Ани

13. ПРАКТИЧЕСКИ ОПИТ - Ако българският народ приеме Паневритмията и я приложи, ще бъде спасен - казваше Учителят. Бях детска учителка в София. Един ден в канцеларията на училището се получи бележка от Министерството на просветата, с която ми се нареждаше да се явя при секретаря на министъра. На следния ден, в определения час, малко смутена, се явих при секретаря. Той ме посрещна любезно. На въпросите му отговарях предпазливо. - А какво знаете за Паневритмията? Прилагате ли я? - запита ме той. - Известна ми е, но не я прилагам. Моите деца са малки. - Направете доклад по какъв начин Паневритмията може да се проведе в българските училища. От кабинета на секретаря излязох с «криле» и «полетях» към Изгрева. Веднага съобщих на Учителя за случилото се и от Него разбрах, че това е било вече уговорено с министъра и секретаря, посредством Лулчев. Учителят беше радостен и ми каза усмихнат: - Направи доклад. След няколко дни едно копие от доклада занесох на Учителя, друго - на Лулчев и трето - на секретаря на министъра, който междувременно беше станал вече министър на Просветата. Министърът прочете доклада, повика началника на физкултурата и му възложи да се проведе курс по Паневритмия. По моя преценка избрах 18 упражнения и ги показах на Учителя. Той ги погледна и строго каза: - Българският народ или ще приеме всичко, което му се дава, или Аз ще си отида от България. Почувствувах се много виновна и си тръгнах. След малко ме настигна един брат и ми каза: - Учителят каза да дадеш тези упражнения, които си избрала. Първия курс по Паневритмия започнах с деца от началния курс при училището «Тодор Минков». Учениците с радост очакваха часовете по физкултура. След един месец курсът приключи. Тогава поканих началника на физкултурата. Прегледът мина успешно. Децата, с бели костюмчета, безпогрешно и плавно изпълняваха упражненията, под звуците на малък оркестър.* Започна вторият етап - разучаване на упражненията в по-широк кръг. Бях назначена в курса за ръководители на летните детски игрища. Курсистите бяха във възторг от заниманията по Паневритмия и поискаха да се увеличат часовете, както и да се играе по два часа без прекъсване. Курсът завърши успешно. Начинанието обаче замря, защото се закъсня с него...** Един ден в с. Мърчаево попитах Учителя какво да правим по-нататък със започнатото дело. Той каза: - Сега вече ще гледаме. Късно е.*** Започнаха бомбардировките, евакуацията... ------ * Курсът е продължил от 15 април до 30 май 1942 г. ** Курсът на учителите в Дианабад е от 28 юни до 12 юли 1942 г. *** Първото изречение, което казва Учителят, било, според думите на Весела Несторова и Николай Дойнов: «Определеното време за Паневритмията изтече.» Вж. «Изгревът», том I, стр. 507; том XV, стр. 336-344. (бележки на съставителя Вергилий Кръстев)

11. НОВИЯТ ЧОВЕК По онова време пишех втората част на сборника си «Игри с песни за деца». Имах желание да включа някои от упражненията или песните на Учителя. Чувствувах се задължена да поискам позволението Му. И така, отидох на Изгрева. Пред приемната Му имаше приятели. Дойде моят ред. - Учителю, ще разрешите ли да включа някои от упражненията Ви в моя сборник, или на някои от песните Ви да сложа движения? - Кога ще се печати книгата? - беше първият Му въпрос. - По всяка вероятност след един месец. - Ще ти дам специални упражнения. След тези думи Учителят затвори очите Си за няколко минути. Наблюдавах учудена. Какво става? Мислеше ли Учителят, или, уморен, бе задрямал? Не можех да разбера. Стоях без да мърдам. След малко Той ме погледна, стана от стола Си и каза: -Пиши! И самият Той започна да прави плавни, ритмични движения, като обясняваше: - Всяко движение е привличане на сили. Ако движенията се извършват правилно, с необходимия ритъм, те ще развият много добродетели у децата. Това е за щедрост... Движенията ще привлекат известни Същества на Светлината... на Любовта... на Милосърдието... Вярата... По този начин Учителят ми демонстрира девет упражнения и аз ги записах. След това поисках аз да ги изиграя и едновременно да чета написаното. Благодарих Му, казвайки, чете са лесни и приятни. - А какво име да сложа за техния автор - Беинса Дуно или само Учителят? - Първо ги опитай с децата. Виж дали ще им харесат и как ще ги играят. Въпросът за авторството не е важен. Няма нужда да пишеш автор. Източникът е Един. Ако хората достигат винаги този източник, ще пият чиста вода. Движения и ритъм - това е хармония на сили! Ритмични движения при акомпанимент на музика могат да извършат чудеса! «Когато природата се подновява, птичките пеят. В началото на всяка Божествена култура човеците пеят. Когато светът се пресъздава, ангелите пеят.» Това е от най-старата книга в света. - Всяка добродетел има своя линия на движение. Може да се проведат наблюдения, за да се види влиянието на различни движения за приемане и предаване на известни физически и психически енергии. Всички органи на човешкото тяло са свързани с психически процеси. Някои ключови формули, произнесени правилно и придружени от движения и музика, могат да имат огромно влияние. - Когато човек съзнателно движи ръцете и краката си, той привежда към дейност съответните мозъчни центрове, които привличат към себе си повече кръв и енергии - а енергията е сила! Но това е теория. Ти започни да правиш с децата тези девет упражнения. На следната сутрин показах на децата упражненията. Те ги приеха с радост и оттогава всяка сутрин започвахме нашите занимания с тези девет упражнения. Наричахме ги «Ведрина». Имах две курсистки. И те правеха упражненията с децата. За моя изненада, след няколко дни едната ми се похвали, че страдала от непрекъснато невралгично главоболие, но от като прави тези упражнения, главата не я боляла вече. Докладвах на Учителя за успеха. Той само се усмихна и каза: - Новият човек ще се развива по пътя на ритъма и музиката. Едно движение може да съгражда, или да руши. Нужни са знание и светлина... След няколко месеца, когато бе публикувана част II на «Игри с песни за деца», имаше един раздел, «Девет ритмични упражнения за най-малките». Допълнения от съставителя на «Изгревът» Вергилий Кръстев Книгата на Милка Периклиева се нарича «Практиката ми в детската градина», София, 1941 г. Част II на «Игри с песни за деца». Разделът е: «Гимнастически упражнения за малките юнаци», на стр. 248-250. Книгата е одобрена и препоръчана от Министерството на Народната Просвета с Окръжно N°2109 от29.М1941 г. А през 1936 г. излиза от печат «Игри и песни: Ръководство за детски и основни учителки». Одобрено от Министерството на Народната Просвета с Окръжно № 2915 от 26.IX.1935 г. На стр. 13-19 са дадени «Гимнастически упражнения за малките юнаци». Това са 9-те упражнения, дадени от Учителя Дънов. Маршът «По двама все напред» е по текст на Милка Периклиева, а музиката е от Голям Сечко, псевдоним на Симеон Симеонов - цигуларя на Изгрева. А фигурите са нарисувани от художничката Цветана Гатева Симеонова, която е съпруга на Симеон Симеонов. Корицата на книгата е също изработена от нея. За нея виж в «Изгревът», том XIII, стр. 765-782.

10. ЗА БОГА ТАКА СЕ РАБОТИ Една сутрин, когато музиката на Паневритмията вече се чуваше, подтичвах закъсняла по шосето към Изгрева. Минавайки покрай салона, съзрях Учителя, Който този път не играеше, а стоеше пред Приемната и отдалеч наблюдаваше играещите. Поздравих Го и за момент се спрях. Бях малко смутена, че съм закъсняла. - Харесват ли ти упражненията? - запита ме Той. - Много са хубави, Учителю. Защо не ги опишете, за да могат да се разпространяват повече? - отговорих аз. - Ти можеш ли да ги опишеш? Като че ли очаквах този въпрос. - Ще се опитам. В мълчание разменихме някакви мисли. Почувствувах се с крила. Погледнах Учителя, Който продължаваше да наблюдава играещите. В тези няколко минути имах чувството, че е било определено от Някого да мина покрай Учителя в този час и да получа тази задача. Без да споделям с някого, се залових за работа. Всеки ден записвах движенията на едно-две упражнения. Когато бях готова с всичките упражнения, занесох ръкописа на Учителя и Му го прочетох. По израза на лицето Му разбрах, че е доволен. - Иди при брат Боев, проверете ги и нека ги напише на машина - каза ми накрая Той. Изпълних казаното. Заедно с брат Боев изгладихме текста и, написан на машина, аз го предадох на Учителя. Изминаха се месеци, година, две. Една вечер, когато минавах край салона, светна лампата пред приемната. Учителят изпращаше гости от града. Както всякога, заобиколихме Го. Този път Той държеше в ръка книга със сини корици, голям формат. Погледна ме, подаде ми книгата и каза: - За Бога така се работи! - наблягайки на думата «така». От всеки звук на тази дума като че ли излизаше светлина. Приех подаръка, благодарих и несъзнателно повторих в себе си думите Му, а душата ми беше пълна с радост... След този случай ясно почувствувах, че ми се даде някакво благословение и успех в работата и мълком, без думи, разбрах един закон: «За Бога даром се работи и даром се получава.» Бележка на съставителя на «Изгревът» Вергилий Кръстев: През 1938 г. излиза от печат голяма книга «Паневритмия», 30/23 см, на луксозна хромова хартия. На корицата е нарисувана жена, от художника Генчо Алексиев, която изпълнява упражнението «Изгрява Слънцето». В първата част са описания на упражненията от Милка Периклиева и Боян Боев - 28 упражнения плюс «Пентаграм». Във втората част е музиката на Паневритмията за две цигулки с нотен текст. В третата част са Принципите на Паневритмията и описание на вътрешния смисъл на всяко едно от 28-те упражнения. През 1941 г. излиза «Паневритмия: Песни на хармоничните движения». Текстът на песните е от Олга Славчева, а музиката е на Учителя. В първата част е «Основи на Паневритмията» от Учителя, а във втората част са музикалните текстове с думите на Олга Славчева. Включен е и «Пентаграм».

9. ДЕТСКИ КЛУБ НА ИЗГРЕВА Работех като детска учителка в София. Обичах децата и се интересувах от техните прояви и възможности. Когато виждах нашите изгревски деца да припкат из цветните алеи, мислех си колко много може да се очаква от децата, ако те от малки бъдат напътствувани, възпитавани в духа на новото. Те биха могли да станат пионери на новото време, на новия дух, с който ще живее новото човечество. «До ще ден, до ще ден, той ще бъде светъл ден» - казва Учителят в една от песните. При един разговор с Учителя, попитах Го дали е удобно на Изгрева да открием детски клуб, където да идват децата през свободните си часове, за да заангажираме и да регулираме свободното им време. Той с радост прие идеята и запита какво трябва. - Учителката е налице, децата са налице, трябват помещение, столчета и масички - отговорих аз. Учителят посочи няколко празни дървени стаи. Обиколих ги и се спрях на една от тях. Втората стъпка беше да раздам покани и лично да поканя майките на родителска среща. Те радушно посрещнаха идеята и задружно определихме деня на откриването на детския клуб. Украсихме стаята, подготвихме няколко номера с децата и докладвахме на Учителя за стореното. Две дечица Му поднесоха специална покана. Радостна усмивка озари лицето на Учителя. - Всяко начало е добро. Иска се внимание, за да има и добър край - каза Той. В определения ден се събраха в клуба тридесет радостни деца от 4 до 10- годишна възраст, облечени празнично. В уречения час дойде Учителят. Посрещнахме Го прави с песента «Братство, единство». Учителят седна сред децата. Картината беше повече от прекрасна. Изнесохме кратка програма, след която Учителят каза няколко думи за възпитанието на децата. После пяхме и се черпихме с много сладкиши. От този ден, три пъти седмично детският клуб беше отворен. Свободните деца идваха да играят, да пеят и, незабелязано, с игри и дейности, да растат в пътя на Новото Учение. Евакуацията през 1943 г. прекъсна работата ни. След 9 септември 1944 г. клубът възстанови дейността си. Поради квартирна криза обаче тя беше прекратена. Все пак, посетите добродетели бяха дали някакво отражение върху детските души. Не бяха минали напразно красивите изживени дни. И до днес, срещнем ли се с «децата», понеже те вече не са деца, те ми напомнят с усмивки за най-различни моменти: в гората за дърва, дежурни в клуба, вършене всеки ден по едно добро, избягване на всякаква лъжа, издаване вестник «Детско сърце», който се списваше от самите деца и пр. Тази инициатива остана като история в живота на Братството.

8. «А КАКВО ЩЕ КАЖЕ НЕБЕТО?» Заредиха се безсънни нощи. Трябваше да се направи решителна стъпка, а тя беше твърде слаба за това. Сърцето й я теглеше към Емил, с когото бяха приятели от детинство, а дългът - към Веско. Твърде скоро изминаха студентските години и Невенка трябваше да изпълни обещанието си, дадено на Веско. Въпросът беше на дни. Неговите близки с радост очакваха сватбата им. Веско се беше върнал от село и не разбираше безразличието й. Душата й беше смутена, сърцето - разбито. Тя не можеше повече да понася това състояние и реши да потърси съвет от Учителя. Стесняваше се да отиде сама при Него и замоли мен да отидем двете. В последния момент обаче тя остана да чака отвън, а аз влязох сама при Учителя и Му разказах нейната история. Отишла тя на село, да учителствува, за да спечели пари за следване. На гарата приятелят й Емил я запознал със своя съученик Веско - учител в съседното село. За да намалят скуката, двамата започнали да се срещат често и накрая Веско поискал ръката й. В първия момент тя отказала, поставяйки като претекст голямото си желание преди всичко да следва. Това обаче не се оказало пречка за Веско. Той й предложил дори да живее при родителите му в София. Това предложение й се видяло твърде привлекателно. В момента тя забравила Емил. Приела предложението и от септември станала студентка в София. Родителите на Веско я приели като своя, а сам той останал на село, за да я издържа. През студентските си години Невенка продължавала да се среща с Емил и колкото повече наближавал краят на следването, толкова по-силно се привързвала към него. - И така, Учителю - завърших аз, - моята приятелка е в безизходно положение. Дългът я свързва с Веско, а сърцето я тегли към Емил. Не знае как да постъпи и моли за Вашия съвет. - Когото обича, за него да се омъжи - каза Учителят, след като ме изслуша. - Но, Учителю, четири години е живяла у тях, четири години са я издържали в университета и сега, да потъпче всичкото добро! Какво ще кажат хората за нея? - А какво ще каже Небето?... Парите ще върне, ще се извини. Да се омъжи за този, когото обича. Така ще спази един природен закон, без лъжа, а хората ще поговорят два-три дни, и ще млъкнат. Няма защо да лъже себе си и другите. Благодарих на Учителя за съвета и го предадох на моята приятелка. Тежка въздишка се отрони от сърцето на Невенка. Горещи сълзи се търкулнаха по страните й. Тя не можеше да надвие общественото мнение и... се омъжи за Веско. Назначиха ги и двамата в Кюстендил, но това не им донесе щастие. Все повече и повече Невенка се отдалечаваше от Веско. С лъжата опорочиха семейството си. Нямаше радост в този дом, защото нямаше любов между двамата. Невенка често боледуваше, а Веско ставаше от ден на ден все по-груб. Трагично беше положението и на тримата. Огънят, който пламтеше в сърцата им, не стихваше. Невенка пренебрегна мнението на Небето, но с това не постигна нищо. Постъпиха по човешки и останаха и тримата нещастни.

7. ВЕСЕЛА СЛУЧКА* Всяка любов, в каквато и форма да е тя, щом импулсира и вдъхновява, е на място. За една такава моя романтична любов искам да спомена. Всеки четвъртък, към 6 ч., някак си уж случайно, се срещахме с брат Х. по шосето за Изгрева. Той вървеше по крайната пътека на гората и с уста свиреше романси. Аз пък вървях по шосето вдъхновена и, направо казано, чувствувах се щастлива. Стигнехме ли до Изгрева, вдъхновени се разделяхме. Той тръгваше надясно, а аз - наляво. Една вечер, една-единствена вечер, той решил да си открадне една целувка. Когато минахме мостчето и стигнахме до поляната пред салона, той неочаквано се наведе до лицето ми. В този момент, като по чудо, изгасна и светна лампата на балкона на Учителевата стая. Страшно се смутихме и двамата. - Бре, Учителят ни видя! - прошепна братът, и без да усетим, тръгнахме, той - надясно, а аз - наляво. И никога повече не посмяхме да повторим тази дързост. Дали светлината на лампата трепна случайно, или това стана специално за нас, не зная, но и на двамата това ни подействува твърде респектиращо. ------------------ * Под сурдинка. (бел. а.)

6. ИЗВОРЪТ На Изгрева салонът беше вече построен. Всяка вечер стаята на Учителя светеше и зовеше. Всеки ден се построяваха нови дървени къщички и се разпъваха палатки. Кварталчето растеше. Край къщичките разцъфтяваха цветни градинки, между които се виеха пътеки. Липсваше само благоустройство, и най-вече липсваше вода. От сутрин до вечер млади и стари носеха вода от много далеч. Един ден Учителят и няколко братя и сестри се събраха, за да обсъдят въпроса за водата. Още същия ден те направиха обиколка из местността «Диана Бад» и откриха под една върба да блика бистро изворче. - Ето Извора на Живота - каза Учителят. - Тази вода слиза специално за вас. Тя е животворна и лековита. Да й попеем всички, за да се запознаем с нейната магнетична сила - и поде песента «Светъл лъч отгоре слиза». През следващите дни, по указания на Учителя, неколцина братя съградиха чешма с няколко овални корита, преливащи се едно в друго. Към новата чешма тръгнаха върволици хора със стомни за вода. Тръгна и брат Генчо Алексиев. Той беше болен на легло, но Учителят му казал сам да си носи вода от извора. Първоначално тръгна с две стомнички от тези, с които тогава децата си играеха, като се спираше на всеки няколко крачки. По-късно смени детските стомнички с по-големи, после - с още по-големи и накрая вече подтичваше с две големи стомни до извора и обратно, за радост на всички, които го срещаха. Минаха години. На Изгрева беше прокаран вече водопровод с улични чешми. Въпреки това обаче мнозина наши приятели продължаваха да си носят вода от извора. Те помнеха думите на Учителя.

5. В САМОТА Слънцето грее за всички, вятърът вее за всички, животът се лее тъй щедро за всички. Често пъти обаче ние не чувствуваме щедростта на природата и търсим приятели или скучаем в самота. Беше хладна, мрачна есен. Чувствувах се самотна. Липсваше ми близък човек, с когото да споделям чувствата и стремежите си. Често пъти отправях мисли към Небето: «Учителю, самотата гнети, нерадостта състарява. Защо не срещна близка душа?» Отговорът обаче беше мълчание - мълчание, което не разбирах. Така минаваше времето... Един ден, когато пак нито ми се пееше, нито ми се свиреше, а на писалището ме чакаше разтворена книга, на входа се иззвъня. Изненадана посрещнах брат П. [Петър Пампоров]. Поканих го, разговаряхме, пяхме, прочетохме беседа. Почувствувах се разведрена. След като той си отиде, разсъждавах: «Ето, това е приятно.» Но ми беше чудно как този брат се е сетил за мен. Следващата седмица, по същото време, той пак ме посети. Третата седмица аз не бях вкъщи, понеже не го очаквах. Четвъртата седмица, в четвъртък, в пет часа след обяд се позвъни. Беше той. Не скрих радостта си и възторжено го поканих. - Миналия четвъртък ти, сестра, не беше вкъщи. Не мисли, че аз нямам работа. Но Учителят ме праща и аз изпълнявам каквото ми е казал. Без да чака отговор, братът запя песента «Бог е Любов». Изпяхме още няколко песни заедно, прочетохме няколко страници от беседа и на тръгване той усмихнато ми каза: - Ти, сестра Милка, не се чувствувай сама. Имаш прекрасна ръководителка, която е всякога при теб. Казва се Амриха. Изслушах го учтиво и след като го изпратих, седнах до печката и потънах в размисъл. Сама си задавах въпроси и сама си отговарях. - Ако действително имам ръководителка, защо поне веднъж не съм я видяла или почувствувала? Отвлечените неща за нас, обикновените хора, трябва да бъдат подкрепени с нещо осезаемо. Вечерта, преди да си легна, в минута на мълчание и молитва, отправих пожелание поне насън да видя моята ръководителка. Бях вече в леглото. Огънят в печката догаряше и последните пламъчета хвърляха танцуващи отблясъци по стената. Гледах унесено в тях. Неусетно от тях изплува жив образ, образ на жена с големи светящи очи, дълги руси коси и златна дреха. Тя се приближи и ми прошепна усмихната: «Вярвай!»

4. ДОБРОТО НОСИ ДОБРО Както обикновено, идвайки на Изгрева, минах край салона. И тази вечер Учителят разговаряше с група приятели. Доближих се и чух Учителя да казва: - Това е закон. Доброто носи всякога добро. Вие всички опитвате този закон, но не забелязвате. А това са съществени неща. Всеки от вас може да разкаже по някой такъв случай. - Да, Учителю - поде брат Н. - Когато следвах във Франция, всяка събота и неделя бях в планината. Един ден, когато бях на балкона и си стягах ските, чух тревожен писък. Погледнах надолу и видях под прозореца една птица, която безпомощно висеше на двете си крачета, заплетени в бръшляна, който пълзеше по стената. Опитах се да й помогна с щеката, но не можах да я достигна. Тогава завързах двете щеки една за друга и внимателно откачих с тях нокътчетата на посинелите й крачета. Птицата се отпусна на земята, едва потръпвайки с криле. След няколко минути обаче тя направи опит да се изправи, после трепна с крилца и отлетя. Рано след обяд бях в планинската хижа, откъдето с приятели тръгнахме нагоре по снежната пътека. Денят беше прекрасен. Меките слънчеви лъчи нежно галеха брилянтната покривка на земята. Към три часа от запад се спуснаха мъгли. Слънцето се скри. Стана хладно и мрачно. Наближаваше буря. Приятелите решиха да се върнат, а аз, като стар планинар, продължих. Има пътека, има и знаци. От какво да се страхувам? Бурята наближаваше. Задуха северен вятър. Стана студено и тъмно. Знаците вече не се виждаха. Пътеката се загуби. Тръгнах наслуки. Изведнъж ледът изскърца под краката ми. Единият ми крак потъна в леден процеп. Опитах се да си помогна, но потънах и с другия крак. Натиснах щеките, но и те останаха неподвижни. Положението ми стана сериозно, дори страшно. Огледах се наоколо. Беше мрачно. В този момент на безпомощност почувствувах като че ли под мен изпърхаха криле на птица. След това, като по чудо измъкнах единия си крак, после - другия, после освободих и щеките и накрая застанах над снежната покривка. Недоумявах откъде ми дойдоха тези сили. До сутринта тъпках с крака на едно място, за да не замръзна. С първите утринни зори продължих нагоре. Скоро, със смях и песен, ме настигнаха приятелите ми. - Така е - каза Учителят. Всяко добро трепти, живее и отзвучава като добро. Но не всяко добро е добро.

3. «ТИ СИ АНГЕЛ» Трамваят спря. Слизащите минаваха напред, когато някой ми прошепна: - Ти си ангел. Погледнах - възрастен човек с прошарени коси и брада. - Дънов, Дънов - чух няколко гласа отстрани. След като беше слязъл, обърнах се да Го видя, но Той вече бързаше по улица «Опълченска». Да беше млад... разбирам, а Той - възрастен човек, и със сериозна външност. Станалото премина през съзнанието ми като бегла случка, но думите: «Ти си ангел» останаха да звучат в мен. Веднъж, отивайки към стола, се разговорихме с един колега, който минаваше за дъновист. Зачекнахме и неговите идеи. - Учителят е духовен водач, представител на една нова култура, която идва на Земята... - обясняваше ми той. Няколко седмици по-късно, заедно с една приятелка отидохме на улица «Оборище». Салонът беше пълен. Към 9,30 часа всички запяха, съпровождани от цигулка и хармониум. Точно в 10 часа всички станаха на крака. Между публиката мина господин Дънов с Библия под ръка и застана до катедрата. Казаха общо някаква молитва и седнаха. Той прочете една глава от Библията и започна беседата Си. Говореше тихо, но ясно. Накрая завърши пак с песен и молитва. Беседата ми хареса, но слушателите ми се видяха уморени от живота страдалци. «Не - стиснах юмруци аз, - не с хленчене и молитва, а с борба ще дойде новото време!» Бях дете на миньор и от малка работех за Партията. За да мога да бъда по- активна в борбата за свободата на народа, следвах в София. Неведнъж съм била тормозена и бита в полицията, но въпреки това развивах нелегална дейност в университета и завърших педагогика. Сълзите на майка ми не можаха да ме спрат на спокойна работа в Перник. Записах се в курса за детски учителки в София. През втората година на курса стажувахме по софийските детски градини. Случи се така, че попаднах в училище «Св. Климент». Учителката ме посрещна любезно. Беше ми много приятна. След всяко занятие конферирахме с нея върху работата с децата. Оттам разговорът ни преминаваше върху възпитанието на младежта и на други социални теми. Постепенно станахме приятелки и един ден си подадохме ръка - тя - като «дъновистка», а аз - като комунистка. Минаха години. Партията победи. Приятелството ми с детската учителка продължаваше. Неведнъж, при откровени разговори с нея, от очите ми бликваха сълзи, поради неосъществени копнежи. Тогава спокойно моята приятелка ми изтъкваше възможностите на еволюционния път към прогрес. Постепенно започвах да се съгласявам с нея и все по-често в мен прозвучаваше отново онзи тих глас, който ми шепнеше: «Ти си ангел.» Не можах да разбера само как можеше един Мирови Учител, носител на една нова философия, да говори за ангели. Моята приятелка ми обясняваше: - Ангел значи същество с по-високо съзнание. Светлината, която блика от съзнанието, определя степента му. Думата датира от едно време, когато хората са възприемали и най-отвлечените същности чрез образи. Днес науката и философията приучават човека да мисли с понятия. Преведена на съвременен език, думата «ангел» означава висшето, вечното в човека, светлината на съзнанието. Срещат се на Земята души с висока съзнателност, слезли, за да се учат и да помагат на хората. Ако не успеят в своята мисия, те се оплитат в съблазните на материята и после, чрез страданието, намират отново верния Път на Живота. Една такава душа си и ти. Това е искал да ти напомни Учителят с думите: «Ти си ангел.» (Забележка на съставителя на «Изгревът» Вергилий Кръстев: Случка с една колежка на Милка Периклиева, описан от нея)

2. «ГРАДИ, БЕЗ ДА РУШИШ!» Листопад. Лагерът на Бялото Братство на Изгрева от ден на ден увеличаваше своите жители. С песни и радост никнеха и светваха нови дървени къщички. От няколко години Учителят вече държеше беседите Си тук. С братски усилия беше построен слънчев салон, стая за Учителя, приемна и трапезария. Постепенно Изгревът се превърна в тих оазис за почивка и духовна работа. Използувах всеки свободен ден, за да бъда там. Веднъж бях свидетел на следната случка. Учителят, няколко братя и сестра Стоянка Илиева се бяха спрели пред къщичката на брат Стоименов, която той вече беше напуснал, защото си беше построил нова, и разговаряха сериозно. - Лесно, Учителю, ще съборим старата и ще построим нова къщичка за сестра Стоянка - казваше един от братята. Разговорът се водеше в този дух. След като изслуша мненията на всички, Учителят каза: - Слушайте, да ви кажа: Научете се да градите, без да рушите. Това е закон. Опитвайте се вече да прилагате законите. Може до къщичката на брат Стоименов да се изгради нова, за сестра Стоянка. Така и направиха. Къщичката на брат Стоименов остана като приемна за братя и сестри от провинцията, а до нея направиха нова за сестрата. По този начин бе спазен законът. И днес, когато Изгревът се преустройва коренно и голяма част дори и от солидните къщи вече не съществува, някаква сила продължаваше да крепи няколко къщички. Между тях беше и тази на сестра Стоянка Илиева.

ПРЕДИСЛОВИЕ В малкото е силата на живота. В капката вода е силата. В капката обич е Любовта. Учителят Благодаря на приятелите, които прочетоха книгите ми: «Родители и деца» и «Разговори с Учителя». Тяхната отзивчивост ми даде импулс и насърчение да си спомня още няколко случки, свързани с прояви на Новия Живот. Благодарност изказвам на сестрите Л. А.* и Ст. П.**, както и на брат А. Б.*** за помощта, която ми оказаха при редактирането на предлаганата книга. София, септември 1974 г. Милка Периклиева 1. ТРУДЕН Е ПЪТЯТ Беше Петровден 19... г. Изгревът ухаеше празнично. Розите пред приемната на Учителя бяха по-чудни от всякога. Той посрещаше и изпращаше гости. Стоях настрана и изчаквах удобен момент да се доближа до Него. И ето, застанах чинно и Го поздравих. Целунах Му ръка и казах: - И аз Ви поздравлявам Учителю, за празника. Пожелавам Ви да ни учите още дълги години. И като не мога да намеря по-подходящ подарък, поднасям Ви сърцето си, за да бъда Ваша ученичка. Срещнаха се погледите ни. Той гледаше през вековете, а аз - с насълзени очи на дете. - Ще можеш ли да бъдеш ученичка на Новото Учение? Не е много лесно. Пътят е труден. Земята е школа. - Ще мога, Учителю! - Добре. Учи и прилагай! -------------------- * Л. А. - Лидия Аладжем. **Ст. П. - Стефанка Петрова. ***А. Б. - Атанас Божков, (бел. на съставителя на «Изгревът» Вергилий Кръстев)

5. НЯКОЛКО ФОРМУЛИ ЗА ПРИЛАГАНЕ ФОРМУЛИ ЗА ЛЕКУВАНЕ 1. Бог е Любов. Бог е Светлина. Бог е Живот. Да бъде името Му благословено сега и всякога, и през всичките векове! 2. Бог е Любов, Любов жива, Любов свята, Любов пресвята. Имайте тази формула в ума си. Работете, рекох, съзнателно - кой как може! Не се упреквайте и не се корете, а работете. Небето ви гледа и ще ви помага. 3. Един е Бог на Небето, Един е Бог на Земята. Да бъде името Му благословено. Бог царува на Небето, Бог царува в живота. Да бъде името Му благословено. Това са ключове, които крият в себе си такава сила, за която вие, хората на Земята, нямате представа. Проникновено изговаряйте всяка дума. Не опитвайте нещата само по веднъж, а настойчиво учете и прилагайте, ако искате да имате резултати. Виделина и светлина се изисква. Да виждате през материята. Много хиляди години човек се е борил в прашната материя. И сега идва моментът на отърсване от старото и навлизане в новото. А как, мислите, ще стане това? Само чрез катаклизми. Не се плашете. Това няма да засегне пробудените души. А тези, които не са пробудени, за тях е нужно страдание, за да се пробудят! Ще ви кажа само три изречения: 6. Ходете само там, където има светлина. 7. Правете само това, което е добре за вас и за другите. 8. Хранете се само с чиста храна. Мислете, рекох, върху казаното, и размишлявайте. 9. МОТО: Светлината свети, чистотата чисти, мъдростта развиделява, ученикът учи, а Бог раздава... Какво? - Живот вечен. 10. МОТО: Аз съм ученик. Аз ще уча! Аз служа на доброто. Аз любя. Аз мисля. Аз служа на Бога! 11. ФОРМУЛА: Светлина, Светлина, Светлина. Любов, Любов, Любов. Правда, Правда, Правда. При нужда повтаряйте я, за да се оградите със Светлина и положителни сили. 12. Където и да сте, с когото и да бъдете, бъдете с Бога, за Бога, при Бога. 13. МОТО: С Любовта всичко може. Любовта е сила, която туря в равновесие всичко. 14. ЗА СТУДЕНИ РЪЦЕ. Мислено си кажете: «В мене има една малка дисхармония. Ще я поправя.» Това показва, че в Любовта сте сгрешили. 15. Ограждайте се всяка сутрин и вечер със светлина и мир, с истина и чистота. 16. Ограждайте се с любовни мисли. Влезете ли в някой дом, мислено го оградете с тези мисли. 17. Чисти мисли, чисто чувство, чистота и истина - нека тези думи да заживеят във вас, да станат плът и кръв във вас. ФОРМУЛИ ЗА ЛЕКУВАНЕ 18. Приемам Божията Любов за основа на живота си. 19. ПРИ ГОЛЯМО СТРАДАНИЕ КАЖИ: «Такава е Разумната Воля Божия. Такава е Великата Воля Божия. Такава е Волята на безпределния Космос.» 20. За ограждане сутрин и вечер с издухване с двете ръце, кажи: «Господи на Любовта, Боже на светлината, разпръсни всички нечисти влияния около мен!» 21. ФОРМУЛА ЗА ВСЯКОГА: «Любов преизобилна, Любов светла, Любов света, влей, Господи, в сърцето ми да любя всичко (да любя всички).» 22. Слагаш лявата ръка на лявата страна на главата и казваш: «Господи, заради Твоята Слава, влей елей на здраве и живот в моите клетки, за да Ти служа с радост и веселие.» 23. ФОРМУЛА: «Чистота, чистота влей, Господи, в тялото ми, в душата ми и в духа ми.» 24. ФОРМУЛА ЗА ИЗПРАЩАНЕ МИСЛИ. Кажи: «Мир, мир, мир, Господи, искаме, разумност, светлина и сила в умовете на хората.» 25. Една сестра пита Учителя как да изплати кармичните връзки с майка си, която постоянно я хули, ругае и тормози. Учителят й каза: - Слушай, сестра, ти нали искаш да бъдеш ученичка на място. Ами че майка ти е задача, необходима в пътя ти! Приеми, че си в клас и решаваш задача. Не искай да заобикаляш своите слаби страни, а ги преодолявай. Кажи си така: «Господи, заради Тебе аз ще възлюбя тази душа, тя ми е майка, тя ме е родила, имам към нея кармична разплата. В този живот аз искам да ликвидирам с тая карма, за да бъда свободна през идващия живот.» Тя е упорит и твърд дух, тя е в окови и като рита, за да се освободи, тя удря. Разбирайте ме духовно. Та, бъди строга, но справедлива. Опитайте, рекох, като ученичка, метода на Любовта, и вижте резултата. Ще кажете: Как? Ето как. Преди тя да стане заран, още когато спи, действайте на подсъзнанието й с любовни мисли. Кажи: «Днес майка ми ще бъде по- блага от вчера, а аз ще бъда по-блага от нея, защото съм ученичка.» Опитайте така, това е едно добро упражнение! Случаят е сериозен, а това е връзка от миналото. Но сега, ако работите с метода на Любовта, ще ликвидирате. - Ами че тя по тоя начин действа на вътрешния ми мир. - Вярно, че тя е обиколена с различни същества, които я правят такава черковна бабичка, ноти се моли и за нейното освобождение. Бъдете служители Божии. Живейте мислено на върховете. Учителят НЕКА ВИ БЪДЕ ЧЕСТИТА И ЗДРАВА И ПЛОДОРОДНА НОВАТА 1974 ГОДИНА!* Пожелавам ви да се огледате в светлината на новото, което живее във вас. Бъдете ученици всякога, при всички условия! Проучвайте и поучвайте се! Бъдете пионери. Молете се! Живейте със светли мисли и чувства! Сега остава да прилагате и да растете. На теория знаете много, но повече да прилагате! От най-малкото почнете. Няма невъзможни неща на Земята. - Ама, защо нямам резултати? - Защото не прилагате. Бъдете с Бога, за да бъде и Бог с вас. Учителят. ---------------------- * Написано по случай 30 години от заминаването на Учителя на 27 декември 1944 г. (бел. на съставителя Вергилий Кръстев)

2. ПОСЛЕДНИ СТРАНИЦИ Преживяното става история едва тогава, когато се възпява като епос, когато се публикува като мемоари или се опише като хроника. За нас Ахил стана герои от Троянската война, след като Омир възпя в стройни строфи неговите подвизи. Животът на Христа на Земята ни стана известен чрез писмените свидетелства на четиримата евангелисти. Ние, учениците от Всемирното Бяло Братство, удостоени с рядката привилегия да бъдем свидетели на ежедневните прояви на Учителя, имаме задължението да отразим в спомени и мемоари онова, което видяхме и научихме от Него Словото на Учителя е съхранено и отразено в няколко хиляди беседи и лекции които Той поднесе като верую на новия човек. С течение на годините обаче оредяват редиците на тези, които бяха с десетки години около Учителя и се учеха от Неговата обхода към заобикалящите Го. Световната литература е наводнена от мемоари, хроники, и особено - от романизирани биографии. в които героите са повече или по-малко значими фигури. влезли в историята. Прави впечатление, че колкото е по-значителен ръстът на личността, обект на мемоара или хрониката, толкова по-късно става неговото «откриване». Така например никой от историците и хронистите, живели по времето на Христа, не е написал нито ред за Исуса и това стана най-надеждният аргумент Той да бъде отричан като историческа личност. Учениците му Матей, Марко, Лука и Йоан в съставените от тях Евангелия отразиха не само основните идеи, които Духът Христов завеща на човечеството, но и описаха земния Му живот в рамките на конкретната историческа действителност. На много места в Своите беседи и лекции Учителят говори, че каквато и да е идея, ако не е осъществена като действителност, за да се превърне в линия на поведение, остава като догма, лишена от плът и кръв. А Учителят завеща на човечеството не само идеите, на които Той стана проводник, но и Своя начин на живот, който беше ярка демонстрация на Словото Му. Да се опише животът на Учителя по време на Неговото земно съществуване е трудна и огромна работа. Тя не е по силите ни. В следващите страници си поставям скромната задача да разкажа моя личен контакт с Учителя дни преди Той да напусне Своето земно съществувание. Изминаха доста години оттогава и много неща са избледнели в паметта ми, но все пак най-същественото е останало дълбоко запечатано в моето съзнание. По този случай спомням си препоръката на Константин Паустовски[1], който казва, че за да получи убедителност разказаното необходимо е да бъде перспективно - след като си се отдалечил малко от него и от паметта ти са отпаднали ненужните подробности, а е запаметено най-същественото, което прави разказа пластичен и убедителен. Военната вихрушка бе отминала от нашите български хоризонти, въпреки че Втората световна война не бе завършена. София, която бе евакуирана поради бомбардировките, постепенно приемаше своя нормален ритъм, но останките от опожарените къщи и квартали не бяха още разчистени. Една група сестри и братя, които съвместно с Учителя се бяха евакуирали в с. Мърчаево - Софийско, се върнаха обратно на Изгрева. Учителят поднови лекциите и беседите Си, макар че понякога натоварваше брат Симеон [Симеонов], или някой друг да прочита някоя от отпечатаните беседи. Изглежда, че с това Той иска да покаже как след Неговото заминаване трябва да бъдат преустроени бъдещите събрания в Братството. Беше 19.XII.1944 г., [вторник]. Намирахме се пред прага на зимата, а отдавна земята беше побеляла със сняг. И този ден, както много други, се изкачих на Изгрева. Пътьом срещнах брат Асен Арнаудов, който обезпокоен ми съобщи, че Учителят не е добре. Сутринта заключил Горницата[2] и слязъл в приемната Си стая, която се намираше непосредствено до салона, спуснал завесите на прозорците и се уединил. С бързи крачки се озовах пред приемната. Почуках. Отвори ми сестра Савка Керемидчиева, която уведоми Учителя за моето посещение. Поканиха ме да вляза. Учителят седеше на Неговия Си стол, вглъбен в Себе Си. Виждах Го пред себе си, но Го почувствах някъде далеч. В стаята беше тихо, но цареше някаква царствена тишина, която говори нещо, което не може да бъде предадено с думи. Пристъпих плахо и спрях до вратата, като Го поздравих с вдигната ръка. Учителят беше Си притворил очите. С притаен дъх седнах на стола до вратата и зачаках в мълчание. Минутите течаха бавно и се почувствах неудобно. Опитах се да Го заговоря. Отговаряше ми кратко и сдържано. След няколко минути Той стана бавно и се отправи към прозореца. Вдигна завесата и посочи с ръка дворното място пред салона зад лешниците и промълви: - Бях казал да се построи тук братска обща сграда със стаи за живеене на братята и сестрите, с библиотека, салон и трапезария. А те какво направиха? Оградиха се с телове! Леко въздъхна и седна на стола Си. След малко добави: - Това можаха, това направиха. Учителят отново притвори очите Си и потъна в мълчание. Може би тогава преминаваха през съзнанието Му годините на живота на Изгрева, разговорите със сестрите и братята, съветите, които Той даваше, и добрите възможности. Много неща бяха реализирани, но още повече бяха неосъществени. Вероятно в Своята мисъл Той си даваше отчет за мисията на Земята. След продължителна пауза Той отрони думите: - Бавен е процесът. Не можех да разбера смисъла на казаното. Помислих, че става дума за процеса във връзка с народния съд, където бяха привлечени да отговарят за катастрофата на България във войната хората от двореца, министрите, народните представители и други лица. Учителят отново си притваряше очите и потъваше в мълчание. Ясно беше, че Той не спеше, а откъсвайки се от видимия свят, се вглъбяваше в Себе Си. Сестрите Савка [Керемидчиева] и Василка [Иванова] шетаха из стаята. - Ти защо не си на училище? - запита Учителят. Отговорих Му, че имаме зимна ваканция и че съм свободна. Предложих си услугите да остана и да помогна на двете сестри и да ги отменям. - Може - отвърна Учителят и погледна часовника Си. Беше четири и половина. Леко се здрачаваше. Слязох да се обадя на майка си, че ще остана на Изгрева няколко дни. Обадих се и, с бурканче мед в ръка, поех обратно пътя към Изгрева. Пристигнах, когато се беше стъмнило. Спрях се пред вратата на Учителя и не можех да си дам сметка как съм отишла и съм се върнала. Като че ли всичко това бе станало мигновено. В антрето на приемната имаше много обувки, от което се виждаше, че има хора при Учителя. В стаята беше тихо. Зачаках и търсех удобен момент да вляза. Никой не излизаше. Когато мина девет часа, осмелих се и почуках. Отвори ми сестра Савка. Влязох тихо. Оставих бурканчето с мед на масата. Около Учителя бяха насядали братя и сестри: братята [Боян] Боев, [Тодор] Стоименов, Кръстьо [Христов], Методи [Константинов] и др. - Сега е време всеки да отиде да спи - каза подчертано Учителят. Разбрах, че тези думи се отнасяха за всички, включително и за мен. Излязох сама. Всички други останаха в стаята. Нощта прекарах при Анчето - приятелката ми. Разговаряхме дълго за необичайното състояние на Учителя. На следващата сутрин [20 декември 1944 г.] беше сряда - ден за лекция на Общия Окултен клас, която започваше в 5 часа. С приятелката ми решихме да не отиваме в клас, защото счетохме, че в това си състояние Учителят няма да проведе лекцията. В седем часа бях пред Приемната. Сестра Савка ми отвори и аз влязох. - Милосърдната сестра идва със закъснение - с шеговит тон промълвих полугласно аз. Учителят повдигна очи, загледа пред Себе Си и каза: - Снощи дошли да ме пазят. Пазиха ме цяла нощ. Подканвах ги да идат да спят, те стояха. Кого пазеха? А тази заран на беседа нямаше нито един от тях. Всички, които ме пазеха, спяха, но аз и днес бях на поста си... а те отсъствуваха от беседа.[3] - Една лека въздишка завърши изказването Му. Почувствувах се сконфузена и разбрах колко много Учителят държи за редовното посещение на лекциите. Спомних си, че в една от беседите Той казваше, че присъстват Същества от Невидимия свят по време на лекциите и беседите. Учителят държеше за точността и ритмичността на всяка започната работа. След кратка пауза Учителят ме запита за часа. - Седем и няколко минути - отвърнах. - След малко ще изгрее и Слънцето. Позамисли се малко и добави: - Една от най-хубавите ми песни е «Изгрява Слънцето». В нея няма нищо излишно, което да се махне, нито може нещо да се добави. Да, една от най-сполучливите песни е песента за Изгрева на Слънцето. Какви ли още мисли минаваха през съзнанието на Учителя, та след малко добави многозначително: - Бавен е процесът. Все още не можех да доловя истинския смисъл на тези думи. Стоях смълчана и следях всеки Негов жест. Изразът на лицето Му говореше за някакво дълбоко вглъбяване в Себе Си. - Нивата е засята. Наближава жътвата, а все още жътварите са малко. Едва сега долових, че Учителят си дава сметка за онова, което е извършил на Земята и какво още предстои да се прави. Ние, Неговите ученици, винаги се стараехме да следим мисълта Му и да проникнем в това, за което ни говореше. Съдържанието, обаче, на сегашния ни разговор в мълчание-за мен беше тъй многозначителен. Почувствах, че Учителят открехна леко страничка от Неговия мир, цяла се обърнах на слух, като седнах на малкото столче по-близо до Него. - Още от първите години на моята работа на Земята имах неприятности и спънки, дори в 1917 година ме интернираха във Варна, като ме лишиха тогава от възможността да изнасям беседи. Но това, което Бог беше начертал, въпреки всичко аз изпълних. Тогава беше началото, но днес, когато работата е свършена, когато нивата е засята - никоя земна власт не може да попречи на добрия край на Божествения план. Това, което стана през 1917 година, няма да се повтори днес. Настъпи дълга пауза. В стаята беше затоплено добре, но от вратата духаше. Предложих на Учителя да си постави краката на стол в хоризонтално положение. - Няма нужда. Когато краката са в хоризонтално положение, духът се връща по-мъчно в тялото - отговори Той. Съгласих се с Него, въпреки че не можех да схвана точния смисъл на казаното. Към девет часа на вратата се почука. Младеж със своята майка, със сестра Василка [Иванова] искаше да се посъветва с Учителя за нещо. Напоследък Учителят не приемеше никого, но когато Му казаха за двамата посетители, Той се изправи бодро и ги посрещна. С треперещ глас младежът го запита какво да следва в университета. Учителят се вгледа в чертите на лицето му и отсече: - Медицина, рекох. Добър лекар ще станеш. Посещението завърши скоро и Учителят седна на кушетката и притвори в мълчание очи. От време на време поглеждаше, казваше по нещо, преместваше се на стола Си до масата и пак потъваше в размисъл. Често сестра Савка заставаше на колене пред Него и с натъжени очи Го гледаше тревожно. Аз се учудвах на нейното държание, защото все още не разбирах какво става. - Гледайте си работата, не се занимавайте с мен. Всеки да гледа своята работа. Няма нужда да идват много хора... - и връщаше почти всички посетители. В четвъртък сутринта [на 21 декември] отново се включих на дежурство при Учителя. При Него вече бяха сестра Савка и Маргарита Мечева. Учителят ставаше все по-мълчалив. Към обед Той ме запита: - Милке, можеш ли да правиш яйца на очи? - Мога, Учителю! - и скочих с готовност. - Иди горе и ги направи. Взех ключа от Горницата и заедно с една от сестрите приготвихме три яйца на очи и ги поднесохме на Учителя. Той изяде двете от тях и едното остави, като каза: - Третото яйце разделете трите помежду си. Ако е малко, пийнете си мляко. Спогледахме се. Сметнахме, че поканата е дадена само формално и не посегнахме към яйцето. След малко Учителят запита: - Разделихте ли яйцето по между си? Яйцето седеше непокътнато, но никой не отговори нищо. След малко Учителя пак повтори въпроса си. Разбрахме, че поканата не е случайна и израз на отношение на околните. Всичко, което Му се носеше за ядене, Учителят го споделяше с другите. Вероятно това искаше да направи и сега. Разделих яйцето на три, изядох моята част. Последва ме и сестра Маргарита [Мечева]. Сестра Савка [Керемидчиева] междувременно беше излязла от стаята. Учителят потрети въпроса Си. Отговорихме положително. Когато след време се върна и сестра Савка, Той се обърна и към нея със същия въпрос. - Учителю, аз си отидох у дома и там обядвах с пържени картофи - поясни сестра Савка. - И сега не разреши правилно задачата си - отвърна Учителят. Стана ми много чудно. Разбрах, че с една третинка от яйце не може да се нахрани никой, но навярно Учителят ни поставяше друга задача, която ние не долавяхме. Колко голямо значение Той отдаваше ма дребните факти, които дори и не забелязвахме.[4] * * * Изтичаха последните дни от годината и брат [Борис] Дряновски беше дошъл да напомни, че трябва да се изплати абонаментната такса за радиото на Учителя. Той поиска да види квитанцията от изтеклата година. Учителят поклати глава и каза, че ще я имат утре. Часовете се нижеха бавно. Когато в стаята останахме само двама, неочаквано Учителят стана, наметна пелерината Си, сложи на главата платнената Си шапка и излезе от стаята. Последвах Го мълчешком. Бодро Той се изкачи по стълбата нагоре към Горницата. Изненада ме Неговата подвижност. В стаята Му беше светло, но студено. С широко разтворени очи Учителят огледа всеки неин ъгъл и след това бавно обходи всички предмети, като леко се докосваше с ръка до тях. На първо време помислих, че търси квитанцията за радиото, но след това видях, че Той има нещо друго предвид, което аз не разбирах. Притаена, Го изчаквах до вратата. Следях с внимание всеки Негов жест, като всичко ми напомняше за някакъв странен ритуал. След като обходи и последния предмет в стаята, Той взе кожената чанта, която беше под масата, седна на леглото Си, разтвори я и внимателно заразглежда съдържанието й. Не видях какво съдържаше чантата, но все таки не извади Той никаква квитанция. За да не Му преча, за момент оставих Учителя сам в стаята. Когато влязох, Той беше затворил чантата и ми я подаде. Поставих я на мястото под масата. - Ако Небето би пожелало да ти даде нещо, какво би поискала? - ме попита за моя изненада Учителят. Замислих се и уверена, поверих желанието си. Преди двадесет години, при един разговор с Учителя, Той беше задал същия въпрос. Тогава Му бях отговорила, че желая материално богатство. Сега, след дълги години на ученичество, желанието ми беше от съвсем друг характер. Дадох си сметка с какво голямо търпение Учителят е изчакал времето да порасна духовно и да изменя желанието си. Разбрах, че този път Учителят беше останал доволен от отговора ми. Върнахме се в приемната. Учителят отново седна на стола Си и се потопи в размисъл. Масата беше пълна с различни неща за ядене, но Той не посегна към нищо. Сетих се, че от града бях донесла какао, което по това време беше голяма рядкост. Бях го предназначила за другите, но в момента предпочетох да го дам на Учителя. Направих крем какао и Му Го поднесох. Учителят ме погледна многозначително и каза: - Занеси крема за когото бе предназначен! Той беше почувствал, че кремът беше предназначен за другиго. Пред Учителя никоя мисъл не можеше да се крие. Този случай и много други прояви ме уверяват в това. Почувствах се малко неудобно, но оставих купичката крем на масата, който остана неизяден! На другия ден - 22 декември, петък - Учителят посрещаше дошлите в София братя ръководители от другите братства и дълго време разговаря с тях. В събота - 23 декември 1944 г. - преди обяд брат Еманоил Иванов и брат Петър Димков и сестра Люба [Иванова] бяха дошли с желание да посетят Учителя. Понеже Той отказваше посещение на всички, аз отклоних на няколко пъти тяхното влизане. Виждайки настойчивостта им, накрая Учителят каза: - Пусни ги да влязат, но какво ще искат? Поканих ги. Брат Петър Димков, който владееше ирисовата диагностика, прегледа очите на Учителя. - Няма нищо. Всичко е чисто и ясно - заключи брат Димков, след като погледна очите на Учителя с лупата си. Поседяха малко и си отидоха. - Е, какво видяха? - като на себе си прошепна Учителят. Явно беше, че Той желаеше да намали срещите си с хората до минимум. От време на време Той продължаваше да повтаря, като че ли сам на Себе Си, думите: «Бавен е процесът.» И неделният ден-24 декември 1944 г. - мина по същия начин. Учителят не отиде на утринна беседа. Разтревожени братя и сестри обикаляха отвън на приемната, а други влизаха по за малко. С едни Учителят разменяше по някоя дума, с други мълчеше. По-старите братя и сестри решиха да останат и през нощта при Учителя: сестра Савка, брат Тодор Стоименов и аз. Като ми съобщиха това, сестра Николина Балтова се обърна към трима ни: - Останете при Учителя, но ако Го изпуснете, да му мислите! Заканата й ми се стори детинска и не й обърнах особено внимание. Брат Тодор седна от едната страна на кушетката до Учителя, а аз, на едно малко столче - от другата Му страна. Сестра Савка седна от другата страна на масата и цяла нощ непрекъснато четеше от Библията. Допълнително в стаята дойдоха брат Кръстьо Христов, който бе седнал на столчето до вратата, и сестра Василка, която седеше до паравана... Тази нощ бяхме много тревожни. Състоянието на Учителя ставаше все по- сериозно. На два пъти подканях Учителя за храна, но Той отказваше. При третата моя покана Той склони: - Да, може. - А какво, Учителю? - зарадвана станах и се изправих пред масата, която беше препълнена с редки и питателни храни. - Може и айран. Подадох Му три лъжици айран, които Той прие само за мое успокоение. Към 11 часа през нощта Му дадох три лъжици вода. Мина полунощ. В стаята беше тихо, но сякаш пространството беше изпълнено с невидими Същества. Тази нощ беше решаваща, но аз все още не можех да повярвам в онова, което ставаше. Вън беше доста студено и от вратата духаше силно. Исках да предпазя Учителя от изстинка. Предложих наново да си постави краката на столчето. - Сега вече може - каза Той. Аз все още не можех да си дам отчет за състоянието Му и за Неговото съображение. - Милке, утре коя дата сме? - 25 декември, Учителю. - А кой ден? - Понеделник, Учителю. - Скоро ще се съберат много братя и сестри. Много братя и сестри ще се съберат и голям изпит ще имате всички... След малко чух да произнася името на брат Гради [Минчев], на брат му Наско [Атанас] и други имена, които не можах да запомня. По-късно, когато споделях преживяното с Учителя с братя и сестри, разбрах, че това са имената на приятелите, които след няколко дни приготвиха мястото за полагане на саркофага под лозницата в братската обща градина. След полунощ Учителят започна да диша все по-тежко и по-тежко. Сестра Савка, полугласно, непрекъснато четеше Библията. Брат Тодор Симеонов бдеше над Учителя. А Той седеше на кушетката, облечен с дрехи, и не даваше вид, че си отива. Брат Кръстю Христов не се помръдваше от мястото си, а аз все очаквах да премине кризата, да се освежи Учителят. Но... за огорчение на всички, Той започна да диша все по-тежко, и с паузи, но точно така, както дишаше баща ми в последните минути преди да издъхне. Едва сега разбрах, че земните дни на Учителя са свършени и ни предстои раздяла. Обясних си какво означаваха думите: «Бавен е процесът», които толкова пъти Той повтори. Сега ми стана ясно, че обхождането на стаята в Горницата и допирането до всеки предмет беше вземане на последно сбогом с обстановката Му на Земята, всред която Учителят бе преживял толкова много. Най-после разбрах и последните Му думи за изпита, който ни предстои - изпита на раздялата. Изплаших се. Спомних си и думите на сестра Балтова: «Тошко, Тошко, Учителят си отива, да викаме и другите!» - «Шшшт, тихо, мълчи, какво ще направят другите?» Брат Кръстьо с насълзени очи пристъпи и целуна ръката на Учителя. Същото направих и аз. След миг и двамата с брат Кръстьо излязохме. Тичешком се отправих към сестра Балтова. След това се спуснах към брат Борис Николов, когото срещнах със сестра Мария Тодорова към салона. - Къде сте тръгнали? Идете бързо при Учителя, че е много зле! - казах развълнувана. - Тръгнали сме при Него - тихо каза брат Борис. Това стана към четири часа сутринта [на 25 декември 1944 г.]. Не знаех къде да се дена. Инстинктивно се запътих към Анчето, на която разказах всичко. За мене беше вече ясно, че се разделяме с Учителя. Сълзите и на двете се ронеха от очите - неудържимо. Когато съмна, отидох отново да видя Учителя. От вратата се подаде една сестра, която ме утеши, че Той е по-добре. В стаята имаше хора, и като знаех, че не Му е приятно да се събират мнозина около Него, задоволих се с успокоителното съобщение. Целия ден в понеделник останах на Изгрева, като обикалях приемната, без да вляза вътре. Считах, че присъствието ми ще бъде излишно. Често се информирах за състоянието на Учителя, като всички ме уверяваха, че сега е бил по-добре. В понеделник вечерта спах при Анчето. На заранта във вторник пак исках да вляза и да видя Учителя, но сестра Мария Тодорова, която бе при Учителя, ме възпря, като ме увери, че бил по-добре и при Него имало лекари. Тръгнах си към града спокойна. В сряда сутринта [на 27 декември 1944 г.] отново тръгнах към Изгрева и на шосето срещнах сестрата Веса Колева, която развълнувано ми каза: - Учителят тази сутрин си замина! - и се разплака. Потресена, останах неподвижно на мястото си. Цялата ми душа потъна в скръб. По някаква странна асоциация си припомних казаното от Учителя преди няколко дни:. «Скоро ще се съберат много братя и сестри, и голям изпит ще имате всички.» От деня, когато ми каза тези думи, се бяха изминали три дни. Небето беше завършило една голяма своя работа и по Шекспировски би могло да се заключи: «Действието е завършено!» («Acta est tabula!») Какво ли не минаваше през мисълта ми в този момент. Сега изкачвах шосето към Изгрева бавно. Нямаше за кого да бързам вече. Като на филмова лента минаваше в съзнанието ми преживяното ми с Учителя. Видях как един Велик Дух напуска Земята спокойно, такъв, какъвто беше през целия Си живот. Той се сбогува с всички и всичко с едно високо съзнание за единния живот тук и отвъд, без съжаление за всичко, което оставя на Земята, с поглед, отправен само Нагоре. Започнаха да се нижат в мене спомени с Учителя от първите дни, когато Го потърсих и намерих. Припомних си много от разговорите с Него. Възкръснаха в съзнанието ми мъдрите Му съвети и напътствия, които ми даваше многократно. Прозрях величието на Неговата Любов, с която ограждаше всеки нуждаещ се, подирил помощ от Него. Над всичко, обаче, блестяха Неговите Боговдъхновени Слова и Завети, изпълнили лекциите и беседите Му. Все по-ясно и по-точно в съзнанието ми се оформяше мисълта, че на днешния ден се приключи един цикъл и се открехна нова страница за новите хора, които ще живеят в духа на Учительовото Слово. Не усетих как стигнах Изгрева и как бях застанала пред приемната. Тялото на Учителя беше положено на кушетката, облечено в бели дрехи. Около Него сестри в бели и розови рокли тихо пееха през сълзи. По-късно тялото на Учителя бе положено в масивен саркофаг и изложен в салона за всеобщо поклонение. В продължение на няколко дни пред тленните останки на Учителя се стекоха много хора от столицата и страната. Както аз, така и всички от Братството, бяхме свикнали така с Учителя, че никому никога не можеше да мине през ум за деня, когато Той ще трябва да ни напусне. Още по-малко бих могла да си представя, че ще се наема да пиша нещо за последните Му земни дни. Едва днес, когато Той не е вече между нас във физическата Си форма, разбирам истинската цена на Неговото присъствие и чувствам цялата острота на загубата. Той ни завеща един неоценим МИР от идеи, които надхвърлят обема на богатството на който и да е съществуващ досега мироглед. Напразно се взирам в онова, което Той ни завеща чрез Слова и Дела. Колкото повече се взирам върху миговете Му на изминатия път на Земята, толкова повече губи своята материална плътност. Личността на Петър Дънов е толкова по-ясно осезаема по вътрешен път, еманацията на един лъч от свръхземна йерархия, който бе слязъл на Земята, за да изяви в Слово и Дела веруюто на новия бъдещ човек - веруюто на ученика. В преклонение пред Неговия личен пример и размисъл пред Словото Му, сядам да напиша тези няколко страници на преживян трепет по време на последните дни за Учителя на Земята. Нека това е мое дръзновение като израз на дълбока благодарност за това, че имах възможност дълги години да слушам БОГОВДЪХНОВЕНОТО МУ СЛОВО и да преживея с неотразима сила вълненията на земната раздяла с най-скъпото ми същество във физическия свят. ----------------- [1] Паустовски. «Златната роза». София (бел а.) [2] На Изгрева Учителят живееше в една стая с антре, намиращи се над салона, които помещения ние наричахме «Горница», (бел. а.) [3]Това беше последната беседа на Учителя по време на земното Му съществуване. Беседата бе отпечатана под наименование «Последно слово» в том III на «Завета на Любовта», стр. 163-175, от 20 декември 1944 г., ден сряда, в 5 часа сутринта, (бел. а.) ПОСЛЕДНОТО СЛОВО: XXI лекция на Общия клас. 20.XII.1944 г., сряда, 5 ч сутринта, Изгрев - София. - В: Учителят Петър Дънов. Заветът на Любовта. Последно Слово: 19.III.1944-20.XII.1944; Първо оригинално издание: Кърджали, 1999 г., стр. 375-382. (бел. М. И.) [4]От години между Савка Керемидчиева и Маргарита Мечева е имало вражда, породила се от съперничеството им коя да бъде по-близо до Учителя, (бел. на съставителя на «Изгревът» Вергилий Кръстев)

1. ПРЕДИСЛОВИЕ През наше време, преди сто години слезе на земята пратеник Божи - Учител, за да покаже пътя към световете във вечността! Той ни разкри силата и природните закони и ни донесе методите за приложение на Божествената Любов, Мъдрост и Истина. Той пося идеята - семето за братството между всички народи. Учителят живя между нас, българите, в нашата родина, така скромно, смирено и безшумно, както Слънцето сипе обилно животворните си лъчи, както планинският извор струи кристалните си води, както утринната роса освежава всеки цвят и всяка тревица, без избор и предпочитание. Говореше спокойно и тихо. Говореше направо на душата. Приятелски и бащински посрещаше всеки, който отиваше при Него с отворено сърце. Присъствието Му излъчваше спокойствие, а съветите избърсваха сълзите и окриляха слабите. Болките лекуваше по чуден начин. Учителят дойде на Земята в дреха на обикновен човек, но чрез Него се проявяваше сам Господ Бог. Той умееше да се смалява пред нас - обикновените хора, за да прониква в сърцата и страданията на всички, за да може по-отблизо, с примери от ежедневието, да ни напътства и съветва. На Изгрева под сенчестите лешници на общите обеди, или в малкия салон на полянката при изгрев Слънце за Паневритмия, на екскурзии в планината или на летуване в Рила - при всяка инициатива, подета от Братството, Учителят взимаше активно участие. Той живееше в цялото. Във всекиго Учителят виждаше частица от цялото Божествено Съзнание. За пробуждането на това именно съзнание, посадено във всяка човешка душа, Той бе слязъл на Земята и когато почуквахме на вратата Му, посрещаше ни и изслушваше в съчувствие. Словото му - знамение за времето си, остава да трепти в пространството като слънце в далечна галактика, което просветва в съзнанието ни. когато се доближим до него с душата си и разберем, че сам Бог ни е говорил, продължава да ни говори и шепне, докато Го чуем,, познаем и разберем. Истините, които чухме от Учителя преди години, едва сега по-пълно просветват в съзнанието ни и виждаме, че всяка Негова дума, съвет и жест са били живо Слово, живо Слово, изречено и оставено да трепти в пространството, да звучи в съзнанието, докато душата достигне духовно пробуждане и разбере силата, светлината и духовното видение на Този, Който говореше на душите с прозрение през вековете и с мощта на Бога.

31. ПОСЛЕСЛОВИЕ Далеч съм от мисълта, че настоящата книга може да даде представа за пълния образ на Учителя. Дори и да се прочетат всички томове с беседи, които Той е произнесъл в течение на Своята работа на Земята, ако читателят не е психологически подготвен за духовно проглеждане, Словото на Учителя ще остане неразбираемо, образът Му - странен и непознат. Случайности няма! Всичко това, което се случи и ви разказах, се случи, за да бъде отбелязано като една страничка от проявите на Учителя, за да Го потърсят и намерят онези, на които е дошъл часът на духовното им пробуждане. И като Го намерят, да заработят за културата на новото човечество, което ще живее в светлината на БОЖИЯТА ЛЮБОВ, МЪДРОСТ И ИСТИНА. М. П. [Милка Периклиева] София, през лятото на 1967 година.

30. БЕШЕ МАЙ Чуден, дивен май! Целият Изгрев ухаеше... Навсякъде цветя. Пролетна симфония и красота! Слънцето щедро сипеше своите следобедни лъчи и нежни виолетови воали хвърляха прозрачна сянка над цветните лехи под цветята. В салона пред пианото няколко приятели оживено разговаряха и спореха. Аз бях дала среща на една приятелка в салона и чаках. Не след дълго вратата се отвори. С леки стъпки влезе Учителят и разположен се отправи към групата. Зарадвани от приятната изненада, приятелите Го посрещнаха радушно. Незабелязано се приближих и аз до тях. Извадих тетрадката си от чантата и започнах да записвам интересни изказвания, които Учителят даваше за музиката. - Не спорете за несъществени неща. Музиката трябва да ви служи като средство за самовъзпитание. Тя е метод, чрез който нещата израстват. Всеки тон е семе, което трябва да се посее, за да се прояви. Приемете пеенето за себе си като метод за концентрация и връзка с по-висши същества. Когато пеете концентрирано, ще проникнете в живата сила на всеки тон. Научете се да пеете семпло, правилно, с концентриран ум. Окултната музика трябва да се пее не както пеят хората, а както пеят ангелите. Всяко упражнение пейте по няколко пъти, докато схванете пулса и ритъма на песента. Изпейте сега «Бог е Любов». Ние изпяхме песента, а Учителят тихо свиреше с цигулката. - При пеенето трябва да взимат участие сърцето и умът. Тенорът има отношение към Юпитер, а алтът - към Венера. Сопранът привлича слънчевата енергия, а басът - земна. Всеки тон се подчинява на известни закони и носи специфично влияние. Бъдещата музика ще използва сегашните методи плюс новото, което тя носи. Динамичност в музиката се предава лесно на светлината. Трябва да знаете как да съчетаете тоновете, за да произвеждат светлина и топлина. Музикантите трябва да знаят трептенията на всеки тон. Основният тон «до» има 256 трептения, от които едната половина са положителни, а другата - отрицателни. Сега вие пейте и се учете да пеете. Законите един по един ще ви се откриват. Учителят взе цигулката и изсвири «В зорите на живота». Свиреше тихо, съвсем тихо, като ехо от ангелски светове. Слушахме със затаен дъх! Беше май... чуден, дивен май! Хиляда деветстотин тридесет и пета година, на Изгрева. Ето текста на упражнението, дадено ни от Учителя с пожелание да се прилага и пее с успех: В ЗОРИТЕ НА ЖИВОТА В зорите на живота (2) Слънце изгряваше, (2) на природа граници очертаваше. (2) В душа ми мощен дух пробуди (2) и в сърце ми любов събуди, (2) събуди, събуди, и в сърце ми любов събуди. Музика и текст, дадени от Учителя.

29. КОГАТО СЛЪНЦЕТО СЪБУЖДА ДЕНЯ... От март 22-ри до септември 22-ри, а понякога дори до започване на есенните дъждове, всяка сутрин преди изгрев Слънце голямата поляна на Изгрева се изпълваше с мъже и жени. Всеки стоеше тихо, съсредоточено, с молитва и благодарност посрещаше първите лъчи на Слънцето. След това се подреждахме в няколко редици и правехме шестте ежедневни упражнения. Веднага след това музикантите със своите инструменти - цигулки, флейти и китари - заставаха в средата на полянката, а ние образувахме кръг около тях. Учителят идваше в центъра на кръга и под звуците на музиката, която Той самият беше композирал, заедно с Него всички играехме Паневритмия - упражнения, създадени пак от Него. Така през целия този период всяка ранна утрин в кръг около Учителя всички ние, млади и стари, учени и прости, бедни и богати, мъже и жени, започвахме деня с плавни, хармонични движения под звуците на прекрасна музика. Понякога хора от града идваха да гледат и често след упражненията отиваха при Учителя и задаваха въпроси. Една сутрин, прекосявайки полянката на път за града, където ме очакваше моята ежедневна работа, видях, че Учителят бе пак заобиколен от група хора. Приближих се да послушам - имах все още 10-15 минути време. Двама граждани, явно идващи за първи път на Изгрева и любопитни да разберат какво става тука, задаваха въпроси на Учителя. Единият попита: - Каква е целта на тези упражнения и защо ги правите толкова рано сутрин, в такова неудобно време? - Тези упражнения - започна Учителят - могат да дадат големи резултати. Ако всички българи биха играли всяка сутрин Паневритмия съзнателно, никакво зло не би могло да постигне държавата. Време е цялото човечество да промени своя начин на живот. Хиляди и хиляди години народите воюват помежду си и погледнете докъде са достигнали! Ние сме пред прага на една нова култура на Любовта, която ще побратими народите и хората. Границите ще отпаднат и народите ще заживеят като братя. Сега говоря за онова, което ще стане! - И кога ще стане това? - попита един от гражданите. - И главно - как ще стане? - В природата има само развитие, а време и пространство - това са човешки величини. Новото ще дойде, когато старото бъде надживяно. Първо ще дойде една метла, да измете всичко старо. Богатите ще изпразнят кесиите си, ще се обедини трудът на работниците, ще се промени идеалът на хората и тогава ще дойде новата култура на ЛЮБОВТА И БРАТСТВОТО между всички народи на Земята Ние играем Паневритмия, за да се свържем с невидимите помагачи от всички светове и по този начин да улесним пътя на българския народ. Всяко правителство трябва да върви ръка за ръка с народа. Новото ще дойде, но не е ли по-добре, ако дойде с по-малко страдания и с по-малко жертви? Природата има неизчерпаем склад от сили, които са на разположение на всяко разумно същество. Сутрин природата дава най-щедро, след обяд някои други лъчи се примесват с тези на Слънцето, и даже при някои случаи действуват вредно. Рекох, не се стремете да вършите велики работи. По-добре започнете с малките неща - започнете със служене на доброто! Записах тези думи и затичах надолу по пътя към града на работа. Както Слънцето пробужда новия работен ден, тъй и Учителят пробуждаше душите ни със светлината на новата култура за Любов и Братство. Тези мисли, изказани от Учителя, носят в моето тефтерче датата 15 юни 1938 година.

28. ЕЛЕГАНТНАТА МАСИЧКА Вървях по шосето към Изгрева. Снегът скърцаше под обувките ми, но не чувствах студ. С радост носех масичката през рамо, а двете стъкла крепях с ръце. Шосето беше безлюдно - късна вечер. Само Луната усмихната ме гледаше през върховете на високите елхи и борове и сякаш споделяше радостта ми. Носех масичка за Учителя - модерна, елегантна масичка. Считах, че ще Му бъде по-удобно да се храни на нея. А под Неговата масичка винаги имаше кесии с плодове и бях забелязала, че седи неудобно пред нея. И като събрах достатъчно пари да си поръчам едно писалище, поръчах и масичка за Него, лъскава и елегантна. Като стигнах Изгрева, скрих се в лещака точно срещу салона, страхувах се да не ме види някой. Горе стаята на Учителя светеше, а също и лампата на стълбата. Събрах целия си кураж, тичешком прекосих двора и нагоре по стълбите, почуках на вратата Му. Учителят я открехна и погледна. - Извинете, Учителю, че толкова късно Ви безпокоя. Нося Ви една масичка. Усмихнат, Учителят отвори цялата врата и ме покани в антрето. Там нагласих двете стъкла и показах как може да се вози масичката. Радвах се, че ще Го зарадвам и Му обяснявах как ще Му бъде по-удобно да се храни на нея, вместо на Неговата. Учителят спокойно прие моята радост и нежно ми каза: - Благодаря ти много за подаръка. Тази масичка наистина е много хубава и ще бъде най-добре да се сервира на гостите с нея. И за болни тя е също много удобна. Не си спомням другите подробности, но двамата с Учителя свалихме масичката долу в стаята за гости. Поставихме я зад един параван. - Тук ще стои, на почетно място за гости - каза Той. Аз останах неприятно изненадана и си казах на ума: «Ако знаех, че Учителят нямаше да се храни на нея, щях да я задържа за себе си.» Но не казах нищо и излязохме от приемната. Извиних се още веднъж, че Го безпокоих в такъв късен час, но не желаех да ме види никой. Целунах Му ръка и си тръгнах. Веднъж Учителят ме почерпи с плодове на същата масичка. Чух и други да казват, че Учителят ги черпил на една много елегантна масичка. Минаха години. Учителят премина отвъд. Съветът на Братството избра брат М. И. [Манол Иванов] да се грижи за притежанията на Учителя и братското имущество. Той беше много честен и грижлив човек. Бях близка със семейството му и случваше се да ме поканят някога да Му помагам в проветряване и чистене на вещите. Веднъж, докато бършехме прах в приемната и аз самата чистех елегантната масичка, мисълта: «Ако знаех, че Учителят не ще се храни на нея, щях да я задържа за себе си» отново мина през ума ми. След няколко минути брат М. И. [Манол Иванов] каза: - Вземи тази масичка и се храни на нея. Смутена му обясних, че аз съм я подарила на Учителя. - Нищо, вземи си масичката - настояваше необичайно брат Манол Иванов. Той не разрешаваше никому дори да се допре до вещите на Учителя. - Вземи я! Тази вечер ще я занеса вкъщи и ти ще си я вземеш оттам - продължи той да настоява и аз почувствах, сякаш сам Учителят ми говореше чрез устата му. Без повече обяснения, брат М. И. [Манол Иванов] занесе масичката в дома си и една вечер аз я прибрах оттам. Същата тази масичка е сега в моята стая. Над нея стои портретът на Учителя и ми говори за възможностите на мисълта на един Учител. Аз разбирам, че и след Своето заминаване от Земята, нашият Учител продължава да ни чува и да ни предава Своите мисли. От нас се иска да се научим да чуваме и да прилагаме.

27. ПОСЛЕДНАТА МИ СРЕЩА С УЧИТЕЛЯ Ноември 1944 година. Бяхме се завърнали от евакуация. София бавно се възвръщаше към нормален живот. Нашето семейство не беше пряко засегнато от бомбардировките, но общото нещастие ни действаше потискащо и от работата си отивах право у дома. На Изгрева също не ми се отиваше, защото знаех, че Учителят не всякога слизаше в салона. Той често даваше беседа у брат Симеон. Когато ми домиляваше да Го видя (който е бил при Учителя, познава жаждата за ефирния полъх на ведрина, който се излъчваше от Него), взимах плик с плодове и отивах на Изгрева. Изкачвах се по стълбите, почуквах тихо на вратата. Той отваряше и аз щастлива казвах: - Учителю, слънцето Ви изпраща своята усмивка - и подавах плика. Неговата осанка и светлият Му поглед веднага ме въодушевяваха. Целувах ръката Му и ободрена -тичешком по стълбата и обратно по шосето, два трамвая и - у дома. Така минаваше времето: на работа, у дома, и от време на време при Учителя за минутка-две. - Е, ти всякога ли си много заета и все бързаш? - ме запита веднъж сериозно Учителят, когато бях пред вратата Му, готова да полетя моментално обратно по стълбата. - Не, не съм заета, Учителю, дори сега сме във ваканция. Кога бихте ме приели? - запитах малко сконфузена, като разбрах, че Той иска да ми каже нещо и е недоволен от моето постоянно бързане. - Ела утре в 8 часа. -Добре, Учителю, благодаря Ви! Този път Учителят беше сериозен и замислен. На следната сутрин, точно в осем часа, почуках на вратата Му. Отвори ми сестра Савка, а след нея се появи Учителят в сивата Си пелерина, със снежно бяло шалче на врата, с бяла шапка на главата. - Само Божията Любов - поздравих с дигане на ръка, и веднага добавих: - Учителю, да Ви запаля ли печката в приемната, за да слезете на топло? Но, без да ми отговори, Той леко заслиза по стъпалата и аз Го последвах. Учителят отключи. Взехме от антрето дърва и борина и влязохме в приемната. Приклекнах до Него с желание да Му помогна. -Ти, Милке, знаеш ли да палиш огън? - ме запита дружелюбно, като продължаваше да подрежда дръвцата. - Не, Учителю, не умея да паля огън. - Сега гледай, а друг път ти ще я палиш. НАУЧИ СЕ ДА ПАЛИШ ОГЪН - ТОЙ СВЕТИ И ГРЕЕ - каза Учителят и драсна кибритената клечка. Той седна на стола си до масата, а аз - на стол до прозореца. Учител и ученик... Учителят ме гледаше, виждаше и знаеше значението на тази среща, а аз гледах, не виждах и не знаех... - Ти идваш ли на беседи? - поде разговора Той. Исках да намеря някакво извинение и почнах с това, че нямам настроение, чувствам се потисната от бомбардировките и не ми се ходи никъде. Всъщност причината бе, че Учителят по-рядко слизаше в салона. - Бъди свободна, щом не ти се идва, не идвай. Но знай, че имаш един Изгрев. Изгревът да ти бъде като оазис за почивка. Когато се умориш в града, идвай на Изгрева. А помни, че на беседите присъстват Светли Същества, от които можеш да имаш само полза - каза ми бащински и продължи с чуден израз, който не бих могла да опиша с думи: - Слушай да ти кажа: Като ученичка, постави си за мярка в живота най- високия идеал, но когато получаваш материални блага, мери с друга мярка. Ако искаш да бъдеш щастлива на Земята, всякога се стреми към най-малкото, бъди доволна от най-малкото и задържай за себе си най-малкото. Аз бях най-щастливият човек на Земята, защото в материалния свят бях всякога доволен от най- малкото, стремях се към най-малкото и задържах за себе си най-малкото. Какво ли не мина през ръцете ми - и пари, и злато, и земя, но аз всякога задържах за себе си най-малкото. В стаята беше тихо и тайнствено като през вечността. Огънят гореше и разпалените съчки топлеха стаята. Въздухът беше наситен с Неговото Слово. Чувствах се потопена в Божествени излъчващи се струи, които действаха като балсам на душата. Нямам думи да изразя мекотата и виделината на тази атмосфера - Неговата аура. Времето отрони няколко минути в мълчание. Чувствах, че нещо ставаше... без думи... без сълзи... на Земята се разделяха Учител и ученик... Той гледаше, виждаше и знаеше! Аз гледах... не виждах... и не знаех... Учителят погледна часовника Си. Станах да си вървя. В последната минута, прави пред вратата, Учителят ме поглади по косите и прошепна: - АКО ИСКАШ ДА БЪДЕШ ЩАСТЛИВА НА ЗЕМЯТА, ВИНАГИ СЕ СТРЕМИ КЪМ НАЙ-МАЛКОТО, ЗАДЪРЖАЙ НАЙ-МАЛКОТО ЗА СЕБЕ СИ И БЪДИ ДОВОЛНА ОТ НАЙ-МАЛКОТО. Целунах Му ръката, но този път не знаех защо задържах ръката Му с двете си ръце и я целунах три пъти. След това вратата на приемната се отвори и излязохме навън. Денят беше студен, мрачен, тъжен. Един само светъл лъч огряваше планинските върхове и свързваше Земята с Небето. Учителят се изкачи по стълбата нагоре, а аз тръгнах към града надолу.

26. МОЕТО ПИАНО Преди преселването ми от Варна в София, между многото неща продадохме и пианото. В столицата от време на време свирех на пианата на мои приятел: ки и лелеех надеждата, че един ден ще имам пак мое собствено. Минаха години. Бях млада и работех с ентусиазъм. Издадох ръководство за детски учителки, брат ми и сестра ми завършиха училище, взеха хляба в ръцете си и аз можех да скътам пари за едно пиано. Това бе по времето, когато изселваха евреите. Те масово продаваха своите вещи на безценица. - Изплакано пиано не ти трябва да взимаш - ми каза Учителят. Случи се така, че в една търговска къща лесно намерих хубаво пиано и първата ми мисъл беше да попитам Учителя да го взема ли и къде да го поставя. Последният въпрос беше много важен, защото по това време самата аз живеех в една малка къщичка при една сестра на Изгрева, а работех в центъра на града в една опитна детска градина, където често идваха гости и изнасяхме показни лекции. Родителите ми пък живееха на другия край на града, а аз бях в преговори за наемането на една къща за цялото семейство близо до детската градина, където работех. Ето защо се обърнах към Учителя. Той недвусмислено ми отговори: - Рекох, занеси го при майка си. - Но, Учителю, скоро ще наема една къща близо до училището. Не е ли най- добре сега да го оставя временно там? - и започнах подробно да Му обяснявам квартирното си положение. - Рекох, занеси го в дома на майка си - повтори Той тихо. - Но, Учителю, искам да работя повече с музика при децата, не е ли по- добре да го поставя в училището? - продължавах да настоявам. - При майка си го занеси - потрети Той спокойно. - При майка ми? Но аз почти не стоя вкъщи и кой ще свири там на него? - упорствах и обяснявах аз в своето невежество. - Рекох, занеси го при майка си - за четвърти път ми каза Той, все тъй благо. - Много е далеко, Учителю, а аз искам да вложа повече музика в работата си с децата - настоявах на своето, без да си давам сметка, че напразно Го питам, щом имам вече установено мнение по въпроса. - Е, може и в училището - снизходително каза Учителят, без да повиши тон. И, спокойна, че съм питала Учителя и един вид с Негово съгласие, пренесох пианото в училището. Това беше през есента на 1942 година. През годината водих идеално занятия с децата. Говорих и не само с думи, но с акорди и мелодии. Пианото ми беше най-скъпото притежание и го считах за благословено и неприкосновено. И когато на следната година настанаха тревожни дни и чужди самолети запрелитаха над страната, аз занесох в училището при пианото си всички мои ценни неща: книги, ръкописи и дори един чифт нови сини обувки. Въздушните тревоги зачестиха и бяха последвани от бомбардировки над града. Сутринта на 10 януари 1944 г. се отбих в училището, въпреки че децата бяха във ваканция. Посвирих на пианото и още веднъж се възхитих от хубавия му тон. Дадоха тревога. Станах, огледах спокойно стаята и бързо излязох. Мама беше болна и сама и трябваше да бързам вкъщи. Стигнах точно навреме - една или две минути преди започване на бомбардировката. Целеха центъра на града и бе наистина ужасно. Опожариха го. Вечерта - нова тревога и още по-тежка бомбардировка. Решихме и ние да се изселим временно в някое село. Прибрах и опаковах багажа, а брат ми и по-малката ми сестра отидоха да си вземат заплатите. Молих ги да отидат до училището, да преместят пианото до вътрешната стена и да го покрият с големия килим. Вечерта брат ми и сестра ми се извиниха, че не са имали време да отидат до училището и да се погрижат за пианото. Бях много недоволна от невниманието им. На следващата сутрин тръгнахме към гарата и се качихме на първия заминаващ влак. Там всички разказваха случки от последните две много тежки бомбардировки над града. Някой точно зад мен каза: - И училището, онова, близо до църквата «Свети Седмочисленици», е в развалини. Развълнувана, обърнах се към говорещия: - Кое училище, гимназията ли? - Не, не гимназията, а детската градина. Почувствах, че побледнявам, и с последна надежда отново запитах: - Коя част на сградата е разрушена? - Откъм петела - слънчевия часовник - като с огромен нож е отрязана наполовина - обясняваше мъжът. - И четирима мъже от противовъздушната отбрана намерили там смъртта си. Изслушах всичко това и се обърнах към семейството си. Всички ме гледаха и очакваха да видят как ще понеса новината. Брат ми и сестра ми вечерта ходили в училището и видели всичко това, но нямали кураж да ми го съобщят. В този момент влакът спря на гара Мездра. Местните жители ни посрещнаха с храна. Един мъж се изправи с табла в ръка пред нашия товарен вагон, и когато аз почти щях да се разплача за разрушеното пиано, чу се детски плач зад мен и една женска ръка се пресегна зад мен към табла и взе хляб и чаша мляко. - Не сме яли два дни, затова плаче - обясняваше майката. Вляво от мен много възрастна слаба жена с трепереща ръка поднасяше чаша вода към изсъхналите си и попукани устни. А аз щях да плача за загубата на едно пиано. «Занапред ще стана образцова учителка на село, без пиана» мина ми през ума. «Не условията правят човека, а човекът - условията!» Със спокоен глас смело попитах брат си защо не ми е казал всичко това още вчера. Той ми обясни, че не е посмял да ми каже, че само капака на пианото видял изхвърлен на двора. Настанихме се в с. Търнава. Селяните бяха много мили и състрадателни. Още на третия ден започнах работа с децата. Към края на януари се завърнах в София, за още багаж, и за да видя Учителя, Който, както научих, се е евакуирал в с. Мърчаево, много близо до столицата. Влакът спря на централната гара в пет часа след обяд. Беше почти тъмно, когато стигнах до училището. Действително, видях капака на пианото захвърлен на двора, а цялата половина на сградата разрушена. На едно от стъпалата на стълбата, водеща към моята стая, видях разтворена книга. Вятърът отваряше и затваряше листата й. Взех я. Беше «Учителят за възпитанието»[1]. Почудих се как само тази книга бе останала незасегната от разрушението наоколо и я поставих в чантата си. Всички големи сгради около детската градина бяха в развалини. Гледката бе наистина покъртителна. Отидох горе, на Изгрева. Там нямаше никакви развалини, но бе тъмно, тихо, безлюдно. Обиколих и влязох, където видях светлинка-у брат Иван. Преспах у тях, а на сутринта, с неговата шейна с провизии, потеглихме за Мърчаево при Учителя. През града беше тъжно, тъмно, страшно, но като минахме Княжево, кончето пое нагоре по шосето и снежинки започнаха да танцуват с чудна красота. Сърцето ми туптеше, че щях да видя Учителя. Към обяд ето ни пред къщата на брат Темелко. Слязох от шейната и направо по стълбата - при Учителя. Един от първите Му въпроси беше: - Какво стана с пианото? - Е, на парчета е, Учителю. Всичко е под тухлите. Обясних как всичко е разрушено от детонацията на бомбата, паднала в двора, точно до стената на моята стая. - Рекох, съберете му частите - пак кротко каза Учителят. Погледнах Го недоверчиво. Какво ли си мисли? Той няма представа какво е в града. За какви части ми говори! - О, Учителю, ако Ви бях послушала навреме! Сега пианото нямаше да бъде разрушено. Учителят нищо не възрази и вместо да потвърди моето непослушание, спокойно повтори: - Рекох, прибери му частите. След една седмица се върнах обратно в село, но през февруари отново дойдох в София. И всеки път, когато отивах в Мърчаево да видя Учителя, Той ме питаше дали съм събрала частите на пианото. Обикалях училището, но пиано нямаше, само развалини. Когато дойдох за трети път в София през март, стоях повече дни и срещах по-често Учителя, и дори преспах веднъж в Мърчаево. - Рекох, прибери частите на пианото - ми каза Той неколкократно, все така спокойно. Досрамя ме и реших да опитам и прибера каквото успея да намеря. Отидох до училището и, за мое учудване, намерих извадени от развалините клавиатурата и педалите на пианото. След два дни отидох отново и намерих и задната му част с лирата и няколко дъски. Дело на отбраната. Наех кола, натоварихме всички намерени части и ги откарах у дома, както Учителят ми бе казал преди две години. Преди да се завърна в село, казах на Учителя за стореното. Той се зарадва, но не каза нищо. Когато се завърнахме от евакуация и нормалният живот на града се възстанови, един майстор сглоби и поправи пианото. То и сега е при мен и на него свиря песните на Учителя. Колко малко съм Го познавала! --------------------- [1] Боян Боев. Учителят за възпитанието. С., 1943 г., изд. «Литопечат», ул. «Гурко» 22. (бел. на съставителя на «Изгревът» Вергилий Кръстев)

25. «НЕ ПРОПУСКАЙ СВОЯ ВЛАК!» Облегната на скалата край второто езеро на Рила, наблюдавах как спокойно и благо Учителят разговаряше с онези, които идваха при Него. Чаках и аз своя ред. Пред палатката Му имаше площадка от бели плочи, където на дървена маса и две сглобяеми столчета почти целия ден Той приемаше гости. Струваше ми се, че тук Небето и Земята си бяха дали среща. Току-що бе дошъл моят ред, когато една сестра ме помоли да попита нещо Учителя. - Моля, заповядайте! - казах учтиво и се отстраних. Но докато тя говореше с Учителя, ето че дойде и втора - и тя ме помоли да й отстъпя своя ред. Нямах работа и беше естествено да отстъпя и на нея. Когато тя привършваше разговора, започнах бавно да пристъпям по пътеката към Учителя, но и сега мина край мене един брат и, без да ме забележи, застана пред палатката и ме пререди и той. Аз останах четвърта. Щом стъпих на бялата площадка, Учителят ме погледна сериозно и каза: - Не пропускай своя влак! Друг влак ще дойде и ти ще се качиш на него, но онова, което е било предназначено за тебе, ще го вземат ония, които са се качили на първия. Разбрах, че казаното се отнася за отстъпването на реда ми, но го приех, че се касае само за този случай. Благодарих на Учителя за вниманието Му към мен и изразих възторга си, че за десет дни успях да набера сили за цяла година. На тази височина човек се развързва от материалните неща и душата му си почива. - Утре се връщам на работа в детската градина и ми се струва, като че ли ще се върна от някакъв друг свят. Благодаря, Учителю, загдето ни водите тук всяко лято. Върнах се в София, и на работа. Ежедневието ме пое и отново се занизаха дни, месеци, години на труд и грижи. Успявах, но след много труд, всякога едва в последния момент, след като се вече бях уморила в борбата и постиженията ми бяха без радост. И твърде отрано започнах да се уморявам. Веднъж, при разговор с Учителя споделих мъката си, че не ми върви в живота. Тичам, хлопам, работя, а кога ще се радвам? Той се усмихна и каза: - Всеки човек идва на Земята с известни благоприятни възможности, които той би трябвало да използва навреме и на място. Пропуснеш ли момента - губиш. Човек е колективно същество, свързано със Слънцето и цялата Слънчева система. Той идва на Земята с тласъка да се движи напред и нагоре. Но осемдесет процента от хората виждат себе си само като личности и искат да се чувстват господари на природата. Днес човечеството върви по пътя на опита, който е път на страдание. И той не е лош, но Любовта и Мъдростта биха били много по- лесно постижими, ако човек се почувства колективно същество, искра от вечния Живот, и ако навреме използва благоприятните моменти, които минават край него и го викат. Послушай да ти кажа: Ако човек използва навреме слънчевите лъчи, въздуха и чистата вода, ако задоволява правилно глада, а не вкуса си, и то с необходимата чиста и прясна храна, за да възприеме и оползотвори органическите и психологически хранителни енергии от продуктите и ако навреме се вслуша в Божия глас, който му казва: «Стани, тръгни, работи, навреме гради!», ти знаеш ли, че няма да има гладни, бедни, болни и нещастни хора! Сега на тебе казвам: Не се оплаквай, че не ти върви. Ти само пропускаш добрите възможности, които природата ти предлага, и гониш последния влак. Казвам ти: Не пропускай своя влак! Започни да работиш над себе си с най-малките величини, но работи сериозно и продължително, без срокове, докато имаш постижения. Започнеш ли да работиш над някое свое качество, заживей с вибрациите му и неотклонно работи, работи, докато в тялото ти се реконструират съответни клетки. Това се казва работа. Бъди винаги с будно съзнание, бъди разумна и се приближавай към реалностите на живота. - А що е реалност, Учителю? -Реална е ЛЮБОВТА, реална е МЪДРОСТТА, реална е ИСТИНАТА. Човекът на новата култура, която идва, ще бъде с отворени очи и ще живее с принципите на тези реалности. Днес човешката култура и наука са в своите пелени. Те се движат пипнешком. Ще дойде ден, когато всеки ще може да посещава Луната, Слънцето и другите планети. Но иска се работа, време,.. - Вие имате чудни познания, Учителю! -Ти започни с най-малките неща. Не пропускай своя влак! Всякога бъди будна и внимателна. - Благодаря Ви, Учителю. Вашите думи са словесно мляко за нас, хората на Земята, където се заражда новата култура, за която ни говорите и подготвяте. Записах този разговор в тетрадката си с дата 10 август 1936 година и дълго размишлявах над думите Му... Размишлявах и благодарях.

24. БИБЛИЯТА Учителят винаги идваше в салона на беседа с Библия в ръка. И като начало прочиташе една глава или един стих от Библията. В една от беседите Си Той ни даде за задача да проучим Библията - Стария и Новия Завет. Знаех, че не иска от нас това случайно, че навярно има дълбока причина, но лично за мен бе твърде трудно да чета тази книга, към която нямах интерес и не я разбирах. Някои от разказаните там истории ми се виждаха много обикновени. Няколко пъти започвах да я чета и след няколко страници я оставях... След време отново я почвах, и отново я оставях. Знаех, че една от първите издадени книги на Учителя - «Заветът на цветните лъчи», съдържа стихове от Стария и Новия Завет. Бях чувала по-стари ученици да казват, че това е свещена книга и че тя съдържа ключовете на живота. Всичко това ме караше да мисля за Библията. Веднъж, като говорих с Учителя, се осмелих да Му кажа: - Учителю, иска ми се да прочета Библията, но никак не ми е интересна, дори... Той ме прекъсна, за да не произнеса някоя отрицателна мисъл. - Слушай! Всеки ученик трябва цялостно да проучи живота, както и живота на отделното човешко същество. Като четеш Библията, ти ще проучиш характера на всяко лице, описано там. Например: коя е характерната черта на Авраама? Неговото послушание. Той оставил баща си и майка си и отишъл в Египет да се учи. Необходимо е да четеш съзнателно и да се мъчиш да разбираш. За да изпълни известна задача, понякога човек трябва да си постави по-близка цел Мина време. Не си спомням колко пъти се опитвах да чета Библията, и все я изоставях. Веднъж ми дойде идеята да прочета Библията и да я предам на децата в приказки. Сега вече имах импулс и при новолуние започнах отново да се занимавам с тази свещена книга. Почнах да я чета по-внимателно, защото имах една идея, една по-близка цел. Понякога, но не твърде често, за което сега съжалявам, се обръщах към Учителя за някои обяснения. Вниквай във вътрешния смисъл на всяка от книгите. Първата книга е «Битие» - начало на нещата; втората - «Изход» - излизане; третата - «Левит» - ръководна книга за този, който е започнал да ходи; четвъртата - «Числата» - изчисление за колко време човек може да проходи самостоятелно; «Второзаконие» - има ли закон, нужно е приложение. След това идва книгата «Исус Навин» - един от героите, учил при Мойсея; «Съдии» - в проявяването на съдиите има нещо дълбоко. Книгата «Рут» говори за влиянието на жената в света. След това идва «Книга на царете» - еврейският народ започва да се управлява от царе, между които най-забележителни са Давид и Соломон. Във времето на Соломона културата стига до своя разцвет. Той беше мъдър, но се оплете в сърцето на жената. Соломоновци продължават да съществуват по Земята и този въпрос - за жената, още не е разрешен. Адам, за когото е писано в Битието, създаден по подобие и образ Божие, също не можа да издържи изпита си по този въпрос - жената. Книгите на пророците носят друга култура на човечеството. Те обръщат вниманието му към бъдещия живот, към новата култура на света. Който чете съзнателно Библията, ще дойде до заключение, че животът в миналото, описан в тази книга, е живот и на отделния човек. Всеки минава през Битие, Изход, Левит и т. н. Мъдрият, новият човек трябва да скъса с миналото и да придобие нов начин на живот. При друг случай Учителят ми даде следните обяснения: - Адам и Ева не са отделни личности, те са цели поколения. За да придобие човек едно благо, той трябва да работи над себе си и да има продобивки. Адам преждевременно искаше да има другарка. Прибързаха и първите човеци, прибързаха и вторите. В лицето на Мойсея, евреите направиха същата погрешка. Той имаше знания, но прибърза да ги приложи за свободата на еврейския народ. Опита се да го освободи по неправилен начин, но не успя. След като уби един египтянин, той се уплаши и избяга в пустинята и прекара там цели 40 години. Кога Мойсей изгуби красноречието си и стана гъгнив? Когато уби египтянина. Мойсей беше адепт, член на Бялото Братство, и не му беше позволено да върши убийство. Бог изпрати с него брат му Аарон да му помага да изпълни мисията си. Мойсей освободи евреите, но сам не можа да влезе в Ханаанската земя. При друг разговор върху Библията Учителят каза: - Всеки псалом съдържа условията и изживяванията на Давид. Извади характерното от всеки псалом. Има важни псалми, които крият в себе си сила и светлина. Когато четеш пророците - Исая, Йеремия, Йезекил, също сравнявай характерите им и условията, при които са работили. Не чети бързо, но чети и препрочитай внимателно. Много закони са дадени в Библията и много светлина ще придобиеш, като я четеш. Във всяка книга ще откриеш проявите на един закон - светлина по пътя на човечеството. С тези обяснения Учителят ме накара да чета с интерес и внимание Библията. Стария Завет прочетох четири пъти, вземах си бележки и го предадох в приказки. Когато дойдох до Новия Завет, реших да прегледам и някои допълнителни книги по въпроса. Между другите прочетох и «Животът на Христа» от Чарлз Дикенс. Тази книга много ми хареса и реших, че аз не мога да прибавя нищо повече към неговото предаване на Новия Завет и него прочетох без задачата да го преразказвам в приказки. Благодарна съм на Учителя, че чрез Неговата помощ можах поне малко да вникна в тайните на живота, дадени в Библията.

23. УЧИТЕЛЯТ ЛЕКУВАШЕ ПО ЧУДЕН НАЧИН Разказваха за множество случаи, при които Учителят бе излекувал разни лица. Един брат, С. Л. П., бил болен от тропическа малария. Учителят, като научил за това, му изпратил чаша вода и, след като я изпил на малки глътки, той оздравял. Една сестра ми разправи следния случай. Нейната приятелка, също ученичка на Учителя, сериозно се разболяла. Изпратила я на Изгрева да попита Учителя какво да стори, за да оздравее. - Кажи й да вярва в доброто. Тя почакала още малко, да чуе нещо по-реално. Тогава Учителят добавил: - Реални са само фактите - и влязъл в градината. Тя се завърнала при болната и й предала думите на Учителя. Но чудното било, че докато тя още разговаряла с Учителя, болната й приятелка вече почувствувала подобрение. Един ден по-късно била вече съвсем добре и лично отишла да благодари на Учителя. Подобни случаи са добре известни и се разказват от мнозина, но аз съм от онези, които предпочитат лично видените факти. Учителят ме бе научил да се сприятелявам с вятъра и студа, и малките ми постижения в това отношение ме предпазиха от простуда. Все пак случваше се от време на време да се разболявам. Веднъж имах остро заболяване на сливиците. Вместо да отида при лекар, отидох на Изгрева и се разхождах пред салона, очаквайки завръщането на Учителя. Той дойде откъм поляната. Отидох при Него и Му казах защо съм дошла. Той се спря, погледна ме и каза: - Щети мине. Пий топла вода и си масажирай врата. Когато излизаш, носи шалче. Това е всичко. Благодарих Му и тръгнах обратно за града. Още по пътя се почувствувах по-добре. Вечерта изпих няколко чаши топла вода, масажирах малко врата си, и на сутринта бях съвсем здрава. Този факт, излекуването на острата ми ангина само за една вечер, учуди моето семейство, което беше почнало да настоява за лекар. Учителят лекуваше по чуден начин.

22. ЕДИН СВЕЩЕН ЧАС Това се случи по времето на моето духовно детство - през 1938 година. Почуках на вратата на приемната. След доста дълго чакане Учителят ми отвори и, без да каже дума, разбрах, че мога да вляза. Докато събувах обувките си в преддверието, Той влезе в стаята, седна край масата и заговори: - Животът е най-силният стремеж на човешката душа. Животът е целта, познанията - методът за постигането на тази цел, а Бог е средата, условията, от които могат да се черпят сили. Всяко живо същество има нужда от среда и условия, в които да расте и да се развива. Средата на човешката душа е Бог. Умът и сърцето са подготвителна среда, чрез която душата приема живота. Душата е потопена във Всемирното Божествено Съзнание. Първото необходимо нещо за човека е да се научи да обича Бога, и тази Любов ще го свърже с Него и ще го направи щастлив. Не търсете отговорности за неща, които се случват в света, а се поучавайте и придобивайте знания. Не е достатъчно да знаете за новият живот, необходимо е да го живеете. И ако човек за една година реши да възприема и праща положителни мисли, той ще може да върши чудеса. Направете опит само за една година да калявате волята си: винаги, когато ви нападнат лоши мисли, заместете ги с положителни. Не ще има препятствие, което да устои на вашата воля. За да може да расте и да се развива правилно, душата има нужда от вътрешна духовна храна, която й се дава само чрез молитва. Благородството на човешката душа зависи от неговите мисли за Бога. Мислете за Бога като за есенция, която протича през вас. Извън Бога нищо не съществува. Няма по-велико нещо в човешкия живот от молитвата. Тя е общение с Бога, с Първопричината. Чрез молитвата ставаме инструменти за по-висши сили, които поддържат целия човешки род. Ароматът на цветята е тяхната молитва. И когато се молите, оставете настрана личните си работи и интереси и мислете само за Бога. Ако искате молитвата ви да бъде приета, тя трябва да бъде отправена изключително само към Бога. Докато Учителят говореше така, лицето Му светеше, а гласът Му се лееше като жива вода. Никога не бях почувствала силата на Неговото Слово така, както в онези минути. В стаята се носеше ухание на цветя и се чувствуваше странно присъствие. Слушах със затаен дъх и записвах, без да зная какво и защо записвам. Учителят постави на масата едно кожено куфарче, разтвори го и започна да ми показва уредите и чертежите на Своите френологически изследвания на българския народ през 1900 година. По начина, по който разгръщаше и оправяше всеки чертеж и ми разказваше как е ходил от град на град, разбрах, че тази работа Му беше много скъпа. - Учителю, защо не популяризирате това Свое дело? Това са толкова ценни данни! - Аз изпълних задачата си към българския народ. Едно трябва да се знае: Всяка идея, колкото малка или велика да е тя, има определено време за своето развитие. За да се популяризира една теория, трябва да има хора, готови да я приложат. Хората са още деца. Няма още кой да слуша и като слуша, да разбира. Не бива да се бърза. Нищо не се губи. Всичко чака своето време. Хората ще огладнеят и ще потърсят духовна храна. Ще дойде време, когато човечеството ще потърси Словото и тогава неразбраното ще стане разбрано. Всяка теория чака своето време. За Бога няма време и пространство, има само непреривно Живот-реалност, което съгражда и възлиза. Почувствувах, че сам Бог говореше чрез устата на Учителя в този свещен час - за онези, които имат уши да слушат. Когато престана да говори, за миг Учителят затвори очите Си. След това стана и погледите ни се срещнаха. Никой не произнесе нито дума. Целунах Му ръка и с благоговение излязох. Сложих бележника си в чантата и тръгнах към града с чувство, че идвам от някакъв друг свят.