GDD

Работата по направата на чешмата започнала, като най-първо бил изкопан канал, който да отвежда непрекъснато извиращата вода. По този начин се турило начало за отводняване на мястото и се осигурило възможност за изчистване на тинята, докато се дойде до здрава земя, за да се каптира водата. След като каптажът бил направен, трябвало да се почисти мястото, където ще се полагат основите на чешмата. Чистенето на тинята е било една от най-неприятните работи. Но макар и такава, и за нея се намерили желаещи. В тая неприятна на вид работа са включили младежи и девойки от десет до двадесет годишна възраст, които, въоръжени с копанки и сандъчета се надпреварвали кой по-много тиня да изнесе, кой да бъде първенец. При носене на тинята те се изпръсквали и изцапвали до неузнаваемост, но това не ги отчайвало, а се заливали в непринуден смях. Веселите закачки, които младите си отправяли един към друг, правело труда лек и приятен. След няколко дни младежката бригада стигнала до здрава земя и трябвало да отстъпят място на възрастните работници. Това обстоятелство им причинило малка горчивина, но нямало как, защото вече нямало тиня за чистене. Някои от младежите си отишли по домовете, а други са извършвали някои помощни операции, като били в помощ на възрастните работници.

Всеки ден привечер, след прекратяване на работата, всички се измивали и преобличали с чисти дрехи и след като някой от момците засвирвал на кавал или цигулка, се извивало кръшно хоро. Тъй минавали дните един след друг в труд, шеги и смехове. Така трудът е лек и приятен, защото е без всяко принуждение. Когато младите вечер си лягали, нямали търпение по-скоро да съмне, за да отидат на строящата се чешма, за да почнат работа сред шеги и смехове. Трудът при чешмата се превърнал на приятно забавление.

По същото време в село Тополница се правело ново училище. Ето защо брат Куртев посъветвал нашите приятели да не се откъсват от другата обществена работа, каквато е направата на училището. Когато нашите приятели отивали на работа на новостроящето се училище, те бивали връщани от съселяните си, като им казвали: „Че вие работите на чешмата, и там е обществена работа, чешмата не е само за вас, а за всички. И тука, и там - все работа. Отивайте на чешмата!" От този ден нашите приятели неотлъчно работили на чешмата, без да има протести от страна на другите селяни.

Когато приятелите от Тополица почнали работата по направа на чешмата, на никого и през ум не минавала мисълта, че това дело няма да успее, никакво съмнение в това, че чешмата ще бъде завършена. Но това не било така за другите хора от селото. Някои от светските хора все още мислели, че „набожните" напразно си хабят труда и харчат средства, че на това тресавище нищо не може да стане. Не са били един и двама, които мислели така, които имали отрицателно отношение към възможността, че чешмата ще може да стане. Един от тия хора е бил Тодор Карапачов, един от първенците на селото. Но само след няколко дни, откакто почнала работата на чешмата, след като видял реда и организацията на работата и той се убедил, че работата ще излезе на добър край и коренно променил отрицателното си отношение. Той се убедил, че „набожните" не се шегуват и за да не се изложи пред селяните, веднага предложил своя чифт волове, заедно с колата на разположение, в услуга на чешмата. Тъй капитулирал и последният противник.

Чешмата станала причина да се разгори мълчаливо съревнование не само между нашите хора от селото, но и между външните. Не били малко случаите, когато в разговор на улицата един през друг селяните се надпреварвали да кажат кой с какво е помогнал за чешмата. Само нашите хора мълчали и търпеливо очаквали близкия завършек на това прекрасно дело. Всички братски семейства се самозадължавали да поемат прехраната на десет-петнадесет души работници за 3, 5, 20 или 15 дни, всеки според материалните си възможности. А това не било шега. Всеки ден да се хранят по три пъти 15-20 човека.

Брат Борис Николов от своя страна поканил свой приятел - скулптора Колчаков от Княжево, син на наша сестра, който на място изработил и монтирал зодиакалните знаци. Когато пристигнал брат Борис, заедно с групата, тогава ентусиазмът и вярата, че чешмата ще стане, се увеличили десетократно. Така се случило, че брат Борис, без сам да иска, застанал в центъра на строителните работи, не само защото ги познавал добре, но и заради това, че всякога, когато имало да се върши някоя по-тежка работа, той винаги заставал начело на тая работа, без да си счита труда или да смята, че той, като квалифициран работник, не е за обща работа. Той твърде често помагал при разтоварване на торби с цимент, което се смята за една от тежките работи. За брат Борис селяните казвали, че е с херкулесова сила, понеже разтоварвал по две торби наведнъж.

Работата по направата на чешмата тръгнала добре, защото винаги имало достатъчно работна ръка и материали. Видим разпоредител нямало, но всички се съветвали какво е най-належащо и се правело всичко възможно да не се загуби нито ден, нито час, като не се допуска работата да спре. Приятелите от Тополица не спели, защото сън не ги хващало. Всеки от тях бил загрижен за работата на чешмата, която смятал като своя работа, като своя задача, за която всеки мълком бил поел обезателство. Приятелите от Тополица били в мълчаливо съревнование помежду си кой повече надници да даде в труд или кой повече камъни да подари и когато техните резерви свършили, купували от съседите или се задължавали да им ги върнат, когато чешмата бъде привършена. Тогава думата „съревнование" не била популярна както днес, но съревнование пък е имало между нашите приятели. Ако едни превозвали камъни, други носели пясък, трети куфражни материали, а четвърти отивали в Айтос или Бургас за цимент. С една дума винаги навреме е било набавяно всичко необходимо, като се пресмятало какво ще потрябва в близките дни. Та ако въпреки всичко се допуснело нещо да липсва или да не достига, тогава някой от най-ревностните и готови за жертва бръквал в джоба си и пак всичко тръгвало като по часовник, без засечка, без да се допусне забавяне на работата нито за час.

Нямало е отделно лице, което да се грижи за своевременно набавяне на материали, но работата пак вървяла тъй, като трябвало, защото всеки се вслушвал в гласа на по-компетентния. Брат Куртев, въпреки че бил на работа в Айтос, и той отблизо следял хода на работата. Интересувал се от техните нужди и възможности, като и той помагал с каквото е можел. От всичко се виждало, че взаимното допитване и разбирателство са били на безупречна висота.

Всяка къща, всеки дом, всяко семейство от нашите приятели се стараели да дадат повече работна ръка или да направят материални жертви, като никой не считал, че много е дал, след като имало нужда още нещо да се направи, още да се даде за общото дело. Братството в Тополица издържало един от своите изпити с отличие.

Вече пет - шест дни, откак край Кайнака кипи живот. Там хора, коли и добитък са в неспирна работа. В селото вече всички знаят, че „набожните" -тук така наричат нашите приятели - правят чешма, голяма чешма. И млади, и стари идвали да видят какво става тук, на мястото, дето често добитъци са затъвали, откъдето са бивали изваждани с големи мъки. Младите интуитивно долавяли, че тук се прави нещо незапомнено небивало и, ето защо те се връщали по домовете си с таен копнеж в сърцето си щото чешмата да стане колкото може по-скоро. Ето място, където ще могат да излизат на разходка вечер, след работа или в празник. Тази мисъл ги вдъхновявала и ги карала да изпълнят с готовност всяка работа, която ще помогне чешмата да стане по-скоро. Във всяка къща, във всеки дюкян или кръчма все за чешмата се говорело. Не се минавало ден, през който да не идват на чешмата мъже, жени, младежи, дори деца, които да предлагат услугите си, труда си. Нашите приятели вежливо ги отклонявали, като им казвали, че имат достатъчно работна ръка. „Да, знаем, че имате, но и ние искаме да помогнем" - казвали те.

За работници на чешмата не са приемали външни хора, защото те често избухват и псуват, а нашите приятели били поели обезателство да направят чешмата без нито една лоша дума. За да се изпълни такова обезателство било нужно да се вземат предохранителни мерки. И наистина братята от Тополица изпълнили с успех поетото обезателство. Външните хора, като не били приемани да работят на чешмата, взели да носят хляб, ядене и други, но тъй като приятелите и това вежливо отклонявали, те взели да носят всичко нощем или рано сутрин, преди още да са дошли работниците. Често работниците, като отидели на чешмата, заварвали чувал с хлябове, бакър с кисело мляко или чувал с дини, зарзават и др., предназначени за храна на работниците. Това го правили ония селяни, които искали да участват в това благородно дело - направата на тази чешма.

Нашата задача е не да пишем история на село Тополица, а ще говорим за извора Кайнака, както го наричали първите поселници. Ето защо ние наново ще се върнем към някогашния извор, който по-късно се е превърнал в прекрасна чешма, предмет на нашето описание.

Пътниче, ако пътуването ви се случи през пролетта или лятото, радвайте се, защото пътуването тогава по този път е леко и приятно. Но случи ли ви се да пътувате през дъждовна есен или калната зима, по-добре отложете пътуването си. Ако ли сте с превозно средство и благополучно стигнете до стария дъб, вие трудно бихте продължили по-нататък, защото пътят минава под извора, където е тресавище и не се знае дали бихте могли да измъкнете оттам кола или добитък. Тресавището при Кайнака било бедствие за цялото село в продължение на много години, но въпреки това никой не вземал грижата да направи нещо за общо добро. Всеки оставял друг да почне, да не е той. Зер, защо ще си губи времето да прави път за хората, нека да го направят други. Така минали много години, докато в това село след Балканската и Европейската война било посято семето на Новото учение, учението на Бялото Братство. Когато съмишлениците на тези идеи значително се увеличили, тогава няколко братя от по-старите се събрали да обменят мисли относно това бедствие при Кайнака. Приятелите, които първи обсъдили този въпрос, били следните: Димо Иван Джожев, Илия Киряков, Димитър Вълчев, Димитър Джибирев, Димитър Къркеланов и др. Това е било в началото на 1929 г., когато при обсъждането на въпроса за Кайнака на някой от тях хрумнала идеята този извор да се превърне на чешма. Но за реализирането на такава идея били нужни много средства, с каквито те не разполагали, ето защо решили да отнесат въпроса до брат Георги Куртев, бай Георги, както по този край го назовавали. Поканили го и той дошъл, споделили с него идеята си и решили да отидат на самото място и там да преценят какво може да се направи. Бай Георги не само възприел идеята, той я намерил за прекрасна, но преди да се взема каквото и да било решение, трябвало да се допита до Учителя. Той писал писмо на Учителя и получил отговор, в който Учителят ги насочвал към брат Л. Лулчев, който да отиде на мястото, за да открие дълбочината на главния извор с помощта на лескова пръчка. Брат Лулчев пристигнал в Тополица, заедно с брат Куртев. Събрали се братята и отишли на самото място, където брат Лулчев направил необходимите проучвания, открил посоката на подземното течение и ги насочил къде трябва да копаят. Братята били готови и веднага десет чифта здрави ръце почнали да копаят с кирки и лопати и тъй работата почнала.

На 10 август се турило начало на работата по направата на чешмата. Било през 1929 година, която година валели по-малко дъждове, а това благоприятствало за работа на мочурливи места. По указанията на брат Лулчев бил поканен и брат Бертоли, който да изработи мозаечната работа, на която покана той веднага се отзовал със своята работна група. В групата на брат Бертоли работел тогава и брат Борис Николов. Брат Борис и Бертоли дали идеята за формата и вида на бъдещата чешма. Тогава било обмислено и решено каква точно трябва да бъде чешмата, за да бъде един жив паметник и проповедник на идеите на Новото учение, идеи, облечени в символи. Веществен израз на тия символи са астрологическите знаци, които красят чешмата и карат посетителя да се замисли. Тези астрологични знаци да бъдат едно загатване, една мълчалива проповед на ония велики идеи, които идват да се въплотят в света, идеи, които идват да обновят и осмислят живота, да го направят красив и желан.

Преданието разказва, че по този черен междуселски път, когато още не е имало ни помен от шосе, преди около два века, оттук минали пътници-въглищари, които се отбили при стария дъб да си отпочинат, както и да се освежат от студената изворна вода. Харесало им това място и решили да се заселят в близката околност, където множество извори изливали своите бистри и обилни води. Така се турило начало на сегашното село Тополица от поселници-въглищари. Въглищарството за много десетилетия си оставало главен поминък на населението, което постепенно преминало към скотовъдство и земеделие. По-късно, когато населението се увеличило, почнало се по-масово изсичане на гората наоколо, за да се набавя дървен материал за къщи на новите и стари поселници. Тогава само дъбът при извора останал сам, за да ни напомня днес за ония времена.

Случи ли се да пътувате от град Айтос за Тополица, вие непременно ще минете по долината на неголямата айтоска река. Пътят за село Тополица ще ви преведе покрай най-източните разклонения на Стара планина. Айтоската река, макар и малка, пресича пътя за разклоняване на юг и затова те продължават безпрепятствено на изток, докато стигнат морето при нос Емине. Красива е айтоската долина. Това е забелязал всеки, който за първи път пътува по този край. Няколкото малки и големи склонове правят пейзажа по-разнообразен.

Ако преди тридесет или четиридесет години пътувахте по пътя Айтос - Тополица, вие щяхте да минете по кален между селски път и след около два часа бихте стигнали малкото подбалканско село Кавак-махле, сега прекрасно курортно село Тополица.

Преди да влезете в Тополица, вие ще минете покрай голям, вековен дъб, който ви предлага дебела прохладна сянка, където може да си отпочинете, ако се случи да пътувате през горещ летен ден. Спрете ли се под сянката на стария дъб, вслушайте се в тихия шепот на неговите листа, и ако разбирате езика им, ще чуете неговата интересна история, свързана с това място и с извора, който извира от самите му корени. Старият дъб ще ви разкаже на свой език за ония отдавна минали времена, когато тук е било вековна гора, из дебрите на която са се разхождали диви свине и глигани на цели стада, както и всякакъв друг дивеч.

Завършени са упражненията на Паневритмията, Пентаграма и Слънчеви лъчи. Последните звуци на Божествената музика бавно замират. Отново живият кръг на братята и сестрите опасва цялата градина. Започват поздравленията.

Това е гениално хрумване, гениална идея, съдържаща в себе си,

в своето реализиране неизчерпаем източник на сила и живот,

на обновяване, на ободряване, на правилна обмяна;

съдържаща в себе си великата реалност на единството, свещен символ,

свещен израз на неразкъсваемата верига на Братството...

Раздвижва се кръгът. Свързва се началото с края. Това е вечното движение, това е животът във Вечността.

Всеки един брат, всяка една сестра, следвайки непрестанно движещото се начало на кръга, ще мине по целия кръг и със сърдечно ръкуване, със свещения поздрав на уста: „Няма Любов като Божията Любов!", приемайки отговора: „Само Божията Любов е Любов!", с радостна усмивка налице ще поздрави един по един всички останали братя и сестри.

Това е постижението на идеала, приело физически образ. Това е пълнотата на единството.

То е символичният израз на Божественото единство на живота - връзката, свещената връзка на всеки един с всички.

Живият, взаимнообменящ се кръг, е живият символ на това, към което

човечеството съзнателно или несъзнателно се стреми.

Той е това, за постигането на което всяка будна човешка душа копнее.

Той е свещеният, върховния идеал, даден на човечеството от Бога:

Ще влезеш във връзка с всяка душа, ще дадеш от любовта си на всяка душа, ще се

прелееш във всяка душа, без никакво изключение,

и ще получиш частица от любовта на всяка душа, ще получиш частица

от нейния живот, от нейната сила, вдъхновение, своеобразие.

Това е най-великото, към което ний всички, цялото човечество,

целият безграничен живот на милиардите светове, всички същества,

съзнателно или несъзнателно се стремим.

Защото това е върховната задача, поставена ни от Бога.

Това е Любовта - истинската любов, Божествената Любов!

Да се свържеш с всички! На всички да дадеш, от всички да получиш!

Това е безкрайното богатство! Това е върховното постижение!

Това е животът в Бога!

Ти си във всичко, и всичко е в теб!

Велик е Символът, велико е съдържанието, велика е Божествената реалност,

съдържаща се в живата движеща се верига

на взаимнопоздравляващите се братя и сестри.

Ето, туй е нашият идеал, туй е, към което се стремим, туй е,

което Бог изисква от нас, от всички хора:

връзка с всички, любов към всички, единство на всички.

Силата на скачените батерии, на скачените, свързани помежду си

източници на живот, нараства стократно, хилядократно.

Кои земни задачи могат да бъдат неразрешими, да останат неразрешени

за тази върховна Божествена Сила?

За човечеството, което днес все още е потънало в хаоса на ужасяващи

противоречия, кризи, конфликти, има само един път за изход:

Това е Божествената Светлина на великото Знание.

Това е Божествената Любов, която обгръща и стопля всичко.

Това е Божественото Единение, което хармонира всичко.

Учителят ни донесе тази Божествена Светлина, тази Божествена Любов,

това Божествено Единение!

Всички да тръгнем по Неговите стъпки, като забравим, отхвърлим, изоставим всичко дребнаво, всичко ограничено, човешко, всичко несъвършено, лично, което ни отделя един от друг, което е спънка за действието на великия Закон за Единството, което ни отделя от Учителя, от Христа, от Бога!

Ако София е градът на мъдростта - на Божествената Мъдрост, то Айтос е свещеният град на Любовта - на Божествената Любов! Нито Мъдрост без Любов, нито Любов без Мъдрост! Да обединим Любовта и Мъдростта, за да заживеем в Бога! Да заживеем истински в Учението на Учителя.

За да можем с чисто сърце да кажем:

- Ето, Господи, ето Учителю, ето, Христе:

Слагаме пред нозете Ти всичко дребнаво, всичко несъвършено, всичко ограничено, отрицателно, което ни отделя и противопоставя един на друг.

- При Тебе идваме, Господи, дето всичко е Едно!

След обикновените всекидневни гимнастически упражнения, дадени от Учителя, започва Паневритмията.

Над 400 души, братя и сестри се нареждат двама по двама в голям кръг, опасващ цялата свободна, необработена част на Братската градина. От инструментите на десетина музиканти се разнасят звуците на първото упражнение „Пробуждане"...

И огромният кръг се раздвижва с хармонични стъпки и движения на ръцете.

Нима това е само движение на телата?

Не! То е летене на душата в просторите на неземното.

Каквото да се каже за Паневритмията, както и да се обяснява и описва, каквито

думи, изрази, сравнения да се употребят, всичко ще бъде

недостатъчно, незадоволително, непълно.

Не се описва с думи, на човешки език, неописуемото.

Не може да се сравни с нищо земно небесното, несравнимото.

Не може да се определи, да се изрази Божественото.

Какво струва всяко човешко, всяко земно изкуство пред това,

което Учителят е снел от Небесата, което Той е подарил нам -

на братята и сестрите, на българския народ, на цялото човечество? Идва денят,

когато очите на хората ще се отворят, умовете им ще се

пробудят, съзнанието им ще просветне и те ще видят и разберат

какво несравнимо, неземно, Божествено Съкровище ни е донесъл

и завещал Учителят - Съкровище, способно да превъзпита,

да прероди народа ни, поколенията, човечеството,

когато неговите могъщи сили се сложат в действие.

Паневритмията е Божествен синтез на всички възвишени изкуства.

Тя е най-високото, съвършено постижение, в което етика и естетика, хигиена и духовен растеж се сливат в едно...

Тя е това, което човечеството несъзнателно търси, към което се стреми, от което преди всичко друго се нуждае, макар все още да не знае къде ще го намери.

Защото, ще повторим: Това е Небето, слязло на земята. Музиката и хореографията на паневритмията, това е изкуството на Ангелите.

Днес, в неделния ден, ще се празнува тук деня на Учителя,

за да могат повече братя и сестри да дойдат на празника.

Още от предния ден, събота, обширната Братска градина е изпълнена

с хора, братя и сестри, дошли от околността на Айтос

и от други, по-далечни градове и села.

Колко светлина в очите на братята и сестрите! Колко топлина в техните сърца!

Каква чиста, небесна, Божествена радост изпълва всички! Ето, събрани сме отново тук всички заедно.

Като огромен кошер е днес Братската градина, като малки пчелици

са братята и сестрите, всяка от които носи събрания от нея мед...

Това е Любовта, това е Братството, това е единството,

това е Светлината, донесена от Учителя.

Това е Божественото, което ни свързва, което ни е довело тука,

да приобщим душите си, да ги слеем в могъщ полет към висините,

да ги слеем в неземна, небесна, Божествена песен!

Прозвучава, подета от стотици гласове, „Братство, единство... " Следват други песни, изпълнявани също така от многогласния хор. Какво по-хубаво от тия песни, в които най-ясно чувстваме нашето единство?

По-велика, по-могъща, по-свята песен от тази на братското единение и братската Любов няма!

Нищо земно не може да се сравни с Божественото, което се излива

от тези песни, дадени ни от Учителя!

Пеят душите, пеят сърцата, пее цялото ни същество.

Музика, каквато няма никъде другаде по света.

Песен, която те свързва с Небесата.

Песен, която те издига до подножието на Божия Престол...

Срещат се мнозина, които отдавна не са се видели. Възобновяват се стари връзки. Свързват се нови. Нови? - Всички ний тук сме свързани от хилядолетия. Всички ний сме свързани във Вечността. Всички ний сме едно Ято, което придружава Учителя, което изпълнява волята на Бога! Песни, песни, песни!...

Сърдечни поздравления, прегръдки, братски и сестрински целувки! В неделя, 5 часа сутринта, всички са на крак. Изпълнява се предвиденият за празника молитвен наряд.

Стотици уста пеят песента „На Учителя". И Той е тук, при нас.

Той ни обгръща в своята Любов, озарява ни със своята Светлина,

дава ни своето благословение.

В Бога, в Учителя, в Христа, ний всички сме едно.

Тук е брат Георги Куртев, Пеню Киров, Д-р Миркович.

Тук са Тодор Стоименов, Боян Боев, Георги Радев...

Тук са всички, всички!

Под крилото на Учителя, с благословията на Бога!

Тук са светлите Ангели, великите възвишени Същества,

които ни ръководят в живота

Отворете очите си! Тук са всички!

Няма „този" и „онзи" свят. В Божественото всичко е едно.

Няма раздяла, няма загубване, няма смърт.

Има вечно единство, вечна радост в Бога, вечен живот...

През всичкото време, докато трае нарядът, едно гълъбче, кацнало високо на борова клонка, мълчаливо присъства. От околните дървета гугутките тихо пригласят на наряда. Това е Храм, истински, неосквернен от никого и от нищо Храм, вред природата...

Там, където е Божественото, там е животът, там е бъдещето. Там, където е успехът, там е разцъфтяването, издигането, величието; там е истинската култура, истинското изкуство, истинската наука; там е разрешението на всички трудни задачи; там е триумфът на Доброто, на Истината, на Любовта!

Там, където е Божественото! Нека то бъде като „синапово семе" !

Нека то бъде едва забележимо, незабележимо, несъществуващо, „нереално" за тези, погледа на които е впит в материалното, във временното, външното. Нека то бъде отхвърлено, отречено, осмяно от човешката суета, от човешкото ограничение и късогледство... Нему принадлежи бъдещето.

Защото то носи лек за всички рани, хляб за всички гладни, свобода за всички поробени.

Защото то носи безграничната Светлина, която озарява човека и му сочи истинския път в живота.

Защото то носи всички блага - материални и духовни.

То носи великата Красота, великата Сила, великия Живот...

То, Божественото, е Великият Извор, който единствен може да утоли жаждата на

човешката душа за разумен, хармоничен живот, за истинско знание, за полет към

висините на живота.

По неизповедимите, непонятни, недостъпни за човешкия ум пътища, на Провидението, на Бога, днес, в предверието на новата Ера за човечеството, Божественото озари първом България.

Великият Учител, Пратеникът на Бога, на Христа - Духът на Истината, за Когото говори Христос, дойде на земята и дойде именно в България. И Той донесе тази Светлина, това Знание, това Богатство, от които ще черпят сила и живот хилядолетията на бъдещето; от които човешката душа вечно ще черпи, без да може някога да ги изчерпи.

Защото Учителят донесе именно Божественото - безграничното, неизчерпаемото, безсмъртното.

Учителят донесе Божествената Светлина, Божественото разрешение на всички въпроси, Божествения Мир, Божествената Любов, Божествената Истина... Изворът на Божественото избликна в България и оттук ще залее цялата земя.

„Камъкът, който зидарите отхвърлиха, той стана глава на ъгъла. " „От Господа стана това, и чудно е в нашите очи... "

Да припомня и поддържа традициите на Бялото братство.

Всички хора са деца на едно велико, разумно начало. Те са братя и сестри.

Да съдействува за прекратяване на всякакви взаимни вражди.

Да ни привикне към колективен труд и към колективен живот.

Да ни привикне към безкористно служене.

Да култивира толерантност и братска любов.

Да се правят обяди и вечери, които ще помогнат за по-пълно взаимно опознаване.

Да се правят братски събори веднъж в годината, на които стават срещи между жителите на небето и земята.

Да се посреща слънцето, което не е само един външен акт, а е придружено с едно вътрешно разположение на душата, за приемане силите и енергиите, които то изпраща.

Съборният ден за събора на братството в Айтос, е Петровден. На този ден 1920 г. Учителят за пръв път посещава Айтос. На този ден е осъществен първия събор на братството. На този ден Учителят е дал съгласието си за реализиране на идеята на брат Георги Куртев за построяването на братската градина на град Айтос.

Този ден - Петровден, рожденният ден на Учителя, по стар стил, е денят на нашия духовен събор. На него присъстваме и тялом, и духом, заедно с всички заминали приятели от основаването на Школата досега. На него ние търсим общение с всички бели братя по земята и белите братя от невидимото Бяло Братство.

АМИН.

През 1930 година построили обора. В него подслонявали добитъка, от който често имали нужда. През 1948 г. била направена вместо мост, улама - вдлъбната каменна настилка за сухото дере, което минавало пред сградата. Така се разрешил веднъж завинаги въпросът за мост на дерето. През 1932 г. били пристроени стая и кухня за семейството пазачи. През 1952 г. била направена талашитена обвивка на трапезарията и помещението придобило приветлив вид. През 1967 г. ремонтирали покрива на сградата и поправили стълбището, а салончето до стълбището превърнали в стая.

Тук ще ви разкажа една интересна случка по времето на поправката на покрива. Годината 1967 била сушава. Ето защо на братската градина през цялото лято се изпълнявала специална служба за дъжд, в която участвала група от 10 души. Сутрин, обед и вечер, в определен час се събирали, пеели специално подбрани духовни песни, правели молитви и казвали формули, после плискали вода на високо, за да привлекат дъждовните облаци. След десет дни съставът на групата се сменял. Това продължило през цялото лято. Една привечер, когато сградата била разпокрита, за да се поправи покрива, заваляло. Присъстващите се смутили, не знаели какво да правят. Тогава един брат, участник в специалната служба за дъжд, без тревога казал: „Братя и сестри, ние тук цяло лято се молим за дъжд и ето, дъждът дойде. Но тъй като цялата сграда е разкрита, ако дъждът се усили, ще падне цялата мазилка от тавана, ще се намокрят картините по стените, а освен това няма и къде да нощуваме. Ето защо, да се изправим за молитва и да поискаме да се отложи дъждът за 24 часа, за да можем утре да сложим покрива. " Всички се изправили в сърдечна молитва. Молбата им била чута: Дъждовните облаци, които идвали откъм река Тополница, се разделили на два ръкава, като единият поел на юг и минал през село Пирня, а другият поел по посока на север и минал по билото на връх Караманица. Градината била заобиколена и отмината от дъждовните облаци, в Айтос те пак се слели в едно и се излели в пороен дъжд. През градината минала само една мека роса, която измила наседналия прах по тавана. На следния ден, току що бил завършен покривът и завалял пороен дъжд. И работата била вече свършена, и земята пиела щедро животворната влага. Такъв подобен случай има през времето на Търновските събори през 1922 г., когато е бил пререждан покривът на вилата на лозето. Покривът бил разкрит, надошли дъждовни облаци и Учителят с формула спира дъжда за два часа, докато се покрие покривът, след което облаците се връщат и завалял пороен дъжд от няколко часа. Брат Куртев е споделял с по- младите, че всякога, когато човек искрено и безкористно се помоли, не е било Бог да не чуе молбата му. Горният случай напълно потвърждава това.

През 1972 г. бива направен водопроводът и прокарано електричество - неща необходими и желани. По това време била съградена и чешмата.

През 1984 г. е разширен братският салон в западна посока, а под пристройката е направена стая за гости. Подобренията следвали едно след друго. Външният вид на градината се променял бързо. Дори можело да се каже, че вече няма и помен от първоначалната постройка. Всичко било обновено. Животът продължавал. Едни поколения идвали, а други си заминавали, но идеята за братския живот, за братско общежитие, и за братско общуване останало дълбоко в душите на Айтоското братство. Мечтата на брат Георги Куртев се осъществила. Ние и днес я виждаме като реалност.

През 1921 г. било посято лозето и овощната градина. Тогава била направена и колиба за бъдещия пазач на градината. Колибата била с врата и прозорец, годна и за презимуване в нея. През 1922 г. била направена сградата. Първият пазач на сградата е бил брат Васил Карагеоргиев от с. Габерово, който служел безплатно, само срещу прехраната. Казвали го „Вуйчо". Брат Куртев е ходел седмично, а понякога и през седмицата, за да му занесе храна. Но това се оказало трудно и неудобно за през студените зимни дни и затова бил определен магазин, откъдето да пазари, като се вписват сметките в тефтерчето. Това продължило 6 месеца, но било отменено, понеже консумацията на брат Васил за лимони, зехтин и други продукти превишила разходите на едно семейство. Издръжката на брат Васил надминала възможностите на братството. Ето защо се наложило да му се определи една минимална заплата, в границите на която да се движат неговите разходи. Всеки, който идвал в градината, се опитвал да направи нещо полезно. Само брат Васил не искал да работи и все възразявал: „Я не съм дошъл тук да работя, я съм дошъл тук да се подвизавам. " Отказал и на брат Куртев. По цял ден той се подвизавал в свирене на мандолина, пеел песни, учел есперанто и тъй той седем години свирил и пял, но мотика не хванал. Приятелите от далечните села, каквито са били Бата, Страцин и Горица, идвали да копаят, да пръскат, а той само се разхождал около тях и давал съвети. Най-после го освободили от длъжността пазач и той заминал на Изгрева в София през лятото на 1927 г. Срещнал се с Учителя и му се оплакал, че брат Куртев го изпъдил от градината и помолил Учителя да нареди на брат Куртев да го приеме отново като пазач. Учителят му казал: „И мене ме е страх от брат Куртев. Иди и ти го помоли. Ако те приеме, добре. Аз не мога да му кажа. " - „Ама Учителю аз искам да се подвизавам!" - „Ще работиш и ще се подвизаваш, а тъй без работа кой ще те храни?" Брат Васил си отишъл от Изгрева. Така приключил един голям изпит за брат Куртев и за цялото братство в Айтос с едно подвизаване чрез песни.

Забележка на Редактора: Виж „Истинското подвизаване" от Мария Тодорова.

Есента на 1927 г. на градината дошли Георги и Рада Господинови от с. Караново, Айтоско на мястото на „Вуйчо". Георги бил селски пастир и той малко бил скаран с работата, но благодарение на това, че жена му Рада била добра и работна, нещата тръгнали по-добре. Рада била трудолюбива и гостоприемна. Знаела да посреща и изпраща братята и сестрите. Но Георги бил своенравен и непослушен. Не обръщал внимание на съветите на по-старите братя. Не слушал дори и брат Куртев, когато му казвал да свърши някоя работа. Така преминали 18 години. Ту са искали да ги освободят заради Георги, ту са се спирали, заради добрите качества на Рада. Било голям изпит за брат Куртев и за братството. След като всички разбрали, че Георги не иска да се поправи, тогава взели решение след 18 години търпение. Накрая били освободени през 1946 година. Така завършва и вторият опит на брат Куртев и на братството.

Есента на 1946 год. Бил поканен за пазач брат Иван Колев от село Тополица. Той прекарал около година и половина, но бил болнав и като видял, че тази работа не е за него, се върнал на село. В началото на 1949 г. отново се върнали Георги и Рада, като се молили да бъдат приети отново и Георги дал големи обещания, че ще слуша и ще работи. Преди това двамата работили в местната болница - една тежка и изнурителна работа. Но ето че не минали и няколко месеца, Георги пак започнал да проявява своите лоши навици на мързел и непокорство. През м. май 1950 год. той напуснал градината и братството завинаги. И този опит се оказал несполучлив. Но с поука за останалите. През м. май, юни и юли 1950 год. братската градина останала без пазач. През това време брат Куртев бил сам на градината. Като научава това, дъщеря му Донка пристига при него. „Трудно е да живееш сам" - казваше той. „Чети, пей, моли се, размишлявай, но всичко, което е еднообразно, омръзва. Човек има нужда от общество, от среда. Трудно е да си сам. Който никога не е бил сам, не познава тая мъка. " Един ден вратата се хлопва и пред него застава дъщеря му Донка. Той се усмихнал, развеселил се, ободрил се и се занизали хубави пролетни и летни дни в разговори и общения с приятели. За този период брат Куртев казваше: „Много изпити съм минал през живота си и съм ги издържал. И този изпит издържах с Божия помощ и за слава Божия-. "

През месец август 1952 год. на градината дойде семейството на брат Слави Тодоров от С. Габерово. Брат Слави, жена му Комня и дъщеря им Иринка. Най- после градината попадна на добро семейство. За пазачи и за работна ръка те бяха незаменими, въпреки напредналите години на брат Слави. Близо 12 години брат Куртев е живял с тях. Техният добър характер, трудолюбие и гостоприемство ги утвърдиха като хора, подходящи за това място. Иринка работи и живя до 1990 г.

15. УСТАНОВЯВАНЕ НА БРАТ КУРТЕВ НА БРАТСКАТА  ГРАДИНА 

Брат Георги Куртев поддържал постоянна връзка с Учителя. Всякога, когато  имал да разрешава важни въпроси или се колебаел в решенията си, той се съветвал  с Учителя било с лични визити или с кореспонденция, С положителност се знае, че  той е поддържал постоянна вътрешна връзка с Него. При едно отиване на Изгрева  през 1942 г., Учителят му загатнал, че вече е време той да се установи и да заживее  на братската градина. Брат Куртев възразил, че болните в града имат нужда от  него. „Болните в света никога няма да свършат" - отвърнал Учителят. След  завръщането си в Айтос, той се установява да живее на градината. По това време и  жената на брат Куртев боледувала. Имал грижи и с нея. Но когато на 4 февруари  1944 г. тя си заминала, вече нямало причина, която да го задържи в града и той  окончателно се установил на градината. Ние не знаем от какви съображения се е  водил Учителят, за да го насочи към установяване на градината. Вероятно защото  това оттегляне от професията трябвало да му спести време и сили, които той да  отдаде изключително за делото. Вероятно тишината и спокойствието на градината  трябвало да поднови силите му, за да има възможност да се отдаде напълно на  разположение на приятелите. Вероятно неговото лично присъствие на градината и  неговата духовна работа е трябвало да създаде подходяща аура и да превърне  братската градина в духовен оазис. Така и става. Най-сетне тя добива истинското  75  си предназначение, за което е била създадена. По всяко време брат Куртев е бил  на разположение. Често съм срещал хора обременени, отчаяни, сломени, които  след срещата си с него се връщат обнадеждени и обновени. Така градината се  превърна в един духовен център. Тя се посещаваше от всички наши приятели. Там  те намираха тишина и спокойствие от една страна, а активен духовен живот - от  друга. Малцина са ония, които знаят как е работил брат Куртев с всяка отделна  душа, за да се пробуди, за да укрепне и да поеме пътя към нов, светъл и красив  живот.

Още първата година нивата била посята с овес и от добитата реколта се турило основа на фонд „Сграда". През същата 1921 г. доскоро пустеещата нива била засята с лозе, овощни дръвчета и борове. Насажденията й придали вид на градина. Започнали да я посещават все повече и повече братя и сестри. В летните дни често превалявал дъжд. Необходимо било да се помисли и за подслон, където да се приютяват хората. През лятото на 1922 година започнал строежът на сградата: салон, две стаи и мазе. В мазето била обзаведена първата кухня с огнище и оджаклък. Не било лесно да се строи сграда без средства. А време за отлагане нямало. Работната ръка била безплатна. Всеки ден имало помощници по двама, по трима човека. Майсторите, които са правили сградата, това са нашите братя строители - Васил Долапчиев и Слави Тодоров, които се отзовали веднага и работили всеотдайно. Всеки ден броят на работниците се менял, тъй като едни идвали, а други си отивали. Празничните дни се събирали и по 15-20 души. Работната ръка била безплатна, но все някой трябвало да се погрижи за прехраната на работниците. От селата кой каквото можел, пращал. А когато не достигне, някой е трябвало да бръкне в джоба си и да плати храната. Когато нямало кой, брат Куртев сам бръквал в своя джоб и работата продължавала. Целта била да не се прекъсва работата по строежа. Тук му е мястото да споменем за сестра Петра Георгиева Манева от Ченге, сега село Карагеоргиево, известна още като „баба Петра". Баба Петра почти през ден е носела хляб в бохчи и баници за работниците по строежа на сградата, носела топла храна в котлета. Споменът за нея е още жив, а нейният пример е насърчителен за младите. Вечер, след работата си във фелдшерската служба, брат Куртев отивал на градината да наблюдава строежа, да види какво липсва, за да се разпореди за следващия ден. Така продължило до завършването на строежа. Похвална е отзивчивостта на приятелите от селата: Тополица, Карагеоргиево, Вресово, Страцин, Бата, Горица и Българово, които при различни случаи са се отзовавали на всеки повик на брат Куртев и със своя труд са отстоявали докрай.

Има едно име, което трябва да споменем. Това е брат Божил от Айтос. Още от първия ден, когато почнал строежа на сградата, той се отдал напълно в услуга на строежа. Той имал малко дюкянче в града, което му гарантирало прехраната. Но щом като се почнал строежа на сградата, той ударил ключа на дюкяна и отишъл на градината, за да се включи в работата от сутрин до вечер. Всяка сутрин давал пари за закуска на детето, а на жена си казал: „Ти ако искаш, ела с мене на градината. Хем ще ни готвиш, хем ще се храниш. " Така продължило два месеца, без да отсъствува нито ден. Похвална ревност и преданост към Делото е образът на брат Божил от Айтос.

Брат Куртев събрал приятелите от града, за да обмислят какво да правят и как да стопанисват подарения им имот. Но тъй като никой не знаел състоянието му, решили най-първо да го огледат на място и след това да решат какво да правят. На другия ден било неделя и повече от 50 души, мъже и жени били на мястото. Картината била отчайваща: от години нивата била изоставена, неорана, обрасла с храсти и магарешки тръни, прокъсана от урви и чакъл, свлечен от близките височини. Земя тук там се виждала, понеже била отнесена от поройните дъждове. Като видели тази картина, някои от приятелите се поразколебали. „Братя, ето виждате състоянието на имота. Какво ще кажете, какво да правим?" - запитал брат Куртев. Всички мълчали. Тогава се обадил най-старият - бай Станчо Барабана. Казвали му така, защото от много години бил барабанчик в общината. „Георги, ти си фелдшер, ти знаеш да превързваш пръсти, ама тая земеделската работа не я разбираш, не я познаваш. От тази земя тука нищо не може да стане. " - „Бай Станчо - обадил се брат Куртев - аз пък ти казвам, че ще стане отлична градина. Но ще трябва много труд. Имотът ни е подарен и от нас се иска труд и ние можем да го дадем. " Един ден преди разговора била направена бригада за очистване камъните от изоставената и закелявяла нива. Мъжете с коли, жените с тарги, девойките с престилки, а децата с копанки събирали камъните и ги хвърляли в дерето, като по-едрите камъни, които могат да влязат в работа, трупали настрани за основа на бъдещата сграда. След като брат Куртев категорично заявил, че тук ще стане отлична градина и решението било взето от него, тогава още същия ден решили да почнат работа. Нивата трябвало да се очисти от храсти и тръне, да се освободи от поройните камъни, да се изоре с плугове. Докато плуговете орели земята, 14 здрави и силни мъже се хванали да правят изкопа от север и изток, около 300 метра. Докато слънцето клоняло към залез, нивата била дълбоко изорана и изкопът привършен. Изкопът бил метър ширина на метър дълбочина и обгръщал нивата отгоре и от източна страна. Единадесет чифта волове с плугове пристигнали рано в понеделник. Разделили земята на единадесет парцела, за да не си пречат орачите и копачите и извозвали с коли извадените от плуговете камъни. Вечерта, на залез слънце, изораната нива се усмихвала с черния угар. Тогава и бай Станчо повярвал, че брат Куртев не само пръсти може да превързва, но е и добър организатор.

Цялата нива била преорана. Камъните извозени и изкопът завършен. Изкопът бил работа не за 20, но за 100 души. Никой не чувствал умора. Всеки искал повече работа да свърши. Сякаш зад всеки от братята имало невидими ръце, които помагали.

Хората, участвали в изкопа са: от село Тополица: Димо Джоджев, Илия Киряков, Димитър Вълчев, Георги Къса Иванов, Петър Тодоров, Ангел Тодоров, Слави Къркеанов, Димитър Иванов /Мичо/, Слав Димов; от село Горица: Михаил Вълков; от село Бата: Владимир Калудов и Димитър Вергиев; от село Изворище: Черню Калушев, Милю и Христо Чараджийски от село Банево.

Единадесет чифта волове преорали цялата нива. Приятелите, като видяли как работата до вечерта била привършена, си отишли с укрепена вяра.

През есента на 1922 г. било посадено лозето и овощната градина, а през следващата, 1923 г. били посадени боровете. Същата година била направена колиба за пазача, защото без пазач не можело по ония години. Колиба с врата и прозорец, годна за зимуване.

Минавали дни, седмици, месеци в търпеливо очакване. Брат Куртев бил уверен, че казаното при лозарската чешма ще се сбъдне. По това време сестра Василка Иванова от Айтос, която живеела в София на ул. „Опълченска" 66, в дома на Петко Гумнеров, където била в услуга на Учителя, получава писмо от своя брат Божил да си дойде в Айтос, за да поделят бащиното наследство. При подялбата й се паднала една нива от 25 декара, на три километра западно от града. На Василка нива не й трябвало и тя решила да я подари на братството в града. Това дарение зарадвало всички приятели, но най-много се зарадвал брат Куртев, в чиито уши още звучали думите на Учителя, казани му на Балар-чешме. Брат Куртев като ръководител приел предложението. Имотът бил прехвърлен на братството.

Слънцето клоняло към залез, когато те стигнали при лозарската чешма. „Да поспрем да си отдъхнем" - предложил Учителят. „Добре, Учителю", съгласил се брат Куртев. Сядат и се повежда непринуден разговор между тях. Тогава брат Куртев споделил с Учителя идеята си за едно братско място, където при нужда, както днес на Петровден, ще да могат да се събират, без да бъдат обезпокоявани от никого. Да се събират и да общуват далеч от погледите на разни търговци и случайни хора. „Учителю, отдавна нося тази идея в себе си, с никого не съм я споделял, освен с Вас. " След кратко мълчание Учителят попитал: „С каква цел ще я правите?" - „С идеална цел, Учителю. Да имаме едно място, гдето да има една къща за приют и подслон, както за наши хора, тъй и за преходящи. Да може човек да намери подслон при лошо време и храна за една скромна вечеря. " Като изслушал Учителят обяснението на брат Куртев, казал: „Щом е за такава цел, ще го имате. " Почакал малко и добавил: „Помолете се и ще го имате. " Голяма радост изпълнила душата на брат Куртев и една твърда увереност, че идеята ще се реализира и ще стане живо дело. Станали и тръгнали по същия път, сутринта кален и мъчителен, а сега сух и приятен. В него час нямало по-радостен човек от брат Куртев. Сякаш не стъпвал по земята. Не усетил как стигнали до града. Учителят веднага отпътувал за София. За брат Куртев оставали спомените от хубавия събор и надеждата за братски имот. Най-сетне неговата мечта щяла да се сбъдне. С никого не споделял за разговора. Чакал резултата.

При слизането от върха се спазвал известен ред. Най-първо тръгвали тия, които са дошли от най-далече, после които ще пътуват с влака и най-после айтозлии. Само след няколко часа на върха се възцарила отново тишина, мир и покой. А там долу, по пътеките, веселата глъчка се сливала с шума на каруците и с песните на приятелите. Когато по-голяма част от приятелите се оттеглили от върха, Учителят и брат Куртев тръгнали по една странична пътека към Балар-чешме. Наричали я още лозарската чешма. Вървели мълчаливо, вглъбени в себе си. Откъм върха се чували възторжените песни на останалите най-накрая ученици. От този ден преименували Паспалата на Петров връх. Този събор в Айтос остава единственият с личното участие на Учителя.

Когато наближило време за обедната беседа, по указание на брат Куртев всички се събрали в полукръг под сянката на голяма кичеста дивачка. Учителят седял на импровизиран стол. По-възрастните братя и сестри седели, а по-младите стоели около тях. Изпели се няколко духовни песни, казали „Добрата молитва. " Беседата почнала със стих от Библията. Върху кой стих е говорил Учителят, никой не запомнил. Едно дете заплакало и смущавало. Учителят казал майките с малките деца да се поотдалечат малко. Живото Слово на Учителя било увлекателно. Слушателите сякаш се изкачвали в един друг свят, по — възвишен и по-красив от света, в който живеем. Душите пиели жадно от нескончаемия извор на Учительовото Слово. Беседата продължила около час, изслушана с внимание. Всяка нейна дума и мисъл били откровение за слушателите. След беседата всеки можел да сподели опитности с Учителя, да почерпи мъдрост от личния контакт. Сестрите сложили обяда в кръг на голямата поляна. Тогава още не били изградени навици за общо готвене, всеки сложил на трапезата каквото си носел. След обяда започнали приготовленията за път. Тези, които били дошли от най — далече, си тръгнали първи. Никога и преди, и сега, връх Паспалата не е видял толкова много хора, обединени от една идея, идея за общочовешко братство.

Разхождайки се из лагера, брат Куртев бил неприятно изненадан от присъствието на амбулантни търговци, бозаджии, бюрекчии, геврекчии, халваджии, дошли чак от града. Всеки от тях хвалел стоката си и чакал купувачи. Какво да се направи, че да се пресече веднъж завинаги пътят на тия търговци към срещите и съборите? Умът му заработил светкавично. Да им забрани, няма право. Единственото, което може да се направи - да не се купува нищо от тях и втори път те вече няма да дойдат. Отишъл той при тях, поздравил ги и им изказал съжалението си, дето са дошли от толкова далече в дъжд и кал. „Нашите хора си носят всичко и за ядене, и за пиене. " После свикал ръководителите и им казал да предадат на хората си да не купуват нищо от търговците, които дотогава едва ли били продали нещо. До вечерта никой нищо не купил и амбулантните търговци, като видели, че стоката им не се харчи, прибрали я и поели обратно пътя за града като си думали: „Той, бай Георги право ни каза, че техните хора всичко си носят и нищо не купуват. " Така завинаги брат Куртев отбил потока на амбулантните търговци към срещите и съборите на Бялото Братство в Айтос. Попречено било на опорочаването им.

Възможно е това обстоятелство да е породило у брат Куртев идеята за един братски имот и едно братско общежитие, отворено за жадните души за Словото на Учителя, но затворено за амбулантни търговци.

От всички посоки пристигат хора, тъй че върхът за няколко минути е обсаден отвсякъде. Всички пристигащи бързо си оставят настрани багажа и тихо и безшумно се нареждат на близката поляна за утринна молитва. Владее тишина. Всички са обърнати на изток и с молитвен трепет чакат изгрева на слънцето. Усещат едно мистично настроение, догадка за Новото, непознатото, което идва с раждането на деня. Пурпурна руменина залива целия хоризонт на изток. Чуват се звуците на тиха молитвена песен. Ето, настъпва върховният момент и с него се подава първият слънчев лъч. Слънцето изгрява бавно, тържествено и величествено. Ражда се денят на 12 юли 1920 година. Беседата на Учителя започва спокойно, естествено и непринудено. Словото се излива от Всемировия Учител. Всички слушат със затаен дъх всяка казана и изречена от Учителя дума. А слънцето грее, лъчите се пречупват в обилната слънчева роса и правят утрото по-красиво и денят по-тържествен. Беседата завършва с обща молитва. След молитвата има достатъчно време за разговори и взаимно опознаване. Слънцето грее и топли. Под засъхналите дрехи по телата остава приятна, ободрителна влага. Постлали по още влажната земя черги и рогозки и приготвили обща трапеза за сутрешна закуска. Всички били с приповдигнато състояние на духа. За пръв път посрещат изгрева на слънцето с Учителя и за пръв път чуват на живо Словото му. А това е живот вечен за човешката душа, както е живот вечен изгревът на слънцето за человеците по земята.

Братята и сестрите, чакащи в салона, като видели, че Учителят и брат Куртев тръгват, и те поели пътя след тях. Място за колебание няма. Небето изпитвало вярата на учениците. Силна вяра не се смущава. Докато излязат извън града, минало половин час и ето, дъждът спрял. Било още тъмно. Двамата бродници -Учителят и брат Куртев били вече към лозята. Недалече след тях блещукали фенерите на приятелите, които газели по калния път нагоре към върха. Пътуващите в дъжд, мрак и кал били различни по възраст, мъже, жени, деца. С приближаване на утрото небето се пояснило и дъждът минал в източна посока. Сипвала се зората. На развиделяване братята и сестрите поели стръмния нанагорен път. Мокри, кални и изморени, но ентусиазирани, те леко понасяли трудностите. Някои се хлъзгали, други падали, но вървели напред, защото трябвало да следват стъпките на своя Учител и неговия предан ученик, брат Георги Куртев. Всеки се силел да стигне по- скоро върха. Дали те много бързали или слънцето се забавило, както се казва в преданието за Исус Навин, но братята и сестрите пристигнали навреме за утринната молитва.

Неочаквано небето се заоблачило и завалял силен дъжд, продължил цялата нощ. Братският салон бил пълен с гости. Някои от тях, виждайки проливния дъжд, се били по разколебали. Нямали да се осуети отиването до върха? В салона брат Куртев бил посрещнат от мълчаливия въпрос: „Какво ще правим?" Дъждът се леел като из ведро. Брат Петко Епитропов почти се разколебал и запитал брат Куртев: „Георге, в такова време ходи ли се на върха?" - „Ние тук имаме Учител, какво има да умуваме и от какво ще се страхуваме?" - отговорил му братът домакин. А брат Нейчо Паскалев от Бургас бил настанен в съседна къща. Като слушал как плющи дъждът, завил се с юргана през глава и съвсем се отказал от среднощния туризъм. Когато се събудил сутринта, разбрал, че всички са заминали, а времето се било изяснило. Много пъти след това изказвал съжаление за пропуснатия съборен ден.

Когато часовникът показвал 3 без пет след полунощ, брат Куртев, верен на дадената дума, бил вече до стълбите, но не бил се качил още на пруста, когато Учителят отворил вратата и попитал: „Идвате ли?" - „Да, Учителю", бил отговорът на брат Куртев. „Готов съм, Учителю!" А дъждът продължавал да вали, все тъй проливен. „Виж небето на север, Георге!" Георги излиза навън, проверява. „Цялото е обложено с облаци!" Учителят се върнал назад в стаята си. Същият миг мълния разкъсала нощния мрак. Страшен гръм разтърсил земята и тръпки побили всичко живо. „Я виж пак" - обадил се Учителят. Георги проверява. „Облаците се разделиха на две. " Учителят отново влиза в стаята си. Отново гръмотевици и светкавици раздират небето. Учителят излиза и пита: „Георги, виж сега, виждат ли се звезди на север на небето?" Отново брат Куртев проверява. „Учителю, вижда се част от небето и безброй звезди по него. " - „Добре, тръгваме" - казал Учителят. Дъждът продължавал да вали все тъй силно, както вечерта, но те поели пешком. Учителят си запретнал крачолите на панталона, същото направил и брат Куртев и двамата поели към върха.

Много очакваният ден, 11 юли 1920 година, най-после дошъл. Любимият Учител пристигнал с влака от София, придружен от брат Петко Епитропов и бил настанен при семейството на брат Илия Габровски. Някои от братята и сестрите били разквартирувани по домовете, а други чакали в братския салон за тръгване към Паспалата. Времето за тръгване, което уговорили Учителят и брат Куртев, било 3 часа след полунощ. Пристигащи и посрещачи разговаряли с мълчаливи усмивки и радост в очите, тъй като душите им били в благоговение към Мировия Учител.

Създаването на братската градина е тясно свързана с живота на брат Георги Куртев, един от първите ученици на Учителя. Брат Куртев е духовно пробуден още преди запознаването си с Учителя през1910 година. В нея година Учителят изнася сказки по френология в град Айтос. Оттогава се сформират първите групи в околните села. Тогава още е нямало печатно Слово от Учителя. В групите са четели псалмите, Евангелието, пеели църковни и духовни песни и се четели молитви на православната църква. По времето, когато се отпечатва първото Слово на Учителя, влиянието на църквата постепенно започва да отслабва. Новото Учение всяка година печелеше все нови привърженици. Интересът към Учението растеше, ето защо салонът на Братството вече беше малък да побере приятели и съмишленици. Това се чувстваше особено силно по време на някои наши празници като Петровден, Богородица и др. Грижата на ръководителя беше да намери подходящо за целта място. А това се оказа Паспалата - Петровият връх, както взеха да го именуват нашите приятели. Паспалата или Петровият връх е една височина всред гората, намираща се на 6-7 километра в северозападна посока от гр. Айтос. През 1920 г. Айтоското братство решило през тази година съборът по Петровден, на който да бъде поканен и Учителят, да бъде на Петровия връх. Духовните групи се умножават и растат. Беседите скоро завладяват сърцата на братята и сестрите, но Учителя те са виждали само на снимка. Копнежът да Го видят и да чуят Живото Му слово расте с всеки ден. За брат Куртев това не остава скрито. Той заминава за София и поканва Учителя в Айтос на събора. Учителят приема поканата. Уточнили се съборът да бъде вън от града, на връх Паспалата на Петровден. Наближава Петровден. Писмата с покани отдавна били разпратени и получени по места. Вестта за скорошното гостуване се разнесла като мълния. Всички заживяват с мисълта за близкия събор и за срещата с Учителя.

Затова още от вечерта взели да прииждат хора от по-отдалечените села на околията, както и хора от Поморийска и Карнобатска околии.