RPX

63. БЛАЖЕНСТВАХА НА ХРИСТОВИЯ ДУХ След завършване на гимназия в София постъпих в университета да следвам педагогика и философия, която не завърших окончателно по ред причини и защото се прехвърлих в Музикалната академия. Майка ми искаше да даде подходящо възпитание на единствената си дъщеря, отговарящо на общественото положение на семейството и затова бе много амбициозна към мен. Намери ми учител по пиано и аз започнах да се занимавам с музика. За учудване на всички оказа се, че аз имам талант и съм родена музикантка и всичко тръгна така лесно за мен и за радост на майка ми, че аз жънех успехи след успехи в сравнение с моите връстници. Майка ми ме подготвяше за светска дама, включително и за концертираща пианистка, но след срещата си с Учителя нещата у мен се обърнаха и на първо място застана Учението на Учителя. Слушайки, учейки като частна ученичка на Учителя разбирах, че е необходима голяма подготовка и е необходимо висше светско образование. Но след като Учителят застъпи в Школата особено музиката разбрах, че моята подготовка не бе достатъчна и се прехвърлих недовърши-ла единия факултет в Музикалната консерватория в отдел по пиано. Впоследствие разбрах, че съм допуснала грешка и че е трябвало да завърша висшето си образование. През тези години бях в едно възвишено блаженство и повдигнато състояние на духа и често изпадах след това в низходящи течения и подтиснати състояния. Една от причините бе голямата съпротива на родителите ми срещу учението на Учителя, особено майка ми беше непримирима. Отначало тя смяташе, че съм се заплеснала по някой мъж, който посещава също беседите на Учителя и смяташе, че това увлечение може да доведе до брак, след което сама ще си налегна на парцалите и ще мирясам. По този начин майка ми градеше въздушни кули, които се сгромолясаха, след като разбра, че нямам никакво увлечение с някакъв мъж, тогава прие че съм се заблудила окончателно и поведе война с всички възможни средства срещу мене. И не се отказа до края. И не се примири, че е изгубила дъщеря си. След такива сражения у дома, които ме изтощаваха аз падах духом. Тогава отиваш при Учителя за помощ. Застанала съм пред Учителя и плача, а той ми казва: „Ще се помоля на Бога за тебе". Отивам аз на лекции в консерваторията цялата потисната и изтерзана и изведнъж една вълна с голяма сила ме облива отгоре, надува ме отвътре като балон, вдига ме и ме укрепва отвътре и аз се изправям на стола с облекчение и се оглеждам наоколо. Никой не забеляза промяната в мен. Казах си: „Ето го благос-ловението на Учителя и на Бога". Тази вълна, която ме поде отвътре и ме крепи и укрепваше много време и ми помогна да устоя на много кармични развръзки в семейството ми. Всички се учудваха, че вместо да ме смажат и да ме накарат да капитулирам, аз се въздигах чрез сила отвътре и отстоявах, и защитавах още по-ревностно пътя си в Учението. Тази сила бе дошла чрез Духа, който се изсипа отгоре върху мен и това беше благословението, препратено по невидими пътища от Учителя. Друг път бях също така в едно тежко състояние, убита духом и Учителят се приближи към мене, сложи ръката си върху главата ми и рече: „Не знаеш ли какво е казал Христос? Блажени нажалените и страдующите, защото те ще се утешат". (Матея, гл. 5, ст.4) Изведнъж цялото ми състояние на потиснатост у мен и вън от мен изчезна. Изпари се изведнъж и се почувствувах лека, лека като перце. Ако ме духнеше някой щях да полетя в пространството - такова ми бе усещането. Като погледнах Учителя, за да му благодаря видях, че очите му бяха сини, макар че иначе те са кафяви. Да, очите му бяха сини, точно такива каквито са били на Исус Христос в онази епоха, така както ни е казвал Учителя. Той използва същия закон за блаженствата Господни, използва същата сила Господня, свърза ме с нея и ме пренесе 2000 години назад, за да направя връзката между себе си, между думите на Христа, между закона, чрез който са изявени тези блаженства и накрая всичко това да свържа със себе си и с днешната епоха. Затова, за да ми покаже, че времето за Божието благословение е едно и също, а различни са времената и обикновените хора. Премигвах, оглеждах очите му, а те бяха сини и когато той забеляза моето смущение от тази промяна каза: „Сега можеш да си вървиш". Аз си тръгнах, вървях към къщи и се опитвах да мисля Нищо не измислях. Накрая благодарих, че видях и доживях да видя едно от изявленията на Христа, както преди 2000 години така и същото изявление сега в тази епоха чрез Учителя. Тази опитност още повече укрепи в мене силите ми, че трябва да устоя на всичко, за да бъда ученик на Христа. Така аз устоява въпреки всички препятствия, които излизаха пред моя път. Във връзка с непрекъснатите опитности, които имах то те се трупаха една след друга и аз заякчавах вътрешно и така можех да се справям с моите задачи, които не бяха малки. Тези опитности бяха за ученика, те бавно се складираха в мен и в дни на изпитание аз черпех от тях и се хранех с тях Тутакси си спомнях за тях, свързвах се и се вкопчвах здраво и някаква твърда увереност, че не съм сама и че помощта ще дойде по същите закони, по които се движи целокупният живот на земята. Запитах веднъж Учителя: „Учителю, толкова много хора минават покрай вас и вие им помагате, е оставят ли ви нещо и те в замяна на това?" Зададох му този въпрос не от любопитство, не от любознателност, но исках да проверя как този народ възприема Учителя, неговото проявление тук, оценява ли неговото присъствие тук в България. Или най-накрая оценяват ли помощта, която получават от него, благодарни ли са, изказват ли я тази благодарност, осъзнават ли и разбират, че тя иде от Всемировия Учител. Учителят ме погледна, кимна леко и промълви: „Е, някои път остават и някое друго мънисто в кошницата". Останах изненадана. Такъв израз не очаквах и това наподобяване с мънистата. А те бяха малки, разноцветни, боядисани стъклени топчета, големи колкото глава на топлийка, вътре пробити и служеха като през тех се прокарваше игла с конец и те се закрепваха на някоя дреха или на някоя носия селска. Така чрез иглата и конеца малките мъниста се прикрепват чрез отвора им и се зашиват на плата, за да бъде роклята представителна. Те биваха оцветявани с различни цветове - сини, жълти червени, розови. Селските моми използваха много мънистата и с тях украсяваха своите носии. Така че едно мъничко мънисто беше с големината на просено зърно. А да се остави това мъничко мънисто в една кошница означаваше много неща. Кошниците се плетяха от лозови пръчки, за да се слагат в тях гроздове, след като се обираше лозето. Така че една кошница събираше около десет килограма грозде. И представяте ли си такава голяма кошница и вътре само едно мънисто. Ето това беше благодарността на българите към Учителя. Ето така този народ оставаше по някое и друго мънисто в кошницата на Учителя. Оставаха неща комуто на никого не бяха потребни и нужни. Говоря за онази вътрешна духовност на човека, която го движи. А аз смятах че отвътре българите с цялата си душа трябваше да благодарят на Учителя А какво излезе? Яви се едно мъничко мънисто в една голяма кошница. Ето това трябва да се запомни за истината на пребиваването на Учителя между българския народ. Аз съм на разговор пред Учителя. „Учителю, аз се чувствам, че съм една клетка от Божествения организъм и си мисля, че у вас има една клетчица, която принадлежи само на мен. Къде се намира тя?" „На най-възвишеното място, в сърцето. Да, Любовта те е турила в сърцето си." „Учителю, на всичките си ученици ли ще дадете това?" „Това е изключителен случай, само защото ти в момента си болна и преминаваш през тези състояния на възвисявания на духа и падения на духа." „Учителю, аз мисля, че ти си Христос, вярно ли е?" „Щом питаш вярно ли е има малко съмнение. Писанието казва: „Блажен си, че това плът и кръв не са ти открили, но го знаеш по дух". В любовта на този, когото обичаш трябва да вложиш всичките си упования, не само да се стремиш към някои частични блага. Всичко ще дадеш и всичко ще очакваш."

60. УЧЕНИК НА ХРИСТА Живеех в градско семейство, баща ми беше учител по литература в една софийска гимназия и получаваше заплата, която поддържаше дома, семейството и четири деца. Майка ми беше домакиня и се стараеше да ръководи семейството си така, както бяха изискванията на обществената среда Беше се оформило висше общество, което се мъчеше да имитира образци от Запада. Обикновено сутрин в 11 ч. се събираха приятелки при майка ми на чай. След обед отиваха на друго място, където да се съберат. Събираха се . вечерно време на литературни четения или концерти. Ходеше се и на балове които обикновено бяха в офицерския дом. Аз израснах в такава среда Майка ми се стараеше да имам образование, възпитание, да завърша гимназия, да зная да свиря на пиано и още някои други неща, които бяха необходими, за да може една млада девойка да представлява изгодна партия за брак. Случи се така, че аз имах талант за музика, който се разработи много и се стигна дотам да давам самостоятелни концерти в офицерския клуб и то в неделя сутрин. Пред мен се очертаваха светли хоризонти или на гастролираща артистка, или на образована жена, или на светска дама. Записах да следвам висше образование, а майка ми нямаше нищо против, беше доволна, че се развивам всестранно. Бях преминала като девойка всички момински копнежи и вече бях студентка. Един ден си спомням бях в размисъл по някакво дълбоко размишление което идваше от много далече и отиваше много нависоко, като че ли издърпвах някакво въже, което беше закачено и завързано отпреди две хиляди години, минаваше през мене и отиваше нататък надалеч от мен към бъдещето. Изведнъж се запитах: „Защо го няма сега Исус Христос, за да му стана ученичка?" Това нещо го казах пред себе си сутринта. Вероятно тогава успях да издърпам и отмотая това невидимо за мен въже, идващо от миналото. И него ден се случи, в същия ден успях да чуя за Учителя от една приятелка и да се срещна с него. Да, в същия ден. Сутринта успях да отмотая въжето, идващо отпреди две хиляди години, сутринта изрекох тази фраза, идваща от дълбините на моята душа, а на обяд чух за него, а след обяд към привечер се срещнах с Учителя. Е, какво ще кажете сега? Ще кажете, че случайни неща няма, Да, няма. Но да имате такава опитност, ето това е важното. Душата изисква, има потребност, душата, която търси и душата, която е дошла на земята. Търси да намери Бога. И го намира. И знаете ли какво стана по-късно. Моят живот се завъртя по друга посока Нататък към истинската посока. Цялото това бъдеще, което майка ми го изчакваше да бъде със светли хоризонти се сгромоляса в нейните очи и започна една жестока борба у дома, беше ожесточена битка, траеща няколко години. Аз не зная как щеше да завърши ако не бе намесата на Учителя, защото непрекъснато търсех помощ от него и я получих. Но майка ми никога не се примири, че единствената й дъщеря замина от нея и се насочи по друг път. Трудно се понася и изнася от един родител като вижда, че детето му напуска този свят, в който той се движи и тръгва по своя път. А моя път бе съвсем друг. И в този период, когато ме срещна Учителя и когато се определих за учението му и за Школата му той веднъж ме запита: „Ти кой мислиш, че съм аз?" Отговорих му без да се замислям: „Исус Христос". Учителят се усмихна „Блажена си ти, че кръв и плът не са ти казали това". Това беше епоха в моя живот, защото важното е не само да се определиш, но да започнеш с познанието на Учителя и на Бога. Не беше лесно от моя страна, но се определих. В този дълъг процес на обучение минавах през различни етапи и фази, и падах, и ставах, и се възвишавах, и се сгромолясвах. Минах през всичко, което бе възможно да се случи, но онзи вътрешен стремеж на душата ми да се срещна с Христа и Учителят остана и той се сбъдна и реализира. А доколко съм успяла аз не мога да определя, преценката е в друг - в Учителя. По този повод той заяви: „Всичко, което правя отвън са методи, но по външните методи не може да се съди за Учението". Това нещо го опитах лично и другояче не можеше да бъде. По външните методи човек не може да познае Учителя, защото познанието е вътрешен процес на душата и духът человечески. Впоследствие наблюдавах, че към учението се приближаваха честни хора с най-искрени намерения, с чисти съзнания, които не бяха още оцапани от обществената клевета срещу братството и Учителя. Приближаваха се, слушаха по някой и друг път в салона Учителя, беше им приятно и интересно. Опитваха се да четат беседите, но не намираха нещо особено у тях, защото онова, което бе написано там според тях бе повторение на едни и същи неща до безконечност. Когато се запознаваха от обикновено любопитство с нашите методи, то за тях те бяха безпредметни, дори бяха много наивни. По този начин чрез външните методи те не успяха да Дойдат до учението на Учителя. Оловото за тях беше скрито и покрито. Това беше и една предохранителна мярка на Учителя. Бисерите не се даваха направо, те се изработваха вътре у човека и се съхраняваха за душите. Спомням си, че първите приятели бяха споменали, че в един от първите събори Учителят най-тържествено заявил: "Това учение е допуснато да има външни препятствия с единствената цел да не дойдат в него любопитни, а онези, които са изпратени от Небето". По-късно го открих в протоколите на първите събори. Ето така външните методи пазеха учението, външните препятствия отстраняваха любопитните. Но идваха все пак освен учениците и още много, много други души, за да получат нещо от Божието благословение. Идваха, получаваха и си отиваха. Спряла съм Учителя и говорим. По едно време той ме спря и казва: "Виждаш ли оная, дето стои там? Тя си мисли сега следното: „Марийка е млада, хубава е, затова Учителя я спрял, стои с нея и говори, а аз съм стара и мен никой не ми обръща внимание". „Учителю, тя така ли мисли за вас в този момент?" „Да, точно така." Учителят кимна с глава и ние се разделихме. Идваше ми да отиде при тая сестра, да я хвана за шията и да я кресна в лицето: „Ти какво си мислиш за мене? Та ти не знаеш ли, че аз говоря с Бога?" Постепенно се успокоих и този бент се отприщи от мене и се изля навън така непринудено и естествено. Аз се отприщих отвътре. А иначе щях да огорча още повече Учителя. Малко ли му беше това огорчение учениците му да виждат в него и в неговия живот нещо обикновено и човешко, а да пропуснат и да не виждат онова Божественото, което се изявява като Божествена Любов към всички ни. Скромни, немощни, добри и лоши - такива, каквито бяхме тук на Изгрева. Тук имаше всичко по малко. И понеже имаше всичко по малко, то стана много голямо и този товар беше непосилен да се носи от човек. Само Учителят успяваше да се справи с него по Божествено. Аз съм при Учителя на разговор. „Казваш, че не съм те обичал. Обичам те. Знаеш ли ти какви са моите истински чувства към теб? Знаеш ли как те обичам? фактът, че ти се карам понякога показва, че те обичам. Ако ми беше безразлично щях да те оставя да правиш каквото си щеш. Щом ти се карам като не постъпиш добре значи имам добри чувства към теб. При всяко положение ще уповаваш на Бога. Отвън може буря да се дига, ти ще се държиш и ще кажеш: „Бог е при мене и той ми помага". Моите отношения към всички са правилни, установени и съгласни с Волята Божия. Аз нищо не върша случайно, а всичко съзнателно. Не можеш да гледаш Изгрева на слънцето от прашния град, а ще се качиш на Мусала и от там ще му се радваш. Трябва да си създадеш едно състояние на доволство и веселост. Бог винаги обича и е неизменен, но ти очакваш от там, отдето нищо няма ти дойде."

59. СЕМЕЙНИ ИСТОРИИ Ако погледнете някоя от снимките от първите години на Школата ще видите засмени лица, весели, възторжени мъже и жени. Тук настроението бе повдигнато естествено, обстановката предполагаше за възвишени неща, защото въздухът бе наситен с възвишени мисли. Но в този общ подем на душите у нас се отприщиха и други чувства. А това бяха обикновените човешки чувства и те се отприщиха като река и за малко щяха да завлекат и да удавят Изгрева. Един след други тези млади хора започнаха да се влюбват, да бъдат обичани, разлюбвани и напускани. Ние бяхме души, но тези души се вплетоха в материята и в страстите и много хора изгоряха и си заминаха от този свят. Когато говорим, че са си заминали, това означава", че са си положили телата в земната твърд, че са погребани, а те като духовни същества са заминали в другия свят. Този израз бе употребяван през времето на Учителя и показваше едно друго виждане на нещата. Човек не умира, а умира тялото му, той го оставя и си заминава натам, откъдето е дошъл. Учителят говореше за Божествената Любов като принцип в природата и живота. Седят учениците и слушат и въздишат за човешката любов. Спомням си какви писма се пишеха тогава. Пишеха се любовни писма с терминологията на Учителя. Цитираха цели думи, слова и пасажи, за да прикрият своята човешка любов. По наше време имаше една игра, наречена „Шегите на Амура". На стотина картончета бяха написани с различни имена всякакви възможни въпроси за закачки и за задевки на любовната интрига и отговорите бяха също обозначени и когато един искаше да каже нещо на някое лице в компанията, споменаваше някакво име и подаваше картончето. Срещу името имаше написан много сполучлив израз и тя четеше това, което онзи приятел срещу нея като ухажор не смееше да й го каже. Това беше игра, но много сполучлива и беше много популярна. Сега такава игра не може да се играе - хората вече се научиха да си искат направо нещата, смятат че всичко е достъпно. По същия начин ние тогава слушахме от Учителя за Мировата Любов и Космичната Обич и тръпнехме дали някой лъч излезнал от нея няма да ни посети. И човешката любов не ни подмина. Особено когато се намеси един друг фактор. Онзи, който според Учителя бе фатален. Той каза: "Вас ви женят духовете, които искат да се преродят чрез вас". Ето, по този начин нещата вече придобиваха друга насока. Ние се женехме не по своя воля, а по внушение на онези, които искаха да се преродят чрез нас. Имаше един интелигентен брат, засмян, весел, любознателен, красив и беше с писателски наклонности и пишеше. Казваше се Георги Томалевски. Беше написал книга, бе я занесъл на Учителя и му я подава, за да чуе какво е мнението на Учителя за нея. Той е смятал, че Учителят ще я вземе, ще прочете нещо от нея и ще си каже мнението. Учителят я взима в лявата си ръка, а с дясната ръка с палеца и показалеца я подхваща отстрани в краищата и лекичко я накланя и лист по лист започва да се разлиства и то в краищата. Накрая казал: „Все такива книги да пишеш". След един месец за тази книга той получи награда от Писателския съюз за написано най-хубаво есе и благодарение на това бе приет в Писателския съюз. Пътува този брат Георги във влака и в едно купе се запознава с една госпожица и от дума на дума, както е възторжен и ентусиазиран станало въпрос за женитба. Разговорът така се залюлява като люлка ту насам, ту нататък и в този унес тази госпожица подхвърлила: „Ами вие като се сте толкова възхитен от разговора можете ли да се омъжите за мен?" „Може." „Обещаваш ли?" „Обещавам." „Закълни се." И Георги се кълне за венчило. А тя беше еврейка и той нямаше какво да прави, реши да изпълни обещанието си и се ожени. И след този брак той го нямаше десет години на Изгрева, а когато се завърна Шкодата бе приключена. Та като дойде време за неговата женитба и че иска да се жени всички ахнахме и отидоха някои при Учителя и го запитаха за този случай. Във връзка с това Учителят каза: „Когато човек даде едно глупаво обещание не е задължен да го изпълни, защото го е направил от глупост". Хайде сега отидете и разчистете пътя на този брат. Беше вече невъзможно, той искаше да бъде рицар и да изпълни обещанието си и не послуша Учителя. Ожениха се и заживяха заедно под един и същи покрив. Този еврейски дух, с когото той се свърза беше противник на учението и беше му създавал много, много пречки. Бракът му не беше хармоничен -свързан с много неприятности и огорчения. Веднъж жена му се разболява, получава голямо, невъобразимо и непоносимо главоболие, което не се повлиява от никакви лекарства и от съвети на лекари. Накрая Томалевски решава да отиде при Учителя и разказва за главоболието на жена си. Той го изслушва, протяга дясната си ръка, взима един портокал от една чиния, която е стояла на масата пред него, подава го на Томалевски и изрича: „Дай й го да го изяде". Визитата е приключена. Отива си Георги у дома, разправя всичко той на любимата си съпруга, но тя го поглежда недоверчиво и казва: „Та от тоя ли портокал от твоя Учител ще ми мине главата, когато що лекари и що лекарства и никаква помощ не видях?" Георги оставя портокала пред нея и излиза в другата стая. Минава един ден - главоболието се увеличава, минава втори ден - тя вече започва да стене от болка, идва третия ден - тя вече вие от болки. Накрая еврейката се примирява, протяга ръка, взима портокала, обелва го и решава да го изяде, че каквото ще да става. След няколко минути главоболието изчезва. Изчезва главоболието, защото трябваше да се примири и да се смири и поклони пред ръката на Учителя, която е подала този портокал. Та еврейския дух трябваше да се поклони и смири пред духа Христов. А сега ще разкажа и нещо, което не е за разказване. Томалевски имаше един приятел лика и прилика с него. Приличаше досущ на него. С него бяха неразделни приятели. Та този приятел също беше женен, но така се случи, че се залюби с жената на друг, който живееше на Изгрева. Създаде се връзка между този приятел, който беше в града и жената на онзи, който беше на Изгрева. Хайде да не споменавам имената им, защото те имат деца и ще се срамуват за бащите и майките си. Това не бе тайна за никого и бяха явни любовници. Единият търсеше утеха на друго място. Учителят вижда това и мълчи. Накрая аз отивам, не се стърпявам и казвам: „Учителю, това е вече безобразие и на нищо не прилича. Едни други да си крадат жените и мъжете". Учителят ме изгледа и каза с голяма болка: „Братята разрешиха въпроса за любовта и брака по-лошо от хората в света". Учителят беше много наскърбен и недоволен. Изключително недоволен, защото тези идваха в Школата и носеха своите влияния, своите усещания и своите желания. Беше дошло времето на отклонението на някои хора от Школата. След няколко дни отново срещам Учителя и още не мога да се примиря как така ще се посяга на чужди жени и мъже. Щом са искали брак значи той трябва да бъде свещен за едни и за другите. „Учителю, какво стана с чистота на брака на Изгрева?" Той ме изглежда с една голяма, голяма мъка и изрича едни думи, които не само са пророчески, но са думи, които означават много. Изрече следното: „Досега всички окултни школи са се извращали в разврат. И сега има такава опасност." И замълча. Мълчание голямо, което съдържаше цялата епоха на човешкото падение. Веднъж Георги Томалевски пътува от града за Изгрева и навлиза в една широка алея. Ето ти Учителят идва отсреща и се движи сам. Учителят е на десетина метра от Георги и тогава Той му извиква високо името: „Томалевски". После с по-ниска тоналност изрича: „Томалевски". После пак с по-ниска тоналност извиква името му Томалевски и така произнесъл няколко пъти името му все по-ниско, докато се стигне до шепот. Така Учителят му произнесъл името десетина пъти, показвайки му с какъв капитал е слязъл от горе, от Невидимия свят, как е дошъл на земята, че е влезнал в Школата и че е срещнал Великият Учител и вместо да си замине със същия капитал, той си заминава с един шепот, което означава един пълен, окончателен провал. Тази опитност я разказваше лично Георги много пъти. Беше честен и почтен. Не може да има извинение за онези, на които им бе говорено, изнасяно окултни знания за живота на земята от Словото Божие. Отново съм при Учителя за разговор. „Е, сега представете си, че някой казва: „Как да работя?" Представете си, че аз говоря на един човек, който не вярва и който казва: „Трябва ядене и пиене". Минава той през някой счупен мост и аз го предупреждавам, но той минава и пада долу при онези, които мислят като него. Аз виждам това, протягам ръка и го изваждам. Тогава той няма ли да повярва на това, което аз му говоря? Ще вярва, защото вече има опитност. Затова, когато говорим на някой човек ще чакаме Бог да създаде такива условия, щото онзи индивид, на който говорим да разбере, че действително ние сме на правата страна. Има въпроси, които човек има да разрешава. Егоизмът е пол, полово отношение, два фокуса, при които всеки тегли към себе си. Амбиция трябва да има човек, за да работи: амбиция или към себе си, или към Бога. То е само едно движение. Има неща неизбежни. Човек лесно може да утешава, но да носиш скърбите и страданията на другите, то е тежко. Ти когато си сама ще знаеш, че се намираш в най-добрите условия да се молиш и като дойде силата у тебе да започнеш работата си и като излезеш в света да знаеш как да помагаш. / Човек да няма отношения с хората, а да има съотношения. Например някоя мома има някой любовник, той е отношение, защото той я ограничава, а съотношенията са неща разумни, Божествени. Знаеш ли защо се смея? Като те гледам, седи пред мен картината: ходила си при един извор, при който по-рано си ходила и мислиш сега, че го няма, а той казва: „Тук съм, но съм каптиран. Ще слезеш долу в града и там ще се срещнем". То е символ. Разяснение: имала си една обична другарка, с която си прекарала известно време - тя е като извор. Ти се връщаш у дома си и след пет-шест години отиваш при нея и не я намираш там. Името й е Цветанка. Питаш: „Къде е?" А тя свършила университет и е назначена в едно близко село, където е учителка. Има ли нещо да съжаляваш защо не е вкъщи? Ще идеш да я видиш като учителка, тя ще те поразведе из селото. Като се върнеш дома и ти ще се понасърчиш от нейната работа. Самотията, това е здание без прозорци. То е херметически затворен замък. Понякога светлина отвътре има, но никакви прозорци няма отвън. Щом има светлинка, има някакво живо същество наоколо. В този живот има някои неща писани, които трябва да ги преминеш. Не може да ги прескочиш."

58. ОПУЩЕНИЯ И ПРЕСТЪПЛЕНИЯ През време на Школата състава на братята и сестрите беше такъв, че женският елемент бе повече. Защо бе така? Според мен учениците трябваше да дойдат в съотношение 1:1 - на всеки брат да съответства сестра, независимо в каква възрастова група. Отначало, като че ли дойдохме еднакво, може би мъжкия състав да бе повече, но той полека-лека се загуби и се разпиля. Загуби се по света - дойдоха, видяха, опитаха и си отидоха в света -ожениха се за света образно казано и буквално казано. Ожениха се за жени от света и се загубиха. Малцина останаха и се връщаха след години, чак тогава осъзнаха, че бяха много загубили. Сестрите влезнали в Школата възприеха Учителят отвътре със сърцето си много по-добре, отколкото братята с ума. Те умуваха за това и за онова. Ние, жените го възприехме направо и като умувахме, не умувахме дали това е Учителя - за нас този проблем бе решен един път завинаги. Думата ми е за онези верни, предани сестри, които останаха до края. Спомням си имаше един много смешен и забавен случай, който накрая стана трагичен. Един от младите братя се ожени за една красавица в града, отиде да живее в нейния дом, но понеже беше станал вегетарианец, беше дал ултиматум пред бъдещата си съпруга, че ще се ожени за нея ако тя му готви вегетарианска храна. Тя казала: „Ами това е най-лесното. Слагам зеленчука, варя и пека в тепсията и манджата е готова. Важното е да ме обичаш и да мога да живея с теб". Минали години. Как са се обичали не зная, но живяха сносно. По едно време този брат залиня. Всички се чудиме какво е станало с него. Обикновено в неделя прихождаше горе на Изгрева да чуе някоя беседа от Учителя и след време като видяхме, че той вече започна да се загубва, отидохме при Учителя и го помолихме да го приеме. Учителят го прие. Пита го: „Е, братът има ли нещо да каже или да попита?" Братът мълчи. „Е, рекох жена ти готви ли ти вегетариански гозби без месо?" „Готви ми, Учителю, удържа си на думата и ми готви." Учителят продължава: „Е, рибарят като отиде да лови риба сложи стръв на въдицата, па я хвърли в реката, рибата я захапе, той извади рибата, сложи я в торбата и после на тиганя да я пържи. Е, някой път и някои хора стават на риби, та ги пържат и от вътре и от вън. Брат, и ти си сега една такава риба дето я пържат с мазнина всеки ден." Братът излиза целият зашеметен и не може да разбере за какво става дума. А вътре са няколко човека с него и след това се опитват да тълкуват какво е искал да каже Учителят. Накрая една сестра се приближава при него, вторачва се и му казва: „Абе ти не разбра ли, че тебе те пържат отвътре и отвън. Че те пържат отвън е ясно. Като те види човек - заприличал си на живи мощи. Ами с какво те пържат отвътре. Я провери какво ти дават да ядеш?" „Как какво, готвят ми вегетарианска храна." „Готвят я, ама те пържат отвътре." Слиза брата в града, прибира се при жена си и жена му сложила да готви и излязла за малко на вън понеже някаква съседка я извикала. Той влиза в кухнята и какво да види. Тя в гозбата слага половината олио и половината свинска мас. Той се скрива и наблюдава как тя готви Сложила този път повече мас. Поднася храната на обед, той вече разбира каква е работата, вдига скандал и я пита: „Ти откога ми слагаш свинска мас храната?" Отговаря му: „Ами ти мен за каква ме смяташ, аз да не съм щура като теб. Аз още от самото начало ти слагам свинска мас в яденето". Брата излезнал, напуска дома и отново се качва горе на Изгрева и търси Учителя „Учителю, прав беше, те ме пържат не само отвънка, но и от вътре. Какво да направя, Учителю?" Учителят го погледнал строго и казал: „Теб отдавна те извадиха от морето и сега си в друг тиган и други те пържат, и други те учат, за да си научиш урока. Ако го научиш добре. Ако не го научиш пак добре Братът си тръгна, след няколко месеца видяхме неговият некролог, окачен по стените на някои сгради в града. Той наистина бе не само опържен, но опечен и изгорен. И изяден! Учителят спомена в Младежкият окултен клас, че който се ожени или омъжи трябва да напусне класа и да отиде и да посещава Общият окултен клас. Той говори много за брака и това е записано. Разреши много лични съдби, които се бяха спрели пред брачната бариера, но онези, които го пита ха и които изпълниха думите му, то те успяха да се справят. За другите не се отнася. Изключения имаше много. Той знаеше, виждаше, можеше, познава ще нашите слабости, нашите недъзи и несъвършенства. Помагаше, но при условие, че ученикът отиваше да пита и да търси помощ. Другото за него беше насилие. Имаше едно семейство, което дойде от провинцията. Тя се казва Тодорка Йорданова Станчева. Беше родена в град Лозенград през месец юни 1900 г. А мъжът й се казваше Тодор Петров Пецанов. Те имаха четири деца, три момичета - Мария, Стефка, Анка и син Димитър. Бяха дошли да живеят на Изгрева. Мъжът й - Тошо, беше дошъл от някаква далечна окултна школа и се занимаваше с хиромантия, гледаше на ръце и затова му казваха "Тошо-гледача". А жена му се казваше Тодора и не можеше да се справи нито с мъжа си, нито като домакиня, нито като майка на четири деца. Децата пораснаха и всеки тръгна по своя път. Тодора беше малко и повече медиумична и през устата й излизаха думи, които не бяха нейни и правеше доста поразии. Спомням си веднъж бе застанала на стъпалата, които водеха до горната стая на Учителя, Учителят не искаше да я приеме в това нейно състояние - имаше си съображения. Тя се бе вкопчила в перилата и не искаше да се откачи оттам. Учителят я помоли да си отиде: „Не искам. Не искам. Тук ще стоя." Тогава Учителят си взе шапката, слезна по стълбите и я остави да стои там. Тя стоя там няколко часа, вкопчила се за перилата, после като че ли някой отвътре я отключи и откачи и тя си отиде у дома. Имаше рождена сестра, която беше също много медиумична и която все говореше, че небето чрез нея говори. Та тук имаше много хора, които смятаха и бяха убедени, че Небето все им говори и говори. Слушаха разни духове, които ги разиграваха. А когато Учителят им говореше те не го слушаха или пък си правеха оглушки, така както казвахме по онова време. Правеха си оглушки, че уж не го чуват и не се отнася за тях. Ето това най-много ме дразнеше. И така тази сестра Тодора ден след ден имаше скандали с мъжа си и накрая го напусна и го остави с четирите деца. Ето, че се яви един наш брат от младежкият клас, казваше се Ангел и как се случи и защо се случи не зная, но той се свърза с тази Тодора, тя се прилепи към него, остави мъжа си и децата си и заживяха заедно. Забъркаха се много каши с много неприятности и разправии, както на Тодора с мъжа й, -ака и на Тошо с Учителя. Започнаха разправии. Тошо беше дори подал молба до съда, че Учителят му откраднал жената и я дал на свой Ученик. Голям скандал, големи разправии и срам, голям срам. А в града чакаха най-малкото, което да се направи на Изгрева, за да се разтръби по вестниците. А това беше голям скандал. Спира ме веднъж Учителят и казва по този случай: "Не разбирам как така ученик от специалният клас да отнеме жената на един мъж с четири деца". Помълча малко и каза: „Това е престъпление". Аз стоя пред него и целият този казан с вряла вода се изсипва върху мен, гори ме отвътре, изгаря ме отвън. За пръв път чувам Учителя да казва такава остра присъда, че това е престъпление и то извършено от ученик от специалния младежки клас. Ами къде отиде тогава този Висок идеал на душите, къде отиде цялото това Слово, което непрекъснато се изливаше от устата на Учителя като непресъхващ извор? Къде отиде всичко това? Ами къде сме ние тогава? Аз съм попарена отвън и изгоряла отвътре и едвам се дотътрих у дома. Няколко дни не мога да се оправя от онова, което чух от Учителя. По-нататък този скандал се разрасна и мъжът й потърси отговорност пред държавните власти и се оплака, че му отнели жената. Беше написал писмо и до синода понеже имаше църковен брак с нея, беше направил молба и до съда. И всичко това се прехвърли върху Учителя и че всички негови последователи са развратници и отнемат жените на честните граждани. Това бе една такава атака срещу Учителя, която бе предизвикана не от някой друг, а от ученик от специалният младежки клас от Школата на Бялото Братство по време на Учителя Дънов. Ще кажете лесно ли му е било на Учителя за тези грехове, опущения и нарушения на учениците му? Накрая Тодора се раздели с Тошо-гледача, той си остана при децата, а Тодора се премести да живее при Ангел. Отива Тошо-гледача при Учителя и се кара с него: „Ти си виновен, чрез теб ми откраднаха жената и кой ще ми гледа децата?" Учителят му отговаря: „Отдавна тя е престанала да ти е жена. Но ние ще ти намерим жена, която да ти гледа децата. Остави я и се върни при децата си, за да дойде онази, която ще ти бъде изпратена да гледа както децата, така и тебе до стари години". Тошо-гледача няма какво да прави, отива си у дома. Скандала затихва. След няколко месеца се запознава с една жена, която решава да му гледа децата, отива да живее при него и тя живя с него толкова дълго, че му отгледа децата, че и накрая го гледа на стари години. Учителят си удържа на обещанието. Бяха му изпратили жена и душа, която да се жертва, за да реши този заплетен възел и по този начин да се освободи Учителя от обвиненията. Бяхме на Рила на нашият лагер. Палатките бяха опънати, братството се бе разположило, бивакът бе организиран и ние започнахме нашият организиран в планината духовен живот на Школата. Една сутрин Учителят излиза от палатката си и строго пред няколко братя и сестри нарежда: „Ангел и Тодора да напуснат веднага лагера. Тук не се позволява да се мърсува. Тук е свещено място. Тук е място за душите дошли при Бога". Отива цялата група пред тяхната палатка, извикват ги и им предават нареждането на Учителя. Те примигват, сумтят, мълчат и нищо не казват. Ние стоим и чакаме да видим дали ще си приберат палатката. Натовариха я на един от конете, които слизаха надолу за продукти и отиваха за хижа „Вада". Как са се завърнали това си беше тяхна работа. След обяд дойде буря, изсипа се дъжд и цяла нощ дъждът и вятърът биеше по палатките ни. Осъмнахме сутринта при тихо време. Бурята отвя и дъждът изми мърсотията от изверженията на учениците. Каква бе причината за това решение на Учителя. Вие се досещате вероятно защо, така и предполагам. Тук на Рила обстановката бе много възвишена и братята и сестрите бяха в едно повдигнато състояние на духа и тук външната чистота трябваше да съответства на вътрешната ни чистота, защото тук ни посещаваха светли същества от Невидимия свят. А за да ни посетят едно единствено условие бе - чистота отвън и чистота отвътре, и светлина в умовете ни. Това е единственото условие, за да може ученикът като душа да се добере до Словото на Учителя. Аз съм пред Учителя на разговор. „Лицето на небето е лицето на Бога. Когато няма облаци, значи Бог е доволен от живота на хората, а когато се намръщи аз считам, че Бог е недоволен от живота на хората. За пример. Ако аз съм се разсърдил и вятърът духа в лицето ми Господ казва: „Не ходи". Ако искаш да направиш добро и вятърът духа зад гърба ти, Господ казва: „То е хубаво. Иди". Когато се качвахме на Мусала вятърът духаше отзад и отстрани. Господ казваше: „Излезте нагоре. Нормално състояние е като дойде радостта да се радваш и като дойде скръбта да скърбиш. Но като дойде скръбта да си радостен, че преминаваш през нея. Скръб и радост - те са неща, които ще дойдат. Увеличаването не скърбите, то е един добър признак. Скръб има: едно дете майка му излезе на пазара, то скърби. Върне се майката - то се радва. Причината е, че това дете няма вяра в майка си. Има състояние, при което човек се чувствува сам, изоставен. Това милиони същества го изпитват. Има болен човек, изоставен. По някой път ние можем да преживеем тези състояния, които хората ги преживяват фактически и то да ги преживеем вътрешно, мислено. Човек трябва да използва Божествените възможности. Човек трябва да се моли, да каже: „Господи, дай ми дълбочина, височина да живея добре, да използвам възможностите". И човек трябва да се моли всякога и навсякъде без да подозира това."

57. ПРИ НОЗЕТЕ НА УЧИТЕЛЯ Обикновено, когато ходех при кака Гина Гумнерова на ул. „Опълченска" 66, правих-струвах така да тръгна, за да бъда там в девет часа сутринта. Предполагах, че вече всички са станали, закусили и са подредили къщата като са готови вече да посрещат посетители и гости както от града, така и от провинцията. Според моите предвиждания Учителят трябваше да бъде свободен, отпочинал и готов да ме приеме. Така се бях настроила вътрешно, че Учителят трябва да ме приеме като че ли само аз съществувах на земята и че Учителят е специално дошъл тук на земята, за да ме приема лично и то точно в този ден и час. Отворих и затворих вратника на малкия дом и таман запристьпвах леко-леко по плочника ето излиза кака Гина, пресреща ме и ми се скарва. Ама ми дръпна едно такова хокане, че аз онемях. Аз отивам при Учителя, където очаквам да намеря светлина, благост, а ме пресрещат с хули. Ама такива хули насочени срещу мен, че си нямам друга работа, че съм мома за женене и вместо да седна да работя като жена вкъщи някаква женска работа, а взела, че съм тръгнала да се шляя по улицата, че нямам ли друга работа сутринта, че каква е тази моя майка, която ме пуска сутрин рано-рано да се шляя по улицата вместо да ми даде да работя нещо, че нямам ли книги, че нямам ли училище и изобщо аз съм развей прах. Изобщо нареди всички възможни положения, с които трябва да се занимава една жена и домакиня от онова време. Говореше насечено, натъртено, сърдито и много-много грубо. И накрая ме нахока, че ходя за щяло и нещяло при Учителя и с моите посещения при него създавам главоболие както на нея, така и на него и че той не може да си гледа неговата работа. Та цялата караница бе насочена срещу мене, че посещавам така често Учителя и му отнемам от времето. Кака Гина изля целия този словесен поток срещу мен, не само го изля, но ме задави, нещо заседна на гърлото ми и имах усещането, че ще се удавя. Вече се задавях и разбирах, че се давя и реших да се отдръпна. Точно реших да си тръгвам обратно, ето Учителят излиза от вратата, с поглед подсеща, насочвайки го към кака Гина и я кара да се махне. Тя нещо смънка, нещо изскимтя като кученце, подви си опашката и се прибра. Учителят кимна с глава, посочи с жест, че мога да влезна при него. Влезнах, а той мълчи. Аз съм седнала на стола пред него, нещо ми се дави в гърлото, започват да ми текат сълзи както по лицето, така и вътре в гърлото. Само хлипам и реда сълзи ред по ред. Учителят мълчи и нищо не казва, не проговаря нито дума. Аз ридая, нещо вътре в мене плаче и ридае, а отвън само хлипа и рони сълзи. Постоях така известно време, Учителят седи, наблюдава ме и мълчи. Аз продължавам да седя и да хлипам, но по едно време реших да стана, станах, поклоних му се и леко-леко се измъкнах така както бях дошла при него неусетно и незабелязано. Отивам си у дома, па като му ударих един рев, голям рев беше, нещо се отприщи у мен като река изтече, обляна в плач и сълзи. По едно време както си плача чувам глас в ушите си като по телефонна слушалка. У дома ние нямахме още телефон, но бях говорила на телефонен апарат. Чувам, че някой ми говори през телефонната слушалка, чрез невидимата телефонна слушалка, която някой е сложил на ушите ми и която не виждам. Говори се и чувам глас: „Кака Гина е добра жена. Елате утре." Беше говорът на Учителя. И отново сякаш тази грамада и буца в гърлото ми се стопява олеква ми и аз се успокоявам. Седнах и започнах да се занимавам с онази задача, която Учителят ми беше дал при предишното мое посещение при него. Подготвих се. На следващият ден се запътих и бях точно в девет часа сутринта. Този път кака Гина ме посрещна все едно, че нищо не е било вчера и че вчерашния ден изобщо не е съществувал и че не е имало никаква среща между мен и нея. Аз стоя изумена, а тя ми казва да постоя малко, отиде, обади се на Учителя, върна се след малко и ме съобщи, че вече ме очакват и мога да влизам. Аз прекрачвам през прага, чукам на вратата, влизам, а вътре Учителят ме посреща с усмивка: „Е, днес каква е програмата?" Аз сядам на стола, ученикът седеше пред своят Учител. Друг път отивам в девет часа сутринта и там са се събрали ръководителите на братските кръжоци от провинцията. Това нещо не го знаех, откъде можех да го зная? В онзи период аз знаех само себе си, какво правя, къде ходя и най-важните за мен неща се свеждаха единствено да си подготвя урока и да отида при Учителя. Всички останали неща за мен бяха странични и незначителни. Е, аз имах и свой бит, аз бях девойка, бях хубавичка и трябваше да се обличам така както отговаря на общественото положение на родителите ми. А майка ми беше светска дама от обществото и много държеше единствената им дъщеря да бъде в тон с модата. И ходех прилично облечена така както всички млади момичета бяха облечени от същото общество. А че се занимавах с музика, свирех на пиано и учех в университета това бяха моите задължения и които ми поглъщаха часовете през деня. Изобщо ежедневието ми бе запълнено с неща и събития, следващи едно след друго. Животът около мен и в мен бе невероятно интензивен и се движеше с голяма скорост. Ако се спреше някъде по някакъв начин този интензивен поток вътре или вън от мене то се развихряше буря както около мен, а в мен всичко се заприщваше като в бент и имах усещането, че ще се пръсна и ще разруша не само себе си, но и останалите около мен. Този вътрешен бент бе толкова голям, че едвам издържах и се чудех как не се отприщи тогава. Ако се беше отприщил нямаше да мога да издържа и щеше да ме разруши вътрешно и външно . щях да си замина от този свят в ония млади години. И в този период аз станах частна ученичка на Учителя, който ме въвеждаше бавно и постепенно отприщваше този вътрешен бент и тази вода се разливаше и отиваше натам където бе нужно и задвижваше моята деятелност вътре и вън от мене. По друг начин не мога да ви го обясня. Та в този ден, в девет часа сутринта аз отново преминавам вратника и отивам при кака Гина. „Днес при Учителя са ръководителите на Братството от провинцията, Учителят е зает и не може да те приеме." Аз кимвам с глава и разбирам какво ми казва. Естествено е, че Учителят трябва да говори с ръководителите, та нали затова те са дошли Какви ли не въпроси имат да споделят с него за разрешаване. По-късно Учителят държеше специални беседи само за ръководителите на братските кръжоци в провинцията, които бяха стенографирани. Отначало смятахме, че онова, което той говори пред тях е нещо по-специално, те също смятаха така и може би изискваха това. Когато прочетохме по-късно дешифрираните разговори видяхме, че Словото на Учителя беше еднакво за всички ученици и нямаше и не можеше да има привилегии. Словото е едно, а учениците са различни, защото имат различни задачи за разрешаване. Словото влиза в тях и излиза от тях само ако изпълнят волята на Бога и то излиза от тях чрез праведни постъпки, което е път на ученика. Точно в този момент още звучаха думите на кака Гина, че Учителят е зает и не може да ме приеме. И в този момент Учителят излиза пред вратата, обръща се към мен и ми казва „Почакайте ме един час". Аз се сепвам, схващам веднага, че наистина Учителят е зает, но схващам също, че кака Гина лично в себе си е определила, че щом Учителят е зает значи няма да ме приеме и аз нямам работа днес тук. Значи тя се бе осмелила да определи в себе си кой кога може да отива при Учителя. И затова той излезна, остави за минута ръководителите да го чакат и обърна внимание на мен, на една частна ученичка. Разбирате ли какво означава това? Урок за ръководителите, че при Бога всяка една душа е приета, а за кака Гина бе друг урок, че ученика независимо какъв пост заема и в каква близост физическа е до Учителя, никога не е по-горен от Учителя. А за мен бе също един урок, че Учителят винаги при всички случаи посреща ученика, който иска да учи. Схванах всичко това и казах: „Учителю, може ли утре да дойда?" Отговори ми: „Може". Аз си тръгнах към дома, постепенно крачките ми зачестиха, забързаха и започнах да тичам, а в мен нещо летеше, носеше ме, душата ми ликуваше, тя се бе докоснала до Бога, понеже бях правилно разрешила задачата си като една обикновена частна ученичка. Аз съм пред Учителя на разговор. „Искаш да се качиш на трамвая, не се блъскай, почакай, качи се последна. Ако се напълни трамвая, тръгни си пеша. Това е смирение. Аз виждам, че тези, които се качват първи все са със скъсани палта и смачкани шапки. Няма нищо от това, че като си тръгнеш пеша десет минути ще закъснееш. Може би да не си се качил, защото е трябвало да срещнеш някого. Друг път ще ти се нареди да се качиш, то е защото в трамвая ще срещнеш някого. Не ти ли дават нещо - не насилвай, защото тогава ще те тласкат насам-нататък, ще те избутат и ще те изхвърлят на улицата. Като си готов да отстъпиш всякога, няма кой да те преследва. Някой ще ти каже: „Защо не се качиш на трамвая и защо не се буташ?" Казвам: „Защо да е пръв човек? Не е ли по-хубаво да е последен?" Човек все е недоволен. Даже и да те направят цар, всичко да ти е дадено, пак ще се роди едно вътрешно недоволство. И това състояние на вътрешно недоволство е нещо много по-ужасно. Ще се роди скука, която е нещо страшно. Искаш да ти даде Господ служба. Та ти си имаш служба. Та ти още ли не си научила тази истина? Трябва отдавна да знаеш, че в Бога няма никаква промяна."

55. ДУХОВЕТЕ НА ЛЕМУРИЯ През лятото на 1926 г. беше построена една малка стаичка на Изгрева. Впоследствие там Учителят нареди да се постави едно легло и когато се изкачваше на Изгрева понякога той почиваше на леглото. А есента пожела да живее в тази стаичка и прекара зимата на 1926-1927 г. През 1927 г. бе построен салона и на събора през август Учителят държа своето Слово при зейналите отвори на прозорците понеже още не бяха поставени самите прозорци. Те бяха сложени през следващата година. След като се направи салона за Учителя се направи горе една малка стаичка, като дървени стъпала извити водеха към нея. Учителят живееше там при най-скромните условия, при които може да живее един човек на земята. Днес изпитвам срам, че братята, които се грижеха за Изгрева, които бяха много дейни и които уж разбираха много неща не подготвиха и не създадоха условия на Учителя за работа. Същите тези дейни братя имаха в града по-добри условия за себе си, отколкото за Учителя. Това трябва да се запомни. Да не би да смятате, че поради липса на средства? Не, поради немарливост, поради неуважение, може би тези неща съвпадаха. А може би не се и досещаха. Ами как се досещаха за удобствата на семействата и на жените им? А може би пък жените да изискваха условия, при които да въртят дом и да отглеждат деца. А Учителят не изискваше нищо за себе си - от скромно по-скромно. Но иначе беше уютно. Сестрите се грижеха за бита на Учителя - едни му перяха бельото, други чистеха, трети се грижеха за храната, четвърти я поднасяха и всеки се стараеше да съдейства и да му бъде в услуга. Обикновено Учителят не се хранеше много, понякога оставяше храната, дори не я вкусваше. Но когато се хранеше правеше го с разположение. Беше приятно да се наблюдава как се храни Учителя. Имаше музика във всяко едно движение и необикновена хармония. Веднъж един брат фотограф, а това бе Васко Искренов реши да ни фотографира в столовата как се храним. Беше си поставил и разположил фотографския си апарат така, че да ни заснеме със залъци в уста или нещо подобно. Учителят влезна, поздрави насъбралите се братя, които се бяха почтително изправили на крака, хвърли поглед към фотоапарата и забеляза неодобрително: „Разберете, че има свещени неща и тези неща не се изнасят на показ. Едно от тези неща е яденето". Братът-фотограф се сконфузи, бързо прибра фотоапарата и друг път не посмя да ни снима как се храним. Може би да видите в снимките от онова време как сме застанали на масите за обяд, но това е преди самото хранене или след това, но някои фотографи не бяха чули мнението на Учителя по този въпрос и ни заснемаха по всякое време. Преди известно време видях една снимка как са седнали и братята и сестрите мляскат с уста, а това е вече грозно. Този случай го разказах понеже споменах, че имаше музикално съчетание и хармония, когато Учителят се хранеше. Как го правеше не зная, но го имаше и беше приятно да се наблюдава това. Дрехите му шиеше един брат-шивач. Учителят само на него даваше да му вземе мярка на тялото. Тази мярка беше взета само веднъж и по тази мярка братът ушиваше костюмите на Учителя. Понякога някой брат купи някой хубав плат за костюм на Учителя, занесе ги на шивача и му каже: „Ето ти плат за костюм на Учителя, уший го". А шивачът клати с глава: „Така не може. Отиди подари плата на Учителя, а той ще каже от кой плат да му ушия дрехи. Да не смяташ, че Учителя си шие дрехите от какъвто му плат попадне и от всеки, който му подари плат за костюм. Такова нещо няма. Учителят подбира както плата, така и онзи с какво разположение го е дал. Това го знам лично от Учителя затова отиди при него и си направи своят подарък. А платът, който си купил не е лош, но думата има Учителя". През зимните месеци Учителят се отопляваше с печка. Братята нарязваха дърва, качваха ги горе, зареждаха печката и я запалваха ако беше много студено. Друг път Учителят пожелаваше само да бъде заредена и той си я палеше сам с кибрит. През нощта ставаше понякога и си слагаше по някое дърво в печката. По този начин се отопляваше малката му стая горе и другата долу в приемната. Но дойдоха години, когато гражданите започнаха да се отопляват с каменни въглища. Понякога за кухнята на Изгрева дървата не достигаха и започнаха да се докарват каменни въглища за огрев и за печката на кухнята. Тогава някой от братята решиха вместо с дърва да заредят печката на Учителя с каменни въглища, да я напълнят догоре и да я запалят с горно горене, така че огъня да върви отгоре надолу и да гори поне най-малко 12 часа. Така решиха, че ще бъде по-удобно не само за онези, които палят печката, но и за Учителя да не слага непрекъснато дърва в печката. Речено-сторено. Запалиха печката, Учителят влиза в стаята и се спира пред нея и я наблюдава. Обръща се към сестрата, която почиства в този момент и я пита; "С какво я запалиха печката?" „С каменни въглища, Учителю, та да ви бъде по-лесно и по-дълго да се отоплява и да не ставате през нощта и да слагате непрекъснато дърва в нея". Учителят мълчи малко време и след това нарежда: „Кажи на братята друг път да не палят печката ми с въглища. Не искам да освобождавам тези лемурийски духове тук, защото те действуват разрушително върху Изгрева". Сестрата веднага се затичва, казва на братята, а онзи, който е заредил печката идва при Учителя. Но той беше вече слезнал в приемната. А братът отвори прозорците на стаята, за да излезнат по-бързо тези лемурийски духове навън. Учителят не се качи този ден горе, а спа долу в приемната. А приятелите се шегуваха с брата и го задяваха: „Ами защо отвори прозорците?" „Да излязат тези духове по-бързо." „Ами, знаеш ли какво означават лемурийските духове?" „Знам, че са духове, а щом са духове не искам да имам нищо общо с тях." А той беше се опарил от такива духове при разни сеанси спиритически и от разни ясновидци и беше категоричен. Не искаше да има нищо общо с тях. А това беше дедо Ради. Онзи дедо Ради, чийто образ се намира на паметника на патриарх Евтимий, онзи дедо Ради, който беше неук, неграмотен, неписмен, но беше верен и предан на Учителя. Това е същият дедо Ради, за когото Учителят беше казал, че той е прероденият патриарх Евтимий. Какво търсеше той тук на Изгрева неук и неграмотен. Учителят беше казал за него, че е дошъл тук с празна стомничка при първоизвора да си наточи и напълни душата с Божието Слово, за да може при следващото прераждане да работи и проповядва Словото Божие. Ето така дедо Ради отвори прозорците и взе метлата, с която се ме-беше и няколко пъти с нея замаха в стаята на Учителя, така че като че ли ще измете и ще изгони духовете от стаята. За останалите бе забавно и смешно, Но поучителното остана за нас, че в спящата материя, дори и в едни каменни въглища има изостанали същества и духове от милиони години и те там са вързани и при освобождаването им те могат да въздействат разрушително. А един от методите за тяхното освобождаване е да се изгорят каменните въглища, при тях се отделя топлина, но онова, чрез което те въздействат на околните това е онова, което те носят като разрушителна сила от времето на Лемурийската епоха. На следващият ден брата изчисти печката, цъкаше с език и казваше: „Останаха им кокалите на тези лемурийци". После сложи сгурта в една кофа и отиде навън далеч от Изгрева, изкопа една дупка и там зарови „кокалите" на лемурийците, т.е. сгурта от изгорелите каменни въглища. Срещат го и го питат: „Брат Ради, къде беше?" Отговаря им: „Бях на погребение и погребах „кокалите" на лемурийците. Онези, които знаят този случай се усмихват, а други път питат и разпитват един другиго за какво става въпрос. След като научаваха случая се усмихваха и отиваха да го поздравят, че е вече и гробокопач на лемурийци. Спомням си, че той беше този, който зареждаше кухнята с продукти. Той се грижеше за градината, беше домакин и почти цялата работа на Изгрева минаваше през ръцете му. Но когато ставаха недоразумения, а понякога път някой скандал тогава той се спираше и казваше: „Това го правят онези духове от Лемурия. Аз им закопах кокалите, но духовете останаха тука. А за тех трябва голяма метла, за да бъдат изметени". Не знам как се случи, но тази голяма метла, за която говореше дедо Ради се яви много, много по-късно, десетилетия и дойде онова време през 1972 г. когато тази метла се яви и измете целият Изгрев. По такъв начин той бе разрушен от една такава метла. Много по-късно разбрахме от Учителя, че Материята е кондензирана Енергия, че енергията е кондензирана Мисъл, че мисълта е кондензирана Любов, а пък Любовта е изява на Божествения Дух. Това беше вече една стълбица на Духовната еволюция. Това бе знание и това бяха скрижали дадени от Духът Беинса Дуно. Във връзка с този случай отивам при Учителя и споделям за метлата на дедо Ради. Учителят каза: „Трябва да знаете, че целият космически мир материята, от която сегашният космос е създаден, това е изостанала енергия, неоползотворена енергия от хиляди, милиони космоси, които са съществували в миналото. Материята, която е изоставена е от съществата,които са работили тогава и вие сега влизате в тази материя, за да я използвате, но понеже в тия хиляди, милиони космоси всичките същества, които са минали са изоставили своите желания, мисли и действия вътре в тази материя, то затова като строите вашите къщи по някой път се появяват остатъците и влиянията на хилядите, милионите векове. Затова сегашната материя това са заспали духове, които трябва да се събудят. Спящи духове са те, които трябва да се пробудят, но ако ги отключим има опасност те да си послужат с разрушителните сили. Затова е необходимо знание. Пример. Ако сложиш едно дърво в една печка - то те отоплява. Но с това дърво можеш да причиниш пожар и да се запали цяло село, затова са необходими знания, а знанията ги даваме днес в Школата". Ето това бе един урок за Лемурия и за материята, в която сме потопени.

54. ПОСЕЩЕНИЕ НА УЧИТЕЛЯ В МАЛКИЯТ ДОМ Отначало живеех на Изгрева в една барака малка, скована от греди и дъски, но за мен беше дом, бях я подредила, но колкото и да подреждаш това бе една малка барака. Но за сметка на това имах покрив. Тук можеше да се постави една малка масичка, едно креватче, една печка и един кюнец, който минаваше през покрива. Такова беше разположението вътре - тесничко, но ми беше широко на душата. Минаха години и тази малка придобивка, която имах и за която мечтаех, когато бях при родителите си не ме задоволяваше. На Изгрева пристигаха много хора от града и от провинцията, всички разправяха новини, после слушаха тукашните вести и аз имах чувството, че съм попаднала в един кошер, който непрекъснато гъмжеше с думи, с чувства, с желания и с мисли. Как ли всичко това изтърпяваше Учителя? Учудвам се на неговото търпение и за цялото ни несъвършенство, и за ежедневните ни пропуски в поведението ни и в обходата ни помежду ни. По това време аз се свързах с Борис Николов и живеехме заедно според обществените норми на поведение и това ни принуди да се оженим, защото такова съжителство се позволяваше само при едно узаконено семейство. Освен това ако живеехме под един покрив без да сме оженили щяхме допълнително да дадем повод за какви ли не коментари както на Изгрева, така и в града. Наредиха се благоприятни условия и ние закупихме една малка къщичка на пет километра от Изгрева на пътя на Симеоновското шосе. Това бе една малка гиздава къщичка с бунар, с голяма градина и дървета към 1500 кв. м, Тук се родих за втори път, бях по-настрана от Изгрева и от неговия шум. Аз по това време минавах през една фаза на развитие с много противоречия с братя и сестри от Изгрева и бях станала много чувствителна и това ми действаше много пагубно върху здравето ми. А пък моята барака, къщичка на Изгрева я оставихме, че като прихождаме за беседи там да отсядам за почивка или пък да приемаме гости. В този малък дом аз се чувствах като домакиня, като стопанка на дома си. Тук имах пиано, работех с музиката на Учителя, занимавах се с домакинство, проучвах беседите му. По едно време Учителят започна да ни идва на гости в този малък дом. Това учуди всички. Не само учуди, но ги изказа от равновесие, защото много хора на Изгрева ни упрекваха в това, че сме напуснали Изгрева, че сме се отдалечили и сме избягали от Учителя. А това беше и метод на Учителя, когато започваха да упрекват в нещо и когато всички се нахвърлят върху някого и онзи човечец остане беззащитен, тогава Учителят се приближаваше към това същество, протягаше му ръка и го изваждаше от това му състояние - вътрешно, а пък и външните му условия се подобряваха. Може би Учителят приложи и този негов метод към нас и затова дойде на гости при нас. Всички ахнаха, учудиха се и трябваше да преглътнат този горчив хап за тях, а пък сладък хап за нас. Та това бе цяло благословение за нас да идва Учителят в дома ни. За първи път го зърнах на портичката, видях му бялата шапка, после вратичката се отвори и Учителят запристъпва лекичко с бастуна. Изтръпнах, не можах да повярвам, сълзите напираха в очите ми, затичах се към него, хвърлих престилката, която бях препасала, защото се занимавах с домакинството си, хванах с двете си ръце десницата му и я целунах. Учителят се усмихваше; „Днес решихме да видим какво прави нашата Марийка". Поставихме Учителят на най-официалното място в дома ни, а това беше една малка стаичка. Помогнах му да се разсъблече и го помолих да легне на моето легло. И той полегна, почина си, след това го поканих на обед, обядвахме и след това той си замина за Изгрева. Така започна да посещава често нашият дом. Освен това ние бяхме точно на самият път покрай който Братството трябваше да мине, когато отиваха на екскурзия за Симеоново и оттам за Бивака на Витоша. От друго място нямаше от къде да се мине, това беше единственият път за Витоша, пътят покрай нашият малък дом. Спомням си, че извадих ябълки от избата да го почерпя, а това бяха плодове от нашата овощна градина. Той видя, че са студени, поиска един съд с топла вода, поднесох му една голяма чиния и той си избираше ябълките и ги пускаше една след една в топлата вода. Те се загряваха и после той ги ядеше. Показа ми как трябва да се ядат ябълките - затоплени, а не студени. По някой път бях сама, понякога той идваше и с някоя сестра, понякога заварваше и Борис, който по това време работеше навън по строежите. Но повечето пъти е идвал сам, идваше хем да се разходи, хем да си почива или пък вършеше своята си непозната за нас работа, за която можехме само да предполагаме. Той полегваше на моето легло и почиваше, затваряше очи, но аз знаех, че той не спи, привидно спи със затворени клепачи пред мен, а същевременно е напуснал тялото си и върши своята си работа в неговата Вселена. Веднъж ми каза: „Речи на Борис да си купи балтон". Тогава Борис ходеше със скъсан каскет без балтон. Беше студено. Поради липса на пари ли беше, поради немарливост ли от страна на Борис, който много-много не обръщаше внимание на външния си вид. Аз се стреснах и уплаших, че наистина Борис може да се простуди и да стане нещо с него. Тук видях грижата на Учителя как той винаги се грижеше за всички. А това не беше малка работа - да се грижиш за всички на Изгрева, но и за онези, които бяха наши съмишленици в града. Освен това при него непрекъснато идваха хора от града и от провинцията със своите мъчнотии и заплетени житейски несгоди. Ние вече имахме познание какво значи личността, какво значи човешката карма, какво означава родовата карма, че обществената, че и народната карма. Едно е да имаш представа, но друго е да се справяш, да разплащаш чужда карма да я разплиташ, да разплиташ тези връзки направени от векове, само и само да помогнеш да се разплетат тези човеци, а пък някои от благодарност идваха при Учителя, поднасяха своята лепта за Господа, а пък други идваха и влизаха в Школата. Ето защо Учителят се измъкваше понякога от Изгрева, идваше при нас, полегваше на малкия креват, за да си почине. Аз винаги в такива моменти бях на върха на небето, бях в неописуема радост и изживяване. Докато Учителят почиваше на кревата аз приготовлявах ястията. Бях добра в това изкуство. Учителят опитваше от гозбите ми, харесваше ги, понякога даваше някой съвет как да се сготви някое ядене следващият път. В такива случаи аз искрено благодарях на небето, че ми даде този дом. Веднъж Учителят беше пристигнал на гости. Без да искам му казвам: „Учителю, чувствувайте се като у дома си". А той: „Та аз съм у дома си". Та може ли да има по-добро пожелание за домакинята, за стопанката на един дом, за ученика, когато Учителят му каже: „Та аз съм у дома си". След посещението изпращахме Учителя до Изгрева, понякога го изпращахме до средата на пътя и по негово желание той се прибираше сам. А друг път той пожелаваше да ходи сам. Веднъж при едно такова посещение реших да видя какво ще ми се падне от Библията, Отворих и зачетох: „И този път Бог посети своите си люде". Едва ли някой е имал такова привилегия да го посети Живият Господ, а след това да прочете същото, че думите Господни са написани в Библията като че ли да удостоверят посещението на Господа в малкия дом. Аз съм при Учителя на разговор. „Всички те мислят своенравна, своеобразна. Отвън като те гледат не те разбират. Но аз казвам: „Марийка има отгоре един тънък слой камъни, като ги подигнеш отдолу има много хубава почва". Ето защо те не те разбират". „Вие нали ме разбирате?" „Аз те разбирам." „Учителю, това ми стига." „Аз мисля много правилно, по-правилно от мене човек да мисли няма. Но сега ти ще се учиш да пазиш душата си чиста само за Бога. Да не се влюбваш в много хора. Човек трябва да пие вода само от най-чистия извор. Вода, която е минала през много хора, помията на хората няма да пиеш. Да любиш Бога значи веднъж като те погледне да ти държи влага за цяла година. Аз нямам нищо против да седиш и всеки ден при мен, но трябва да знаеш, че за всеки човек е строго определено времето, което му е дадено, за да се приближи при Бога. Остави и другите да имат време, за да се приближат при Бога. У тебе има пресичане на енергиите, които текат през гръбначния стълб я отпред. Енергиите на любовта трябва да текат непрекъснато. Когато енергията се пресече става поглъщане навътре в тялото и човек се подпушва. У други хора пък става изтичане навън от тялото му. Енергията на Любовта трябва да се тури на работа. Мога да ти кажа много неща, но ще застанат пред тебе форми, които може да те съблазнят. Много образи са изкривени и изопачени от света, та затова са загубили първоначалната си чистота. Когато те погледне някой отвън изглеждаш като че много лесно можеш да се влюбиш, но ти си отстъпчива само отвън, а вътрешно си твърда. В това отношение си приличате със Савка Керемидчиева и тя е отвън мека, но и много се различавате. Ти като направиш нещо интересуваш се от ефекта, който е произвел, а Савка се интересува от това, дали е постъпила умно. Тя иска да й кажат хората, че постъпката й е умна. Твоето е по-хубаво. Савка работи с разума, а ти с разсъдъка си. Казваш, че някой път не съм те гледал хубаво. Слънцето, което грее ли е причината или пък прозореца, който не пропуска светлината, защото на прозореца е спуснато тъмно перде? Разбира се, че в прозореца е причината. Ако прозореца ти е мръсен, не пропуска светлината, а като го измиеш светлината ще премине. Ами че как мога да изява Любовта си, когато не я разбираш? Нали трябва да се учиш? Ще учиш сега и ще работиш. Ти много се тревожиш за нищо и никакви работи. Не трябва да се тревожиш, ще имаш твърда и непоколебима вяра. Ти сега работиш по малко. У тебе има духовна леност. А има места където си се пробудила и там мястото е разработено, Така че имаш места у тебе, които си разработила, а други места не са разработени. Затова започни да работиш, имаш много работа."

53. БОЖИЕТО ОКО Онези възрастни приятели, които заварихме при откриването на Школата бяха негови последователи от началото на века и със своите разкази и преживелици около Учителя ни въвеждаха в един друг свят. За нас онази епоха от времето на пророците и от времето на Христа бе един непреривен процес, защото го виждахме и в преживяванията и спомените на първите приятели, които са били с Учителя още от самото начало. Но след като отвори Школата Учителят по друг начин заговори и неговите методи се промениха. Една от причините бе, че духовенството го атакуваше открито както и обществеността и го упрекваха, че богохулства понеже се провъзгласил за жив Христос и за доказателство бяха му поместили един негов портрет в един от вестниците. От тогава Учителят не позволи да бъде сниман може би десет години. С него имаме снимки от 1926 и 1927 г., а преди това около десет години Учителят не разрешаваше никаква фотографска снимка с него или с приятелите. Но за сметка на това Школата продължаваше, нашите опитности с него вървяха една след друга, а пък понякога възрастните приятели се разприказваха и споделяха съкровени тайни от онова време, когато Учителят се изявявал по Библейски и по Евангелски, т.е. с невероятни чудеса. Те знаеха да пазят мълчание, защото Учителят ги бе предупредил, че това са свещени неща, а от друга страна те виждаха реакцията на обществото и възмущението на това общество срещу Дънов, който бил се провъзгласил за Христос. За тях Учителят беше самозванец, а той отговори много просто и по обикновеному и това, което ще го кажа ще го намерите в първите серии на „Сила и живот". Учителят бе казал: „Любовта, която е в мене е Божията любов. Любовта, която е в мене е Бог". Ето по-добро обяснение от това няма. Но ние младите в Школата започнахме да виждаме Учителя по друг начин. Той външно беше се затворил, но вече ние получавахме задачи за разрешение, слушахме Словото му, а от друга страна наблюдавахме всички онези, които отиваха при Учителя за помощ и разрешение на личните им проблеми. Ето така по този начин ние също започнахме да се срещаме ежедневно и да виждаме как чудесата изникваха и се реализираха едно след друго. И като резултат на нашите опитности и спомени ние от своя страна разказваме на следващото поколение и имате възможност да се запознаете с тях. Веднъж ме среща един възрастен приятел, усмихнат, имаше претенции, че е високо издигнат и всичко може. Среща ме и ме запитва: Сестра, какво става с вас? Имате ли нужда от моята помощ?" Аз спирам и го питам: „Каква помощ мога да получа от вас, та аз току-що бях при Учителя и при Бога". Той ме изгледа с учудване и след това дълго време ме наблюдаваше. Ето така ние минавахме през своите вътрешни опитности и те бяха малки колкото пшеничено зърно, но те се нижеха едно след друго и ето вече десетилетия след това от тези житни зърна може да се смели брашно, да се омеси хляб и този хляб да го представим на следващите поколения като бисери от съкровищницата на Школата. Поради тези неща пред Учителя аз бях много открита. Обикновено си казвах: „Отивам при Учителя. Там в него е Бог. Там е Бог и не скривам нищо от него". Не можех да постъпвам другояче пред него. Тук разкривах всичко, което бе в мене и което преживявах. Това бе една изповед и едно чистене пред Учителя. От друга страна Учителят ми даваше правилният отговор за нерешените ми въпроси. Знаех, че човек бе проекция на много светове. Веднъж задачата има въпроси от чувственият свят, друг път от мисловният свят, след това от причинният свят, а да не говорим за някои по-големи откровения. А ние се движехме във физическия свят и имахме много нерешени въпроси с нашия бит и прехрана. Учителят ни изслушваше и отговаряше понякога с една или с две думи, понякога по-подробно, а понякога с поглед. Веднъж съм при Учителя и той ми разправя за една сестра как му се оплаквала за някакъв си свой проблем. Но Учителят го разказва така, че предава точно думите й дума по дума. Аз разбирам, слушайки, че това са думи на сестрата, но също разбирам, че това не е цялата истина изнесена пред Учителя. Аз не се стърпях и запитах: „Учителю, като ми разправяте все едно, че слушам думите на сестрата. Ама тя не ви е разправила всичко за този случай, за да можете да й помогнете". Учителят ме поглежда. Това беше един негов метод, понякога предаваше думите на другите пред някого и очакваше какво ще бъде мнението на слушателя. Учителят приложи този метод с мене и аз изказах своето мнение. Тогава той продължи: „Е, те разправят разни неща". Но това „е" леко го проточи и стана на едно „Е-е-е" и направи движение с дясната си ръка, с което ние обозначаваме неща, когато ни се разправят врели-некипели. Аз стоях като прикована, защото не очаквах пред Учителя онези, които отиваха при него да прикриват истината на нещата. Разбрах, че те не споделяха всичко с него, но това го разбрах много по-късно, по-късно. Какво ли не изтърпяваше Учителя заради нас и заради своето Дело. Един пример за потвърждение, В София имаше един оперен певец, казваше се Събчо Събев. Имаше собствена певческа школа в София. Но пиеше много. Беше отишъл при Учителя и той му бе казал: „Ако не престанете да пиете то след две години ще си заминете от този свят". А Събчо му бе отговорил: „Господин Дънов, дори и след един месец да си замина и да умра не мога без пиене и без ядене". А Учителят му отговорил: „Е, както намерите за добре". Той продължава да пие и накрая умря на оперната сцена на операта „Евгений Онегин", пеещ арията на Евгений. Беше баритон. Той се беше оженил за италианка, която беше добра музикантка и тя се бе жертвала за него. На другата година умря сина му, а на следващата пък почина жена му, италианката. Вечерта срещу злокобното представление преди той да почине една наша сестра от Изгрева - Марчето Петрова е била при италианката. Тя е доловила, че тази нощ ще стане нещо и я помолила да остане при нея, защото нещо лошо щяло да се случи и нямало да може да издържи. Но Марчето си имала работа и си отишла. А на следващия ден тя прочита некролога на Събчо Събев закачен по стените и оградите в София. Така че при всяка една среща на един българин с Учителя то той, българина винаги имаше възможност да се срещне с едно от чудесата, с които ние бяхме свикнали на Изгрева и които за нас не бяха чудеса, а беше едно обикновено ежедневие. Споделям с Учителя за горната преживелица, а той ми казва: „Онзи Божествен Учител има ли право, когато Той ви говори? За Божието око, което наблюдава то строго следи и нищо няма скрито и покрито за него. Ами аз, когато стоя в тъмната нощ нали Бог гледа? Пред Бога всичко се отпечатва. За мен вечерно време няма, нощта е тъй както е и през деня. Аз в тъмната нощ се разхождам, хората спят в домовете си, а аз излизам и се разхождам. Хората могат да не виждат нищо, но Божието око всякога ви гледа. Но ако ние не зачетем туй Божие око всичко друго е празна работа. Ето защо никой от вас не може да ме съди. В Бялото Братство няма нищо скрито покрито. Светлината там е толкова ярка, че като влезнеш ще останете всички без маски, без физическите си тела и като влезнете в тази Божествена светлина ще поискате да бъдете ученици на тази Божествена Школа". По такъв начин разбрах какво означава Божието око за Изгрева и за Школата. Отново съм пред Учителя за разговор. „Знаеш ли какво значи всичко това, което ти казах дотук? Значи да бъдеш добра. Да обичаш и тези, които аз обичам". „Кои са ваши, Учителю?" „Мои са всички, които любят Бога." „Ами аз ваша ли съм?" „Има ли нужда да питаш? Трябва чувствата ти да бъдат съвсем чисти. Да се не намесват съмнения и мисли, навеяни отвън. Ти трябва в такъв момент всичко да забравиш, да сме напълно едно. Това е допирна точка с Бога отвън. Ти как гледаш?" „Учителю, аз си мисля, че този, когото търся сега е пред мен." „Хубаво, тъй трябва да гледаш." „Учителю, ти си моят Господ, „Така е. Вярно е. Хората са опорочили тези неща. Те си играят с тях. То е свещено. Ти трябва да го пазиш свято, да се радваш и да благодариш на Бога."

52. ДА СЕ ОЗАПТИ С ЮЗДА И КАМШИК Да не смятате, че бидейки около Учителя и в Школата му съм била цялата изтъкана от добродетели и то от най-висш порядък или пък съм била толкова изрядна, че от мене е греело слънце или месечина, както обикновено казват тук шопите в Софийско. Напротив имаше дни, че и месеци не можех да се справя с моите вътрешни състояния. А те не бяха малко, но това бяха последици от ред прераждания от много връзки от миналото, които ме обвиваха с въжета и ме задушаваха. Освен това в Школата имаше противоречия, които идваха не само от нейните членове, но и от самите нас с нашите несъвършенства и разбира се от нашето непослушание към думите на Учителя. Че какви ли нямаше при нас. Това бяха представители и души преминали всички окултни школи на земята, че Източни, че Западни, че африкански, че хималайски и не знам какви си още. Души въплътили се и родили се като българи и дошли при Учителя да учат. Но каквото и да правеха и как да учат, когато все избиваха натам от където бяха дошли и носеха не само влиянията от миналото, но и със своята деятелност се насочваха натам и отклоняваха мнозина. Ето пример, тук имаше астролози, после хироманти, трето гледачи на кафе, на боб, четвърти гледаха на карти, пети станаха ясновидци и когото хванеха за слушател му разкриваха тайни земни и неземни. На други казваха, че имат възможност да слушат как чрез техните уста говори Духа и човек отстрани като ги гледаше се чудеше от къде накъде дойдоха всички тези неща. А да не говорим за разните медиуми, за спиритизма, който беше се настанил на Изгрева и за още много-много такива отклонения. След заминаването на Учителя се явиха ясновидци и всеки един говореше как чрез него говори Учителя. Явяваха се духове, които взимаха името на Учителя и говореха общи неща, понякога взимаха някаква негова терминология, но ако по-специално човек реши да разучи това, което те говореха ще види, че това не беше никакво знание. Това бяха изречения и приказки наредени едно след друго. А Учителят може да се познае чрез Словото си и в Словото си и това се отнася за онези, които имат вътрешната връзка със Словото му и с Бога. Нашият личен път преминаваше през такива препятствия и противодействия. Освен това мнозина бяха и с различни политически увлечения - имаше анархисти, комунисти, социалисти и тути-кванти и всичко това беше разбъркано и вложено в един общ кюп и този кюп се намираше на Изгрева, а Учителят този кюп го превръщаше понякога на казан и отдолу слагаше дървета, запалваше ги и поддържаше огъня. Та тук на Изгрева имаше един огън, който непрекъснато гореше и се поддържаше от Учителя, затова всеки минаваше през изпити. И аз не правех изключения. Веднъж бях в едно такова състояние, след като имах конфликт с една сестра, която изобщо не беше права и се чудех защо Учителят я още търпи тук на Изгрева. Решавам, че това може да стори само Учителя и отивам при него с едно вътрешно изискване, незнам от къде дошло в мен, но имах изискване Учителят да озапти тази сестра. Знаете ли какво означава да се озапти кон и да се озапти конски впряг? Обикновено на конете се слагаше юзда и при един вироглав и буен кон ездачът се качваше, за да го обязди и този кон, след като рипа, скача и хвърля чифтета накрая ездачът го озаптява, така че този кон вече може да бъде полезен на стопанина. И така аз съм пред Учителя и му казвам: „Учителю, трябва да озаптите тази сестра". Той мълчи. Аз повтарям изискването си. Учителят изобщо мълчи, след това погледна встрани и нещо размишлява. Аз разбрах, че Учителят изобщо не ми обръща внимание. Той не отговаря нищо. Аз започвам да се ядосвам и не знам защо започвам да тропам с крак, така както едно дете тропа с крак пред баща си, когато иска нещо. Но най-важното е, че аз не се усещам, че тропам с крак и то пред Учителя и пред Бога. Едно такова състояние ме е обхванало, обзело ме и тези сили ме владеят. Аз тропам, Учителят мълчи и накрая не издържах и се развиках пред Учителя срещу онази сестра. Учителят мълча докато премина в мене бурята и накрая ме попита: „Ами теб кой ще озапти и кой ще ти сложи юзда? А отгоре на това трябва и камшик да има." Аз останах изненадана. Огледах се. Около мен имаше и други сестри, които наблюдаваха целият случай. Аз стоя като втрещена и не мога да се опомня какво става с мен. Накрая си тръгнах. Този случай с години го разказваха на Изгрева, че съм тропала с крак пред Учителя и съм изисквала нещо, на което той не е бил съгласен. Аз не помня друг на Изгрева да е тропал с крак пред Учителя. Останах само аз, единствената. Сега ме е срам и болно. Това по-късно се разказваше подробно с различни украшения и всички ме гледаха и знаеха, че и аз съм като другите и не правя изключение от всички. А аз понякога се смятах, че малко съм повече от тях, може би с един. сантиметър да ги надвишавам. А какво излезе? Пълен провал. След няколко дни отивам при Учителя и го питам: „Учителю, как ли ме търпите? Мен ме е срам да дойда при вас и не знам как да се извиня и да искам прошка". „О-о-о", каза той, но това го изказа и го провлече доста дълго. После продължи: „В сравнение с другите ти си ми цвете". Аз се учудих. Аз да съм цвете? Невъзможно е. Беше ме срам пред Учителя. „Учителю, аз съм лоша, лоша съм и такава като мене няма никъде по света". Учителят продължи: „Ти си от добрите". Това беше отговорът му. Какво ли означава това? Истина ли бе това или бе един негов метод да ме освободи от моята погрешка? Ако беше метод това беше Божията милост, която се изявява над мен, но ако беше истина как ли ме търпеше Учителя? Ето сега виждах какво означава, че Бог е благ и търпелив към Своите си. Отново съм пред Учителя на разговор. „Отначало ти си мислеше, че си по-способна от другите. Мислеше си щом седнеш да четеш и ще си вземеш изпитите. Но после видя, че другите свършиха, а ти остана на заден план най-накрая. Те с постоянство и с труд изкараха. Ти си като онзи заек, на когото костенурката предложила да се надпреварят. Той се изсмял заекът и рекъл: „Ти ли ще се мериш с мен?" Хукнал да бяга и после легнал на пътя да си поспи, а през това време костенурката пъплела, пъплела докато стигнала по-рано от него. Той като отишъл намерил я вече пристигнала и така костенурката спечелила състезанието. Сега не че ти липсват способностите, но ти нямаш постоянство. Ще се учиш на постоянство и на труд. Ти ме питаш: „Обича ли ме Учителят?" Ти си като някоя ученичка, на която учителят преподава на дъската математика, а тя вместо да слуша урока и да записва на тетрадката се пита, обича ли я учителя. Докато учителят пише математика на дъската той обича учениците си. Не може да учиш някого без да го обичаш. Този закон е верен не сто на сто, а сто и едно на сто. Господ сега ти е пратил едного да ти помогне. Прати ти едного, а ти го отхвърляш, прати ти другиго, ти го отхвърлиш. Най-сетне те остави самичка да си работиш сама без никой да ти помага. А аз сега отгоре от върха виждам, че ти за месец и половина ще свършиш работа, която е за три месеца. Така виждам отгоре. А ти като се изкачиш горе ще го провериш. Ти се качваш по един връх, наоколо ти е сухо, аз съм видял, че от другата страна има вода и ти казвам да вървиш, че водата е от другата страна, а ти не вярваш. Като преминеш от другата страна, ще се увериш. Ще вършиш работа, може да се оцапаш и окаляш, но то е отвън. Ние после ще го измием това, оцапаното и ти ще бъдеш отново чиста. Господ те обича и ти помага, но разумно. Ако Господ за един момент престане да мисли за теб ти моментално ще умреш. Слънцето грее, защото Господ ме обича Има мъгли, защото Господ ме обича. Вятърът духа, значи Господ ме обича Ето аз така гледам на работата. Ако престане всичко това значи Господ е престанал да мисли за мен. И Господ те обича и за теб се грижат, но искат да видят какво можеш да направиш сама. А като дойде работата до помощ до там няма никакво съмнение. То е най-лесното. Ще вярваш, че си излязла от Бога и Той те е пратил на земята да учиш".

43. ВЯРАТА НА ПРОСТИТЕ И ВЯРАТА НА УЧЕНИТЕ Отивам веднъж при Учителя, бях се приготвила вътрешно какви въпроси да му задам за мое изяснение. Бях се съсредоточила и мислено разговарях с него. Така продължи целият път от моят дом - това беше една малка къщичка, която се намираше на Симеоновското шосе, на 30 минути път от Изгрева. Вървя и си мисля и разговарям мислено с Учителя и му разказвам това и онова. Разговарям със събеседник, но не виждам нито образа му, нито него, но имах чувството, че говоря на една голяма аудитория. Стигнах на Изгрева и се завъртях и се огледах да не би други посетители да има при него, което означаваше, че той е зает и трябва да изчакам своят ред. Понякога той се затваряше и не приемаше гости и посетители. Тогава Учителят имаше своя работа - това го знаехме и затова "бяхме предпазливи, особено онези, които знаеха това. Но винаги се случваше, че денонощно имаше някой, който се въртеше около двора и пред прозореца на приемната му. Това бяха някои от сестрите, които ги назовавахме „слънчогледите" понеже само слънчогледите стоят обърнати към слънцето и си обръщат главите по посока на движението на слънцето, от изток на запад. Та случаят тук беше същият. Тези сестри стоят цял ден там, въртят се и гледат да зърнат Учителя. И да не стане много досадно задължението им на „слънчогледи" Учителят им даваше от време на време по някоя задача или да посрещат някой гост, или да го нагостят, или да го изпратят, също и да напишат някое писмо на посетителите от провинцията. Точно в този ден се случи, че от „слънчогледите" нямаше никой, защото понякога имах „престрелка" с тях. Спираха ме и ме запитваха къде отивам, защо отивам и искаха да ме спрат. А сега пътят беше освободен и аз се изкачих горе при стаята на Учителя, помолих се, получих отговора му да влезна, прекрачих прага му, наведох се, взех ръката му и я целунах. И точно исках да кажа какво ме вълнува и какво искам да попитам и какво да разкажа, Учителят ме посреща не със въпрос, а с нещо съвсем непривично. Той започна с едно такова изречение, като че ли нашият разговор продължаваше започнат още от дома за онези неща, които ме вълнуваха. Като че ли сега разбрах, че моята опитност не излезе несполучлива, а че през цялото време аз съм разговаряла с Учителя и съм отправяла въпроси към неговото съзнание и свръхсъзнание, което бе поело всичко. И сега Учителят ми заговори веднага, като че ли разговорът се е водил цял час преди това, толкова колкото траеше моят вътрешен монолог с него. И започна от там, от където бях свършила след като целунах ръка. Той ме погледна и преди да отворя уста, рече: „И да ти кажа, от по-прости братя и сестри съм срещал да вярват в Бога, а по-учените не вярват, вместо да бъде обратното". Учителят млъкна и ме погледна. Разговорът беше свършил. Той отговори на всичките ми въпроси и на целият ми неразрешим въпрос, който ме вълнуваше. А ме вълнуваше защо интелектуалците, защо учените хора не мога да възприемат това учение, защо го избягват, та нали са с просветен ум и с познания за света. Ние вече бяхме завършили университета, бяхме образовани, но това не бяха сторили всички приятели. А мнозина от интелигентните братя си бяха вече заминали от този свят, а ние някогашните студенти бяхме завършили, но се случи така, че мнозина не работеха по професията си, поради гоненията от обществото, от духовенството и държавните органи. Имаше и изключения. И се питах през цялото време, защо тези интелигенти не дойдат тук, да поемат учението и да го разнесат надлъж и нашир, та да ни помогнат и по-бърже да стане това приобщаване. Учителят ми даде своят отговор. Разговорът свърши и аз си отидох. Много по-късно, когато преглеждах беседите на събора от Търново през 1922 г. на стр. 48 Учителят беше дал своят отговор: „А сега казваме „Вярвайте в Бога". Какво се разбира под думите „Вярвайте в Бога". Аз казвам само високоинтелигентният човек може да вярва, а глупавият не може да вярва. Това е обосновано на математически закони. Само интелигентният човек може да разбере причините защо е създаден света. Само на такъв човек може да казваш защо е създаден света. А ние казваме: „Защо е вярата?" Вярата е само за умните хора, а понеже ние сме оставили вярата само за глупавите хора, затова нямаме резултати. На младите хора казват: „Не ви трябва вяра". Вярата е един принцип необходим за човешкият интелект, тя трябва да бъде подкрепа в света и с нея младежта ще победи всички мъчнотии и препятствия, които ще срещне във физическия, умствения и духовния живот". По-късно разучавахме много от беседите, където Учителят беше говорил за Вярата, Надеждата и Любовта и тогава разбрах, че случайни неща в природата на човека няма и че всичко е закономерно. Ето един пример. Един брат пчелар от провинцията отива при Учителя и му се оплаква, че кошерите не му давали мед. А да си пчелар, туй е голямо изкуство - не е лесна работа. Трябва непрекъснати грижи за тях. Обикновено те се шегуваха за пчелите „Това са овци, които пасат без овчар на Божиите пасища". Не се плаща нито за овчар, нито за пасищата, нито за овцете - нали хвърчат пчелите от цвят на цвят без някой да ги кара, напълно свободно. Тогава кому ще плащаш за овчарлък и за изядената паша. Учителят го изслушал и попитал: „Братът колко кошера има?" „Ами имам около 100 кошера". „Не са ти малко. Ако искаш да ти пълнят питите с мед ще оставиш и ще нарочиш 10 кошера да работят за Господа". Братът пчелар отишъл у дома, огледал кошерите, посочил ги с ръка и с пръст и ги •нарочил, че тези 10 кошера ще работят за Господа. Тази година пчелите набрали много, ама много мед, едвам успял да го прибере. Дори купил празни тенекии допълнително и всичко напълнил. Есента започнал да ги продава, но преди това отделил меда от наречените 10 кошера за Господа в 10 пълни -енекии. Постепенно при него идвали селяни и граждани и изкупили меда понеже на пазара тази година е имало много малко захар, била слаба реколтата от захарно цвекло и тръстика, от които са правели захарта. Продал всички тенекии и останали 10-те. Като ги гледал така дожаляло му, досвидяло му за тях. Умувал, умувал па си рекъл: „Господ не яде мед". И понеже Господ не яде мед взел, че продал и тези 10 тенекии с мед. Напълнил си кесията си пари. Есента пчелите презимували, били затворени кошерите както винаги се прави да презимуват и да не измръзнат. Обаче през пролетта отишъл на пчелина и какво да види - всички пчели от 100-те кошера измрели до един. Не останал нито един кошер и нито една пчела. Стоял като попарен и пребит. Отишъл при Учителя да провери каква е тази работа и защо кошерите са измрели. С плач проговаря: „Учителю, кошерите измряха". „Ами онези, които работеха за Бога и те ли измряха?" „И те измряха, Учителю". „Ами какво направи с меда?" „Продадох го като си казах, че Господ не яде мед." Учителят го запитал: „Ти се как мислиш вече, Господ яде ли мед?" Пчеларят мълчи, навел глава засрамено и леко, леко се отдалечил от Учителя. На следващият ден Учителят ни разказа този случай и спомена, че той се подчинява на закона на десятъка за Бога. А този закон е закон за окултният ученик и за него неведнъж сме говорили. Но имах и други неразрешени въпроси. Ами защо учените не вярват в Бога, не вярват в учението, но вярват в разни ясновидци, врачувания и не знам какви си още неща. В Бога не вярват, но в такива неща вярват. По това време на Изгрева всички без изключение се опитваха да врачуват, да гледат на кафе, да предсказват и смятаха, че това е в реда на нещата. Дали това бяха суеверия или не знам, но Учителят по този въпрос не веднъж е говорил. Казвал е: „Има даже учени хора в Българи и другаде, които в Бога не вярват, но в магия вярват, във врачувания и в кафе вярват. Аз наричам това развращение на човешките чувства". При мен дълги години приех една приятелка на име Надка, която беше добра ясновидка и гледаше на кафе. Що народ идваше у дома, но тя беше много точна, изненадваше всички и учудваше всички със своето пророчество. Аз се движех тогава с нея в онези години на големи изпитания през 1957-1958 г., когато Борис Николов беше задържан в затвора заради неразбориите на Изгрева. Тогава тя ми беше добра помощница. Ние тогава изчаквахме събитията, търсехме помощ да чуем какво ще се каже от Невидимият свят по нашите проблеми, но се оказа, че те само ни подкрепяха, но нещо строго определено не бе казано. Трябваше да се изминат годините и да изтекат онези събития, които трябваше да преминат. Ето така се сбъдна и едно изказване на"Учителя по отношението на това, че човек ако има Божията любов в себе си ще знае какво е написано там, през където трябва да мине човек с вяра и с усърдие, че трябва да пренесе своят кръст на страданието. Така имахме възможността да се сблъскаме с вярата като принцип, от която се ползваха и неуките и учените. Аз съм при Учителя на разговор. „Всеки човек с когото се запознаеш той има желание да те приравни към своят уровен. Отвън няма да се показваш за верующа, но вътре дълбоко ще вярваш. Нали искаш да бъдеш независима, как така се оставяш да бъдеш зависима от една мисъл? Материалната близост не е близост. Сега трябват такива човеци, които не се съблазняват, нито се заблуждават от външната привидност на нещата. Докато човек не почне да мисли и разсъждава, той е нещастен, почне ли да мисли и разсъждава става щастлив и невъзможните по-рано неща в живота почват да стават възможни. Ако всякога Учителят би решавал задачите на ученика последният никога не би се научил да смята. Цял свят около нас е все задачи, които Господ е предоставил на нас да решим. В каквото положение и да се намираме трябва да имаме за идеал Господа - Бога. В този свят ще срещнеш много горчиви работи."

39. ОГРАДАТА ПРЕД ЧЕШМИЧКАТА Понеже това бяха началните години на благоустрояване на Изгрева, затова онези, които се заселваха там имаха нужди ежедневни, които трябваше да се задоволяват. Необходимо беше да се задоволи техният бит. Ето защо Учителят влагаше някоя идея, която се превръщаше впоследствие в упражнение, а за някого това ставаше задача и по-късно се възприемаше от другите. Много упражнения възникнаха по това време. Възникнаха съвсем непринудено и мнозина се ползваха от тях също непринудено. Трябваше да се направи нещо, веднага се питаше Учителя, той даваше съвети и ние започвахме и от лични задача на едного тези задачи ставаха упражнения и за другите. Така че във всяко упражнение имаше символ, във всяка задача на ученика имаше идея, а във изпълнени упражнения вкупом представляваха идеал за ученика. Той можеше да прави разлика между символ, между идеята и идеала. Това са три различни проекции: символът е език на Божественият свят, идеята е език на духовният свят, а идеалът е език на човешката душа. Ето как се работеше по онова време и как се разглеждаха нещата. Учителят ни обучаваше, даваше задачите, а ние трябваше да ги изпълняваме, той наблюдаваше и коригираше грешките ни, а те не бяха малко и не беше лесно. Върху упражненията Учителят упътвания не даваше. Трябваше ученикът сам да помисли и да разбере. Ние получавахме разяснения само тогава, когато изпълнявахме упражненията и приключвахме със задачата, но обяснението идваше пак така символично понякога с един жест, с един поглед или с една-две думи в символичен смисъл или казано направо с някакви обикновени думи, които като че ли не бяха думи, а нещо съдбовно за всеки един от нас. Когато след години построиха ловния парк и направиха там ресторант за всички ловци там се готвеше убит и заклан дивеч. Това бяха неща несъвместими с нашето учение и живота на Братството. Друго бе по-важното, че нашата чешмичка, която бе открита лично от Учителя, построена от нас, чешмичка около, която се правеха упражненията със стомничката, тя бе впоследствие унищожена. Как така ли? Много просто. Оградата на ловният парк мина през нея и нашата чешмичка не бе уважена, след което бе унищожена, разбита и красивото кътче, което ни доставяше толкова радост беше разрушено. Защо ли? Ами да се оформи така нареченият ловен парк, в който уж трябваше да се разхождат сърни и елени, които трябваше след време да служат за храна на посетителите на ресторанта. Така вулгарно накрая щяха да се оформят нещата, макар че имаха подбуди за строеж на ловен парк и те бяха много хубави - да се направи дом за сърните и елените. Хубаво звучи нали? Ами тази чешмичка не можеше ли да не бъде разрушена и оградата да мине да кажем десет метра навън от нея или пък навътре от нея и тя да бъде запазена за нас. Не, тя явно трябваше да бъде унищожена и оградата трябваше да мине точно върху нея и да бъде разрушена. Така се извърши едно злодеяние. И не само това. Показа се едно друго нещо. Това беше преди 9.IХ.1944 г., това беше при другия строй и режим, когато всички -хвърляха огън и жупел върху Учителя и ние бяхме гонени и прокуждани от всякъде. Като че ли това общо настроение срещу нас се материализира и се стигна до разрушението на тази чешма. Разрушиха я, за да няма помен. Разруши се да не напомня на никой. Разруши се да не бъде средище за упражнения и за Знания. Разруши се. Но от кого? От хора ли? Не, те бяха инструменти и оръдия на онези разрушителни сили на тъмнината, която винаги се стремеше да обхване светлината и да я унищожи. Но това никога не е ставало, това го има и в Библията, а в човешката история има безброй такива примери. А, че българският народ, който има много заложби, но той борави с много разрушителни сили и тези сили той ги използува върху това място построено за задачи на Школата. Няколко пъти Учителят е споменавал, че българският народ трябва да се справи с тази разрушителна енергия, която тече в него, която да трансформира за строеж и за градеж първо в себе си и после да я проектира навън от себе си. Иначе тя разрушава личният му живот, разрушава обществото, в което живее и държавата. Ние бяхме свидетели на това разрушение, което дойде отвътре и толкова много събития преминаха през този народ през време на Школата и минаха три войни, а те бяха насочени от сили отвън, които искаха да попречат на българският народ и да го отклонят от Школата на Учителя. Ето, ние намерихме този извор чрез Учителя, той бе каптиран, направен на чешма и течеше вода, която ползвахме. Това беше една символика. Тук чешмата течеше чрез своят чучур, а на Изгрева Словото протичаше чрез Учителя. Българският народ разруши чешмата, а дойде време, когато посегна и върху Изгрева и го разруши до основи. Това случайно ли беше? Случайно ли беше, че мина онази ограда върху този извор? Не беше случайно. Отидете днес горе на Изгрева и ще видите как днес също минава една каменна ограда висока три метра през Изгрева. Онази ограда, която премина през извора на чешмата на Диана Бад дойде и се прехвърли на Изгрева. Тази ограда днес съществува и ще напомня на следващите поколения за опорочението. Така българският народ насочи тази разрушителна сила първо към себе си, после извън себе си и има опасност да разруши и държавата. Ето това е един пример, за да видите как когато някой посегне на Божественото, как когато реши да разруши Божественият подтик то разрушителните сили се насочват впоследствие към него и той трябва да ги изтърпи. Така българският народ вече в разстояние на трийсет години преминава през комунизма, за да научи своят урок. Този урок ние го научихме навремето с упражнението с празните стомнички - към първоизвора се върви и отива с празни стомнички. Докато този народ не тръгне с празна стомнич-ка към Словото на Учителя то неговата съдба е от ясна, по-ясна, ще опита въздействието на разрушителните сили и ще мине през страдания. Аз съм при Учителя на разговор с Него. „Ако се влюби човек във формата само, то вследствие стремежът към разнообразие отпада и той ще изпита след известно време отвращение от формата. Обича се живият, мъртвият може ли да се обича?" „Учителю, аз жива ли съм?" „Щом те обичам, жива си. Къде си се скитала толкова време". „Учителю, аз чувствам, че съм опустошена отвътре". „Сега е почнало вече да никне у теб новите кълнове. Любовта се усеща най-напред вътрешно и след това се изразява външно. Аз мога да сляза толкова надолу и да ида в пустите места дето никой не може да ме види и след това мога да се кача толкова високо в облаците, че никой да не може да ме достигне. Аз искам да оправдаеш това, което ти се дава. И ти ще го оправдаеш. Любовта не върви по права линия, тя ту се издигне, ту слезне. Но слизането не е грях. Ти тъй си останала, душата ти се чувствува самотна като че никой не те обича. Но ти трябва да знаеш, че на земята в света всякога има добри хора, които са готови заради Господа да ти помогнат. Човек трябва да намери тези хора и да се свързва с тех." „Учителю, аз не съм видяла други подобни хора освен вас?" „Хубаво е, че и мене си видяла. Тези, на които прозорците не са отворени, които са в затвора, топлината и светлината прониква през зидовете. По друг начин не могат да поемат светлината. Поемат я косвено." „Учителю, аз сега гледам, че Вие сте ни оставили?" „Аз пак ще ви помогна. То е временно, само аз не съм ви оставил. Аз няма да ви оставя." „Аз смятам и мисля, че през другия живот Вие като дойдете на земята няма да ни оставите пак?" „Та вие все си мислите, че само през този живот ли съм ви взел? В лекциите аз вече оправих умствените противоречия. Сега ще започна със сърцето, слизам по-надолу. Вчера в беседата аз казах: „Богатият ще стане беден, а бедният ще стане богат. Силният ще стане слаб, а слабият -силен. Те са силни контрасти, за да ви накарам да мислите. Богатият ако върши насилие ще стане беден, пък бедният, когото всички хулят ако се залови за работа ще забогатее. Тази мисъл като я възприемат, макар че не я разбират, те вече мислят. После духовете я разработват. Тя е като растение, което най-напред се посява, пуска корени, пониква, разлиства се, цъфти и дава плод. Накрая идва онзи, който може да откъсне и изяде плода. Първият плод се дава на Учителя, т.е. на Бога."

33. ПЕЛЕРИНАТА При нашите общи екскурзии до планината Витоша изникваха много интересни случаи. Те не бяха обикновени случки за тези, които трябваше да ги изнесат и които бяха главните действащи лица. Това беше един такъв водовъртеж от вихри на раздвижена развръзка между събития и хора. Тук всичко беше в движение, в движение бяхме всички, движехме се по колона към планината, а условията предразполагаха за нови събития, които се развиваха вътре в нас и около нас. Някои от нас в бързината тръгваше леко облечен или пък не се сетил, или пък забравил, че трябва да се облече хубаво и не си взел горни дрехи срещу вятъра, дъжда и снега. Колоната се изкачва нагоре, а времето се промени изведнъж, заваля дъжд, задуха вятър, студено е и всички повече или по-малко зъзнем, въпреки че горе ни чакаше разпален огън и топъл чай. А тогава ние бяхме бедни, нямахме тези екипи спортни, които имате сега. Ние излизахме със старите си и скъсани, но закърпени дрехи, за да не ни се развалят новите в планината. Но Учителят винаги беше добре облечен, около него имаше хора, които се грижеха да се вземат някои неща, които са необходими за него по пътя, или горе на Бивака. Та тогава не всички имахме дрехи и екип за планината. Кой каквото имаше него обличаше. Учителят бе въвел правилото всеки да си носи резервна риза за преобличане и не ни позволяваше да седим на студената земя с запотени гърбове и потни ризи. Всеки от нас отиваше в страни в храстите и се преобличаше, надяваше суха риза, а изпотената я поставяше на слънцето да се изсуши. След това пиехме топли чайове. Това ни предпазваше от простуди и заболяване. Това е една от причините, че през цялата Школа нямаше такъв случай, че да сме били на екскурзия с Учителя на планината и след това някой да се е простудил и разболял. Такива случаи нямаше. Освен това имахме и охраната от Учителя и обстановката, която се създаваше от неговото присъствие. Създаваше се атмосфера и аура от такива духовни вибрации, че бяхме всички в едно приповдигнато психическо състояние, което може да се оприличи, че бяхме в една друга по-висока октава на нашето вътрешно, духовно възприятие на неща и събития. И така времето се промени, застудя, заваля дъжд и започна да прехвърча суграшица. Онези, които имаха повече дрехи трябваше да отделят за онези, по-леко облечените. Това бе една грижа за ближния. Това бе една естествена проява на обич и грижа към нуждаещите се. Тогава някой казваха: „Учителят знае всичко, той знае от какво имаме нужда и не трябва да се безпокоим". Това мнение се ширеше много между нашите среди. Това беше едно неправилно разбиране. По този повод Учителят веднъж каза следното: „Господ знае от какво има човек нужда, но той трябва да си поиска от Бога и Бог ще му даде това, което си е поискал". Това бе един закон, който тогава не познавахме, но след това се заредиха различни случки и опитности на приятелите с Учителя, в които се изразяваше следният закон: ученикът трябва да поиска от Учителя и тогава Учителят ще се отзове. Обратното е насилие върху ученика и да му се даде нещо, което той не иска. Имаше и други разбирания, според които се смяташе, че Учителят е длъжен да бди на тях, така от само себе си. А то не бе така. Някой път когато трябваше да отидем някъде ние отивахме, искахме разрешение от него, защото знаехме, че окото на Учителя ще бди над нас. Особено това важеше за онези опити, които правехме с нощното изкачване поединично до Черни връх. Същото се случваше, когато отидем в провинцията, ще се обадим на Учителя, което означава едно отношение на ученик към Учител. Свършиш си някаква работа, пристигнеш в София и след това отиваш и разправяш на Учителя какво си направил. Това е също едно внимание на ученика към Учителя, а като проследи той действията ще те коригира където трябва от негова гледна точка. Защото всяко действие в живота на ученика е един урок малък или голям, който той учи. Учителят трябва да провери знанията на ученика, тъй като в обикновените училища учителите изпитват учениците си и им поставят бележки за наученият урок. Аз лично си бях изработила такъв метод и винаги питах Учителя, той ме напътстваше, после тръгвах да разрешавам задачата си и след това му докладвах независимо дали бях успяла или се бях провалила. Тогава чувах неговото мнение и започвах отначало докато не сполуча. Ето това беше метода за обучение на ученика от Учителя. А той имаше едно изискване - всичко да върви по пътя на доброволността и свободата. И ето накрая стигнахме до същата екскурзия и за този случай, който изникна изведнъж изневиделица само за един миг. На тази екскурзия стенографката Савка Керемидчиева беше леко облечена и студеното време и дъжда я завари горе направо гола за планината. Беше само по една рокля и една жилетка. Тя се бе свила, зъзнеше и трепереше встрани от общата група. Беше я срам да се яви пред всички така, за да я видят, че е почти гола, а това означаваше немарливост към себе си и груба грешка в случая. Това тя знаеше и затова стоеше настрана, беше й неудобно и бе приела да мръзне, обаче да не се покаже пред другите, че е направила погрешка. Как се случи така, че Борис Николов я зърна, стана, приближи се до нея и я наметна със собствената си пелерина, а тя бе голяма, тя беше направена, изтъкана от чиста вълна и бе дебела един пръст и половина. Борис я зави като пашкул. Тя седи под пелерината, увита е, дъждът не я брули, вятърът не я отнася, а Борис стои под дъжда, а аз гледам, гледам и нещо като ураган мина през мене и ме проряза. Ядосах се. Аз се чудя как да се справя със себе си и със състоянието си. Та аз и Борис живеехме заедно под един покрив и бяхме приятели и тези пелерини заедно ги шихме само за такива случаи. А със Савка бяхме на нож и понякога се спречквахме, ставахме врагове, а това бяха състояния, за които вече говоря много пъти. А сега Борис, моят Борис си свали пелерината и я покри с нея. Всички гледат нея, гледат дъжда как вали над Борис и поглеждат и се вторачват към мен. А аз съм с пелерина. Аз мълча и цялата трепереща стоя и усещам в мене нещо странно - ревност, завист, обида и какво ли не още. Имах усещането, че Савка обсебва пелерината на Борис и след това с пелерината ще отиде и Борис при нея. Усетих се ограбена. Тогава Учителят се намеси, погледна ме, усмихна се и леко се наведе към мен: „Виждаш ли една хубава обхода?" Аз кимнах с глава, че съм видяла. Въпросът бе уреден и бе приключен за Учителя, а питате ли мен, колко време бе необходимо, за да трансформирам тия състояния в себе си под пелерината. Много ми беше трудно и много време ми отне. Но за сметка на това бях на топло под моята пелерина. Запомних много добре думата „обхода". След като се трансформирах състоянието си аз развързах раницата си, взех една суха риза и пуловер, пристъпих към Борис, разтворих пелерината и му казах: „Свали си мокрите дрехи, облечи си ризата и пуловера, защото ще изстинеш". Той се преоблече под моята пелерина. След това остана под нея. А нашите пелерини тогава ги правехме дълги до земята и много, много широки, за да могат при случай в тях да се вместят двама човека и включително под тях на гърба ни да бъдат и пълните ни раници. Имахме специални кройки за тях. Дъждът продължаваше и вятърът духаше. Учителят ме погледна, а Борис се беше свил на топло под пелерината и само главата му стърчеше навън. Беше го срам да се вмъкне вътре целият. Учителят се обърна към другите: „Ето ви още един пример за една хубава обхода". И оттогава тази дума „обхода" винаги я свързвам с този случай. Дотогава тази дума беше мъртва за мен, а сега е жива, защото чрез нея ми се даде един урок чрез Учителя. На следващият ден съм при Учителя. „Когато Бог се проявява всички същества са щастливи, а когато човек се проявява то половината са щастливи, а половината са нещастни. Бог предупреждава по три начина: с дума, с поглед и с мълчание. Когато мълчи, Той се крие зад перде и ти си мислиш, че никой те не вижда какво правиш. Но направиш едно престъпление, никого не виждаш, а си мислиш, че някой те е видял и те е страх. Нещо ти казва, че не си направил добре. Те го наричат съвест. Това е Бог. Някой убие другиго, пак същият глас отвътре не му дава мира. Те са силни, морални терзания, до които човек може да дойде. Щом обичаш някого той трябва да бъде свободен. Някой рече: „Много те обичам". Ама кога? Качил се на гърба ми и аз го нося. Като го сваля, казва ми: „Не те обичам вече". Този, когото нося не може да каже „Обичам те", той може да каже: „Ти сега ме носиш, но аз като порасна и почна да ходя ще гледам да ти се отплатя със същото". А сега каже: „Много те обичам". То не е идеална любов. Аз ти работя - плащаш ми. Аз по не обичам земята, на която съм стъпил. Аз обичам звездите, които са далеч, тъй като ги погледна радвам им се. Когато се дръпна далеч от земята да не й тежа, тогава ще се радвам. Сега някого, когото нося, рече: „Обичам те". То е по-хубаво отколкото да ме мрази. А да ме мрази е по-хубаво отколкото да е индиферентен. А да бъде равнодушен е по-хубаво отколкото да ме забрави. А има и по-лошо от забравянето. Когато човек забрави то все остава между нещата в съзнанието си гъбичката, с която е изтрил и като я види някой път, спомни си какво е изтрил и понякога вземе, че го начертае отново. Така и Господ прати някоя душа да се преражда. Той я е забравил, но един ден като види гъбичката, спомни си за душата и вземе, че отбележи няколко точки. Щом отбележи, прати душата на земята и тя има условия отново да се развива. Любовта остава всякого свободен. Ако някой е обещал нещо, тя не му казва: „Ти обеща". Тя го оставя каквото иска, но законите го преследват. Има същества, които съблюдават изпълнението на законите. Когато двама души си дават документ, за да си вярват по законите е в реда на нещата, но по отношение на любовта е светотатство. Някой като ме гледат мислят, че аз разсъждавам като тях, но аз мисля другояче. Понякога големият недостатък е станал от някой малък. Тогава ще намериш този малкият, недостатък, ще го поправиш и така няма да се стигне до големият. Защо? Защото материалните работи развращават. Хората не могат да разберат този закон, затова хората страдат, защото основа нямат. И ако си туреха основа, глава нямаше да ги боли. Ти ако живееш порочен живот, то ти си роб на порока. Затова в света господар на всички същества е Бог. Хората и човек някой път си прояви и изхарчи малкия кредит, а някои си позволяват повече и изхарчат повече отколкото Господ им дал и после трябва да плащат. С какво ще плащат? Със страдание. Затова, законът е верен, че материалните работи развращават, а духовните неща повдигат човека".

31. ПЪРЖЕНИТЕ ЯЙЦА Школата на Учителя представляваше картината на света в малък мащаб. Тук се разгънаха всички положения на света - йерархии, привилегии, предпочитания, лични отношения и всички противоречиви прояви на човешкото естество, от което учениците трябваше да излизат и да се издигнат на него. Учителят потопи всички ученици в средата на света, създаде условия всеки ученик да прояви своето естество, добрите и лошите черти на своят характер. Пред всеки стоеше едно огледало, в което той, ученикът според пробудеността на своето съзнание можеше да се огледа. С помощта на светлината, идваща от Словото на Учителя да разбере до къде е достигнал и оттам да продължи своето развитие. В Школата Учителят разбута огъня под котела на света и работеше върху учениците и теоретически, и практически. Теоретическата работа беше в беседите на Учителя и разговорите, които Той водеше с нас. Практическата работа - изпитите, които даваше на учениците. А уроците бяха ежедневие, това бяха онези уроци, които ги преподаваше чрез всички случки и събития на обикновения живот. А когато трябваше Той сам създаваше и специални положения, за да предаде един урок. Велика жертва беше от негова страна, че той от висотата на своето положение слезна до духовния уровен на своите ученици, вземаше участие в най-дребните техни преживявания, за да им покаже пътят как да ги превъзмогнат, как да издигнат съзнанието си. А със годините се нижеха многобройни посетители, които идваха при него за разговори, за съвети, за помощ. Мнозина от тези хора изобщо после не ги видяхме, други идваха от време на време, а трета част се приобщи към Братството. Това бе една голяма работа, ежедневна, която друг човек, друг земен човек никога не би могъл нито да издържи, нито да изтърпи, А да се справиш с всичко това не бе по силите на обикновен човек. А за Учителя - дори и за него бе понякога трудно и се измъчваше с нас. Но той бе въоръжен с великото търпение на Бога - да търпиш всичко, да даваш на всички и да не искаш за себе си нищо. Това трудно се възприема като идея, а да се приложи беше невероятно по-трудно. Но той го прилагаше. Веднъж една сестра, която живееше на ул. „Опълченска" 66 каза на Учителя, че й се дояли пържени яйца и поиска разрешение да си опържи някое и друго яйце и да си хапне. Откъде дойде това нейно желание, не зная? Вероятно дойде отнякъде. Тогава там се събирахме много хора и беше направено нещо като трапезария и на обяд младежите отсядахме и се хранехме всички. И които бяха гладни, и които не бяха гладни сядаха на пейките и сърбахме постна картофена супа. Но да се опържат яйца извън това време дори когато живееш в тази къща беше предизвикателство в това, че ти си позволяваш да направиш изключение, да подчертаеш личното в себе си и да се изтъкнеш над другите. Освен ако е и с позволението на Учителя, което непременно ще засвидетелствува предпочитанията на Учителя към една по-особена сестра. А това щеше да доведе до по-особено и заслужено положение сред другите братя и сестри и щеше да даде повод за по-специално поведение към нея като по-приближена и по-тачена от Учителя. Ето така щяха да се развият нещата около тези пържени яйца, но Учителят не й разреши и тя се сви и се умъчни. Ако се разгледа отвън това е едно невинно желание, а и сам Учителят не забраняваше да се ядат пържени яйца. Той само използва това нейно желание, за да й предаде един урок, който тя не разбра. Отиде при него и запротестира: „Учителю, какво има лошо в това да си опържи човек едни яйца, когато тук има цяла кошница пълна с яйца, седят от две седмици и ще се развалят?" Учителят отново не й разреши. Тя си отиде умъчнена, но и ядосана. Учителят я опита може ли когато Бог поиска да се откаже от едно силно желание? Ако тя бе изпълнила волята на Учителя без роптание пържените яйца пак щяха да дойдат, но по друг начин, а не както тя искаше - специално за нея. Аз съм присъствувала, когато Учителят понякога каже на дежурните сестри: „Днес за обяд направете пражени яйца". Учителят не казваше пържени яйца, а пражени яйца, казваше и пражен лук, а не пържен лук. Ако беше постъпила така както бе казал Учителят може би всички този ден щяхме да ядем „пражени" яйца, а сестрата също щеше да вкуси и по такъв начин те щяха да дойдат съвсем естествено. Но сестрата възропта, усъмни се в правотата на Учителя и яйцата пропаднаха. Пропаднаха и за нея, и за нас. Тя си отиде обидена и ядосана. Ние се спогледахме и усмихнахме, защото знаехме, че това бе изпит, който тя не разбра. В онези първи години не винаги разбирахме уроците на предметното учение. Някой път пропадахме и не разбирахме защо сме скъсани на изпита пред Учителя и защо трябва да повтаряме отново опитността. А по-късно след отварянето на Школата дойдоха много млади хора, те още не бяха въведени в Школата, но идваха с един вътрешен стремеж и подтик. А това не бе достатъчно да се разберат обикновените уроци в Школата. А Той използваше най-дребните случаи, които излизаха от нас, които бяха в нас, защото това беше един стар от векове живот, който носехме в себе си и сега трябваше да преустроим този стар свят съобразно Словото на Учителя. Та не бяха необходими големи събития, за да се опита на човек характера му и след това да му се даде задача от Учителя да работи върху нея. Той работеше с малките величини, За да повдигне нас, малките, по пътя на ученика. На следващият ден съм при Учителя на разговор с него. „Човек като се качи на колата трябва да си свали раницата, а вие, гледам ви на колата с раницата си стоите. Тука трябва да си свалите всичкия си товар, нищо да не ви смущава. Аз забелязвам у тебе,че има вяра, но ти липсва светлина и топлина. В пътя на ученика се изисква воля. Яденето е важно, но не е най-важният закон. Има няколко начини да се нахрани човек. Човек може де се храни духовно. На хората човек не може да угоди. И да се пожертвуваш за тех, да им слугуваш, те са взискателни и ще бъдат недоволни от слугуването. Човек трябва да желае най-малките неща. Нито един, който е заел най-високото положение не се е задържал там. Изисква се голямо изкуство като се изкачиш да се задържиш без да кимнаш от другата струна. Когато някой е бил много богат ще му дадат да гризе оглозганите корички. В тебе се набират енергии, те са динамически сили. Ще ги трансформираш. Как ли? Ще размишляваш за добрите хора в Америка, в другите страни, в България и така ще се свързваш с тях. Ще се молиш постоянно и ще гледаш да се издигнеш над условията. Само с молитва можеш да се издигнеш над тях. Попей си, посвири си, направи си упражненията си и пак учи, разнообразявай си постоянно занятията. Човек не трябва да иска да си замине преди да е свършил работата, която Бог му е възложил. Материя - това е Дух в сгъстено състояние. За всяка мъчнотия да благодариш. Като си благодарна на малките страдания няма да дойдат големите. Противоречията спомагат за растенето на човека".

29. ПРИДРУЖИТЕЛЯТ За известно време брожението на неприязън около старите и младите утихваше, но после пак се повдигаше и придобиваше различни форми. Та тук всичко вреше, кипеше. Учителят бе казал, че и младите, и старите сме в един и същи котел и се варим и печем на един и същи огън и затова всеки трябва сам да разреши задачата си. Всеки според случая и според задачата, която трябваше сам да разрешава. Онзи, който палеше огъня и слагаше дърветата отдолу на този казан, беше Учителя. Това бяха задачи и методи на Учителя. Те не бяха изкуствено и специално приготвени за случая, които бяха прилагани при други окултни школи досега. Тук се работеше по друг начин - съвсем естествено и съвсем простичко изникваха задачите и уроците идваха от само себе си при нашият общ и частен живот. Условията бяха и вътре в нас и около нас - ние не трябваше да ги търсим другаде далеч от Изгрева. Бяха в нас и около нас на една ръка разстояние. За да се реши една задача в нея има условия и величини и трябваше човек да познава и аритметиката и геометрията, за да си реши задачата. А тези живи величини бяхме самите ние. Понякога се получаваше антагонизъм между младите и старите и в своята ревност те отиваха до крайности. От ревността на някои и желанието им да бъдат само те около Учителя от тях се получаваше едно тягостно състояние у другите, които бяха все отстрани. Те, възрастните искаха да бъдат около Учителя, да получават откровения от него, после искаха да ни събират на гости у тях и да ни обяснят, и да ни разяснят какво по-точно е искал да каже Учителя. Те желаеха да ни бъдат Учители, а ние да станем техни ученици. Но тогава така се стекоха обстоятелствата, че ние възприемахме Учителя за единствен Учител, а възрастните братя и сестри ги възприемахме като стари хорица. Е, понякога някой от младите се завъртяваха около тях, но това беше по съвсем други причини. Като се има предвид, че повече от възрастните братя и сестри в града бяха състоятелни, добре поставени материално, то те понякога изкушаваха някой от младите и ги канеха на техните обеди и вечери, където ги гощаваха обилно. Тогава младите бяха студенти и се прехранваха със слугуване и с тежък физически труд, който трудно можеше да се продаде, защото нямаше работа по тия години. Състоятелните софиянци си намираха слуги и слугини от беднотията на съседните села. Та този стремеж за учителствуване на старите към нас и този подтик да бъдат проповедници непрекъснато се появяваха и избиваше в различни посоки, и се обличаше в различни форми, и се проявяваше чрез различни изопачения. Това го имаше по времето на Учителя, имаше го и след него, а ще го има и в бъдеще. Разбирам да има проповедници в света, но в една окултна школа, където има Учител - ето това не го разбирам. Разбирам да се чете, да се усвоява, да се прилага от онова, което човек е прочел от Словото на Учителя, но да проповядваш, какво да проповядваш, Словото на Учителя ли? Ами ако го проповядваш трябва да го изпълняваш, а като го изпълняваш, чрез делата си, ще го проповядващ и хората ще съдят по делата ти. А то какво излизаше - излизат някои да проповядват, а животът у тях и около тях е все същият от памти века. И светът като ги види казва „Това сме го виждали, защото това е около нас". А като ги чуе казва: „Ето, едно говорят, а друго вършат - и това сме го виждали". Ето това е цялата ни неудача по времето на Школата, това заварихме от старите, това преживяхме, а дойде време, когато и ние станахме стари и видях, че някои от моето поколение тръгнаха да стават проповедници. Повториха същото прегрешение на старото поколение. Сега ще ви разкажа и ще ви кажа един случай на един истински Проповедник в Слово, в Дух и в Дело. В една от редовните екскурзии на планината, когато всички се бяхме разположили и устроили, когато се изпълняваше онзи порядък, който бяхме свикнали да правим там горе на Бивака. Изведнъж се яви един малък, ама мъничък проблем, който накрая така израсна и се уголеми, че стана толкова голям, че застана между нас и Учителя. Една от сестрите дошла на Бивака трябваше да слезне от планината в града по обед, защото имаше някаква работа в града, нещо се бе случило и тя бе споделила само с Учителя. Той одобри и се съгласи тя да слезне. Обикновено ние си тръгвахме след обед към 4-5 часа. Но тя трябваше да слезне самичка, а сама жена в планината как ви се струва. Сама не можеше да слезне. Ами ако се случи нещо? Ами нали цялата отговорност ще падне и ще се стовари върху Учителя. Ние разбрахме, че тя трябва да слезне в града поради някаква спешна работа и винаги в такива случаи все се намираше някой брат да слезне и да бъде придружител. Но сега никой от братята не пое тази грижа да придружи сестрата до града. Тя се приготви, сбогува се с нас и с Учителя и тръгна сама. Всички стояхме, мълчахме и виждахме, че тя сама заслиза надолу по пътеката. Ама съвсем сама в тази планина. Мълчахме и никаква дума от никой не се отрони. Никой от братята не помисли, че тя е изложена на опасност и не пожела да я изпрати, ама никой. Всички седят, размишляват и се съсредоточават в себе си и съзерцават в не знам какво си. Всеки е занят с някаква вътрешна си работа, с някаква си духовна работа. Нали за това отиваме на Витоша, да сме сами сред природата и да няма посредник между нас, природата и Бога. Знаехме от Учителя, че обективният свят на Бога, това е Природата. Така седяхме всички и мълчахме. Изведнъж Учителят стана, взе си бастуна и тръгна по пътеката, Тръгна и се скри по пътеката. Ние помислихме, че Той е отишъл ей така, за да види на 50-60 метра как сестрата сама слиза надолу, за да я охрабри с поглед. Така мислехме ние, но след пет минути една от сестрите стана, тръгна по пътеката и не се върна. След малко идва и казва: „Учителят го няма, видях го ей там долу по пътеката да върви заедно със сестрата". Ние сме онемели. Стоим и не знаем какво да правим. Така Учителят слезна да изпрати сестрата до града, а нас остави сами в планината да си довършим екскурзията. Това бе един урок, който зашемети всички, мълчахме и никой дума на продума. Учителят ни показа не само колко е голяма неговата грижа и обич към нас, но ни даде пример как трябва братята да се отнасят към нас и помежду си. Тяхното желание на възрастните братя към младите бе егоистично. А реакцията на младите към възрастните също бе неправилна и затова Той даде един урок на всички. Знаем, че Учителят бе правил отделни разходки с някои братя и сестри, когато около него бяха събрани по 5-6 човека. Понякога е правил екскурзии и с 1-2 придружители, Всичко е имало и всички видове примери сме имали, но сега това се случи за пръв път. Братята и сестрите останаха горе сами да се разпореждат с поляната, а ние младите постепенно един по един се измъквахме и заслизахме към града. А те останаха горе сами да си бъдат баш като старши и заслужили братя. Ние се върнахме на Изгрева сами, а сестрата бе спечелила най-много от всички, тя се върна с Учителя, говорейки и споделяйки с него през целия си път. На следващият ден тя сияеше от радост. Една душа бе разцъфнала от контакта си с Бога. На другият ден аз съм в стаята при Учителя. Исках разяснение на случая от предния ден. Учителят говори: „Господ, който задоволява една нужда никога не задоволява напълно, все остава нещо да липсва, защото инак стремеж няма да има у човека. Вие страдате, защото искате всичко наведнъж да изпитате, а ако изпитате всичко наведнъж няма да има към какво да се стремите. Затова Господ казва: „По малко. През цялата вечност всичко ще опитате". Сега ти си слезла на земята, после пак ще се издигнеш, а може и да преминеш в другия живот. Да знаеш краят на века е вече. Трябва да се свърши със старото. Като дойде новата планета и новия живот там животни няма да има. Там ще живеят хората в мир и няма да се карат, защото ще има място за всички. Трябва да се стреми човек да премине в този живот. Пътят не е за деца, той е сериозен път. Ученикът трябва да има допирни точки с Учителя в физическият, в Духовният и в Божественият свят. Когато не гледаш някого физически, духовно трябва да го гледаш. Майката трябва да е тъй строга към детето, което е родила, както е строга към себе си. Ако то има неразумни желания да не му ги допуща от слабост затуй, че го обичала." „Учителю, аз мислих върху вчерашния урок, който ни дадохте. Дойдох до заключение, че аз избирам лесния път и че аз трябва това, което е мое да си го изнеса." „Това е така щом влезе човек в закона на жертвата. Въпросът за отношенията е важен. Ние може да поговорим друг път за него". „Учителю, как да постъпвам с възрастните братя?" „Когато ти говорят ти ги изслушвай, но ще им кажеш рязко: „Искате да ви обичаме, но трябва да се подигнете морално". Или пък ще им кажеш истината: „Аз не искам да приемам мисли и чувства, които помрачават ума ми". Законът е: Божественото, то винаги разширява и дава подтик за работа". „Учителю, набирането на енергии у човека естествено състояние ли е?" „То е естествено състояние. Това са Божествени енергии, които се проявяват според степента на развитието у човека. Енергиите могат да се трансформират само с мислите и да се изкачат и да преминат от едно състояние в друго. Трябва да бъдеш много смела и да устоиш на Божествените принципи. В никакъв случай да не отстъпваш от тях. Ти трябва да знаеш, че Господ винаги обича. Че Господ е светлина, в която няма никаква промяна. В Бога всичко е установено и целият път на всеки човек, на всекиму пътят е точно установен. Господ, за да изпита убежденията ти може да те постави на изкушение, да остави да те поругаят, да те изложи пред всички, но ти ще знаеш, че това е, за да те опита. А инак ще пазиш вътрешната връзка с Него: там се схващат истинските отношения. Това, което е отвън, това са все методи за работа. Не си губи времето да отговаряш на глупавият, кажи: „Сега съм зает, друг път, когато съм свободен". В душата ти има красиви възможности, гледай да ги развиваш. Трябва да знаеш, че всяка красива черта у когото и да е, са все прояви, това е Бог. Човек се движи в един ограничен кръг, който трябва да разбира добре, ако разбира този малкият свят, ще разбере и големият свят. Човек не може да разбере Духовният свят докато не е разбрал материалния свят". „Учителю, аз търся същество, което да не си промени никак отношенията си към мене, но това в този свят не е възможно, а в Духовният е ли е възможно?" „Да, в Духовния е възможно."

25. БРАКЪТ И ЧОВЕШКАТА ЛЮБОВ Учителят говореше за разцъфтяване на човешката душа. Но ние я възприемахме по друг начин, защото усещахме в присъствието на Учителя как всичко у нас разцъфтяваше като цвят, разтапяхме се в едно вътрешно блаженство. Ние бяхме млади и смятахме, че това е онази Любов, за която говори Учителя в беседите и че тя е една малка проекция у нас от онази голямата Божествена любов. Още в самото начало се говореше за калугерски живот на младите и ограничения от всичко. Колкото повече говореха за въздържание толкова повече младежката кръв кипеше у нас. Трудно можеше да се справим с всичко това. Отивам при Учителя и му казвам: „Учителю, в мен навлезнаха страсти и не мога да се справя с тях." Учителят ме погледна сериозно и рече: „Страстите ще ги впрегнеш на работа, без тях е по-лошо, и в Духовния свят има страсти, но са по-други. Най-напред човек схваща формата, тя е във времето и пространството. После схваща движението, то става във времето и най-после схваща Словото, то е вън от времето и пространството. Така и при вас някои могат да свирят, но инструмента им е разстроен, а това е човешкото тяло. Други пък инструмента им е настроен, но не могат да свирят. Сега е времето да опитате Бога. Нали си чела за свещеният огън, който постоянно поддържали древните? Животът е колело, което се върти. Ти сега си долу, други са горе, после като се завърти колелото, тези, които са горе ще отидат долу. Но тези, които са долу имат това преимущество, че като спре колелото могат да слезат на земята, а онези горе ще увиснат на въздуха. Ти си сега на земята. Не ти остава нищо друго освен да вземеш кръста си и да го носиш. Господ определил математически точно за всекиго онова, което му е потребно, Той може да плаче, да прави каквото си иска, но онова, което Господ му е определил ще му се даде. Пък то колелото ще се обърне, ще дойдат и по-добри дни". Мина време и видях цялата несъстоятелност на онова, което се говореше между младите и онова, което се проявяваше през нас. Отидох и запитах Учителя: „Какво мислите за брака?" Той отговори: „Един важен въпрос." И повече нищо не отговори. По-късно му зададох пак същият въпрос. „Ето един съществен въпрос, който ми се задава". На следващият ден отидох при Него, исках да развия този съществен въпрос. Погледна ме, но беше твърде сериозен. Аз извадих тетрадката и записвах, което Той ми говореше: „Половият акт е творение на форми в Духовния свят. Така духовния свят се обновява. Сега хората като не знаят това, образуват само страсти, които причиняват в Духовния свят и трябва оттам да идват да гасят огньовете и пожарите. Сега ще дойдат другите същества и ще ти пращат мисли. Те ще ти кажат: снеми превръзката, която съм ти турнал, но ти няма да я снемаш. Ти имаш повече светлина от тех и на тех няма какво да вярваш. Половите енергии се събуждат от същества, които, идат от центъра на земята. Те влизат през краката. Те са извор на енергии. Нисшите същества щом видят повече магнетична енергия и те се привличат от нея. Като искат ти ще ги съжаляваш и ще им даваш остатъците." „Учителю, за какво служат тези енергии, които те придават?" „Те служат за продължение на човешкия род. Половият акт е свещен. Той в духовния живот твори нови форми. Той е опресняване, освежаване на човешкият род. Тези неща са толкова свещени, че като се говори за тях, то те се опорочават. Затова за тях се мълчи. Човек не със всеки мъж може да се събере. Ако ти си едно нежно цвете, а дойде някой ураган, то той ще те покоси. Ако ръката ти е нежна, а дойде някой и те хване с голямата си груба ръка, ти ще изпиташ неприятност. Значи трябва да има хармония в енергиите. Затова най-опасно е волевото съприкосновение. Когато хората имат допирни точки в умовете и сърцата си, не е толкова опасно, защото могат да си хармонират енергиите. За да пази човек чистотата, трябва да се чувствува винаги като душа, а не като мъж или жена. После трябва да се пази друг един закон: то е да сърадваш. Когато видиш някоя жена, че държи своето дете да не кажеш: да си имах и аз такова дете, а да ти е драго, че тя има такова дете. Ти кажи „Моето дете, което имам и то е хубаво". То е по-хубаво, защото духовното дете го носи човек винаги със себе си. Нали е по-хубаво детето ти да е винаги с теб?" „Учителю, вие гледате съвсем друго яче и вашето Учение идва в противоречие с обикновеното схващане за морала". „Да, аз зная, че при сегашните разбирания се ражда противоречие." „Учителю, хората са разделили формите на две - едните считат за морални, а другите за неморални. Например те считат, че едно момиче е чисто ако не се допре даже с ръката си до момче". „А ти как разбираш всичко това?" „Аз схващам, че те трябва да не се допират никак ако са нечисти, а при чистотата отношенията са свободни". „Вярно е това, което ти схващаш, а онова което ти казват или виждаш отвън, то е заблуждение. Например ти чувствуваш и долавяш едно нещо. После виждаш двама души нещо правят. Това е илюзия. Твоето вътрешно схващане е верно. После трябва да знаете, че Божественото е като река. След като си се окъпал в реката и дойде друг той в същата вода ли се къпе? Не, тя водата е изтекла и сега друга тече, която е лично за него. Ето защо човек трябва да знае, че неговото никога не могат да му го вземат. Това, което е за него, то си е специално определено. То не може да се открадне, то е вътрешната духовна храна и духовният хляб. После могат да се родят и други неща. Аз ще ви приведа този пример: една ученичка се влюбила в своят учител и той решел да й опита ума. Той имал четири кукли, които бил изпълнил с енергии за различни цели. Тези кукли били автомати, които се движели и правели всичко, което той поиска. Като ги прегръщал и целувал той добивал чрез тях каквито си енергии поиска. Веднъж той оставил тази ученичка и тя видяла как едната автомат-кукла отишла при нейния учител. Тя не знаела, че това е кукла и веднага си рекла: „Значи аз не съм първа". Сега разбрахте ли какъв е окултният закон. Аз понякога те тонирвам с паси, за да те хармонизирам и да трансформирам състоянието ти. Ако вас тези форми ви съблазняват какви ученици ще бъдете по-нататък. Вие още не сте ученици. Ами ако станете ученици? Слушай сега: има три отношения. 1. Когато детето е съвсем малко, майката го носи на ръце. Ако е гладно ще му даде да бозае. 2. Яденето. 3. Учението, Ти сега си между яденето и учението. Ако имаш вяра аз отдавна да съм те излекувал. Когато човек получава Божественото трябва абсолютна чистота, защото иначе се раждат обратни резултати. Бог се отнася по три начина: ако ти се отнасяш с него по човешки и Той ти отговаря по човешки. Ако се отнасяш божествено и Той ти отговаря по божествено, пък ако се отнасяш по животински и Той ти отговаря по животински. Законът си е закон. Той ще ти се наложи. Защо да не му се подчиниш доброволно? Сега аз искам ти да си издържиш изпита. Ако ти си издържиш изпита на мене ще ми бъде приятно." „Защо, Учителю, някой път не ме приемате?" „Трябва да знаете, че истинският цигулар свири само хубаво. Виртуозният цигулар изпълнява само хубави парчета. Но ако вие ми донесете едно тенеке и искате да блъскате на него като влезнете в моята стая, това може да направи всеки друг, но не и аз. Да свиря хубаво мога само аз. А как да свиря, когато ти донесеш тенеке и почваш да лупаш по него. Сега разбра ли законът? Сега да имаш вяра и да не се плашиш никак, когато дойдат страданията. Сега ще знаете,че Божествената Любов седи в малките неща, а не в големите".

24. МЛАДЕЖКАТА ЛЮБОВ По наше настояване Учителят отвори Младежкият окултен клас. В него влизаха със специално разрешение и покана от Учителя младежи и девойки. Имаше едно условие, че в класа влизат само неомъжени и неоженени. Онзи, който наруши това правило трябваше да излезе от класа и след това продължаваше да посещава Общият Окултен клас, където бе съставен изключително от възрастните приятели. Те бяха минали десетки години с Учителя и го съпътстваха близо 20 години. Учителят имаше изключително отношение към младите, беше внимателен, приемаше ни по всяко време, обръщаше ни повече внимание, защото бяхме млади, а всеки знае, че младото дърво е това, което може да се извива или наляво, или надясно. Това не беше приятно много на старите, но те преглъщаха тази обида и понякога правеха забележка на Учителя, че ни се обръща повече внимание, отколкото трябва. По това време Учителят изнасяше беседи на старите, така че те нямаха право да се сърдят, но имахме привилегия, че бяхме млади и той ни взе под своя закрила. Още от самото начало при откриването на Школата в Търново Той ни извика и в края на събора на 25 август 1922 г. Той ни държа една специална беседа, която трябваше да бъде само за младите и то неженените и неомъжените. Стенографката Савка Керемидчиева стенографира тази беседа, а по-късно я дешифрира. Сега ще ви цитирам откъси от нея: „Сега въпросът е за любовта между младите от двата пола. Човешката душа е разделена на два пола - мъже и жени. Значи жената е носителка на живот, на чувства, а мъжът - носител на човешката мисъл. В основата в Божественият свят това е една издънка обърната надолу, разклонена, това са два клонища от един общ корен. Сега вие, младите, ще се стараете да бъдете израз на Божествената любов, никакво лицемерие, никакво флиртуване. Вашите чувства в сърцата ви трябва да бъдат благородни. Разбирате ли? Когато имате една сестра при вас, една сестра или една ученичка, вие трябва да я пазите, да я пазите, тъй както своето око, разбирате ли? Туй го изисквам от младежите. Ще бъдете тъй деликатни към вашите сестри, толкова нежни в обръщенията си, в мислите си, в желанията си, че да бъдете един образец, да знаете, че сте носители на човешката интелигентност. От страна на младите сестри, ученички искам към младите братя туй уважение, да бъдете толкова нежни, толкова деликатни, да имате импулс и благороден стремеж в тяхните души. Във вас няма да има лицемерие, очите си няма да снемате бързо, то е на черното братство. Погледнеш брата си, ще му кажеш: „Изпращам ти моята любов, изпращам ти моята светлина, давам ти моята свобода". В моето присъствие искам да бъдете свободни. В моето присъствие искам да се ползвате от моята светлина, искам да бъдете свободни. И после очите ви няма да играят, ще знаете, че когато аз ви гледам ни най-малко нямам намерение да ви обискирам. Като ви погледна очите, ще мисля за вашата истина. Като ви погледна ушите, ще мисля за вашата мъдрост, като ви погледна устата ще мисля за вашата любов, като ви погледна ръцете, ще мисля за вашата правда, с която работите, когато погледна вашите нозе, ще мисля за вашата добродетел. Ще създадете един идеал - никаква нечиста мисъл няма да имате, разберете и само по такъв начин, като заличите вашите форми, у вас ще се зароди, онази идеална любов, която ще даде новите форми на новата любов, на новия живот. Сега се подигнаха въпроси за женитбата. Ще се жените или не? Душата сама в Невидимия свят не може да живее, по двама, по двама живеят. Разбирате ли, вие ще имате сродни души, сродност ще има, по двама ще живеят. Сам човек не може да живее. Следователно, ако е въпрос сам ли да живееш или по двама? - по двама ще живеят. Тъй е направил Господ света. Тук на земята хората живеят две тела на едно място, в астралния свят живеят две сърца заедно, в умствения свят живеят два ума на едно място, в духовния свят живеят две души на едно място, а в Божествения свят живеят два духа в едно. А като влезете в Бога, съставяте едно единство за себе си. Сега вие казвате: ще се жените ли? По отношение на телото. Телата женят хората днес. Съединят едно тяло с друго и това го наричат женитба. Като две стаи ги съединят с една врата, че господарят влиза от едната стая в другата и казвам между тия две стаи трябва да има врага, ще има врата, разбира се. Но тия две стаи без господар не са нищо сами по себе си. Стаите без господар не са много съществено. Следователно, като казвам женени и неженени, да не мислите, че ако не сте женени, неженени ще бъдете чисти, и ако сте женени ще бъдете нечисти. Ако онзи, който се е оженил, като онзи пияница само да яде и пие, тъй разбира живота, вие сте нечисти. И ако онзи не се жени от страх и той е нечист. За женитбата друго яче седи въпросът. Въпросът е: разрешено ли е двама души да се съединят и да изпълнят волята Божия на земята? Тъй е въпросът. Не е ли решено, тия души трябва да се учат. Та сега вашите отношения трябва да бъдат чисти. Искам в школата като влезете, да бъдете образец, да бъдете свободни, да бъдете сериозни, да бъдете скромни по сърце, да бъдете светли по ум, да бъдете свободни във всичките чувства, деца на тази свобода, всичко да бъде непресилено, всички искам да бъдете свободни. И когато Аз влезна при вас и когато ви влезнете при Мен, искам да не усещате никакво стеснение. Защото, ако вие идете при мен и сте нечист, сам ще усещате стеснение и ще криеш твоите грехове. А туй усилие на твоята воля образува дисхармония. И тия дисхармонични вибрации се фотографират в моя апарат. Вие като ученик целунете някоя сестра идете при мен и искате да скриете, обаче в моя апарат е фотографирана тази картичка, как е станало. Вие искате да ме лъжете - не може да ме лъжете. То е фотографирано. После на някой твой брат ти си пипнал кесията му, това е пак фотографирано, ти искаш да го скриеш, мълчиш. Ще кажа: „Тук е отпечатано, че си взел една кесия", ще върнеш кесията назад, нищо повече. Та всичките наши мисли, желания, действия, каквито и да са се отпечатват. Скрито-покрито няма. Туй да знаете. Затова, ако искате да бъдете благородни, трябва да бъдете много открити, трябва да имате най-възвишените мисли, най-възвишените чувства, за да може да се отпечатат върху този апарат най-хубавите форми. Ние трябва да живеем. Ние ще живеем в света тъй както Бог ни е създал. Разбирате ли? Сега не искам да изпадате в една грешка, да тълкувате нещата по буквата на нещата." Учителят даде правила, които трябваше да спазваме с годините, но се случи както винаги се случваше, дойде ни на гости непослушанието и този неканен гост не можахме да го изпъдим от Изгрева. А непослушанието води до скъсване на връзката между ученика и Учителя, и с Бога. Скъсването на тази връзка водеше до отклонението от Школата. И за младите, и за старите имаше едно Слово, един Учител, един Бог, едно Послушание и едно Изпълнение.

23. МЛАДЕЖКИТЕ СЪБОРИ Школата на Изгрева беше образувана. Бяха оформени Младежкият и Общият Окултен клас. По-късно бе дадена идеята да се съберат младежите на един събор по същия начин, както се осъществяваха съборите на Бялото братство в Търново. Бяха съответно изпратени покани до братските кръжоци в страната и там където имаше младежи бяха уведомени да дойдат на събора. Съответно бяха изпратени покани, в които бяха описани програмата за събора. Ето аз представям една такава програма-покана. Те се пишеха на пишеща машина и отгоре бе обозначено името на онзи, който е извикан на събора. Тази покана, която държа е изпратена до Еленка Цонева от Нова Загора. Програма-покана Първи младежки окултен събор, състоял се в град София на 1 юли 1923 г. Ден първи - неделя -1 юли 1923 г. След обед. Начало 2 часа. 1. Песен. 2. Молитва 3. Откриване на събора 4. Реферат „Ученичество" бр. Д. Гарвалов (2 1/2-3 1/2 часа) 5. Реферат „Комуналния братски живот, бр. Г. Радев (3 1/2 - 41/2 часа) 6. Почивка 7. Разисквания върху прочетените два реферата (от 5 до 7 часа) Ден втори - понеделник - 2 юли 1923 г. Преди обед (Начало 7 часа сутринта) 1. Песен 2. Молитва 3. Реферат „Толстой и теософията - Предтеча на новото Учение", Пампоров (7 1/2-8 1/2) 4. Реферат „Новото Учение и Анархизма", М. Константинов (81/2-91/2) 5. Почивка 6. Разисквания върху четените реферати (10 до 12 часа) След обед 1. Реферат „Наука и Окултизъм", Б. Боев (3-4 часа) 2. Реферат „Окултни науки" (4-5 часа),.Кузманов 3. Почивка (5 до 5 1/2) 4. Разисквания по четените реферати Ден третий - вторник (3 юли 1923 г.) Преди обед (начало 7 часа сутринта) 1. Песен 2. Молитва 3. Реферат „Изкуство", Джуджов (7 1/2 - 8 1/2 часа) 4. Разисквания 5. почивка (9 1/2-10 часа) 6. Общи въпроси (10-12 часа) След обед 1. Събрание на сестрите (3-4 часа) КОНЦЕРТ от 41/2 до 61/2 след обед Почивка Сряда-4 юли 1923 г. Екскурзия до Витоша. Тръгване в 5 часа сутринта. Сборен пункт „Кладенеца" Събора се закрива на планината. Поканите бяха препратени и младежите заприиждаха, на обявеният ден неделя, 1 юли 1923 г. Учителят изнесе една беседа, която бе предназначена за младите. Тук той за пръв път говори за съборите на Всемирното Бяло Братство, че те стават през месец август едновременно както на Слънцето, така и на земята на един от незнайните върхове на Хималаите. Съборът на младежите започна от следващият ден, понеделник, 2 юли 1923 г. По-късно всички материали бяха отпечатани за този събор. Учителят изнесе първата беседа на младежите „Разцъфтяване на човешката душа" в 7 ч. и 45 мин. Основната идея в тази беседа. Учителят каза: „Човешката душа е зачената в Любов. Тя е зачената на друго място. Вие сте души, а не тела, помнете това. Вие сте души заченати някога в Божествения Дух и сега ви се дава възможност да цъфнете, да разцъфтите, да принесете плод и плодът ви да бъде благоприятен пред лицето на Бога. Искам тази съществена идея да залегне у вас като една основа. Не залегне ли, смисъла на живота няма да бъде разбран". Съборът завърши с общ концерт. Учителят имаше желанието да се съберат младежите, да разискват, да говорят по духовни въпроси, да се разискват проблеми, които да се разрешават чрез окултните закони, които дава той чрез Словото си. Това можеше да се осъществи от онези, които трябваше да бъдат образовани и онези души, които бяха изпратени в българският народ, за да работят в Школата на Учителя. Но тези, които бяха изпратени не дойдоха. Дойдоха другите, които Учителят събра от цяла България. Младежките събори се образуваха затова да се дискутира по духовни проблеми, обаче излезна нещо съвсем неочаквано. На събора се явиха и излезнаха посланиците и представителите на всички окултни и политически течения, които съществуваха в България и чийто представители бяха в нашите редове. Всеки представител изнасяше своят реферат и искаше да вмести Учението на Учителя към онова течение, на което той бе представител. Ето защо Учителят няколко пъти в разстояние на този събор взема думата и разгледа от неговото гледище повдигнатите въпроси. Вие имате отпечатани всички събори и можете да се запознаете с повдигнатите въпроси. Кое е най-интересното? Учителят се обърна към младите с думите: „Вие сте души, помнете това добре". Минаха години и аз в един разговор с Учителя отново повдигнах въпроса за младежта. Той отговори: „По естество младият трябва да е материалист, а сега е обратното - младите са идеалисти, а старите материалисти. Но у младите много скоро се изпарява идеализма и става материалисти. Старият човек, когато стана идеалист то това е трайно у него. Старата гъсеница става на пеперуда, а не младата гъсеница, която трябва да изяде цял чувал с черничеви листа, докато се превърне на стара гъсеница, а тя се облече и завие своят пашкул и от там да го пробие и да излезне на пеперуда. Природата е, която трябва да ни коригира и затова методите са в природата. Идеализмът трябва да е съзидан върху една скала неразрушима. Някой казват: не трябва много дълбоки основи. Там е една от погрешките. Идеализмът трябва да е у старите хора, а не у младите. Затуй никой не може да си даде отчет защо онези, които са били идеалисти стават материалисти, а материалистите стават идеалисти. Човешката любов е капка от океана, но то не е любов. Любовта трябва да е океан безбрежен. Любовта трябва да е такава, че нищо да не може да я размъти. И за Любовта е същият закона: младите не могат да любят. Младите могат да ядат и да дъвчат. Любовта е едно течение, което постепенно идва и разширява. Любовта функционира във всичките полета. Щом тя функционира само в едно поле тя ще образува подпушване. Следователно всичките сили, които не функционират едновременно във всичките полета те имат разрушително действие. Ако имаш волев акт и не можеш да го превърнеш в мисъл ще се произведе сътресение. Тази мисъл може да ви доведе до стълкновение с идеите, които имате, но вашите идеи си ги дръжте за себе си. Ако имате една цев, сламка от жито и мислите, че в нея ще вместите водата на река Дунава, вие си правите илюзии. Човек се отличава по своя сложен организъм, по сложността на силите, които действат, но се отличава човек от животните понеже те не могат да използуват силите. Те не могат да образуват инсталация. Затуй съвременните хора схващат под възпитание на младежта развитието на тия органи, за да се турят енергиите им в действие. Тогава човек става разумен. За пример една вощена свещ не може да произведе енергията на слънцето, защото няма тази материя. Може да се изчисли след колко години ще се натрупа около нея тази материя. Съвременната наука обяснява, че съвременните планети се образуват като кръгове от слънцето. Но как се е образувало слънцето? Човек трябва да започне със силна вяра, че в света съществува един велик закон, с който човек може да работи. Щом знаеш един закон, той е средство, с което можеш да работиш. Законът съществува между разумни същества. Дето има разум, има закон, дето няма разум - няма закон. Трябва да вярваш, че в света съществува абсолютна разумност. В живота си никога не съединявай две лоши желания в едно. Раздвоявай желанията си. То е закон за този, който има слаб бент. А онзи, който има силен бент - да опита. Силните желания може да прелеят. Когато две лоши желания се борят не оставяй да видиш резултата кое ще вземе надмощие, защото може да те сполети нещастие. Трябва да се бяга в гората, да я ненамерят тези желания. В Библията се говори за дървото кедър. Под кедър се разбира материалист. А под гора - хора-материалисти. Нашият език, който ние създаваме не е език на природата. То са вторични сили, условни знакове. Законът е: трябва да видиш къде е злото. То е или в ума, или в сърцето. Ако е злото е в сърцето, ще дружиш с тези другари, ако с ума си седиш по-горе от тях. Ако злото е в техния ум твоето сърце трябва да е по-силно, че със чувствата си да им влияеш. Когато злото е в сърцето ще въздействуваш с ума си и обратното. Когато е в ума ти, ще въздействаш със сърцето. И в този случай онези, които се молят ще призовават Бога интензивно в своето сърце. Изучавайте Библията като окултна книга, не се заглеждайте във формата, а изучавайте законите. Истината не може да бъде стара. Онзи принцип, който е работил преди милиони години, работи също и сега. Слънцето е все същото -от милиони години и сега. По-хубаво е, когато човек се концентрира да чете, да размишлява. Човек трябва да се научи да работи и всред шума на околните и при най-неблагоприятните условия. Това ще добие само ако не харчи много енергията си, Той трябва да я пази. Той трябва да пази с кого дружи и да се пази от хората, които могат да го натоварят с неподходящи въздействия. Така човек ще получи мекота, а тя е милосърдие. Тя е разумна сила, вътрешна сила. Външната мекота и твърдост са само методи. Човек трябва да е готов за вярата си да умре. Човек като си мисли, че не може да издържи, то като дойде една болест как ще я превъзмогне." По едно време след тези думи Учителят замълча за момент, после лицето му се промени и Той с повишен глас каза: „Аз съм преминал през най-големите страдания. Аз съм минал по най-мъчния път, по който никой не е минал! Разбирате ли вие това? През най-големите мъчнотии съм си проправял път. Вашите страдания в сравнение с тези, които аз съм минал са една играчка, те не са страдания. Не мога да кажа на вятъра да спре, когато ме духа, но аз го оставям да духа, докато се умори и спре. Това е окултен закон. На младите съм дал методи, с които да работите. Вие трябва да учите и да прилагате. Така и на мен ще ми бъде по-леко. Толкова правила съм ви дал. Трябва да ги прилагате. Когато дойдат добрите условия всеки знае да живее, но малцина знаят да живеят в страданията," Младежките събори бяха осем на брой - от 1923 г. до 1930 г. През тях минаха стотици младежи. След време тези младежи преминаха през цялата Школа. След време Школата на Учителя се затвори, остана неговото Слово и нашите опитности, които ги предаваме на вас, младите, хубавите, красивите, които трябва да имате един-единствен идеал „Вие сте души, заченати някога в Божествената Душа от Божествения Дух".

22. ВРЪЗКАТА С УЧИТЕЛЯ И С БОГА Един ден изпитах усещането след молитвата си, че съм направила една сполучлива връзка с Бога. Имах невероятно преживяване, което продължи часове. След това минах през Изгрева и се срещнах с няколко приятели. Присъствах на някакъв конфликт и след него се усетих, че съм ограбена отвътре и че в мене отново е настъпил пустош. Отивам при Учителя цялата разколебана й поела всички тези влияния, които ме опустошиха. Той ме прие и започна един разговор с него. „Всички хора имат нужда от регулиране, хармонизиране на енергиите си. У децата се регулират тези енергии чрез храната. Възрастният човек хармонизира тези енергии чрез чувствата си. Разумният човек това осъществява чрез мисълта си, той се съгласува чрез мисълта си. Съгласуване значи говорене с думи: едновременно има и песни, и мисъл вътре в тях. Има стари песни, които за да ги регулираш трябва да ги нахраниш. У тебе процесът е регулиране и хармонизиране. У тебе голямата опасност е като се разочароваш да минеш от едната крайност, в друга. Тебе те спасих от явна смърт. Ония, които те преследваха кармически искаха да ти отрежат главата. Пази се! Дръж връзката си! Съзнанието ти да бъде будно! Човек трябва да стане тъй девствен и чист като че сега е излязъл от Бога. Тогава човеците нито се женят, нито за мъж отиват, защото всичкото го имат в себе си. А днес това, което виждате, което чувствате и преживявате това още не е любов, то е предаване на енергия. Човек като се е нахранил не трябва да мисли дали ще го нахранят утре или не. Доста е на деня неговото зло. Любовта може да се предаде по физически, астрален (чувствен), умствен, причинен и по хиляди начини, но всякога резултатите са еднакви. Тя, Любовта внася: светлина, топлина и свобода. Любовта не прави никога зло. В нея зло няма. Каквото направи, все е за добро. Любовта ти трябва да бъде непреривна, тогава тя е духовна. А тя е такава, когато няма сянка от съмнение. Всяко съмнение спъва любовта. Като се усъмниш тя си отива или ти се отдалечаваш от нея, а щом повярваш ти пак се свързваш с нея. За да не се съблазняваш, мисли, че в света съществуват само двама души - два пола: мъж и жена и си живеят сами. Ако мислиш за много хора ще се объркаш. Когато слънцето грее питаш ли защо то грее над всичките хора? Ако отидеш при един извор да пиеш от него вода и го попиташ: аз ли първа пия от тебе? Какво ще ти отговори изворът? Ще ти каже, че ти си първа. След тебе като дойде друг и пие той също ще е пръв. Водата, която тече винаги е чиста. Ако е шише и той пие от това шише, то онзи, който пие от шишето може да омърси шишето и да каже водата в него е омърсена. Но извора никога не може да омърси, той непрекъснато извира. Когато си в кладенеца и ти пущат въже да излезеш не питай какво ще стане с въжето. Като излезеш вън въжето по други пътища ще върви. Тук примерът с въжето играе ролята на вярата. Вярата да ти бъде онова въже, което да те измъкне от кладенеца нагоре на видело и към светлината. Не е хубаво човек да знае кой му прави добро. Любовта никога не трябва да се изявява навън. Казвай, заради Господа го правя това. Това, което ти давам сега ще го внасяш и към другите братя, сестри да се ползват от него. Няма да се страхуваш. Разпусни сърцето си! Сърцето ти е свито, защото много си лъгана от хората с това, което не е любов. Двама мъртви нищо не могат да си предадат, но един разумен може да оживи един мъртъв. Мене нищо не ми струва да дам, защото имам много в себе си. Аз искам да ти дам изобилно, за да не речеш, че не съм ти дал." „Учителю, с какво да ви се отплатя?" „Ще се отплатиш по закона на Любовта. Ти някой път идваш при мен цялата подпушена и с други влияния. Тебе аз те лекувам по един начин. Лекувам те чрез паси. Други трябва една година да лежи болен, за да се излекува - всеки по различен начин. По който начин си се разболяла, по същия начин ще те оздравим. Любовта е такава сила в човека,'която се равнява на всички останали сили у него. За да се получи равновесие трябва всички други сили да й се противопоставят иначе завлича човека. Това, което ти говоря не е за тялото ти, но е за душата ти. Сега всички чисти духове ще дойдат да работят върху тебе. Ще мислиш, че Бог е Любов. Ще мислиш, че си заедно с всички добри хора, с ангелите, с Бога. Когато един ангел влезе в тебе, за да ти помогне има ли нещо лошо в това? Не, това е цяло благословение. Днес в теб е влязъл един малък лъч от светлина. Трябва да пазиш връзката си. Трябва да се пазиш от влиянието на околните хора, да се ограничаваш от тях. Трябва да избираш другарките и другарите си. Трябва енергиите в човека да са свързани и да образуват кръг. Който още не може да се пази от чуждите влияния, то той си има един опекун, който го пази. Това е неговият ангел-хранител. Сега да се пазиш от съблазни. Например може да ти се представи такъв случай: ти си спасена, а някой те накара да се хвърлиш във водата и мине за твой спасител. Но този спасител предварително вземе парите ти и после ти ги връща като свои негови пари. Това не е благодетел проявен от него. Затова трябва да пазиш връзката си с Бога. Аз те изваждам от кладенеца и ти казвам „Втори път на параход, който потъва да се не качваш". „Учителю, аз искам да се кача на вашият параход та да не потъвам". „Хубаво, качи се. В тебе има уголемение на черния дроб. Вследствие на това настроението ти е често апатично и има едно недоволство у тебе. Черният дроб има своята роля в човешкият организъм и той Представлява уд в Божественият организъм и тоя уд едновременно е в единния, човешкият организъм. Но когато човек минава през творческите енергии в животинското царство ще види много хубави и много грозни работи. Същото е когато човек преминава и през човешкият свят. Когато попадне човек само в творческите енергии той е един калейдоскоп, всичко се преобръща. Сега хората са попаднали там. Хората навсякъде представляват една развалина, има едно разкапване. Те са претърпели корабокрушение и сега всеки се е заловил за една дъска и тя ще го изтласка например на брега. Вашите чувствуват, че ти нещо ново придобиваш, ще им въздействаш с живота си. Като дам на някого някоя хубава книга хората вместо да се радват, то завиждат. Те трябва да се зарадват и да отидат и кажат „Ти получи една хубава книга, почети ни малко от нея". „Учителю, вие сте ми казвали, че тясна връзка може да се образува само с дванадесет души." „Да, казвал съм. Представи си, че една река със водите си е събрана в един кюнец. Този кюнец изсипва водата си в два кюнеца. Те от своя страна изсипват в други кюнци и се получават много разклонения. Необходимо ли е първият кюнеца да пълни всяко едно разклонение? Не, той пълни само двата кюнеца. В тебе има въображение, макар че органа на въображението ти не е развит. В четири години може да развиеш челото си. Трябва да развиеш челото си. Като живее човек за Бога постепенно му се дават условия, за да се развива. Духовете, които днес те преследваха кармически искаха да ти отрежат главата, но аз те спасих. Никой няма право да реже главата на другия. Те, духовете искаха да направят това, за да живеят те, да се възползват от твоят живот за себе си. Човек остава в ръцете на духовете, когато е грешил против законите, когато не е изпълнявал Волята Божия. Тогава и Бог се оттегля от него и той остава сам с кармата си и трябва да я изплаща. Затова пази връзката си с Бога." Днес, 5 август, сряда 1925 година. Учителят ми каза: „Връзката е вече образувана. Ти имаш Божието Благословение".

21. КАК БЕ ДАДЕНА БЕСЕДАТА „ПЕТИМАТА БРАТЯ" Веднъж направих съгрешение пред Учителя и реших да му се изповядам на всяка цена дори ако реши да ме изпъди. Изповядах се и чаках присъдата си. Учителят каза: „Ти си сега сто пъти по-близко до Истината, отколкото по-рано". Аз очаквах, че ще ме изпъди и че не ще ме приеме, защото съг-решението ми бе голямо. По-късно разбрах, че ученикът, когато е осъзнал грешката си е много по-ценен от онзи, който не е съгрешил. Знанията му служат като метод и поука за другите. Но ученикът губи чистота си, а да я получи обратно се изискват непосилни изисквания и много работа върху себе си. След като се изповядах пред Учителя, а това бе вечерта то върнах се у дома и заспах като изкъпана и изповядана. Сънувам сън, че Учителят е сложил една саксия и цветя вътре в нея. На сутринта отивам на беседа. И Учителят държи беседата „Петимата братя". В тази беседа бяха изнесени всички въпроси, които ме интересуваха и проблема, който аз трябваше да разреша. Това не бях споделяла с никого досега. Там беше изнесено и моето прегрешение. Много неща казани в тази беседа по-късно от стенографите при дешифрирането на материала бяха изхвърлени понеже сметнаха, че вътре са включени от Учителя изречения, които нямат нищо общо с общата тема. Това е една тяхна непоправима грешка. Когато отивах и разговарях с Учителя след това пишех в тетрадката си „Днес, на еди коя си дата бях при Господа". Години по-късно чух от него следното: „Между мене и Бога разлика няма да правиш". Това много рядко го казваше и е само за онзи, който разбираше и който го схващаше по дух. Имаше и други начини за общение по дух с Учителя и Той можеше да даде някое подобно преживяване на ученика. Учителят веднъж каза: „Когато някой ме сънува на сън знай, че това е емблема на Божественото". А аз го сънувах, че той ми поднесе цветя в една ваза. Вероятно това бе един отклик на моята душа към Божественото. Днес тези неща са много прости за обяснение, но тогава бяха много трудни за разбиране. Те и днес трудно се разбират. Много пъти Учителят не делеше себе си от Бога. Не делеше себе си от Божествения Дух, който беше в него и нямаше такъв ученик, който в една и друга форма да не го е усетил, да не го е видял, да не го е разбрал, че това е изявление и проявление на Божествения Дух. Говоря за учениците, а не за слушателите в салона на Изгрева. А ученици са онези, чиито съзнание се намира в полето на свръхсъзнанието, т.е. те имат връзка с Божественото, те са направили връзка между човешкия свят и Божествения свят и чрез тази връзка протича Божието благословение върху тях и чрез тази връзка се осъществява обмена между човешката душа и Божествения Дух. И един път в младежките си години аз чрез съзнанието си бях се отдалечила от Учителя, защото човек може да бъде и на Изгрева физически, а чрез съзнанието си да се отдалечи от Изгрева. Аз се бях отдалечила и физически, и бях навлезнала в света или както е казано на чист български език аз бях престанала да ходя на Изгрева при Учителя на беседи. Светът беше ме повлякъл, отвлякъл или сама си бях отишла там --все едно, аз се бях отдалечила както от Учителя, така и от Изгрева. Това продължи доста време, няколко месеца. И един ден аз се замислям и се питам какво правя тук у дома? Че какво аз правя тук и защо не съм на беседа на Изгрева и при Учителя? Изведнъж видях, че се намирам в друг свят все едно, че бях взела билет за влака и от София бях заминала накрая на света. Тази сутрин се събуждам, ставам, оглеждам се и се питам защо съм тук в тази стая, в дома на родителите ми и защо не съм горе при Учителя? Дали това беше осъзнаване? Облякох се и отидох при Учителя горе на Изгрева. Той ме прие много любезно и много хубаво с голямо вътрешно разположение. Разказах му всичко къде съм била през тези месеци, осъзнах грешката си пред него и го помолих да ме приеме отново пред Школата. Учителят се съгласи, беше усмихнат и радостен. Аз си отидох у дома. Хубавите правилни отношения между мен и Учителя бяха възстановени. На другия ден имаше беседа. Аз бях на беседата, бях седнала на пианото и отново свирех песните на Учителя и съпровождах песните на приятелите. Когато започна да говори Учителя каза следното: „Днес една душа се върна при Бога". Той спря за миг, отправи погледа си към мене, за да ми припомни, че това се отнася за мене. И така разбрах, че всеки, които имаше отношение към Учителя това отношение беше отношение към Бога. Това по-късно го проверих чрез живота си. А цялата беседа бе и се движеше около тази тема за човешката душа, която се е отдалечила, която се отклонила и която трябва да намери връзката си с Бога. Аз слушах беседата, гледах Учителя и знаех, че Божественият Дух днес се изявява в това Слово специално за мен и той разрешава за мен един от най-големите въпроси. Аз като душа се бях върнала чрез.възстановената си връзка при Учителя и при Бога. Преди това аз бях се отклонила в света, бях тръгнала да проверявам някои неща, които изобщо не разбирах, а Учителят говореше: „Всяка Истина трябва да се разбере в своите прояви". Аз бях се отклонила, бях влезнала отново в света, който ме заобикаляше и вероятно правех своят пореден опит. „Опитът показва качествата на нещата". Разбрах, Че тук в тази среда аз се запознавах вътрешно, макар че външните условия бяха благоприятни за мен, но вътрешните изисквания на моят Дух бяха съвсем други. Аз не разбирах тези неща тогава, бях млада, около 25 години. А Учителят продължи: „Някои хора искат целият им живот да мине в музика и песни, да бъдат щастливи. Те трябва да знаят, че щастието се изкупва с жертви. Ако щастието е на единият полюс, то на другият полюс стои жертвата". Да, аз бях попаднала именно в такава среда, в онзи свят, в който бе средата, в която се движеше майка ми и цялото ми семейство и че идеалът на съвременните тогавашни жени се движеше между музика и песен и показаната женственост от друга страна. А тук Учителят направо програмира моят живот. Ако искаш щастие трябва да жертваш. Аз не зная дали бях щастлива като жена, но всички радости, които съм получавала не бяха получавани даром нито ми бяха давани като подарък. Те бяха заслужени чрез труд и постоянство от мен. Тук имаше нещо друго - те не бяха заслужени, а бяха извоювани чрез жертва. Голяма жертва и то в името на един идеал, а това не беше малко. Цената за всичко получено в живота ми бе заплатено скъпо и прескъпо чрез закона за жертвата. Така тук Учителят чрез тази беседа определи живота ми, чрез саможертвата да проправям пътя си и чрез жертвата на всеотдайност да се приближавам към другите. Да, трябваше да се плати скъпо и прескъпо. И аз платих с 50 години от моят живот дори с едно съжителство с Борис Николов, което бе съжителство по закона на саможертвата от мен и по закона на жертвата от моят дух. Дали бях щастлива - имаше мигове, които наистина покриваха един от период от 50 години съжителство. От една страна беше мига, а от друга страна жертвата, която за мен не се изброяваше в години, а в нещо друго. Но за вас, които четете това вие трудно ще добиете представа за цената на жертвата и за нейната стойност ако не сте минали през един такъв път. Ето от едната страна стои мигът на щастието, а от другата страна саможертвата на цели 50 години. Учителят говори в тази беседа подробно за петте сетива у човек, свързани с петте свята и за петте вида връзки, които прави човек с тези светове и връзките, които имат за основа удоволствието не са трайни, а само онези създадени въз основа на слуха и зрението остават трайни. Учителят спомена, че човек с нисша култура и с нисши разбирания не може да живее между хора с висша култура и да живее с тях в братство и равенство. Идеята за братството и равенството ще се приложи когато хората дойдат до вътрешно съзнание, че са братя, когато тяхното съзнание се добере до идеята, че трябва да се служи на онова, което обхваща всичко в света и тогава хората ще бъдат свободни. А дотогава ще действа закона на Мойсея за пречистването, а това е един бавен, труден процес и от друга страна закона на Христа - който е закон на страданието, защото само онзи, който може да превърне страданието в свобода на Духа е познал какво значи изречението „Бог е любов". Та аз преминах през всички тези етапи. И накрая Учителят говори за ролята на жените, че спасението на света е в техни ръце като внесат в умовете на мъжете си повече светлина, защото жената е емблема на любовта и че в умовете на всички хора стоят жените. Тя е емблема на любовта, тя е тяхната идея. Затова Бог е изпратил жените на земята да спасят света, затова се изисква жени със светли умове, с широки сърца и диамантена воля. Тогава светът ще се преобрази по един естествен начин. След тази беседа аз отидох да благодаря на Учителя и му казах, че смятам, че тази беседа е отговорила на всички мои въпроси и разрешава моят проблем от днес до края на века. Той бе ме приел в неговата стая и рече: „За Бога трябва да пожертвуваш всичко, не само временното - но всичко"! Трябва да знаеш, защо си дошла на земята. Човек е дошъл на земята, за да се учи. Човек преминава през различни състояния и се сблъсква с различни неща. През човекът преминават много космически енергии както и земни енергии. Не всички енергии човек може сам да трансформира. Не се срамувай от чувствата си. Срамът е следствие на изкривени разбирания. Винаги давай ход на всяко божествено чувство, защото инак човек се подпушва." „Учителю, дайте ми конкретна картина за моето подпушване". „Подпушването става, когато ти си имала едно желание, 'на което не е даден пълен отговор. Или пък роди се у тебе чувство и ти го възпираш, не го проявиш. После съм забелязал, че аз като кажа некому някой недостатък и той след това се стресне. С това стрескане той си вреди. Той си мисли, че като му кажа недостатъка от сега нататък по-малко ще го обичам. Не, аз го казвам, за да обърне внимание и да поправи недостатъка си. Туй, което давам некому то е все с цел да се поправи и да преуспее." „Учителю, виждам, че не всеки може да се добере до вас?" „Ще кажете, че някой е по-далеч, други по-близо при мен. Не, слънцето е само на едно място и винаги е на едно място, а хората се ползват от неговите лъчи. Любовта не допуща съмнение. Всяко разсъждение е признак, че си се усъмнил. Всеки един орган на тялото човешко е Божествен и еднакво ценен. За пример: ти правиш ли разлика между петте пръста на ръката си? Не, всеки от тях си е особен, носи със себе си нещо, което другият пръст не носи. Да вземем показалеца и средният пръст на ръката ти. Те са съединени в основата, но инак се движат самостоятелно. Да речем, че аз галя единият пръст, другият пръст ще каже ли, че него не го обичам? Не, аз после ще хвана другият пръст и всекиму ще дам това, което му е нужно." „Учителю, аз забелязвам, че младите братя са много внимателни към нас, но виждам, че това е ухажване". Учителят се усмихна: „Най-напред ще се прояви едно влюбване, а после те ще се отдалечат. То не е любов, а настроение, то не може да даде духовен плод, защото е егоистично. Аз искам ти да бъдеш добра, за да мога да живея в теб и ти в мен, да се слееш и да работим заедно. Това е идеалът на твоята душа, която иска да направи с Бога. Човек се съмнява, когато е гладен, но той трябва да запази и тогава мирът си. Може човек да търпи лишения отвън, а отвътре да изпитва една радост. То е Божествено състояние. В Божественото едновременно присъствуват и скръбта, и радостта, присъстват и двата контраста. Ето защо човек трябва да бъде справедлив: някой и да се проявява лошо към него той пак да постъпва с него добре, защото това са два контраста. Човек постоянно е изложен на внушение, а това са течения, които той не може да избегне, защото се движи в такава среда. Но той може да се справи с тях. Но той може да по-дигне съзнанието си нагоре и да направи връзка с Бога. Човек трябва да изпълнява Волята на Бога."

20. ПОЗДРАВЪТ Постепенно Изгревът се засели, построиха се много бараки, стана цяло селище. От града идваха много хора, които се точеха непрекъснато и се движеха и в двете посоки - от града до Изгрева и обратно. Едни си отиваха, други идваха. Онези, които бяхме на Изгрева като заселници имахме негласното задължения да посрещаме и изпращаме тези гости. Трябваше да им се поднесе чай, да им се поднесе стол, да им се покаже някое легло, където да полегнат и да отпочинат. Отначало това задължение бе приятно, но впоследствие стана едно голямо бреме. Отначало ни правеше удоволствие да посрещаме и изпращаме гости от града, но посетителите се увеличаваха, защото те идваха при Учителя по работа, Той разрешаваше техните лични въпроси и проблеми. Имаше и любопитни, които идваха, оглеждаха бараките ни, поусмихвах се и си тръгваха. Много пъти съм съм слушала с ушите си как споделяха: „Ами тук няма нищо интересно - само бараки. Та може ли в тях да живеят хора? Ами зимата какво правят в тези бараки?" Други посетители се учудваха: „Гледай ги тези, та те са бедни като църковни мишки, а защо ли ги гонят поповете и църквата?" Много такива изказвания чувахме не само зад гърба ни, но и споделяха пред нас. Някои от нас отговаряха, други обясняваха, но без никакъв ефект. Тогава отидох при Учителя и му казах: „Учителю, онези от града, които идват не ни одобряват и не ни харесват бараките. Казват, че тези бараки ни посрамват. Срамът нас и Учението". Учителят се усмихна: „Тези бараки ни пазят. Като дойдат и ни видят голите бараки кажат „Тук всичко е голо и няма нищо интересно". Така не идват любопитните, а идват учениците. Ако дойдат всички любопитни от града и се заселят тук и направят триетажни къщи за вас няма да има място и Изгрев няма да има. Така е по-добре." Разбрах, че тези бараки несръчно построени ни пазеха от много голяма завист. По-късно любопитните и онези противниците се нахвърлиха срещу Учението на Учителя, но не го упрекваха, че Той ни е привлекъл заради някакво богатство. Убедих се в правотата на думите му. Аз също така посрещах, изпращах, правех чай, поднасях курабии и сладкиши. Посрещах ги, изпращах ги, поздравявах ги, а след това като се виждахме на следващия път те не ме поздравяваха и то именно онези, които понякога идваха у дома на гости. Започнаха да не ме поздравяват и онези, които идваха като наблюдатели или обикновени любознателни от града. Тогава реших и аз да не поздравявам. Какво си мислят те - ние тук ще им слугуваме, ще ги посрещаме и изпращаме, а те отгоре на всичко да не отговарят на поздравите ни. Реших и не поздравявах вече, движех се по моята работа. Когато идваше някой на гости, посрещах го и го изпращах с внимание и го нагостявах. Но именно тези отидоха и се оплакаха на Учителя, че не ги поздравявам. Учителят ме извика и ме попита защо не ги поздравявам, защото са отишли вече при него и има оплакване срещу мен. Отговорих му, че те не ме поздравяват и затова аз правя същото. Учителят ми каза: „Рекох, нищо ти пак ги поздравявай". Послушах го и започнах пак всички да поздравявам наред и малко по-приповдигнато и по-възторжено. За моя изненада те пак отидоха и се оплакаха на Учителя, че аз ги поздравявам някак си надменно. Ето Той ме среща и казва: „Рекох, поздравявай ги вече, но с усмивка". Послушах го и започнах да ги поздравявам с усмивка, но те тутакси се затърчаха при Учителя и му се оплакаха, че аз вече съм започнала и да им се присмивам. Учителят отново ме спря: „Така и така ти не можа да се научиш да поздравяваш". Аз мигам, мигам и не мога нищо да проумея: Задача неразрешима. Същият ден се случи, че аз бях извикана да помогна за нещо, понеже около Учителя бяха дошли много гости. Трябваше да бъдат посрещнати и нагостени. Учителят стана, посрещна гостите, но с едно такова вътрешно разположение, че една такава необикновена вълна излезна от него и обхвана всички наоколо и ние се разтворихме отвътре като цвят. И усмивките ни се разляха по лицата ни, усмивката като че ли сама цъфна на всяко едно лице като израз на едно невероятно душевно изявление на взаимност. Гостите усетиха това вътрешно разположение, подскочиха от възторг, а ние отдавна не бяхме виждали Учителя така засмян и в такова обкръжение от весели лица. След като си отидоха гостите ние прибрахме масата и аз трябваше да занеса нещо на Учителя. Погледнах го. Учителят сега беше съвсем друг, беше съсредоточен в себе си, в своята си работа. Аз леко пристъпих, оставих онова, което носех на масата и леко назад, назад започнах да излизам. Тръгнах си, а в ушите ми звучеше неговият глас: „Видя ли днес какво значи обхода с ближния?" Отговорих му: „Разбрах, Учителю". След това се коригирах, трябваше да си науча урока. На следващият ден съм при Учителя. Каза ми: „Настроенията у човека са условия. Те са две приятелки, които не се обичат, но тебе еднакво те обичат. Когато се при едната приятелка, получаваш едно настроение, когато си при другата - друго настроение. А третата приятелка е чувството. Принципът е като един фар, който свети на човека и той каквото и да върши все от неговата светлина се ползва. Когато човек постъпва по принцип той като направи някаква погрешка после съжалява." А аз се оплаках: „Учителю, аз много пъти като направя някоя погрешка после съжалявам, но грешката е направена." „У тебе има хубави заложби, но трябва да работиш и можеш да работиш. Всеки човек има по едного, който го обича. Човек трябва да намери истинската си връзка. Например един клон от някое дърво той е преплетен и се допира с много други клони и листа и често си мисли, че истинската му опора са те - другите клони, но той има само една връзка със стъблото, която е истинската му връзка, защото само там той получава живот. Затова човек да пази истинската си връзка с Бога. Малките пречки човек трябва да се стреми да ги преодолее. Работа, работа трябва. Нито минута да седиш празна без работа. И да нямаш работа, сама да си я създадеш. Ще кажеш на онази Марийка, която я домързи: „Ха, Марийке, уший едни пантофки". В човека има едно същество, което е невъзпитано. То направи нещо без да мисли. После като го попиташ защо го направи, казва: „Тъй исках и го направих". Младите трябва да се пазите от удоволствия. Младите ги погубват удоволствията, а старите ги погубва мързелът. Старият си мисли, че е уморен и все гледа да си почине. Мързелът и удоволствията са два порока, от които трябва да се пазите. Животът е нещо вътрешно, човек трябва да пази вътрешната си връзка с Бога"

19. И НИЙ ЩЕ СЕ ОТКАЖЕМ ОТ ТЯХ Дойде време и се преместих окончателно на Изгрева и се отделих от родителите си, след като доброволно се отказах и лиших от тяхната издръжка и помощ аз трябваше сама да се грижа за прехраната си. А това не беше лесно за една млада жена. Какво можех да работя тогава? Или да стана учителка и да отивам да преподавам със завършеното си гимназиално образование на учениците от някое основно училище, но пък с това щях да се отделя от Изгрева, което не желаех. Другата възможност бе да стана учителка в София, но аз не можах да завърша факултета по философия и педагогика, беше ми останала още една година, но се случиха някои неща, които ще обясня по-късно и се отказах, а за сметка на това се прехвърлих в музикалната консерватория, в отдела по пиано, която я завърших. Сега разбирам, че тогава бях направила грешка, оставаше ми една година и ако бях завършила факултета можех да си намеря работа и в София. Малцина бяха тогава онези, които бяха завършили гимназия, а за висше образование се броеха на пръсти и то особено жените. Тогава младите жени чакаха да се омъжат, те се занимаваха с домакинство, готвеха се да станат добри партии за женитба и след време да имат умения да въртят къщата и да отглеждат деца. Мъжете работеха и тяхната заплата стигаше да се издържа едно семейство. Накрая остана последната възможност да стана учителка по музика и да преподавам уроци по пиано. Препоръчаха ме като интелигентна госпожица за учителка по пиано на едно богато семейство на дъщерите им. Но откъде научиха, как научиха, кой им каза, не можах да разбера, но след два урока те ме извикаха най-официално и ме попитаха вярно ли е това, което се говори, че аз съм дъновистка. Казах им, че съм последователка на това Учение. Те станаха, отвориха ми вратата и ме изгониха най-демостративно, без да ми платят за уроците, които бях преподавала. Вървя навън и си мисля „Досега ме гонеха от дома родителите ми, ето дойде време да ме гонят и отвън. Значи освен вътрешния фронт се отвори и онзи външният, другият фронт срещу мене". Но бях непоколебима в Учителя и във вярата в Бога. Отивам при Учителя и му се оплаквам: „Отказаха ми уроците по пиано". А аз чаках да взема пари от тези уроци, за да си върна заемите, защото всички на Изгрева по тези години бяхме тантел-марка, едвам свързвахме двата края. Учителят ме изгледа, после погледна някъде високо над мен и строго каза: „И ний ще се откажем от тях". Минаха години, много години и след това дойде 9-ти септември 1944 година и с тази дата дойде новата комунистическа власт и като една от първите й стъпки бе да отнеме богатствата от богатите и национализира всички банки и цялото й богатство. Следващата мярка бе да им се отнемат големите къщи, многото апартаменти, а много богаташи бяха изгонени от София и мнозина бяха интернирани. Веднъж аз излизам и слизам в града и случайно минавам покрай същата богата къща, откъдето бяха ме изгонили. Оглеждам я и виждам, че е запечатана с печати, приближавам се и се чудя. Излиза един от съседите и казва: „Какво гледаш и се чудиш - изгониха ги, интернираха ги, къщата я запечатиха, взеха им всичко и само с ръчен багаж заминаха. Какви ли грехове ли са направили, та това ги сполетя?" Аз изтръпнах от тези думи на този загрижен съсед. Тръгнах си и го оставих да говори, а в ушите ми зазвучаха думите на Учителя казани преди десетилетия: „И ний ще се откажем от тях". Учителят се беше отказал от тази епоха много-много отдавна, но времето за Школата определено предварително от Учителя на 22 години трябваше да изтече. Дойде и това време, то изтече, Учителят си замина и завъртя се онзи кръг от живота за съдбата Господня и за съдбините на света. Всичко си отиде на мястото си, а живота продължаваше. Останаха само думите му като един завет казани веднъж пред мен: „Досега Злото все е побеждавало, този път Ний ще победим,"

18. ДЕСЕТТЕ ИЗПИТА НА УЧЕНИКА В онези ранни години ежедневно търсех повод да отида при Учителя. Имаше дни, когато имах въпроси от вътрешно естество за разрешаване. Тогава си водех бележки и после ги записвах в тетрадката като въпроси, задавах ги на Учителя и получавах отговори, които съм записала в своите тетрадки. Много неща запомнях, но с течение на времето не можех да ги възстановя, но се подсещах, когато се засегнеше някой сходен въпрос за разрешаване. Възстановяването на паметта е много трудна работа, трябва някой в теб да задвижи нещата, някой трябва да пусне магнетофонната лента разбира се ако преди това си записал своите спомени в съзнанието си. Имаше дни когато Учителят не приемаше, беше зает със своята си работа и ние обикаляхме и чакахме с часове и след това си отивахме. Това се отнася и за мене, която винаги бях приемана от Учителя. Тогава смятах, че щом Учителят не ме приема значи някъде съм прегрешила, някъде съм „сгазила лука", това бе един израз от наше време на прегрешение, и трябваше да си поправя грешката и да си изплатя прегрешението със старание и с вътрешна работа. Но това често не ставаше. Понякога бях със замъглено и блокирано съзнание. Имах усещането, че цялата тъма на света бе върху мене като някой похлупак. Знаех от опит, че само Учителят можеше да ми помогне и да разреши задачата ми. Но някой път Той не ме приемаше по някакво негово усмотрение, а то не беше човешко, то не беше нито духовно, а бе Божествено, защото Божественото око ни наблюдаваше и въздаваше правда над всеки един от нас. Но всички знаехме, че или Учителят ще ни разреши или ще помогне на задачата да започне да се разрешава у нас, а пък ние ще можем да я доразрешим у дома. Така по строг индивидуален начин Той работеше върху нас и разрешаваше въпросите ни. Неразрешените въпроси на другите, които не бяха го посетили Той ги разрешаваше в беседите си. Учителят държи беседата си, говори и изведнъж се отклони и отговори на мисленият въпрос на онзи, който седи в салона и чака Учителят след беседата да го приеме. Учителят задава неговият въпрос гласно, после отговаря в една друга духовна светлина разглежда закона, окултният закон, чрез който онзи приятел там в салона трябва да си разреши задачата. Затова в беседите ще намерите такъв словоред от Учителя, който като че ли прескача от случка на случка, но това е само отговор на онези въпроси, които задават мислено слушателите към него по време на беседата. А това бяха 22 години и 7500 беседи. Разбирате ли колко хиляди задачи и човешки съдби е разрешавал Учителят. Ние бяхме свикнали на всичко туй и не ни правеше впечатление, защото живеехме в тази среда, а човек когато е потопен в тази среда той не обръща внимание на нея смята, че тя му е дадена, така както човек не обръща внимание на светлината, на въздуха, който диша и храната, с която поддържа живота си. Но веднъж Учителят приложи един нов метод към мене, който искам да споделя. Той беше не само по-особен, но и нов метод и непознат, както за мен, така и за другите. Но можете да го намерите в някоя от беседите. Вероятно аз бях омръзнала на Учителя с моето ежедневно досаждане и моите ежедневни срещи при него. Вероятно Той искаше да ми покаже, че има и друг път за разрешаване на моите неразрешени задачи и съществува друг метод, който аз не познавах. Така един ден Учителят като ме видя, че отивам при него ми каза: „Днес съм занят. Елате утре." Аз се успокоих и си казах ето Учителят днес може да е занят, аз го безпокоя, но ще дойда следващия ден. Изпълних желанието му и на следващият ден аз седя и чакам. Минават часове, накрая Той излиза и казва само: „Елате утре". Вторият ден аз отивам отново и Учителят пак не ме приема и след 5-6 часа чакане излиза и казва: „Елате утре". Вече разбрах, че това не е случайна работа и че това е някаква задача и че трябва да се въоръжа с търпение и трябва да издържа всеки ден и с упорство и с чакане. И това се повтори десет пъти. Повтори се десет дни, аз идвах и чаках и все Учителят излизаше и казваше: „Елате утре". Може би след петия ден, макар че Учителят приемаше други посетители аз започнах да усещам, че стоя като отхвърлена, като низвергната, изритана и осъдена от всички. Беше направило вече впечатление, че аз седя и чакам дни наред да ме приеме Учителят, а той минава покрай мен, а това означаваше в очите на останалите посетители, че аз съм направила някакво прегрешение и Учителят ме е наказал, като не ме приеме докато не си изкупя и поправя грешката. Горкана аз - какво ли не изтърпях. А във този период аз нямах никакво прегрешение, за да се упреквам, а имах мои вътрешни неща и въпроси за разрешаване. И аз бях отишла именно заради тях. Отначало посетителите ме поглеждаха с интерес, усмихваха ми се, но после престанаха да ме поглеждат и минаваха покрай мен като че ли съм стълб на пътя и се отместваха да не би да се бутнат в мен и да си счупят я крак, я глава. Приближаваха се до мен и изведнъж завързваха, поглеждаха настрани и изчезваха. За мен това бе по-добре, че посетителите не разговаряха с мен, защото аз бях занята със себе си, че защо Учителят не ме приема. Стоях десет дни. Това бяха десет дни на десет различни изпита за мен. Стоях десет дни и нито един изпит не разреших и Учителят не ме прие. Последният десети ден не ми каза нищо, не ми каза неговото „Рекох, елате утре". Мина покрай мене все едно, че ме няма. А мен ме има. Мен ме има, но аз стоя като неодушевен стълб, стоя, стърча и съм забита в земята. Накрая си отидох замислена, пребита от скръб и от умора. Довлякох се с мъка у дома, хапнах нещо, разтребих си стаята, написах това-онова и си легнах веднага след като се стъмни. Сънувам сън как съм изправена на изпит и ми се задават последователно десет въпроса, на които отговарям на тях. Това бяха същите въпроси, които ме вълнуваха и за които някои от тях бях отишла да питам Учителя. Аз с чакането на десет дни те се оформиха по един въпрос за всеки ден. И моето чакане там пред стаята на Учителя, седнала на пейката за мен беше загубено време, но знаех, че е време за някакъв изпит, който изобщо не знаех какъв е. Но от дългият опит знаех, че е някакъв изпит и аз трябваше да го издържа. А се оказа, че всеки ден чаках по четири-пет часа и Учителят по това време беше работил със своите невидими методи и средства, със своето съзнание и за всеки ден Той бе отговорил по един от моите въпроси и така аз имах разрешението на тези десет задачи. И после бях сложена на изпит - това ми го дадоха на сън. А сънят според Учителят е също работа, където двойникът на човека отива там горе в физико-астралният свят и се учи там в духовния свят, за да му предадат онези уроци, които трябва да научи и да приложи на следващият ден, когато се събуди. А в моят сън аз бях застанала пред една изпитна комисия от десет човека и отговарях на всички въпроси. Комисия от десет човека, защото моето чакане бе от десет дни. На следващият ден отивам при Учителя, Той ме посреща и пита усмихнато: „Е, какво ново има?" „Учителю, издържах изпита си и отговорих на комисията на зададените десет въпроса". „Много хубаво", усмихна се Той. „Познанието има много врати, но ключовете са различни и всеки сам си отключва с онзи ключ, който е изработил и който е у него." Запитвам го: „Учителю, аз зная, че вие старателно ме карате да чакам толкова много". „Нали е по-хубаво да те приема така, отколкото да те изпъдя? То днес имаше много посетители от провинцията. Излезе човек да посрещне слънцето на чист въздух, но времето е облачно. Загубило ли се е слънчето, че човек не го вижда? Не е. Когато е облачно ученикът ще се върне у дома. Ти защо избираш такова време, когато има много облаци? За облаците, които са покрили небето не е причината в слънцето. Облаците са материални условия и човек сам си е причина за тях. Облаците зависят от човека. Затова когато е облачно ти трябва да видиш, че е облачно и да си отидеш. Същественото е какво човек ще придобие и научи духовно, него ще отнесе в другия свят със себе си." „Учителю, кажете ми кога да идвам и кога да не идвам. Как е за мене определено? Защото аз съм се обърнала тук на просяк и прося от вашето време." „Един ученик, който идва да се учи при Учителя си не е просяк. „Учението е друго нещо, то е свещено, ученикът се учи, но има и материални нужди, в тях той има нужда не от учител, но от приятел." Учителят ме погледна: „Тук си права. Един ученик, който няма дрехи, няма какво да яде, седи в нехигиенична стая не може да учи. Затова трябва да се моли. Трябва да се моли, за да му се подобрят условията." „Учителю, аз се моля, но Господ не чува молитвата ми". „Зле просиш тогава, молитвата ти е слаба и излиза на половин метър от главата ти." Учителят продължи: „Кажи ми сега ако ти с твоите разбирания си на моето място и аз така ти прося как би постъпила с мен, кажи ми и аз така ще постъпя с теб. Представи си, че си на моето място и си Учител." „Не мога да си представя". Учителят продължи: „Знаеш ли ти в какво положение се намираш? Представи си, че си паднала в калта, но и двете ти ръце са покрити с отворени рани и ми се молиш да те вдигна, ти викаш и аз не знам какво да направя. Но аз трябва да те грабна и ти колкото и да крякаш и да викаш да те вдигна веднъж завинаги от калта. Ти можеш да ми викаш тогава „Какъв е този безсърдечен, жесток човек, защото ме мъчи", а аз фактически те вдигам от калта, макар че си си наранила ръцете. Затова вяра, вяра ти трябва и да не се обезсърчаваш." Споделих с него, че след молитвата у дома ми се е паднала заповедта на Учителя. Той допълни: „Е, когато поставиш доброто за основа на своя дом, то аз ще те приема." „Учителю, чумким онези, които ги приемате като посетители са го поставили?" „Та това не е приемане, това е влизане и излизане от една стая. Ти си силна. В миналото си заемала толкова различни положения, а сега това да не можеш да издържиш. Можеш, можеш, ти си силна. Не си само ти в това положение, в което се намираш днес. Толкова хора се намират в него. Някои пълзят, други стават, трети вървят, а четвърти си издържат изпита, но те имат вяра, а вярата е връзка с Божественото и чрез вярата си те получават сила от Бога, за да издържат изпита си."

17. ЧОВЕШКИТЕ СЪЛЗИ В онези мои млади години в началото на Школата преминавах през различни състояния. Нали една дъждовна капка, когато падне на земята то тя се оцапва, става кална и като се наберат стотици капки става на локва кал и после тя преминава през земните пластове, преминава през страдание, където чрез него се изчиства, за да излезне някъде на бисерна вода чрез някой извор. Та и аз така бях слезнала от този дивен свят на душите, където те живеят в чистота, бях паднала на земята като капка, оцапана, кална, влезнах в Школата и от тук започна моето чистене. Тук бях прекарвана през ситото, през различните пластове, за да се изхвърлят от мен всички примеси и да остане чистото у мен. Това беше много трудно, сега е лесно за изказване, но да се издържи беше непосилно. Именно в онзи етап аз много, много плачех. Стане ми мъчно, непосилно трудно да издържа и все си заплача, за да ми олекне. Отивах при Учителя разплакана. Като ме видеше, посрещаше ме усмихнат, оставаше ме да си доплача и избърсвах сълзите си с кърпичка, за да мога да го изслушам. Тогава за първи път чух от Учителя, че той ме накара да си събирам и слагам сълзите в едно малко шишенце. Но само когато плача, а не да предизвиквам у себе си плач с цел да пълня шишенцето със сълзи. След няколко дни той ми даде следната задача. Събраните сълзи в шишенцето да ги поставя в един съд с вода и с тях да поливам цветята, а други пък цветя да поливам само с вода без сълзи. Трябваше да наблюдавам кои цветя как растяха, за да видя каква е силата на сълзите. Този опит бе направен от мен най-старателно. Изненадата ми бе голяма. Онова цвете, което бях поливала с моите сълзи побуя, порасна, развихри се с листа и с цветове, а другите, които поливах с обикновена вода си растяха нормално, както останалите цветя. Не можех да повярвам на очите си, че от моите очи през моите очи е изтекла такава животворна течност, така живителна и скъпоценна за цвятата, а непотребна и мъчителна за мен. Дотогава аз възприемах сълзите като нещо излишно и досадно, че те текат, защото човек плаче и като плаче те по малко излизат навън, а други пък стичат навътре през носа в носоглътката и понякога хълцах и се задавях от плач и сълзи. Знаех от собствен опит, че сълзите са продукт на страдание човешко и мъчение на душата ми. Но този буен цвят в саксията възрастна, клоните се разклониха, стана храст, който ме удивляваше, цъфтеше и накрая освен, че видях силата скрита в сълзите, но се и уплаших от тях. Разбрах, че тук има нещо, което не разбирам. Отидох при Учителя и му разказах за опита си и го попитах какво следва по-нататък. „Ще събираш и поливаш, докато всичко в тебе, каквото е нечисто не се пречисти". Тогава Учителят даде подробно в една беседа методи за чистене на съзнанието и даде примера с дъждовните капки, които като паднат на земята се окалят и после след време излизат на извор и дават началото на ручей. За другите може би този пример да бе интересен, но за мен бе една лична опитност. Дали се изчистих, не зная. Човек се изчиства от едно, а се измърсява от друго, пак продължава да се чисти от второто омърсяване и така цял живот. Но да се домогне до чистотата това не е работа за години или за един човешки живот, а за цяла човешка еволюция. Но трябваше да се почне, трябваше да се види и да се знае, че идеалът за чистотата е непорочен, но на физическото поле и на земята може да се оприличи само със светлината и със слънчевите лъчи идещи от слънцето. Вие можете да виждате еднакво тази светлина и да ви се премрежва погледа от слънчевите лъчи, но да се доберете до същността на този въпрос е много трудно. За пръв път аз видях светлината и я осъзнах, чрез изявата на Божествения Дух в Учителя. Веднъж Той ме пита: „Какво мислиш за мен?" Казах му: „Ти си слънце". Той се усмихна и след няколко мига аз видях, чрез очите си как около Учителя се образува една обвивка от светлина, как се събраха всички лъчи на слънцето в него и как този блясък бе толкова силен, че аз отхвръкнах две-три крачки назад. После след няколко мига картината избледня и отново видях образа на Учителя и го видях как физически стои пред мен и се усмихва. Това бе една неповторима опитност за чистотата. Вторият път тази чистота видях като онази Божествена светлина, която като два лъча излизаха през очите на Учителя, за да ми покаже, че тя съществува за тези, които вярват в нея и се стремят към нея. Трети път аз видях чистотата как тя бе преминала през мене във вид на страдание и мъчение и се изливаше на сълзи, чистейки ме от моята човешка нечистота, като с непотребните сълзи поливах едно цвете. Тогава разбрах нагледно, че човешкото страдание е храна за Духовния свят и че енергията освободена от човека при неговото страдание представлява храна и хранителен материал за Духовният свят. Така както на земята човек се храни с кислород, който е продукт от фотосинтезата на растенията, а пък за сметка на това при дишането човек освобождава въглероден двуокис, който се явява като храна на растенията, т.е. онова което е отрова за човека - въглероден двуокис, се явява храна за растенията и онова, което отрова за растенията -кислородът, се явява като насъщна потребност на човека за неговия живот. Тук имахме една биологична фотосинтеза, която съществува между човека и Духовния свят, а съществува такава фотосинтеза и между Духовния свят и Божествения свят. Аз съм при Учителя, седя и разговорът се води между нас двамата и отново вписвам всичко в тетрадката си. „Ако вървиш по посоката на светлината само ще се радваш, но ако вървиш по посока обратна на светлината ще имаш радости и скърби. Затова вяра, вяра трябва да имаш. Има неща, които с думи не могат да се кажат, но се подразбират вътрешно. Това ти е една вътрешна опитност. Това ще ти бъде един малък опит". Този ден аз имах неудача в изпита си в Университета. Плаках много. Исках Учителят да ми помогне да го издържа. Учителят ме прие и няколко пъти ме чисти с „паси" - като простираше двете си ръце над главата ми на половин метър разстояние и правеше плавни движения. По този начин той махаше отровите от главата ми и аз изпитвах разведряване. После като ме хвана за главата ми каза: „Стани!" Аз разбрах, че съм паднала в едно състояние на егоизъм и затова страдам. След това като ме шляпкаше по страната на бузата полушеговито, полусериозно ми каза: „Аз нали ти казах и защо не си събираш сълзите в шишенце? Аз още не съм видял някой от вас да си събира сълзите." Казах му, че моите сълзи не са добри, че са отровни и ако направя онзи опит, който Той ми дава за поливане на цветята вероятно бих отровила цветята, биха посърнали и биха извехнали. Учителят продължи: „В този път се изисква абсолютно безкористие. Човек трябва да е готов да жертвува. И не само временно, но постоянно да жертвува. И в другия свят да отидеш пак ще искат от тебе да жертвуваш." Аз сама бях доловила, че в живота на формите на земята се изисква пълно безкористие и жертви. Учителят кимна одобрително с глава, беше прочел мисълта ми и каза: „Да. Трябва да знаете, че има природни течения, които минават през човека пък има и нещо постоянно. Човек докато е в плът трябва да знае, че още не се е изчистил и тя плътта ще му действува. Трябва вътрешно въодушевление да служиш на Бога. Човек в съзнанието си държи различни образи, той се движи между формите, които природата е изработила. Човек има карма. С тези образи е пълен целият свят. Човек не носи само частна карма, но и носи обща карма. Сега ти вече ще вървиш към Бога, сега ще живееш другояче. Вяра, вяра трябва да имаш. Тук на земята е ада. Тук са корените на живота. Страданията на човека също минават през корените. Те идват, но вие трябва веднага да ги трансформирате. Искам да бъдеш разумна и чиста като децата, да няма никакви хитрувания". Запитах го: „Учителю, защо ми помагате?" „Заради Божественото в теб. Аз няколко пъти те тонирах. То човешкото не може да заслужи и да получи благословение. Заради душата ти направих това. Душата я няма в туй тяло, а душата е винаги красива. Ако един ангел ако рече да те занесе на небето как ще носи такава тежест, знаеш ли колко трябва да тежиш, за да може един ангел да те носи? Ти всякога трябва да мислиш за Божественото у другите, та като ти го върнат да ти принесат полза. Във всеки човек се натрупват енергии в долната част на тялото. Това е материалния свят у човека. Затова ще знаеш, че у човека има смени на радостта и скръбта, то е нещо естествено и неизбежно и няма да се смущаваш от това. Като слезнеш долу в материята ще изживееш състоянието на тези братя, които живеят в тази материя и ще кажеш: „Тежко е положението ви, в което се намирате". Затова вяра, вяра трябва да имате в Божественото."

16. СЛЪНЧЕВИТЕ ЛЪЧИ В ОЧИТЕ НА УЧИТЕЛЯ Понякога се повтаряше някоя опитност с Учителя и тя се даваше в различни положения, в различни варианти, по различно време, но бяха различни изводите за нас. Това бяха различни правила на един и същи метод. Обучението не беше обучение само на физическото поле, но беше обучение в различните полета, с които боравеше човешкото естество. Веднъж те обучават на физическото поле, друг път на чувственото поле, трети път на умственото поле и т.н. Тази моя опитност като че ли за вас ще бъде повторение разказана в няколко варианта. Но тя се случи наистина няколко пъти в различни времена и аз бях обучавана чрез нея по различен начин. Ето сега ще ви я разкажа като че ли е на едно и също място и като че ли е за един и същи човек и че е една и съща опитност. Но това бяха различни опитности за мен и различни задачи, с които трябваше да се справя. Една сутрин със сестра Граблашева се греехме на слънцето в двора на ул. „Опълченска" 66. Други посетители нямаше, но Учителят си имаше вътре своя работа и ние бяхме осведомени лично от него и така спокойно чакахме, за да си свърши той своята работа и да дойде нашият ред за посещение. А ние се препичахме и греехме на хубавото слънце и си почивахме. По едно време вратата се отвори и видяхме, че Учителят заслиза по стълбите и след това се насочи към приземния етаж, там където беше трапезарията, отивайки да закуси. Ние скочихме и се отправихме натам, слезнахме долу при него и го заобиколихме. Той ни посочи свободните места, ние ги заехме и го загледахме. Той се усмихна и ни запита: „Защо не останахте да се греете на слънцето?" Аз отговорих: „Учителю, ние си дойдохме при Слънцето". Това го изказах с вяра и с твърдото убеждение, че това е така и че Учителят е жител на слънцето и че в Учителят е Духът на слънцето, т.е. Божественият Дух, който движи и земята и слънцето. Учителят ме изгледа, нищо не каза, за да потвърди моите думи, но за миг се преобрази. Аз видях, че в очите му се пропука една завеса, отвори се една дупчица и през това отвърстие дойде до мен един лъч, един слънчев лъч. От всяко едно око излезна по един лъч и се устремиха към мен. Това никой не го забеляза освен мен. Това беше предназначено за мен. Това трая миг толкова колкото да видя, да запомня и да усетя преминаването към мен на тези два слънчеви лъча. Това-беше само за миг и след това Учителят с обикновен тон почна да отговаря на онова, което аз го запитах. Другите се заслушаха в думите му, а аз още стоях с необикновеното преживяване, което имах. Беше и преживяване, и опитност, и обучение затова, че вярата на човека към Божественото създава условия да се изяви Божественото върху него, защото се дава връзка между него и Божественото. А вярата е тази, която създава тази неръкотворна връзка между човека и Бога. След това Учителят ме викна и ми заговори. Аз извадих тетрадката, която винаги носех и записах. „Светлината никога не угасва. Слънцето никога не престава да грее, но то се скрива понеже пътят е неравен. Ти ту ще се изкачваш на върха, ту слизаш в долината. Когато си на върха виждаш светлината, когато слезнеш в долината ти не я виждаш и си мислиш, че тя се е скрила. Но светлината се изкачи на върха, ти я виждаш и пак тръгнеш след нея. Така вървиш, вървиш, докато стигнеш наравно и светлината никога не се губи. Господ в Гетсиманската градина и Христа беше оставил сам, но той не загуби вярата си. В каквато тъмнина и да се намериш не трябва да губиш вярата си. Светлината пак ще се покаже. Трябва винаги да гледаш онзи връх, от който ти иде Светлината. Съмнението не трябва да го допускаш то е червей,който гризе. Ти на него няма да се поддаваш. Трябва разширение и само в разширението може Божественото да се прояви. Онзи живот, който Бог е вложил в теб трябва да го оставиш да расте. Този ум, това сърце, то е капитал, върху който сега работиш. Ами че Бог живее в теб. Вие сте царски синове, но живеете инкогнито. Кое е по-хубаво да си царица, да ти слугуват слугини и да си недоволна или да си слуга, да служиш на другите, но да си доволна? Разбира се второто. Доволството е важно. Добродетелта е път с най-малкото съпротивление. Сега земята ти говори, учиш нейният език. Материално е това, което е преходно. Например желанието у човека е преходно. Има ли смисъл да се пристрастиш към една книга и все с нея да ходиш? След като си научил азбуката няма да носиш буквара си и да учиш още буквите. Ще вземеш друга книга. Пък и нея като изучиш ще я смениш с друга и т.н. Така човек расте и се развива. Този, който се движи в крива линия слиза и се качва, той изгубва светлината си, но онзи ясновидец, който всичко вижда за него светлината е постоянна. Ти си мислиш, че си сама, но всъщност си заобиколена с много души, които ти помагат. Това са ангелите. Да грее постоянно слънцето се разбира да е будно всякога съзнанието ти."

15. БЛАЖЕНИ НИЩИТЕ ДУХОМ „Блажени нищите духом, защото е тяхно царството небесно" (Ев. Матея, гл.5, ст. 3) Този стих за мен беше много непознат и неразбираем. Дълги години остана такъв независимо, че четях беседите и бях в близост до Учителя. Успях да го разбера години, десетилетия след това, когато изведнъж изпъкна в мене образът на една случка в първите години на Братството на ул, „Опълченска" 66. Ето това е най-интересното - била съм свидетелка на една опитност при Учителя, разбрала съм я по един начин, обяснявала съм си я по втори начин, а трябваше да преминат 40-50 години да я разбера в същността й като окултен закон от Словото на Учителя. А кой бе законът? Той е този на поставеното мото. Винаги съм се питала какво значи „нищите духом" - дали означава простите, бедните, сиромасите, отхвърлените? Думата „нищий" бе затворена за мене. Има думи оставени затворени и заключени с три катинара и няма възможност да ти се отвори думата, а тя се е затворила, защото е затворила едно съдържание, което е непонятно - иди, че го разбери. Трябва сам да отвориш тези три катинара, а ключът е в знанието и познаването на законите, а това знание дойде чрез Словото на Учителя. Тя, случката се случи навремето в дома на Гумнерови, където първоначално пребиваваше Учителят. Там денонощно през този дом преминаваха хора - приятели и онези, които се приближаваха при Учителя от любопитство или от някаква нужда. Такива бяха първите години. Бях отишла при Учителя по моя работа, но чаках реда си. Тогава имаше и други посетители, които чакаха отвън на пейките. Огледах се и видях един човечец застанал там в дъното далеч от всички, сам-самичък. Погледнах го от любопитство, но нали съм жена ние сме любопитни жените повече или по-малко, та го погледнах и разгледах този човек. Беше човечец. Беше смирен, беше отчаян от живота, беше убит духом в сравнение с другите посетители. Той външно беше човек в човешка форма, но вътрешно бе смачкан и сринат до земята. Каква ли съдба имаше, каква ли съдба носеше, каква ли бе косата на съдбата, която беше откосила в откос неговия човешки порив? Какво ли знаехме за него ние? Нищо не знаехме, а виждахме едно смирение, граничещо до унищожаване на живота у тази човешка форма. Той не беше човек, а беше съвсем незначителен човечец. Той беше „нищий", последен човек на земята, беден, сиромах, отхвърлен от всички. Беше в човешка форма, смачкан и премачкан. Беше „нищий", но беше и „нищий" духовно, защото беше загубил връзката с Духа, който движи живота в тази човешка форма. Беше „нищий" духом - човек без Дух, без сила, снижен до земята и изпратен вдън земята. Условията го бяха ограничили, а обстоятелствата го бяха унищожили като човек. Той бе най-незначителния, най-безличният и най-дребният посетител на ул. „Опълченска" 66. Той бе човек без име, човек непознат за нас и „нищий" духом, беден и сиромах, човечец без Дух, човек в тъмнота. Тогава вратата на стаята, където живееше Учителят се отвори и Той излезе. Всички станахме, всеки се изпъна като струна и всеки очакваше да срещне погледа на Учителя, за да бъде извикан от Него, за да се осъществи срещата на Учителя с един от посетителите тук в двора. Аз също станах и очаквах да бъда извикана, защото освен, че Той ме познаваше смятах се малко по-достойна и по-заслужила чрез усърдието и чрез постоянството си пред Учителя. Трябваше да бъда извикана от Учителя и да се осъществи срещата ми с Него. Така по същият начин мнозина от присъствуващите разсъждаваха, всеки по своему и всеки за себе си беше прав. И затова всеки очакваше да бъде извикан от Учителя. Единствен в случая, а в това бях не само аз, но и всички останали сигурни, че само онзи човечец не се надяваше на някаква среща с Учителя. За нас Той беше дошъл така между другото и той стоеше там далеч в дъното, далеч от всички ни и изолиран от посетителите, които далеч бяха по-заслужили от него. Той беше непознат за нас. И за най-голяма изненада на всички, Учителят слезна по стъпалата и без да погледне към никого, без да отговори на нашите поздрави казани доста високо, без да обърне внимание към някого Той се насочи към онзи човечец там в дъното, където според мен стоеше едно убито и скълцано човешко същество. Ние стояхме изумени. Никой не можеше да повярва. Никой не можеше да помръдне. Никой не можеше да се обърне. Кой както бе застанал така и остана да стои. Аз случайно бях полуобърната леко към този невзрачен човечец и към ъгъла на моето полезрение, с което наблюдавах без да мога да поместя встрани главата си. А и да обърна главата си не можех, като че ли нещо след преминаването на Учителя разряза въздуха с нож и всеки стоеше там, където беше застанал и в каквато поза бе останал. Учителят отиде при него, сложи ръка на рамото му и започна да му говори. Какво му говореше не можах да чуя, но му говори дълго на тих глас, както Той умееше да говори. Гледах, гледах и не вярвах на очите си как това Божествено съзнание се принизи до онзи човечец, как Учителят се снижи до неговият уровен и до неговото състояние, наведе глава близко до него и започна тихо, тихо бащински да му говори. Видях как онзи човечец постепенно, постепенно започваше да повдига глава. Учителят бе сложил ръката на рамото и наведен на главата му говореше. След време когато пусна ръката си и я сне от рамото аз видях друг човек в този човечец. Онзи човечец вече го нямаше. Имаше нещо съвсем друго, имаше един подтик дошъл отгоре, от Божествения Дух, лъч ли бе, светлина ли беше, сноп ли беше от светлина, но онзи човечец бе озарен, онзи бе претворен в нещо друго, онзи бе възроден. Тогава онзи човек стана, после коленичи, целуна ръка на Учителя и си замина като човек. Един човек си тръгна от срещата си с Учителя. Повече този човек не го видях и не го срещнах. Това нямаше значение за мен тогава. За него тогава имаше значение в неговият човешки път. А за мен тази случка по-късно придоби значение, когато четях онзи стих „Блажени нищите духом, защото е тяхно царството небесно". Да, това беше пример за нищите духом, за смирените и търсещите духом, за онези наскърбените и гладните за Словото Божие. В евангелието от Матея в глава пета са дадени т.нар. блаженства, но тук видях в пълна реализация какво означават те, когато се задвижат от Божественият Дух. А те бяха задвижени чрез Словото на Учителя.