GDD

Идеята за написване на тази кратка история не е случайно хрумване на един или друг, а се породи от постоянно растящия интерес към идеите на Бялото Братство, които Учителят донесе и подари на света, за да му даде един мощен тласък към обновление. Заехме се да напишем тази кратка история, не само за да хроникираме събитията, а най-вече да помогнем на младото поколение, което търси своя път в живота. Да видят младите как са работили и побеждавали трудностите и изпитанията нашите по — старши братя, нашите ветерани. Брат Георги Куртев, един от първите ученици на Учителя, е един от тях. Той бе пожизнен ръководител на братството в гр. Айтос. Негова е идеята за създаване на братската градина.

Невидимият свят се изявява и чрез „мъртвата" Природа. Явленията тук не са само механични. Някои от тях са изпълнени със съдържание - едно невидимо присъствие се чувства в тях. Един Разумен свят ги направлява и говори чрез тях. Който може да чете, ще разбере какво иска той да му каже.

Преди години Учителят беше на „Сините камъни", в Сливенския балкан, с група приятели, край буйния извор Куш Бунар. Сутринта, като се миеше, Учителят посочи на запад три облачета и каза: „Днес ще имаме гости, трима души. " И наистина, същата вечер пристигнаха от София трима възрастни братя, тръгнали инкогнито, никой да не ги знае.

Друг път, при една екскурзия ние имахме всички възможни пречки - и от транспорта, и от времето. От вечерта заваля дъжд, тежки облаци надвиснаха ниско над земята. Студено, кално, неприветливо. Някои от приятелите се отказаха да тръгнат в такова време. Беше уговорено да се тръгне в три часа сутринта, още в тъмно, за да се стигне за изгрев слънце на върха - Петров връх.

Братът Георги Куртев, който щеше да придружава Учителя, въпреки дъжда, се явява навреме. Учителят е готов, чака го, а дъждът вали из ведро. Учителят казва на брата: „Погледни на изток, не се ли вижда нещо?" - Братът поглежда - нищо не се вижда. Учителят казва: „Почакай малко" и влиза в стаята си.

Блясва мълния, гръм разтърсва къщата. Учителят се показва от вратата и казва: „Я погледни пак на изток. " Братът казва: „Нищо не се вижда. "

Учителят пак влиза в стаята си. Три мълнии една след друга и гръм разтърсват земята.

Учителят излиза и казва: „Я погледни пак. " - Поглежда братът, на изток се прояснява малко. Учителят казва: „Тръгваме. "

Учителят и брат Георги тръгват в дъжда, а той още вали. Те минават покрай възрастните братя, които са от Бургас, и които трябва да тръгнат с тях на Петров връх. Брат Петко Епитропов казва: „Аз в такъв дъжд не ходя!" Но двамата тръгват нагоре по дъжда, който леко започва да намалява. По едно време настигат група сестри, които също отиват на върха. А между тях баба Иванка, възрастна сестра. „Е, Иванке, къде в туй време?" - пита брат Георги. „На върха отиваме!" - „Ами много дъжд. " „Дъжд, не дъжд, отиваме! Един път ни е дошъл Учителят тук, че ние да останем и да не отидем с Него на върха!" - и бабите не искат да чуят и знаят за дъжда. Като вървят нагоре, дъждът изведнъж спира.

А на върха дошли братя и сестри с талиги от селата. Че като наклали едни огньове, че като турили едни казани и се дига пара от тях, всичко приготвено за празника. Времето се оправя. На изток се освобождава небето от облаците. Появява се слънцето и има чуден изгрев. И наричат върха Петров връх, на името на Учителя.

Когато се започна да се строи сградата на салона на Изгрева през 1927 г., изведнъж на поляната на Изгрева изневиделица се изсипаха 20-30 братя с бели ризи, червени пояси и черни потури и започнаха да работят без всякаква суетня - ден и нощ - бяха и зидари, и дюлгери, иззидаха сградата, измазаха я, покриха я и присъстваха на съборните дни през август на 1927 г. Съборът се състоя в новопостроения салон. Учителят седеше вътре на стол пред катедра и оттам говореше своята беседа, макар че нямаше още сложени врати и прозорци на салона. Има запазени снимки от това време: Едни седят вътре, а други са изправени и слушат пред прозорците Словото на Учителя. Та онези, които построиха салона на Изгрева не бяха братята от София, а братята от Aйтоския край, които бе изпратил брат Георги Куртев. Това трябва да се знае много добре както от софиянци, така и от айтозлии. Защо точно така стана, че айтозлии построиха салона - никой не можа да каже. А това не беше случайно, именно те да построят салона на Изгрева. Макар че изгревяни да се правеха важни пред тях, като по-духовно издигнати, но те не можаха да си построят салона на Изгрева, а го построиха онези простите и неуките. И затова си има причини. И именно затова разказвам този случай, защото може да подведе много хора в погрешна посока.

Случи се така, че една група от Изгрева една година посети техния събор - празник. Бяха приети сърдечно в братската градина на Айтос. Направило им впечатление, че братята дошли с черни потури, с бели ризи и с червени пояси, а сестрите били в сукмани и бели забрадки. Като че ли всички по команда са били облечени по един и същ начин. А те, софиянци, били с градски дрехи - братята с връзки и костюми, а сестрите с бели рокли и бели шапки. Изобщо контраст по всички правила за случая, който трябва да се случи. Всичко преминало от добре, по-добре. Връща се групата и веднага при Учителя, за да му разкаже за всяко чуто и видяно нещо. Една сестра разказва подробно цялата обстановка на смирение и послушност на братята и сестрите към брат Георги Куртев. И сестрата казва: . Учителю, а ние тук, на Изгрева, колко сме различни, а там в Айтос всичките са еднакви по послушание и по облекло. " Учителят ги изглежда и казва: „Това са души, които са в почивка. " Всички се оглеждат. Нещо ги попарва и техният вътрешен възторг охладнява и те си излизат един след друг от стаята му, като му целуват ръка. Минаха няколко дни и ние не можехме да проумеем и разберем казаното от Учителя. Един ден, както се бяхме събрали около Учителя, се водеше разговор за преражданията и една сестра попита Учителя: „Ами брат Ради кой е по прераждане?" Всички се изсмяха. Брат Ради беше градинарят на Изгрева - човекът, който вършеше всичко от сутрин до вечер. От сутрин до вечер работеше, копаеше, движеше цялото стопанство на Изгрева, докато други се подвизаваха в Господа само с молитви, без да работят. Той беше облечен непрекъснато с един панталон, превързан с кълчищна връв през пояса, с много кръпки по панталона. Имаше голяма брада и разчорлена коса. Беше неписмен и неук. Пример за човек, стоящ на най- ниското стъпало на Изгрева по своето човешко развитие. Учителят изгледа всички и каза: „Брат Ради по прераждане е българският патриарх Евтимий. Но сега е душа, която е в почивка. " Като че ли някаква невидима ръка спря въздуха около нас и в нас. Замряхме. Тишина. Стояхме и седяхме без да мръднем, без да шавнем. Там, на 50-60 метра от нас, брат Ради копаеше с мотика в градината, а ние, духовните ученици на Школата, се занимавахме с неговото прераждане. Като разбра моята мисъл, Учителят продължи: „Когато една душа е в почивка, тя заема обикновена длъжност на земята. Нали когато отивате при извора, трябва да отидете с празно шише или стомна, за да го напълните. Ако сте с пълно шише, няма нищо да ви ползва изворът. Брат Ради е дошъл при Извора с празна стомна и тя сега се пълни, за да може да работи в бъдеще с българския народ и да му предава Учението на Бялото Братство. Той сега се пълни със Словото Божие, ако и да е неук и неписмен. Той е неук за вас, но към Божественото той е учен. Защото го приема направо, без остатък. А това означава, че ще го прояви в следващия си живот. "

Седим ние и се оглеждаме смутено, ние, които бяхме студенти, други завършили университети. За най-голямо учудване в случая е, че имаше една сестра, която следваше българска филология и точно в този момент пишеше реферат за Търновската школа на патриарх Евтимий. Тя стана и отиде при брат Ради, взе мотика и няколко дни копае него. Брат Ради я научи как да копае, как се сади лук и чушки и накрая получи похвала от него. Ние всички следяхме този опит. Накрая тя изнесе своя реферат за Патриарх Евтимий и получи бляскава оценка от професора си и от научния съвет на катедрата по българска филология. Така аз проумях какво означава и какво значи „души в почивка". И винаги си запазих у мен това изказване на Учителя за братството в Айтос, като едно откровение на Духа за смисъла на човешкия живот на земята.

Затова посвещавам разказаните опитности за Айтоското братство на онези братя с белите ризи, червените пояси и черните потури, които построиха салона на Изгрева. И които бяха „души в почивка", и които откликнаха на призива на Духа и на Словото на Учителя.

Настоящите приведени примери са за това, да покажат, че пътят на ученичеството е дълъг, път, представляващ цели човешки епохи на човешката цивилизация. А животът на братството в Айтос показва как българското съзнание в един отрязък от време и пространство се е проектирало чрез онези души, които слезнаха на земята, въплътиха се в плът, родиха се като българи, бяха онези братя и сестри от Айтос и околностите, които съставляваха живата верига и живите членове на това братство. Те бяха живата аудитория на Учителя, защото чрез тези души се даде Словото на Учителя, което Слово бе изява и проявление на Божествения дух. А опитностите им бяха живо проявление на това Слово и реализация на Божието Слово в тях, което стана кръв и плът чрез техния живот на земята. Затова Учителят казва: „Опитността на един ученик е опитност на цялата Школа. " Пътят на един ученик от Школата е стъпало, през което трябва да премине всеки един от нас. Ние сме верига от души и долу, на земята, и горе, на Небето. Онези души, които слизат от небето, слизат под формата на верига от души и трябва да се качват отново горе на Небето като верига от души. Това става само при изпълнение Волята на Бога чрез живота на всеки един от нас от тази жива верига.

Брат Георги Куртев бе един от членовете на Синархическата верига на Бялото Братство, основана от Учителя още в първите години, в която верига са влизали само братя. Това бяха възрастните братя, които ние заварихме през 1922 година, когато се откри Школата и ние постъпихме като младежи и девойки в „Специалния Младежки Клас" на Школата. Тази Синархическа верига работеше при строг, определен от Учителя наряд, като в строго определени дни и дати от всеки месец на годината те заставаха в строго определен час и минута и произнасяха строго определени молитви, определени от Учителя от представения им наряд. През нощта те ставаха и в строго определено време, произнасяха едни и същи молитви, разположени по строго определени градове в страната. Това бяха фарове, чрез които Синархическата Верига осветяваше мястото и чрез светлината на произнесените молитви показваха мястото, където онези души от невидимия свят трябваше да слезнат на земята и да се преродят между българския народ. Тази Синархическа верига действаше още от самото начало на първите събори и чрез тази верига нашето поколение, което дойде през 1922 -1944 година в Школата на Учителя успя да намери мястото, където да се приземи между българския народ и да се родим като българи. Ние дължим много на членовете на тази Синархическа верига. Те бяха светещите фарове в бурното море и непозната земя, където трябваше да слезем като верига от души. Ако за някои е учудващо, че Айтоското братство бе най-многолюдно, това се дължи на брат Георги Куртев, понеже неговата молитва е била толкова силна и светлината толкова голяма, за да могат да дойдат и онези души, които са в почивка, но които трябва да дойдат, за да могат да направят общение с Божествения дух и да напълнят своите празни шишета и стомни от Извора на Словото на Учителя. Това е най-голямата заслуга на брат Георги Куртев.

Амин.

Братският живот беше много интензивен както на Изгрева, така и в братствата по градовете. Непрекъснато идваха братя от провинцията за срещи с Учителя и правеха контакти и запознанства с нас. Те се подслоняваха по за няколко дни при нас и после си заминаваха като настойчиво ни канеха да ги посетим. Понякога се събираха братя и сестри и по групи посещаваха братствата в провинцията - тогава се пееха песни, разказваха се новини от Изгрева, всеки носеше нещо в себе си от Словото на Учителя и го предаваше на онези, които го очакваха и бяха готови да слушат. Само готовите души могат да слушат и виждат. Ние бяхме една жива верига и всеки приемаше и предаваше онова, което бе възвишено и облагородяваше както самия него, така и другите. Така една група софиянци посети братството в Айтос с цигулка, с песни и разговори. Завърнаха се след десет дни и веднага посетиха Учителя, да разкажат какво са видели и какво са чули. Обикновено всеки, който отиваше в провинцията, се обаждаше на Учителя и смяташе за свое задължение при завръщането си оттам, отново да Го посети. Идват приятелите и разказват за преживяването и споделят с Учителя, че това са най-прилежните ученици в провинцията, което бе вярно според мен, както и за всички съвременници и очевидци по това време. Аз стоя и слушам и наблюдавам Учителя. Учителят ги погледна съвсем по обикновеному и каза: „Тези души са с религиозно съзнание. " - „Ами как така, Учителю? Те са толкова предани, толкова сърдечни, толкова усърдни в делото!" - казва една сестра. Учителят я поглежда строго и продължава: "Ученичеството започва с пробуждането на човешката душа в търсене контакт с Бога и живот за Бога, което е проявената Божия Любов към себе си, към ближните си, към враговете си и към Божествения Дух. А това означава пробуждането на човешкото съзнание, навлизане в свръхсъзнанието, което е път на ученика и е фаза и състояние на ученичеството. Ученикът борави и живее с космическото съзнание. А всички ония души в Айтос са с религиозно съзнание. Трябва да преминат от него в Духовното Съзнание и чак тогава да преминат в свръхсъзнанието или космическото състояние на съзнанието, което е пътят на ученика. А дотогава има дълъг път да се извърви от тези души. А всяка душа е лъч от светлината на Бога. И всяка душа е ценна за Бога. "

Този случай ме накара впоследствие да обърна по-голямо внимание на въпроса за религиозното и духовно съзнание у човека. Години наред записвах такива случаи, онези състояния, през които всеки един от нас минаваше ежедневно през материалистичното съзнание, през религиозното съзнание в стремеж да се добере до духовното съзнание. А пътят на ученика преминава през духовното съзнание и се добира до свръхсъзнанието, където се намира школата за учениците от Бялото Братство. Защото Божественият Дух пребивава в святост и мир. А това е светът на Истината, откъдето слиза Словото на Учителя Беинса Дуно- Всемировият Учител.

През времето на Школата, 1922-1944 година, братският живот в провинцията се разрастна и поникнаха много кръжоци в градовете. Имаш братя, които бяха добри орачи на Божията Нива и знаеха кога и къде да посяват Божието Семе на

Учителя в душите на българите. Най-голямо и деятелно бе братството в Айтос. Това се дължеше на брат Георги Куртев. Той беше живият и истински пример на един ученик на Учителя. В това аз се убедих впоследствие, защото за времето, за което се отнася моят разказ, аз бях изключително на Изгрева около Учителя.

Присъствам на един случай, когато една сестра беше се завърнала от една братска среща в Айтос и разказваше как са се стекли стотици братя и сестри от околните села. Тя, като се въодушеви от преживяното там, че започна най- възторжено да ръкомаха и дръпна пред Учителя едно такова похвално слово за тях, за айтозлии, че на мен ми стана дори неудобно. А Учителят я изслуша внимателно и когато тя прекрати възторжената си реч, я запита съвсем тихо: „Рекох, ами тези приятели изпитани ли са?" Тези думи свалиха сестрата на земята и тя започна да се оглежда, като че ли бе паднала с парашут от небето и едва можа да каже: „Ами как така, Учителю?" Учителят спокойно отговори: „Ами така. Рекох, изпитани ли са?" Сестрата се сконфузи и си замина. Аз също целунах ръка и се оттеглих. Няколко дни бях под влияние на тази случка, вероятно за да намери тя добро място в моето съзнание. Минаха години, десетилетия, и аз бях свидетел как всички тези приятели бяха изпитани, както през времето на Учителя, така и след Неговото заминаване, особено през времето на съдебния процес срещу братството 1957 - 1958 г. Всички бяха изпитани и всеки получи своята оценка от Учителя чрез живота си, който бе най-точната оценка за положения изпит. А изпитите бяха многобройни, разнообразни, а развръзките най-неочаквани и драматични. А аз доживях да видя всичко това дори тридесет години след заминаването на Учителя през 1944 г.

Учителят преподава урока. Ученикът учи урока. Животът го изпитва. Оценката за положения изпит остава като жива поука за съвременниците и е живата опитност, която като скъпоценен бисер ще бъде положена в неговата душа през вековете.

Словото на Учителя бе Слово за Школата. Уроците, получени през време на Школата, бяха уроци за учениците. А ученици бяха онези, които бяха готови души, дошли да възприемат Словото на Учителя като общение с Бога. Само ученикът можеше да бъде подложен на изпит, защото той посещава Школата, учи, а животът го изпитва чрез неговите дела.

Затова аз се обръщам към вас, следващите поколения: Вие, приятели, изпитани ли сте? Минахте ли през изпит? И каква е вашата оценка?

Аз само питам. Отговорът е ваш. Не с думи, а с дела. Ученикът се подвизава в Господа само с дела, богоугодни Богу!

В Школата на Учителя всеки ученик си имаше своето място. То беше специфично за него, съобразно неговия път и неговите възможности. Друг не можеше да заеме неговото място. Това място бе определено от Учителя. Ако някой се опиташе да заеме друго място, за което не бе подходящ, тогава върху този брат се изсипваха купища неразбории и накрая неговият опит ставаше опитност на цялата Школа със своите изводи, защото тя се подчиняваше на строго определен закон. Аз също си имах своето място и постът, който заемах, ми даваше възможност да наблюдавам много приятели и техните срещи с Учителя и да присъствам на много събития, случки и действащи лица от Изгрева.

Така веднъж бе дошъл един брат Васил от Айтос да се оплаква на Учителя от брат Георги Куртев. Този брат Васил бил назначен за пазач на градината и сградата в Айтос, като за това получавал заплата, която се изплащала от доброволните вноски на братството в Айтос. А това е някъде от 1922-1927 г. През цялото това време този брат не хванал нито веднъж мотиката да прекопае някое дърво или да посади нещо в градината. Казвал: „Я не съм дошъл тук да работя, я съм дошъл тук да се подвизавам с песни и молитви в Господа!" И по цял ден пеел, свирел на мандолина, учил есперанто и стенография - и така минали около пет години. Всички го търпели през тези години, но накрая не изтърпели и го освободили и той решил да дойде на Изгрева, за да се подвизава и тук по същия начин. Идва този брат на Изгрева през 1927 г. и като вижда, че на Изгрева има и други такива като него, които искат да се подвизават по неговия начин, и че няма кой да ги храни, тогава решава да отиде при Учителя и да му се оплаче от Георги Куртев. Решава да помоли Учителя да го върне отново в Айтос, за да може отново там да се подвизава по същия начин, защото тук, на Изгрева, нямало за него място за подвизаване. Местата за подвизаване били заети от други като него, които не си отстъпвали местата и той влязъл в конфликт с тях и дори опитал и юмруците им. Нали разбрахте, че всеки си имаше място на Изгрева и никой не си го отстъпваше доброволно, нито пък със сила. Само Учителят беше този, който можеше да променя местата на учениците. И при този случай аз присъствам на целия този разговор и слушам как подробно разказва този брат Васил, а Учителят го слуша най-внимателно. Изслушва го и накрая му казва: „Рекох, сега аз ще ти дам един метод за духовно подвизаване в Айтос. " - „Слушам, Учителю!" - радостно възкликва Васил и с радост и с отворени очи се взира в лицето на Учителя. Учителят започва да говори бавно, като отмерва всяка една своя дума в строго определен ритъм. „Методът е следният: Отиваш в градината на Айтос и започваш да се молиш с „Отче наш". Но тази молитва се казва по следния начин: Заставаш изправен и казваш „Отче наш", после се навеждаш и с двете ръце хващаш дръжката на мотиката и я издигаш над главата си и казваш: „Който си на Небесата" и после замахваш с мотиката към земята и правиш първата копка и казваш: „Да се свети Името Твое", после вдигаш мотиката над главата си казваш: „Да дойде Царството Твое", после правиш с мотиката втората копка и казваш: „Да бъде Волята Твоя", вдигаш отново мотиката над главата си и казваш: „ Както на Небето" и правиш с мотиката третата копка и казваш: "Така и на земята. " След това започваш да вдигаш мотиката до височината на очите си и продължаваш да се молиш: „Хлябът наш насъщни, дай го нам днес" и копаеш с мотиката по земята и казваш: „Прости ни дълговете наши. " После отново вдигаш мотиката до височината на очите си: „Както и ние прощаваме на нашите длъжници. " Копаеш с мотиката по земята и казваш: „И не въведи нас во изкушение. " Накрай отново вдигаш мотиката и казваш: „Но избави нас от лукаваго", копаеш отново и казваш: „Защото е Твое Царството, Силата и Славата во веки, Амин. " Така повтаряш 100 пъти тази молитва. На стотния път ще кажеш: „Бог Царува на Небето, Бог царува на земята, Бог царува в живота, да бъде Името му благословено. " Ако искаш много да се подвизаваш, както досега, можеш да повтаряш молитвата по цял ден: по сто пъти сутрин, на обед и вечер - всичко триста пъти. "

Братът слуша и гледа като онемял. Аз едвам сдържам смеха си, нещо в мен лудо се смее и вика: „Осанна във висините. Благословен е този, който иде в Името Господне!" Учителят го гледа сериозно. Братът се окопитва и казва: „Учителю, вие не ме разбрахте. Аз дойдох да искам от вас да накарате брат Георги да ме върне на градината. " Учителят го гледа строго и му казва: „И мене ме е страх от брат Георги Куртев. Иди, и ти го помоли, ако те приеме, защото аз не мога да му кажа. Кажи му само каква молитва съм ти дал. " - „Ама учителю, аз искам да се подвизавам в Господа. " - „По-хубаво подвизаване от тази молитва няма в света. Ще работиш и ще се подвизаваш. А тъй, без работа, кой ще те храни? Нали си чувал, че лозето не ще молитва, а иска мотика. А аз ти дадох и молитва, и мотика. " Брат Васил стана и си излезна. Върна се в Айтос и отишъл и разказал всичко на брат Куртев - как Учителят не го разбрал и как вместо да му даде метод за подвизаване, му дал превод на Отче наш на езика на мотиката. А къде е по-горен човек от мотиката. И къде е по-горен човекът от молитвата. Не пасват. Не се свързват тези две нещо според брат Васил. А брат Георги Куртев слуша и сълзи се наливат в очите му. Той гледа брата и вижда величието на Учителя и Словото Му. Вижда и как е разрешил Учителят задачата с брат Васил. Ако брат Васил бе започнал да се моли с „Отче наш" с мотиката, брат Куртев би го приел отново и би му дал условие да се подвизава в градината с метода на Учителя - с молитва и мотика. Но той отказа. Такива случаи имахме много по наше време. Ще ги има и по ваше време. Това е един от примерите, когато Словото на Учителя можа да стане плът и кръв, и живот за душите, които са готови. А такава готова душа бе брат Георги Куртев.

Той беше от поколението приятели, които се бяха явили между войните около Балканската и Европейската война. Той беше съвременник на Боян Боев, Тодор Стоименов, Минчо Сотиров, Димитър Добрев, братя, които бяха преминали войните с Псалом 91, написан собственоръчно и зашит във военните куртки. Онова поколение имаше много опитности с Учителя и то тези живи опитности, от категорията на живото Божие присъствие и проявление, опитности на онези в Евангелието. Може би, че това бяха усилни и тежки години, когато техният живот на фронта е бил в ръцете на Небето, когато са преминали през войните на косъм от смъртта и са се озовали след тях с купища опитности, които за тях бяха съкровени и живо изявление на Бога. Тези приятели имаха жив, непосредствен контакт с Божественото чрез Неговото изявление, чрез Дух и Сила. Това беше довело у тях една непоклатима увереност към Учителя и знаеха много добре кой бе Учителят и защо и за какво бе дошъл на земята. Те бяха стожерите, около които се завъртя гумното, за да се вършеят снопите жито през цялата Школа. Аз смятам, че без тези живи опитности, без живото познание на Христа отвътре, те не биха могли да издържат нито ден в тяхната половинвековна дейност като ученици на Школата. Ние дойдохме като младежи и с нас се отвори Школата през 1922 г. и цели 22 години ние бяхме галените деца на Школата, но тези приятели бяха стожерите на Школата. Те бяха ръководителите на братствата в провинцията, те бяха онези дейни братя на Изгрева, които движеха всички организационни въпроси около салона и Школата, около печатането на беседите, екскурзиите, лагерите по планините. Ние, младежите, участвахме в братския живот, но нашето поколение имаше друга задача, която трябваше да решим след закриването на Школата със заминаването на Учителя през 1944 г. Тези възрастни приятели ние ги наричахме „старите братя", защото те бяха сподвижници на Учителя преди 1910 г., както и през време на войните от 1910 -1922 год., както и през време на Школата от 1922 -1944 г. Те бяха свидетели как се разрастна Божието Дело, как от трима ученици кошерът се рои за едно десетилетие на стотици ученици. Надойдоха нови братя и сестри, отвориха се кръжоци и се построиха салони на братствата в провинцията. Те бяха свидетели и очевидци на Школата на Учителя. Те бяха онези, които присъстваха и носеха тялото на Учителя на 31 декември 1944 година, когато трябваше да бъде погребан. Някои от тях доживяха да видят как бе погребан и унищожен и Изгрева. Такава съдба доживяха малцина. Едни от тях бяха Жечо Панайотов, Иван Жеков и Пеню Ганев.

Георги Куртев беше един от онези, който организира и около който се завъртя като на стожер от гумно многолюдното братство в Айтос с тяхната Градина, която остана като оазис сред оголената провинция, където салоните един след друг изчезваха. Те изчезваха, защото бяха изчезнали онези, които ги посещаваха и беше вече безпредметно да стоят празни. Животът бе минал в друга фаза. Но дървото, което бе посадил Георги Куртев, се оказа вековен дъб, корените дълбоки, дървото високо и братският салон и братската градина отстояваха на бурите на времето. Покрай този дъб израстнаха и други мощни дървета и устояха на ветровете на размирното време след 1945 г.

Аз лично виждах и присъствах на една среща на Учителя с Георги Куртев, който бе пристигнал от провинцията с влака. Бяха докладвали на Учителя и Той нареди да го доведат при Него. Аз стоях отстрани и наблюдавах срещата им. По начина, по който се обърна към Георги, аз разбрах, че Учителят посреща своя ученик и го цени като ученик. А това много рядко се срещаше тогава, макар че наброявахме няколко хиляди последователи на Учителя. По-късно разбрах, че е от малцината ученици на Школата. Ученик по Дух и по дело, а не по форма и по буква. Минаха години и когато по-късно посещавах Айтос, само в три-четири разговора с мен той се отвори към мен и ме разпозна от останалите. Разпознаването на ученика е една голяма мистична тайна. Един контакт за минути между две души струва много повече от едно съжителство от 20-30 години. По-късно, когато отидох при него в Айтос, той се заинтересува от песнарката, а това беше ново издание на песните на Учителя, които аз бях издала след заминаването на Учителя. Тогава разправяха, че аз съм променила песните на Учителя в това издание. Атаката срещу мен беше много силна от всички страни: По въздух, по суша и по море - непрекъснато и денонощно. Бях при него и той ме запита: „Какво става с песните?" Аз му казах: „Учителят на времето каза: „Не коригирай Божественото!" Брат Георги отговори: „Точно така!" Разбрахме се за минута. А как стана ли? Сега ще ви разкажа. Попитах го дали е съгласен да не се коригират песните на Учителя и да бъдат такива, каквито ги е дал Учителят преживе. Той каза: „Да не се коригира Божественото. " Тогава се обърнах към него и го помолих да ми изпее някоя от песните на Учителя. Той се съгласи и ми изпя точно тази, за която песен имаше много спорове и обвинения срещу мене, че аз съм променила песните на Учителя. Но той я изпя точно така, както аз я бях дала в моето издание. После аз взех и му показах песнопойката, изсвирих му я на пианото, изпях му я и той не намери никакво отклонение между това, което той знаеше и което аз бях написала в песнарката. После му показах песнарката на Кирил Икономов и му я изсвирих така, както той бе я дал. Георги Куртев извика: „Ами тук е коригирано Божественото. " Сега ще се попитате къде е цялата тайна, че за минута — две се разбрахме с Георги Куртев? Тайната е следната: Слушайте внимателно. Когато Учителят даде отначало песните, първите приятели като Георги Куртев, Минчо Сотиров, Димитър Добрев, Георги Томалевски и други ръководители от провинцията на братствата бяха ги научили така, както ги беше дал Учителят и така ги пееха и изпълняваха. От тогава бяха минали 10-15 години и нашите изгревяни започнаха да ги променят непрекъснато под въздействието на техни емоционални състояния ту в една, ту в друга посока. Учителят бе крайно недоволен от това положение. И на края Кирил Икономов се подведе по тези приятели и записа в нотен текст песните така, както се пееха в момента от изгревяни, а не така, както бяха дадени първоначално от Учителя. Споменавам нарочно думата „изгревяни", защото ученикът не коригира Учителя. А според старите братя като Георги Куртев и др., които знаеха песните лично от Учителя, това издание ги постави в противоречие. Когато станаха големите разправии по издаването на песните, бяхме се събрали на братски съвет и срещу мен бяха насочени упреци и закани. Тогава аз лично попитах пред всички Георги Томалевски може ли да изпее една от песните така, както той ги знае и ги е научил от Учителя. Той стана и изпя една от песните така, както аз бях я дала в песнарката. Като чу Кирил Икономов как я пее Георги Томалевски, той се обърна към него и го упрекна, че я пее неточно, а Георги отговори: „Прощавай, Кириле, но тази песен лично Учителят ми я е пял десет пъти, докато я науча. " Икономов не издържа и напусна съвещанието. А Томалевски през цялото време беше поддържал Икономов и неговата теза, но тук, без той да иска, застана на страната на Истината. Защо ли? Томалевски беше се оженил, заради жена си се отклони от Школата и го нямаше десет години на Изгрева. Но беше запомнил песента така, както беше я научил от Учителя. Така аз хванах първите братя и те разбраха веднага цялата истина: „Да не се коригира Божественото" Те ми бяха най-голямата опора. Всички се учудваха, защо те ме поддържат и защитават.

Последният път, когато отидох в Айтос, той беше в градината. Беше сам, остарял. Поговорихме и аз го попитах как се подвизава в Господа, а той отговори: „През деня работя, а през нощта се моля, за да преуспее работата ми през следващия ден, " След това той ме покани да влезна в неговата молитвена стаичка. Влезнах в нея и усетих нещо особено, една духовна атмосфера. Той ме заведе да се помоля там. Остави ме сама. Аз много бърже влезнах в молитвено състояние на Духа. На отиване аз му благодарих и казах: „Брат Георги, благодаря ти, че имах възможност да изпитам нещо от духовната чистота в твоята стаичка. " Разделихме се. Аз вървях и плачех. Знаех, че това беше последната ми среща с един от истинските ученици на Учителя. Аз много пъти съм влизала в Горницата, във вилата на Търново през съборите 1919-1922 г. А там бяха поставени скрижалите на Духа и познавах много добре онова вътрешно състояние на Духа. Бях допусната от Учителя много пъти да посещавам Неговата стаичка на Изгрева и много пъти ме е оставял да се моля в нея. Така че аз можех да различавам и разбрах, че тази молитвена стаичка на брат Георги Куртев е изпълнена с чистота и святост на духовното общение с Духа.

Разказваше ми дъщеря му, Надка Куртева, че когато през 1957 г., декември, през времето на големите обиски дошли да изземат литературата на Учителя, напълнили с книги и беседи няколко чувала, влезнали в стаичката му и свалили всички портрети от Учителя. Свалили и пентаграмата от Учителя. Когато научава, брат Георги се учудва: „Ама свалиха Пентаграмата? И не го ли порази светлината отгоре? И жив ли си отиде?" Онзи беше си свършил работата като нечий служител, беше му заповядано да го извърши, а отговорността за това беше някъде на друго място. Георги Куртев застава срещу празното място, където е стояла по-рано пентаграма и се разридава като дете. Наоколо е имало братя и сестри, картината е била потресающа. Брат Георги е плакал не за себе си, не от себе си, а е плакал, че негови сънародници, българи по потекло са посегнали на една светиня и на скрижалите на Бога. Тези скрижали бяха дадени не в пустинята на Израил, не на планината Синай, а бяха дадени тук, на българска земя от българин, в чието тяло е бил Всемировия Учител и над Него е Бил Духът на Бога. Тогава друг българин е прострял ръка, за да оскверни тези скрижали на Бога, като ги унищожи. Плачел брат Георги от обида, че е българин и чрез българин се посяга и се кощунства върху скрижалите на Бога. Свещен плач за свещени неща. Свещен плач за свещените скрижали на Бога. А там бе написано: „В изпълнението Волята на Бога е силата на човешката душа. "

Както той, така и останалите братя от първото поколение доживяха да видят това посегателство срещу учението и Словото на Учителя. Та останаха твърди и отстояха докрай като ученици на Школата.

Той бе ученик на Школата на Учителя. Аз видях това и се убедих в това. А неговите дела и спомените на неговите съвременници говорят много повече от мен. Опитностите на този ученик са опитности от вяра и дух към делото и словото на Учителя.

Опитността на един ученик е опитност на цялата Школа. Това е основният закон на Школата. Защото ние сме верига от души. Едни слизат, други се качват и създаваме видимата и невидима Школа на Бялото Братство.

Бог царува на Небето, Бог царува в живота. Да бъде името Му благословено!

Амин!

Тази вечер се събрахме, за да почетем светлата памет на нашия обичан брат Георги. Събрахме се да се поклоним пред този брат, който с живота си очерта един свят път, пример за всички ни. Аз дойдох тук не само от свое име, но и от името на брат Борис, който е в затвора за Божието Дело, на Учителя. Защото трябва да подчертаем, че искрената дружба и любов свързва двамата братя Георги и Борис и тази любов не само че няма да изчезне, но ще расте паралелно с великата идея за делото на Учителя, делото, за което посветиха своя живот. Съдебният процес срещу братството 1957/58 г. и ударът, нанесен на брат Борис отекна със същата сила в сърцето на брат Георги. Кръстът на брат Борис го изпълни със скръб. От този момент той беше в непрекъсната молитва за него. Всяка нощ, точно в 12 часа, той отиваше в молитвената си стаичка, чисто облечен и отправяше горещи молитви за освобождението на този невинно принесен в жертва брат. Тази молитва не престана и тогава, когато той беше болен, на легло. Аз съм дълбоко трогната. Благодаря искрено на брата и вярвам, че неговата молитва, която сега горе е превърната в дело, ще донесе желания резултат. Труден е земният път на всяка една душа. Още по-труден е земният път на оная душа, която е решила да служи на Бога. Казано е в Писанието: „Подвизавайте се в Господа". И наистина няма по-голям подвиг от този, да изпълним Волята Божия на земята. Този именно подвиг е основният мотив, който характеризира земния живот на брат Георги - на първо място Волята Божия. Има хора, които при един случай са изпълнили Волята Божия и този случай остава за тях като свещен спомен. В живота на брат Георги няма случай, когато да не е изпълнил Волята Божия. А изпълнението Волята Божия подразбира да проявим в даден момент милосърдието, любовта, да постъпим разумно, да кажем истината там, където трябва. Трудно се говори Истината. Трудно се проявява любовта и разумността при големите противоречия на земния живот. Брат Георги се е подвизавал в този път и затова смело можем да кажем, че неговият живот на земята е един непрестанен подвиг в Господа.

Могат да се приведат много примери, които да характеризират подвига на този живот. Неговите близки, тези, които са били непрекъснато около него, знаят много и много примери. На първо място ще споменем неговата преданост към Учителя. Онова благоговение и пълно послушание към Него, онази жива вяра, която не го е напускала нито за момент. Приятелите от този край знаят за посещението на Учителя тук, около Петровден през 1920 г. Този ден обикновено се е празнувал на Петров връх, където приятелите се изкачвали. И Учителят определил да се изкачат рано сутринта, обаче още от вечерта завалял пороен дъжд, който разколебал всички приятели, дошли за празника. В определения час брат Георги станал, излязъл в дъжда и обиколил братята. Всички мислели, че екскурзията няма да се състои. Само вярата на брат Георги не се поколебала. Със смела, решителна стъпка той се отправил към Учителя и почукал на стаята Му. Учителят отворил и казал: „Дойде ли, Георги?" И си влязъл обратно в стаята. След малко светкавици и гръмотевици раздират нощта. Подир малко Учителят излязъл и казал: Георге, я погледни, дали няма звезди на север?" Това се повторило три пъти. И наистина поройният дъжд престанал и ивица светли звезди блестели на небето. Времето се оправило и всички отпразнували Петровден на върха. Този случай ще го чуете разказан по различен начин и всеки взема от него това, от което има нужда. Аз имам нужда от вярата на брат Георги, застанал в дъждовната нощ пред вратата на Учителя, настоявайки твърдо екскурзията да се осъществи. Аз също искам да получа вярата, проявена от брат Георги Куртев и да застана пред вратата на Учителя и твърдо да поискам: „Учителю, освободи двамата братя Борис Николов и Жечо Панайотов от затвора!" И знам, когато се добера до тази вяра, която имаше брат Георги Куртев, братята ще бъдат освободени. Аз искам такава вяра. И такава вяра е достойна за подражание.

Една красива черта, която характеризира брат Георги и която трябва да служи за пример на всички ни, е неговата пожертвувателност. Достатъчно е да споменем за подвига им с брат Боян Боев в болницата с холерно болни през войната - случай, който е известен почти на всички. Жертвата, която направиха двамата братя там, спаси живота на осемстотин души. Брат Георги имаше голямо семейство, което изхранваше с мъка. Той заемаше скромната длъжност на фелдшер в града. Обаче попът в Айтос, голям враг на братството, настанява друг фелдшер в града и успява да уволни брата. Но добрите дела създават и добри приятели. Онези граждани, които обичат брат Георги, щом се научават за станалото, стъпват на крак, извикват брата, изказват възмущението си от попа и му казват, че ще го върнат на служба. Брат Георги ги запитва: „Новият фелдшер има ли семейство? Като го уволнят, ще гладува ли?" Отговарят утвърдително. „Да. " - „Тогава - казва той - по-добре е аз да гладувам!" - и се отказва от службата. В онези години тази жертва се оценяваше много високо и струваше много скъпо на брат Георги. Този пример струва скъпо на всички

С брат Георги аз лично много малко съм общувала. Айтоския край аз посетих много късно, защото моето място в Школата бе да бъда на Изгрева и близо до Учителя. До този момент брат Георги за мен беше само един добър брат. Но когато дойдох в тази мъничка обител, наречена „Градината", когато влезнах в горницата на тази малка къщичка, аз почувствувах присъствието на Святия Дух. Това състояние на Святия Дух аз го познавах още през времето на търновските събори, когато в горницата на Учителя, Учителят допускаше братята по десет човека да влизат и да правят колективна молитва пред една маса, на която бяха положени скрижалите на Бялото Братство, а на стената беше окачена голяма цветна пентаграма. Учителят тук бе свалил Святия Дух и ние, в Негово присъствие, и на Святия Дух принасяхме своите молитви. Това състояние аз го познавам и от стаичката на Изгрева, където живееше Учителят. Бях изпълнена с благоговение и се изправих пред брат Георги и казах: „Аз долових в този дом и в това място нещо много хубаво. Позволи ми, брат, да ти целуна ръката. "

Брат Георги бе ръководител на братството в Айтоския край. Аз ще кажа: Той бе бащата на Айтоския край. Кого не е излекувал? Кого не е подкрепял материално? Неизброими са твоите красиви дела, брат Георге! За тях трябва да се напише цяла книга. Приеми нашата благодарност, нашата преданост, нашата любов. Ние се покланяме пред светлата ти памет и твоят живот ще остане винаги в нашите сърца.

Желая всички ученици на Учителя да бъдат като теб.

Март 1962 г.

София

Забележка на Редактора: Това слово е прочетено в Айтос по случай една година от заминаването на Георги Куртев. Девет месеца след това слово бяха освободени двамата братя Борис Николов и Жечо Панайотов от Софийския затвор, на 1 януари 1963г. Вярата бе победила, смъкна веригите на Петра и го извади от затвора на римската империя. Христовият Дух в онези времена и в тази епоха действуваше по един и същ начин, по закона на вярата и раздаде всекиму според неговата вяра. Амин!

Дълга бе твойта житейска пътека,

много стъпала възлезе:

всяко стъпало отделна задача

в трудний ти жизнен път беше.

В бедно семейство роди се,

беден живот заживя:

като търговско ратайче

на богатите чортленска носи вода.

После кат бирник държавен

беше ти честен, добър:

обичаше горе Балкана,

затуй и Балканът обикна пък теб.

Душата ти жадно диреше Бога:

И в храм православен надзърна,

и с масичка духове вика...

Най-после ти срещна Учителя.

Дойде след това и войната,

А в нея раняват, убиват -

ранените после лекуват

да връщат живота в телата.

От войник и бирник финансов

ти стъпа на трето стъпало -

не да убиваш живота,

а кат' фелдшер живота да пазиш.

И фелдшера Куртев Георги

в бялата Школа постъпи:

кат' фелдшер цереше телата,

а в Школата ученик се зовеше.

„Приятел се в нужда познава" -

казва народната мъдрост.

От войната беда по-голяма

друга човек не познава.

Приятел прекрасен намери,

там всред гърма на войната:

„Виж ко!" - брат Боев започна,

„Ето ко!" - брат Куртев отвърна.

Войната се свърши, войник веч не беше,

но ревностен бе ученик:

лекции, беседи, молитви четеше

и песни, и химни пееше подир.

И тез', на които душата бе жадна

твоята ревност съзряха:

за здраве, съвет, за подкрепа

при тебе отвред се тълпяха.

И ти неуморен - словото сееше,

на любимия Учител помагаше:

така брат, наставник, ръководител,

на тези, що търсеха Бога, стана.

И не престана ти да работиш

до края на своя живот:

Градина съборна създаде,

обхождаше села, градове...

В живота си труден и скромен

ти всякога редник си беше,

за първенство и за началство

в душата си ти не ламтеше.

Но ей Бог вест ти изпрати.

Брат Пеньо Киров насън ти каза:

„Хляба до днес аз го раздавах,

от днес веч - раздавай го ти!"

Сънят тълкование получи.

От Изгрева вест долетя:

„Напусни дом и семейство,

духовен живот заживей!"

Напусна ти дом и семейство,

в градината сам заживя:

всеки, кой любеше Бога,

за теб' бе брат, син и баща.

Изчистен и в бели одежди

в молитви звездите те сварваха,

а денем при слънчевий зрак

Словото Божие сееше:

„Олум братя, по братски живейте,

сръдни и недоразумения между ви да няма,

цепнатините помежду си заглаждайте

и Божията благодат върху ви ще бъде.

Мили братя, от мен запомнете:

няма по-велико нещо от това -

Бога да обичаш, на Бога да служиш,

ученик на Бога да си ти. "

И семето в хубава почва попадна,

хубава жетва роди -

будни души тук имаше много,

краят се с братства покри...

Най-после дойде и уречений ден

и Бог призова те Отвъд.

И ти си замина готов и спокоен,

тъй както се тръгва на път.

И прахът ти чист сега лежи под земята,

над него шибои цъфтят.

„А где е паметникът? - някой ще запита,

нали той велик бе човек?"

На любопитния ний ще отговорим:

„Взри се, друже мой ти, в тези дела:

любима на всички градина,

обединени в Бога братства

и обич сърдечна от всички -

ей какъв паметник той сам си дигна. "

Брат Куртев, ти верна преценка

за брат Боев някога даде:

„Ако на земята един ангел има -

това е той - Боев. "

Но брат Боев също верно прецени те:

„Има ли България сал един светец -

това е той — Куртев.

И може ли някой да каже за тебе:

„Брат Куртев е вече починал",

Нима ще почиваш Отвъд?

Не, братко, там ти пак ще работиш,

на Бога ще служиш с любов.

Затуй сега събрани в спомена за теб

ний изпращаме дружно в оня свят

твоето любимо пожелание:

„Учи, люби, напред върви!"

Пенка Краева от гр. Русе 14 февруари 1962 г.

/По случай една година от смъртта на брат Георги Куртев. /

Светилото златно отдавна се скри.

Венера изгрява. Юпитер блести.

Полунощ отмина. Веч три наближава.

Брат Куртев във молитва Богу дух предава.

В този миг последен, тук за първи път

изпращаме пътник за далечен път.

Скръбта натежала в нашите очи,

досега сдържана, бликна във сълзи.

Тази нощ последна отминала бе.

Вече зазори се. Слънцето изгря.

За чудо луната слънцето закри.

Денят помрачи се. Видяхме звезди.

Замлъкна навеки таз блага уста,

дето бе тешила скърбящи сърца.

Събрани край него, потънали в скръб,

днес за сетно сбогом и за сетен път.

" » "

Дигнаха ковчега с останките тленни,

а духът отлитнал в покои нетленни.

Смирено бадеми вейчици поклащат,

скъпия покойник навеки изпращат.

Боровете бдяха безмълвни, студени,

свидетели неми на очи насълзени.

Прощално тополи върхове разклащат,

скъпия брат Куртев навеки изпращат.

Тиха скръб в сърцата на вълни прелива.

Всяка душа близка в песен скръб налива.

Уста ни потрепват в молитвен екстаз,

и шепнат: „О, Велики Боже, грижи се за нас!"

Един живот дълъг, преминал в несгоди

с пример да ни свети, Бог го нам проводи.

На тънещите в мрака, той беше светило,

че здраво държеше духовното кормило.

Честността му грее. Животът му свети.

Пазеше свещено Божиите завети.

Тялото му тленно, може би е прах,

но духът му с нас е и не ни е страх.

Бог ще ни помага, кога сме в беда.

В пътя на доброто, чертаем следа.

Заветът му беше от кратки слова,

които отекват във всяка душа.

Люби, учи, мълчи. Брата си прости

и пътя си напред продължи.

Бъдете вий будни всеки ден и час

само тъй ще може Бог да бди над вас.

Всякога във всичко Любовта търсете,

времето ще дойде и за плодовете.

Един към друг бъдете с преданост верна,

с топлота в душата и любов безмерна.

На Учителя верни. С дела си светете,

на слабите братя опора бъдете.

Деца мои, мили братя и сестри,

във любов живейте със всички души.

Айтос: Първите членове на братството били: Христодор Сапунов, Г. Куртев, Станчо Барабана, Янаки Кавръков и Янко Стоянов, а по-късно влизат: Киро Димитров, Ташо Тумбов, Иван Милевски и синовете му Петко, Слави и Велчо, Крум Илиев, Божил Иванов, Йовчо Иванов, Христо Марков и Георги Иванов с ръководител Г. Куртев. Всички с жените си, които не споменаваме.

С. Карагеоргиево: Петра Г. Манева и синовете й Иван и Еню, Петър Митев, Георги Добрев и по-късно Иван Кибритев и др. /около 18-20 души/.

С. Тополица: Първите са: Димо Джожев, Илия Киряков и Димитър Вълчев, а по-късно баба Драгана и синовете й Петър и Ангел, Панайот Джибирев, Георги Къса Иванов, Димитър Къркеланов, а по-късно Слав Димов, Кинчо Димитров, Иван Г. Коларов, Димитър Иванов /Мичо/ и след 1930 г. Георги Драгнев.

С. Вресово: Колю Киряков, Стоян Лечев, Петър и Станю Костови, Димитър К. Киряков, Янаки Желев, Димитър Костадинов Терзиев и Петър Ст. Лечев.

С. Лясково: Димитър Тенев, Злати..., Бою и др., всички с жените си.

С. Българово: Сава Златев, Гани Костадинов, Лечо..., Ангел... /15-20/.

С. Камено: Тачо Петков, Станко Георгиев,... /15-16/.

С. Габерово: Слави Тодоров, Янко и Васил Карагеоргиеви, Ив. Бойчеви и по - късно Васил Долапчиев, който после се изселва в с. Каблешково, Айтос.

С. Бата: Владимир Калудов, Димитър Вергиев, Андей Калудов, Петър...

С. Горица: Вълко Михалев, Велико Киров, Михаил, Горан и Ангел Вълкови, всички с жените и децата си, Донка Кирова, Колю Великов, Дядо Митю, Еленка Дойнова, Димитрина Апостолова, Мала Желева и др.

С. Оризаре: Иван, Петър и Гено Черневи, Атанаска... и др.

С. Брястовец: Паскал Стефанов и Киряк Овчаров с жените си /1923 - 24/

С. Страцин: Недялка Василева, Ирина Пейкова, Гина Апостолова, а към 1938 г. Злати Янев, Георги Андреев, Здравка Генова, Драгана Стоянова и Деспа Тодорова.

С. Банево: Милю, Христо и Желю Черажийски, Филип Чернев, Михаил Божков и сестрите му Иманка и Гина.

С. Изворище: Черню Калушев, Михаил Сербезов с жените и децата, Нанка Драгнева и Илия Чернев.

С. Просеник: Радка Христова Янчева и Мара Вълканова, а след 1930 г. Иванка и Лифтер Христови и на Иванка братовата й жена Йорданка.

С. Ябълчево: Иван Кънев, а по-късно и синовете му Георги и Антон.

1. Георги Куртев- от1910до 1958год.

2. Велчо Ив. Милевски- 2. 07. 1958 до 19. 01. 1976 год.

3. Добри Ганев Кънев - от 1976 до 02. 05. 1978 год.

4. Вълко Пенев - от 4. 05. 1978 до 1983 год.

5. Марко Христов - от 1983 до 16. 04. 1995 год.

6. Андон Кънев - от 16. 04. 1995 досега.

Още през 1913 г. брат Куртев се запознал с Димо Джожев, Илия Киряков и Димитър Вълчев от село Кавак-махле, сега Тополица. Все потова време се запознава и с Владимир Калудов и Димитър Вергиев от село Бата, Михаил Вълков от Орман, сега Горица, Черню Калушев от с. Изворище, в чиито села по-късно се образуват първите групи на Бялото Братство. В село Вресово: Колю Киряков, Стоян Лечев и Коста Демирев, а след 1916 г. - Петър Костов и Станю Костов, Димитър К. Киряков, Димитър Костадинов, Яни Желев, Вълю Станчев и Петър Ст. Лечев, Митю Костадинов Терзиев. Докато първите хора в Горица били: Дядо Вълко и синовете му Михаил и Горан, Велико Киров, а от жените -Еленка Дойнова, Еленка М. Вълкова и Димитрина Апостолова.

В село Камено: Тачо Петков, Станко Георгиев и около 15-20 души със семействата си.

В Уруменикьой, сега Българово: Сава Златев, Гани Костадинов и др.

В Аптързак - Лясково: Димитър Тенев, Тоню Атанасов, Злати Желязков, Учков, Бою Грудев и др.

В Пещерско: Баба Василка, акушерката, Стоян...

В Булчино, сега Карагеоргиево: Петра Г. Манева и синовете й Иван и Еню Г. Маневи, Петър Митев, Иван Кибритев, почти всички са били в групите заедно с жените и децата си.

В Бурунжик, сега Просеник, също е имало група от няколко души.

В Кавак-махле -Тополица е имало най-голяма група от 20-30 души, чиито имена няма да споменаваме сега.

Когато брат Куртев почувствал, че вече е много близо краят на неговия земен път, събрал близките си и казал следните прощални слова: „Мои мили братя и сестри, аз си отивам, но и вие ще дойдете след мен. Погрижете се за себе си навреме, като служите на Бога и на Неговото дело с любов, радост и мир. Довиждане по пътя на любовта. "

„ В дома на Отца моего много жилища има. "

„Няма по-сладко, по-мило, по-велико, по-силно от Любовта!"

Последното му желание било брат Петър Камбуров от Пловдив да дойде на Братската градина и когато изнасят тленните му останки от къщи, да изсвири „Идилията" на Учителя, което било и направено.

Случаят бил следният: Когато Учителят бил в Айтос през 1920 г., изсвирил му Идилията и му казал: „С тази музика ангелите поемат праведника и го водят към Бога. Затова, когато Бог те повика, с тази музика да тръгнеш с ангелите. "

Когато останали 3-4 дни до събитието, което се очаквало, казал на зетя си Добри да му приготвят всичко, което е нужно за неговото изпращане, като даже поискал да види и житото. Искал да се увери, че всичко е готово. Всичко било изпълнено както той искал.

Когато лентата на неговия жизнен път, богат с опитности, свършила, брат Куртев хванал с едната си ръка ръката на Добри, а с другата - ръката на дъщеря си Донка, подържал ги малко, помолил да отворят малкото прозорче за въздух и казал последната си молитва: „Господи, в Твоите ръце предавам духа си, приеми душата ми. " Щом като изрекъл тези думи, главата му клюмнала и духът се отделил от тленното му тяло, за да се пресели във вечността.

Онова, което правело впечатление при боледуването на брат Куртев било, че той през цялото време бил в пълно съзнание, както когато е бил здрав. Само от време на време се излъчвал и е разговарял с невидими посетители на непознат език. След като те си заминели, се обръщал към присъстващите и ги запитвал нещо или им отговарял на зададени въпроси.

Когато бил положен в ковчега, лицето му си било възвърнало предишната свежест, сякаш бил заспал.

Това се случи на 14 февруари 1961 г. в 2 часа и 45 минути. В същия ден в 9 часа и 30 минути имаше пълно слънчево затъмнение, т. е. земята, слънцето и луната бяха на една линия и луната хвърляше сянка върху земята. Автомобилите в него ден и час, които се движеха по Карнобатското шосе, се движеха със запалени фарове, за да осветяват пътя си.

На края на нашето повествование за живота на Г. Куртев ще споменем и това, че всеки човек има два портрета, два образа или две лица. Единият образ е видимият. Другият образ е вътрешният, който е невидим.

Физическият образ на Георги Куртев:

Той беше среден на ръст, ни слаб, ни пълен. Коса - оредяла и побеляла. Темето - почти голо. Очи по големина средни. Цвят на очите - син. Поглед на очите - будни, наблюдателни, проницателни. Овал на лицето -леко продълговат. Тен на кожата - светъл. Погледът, излизащ от очите бе мек, топъл, галещ. Нос правилен, с добре развити ноздри. Ушите - добре оформени. Мустаци увиснали. Ръце малки, но красиви - израз на неговата голяма справедливост.

Духовният образ на Георги Куртев:

Този образ бе много интересен. Той изразяваше благородство, търпение и великодушие. Брат Георги Куртев дълго наблюдаваше и проучаваше нещата, преди да реши да предприеме нещо, но след като веднъж проучаването е свършило, той пристъпваше към действие като следваше неотстъпно поставената цел. Брат Куртев бе умен, тактичен и предвидлив. Добър общественик.. Знаеше как да работи с големи групи хора. Той умееше да печели душите, без да проповядва. Неговото влияние бе не толкова в словото му, колкото в личния пример и жертвоготовност. Той не притежаваше голямо образование, но имаше природна интелигентност, която заместваше недостига на образование. Неговият почерк и ръкопис бе много четлив и особено красив - по онези години се изучаваше краснопис и писарите трябваше да го владеят и прилагат. А той ред години беше селски писар и секретар-бирник. Не обичаше многото говорене, не държеше беседи, нито изнасяше сказки, а водеше само назидателни разговори, като на никого не налагаше идейните си убеждения. Оставаше хората свободни. Казваше често: „Който човек е гладен или жаден, сам ще потърси хляба или водата. " Бореше се с трудностите на живота и ги побеждаваше с работа, търпение и постоянство, без да се оплаква. Той винаги бе желан събеседник, защото говореше само за онова, от което отсрещната страна се интересуваше. По някой път той подхващаше някоя весела история като постепенно минаваше от веселото към сериозното или обратното, според случая. Или, с други думи казано, всякога намираше общ език, според равнището на събеседника си. Такъв беше брат Куртев - с чувство на достойнство, без да е горд. Това са малки скици, нарисувани от негов съвременник, нямащи амбицията да опишат напълно неговия духовен образ. В този край селяните го именуваха „Бай Георги", обръщение, което напълно подхождаше както на селяните, така и за брат Георги Куртев, като влагаха съвсем друг смисъл в това обръщение. А именно - баща, бащице. А това бе тяхното най-голямо признание към него.

Всяка работа най-добре се свършва, когато човек сам си я върши - това го знаят всички. Но когато работата е голяма, на човек му се налага да има помощници. В първите години Айтоското братство получи един голям подем за работа и като един от най-добрите помощници се яви брат Божил Иванов от Айтос. Той беше дясната ръка на Георги Куртев. Беше скромен, трудолюбив и ревностен в делото брат. Божил Иванов произхождаше от бедно семейство. Били са три деца — двама братя и една сестра. Той, Божил, е бил най-големият, роден през 1880 или 1881 г. Никой не знаеше точно годината на рождението му. Сестра му, Василка Иванова, е онази сестра, която отиде в дома на Петко и Гина Гумнерови на ул. „Опълченска" 66 в София, в помощ на семейството им и която се грижеше за ежедневния бит на Учителя, който пребиваваше в този дом до 1927 г., а от 1928 г. до 1944 г. - на Изгрева. Василка придружаваше всички онези, които трябваше да се грижат за бита, обходата и домакинството на къщата, обитавана от Учителя. Василка е тази, която подари наследственото място, за да се направи братската градина в Айтос. Между личности и исторически събития има връзка. Тук тази връзка се осъществяваше в Айтос от брат Божил, а в София - от сестра му Василка. Брат Божил е бил иминиджия в града, от която професия прехранвал семейството си. Жена му се е казвала Станка. Имали са две деца: Любка, родена през 1921 г. и Божанка - през 1923 г. Божил Иванов се е поминал през 1923 г., преди да се роди второто му дете, а 40 дена след раждането на Божанка се поминала майката и двете деца остават кръгли сираци. Бебето Божанка, е било гледано известно време от семейството на брат Георги Куртев, докато се намерят осиновители. Любка е била веднага осиновена от семейството на Илия Габровски от гр. Айтос. Интересното е, че детето Любка, още преди да бъде осиновено от семейство Габровски, се е обръщало към сестра Габровска с думата „мамо". Тогава всички смятали, че детето е малко и казва „мамо" на всяка добра леличка. Но след като се развиха тези драматични събития със заминаването на Божил и на Станка, оставили двама сираци, невръстни деца, и след като те бяха осиновени, тогава всички признаха, че детето Любка си е казвало нещата много точно и много вярно. Какви връзки и какви взаимоотношения, непонятни за нас, възрастните, а понятни за едно малко тригодишно дете, което много точно е определило и намерило само втората си майка.

Когато се устройвала братската градина през 1922 -1923 г., брат Божил Иванов, след като вижда, че градината има нужда от работници, заключил работилницата, дал няколко стотинки за геврек на детето и казал на жена си: „Станке, пари нямам да ти дам, ето защо, ако искаш, ела на градината да готвиш на майсторите и ще се храниш. Там имаме нужда от готвач. " Станка отишла на градината с него и така се увеличила работната ръка с още двама души. Там двамата работеха всеотдайно. Брат Божил е изпълнявал длъжността на нещатен куриер при брат Георги Куртев. Щом станело нужда да се занесе някое писмо до ръководителите на братствата по селата на айтоска околия, брат Куртев, след като написвал писмото, отивал при Божил в работилницата му и само го поглеждал. Последният веднага снемал работната си престилка, обличал си сакото, вземал писмото и тръгвал да изпълни поръчението, точно тъй, както войникът отива да изпълни възложената му задача. Той твърде често не е имал време дори да се обади на семейството си, пътувал е пеш. Бил е беден, не е имал нито кон, нито магаре. Брат Божил из целия път пеел духовни песни или четял Псалми. Той е единственият човек, който не е мерел разстоянието от село до село с километри, а с броя на прочетените псалми: 10, 20, 50 или повече. Онези псалми, които не е знаел, четял ги пешком и така станало, че научил всички псалми наизуст. Пътува брат Божил до някое село, носи в джоба си писмото на брат Куртев до ръководителя на братството в същото село, а устните му произнасят псалмите на Давида. Подава той писмото, връчва писмото и си тръгва. Но във въздуха остават прочетените псалми, които той оставя в посетеното село. Тези Псалми са четени от Давида, а сега от брат Божил, но това са псалми, родени от Христовия Дух. А Христос е от вчера, Той живее днес и пребъдва в утрешния ден, обхващаш цели епохи.

По време на Европейската война, когато чул тревожното биене на камбаните през 1915 г., брат Божил разбрал, че ще има мобилизация. Ето защо оставил работата си и от една волска кожа скроил и ушил чанта за Библията. Когато постъпил в пехотната рота и бил на боевата линия, кожената чанта с Библията му била неразделен другар. Щом като спирали някъде за почивка, той отварял Библията и четял. Когато командирът забелязал, че носи чанта с Библия, го запитал: „Божил Иванов, ти пак четеш тази Библия. Остави я. Тук не е църква, а е фронт!" - „Господин капитан, моля ви, оставете ми я, тя ми е най-добрият другар. Аз с нея се разговарям. Без нея не мога. " Ротният командир повече не го закачал, защото знаел, че всякога, когато имало нужда за разузнаване, той пръв се явявал като доброволец и не се страхувал от смъртта. Бил много смел. Затова всички го уважавали и обичали.

Веднъж били в поход. През нощта валял дъжд и нищо не се виждало. Техният взвод се откъснал от ротата и се загубил, останали без храна. Премалели от глад, каталясали от умора, спрели до една поляна да си отпочинат и легнали, без да знаят какво да правят. Другите поделения раздавали храна на своите войници, но на тях нямало кой да им даде. Тогава брат Божил веднага изчезнал, без някой да го види и след няколко часа се завърнал с няколко шепи овес, който изпросил от другите части, сварил го и раздал на другарите си по една чашка да хапнат и да пият сока на овеса, за да залъжат стомасите си. Всички се чудели с него, откъде намира тия сили, че не се уморявал. Чудили се на неговата желязна устойчивост.

Веднъж, по време на едно сражение, той минал на предна позиция и започнал да наблюдава откъде неприятелят ги обстрелва със снаряди. Командирът му заповядал да залегне, за да не го улучи някой куршум. Тогава Божил отговорил: „Г- н капитан, всеки куршум си има своя задача. И аз си имам своя задача. " Всички го гледали, а той с едната ръка придържал кожената чанта с Библията, а с другата придържал към очите си бинокъла на командира и докладвал местоположението на огневите точки на противника, откъдето те били обстрелвани. Наоколо свистели куршуми, защото всеки куршум си имал своя задача и предназначение. А задачата на брат Божил Иванов е била да носи през гърба си кожената чанта с Библията и да чете псалмите - рожба на Христовия Дух през вековете.

Войната завършила и всички, на които било съдено да останат живи, се завърнали, както и брат Божил, защото имал още работа, която го чакала.

След построяването на сградата, в което взема дейно участие, брат Божил се поминал след кратко боледуване. Вероятно той беше си свършил своята работа на земята - онази работа, за която бе дошъл.

А войниците, с които бяха воювали на фронта, и които бяха негови съселяни, се чудеха, цъкаха с език и казваха: „Божил бе винаги на предна позиция, що куршуми минаха покрай него и никой не го улучи, а сега тук, насред село, да си замине за три дена. Чудо видяно и чудо невиждано. " За случая имаше много обяснения, но човешкият път не се определя по човешки усмотрения. Човек предполага, Бог разполага.

Брат Георги Куртев няколко десетилетия непрекъснато споменаваше с най- добри думи за брат Божил: „Не е имало случай, казваше брат Г. Куртев, да възложа работа на брат Божил и да не я приеме и изпълни с желание. Ето защо казвам за него, че ми беше като втора дясна ръка. Никой преди него и никой след него не е бил тъй всецяло отдаден на великото Дело на Учителя, Делото на Христа, както бе брат Божил. "

Тази оценка за брат Божил се разказваше при особени случаи с голямо смирение и с голямо почитание към живота и саможертвата на един ученик. От 1923 г. до 1962 г. не минаваше година, в която да не се спомене няколко пъти от брат Г. Куртев няколко похвални слова за брат Божил Иванов. Той завършваше с думите: „Мир и светлина на душата му!"

Любимата песен на брат Божил Иванов е била песента „Към Сион". Това е братски марш от така наречените братски песни, създавани по текст на ученици и идеи на Учителя. Няма по-хубав завършек за живота на брат Божил, освен стиховете на песента „Към Сион".

КЪМ СИОН

С крилата на орела,

Сионе наш любим,

стремително към тебе

Ний дружно днес летим

Смъртта ни веч не плаши.

В нас Дух живее свят.

Еднакво нас ни радва

и тоз, и онзи свят.

Плътта ще победиме

със смелост в подвиг нов.

Сърцата ще стопиме

с Христовата любов.

Сияй, святи Сионе,

ний бързо веч летим.

На Бога скоро в тебе

в дух ще се поклоним.

Днес, когато описваме живота на заминалите приятели, ние, останалите живи сънаследници от времето на Школата на Учителя и от времето на брат Куртев, можем също тъй да кажем за онзи закон, който обема Христовата Любов на земята. А този закон гласи:

„На Бога скоро в тебе

В дух ще се поклоним!"

Ний казваме: „Амин, тъй да бъде!"

Брат Георги Куртев си беше изработил свой собствен модел и метод за работа. Един път в годината той обхождаше и обикаляше селата, за да се срещне с приятелите и да им окаже помощ според техните нужди. Може би той много добре си спомняше обиколките на Учителя през първите години 1910 -1914 г. в Айтос и знаеше много добре какво означава личната връзка с приятелите. Неговата професия на медицински фелдшер много му е помагала да създава връзки с хората. По онези години малко бяха лекарите, които работеха по селата. А Георги Куртев пътуваше от село на село, пренощуваше в къщите на приятелите, преглеждаше и лекуваше твърде често напълно безплатно, а на крайно бедните дори е купувал и плащал лекарствата. Онзи, който веднъж е бил лекуван от него, завинаги става негов приятел, а по-късно и съмишленик в идеите. Този метод за работа наглед е много прост, но същевременно и много сложен и недостъпен за мнозина. Трябва да бъдеш образец на някаква идея, за да може да спечелиш доверието на обкръжаващите. На онези, които са имали някакви недоразумения в семействата си, той е помагал да разрешат кармичните си взаимоотношения и е укрепявал вярата им в Бога нагледно, като разрешавал техния проблем. Такива случаи има много. И те могат да бъдат описани от неговите съвременници.

Брат Куртев не изнасяше пламенни речи, не държеше сказки или беседи, за да възбуди интерес у населението. Той работеше по съвсем друг метод - строго индивидуално. За него хората бяха души, които се нуждаят подобно на цветята от почистване, прекопаване, поливане или торене. Той постъпваше специфично към всяка душа, не работеше по шаблон. Всички знаят и признават, че той се ползваше с особена почит, уважение и любов от хората, които го познаваха. На какво се дължеше това обаяние? Трудно е да се отговори. Той никога не казваше нещо, което няма да направи. Думи и дела, слово и живот се сливаха в едно. Ето защо каквото той кажеше, се слушаше и изпълняваше. Съмишлениците в негово лице виждаха един от учениците на Учителя. Дори нещо повече, те виждаха в него един от образите на Учителя. Така че те го поздравяваха с целуване на ръка, така, както поздравяваха Учителя. Това не бе идолопоклонство. Възприемаха го, че по този начин правеха обет за изпълнение Волята на Бога. Така го възприемаха. За вас това ще бъде чудно и непонятно. Други биха казали: "Нали Всемировият Учител е на Изгрева. И ако трябва някому да се целува ръка -това е на Всемировия Учител. " Тези въпроси са уместни. Но отговорът се намираше в онези приятели от селата, които бяха съмишленици по идеи на брат Георги Куртев и на Учителя, и на Бялото Братство и те бяха се докоснали до идеите на Учителя чрез брат Георги Куртев. Затова те целуваха ръка и търсеха общение с тези идеи и целуваха десницата на оногова, който ги бе въвел в това учение. За нас, съвременниците на брат Георги Куртев, това бе естествено и никому не правеше впечатление. Правеше впечатление на онези приятели, които ни идваха на гости от Изгрева и наблюдаваха с какво страхопочитание те се докосваха до десницата на брат Георги Куртев. Имаше различни коментари и различни обяснения, но за вас най-доброто обяснение ще намерите в някои от онези снимки, запечатали образите на Георги Куртев и на онези, които му целуват ръка. Наоколо стояха изправени в чинно почитание останалите и чакаха своя ред. Там ще намерите обяснението на този феномен. Изводът е ваш. А нашият извод бе направен по времето на брат Георги Куртев с целуване на десницата му. Неговият безупречен личен живот беше огледало за нас, по-малките. Той се отличаваше с голяма точност и изпълнителност на своите обещания и задължения. Ще припомним, че при един разговор с братя и сестри на Изгрева в София, Учителят казал, че ако имал десет души като брат Георги Куртев, много работа би свършил. Тази оценка помогна на онези приятели на Изгрева, които се съблазняваха в това, че ние целуваме ръка на брат Георги Куртев. Това е аналогично на думите на великия Архимед, който казвал: „Дайте ми опорна точка и аз ще повдигна земята." Брат Куртев бе една такава опорна точка за Учителя, за да проникне Учението в глъбините на живота в Айтоския край. Ако учениците са опорна точка, кой ще бъде лостът, за който Архимед говори? Този мощен лост, с който може да се повдигне земята и стария свят в главите на човеците, това са идеите на Учителя на Бялото Братство. Брат Георги Куртев бе една от онези опорни точки на Учителя през време на Школата на Бялото Братство.

Веднъж група офицери от съседното военно поделение посетили градината. Тогава един от тези с нисък чин запитал брат Куртев: „Ти, дядо, вярваш ли в Бога?"

- „Да, вярвам" - му отговорил брат Куртев. - „Ти виждал ли си Бога, че вярваш?" - „Виждал съм го. " - „Как си го видял? Аз мога ли да го видя?" - „И ти можеш, " - казал брат Куртев — ако живееш както аз живея. Няма да пушиш, няма да пиеш, нито да ядеш месо. Ще живееш съгласно петтях основни принципа: Любов, Мъдрост, Истина, Правда и Добродетел. Всяка сутрин ще ставаш рано да се молиш и да посрещаш слънцето. " - „Мъчна работа, старче. " - „Да, мъчна е, но не е невъзможна. " - „Сега мога ли и аз да ви задам един въпрос?" - „Може, разбира се" - отговорил старшината.

- „За колко години от низш офицер се стига до чин генерал?" - „Иска се много време и много работа. " - „Също така е вярно, че с един обикновен живот на хапване и пийване не може да се служи на Бога, нито да го познаеш. "

Невидими са пътищата Господни, защото Дух Господен ги определя. Видими са пътищата на човеците, които служат на Бога, защото добрите им дела говорят за това.

Веднъж един капитан от трудовите войски посетил Братската градина със своя кабриолет, който оставил долу при чешмата. Отишъл той при брат Куртев и почнали разговор, който продължил няколко часа. Запитал какво е отношението на Новото учение към войската и войната. Брат Куртев му говорел на неговия език, като му казал, че ние не сме против войската и войната. Че щом бъдем нападнати, ще се отбраняваме. Даже имаме случаи, когато наши хора са спасявали полкови знамена, като му било посочено име, място и дата /Минчо Сотиров - полкови командир/.

Разговорът бил приключен. Брат Куртев тръгнал да го изпрати до превозното средство. Когато капитанът турил крак на стъпалото на кабриолета, сякаш бил забравил най-важното, запитал: „Бай Георге, като имате такова хубаво учение и сте такива добри хора, колко души сте в България?" - „Ние не знаем колко сме, понеже нямаме списък, но аз ще ви кажа как да ни познавате. " - „Да" - казал капитанът. - „И така може. " - „Нашето учение се основава на пет принципа. Те са следните: Първият принцип е Любовта. Който прилага този принцип, винаги е готов да се жертва за доброто на другите. Срещнеш ли такъв човек, да знаеш, че е от нашите. Вторият принцип е Мъдростта. Който си служи с него, обича знанието, разбира законите на живота и всичко върши с разбиране - срещнете ли такъв човек, да знаете, че е от нашите. Третият принцип е Справедливостта. Който си служи с този принцип, не допуска неправда в живота си, винаги е справедлив към всички - от нашите е. Четвъртият принцип е Истината. Всеки човек, който обича истината и не лъже нито себе си, нито другите, който почита всички и им дава свобода - от нашите е. Петият принцип е Добродетелта. Всеки, който прави добро на другите, без да очаква отплата - от нашите е. Всеки, който прилага горните принципи, където и да се намира, било в учреждение, в кооперативното стопанство на село, в казарма или където и да било, ще знаете, че е от нашите. А който няма тези качества и не прилага тези принципи, и между нас да е, не е от нашите. Ето така ще ни разпознавате. Това е ключът. " - „Умен си, старче. Много ти благодаря за хубавия разговор. "

Когато капитанът потеглил за града, слънцето ги поздравило със сетния си лъч и се закрило зад далечния хоризонт.

През есента на 1960 г., Ганчо Генчев от София посетил Братската градина на гр. Айтос, за да се види със старшия брат Георги Куртев, който вече беше болен и бе на легло. Като влязъл при брат Куртев, поздравил го с обичайния поздрав при такива посещения с думите: „Няма Любов като Божията Любов!" /Н. Л. К. Б. Л. / Този поздрав е една окултна формула, която е дадена от Учителя и тя трябва да се произнася стоешком с вдигната дясна ръка и с длан, насочена към лицето, което поздравяваме. Брат Куртев се изправил на леглото и оттам изговорил отговора на тази формула: „Само Божията Любов е, която носи пълния живот!" /С. Б. Л. Н. П. Ж. /

След като произнесъл тази формула, брат Куртев му казал следното:

„Като брат не те приемам.

Като враг ти прощавам.

Като гост те приемам. "

След кратък разговор, брат Куртев го изпратил в кухнята на закуска. В трапезарията него ден имало много братя и сестри. Ганчо Генчев споделил своите впечатления от брат Куртев с присъстващите, като им казал думите, с които брат Куртев го посрещнал. Всички стояли изумени от едно такова разрешение на гостуването му. След това Ганчо казал: „По-кратко, по-ясно, по-точно от това, което днес чух от брат Куртев, досега не бях чувал. Пословична откровеност", заключил той разказа си.

Този случай го разказваше години наред Иринка Слави Тодорова, дъщеря на Слави Тодоров. Същият, който се грижи за братската градина години наред и с когото брат Георги Куртев съжителства със заедно семейството му при искрено уважение и хармонично отношение.

През месец май 1958 г., след няколко последователни настинки и най-вече вследствие на голямо напрежение в работата, брат Методи Шишков почувствал силно изтощение. Наложило му се да вземе 7 дни отпуск по болест, но въпреки това положението му не се подобрило. Взел допълнително отпуск, но и това не помогнало.

Не намирайки изход за подобрение на здравето си, на 24 май отишъл на Братската градина в Айтос, при брат Георги Куртев. След като му обяснил естеството на страданието си, брат Куртев влязъл в молитвената стая, където останал около един час. След това му посочил кои пасажи от Светото Писание да чете, препрочита и размишлява върху тях.

Престоял на Братската градина четири дни, като през това време прекарал в молитвено настроение и при пълен покой, тъй като през тези дни на градината нямало други посетители. През същите дни с брат Куртев имал няколко събеседвания, които му подействали благотворно. Въпреки това, докато бил на градината, положението му не могло да се подобри. У него било залегнало дълбоко убеждението, че при това състояние на крайно изтощение на силите му, те не биха могли да се възстановят за по-малко от два-три месеца. Отпускът му бил към своя край, ето защо той трябвало да се прибере един-два дни по-рано. На тръгване бай Георги му казал: „Бъди абсолютно сигурен, че след изтичането на отпуска, ще постъпиш на работа. " Това му се струвало невероятно, но той имал силна вяра в неговите изключителни възможности и тази вяра му дала голям импулс. „Действително, само след три дни от моето завръщане в Бургас, почнах работа, като след всеки изминат ден чувствах как силите ми се възвръщат. След около две седмици окончателно стъпих на краката си и у мене заблика такава енергия, която ми позволи да работя до времето на пенсионирането ми. За този сюблимен момент си спомням преизпълнен с благодарност към Всевишния, към нашия любим Учител и неговите предани ученици, един от най-достойните между които беше незабравимия и любим на всички брат Георги Куртев" - разказваше Методи Шишков.

Майка ми се помина през 1944 г. Няколко години след това баща ми се връщал от Главната улица, където ходил по работа, и минавал все по един и същи път. Но този ден, воден от един вътрешен глас, изменил обичайния си път и минал по друг, край къщата на една бедна вдовица и няколко дребни деца. Бедността била постоянна гостенка в този дом, поради което и дворът бил без ограда. Когато баща ни минавал по улицата, чул че децата плачат за хляб на майка си, а тя, сиротата, казвала: „Отгде да ви взема? Вие нали знаете че нямаме... " Баща ми веднага решава, че определеното за подаване трябва да се занесе там, а не другаде.

Баща ми си идва и ни казва, че е намерил най-подходящото място. Аз взех софрата, а баща ми бохчата с хляба и отидохме в този дом. Когато пристигнахме, майката я нямаше, бе отишла в махалата да търси малко хляб за децата. Ние оставихме всичко и си излязохме. Няколко часа след това бедната жена дойде да ни донесе софрата и бохчата. Баща ми, като я видя, я пита: „Чии са тия неща, гдето ти носиш?" - „Ваши са, бай Георге, ваши са. Друг човек такова нещо не може да направи" - каза тя и ги остави, и си отиде, абсолютно уверена, че не други, а ние сме я посетили. Представете си каква ще да е била радостта на ония гладни дечица и на оная бедна майка, които са ожидали за залък хляб, а след нашето излизане вече имало много работи за ядене и то не само за един ден, освен всичко и няколко бели хляба.

Наскоро след това баща ми сънува покойната ми майка, която му казала: „Георги, все съм получавала това, което ми пращаш и съм се радвала, но като тази радост - последната, друг път не съм имала. "

Когато нашите заминали близки се нуждаят от нещо, те ни насочват към ония места, където трябва да направим нашата жертва. Радостта, която изпитват тия, на които сме дали нещо, е дарът, който те получават.

„Беше есен, тъжна есен. Пожълтелите листа се стелеха по земята. Всичко бе тъжно. Тъжно бе и в нашия дом, защото баща ни беше тежко болен и ние се безпокояхме за неговия живот. Страдаше от колики в стомаха. Той вече втора година, откак бе преминал на по-краен режим на хранене, който режим изключваше яйца, мляко, сирене, кашкавал и масло. За мазнина употребяваше само шарлан (нерафинирано олио - слънчоглед).

Един неделен ден преди обяд дойдоха приятелите му от Бургас: Зурков, Пренеров, Щерев, Сотиров и Паскалев, които научили за болестта, както и за режима му на хранене и решили да го посетят групово. Още като дойдоха, внесоха една струя на бодрост, която като пролетен лъч стопли сърцата ни. Самото им групово идване бе един акт на внимание към баща ни. Те му казаха тъй: „Брат Георги, ние сме изпратени от Божията любов и ти носим нещо за хапване, каквото Любовта ни научи и те молим от любов да го приемеш и да си хапнеш. Това е нужно за твоето здраве, което ние искаме да се възстанови по-скоро. " Тогава баща ми им отговори: „Братя, щом вие от любов ми предлагате, то и аз от любов ще почна да го употребявам, за да засвидетелствам любовта си към вас. " Приятелите му бяха донесли сирене, кашкавал и др., които той отдавна не употребяваше. За едно скоро време здравето му се възвърна и той стана от леглото като вече никога не премина към такъв краен режим на хранене. Случката бе станала през една от предишните години, след което баща ни живя още много години и се помина на деветдесет и една година -14 февруари 1961 г. "

Брат Георги, за когото става дума по-горе, бе възприел от Учителя между многото други правила за живот още и това: Да не се смесват храните. Ако човек иска разнообразие, то може да се постигне, като на всяко ядене се яде различна храна, но да не се смесват.

Веднъж, при една негова среща с Учителя, последният му казал: „Искаш ли да имаш бистра мисъл, пий само чиста вода. " По отношение на питиетата брат Куртев бе преминал на краен режим, като бе изключил от употреба не само алкохолните питиета, но даже боза и газирани напитки. Само чиста бистра вода. „Ето най-хубавото питие", казваше той.

Здравият стомах изисква: подбор на храните, добро дъвкане и умерено ядене. Добре е да се дава почивка на стомаха поне веднъж седмично.

Крайностите вредят. В това се убедихме. Убеди се и брат Куртев и пое с благодарност храната от братята, поднесена с любов.

„Веднъж отидох в град Бургас и излязох край морския бряг да се поразходя. Седнах на една скамейка и съм се загледал в морската шир. Погледнах настрани и видях, че към мене идва селянин, облечен празнично с нови дрехи и бели навуща, и цървули, и с калпак на главата. „Добър ден, дядо, " - ми каза той. - „Какво правиш?" - „Наблюдавам морето и му се радвам" - му казах аз. - „Не! Ти само наблюдаваш, а едни черни човечета излизат от морето, а ти ги гониш, като ги косиш с дясната си ръка и те бягат и се крият в морето. "

Този селянин бе видял нещо, което другите не виждаха. А когато прочетохме какво бе казал Учителят за Черно море, направо се слисахме. Според Учителя Черно море преставлява клоаката на Европа, която чрез река Дунав всички астрални нечистотии се изливат в Черно море. И че всички черни духове се препращат по река Дунав в Черно море, откъдето има канали, чрез които се препращат в дъното и от там - в ада. Ето какво прочетохме за ада. И ето какво бе видял онзи селянин.

Веднъж един от приятелите причинил на брат Куртев една голяма неприятност, за която брат Куртев му простил. Минало известно време, след което друг наш приятел се научил за случката и отива на братската градина при бай Георги и го пита: „Бай Георги, вярно ли е че този брат ти причинил голяма щета, а ти си му простил?" - „Вярно е. простих му. " - „Бай Георги, ако аз бях на твое място, в никакъв случай нямаше да му простя. Щях да го направя на бъзе и коприва, че да ме помни. " - „Да, олум - казал бай Георги - и аз, ако бях на твое място, тъй щях да направя. Но нека всеки бъде на мястото си. "

(1 октомври 1960 г. Бр. Градина. По разказа на Г. Куртев. )