Dela

Духай ветре 9.г. Песента „Духай, ветре!" от Учителя, според Пеню Ганев: с добавката „за теб, българино!" - към № 14., стр. 146 -147 в оригинала (131 -132 тук).

Духай ветре 9.а. Песента „Духай, ветре!" от Учителя, според Песнарката на Мария Тодорова на стр. 114 -115: с втората редакция на първата част от песента - към № 14., стр. 146 -147 в оригинала (131 -132 тук).

Божието слънце грее днес 9.б. Първата редакция на частта „Божието слънце грее днес" от песента „Духай, ветре!", както е записана в тетрадка на Пеню Ганев след Бележки от беседата, държана от Учителя на 25.XII.1942 г., петък - към № 14., стр. 146 -147 в оригинала (131 -132 тук).

Духай ветре (оригинал) 9.а. Песента, Духай, ветре!" от Учителя, според Песнарката на Мария Тодорова на стр. 129: с първата редакция на първата част от песента - към № 14., стр. 146 -147 в оригинала (131 -132 тук).

Мамо, речи тату 1 Мамо, речи тату и помоли му се. Мамо, речи тату и помоли му се: Да ми вземе, мамо Младенка девойче, да ми вземе, мамо, Младенка девойче. 2 Че кат не я видя, цял ден болен ходя. Че кат не я видя, цял ден болен ходя. А кога я видя, цял ден весел ходя. А кога я видя, цял ден весел ходя. 3 Мамо, речи тату и помоли му се. Мамо, речи тату и помоли му се: Да ми вземе, мамо, Младенка девойче, да ми вземе, мамо, Младенка комшийче. 8. „Мамо, речи тату": народна песен, за която Учителят казва, че е хубава по мелодия и по текст - към № 12. Проявлението на Духа и Любовта чрез слово, музика и Живот, стр. 141 -143 в оригинала (124 -126 тук).

Благословен да е 1 Тъй се мъчех, мила мамо, и таз песен пеех докат дойде светъл ангел и вест ми донесе: Че Любовта, мила мамо нивга се не мени, нивга се не мени, мамо, никога не чезне. 2 Че вси моми, мила мамо, са все светли души, светли души, мила мамо, кои либе ми люби. Благословен, рече, мамо, Който добре люби, който добре люби, мамо, и добре обича. 3 Мойто либе, мила мамо, много добре люби. В мойто либе, мила мамо, Бог всички люби. 7.б. Песента „Благословен да е"; същата мелодия с нов текст от Учителя -към № 11. „Благословен да е, който люби и обича", стр. 136 -141 в оригинала (124 -126 тук).

Люти клетви 1. Проклет да е, триклет, мамо, който либе либи, които либе либи, мамо, либи, па не вземе! 2. Мойто либе, мила мамо, друга си залюби, друга си залюби, мамо, друга ще да вземе. 7.а. Песента "Люти клетви" от Георги Спасов, по изпълнение на Пеню Ганев - към № 11., стр. 136 -141 в оригинала (124 -126 тук). Учителят променя текста, като дава нови думи, според Новото Учение. Виж стр. 168 в оригинала (152 тук). На магнетофонните записи Пеню Ганев не изпява края на песента, а го преразказва. След като по-голямата част от тома вече беше подготвена за печат, в Народната библиотека в София намерихме издаден от Георги Спасов Вариант на тази песен. Представяме го на стр. 789 + 790 в оригинала (??? + ??? тук). (Бел. на съставителя Вергилий Кръстев)

Хайдушка песен Татунчо (нов текст от Учителя) Татунчо, славен млад юнак, нежно си мами продума: "От днеска, мамо, аз реших, от днеска, мамо, аз реших: Нов живот да заживея, радост в душа ти да внеса, на всички добро да правя, на всички добро да правя. Сега в моята душа Новото Добро проникна: Син майка с любов да храни, син майка с любов да храни." 6 б. „Татунчо": същата мелодия с нов текст от Учителя - към № 10. Татунчо и белият брат, стр. 135 -137в оригинала (122 -123 тук).

Хайдушка песен Хайдушка песен (стар текст) 1. Татунчо, страшен хайдутин, дошел е мами на гости. Стисна го майка, прегърна. Стисна го майка, прегърна. 2. Стисна го майка, прегърна, зарони сълзи, зарида: "Ела си, синко, във село! Ела си, синко, във село! 3. Не ти ли, синко, омръзна по тия пусти балкани? Хайдутин майка не храни. Хайдутин майка не храни." 6.а. „Хайдушка песен " от Добри Христов - към № 10., стр. 135 -137 в оригинала (122 -123 тук). Учителят дава нов текст на същата мелодия, според Новото Учение.

СЛЪНЧЕВИ ЛЪЧИ Обяснения към № 9 Затвореният музикален кръг и „ Слънчеви лъчи" - стр. 131 -135 в оригинала (118 -122 тук). Вж. стр. 163 в оригинала (147 тук), част № 7 на „ Слънчеви лъчи": „ Ти си ме, мамо, човек красив родила", отбелязана със звездичка (*). 1. Пеньо Ганев казва, че излизането от затворения музикален кръг започва от част № 7 на „Слънчеви лъчи": „Ти си ме, мамо, красив човек родила". Вж. № 9, стр. 133 в оригинала (120 тук) от настоящия том. Това е според думите на Учителя. 2. Бележка на Петър Ганев: Чрез 6-те повторения на част № 6: „Пътят нов е готов, от кръга тесен излезни...", с числото на Любовта - 6, се превъзмогва затвореният кръг. 3. За отварянето на затворения музикален кръг на българската народна песен говори и Мария Тодорова в „Изгревът" том I, стр. 208. 4. Как Учителят е дал „Слънчеви лъчи" може да се проследи в спомените на онези изгревяни, които са присъствували по различно време и са вземали участие при последователните етапи при разучаването на „Слънчеви лъчи". Виж „Изгревът" том I, стр. 206 - 220 - спомена на Мария Тодорова, стр. 206 - 220 -спомена на Борис Николов. 5. Кога и как да се играе Паневритмията - виж в спомените на Мария Златева - „Изгревът" том I, стр. 352 - 354. 6. В спомените на Елена Андреева са разказани всички фази на изучаването на Паневритмията - виж „Изгревът" том IX, стр. 156 - 159. 7. Виж също „Изгревът" том VI, стр. 258 - 261 - спомени на Цанка Екимова, където тя разказва за небесния слънчев кръг на Паневритмията.

При всичките условия (от Учителя според Пеню Ганев) З.б. Песента „При всичките условия" от Учителя според Пеню Ганев, с вярната мелодия Във втората част: „Животът е красив, когато човекът е смел " - към № 6. При всички условия на Живота - бъди верен, стр. 124-126 в оригинала (113 +114 тук).

При всичките условия (според Песнарката на Мария Тодорова) 3.а. Песента „При Всичките условия" от Учителя, според Песнарката на Мария Тодорова на стр. 86 - към № 6., стр. 124 +126 в оригинала (113 +114 тук).

В летен ден (Ставай, дъще! Текстът на 1 и 3 куплет е от Учителя, а на 2 куплет - от Весела Несторова. 2. Песента „В летен ден" от Учителя („Ставай, дъще!") -към № 3. Летен ден - Жътва е..., стр. 120 +122 в оригинала (109 +110 тук).

Пеню Ганев Приложения към раздел II. С песните на Учителя НОТЕН ТЕКСТ: ПЕТЪР ГАНЕВ Трупай, трупай, снежко бял Трупай, трупай, снежко бял, ти ме правиш бодър, знам. С бяла дреха, зная аз, ниви пазиш ти от мраз. Бузичките с цвят червен боядисваш днеска мен. Трупай, трупай, снежко чист, рой снежинки с цвят сребрист. 1. Песента „ Трупай, трупай, Снежко бял " - към № 1. Педагогически музикални методи от Учителя, стр. 114 +116 в оригинала (104 +106 тук).

17. НЕ ОТПЕЧАТАНАТА ПЕСЕН ВК: А други някои песни да знаете, които са изменени? ПГ: Има, има. Втора година в окултните лекции, 16-та лекция. Пък никъде не е записана, никъде. Общия окултен клас. ВК: Значи, тази песен изобщо не е записана в песнопойката. Ти я знаеш? ПГ: Аз я зная.* ВК: Та ставаше въпрос за тази песен, която я дал Учителят. ПГ: Записана е от Кисьова, записана е и от Мария Тодорова. ВК: Обаче не са я дали в песнопойките. ПГ: Не е дадена в песнопойки. ВК: Е, защо? ПГ: „Защо я няма, казвам, Мария, нали ти си дала песните тука?" - „Взели са я някои да си я препишат от папката на Учителя и не я върнали и затуй я няма в сборника." Защото, като им казах аз, че песента е в 16-а лекция, те отвориха, намериха я - в 16-а лекция от втората година на Общия окултен клас, прочетоха песента. А Учителят я дал, изпял няколко пъти, пели са я братя и сестри и впоследствие е загубена. А аз ти казах сега, Митко Сотиров, бившия мъж на Мичето Златева, баща му Минчо Сотиров я е написал, когато е дадена още, и я нотирал. И той ми даде да си я препиша и аз я преписах. От него съм я преписал. Рекох: „Мен песента ми е дадена и питайте Митко Сотиров дали има тетрадката на баща си" - баща му се помина. Те имат това и като провериха - вярно, видяха, че в школната лекция песента е пята и т. н. , но я нямало в папката с нотираните песни на Учителя и затова останала ненапечатана. ____________________________________________________________________________ * За тази песен виж № 8, стр. 128 - 130 в настоящия раздел. (Бел. на съставителя Вергилий Кръстев.)

14. „БОЖИЕТО СЛЪНЦЕ ГРЕЕ ДНЕС ЗА ТЕБ, БЪЛГАРИНО!" Животът на Братството в село Мърчаево продължаваше, въпреки че бяхме се събрали много хора в дома на брат Темелко. Учителят обитаваше една малка стаичка, а от другата страна в една по-голяма стая вечерно време се махаха столовете и масите, постилаха се черги и сестрите лягаха на пода да спят. Сутринта това се вдигаше и прибираше и стаята се превръщаше в дневна стая, а през зимните дни на 1944 година служеше и за столова - там се хранеха всички. През лятото много хора се преместиха да спят по сайванти и плевни, но условията бяха трудни и тежки. През цялото време не секна обичайната работа на Учителя, Имаше беседи, разговори, даваха се песни и Учителят работеше с всеки, който бе готов за работа. Това се вижда и от моя разказ. Сега ще разкажа и за една песен, върху която Учителят работи и направи няколко опита, за да я стъкми и даде в окончателен вид. Става дума за песента: „Духай ветре", която е дадена в сборника. Тази песен е съставена от три мелодии, т. е. от три части. Първата част се нарича: „Божието слънце грее днес" и тя бе дадена по друг начин в Мърчаево, с по-бързо темпо. Учителят много пъти ме караше да Му я пея и аз я пеех и затова я знам и досега така, както я бе дал отначало. Но по-късно лично Учителят я промени и сложи по-бавна мелодия и това ще видите в нотния текст при единия случай и при другия случай. Защо я промени, не зная, но отначало я пеехме в първия вариант всички. Накрая остана във втория вариант и така сега е отпечатана в песнопойката. Но според мен трябва да се знае и първият вариант, за което и разказвам този случай - това ще да бъде въпрос на проучване в бъдеще от идните музиканти. Думите „Божието слънце грее днес" се отнасят за Словото на Учителя, което ни даваше през Своето пребиваване на Земята. Втората част на песента: „Духай ветре", е отбелязана в песнарката, така както бе първоначално, и в нея няма промяна. Третата част: „Хай, ди-ди-ди-ди, да си иде" също няма промяна. Но когато се повтаря „Божието слънце грее днес", Учителят прибави думите: „за теб, българино" - или ще стане така окончателният текст: „Божието слънце грее днес за теб, българино!" Това нещо не е прибавено в песнарката. А трябва да се прибави, защото лично Учителят го прибави. Учителят категорично заяви, че Божието слънце грее днес за българина, защото Всемировият Учител е дошъл в България и сваля Своето Слово на български език и чрез българската реч. А това Слово е Божествено Слово и ние бяхме едни от тези, които го слушаха и записваха, за да го оставим на вас за идното човечество. Затова аз давам онова, което знаех, за да се помни от вас за свидетелство, че сме били до Учителя и сме слушали с отворени очи и сме записвали онова, с което Духът Божий се проявяваше чрез Учителя. Смятам, че вие трябва да знаете и двете мелодии, както ги е дал Учителят, но ще да пеете така, както Учителят накрая се спря, т. е. с редакцията, която е в песнопойката, но с едно задължително условие - да прибавите към думите на „Божието слънце грее днес" и прибавеното лично от Учителя: „за теб, българино". По този начин то ще придобие своята истинска същност: „Божието Слънце грее днес за теб, българино" - защото това бе Истина и тя не може да се промени. Защото Учителят дойде в този народ, взе неговата плът, облече се в неговото тяло и изрече Божиите думи чрез словата български. Помнете това и пазете Словото!

13. СЪДБАТА НА СВЕТА ЗАПОЧВА ОТ ДОМА ГОСПОДЕН Ние сме насядали на трапезните маси в дома Темелков в село Мърчаево и обядваме. Учителят е седнал в средата на масата, а до Него са насядали обикновено тези братя и сестри, които току-що са дошли пеш от София, и разговарят. Над масите се беше разпростряла сянката на орехите, така че засенчваше само половината от тях. Беше дошла една група от София - те обикновено пътуваха с автобус до Владая и оттам се придвижваха пеша. А когато нямаше превозно средство, се преминаваше и пешком от София до Мърчаево. В тази група бе дошъл и брат Кирил Икономов - този, под чиято редакция излезнаха първите песнарки и в тях бяха отпечатани песните на Учителя през 1938 година и 1942 година. Като привършихме обяда, Учителят стана, като преди това бе казана обща молитва, и преди да се насочи към стаята Си, каза: „Пеню и Владо да дойдат горе в стаята ми!" Всички ни изгледаха, но помислиха, че сме викани, за да ни даде Учителят някоя работа за хамали, защото ние бяхме яки, силни и обикновено, когато Братството бе събрано, ние вършехме онази тежка работа, без която не може да съществува нито един лагер и братско общежитие. Качихме се с Владо горе на терасата. Владо бе руснак, избягал от руската болшевишка революция и сега в Мърчаево си изкарваше хляба с каменоделство -професия, която упражняваше и брат Темелко, в чийто дом пребиваваше Учителят. Почукахме на вратата на малката стаичка, чухме гласа на Учителя и влезнахме при Него. Той седеше на стола. Протегна ръка, взе Библията от малката масичка и я отвори, за нас наглед съвсем произволно, на някаква страница. Ние бяхме свикнали на този метод на Учителя - като ни говореше в беседите, че когато не знаем как да разрешим някакъв проблем, да се помолим и да отворим произволно Библията и там ще намерим отговора, който търсим, защото Библията е книга на изминалото човечество със срещата му с Господния Дух. Учителят отвори страницата и прочете: „Исая, глава 66": „Така говори Господ: Небето Ми е престол и Земята - подножие на нозете Ми. Кой е домът, който искате да съградите за Мене? И кое е мястото на успокоението Ми? Защото ръката Ми е направила всичко това и е станало всичко това" - говори Господ." После спря, погледна ни - ние стояхме прави и не знаехме още какво Учителят иска да каже с този цитат от Библията. „И ида да събера всичките народи и езици и те ще дойдат и ще видят Славата Ми. И ще туря знамение между тях." (Исая, гл. 66, ст. 18). Учителят продължи да чете извадки: „И ще ги изпроводя в народите... и ще проповядват Славата Ми между народите и ще доведат всичките ви братя от всичките народи принос Господу, в чист съсъд в дома Господен." (Исая, гл. 66, ст. 19, 20). Учителят спря да чете и каза: „Исай тук вече вижда бъдещата раса, а не това, което е сега." След кратка пауза продължи: „Защото, както новите Небеса и новата Земя, която Аз ще направя, ще пребъдват пред Мене, говори Господ, така ще пребъдва семето и името ви." (Исая, гл. 66, ст. 22). Учителят отново спря, погледна ни и се усмихна. Разбра, че още не можем да схванем за какво става дума. Погледна Владо и рече: „Владо, подай ми атласа!" А лично Владо Му бе подарил само преди една седмица географски атлас на света. Това било внезапно хрумване на Владо - като ходил в София, решил да купи нещо и да го подари на Учителя. А това беше времето на бомбардировките, всички магазини бяха затворени, евакуирани и пазарите бяха празни, но Владо случайно зърнал да се продава един нов атлас на една сергия от извадени книги на книжар, чиято книжарница била разрушена от бомбите. Ето, сега Учителят държеше в ръцете Си този атлас, разтвори го, почна да го разглежда, после извади лупата и започна да търси нещо по картата. Ние стоим настрана и не смеем да се приближим, защото знаем - ако има нещо, което трябва да ни се покаже, ще ни бъде показано. Пред Учителя душите ни изпитваха свещен трепет и това се предаваше на цялото ни естество - това се отнасяше за онези, за които Учителят бе въплъщение на Господния и Божия Дух. Учителят гледа, гледа и накрая попита Владо: „Владо, ела тук и виж: Хималаите влизат ли в руска територия?" Владо пристъпи към Учителя и огледа атласа, а с него се приближих и аз. В България Владо беше каменоделец, но в Русия е бил военен, завършил е военно училище, има военен чин и разбира и знае да чете по карта, особено по географски атлас. За него това е играчка. Той се наведе, огледа и проследи ивицата от Хималаите, която показваше пръстът на Учителя, и каза: „Влизат, влизат, Учителю! Северната част на Хималаите е в руска територия!" Учителят остана доволен от отговора му. „В бъдеще тук ще има условия да се развива Бялото Братство и да работите за Бялото Братство!" Показалецът на дясната ръка на Учителя сочеше определен участък от Хималаите, който бе в руска територия. Ние стояхме като прехласнати от това откровение, което се изрече от Учителя и се определи като такова. В ушите ни зазвучаха думите, прочетени преди минути лично от Учителя от Библията, от главата на Исая, където Господният Дух повеляваше да бъдем изпратени и изпроводени между народите да проповядваме Славата Му, т. е. Словото Му пред новите Небеса и новата Земя на идното човечество. Вече разбрахме защо Учителят ни прочете тази глава от Исая и разбрахме какво означаваше купеният от руснака Владо атлас и защо бяхме извикани лично двамата. Трябваше да има един представител на този народ, в който бе дошел Учителят, и един представител на онзи народ, където Бялото Братство в следващата епоха ще се прехвърли и да бъдат „принос Господу, в чист съсъд в дома Господен". Това не бе пророчество, нито бе видение, а това бе пръстът Господен, който определи явно, в плът и чрез Божествения Дух, Който се изявяваше чрез Учителя, бъдещия Дом Господен на идното човечество. А ние бяхме призвани с Владо да свидетелствуваме за това. И го засвидетелствуваме пред Бога и пред вас за поука и познание за идните поколения, да се знае кога Бог е посетил Своите люде по земята българска и е говорил чрез българска реч Божието Слово. Още не сме се опомнили от туй изживяване от присъствието на Божието предопределение на Бялото Братство, и до ушите ни долитат звуци на цигулка. Постепенно те долитат до нас по-отчетливо и ние слушаме мелодия от Учителя, която долу, на трапезната маса, се изпълнява от Кирил Икономов, пред събралите се приятели. Заслушваме се и дочуваме, че това е една разработка от Кирил Икономов на песента: „Вехади". Кирил Икономов беше изпълнявал тази своя разработка няколко пъти в салона пред Учителя. Дори Мария Златева я беше научила и тя също няколко пъти я бе изпълнила в салона пред приятелите и Учителя. Тогава Учителят бе ги слушал и нищо не бе казал за тези разработки. Но сега, като се умълчахме и тримата след това преживяване горе в малката стаичка и се заслушахме как Кирил долу свири разработката на песента „Вехади", изведнъж Учителят скочи от леглото Си и така нервно и ядосано започна да кръстосва в стаята Си - а тя беше една малка стаичка, има свободна пътечка едва три метра. Учителят се разхожда насам-натам и маха нервно с ръка: „Този брат не знае какво зло си причинява с тази разработка!" Не бях виждал досега Учителят да бъде така афектирай и ядосан в Себе Си. Аз проговорвам: „Учителю, да отида и да му кажа да не я свири!" Учителят се спря и каза: „Не му казвай!" Учителят стоеше пред мене ужасно ядосан и аз се чудех какво да правя. Нали Учителят ми каза: „Не му казвай!", и аз не му казвам. И Кирил си изсвири цялата разработка от край до край. След този невероятен обрат на нашето посещение в стаичката на Учителя, ние стояхме като истукани, не смеем нито да шавнем, нито да мръднем. След малко Учителят каза: „Можете да си вървите." Целунахме Му ръка и излезнахме от стаята, но вече го нямаше предишното, от преди минути, извисяване на духа - сега бяхме под впечатлението на разработката на „Вехади", бяхме се умълчали, унили и малко изплашени от онова, което чухме от устата на Учителя. След като Братството и Учителят се прибра на Изгрева и изминаха много години, веднъж при мен у дома дойде Петър Камбуров, който носеше една нова цигулка, направена в Казанлък, и искаше да ми я покаже. От дума на дума, аз разказах пред него цялата случка, разиграла се с песента „Вехади" в Мърчаево, в стаичката на Учителя. Петър Камбуров беше зет на Кирил Икономов - неговата рождена сестра Таня се бе оженила за Кирил. Той ме изслуша внимателно. „Брей, защо не си ми казал това по-рано, бе, Пеню?" Аз мълча. След това той стана и отиде при Кирил Икономов и му разказа целия случай така, както го бе чул от мене. На другата сутрин тръгвам аз към спирката на трамвая и срещам там, на червената полянка, Кирил Икономов и той ми казва: „Пеню, я ми кажи какво ти каза тогава Учителят и какво си казал на Петър Камбуров!" И аз му разказах всичко от игла до конец. Той слушаше и мълчеше. Аз свърших разказа си. Той отново мълчи и нищо не казва. И после потегли към Мария Златева, да я предупреди да не свири повече тази разработка. Беше ми повярвал и така запази и Мария Златева. Аз повече не съм го питал как се развиха нещата, защото не ми е работа. Защото още помнех как Учителят се афектира, като чу тогава тази разработка, защото тогава каза, че някои свещени песни „няма да ги разработвате, няма да ги изменяте, няма да им притуряте, а ще са такива, каквито съм ги дал!" Имаше такъв случай, че дошла една сестра и преработила молитвите на Учителя от единствено число в множествено число, защото смятала, че молитвите се казват колективно, значи трябва да бъдат в множествено число. Отишла при Учителя и Му ги занесла, да види дали Учителят ще ги хареса и дали ще я похвали. А Той й казва: „Няма да променяте думите на молитвите, както съм ги казал. Както съм ги казал - така ще ги казвате. Може да не бъдат верни по вашата граматика. Ще ги казвате така, както са записани и както съм ги казал!" Затуй, има някои свещени песни на Учителя, като „Вехади", в които не трябва да се правят опити за промяна. Аз бях свидетел как Учителят с болка каза какво има да се случи на Кирил Икономов за тази разработка. И действително му се случи лошо: получи удар и лежа неподвижно на легло много години, че измъчи и жена си, и себе си, и двете си деца. Измъчи всички - дори и нас, които бяхме отстрани и не участвувахме привидно в страданията му, защото как да си обясниш, че ето, Учителят на Любовта говори за Космичната Обич и Мировата Любов, а се случват такива неща на учениците в Школата Му. След време намерих една извадка от Словото Му, където се казва: „Бог не наказва, но законът наказва, окултният закон, който е престъпен - той наказва." Ето ти нова мъка за мен - в тези години четях и разсъждавах върху знанията, които Учителят ни бе дал за окултните песни. Тогава се убедих в това. Четох и лекцията, където е дадена песента „Вехади" - 28-ма школна лекция на Общия окултен клас IV година, държана на 17.IV.1925 година, София, под заглавие „Успоредните линии" * . Търсих там разрешението на задачата. Човек трябва да има една основна идея в ума си: да изпълни Волята на Бога, чрез служение и посвещение на живота си! __________________________________________________________________ *Печатница Д. М. Златев, Русе, 1927 год. За песента „Вехади" вж. и на стр. 54 - 57 от същата лекция. (Бел. на съставителя Вергилий Кръстев)

9. ЗАТВОРЕНИЯТ МУЗИКАЛЕН КРЪГ И „СЛЪНЧЕВИ ЛЪЧИ" Когато си идвах от селото, в което бях учител на децата, в София, аз веднага се насочвах към Изгрева и търсех среща с Учителя. Понякога чаках с часове да се освободи от срещите Си с други приятели, но винаги ме приемаше. Тогава споделях с Учителя някои неща, които са ми дошли в ума, или нещо, което трябваше да разреша, но не знаех как да го направя. Той ми посочваше метода и начина да се справя сам - разбира се, с Негова помощ. Всеки път, когато се разделях с Него в стаята Му и Му целувах ръка, Той все казваше: „Българинът живее все в затворен музикален кръг!" Тръгна си от Него и докато съм в града, все това ми е в главата, а като отида на село, го забравям, като че ли потъва някъде. А не бях забраван и развейпрах - помнех до подробности много неща години наред, включително и до дълбока старост. Минават няколко години подред, а Учителя все това ми повтаря на изпращане. Отивам си на село и отново всичко потъва в селските ми грижи. Но най-после ми дойде в ума мисълта да попитам: „Учителю, Вие какво разбирате под думата „затворен музикален кръг?" С показалеца на дясната Си ръка Учителят ми посочи да се върна и ми посочи стола да седна. Чак сега ми посочи да седна, а преди това аз стоях прав и задавах своите въпроси и тревоги по моята си работа. - Ще ти кажа: Българската народна музика се движи в затворен кръг! За българите национална игра е ръченицата, за руснака - казачока, за поляка - полката, за турчина - кючека. Българинът, като играе своята ръченица, я играе живо, че тепа, тепа: нали си виждал как жените по селата белят и перат платното на реката, като тепат, тепат с дървото, наречено тепачка - докато свършат прането, бая се баядисват. Така и тук - той играе, но тепа с краката, после се баядисва, запъхтява се, изморява се, па седне на трикрако столче и диша с отворени уста, дано се отмори. Изиграл е ръченицата и сега седи и пъхти уморен и за нищо в момента не го бива и не иска да мисли. Ето това е затвореният кръг на българската народна песен! - А какво нещо е, Учителю, отворен кръг? - го запитвам аз, неразбиращ нищо. Учителят отиде до калъфа на цигулката Си, извади я и ми каза: „Хайде да излезем навън!" А навън, на двора, на трапезните маси бяха насядали към 50- 60 човека от нашите приятели. Беше към 5 часа следобед, неделя, така че в това време имаше много хора, излезнали пред салона, защото знаеха, че Учителят може да излезе и да проведе някоя беседа с тях или да пеят песни с Него. Когато Учителят се зададе с цигулката, всички подскочиха радостно и с оживление, защото знаеха от опит, че в такива случаи, щом Учителят излиза с цигулката, ще даде някоя нова песен. А да присъствуваш на едно такова събитие е повече от откровение на Духа. Този миг се помни от всички до края на живота им. Аз си спомням как приятелите след десетилетия разказваха как някой от тях е присъствувал, когато Учителят е давал за пръв път еди-коя си песен - за тях това бе невероятно изживяване като души в истински контакт с Духа на Учителя, откъдето се сваляха тези песни. Ето и сега ние присъствуваме на подобен исторически момент. Учителят започна да свири „Слънчеви лъчи" с цигулката. Ние стояхме като прехласнати. Накрая Той спря и каза: „Аз съм работил 15 години върху тази песен да я създам, но не съм я пял и свирил пред никого досега!" И ме погледна. Тогава разбрах, че досега ние не бяхме готови да приемем тази песен. Ето, аз лично, цели три години слушам със собствените си уши как Учителят ме заговарва за затворения кръг на българската народна музика, но нали не съм с будно съзнание, само мълча и кимам с глава, че уж разбирам какво ми се говори, но съзнанието ми е затворено за този въпрос. Вероятно и при мене имаше петно в съзнанието и не ми позволяваше да бъда буден за светлината, която Учителят насочваше години наред с повдигането на въпроса за затворения кръг на българската песен. Но аз тогава не бях готов. Понеже единствено аз се занимавах с народните песни от Школата и ги пеех пред Учителя, то се чакаше моментът моето съзнание да бъде готово и да се отвори за този проблем. Трябваше някой да стане проводник и чрез неговото съзнание Учителят да отключи веригата души, завързани за него, за да може по нея да протече знанието на Учителя и да освети нашите обикновени човешки съзнания. Ето, навън Учителят свиреше „Слънчевите лъчи", а сестрите-музикантки слушаха също - там бяха д-р Давидова, Весела Несторова и др. И тогава Учителят повтори много пасажи от „Слънчеви лъчи" и се научи тази песен. Учителят даваше и думите. Някой казваше по-късно, че са дадени от Весела Несторова. Аз твърдях, че ги слушах от Учителя. Но всички други твърдяха, че Учителят наредил да ги напише Весела Несторова. Възможно в онзи момент моето съзнание да не е било будно, да е било в сянка и аз да не съм разбрал. Има такива случаи в Школата - един е буден за едно, друг е буден за друго. Ето, аз ви дадох примери с песните на Учителя, при които моето съзнание е било будно, а други са били в пасивно и спящо състояние. Защо и аз да не съм бил тогава пасивен и да съм разбрал погрешно? Затова, като се съберат всички будни точки в съзнанията на учениците, се получава светлата линия, по която трябва да се движи пътят на учениците в Школата. Затова всяко нещо трябва да се проучи и да се събере и тогава ще се получи възходящата линия на познанието, което представлява проекция на светлината от света на Мъдростта. Накрая Учителят обясни, че това, което свири, е българска музика в отворен кръг. Отворен кръг означава, че като свири и играе човек, да завърши песента и играта пълен с енергия, да чувствува влечение да се захване за работа, да има едно възходящо течение на мисълта, да има едно разширение на чувствата във възходяща посока, а не да бъде изморен и да иска да почине, да пъхти и пъшка от преумора. Учителят ни даде един обикновен пример, но ние не го разбрахме, беше за нас още теория. След време обаче аз разбрах от опит какво означава затворен кръг в българската народна музика. Как ли? По-големият ми рожден брат Боби почина при игра на ръченица. Отива брат ми Боби на имен ден на свако ми Никола за сина му Тодора. Събират се на угощение. В село Водица има духова музика, идват да свирят на тържеството и понеже брат ми е бил първенец по танци и хороводен пръв играч, става да покаже какво може от млади години, заиграва се, запъхтява се, пада и умира. Всички се чудеха как е възможно такова нещо, а аз тогава разбрах силата на затворения кръг - та рожден брат ми е това, а не шега работа и разни там теории. И точно на мен да ми се случи - но нали чрез мен се движи целият този въпрос за затворения кръг на българската народна музика и Учителят ме е поставил да водя това хоро, затова ми се случиха толкова неща и изненади, но накрая се получи една опитност от събрани знания, закачени едно за друго. Учителят даде пример как да се играе ръченица в „Слънчеви лъчи", която да има възходящо начало. Когато изучавахме упражненията, беше топло време и Учителят нареди да се сложи един голям стожер на поляната, на него да се сложи една голяма лампа от 1000 вата, та осветяваше цялата поляна и ние до късна вечер изучавахме Паневритмията и „Слънчевите лъчи" заедно под ръководството на Учителя. Бяха незабравими вечери! Слънчеви лъчи 1. Зора се е чудна зазорила, тя живота нов е проявила. Слънчев танец в планината заиграваме и задружно ний запяваме слънчевите песни. (Повтаря се цялото 1.) 2. Те сърцата ни разтварят за лъчите, Слънцето ни проговаря чрез игрите. Нов живот ни то дарява, нова светлина, нова светлина. Скърби земни разтопява с' свойта топлина. (Повтаря се цялото 2.) 3. Вярна стъпка ти вземи, светла мисъл приеми - тя живот ще та дари, радост нова и красиви бъднини ще изгради. (Повтаря се цялото 3.) 4. Все напред, в строен ред, смело ний тръгваме напред. Към живот чист и нов мощен зов пращаме навред - Иде веч в света братство и любов! (Повтаря се последният ред.) 5. В нашата Земя нов живот кога изгрее, всичко живо ще запее за слънцето. В знание, любов и свобода всеки ще живее. 6. Пътят нов е готов, от кръга тесен излезни! Към върха, към възход в дружен ход смело днес тръгни! Горе те зоват светли висини, ти към свобода пътя поеми. (Повтаря се цялото 6, 6 пъти) 7. Ти си ме, мамо, човек красив родила, умен да стана, добре да мисля, добре да любя - туй животът е на рая. (Повтаря се цялото 7.) 8. Рай, рай, рай, рай, рай, рай, рай, рай, рай, рай, рай, рай, рай, рай, рай, рай, рай, рай, рай, рай, рай, рай, рай, рай, рай, рай, рай, рай, рай, рай, рай, рай, рай, рай, рай, рай. Туй е рай, рай, рай. (Повтаря се цялото 8.) 9. Кажи ми, кажи ми, кажи ми, сладки думи две! (Повтарят се двата реда.) Твоите думи две, сладки думи две. (Повтарят се последните два реда.) 10. Туй е рай, туй е рай, туй е рай, туй е рай, рай. (Повтаря се цялото 10.) „Слънчеви лъчи" е публикувано още по времето на Учителя, като участвува Весела Несторова, и бе отпечатано на улица „Гурко" 22, „Литопечат", в печатницата на Славчо Печеников. ВК: Значи Вие бяхте причината, за да се предаде тази песен „Слънчеви лъчи". Той тогава за пръв пътя създаде, нали? ПГ: Не, знаеш какво, Учителят е работил, каза, много години за тази песен. Той каза: „Аз 15 години съм работил върху нея", но не я е пял пред никого и затуй стана, взе цигулката и излезе вънка и пред всичките започна да я свири. И тогава повтори много пасажи от песента и коджа се научи още същия ден, ВК: А думите кой даде? ПГ: Той. Думите ги даде Учителят. Някои казват, че уж Весела Несторова. Не е вярно. Учителят даде и думите тука. Всички слушаха Учителя. Той обясни, че това, което свири, е българска музика в отворен кръг. Отворен кръг значи, като свириш и играеш, то да завършиш играта пълен с енергия. Човек да бъде пъргав, да чувствува влечение да се залови за работа, а не както кога е играл ръченица, да се чувствува изморен, изтощен. През 1942 година излезна под печат в книжка „Слънчеви лъчи" и днес вие имате и музиката, и думите, и движенията, което е първичният слънчев ритъм на живата природа, които бяха свалени от Учителя от Божествения свят. Музика, движение и говор представляват едно Цяло на живота, който слиза от центъра на Вселената към периферията, наречена от Учителя като Мирова Любов и възвръща се като Космическа Обич; две течения в Природата: едно - от Космическия Център към периферията и второ - от периферията към Центъра, които представляват общият Космически Ритъм на Вселената. В Паневритмията, в движенията на „Слънчеви лъчи", участвуващите се нареждат по двойки в 12 лъча, насочени към центъра на кръга, а други двойки се нареждат и образуват външен кръг по окръжността, което представлява колелото на живота и обединява 12-те лъча. Така че имаме една очертана окръжност с прекарани 12 радиуса към центъра на окръжността, съставена от двойки живи хора, които са 12 лъча от играещи двойки. Тези 12 лъча разделят кръга по 30 градуса от окръжността, която е 360 градуса, и представляват 12 фази на Космическия Ритъм, които фази се наричат знаци на Космическия Зодиак. Те предстааляват 12 врати, през които влиза космическият живот у нас. Така центърът на кръга представлява Слънцето като център на Слънчевата система, а 12-те врати, 12-те лъча от двойки са 12-те знака на Зодиака, през които преминава слънчевата енергия през 12-те месеца на една година, като за един месец Слънцето изминава 30 градуса, или един зодиакален знак. За тези 12 лъча, чрез които влиза животът у нас, идващ от Космичния Център, е отбелязано и в Откровението на Йоана (гл. 21, ст. 12) като 12 врати, през които трябва да се влезе в светия град Ерусалим, слизащ от Небето, от Бога, като небесна скиния на Бога, където човеците ще обитават, а небесната Слава ще ги осветява и сам Бог ще ги управлява. А всеки лъч е съставен от 6 двойки или от 12 човека, а 12-те лъча представляват: 12 х 12 = 144. Или, в кръга, представляващ Космическия кръг, играят 144 човека, като лъчи, а това е числото 144 000 души, за които се говори в Откровението на Йоана (гл. 7, ст. 14), на които е ударен печатът на живия Бог - върху челата на слугите на живия Бог, които са служители на Великото Всемирно Бяло Братство, глава, на което е Христос (гл. 14, ст. 1). Между тях има представители на всички народи от миналото и настоящето и те са десетките хиляди тържествуващи ангели при събора на първородните, които са записани на небесата, при Бога. (Послание към Евреите, гл. 12, ст. 22-23). Христос е колективен Дух, Той е сбор от всички синове Божии. Човечеството досега е живяло в Колективното Подсъзнание и сега излиза от него и влиза в Колективното Съзнание, благодарение на идването на Всемировия Учител, Който дойде да задвижи този Космически кръг и да извади от затворения кръг музиката на българският народ, а чрез него, като уд и орган в Колективното Съзнание и организъм на човечеството, да изведе и човечеството от Колективното Съзнание в Космическото Съзнание, наречено Свръхсъзнание. Това започва с пробуждането на човешкото съзнание - знанието за това е дадено в Словото Му. За пробуждането на човешката душа е дадена музиката Му, а тук, в „Слънчеви лъчи", излизането от затворения музикален кръг започва от „Ти си ме, мамо, човек красив родила, умен да стана, добре да мисля, добре да любя. Туй животът е на Рая." Започва пробуждането на човешката душа, започва пробуждането на народната душа, започва пробуждането на колективната човешка душа на цялото Човечество. Това е пътят на Човечеството от затворения кръг към свободата, от затвореното Колективно Подсъзнание към Колективното Съзнание и оттам - към Космическото Съзнание на Духа. Амин. (Виж: Беседи, обяснения, упътвания - събор Търново, 1921 година, с. 15 - 16, 18, 26 - 27, 31, 40 - 41, 43, 45, 48, 59, 60 - 61, 129, 301.)

3. ЛЕТЕН ДЕН - ЖЪТВА Е... Когато започнах да работя в село Алдомировци като начален учител, след като ме чуха как свиря и пея, ме назначиха и за ръководител на училищния хор на прогимназията и ми дадоха лекторски часове допълнително, да преподавам по пеене, като ми плащаха допълнително. След някой и друг месец подготвихме една вечеринка за селото. В нея участвуваха учениците с научени от мен песни и хора, като бях научил пъргавите деца да правят разни фигури при играта им. Това много се хареса на селяните и много ръкопляскаха на децата, защото такъв вид музикална проява не беше честа на село. Селяните преценяваха много точно, че за децата това е постижение, и ръкопляскаха. Поп Ганчо също беше на вечеринката и подкокороса всички селяни да искат да им изсвиря онова парче от Бетовен. Аз му казах: „Отче, ела в квартирата ми, ще ти я изсвиря колкото пъти искаш, но тук не е удобно, има малки деца, вдигат шум, има жени с малки деца, плачат, вдига се много шум. А за онова парче от Бетовен трябва пълна тишина. Тука не може!" А той: „Изсвири Бетовен!" Казах им: „Няма да я изсвиря!" Аз знам, че това е „Махар Бену Аба" - при тази обстановка, без нужната подготовка на слушателите, се губи ефектът. Не я изсвирих. Но им изсвирих някои от братските песни с цигулката. И най-после им казах, че ще им изпея една народна песен. Викнах аз и запях песента на Учителя „В летен ден", В песнарката е дадена със заглавие „Ставай, дъще!" В летен ден в ранни зори майка ми тихо се приближи. С' сладък глас блага дума ми каза: „Ставай, дъще, на нива трябва да се ходи. Ставай, че баща ти вънка мен и тебе със колата чака." А жените казаха: „Много хубава песен, ама няма думи. Кажи песента до края!" Аз вдигнах рамене и казах: „Няма думи." А те казват: „Какъв си ти учител, щом думи не можеш да сложиш на една песен?" Аз мълча, защото знам, че тази песен е от Учителя. Как да им обясня всичко това! Замълчах, но бях недоволен от себе си. На другия ден съм на Изгрева при Учителя за нещо и Той ме пита: „Е, рекох, какво правиш ти? Пееш ли на селяните?" Задава ми онзи въпрос, който вчера така много ме вълнуваше и не можах да разреша. Отговарям му: „Учителю, снощи им пях „В летен ден". Жените я харесаха много, но ми казаха, че била много къса, че нямало думи и какъв съм бил учител, щом не съм могъл да й туря думи." Учителят се усмихна, защото знаеше какво съм си мислил тогава, и каза: Слез долу в салона. Там Весела Несторова свири на пианото, а Галилей Величков приглася с цигулката. Кажи на Веса да създаде още думи на песента!" И аз слязох от горницата долу в салона и виждам на пианото Веса да свири, а Галилей й приглася с цигулката. „Сестра Веса, Учителят каза за песента "В летен ден" да създадеш още думи." А тя ми каза: „Я ми изпей първия куплет!" И аз викнах и го изпях. Тя, без да спира, продължи по-нататък и даде втория куплет на песента: Слънцето кога изгрей, ти на нивата трябва да си. С' сърп в ръка, с песен ти деня започни. Ставай, дъще, слънце в дома да не те завари. Ставай, че моми и момци вси към нивите са веч тръгнали. Ето, Учителят слиза от горе и влиза в салона. Казвам Му: „Учителю, сестра Веса създаде втори куплет." Подкани ме: „Я го изпей!" Аз го изпях. - „Я го изпей още веднъж!" Аз също за втори път го изпях. Остана доволен и кимна с глава: „Е, Пеню, сега имаш „В летен ден" с по-дълъг текст, та да пееш на селянките!" Случи се така, че следващата седмица им изпях песента с двата куплета. Но жените искаха още един. Една се провикна: „Имаш два вола, ама ти требва и рало, та да ореш." Аз също се смях. Откъде им идват на главата такива мисли на тия жени селянки? Когато се евакуирахме в село Мърчаево от бомбардировките, като ми кажеше Учителят: „Пеню, я изпей „В летен ден", аз Му я изпявах много пъти и Той всеки път се радваше от сърце на тази песен. Но ето, дойде време да каже: „Сега ще създадем трети куплет. Дойде време да се сее и трябва на воловете да се сложи рало, да орат!" Гледам, мигам, чудя се това откъде съм го слушал, па си спомних, че това бе желанието на онези селянки в село Алдомировци - да имат и трети куплет на песента. Нива е, дъще, животът, где доброто семе се сей. Кат израсне, живот внася то във нас. Ставай, дъще, любовта днес мен и тебе чака. Ставай, тя ни носи свойта нова, жива премяна. Ставай, че животът вънка мен и тебе с благост вече чака! След като Учителят ми издиктува новите думи, ми каза: „Хайде, изпей я още веднъж, ама цялата, с всички думи, казани досега." Аз я изпях. - „Ето, сега имаш „В летен ден" с три куплета да пееш." Нивата е изорана, посадена и насадена със семе, житото е пораснало и вече цъфти и идва време за жътва. Събирайте жътвари, защото идва жътва, жътварите са малко, а нивата, гдето изорахме и посадихме, е голяма. Изминаха много лета от този ден. Учителят си замина още тогава, през времето, когато даде третия куплет на тази песен. А беше есента на 1944 година. Беше посадил Словото Си в душите ни, беше оставил от него за посев и за следващите поколения и столетия. Но винаги посаждахме повече, отколкото можехме да приберем. Вярно беше това, че жетварите бяха малко. Едни дойдат и като видят, че работата е много и тежка, а заплатата е никаква, че тук, на Земята, се не плаща в пари, като разберат, че ще се заплаща на друго място, в друга валута и в друга пара, вземат и си тръгнат и - хич да ги няма. Останахме малко, ама тия, гдето останаха, са баш берачи, баш сеячи, баш жътвари и те ще овършеят хармана, ще приберат житото, ще го сложат в хамбара и ще чакат следващото поколение - кога дойдат гладни, жадни за Словото Божие. Затова и ние нещо казахме, та да се знае и помни какво е било, какво трябваше да стане и какво не стана, та да ви бъде в поука и в помощ в дните, кога нас няма да ни има - нас, които бяхме до Учителя и целувахме десницата Му в знак на общение с Божествения Дух и Живият Бог. За вас остана Словото Му. Знайте, ние изорахме, а вие ще да жънете. А други ще да се ползуват от житото и Словото на Мировия Учител. Вашата отплата ще да бъде горе, на небесата, там, където е и нашата, защото ние сме едно - едно в Духа. Летен ден е. Гответе се, жътвари! Събирайте се! Наближава жътва. Време е!

2. „МАХАР БЕНУ АБА" - МОЛИТВАТА НА УЧЕНИКА (ВЪЗНАГРАЖДЕНИЕ ОТ НЕБЕТО) Много години прекарах като начален учител в село Равна, околия Годечка. Идвали са много училищни инспектори да ме ревизират как върви учебният ми процес. Идвали са и са си заминавали. Един път идва един и накрая ми казва: „Нека да ми попеят децата!" Аз извадих няколко деца да дадат тон и да кажат на останалите какво да пеят, а те знаеха по-нататък какво да правят: сами започнаха да си ръководят урока като че ли са учители, а ние с инспектора сме седнали на последния чин, слушаме и гледаме. Изпяха ни няколко песни, извадиха си нотните тетрадки и пяха по ноти. После инспекторът отиде на първия чин да пита едно първолаче: „Кой е този тон?" Показва му нотата и детето му я изпява. - „Коя е тази нота?" Детето изпява „ла". - „Ами тази нота?" Изпява „си". Детето изпява нотите, а не ги казва с думи. Попита второ, трето, четвърто дете от първите два чина на първолаците. После мина на третия чин -това бяха деца от второ отделение. Това бе малко село и децата се учеха в една голяма стая, пригодена да поеме всички деца в селото. Изпитва той децата, а те му пеят още по-добре нотите, нали са вече по-големи. Мина в следващите чинове, на трето и четвърто отделение: тук той им показваше да изпеят веднага някой ред от нотния текст - и те изпяваха, като отмерваха тактовете с ръка. Накрая се спря и ме запита: „Г-н Ганев, как ги научихте? Как може първолаче така точно и вярно да пее и тактува? Как сте го постигнали?" Отговорих му: с много труд, ежедневно и ежечасно. И сега инспекторът ме пита: „Ти защо стоиш тука, да преподаваш на 4 отделения едновременно? Това е тежка работа. Колко години си тука на работа?" Отговарям му: „Осем години." - „Ау!" - изохква инспекторът. Имам усещането, че имитира моя стон, който съм изохквал през тези години многократно. - „Защо не си поискал досега да вземеш някое друго, по-хубаво място, в някое голямо село, че да имаш единично отделение, а не такива смесени, че за един час да имаш четири урока!" - „Трима Ваши предшественици ги молих да ме преместят в някое по-голямо село, та да си почина, но - глас в пустиня." Аз успявах да издържа толкова години, само защото всяко лято по 50-60 дни стоях с Учителя на Рила, на 7-те рилски езера. Там аз работех като хамалин по поддържане на лагера, но придобивах енергия от планината, която ме крепеше през останалото време на годината. - „Слушай, Ганев - каза инспекторът, - днеска е събота, аз днеска слизам в Годеч. В понеделник, вторник и сряда ще ревизирам Годечка околия. В четвъртък заключи училището и слез рано долу, на пътя за гр. Годеч. Качваме се с теб на първия рейс и отиваме в София, в инспекцията - има едно вакантно място в едно голямо село. Ако няма някое голямо протеже на голям инспектор, ще те назнача учител в това село." И така стана: в четвъртък заключих училището, преминах Добролетина планина, предпланина на Стара планина, и пешком се спуснах в гр. Годеч. Слезнахме двамата с инспектора в София, Каза ми: „Бързай да отидем в инспекцията, докато инспекторът не е излязъл на обяд!" Отидохме и го заварихме. Той влезна вътре и пита: „Имате ли в село Алдомировци човек назначен?" - „Нямаме!" Излезна навън и ми подава един лист: „Бърже пиши да си дадеш оставката от село Равна!" Аз написах молбата, той взе листа, занесе го на главния инспектор и той я подписа. После ми подаде нов лист: „Бърже напиши нова молба -за назначение в новото село, Алдомировци!" Аз отново написах молба, той я взе, занесе я и тя бе подписана. За една-две минути ме освободиха и ме назначиха. Чудо невиждано от мене, равняващо се на 8 години непосилен труд и лишения. Бях реализирал много от идеите на Учителя и сега ме възнаграждаваха от Небето за този мой труд. Още като излезнах от инспекцията, качих се на рейса и си отидох на село Равна. Цяла нощ не спах, правех и предавах на листове инвентара на училището под светлината на газена лампа. Бях създал библиотека с книги, най-вече с народни приказки, защото селяните най-много тях обичаха да четат. Бях набавил към 1600 книги. Есенно време селяните в с. Равна сееха само овес, защото селото е планинско и друго там не се ражда, освен картофи. А овесът служеше за зоб на конете; тогава конете бяха живата тяга на селяните. Като приберяха овеса, аз тръгвах с едно магаре и с разсилния от училището минавахме от къща на къща и молехме да ни дадат по някоя кофа овес за книги за училището. Като те обичат селяните, то става. Продавахме събрания овес и с тези пари купувахме книгите за библиотеката. Идваха жени, булки, моми, старци, овчари - взимат книгите и ги четат. Още на другата сутрин викам кмета на селото и му предавам училището по опис. Взимам една каруца и си натоварвам багажа и през Драгоман, Сливница и хайде в село Алдомировци. Научили бяха, че ида, и ме посрещнаха, дадоха ми квартира и аз си стоварих багажа. А инспекторът, като ме назначил, срещал случайно директора на училището и му съобщил, че им изпраща нов учител. „Назначихме един учител, който много хубаво свири и пее, ама няма да му се смеете, понеже той е вегетарианец. Няма да му се подигравате, че не яде месо. Бъдете внимателни с новия учител, когото ви назначих. Имате отличен учител." Това нещо след време ми го разказваха колегите И като научили, че съм пристигнал в селото, казали си, че тази вечер трябва да ме посрещнат. Затова събрали пари, платили и купили едно агне, изпекли го в голяма тепсия, а за мен приготвили пържени яйца и квасено мляко. Те ще ядат агнешко печено с червено вино, а за мен: овчо квасено мляко и яйца - храната на бедния учител по ония години. Село Алдомировци беше голямо село и имаше двама попове. Единия го беше назначил Трифон Кунев и му думаха Орман Папаз. Той си беше отворил даракчийница - там селяните имаха много овце и им трябваше дарак, да се разбива и разчепква вълната, защото после се предеше и тъчеше всичко на ръка. От съседните села идваха с чували, накамарени на каруци, и си чепкаха вълната. Думаха му Орман Папаз - означаваше, че в гората е назначен. Седи в олтаря на черквата уж да служи и пее, ама слуша дали трака даракът му. А той се чуваше надалече, нали работеше, а един кон се въртеше в кръг като на харман и движеше едно колело, което задвижваше целия дарак. Другият поп беше млад поп. Казваше се поп Ганчо. Казал: „И аз искам да дойда и да посрещна новия учител!" Дойде и той на вечерята. Имаше на масата 17 учители и попът - един, та всичко 18 човека. И аз - един, като ме прибавите към тях, та аз съм деветнадесетият човек. Като се преброихме, че сме точно 19 човека, в главата ми мина мисълта, че това не е случайно. Седнахме на трапезата и започнахме гуляя. Смешки, закачки, приказки между млади учители и учителки - колкото искаш и душа ти иска. А те с месеци се канели да се съберат, ама все не се нареждало - все нещо ще се случи и някой да отсъствува. А сега всички са налице. Като се наядохме всички, един каза: „Сега нека новият колега да ни посвири и попее!" Аз се бях подготвил предварително, защото ме предупредиха да си взема цигулката. Започнах да им пея песни от Учителя, без да казвам от кого са. Изпея им няколко песни, после им изсвиря още няколко с цигулката, така че се редуват. А те ме слушат внимателно. Да бъдеш учител на село, тогава се изискваше да си музикално грамотен, защото всеки учител сам си водеше уроците по пеене и сам разучаваше песните и учеше децата да пеят. Така че ме слушаха със зяпнали уста, с отворени очи и уши. За пръв път усетих, откакто съм на село, че ме слушат души, които схващат онова, което им пея и свиря, по дух. Концертът ми прехвърли два часа, а аз имах усещането, че току-що съм започнал. От един път, поп Ганчо ми дума: „Г-н Ганев, изсвирете нещо, така, тъжно, за душата!" Тогава аз си рекох: „Чакай да им изсвиря с цигулката „Махар Бену Аба." Имаше гробна тишина. Аз бях вече изпял много от братските песни на Учителя и се беше създала подходяща атмосфера. Аз я усетих в себе си -имах същото усещане, каквото получавахме, когато пеехме в салона на Изгрева - на едно голямо вдъхновение. Това бе песен за молитвата на ученика. Учителят бе казал: „Ако тази песен се изпее тъй, както трябва, вие не можете да седите на земята, можете да се извлечете с нея и да не се върнете в тялото." Това е толкова дълбока песен, че аз реших да я изсвиря като част от моята сбъдната молитва към Бога, че дойде време след 8-годишен непосилен труд да ме преместят на 9-ата година и сега ме посрещат 18 човека и заедно с мене - 19, като число на един завършен цикъл и на една завършена работа. С голям трепет и вълнение аз я изсвирих. Тишина, никой не мърда, не шава, въздухът е замрял и застинал. По едно време се чува гласът на поп Ганчо: „Г-н Ганев, от кого е това парче?" Без много да се замислям и без да искам, му казвам, без да разбирам какво ще му кажа: „От Бетовен." Поп Ганчо веднага скочи на крака: „Видите ли, видите ли бе, господа? Какво велико нещо е Бетовен! Ето, 170 години, откакто е умрял, а какво велико нещо е оставил, и какво велико нещо е музиката му и как действува върху душата на човека!" И поп Ганчо сочеше с ръце как му действува тук, на гърдите, дишаше дълбоко и въздишаше от вълнение. После отново ме помоли: „Г-н Ганев, изсвири я още веднъж!" И аз я изсвирих. Той става на крака отново и с жестикулации показва величието на всичко чуто от него: „Колко е велика музиката на Бетовен, че не мога да се нарадвам!" Накара ме трети път да я изсвиря. Всички слушат и въздействието на музиката е преминало върху тях, така че изблиците на поп Ганчо те ги възприемат, че това са и техни усещания и напълно го подкрепят. С тази песен завърши вечерята и никой повече не пожела да му се свири или пее нещо друго. Разотидоха се под впечатлението на тази песен. А за мен това бе изпятата молитва и благодарност към Учителя за всичко случило се през тези дни и години. На другата сутрин излизам от село Алдомировци и отивам в София, нали вече съм по-близо, и отивам на Изгрева. Влизам в двора пред салона и ето, като по поръчка, Учителят излиза и - право към мене. Има наоколо и други братя и сестри, но Той се насочва направо към мене като че ли ме очаква. „Пеню, какво ще кажеш, какво става по селата и как работиш с училището?" Аз се зарадвах, че Учителят специално ме спира и ме пита, но в мене нещо бе гузно, че имаше в мене една употребена от мене лъжа и сега тя излизаше между мене и Учителя. Реших да кажа цялата истина и да искам прошка от Него. „Учителю, преместих се ведно голямо село - Алдомировци. Снощи ме посрещнаха колегите, но ме е срам пред Вас, че употребих една лъжа, без да искам." И разказах всичко подробно на Учителя, от игла до конец. Той ме слушаше внимателно. „Добре си сторил, че не си казал, че песента е от мен и от Братството, защото поповете мразят Братството и мен. Колкото и да е хубаво, те все не го харесват. Те го виждат все, че е черно. Ето, виждаш ли как действува музиката на човешката душа? И затова много пъти, човек като изсвири нещо, като изпее нещо много хубаво, публиката се захласне и се забрави със зяпнала уста. И особено когато се нещо пее, то човек прави едно дълбоко вдишване, като поеме въздух през носа си, леко се изпъне, без да иска, изпъчи гърдите си и поеме въздух в тях и после бавно го изпусне. Направи дълбоко вдишване, като целият този процес той не го управлява, а се явява автоматичен. Дълбокото вдишване в такива случаи, това е посещение от Небето, това е вдъхновението на Духа. Затуй много пъти, когато много хубаво говориш, четеш или пееш, ще да видиш, че има хора, които вдишват дълбоко. Това е Божественото, което действува в него. Затуй поп Ганчо показва, че нещо го пронизва в гърдите и му действува на гърдите музиката. Добре, че си казал така, че тази песен не е от Братството, защото има хора, които имат отрицателно отношение към Братството." Учителят спря и ме погледна. Подаде десницата Си и аз я целунах. За мен това бе най-добрата оценка на Учителя за мен в този заключителен период от цели 9 години. Вървях и се възхищавах от умението на Учителя да обясни толкова ясно нещата, които за нас бяха забулени в тайна и незнание. Вече разбирах защо поп Ганчо толкова се възхищаваше от тази песен. Защото тя идваше от горе, преминаваше през мене, после преминаваше през учителите, ние бяхме една верига, и оттам - върху него. Затова попът така се възхищаваше, подскачаше да изкаже възторга си от голямото вдъхновение, което беше обхванало всички ни. Това не се повтаря често, но затова се помни винаги и вечно. А аз бях станал един временен проводник на тази песен, която слизаше от незнайните висоти на Духа. Разказах този дълъг разказ, защото той е наниз от бисери, един след друг закачени и прикачени върху огърлица, която трябва да краси човека. През дългите години, когато го разказвах, всеки се докосваше до него и взимаше онова, което му трябваше и което бе готов да приеме. Един-едно, друг-друго, всекиму според нуждите и потребностите. Но онова велико преживяване на молитвата на ученика чрез песента „Махар Бену Аба" остана за мен неръкотворно и недосегаемо за човешките ръце, човешките чувства и мисли. То остана за човешката душа, която никой не може да докосне и опетни, защото там са небесните селения на Духа, към които тя се стреми, защото най-висшето състояние на една песен е, когато тя се превърне в молитва. Аз изпитах това състояние и пожелавам и вие да се доберете до него. Затова разказвам този случай така подробно и последователно. Това е моят подарък за вас от времето на Школата на Мировия Учител. Приемете го така, както и аз съм приел онова благословение, което се изля свише върху мен от небесните висоти чрез песента „Махар Бену Аба".

103. КЪДЕ Е УЧИТЕЛСТВУВАЛ ПЕНЮ ГАНЕВ 1. В родното си село Водица, Поповско - 2 години; 2. В турското училище в село Крепча, Поповско - 2 г.; 3. В село Равна, Годечко - 8 г.; 4. В село Алдомировци, Сливнишка околия - 1 г.; 5. В село Кумарица, Софийско - 7 г.; 6. В село Сурдулица -1 г.; 7. В село Игловръх, Кърджалийско - 1 г.; 8. В село Сувойница, Сурдулишко - 1 г.; 9. В София - 7 г. В 1954 г. се пенсионирах. Когато бях учител в село Кумарица, властите искаха да ми вземат къщата и да я дадат на други да живеят в нея. Тогава, след войната, имаше жилищна криза. Дори на семейство се даваше по една стая за живеене. София бе разрушена от американските и английските самолети. Нямаше жилища. А мен искаха да ме оставят да живея в село Кумарица. Помолих Боян Боев и той написа писмо до Иван Дюлгеров, виден човек на властта. След големи неприятности останах да си живея в собствената къща. Ето го писмото на Боян Боев: Изгрев 1.IV.1947 г. Драги Иван Дюлгеров, Тук, на Изгрева, живее моят добър приятел Пеню Ганев, учител в с. Кумарица, Софийско. Той има своя къща на Изгрева. И понеже с. Кумарица е доста близо до София и край него минават всеки ден много влакове за Варна и обратно, Пеню Ганев всяка сутрин с влака отива в Кумарица и вечер се връща и спи у дома си. Това той прави не само защото това му е по-удобно, защото иска да живее в своя дом, но той прави това и по една друга причина: в квартирата, в която живее той на Изгрева, се намира една болна жена, която притежава стая в същия апартамент. Той всяка вечер, като се върне, й помага до среднощ и повече. Тя е болна от много месеци и има нужда от него. Жилищните власти правят пречка на Пеню Ганев. Те казват, че той трябва да освободи тази своя къща, за да се даде на друг човек, а той да вземе стая под наем в Кумарица. Това е неудобно за Пеню Ганев по горните причини. Затова моля, помолете надлежните власти да се съгласят той да остане да си живее в своя дом на Изгрева. Отдавна не сме се виждали. Много бих се радвал да се видим и да си поговорим по много въпроси, защото скъпи общи преживявания ни свързват. Онзи ден ми беше на гости Магдалина Костуркова -Лалчева от Панагюрище. Пожелавам Ви всичко хубаво и светло. Със сърдечен поздрав: Ваш Боян Боев

92. КОЙ ПОСРЕЩА ЧАЙНИЦИТЕ И така аз отидох в село Мърчаево. Хора, които не знаят какво нещо е училище, неграмотни. Отидат в Годеч и идват да ме молят и казват: г-н Ганев, лъжат ни бакалите долу, в Годеч. Защото никакво дюкянче няма там, където се преместих при Елена. Значи, те искат да им отворят курс, защото бакалите ги лъжат. И идеха сами и се напълняше стаята с мъже и жени у Мърчаево. Това е в 1930-1931 г., 1932-1933 г. Едно време ние ходехме всеки четвъртък на бивака с Учителя, придружаван от пенсионери, стари хора, които не са ангажирани в работа. Носехме си чайници. И като се свърши, пак си ги връщахме. Тези чайници бяха големи, от по 25 литра единият. Два чайника бяхме направили. Единия го носеше Цеко, а другия - друг някой брат, който е здрав. Носехме ги на гърба си. Чайниците имаха вътре огън, да се затоплят, имаха също и малки кранове и който искаше, си наливаше да пие вода. Учителят не даваше да пием студена вода. Така, като вървяхме, който искаше, си наточваше по малко вода, както чайникът беше на гърба на брата, И така отивахме и на връщане ги отнасяхме пак в София. Един път, като си тръгваме вече, Учителят излезе там, където е „Бай Кръстю", дето сега въздушната линия ходи. И минава един офицер с такси, от горе слиза на надолу и си отива в града. Учителят вдигна ръка и офицерът спря леката кола и Учителят му каза: „Можеш ли да вземеш тия два големи чайника и да ги занесеш на Изгрева?" Казва: „Мога. Ами има ли там кой да ме посрещне?" „Има" - отговори Учителят. И Учителят тури чайниците на таксито и си тръгна пеша, а пък офицерът пусна леката кола и отиде на Изгрева. И там го посреща г-н Дънов. И офицерът се чуди: „Той ми ги даде горе, аз с леката кола тръгнах, а Той ме посрещна долу. Как си отиде Той, как можа да се прехвърли? Това е чудо на чудесата!" Учителят го разправя това, че офицерът се чуди как става това. Той се движел с лека кола, Учителят вървял пеш, а го посрещнал на Изгрева. Аз също се чудя как е станало това. Значи Той умее да си разлага тялото и да се движи през пространството и така го е преварил. ВК: Казваха ми за тия чайници, че като вървели приятелите, чайниците издавали един звук: „фиу, фиу" и се вдигала пара. ПГ: Да, да. ВК: Те бяха като самовари, така ли? ПГ: Да. Цеко Матов носеше единия, а другия - друг някой брат. Всякога Цеко носеше.

91. УЧИТЕЛ В ТУРСКО СЕЛО Мен турците не ме обичаха, защото те коренили гора, кой колкото може и колкото иска. А тя беше дъбова гора. Някои изкоренили дори по десет декара. Там горските не ги закачаха, защото те им носеха ракия и ги черпеха. Горските смятаха за тях: „Ех, турска работа!" Оставяха ги да секат. Обаче аз, като отидох и като видях училището, видях издънките от млада гора дъбова, дето са поникнали. А те бяха доста пораснали и там ги използвали, че с тях наковали на чиновете, които са се разсъхнали, както и столовете, това бяха все дъбови пръти. Това направил моят предшественик, който бил дошъл от Лом. Понеже чиновете и столовете се люлеят, за да не се люлеят, той им наковал от дъбовите пръти. Аз като отидох, реших нещо ново. Най-напред като отидох в това село, турците не ме пущаха да живея в училището. Защото колегата ми преди мене живял в училището и печал свинско. А те не ядат свинско, което мирише много лошо. Понеже аз съм вегетарианец, турците започнаха да ми предлагат да живея в одая. Дадоха ми една одая на края на селото с едно малко прозорче, 20 на 30 см, толкова мъничко. В тяхната къща те си имат една входна стая. Понеже ходят семейни, в тази стая се събуват и влизат в одаята да пият кафе. Та, тази одая ще я отстъпят на мене, тя да ми бъде квартира. Но аз отидох а гр. Попово, намерих инспектора и му разказах всичко това. А инспекторът ме посъветва да си нанеса багажа в училището. „А ако те ти бутат багажа, ти няма да им кажеш нищо, но ще дойдеш да ми кажеш. Тогава ние с околийския управител ще дойдем в селото и ще уредим тоя въпрос." И аз отидох и си нанесох багажа в училището. Взех цигулката, понеже нямах какво да правя, и започнах да свиря. След малко влезе при мене един стар турчино голяма брада и каза: „Олмааз, олмааз!", ядосан, тропна с бастуна си и излезе. А аз си рекох: чакай да видя къде ще влезе, в коя къща. Ще отида в общината да кажа това на писарите. Аз не зная турски, кметът е турчин, но писарите разбират турски и ще ми обяснят какво иска да ми каже тоя турчин. Писарят каза на един прислужник да иде да повика въпросния турчин, който живееше срещу училището. И по едно време иде той ядосано и казва, че съм свирел при джамията, а джамията било свято място и там не се свирело. А аз казах да му кажат, че в руджието в Разград, където те учат за ходжи, самите ученици имат цигулки, да свирят. Цигулката е като молитва и затуй той да не се сърди на това. Тъй, ама той си остана на своето си. Излезе и с бастуна отиде нанякъде. Обаче аз отивах всяка сутрин на една височина, на изток на селото, минавах през една дъбова гора и отивах чак на върха да посрещам Слънцето. И като отивах горе на върха, правех си гимнастиките и туй упражнение, което си правех така, те и турците го правят. И един турчин ме видял, че сутринта рано посрещам Слънцето и казал на ходжата: „Даскалът се моли сутрин!" И тогава този дядо, Бурук Мустафа, който не ме искаше, като чул, че съм се молел на Бога и съм правел гимнастиката, той ме възлюбил и започна да идва при мене и станахме приятели. И сега, какво стана: те, като са коренили гората, са нямали документ за нея. Аз отидох и казах на инспектора това. А инспекторът ми каза да се оформят и да се вземат имотите от училищното настоятелство. Те не разбират и слагат палеца (урбуса), а аз отдолу пиша името. По тоя начин им оформих документите. После той ми каза да пиша, че искам да създам училищен фонд. Така и направихме. От този фонд подновихме училището и платихме заплатите на турските учители за 3 години. И сега, вземахме им нивите на всички, които бяха коренили гората. Дадоха ми синджир от общината, измерих нивите, което трая една седмица, и направих скица на нивите. И в една тетрадка написах, например на Буру Мустафа, да кажем, колко декара е - пет декара и толкова ара. Така направих документ на училищните ниви и ги отчуждихме и ги дадохме под наем и взехме 150 000 лв. наем. Общината три години не беше плащала на тримата турски учители. А пък секретар-бирникът е братовчед на моя зет, който води сестра ми. Аз отивам при него, Димитър му беше името, и му викам: „Свато, защо не си платил?" Той удари една псувня. „Остави ги, каза, да работят, цигани са те." Не ги харесва. А то селото останало от римско време, Крапец. Крапец значи Крепост. И има манастир там. Като дойдат от други места някои учители, ме молят да им намеря дълга стълба, щото е изгнила стълбата, която я направили още от римско време. Този манастир е от първите манастири. И в дюшемето му било заровено някакво имане. И някой си, Хазанджи се казва, чисти турци, ама те на одая не ходят. В другите одаи има нечистота, въшки им намират. А пък тия турци са чисти. А в тяхната къща, и одая имат те, е чисто, юрганите, всичко е чисто. ВК: От тия ниви, които вие дадохте на изполица, събрахте 150 000 лв. и платихте на учителите. ПГ: И изхвърлих всички чинове, черна дъска. Името й е черна. Тя не е боядисвана никога. И отидох в Попово и много пари похарчих за училището. Инспекторът каза още: „Ще ги караш да хвърлят фереджетата." А пък туркиня да хвърли фереджето и такета... И отидох в Попово и поръчах закачалки на всичките стени, да си закачат дрехите. Турците имат обичай, когато се молят, жените трябва да бъдат с фередже, а мъжете - с шапка. Коран когато имат. И аз рекох, ама те не слушат. Пък инспекторът ми каза: „Ти ми кажи само името на този, който не те слуша, аз ще го накажа." И аз им казвам: „Ще ви докладвам, щом ви заваря, че сте с фереджета. Значи, когато имате Коран, имате право, в останалото време нямате." И слушаха ме колегите, бяха добри турци. Само че единият излезе хайдутин, взе ми 500 лв. И знаеш ли къде държах парите? Аз поръчах и библиотека, шкаф, и държах парите си в двойната завивка на Корана. Турях си парите там, за да не ги нося у мене. И един от колегите ми, Мехмед, ги намерил, когато ме нямало - те всякога влизаха в канцеларията, когато ме нямаше. Пък аз ходех по селата да правя снимки. И така ми отидоха парите, а те бяха много пари тогава - 4- 5 заплати може би, не помня. Сега, да отида да ги докладвам - ще ги пребият от бой в Околийското управление. Там и майчиното си мляко ще кажат. Рекох си: ще ме намрази цялото село, че Мехмед го били заради мене, заради мои пари. И реших: няма да кажа на никого. И така ми взеха 500 лв. и аз не казах на никого, никой не знае. Това ми беше файдата, ползата от турското село. ВК: Искам да ми разкажеш за Елена Григорова, когато е била в село Мърчаево, където всички са пиели вино, ракия, и как постепенно, чрез нея Темелко и другите са влезнали в Братството и са престанали да пият. ПГ: В Мърчаево имаше една компания, която, денем каквото изчукат, вечер го изпукват. Събират се и си изпиват парите. Елена бе назначена в Мърчаево. Те пък със Стайна дойдоха при мен в турското училище. Така стана в турското училище. Пък турците са много добри, да знаеш, в едно отношение: където има вода да извира, те правят там чешма. Това е едно хубаво качество. После, гостенин дойде ли, веднага ще го заведат в одаята, ще му донесат завивка и им е приятно да те нагостят, гост да им бъдеш. По саафир, казват. Като реших аз да отида в Мърчаево при Елена, наизлязоха всичките турци. Те си крият жените. На чешмата например, имат много хубава чешма и има едно село друго горе, взеха водата, всичките я взеха там. Жените са отишли там и си приказват, хем си наливат вода хубава. Обаче аз като отида да си взема за мене, те се махат и отиват десет крачки далеч от чешмата. И сега като отидоха, аз реших да си тръгвам, а те: „Даскале, бе, недей бяга от нас. Ти като нашето село няма да намериш." Много богато село и щедри и ме обичат. А отначало не ме харесваха. А пък Бурук Мустафа всякога запържваше киселото мляко, подквасяваше с краве масло. Запържва го и така ми донася. Всеки ден ми донасяше.

75. ДИСПУТЪТ НЕ СЕ СЪСТОЯ ВК: Ами кога после се срещна с Учителя? ПГ: През 1922 г. отидох на събор във Велико Търново. Отидох с влака. Дойдоха там и попове, Пловдивският владика беше дошъл там. Бяха разгласиха с големи афиши да дойдат всички, че в 10 ч ще има диспут с Дънов. А пък първата беседа на Учителя във Велико Търново беше в читалището „Надежда". И отидох аз на събора, а нашите братя си надонесли палатки. Аз нямах ни палатка, нито нищо, но се подслоних при някой от тях. Много съборяни бяха. На сутринта станахме, направихме молитва, наряда, и Учителят каза: „Със закуска или без закуска?" Всички казаха: „Без закуска!" И тръгнахме. А пък министърът на войната беше пратил една дружина войници и понеже поповете бяха казали: „Дънов ще Го убием, ще стреляме", и войниците образуваха шпалир със затъкнати щикове и ни пазеха от поповете и от техните послушни пастири. Ние бяхме с бели дрехи, с рубашки, препасани като толстоисти, и отивахме в читалището. Войската пази, охранява, не дава никой да влезе, да пресече улицата, пазеха ни. И ний вървим така, облечени в бяло. Отидохме и един брат, Стойчев се казваше, беше в Народната банка чиновник, добър хиромант, изучил добре хиромантията, излезе най-напред и казва: „Ей-това са те, дето ги наричате дъновисти, или бели братя." Ние се наричахме бели братя. „Гледайте ги, хора, месо не ядат, вино, ракия не пият, не пушат - каза. Нещо, гледат да направят добро, погледнете ги!" Владиката, който беше седнал от дясната страна, пред сцената, викна: ,Ний искаме диспут!" А пък поповете от околията се накачили на тавана, всичките, на балкона, и чакат диспута. Учителят беше в салона, тогава, през 1922 год., държа беседата „Новият живот". И казва: „Тука е долу. За да ви говоря, трябва да отидем на Мусала, А пък за да отидем на Мусала, от Чам-Кория ще тръгнем първо по реката Марица и после - все по реката, по реката, и ще отидем при Маричините езера. Оттам ще излезем от южната страна на връх Мусала, ще се качим на него. А пък 12-те владици да дойдат там и там ще си приказваме. Хем ще вървим, хем ще приказваме." А пък те казаха, че са много стари. „Ами че ние имаме една 75-годишна сестра, и тя с нас, и тя върви - каза - и се качи. Не е опасна работата." Най-напред братският хор изпя няколко песни, Кирил Икономов ги ръководи: „Братство единство", „Излязъл е сеяч да сее", „Ний сме славейчета горски" и т. н. И от братските песни няколко песни изпяха. И след това Учителят излезе и започна да говори. „Вий сега искате диспут." Диспут значи спор, да спорим. „Аз не обичам, аз никого не призорям да приеме моето Учение. Аз давам семена. Посейте ги, полейте ги, да поникнат и опитайте ги, казва. Ако са хубави, ако можете да ги ядете, ще ги ядете, ако не, не ви трябват. Тъй че, аз не натрапвам моето Учение на никого. По свобода ви давам. А пък тука, казва, е много гъста атмосферата. Което ще ви кажа на Мусала, ще го разберете много хубаво. Там въздухът е чист, атмосферата е друга и изобщо е много хубаво." ВК: Как завърши диспутът? Те, изобщо, разказваха ми, че били заспали, поповете. ПГ: Виж какво, министърът на войната беше, их, че го забравих как се казваше! Владиката стана и каза: „Ний искаме диспут! "Ама един фелдфебел беше там и каза на владиката: „Да седнеш, че като дойда, ще те изхвърля като парцал! Млък, седни долу!" И накара владиката да седне. ВК: Ама той беше униформен ли? ПГ: Униформен. С войниците влезе вътре. ВК: А-а, да пазят, да не стане нещо. ПГ: Да не стане нещо. Той се скара на владиката и най-после Учителят завърши Своята беседа. И каза вече, прочетохме пак някаква си молитва, не знам коя беше. Той, владиката, пак стана: „Ний искаме диспут! Диспут искаме!" Тъй, ама още бяха ни казали от горе: щом искат да спорят, ще пеем „Братство единство", И целият салон наши хора, които бяха 200 ^ 300 души, като гръмнаха: „Братство, единство ние искаме..." А то от диспута нищо не стана. „Сега не стана диспутът, вика владиката, затуй в 2 ч. ще дойдете пак тука. Ний искаме диспут непременно." И отидохме си ние на обяд. Обаче в 2 ч. като започна един дъжд, гръмотевици, порой до колене из улиците, силен дъжд. Никой търновчанин не смее да излезе вън, защото нищо не помага, ни чадър, ни нищо. Не дойде нито един. Диспутът не стана. И когато Учителят говореше на събора в лозето, ние бяхме поставили охрана от нашите хора и дежурехме. Имаше горе улица една, започваше от къщата на брата, у който Учителят квартирува, по нея идеше и отдолу за Севлиево шосето. И владиката дойде на лозето и искаше да говори, обаче нашите хора не го пущаха в улицата да влезе, та да попречи, защото Учителят все говореше, съборен ден беше. Говори и преди обед, и следобед. ВК: А-а не го допускаха, владиката, изобщо. ПГ: Да, не го допущаха да влезе вътре. Той искаше да влезе, да се кара вътре. А пък Учителят не обича да спори. „Моето Учение, каза, със спор не се доказва. То се доказва така: аз ви давам семена, посадете ги, ако ги посеете и изкарат, като оберете, тогава... " ВК: Разказвали са ми, че после владиците събирали подписи от търновското гражданство, за да се забранят съборите. ПГ: Да, Забраниха ги.

71. ЕВАНГЕЛИЕТО В Скопие се запознах с един брат, Стамат Тодоров се казва, от Варна. Той се познавал с Боян Боев и Георги Куртев. Боян Боев е помощник-аптекар, а пък Георги Куртев е фелдшер. И на обед, като се наядем, лягаме да спим, а ние бяхме в една артилерийска казарма. Имаше навън вързана една ос на оръдие. И тя беше като камбана. Като я удариш с един чук, тя звънти като камбана. Като удари камбаната, всички трябва да скочим, да бягаме в учебните стаи, да се наредим. Тъй, ама аз преди този курс отидох в един курс, където трябваше да ни научат как се правят окопи, трябвало да бъдат зиг-заг, че ако падне бомба, да не убий съседите, ей-така. Като дойдеше 10 ч., даваха почивка и офицерите се събираха да си приказват. Другите старши подофицери, които командваха войниците, ги псуваха на майките, даже ги биеха, а пък един подофицер с три нашивки, гледам, нещо говореше - като казваха почивка, неговите войници се трупаха покрай него да го слушат. Аз в друга рота бях причислен, нас ни бяха дали по 40 дена да следваме окопно дело. И аз отидох да послушам, защо този взводен командир не псуваше и не биеше войниците, ами те се трупаха при него. И като отидох, чух, че той говори за Бога, за Богородица, за Христа какво говорил. ВК: А то кой беше, този брат? ПГ: Един старши подофицер, който е от Пловдив и учел, бил набожен, воден от църквата и даваше без пари Евангелия. И ме видя, че аз на другия ден, като дадоха почивка, пак отидох да слушам. Той пак говори за Бога, да се обичат един други, да не си правят пакости един на други, да не се псуват войниците - много псуват. И като ме видя, ме запита: „Ти вярваш ли в Бога?" Рекох: „Вярвам." Ама аз, преди да отида войник, влизах и служех на дядо поп в олтаря и пренасяхме Светото Писание, дето причестяват през църквата и аз давах кадилницата на дядо поп. Изобщо, като дръннеше камбаната, аз отивах, бях на разположение на дядо поп. Ама това стана, след като Кортеза ни посети. ВК: И този офицер те запита ти вярваш ли в Бога. ПГ: Той ми даде едно Евангелие и ми каза: „Давам ти едно мъничко мое Евангелие. Ще прочиташ, каза, сутрин една глава, на обед-друга, а вечер, преди да лягаш - трета." Значи, от Евангелието да се ползваме. И аз си го носех всякога, то беше малко и се събираше в джоба на куртката ми. Като отидох там, на курса за фелдшер, в Скопие, пазех се да ме не види никой и се навеждах по обед, уж че спя. А пък аз на обед не спях, ами четях главата - нали трябваше да прочета една глава от Евангелието. Обаче един ден, като дрънна звънецът, всичките си взеха чизмите и партенките (не ни даваха да носим чорапи, партенки носехме) и отидоха в учебните стаи. Вънка се обувахме и отивахме в учебните стаи, където различните лекари ни предаваха. Едни предаваха рецептура, други предаваха разните предмети, каквото трябваше за нас като ветеринарни фелдшери по програмата. И този ден всички грабнаха ботушите, а аз останах последен. Дежурният войник се приближи и каза: „Дерзай, братко! Аз, каза, от много време те гледам, че четеш скришом Евангелие." Аз се правя уж че спя, а чета по една глава от Евангелието. И станахме приятели с този наш брат, Стамат Тодоров. Същата неделя той ме заведе в болницата, която е под калето в Скопие, и ме запозна с братята Боян Боев и Георги Куртев. А пък брат Боев е много интересен. Той веднага те пита: „Ти вярваш ли в Бога? Какво четеш?" Направо те пита. И му показах, че вярвам и той каза: „Аз ще ти дам тогава едни книги да четеш." И ми даде „При нозете на Учителя" от Алционе Кришнамурти. „И като я прочетеш и ми я донесеш, ще ти дам друга." И така стана. Аз цяла нощ четох, няколко пъти я прочетох, „При нозете на Учителя". Много ми хареса Алционе. Той е красив един индиец. Другата неделя пак отидохме със Стамат там и той ми даде едно очертание на теософията. Думата „теософия" аз не я знаех какво значи. А тя е „учение за Бога". И другата неделя той ми даде пак книга: „Човекът и неговите тела". Че човек има и други тела, че човек бил безсмъртен. Прочетох още „Отвъд, след смъртта" от Ани Безант, книги от Ледбитер и др. Започнах нощно време да чета. Не зная защо толкова много ме увличаха, че аз много малко подремвах и все четях. Ама те много са интересни за вярващите хора. Теософията особено.