GDD

През 1940 година имаше голяма суша. Всичко съхнеше. Тревите пожълтяха и посърнаха. Листата на дърветата повяхнаха. На много от изворите водите намаляха, а други съвсем изсъхнаха. Хора и животни бяха тъжни и загрижени. Един ден селският пастир ни каза: „Вземете си добитъка. Вече вие се грижете за него. Аз повече не мога да гледам как се мъчат гладните животни. " Отидох при брат Киро да се посъветваме какво да правим. Намерихме за най-добре да отидем в Айтос на Градината при бай Георги. Отидохме. Когато седнахме за обяд, той ни запита: „Какво има на село?" - „Голяма суша ни мъчи. Всички са отчаяни. " Казахме му и думите на овчаря. Той само ни изслуша и нищо не каза. Оттеглихме се на почивка, а той влезе в молитвената стая да проси от Бога дъжд.

Докато почивахме два-три часа, небето се заоблачи и се изля такъв пороен дъжд, че рекичката пред вратата не можеше да се мине. Чакахме да се оттече, за да минем. „Тук валя - си рекохме ние - но дано има и към нас. " Като се върнахме на село видяхме, че навсякъде бе валяло и жадната земя беше напоена.

Бай Георги бе светия, затова молбата му се чуваше.

(19. 07. 1980 г. )

Една позната на брат Куртев от град Айтос току-що си бе получила заплатата и я бе прибрала някъде, а после забравила къде парите са скътани. Търси ги няколко дни, но все напразно. Най-после се сетила да се обърне за помощ към бай Георги, който вече бил покойник. „Моля ти се, бай Георги, помогни ми да си намеря парите. Забравих къде съм ги оставила. Вече три дена ги търся, но все не мога да ги намеря. Ти виждаш. Ти знаеш къде са оставени, помогни ми... "

След малко й хрумва да ги потърси там, където още не бе търсила и за нейна голяма радост парите се оказват тъкмо на това място. Зарадвала се сестрата и сега пратила благодарствена молитва, че й се бе помогнало в тежкия за нея момент.

Един ден баща ми и майка ми копаели на лозето. Това вероятно е било около 1930 година. Времето било горещо. Въздухът треперел от жега, а само на стотина метра от тях имало чешма, която пълнела коритата с изобилна чиста вода, която с незнайна сила ги привличала да се освежат и да утолят жаждата си. „Да, но това е изкушение за нас", думали си двамата съпрузи. „Край чешмата е приятно, но кой ще копае лозето? Лозето нас чака." Така се разговаряли те, увлечени в работа. Не забелязали как минали часове и наближавало обяд. Вниманието и на двамата било привлечено от жален писък, но от какво, не можали да отгатнат. Баща ми оставил работата и бързо отишъл в посоката, от която се чувал жалния писък. Когато отишъл при бадема на високия синор наново чува жален писък, разгръща тревата при основата на бадема и вижда смок, налапал задните крака на гущерче. Още миг и гущерчето щяло да изчезне в устата на хищника — смок. Нямало време за бавене. Един удар с чука на мотиката и смокът пуснал гущерчето, което бързо полазило по тялото на спасителя си чак до гърдите, където той можал да види как силно биели хълбоците на гущерчето. То го погледнало с благодарност. Ударът за смока бил смъртоносен. Баща ми се върнал на работа при майка ми и и разказал за случката, като се радвал, че бил спасил гущерчето, а смока бил убит. „Какво добро си направил" - казала майка ми - „като си спасил гущерчето, а си убил смока?" - „Аз мисля, че постъпих правилно. Нима трябваше да го оставя на смока да го погълне?" Двамата съпрузи били на различно мнение. Решили да отнесат въпроса до Учителя, Той да си каже мнението.

След известно време на баща ми се паднало път и работа да отиде при Учителя. Разказал му за случката с гущерчето и смока. За да спаси гущерчето, пожертвал смока. „Вие правилно сте постъпили, понеже сте помогнали на по-слабия" - казал Учителят.

За всички по-важни въпроси в живота си баща ми винаги намираше време да се срещне и се посъветва с Учителя. Той беше образец на изпълнителност. Думата на Учителя за него бе закон.

Една сестра, Койна, била заведена насън в отвъдния свят, където видяла една хубава къща на една височина. Пред стълбището пазели два лъва. Над вратата било написано: „Дом на Георги Куртев. " Тя се заинтересувала и силно пожелала да посети този дом и да види уредбата му, но се страхувала от лъвовете, които пазели входа на този дом. Като стояла и се чудела какво да прави, чула глас, който й казал да мине край лъвовете, без да се страхува. И тя наистина минала, без те да я закачат, стоели като опитомени животни. Влязла сестрата вътре и почнала да разглежда стаите една след друга. Тя била слисана от онова, което видяла в този дом. Всички стаи били с рафтове и всички рафтове - пълни все с нови вещи. Зачудила се на това голямо изобилие и се събудила, като още дълго време била под впечатленията на този сън. Ето защо отишла на братската градина в Айтос, при бай Георги, който тогава беше още в плът на земята, като му разказала съня си и накрая го запитала: „Бай Георги, как го събра толкова много чеиз, толкова зестра?" - „Малко по малко, то се събира. Всичко, което човек дава тук, то отива горе, то ти става капитал. " - „Бай Георге, дай ни малко от твоята зестра, ти имаш много. " - „Не може, олум. Кой каквото тук даде на нуждающите с ръката си, то не се губи, а веднага отива горе. То е неговият небесен капитал, неговото богатство, което крадец не може да открадне, нито огън да погуби, нито ръжда да изяде. "

(По разказа на Койна Тенева, кв. Лясково, Айтос. )

Така че за зестра трябва да се приготви чеиз. Навремето момичетата, като се замомят, първата работа, която почват да правят, бе да си приготвят чеиз, че като станат булки, да си занесат в новия дом приготвеното - изтъкано, ушито, извезано. Така че има чеиз земен и чеиз нетленен. В зависимост кой за каква сватба се готви.

От няколко години бадемите на братската градина не раждат, а те са почти единственият източник за дохода, необходим за издръжка на градината. Налагало се бадемите да се отсекат и на тяхно място да се посадят други плодни дървета. Решението било взето и се чакал само уреченият ден. Бадемите сякаш чували всичко, което се говори и чакали своя последен ден, тръпнейки от страх, свеждайки мълком клони един към друг. Една събота, само един ден преди сечта, пристигнала една сестра от далечно балканско село на братската градина, но нямало кой да я посрещне, защото на градината нямало никой. Тогава тя отишла между бадемите и се спряла при едно малко бадемче. След като постояла при него, сестрата сякаш доловила мъката му, което на своя език й проговорило. Ето и думите: „Моля ви се, не ме отсичайте. Аз всяка година ще ви давам бадеми. Пощадете ме!" Сестрата, като доловила тази молба и като нямало с кого да я сподели, намерила едно листче и я написала на него, забола листчето на бадемчето и си отишла. Брат Куртев, като се върнал на градината, намерил листчето, прочел го и го прибрал.

На следния ден пристигнали братята с брадви, готови да почнат сечта на бадемите. „Чакайте, " им казал той. „Не бързайте. Имам да ви съобщя нещо важно. " Тогава той извадил листчето от джоба си и им го прочел. Тогава братята казали: „Добре, него ще пощадим, но другите да ги изсечем. И без това сме дошли да свършим тази работа. " - „Не - казал брат Куртев - не само него, а всички ще пощадим. " Тогава всички се съгласили и оставили бадемите, като изкарали едно хубаво гости на Градината и си отишли доволни.

Бадемите удържали думата си, като всяка година раждали кога повече, кога по-малко, но все раждали.

От окултната наука знаем, че дърветата са под покровителството на ангелската йерархия и по всяка вероятност някое от тия напреднали същества е внушило на сестрата това, което по-горе споменахме като молитва на бадемчето.

Така че молитвата на бадемчето бе изречена, тя бе чута, а се намериха и други, които да я приемат и изпълнят.

Ето, това е молитвата. Да бъде изречена, после чута от някого и накрая изпълнена.

Веднъж Учителят поискал от брат Г. Куртев всяка седмица да му изпраща по една дамаджана от 10 литра чортленска вода. Знае се, че тази вода лекува стомах и други болести. Една дамаджана отивала за София, а друга се връщала. Случило се тъй, че веднъж брат Куртев бил много зает и не можал да отиде за вода, ето защо помолил друг брат, който бил по-свободен, той да отиде вместо него. Този брат приел поръчката и отишъл на Чортлен, където чешмата едва течала на тънка струйка, поради което много хора се трупали. Било зимен ден. Голям студ сковавал всичко. Въпросният брат измръзнал и не дочакал да се напълни дамаджаната, отишъл на близката чешма да я допълни с лъжънска вода, пак минерална. Когато Учителят получил водата, а след няколко минути минава Верка, дъщерята на брат Куртев, Учителят я извикал и й казал строго: „Пиши на баща си, той лично да пълни водата от Чортлен!" Тя веднага писала и баща й се изненадал от това писмо. Отива при онзи брат и го пита откъде е напълнил дамаджаната. Братът му отговорил както си е било. Тогава брат Куртев разбрал защо Учителят изрично му напомнил лично той да пълни водата.

Тази задача за изпращане на чортленска вода продължила около две години, след което Учителят го освободил. Брат Куртев изпълнявал възложената му задача добросъвестно и с любов.

Забележка на Редактора: За Чортленската вода и построяването на чешмата от Борис Николов виж в „Изгревът", том III, стр. 47.

Преди много години брат Георги Куртев сънувал сън, че теглил една каруца из един голям баир нагоре. Тегли той напред, а отзад бай Станчо Барабана и Яни Кавръков му помагат, тикат колата отзад. И когато билото било много близко, те и двамата изоставили колата и целият товар останал на брат Куртев, той да тегли колата. Тогава той ги помолил да не изоставят колата, защото билото е много близо, но те не го послушали. Отказали се. А той, въпреки че останал сам, не се отказал, а продължил да тегли товара с удвоени усилия. И според съня, той изтеглил колата догоре. Това е сънят. Не минало много време и ето, бай Станчо — Барабана и Яни Кавръков престанали да ходят в салона и на събранието. Те се върнали към светския живот с неговите примамки, ударили го на ядене и на пиене и на ходене по кръчмите. Сбъднал се сънят - нали те бяха оставили колата насред пътя и брат Куртев трябваше да я изкара до билото. След като минали около 15 години, брат Куртев написал писмо на Янаки Кавръков, с което го поканил да се върне в Братството, където се бил подвизавал много години и е бил набелязан от него за ръководител на мястото на брат Куртев един ден. Срещнал се брат Куртев веднъж, два пъти с него и си поговорили надлъж и нашир на тази тема. Послушал той съвета на брат Куртев и наново се връща към трезвен и разумен живот. Наново се отказал от онова, което го съблазнявало - месото, виното и ракията. Преминали 3 - 4 години на примерен живот. Дойде време, брат Куртев беше болен на легло в градината и брат Янаки ходеше често да го посещава. Щом отварял вратата на стаята му и като го поглеждал, заплаквал от умиление, че отново е при брат Куртев, който отново му помогнал да се върне в този Божествен път. Не мина много време и брат Янаки Кавръков се помина, докато брат Куртев, макар че беше болен на легло, но още беше жив и разумен в разсъдъка си. Веднъж, при един разговор, брат Георги спомена: „Когато си замина брат Кавръков, беше посрещнат отвъд както подобава на учениците на Учителя. " Присъствуващите стояли като зашеметени. Ами как така? Нали те оставили колата насред път и колата бе извлечена само от брат Г. Куртев на върха? Нали 15 години се бяха запилели по кръчми в ядене и пиене? Как така ще бъдат посрещнати отвъд с клонки и вейки, както подобава на учениците на Учителя?

Това беше голяма загадка, а решението бе много просто. То се намираше в Словото на Учителя: „Вие сте верига от души и сте свързани помежду си. Падението на един е падение за всички. Спасението на един, е спасение за всички. Ти не можеш да спасиш и повдигнеш света около себе си, ако не повдигнеш себе си и не спасиш себе си. С твоето повдигане и с твоето спасение ти повдигаш и вдигаш нагоре всички ония, които сте завързани помежду си един за друг и представлявате верига от души, дошли да свършите една работа за Бялото Братство и една работа за Бога. Повдигането на един е повдигане за всички. "

Така брат Куртев беше разрешил въпроса в съня си, така разреши въпроса и в живота си. В съня той извлече сам колата на баира, а в живота си той изчака 15 години тези приятели, накрая написа писмо, пусна им спасително въже и ги извлече на баира и на видело. Сънят стана реалност. Той ги извлече по закона на синархическата верига, който гласи: „Един за всички и всички за един. " Този закон е Христовия закон: „Един в Христа и всички в Христа. " „Аз и Отец едно сме!"

Сбъдна се онова пророчество на Учителя от преди много, много години, когато айтозлии бяха отишли при Учителя и бяха съобщили на Учителя че брат Крум Илиев се готвел да стане ръководител на Братството в Айтос. А думите на Учителя звучат още: „От него ръководител не става!" За ръководител се изисква човек със здрав гръб и да ги насочва всички в пътя, ръководителят трябва да има качества да обединява, да събира и да помирява.

Ръководителят не се създава. Той се ражда по дух. Духът е този, който го води и го ръководи.

Брат Куртев бе рядко предан на делото човек. Той редовно, поне веднъж в годината посещаваше всички села, където има макар и само един човек от Делото. Но когато се наложело, той правел и извънредни посещения, когато го повикат за някой болен. Лекуването на болните, както и срещата му с техните близки, създавали естествени условия за общуване с душите. Освен това той помагал на всички, без разлика дали са от Делото или не. Някога се случвало, че болните нямат пари за лекарства, тогава той помагал със свои средства, колкото и оскъдни да били те. Заболял един възрастен брат от едно далечно село, а болният имал нужда от всекидневни посещения, такова било страданието му. Тогава брат Куртев го взел в дома си, за да може да го лекува, като се грижел за всичките негови лични нужди. Това лечение продължило цели два месеца. Когато болният брат оздравял, предложил пари на брат Куртев за лекуването и за храната, но брат Куртев, въпреки че изнемогвал, не ги приел. А децата му посрещнали Великдена със старите си дрешки и вехтите си обувки, докато излекуваният брат купил на своите деца нови дрешки за Великден, за да ги зарадва.

Голяма била жертвоготовността на брат Куртев. Нека този пример бъде пример за назидание. Опитайте се и вие да го приложите в живота си.

Един ден бе дошъл един болен при брат Георги Куртев, за да прегледа и да превърже болната му ръка. Като работел на полето, изваждал камъни и някакъв голям камък затиснал ръката му. Брат Куртев поглежда ръката оттук — оттам, разпитва болния, след това промива раната и спокойно я превързва. Но случило се така, че в стаята присъствала и жена му. И понеже е стопанка на къщата и била свикнала винаги да има последната и решаваща дума, що се отнася до къщната работа, и понеже брат Георги Куртев превързвал ръката в стаята, където работела жена му, тя се обръща, оглежда го как превързва, нещо не й харесало и казала: „Така тази рана не се превързва!" Тонът й бил твърд и категоричен. Брат Куртев вдигнал глава от ръката, която превързвал, погледнал жена си, веднага разбрал и доловил смущението на болния, който стоял пред него за помощ, огледал се наоколо, втренчил поглед към масата и казал: „Кой е тъкал тази покривка на масата?" - „Защо?" - попитала жена му. - „Ами като я гледам от тука, много аджамия е бил онзи, който я тъкал. " Жена му тутакси троснато го попитала: „Ти кога си тъкал, че разбираш от тъкане и от покривки?" А брат Георги Куртев се изправил, поел дълбоко въздух и с висок глас отговорил: „А ти кога си превързвала пръсти, че се обаждаш?" Настъпила тишина. Болният въздъхнал дълбоко и с облекчение се обърнал към брат Г. Куртев и казал: „Благодаря ти, брат Куртев, за тая приказка за покривката. Вече знам, че ръката ми ще оздравее. "

Брат Г. Куртев познаваше и знаеше как да използва разумните сили в живота, с които можеш да градиш. Знаеше и как да се противопостави на онези, които разрушаваха. Това беше знание, добито от Словото на Учителя и знание, потвърдено чрез живота му. В това се криеше неговата сила да лекува, да помага и да гради онова, което се съгражда у човека и около него. 

Тази случка години наред се повтаряше като забавна история в семейството му и когато искахме да кажем на някой, който се бъркаше там, където не му беше мястото, задавахме въпроса на брат Г. Куртев: „Кой е тъкал тази покривка на масата?" Понеже всички знаеха за случая, всички се усмихваха, усмихваше се и онзи, който се бъркаше там, където не му беше работата и така въпросът се приключваше и се разделяха по живо и по здраво и с мир в душите.

През времето на Школата на Учителя Братството летуваше на Рила, на 7-те езера. В първите години палатките се опъваха на северния бряг на езерото, които отдалече приличаха на бели гълъби, в които живееха хора с бели и прекрасни души. Един ден бе решено да се направи заслон на самия хълм, който бе необходим за нуждите на Братството през време на летуването. Учителят одобри идеята и след закуска работата започна. Мястото на заслона бе определено. За зидовете бяха необходими камъни. Намиращите се открити камъни не бяха достатъчни, ето защо се почна почистване от камъни на пътя към изхода от лагера. Докато едните се заловиха да полагат основи на заслон и да зидат стените му, други грабнаха кирки и железни лостове, за да вадят ония скали, които пречеха по пътя към езерото. Други няколко братя се спуснаха по пътеката за хижа Скакавица, откъдето донесоха няколко греди, необходими за покрива на заслона. Работата вървеше добре, понеже здрави и опитни братя се бяха заели с нея. Между първите бяха Борис Николов, Гради Минчев, Пеню Ганев и др. Покоят на канарите и скалите бе нарушен. Те трябваше да напуснат местата, където бяха лежали може би няколко милиона години. Като че канарите се пробуждаха от дълъг сън. Особено една скала упорито се съпротивляваше на тяхната обща воля и тя щеше да бъде победена ако не беше се случило нещо непредвидено. Един от лостовете се отплесва и притиска ръката на брат Пеню и му премаза костта на малкия пръст на лявата му ръка. Очите на брат Пеню се насълзяват. Голяма била болката, но още по-голяма била мъката му пред страха, че ръката му ще остане саката и не ще може вече да свири. А той беше учител в прогимназията и свиреше на цигулка. Съобщиха на Учителя и Той каза: „Повикайте брат Куртев да го превърже!" След няколко минути беше превързана ранената ръка, след като я намаза с чист зехтин по препоръка на Учителя. Превръзките продължаваха ежедневно до заздравяване на раната. Учителят бе доловил опасенията на брат Пеню Ганев, отиде при него, помилва болното място и му каза: „Няма нищо, ще оздравее, ще стане както е била. " Тези думи подействаха на Пеню като балсам и той се успокои. Само след няколко дни заслонът бе завършен, където монтираха два големи казана, сложиха два комина и стана прекрасна кухня, на която всички се радваха от сърце. Така бяха облекчени дежурните по кухня, които се сменяваха всеки ден, и които се грижеха да се сготви топла храна за 300- 400 човека.

Пръстът на брат Пеню оздравя, без следа от счупване на костта, бе раздвижен и той можеше да свири така, както и преди злополуката. Преди да си тръгнем за София, на прощалната вечер бе изнесен концерт от музиканти. Брат Пеню изпълни една мелодия на цигулката си с вече оздравялата си ръка и благодари на Учителя и на брат Г. Куртев.

Мелодията, изсвирена от брат Пеню Ганев, излезна от цигулката, премина през нас и полетя в пространството. Коя бе тази мелодия от песните на Учителя, не можем да си спомним, но запомнихме друго, запомнихме думите на Учителя: „Няма нищо, ще оздравее, ще стане както е била!" Така и стана. Ръката му оздравя за Слава на Божието Име и за радост на брат Георги Куртев, и за радост на всички ни. Бяхме преминали през едно премеждие. То беше общо за всички ни. Така и радостта от оздравяването на ръката бе радост обща за всички ни. Има един псалом, в който се казва: „Не нам, Господи, а на Твоето Име дай слава!"

Многократно ние бяхме свидетели за изявлението и проявлението на Славата Божия. Ние бяхме живи свидетели и нашият живот се градеше на живи опитности от живота на Словото на Учителя.

Един ден при брат Куртев отишъл млад мъж, скоро задомен, но много отчаян. Когато разказал мъката си, идвало му да плаче. „Какво има, олум?", го запитал прочувствено брат Куртев. Той обичаше да използува тази турска дума, която беше и гальовна, и състрадателна, и като я произнасяше, имаше голямо звучение в неговите уста. Това бе звучение на съпричастност. Младоженецът започнал за разказва, че мъката му била толкова голяма, че не могла да се побере ни в него, ни в жена му, и започнала да излиза от него като превтасало тесто от нощвите. Чудел се какво да прави и откъде да почне. „Щом тестото е прекипяло из нощвите, има само едно спасение: един да подава, друг да меси. После и двамата месят и с пот го премесват и накрая във фурна го опичат. Само да знаеш как да месиш, кога да месиш и как да го опичаш", казал брат Куртев.

И младоженикът започнал да изплаква болката си: „Бай Георге, няма половин година, откакто съм се задомил, а моите родители не харесват булката ми и ме карат да я изпъдя. Аз това не мога да направя. Аз си я харесвам такава, каквато си е, а те не я харесват, искат да бъде другояче, по техен терк и модел. Ама моделът също не е мой, а на друг -теркът е на баща й и на майка й. И този терк ми харесва и ми допада. Баща ми каза или да изпъдя жена си, или да им напусна къщата барабар с булката. Нито едното искам, нито другото желая. Къде ще ходя немил и недраг, с една бохча и с две голи ръце? Чудя се какво да направя. "

„Твоят кахър не е кахър за умирачка, нито за плачка. Има лек за него. Малък лек с голям ефект. Ще се върнеш у дома си и ще си гледаш работата. Ама така, както трябва и както друг път не си я вършил. Та баща ти, като види, да не може да се хване и да ти прави забележка, че не работиш както трябва. Това е първо. А второто е, когато баща ти започне да те принуждава да изпъдиш жена си, ти ще му кажеш следното: „Татко, когато ти изпъдиш майка ми, тогава и аз ще изпъдя моята жена. " Това елек за твоята болка. По-голям лек от него няма. "

Върнал се младият човек на село обнадежден от думите на брат Георги Куртев. Минали няколко дни и баща му пак почнал да му чука сол на главата и да го увещава да изпъди жена си, защото не могъл да я гледа и му разваляла апетита като сядал да се храни и му изпъждала съня, когато легнел да спи. „Татко, казал синът, дай да се разберем. Когато ти изпъдиш майка, тогава и аз ще изпъдя мойта жена. Качваме моята жена на моята кола и право у нейните родители, качваш твоята жена у твоята кола, и право у нейните родители. Така приключваме въпроса и ние с тебе оставаме сами тука, и на теб ще се възвърне апетитът и ще ти дойде сънят, и аз ще си замина нататък, където ми видят очите. " Бащата не очаквал такъв отговор и се стъписал, и така втренчено го загледал, че накрая се уплашил. „А бре сине, този акъл откъде ти дойде?", успял да продума баща му. - „Откъдето трябваше, оттам дойде", троснато отговорил синът.

От него ден никога вече не продумал бащата на сина си срещу снахата. Заживели младите, народила се челяд. На свекъра му се възвърнал апетитът, дошъл му сънят и нощно време хъркал, ту тихо — ту високо. Някой път синът се събуждал от хъркането на баща си, усмихвал се и казвал: „Златни ти уста, брат Куртев, за златния лек, който ми даде и за златния мехлем, с който намаза моята болка. "

На следващия ден всеки ставал и си вършел своята работа мирно и тихо. Възвърнал се мирът в този дом. Било спасено едно семейство от разруха. Един мъдър съвет винаги идва от една мъдра глава, облечена в една разумна мисъл: тя трябва да разширява, да обединява и да освобождава.

Европейската война приключила и останалите живи войници се върнали по домовете си. Върнал се и брат Станко от село Камено, млад момък с малки черни мустачки, червен пояс на кръста и бяла риза на гърба. Бил пръв между ергените. Той водел хорото, а селските моми го поглеждали - отличен хороводец и неуморим в играта. Някои от другарите му се били вече задомили. Дошъл и неговият ред. Имал си той своя изгора, но често се замислял дали любимата му няма да се поколебае, ако научи за идеите му. Работата дошла до годеж. Разменили си дарове, а майката на момата му казала: „Ако се откажеш от идеите си, ще ти дадем момата", „Иначе не я даваме, " - допълнил бащата. - „Нека да си помисля и утре вечер ще ви отговоря. " Сбогувал се Станко, макар че думите го огорчили. Взел с ръцете бухчалъка с даровете и тръгнал за дома. Ляга да спи, но сънят бяга от очите му. Чуди се какво да прави. Мъка стягала сърцето му. Той от скоро бил възприел идеите на Бялото Братство. Такива хубави идеи, как да се откаже от тях? Но и момата е хубава - от хубава по-хубава. От кое да се откаже? Не можел да реши и не можал да заспи. Цяла нощ се въртял в леглото. Когато първи петли пропели, една мисъл озарила ума му. Да прескочи до Айтос и да се посъветва с брат Куртев. Като почнало да се зазорява, Станко тръгнал пеша от с. Камено до Айтос - тогава е нямало влак и автобуси както сега. Срещнал брат Куртев на чаршията и му казал мъката си, като едва сдържал сълзите си. Разказал всичко от игла до конец. Изслушал го брат Куртев търпеливо и го успокоил с думите: „Не се безпокой, Станко, този въпрос ще се уреди. То за всяка болка си има и лек. " - „Да, ще се уреди, но как? Снощи се сгодих, дарове получих и в къщи ги отнесох. Майката ми дава дъщерята, ама иска да се откажа от идеите си. Бащата дава момата, ама иска да се откажа от братството. А аз искам и момата, и идеите, и Братството. Чудя се как ще стане тази работа и чудя се какво да правя. Умът ми не побира цялата тази бъркотия. " - „Такава ли е била цялата работа, това ли са ти кахърите? За големи кахъри има благ мехлем.

Ще ги намажем кахърите с благия мехлем и раната ще оздравее. За една нощ ще оздравее", казал брат Георги. - „Брат Георги, ако тая рана е външна, тя и без мехлем ще мине, но тя е вътре у мене и сърцето ми изгаря, какъв ли ще е твоят мехлем, та да се намажа. " Брат Куртев се усмихва и му казва: „Още довечера ще отидеш у момето, ще му върнеш торбето и всичко, що е у торбето, ще го изсипеш на масата и ще кажеш: „На ви торбето, вземете си момето, но от убежденията си не се отказвам. " И ще си излезнеш. И няма да се обръщаш назад!"

Както го посъветвал бай Георги, така и направил Станко, но онези скочили и викнали: „Стой, Станко, не си отивай, ние снощи се пошегувахме. Я си вземи бохчата и не разваляй работата. Вземи си момата и си живейте, както Бог те е научил. " И с това работата се оправила. Оженили се те и двамата поели по Божия път. Живели в мир и разбирателство много години.

Станало точно тъй, като брат Георги Куртев предвидил. „Готов ли си да пожертваш всичко за Бога, и Той ще направи всичко за теб", казва Учителят. Този закон, даден чрез Словото на Учителя, брат Георги Куртев го проверява многократно и той действува безпогрешно за онези, в чиито умове са влезнали идеите на Словото и в онези сърца, където те са дали плод в добри начинания и дела.

През 1910 г. Учителят посетил Айтос, където изнесъл сказка по френология, а през 1911 г. друга сказка - по хиромантия. След сказките пожелал да замине за Бургас през минералните бани. Наели файтон, а в него били трима пътници: Учителят, брат Куртев и брат Петко Епитропов. Пътуването от Айтос до баните било цяло удоволствие. Пътували се по равно шосе, с нов файтон, теглен от два хубави бели коня, а файтонджия бил един турчин - познат на брат Куртев. По пътя се водели различни разговори. На минералните бани трябвало да ги посрещне брат Минчо Сотиров, подполковник от Бургаския гарнизон и да ги поеме с неговия файтон.

Те пристигнали преди срещата и трябвало да почакат, поради което брат Епитропов предложил докато се чака другия файтон да използват времето и да се изкъпят в банята. Учителят нищо не казал. Тогава брат Куртев продумал: „Ние, като сме тръгнали да вършим една работа, друго не ни трябва. " По израза на лицето на Учителя се четяло съгласието му с изказаната мисъл на Куртев. Останали да чакат. Не се изминали и 20 минути и ето брат Минчо Сотиров пристигнал с друг файтон от Бургас, който взел пътниците, а Куртев се върнал с първия файтон в Айтос. По пътя за Айтос, брат Куртев попитал файтонджията: „Мустафа, друг път би ли дошъл да ни возиш с файтона?" - „Бай Георги, аз досега много пътници съм превозил, но като тоя, по-ниския, с брадата, друг път не съм виждал. За мене той е свят човек, ако и другият до него е по-висок и да има по-голяма брада от него. " Мустафа посочва с ръка и показва колко е висок и голям брат Епитропов и колко му е дълга брадата. „Когато стане нужда, пак ще дойда, викай ме! За такъв човек посред нощ ставам и тръгвам. Святият човек се вижда отдалече", заключава Мустафа. Не се лъже Мустафа, не се лъже от видими неща и големи бради и от големи глави. Знае Мустафа и отвътре има някой в него, който му казва кой е святият и кой - обикновеният пътник.

Седи брат Куртев във файтона и радва се, че обикновеният човек може да различи святото начало от обикновените неща на ежедневието. Само човекът с будно съзнание може да различава и оценява.

Било есен, ръмял дъжд. На градината нямало никой. Пазачът брат Васил отсъствал. Отишъл някъде по работа. Нали е валяло дъжд? Кой ще тръгне по дъждовно време да посещава братската градина? Въпреки дъжда, в градината пристигнал непознат човек с просто селско облекло и ямурлук. Никой не го посрещнал. Той събрал трески и запалил огън на камъните пред вратата на мазето. В едно канче си варял чай. Току-що се разгорял огънят, от канчето се издигала пара и ето, пристигнал пазачът, брат Васил. Като видял непознатия, веднага се развикал и го изгонил с думите: "Я такива не приемем, отгдето си дошъл, там да си идеш. " Непознатият въздъхнал, прибрал вещите си, разлял канчето с непитата топла вода и напуснал градината огорчен. Там нямало място за нощуване на закъснелия пътник, въпреки че имало две стаи, салон и маза. Място имало, но сърце нямало. Сърце имало, но и мързел имало, понеже, след като си замине пътникът, е трябвало да се почисти и разтреби. Та мързелът излязъл по-голям от човешкото сърце.

Каква била изненадата на пазача, когато на следния ден отключил сандъчето си за дрехи и видял, че една тъкана бяла домашна риза липсва, а на нейно място намерил парче платно с отрязани дупки само за ръцете. А сандъчето било заключено. Седи брат Васил пред сандъчето и гледа платното с двете отрязани дупки, където трябва да бъдат зашити два ръкава за риза. Гледа и се чуди. Чуди се, защо му хрумнало точно днес да отключи сандъчето и да провери дали нещо не му липсва, след като е заварил непознат пътник в градината! Чуди се и се мае как така ще се отключи сандъка и каква е тая магия с бяло платно и с отрязани два ръкава. А къде му е бялата домашно тъкана риза, която е обличал само на Петровден, на събора и на съборните дни през месец август?

Знае брат Васил, че всеки бял брат трябва да има бяла риза и да я облича по празници и по съборни дни. А сега, без риза, какъв бял брат ще бъде? Пред него зеят само дупките в оставеното платно, премрежват се очите му и тих вопъл се надига в гърдите му. Някой в него плаче. Плаче за загубения висок идеал и за откраднатата риза на белия брат.

Дълги години брат Васил съжаляваше за този случай. В сандъка си под ключ държеше като скъпа реликва плата с отрязаните дупки, да му напомнят за необикновения гост и за разлятото канче топла вода, ненапито от жадния пътник. Този пътник бе един от необикновените посетители на братската градина.

Неизследими са пътищата Господни и необикновени са пътеките човешки. А колко са поучителни делата човешки и проявленията Господни.

През лятото на 1926 г., привечер, преди залеза на слънцето, на пътната врата на брат Куртев се почукало. Непознат пътник запитал жена му, която го посрещнала: „Мога ли да се отбия и да си почина във вашия дом?" - „Да, може, заповядайте. " Поканила го да седне под асмата, на сянка. Предложила му столче, а тя продължила къщната си работа.

Едва изминали 20 минути и брат Георги Куртев пристигнал, поздравил госта, завързали раздумка. Било време за вечеря, а в къщи нямало нищо за ядене. Брат Куртев изтичал до близкия дюкян и купил от бакалина халва и маслини. Седнали да похапнат, като си разменяли по някоя дума. Като попривършили, гостът станал да си тръгва. Брат Куртев го изпратил до пътната врата. Тогава гостът казал, че иска да отиде на братската градина. „Вие отгде знаете, че имаме градина?" - запитал с интерес брат Куртев. „Знам, аз съм ходил и съм работил там" - отвърнал гостът. Думите на непознатия озадачили брата. Той знаел всички, които са работили на градината. А този човек за първи път го виждал. „Кажете на пазача, че аз ви пращам, тогава той ще ви приеме. " - „И да му кажа, пак няма да ме приеме" - казал гостът и се сбогували.

Брат Куртев влязъл в двора, но в същия миг му минала мисъл да види накъде ще замине гостът, понеже се усъмнил, че не е бил обикновен човек. Върнал се обратно, но за голямо негово учудване на улицата нямало никой - тя била пуста. Гостът сякаш се бил стопил и изчезнал. Чудна работа! Върнал се и споделил с жена си за изчезването на госта от улицата. „Това е гост от други светове!" - отсякъл брат Куртев. „И на мен ми направи впечатление, още като се хранехме, че беше бедно облечен, но имаше идеално чисти и красиви ръце, а дрехите му бяха също много чисти. "

Когато след два-три дни брат Куртев отишъл на братската градина, пазачът на градината, брат Васил, му казал, че идвал такъв и такъв човек и искал да нощува, но той не го приел. По описанието на пазача Васил, брат Куртев разбрал, че се отнася за необикновения гост. А този необикновен гост беше предварително споменал, че и да отиде на братската градина, пак няма да го приемат. Тогава си спомня брат Куртев за разговора с Учителя на 11 юли 1920 г. при лозарската чешма, когато той търсил разрешение от Учителя за построяване на братската градина - разговор, който завършил с въпрос: „С каква цел?" А брат Куртев отговорил: „С идеална цел, Учителю, да имаме място, където да можем да си правим срещи и събори, място, където да можем да посрещнем и подслоним някой закъснял пътник. " Спомнил си и две сълзи се отронили от очите му. Една сълза за високия идеал и една сълза за неприютения пътник.

Всякога, когато брат Куртев предприемал нещо в интерес на Божието дело, една сестра от Айтос, Ташка Касабова, почвала да му пречи, като разколебавала хората, които той насочвал. Била вечната опозиция на брат Куртев. Той виждал и знаел за това й поведение, но не променил своето братско отношение към нея. Когато заболеела и го повиквала, всякога отивал да й помогне. Веднъж, когато била в добро разположение, му направила следното признание: „Бай Георге, много пъти съм се разболявала и когато те повикаме, ти си идвал и си ми помагал. Но аз забелязах, че всякога, когато съм пречила на твоите разпореждания по братските работи, заболявах и ти идваше да ме лекуваш. Това го забелязах многократно. И аз не оздравявах, докато ти не се заемеше с моето лекуване. От това разбрах, че не съм била на правата страна. Моля те да ме простиш, като обещавам занапред да ти бъда вярна и послушна. "

Да, брат Куртев знаеше да прощава, но огорченията си остават, тъй както остават дупките на дъската, от която сте извадили пирони.

Раните се лекуват с благ мехлем, а огорченията - с маслото на Любовта.

Животът на ученика е труден и славен. Труден, защото разрешава задачите, за които е слязъл на земята. И славен, защото ги разрешава със знанието, дадено от Словото на Учителя, което е Слово на Живия Бог. Бог е светлина, когато Словото Му оживее у нас и създаде новия човек на Виделината и Светлината.

Брат Куртев често се срещал с Учителя. Когато той му поставял някаква задача или трябвало да се свърши някоя работа, то при изпълнението й един и същи брат се явявал като пречка. Това продължавало много пъти и продължило много години. Но брат Куртев никога не се оплакал на Учителя за него, макар че е бил запитван. Когато другият брат отивал при Учителя и бил питан за брат Куртев, този брат все намирал нещо да каже против брата — ръководител. Годините минавали. Когато изтекла и двайстата година, Учителят при един разговор му казал: „Георги, чрез този брат аз те поставих на изпит за двадесет години. Ти никога не се оплака от него и издържа изпита си. "

Ученикът държи изпита си сам пред Бога!

При едно от първите посещения на Учителя в гр. Айтос, при един разговор, заобиколен с приятели, Учителят определил за ръководител на братството брат

Георги Куртев. Никой от групата приятели не очаквали такова решение на Учителя. Понеже брат Георги Куртев бил скромен, стоял повече настрана и външно не се проявявал като много деен. Това било само привидно, било е така за обикновените погледи. Решението на Учителя учудило всички, включително и брат Георги Куртев. И той пое задължението да бъде ръководител. Разбира се, това не се харесало на други приятели, които са смятали, че те имат по-големи достойнства и качества за ръководители. Така брат Крум Илиев започнал трескава деятелност и започнал да се готви за ръководител. Като чули това, някои от айтозлии отишли на Изгрева и разказали всичко на Учителя. Затова, че брат Крум Илиев се готвел за ръководител. Учителят ги изгледал и казал строго: „От него ръководител не става. За ръководител се изисква човек със здрав гръб, за да може да търпи всички и да ги насочва в пътя. Ръководителят трябва да има качества, да обединява, да събира, да помирява. Неговият живот трябва да бъде пример за назидание. Той не съди, не осъжда, не изобличава. Под неговото крило трябва да има място за всички търсещи истината. " Записали си всичко, което казал Учителят и го занесли на Брат Куртев и на останалите в братството. Минали години и това нещо се позабравило. Някои му съдействали, други пречели, но брат Георги всички изтърпявал. Имало да разрешава много задачи. Всеки един от братството от Айтос за него е бил една задача за разрешаване. Затова поместваме част от тези случки и събития от живота на Айтоското братство, за да се види пътят на един ученик и изпълнението на волята на Бога от него самия.

Наближавала Нова Година. Снежна буря фучала навън и скоро земята била покрита с дебел сняг. Брат Георги Куртев пристигнал в с. Бата и отседнал в семейството на Д. Вергиев. Научили се приятелите за неговото пристигане и заприиждали един след друг. Всеки искал да чуе нещо ново и да разменят някои мисли помежду си. Присъствал и един току-що постъпил брат. Казвал се Петър. Накрая се престрашил и решил да попита за съвет. Имал голям кахър над главата си: Имал стадо овце, които блеели гласно в кошарата, а големият сняг затрупал всички пътища и пречел да се пренесе храна за добитъка. Имал той купа сено, но тя се намирала на другия край на селото, а снегът бил до пояс. Невъзможно било да се впрегне шейна и да се докара сено за овцете. Споделил мъката с брат Георги, а той му казал: „Виж какво, брат. Това е един изпит за тебе. Ти довечера, преди да си легнеш, помоли се сърдечно и който образ ти се яви, той ще ти помогне. " Помолил се братът и си легнал да спи. Съмнало се, а виелицата продължавала да бъде все тъй силна и свирепа. Отишъл при брат Георги и му казал, че сънувал един богат съсед, но бил много голям скъперник и не се решавал да отиде при него. Той на никого не бил правил услуга досега. „Ще отидеш при него" - казал брат Георги. „Щом той ти се е явил, той ще ти помогне. "

Отива брат Петър при съседа, изказал мъката си чистосърдечно и го помолил за малко сено, което той щял да върне след като се разтопи снега. „Може, бе комшу, ще ти дам, защо да не ти дам", казал дружелюбно богатият съсед. „Иди, докарай колата и натовари си ей там, от оная, най-голямата купа сено. "

Светнало на брат Петър. Тичешком запряга колата, товари сеното от двора на съседа и се чудил сън ли е или яве. Товарил колата и пеел, не виждал виелицата и не чувствал студа, защото му било топло на душата. Радост изпълнила сърцето му, като видял какви чудеса прави Господ. Нали той лично беше се помолил вечерта Богу и Бог бе чул молитвата му и отворил сърцето на богатия съсед, което беше затворено досега за всички селяни. Товарел сеното и пеел любимата си песен: „Любовта е извор, тя живота ражда". Пеел за себе си, пеел за съседа си, пеел за стадото си, което ще бъде нахранено и спасено от гладна смърт.

От този ден вярата на брат Петър в живия Бог, на Когото служим, укрепнала още по-здраво и той поел пътя на доброто, пътя на Бялото Братство.

Мнозина се запитваха през онези години, защо е така многолюдно Айтоското братство и защо с такова уважение се отнасяха приятелите към брат Георги Куртев? Затова имаше причина. Имаше и отговор. Една от тези причини бе тази опитност, описана в този случай. Отговорът е ясен и категоричен. „По делата ще ги познаете. " И те го опознаха. Но познаха у него белия брат и ученика на Учителя.

През първите години за съборите се практикувало така - всеки делегат получавал покана телеграфически лично от Учителя. Така станало и през 1919 година. Брат Куртев получил покана и веднага подал молба до околийския лекар д-р Николов за отпуск. Лекарят му отказал. Тогава той подал молба до кмета, който му разрешил да ползва отпуск. Кметът срещнал околийския лекар и му казал да разреши на Куртев отпуск, защото ако му откаже, последният пак ще отиде, дори с риск за службата си. „Когато Куртев реши нещо, никой не може да го спре. Куртев има авторитет в града. Не завързвай устата на кон, който вършее на гумното" - посъветвал го кметът. Лекарят се съгласил, че доводът за вършитбата е разумен.

На другия ден лекарят среща Куртев на улицата и му казва да си подаде молба за отпуск и ще му бъде разрешен. „Аз и без ваше разрешение мога. Аз вече си взех отпуск и утре заминавам" - казал Куртев. И опипал с ръката си в джоба едно малко четириъгълно картонче, на което с почерка на Учителя било написано, че се поканва на събор в гр. Търново. Така че той вече е получил и покана за събора, и отпуск за него Свише, от Оня, който разполага със съдби, събития и времена

Когато брат Куртев е трябвало да предприеме нещо, първо добре го обмислял и след това предприемал намисленото. Той бил умен и тактичен и упорито следвал веднъж избраната цел. Сякаш природата го била предопределила за водач. А Учителят го определил за ръководител.

Това било през есента на 1915 г., когато се обявила Общо-европейската война. Леки мъгли лазели по близките хълмове, когато Йордан, най-малкият брат на Куртев, получил мобилизационно известие и отишъл при брат си да се видят преди тръгване за фронта. Кой знае как и защо, но брат Куртев имал чувството, че това ще бъде последното им виждане. Запитвал го той за това, за онова, само и само по-дълго да го задържи. А нещо сякаш му нашепвало: „Гледай, нагледай му се!" Йордан тръгнал, а брат Куртев дълго стоял на пътя и гледал след него, докато се скрил от погледа му.

Войната почнала. От двете страни падали ранени и убити. Йордан бил един от първите жертви на голямото човешко безумие - войната, човешка касапница. Останал живият спомен, който бил една от връзките между живите и заминалите отвъд в невидимия свят.

От няколко дни духал студен вятър. Било есен. Пожълтелите листа се стелели по земята. Тъмни облаци скривали синьото небе. Било ранна утрин, когато брат Куртев влязъл в кафенето да пие утринното си кафе. Хората от съседната маса разговаряли и той, без да иска, се заслушал в разговора им. Говорело се за бедственото положение на една вдовица. След като разбрал за коя жена става дума, платил си кафето и излязъл по своята работа. Обиколил и къщата на бедната жена, след което се прибрал у дома си. Тя имала нужда от помощ. Брат Куртев намислил как да й помогне. Планът му бил всеки ден рано, още преди разсъмване, да отива и да й оставя по един лев на прага, без никой да знае. А едно левче било достатъчно за един ден. Вдовицата, като стане, ще го намери. Това било задачата за левчето, която Учителят дал. И тъй, брат Куртев всеки ден оставял по едно левче на прага. Когато това се повторило и потретило, жената си казала: „Това не е случайно. Някой човек го оставя, но кой е той?" - питала се бедната вдовица. Ето защо тя решила една нощ да не спи, за да види човека, който й помага. В стаята й било тъмно и брат Куртев влязъл в двора и се приближил тихо към вратата. Тъкмо оставял левчето и вратата се отворила. „Ей, бай Георге, ти ли си бил? Чудя се кой е този човек, който ми храни децата и предполагах, че си ти, но сега вече се уверих. " - „Ето какво, олум, аз не исках никой да знае, но тъй като ти ме видя, аз и занапред щети помагам, докато си намериш работа. "

Ето как брат Куртев - бай Георги, разрешил задачата за левчето.

Това е задачата за най-малкото добро. Не биваше да се пропусне сгодния момент. Не биваше да отмине денят, без да е направено по едно малко добро -добрите малки дела отварят пътя на човека към Великото добро, което е плод на Любовта на Бога.

Един мразовит зимен ден през 1947 г. брат Куртев отивал в града по работа. Когато се връщал, един вътрешен глас му нашепнал да не минава по обичайния си път. Той се вслушал в гласа и минал по друг път. Като наближил дома на баба Каля, майка на партизанин от преди 9 септември 1944 г., почувствал, че там трябва да отиде. Държавата им била направила голяма нова къща в замяна на малката къщурка, която жандармеристите били опожарили през 1944 г. Онази власт тогава палеше и изгаряше къщите на комунистите — партизани. 

Когато влязъл в този дом, заварил семейството в тежко положение. Съпругът болен, жената родилка, а стаята голяма, гола, пуста, дори студена, без отопление. Имало две легла и една печка всред стаята, незапалена. Извадил всичките пари, които имал - 2000 лв. и ги оставил да си купят гориво и храна, както и всичко необходимо за бебето, чието гласче едва се чувало. Родилката станала и тръгнала да купува дърва за огрев и храна. 

Болният съпруг скоро оздравял и почнал работа. Семейството укрепнало. Детето растяло и оживявало дома им. Когато веднъж в едно събрание на кварталната ОФ организация се обсъждал въпросът за вярващите, че сеели заблуда и че трябва да им се пресече пътя, споменали за Бялото Братство и за брат Георги Куртев като религиозно заблудени. Тогава станал Митко Ченгелиев и направил такова изказване: „Преди известно време, когато бях болен на легло и жена ми - родилка, нямаше кой да ни погледне... " И разказал подробно какво е било положението в дома им. „Вие, от организацията, събрахте едва 150лв. и ми ги донесохте като на просяк, а единствен бай Георги Куртев ме посети и даде 2000 лева - цялата си заплата, като даде всичко, що имаше, за да ми помогне. Кой сее заблуди не знам, но ако в Айтос има истински човеци, то бай Георги е един от тях. " Така завършило събранието за осъждане на религиозно заблудените в гр. Айтос.

Една година, към края на пролетта, брат Куртев отишъл в София да се срещне с Учителя и да разговаря по някои въпроси. След няколко часов разговор, когато братът станал да си отива, Учителят му казал: „Когато се намериш в голямо затруднение, произнеси формулата: „БОГ Е ЛЮБОВ". При тая формула, изказана с вяра, няма трудност, която да не се преодолее. " 

Качил се той на влака да пътува за Айтос. Времето минавало, а влакът сякаш летял. Трябвало да стигне навреме, да свари приятелите в събранието, да им предаде нареждане от Учителя. Когато влакът бил между гарите Стралджа и Карнобат, внезапно спрял в полето, без да може да се открие причината. Обслужващият персонал търсил повредата тук и там, но все не можел да я открие. Минало вече половин час, а влакът все още не тръгвал. Пътниците наслезли от влака да пушат, други се разхождали по нивите. Слязъл и брат Куртев, отишъл малко настрана, като се престорил, че се любува на изкласилата нива. Сетил се тогава за формулата и я казал. В същия момент един от влаковия персонал чукнал на едно място и казал: „Ето къде била причината. " Влакът веднага тръгнал и хората едва успели да се качат. Закъснението било наваксано и той пристигнал навреме. Сварил приятелите в салона и им предал поръчението на Учителя. Било наряд за изпълнение на ученика за вътрешна духовна работа и истинско подвизаване в Бога.

Все по това време /1910-1912 г. / Кортеза, ясновидката от Сливен, обикаляше страната, градове и села, да сподели своите видения на отвъдния свят и да се укрепи вярата в Бога. Преди да се срещнат с „момичето", както народът я наричал, те били пълни безверници, но след срещата те вече вярвали в задгробния живот и в единния и вечен Бог. Защо ставало това? Защото тя им казвала неща, които само те знаят. Пред нейните духовни очи всичко било открито. Казвала им имената на техните покойници, като и с какви дрехи са погребани. Кортеза описвала външния им вид, както и възрастта им, а още и това какво техните покойници искат от тях. Хората се слисвали от онова, което тя им казвала с абсолютна сигурност. 

Веднъж Кортеза била в една къща. Стаята и дворът били пълни с посетители. Тогава тя, без да го е видяла с физическите си очи, извикала с висок глас: „Бай Георги фелдшерът идва. Дайте му път!" Сторили му път и той се приближил до нея. Тогава тя казала също с висок глас: „Този човек ще ви стане духовен началник", след което заговорила с него. На него му станало неудобно, дето тя така говори за него публично. Тогава тя казала: „Ти, бай Георге, идваш да ме питаш за момчето си, дето често го боли коремчето. Коремчето го боли, дето вие с жена си блажите в сряда и петък, като ядете сиренена попара. Ти искаш да постиш, а жена ти казва, че ще ядете попарата. Няма да я ядете в срядата. Така ли беше, бай Георге?" -„Точно така ми казваше жена ми." - „Ако не блажите, ще му мине. Вече няма да го боли коремчето. " И така станало. 

Все по това време лоши хора от града я наклеветили, че всявала смут в гражданството. Дори подали заявление срещу нея и се образувало дело. Когато тя се явила в съда, преди още съдията да я е запитал нещо, тя му казала тъй: „Господин съдия, преди да ме съдите, ще ви кажа нещо за вашия дом, ако не е верно, съдете ме. " Тогава тя му казала нещо, което само той знаел. Съдията, като видял с какъв човек има работа, веднага прекратил делото и й казал, че е свободна. 

„Аз съм свободна, г-н съдия, но тези хора, които ме наклеветиха, ще отговарят, защото те наскърбиха Божия Дух, Духът на Христа и Той ще ги накаже. " И още на следния ден се извила такава буря с дъжд и град, която избила стадата им в полето, че хората с янгъши /снопени ритли/ ходели да събират по полето мъртвите овце, а те били със стотици. Така айтозлии добре запомнили кога са водили дело срещу един чист и свят човек, който никому зло не бе сторил.