RPX

255. ИЗПИТЪТ НА УЧЕНИКА С БАСТУНА НА УЧИТЕЛЯ Да не мислите, че в Школата всичко вървеше по мед и масло и след това си изяждаш филията и накрая се облизваш? Ученикът трябваше да учи и да прилага онези методи, чрез които да се изчисти отвътре и да добие вътрешна чистота. Тя бе най-важното условие, защото само при Чистотата можеше да влезе Духът на Истината. Всички страдания и мъчнотии в човешкия живот бяха пречки, но те трябваше да се превъзмогнат с методите от Словото на Учителя. Та човек е сложна верига от безброй проекции, то е вътрешно и външно сечение на светове, той е свързан с верига, с безброй души, свързан е с тях от памти века. Спомням си какви ли не задачи ни е давал Учителя. Намирам се при Учителя и споделям, че тези задачи се разрешават лесно от просветеното съзнание, но за нас, обикновените хора, е много трудно за изпълнение. Учителят отправя поглед над главата ми, някъде далеч над мене и промълвя: „Когато давам изпит на някой ученик, първо тоягата я слагам на своя гръб и после я турям на ученика и на неговия гръб". Стоя и нищо не разбирам. Отидох си у дома и размишлявам, Значи Учителят всяка една задача, която приготвя за ученика знае тежестта й, преценява я колко тежи и знае колко ученикът може да издържи затова взема част от нейната тежест и после я предава на ученика и то толкова колкото може да издържи. Да, но това е теория, но как е в действителност? Най-много ме смущаваше въпросът с тоягата. От къде накъде дойде тази тояга. Защо Учителят си послужи с образа на тоягата? И от къде накъде Учителят ще сложи ще наложи тоягата на гърбът си, а после ще я наложи върху гърба на ученика. Тук имаше нещо неясно за мен, беше някакъв ребус, но да се разреши все пак трябваше да има някакви данни. Накрая реших, че Учителят поема голяма част от задачата, предварително подготвя условията, подобрява възможностите на ученика, а ученикът трябваше да избере най-правилният ход и то в духа на Учението. Тази тояга имаше своя символика. Дойде време тази символика да се превърне в реалност. Случи се така, че веднъж преди обед около сутрешните часове когато много хора по Изгрева нямаше, защото всеки беше излезнал да си върши своята работа нещо ме накара да мина покрай една от бараките. Чух някаква глъчка. Приближим се и нещо ме накара да отида натам. Любопитство ли беше или нещо друго - не зная. Пристъпвам и какво да видя. Не вярвам на очите си. Мигам, мигам и не вярвам на очите си. По едно време виждам как Учителят налага с бастуна си една сестра, а тя вика само: „Ох, Божичко!" Стреснах се и докато се опомня все чувам охкането на тази сестра. „Олеле, ох, боли, олеле, Божичко." Но ето, че чувам и думите на Учителя: „Излез ти казвам!" И я налага с бастуна. Тя изохка и плаче: „Олеле, Божичко, боли!" Той пак я наложи и изрече: „Излез от нея ти казвам!" Аз стоя и започвам да се досещам, че Учителят не случайно ме извика по вътрешен път, знаеше, че съм тук на Изгрева и макар че беше гърбом към мен, започна да променя израза си и започна да налага като след всеки удар казваше: „Излез от нея ти казвам!" Това по малко разсея смущението ми, защото разбрах, че Учителят гонеше нещо от нея навън и то с бастуна. Какво ли гонеше? Нейното непослушание, нейното непокорство или нейния инат? Познавах я добре, че имаше такъв инат, че магарешкият инат не беше нищо пред нейния. Накрая извика: „Олеле, Учителю" и като изрече това някаква фурия излезна от нея като през комин и се запиля нагоре по въздуха над главите ни. Направо изсвистя и изфуча. Учителят се спря, погледна ме и каза: „Помогни на сестрата да се прибере в бараката си и я сложи на кревата да си почине". Отведох я, сложих я както поръча Учителят и тя вече леко задремваше. „Сестра, как си?" Уплашено я питах, страхувайки се, че я боли много от бастуна. Тя се усмихна. „Да знаеше, сестра, как ми олекна, да знаеш като къпана съм сега. Ама тоя бастун на Учителя си го бива - вълшебен бастун. Олекна ми сестра." И тя заспа. Тази сестра бе Савка Керемидчиева. След това отидох при Учителя и му докладвах, че тя е заспала. „Каза ли нещо?" „Каза, че бастуна ви си го бива и бил вълшебен." Учителят погледна, въздъхна уморено и с огорчение добави: „Да знаеш как този пакостлив дух се беше така вмъкнал в нея,"така впил в нея като кърлеж, че толкова време се опитвам да го изгоня, но като видях, че започна да прави бели реших да приложа най-стария метод - с бастуна." Учителят беше изморен. Усмихна се леко. „И бастуна става някога Господ - стига да умееш." Аз стоях пред него със зяпнала уста. Започна лека полека въпросът за онази тояга да ми се прояснява вече, как Учителят я налага първо на себе си и после върху ученика. Учителят прочете мисълта ми: „Ако види отвън някой ще каже, че Учителят си бие учениците си с бастуна. Ако види някой отвътре ще каже, че Учителят си лекува учениците с бастуна. Ако види някой от горе ще каже, че Учителят раздава благословение с бастуна. Но само аз си знам какво ми коствува това и каква Божествена енергия се изразходва, за да се вкара този дух в пътя и да се помогне на тази сестра, за да си оправи пътя. Ето, това е гдето се казва: „Прави правете Божиите пътища!" Вървя и нещо плаче в мен и говори: „Прави правете пътищата Господни, защото човек е тръгнал да се учи този път от живото Слово. Божествен път е това - път на ученика". Веднъж Учителят среща Игнат Котаров, който се разхождаше по Изгрева по къси панталони с голи бедра и колена. Учителят му се скара строго, а той вдига рамене в недоумение. Учителят тогава вдигна бастуна си и направи крачка към него. Игнат побягна, като стрела се втурна в бараката си. След малко излиза обут в дълъг панталон и се приближава до Учителя, който го чака на същото място. Учителят държи бастуна, за да го наложи. Игнат се приближава, обръща си гърба и чака присъдата си. Чува глас: „Игнате, Игнате, защо изкушаваш сестрите с тези голи крака. Та малко ли са им другите съблазни тук? Ако някоя сестра тръгна по плажен костюм по Изгрева, ти ще има да обикаляш ден и нощ около Изгрева и да цвилиш като жребец, който е вързан с въже за стожера. Иди си и мисли върху това". На следващият ден Учителят в беседа каза: „Божестрената Любов е извор - неизчерпаем и голям, Огън неугасим, Слънце, което никога не залязва. Светлина непреривна, безгранична, необятна, безсмъртна, включваща благото на всички. Тя е онзи свещен огън, който носи живот и възкресение за човешките души. Човешката любов е като малък извор, който едвам цицирика докато пресъхне. Временна любов, преходна, която лесно загасва. Тя е, която ограничава, носи скръб, разочарование и е напълно егоистична. Материята е инертна. Човешката плът е материя инертна. Силата е Сила на Духът. Проявената посредством материята Сила, това е енергия. Силата е двигател. Тя е жива, безсмъртна и дава живот на материята - удохотворява я. Материята сама по себе си е мъртва. Тя е оръдие, в която и чрез която Силата действува и се проявява. Физическия човек работи с физическата материя, съставляваща нисшата природа, която действува противно на Духа. Духовния човек състоящ се от тънка и ефирна материя - духовна материя не се поддава на обикновеното зрение. В него са вложени за развитие и усъвършенствуване Божествените Добродетели и е в постоянна връзка с Духа и има всички негови възможности. Озаряван от най-светли, красиви, Божествени идеи, духовния човек, стремейки се всякога нагоре прави непрестанни и големи усилия за надмощие над физическия човек. В постоянната тази борба между двамата, крайната победа е на страната на Духовния човек, защото; „Няма Сила, като Силата на Духа. Само Силата на Духа е Сила Божия."

252. ПЪРВОТО МЯСТО НА НАЙ-НЕЩАСТНИЯТ ЧОВЕК Савка беше допусната от Учителя да заеме най-близкото място до него. Тя имаше своя специфична работа, която беше определена от Учителя. Или по друг начин казано - до Учителя имаше определено място, което трябваше да бъде заето от някой ученик. Учителят това място го даде на Савка. Когато аз протестирах, че Савка не е подходяща за това място Учителят ме попита, дали искам да си разменим местата, но аз се отказах и тогава той ми определи мястото, което бе най-подходящо за мен. И той го определи, макар че не винаги бях доволна, защото се сравнявах с другите. Но се примирих вътрешно и се стараех да бъда послушна, което не винаги смогвах да сторя. Дразнеше ме, че Савка беше допусната много близко до Учителя, а пък не заслужаваше това място. Тук не се касаеше за ученическа ревност, нито за женска ревност, а имаше нещо друго. И че формата не съответствува на съдържанието и на идеята вложена от Учителя за понятието ученик. Не бях съгласна, че нямаше вътрешно и външно покритие за образа на истинския ученик. По този повод отивам при Учителя и споделям, че като постави Савка на първо място, аз не виждам съответствие и покритие на нещата в Савка и около нея. Той ме поглежда и казва: „Всичко, което виждаш отвън са само методи за възпитание, а моите истински отношения никой нищо не знае и не може да ги знае". Аз се успокоих. На следващият ден ми каза: „Моите отношения към всички са правилни, установени и съгласно с Волята Божия. Аз нищо не върша случайно, а всичко съзнателно". Минаваха години, но събитията понякога се изменяха внезапно и вземаха различни направления. Савка започна да получава всичко каквото искаше от Учителя и от Школата. Ама всичко, като някое разглезено дете на богати и пребогати родители, щедри към детето си и не виждащи, че изискванията на детето са неразумни и стигащи до детски каприз и своенравие. Другите около Савка започнаха да смятат цялото това положение за голяма нейна привилегия. А в Словото си Учителят говореше, че пътят на ученика се определя от неговият вътрешен път и че ученика получава онова, което е вложил в себе си и което е изработил като качества, така че първият плод се дава на Учителя. Другите наблюдаваха и започнаха да се съблазняват в думите на Учителя като виждаха, че Савка получава всичко на готово, но виждаха нещата по-иначе и смятаха, че тук може би има изключение. Аз знаех, че това място трябва да се заеме от някой ученик и че това място има определена роля и функция. Да, но изобилието на онази благосклонност от Учителя към Савка започва да смущава всички и най-вече мен. Накрая не изтърпявам, отивам при Учителя и му обяснявам всичко подред каквото мисля. Не обяснявам, а разказвам за причината, която ме е довела до него. Той ме изглежда от долу до горе и чувам строгия му глас: „Савка е най-нещастният човек на Балканския полуостров". Аз занемях. Как така най-нещастният човек? Та тя има благосклонността на Учителя и всички виждаме как цялото благословение се изсипва върху нея чрез Учителя. Това е в мисълта ми.А той продължава: „Най-нещастния, понеже получава нещата наготово и благата наготово". Затреперих от страх и онемях. Тръгнах си, беше ми мъчно за Савка, беше ми мъчно за нейния път в Школата на Учителя, беше ме страх от това място, защото тук изкушенията бяха най-много и човек можеше да се отклони най-лесно. Знаех от Словото на Учителя, че човек като преминава през страдания чрез тях храни човешката душа, а когато минава през мъчения чрез тях пои човешкия дух. А тук нещата бяха по-иначе, тук беше Домът Господен и всяка съдба на човека започва от Домът Господен. Външно Савка минаваше за първа ученичка, но вътрешно никой не знаеше докъде е стигнала. Съревнованието между нас бе голямо, движението вътре у нас бе интензивно и непрекъснато се сменяваше с часове и никога не се повтаряше едно и също нещо. При едно такова мое състояние Учителят ме спира: „Ти не си използвала досега условията, които съм ти дал. Твоите условия са много добри. Те са по-добри от тези на Савка и Паша. Има много същества, които искат да ти помогнат". Започнах да се оглеждам и наистина виждах, че аз в някои отношения бях по-свободна от тях и имах време самостоятелно да работя върху себе си чрез Словото и чрез музиката на Учителя. Най-близкото място до Учителя заето от Савка показваше, че тя е първата ученичка и че е пръв ученик изобщо. Но тя обичаше и се стремеше да бъде винаги на външен фокус, макар че това нейно отклонение дойде от майка й, която бе много амбициозна и държеше дъщеря й да бъде първа на показ, за да я видят всички. Ето това пречеше много и създаваше много дрязги и опорочаваше мястото, което бе заела, за да свърши една работа на Учителя. Тя обичаше много Учителят да й даде някаква задача за изпълнение, която не е давал на никой друг. Получаваше я. После тя излизаше пред всички и ще я покаже по такъв начин да се види и разбере: „Вижте какви ми е дал Учителя. На вас не го е дал. Вижте какъв ученик съм и какво ми е дал Учителят!" Ето това беше една нейна слабост, която обръщаше наопаки всички нейни добри стремежи и качества. Спомням си когато Учителят й даде някоя мисъл, която тя трябваше да запише в тефтерчето си, после тя ще я извади и ще я напише на малки правоъгълни листчета три на пет см и почва да ги раздава на приближените си и подшушва на ухото: „Това е от Учителя мисъл, която ми е дал и аз сега ти я давам в името на Божията Любов". Другите ги получаваха, прибираха си ги и оставаха нейни доверени лица. Така се създаде възможност да се оформи група около нея, да се създаде около името й ореол, а това бе в разрез с Учението. Ето това аз виждах и се противопоставях. Това бе причината, че тя не можа да си довърши работата с тези мисли давани й от Учителя. Изпусна времето си от тщеславие и то излетя и не се върна вече. Друг случай. На една обща екскурзия на Витоша при Бивака, Савка излиза от кръга където сме насядали, отива при един храст, пада на колене, вдига ръцете и и пее: „Благославяй душе моя Господа". Всички чуват песента, обръщат се и я следят с поглед, интересуват се какво сега прави Савка. Тя знае, че всички я виждат и трябва да се досетят, че Учителят е дал задача само за нея. С този маниер тя искаше да каже: „Вижте, аз съм малко по-другояче от другите". Тя живееше с тези неща, че всички да виждат, че е нещо по-особена. Такъв беше душевния й склад. А за мен беше самоизмама от начало до край. И не веднъж съм го изразявала пред Учителя. Той ме оглеждаше строго и мълчеше. Беше недоволен от учениците си. Както от Савка, така и от мен, така и от останалите. Да, беше недоволен. Беше огорчен. Тогава лицето му заемаше особен израз на строгост и огорчение и се затваряше в себе си. Тогава ние се оглеждахме виновно, после се вторачвахме в него и виждахме как нашето несъвършенство се пречупваше у него и отново се насочваше към нас под различен ъгъл, с различни краски и с различна сила. Виждахме се като немирни и непослушни и своенравни деца, които бяха научили само азбуката в началното училище. При една такава екскурзия каза: „Аз всичките ви ценя еднакво. Вие се заблуждавате от външната привидност. Аз съм към всички еднакво справедлив. Ако имам в нещо погрешка, аз бих желал да ми я каже някой, за да я изправя. Аз съм забелязал, всичките мислите, че аз постъпвам несправедливо. Даже Савка и тя мисли така". Аз се оглеждам и търся моето място сред останалите. Тогава виждам, че ние сме записани в първо отделение на началното училище и сега учим буквите от българската азбука в Словото на Учителя.

251. МЕКИЦИ ЗА УЧИТЕЛЯ Лагерът на 7-те езера на Рила е построен. Палатките на Братството са се разположили около езерото и по хребета и животът си тече в онова русло, което бе определено от години от Учителя, Обикновено редът в лагера се спазваше точно и строго. Понякога се променяше от Учителя, който търсеше многообразието, но вътрешния ред не се нарушаваше, а се променяха само някои форми. Примери много: обикновено играехме Паневритмията ако е мъгливо около огнището при 2-рото езеро. Ако нямахме дървета за огрев играехме Паневритмия на първото езеро и оттам всякой мъкнеше по някой изсъхнал клон. Отивахме при третото езеро при особено вътрешно състояние на Школата. Там Паневритмията бе най-мистична. На петото езеро при „Бъбрека" Паневритмията даваше една широта. А когато играехме при „Езерото на Чистотата" под „Харамията" добивахме една необятност, защото обстановката тук бе такава. От тук се виждаше цялата панорама на 7-те езера на длан. Главно Учителят по негови съображения определяше къде ще бъдем, но ние усещахме, че това не бе безразборно, а се подчиняваше на един вътрешен ред. Та вътрешния ред и външния порядък вървяха заедно. Пред палатката на Учителя имаше пейчица, а до нея малка маса и няколко стола до нея. Веднъж бяхме няколко човека - Савка, Паша и аз. По едно време от долу от кухнята донасят на Учителя една чиния пълна с мекици. Някои от дежурните бяха решили, че на Учителя трябва да му се поднесат мекици в знак на добро зачитане от дежурните и в знак на уважение към него. Учителят приемаше такива жестове, но винаги си служеше с тях за предметно обучение на всички, както на онези, които поднасяха така и на онези, които получаваха. А на Рила всички имахме голям апетит - свеж въздух и повече движение. Мекиците бяха топли, издаваха мирис на току-що опържени мекици поръсени отгоре с пудра захар, така съблазнителни, че сами те подканяха да бъдат излапани веднага. Чинията се връчва на Учителя, а той я поема тържествено й още по-тържествено я поднася на Савка и Паша с такъв жест, за да се види, че това е само за тях. Те поеха чинията двете, като я държаха едновременно с четирите си ръце, положиха я на скамейчицата, седнаха една от едната страна, а другата от другата страна и се нахвърлиха веднага върху мекиците и ги изядоха за минути. Аз стоях и мълчах. Те не ме помолиха да седна при тях и да опитам поне парче или пък някоя цяла мекица. Мекиците свършиха. Учителят ме погледна с една усмивка говореща: „Видя ли!" За тях това беше цяло благословение и особено зачитане от страна на Учителя. Те това го изискваха от него, казвам, те го изискваха, а не го искаха и Учителят им го даде. Те се успокоиха, че бяха зачетени, предпочетени и особено доволни, че им се връчва чинията пред мене, като се показва по този начин кого предпочита Учителя и кому се излива благословението му и кои са най-приближените му. Те го изискваха и го получиха, а особено те държаха това да бъде пред мен и аз да видя всичко това и да си налегна на парцалите и да си седна на задника и оттам да не ставам и да не им съпернича. Не случайно Учителят ме погледна и с поглед каза: „Видя ли?" Аз мислено му отговорих: „Видях, Учителю!" Времето на Учителя празно не течеше и Словото му - имаше един външен разговор и един вътрешен разговор. Словото му течеше непреривно, но се изразяваше ту с външен разговор, ту с вътрешен. Според случая и според посоката на Словото към кои души беше насочено. Във всеки един момент ни учеше. Затова живота около Учителя беше много интензивен. Имаше моменти когато се смеехме и той се смееше, но това не беше празно губене на време, но през сълзите и смеха прозираше един закон и се виждаше един вътрешен урок за всички ни. Ние се разотидохме, аз се прибрах в палатката си и размишлявах върху този урок и трябваше да взема своя дял от този общ урок. Но как да го направя? По това време Савка и Паша слизат долу като занасят празната чиния в кухнята и разказват, че мекиците са били чудни и че никога такива мекици не са яли. Разказват подробно как Учителят лично им е дал да ги изядат. А сестрите, които бяха дежурни и които ги бяха опържили на тигана върху огнището се споглеждат, а една казва: „Ама как няма да бъдат хубави когато толкова масло сложихме, защото ги правихме за Учителя". Другата сестра добавя: „Как няма да бъдат чудно хубави когато вчера замесихме тестото, за да втаса и цяла нощ мисля за него, дали няма да превтаса". После изглеждат така сърдито Паша и Савка, които още се облизват пред тях, че те двете веднага изчезват. Та и онези останаха сърдити, че Учителят не им зачел мекиците, а ги е дал на Савка и Паша да ги излапат. Ако е за лапане, то и те имат уста и то какви уста. Та тези мекици създадоха неразбория в кухнята. Целият ден сестрите от кухнята са намръщени. Аз също не мога да разреша тази задача. Този ден Учителят държа една беседа и каза: „Който човек върши нещо за Бога, да го върши с чисто съзнание, че то вече принадлежи на Бога, а как Бог ще го употреби, това е работа на Бога, а не на онзи, който е работил за Него". Поспря се и поглежда онези сестри, които са правили мекици. Онези се сгушват и разбират много добре, че се отнася за тях и затова, че са недоволни, че са правили мекици за Учителя, а пък той ги дал на други. Ще кажете мекици. Да, ама с мекиците излезе един закон. Ако не беше случая с мекиците нямаше да знаем този закон. Ето колко души участвуваха в този урок. Едни месиха тестото, други ги пържиха, трети ги поднесоха, четвърти ги изядоха, а аз пета гледах и се облизвах, шести недоволствуваха, че други са изяли мекиците и накрая седми подред Учителят даде закона. Ето това е вътрешната Школа. След като разбрах закона малко се успокоих. Все пак ми беше неприятен този случай не заради това, че не ядох от мекиците, а то това, че така ме възприемаха, че преминаваха покрай мене като край неодушевен предмет. Защото те бяха яли мекици, а аз като неодушевен предмет съм стояла и гледала. Все едно, че съм побит камък. Нямаше какво да правя, трябваше да си замълча, но знаех, че това няма да се спре до тук, а ще има и продължение. В Духът винаги има движение, а няма покой. А Духът беше до нас с Учителя, Който винаги се намесваше във всеки случай. Аз съм още намусена по този случай, Учителят вижда това и да урегулира правилно нещата и да бъдат поставени тези неща и тези ученички* всяка на мястото си, среща ме и ми казва: „Е, те Савка и Паша в живота си свирят „цвете мило, цвете красно", а ти свириш „Соната от Бетовен". Спряла съм, затаила съм дух и не мога да проумея в първия момент какво казва Учителят, какви са тия думи, а тук е Рила и всяко нещо казано от Учителя по друг начин звучи в ушите ни. Малко по малко проумявам. Имаше една песен „цвете мило, цвете красно, колко хубаво си ти". Беше много мелодична, но я пееха децата в началното училище. Е, понякога се пееше и от по-големите ученици. Но възрастните обичаха да я слушат, беше приятна мелодия за слушане. А да се свири „соната от Бетовен", а това го знаех от личен опит като пианистка, че когато трябваше да изсвиря тази соната в концентрата зала на военния клуб на времето аз се готвих месеци наред и то денонощно. Аз стоя пред Учителя, гледам го, а той ми се усмихва. После казва: „Къде е цвете красно и къде е соната от Бетовен" и направи един такъв жест, че посочи с дясната си ръка небето. Аз стоя безмълвна. Учителят си тръгна. Стоя и размишлявам. По едно време в мен започна да звучи песента „Цвете мило, цвете красно". Аз започнах да си я тананикам и опиянена от радост се запътих към палатката си. Бях на небето от радост. Но щом влезнах в палатката и седнах, изведнъж песента секна и се разляха началните звучи на онази соната от Бетовен, която аз навремето бях свирила. Цяла нощ тя звуча в мен. Учителят ми показа какво значи разлика. Разлика между външните впечатления и обстановка на Школата, както и между вътрешните впечатления и измерения на вътрешната Школа. Истинската работа на Учителя беше във вътрешната Школа. А да се допусне ученика до вътрешната Школа беше необходимо да се мине пред външната Школа, да се издържат изпитите, да се промени в по-горен клас и тогава ученика ще бъде допуснат във вътрешната Школа. Имаше две Школи: онези от вътрешната Школа едновременно присъствуваха и във външната Школа. Но обратното не се допускаше - онези от външната Школа си оставаха там, отвън и методите за обучението им бяха различни, както различни бяха съзнанията им. Според степента на съзнанието и според светлината, с която разполага дадено съзнание може да освети своят вътрешен път и да намери пътя към вътрешната Школа. А това става чрез Словото на Учителя. То е дадено, остава да се намери ученикът, който ще го проучи и приложи в живота си.

250. ТЪРПИМОСТ Бяхме се събрали една група ученици около Учителя,и той разказваше, че хората трябва да се обичат, че това влиза в онзи закон според който трябва да се обича ближния като себе си, защото не го ли обичаш, прекъсваш връзката между себе си и останалите. А това представлява една верига, по която не може да се прехвърли Божествената енергия на Духа, за да дойде и до теб, ако на някое място е прекъснато. Може един от веригата да приема периодично идването на Духа и всички, които са свързани с него да получат от тази Божествена енергия, но ако е прекъсната вътрешната верига, прекъсва се връзката между Бога и човека. Ето защо трите закона - любов към Бога, любов към ближния, любов към себе си и накрая любов към врага -всичко това е свързано и по тази връзка може да протече благословението чрез Духа ако тя е запазена. Учителят ни разказваше и разкриваше вътрешните закони. И защо е необходимо на ученика веднъж да люби, а друг път да обича. Когато люби Бога, той приема Божествената енергия от Него. А когато обича Бога, той предава чрез себе си получената преди това енергия към останалите, с които е свързан в същата верига. Аз слушах внимателно. Накрая се обадих: "Учителю, аз първо да се науча да ги търпи". Всички наоколо се обърнаха към мене и се изсмяха, но така от сърце, че смехът им не беше насочен към мене, но се засмяха, че беше сполучлива забележката ми и защото всичко това, което Учителят говореше беше неизпълнимо от нас. Беше голям товар върху главите ни, който товар не можехме да носим. Но моите думи разведриха атмосферата и всички се смееха от сърце. Учителят също се смее и продължава: „Е да, първо да се научим да ги търпим". Разговорът и темата бяха много сполучливи както и забележката ми и никой не се нахвърли върху мен, че се самоизтьквам, защото изказвах едно мое несъвършенство, което бе общо за всички и което никой не посмя да изкаже пред Учителя. А на Изгрева това бе най-трудното, не можехме да се търпим, защото се бяхме напълнили със знание и опитности, мозъците ни ставаха положително наелектризирани и се отблъсквахме, ставаха сблъсъци, защото нямаше къде да приложим това знание. А в собствения си живот беше много трудно. Някои се опитваха да приложат знанията си навън в света, но всички опити свършваха с неудачи и всеки проповедник се завръщаше обратно на Изгрева ,като си облизваше раните от неудачите. Не може да се проповядва за нещо отвън на хората ако ти това нещо го нямаш отвътре и да не е съградено като твой собствен живот. Та търпимостта я нямахме тогава и трудно се учехме на нея. Веднъж Учителят по един повод каза: „Човек трябва да бъде мно-о-о-го снизходителен към другите". И така силно го проточи, че почувствувахме, че това не беше миг, ни минута, ни час,- ни ден или месец, а беше цяла вечност. Това проточване на гласа му го почувствувахме като вечност. А кой можеше да притежава такава снизходителност когато упреците, забележките около нас валяха не като дъжд, а падаха като градушка и изпочупваха всичко, което бе разцъфнало, беше дало пръв плод, то обрулваше дори листа и клони. Имаше такава случаи. Отново се връщам към един подобен случай, който разказах, но той отново се повтори, но този път в него се включи не само Савка, но и Паша Теодорова. При посещенията си при Учителя вероятно съм се задържала много и съм отнела времето и на другите, които са чакали да го посетят. А Учителят беше такъв, че не можеше да изгони човек, който идва с вътрешна нагласа, че отива при Бога. Понякога отклоняваше посетителите, но по много деликатен и фин начин. При една от поредните срещи при него аз съм се задържала повече от колкото трябва и точно се случва, че Савка и Паша са изчаквали отвън пред вратата да дойде техния ред. Това е довело до протести от тяхна страна, докато ако аз бях чакала никога не бих упрекнала Учителя защо се е задържал някой посетител толкова дълго време при него. Така аз давам повода от моя страна и идва реакцията на протест от тяхна страна. На следващия ден аз се приближавам до него. Обръща се, вижда ме и ме повиква да се приближа. Той беше този път намусен и ми съобщи: „Ти повече при мене няма да идваш!" Аз мълча. Аз бях си казала, че съм се обрекла на Бога и си казах още на себе си, че щом не ме искат, няма да ходя при Учителя. Учителят прочете моята мисъл и моето вътрешно становище по този въпрос. Ние седим на пейката и мълчим. Учителят малко поомекна и добави: „Или ако дойдеш ще стоиш само пет минути". Аз мълча. Изведнъж съвсем омекна, стана съвсем любезен и продължи: „Ти рекох, може ли да отидеш и при Савка, и при Паша да им се извиниш?" „Мога, но не зная в какво да се извиня, защото не съм се провинила пред тях." Учителят отговори: „Е, все един трябва да стане виновен". Разбрах, че трябваше отново да се повтори този метод, но с нов вариант, сега трябваше да се извиня и на двете, докато по-рано се извиних само на Савка. Задачата сега беше по-сложна, защото бе двойна задача за разрешаване. Учителят ме изчаква да чуе отговора ми: „Учителю, ще се извиня. Защо да не се извиня. Но само че ми е много трудно да го сторя." „И на тях е трудно да те търпят, но те търпят. И на мен е трудно да търпя всички, но ги търпя." Аз мълча. Нещата вече ги виждам и от другата страна. Отидох си у дома. Седнах да размишлявам как да се извиня, по какъв начин, че всичко да бъде естествено и да не събужда подозрение, че Учителят лично ме е накарал да се извиня и че ми е казал, че все някой трябва да бъде виновен. Ами сега? Ако те научат това ще стане по-голям скандал, ще се обидят, че Учителят се отнася към мен по този начин. А това бе вътрешна Школа за ученика и всеки метод за всеки ученик бе строго индивидуален, по един начин за мен, по друг начин за Паша и по трети начин за Савка. На другият ден отидох при Савка и й се извиних, че не съм имала добри отношения към нея и че искам да се коригирам. Тя изслуша обясненията ми, прие ги и ме изпрати любезно. Отидох при Паша и казах същото - тя ги прие и ме изпрати любезно. Вървя и се чудя. Ами как стана така ,че те изобщо не ме попитаха каква е вината ми към тях и за какво се извинявам. Чудех се дали тук няма някаква грешка или недоразумение. Аз отидох и се извиних, че не съм имала добри отношения към тях. Казах им само тези думи и нищо повече. И те приеха извиненията с голямо удовлетворение. Ако бях аз, щях да запитам каква е погрешката, за какво ще се извиняваш и щях да искам да ми се разясни целият въпрос. Не, тук имаше нещо друго. Дали не бяха толкова напреднали и толкова духовни извисени, че приемат моите извинения по принцип. Някаква ревност премина през мен - значи са ме изпреварили в духовния си път. Накрая си рекох: „Е, нищо, изпреварили - неизпреварили, но по-добре изпреварили и да вървят напред, отколкото да ме спират и да ме задържат и да ме карат непрекъснато да се извинявам пред тях. Ако вървят напред, то аз ще вървя след тях". Така в себе си разреших този въпрос. Реших и се освободих вътрешно. На следващият ден отивам при Учителя, но вътрешно освободена да му кажа, че съм се извинила, но исках да го питам защо не ме разпитваха за какво се извинявам. Той ме посрещна любезно и пита: „Е, извинили се?" И точно щях да го питам за това недоразумение, че са ми приели извиненията без да ме питат за какво се извинявам, а той продължава: „Нали ти рекох, че все един трябва да стане виновен. А сега спазвай правилото за пет минути, за да не бъдеш отново без вина виновна". Аз кимнах с глава, целунах му ръка и си тръгнах. Навън на прага виждах как пристигаха в този момент Паша и Савка. Видях, че правилото за пет минути работеше безотказно. Започнах да го спазвам и повече не се наложи да си извинявам. Правилото за пет минути ме съхраняваше и ме караше да бъда предварително съсредоточена така, че при всяка една среща с Учителя да имам подготвен въпрос за онова, което ме вълнува и за което отивам при Учителя. Това бе вътрешна Школа на ученика със Словото на Учителя.

247. НАРЯДИ ЗА СЪБОРИТЕ Още от първите събори Учителят положи един ред и порядък в организирането им, така че различни братя отговаряха за точно определени неща. И тези задължения се изпълняваха добре и съвестно. По онези години Учителят даваше наряди за съборите, които отначало се пишеха на ръка, а след това на пишеща машина и се изпращаха по братствата в провинцията. По това време беше много деен Петко Епитропов. Той беше от онова поколение възрастни братя, които аз заварих, беше висок, с брада, представителен и беше истински образ и подобие на евангелски пастор. Обичаше да проповядва. Епитропов беше написал веднъж един наряд доста помпозен, беше напечатан и отдолу беше написано, че се издава от учениците-ръководители на Бялото Братство. И накрая беше сложил своето име. Методи Константинов взема наряда и го занася на Учителя да го огледа и прегледа. Той го прочита и когато стига до там гдето пише, че се издава от еди кого си, подава обратно наряда на Методи: „Те не са още кандидати за ученици, а са си окичили разни имена на ръководители". Методи го връща обратно на Епитропов и тържествено му съобщава думите на Учителя. Петко подскача като ужилен, а Методи тържествува, защото цялата помпозност на Епитропов се стопява и изчезва. За тези наряди имаше много спорове, защото всеки искаше нещо да направи та да се види, че еди коя си личност е взела участие и че без този наряд не може да почне даден събор или друго начинание. Спомням си веднъж дори се скараха, как да бъде написан и с коя молитва да се почне. Опитваха се да правят неща без да питат Учителя и по този начин ставаха проводници на сили, които противодействуваха на Школата. Ето след скарването те направиха криво-ляво един наряд, но сутринта в 5 часа Учителят влиза в салона, всички стават на крака, а онези, които са направили наряда са вече със зяпнали уста да почнат да го четат, но Учителят казва строго: „Без наряд и без молитва!" И започна беседата. Но тази беседа беше много строга и разглеждаше много повдигнати въпроси, които търсеха разрешение в главите на приятелите. Значи те се скарваха с коя молитва да се почне наряда и искаха този наряд да наложат на Учителя. Но Учителят не позволи и почна беседата си без техния наряд и без молитвата, заради която се скараха. Такива случаи не бяха малко. Друг път за наряда Учителят каза: „За някои той е необходим, за да не отпадне стремежа им, защото ще се загубят". С годините наблюдавах как някои се хващаха за него, като че ли кой знае какво се съдържаше в него. Връзката на ученика с Бога е строго определена, тя е вътрешна и не зависи от ритуали и наряди. Но това не се разбираше. А какви борби бяха с тези наряди. Които по-малко са готови, най-много се натискат да работят гдето не могат. Ето това го запомнете от мене - това бе характерно за цялото наше поколение в Школата. Не винаги Учителят възпираше някои неразумни решения на приятелите. Оставяше ги да направят това, което са решили и да си видят погрешките. Веднъж каза: „За да растеш трябва да боравиш с най-малките величини и възможности в най-ограничените условия, В това се крие силата на ученика". Но в същото време човек не трябва да се пренасилва, а да работи толкова колкото му са възможностите. Трябва да има едно вътрешно равновесие у човека, а това зависи от вътрешните капитали, с които разполага. Веднъж на един събор, когато преди това се правеше наряда и програмата Учителят каза, че трябва да се насрочи на 23. или 27. август. А по начало съборните дни ставаха на 19 август на Преображение Господне, Но изведнъж Савка каза: „На 19 август, Учителю". Около Учителя са няколко души приятели, онези, които движат цялата организация на събора, които посрещат и изпращат гостите, настаняват ги, грижат се за прехраната им и т.н. Ето пред тях Учителят се колебае дали датата на събора да бъде на 23.август или на 27 август. Това не е колебание за него, това е колебание за нас. Но той казва: 23. или 27. август. Той казва и изчаква. Изчаква не какво ще каже Савка или заобиколилите го приятели, а какво ще кажат онези представители на Всемирното Бяло Братство от Божествения свят, чийто представител е Учителят и е тук в плът и кръв на земята. Учителят подава за Духовния свят и за Божествения свят своето питане и чака отговор. Но той го прави сега гласно, за да го чуем всички. А Савка иска да се наложи и казва: ,,19.август". Учителят мълчи и накрая издума: „Рекох, 23 август". Той не отстъпи пред Савка, нито пред някоя друга личност. Сега беше Савка. Но утре можеше да бъде някой друг. Съборните дни на Бялото Братство не бяха съборни дни само за нас, братята и сестрите от Изгрева облечени в плът и кръв. Това бяха съборни дни на Всемирното Велико Бяло Братство на Вселената, Техни представители идваха от всички краища на земята, от планетите, от галактиките и от цялата Вселена, Тази Школа бе за пръв път открита от Всемировия Учител Беинса Дуно, както на земята, така и в Духовния свят, така и за Божествения свят. Затова на нашите събори присъствувахме както ние, така и представители на Духовния свят и представители от Божествения свят, но нашите очи бяха закрити, но затова пък усещахме тяхното присъствие като велико вдъхновение и необятност на нашите души. Приятелите смятаха, че е необходима външна дисциплина в Школата, защото на пръв поглед всеки правеше каквото му се иска и не се съобразяваше с другите и се получаваше едно безразборно външно движение на хора и личности на Изгрева. Тези сблъсъци се смятаха, че се дължаха на това, че няма външна дисциплина. Та тези наряди трябваше да бъдат първата стъпка за такъв ред и порядък. А уроците, които Учителят ни даде с тези наряди бяха безброй и аз цитирах само няколко от тях. А целта на нарядите е съвсем друга. Учителят не беше за толкова за външната дисциплина, а за вътрешната на ученика. И ако видеше някой ученик как върви и се прави на смирен и на много изправен в духовно отношение, то тогава Учителят само бутваше с невидимата си вълшебна пръчица там където трябва и този приятел тутакси се оказваше в един друг свят, непознат за него и той трябваше да се справя с вътрешната си природа, да я изучава и да я управлява там. Тогава каква нужда има той от наряд за тази негова задача за разрешение? Ако човек не си изработи сам вътрешен идеен мироглед може сам да се смъкне надолу по нанадолнището на падението. Затова ученикът започва да изучава Словото на Учителя и започва да изучава живота от самия себе си. А това е безкраен свят и му а напълно достатъчно да разрешава този въпрос в не един земен живот. А всичко друго погледнато от страни е само дресировка. Идва момент когато дресировката отпада и човек се проявява такъв какъвто си е. След заминаването на Учителя тези наряди се правеха от Петко Епитропов, после от Тодор Стоименов, а след това от Боян Боев. След като си замина Боян Боев в 1962 г. нарядите и посланията започна да ги прави Борис Николов. А от 1970 г. се явиха нови кандидати за ръководители и започнаха да правят други наряди и да пишат свои послания. Едното е от Борис Николов, а другото е от противниците му. И в зависимост кой за кого е, чете съответния наряд. И после се чудят защо имало раздори и несъгласия. Ами ще има, как няма да има. Нарушава се един окултен закон на синархическата верига. Какво е разрешението? Аз ви дадох онзи пример, как Учителят разреши въпроса с наряда когато приятелите се бяха скарали за него. Учителят започна да дава беседата без наряд. Само Словото на Учителя може да обединява, защото той е Дух на Бога Живаго. Амин.

246. УЧЕНИКЪТ АВЕРУНИ И СВЕЩЕНИТЕ ДУМИ НА УЧИТЕЛЯ ЗА УЧЕНИКА Савка Керемидчиева беше поставена най-близко до Учителя и трябваше да се справя с мястото си, което означаваше не поста, не привилегия, а място за работа. Имаше период когато Учителят я извикваше много рано, към 5 часа сутринта, тя отиваше при него и той й диктуваше Слова, които бяха част от Словото му, отнасящи се за ученика и неговият път. Тя ставаше рано и в строго определения час беше при Учителя, който й диктуваше, защото Словото се изливаше чрез него под действието на Духа, в строго определено време и със строго определена цел. Така тя записваше на стенограма мислите на Учителя. А понякога ги записваше на български, ръкописно. Тези мисли тя ги подреди и се издадоха в първа книжка „Свещени думи на Учителя" през 1938 г. Когато излезнаха Учителят беше много радостен, носеше я със себе си, показваше ни я като скъпа вещ и се радваше като дете. Отначало не можехме да си обясним тази радост на Учителя. Разбрахме я по-късно, 40 години след това, защото следващите книжки не можаха да излезнат по простата причина, че материала не бе подготвен .за печат от Савка. Савка бе посрещната от всички с особено внимание, че Учителят дава тези мисли само на нея и ето тя ги дава на другите, което е нейна главна заслуга. Накрая излизаше, че тя ги даваше тези мисли на Учителя за учениците по нейна благосклонност. Разбирате сега на каква хлъзгава почва беше стъпила Савка. А тя след като издаде първата книжка трябваше да издаде и другите книжки. Материалът беше при нея, никой не й пречеше, имаше средства за печат и тогава можеше да се печата свободно. Но се подхлъзна от онова изкушение, че тези неща се дават чрез нея и започна да изважда на малки листчета мисли от Учителя и да ги раздава на своите приближени, да си създава почитатели като първа ученичка на Учителя. Тя се подхлъзна и по друг начин. Учителят й беше дал името Аверуни и това трябваше да бъде нейното духовно име. И тя написа на всички свои тетрадки, томчета,книги, снимки, така: „Савка-Аверуни". А на някои места само Аверуни. Това беше свещено име, то се отнасяше до мистичния живот на ученика и връзката му с Учителя, за неговата вътрешна връзка между ученик и Учителя, а тази връзка е името на ученика в Духовния свят. Това може да го проверите в последствие ако намерите някои нейните тетрадки или беседи, където собственоръчно е написала Аверуни. С това име дадено от Учителя тя парадираше, показваше, че ето само на нея Учителят е дал духовно име, защото то съществува в нея от началото на света. Такива бяха постановките у нея. Минаха години и Учителят веднъж каза, че ученикът на Бялото Братство има три имена: първото име е Аверуни, което означава Верният ученик. Второто име на ученика е Амриха, което означава Духовният ученик. Третото име е Ил-Рах и представлява Космическият ученик, който има общение с Бога, служител е на Бога и принадлежи на Бога. Това знание, което ни даде Учителят, изненада всички и обърна наопаки цялата постановка на Савка, че тя е единствена, която е кръстена с това име Аверуни. Тя преглътна един горчив хап, защото всеки ученик можеше да добие името Аверуни ако с делата си докаже вярност към Словото на Учителя, вярност към Школата му, в Делото му чрез собствения си живот. Савка беше извадила мислите, които й бе дал Учителя в едно тефтерче, продълговато като тетрадка. Беше ги подредила, подвързала и когато бяхме на Рила на лагер при 7-те езера в присъствието на останалите тя най-благочестиво поднася това тефтерче с мисли на Учителя като подарък за Учителя, като знак за нейното трудолюбие и прилежност. Учителят погледна тефтерчето, отказа да го приеме и каза: „Ти не можеш да ми правиш подарък с моите мисли. Ти не можеш да ми подаряваш моите собствени мисли. Такъв подарък не приемам". И с категоричен жест я изгони и се обърна към останалите: „Аз съм й дал мисли да работи върху тях и да ги предаде на останалите ученици, а тя ми ги връща обратно. Знае ли тя какво означа това? Това означава, че ученикът не иска да учи и да прилага, А щом няма такъв ученик Учителят си вдига куфарите и си заминава". По-късно разбрахме и видяхме как Учителят си вдигна куфарите и си замина от този свят. Той беше крайно недоволен, защото Савка направи една груба грешка, пристъпи един окултен закон, че когато Словото на Бога се изявява и проявява, ти не трябва да го възпираш в себе си и около себе си за себични цели, а да го предадеш на другите ученици. Защото си поставен на този пост да приемаш и да предаваш. Спреш ли, то спираш в себе си онзи Божествен ток и се подпуш-ваш и ставаш пречка на Божественото да се втече от теб в другите. Това бе една груба грешка на Савка, грешка, която дойде от нейната слабост да се изтъква и да парадира с мислите на Учителя, които той й диктуваше. Тя не можа да схване, че тези мисли се дават на ученика, на онзи ученик, който заема онова място най-близо до Учителя, за да запише Словото ту и да го предаде на другите. Тук се даваше на ученика специална задача да свърши строго определена работа. А тя се подхлъзна, повлия се от майка си, сметна, че те се дават на Савка, на личността Савка за нейната привилегия и заслуга. След като Учителят не прие подаръка и я изгони пред всичките, то Савка преживя тежко този момент, напусна лагера и се отдалечи. Беше казала на приятелката си Милка Аламанчева, че отива да се удави в езерото, защото не може да понесе този позор, че Учителят е отхвърлил нейният подарък и я изгонил. Тя прие, че Учителят я отхвърля от себе си. Учителят не отхвърли нея, но отхвърли онези изопачени неща у нея. Тя не можа да разбере до края на живота си, че бе нарушила един окултен закон. Именно за това, че тя върна тефтерчето с мислите на Учителя и наруши закона на Словото, че то се предава от Учителя, приема се от ученика и се предава на останалите ученици чрез Сила и Живот, Ето защо тя не можа да си свърши работата. И може би ще минат десетки години още докато се свърши нейната работа както трябва. Веднъж Учителят ми каза: „Савка се обленява" (а това означава - мързелува), Елена се обленява (мързелува), а само Паша работи. Савка има материали за три години да работи. Но ги мързи". Това го каза Учителят някъде към 1942 г. Така се случиха нещата, че Учителят й беше диктувал много неща на Савка и тя беше си прехвърлила в тефтерчета с нейният ръкопис и ги показваше на приятелките си или пък понякога им подаваше по някое листче с написани мисли от Учителя. Част от тези листчета се пренасяха, преписваха се, а понякога Савка им предаваше своите тефтерчета и те си правеха преписи. Това се извършваше като нещо много тайно, като криеха от другите и така създаваха от името на Савка ореол на особен и специален ученик. Майка й Тереза също преписваше някои от тези тефтерчета и ги разнасяше насам-натам и по този начин се създаваха по-специални отношения. През тези години Учителят държеше беседи, стенографите записваха усърдно, дешифрираха се беседи и се печатаха. Това беше огромен материал и непосилен труд за един човек, но Паша Теодорова издържа, защото главно тя изнесе целия товар, макар че й помагаше Елена Андреева, а понякога и Савка. Но Савка не си свърши работата приживе. Тя си замина като остави нещата на майка си Тереза, а след това те, материалите бяха взети от рождения й брат Филип. Около архива на Савка се вдигна много шум, но за най-голяма изненада на всички, на нейните приятели и на цялото братство, в последните си дни тя нарежда архива да се предаде на Борис Николов. Всички ахнаха от почуда. Защото нейният архив идваше при най-големият й враг, т.е. при мен, защото аз и Борис бяхме съпрузи и живеехме в един дом. Само аз знаех как стоят истинските неща и защо те дойдоха у нас. Но искам да кажа, че много от нейните тефтерчета тя раздаде преди това на някои свои приближени, за да имат спомен от нея и да я споменават с добро. И тези личности, които получиха тези нейни тефтерчета ги пазеха тридесет години след заминаването й и още ги държат и не ги предават за работа и ги задържат като талисман. Добре, че накрая Борис Николов разчете някои нейни стенограми и предаде за съхранение разчетените „Мисли на Учителя за ученика". За доказателство аз притежавам едно листче от едната страна Савка ми е написала следното: „Н.Л.К.Б.Л." (Няма Любов като Божията Любов). Мила Мика, Когато двама се съединяват заради себе си, то е грях, те са номера, числови номера от една редица. А когато две души се приближават заради един идеал, нещо трето по-велико от тях, идеалът може да бъде само Бог. Това е Любов, те са души живи в Господа. Савка, 20 февруари 1924 г., София А на другата страна на листчето са написани мисли от Учителя и то на й-великите мисли, които аз съм срещала от Учителя за Бога. И затова пазя това листче като светая светих. Ето аз предавам вместо Савка думите на Учителя, нали когато две души се приближават за един идеал, то те са живи души в Господа. Ето цитата на Учителя: „Бог е Любов (Благост), която е над всяко същество! Бог е Тайна, която е над всяка наука! Бог е Приношение, което надминава всяка справедливост! Бог е промисъл, Който превъзхожда всеки разум! Бог е Съвършенство, което надминава всяко понятие!" Учителят Ето ви един пример за ученика, който трябва да премине през първото посвещение Аверуни, което означава - вярност на ученика към Словото и Делото на Учителя. Да не смятате, че аз си присвоявам името Аверуни понеже доказвам своята верност? Не, моето име е друго. И накрая на моят разказ ще го кажа, защото лично Учителят собственоръчно ми го написа и ми го даде. А тук говорим за посвещението на ученика и за свещените думи на Учителя.

245. НЕДОВЪРШЕНАТА РАБОТА НА УЧЕНИКА На 8.I.1942 г. през зимата направихме една екскурзия с Учителя до Витоша. Преспахме в една хижа, на сутринта след закуска бяхме се събрали около Учителя и разговаряхме. Изведнъж Учителят ни в клин, ни в ръкав, каза: „Марийка е скромна". Тогава Паша Теодорова става както бе седнала на пейката и каза: „И аз съм скромна". Савка не остава назад, също става: „И аз съм скромна". Учителят мълчи, а двете стенографки стоят прави и стърчат, а ние всички седим на пейките около масата. Приятелите се оглеждат и се усмихват, защото скромните станали прави и стърчат над нас, а другите седят. Аз мълча. Учителят даваше винаги най-невероятни задачи. Това също бе задача. Те не можеха да допуснат не само в себе си, но и извън себе си, че може някой да съществува в света и да притежава някакви качества по-добри от техните. Изострено честолюбие, с което се срещахме и имахме много големи затруднения. Паша Теодорова беше изключително трудолюбива. Каквото кажеше, правеше го. На нея се дължи големият труд положен десетилетия наред със стенографиране и дешифриране на Словото на Учителя. Тя подготвяше за печат беседите, след това проверяваше шпалтите и се поправяха допуснатите грешки от набора за печат. Това го вършеше сама Паша. Гигантски труд. Савка беше много ревностна отначало в Школата, но после се разглези като малко дете. Затова допринесе и майка й, която я подтикна в посока свойствена за амбициозния немски дух. По това време Савка имаше голямо мнение за себе си като символ на чистотата. От къде на къда пък символ на чистотата и от къде се беше загнездило това в умът й. На времето когато Учителят работеше с нас, с пет сестри с Пентаграмата, всяка една от нас когато й дойдеше ред за тези упражнения работеше с една добродетел, но това съвсем не означава, че някой от нас трябваше да бъде символ на една от тези пет добродетели. Беше ми чудно много. Изразявам така учудването си пред Учителя и той каза за Савка: „Аз сега още не мога да очистя обърканите й работи за чистотата". А това беше много опасно както за нея, така и за онези около нея, понеже тя можеше да подведе много хора около себе си. В това се състоеше и най-голямата опасност за Савка. Тя имаше свой път както всички. Пътят на всеки един от нас бе точно определен от Учителя. В онези времена в мен се бе надигнала една върна от въпроси към Учителя. Непрекъснато се питах защо Учителя е поставил Савка толкова близко до себе си, когато тя не заслужава това място. Ето защо Учителят започна да ми изнася няколко лекции като визираше мен съответно придружени с някои опитности. Аз знаех, че с това Учителят ми обясняваше защо Савка е поставена на това място, а не някой друг. Но аз пак не мирясвах и тогава той бе принуден да постъпи по следния начин: Извика ме при него: „Марийке, искаш ли да те сложа на нейното място?" и ми посочи Савка. Отначало ми се поиска, но после се сепнах и казах: „Каквото кажете, Учителю, така, че да бъде най-добре за мен". На това Учителят се усмихна и каза: „Хубаво". Така аз останах на мястото, което ми беше определил Учителят и място, което бе най-подходящо за мен. Когато някой път бях с голямо самомнение за себе си и мина покрай Учителя, достатъчно бе един негов поглед да ме сложи на мястото си и аз се справях със задачата, която имах да върша. В Школата бяхме събрани толкова различни хора. Ето защо тази Школа представляваше микросвета. Онова, което видяхме в Школата при Учителя се намираше и в света. Учителят се опитваше чрез нас, понеже бяхме представители на този свят, чрез нас да работи върху света. Чрез нас се опитваше да работи с всичко, което имаше в света, защото този свят го носехме в себе си. Но с останалите външни хора от света той не работеше, защото бе безпредметно. Много пъти в часове на непослушание на учениците, Учителят се огорчаваше към всички, а особено от онези, които бяха около Него и които трябваше да работят най-съвестно. Веднъж беше огорчен от нашите погрешки и нашето непослушание. Обърна се и каза: „Само за пет минути мога да скъсам връзката си с вас". Изтръпнахме и се уплашихме много. Имаше случаи когато някой път Учителят държеше много строги беседи, дори не позволяваше на стенографите да ги записват. В тези моменти Учителят беше много строг и думите му бяха точно определени към дадени категории личности. Имах чувството, че той беше не само строг към нас, но и към невидимата аудитория в салона на Духовния свят. Ако сте виждали как се откосва трева с коса, косача замахва наляво косата и откосва отдясно на ляво и всичко пада в откос от една страна. Така бяха тези строги беседи. Аз много обичах тези беседи, защото всяко нещо и всеки един от нас си отиваше на мястото си, заемаше го и работата на Школата тръгваше тогава по мед и масло. Когато говорим за тези строги беседи трябва да кажем, че имаше и други, които разтапяха и потапяха душите ни във вечността на Всемира. Във връзка с една такава беседа Учителят сподели: „Има две посвещения за ученика. Едното е пътя на страданието, когато човек победи страданието е посветен в една област. Второто посвещение е пътят на радостта - то е по-мъчен от пътя на страданието. Много мъчно се издържа на него. Така на девет скърби човек може да издържи на една радост". По-рано като млада се сърдех на Учителя защо не ми дава възможност да се проявя, че не можех ли да направя нещо по-добре от останалите? Но по-късно разбрах, че това беше път на личността и че онези, които се стремят към първите места не могат да излязат от състоянието на личността. И аз му благодаря, че той ме насочи да работя вътрешно и със себе си. Така както се справяха онези, които бяха около Учителя със задачите си, които той им даваше, така и такова бе отношението и на Учителя към нас. Всеки от нас минаваше чрез външни и вътрешни изпити. Веднъж Учителят не ме прие десет дни подред. Десет дни стоя на пейката долу и чакам с часове да ме приеме. Аз стоях с часове и държах в умът си един въпрос, който трябваше да се разреши така както на мене ми се искаше. Но накрая, на десетия ден си казах, че този въпрос трябва да се разреши така както Господ е отредил. Само след няколко секунди Учителят отвори прозореца си и ми даде жест да се кача пред него. Той ме прие след като аз разреших по този начин моят въпрос. Но трябва да кажа, че това мое решение дойде след като предната нощ сънувам Учителя и той ми поставя на сън десет въпроса. Отговорих и на десетте. Значи в Невидимия свят аз бях поставена на изпит. И чак когато разреших тези въпроси, на следващия ден Учителят ме прие и разговаря с мен и даде разрешение на задачата ми. На следващият ден сънувам отново, че след като успях да отговоря на десетте въпроса на Учителят, Учителят се обръща към Савка и казва: „Прочети какво си написала". Савка започва да чете. Учителят я спира и засича като казва, че не е така. Савка настоява на своето и разсърдва Учителя и той се вълнува от това упорство на Савка. Тогава другата стенографка отива, взима листчето и започва да чете до половината. И после не можа да продължи. И също засече. Савка искаше нейното да стане, ако не станеше, не може. Характерът на разглезено дете. Сънят ми изчезна, но го запомних и наблюдавах как ще се развият нещата накрая. Развиха се точно по съня. Савка не можа да си приключи своята работа, която й бе дал Учителят със „Свещените думи на Учителя", а трябваше 40 години след това тази работа да я привърши друг и не се направи така както тя би ги направила. Защото нейните записки се бяха вече позагубили и се бяха разхвърлили насам и натам по някои хора и освен Борис Николов нямаше кой да ги разчете. Нейната стенограма трудно се четеше. Тя употребяваше собствени сигли и съкращения по свое усмотрение за нейно улеснение и не спазваше правилата на стенографията. Накрая нейните неща останаха недоработени - това е факт. Кой ще ги довърши? Дано се намери някой с работливостта на Паша. И като ги разчетат и подготвят, дано след това не ги променят. Още приживе Учителят бе препоръчал на Савка: „Още в този живот да прочетеш всички мои беседи!" „Но това е много, Учителю!", възкликва тя. „Много, но друг път може да нямаш тази възможност и тези условия, да се добереш до Словото ми и да го четеш." Ето ви една загадка за Савка и ето ви една поука за вас. Българи, четете Словото на Учителя, защото друг път като души могат да не ви допуснат да се родите между българския народ и да четете Словото му в оригинал на български. Учителят след своето заминаване пет-шест месеца след това прибра и Савка. Още в Мърчаево бе споменал пред приятели: „Ще взема със себе си и Савка". Ние смятахме тогава, че Учителят ще я взима някъде на екскурзия на Витоша или на Рила. Но се оказа съвсем друго - той я прибра в Невидимия свят. Пътят на Савка бе труден. Но тя имаше привилегията, че бе поставена най-близко до Учителя и че бе ученик на Учителя. Тя бе предана и вярна. Учителят й бе дал духовното име Аверуни. Името Аверуни е посвещение. Това е първото посвещение на ученика в Школата на Всемирното Велико Бяло Братство. Аверуни, това означава верният ученик. Аверуни, това означава верният ученик в Слово и Дела. Савка носеше достойно това духовно име - на верният ученик!

242. СТЕНОГРАФКАТА САВКА КЕРЕМИДЧИЕВА И УЧЕНИКЪТ АВЕРУНИ. ТЕРЕЗА КЕРЕМИДЧИЕВА В Школата на Учителя някои се опитваха да прокарват личните мнения и искания пред Учителя. Това го правеха с цел да покажат пред другите, че те не са случайни, а своего рода привилегировани и че Учителят държи на тяхното присъствие поради личните им качества или поради някои техни заслуги. Особено ако тези приятели бяха дълги години в Братството. Но Учителя парираше всички тези опити по свой специален начин и показваше всекиму мястото. А мястото на всеки в тази Школа бе да бъде ученик. И нищо повече. А това не беше малко нещо. За ученичеството ние още не сме говорили като епоха, през която трябва да мине ученика при изучаване Словото на Учителя. Един път Тереза Керемидчиева се опита да направи нещо подобно. Тя беше майката на Савка Керемидчиева. Беше немкиня по произход, един амбициозен немски дух, който чрез своята амбиция се опитваше да прокара различни лични инициативи, които бяха в разрез с братския живот. Целта бе да се прокара и да се проектира амбицията на немският национален дух в Школата на Учителя. Учителят беше категоричен и я парираше винаги. По-късно тя чрез дъщеря си Савка се опитваше да прави същото, стоейки зад нея и я подкокоросваше към различни погрешни ходове. За една от тези постъпки и внушени от майка й Тереза, дъщерята Савка и ученичката Савка трябваше да плаща. Като наблюдавах това си казваш: „Добре, че Тереза не ми е майка". А моята рождена майка по това време ме гонеше и преследваше като смъртен враг понеже съм тръгнала млада и хубава по дъновистите. Човешки съдби от човешки разбирания. Друг път Тереза изпраща една сестра при Учителя да му иска седем лимон, а забележете числото седем, за да бъдат използвани за приготвянето на обеда в общата кухня. Тогава нямаше лимони и бяха кът. Сестрата обяснява, че освен, че иска седем лимона, но казва, че за това я изпратила Тереза, майката на Савка, като подчертава с гласа си, кой я е изпратил. Учителят казва: „Нямам никакви лимони" и я изгонва. Да, направо я изгонва, въпреки че в стаята му имаше в този момент лимони и всички знаеха това. Сестрата се връща и казва на Тереза, че Учителят я изгонил без лимоните. Тереза се сконфузва, подвива си опашката и кротува. На обяд се поднася от общата кухня и в чиниите се насипва добре подготвена картофена супа, която плаче само за лимон. В това време се задава една сестра с една голяма чиния нарязани парченца от лимони и всекиму слага с лъжица по едно резенче в чинията. Оказа се, че Учителят я извикал и е наредил да вземе седем лимона и да ги нареже по дължината на тънки резенчета за картофената супа. Всички кусаме супата, резенчетата лимони са в чинията, вкуса на храната е отличен. Всички благодарят за хубавия обяд. Тереза и останалите около нея седят, сумтят и мълчат. Ние останалите вече бяхме научили за случая и се усмихвахме и благодаряхме за урока, който ни беше предаден. Не можеше личността да предхожда Божественото. Не можеше личния подтик да предхожда Божественото. През време на войната се получи нареждане да се затъмнят всички частни домове и обществени сгради, така че при вечерното им осветление с лампи и електрически крушки да не прозира никаква светлина през прозорците и с това да бъде ориентир на американските и английски самолети, които бомбардираха София през нощите. Това беше заповед на властта. Тереза по този случай като изпълнителен немски дух на всички разпореждания решава, че трябва да се сложи черна хартия на прозорците, за да ги затъмнят, за да не ставаме обект на самолетните нападения. Тя искаше да сложи тази черна хартия на прозорците в салона и в стаята на Учителя. Но Учителят дава да се подразбере с един жест, че не желае тази черна хартия, защото е лоша емблема. През цялото време на Школата Учителят говори за Светлината като емблема на новия Божествен порядък, който идва в света. А сега тази черна хартия и тази черна емблема. Не само не върви, а е основно противоречие. Но Тереза настоява на своето и когато един немски дух настоява не можеш да го помръднеш и поместиш дори на милиметър. Тогава аз решавам, че така въпроса няма да се разреши и отивам при Учителя. Преди да отида се срещам с нея: „Тереза, може ли на Учителя да му се слага черна хартия? Помисли малко!" Тя упорствува и толкоз. Но накрая прави компромис и казва: „Каквото каже Учителят". Отиваме с нея при Учителя. Обяснява се пред Учителя нареждането на властта за затъмняване на прозорците и че Тереза иска черна хартия, а аз, че не съм съгласна с черната хартия. Учителят ни изгледа и не одобри черната хартия. Тереза бе съкрушена - не можа да се наложи. А не вникна в другото, че черния цвят бе емблема на нещо съвсем друго състояние. Накрая залепиха отвътре по прозорците пергаментова бяха хартия. Учителят даде съвети да се изключи електрическото осветление, за да не се нарушава обществения порядък. Та този, който минеше и видеше салона, пред очите му изпъкваше залепените с бяла пергаментова хартия прозорци, които пропускаха светлината отвън навътре и салона бе осветен. А що се отнася за нощното електрическо осветление, то се виждаше всичко през пергаментовата хартия. Това облепване бе само проформа при евентуална проверка и да задоволи обезпокоените духове на Изгрева. По време на големите нощни бомбардировки над София, затъмнението на прозорците на гражданството не попречи на американските самолети. Те бомбардираха цялата нощ града като пускаха осветителни тела с парашути и падайки бавно осветяваха целия град и самолетите бомбардираха безпогрешно набелязаните цели. Една от тези цели бе Изгревът и салона на Изгрева. На Изгрева не падна нито една бомба. Но около Изгрева паднаха около десетина бомби. Когато ги изваждаха и обезвредяваха военните се учудваха на това чудо на чудесата. Тези бомби бяха очертали околовръстно територията на Изгрева. Та друга защитна сила запази Изгрева от американските бомбардировки. Друга бе противозенитната артилерия и противосамолетната защита на Изгрева, а не черната хартия на Тереза. Може би ще се спрем как Изгревът бе запазен от бомбите в друг разказ. Тереза бе и медиумична натура. На един от Търновските събори, тя изведнъж припадна, пада на земята и издъхва. Наоколо се събират приятели, съобщава се на Учителя. Той отива при нея, отстранява всички от тялото й, прави седем обиколки около нея като непрекъснато я наблюдава и прави един очертан кръг около нея с бастуна си. Остава няколко човека при нея да я пазят, като предупреждава никой да не се приближава при нея и никой да не прекрачва очертания кръг. След няколко часа тя се завръща в тялото си, отваря очи и оживява. Та това си бе живото възкресение на Лазара. Представете си, цял събор от 500-600 човека и Тереза умира точно на този събор, че после трябва погребение и се опорочава целия събор на Бялото Братство. Тя имаше и Божието благословение чрез Учителя. Това Тереза го разбираше и беше вярна и предана на Учителя до края на живота си. Тя преживя с няколко години и дъщеря си Савка. Я тя като посланичка на немския дух при Учителя също държа много изпити при нозете на Учителя. Тук бе Школа, тук се учеше и всеки ученик минаваше през изпит. Изпитът на един ученик бе изпит строго индивидуален за самия него. Но урокът на този ученик бе урок за цялата Школа. Тези изпити на Тереза, които разказах бяха уроци на Школата, предадени от Учителя. Ето така имате Словото на Учителя и опитностите на учениците. Не ви остава нищо друго освен да четете, да проучавате и да прилагате чрез вашия живот.

241. КЛАСЪТ НА ДОБРОДЕТЕЛИТЕ Учителят в началото на Школата създаде т.нар. „Клас на Добродетелите", в който влизаха пет млади сестри. Това беше един опит от негова страна за работа с Пентаграмата, която беше дал още през време на първите събори. За Пентаграмата Учителят е говорил в първите събори по-подробно както и след това, когато отвори Школата като в някои беседи и частни разговори обясняваше нейната същност, законите, по които е създадена, принципите вложени в нея и накрая показа начина, по който трябва да се работи с нея. Тези неща са написани и онези, които се интересуват трябва да ги намерят, систематизират и да работят с нея. Тук ще спомена онова, което не бихте го намерили никъде понеже аз бях съвременничка и бях една от петте сестри от този „Клас на добродетелите". Учителят събра тези пет сестри и започнахме да се събираме в строго определени дни в месеца за работа с Пентаграмата. Тези пет сестри отначало трябваше да олицетворяват петте добродетели залегнали в Пентаграмата като отначало всяка една сестра бе обозначена, че е носител на една добродетел от Пентаграмата. Не че беше олицетворение на тази добродетел, но трябваше да представлява тази добродетел. Така Савка Керемидчиева представяше Истината. Паша Теодорова представяше Правдата. Мария Тодорова - Любовта. Мария Радева - Мъдростта. Сотирка Бабаджова -Добродетелта. По-късно Мария Радева отпадна и на нейно място бе поставена Елена Хаджигригорова. Отначало за работата с Пентаграмата понеже има пет върха за всеки един връх бе определено да се работи по един месец. Така се започваше с Истината, която се представяше от Савка Керемидчиева. Тя трябваше да ръководи групата от петте сестри в разстояние на един месец. Освен това в същия месец по определени дни се работеше с отделните върхове на Пентаграмата като всеки един ден всяка една от нас беше ръководител на съответният връх. Движението на петте сестри когато трябваше да бъдат ръководители в пет поредни месеца се осъществяваше по начин, по който Учителят бе определил когато трябва да се изказват определени формули за Пентаграмата. Започваше с Истината, после с Правдата, следваше Любовта, след това Мъдростта и се завършваше с Добродетелта. Това е видно от Пентаграмата и от правилата, които даде Учителят при работа с нея. Това нещо ще намерите в беседите. Сега от моята тетрадка ще ви цитирам един месец как сме работили. Това е четвърти месец от 22 ноември до 22 декември 1924 г. Този месец се работеше с Мъдростта и ръководител за този месец беше Елена Хаджигригорова. Мото за този месец беше „В изпълнението Волята на Бога чрез Мъдростта е силата на човешката душа". А сега ще ви покажа как в разстояние на пет дни работеха по отделно петте сестри. На 22 ноември 1924 г. Ден I - Празник на Мъдростта, отговорник Елена. 23 ноември 1924 г. Ден II - Празник на Добродетелта, ръководител Сотирка. 24 ноември 1924 г. Ден III - Празник на Истината, ръководител Савка. 25 ноември 1924 г. Ден IV - Празник на Правдата, ръководител Паша. 26 ноември 1924 г. Ден V - Празник на Любовта, ръководител Мария. Преди започването на всеки месец Учителят изпращаше писмо до онази сестра, която ще ръководи през месеца. Освен това в един от петте дни Учителят излизаше и даваше своите уроци. Те бяха обозначени с номерата на месеца. Така в този случай Учителят изнесе четвърти урок. По този начин във всеки един месец Учителят изнасяше по един урок и това бяха пет урока за пет месеца. Тези беседи бяха стенографирани от двете стенографки Паша и Савка, по-късно бяха дешифрирани и те оформиха т.нар. беседи на Учителя пред „Класа на Добродетелите". Вие едва ли бихте могли да се ориентирате в тях ако не се доберете до нашите тетрадки и до протоколите, които ние водехме при всеки един урок. Отначало бяхме пет човека и трябваше да се работи в пълна тайна. Но не би - не издържаха сестрите и започнаха да се хвалят и това доведе до ревност на другите ученички в Школата и те поискаха също Учителят да работи с тях. Ето защо Учителят включи още пет ученички във втората група. А те бяха: Елена Андреева, Василка Иванова, Дафинка Пенчева, Олга Славчева, Виктория Христова. Учителят започна да работи и с втората група като не прекъсваше работата с първата. Но отново не изтърпяха сестрите от втората група, похвалиха се и ето дойдоха да молят пред Учителя да бъдат включени и други сестри. Учителят направи трета група, в която влизаха: Сийка Динова, Пенка Михайлова, Цветка Щилянова, Невенка Петкова (Капитанова) и Марийка Петкова (Дренска). Учителят не беше доволен от това разгласяване на нашето самоизтькване и когато се събраха много хора увеличи се съперничеството и съревнованието, разгоряха се единоборства и накрая Учителят затвори този „Клас на Добродетелите" и разтури трите групи. Отивам при Учителя и търся отговор на този въпрос. „И в „Класа на Добродетелите" знаеш ли защо се развалиха отношенията ви? Ще ви кажа друг път. Сега не може." Аз не съм доволна от отговора му, стоя, прехвърлям се от крак на крак, а той ме поглежда и казва: „Сега ти давам една задача: ти сама да намериш начина, по който можеш да направиш искрени отношенията между Паша, Савка и теб. Вие най-напред бяхте пет и добре започнахте. После и Мария Радева излезе от групата, а тя работеше много добре. Нея други причини я накараха да излезе от този клас." „Учителю, докато ние не влезнем в духовния свят няма да можем да се погодим, защото Савка схваща нещата по свой начин, Паша също по свой и аз по свой." „То е хубаво когато има разнообразие, но най-важното е когато това разнообразие се обединява в едно цяло. Трябват хора с положителни мисли. Всички все отрицателното мислят и все критикуват. А обединението не се извършва с отрицание. Да ви охарактеризирам сега: Мария Савова е морален тип. Паша е разумен тип. Савка е досетлива, а ти имаш най-гъвкави чувства. Ти умееш да влезнеш в положението на мъжете и да им угодиш. Мъжът и той се стреми да познае жената. У тебе има предчувствие. Човек трябва да наблюдава от вънка, а да проверява отвътре нещата." След този разговор аз получих отговор защо ние не успяхме да завършим една задача, която Учителят ни даде за работа с Пентаграмата. Това ще бъде една работа за следващото поколение ученици от духовната Школа на Учителя. Останаха беседите, които Учителят е държал пред този „Клас на Добродетелите" и разбира се някои от нашите тетрадки. Пример, аз имах няколко тетрадки, но от обиските остана само една - от стр. 186 до стр. 314 където са записани протоколите за четвърти месец от 22 ноември - 22 декември 1924 г. Другите тетрадки изчезнаха по време на обиските, които бяха извършени от властта. Трябва да се намерят тези тетрадки, да се подредят протоколите, да се извадят и чак след това да се прикачат към беседите дадени от Учителя пред „Класа на Добродетелите" и така те ще представляват едно единно цяло. Така работехме няколко години с Пентаграмата и всяка една от сестрите се въртеше всеки месец, като една от нас представляваща даден добродетел беше върха на Пентаграмата и работеше този месец със съответната Добродетел. Учителят ни показа и даде метод, с който да работим с Пентаграмата. Учителят е дал начин и методи за работа с Пентаграмата и съответни формули. Тези неща ще бъдат изнесени много по-късно, а аз тук давам описателни бележки за онези времена. Първите Пентаграми, които бяха напечатани от Учителя бяха с голям формат и приятелите ги поставяха в специални рамки със стъкла и те висяха в техните молитвени стаички. Той не ги даваше безразборно, а ги даваше на първите приятели в знак на специално посвещение, което се заключаваше в това, че се правеха молитви, четяха се формули, които Учителят даваше и те им се връчваха най-тържествено, целуваха ръка и ги получаваха. В знак на общение с Учителя в замяна те даваха по една жълтица на Учителя, който ги държеше в една кутия като част от тези жълтици бяха онези, които на времето след заминаването на Учителя Емануил Иванов и братския съвет бяха дали на Борис Николов да ги държи. А Борис не смееше да ги държи у нас, направи им едно скривалище, направи един камък от цимент, сложи ги в тях и след това ги занесе и ги укри в една от морените на Витоша. После онези приятели го наклеветиха, милицията дойде, поиска златото и Борис отиде, показа им къде е укрито, те взеха, разбиха камъка, намериха жълтиците по опис и тази случка се раздуха впоследствие по вестниците. Ето такава бе съдбата на тези жълтици, които приятелите връчваха на Учителя след като получаваха от него Пентаграмата. Подчертавам, че Учителят не изискваше да му бъдат връчени жълтици срещу онези Пентаграми, които той раздаваше. Приятелите го правеха от една чиста символика - те получаваха златни правила за живота на ученика и в знак на искрен отговор даваха по една златна монета. По-късно приятелите златари направиха матрица за медальони и на тази матрица бе изобразена цялата Пентаграма с надписите. Тогава всеки даваше по една жълтица, събираха се един-двама човека, купуваха, даваха я и за нея получаваха медальони с Пентаграма. Бяха направени златни синджир-чета ние сестрите окачвахме тази Пентаграма на вратовете си. А пък за братята беше направена същата Пентаграма със специална игла, която можеше да се закопчава на ревера на саката им. По този начин Пентаграмата се превърна в златна, тя беше окачена на гърдите от лявата страна на реверите на костюмите на братята и на вратовете на сестрите. Но тук трябва да добавя, че се намериха и недобросъвестни златари, които започнаха да примесват към златото и сребро и златната монета от 24 карата ставаше на 14 карата. Докладваха на Учителя и той беше много недоволен от това развитие на нещата. Учителят ни събра трите - Савка, Паша и мен и ни подари по един медальон - Пентаграма като и ние му целунахме ръка. Така че моята Пентаграма на врата ми е подарена лично от Учителя. Аз притежавам едно писмо от Учителя изпратено до нас петте участнички в окултният клас на Добродетелите. Предоставям го на вниманието ви. До обичните ученички О.К.Н.Д. (Окултен клас на Добродетелите) Мария, Савка, Марика, Паша, Сотирка Само Бог е Любов и когато тази светлина озарява само Той е познава. Любовта е дело на живот; Мъдростта е дело на више познание; Истината е дело на душевна свобода; Правдата е дело на дележ; Добродетелта е дело на плод. До колко сърцата ви са чисти нека Любовта да говори; до колко умовете ви са озарени нека Мъдростта свидетелствува; до колко душите ви са свободни нека Истината каже; а за Правда и Добродетел Бог е свидетел. А верността ви тя е веч позната. Работете докато слънцето на живота грее. Моя мир да бъде с вас Свещения подпис на Учителя 28.I.1923 г. София Това е онова писмо, което Учителят изпращаше всеки месец до онази от петте ученички, която трябваше да представя дадена Добродетел от Пентаграмата и щеше да ръководи този месец работата на петте ученички. Това писмо бе изпратено до мен, Мария Тодорова, защото този месец трябваше да се работи с добродетелтта „Любов", а аз бях представител от петте ученички от Пентаграмата на тази Добродетел. Другите също получаваха по едно такова писмо, когато им дойдеше редът, когато върхът на Пентаграмата се премести. А той се местеше всеки месец. В пет месеца всичките пет връха се преместиха и с тях работиха петте ученички от „Класът на Добродетелите". Тук в това писмо Мария бе Мария Радева, Савка - Савка Керемидчиева, Марика - Мария Тодорова, Паша - Паша Теодорова, Сотирка -Сотирка Бабаджова.

239. САЛОНЪТ НА ИЗГРЕВА И ПАША През време на Школата Паша живееше с другите две стенографки в една барака, която бе наречена от нея „парахода". По-късно след години Паша отиде в една самостоятелна барака, на Савка приспособиха друга и Еленка остана е трета стаичка. Но отначало ред години съжителствуваха заедно. Как издържаха тези три сестри заедно те си знаят. И те имаха задачи за разрешаваше всяка една поотделно. Но да живеят толкова години заедно беше цяло изпитание, Всеки си имаше масичка, креват, някаква лавица и най-елементарна посуда. Условията бяха дори мизерни. И като се прибави, че те се занимаваха непрекъснато с дешифриране, с пишещи машини беше учудващо, че те издържаха. А в стаята им се намираха всички непечатани беседи струпани на купища. Освен това при тях непрекъснато се стичаха хора кой "от където дойде на Изгрева първо при тях преминава, за да чуят последните новини така че те бяха едно информационно бюро за всичко. Нямаше нещо, което да не минаваше през тях. А това не беше също малка длъжност. По времето на Учителя Братството не бе признато за юридическа личност и имотите се записваха на имена на братя и сестри като те даваха от своя страна т.нар. „контьр летьр", т.е. обратно писмо и декларация, че имота записан на тяхно име е купен с братски пари. След заминаването на Учителя и след като дойде новата комунистическа власт тя изкова закона за градската едра собственост, според който закон всеки гражданин имаше право да декларира един имот, а ако имаше втори то той се национализираше и отиваше в полза на държавата. Салонът на Изгрева и мястото беше записан на трите стенографки, а когато излезна този закон старите приятели правеха какви ли не възражения, но закона не неправи никакви отстъпки на тях. Консултираха се с адвокати и които посъветваха всяка една от стенографки-те да декларира личния си имот,защото ако декларират салона то държавата ако иска може да го запази, но ако не иска също ще намери начин да го национализира и по този начин те ще се лишат и от личния си имот. Тогава Паша обяви личния си имот, т.е. наследствения имот от бащината си къща. Така от името на другата стенографка Савка и нейната наследница рождената й майка декларираха собствен имот. Така че салона остана да бъде деклариран само с 1/3 от името на Елена Андреева. Накрая държавата национализира 2/3 от салона и Братството дълги години плащаше наем на общината по 3000 лв. годишно, което бе голяма сума за времето си. Накрая така се обърнаха нещата, че много хора обвиниха Паша, че се е отказала от салона на Изгрева и е предпочела бащината си къща. И това се разнасяше много години, но Паша тук нямаше някаква особена вина, а бе постъпено така както посъветваха адвокатите. Ако беше се отказала от бащината си къща салона щеше да бъде запазен до 1958 г. и след процеса той отново щеше да бъде иззет и след това разрушен. А може би имаше и друго развитие на нещата. Тогава това ние не разбирахме, но разбрахме след като дойде времето, че Изгревът бе цялостно разрушен. Още на времето Учителя бе казал на братята: „Уредете нещата, уредете братските имоти". Но тогава организацията на Изгрева се движеше от старите приятели, а ние бяхме млади и нямахме думата. Те разбираха от имоти, търговия, от богатство, но техните познания бяха за една друга епоха, която също си замина и отмина след като си замина Учителят от този свят. А те това не разбраха, изпусна се времето да се оформят юридически нещата. По-късно когато ги запитваха, те отговаряха: „Не разбрахме какво Учителят иска да каже с тези думи". Според мен това беше непослушание, което вървеше по цялото време на Школата, но имаше случаи когато то беше фатално. Това бе третата грешка. Втората грешка бе, че не закупиха навремето всички парцели на Изгрева, а първата грешка, че не построиха по идея на Учителя общ дом построен в полукръг на всички Изгревяни. Но дойде друго време, друга епоха и всичко изчезна. Утре и нас няма да ни има. Спомням си, че Учителят беше казал: „Ако държавата разбере кои сте и какви сте и какво правите за България ще ви даде не един, а три Изгрева като този". По-късно по един подобен случай бе казал почти същото: „Ще дойде време когато държавата ще оцени Учението и ще иска да ви даде Изгрев, но няма да има кому". Та досега преминахме през тези етапи, но ще дойде време, едно друго поколение да провери онова, което Учителят каза -държавата ще иска да създаде Изгрев, но няма да има кому, защото не са важни сградите, помещенията, а човеците, които ги обитават и Духът, който ръководи человеците. По този начин Паша я обвиняваха дълги години. Паша наследи наследствената си къща, след това дойде време и я изгониха от Изгрева и тя води няколко години съдебни дела, защото имаше опасност да посегнат на собствената й къща, но накрая осъди наследниците на генерал Заимов и получи една сума от 10 000 лв., която беше голяма за онова време и с която можеше да се купи тристаен апартамент. По онези години се оказа, че няма кой да подслони Паша. Представяте ли си, че стигнахме и до там - Паша я гонеха от Изгрева и нямаше кой да я подслони, да й даде креват и покрив. Ние с Борис Николов пристроихме една стая и я прибрахме при нас, а тя беше вече полусляпа. Преди това казах на Борис: „Слушай, за мен Паша е ученик на Учителя и трябва да я приемем и по този начин се отплащаме за грижите на Учителя, с който ни обграждаше". Той се съгласи. Паша бе приютена при нас, а тогава тя с наследствените пари искаше да ги даде на някой, за да купи жилище и да я подслони и заради самото жилище да я гледа. Идеята бе добра, тя бе съобщена на всички и ние чакахме много кандидати, защото това не бяха малко пари, а плюс това е и Паша. Както тя, така и ние смятахме, че ще дойдат много кандидати и тя ни помоли да й съдействуваме за избора, защото тя може би няма да може да избере подходящият кандидат. Съгласихме се да й помогнем и сега дойде най-голямата изненада. Никой не се яви. Никой не искаше да гледа Паша нито с пари, нито без пари, нито с любов, нито без любов. Ние смятахме, че не сме съобщили както трябва, но съобщението бе направено пред всички. Паша по едно време не можеше да проумее вярно ли е това, че е съобщено и че никой не идва. Аз веднага разбрах, че никой не иска да поеме ангажимента да гледа Паша дори с пари, защото Паша имаше много гости. Имаше една сестра от Братството, която беше бедна и се казваше Ади. Спирам я: „Ади, ето парите на Паша, ще се купи апартамент, влезни в него и гледай Паша". Тя ме гледа, мига и каза: „Аз Паша мога да гледам и без апартамент, но не мога да посрещам и да изпращам нейните гости. Разберете никой не я иска не заради нея, а заради гостите й". А при нея и при сестра й и в нейния дом на Изгрева непрекъснато идваха, престояваха и си заминаваха гости. А двете сестри бяха и учителки, преподаваха и частни уроци. Така че не поискаха да гледат Паша не заради това, че не искаха парите й, но затова, че не искаха нейните гости. Но Паша това не можеше да разбере каква е истина. Тогава отидох и обясних на няколко сестри да дойдат у дома и да съобщят лично на Паша, че е съобщено както трябва и че няма кандидати. Дойдоха и съобщиха. Това беше голям удар за Паша и горчив хап и за нас. Казахме си, че ще остане при нас и да си държи парите и ако се яви кандидат тогава ще се придвижат нещата по-нататък. И те се придвижиха. А знаете ли как и защо? По начин, по който никой не предполагаше и не очакваше. И вие също няма да се сетите. Понеже Паша вече беше на квартира при нас тя имаше много познати, близки, които започнаха да я посещават, аз ги посрещах, гощавах ги и Паша ги приемаше. Изведнъж някои се усетиха, че Паша, която е отседнала при нас без да иска създава голям център в дома ни и усилва нашето влияние с Борис и че Паша ще попадне под наше влияние и ще се засилят нашите позиция в Братството. Тогава, за да разхлабят тези наши позиции и да ги подкопаят накараха една сестра да приеме Паша да я гледа, накараха други да купят апартамент, след това подслониха Паша в него, намериха се други, които вече я наглеждаха и накрая се яви Гена Папазова, която се грижеше за Паша в последните й години. Но Паша я прибраха от нас поради чиста амбиция. Това бе толкова демонстративно, че беше дори смешно. А аз се радвах, че по този начин Небето заработи и ръката на Учителя се разпростря над Паша и разреши този проблем. По онези години имах проблем с материалното имущество на рода си. Отивам и споделям с Учителя. Казва ми: „Господ понякога оживява мъртвите. Те възкръсват по дух и след това по дух трябва да живеят. И ти сега си оживяла по същия начин тук на Изгрева. А ти гледаш настрани и се сравняваш с този или онзи. Сега гледаш на Савка. Вас ви спъва все материалното. Те са човешки чувства. Защо да не се съберете да си помагате и да вървите заедно? Аз не ви събрах за материалното, а за да работите за Бога. И с Паша гледам си говорите все за външни неща. Не сте си говорили за същественото какви трябва да бъдат отношенията ви в любовта ви към Учителя". По онова време Паша и Савка смятаха, че техните места около Учителя са неприкосновени и че другите могат да направят контакт с Учителя единствено чрез тях. Отидох при Учителя и протестирах. Каза ми: „Паша и Савка и те не искат да признаят, че и другите се нуждаят като тях. Ти на тях ще им говориш така: „От слънцето всеки има право да се ползва колкото иска". То аз зная как може да се уреди въпроса като давам на всичките по равно. Като седна на един прозорец и всички се изреждат да ме видят. Тогава понеже всеки ще види няма да се карат. Сега се спорят , защо? Някой застанал на прозореца, други иде и той застане зад гърба му и се сърди, че онзи отпред му пречи. Казва: „Защо не се отмести и аз да погледам малко?1' То ще разрешите въпроса когато всички излезете навън в двора. Нали така бе и на „Опълченска" 66? Аз говорех на стола до прозореца, онези които бяха отвътре слушаха, а мнозинството бе на двора и то слушаше. Важно ли е в един синджир за коя халка е заловена куката? Когато се дърпа едната халка целият синджир върви. А като се съединят първата и последната халка образува се кръг и не може да се познае коя е първа и коя е последна халка. Ето виждаш ли къде е разрешението?" „Учителю, това е тъй, но представете си, че първата халка се откъсне от останалите и каквото получи го задържа за себе си. Другите остават гладни и протестират." „То ще се уреди. Те се спъват, защото мислят, че тяхното може някой да им го вземе. За всекиго си е определено специално и никой неговото не може да му го вземе. Щом аз съм безграничен никой не може да ме вземе."

238. НЕЗАМЕНИМАТА ПАША Паша имаше едно хубаво качество, че беше трудолюбива и то много. Но за да работи Учителят спазваше много условности с нея. Понеже Учителят лично беше казал пред нас трите, че Паша е чрезмерно развита личност то той удовлетворяваше много нейни изисквания. Тя обичаше да бъде зачитана и Учителят да я поставя до себе си. Не я ли постави Паша се обиждаше и нямаше да работи. Ако отивахме на екскурзия по пътя най-малко десет пъти ще попита: „Къде е Паша?" Та ще чуе и ще каже: „Тук съм, Учителю". Не само тя ще чуе, но и другите трябваше да чуят, това изискваше от вътре Паша. Пристигнем на Бивака горе на Витоша, всички насядаме на тревата и Учителят изведнъж се обръща: „Ами Паша къде е, седна ли добре?" Огледа се Учителят, види, че Паша се е настанила, а пък тя също ще види, че Учителят не я е забравил и тя се успокоява, че не е забравена и че е поставена на лично място. Ако сме на Изгрева и сме на трапезата той като влизаше първо се огледа дали е седнала добре Паша. Обикновено мястото от ляво и от дясно на Учителя се пазеше за приятели, които идваха от провинцията на гости при Учителя или за приятели от града. На това място Учителят посочваше кой трябва да седне него ден. На това място от ляво и от дясно на Учителя се използваше да се продължи разговора на приятелите с Учителя, да направят по-добър контакт с него, защото едно придвижване на приятелите от провинцията до София по онези години беше доста трудно и свързано с много средства и с време. При тези случаи Паша сядаше пак на лично място и то срещу Учителя. Това беше един метод на Учителя и с него бяхме свикнали всички и никой не протестираше, защото виждахме, че Паша денонощно работеше и свършва работа, която никой не можеше да я свърши. Ако другите стенографки - Елена и Савка, че и Боев бяха работливи като нея проблемът за Словото на Учителя с неговото издаване отдавна щеше да се разреши. Но сега остана работа и за следващите поколения. Присъствувах лично когато Учителят нареди на Паша и Савка следното: „Беседите ще ги печатите в три екземпляра. Първият екземпляр ще го запазите и на никого да не го давате, а другите два - може." Но те раздаваха безразборно, особено Паша, а Савка беше по-внимателна. В какво се състоеше целият проблем. Стенографките стенографираха Словото на Учителя като всяка пишеше в своята тетрадка. После те си разпределяха работата и всяка една от тях трябваше да дешифрира определена годишнина на някой от класовете - Младежкия, Общия или неделните беседи. После взимаха тетрадките, сравняваха ги и дешифрираха дума по дума и изречение след изречение. Това всичко трябваше да се напечати на пишеща машина в три екземпляра. Но този материал още не бе готов за печат. След това идваше друг етап, при който трябваше този материал да се редактира, да се изгради стила и да се подготви окончателно за печат, С тази работа се зае главно Паша. Тя не позволяваше друг да се доближи до стенограмите, беседите и дешифрираните машинописни страници. И след като се редактираха пак трябваше да има по три екземпляра както при първичното дешифриране на стенограмата. И всичко това трябваше да се съхранява, защото тогава не можехме да смогнем с печата. Възрастните братя бяха много мудни в това отношение. Те не разбираха, пък и останалите около тях също, че времето за печат ще изтече и че няма да има други условия. Те мислеха, че това време ще продължи вечно. Не се съобразяваха с думите на Учителя, който многократно бе повтарял: „Бавно се печати. Побързайте". Паша беше натоварена много, защото хем дешифрираше, хем редактираше, макар че и другите помагаха, но то само на думи помагаха. Савка навлезе в една посока, където се разглези като малко дете, заобиколи се с хора и приятели и поклонници, които я тачеха като първа ученичка, а пък другата - Елена, се завлече по други пътища, по пътища любовни. Така че Паша остана сама. Веднъж присъствувах при Учителя и там Паша четеше беседите, които беше редактирала. Аз слушам и Учителят също слушаше внимателно. По едно време Учителят намръщи вежди и пита: „Какво, какво Паша?". Паша повтори изречението. Учителят замълча и нищо не каза. Не беше съгласен, но нищо не каза. Не беше съгласен с редакцията на Паша, но не продума дума. Ако беше се противопоставил и направил бележка в мое присъствие и беше я коригирал, то Паша непременно щеше да влезне в противоречие и нямаше да може да продължи да работи. А тя си беше изработила един стил и в този стил вместваше много от изреченията на Учителя, за да бъдат в по-добро стилово изражение. А пък за мен беше чиста литературна обработка. И така понякога се губеше смисъла на първоначалната беседа на Учителя. И сега Учителят смръщи вежди пред мен. Аз видях, но тя не видя - тя четеше. Присъствах и на други случаи, когато той не беше пак съгласен. Но освен Паша друг нямаше кой да работи. Останалите братя и сестри бяха се повлекли по съвсем други посоки, бяха дейни, организираха Изгрева, стремяха се да провеждат външни мероприятия, подготвяха се да настъпят на широк фронт, да проповядват Учението върху българския народ, че и в чужбина. Ама колко амбиции човешки видях тук на Изгрева и те опропастиха много хора. Накрая какво остана. Дойде времето когато всичко се иззе, всичко се срина, изгоря се много книжнина, но все пак останаха беседи от Словото на Учителя. И днес като четете тези беседи знайте, че това го четете благодарение на Паша, че тя отстоя и издържа до края. И то само с едното око, с което работеше, защото другото бе вече отдавна сляпо. След като си замина Учителя тя продължи да работи докъм 1950 г. след като бе затворена печатницата, а по това време ослепя и с другото око. Печатницата я затвориха властите, а пък Небето затвори очите на Паша и така тя остана сляпа, а на Изгрева вече нямаше печатница. Тя остана сляпа, но чрез едното око, с което тя работеше успя да подготви много беседи от Учителя. Така че тя ослепя, за да прогледнете вие чрез беседите и Словото на Учителя, които тя стенографира, дешифрира и подготви за печат. И ако някой път някой от вас четейки беседа на Учителя му дойде времето да прогледне, то знайте, че светлината, която получавате от Словото на Учителя се дължи и има заслуга ученичката Паша Теодорова. Учителят препоръчваше да се събираме по няколко сестри и да правим опити да свършим някоя работа заедно. Веднъж той се обърна към мен: „Вие трите можете да се допълните. Когато човек работи сам е по-опасно. Но когато няколко сестри работят заедно те са сила. Вие можете да си помагате една на друга, но не се разбирате. И аз когато ви събрах сестрите в един клас, то бе, за да си помагате.' У тебе има доста смелост. Ти много не се замисляш. У тебе има една черта, от която трябва да се пазиш. Ти по някой път си сбъдничава, т.е. като те обхване едно желание отдаваш му се без да мислиш. После трябва да станеш постоянна. У тебе и друга черта, която не е хубава: ти като очакваш от някъде пари и не ти дадат напущаш тези приятели и ги заменяш с нови и с това искаш да покажеш на другите, че можеш и без тях. Даже и да не си получила нищо ти държиш поведение като че си взела и най-сетне ги принуждаваш да кажат: „Чакай да й дадем, защото инак ще я загубим". От двадесет и осмата година до тридесет и втората година човек прекарва големи сърдечни борби и след това се успокоява". През 1922-1924 г. Учителят беше създал една духовна група от сестри, с които работеше и той бе назован „Класът на добродетелите". Освен заниманията ни Учителят държеше и беседи, които бяха стенографирани, а впоследствие дешифрирани от Савка, бяха напечатани на пишеща машина, бяха подвързани и готови за печат. Спомням си идва Паша и иска от Борис Николов тези беседи, за да ги чете. Борис се мръщи, не му се дават беседите, а пък Паша настоява. Накрая Борис, за да не обиди Паша извади ги от скришното място и ги предаде всичките. Мина време и Борис си ги поиска обратно, за да ги прибере отново. Забележете сега оказа се, че са били изчезнали от Паша, т.е. били откраднати. Че на кой чужд човек ще му трябват беседи на Учителя. Значи някои от сестрите, които бяха при Паша ги прибраха и ги укриха. А къде ли са сега? Борис тогава много се ядосваше и се бе зарекъл да не дава никому нищо. Ако беше Борис отказал на Паша тя щеше не само да се разсърди, но не можеше да проумее как ще й се отказват неща, които те стенографките са лични дешифрирали и подготвили за печат. Но когато те изчезнаха, Паша не каза нито дума. Мълчеше и и знаеше цената на своята вина, защото познаваше цената на непосилния труд, чрез който се подготвяха беседите за печат. Но не си призна вината. А оригиналите ги откраднаха. Няма ги. В Школата на Учителя на Паша и Савка Учителят им беше дал първите места, за да бъдат доволни, за да могат да работят иначе щяха да се спънат, защото бяха чрезмерни развити личности и заради тази си слабост можеха да спрат и да обърнат гръб на Учителя, на Школата и на Бога. И Учителят ги разглеждаше като души и задоволяваше това, което те желаеха, за да не се спънат. За него бе най-важното те да не се спънат и да не се отдалечат от Школата. А дали ще работят това бе друг въпрос. Благодарение на подхода му към тях двете той успяваше да задоволи това усещане на личността, което изискваше да бъдат зачетени като първи ученички. Те бяха много горди духове и не бяха случайни проекции в Школата на Учителя. Бяха непоклатими духове със сила и мощ и когато своеволничеха Учителят се справяше доста трудно с тях особено със Савка. С Паша той се справяше много лесно, тя беше работлива, имаше изисквания, които Учителят веднага ги задоволяваше и тя сядаше и работеше. Тези изисквания не бяха материални, нито себични, нито облагодетелствуващи. А те бяха такива, че да им се зачете тяхното достойнство, че са първите, че са незаменимите и че Учителят държи много на тях и то най-много от всички. Накрая се оказа, че по своето трудолюбие, последователност и издръжливост Паша Теодорова остана незаменима. Затова трябва да й благодарим. И аз благодаря за незаменимата Паша. Поклон!

236. МЪЧЕНИЕТО - ОСНОВА НА БЪДЕЩАТА КУЛТУРА По времето на Школата, когато всеки се съревноваваше пред другите, за да бъде пръв ученик и когато никой не правеше изключение в този вътрешен стремеж започнаха постепенно да излизат плевелите на общата нива, защото вътрешният свят се разбуди, намери благоприятна почва, слънцето го огря, поляха го дъждовете от сълзи и бурените избуяха. Единствено Учителят успяваше да се справи с нашите общи състояния. Когато някой говореше пред Учителя за друг човек, за да го осъди Учителят не приемаше това осъждане нито в едната, нито в другата посока. Защото този приятел осъждаше някого в една посока и като види, че Учителят мълчи и не одобрява, тогава се обърне и започва да осъжда в друга посока и прави точно обратното. Учителят отново мълчи и не одобрява. Защо ли? Защото външният човек не трябва да даде повод да съдиш вътрешният човек, който е творение на Бога и е неопетняем. Ето това бе отношението на Бога към човека и към онези плевели, които бяха избуяли в него, защото там имаше кълнове и стръкове от жито и пшеница, които трябваше да го хранят. Да, това беше по-висок етап и по-високо разрешение на въпроса от времето на Христа, когато трябваше да се чака краят на века, за да се отделят плевелите отделно от житото и да се изгорят, а пък житото трябва да се отдели, за да нахрани човешката душа. В такива случаи онзи, който осъждаше пред Учителя получаваше такъв отговор и по такъв начин поднесен, облечен в такава символика и истина, че този приятел получаваше такъв урок и такава задача за разрешение, че не можеше да се справи месеци наред, за да разреши в себе си новото положение съобразно изказването и мнението на Учителя. Тогава веднъж с Паша влезнахме в спор и тя ми каза: „Да не мислиш, че си по-напред от мен и по-напреднала от мен?", но с такъв тон и така пренебрежително, че това ме смути и хвърли в противоречие. Същият ден, че дори и на другия ден плаках, бях разочарована от себе си. Питах се какво правех аз тук на този Изгрев, когато нищо не мога да науча и за нищо не ме бива. Гледам по едно време Учителят се оказва близо до мен. Аз си тръгнах за дома да не го смущавам с моето разочарование от себе си, но и той тръгна с мен. Вървим заедно. Аз съм в особено потиснато състояние, а Учителят върви с мене и започва разговора от онова състояние, в което съм, приближава се до онова психическо поле и състояние на съзнанието ми, в което съм изпаднала. Казва ми: „Не може един ученик, който е от по-горен клас да чака и да иска да му решава задачите друг ученик, който е в по-долен клас". Каза това и визираше Паша. Вървим с него, това изказване ме разтърси и като че ли някакво рало и кон мина през мене и ме разора на угар и се пося нещо в мене, една увереност в себе си, че човек трябва сам да решава задачите си ако иска да порасне, да покълне и да даде плод. Това ме накара да се замисля и много по-късно успях да разбера какво означава всичко това. Трябваше сама да си решавам задачите. А това изказване за учениците от по-долния клас бе направено предвид Паша и Савка. Вървим с Учителя и той ми говори: „Ти трябва да се освободиш от някои отрицателни мисли". „Учителю, аз сама виждам, че ги имам и това ме смущава." „Ние ще поговорим върху тях конкретно и ще ти ги разясня. Напиши си на едно листче всички въпроси и ми ги задай." „Аз искам да ви попитам, но не се решавам, чувствам, че нямам условия да ви ги кажа." „Права си. Всичко не може да се говори пред всекиго и за всяко нещо, което трябва да се изнесе е необходимо време и специални условия, но пред Учителя и пред Бога човек когато говори истината Бог определя времето и дава условия на ученика да направи връзка с него." „Всеки, който иде при теб Бог го е пратил да ти даде нещо Божествено, но ти като съмняваш в него спираш Божественото да се проявява. И Паша, и Савка, и те си имат своите мъчнотии, които разрешават." „Да, но, Учителю, разликата е там, че те ги разрешават при по-благоприятни условия, а аз не, при мен е точно обратното." „Това е вярно, на ученика от по-горния клас му се дават по-трудни задачи за разрешаване. Така ако вървиш и учиш аз вярвам, че ти ще оздравееш и ще се справиш с твоето състояние и ще можеше да свириш и учиш. Според мен ти вече си здрава и няма повече какво да се връщаш към старите форми, това е една епоха, която е вече преминала. Всеки един от вас тук на Изгрева преповтаря старите форми и старите епохи от където идва. Въпроса е този дали той ще премине това за една година, за десет години или за един месец. Ти ги преминаваш за един месец и затова при теб движението е по-трудно, движеше се по-интензивно и съответно страданията и мъчнотиите са по-големи. Но пък награда ще дойде по-бърже. Наградата от решението на задачата." Да беше дошло време всеки сам да се справя със своите си задачи. Така в Търново на един от съборите във връзка с някакво недоразумение аз се обръщам към Учителя да го разреши, защото аз съм на правата страна, а онези там го правят от лична амбиция, а той ме изслушва и ми казва: „Ще те гонят, а ти ще правиш добро докато Злото се умори и докато накрая кажат: „Тя е наистина добра". Аз стоя разтреперана от пътя, който ми предстоеше и питам: „Ама, Учителю, такъв ли е пътят на ученика?" „Пътят на ученика е друг, но твоят път е такъв." Аз свивам рамене, подвих си опашката като кученце и си тръгнах по онзи мой път, който Учителят ми беше посочил. Бях вече предупредена, че съм направила много връзки от миналото и правилно трябваше да ги разрешавам в този живот. А кое бе правилното и кое бе неправилното в това бе същината на въпроса, а той бе да оцелея и да оживея. Веднъж на Рила бяхме се събрали около огъня привечер. Ах, тези хубави вечери около огъня, онези песни изпени до късна вечер, онова възвисява-не на духа, онова състояние на душите, когато се чувствуваш ведно с цялата вселена и с всички. И когато сме около огъня в едно такова състояние Учителят изпраща един възрастен приятел да ме извика до себе си да седна до него. Аз се упътих към него, а възрастните приятели, които бяха заобиколили Учителя в кръг почтително ми правят път без да искат. Аз се приближавам до него в едно божествено състояние на духът си и чакам Учителя да ми каже нещо възвишено съответствуващо на моето вътрешно състояние. А той се обърна към мен и каза: „Господ Бог може да поиска, да допусне, да бъдеш гонена, хулена, чернена, отхвърлена от всичка, но ти да минеш с радост и всичко с радост да понесеш". „Защо, Учителю?" „Така", бе отговорът му. Не знам дали някой толкова бързо се е приземявал от толкова високо та да стъпне на земята и не само да стъпи, но и да му се поднесе такъв път и такава съдба. И този път, по който трябваше да вървя бе точно такъв и така съдбата ми бе определена. И гонена бях и то от братята и сестрите, и хулена бях от същите братя и сестри, и отхвърлена бях от всички, и всичко изнесох, но невинаги с радост, а понякога с велико огорчение. Представете си, знаете, че те ви гонят, че ви хулят, но понякога те ви идват на гости, а аз търча, из-потрепвам се от търчене, нося, слагам на масата, отрупвам я с блага, поднасям им от всичко, от което има в моя дом, като че ли са ми дошли най-високите и най-скъпи дългоочаквани гости. След като съм ги нагостила те си тръгват и на другия ден пак започват да въртят същите грамофонни плочи, които ми бяха познати до втръсване и които виеха понякога срещу мен. Е как да изнесете всичко това с радост? Все пак изнесох го, но не бе с радост. Така че не можах да изпълня онова, което ми беше казал Учителя. Чак след 1958 г. разбрах, че Учителя през онази вечер на Рила ми бе определил пътя в Школата и беше ме подготвил за онова, което трябваше да премина. Изведнъж се оказах на път пълен с външни противоречия. Докато по-рано се движех в същата среда и на никого не правех впечатление, а изведнъж след като Учителят ми каза: „Сега те пращам в света" и след като ме изпрати като че ли по невидим начин изведнъж тези невидими за мен връзки изкочиха вън и вътре в мен и аз се видях обвързана с тях и трябваше да се отвързвам, защото бях вързана с въже подир въже. Все пак отивах при Учителя и споделях с него за това, че моето поведение не отговаря на отношението, което имаха към мен. И вместо Учителят да ме охрабри в моят труден път ми каза точно обратното: „Когато една кост е оголена, хвърлена, непотребна, то хората няма да ти я дадат ако ти я искаш". Ами сега? Ето ти ново положение. Не, това не беше път, а това беше вътрешна каторга и затвор, но нали и на затворниците им се дават по нещо да преживяват? Означаваше ли това, че бях на съвсем друго място и това място бе Ада? Та какъв Ад можеше да е това? Та нали аз бях физически на Изгрева, нали тук бе Школата на Бялото Братство, та нали до мен беше Учителят и лично Учителят и чрез него ми беше посочен този път. Та това не беше страдание, защото не страдах само аз, а в мен страдаше цялата вселена. Но стиснах със зъби и казах, че трябва да се развързвам, трябва да се развържа от тези връзки и въжета, с които съм обвързана с онези, които бяха на Изгрева, да се развързвам нишка по нишка и конец по конец. Развързвах се с нокти и със зъби. Не, това беше нещо повече от страдание. Това бе мъчение. Аз бях стигнала до мъчението. И когато схванах това и попитах Учителя той ми каза, че когато чрез страданието човек осъзнае за какво страда, то страданието се превръща в мъчение, а пък мъчението е една насъщна необходимост в живота. Учителят ми каза да прочета една малка книжка озаглавена „Кротостта и смирението". Една беседа от него дадена на 22 януари 1920 г. Там трябваше да намеря разрешение на всичко онова, което ме спираше. На стр. 52 намерих следната мисъл „Ученикът в тази Школа трябва да схване великият принцип на живота, че в първият момент на своето пробудено съзнание, след като се пробуди от първият живот на щастие, на блаженство, ще опита мъчението в живота - процеса на подмладяване. Тук няма никакво изключение.". А по-нататък на стр. 5859 аз намерих разрешението на моят път. „Така също, ако у вас дойде една божествена идея, погнат ви, и вие избягате от нея, сетне, когато отидете при нея, тя ще ви каже: „Не ви познавам". Като се мъчите, Христос ще ви тури венец на главата. Кому поставят венец? Само на онзи, който е понесъл най-големи мъчения. Който не е понесъл мъчения, той е развенчан. Както виждате, това не е учение за стари и страхливи хора. То е основа на бъдещата окултна школа, основа на бъдещото общество. Само по такъв начин може да се съгради на здрави основи - когато всички решат да страдат, сиреч не да страдат, а да се мъчат. Мъчението е основа на бъдещата окултна школа. Вие може да си имате някой идеал, да го наричате „любов" и „смисъл на живота", но не си създавайте илюзия, че ще минете в Царството Божие без мъчение: всичко може да стане, но да влезете в него, да се домогнете до Божията Любов и Мъдрост без мъчение - никога!" Така аз разбрах, че бях влезнала в мъчението и че по този начин бях влезнала като ученик в тази окултна Школа на Учителя. По този начин бе очертано главното направление на моят живот вътре в мен самата. Оставаше сама да извървя този път.

235. ЧЕРЕШИ ЗА ТРИТЕ СЪПЕРНИЧКИ В Школата Учителят ни даваше упражнения, задачи, изпити и опитности. Упражненията бяха наглед простички, но в тях се криеше дълбок символизъм. А понякога беше неразгадаем ребус и трябваше да се решават още много неизвестни неща и да излезнат закътани от съзнанието и забравени още толкова много неща, за да можем да се доберем до едно правилно разбиране. И решаването на този ребус идваше с познанията, които лежаха у нас самите, но забравени или пък идваха от неща, за които не обръщахме сериозно внимание в живота си, защото ги смятахме съвсем обикновени и незаслужаващи внимание. И в този ребус ние бяхме свързани с имената и образите на нашите приятели, с онези, които бяхме в Школата и чиито отношения към нас не бяха тъй гладки. А понякога те бяха грапави, обтегнати, нажежени и стигащи до конфликти. Това се дължеше на залегнали в характера ни знания от минали епохи, от които бяхме дошли. А трябваше да се справим сега с тях чрез знанието дадено от Словото на Учителя. Но едно е да четеш и слушаш Словото му, а друго е да го приложиш и изпълниш. Едно е да наблюдаваш какво говори и какво върши Учителя, а друго е да опиташ и ти да го изпълниш. Едно е да наблюдаваш сама себе си и опитностите на братята и сестрите от Братството на Изгрева, да се учиш от техните опитности, а друго е да преминеш ти самата през такива изпити. Всичко това бе една поредица от неща строго теоретични и един Висок идеал, а от друга страна практически ти се поднасяха на тепсия и ти виждаш всичко, което бяхме извършили или недовършили хубаво или лошо и тогава се срамувахме, че от нашата опитности и от нашата задача не беше излезнало нищо добро. Тогава почвахме от начало да я изпълняваме. Но когато бяхме в условията на самата задача загубвахме ориентация къде сме, какво сме и се потапяхме в условия на тази задача и всички живи величини от задачата се раздвижваха около нас, защото тези величини бяха живи хора, ние се срещахме с тях, те имаха имена, бяха личности, те се движеха насам и натам докато ние се намествахме накрая така че се получаваше едно крайно решение на задачата, Ама че бяхме смешни понякога, ама че бяхме трагични накрая, чак накрая виждахме решението на задачата така както никак и не предполагахме, че тя може да бъде. Учителят ни беше дал условията на задачата, беше ни обозначил като живи условни величини в нея, а решението трябваше и преминаваше през загадката, която знаехме теоретически или пък не я знаехме, но едновременно учехме и едното, и другото. Беше много трудно и непосилно да се изнесе всичко това. Ние се движехме и знаехме, че сме живи величини от задачата, която се решаваше, а как ще я решим, то зависеше от самите нас. Но методите за разрешение бяха едни такива обикновени, че на човек свят да му се завие, защото ние очаквахме кой знае какви велики работи и какви необикновени чудеса. А тези чудеса наистина ставаха, но вътре в нас и се претворяваха на истински откровения от Духа на Учителя и от Духа на Словото му. Така Словото му ставаше и се претворяваше на живият небесен хляб в нас и бе Слово и Живот в нас. Една пролет така се завъртяха нещата около мен и около другите две сестри, че ни се бяха обтегнали отношенията изключително много. Това се дължеше на една истинска ревност помежду ни, която се бе изопачила дори стигнала и изродила се до озлобление помежду ни. На ученика му е позволено ревността само към Бога. Но именно този наш стремеж към ревност към Бога, към връзката ни с Бога чрез Учителя и търсене на ежедневна близост с него и търсейки и настоявайки за неговото внимание всичко това бе прекрачило прага на идейния ни свят и бе се насочило в друго русло и взело други форми известни за обикновените хора като завист, непримиримост, озлобление и ненавист. Та така тук бяха замесени и трите първи ученички на Учителя. Савка Керемидчиева, която бе вярна ученичка и имаше своето място и своята задача до Учителя. Паша бе вярна, предана и една от най-трудолюбивите ученички на Учителя, която още по онова време вършеше колосална работа - през нейните очи като стенографка се изписваше Словото на Учителя в стенограма, а чрез пръстите й на пишеща машина се обличаше в български букви и на български език неговото Слово. Да, Словото на Учителя премина през нейните пръсти и през нейната пишеща машина. Марийка Тодорова - това бях аз и за себе си какво да говоря и да казва - за мен ще говорят моите опитности и чрез тях ще съдите през какъв път съм минала, какво съм постигнала и какво не съм. Та трите тогава в един период воювахме помежду си за надмощие една над друга със средства, които не са позволени на една ученичка, а що се отнася до най-приближените ученички на Учителя това тяхно поведение бе несъвместимо със Словото и с Школата. Тогава Учителят ни извика трите и без да обяснява защо и как ни даде една простичка задача. Но предупреждавам ви предварително да не се смеете, а може само да се усмихнете, защото после ще изтръпнете от обрата в самите себе си. Задачата дадена от Учителя се състоеше в това, че трябваше да отидем на пазара, да си вземем и закупим всяка една от нас по половин килограм череши и след това да отидем на Изгрева и трите да седнем и да ги изядем заедно. Изгревът още не беше заселен, това бяха първите години на Школата, не беше построен и салона, който се построи през 1927 г. Около полянката имаше млада борова горичка колкото човешки бой, а сега вече са израснали над 30 м височина. Седнахме пред барчетата на поляната и с удоволствие си изядохме черешите и трите заедно. Упражнението беше всъщност една приятна разходка, но в самата си същност то криеше в себе си дълбок символизъм. Ние бяхме поставени трите да свършим една обща работа, да купим черешите, после бяхме поставени да се движим в една и съща посока и след това да реализираме една и съща задача. Да купим черешите заедно предполага подтик за обща работа, а тогава ние се дърпахме една от друга и се гледахме накриво. Да се тръгне по един общ път трите и да вървим няколко километра заедно и да запазим доброто си разположение една към друга, знаейки предварително, че това е една задача дадена от Учителя и че трябва да я изпълним изрядно по Високия идеал. Та общото ни движение на трите към Изгрева около пет километра означаваше, че трябваше да се движим общо по пътя очертан от Словото на Учителя до Изгрева. А че изядохме общо черешите заедно означаваше, че всеки от нас може да прилага Учението на Учителя без да пречи на другия и че всеки може да поеме от Словото на Учителя толкова колкото е необходимо на една душа със стремеж към Бога. А черешите бяха обичан плод от Учителя, той ги обичаше много. Той препоръчваше на онези, които искаха да се занимават с духовен живот да насаждат около къщата си череши и да ползват този плод. Така че черешите бяха емблемата на чистата Божествена Любов. Ние поемахме една след друга черешите, слагахме ги в устата, с удоволствие ги преглъщахме и това означаваше, че трябваше да се храним с чистата Божествена любов и да я проявим помежду си. След като изядохме черешите, върнахме се от Изгрева в града зарадвани, облекчени, отидохме на ул. „Опълченска" 66 и докладвахме на Учителя за задачата. Той се усмихна и каза: „Е, видяхте ли, че може човек да поеме от Божественото без да пречи на останалите, защото за всяка една човешка душа е определено кога и как да направи връзката си с Бога". Ние мълчахме, после се усмихнахме, целунахме десницата му и се разотидохме. Така завърши задачата с черешите на трите съпернички, които трябваше да бъдат трите ученички при нозете на Великия Учител.

232. СЛОВОТО НА УЧИТЕЛЯ И „ПАРАХОДА" НА СТЕНОГРАфКИТЕ На Изгревът беше направена една барака за стенографките като в самото начало там спяха трите млади жени в една стая като всяка една от тях имаше една малка масичка, стол, шкафче и едно легло. Всичко това трябваше да се разположи в една барака 4x5 метра. Как издържаха тези млади жени сложени в едно такова помещение, когато всяка една от тях беше строго представляваща индивидуалност. Паша Теодорова, Савка Керемидчиева и Елена Андреева прекараха там много години, но след като се минаха годините и след като Братството стана по-заможно успяха да сковат допълнителни бараки и те бяха разместени допълнително. Така че те се разшириха. Но отначало това съжителство в една барака предполагаше изключително ограничение на трите и те преминаха през много изпити. Не беше им лесно. Тази барака се наричаше „парахода" по идея на Паша, защото имаше някаква прилика и особено когато някоя от тях лежеше на леглото си и с очите си гледаше нагоре към тавана прозорците бяха така направени, че приличаха на каютите на големите параходи. А освен това Учителят често споменаваше, че ние тук, жителите на земята се намираме на един параход наречен планетата Земя и се возим с тази планета в пространството без да плащаме пари, возим се по Божието благословение. Та в преносен и символичен смисъл този „параход" подслоняваше трите стенографки и ги возеше през Изгрева на Школата към брегът и към онзи ден когато ще слезнат на отсрещния бряг където ще бъде Великият ден на живота - срещата на човека с Бога. В „парахода" Учителят често отиваше и ги навестяваше, говореше с тях, насърчаваше ги и им помагаше. Той се грижеше за тях и бдеше зорко върху тях - та това бяха неговите стенографки. Тогава за нас те бяха обикновени млади момичета, такива каквито и ние бяхме. Около Учителят имаше заслужили братя и сестри, които смятаха, че те вършат кой знае каква голяма работа за Учителя и за Бога. Но всичко онова, за което те се грижеха и се раздвижваха след заминаването на Учителя и навлизането в една друга историческа епоха, всичко онова, за което те толкова много държаха взе, че изчезна и стопи и помен нямаше от тяхната грижовност за неща и вещи, които изчезнаха яко дим. Минаха тридесет години от тогава, салона бе разрушен, Изгрева се иззе, унищожиха се много неща и Изгревът бе заличен от лицето на земята. Вече го няма, няма я историята, няма Изгрева, няма нищо и на онова селище днес израснаха и бяха построени други сгради, други дворци от една друга епоха. Литературата, беседите на Учителя след един голям обиск през 1957 г. се прибраха от властите, претопиха се в една книжна фабрика като едновременно бяха прибрани много книги от домовете на приятелите в София и в провинцията. Властта се стремеше да унищожи всичко и да не остане нищо на яве от Учителя. Имаше сили, които искаха да унищожат Словото на Учителя. Онзи труд, който положиха стенографките остана да живее като напечатано Слово. Ето защо Учителят се грижеше тогава по негово време за тях и те бяха под особеното му внимание и наблюдение. Ние, останалите не ревнувахме, защото всяка знаехме какво означава този непосилен труд да се стенографира, когато другите в салона само слушаха или се ослушваха или се оглеждаха насам-натам. Да се дешифрира стенографирания материал, когато другите едва ли поглеждаха в тетрадките онова, което сами бяха записали беше един огромен труд. Да се проверяват трите тетрадки, стенограмите от трите стенографки, след това от тях да се прави една дешифрирана беседа беше един огромен труд като всяка една от стенографки-те влагаше своят дан и постепенно беседите бяха дешифрирани. След това те биваха предавани на Паша Теодорова, която от своя страна правеше нова редакция и така получената беседа се предаваше за печат. А това бе колосален труд и аз се чудя как тя издържа на това непосилно бреме. Тя, Паша бе най-работливата, а Савка мързелуваше както и Елена понякога също мързелуваше, но когато я накарваха и пришпорваха тя работеше. Савка се увлече по други неща, нея я обожествяваха приятелите за близостта, която имаше с Учителя, която я допусна до себе си, а пък Елена се увлече в своят любовен и драматичен роман с Любомир Лулчев. Така че само Паша успя да издържи до края. Савка си замина от този свят през май 1945 г., остана Елена Андреева, която бе впрегната от Борис Николов за една огромна работа и тя успя да дешифрира в разстояние на десет години всички останали не-дешифрирани беседи, те бяха напечатани на пишеща машина в четири екземпляра и така останаха неиздадени и нередактирани, така както ги бе оставил Учителя. Та по тях ще съдите след време за оригиналността на езика на Учителя, както това се вижда от неговите първи беседи „Сила и живот" от I, до V том включително, които томове бяха издадени по стенографски бележки без редакторска намеса. Та Учителят не случайно се грижеше за стенографките като накрая техния труд остана за следващите поколения българи. Тяхната работа беше дело за Бога в преносен и абсолютен случай. Това беше саможертва от начало до край. Всеки през време на Школата работеше за себе си, разрешаваше личните си задачи, разрешаваше съдбата си и кармичните си развръзки. Всички тези хора си заминаха от този свят и не оставиха нищо като някои от тях може би оставиха спомени за Школата. Но те трите стенографки към всичко това, което споменахме по-горе дадоха своя труд за Бога и той остана като такъв и сега накрая на живота си след тридесет години след Учителя в това съм категорична. Тяхната работа бе работа за Бога, за Учителя, за Бялото Братство. По един такъв повод след честото посещение на Учителя в „парахода" аз споделям с него, че те, стенографките имат правилно отношение към него и към Словото му. Учителят се спря, погледна към мене, погледна над мен, погледа му се спря на един метър над главата ми, загледа се в нещо и каза: „Е, да, говоря аз, говоря аз, но всичко тече през стените на „парахода" навън в морето и отива за храна за рибите". Аз го погледнах изумено. После видях цялото си несъвършенство да приемем една частица от онова Слово, което изтичаше от него като извор непрекъснато. Ние не можехме да го вместим в себе си. Ето те, стенографките записваха, дешифрираха и други отпечатваха това Слово. Колко от него оставаше у тях? Затова един път той им каза строго: „На всички е позволено да се оправдават, че не са чули, не са знаели и не са видели. Но само на вас трите, които сте пред мен няма да ви се опрости ако не приложите това, което съм говорим досега. И бяхте, и чухте и записвахте - ще ви държим отговорни ако не го приложите". Това беше строг упрек. Не само упрек, но и категорично решение на Учителя към поста, който заемаха стенографките. А този пост бе даден за работа, за посвещение към Бога и означаваше работа и голяма отговорност. Веднъж отивам при Учителя, една от стенографките четеше дешифрираната му беседа, която беше редактирана от нея. Сещате се, че това беше Паша. Тя продължи да чете. Аз стоях до стената и слушах. Наблюдавах и нея, и Учителя. А той мълчеше. Беше строг и мълчеше. Тя приключи с четенето. Запита Учителя има ли нещо да добави. Учителят мълчеше и беше строг. Той й кимна с глава да си върви. Аз останах при него, а Учителят беше мълчалив, строг и недоволен от беседата, която му бе прочетена от Паша. Тази беседа излезе от печат. Аз взех отпечатаната книжка и проверих текста с моите записки. Сравнявах я с моите записки. Аз също бях стенографка, но не се бях включила в групата на трите стенографки поради съвсем други съображения. Ревността помежду ни беше толкова голяма, че едвам се справяхме и при това отдалечено съжителство между мен и трите стенографки. А какво щеше да стане ако се бях включила и аз? Няколко пъти подхвърлях идеята на Учителя, но той веднъж ми каза: „Нали си водиш бележки?", а това ми подсказа, че моята работа бе друга и че аз можех да си водя бележки и да си ги чета за моя собствена нужда така както и стана. Така че аз можех да проверя и да сравня с онова, което излезе от печат с моите записки на стенограма от моите тетрадки. Така сравних беседата и се оказа, че има разлики. И тези разлики не бяха малки. Чак тогава разбрах защо Учителят мълчеше. Беше недоволен от редакцията на Паша и от промените, които тя беше сложила в нейната редакция, И това недоволство той го изразяваше с мълчание и строгост. Ако беше възразил на Паша и бе я упрекнал, че променя Словото всичко това щеше да се стовари върху нея, да я изведе от релсите, от един начин на работа и бях съвсем сигурна, че нямаше да може да продължи да работи. Щеше да се спъне. В нея личният елемент беше на преден план и не се ли задоволяваше той, тя не можеше да работи. Ако Учителят я беше спрял с упреци тя нямаше да може да работи. И да искаше да работи личният елемент щеше да я спре, да я спъне и отхвърли от тази работа. В това бях сигурна. Затова Учителят мълчеше и търпеше. Да, Учителят изтърпя много неща, това беше цяло издевателство върху него. Тук не е въпросът дали това беше Паша или някой друг. Другият щеше да постъпи също като нея ако не и по-лошо от нея. Но Учителят изтърпя. И сега когато се повдига въпроса като тоя защо е допуснато да се променя Словото на Учителя със свободна и безотговорна редакция, което не е нищо друго освен посегателство върху Словото му, то аз ще отговоря така. Щом Учителят изтърпя и ние ще изтърпим на посегателството върху Словото му, А онези, които не са доволни от моят отговор бих им казала така: да бяхте дошли през време на Школата. А сега нямате думата за упреци. Имате право само да благодарите за това, което можеха да дадат стенографките и онова, което можахме да запазим, а това не е малко. А за упреците ще кажа нещо друго: останаха непечатани към 50 тома беседи на Учителя. Намерете ги и ги отпечатайте по онзи начин, така както бе ги дешифрирала стенографката Елена Андреева след заминаването на Учителя. Направете това и ще видим дали сте от онези, които могат да работят за Бога. Или сте от другите, които работят срещу Него! И това го има!

229. КАТЯ ГРИВА Катя Грива бе необикновена личност и още по-необикновена певица с неподражаем певчески глас и певческа култура на гласа. Изпълняваше много добре песните на Учителя и бе една от първите сестри, която лично усвояваше показаните упражнения на Паневритмията от Учителя, след което тя ги предаваше на останалите ученици. Веднъж тя ми разказваше, че Учителят й бе забранил да си казва рождената дата и на колко е години. На Изгрева гъмжеше от астролози, които непременно държаха да направят хороскоп на всеки един от нас и да тълкуват бъдещето му. Катя бе младолика по лице, с крехка фигура и Учителят имаше съвсем други подбуди, за да й забрани да казва каква е нейната фактическа възраст. Катя Грива беше направила опит да работи като певица в операта, но след като видя, че това не е за нея, не е в нейния характер и не отговаря на нейните идеи, то тя се отказа. Не че нямаше глас, не че нямаше сценична фигура и знания, напротив тя ги превъзхождаше по всичко. Но се върна на Изгрева и по едно време не искаше да работи, а очакваше онези скромни средства, които тя получаваше от родителите си. Учителят няколко пъти я караше да отиде да работи, но тя не искаше. Ето защо Учителят към нея приложи един необикновен метод и в разстояние на шест месеца не й обърна никакво внимание, не разговаряше с нея и не я приемаше. Накрая тя бе принудена, подаде документите си и бяха я назначили учителка по пеене и то в град Трън. Тя отначало не искаше. Мотае се известно време накрая отива при Учителя, поднася му заповедта и пита какво да прави. Той й казва: „Ще отидеш там, защото имаш работа. Чрез теб ще се помогне на младежите, които са там комунисти и могат да пострадат и дори да им се отнеме живота от властта. Чрез теб ще се помогне на тези души". Катя си прибра куфарите и замина там и стана една обикновена, провинциална учителка по пеене. На пръв поглед тя нищо не правеше, но вероятно чрез нея и чрез нейното присъствие там Учителят работеше посредством нейното съзнание върху всички жители на Трън. Тогава на някакъв учителски съвет тя е успяла да прикрие една комунистическа група на гимназистите в Трън и да ги спаси не само от изключване от гимназията, но и от полицията. Така че думите на Учителя се сбъднаха и те бяха изпълнени от Катя Грива без да иска и без да осъзнава след време как това бе точно станало. Спомням си Катя живееше в една барака и имаше навика да оставя свои вещи и пари така наяве. Оставаше ги на масата, на кревата и беше немарлива. Имаше един приятел, който често я посещаваше и той й взимаше скришно й посягаше върху парите. А нейните парички са скромни и са от спестяванията на нейните родители, които са в Пловдив. Отива при Учителя да му се оплаква. Казва му: „Учителю, ето този брат во Христе пак ми открадна пари. Учителят е сърдит: „Ти си виновна, че оставяш пари и го съблазняваш с тези пари". Ако оставиш и себе си така като парите и върху тебе ще посегне". Катя си взима бележка и започва да държи парите си под ключ и да не загуби ключа върза го на една връв, а връвта завърза за коланчето на роклята си и от там го мушкаше в джоба си. Веднъж една сестра от града си определила една сума пари за Господа и като се помолила намерила, че само Катя Грива е лицето, на което трябва да даде тази сума. Качва се на Изгрева и казва: „Сестра, определила съм една сума за Господа. Искам да ти я дам". Катя се дърпа и строго я кастри: „Сестра, аз си имам пари, дайте ги на друг, който няма". Сестрата е огорчена, но Катя настоява: „Парите дайте на друг". Разделят се и Катя се запътва към своята барака. По едно време пред бараката среща случайно Учителя и той като я вижда веднага си обръща гърба и бил строг. Вместо лицето му Катя вижда как Учителят изведнъж си обръща гърба и стои на един метър от нея. Не желае да разговаря с нея и не й обръща никакво внимание. Следващите секунди на поляната се задава Мария Захарната. Тя идва от града. Беше нисичка, с една много голяма гуша на врата, беше уродлива и едвам можехме да я гледаме. В едната си ръка носи един смачкан геврек, а в другата пет лева - точно колкото струваше един трамваен билет. Обръща се към Учителя: „Учителю, това е за Господа". Учителят така я погледнал хубаво, с такова внимание, че дава нещо за Господа, а Катя стои на два. метра от тях и гледа и разбира погрешката си. Учителят взима от геврека, отчупва и почва да яде, а монетата я слага в джоба си. Катя отива при сестрата: „Сестра, направих голяма грешка", разказва какво й се случило и какво видяла току-що на поляната. Сестрата изважда и отново й връчва парите, а Катя ги прибира. На другия ден Учителят посреща Катя усмихнат и весел. Катя знае, че Учителят е приел нейното извинение. Веднъж Катя Грива беше болна от дизентерия и Любомир Лулчев изпраща Невена Неделчева при нея със свой съвет и да може Невена да й помогне каквото трябва. Но Катя отказва помощта: „Аз имам Учител". Невена напуска бараката и само след минути към бараката приближава една сестра и носи една паница пълна с имам баялдъ. Сестрата обяснява: „Учителят ми нареди да ти донеса тази паница и да я изядеш, за да оздравееш". Катя беше много капризна на ядене, а да се яде тази имам баялдъ, която бе направена от сини патладжани, олио и чесън бе много трудно да се мирише, а камо ли да се яде. Катя отначало отказва. След малко сестрата идва и носи ново нареждане от Учителя: „Да яде, защото ако не яде аз не отговарям за нея". И тогава тя с големи мъки започва да яде и накрая оздравя. Катя беше своенравна и много често постеше. Учителят и се караше неведнъж, защото по този начин изтощава организма си. Дори беше стигнал до там, че беше й забранил да пости. Беше й наредил да яде по едно разбито яйце на ден. След като си замина Учителя той й се беше явил на сън и й беше казал: „Да обърнеш внимание на храната си". Нямаше как, тя наистина увеличи храната и постепенно, постепенно започна да се оправя, а беше станала слаба като вейка, ако я духнеш ще я отвееш от Изгрева. Катя Грива имаше много интересни духовни опитности, но по стечение на обстоятелствата тя не можа да ги запише и затова ние ги разказваме така както сме ги слушали и така както смятаме, че трябва да бъдат разказани.

228. БОГАТСТВОТО НА БОГАТИТЕ Всеки ден се случваше, че някой идваше при Учителя да решава съдбовни въпроси и за самия себе си. Светът отвън се бе сгромолясал върху този брат или върху тази сестра и те се влачеха пребити и едвам се домъкваха до Изгрева и търсеха среща с Учителя. Идваха, влизаха при него и излизаха понякога преобразени в съвсем други хора. Тогава те хвърчаха в истинския смисъл на думата - излизаха, тичаха, ръкомахаха, говореха радостно възбудени. Други път излизаха от приемната на Учителя, неможещи още да проумеят какво е станало с тях и да излезнат от онова състояние на съзнанието, в което бяха попаднали. Понякога те само се усмихваха, светеха от вътре и не можеха да продумат и дума. Случаите бяха различни и случай със случай не се покриваше. Обикновено Боян Боев пресрещаше всеки един от тях и го запитваше какъв му е бил проблема и как Учителят го е разрешил. Онзи му разказваше, а брат Боев стенографираше на своята тетрадка и в неговите тетрадки ако са запазени и ако не са унищожени след обиските през 1957 г., то в тях ще се намери невероятен материал от такова естество. Веднъж излиза един и обяснява, че отишъл при Учителя да го пита как да се справи с положението си. Учителят му казал: „Твоето положение е много сериозно и ще се оправи само по един начин". „Какъв е начинът, Учителю?" „Да хвърлиш раницата, която носиш и остави други да я носят вместо тебе." Разпитват за каква раница се говори и се оказа, че братът бе богат и неприятностите му идваха от неговите търговски сделки и в случая според съвета на Учителя той трябваше сам, доброволно да се откаже от това, към което се е стремял цял живот, т.е. да бъде богат. Та кой разумен човек ще захвърли тази раница с богатството. Той обаче не я захвърли и неговото състояние после се усложни, накрая фалира, разби семейството си, психически се промени и изгоря и накрая беше цяла развалина. Та не хвърли раницата доброволно, но му я свалиха насила. Та непослушанието към Учителя има големи размери и обхваща вътрешният и външният живот на ученика. В този случай ако бе захвърлил въпросната раница щеше да се освободи доброволно от много неща, щеше да промени живота си, да запази семейството си, да се съхрани физически и психически здрав и да бъде полезен и за себе си, и за другите. А какво се случи? Случи се обратното и накрая представляваше жив труп. Във връзка с тези материални финансови проблеми на много богати братя имаше много драматични истории. Тогава беше друг политическият и обществения строй в България и всичко беше в частни ръце и по редки изключения в държавата. Цялото благополучие на човека се заключаваше в материалното обезпечаване на личността, неговата обществена реализация, която се крепеше изключително върху парите и всичко се преценяваше на кантар - богат ли си или си беден, учен ли си или си прост, можеш ли или не можеш. Тогава бяха времената такива. И онова, което Учителят даваше чрез Словото си бе за онова време велика революция за тях, за техният личен, семеен и обществен живот. И понякога смятаха съветите на Учителя като смешни и ненавременни. Събрали се старите братя, които бяха много състоятелни и богати и бяха започнали да се съвещават какво да правят с имотите си и с богатството си. Но нали са в Братството, то те искат така да направят нещата, че хем по някакъв начин да си запазят имотите, хем да бъдат полезни на Учителя и донякъде на Братството, но всичко това го правят от съвсем егоистични подбуди. Не го дават, за да послужи на делото на Учителя, а го правят, за да се разбере, че е от тях и че те го дават, за да им се зачете както пред Братството, така и пред Учителя, така и в Невидимия свят. Искат да направят едно добро, което да бъде най-голямото добро, да бъде чисто благодеяния, а пък то законът в Школата бе съвсем друг. Такива благодеяния не се приемаха ако не е направено с любов и ако не е спечелено с честен, личен труд. Накрая братята не могат да разрешат въпроса и отиват при Учителя, той ги посреща, изслушва ги внимателно и с един строг тон отрязва: „Вашите имоти, вашето богатство ще го оставите на държавата" и с това разговорът приключва. Онези излизат объркани, зашеметени, недоволни. Как така на държавата? „Ами нали ние имаме семейства, нали имаме наследници, как така на държавата?" Голямо разочарование получиха от думите на Учителя както външно, така и вътрешно. А това бяха лични, стари заслужили братя отпреди войните, те идваха от една друга епоха. Те не послушаха Учителя както и не си прехвърлиха нито имотите, нито парите на Братството, нито пък ги дадоха на държавата, След 9.1Х.1944 г. след като се смени строя, така се случи, че всичко бе иззето от държавата и то с принудителни мерки чрез комунистическата власт. Така че те не изпълниха решението доброволно дадено от Учителя, но изпълниха решението на държавата чрез нейните служители. Та непослушанието при Учителя се оказа послушание към насилствените мерки от страна на държавата. Та те дочакаха, доживяха този обрат на нещата и на събитията около себе си. После разказваха с тъга, че са огорчили Учителя с непослушанието си и са си заплатили за това непослушание с възмездните мерки на комунистите, проведени към тях. Ако бяха се освободили преди това тогава щяха да бъдат свободни и нямаше да ги засегнат мерките на комунистическата власт. Но човек трудно се освобождава от старите си възгледи. По този случай Учителят сподели: „На нас не ни са нужни пари, а готови души, които да служат на Бога. Дойдат ли тези души, те ще носят в себе си условията и средствата, с които ще служат на Бога". Ето това бе разрешението на задачата: трябва да служиш на Бога и то с Любов. По времето на Школата ние бяхме в изключително материално затруднение и преживявахме доста трудно и бяхме с непрекъснати лишения. Учителят ни подпомагаше финансово и с неговите методи и знания, но веднъж споделих с Учителя, че ако имам по-добри условия ще работя по-добре. Той се обърна към мен и каза: „На вас не ви е дадено да бъдете богати, защото ще почнете да правите къщи и ще забравите за духовната работа". След това видях много братя, които бяха богати и бяха притеснени с грижи и едвам се отскубваха понякога да посетят някоя и друга беседа на Учителя и тогава за тях беше празник на освобождение и бяха толкова възторжени когато идваха на Изгрева. Понякога си тръгваха с въздишки, а веднъж един сподели с мен: „Да знаеш, сестра, какво ме чака долу, жив ще ме оплачеш". А той беше богат брат и ние смятахме, че ако имаме неговото богатство ще вървим и ще пеем. А сега той трябваше да слезне в града и нито му се пееше, а влизаше в своя собствен ад, съграден от неговото богатство. Затова най-главното, което много пъти съм чувала от Учителя бе: „Проучавайте беседите". Да, те трябва да се проучават, защото с едно четене нищо не става. Ние живеехме в епоха когато богатите си носеха богатството и бяха роби на това богатство и смятаха, че в него е смисъла на живота им. Доживяхме и друго време когато им взеха богатството и тогава бяха много интересни - загубиха в себе си смисъла на живота си. Бяха се осигурявали външно. Останаха живи само онези, които се бяха добрали до Словото на Учителя, четяха и го проучаваха. По този повод Учителят бе споделил: „Сега работи закона на правдата. Цели народи, общества, човеци ги съдят и ще ги съдят, за да ликвидират кармата си. Сега е ликвидацията на века". Доживяхме да видим и тази ликвидация след войната и след 1945 г. - рухнаха империи, освободиха се колонии, създадоха се нови общества и човеците привидно се освободиха от колониалното робство. Божията правда бе в действие. Учителят отделяше приятелите на близки и чужди по съзнание на делото. И той ги отделяше и на всеки му даваше мястото. На едни им даваше да се занимават с второстепенни въпроси, за да заангажират вниманието и силите си, за да не пречат на делото, защото бяха чужди по дух, но бяха дошли тук на Изгрева по различни обстоятелства и ако ги отстранеше щеше да стане по-голяма беда - щяха да се настроят срещу Братството както бе станало с някои, които бяха преживели много години с нас и след това напуснаха Изгрева като наши врагове. Веднъж Учителят като че ли се отклони от беседата и каза следното: „Всички бижутери живеят в гаргите. Те като видят нещо лъскаво го вземат и го носят в гнездото си". Вие сте виждали онези големи черни птици, дето грачат „Га-га-га", Затова се казват гарги, те влачат и обират всичко по полето понякога и разравят с краката си посевите и посятото семе. Та селяните понякога убият някоя гарга и я увесят на някой кол и го побият на полето, за да покажат на другите гарги, че тях ги очаква същото. Та Учителят се отклони в беседата и това не беше случайно, искаше на някой в салона, който носеше бижута и накити да му покаже състоянието на бижутерските духове с какви мисли и, неща се занимават. А Учителят беше забранил да се влиза в салона с пръстени, злато и с бижута. И тези, които идваха в салона предварително те ги сваляха у дома и така пристигаха без тях. Причината бе, че със себе и и с тези бижута те носеха чужди влияния от света, а от друга страна присъствуващите в салона се заглеждаха по златните пръстени, по вратовете и ушите на сестрите, отклоняваха си вниманието и се създаваше съвсем друга обстановка. А тези бижута знаете не случайно се окачват по пръстите, по ушите, по вратовете именно за това да обърнат нечие внимание. Ето защо Учителят бе забранил да се влиза с бижута в салона на Изгрева. И накрая дойдохме до онази стара притча от времето на Христа, че човек трябва да събира такова богатство, което нито молец го яде, нито крадец го краде. А това е духовното богатство. То се постига чрез работа върху Словото на Учителя и чрез прилагането му в човешкия живот на земята. Това е пътят на ученика.

225. ПИЕСА СРЕЩУ УЧИТЕЛЯ ДЪНОВ ИГРАНА В „МОДЕРНИЯ ТЕАТЪР" - СОФИЯ В нападките срещу Учителя освен църквата бяха включени журналисти, писатели и накрая драматурзи. Така Ст. Л. Костов пише пиеса срещу Учителя Дънов под надслов „Пред изгрев слънце (Учителят)". Тя се играе в свободният театър през 1921 г. Главната роля се играе от актьора Сава Огнянов в ролята на Учителя Дънов дегизиран по негова снимка. С злорадство Д. Ласков на стр. 83-84 в сп. „Духовна култура", кн, 11-12 от 1922 г. пише дословно: „При такова морално учение, какъв може да бъде личният живот на Дънов и неговите последователи, нека всеки читател да си отговори сам. Аз се отказвам да навлизам в тая интимна страна на живота на „Учителя" и на някои от неговите най-върли последователи и последователки, защото смятам това за излишно след появяването на комедията „Пред изгрев слънце" от Ст. Костов, която се играе в Свободния театър в София. В тая пиеса авторът на „Мъжемразката", по думите на един от неговите критици, е успял „твърде сполучливо да осмее, макар и в дебели контури, както учението на Дънов и С-ие, тъй и неговата тартюфщина" (Васил Стефанов, в. „Ден", бр. 221,1921 г.). Дъновистките типове (Зелков, Граматиков, Свраков, г-ца Свракова, Вера и Анчето), според същия критик, „тук са дадени така съвършено, че само те са достатъчно да извинят „всички други грешки на автора". Затова, който иска да се запознае с интимната страна на живота на дъновистите и на техния прехвален „Учител" аз бих го съветвал да посети Свободен театър и да види „Пред изгрев слънце": пиесата заслужава това, макар и да не се написана от Хауптман. От художествено гледище комедията на Костов може да има и своите недостатъци (кое ли дело на човешките ръце е без недостатък!), но едно не може да се откаже на автора, а именно: дарованието му на опитен наблюдател, който под изтърканата маска на „великия" дъновистки „моралист" можа да види най-обикновен български Тартюф и, като смъкне тая маска, да го покаже на обществото в неговия действителен облик". Като епизод от тази статия Д. Ласков скоропостижно почива през 1922 г., а животът на режисьора на тази пиеса и главният актьор преминават изключително драматично. Те трябва да станат обект на бъдещи изследвания, за да се провери как действа окултния закон за Божията правда. Учителят каза следното: „Онзи, който написа първата статия, който охули Името Божие сега го повиках да го съдят. И всеки, който се осмели да хули Името Божие ще го съдят. Всички ще познаят, че има жив Господ, който съди и въздава всекиму според делата му. И всеки, който говори и охулва Господа, трябва да знае, че го очаква същата участ". По-късно Тодор Бъчваров се опитва да възразява срещу една такава политика на българската драматургия. В издаваната от него библиотека „Духовен живот" под номер 7 „Окултизъм и християнство" на стр. 10-14 той пише дословно във връзка с тази пиеса. „Стотина списания и вестници се издават за популяризиране на окултизма. У нас само тая вълна още не е засегнала умовете на интелигентните, които се намират още под хипнозиса на Бюхнеризма и Хъкселеизма. Скептицизма е завладял душите на малкото ни учени хора. Даже и по-дейните черковни водачи не са свободни от съмнение и неверие. Инак как може да се обясни неприязненото им държане към новото духовно движение. Нещо по-лошо. Вместо да се замислят сериозно върху назрялата нужда на обществото от духовна храна, пригодена за съвременния придирчив ум, те губят време и средства в безполезна борба с „ереси" и „секти" като да се намираме в тъмните векове. И като не се задоволяват с проповеди от амвоните и памфлети по вестници, напокон отправят отровни стрели и чрез комедияшки творби. Не направих чест на автора на мръсната интрига, озаглавена „Пред изгрев слънце" - не ходих да я видя на сцената, но от похвалния отзив на младия наш професор г-н Михаил Арнаудов, поместен в брой 6432 от 12 ноември 1921 г. на в. „Мир", се учим, че автора „избира за предмет на своя персифлак една широко разпространена у нас и другаде социална психоза, всичко онова именно, което под името на теософия и спиритизъм, на окултизъм и френология е могло да увлече голяма част от полуинтелигентната публика, особено жените. Какви големи опустошения на обществената съвест и на религиозната чувствителност означават често тия едва разбрани мистични учения, заразили духа на жадните за бързи откровения невинни хора, знаят мнозина наблюдатели в София и в провинцията. И ако разумната критика или откритата проповед не могат да сторят нищо за спиране на опасната игра с душите, толкова по-сполучливо може да бъде разбулването чрез изкуството на актьора... Не зная дали е прав моя съсед в театъра, който мислеше, че Светия Синод би трябвало да даде премия на г-н Костов за сторената услуга чрез това демаскиране на подобни сектанти, но публиката възнагради с непринуден смях и бурни аплодисменти една картина на нрави, каквато не бе давана още на наша почва". Не познавам лично автора на тая тъй похвалена от г-н професора комедия и не мога да съдя за мотивите, които са го подбудили да я напише. Ала в горните мисли на критика се прозира, че личните сметки са го подбуждали да излага на позор честта на хора, която неговата интрига не може да засегне, щом стоят те много по-високо от неговия духовен уровен. - Ако г-н Костов с главният тип в комедията си - „Учителят" визира г-н П.К. Дънов, известният у нас проповедник на окултно-християнските идеи, когото злонравни черковни водачи години под ред преследват и го третират като враг на черквата, той се много мами. Не се гаси с хули и клевети това, което не гасне. Ако му е трябвало да нарисува български Тартюф, той трябваше другаде да подири: нима всички православни духовници са безгрешни? Аз не искам да споря, особено с писачи на комедии. На какво би приличало стар човек да се разправя с палави деца на улицата! Нито излизам да браня честта на охулен познайник, чийто морална чистота е вън от всяко съмнение - двайсет години съм изучавал живота му от близо. Аз се повече огорчих от прибързаните съждения на г-н Арнаудов, който ни казва, че тълпата в „Свободен театър" се посмяла с непринуден смях. Ала г-н професора много добре знае, че тълпите не се ръководят от разсъдък, а от хипноза - те се възбуждат твърде лесно от сцени като тия, що комични писачи обичат да им устройват, без оглед дали твърдят истини, или с разтленното си въображение създават сцени, на които и сами не може да са били героите! Повтарям, не очаквах г-н Арнаудов тъй леко да съди за окултизма, като ни говори за „опустошения на обществената съвест и на религиозната чувствителност". Той поне не е „полуинтелигентен" човек и вярвам, като е писал горните редове, да се е досетил, че не до там ще услужи и на синодалните верокрепители, които поне пред народа казват и пишат, че вярват в същите „едва разбрани мистични учения", като безсмъртието на човешката душа, изкуплението чрез Христа и др. догмати на вярата. Като предполагам, че г-н професора обладава поне отчасти мъдростта на своя любим поет Гьоте, напомням му думите от пролога на „Фауст", написани в 1797 г. „Чистата душа в своя копнеж се изпълва със съзнание на истината". - Кога запитали Гьоте дали и края на „Фауст" ще отговаря на тия думи, той отговорил, че това би било „просветление". - „Фауст" свършва в дълбока старост, а на старини хората стават мистици. На 6 декември 1829 г. Гьоте казал на Екерман: „Кога остарееш, тогава ще почнеш да мислиш за световните работи съвсем иначе, отколкото когато си бил млад. С мене се случи това, както с оня човек, който на младини имал много сребърни и медни пари, които той в течение на своя живот постоянно заменя вал с по-едри пари, докато най-после в края на живота видел, че младежкото му притежание се превърнало в чисто злато". „Кога осъждаме, казва Виктор Юго, трябва да избягваме всички предразсъдъци". Т. И. Бъчваров Михаил Арнаудов става впоследствие академик, а след 9.IХ.1944 г. бе политически инкриминиран като личност и автор. Беше интерниран от комунистите в провинцията, а вилата му в Своге бе национализирана. След 1975 г. бе реабилитиран от Тодор Живков, вилата му бе върната и бяха преиздадени неговите трудове за Възраждането. Но понеже всяко едно престъпление върви до четвърто поколение и всеки представител от следващото поколение трябва да изплаща престъплението на родоначалника на рода, то родените от него внуци трябваше да изплащат и неговите полици и днес ги изплащат. Така че окултният закон за възмездието и Божията правда действуваше и в този случай. Бележка на редактора: На 10 ноември 1989 г. в България стана политическа промяна, за която Учителят бе предсказал още през 1942 г., че от 1945 г. идва нова диктатура в България, която ще завърши след 45 години през 1990 г. Това се сбъдна. Два месеца след това точно на 1 януари 1990 г. телевизионният театър към Българската телевизия представи пиесата на Ст.Л.Костов „Пред изгрев слънце (Учителят)", която бе излъчена от 20.30 ч. по първа програма. Забележете държавата финансира една постановка на телевизионен театър и то непосредствено след промяната на 10 ноември 1989 г. Какво означава това? Това означава, че отношението на държавата и нейните институции към Учителя Дънов и неговото Учение ще бъде същото в следващите 45 години от 1990 до 2035 г. така както е било отношението на държавата към Учителят в предишните исторически период от 45 години от 1900-1945 г. и от 1945 до 1990 г. Най-интересното бе, че пиесата, която е написана срещу Учителя Дънов в тази постановка на режисьора Емил Капудалиев вместо образа на Учителя, то главният герой бе дегизиран с образа на Любомир Лулчев по негови снимки от периода 1930-1944 г. Главният герой на пиесата бе подменен от Учителя Дънов в образа на Любомир Лулчев. И когато привърженици на Учителя Дънов отидоха да протестират пред ръководството на телевизията на тях им бе заявено, че няма от какво да се тревожат понеже в пиесата не се говори за Учителя Дънов, а е визиран образа на Любомир Лулчев. За някои това беше много удачно като разрешение. Какво следва след това? Държавата чрез тази постановка, включвайки образа на Любомир Лулчев в тази пиеса даде ход на представителите на Черната Ложа, които съществуваха на Изгрева в лицето на Лулчев, дадоха ход на тези сили в следващите 45 години и те ще бъдат онези, които ще движат българското общество и държава. Това е равносметката и постановката на тази пиеса. Още преди 20 години около 1970 г. тази пиеса бе представена на живо по Българската телевизия като в главната роля бе дегизиран актьора Любомир Кабакчиев в лика на Учителя. Режисьор бе Кръстьо Мирски. Имаше едно такова режисьорско хрумване в пиесата където главният герой дегизиран като Учителя приема под масата едно шише с ракия и скришом си сипва в чашата. После връща шишето под масата, оставя го на земята и със същата свободна ръка опипва някакъв женски крак. След тази пиеса имаше още живи съвременници на Учителя Дънов, които протестираха и Александър Периклиев написа една защита и я изпрати до директора на Българска телевизия, но я изпрати без да я подпише, понеже в онези години държавата ежегодно правеше обиски срещу привърженици на Учителя Дънов. Какво се случи по-нататък? Главният актьор си замина от този свят чрез адски мъки. А артистът Георги Парцалев създал също със своят безспорен талант комедиен образ от пиесата през есента на 1989 г. бе намерен умрял като захвърлено псе през една нощ в градинката пред Офицерския клуб на ъгъла на ул. „Раковски" и бул. „Руски". Главният режисьор Кръстьо Мирски скоропостижно почина на 58 години (1920-1978 г,). Постановката на тази пиеса имаше за цел да подготви обществеността за предстоящото разрушение на Изгрева и обсебването му, което стана през 1972 г., като създаде целенасочена, превратна и изопачена представа за Учителя Дънов и неговите последователи. А телевизионната постановка излъчена на 1.01.1990 г. имаше същата цел да се парират евентуални постъпки от последователите на Учителя Дънов за възвръщането им на Изгрева. Следващият сценарий, който се разигра бе да бъдат завряни и изпратени в един трафопост и там да провеждат т. нар. свои събрания, за което се намериха също подходящи актьори и съответен режисьор. Днес всеки трябва да знае цената на последната телевизионна постановка и последиците от нея, защото следващите поколения ще проверят през идните 45 години как действува образа на Лулчев в ролята на учител, така както бе представен неговият лик в тази постановка, а той бе служител на Черната ложа според Учителя. Днес една висока ограда затвори и завладя Изгрева и там бяха издигнати дворци на СССР. Затова днес СССР го няма, но остана Русия и тя, за да се превърне в „свята Русия" трябва да освободи Изгрева и да го върне на последователите на Учителя Дънов, а в замяна може да вземе Словото на Учителя и да го издаде в Русия и там да приложи Учението му. И само Словото на Учителя може да обедини целокупното славянство и така „свята Русия" да изпълни своето предназначение. Както вчера така и днес Силите на Разрушението присъствуват на Изгрева, защото са служители на Черната ложа. Но там има и Сили на Съзиданието, които се задвижват от Словото на Учителя и те са онези, които задействуват окултните закони от Словото на Учителя, с което се възстановява Божествената Правда на земята. А Високият идеал за Царството Божие ще го намерите в Словото на Великия Учител - Беинса Дуно.

224. БЕРТОЛИ И ЧЕШМАТА НА ИЗГРЕВА След като се прокара водопровода на Изгрева и водата дойде всички си отдъхнахме. Вече имахме вода в изобилие. Братята бяха направили изкопите, сложиха тръбите внимателно, те бяха включени в градския водопровод и водата потече на Изгрева. Имаше вода и за кухнята, и за нашите бараки. Всички си направиха отклонения и всеки си прокара чешма в двора. Вече имахме и електрическо осветление, имахме и вода. Учителят приветствува идването на водата, беше одобрил идеята на братята и накрая остана да се направят чешми на Изгрева за общо ползване. Онези братя, които разбираха от чешми и от този занаят се наеха да ги направят. Беше дадена идея да се направи една голяма чешма с няколко чучура, за да могат да си точат вода едновременно няколко човека и да пият вода от нея. Борис Николов се нае да направи чешмата на Изгрева. Направиха коритото, направиха чешмата, бяха отлети няколко фигури, отговарящи на идеи от Словото на Учителя. Беше сложен надпис отгоре „Работи добре, мисли добре, храни се добре". Чешмата беше наистина едно скулптурно произведение, в което участваха художничката Цветана Щилянова, като идеята беше на Учителя за фигурите, а изпълнението бе от Борис Николов. Той направи почти всичко. А Бертоли се мотаеше около него облечен в официален костюм и с връзка и аз лично видях и чух как Бертоли започна да се хвали, че той е построил чешмата. Тогава Бертоли беше предприемач, взимаше някаква постройка, за да се направи мозайката, наемаше работници, които правеха всичко, след това заплащаше на работниците надниците, а печалбата задържаше за себе си и беше свикнал да казва „На тази постройка мозайката съм я правил аз". Та и тук на Изгрева той смяташе, че е също предприемач и понеже Борис беше доста често в самото начало в неговата бригада затова той смяташе, че тази чешма я прави той лично както беше свикнал това да разказва за наетите строежи в града като предприемач. Но той тук не беше предприемач, тук не се заплащаше, а като работиш, работиш го по любов за Учителя и за делото му. И когато направиш нещо за Бога ти го правиш лично. Тук нещата бяха поставени по съвсем друг начин. И ето сега Бертоли се хвали наляво и надясно и аз не изтърпях и отивам нарочно при Учителя, защото ме хвана много яд на Бертоли. Та тук не е като в света, как ще говориш нещо, когато не е вярно и е чиста лъжа, и не се докоснал поне да направи нещо на тази чешма. Попитах Учителя: „Учителю, когато ни попитат кой е направил чешмата, какво да им кажем?" Учителят ме изгледа и каза: „Бертоли". Аз подскочих и извиках: „Ами, Учителю". Учителят пак отсечено изрече: „Рекох, Бертоли". Аз се осъзнах само за миг и казах: „Добре, Учителю, да бъде Бертоли". Чак тогава разбрах, че тук Учителят прокара метод подходящ за Бертоли. Аз бях минава вече през такива състояния на съзнанието ми, когато е по-лесно да задоволиш изискванията на личността, отколкото да понесеш упоритостта и амбицията на някаква личност. Този метод Учителят го употребяваше в различни модификации и при различни случаи. Така той задоволяваше личностите им, за да може той да работи със съзнанията им, защото личностите се успокояваха и биваха доволни, че са зачитани и задоволени собствените им персони. Та случаят с Бертоли и чешмата, която той не направи, а му бе приписана, че е направил, бе един от тези методи на Учителя. Аз наистина не бях доволна от цялата тази история, защото видях случая, присъствувала съм и зная кой я построи. Но чух мнението на Учителя, разбрах метода му, знаех причините, но все пак не останах доволна от всичко това. Защо ли? Бях съгласна със всичко, но не бях съгласна да живеят някои на гърба на другите. Един работеше, а други търсят похвали и привилегии. Макар че знаех, че за Небето всичко е ясно и те знаеха, че чешмата е направена от Борис, но когато след време идваха гости от града и посетители и когато пиеха от чешмата и след това запитваха кой я е измайсторил, то приятелите след като виждаха, че аз също присъствувам и слушам, за да ми покажат какво значи смирението и какво значи унижението, отговаряха така: „Бертоли. Той е италиански майстор, специално дошъл в България, за да я построи на Изгрева". Всички цъкаха с език и казваха: „Брей, каква майстория, италианска майстория. Наш човек да си съдере гащите не може да я направи". Та като слушах такива приказки идваше ми да хвана едно дърво, че като млатна онзи там по главата дето говори лъжи и глупости, който много добре знаеше и беше видял кой я беше направил. Пък да млатна и онзи през устата дето се възхищава от италианци и от не знам какви си чуждоземни творения. Но в живота на човека има и такива положения: щеш не щеш ще се смириш. Та в живота си научих много неща на търпимост към хората. Веднъж казах на Учителя: „Учителю, искам да се науча да ги търпя". Учителят се усмихна и рече: „Да, Марийке, да се научим да ги търпим". Та случаят с Бертоли и с чешмата бе случай на търпимост от моя страна и от страна на Учителя. Търпимостта е голяма мистерия, защото крие в себе си невероятна сила. След време тя излиза и може да се превърне в човешки добродетели.

223. БЕРТОЛИ. НАПАДЕНИЕ ПО ВЪЗДУХ Бертоли след като се завърна от Букурещ с припечелените пари успя да се стабилизира и не знам дали си научи урокът и дали го разбра, но живота на Школата продължаваше. След заминаването на Учителя и след като издадохме книгата „Учителят" същата бе преведена на френски и се направи опит чрез Бертоли да бъде издадена в Париж като тук Борис даваше вноски всяка седмица от бригадата, която ръководеше на жена му, за да се прехранва. Така че семейството му тук бе осигурено от Борис и бригадата, но той не направи нищо. Така тези пари тук се изпапаха и той не издаде тази книга в Париж, защото други го настроиха да не я издава, макар че и там му бяха осигурени пари за печат. Причината, за да не издаде тази книга бе голямата завист и озлоблението на онези пишещи братя и сестри на Изгрева, които смятаха, че всеки един от тях е видял и разбрал Учителя най-добре и може най-сполучливо да пише за него. Но след тази книга никой не можа да напише или пък да издаде тук или в чужбина нещо за Учителя. Единствено Методи Константинов успя да издаде някоя и друга книга благодарение на неговите приятели и онази диплома за докторат, която той имаше и трябваше да му проправя път на запад. Та тук Бертоли не издържа и този изпит, макар че в Париж бяха намерени пари, събрани пари и тя трябваше да бъде издадена. По-късно ние намерихме други приятели, които издадоха първи том. Този случай трябва да го разкаже Борис Николов с по-големи подробности. Него хванете да ви го разкаже понеже е поучителен този случай за всички. По-късно през време на процеса всички се бяха отдръпнали, той бе чужд гражданин, трябваше да стои настрана и доколкото си спомням беше в чужбина. По онова време се опитваха властите да ни обвинят, че сме чужди шпиони и врагове на правителството. От време на време Бертоли ни идваше на гости и Борис му съдействаше за издаването на неговото малко списание „Житно зърно", на френски, като понякога в него се превеждаха и някои случки с Учителя. Но това беше нещо много мъничко и превода, който се правеше на френски беше доста свободно редактиран от дъщеря му Анина Бертоли, която по това време вече живееше във Франция. Беше 1972 г. Бертоли дойде у дома и обеща да донесе грамофонни плочи със запис на двама музиканти братя Янкови - пианист и цигулар, които навремето излязоха от нашите среди, за които Учителят беше казал, че са дошли на земята с обещание да работят заедно като музиканти. Така че те познаваха песните на Учителя и бяха направили запис като единия свиреше на цигулка, а другия съпровождаше на пиано. Тези плочи се разнасяха насам и натам, но до нас не дойдоха. Ние нямахме тези грамофонни плочи и аз исках да чуя изпълнението на тези двама музиканти как са предали песните на Учителя. Бертоли обеща да ги донесе, но се забави много, много време. Аз чаках плочите, но те не идваха и смятах, че може би Бертоли и този път няма да изпълни обещанието си. А ние от него имахме вече много огорчения. Учителят беше казал за такива случаи: „Съществува един окултен закон, че човек, който ти е направил един път зло втори път не може да ти направи същото зло. И той отново те търси, но този път да ти направи добро; Но тогава човек си спомня за извършеното зло и бяга и страни от него, така че не може да получи доброто, което следва да се направи". Ето такъв е окултния закон и аз продължавах да разсъждавам и да чакам тези плочи. Накрая той донесе плочите, но се оказаха, че не били плочите на братя Янкови, а на една друга група французи, които бяха записали песни на Учителя на грамофонни плочи. Това не беше групата на Михаил Иванов, а на някаква друга група. Преглътнах и този горчив хап, все пак Бертоли удържа на обещанието си и донесе някакви плочи. Намерихме един приятел, който донесе грамофон, поставихме грамофона на масата, аз се разположих да слушам заедно с Борис. За пръв път щях да слушам изпълнение на песни на Учителя записани в чужбина на плоча. Това не беше малко преживяване. Плочата бе пусната и се чуха първите звуци от записа. Седя и слушам какво ли се разнася от тази грамофонна плоча. Някаква звуци на мелодия, които като че ли приличат на мелодиите на Учителя, но това не е музиката на Учителя, а като че ли това бяха вградени вътре в нея души и хора, втъкали се в тази мелодия с целият свой свят на човешки неразбории. А освен това те идваха от един друг свят непознат нам и постепенно песен след песен видях как онзи свят се организира по въздуха и тръгна на война срещу мен. Пространството от Франция до България бе преминато за минути от тях и от въздуха те ме нападнаха. Използваха мелодиите на Учителя. На мен ми прилоша и помолих да се спре плочата. Прилоша ми, защото аз бях атакувана по въздуха, стана ми лошо, призля ми, а такова нещо не ми се бе случвало дотогава, макар че бях на 75 години. Да припадне човек след като слуша музиката на Учителя това е кощунство като мисъл, но приятелят, който беше донесъл грамофона по една моя привилегия той бе лекар и ми оказа помощ и аз се съвзех малко. След малко той си тръгна, а на мен ми прилоша отново през нощта, защото онези от там отново се вдигнаха на щурм да ме атакуват и унищожат. Бях вдигнала температура и цялата ме тресеше. Борис излезна и го извика по телефона в един часа през нощта, той дойде, оказа ми помощ и стоя цяла нощ при мен. Така успях да преживея до сутринта. Този лекар сподели с мен, че като слушал изпетите песни от онези французи също усетил, че цяла орда от духове са тръгнали от там, изведнъж са нахлули в стаята и са ме нападнали. Използвали са, че съм се отворила от вътре за музиката на Учителя, отворила съм си съзнанието и именно чрез този канал те ме атакуваха. Едвам оживях и друг път не пожелах да слушам нито братя Янкови, нито други изпълнители от други плочи. Този случай го разказвам, че тук Бертоли не беше го направил това умишлено, а просто нямал едната плоча и понеже беше обещал и да изпълни обещанието си бе донесъл друга плоча. Та доброто, което очаквах да се направи чрез него не стана, не се реализира чрез него и посредством него, но го използваха други сили и успяха чрез тази плоча и се стремяха чрез нея като бомба със закъснител да ме ликвидират. Едва успях да оживея. Никога не очаквах, че можеха да посегнат върху мен по този начин на живота ми, защото бяха посягали по друг начин и аз бях свикнала да се пазя и охранявам. Та дойде време да се разделя с Бертоли в този свят. Така и така той не можа да ми направи най-голямото добро според Словото на Учителя. Вероятно още не беше дошло това време. Оставаме го това добро той да го стори в бъдеще при една друга епоха и при едно друго прераждане. Дано тогава се събере в моята банка и някой друг капитал, че кармата ми тогава да бъде по-лека от тази, която преминах през Школата на Учителя.

221. МАРИЯ РАДЕВА И КЛЮЧЪТ НА МЪДРОСТТА Тя бе рождена сестра на Георги (Жорж) Радев. Семейството бе от град Пловдив. Имаше още две рождени сестри. На 18 години те двамата се запознават с Петър Дънов през 1920 г. където той е държал сказки в Военния клуб в град Пловдив. Те се запознават с Учението посредством техният учител Теню Стефанов, който е бил учител на Жорж още от първо отделение. Теню е бил епитроп в църквата „Света Марина", станал после окултист, теософ и е давал теософска литература на двамата да четат. След първата им среща с Учителя той им е гледал на ръка понеже в онези години той е четял сказки по хиромантия, френология и други окултни науки. Те са си записали в една бележка предсказанието на Учителя, което впоследствие според Жорж всичко се е изпълнило точ в точ. По онова време в Пловдив е семейството на Петко Епитропов. Там се образувал спиритически кръжок и се занимавали със сеанси като Мария и Жорж са присъствали на тези кръжоци. По онова време Учителят е дал няколко наряда на Мария Радева в смисъл да изкара тридневни пости понеже психически е била уязвима на различни влияния. И след спиритическите сеанси провеждани в Епитропови Мария е била уязвима на различни влияния. Тя е била нещо като отворен прозорец, в чиито съзнание нахълтват различни духове и я обсебват. Това не остава скрито за рождените й сестри, които свързват промяната в нейното здравословно състояние единствено с запознанството й с Петър Дънов и неговото обкръжение. Но спиритизма и спиритическите сеанси не се провеждат по препоръка на Учителя, а дори напротив - той ги е забранявал. По-късно Георги Радев отива в София да следва, а сестра му отива в село Бойково и става учителка. След това Мария идва в София и се записва да следва математика в Университета. През 1921 г. тя прекарва няколко психически кризи. Присъства на събора същата година в Търново. През 1921 г. идва в София и постъпва чиновничка в Дирекцията на пощите като след това се записва да следва математика. Отидох при Учителя и го питах за нея. Той каза: „Мария Радева, тя може да се учи, но в рода си имат нещо кармическо, което я спъва. В нея трябва да се пробуди съзнание на смирение. Тя от време навреме помислюва и започва да мисли. Когато мисли за теб ти възприемаш мислите й тогава и ти мислиш за нея. Молитвата е хубаво нещо и това дето сте решили да направите можете да го направите". След това ние отидохме няколко човека у тях. Застанахме пред леглото й и казахме няколко молитви и бяхме непрекъснато в молитвено състояние на духа. После аз седнах пред тяхното пиано и изсвирих няколко песни от Учителя. Тя се леко възстанови и реши да отиде на събора в Търново през 1922 г. Закараха я там, с нея беше брат й Жорж. Постепенно състоянието се възстанови, но понякога духове различни влизаха в нея и правеше пакости на Братството и на Учителя и на връх събора. Тя постепенно бе ту в психически кризи, ту пък следваха светли периоди в нейното съзнание. Когато беше смислена тя бе включена в т.нар. „Клас на добродетелите". В този клас влизаха пет ученички: Паша Теодорова, Савка Керемидчиева, Мария Тодорова, Сотирка Бабаджова и Мария Радева. Този клас се ръководеше лично от Учителя и за него ще говорим подробно по-късно. След като кризите се учестиха тя по решение на Учителя бе освободена и на нейно място дойде Елена Хаджигригорова, която бе учителка в софийските села. Отначало Мария Радева на всеослушание говореше, че Учителят Дънов е бил Христос. После като влезнаха в нея и я обсебиха нисшите духове започна да говори точно обратното, че Учението му е фалшиво, че той е лъжец, че е мошеник и че е Учител на Черното Братство. Започна да упреква Учителя във всички възможни грехове на земята. По това време около нея са другите две рождени сестри, които поначало са били противници на Учението, а сега при такъв един обрат надават вой до небесата, че Дънов е не знам какво си и че той и неговото учение действат пагубно на хората и че той, Дънов ще падне и ще бъде победен. Така вкупом трите сестри по това време говореха срещу Учителя и Братството. По едно време я бяха довели на палатка на Изгрева, за да подиша чист въздух и да може при онази духовна атмосфера на Изгрева да се възстанови. Тя ту се възстановяваше, ту отново минаваше в кризи. Веднъж решиха да я заведат на лагер на Седемте езера. Понеже тя страдаше от тази неизлечима душевна болест и често имаше припадъци - ставаше ту буйна, непокорна и беше бреме за ония, които се грижеха за нея. Ние бяхме пристигнали на хижа Вада, багажа бе свален от камионите и около нас сновяха конярите и завързваха пакетите и денковете с багажа, за да бъде изкачен на езерата. А Мария по това време отново започва да буйства. Тогава Учителят отиде при нея, спря се, загледа я втренчено в очите една-две минути, тя се умири и така бе качена на един от конете, който успя да я закара до второто езеро където бе лагера. Опънаха й палатка, сложиха й легло, но след няколко дни тя започна да прави каквото си иска, да буйства, да пречи и да тормози околните. Когато бяхме на Рила аз намерих четири скъпоценни камъка при една от екскурзиите, които правехме в околностите. Но като минах покрай нейната палатка аз реших да й помогна и да дам от онова, което аз намерих, за да получи тя благословение от Свише. След това казах на Учителя, а той ме смъмри: „Защо не си ги задържа? Те имат символично значение, тяхното намиране. Като им даде камъните ти се свърза с тях и винаги вече Черните сили ще те търсят от сега нататък до края на живота ти, за да черпят от тебе". Аз бях покрусена и изненадана, не очаквах, че едни такива дребни неща ще имат такива фатални последици за мен. И така се развиха точно нещата както каза Учителя в моят живот от следващите петдесет години. А преди това в София бях намерила на улицата едно синджирче, а на него едно златно ключе. Това бяха тогава женски украшения и се нанизваха на вратовете и трябваше символично да покажат, че ключът на синджирчето е златно, и че той е ключ за сърцето на този, който го носи и сърцето на младата дама може да се отключи именно с едно такова златно ключе. Но това ключе не се купува с пари на някоя сергия, защото госпожицата си го е купила вече с пари и си го е сложила на врата и това е вече символ и че нейното може да се отключи с обич и любов проявена взаимно от двамата бъдещи възлюбени. Ето такъв беше смисъла на онези златни ключета надянати на златни верижки, които се носеха около вратовете на младите госпожици. Именно едно такова ключе аз намерих със синджирче, взех че го подарих на Мария Радева, за да го носи временно и смятах, че това е късмет, който трябва да отиде при нея понеже страда от душевна болест пък има и нужда това ключе да отключи болестта й и тя да излезе през нея и да се изгуби. Така смятах, че ключето ще й донесе благословение и здраве. Горе на Рила казах на Учителя за ключето, което й подарих. Той ме изслуша и ми се скара: „Защо го даде?" „Ами, Учителю, да го поноси малко, но тя го загуби." Учителят бе много строг. Аз мълчах. Тук имаше нещо, което не разбирах. „Учителю, какви са последствието на моето неблагоразумие и незнание по този въпрос?" „Да, тя, Мария Радева наистина загуби ключето и след това полудя окончателно," Аз бях сломена физически и духом. Едвам се държах на крака. Учителят протегна десницата си, за да я целуна. Изведнъж усетих, че Учителят взе целият този товар, който се бе стоварил върху мене. Отидох си успокоена и ободрена. А Мария Радева правеше много бели горе на езерата. Приятелите повече в следващите години не я качиха. Нейното състояние постепенно се влошаваше. Отидох при Учителя за помощ и съвет. „Това е тяхна родова карма и някой трябва да я изплаща. Ако не може тя да я изплати трябва още един да се включи и той да изплаща тази полица на рода. Тази полица е от минали грехове." Така че по-късно нейният рожден брат Георги Радев също трябваше да изплаща част от полицата на рода си. А как това стана аз вече описах. Историята има и друга развръзка. Нейните две рождени сестри ходеха при Синода, в църквата да говорят срещу Учителя. По-късно онези, които пишеха по вестниците срещу Учителя ги събраха, взеха един стенограф и направиха една изповед на двете рождени сестри - изповед на жертвите от дъновизма. Това бе публикувано в списание „Духовна култура", кн. 18-19, декември 1923 г. на стр. 319-337. Статията бе озаглавена „Пагубното въздействие на дъновизма върху обществото". Статията бе написана от Н. Православов, а това бе псевдоним на Любозар Чолаков. Всичките инициали на личните имена са точни и верни в тази статия, която трябва да бъде изповед на двете рождени сестри на Мария Радева и там името на Георги Радев също е обозначено с инициали. Всички лица в тази статия са верни и те съществуваха, но истината беше друга и аз трябваше да я разкажа в кратце. Бертоли беше италианец, който по младите си години беше се запознал чрез окултната литература и дошъл до вътрешно убеждение, че Христос трябва да се е родил на земята и че е време да тръгне да го търси и да го намери. Но понеже е бил убеден, че Христос се е родил на изток затова той тръгва от Италия по море към източните земи. Пристига в Цариград, престоява известно време там, но парите му свършили и той, за да намери пари трябвало да поработи със своят занаят. А неговият занаят е престижен за онова време и той прави мозайки. Отива в Одрин където го поканва един негов бъдещ съдружник и там той се запознава с италианско семейство, влюбва се в дъщеря им, оженва се и така остава в Одрин. По-късно той идва в Пловдив по работа във връзка с някакъв строеж, който на който трябва да направи мозайките и така се запознава с протестанти, с окултисти и накрая среща съмишленици на Учителя. Така се среща с Учителя и остава да живее в България, работейки по своята специалност, правейки мозайки и по онова време строежите в България бяха много и за него винаги имаше работа. Бертоли успя да привлече младите братя, които по онова време бяха студенти и гладуваха от безпаричието, прикотка ги при себе си, даде им работа и получаваха онова, което бяха изработили всяка седмица. По онова време трудно се намираше работа, защото само занаятчиите можеха да намерят препитание чрез занаята си. Сега ще ви разкажа един невероятен случай. Сега ще ви е интересно, но тогава бе много драматично и с много последствия за всички. Беше построен един театър, една голяма сграда където сега се помещава киното „Димитър Благоев", но тогава беше едновременно и кино, и театър. Беше профсъюзен дом. Трябваше да се направят мозайките за входа, стълбите и други помещения. Този обект го взеха тримата - Борис Николов, Бертоли и Пампури. Тогава Бертоли беше пазарил обекта и понеже се чувствуваше като учител на Борис в занаята той по цял ден се разхождаше с официален костюм и връзка и изобщо не се е хванал да работи на този обект. Друг път при други случаи и той се събличаше и работеше наравно с другите, но понеже е майстор той нарежда кой какво да прави, защото беше вещ в своят занаят. Но какво му бе хрумнало тогава в акъла на Бертоли не зная, но по цял ден се разхожда около обекта като предприемач и господар с официален костюм. А Борис по цял ден работи на обекта може би около два месеца и когато се дойде време, че работата се приключи, то какво се оказа. Печалбата от обекта я взеха двамата - Бертоли и другият италианец Пампури, разделиха си печалбата, а на Борис платиха само надницата както и на другите работници. Идва Борис опечален, изморен, изтощен, показва ми парите и разказва целият случай. Парите са малко, а те не стигат за нищо. А бяхме си правили сметки без кръчмар, че с тези пари трябва да отидем на Рила на почивка заедно с Учителя и след като се върнем да купим зимнина за зимата и да се закупи някоя и друга дрешка. Планове и сметки без кръчмар. Та дойде кръчмаря и отряза сметката - солено и пресолено. Аз цялата съм възмутена. За мен това не бе честна постъпка на човек, та дори това не го правеха и най-алчните предприемачи, те винаги се съобразяваха и даваха освен надницата при такива случаи, но и нещо отгоре, част от печалбата. А това беше безбожна експлоатация и пладнешки обир. Като разбрах, че това е обир посред пладне в мен узря една мисъл, че на един окултен ученик не му е позволено да постъпва така и да ограбва труда на другите. А Бертоли минаваше за окултен ученик. Не спах цяла нощ от възбуда и от възмущение и от това, че целят ни план за лятото и есента рухна изведнъж. С тези пари, които Борис бе получил от Бертоли не бяхме на никъде. Сутринта отивам на Изгрева при Учителя, той ме приема и аз разказвам целия случай от край до край. Той ме изслуша и каза: „Това ще му се върне на Бертоли в троен размер". Аз се връщам у дома успокоена, че съм споделила с Учителя и че е изречена пред мен Божията правда. След няколко дни дъщерята на Бертоли, която имаше отношение към Братството, казваше се Анина, споделя пред нейна близка, че тази година баща й спечелил много пари и с тях тя щяла да ходи в Италия и Франция. Разказаха ми това, значи с нашите пари ще ходи по чужбина, а ние с нашите пари не можем да се качим на Рила за почивка. Дойде време да отидем на Рила, а едно отиване бе свързано с много разноски и харчлък. Борис взе пари на заем и така отидохме на Рила. Но през време на пребиваването си там непрекъснато мислех как ще изкараме есента и зимата. Бях много обременена с тези мои мисли. Върнахме се от планината, Борис трябваше да търси работа и случаят му отвори една работа и за нея той получи толкова пари колкото беше заел на заем за Рила. Невидимия свят не ни отпусна повече кредит, трябваше само да си изплатим заема. Но бяхме доволни, че се издължихме. Есента идваше, а ние нямахме пари за зимнина и да посрещнем зимата. Обикновено Борис работеше пролетта, лятото и есента и с тези пари изкарвахме зимата. Ами сега какво да се прави? Точно по това време научаваме, че Бертоли е обявил банкрут, банкрутирал е и всички спечелени средства в банката, в недвижими имоти, които бяха ипотекирани те бяха иззети и той остана на улицата беден, от победен. Трябваше да напусне и собствената си къща, която също бе ипотекирана. След това Бертоли замина за Румъния, Букурещ и там престоя няколко години като извика семейството си да живее при него. Като се върна от там след няколко години с парите, които той бе спечелил успя отново да си откупи старата къща и да съгражда отново дом. Та му се върна всичко в троен размер: единият път банкрутира и му взеха парите, вторият път му взеха всички имоти, трето напусна България и Учителя и няколко години стоя в Румъния. А да се отдели по тези години от България когато тук бе Учителят бе голямо наказание особено за един ученик. Та ученика Бертоли трябваше да плаща в троен размер. Дали си научи урока? Минаха много години, той беше по-внимателен с такъв род неща, но беше изпитван и по други начини и това бе свързано с друга история, която трябва да разкажа. Та беше вече минала есента, наближаваше зимата и се чудехме как ще я караме и изкараме тази зима без пари и без зимнина. Един хубав есенен ден пристигна стопанина на една жилищна постройка и настояваше по спешен начин да се направи мозайката на къщата. Борис се захвана на работа. Случи се, че есента бе благоприятна, оказа се дълга и топла есен. Работата по мозайката бе завършена, обекта бе предаден и след двадесет дни започна една тежка и продължителна зима. Тези двадесет дни бяха достатъчни да изсъхне мозайката, за да не замръзне, а ние с получените пари успяхме да се заредим със зимнина за цялата зима и прекарахме живо-здраво. Ето как завърши цялата тази история с Бертоли. Има един израз „Подвизавайте се в Господа", т.е. разрешавайте задачите си в Божественото. Та тази година изучавахме този закон как да се подвизаваме в Господа. Урокът бе поучителен за всички, за нас и за Бертоли, а сега го предавам и на вас, за да видите как действува окултният закон, закона за тройния размер.

218. ГЕОРГИ РАДЕВ И НОВИТЕ ДРЕШКИ Георги Радев беше човекът, който правеше впечатление с високата и слабовата фигура, с построената по особен начин глава, с походката си, с говора си, с почерка си и накрая със заниманията си. Занимаваше се с всичко и всичко му вървеше отръки, което се отнасяше до умствените му способности. Разпиля се като пълноводна река и не можа да се прибере в коритото си и затова не свърши онази работа, която му бе определена. А на неговата воденица можеше да се мели и жито от пшеницата на Учителя, но той се разпиля и после нямаше вода, за да му се задвижат воденичните камъни. А това бе едно неблагоразумие в онези години, да си отклониш водата и силата в друга посока. Но в онези години това неблагоразумие се смяташе едва ли не за подвиг. Въстанаха срещу света, отхвърлиха света и живееха за себе си, за да се издигнат по-близко до Богопознанието. Отделиха се и така си отрязаха корените и дървото изсъхна и клоните им не вързаха онези плодове, които по тези дървета трябваше да зреят. Така завършиха мнозина от това поколение с това погрешно разбиране. Един от тях бе и Георги Радев. Приближава се един път Учителят до Георги Радев, подава му една книжка и му казва: „Можете ли да ушиете на тази книжка нови дрешки?" Жорж поема книжката и чете: „Наука и възпитание" - първо издание. Ние бяхме свикнали на стила и говора на Учителя и особено ни допадаха изразите от първите издания на неговите беседи. А сега Жорж трябваше да прекрои и да ушие нови дрешки и да я направи по-достъпна. Наистина смисъла не бе изгубен, измениха се някои думи и някои изрази. Това бе единственият опит на Учителя да даде задача на някого да прекрои и ушие нови дрешки на негова книга. Според някои тази книжка била дисертация на Учителя когато е следвал в Америка. По едно време на Жорж му дойде идея да събере извадки от мисли и изрази на Учителя, касаещи се до определена тема. Така излезна книгата „Учителят говори". Той ходи при стенографите, дадоха му материали и той успя да събере в едно целият този материал. Но Учителят не беше доволен от това, но не се противи. Не трябва да се забравя, че всяка една беседа бе давана от Учителя при особено разположение и изява на Духа. Ето това го запомнете и си го подчертайте. Това бе Слово Божие, то преминаваше през Учителя и се обличаше от думите и словата на българския език. А това бе една от големите привилегии за българския народ. Всяка една беседа на Учителя в различно време от 22 години бе Слово на Светия Дух, който се изливаше и слизаше съобразно деня, съобразно Божественото свръхсъзнание за мига и действието. Надявам се, че ще си направите справка какво означава Слово, какво означава Божествен Дух, какво е Господен Дух и какво е Христов Дух. Това са вечните скрижали на Словото, запечатани като Светая Светих в Небесната Скиния. Затова всяка една беседа е специфично изливане на Духа. Тя е ежедневно слизане на Духа в Словото, а Словото е живот за душите, А човек се храни от мислите на това Слово. И ако вие решите да извадите различни мисли от различните беседи и ги съедините по теми, то ще се окастри основната идея на дадена беседа в даден ден, когато Духът минава през Словото. Ето това е причината, поради която Учителят не беше доволен от това извличане на материала по теми, защото се окастряха беседите. От друга страна ако такива теми попаднат в човек, който не е запознат с Учението на Учителя той едва ли би разбрал нещо. А само човек, който е преминал 22 години Школа и прочел цялото Слово на Учителя може да се ползува от едно такова систематизиране по теми. Но такъв човек по мое време нямаше и по ваше време няма да има, защото човешкия живот е кратък и много малко е времето да се занимава човек със Словото на Учителя. След заминаването на Учителя решиха да систематизират Словото по различни теми. Но когато го направиха видяха, че това вече не е Слово на Учителя, а отрязани клони от едно Небесно Дърво. В тях нямаше живот, защото бяха извадени от беседата. В беседата имаше живот, защото Духът бе слезнал и я бе дал във форма на Слово. А тук при отделни цитати тези думи, за да ги оживи човек трябва да ги вкара в себе си, но това може да го направи само онзи, който живее със Словото на Учителя. От всички, които познавам само Борис Николов беше срещу такъв опит да се изваждат по теми различни мисли от Словото на Учителя. И той не разреши да се отпечатат. Изнасяше довод, че първо трябва да се печатат непечатаните беседи и след това, който желае и когато може да си изважда и подрежда материала както намери за добре Важното е Словото на Учителя да остане непроменено, за да остане в него Силата, която е слязла чрез Светия Дух. Това е историята за „новите дрешки", която история бе нееднократно използвана от онези, които искаха да променят Словото на Учителя под различни форми. Словото на Учителя е неприкосновено.

217. ГЕОРГИ РАДЕВ И ПОСЛЕДНАТА БЕСЕДА НА УЧИТЕЛЯ ЗА НЕГО Здравето на Жорж започна да се влошава, вече дишаше учестено и взе да не му достига въздуха. Тогава Борис Николов отиде при Учителя и му каза: „Учителю, Жорж не може да понася въздуха тук, да го заведем ли в Куртово?" „Заведете го!", кимнал Учителят. Борис му беше първи приятел от 20 години и такова другарство означава много. Борис организира прехвърлянето му в Родопите, заселват го в една барака, която е и на държавната печатница в София, която предварително е заангажирана от Неделчо Попов, който работеше там. Борис живя там 15 дни с него, после го остави сам, погрижи се да не му липсва нищо, заплати на селяните да го обхождат и навестяват и се завърна. Всички знаехме, че това му са последните дни на земята. Той също знаеше това и затова сам пожела да се отдели от всички. По-късно Учителят споменава: „Той знаеше как сам да си замине в планината, а не се научи да носи една стомна вода!" Ставаше въпрос за оня съвет, който Учителят му беше дал. Според него Жорж всеки ден по три пъти трябваше да ходи с две празни стомни от Изгрева до извора на Диана Бад, да ги напълни там и да ги донесе на Изгрева. Ето това беше съвета и метод на Учителя за неговото лечение. Той не можеше да проумее как така ще оздравее, ако носи само в ръцете две стомни по три пъти на ден вода. Тази задача бе дадена от Учителя на цялото Братство. На някои бе казал да се облекат с дебели дрехи посред лято, да сложат балтон или кожух, дори с шапка и завити с шал както през зимата. Трябваше да бъдат обути с вълнени чорапи и зимни обувки. Целта бе да се получи едно изпотяване. След като се върнеха със стомните напълнени с вода, трябваше да пият гореща вода стоплена от същите стомни. Получаваше се второ изпотяване. Освен това човек като носи вода направо от извора се свързва с онази магнетична сила, която идва и излиза чрез извора, защото сила има във водата, която извира сама. Нали сила я кара да изтича? Учителят е говорил много по този въпрос. Знание имаше на Изгрева, но нямаше хора, които да се ползват от него. Имаше знания в Жорж, които носеше от миналото, но този горд дух не пожела да поеме нещо от знанието на Учителя. Като си спомням за онези години хваща ме яд. Както за него така и за непослушанието му. Беше организирана една екскурзия до Мусала през 1940 г. като групата беше от 45-50 човека. Вечерта всички спахме в едно общо помещение в новата хижа на Мусала покрити с одеала. До Учителя беше легнал Неделчо Попов. А от братята само той бе допускан най-близо до Учителя. И той го обслужваше в неговия личен бит. Тази нощ Неделчо беше легнал до Учителя. Ако има някаква нужда Учителят да бъде обслужен от Неделчо през нощта. Неделчо лежи до Учителя, но не спи, защото усеща, че някаква съдба се разиграва през затворените очи на Учителя. Той е полегнал на ребро на дясната си страна, затворил си е очите и цяла нощ разговаря с Жорж. Неделчо слуша целия разговор. Неделчо чува как Жорж му задава въпроси, а Учителят му отговаря и не само отговаря, но му изнася беседа. А това продължило цяла нощ. Разбирате ли какво значи разговор между Жорж-непослушника и Учителя? А Неделчо Попов слуша ли слуша. Гледа ли, гледа в тъмната нощ. Не вижда Жорж, но чува гласа му. Вижда Учителят как е затворил очи, но разговаря с Жорж. И колкото повече слуша, толкова повече занемя-ва от величието на Учителя, от неговото смирение и благост да се спре, да се доближи до уровена на ученика-непослушник и да му говори цяла нощ. Да избере такъв метод за разговор и такъв метод за обучение на другите. Учителят не случайно е оставил Неделчо да бъде свидетел. Ако не е искал да бъде слушан този разговор Учителят е имал две възможности: или да приспи Неделчо, или да затвори копчето на радиото си и така Неделчо може да гледа колкото си иска и да слуша още толкова, но нищо нямаше да чуе, нито пък да види. А сега вижда и слуша. Сутринта се събудихме рано и се възкачихме на връх Мусала. Неделчо не беше спал цяла нощ и бе в едно възбудено състояние от целият разговор. Върнахме се и почивахме в хижата. Не след малко пристигна човек от връх Мусала, където по телефона от София се обадили да се съобщи на групата на хижата, че някой си Георги Радев е починал на 22.VII.1940 г. Неделчо стоеше като изваян образ от камък. Погледът му беше отправен някъде надалече търсещ духа на Жорж. Учителят се разпореди и няколко братя с Борис, придружени и от Верка Куртева заминаха за Куртово, за да го погребат. Групата около 50 човека заедно с Учителя тръгнахме да слизаме. Спряхме да преспим при мостчето под голямата скала. Там имаше поляна. Накладохме огън. Вечерта тук Учителят ни държа слово. Сутринта в 5 часа на 24 юли 1940 г. също ни държа Слово и се прибрахме през Чам Курия за София. Разбрахме след това, че в 9.00 ч. на 22 юли 1940 г. Георги Радев е починал. Поместваме резюмета направени на циклостил, които сме запазили от тогава. I. oт 23 юли 1940 г., от сутринта. II. на 23 юли 1940 г., 9 ч. вечерта III. 24 юли 1940 г. I. Резюме от беседата на Учителя държана на Мусала, 23 юли 1940 г., вторник сутринта при изгрев слънце. Малкият и големият свят. На екскурзията с Учителя до Мусала бяха 50 души братя и сестри. Стигнахме на върха в 4.40 часа. Преди изгрева на слънцето Учителят каза: „Когато човек не разбира младостта, плаче. Когато човек не разбира старостта, куца. Да разбира човек е много мъчно. Слънцето изгря в 5 часа и 7 минути над малък облак. Голяма част от небето е покрито с облаци. Вятър, Времето е хладно. Добрата молитва (при изгрев слънце). Размишление. В началото бе Словото. Ще ви прочета само последния стих от 10 глава на Ев. от Матея. Пета гл. от Ев. Лука, 37 ст; 15 глава от Ев. Йоанна, 16 ст. В живота има две максими, които трябва да пазим. Когато човещината е от вън Бог е от вътре, то е истинското положение на човека. Когато човещината е от вътре, Бог е от вън, т.е. когато човек не се отнася човешки, Бог е от вън тогаз идат всички противоречия в живота. Та сега по някой път вие изпитвате човещината, но не само вашата човещина, но и човещината на всички хора от вън. Тогаз Бог е от вътре. А по някой път, опитвате безчовещината от вътре и казвате: Не си струва човек да живее за доброто. Човек да живее малко за себе си. И всички страдания в света произтичат от този факт, когато човек живее за себе си. Човек като мисли за себе си никога не може да бъде щастлив. Защото идеята да бъде щастлив, ти я прилагаш по отношение на малката част, а това е невъзможно. Когато тръгнеш за планината можеш ли да носиш всичко? Когато тръгнат много души то всеки носи по нещо. Хиляди хора носят и изволяват повече нуждите, от колкото един човек. Един човек колко може да носи? Хората се заблуждават в това отношение, че всички хора са се нагърбили с идеята на Бога да оправят света. Всеки, който страда той вече е намислил да оправи света. На гладния можеш да кажеш, че Господ е промислил, обаче той иска хляб. Занесе му хляб. Казвате: Бог ще промисли. Този израз: „Бог ще промисли" е вече от вън. Тя не е права мисъл. Човек мисли, че като му изядат хляба ще остане гладен, а той не знае, че като му изядат хляба, този хляб повече се увеличава. Ако изядат вашия хляб, за вас ще останат 12 коша пълни. Сега някой казват: да опитаме това, за да го повярваме. Вярно е, че човешките работи трябва да ги опитваме, за да повярваме в тях, а пък Божествените трябва да повярваме, за да ги опитаме. Хората трябва да ги познаваме, за да ги обичаме. А пък Бога трябва да обичаме преди да го познаваме. А ние искаме сега Бог да ни даде всички добри условия и тогава да го обичаме. - Това е по човешки. Бог като искат да го познаят хората дава им страдания. Ето де е противоречието в страданието. Отивате при един грънчар. Той се е оцапал от мачкането на калта. Ти казваш: с какво се е занимавал той. И дрехите му оцапани и той е оцапан. Но след това изкарва грънци, които са красиви и полезни. Та страданието е грънчарство. Ще бъркаш кал, от нея ще правиш грънци, на колело ще ги изглаждаш, после ще ги опечеш, ще ги продадеш. А вие искате направо да имате печени грънци. Такива няма в света. Страданията са суров материал, от който ще направиш хубави работи. Та миналите страдания на хората са настоящите радости. А пък сегашните страдания ще бъдат бъдещите радости. Всеки човек, който не е страдал няма право да се радва. Когато не обичаш някого не се мърдаш от мястото си за него и нищо не му казваш. Но щом обичаш някого, не те свърта, той не иска, а пък ти искаш да му отслужиш. Понеже слънцето обича хората, то ги търси, през дупките се провира да ги търси. Един глашатай е слънцето. Учителят погледна мъглите, които се движеха по долините и върховете пред нас и каза: Това е кармата на Европа. Раздвижила се е. В съвременното човечество трябва да се събуди онова съзнание - хората съзнателно да изпълняват Волята Божия. Не да мислят, че Бог е от вън и да изпълняват Волята Му, но да Го чувствуват от вътре. Аз като говоря за вътрешния и външен живот разбирам следното: Външният свят е малкия свят, а вътрешния свят е големия свят. Човещината е в малкия свят, а Любовта е в големия свят. Днес всички си повдигнете сърцата и се съединете по цялото лице на земята с всички хора, които желаят подобрението на света. Свържете се и с обществата и в духовния свят и в Божествения свят. Свържете се с това, което те мислят и с това, което те правят и работите ще стават тогава по-лесно. Вие на земята ще бъдете проводници на онези блага, които те ще донесат. Когато те бутнат копчето всичко ще тръгне. Спрат ли копчето всичко спира. Когато Бог е от вътре, противоречията се премахват и хората са готови да се примирят. А когато Бог е от вън, а не от вътре, тогава няма примирение за хората. Докато житото е в хамбаря не дава плод.Трябва да се посее, за да даде плод. Всички религиозни вярвания са статистически. Казвате: да се обичаме, да бъдем добри, това е статистическо положение. В дадените моменти всякога трябва да имаме положителното. Например, виждам един човек, трябва да му мисля доброто, виждам друг - също. - Непреривно да желаем добро на всички хора. Законите на Любовта Беседа от Учителя на 23 юли 1940 г., от 9 ч. вечерта, вторник при моста между Мусала и Чам Курия на връщане от Мусала. Времето тихо и топло. Небето чисто, звездно. „Любовта никога не се изменя. Когато кажеш: Аз те обичам и като мислиш, че от тогаз е любовта тогава тая любов е еднодневка. Когато обичаш някой човек, то той благодарение на това, че ти го обичаш, обича други някого. А пък ти го ревнуваш, като видиш, че той обича друг. Тогава лицето ти потъмнее. Да не съжаляваш, че си обичал някого! Всички хора се мъчат. Онзи, който обича се мъчи понеже се съмнява дали онзи го обича, а и онзи когото обича и той се мъчи и съмнява дали го обичат. Защо се съмняваме? Защото не обичаме! Защото като обичаш, ти си доволен, че обичаш, ти си благодарен от факта, че обичаш. Закон е: Когато обичаш едного и тая любов те направи да обичаш всички хора, тогава тая любов е истинска. Когато обичаш едного, ти да се радваш, че ставаш причина хиляди други хора да обичат! Невъзможно е онзи, когото обичаш и той да не те обича. Когато и да е, той ще ти се отплати! Може хиляди години да се минат, но той ще те обича! Любовта никога не губи! Дали сега не обръща внимание този, когото обичаш, това нищо не значи! Но любовта ще се върне при тебе с лихвата! А пък ние сега мислим, че любовта може да губи! Ти можеш да мислиш, че си • изгубил, но ти се самоизмамваш. Само при любовта няма загуба. Като обичаш едного ще обичаш всички! Това е мярката. Огънят като топли тебе, едновременно може да топли и други същества. Защо ще ревнуваш да искаш да топли само тебе? Ти да имаш ревност в любовта в този смисъл: Да имаш повече любов и онзи да обича повече другите! И после ставате изповедници: питаш онзи, когото обичаш дали обича други. И казваш: Как така да обича другите без позволение! Ако ти си сестра и някой брат ти каже, че обича другите той те лъже. Като ти каже, че само тебе обича, той те лъже. Ако бащата може да обича своята дъщеря много благородно, защо да не обича и друга някоя също така? Ние сме на степени в любовта! Обичаш слънцето заради светлината, която дава. Обичаш скъпоценните камъни заради това, което дават. Обичаме нещо, за това което приемаме, а пък това, което приемаме е Божественото. Значи ние оценяваме Божественото в музикалния човек или в друг някой човек, в една буболечка и в слънцето, и в цветята и пр., което оценяваме в тях, това е Божественото. В Любовта има един закон: Не пристъпвай свещената преграда на любовта! Любовта си има свещена преграда. Ако се приближиш много, ще изгориш, а пък ако се отдалечиш много, ще замръзнеш. Ако ти е много горещо, ще се оттеглиш малко. Защо ще обвиниш, че са наклали много огъня? Един ден тия дървета, които сега горят в този огън, ще ги срещнете и ще им направите една услуга, понеже сега сте ги отсекли. Ще им кажеш: Много ти благодаря, понеже ти един ден заради мен стана жертва, за да се топлим на връщане от Мусала! Някой път вие искате да се специализирате в най-хубавата наука - науката за любовта - и после изоставите! Защо ние жените да не може да обичаме жени? Там е кривото разбира не на любовта. Когато говорим за „женска любов" ние разбираме това, което носи мекота и топлина. А пък „мъжка любов" е това, което носи светлина. Топлината и светлината са съединени заедно, раждат сила. И там е красотата. Вие сте обичали по този начин, но не сте разбирали право.Някой ми казва, че не може да обича. Аз ще му кажа: Има ли някой човек, който не може да яде? Той трябва да каже: Не мога да обичам, както вие обичате. Това е вярно. Ти като си комар, любовта ще ти се покажа до толкоз до колкото можеш да я възприемеш като комар. Ако си муха ще проявиш любов колкото можеш да я проявиш като муха. Като станеш човек, ще я проявиш колкото можеш да я възприемеш като човек. Някой казва: Умирам за любовта! Човек, който умира за любовта не знае каква любов има. Христос, който се пожертвува от Любов, умре ли? Не! значи няма смърт при любовта! Вие някой път си туряте пръстите през любовта и я гледате през дупчиците между пръстите. Вие се учете от тия, които се обичат и след време и от вас ще се учат. Светът е едно велико училище. Любовта е един велик капитал. Някой път вие се считате излъгани. Обаче след време онзи, който вземе вашия капитал ще ви го върне. Капиталите на любовта никога не се губят. Вие си дръжте старата любов и новата не оставяйте настрана. Не се отказвайте от старата любов докато имате новата. Старата любов е майката, а пък новата любов е дъщерята. Ние обичаме някое семейство, заради някого в семейството. И обичаме някои неща заради някого. Ние трябва да знаем, че един човек обича някое семейство заради някого в семейството. И тия домашни трябва да знаят, че той заради някой в семейството обича и тях. Трябва да напишете по една теза върху любовта. Научно да я разгледате. Напишете и някоя поезия за тази вечер. В този огън дървата дават всичко Божествено". След това се изпяха доста песни около огъня. Учителят каза: „Тук по тревите, по дърветата, по камъните ще оставим следи, че е минала група и е пяла." Резюме от беседата на Учителя държана на 24 юли 1940 г., сряда, 5 ч. с. (при моста между Чам Курия и Мусала, на връщане от Мусала) Частите и цялото. Човек е свободен да мисли каквото иска, но не е свободен да върши каквото иска. Щом направи това, което иска, налага му се това, което не иска. Някой казва: аз съм свободен. Какво сме свободни! Ти отсичаш едно дърво и мислиш, че си свободен. Не сме свободни да го отсечем. Ние си позволяваме да правим това, което не е позволено. Сухи дърва имаме право да ги изгорим, но не и сурови. Единствените хора, които не могат да прокопсат са дървосекачите, въглищарите и рибарите. Кой рибар, който е ходил на риба е прокопсал. После кой воденичар, който е млял жито е прокопсал. Трябва да се пазим от воденичарството, после от отсичането на дървета, от производство, от продажба на дървени въглища, после от кръчриарство - от продаване на вино. Аз наричам свободен човек следния: като те калят, да не могат да те окалят, да не губиш равновесие. Като те горят да не могат да те изгорят. Някой път достатъчно е да се намериш между стотина души болни хора, за да помислиш, че си болен. Едни ти разправят за бъбреците, други ти разправят за дробовете си, за стомаха си, за краката си и пр. И ти почват да чувствуваш, че носиш тези болки. И ние понякога носим болките на цялото човечество, влизаме в това трептение и носим болките. И доброто и злото се предават. Те са еднакво силни. Не смесвайте злото и греха. Доброто и злото са сили. Злото, то само зло не прави, а се подкупва за греха. А пък доброто не се подкупва. То казва: не, та много работи в света вървят с подкуп. Грехът е подкуп. Някой казва: любов имам. Дето се влюбвате, това не е любов. Ти ако обичаш баща си и майка си повече от Бога каква е любовта. Писанието казва, ако ги обичаш толкоз колкото обичаш Бога тогава е на място. Всъщност, трябва да обичаш Бога повече от всичко. Ако обичаш баща си и майка си, които много малко са направили за тебе и ако обичаш тези, които нищо не са направили за тебе, ако ги обичаш повече отколкото Онзи, който всичко е направил за тебе, там е всичкото ви заблуждение. Та всичкото нещастие седи в това, че ние претърпяваме последствията на онова, което сме направили. Всякога когато обикнеш света повече от Бога, то ще се върне върху тебе. Понеже си обикнал Господа по-малко то и синовете ти ще те обикнат по-малко. Синът обича жена си повече, отколкото баща си и майка си. Но после и с този син и с жена му ще стане така. Това са задачи на цялото човечество. Ние разрешаваме една задача, която е обща, а не индивидуална. Във всички служби и във войската наказват човека за непослушание, за липса на любов. Но непослушанието произтича от това, че началника изисква повече любов, готовност за всички жертви, а пак само любовта може да направи да се жертваш. Човек може да се жертва от страх, но това не е истинска жертва. Човек ще се учи да не прави погрешката на Якова. Всеки човек си има един възлюбен син Йосиф в себе си. Баща му го обичаше повече. Но той е който страда. Него го пращат в Египет, седи в затвора, после жените го изкушават. Светът те изкушава. Светът е една много префинена жена. Славата на света е префинена жена. Като я погледнеш влюбиш се, запали ти се сърцето и казваш: о, да си поживеем в света. Казано е в писанието: „понеже възлюбиха славата человеческа повече от колкото славата Божия". У мнозина е това. Любовта към Бога ражда всичко. Човек трябва да се подчинява от любов. Това е свободата. Там е истинската свобода от любов да направиш нещо. Ако не го направиш от любов не си свободен. Свободата зависи от човешката мисъл. Когато умният турят на работа, ще я извърши с любов, добре. А пък ако глупавият турат на работа ще направи доста пакости. За сега има една обща карма и тя носи последствията си. Ние носим общите добродетели и общите недъзи. Друг някой направил погрешка, на тебе ти се дава да я изплатиш. Ние сега не разрешаваме една индивидуална карма, а общочовешка карма. Христа защо трябваше да го накажат? За общата карма. Цяла една нощ, един полк римски войници се гавриха с него, туряха му венци и мантия и му се покланяха, удряха му плесници, плюха го. Това считам за най-голямото геройство. Христос прекара тази нощ между римските войници в онова умствено изпитание и Той беше спокоен, доволен, силен всичко да понесе. Той имаше силата да се избави когато го хванаха, да се освободи от гаврата, от кръста, но не употреби силата си. Христос претърпя три несрети: и в умствено отношение, и в духовно, и във физическо отношение. Това показва силата на неговия характер. Желая и вие да издържите на всички изпитания като Него. От римската империя нищо не остана, а пък от Онзи, Когото биха, с Когото се гавриха, от Него остана нещо. И кръста, на когото Го разпънаха и той се въздигна и стана по-знаменит от цялата римска империя. Кой днес не носи кръстчето. Във време на римската империя, считаха кръст за най-позорно нещо, а пък днес го считат за емблема на доблест, храброст и благородство. В този живот кармата е негативна, вие изпитвате всички несгоди, а в следующия живот ще имате условия да правите добрини. Светът навсякъде е пълен с Божии блага. Ние минаваме като слепи и не виждаме онези велики блага, които съществуват. Сега през тази година имате условия като се върнем у дома да бъдете богати. Като направиш нещо за Бога, ти си свободен, няма тогава кой да те съди". Неговото заминаване не изненада, но всички смути. Всички знаеха какво бе Жорж тук на Изгрева, защото животът на всеки от нас бе открит за другите. И да искаш, не можеш да скриеш нищо. Върна се групата, която погреба Жорж и докладваха на Учителя. Все пак нас ни вълнуваха много неща. Защо той си замина? Заради отклонението, което направи спрямо Школата, заради непослушанието си към Учителя, заради незнанието си или заради своят хороскоп? Тогава Учителят отговори на този въпрос: „Той нямаше да си замине, но той се Излъчи и не можа да се върне в тялото си". Оглеждаме се, поглеждаме Учителя и мълчим. Знаехме от него, че човек може да излезне от тялото си с духовното си тяло и да посещава други светове. Беше ни казал, че човек може да се излъчи с етерният си двойник и да не се завърне в тялото си. Ами тук как и с какво бе напуснал физическото си тяло? С духовното си тяло или с етерния си двойник? Ето, това бяха въпросите, които ни вълнуваха. Приятелите му разглеждаха хороскопа, занесоха го пред Учителя и искаха да питат поради кой аспект той си замина? Учителят се разсърди: „Не чухте ли, че веднъж ви казах, че над всеки хороскоп стои Бог и Той разполага с човешките съдби и ръкополага човешките събития". Върнаха се и казаха: „Нищо не разбрахме". А аз питам сега вас, които четете това, проумявате ли кой стои над човешкият хороскоп и кой управлява астрологията? Ето, това е важното. Не мина много време и аз сънувам брат Жорж, че ми се явява на сън и ми се хвали: „Знаеш ли, че Учителят ме върна на земята?" Това така ме изненада, така ме възбуди вътрешно, толкова въпроси повдигна в съзнанието ми, че не можах да се справя. Как ще се върне, по какъв начин? Нали няма тяло? Нали го заровиха и то отдавна се е превърнал в пръст. От къде ще вземе тяло? На времето Христос възкреси Лазар, но той тогава имаше физическо тяло. Ние знаехме, че Учителят също бе възкресил някои приятели, но телата им бяха на смъртния одър. Ами тук какво означава това? Не може да бъде само сън. Тук има и нещо друго. Сутринта отивам при Учителя и разказвам съня си. Той отговаря: „Е, рекох, Милка Периклиева". Стъписах се. Как е възможно това? Та той беше мъж. И сега Учителят го връща и го поставя в женско тяло. И той сега е влезнал в Милка Периклиева. И на другия ден Милка пристига у дома. Ние с Борис само се споглеждаме и се усмихваме. Борис се разположи към нея. Аз съм настръхнала и викам: „Борисе, внимавай, може Жорж да е влезнал в нея, но пред тебе стои жена и да не ми създадеш ядове по женска линия". Отговаря ми: „Не се плаши. Ние с Жорж сме големи приятели". „Аз да те предупредя за всеки случай, пък ти си бъди приятел с Жорж." Станахме големи приятели с Милка, но аз като се обръщах към нея мислено поздравявах и Жорж в нея. Така дочакахме в дома си новата 1944 г., където бяхме Учителят, аз, Борис и Милка Периклиева. Жорж беше в нея една-две години по-късно, защото дойде време и тя спря да ни посещава. По това разбрахме, че Жорж се бе отишъл и напуснал временното си жилище, в което пребиваваше. А това бе тялото на Милка Периклиева. Вероятно си беше свършил работата, за което Учителят го бе върнал отново на земята. А с Милка Периклиева останахме добри приятелки. По време на събитията и на процеса срещу Братството през 1957/58 г. тя остана вярна на приятелството ни, дойде и ни предупреди, че властта посредством нея и Петър Димков са се опитвали да скалъпят обвинение срещу Борис. Отначало тя се подала на внушенията, но изведнъж се опомнила и казала: „Аз съм вярна на приятелството си с Борис и Марийка". Дойде вкъщи, обясни всичко. Не само обясни, но и показа с какъв жест и с какви думи се е отрекла от първото си показание срещу нас. Гледаме и не вярваме на очите си. Тя ни показва всички жестове, мимика, дори и чуваме гласа на Жорж Радев. Значи Учителят отново бе вкарал Жорж Радев в нея, за да свърши още една работа. Жорж чрез нея спаси самата Милка Периклиева да не извърши предателство към Школата, да навреди на Борис без да има той вина и накрая Жорж удържа на приятелството си към нас. Минаха години. Възрастните приятели понякога си спомняха за Жорж с добро чувство. Слушах ги, мълчах и винаги изникваха думите на Учителя, произнесени пред мен: „Ученикът работи винаги и долу на земята и горе на Небето, защото ученик е онзи, който изпълнява волята Божия. А работа е една - идването на Царството Божие на земята". Ще дойде време и ние ще си заминем. На нашето място ще дойдат други. Но да имате връзка с учениците от духовната Школа трябва да я създадете сами. Тя се създава само чрез Словото на Всемировия Учител Беинса Дуно. Тогава тази връзка е неръкотворна и недосегаема за скверни ръце. Тази връзка между душите създава път, по който преминават душите от Невидимия свят във видимия свят на земята и обратно, по този път се възнасят човешките души напуснали земния си път. Ето, на такива закони се гради приятелството.

215. ГЕОРГИ РАДЕВ И ДАФИНКА Имаше една сестра Анка Динова представител на фарисеите в Школата. Тя беше създала група около себе си. Беше много усърдна и волева. По едно време беше си наумила да окошари Борис Николов в нейният кокошарник, та да му бъде оскубана перушината, за да бъде поднесен на тепсия на дъщеря й Сийка. Но номера на тази кума лисана не мина, защото аз излезнах и започнах люта битка с нея, за да запазя Борис с когото ни свързваше приятелство. След като не можа да се справи с мен и да ме смачка и да ме отстрани от Борис, то каквото имаше да наговори по мой адрес беше разнесено по всички страни. Накрая като видяха, че няма никакъв резултат, то те се насочиха към друго място. А това беше Георги Радев. Започнаха да го ухажват, да го канят на гости, да го черпят със сладкиши само и само да го прикоткат и да го направят жених на дъщеря си Сийка. А на тази нейна дъщеря хич не й вървеше. Удари на камък при Борис, че после се спъна и на много други камъни. Беше ми жал за нея, но не и за майката. По това време на Изгрева имаше едно много фино същество, което харесваше Жорж. Беше много фино като фигура и беше много добра по сърце и по природа. Жорж също имаше симпатия към нея и те дружаха. Но само дружаха и нищо повече. Но тези от фарисейската група като ги видяха поискаха да ги разделят, та да могат да си вземат Жорж за домашно ползване, а Дафинка да си бере сама грижата. Така се наричаше тази сестра - Дафинка Доганова. Бяхме на Рила на екскурзия и групата се беше събрала около Учителя: Бяхме се скупчили до Учителя на земята и закусвахме. В тази група присъст-вуваха всички замесени в тази случка като поръчка на съдбата. Дафинка беше много радостна, че Жорж ще седне до нея и беше му направила място до себе си, нали дружаха и се движеха заедно? Ето задава се нейният Жорж, но Анка Динова го извиква пред всички: „Ама, брат Жорж, заповядайте тук, има място свободно, като че ли е само за вас". Георги Радев беше поставен на тясно и трябваше да избира измежду поканата на Динова, за да го сложи да седне между нея и дъщеря си и така да се откаже пред всички от мястото си до Дафинка. В този случай ако седнеше до Дафинка, това означаваше, че Жорж вече официално се определя пред всички, включително и пред Учителя за Дафинка. Та съдбата му го накара да се определи в тази минута къде да бъде - или тук или там. През време на Школата нямаше половинчати работи. Ученикът трябваше за всеки отделен случай да се определи или на ляво, или на дясно. Но по средата не можеше да останеш. Ако застанеш по средата случаят те изхвърляше нагоре и като паднеш на земята трябваше пак да се определяш, но при по-драматични обстоятелства. И Жорж без да му мисли много отиде и седна между Динова и дъщеря й Сийка. Седна и толкоз. Дали беше мислил предварително и имаше решение и сега използва, за да действува бързо и точно? Само предполагахме. Но събитията се задвижиха много бързо. Дафинка като видя постъпката на Жорж се смути много. Тя разбра, че това означава вътрешно определяне на Жорж и се смути. Залъците й заседнаха на гърлото и не можеше да преглътне и за малко да се задави. Започнаха да я тупат по гърба, дадоха й водичка да пие и всичко се размина. Тя наведе поглед и повече не яде. Учителят я погледне, погледне Жорж как е седнал до Сийка Динова, как се е изтъпанчил и протегнал врат като гъсок в кошница, т.е. в кошницата на Динова. Жорж мляска от залъците на Динова, ама не знае този гъсок, че господарката на кошницата ще си вдигне кошницата след малко и него ще го занесат на пазара да го продадат за 10 гроша на някой купувач и след като му оскубят перушината ще сготвят пълен гъсок напълнен със зеле. Така се продаваха гъсоците на пазаря. Гъсок в кошница, само главата му стърчи, оглежда се наляво и надясно, не може да мръдне, защото са му завързали краката и крилете. Гледам как Жорж сам си седна в тая кошница, мляска разни лакомства, които му предлага Динова, която го подканва: „Хапни си, Жорж това, хапни си онова!" И той си похапва и опитва от всичко сложено пред него. А ние седим уж закусваме, но знаем всички, че сме свидетели на голяма развръзка, но мълчим. Обикновено по време на обяд понякога разговаряме. Но сега мълчим, защото виждаме, че пред нас изникна случка, която ще доведе до драматична развръзка. Учителят погледне Дафинка, погледне Жорж при Сийка Динова, намръщи вежди и лицето му придоби строго изражение. Аз виждах, че той не одобрява тази постъпка на Жорж към Дафинка. Наблюдавах зорко и нищо не избегна от погледа ми. Свърши закуската, ние се поразходихме, а сетне Учителят ни изнесе беседа. Обикновено на екскурзии Учителят държеше кратко Слово и разясняваше повдигнати въпроси на планината. Учителят седеше на една скала, бяха му постлали и одеало и изнесе своята беседа. В нея той беше много строг. Дигна пръст и каза: „Ако един брат си играе с чувствата на една сестра, то той ще отговаря". След беседата Жорж разбра, че това се отнася до него. Стана му неловко и от Учителя, че говори за него и за случая, на който ние всички присъствуващи знаехме, че това се отнася именно за него. Отиде настрана в клека, седна и много мисли. Не зная накрая какво измисли и какво решение взе в себе си. Но пътищата им се разделиха. Дафинка пое своя път и в него срещна други хора, които също я огорчиха. Отидох при Учителя и го запитах защо се дойде до такава развръзка с нея. Каза ми: „Дафинка обича да се осигурява в света. Ти макар че мислиш като нея, не се нареждаш сама. У тебе има аристократизъм. То е хубаво, защото ако постъпваше като Дафинка щеше в много грешки да попаднеш. И от там накрая няма измъкване". След време тя се разболя от туберкулоза и накрая си замина. Туберкулозата тогава беше най-големият бич за човечеството и нямаше лек за нея. След войната 1945 г. измислиха разни лекове и тя намаля, но тя покоси много от младежите. Учителят беше казал, че тя е болест на белия дроб и на чувствата, породена от онези дисхармонични и разрушителни сили, които идват от океана на чувствата и помитат всичко след себе си. А ние бяхме свидетели на разярила се буря пред нашите очи. Така Дафинка си замина от този свят. В деня на заминаването й аз свирих на пиано в Салона и тя дойде при мене като един нежен полъх, носещ флуида, който познавах -нежността и финеса на Дафинка. Споделих тази случка с Учителя, че тя се е излъчила и е дошла да ме поздрави и то точно тогава когато съм свирила песен от Учителя. Учителят ме изслуша и каза: „Тя горя, горя, горя като една свещ и изгоря!" Аз нищо не казах, но това ме разтресе много дълбоко. Много по-късно и Жорж се разболя от същата болест, туберкулозата му разруши белите дробове и той си замина. Учителят беше много строг за отговорността на учениците. Човек трябва да има отговорност за мислите си, които изпраща към околните си и когато търси отговор и взаимност от тях. В Школата на Учителя 2/3 от състава й бяха жени, а 1/3 мъже. По този повод Учителят каза: „За пръв път в Школата на Бялото Братство като ученици се допущат жени, защото досега през всички епохи ученици са били само мъже. Това има своето предимство, но има опасност заради жената ученика да се провали". Аз бях свидетелка как именно това се случи. Заради жената много братя се провалиха, не си издържаха изпита. И обратното бе вярно. Много сестри изгоряха, някои като свещи, други като факли, а трети изгоряха поставени на клада, вързани от сили, на които предварително се бяха обрекли. В светът на чувствата има градивни сили и те имат отношение към Чистота у човека. Има и разрушителни сили с нисходяща насока. Повличат те към бездната на разрушителната стихия на чувствата. Ето ви един пример кой как разреши задачите си. Ние бяхме в клас и видяхме как двама ученика - Жорж и Дафинка държаха един и същи изпит на Чистотата.

214. ВЪТРЕШНАТА ШКОЛА След като излезна книгата всички роднини на Борис - сестра му, майка му говореха, че аз съм се подписала отдолу като съавтор и нищо друго не съм направила. Но аз написах лично няколко глави и аз определих композицията на книгата. А това бе най-важното. Брат Боян беше написал към 300 листа полемика с философи, историци, общественици, с църковници само и само да докаже и да защити Учението на Учителя. Какво има да доказва. Истината не се доказва. След като Методи написа отново първата част, то Борис редактира целият материал. Единствено съжалявам, че не написахме нещо за вътрешната Школа на Учителя. Но сега виждам, че така можехме да се спънем. Ние още не можехме да обобщим в себе си целият този материал, защото бяхме вътре в събитията. Ето 25 години след това можем отчасти да говорим за вътрешната Школа на Учителя. Жалко, че много приятели си заминаха и не си написаха опитностите, но нямаше кой да ги задвижи. Борбите за ръководство излезна-ха на преден план и те насочиха събитията в друга посока. Така се пропиля много време, да се докаже кой е прав, кой колко е прав и така пропуснахме времето за работа. Та родът на Борис скочи отново върху мен, да покаже, че всичко това го е направил Борис, а за само съм се подписала. И като ги гледах тези хорица беше ме отначало много яд, защото без мен нямаше да направят абсолютно нищо, но после ги съжалих за невежеството им. През цялото време мълчах и преглъщах много трудно всички обиди, упреци и хули, които се сипеха по мой адрес. На никому не пожелавам такава съдба и такава кармична развръзка с роднините на Борис. И вместо цялото Братство да приеме тази книга, то всички се нахвърляха върху нас, че сме я издали тайно. Изминаха десетки години от тогава, но никой не седна да напише нещо, а онези амбиции, които висяха над Изгрева, времето ги отнесе. Според мене най-голямата грешка на Борис бе, че пред просветния съвет, когато станало въпрос да се напише книга за Учителя той казал: „Такава книга не може да излезе и след 1000 години". А на следващото заседание им била представена книгата „Учителят" и вместо да я посрещнат с радост, те я посрещат с вой и негодувание. И да искаха те не можеха да издадат такава книга по простата причина, че нямаха определена идея каква трябва да бъде и за какво да бъде. Имаха амбиции без покритие. И дори да бяха написали книга, времената бяха вече други и властта нямаше да разреши отпечатването й. Спомням си Димитър Грива разказваше години наред едно изказване на Учителя, който му казал следното: „Ние с теб ще бъдем последни на потъващия кораб!" Никой не можеше да разгадае тази загадка. Но дойде 1957 г., дойде процеса и който трябваше да отиде в затвора - отиде, а които останаха -. останаха. Но корабът бе пробит и започна да потъва. Корабът не можа да премине през подводните скали, защото всеки един от онези, които биваха дежурни на кораба и държаха кормилото всячески го насочваха умишлено да се надене на подводните скали. Така Изгревът потъна като кораб, но не потъна сам. Той не бе потопен, нито от падаща бомба, нито с торпила, а го надянаха на подводните скали, разряза се, разцепи се на две и потъна. И накрая всички вдигаха рамене и нямаше нито един човек на Изгрева да каже защо корабът потъна. Останаха корабокрушенците, някои потънаха, други се спасиха и се пръснаха по широкия свят. Сега можете да видите кораба на снимка и остана споменът за някакъв.Изгрев. Това бе външният Изгрев, а вътрешният Изгрев остана на заден план. Само онези, които се доберат до този вътрешен Изгрев имат бъдеще. Онзи Изгрев, където изгрява Божественият Дух и човешката душа очаква този миг и може да се съедини с него. Тогава Божествения Дух ще сътвори в Него човека - нов вече Изгрев на живота. Ето, това е важното. И от тук ще почне да се пише нова книга за ученика. А това е книга за вътрешната Школа на Учителя. Втората част на тази книга ще се нарече „Светът на Великите Души". Ето, от там ще започне. А това е свят на онези Велики Души, които са в пространството, които са в Божествения свят и които слизат да помагат на човечеството, обличайки се и слизайки в плът и кръв, за да превъплътят и пресъздадат Словото на Учителя в живот. За да покажат, че Словото на Учителя е живот на тези Велики Души и че онзи човек, който е достигнал до Изгрева на Божествения Дух в себе си, то душата му ще се съедини с него и той ще получи крилата на Духа и ще тръгне да превъплъщава Словото на Учителя в плът и кръв, защото величието на Духа е превърнало човешката душа в свят на велика, необятна нова Вселена. Ето, това е светът на Великите Души. Те създават вътрешната Школа на Учителя.

213. КЛЕТВАТА И МЪЛЧАНИЕТО НА ГЪЛЪБА Следващият път отново се събрахме у дома. Те нетърпеливо очакваха нашето мнение. Ние се бяхме подготвили. Отначало аз взех думата и заявих, че Учителят не се доказва с полемика и с доказателства от ученика, защото той е реален и съществува в Дух и в Истина, и в Слово. На това всички се съгласиха. По-нататък споменах, че трябва да се изхвърлят всички неща от този характер и да се напише книга за духовния образ на Учителя и на Школата. По принцип бяха съгласни, но брат Боян си извади отново написани листа и започна да чете, дали няма нещо да ни хареса. Аз го отхвърлих този материал, Борис ме подкрепи. Брат Боян само охкаше, ама така гръмогласно, като че ли късахме месо от тялото му. „И това ли ще махнете?" и цитира някакъв пасаж. Ние кимаме утвърдително с глава, а той стенеше и охкаше. Беше свързан с тези неща. Беше живял дълги години с тази постановка на нещата. Беше свикнал, че е авторитет и всички се съгласяваха с него, защото беше безкористен, верен и честен. Тук за пръв път виждаше и друго мнение. Не може да се ориентира и започна да се опасява, че ще бъде изхвърлен като съавтор. По едно време простена: „Ама вие всички изхвърлихте. Какво ми остана?" Аз допълних: „Брат Боян, сега остана да напишем книгата". Направихме нов план, разпределихме работата по отдели. Но се условихме, че ще се работи в пълна тайна, за да може да се осъществи. Боян имаше опит в това отношение. Когато пишеше нещо, а някой го запитва: „Брат Боян, какво сега пишеш и работиш?" Отговаряше му: „Работя, а какво ще излезе ще видим накрая" и не казваше. Отначало той разправяше на всеки какво работи и накрая не можеше да свърши нищо. Отива и се оплаква на Учителя, че каквото хване да работи, нищо не свършва. Учителят го изглежда и му казва: „Ти сам си си виновен. Посадиш семка в земята и кажеш на всички тук на Изгрева и всеки отива и я рови и казва: „Това е семето на брат Боян". Накрая дойде някой гарван, клъвне и изяде семката. Поучи се от селянина. Той посее, изоре и после бранува местото, равни го, та никой да не може да го изрови. Чака дъжд да го полее и Господ да възрасти посятото семе", След като Боян ни разказа този случай приехме, че тая негова опитност се отнася за нашия случай. Методи се отказа от първоначалният материал след като се уточнихме с него, че трябва да се напише кой е Учителят, каква е Школата, за какво е дошъл в този малък народ. Така той написа първата част на книгата. Името на книгата „Учителят" бе дадено от мен и аз забраних да се слага името Петър Дънов, както искаха да го сложат Боян и Методи. Направо се наложих и забраних, бях много категорична. Боян правеше много повторения поради, което на Борис се падна да стилизира цялата книга. Последната глава бе написана от мен. Работата по тази книга бе започната есента на 1944 г., после се прекъсна със заболяването на Учителя и заминаването му. Но на следващата година работата отново се поде. Някак напълно естествено излезе, че трябва да се напише книга за Учителя и неговата дейност. От само себе си отпадна, че трябва да се прави полемика в книгата „Кой е Учителят?" Отпадна и това, че не трябва да се обозначава книгата с Петър Дънов, защото той си беше положил тялото на Изгрева, а беше останал Учител в Слово и в Дух. Отпадна от само себе си външният образ на Учителя представен в светлина в каквато светлина светът би го приел. Никой не съжаляваше за този етап от работата ни. Ние бяхме прескочили първата бариера за доказателствата, че Учителят съществува. Оставаше да прескочим и следващата бариера като напишем книгата. Употребихме много усилия. Бяха настанали бурни политически години на прелом. Всички коментираха оживено, прогнозираха как ще се развият събитията. Около Изгрева също настъпиха проблеми за ръководство, за стопанисване на Изгрева, за продължаване делото на Учителя. Тогава смятахме, че ние трябва да продължим започнатото от Учителя. Не разбирахме, че ние не можем да продължим нищо, защото Учителят си беше свършил своята работа. Ние трябваше само да съхраним Словото. Това разбрахме чак когато приключихме книгата и когато трябваше да я оформим. Това беше втората бариера: съхранението на Словото. Оставаше да се издаде тази книга. Методи успя да вземе разрешение за печат, тогава той работеше като чиновник в Министерството, от министър Казасов. Помогна му както бе казал Учителят, че докторатът му ще му проправя път. Методи бе минал по косъм докато докато вземе разрешение за печат. Ако някой бе узнал поради завист щяха да ни издадат, да ни наклеветят и щяха да спрат печатането на тази книга. А щяха да го сторят и то от завист. А завистта и озлоблението заслепява някой път и онзи, който се бие по гърдите, че е окултен ученик на Учителя. Тогава Методи завежда Неделчо Попов пред гроба на Учителя и го накарва да се закълне, че ще мълчи. Неделчо се кълне и издържа на клетвата си. Той живееше под един покрив с Николина Балтова и ако само той бе споменал една дума пред нея, то сигурно бе, че тази книга нямаше да излезе. Неделчо изигра главна роля при организирането на печата. Той беше тогава технически оценител в държавната печатница и имаше много връзки с печатниците. Когато излезе тази книга Балтова се нахвърли върху него: „Ти защо не ми каза, че се прави книга за Учителя, та и аз да взема участие". Неделчо се оправдава: „Клех се на гроба на Учителя и на Учителя да мълча" „Не си се клел, а са те клели други тебе и сега не си признаваш." „Признавам, че съм се клел. Ако бях ти казал, щеше да ни издадеш и книгата нямаше да се отпечата." „Аз ли съм издайник? Аз смятах, че под моя покрив живее бял брат и бял гълъб, защото така те наричат приятелите ти. Ама ти не си бял гълъб, а си черен гарван и аз да не съм знаяла, че в пазвата съм си утаяла змия, която сега ме изяде. Да се махаш от къщата ми!" Неделчо започва да си прибира багажа и го изнася навън. Накрая тя излиза и ръкомаха: „Видя ли, че си черен гарван? Досега аз ти услужвах, а сега бягаш от мен и искаш да се отървеш от мен, че когато остарея да няма кой да се грижи за мен". Неделчо си вкарва отново багажа. Това не попречи след това на Балтова да разнася книгата и да я подарява на много места в града, че стигна дори до министри. Поднасяше и казваше: „Да видите кой е Учителят и да видите каква книга е издал моят съквартирант". Но тя не дочака Неделчо да я гледа, защото Неделчо си замина преди нея. И когато Борис заведе лекар да прегледа Неделчо, то тя не пускаше никой да влезе в стаята му. Беше ревнива и искаше само тя да го гледа. Ето защо книгата бе издадена в пълна тайна. Изданието бе много луксозно, в голям формат, илюстрирано със снимки и братския живот. Такова издание излизаше за пръв път в България. Беше разкошно издание. Това беше първия опит да се напише такава книга за Учителя. След това и да искахме и да я напишем нямаше да можем да се съберем, пък и да бяхме я написали нямаше да може да се издаде. Тогава излезна цензура от новата комунистическа власт. Всички положихме старание, но без помощта на Неделчо Попов тази книга нямаше да види бял свят. Най-голяма бе неговата заслуга. Сега сълзи се набират в очите ми като си припомня, че той е застанал на гроба на Учителя, а до него Методи застанал и го кара да се закълне. И неговото мълчание свърши една голяма работа. За мен това е най-големият подвиг и изпит издържан от Неделчо Попов. Поклон пред него, мир и светлина на душата му. Гълъбе наш! Наричахме го „Гълъба" и си остана бял, чист гълъб на обичта ни към него и остана бял гълъб на Любовта, която носеше към делото на Учителя. Така прескочихме и третата бариера. Да се предаде Словото на Учителя на идните поколения. А оттук нататък имате вие думата, които ще дойдете след нас.