Ани

1. Преводи на Библията на български език Павел Драгомиров Василев Стремежът на княз Борис I да заличи различията между славянското и българското население и ги обедини в един народ със създаването на независима българска църква, бил голям. През 864 г. след сключен мир с Византия, той наложил християнството като официална религия. През 886 г. Борис I приел учениците на славянските просветители св. св. Кирил и Методий, с което утвърдил в България славянската писменост и характера на българската народност и култура. Словото Божие било донесено вече преведено на църковно-славянски. Внесени били още много духовни книги, а в манастирите се подготвяли за разпространение нови такива. Обаче, проблемът с разбирането и достъпността на Словото Божие до народа не бил решен. Използваните книги в литургиите на църковнославянски и гръцки езици оставали недостъпни и неразбрани. Нуждата от превод на Словото Божие на жив, говорим български език, силно се е чувствувало. Във времето този проблем давал своето тежко поражение върху духовното израстване на народа. През време на турското подтисничество гръцките фанариоти, които владеели нашата църква, не се интересували от превода на Библията на говорим български език, а от погърчването и асимилацията на българския народ. В записки на чуждестранен пътешественик се казва: "... Всички грамотни и неграмотни говорели гръцки. Не се чувала българска реч. Срамно било да се говори български. Чуждестранните търговци, които са посещавали българските области са имали впечатлението, че целия Балкански полуостров е бил населен само с гърци. Те са били обикновено в досег с градовете, където всички говорели гръцки. Не са били посещавали села и планинските места и не са били въобще във връзка със селската маса..." Из "История на ЕМЕЦ", ръкопис, с. 47. Благодарение зовът на отец Паисий в неговата "История славяноболгарская" (1762 г.) и излезналата през 1823 г. книга на Юрий Венелин "Древние и ниненшие болгари", очите на редица наши сънародници са се отворили и българите са били преоткрити за Русия и света. Появява се нов тласък всред народа за разкриване на училища и повишаване на духовното ниво. Във Вселенската средновековна църква, до Реформацията, използуваните Библии са били на староеврейски, латински (за Католическата църква), гръцки и църковно-славянски (за Източно-православната църква) езици. Реформацията е била премахнала догмата, че всеки превод на Библията на какъвто и да е друг език, накърнява свещеността на Словото. В страните с реформирани църкви достъпът на народа до Божието Слово се е бил разрешил, а и чрез преводите - разширил. С извоюваната духовна свобода за българския народ (1870 г.), Словото, вместо на гръцки, започнало да се чете на църковно славянски по книгите подготвени от учениците на св. св. Кирил и Методий, но от тях народът нищо не разбирал. Духовното ниво на населението не се подобрило. То продължавало да вярва в магьосници, в "миши" и "вълчи" празници и т.н. Показателно е писмото на Иларион Макариополски, след неговото ръкополагане за Търновски митрополит на 25 май 1872 г., и след обиколката на епархията си: "... Новозагорско и Чирпанско са най-изостанали. Няма училища. На много места няма кой да поведе хората. Ни учител, ни поп. В едно село не могат да ми намерят маса за водосвета, та се разпоредих да ми донесат коша за сламата на добитъка и върху него извърших службата. Хората не знаели дори как да се държат; жените си предели с хурките и го гледали учудено. Това са вече последици от духовното робство... " След тези преживявания, при завръщането си в Търново, Иларион Макариополски се заловил да открие в Лясковския манастир училище за учители и свещеници. За целта, той събрал средства, като дал от себе си десет хиляди гроша. Поканил епископ Климент (Васил Друмев), за да помогне в устройството на това училище (Сираков, Станьо. Иларион Макариополски. София, Отечествен фронт, 1973,с. 174-175.). Точно в тези години евангелските мисионери в България, със съдействието на Британското Чуждестранно Библейско Дружество (Бр. Ч. Биб. Д-во) са пуснали от печат първата изцяло преведена на български език Библия. Това е годината 1871! Предисторията за това епохално събитие в духовния живот на българския народ е интересна, но може би и недоизследвана, като бяха изнесени някои нови факти едва в последно време (е. Зорница, бр. 12, 12.2001; в. Стандарт, 12.04.2006) Първоначалната дейност на Британското Чуждестранно Библейско Дружество с идването на мисионерите, е била да продава Библии в страните на юго-изток от нас на различни езици, според срещаното население. Идвайки по нашите земи, те нямали библии на български език, но намерили преведен Новия Завет на "прост" български език от Петър Сапунов, издаден през 1828 г. в Букурещ П. Сапунов е бил роден в Трявна. Той е бил изгнаник във Влашко и със свои средства той можал да си позволи тираж от 1200 екземпляра. Същата година на издаването (1828 г.), поради избухналата Руско-турска война, от Новия Завет били продадени само 400 екземпляра. Останалият тираж бил продаден по-късно чрез книгопродавците на Британското Чуждестранно Библейско Дружество. Пак през 1828 г. е бил направен превода на Евангелието на Матей от игумена на Бистришкия манастир, близо до Букурещ - митрополит Теодосий. Всички екземпляри на отпечатаното в Лондон Евангелие са били изпратени в Петербург, но там целия тираж е бил унищожен. Цялостен превод на Новия Завет е бил направен от Константин Фотинов, докато е работел в Смирна. Мисионерите от Британското Чуждестранно Библейско Дружество не са харесали превода на Фотинов, защото е бил силно повлиян от църковно-славянския език. Тогава те са се обърнали към гръцкия владика в Търново - Иларион Критски за съдействие и посочване на подходящ преводач. За такъв бил избран Неофит Рилски (1793-1881 г.). Той бил монах от Рилския манастир, учител и уредник на Априловската гимназия в гр. Габрово. Неофит Рилски положил много усилия, като подготвения превод на Новия Завет е бил на западното наречие на българския език, повлиян от самоковския говор. Британското Чуждестранно Библейско Дружество харесало превода и финансирало отпечатването му. Печатът е бил извършен през 1840 г. в гръцка печатница в Смирна, снабдена от Америка със славянски букви. Изданието на Новия Завет е събудило изненада и неодобрение в духовенството. Цариградската патриаршия не е желаела българите да разбират свещените текстове и чрез своите владици - гърци, се е опитала да унищожи изданието. Свещениците, почти във всички църкви са били гърци или вече погърчени българи, които не знаели българския език. От друга страна, разнасяният за продан Нов Завет, като отпечатана българска книга, е била приета с недоумение и недоверие от населението. Такова отношение хората са проявили към изнесените за продан Нови Завети на пазаря в Чирпан и на панаира в Узунджово. Случайно в Чирпан едно момче е полюбопитствало и е взело от наредените книги едно Евангелие, разгърнало го и го харесало. То се е било качило на едни дъски и високо е прочело няколко стиха, и казало, че книгите са добри и всичко в късо време се е продало ... Един младеж, като купил Евангелието, казал: "Аз по-рано можех да чета гръцкото Евангелие, но сега, като сричам българското Евангелие ми е сладко, понеже езикът е същия, на който майка ми говореше". (Юбилеен сборник "50 г. евангелска мисионерска дейност", с. 92.) От същия превод на Новия Завет от Неофит Рилски, мисионерите последователно са пуснали още пет издания и всички те в няколко години, общо 30,000 екземпляра, са били продадени. Този окуражителен успех е повдигнал въпросите: 1. Да се разкрие ли мисия на Евангелската методистка църква на север от Балкана? 2. Да се насочат ли усилията към превод и отпечатване на цялата Библия? По първия въпрос Британското Чуждестранно Библейско Дружество е възложило на мисионера Сайръс Хамлин да направи необходимите проучвания. Д-р Сайръс Хамлин (1811-1900 г.) е бил талантлив духовник и педагог. През 1840 г. той е организирал и е открил училище с пансион в Бебек, предградие на Цариград. През 1863 г. училището е било разширено със средствата на Христофор Роберт и се превръща в общообразователен институт с името "Роберт Колеж" Д-р С. Хамлин, с помощта на Гаврил Илиев, е бил обиколил българските земи и Македония, след което той е дал своя насърчителен отчет за наличието на условия за разширяване на мисионерското поле. По това време Конгрешанският борд, към който е принадлежал д-р Хамлин и е държал Армения, Сирия, Палестина и Турция (вкл. Южна България), от 1827 г., е имал сериозни финансови затруднения. Невъзможността за разширение на мисионерската работа е накарало д-р С. Хамлин да се обърне към Годишната конференция на Нюйоркската методистка църква в гр. Палмира. От друга страна, секретарят на Мисионерското дружество при Евангелската методистка епископална църква в Ню Йорк, д-р Дърбинт, вече е бил информиран с писмо от д-р Елиас Ригс, презвитериански мисионер, от 3 ноември 1854 г., че населението на Северна България е жадно за Божието Слово и методистките мисионери биха имали успех. Реално, това са били и предпоставките Управителният съвет на Борда на Методисткото мисионерско дружество да реши през месец февруари 1855 г. да разкрие Мисия на север от Балкана с изпращането на мисионерите д-р Алберт Лонг и Уесли Претиман през 1857 г. Относно извършването на цялостен превод на български език на Библията, задачата е била дадена на Константин Фотинов, който по това време е работел в Смирна. Константин Георгиев Фотинов (1790-1858 г.) е бил просветен деец и книжовник. Той е открил взаимно училище в Смирна (1828 г.); издавал е и редактирал сп. "Любословие" (1844-1846); написал е "Гръцка граматика" (1838), "Болгарский разговорник" (1845); направил е много преводи от гръцки език. За цялостния превод на Библията на български език, К. Фотинов е бил потърсил помощта и сътрудничеството на д-р Елиас Ригс. Д-р Елиас Ригс (1810-1901) е бил един от първите мисионери в Близкия Изток. Владеел е 12 езика. Автор е на: "Речник на Свещеното Писание", "Тълкувание на Новия завет" в три тома. Бил е превел 478 църковни химна. Д-р Ригс е живеел и работил от 1838 до 1853 г. в гр. Смирна, като междувременно е учил български език при К. Фотинов. Това е било времето, когато се е поставило и началото на превода на Библията на български език от К. Фотинов и със съдействието на д-р Ригс. С преместване на издателството на Мисията от Смирна в Цариград през 1853 г., Константин Фотинов и д-р Ел. Ригс също изместват дейността си в Цариград. Отдаден на своята мисионерска дейност, д-р Ригс един-единствен път посещава отечеството си - през пролетта на 1856 г. Там, на Годишната конференция на Евангелската методистка конференция в гр. Балтимор, той е бил поканен да говори за България. В словото си, д-р Ригс насърчил Конференцията в изпълнение решението за изпращане на мисионери. През 1858 а. д-р Ел. Ригс е бил приведен на работа от арменската в българската мисия на Презвитерианската църква. Той е бил заангажиран главно в книгоиздателска работа и превода на Библията. На 12 декември 1858 г. Константин Фотинов внезапно умира - четиринадесет дни след смъртта на дъщерята на д-р Ригс. Смъртта на Фотинов е била голяма загуба за д-р Ригс и той е започнал да търси подходящ човек, който да заеме неговото място. Той се е бил спрял на Христодул Костович Сичан-Николов. Христодул Костович Сичан-Николов (1808-1889) е роден в Самоков. Учи, а по-късно е монах в Рилския манастир. Продължава образованието си в Мелник, Австрия, Букурещ, Свищов. Учителствува в Брацигово и в Априловската гимназия в Габрово (1839). Помага на Неофит Рилски в учителската и издателската му дейност. След 1858 г. работи в евангелското издателство в Цариград и участва в превода на Библията. Помага в издаването на сп. "Зорница", сътрудничи на сп. "Български книжници". Автор е на учебници по аритметика (1845) и граматика (1858). Умира в Самоков. Съвместната работа по превода на Библията на д-р Ригс с Христодул Костович Сичан-Николов е започнала в края на м. януари 1859 г., като близо четири години са работили само двамата. По решение на Борда на Методисткото мисионерско дружество, д-р Алберт Лонг (виж статията за д-р Лонг) е изтеглен в Цариград, като мисийски надзирател, през м. юни 1863 г., което му е позволило да започне работа по превода. Окончателният състав на работната група по превода на Библията се е изградил през 1864 г., когато д-р Лонг е поканил за съвместна работа добре познатия му учител от Търново - Петко Рачов Славейков. Петко Рачов Славейков (1827-1895). Роден в гр. Търново. Израства в бедност. Самообразова се. Учителствува. Започва да пише стихове, поеми, фейлетони, басни, детски пиеси, публицистични статии. Сътрудничи на списания и издава в. "Гайда" (1863-1867). Редактира в. "Македония" (1866-1872). Събира народни песни и пословици. Включва се в борбата за независима българска църква. Участва в Учредителното събрание за изработване на Търновската конституция. Избран е за почетен член на Българското книжовно дружество (дн. БАН). Има принос за оформяне на българския книжовен език. Преводачите са разполагали с оставените от К. Фотинов преведени Битие, Псалми, Притчи и Еклесиаст. Те са започнали с прегледа, поправката и редакцията на Новия Завет, който е бил отпечатан в малък формат през 1866 г. в Цариград. Книгопродавците на Мисията само за един месец в Пловдив са били продали 3624 екземпляра, а в Стара Загора - 896. През 1867 г. д-р Лонг е бил командирован за цяла година в Ню Йорк от Американското Библейско дружество, за да следи отпечатването на луксозното издание на Новия Завет. Особеността на това издание е била, че при разгръщането му на лявата страница текстът е бил на славянски език, а на дясната страница - на говоримия български език. Славянският текст е бил отговарял на приетото от Светия Синод издание в Москва. Идеята на преводачите е била да отпаднат оспорванията, че българският превод е неточен и преиначен. Това уникално издание на извършения превод от д-р Ел. Ригс, д-р Ал. Лонг, Христодул Костович Сичан-Николов и Петко Р. Славейков се е явил като първата основа на българския литературен език. И най-накрая, през 1871 г. в Цариград е бил отпечатан пълният превод на Библията - Стария и Новия Завет на източно-българското наречие. Тиражът е бил 3600 екземпляра. Интересът сред българите е бил огромен и е бил сложен край на борбите и споровете между различните диалекти. Следват няколко последователни издания само в продължение на година. Любопитно е било, че Петко Славейков често е бил обвиняван от политическите си врагове в протестантски увлечения, именно заради участието си в превода на Библията и в издаването на сп. "Зорница". Отговорът на писателя се съдържа във в. "Гайда" от 15 юли 1866 г. Там той ясно заявява, че сътрудничеството му по превода на Свещеното Писание и списването в "Зорница" с нищо не е накърнило православната му вяра. А той е искал, неизкушеният в различията между отделните християнски вероизповедния българин, да получи Христовото Слово и въобще не се е интересувал дали изданието е направено от протестанти или не. За делото, извършено от д-р Ригс, д-р Лонг, Христодул Костович Сичан- Николов и Петко Р. Славейков и неговото значение, Пенчо П. Славейков пише: "Преводът на Библията тури край на езиковата безредица, на боричкането на разни наречия за първенство и се установи литературния език. След появяването на Библията на бял свят заглъхват разприте между разните български говори и източно- българския говор става общ език за всички ратници на мисълта и националното съзнание." Общоизвестна е и оценката на Стоян Михайловски за направения превод на Библията: "Това е най-грамотната книга на езика ни."

Б) Евангелската църква в село Хотанца, Русенско Една селска евангелска църква Зорница, Г. 49, бр. 19 (8.V.1930), с. 2. С. Атанасов Думата ми е за евангелската църква в с. Хотанца, Русенско. Хубавата каменна църковна сграда още отдалеч привлича погледа на пътника. Тя е най-красивата сграда в селото. Забележителното нещо около тази църква е това, че в нейното изграждане всеки евангелист има дял. Тя е била изградена с общи усилия. Мъже и жени, млади и стари са се надпреварвали в принасяне на Бога своя труд - своя дар, като с радост са изпълнявали възложената им работа. Едни носили вода, други гасили вар, трети копаели и пр. В това отношение трудовете на стария пастир дядо Захари Димитров и неговата неуморна другарка, са служили за вдъхновение на мнозина. Днес всички се радват на новата църква и я обичат, защото всеки е вградил в нея нещичко от себе си. Казах, тя е в центъра на селото. И това е най-подходящото място, защото църквата в село Хотанца е огнище на благотворна, просветна духовна дейност. Тя е фар всред мрака, в който живеят хората, тя е будител на заспалия дух; тя е страж на пробудената съвест. Не е за чудене, че тя заема централно място в живота на хотанчани. От нея, като от богат планински извор извира пълноводен поток от полезна духовна, възпитателна и социална дейност. Младежки събрания, въздържателни беседи, неделно-училищни занимания, богослужения, социални срещи, религиозни или въздържателни вечеринки вливат водите си в големия църковен поток. Службите им винаги са придружени с хорово пеене. Брат В. Гецов е положил големи усилия, за да организира младите в един църковен хор и да култивира у тях музикално разбиране и музикален вкус. Днес той може да се радва на плодовете на неуморния си труд. Когато човек се запознае по-отблизо с хотанчани и понадникне в домовете и живота им, остава приятно изненадан от всичко, което те изявяват и не може, освен да признае неоспоримия факт, че евангелската църква в Хотанца е изиграла една културна роля в живота на селяните. На всички скромни, незнайни герои в хотанската църква и на всички приятели, с които имах удоволствието да се запозная, пожелавам всестранен успех за напредването на Христовата кауза всред нашия народ. С. Атанасов (Орхание)

А) Братя Тихчеви (свещеник Петър Тихчев и Сава Тихчев) През втората половина на 19-и век, когато Православната църква получава своята независимост, Католическата църква прави опити да разшири влиянието си, а евангелизмът да повдигне културното и духовно ниво на българския народ. Тогава е имало личности, които са търсели правилния път за своето духовно израстване. Особено интересен е случаят с братя Тихчеви. Те са живеели в с. Каменово (с. Гюзелдже алан, Русенско) сега Разградски окръг. Петър Тихчев бил православен свещеник. В своята духовна работа той се убедил в предимствата на евангелския начин на богослужение. Той започнал да ползва преведената Библия от д-р Ригс, д-р Лонг, П. Р. Славейков и Хрисотдул Костович-Сечанов и се радвал, че хората разбирали Словото Божие. В двамата братя Тихчеви започнала да зрее мисълта да преминат към евангелистите- методисти, които работели в Северна България. След много колебания, през м. август 1881 г., православният свещеник Петър Тихчев и неговият брат Сава Тихчев обявили пред своите съселяни, че решават да преминат към Евангелската методистка църква, като изложили предимствата на евангелския начин на богослужение без ритуали, но с проповед, която дава светлина върху Словото. Вестта за напущането на православната църква от свещеник Петър Тихчев предизвикала възмущението на Русенския митрополит Григори. Тогава разградският управител и митрополит Григори тайно посещават село Гюзелдже алан и насъскват селяните да преследват и прогонят братята Тихчеви от селото. Това е и причината те да напуснат селото и да се преселят в Русе. Петър Тихчев решава да се подготви за евангелски проповедник, а Сава Тихчев отваря бакалски магазин. Не след дълго, те отново се преместват, но в Свищов, където през 1882 г. се открива Американското научно-богословско училище и се отваря тържествено църковния салон на Евангелската методистка църква с пастир Стефан Томов. Екзархът на българската църква издава Окръжно, с което забранява употребата на преведената "от американските мисионери Библия..(друга Библия на български език по това време няма). Засилват се заплахите, гоненията и побоищата. Обаче, броят на Евангелските методистки църкви нараства. Желаещите да чуят Божието Слово на български език постоянно се увеличава. През м. септември 1892 г., в Свищов, под ръководството на епископ Джонс се провежда Първата Годишна Конференция на Евангелската методистка църква за България. Дотогава всички мисионери, пастири и проповедници, поради малкият им брой в България са били зачислени към Годишните конференции на други утвърдени по света конференции. На същата Конференция членството към Евангелската методистка църква на пастир Петър Тихчев е прехвърлено в Мисията за Северна България от Северна Индия. Пастир Петър Тихчев влага цялото си сърце и усърдно работи в разпространението на Благата вест и спасяването на души. През 1904 г. пастир Тихчев е преместен в църквата в Силистра, откъдето посещава и с. Пожарево (с. Български косуй). През 1905 г. той отива в Русе, а след това в църквата на село Хотанца. Отбелязано е, че посетителите на богослуженията се увеличават. В основното училище към църквата работи г-ца Марийка Тихчева. Броят на учениците нараства на 20. На 18-та Годишна конференция в Русе от 8 до 12 май 1909 г. пастир Петър Тихчев подава молба да му се разреши да оттегли членството си от Конференцията и от Евангелската методистка епископална църква. Назначената комисия в състав: надзирателя на мисията д-р Е. Е. Каунт и пастор Иван Сечанов след обстоен разговор с пастор Петър Тихчев, препоръчва на Конференцията неговото освобождение. Отчитайки, че Евангелската методистка църква с голямо съжаление губи един ценен вярващ пастир, обичан от църквите, където е работил и от неговите колеги, Конференцията дава своето разрешение. Петър Тихчев, заедно със семейството на зет си Илия Стойчев и някои други братя и сестри, се присъединяват към Бялото Братство на Петър Дънов. Такъв е пътят в тези години на търсещите души на Бога! Църквата в с. Хотанца за редица години остава без пастир. Семейството на Сава Тихчев остава да живее в Свищов и да посещава Свищовската методистка църква. "... Преподобния Петър Тихчев ..." Християнски свят, Г. V (1896), бр. 9, с. 1. Преп. Петър Тихчев е в Русе, за да настани сина си Александра в Държавната Гимназия. Председателствуващият Презвитер са завърна от Силистра вчера и рапортира, че съпругата на бр. Иван Тодоров е на подобрение. Тя още не е на крака, но се "учи да ходи", както тя се изрази. Още, и двете им големи деца, които бяха болни, са по-добре сега. Всичко, като се вземе предвид, бр. Ив. Димитров е минал през големи трудности откак отиде на Силистра. Само два дена след пристигането му, съпругата му се разболя твърде тежко. Благодарение Богу, ако се не появи някоя реакция на лошо, сега все има надежда, че тя ще изплува на сухо.

Д) Иван Тодоров Иван Тодоров е роден на 13 ноември 1855 г. в с. Сеновец, Свищовско, Първоначално расте и учи в с. Масларово (с. Ялджик), Свищовско. През 1886 г. завършва с първия випуск Американското научно-богословско училище (5 годишния богословски курс) в Свищов. Назначен е за помощник- проповедник към Варненската методистка църква. През 1892 г. е ръкоположен за пастир и приет за член на Конференцията на Евангелската мисия за Северна България. Иван Тодоров получава назначение за пастир във Варна. През годините 1908,1909 той работи в Шуменската методистка църква, а през 1910 г. разширява работата си в селата около Шумен и стига до Разград. През 1911 г. пастор Тодоров е преместен в Търново и получава назначението за окръжен надзирател. Преживява земетресенията и войните и остава в Търново до 1924 г. Църквата и пастирският дом са разрушени и организира нов строеж в центъра на града. Работи в околните села, като посещава Горна Оряховица и Лясковец. От 1925 г. пастор Иван Тодоров е преместен в Лом, като посещава и проповядва в околните на града села. През 1929 г., докато е в гр. Лом, се решава пастор Тодоров да бъде прехвърлен в групата на престарелите пастири. Той преминава в невидимия свят на 10 ноември 1956 г. на 101 години!

Г) Банчо Тодоров Банчо Тодоров - завършва Американското научно-богословско училище в 1886 г. и е назначен за помощник-проповедник в Търново. В 1892 г. е ръкоположен за пастир и приет за член на Конференцията на Методистката мисия в Северна България. Изпратен е през 1905 г. за пастир в Ловеч, а от 1908 г. - в с. Хибеллий (с. Страхилово). Там той остава да 1914 г. включително, като разширява работата си в още 13 села. От 1916 г. е изпратен за пастир в Габрово и Трявна. Там той разгръща своята работа, но при много тежки условия - мизерно жилище, липса на салон, преследван властта и православното духовенство, като остава до 1924 г. През 1925 г. е прехвърлен в Орхание (Ботевград). Там остава до 1928 г. През 1929 г. отива за пастир в Ловеч и след това е пенсиониран.

В) Портрет на Петър Василев Иванов Най-същественият момент в живота на П. Василев, който определя и цялото му бъдеще е свързан със студените есенни дни, края на м. октомври на 1880 г. в Русе. 24 годишния П. Василев под влияние проповедите на американския мисионер г-н Лаунзбери, с дълбоко разкаяние и вяра се обръща към Исуса Христа и Го приема за свой Господ и Спасител. По-късно, често в своите проповеди, слушателите на П. Василев са чували той да казва за себе си: "Аз зная един младеж, който, когато търсеше Божията милост, по цяла нощ горчиво обливаше със сълзи възглавницата си. Той горко плачеше за греховете си. Ден и нощ се молеше с думите: "Господи, научи ме какво трябва да правя". П. Василев постоянства в молитва, искайки от Бога да му покаже дали ще бъде полезен за Неговото дело. Една вечер, по време на усърдна молитва, той чува глас: "Бог такива избира". Тогава плач и радост се сливат в едно. Той казва: "Въпреки студената есенна вечер, в моето сърце проникна някакъв си топъл лъч. Чувствах се възроден, като че ли навън пролет настъпваше, а не зима." В бедното семейство на Васил Иванов на 29 юни (11 юли) 1856 г. в Търново 18 ражда Петър Василев. Оскъдицата и нищета е причината родителите му да работят като наемни работници по чуждите лозя и ниви, а по-късно семейството се премества в Русе. Тук те успяват да се сдобият с малка къщица и лозе, което обработват. От тези години, малкият Петър помни родителите си като дълбоко религиозни, свързани с православната църква. Когато става на 7 годишна възраст, майката на Петърчо умира. Той остава сам с баща си и по-голямата си сестричка Кина. Петърчо тръгва на училище, където е прилежен ученик. Учителят му го ползвал като свой помощник-да учи дори по-големите от него ученици. Обаче, средствата в дома им не достигат и бащата започва да разпродава покъщнината. Той се принудил да даде сина си за чираче, за да се учи на занаят. След 2 години чиракуване при един шивач, Петър решава сам да преплува Дунава и на 11 годишна възраст-започнал работа в Гюргево (Румъния) при един моден шивач ("френски дрехар"). Неговото прилежание и трудолюбие го правят за 8 години да стане калфа и след това съдружник на майстора. Със започването на Освободителната Руско-турска война, младият и ентусиазиран П. Василев заминава за Русия и се присъединява към доброволните дружини. Обаче, в Кишинев той тежко заболява от тифус. Когато оздравява, войната е била свършила. Така Бог запазва живота на своя бъдещ служител. П. Василев се връща в България и започва работа като писар, а след това помощник-управител в митницата на граничния пункт с Румъния - Чифут Кьой. След една година се премества във Варна, като държавен контрольор по тютюни. Междувременно се сприятелява с младежа Иван Илиев (бивш опълченец), при когото вижда първия превод на Библията. Първоначално той не я е приемал, като протестантска, но след време започнал да се радва, че е на български език и може да я разбира. Следващият важен момент в живота на П. Василев са посещенията на американския мисионер Е. Ф. Лаунзбери от Русе във Варна и неговите проповеди. Сърцето и душата на Петър се пробудили за Бога. След време г-н Лаунзбери изпратил за проповедник във Варна дядо Петко Иванов, с когото П. Василев имал много разговори. По негов съвет П. Василев напуснал работата си във Варна и отишъл в Русе, където отваря шивачница. Там той редовно посещавал проповедите на г-н Лаунзбери и тогава през м. октомври 1880 г. П. Василев приема с вяра Исуса Христа за свой Господ и Спасител. През 1881 г. мисионерът А. Р. Джонс и пастор Йордан Икономов откриват временно мисионерско училище в Търново. В него вече 25 годишният П. Василев става ученик. През следващата 1882 г. училището е преместено в Свищов и получава наименованието Американско научно-богословско училище. То има основно и класно училище. Класното училище е с 3 курса: I.- 3 годишен подготвителен за Роберт Колеж в Цариград; II.- 5 годишен научен и III. - 5 годишен богословски. П. Василев е приет в 5 годишният курс на класното училище по богословие Дава му се възможност да се издържа чрез работа в самото училище - носене на вода, цепене на дърва, палене на печки и т. н. През лятната ваканция П. Василев тръгвал пеш, с тежка чанта с книги по градове и села. С тази работа, да продава Библии и духовни брошури, той се научил как да воюва за Божието дело. На много места той е посрещан с недоверие и студенина. П. Василев се сблъсква с религиозния фанатизъм насаждан от православната църква. Не веднъж той е бил гонен и хулен. След него са дрънкали с тенекии и звънци. Най-неприятни спомени в него остават посещенията му в гр. Лом. По време на престоя на П. Василев в Свищовското училище, той, заедно със своите съученици и преподаватели, преживява тежки дни на гонение и затваряне на училището за няколко месеца през 1883 г. На 25 юни 1886 г. завършва тържествено първия випуск на Свищовското училище. Получават дипломи Иван Димитров, Петър Василев, Банчо Тодоров и Иван Тодоров (по реда насядали на снимката). Четиримата получават назначения за помощник-проповедници. 30 годишният Петър Василев е изпратен в Евангелската методистка църква в гр. Ловеч в помощ на мисионера Д. С. Чалис, който освен пастир е и директор на Американското девическо училище. Там П. Василев среща бъдещата си любима и предана съпруга и помощница Маринка Павлова Бъчварова от Разград. Тя завършва с първия випуск Американското девическо училище в Ловеч, след това се сгодяват и на 7 септември 1887 г. се венчават. С решение на годишното събрание на Мисията в края на 1886 г. П. Василев е изпратен за проповедник в Търново. От този момент започва самостоятелната работа на П. Василев за Бога. В Търново, първите слушатели той събирал в дома си, който за късо време става тесен. Младото семейство остава в Търновската църква 5 1/2 години. На първата редовна Годишна конференция на Методистката църква в България, в Свищов, на 11 септември 1892 г. П. Василев е ръкоположен за пастир и избран за член на Конференцията. Той получава назначение за Свищовската църква, в която работи 1 1/2 година. В това време Църквата е била винаги препълнена със слушатели и ученици от Американското научно-богословско училище. Тези ученици често пъти търсели пастор П. Василев и за духовни разговори. За 1 1/2 година пастор Василев е изпратен след това в Орхание (Ботевград). През м. май 1895 г. той, заедно със семейството си е преместен, забележете, в гр. Лом. Това е града, където като ученик, продаващ Библии и книги е преживял най-ужасните си дни; там, където в работата си за Бога е гонен, освиркван и хулен. Това е най-голямото предизвикателство и изпитание за П. Василев. Тук той е трябвало да покаже колко духовно е израсъл в борбата му за утвърждаване на евангелските истини. Представяте ли си как той се е готвел, как се е молил и точно в Лом той преживява и най-големите си благословения и успех. Пастор Василев само за една година увеличава членовете на църквата с 16 човека. Салонът е винаги пълен. Църквата израствала по брой на присъстващи и в духовно отношение. Тя се посещавала и от слушатели от съседни села. Тази църква се превърнала в късо време в една от най-силните църкви на територията на Методистката мисия в България. За тези благословени от Бога години, за работата на пастор П. Василев в протоколите на Конференцията се казва: "Пълно единство владееше между членовете. Всички се чувстваха като братя. Много пъти, особено зимно време, след вечерните богослужения или молитвени събрания, приятелите оставаха до полунощ, пееха песни, молеха се, и свидетелствуваха от своята християнска опитност. Те казвали на Пастиря си: "Ние не искаме да си ходим. Тук ни е добре! Ако е възможно, бихме направили три шатри за да останем заедно". Докато е в Лом, пастор Василев разширява своята работа. Той създава нова църква в с. Голенци, което е на половин час от Лом. Отива и по-далече - с. Ковачица, която е на 2 часа от Лом. Отвреме навреме пастор Василев прескачал и до гр. Видин, където също създава църква. През м. юли 1899 г. при пастор Василев идвате две каруци няколко прашни и уморени мъже. Между тях са Алекси Карбола и Йозеф Чижек. Преминали повече 50 км по черните междуселски пътища, те пожелали пастор Василев да ги посети. Оказва се, че това се преселници от Чехия, които получили земи в най- безводните места на Оряховска околия. Първоначално тези хора направили дълбоки кладенци и изградили и измазали с кал къщите си, като образували с. Войводово. При първото си отиване при тях пастор Василев престоял повече от 2 седмици. Той всеки ден имал богослужение с тях. Извършил няколко сватби и кръщения. Така пастор Василев поставил основите на ЕМЦ в с. Войводово. въпреки, че за времето си е било трудно предвижването между Лом и с. Войводово, пастор Василев намерил начин да ги посети и поставил мирянин да ги ръководи. За слава на Бога, Църквата в с. Войводово и до днес съществува и работи. Тази благословена от Бога работа в гр. Лом и околните села извършвана от пастор П. Василев продължила 10 години (1895-1905), след което той бива назначен във Варненската методистка църква. На 29 юни 1905 г. в 3 часа през нощта на пристанището в Лом, цялата църква, гражданството (вкл. турците и евреите), разплакани, но с песен изпроводили своя пастир. Така те изразили своята благодарност и уважение към който, който в тези 10 години бе с тях и им вдъхваше сигурността, че спасението им за вечността е само във вярата в нашия Изкупител, Спасител и Господ Исус Христос. Варна, за пастор Василев, бива и последната Църква, в която той работи за Бога През тези 5 години прекарани във Варна (1905-1910), той закупува парцел за Църквата в центъра на града. Църковният салон е бил тесен за всички, които са искали да го чуят. В биографията му се казва: "Всички жадно поглъщаха спасителните думи, изказани от този скромен Божи служител. В тази усилна духовна работа, която пастор П. Василев е извършвал, той винаги е чувствал силното присъствие на Бога. Той предвкусвал вътрешната радост от своята 25 годишна неуморна евангелизаторска дейност. Точно тогава пастор Василев тежко се разболява. Желанието да продължи работата си на Божията нива било голямо. Но физически не му се отдавало. Лекарите препоръчали той да замине за Букурещ. На 26 февруари 1910 г., петък вечер, приятелите от Църквата последно го посещават, за да прекарат в молитва за неговото оздравяване. Те го обичали. Тогава пастор Василев със сълзи на очи им е казал следните трогателни думи: "Братя, аз заминавам за Букурещ, за да ми направят операция. Аз ви оставям тук и не зная дали ще се видим пак. Мене ми се иска да вярвам, че Бог ще се намеси в тази операция и че всичко ще излезе за Негова слава. Аз съм работил за Него и усещам, че ще мога още много да сторя. Христос е мой Спасител и аз искам за Него да живея! Много пъти съм казвал: вземете ми всичко, само Христа ми дайте; сега пак го повтарям. Ако Бог благоволи да ме вземе от тоя свят, то нека бъде Неговата воля, а вие останете в това, което сте научили. Не мога нищо друго да ви препоръчам. Нека Христос ви бъде занапред пастир и вие бъдете Негово стадо! Надявам се, че той ще ви изпрати друг работник на моето място. Дано се укрепи тази църква и всеки от вас, та никога да не паднете!" След това, пастор Василев се молил Бог да излее Духът Си над църквата молил се за семейството си, за всички приятели и за тези, които още не са познали Бога. На другата сутрин пастор Василев отпътувал, изпратен от братя и приятели. В Букурещ пастор Василев бива опериран. Операцията е сполучлива, но след две седмици се простудява и заболява от пневмония. Два дни преди да отмине (16 март), той се обръща към съпругата си, като определя деня на раздялата им, кога и къде ще бъде погребан. След това добавил "Аз съм избрал за себе си Христа, да живея и да умра, Той е мой! Избери Го и ти за себе си и за децата ни! Домът ни да бъде християнски дом! Духовни хора бъдете Защото не е лесно да се премине от един живот в други. Духовното се изисква, а неземното... Сега аз знам как да живея и да проповядвам, като войник Христов Много сме се тревожили за земното, а така не трябва. На Бога трябва да уповаваш!" На посочения ден от пастор Василев, 18 март (по нов стил 31 март) четвъртък, г-жа Василева е последно с него. Тогава той кръстосал ръце и започнал да се моли, като гласа му ставал все по-силен. Събрали се болните край него и от другите стаи. Гласът му се носел по коридора. Всички мълчали, когато той не само на български, но и на румънски и английски се молел, казвайки: "Господи дай ми мира Си! . . . Мир искам сега! . . . Прости ми, Господи! ... Аз съм най- големия грешник.. . Прости ми и ме спаси сега!.. . Сега, Господи, спаси душата ми!... Прости и на всичките ми приятели! Аз прощавам на всички и ако има нещо което съм забравил и не мога да си го спомня сега, нека и него, Господи, да ми простиш! Аз прощавам на всички. Домът ми, Господи, децата ми имат голяма нужда от Тебе. . Пастор Василев се молил за тези край него, за румънския народ, за всички в града, които живеели, но не искали да познаят Бога. Той казал: "Отвори им очите, Господи, да те познаят и прости им този грях." Когато бил в молитва, той бил с поглед, отправен към небето (нагоре) след това той се обърнал към съпругата си с думите: "Аз си отивам, отивам си вече". Тя му отговорила: "И аз ще дойда с тебе..." А той отговорил: "Не можеш да дойдеш с мене, защото не е мое да ти дам: ти имаш работа, да-гледаш дома си още малко и тогава ще дойдеш при мене. Сбогом!... Сбогом!" Тогава той замълчал. Лицето му придобило особена красота ... като че било озарено от някаква светлина и с усмивка на уста издъхнал. Така, в последните си часове пастор Василев превърнал болничното си легло в амвон, от който той се молел и искал последно да вдъхне и укрепи вярата в Бога на тези. които все още не са Го познали. Пастор Петър Василев е починал на 53 годишна възраст. Методистката мисия в цяла Северна България - всички църкви се потопили в скръб. Църквата се разделила с един верен и предан Божий служител, напълно посветен на Бога, духовен човек, човек на молитвата. Целият му живот е бил молитва. Всеки ден той е посрещал и изпращал с молитва. При най-малко смущение или двоумение, той пак заставал пред Бога за молитва. В неделя сутрин, той ставал много по- рано, прекарвал доста време в молитва, размишлявал върху текста от Словото за проповедта и си изпявал 1 -2 свещени песни. При тръгване за църква, той пак спирал, за да се помоли. Най-силната част от богослужението е била неговата встъпителна молитва, която карала слушателите да почувстват Божието присъствие. Неделният ден за него е бивал свещен, на Бога ден, в който той прекарвал с приятелите си в разговор и молитва. Търсел е връзка с младежите и ги е насърчавал за чист християнски живот. По характер пастор Василев е бил кротък и смирен човек. Той бил много контактен, пеел хубаво и винаги излъчвал любов. С лекота достигал до човешките сърца и е работил за спасението на душите им. Ежедневно пастир Василев е посещавал дюкяните и домовете на приятелите си. Там той без притеснение се разговарял с купувачите и с всеки, който се интересувал за Бога. Той никога не нападал и не упреквал, така той спокойно намирал възможност да говори с православни и католически свещеници, ходжи и винаги с учтив тон пазил да не оскърби събеседниците си. Така всички, с които говорил, дори веднъж, проявявали към него внимание и уважение, а след това посещавали и църквата. Пастир Василев бил обичан от приятелите си в Църквата. Всички възникващи недоразумения и раздори той решавал само с любов и молитва. Какъв прекрасен пример е пастор Петър Василев за нас, като хора, които търсим правилния път към чист християнски живот.

Б) Петър Василев (на когото Учителят е подарил портрета си). Петьр Василев е роден на 29 юни (11 юли) 1856 г. в Търново в много бедно семейство. Когато става на 7 годишна възраст, майката умира. Тръгва на училище но оскъдицата и нищетата принуждават бащата да даде Петърчо за чирак при един шивач в Русе. След 2 години (на 11 годишна възраст) сам преплувал Дунава и започва работа при един моден шивач в Гюргево. След 8 години става калфа и съдружник на майстора. Отива във Варна и посещава проповедта на мисионера Лаунсбери. През м. октомври 1880 г. П. Василев приема Исуса Христа за свой Господ и Спасител. През 1881 г. мисионерът А. Р. Джонс и пастир Йордан Икономов откриват временно мисионерско училище в Търново. 25 годишния П. Василев става ученик. През 1882 г. училището е преместено в Свищов и получава наименованието Американско научно-богословско училище. То има основно и класно училище Класното училище е с 3 курса: I - 3 годишен подготвителен за Роберт Колеж в Цариград; II - 5 годишен научен и III - 5 годишен богословски. П. Василев е приет в петгодишния богословски курс на класното училище. Работи в училището, за да се издържа. Преживява гоненията и затварянето на училището за няколко месеца през 1883 г. след завършването на Американското научно-богословско училище е изпратен като помощник-проповедник в Ловеч при мисионера Д. С. Чалис. Там в Американското девическо училище среща Маринка Павлова Бъчварова, за която се оженва на 7.IX.1887 г. От 1886 г. е изпратен в Търново за проповедник, където П. Василев започва и своята самостоятелна работа. Там той остава 5 S години. През 1892 г. е ръкоположен за пастир и е приет за член на Конференцията. Изпратен е за 1 1/2 години в Свищов за пастир. Църквата била препълнена от слушатели. През м. май 1895 г. П. Василев е преместен в Лом. За кратко време Църквата в Лом се превръща в една от най-силните църкви в Мисията. Създава нова църква в с. Голенци. Посещава с. Ковачица, гр. Видин, с. Войводово и навсякъде създава църкви. Тази благословена работа продължила 10 години (1895-1905), след което е назначен във Варненската методистка църква. Варна, за пастор Василев, бива и последната Църква, в която той работи за Бога. През тези 5 години прекарани във Варна (1905-1910), той закупува парцел за Църквата в центъра на града. Църковният салон е бил тесен за всички, които са искали да го чуят. Точно тогава пастор Василев тежко заболява. Той е опериран, но на 18 март (31 март) 1910 г., на 53 годишна възраст, в пълно съзнание и молитва към Бога, пастор Василев се сбогува и умира. Той е един прекрасен пример за всеотдайна верност и преданост към Бога. Навсякъде с пример, обноски и разговори той проявявал всички добродетели на християнин и издигал престижа на Евангелската методистка църква.

7.6. Кратки биографични данни на първите випускници A) Иван Димитров Б) Петър Василев (29.06/11.07.1856, В. Търново -18.03/31.03.1910,Букурещ) В) Портрет на Петър Василев Иванов / Петър Драгомиро Василев Г) Банчо Тодоров Д) Иван Тодоров (13.11.1855 с. Сеновец, Свищовско -10.11.1956, Лом?)

7.5. Уточнения по отпечатани дати, имена и изрази при намерени грешки в «Изгревът», т. V, с. 531-534 Съставител Вергилий Кръстев A) Учителят завършва на 24 юни 1887 г., а не 1886 г. Б) Учителят в с. Хотанца работи като проповедник и учител в основното училище към църквата (не само учител). В) Мария Стамова (сестрата на Учителя е женена за Пенко Стамов (а не Петър). На с. 533 се говори за "протестантско-евангелско дело" (това са синоними). Г) На с. 532 на снимката с Учителя името на третия отляво надясно седнал, е Банчо (а не Борис) Тодоров.

7.3. Снимка на първите випускници на Американското научно-богословско училище - 25.06.1886 Иван Димитров, Петър Василев, Банчо (а не Борис) Тодоров и Иван Тодоров - завършват 1886 г. - седнали Христо Бъчваров и Петър Дънов - прави - завършват 1887 г.

7.2. Първите ученици Американското научно-богословско училище - богословският курс, дава своя първи випуск на 25 юни 1886 г. Това са: Иван Димитров, Петър Василев, Банчо Тодоров и Иван Тодоров, които връчват на директора Джон Ляд кратък отчет за своето обръщение към Господа. Същата година на Годишната Конференция на Евангелската методистка мисия, четиримата получават назначения, като помощник проповедници съответно за Орхание, Ловеч, Търново и Варна. Следващият, втори випуск на училището е на 24 юни 1887 г. Това са: Христо П. Бъчваров и Петър Дънов. Христо П. Бъчваров - след завършване на Американското научно-богословско училище в Свищов за него нищо не се знае! Петър К. Дънов - веднага след завършването на Американското научно-богословско училище е бил изпратен като проповедник и учител в основното училище при Църквата на с. Хотанца, Русенско. Там той престоява за около една година (1887-1888). Дипломата на П. Дънов е подписана от директора на Училището Д. С. Чалис и двамата му учители Стефан Томов и Йордан Икономов и заверена от Ръководителя на мисията в Русе и т. н. За реализация на идеята, че е необходима двуетажна сграда са изпратени средства от Америка. На 16 юни 1888 г. тържествено е положен крайъгълния камък на зданието в присъствието на всички учители и ученици-пансионери. В основата при камъка е поставен Новия Завет с документ, подписан от секретарите на Мисионерското д- во на Евангелската методистка църква, директора на училището и преподавателите. Гоненията от страна на православното духовенство се засилват. През 1888 г. Екзархът на българската църква налага забрана за ползване на преведената от американските мисионери Библия на български език (въпреки, че липсва друг превод на Библията). Американското научно-богословско училище поради редица обстоятелства е закрито. Мисията отваря пансион в Русе, който донякъде замества закритото училище във възпитателно отношение. Училището в Свищов е продадено и парите, около 10,000 долара, са се върнали на Борда в Ню Йорк (1895 г.)

7.1. Историческа справка През 1880 г. Мисионерското дружество в Америка изпраща за евангелската методистка мисия в Северна България нов мисионер А. Р. Джонс със съпругата си. На следващата година (1881 г.) те са препратени в Търново. За помощник на мисионера Джонс е назначен пастир Йордан Икономов. Същата година, А. Р. Джонс и Й. Икономов откриват в Търново временно мисионерско училище и прогимназия. Същевременно Мисията закупува в Свищов една голяма турска къща с широк двор и решава през 1882 г. да премести училището от Търново. През 1882 г. се завършва строежа на църковния салон в Свищов. След откриването му гражданите на Свищов масово посещават богослуженията водени пастир Стефан Томов. През същата 1882 г. се открива и Американското научно-богословско училище в Свищов, което има две отделения - първоначално и класно с пансион. Основното училище просъществува до 1884 г. и след това се закрива. Класното училище е само за момчета и имало три курса: I курс от три години, подготвителен за Роберт Колеж в Истанбул; II курс от пет години научен и III курс от пет години богословски. Освен това, е създаден две годишен курс по богословие за ученици завършили шестокласното училище за подготовка на евангелски проповедници. Учениците от класното училище заплащали на година по 2 наполеона за учение и 10 наполеона за храна, пране, осветление, жилище. Допущало се е учениците да се приемат срещу половин такса със задължението за 5 години да внесат останалата сума. На ограничен брой ученици се разрешавало чрез работа по поддръжка на училището (палене на печки, носене на вода) и през ваканцията - разнасяне и продажби на книги, да покриват дължимата втора половина от таксата. Училището имало за директор Джон Ляд, а преподаватели били Миндо Г. Вълчев, Г. В Попов, Йордан Икономов, Стефан Томов и Гаврил Илиев. Тази повишена активност на Евангелската методистка мисия в Свищов не е одобрена от местната управа, в която участвували и двама руски генерали. През 1883 г. те организират гонение на всички методисти в града, арестуват преподавателите Йордан Икономов и Стефан Томов, затварят и запечатват училището. Мисията прави постъпки в София чрез Английското консулство и същата година на 1 октомври училището наново е отворено. Работата на училището се нормализира и през 1884 г. назрява нуждата от двуетажно училищно здание.

7. Американското научно богословско училище в гр. Свищов Павел Василев Драгомиров 7.1. Историческа справка 7.2. Първите ученици 7.3. Снимка на първите випускници - 25.06.1886 7.4. Учениците стават проповедници 7.5. Уточнения по отпечатани дати, имена и изрази при намерени грешки в "Изгревът", т. XV, с. 531-534. 7.6. Кратки биографични данни на първите випускници A) Иван Димитров Б) Петър Василев (29.06/11.07.1856, В. Търново -18.03/31.03.1910,Букурещ) В) Портрет на Петър Василев Иванов / Петър Драгомиро Василев Г) Банчо Тодоров Д) Иван Тодоров (13.11.1855 с. Сеновец, Свищовско -10.11.1956, Лом?) 7.7. Пътят на търсещите души А) Братя Тихчеви (свещеник Петър Тихчев и Сава Тихчев) "... Преподобния Петър Тихчев ..." (Църковни вести) // Християнски сеят, Г. V (1896), т. 1, №9. Б) Евангелската църква в село Хотанца, Русенско. Една селска евангелска църква / С. Атанасов // Зорница, Г. 49, бр. 19 (8.V.1930), с. 2.

6.10. Елена М.Стоун Съставил Вергилий Кръстее А) Моите спомени за Елен М. Стоун Духовна обнова, Г. VII, бр. 2 (11.1928), с. 6-7. Ив. Я. Сечанов През миналия месец декември американските вестници, а след тях и някои от нашите, оповестиха смъртта на бившата американска мисионерка Елен М.Стоун. Събитието естествено извиква у нас старите спомени от нейния характер и мисионерския живот в България, а също и любознателността на младите, които ще питат: "Коя е била Елен Стоун и какво е вършила в България?" Трудовете й, както и горчивите й опитности между нашия народ са от такъв голям интерес, че заслужават да се възпроизведат. Към края на 1878 г., след Освободителната война, Мис Стоун напуща своята служба като една от редакторките на един голям религиозен вестник и дойде в България в качеството си на мисионерка от Мисията на юг от Балкана. За известно време тя стана учителка в Американското Девическо училище в Самоков. Всички, които я запознаха отблизо виждаха в лицето й един силен характер със силна воля, голяма енергия и привлекателни черти. За нея само няколко месеца бяха достатъчни, за да добие значителни познания от нашия език. Не след дълго тя напусна учителството и се завзе в подготовката на Библейските жени. За целта тя образува летни библейски курсове за жени, и за ред години посещаваше много градове и села в България и Македония. Това й даде възможност да изучи духа и нравите на народа отблизо. С благия си любвеобилен характер бе обикната от всички и навсякъде. За това в честите й обиколки нашите българки, най-вече по селата, се надпреваряха кой да я приеме в къщата си. Пишещият тези редове е имал случай да пътува с нея няколко пъти из опасните клисури и усои из Македония. Това ми е давало случай да я наблюдавам и да се учудвам с нейния неустрашим дух, с готовността й да се подчини търпеливо и безропотно на най-големите лишения и несгоди, както за храната си, тъй и за нощната почивка. Несъмнено пред бележитата мисионерска дейност на мис Стоун се разкриваше едно светло бъдеще, ако да не беше залавянето й заедно с г-жа Цилка от една чета македонски революционери. На 3 септември 1901 г. след завръщането си от Банско, дето беше държала библейски курс за жени и учителки, недалеч от тогавашната турско- българска граница, мис Стоун и г-жа Цилка бяха пленени и отвлечени в непроходимите гъсталаци на Пирин планина без надежда за своето бъдеще, без необходимото облекло и без никаква завивка и постелка. Човешки думи не са в състояние да дадат и най-слабата представа на страданията и лишенията, на които двете жени са били изложени през всичкото време на своето пленство. За 172 дълги денонощия, при тежки планински студове, те са били скрити в разни скривалища, пещери и колиби. Положението на пленените жени станало най-трагично, когато след четири месеца от залавянето им г-жа Цилка се освободила от бременност и в крайно мъчната обстановка се родило бебе женски пол. Колко много се е усложнило положението им, като бандата на революционерите е трябвало да се движи от място на място с плачещо дете, без да бъде открита от тия, които са я преследвали на всяка стъпка. Но при тази препълнена чаша с горчивини, мис Стоун не се отчая и не изгуби присъствие духа. Със своите благородни обноски към четниците тя спечели доверието и съчувствието им. Безбоязнените революционери всичко са били готови да сторят за да облекчат участта на двете жени и бебето. По-сетне, в своите статии и многобройни речи в Америка, мис Стоун потвърди пред всички, че "четниците не бяха разбойници или бандити, но група от разпалени македонски патриоти служещи под знамената на Революционния комитет". Те бяха прибягнали до тая крайна мярка с двояка цел: първо да намерят парични средства за въоръжаване и второ, да причинят схватка между Турция и Съединените Държави. Тогава народът в Македония страдаше страшно от жестокостите и тиранията на турското управление. Първоначално за освобождението на пленниците, водителите на четата поискаха 110,000 долара откуп. По съвета на председателя Рузвелт, Американския Борд направи позив към народа за събиране искания откуп. В късо време две трети от исканата сума се събра, и след дълги преговори четниците склониха да освободят жените срещу събраната сума 68,200 долара. Начинът, уговорен за предаване на откупа сам по себе си съставлява една глава пълна с драматизъм. Това бе възложено на двамата мисионери - докторите И. X. Хаус и У. У. Пийт, заедно с един чиновник от Американската легация в Цариград. Тези трима при неодолими мъчнотии сполучиха през една тъмна нощ да предадат откупа на определеното място, без да бъдат забелязани нито от многото кореспонденти, нито от голямата турска полицейска стража, на която беше строго заповядано да не допусне предаването на откупа на турска територия, да не би Турция да се държи отговорна, т.е. да стане пак "Турско платещи!" Едва три седмици след внасянето на откупа пленниците бидоха освободени. Рано на 3 часа заранта, 23 февруари 1902 г. мис Стоун, г-жа Цилка и бебето Еленка (тогава на 7 седмици) всички в добро здраве, бяха пуснати близо при Струмица, Македония. Тук те изведнъж се събраха с приятели и познати, светът най-сетне чу за освобождението им. Заслужава да се забележи, че съгласно даденото й пред четниците обещание, мис Стоун никога и пред никого не изяви имената им. С изтощено и преуморено тяло, тя побърза да се върне в отечеството си, дето всички ожидаха да я видят. След заслужената почивка тя държа много речи, и писа много статии, в които без преувеличение изложи опитностите на своето пленение. В речите си, тя не еднаж се е застъпвала за правата на измъчения македонски народ. След тоя бурен живот, пълен с приключения, тя не намери за добре да се върне в Мисията. Последните години от живота си прекара в родното си място Челси, при Бостон. Тук тя е продължавала да се интересува от България и най- вече във вървежа на Евангелското дело в нашето отечество. През последните години телесните й сили постоянно намалявали, и когато краят настъпил, тя имала пълно съзнание. Почина с мир в Господа на 81 годишна възраст. Ив. Я. Сечанов Б) За г-ца Елен Стоун Духовна обнова, Г. VII, бр. 2 (11.1928), с. 7-8. Г. П. Малчев През 1880 г. изпаднах в гр. Самоков като бежанец с родителите си. Тук чичо ми, Георги С. Малчев, въведе семейството ни в общение с протестантската община, на която той бе отдавнашен член, като местен жител. Предметното общение се оказа особено интересно за мен, понеже, макар и дванадесетгодишен хлапак, пред моето съзнание се разкриха нови хоризонти, нови понятия и впечатления от тия нови и добри хора и главно от американците и американките, които ръководеха училищата на американската мисия в тоя град. От особена полза се оказаха за мене, на прага на юношеската ми възраст проповедите на пастир Хаус и неделните уроци за деца, ръководени от г-ца Елен Стоун, която тогава беше в разцвета на своя живот Тук, може да се каже, за пръв път чух да се говори разбрано, системно и назидателно за Бога, за душата, за грях и покаяние, за добро и зло, за човеколюбие и длъжности. Всичко това ми направи дълбоко впечатление и ме подтикна към сериозни размишления върху себе си и живота. Обаче, от всичко друго особено силно ми въздействува покойната г-ца Елен Стоун, като моя учителка в неделните уроци и като моя интимна просветителка покровителка. Когато тя заговорваше, в клас или другаде - аз се превръщах цял в слух и долавях с жажда не само всяка нейна дума, но и всяка промяна в тона, всяко ударение, всяка нота на музикалния й говор. С очите си поглъщах всеки неин жест, поза, гримаса, усмивка - всяка промяна в израза на лицето й, чрез което тя умело допълваше говора си, за да е по-убедителен, по-впечатлителен и по-поучителен. И колко пленителен бе нейният говор, колко чаровни усмивките й, колко внушителни бяха нейните жестове. Тя бе всегдашно сияние на человеколюбие. Ореолът, рисуван около главите на светиите, окръжаваше цялото й същество, съпровождаше всичките й прояви. Всичко в нея бе затрогвателно, обаче, когато тя запяваше, надминаваше всяка представа за непосредственото въздействие. Всичко около нея просто замираше - превърнато в слух. Както Орфей е укротявал зверовете с мелодията си и е събирал с музиката си животните около себе си, така и покойната със своя особен тембър на гласа си, с личното си въодушевление в песента разчувстваше всички и изтръгваше сълзи на тъга и разкаяние, на радост и надежда. Толкова мощно бе впечатлението върху ми на нейното пение, че през целия ми живот, при всички обстоятелства, дори до днес, като че ли слушам нейната особено сладка за мене мелодия, а през нея и думите и поуките, включвани в песните, които тя пееше. Да бях музикален, бих предал в точност нейния глас, мелодия в говора и пението с всичките им особености. - Да бях художник, бих нарисувал така на ум самата нея и обстановката около нея в стотината им промени, с всичките подробности, като сега да са в натура пред очите ми. Дали всички тия външни впечатления са били моста, по който са преминавали в съзнанието ми и засядвали в душата ми ония морални и религиозни наставления, истини и правила, които тя влагаше в своя говор и песни, или наопаки, възхищението от тях е усилвало външните впечатления - и днес не мога да определя. По-скоро тук е имало взаимодействие между физиологическото и психологическото впечатление, като по тоя начин взаимно са се усилвали. Само така може да се обясни това рядко, смело и дълбоко, и неизразимо с думи въздействие, каквото покойната Елен Стоун упражни върху мен. Вероятно тя е забележила особения ми интерес към уроците и особеното си влияние върху мене, и затова и сама тя почна да проявява особен интерес към мене. Коленичила до мене ръка в ръка - тя ме научи на първата молитва, по нейното суфльорство аз произнесох първата си гласна молитва за божието умилостивение към мене. Тя разви молитвеното ми настроение; тя ми разкри спасителния Божи план; тя ми обрисува християнското вероучение в неговата същина с подходящи за моята възраст понятия. О! Тя ме упъти към примирение с Бога, като лека-полека ме доведе като кающ се грешник до подножието на кръста, гдето се възродих, обнових и станах друг - нов човек по своите стремежи, желания и тенденции, моята майка в Христа. Тя не само ми разкри истината, правдата, дълга и обрисува добродетелите, но и ме заинтересува - пристрасти към всичко това, за да го следвам по свой почин. Тя ми предаде своята ревност и енергия в преследването на добродетелите. Тя ми преля своя импулс в служението Богу чрез служението на ближните и на народа си. О! Тя ми даде толкова силен тласък в добродетелния живот, такава вярна насока на поведението, щото, ето вече половин век действувам и живея с нейния импулс по нейната насока. Цели петдесет години вече този неин тласък ме движи и крепи, без да е отслабнал. Тя като че ли ме хипнотизира и никога, при най-големите негови съблазни не съм се отклонил ни наляво, ни надясно от нейните директиви за живота. Временни смущения и колебания е имало, но самата ми представа за нея, самото възпоменание, нейния образ, нейните наставления, нейните песни и молитви, ме е опомвало, упреквало и наново утвърждавало и спасявало от фатални стъпки. В най-критическите минути на сражението ми със злото в мене си и в света, споменът за нея се е притичал на помощ и съм успявал да отблъсна всичките разжежени стрели на лукавого. Аз чувствувам почти като реално нейното присъствие около мен. И колкото по-голяма опасност се е явявала за изклинчване от длъжностите, за кръшване от правия път, за апатия към духовните интереси и въобще за опорочаването и оматериализирането ми; толкова с по-голяма сила, яснота и пълнота заговорвал е в мене нейният спомен с нейните съвети, песни и молитви, жестове, усмивки и майчина грижа. Тая или оная нейна песен, според случая, загърмява в ушите ми с нейните изрази и чувствата й пред очите ми и ме е отклонявало от съблазънта, колкото и силна да е била тя. През войната попадна ми случай да обсебя внушителни парични суми на местно население, както и случай да позабогатея със суми, предложени оттук- оттам срещу отстъпки по службата, срещу отпуски или лъжесвидетелстване, но винаги песента й: "Против изкушения брате, да бдиш" или песента, пята от нея: "Прав да си ти всякога" и пр., е проехтявала в ушите ми и ме е предпазвала от грях и престъпление. Многобройни са подобните ми спасявания чрез спомените за нея и не мога да ги предам тука, но това е достатъчно да охарактеризира грамадното и влияние върху мен чрез онова, което тя ми е внушила през времето на общуването ми в гр. Самоков и отчасти с последните ни редки срещи и кореспонденция. Тя запали в мен свещен огън на благочестието. Никое друго лице - ни сродници, ни приятели, ни родители, ни съпруга, ни свещеници, ни проповедници не са упражнили нито една стотна част от това благотворно влияние върху мене, каквото упражни покойната ми майка в Христа и сестра в Господа г-ца Елен Стоун. Трябва да се отбележи, че понеже, по едно щастливо съвпадение се венчах с девойка, която бе нейна любимка, като ученичка, нашите връзки се засилиха толкова повече, че тя ни прие в своя дом в гр. Пловдив като младоженци. И колко много ни се радваше тя, с каква нежност и майчино внимание ни обслужи! Уви! След пленяването й вече не я видяхме, защото след освобождението й тя си замина за Америка, покрусена от това, че бе злоупотребено с нея, именно от ония, за доброто на които тя се бе посветила да работи и още повече за това, дето полученият откуп, който легна, в края на краищата, тежко върху плещите на семейството й, не отиде по своето предназначение. Г П. Малчев Бележка на съставителя на "Изгревът": 1. В "Кратка българска енциклопедия". Т. 4. София, БАН, 1967. - Няма информация за Елен Стоун. 2. В "Енциклопедия България". Т. 6. София, БАН, 1988. - Няма информация за Елен Стоун. 3. В "История на България". Т. 2. София, БАН, 1962, с. 165-169. - в глава Националноосвободителната борба в Македония и Тракия. - Няма информация за Елен Стоун и за тази акция на така наречените македонски революционери. А тя се е провела на 3.09.1901 г., след като е задържана за 172 дни. 4. В "История на България". Т. 7. София, БАН, 1991, с. 465 - Има информация, в 15 реда, че под ръководството на Яне Сандански е пленена американката Елена Стоун и за освобождаването й през 02.1902 г. са получили откуп в долари. В спомените на Яне Сандански се описва, че са водени сражения с на Ив. Цонев, които са искали да им отнемат пленницата, за да приберат откупа за нея и при въоръжените сблъсъци са убити много хора.

6.9. Иван Я. Сечанов Паметно известие Съставил Вергилий Кръстев А) Падна голям воин всред българския евангелизъм Духовна обнова, Г. VII, бр. 9 (XI. 1928), с. 4-6. М. Н. Попов След дълго и мъчително боледуване, на 30 октомври почина в Пловдив известният на всички евангелисти и на множество други хора пастир Иван Я. Сечанов. Пастир Иван Сечанов е родом в гр. Самоков, дето получил своето първоначално и част от средното си образование, а след това отишел в Цариград, дето постъпил в Роберт Колеж и там завършил средното си образование. Той е един от многото видни българи, които правят чест на това училище и народа ни. Останал кръгъл сирак на осем и половина годишна възраст и в крайно бедно състояние, неговата младенческа душа копнеела за духовна и повече умствена храна. С тази цел той се готвел да стане послушник в Рилския монастир, ала от това му намерение го отклонил вероятно неговия добър чичо Христодул Костович Сечанов, който по онова време бил един от преводачите на Библията в Цариград. [Бележкана съставителя: На снимката на четиримата преводачи на Библията на български език, Христидул е отляво, с фес на главата.]. По негово настояване, вероятно и на негови разноски младият Иванчо на тринадесет и половина годишна възраст потеглил на кон за Цариград, дето постъпил в Роберт Колеж на издръжка на чичо си. През това време в Цариград се водела оживена борба за правата на българите. Младият Сечанов не останал настрана от тези борби. Той живо се интересувал особено в църковната борба и не пропущал случая и той, наред с всички българи в Цариград да вика колко глас му държи пред Високата Порта: "Искаме си владиците! Искаме, искаме изпълнение на хатишерифа и хатихумаюна". Още от тогава патриотическото чувство почнало да кипи у младия Сечанов, което не го остави през целия му живот. След успешно завършване курса в Роберт Колеж, Иван Сечанов се завръща в 1872 г. в родния си град, дето става учител в класното училище по български език, аритметика и история. Тези и други предмети той изпосле преподавал и в Американското мъжко училище в Самоков. Като учител бил строг в изискванията си от учениците, но същевременно, преподавайки предметите си с необикновена вещина, той не жалил време и труд да направи и най-тъпия ученик да разбере и усвои урока. Макар и да свършил в протестантско училище в Цариград, той си се завърнал в Самоков добър православен по религиозно убеждение. В Самоков като учител той се запознал по-отблизо с евангелското дело. Заедно с Христо Георгиев почнал редовно да посещава Евангелската църква, от което последвал обрат в неговото сърце. Покаял се и заживял по примера на Спасителя, с което навлякъл върху си ненавистта не само на съгражданите си, но и на училищните власти. Впоследствие бил уволнен от учителството и станал за малко време чиновник. Предлагано му било дори да бъде изпратен в странство да продължи образованието. Пред него се изпречил случая да се подготви така, че да може да заеме видно място на държавната трапеза. Обаче, нищо не било в състояние да го отклони от единствения му идеал - да работи за духовната просвета на народа си. Макар и да нямал богословско образование, той притежавал естествени дарби и духовно самообразование, които обърнали вниманието на американските мисионери. Те решили да го изпратят за проповедник на Панагюрската Евангелска църква с 2 1/4 лири месечна заплата. Той предпочел тази скромна заплата и скромното панагюрско евангелско общество, като служител Христов, отколкото светските перспективи, които се изпречвали пред него. След две годишно пребиваване в Панагюрище, дето, въпреки големите материални оскъдности, работил усърдно, той пак се завърнал в Самоков, и пак става учител, сега в Американското мъжко училище за 5-6 години. Едновременно там той получил при мисионерите повече богословска подготовка. През това време той взимал живо участие и в политическия живот на страната. Застъпял се за Конституцията и всички посегателства против нашата свобода. Един път при избори, е бил бит от политическите си противници почти до смърт. През 1886 г. той бива изпратен редовен пастир на голямата Евангелска църква в гр. Банско. Че отива в турско и то в един крайно затънтен край, него ни най-малко не го смущава - нали е за Христа и Неговата служба. Четиригодишното му пастируване в Банско не само засили евангелското дело в Банско, но и в цялата Разложка околия. Името на пастир Сечанов не ще се забрави скоро по ония места. От Банско пастир Сечанов бе повикан за пастир на Пловдивската Евангелска църква, в 1893. Той преодолява големи спънки, които правеха работата му извънредно трудна и успява да сплоти църквата и не само да я засили духовно, но и да съдействува за издигането на онази монументална сграда на Сахат Тепе, която е най-голямата евангелска църковна сграда на Балканския полуостров. Той е бил пастир там непрекъснато за 17 години. Покойният Ив. Я. Сечанов е служил като пастир също на Ловешката, Варненската и Софийската Методистки Евангелски църкви. От Варна той бе повикан за 3 години да участвува в комисията за ревизиране Библията. Онзи пръв превод на Библията, в който участвувал неговия чичо Христодул Костович Сечанов беше вече остарял. Станалите промени в езика с развитието му правеха една ревизия на първия превод належаща. Всякой път, когато ставаше дума за нуждата от такава ревизия, името на Ив. Я. Сечанов се споменаваше на първо място като необходим член в тази комисия. И наистина, той бе повикан за тази цел в Самоков, в която работа прекара три години. Неговата вещина в български и отличния стил на перото му, познаването му на чужди езици, а най-вече неговата духовност и преживяване Словото Божие го правеха фактически шеф на ревизионната комисия. Несъмнено, ако сам пишеше своята биография, той би посочил на тази като най-важната работа в живота си. Като човек пастир Сечанов беше любвеобилен, всякога засмян и благ, съчувствителен и щедър, винаги готов за всяко добро дело и отличен приятел и другар. В дома си той беше любезен съпруг и баща и гостолюбив и грижлив домакин. Като патриот той беше голям отечестволюбец, който себеотвержено работеше за преуспяването на родината и издигането на народа материално, морално, а най-вече духовно. Като християнин, вярата му в Бога и в тържеството на истината беше непоколебима, беше фанатик за истината, усърден в молитва, верен до край. Като проповедник беше сладкодумен оратор, силен в логично изложение на мислите си и верен тълкувател на божествените истини, чиито проповеди са трогвали хиляди сърца и са водили грешници да се каят за греховете си. Като пастир, той се стараеше всякога да води пасомите си на залени пасища и при тихите води и затова във всичките църкви, на които е служил, е оставил отлични спомени. Неговото влияние и след смъртта му ще се чувствува за дълго време от българския евангелизъм. Неговият беше блестящ като слънце живот. Смъртта му е бляскаво залязване на това слънце. Но със залязването си слънцето не се изгубва. То само преминава в други хоризонти да дава своята животворна светлина и топлина. Уместно е казано в семейния некролог и аз не мога да намеря по- подходящи думи, с които да завърша този къс очерк от този пасаж: "Сгряван и поддържан от гореща и непоколебима вяра в Бога и в тържеството на Христовата правда, която проповядва цели десетилетия; закърмен в идеалите на епохата на националните борби и взел непосредствено живо участие в тях като учител, пастир и общественик, той живя и служи неуморно, безкористно, доблестно за Бога и родината, която беззаветно обичаше и в чиято "звезда" твърдо вярваше." Пастир М. Н. Попов Б) Евангелски пастир и обществен будител. Последната от седем речи на възпоменателната служба, държана в Първата Българска Евангелска Църква, София, 7.XI.1928 г. Духовна обнова, Г. VII, бр. 9 (XI. 1928), с. 6-8. Стоян Ватралски Като ви слушах (към предидущите шест говорители), аз чувствувах като че ли има нещо невярно, по право едностранчиво в нашето за покойника говорене: ний говорим като че ли неговият живот беше съвършен, без недостатки. Такова впечатление е нелепо и, поне за два вида слушатели, неблагодарно. Първо, за неопитния младеж, който ще си каже: "Каква полза да се опитвам по тоя път; аз не съм за такъв подвиг, аз съм несъвършен." И за познаващия отблизо бележития покойник, който ще си помисли за нас: "Тия говорители не са искрени: аз зная, че Сечанов имаше и човешки слабости". Последната част на тая бележка е вярна, ала не и първата. Наистина, може би по-назидателно би било, ако заедно с добродетелите се изтъкваха и коментираха и малките му слабости. Ала тъй скоро след смъртта, било от деликатност към близките му, било поради болното чувство на обща загуба, налага ни се благоразумието да говорим главно за добродетелите на покойника. А пастир Иван Я. Сечанов имаше редки добродетели както и отлични дарби. Като говорител и езиковед той беше един от първите; а като стилист и познавач на българския език, нямаше равен на себе си в нашето общество. Имаше завиден усет за красиви изрази и кога си дадеше труд да се подготви, той говореше и пишеше изящно, дори класически. Той беше естествено интелигентен, умствено развит, религиозно начетен; а по характер беше учтив, съобщителен, състрадателен, разговорлив, простителен и пр. Ала неговите най-отличителни добродетели бяха две: патриотизъм и набожност, родолюбие и боголюбие. В храма на широкото му сърце имаше издигнати два олтаря, пред които той принасяше най-скъпото от своя живот; и огъня пред тези два жертвеника до последна минута никога не угасна. Нашата страна не е оскудявала от жарки родолюбци, макар, за жал, често плиткоумни и неразбрани. Ала никой никога не е обичал България повече от пастира Иван Сечанов, и никой не се е молил по-усърдно, не е работил по-предано за нея. Той се радваше и хвалеше Бога за нейните малки успехи, а крушенията на нейните идеали, било по бойните поля или дипломатическите зали, както и язвите на вътрешните неуредици, пронизваха с паляща скръб сърцето му. Да, никой не я обичаше повече от него. Ала ако Сечанов обичаше България само, той щеше да ни остави спомен само на един интелигентен българин, каквито си имаме в изобилие; спомен на известен висш властник, съмнително добър, а сигурно дребен, и може би, погребан на държавни разноски, като един от създателите на някоя от народните ни катастрофи. Та можеше днес да заслужава повече проклятие, нежели славословие и тържествено възпоминание. Но, за щастие, заедно с България, и повече от България, той обичаше Бога. Па можем да прибавим, обичаше Бога и заради България; защото без тая любов народът остава без светлина, вождите му без компас и редящите се катастрофи угрозяват рода ни пред всяка стъпка. Мисля, нямате нужда да ви припомням исторични тук примери. Но е съществено да припомня и подчертая това: - Любов към Бога чрез Христа!- ето това е небесния лост, който издига Сечанов до високия пиедестал на народен будител и обществен строител. Тук нека ви кажа нещо хубаво и трогателно, за благословената памет на Пастир Сечанов. По негова лична поръка, домашните бяха сложили в безжизнената му ръка едно Евангелие, което отиде с него в прегръдките на майката земя. Колко подходящо и хубаво беше това за такъв човек с такъв живот! Струваше си човек да отиде от София до Пловдив, за да го види. У нас има обичай жените и майките да поставят върху умрелите си мъже и синове кръст или икона: често въз гърдите на мъже, които приживе са презирали кръста и са се подигравали с иконите и с това което те представляват. И мислещия човек в случая се чуди: това духовно насилие, дали е безсмислена гавра с паметта на мъртвеца, или е несъзнателно кощунство с неща, които хората смята за свещени. Но Евангелието в ръката на заминаващия от пред очите ни Евангелски Проповедник му приличаше като пролетен цвят на хубава невинна мома. Това именно с кръст Евангелие, което е любил повече от 65 години, за което е носил кръста на българския апостолат. Което е чел ежедневно и проповядвал неуморно. Което го е тешило в скърби и крепило при нещастия - с него заедно той изчезна от очите ни в дълбоката Вечност! Като всички, ние сме пътници към същата Вечност, не е ли за облажаване живота, за когото може да се каже всичко това! Прочее, едно щастливо съвпадение беше и това, дето тържественото му погребение стана на първи ноември, в деня на Народните будители. Кои са истински будители? Нашият народ не е на ясно по тая материя. Заедно със светители Кирил и Методий и св. Климента Охридски, ний виждаме да се редят по нашите вестници имена като Ботев и Яворов. "Орала мухата на вола на рогата!" Дори и вестник "Зорница", по примера на г-н Маркъм, поставя Ботева в редицата "свещени образи" и се "прекланя" пред "свещената му сянка" като будител. Не, господа, забатачили между две мъдрувания! Будител е само онзи, който буди душата, като я възражда духовно и морално. А това може да постигне само онзи, който притежава и любовно охрана в себе си тези същи качества. Затова Ботевци и Яворовци може да наричате каквото щете друго, ала не и будители. Ако се вижда някога пробуда около тях и след тях, тя съществува 5ъпреки тях. Инак казано: - "Спасителите" с желязо и кръв принадлежат, и трябва ла се пишат, в друга редица от ония на Книгата и Духа. Въпреки атеистката слепота на нашите храни-боже просветители - слепота, която в немалка част се дължи на недоуки Ботевци и безпътни Яворовци, въпреки тая съдбоносна слепота: - Най-големите и истински будители и възродители на народите са всякога били, и си остават носителите на Вечния Факел - Евангелието. Ян Хус в Чехия, Лутер в Германия, Калвин в Швейцария, Уиклиф в Англия, Джон Нокс в Шотландия; Кирил, Методий, Климент, Иван Рилски, Софроний Врачански, Елиас Ригс, Алберт Лонг и пр., до Ивана Сечанов в България. Затова аз казвам: името на пастир Иван Сечанов, на неговото дело и памет са благословени и пребъдват благословени; защото като обичаше искрено родината си, той неуморно издигаше пред лицето й Евангелието; знаейки, че без него тя е без светило и се спотура от катастрофа към катастрофа безизходно... Братя, сестри и младежи, въпреки всичките препятствия на тъмните сили нека държим тоя същи Божествен Факел здраво и високо. Защото надеждата ни като народ и единици е Исус Христос: "Пътя, истината и живота" -Живота! Защото Без тоз небесен Път, Самата истина не дава плод; Без тази Истина, Живота пущинак е без изход; Без тоз зарист Живот За образец и вдъхновение - Човешкий жалък бит Ни смисъл има, ни значение. Стоян Ватралски В) Отзиви за Ив. Я. Сечанов Духовна обнова, Г. VII, бр. 9 (XI. 1928), с. 8. Семейството на починалия Ив. Я. Сечанов между многото писма и телеграми е приело и следното писмо: До почитаемото семейство на покойния Иван Сечанов, Пловдив. Приемете моите дълбоки съболезнования за загубата на вашия скъп съпруг и баща и моя мил и незабравим приятел. Българската Евангелска църква губи един възторжен Боговдъхновен пастир, а България губи един общественик от първа величина, който пламенно обичаше родината си и целия си живот бе посветил като работеше за нейното духовно издигане. Вместо венец на скромното чело на покойника, прилагам ви тук хилядо лева, да бъдат дадени на бедни и нуждаещи се от почитаемия Пастир на тукашната Евангелска църква, гдето милия покойник ред години е благовестявал Евангелието Христово за славата Божия и за благото на паството си и на любимата си родина. Нека Всеблагий Бог на когото добрия Ив. Сечанов така предано служеше с всичкото си сърдце и всичката си душа да го увенчае с неуведаемия венец на Безсмъртието. С дълбоко почитание: Константин х. Калчов. 1 ноември, 1928, София.

6.8. Мария Пенкова Стамова, сестрата на Учителя В историята на Евангелистката методистка епископална църква в България е отделено място за свидетелството и отчасти за живота на Мария Стамова, не само като една от първите членове на Варненската методистка църква и като сестра на Учителя Петър Дънов, но и заради нейната безпределна вярност към евангелската кауза. Мария идва на този свят като първо дете в семейството на православния свещеник Константин Дъновски в с. Николаевка (Хадърча) край Варна. След около десетина години по-късно, на 11 юли 1864 година се ражда нейния брат Петър. Мария се превръща за своето братче в любимата "кака". Обичта между двете деца е била голяма. Поради продължителните отсъствия на бащата от дома по работа, Петърчо непрекъснато е търсел близостта на "кака", просто е бил залепен за нея. Освен това, до тригодишна възраст той не проговорил, но винаги умеел да изрази привързаността си към по-голямата си сестра. След тригодишната си възраст за Петърчо настъпили щастливи дни. Свещеник Дъновски за три години (1867-1870) останал със семейството си в с. Хадърча. Петърчо с много любов обичал да прегръща баща си. Когато той станал на шест години, свещеник Дъновски със семейството си се преселили във Варна. Там децата, Мария и Петър, постъпили на училище при учителя Сава Доброплодни. През учебната година 1877-78, цялото семейство на свещеник Константин Дъновски бягат и се крият от турските войски в с. Хадърджа, където децата не са посещавали училище. През 1878 г., Петър постъпва в петокласмата гимназия в град Варна. Междувременно Мария бързо израства и става мома с независим и утвърден характер. Когато навършила 18 години, баща й я сгодил за един богатски син, когото тя не обичала. Имала си друг избраник, но бащата казал, че ще бъде неговата дума. Когато дошли годежарите, тя избягала в стаята, където си учел уроците Петърчо, хвърлила се на кревата и започнала да плаче. Той я запитал за какво се тревожи, но Мария нищо не отговорила, понеже смятала, че е дете и не разбира тези неща. Когато тя трябвало да се върне при годежарите, минавайки през коридорчето, в което имало окачени сплитове с царевица, един от тях се разкъсал и паднал зад гърба й. Петър се показал на врата и продумал: "Како, не се безпокой. Както се разпиляха тези царевици, така и твоята работа ще се разпръсне". Още на следващия ден от Румъния пристигнал този, когото обичала и избягала с него. Така годежът се развалил и думите на Учителя се сбъднали. Изгората на Мария е един момък, който бил евангелист-методист, по професия кожухар и живеел в самата евангелска църква в гр. Варна. Задомявайки се, Мария, заедно със съпруга си Пенко Стамов, станали едни от първите членове на Евангелската методистка църква във Варна. По този повод тя е била извикана в митрополията на Православната църква, за да я упрекнат и съдят, как така тя, дъщерята на поп Константин Дъновски от с. Николаевка, Варненско, е станала "протестантка"? На съвета от свещеници, начело с митрополит дядо Симеон, тя отговорила: "Когато аз чезнех от мъка и мъжът ми се връщаше пиян в къщи, вие погрижихте ли се да го направите трезвен и да ме утешите? Не -единствената утеха аз намерих между евангелистите. Те не пушат, не пият и те ми дадоха куража да се боря за децата си и да направя мъжа си трезвен. А те - евангелистите четат същото евангелие, пеят духовни песни и проповядват жива вяра в Христа... Аз там разбрах, че християнството трябва да се живее." С тези думи тя напуснала "съдебната зала" и завинаги скъсала с църквата на баща си. На свещеник Константин Дъновски му било много мъчно, но нямало какво да се прави. Впоследствие, когато сам той изпитал от колегите си много неправди на гърба си, без да се отрича от Православието, мълчаливо одобрявал пътя на децата си. Малкият брат на Мария, Петър, израснал и формирал се като юноша в нейното семейство, в самата евангелска църква, като присъствал на богослуженията и събранията, и като приемал напълно формата на изучаване на Евангелието и приложението му в живота. Затова и под влияние на сестра си, Петър бил насочен да продължи учението си в Американското научно богословско училище в Свищов, което завършва през 1887 г. Отделянето на Петър от семейството на Мария, което живеело в Евангелската методистка църква във Варна било тежко за него. След завършването на училището Петър за късо време става проповедник в Евангелската методистка църква в с. Хотанца, Русенско и учител в първоначалното училище в същото село, след което заминава да учи в Методистката семинария Дрю, гр. Медисън, щата Ню Джърси, в Америка. При раздялата му с Мария и семейството й, Петър изпраща своя снимка от с. Хотанца, надписана на 24 ноември 1887 г.: "В знак на искрена братска Любов" и добавя: "Помнете ме в Исуса... Блажени онези души, които живеят в Небесната Любов". Мария и съпругът й, като членове на Евангелската методистка църква във Варна подарили за строежа на църквата приготвените камъни от тях за строеж на собствен дом. В града се знаело, че техният дом, на Мария и Пенко Стамови, е бил открито обявен за евангелски дом. При тях са живеели, като наематели, младежи, които Мария, като ревностна евангелистка канила да посещават проповедите на мисионера Лаунсбери, когато той посещавал Варна. Някои от тези младежи, приемайки евангелизма, като усърдно християнство, отпосле са били завършвали Американското научно-богословско училище в Свищов и са били ставали проповедници. Към Евангелската методистка църква са били зачислени, освен Мария и Пенко Стамови, още и техните четири деца. Въпреки, че Петър Дънов имал стипендия само за две години в Америка, останал седем години, често пъти при много тежки финансови затруднения. той завършил: Методистката семинария Дрю, - пълния четиригодишен курс, Теологическия факултет на Бостънския университет - за две години и Медицинския факултет при Бостънския университет - съкратен курс за една година. При завръщането си в България Петър Дънов, след своята солидна подготовка, имал много идеи, но бил шокиран от ограничеността и догматизма, които срещал в евангелските среди. Поради ангажимента му към методистката мисия в България, той преговарял за заемане на пастирско място в гр. Ямбол. Започнал работа, обаче, ръководството на местната църква не приемали никакви инициативи и отклонения от стандартните предписания. П. Дънов виждал застоя в живота на църквата и искал да раздвижи нещата или поне да потърси начин да ги тласне напред. Накрая, той ясно виждал, че усилията са му безсмислени. За да не наруши думата си, той се съгласил да изпълнява задълженията си като проповедник по техните изисквания, но при условие да не му се заплаща. Това условие била неприемливо за неговите колеги, което разклащало системата. П. Дънов бил освободен от мисията, като проповедник, без да се създаде външен срив. С всички свои колеги - методистки пастири и проповедници, той запазил хубавите си приятелски взаимоотношения. След това, за близо две години, Петър Дънов се е установил да живее във Варна, в дома на сестра си Мария. Евангелистите от Варненската църква са го били канили да проповядва, но той отклонявал предложенията. Видимото бездействие на Петър Дънов ставало причина за различни приказки. На подмятанията, че стои без работа и го хранят наготово, Мария твърдо отговаряла: "Бъдещето ще покаже дали ние храним Петра или той храни нас! И всички ще разберете това." Верността и любовта на Мария Стамова към брата й Петър се запазила до края на живота й. Тя с много хубаво чувство, винаги е разправяла за възхода на окултното движение на своя брат. В тази дейност на Учителя, тя не виждала противоречие с евангелизма, а една друга страна на Христовата спасителна работа тук на земята. С много смирение тя казвала: "Всички ония, които иначе не биха влезли в църквата, не биха познали що е Свещено Писание, някои от тях, обаче, идват в Бялото Братство и стават вярващи, трезви и новородени". Мария е виждала в брат си Петър Дънов един "чист верен, искрен и всеотдайно предан на призванието си Проповедник на Евангелските истини, предадени по особен начин". Тя се е гордеела с него. Тя, като вярна рождена негова сестра, е правила всичко за Учителя. В нейния дом е угощавала учениците на Братството, тя е посрещала първите неофициални събори, тя е участвала в организацията на ежеседмичните срещи, събрания, проповеди и молитвени служби; тя толкова много го е обичала, че до последното си издихание му е била вярна, като е виждала в него, само брата, проповедника и човека. Сестра Мария Стамова, на 24 декември 1940 г. е отминала в невидимия свят, като с живота си тя е оставила примера на сестра в Христа, безпределно предана както към Евангелизма, така и към Бялото Братство, но и с любовта и вярата си към Исуса Христа, нейният Господ и Спасител.

6.7. Пастир Цветан Д. Цветанов (1868-1959) В историята на Евангелската методистка църква в България, служението на пастир Цветан Цветанов в неговия голям по продължителност живот (91 години), оставя една трайна следа. Благословен от Бога със силен дух и в слово, той е предан и искрен служител на Бога. При срещата си с него, Учителят не случайно казва: "Искам да поздравя един истински Божи служител". Цветан Цветанов е родом от Свищов през 1868 г., където получава своето образование и подготовка за живота. След училище, той ходел да се учи на печатарство при "дядо Паничков", който му предал всички тънкости на занаята, научени от него в Румъния. Така младия Цветан станал отличен словослагател и печатар. Започнал работа в книжарницата на Антон Димитров на главната улица на Свищов, като управител и словослагател. След това, голямото му желание да учи и да работи за Бога е причина да се запише в Американското научно богословско училище, като необходимите средства си осигурявал с работата си в училищната печатница. Тук той среща, като свой съученик, Петър Дънов, за когото казва: "Бяхме в един клас и живеехме в обща стая с Петър в Свищовската американска гимназия. Той беше много добър и способен ученик. Но най-силен и ненадминат беше в проповедта. Готвеха ни за евангелски проповедници-мисионери и затова имахме час по "Пастирско богословие". Неговите проповеди бяха неповторими, а словото му вдъхновено, хвърковато. Всички обичахме да го слушаме. Оценките му по предметите "Тълкуване на Свещеното Писание" и "Пастирско богословие" бяха "отличен". Цветан Цветанов завършва училището с "отличен" (около 1890 г.) и среща, като другар в живота си Лунка Гаврил Илиева (р. 1883 г.). Тя е десетото дете на Гаврил Илиев. Лунка е била хубава, весела и жизнерадостна девойка, която умеела да говори увлекателно и убедително. Тя е била музикална и изпълвала с радост сърцата на възрастните си родители. При завършването й на Американското девическо училище в Ловеч, Гаврил Илиев бил на 80 години. Предложените й възможности да продължи учението си в Американския колеж в Цариград тя отхвърлила, като съзнавала, че е моралната подкрепа на родителите си. Когато Лунка и Цветан се събират, като семейство, те са търсили възможността да живеят в Севлиево. Те предават живота си в ръцете на Бога. Цветан Цветанов през 1903 г. е зачислен като проповедник към Мисията на Методистката църква, а през 1905 година на 14-та Годишна конференция на методистката църква във Варна, той е ръкоположен за дякон и приет за пълен член на Конференцията. Дяконът Цветан Цветанов е назначен от епископ Уилям Бърт за проповедник в църквата в Севлиево. С начина на говорене, пеене и с излъчването си той напълва църквата, и то предимно с млади хора, които обръща към Бога. Цв. Цветанов разширява евангелизаторската си работа и в околните села. След това той е изпратен от 1908 до 1912 г. вече като пастир в църквата в Плевен. Със съживителните събрания, които провежда в Плевен и околните села (Дъбник, Долни Дъбник, Горна Митрополия, Мътница), пастир Цв. Цветанов с лекота и достъпно представял евангелските истини. При него с доверие идвали за съвет и разговор много страдащи, отчаяни, а дори и православния свещеник на Плевен, който му става близък. На 21-та Годишна конференция, през 1912 г., пастир Цветан Цветанов е назначен за окръжен надзирател за Софийски окръг и пастир на църквата в София. Редовните неделни служби са се водили в уредените ученически трапезарии. Тези трапезарии се оказват големи и просторни, но към обяд шумът в тях нараствал, като нахлували 150 деца, които понякога прекъсвали службите. Необходимостта от църковна сграда назрявала. Политическите и социално-икономическите условия рязко се влошават. България навлиза в период на войни (Балканска, Междусъюзническа и Първата световна война). Започва поскъпване на живота, недоимък на материални средства, хляб и хранителни продукти напрежението нараства с мобилизацията, връщането от фронта на ранени, които изпълват болниците и училищата. "Черните забрадки" и скръбта на народа расте. Избухват епидемии от испанската инфлуенца, скарлатина и холера. Появяват се бунтове във войската и народа. Пътуванията из страната са забранени, като се извършват само със специални разрешения. Епископ д-р Нюлсен е в Цюрих, а мисийският надзирател д-р Е. Е. Каунт - в САЩ. Връзките на Мисията с чужбина са прекъснати. Мисийската каса е празна. Изпитанията не отминават и пастирското семейство. Съпругата на пастир Цветанов - Лунка, заболява от скарлатина и е поставена под карантина. Междувременно майката на пастиря заболява и умира в Свищов, и той няма възможност да пътува. Пастир Цветан Цветанов, заедно с ангажиментите в църквата, започва работа като словослагател, като използва безплатно салона към печатницата, за да проповядва. Броят на нуждаещите се и търсещи Бога души нараства. Неделните сутрешни служби и събрания са препълнени. Евангелистите са неуморно в болниците между ранените и в семействата на страдащите от загуба на близки във войните. В тези усилни години в софийското общество проникват и влияят опасни учения, които внасят неверие и атеизъм. Това налага да се работи с удвоени усилия и се даде просвета. От 1919 г. пастир Цветан Цветанов получава право да ползва Лютеранската църква само неделя сутрин за 1 час, като има случай да довършват богослужението вън на студа. Неделното училище се провежда в пастирски дом (в квартал "Лозенец") в една малка стая, в която са се събирали едва 28 човека. След 1922 г. се наблюдава процес на нормализиране живота в София. Мисийският надзирател д-р Каунт е в София и купува място за строеж Настоящата сграда на църквата в края на 1924 г. е готова. Поставен е краят на 15-те години, в които софиянци не са били наясно къде ще имат своето следващо богослужение. Пастир Цветанов при тези тежки обстоятелства успя да запази църквата и да укрепи вярата й. На 25-та Годишна конференция пастир Цветанов е натоварен с отпечатването на "Дисциплината" на Методистката църква и на вестник "Християнски свят". Той е включен в комисията за християнска литература. Освещаването на църквата "Д-р А. Лонг" е на 17 септември 1925 г. От 1926 до 1928 г., пастир Цв. Цветанов е преместен във Варненската църква. Навършвайки 60 годишна възраст пастир Цветанов е включен в списъка на свърхчислените проповедници. Тогава пред Годишната конференция, той казва: "Бог ще съди нас, пастирите, за всеки изгубен ден, а изгубени са всички дни без истинско и предано служение на Неговата църква". Наново пастир Цв. Цветанов е включен в списъка на ефективните пастири, с същото време неговият син Гаврил Цветанов завършва богословие в Италия, Егиза в Методистката мисия и е ръкоположен за дякон. След това е изпратен на специализация в Англия. Получава назначение в гр. Попово, а през 1930 г. - в София, като помощник пастир. Междувременно завършва Варненската търговска академия и става преподавател и редовен доцент в Стопанския факултет на СУ "Климент Охридски". След 9 септември 1944 г. за дълго прекарва по лагери и затвори. Дъщерята на пастир Цв. Цветанов, Елисавета, завършва американския колеж в Ловеч, учи английска филология и география, работи в ДЗИ и остава край възрастните си родители. От 1929 г. пастир Цветанов е назначен за мисийски надзирател за Търновски окръг и е изпратен за пастир в църквата в Севлиево (откъдето той навремето - 1905 г. започна своето служение). При своите пътувания из окръга, пастир Цв. Цветанов е заместван на амвона от 15 години по-младата си съпруга Лунка. Така целият живот на това ревностно християнско семейство преминава в служение и работа за Бога. Пастир Цветан Цветанов до последните си сили работи за Бога, като отмина в невидимия свят на 14 септември 1959 г. Методистката църква цени и благодари на Бога за делото, което пастир Цветан Цветанов остави като пример на истински християнин.

6.6. Манола Юрдан Икономова (18.01.1868, Свищов-30.08.1929, София) Манола Юрдан Икономова Духовна обнова, Г. VIII, бр. 8 (Х.1929), с. 33. М. Н. Попов На 30 август при автомобилна катастрофа, трагично почина Манола Юрдан Икономова, по пътя между Пирдоп и Копривщица. Тя е родена на 18 януарий 1868 г. в гр. Свищов. Дъщеря на известният в евангелските среди дядо Гавраил Илиев, първият евангелски пастир в България. Манола Икономова получила християнско домашно възпитание. Бидейки един от будните и високо просветени тогавашни българи, нейният баща изпратил всичките си деца да учат в американски училища. Малката Манола още на 12 годишна възраст била изпратена в Американското девическо училище в Самоков. Там тя между другото знание, с което обогатявала ума си, силно се заинтересувала за спасението на душата си и усърдно молила Бога да придобие уверение в това спасение. Все още с този копнеж в душата си тя била изпратена да продължи образованието си в Американския девически колеж в Цариград. Веднъж в отчаянието си за своето духовно състояние, тя се провикнала пред една от своите учителки: "И тука няма кой да се интересува за спасението на душата ми!" Учителката я разбрала и се молила дълго заедно с нея. Впоследствие тя познала радостта на спасението. В нея станала промяна. Животът й се превърнал в постоянна песен. Посред учебните си занятия Манола почнала да се живо интересува в духовното състояние на съученичките си. Нейният духовен живот почнал да се проявява в дела. Тя първа организирала в онова училище молитвено събрание между пансионерките. Отличила се в успех и поведение и всички почнали да гледат на нея като на най-религиозната ученичка в колежа, чиято вяра се проявявала в един светъл живот. Този неин живот оставил такива следи в училището, щото когато нейната дъщеря постъпила в същото училище 20 години по-после, всичките учителки от времето на майка й, казали: "Дано си и ти като майка ти". [Бележка на съставителя. Нейната дъщеря е Дафинка Йорданова Икономова, по мъж-Дафинка Доганова.] Училищното управление било с намерение след свършването й да я направи учителка в колежа, ала преди свършването й тя била поискана за другарка в живота му от пастир Юрдан Икономов. Тя от по-рано знаела за него, че бил от православно семейство (баща му иконом), свършил в Роберт Колеж, следвал за малко медицина в Америка, но там настанала промяна в него и той заменил медицината с богословие, по което свършил в Богословската семинария Дрю. Тя високо ценила в себе си верността в убежденията на младежа и високоблагородното звание, което той избрал за живота си и решила да му стане другарка и сътрудница. Още от първата година на техния съпружески живот тя почнала да му помага в работата, като често и в Ловеч и в Свищов проповядвала вместо него в неделя вечер, организирала хор при църквата, устройвала и достойно водела женски религиозни събрания. С една реч, тя била не само образцова домакиня, но и дясна ръка на пастира в неговата работа. След 12 годишна себеотрицателна работа наложила им се едногодишна почивка, която те прекарали на Запад за възстановяване на здравето си. И двамата се завърнали с подновени сили и наново заработили за духовната просвета на народа ни. Дори и когато в напреднала възраст и с разнебитено здраве нейният съпруг се оттегли от активно проповедничество и се установи в София, съпругата му Манола продължи любимата духовна работа, като взимаше активно участие първо в работата на Евангелската църква на ул. "Солун", а после на бул. "Дондуков" и ул. "Раковска". Често тя прочиташе отбор религиозни биографии, които превеждаше от английски и които се изслушваха с наслада от публиката и служеха за голямо назидание на всички. Освен дето в София взимаше живо участие в молитвени, мисионерски и други събрания, тя често предприемаше и дълги пътувания за съживителна духовна работа, особено в Северна България. При това, с пълна преданост тя гледа около 15 години болния си съпруг и с християнско мъжество претърпя неговата смърт и на четири отгледани деца. Домашните й казват, че даже в тези времена тя не пропущала ден да мине без да седне при органа, да си изсвири и изпее някоя любима духовна песен. Когато напоследък, поради болест, бе поставена в невъзможност да взима активно участие в църковната работа, тя я следеше с жив майчински интерес. Когато преди няколко години се почна евангелизаторска работа в Подуене тя, освен дето взе живо участие в публичните събрания, отвори дома си за молитвени събрания водени не рядко от съпруга й и от самата нея. Като майка тя си поставила за цел да заведе своите деца при Спасителя. За да постигне тази цел поддържала редовно огъня на домашния молитвен олтар, представила пред тях достоен пример и от най-ранната им възраст определила за редовно всяка неделя подир обяд специален час, в който им прочитала подбрани книги, които способствували да им вдъхнат любов към Бога и преданост към Христовото дело. В заключение на този къс очерк и за поука на всички, които ще го прочетат, ще кажа и следните четири неща за покойната Манола Икономова: 1. Нейният девиз беше: "Този кратък живот скоро ще премине. Само каквото е сторено за Христа ще остане." 2. Тя често казваше: "Христос е за мене канарата на моя живот. Един момент без него си значело да изгубя почвата под нозете си." 3. Тя всеки ден от живота си се трудеше съзнателно да стори поне по едно нещо за Христа, и 4. Тя бе жена на вяра и на дело. За Манола Икономова са напълно приложими думите: "Блажени мъртвите, които умират от нине в Господа: ей, казва Духът, за да си починат от трудовете си; и делата им да ходят подир тях". (Откр. 14:13). М. Н. Попов

6.5. Пастир Йордан Иванов Икономов (14.09.1847-17.03.1920) Името на Йордан Икономов, като методистки пастир и преподавател, е свързано с Гаврил Илиев (първият евангелист в България и методистки пастир) като негов зет и с Учителя Петър Дънов, като негов преподавател в Американското богословско училище в гр. Свищов. Неговата отлична подготовка и богата култура са му позволили да види и оцени възможностите на ученика му П. Дънов и да му съдейства за продължение на обучението в Америка. По-късно, Йордан Икономов не спира децата си да търсят истината чрез Словото в беседите на Учителя. Йордан Икономов е роден на 14 септември 1847 г. в красивия балкански град Елена, в семейството на свещеник Иван Икономов. Първоначалното си образование получава в родния си град. Жаждата му за знание е причина едва 13-годишен сам да отиде в Търново, и да учи и да завърши с отличие гимназия. В 1865 г. Йордан Икономов заминава за Цариград и постъпва в Роберт Колеж. Тук той полага много усилия и завършва обучението си на 5 юни 1870 г. с отличие, получавайки бакалавърска степен по изкуствата. При дипломирането му изнася на английски език публична реч на тема: "За взаимните отношения между държавата и поданиците". Това е време, когато Й. Икономов изявява желание да учи медицина и през м. май 1870 г. при извършване на размяна на младежи от различни страни за продължение на образованието им, той е разменен с Хенри А. Бътлър от Америка. Междувременно Й. Икономов започва да работи като учител по български език с мисионера Хенри Бухтер, който го убеждава да се насочи към духовна работа. На 19 септември 1871 г. Йордан Икономов се записва да следва богословие в методистката семинария Дрю, гр. Медисън, щата Ню Джърси, Америка. През 1876 г. той получава наново званието бакалавър с отличие, а през годините 1876-1877 завършва и висшия курс и получава пастирски лиценз. От Дружеството на полиглотите в Семинарията му е даден документ за познаването на шест езика - писмено и говоримо. На Годишното събрание на Методистката мисия в България, на 2 октомври 1876 г., в Русе, се решава след завършване на пасторския етажна Й. Икономов в гр. Ню Йорк, той да получи българското пасторско назначение. При завръщането на Йордан Икономов от Америка той е назначен в Русе (1878), след това в Габрово (1879) и в Търново (1880). В този град основното задължение на Й. Икономов е да помага на мисионера Джонс и да открият временно мисионерско училище (1881). През 1882 г. училището от Търново е преместено в Свищов и получава наименованието "Американско научно-богословско училище". Йордан Икономов, освен като преподавател е и пастир в църквата в Свищов. През тези години пастир Икономов е работил предимно с млади хора, учениците му от училището посещавали и Църквата. На 12 септември 1885 г. Йордан Икономов се оженва за близо 20 години по-малката от него Манола Гаврил Илиева, която поема не лекия път на пастирска съпруга. Премествани от един град в друг, заедно със служението си, семейството зе увеличавало. Те имали 8 деца: Дафинка - (р. 1889 г.), Гаврил - (р. 1891 г.), Богдан - (р. 1893 г.), Милка -(р. 1897 г.), Радка-(р. 1899 г.), Ганка- (р. 1900 г.), Гюбка - (р. 1905 г.) и Елеонора - (р. 1906 г.). През годините 1890-1897 Йордан Икономов работи като пастир в църквите на Ловешки район - Севлиево (1891-1892), Ловеч (1895-1897); отговаря за книгоразпространението в България (1892-1895), а през 1897 г. е пастир във Варна, През годините 1898-1904 Йордан Икономов учителствува, а от 1904 до 1908 г. е пастир в църквата във Враца. През 1908 г. той преминава в групата на престарелите пастири, но работи заедно с пастир Иван Ганчев и пастир Павел Тодоров в църквата в Русе, като води вечерните събрания и се грижи за книжовния отдел. През 1910 г. на 19-та Годишна конференция Й. Икономов е включен в комисията по "Възпитание". През целия си жизнен път като Божий служител (1877-1920), той е член на Конференцията на Мисията на методистката църква в България. Йордан Икономов, въпреки слабото здраве, остава името си на един предан служител на Бога, работил за укрепване вярата на народа и Методистката църква з България. Той отминава в невидимия свят на 17 март 1920 г. в София, в пълно съзнание, заобиколен от семейството си. На 24-та Годишна конференция на 8 май 1921 г. във Варна е направена възпоменателна служба за него, водена от пастир Цветан Цветанов и със слово от мисийският надзирател д-р Е. Е. Каунт. Методистката църква в България е изразила благодарността си към Бога, че пастир Йордан Икономов е отдал целия си живот за делото на Бога.

6.4. Паметно слово за Гаврил Илиев На 19 юни, неделя, 10 часа сутринта ще се държи Паметна служба и реч за 75 годишния юбилей в свръзка с дейността на севлиевския гражданин, покойния Гаврил Илиев, Методисткия Пионер в България. Поканват се всички. Вход свободен. Методизмът, който е проявявал своята християнска евангелска дейност между нашите българи, датира още от преди Освобождението на България и е тясно свързан от самото си начало с едно име, името на един Българин, пръв български евангелист, пръв български Методистки Библейски книгопродавец и пръв български Методистки ръкоположен пастир. Този българин е Гаврил Илиев. Името му е записано в историята от историка М. Дринов, записано в английската книга The Turk-и в една доста обемиста брошура от г. Марангозов от с. Ново село, дето е престоял доста време - поради клането и изгарянето на това село от турците. Този българин е отдавна покойник и гроба му е в гр. Севлиево, тоже отдавна забравен. Тоя човек, Гаврил Илиев, който, може да се каже, става баща на евангелизма в България, е роден в гр. Берковица на 8 ноември 1821 г. От детинство под влиянието на своята набожна баба пораснал и станал благочестив и набожен младеж. С вяра и молитва е живял. Като такъв той се проявява в гр. Татар Пазарджик. Там е бил търговец-занаятчия. След това се преселва в гр. Сливен, гдето разширява търговията си и става виден търговец. През това време му попада на ръка едно Евангелие. С него хранил душата си и се просвещавал. Естествено надарен с богат ум, благословен от евангелска мъдрост, Евангелието повлиява живота му. Това евангелско влияние се разпространило на широко и докоснало мнозина негови познати. Въпреки, че не се знаело между тях, що значи протестантство, все пак влиянието му се разчуло и се питали: що значи това ново учение! Духовните власти се заинтересували в него. И ето, един ден той бил заставен да се яви на църковен съд в митрополията пред тогавашния гръцки владика. От тая полемика и разпит се видяло, че Гаврил Илиев е вещ в Писанията и влиянието на Евангелието е всадило у него вярата в Бога и непоколебимо убеждение в Истината в Христа Исуса. Владиката спрял, и вместо да го упреква, казал му: "Разбрах, що е с тебе станало, имай го за себе си това, което си научил, но не казвай на други". Това станало в 1852 година, 25 март. След това той разширил търговията си в Цариград. През време на Кримската война той е станал доставчик на френската армия до 1854 г. Около 1857 г. той отишъл в гр. Шумен на панаира, по търговия. Там, за негово щастие, той се срещнал с мисионерите Д-р A. Л. Лонг и Притиман. По после препоръчан от Д-р Хамлин - Цариград, той се свързва тясно с Д-р Лонг. Ликвидира с търговията си в Сливен и Цариград. Купува си свой собствен кон и мишинени дисаги. Снабдява се с Библии и Евангелия и по този начин става първия Български Евангелски Методистки Библейски книгопродавец. За много години той е бродил със своя кон и пеш, по балкани и долини - от Цариград до Солун, от Солун до Видин и на вътре из страната, по градове и села да разнася евангелска просвета из народа ни. След като придобил ценни опитности в работата си и живота си, бива призван и ръкоположен за пръв редовен методистки пастир. В Ямбол, на 1863 г., е наречен протестант. Като пастир е работил в Русе, Свищов, Търново, Габрово и много други села и градове. На много места са го зовели Даскал Гаврил. Най-после се установява в гр. Севлиево, дето прекара останалата своя и последна пастирска дейност. Краят на живота му наближаваше. Вярата го крепеше. А и мъдростта, здравото разсъждение, чудесната му памет не го напуснаха до последните дни на живота му. Почина в Господа на 9 февруари 1909 г., навършил цели 88 години и няколко месеца. Години пълни, често пъти, със скърби и мъчнотии, но изживени с непоколебима вяра в Господа. Годините на живота му са били Господни години. Погребан е в Севлиевските гробища. Има живи свидетели за неговото благочестие, проповядване и жива вяра, както в Севлиево като многогодишен гражданин - още и от живия негов личен приятел и общественик г-н А. С. Цанов (91 годишен старец, първия инициатор и виновник за основаването на Българското Евангелско Благотворително Дружество в България). Севлиево, юни, 1932 г. Цв. Цветанов - Пастир на църквата

6.2. Гаврил Илиев (8/21.11.1821-28.01/09.02.1909) Гаврил Илиев Тодоров Гаврил Илиев живее и работи през 19-то столетие, когато нашия страдащ и подтиснат народ под духовен гнет и политическо робство, намира сили и смелост ла се надигне и противопостави на религиозните предразсъдъци и суеверия и потърси самоопределението и свободата си. Гаврил Илиев произхожда от стар български род, в който е имало благочестиви и достойни хора. Дядо му, Тодор Илиев (роден 1774 г.) е свещеник, а баба му Дафинка Гаврилова (родена 1776 г.) е силно вярваща, умна и набожна жена. Те са имали голямо семейство, но известен е само сина им Илия (роден 1796 г.), който се оженва за Стефанка (родена 1798 г.). Семейството на Илия и Стефанка Илиеви са живеели в гр. Берковица. Те са имали четири деца: Тодор (роден 1818 г.), Гаврил (роден 1821 г.), Магдалена родена 1826 г.) и Елисавета (родена 1828 г.). Гаврил Илиев е роден на 8 (по нов стил 21) ноември, 1821 г. в гр. Берковица. Бащата Илия, умира твърде рано - на 36 години (през 1832 г.), като оставя вдовица на 34 години (Стефанка) и деца: Тодор на 14 години, Гаврил на 11 години, Магдалена на 6 години и Елисавета на 4 години. При осиротялото семейство идва да живее баба Дафинка Гаврилова. Семейството живеело при голяма бедност. Гаврил растял при своята майка и баба при много лишения и недоимък. Въпреки материалните ограничения, това дете получава от своята набожна баба най-важното - стремежът ла живее с вяра в Бога и в постоянна молитва. Гаврил с удоволствие придружавал баба си на църковни служби в родния си град. Той станал благочестив и вярващ младеж. Още на 10 години, Гаврил започнал да работи. Той събирал и изкарвал конете в града на паша в Балкана. Баба Дафинка му вдъхвала кураж в самотата и го учела да уповава на Бога в молитва. Тя му казвала: "Този, който е създал звездите и луната и цялата красота в природата, ще пази и тебе - малкото момче." За търсене на поминък още на 14 годишна възраст Гаврил, заедно с брат си Тодор отишли във Враца. По-късно той се разделя с брат си и намира работа, но доста далеч от родния си дом - в Татар Пазарджик /сега Пазарджик/, като чирак на един шивач. За старанието му, нещо като заплата, жената на майстора всяка неделя му давала по няколко дребни монети. И забележете, първите спечелени пари, това бедно момче, което никога е нямало преди това свои собствени пари, е отишло и оставило в най-близката църква. Първите спечелени от него пари, то дало на Бога! След време в Гаврил Илиев възниква желание да научи азбуката, да знае да чете и да пише. Той започнал да отделя от парите си и така необходимите му за уроци при един калугер, за книги и свещи. Заредили се усилни години на работа през деня и на учение през нощта, на таванчето, където спели всички работници. Умен и упорит, Гаврил Илиев успешно учел български език и всички предмети, въведени в първите училища в България. Един от калфите му се подиграл и изгорил книгите му, но Гаврил не се отчаял. Той сам започнал да учи турски, гръцки, френски и английски езици. Макар и закъснял за възрастта си Гаврил Илиев постоянствал - шиел през деня и натрупвал знания през дългите тъмни (само на свещ) нощи. Този непосилен труд, отдалечеността му от родния му дом и най-вече мъката му по болната му и бедна майка, му е причинявало голямо страдание. Той сам е споделял преживяното от тези години и с много мъка ни разказва и една своя опитност, публикувана във в. "Зорница". "Било Коледа. Гаврил бил на 17 години (1838 г.). Той много добре познавал тежкото материално положение на майка си, но не можел нищо да стори за нея (били много далеч един от друг). Тогава Гаврил Илиев купил един чувал брашно и едни товар дърва и ги занесъл на една стара и бедна вдовица. След това той се изправил на молитва към Бога и поискал и Той да промисли същото за неговата стара майка." Гаврил Илиев свидетелства факта, че след една година при срещата си с майка си научава, че на същата Коледа е било донесено на вратата й един товар дърва и един чувал брашно и й се казало, че това е от сина й Гаврил! Гаврил Илиев имал и други опитности в живота си, които си позволявал да споделя, като свидетелство на Божията промисъл и милост. Упорството, трудолюбието и Божието благословение в живота му, стават причина Гаврил Илиев да стане известен в занаята си, но и в започналата търговия. От Татар Пазарджик той се премества в Сливен, като по-голям търговски център. Там той наел един голям хан за работилница и 200 души работници. Като виден търговец Гаврил Илиев установил контакти с Цариград и Солун. Той бил почитан със своята честност, познания и ум. В Цариград, Гаврил Илиев още разширил търговията си. Там той отсядал в хотел "Пера", където в знак на уважение го наричали "Барон Гаврил". През време на Кримската война (1851-1854 г.)той става доставчик на френската войска. В тези години на изключителен материален успех и влияние в обществото, посятото семенце в душата му от неговата набожна баба, растяло и се развивало. Освен това, в 1851 г. в Габрово, Гаврил Илиев става щастливия притежател на Новия Завет, преведен от Неофит Рилски. Този превод бил на българския западен диалект със силното влияние на самоковския говор, отпечатан през 1840 г. в гр. Смирна (Турция), претърпял шест издания с общ тираж 30,000 екземпляра. Той започнал да го чете с голяма ревност и усърдие. Гаврил посещавал гръцката църква, но тя не го задоволявала. Той жадувал за повече светлина във вярата си. Естествено надарен с богат ум, Евангелието повлияло върху живота му. Истините, които Гаврил Илиев научил от Евангелието били нещо ново за него. На усърдните му молитви за повече светлина било отговорено. Товарът на греха се смъкнал от душата му и той дошел до познанието на Исуса, като свой Спасител. Той мислел, че е сам в новата си опитност за спасение чрез вяра в Исуса Христа и веднага започнал да разпространява добрите новини сред приятели и познати. Най-първо той започнал да поучава работниците си. Той ги събирал неделен ден, четял им части от Евангелието и им го обяснявал. Тези, които го слушали, казвали, че Гаврил Илиев им дава "новото учение". Така, чрез Словото и благовестието множество били докоснати и с радост одобрявали казаното. Но Гаврил Илиев будел и недоволство. Духовенството се заинтересувало от Гаврил Илиев и на 25 март 1852 г. той бил заставен да се яви пред църковния съд в митрополията, начело с тогавашния гръцки владика в Сливен. Това става 5 години преди идването на първите американски методистки мисионери. В проведените разговори въпреки упреците, Гаврил Илиев изложил своята непоколебима вяра в Исуса Христа. Запитан с каква власт разпространява новото учение между народа, преди да отговори, Г. Илиев попитал: "Евангелието Слово Божие ли е или човешка измислица?" Според някои биографични източници владиката забранил на Г. Илиев занапред да говори на народа. Тогава Г. Илиев отговорил с текст от Евангелието: "Подобава да се подчиняваме на Бога, а не на човеците". Въпреки това той бил осъден и отлъчен от православната църква. Според други източници, владиката спрял Г. Илиев в своето изложение, и вместо повече да го упреква, му казал: "Разбрах, що е в тебе станало, имай го за себе си това, което си научил, но не го казвай на други". Обаче, още на следващия месец (на 23 април 1852 г.), Гаврил Илиев отива в Ямбол и говорил за евангелските истини, които приел от Новия Завет Там местният даскал Георги го нападнал и го нарекъл протестантин, а той сам и не знаел що е това. Годината 1857 е решаваща и преломна в живота на Гаврил Илиев. През м. май, в гр. Родосто, при арменския пастир Магардич, Гаврил Илиев научава, че действително е протестантин. Освен това той там срещнал и д-р Сайръс Хамлин - конгрешански мисионер и мисийски надзирател на Южна България. Д-р Хамлин е първият директор на американското училище в Бабек, което по-късно било наречено "Роберт Колеж". Д-р Хамлин е бил удивен от бързото изкупуване на Неофитовия превод на Новия Завет (30,000 екземпляра) и пожелал да се запознае с населението (българите) от Северна България, но се нуждаел от придружител. Пастир Магардич представил на д-р Хамлин Гаврил Илиев, като интелигентен, любезен, енергичен и най-важното-интересуващ се от евангелската истина. Готовността на Гаврил Илиев (известният и с голямо влияние търговец) да се учи и работи за Бога, става причина да приеме и да стане преводач, придружител и прислужник на д-р Хамлин. Той владеел говоримо турски, гръцки и отчасти арменски езици, с които Г. Илиев свободно контактувал между съответните народности. През 1857 г. Г. Илиев, отивайки в гр. Шумен на панаир по своята търговия, среща за първи път мисионерите Д-р Алберт Лонг и Уесли Претиман. Може да си представите неговото удоволствие да чуе от мисионерите за причината за тяхното присъствие и за техните задачи. С тях той споделил и своите опитности и между тях се създава едно истинско приятелство. По-късно, през 1860 г. във Велико Търново, Гаврил Илиев разширява контактите си с д-р Лонг, като става негов помощник и в продължение на 2 години под негово ръководство изучава Библията. След това отива в Цариград и продължава обучението си при срещнатите там мисионери, като междувременно ликвидира търговията си в Сливен, Солун и Цариград. С взетите пари Гаврил Илиев си купува кон, кожени дисаги, напълва ги с Евангелия и тръгва да пътува и да разнася Словото. Така Гаврил Илиев става първия библейски книгопродавец. От този ден, той е подложен на изключително тежки изпитания за Божието дело. Налице са лошите битови условия на поробена България. Липсват пътища, превозни средства, електричество, лоша или никаква медицинска помощ. Тук-там се срещат най-прости ханища и гостилници. По безлюдните балкани и долини със своя кон, под тежкия товар на книгите, понякога и пеш, Гаврил Илиев попадал на засади от разбойници, срещал е глутница вълци и мечки и най-страшното - понякога и неразбирането на населението. За много години той преминал от Цариград до Солун, от Солун до Видин, навлезнал във вътрешността на страната ни, пресичал девствени гори, за да намери човека и да му даде евангелските истини. Задавали ли сте си въпроса: Колко мисионери са загинали у нас, други след година-две са се прибрали обратно в Щатите? Винаги, когато говорим за пристигането на д-р Лонг в България, споменаваме и за пътуващия с него мисионер Уесли Претиман, а за съдбата му после малко се знае. Няколко години след идването му, едно след друго умират двете му деца, които погребва във Варна, а през 1864 г. Претиман си тръгва обратно за Щатите. По-късно умира съпругата на мисионера Уанлес (в Русе, 1871 г.); загива лекарката, г-жа Чалис, съпруга на мисионера Чалис (в Свищов, 1877 г.); след една година престой в страната ни мисионера Бухтел е принуден да се замине, поради избухналата епидемия от холера. Задайте си въпроса: Какво подтикна Гаврил Илиев, богатият и преуспяващ търговец, да се смири до придружител и прислужник на мисионер, ученик и пътуващ книгопродавец и то при условия, при които малко хора са издържали? Отговорът е само един: Любовта и предаността на Гаврил Илиев към Бога и към този изстрадал и грешен народ. Колко много идеализъм и желание е имало в него - благовестието да достигне до всеки един, че спасението от греховете е само във вярата в Господа Исуса Христа. От потомци на Гаврил Илиев знам и ще споделя негови опитности от присъствието на Бога в живота му при тези усилни за него години на работа: 1). Гаврил Илиев пътувал обикновено сам, със своя кон, натоварен с Новия Завет на Неофит Рилски. Той се движел по тясна пътека, пресичайки Балкана. Обилен дъжд се изливал. В гората този ден не бил срещал човек. Пътеката го извела до рекичка с мостче. Поради продължителния дъжд, рекичката се била превърнала в буен поток, започнал да залива мостчето. Г. Илиев яздел коня си и достигайки до мостчето конят спрял и отказвал да продължи. Той бил на много часове от населено място. Тогава кончето без съпротива потеглило. В отговор на неговата молитва, той видял бяла човешка фигура (в гръб), която вървяла пред коня и държала юздите. Така те преминали мостчето. Фигурата, за която Г. Илиев винаги е приемал като ангел, изчезнала. Зад гърба им бумтящия поток с трясък отнесъл мостчето. 2). При друг случай, пътувайки с коня си през нощта, Гаврил Илиев разчитал да пренощува в един добре познат за него хан. Достигайки до хана, той слязъл от коня и хванал желязното мандало, за да почука на портата. В този момент съвсем ясно чул глас (не вътрешен), който със заповеднически тон му казал: "Гавриле, не буди лъва!" Тогава, макар изненадан, той оставил внимателно мандалото и се отдалечил в планината. Не след дълго откъм хана се разнесли изстрели и след това всичко потънало в тишина. На другия ден до него достигнала вестта, че в хана имало засада от разбойници, които очаквали богат търговец. Имало убити -търговеца и няколко негови хора. На 2 октомври 1862 г., в Търново, Гаврил Илиев се оженва за Митана Цветкова (родена през 1840 г.). Венчавката се извършва от д-р Лонг Двама от братята на Митана (Алески и Манол) са заточеници в Диарбекир; следващия брат, Тодор, е шивач, а най-малкият, Йордан Цветков, става евангелски проповедник. Интересно е, че Гаврил Илиев имал връзка и достъп до Митхад паша, който по това време е бил управител на Дунавския вилает със седалище в гр. Русчук. Пашата винаги проявявал голямо уважение към Г. Илиев и с удоволствие разговарял по различни въпроси с него. Често пъти Митхад паша проявявал интерес от християнството, за което Гаврил Илиев с часове го е занимавал. Г. Илиев в тези разговори е успял да изпроси свободата на 30 младежи от гр. Свищов, попаднали в Русенския затвор и на 13 други заточеници в Диарбекир, между които и двамата братя на Митана (Алески и Манол). Въпреки настъпилите събития - чети, въстания, избухналата Руско-турска война, през 1876 г. епископ Андрюс събира всички мисионери (пастири), помощник- проповедници и поставя задачите за работа. На това първо по рода си събиране (Първо годишно събрание на българската мисия), Гаврил Илиев е ръкоположен в дяконски и презвитерски чин, а по-късно за пръв редовен методистки пастир в България, като зачисляването му става на годишната конференция в Небраска, САЩ. [Заб. До 1892 г. поради малкия брой свещенослужители в България уставът ("Дисциплината") не разрешава провеждането на годишни конференции с права за редовно зачисляване на проповедници, затова тяхното зачисляване се извършвало на годишните конференции в САЩ.] Гаврил Илиев е изпратен в Свищов, където той и църквата са подложени на гонение от турския каймаканин (околийски началник) и партията на младите българи, които говорили, че и "протестантизмът съсипвал българската националност". Избухнали епидемии. Евангелското общество в Свищов, начело с Гаврил Илиев, въпреки това се ползвало с уважение и доверие на градското население. По време на работата си в Свищов, Гаврил Илиев не спрял да обикаля и по други населени места, където е имало големи кланета. В тези усилни времена, той утвърждавал вярата в Бога с молитви, разговори, проповеди и материални помощи. В 1876 г. Гаврил Илиев посетил селата Ново село (сега с. Априлци, троянско), Кръвеник, Батошево, Гъбене, колибите пръснати из Балкана, Габрово. Той събрал богата информация за плачевното състояние на населението след потушаването на Новоселското въстание и сдоклади и искания до Цариградския комитет и до д-р Лонг осигурил помощи във вид на храна, дрехи, цървули, домакински принадлежности, сечива за земеделска работа, добитък и т.н. По свой изработен план, Гаврил Илиев престоява по тези места повече от 3 месеца през зимата, и раздавал пристигащите помощи. Обаче, тревогата му за Божието дело растяла - мисионерите си отивали, проповедницитебили малко. Гаврил Илиев започнал да пише писма до Генералната конференция, до Борда на епископите за подкрепа на делото в България. За това дело - Божието дело - Гаврил Илиев бил заложил всичко, което имал и не щадял живота си и наистина той успял! Изпратени са нови мисионери. Гаврил Илиев е прехвърлен в Плевен (1874 г.), след това в Русе (1876 г.), като помощник на мисионера Флокен, оттам в Търново, Габрово и накрая в Севлиево (1879 г.). Той получил голяма популярност. Гаврил Илиев бил магнетична натура - висок, едър, хубаво говорел, имал приятен глас и с удоволствие пеел наизуст евангелските песни. Навсякъде го наричали "даскал Гаврил". През целия си активен период на работа, Гаврил Илиев запазва приятелските си връзки с д-р Лонг, който много го ценял. През м. юни 1863 г. д-р Лонг е преместен в Цариград, но остава на длъжността мисийски надзирател. Д-р Лонг привлича Гаврил Илиев в помощ при издаването на илюстрованото списание "Зорница"; включва го в преподавателския състав на организираното класно училище в Търново, а после в Свищов, за подготовка на младежи за Роберт Колеж в Цариград; съдействувал е на Гаврил Илиев в изпращането на младежи за учение в организираните училища из България (Свищов, Самоков, Пазарджик). През 1864 г. д-р Лонг с епископ Томсън специално посещават дома на Гаврил Илиев в Свищов, в израз на хубави чувства. Гаврил Илиев през цялото си служение и в напреднала възраст е член на Годишната конференция. Последното му участие е през 1905 г. на 14-та Годишна конференция във Варна, когато е на 84 години! За Гаврил Илиев пастир Цветан Цветанов пише: ". . Краят на живота му наближаваше. Вярата му го крепеше. А и мъдростта, здравото разсъждение и чудесната му памет не го напускаха до последните дни на живота му. Почина след много кратко боледуване на 28 януари (9 февруари) 1909 г., на 88 години и 80 дни в Севлиево. Години, пълни често пъти със скърби и мъчнотии, но изживявани с непоколебима вяра в Господа. Годините на живота му са били Господни години." Гаврил Илиев беше наречен баща на евангелизма в България, като първия български евангелист. За Евангелската методистка църква, Гаврил Илиев е първият български методистки библейски книгопродавец и като първия български ръкоположен методистки пастир.

5. България през XIX век. Културно и духовно съживяване на българския народ. Деветнадесети век, това е било столетие, когато в света, и специално за Европа, процесите на протичащия Ренесанс са раздвижили всички области на човешкото знание. Тогава са работили множество велики умове и бележити личности, като философи, богослови, ратници за нов живот и социални реформи - Имануел Кант, Йохан Песталоци, Георг Хегел, Лев Толстой, Фьодор Достоевски, Абрахам Линкълн, Джузепе Гарибалди, Шандор Петьофи, Йохан Гьоте и стотици други хора на науката, изкуството и техниката. За нашия страдащ и подтиснат български народ деветнадесетото столетие е показателно. След 500 годишното турско подтисничество и духовен гнет от гръцкото духовенство, народът намира сила и смелост да се надигне и противопостави на религиозните предразсъдъци и суеверия и започне борба за своята духовна политическа свобода. Това е било време, когато неграмотни гърци закупили митрополитски престоли, свещенически места и енории, движели въпросите на православната църква у нас, а политически работили за реализация на така наречената "мегали идея" - да се погърчи цялото население на Балканския полуостров и в един момент да бъде обединено в една голяма гръцка държава, наследница на древна Елада и стара Византия. Гръцкото духовенство грабело от народа всичко ценно, но и унищожавало паметниците на българската култура. Те разрушават редица манастири, закриват Охридската архиепископия, горят стари български книги и ръкописи, прогонват българските калугери, свещеници и владици, извършват арести и побоища. Това духовно робство нанесло голямо поражение на българското самосъзнание. Интелигенцията, и то българската, говорела вече само на гръцки език. Паисий, със своята история (1762 г.) поставя началото на Възраждането по нашите земи. Това е едно дълбоко всеобхватно народно движение, което възстановява българското самосъзнание. За нейното разгръщане принос имат Софроний Врачански ("Неделник"), Неофит Бозвели, Неофит Рилски, Иларион Макариополски (начетен духовник, дипломат, смел борец) превръща борбата за църковна свобода в национално-политическа борба. Защитата на българския език, българската книга, българския род, българското име е борба за българско православие, борба за свободна България. Това е епоха на много още заслужили българи-будители и възрожденци, които дават своя принос: Васил Априлов, Марин Дринов, Любен Каравелов, Георги Раковски, братя Д. и К. Миладинови, Константин Фотинов, Петър Берон и храбрите борци за свободата на България: Христо Ботев, Васил Левски, Георги Бенковски, Хаджи Димитър, Стефан Караджа, Ангел Кънчев, Тодор Каблешков, Панайот Хитов, Панайот Волов и др. В средата на XIX век идва на този свят и Учителят - Петър К. Дънов /1864 г./ В същия XIX век християнските църкви в света развивали усилена мисионерска дейност. Навсякъде са прониквали пратениците на различни църкви и църковни организации, които са провеждали своята апостолска дейност в името на "спасяване невярващите и езичниците". Тези апостоли на вярата буквално са работили за милиони човешки същества във всяко кътче на земята, където е имало изостанали в нравствено-духовно и просветно отношение. Това е станало причина Библията да се превърне в най-разпространената книга, преведена на хиляда и двеста езика. Навлезлите по нашите земи мисионери са намерили едно будно, но много изостанало във всяко отношение население. Това са били пратеници мисионери от евангелските и католическите църкви. Тези мисионери у нас имали различни цели. Евангелските мисионери сметнали, че първата тяхна работа, която се налагала е била да обучат хората на най-елементарните познания на хигиена и начин на живот: да се мият редовно, да си режат косите, да си готвят храната, да се обличат, да ги учат да четат и пишат. Показателно е писмото на Никола Т. Бояджиев от 1874 г., написано в Ямбол до пастир Д. Н. Фурнаджиев. Там той".. . намерил хората да спят на земята върху пръстта и влагата, да ядат седешком на земята с дебели дървени лъжици, които не всеки ден виждали вода за измиване, къщи с малки прозорци, с ниски тавани и врати... Една от първите ми работи бе (на Н. Бояджиев) да науча хората как да живеят, като разумни и възпитани хора. Той им показал как да си направят маси, кревати, да ядат прилично и хигиенично, да строят къщите си с по-високи тавани и да дават възможност на слънцето да прониква в жилищата им. Описаната тъжна картина от бита и живота на българския народ не е било изолирано явление. До започване на работата на евангелските мисии почти нищо не е било извършено за духовното повдигане на населението. Само в отделни селища са се откривали училища. Малко са били младите хора, получили някакво образование. Евангелските мисионери имали за цел да основават отделна евангелска църква, а само чрез просвета (отваряне на училища и преводи изучаване на книги) да организират движение за християнизиране на народа. Обаче, създаваните проблеми от гръцкото духовенство на евангелистите е повод те да се включат в борбата срещу него и да организират църкви в някои селища. Католическите мисионери, заставайки на страната на гръцкото духовенство, са предприели поход срещу българската книга и всичко българско. С победата на българската православна църква през 1870 г. и прогонването на гръцките фанариоти, кризата от липсата на подготвени българи духовници, увеличава домогванията на католиците. В тези тежки години Иларион Макариополски се обръща за помощ и получава такава само от евангелистите. Обаче, евангелските мисионери са виждали, че въпреки благоприятното решение на църковния въпрос, набързо ръкоположените български владици не предприемали реформи в църквата. Те са забранявали дори четенето на Евангелието на български език и навсякъде са въвеждали славянския език, които също оставал неразбран за народа. В политическо отношение, XIX век за българския народ е период на борба за свобода от турците, напрежението свързано с Кримската война, Руско-турската война и годините на създаване на нова, свободна България.

4. Англия през XVIII век. Мощно духовно съживително движение. Джон Самуел Уесли Това е време, когато Англия е в духовен упадък. Народът тъне в мизерия и глад. Нищетата подтиква към престъпност, омраза и безверие. Църквите и свещенослужителите били твърде малко. Църковните служби били много слабо посетени. Неделни училища нямало. Англиканската църква била в дълбока криза. Неграмотността сред народа била висока. В неделните дни безделието и пиянството се ширело. Мъжете прекарвали свободното си време в кръчмите или на места, където те давали и последните си пари в залагания при боеве на петли и бикове. Това състояние на народа в Англия не е било изолирано явление. В другите европейски страни положението не било по-добро. Католицизмът, чрез Инквизицията ликвидирал всеки по-буден ум, а православието водело борби за влияние не само в политическата власт, но и за проникване в повече страни в света. При тези обстоятелства, в Англия се изявява с изключително активната си и плодотворна дейност посветена на Бога, Джон Уесли. Неговите последователи и създадени църкви представляват мощно, духовно съживително движение, което получило името "нова вяра" или методизъм. Джон Самуел Уесли (27.06.1703 - 02.03.1791) Студена февруарска нощна 1709 г., озарявана от пламъците на горяща, почти изцяло дървена, двуетажна къща. Това е пастирският дом на Самуел Уесли в градчето Епворт, графство Линконшир, Англия. Всички са спели. Пламъците обхващат и втория етаж Настъпва паника. Всички се спущат да бягат. Семейството на пастиря Самуел Уесли е голямо. През тази година децата са осем! На втория етажна един от прозорците се очертава силуета на малко момченце. Стъпило на един сандък до прозореца, то плачело и простирало ръце за помощ. Пламъците били обхванали стълбите. Проникването на втория етаж било невъзможно. Тогава един мъж предложил да направят човешка пирамида, като на раменете му се качили един върху друг още двама. С много усилия момченцето е извлечено от пламъците и в същия момент горящата къща с трясък се срива. Семейството и съседите паднали на колене в благодарствена молитва към Бога. Това разплакано и разтреперано момченце, опушено и обгорено от пламъците бил шестгодишния Джон Уесли. Тази случки и преживяване на малкия Джон е причина, когато трябвало да каже нещо за себе си, той си позволявал да изрече думите: "Аз съм само главня, изтръгната от огъня". Джон Уесли е роден на 27 юни 1703 г. в градчето Епворт, графство Линконшир, Англия, в пастирския дом на Самуел и Сузана Уесли. Семейството било голямо -10 деца, от които 3 момчета и 7 момичета. Бащата Самуел Уесли бил почитан и уважаван от съгражданите си. Обаче, голяма роля в семейството имала майката - Сузана. Тя умеела така да разпределя времето си, че бивала едновременно предана помощница на съпруга си (като пастирска съпруга), но и любяща майка. Пастирят Самуел Уесли често пътувал и проповядвал в други селища, а Сузана в това време водила неделните служби и посещавала болни и нуждаещи се. Въпреки това, Сузана намирала време да се занимава с всяко едно от децата си. Тя им била първата учителка, като ги е учела азбуката и да четат. За помагало в нейната дейност тя ползвала Библията, започвайки от книгата Битие. Представете си какво още е минавало през ръцете й: цялото домакинство, готвене, пране, гладене и т.н. Джон Уесли, шестото дете в семейството, през целия си живот, с много умиление и любов е говорил за нея. Майка му е била пример и негова опора в първите му стъпки. Тя е вложила в душата му безграничната вяра и любов към Бога. Джон Уесли получава сериозна подготовка и в училище за предстоящата му изключителна мисия. На 12 години той е изпратен в училището "Чатърхаус" в Лондон. Там Джон проявява трудолюбие и любознателност. Отлично изучава различни езици, между които староеврейски и старогръцки. На 16 години (1719 г.) Джон Уесли бива препоръчан за студент Той е записан в Оксфордския университет в колегията Крайст Чърч. Тогава още в него възниква въпроса: "Аз и моята душа в съгласие ли са с Бога?" На 22 години (1725 г.) Джон Уесли завършва Оксфордския университет и получава титлата "бакалавър". Същата година той е ръкоположен за дякон. На следващата година (1726 г.), на 23 години, Джон Уесли е избран за професор в Линконската колегия на университета. На 24 години (1727 г.), той получава степента "магистър". На 25 години (1728 г.), Джон Уесли бива ръкоположен за пастир. Това бързо интелектуално израстване е съпроводено с духовно съзряване. Заложената от майка му Сузана, още от дете, обич към Бога и стремеж към праведност (святост) постоянно присъстват в живота му. Джон Уесли се стараел да си налага в ежедневието, според разбиранията си, един доста строг режим. Неговият пример е бил последван от брат му Чарлз и други някои студенти - Морган, Киркам, Ингам, Броутън, Хуитфилд, Клейтон, Хърви. При техните събирания, те започнали изучаването на Новия Завет на старогръцки и взаимно се насърчавали в подражание на Христа и свят живот. Те си налагали живот организиран и подчинен на правила и методи при изключителна самодисциплина. Това тяхно поведение и начин на живот в университета правело впечатление. Групата била наричана "Святият клуб", по-късно - методисти, а Джон Уесли получил прозвището "отец". Тогава той бил само на 26 години! Каква е дейността на "Святият клуб"? Членовете на "Святият клуб" посещавали затворниците в тъмниците и им проповядвали Евангелието; те ходили в домовете на бедните и им давали пари и лекарства; те събирали деца и ги учели да четат и им давали дрехи. За всичката тази дейност тези млади хора отделяли от своите скромни средства и живеели в лишение в името на Бога и за спасение на нови човешки души. За тях всеки ден трябвало да преминава в правене на добро. Според Джон Уесли, стази дейност на "Святият клуб" се поставя началото на методизма. Това е годината 1729! През пролетта на 1735 г. бащата на Джон Уесли умира и оставя своята голяма енория без пастир. В същото време се търсят мисионери за работа между индианците в новата английска колония - щата Джорджия, Северна Америка. Джон Уесли е поканен за мисионер. След усилени молитви и разговори с майка си и приятели, той взема решение. През м. октомври с. г. (1735), Джон Уесли заедно с брат си Чарлз и приятелите Ингам и Деламот отплава за Америка. На кораба с тях са и 26 немци от църквата в Моравия. В дните на пътуване Джон Уесли използва с приятелите си всеки час за работа. Дневната им програма започвала от 4 часа сутринта с молитва, четене на Божието Слово, изучаване на немски език, преглед в групата на извършената работа. В следобедните часове до към 9 часа вечерта главно работели с пасажерите и децата (в разговори, четене, проповядване и молитва), като от 7 часа вечерта Джон Уесли се присъединявал към богослуженията на немците от Моравската църква. Този свой стил на живот Джон Уесли запазва през целия си (повече от 50 години) активен живот. Той запълвал всеки час от времето си, като винаги бивал зает, но имал и време за всичко, което трябвало да свърши. По време на пътуването, около 3 месеца и половина, корабът преминал през три големи бури, които нанесли повреда на платната. Вълните били страхотни -те подхвърляли кораба и заливали пасажерите. В тези часове на изпитание англичаните от екипажа и Джон Уесли стях, изпаднали в паника. Присъствал страха от смъртта. Джон Уесли споделя: "Тогава не бях готов да умра". В същото време немците от Моравската църква били тихи и пеели един от своите псалми. Това поведение дори в жените и децата поразило Джон Уесли. Най-после на 6 февруари 1736 г. корабът излезнал на безопасно място на американския бряг. След един месец на 7 март, Джон Уесли започнал да проповядва в гр. Савана. В престоя си в Америка, Джон Уесли срещнал навсякъде невежество и нечестие. Не винаги проповедите му били посрещани със съгласие. Той имал смелостта да отстранява от Господнята трапеза всеки с лошо поведение и всички непокаяли се. Джон Уесли виждал огромната работа, която имало да се извърши, но бил гонен и заплашван със смърт, като оставал неразбран. Тогава, на 22 декември 1737 г., след близо две години престой в Америка, Джон Уесли потеглил обратно за Англия. На 1 февруари 1738 г. той пристигнал в Англия, като общо отсъствието му е 2 години и 4 месеца. Това отиване до Америка за Джон Уесли имало голямо значение. Той благодарял на Бога за придобитите опитности и най-вече срещата му с немците от Моравската църква. Само след една седмица от прибирането му от Америка, Джон Уесли среща в Лондон свещенослужителя от Моравската църква Петер Бейлер. Тази среща на Джон Уесли с Петер Бейлер се оказва знаменателна за Уесли. За първи път на него му се казва пределно ясно благата вест: "Греховете ни се прощават и ние се спасяваме само с вяра в Исуса Христа и по Божия благодат ние ставаме Божии чада. Ние научавам това, като имаме Святият Дух, който свидетелствува с нашия дух, че сме Божии чада. Кръвта на Исуса Христа, Сина Божий, може да ни очисти от всеки грях, да направи сърцата ни святи чрез вяра в Него и да ни даде сила да любим Господа Бога Нашего с всичкото си сърце, с всичката си душа, с всичкия си ум и с всичката си сила и като правим това, тогава ние ще сме истински християни". Тези мисли Джон Уесли дълбоко в себе си запазва и когато ги преосмисля с вяра, той казва: "Почувствувах сърцето си странно стоплено. Повярвах в Христа и за спасение и уверение ми се даде, че Той беше отнел греховете ми". Този велик момент в живота на Джон Уесли става на 24 май 1738 г., в една стая на ул. "Алдерсгейт" в Лондон. Тази вечер душата му се изпълва с любов към Бога и съжаление към грешниците, за които той започва да се моли. Джон Уесли чувствал, че неговото призвание е да проповядва за духовното повдигане на английския народ. Той държал на Англиканската църква и се смятал част от нея. Първоначално Джон Уесли проповядвал в църковните сгради на посещаваните от него градове. Слушателите му постоянно се увеличавали. Храмовете станали тесни, но и местните проповедници започнали с неодобрение да гледат на Джон Уесли. Така църковните сгради една по една се затворили за него и Джон Уесли бил принуден да проповядва на открито. Множеството от слушатели постоянно нараствало. От "Дневникът" на Джон Уесли научаваме за неговия престой в гр. Бристол. На 2 април 1739 г., в улица "Никола" той проповядвал пред 3000 човека. На следващия ден в местността "Баптист Милс" той говори пред 1500 човека. В неделя на 8 април, в 7 часа сутринта в местността "Баулин Грийн" идват повече от 1000 човека, а след обяд в местността "Роуз Грийн" при Кингсвуд пред 5000 човека, предимно миньори (въглищари), Джон Уесли споделя Благата вест. Той всеки ден имал Утринна служба в затвора Нюгейт. Словото Божие, чрез Джон Уесли, достигнало до сърцата на хората. Множество мъже, жени и деца задавали въпроса: "Какво да направим, за да се спасим?" Стотици са затворниците и миньорите потърсили Бога! При завръщането си в Лондон, слушателите на Джон Уесли в Кенсингтон били 1500, а в местността "Блякхийт" те нараснали до 6-7 хиляди човека. Това не били случайно събрани хора, а вече общества с обща цел, а именно: постигане спасение надушите си чрез святост и в служба на Бога. Назрявала необходимостта от места за събиране. На 12 май 1739 г. в Бристол Джон Уесли полага първият камък за методистко църковно здание, което се изгражда със средства на обществото и го нарекли "Новата стая". През м. ноември 1739 г. Джон Уесли отворил първата си църква в Лондон, която наричали "Ливницата"(сграда, която преди това била използвана за леене на топове). До "Ливницата" бил и домът на Джон Уесли. Всяка сутрин, в 5 часа, камбаната на "Ливницата" приканвала за молитва. Множеството отрудени хора с фенери в ръка, преди работа отивали на богослужение. За постигане на системна духовна работа Джон Уесли съзрял необходимостта в различните общества да се създадат класове от по 12 човека с един ръководител, които да имат своите редовни събирания по домовете. Това са и първообраза на така наречените "малки групи", които има в методистките църкви за изучаване на Словото и молитва. Разпространението и влиянието на "новата вяра" - методизмът в Англия, осезателно се чувствало. Образували се нови духовни общества. Джон Уесли в 1742 г. посетил в Северна Англия, графството Йоркшир, където с радост се запознал с успешната работа на своя ученик (бивш зидар) Джон Нелсон. Всеки ден Джон Уесли проповядвал, защото виждал ниското духовно и културно ниво на народа. Той казвал: "Толкова пиянство, псувни, клетви, даже и от устата на малки деца, никога не помня преди да съм виждал или слушал в толкова късо време". Джон Уесли посетил Нюкастъл на Тайн, след това гр. Епворт. В родния си град той не бил допуснат да проповядва в сградата на църквата, но в неделя сутрин, застанал на бащиния си надгробен камък, Джон Уесли проповядвал на стотици свои съграждани, много от които помнели с най-хубави чувства баща му. На 23 юли 1742 г. в Лондон, Джон Уесли се разделя с майка си, която преминала при Бога. Нейните деца я изпратили с молитва и хвалебен псалом. Джон Уесли загубил най-близкия си човек. В тези месеци напрежението около Джон Уесли нараствало. През 1743 г. в графство Стафордшир, градовете Уенсбърн, Дарластон и Уест Бромвил се надигнали тълпи срещу методистките семейства. Те влизали в домовете им, нанасяли побои, чупели и изхвърляли покъщината им, замеряли ги с камъни и кал. Джон Уесли незабавно заминал, за да срещне своите противници. Чувствувайки силата от Божието присъствие в него, Джон Уесли проповядвал в Уенсбърн. Той сам излязъл срещу тълпата от 300-400 човека и приел в дъжд, кал и тъмнина да бъде заведен при съдията с обвинението: "Те пеят псалми цял ден и карат хората да стават в 5 часа сутринта". Нова тълпа от гр. Уолсол се намесила и повела Джон Уесли към гр. Дарластон. Те не му давали възможност да говори, искали неговата смърт. Джон Уесли започнал усилено да се моли на Бога. Тогава се намерили силни мъже, които започнали да го пазят и измъквайки го, завели го в Уинсбърн, където намерил своите приятели на молитва. "Във всичко това, казва той, аз само загубих едно късче от жилетката си и малко кожица от една от ръцете си.. . Отначало до край, аз запазих присъствие на духа". Джон Уесли видял как неговите неприятели с Божията намеса се превръщат в приятели. Божията милост била голяма! Размирици с много омраза имало не само в графството Стафордшир, но и в графствата Йоркшир и Нюкастъл. Единственото обвинение срещу методистите било, чете проповядвали Евангелието. От репресиите проповедникът в Нюкастъл, Тома Биърт, починал. Той е първата жертва, която дава методизма. През 1744 г. Джон Уесли разширил своята работа и в Южна Англия, посещавайки гр. Корнвол. С време, въпреки гоненията, и в тази част на Англия, методизмът се утвърждавал и Джон Уесли спечелва любовта на хората. Неговият брат, Чарлз, споделя: "След 40 години от това размирно време, човекът, който бе спал на земята по нямане на място и бе брал малини да се нахрани и едва избавил се от гнева на тълпите, сега като минава през градовете и селата по тези места, на прозорците се трупат хората, желаещи да видят и излеят благословението си на побелялата му глава." Назряла необходимостта да се координират действията и затова Джон Уесли свиква Конференция на свещенослужителите. На 25 юни 1744 г. се провежда първата методистка конференция в"Ливницата", Лондон. Присъствали са 6 пастири и 4 миряни проповедници. Те сасе занимавали с въпросите: Какви духовни наставления да даваме? Как да гидаваме? Какво да правим? До края на живота си Джон Уесли председателствувална 47 методистки конференции, на които се давало светлина по някои теоретичнивъпроси с необходимите обяснения от Словото и как на практика да се постъпваза успеха на методизма. Джон Уесли не спрял да посещава различни части на Англия, Уелс, Шотландия и Ирландия, където неуморно проповядвал 3-4 пъти дневно, образувал общества и изграждал църкви. Той не спирал нито лете в горещините, нито зиме в снеговете. Обливан от дъжд и пронизван от студени ветрове, Джон Уесли заставал на открити места и проповядвал. Не веднъж той срещнал съпротива и лошо отношение, но Джон Уесли винаги оставал спокоен. В създадените от него църкви той поставял свещенослужители, които ревностно да работят за Божието дело. Така методизмът постепенно получил разпространение не само в Англия, но и в Америка, част от Европа и Азия, достигайки до Западна Индия. За тази огромна работа Джон Уесли поддържал със своите помощници постоянна връзка с писма и отдавал винаги своята благодарност и преклонение за извършеното. С напредване на възрастта, Джон Уесли се радвал на добро здраве и спазвал дневния си режим - ставане в 4 часа сутрин и изнасяне по 2-3 проповеди дневно! На 29 март 1788 г. Джон Уесли загубва своя скъп брат и помощник, създал десетки духовни химни - Чарлз Уесли. Той починал на 79 години. Въпреки сътресението, което преживял Джон Уесли не намалил усърдието си да работи за Бога. Единствено, той в 85-та си годишна възраст, споделил: "Бог да даде да не доживея никога времето, когато ще бъда безполезен", понеже той чувствувал как силите му намаляват. Последните проповеди на Джон Уесли били през месец февруари 1791 г.: на 18 февруари в Челси, на 22 февруари в църквата "Сити Род" и на 23 февруари в Ледерхед върху думите: "Търсете Господа, докато може да се намери, призовавайте Го, докато е близо". Следващите дни от месеца, заради чувство на слабост, той прекарал в легло - в молитва и песен. Заобиколен от своите приятели той пожелал да се ръкува с всеки от тях, казвайки: "Сбогом" и с последни сили споделил: "Най-доброто от всичко е, че Бог е с нас". На 2 март 1791 г., към 10 часа сутринта, бащата на методизма в света Джон Уесли, преминал, без въздишка, във вечната радост при Господа. Неговият гроб е при църквата "Сити Род" в Лондон. В заключение: Джон Уесли е живял 88 години (1703-1791), като от тяхнеговата проповедническа и организаторска дейност е продължила 52 години. Въз основа на неговия "Дневник" е изчислено, че той всяка година е изминавалоколо 1700 мили пеш, на кон или каруца, което за посочените 52 години правиповече от 1,300,000 мили. Като знаем, че Джон Уесли е проповядвал по 2-3проповеди дневно, общо техния брой е 40-50 хиляди. Когато починал, Джон Уеслиимал 511 проповедници и 120,000 членове. На юбилейната 100 годишнина от появатана методизма (1829 г.) проповедниците били 3421, членовете 1,112,519 и децата вНеделеното училище над 1,500,000. Особено в по-следващите години тези цифримного бързо нарастват. Споменахме, че сега, на 300 годишнината от рождениетона Джон Уесли, последователите на методизма в света са повече от 70 милиона! Броят на методистките църкви постоянно нараства и те имат своето разпространениевъв всяка страна на света. Нека се замислим, колко много величия (в кавички) има в историята на човечеството, чиято слава е мимолетна, имената им са бързо забравени и те остават непознати за поколенията? Името, споменът, дейността на Джон Уесли остава и ще остане през вековете. Името му винаги ще напомня, че той беше човека, който през 18 век създаде съживително духовно движение в реформираната вече Англиканска църква. С личния си пример и начин на живот по правила и методи за духовно израстване, Джон Уесли утвърди "новата вяра" - методизма. От оставените писмени спомени и портрети за Джон Уесли той е описван като добре сложен по фигура човек, нисък на ръст и много подвижен. Той е имал красиво лице с гладка кожа и много светли очи. Джон Уесли е бил магнетична натура и излъчвал неизчерпаема жизненост. С лекия си весел характер, постоянна усмивка, особено като говорел, той спечелвал сърцата на слушателите си. Винаги той бивал спретнат, чист и подреден. Умеел да разпределя времето си, никога не бързал и винаги имал време за всичко. Джон Уесли спазвал правилата, които сам изградил, ценял времето си и имал ясни цели. Той проявявал пословична самодисциплина, като твърдял, че това е пътя за постигане на святост и служение на Бога. Освен в личния си живот, Джон Уесли в работата си (служението) за Бога бил неудържим. Той казвал: "Дайте ми 100 човека, които мразят греха и обичат Бога и аз ще обърна света". В своята дейност Джон Уесли създавал общества, изграждал църкви, подготвял пастири, използвал нови форми на християнско общение и служение и всичко това протичало по правила, приемани на конференциите. Така възникнала основна книга за методизма "Дисциплината", която се прилага сега в целия свят. Не трябва да се забравя, че методизмът е "усърдно християнство и път за постигане на святост". Но преди всичко, в основата на всички проповеди на Джон Уесли присъствували трите момента: първо, покаяние; второ, безгранична вяра и упование в нашия Господ Исус Христос и трето, придобиване на святост чрез служение. Защо Джон Уесли отрича обрядността в богослужението? Той казва: "Сърдечната религия и новорождението чрез Духа са по-дълбоки от всякакви външни неща, форми, навици и порядки". Трябва ние, християните, които принадлежим на една или друга църква, да практикуваме не друго, а наречените от Джон Уесли "благодатни средства". Това са: слушане на Божието слово, кръщението, изповедта, причастието, молитвата, въздържанието (поста), поддържането на християнското общение. Тези благодатни средства, според Джон Уесли, са изпратени от Бога и определени да ни предадат Неговата благодат и чрез нея спасението. Практикуването на благодатните средства ни дава общение с Бога, което трябва да изпълва живота ни. Всеки от вас, който се е разтворил за Евангелието (Благата вест) или е желал да стори това, е необходимо да се включи в едно обвързващо живота му служение и общение. Джон Уесли не приема само идването на Църква - да сме пасивни слушатели. Църковността е само елемент от нашия християнски живот. Затова Джон Уесли създава и прилага формите на християнското общение - методистките "класове". Това са така наречените "малки групи" (по 12 човека с един ръководител), които имат централна роля в живота на всеки християнин, методистко общество и църква. В тях присъствува обучението, братския обмен, взаимната грижа за душите. Тази практика на класните сбирки, с редовното участие на всеки мирянин, трябва да се приема като естествена проява за методиста. Накрая, нека във всеки от нас останат последните думи, изказани от Джон Уесли: "Бъдете усърдни християни .. . и най-доброто от всичко е, че Бог е с нас".

3. Англия през XVI век. Реформация в Англиканската църква Началото на Реформацията в Английската църква е свързано с името на Хенри VIII, който царува от 1509 до 1547 г. Средновековната римска църква притежавала огромна част от английската земя, от която извличала големи приходи за папската хазна. Освен това, църковните (папски) съдилища пречели с решенията си на кралския съд. Развиващата се средна класа определено подкрепяла своя владетел-Хенри VIII, при възникналите проблеми. Преди коронясването му, Хенри VIII бил заставен от баща си да вземе за съпруга вдовицата на по-големия си брат Артур и испанска принцеса Катерина Арагонска. От този брак Хенри има дъщеря (Мария Тюдор). Той се надявал за син, който да го наследи. Тогава Хенри поискал разрешение за развод от папа Климент VII. Като не получил такъв, той се обърнал към Парламента. Така се слага началото на Реформацията в Англия или чрез светската власт Английската църква се отделя от Рим. През 1534 г. Парламентът приема "Закон за върховенството", с който кралят става "върховен глава на църквата в Англия". С този закон се спира оповестяването на папските укази в Англия без съгласието на владетеля. Бракът на Хенри с Катерина е обявен за невалиден и той се оженва за Ана Болейн. Парламентът издава редица укази, с които се забранява на английските свещеници да служат извън страната; да се прехвърлят молби от църковните съдилища в папските; да се плащат данъци на църквата. Хенри посяга на църковните имоти, като част от тях продава евтино на дребното дворянство от средната класа. Той затваря повече от 500 манастира. Хенри е недоволен от Ана Болейн, защото има от нея дъщеря - Елизабет. Наново се оженва за Джейн Сиймор, която го дарява със син, но тя умира. След това Хенри има още три брака. Приносът на Хенри VIII е, че освобождава Английската църква от папството, поставя я под кралски контрол, като национална църква, но доктрината й остава римокатолическа. Освен това, от 1539 г. народът разполага с Библия на собствения си език. След смъртта на Хенри на престола идва Едуард VI, който е на 9 години. Негов регент е Съмърсет, който продължава Реформацията и я превръща в богословска. Легализиран е брака на духовниците. В богослуженията е спрян латинския език. Библията е преиздадена през 1552 г. и получава протестантски характер. Изработва се и се публикува изповедта на вярата. През 1553 г. умира Едуард VI. На престола идва Мария Тюдор (дъщеря на Хенри от Катерина Арагонска).Тя спира Реформацията. Заставя парламента да възстанови религиозните практики в Английската църква от преди смъртта на баща й (1547 г.) и анулира промените, въведени от Едуард. Около 800 свещеници не приемат новите наредби и бягат във Франкфурт и Женева. Близо 300 свещенослужители са умъртвени. Мария се омъжва за Филип II Испански, но бракът й не се харесва на английския народ. На престола идва Елизабет и през 1559 г. кара Парламента да приеме Указа за върховенството. Тя се обявява за единствения върховен владетел в това кралство, както по духовните и църковните, така и по светските въпроси. Елизабета продължава Реформацията. Папа Пий V издава була за отлъчване на Елизабет и освобождаване нейните поданици от верност към нея. Елизабет отвръща с указ срещу йезуитите, които планират възвръщане на Англия към папството. Около 125 йезуити в Англия са екзекутирани. Папата търси помощта на Филип Испански, който през 1588 г. вдига Испанската армада (флотилия) срещу Англия. Неговата армада е позорно разбита от малки, но по-маневрени кораби, управлявани от много опитни моряци. Тази победа отнема последната надежда на папата за връщане на Английската църква в лоното на Римската църква. Така Англия се очертава като първа сила на протестантството в Европа. Утвърдена е Английската държавна църква. Действително, Реформацията допринася за големи доктринални промени, обаче, новите национални църкви запазват някои особености от римокатолиците. Например, протестантите запазват и приемат Апостолския символ, Никейския символ и Атанасиевия символ. Всички те държат Триединството, божествеността и възкресението на Христос, Библията като Божие откровение, грехопадението на човека, първородния грях и нуждата от морален живот за християнина. Освен това всички протестанти имат общи разбирания относно спасението единствено чрез вяра, с което се възражда религиозния индивидуализъм. По време на Средновековието присъствува схващането, че човек се развива най-добре като част от една обща организация на църквата. Сега човекът може да има личен и директен достъп до Бога, без посредник, но да има общо основно образование, за да тълкува сам Библията.

2. Мартин Лютер (10.11.1483-18.02.1546) Годината е 1517. Денят е 31 октомври, един ден преди празника "Вси светии" - важен църковен фестивал за всички посветени католици. В немският град Витенберг местните граждани и студенти се вълнуват заради продажбата на индулгенции от свещеника Иохан Тецел в съседния град Ютербок. Тези индулгенции, според свещеника Тецел осигуряват на всеки закупил ги спасение, прощение на греховете и че няма да минава през чистилището. В това време, по стълбите на Августинския манастир слиза Мартин Лютер, който държи в ръцете си голям лист и чук. Той си пробива път през пазарния площад и отива пред централния вход на църквата към замъка. Мартин Лютер заковава листа на вратата на Дворцовата църква. Неговото съобщение се състои от списък на 95 тезиса (изявления), в които изразява своето мнение за продажбата на индулгенции. В този знаменателен ден М. Лютер не осъзнава, че с това си действие, той бележи началото на великата Реформация в църквата и възвръщането на чистото * Божие Слово към хората по света. Мартин Лютер идва на този свят в края на XV век и развива своята дейност до средата на XVI век, когато в Европа се извършват много важни промени. Това е време на борби и безредие. Родината на Лютер е Германия. По това време тя е разделена на над 300 отделни провинции и частни имоти. Няма нито централно правителство, нито единна Германия. Провинциите се ръководят от принцове, епископи на Католическата църква и рицари. Те управляват земите си, както пожелаят, а императорът има твърде ограничена власт. Фактически, Германия е част от светата Римска империя. Папата, като наместник на Христа и Божий представител на земята, е върховен управител на Църквата, но и държи политическата власт в отделните държави. Неподчинението на държавните глави се наказва с отлъчване от Църквата, а за обикновените хора дори със смърт Духовенството живеело в разкош, а народът тънел в мизерия и невежество. Недоволство имало както сред управителите на провинции, така и сред народа. Управителите не одобрявали бързото разширяване на църковните имоти, а народът-от събираните високи данъци и от неразбирането на литургиите, четени на латински език. В градовете на Германия нараства средната класа (буржоазията). Тя се стремяла към лична свобода и национално определение. Средновековната католическа църква пречела в духовния и материален растеж. Мартин Лютер е роден на 10 ноември 1483 г. в гр. Айслебен, Германия, в дома на преданите католици Ханс и Маргарет Лютер. Родителите му първоначално са бедни; имат 7 деца; преместват се да живеят в гр. Мансфелд. Те внушават на децата си страх от Бога, и да гледат на Исуса Христа като на сърдит Съдия. На 6 години малкият Мартин е изпратен в латинско училище, където с лекота усвоил латинския език. На 14 години Мартин е изпратен в Магдебургската гимназия; след това е преместен в гр. Айзенахт. Тук се проявява като отличен ученик. На 17 годишна възраст се записва за студент в Ерфуртския университет. Учи при строг режим в общежитието. Проявява се в дискусиите. През 1502 г. М. Лютер получава степен "бакалавър" по хуманитарните науки, а през 1505 г. става "магистър". Често Мартин Лютер си задава въпроса: "Как да стана истински приемлив за Бога?" В него мисълта да стане монах, за да получи вечно спасение, все повече нараства. На 16 юли 1505 г. Мартин Лютер се разделя с приятелите си и влиза в Августинския манастир като послушник, при много тежък режим и битови условия. През 1507 г. Мартин Лютер е ръкоположен за свещеник с разрешение да чете литургии и да дава причастие. Дава му се право да работи с латинската Библия и отделя време да учи староеврейски и старогръцки. Въпреки всичко, Мартин Лютер се смятал грешен пред Бога и нямал вътрешен мир. Той прибягнал към самоизмъчване и самобичуване. За този свой живот той казва: "В продължение на 20 години бях непрекъснато тъжен. Аз трябва да съм най-мизерното същество на земята". През 1509 г. е взет за преподавател в университета в Ерфурт. На следващата година (1510) е изпратен в Рим за 4 седмици. Там той посещава "свети места" и с вяра се отнася към реликвите, които вижда. Обаче, той остава разочарован от небрежността и неискреността на свещениците, които срещнал. През 1512 г. Мартин Лютер защитава докторат по теология и е направен главен професор и проповедник в университетската църква в гр. Витенберг. В процеса на подготовката си за лекциите Мартин Лютер съзнава, че спасението на всеки един човек е възможно само с вяра в Исуса Христа. Той се отърсва от съмненията, заблудите и страховете. В неговата душа навлиза мира на човек, който е оправил взаимоотношенията си с Бога. Всички тези чудни библейски истини М. Лютер разгласява чрез лекциите и проповедите си. Той е дълбоко убеден, че Словото Божие трябва да присъства във всеки един дом и в сърцето на всеки един човек. М. Лютер желае целият живот на вярващия да бъде живот на разкаяние, тогава постъпва и пълното прощение, без писма и индулгенции. Идва се до знаменателния 31 октомври 1517 г. Очакванията на М. Лютер за проява на разбиране от църковните ръководители не се оправдават. Слага се началото на преследване, разпити, дебати и осъждането на М. Лютер. Животът му е в опасност. Той разбира, че Католическата църква е поставила човешката власт над властта на Божието Слово и че църквата няма да се откаже от своето лъжеучение. М. Лютер все още остава професор и пастор във Витенберг, като започва усилено да пише и публикува брошури, памфлети и книги, които получават широко разпространение в Германия и в Европа. В тях той отбелязва, че властта на папата трябва да бъде ограничена в духовната сфера. Духовенството няма право да господства над хората. Всички вярващи са равни пред Бога и имат право на достъп до Божието Слово и задължението да го четат, тълкуват и разгласяват. М. Лютер атакува и седемте тайнства в църквата. Според Новия Завет, той приема само две тайнства: Кръщението и Господнята трапеза. Нещо повече, според него, силата на тайнствата и облагата от тях не идват от свещеника, който ги ръководи, а от Божието Слово в тайнството. Силата на опрощението идва от думите на обещанието, което присъства в тайнството. Без вяра в обещанието няма опрощение. Човек се оправдава само чрез вяра. Не Божият гняв трябва да подтиква хората към добри дела, а последните идват само от вярата в Христос. Мартин Лютер е осъден като еретик. През 1521 г. той официално е отлъчен от църквата с подписване на папската була (послание) от папа Лъв X. Император Карл V призовава Мартин Лютер пред Парламента. На 17 април с. г. той се явява пред императора, принцовете, архиепископите, министрите и секретари. Иска се от него да се откаже от книгите си. Мартин Лютер говори бавно, убедително и без страх представя своите разбирания, които е отразил в книгите си. Накрая той декларира, че Божието Слово е единствения сигурен водач в проблемите, свързани с вечното спасение на човека. Карл V подписва декрет (едикта) като поставя Мартин Лютер извън закона. Курфюстът Фридрих организира тайното настаняване на Мартин Лютер в стария замък край Айземах - Вартбург. Там той пуща дълги коси и брада и получава името рицаря Георг и започва да превежда Божието Слово. Германия, по това време, няма единен език. Лютеровият немски език чрез Божието Слово, се превръща в обединяващ език за германския народ. През 1522 г. излиза от печат Новия Завет на един добър и достъпен немски език. За две седмици са продадени повече от 5000 екземпляра. Върху Стария Завет Мартин Лютер работи усърдно цели 12 години и го превръща в литературен шедьовър. Той е издаден през 1534 г. и до деня на Лютеровата смърт, през 1546 г., от тази Библия са продадени повече от 1 милион екземпляра. Обаче, Словото Божие все още оставало далеч от хората. Неграмотността на народа имала големи размери. Липсвали образовани проповедници и учители. През 1529 г. Лютер написва два катехизиса за обучението, които и до днес се използват в лютеранските църкви и училища по целия свят. Какви промени в църквата Мартин Лютер извършва? Той смята, че всичко, което дава сила на богослужението от старата църква, трябва да се запази. Онова, което е противно на Божието Слово, трябва да се премахне или промени. Латинският език в богослуженията е спрян, за да могат хората да ги разбират и да участват в служението. Мартин Лютер отхвърля римската литургия, като не библейска. Пасторската проповед става централната и най-важна част от богослужението, за да се изучава и да се прониква в Божието Слово. Вярата трябва да бъде подхранвана и отразявана в църковното богослужение. Мартин Лютер иска да се разбере, че Господната трапеза не е повторение на Христовото жертвопринасяне, а средство за благодат, чрез която Бог прощава греховете. Той въвежда пеенето на духовни песни и то да става от всички присъстващи. Мартин Лютер е убеден, че формата на "пееща църква" е начин за задълбочаване на църковното служение. В1524 г. Мартин Лютер издава първата песнарка с24 химна, от които повечето са с негов текст и музика. Той обръща внимание на проповедите, като се стреми централната тема да е оправданието, което се постига само чрез вяра в Христа. През 1521 г. Мартин Лютер написва трактата "За монашеската клетва", в който критикува клетвата за безбрачие и подканва монасите и монахините да се отрекат от нея, да напуснат манастирите и да създадат семейства. На 13 юни 1525 г. М. Лютер се оженва за една избягала монахиня. Той изпитва нарастваща благодарност към Бога за своята добра съпруга и щастливия си дом с 6-те деца. Идеите на М. Лютер получават широка популярност не само в Германия, но и в Англия, Швеция, Унгария, Холандия и Франция. Неговите последователи получават наименованието лютерани. В Швейцария Цвингли реформира католическите църкви и търси обединение с М. Лютер. Той обаче, не приема, че хората взели участие в Господнята трапеза, получават истинското тяло и кръв на Христа. За него Господнята трапеза е само паметно тържество по повод Христовото страдание и смърт, а хлябът и виното са само символи на Христовото тяло и кръв. М. Лютер отговаря: ".. . Цвингли, Вие стъпквате Божието ясно Слово, защото не можете да си го обясните и разберете. Христос казва: "Това е моето тяло". Понеже Христос го казва, аз го вярвам, независимо от факта, че не мога да разбера как е възможно това..." През 1529 г. императорът Карл V свиква сесия на парламента в гр. Спирес, с намерение да спре Реформацията. Взема се решение: Лютеровото учение и книги да бъдат забранени в католическите територии, но католическото учение и книги свободно да се разпространяват и на лютеранските територии. Евангелските принцове остро реагират на резолюцията за контрол върху евангелското проповядване, където и да било. Те протестират, затова евангелските християни са наречени протестанти. Карл V свиква наново Парламента в гр. Аугсбург, на който канцлерът на Саксония Кристиян Баер чете лютеранският документ "Аугсбургска изповед" представящ учението и практиката на лютераните. Реакцията е различна. Някои католически принцове осъждат изповедта като еретическа. Други признават, че са били неправилно информирани за лютеранското учение. Става ясно, че Католическата църква е напуснала Библията и истинското учение на християнството. Лютер казва: "Благодаря на Бога, че доживях да видя този час. Христос бе с нас". Протестантите се обединяват в "Смалкалдска лига", срещу натиска, оказван им от императора, парламента и Католическата църква. По-късно Мартин Лютер, макар и болен, публикува "Смалкалдски членове", в която брошура представя официалната доктрина на лютеранската църква. Той остава безкомпромисен към обединения без пълно доктринално съгласие. Компромиси с библейските истини, за да се поддържа мира и единството, Мартин Лютер никога не допуска. Здравословното му състояние се влошава, но той продължава да работи. В началото на м. януари 1546 г. Лютер е помолен да отиде в гр. Айслебен за решаването на спор между графовете на Мансфелд. Зимата е много студена и снежна. Той пътува със синовете си Ханс, Мартин и Паул. На 17 февруари с.г. Мартин Лютер проповядва и решава спора, за който предприел пътуването си. Същата вечер Мартин Лютер получава силни болки и тежест в гърдите. След полунощ той става да се моли на Бога:".. Татко, на Твоите ръце поверявам духа си. Ти ме спаси.. ." Същата нощ, на 18 февруари 1546 г., на 62 години, Мартин Лютер преминава във вечността при пълно съзнание и упование в своя Господ и Спасител Исус Христос. В гр. Айслебен, църквата "Св. Андрю", се извършват паметни служби. Започва последното пътуване, с кавалерийски кортеж, от гр. Айслебен до гр. Витенберг, където хиляди чакат на централния площад. Процесията е огромна - от семейството, благородници, принцове, градски ръководители, професори, студенти и много опечалени. Ковчегът е поставен пред църквата, където в 1517 г. Мартин Лютер слага своите "Деветдесет и пет тезиса". Не само гражданството на Витенберг плачат, но цяла Европа оплаква голямата загуба. Лютеровото тяло е положено в гроб пред амвона. В заключение, Мартин Лютер остави на човечеството велико наследство от един достоен, изпълнен с героизъм живот, на вяра в Божието Слово и любов към Бога. Мартин Лютер бе този, чрез когото Бог наново показа единствения път начовечеството, че само с безпределна вяра в Исуса Христа се придобива вечно спасение. Мартин Лютер направи Божието Слово - Библията, достъпна до всеки грамотен, чрез направения превод. Така се слага началото на разпространение на Божието Слово чрез преводи сред хората в целия свят. Мартин Лютер въведе пеенето на духовни химни от цялата църква. Християните трябва по-активно да участват в църковната служба. Мартин Лютер съдейства за подобряване образованието на младежите и децата. Той подготвя програми и планове за началните училища и гимназиите. Мартин Лютер живя с вярата основана на Божието слово. Той умело излага своята вяра в проповедите си, в дебатите си, в много статии и писма. Във всички негови книги ние откриваме истините на Божието Слово по начина, по който М. Лютер ги учи и вярва. Наследството, оставено от Мартин Лютер е наследството, което остави Реформацията в историята на християнството и на човечеството.