започваха от 12 ч. до 1 ч., 1.30-2 ч. след обед. Решихме да сложим надпис на магазина, че ще бъде затворен от 1.30 до 2.30 ч. след обед, за да можем и ние, които работим в магазина да се нахраним спокойно. В магазина работехме с брат Васил Константинов, брат Колю Йорданов и аз. И да дойде някой през това време, никой няма да става и обслужва, все едно, че няма човек. Обаче какво стана, сядаме да се храним и идва някой брат и сестра и започват: най-напред - брат Гради, брат Гради, брат Гради. Аз си мълча. След това почват да викам брат Васил. И той си мълчи. След това като извикат: брат Колю, той веднага а готов да стане. Казвам му: „Абе нали ти казах да мълчиш, сега ще ти шийна един шамар“. Изляза от магазина и започна да говоря с брата или сестрата. Имах един случай с един брат Милан - учител от Кръклене. Викам му: „Абе, брат Милан, от сутринта съм станал толкова рано, сега ни оставете да обядваме. Вие обядвахте, починахте, нали? Пък ако толкова искаш, ето мястото е свободно, ела и почни ти да работиш“. Той си отива, разсърди се, Бог светлина да му даде. След обед, така поиздокарал се малко идва към магазина. Спря на десетина крачки, гледа, прави, струва, обаче стои. Викам си, брат Милан иска да ме замести, обаче не идва, умува... Втори случай имах. Гледам сестра Мечева - майката идва към магазина. Викам: „Вие поне, сестра Мечева, разберете, толкова време сме тука, ние сме преуморени“. И тя си отиде. След обед гледам, ама никога не бях я виждал така пременена с една хубава рокля с бели точки, идва право в магазина и първата й работа беше да се извини. Стана ми толкова мила. Тя беше първата и последна може би, но много силно се запечати в съзнанието ми. Да не казвам за сестра Цанка Екимова. Аз я познавах по гласа и не й обръщах никакво внимание. Тя ходеше по цял ден по скалите и тъкмо когато трябва да се храним, тогава ще дойде. Ще кажа и за майка ми Мария. Тя много ми се сърдеше, Бог светлина да й даде. Като го разправям това нещо, а аз го разправях затова, защото понякога човек сам на себе си не може да угоди, камо ли на други. Идва мама, оставя парите и вика:“ Дай ми един хляб“. А магазина беше така, че имаше една обща маса с един капак, който се отваряше и се влизаше при продавача и в склада на магазина, а пък братята и сестрите стоят така отстрани. Аз влизам и вземам един хляб, разбира се, като на майка си избрах най-хубавия. Като го сложих пред нея на масата, тя го гледа, гледа и мене и вика: „Ти даваш на всички толкова хубав хляб, а на мен какъв хляб ми даде“. Аз я погледнах така и й казвам: „Мамо“, отворих капака, „влез в магазина и си избери един хляб, който намериш за добре“. Тя ме погледна така, влезе, поседя малко, аз я почаках. По едно време излиза, но не носи никакъв хляб. Викам й: „Мамо, защо не си взема друг хляб?“ „Ами, синко, по-хубав хляб от тоя, който ти ми даде няма.“ И така си взема хляба и си тръгна. Казах й: „Можеш ли да помислиш, че ще имам хубав хляб пък на теб ще дам най- лошия?“ А пък те бяха останали само няколко хляба... Веднъж дойде една сестра и ми казва: „Колко пари ти плащат като работиш тука сега?“ Аз отговорих: „Колко мислиш?“ Тя каза някаква сума. Викам: „Сестра, ако искам да работя за толкова пари, като отида в града за десет дена ще ги изкарам тия пари и ще дойда тук като вас да ходя на разходка по езерата и т.н. Знайте, че никакви пари не взимаме“. Ние с брат Колю се хранехме от стола, нали, от магазина си вземахме каквото ни трябва, а брат Васил, Бог светлина да му даде, като трябва да си купи един хляб, извади си парите, сложи ги на масата и си взема един хляб. Трябва ли му сирене, същото прави. Нито веднъж не го забелязах да вземе нещо без да си го плати. Той вземаше пенсия. Ние обаче с Колю като не работим, няма от къде да вземем. Мина известно време след като бях взел капаците от сестра Балтова и си разменихме любезности, Учителят също беше между нас. По едно време сестра Балтова каза, че била изгубила едно плетиво с едно бяло кълбо и ме помоли, да съобщя когато обядваме. Аз изпълнявах и тая задача на кехая, глашатай. Кехаята тръгва, например из селото и вика, че еди кой си е пристигнал и пр, и пр. Та всички се хранят, храни се и Учителят и аз викам: „Братя и сестри, сестра Балтова си е изгубила едно плетиво, който го е намерил да го донесе при мен, да й го дам. Впрочем, то плетивото е при мен, но сестра Балтова като й вземах капаците ме нарече диктатор, Хитлер и че ще ми скъса нишката с Невидимия свят, и понеже тя го е направила това нещо, много я моля, да дойде лично, да си получи плетивото и да ми върже нишката с Невидимия свят“. В това време Учителят, аз съм Го гледал някой път на вечеря, например някой брат-хуморист разправи нещо смешно и Той като започне да се смее, просто сълзите му текат така. Така и сега Учителят се смееше през сълзи. Веднъж брат Тодор Михайлов изпя песента „Вечер, сутрин“, но така както я чул да я пеят на някакво село. Те пеели: „Вечер, сутрин, оти не дойде...“ Учителят също се смял през сълзи. За сведение, не съм чул Учителят да се смее с глас, но често се смееше със сълзи на очите. Та, братя и сестри, имам и преживелици и от тоя род. Много силно впечатление ми е правила сестра Аня Тодорова, сестрата на сестра Паша. Тя беше учителка. Друго правеше или не, но като станеше сутрин, другите отидат някъде, на гимнастика, разходки правят, а тя, Господ светлина да й даде, като вземе една лопатка и една метлика и като тръгне от кухнята до клозетите, защото има ги и такива, кой къде сварил, ходил, щапал, правил, струвал. Понеже Учителят държеше много да се поддържа чистота, тя с часове се занимаваше с тая работа и беше много хубав човек. Имаше между другите и едно семейство - брат и сестра Тричкови. Братът беше художник и се казваше Иван Тричков. Той обичаше да рисува. По цял ден ходи и рисува. И понеже сутрин излизаше рано и вечер се връща и идва в магазина, да си вземе някои провизии, плодове, домати или друго, обаче няма, свършили се. Докато беше сестрата на езерата, тя пазаруваше. Но тя си беше отишла и той като дойде често пъти не намира нищо. Викам му: „Абе, брат Тричков, остави една бележка когато искаш нещо, да ти заделя - картофи, зарзават, плодове“. Някой път търсеше кисело мляко. „Кажи ми какво ти трябва, за да ти оставя.“ „Е, наистина, много хубава идея“, казва, и ми остави една торбичка, та аз като дойдат продуктите, веднага му заделя каквото му трябва и той като дойде, получи си ги, плати си и си отиде. Този случай го разправям, понеже той нарисува веднъж една хубава картина от Молитвения връх с поглед към Говедарци и първите борчета, които са от Молитвения връх надолу, в скалите. Той ги беше нарисувал и ми я подари. Та имам един много хубав спомен от брат Иван Тричков. През време на лагеруването 1939 г. имахме много чужденци в лагера - от Латвия, от Естония, от Югославия, от Франция, от Америка, изобщо много гости. По едно време, нали Хитлер обяви война на французите. Нашите приятели от Франция бяха много обезпокоени от това нещо. Учителят ги успокояваше. По едно време се завърнахме в София, французите още бяха в България. Учителят им разправя някои работи. Един ден аз се разхождах по поляната където играехме Паневритмия. Гледам, Учителят идва, целувам Му ръка и Той ме гледа така: „Видя ли, рекох, защо не трябваше да отиваш в Белгия?“ По-рано аз исках да отида в Белгия. Учителят ми каза: „Не трябва да отиваш в Белгия“. А сега ми казва: „Видя ли, защо не трябваше да отиваш в Белгия?“ Аз разбира се знаех, че е обявена война, но подробности не знаех и не се замислях, защо Учителят не ме пусна да ида в Белгия, а то имаше връзка с войната. През време на летуването на Рила 1939 г. там беше и брат Петър Пампоров, известен есперантист, който с „езика“ обиколи света. Той беше и преподавател и оратор и разпространител на Учението на Учителя. Името Пампорово е прякор на дядото на брат Пампоров. Той като тръгвал с конете и катърите от Смолян за Цариград или други турски градове надолу, толкова коне и катъри имал, че турците му изкарали прякор „Пампор“, което значи на турски влак. Той понеже бил много богат купил тая местност около Смолян, именно Пампорово, където косял сено за конете си. Оттам и брат Пампоров носи своето име.

28. ЧИЧО ДРАГАН - ДЕЗЕРТЬОРА Аз бях получил писмо от чичо ми Драган, да отида в Трявна, понеже той имал приятел там още от времето, когато е бил във Франция. Тогава те били пленници с тоя човек от Трявна. В писмото беше сложил и една хубава снимка. Пък аз нали съм турист. Работих в събота до обед. В събота имаше пазар в Габрово. Вземах си раницата и едно друго и тръгнах за Трявна през село Калпазаните. По пътя настигнах селяни и ги питам за Трявна.. Аз мислех, че Трявна е на десетина километра път, а се оказа, че е на двадесет и няколко километра Габрово-Трявна. А пък то почваше вече да се смрачава. Как ще намеря пътя? Те ми препоръчаха да вървя по електрическите стълбове, да не загубя посоката. Както вървя така по едно време гледам от едно голямо дере излиза един човек и минава пред мен на десетина метра. Почнах да му викам: чичо, дядо и т.н. Викам му: „Кажи ми, аз не зная пътя, правилно ли вървя?“ Обаче той - нула внимание. От едното дере прехвърли баирчето и слезе на бърза ръка в другото и аз нямаше какво вървях по стълбовете. По едно време стигнах едно друго село, но му забравих името вече. Стигнах жп линията за Трявна и двама полицаи ме спряха, викат: „От къде идваш?“ „Идвам от Габрово и отивам в Трявна“, отговорих. Те ме заведоха в полицията и ми казват: „Дай си личната карта!“ Аз пък за сведение бях я забравил. Понеже в Габрово квартирата ми беше на втория или третия етаж, като слязох долу на улицата и бръкнах в джоба си, забелязах, че не съм я взел. Добре, но досега вече двадесет и няколко годишен съм, бяУ на село, в София, тук, там, в Габрово, никой не ми потърси лична карта. Казах си: Сега в Трявна ли ще ми търсят лична карта. И така тръгнах без лична карта. Те ме гледаха, правиха, струваха и викат: „Свали си раницата тука“. И седят те няколко души и почнаха да си приказват: „Добре, че го нямаше еди кой си, досега щеше да го опердаши като мех“. Искаха да ме уплашат. Аз се чудя какво да правя. Обяснявам, че съм от София, работя в Габрово при Пенчо Бонев, той беше голям фабрикант. Понеже получих писмо от Белгия, подадох им писмото. Ето има и снимка. Моя чичо ме моли да отида при Станчо Дамянов, после ще видя прякора му. Ако искате заведете ме у него, ако той гарантира за мене, добре“. И началника, който беше старши, взема писмото, прочете го, взема и снимката, която пък бе за бай Станко, когото не познавах и каза: „Хайде, добре“. Заведе ме и като отиваме у бай Станчо, какво да гледам, една грамадна триетажна къща. Като влязохме в първия етаж-партера - един голям луксозен магазин за хранителни стоки, подреден, прости за пръв път виждах такъв магазин. Поседях така с раницата, а имаше клиенти, той седи на касата, минават клиентите, казват какво са взели, той им взема парите и понеже по пътя ме валя малко дъжд, пък и бях малко изпотен, бях неугледен. Аз му подадох писмото и снимката и той - Станчо каза на полицая: „Аз познавам тоя човек, аз гарантирам за него“. Аз почаках, почаках, почна да ми става студено и казах: „Извинявайте, но пратете един човек да ме заведе в хотела, по възможност хубав хотел“. И той ми даде един човек, който ме води, води и ме заведе в един хан. Ханджията ме прие и ме заведе в една грамадна стая. Аз легнах изморен и тъкмо съм заспал, по едно време като пристигнаха много пияни хора, те цяла вечер гуляли, правили, стрували. Тъкмо се бях вече наспал, като видях пияните, станах, облякох се, вземах си раницата и тръгнах през Трявна, а този хан, после видях на снимка с един хубав мост, тревненски мост така на цветни картички. Даже си вземах няколко такива картички за спомен и пратих на чичо една. И нали съм турист, ходих нагоре, надолу и по едно време почва да съмва, слизам в града и както обикновено когато отивам в някой град, питам за въздържатели, вегетарианци и по тоя начин се добирам до наши братя и сестри. Първата жена, която срещнах в една тясна уличка като слизам от Балкана, запитах: „Тука да имате някои познати вегетарианци, въздържатели? Аз съм от София“. „Ето тук, има една къща, у която живее една сестра Цветана. Тя ходи някой път в София, там от някакво братство е“. Викам: „Хайде, моля ти се заведи ме до нея“. Минахме няколко къщи така, те имат на портите чукало така и тя чука. По едно време излиза една сестра Цветана, която познавам много добре, но не знаех, че е от Трявна. Тя е гостувала у нас няколко пъти. Тя ме прие, него ден беше неделя, закусихме, разправяхме се, синът й беше учител и по едно време вика: „Гради, хайде сега на беседа“. Вземах си раницата и отидохме у една сестра Калугерова. Като разправях скоро на сестра Стоянка Драгнева, а тя нали е от него край, много се изненада. И тъй отидохме на беседа, четохме, пяхме там и по едно време наближава обед и сестра Цветана вика: „Хайде брат, да те водя вкъщи, да обядваме“. Тръгнахме и в това време като вървим, гледам един полицай върви срещу нас. И като ме видя, вика: „Извинявайте, ама ти ли си от София, гдето те арестуваха без лична карта?“ Казах: „Аз съм“. „Е, добре, понеже от сутринта те търсим, не можем да те открием къде си“. И тъй разделихме се със сестра Цветана и й казвам: „Сестра Цветана, с тебе се познавам много добре, пак ще дойда у вас, пак ще се видим и на беседа. Да ида да видя тоя човек, при който чичо ми ме праща, бай Станчо“. „Добре“, каза тя и се разделихме. Отидох. Гледам, една от най-хубавите къщи в Трявна е на бай Станчо, при който чичо ме праща. На първия етаж пише магазин за бакалски стоки, на втория етаж пише Българска народна банка - гр. Трявна, а на третия етаж живееше той. Качих се, звъних, излиза той и ме посреща. Вика: „Абе, къде се загуби, какво стана“. Казвам му: „Ще ти разкажа“. Той ме покани и каза на жена си: „Направи там кебап ли, какво“. Викам му: „Вижте какво, обелете няколко картофа и ги сварете. Аз съм вегетарианец и месо не ям“. Те съжаляваха, както и да е, сутринта чакал да се върна, той всъщност не ми го каза, но аз го разбрах. Като ме няма, праща в хотела, т.е. в хана, ханджията нищо не знае за мене, праща в полицията и те нищо не знаят и той започнал да се безпокои. Вика: „Тоя човек какъв беше, избяга“. Аз нали разбрах това, защото полицая ме търси и ме пита пред сестрата. Почнахме да приказваме. Викам му: „Всичко друго е лесно, кажи ми сега нещо за чичо Драган“. И той ми разправя. А за сведение чичо ми не е бил пленник, а дезертьор. Много пъти като мен е бил запас. И веднъж казал на началника си: „Абе сега е време за жетва, за коситба или вършитба, пратете ни да поработим, да си изкараме някой лев, та да имаме пари за цигари, да се почерпим, за писма и т.н.“ А те пращали само синовете на чорбаджиите, а бедните не пращали. И един ден при един удобен случай чичо Драган минал към французите. Това ми разказа бай Станчо.А той самият бил пленник, имало и други войници, които са попаднали в плен във Франция. Та там бил и чичо ми, но понеже чичо бил дезертьор, бил по- свободен. По едно време някои от войниците познати на чичо ми казали на бай Станчо: „Ще потърсиш, тука има един Драган Колев Минчев, родом от Твърдица, Сливенско - балканджия, той може да ти помогне“. И тъй бай Станчо се запознал с него. Един ден чичо го повикал по телефона, да излязат заедно и понеже чичо е свободен да ходи, казал на началството: „Ще излезем малко из града“. „И излязохме“, разказва бай Станчо „и чичо ти ме води в един голям магазин, в който има всичко. А ръстовете ни са почти еднакви. Гледаме на едно място шапки и чичо ти вика: „Станчо, харесва ли ти тая шапка?“ Ами много хубава. „И на мен ми харесва.“ Вземахме я. Отиваме на друг щанд, вземахме бельо, дрехи, риза, вземахме връзка, костюм, чорапи, обувки, вземахме шлифер ли какво - горна дреха. Един-два пакета ни увиха и той плати всичко. Като излязохме от магазина, води ме на баня, изкъпахме се, казва, хубаво и се върнахме да се обличаме. И чичо ти вика: „Станчо, тия дрехи, пленнишките ще седят закачени. Разтвори тези пакети, това е всичко купено за теб. Пленнишките дрехи ще ги увием в един пакет и като отидем в лагера там ще ги облечеш“. Станчо казва: Аз останах много учуден. Ние не се познавахме, не се знаехме, какво направи тоя човек... направих това, което ми нареди и се облякох. Като отидохме после в лагера, съблякох се пак и облякох лагерните дрехи и така прекарах с твоя чичо“. Аз обядвах там, благодарих му, че чух за чичо ми тия работи. Аз познавах чичо си Драган по писмата. Във всяко писмо пишеше: „Ще гледате майка си, ще слушате майка си каквото ви каже, защото вие баща нямате. Ние, вашите чичовци, като тръгвахме едно време на фронта се бяхме събрали и аз казах пред всички, понеже не бях женен, че ще помагам на децата с каквото мога“. Бог светлина да дава на чичо ми Драган, аз го помня като дете и одеве казах за сестра Ванга, щото и тя ми говори за него. А той ми пишеше в писмата си, че „човек предполага, а Господ разполага“. Вземах и написах на чичо си едно писмо: „Чичо, ако трябва някога да се върнеш в България, върни се гол и бос, но с характера, който си имал в България, а не като нашия бай Станчо, Господ да го прости, той не е вече между живите. Да направи триетажна къща, първия етаж негов магазин, втория - Народна банка на Трявна и на третия той да живее. Вместо да ме приеме сам той, то не ме прие. Аз аз го помолих да ме прати в някой хотел. На другия ден видях грамаден хотел на четири етажа ли какво, а той е помислил, че ще трябва да ми плати за нощуването нали и ме прати по тъмно в един хан при пияниците нещо, което никога няма да забравя“. Какво ли не е преживял брат ви Гради.

24. КИЧУР КОСА Ще ви разкажа нещо, което ми се случи през 1933 г. или 1934 г. Той както си чешех косата, някъде зад ушите горе, гледам гребена се напълни с коса и като потърсих с пръст усетих, че на едно място ми студенее на главата. Отидох до огледалото и гледам, наистина ми е паднала на едно място коса. Около една монета голяма колкото сегашните два лева. Викам си, какво ще правя сега? Ще отида при Учителя. Отидох. Той ме погледна и ми каза: „Ще вземеш чист зехтин и ще го мажеш“. Отговорих: „Добре, Учителю“. Тогава беше мизерия, но се намираше чист зехтин. Вземах си. едно шишенце и когато ми дойде на ум, на работа например пък и в друго време, намазвах мястото. Но когато ми падна косата бях казал и на брат си. Като мина месец и нещо брат ми вика: „Ние в сиропиталището във Варна имахме деца, на които главите бяха без коса и ги лекуват и не могат да ги оправят, че тука с малко зехтин ли ще се оправиш?“ Но като мина известно време, може би месец или месец и нещо, викам на брат си: „Я погледни главата ми!“ „Ами поникнал е един мъх“, казва брат ми. Мина още месец и белия мъх стана коса. Минаха много години и мисля, че Учителят си беше вече заминал и един ден като се чеша пак един кичур от дясната страна на челото ми падна. И аз пак започнах да мажа мястото със зехтин. Мина пак месец и нещо, пак излезе мъх и после тоя мъх стана коса. По него време сестра Анина Бертоли пристигна от Париж и гледа цял кичур бяла коса на главата ми. Тогава нищо не ми каза. Отиде си в Париж, но като дойде другата година гледа, нямам вече бяла коса. Смее се и вика: „А, ти си боядисваш косата“. „Не си боядисвам косата“, отговорих аз. Тогава тя каза: „Миналата година като идвах имаше един кичур бяла коса, а сега?“ Викам й: „За сведение тогава ми падна косата и аз я лекувах с чист зехтин, така ми каза Учителят по-рано“. И други съм лекувал по тоя начин. Понеже пък на нея от двадесет години й е побеляла косата, от тогава насетне си я боядисва. Но на мене тая опитности ми е скъп спомен от Учителя.

18. КРАДЕЦЪТ Като ме взеха войник 1934 г. и служех в Сливница, първоначално седяхме 15-20 дена и ни учеха как да даваме чест на някой офицер например и други работи, които трябва да знае един войник и щом добре се представим тогава ни пущаха в отпуск. Почнаха да ни пущат всяка седмица. В събота като ни пуснат и неделя изкарвахме вкъщи. Правеха икономия на хляба, на храната изобщо. Така аз си дойдох няколко пъти в София. Един път като дойдох чух, че в парахода-бараката, в която живееха стенографките, ставали кражби. Чудехме се кой може да е крадеца. Един неделен ден отидох на беседа, но не зная как стана, че сестра Надя, сестрата на стенографката Паша Тодорова ми каза, че ще дежури, за да хванат крадеца. Няма да иде на беседа, ще чака крадеца да влезе вкъщи, за да разбере кой е. Аз пък не зная защо, не бях закъснял, но не бях в салона, а бях застанал отвън на прозореца срещу Учителя. А прозорецът беше отворен, защото беше лятно време. Викам-си, ще отида вкъщи. Никога не съм правил такова нещо. Тръгнах към къщи. И като наближавам къщата на брат Борис, гледам сестра Надя тича. Пък тя беше ниска, пълничка,като някое патенце. Питам: „Сестра Надя, какво има?“ Тогава точно под къщата на брат Борис живееше брат Мариус. Долу-горе където е мястото на Учителя, само че по-горе имаше права улица, която отиваше в гората. Отдалече вижда се, че човек отива в гората и сестра Надя ми вика: „Ето, този е крадеца“. Аз хукнах веднага след него и като повървяхме по алеята вече навътре в гората, алеята правеше един завой, а този завой беше ограден с телена мрежа, два-три реда. Той прескочи телта и мина направо. Аз направих същото, но като го наближих, той започна да се пипа така по джобовете, задния джоб така. Мисля си, тоя човек сигурно носи оръжие, но как да го хвана, че да не ми напакости нещо. А пък нали съм войник, на учение правехме кръгом, на ляво, на дясно. И тъй като вървя мисля да мина няколко крачки пред него и той ще помисли, че го отминавам и в тоя момент ще се обърна и ще го хвана за ръцете. Вече почва борба, трябва да го хвана. И точно така направих, хванах го. Той ме гледа в очите, обаче в ръцете му няма нищо - нито нож, нито пистолет. Гледам позната физиономия, обаче в момента не мога да се сетя кой е. Той се обади: „Брат Гради, какво, защо ме хващаш?“ „Ами ти защо крадеш?“, казвам аз. „Как ме обиждаш!“, отговори той. „Не те обиждам, но направо ти казвам, че крадеш. Я ми кажи“, рекох, „кой си?“ А по това време имаше една сестра Толева. Тя живееше в сестринските стаи. Там подреждаше едно, друго. Мъжът й беше починал. Тя беше възрастна жена така, а крадеца беше неин внук. Той беше голям вече, ще завърши гимназия и беше приятел на моя брат Атанас. Виждал съм го, но не можах да се сетя отначало. Той почна да се кара, да се сърди. Викам му: „Виж какво, или ще тръгнеш с мен да се върнем на Изгрева или аз ще тръгна с тебе до Семинарията тогава и където срещнем полицай, ще те предам на полицая като крадец, обаче няма да те пусна, тъкмо те хванах сега“. Той няма накъде, върнахме се, отидохме вкъщи, в бараката. Те нали бяха приятели с брат ми. Брат ми в момента свиреше нещо и аз му викам пък и на крадеца: „Аз ще отида до някъде сега, а пък вие седете, приказвайте“. На брат си не казах нищо. Оттам отидох в парахода при с. Надя. Казвам й: „Сестра Надя, крадеца го хванах, вкъщи у дома е, после ще си поприказваме. Сега ще отида при Учителя, да видим какво ще правим“. Отидох и поседях малко, Учителят прекрати беседата и като излиза навън,'аз Го срещам и Му казвам: „Учителю, крадеца го хванах“. Учителят не ме беше задължил, но в случая така се нареди. Учителят ме погледна и каза: „Рекох, на Толева внукът ли е?“ „Той е, Учителю“, отговорих. „Ще й кажеш, аз на няколко пъти съм й казвал да му говори, да го възпитава, обаче тя нищо не му казва и той продължава да краде“. А пък в парахода идваха много братя и сестри, но повече сестри нали, при стенографките, със златни пръстени и разни други украшения и за да не бъдат с тях на беседа, оставят ги на масата в парахода, обаче той научил тая работа и така беше направил няколко кражби. Аз отидох вкъщи и го извиках настрана. Казах му: „Слушай какво ще ти кажа, от днес нататък нямаш никаква работа на Изгрева. Специално при баба ти“. Баба му живееше в сестринската стая до къщата на брат Георги Константинов от Русе. „Най-важното да знаеш, ако стане някоя кражба от тоя род, ще знаеш, направо отивам в полицията да те заявя“. Сега не зная тоя човек дали е жив още, как е, но за сведение след тоя случай аз се срещнах само веднъж на Изгрева с него до брат Симеонов, поздравихме се като приятели, обаче от тогава насетне не зная друг подобен случай на кражба на Изгрева. Георги Константинов е македонец. В Русе е бил чиновник в съда. След това се изселва в София като пенсионер. Ходил съм у тях. Съпругата му се наричаше Друмка. Имаха един син на име Велик и Златка - дъщеря. При тях живееше брата на Георги Константинов - Васил Константинов. Васил Константинов-пенсионер, бивш военен, добър математик, разведен. Съпругата му и синът му живееха в Букурещ. В Русе предаваше частни уроци по математика. Живееше при брат си в Русе, а за известно време у брат Петър Филипов докато последния завърши гимназия като частен ученик. Идеен, честен, отличен брат. Беше при Петър Филипов затова, защото ставали сутрин от 2-3 часа да работят по математика. 1939 г. е бил като касиер на Рила, на бивака, към стола на Изгрева, също като такъв когато строиха инвалидния дом в София. Понеже брат Антонов казвал, че Васил Константинов крадял, казваха, че за мене може да кажете всичко, но не и за Васил Константинов. Бяха приятели с Петър Филипов. Първоначално, когато Петър отива в Русе е бил на квартира у Георги Константинов.

17. ВОЙНИЦИ-ВЕГЕТАРИАНЦИ През пролетта на 1933 година получих повиквателно да се явя в Самоков за войник в планинската артилерия. Там да отбия военната си служба. Но нали имах удостоверение да служа само шест месеца като глава на семейство, в тая връзка отидох при един наш брат, мисля, че беше полковник Райчев от Търново. Той беше от трудовите войски. Като му разправих всичко, той взе телефона и се обади във военното бюро и обясни на своите подчинени как стои въпроса с мене. Те казват, че нищо не можело да се направи. Тогава, още преди да прекъсне разговора, аз му казвам: „Брат Райчев, кажи, че съм сирак от войната и имам удостоверение да служа само шест месеца“. Той каза това и те отговориха да ида веднага при тях и че ще уредят въпроса. Брат Райчев ми каза къде да отида. Като отидох там наредиха да не служа в планинската артилерия. Мина зимата и пролетта и брат Драган Петков го извикаха войник в Сливница -1934 г. Не мина една седмица ли какво и мен ме извикаха в Сливница. Като отидох в Сливница, най-напред ме пратиха при лекаря. Той ме прегледа и между другото ми изследваха урината. В Сливница изпращаха всички коневичари от София (цигани, които живеят при Захарна фабрика), които често пъти биваха болни от заразни болести. Като ми изследваха урината и донесоха талончето с изследванията, лекарят се обърна към мене и ми каза: „Ти, момко, си страдал от бъбреци“. В тоя момент ми дойде на ум мисълта на Учителя, да кажа, „че лекарят ми е забранил да ям месо и да пия спиртни напитки, понеже съм боледувал още от малък като дете от бъбреци“. Обаче на село кой ще ме погледне, кой ще ме лекува. Ние едва имахме да се прехраним. Лекарят, д-р Памукчиев ме гледа, прави, струва, вика: „Тука 5-6 месеца ще ядеш каквото ти даваме, пък после ще видим“. Аз го гледам и казвам: „Г-н докторе, аз съм тук за шест месеца. Докато свикна, почват болки, болници, едно друго, затова месо няма да ям. Правете каквото искате с мене“. Той ме гледа, гледа и каза: „Момко, първия човек, който ще ти помогне, това съм аз. За сведение аз месо не ям. Но на годината един-два пъти трябва да присъствувам на банкет и седна някъде, уж че близна нещо, но месо не ям“. Аз го гледам и си мисля: доктора сега ми хвърля последната въдица. Казвам му: „Добре, докторе, много се радвам, че ще ми помогнеш“. В това време той даде една бележка на фелд- фебела и каза: „Гради Колев Минчев ще бъде във свързочния завод - телефонист, той е за шест месеца“. В това време фелдфебела казва: „Ами то има още един вегетарианец и той не яде месо, в същата рота“. Аз се сетих, че това е брат Драган Петков, фелдфебелът ме заведе в един голям салон, където спяхме ние и по едно време аз излизам на двора и насреща ми брат Драган. А на двора няма никой и аз му казвам: „Брат Драган, все едно, че не се познаваме. Аз съм телефонист“. И той вика: „И аз съм телефонист“. Казвам: „Аз научих това и ще се видим в стаята“. На мене дадоха в стаята първо легло, нали съм най-висок, а той през няколко легла. В столовата така се нареди, че се хранехме на една маса двамата вегетарианци. Така вместо един човек бяхме двама. През време на служенето мина около един месец, някои офицери-дежурни искаха да ни накарат да ядем месо, но ние не ядем. В това време командир на полка беше подполковник Томов. А той беше кръстник или кум на брат и сестра Недкови, на Полито родителите. Тогава още като ме пуснаха отпуск, а те ни пущаха всяка неделя (тогава пущаха отпуск само да знаеш да даваш чест и т.н.), казах на сестра Недкова много поздрави от семейството на подполковник Томов. Сестра Недкова прати нещо да занеса на подполковник Томов и като отидох да го занеса, казва ми Томов: „Не може, Гради, ще трябва да ядеш месо“. А пък жена му казва: „Ти знаеш ли какво значи да си вегетарианец? Те са идеалисти хора и няма какво да го насилвате“. А той, Томов, светлина да му е на душата като влезеше в кухнята, вземаше най-големия кокал и го глождеше като кученце. Така мина около един месец, ние бяхме на словесно занятие, идва един войник и казва: „Вегетарианците да излязат!“ Словесно значи, да ни разправят за пушки, за топове и т.н. Излязохме вместо двама, трима вегетарианци. Вървеше най- напред непознатия, втория брат Драган и третия аз. Отидохме в канцеларията. Там бяха командира, полковника, лекаря, който беше капитан и подполковник Томов, домакин. Имаше и писар. Полковникът попита най- напред първия вегетарианец - непознатия: „Ти защо не ядеш месо?“ Той започна да разправя, че това не можел да яде, онуй не можел, че печено и т.н. Тогава лекаря, д-р Памукчиев го запита какво яде. Той каза, че яде кренвирши, салам и т.н. „Марш“, каза лекаря, „ти ядеш най-лошото месо, а това, което трябва да ядеш не го ядеш. Всички по-лоши меса ги правят на кренвирши и др. работи“. Попитаха брат Драган защо не яде, а той още не говореше добре български понеже беше дошъл от Югославия. Той каза: „Аз съм чел книги, разбрах че месото не е полезно за човека и затова не ям месо“. „Добре“, казаха. Питам и мене, но още преди да си отворя устата лекаря каза, че не трябва да ям месо, защото имам болни бъбреци и с това се приключи. Аз не казах нито една дума. В това време домакинът на полка каза: „Решихме, ще ви даваме всичко постно, което има, по един хляб на ден, по триста грама суха храна, независимо какво има - дали е постно или блажно - сирене или кашкавал, маслини или мармалад, захар, каквото искате“. После стана така и показа през прозореца: „Ето, това е градина военна, пасете трева колкото искате“. И така приключи въпроса с храната. Започнаха да ни дават вегетарианска храна и суха храна. А имахме един лавкаджия, който продаваше всичко почти и ние пък с брат Драган някой път с дни не взимахме кашкавал и като идем вземем по една пита кашкавал, отидем при лавкаджията. Той имаше много плодове: ягоди, череши и т.н. и като напълним канчетата с ягоди и други плодове, каквито има, прекарвахме много добре. Но за сведение имаше един фелдфебел, всъщност те бяха двама. Единият - възрастен, единият - млад. Младият се наричаше Евлоги Георгиев. Той особено много ме тормозеше. Веднъж бяха заклали към 10-12 прасенца малки. Военните щяха да имат банкет. От всяка рота Искаха войници да отидат да помагат. Младият фелдфебел казал на дежурния офицер по кухня. Той беше поручик, че ще му прати един войник, „когото ще накараш да реже месо“. И му разправил историята, че съм вегетарианец и т.н. Отидох аз в готварницата. Гледам на масата като сложили прасенцата и ги чистят там, режат и офицера поручик ми вика: „Вземай ножа и почвай да режеш“. Аз, тъй както съм застанал викам: „Г- поручик, аз месо не ям и няма да режа. Дайте ми да чистя лук, ориз, всичко друго ще правя, пратете ме да измия клозетите, обаче месо няма да пипна“. Добре, ама той се провикна: „Аз това ти заповядвам да правиш!“ В това време аз седя така с ръката за почит, обаче омаля ми ръката и му казвам: „Г-н поручик, свободен ли съм?“ Той отговори: „Не си свободен, ами взимай ножа да режеш“. Аз в това време си излизам от стола и до вечерта всички, цялата казарма знаят, че Гради след няколко дена ще го съдят за неизпълнение на заповед. Добре, но моят ротен командир и той беше поручик, само че старши поручик, оня беше по- млад по випуск. Моя ротен командир се казваше Борис Величков. Бог светлина да му даде, той беше от Русе и много ме уважаваше. Трябва да ви обърна внимание на това, че цял месец аз трябваше да ходя цивилен, защото поради високия ми ръст нямаше за мен дрехи, ботуши и др. и когато от министерството на войната изпратиха платове да ми шият дрехи, после шинел, после ботуши, той ме води в шивалнята и обущарната и ми вика: „Гради, понеже си сирак от войната ще наредим да те пратят в Търново, там има школа, да станеш подофицер ли, фелдфебел ли“. Викам: „Г-н поручик, много ви благодаря, но аз не желая това“. Даже отказах да ми правят шинел понеже през есента щяха да ме уволнят, шинел значи не ми трябва. Добре, но веднъж пак с този фелдфебел Евлоги Георгиев, младия, Бог светлина да му даде, той умря. Храним се в столовата и той дойде при нас и пак казва: „Ще ядете месо“. Брат Драган си мълчеше, но аз от край време все така си приказвах. Той се ядоса нещо в столовата, която беше пълна с войници и дежурен офицер, храним се и вика: „Аз сутринта ще ви доведа две кучета, ще ги вържа и ще ви накарам да ги убиете, да видим какво ще правите“. Аз седя срещу него в това време, а имаше както казах и офицери и дежурни по кухня и войниците в столовата. Обърнах се към него и казах: „Когато ми дадете пушка да убия кучето, ще се обърна и ще разстрелям вас и себе си. Защо ще убивам едно невинно куче“. Той се обърна към офицерите и войниците и вика: „Гледайте, иска да убие началника си“. Отговорих: „Щом ме карате да убивам, нали знаете, че аз не убивам, по-добре ще ме разстреляте мене“. Това беше на вечеря. После излязохме. Аз бях много разтревожен и вечерта си легнах, но дълго време не-можах да заспя. Молих се на Учителя и т.н. и по едно време сънувам, че отиваме на учение. А там имаше големи поляни, после по Козница по баирите и същият фелдфебел, щото възрастният още не беше се уволнил, а пък младия беше заел службата и като каза: „Строй се рота“, аз понеже бях най-високия в полка, където застанех, там се нареждаха войниците. Бях приготвен с раница, едно друго и забих кола, т.е. застанах. Идва по едно време той и вика: „Глави на ляво, на дясно“ и в това време вместо ротния командир Борис Великов, гледам Учителя, с пелерината така, приема ротата. Викам: „А, Учителю...“, последният прие ротата, но по едно време ни освободи и тръгнахме да отиваме на учение. Поляните не бяха далече, вървим, вървим и.по едно време Учителя върви пред нас както ротния командир или пък отстрани, обаче с нас и като стигнахме даде заповед, че до там ще вървим и както бяхме строени, всеки си свали раницата и всички войници, кой където беше заспаха, така от умора ли, от друго ли... Останахме будни Учителят, фелдфебела и аз. По едно време Учителят седна по турски, така както си кръстосват краката на земята и почна да прави някакви движения с ръцете. Ръцете над главата, после в страни, така, така... Аз гледам Учителя, обърнах се към фелдфебела, гледам той легнал овчарски, обърнал глава към мен, но Учителят не гледа и мен ме е страх, че ме гледа фелдфебела и така мисля, мисля си и викам: и тая хубава. Учителят пред мен, а мен ще ме е страх от фелдфебела. И в това време седнах и аз като Учителя по турски и почнах да правя упражненията. Както ги правихме по едно време се събудих. Като се събудих, то почти съмнало и аз отивам право при леглото на брат Драган, който нали спеше през няколко легла. И той беше разтревожен и аз му казах: „Брат Драган, нощес сънувах Учителя и ще знаеш, че сигурно нищо няма да стане“. Бяхме след това на закуска, всички войници гледат мен и брат Драган нали и едни се майтапят, други ни съжаляват и в това време като закусихме дойде съобщение, че нашата рота, свързочниците ще бъдем дежурни по църква. А това да се случи неделя. Сутринта значи след закуска всички войници ще отидат в склада да им дадат нови дрехи, да отидат на църква. Понеже брат Гради нямаше други нови дрехи, направиха ми един костюм, но по учение, насам, натам те се цапа и аз останах свободен и се чудя сега какво ще става. Обаче цялата рота с фелдфебела отидоха на църква и с това въпросът се приключи. Значи, Учителят в един от най-трудните моменти пак ми дойде на помощ. След някое време нашата рота щеше да ходи на учение и аз бях дневален и фелдфебела, същия тоя фелдфебел Евлоги ме повика са слезем в склада, да получим суха храна, понеже един-два дена щяхме да ходим из чу- карите нали, трябва да имаме храна. Влязохме в склада, дадоха ни там няколко пити кашкавал и като пристигнахме горе, фелдфебела отдели една пита кашкавал за себе си и отряза едно парче от другия кашкавал и ми го дава на мен. Аз го гледам и викам: „Благодаря, чужд кашкавал не искам“. Той ми казва: „Тоя ще бъде за тебе, ето и аз вземах. Аз ще го разпределя после на другите войници“. Викам: „Не, благодаря, не искам“. И минаха няколко дена след учението, ние отидохме да се къпем там на една река Азмаци и минавам, гледам фелдфебела с десетина души войници около него, приказваха и аз нямаше къде да ида, отидох при тях, седнах и какво стана, като че ли се бяха надумали, скочиха всички изведнъж и отидоха да се къпят ли какво и аз останах сам с фелдфебела. За мое голямо учудване той ми поиска извинение. Каза: „Гради, извинявай, аз не съм те познавал“. Викам: „Няма нищо, г-н фелдфебел“. Та на всичко отгоре, той поиска извинение. Аз изобщо не го съдех, но той беше много предан към изискванията си. След това мина някое време и сръбския крал щеше да идва в България и наредиха нашия полк да бъде охрана от границата до София. Добре, но аз помолих моя ротен командир Борис Великов, понеже имах зачислена пушка, обаче гледах да не взимам пушка и викам: „Г-н поручик, много ще ви моля, ей тука в конюшнята има да се прави калдаръм на конете, вместо да лентяйствувам, да посрещам и изпращам сръбския крал, да направя някои конюшни с калдаръм, конете да не спят в калта“. Той се съгласи и ме прати при домакина, та Господ светлина да му дава на моя поручик Борис Великов, той ме освободи от тая задача.

8. НА ПЪТ КЪМ ИЗГРЕВА Като мина Великден брат ми трябваше да се върне обратно във Варна. Тогава си помислих: защо да не тръгна с брат си, да го изпратя до Стара Загора и оттам пък да потегля за София. Имах спечелени 1500 лв. пари като работих в Бургас, тъй че ще имам и за пътни и за прекарване на няколко дена. Казвам на мама: „Мамо, аз ще отида да изпратя Наско до Стара Загора и оттам ще ида до София за няколко дена“. Приготвих си някои инструменти като чукове, тесла, бичкия и др., а мама ми вика: „Нали отиваш за няколко деня? Защо ти са инструменти?“ „Абе нека да си ги взема, може да стане нужда.“ И тръгнахме с брат ми. Пътувахме до Стара Загора заедно с брат ми и след това се разделихме. Той потегли с подбалканската линия, за да се прехвърли после за Варна, а аз тръгнах за София. Като пристигнах в София, тогава за Изгрева се отиваше с трамвай N 1, но той отиваше само до площад „Йорданка Николова“. И тъй вземах аз единицата и като стигнах пл. „Йорданка Николова“ нарамих ямурлучето и инструментите и по алеята през гората пристигнах на Изгрева. Тогава Изгрева представляваше една голяма нива на слатинци с бараки. Първото ми впечатление от Изгрева беше бараката на брат Алберт, евреин. Тя беше в кръгла форма 3-3 1/2 в диаметър. На кого е разбрах, разбира се по-късно. Първия човек когото срещнах на Изгрева беше брат Деветаков. Брат Стефан Деветаков се занимаваше с малки услуги, измазване, изкърпване, някои дърводелски услуги и други. Той имаше една барака, която беше дал под наем на сестра Коньова. В момента той й поставяше печката. Беше неделен ден и аз казах на брат Деветаков, че искам да отида на беседа, да чуя Учителя като говори. Той ми каза: „Остави си багажа тук и иди“. Аз си оставих значи багажа и отидох на беседа. Сестра Коньова доколкото си спомням беше от Свищов. Беше учителка. Тя живееше с други братя и сестри, но после си построи доста хубава къщичка на мястото където е сега сестра Белева до брат Стоименов. Тя беше много хубав човек. Понеже по-късно станахме съседи моя брат Атанас често й биваше квартирант. Той прекарваше в нейната барака докато тя отсъствува. Мястото където беше построена бараката й бе на един брат, който по-късно го продаваше и аз исках да го купя, но не ми стигаха парите, някъде към двеста хиляди лева. Тогава казах на брат Борис Николов ако може братството да ми услужи с двеста хиляди лева, за да мога да го купя. Аз имах към 500-600 хиляди лева преди да строя инвалидния дом, тъй че можех да го купя. Добре, но те не се съгласиха, като ми казаха, че братството не може да услужва с пари. Добре, но след това брат Стоименов реши да вземе мястото (същото място) за своята племенница. Тогава дадоха двеста и няколко хиляди лева за преместването бараката на с. Коньова на мястото на Македонски срещу виетнамското посолство. А на мен не дадоха. Братство и сестринство в действие. Има и продължение. Впоследствие същия тоя Македонски изхвърли багажа на сестра Мария Петрова, която живееше във въпросната барака. Два дена ли какво багажа й стоял на открито на дъжда и по едно време той й казал да си прибере багажа в противен случай общината щяла да го прибере по административен път. Чувал съм дори, че същия тоя другар Македонски е ходил в службата на Мария Петрова и искал по служебна линия да я заставят да си прибере багажа. След свършване на беседата излязох на двора и исках да търся брат Бертоли, брат Борис, да им се обадя, нали ги познавах. Други не познавах още. А народ имаше много. Изведнъж някой ме хвана за ръката и като извика, само гдето не ме удари. После разбрах, че това бил брат Игнат Котаров, който бил дочул нещо и затова ме хванал за ръката. Последния не бил в добри отношения с брат Иван Антонов и понеже аз съм бил застанал до брат Антонов, той помислил, че съм протеже на последния. После намерих брат Борис на поляната, поговорих с него, понеже той ми беше обещал да ме вземе на работа. Брат Бертоли, който имаше работилница беше фалирал и прекарал известно време в Букурещ, но тъкмо сега се беше завърнал. Като се обадих на брат Борис, той ме запита: „Ами къде ще живееш?“ Казах: „Не зная, не познавам никого“. А зад тяхната къща имаше една барака за въглища. Зимата нали беше минала, бараката беше свободна. Той ми каза: „Ще вземеш да почистиш бараката и ще си сложиш едно легло“. Още на другия ден почистих бараката, облепих я с хартия, както правеха другите, сложих си багажа, едно друго и почти цяло лято прекарах там. Като минаха няколко дена отидох при Учителя. Помислих си, да попитам Учителя какво да предприема. Тогава се запознах с Учителя. Той ме разпитва от къде съм, що съм и т.н. Преди това, още от малък бях чувал за Учителя, за беседите Му, но не бях Го виждал. И тъй, значи преди Великден се бях запознал с брат Петър Филипов, а след Великден - с Учителя. Това стана през същата 1932 г. Казах на Учителя, че съм сирак от войната, че баща си не помня. Той е убит в 1916 г. и че искам да живея на Изгрева и Той ме запита: „Ами майка ти?“ Казах Му, че като се подредя, ще взема и нея на Изгрева. Че имам и брат в сиропиталището във Варна, че сме двама братя. Значи и него ще взема в София. Учителят ме погледна и каза: „Може да останеш в София“.

ГРАДИ КОЛЕВ МИНЧЕВ (22.06.1912-12.08.1992 г.) 1. СИРАК И ЧИРАК Роден съм на 22.юни 1912 г. (стар стил) в с. Габерово, Бургаско. Баща ми беше роден в с. Твърдица, Котленско. Те са били седем деца: Петко, Колю - баща ми, Драган, Лука и Георги и две сестри - Мария и Станка. Майка ми - Мария е родена в с. Мокришево, Малко Търновско, което сега се намира в Турция. Баща й бил воденичар на име Гради, а майка й се наричала Ирина. Те са имали три деца: брат Вълкан, който бил осиновен, тъй като първоначално не са имали деца, след което се родили леля ми Комня и майка ми Мария. Баща й като воденичар често помагал на хайдутите - криел ги, хранел ги и т.н. и затова си имал разправии с турците и често пъти бил затварян и бит до пребиване. Налагало се много пъти да го увиват в кожи, за да го спасят от смърт, тъй жестоко бивал пребиван. В Малко Търново народа живеел при постоянен страх и масово са бягали от там дори от хармана като оставяли мило и драго и се заселвали по-навътре към Балкана. Така и дядо Гради бил избягал и се заселил със семейството си в Бургаско. Ние живеехме първоначално в с. Даутлий, сега гр. Каблешково, но когато убиха баща ми на фронта при Тутракан през 1916 г., майка ми реши, че е най-добре да идем да живеем в с. Габерово, където живееше сестра й - леля ми Комня и свако ми Слави Тодоров. Свако ми беше майстор-зидар както и баща ми. И тъй купиха едно дворно място с една плевня. Свако ми с още един-двама души измазаха плевнята, която беше от пръти, с пръст и слама, сложиха на изток и на запад по едно прозорче и къщата ни беше готова за живеене. В тая къща съм се запомнил от дете до 1932 г. когато реших да замина и да живея в София. Както казах преди, баща ми е убит при Тутракан 1916 г. Тогава сме воювали с руснаците и румънците. Баща ми е бил ранен и след това пленник в Русия. Няколко месеца след това дойде съобщение в общината, това бе писмо от Русия, че баща ми е убит, за да пенсионират жена му. Но никога няма да забравя каква скръб сме причинявали на майка си тогава, защото пущаха войниците, които се връщат от фронта, а те се завръщаха парцаливи, кой по бели гащи, кой гол, кой бос, неприятна картина. Не зная защо не са им давали военните дрехи, с които да се върнат вкъщи, ами са ги пущали тъй окъсани по бели гащи и фланелки. Ние живеехме на една височина и виждахме от баира как слизаха войниците и ние двамата с брат ми като ги видим, първата ни работа беше да идем при майка си, да й кажем да излезе, да види дали баща ни не е между тях. После като пораснахме разбрахме каква тревога сме създавали на майка си. Когато чичовците ми и баща ми ги викали на фронта и те били седнали на обед ли или на вечеря, чичо ми Драган се обърнал към баща ми и казал: „Бате, ние отиваме на фронта. Ние знаем какво ще стане с нас. Ние не сме женени, а ти имаш семейство: жена и две деца. Затова ще знаеш, че аз през целия си живот, ако остана жив, ще се интересувам за твоя дом и твоите деца“. И тъй, както се помня от дете, докато си замина за оня свят чичо ми Драган на 24.VI.1975 г., той винаги е писал на майка ми и запитвал дали децата я слушат. После пък когато станахме по-големи, пишеше: „Ще слушате майка си, вие сте сирачета“. И винаги накрая на писмото пишеше: „Човек предполага, Господ разполага“. От време на време ни изпращаше по някой лев, от чужбина, защото той отиде във Франция и оттам в Белгия, където и почина. Така че Господ светлина да му даде, но не ни забрави чичо ни през целия си живот. Когато майка ни получи съобщение за пенсията от баща ми, ние седяхме на софрата и тя каза: „Друго нещо не мога да направя за Колю освен това, от днес нататък няма да ям месо“. И тъй аз почти не помня мама да е яла някога месо. Майка ми и баща ми са женени в 1909 г. Когато се отказа от месото тя знаеше вече за Братството и Учителя. Братството се е създало главно през време на войните и по фронтовете. Възможно е свако ми Слави Тодоров да е имал опитности с Учителя, но аз не знаех за тях. Баща си, понеже съм бил малък когато той е ходил войник, после запас, насам-натам, едва си го спомням. Той беше висок, но друго нищо не мога да си спомня. По това време и дядо ми Минчо живееше при нас (бащата на баща ми) и мама веднъж му каза: „Татко, Колю вече го убиха, но ти имаш две дъщери, имаш и четирима синове. Бъди свободен, при когото решиш да идеш, при него остани. За мене ще е най-хубаво да останеш при нас, но както решиш ти“. Дядо помисли, помисли и каза: „Ще остана при вас“. Като дете, бяхме станали доста големички вече, аз освен риза и една бозева рокля от аба, не познавах друго. Може да ви е чудно и смешно, обаче беше така. Но по едно време в нашето село дойде едно гръцко семейство. Те имаха един син и две дъщери. Ние растяхме на село момченца и момиченца без гащи, но като дойдоха гърчетата, започнахме да зяпаме, защото те носеха гащички. За нас голотата не беше срамна, обаче белите гащички ни правеха впечатление и не мина един месец ли какво и на всички малки деца, кой от скъсани чаршафи, кой от нещо друго, но ни направиха гащички. Та така сме расли на село. След това, нали аз бях по-голям като попораснах и понеже бях сираче от войната, първата работа, която мама ми създаде, беше да бавя деца по нивите. Те жънат или копаят, а аз бавя децата. Първото дете беше едно момиченце. С него долу-горе беше добре. То беше едно дребничко. Обаче втората година се случи едно момченце, дълго кросно такова, а пък беше горещо, знаете какво е по морския край. А ония дълги чакъни - няма сянка, няма люлки, няма нищо. Детето трябва да го държиш на ръце. Просто отмалявах и нямаше какво да правя и тогава се сетих да го щипна малко. То като запищя и в това време пристига майка му и вика: „Ех детето ми, добре, че изплаща, че и мама да си почине малко“. Тя освен детето е и майка-кърмачка, а като почнат ония дълги чакъми, не може да се отърве от тях. А пък аз си казах: „Е, добре, ще зная аз какво да правя, та да може тя да си почива.“ Но идваше ми на ума да не го щипна така, че да почервенее или да посинее детето, защото после тоягата ще играе. Та по-лекичко го пощипвах. Ние бяхме съседи на един кръчмар на име Пею. Отивам на дюкяна, а той вика: „Гради, да отидеш да напоиш коня“. Понеже отвън кръчмата имаше чардак, където седяха селяните и пиеха ракия, вино или кафе, имаше пейки. Та като се кача на пейката и от нея се качвам на коня, ида, напоя го. Като се върна бай Пею ми вика: „Я да вземеш да сметеш дюкяна“. Викам: „Добре“. Взема, смета го. Обаче като почна да мета, а той отива някъде по работа, из двора някъде. Почвам да местя масите, столовете нали, да почистя добре и тук-таме намирам стотинки. Аз сложа на една маса една книжка и където намеря стотинки ги слагам на книжката. Дойде бай Пею и пита: „Гради, смете ли салона?“ Отговарям: „Сметох го, бай Пею и намерих тия стотинки“. Той ме гледа и вика: „Ей, мама му стара, аз съм ги загубил“. А това беше всеки ден, защото той, като му напоя коня, като му смета салона, ще ми даде хляб, сиренце, яйчице, така, защото знаеше, че имаме нужда от храна. Имам една опитност от времето, когато като дете пасях добитъка на селото. Един ден като се върнах от паша, а и ние си имахме една крава и мама като взе да я дой кравата вместо мляко пуща кръв. Тогава хората й казали, че причината е там, че някой смок се е увил около краката на кравата, за да не може да върви и след това си е забил зъбите във вимето й и е изпил млякото й. Та при доенето тия ранички от зъбите на змията пущат кръв докато не заздравеят. Няколко дена млякото на кравата беше червено като кръв. После веднъж мама беше дала едно козле на един овчар да го пасе. И така това козле беше няколко дни при овчаря. Но като се върна козлето гледаме, че то едвам върви. А то причината била там, че то горкото било пълно с кърлежи. Като почнахме да му чистим кърлежите, то от всяка дупчица излиза кръв. И тъй, докато чистим козлето, то умря в ръцете ни. А го чакахме да стане коза. Като станах по-голям, 7-8-годишен от Анхиало дойде един грък на име Ставри. Той стана мандраджия на село. Мене ме взе през лятото за чираче както и още едно момче. Трябваше да се носи вода за мандрата. Но главно аз носех вода. Оня момък имаше баща, беше от по-богато семейство, а чешмата беше далеч. Най-напред Ставри беше обещал, че ще нося вода с коня с каручка и бъчва. За мандрата трябваше много вода. По цял ден съм носил тенекиите с вода. Чешмата ни беше доста далеч от селото. От време, на време гъркът ще отиде в Анхиало, ще вземе няколко тенекии. После имаше една ситна риба, казваха и „цаца“. Та той купуваше от нея и освен това ни пращаше по другите села да продаваме цаца. Добре, но той мене ме правеше като касиер. Аз мерех и теглех рибата и аз взимах парите, а другото момче само ми помагаше. Мина известно време и някой от селяните попитал Ставри, дали е доволен от чираците. А той казал: „Абе единия, добро момченце, не лъже, не краде, ама глупавичко. А пък другото хитро, обаче обича да краде“. Това го чух от селяните. Аз нищо не казах. След като свърши мандрата, той ме взе в Анхиало чираче. Имаше дюкянче чак накрая, където е изгорялата църква на Поморие, продаваше хранителни стоки. Чиракувах му няколко дена и един ден той дойде и носи едно пиле в тавичка, да я занеса на фурната да се изпече. Аз я занесох. След това пак дойде, той остана в дюкяна, а аз отидох да взема тавичката и му я подадох. От дюкяна за втория етаж, където живееше Ставри имаше стълба. Качи се той горе, обядваха те и по едно време той се връща и ми носи тавичката. А в тавичката кокали и коматчета хляб едно-друго и на единия ъгъл едно парченце месо за мене и той ми вика: „Хайде, вземи обядвай“. Казвам: „Добре“. Аз като видях кокалите ми се отяде и по едно време му викам: „Бай Ставре, аз ще взема тук малко дрехи и ще ги пратя на село да ми ги изперат“, защото аз друго нямах освен дрешки за преобличане. Той каза: „Добре“. Вземах торбичката и трябваше да мина през центъра на града, защото всъщност имаше само една улица. А от нашето село имаше няколко момченца чирачета в една кръчма и за да не ме видят, аз минах по десния бряг на морето и давай, давай, дето има сега почивни станции, кални бани, солници и отидох направо на село. Макар и да съм бил 7-8-годишен, обаче това нещо, гдето ми подаде тавата с кокалите като на кученце, ми се видя толкова противно, че аз го напуснах и се върнах на село. Защо да не ми сложат в една чинийка да се нахраня като човек. Мама копаеше там на лозе - така го казваха, но то не беше лозе, а камънак. На богатите им се падаха хубави места, посадиха си лозя, а на нас - на камъните. Бяхме бедни, сираци от войните. На другата година мама ни пращаше да пасем магарето, телето, прасетата. Мама отглеждаше прасета и после ги продаваше, да може да ни изхрани. Един ден излязохме пак, събирахме се 5-6 и повече деца. Добре, но те едно по едно си отидоха. Останахме ние с брат ми само. По едно време мина обед и аз викам на брат ми: „Всичките си отидоха и ние ще си отидем“ и се върнахме на село. Мама като ни видя, вика: „Защо сте се върнали“. Казваме: „Ами всичките деца си отидоха и ние си тръгнахме“. А тя казва: „От днес нататък вие ще пасете и техните добитъци, защото за всеки добитък, който пасете ще ви дават по една крина жито“. А те бяха 29 ли 39 ли добичета, прасенца, магаренца, теленца. И няма как, сутринта излизаме, до кръчмата имаше оградено място, казваха му „капан“, помещение за полския пазач, който пазеше имотите и като хване някое добиче влязло в чужда нива го затваряше там. Брат ми, между другото, като застане до плета и започваше да вика: „Хей, селяни, изпращайте добитъка - свини, магарета, телета...“ А аз в това време, край плета имаше едно кюше, като се свия като някое кученце там, срам ме е. Не зная защо съм изживявал тоя срам. Та мина и това лято. А брат ми обичаше да ходи при един овчар, който свиреше малко на кавал и на гайда. Аз му викам: „Върви да свириш там“. Често пъти го пращах на село, на харманите, нали вършеехме с диканя. Та един ден беше голяма горещина и аз като гледам една от най-големите свини, които пасях, около сто килограма тръгна към реката. А покрай нашето село минаваше река Ахелой и в нея се вливаше една друга рекичка, та имаше вирове, така ги казвахме ние на село и там имаше много камънаци и тая свиня поради голямата горещина като се хвърли във вира, да знаете само що плач съм изплакал от страх, да не вземе свинята да се удави. Аз не знаех, че свините не се давят и че могат да плуват. Тя от време на време си покаже носа, опашката, ушите, а тя си търси хладина в реката.

4. ВРЪЗКАТА С ЖИВИЯ ГОСПОД Колю Драгнев прави връзка с този кръжок, слуша вече беседи и в този кръжок се получава от брат Сава Калименов съобщение: Праща позиви, че се създава братска печатница, набират се работници. Искат да заживеят заедно „без мое и твое“. И понеже Колю са били четирима братя и две сестри - шест деца, т.е. живеят като всяко семейство на комунална основа. И пита баща си. Бащата казва: „Направи опит. Аз ти давам свобода, но да не става така да се разочароваш“. И той понеже баща му дава свобода, събира малко багаж и отива в Севлиево и се озовава при брат Сава Калименов. Там вече имало братска печатница, където работят Атанас Николов, брат Сава, от Бургас е бил Желю Ганев и още някои приятели. Решили да живеят „без мое и твое“. Обаче на практика туй, което той вижда съвсем не е така. Работили години и половина там при тези условия. Получавал ли е заплата? Получавали, но по друг начин те са им заплащали. В какво се е изразявал този живот „нито мое, нито твое“? То впоследствие как е станало, но са им давали възнаграждение, обаче се е изразявало в общо хранене, спане, всичкото е било общо. Значи не са получавали заплата в този случай, който ни е познат. После не са изпълнявали точно правилата, които Учителят дава. Сутрешното ставане, кой когато си иска става, нали Учителят дава ранното ставане, посрещането на изгревите, правене на молитва, правене първите упражнения, точно на обед да се обядва, вечерно време преди залез слънце да се вечеря, нали и тези неща му правят силно впечатление и той получава едно разочарование. Отиде някой на пазара, връща се: „Аз туй си го купих с мои пари“. А „няма мое, няма твое“. Така той получава едно разочарование и той решава да дойде тука в София да се бори с Учителя, че в Негово име нови заблуждения се създават. Да се бори в София срещу Учителя, защо се създават тези заблуждения. Срещу тия заблуждения да дойде да се бори. Обаче преди да дойде в София трябвало да отиде в село да остави някакъв багаж. И така тази мисъл дълго време работи в него и преди да си отиде в село сънува сън: Отива в село и отива при чешмата да се измие и когато се мие вижда, че е гол до кръста. Тогава идва една девойка на чешмата и й казва: „Иди кажи на майка ми да ми донесе дрехи да се облека!“ Той не смее да се върне вкъщи, защото е гол. Тя отива, донася му дрехи, облича се и отива вкъщи и изказва своето негодувание. Обаче в туй време идва брат Боев и му казва: „Аз съм дошъл за тебе, да те водя в София“. А това е сън. Това е сън, който ми разказа. Взима го брат Боев, качват се на влака, заминават и на Изгрева като отиват, столовата беше от дясната страна, влиза се. Той влиза пред столовата в двора. Братя и сестри по на 33 години, всички облечени в бяло. Няма по-възрастни, всичко по на 33 години. Минава край тях и гледа насреща Учителят застанал срещу една голяма пещ. Огън гори и вижда, че Учителят ще пече хляб. Той отива, приближава се до Учителя, целува Му ръка и се събужда. Сънят до тука свършва. Като се събужда той на другия ден след съня си, вече решил на практика да го осъществи, но за да дойде до София трябва да отиде до село да остави тоя багаж. Отива в село, обаче се затваря вкъщи. Никаква връзка не прави с нашите приятели. Докато асимилира всичко туй нали и в неделя отива на събрание, слуша беседата и след беседата моли приятелите да останат, иска да им разкаже нещо, и им разказва своето разочарование, което той е преживял в Севлиево. Тогава Желю Тонев, на Таничка баща й е бил вземал два билета за София и предлага единия, който иска да тръгне за София. Виж сега как се нарежда. Който иска да пътува за София. Така му предлагат билет. Той го взима и идва при Учителя в София. Като идва на Изгрева иска да се срещне с Учителя. Учителят го държи, три дена не го приема. Казва, гледам другите ги приема. Хора минават, аз като река, казва: „Зает съм“. И на третия ден чак Учителят го приема и той започва вече да изказва, да изхвърля всичко,което е набрано в него, което от себе си да го изхвърля. Как да го изхвърля? Да го разкаже на Учителя, всичко това негодувание. Учителят го слуша, слуша, слуша и само вика: „Тъй, тъй, рекох, тъй“. И като го изслушва, тогава Учителят започва да лее своята Мъдрост, казва: „То, рекох, дъбът, за да устоява му трябват сто години. За да устоява на всички бури“. И започва да лее една Мъдрост, една след друга и аз казва капитулирах, защото видях, че това, което изявяват нашите приятели и това, което е Учителят, е съвсем друго нещо. И тогава той Го пита: „Какво да направя, да се върна ли в село при домашните си или да остана в София!“ Учителят му казва: „Останете!“ Но преди да се разделим Учителят ми казва: „Помнете, че в света само Бог е Който помага на човека!“ Три пъти ми го повтори. Аз Му задавам въпроса: „Ама как, Учителю, човек може да влезе в реална връзка с този жив Господ, Който помага?“ Учителят му отговаря: „Когато се изчерпят всички човешки възможности и от никъде няма изход, тогава можеш да влезеш в реална връзка с този жив Господ. Такъв е законът.“ И му привежда примера с анархиста. В Казанлъшките села имало един анархист учител, който като всички анархисти не вярвал в Бога. Учил децата, че няма Бог, че няма провидение и т.н., но през 1912 г. го мобилизират и той отива на фронта. Това е войната със сърбите и при едно отстъпление на българите той попада в чужда територия, този анархист. Успява да се скрие в една пещера, стои 3-4 дена. Отвън ако излезе куршум го чака, вътре ако стои глада го мори. От никъде изход няма. И тогава той казва: „Господи, слушал съм от майка си и от баща си, че Ти съществуваш. Ако наистина Ти съществуваш, изяви ми се по някакъв начин, аз умирам от глад“. Изказал тези думи и не се минало половин час, една костенурка, влачейки половин хляб идва на пещерата, оставя хляба и се връща. Той вземе хляба, подкрепя своите сили, нашите правят ново настъпление, той попада между нашите и се връща жив и здрав в Казанлък и от тогава насетне той започва да проповядва, че има един Господ наистина, който помага в критични моменти. Туй го има в беседите, но на него лично му го е разказал и тогава Учителят му дава томчето „Пътя на ученика“. В това томче Учителят говори за четирите съзнания: старозаветен, новозаветен, праведен и ученик. А знаете ли кой е този анархист? Не го знам. Важно е окултния закон тук - връзката с Живия Господ.

2. КОЛЮ ДРАГНЕВ Колю Драгнев е роден на 25.I.1911 г. Неговите родители са от село Елхово, Старозагорско. Обаче той по разбирания бе с едни комунистически убеждения отдавна. След като комунистите идват на власт и той пита Учителят какво да направи, те му предлагат да отиде в СССР, ако иска да следва, каквото иска. Той пита Учителя какво да направи. Учителят му казва: „Да си гледаш занаята“. Той работеше паркет. И той послуша Учителя. Обаче взимаше участие в тези борби. А когато вижда, че това, което се прилага, идеите, за които той се е борил и преследвал, не са такива каквито ние след 1945 г. ги видяхме, той се противопостави, а те го изключват от партията и започва тормоза. Обявиха го за техен враг. През 1947 г. него време и през една вечер отиват по етапен ред, взимат го и без присъда го пращат в концлагер. Така процедираха. Първо в Бобов дол и после ги преместват. Макар че е бил комунист, че е бил техен съратник, наказаха го и го пращат в концлагер. Те го изпращат, защото той приема идеите на Учителя. Те го изпращат, защото той е плувал в техните води, те тогава пазеха да не се изнасят техните деяния навън и започнаха да го преследват и го пращат без присъда в концлагер. Когато го пращат той ги пита, защо, каква му е вината. Те му отговарят: „Дошъл си тука и още питаш“. Тогава един път милицията с ботуши така скачали по него, че го съсипали. И го питат, колко време ще седи тука? „Година и половина.“ Той имал желание като работят на открито (там са ги пращали да работят) да се скрие някъде из нивите и да избяга. Но се отказва, нали година и половина, то ще изтече. Това го разказвам, защото това е замесено с моя живот. През това време в този концлагер изпращат на един мой колега брат му. Той пък е анархист. Той преди това е бил осъден на смърт през време на фашистите, но го помилват. И след това пак го хващат, но вече комунистите. Пак в концлагер. Разбирате ли - преди това и сега. Карма. И Колю Драгнев е с него. И единствен той е с когото е могъл да влиза в разговор. Колю и Слави, казвал се е Слави Попов. И в тези разговори между другото, Колю е бил вегетарианец. И-той му казва: „Знаеш ли при моя брат в Стара Загора работи едно момиче с твоите идеи, с твоите убеждения и може с него да се разбирате“. И след година и половина, когато Колю го освобождават, това става в 1949 г., идва той в Стара Загора, намери ме там в лабораторията където работех с всички колеги и тогава той ми даде предложение веднага да се женим. Казвам, как? Аз бях вече на 33-34 години, на тая възраст бях. Той ми предлага. Казвам: „Аз не мога туй нещо да го предприема, защото първо аз не съм мислила да се женя поради моите убеждения, идейните ми разбирания. Второ, аз съм била сираче, нямам никакъв чеиз, не съм подготвена за семеен живот“. Той ми отговори: „Аз не ти искам нито чеиза, нито това... За мен е важно идейния свят, нали, там имаме допирни точки“. Това беше един разговор между нас. Той си отиде при домашните си в Старозагорския край и поседя две седмици. Връща се, обади ми се и си идва тук в София. Но минават един-два месеца след това, той ми се обажда с едно писмо и започна вече нашата връзка с кореспонденция. Аз му отговарях, обаче две години гдето казват, аз разпънах Старозагорското небе както в себе си така и отвън, защото не знаех как да реша този въпрос. То е много сложна работа. Много сложна работа беше и не знаех как да го разреша. Дълги молитви правихме и се молех по вътрешен път, да не сбъркам своето духовно развитие. Понеже тази връзка се усилваше от ден на ден. Аз колкото отричах, той толкова засилваше кореспонденцията спрямо мене и всички братя и сестри, всички колеги знаеха това. Аз почувствах, че някак си съм се изложила и не знаех какво да направя. По този начин ние си определихме една среща, да отидем на Пирин, на екскурзия. Наши приятели от Стара Загора правят екскурзия до Пирин и в туй време аз поканих и него. Държим връзка. Обаче той ми се обажда по телефона в лабораторията, където работя. Аз не бях там в момента и не можахме да направим тази връзка и той не дойде. Аз си казах: „По-добре, защото аз държа на идейното, мен не ме интересува женитбата, по-добре, защото аз ще се стеснявам, ще се смущавам от тези работи и затуй стана по-добре“. От Пирин след една седмица ние слизаме в Банско, оттам вземаме теснолинейката и слизаме на Рилския манастир и от него се озовахме на езерата. На езерата, той беше вече там, посреща ме, прекарахме една седмица там на езерата. Дойде време за тръгване. На връщане е също интересно. На тръгване той дойде да ме изпрати. Аз бях нещо неразположена, той дойде да ме изпрати до хижа „Вада“. Изпрати ме, намерихме една кола, качих багажа и той се връща. На връщане той минава през Мечата долина, за да излезе под Молитвения връх. И там на среща му, вече след обед 4-5 часа нали, летен ден, но късно в тези часове, насреща му излизат три вълка. Той нищо не е носил, само якето си и започва да върти така якето си и да вие като куче. Сега казва вълците се спряха, аз казва продължавам, не спирам. И в туй време единия скача от страни и другите два. И той успява да мине, но докато излезе горе под Молитвения връх вече качва се горе на Рила, приятелите събрани на молитва. „Косата ми беше, казва, така настръхнала“. Едно такова преживяване, но след туй, прибрахме се, той ми даде ключа, за да пренощувам в неговата квартира в София. Вие знаете мъжката квартира каква е. Ясно. Сега да приключим с това. Връзката ни не е интересна вече, нали. През 1951 г. той дойде в Стара Загора и ми постави въпроса ребром. Казва или-или. Защото две години го държах в неизвестност. Казах си, щяха да го изядат вълците заради мене. И тогава реших и туй, което го каза Учителят 1939 г. се осъществи чак 1951 г. А какво бе казал Учителят? През 1939 г. каза да остана в София. Беше определено да дойда в София и чак 1951 г. чрез Колю дойдох в София. Значи, аз може би щях да бъда поставена при други условия, ако бях послушала Учителя. Обаче аз изпуснах и трябваше да мина планини от страдания, за да се поправи нещо, но придобивките бяха големи, защото той допринесе много, беше интелектуалец голям и допринесе много нещо за моето духовно развитие.

СТОЯНКА ЦАНЕВА ДРАГНЕВА 1. ПЪРВАТА СРЕЩА И ПЪРВОТО НЕПОСЛУШАНИЕ Баща ми се наричаше Цаню Митев Ходжев, а майка ми Надка Цанева Ходжева. Баща ми е от Тревненския край, село Власатили, занимаваше се със земеделие, майка ми е била домакиня. Били сме няколко деца, но от тях са останали двама живи. Брат ми Георги и аз Стоянка, родена на 6.03.1915 г. Имам един брат убит на фронта през 1918 г. Майка ми като получава съобщение от фронта, че брат ми е убит, получава разрив на сърцето и така почива. Аз съм била тогава на три години. Брат ми, който е бил по-голям се оженва и моята снаха, която била много добра, ме отглежда докато порасна. Снаха ми има три деца. След като пораснах аз имах голямо желание да уча, но баща ми не искаше да ме прати да уча, защото чичо ми, който е убит на фронта оставя четири деца сирачета и ние двама, както и четирите сирачета баща ми поема грижата да ги отгледа. Той беше справедлив. След като той не ме учи аз пожелах на науча някакъв занаят и той ме прати в Трявна при семейството на един бъчвар на когото жената работи дамска конфекция, а мъжът - мъжка. Там аз преседях две години където исках да уча шивачество. След това този човек ми предложи да ми купи шевна машина. Той беше представител на шевни машини. Обаче баща ми нямаше никаква възможност за това. Аз му разказах, че баща ми е продал един кон, който бяха взели срещу полица и са го излъгали и не са му върнали парите. И този същия Бъчваров, понеже аз си отивах на село събота и неделя, ми каза: „Като си дойдеш в понеделник, да дойде и баща ти като донесе тази полица“. Така и направихме. Баща ми даде на Бъчваров полицата и той можа срещу нея да вземе 5000 лв. на времето, за което пък ми даде една шевна машина. Но аз не се задоволих с това. Прибрах се на село. Исках да усъвършенствувам своя занаят й по тази причина отидох в Стара Загора. Там попаднах на едно семейство братско, сестри Мечеви. Те разбраха, че аз имам буден ум и те решиха, че на мен ми е необходимо образование. Те имаха познати, които ми преподаваха частни уроци. Аз бях завършила само втори клас. Така като частна ученичка се явих на края на годината и вземах трети клас, защото тогава не можеха да ми издадат свидетелство за занаята ми, майсторско свидетелство. Това стана причина аз да започна да уча. И наистина те ми помогнаха много да се ориентирам за ученето. Тогава шивачеството на времето беше според тях много компрометиран занаят и ме насочиха към зъботехниката. Така аз започнах да уча зъботехника и след две години от 1938 до 9.IX.1944 г. работех и учех като зъботехник, но бях се запознала същевременно и с братството, нали чрез този дом на сестри Мечеви от 1936 г. За първи път аз като отидох в Казанлък, то там семейство Дукови беше поканило Учителя на гости и казаха, че Учителят ще отиде и в Мъглиш. А там имаше много хубаво братство с хубав салон, с трапезария със специална стая за Учителя, обзаведена. Там значи чакаха Учителят да дойде. Ние от Стара Загора, всички братя и сестри отидохме в Мъглиш и чакахме там да дойде Учителят. Това беше 1938 г., обаче Учителят не дойде. Какви бяха причините не знам, но Той като си свършва работата в Казанлък, отпътувал за София, а ние се върнахме в Стара Загора. През 1938 г., през лятото аз идвам в София, бях в отпуск, бях 25-26 години. Пристигнах на Изгрева, вечерта само целунах ръка на Учителя, а сутринта Той заминава за Рила. Излязохме на шосето, където сега върви трамвая, всички братя и сестри бяха събрани, гръмна изведнъж песента „Братство, единство“, натовариха камиона с багажа за Рила, и приятелите седнаха в него и така те отпътуваха към Рила. Учителят седна в колата на брат Славчо Печеников и така също отпътува. Това беше виждането ми с Учителя. След една седмица се образува група и тогава отидох на Рила за първи път. Там обаче не можах да слушам Учителя, защото Той не беше разположен. Аз стоях няколко дена и понеже отпуската ми изтича, аз се върнах в Стара Загора. В Стара Загора аз продължавах да уча, обаче 1939 г. вече втори път отивам в София и питам Учителя: „Учителю, да остана ли тука?“ Бях си намерила работа при Пейчо Бояджиев, който също беше зъботехник. Той каза: „Рекох, останете в София!“ Обаче аз не се реших, защото още не бях си взела майсторския изпит едно и второ още бях несигурна в себе си, че как ще си намеря квартира, какво ще направя и с този страх отивам, целувам Му ръка и си заминавам за Стара Загора. Не го послушах. А Той ми даде разрешение да остана. Това е 1939 г. Другата година 1940 г., понеже връзката беше направена, вземала съм си майсторския изпит и с намерение да остана, но Учителят тогава ме посрещна и ми каза: „Е, сега идва време, кой където е, за него ще бъде София“. Това означава, че идват такива събития, при които няма условия вече. Всеки да си бъде там където е и където си живее. След това вече вие знаете събитията, които настават. Германците окупираха България, царят си замина, т.е. почина, стана едно вътрешно смущение, в навечерието голямо гонение между комунисти и фашисти, гдето тогава така ги наричаха, стана едно разбъркване, несигурност в нищо, бомбардировки започнаха, докато дойде 9.IX.1944 г. През това време аз бях в Стара Загора.

18. МОЛИТВАТА НА УЧЕНИКА Господи, пътят на Истината избрах! Ще ходя в Истината Ти. Научи ме, Господи, пътищата си. Проводи ми Виделината Си, и Истината Си, те да ме водят. Придай ми Вяра,Господи! Вярвам,Господи! Вярвам,Господи! Магнетофонен запис на Боян Златарев от Вергилий Кръстев от 1980 г.

6. КОЙ ЩЕ ПОМЕТЕ САЛОНА Салонът на Изгрева бе построен през 1927 г. и до края на 1944 г. по времето на Учителя в него се събирахме и той четири пъти в седмицата държеше своето Слово. Освен това там се събираха музикантите, репетираха и се изнасяха концерти. Но след всяко ползване на салона той трябваше да се почисти, да се измете, да се избърше праха, да се почистят стъклата на прозорците, които заемаха почти едната страна на салона. Големи прозорци, хубави прозорци, през тях влизаше обилно светлина, но трябваше всяка седмица да се мият и избърсват. А това не бе лека работа. Обикновено Изгрева се почистваше за големите празници на Братството. Но когато вървяха класовете през седмицата имаше дни, когато няма кой да го помете. Веднъж Учителят среща едного и казва: „Няма ли кой да помете салона? Години наред наблюдавам колко кал се внася в салона. С тази кал внасяте своето влияние и то не се изчиства лесно. По калта и праха, който оставяте в салона разбирам колко сте прогресирали“. Братът тръгва да търси сестри, които да изметат салона. Нали това е женска работа. Но понеже не намира никого, спретва се сам и макар че е мъж помита салона. Накрая отива при Учителя и Му казва: „Ако не друго, то поне го пометох“. „А пък аз за благодарност ще ти кажа какъв е окултния закон на този салон: Каквото правиш на физическото поле, това го правиш и в духовните полета“. Братът кимнал с глава, че е разбрал и се запътил към домът си. На следващия ден отива в службата си и някакъв голям проблем който имал отведнъж се разрешил благоприятно. Казал си: „Е, нали изметох салона на Учителя, а пък Той измете моите ядове“. Разбрал какво значи да метеш някъде и че метлата не е случайна вещ, с която се измитат боклуците.

БОЯН АТАНАСОВ ЗЛАТАРЕВ (14.XI.1908-22.V.1986 г.) 1. КАК СТРОЯХМЕ ИЗГРЕВА? Роден съм в гр. Русе на 14.ноември (стар стил 27. ноември) 1908 г. около 7 ч. сутринта. Родителите ми бяха от Свищов. Баща ми си намерил работа в Русе и там сме се родили. Бяхме четири деца. Три сестри и един брат. Аз съм средния по ред. Родът на баща ми е от гр. Свищов, както и на майка ми. Там са се оженили, а ние децата се родихме в гр. Русе. След 1912 г. семейството ни идва в София. Детството ни премина в града. Бях на 14-15 години, когато с баща ми ходехме по разни сказки, които се изнасяха от различни общества. А тогава такива се бяха намножили много. Ние живеехме на ул. „Шар планина“, която е близко до ул. „Опълченска“ 66. Баща ми чул за Петър Дънов и беше ходил няколко пъти сам да го слуша на ул. „Опълченска“ 66. Един път баща ми ме доведе в дома на Гумнерови и аз за пръв път чух и видях там Учителя. С годините аз растях и пораснах и започнах да посещавам редовно беседите на Учителя. Случи се така, че баща ми спря да ходи да слуша Учителя, а аз продължих на негово място и така изкарах цялата Школа при Учителя. След като Братството се премести на ул. „Оборище“ 14 аз продължавах да ходя там най-редовно. Когато се откри Младежкият Окултен клас, аз бях в него още от самото начало. По-рано живеехме в Красно село и тогава ставах много рано в три часа през нощта и тръгвах за Изгрева пешком. А това не бяха малки разстояния и не беше лесно да се будиш сутрин в три часа през нощта. На Изгрева се направиха една-две бараки. Там бяха Никола Нанков, Димитър Стоянов, Николай Дойнов и Борис Николов. Аз тогава бях малък, но Борис ми намери работа и ме викна да облицоваме бараките отвътре. Отначало с хартия, после с картони и накрая с дъски, кой каквото имаше и колко му позволяваше кесията. Там хората бяха от бедни по-бедни. Така ме извикаха да облицовам къщата на Стоянка Илиева със шперплат. Учителят непрекъснато присъствуваше при строежа на тази къща както и при облицоването й отвътре. Чак когато се сложи покрива на къщата, тогава Учителят спокойно се отдалечи от една свършена работа. Когато се правеше нещо на Изгрева, Учителят всякога присъствуваше там. Беше между нас. Можеха да Му дойдат гости, но Той леко се отмести отстрани на няколко метра, за да не се чува от нас разговора. През това време Той слушаше онзи, който Му говореше, но лекичко ни наблюдаваше как вършим тая обща братска работа. Трябва да се запомни това. А кое? Винаги и където се правеше нещо, там където се работеше от братята, там винаги бе Той - неотлъчно. Постепенно Изгревът се устройваше. Беше направена чешма на Изгрева с релефни изображения на сърна, жена и орел. Тя бе построена от Борис и Бертоли. Сестра Бахчеванова се занимаваше с цветята на Изгрева. А какви цветя имаше само на Изгрева. Всеки, който види някое хубаво цвете, то следващата година носеше семе, за да се засади на Изгрева. В приемната на Учителя се приемаше - долу само външни хора. Понякога нашите се изкачваха нагоре по стълбите до Неговата стая и Му чукаха на вратата. Безпокояха Го за щяло и нещяло. Понякога Той беше зает и съобщаваше това на някоя от сестрите, които висяха непрекъснато до вратата Му. Казваше простичко така: „Аз съм занят и никой да не ме безпокои“. Онези, които бяха на стража не пускаха никого. Това можеше да продължи ден, два, три дни. Но имаше случаи когато Учителят сам отваряше вратата и посрещаше онзи, който току-що бе пристъпил долу при първите стъпала. На всички бе ясно, че Учителят приемаше този брат или сестра поради неотложност. Такива случаи имаше много. Това означаваше връзка духовна между ученик и Учител. На Изгрева Паневритмията се играеше след сутрешната беседа, която почваше в 5 часа сутринта. Обикновено от 6 до 6.30 ч. сутрин в дните сряда, петък и неделя излизахме всички от Салона и там на полянката играехме Паневритмия. Само в тези три дни играехме Паневритмия. Учителят играеше много леко, непринудено. Когато се играеха „Слънчевите лъчи“, Учителят сядаше и гледаше отстрани, защото трябваше да влезне в група. Той седне на скамейката до стълба и наблюдаваше. Латвийците бяха първите чужденци, които дойдоха на Изгрева. Те бяха тихи и вежливи хора. Бяха облечени в бяло. Сестрите с бели рокли, забрадки и кърпи. След това дойдоха французите - една голяма група. Бяха интелигентни, сърдечни и добри хора, но Изгрева се напълни с глъчка и непринудени разговори. Понеже се занимавах с дърводелство, нямаше барака, която да беше построена и да не съм вземал участие в нея. С годините трябваше много неща да се ремонтират и аз бях този, който кърпех и запушвах остарелите от времето покриви и стени. Така че строежът на целия Изгрев мина през ръцете ми. Познавах всички и се стараех да бъда в добри отношения с всички независимо към какви групировки те спадаха. Това ми спомогна, както и това, че ние бяхме направили къща на 500-600 м от Изгрева. Това ме спаси от многобройните обиски, които се правеха на Изгрева. Дочаках и доживях да видя как се разрушиха всички ония бараки, които аз бях построил. На тяхно място бяха построени нови каменни здания на руската легация. Ние бяхме от-поколението на Школата. Един след друг ние си заминаваме и трябва да предадем онова, което сме запазили на следващото поколение. Дано успеем да сторим това и дано се намерят хора, на които да предадем това, което сме запазили. Ако сторим това, това означава, че не сме живели напразно на Изгрева. А това е нашият дълг към Словото на Учителя.

11. НИКОЛА АНТОВ Никола Антов в младите си години е бил анархист. Тогава какви ли не идеи не долитаха от чужбина в България като прелетни птици, снасяха своите яйца, те се излюпваха и идеите тръгваха да се реализират. Тук имаше представители на всички леви движения от Европа. Първо се явиха анархистите, след това дойдоха социалистите, от тях изникнаха комунистите и започнаха да се роят различни революционни течения. Всички искаха с революция да променят живота на хората по това време. Затова методите им бяха различни. Анархистите бяха за неотложна борба, революция на улицата с бомби и изстрели. Мнозина бяха убити в България по този начин. На едно събрание на анархистите в България Никола Антов е бил определен да извърши някакъв атентат. Атентата е бил насочен срещу политически личности. Той трябвало да носи бомбата със себе си, да я възпламени и заедно със себе си да унищожи всички, които са около него. По този начин на него му се е падала привилегията да се жертвува за идеята на анархистите. А това за тях е било визитна картичка, че този, който загива е истински анархист. Той поема ангажимент да подготви всички подробности по атентата. Но се сеща, че само преди няколко месеца Учителят Петър Дънов лично го спасява като го укрива в домът си на ул. „Опълченска“ 66. Случаят е известен и описан от други по-подробно. Аз го споменавам, за да се види връзката между първото събитие и онова, което предстои да стане. В първия случай Учителят го спасява от преследващата го полиция, която имала заповед по онова време да разстрелва всеки хванат анархист и то без съд. Такива са били времената на терор от страна анархистите и съответен отпор от страна на полицията. Никола Антов отива отново при Учителя и разказва подробно целия случай, че на него му се е паднало да се жертвува и да даде живота си, за да се осъществи предстоящият атентат. Учителят му казва: „Рекох, за тази идея не си заслужава човек да си дава живота. Анархистическата идея няма бъдеще. Погледни онова дърво през прозореца. То има плод. Червивите плодове сами ще паднат, а здравите ще останат сами на дървото. Господарят на дървото и стопанинът на къщата ще откъснат зрелите плодове и ще погледнат към земята и ще видят падналите червиви плодове. Тогава на следващата година той ще вземе син камък и вар и ще напръска дървото и ще спре онези, които снасят яйца на чужди места. И тогава няма да има червиви плодове. А вие, анархистите, заради червивите плодове искате да отсечете дървото. Като отсечете дървото няма да получите нищо от живота. Затова въпроса седи в това, да проучиш кои са тези идеи, от които се излюпват от снесените яйца на разни насекоми и пеперуди в главите на българите. Провери това.“ Никола Антов отива при анархистите и им разказва тази приказка. Онези му казали: „Това човешка глава не може да измисли. Кой ти го каза?“ Никола Антов отговорил: „Каза ми го Учителят Петър Дънов“. Онези замълчали и нищо не казали. Оставили го свободен да постъпи както си иска. Дори не го упрекнали, че не е изпълнил обещанието си. Защото в такива случаи те наказваха предателите от своите среди много строго. Никола Антов отишъл веднъж при Учителя и отново споделил с него една идея за реформа на обществото, която трябва да стане само с революция. Учителят го изгледали казал: „Ти не можа ли да си научиш още урока от времето на френската революция, когато бе идола на тълпите, като революционен трибун, накрая премина през трибунала на тълпите и ти отсякоха главата? На времето ти беше се родил във Франция и ти беше Дантон. За него ще прочетеш в историята на френската революция. Внимавай да не допуснеш същата грешка тук в България. Защото всяка една повтаряща се грешка води до трагични развръзки“. После Учителят поискал да си покаже дясната ръка и му показал линията на съдбата и линията на живота. Казал му: „Виждаш ли тази пресечена линия, това показва, че в предишния си живот ти си бил посечен. Има един такъв закон: Когато в предишния ти живот ти отнемат живота насилствено, то в следващият живот никой не може да ти го отнеме вече насилствено.И да искат не могат“. Никола Антов продължи да се движи още в тези среди, после премина в комунистическите среди и накрая се занимаваше с политика, а след 9.IX.1944 г. придоби голяма политическа власт и беше ръководител на Отечествения фронт в общината. Всички революционни апели и обръщения се подписваха от него и неговото име стоеше на плакатите. Заради превишаване на правата си, комунистите го изпратиха в концлагер, но не го убиха, както правеха с с други. Окултният закон си беше закон. Никой не посегна върху живота му и той доживя до дълбока старост. В неговата стая стояха три големи портрети: на Георги Димитров, като водач на III.Интернационал на комунистите, защото по това време той беше комунист. По средата стоеше портрета на Учителя понеже се смяташе дъновист. Той имаше една теория, че може да бъде едновременно и дъновист, и комунист. Третият портрет беше на френският трибун Дантон. Най-интересното бе, че портрета на Дантон френологически приличаше много на Никола Антов. И ако човек не знаеше, че това е Дантон би казал, че това е Никола Антов. Съпоставките ще си направите сами. Този дух избираше такива родители, които френологически отговаряха на неговия дух, за да може да се прояви в исканата посока. А как се прояви на Изгрева - за това не искам да говоря.