Ани

Статия 2. Хроника за стражарите Зорница, Г. XLVI, бр. 38, 22.IX.1926, с. 4. " ... Има хора, които се одързостяват да се наричат "правоверни ортодокси". Всички ония, които посмеят да изменят или по-добре да осмислят известно вероучение, се таксуват като "сектанти". Исай за "ортодоксите" евреи е бил "сектант". Исус за същите е бил "сектант". Такъв е бил и Павел. Такива са били богомилите, реформаторите и др. Философията и религията, въобще научното познание - не допуща да има над себе си стражари, насилие. Истината се търси и се намира свободно, а не с насилие. Исус възвести своето учение свободно. Религиозните гении, хората на науката - никога не са налагали и не могат да налагат идеите си със сила. Там, дето има насилие, няма истинска религия, ни истинска наука. Духовниците, откак са станали сила, служат си против меншествата с помощта на силата, със стражарите. На изток, на запад, в България "сектантите" били гонени, мъчени, убивани. Ортодоксалната църква носи позора за унищожаването на хиляди и милиони добри хора, всичката вина на които била, че не се обличали в черни раса и калимавки, не са се кланяли на дърветата и камъните, не са вярвали, че дъски и мъртви кости могат да вършат чудеса, не са били суеверни, не са успокоявали съвестта си с принасяне жертви на Бога, във вид на свещи, агнета, риби, бикове, не пиянствували. . . . Ортодоксалната църква на изток и запад, е гонила и гони и хората на науката. Тя живее в мрака на незнанието и заблудата. В България, благодарение заспалостта, изоставеността, фанатичността, суевереността на официалната църква, в новото време се явиха няколко "сектантски" течения. Духовниците, вместо да потърсят причината в системата на която служат, в самите себе си, да се коригират-тръгнаха по стария път - гонение, ала с помощта на "народа", или със стражарите. В последните броеве на "Пастирско дело" либералът свещеник П. Тулешков се е запретнал да плаши "нихилистичното" правителство на Ляпчева за дето толерирало "сектантите". В това си дело той се подкрепя и от някои миряни, например, от тъй наречения педагог Балкански. Балкански е много доволен, че най-после пробудилите се свещеници ще турят с помощта на стражарите, "сектантите" на мястото. - И тази борба, със стражари против свободата на съвестта и мисълта, "скоро щяла да даде своите добри резултати, за доброто на църквата и народа ни." Клета и нещастна страна: още по-нещастна църква, която има за защитници такива хора, които имат за доказателства грубата сила, гонението и убиването".

Стражарите обграждат Изгрева Вергилий Кръстев Във вестник "Зорница" от 22 септември 1926 г., бр. 38 на с. 4 е публикувана "Хроника за стражарите". В нея се говори, че църквата подстрекавала властта и тя, чрез стражарите, гони сектите. Това става чрез груба сила, чрез гоненията и убийствата. Тук се споменава, че правителството на Ляпчев толерирало сектите. Тук се подхвърлят упреци, че Ляпчев е отменил забраната на събора срещу дъновистите. Като мотив за репресията се издига лозунга, че трябва да се спасява народа и църквата. А църквата воюва срещу Дънов и последователите му. А какво е отношението на Дънов към свещениците и църквата е публикувано в *Изгревът", т. XVII, с. 894-901. Това са извадки от беседи на събора в гр. Търново 1922 г. и от "Сила и Живот" IV серия. След като се запознаете с всичко това, тогава ще се запознаете и с това, че свещениците спират събора в гр. Търново през 1926 г. чрез властите. Затова той се провежда през 1926 г. в София. Но и него ее опитват да забранят, макар че имат разрешение да се проведе от градоначалника на София и от правителството, полицията го забранява. А това не е случайно, и всички политически събития, които стават в България съвсем не са случайни. Първо атаките са срещу дъновистите, а след това срещу другите секти. А за общество "Бяло Братство" може да се спомене, че то е на първо място в атаките на църквата, на полицията, на властите, че дори и на стражарите. В същата тази 1926 г., която описва Стоян Ватралски, е спрян събора на Изгрева от властите, и стражарите на коне с пушки на гърди и саби са обграждали Изгрева. За тези събития е описано в "Изгревът" - под заглавие "Съборът през 1926 г. 'и военната блокада", в "Изгревът", т. 1, с. 93-96. Трябва добре да се прочете, за да се знае обстановката, как е спрян събора и как е отменена блокадата. В "Погледът на Мъдреца" (виж "Изгревът", т. IV, с. 417-418) е описано от Методи Константинов, как лично е ходил при министър-председателя Ляпчев, да предаде думите на Учителя, да отмени забраната за събора през 1926 г. • В "Изгревът", т. VI, с. 514-516 под заглавие "С кросно на събор" е описано спирането на събора през 1926 г. и т. XVII с. 660 точка 27.4 и с. 896-901. Под заглавие "Конфликт с полицията" (виж "Изгревът", т. XVII, с. 622 - ­623), е разказа за опита на полицията за спиране на събора, през 1927 г. Нов опит за спиране на събора в София се прави през 1928 г. Виж "Изгревът", т. VI, с. 514-516. Тогава всички се качват за пръв път на Рила. И от 1929 г. съборите през август се провеждат на Седемте рилски езера с летуване на палатки през месеците юли-август. Това продължава до 1939 г., когато е последното летуване, защото започва Втората световна война. Съборът през 1926 г. е открит на 22 август и трае до 29 август. Тези събития са отразени и в Словото на Учителя, за спиране на събора и в статията за стражарите, които са дошли на Изгрева.

Б) "Спасението на света и идването на Христа" ОТВЪН И ОТВЪТРЕ 22 авг., 1926 г., неделя, 11 ч. В Свещеният огън. Съборни беседи от Учителя, дадени на учениците на Всемирното Бяло Братство при срещата им в гр.София, на "Изгрева", през лятото 1926 година. София, Просветния комитет, [1926], с. 18-19. ."... А сега ще се създават разни теории, ще дохождат разни проповедници да говорят, че Христос ще дойде да спаси света и всичко Го очакват. Че какво е Христос? - Христос, това е Любовта в света Има ли любов между хората, има и Христос; няма ли любов между хората, няма и Христос. Има ли Истина и свобода, има Христос; няма ли Истина и свобода, няма и Христос. Има ли Правда и равноправие, има Христос; няма ли Правда и равноправие, няма и Христос. Има ли Добродетел, има Христос; няма ли Добродетел, няма и Христос. Има ли доброта, благост, кротост, въздържание, милосърдие между хората, има и Христос; няма ли тия неща, няма и Христос. Христос няма да дойде нито в една човешка форма, нито в каква и да е друга някаква форма. Ако е за форма, ето аз съм пред вас. Всеки от вас може да бъде Христос. Когато Христос дойде в човешка форма, тя ще бъде много по-красива от сегашната. Не, под думата "Христос" ние подразбираме цялото човечество, турено в едно тяло. Това е физическата страна на Христа. Значи, всички човешки души, събрани на едно място в тялото на Христа, съставляват физическата страна на Христа. Всички ангели, събрани в сърцето на Христа, съставляват духовната му страна, а всички божества, събрани в ума на Христа, съставляват Божествената Му страна. Това значи Христос, т.е. Христос е проявения Бог в света. Навсякъде трябва да виждаме Христа. Като сме събрани тук, Бог се проявява между нас, и ние трябва да се радваме!... " ИМЕНАТА ВИ СА ЗАПИСАНИ 25 авг., сряда, 9 ч. с. В Свещеният огън. Съборни беседи от Учителя, дадени на учениците на Всемирното Бяло Братство при срещата им в гр. София, на "Изгрева", през лятото 1926 година. София, Просветния комитет, [1926], с. 104-105. "... Когато говорите за Христа, всякога трябва да разбирате първият образ в света, първородният, началото на човешката еволюция, началото на човешкия род. И за Христа се казва, че Той е глава на църквата. Глава на Христа пък е Бог. Така седи великият въпрос. И всички вие, които искате да служите на Бога, трябва да имате необикновена вяра - силна, непоколебима от нищо. Ако имате вярата на православния, не си губете времето! Ако имате вярата на обикновените учени хора, на философите, пак не си губете времето! Не, вие трябва да имате вярата на светиите, на праведните, на добрите хора, които са завършили своя живот на земята, които са пожертвували всичко за Бога. Сегашните православни още не са православни, каквито Бог изисква, и евангелистите още не са такива, каквито Бог изисква. Каквито имена и да имат съвременните верующи днес, те са все обикновени имена - имена, които се променят. Ето защо, всеки от вас трябва да пожелае от цялата си душа да бъде записан на небето с онова име, което никога не се променя. И всеки трябва да знае, дали името му е записано горе. Щом неговото име е записано на небето, това е вече голяма привилегия." СВЕЩЕНИЯТ ОГЪН 27 авг., петък, 9 ч. с. В: Свещеният огън. Съборни беседи от Учителя, дадени на учениците на Всемирното Бяло Братство при срещата им в гр. София, на "Изгрева", през лятото 1926 година. София, Просветния комитет, [1926], с. 146-147,149-150. "... Аз ви казвам: дотогава, докато Словото Божие се проповядва с пари, работата няма да върви. Онзи проповедник, който проповядва за пари, внася отрова в ума си. Той трябва да проповядва за Бога от Любов. Онзи пък, който работи за Бога без пари, Бог ще промисли за него. Чудни са съвременните хора! Ако аз съм шивач и ушия някому дрехи от любов, той няма ли да ми плати нещо? - Все ще ми плати. Най-малкото, аз ще имам неговото внимание и разположение. Ако аз съм един виден цигулар и свиря на хората от любов, тези, които ме слушат няма ли да се погрижат за мене? - Ще се погрижат. Ако ние вършим всичко за Бога от любов, знаете ли, какъв преврат ще стане в умовете и сърцата на всички хора? От такива велики души се нуждае Бог. И ние се нуждаем от Божествения Дух. Христос, това е Бог, Който се разкрива в света. Христос, това е Любовта, която вече хлопа пред всяка врата: и при вратата на проповедници, и при вратата на списатели, и при вратата на бащи и майки, и при вратата на слуги и на господари, и при вратата на всички съзнателни души. Христос днес хлопа на всички врати и пита: "Готови ли сте да извършите това, което аз едно време извърших? ... " " ... През всички векове, които са се изминали досега, Бог не ни е забравил: всякога е изпращал някой да ни говори, не само отвън, но и отвътре. Той изпраща ангели да ни говорят. И не само това, но когато остане свободен, и Той сам ни посещава и ни казва няколко насърчителни думи. Те са най-хубавите думи, те са епохални моменти за нас. Когато Бог говори някому, той поет ще стане. Когато Бог говори някому, той музикант ще стане. Когато Бог говори някому, той държавник ще стане, не такъв, каквито са българските държавници, нещо особено ще бъде. Когато Бог говори на някой човек, той избавител ще стане. Ще освободи един народ, като Мойсея, ще напише нова Конституция. Когато Бог проговори за пръв път на Мойсея, той избяга, но след това го послуша и големи чудеса направи в Негово име. Той изведе израилския народ, но кога? - Само след като му проговори Господ. Когато Мойсей отиде при Фараона, той го запита: "Кой те прати тука?" - "Прати ме Йехова, Бог на Аврама, на Исака и на Якова". Казва му Фараона: Аз не познавам този Бог. Фараонът имаше друго понятие за Бога. Мойсей му казва: "Аз ще ти покажа, че този Бог, Комуто служа и Когото познавам, е силен." И започна се състезание между боговете на Египет. С кого? - С Христа, Кришна или Христос - един и същ е Той. Христос, това е проявеният Бог. Един е Той, Който се проявява във всички народи - Йехова. Всяко нещо, което носи живот и светлина в себе си, иде от Бога. И започна се състезание между боговете. Най-после Фараона повярва, че действително Бог е проговорил на Мойсея. Когато дойдем в света, трябва като Мойсея, да покажем на хората, че действително Господ ни е говорил. Казвам: Господ може да ни проговори още днес. Ако вие можете да се освободите от всички свои недъзи, ще разберете, че сте цял народ, една велика душа, заобиколена с хиляди други души. ..." "... И тъй, ние трябва да започнем с основната идея - Любов към Бога! Да възлюбим Бога със всичкото си сърце, с всичката си душа, с всичкия си ум и с всичката си сила Само тогава силата Христова, или разумната сила, или силата на Истината ще се прояви в душата на всички. Тъй сплотени в Божията Любов, ще бъдем мощни като един човек. Не искайте всички индивидуално да се проявите. Когато се обединим в Бога, всички ще бъдем едно и всичко, което се отнася до проявите на другите, ще ни радва, като наше, понеже всички ще бъдем едно цяло. Сега как живеят хората в света? - В пълно разединение. Туй, което ние вършим тук, другите религиозни хора го считат противоречие. А туй, което те вършат, ние считаме за противоречие. Не е така. Всичко, което се върши, трябва да бъде за Бога, и всички заедно да се радваме. Всичко, което се върши в света, дето и да е, по който начин и да се върши, стига да е от любов към Бога, трябва да му се радваме. "Затова Отец ме люби, защото аз полагам душата си, за да я взема пак". В. И. Ч. Б. В. Б. [Верен, Истинен, Чист Бъди, Всякога Бъди!]

А) "Свободата се придобива само тогава, когато човек работи за Бога и за своите ближни" РАЖДАНЕ НА СВОБОДАТА. 23 авг., понеделник, 9 ч. с. - В: Свещеният огън. Съборни беседи от Учителя, дадени на учениците на Всемирното Бяло Братство при срещата им в гр. София, на "Изгрева", през лятото 1926 година. София, Просветния комитет, [1926], с. 58-61. За размишление през деня: "Вечната свобода, в която Бог живее, Духът царува." Значи, в нас трябва да се зароди желание и ние да живеем там, дето Бог живее. Бог живее във вечната свобода и оттам постоянно изпраща своето благословение за повдигането на всички същества. В тази смисъл, Бог нищо не върши за себе си. Щом човек реши да върши нещо за себе си, той се ограничава. Следователно, Бог, като работи за себе си, ограничава света, а Той сам е свободен. Когато човек иска да работи за себе си, трябва да работи за другите. Когато пък иска да се ограничи, другите трябва да работят заради него. Когато другите работят заради тебе, ти не си свободен. Вземете малкото дете, за което майката се грижи и работи. Вземе го, повие го в пелените, грижи се заради него. Тя казва, малко е това дете, нищо още не разбира. Повие го в пелените, върже му ръцете и краката - дисциплинирано е то, като войник. Един ден, когато детето стане свободно, започва да работи за майка си. То ходи, копае, носи грозде, круши от лозето - помага й. Тогава майката не го увива вече с пелени, не го връзва с повой. Сега, като отнесете същия закон по отношение към вас, ще разберете, какво значи да добиете свобода. Когато искаме другите да работят заради нас, тогава ще почувствуваме, какво нещо е ограничението. Някой казва: аз станах роб на хората. Да, щом караш хората да работят заради тебе, ти сам се ограничаваш. Когато носят на ръце едно дете, пренасят го от едно място на друго, то е ограничено, не се движи със своите крака. Онзи вол, който оре през целия ден на нивата, не се движи доброволно, господарят му е с остен подир него. Значи, волът ще-не ще движи се, не е свободен. В този случай никой не работи за него, но и той сам не работи за себе си. Да оставим тия примери настрана, но трябва да знаете, че свободата се придобива само, когато работим за Господа. Когато Бог работи заради нас, ние сме в едно естествено ограничение. Когато Бог работи, ние се учим. Когато работим за Бога, ние сме свободни. Тогава той ни слуша, а щом ни слуша, ние се чувствуваме свободни. Казвате: ако работя за Господа, кога ще работя за себе си? Ако работя за ближните си, кога ще работя за себе си? - Работата за ближния и работата за Бога е един и същ закон, който се изразява в две направления. И тъй, свободата се придобива само тогава, когато човек работи за Бога и за своите ближни. Когато човек работи за себе си, това е предговор към свободата. То е първата стъпка към свобода. Тя е най-тесният кръг на свободата. Когато започнете да работите за ближните си, този кръг става по-широк. Когато пък работите за Бога, вие влизате вече във великия кръг, в който седят всички възможности, чрез които човешката душа може да се прояви. Следователно, когато говорим, че трябва да се самоотречем, ние подразбираме, че трябва да работим за Бога. Започнем ли да работим за Бога, всички наши желания, които се отнасят не до нашия личен живот, но до живота на нашата душа, до живота на нашия дух, ще се реализират. Това е човекът! Работите ли така, за в бъдеще вие ще дойде до положението на един светящ ангел, и ако ви турят на няколко билиона километри разстояние от земята, ще се виждате с телескоп, ще светите като слънце. Това е индивидуалност! А сега, като ви турят на един километър разстояние от себе си, никаква светлина не излиза от вас. Мислите ли, че сте някакво величие? Какво можем да бъдем ние, само Господ знае. Има същества, които даже и не подозират, че вие се събирате тук на събор. Господ знае всичко, което става в света, от всичко се интересува. И като се събираме тук, това става по причина на Божията интелигентност, на Божията Мъдрост. Той ни подкрепя. Нали ще се учите? Нали искате да бъдете свободни? Как ще придобиете свободата си?"

Из Словото на Учителят Дънов на събора на Бялото Братство, 2-29 август 1926 г. А) "Свободата се придобива само тогава,когато човек работи за Бога и за своите ближни" - РАЖДАНЕ НА СВОБОДАТА. 23 авг., 1926 г. Б) "Спасението на света и идването на Христа" - ОТВЪН И ОТВЪТРЕ. 22 авг., 1926 г.; ИМЕНАТА ВИ СА ЗАПИСАНИ. 25 авг.1926 г.; СВЕЩЕНИЯТ ОГЪН. 27 авг. 1926 г.

Статия 1. Няма да осъмне добре Зорница, Г. XLVI, бр. 38, 22.IX.1926, с. 1. Н. Ив. Цаков Не много отдавна, когато преглеждах едно американско списание, което дава отлични статии по политика, религия и наука, срещнах една статия за България. Тя е писана от един чужденец, който познава балканските народи и техните вечни сплетни и караници. Драго ми беше да чета статията, в която бликаше любов към малката и нещастна България. Тоя чужденец с един възторжен език, говори за днешна България, която след кървавите и тревожни дни започва една възстановителна дейност, заслужаваща похвала и насърчение. Той с радост констатира, че политическите убийства са спрени, изчезванията на българските граждани престанали и злобата и омразата утихнали. Според него, българският народ започва да гледа с по-голяма вяра и надежда на бъдещето. Това е една доста правдива и правилна оценка за положението на нашата родина през последно време. Сегашна България съвсем не прилича на оная България преди 3-4 години. Доверието към нас всекидневно се засилва и крепне. Великите сили са по-благосклонни към нас, отколкото бяха по-рано. Новините, които стигат до тях за нашата страна, съвсем не са обезсърчителни и тревожни. Благодарение на това България успя да сключи заем за бежанците чрез Обществото на Народите. Европейската обществена съвест се заинтересува за стотиците хиляди български бежанци и това не може да не ни радва и вдъхва надежда. Лоялното ни държане пред нашите съседи и миролюбието ни е спечелило много поддръжници и приятели в чужбина. Българското име, което заслужено и незаслужено бе опетнено в странство, започва наново да се възстановява и очиства. България вече не е страна на кърви и насилия, на бунтове и метежи. Това са факти, които не могат да не радват всеки българин, който обича България и работи за нейното добро име и престиж. Но ние съвсем не сме сторили всичко, което има и трябва да направим. Има още много да се желае и много работа да се върши. Една възстановителна дейност изисква големи грижи и неуморна работа. Това е великанско дело, което не можем постигна в седмици и месеци. Но, ако днес България си е поставила за цел да обърне нова страница, да заживее нов живот, да работи над себе си, да твори блага и сее семето на знанието и културата, да възпитава масите в един дух на примирение и тясно сътрудничество, то тя трябва да следва право своя път, без да прави отклонения, които спират правилния вървеж на това велико народно дело. Разбира се, тая крупна и съдбоносна работа не може да се извърши само от правителството. Тя иска подкрепата и съчувствието на всички фактори: партиите, интелигенцията, църквата и още малки и големи фактори. Всяко спиране на тоя възстановителен процес връща България назад. Всеки отказ на факторите, да изпълнят дълга си и дадат своя дял към това народно дело, е предателство спрямо България. И тъжното е, че такива прояви, които несъмнено ще върнат България назад, съществуват. Те са още в своя зачатък, та има време да ги премахнем и отстраним, стига да виждаме последиците и опасностите от тях. Една от тия печални прояви е конспирацията Тая дума за нас е страховита. Тя буди нерадостни и печални спомени. Тя ни напомня за хвърлена във въздуха катедрала* / *3аб. Атентатът на 16 април 1925 г. в църквата "Св. Неделя", където загиват 150 човека./, за обезобразени и кървави трупове, за нещастни сираци и безпомощни родители. Конспирацията донесе пълни затвори, бесилки, безследно изчезнали и много насилия. Тя е адско дело, сатанинска радост. Всяка конспирация връща България назад. Тя е предателство спрямо родина ни. Откритите в столицата и някои градове в провинцията конспиративни организации, са тягостни прояви в нашия обществен живот. Макар и ограничени те говорят, че духа на рушението, на кръвта и насилието още не утихнало и замрял. Споменът за близкото минало като че ли не е заличен. И действително, чудно е, че и у нас има хора, които още вярват и уповават на конспирации и искат чрез тях да ръководят съдбините на България. Тия безумци искат да ни донесат щастие и народно добруване чрез конспирация и насилие. Добруване чрез нелегални и рушителни действия никога и никъде не е постигнато. И у нас не може да се постигне. Свобода чрез насилие не се добива. Освобождение няма чрез убийства. Конспирацията е опасна, защото тя разделя народа. Тя всява омраза, вражда между българите. Нейната цел е да облагодетелствува едни и да потиска други. И най-после, тя влачи подир себе си голямо насилие от страна на управляващата партия. Ето защо, конспирацията в настоящия момент е най-големия враг на България. Тя спъва и пречи на правилния и възстановителен период, в чието начало сме сега ние, българите. Но има и друга проява, която също не е много насърчителна. И тя е, насилието на властта. Насилието от страна на управниците също връща България назад и пречи на правилната и възстановителна дейност. Този, който чете нашата преса, има очи и уши, знае много неприятни и печални неща, които са от естество да убият вярата на народа в правов ред и законност. В името на тоя ред, в името на народното добруване стават насилия на съвестта при изборите, стават побоища, царува тирания. В името на същите тия принципи, без думата на закона и правосъдието, мнозина българи пострадаха, страдат и ще продължават да страдат, ако озверения партизанин не се свести и изобличи. Под израза "преследване на разбойниците" според изнесеното напоследък в някои вестници, се вършат беззакония. Допустимо е някои безумни селяни да служат за ятаци на разбойниците, но властта не може да се разправя по един такъв домашен, безцеремонен начин с българските граждани. За всеки, който наруши законите и подпомага разбойниците има правосъдие, което е длъжно да каже думата си. Администрацията по никой начин не може да бъде изпълнителна власт. Това е тъжна проява. Подобни дела съвсем не обединяват народа. Напротив, те го разделят, озлобяват. Убиват вярата му в законите и властта. В една правова държава деяния, като горните, са немислими. Аз лично вярвам, че пострадалите при такива случаи, па и техните близки не могат вече да са добри български граждани. По такъв начин ние увеличаваме разбойничеството, вместо да го ограничим, сеем злоба и ненавист, вместо да ги потушим. Сега, когато на България се гледа с по-добро око, когато великите сили са наклонни да ни защитават и подпомагат, когато българинът започва едно по- трескаво и възстановително дело, което при голямо внимание и пазене от крайности може да донесе едни по-радостни и щастливи дни на народен подем и възраждане, когато злобата и мъстта са на път да заглъхнат, всеки, който крои нови конспирации и преврат, който пренебрегва законите и действува чрез насилие, е враг на България. Той забива нож в сърцето на родината ни. Вървим ли по този път, България няма да осъмне добре. Н. Ив. Цанов

Част 3. Уводни и други статии Стоян Ватралски публикува своите 3 статии под надслов "Кои и какви са Белите Братя (Дъновистите) в три броя на в-к "Зорница", бр. 38, 39 и 41 от 1926 г. Като уводни статии в същите 3 броя на в-к "Зорница" са публикувани 3 статии, които защищават автора Стоян Ватралски, онова, което той пише за Белите Братя (Дъновистите). Тези уводни статии напълно отговарят на онова, което Ватралски пише, и което той изповядва. Те го защищават и го закрилят, приятелите му го подкрепят, защото знаят, че първи, които ще въстанат срещу написаното ще бъдат църквата, свещениците и след това властите. Освен това, Учителят Дънов открива събора през 1926 г. на 22 август до 29 август. Той говори на събора и тези съборни беседи са публикувани в томчето "Свещеният огън". Онова, което той говори, и това, което описва Стоян Ватралски и онова, което е поместено като уводни статии - то всичко се завързва в едно цяло. Невероятно, но е факт. А като го сравнявате, ще ахнете от учудване. Ето това е моята задача. Да покажа, как всичко това се съединява в едно, как се обединява от Духът Христов, който е в Учителят Дънов. Прочетете внимателно статията (Няма да осъмне добре / Н. Ив. Цаков // Зорница, Г. XLVI, бр. 38,22.IX.1926, с. 1), която говори за политическите убийства в България, за съдбата на хилядите, стотици български бежанци от Беломорска Тракия и Македония, за спиране на възстановителния процес в страната след войните 1912-1913, 1914-1918 г. Говори се за конспирацията, за насилието на властта, за беззаконията които се вършат от озвереният партизанин, който е представител на различни партии. А администрацията не можела да бъде изпълнителна власт, защото върши беззакония. В същия брой 38 от 22.IX.1926 г. на с. 2, Стоян Ватралски помества своята първа статия под надслов: "Моето гостуване и плен у Белите Братя". Тя е публикувана със съответните бележки. Той отива на Изгрева, на мястото Баучер, така, както е било известно тогава, в 17 часа на 26 август. А съборът е започнал на 22 август. А как е протичал, може да се запознаете с Наряда, който е публикуван в томчето "Свещеният огън" на с. 229-237. Той е публикуван в "Изгревът", т. XII, с. 60-63. В този ден 26 август, ден четвъртък, е нямало беседа на Учителя Дънов. А защо? Защото всеки четвъртък са правили екскурзия до Витоша на Бивака "Ел Шадай". Онова, което е описал Стоян Ватралски е много важно, защото той е единствения човек, който описва събора през 1926 г., и то в дните, когато е бил там - 26 и 27 август 1926 г. Ето, сега предоставяме статията:

Дънов 29. И до днес Богомилското движение се тълкува като враг на българската средновековна държава, което е причина за падането на България под турско робство за 500 години. За ролята на Богомилското движение, виж "Изгревът", т. I, с. 260-262, а за Трите клона на Бялото Братство през вековете, виж на "Изгревът", т. I, с. 262-267, а за Богомилския клон - "Изгревът", т. I, с. 265­267. 30. Учителят Дънов на събора на Синархическата верига през 1912 г. на 17 август се обръща към всички, че навремето са били боляри и са причина за падането на България под турско робство за 500 години. Това е Истината. Виж "Изгревът", т. XI, с. 527-530. 31. Според Учителят Дънов идеологът на Богомилското учение е Боян Магът, а разпространителят е поп Богомил. Това е истината. И още една голяма истина ще да чуете. А тя е следната. Дядо Ради (Ради Танчев), който е градинарят на Изгрева, който не е писмен - не знае да чете и пише, и който според Учителят е "душа в почивка". Та той се увлича по спиритизма на Граблашева, Милева и Маркова на Изгрева и всички хукват да слушат как се изявяват духовете чрез медиумите и изпразват салона на Изгрева и Учителят няма пред кого да говори. (Виж "Изгревът", т. XVII, с. 702-706). Тогава Учителят го среща, а той търчи, за да отиде там на спиритически сеанс. Учителят го хваща за раменете, разтърсва го и му вика: "Дядо Ради, влез в тялото си!" Така няколко пъти. На другия ден му казва: "Ти на времето бе Патриарх Евтимий и заради теб България падна под турско робство за 500 години. Ти си виновният." Сега паметника на ул. "Граф Игнатиев" е с образа на дядо Ради. Българите го гледат, приемат, че е Патриарх Евтимий, кланят му се и винаги на паметника има цветя, и то пресни цветя. Така българите изразяват своята признателност към Патриарх Евтимий, който е предателят на този народ, който го вкарва в робство за цели 500 години. Та това са цветята за предателят Патриарх Евтимий. А за дядо Ради виж в "Изгревът", т. I, с. 145-150; т. IV, с. 117, с. 254-255; т. IX, с. 130­134 Българите вчера и днес правят паметници на предателите на този народ, полагат им цветя и венци и им се кланят. Искат да живеят предателите до веки веков. Всичко е описано, но не искат да го четат и така предателствата и до днес продължават. 32. Стоян Ватралски приема външно и вътрешно Петър Дънов като религиозен гений и обяснява, че може да се приеме, че е Божий пратеник, като пророк и ясновидец. И само толкова. Той не го схваща и приема като Учител, понеже не познава и не го различава по Дух. Това е причината. Дотук може да стигне евангелиста. И затова не му се сърдим и не го упрекваме, но му благодарим, че е описал събора през 1926 г. и за неговата публикация, и той с нея остава в историята на Бялото Братство. 33. Стоян Ватралски споменава, че външните наблюдатели и то просветени в четмо и писмо хора, че го възприемат като "странна ексцентричност". Това е. Толкова могат - това и правят. Отричат го. 34. Ватралски споменава, че като събеседник Дънов си скъпял думите. "Говори късо, мудно, отмерено". Той не се е срещал с Учителя Дънов и не е говорил с него. Това го знае от другите, които са имали частни разговори. Това което казва, е вярно. А защо? Всеки, който отива при Учителя, отива не за разговор, а за помощ, да му разреши родовата карма - дали е семейна, професионална, или здравословна, то не е толкова важно в случая. Ако трябва, Учителят пред него я разрешава със сила и власт. Говори изкъсо в строги думи и изречения, които са символика, по закони и принципи. И, ако онзи го изслуша, после го послуша и изпълни - то успява да разреши родовата си карма. Цялата поредица "Изгревът" е основан на такива частни разговори. А такива сме поместили в "Изгревът", т. XVI, с. 625-665; т. XVII, с. 68-102, 326-412. 35. А защо в публичната реч "той се съживява и далеч не е тежкоезичен". Отговорът е много лесен. Когато той предава Словото на Всемировият Учител, което е Слово на Бога, то Духът е Онзи, който дава власт и сила, истина и живот. Как така? "Глава на Твоето Слово е Истината. Глава на Истината е Божественият Дух. А Глава на Божествения Дух е Абсолютния Дух на Битието и на Бога". Това е отговорът. Но да се възприеме е необходимо знание и възприемане по Дух. И сетива, и органи, и центрове в мозъка на човека. 36. Всички присъствуващи от света им прави впечатление, че говорът му е нелогичен, че се прехвърля от тема на тема. Отговорът е много прост. Ако в салона има 60 слушатели, всеки един е отишъл там с неразрешен личен въпрос и проблем. Той отива там, за да пита Учителят Дънов. Понякога му задават мислено въпроси и той им отговаря. Понякога мълчат, но той им хваща мислите и им разрешава въпроса и проблема. Така той ги освобождава от веригите на кармата, за да се освободят, да имат свободно време и да го посветят на Учението му Някои правят опити и успяват. Виж "Изгревът", т. I, с. 122. А други минават и заминават. 37. Стоян Ватралски си записва някои мисли от Учителя при две беседи. Прочетете ги и размишлявайте върху тях. Това са бисери от Словото на Духът Беинса Дуно. Накрая Ватралски признава - мисълта на Дънов е необикновена, оригинална. И, че "Дънов не цитира никого, освен себе си". Ето това е най-важното откритие. Чрез него се проявява в Слово Божественият Дух, Христовият Дух и Господният Дух. И затова Дънов може да цитира само себе си, онова, което е произнесъл. И той това прави. Понякога кара стенографите да му прочетат, какво е казал Духът чрез него в предишната му беседа. Може ли да си обясните всичко това? Едва ли. Можете само, ако признаете, че Словото Му е Слово на Бога. Само тогава. 38. Биографичните данни за Петър Дънов са много оскъдни. Той търпи упрек - могъл е да събере много данни от пребиваването на Дънов в САЩ. Имало е много евангелисти, които са го познавали. Но много жалко, че не ни е предоставил повече данни. Най-интересното е, че Ватралски споменава за "небесната диплома" на Дънов, в която някои вярват. А небесната диплома се дава само на Духът. Но Ватралски не вярва в нея. 39. Тук Ватралски споменава, че биографът на Петър Дънов не е роден. Това е вярно. Онзи, който бе изпратен да свърши тази работа се ражда на 21 март 1938 г. в София и това е моя милост. Когато се навършиха 100 години от рождението на Учителя Дънов през 1964 г. България бе под комунистическата власт, която изгаряше литературата на Петър Дънов и преследваше последователите му Аз пристигнах на Изгрева с пробудено съзнание през 1969 г. А 10 години преди това съм играл футбол на поляната, където се е играело Паневритмия на Изгрева. Играех футбол с брат ми и с изгревските деца и само толкова. Знаех, че това са дъновисти. И изобщо не ме интересуваха. Веднъж стоях настрана и слушах Верка Куртева как седи в беседката пред 5-6 човека и им чете от книга на Дънов за небесните жители. Заслушах се и се смях много в себе си, нещо в мен ми говореше така: "Те не са си оправили живота като земни жители, а тръгнали да говорят за небесните жители". Смях се много. И дълго го коментирах. Не беше ми дошло времето да се запали светлината в съзнанието. После това време дойде, запали се и се започна. През пролетта на 1990 г., месец април, бе осъществен първият концерт- рецитал, за д-р Георги Миркович, основател на "Червеният кръст" у нас, в дома на юристите на ул. «Жданов», сега «Пиротска». Виж «Изгревът». Т. Ill, с. 376­377. Вторият концерт-рецитал, по случай 120 годишнината от рождението на Георги Куртев, направих на 15 юни 1991 г. в камерна зала "България". Виж «Изгревът», т. Ill, с. 377. На 20 февруари 1994 г. по случай 130 годишнината от рождението на Учителя (1864-1994) и 50 години от заминаването Му (1944-1994) бе организиран от мен концерт-рецитал в Дома на Българо-Руската дружба пред 400 зрители. Виж "Изгревът", т. III, с. 380. На 22 май 1994 г. в Драматичен театър в София организирах за първи път оповестяване на "Призванието". Виж "Изгревът", т. Ill, с. 321; т. IV, с. 3-47. На 29 януари 1995 г. се състоя концерт-рецитал "Мисията на славянството" в зала 4 в "Дома на техниката", ул. "Раковски" 108 или бившето "Биад". Виж "Изгревът", т. Ill, с. 330. От 1990-1998 г. организирах към 20 концерт-рецитали по Слово и Музика на Учителя Дънов. Организирах ги аз, а не някой друг. Организира ги онзи, който бе изпратен и роден в строго определено време. 40. В момента, до месец септември 2007 г., съм издал 23 тома на "Изгревът". Има материал за още толкова. Така, че прозренията на Стоян Ватралски се сбъдват полека-лека. Дано имам сила и Дух в себе си, за да довърша работата си. А онази стогодишнина, за която говори Ватралски от смъртта на Петър Дънов (1944-2044), аз няма да бъда на земята, но дано си свърша работата така, че другите след мен да бъдат горди с мен, че съм си свършил работата. Досега съм издал 59 томчета оригинално Слово на Учителя Дънов, което лично съхранявах 30 години по време на комунистическата власт, когато всичко от Учителя се унищожаваше. А аз съхраних оригиналите от Словото Му и ги издадох. Това е доказателство, че този човек съм аз. 41. Онова, което донякъде Стоян Ватралски вижда като прозрение за бъдещата слава и величие за Петър Дънов е само негова перспектива в ума му. Но за мен това не е прозрение, а реалност, която я виждам от вчера, тя се осъществява от вчера, преминава през днешния ден и отива към утрешните дни. Славата на Духа се носи от Словото на Всемировия Учител Беинса Дуно. 42. Предсказанието за мястото на Учителя Дънов е дадено в неговото Слово. То е строго определено. Това е мястото и времето когато Всемировият Учител на Вселената е слязъл на земята в Дух и Сила, чрез Слово и Истина. Неговото Слово е Слово на Бога за идната VI раса на Синовете Божий. 43. Стоян Ватралски признава, че Учението на Дънов е чистото Христово Учение. А това не е малко за прозрение. Но това се изпитва не с ума, а с духа. Духовното се изпитва чрез Духа. 44. За последователите му по дух, знаят, че Петър Дънов не е човек, не е свръхчовек, а Живият Бог на земята, облечен в плът и кръв, но изявяващ се чрез Слово, което има власт и сила, и дава Живот преизобилно. Това е за верните по дух последователи на Учителя Дънов. Само за тях. 45. Петър Дънов е не само историческа проекция по време и място. Той е Новата епоха на Водолея, Новата епоха, която идва за Синовете Божий, която ще трае хиляди години. Духът създава епохата. 46. Стоян Ватралски не вярва в преражданията. А това е първата бариера, която трябва да прескочи един духовен човек. Втората бариера е, че има Невидим свят. Третата бариера е връзката с този Невидим свят чрез Духа. Ето тези три неща ги няма Стоян Ватралски. Сега разбираме, защо Учителят Дънов казва така: "От протестантин окултист не може да стане". Точно и ясно. По това време се говори, че Дънов е прероден поп Богомил. А това не е вярно. Аз съм го слушал лично от последователите на Учителя Дънов. Щом това те твърдяха, разбрах, че първо, те не познават кой е Учителят Дънов и второ, нямат познания, знания за тези космически епохи, които са слизали на земята българска. Не знаят и толкоз. 47. Стоян Ватралски приема за историческа ролята на Богомилството в Европа. Това му прави чест. Той смята за "несъзнато пророчество", че България има да играе велика роля за реализирането на Божието Царство на земята. Но това може да се осъществи чрез Словото на Учителя Дънов, което е Слово на Бога. Амин.

Молитвено тържество пред изгрев слънце 16. Брат Б. е Тодор Божков, а брат С. е Тодор Симеонов. 17. Гръмогласният глас на брат С. е на Симеон Симеонов, който ръководи наряда и придружава с цигулката си песнопенията на мнозинството. 18. Притежаваме няколко снимки от фотограф, който Небето е изпратило да заснеме туй описание на това величествено вълшебство, публикувано в "Илюстрована седмица", Г. IV, бр. 193, 5. IX. 1926, с. 8. Случайно имах една окъсана изрезка и успяхме да я възстановим, издирена от Ефросина Ангелова-Пенкова в Народната Библиотека. 19. Това е едно описание по какъв начин са се играели т.нар. "седемте упражнения" и какво ги е предхождало преди това - песни, молитви и формули. Сега това не се прави, защото не се знае. 20. Тези формули, изричани преди всяко упражнение са издиктувани на Стоян Ватралски и той ги е записал. 21. Обикновено в началото на съборите са следели кога изгрява слънцето, на кой час и минута, за да може непосредствено след изиграването на шестото упражнение да се заловят за ръце, да образуват кръгове и да посрещнат слънцето с песен при изгряването на първия му лъч. Това днес не се прави, защото не се знае. А защо жените са правили отделно вътрешни кръгове, а отделно мъжете външни кръгове? Първо те са се построявали отделно - от едната страна са жените, а от другата страна са мъжете, така са играели, за да не се заглеждат един в други и да предизвикат съблазън. А защо жените са отвътре, а мъжете отвън, то си има обяснение - това е символика за раждане на живота, което става чрез жената. 22. За състава на последователите на Учителя сме говорили. Освен, че идват от различни идейни политически течения - земеделци, комунисти, анархисти и т.н., но идват и от различни религиозни течения - евангелисти, протестанти, толстоисти и православни. И едновременно идват от четирите окултни течения, които през вековете са воювали. А сега са събрани на едно място. Виж "Изгревът", т. I, с. 239-288. 23. Цялата тази обстановка с подвижната платформа е заснета и притежаваме тези снимки, които ще публикуваме. Учителят говори, отгоре са сложили над главата му навес, за да не го грее слънцето. А отпред на полянката някои стоят, други седят и слушат, а трети се разсейват. 24. А има и такива, които на 20-30 метра от Учителя са се събрали по двама и си говорят. Правят си говорилня и се развличат. А Учителят говори, но те не го слушат. Такива снимки притежаваме, в които се вижда, че онези до 4-5 метра слушат и записват, а други се разсейват и се разговарят помежду си. Това е. Трябва да се знае. Аз заварих такива. Има ги и днес. Ще ги има и утре. Това е плявата от хармана. Вятърът на времето я отвява и остава житото. 25. Стоян Ватралски е и автор на много евангелски песни. А евангелистите винаги придружават събранията си с песни. Така, че той е запознат с евангелските песни, но за музиката на Учителя не дава мнение, защото не я разбира. Но разбира от поезия, от стихове и дава своето мнение. Учителят Дънов е препоръчвал на последователите си от 1900-1922 г. кои песни да пеят, и в писмата си до тях е посочвал номерата от сборника "Свещени песни" - 1. издание на евангелистите. През 1923 г. Българското евангелско дружество издава сборник "Духовни песни", което е 2. преработено издание и песните са пак номерирани. В него има 10 песни на Стоян Ватралски, с номера: 58, 115, 159, 185, 225, 252, 263, 275, 295, 346, 377, 380, 384, 423 и антем № 5. 26. Една част от слушателите са от групата на т.н "слънчогледи", които обръщат главите си към слънцето и го следват по неговия ход на небосклона от изгрев до залез слънце. Те се хранят по този начин. Друга част записват и днес може да се намери и някоя тетрадка, запазена от това време със записано Слово на Учителя. Трети - са стенографите, които са длъжни да записват всичко. Четвърти - са онези, които се възхищават. Пети - са онези, които стоят и слушат и от едното ухо влиза, а от другото излиза. Така, че има всички възможни случаи. Някои запомнят само една мисъл и тя им е достатъчна за цял живот. 27. По времето на Школата на Учителя бе направен опит за Братски живот, за Братство и Единство. Но този опит не беше успешен. Беше успешен само за онези, които бяха в един и същи Дух с него. А защо? Вижте "Изгревът", т. XIII, с. 887, за да проумеете кога може да има братя и сестри в Единение. 28. За тази "поща" бях слушал много. Успях да я видя как действува през 1972 г. на Рила, когато властите бяха разрешили летуването. Това е съществувало на съборите във Велико Търново, както на летуванията на Рила с Учителя до 1939 г. За този живот говори и Георги Попов от Ямбол. Виж "Изгревът", т. X, с. 736-740.

Част 2. Коментар Гостуването на Стоян Ватралски на 26 август 1926 г. на събора на Изгрева 1. Стоян Ватралски е свидетел на онези похвати на църквата и свещениците, с които хвърлят кал и злоба срещу Учителят Дънов. Това дава израз най-вече на събора във Велико Търново през 1922 г. За него виж във "Изгревът", т. XVII, с. 896-901, за да разберете мнението на Учителя за духовенството и църквата. А как са се развивали и протичали борбите на свещениците срещу Учителя на събора в Търново, то вижте в "Изгревът", т. V, с. 365-367. 2. Последователите на Учителя Дънов разнасят новината, че той е превъплотен Христос. По този въпрос той говори на много места. И онзи, който проучи "Сила и Живот" от I до V серия ще узнае Истината. А кой е Петър Дънов? Аз съм този, който указа кой е той. Това е Всемировият Учител на Вселената, Който слиза на земята за първи път. За да слезе на земята, трябва да се облече в плътска дреха - от плът и кръв. И трябва някой да го роди. Намира си родители, и то не случайни, те го зачеват и той се ражда бебе, после е дете, юноша, момък и възраства. Когато става на 33 години над него слиза Божественият Дух на 7 март 1897 г., през 1912 г. на 15 август в него влиза Христовия Дух (На 15 август 1912 г., дена на Св. Богородица е Съборът на Веригата. На този ден Петър Дънов няколко пъти повтаря, че Христа е пред тях. На книжката "Заветът на цветните лъчи", отпред, е отбелязан надписа: В.Щ.С.П.Р. Н.Г.И.Х.С.Б [Винаги Ще Съм Предан Раб на Господа Исуса Христа Син Божий], 15 АТ. 1912 [15 август Търново 1912 г.]. Затова тук съществуват тези 2 доказателства), а на 16 юли 1922 г. слиза Господния Дух. Това е Светата Троица на Божествения Дух, Христовия Дух и Господния Дух. Той е Все и вся. Той е Живия Бог слезнал на земята в плът и кръв. Ако преди 2000 години бе дошел на земята Божият Син в лицето на Исус, сега е дошел Бащата- Отец, в лицето на Петър Дънов. Амин. 3. А дали българите го възприемат като Учител, като Миров Учител, като Всемиров Учител то зависи от това, дали имат сетива, органи и центрове в своя главен мозък, за да го възприемат. А времената тогава, през 1926 г. и времената сега, през 2007 г. "доказват, че българите не приемат Петър Дънов за Учител. Дори последователите му не го приемат за такъв. Ако го приемаха трябва да вършат онова, което е казал в Словото си и да го изпълняват. А досега те вършат обратното на това, което той е говорил чрез Словото си. Такива примери има в "Изгревът". Много. 4. На 26 август 1926 г. към 17 ч. Стоян Ватралски посещава Изгрева, който е обграден с бодлива тел. Учителят Дънов е предупредил да не го ограждат с бодлива тел, но никой не слуша и всеки си прави каквото иска. Аз с тази бодлива тел, около бараките, ги заварих и тя съществуваше до 1972 г., когато комунистическата власт окончателно разруши селището на Изгрева. Виж "Изгревът т. I, с. 424-426; т. IV, с. 323-325; т. XXIII, с. 525-526 с N 31, 32, 33. 5. Двама книжари са продавали своите книги, и то забележете, че това е окултна литература на Черната ложа. Още на събора през 1922 г. в Търново, Учителят заявява, че всичко това, което досега е издавано по окултизма, е дело на Черната ложа. Дори по-късно, пред самия салон на Изгрева са поставяли масички и там са продавали книгите на Черната ложа. Виж "Изгревът", т. I, с. 457-458. Виж "Беседи и упътвания на събора 1922 г. в Търново, с. 265. 6. Отначало събора за 1926 г. се разрешава, после се забранява и след намесата на Учителя Дънов чрез Методи Константинов, възбраната се отменя. Това е описано и сме го цитирали на страниците на "Изгревът". Но властта оставя двама стражари на коне за наблюдатели на реда. Те са на коне, със сабля, окачена на стремената на коня и с преметната пушка през гърдите. Така се охранява Изгрева от вън чрез стражата на Кесаря. Значи се преминава през няколко етапа: от разрешение на събора, след това възбрана, после отменяне на възбраната и накрая наблюдение на събора чрез стража, и то извън оградата. 7. Обикновено на съборите се поставя охрана и през деня, и през нощта. Охраната през нощта е била придружена от големи бели тояги, които са ги носели със себе си. На входната врата е имало охрана и са пускали само онези, които са познати на охраната. А този млад човек е бил Николай Дойнов. Това нещо го има в "Изгревът", т. XV в неговите спомени. 8. Обикновено на първите събори са се обличали сестрите в бели рокли, с бели кърпи на главите. А когато е било хладно вечер, са си премятали през вратовете бели големи шалове, които специално са си ги плели за този случай. Братята са били в бели панталони, бели ризи и бели сака. С времето си това не се спазва. 9. Много от младежите евангелисти се приобщават към Учителя Дънов. За тях сме цитирали в "Изгревът". А какво свършиха накрая, ще говорим по-късно. 10. Тази американка се е казвала Хаскел. За нейната съдба виж в "Изгревът", т. V, с. 718-721 и по-точно на с. 719. 11. Обикновено поканите за Съборите са изпращани до съответния град. Те идват групово на събора, отсядат на едно и също място, хранят се на едни и същи маси. Така на Изгрева е имало няколко бараки, построени от някои градове и са служили за преспиване на онези, които са на Изгрева при срещи с Учителя или на съборите. Имало е Пловдивска барака, барака на Айтос, на Стара Загора и т.н Но в случая са сядали на трапеза на голямата поляна през 1926 г. 12. Най-интересното е, че повикването на молитва става с военна тръба. Тръбач е бил Цеко Етугов. Той е бил тръбач на полка. За обяд, за вечерна молитва също се е свирило с тръба. Но за всеки случай е имало специална мелодия за изпълнения и като са я чували, вече са знаели за какво са викани чрез гласа на тръбата. 13. По някаква случайност, притежаваме няколко снимки на палатковия лагер при съборите на Изгрева през първите години. Виж "Изгревът", т. XI, снимките след с. 592 от 1 до 7, 14. През 1926 г. "Изгревът" не е устроен. Построени са само една стаичка за преспиване на Учителя, която по-късно, при строежа на салона през 1927 г. бива прилепена до него и така тя става приемна за Учителя. А наоколо е имало само неколцина палатки. На събора е имало много казани, но всички са сядали на голата поляна на тревата. Някъде, където е имало, са постилали черги за сядане. На голата земя са се хранили. По онези години никой не е могъл да си обясни, защо около Петър Дънов има много последователи. А защо? Самият Стоян Ватралски признава, че това става, благодарение на неговото Слово, което има власт и сила свръхчовешка и свръхземна. А тази сила идва чрез него, но се управлява чрез Духът Божий, чрез Духът Христов, чрез Духът Господен. Това е причината, която не се знае и досега, и не се приема също и до днес, та чак и до утре. Не я приемат нито последователите на Учителя, не я приемат противниците му, а българите изобщо отхвърлят Учението на Учителя Дънов. И затова ще си научат урока по метода на Бялото Братство, чрез страданието, чрез мъчението, за да преминат през дебелите воденични камъни да ги смелят и накрая през най-ситните сита и да се пресеят примесите и да остане чистото брашно. Само тогава може чрез Словото на Учителя да се омеси този хляб за българите - хлябът на живота и възкресението - друг път няма.

3. Публикацията "Кои и какви са Белите Братя (дъновистите)" във в. "Зорница" в бр. 38, 39 и 41 от 1926 г. 3.1. Единственият човек, който присъствува на Събора през 1926 г. е евангелиста Стоян Ватралски , който описва всичко и публикува във в-к "Зорница" през м. септември-октомври 1926 г. в броевете 38, 39, 41. На него дължим описанието на този събор, а не на многобройните последователи на Учителя Дънов. 3.2. Това е единствената защита от евангелист на Учителя Дънов. Това е впечатлило мнозина, а най-вече Д-р Михаил Стоицев от гр. Пловдив, който подрежда текстовете на 3-те статии от 3-те броя 38, 39 и 41 ги подрежда и издава в една хубава книжка с различно оцветени корици. Но той отдолу слага своя псевдоним "Белобратков", страхувал се е от местни гонения. Тази книжка е отпечатана в гр. Пловдив в печатница "Труд" на П. Беловеждов, 1926 г. Вътре е поставен на цяла страница портрета на Стоян Ватралски, който е с брада и е застанал в профил. Съдържа 26 страници. 3.3. На задната корица са дадени сведения за отпечатаните книги на Стоян Ватралски, както и изказвания за него от Иван Вазов и Д-р Иван Шишманов. 3.4. Същата книжка се препечатва от Слави Камбуров в гр. Нова Загора, печатница "Светлина", 1926 г. , но в джобен формат от 36 страници. Накрая под черта е поставен следния текст: "Ако мерим дъновистите от морално гледище, ако ги съдим по характера и делата им - мерило, което сам Христос ни даде, те са най-добрите съвременни християни." 3.5. За да бъде включена в "Изгревът" тази книжка, подготвих представянето й в две части на Стоян Ватралски. По този начин той е застъпен както трябва и е подчинен на концепцията на "Изгревът".

2. Съборите на Бялото Братство и тяхната възбрана 2.1. Съборите на Бялото Братство са съпровождани от големи гонения и противодействие от страна на църквата, военните и властите. Така е спрян съборът през 1914 г. (Виж "Изгревът", т. V, с. 357). А за Съборите в Търново, виж "Изгревът", т. V, с. 355-361. Съборът през 1922 г. в Търново е съпроводен от много голяма съпротива от църквата и властите. За него виж "Изгревът", т. V, с. 365-367. А за съборите през 1922 г. виж "Изгревът", т. V, с. 362-369; т. VIII, с. 23-24. Съборът през 1923 г. е спрян от Александър Стамболийски с всички възможни последици за него. (Виж "Изгревът" т. IV, с. 446-448). Съборът през 1924 г. е в София от 24.08.1924 до 07.09.1924 г. Беседите на Учителя от този събор са отпечатани в томчето "Разумният живот". Съборът през 1925 г. е отново във Велико Търново от 23 август до 29 август 1925 г. Това е публикувано в томчето "Две свещени положения", както в "Наряди и упътвания" от 1925 г. Под влияние на владиците от Търново се прави подписка от всички граждани от Търново до правителството, да се спрат съборите на Дънов. Властите ги спират. Учителят се зарича никога кракът му да не стъпи в Търново. И това той изпълнява до края. Виж как това е ставало, в "Изгревът", т. IV, с. 298-299, № 21. 2.2. "Съборът през 1926 г. и военната блокада" - виж в "Изгревът", т. I, с. 93-96. 2.3. Как се е идвало на събор през 1926 от провинцията, виж "Изгревът", т. VI, с. 514-515. 2.4. За забраненият събор през 1926 г. и неговата отмяна виж "Изгревът", т. I, с. 432-436; т. IV, с. 417-418, № 26; т. XVII, с. 660, № 27.4. 2.5. За конфликтът с полицията на съборите виж "Изгревът", т. XVII, с. 622-623, №5.8. 2.6. За съборите в Търново виж "Изгревът", т. XVII, с. 624-625, № 5.10. След отмяна на забраната на събора през 1926 г. - виж "Изгревът", т. XVII, с. 620-622, № 5.7. 2.7. През 1927 г. съборът е свободен и Учителят дава "Пътят на ученика" - виж "Изгревът", т. XVII, с. 622-625 2.8. През 1928 г. съборът е също забранен. (Виж "Изгревът", т. VI, с. 515-516). Но след блокадата на Изгрева с войски и полиция никой не е могъл да влезе и да излезе. Но Учителят продължава да дава своето Слово в града извън Изгрева, а след сваляне на блокадата и на Изгрева на 22 август, 24 август, 29 август и 31 август за Общия окултен клас и за Младежкия клас. 2.9. През 1929 г. Учителят Дънов е на Рила и започват летуванията на 7-те рилски езера и съборите се провеждат там до 1939 г. включително, след което започва войната. Следващият Събор е август 1944 г. на хижа "Еделвайс" и "Острец". (Виж "Изгревът", т. II, с. 316-318, № 198). 2.10. По време на моята работа по осъществяване програмата на "Изгревът" много трудно успях да намеря данни за отделните събори. Но това, което публикувах не бе малко.

Част 1. Бележки 1. Евангелисти, протестанти и Учителят Дънов 1.1. Стоян Ватралски е един от достойните евангелисти в България, който не се е числил към нито една от многобройните евангелски църкви у нас. Затова си има причини. 1.2. За връзката между Учителят Дънов и протестантите-евангелисти можете да прочетете в "Изгревът", т. II, с. 223-225, № 101-103. 1.3. За Учителят и протестантите виж е "Изгревът", т. V, с. 531-534, №204. 1.4. В Школата на Учителя от 1922-1944 навлизат много младежи дошли от евангелските среди. Но най-интересното за тях важи едно правило, изречено от Учителя Дънов: "От протестантин окултист не става". "Пазете се от маята на протестантите, ще ви заквасят и ще станете протестантски хляб". "А Мойсей, който изведе евреите в пустинята чрез Ангелът и Бог Йехова ги хранеше с безквасни хлебове". "Протестантите поставят много клопки - пазете се от тях." За "Евангелисти младежи на Изгрева" виж "Изгревът", т. VI, с. 474, № 4. 1.5. Като класически пример на протестанти, дошли при Учителя е случая с Галилей Величков и рождената му сестра Веска Величкова. (Виж "Изгревът", т. VIII, с. 411-430 и по-специално с. 411-417, 421-430). А защо идват при Учителя? Защото Той ги е подготвил и наредил да се родят чрез тези родители, та като дойдат при него да бъдат свободни по ум и по дух.

4.2. Стоян Ватралски (1860-1935) Бележки и коментар по статията "Кои и какви са Белите Братя (дъновистите)" д-р Вергилий Кръстев Част 1. Бележки 1. Евангелисти, протестанти и Учителят Дънов 2. Съборите на Бялото Братство и тяхната възбрана 3. Публикацията "Кои и какви са Белите Братя (дъновистите)" във в. "Зорница" в бр. 38, 39 и 41 от 1926 г. Част 2. Коментар Гостуването на Стоян Ватралски на 26 август 1926 г.на събора на Изгрева Молитвено тържество пред изгрев слънце Дънов Част 3. Уводни и други статии Статия 1 Няма да осъмне добре, Зорница, Г. XLVI, бр. 38, 22.IX.1926, с. 1.Н. Ив. Цаков Из Словото на Учителят Дънов на събора на Бялото Братство, 2-29 август 1926 г. А) "Свободата се придобива само тогава,когато човек работи за Бога и за своите ближни" - РАЖДАНЕ НА СВОБОДАТА. 23 авг., 1926 г. Б) "Спасението на света и идването на Христа" - ОТВЪН И ОТВЪТРЕ. 22 авг., 1926 г.; ИМЕНАТА ВИ СА ЗАПИСАНИ. 25 авг.1926 г.; СВЕЩЕНИЯТ ОГЪН. 27 авг. 1926 г. Стражарите обграждат Изгрева, Вергилий Кръстев Статия 2. Хроника за стражарите, Зорница, Г. XLVI, бр. 38, 22.IX.1926, с. 4. Из Словото на Учителят Дънов, на събора на Бялото Братство, 2-29 август 1926 г. А) "В Бога доброто и злото се примиряват" - ОТВЪН И ОТВЪТРЕ. 22 авг., 1926 г. Б) "Единственият наш приятел засега в света, това е Бог" - СВЕТЛИЯТ ПЪТ НА ЗНАНИЕТО. 23 авг.,1926 г. Кой е благословен, Вергилий Кръстев Статия 3. Благословен, Зорница, Г. XLVI, бр. 39, 29.IX.1926, с. 1., пастор Тр. Димитров Из Словото на Учителят Дънов, на събора на Бялото Братство, 2-29 август 1926 г. А) "Спасител в света е само Бог " - ПРАВОСЪДИЕ. 28 авг.,1926 г. Б) "Докато вършим волята Божия, ние ще имаме Божието благословение над нас" - ЩЕ СЕ ИЗКОРЕНЯТ. 29 авг.,1926 г. В) "Целта, идеалът на човека е да бъде съвършен, а да бъде добър - това е средство" - ДОБРО И СЪВЪРШЕНСТВО. 29 авг.,1926 г. Кой и защо поставя уводната статия във вестник «Зорница», Вергилий Кръстев Статия 4. Защита на Религията, Зорница, Г. XLVI, бр. 41,13.Х.1926, с. 1., пастор Д. Н. Фурнаджиев Из Словото на Учителят Дънов, на събора на Бялото Братство, 2-29 август 1926 г. А) "Бог във всичките векове е един и същ" - ОТВЪН И ОТВЪТРЕ. 22 авг., 1926 г; СВЕТЛИЯТ ПЪТ НА ЗНАНИЕТО. 23 авг.,1926 г. Б) "Великото в живота на всеки духовен човек,това е разумното разбиране на Словото Божие" - ИМЕНАТА ВИ СА ЗАПИСАНИ. 25 авг.1926 г. В) "Една от задачите на учениците на Всемирното Бяло Братство,е да подишат у българите религиозното чувство, не само по форма, но коренно" - СВЕТЛИЯТ ПЪТ НА ЗНАНИЕТО. 23 авг. 1926 г. Бележки на съставителя на "Изгревът"

Статия III-та Дънов Учителю, каза му Йоан, видяхме един човек да изгонва бесове в твоето име: и му запретихме, защото не следваше нас. А Исус рече: - Недейте му запрещава . . . понеже оня, който не е против нас, е откъм нас" Марка 9:38-40. Кой човек е велик? Как се мери величието на човека? Как се знае размера на една планина? - По висотата, ширината и простора й. Как се определя величината на една река? - По дълбината, ширината и дължината й. Как се мери величието на човека? - По обема на постиженията му, по засяга ло време и пространство на идеите му, по простора в света на влиянието му. А по мярката на тоя мащаб, кой е най-великия в историята българин: Крум? Симеон? Асен II? Самуил? Св. Кирил? Отец Паисий? Ботев? Стамболов? Иван Вазов? Не, нито един от тези. Най-великият българин е бил, и е, поп Богомил. Той единствен, между нашето племе, с кваса на своето жизнедавно учение, е внесъл ценен принос в съкровищницата на световната култура. Като реформатор, поп Богомил беше предтеча, беше Йоан Кръстител, на всички велики реформатори, с които цивилизацията се днес гордее. От своя народ, благодарение на злочестото византийско влияние, тоя великан е нещо по-зле от отречен. Нещо по-срамно от забравен. Англосаксонците величаят Уиклифа, Швейцария слави Калвина, Германия се гордее с Лютера, Чехия, макар католишка, милее и славослови Ян Хуса. А България - както еврейството по отношение Исуса - продължава да клейми и да се срамува от великия си роден реформатор, Поп Богомила (29). Господа български историци и патриоти, - към истинските се обръщам - докога ще се водите по черните раса? Докога ще се държите за тях като сополиви деца за полата на майка си! (30) Поп Богомил трябва да се възкреси от гроба на забвението. Той трябва един ден да има паметник по-великолепен и от оня на Цар Освободителя. Защото Поп Богомил, тоя наш Ян Хус, изгорен върху кладата на византийските клевети, е чест и слава на българското име (31). Най-чудното и най-интересното у Белите братя е техният Учител, Дънов: основател, глава, душа и живот на това загадъчно и интересно движение. Отдето и да го гледаш, това е бележит човек. Един, единствен, с празни ръце, без приятели, без богатство, без издръжка, без звонко име, без високо положение, без обществено влияние, той днес, след 25 годишен проповеднически труд, се радва на постижения, на които най-успешния му съвременник може да позавиди. Днес Дънов има и приятели, и средства, и завидно име и е обожаемия вожд на десетки хиляди хора от всяка възраст и съсловие. И при това, бъдещето му обещава несравнено повече; защото делото му има някои изгледи на дълговечност, и да е сега в самото си начало. Сигурно, това е българин от рода на необикновените, а може би и от размера на великаните. Това е човек и нещо плюс. Дънов, по всичко изглежда, е от ония редки истерични личности, които поради изненадните си постижения, още приживе стават легендарни; изпърво за своите приближени, после почти за всички. Като съдим апостериорно, от размера на неговите удивителни постижения: не само числеността на неговите обожатели и жизнеността на движението му, но и силата му да изменява благотворно човешкия характер, от една страна; а от друга: обаянието на личността му върху неговите последователи: - Дънов е религиозен гений. Един от истеричните духовни, може би, мирови учители. Един от ония полуисторични, полулегендарни личности, които на верски език се наричат Божи пратеници: пророк, ясновидец, Кришна, Махатма, Баб и пр., а на съвременен научен език - религиозен гений (32). Ала за свободния от хипноза на вярата: за външния прозаик-наблюдател, за студеното перо на журналиста, този човек прави впечатление повече на странна ексцентричност, нежели на истерично величие (33). Дънова аз видях, както казах, най-първо на вечерята, а после го видях като слушател на две негови беседи. Той е човек среден на ръст, на около 63 години, с пълна бяла брада, прошарени вежди, сединява, изобилна и подрязана до рамената коса. Изпито, мургаво лице, внушаващо средновековния отшелник или индийския йога, върху постройката на калено, здраво тяло. Лицето още внушава силна воля и железни нерви, а изпод дългите вежди, полуприкрито, гледат две уж равнодушни очи; но в същност, те гледат изпитателно, за да те теглят на тънка терезия. Наметни му една индуска туника, и той е цял индийски факир. Ала г. Д. не ходи бос и полугол, като факирите. Напротив, с изключение яката и връзката, той е добре облечен по европейски. Като събеседник, Дънов се скъпи с думите си. Говори късо, мудно и отмерено. (34) Ала в публична реч той се съживява и далече не е тежкоезичен. (35) Като оратор, той не е блестящ лиричен ум. Не е красноречив, не е академичен; и често е нелогичен. Изреченията му не са отривисти и плавни. Хуморът му не е твърде тънък. И фантазията му, като луд кон, често го отнася до непозволени за трезвия ум пътища и области. (36) Ала той е оригинален; добре начетен в индийските и християнски писания, та притежава голям склад на мисли и легенди из религиозната книжнина и философия. И, както видяхме, владее общолюдието с голяма сила. С почти неотразим авторитет. Никой папа, никой Демостен в това не го е надминал. За последователите му буквално: "Никой човек не е говорил, както тоя човек говори" с власт и сила; "а не както книжниците и фарисеите". Не както кардиналите, владиците и пасторите със зазубрени по угода на времето легалности. Когато аз го слушах, той чете Йоана 10 глава и взема за текст 17 стих. След два дена го слушах да проповядва от Матея 15:13. Но нито в първия, нито във втория случай се придържаше о текста си. И в двата случая думите му тъй малко изхождаха от текста, щото си щеше да е, ако поставяше последния текст на първата беседа и обратно. От съдържанието на беседата, човек не знае защо му е бил текста. Това ще се види и от следните негови мисли. Някои от мислите му, доколкото ги схванах (изказани в мои думи) са следните: "Големите и много пророци в България са признак, че тук има извънредно богатство на живот; голяма жизнеспособност. Що е зло? Злото не е нищо друго, освен неразумно използване на живота. Идолослужителят не е омразен Богу. Той му е даже по-мил: като заблуденото дете, което с плач и мъка търси баща си - Бога. Трябва всички да сме пророци. Всички да сме поети. Главна пружина в живота трябва да е любовта; любов към Бога. Новото учение почва с Бога и твори по закона на любовта. Ако Бога нямаме, ще имаме друго. Репарации, например, имаме, защото Господа нямаме. Сиромашия имаме, защото Господа нямаме. Всичко, каквото е било вършено от древни светии и пророци, можем да извършим и ние днес. Открие ли се нейде извор, той ще се посещава от (жадни) люде. Вие трябва да получавате писма от невидимия свят. Основата е (или трябва да е): любов към Бога с всички сили, ум, сърце, душа. Всички и всеки, който и където върши добро, когато върши нещо добро, той сътрудничи с нас и ние с него." . А из втората му беседа (Мат. 15:13) схванах следните мисли (изказани пак в мои думи): "И Бог се развива (еволюира). Които отричат Бога, доказват съществуването Му; само съществуващото може да се отрича. Ние сме за Царството Божие на земята. Целта - да разбираме Бога. А да узнаем Бога, трябва да го любим; а не обратното. За сегашния живот ще приказваме след 2000 години Християнството остави платното на кросното (още нерязано и нешито). За съвременния свят говорят в небето, както съвременните народи приказват за Българите. Страданието може да е болезнено, но то не е зло. Страданието е чук в ръката на Божествения скулптор. Аз искам през идната година да бъдете плодовити. И който вкуси от вашите плодове, да благодари на Бога". Много нещо бих могъл да кажа по цитираното. Но то би ме отдалечило от предмета. Засега само обръщам внимание на онези, които са способни да виждат с ума, че това не са думи на слабоумен човек. Тук прозират необикновена мисъл и самостойна оригиналност. Дънов не цитира никого, освен Дънова (37). * * * Петър Дънов е по плът син на варненския поп Константин Дъновски; а по дух потомък на скандинавеца Сведенборг и брат или братовчед на индуса Ганди. С изключение на около седем години прекарани в Америка, той е прекарал живота си в България. Той се е учил във варненските училища и гимназия, свършил американското училище в Свищов, следвал, ала не свършил, по медицина и богословие в Бостънския университет, Съединените държави, и продължил самообразованието си във великия Университет на живота. В него той и учи, и преподава до ден днешен. И в тоя университет той е сега професор с небесна диплома, според някои, на няколко десетки хиляди мъже, жени и деца. Ала каквото и да мислим за дипломата на професор Дънов, никой никъде не е имал по- прилежни, по-предани на уроците си ученици (38). Аз, обаче, няма да пиша биографията на Учителя на Бялото Братство. Неговият биограф не е още роден (39). Той ще пише за живота, дейността и учението му, в няколко тома, някога през XXI век, когато България ще отпразнува стогодишнината от смъртта на великия български реформатор (40). Не е още време да се рисуват душевния и историчния му портрети. Аз виждам и драсвам само няколко ясни контури на чудатия Учител; контури, на които нашето сприхаво поколение може само гузно да се усмихва или жлъчно да се ядосва. Макар и да не може предказно да се говори с конкретни подробности, аз в перспектива виждам (или, ако щете, струва ми се, че виждам) няколко грандиозни постижения и отлики на тоя дивен българин, на чиято слава и величие славни царе и велики завоеватели в бъдеще ще завиждат (41). Аз рискувам предсказанието, с други думи, че мястото на Учителя Дънов в историчната Валхала е много по-почтено и по-сигурно от тяхното (42). Две неща, създадени от самаго него, издигат Учителя на Белите братя до български фактор от исторично значение: първо, неговото силно прихватливо учение; второ, неговите добри и предани нему ученици. За мирогледа и Учението на Дънов аз сравнително малко зная. Ала оттова, което чух и узнах, няма нищо, което да е непримиримо с Христовото учение. В същност, аз го намерих много по-християнско, отколкото, поради слухове, очаквах. Ядката на системата е Любов, Мъдрост и Истина. Това "ново" учение е древно като планините и чисто като светлината, - а при това, не по- малко християнско. И от тоя център извират чудесно възвишени морални наставления. Кой свещеник, запример, на коя черква, е дал на своето паство по- възвишен и по-християнски лозунг, от тазгодишния на белобратчиците, който вече цитувах (43): "Верен, истинен, чист и благ всякога бъди!" Няма съмнение, че в религиозно отношение, Дънов е пил дълбоко от мистиката (не мастиката!), виното на сънния Изток, от водите на свещената река Ганг, - пил дълбоко до опиване, аз мисля. Ала, благодарение, той не е забравил да пие и от бистрата отрезвителна струя на Евангелието. Друго съображение, което го прави фактор от исторично и обществено значение, е: плодът на влиянието и учението му: характера на неговите умножаващи се последователи. Това са, както вече ги описах, съзнателни и дисциплинирани граждани, по-морални и братствени от всяко в нашата страна общество. Това са хора, които аз бих обичал да имам за съседи; пасторът - за свое паство; владиката-за енориаши; властника, - за управляеми; държавника - за сънародници; търговеца, доктора и адвоката - за клиенти; и всеки добър човек - за съграждани и съседи. Само глупавият невежа би бил на противно мнение; и само престъпния би ги мразил, преследвал и наричал "опасни". Все-таки, това е убеждението на неговите предани последователи, че той е епохална исторична личност (44). Затова те не го наричат "дядо Дънов" или "господин Дънов", а Учителя. "Учителя" с главно "У", един и несравним на земята. И с право. Защото, доколкото знаем, той е несравним с никой свой съвременник, освен с Махатма Ганди. Нито е потребно човек да бъде дъновист, за да види, че Дънов е вече човек историчен; издигнат до недостигаема неувредимост. От света, от когото и да било, той е вече неуязвим. Гонение от пътя му няма да го отклони. Смърт делото му няма да спре. Насилствена смърт само би го засилила и ускорила. Българинът господин Петър Дънов, не е вече ни "Петър", ни "господин". Той е Дънов, предмет на историята за критика и за славословие. (А той ще вкуси изобилно и от двете). (45) И неговото велико дело, което като пристигаща Пролет, в сърцето си носи пъпките на живота, а на челото си зората на утрешния ден, - истеричното братско движение, на което той е родител, глава и душа, ще отнесе името му зад всяко българско име, до краищата на света. България е дала досега, както казах, един само друг велик реформатор, чието дело, отхвърлено у дома му, преобрази и издигна до първенствующи в света сили Германия, Англия и Америка: страните, които го възприеха и доразвиха. Ако днешната реформа вземе същия ход, същия път, тя ще има на по-висок етап подобни последици и постижения. Такова е последствието от всяка жизнена истина. Народ, който я приеме и доразвие, ще се издигне; народ, който отхвърли, ще изпадне на долно стъпало, - и ще лае на месечина против "великите сили": т.е. против издигнатите чрез истината. Бялото братство е пиле, излюпено из черупката на християнските догми, и с освободените си и засилени крила, то негли ще ускори хода на България към Божието на земята царство. * * * Обвиняват го, че Дънов казал, че е превъплотен Христос. Аз не чух, нито съм чел той да твърди това нещо. Ала, ако аз вярвах в прераждане, щях да кажа, че той е превъплотен Поп Богомил, оня религиозен гений от преди хилядо години, чийто живот, чрез учението му, пробуди и прероди, въпреки кървави гонения, Западния свят (46). Враговете на Белите братя, наричайки ги "новите богомили", безсъзнателно пророчествуват за тяхното велико и благотворно исторично предназначение. Защото древните богомили - наричани в Германия - катари, в Италия - патарени, в Англия - лоларди, във Франция - албигойци и "българска вяра", - бидейки будители преди ренесанса и реформатори преди Реформацията, дадоха най-големия в историята тласък на света към култура и възход. Прочие, ако това несъзнателно пророчество се изпълни, България, чрез Белите братя, ще има голям дял в реализирането на Божието царство (47). Доказателство, че Дънов, както и сам изрично заявява, служи на Божието царство; ей, на Христовото царство, е за мен това, че: Той "изпъжда бесове". От това доказателство по-добро не може да бъде. Той сигурно изпъжда бесове. Освен женските бесовчета, за които писах в друга статия, - измежду неговите последователи той е изгонил бесовете на злобата, омразата, хищността, отмъщението, алкохола, никотина, атеизма, недоверието, материализма и други от същия легион бесове. Господа черковници, макар и да не следва вас, недейте му запрещава. На добрите от вас той е мощен сътрудник за възобновление и изправление на живота. А на злите и невежите, той несъмнено пречи. Но напусто ще си хабите барута и едните и другите. Не можете го увреди. Ако го убиете, само ще го увенчаете с мъченичество; ще окървавите себе си и ще засилите делото му. Но няма да го спрете. Затова аз казвам, с думите на Оногози, с чието име обичаме всички да се кичим: "Недейте му запрещава. Понеже всеки, който не е против нас, е откъм нас". Красно село, при София. [Зорница, Г. XLVI, бр. бр. 41 (13.Х.1926), с. 2-3.]

Статия II-ра Молитвено тържество пред изгрев Слънце "Господи Боже, Ти си Бог мой, Тебе търся от ранни зори; За Тебе жадува душата ми. За Тебе чезне плътта ми В земя пуста, суха и безводна". . . Пс. 62. Моите любезни гостоприемци бяха семейства запасен полковник Б. и инженер С., наричани в това общество брат Б. и брат С. Те и мен тук наричаха и третираха за брат (16). Званията "брат" и "сестра", докато са нови и пресни, са наистина мили и топлят сърцето. Сладка е мисълта, че сме деца на Бога; следователно, братя и сестри. Помня, колко хубаво ми се видя това, когато, преди години, за първи път чух методистите да се здрависват и означават така. Но, уви, аз доживях да науча, че кога изфиряса чувството, когато изчезне братствеността на дело, същите думи стават баяти, банални и нещо по-грозно от гавра. Дано Белите братя и сестри никога не изпитат това душевно огорчение и разочарование. * * * Както бяха ми известили още от вечерта, всички станахме рано, къде 4 часа; набързо се облякохме, поизмихме се и се отправихме за сборището всред лагера. Беше хубава нощ, обещаваща ясен летен ден. Месечината грееше приветно, звездите почваха да бледнеят пред пукващата се зора, която бе обявена от Зорницата, блестяща, една копраля над хоризонта. Когато малко подир 4.30 ч. стигнахме голямата, сред лагера, поляна, аз бях изненадан от неочакваната гледка. Може би, по-право е да кажа: моите изненади започнаха засилено да се нижат. Там ние заварихме може би до 500 мъже и жени, а други, едновременно с нас прииждаха на групи и тихичко заемаха местата си в стройни редове. Още при пръв поглед три неща ме изненадаха, най-малко три: че толкоз хора бяха самоволно там толкоз рано; че всички стояха и продължаваха да се образуват в стройни, геометрично правилни редове; и то без никакъв видим или гласен разпоредител; и че там владееше невъобразима, за такова множество, пълна, тайнствена тишина. Сякаш, че това множество стоеше със страхопочитание пред живо някое божество в тайнствен някакъв си храм. Тук личаха набожно благоговение, безупречна дисциплина и чудесен ред, на които един соколски вожд, един параден генерал би завидял. Редът беше тъй правилен, щото, отдето и да погледне човек, виждаха се прави редици от човеци, поединично отстоящи, равномерно на два метра един от друг. Мъжете, гологлави, стояха отдясно; а жените, в пребрадките си побелява лявата половина на полянката. Всички с лице към изток, стояха прави, неподвижни и безмълвни като статуи. Изненадан и трогнат от грандиозната пред мене гледка, аз напразно търсех с око оня, който е пружина и душа на тоя народ. Затова попитах тихо на английски брат С. - Къде е г-н Дънов? - Той още не е тук, отговори г. С.; но е вече време да пристигне. Той идва точно навреме, излизащ измежду боровете пред нас. Натам именно бяха обърнати в сериозен взор всички лица. Пред нас с потайна тържественост се издигаха замъглени в утренната дрезгавина стройните борики. Над тях трептиво бледнееше Зорницата, готова да избяга от ослепителния рефлектор на Аврора; - когато един невисок, спокоен глас отпред наруши получасовата тишина. (Както разбрах после, това било гласа на неусетно пристигналия вожд). Минутно, гласа на брат С. (гръмогласно, за да се чуе от цялата фаланга) (17) повтори произнесените от Учителя думи: - "Благославяй, душе моя, Господа!" Тогаз се разигра една част от драматичната, невъзможна за описване сцена, която се не подава на изказване; но която може да разплаче от радостно умиление един архангел. Дължимо може би, на ранното утро на горската, под небесния свод, обстановка, на тисящогласния хор от клеветени и угрозявани люде, - не зная на какво се дължи: но ефекта на изпетия псалом бе за мен несравняем, освен с апокалиптичните сцени в Откровението на Йоана. Никаква тържествена литургия не може да се сравни за минута с това тържество в неръкотворния храм в подножието на Витоша (18). В миг, с ръце, издигнати над главите си, песента се поде от 1000 гърла с такава трогателна ревност и хармонични повторения, докато се разлюля гората и душата на всеки неатрофиран духовно човек. А думите, които тъй тържествено се пееха, бяха следните: "Благославяй, душе моя, Господа! Не забравяй всичките му милости, Не забравяй всичките му благости, Не забравяй всичките му добрини! Не забравяй милостта Му, Не забравяй благостта Му, Не забравяй Обичта Му, Не забравяй Любовта Му!" Последните четири реда се повтаряха три пъти: първият път силно; втория път-тихо; третия път, много тихо. След това почнаха седемте физически упражнения, които се изразяваха с разни телесни пози и движения: с главата, ръцете, краката, но и с цялото тяло, като следваха сякаш автоматично Учителя, който стоеше пред тях и сам, с чудесна ловкост за възрастта му, правеше едновременно същите движения. Понякога падаха на земята, коленичеха и ставаха, всички едновременно, с чудесен такт, хармония и пълна тишина. А преди всяко от тия телесни упражнения, всички заедно наизуст пееха някоя песен, изговаряха една молитва, или някое назидателно изречение. Песните и изреченията се повтаряха, или части от тях, трикратно (19). Между молитвите бяха Господнята молитва, "Отче наш" и 91 Псалом, изговаряни задружно от всички. А седемте назидателни изречения, по едно пред всяко упражнение, са следните: 1. "Господи, да дойде Твоето благословение върху мен". 2. "Да се изпълни душата ни с Божията Любов". 3. "Да възрасне в нас Божията Правда". 4. "Ще служа Господу с всичката си душа". 5. "Ще се радвам на Божиите блага". 6. "Ще ходя в пътя на Истината". 7. "Верен, истинен, чист и благ всякога бъди". (20) Тъкмо тогава, след шестото упражнение се зададе слънцето. С появата на крайчеца от светлото кръжило, множеството се раздвижи, заловиха се за ръце, като на хоро, та образуваха седем хармонични или концентрични кръга: петте вътрешни кръга от жените, а двата външни от мъжете. И всички заедно запяха: "Изгрява слънцето, Праща светлина,- Носи радост за живота тя". (21) От друга песен, която пяха, схванах тези думи: "Мисли, право мисли; Свещени мисли за живота ти Крепи, крепи, крепи!" "Сила жива, изворна, течуща - Зун ме зум Бином ту мето. Аомен!" Дали това са части от същия химн и какво е значението и езика на последните два реда, аз не зная. Предполагам, че са санскритски. Се-таки, с думата "Аомен" ("амин", вероятно) се свърши утринното молитвено тържество, бдение и упражнение. Аз имах случай, доколкото е възможно за един ден да се запозная с членовете на това загадъчно братствено движение. От гледище религиозно, те произхождат оттолстоистки и протестантски среди, ала най-много измежду православните (22). От гледище народностно, както и самият им Учител, те са чисти българи. Има по един или двама от други народности: евреи, руси, един италианец, една американка; но подавляещото мнозинство са българи от всички части на България, Тракия и Македония. От гледище съсловно и обществено, това са наши съграждани и съселяни: учени и прости, учители и студенти, адвокати и чиновници, търговци и военни. Каза ми се, че обществото им наброявало около сто души запасни офицери. Според един противен тям източник, имало "генерали" и "генералши" дъновисти. Но аз такъв не срещнах. Има и висшисти, както и от всяка степен на култура. Ала болшинството ми се видяха като хора от средна класа; еснафлии или "малоимотни", както ги биха нарекли социалистите. А от гледище психично, характерно: - Те са съзнателни, дисциплинирани, любознателни, набожни и, както всички нововерци, високо-нравствени. Ето това е най-ценното: може би трябва да кажа: най-бялото нещо, което видях у Белите братя. Аз приказвах с мнозина от тях частно и внимателно ги наблюдавах на беседите, които слушахме заедно на "Изгрева". След закуска, на която се повториха сцените на вечерята, аз с нетърпение чаках беседата, където можех да видя и да чуя Дънов в по-непосредствени обръщения към своите последователи. Къде 10 часа, към източната страна на полянката се яви подвижна дъсчена платформа, или площадка, издигната около метър и половина над земята. Платформата бе добре засенчена и постлана с килимче. На килима имаше стол, пред стола - маса, а върху масата, Библия (23). Всички се стекохме там и насядахме пред естрадата на тревата в полумесец. Жените, както обикновено, носеха белите си пребрадки. А мъжете, макар слънцето да печеше силно, почти всички бяха без шапки. Всички с очакване гледаме празната пред нас платформа. Изведнъж всички се изправят на крака. Значи - Учителят иде. Всички стоят, докато той бавно стига стъпалата, изкачва се на естрадата и сяда, - тогава едва сядат и те. Г-н Дънов чете и проповядва седешком, без какви да било писмени бележки; и чете с увеличително стъкло (леща или лупа). Оная утрина той говори повече от час, но макар слънцето да печеше силно, та мнозина бяхме в пот, никой не се помръдна от мястото си (24). Преди да почне да говори, както и след като свърши, имаше песен и молитва, в които участвуваха всички. Музиката им е особена, за качествата на която не съм компетентен да дам мнение. Песните им, слаби откъм поезия, са чисто духовни и щастливо засягат братствените подвизи на земния живот - една евангелска черта, която пакостно липсва у старите формалистки черкви. За пример, вземете следните откъслеци: "Зора се чудна зазорява, зора на светъл нов живот"... "Слънцето на любовта изгрява веч на света: Вредом праща светлина И разнася топлина. Ний сме слънчеви лъчи, Носим новия живот"... . "На слабите да носим Подкрепа и обнова, На страдащите - милост И свободата нова. .. . Напред да полетим Света да обновим"... Хор нямаше, нито музикален инструмент да води пението; но те пееха въодушевено, с победна вяра и радостен екстаз. Техният особен начин, да преповтарят части от строфите, въздействува упоително и увеличава заразителността на новата вяра (25). Интересни бяха тези нововерци да ги наблюдава човек по отблизо и като слушателство. Мнозина от възрастните хора имаха бледи, делнични лица, тъй да кажа. Това бяха усърдни, решителни лица, лица на духовни подвижници. Тяхната пълна вяра и преданост към Учителя се четеше по лицата им. Докато той говореше, много хора, особено между жените, слушаха със затворени очи, с усмихнати и възхитени лица, като че ли звука на гласа му ги милваше с благодатен лъх. Мнозина държаха в ръцете си молив и тетрадка и записваха всяка паметна мисъл от проповедта (26). Отдясно ми, почти срещу мене, седеше една млада поетеса. Изразителното й лице се четеше като отворена книга. Тя не слушаше, а просто пиеше думите на Учителя с всичкото си младо същество. Отвреме навреме, когато някоя мисъл я огрееше особено и по-сладостно, тя с озарен и обърнат към мене поглед, възклицаваше: - "Е, сега видя ли! Разбра ли? Ти чул ли си нейде другаде таквиз светли и крилати думи, таквиз мъдри и дълбоки мисли, таквиз сияйни и божествени идеи!" * * * Две са отличителните черти на Белите братя: лоялна, беззаветна преданост, заедно с благоговейно доверие към Учителя им; и братствени, любезни обноски помежду им. Първото, по своята голяма сила, изненадва. Второто, по своята морална хубост, плени. Гибон и всички историци свидетелствуват, че това бяха отличителните качества на първите християни; и че тези, именно, качества им дадоха победата над всякакви неприятели от тогавашния свят и култура. Културният, било елин или римлянин, гледаше на тях отвисоко, с презрение или насмешка. Ала общелюдието, изморено от себеубийствени ежби и омрази, при вида на християните казваше: - "Я вижте как се любят помежду си!" И един по един се прилепваха към тях. Вие, които се чудите или питате, защо дъновистите напредват, по-добре се запитвайте: днес няма ли нужда или жажда за братствен живот? * * * Ето това са в бегли черти Белите Братя, дъновистите. Хора усърдни, които гладуват и жадуват за правдата. Които копнеят за "братство-единство". Пластични души, защото са пияни с виното на едно ново-старо-ново учение на братолюбието (27). За Дънов този хиляден свят, както и хиляди други из България, които не са могли да дойдат на събора, са пластични души, гъвкава глина в ръцете на грънчаря-учител да прави от нея, какъвто си ще съсъд. И той, изглежда, че не е злоупотребил със своя небесен мандат. Създал е от тях честни люде. Искате пример? Ето го. В лагера "Изгрев" имаше до едно дърво поставен сандък или долап, наричан "пощата". Всеки изгубен предмет, от игла до часовник, се подирваше и намерваше там. Защото, който намери нещо чуждо, там на пощата го оставя (28). И "нищо", казаха ми, "през всичкото време на събора не се загуби". Е, четецо мой, така ли е на вашия събор, пазар, панаир? Така ли е по вашето село? Там вероятно е както у нас, а именно: близо половина от плодовете на моето стопанство аз неволно деля с "нощни ортаци". Онзи ден цяла прогимназия ученици ми обраха две дървета круши. Не зная дали и учителите не са били с тях, защото и досега не са дошли за извинение и обяснение. Изобщо, хищната ръка на българина е като лепка за всичко чуждо, което пипне. А тези хорица, невероятни българи, не само не крадат, а си дават труд да търсят стопанина на каквото намерят чуждо. Това не е ли чудо? Честни люде, честни българи! Това е чудо и истинско благодеяние "Честният човек", казва английският поет, "е най-благородното от ръката на Бога създание". А човека, който посредничи да създава от крадеца - честен човек; от паразита - производител; от алкохолика - трезвеник; от кръвника - братолюбец; от бюрократа - служител, е велик обществен благодетел. Прочие, кой и какъв е тоя чудотворец на 20-и век? [Зорница, Г. XLVI, бр. 39 (29.IX.1926), с. 2]

Статия I-ва Моето гостуване и плен у Белите Братя "От плодовете им ще ги познаете". Христос. От година в година все повече се говори и пише за новото и бързо растящо у нас религиозно движение, последователите на което се наричат от народа "дъновисти"; а от самите тях или от съчувствениците им - окултисти или Бяло Братство. Говори се и не може да се не говори. То е интересно, знаменателно и, в някои отношения, загадъчно явление. Интересно, защото е оригинално българско: основано и предвождано от българин, то проявява голяма жизнеспособност и клони да стане интернационално. Знаменателно, защото, макар съвсем младо, едвам 25-годишно, то вече брои по всички краища на България десетки хиляди ревностни последователи, които постоянно и с усилен темп се умножават. Семето е прозябнало дори и отвъд пределите на малка България. А загадъчно го нарекох, защото увлечените в това движение предизвикват спрямо себе си между нас, българите, най-малко три различни становища и настроения: едни ги посрещат със зачудено любопитство; други - с подозрение, страх и омраза; а трети - с надежда за удовлетворение глада и жаждата си за Богопознание. Първите - смятат дъновистите за странни, непонятни и, може би, смахнати; вторите - за "опасни сектанти", "нови богомили" (в калугерско разбиране); а третите - за съвременните Божи Люде, истински християни, носителите на здраве и спасение за днешния погиващ свят. Днес за днес най-активни и гласовити в случая са хората от второто становище. Насъсквани и предвождани от официалното духовенство, те прогласяват новото учение за деморализиращо и гибелно (1 )*. Че то подкопавало устоите на народността, държавата, семейството и особено на черквата. Приписват на привържениците му странни, чудовищни, неморални постъпки и похвати, особено на техния водител. Той бил враг на християнството и се гаврил с него, като казвал за себе си, че е превъплотен Христос; от което било явно, че Дънов е или манияк или фокусник (2). Кои и какви са тия загадъчни хора? Кое от трите спрямо тях становища е право? Как трябва да се отнасяме и справяме с тях? Да им се радваме ли или да им се боим? Да им съдействуваме ли, или да им се противопоставяме? Длъжност на българската публицистика е да отговори искрено и вещо на тия въпроси. Длъжност на всеки писател и общественик е да знае къде стои досежно тия хора и тяхното предизвикателно движение. Ето защо и аз пожелах да се запозная с тези наши странни сънародници. Исках да видя и да чуя също и особено техния учител Дънов; и да схвана с какви идеи той борави и с какви учения вдъхновява своите последователи. И тъй, въоръжен с Христовия ключ или душемер: "От плодовете (делата) им ще ги познаете", аз отидох на събора им** без всяко предубеждение, да видя, да чуя и да науча, ако е възможно, самата истина. Е, научих ли я? Това ще си отговорите вие, моите четци. Аз само ще ви кажа, какво видях и чух, и как аз разбирам виденото и чуто (3). * * * Беше август 26, къде 17 часа, когато, поизпотени под силното слънце, стигнахме на "Баучер", където, по случай годишния му събор, беше разположен лагера на Бялото Братство. Те наричат местността не "Баучер", а "Изгрев". Мястото, състоящо се от 14 декара, бе обградено с бодлива тел (4). Извън оградата, двама книжари разпрострели като на панаир за показ своите книги (5). По-натам навалица любопитни надзъртат навътре и споделят своите впечатления. Двама конни стражари, разположени под сянка срещу входа, стоят готови за възможна длъжност (6). А при входа, отвътре, един човек прецежда влизащите (7). За пускане вътре, трябвало парола или ходатайство на някой "брат". Тъкмо когато един младеж протестираше, че го не пускат вътре, приближихме се и ние. - Какво желаете, моля? - Искаме да влезем. Канени сме. - Кой брат ви е канил? Имате ли тук някой познат? Казахме кой. Изпратиха да го повикат. В пет минути, ето го бърза. Прие ни приветно. Последвахме го навътре. В миг се намерихме в една, от природата украсена, а от хората, твърде оживена местност. Бяхме на широка поляна, заобиколена, освен от към юг, с иглолистна гора. Из бориките имаше пътеки и скамейки за сядане. Близо откъм изток и юго-изток се прозираха през гората множество палатки. Далече откъм юг теглеха погледа величествените върхове на Витоша, дето се белееше последната останка от сняг. А в полите на планината из зелени кичури назъртаха - с. Драгалевци и Драгалевския манастир; още по-към изток, селата Симеоново, Дървеница, Горубляне, Герман и Искърския просек при Панчарево. Но кой ти гледа сега тия природни омайности? Ние сме дошли да видим тия приказни хора, тия странни или страшни хора, дъновистите. А те бяха пред нас и около нас. Казаха ни, че на събора имало 1460 души. Едни седяха по пейките или под дърветата на сянка. Едни четяха, други с молив в ръка пишеха, трети спокойно разговаряха. Една голяма група слушаше разискването на "не-зная-що-си" от общ засягащ ги интерес. Други се занимаваха или почиваха из палатките. А още други, където се намирахме и ние, било единично, било на двойки или тройки се разхождаха, приказвайки си по широката поляна. Поведоха да ни запознават: "Брат Б"." Сестра X". срещнахме и познати. По външен изглед хора, като хора, граждани и селяни. Но пак имаше и очебийна разлика. У жените липсваха къси рокли, рязани коси, деколтирани гърди, напудрени и боядисани лица. Като чели модната мода тук бе обгорели от слънцето лица. Вместо модни шапки, всякъде личаха бели пребрадки. А у много мъже липсваха колосани яки, - тези модни халки на западната цивилизация. Голямо множество бяха облечени в бели дрехи, внушавайки и оправдавайки идеята Бяло братство. Хубаво име. Хубав символ и лесно изразим - външно, ала не тъй лесно осъществим вътрешно. Как можем позна бяла ли е на еди-кого си душата? Отчасти по носията и думите; повече по лицето и очите; а най-вече по обноските и поделата (при условия, че са искрени) (8). Срещнахме и двама-трима познати, бивши евангелисти (9). Между тези "сестра X. С.", една американка (10). И тя носеше бяла пребрадка. Щастлива в новата си вяра, тя изведнъж почна на английски да ми проповядва. Както всички, тя с особена жар говореше за Учителя; Дънов между тях няма друго име, освен "Учителя". - "Ах, г-н В. вие трябва да го чуете как говори! Аз съм американка. Слушала съм велики проповедници; но като Учителя - никого, никъде. Аз му дължа живота си. Неговото учение ме спаси и телесно, и душевно". Удари час за вечеря. Поканиха ни на трапезата. По право, на една от трапезите. Защото, разбира се, хиляда души не могат да се хранят на една трапеза. Та имаше (не броих колко са) варненска, за варненци, търновска, за търновци и пр. Нас настаниха на пловдивската. Поканени любезно, седнахме както всички, на постлани черджета (11). Свирна тръба за молитва (12). Всички стават на крак. Станахме и ние. И хилядното множество като един човек изрече: - "Няма Любов като Божията Любов. Само Божията Любов е Любов". След това насядахме пак. Като всяка вегетарианска трапеза, тя беше проста и постна; ала богата до разкош със засмени лица, братски думи и благи чувства. Млади и стари, особено младите, ни обслужваха с грижливи ръце и приветливи лица. Разговорите се въртяха се около "Учителя" и учението. Преди да станем от трапезата, изпяха се възторжено, с участието на всички, няколко свещени песни. Всичко, особено пението, ни направи силно впечатление; защото някои пееха със затворени очи, с лица екзалтирани и унесени. Най-сетне, по знак на Учителя, тръбата ни изправи пак на крака, и съборяните изрекоха едногласно: - "Само Божията Любов е Любов!" С това се свърши тая паметна за нас вечеря с Белите Братя. След вечерята полковник Б. ме разведе да прегледам лагера. Всякъде, из палатки и дворища, владееше чуден ред и образцова чистота. Да не вярваш на очите си, че си в България. Тези, повече от хиляда души, от всички възрасти и класи, живели денонощно тук близо седмица, а никъде нямаше ни мирис, ни смет, ни хвърлена помия, ни люспа или кора от плод; никъде късче хартия (13). Който е виждал български лагер или дружина по екскурзия само един ден, мъчно ще повярва възможността на това, което в лагера на дъновистите е хубав факт. Тоя ред и чистота свидетелствуваха, както ми казваше брат Б., за присъствието не само на дисциплина, но че в тия хора имаше и високо съзнание. Съзнание тъй желано и тъй рядко у нас. На разни места из лагера видях следните няколко надписа, назначени за умствена дисциплина. При склада за провизии и хляб: "Търсете и живия хляб"; Край една пътека: "Чисто сърце, Светъл ум, Диамантена воля." Край друга пътека: "Мисли, право мисли!" При слънчевия часовник: "Вложи Истината в душата си и свободата, която търсиш, ще я намериш". Макар не всички оригинални, обаче, всички тези са чисти, възвишени и творчески мисли. Мръкваше се и аз тръгнах със своя другар да си ида. Но приятелите дъновисти ме поканиха да пренощувам с тях, та да видя на другия ден упражненията им при изгрев слънце. Още по-лесно ме склониха, като узнах, че щяло да има и беседа от Учителя им, когото аз никога не бях слушал в публична реч. А Петър Дънов, създател, водител и душа на това оригинално и грандиозно движение, струваше си да бъде слушан, и ако е възможно, преценен. Аз ще се опитам да предам впечатленията си за него по-после. А сега ще кажа само следното. Аз най-първо го съгледах пред една от трапезите, нещо пет метра, откъдето аз седях. Дънов заемаше тихо, недемонстративно своя авторитетен трон. Той седеше въз бяла възглавница на бяло столче, когато ние всички седяхме на тревата или на постлани черджета (14). Макар безгласен, той бе средоточие на всички погледи и внимание. Екзалтирани жени стоят около него и с тихо благоволение и нежни ръце му услужват с умиление и страхопочитание. Те не искат да знаят кой ги гледа и какво мисли за тях. Те смятат това не труд, а висока и свещена привилегия. Мъже и жени говорят за Учителя с фанатична преданост и сляпа вяра, и гледат на него като на властна сила, свърхчовешка и свърхземна. По неговата заповед или позволение, или заради него, половина от Белите братя и сестри биха отишли на мъченичество, като първите християни; и биха отишли с песни. Всички за всичко се допитват до него. И като го питат или се сбогуват с него, благоговейно му целуват десницата. Според "Църковен вестник" в България има 15,000 дъновисти. Според други, от 40,000 нагоре. Тъй щото подир Св. Синод г-н Дънов брои най-много последователи в България. И то с авторитет, какъвто Синода никога не е имал. Още по-чудно е, че Дънов е постигнал този се чуден патриархат и продължава да го владее, без оръжие и стражари, без шарилки и дрънкалки, без анатеми и подкупи. Светия или магьосник, пророк или манияк, това е човек със свърхчовешки постижения през първата четвъртина на Двадесетий век. Такъв човек не заслужава ли да се посети и изслуша? (15) [Зорница, Г. XLVI, бр. 38 (22.IX.1926), с. 2] ___________________________________________________ * 3абележка на коректора: Числата в скоби са въведени от съставителя на "Изгревът", д-р Вергилий Кръстев, като обозначение и отправна точка за бележките към статията, поместена по-долу - част 1 и част 2 - коментари на съставителя Вергилий Кръстев. ** Забележка: Думата е за Събора им в София от 22-29 август, 1926 г.

4.1. Стоян Ватралски и Учителят Дънов Кои и какви са Белите братя (дъновистите). Статии препечатани от в. Зорница, Г. XLVI, бр. 38 (22.IX.1926), с. 2; бр. 39 (29.IX.1926), с. 2; бр. 41 (13.Х.1926), с. 2-3 Ватралски, Стоян Кръстов Кои и какви са Белите братя (дъновистите). Наблюдения и опит за преценка[1]. Пловдив, печ. Труд на П. Беловеждов, 1926. 26 с. КОИ И КАКВИ СА БЕЛИТЕ БРАТЯ (Дъновистите) (Наблюдения и опит за преценка) от Стоян Кръстов Ватралски Поет, Идеалист, Есеист, Сказчик Съдържащите се в тази брошура статии, с позволението и одобрението на автора им, са отпечатани от в. "Зорница", 1926 г., (38, 39 и 41 броеве) Белобратков.[2] Пловдив Печатница "Труд" на П. Беловеждов. 1926 Кои и какви са Белите братя Статия I-ва - Моето гостуване и плен у Белите Братя Статия II-ра - Молитвено тържество пред изгрев Слънце Статия III-та - Дънов -------------------------------------------------------- [1] Забележка на коректора: Книгата е въведена изцяло - с текста и на корицата/ заглавна страница. [2] Бележка на съставителя Вергилий Кръстев. Белобратков е псевдоним на д-р Михаил Стоицев.

4. СТОЯН КРЪСТОВ ВАТРАЛСКИ (1860-1935) 4.1. Стоян Ватралски и Учителят Дънов 4.2. Стоян Ватралски (1860-1935) Бележки и коментар по статията "Кои и какви са Белите Братя (дъновистите)", д-р Вергилий Кръстев 4.3. СТОЯН ВАТРАЛСКИ пастир-евангелист, родослужител, общественик, писател, поет, книжовник, автор на евангелски песни 4.3.1. Човекът Стоян Ватралски, роден на 7 март 1860 година, почива на 31 август 1935 година 4.3.2. Федерация на Балканските държави, Духовна обнова, Г. VII, бр. 5-6 (V - VI.1928), с. 2-4., Стоян Кръстов Ватралски 4.3.3. Един българин в Американския литературен свят 4.3.5. Българският поет и публицист в Америка, Стоян Кръстов Ватралски в Америка, Духовна обнова (Пловдив), Г. IV, бр. 2 (II.1925), с. 1-3.Павел Мишков 4.3.6. Себепосланник в Англия 4.3.7. На гости при общественика и патриота Ст. Ватралски, Петър Илиев 4.3.8. Кой и какъв трябва да е българския представител в Америка, Зорница, Г. 45, бр.12 (18.III.1925), с. 3. Ст. Ватралски 4.3.9. Интервю със Ст. Ватралски, България и Америка. При добрия другар на баща ми, Зорница, Г. 45, бр. 21 (27.V.1925), с. 3-4. Н. Ив. Цаков 4.3.10. Мисията на Ватралски в Америка 4.3.11. Един следобед при писателя-поет, На гости у г. Стоян Ватралски, Духовна обнова (Пловдив), Г. IV, бр. 7 (IX.1925), с. 6-8. Е. Спространов 4.3.12. Ноел Едуард Бъкстон и Стоян Кръстов Ватралски 4.3.13. Човека, общественика, учителя, писателя, идеалиста и родолюбеца, Ватралски на 70 години 4.3.14. Юбилейна годишнина 1860-1930 г. Стоян Ватралски, Зорница, Г. XLIX, бр. 13, (2.IV.1930), с.1, .Н. Ив. Цаков 4.3.15. Библията и Стоян Ватралски 4.3.16. Иван Вазов за "Битие" на Ст. Ватралски, Иван Вазов до Стоян Ватралски, Писмо. Факсимиле 4.3.17. Житейската философия на Ватралски 4.3.18. Каталог на книгите в Библиотека "Стоян К. Ватралски" 4.3.19. Смъртта на Ватралски, по страниците на периодичния печат 4.3.20. Спомени за Ватралски 4.3.21. "По кръв славянин, по народност българин, по сърдечен избор евангелист"

Б ) Дафинка от Българската евангелска методистка църква "Д- р Лонг " в София 1. Дафинка е родена през 1889 г. в гр. Свищов. От баща Йордан Икономов и от майка Манола Гаврилова Илиева. А Манола е дъщеря на първия евангелски проповедник в България Гаврил Илиев. 2. Бащата на Дафинка е пастир Йордан Икономов, а майката е Манола, за която ще публикуваме биографичен очерк, и която е завършила Американския девически колеж в Цариград. 3. Дафинка е родена в евангелско семейство, говорещи английски език и първо тя проговорва на английски и след това на български. Бива изпратена в Американския колеж в Цариград. Завръща се от там и е учителка 3 години в гимназията в гр. Ловеч. Биографичните данни тук сме ги включили. 4. Омъжва се за д-р Любен Доганов. Има едно дете. 5. Идва време, когато гласът й се уврежда, не може да говори и решава да си направи операция. Там се прорязва артерия, която започва да кърви и тя умира от кръвотечението. Когато отиват и питат Учителят за нея, той посъветвал да не оперира. Но не са послушали и така заплаща с живота си. (Бележка на съставителя: Тази случка е публикувана отделно, както и изказването на Учителя пред ООК, в томчето "Славата Божия, царството Божие и волята Божия", Г. XVIII (1938-1939), т. 1. София, 1998.. Виж и в раздел VIII. А. Учителят за евангелистите в България № 5 "Дафинка Доганова и операцията на гърлото".) 6. Тя е познавала Учителят Дънов. Всички евангелисти-методисти в България са знаели, че Петър Дънов е бил отначало при евангелистите-методисти. Някои са поддържали духовна връзка с него. Други са му били противници. Но тя е била приета много добре от последователите на Учителя. Това виждаме от спомена за нея от Стефан Тошев от гр. Севлиево, поместен във в. "Братство", бр. 231 от20.XII.1938 г. 7. Не мога да разбера защо не е послушала съвета на Учителя Дънов, да не се оперира. Защо не е отишла при него за съвет и за помощ. Въпроси без отговори. 8. Ето там е загадката. А каква е тя. Да различаваш кой е проповедник на евангелизма по форма, кой е истински служител на евангелието по Дух и кой е истинския Учител, в когото е Божественият Дух, Христовият Дух и Господният Дух. Ето това са трите етапа, през които вчера, днес и утре евангелистите-методисти в България трябва да разрешат за себе си и за онези около тях. 9. Един е Всемирният Христов Дух. Той, Учителят Дънов го заявява. Пред ръководителите на братствата на 20.12.1926 г. Прочетете го в " Изгревът", т. XIV, с. 699, 768-772. И тогава ще се доберете до Истината. Научете ги наизуст, защото ще ви са потребни и денем и нощем.

А ) Дафинка от Изгрева 1. Когато подготвях материалите на Борис Николов отпечатани в "Изгревът", т. II, излезнали от печат в 1995 г., то на с. 236-237 имаше заглавие "Комуната в Русе". А до нея в съседство е била комуната на анархистите (виж с. 237). Там те се срещат на разговор с Учителят Дънов и впоследствие от анархисти-терористи се превръщат в анархисти-идеалисти. И техния ръководител е бил Сираков. А любима му е била Дафинка. 2. В Русе като комунари е имало 6 мъже и 5 жени. Те са отбелязани в "Изгревът", т. V, с. 415 "Комуна и изкуствени цветя". Една от тях е Дафинка, под № 5. Там тя се запознава със Сираков, ръководителят на анархистите от тяхната комуна, и те се влюбват. Правят връзка. В това няма нищо лошо. Дори и Борис Николов признава, че неговата връзка с Мария Тодорова започва от тази комуна в гр. Русе. (Виж "Изгревът", т. II, с. 237). Това са млади хора и нищо човешко не им е чуждо, макар че са задвижени от един висок идеал. Но да се претвори в реалност са необходими много години. 3. Анархизмът като революционно Течение в онези години е много силно и като идея увлича много млади хора. Виж "Изгревът", т. IV, с. 446-448. "Анархизмът и новото учение" е описано как са избити анархистите в гр. Ямбол, а там загива и Сираков, любимия човек на Дафинка. Тя много трудно преживява тази трагична развръзка. Това е първия разрив в нея. А как министър-председателят Александър Стамболийски задвижва кармата си, не послушал съвета на Учителя Дънов, виж пак там, "Изгревът", т. IV, с. 447-448. 4. Друга драматична развръзка на Дафинка е Константин Константинов, който се влюбва в нея. Учителят го съветва да се откаже от нея, но той остава верен на увлечението и много бързо плаща с живота си. Виж "Изгревът", т. Ill, с. 86-88. 5. Годините минават и Дафинка се влюбва в Георги Радев. В това няма нищо лошо. Но лошото идва в драматичната развръзка след това. А как става-това, вижте в "Изгревът", т. V, с. 555-557"Георги Радев и Дафинка". 6. От тези три драматични развръзки Дафинка не може да издържи и се разболява от туберкулоза. Накрая Учителят дава задача на Борис Николов да я изведе и помогне да отиде до Бивака, за да си вземе сбогом от него. А как това става, вижте в "Изгревът", т. Ill, с. 86-88 "Дафинка върви стъпка по стъпка като буболечка". 7. Идва момента, когато Дафинка умира в една барака на Изгрева. Цялата случка е разказана от Николай Дойнов в "Изгревът", т. XV, с. 270-271. И научаваме за един окултен закон: Човек не трябва да се погребва, докато не се е излъчил от тялото си. Трябва да се изчака 2- 3 дни. 8. Георги Радев също заплаща с живот, че се подиграл с чувствата на Дафинка. А какво е мнението на Учителя, виж "Изгревът", т. V, с. 557.9. А сега накрая ще съобщя, защо помествам този материал за двете Дафинки. Защото съм допуснал груба грешка по незнание. Когато описвах случката за Дафинка ми попадна една книжка-брошура отпечатана през 1922 г. в гр. София с автор Дафинка Л. Доганова, "Най-красивият източник на мъдростта" от14 страници. Тя беше дошла при мен от архивите на старите приятели. И понеже на корицата отзад имаше съобщение, какво има в склада до книгоиздателя Лазар М. Котев, като се пишеше за 3 раздела: за окултно-теософска литература за начинаещи, за напреднали и за медитация, то приех, че тя е от този кръг сподвижници на Учителя. Освен това, там накрая има съобщение за "Сила и Живот"- беседи от Петър Дънов - първа серия, изчерпано, но втора серия е налице, трета серия, както и на отделни беседи на Учителя. 9. Всичко това ме накара да мисля, че тази Дафинка от Изгрева е Дафинка Доганова. Нали на нейната книжка отзад има съобщение на 2 страници за продажбата на книгите на Петър Дънов през 1922 г. 10. И след това дойде моята грешка. Бях убеден, че това е същата Дафинка Доганова. Нямаше кой да питам. Бяха изминали 60-70 години. Старите приятели си спомниха за нея, но за тях тя беше само Дафинка. (Заб: В «Изгревът» т. II, с 124 под N 13 в списъка на Общия окултен клас е отбелязана Дафинка Доганова. И това ме подведе. А този списък е правен от човек, който е от времето на Школата на Учителя (1922-1944).) 11. И когато през 2006 г. започнах да подготвям материалите за евангелистите и за Учителя Дънов, тогава попаднах отново на името Дафинка Доганова. Тогава разбрах, че съм направил грешка и че трябва да я поправя. Павел Василев ми помогна да разбера коя е истинската Дафинка и кои са нейните родители. 12. А ето къде се намират моите грешки. В "Изгревът" т. Ill, с. 87, името остава само Дафинка, а Доганова се заличава. На с. 88, където има цитати от книжката, също се заличава, защото е друг автора. В "Изгревът", т. V, с. 415 името Доганова се заличава. На с. 556 името Доганова се заличава. В "Изгревът". XV, а 271 името Доганова се заличава. 13. Много се разстроих, когато открих тази моя грешка. И тогава реших да я поправя. Трябваше да зачета паметта и на двете Дафинки. И това го правя с тези мои бележки. А защо бях подведен чрез обявата на Лазар Котев на гърба на корицата на брошурата на Дафинка Доганова, то ще узнаете от следващите точки 14 и 15. 14. Кой е Лазар Котев? 14.1. Лазар Котев работи във Военното издателство в гр. София и има фирма с имена "Гужгулов, Котев", София, ул. "Алабинска", № 37. Тази фирма се изписва на почти всички негови издадени книги. Точно на този адрес, както е написано, показва, че това е единствения склад на теософски книги. Тази обява е от 1919 г. 14.2. По онова време се издава много теософска литература, както и окултна. Едни от главните преводачи от английски са Величко Граблашев и Стефан Белев. А те уж са последователи на Петър Дънов, при което за тях той още не е Учител, затова превеждат литературата на Черната ложа. 14.3. Лазар Котев е богат човек. Има голяма къща с приемен салон, пиано. В тази къща много пъти са канили Учителят Дънов на братски обеди и вечери. Един такъв случай е описан в "Изгревът", т. II, с. 334-335 "Трите маслинки"; т. VI, с. 190-192 "Двете маслинки". 14.4. Има и един друг случай, когато Олга Славчева е на квартира в тях на тавана, а Учителят е поканен на обяд у Лазар Котев. Но той не почва молитвата. Всички се учудват. На края им казва: "Поканете и доведете Олга". Гузни и недоволни те поканват бедната студентка. Учителят нарежда да седне до него и през цялото време Учителят е говорил само с нея и не е обръщал внимание на околните. А Олга е сияела от радост. Това е един метод от историята на Учителя, за да подкрепи бедните, унижените и отхвърлените. 14.5. Трябва да споменем, че във вилата на Лазар Котев в гр. Търново Учителят е бил на обяд и тогава им е държал беседа. И е казал най-важното: "Онзи Дух, който бе в Моисей, същият бе у Христа, и той е Истият, който е в мене". Това е записано и е публикувано от мен в «Изгревът». Това е първото официално заявления на Учителя пред старите приятели за Духът, който е в Него. 14.6. И накрая можем да прочетем в "Изгревът", m.V, с. 491-493, №191 "Лазар Котев и Невена Котева". 14.7. А големият финал, когато тримата - Тодор Бъчваров, Лазар Котеви Иван Радославов нарушават и коригират един духовен и Божествен закон, поставен от Учителя Дънов, то Учителят дава своята присъда. Ще си я прочетете в "Изгревът", т. Ill, с. 23-26, № 15, 16. Там се упоменава, че до края на година Лазар Котев ще фалира. И това се случва. За поука на останалите поколения. Ето, това е Лазар Котев. Не позна кой е Петър Дънов. 15. Каталог от корицата на брошурата "Най-красивия източник на мъдростта". Сказка от Дафинка Л. Доганова. София, кооп. печ. Единство, 1922. 14 с. 2 лв. В склада на Лазар М. Котев София, ул. "Бенковски" № 19 се намират за продан следните книги: Окултни – Теософски I. За начинающи: Прераждане, от Софрони Ников - цена 6 лв. Астралният мир от Ч. У. Ледбитер - цена 7 лв. Невидимите помагачи, от същия автор - цена 8 лв. Умрелите са живи, от същия автор - цена 2.50 През 2750 години, от същия автор - цена 10 лв Халдея преди 21,000 г., от същия автор - цена 3 лв. Перу преди 14,000 години, от същия автор - цена 5 лв. История на Атлантида от Скат Елиот - цена 8 лв. При Адептите от д-р Франц Хартман - цена 10лв Свърхчеловеците от Анни Безант - цена10 лв. Животът след смъртта от X. Рудолф - цена 5 лв. Учението за Кармата от Елена П. Блаватска - цена 2 лв. Душата на един народ от Филдинг - цена 5 лв. Най-красивият източник на мъдростта от Д. Л. Доганова - цена 2 лв. II. За по-напреднали Еволюцията на живота и формата от Анни Безант- цена 10 лв. Чакри, Кундалини и Прана от Ч. У. Ледбитер - цена 5 лв. Езотерическо християнство от Анни Безант - цена 20 лв Християнското верую от Ч. У. Летбитер - цена 10 лв. Посвещение от Анни Безнат - цена 10 лв. Раят - Мисловният мир, от същия автор - цена 9 лв. Родословието на человека от Анни Безант- цена 10 лв. Мисълта - творец на характера от Дж. Аллен- цена Злв. Първи стъпки към свят живот, от същия автор - цена 3 лв. През дверите на доброто, от същия автор - цена 4 лв. Практически окултизъм от Ернест Лумис - цена 11 лв. Човекът, творец на съдбата си от д-р Браун - цена 9 лв. Вааламовата ослица от Кн. Мария Караджа - цена 1 лв. Философията на йогите от Йоги Рамачарка- цена 16лв. Окултни съвети от Ал. Шишков - цена 8 лв. Спиритизъм, Спиритуализъм, Окултна наука от И. Ферман - цена 3 лв. Четвърто измерение от А. Дьо Нуаркарм - цена 10 лв. III. За медитация При нозете на Учителя от Ж. Кришнамурти - цена 2 лв. Светлина върху Пътя от М. Колинс- цена 4 лв. Бхагават Гита или Божествената песен- цена 8 лв. Вместо молитви от Ал. Шишков- цена 5 лв. Видения и съзерцания, стихове от Ив. Грозев- цена 10 лв. Няколко явления от материализация от Шарл Рише- цена 2 лв. Чистилището, ада и рая, или какво има на оня свят- цена 6 лв. от духа Франчезо част I -част II, III, IV (ведно)- цена 15 лв. Философията на живота от В . Граблашев- цена 16 лв. Тайната на живота от Изабела Инглез- цена 16 лв. IV. Сила и Живот Първа серия. (изчерпани) Втора серия. 10 отделни брошури на - обща цена 350 лв. Трета серия. 16 беседи в отделен свитък, - обща цена 12 лв. Четвърта и пета серии под печат. Отделно I. Мировата любов и II. Козмичната обич в една брошура-цена 3 лв Новото човечество,-цена 2 лв Трите основи на живота,-цена 3 лв Пробуждане на колективното съзнание-цена 2 лв Повече светлина,-цена 1 лв Песни на всемирното братство, нотирани-за хорово пеене на четири гласа, подвързана,-цена 20 лв. Бележка на съставителя. Чрез оповестяването на списъка на тези книги аз обръщам вниманието вина това, каква окултна литература се е публикувала и какво са чели първите приятели. А беседите на Учителя едва, едва започват да се печатат. Това е времето1914-1922 г. 16. Накрая искам да отбележа, че в списъка на лицата на Младежкия и Общ окултен клас, направен с почерка на стенографката Савка Керемидчиева в отдела «сестри», не е отбелязано името на Дафинка Доганова Този списък е с дата 11.04.1940 г. Публикуван е в «Изгревът», т. XIV, с. 571-574. А защо не е отбелязано името на Дафинка на Изгрева? Защото е починала и вече забравена. Списъкът е за живите, останали на Изгрева и в България. 17. Как открихме истинското име на Дафинка от Изгрева? 17.1. В архива на д-р Жеков, намерих снимка на една девойка, която собственоръчно бе писала на гърба й. 17.2. Подписан, на гърба на снимката, имаше следния текст: "За спомен на милата ми Юрданка от последната ни година." Пенчева Н. Дафинка V в клас 14.Х.917 г. Варна 17.3. Дафинка е родена 12/24.06.1900 г. в гр. Каварна, а на снимката е обозначено, че е от 14.Х.1917 г. А това е възрастта на ученичките в V клас, в гимназията в гр. Варна. 17.4. Юрданка Димова е още госпожица. По-късно тя става Юрданка Жекова. За нея виж "Изгревът", т. VII, с. 584-627; т. XXIII, с. 357-376 и снимки N 36-46. 17.5. Връзката на Дафинка с Юрданка не е случайна и тя продължавана Изгрева. 17.6. И така напълно "случайно" открихме името на Дафинка на Изгрева.Тази снимка е публикувана в този том. 17.7. Доказателство, че такъв човек е имало е и нейния хороскоп,който прилагаме по-долу.

3.5. Стихотворения за Дафинка Душа / Олга Славчева Български бранител, Г. X, бр. 109/110 (XI-XII.1930), с. 2. Ти пак си с нас / Люба Георгиева Български бранител, Г. X, бр. 109/110 (XI-XII.1930), с. 3. --------------------------------------------------------------------------- Душа посвещавам на светлата памет на Дафина Доганова Низ светлите селения на Божия мир Една душа внезапно се яви. . . Донесе я вечерният зефир От земни край - всред дните й, уви! Щом Благия видя, тя полетя, Запря до него .. . трепетно сърце Заби от радост - малкото дете Се радва тъй пред майчино лице! Одеждата й нежна заблестя С дивни шарки на дъгата рой . . . И ето в нея почна да чете С Бащинска любов загледан Той: Търпение, милост, обич, благ език, И не един щастлив и ясен взор, И не един с тях възторжен вик В задружна песен екнали във хор. . . Видя Той дрехата й от лъчи С "деяния" тъкана и завчас Към нея благо устреми очи Продума й с тих гальовен глас: - Ела, работнице на любовта, Носителко на Моя свят завет! Ела и пий ми в Дома радостта - Приготвил съм ти милости безчет... Олга Славчева Ти пак си с нас На Дафинка Доганова Ти пак си с нас - С делата си! През всеки час - С теглата си! С перо и дух Пробуждаше, И сляп и глух Научаваше: Че има Бог На правдата! Тръбеше с рог За славата, За славата На Божи меч - В забравата На свята реч! .. . Ти пак си с нас Светилен чар! Те си ни свяс И ум и жар! Люба Георгиева

3.4. "Не се боя от смъртта, защото знам къде ще отида". Паметни слова А) Внучка на първия евангелист в България Паметно слово Дафинка Доганова (28 февруари 1889 г. - 2 декември 1938 г.). Помен. Речи, произнесени при погребението на 4 декември 1938 г. София, Методистка епископална църква, 1938, с. 3-5 Цв. Литов "Подвизах се с добрия подвиг. Пътя свърших, вярата опазих, сега ми остава венеца, който Господ ще ми въздаде." Нашата мила покойница е родена в крайдунавския град Свищов на 28 февруари 1889 г. Тя е дъщеря на пастор Юрдан Икономов, който дълги години е бил учител по френски, история и география, и внучка на Гаврил Илиев, първият евангелист в България. Издънка на такъв религиозен род, от рано тя започва да работи за Бога. Още една 13 годишна тя говори и се подвизава в Младежкото християнско дружество. Това са първите лъчи на един многообещаващ живот. Тя завършва l-ва Софийска Девическа гимназия с отличие и учената степен "Бакалавър по изкуствата". Три години е учителка по литература в Американската гимназия в Ловеч и 25 години, четвърт век, лекторка по английски език. Едновременно стая своя основна дейност, тя държи сказки, пише статии, редактира списания, води духовно-просветни организации. Това са най-общите рамки, в които протича нейния богат и знаменателен живот. Докато, след 49 г. живот и творчество, Бог я повика при себе си на 2 декемврий т. г. след една операция и десетдневно мъчително боледуване. Ще си позволя да направя опит, само с няколко черти да предам богатия и красив духовен образ на тая голяма българка. Жена с изключителни умствени дарования. С еднаква леснота и проникновение тя боравеше из областите на религията, философията, литературата, историята, политиката и изкуствата. Ще я чуете да говори за: Лонгфелоу, Тенисън, Франсис Уилър, Муди, Веслей, "Алкохолизмът от християнско гледище", Англия Америка, България, "Проблемата на човешките страдания и изкушения", "Могъществото на волята", "Философските идеи на Гр. Петров върху религията", "Политическите права на жената", "Религията и жената", Библията и пр. Какво разнообразие от проблеми! А за вещината, с която ги разглеждаше и за увлекателността, с която говореше, най-добре свидетелствуваха препълнените зали на нейните сказки. Тайната на нейния плодовит и достоен живот се крие в дълбоката й, жива, солидна и просветена вяра. За нея над всичко Бог стои; във всичко Него вижда. Дойде ли неделя, тя ще бъде в църква; без нея не може. А Библията си познаваше основно. Молитвите й бяха пълни с топлота и упование. - "Не се боя от смъртта, защото знам къде ще отида", каза преди да се подложи на тежката операция. "Живеем ли, умираме ли, Господни сме." Това бе нейната твърдина. Организмът й бе нежен, сърцето извънредно слабо и все пак, тя не знаеше що е покой. Малко труд ли е, 25 години по ред всяка вечер да преподаваш по няколко часа, след като и дните са били препълнени с работа? В студ, сняг и дъжд тя е вярна на поста си. През нейните курсове са минали повече от 5,000 души, хора от най-различно обществено положение: министри, пълномощни министри, литератори, професори, поети, журналисти, съдии, адвокати, офицери, студенти, ученици, работници. Малко ли е едновременно с това да редактира 8 г. списанието "Детски другар"; 3 г. сп. "Благовестител"? Малко ли е да напише повече от 150 статии и преведе редица разкази и стихове? И не само на български; във в. "Таймс" е печатала статии за Иван Вазов, превеждала е негови стихове, между които поемата "Раковски". А нейният разказ "Стойчо Чудакът" е преведен и на чешки. - Тя стои ред години начело на Неделното училище, като незаменима надзирателка; тя е в църковното настоятелство извънредно дейна и полезна ; влизала е в редакционният комитет на в. "Зорница"; подвизавала се е в Женското дружество при църквата; в Съюза на българските писателки; в периодичния печат; държала е сказки и проповеди в църква и вън от нея. Нейното сладкодумие и убедителност мъчно могат да бъдат надминати. От половин година тя се приготовляваше, след основно проучване на българските въпроси, да замине със своя другар за Англия на свои средства и там да развие една обширна дейност между църквите и вън в обществото в полза на българската национална кауза. Каквото вярваше, изповядваше и говореше, тя го живееше. От нея лъхаше само благост и доброта; гласът бе нежен; усмивката лъчиста; сърцето горещо и отзивчиво. Тя би ангелът на "Д-р Лонг". - Основа при църковното Неделно училище благотворителна група "Капка мляко"; колко деца и болни е спасила чрез това от смърт. Събирала е суми за бедни; посещавала е, помагала е, утешавала и се е молела за болни и самотни. Ще повторя: високо интелигентна, християнски силно вярваща, неуморимо трудолюбива, добродушна. Лаская се от мисълта с това да съм казал поне малко за нея. Ето що бе тя: истинска жена, истинска българска, истинска християнка. Губим много, защото тя бе много. Ние сме скръбни. Лицата са бледи; небето е сиво; очите сълзят, сълзи и небето. Жестока бе тая есен: тя откъсна един от най-хубавите цветове в нашата градина. Да не забравяме: "Господ даде. Господ взе". В Библията има един стих писан сякаш специално за нея: "Блажени които — " Странно: смърт и блаженство... Да. "В Господа". - За нея бе Той велика реалност; алфа и омега. Животът си за Него даде. На човека служеше. Бога прославяше. Имаше далечния поглед за безкрайното, вечното. Имаше сладката надежда, че по-близо при Бога отива. - А ние? Тъмнина? Страх? Неизвестност? "Защото делата им следват." - Дела светли, благородни, ангелски. - Каква диря ще оставим след себе си? Какво ще отнесем на Бога? Какво ще вземем със себе си, "Събирайте си небесни съкровища" Изненада, ужас, а това чака всеки. Да помислим. Всеки ден умираме. За едни ужас, за други блаженство. За тия, "които умират в Господа". Досега сме се грижили за имот, хляб, дом, деца, нека от днес да мислим и се приготвим за вечността. Пастир Цв. Литов Б) Страж на своя пост Помен ДафинкаДоганова (28 февруари 1889 г. - 2 декември 1938 г.). Помен. Речи, произнесени при погребението на 4 декември 1938 г. София, Методистка епископална църква, 1938, с. 6-7. Тома Стефанов Томов Тежък и непоносим закон, стар колкото и света, виси неумолимо над всички нас и подтиска сърце, чувства и ум; това е неумолимият закон на смъртта, който в своята колкото лаконична, толкова и брутална формула, гласи: "Който се е родил, той ще и да умре"! Това ние знаем, това сме чели в книги, особено в книгата на книгите, Библията, където ясно е казано: "Определено е на човеците веднъж да умрат"... (Евр. 9:27); "Пръст си и в пръст ще се върнеш" (Битие 3:11)! И все пак: когато видим да лежи пред нас наш близък, когото сме добре опознали и когото сме научили да ценим в характер, отношения и дела, нещо се счупва в нас, ние свеждаме глава, сърцето потръпва, сълзите бликват и ние плачем за скъпия покойник, оплакваме въобще и човешката съдба... Животът ни се струва някак си изгубил своето значение и важност, щом трябва да завърши там, в пръстта. Обезнадеждени и безпомощни стоим ние пред загадката на смъртта, плячка на най-черни мисли. Ние наистина, бихме останали в тая душевна тегота, ние бихме скърбили чрезмерно за нещо, което загубваме завинаги, ако светъл лъч от надежда и утеха, не ни идеше от този извор на живота, който на друго пък място ни казва: "Не всичко тук на земята се свършва. Смъртта не е всевластния господар, защото тя е победена от Оня, който възкръсна". И вместо безкрайна скръб, каквато обикновено имат езичниците, ние биваме озарени от положителна вяра и надежда за безсмъртен задгробен живот. Онова, което виждаме тук, са само тленните останки на тази, чийто дух остава вечен и споменът за чиито дела, никога не ще ни напусне. Ние всички скърбим и не можем да не скърбим, че тъй рано залязва един цялостен, хармоничен живот; ние жалим дълбоко, че преданият, верният, винаги на поста си член на Методистката епископална църква в София, отмина бърже оттатък; ние така бяхме свикнали да виждаме помежду си тази нежна, блага фигура, да чуваме този мек и гален глас, да се радваме на тази искрена мила усмивка, да черпим от тази дълбока и богата душа, че не бихме могли наистина, лесно да се утешим. Нейното място в църквата и в ръководните тела на църквата, ще стане завинаги празно. Дафинка Доганова бе страж на своя пост; тя работи до последния момент с вяра и любов. И ако аз имах да избера един стих от евангелието, като мото, девиз на нейния живот, не бих се колебал да взема бойния зов, който намираме в Откровение. "Бъди верен до смърт и ще ти дам венеца на живота". Тя чу този зов, следва го, изпълни го докрай. И повикана горе, при своя Небесен господар, тя би могла да каже с думите на ап. Павла: "Аз се подвизавах с добрия подвиг, пътя свърших, вярата опазих, сега ми остава венеца на правдата, който Господ ще ми въздаде в онзи ден". В деня, преди да постъпи в болницата, тя ми каза: "Аз съм здрава, ако Бог е решил да ме повика при себе си, в Неговите ръце ще се предам". Тя се неуплаши, ходейки по дола на смъртната сянка, защото чувствуваше, че Той, Спасителят, е с нея. Други, след мене, ще имат да кажат какво е тя направила за църквата, за неделното училище, за майките, за бедните, за болните, за смазаните от живота. Аз исках от името на Настоятелството на църквата "Д-р Лонг" да подчертая какъв светъл пример, като член на църквата, член на настоятелството и член на тримесечната конференция ни завещава Дафинка Доганова; колко такт, умение, не само това, колко доброта, колко любов се криеше във всяка нейна дума, във всяко нейно увещание, във всяка нейна постъпка. Тя бе и местна проповедница; със слово и най-вече чрез делата си, тя печелеше души за Христа. Съединяваща в себе си интелект, воля и чувства, тя посвети всичките си сили в служене на Господа. Нека светла и вечна да бъде нейната памет; нека всички ние се вдъхновяваме от нейния велик и лъчезарен пример. А на нейните близки: Бог, който е верният наш утешител, нека изпрати изобилно своето утешение и своята подкрепа. От страна на Църквата Проф. Тома Cтефанов Томов. В) Почитане на паметта от Съюза на българските писателки Възпоменателно слово Дафинка Доганова (28 февруари 1889 г. - 2 декември 1938 г.). Помен. Речи, произнесени при погребението на 4 декември 1938 г. София, Методистка епископална църква, 1938, с. 16. Рада Големанова Натоварена съм от Съюза на българските писателки, като негова секретарка, да поднеса от името на всички съюзни членки почитане паметта на нашата съюзна членка, която е влязла в редовете ни още от основаването на Съюза. И от него ден до нейната кончина е членка в управата му. Тихо и с любов тя се отдаде на обществена и писателска работа още от младини. Нейна творба за пръв път е отпечатана в 1914 г в сп. "Младежки вестител". Печатала е по-после във в. "Ратник", гр. Русе, дала е на английски език приложение на в. "Таймс" за Иван Вазов и за "Раковски". Сътрудничила е във вестниците "Напредък", "Мир", "Пряпорец", "Зорница", "Женски свят", "Знаме", "Литературен свят", и др.; и в списанията "Подвиг", "Детски другар", "Летопис", "Духовна обнова", "Християнски свят", "Всемирна летопис" и др. Дала е не малко оригинални статии, разкази и поемите: "Блудният син", "Туберкулозна" и "Фея-мраз". Издала е книгата "Най-красивият източник на мъдростта", а книгата "Франсис Уилард" е под печат Нейните преводни статии, биографии, стихове, разкази са много. Това са книги, томове. Редактирала е три години сп. "Благодат", осем години сп. "Детски другар" и една година е работила в редакционния комитет на най-стария в страната в. "Зорница". Всичко дотук изброено представлява голям труд, пред който заслужава да се поклоним. Нека се извади заключение, колко замислени работи тоя ум отниса в гроба. Ние познаваме благия характер на милата и скъпа покойница - наша другарка. Винаги любезна, приветлива, сияйна, тя биваше на своя пост, с готовност и другаде да изпълни свой обществен дълг. Хубавото й лице, украсено с мила, невинна усмивка, нейният сладък говор, който не е огорчил нито една душа, ще бъдат вечно свързани с хубавото име Дафинка. Така я зовяхме всички. Това име й тъй много подхождаше, или по-право, ние обикнахме името, заради носителката му. Дафинка е отлична майка, незаменима съпруга, примерна общественица. Подчерта се, че тя е голяма българка, голяма жена. Аз ще добавя, че Дафинка е преди всичко голям човек. Скъпа Дафинке, ние, твоите другарки от Съюза на българските писателки, няма да те забравим. Почетно място е отредено за тебе в нашите сърца. В хубавите ни спомени ти оставаш с ореол на главата. За нас и за всички, ти си светица. Уважавайки твоето трудолюбие, твоята доброта, ние дълбоко се покланяме пред светлата ти памет. От страна на Съюза на българските писателки Рада Големанова Г) Възпоминание от българските писатели За една покойница Дафинка Доганова (28 февруари 1889 г. - 2 декември 1938 г.). Помен. Речи, произнесени при погребението на 4 декември 1938 г. София, Методистка епископална църква, 1938, с. 17-18; препеч. Литературен глас, 1939, бр. 417. Ат. Михов Родена в гр. Свищов от родители евангелисти и със строго нравствени качества, които се предават в наследство и на нея. Дафинка Л. Доганова от най- ранната си възраст е слушала от родителите си английски език, който усвоява преди българския. Така тя вече от четиригодишна чете Библията на английски език. На 19 годишна възраст държи първата си сказка за "Духовния живот" и показва своята пълна зрялост за обществен живот. Завършила е с отличие I-ва Софийска девическа гимназия, а след това Американския колеж в Цариград, също с отличие и получава титлата "Бакалавър по изкуствата". Тя беше членка на Дружеството на периодическия печат, на Настоятелството на Съюза на българските писателки, на Църковното настоятелство на Методистката евангелска епископална църква и надзирателка на Неделното училище при същата. Работи повече от 25 г. като лекторка по английски език. Само в София близо 20 години е ръководила известните курсове по английски език и английска литература, които бяха всъщност едно частно училище за английска култура. Повече от 5,000 души са учили в тях, между които хора от най-различни категории: министри, литератори, пълномощни министри, професори, художници, поети, журналисти, съдии, адвокати, офицери, лекари, инженери, ученици, студенти, работници и др. Тази й дейност бе обширна и тя остави дълбоки следи в софийското общество. Името на г-жа Доганова бе и ще остане като синоним на работничка от първи ранг, каквито рядко ще видим в нашата частна просветна дейност. Паралелно с това, тя работи в областта на живото слово. Още през време на най-тежките години за българския народ, когато английските войски напущаха гр. Русе, тя показа героичен дух и има куража да задържи десет минути трена, който отнасяше Английския генерален щаб, начело с генерал Ханг, за да му каже болките на българското племе, че Македония е нещо като Елзас и Лотарингия за французите, като Ирландия за англичаните и че тя не може и не трябва да бъде откъсната от гърдите на своята сестра България. Тя е държала множество сказки в Русе преди 1920 г., а след това в София и много градове из провинцията, гдето е била канена, като навсякъде е носила печата на своите големи дарования. Нейното слово бе винаги живо, топло, искрено, то проникваше дълбоко и вълнуваше силно. Научните й и философски сказки бяха академически речи, които не отстъпват в нищо на сказките на най-добрите наши говорители и възбуждаха жив интерес в най-интелигентните среди. А знаменитата наша артистка Адриана Будевска, нейна близка приятелка, казваше за нея: "Тя е родена за сцената, и тя щеше да бъде от най-големите", но у г-жа Доганова имаше много повече от една артистка - у нея имаше един солиден ум, една силна логика и живо творческо въображение с едно възвишено сърце. Нейните научни, философски, литературни, а също и религиозни сказки, остават едни от най-хубавите творения на живото слово. Един ден, когато те бъдат събрани и напечатани, ще се види, че нейното дело, ако не по количество, то поне по качество, ще седи не по-долу от това на безсмъртния Григори Петров. Ето някои от темите, които тя е разработила: Проблема на нашите страдания, нашите изкушения, Философските идеи на Григори Петров върху религията, Политическите права на жената; Религията и жената; Могъществото на волята, Лонгфелоу - американски поет, Тенисън, Франсис Уилър, Муди, Веслей, "Най-красивият източник на мъдростта", Англия, Америка и България, против войната и др. Тя остави следи и в литературното поле: осем години редактира списанието "Детски другар", в което е вложила много любов към децата, което остава единствено по възпитателната си роля в нашата литература, три години редактира списанието "Благодат" и една година участвува в редакционния комитет на в. "Зорница". Писала е статии за много наши и чужди писатели било в списанията си, било в други. Печатала е статии за Иван Вазов още преди 1920 г. в литературния брой на в. "Таймс", като е превела негови стихове на английски, между които и поемата "Раковски". Написала е повече от 150 статии, разкази и стихове, печатани в наши и чужди вестници и списания, като в. "Мир", "Пряпорец", "Знаме", "Напредък", "Зорница", "Ратник", "Подвиг", "Летопис", "Литературен свят", "Младежки вестител", "Женски свят", "Всемирна летопис" и др. Писала е стотици разкази и множество биографии, между които биографиите на Джордж Елиот, Мария Митчел, Роза Боньор, Хариета Холтмър, Флоранс Найтингейл; а от поетичните произведения най-голямата и най-хубава поема на Лонгфелоу "Евангелина", от същия "Селския ковач" и "Арсеналът в Спрингфилд", която е протест против войната и е оставила ненапечатани три свои труда: 1) История на изкуството (на английски); 2) Една теза върху българската литература до 1910 г., също на английски, с много преведени поеми и стихове от Петко Славейков, Каравелов, Ботев, Иван Вазов, Яворов, Ст. Михайловски и Величков, и 3) Лекции върху майчинството, които е държала на следващите в училището на г-ца Кларк за учителки в детските градини. При наличността на това дело на г-жа Доганова, тъй всестранно, бихме се запитали: имала ли е време за почивка, за развлечение, за закрепване на своето тъй крехко здраве? Не, тя всякога бе заета в работа да раздава себе си за другите. А от половин година замисляше и планираше идната година да замине със своя съпруг за Англия, гдето да работи на свои средства между църквите и обществото, в защита правата на онеправдана България. А тя бе наистина най-подготвената жена българка, която би изпълнила достойно тази мисия - защото тя имаше всички качества, които биха й отворили вратите навсякъде, като на една от малкото жени в света с велико предназначение. В нейното лице с ранната й смърт, ние българите, загубихме много, защото в годините на нейното здраве, залутани в партизанства, не оценихме нейните дарования. Ат. Михов За една покойница ("Литературен глас", бр. 417, 1939г.) Д) Вяра и окултизъм Дафинка д-р Л. Доганова Братство, бр. 231 (20.XII.1938), с. 4 Стефан Тошев[1] Ние се разделихме с нея на 2 декемврий т. г. - тя отлетя в отвъдния свят. Но тя живя един рядко интензивен и полезен за другите живот. Тя умря 49 годишна, но остави след себе си такива дълбоки бразди в полето на книжовната културно- просветна дейност, че ние смело можем да кажем, че с това, което тя стори за българската интелигенция и за българската жена, тя се подрежда в първите редове на заслужилите на народа ни български жени. Нейните заслуги тепърва ще има да бъдат оценени, защото тя работи за вечните ценности в човешката душа и характер. Тя сътрудничеше във вестници и списания, редактираше сп. "Детски другар", беше членка на настоятелството на Съюза на писателите. Мнозина чрез нейните курсове в столицата са научили английски език. Тя владееше добре и французки език. Но тези, които са слушали нейните сказки и беседи в Русе и София на религиозни, литературни и други теми, никога няма да я забравят. Тя владееше магията на словото. Във всички тях проличаваше нейната ерудиция и поетичен, цветист език. С нея аз се запознах през 1918 г. в гр. Русе, дето бяхме колеги с нейния съпруг. Тя имаше жива вяра в Бога, Исуса Христа и задгробния живот. Чрез мене тя се запозна с окултизма и още тогава тя се убеди в основните учения на окултната школа и те й спомогнаха да разбира и изнася пред другите истините на християнството в тяхната дълбочина и ширина, а не ограничено, едностранчиво, както въобще се разбират от съвременните богослови. Ще завърша за нея с няколко извадки от писмото, което тя и нейния съпруг ми изпратиха през 1937 г., след като са получили моята книга "Вечните истини". Тя ми пише: "... откак я получихме, чела съм я и някои места много пъти препрочела. Тя чудесно хармонира евангелизма с окултизма. А е писана и на такъв лек и увлекателен стил, че се чете (при все че е философска) като роман - просто на един дъх. Аз я заемах на наши хора - да четат и се просвещават. Благословено е било времето, което сте дали на нея ..." Стефан Тошев Севлиево, 17.XII. 1938 г. Е) Един ангел на земята Един ангел на земята. Лични спомени по случай една годишнина. Дафинка д-р Л. Доганова (28 февруари 1889 г. в Свищов - 2 декември 1938 г. в София) Български бранител, Г. X, бр. 109-110 (XI-XII.1938), с. 2-3. М. Ж. М. Службата свърши в Лютеранската църква на бул. "Дондуков" и аз прибързах от амвона да поздравя на вратата присъствуващите. Всички ми стискаха ръка и много бяха доволни от проповедта. Тогава бях методистки проповедник и защото нямаше още "Д-р Лонг", черкувахме се след немците. Между всички, обаче, една жена ми направи най-силно впечатление! Нейната аура излъчваше светлобагрите трептения на мистична духовност, на предана, сърдечна набожност. Тя грееше като зорницата, между рой от души. И ето-тя ме наближава. Стиска ми ръката, и в очите й аз видях погледа на ангел и бездната на вечност. . . Тя ме покани в старата им къща на ул. "Оборище" и оттогава ние станахме приятели, духовни приятели, като сродни души. Изненадата ми беше още по- приятна, като узнах, че Дафинка Доганова е дъщеря на евангелски пастир и сестра на добрия ми Богдан Икономов. Веднага аз се намерих сред кръг от познати. Г-жа Доганова сред тях беше като дух ръководител. Липсваше й меч, препасан през кръста, за да бъде ангел- хранител слязъл на земята. Уж тя ме канеше да се поучи от мене - младият проповедник дошъл в София със славата на тайноведец и теософ, познаващ окултизма, спиритизма и голямата съответна литература, а пък аз поучен излязох от нея. Нейната благост бе песен в гласа й; нейната вяра - блясък на очите, а чистотата й - аромат, който изпълваше въздуха. . . Както тогава, така и после, тя много любопитствуваше върху проблемата на превъплощението. Паметен ще остане разговорът ни в Самоков под големия кестен в двора на Американското училище. Ние говорихме върху Боговдъхновеността на Библията и другите свещени книги на 7-те велики религии, върху мисията на Христа и мисията на другите основатели на религии, съотношението между тях и пр. Във всички подобни разговори тя проявяваше рядка начетеност, забележително широкосърдечие и търпимост, страстен стремеж към Истината, но и твърдо бранеше здравата основа, върху която здраво бе стъпила. Нейните религиозни познания бяха лишени от фанатизъм и красяха мисълта й с дълбоки познания и още по- дълбоки лични преживелици и духовни опитности. Вярата й не бе суха, а жива; не бе онаследена, а волева, осъзната и припечелено-изработена. Любовта й не бе празнична дреха, а ежедневно приложение; не бе лицеприятно лицемерна, а вихрено чиста, изворно бликаща. И в частният разговор и в публичните си сказки, езикът й бе преизпълнен с красиви форми, мъдри примери из живота и литературата; той се преливаше в музиката на художествени сравнения и класични преводи на речта. Не зная защо, тя често ме наричаше "Божий служител". Така се случи, че първото ми запознанство с нея бе на проповед - тогава аз проповядвах, и последната ни среща бе пак съща - тогава тя проповядваше в катедралната църква на ул. "Солун" 49. Току-що бях се върнал от Америка, и от Бургас през зимата дойдох в София. Речта й опиваше залата. Аз сам отдавна не бях слушал такъв прецизен оратор, като виртуоз, който свири на цигулка и сякаш дава камерен концерт. Пъргаво слезе от амвона и първо дойде при мене: "Ето го Божия служител!" - рече тя пред всички. Аз нямах думи да й благодаря за сказката, за трепетите, които извика в нас, за мислите, с които ни освежи и нахрани. Но тя не приемаше благодарност: "Аз само изпълнявам дълга си!" - скромно отвещаваше тя. Бидейки в Бургас, тя не забрави да ме посети в кабинета ми заедно с прекрасния си другар, г. д-р Л. Доганов, и да ме насърчи, да ме подкрепи, да ме вдъхнови в трудния ми път, както само тя можеше да стори това. Такава, каквато я знаят всички, които са имали щастието да я познават отблизо, не е чудно, че поетесата Люба Георгиева в 9-те си стихотворения посветени на Дафинака я нарича "светица", а Олга Славчева й отрежда в поемата си "радостта Божия с милости безчет в Бащиния дом". (Съжаляваме, че не може да напечатаме всичките стихове, както и цялата поема - вж. с. 5 - б. р.) Да, всички носим един химн в сърцето си, като най-скъп спомен за оная, която бе въплътен небесен лъч на земята и ангел, удостоил България със слънчево присъствие. Негли тя бе "една от малцината, за които светът не беше достоен" (Евр. 11:38), но достоен пример на общественица, щастливо съчетала идеала на Богоизбраница, примерна съпруга и нежна майка... Достоен пример, наистина за всички нас! Скръбта ни впрочем не е безнадеждна за милата ни Дафинка (I Сол. 5:13). Дори превръща се в радост скръбта ни, радост българска и всенародна, че в Родината ни - според апостолските думи (Евр. 13:2) - "без да знаем сме приели на гости един ангел"! Безсъмнено духът на Дафинка беше такъв. М. Ж. М. [Методи Жеков Марков] ---------------------------------------------- [1] Бележка на съставителя: За Дафинка Доганова виж «Изгревът», т. XIII, с. 29-30.

3.3. Духовна опитност Силата на молитвата Всемирна летопис, Г. IV, кн. 7 (V. 1926), с. 164-165. Д. Л. Доганова Дядо ми беше стар, осемдесет и девет годишен. Тялото му беше поотпаднало, но сетивата и умствените му способности бяха съвсем запазени, а и духът му до края беше бодър. Освен това, той бе и весел, та това правеше младите да обичат да се събират около него. Дядо особено се оживяваше и сините му очи добиваха младежкия си блясък, когато заговореше по духовни въпроси. Тогава и лицето му като че блясваше. В такива минути нас, внуците, обхващаше благоговение и ние стояхме мълчаливи, притаили дъх, увлечени в чудните му слова. Помня, беше еднаж подир домашна молитва. Когато му бивахме на гости, вечер, той водеше молитвата, а после ни казваше по няколко думи в свръзка с прочетеното в Светото Писание. Нея вечер той бе чел стиха: "Каквото попросите искрено от Отца в мое име, ще ви бъде". След молитва дядо се позамисли, а после повтори горния стих. Ние, децата се наместихме добре на миндеря, за да слушаме, защото по лицето му познахме, че ще каже нещо интересно. "Аз съм стар и навярно скоро ще си отида", поде дядо. "Много нещо съм ви разказвал от живота си; нека тази вечер ви кажа една от причините, поради която дълбоко вярвам в истинността на това обещание на Спасителя. Казвал съм ви, нали, че като малък аз копнеех да видя "света", а това значеше за нас тогава: хаджилък или поне Цариград. За хаджилък трябваха много пари и аз реших да отида в Цариград. Но как? Знаех, че родителите ми не ще ме пуснат, защото майка ме не би се помирила с мисълта да се отделя от нея. Тогава бях луда глава. Малко мислех за мъката, която майка ми ще изпита по мене. Един ден през града ни минаха търговци на път за Цариград. Аз ги причаках на няколко километра вън от града, услових се при тях като чирак, а от съседния град пратих дума на нашите, че отивам да се уча на занаят, без да кажа къде. В Цариград на първо време прекарах тежко, но после станах търговец. Провървя ми и Кримската война ме намери доставчик на турската армия на сено, брашна, масла, дрехи и пр. Една нощ през войната сънувам, че съм в родния ни градец, но не у дома, а в една колиба накрай града. Вечер е. На огнището мъждее огън, а пред иконата се изправила жена, облечена в черно, която се усърдно моли. Тя е бледа. Изглежда болна. Аз тихо я приближавам и чувам: "Господи Исусе, смили се! През много изпитания ме премина. Ти знаеш защо. Но сега не искам да умра, додето не разбера какво е станало с изгубения ми син. Ако ти не промислиш, аз ще умра от глад. Последният къс хляб от вчера изядох. Господи, изпрати ми храна. Възвърни по-скоро изгубеният ми син." И почна да се кръсти и прави метани. Изтръпнах. Аз се взрях в нея и познах майка си. Събудих се в тревога. "Сън! Чуден сън!", казах си аз. "Това не може да бъде. Бащината ми къща е голяма и хубава. Татко е имотен. А де е големия ми брат? Освен това, мама не може да е тъй остаряла. Вярно е, че за две години не съм чул за тях (тогава за тях научавах случайно от пътници), но нима такава промяна е възможна в това време? Впечатленията от съня обаче, бяха тъй реални, че аз не можах да заспя до зори, а щом пукна утрото, аз намерих каруцар, натоварих два чувала брашно и му поръчах да кара към краищата на града. Като стигнах близо до една бедна колиба, която наподобяваше тази, в която видях майка си, аз казах на каруцаря да предаде брашното и ако запитат, кой го праща да каже само "Аллах", т.е. Господ. Наградих го добре и все още развълнуван, отидох в къщи и усърдно извиках: "Господи, в какво положение е майка ми, ти знаеш. В този момент аз не мога другояче да й помогна. Брашното заех за Тебе. Ти й го предай, както намериш за добре". След няколко дни аз заминах за родния си край, да видя какво е станало с нашите. Пристигнах там вечер. Излязъл бях от градеца ни малък, та сега никой не ме познаваше. Спрях се с каруцата на хана, а пеша се упътих към бащината ме къща. Потропах на вратата. Чужди хора ми отвориха. - Къде са стопаните? - запитах аз. - Ние сме. - Как така? А поп Тодорови не живеят ли тука? - Трябва да си чужденец, господине, та не знаеш, че къщата им се продаде на търг и сега вдовицата живее някъде край града. Казах им, че съм сродник на поп Тодорови и ги помолих да ми разкажат станалото по-подробно. Узнах: брат ми умрял, баща ми станал гарантин на един свой приятел, за чийто дълг после продали всичко наше, та и къщата ни. В това време умрял и баща ми от удар. Майка ми се прибрала да живее в някаква колиба и се издържала чрез пране. Същата нощ намерих колибата й. Потропах. Стара жена отвори, такава, каквато я видях насъне. Едва сдържах вълнението си и избухналото желание веднага да й се открия. Хижата се осветляваше само от слабия огън на огнището и от кандилото, та тя не можеше добре да ме види. "Госпожо, странник съм. Мога ли да нощувам у вас? - О, господине, на драго сърце, но доколкото мога да те видя (а аз бях добре облечен, с "френски дрехи" и брилянтен пръстен на ръката), това не е място за теб. Аз имам само корав миндер и покривките ми са черги. Ако повървиш малко навътре в града, там на площада има хан, с доста удобни кревати." Аз, обаче, казах, че съм тъй уморен, че ако ме не приеме ще заспя на земята вън от колибата. Тогава тя сърдечно ме закани. Поля ми да се измия. Като се извини, че няма с що друго да ме нагости, сложи на софрата хляб и лук. После ми постла на миндеря, а за себе си на земята, до огнището до което седна и се вгледа в замиращия огън. Скоро аз се престорих на заспал. Тя се обърна взря се в мене, а после се изправи пред иконата и зачете молитва. Аз треперех от вълнение. Майка ми, която е живяла в разкош и на която са слугували по няколко ратаи, сага се завива с техните черги. Като свърши молитвата, аз се изкашлях и едва продумах: "Госпожо, ти май се молеше. Та има ли полза от молитвата? С какво ти е помогнал Бог?" - Не говори така, господине, че е грехота. Бог е любов. И той чува и помага. Аз съм видяла много по-добри дни. Той ме е прекарал през горчиви изпитания. Защо? Той знае. Но не, не ме оставил да умра от глад. Някога даже ме храни като по чудо. Хлябът, който го яде ти, ако щеш да вярваш, Господ ми го прати. Да ти разкажа ли? Ще повярваш ли? - Аз съм предачка. Преди месец тежко се поболях. Изядох спестеното и когато мислех, че ще умра от глад, викнах една вечер отчаяно към него, а на утрото пред врата ми спря каруца. От нея каруцарят смъкна два чувала брашно. Аз му рекох, че сбъркал вратата, а той каза: "Не! Един непознат, добре облечен господин ме доведе тук и каза: тука ще внесеш брашното. Ако те попитат кой го праща, ще кажеш само: "Господ". И досега, господине, не можах да узная, кой ми прати брашното, но в сърцето си едно зная: от Бога е. Той събуди у онзи човек желанието мене, болната да пригледа". . . Тука на дядо протекоха сълзи и той се разхълца. "Дядо, продължи, как се откри на майка си?" Но той помаха с ръка и задавено каза: "Сега си легнете, а утре всичко ще ви доразкажа." Знаехме, че безполезно бе да настояваме, защото, когато дядо каже нещо, то беше последната му дума. Ние му целунахме ръката, а когато си легнахме, поблагодарихме Богу за нашия умен и чуден дядо. Съобщава: Д. Л. Доганова

3.1. Пастир, учител, писател, преводач, общественик Дафинка д-р Любенова Доганова Биографичен очерк Павел Драгомиров Василев Светъл спомен в живота на Евангелската методистка църква "Д-р Лонг" в София и за обществеността на столицата от първата половина на 20-и век, оставя личността на Дафинка Доганова. Тя е родена на 28 февруари 1889 г. в крайдунавския град Свищов, в семейството на силно вярващи и предани на Бога родители. Баща й е пастир Йордан Икономов, който по това време е преподавател в Американското научно-богословско училище по френски език, история и география. Майка й, Манола Г. Илиева, е дъщеря на първия евангелист в България, (Гаврил Илиев [Бележка на съставителя. Гаврил Илиев е роден 1822 г. в Берковица, починал 1909 г. в гр. Севлиево.], която е завършила Американския девически колеж в Цариград. Обгърната с много любов, Дафинка от малка чете Божието слово на английски език и свободно го говори. Още 13 годишна тя се подвизава в Младежкото християнско дружество. С отличие завършва l-ва Софийска девическа гимназия, а след това Американския колеж в Цариград, като получава учената степен "Бакалавър на изкуствата". Солидната й подготовка е предпоставка Дафинка да започне един богат на приноси живот за Църквата и обществото. Три години е учителка по литература в Американската гимназия в Ловеч и 25 години (четвърт век) лекторка по английски език. Едновременно с тази основна дейност тя държи сказки, пише статии, редактира списания, води духовно-просветни организации и работи за Бога в Църквата. Дафинка Доганова е оставила незабравими спомени. Преди всичко, те са свързани с излъчването, което е имала със своята висока и изящна фигура, благ характер, финес и топъл глас. Тя е била позната със своето горещо и отзивчиво сърце и лъчиста усмивка. Нейната вяра в Бога е дълбока, жива, солидна и просветена. В изпитания Д. Доганова е споделяла: "Живеем ли, умираме ли, Господни сме". Работата й в църквата беше най-важното нещо в живота й. "Каквото вярваше, изповядваше и говореше - тя го живееше." (Заб. Думи на пастир Цв. Литов за нея.) Пастир Дафинка Доганова е първата жена ръкоположена за пастир в Методистката църква. Тя е била надзирател на Неделното училище в Църквата, ръководител на Женското дружество, основател на благотворителна група "Капка мляко". Често тя е на амвона или в молитва в Молитвените събрания на Църквата. Д. Доганова събира пари, посещава, помага, утешава, моли се. Колко деца и бални е спасила. За нейната работа се казва: "На човека служеше, Бога прославяше". (Заб. Думи на пастир Цв. Литов за нея.) Учител Каква бе Дафинка Доганова в софийското общество? Дафинка Доганова е учителка по английски език. Хиляди са тези, които са минали през нейните курсове. Това е 25 годишен ежедневен труд на преподавател. Всяка вечер по няколко часа, Дафинка Доганова води курсове по английски език. Въпреки крехкото си здраве и целодневна работа, тя не само не пропуска, но и не закъснява за вечерните занятия. Учениците й са с различно обществено положение, но тя намира общ език с всеки от тях. Писател Дафинка Доганова се прояви и като писател. Публикувала е 150 статии, изнася десетки сказки, редактира 8 години сп. "Детски другар" и 3 години сп. "Благодат". Участвувала е в редакционната колегия на в. "Зорница". Нейна творба за пръв път е печатана в 1914 г. в сп. "Младежки вестител". Словото й е винаги живо, топло, искрено. Тя разглежда теми от областта на философията, религията, литературата, историята, политиката и изкуствата. Преводач Освен своите собствени виждания, Д. Доганова публикува много преводи от английски език. Тя с възхита публикува биографиите на благородни и възвишени личности, с които е искала да подтикне читателите към по-високи идеали в живота. Това са биографиите на Мария Митчел, Роза Боньор, Джордж Елиот, Хариета Холтмър и др. Д. Доганова превежда на английски език редица стихове, между които и поемата "Раковски". Тази поема, задно с анализ на творчеството на Иван Вазов тя публикува в английския вестник "Таймс" (18.XI.1920 г). Между нейните оригинални разкази и поеми са "Блудният син", "Туберкулозната", "Фея-мраз" и др. Издала е книгите "Най-красивия източник на мъдростта" и "Франсис Уилард". В писмото си до г-жа Стоянова (председател на Съюза на българските писателки) в сбита форма Д. Доганова прави отчет за своята дейност като писател, преводач и редактор (виж писмото). Общественик Д. Доганова е изявен общественик. Тя не само е пишела, но е говорела и взимала отношение по въпроси, вълнуващи тогавашното общество. Богато обдарена с хубав стил и богат език, Д. Доганова е умеела топло, вълнуващо и искрено да защитава или да представя разглеждания от нея въпрос. Нейните сказки винаги са привличали много слушатели, които са препълвали салоните час или два преди посоченото време. Темите на сказките и начинът на поднасянето им е причина знаменитата актриса Адриана Будевска да каже: "Дафинка Доганова е родена за сцената ... У нея имаше един солиден ум, една солидна логика и живо творческо въображение с едно възвишено сърце". Първите нейни публични изяви са предизвикани от реакцията и вълнението, което тя е преживявала като българка и българска жена по отношението на войната, тежкото положение на населението в Македония и от несправедливите решения и договори, с които е извършено отделянето на Добруджа и Македония от България и предаването на Тракия към Гърция. Във вестник "Ратник" (31 .VII. 1913 г.) четем: "При изпращането на Баучер, смълчаното събрано множество е раздвижено. Излиза Дафинка Доганова и на английски език се обръща с думите: "Г-н Баучер, като българска жена аз Ви благодаря за вашия интерес към нашия народ и за това, което вършите в Англия за нас. . . Моля Ви, сторете възможното, щото англичанката да почувствува истинското положение, злата участ на македонката, та да изпълни и тя своя належащ дълг". Още по-силен и вълнуващ е епизода с отпътуването на Английския генерален щаб. Това става на Русенската гара на 3.I.1919 г. Д. Доганова задържа отпътуването на влака с повече от 10 минути и пред ген. Гей на английски език се обръща с думите: "Почитаеми господа, отстрана на русенските граждани и особено от жените, тук в града ... ви напомням, че Македония и Добруджа са неразделна част от България. . . Безцелно е да доказвам аксиоми, тъй както е да се доказва, че Ирландия и Шотландия са части от Англия, че Елзас и Лотарингия са части от Франция..(е. "Ратник",3.1.1919 г.). В протеста срещу войната Д. Доганова превежда и публикува разказа "Арсеналът в Спрингфилд". Включва се и дейно работи в Международната женска лига за мир и свобода. Д. Доганова взема отношение и към несправедливостта, проявена към България във Версайския договор (е. "Пряпорец", 4.11.1912 г.). Нейното безпределно родолюбие в редица статии личи от възгласите и апелите към народа ни за усърдна работа по изграждане на нови хора. Във в. "Мир" (16.II.1935 г.), тя пише: "Български майки, ние обичаме родината си. Ние я любим. Ние се гордеем с нейните велики имена, нейните герои, нейните хора от миналото - хора с характер. Но тя и днес иска служба от всекиго. Нека ние й послужим съзнателно чрез себе си и чрез децата си." Дафинка Доганова със своите широки интереси не изпуща културните събития в нашето общество. Тя пише в редица вестници за събитията в културния живот. Канена е да открива изложби, да говори при музикални изпълнения и концерти. Например: Д. Доганова е включена в Комитета по честване "25 години художествена дейност на Атанас Михов". Д. Доганова открива със слово изложбата на Ат. Михов и последователно пише за него във "Вестник за жената", "Зорница", "Знаме". В статиите за изложбата на Ат. Михов тя поотделно се спира на редица картини, анализирайки с нейния фин усет мислите и чувствата, които поражда всяка картина. Забележителна е голямата статия на Д. Доганова отпечатана последователно в четири броя на вестник "Русенско ехо" през 1920 г., за художествената изложба открита в Русе. Под заглавие "Изложбата на северните художници", в статията тя отразява освен специфичното в творчеството на всеки представил се художник, но си позволява смело да повдигне социалните проблеми на художниците за тяхното оцеляване. Тя изказва следните мисли: "Затрудненото материално положение на художника е пречка за неговото вдъхновение и творбите на художника не са лукс, а средство за даване на щастие", "те са за обществото" и приканва за правене на откупки. В заключение, посочените изяви на Д. Доганова са един малък щрих от голямото дело, което тя извършва и с което тя оставя името си. Д. Доганова през целия си живот е работила интензивно: в къщи, като любяща майка и съпруга; в Църквата, като предана Божия служителка - ръководител и инициатор по създаване на духовни дружества и социални организации; в обществото като преподавател по английски език, писател и общественик, откликвайки чрез перо и слово на всичко, което е достигнало до нея и я вълнувало! Д. Доганова внезапно напусна този свят на 49 години (2.XII.1938 г.) от несполучлива операция.