lothlorien

72. ПИСМО ДО „РАТНИЦИТЕ НА СВОБОДАТА” (бр. 20, 26.V.1930 г.) (В. „Ратник на свободата”, бр. 20, 26.V.1930 г., София, стр. 2) „Всеки човек е съработник на Природата. Каквато и служба да заема той, колкото и малка да е тя, тя има своето определено място.” „Някои хора живеят в миналото, други - в бъдеще. А само сегашното е важното.” Драги братя, Има една наука, която всички знаем и която все пак винаги трябва да учим - това е науката за живота. Знаем я, защото живеем - но болестите, скърбите, нещастията, смъртта най-после сочи, че в нашето знание има празнини, погрешки, неправилност и оттам - тия резултати. Защото здравето, радостта, дълголетието са резултат, израз на правилния живот. Едно време нашите деди живееха „както Господ дал” - и живееха доста добре. Ний сега искаме да живеем също тъй безгрижни, но условията вече са други. Около нас животът е влязъл в друга фаза и разумният човек трябва да разбере това, както разбира и градинарят кога и как да сее семето. Първото нещо, което трябва да разбере човек, е че здравето е израз на правилен живот; а правилен живот е този, който се води съгласно природните закони, но не механически разбрани, като определени веднъж завинаги, а като изменящи се съответно растенето, еволюирането и промените на самата жива среда, в която се прилагат. Който иска да бъде здрав, най-напред трябва да отдели малко внимание, да помисли за това здраве: ако го има - да го запази; ако го няма - как да го придобие. Това употребено за размисляние време не е изгубено - то ще си донесе обилно лихви в бъдеще. Но ум се иска да разбираш това, което ти се казва, да не мислиш, че ако обръчът е добър за една каца, ще бъде добър за едно дърво, което расте - в кацата той е необходим, а за дървото е една спънка. При това трябва да знаете и друго, което може да ви се види чудно, но е цяла истина, проверена и доказана от съвременната наука: трите четвърти от хранителните вещества тялото взима от въздуха чрез дишанието и само останалата част една четвърт то взима с другата твърда храна, която по състава е тоже като въздуха!... А според най-новите изследвания светлината е дала начало на всичко -от нея е станало всичко, защото и най-малките частички, които ний наричаме материя - те са електричество, а електричеството и светлината имат еднакъв произход - трептенията на етера. Малко ви отвлякохме, но дайте си малко зор, пък попитайте и по-учените си приятели - все някой ще ви каже нещо. А което не разберете - питайте и нас - ще се помъчим да ви обясним. С братски поздрав: Любомир

71. НОВ МИНИСТЕРСКИ КАБИНЕТ (бр. 20, 26.V.1930 г.) (В. „Ратник на свободата”, бр. 20, 26.V.1930 г., София, стр. 1) Нашата политическа история се „осъществи” с нов министерски кабинет: Министър-председател и министър на вътрешните работи – Андрея Ляпчев. Министър на външните работи и вероизповеданията - Ат. Буров. Министър на финансите - проф. Вл. Моллов. Министър на просветата - проф. Ал. Цанков. Министър на търговията, промишлеността и труда - проф. Д. Мищайков. Министър на правосъдието - К. Миланов Министър на железниците, пощите и телеграфите - проф. Петко Стайнов. Министър на земледелието и държавните имоти - Григор Василев. Министър на обществените сгради, благоустройството, пътищата и съобщенията - проф. Г. Данаилов. Министър на войната - генерал-лейтенант Бакърджиев. Господин Ляпчев състави нов Министерски кабинет и се освободи от „военните”. С излизането на г-н Сл. Василев от министерския кабинет, напусна и последният представител на тъй наречените „военни”, т. е. бивши военни, които тъй или иначе биха тъпана преди и след 9 юний, а други събират сега както винаги - парсата. Без тяхното участие не можеше да има 9 юний 1923 г. Следователно не можеше да се освободят и водачите на партиите, които Стамболийски ги смяташе за виновници за катастрофите народни. Военните, по свои разбирания и подкрепени - насърчени от затворените шефове и шефчета, извършиха преврата, т. е. извадиха кестените от огъня, мина опасността, сега на сцената ще излязат „опитните” политически акробати с нови маски, т. е. нови програми. Тази случка е за поука на всички, най-напред за „военните”. С насилие, преврати не се управлява народ и не се спира новото, и че политическите акробати винаги са много слаби пред силните и много силни пред слабите. Правят комплименти, дават обещания и клетва, докато минат моста. Видят ли зор, вината другиму хвърлят и те, чрез своите акробатски фокуси, остават чисти като дева Мария – жънат там, където не са сели. Нека всички привърженици на превратите, късите процедури видят собствената си утрешна съдба. Един от многото.

70. ЧИЯ Е БЪЛГАРИЯ? (бр. 20, 26.V.1930 г.) (В. „Ратникна свободата”, бр. 20, 26.V.1930 г., София, стр. 1) Андро Лулчев Народът ни преживява тежки дни. Една след друга се редят кризи, а утрешният ден е пълен с изненади, може би и робство. Ний сме изправени пред същите дни, каквито преди да паднем под робство. И тогава народът изживяваше безбройни кризи, последица от дългите войни, а водачите му - болярите - водиха помежду си борба и един на други си оспорваха правото на съществуване. Борбите им се засилваха всекидневно, а царят беше много слаб, за да въдвори ред и даде мир и правда, свобода на народа си. Болярите се възползуваха от бездействието и безсилието на царя и се втурнаха кой колкото може злато, земя да грабне, та ако ще с кръвта и костите на хиляди свои братя, и стигнаха дотам, че потърсиха някои от тях чужда намеса отвън, за да си постигнат целта. Останалото се знае... Днес същото преживява народът ни. Днешните боляри - шефовете на партиите - спорят, дебнат, избиват, както нявга. Оспорват си едни на други правата, а всички, с малки изключения, са потънали до гуша, като нявга, в гешефти, кърви... И днес няма една здрава справедлива ръка, за да постави всеки на мястото му. А борбите се изострят, всеки ден се багрят софийските тротоари и родни балкани с алена, скъпа братска кръв и не ще бъде далеч денят, както нявга, така и сега, днешните боляри да извикат чужденци на помощ, за да постигнат желанията си... Чия е България? Кои имат право да говорят от името на народа? Кои трябва да управляват днешна и утрешна България? - Ето въпросите, около които се борят и днеска боляри, и които ще станат, може би, причина за ново робство. България е наша, казват земледелците, защото България е земледелска. България е наша, казват работниците, защото работниците са царе на земята. България е наша, се провикват днешните сговористи боляри, защото народът нам ни даде доверието. Всички други, които говорите от нейно име, сте предатели. България е наша, ще кажат утрешните боляри управници и се гонят, дебнат, избиват едни- други днешните боляри за сметка на този измъчен народ, който има друго разбиране за България, искат болярите, които винаги говорят и действуват от негово име, без обаче той да е съгласен с тях и често истинският народ се пита в недоумение: „Чия е България?...” България не е нито на земледелските боляри, нито на работническите, демократическите, сговористическите боляри и много още исти-боляри. България не е на консерваторите, на старите, на катастрофаджиите, на гешефтарите, нито на тези, които от Народното събрание и министерските кресла отиват в Централния затвор на почивка. България не е на тези, които чрез Вътрешното министерство изнасилват и фалшифицират доверието народно. България не е на тези, които избиват народа си, защо не мислели като тях и не вървят из техните пътища. България не е на разните боляриисти, които чакат да дойдат на власт, за да спестят бели пари за черни дни. България не е на тези, които мамят и избиват народа си. България е неделима, тя принадлежи на цял народ и на всички честни, справедливи, милостиви селяни и граждани, а най-напред тя принадлежи на младото, на живото, идейното - утрешното. Тя принадлежи както на тези, които вярно служат на цял народ и чрез делата са показали това, а не с приказките, красивите, никога неизпълними програми. Чия е днешна България? - Тя е България на старото, лъжата, измамата, насилието, превратите, убийствата, човекът за човека е вълк. Утрешна България е на новото, младото, идейното, на обичта, братството, свободата, юридическо неравенство, социално равенство, бързите реформи, сносен и спокоен живот, човекът за човека – брат. Ний каним всички млади, идейни към новото да съзнаят дните, които са, и които идат да възмъжеят и усилят своята дейност и се подготвят за новото, утрешно градене на нова България и честните да се организират. Свободните да пръскат свободата и новото. Справедливите да съдят справедливо, милостивите да помагат - всички организирани под знамето на Ратниците на Свободата за образуване на онзи политически центрум, опрян на Христовите принципи, който ще бъде справедлив, силен и здрав арбитър между враждующите боляри и ще ги постави на местата им и отърве народа от нови кърви и страдания. Не се ли опомним и пресечем пътя и противопоставим на самозабравилите се боляри, нека бъдем сигурни, че те в спора си чия е България, както някога, така и сега за изпълнение на своите цели ще повикат чужденци отвън за арбитър, да ги помири, а дойдат ли те, както в миналото, останалото се знае какво ще бъде. Продължават ли тези игри на предатели и спасители, тези кризи, безследно изчезвания и вървене по стария път, нека бъдем сигурни - ще дадат и стари резултата - народът ще изтръпне както нявга и сега ще изгуби вяра в цар, управление, всичко добро, и както през 1918 година, така и сега ще извика: „Циганин цар да дойде, но мир, правда, свобода, справедливост да въведе!” Настане ли това безразличие в народната душа, тогава всички спорове между днешните боляри „чия е България?”, всички участъци, бентове, затвори да се спре новото - и затварят, избиват своите противници - са безцелни и болярите, както в миналото, ще прехвърлят границите или ще издигнат чужди знамена над къщите си, ще станат чужди поданици, изженят децата си за чужденци, и пак ще остане да тегли и страда народът. Опомняне трябва от всички! Път на младото, на новото, дейното и работа за утрешна България, а иначе - катастрофи, кризи и робство ни чакат!

69. ЕДНАТА МЯРКА (бр. 20, 26.V.1930 г.) (В. „Ратник на свободата”, бр. 20, 26.V.1930 г., София, стр. 1) „Така будните души се нуждаят от живот, светлина и свобода. Така животът носи щастие; светлината - знание; а истината - свобода. Ние желаем вие да бъдете свободни и озарени с Божията светлина и живот.” Нашият народ винаги е имал своето вътрешно прозрение, което в тежки времена го е ръководило и му е давало път и цел. И винаги, когато той се е оставял да бъде воден от водачи, чужди на неговата среда и бит, той е бил измамван и заплащал своето доверие с големи страдания. Ако един човек, или един народ, има само една мярка за своите и чужди постъпки, независимо от това каква е неговата религия или политическо верую - този човек е добър. Всичко, което създава, е добро - и всичко, което руши - зло. А силен е човек или народ само дотолкова, доколкото е свързан със самата природа, всред която живее; както и растението - докато корените му са в земята. Някога Мойсей учи хората на правдата: - „Око за око и зъб за зъб.” Дойде Христос, Любовта донесе и на хората закон встави: - „Любете Бога с всичкото си сърце, с всичкия си ум, с всичката си душа и с всичката си сила; любете ближния като себе си; любете и враговете си!” Ний се нарекохме християни; всички имаме кръщелни свидетелства и заживяхме: за зъб - челюст къртят сега... С две мерки мерим - едната е за нас; другата - за другите. Необходима е една мярка - което е за нас добро - него да желаем и за другите. Радостта и животът са цел на всички. Само Божествената, вечно справедливата мярка е, която може да донесе щастие на хората, защото резултатът й е винаги истината; истината носи свободата, а свободният само може истински да обича. А казано е, че „Бог е Любов”, и който пребъдва в обичта - за него Царството Божие е дошло на земята.

68. ПИСМО ДО „РАТНИЦИТЕ НА СВОБОДАТА” (бр. 19, 19.V.1930 г.) (В. „Ратник на свободата”, бр. 19, 19.V.1930 г., София, стр. 2) „Необходимо е да се започне с живота. Не може нищо да се постигне, ако не се научим правилно да живеем.” „Докато не се освободим от условията на гъсеницата, не можем да имаме пеперуди.” Драги братя, Новата наука, за която ви споменах, започва с това, което е най-важно, което ний всички имаме, но което не всички еднакво ценим и още по-малцина го разбират - живота. Едно е необходимо да знаете: животът не е наш, нито е само в нас - всичко в света е живо. И животът на всичко му е тъй скъп, както и на всеки човек. И малката буболечка си има своите грижи, които за нея са тъй важни - както е важен и животът и грижите за самия човек. Но има хора, които казват, че не искат вече да живеят. Това не са нормални, нито здрави хора. Ако сиромахът ти говори, че иска да умря - знай: той иска сиромашията и теглото му да умрат; ако болният не иска да оздравее - или не е сериозно болен, или не казва истината. Животът не е твой - и ти сам не си господар на него, нито други човек може да бъде господар на живота ти. Ти трябва само да го проявиш, да го развиеш, да живееш, да отгледаш семената, които си донесъл в душата си - нито да ти отнемат нещо; нито ти да отнемаш от живота на другите. Животът е като една река, велика и силна - ако ти вървиш с нейното течение, със законите на природата - ще имаш всичко, без всякакво усилие, както и най-малката клетка на твоето живо тяло има своята храна и добри условия, щом се намира на мястото си и върши работата, която й е дадена. Но ако тя излезе вън от своето място - винаги се явява нещастието. И тъй, помнете: неразположението показва, че си престъпил някое правило на живата природа, която те заобикаля навсякъде; нещастието сочи, че ти не си се съобразил с нейните разпоредби; болестите – че ти криво си разпределил нейните енергии в своето тяло, че ти си турил някъде повече, отколкото трябва, че ти си злоупотребил с нейните материали. А самата смърт е крайното наказание, което тя е турила за непослушниците, на своенравните деца, които са искали в нейното село да правят свои закони. Но колкото и да е странно, смъртта не е никакъв край, а само един кръстопът, на който се събличат стари дрипи, износени дрехи, неверни понятия, фалшиви философии, ненужни богатства, напразни надежди, суеверия, неверни религии - и се навлиза в нови отношения с природата, в които умните тутакси започват своята работа, а неразумните трябва дълго време да чакат, докато израснат да се ориентират в новите условия на живот. И, съгласно съвременната наука, нищо не може да се унищожи - нищо не може да загине, освен привидно. Затова премахнете страха, вие, на които условията около вас са неблагоприятни. Знайте: животът има свой господар. Той храни врабчетата, ще нахрани и вас. Но и вий трябва да се помъчите да разберете защо сте изпратени на тоя свят, защо живеете, каква е вашата истинска задача в света. А за да разберете това, трябва да бъдете здрави, защото болният прилича на криво стъкло: всичко през него се вижда криво и изопачено - лъжливо. До неделя ще продължим. С братски поздрав: Любомир

67. НОВА БЪЛГАРИЯ ИДЕ! (бр. 19, 19.V.1930 г.) (В. „Ратник на свободата”, бр. 19, 19.V.1930 г., София, стр. 1, 2) Андро Лулчев От дългото съжителство на два индивида те взаимно си повлияват: по-силният налага своето на слабия, простият подражава на учения. Така е и с народите. Нашият народ, благодарение на 500-годишното робство, не можа да прояви дейността си, волята, развие ума и обичта. Турците, които ни управляваха 500 години, оставиха дълбоки бразди в душата на нашия народ. Консервативният дух и „агаля-агаля” да се отнасяме към всичко, е тежко наследство от турците. „Покорна главичка, остра сабя я не сече.” „Кажи му „аго”, да му стане драго”, „с воля всичко мога”, „без воля - в неволя” - са народни мъдрости, които най-красноречиво говорят за онзи несвободен и окован дух на нашите деди и онова влияние, което турците са ни оказали. В живота всичко живо расте - еволюира. Отец Паисий донесе на народа светлина, пробуди С. Раковски, Л. Каравелов, а те - Левски, Ботев, Хаджи Димитър, Ст. Караджа, Каблешков, Бенковки - плеяда борци, в които туптеше сърце пълно, с обич към народа, и самосъзнание, че те не са покорна рая, а свободни волни птици, на които само орлите могат да съперничат из усои и родни балкани. С пълна вяра, непоколебим дух заработиха те за новия строй, за свобода, за братство, нов живот. Новото, посято сред народа от 24-годишния разкалугерен дякон Левски бавно никна в душите на младите, буйните българи. Докато чорбаджиите викаха на агите „евет ефенди”, много скоро се чу гласът на младите: „Не щеме ни богатство, Не щеме ни пари - Искаме свобода, Човешки правдини.” Агите и чорбаджиите се бориха да запазят старото, а младите - да го сринат, да създадат нова България, за която те мечтаеха; за повече свобода, правди, ред, мир и обич. Новото бавно пробиваше път. Консервативният дух на народа, изгубил вяра във всяко добро, не позволяваше възприемание новото, а чорбаджиите и агите не прощаваха на тези „чапкъни”, които приемат новото - борба за повече правда, свобода. Младите, със своята борба и упоритост, в своето дело предизвикаха намесата на Русия и не след много младото победи старото. България получи свобода. Като естествена последица на консервативния дух на народа, за който руските дипломати държаха много добра сметка, дойде първият кабинет на 24.VІ.1879 г. начело Бурмов, Греков, Начев - носители на старото - консервативните идеи и затова този кабинет се нарече консервативен. Всяко време си иска своето и всяка работа - майстора. Консервативният кабинет дойде много добре на консервативния ни още народ, който не можеше да се чувства свободен и ползува от свобода. Довчерашният роб бързо се опомни, особено младите, поискаха дял в уредбата за тази държава, за която те се бориха и страдаха. Младите имаха връзки с народа и минаваха за мъченици народни - народът ги вярваше, следваше. Скоро те разклатиха до основи консервативния кабинети при стеклите се обстоятелства, както става често, светската власт потърси подкрепа на духовната и митрополит Климент застана начело на втория кабинет, но пак консервативен, като консерваторите се надяваха, че митрополит Климент ще може да им продължи и запази живота. Но по силата на историческия, еволюционен път - и живота, младите - носителите на новото - либерализма, взеха връх и въпреки всичко на 26 март 1880 г. новото надживя старото за втори път в нова България. Драган Цанков състави нов кабинет, с нови идеи: либерализъм. Политическият ни живот тръгна по своя естествен път. Това уплаши хората на старото, които изгубиха и малкото доверие, което имаха сред народа, останали без власт, потърсиха подкрепата не на народа, а на интригите, лъжите, измамата, на които младият княз Батемберг, едва що дошъл и незнаещ български, лесно се поддаде. И князът изгони Др. Цанков от власт, повика пак консерваторите на власт. Назначеното консервативно правителство разтури първото Народно събрание, и произведените избори, които дадоха народни представители болшинство на младите. На 26.ІV.1881 е. князът суспендира конституцията. Князът, вместо да се вслуша в гласа на народа и повика на власт либералите, поддава се на интригите на К. Стоилов и др., разтуря и второто обикновено Народно събрание и насрочват избори за второ Велико Народно събрание. Като виждат настроението, че е в полза пак на младите - новото, през тези избори за пръв път в историята на нова България се въведе терорът. Но като видяха, че борците, които излагаха своите гърди и глави с гордост пред турските ятагани и бесилки, не се плашат и сега от терора, Князът поиска от послушните някогашни чибукчии и ибрикчии на турците да му дадат пълномощия за 7 години и на 1 юни 1881 г. в Свищов второто Велико Народно събрание дава пълномощия на княза и с това погребва конституцията. Младите не изгубиха вяра в себе си и продължиха борбата. Князът, който се поддаде на интригите на политическите акробати и се опита по много пътища да спре пътя на живота - плати с трона си. Новото надживя пак старото и зае своето място в нашия политически живот. Остана само лошият пример, даден от онези, които искайки да спрат пътя на живота, си послужиха с терора. Терорът остана като система да се практикува от хората на старото, които, щом загубваха почва под краката си, а времето изисква своето - новото, те прибягваха към терора на помощ. Новите веяния от Европа отдавна бяха прехвърлили границите ни. Дойде и новият княз Фердинанд, който даваше властта в ръцете на този или онзи свой избраник, а не на този, който народът го е посочвал, като водач народен. Често е имало случай политическа партия да има само двама депутати в парламента; но щом е била назначавана на власт партията им - да докарва чрез Вътрешното министерство 180 послушни депутати. Но въпреки терора, хората на новото не са се плашили, а смело са носили новото, което се е приемало по-бавно от народа, но винаги успявало да се наложи. Кога хората на старото забелязаха, че въпреки терора, новото си пробива път, те повикаха на помощ демагогията, лъжата, обещанията, подкупничеството и разпиляване на народните богатства, но и те не бяха в сила да спрат новото, което идеше. Тогава политическите акробати се стреснаха и въведоха политическите убийства на свои политически противници. Народът изгуби вяра в изборите, парламент, и ги бойкотира. Създаде се закон за задължително гласоподаване, но и той много не помогна. Народът търси път, за да излезе от тази безпътица. Той забравя историческия, еволюционния път и живота, който някога извика едни след други на политическата сцена, като започна с консерваторите и стигна до народовластието. Нито султанът, агите, чорбаджиите, терорът, нито демагогията, убийствата, превратите, царете са в сила да спрат новото. То, носено от единици, отначало обхваща душата на народа и се налага над старото. Новото иде и сега. То взе връх в Австрия, Германия, Белгия, Дания, Швеция, Норвегия, то ще залее и България. Християнска България трябва да мине в ръцете на християните, но не по форма, а по съдържание, които да поемат управлението на страната - и да дадат свобода на народа, сносен живот, братско отнасяне към всички, с бързи реформи да донесат новото, което времето и животът го изисква. Да се сринат всички бентове и всички изкуствени препятствия да паднат, вериги, и с помощта на всички честни селяни и граждани да изградим нова свободна България, каквато ни диктува да бъде времето, историческият еволюционен път. Нова утрешна България иде! Народът намери сили да разкъса турски вериги, да се справи с чорбаджиите, агите, терора, демагогията, убийствата, превратите; той ще намери сили да донесе и поеме новото. Тежко и горко на този, който се опита да спре новото, той скъпо ще плати, защото законите на еволюцията са неумолими, неподкупни, те пред нищо не се спират, а всичко пред себе си помитат. Малкото семе, носено в душата на народа от Ратниците на Свободата, никне и ще донесе нова свободна България, за каквато работиха, бориха и умряха Левски, Ботев, Бенковски, Хаджи Димитър и др.

66. БУДНИ ДА БЪДЕМ! (бр. 19, 19.V.1930 г.) (В. „Ратник на свободата”, бр. 19, 19.V.1930 г., София, стр. 1) „Разумният человек живее в тоя и в оня свят едновременно, а глупавият - никъде. Ако вие мислите, чувствувате и действувате право, то е благо най-първо за вас и за вашите приятели и после - за окръжаващите ви.” Силата на банкерина е в неговата каса; на военния - в неговото оръжие; на учения - в неговото знание. Но кога? Когато умеят разумно, на място да ги употребяват. Ако банкеринът пилее парите, военният убива брата си, ученият говори на невежи, които не разбират - това е прахосване на време и труд. А истинската наука е само това, което е потребно за живота - другото е товар. И ако днес има учени, които сами не знаят как да живеят правилно - камили са те, които носят ненужен товар, а не учение. Сами не са щастливи - и на другите път към щастие не знаят да покажат. Напразно жадните протягат ръце към тях - самите те с празни души се реят по света... А според въдицата е и рибата: на големите въдици - големи риби се ловят. Днес хората ламтят за много. Но много дават само тия, които не дават своето. И които вземат, винаги трябва да помнят, че има добро, което е привидно добро, както и има зло, което е привидно зло. Истинското добро е това, което е направено с любов. То винаги съдействува за творчество в живота, носи устрем, широта, благо не само лично на един човек. Светът днес е изправен отново пред изпитания. Кървавите стълкновения между братята-хора - кошмар на недалечно минало, се прозират като възможно близко бъдеще. Агентите на тъмнината, подпомогнати от невежеството на тълпите, подхранват техните долни инстинкти, като ги труфят с красиви думи, за да накарат человеците да направят това, на което и животните се противят: да отидат спокойно на едни касапници... Будните навсякъде трябва да се сплотят, да вдигнат глави мощно и в името на Христовата любов да поискат за своите братя свобода и човещина. Да, повече свобода и човещина са нужни днес! Будни да бъдем!

65. ПИСМО ДО „РАТНИЦИТЕ НА СВОБОДАТА” (бр. 18, 12.V.1930 г.) (В. „Ратник на свободата”, бр. 18, 12.V.1930 г., София, стр. 2) „Человекът - това е красивата мисъл, благородното чувство, разумната воля.” Драги братя, Хората учат сега много непотребни „науки”, но са пропуснали езика и закона на природата и често за пари и корист лъжат, че така изисквала природата, а друг път от незнание мислят неща неверни - за верни. Но както дърветата се познават по плода, дали са киселици или добри - така и законите на природата, когато са верни, са верни за всички при същите условия. Например лозата, да я насади и Иван, и Драган, и Пенчо, все грозде ще му роди, а не трънки - на един може малко повечко, защото по-добре е спазил закона; на други - малко по-малко, но във всеки случай ябълката дава ябълки и крушата - круши. В природните закони адвокати няма. Там всичко става на везни. Ако туряш и прибираш, работиш правилно - везните се накланят към тебе; ако само приказваш и мамиш - хората можеш, но природата - не, както не можеш да накараш глада ти да престане, ако само разправяш на хората, че си ял, а не си турил трохица в устата. Та, като разберете това, как действуват тия закони на живата природа - вие ще знаете и основните принципи на Новото Учение, защото те оттам са взети, събрани и изнесени за общо ползувание. Може отначало да ви се виждат малко различни от старите - но затова са и нови. За да ги опитате, трябва да ги приложите - вий ще имате вече една опитност - а опитността е като ядението: другояче разправя тоя, когато е ял самият той, и другояче тоя, който е гледал и или му разправяли за някое ястие, което той нито помирисал даже. И тъй, аз ви обещах да ви кажа какви са новите пътища за добиване здраве, богатство, сила и власт. Ще ви кажа преди всичко, че това, което ще ви пиша, е опитвано и от мен лично и от много още хора - и винаги резултатите са били положителни - в смисъл - винаги е настъпвало едно подобрение на положението: в едни по-малко, в други повече - според усилията, вярата и стремежа точно да се изпълни това, което природата изисква от нас. Разбира се, вие всички знаете много от това, което ще ви пиша, защото то от хиляди години е практикувано на разни места в света - и сега само наново се възстановява - а има и неща нови наистина, които сега им е дошло времето да се кажат и приложат. И тъй, ний ще започнем с това, което е най-важното, без което няма смисъл нищо друго, без което всичко останало няма отношение - самият ни живот. Но животът ни има смисъл, когато се проявява в пълнота - това е здравето; а здравето се нуждае от знание, любов и свобода, за да се прояви растението, както зърното изисква светлина, топлина и влага, за да забогатее, сиреч от едно зърно да направи клас със стотици зърна. Забогателият само може да прояви своята любов спрямо другите, да добие „власт” - но власт чрез Новото учение, а не днешната партизанска бясна власт, която едва ли е принесла някому добро, защото и тия, които я упражняват, не са много доволни, нито пък тия, които я чувствуват върху си - са много радостни. Ще продължим. С братски поздрав: Любомир.

64. СТАРА ПЕСЕН – „ЗА ВОЙНАТА” (бр. 18, 12.V.1930 г.) (В. „Ратник на свободата”, бр. 18, 12.V.1930 г., София, стр. 2) Една книга е дала повод на запасния генерал Жеков да говори върху важния въпрос за войната. Не пръв път говори той за нея - и, което е още по-важно, в недалечното минало беше - поне повидимуму - едно от лицата, които я дирижираха в качеството си на военен министър отначало, а после главнокомандующ. Но войната сама по себе си е един много сложен комплекс от явления, които съществено се различават и отражават в съзнанията и схващанията на лицата, които вземат участие непосредствено в огъня и тия, които на далечни разстояния по щабове са водили разни преписки и давали заповеди по телефона - и наричат това война. И днес, когато милиони осакатели хора влачат своето жалко съществувание пред очите ни, когато още също тъй пред нас са милиони гробове на най-дейното, на цвета на нациите, труповете на които не са още напълно изгнили в земята - да се смята войната за нещо нормално, и дори да се намира в нея нещо морално - е най-малко един страшен анахронизъм, и то възможен или за тия, които са гледали сраженията само с бинокъл, или за ония, които никога не са ги виждали!... Ний нямаме нищо против убежденията и личните схващания на когото и да е, но смятаме за истински думи самотия, които се живеят, а не само говорят. И ако по делата се измерват доколко тия принципи са съществени и истински; ако „войната се води в името на морални, а не на материални принципи” (както твърди г-н генерал Жеков), и ако това е върховният дълг на всеки гражданин и по неговата лична жертва се измерва съответствието между думите и делата - тогава не е ли странно, че когато хиляди хора падаха и мряха ежедневно по фронта като мухи - той лично лиши това отечество от своето присъствие и знание в най-важното и критическо за народа време, за да отиде да си лекува... ухото във Виена чак... А това, което изнесоха книгите „Защо не победихме” и тая на неговия адютант за живота в Главната квартира (да оставим другото, което се знае или говори настрана!), е било само едно светотатство с живота на хилядите паднали: вечни книжни интриги, караници и разправии от охолни хора, което те смятат и титулуват война... Ако войната се водеше в името на моралния принцип, а не материалните интереси, тогава и най-висшите морални същества биха препоръчали войната. А ний какво виждаме? Този, когото смятали за върховен авторитет по моралните въпроси, който казваше, учеше и умря на кръста, за да докаже, че наистина Той е „Пътят, Истината и Животът”, Този, Когото наричали Господ Христос, съветва и заповядва да се не противим на злото и да обичаме враговете си. Откога смелостта в нас, обикновените хора, да знаем повече от Него, без дори да сме си дали труд да опитаме методите Му, думите Му, за да видим техните резултати - и по тях да съдим? Та войната е най-първобитното и варварско проявление в нашия човешки живот. И още по- срамно за християнска Европа е, че Христовият метод за непротивенето на злото се прилага днес в Индия - от едни... езичници, според нас - но изглежда, че ний говорим само за християнството, а те могат да го живеят. И докогато ний имаме един морал, който ни позволява да се кланяме по църквите, да палим свещи, да признаваме Христа за Бог, върховен закон на морал и живот, а като излезем вън, да знаем повече от Него и да признаем войната като морално и желано средство в отношенията на хората, за същите тия хора, за които Христос каза, че са братя - ний далеч не можем да отидем. Войната - това трябва да се разбере от всички - е зло страшно, кърваво, отвратително; страшен резултат от липса на човещина, като душевна основа в ръководителите на нашия обществен живот от нашето езичество, защото ако ний заедно с името християнство бяхме възприели и същината на християнството - Любовта, ний нямаше да се бием! И докато не приемем човещината като основа на нашия обществен живот, ний ще бъдем нещастни и като хора, и като нация. Никоя война досега не е донесла трайно благоденствие на народите: ако я изгубят, поради загубите, а коя печелят временно - поради разноските и страха, за да запазят заграбеното. Дошло е вече време да се говори Истината на народа. Инак той и сам ще сия проумее – и „водачите” ще станат тогава съвсем излишни... Или трябва да приемем човещината, да станем християни на дело - или тия, които искат война в бъдеще, да бъдат изпращани да я водят лично, ама в окопите - начиная от министрите, дипломатите, депутатите, за да имат възможност да видят непосредствено истинския лик на войната, с всичките й страдания и ужаси, защото ако едно болно ухо може да заведе някого чак във Виена за лек, ужасите на съвременната война, които унищожиха и осакатиха милиони, деморализираха и съсипаха най-ценното в народите - човещината и разума, - може утре да накарат тия въоръжени народи да побягнат и от окопите и да потърсят сметка на тия, които са ги пратили там! Защото човек е роден да живее, работи и се радва, а не да се бие със себеподобния си - това вече и разумните животни не правят! Любомир Лулчев.

63. ТРИ ПОЛОЖЕНИЯ ИМА (бр. 18, 12.V.1930 г.) (В. „Ратник на свободата”, бр. 18, 12.V.1930 г., София, стр. 1) „Три положения има, които човек може да съпостави в живота си: Първото положение е човек да придобива. Второто положение е човек да запази това, което е придобил и третото положение е да развие това, което е придобил. При придобиванието в него има сила да разкрива - той е като един следовател. При запазванието той туря нещата в ред и порядък. А да развива - това е качество само на разумния, на благородния, на възвишения човек. В развитието влиза благото на всички. Благо е само това, което е благо едновременно за всички. Само така може да има развитие.” Тоя народ или човек, който е схванал правилно смисъла на живота, има сполука в дейността си. И когато дойде несполуката, той разбира причините, отстранява ги, ако са му във възможността, или ги проучава по-дълбоко, по-добре, за да може да съобрази постъпките си с тях. И всичките велики хора, и всичките велики народи по това се отличават от другите, че те са имали идеали, стремели са се да постигнат цели, които на обикновените, „нормални” хора са се стрували мечти, илюзии, празни приказки... Някога така част от еврейския народ посрещна Христа: като лъжец; като към Богохулник се отнесоха с Него свещениците и князете - тия водачи, които бяха сами ослепели вече - и не даваха на другите да прогледнат. Исус им носеше един нов закон, защото със стария те се убиваха един други, предателствуваха пред Римляните, правеха въстания и се взаимно изтребваха. Те, водачите народни - които го водеха само всред нещастия, скърби и мъки - видяха, че народът отива с Новото учение и поискаха на всяка цена да се справят с тоя водач на народите към новите пътища. И Той бе разпнат. И сега, който посочи Новото - но новото нанагоре - към общочовешките идеали, а не новото да се разголят до колените, да танцуват негърски танци - той рискува в най-щастливия случай да остане неразбран; в по-малко щастливия случай го чака преследване, че понякога и... да изчезне... Но въпреки всичко това идеалите остават! Годното върви напред, върховете се приближават, зората се зазорява и скоро слънцето на братството и Любовта ще се усмихне на всички будни, които го чакат с истинска радост и непоколебима вяра.

62. ПИСМО ДО „РАТНИЦИТЕ НА СВОБОДАТА” (бр. 17, 5.V.1930 г.) (В. „Ратник на свободата”, бр. 17, 5.V.1930 г., София, стр. 1) „Светът ще се оправи, като мине през големи изпитания, през големи бури. Бурята представлява процес на пречистване.” Драги братя, Миналата неделя ви обещах да ви разкрия как Новата Наука постига някои неща — и казах ви, че за една неделя от вас искам никого да не мразите и за никого лошо да не мислите. Тия, които са изпълнили това, те ще разберат и останалото - а ония, които не са - те ще си мислят, че само приказки им разправям - значи не са още дозрели да разберат, че Истината им се говори. Някога и Христос говори на евреите Истината, но и те, някои само тук-там Го разбраха - другите - важните, големците, Го хванаха и разпънаха, понеже много се харесваше на простия народ... Та, да си дойдем на думата - само това, което си изял от хляба, то те ползува - защото и ако хамбарите ти пращат от жито и брашно, но стомахът ти не работи, тогава? Тази истина, която човек възприеме, разбере и приложи - това е семето, което е правилно посято - което непременно ще даде плод. И тъй, първото нещо, което поисках от вас, беше за една неделя да забравите вашата омраза към когото и да е. Кажете си така: ако някой мисли или говори нещо лошо за вас, то или това е така - или не. Ако е така - не му се сърдете за истината; ако ли пък не е - то е все едно като ругателно писмо със сбъркан адрес - защо ще се тревожите? Но за ония, които искат да се използуват от преимуществата на Новата Наука, важно е да знаят законите, основните правила, по които се ръководи тази наука, без което не може и да се получи никакъв резултат. Как би работил един човек, който не е никога сял или садил? И най-хубавите семена да му дадеш, той може нищо да не изкара от тях, не защото не ще, а защото не знае законите, по които става сеението правилно, за да може да получи плод. Новата Наука не се основава на човешки правила и закони - понеже такива закони може всеки да ги пише и често тия, които ги пишат, сами плюят върху им и от депутати и министри стават пенсионери на централния затвор... Новата Наука се базира върху правила, взети от самата природа - тази същата, която помага на всяко добре посадено семе да расте и даде плод. Та, първото нещо, което трябва да се разбере от разумния човек, е не как той може да направи това или онова, а как трябва да го направи - значи как да посее зърното, за да даде най-много плод; как да отгледа кравата, за да даде най-много мляко; как да изучи сина си, та да бъде най-полезен на семейството си, държавата и на себе си! А за да стане това, той трябва да разбере, че тук, на земята, освен неговата лична воля има и други воли, които се месят в живота му. И че ако той е разумен, ще потърси най-силния, най- справедливия господар да му служи - защото друго е, да речем, да си помощник на селския кмет и на българския цар. В единия случай ще те знаят и почитат само в твоето село, а в другия - в цялата държава. И колкото по-добре мислиш, помагаш и вървиш по плановете на царя -толкова и той ще те обича, помага и дава условия да добруваш. Такъв цар е Природата, която ни заобикаля, всред която живеем, от плодовете и силите на която се ползваме, тъй както се ползва едно неродено дете от всичките блага на майката, като живее в утробата й, без даже да подозира, че има нещо друго... И когато излезе от една утроба, човек се ражда и влиза в друга, много по-голяма, в която също се дава нещо, но се и иска, понеже и съзнанието на човека става по-ясно, по-дълбоко. И като живее доста време тук, човек се ражда наново - в нов свят - и тогава в тоя остават само дрехите му - неговата материя-тяло, което е също както в живия човек, само че нещо му липсва - и това, което именно му липсва – невидимото - то е човекът - инак тялото си е пред нас. А невидимо нещо има само затова, защото няма достатъчно светлина. Ако ний някоя вечер сме в една стая и духнем лампата - не ставаме ли всички невидими? Но ако имаме светлина - ще се видим пак. Та бухалите не виждат ли в тъмните за нас нощи? И человеците, които имат повече светлина от нас, виждат това, което ний не можем. И те упътват хората по правите пътища. И тия, които знаят, помагат на другите. И тия, които приемат техните знания, се ползват и от техните плодове - както се ползват и от знанията на всеки градинар, който познава законите на природата. Тия закони на природата са написани ясно - но за грамотните. До неделя ще видим как трябва да се четат. С братски поздрав: Любомир.

61. ВАРНАВА ИЛИ ХРИСТОС (бр. 17, 5.V.1930 г.) (В. „Ратник на свободата”, бр. 17, 5.V.1930 г., София, стр. 1) Братя, Преди 2000 г. езическият управник Пилат, като видя, че Христос е невинен, поиска да Го освободи. Тогава първосвещениците и фарисеите подучиха тълпата и тя почна да вика: „Разпни Го, разпий Го!” В същото време имало задържан и един опасен разбойник на име Варнава. Пилат, като искал по всеки начин да освободи Христа, попитал кой да бъде пуснат на свобода за празника Пасха: Варнава или Исус - тълпата ревяла: „Варнава, Варнава ни пусни, а Исуса разпни!” И Христос - правдата, обичта, истината - биде разпнат на кръста, а Варнава - злото, рушветите, подлостта, измамата, убийствата - биде пуснат на свобода, за да може да се шири свободно по света. Това е станало преди 2000 г., същото се повтаря и днес. Ако някой дигне глас за правда между работника и работодателя, за обич помежду ни, той ще бъде подгонен и наклеветен от днешните фарисеи и ще бъде представен за опасен елемент - вреден за държавата, когато други, който избива своите братя българи, се счита за патриот, родолюбец, милеещ за България. Някой, потиснат от мизерията, откраднал, за да се нахрани - счита се за крадец; други, задигнал с милиони, него считат за злоупотребител; първият отива в затвора, а на втория се дава възможност да избяга, и разбира се, после всеки му сваля шапка като на богат, спечелил с „труд”. А днес е наша България това като че ли е на мода; обираме се сами, обират ни и чужденците. Братя, не бъдете като оная невежа тълпа, която е разпнала Христа на кръста. Поставете се всеки, па какъвто ще и да си ти - работник, общественик, свещеник или чиновник, - на мястото на Пилат и осъди Варнава - тъмнината, лъжата, убийствата, безнравствеността и всичко зло, а пусни на свобода и да влезе в твоето сърце Христос - Светлината, истината, обичта, правдата, доброто. Намразете Мамона - възлюбете Бога, и тогава ще дойде раят на земята. Не убивайте своите братя, не ограбвайте своя ближен, събудете се, не оставяйте чужденци и свои да ви вземат и последното парче хляб, не оставяйте децата си да умрат гладни. Събуди се, Българино - презри всички фарисеи, оставете стария път на злобата, старите похвати на партизанщината - избиванията, безследно изчезването и др. Оставете старите партии като нещо архаично, минало и тръгнете по пътя на новото, което носят „Ратниците на Свободата”, а те носят: правда, истина, обич, любов помежду ни, социално равенство, мир на душите и радост на човеците. Дойдете при нас, „Ратниците на Свободата”, и нека помним, че имаме отговорност пред бъдещето. Елате, за да запазим Родината ей от външни и вътрешни разбойници и обирачи; нека да умъртвим в себе си Варнава - злото, а в сърцата ни да възкръсне Христос - доброто. Стига злоба и тъмнина - да бъде Светлина и любов между синовете и дъщерите на нашия народ. Гълъбов с. Яхиново

60. БОЖЕСТВЕН ЗАКОН (бр. 17, 5.V.1930 г.) (В. „Ратник на свободата”, бр. 17, 5.V.1930 г., София, стр. 1) „Човек сам избира на кой закон ще служи. И ако избере човешкия - той ще страда и ще умира; а ако избере Божествения – всяка скръб ще се превръща в радост.” Преди да съществуват каквито и да са човешки закони, съществували са законите на природата, а преди да съществуват природните закони - съществували са законите, по които е сътворена и се управлява самата вселена (природа) - Божествените. Какво мислим ний, хората, за тия закони, дали признаваме тяхното съществувание или не, е толкова от значение за тях, Големите и Великите, колкото за нас мнението на мравките за нашата култура и живот. Но ако те построят своите мравуняци на нашите пътеки - те биват безмилостно стъпквани; мравуняците - разрушавани - и всичко това за тях е бедствие, катаклизми, земетресения, разрушения от незнайни сили... Разумният човек разбира, че не е сам в света, че има и други като него, които искат да живеят и да се радват на тоя живот със същото право, каквото и той самият има. Той разбира, че не е сам, че над тия променчиви купища закони, които всяка камара гласува, и които често отменят, преди да са съумели да ги изпълнят или реализират- седят други закони - природните, а над тях - Божествените; че преди да изпълним законите на слугите, трябва да изпълним исканията на Господаря! И ако бъдат разбрани и изпълнени, то животът му ще бъде съобразно тях и ще даде много по-добър резултат, отколкото сега. Най-малко, няма поне да го тъпчат безполезно, ако не се е съобразил с пътеките на живата природа... Человек трябва да обича себе си, да почита околните си, а да разбира великите закони на природата, на условията, в които е поставен, ако иска да схване по-правилно смисъла на живота.

59. ПИСМО ДО „РАТНИЦИТЕ НА СВОБОДАТА” (бр. 16, 20.ІV.1930 г.) (В. „Ратник на свободата”, бр. 16, 20.ІV.1930 г., София, стр. 2) „Любовта всякога дава на човека повече, отколкото той е изгубил.” Драги братя, Зная, всички вий бихте поискали, вместо да ви пишем и приказваме, да ви уредим неволите - ако сте беден, да имате богатство; ако сте болен - да оздравеете; ако сте слаб - да станете силен; да добиете власт, да се разпореждате с всички, които са около вас... Тук сега сте притиснати, без средства, често болни, умислени, отчаяни. А нашите ратници трябва да бъдат хора силни и богати, и с власт. И вий всички може и трябва да станете такива - и ще бъдете - всички вие, които пожелаете, като повярвате в думите ни, защото каква смисъл би имало да ви говорим небивалици? А и какво по-лесно от това - да опитате думите ни и да видите дали те са истински? Но ще ги опитате тъй, както сеете вашето жито. Така, ако дойде един човек и ви посочи едно житно зърно и ви каже, че това зърно може да ви даде сто други, и ако вие, без да знаете и разберете, го хвърлите някъде на земята и отидете на сутрешния ден и видите, че няма нищо покарало - ще наречете ли човека лъжец? Или ще трябва най- напред да научите как се оре, сее, как възраства житото, как дава клас, и от едно зърно - сто и повече зърна? Та, и тия закони, които ще ви ги кажа, са верни, но и тях трябва да знаете как да ги приложите, как да ги посадите вътре във вас, не само на думи, а дълбоко в душата си. Без това, каквото и да ви се каже, то ще бъде все едно да сееш на камък, на суха и корава земя, на която зърното не може да пусне своите коренчета. Защото, ако вие сте болни и аз да съм и най-добрият лекар и ви дам най-силните и добре действующи лекарства - но ако те стоят пред вас, без да ги вкусите, а само ги гледате - мислите ли, че нещо ще ви помогнат? Вий тогава може да си умрете както с тях, така и без тях, защото не е важно колко хляб има на една хлебарница, а е важно това парче хляб, което е влязло в стомаха ти и ти дава сили и живот да работиш. Нима София някога е била без хляб? Никога? Но някои хора умряха от глад... Та да се разберем: не е важно какво аз или други ще ви каже - а това, което вие ще разберете и приложите. Не е важно да ви разправя как се готви зелник, как аз го готвя или някой друг, и вие да разправяте това пък на трети, че бил много вкусен и пр., а е важно вие да си го сготвите и го изядете - тогава само той става част от тялото ви - от вас самите и ако ще ви даде някаква сила - дава ви я. Та, и сега, това, което ще ви пиша - е същото, като да ви разправя как ще стане тоя зелник. Но първото условие е да нямате лоша мисъл за никого - да не мразите никого в света. Ако не можете за постоянно - поне за тая неделя, докато получите следното писмо, в което ще ви кажа как новата наука лекува болните, носи богатства, здраве и власт на всички, които искрено желаят това. С братски поздрав: Любомир София, 7.ІV.1930 г.

58. МЛАДЕЖТА (бр. 16, 20.ІV.1930 г.) (В. „Ратник на свободата”, бр. 16, 20.ІV.1930 г., София, стр. 2) ПОЗИВЪТ НА ГИМНАЗИАЛНИТЕ ДИРЕКТОРИ Директорите на столичните гимназии са отправили един позив до българското общество по въпроса за възпитанието на учащата се младеж. В позива, след като те излагат редица причини за упадъка във възпитанието на учащата се младеж, подканят се всички фактори в страната да се обединят и насочат усилията си за възпитанието на младото поколение. Младежта - това е бъдещето ни. Младежта - това е утрешното. Младежта - гордостта на ценното на нацията ни. Що сторихме ний за тях? Ще успеят ли директорите на гимназиите със своя позив? Ще се опомни ли младежта? Ето въпросите, които вълнуват всеки. За да се надава общ вик за предпазване на младежта, трябва да има сериозни опасения за младежта, иначе не току-тъй директорите на гимназиите биха издали позив и апелирали към опомняне. Нека си го признаем - нашата младеж след войните остана без път и идеали и много странични фактори въздействуваха върху крехката душа на младежта, за да тръгне из път, който може да бъде катастрофален за нацията ни. Днес, когато се отправят позиви, държат сказки какви трябва да бъдат те - младежта, неволно се връщам назад, в недалечното минало на моите юношески години. В нашите юношески години ний живеехме в други времена, при други условия. Войната още не беше смъкнала маските на мнозина и раздрусала морала до основа. Други бяха нашите бащи - неуморни и съвестни чиновници, работници, орачи, и девизът им не беше като сега - по-малко работа, повече пари, а с труд изкарваха прехраната ни и с личен пример ни показваха пътя, по който трябва да вървим. Партизанският бацил не ги мореше, а комарът, развратът, рушветът бяха неизвестни и непонятни тям. С пот изкарваха хляба си и той, макар и често само сух хляб, беше сладък. С корав, сух хляб ни храниха, а затова вечер след вечеря с важност ни разправяха за турско робство, за бащина стряха, а ний с радост, широко отворени очи и притаен дъх, слушахме. Нашите майки в град или село сами ни перяха, шиеха дрехи, готвиха, възпитаваха. Не носеха рокли над колена, деколтета до гърди, още не стрижеха „буби копф”, не знаеха файфоклоци, журове да дават, модерни негърски танци да танцуват, червени устни и с набрашнени лица не ходеха... Нашите родители с личен пример ни подсказаха по кой път да вървим. И посяха те семена в нашите души, които семена не закъсняха да изникнат. Още 15 ÷ 16-годишни юноши, ний пълнехме читалищата, библиотеките, сказки, диспути, реферати - всичко това бяха неща обикновени. Бакунин, Кропоткин, Карл Маркс, Ботев, Левски бяха станали кумири - десетки бяха готови да сложат главите си за техните идеи, а когато Балканската война се обяви, ний, 16-годишни хлапаци ученици, писалките захвърлихме, пушките уловихме и граница прехвърлихме, да се борим за свободата на брата роб! На 21 ÷ 22 години взводове и роти водихме по бойните поля и чудни младежи легнаха из гиздавата Добруджа, равна Тракия и Македонските усои, умряха с пълно съзнание, че те това, що бяха чули от своите родители, учители като идеи - сега трябваше да се приложат думите, да станат дела, защото иначе не биха и били последователни на разбиранията си и възпитанието, па и времето... Други времена бяха тогава, други бяха нашите родители, други семена ни посяха, пай примери ни даваха... Безспорно, борбата, за да дойде младежта* днес в това положение, има много причини. За едни можем да намерим сили да ги отстраним, а други да не са под наша власт, но ний трябва да започнем най-напред от родителите, те да се опомнят и откажат от лекия и булеварден живот и с личния си пример дадат поука на младите и околните на порядъчен живот, защото родителите са огледало на младежта, тя в това огледало визира утрешния свой лик. По-голям морал сред родителите и по-възрастни. По-голям контрол на собствените дела, повече личен пример в доброто. Насърчаване, подкрепяване доброто, скромността, морала, точността, чистотата. Всеки човек, млад или стар, прилича на градина, в която растат цветя и бурени. Да поливаме цветята и да плевим трънето... Всеки човек има и хубави, и лоши дела - да насърчаваме, подкрепяме доброто и кореним злото. Ето, което трябва да прави всяка майка, всеки баща, всеки младеж и всеки човек, всеки: като оправи себе си, ще оправи дома си; оправи ли дома си, ще оправи селото, града, околията, окръга - България. Тръгнат ли всички работи в ред, и България ще тръгне, и младежта ще се коригира, а останалото ще дойде от само себе си. Рибата се умирисва от главата. _____________________________________________________ * Има младежи, които кината, булевардите, оргиите, лекият живот не ги вълнува. Това са Толстоистите, въздържателите, вегетарианците, християнските духовни братства, Ново общество, групите Григори Петров и пр., и пр. (бел. а.).

57. ЗАЩО СЕ ПОЯВИХМЕ НИЙ - РАТНИЦИТЕ НА СВОБОДАТА - В ПОЛИТИКО-ОБЩЕСТВЕНИЯ ЖИВОТ (бр. 16, 20.ІV.1930 г.) (В. „Ратник на свободата”, бр. 16, 20.ІV.1930 г., София, стр. 1) Андро Лулчев Когато една нация или народ бъдат доведени от своите водачи до безизходно положение, тогава водачите биват сменяни с нови, които повеждат народа по нови пътища и върху развалините на старото изграждат новото, което ново винаги в живота си има свое определено място. Някога, когато в мрак и безпътица беше изпаднал израилтянският народ, появи се Мойсей, който по нови пътища, с нови идеали спаси народа си. Всяко време си носи и иска своето и всяка работа - майстора. Върху развалините на Римската империя светнаха лъчите на новото учение на Исуса Христа... Световната еволюция, със своя процес иде да подчертае, че когато народите са изпаднали в безпътица, оставали без идеали и истински водачи, в такива тежки дни винаги са се появявали истински водачи, които по нови пътища, с нов строй, нов морал, нов живот са повеждали и спасявали народа си. В нашия петдесетгодишен свободно-политически живот има доста светли дати, когато в мрака на политическа безпътица, сред безбройни кризи са се появявали идеалисти, които, със своя себеотрицателен живот и с новите идеи, по нови пътища, са спасявали народа ни. Днес неоспорим факт е за всички, че нашият народ преживява тежки дни, а утрешният ден е пълен с изненади за всички. Всред този мрак, безбройни кризи, тъй както в миналото, в тежки дни за народа, така и сега, светят идеите на Ратниците на свободата. Защо се появихме ний в политико-обществения живот? Това е въпрос, който ще се разгледа в отделна брошура, а сега само вкратце ще се занимаем. Ний, Ратниците на свободата, не се появихме за една нощ като фантастична приказка. Нито с нощни преврати, нито по заповед отгоре, отвън. Не дойдохме ний да лъжем и приспиваме народа с красиви фрази и да го храним с още по- красиви идеали и обещания, а там, гдето те не помагат, да им изпращаме картечници и шпиц команди... А след изборите да забравяме избирателите си и приятелите си и да се пазим от избраниците си с кучета, явни и тайни полицаи. Не дойдохме ний да вървим по пътя на „опитни” политици и си правим развлечения, както тия в Дуранкулак, Шабла, Тръстеник 1912, 1913, 1915, 9.VІ.1923 г, и делим народа на „умни и балами”. Не се появихме ний, за да вървим по старите отъпкани пътища и да разделяме, както беше досега, брата от брата, син от баща, баща от син; селянин от съселянин, гражданин от съгражданин; да насъскваме селянина срещу гражданина, гражданина срещу селянина. Не се появихме ний да делим народа си „исти”, „исти”... и насаждаме и тровим народа със злобата, омразата, „безследно изчезнали”, опит за бягство и крием зад З.З.Д. [Закона за защита на държавата] Не, не, ний се появихме в нашия политико-обществен живот по силата на историческия, еволюционния път и пътя на живота - действителният живот е с нас, зада донесем новото и изведем народа оттози мрак и безпътица по нов път, с нови идеи, бързи реформи - да спасим народа си от самоизтребление, робство. Ний се появихме като нова струя в нашия политико-обществен живот, за да си заемем историческото място в него. Както в една армия първите й випуски биват зачислени в опълчението, резерва, а се поддържа с нови и по-млади войници, така и в нашия политически живот тесните идеи на консерватизма бяха заместени с идеите на либерализма, демократизма, социализма, народовластието, радикализма, комунизма, а сега - християнизма. Така и сега нашия истински политически живот извиква нас - хората на новото, на новите идеи и пътища, опрени на Христовите принципи, да поведат и поемат съдбините на народа. Старите партии, като армия от първите випуски, ще идат в запаса и по силата на необходимостта на историческия път и живота, ще бъдат изместени, отстранени от политическия живот, от хората на новите политически организации и партии, които ще донесат новото, необходимото за времето и нуждите на народа ни. Ний, Ратниците на свободата, сме извикани от времето и нуждите на народа в нашия политико-обществен живот да поемем съдбините народни, за да изградим нова утрешна България, каквато тя трябва днес и утре да бъде. Ний, Ратниците на свободата, се появихме като една необходимост за времето и народа ни и тепърва ще кажем нашата дума.

56. БОГ НИКОГА НЕ ВЗИМА ТОВА, КОЕТО Е ДАЛ (бр. 16, 20.ІV.1930 г.) (В. „Ратник на свободата”, бр. 16, 20.ІV.1930 г., София, стр. 1) „Бог е Първоизточникът на живота, от който човешката душа се е някога отделила, но е забравила своя произход.” Силата на един народ се определя от разумните задачи, които той може да реализира за общо благо. Силата на един народ, както и силата на един човек, седи в неговата права мисъл, добро чувство и правилна постъпка. Правата мисъл се познава по това, че когато тя дойде в ума ни, винаги ни светва, чувствуваме един възйем, желание за дейност. Доброто чувство носи в себе си една особена топлина и радост в душата, чувство на разширение - като че целият свят е твой, всички около като че ти са все стари познати, с които отдавна не си се виждал. Правилната постъпка се познава по своя плод. Както едно дърво не дава веднъж горчив плод и друг път - сладък, така и постъпката, която ни носи променливи резултати, не може да бъде добра. Мярката на добрата постъпка си самият ти! Много външни закони има писани, които уж редят живота, но в края на краищата разбойниците ограбват, престъпниците убиват, лъжците лъжат... Тъй че човек сам избира на кой закон ще служи: външния, или тоя, който си е вътре в него. И според това има и резултати, има и плодове. Плодът на единия закон е болест и нещастия, и скръб и смърт; на другия: мъдрост, любов, радост. Според избора - ще бъде и животът ти!

40. ПИСМО ДО „РАТНИЦИТЕ НА СВОБОДАТА” (бр. 11, 17.ІІІ.1930 г.) (В. „Ратник на свободата”, бр. 11, 17.ІІІ.1930 г., София, стр. 2) „Ако не сте готови да разберете новите схващания, ще станете нещастни. Ако дойде изобилието и вие не сте си приготвили съдове да го приберете, то ще си замине.” Драги братя, На панаира често сте виждали да се борят пехливани - ту един надвива, ту друг, а вие седите и гледате - гледате, ама който и да надвие, наистина или на шега (че понякога се и уйдурдисват, уж че се борят!...) все вие плащате за представлението. Хасан ли е надвил или Осман - вие все сте платили; все като се върнете вкъщи, ако е сварен, боб ще ядете; ако нямате дърва - ще ви е студено; ако ви е разграден дворът - пак ще си е разграден... Та, от вас - гледането и плащането, а от пехливаните – борбата - понякога престорена - тъй за тонковците - да гледат и да плащат, а те отначало още знаят кой ще падне сега, кой - другия път, защото ортаци са... Така и в нашия политически живот. Борят се нашите политически пехливани, все бабаити, все честни хора, все за добро на България... Растат къщите в София и другаде, растат милионите на частните чужди и наши - със стотици веч все напълно внесени - (а отгде се вземат - историята мълчи!). Растат и дълговете на България, растат кризите, расте сиромашията за тия, които нямат, а за пехливаните всичко си е наред - и къщите, и милиони, и автомобилите... Но има и Божи закон освен човешкия - а той казва: наследникът на сиромашията е богатството; и където е било богатството - ще дойде сиромашията. Но човекът, истинският човек, е по-горе от сиромашията и от богатството. Парите винаги могат да дойдат като следствие на разумния живот - но не са те, която могат да направят живота разумен - инак не бихме имали оскотели богаташи. Истинският смисъл на живота е в работата - то е най-възвишеното на земята. И човек, който не работи, нищо не може да разбере от живота. Но работа - а не мъчение, което създава инвалиди, и не труд, който създава недоволници, а работа, която прави хората здрави, жизнерадостни, хора на прогреса, на възвишеното, на благородното. Но ще питате, как ще работите? Питате ли как да обичате Любимата си, или как да ядете, когато сте гладни и или какво? Писмото си няма да свърша - но вие мислете върху това повечко - и помнете, че грънчарят гърнета прави - но той сам гърне не е. И ножаря ножове прави, но сам той нож не е. Помнете също, че животът, който Бог е вложил в нас, никой няма право да го отнеме. С братски привет: Любомир

39. ГОРЕ ГЛАВИТЕ! (бр. 11, 17.ІІІ.1930 г.) (В. „Ратник на свободата”, бр. 11, 17.ІІІ.1930 г., София, стр. 1) Андро Лулчев Когато нощта превали, зора се зазори - слънце изгрява. Една култура залязва - друга започва. Когато на един народ всички идеали, кумири бъдат разрушени, той други си намира - създава. Днес много души се покрусиха от това, що става в Родината ни - и наведоха се глави и занемяха уста! Партизанският бяс свободно се зашири из села и градове, кражби и рушвети станаха неща обикновени, а софийските тротоари всеки ден се багрят с кръв, със скъпа братска кръв, без да има една здрава ръка и една справедлива уста да извика: Докога и накъде! Стига! - и всеки на мястото му да постави! Други с девиз: по-малко труд, по-големи печалби; хляб и зрелища пръскат за гуляи и лудории милиони на вечер в самозабравила се София, а жени „порядъчни”, жени телата си продават за скъпи тоалети. Политици малки, големи - ловят се за косите - наричат се лъжци, взаимно обвиняват, забравили дълг към народ... Гледа народът - и навежда глава - че вървим към пропаст, към страшните септемврийски дни 1918 г, към робство, както в миналото... Всичко се руши, вяра убива - но това всичко е рушено от хората на старото - на лъжата, убийствата, разврата, кражбите, рушвета - и кат стара овехтяла сграда, бавно ще се сгромоляса под собствената си тежест. Като стар прогнил дъб ще грохне днешна България, но когато нощ измине, зора се зазорява, слънце изгрява и нова България бавно се гради, кат млад дъб тя никне и расте. Във всяко село и град, кат оазиси в пустиня, има добри християни; във всяко село и град има въздържатели, които не дават парите си гуляй и спирт; във всяко село и колиба има вегетарианци, които дори и животни не убиват; във всяко село и град има толстоисти, теософи, бели братя, ново общество, читалище, група „Григори Петров”, евангелисти, баптисти, Ратници на Свободата - десетки хиляди са те, хората на новото, които доброволно са си решили да служат и носят новото, отрекли от много „удоволствия” и приели, че един е наш баща - Бог и всички сме братя помежду си. Един е Неговият син - Исус Христос - и Неговите заповеди прилагат, изпълняват, не правят това, което не искат да им се прави. Ето, тези хора на новото се организират в политико-обществена организация „Ратници на свободата”, които ратуват за нова утрешна България, чрез бързи реформи и справедливи закони да даде път на новото, в която Христовите принципи ще се заживеят във всички души, най-напред в управниците - водачите, и всеки ще се постави на мястото му... Сред това общо обезверение, изгубване вяра и идеали, което цари в народа, ний-хората на новото време и нова България, всеки ден се увеличаваме, И нова България иде. Една страница от историята на България се написа: с войни, убийства, кражби, рушвети, партизанщини, преследвания, „опит за бягство”, „изчезнал безследно”, катастрофи - стара България. Друга нова почва да се пише: със свобода, братство, мир между всички, неравенство, права на жените, грижи за бедните, прокудени от родни огнища. Човещина към всичко живо. Горе главите! Всяко начало си има край, всеки край - начало. Дошъл е денят да замре старото и новото да изгрее. Откъснете се от старото, за да не идете в архивите и доведете нови катастрофи. Подкрепете новото, за което хората на новото и Ратниците на Свободата работят. Когато нощта превали, зора се зазорява, слънце изгрява. Будни да бъдем!

38. ДНЕС ВСИЧКИ ХОРА СА ХРИСТИЯНИ (бр. 11, 17.ІІІ.1930 г.) (В. „Ратник на свободата”, бр. 11, 17.ІІІ.1930 г., София, стр. 1) „Днес всичките хора са християни, защото няма кой да ги гони, но вярата на един човек се изпитва, познава в мъчнотиите. Самопожертвуването се изпитва в беднотията, в немотията, когато дойде един тежък момент.” Днес хората - и стари, и млади - все чакат някой нещо да им даде. И дават им: и природата дава, и хората дават. Но има съществена разлика между едното даване и другото. Человек дава, но си го взема с лихвите. Това, което природата дава, не го взема назад. И ако ний привидно изгубваме живота си, то е защото го похабяваме, губим, харчим напразно. Та ако ний днес изядем кокошката, не е природата, която е искала това, а господарят на кокошката го иска. И сега в света се дава и взема. В съвременния свят царуват законите на необходимостта и омразата. Но освен тях има и други закони - закони на Любовта, на Свободата. Съвременните условия на живота в света са като един яхър, кочина, курник, затвор. Свинята ли трябва да бъде умна или господарят й? Ако тя не умее навреме да излезе из кочината - ще пее на Коледа своята лебедова песен. На пътя на живота е турен камък. Мнозина сега се спъват на него и негодуват: „Няма ли държава, власт, общество, което да го махне? Това ред ли е? Къде са обществените органи? Кой го в турил? Защо? Това е пакостно...” Така говорят... само говорят хиляди хора в нашата страна, изправени пред подобни камъни, турени на пътя им... А разумните хора така не правят. Сам, ако е доста силен, или с няколко другари, с общи усилия, тоя камък бива захвърлен от пътя, без ни една излишна дума. Нима в нас няма разумни хора или още не им е омръзнало да се спъват и само да говорят?

13. УТОПИСТИ (бр. 4, 25.І.1930 г.) (В. „Ратник на свободата”, бр. 4, 25.І.1930 г., София, стр. 1, 2) Андро Лучев Когато новото се е появило в света, носено от силни личности, които, опрени на вярата, волята, познанията, дейността, обичта към ближния, са донасяли нови идеали, нова наука, нов строй, нова вяра, нов живот, винаги „старото”, или по-право, хората на старото, са се мъчили с всички простени и непростени средства да заглушат новото, да го компрометират- унищожат. Но въпреки всичко новото се е налагало и надживяло старото... Утописти, завеяни, ексцентрични са наричани хората на новото. Обявявали са ги вън от законите като „опасни” люде за държавата и народа. Преследвали ги, гонели ги, изгаряли ги по площадите, хвърляли ги на зверовете, разпъвали ги на кръст - но въпреки всички бентове и препятствия, които са им правили отговорни и не отговорни фактори, тези единици са понасяли всичко седна непоколебима вяра, че те са на верен път - и че техните идеали ще се осъществят, макар и по-късно... Днес из цял свят се издигат стотици каменни студени паметници на първите пионери на новото; паметници, които напомнят какви жестоки са невежите, егоистите спрямо хората на новото. Вечната истина започва още от Библията. Смахнатият ратай Давид, когото дълги години правиха на луд, остави едни от най-добрите дни на управление на мъдрост, като даровит цар на израилтяните. Лудия Исус* разпънаха на кръст между двама разбойници за неговото ново учение, на което учеше народа. Неговите боси, голи, гладни ученици се разбягаха, а впоследствие бяха избити някои от тях за новото „утопично” учение. А завеяният Исус, разпънат от старото, не стана ли глава на църква? Кои бяха прави? Болшинството ли или дванайсетте рибари със своя завеян учител? А Ян Хус не изгориха ли? За безбожния, утописта, завеяният Лютер не се ли издигат десетки каменни паметници из Германия днес? Трагедията с умопобъркания Галилей? А дванадесетгодишното измъчване на Христофор Колумб, да установи учени академици, че пътят за Индия може да бъде и на запад? Толстой в Русия как го приеха? А днес не са ли пръснати неговите последователи из цял свят?... Ами ексцентричният полковник от Хановер - Хинденбург, не беше ли наречен от силния и авторитетен кайзер Вилхелм II „смахнат утопист” и разиграван от град в град? Този утопист не стана ли фелдмаршал Хинденбург и днешен председател на Германската република? Трябва человек да се поразходи из Германия, Франция, Италия, Австрия, за да види грамадните каменни паметници, музеи, издигнати и създадени в памет на носителите на новото, на „утопистите”, „завеяните”, „опасните”; да разгърне книгите „Мъченици на науката, Реформацията XVI и XVII век”, за да се убеди в каква тъмнота са работели първите пионери на новото. Какви жертви са правили те, с какви мъки са пробивали път и налагали новото. Всяка нация, народен имат свои завеяни, смахнати, утописти, които са му донасяли новото, показвали са новия път, чертаели са със своята кръв. По този път са тръгвали идеалистите, които, малко на брой, но силни по дух и вяра, всичко са оставяли, всичко са давали за своето учение и нищо не са вземали, но винаги са успявали. България не прави изключение. Тя си има свои утописти, завеяни, „опасни люде”, носители на новото. Отец Паисий не беше ли утопист, подиграван, че искаше своя народ из нов път да поведе... Разкалугереният 23-годишен Левски не беше ли утопист, завеян, защото не призна държавата на Султана, не призна законите им, заптиетата им, каймаканите, срина ги в душата си и издигна в нея нова държава с нов строй? Въпреки преследванията, подигравките, този смахнат разкалугерен дякон, който имаше смелостта да се бори срещу вековния Султан - идеалите му се осъществиха. Този утопист - младеж, защото днес до 30 години ги смятат младежи още, увисна на бесилка край София, но върху неговите незнайни кости, и на стотици други „хаймани”, „чапкъни”, израсте нова България с нов строй и наш Цар... Не бяха ли чапкъни, хаймани Христо Ботев, Хаджи Димитър, Стефан Караджа и др. за тези, що бяха доволни от агите и сити в душите?... Петко Каравелов - нихилистът, не беше ли преследван, затварян, подигравай за неговото ново учение? От неговите „седмочисленици” не изникна ли днешната Демократическа партия? Благоев, Янко Сакъзов и други не бяха ли подигравани, наричани „утописти”, сигурно за своето утопично учение? А днес? Пекарев, Забунов, Драгиев не бяха ли наричани „опасни люде”, побъркани, и че за техните нови побъркани и разбъркани идеи място няма, и че всички сме били селяни, защото на всички корените били излезли от село; но все пак място за селска партия нямало? Луди и завеяни наричаха първите апостоли на Б. Н. 3. съюз. Трябва да се разгърнат вестниците от 1896 ÷ 1901 г; книгите: „Една политическа изповед” от Д. Драгиев, „Моите спомени” от Ю. Н. Пекарев, за да се убеди всеки какви епитети са наричани и какви теории са развивали в онези вестници... Днес така ли е?.,. Преди години млад юнкер не застана ли във В. на Н. В. училище пред капитан Янков и с формули не му ли доказваше, че може да се построи апарат, с който може да се лети из въздуха? Авторитетният капитан Янков не се ли изсмя и подигра с юнкера пред цял клас: „Момче бе, бивол може ли да хвърчи бе? Та и ти апарат ще правиш да хвърчиш” - и цял клас не прихна ли да се смее заедно с капитана, който не след много му заяви все тъй авторитетно, че това, що прави и чертае, е утопия, която граничи до лудост. Капитан Янков не стана ли генерал Янков, началник на инженерните войски, т. е. и началник на „биволите”? Утопистът юнкер не стана ли един от първите наши авиатори, който доживя да види осъществени своите „утопии” от други, летя с „бивол” - само че генерал Янков, макар и началник на биволите, началник и на някогашния „утопист” юнкер, не се качи на бивол (аероплан), и за да оправдае навярно своя страх, както по-рано своето невежество, измисля все тъй пак авторитетно формулата: „На дърво без корен не се качвам аз”... Първите пионери на вегетарианството как бяха посрещнати? С какви мъки се отвори първата вегетарианска гостилница? „За тревопасни животни на два крака място няма и пари няма за утопии. Време няма” - се провикваха авторитетите - а днес? След погрома 1918 г. много глави се наведоха и много души смутиха. Македонската емиграция падна духом. Всички смятаха, че с Македония е свършено. „Умрял кон не рита.” Намериха се една шепа идеалисти, които не паднаха духом и въпреки предричанията на близките, че напразно ще губят сили, въпреки че ги наричаха утописти, те прехвърлиха границата, нагазиха из македонските усои и успяха да възвърнат вярата, надеждата на народа си и го поведоха по новия път... Винаги, винаги старото е било в борба с новото. Винаги невежеството е било болшинство, а носителите на новото - единици. Всякога новото е надживявало старото. Днес нас, Ратниците на свободата, ни наричат понякога утописти, че място за нова политико-обществена организация няма. Всички сме били християни и не сме малко. Че сме утописти за някой - това ни радва, защото в историята има записани хиляди имена все на утописти. Дали място в политическия живот ще има за нас, това животът ще покаже - но тази стара песен ни е позната. Ний вярваме, че щом във всички почти европейски държави има християнски партии, организации, които са управлявали народа си десетки години наред, управляват и ще управляват, и щом имаме Демократически интернационал, IІ социалистически, ІІІ комунистически, Зелен интернационал, за които идеята дадоха нашите неуки селяни, ний вярваме, че дойде време да се създаде** Християнски интернационал, който ще заратува за истинските Съединени щати на Европа. (Разбира се, утопии днешни.) Че сме били малко, та винаги носителите на новите идеи не са ли били малко? На една кола грънци една тояга не стига ли? Русия не беше ли тъй лесно подпалена от 148 комунисти, между които и двама българи, благодарение горивния материал, който беше струпан от неправдата, мизерията, злобата и глада?? Че сме били всички християни, т. е. хора, които не убиват, не лъжат, не крадат, помагат на бедните и болните, е вярно, но вярно е, че тези християни досега не бяха организирани, наливаха вода в чужда воденица и бяха разединени и управлявани често от „Християни”-езичници, които убиваха, лъжеха и затваряха и пр. Крайно време е дошло да си сменим ролите. Едно време управниците бяха извадили формулата: Баламите - на фронта, а умните - в тила. Сега: Умните управляват, а глупавите утописти, завеяни изпълняват. Понеже умните докараха Родната ни земя до тоя хал, сега време е да се организира народът: „глупавите”, завеяните, гладните, и поведат народа по новия път... Въпреки всичко новото ще се наложи, защото то си има свое място в тоя живот. Утрешна, нова, Християнска България е наша, на „утопистите”, християните, справедливите, гладните, милостивите. ________________________________ * Гледай глава 10, стр. 20 от Евангелието на Йоана (бел. а.). ** Нашият секретариат е влязъл във връзка с повечето християнски партии и организации в Европа за създаването на интернационала (бел. а.).

12. АКО НИЙ, СЪВРЕМЕННИТЕ ХОРА (бр. 4, 25.І.1930 г.) (В. „Ратник на свободата”, бр. 4, 25.І.1930 г., София, стр. 1) „Ако ний, съвременните хора, не можем да умрем от глад за правдата, а продължаваме да живеем в неправдата, где е човешкото, где е характерът?” В съвременното человечество навсякъде има стремеж да се използуват един-други. Това го има и в животните. От сегашния живот се изискват неща, които изглежда не могат да се постигнат със старите знания, пътища и методи, философи, доктори, князе, царе, министри, обществени водители, днес всички сочат пътища; сочат също както стария крив рак, който се сърди на младия, че ходел тъй чудновато - с опашката напред, вместо с главата... - Че и ти тъй ходиш - отговорил младият учудено... И докато кривото в човека не се оправи, каквото и да стори човек, каквато и длъжност да заема, това криво все ще се проявява. Винаги трябва да се помни, че богатият е кандидат за сиромашията, а сиромахът - за богатството. Добрият е кандидат за греха, а грешният - кандидат за доброто. Всички мислят, че животът ще се оправи, като се примирим, но това е погрешна мисъл - след всяко примирие досега е идвала и войната. Светът по механически начин няма да се оправи. Помощта на човека по механичен начин няма да дойде. Богатият човек, когато не знае какво да прави с парите си, е натоварена камила - кандидат за гробищата. Человек не е пратен на земята да яде и да пие. И богатството, и сиромашията не са идеали в живота, те са само средства - зад тях има нещо друго: те са само резултати. И доброто, и грешките, които правим, това са само изпитни за нас. Днес хората искат да станат богати, да не работят; а сиромасите работят - за да забогатеят. Някои мислят, че могат да живеят неправилен живот, в разрез с природата, и да бъдат здрави и добре. Ако Англия днес е най-силната страна, тя е защото преди всичко нейните хора най-добре разбират природата, всред която живеят, Бог, Който е господар на тая природа. „Законите на Англия са законите на природата” - казват те с гордост. Многото закони у нас сочат, че много още ни не достига, за да бъдем една уредена държава. Между нас няма обич. И колкото закони да пишем, те никога няма да изпълнят ония междини, които омразата винаги би намерила, за да си послужи с тях и въздигне брат срещу брата. А там, където има обич, любов между хората, там всичко е в разцвет. Както в едно семейство би трябвало да се пишат стотици закони, за да регулират всекидневната работа, а с обич и без всякакъв закон тя си върви - тъй и в уредената държава с малко закони, приети не от Народното събрание, а от народните сърца, всичко би тръгнало отлично. А те са Христовите правила: „Прави това на другия, което искаш и теб да ти правят”. Всеки, който го прави, е изпълнител на закона, а който не - престъпник е и като такъв трябва самият той да счита себе си. За да се свири добре, нужна е добра цигулка, добри струни - и добър майстор. Ако човек работи разумно със своята воля, ум и сърце, той може да има отлични резултати - и неговият живот да бъде в безкористна помощ на по-слабите. Но нека се помни: Пролетта винаги иде на своето време, но какво може да донесе тя на мързеливеца, ако той нищо не е сял?

10. НАКЪДЕ? (бр. 3, 18.І.1930 г.) (В. „Ратник на свободата”, бр. 3, 18.І.1930 г., София, стр. 1) Андро Лулчев Когато един индивид преживее тежка морална, финансова или душевна криза, ако е слаб по дух, воля, то такъв человек изгубва вяра в себе си, отчайвайки се, остава без път и или се пропива, или се самоубива. Същото е и с народите. В историята се срещат такива случаи, където народите след неуспехи са се самоунищожавали. Нашият народ след двете несполучливи войни остана без идеали, без път. Мрак и отчаяние обви земята ни. В този мрак, безпътица, големи кризи покрусиха душите. Изгуби вярата а себе си, обичта към другите; а партизаните, за да оправдаят своите неуспехи, отхвърляха отговорността от себе си, приписваха я на другите, критикуваха и, за да владеят народа, насаждаха омраза в него. Скараха те баща със син, син с баща, разделиха брат от брата, селянин да коли съселянин, гражданин да гони, убива съгражданина си, селянин да гони гражданина, гражданинът - селянина... и клахме се, както турци не са ни клали. Где онова хубаво чувство на другарство, братство, което в продължение на няколко години на фронта срещу врага и а ноктите на смъртта беше свързало българина, без разлика на партийно- обществено положение, така здраво, че дори смъртта не бе в сила да ги раздели? Партизаните не само че ги разделиха, но и озлобиха. Изчезна обичта между тях, братството, и отстъпиха мястото на злобата и омразата... Дойде пробивът на Добро поле и остана нашият народ в мрак и на страшен кръстопът и се запита: Накъде? Накъде? По-младите, буйните искаха да поведат народа по късия път и със скокове. Бързите реформи и с един замах да постигнат целите си. Те забравиха, че в природата не стават скокове. Детето, докато не стои достатъчно в утробата на майка си, се не ражда, но и когато се роди преди 9 месеца, то е „недоносче” - умира или е „хилаво”. Същото е и с идеите. Старите, благодарение на егоизма си, годините изхабени сили, тръгнаха по отъпкания път бавно, бавно, като задържаха всички блага за себе си. Затова подир такива водачи никой не тръгна! Други се опитаха да върнат световното колело на еволюцията назад: „Силна ръка! Диктатура! България над всичко!” Но кой народ се е оправял със силна ръка? Кой народ се е оправял, след като са му избивали водачите? Наполеон I оправи ли Франция? Нерон? Калигула? Николай II - всесилният руски император? Кайзер Вилхелм II? Абдул Хамид и др.? Насилието всякога ражда насилие. Омразата - омраза. Ветрища ако сееш - буря ще жънеш. Що посееш, това ще жънеш. С меч, убийства спряха ли те новото и идеите? Те направиха бент и спряха временно това, що идеше - новото, което носеше времето и живота. Новото срина бента, а с него полетяха в пропастта и историята „силните ръце” и диктаторите... България не прави изключение. „Силната ръка” - диктатурата на Стамболова, бе срината, а заедно със „силната ръка” падна и диктатурата. Черкезкият режим 1897 г. на д-р В. Радославов не беше ли „силна ръка”? Стамболийски? Ами проф. Цанков-Русев? В недалечното минало нямахме ли „силна ръка”, и тя беше толкова силна, че още много майки, жени, буйни българи я чувствуват? „Силните ръце” дадоха ли досега на народа ни светлина, за да види, че срещу него е брат, за да не се избиваме? Донесоха ли му спокойствие в душата, да вдигне глава и се помоли Богу? Донесоха ли му свободата, за която свобода той се би срещу войските на цял свят? Да бъде свободен да я почувствува, изживее и радостен да бъде? Намалиха ли му данъците, за да не яде сух хляб, намокрен само с горчивите си сълзи? Уредиха ли му селото и града, за да не тъне в мизерия? Възвърнаха ли му това, що му отнеха: Обичта, доверието и приятелството, та да не се избиваме по улиците като псета? Не, не, хиляди пъти не! „Силните ръце”, „диктатурите” нито В Европа, нито В България са носили хубаво, светло, щастие за народа, а само са отстранявали временно опасността, за да ги помете и тях впоследствие. На това ни учи животът и историята. Днес, след нас остава историята, пред нас е бъдещето. Като имаме предвид, че всички политически партии се изредиха да управляват България един и два пъти, и които дадоха що имаха на народа, най-хубавото, което в днешното време е недостатъчно, не стига да донесе новото, да посочи новия път на народа, да разпръсне мрака, възвърне вярата, обичта между народа, тъй като самите те - партиите, констатират, че пътят, по който сме тръгнали, е гибелен, на този страшен кръстопът, когато цял народ прилича на разбита армия без водач и път, и се лута и пита: накъде? Ний, Ратниците на свободата, сочим новия път: по пътя на Христа, който без пушки, топове, без силна ръка, без явни и тайни полицаи успя да наложи новото над старото, обичта над омразата. В днешните тежки дни за народа ни налага се повече от всеки друг път усилията на всички честни, справедливи синове и дъщери в родината ни да оставят стария път и обединени около новите принципи, новата програма, която издигаме ний - Ратниците на свободата, да тръгнем из новия път, който ще ни доведе до утрешна Нова България. Не България на скоковете. Не България на регреса! Не България на силните ръце на диктатурите. Не стара България - на омразата, лъжата, убийствата, но България на обичта, братството, взаимната помощ, истината над всичко, неравенството между Всички - утрешна Нова България. Това ще могат да сторят хората, които реално са възприели и живеят христовото учение, гладните, жадните, бедните, справедливите, честните, онеправданите, гонените, преследваните за истината, правдата, защото Исус Христос на тях е обещал царството небесно, които с делата си ще възвърнат вярата, обичта, братството на народа и поемат съдбините си в собствените си ръце и поведат народа по новия път, който ще донесе на всички Обич в сърцата, Мир в душите, Братство, сносен живот на всички. Не етикета, а съдържанието. Не силна ръка днес е нужна на България, а справедлива ръка - по-силна от нея няма.

9. ВСИЧКИ ИСКАТЕ ДА ИМАТЕ ВЛАСТ (бр. 3, 18.І.1930 г.) (В. „Ратник на свободата”, бр. 3, 18.І.1930 г., София, стр. 1) „Всички искате да имате власт; Но властта почива върху зна- нието. Не е достатъчно само да имате власт, но трябва да знаете как да задържите тази власт и как да я използувате.” Разликата между разумния и неразумния живот седи в неговата последователност. Ако в мислите, думите, желанията, делата няма последователност, то и в цялата работа няма смисъл. Философи, поети, оратори, политици могат да бъдат само дотолкова разумни и морални, доколкото са последователни. Ако днес говорят едно и правят друго - на тия хора не може да се надяваме. Когато се гради къща, според здравината на материала ще имате и нейната трайност - когато дойдат бурите, земетресенията, те ще проверят градежа. Но не стига само да имаш здрав материал - трябва и да го поставиш правилно, тъй че да бъде използувано всяко нещо на своето място, а освен това и в самия градеж да има смисъл - да се различава къщата от кошарата, т. е. да отговаря на целите, които са поставени. Мнозина днес имат желание да поправят живота в България. И кой ли не би искал да стори добро на народа и себе си? Но всички забравят, че не е важно какво има и вярва човек, а какво може да оползотвори, да обработи; а человек не може да обработи повече, отколкото има материал - нито да продаде повече, отколкото е изработил. Обаче има разлика между свирението на един глупец и виртуоза. Човек днес трябва да проучва живота като едно изкуство, за да знае законите на растението, законите на силите, които градят. Убежденията си трябва не да променява, а да ги разширява. И тогава човек ще бъде не зрител на живота и играчка в ръцете на „условия” и „съдба”, а мощен творец на новите ценности, на новото разбиране, което носи Мир и Радост на всички братя-человеци.

7. НАШИЯТ ПЪТ (бр. 2, 11.І.1930 г.) (В. „Ратник на свободата”, бр. 2, 11.І.1930 г., София, стр. 1 ÷ 2) Андро Лулчев Днес родната ни земя я измъчват свои и чужди; а народът ни преживява тежки дни, върви към робство. Политическа криза, финансова, стопанска, духовна, морална криза, репарационни задължения - грижи за тях са обхванали душата на българина, а той, в неволята си унил, навел глава, гледа индиферентно как бавно, но сигурно губи почвата под краката си - свободата. Всички, които познават нашата история добре, знаят, че България и друг път е преживявала тежки дни, изпадала в кризи и безпътица, но винаги са се намирали идеалисти, които с достатъчно вяра в себе си и в доброто са изнисали нови идеали, посочвали нови пътища и са повеждали народа ни - нови хора, с нови идеали, с нови методи, по нови пътища са го спасявали. Всяко време извиква и свои водачи, тъй както всяка работа си иска и своя майстор. Робските тежки години извикаха големите ратници на свободата: Отец Паисий, Раковски, Л. Каравелов, Левски, Ботев, Караджата, Хаджи Димитър, Филип Тотю, П. Хитов, Каблешков и др., които нищо нямаха - ни големи къщи, ни имоти, богатства или големи имена, а само по едно голямо любвеобилно сърце, което обичаше народа си, една вяра - че народа ще спасят; че този народ може да се повдигне, просвети и отърве, ще катурнат голямата и силна турска империя със своите шишанета, с новите идеи за държава, ред и по-голяма правда... Въпреки преследването, подигравките, убийствата - някои от тези големи ратници на свободата платиха с главите си за своите разбирания и верую увиснаха на бесилките или умираха сред балкана, но идеите им останаха да живеят и успяха да се наложат. След освобождението ни, в онези размирни времена, когато довчерашният роб получи свобода, която едва знаеше да изживява, Бурмов - човек на времето, състави първия кабинет - консервативен. След него митрополит Климент напусна паството си и състави втория кабинет, пак със същите идеи. Едни след други се редяха тежките дни за новата ни държава и едни след други излизаха водачите на народа ни, които, отначало сами често осмивани, подигравани, вървяха смело напред и успяваха да наложат новото. На 26 май 1880 г. Драган Цанков състави нов кабинет - носител на нови идеи и идеали - либерализма. 14 февруари 1884 г. - двамата идейни приятели Драган Цанков и Петко Каравелов се разделят. В съдбоносната за България година 1887 настават тежки дни за родната ни земя, голяма политическа безпътица... Новите времена искаха нови методи, нови идеали, нови пътища, водени от нови хора. От тази паметна година П. Каравелов застава начело на управлението като апостол на демократизма. Доктор В. Радославов с Тончев се отделят. Стамболов става шеф - водител на Народнолибералната партия. В тежки дни за работничеството, учителството и народа ни, в 1897 година нашият политико-обществен живот извика няколко идеалисти учители, които в дъжд, кал, сняг, гонени, подигравани, обикаляха села и градове, зовяха народа ни по нови пътища, бълнуващи нови надежди и методи. Тази шепа идеалисти, извикани от времето и историята, бяха първите апостоли на социализма. Повечето са вече покойници, но посетите от тях идеи живеят в хиляди сърца днес... В настаналата политическа безпътица, финансова, морална криза от 18.І.1899 ÷ 9.І.1901 години на нашия политико-обществен живот бяха извикани нови хора с нови идеали и пътища. Няколко селски учители, гонени, подигравани, арестувани, обикаляха села и градове и зовяха изоставеното, измъчвано селячество към организиране. Тези учители станаха първи апостоли на Народовластието в България. През 1903 година настъпиха дни тежки за Родната земя. Тогава Н. Цанов се отцепва от своя довчерашен другар и учител Петко Каравелов и става апостол на Радикализма. Същата година и социалистите се разцепват на тесни, широки, неутрални. Всяко време си носеше свои идеали, пътища и водачи. Петстотингодишното робство извика големите Ратници на свободата: Отец Паисий, Левски, Ботев, а те - свободата. Свободният българин получи първото свое политическо кръщение в консерватизма, след него - либерализма, демократизма, социализма, Народовластието, радикализма, комунизма и фашизма. А сега - християнизма. Ето нашия път. Ето историческия ни път, ето еволюционния път на нашия политико-обществен живот. В тези тежки дни за родината и народа ний - Ратниците на свободата, и следвайки нашия минал и настоящ живот, виждайки голямата политическа и финансова безпътица, схващаме, че както в миналото, така и сега времената искат нови хора, нови методи, по нови пътища с бързи реформи да се влее нова струя в нашия политико-обществен живот. Безсилието на политическите партии да се справяте днешното тежко положение извиква християнството като първостепенен двигател на политико-обществения живот - единствен път, по който остава да мине народът ни, за да се отърве от партизанщината, безбройните кризи, убийства, рушвети - катастрофи - робство. Историята е зад нас, бъдещето е пред нас. Вземайки поука от историческия ни път, милеейки за народа ни, ний. Ратниците на свободата, сме извикани от времето и историята да творим нова България по нови пътища и методи. При изострените страсти на нашите българи, които, партизани даже на една и съща партия, движение - Македонската В. Р. организация, Радославистите, земледелците, социалистите, Демократическият сговор - се стрелят, убиват, гонят, дебнат - нашата организация ще бъде политическият центрум, който ще балансира крайната левица и десница, както в повечето държави в Европа. Ний знаем, че безбройните кризи, тежки дни за българския народ, са големи; но в този мрак, безпътица, тъй както в миналото, така и сега светват християнството, новите реформи, новите методи по нови пътища, носени от Ратниците на свободата, ще спасят и отърват родината ни от многото кризи и безкрайни страдания. Ние знаем, че пътят ни е тежък; но той не беше лек на Отец Паисий, Раковски, Л. Каравелов, Левски, Ботев, Драган Цанков, Ст. Стамболов, П. Каравелов, Пекарев, Забунов, Драгиев, Благоев, Янко Сакъзов, Н. Цанов. Ний знаем, че ще срещнем трудности, подигравки, закачки, гонения, но и тях ще преодолеем, както сме ги преодолявали. Нас ни е известно, че една част от българския народ са нетърпеливи - искат да боднат пръчка и да пият вино - безспорно от такива хора ний не ще получим подкрепа. Ний не ще получим подкрепа и от фанатизираните партизани, които викат: „От София по-голема нема, от Витоша по-висока нема, от Искъро по-дълбоко нема и от нашата партия по-хубава нема. Ний не се надяваме на подкрепа и от онези „партизани”, които чакат, за да дойдат на власт, за да правят „далавери” – „пестят бели пари за черни дни”. Ний не искаме подкрепа и на тия, които викат на всички „силни” „осанни”, защото при нас „силни” няма. Ний не ще чакаме подкрепа и от онези, които отиват при всяка властвующа партия - зестра, защото власт при нас няма. Не чакаме подкрепата и на тези, които живеят около властта с „далавери”, защото при нас ортаци на далаверджиите няма. Но ний бяхме безрезервно подпомогнати от много селяни и граждани, които живеят честно, мислят правилно, обичат народа си, живеят с истината и я поставят над всичко в живота си. Новите идеи, новите методи - по новите пътища. Новите времена искат нови хора. Всяко време си иска свой водач и всяка работа - своя майстор. Ново вино - в нови мехове. Християнска България трябва да се управлява от християни, които обичат народа си, поставящ над всичко истината. Те се грижат за бедните и болните, прокудените от родни огнища, за права на жените, искат и живеят с всички в братство, желаят на всички свободата, а между всички - юридическо неравенство - но социално равенство - а не както е сега. Ето нашия път, ето единствения път да се спаси родната ни земя и народа ни от бъдещо робство. На България трябват сега, в тези дни, не партизани, не мащехи, не грабители, не убийци, а хора-човеци, които еднакво да обичат Народа и Родината си. които да са показали на дело, че пазят всяка глава човешка, била царска или пъдарска. Които знаят и помнят, че сме всички деца на една майка голяма - България, един е наш Баща - Бог.