valiamaria

32. ПЛЕННИЦИТЕ ОТ ВОЙНАТА Запитах Учителя за Гошо и за близките му, за майка му. Гошо бе Георги Добрев, съпруг на сестра ми , който беше военнопленник някъде в Германия. "Да има вяра! Зависи от нея. Може да е в плен. Има хора, които по години не се връщат. И за там трябват хора. Те са делегации. Войната е едно изправително средство. По закон. Каквото е казал Христос, то става. Жертвуването и сега съществува. Ако те, хората, бяха направили това доброволно... Хората се разочароват. Хората искат отведнъж да свършат много работи. Ти искаш да родиш 3 ябълки. Една ще е. Едно наказание трябва да е изправително, а не наказателно."

31. УВОЛНЕНИЕ И НАЗНАЧЕНИЕ Учителят беше при изворчето под върбата. Запита ме: "Ваканцията се продължава. Ходите ли в село?" "Да." "Какво има там?" "Кмета и секретаря се уволняват." "Е, това хубаво! Сега вий ще бъдете добре." "Не съм получила назначение." "Ще получите. Вие ще бъдете добре." (29 септември 1944 г.)

30. РАЗГОВОР ЗА СКЪРБИТЕ И РАДОСТТА Понеделник, 4 август 1944 г. Срещам Учителя и го запитвам: "Много ме оскърбяват, какво да правя?" "На оскърблението ще му кажеш: "Радвам се, че ме намираш дете. Радвам се, че съм едно разумно дете. Искам да бъда едно разумно дете. А защо е така? Винаги след една радост идва една скръб. Винаги. То е закон. Когато дойде радостта, запази половината радост. Половината радост отива за скръбта." "Войната ще се свърши за добрите хора. Ти си като един богаташ, милионер, който всичко е загубил. И сега се чуди, защо животът му е такъв, защо не му върви. За светията нещата са така: за него скръбта е само миг. Един човек носи в джоба си злато. По едно време той бръква в джоба си - празен! Скръб. В следния миг той усеща отново златото в джоба си. Той не го е загубил - радост. За обикновения човек скръбта трае дълго. Той не разбира, че нищо не е загубил." Неделя. "Учителю, защо не можах да работя през ваканцията. Защо не можах да видя времето си? Времето ми отиде във всекидневни грижи. Изтече неусетно и никаква работа не свърших." Учителят: "Колкото мравунякът е по-голям, толкова повече сламки има. Толкова повече са мравките. Мравките изяждат времето." Разбрах, че бяхме мравки от човешкия порядък.

29. ПОСВЕЩЕНИЕТО Мърчаево, август 1944 г. Среща с Учителя. Той ми говори: „На широкия планински връх слънцето изгря. Върхове, де снегове на покой остават. Долини, където извори на работа отиват. Върхове, където снегове покривала образуват. Долини, където извори избликват. Извори с изобилни чаши вода. Учителю, когато изгрееш, всички ни да огрееш. Който люби, никога не губи. Който не люби, всякога губи. Този, който обича, пръв се ползува от любовта. И всички, които обича, и те се ползват. Като слънцето: щом изгрее, огрява всичко. Не гледа, дали заслужава, или не. Любовта всичко чисти, всичко разтопява. Ти си дошла да си поправиш погрешките - чрез поезията."

28. МАЙКАТА Пристигнах в Мърчаево на връх Великден. Дошла съм да прекарам първия ден заедно с Учителя и братството. А за втория ден съм с намерение да пътувам за село Боденещ при мама. Разговарям с Учителя. "Аз ще остана тук първия ден, на Великден, а после на следващия ден искам да отида при майка си на село да я видя. Ама пак не знам, хем искам да бъда при майка си, хем при Вас". "Е, Вие къде искате да бъдете?" "При майка си." "Е, тогава ще бъдете при майка си." Първият ден на Великден премина неусетно, между многото гости, дошли в Мърчаево и да видят Учителя. Дойде втория ден на Великден, но кой знае защо аз не заминах за София. На следващия дойдоха от София приятели и съобщиха, че е имало бомбардировка над София и е станала голямата бомбардировка по същата линия на влака, по която щях да пътувам. Тогава разбрах, че аз наистина бях останала в Мърчаево, така както бях си начертала плана, да бъда на втория ден на Великден при майка си. Учителят беше тук и баща, и майка.

27. ОРЕХЧЕТО Отидох в Мърчаево, където беше се настанило Братството с Учителя след голямата бомбардировка над София на 10 януари 1944 г. Около Учителя виждам група от гости. Учителят им дава пресни орехи, току-що обрулени от големите орехови дървета в двора на Темелко. Дойде ред, дава и на мене. Аз не го поемам добре и орехът се търкулна на земята. Не беше никак добре това за мене, защото това е знак, че аз изпускам благословението, което ми се дава чрез ръката на Учителя. Той ме погледна. Не означаваше този поглед за мене нищо хубаво. Аз се смутих и върху мене падна една мъгла от скръб. Време е да тръгна за София и оттам за село. Не помня какво е било и как съм схванала недоволството на Учителя от мене след като аз изпуснах ореха. Той затвори вратата на стаята си, прибра се вътре, след което аз трябваше да си тръгна за София. Аз не можах да направя това. Скръб, скръб. Как ще дочакам деня, когато отново ще се намеря тук. Как ще се прекара това време на село. Правя къси разходки из двора на Темелко и все не мога да се успокоя и да си тръгна оттам. И ето Учителят слиза по стълбите от верандата на къщата, върви, гледа към мене и с едно движение на ръката си към постройката накъдето се бе насочил ми каза: "Да видим, рекох, как работят майсторите. Да видим какво са направили майсторите". Разположен, усмихнат, Той е пълен с Любов към мен. Разбрах добре, че до Него е дошла моята скръб и моята изповед. "Как ще дочакам тоя ден, когато отново ще Го видя." Изведнъж скръбта, която ме бе обвила като мъгла се разсея и отново изгря слънцето в моята душа.

26. ПАНЕВРИТМИЯТА На Изгрева имаше една голяма поляна. На поляната по средата имаше един стълб с една крушка. Там имаше скамейки за музикантите, които седяха и свиреха. Учителят е при музикантите, а на страни от Него група братя и сестри упражняват упражнението "Пентаграма" от Паневритмията. Той ги наблюдаваше. По едно време Учителят стана да покаже как трябва да се правят кръговете, по какъв начин да се правят, както и движението на ръцете. После музикантите засвириха, групата заигра упражненията и стигнаха до онова място, на което Учителят им показа как правилно да го играят. Те го изиграха така както бе им го показал. Учителят се обърна към мене. Аз стоях до Него и не взимах участие в играта. "Тези движения, рекох, са хубави за децата." Аз изпитах едно засрамване в себе си: Че нали аз не мога да ги правя. Аз мога да си служа само с едната ръка. Как ще ги покажа на децата? Учителят се обръща към мен и пак същото каза: "Тези движения са хубави за децата". Изпитвам същото свиване на сърцето в мен. Скръб, стеснение голямо. Учителят за трети път се обръща: "Тези движения са хубави за децата" Запомних ги, записах ги и ги предавам на вас. Вие ще направите онова, което аз не можах. Вие, следващите поколения.

25. ПОЕТИ НА СЛЪНЦЕТО В салона съм на Изгрева след беседа. Заедно с другите съм около Учителя и държа в ръцете си една току-що излезнала книга "Антология". Учителят ме запитва: "Какво е това що държиш?" "Стихотворения на български поети, Учителю." "Прочетете нещо!" Предварително си бях отбелязала няколко стихотворения, които най-много ми харесаха. Прочетох две от тях. След прочитането, самата аз останах недоволна, защото видях лицето на Учителя, което беше строго. Вече сама не харесвах тези стихотворения. А преди ми харесваха. Бях смутена и не знаех какво да правя. Не зная защо е трябвало след това да се кача горе в стаята при Него, но като слизахме по стълбите заедно, Го запитах за тази поезия. "Това са поети на нощта." "Ами те какви трябва да бъдат?" "Поети на слънцето. Ти нали наблюдаваш изгрева на слънцето? Както изгрява слънцето на земята, така трябва да изгрява тази поезия в душите на хората и в онези, които я четат. Тогава тя е поезия на слънцето, защото носи живот. А това, което сега прочете от книгата, това е поезия на нощта. Тогава хората заспиват и чрез съня си отиват да пребивават в друг свят." Разбрах, че трябва да се стремя към поезията, която се носеше и идваше чрез изгревите на слънцето. Веднъж Учителят ми каза: "Слънцето носи живот за земята и за хората. Слънцето е символ на Духът. Поезията е творение на Духът." Ето така нещата станаха разбрани за мене.

24. БИРНИЦИТЕ Пред салона сме на Изгрева заедно с Пенка Краева. Лятно време, хубаво време. Намираме се пред Учителя и разговаряме. Изведнъж Пенка заговори пред Него за мене. "Тя пак държи перото!" Учителят поде разговор: "Тя може да примирява думите. Да ги нарежда думите така, че да ги примирява и с това да помага на другите. Само на себе си не може да помогне. Като онази врачка от Варна. Познава какво ще се случи на другите, само на себе си не могла да познае, че разбойниците ще дойдат и ще я оберат. Дошли и обрали парите, които спечелила при своето врачуване. А после се чуди защо са я обрали. Ами това не са разбойници, това са бирниците на Господа. Нали Господ е казал: "Даром сте получили и даром давайте!" А тя даром получила дарба, врачува и чрез дарбата си взима пари. Гледа Господ, че ще направи по-големи прегрешения и изпраща своите бирници, за да я оберат. Вместо да благодари на Господа, че разбойниците са я отървали от по-голяма беда, то тя плаче, че са й обрали парите. Ето какво означават човешките работи". С мене беше станало същото. Аз имах недъг с една ръка. Бяха ме обрали. Но в мен течеше струйката на една поезия, идваща от един незнаен извор.

23. ДЕЦА НА ИЗГРЕВА Петровден е. Денят на Учителя. Взимам със себе си моята племенничка Райка. "Хайде, Райке, да вземем бисквитки и да поднесем на Учителя!" Отиваме и купуваме пет бисквити. Излизаме навънка. А Райка ме пита: "Защо пет, лельо. Нека да са седем, дванайсет, ще си хапне човекът". Връщаме се в магазина и взимаме още. Отидохме на Изгрева, изкачваме дървената стълба, чукаме на вратата, Учителят отваря и Райка поднася бисквитите. Учителят ги поема с двете си ръце и я погалва по главата. По време на бомбардировките, в една неделя отиваме при Учителя с другата ми племенничка Санка, която бе на пет години. Санка Му целува ръка и докато устницата е на ръката Му, то очите й са вдигнати нагоре към лицето Му. Бузичките й са пламнали от вълнение. След това тя веднага заговори: "Отрязаха ми косите леля Ганка и леля Здравка. Премахнаха ми плитките, една само остана, ето тук". И тя посочи, струва ми се, някъде към врата. А пък другата ми племенничка Санка изтича и каза: "Боли я ръката, боли я ръката". Тя дойде до мене и посочва на Учителя дясната ми ръка. Учителят ме поглежда. Усмихнат е. Даде на децата по една бонбона. А когато бяхме на последните стъпала, Санка запя песента "Изгрява слънцето". А когато Санка беше на около две години, бях я завела при Учителя и Той тогава каза: "Тя е на сърцето дете. Чиста храна". Беше съборен ден през 1938 г. и бяха дошли и чужденци. С мене е и племенницата Райка. Играем гимнастика и след това Паневритмия. Райка за първи път влизаше в колелото на Паневритмията. По едно време гледам, че Учителят я наблюдава. "Райке, Учителят те гледа." И наистина, когато отидохме да Му целунем ръка, Той каза: "Рекох, детето много хубаво играе Паневритмия". Все около същата възраст Той каза за нея веднъж на стълбите горе: "Тя да свири!" Друг път аз бях Му казала: "Учителю, ами тя много обича да рисува". А Той допълни: "Че тя може да стане художничка". Все нещо, като малки семенца бяха посадени в тях. Много приятели си водеха децата при Учителя. Минаха десетки години след това, те израснаха, станаха възрастни хора и понякога виждахме да пораства и да излиза на яве от тях в живота им някое хубаво цвете, което ухаеше на красота и живот. Тогава знаех, че е поникнало някое от семенцата, посети от Учителя в душите на онези деца, които приятелите водеха при Него.

22. УЧИТЕЛКА НА СЕЛО Бях назначена за учителка в село Безден. На другия ден ще заминавам. Учителят е в салона и свири на пианото. Като приближих към Него, Той спусна капака на пианото. "Учителю, посвирете още, защото аз скоро няма да мога да Ви чуя. Заминавам утре на село като учителка." А сестра Василка, която беше до Него се почуди. "Че къде заминаваш утре?" Аз таман исках да произнеса името на селото, но Учителят ме изпревари: "Рекох, тя отива на запад да дава концерти на село." "Че какви концерти, когато аз не мога да свиря, защото имам недъг на едната си ръка." "Е, ще учиш децата на четмо и писмо, ще ги учиш на песни и ще им даваш по малко от идеите, които ги има в Словото на Господа. По-хубав концерт от това има ли?" Заминах на село. Като учителка в село Безден сънувам, че Учителят ми е дал една стомничка да я напълня с вода. Стомничката е малка, а отвън е охлузена и изпочукана. Аз съм я напълнила и Му я занасям. Учителят беше около салона, а около Него братя и сестри. Аз разбутвам групата и Му подавам стомничката. Но в себе си не усещам свещен трепет. Казвам си, че какво пък толкова съм направила да донеса една малка стомничка с вода. Учителят спря върху мене един дълъг, радостен поглед. Каза ми: "Вода се носи за жадните. Словото ми е за ожаднелите души. Само за тях." Така разбрах, че с моята малка стомничка в това малко село можех и аз да свърша някаква работа за Господа.

21. ТЪНКАТА СТРУЙКА Учителят беше дал задача за "десятъка" на ученика, т.е. 10% от годишния си доход трябва да внесеш за делото на Господа. Тогава десятъка се използваше за отпечатване беседите на Учителя. Той беше дал и друга задача, за "левчето", като всеки ден ученика трябваше да отделя по едно левче, да ги пуща в една касичка със специални формули и събраните пари ги донасяше на събора през август и ги връчваха на Учителя. Срещу тези пари приносителя получаваше томчета беседи, напечатани и чакащи да бъдат купени от някого. Един път и аз реших като другите да внеса нещо в общата каса. Мислих и накрая отделих 150 лв. и ги завих в една тънка книжка. Тогава това бяха малко пари, а аз бях без работа. Като ги дадох на Учителя, казвам: "Малко е, Учителю". А Той промълви: "Толкова ти пуска чешмичката. Тъничка ти е струйката. Или не си отворила кранчето на чешмичката, за да изтича по-дебела струя вода, или водата ти е малко, която изтича от извора. Някъде се е подпушила. Трябва да се отпуши. Помисли, къде си се запушила. И от там почни да разчистваш себе си, за да потече в тебе вода от големия извор на живота". Аз се отдалечих и почнах да мисля. Досега още мисля и не знам как да отпуша задръстения си извор в мене.

20. РАЗБИРАНЕ Една сутрин се изчаквам по стълбата, която води към Горницата на Учителя. Почуках и влезнах в стаята. Намирам се при Учителя. Там беше и Теофана Савова. Държах в ръката си томчето "Пътят на ученика", а това бяха съборни беседи от 1927 г. Казвам: "Учителю, много хубави неща има тук". Той ме изглежда от горе до долу. "Тези неща ще се разберат в бъдеще." "Вярно е, Учителю, аз бях ги чела по-рано, но сега мисля, че ги разбирам по-добре." "Рекох, ще ги разберат хората в бъдеще, след 1000 години." Занемях. След това отново прелистих томчето. Там Учителят говореше за живота на старо-заветния човек, за новозаветния човек, за праведния човек и за живота на ученика от Школата на Бялото Братство. Това бяха епохи от живота на човечеството. Разбрах тогава, че пътят на ученика се отнася за епохата, която трябва да дойде, тази на шестата раса, за която говореше Учителят. За тях Словото на Учителя ще бъде храна. За нас днес, Словото на Учителя се изразява само в отпечатани томчета. И кой колкото може, може да се ползва от тях. И само толкоз.

19. РАЗДАВАНЕ Един път през една екскурзия на Витоша съм се отделила с Райка Дечева настрани да си приказваме. По онова време аз бях без работа. Оплаквам се: "Мъчно ми е, че не съм на работа, за да купувам на мама каквото й се поиска". По това време майка ми ме хранеше и все ми натякваше, че се мотая и си губя дните без работа. Както бяхме поседнали, ставаме след това и отиваме при Учителя. Около Него се събрала една група. Като гледа един брат, Той казва: "Интересни са хората. Искат да имат много пари, за да дават на другите. Че ти като дадеш на човека 1000 лева, той ще ти поиска 2000. Вместо пари живот им давайте. Живот". Ние се спогледахме с приятелката ми и аз разбрах как трябва да разреша този въпрос.

18. КОЛЕДА Беше Коледа по време на бомбардировките. Аз се приготвих да отида в село Симеоново при Учителя. Огъвам добре опечената дюля, отделям бисквитите, които съм опекла и казвам на моята племенничка: "Сани, искаш ли да дадеш на Учителя от твоите бисквити?" "Да", казва тя. Донася ги и отброява. Може би бяха 9, може би 12. Майка ми беше там. Права при вратата, тя каза засмяна и някак сънливо: "И аз ще дам от моите бисквити на Учителя". Донесе и отброи 9 или 12. Сложих всичко в чиста книжка и после в чантата и тръгнах. Снегът беше дълбок. Запомних това пътуване по шосето. Когато изваждах крака си, за да пристъпя напред, другия крак се забиваше по-дълбоко в снега. Вървя, никой няма по шосето. Вятърът грабваше сняг от едно място и го трупаше на друго. Безкрайност. По едно време ми се струваше, че е невъзможно да продължа. Спирам, гледам назад, гледам напред. Безкраен снежен път. Да продължа напред трябва да стана героиня. Да се върна назад - смисъл няма. И пак напред. Изваждам крака си от снега, другия се забива по-дълбоко. И него изваждам. В едно е спасението, да вървя. А да се върна или да остана на едно място, това е гибел за мен. Накрая пристигам до пътя, който води до Учителя. Поемам го. Ето едно момченце ме посреща и ме упътва към къщата, гдето е Учителя. То върви напред, а аз се мъкна отзад. Виждам го, извърнало глава към мен, а по лицето му нещо като смях. "Защо се смееш, момче?" "Но аз не се смея." От студеното време и от вятъра то прави тия гримаси, а аз мисля, че то ми се смее. Ето къде е къщата! Вътре братя и сестри седят. Поднасям на Учителя дюлката и поднасям бисквитите. Стенографката Савка поема дюлката и казва: "Топличка е, Учителю!" Учителят взима и си хапва от нея. А бисквитите Савка ги слага в раницата. Но Той казва: "Защо ги слагаш в раницата? Дай ги на всички!" Савка раздава на всички по една, а на Учителя слага в една чинийка една купчинка. Учителят посяга и си взема една бисквитка разположен и усмихнат. Говори ни. А сърцето ми се топи в гърдите. Като гледам как бисквитките една по една хрупкат между зъбите Му. А в самото начало на пристигането ми Учителят отряза едно парче от кекса, който беше пред Него и ми го подаде. Следващото парче беше за момчето, което ме доведе. На следващия ден сестра Теодора ми каза: "Всички опитахме от твоята дюлка, която донесе. Учителят ни я раздаде на резенчета". Беше Коледа с Учителя.

17. БОМБАРДИРОВКИТЕ НАД СОФИЯ Бяха започнали бомбардировките над София. Обикновено излизахме на екскурзия до малката горичка над Симеоново и там прекарвахме деня. Седнали сме на обед и аз предлагам на Учителя глава лук червен. Той си отряза половината. И после с моето ножче си режеше от червения лук и си ядеше. Питам Го, какво ли съдържа лука, за да ни го препоръчва: "Лукът е музикален. Тънката ципица на лука е тъпана на оркестъра. Лукът е за разпасани хора". Друг път Катя Грива беше направила и носеше чеснов хайвер, от който ми намаза по филийките хляб. А в капачето на кутийката тя сложи от хайвера и ме прати да го занеса на Учителя. Той обядваше на камък при самата горичка. Като ме видя с Мария Тодорова, каза: "Браво, Димитринке!" А Учителят както ядеше вдигна поглед към мене и каза ми нещо с този поглед. Но то не може да се предаде с думи. Може би: "Хубаво, точно на време". Късно след обед тръгвахме обратно за София. Понякога Учителят оставаше да преспи в една стая в една селска къща, която братята бяха наели за пренощуване.

16. УРОЦИ ПО ОНАГЛЕДЯВАНЕ НА ВИТОША Слизаме от Витоша. Може би това ми беше първата екскурзия с Учителя. На сипеите горе усещам едно особено треперене на клетките на краката ми, между коленете ми и стъпалата. Като че ли всяка клетка преднамерено трепереше. Всеки момент очаквах краката ми да рухнат и аз да падна. Усещането беше така особено и силно, че аз извиках към сестра си, която ме придружаваше: "Да видиш как ми треперят краката". В този момент се обръщам и виждам Учителя до мене. Аз даже се зарадвах, че съм извикала. Виждам Го, Той да движи погледа си от коленете ми до долната част на крака. Така направи няколко пъти. И в същия момент треперенето престана. Учителят тръгна надолу по пътеката със своята позната нам походка. Пристъпваше леко и плавно. При друга екскурзия слизаме от Витоша и вече сме на шосето. Братята, които бяха закарали Учителя с кола до Симеоново, бяха уговорили с шофьора, за да Го върне обратно в града. Колата чака, аз съм със Стоянка Илиева. Учителят се качва в колата и се усмихва. Вдига ръка за поздрав и казва: "Жал ми е, че ви оставям сами тук". А Стоянка се провиква: "Велик баща, който води своите деца, хубави и грозни, добри и лоши и винаги ги оставя да вървят по правите пътища Божии". Ние току-що бяхме слезли по кривите пътеки на Витоша долу на шосето. Този път вече водеше за София и ние пеша се прибрахме на Изгрева. Веднъж на Витоша Учителят ни показа как трябва човек да си обува обувките. Там е брат Неделчо Попов. Той слуша, а Учителят му показва коя обувка на кой крак трябва да се обуе. После обяснява как трябва да се връзват връзките на обувките. Говори, обяснява защо и накрая показва. Неделчо клати глава, значи е разбрал и запомнил всичко. А тогава Маргарита Мечева му поднесе букетче от диви набрани ягодки. На следващия ден виждам на Изгрева, че Неделчо търчи, закъснял е, бърза ли бърза. Поглеждам към обувките му. Той ги бе нахлузил без да ги върже. Профуча покрай мен. Вечерта ме среща и каза, че него ден си загубил времето и никаква работа не бе свършил в града. Казвам му: "Вчера на Витоша Учителят ти обясняваше как се обуват обувки и как се връзват връзки. Сутринта ти тичаше за работа разпасан и развързан. Е, как ще вържеш времето си тогава, когато не си си научил урока за обуване на обувките и за връзване на връзките". Неделчо стои, мига и се почесва там, където не го сърби. После се смеем двамата.

15. ЗАГУБЕНИТЕ ДОКУМЕНТИ Не знам как и защо си бях загубила всичките документи, с които можех да бъда назначена за учителка. Търся ги дни наред и накрая, няма ги. Няма как, трябва да търся помощ. Един ден съм при Учителя. "Учителю, ами аз нямам нито един документ! Никъде не мога да се назнача за учителка." "Ще си поправите погрешката!" Изглежда ме строго и затвори вратата. Нямаше как, отидох си и тръгнах от място на място да изваждам необходимите ми документи. Приготвих ги, подадох ги в училищната инспекция и зачаках. Колкото време употребих за изваждане на необходимите документи, които бях загубила, толкова време чаках за назначение. Накрая ме назначиха за учителка в село Безден. Минаха месеци, през ваканцията идвам си от Безден. Отивам на Изгрева. "Учителю, казват, че съм се много променила, изглеждала съм добре." Учителят ме поглежда, усмихва се, мога да кажа, че като че ли сияе и накрая ми рече: "Е, да. Обмяната, която е станала между децата и вас." Учителят направи едно движение с ръката си, което означаваше преливането от едната в другата страна и обратно. Нагледно разбрах какво значи обмяна на енергии.

14. МЯСТОТО МИ ЗА СЛЕДВАНЕ В УНИВЕРСИТЕТА След 9 септември 1944 г., когато Учителят беше в Мърчаево отивам при Него и Му съобщавам, че съм получила хубав документ от училищната инспекция с много похвали и добри оценки за моята работа и с него мога да се назнача където искам. Попитах го как да постъпя с този документ. "Е, сега вие може да имате място където обичате!" "Къде, Учителю?" "Където обичате." Аз мислих, че Учителят ми говори за учителско място в някое хубаво село и близко до София, за да мога да посещавам Изгрева, поне всяка неделя, когато имаше две беседи и се играеше Паневритмия на поляната. По-късно аз разбрах, че Той ми загатва за място за следване в университета. По това време аз работех като учителка в село Филиповци. То беше село на 5-6 км. от София, където всеки ден пътувах пеша. През късната есен беше кал, локви и вода, а през зимата едно заледено пространство, през което едвам се придвижвах. Нямаше как, трябваше да го изтърпя. Нали за това място чаках три месеца и ме назначиха на връх Нова година. А учителското място означаваше заплата всеки месец, което е нещо много важно в онези гладни години. Изтърпях зимата заради великото търпение на Учителя. Мина зимата, мина пролетта, дойде лятото, когато посетите ниви изкласяваха. Аз продължавах да минавам този път пеша. Но обстановката беше вече друга, настроението ми беше повдигнато и особено хубаво бе пътуването ми през слънчевите дни. Тогава си казах: "Е, мъчих се през зимата, но сега ще благувам на хубавата природа. Какво да искам повече?" И тогава в мене дойде един вътрешен отговор: Как какво, С този хубав документ ще се запишеш да следваш в университета! Останах изненадана, но запомних всичко. Намерих документа, подадох го заедно с други документи и ме приеха да следвам в университета. А бях на 45 години. Така с този документ влезнах в университета, завърших го и продължих да учителствам, но вече като учителка с висше образование.

13. НАЗНАЧЕНИЕТО МИ ЗА УЧИТЕЛКА Беше месец ноември, след първата сутрешна беседа. Учителят е на балкона пред стаята си. Аз съм под балкона, вдигам глава и леко се провиквам: "Учителю, какво става с моето назначение за учителка?" "Вашето назначение, рекох, ще е през декември." "Как през декември, Учителю, когато аз всеки ден го чакам?" "Ех, през декември, за Нова година." Дойде декември, преполови се и вече дойде края на годината. След 27.ХII. отидох в училищната инспекция. На вратата имаше списък за назначенията. И моето име беше там. Датата на заповедта беше 27.ХII. След Нова година заех мястото си в село филиповци като учителка в местното училище.

12. ПОЕЗИЯТА Беше Великден. Изгревът е изпъстрен с белота и усмихнати лица на братя и сестри. Паневритмията е приключила и около Учителя са се събрали братя и сестри да Му целуват ръка. Аз съм също там на полянката, чакам реда си, но съм малко назад. Поглеждам към небето. Виждам облак във вид на особена фигура. Необикновена фигура. Същество ли беше? Отдалечих се, взех молива и започнах да пиша. "Като капчица роса". Стиховете слизаха отгоре, от небето, чрез облака, преминаваха през мен и аз написах цяло стихотворение. Когато приключих Учителят се беше прибрал в приемната. Запътвам се натам. Братя и сестри влизат, излизат, поздравяват Го. Приближих се и аз. "Учителю, аз нямам какво да ви поднеса. Но имам това. Написах го сега." И го прочитам в антренцето на приемната. Той го изслуша със спуснати клепачи. Лицето Му придоби чуден израз и накрая каза: "Пазете тези работи, които Ви се дават, те са скъпоценности!" Така аз започнах да събирам онези листове, чрез които се изливаше поезията ми идваща от Невидимия свят.

11. НЕОБИКНОВЕНИЯТ ГОВОР Беше лятна вечер на Изгрева. Късничко е. Аз съм на поляната и съм пълна със скръб и в безпътица в живота ми. Аз съм се затикала до една купа с окосена трева. В гърдите ми непрекъснато излиза едни вик за помощ: "Проговори ми, Учителю, проговори ми!" По едно време чувам стъпки по полянката. Надигам глава и виждам Учителят върви по пътеката и отива до скамейката до беседката. Сяда и мълчи. Как да се приближа до Него? Не смея. Не мърдам. След като чаках 2-3 минути, Учителят стана и си тръгна. Гледам към прозореца на стаята Му. Светлината угасна. Миг след това на небето над мен стана едно особено раздвижване на облаците. Те се раздалечиха и там се появи особено сияние. Разбрах, че след като Учителят ме чака, за да отида при Него и след като аз не отидох при Него от страх, то Той тръгна из небесните простори и замина натам, където Го очакваха други същества, които имаха нужда от Него. Тогава разбрах, че човек трябва да бъде готов не само да чуе външния говор на Учителя, но и да разбира вътрешния говор на Неговото изявяване тук на земята.

10. ТЕЧАЩИЯТ ИЗВОР Беше летен ден и всички на Изгрева се приготовляват за летуване на Рила. Но аз от скоро време бях се цанила на едно място и бях надничарка, бях работничка и не знаех дали имам право на отпуск през лятото. Отивам при Учителя и Му казвам, че искам да отида на Рила. Той ме поглежда: "Да, имате нужда от чист въздух". След това Той тръгна по алеята към чешмичката, спира се пред нея. Поглежда ме. Поглеждам Го и аз. Досещам се, отивам и отварям кранчето на чешмата. Протича струя вода. Учителят се навежда и пие с шепа. След Него пия и аз. Учителят каза: "Да тече!" В това време се приближиха двама младежи. Единият от двамата се наведе да пие от водата. Групата определена за Рила замина. След това замина и втора група. Така се нареди, че там където работех ни дадоха по две седмици отпуск на всички работници, понеже бяха им свършили материалите. Така можах да се кача с третата група на Рила. Тогава разбрах думите на Учителя какво означава "да тече". Като тръгне да тече времето, то тече както отвън, така и вътре у човека. Необходимото време изтече, така както изтече водата от онази чешма на Изгрева, дойде време, пристигна един младеж и ми каза, че има последна група за Рила. Времето бе изтекло на моята надничарска работа, дадоха ни отпуска и аз така се качих на Рила, където братския живот продължаваше с Учителя.

9. ЖЪЛТИТЕ СЛИВИ Летен ден на Изгрева. Жълтите сливи са вече узрели и сестрите ги берат и ги цепят на две, за да ги сушат. Пред трапезарията на столове са наслагани дъски, на които сестри нареждат разцепените за сушене сливи. Учителят е там и наблюдава работата на сестрите. Аз съм до Него и Той поглежда ръката ми и вижда пъпките, които са излезнали върху ръката ми. Запитва ме: "Това от комари ли е?" "Не, Учителю, така излезнаха от само себе си." "Не, тези пъпки са от притеснение." И Учителят посяга с ръка и взема една слива от джобчето на коприненото ми жакетче. Там бях сложила няколко сливи, които ги бях набрала в градината от земята. Учителят изяжда сливата и поставя костилката настрана. Но защо аз не взех костилката и да я запазя, а после и да я посея? Ето една груба грешка. А когато бяхме в градината пред дървото, Учителят каза: "Да има сега едно дете, че да събере тия паднали сливи по земята!" Чух всичко, но нищо не направих. Защо не се наведох, че да ги събера тия сливи? Друга грешка. Когато по-късно разправях това нещо на брат Боян Боев, той ми поясни: "Учителят е искал да каже, че всички хора са деца в едно или друго отношение!" На следващия ден пъпките от ръката ми бяха изчезнали.

8. НЕПОЗНАТАТА ПОСЕТИТЕЛКА Летен ден на Изгрева. След беседа. Опряла съм се на първия прозорец вън от салона. Учителят е на мозайката до чешмата със Зодиака. Имаше чешма със коритце, а пред нея беше направена мозайка и бяха изобразени всички знаци на Зодиака. Цялата чешма беше заобиколена с пейки. Учителят е седнал на пейката, а около Него няколко души. Аз съм по-срамежлива и стоя изправена настрана и слушам. До мене се приближава една жена с побелели коси, 65-70-годишна и пита: "Този ли е брата Дънов?" Посочва с поглед Учителя. "Да, този е. Искате да говорите ли? Идете, идете!" "Но Той е зает." "Нищо, идете!" Жената тръгва натам. Учителят се отделя от групата и се приближава към жената. Свежда глава да я слуша. Казва Му няколко думи, които аз не дочувам, защото съм от страна. Учителят слуша, кима с глава и отговаря. След това жената си тръгва, минава покрай чешмата и си отива. Бе дошла да търси брата Дънов, намери Го, говори с Него и си замина. Тя беше непозната жена за нас. За пръв път я виждахме. Тя си отиде. Тази жена аз никога не я видях да идва повече на Изгрева. Беше дошла да получи нещо от брата Дънов, получи го и си отиде по своята житейска пътека.