Ани

БАНИ (Настоящото описание върху баните е извлечение от съчинението на Кнайп). Бани на краката. Под това название се описват топлите и студените бани. Студени бани. Студените бани стават, като си втопи (потопи) някой краката в студена вода до прасците, (mollets — месестата част на жабите на краката / прасците) или до над прасците, и ги държи от една до три минути. Във време на болест, студените бани на краката служат най-много да възвърнат кръвта, що се е стекла към гърдите или към главата; но те се употребяват повечето в замяна (редуване) с други някои употребения (процедури) — и то, когато болният не е в положение да издържи общи или половин бани. За хора, които са добре със здравето си, студените бани имат двойно едно действие: укротяват и усилват членовете (крайниците). Подир едно уморяване, едно безсъние, те произвеждат един сладък и кротък сън. Топли бани. Топлите бани се употребяват под разни причини (за разни цели): а) В топлата вода, 25-26° Р. (градуса по Реомюр, около 31-32°C), спусни една кривачка (шепа) сол и двойно пепел, и, като се обърка добре водата, спусни си краката да стоят от 12-15 минути. Понякога, като заповядам настоятелно, аз употребявам, казва Кнайп, бани под една топлина 30° Р. (около 37.5°C), които се последват от една студена баня с продължение само на 1/2 минута. Баните на краката биват превъзходни в какви случаи, дето (когато), по причина на едно слабо и болнаво положение, или когато е недостатъчна телесната топлина и пр., строгите средства и студените бани не могат да бъдат употребени по причина на малката, или никаква реакция, що може да се произведе, т. е., когато студената вода възбужда малка топлина по причина кръвната слабост (анемия). Топлите бани подобават (подходящи са) на тези, които са слаби, анемични, нервни, твърде млади или твърде стари, най-вече на жените; те са спомагателни във смущенията на кръвообращението, на едно кръвоприлитие (наплив на кръв), на главоболието, на гърлоболието, на крампите и пр. б) Лечебни бани на краката са тези, в които се поставя цвят от сено. Сененият цвят се полага в едно платно завързано (3-5 шепи), върху което се налива врялата вода и се покрива съда, за да изстине до един приятен градус, 25-6° Р. (25-26 градуса по Реомюр) вода. Не вреди, ако платното остане във водата, или се извади. Тези бани имат едно разносително (разсейващо болката), прогонително (отпускащо отоци) и усилително действие; те се употребяват за болни крака, особено за крака, които се потят, които имат рани, които са натъртени, ударени, които имат подуване, заякнало (втвърдено), нарив (цирей) между ноктите и пр. Изцяло може да се каже: тези бани са полезни за всякакви повредени крака. Един господин страшно страдаше от подара (подагра) на краката; болките го караха да вика. Краката му, обвити с едно платно, от три, четири прегъвания, намокрено от водата на подобна една баня, се избавиха от болките в разстояние на един час. в) Бани на краката с овесена плява. Плявата се уварва (изварява) около 1/2 час в един меден съд; водата, като изстине до 25–26 градуса по Реомюр (около 31–32°C), употребява се за баня от 20–30 минути. Според моя опит, казва Кнайп, нищо не може да надмине ползата на тези бани, кога се касае да се разнесе и разиде нещо кораво (втвърдяване/оток) по краката или нещо възпалено. Един човек си отрязва калуса (мазола) върху големия пръст на крака. Пръстът му се възпали и отваря една рана. Кракът му, обвит три пъти в деня с едно платно, натопено и извито в подобна сварена вода, оздравя в разстояние на четири дни. Един болен беше в опасност да си изгуби всичките пръсти на единия крак, които бяха се схумили (свили/изсушили) от изгниване. Подобни обвивки, както горе казахме, за малко време го оздравиха. г) Нека кажем още за един вид баня на краката, която е повече твърда (интензивна/суха), отколкото водна. Който има нужда от подобна баня, да се не бави. Често и твърде често аз сам съм я употребявал с голяма сполука (успех). Постави в една каца топъл ечемик, произхождащ от правене на пиво (пивоварна каша), т.е. щом излиза из казана на пивоварната, и си втопи (потопи) вътре краката от 15 до 30 минути. Чудесно облекчение получават тези, които страдат от ревматизъм, от подагра и от други подобни несгоди (болежки). Една забележка още, която се отнася до баните на краката: тези, които имат вените си подути (варикозни вени), не трябва да правят баните си по-нагоре от прасците, нито водата им да бъде повече топла от 25 градуса по Реомюр. Половин бани Изобщо, под туй название аз разбирам местни някои бани, които обливат тялото най-много до пъпа, до стомаха. Потребна ми беше една средна дума между обща баня и баня на краката; тая средна дума аз я означавам под названието половин баня. Начинът на извършването е троен: 1-о. Да се стои прав във водата, която да достига до над прасците или до над коленете. 2-о. Да се клекне във водата, тъй щото водата да достига до слабините. 3-о. Да се седне във водата. Последният този начин само заслужава да носи точно името половин баня: водата достига до половината на тялото, до пъпа. Гореказаните три начина се употребяват със студена вода и са най-доброто средство за закоравяване (закаляване) на тялото. Следователно те подобават на тези, които са в здраво положение и търсят да закоравеят (се закалят) още повече; на тези, които са слаби и желаят да заякнат; на тези, които се въздигат (възстановяват) от болест и търсят да си добият здравото положение и да се сдобият със сили. В случай на болест тяхното употребление трябва да става поръчително (целенасочено) и особено указание; другояче те не трябва да се опитват, защото понякога следствието им бива вредително (вредно). Под какъвто начин и да е употреблението, за здравите, както и за болните, половин банята е всяко едно частно лечение, т.е. тя е като допълнение на други приспособления и нейното продължение не трябва да бъде повече от 1/2 до 3 минути. Двата първи начина (да стои някой прав и на колене във водата) ми са заслужили сеговодно (досега) твърде много в началото на едно водно лечение върху хора, които по тази или по онази причина си бяха изгубили съвършено силите. Подробно няма да разказвам, ще кажа само, че се намират много хора, които в началото не могат да претърпят една обща баня. Тази точка не минавайте с една презрителна подсмивка. Аз драговолно (с удоволствие) мога да ви укажа не няколко, но със стотина живи примери на хора от разна възраст и положение. Такива болни именно ме са принудили да помисля за тези два начина (по причина на тяхната слабост); тяхното положение изискваше едно скромно, умерено и внимателно лечение за дълго време, додето те привикнат да бъдат в положение за повече. Обикновено при тези два начина се употребява една друга операция (процедура), друг начин на закоравяване (закаляване), който се състои да се поставят ръцете във вода чак до раменете. Това съставлява едно цяло лечение (съставено от две частни приспособления), което укрепява естеството (организма / имунитета) и което аз употребявам в размяна (наименувам) с потапянето на краката в студена вода. Третият начин, същинската половин баня, заслужава напълно нашето внимание; аз от все сърце го препоръчвам на всички, които са добре в здравето си. Немощите и недъгавостите, които се намират в долната част на корема — които са не малко, и на които причините произхождат някога от недостиг на закоравяване (закаляване) и от привичката на мековат (нежен / разглезен) живот — се погасяват в зародиша си, или, когато вече съществуват, изчезват чрез това употребление. Тези половин бани имат едно укрепително действие върху долната част на корема, те съхраняват и умножават силите. С хиляди хора носят една, две или три обвивки на корема си и още други неща. Дали тези обвивки ще излекуват злото? Напротив, те често го увеличават, те разхлабват и изнемощават тялото. Следователно опитайте малко по малко, но решително, нашите половин бани! Оплакванията, що стават относно хемороидите (кръвотечение или подуване на седалището), коремните болки от газове, ипохондрията, истерията и пр., наскоро ще намалеят; те са болки, които при болния със слаб корем упражняват едно плачевно действие върху духа и въображението. Относно тези, които са добре в здравето си, аз ги съветвам сутрин, като станат, да си измиват горната част на тялото; после, подир пладне или към вечеря, да направят една половин баня. Тези, които нямат време сутрин да се мият, нека го правят във времето, когато вършат половин баня. Няколко примера ще разяснят като как става употреблението на тези три начина с болни хора. Едно младо момче беше тъй изнемощяло подир една тифозна треска (тиф), дето (че) не можеше нищо да върши. В едно кратко време, то през два деня или през три сядаше на колене във водата и стоеше около една минута в началото, по сетне 2–3 минути. По този начин, малко по малко, то се поправи и стана тъй добре, както и по-преди. Някой си страдаше от силен прилив на кръвта, както се случва често, в долната част на корема. Първия ден енергически си уми горната част на тялото; на втория ден той се постави на колене във водата; той следва тъй, в размяна, операцията си и за едно малко време се освободи от вредата, що имаше. Стомашните болки, които произхождат от задържаните газове, изчезват чрез същото средство. Тези половин бани произвеждат едно специфично действие върху изгонването на газовете, които, подир някои болести, дават едно голямо безпокойствие. Бани на седалището Баните на седалището са студени и топли. Студени бани. Баните на седалището се извършват в особени съдове или, по нямане на такива, в направени от дърво, цинк или тенекиени, които да бъдат долу по-тесни, а горе по-широки; височината им да бъде по-малка от тази на котлите, които употребяваме. Този, който ще ги употребява, ще постави 1/2 или 1/3 вода в тях, тъй, дето, като седне с краката отвън, водата да се издигне и да дойде до кръста му. Като се наеме лесното на тези бани (когато свикне с тях), може човекът и да не се съблича цял; ако е съблечен, трябва да не забравя, че стаята му трябва да бъде добре затоплена; в противен случай, той трябва да покрие с нещо тялото си, както и краката си, да се не простуди. Тези бани на седалището, наедно с половин баните, се считат едни от най-полезните и най-точните в водолечително отношение — особено за долната част на корема. Те имат преимуществото да изгонват газовете навън, да спомагат смилането на ястието (храносмилането), да улесняват запека, да поставят кръвообращението в добър порядък и да усилват организма; следователно, те се препоръчват като най-добри за малокръвието (анемията), за хемороидите и за страданията на най-деликатните органи в корема. Никой не трябва да се плаши от това влажно и студено прилагане, на което продължението не е освен 1 или 2 минути; добре употребено, то не може никога да повреди. Да привикне някой на студа, да се предпази от настинка и да противостои на изменението на времето, което често бива вредително, няма да направи зле, ако често си прави бани на седалището; особено нощем, да стане и да си легне подир банята тъй, както излезе из банята, без да се изтрива. В нужно време тази операция в една и съща нощ може да се повтори и потрети, без да бъде нещо необмислено. Аз познавам едного, казва Кнайп, на когото банята не се изпразва ни лете, ни зиме; той като нощ се къпе и никога не спи в затоплена стая. Аз не съветвам всеки тъй да прави; но аз обичам да го посещавам, понеже той, ако и да е стар, е верен на практиката си и се намира добре. Ако някой попадне в безсъние, като се пробуди или преди да заспи, или изобщо е безсънлив, то той не трябва, освен да прибегне към баните на седалището. Една баня от 1 или 2 минути укротява нервите и произвежда един приятен сън. Дълго време един болен не можеше да спи освен един или два часа нощем; той се превиваше в леглото си, като прекарваше всякакъв вид мисли през главата си, и накрая дохождаше до едно нетърпимо раздразнение. Под влиянието на тези бани той се успокои и начена (започна) да спи. Ако сутрин главата на някого се намира тежка и замаяна, ако сутрин той се намира по-уморен, отколкото е вечер, той не трябва да се бави да се подложи на този вид бани. Накрая аз препоръчвам от все сърце студените бани на седалището на всички тези, които се намират добре в здравето си. Топли бани. Топлите бани на седалището, казва Кнайп, не ги употребявам никога само с чиста вода: турям във водата сено или преслица (полски хвощ), или плява от овес, или цвят от сено. Приготовлението на тези бани е еднакво: като възври водата, втапя се билковото вещество в нея и се оставя няколко време да поизкисне на един не тъй силен огън. После се снима от огъня и се оставя да изстине до 24–26 градуса по Реомюр, рядко 30°R; накрая всичко това се изсипва в една баня (корито), в която болният сяда и стои 1/4 час. Водата от банята не се изхвърля, тя си остава тъй, както си е, и подир 3–4 часа болният пак влиза с продължение на 1–2 минути; подир един час после същата баня може да се употреби още един път със стоене през 1 или 2 минути. Тези бани се правят два или три пъти в неделята (седмицата), и то в размяна (алтернативно) със студени бани, когато някой страда от някоя стара болка, като: подутие от хемороиди, фистула на седалището, болка в долното черво (правото черво/дебелото черво) и пр. Не се забранява на изсипаните (хората с херния) да се ползват от този вид бани. а) Банята с преслица (полски хвощ) бива много полезна в едно спазмодическо (спазматично) и ревматическо положение, когато то се намира в бъбреците и в пикочния мехур; когато в пикочта има пясък или камък; когато пикочният канал е повреден. б) Банята на седалището с плява от овес е твърде полезна за тези, които страдат от подагра. в) Баните на седалището със сенен цвят имат едно по-общо действие, тъй щото, когато няма преслица и овесена плява, може да се употреби сеният цвят, с една по-малка полза, върху всичките страдания, казани по-горе, на корема. Те също така са се указали полезни в подутията на долната част на корема, в някои външни подутия (отоци), в кожни някои болести, в запека, в хемороидите, в спазмодическите болести и в тези на коремоболието по причина на газове. Общи Бани Общи бани се наричат тези, които обливат всичкото тяло; те също биват топли и студени и са полезни за болните и за здравите. Обща студена баня. Общата студена баня става по два начина: или всичкото тяло се втопява (потапя) в студената вода, или, за да се избегне лошото впечатление (шоковият ефект / стресът) върху белите дробове (което не е никак опасно), то, който ще се къпе, се потапя във водата до мишниците, тъй щото върховете на белите дробове остават свободни; останалата част се изтрива с една мокра отривалка (хавлиена кърпа / гъба). Продължението (времетраенето) на студената баня е най-малко от 1/2 минута, а най-много от 3 минути. Ежедневната практика и дългият опит, както върху себе си, тъй и върху другите, ме увериха по един неизменим начин, че в студените бани истинското и точно правило е следното: колкото стоенето в студената баня е кратко, толкова нейното действие е добро. Този, който стои 1 минута в студена обща баня, върши по-умно от този, който стои 5 минути. Без друго аз осъждам всички бани от този вид, ако стоенето продължава повече от 3 минути, били те за здрав човек, или за болен. Относно тези бани, има хора, които правят една и две бани в деня, всяка по 1/2 час. Не говоря за тези, които плуват и се движат и, като излязат, се добре хранят. Една силна натура допълва наскоро това, що банята му е отнела; но хора, които не се движат във водата и които, в продължение на 1/2 час, се влачат изтежко, като костена жаба (костенурка), във водата, те не само не извличат никаква полза, но още се повреждат (вредят си). На място да направят добро на организма, да го усилят и захранят, те го гризат (изтощават) и го изсушават. Студена обща баня за здрави хора Често са ме молили да не забравям, че студената вода отнема топлината, което отнемане не може да бъде освен вредително за малокръвните (анемичните), още раздразнително за нервите. Всичко това е вярно, когато употреблението е грубо и неуместно; но употреблението на моите бани може да става във всичките времена на годината, зиме и лете, за всички тези, които се чувстват добре в здравето си; чрез тяхното употребление те ще подкрепят и ще заякчат здравето си, понеже те пречистват и разбуждат кожата, разхлаждат, въодушевяват и усилват целия организъм. Зиме никога не трябва да се прави повече от една баня през неделята (седмицата); една е достатъчна за 7 дни, даже и за 15. За съхранението на здравето необходимо е човек да може да противостои на разните атмосферически влияния, на разните променения (климатични промени). Нещастен е този, който от най-малкия ветрец се вреди, кога в белия дроб, кога в гърлото, кога в главата, и чака само добро време за излизане! Дървото, изложено на открит въздух, е нечувствително на всичко, на буря, на тихо време, на студ и топлина; то противостои на вятъра и на дъжда, то се е заякчило. Употребявайте нашите бани, вие ще бъдете еднакво силни, като това дърво. Намират се много хора, които имат отвращение и се плашат от студената вода; те са убедени, че тя им отнема топлината. Студът отслабва, принудително отслабва, казват те, ако подир употреблението на студеното незабавно не последва една топлина. Да, твърде добре, аз съм съгласен. Напротив, аз предполагам, че, като изключим упражнителните движения, които нашите начала изискват след всяко студено употребление, нашите студени бани не отнемат топлината, а я задържат. Но вместо да размишляваме, нека поставим един прост въпрос: Ако един слаб и изнежен човек, от привичка на едно постоянно стоене в стаята, не смее да излезе навън зиме освен при голяма една нужда; ако той чрез едно студено миене или едни студени бани достигне да закоравее (да се закали), дето (така че) да може без страх да ходи на открит въздух в лошите времена на годината, та не е ли придобил повече естествена топлина? Между другото, нека кажем един пример. Един високопоставен човек, около 60-годишен, имаше голям страх от студената вода. Когато станеше нужда да отиде нейде (някъде) навън, той обираше (обличаше) всичките вълнени вещи, които имаше за обличане; всичките възможни и невъзможни настинки можаха да бъдат следствие на едно недопростимо забравяне. Той не можеше да търпи врата си без да бъде обвит и запазен достатъчно. Ето че един ден грубостта се намеси (наложи се принуда): с едно злостно удоволствие заповядаха му се общите студени бани, на които господството му се подчинява. Следствията (резултатите)? Те са били извънредно благоприятни. В няколко дни той начна (започна) да съблича едно по едно облеклата си; първата вълнена риза и фланела бяха запоследвани от вторите, вратната му фланела се унищожи (махна) също така. През деня, когато той не можеше да си направи банята, струваше му се, че нещо му липсва. Той се беше изцерил тъй, дето през месец октомври той си правеше баните на реката под открит въздух, отколкото в една топла стая; първото го повече благодареше (доставяше му удоволствие), отколкото последното. Главните въпроси, на които има да отговаряме, са: В какво състояние, в какви разположения трябва да бъде здравото тяло, за да се ползва най-добре от общите студени бани? Колко време трябва да се стои във водата? В кое време на годината е по-сгодно (по-подходящо) и по-лесно да се начнат средствата, чрез които да придобием телесно закоравяване (закаляване)? За да бъде някой под изискуемите разположения за една обща студена баня, трябва тялото да бъде съвършено и напълно стоплено. Следователно, ако си добре стоплен или чрез някоя соба (печка), или чрез движението на някоя работа, или от някоя разходка, то в подобен случай времето е сгодно за студена баня. Когато, напротив, досещате (усещате) студени тръпки или краката ви да са студени, недейте никога взема студена баня преди да се стоплите добре чрез някое упражнение. Ако, напротив, сте попотени и много даже изпотени, не бойте се, направете си спокойно баните — стига да сте добре в здравето си*. (Следва). (Продължението е в сп. Здравословие, год. III, кн. I). ______________________________ *Ако някой е намокрен от дъжд, не трябва да се къпе, защото може да се повреди. В такъв случай още ще кажа, че щом се излезе из банята, не трябва никога да се облича с мокри дрехи; те трябва да са сухи. _____________________________

Година II, Сливен, 15 март 1895 г. Книжка XII ЗДРАВОСЛОВИЕ ______________ ЛЕЧЕБНОТО ЗНАНИЕ В книжка VIII от тази година, под заглавие „Лекарствата“, ние говорихме изобщо какво нещо са лекарствата и какви са техните действия, употребени в голяма и малка доза. От опит е доказано вече, че болестите се лекуват чрез тези лечебни средства, които действат в същото направление, както болестта, за която те се дават. Тези неща отдавна се съзираха, но стояха без никакво определение. Трябваше един гений, като Ханеман (основателят на хомеопатията), да се появи, за да ги развие и им даде определение. Той събра наедно всичките разпръснати тук-там действия и указа тяхната практична полза. Чрез огромни трудности той показа, че законът на подобието е не само един закон от научно любопитство, но че той е главният естествен и основателен закон в лечебното изкуство. На него ние днес дължим не толкова лечебната сила, колкото лечебното знание. Законът се указа, но като как трябва да се приспооби? Ханеман постави и тури (вкара) в практика това просто правило: Че, преди да се даде едно лекарство на един болен организъм, трябва да се узнаят свойствата на това лекарство, и че самият път, за да се постигне това следствие, е опитът върху едно здраво лице (човек). Накрая (в оригинала: „наконец“ — русизъм), опитът да става с едно само лекарство, без да е съединено с друго. Сборът на всички такива подобни и доказани явления, съединени още със случаите от отравяне, съставляват чистата медицинска омиопатическа (хомеопатична) материя. Тя е жизненият източник, от който ще се черпят всичките медицински произведения (научни трудове / данни). Практически, омиопатията ни учи, че лечението трябва да бъде копирано върху болните явления (симптоми); или, с други думи, върху едно изложение от болни признаци, които изразяват болестта, да се приспособят (приложат) точно такива признаци от лекарството, които да са подобни и прилични (сходни) с тези на болестта. Следователно, щом лекарството отива в същото направление с болестта, щом то следва без друго същия път, щом, накрая, то спомага не като затъпява (потиска) болестта, но като я усилва, то трябва, за да се избегне това засилване, да се намали и изтънчи силата на лекарството чрез разложение (dilution — разреждане). Оттук произхождат безкрайно малките дози, върху които умът човешки се смайва (удивлява се), като среща в дилионни (милионни / милиардни) и повече части тяхното действие. Опитите на едно лекарство върху здраво лице не могат да произведат едни и същи признаци върху всекиго; при всичко туй, те биват за всекиго приблизителни. Разликата зависи било от възрастта на лицето, било, още повече, от неговото телосложение и разположение или, както го наричат, неговата идиосинкразия (индивидуална чувствителност). Явленията от тези опити са субективни и обективни; те са тъй разнообразни и многобройни, дето (че) е твърде трудно да отбере (избере) някой, между толкова разнообразни показания. Тези, които трябва да бъдат като по-сгодни (по-подходящи) и по-полезни; в това отношение те просто стават едно голямо затруднение за лекаря. Тази е главната причина, дето повечето отбягват употребението (употребата) на омиопатията. При всичко туй, от няколко години начена (започна) да се открива един друг път, по който това затруднение до нейде се намалява. Узнато е, че много лекарства в явленията на признаците си са приблизителни в много отношения, като че са от един и същ източник, нещо, което много пъти става затруднителна причина за лекаря, като кое от две, три или повече подобни лекарства да отбере за болката, която търси да надвие; от това се е породило да се дават две или три лекарства в замяна през час или през два. Водими от сродството на техните свойства и от близките по подобие признаци, много от лекарите омиопати (хомеопати), по повод на минералните води, наченаха да употребяват не едно само лекарство, а повече, стига те да имат приблизителен характер по свойствата си. Основани още от началото, че жизнената органическа сила, по физиологическото си действие, отбира (избира) това, което е подобно и полезно за нея, а отхвърля това, което не ѝ е нужно, те, за всеки орган, за всяка отделна органическа система, за всички сродствени болести, изработиха, по силата на това сродствено свойство на лекарствата, отделни групи, които, подкрепени от една електрическа сила, означаваха се като кога и как да се употребяват. Този начин [на] лечение се именува електро-омиопатически (електро-хомеопатичен). Той се отличава от другия по това, че обема (съдържа) много разложени (разредени) лекарства, кога (докато) първият се състои от едно само лекарство; още неговото употребение е много по-лесно, по-практично и по-сполучливо от първия начин, не само за тези, които не са запознати добре с медицината, но още и за тези, които са добре запознати. Лечебните начини са разнообразни, от които ние няма да препоръчваме на нашите читатели, освен тези само, които, ако не ползват (помогнат), няма поне да навредят, стига този, който ги употребява, да умее като как да ги употреби. Под тази категория спадат магнетическите и водолечителните начини, както и гореспоменатите два вътрешни омиопатически начина, на които, каквато и да бъде дозата, не може да бъде отровителна (отровна), следователно, смъртоносни следствия (последствия) не може да има. Тя може само да умножи (увеличи) и засили признаците на болката, когато лекарството се дава много често, или когато дозата е твърде силна; в подобен случай, щом се омекчи силата, като се разреди дозата, всичко си влиза в природния път. Далеч е човекът от това да проникне в тънкостните (фините / най-дълбоките) природни действия; за факт на действията им човекът може да вземе само следствията на техните явления, без да иска да отиде по-нататък. Че една капка, например, кафе, което с чаши пиеме, разложена в 50 или 100 оки (ока — стара мярка, около 1.28 кг) вода може да действа, не трябва да ни се показва невероятно или съмнително, защото действието в същност е по-голомо, отколкото не може да се появи в едно голямо материално количество. Силата на едно нещо не се състои в материалността, но в атомическото му положение. Водата, която произвежда механически една сила от 4—5 коня (конски сили), ако се преобърне в пара, няма ли да произведе сила хиляди пъти по-голяма? Следователно, деятелността (активността) произхожда от разширението на атомите. Разложението (разреждането) на едно лекарство не прави нищо друго, освен да измени положението на лекарството, щото да произведе една такава сила, която да може да се употреби, по закона на подобието, върху лечението на болестите. Водими от това природно правило, правило по закона на подобието, десет души омиопати в една консултация ще останат съгласни върху нужното лекарство; кога (докато) пет души аллопати (алопати / конвенционални лекари) ще бъдат разделени на десет мнения, понеже в тях не съществува подобно природно мерило. Тези последните се различават от емпириците (самозваните лечители) и от бабите по това, че имат дипломи и монополна привилегия да лекуват. Както и да е, уверен в истинността на гореизложеното от една четиридесетгодишна практика, аз не мога, в отношение на общата полза, освен да се произнеса, че омиопатията е най-доброто и най-невинното лечебно средство — особено за тези, които търсят да си спомогнат, без да се повреждат.

Една тайна сила. (Писмо от Харманлийско, с. Оваджик). Съселянина ни Т. го заболя устата и зъбите през август 1894 год. И от многото болки той, като си мислеше, че ще намери цяр (лек), прибягна за помощ до околийския лекар; той, като прегледа устата, му даде и нужните церове (лекарства) и наставления по лекуването на болестта. Обаче мина се една седмица, мина и друга; свършиха се първите церове, взеха и други, повтори се, даже се и потрети рецептата; думите на лекаря се не сбъднаха. Не се показа никакъв симптом за оздравяване, или поне намаляване на болката. Въпреки съветите и убежденията на домашните му да отиде да си „извади пришка“ (бабешки метод / изгаряне против зъбобол), Т. прибягна към друг лекар, — към зъбар, който му извади два зъба, дето го боляха най-много. Но от това болестта не се намали никак, като че ли операцията не се отнасяше за нея. Т. се реши да му извадят още други два зъба, дето усещаше да го боли. Домашните му изново почнаха да вървят подире му и да го придумват да не си вади зъбите за „пусто“ (напразно), а да отиде при баба Л. да си „извади пришка“. Но Т. си устоя на твърдостта и си извади още други два зъба. От тази операция болката го доведе до крайна нетърпимост, та потегли изново, за трети път, да си извади всичките зъби из устата. Домашните му изново се държаха подире му, да отиде не при зъбаря, а при баба Л. да си „извади пришка“. Т. не се съгласи, а излезе да върви за в града при зъбаря; но на улицата срещна известната баба, която, като го видя с вързани челюсти и завита глава, запита го за причините на неразположението му. И Т., ако и по неволя, разказа ѝ на две-на три за всичко, което го бе сполетяло. След няколко увещателни думи, най-после Т. за опит се съгласи да му „извади пришка“. Баба Л. взема една глава чесън, надроби го и го улупи (обели) от люспите; взема 5-6 крупчета (кристали/зрънца) (дръжчета) сол и една пришкена трева (лютиче); счука ги с две плоски каманчета (камъчета), обиколи (очерта с баене) и обая (бае) три пъти с тях от устата до ръката, където на третия път ги остави на долния край на сувалката (китката / рамото) и, като ги притисна с квас (хляб), за да се не разпадат, повърза ги с една кърпа. Па (и/след това) си го повърна (изпрати го обратно) да си иде у дома, като му каза: „Днес болката ти ще си отиде“... И какво да видиш, до вечерта болката се изгуби от устата, като да не било нищо, само че зъбите на Т. останаха в зъбаря!... През м. септември с. г. (същата година) пак се случи да го заболи устата от същата болест. Т., вече разубеден от церове (лекарства), отиде на драго сърце при баба Л. и изново си „извади пришка“; болката премина още същия ден. На 3-и декември с. г. болестта пак се появи в устата на Т.; но той, като я търпя два дена и се увери, че е нетърпима повече, прибягна за помощ при баба Л. и устата оздравя на третия ден след поболяването. На 31-и декември с. г. изново пришката се появи и Т., без да се мае (двоуми) ни най-малко, отиде при баба Л. за цяр (лек). Но бабата, като я извади и този път, каза му: „Твойта пришка е от лошите, но попадна на майстора си. Тя се научи да я вадим; затова, за да се прекрати съвсем, сега като ти я извадих, да дойдеш още три четвъртъка наред да ти я изваждам и тогава няма вече да излезе никога“... Дотука, като изложихме само факти, на които бяхме очевидци и истинността на които засвидетелстваме с честта си, нам (на нас) не ни остава вече друго нищо да говориме по това, освен да запитаме изобщо: 1) Каква е тази болест, която става по-лошава от церовете на лекаря? 2) Какви са тези бабени шептания, които могат да извадят една болест от устата на човека и да я проявят на ръката му? 3) Какво влияние и откъде-накъде бабените думи да съдят (повлияват / спират) на болестта? 4) Коя е тая необяснима сила, която излиза от бабата и заповядва на повредения организъм? Като моля да ми дадете обяснения по горните въпроси, обръщаме вниманието и на тези учени, които не припознават никакви нови явления и тайни сили. С почитание: Ст. Миранзозов (учител). Отговорът на вашите зададени въпроси ще бъде твърде дълъг, ако искаме да отговорим напълно, понеже колкото и да сме говорили върху предмета, който се коснува (отнася) до обяснението на тези въпроси, има още много неща неразяснени. Вкратце ще кажем само: Ако редовно сте чели „Здравословие“, вие вече знаете, че болестите не са друго нещо, освен следствие на една динамическа сила, на която лечението също зависи от една динамическа сила; следователно, няма болест, която да не може да се излекува, стига да може човек да попадне на точния ѝ лек, т. е. да намери тая динамическа сила, която да се слее с нея и я унищожи — подобно както става в електриката и в магнетизма с положителните им и отрицателни страни. Като какво нещо е сила? То е твърде трудно да се определи, понеже не подпада под никое от нашите чувства. Изобщо казват сила това, което произвежда едно действие; всичко това, което произвежда, спира или преобразява движението. Всяко свойство, свързано с едно какво-годе (какво да е) вещество, става сила, щом то може да измени моралното или физическото положение или свойствата на едно нещо. Бабената душевна сила има свойство да премести една болест от едно място на друго, да я повлияе тъй, както тя желае. Като как това става, то е още тайна за учените; тайните на природата са непостижими. Има хора, които стига да си хвърлят погледа върху нещо, за да го повредят; ако е животно, то пада, разболява се, даже и умира; това е което изобщо наричат уроки. Ако душевното свойство на някой си е тъй лошо, дето (че) да може да повреди, даже и смъртта да докара, защо на други да не бъде тъй благотворително, дето да може да ги избави от страданията, що те имат? Тая сила не е друго нещо, освен животинския магнетизъм (месмеризъм), който се намира не само в хората, но още в животните и в цялата вселена. Чрез него Христос лекуваше слепите и хромите и произвеждаше още толкова чудесни действия. Чрез него също днес толкова медиуми лекуват болести, които са изоставени от медиците като неизлечими. Редакцията.

Дишането (Из „Прегледа на Природните Лекувания“). Писмата, които получаваме, свидетелстват за важните празнини в понятието, че хората си правят за ролята на съществените за живота природни деятели (фактори), като въздуха, или на практики не по-малко съществени, като физическото упражнение сред всичките му видове. Едното и другото се допълват и са от първа необходимост за човешкия организъм още от самото му влизане в живота. Тези празнини, твърде печални за всекиго, вземат един действително сериозен характер, когато (и за нещастие това е най-честият случай) те се проявяват напълно в жената, назначена да бъде майка, баба, възпитателка, да взема участие непосредствено или посредствено, още от първия час, във физическото и моралното развитие на детето. Такава млада майка ще се остави да бъде водена безсъзнателно от лъжливата опитност на един ограничен или напоен с глупави предразсъдъци кръг ближни, благодарение на което и тя самата не ще притежава здрави понятия, главните правила, които трябва да уреждат живота на детето и да отговарят на неговите належащи изисквания. Някои ни намират махана (кусур / забележка), че сме давали на науките си твърде научна форма и не сме се придържали в излагането си само на практически мерки. Ние мислим, че не е достатъчно да се дават само разни практически указания, а и да се развива умствено читателят, за да могат да му се дадат онези главни хигиенни и физически отвлечени понятия, които ще турят една здрава основа на неговите практически приложения на хигиената. Не подробностите във функционирането на човешкото тяло препоръчваме ние главно на читателите си; подробностите, често пъти зле определени, са непристъпни за всекиго и правят да се изгубва общият изглед и правият път, що трябва да следваме; те съживяват; медицината, на която специалността е именно да се взира в подробностите, във ущърб на общите закони, с всичките свои изследователски грешки и криви произнасяния (заключения / диагнози), дава твърде печални доказателства за това. Главните линии трябва да привлекат нашето внимание; те само ще ни дадат една здрава основа за пътя, що трябва да следваме, и ще позволят на майката да употребява съществени предпазителни мерки да се бори против появилата се вече болест, да противостои на аптекарските понятия на техния лекар, или да го подбуди в неговите колебания, ако вярва, че присъствието му ще ѝ бъде нужно. Същите начала ще бъдат полезни на всички, които желаят да си ги усвоят. Естественото, добре подпомогнато, е което ще уреди подробностите. Познаването на главните линии ще отнеме на майката всяко колебание да даде на детето си изобилен чист въздух, от който то има толкова нужда, или да го насърчи, само да си вземе нужния за развитието на тялото му дял упражнение, ако по някаква апатия, често наследствена, то избягва това. Със здрави понятия за дишането и действието на въздуха в организма, никоя майка няма да се страхува, задето чадото ѝ е длъжно да минава лете и зиме доста дълъг път до училището, и не ще се бои за него нито от физическите упражнения, нито от атлетическите (пехливански) игри, които нуждата от телесна деятелност (активност) застави да навлизат напоследък и се стреми да направи общи. * * * Засиленото и увеличено дишане, като позволява едно по-голямо поглъщане на въздух, благоприятства в организма на две забележителни физиологически действия: едно химическо действие, принадлежащо в частност на кислорода във въздуха, и едно механическо действие, зависещо от обема на погълнатия въздух и разширяването на гърдите. Кислородът е нужен за животното и растително съществуване; той съществува в организма под няколко състояния и е един от основните елементи на почти всичките вещества в него. Той съществува: В състояние на слабо съединение с цветната материя на кръвта (хемоглобина). В състояние на просто разложение в плазмата (водната част) на кръвта, в лимфата и може би във всички течности на организма. В състояние на свободен газ в дихателните органи (и зависещите от тях) и в храносмилателния канал. Кислородът в дихателните органи произлиза от вдъхнатия въздух, тоя в храносмилателния канал произлиза от въздуха, погълнат с храната и питиетата. Физиологическата роля на кислорода. — Съществената физиологическа роля на кислорода произхожда от неговата химическа симпатия (афинитет) към органическите вещества. Благодарение на тази привлекателност, той окислява тези вещества и именно от това окисляване произлизат топлината, мускулната енергия и инервацията (нервната сила), с една дума произвеждането на жизнените сили в организма. Окисляванията се произвеждат в кръвта или в тъканта и подпомагат в различни съразмерности вътрешните действия на храненето. Вътрешните окислявания, според текущите теории, които се породиха от тласъка на Лавоазиеровите трудове, съставляват голямото количество химически реакции в животните организми. Кислородът минава чрез дишането в кръвта и от кръвта в тъканта; по тоя начин той се прилепя към всички окисляващи се вещества, що съдържа организма (водно-въглеродни, мазни, белтъчни) и поражда цяла серия продукти от разлагане, които се намират в изходящите материи и съдържат вода, пикочно вещество (урея) и въглеродна киселина (въглероден диоксид). Според тази теория, животът не е освен горене; окисляванията преобладават над живото съществуване и чрез тях именно се произвеждат топлината, движението, инервацията, с една дума всички жизнени сили на организма. Към каквото и да клонят съвременните изследвания, да стеснят значението, предадено на окисляванията във вътрешните химически явления, невъзможно е обаче да се отрече тяхното съществуване и ролята, що играят те в усвояването и разлагането на хранителните материи. Самото присъствие на кислород в кръвта и в тъканта на едно животно, додето живее, показва предварително, а множество факти поставят вън от всяко съмнение действителността на тези окислявания. Така, образуването на много органически начала, произвеждането на места, не могат да се разберат без застояване на кислорода; голямо количество вещества, въведени в кръвта през храносмилателния канал, се окисляват и изхвърлят чрез пикочта в състояние на съединения богати с кислород; такива са органическите киселини и др. Отношения между кръвообращението и дишането. — Механическото действие на дишането зависи от частния натиск на всеки един от газовете на въздуха, а особено на кислорода. Вдишването и издишването, движението на белите дробове, гръдния кош и мускулите, с една дума механическите явления на дишането влияят едновременно върху бързината и натиска на кръвта. През вдишването, средното число кръвен натиск намалява във всичките части, които се съдържат в гръбначния кош, сърцето и големите жили. Туй намаление на натиска улеснява нахлуването на нечиста кръв в жилите, които са непосредствено свързани със сърцето, значи в празните вени, и в частите на сърцето, дясното предсърдие, дето свършват празните вени, и дясното стомахче (дясната камера), от дето венозната кръв се прогонва към белите дробове за окисляване; то (намалението на натиска) още забавя донейде излизането на артериалната кръв от лявото стомахче (лявата камера) на сърцето и аортата (първата и най-главна артерия, що излиза от сърцето). Ако разширението и уголемяването на празните вени и дясното сърце беше еднакво с тези на лявото стомахче (камера) и аортата, то кръвообращението не щеше да бъде повлияно; но не е така обаче; дясното предсърдие и вените, като са по-разширими от дясното стомахче (камера) и аортата, се и разтягат много по-вече и, следователно, ускорителното влияние върху венозната кръв надминава лошото влияние върху течението на артериалната кръв и кръвообращението се улеснява. Издишването има едно обратно действие; натискът се увеличава във вените и артериите, тяхната съдържателност намалява, а особено тая на дебелите гръдни вени; артериалното кръвообращение се улеснява, венозното кръвообращение, напротив, става бавно в празните вени и в дебелите вени на врата, които се издуват; сърцето получава по-малко кръв и туптенията му стават по-редки и по-слаби. Вътрешно дишане. — Тъканта е потопена в кръвта и лимфата, които съставляват за нея една истинска вътрешна среда. Между тъканта и тая среда се извършва това, което се извършва между организма и външната среда, която го обкръжава, т. е. размяна на газове, едно истинско дишане, което наричат вътрешно дишане. В този процес тъканта поглъща кислорода и отделя въглероден оксид (в случая се има предвид въглероден диоксид), и тези две действия се произвеждат под същите физически условия, при каквито става външното дишане. И в двата случая същественото условие се състои в разликата на разтежимостта (налягането / напрежението) на кислорода, от една страна, и въглеродния оксид, от друга. Кислородът съществува в твърде слабо количество в тъканта и неговата разтежимост е почти нула. Кислородът на кръвта се разширява следователно извън кръвта към тъканта, именно точно по причина на голямата му разтежимост в кръвта. Така артериалната кръв става венозна в съприкосновение с тъканта. Разтежимостта (напрежението) на въглеродния оксид (диоксид) в тъканта е, напротив, по-голяма от тая на кръвта, особено артериалната, и на лимфата. Всеки разбира прочее, че въглеродният оксид се откопчва (отделя) от тъканта и разширява в кръвта. Така, накратко, разтежимостта на кислорода се намалява постепенно от външния въздух във въздуха на белите дробове, в кръвта и в тъканта, намаляване, което определя движението отвън към вътрешните части на организма; а, напротив, разтежимостта на въглеродния оксид се намалява от тъканта в кръвта, в белодобрения въздух и във външния въздух, от което произлиза естественото изхвърляне на въглеродния оксид вън от организма. Лимфатическо течение. — Полезно е, след горното, да кажем нещо и за ролята на лимфатическото течение. То е много подобно на венозното кръвообращение. Действително, под влиянието на кръвния натиск (налягане) именно, плазмата (водната част) на кръвта се процежда през стените на капилярите (най-малките жилички), за да състави съществената част на лимфата, и пак под влиянието на неговия натиск лимфата напредва до дебелите лимфатически разклонения, за да се влее във венозната система. Лимфатическите жили съставляват прочее едно истинско обръщение (обращение) на излишека от процедена плазма, неупотребена за хранене на тъканта и за отделяне на течности (Secretion). Артериалната кръв, като пристигне в капилярите, взема прочее, под действието на натиска, който я тласка, два различни пътя и се разделя на две течения за връщане: едното, венозното течение, което се възвръща направо в сърцето, като следва пътя, начертан от венозните канали; другото, ненаправо, което преминава през стените на капилярите, разширява се в тъканта, се поема от лимфатическите съдове и дохожда най-после по един извит път да се събере с правото течение и с течността, от която е произлязло. Може да се заключи, че лимфатическото обращение, което е част от общото обращение, също претърпява непосредствено влияние на дишането. * * * От всичко гореказано се вижда важната роля на въздуха и на дълбокото проникване на кислорода в целия организъм, под първия потик (импулс/тласък) на дишането. Всяко упражнение, което увеличава дишането, има за непосредствено действие едно увеличение на жизнените сили, на кръвообращателната деятелност (активност) и на изхвърлянето на изхабените части на тъканта, от което произлиза здравословното състояние на организма. Още от детинство и от най-нежна възраст трябва да не туряме (поставяме) никаква спънка на упражненията, които тялото изисква. Напротив, трябва да насърчаваме, подбуждаме към подобни упражнения всеки път, щом се представи случай, и то на едно проветрено място, колкото се може с по-чист въздух. Здравето, което през детинството и юношеството сполучи да придобие организмът, благодарение на упражненията на чист въздух, ще бъде натрупана сила за останалия живот и придобити елементи за противостоене на отслабителните и злотворни причини. Вън от разните гимнастики, тичания, борения, разходки и други упражнения, велосипедът е едно от най-препоръчителните упражнителни средства, особено за нервните хора.

Година II Сливен, 15 февруари 1895 г. Книжка XI. ЗДРАВОСЛОВИЕ Волята в магнетическите действия. (Из Traité Experimental de Magnétisme) „Експериментален трактат за магнетизма“ от Х. Дюрвил* _____________________________________ * Ектор Дюрвил – френски окултист. Директора на Магнетическата Школа в Париж, Х. Дюрвил, издаде вече първия том на своето съчинение под горното заглавие, дето ще изложи исторически, теоретически и практически новата наука: Магнетизма. Ние ще дадем на нашите читатели някои интересни извлечения от това прекрасно съчинение. _____________________________________ Тези, които не са запознати чрез една постоянна практика с магнетическите опити, не си дават всякога един ясен отчет за причината на наблюдаваните явления; и тази причина се още твърде разно обяснява даже от самите авторитетни практици. По-голямата част от тези я приписват на действието на волята, под управлението на която магнетическия деец (сила) бил поставен. Като разглеждаме внимателно това, що се произвежда в много случаи, твърде лесно е да пресметнем (пресметнем – тук: да разберем, да заключим), че волята на магнетизатора не упражнява върху магнетическата сила едно толкова голямо влияние, колкото предполагат. Не само много действия се получават без никакво волево проявление, но още в някои случаи, те се произвеждат въпреки волята. Ето един убедителен пример: В някое събрание, когато един магнетизатор иска да приспи магнетически някое лице, което се подлага за пръв път на това действие, често се случва, че това лице не почувствува никакво сериозно влияние, въпреки желанието и силната воля на магнетизатора; а пък друго някое лице, за което той никак и не е мислил, заспива против всяко очакване. Това явление, което е дало много материал да се осмиват магнетизаторите и да се гледа на магнетизма като на една химера (химера – несбъдната мечта, илюзия), не се е проумяло, види се, добре. Едно коренно (основно) и просто обяснение, обаче, е лесно да се даде: – Магнетическата сила не се е подчинила на волята. Въпреки тая последната, първата продължила да трепти около магнетизатора и вътре в кръга на нейното лъчеизпускане, в тази атмосфера, що всеки един от нас носи около себе си, едно по-впечатлително и по-чувствително лице е било обладано. Още в началото на изучаването ми върху полярността, аз забелязах, че волята не е необходима за произвеждането на магнетическите действия, както мислят магнетизаторите от старата школа, както мислех и аз сам преди. Опити, направени върху човешкия скелет, върху четвероноги, влечуги, риби, ракообразни животни, живи или мъртви, растения и пр., са ми достатъчно доказали, че магнетизма е една физическа сила, присъща на всички тела в природата, и че тази сила действува въз основа законите на полярността. Аз констатирах, че магнетическата сила, било че произлиза от човеческото тяло, от магнита, от растенията, животните, или светлината, може да се пренася на разстояние чрез един проводник – тел (жица). За тези опити, аз поставих в къщата си един тел от мед, обвит с гутаперча (гутаперча – вид естествен каучук, използван за изолация). Този тел, дълъг около 50 метра, обикаляше няколко пъти салона и кабинета ми. Единият му край се намираше в салона, другият – в кабинета. С тази уредба, аз имах един ден случай, който не беше ми се представял досега, да опитам с едно новородено дете върху едно чувствително лице. Беше 27 януари 1887, 9 часа вечерта. Детето се роди на 25-и, в един часа след пладне. То имаше прочее 36 часа. От няколко часа детето плачеше и за да му намери забавление, бавачката, която го държеше, си намисли да обвие в едно малко платно една кора от хляб, потопена в сладка вода, и да я тури в дясната ръка на детето. За да бъде проводникът-тел по-лесен за държане, аз завих края му, който свършваше в моя кабинет, около един къс плат и го турих в лявата ръка на детето; бавачката, която го държеше, седна на канапето, като се питаше с особено учудване, какъв ли опит ще правя. Лицето се намираше в салона, седнало спокойно в един стол. То бе помолено да вземе другия край на тела в едната или в другата ръка, додето аз стоях в стаята при детето, за да видя, да не би, вместо да повлияе на лицето, не бъде повлияно то (детето). Малката ръчичка на детето стискаше края на тела и го смучеше спокойно, обвито в кората. Аз бях по тоя начин отделен от лицето и не знаех в коя ръка то държеше тела; с една дума, аз никак си не вземах участие в опита. Това, което знаех вече, бе още един път проверено, т. е., че човешкият магнетизъм се пренася на разстояние чрез един тел-проводник, независимо от мисълта и волята на магнетизатора. Когато лицето държеше тела в дясната си ръка и се намираше така в обратно положение с детето, на което проявяваше несъзнателното действие, то (лицето) падаше в парализа*. В това състояние един от учениците ми преместваше края на тела в лявата ръка на лицето и към коя да е отрицателна част на тялото. Тогава лицето си дохождаше в нормалното състояние и сетне, ако продължаваше да се държи още тела, възбуждението като се увеличаваше, то падаше в четирите състояния на магнетическия сън (магнетически сън – хипнотичен транс). Опитът беше повторен пет, шест пъти с някои изменения и действията бяха всякога същите, когато едно неочаквано действие се притури към досега наблюдаваните. ___________________________ (*) Магнетизма се дели на положителен и отрицателен. Когато еднакво действие се отправя към еднакво, напр. положително към положително, отрицателно към отрицателно, дясна страна към дясна, или лява към лява, получава се възбуждение, усилена деятелност в всичките периоди на сомнамбулизма. Обратното, т. е. отрицателно към положително, причинява успокоение, намалена деятелност и чак парализа (Б. пр.) ___________________________ В краткото време, което разделяше съвършената парализа от контрактурата (контрактура – трайно схващане/скъсяване на мускул) и летаргията, – около една минута – лицето подражаваше движенията на детето, заедно с най-сложното: смучене на въображаема смукалка (смукалка – биберон, залъгалка). Присъстващите се смееха гръмогласно, като мислеха, че им се прави някаква комедия, защото те не знаеха отде произлизаше силата, която действуваше върху лицето. Това се подчиняваше на едно несъзнателно подражателно движение; и като разбираше колко смешно е това действие, то викаше отчаяно: „Но аз цицам, аз не искам да цицам; аз не искам да цицам...“; и при всичко това то не продължаваше по-малко движението на устните. Опитът продължава 12–15 минути и през това време никой от присъстващите не узна коя е причината, що действуваше на другия край на тела. И аз също, като не виждах лицето, не знаех в коя ръка държи то тела (жицата). Безполезно е да прибавям, че и самото лице съвършено не знаеше кой или какво му влияеше; и че от начало до свършека на опита детето не изпусна нито един вик за да го чуят, че е на права линия около десетина метра далеч от лицето. На тези, които желаят да знаят този импровизиран магнетизатор, ще им кажа, че се нарича Гастон Дюрвил (Гастон Дюрвил – синът на Ектор Дюрвил, по-късно също става известен лекар и натурист). Независимо от чисто физическото действие, което действува полярно (с полюси), впечатленията и известни движения могат прочее да се съобщават, даже през разстояние, чрез един тел-проводник, без оператора да има намерение или воля; защото очевидно е, че в горния случай детето не мислеше за явленията, които се произведоха, и беше неспособно да желае каквото и да бъде. Впечатленията могат даже да се събират в някои тела и да се предават, даже след няколко месеца, без да мисли някой за това. Със своите магнетисани корони, Доктор Люис (Жул Бернар Люис) е наблюдавал много явления от подобно естество. Между това, мисълта и волята не са без никакво действие. Те упражняват, поне в известни случаи, едно доста голямо влияние върху насоката на магнетическата сила и, следователно, върху действията, които тя произвежда. Магнетическата сила трепти постоянно около нас и се изпарява непрекъснато от нас, в продължителен ток, по един вътрешен натиск, който я прогонва навън. Трябва да приемем, че този натиск ще бъде повече или малко силен, според това, дали мисълта и волята са повече или малко деятелни; но във всеки случай тя не действува непосредствено върху лицето, а само върху магнетизатора, като го поставят в едно особено състояние на деятелност, което му позволява да действува с по-голяма енергия. Можем да си дадем сметка за важността на волята чрез следните опити: Да вземем един часовник, който показва секунди, и да пресметнем нужното време за произвеждането на какво да е явление върху едно добро чувствително лице, напр. една контрактура (свиване на мускулите) или махването на контрактура, или едно сънно състояние, без да искаме, без да мислиме, само чрез приближението на ръката според правилата. След туй нека потърсим да получим същото явление, като действаме в същите условия, но със воля, щото това явление да се произведе по-бързо. Ако в първия случай то се произведе за 50 секунди, например, ние ще констатираме, че във втория случай не ще трябва по-малко от 46–48 секунди за да се произведе. Нека сега употребим най-енергичната воля, щото това явление да не се произведе никак, като имаме грижата да действаме с ръката в същите условия, ние ще видим, че се произвежда пак, със твърде малка разлика през същото време, като първия опит. Нека изменим опита, върху същото лице, върху други лица и с други магнетизатори, следствията не ще бъдат никога чувствително различни; като искаме да се произведат по-добре, ще спечелим няколко секунди; и като искаме колкото щем енергично да не се произведат, ще изгубим горе-долу еднакво количество секунди. Действието на волята упражнява, прочее, едно макар твърде слабо влияние, за което трябва да държим сметка, като имаме се предвид, че няма да извадим от него кой знай какви големи ползи. Но, повтарям пак, нищо не ни доказва, че волята действува непосредствено върху лицето. Напротив, всичко ми дава да приема, че тя няма действие, освен върху магнетизатора, като го поставя в едно специално нервно състояние, в което трептенията на неговия организъм стават повече или малко числени (числени – тук: честотни, с по-висока честота) и бързи и, следователно, повече или малко деятелни. Мъчно е, прочее, да се установи математически чрез опити, ако мисълта и волята на магнетизатора действуват изключително върху него самаго (самаго – самия него), както аз мисля, или могат да влияят непосредствено на лицето, както някои от нашите учители утвърждават. Върху основа на това именно ние сме длъжни, докато се докаже противното, да приемем съществуванието на две различни причини в произвеждането на магнетическите действия: 1-о. Една физическа причина, която упражнява своите действия без помощта на мисълта и волята. 2-о. Една психическа причина, която се проявява в известни условия, било самородно, без ние да имаме съзнание, било под влиянието на намерението, желанието, мисълта и волята. Но, повтарям пак, психическото действие е далеч да играе такава важна роля, както магнетизаторите са мислили досега; защото всичките действия, които зависят от физическите закони, се получават редовно без помощта на волята, додето пък известно число психически явления могат да се получат чрез физическото раздразнение (раздразнение – тук: дразнене, физическа стимулация), мимо (мимо – въпреки, независимо от) и въпреки най-силно изразената воля за противоположни явления. Във всеки случай, психологията на човешкия магнетизъм ни е научно непозната и явленията, които приличат да са под нейна зависимост, не се произвеждат, освен твърде рядко, с всичката изисквана точност. Въпреки туй, не трябва да смятаме тази причина (психическата) за пренебрежително количество (количество – тук: величина, фактор), но, напротив, нека наблюдаваме нейното функциониране и нека се стремим да открием законите му.

Практически съвет против гастрита. („Journal du Magnetisme“) [Списание за магнетизъм]. Болестта „гастрит“ е едно възпаление на лигавицата (в оригинала: слизите) във стомаха. Тя се развива бързо или по един твърде бавен начин. Когато се развие бързо, казва се „остър гастрит“, а когато бавно – се казва „хронически гастрит“. Болестта се дължи на употреблението лошаво храна или корени твърде закоравели (закоравели – жилави, трудни за храносмилане); от злоупотреблението на алкоолическите питиета; от честите страдания от несмилане на храната – прималяване от претоварване на стомаха и пр. Тя еднакво се проявява и от честите силни трески и пр. Признаците на острия гастрит са: силна жажда, треска, безсъница; силна болка, която бързо се увеличава, като се натисне нещо в областта на стомаха; езикът е червен на върха, по краищата е жълтеникав и сух на средата. Захващат и чести бълвания (бълвания – повръщания), знаци се проявяват в ходенето по вън (ходене по вън – дефекация, изхождане), в дишането, кръвообращението и в нервната система. Хроническият гастрит се явява след острия гастрит, но той се често пъти захваща много полека и признаците му много малко се забелязват. В областта на стомаха се усеща една слаба болка, която се увеличава от едно натискане и от несмилането на храната; езикът е сух; има бълвания, уригвания на кисело, бавност във смилането на храната, подуване на стомаха, тежест в стомаха, силно биене на сърцето (силно биене на сърцето – сърцебиене, палпитации), главоболие и едно трескаво настроение, особено вечерно време. Немощта малко по малко обхваща тялото, треската се увеличава и болестта е вече в силата си. Посредством магнетизма, гастритът се лекува много лесно, както и през времето когато е остър. Трябва да се успокои, както организма, тъй също и особено функциите на стомаха; за това употребявайте следващите средства: Человечески магнетизъм. – Постави се срещу болния и направи паси (паси – пасове, специфични движения с ръце във въздуха), твърде леки, като захванеш от главата до стомаха, после от гърдите до краищата (краищата – тук: крайниците, стъпалата). Седни и положи ръцете си върху областта на стомаха, после върху бедрата. След това премести се откъм лявата му страна и си тури двете ръце върху стомаха. Изправи се пак пред болния и се приближи малко по-вече към дясната му страна и направи паси с дясната ръка твърде леко, като следваш по направлението на хранопроводника (хранопроводник – хранопровод) и самия стомах, чак до червата. Тази болест се цери бързо и като се действува върху мозъка, на нервните центрове на черния дроб и стомаха, като туриш пръстите си върху тях. За това трябва да се изправиш от лявата страна на болния и да туриш пръстите на лявата си ръка върху горната част на челото, а пък пръстите на дясната си ръка върху задната част на главата, по-долу от върха. Когато гастритът е остър, всеки ден сеанса трябва да трае от 30–40 минути; а пък за хроническия – сеанса трябва да става всеки ден, през два деня или през три. Време на последния случай, понякога трябва да се раздразнува (раздразнува – тук: стимулира, активизира) целия организъм и особено разните части на стомаха, като се правят продълговати паси с двете ръце, като се захване от главата, после гърдите, чак до краищата. Пръстите на дясната ръка трябва да се направляват към стомаха. Магнит. – За да може стомаха да се успокои, тури отгоре му един магнит, който да е много широк, като едновременно го преместваш ту по цялото тяло, ту по гръбначния стълб, според важността на болестта. В същото време тури едно парче магнит на черепа, по такъв начин, щото полюса + (положителният полюс) да се тури към върха на главата отзад и полюса - (отрицателният полюс) – под дясното ухо. Спомагателни средства. – Магнетизирани напитки, било посредством човешкия магнетизъм, било посредством магнетически апарат, трябва да се употребяват. Когато гастритът е остър, намагнетизирай напитките с лявата си ръка или с отрицателния полюс (-) на магнита; за хроническия гастрит, намагнетизирай напитките или с двете си ръце, или с двата полюса на магнита. Храната трябва да е лека и никога топла или възбудителна, предпочитателно е мляко пресечено с вода Виши (вода Виши – известна френска минерална вода, Vichy) – вода, която постоянно да е прясна. Примери. – Вестниците и списанията, които са се занимавали с лекуването на магнетизма, цитират едно голямо число от примери за изцърени (изцърени – излекувани), особено от хронически гастрит. Аз ще цитирам само няколко от тях, които са по-забележителни. I.–III. Лафонтен (Шарл Лафонтен – известен френски магнетизатор от XIX в.), в „L'art de magnétiser“ („Изкуството да се магнетизира“), говори за два случая, с които той се е занимавал и които са били изцерени. Той разказва още този случай: „Преди няколко време, аз бях повикан да отида при г-жа Х., която бе около тридесетгодишна; преди десет години тя се оженила и през това време, две години след сватбата, родило ѝ се едно момче и то било всичко. От четири години насам, обаче, без никакви мотиви да е имало, без никакви случайности, тя се почувствувала неразположена: тя почувствувала ужасни болки в стомаха, имала е силно отвращение и потръсване от всяка храна и питие; често пъти е повръщала една белезникава и пенеста вода, която, понякога, бивала размесена с горчивина или кръв. След повдигането (повдигането – тук: гаденето, напъните за повръщане), госпожа Х. чувствуваше едно физическо изтощение и даже морално, което ѝ причиняваше извънредно голяма слабост. Краката ѝ не я държаха и ѝ отказваха да ѝ служат; същото ставаше и с ръцете ѝ; пръстите на ръцете ѝ трепереха с голяма болка и продължаваха да треперят много дълго време. В главата си тя чувствуваше голяма тежест, една мъка, едно уморяване, което ѝ причиняваше остри болки, които на нищо не приличаха – донякъде се уподобяваха на тези причинявани от мигрената; не убягваха (в оригинала вероятно печатна грешка „мѣзаха“ – приличаха/напомняха) и на невралгията, болести такива, които правеха невъзможно всяко умствено занимание – даже и четене. – Имаше същевременно и безсъние, което не можеше да се победи с друго нещо, освен с помощта на укротителни церове (укротителни церове – успокоителни лекарства, седативи). Появи се същевременно едно много силно затягане (затягане – запек), което, след малко, без никакви явни причини, се преобърна на дрисък (дрисък – диария). Медицината употреби всички средства, бани и други, но те не докараха никакви облекчения в това тъй силно положение. Когато видях болната, тя беше изсъхнала (изсъхнала – отслабнала, заслабнала до измършавяване) и много отслабнала, като че ли нищо друго не е имало, освен някоя криза в нервите; аз разбрах, че нервната система трябва да играе важна роля в това положение, и че нравственото (нравственото – психическото, емоционалното) състояние спомага също. Аз се реших да я магнетизирам с най-голямата благоразумност и да положа най-големите грижи в магнетизирането. Аз взех, подложих болната на лечителния начин, който аз горе описах, но без обаче да бързам твърде, за да не отслабне и тъй изнемощялото тяло. Аз въздържах волята си и захванах да предавам малко по малко животинския си флуид (животински флуид – термин от месмеризма за биоенергия); защото за мене, стар магнетизатор, въпреки високите думи на известни учени доктори, които са малко или много практици – аз само тогава мога да подновя, закрепя и съживя животинския флуид на болния, когато му предам от този, който е в мене, посредством което циркулацията, която ще уравновеси всичко в организма, ще стане по-деятелна. Няма съмнение, същността, източника на животворния флуид не ми са известни и са вън от моята сила, при всичко че мога с убеждение да кажа, че го чувствувам, че той съставлява част от мене, че той произхожда от вселенния флуид (вселенния флуид – космическата енергия в окултизма) и че чрез него и от него ние се радваме на живота, движението и съществуването. Следствията на това начало – животворния флуид, са много, като съдим само по тези, които ние можем да приближим посредством ума си; но колко са покрити с непроницаем мрак? След като работих благоразумно около четвърт час, не сполучих (сполучих – успях) да дам никаква помощ, нито пък да възбудя що-годе нервите; след това направих твърде леки паси около половина час. Магнетизаторите сега обвиняват моя метод и претендират, че могат по-лесно и бързо да придобият същия резултат; аз искам същото нещо по-вече от тях, но дали тези резултати са същински? След някое време аз видях болната, че се чувствува някак си по-спокойна и затвори очите си; аз турих едната си ръка на стомаха ѝ, като насочих пръстите към далака. Посредством съсредоточена воля аз предизвиках в себе си едно по-силно напрежение; тръпките престанаха и г-жа Х. почувствува в стомаха си нещо, но не болезнено; като вярваше, че аз натискам твърде силно, тя ме помоли да си взема ръката оттам, но тутакси (тутакси – веднага, на момента) се съзна, че е направила грешка и ме помоли да я туря пак отново. Тежестта, която чувствуваше, изчезна, без да се преповторят тръпките. Аз захванах пасите, като ги правех излеко и се поставих на едно разстояние от три крака пред болната. Сполучих да причиня едно мигновено освобождение в главата, като че ли животворният флуид, който се беше натрупал там, слезе надолу и се разпръсна из цялото тяло, като произведе една хубава топлина чак до краката, които обикновено биваха студени. Аз извърших много по-вече отколкото мислят известни магнетисти. След това аз препоръчах да турят през нощта върху главата ѝ парцали с магнетизирана вода; същи парцали препоръчах да се турят на стомаха и стомашния кош (стомашния кош – горната част на коремната кухина и епигастриума). Болната спа много дълбоко и леко; на другия ден тя се чувствуваше по-малко слаба. Практически съвет против гастрита. (прод. в кн. XI). Втория сеанс тя прекара по същия начин, но през нощта не беше дотам добре; аз ѝ пратих да пие намагнетизирана вода, с малки глътки, но често. На четвъртия сеанс аз я магнетизирах с по-голяма сила. Аз произведох няколко движения на нервите в ръцете и ръката и разтрих гръбначния стълб, дето открих едно болно място, в което болната не помни някога да е чувствала болка. Аз направих на стомаха топли вдъхвания (вдъхвания – тук: топли обдухвания с дъх), които прекратиха тръпките, и повдиганията (повдиганията – напъните за повръщане, гаденето) станаха по-нарядко. Болната имаше по-малко остри болежки, но аз не бях още постигнал изисквания резултат. Обаче, аз продължавах с постоянство магнетизирането и, най-сетне, придобих едно подобрение, което постоянно растеше и което беше в резултат, след тримесечно лекуване, съвършено изцеряване. Болестта на госпожа Х... беше повече нервна, отколкото органическа, ето защо магнетизирането можа да сполучи; там медицината не може нищо да възпроизведе (възпроизведе – тук: да постигне, да направи). Днес госпожа Х... не чувства никакви болежки, нито страдания, макар тя и да беше тъй болна през много години, и то благодарение на животворния принцип, който ни дава живот; благодарение на флуида, който ни възражда, който ни съживява.“ II. – Обен Готие (Обин Готие – френски магнетизатор и писател) обнародва следния разказ в „Revue Magnetique“ („Магнетическо списание“). Госпожа А..., на тридесет години, беше нападната от една болест в стомаха, която никаква медицинска помощ не можа да прекрати. Гледана с най-голямо постоянство и грижа от доктора Мердефроа, всичките церове, които се употребиха в разстояние на две години, не донесоха никаква помощ. В разстояние на една година, тя не употреби никакви лекове и чакаше някаква криза от страна на естеството, в което тя имаше най-голямата надежда, но бе излъгана, защото, когато бях отишъл да видя мъжа ѝ, аз я намерих в това състояние: жълта и навреме по зачервена; главоболие, диспепсия, безсъние; постоянно щъркане (щъркане – остро боцкане, стрелкаща болка) в стомаха; щъркане в долните части; повдигания, които биваха твърде начесто и много силни и които извънредно много уморяваха болната, като причиняваха мъка и на тези, които бяха наоколо ѝ. Госпожа А... не се занимаваше с друго нещо, освен с домашната си работа; тя не говореше за друго нещо, освен за смъртта, която ще тури край на нейните болки и ще избави мъжа ѝ от мъките и грижите, които полага за нея. Магнетизирана за пръв път на 22 юли, болната не почувства почти нищо; но аз лично почувствувах: не се никак съмнявам, че действието беше достатъчно силно. Мъжът и жената не можеха да си представят как е възможен един такъв род церене; обаче моята сериозност и приятелство, което имах с тези хора, ги защитиха против това невярване. И в действителност, от него ден госпожа А... ми каза, че спала по-добре от обикновено. В последващите дни сънят се продължил и кашлицата вече не я смущаваше. Болната захвана вече да се не съмнява в благотворното влияние на магнетизма; мъжът от друга страна, понеже не беше принуждаван през нощта да става, захвана да размишлява върху същността на магнетизма; най-сетне, в края на осмия ден, той повярва, че прекратяването на кашлицата и възвръщането на съня се дължи на кризата от природата, която бяха провъзгласили медиците. Самата жена беше тъй разположена да приеме този начин, щото аз захванах да се боя, че тя няма да се откаже от всяко церене. За да я предпазя, аз захванах да я наблюдавам, като никога не изгубвах изпредвид (изпредвид – предвид, от поглед) да разпръсквам в нея, както всичките нейни съмнения, така и тези на мъжа ѝ. Аз, по нужда, отсъствах за три дни и нея магнетисах същия ден, когато щях да тръгна; следствието от отсъствието ми беше, че болестта се възвърна и сънят отново се прекъсна – нещо, което мъжът не искаше да повярва. На другата вечер болната не спа; всичко се възвърна и се продължи три нощи и мъжът бе задължен да става през нощта и да наглежда и прислушва жена си. На четвъртия ден аз се завърнах; магнетисах болната и тя съвършено добре придоби съня си. В края на осмия ден всичко бе значително намалено; дишането бе по-свободно, и болната с нетърпение очакваше минутата за магнетизирането. От своя страна мъжът по никой начин не можеше да легне на едно с жена си, по причина на силните тръпки, които твърде много мъчеха болната; този човек най-сетне захвана да признава, че магнетизма е бил едно средство, посредством което цялото тяло на жена му се е поправило. В края на петнадесетия ден подобренията се продължаваха: болната захвана да яде, възвърна ѝ се също и веселостта; тя беше твърде разположена, но болестта в стомаха, както и тя говореше, че чувства добре, не бе изцерена съвършено. На 23 август болната придоби всичките си сили, един добър апетит, и много повече веселост; дишането ѝ стана съвършено свободно. След това аз потърсих средство да се пречисти отвътре съвършено; за това няколко дни бяха достатъчни и на 8 септември, с едно бутане (в оригинала: тургане – поставяне, натиск) на ръката ми, се произведе най-голямото действие, било изцерително, било физически. След туй магнетизма вече не извеждаше (извеждаше – тук: проявяваше, даваше) никакво действие и болната не трябваше вече да се магнетизира. Церенето трая 48 дни и болната не взима никакви церове; тя стана сомнамбулка (сомнамбулка – тук: податлива на дълбок хипнотичен транс, в който се лекува). Следващия случай имах в моята практика: IV. – Госпожица Ерстин Ф... тридесет и девет годишна, страдаше от гастрит приблизително шест години. Болестта, която беше почнала да се развива най-напред с една тежест в стомаха, болезнени несмилания, тежест в главата, разни затруднения, малко по малко дойде до върха си; следващото церене измени вървежа ѝ. В течение на една година тя постоянно бе в почивка. Слабостта и сухотата (сухотата – измършавяването, заслабването) бяха крайни; тя никога не взимаше солидна храна и почти никакви питиета. Продължително отвращение от всяко нещо, постоянно уригване на кисело, безсъние, повръщане със горчивина, повръщане на лигави (в оригинала: лигави или кървави) вещества. Чувства ужасни болки в областта на стомаха. Тези болки приличат на болките, причинявани от някоя тежка предмет, турен вертикално и който натиска силно върху стомаха. Тя едва може да държи краищата на своето облекло (краищата на своето облекло – дори допирът на дрехите ѝ причинява болка). Придружава я упорит запек (в оригинала: запоръ) и постоянна тежест в главата; след кризата – обща болка, болка в лактите и жабите (жаби – възпаление или болка в лимфните/слюнчените жлези под челюстта), сънливост; тя като че ли се оскотяваше (оскотяваше – тук: вцепеняваше, губеше сетива). При всичко че болките бяха толкова големи, тя не беше в постелка (постелка – на легло); тя нищо не можеше да работи, трябваше постоянно да се движи: една малка разходка ѝ произвеждаше често едно минутно облекчение. Болната нямаше никаква надежда; тя не вярваше никак в действието на магнетизма, чието следствие тя не познаваше; тя знаеше само медицината, която никога никаква помощ не ѝ принесе; при всичко туй тя поиска да направи последния опит, и на 26 юли 1885 тя се повери на моите грижи. Аз я магнетисах, като исках да намаля болките и най-много да въздействам върху стомаха. След сеанса, давах ѝ да употребява магнетизирана с отрицателната страна на магнита вода, която предаваше едно алкално свойство, което поправяше киселината в стомаха. В края на шестия ден всичките болезнени кризи се прекратиха. От 1 до 15 август продължавах същия начин на церене. Подобрението бе значително. Апетитът се завърна, смилането се що-годе улесни, повръщането стана по-рядко и не съдържаше някои твърди частички. Силата се позавърна. От 16 до 31 няколко болки се чувстваха, но непродължителни, и равновесието се преустанови що-годе. Апетитът е добър, смилането относително се улесни, силите се завърнаха бързо и сухотата изчезна. Продължи се същия начин на церене, както на петнадесетия, със тази само разлика, че болната не взимаше вече магнетизирана с магнит вода, но само вода магнетизирана с човеческия магнетизъм. Най-сетне, в първите дни на септември, госпожицата се вярваше достатъчно изцърена, за да напусне по-нататъшното церене. Тя продължаваше още за няколко време да се подлага на човеческия магнетизъм и да пие намагнетизирана вода. На ноември тя напусна всяко по-нататъшно церене. Изцеряването беше съвършено. След това тя престана да се радва на едно здраве, от което човек може да бъде всеки път доволен (смисълът в текста е обърнат поради архаичната структура, правилното е: След това тя не преставаше да се радва на отлично здраве...). През всичкото време на церенето си, което се продължи около два месеца, тя се подложи на 51 сеанса. V. – Госпожа Вагнер, улица „du grand Prieure“ (улица „Гранд Приор“ в Париж) № 64, със сангвиничен (сангвиничен – енергичен, жив, пълнокръвен) темперамент, страдаше от шест, седем години от едно възпаление на стомаха, което класическата медицина не можа да изцери, въпреки грижите на много забележителни лекари. Тя чувстваше почти продължително една тежка болка в стомаха си, придружавана с тръпки, които биваха чести, нямаше охота (охота – апетит) и имаше повдигане; болки в гърба, в кръста, в гърдите, отживяване (отживяване – тук: уригване, връщане на стомашни сокове), причинено от дългите периоди на запек, обща болка. Тя дойде в клиниката на магнетическото общество във Франция на 26 септември 1889. Първите сеанси произведоха що-годе подобрение. Болките на стомаха се намалиха, охотата се подобри, повръщането се спря и главата се освободи от мъката. На шестия сеанс функциите на стомаха малко по малко се преустановиха (преустановиха – тук в стария смисъл: възстановиха се, уредиха се) в своето нормално положение, запекът се изгуби, но една болка се чувстваше в лявата яма на крака. След деветия сеанс болната, която се считаше като съвършено оздравяла, напусна по-нататъшното целение. VI. — М. Лепинет, 32-годишен, улица „Turbigo“, страдаше от петнадесет години от едно възпаление в стомаха, което се беше развило полека, без да е имало налице някаква причина. Областта на стомаха беше цяла болна и въз това меленето на храната (храносмилането) беше бавно и мъчно. Охотата беше своенравна, главата беше тежка. Имаше нещо, което му причиняваше мъка, имаше треска, безсъние и каквото състояние да имаше, биваше измъчен от същия. Дрисъкът (диариятa) често се променяваше в упорит запек. Той дойде в клиниката в началото на септември 1891 година. Първите сеанси не произведоха никакво чувствително подобрение. Едва на 8-ия се почувства едно леко променение въобще в здравословното му състояние. В края на втория месец подобрението беше значително: сънят се възвърна, охотата (апетитa) се уреди, ходенето по вън (aрхаичен израз за „ходене по нужда“, дефекация) ставаше нормално и болките в стомаха съвършено се изгубиха. Той напусна целението през март 1892, съвършено изцерен, след като се изложи на доста много сеанси. Превел: Х. У. З.

Султан Мурад. Ето що прочитаме в Реви Спирит (Revue Spirite) относително султан Мурада (султан Мурад V – османски султан, управлявал за кратко през 1876 г. и свален поради психическо заболяване): като как се е възцарил, как се е разболял и как се е излекувал: Три месеца подир Мурадовото възкачване на престола, ние се запознахме за пръв път, тук в Париж, с Клеанти Скалиери (Клеанти Скалиери – гръцки масон, организирал заговор за връщането на Мурад V на трона), който се намираше под едно недобро морално и нервно състояние; той ни разказа следното: „Мурад се възцари по следствие на движението, което отне властта на стрика (стрик – чичо) му и в което той нямаше пръст; то беше просто дворцова революция. Мурад просто се смути, когито (когито – диалектно: когато) дойдоха да го вземат за да го отведат в тронната зала. Той ще забрави приятелите си, казвах си аз; но в часа, когато се извършваше представителната церемония на държавните чиновници, той си напомни за мене. Аз бях един от рода на тези и, като пристъпих до постелката (постелката – килима, пътеката), що водеше към трона, по обичая, аз се наведох да я целуна, когато султана ми произнесе следващите думи: „Към мене, Клеанти Скалиери“; аз с уважение го приближих, той ме прегърна, за да ми покаже любовта си; но това беше една голяма грешка от негова страна, понеже чрез туй той отстрани и изгуби старата турска партия, която беше твърде силна; султана, като отблъсна предразсъдъците, явно показа чрез невъобразимото си прегръщане, като главата за на вярващите (главатар на вярващите – халиф), че: „Аз съм с гърците на моята държава, хора от напредока, които ще подновят литературата, политиката, занаятите и науката; те са движението и живота, търговията и художеството; те са противоположността на предразсъдъка на старите турци и тяхното на едно място тропане (на едно място тропане – застой, липса на прогрес).“ Същата вечер султана беше свикал своите верни, от които бях и аз един; приказвахме върху бъдещите неща в империята, коги (коги – когато) внезапно погледа на султана се вторачи и лицето му се промени, и чрез един силен и разтреперан глас каза: „В този час се убиват министри в еди-кое министерство; ужас, ужас!“; и сълзи протекоха из очите му. При всичко туй, това министерство се намираше на по-вече от 4 километра далеч от палата, дето бяхме ние. Мурад имаше тая рядка и удивителна способност, дето понякога да вижда дела, които ставаха на твърде раздалечени места, както едно строго изследване ни доказва; неговото аз, види се, се отделяше от него, за да отиде на раздалечените места, дето се случваха делата. Той се страхуваше тая вечер, да не би, в началото на царуването му, го обвинят в някое ужасно политическо престъпление, от което неговата благородна и искрена натура имаше отвращение; подир няколко часа се доказа, че Мурад е добре видял; той прекара нощта неспокойно и без сън. На утринта известиха Мурада, че стрика му, преждебившия султан (Абдул Азис – предходният султан, свален с преврат), умрял в банята, като си изрязал жилите; той обичаше и уважаваше стрика си; той го оплака, като казваше, че неговото възкачване на престола се забелязало със страшни случаи, на които причината, без противоречие, ще се отдаде нему. Сърцето му отбиваше (отбиваше – лудешки биеше) и главата му вреше от негодувание; той падна под едно положение от постоянно виждане на печалните случки, що се случиха в няколко часа; той беше отпаднал телесно тъй, щото това негово положение се продължи и следователно необходимо ставаше да се съобщи там, дето се следва (там, дето се следва – на съответните институции), понеже трябваше да се управлява. Фамилията и всичките мъже определиха това негово положение като лудост; вие, приятелите му, които гледахме с доверие към големите преобразователни наши идеи, видяхме сгромолясването на нашите благородни надежди. Подир няколко дена, брат му Хамид (Абдул Хамид II) го замести за до една година време, понеже всеки болен султан не може конечно (конечно – окончателно) да се изключи от престола, види се, освен подир една година немощ. Мурад се постави в един от палатите, наедно с майка си, Валиде-султан (Валиде султан – майката на султана), и 400 хора, що имаше със себе си; достатъчна към това жилище строга се забрани (строга се забрани – наложи се строга забрана); съвършено беше забранено да влезе някой при него без позволение. Мурад като се видя в подобно едно положение, падна още по-вече под своята завладателна (завладателна – обземаща го изцяло) криза, тъй дето ръцете му бяха сгърчени, очите му гледаха плахо и ходеше само да обикаля палата без да има някаква грижа даже за себе си. Валиде-султан, която, при всичко туй, беше в непрестанно съобщение с Клеанти Скалиери (за голяма опасност на последния), помоли го да отиде до Франция в Курсан (Курсан – вероятно френски курорт или градче Coursan), понеже невидимите я известили, че един градинар, на име Жофре, притежавал силни медиумически способности относително до лечението, и че, ако благоволи да дойде при Мурада, ще го излекува. Скалиери дойде в Курсан, намери градинаря, който се занимаваше с много болни, и му съобщи мисията си. Жофре, много боязлив, ако и да беше за него една гордост да бъде повикан от подобни големи хора, той, един непознат, пожела да се допита от тогоз и оногоз и да вземе мнението на една много знаменита госпожа – г-жа дю Фльори, на г. Л. Турние и на председателя в Каркасон (Каркасон – град в Южна Франция), г. Жобер; въпреки техните съвети, той отвлече (отвлече – завлече, заведе) Клеанти-Скалиери в Париж, и там, по съветите на брата си, който се занимаваше с политическа полиция, той отказа да отиде при болния султан, като се страхуваше да не би да постави живота си в опасност. Този отказ доведе Скалиери при мене, с когото аз за пръв път се запознах; в отчаяното си положение, той ми разказа всички тези. Аз го отведох към един силен лечител на име Диуно (Диуно – вероятно псевдоним или трансформация на френско име), на когото аз разказах гореказаните неща, като не скрих ни опасността на едно подобно пътешествие; при всичко туй, той прие и замина с Клеанти Скалиери. Да разказваме цариградските му приключения, ще бъде нещо фантастическо; най-после, при всичките опасности, той можа да отиде при Валиде султан, която му представи Мурада: Диуно, голям и хубав момък, с юнашко телосложение, изгледа султана и го магнетиса; Мурад, който беше в същата снажест (снажест – тук: скованост, тежко състояние), като почувствува благотворното влияние на Диуно, покори му се; последния го освободи, отвори му сгърчените ръце от четири и половина месеца, дето ноктите бяха се впили в месата му, и Мурад, ням от толкова време, продума и каза: „благодаря, вие ме облагодетелствате.“ Диуно беше заповядал да приготвят една баня; но трябваше султана да се съблече: като свещено лице никой не смееше да го докачи и той, въпреки неговата воля, се противеше. Диуно взе един гърбач (гърбач – камшик от волска жила) за двамата хора, които Валиде-султан му беше дала като помагачи и които не смееха да приближат негово царско височество; той ги заплаши с едно най-строго наказание, ако не слушат; тъй го съблякоха и го вкараха в банята, но той стоеше прав, като го беше страх от водата; необходимо беше щото лечителя чрез една силна магнетическа паса да го накара да легне във водата. Там той бе магнетисан и разтрит с драгоценни разслабителни масла, които разпуснаха тялото му, след което излезе из банята като прероден; Диуно поиска добро вино и добра храна и под силната му воля, болния, който живееше с нищо от толкова време, който дотогава не говореше, на когото мисълта беше запряна под действието на една вънкашна сила, захвана да говори от сърце, да яде с добра охота, под възхитеното око на Валиде султан. Подкрепен непрестанно от действието на Диуно и подир един добър сън, на утрешния ден султана, който беше един добър пианист и превъзходен съчинител (съчинител – композитор), пожела да покаже на лечителя си, че той си е добил всичките сили; с един пълен и приятен глас, той му изпя едно от своите съчинения; жените из харема и неговите 4 съпруги, учудени да чуят гласа на техния любим султан, затекоха се и поискаха да се закрият (закрият – да се скрият зад завеса или фередже) пред чужденеца; но, по една заповед на господаря си, те играха и пяха с открито лице, като развеселиха палата чрез своята изобилна радост. Пазачите, като бяха поставени от страна на правителството, смаяха се, като чуха едно подобно празнуване в едно място, дето досега всичко беше тихо, и поискаха да узнаят причината; като узнаха, че има чужденец, те бяха принудени да се отнесат до Валиде-султан (майката на султан Мурад V) и да я попитат, като как се е умъкнал тъй този гост; но тя им отказа; те обявиха със сила да го измъкнат, в противен случай, главатарят на вардачите (вардачи – пазачи, стражари) каза, че ще го отрови. Като Валиде султан е свещено лице, тя постави Диуно на своята трапеза и не му позволяваше да яде нищо друго освен това, каквото тя ядеше – нещо, което не е бивало никога. Тъй като стояха работите, животът на изцелителя бе поставен на оценка (поставен на оценка – тук: в опасност, подложен на риск) и той беше принуден да избяга скритом и да се скрие в Цариград, за да може по-сетне да се упъти за Париж. Подир тая случка султан Мурад беше вече добре и беше в положение да управлява; но прочути доктори обявиха, че султана е по-вече луд отколкото беше.

Симпатическото лекуване и излченията му (наука и окултизъм). I. Любопитните опити на полковника Роша (Албер де Роша – френски изследовател на паранормалното) и на професора Люис (Жул Бернар Люис – френски невролог), с извънтелесното проявление на чувствителността, изново привлякоха вниманието върху жизнената течност (жизнена течност – биоенергиен флуид), лечителната сила и толкова други понятия от Средния век, които стояха като закопани завинаги. Възкръсналите умрели, види се, имат една свирепа охота (свирепа охота – настойчиво, силно желание). Незадоволени отдето изново придобиха компрометираното си положение, тайните сили, събрани под най-чудновати названия, се силят даже да делят славата и придобитото положение на медицинската наука и последователите ѝ. На тоз час, без никакво съмнение, Париж, градът на светлината, се подкопава от една жестока борба, която привържениците на Парацелз, месмеристите (месмеристи – последователи на Франц Месмер и теорията за животинския магнетизъм), магнетизаторите, хипнотизаторите, лечителите чрез мумии (лечители чрез мумии – стара окултна практика за прехвърляне на болестта върху неодушевен предмет) и толкова други членове от великата тайна армия, идат да обявят на официалната медицина, чрез брошури и списания от разни страни. Парламентът наскоро вероятно ще бъде зает с едно ново прошение, което ще иска да придобие всичките, достъпни и недостъпни, свободи относно непривилегированите. Народният съюз за свободното упражнение на медицината не си губи времето напразно; той работи деятелно към авторитетното разстройство на официалната медицина и към въздигането на тайната медицина. Като че всичко туй е необходимо да се въздигне Месмеровият животински магнетизъм, магнетизираната вода, нервическата атмосфера или жизнената същност; филтрическата медицина (филтрическа медицина – лечение чрез любовни отвари и билкови филтри), тази странна медицина, която ни учи как да лекуваме болестите и несгодите... от любов чрез помощта на филтри (лечебна вода); талисманната медицина, която ни лекува чрез образи изкуствено направени; сидерическата (сидерическа – звездна, от лат. sidus) или симпатическата медицина, която лекува и убива само чрез погледа на някои хора, или някои елементи; адамическата медицина (адамическа медицина – от Адам, натурална медицина чрез контакт с чиста природа), която действува чрез естествени тайни, благодарение на животни, метали и растения, поставени върху разните телесни части на болните; емпирическата медицина, нов род, която си служи с херметическо вино (херметическо вино – алхимично вино, приготвено по тайни методи), и още толкова други видове медицини, всички еднакво действителни, които ние премълчаваме, да не би да отегчим читателите си чрез дългото изброяване. При умствените изобретения на всичките наивни учени и безсрамни шарлатани от преминалото време, се присъединяват и тайните открития от едно скорошно време. Тъй например, направените опити напоследък от г. Наркевич-Йодко (Яков Наркевич-Йодко – беларуски учен, пионер в ранната електрография), член на императорския медицински институт в Санкт Петербург, породиха един нов метод, с който си служат вече някои практиканти: медицина на жизнената електрическа течност, която доказа дълбоките отношения, що съществуват между електричеството и нашия организъм. Знае се, че ученият поляк доби един род фотографии, които представиха магнетическите искри върху повърхността на человеческото тяло. Нека напомним, че спящите (спитите – тук: хората в хипнотичен транс) заснемаха образи на един светъл валяк, който представляваше, много или малко, лъчеизпускане и тънки искрящи разклонения, според каквото е лицето – анемично, нервозно, кръвно (кръвно – пълнокръвно) или със силно телосложение. В последния този случай, клишето олицетворяваше едно истинско изхвърляне на електрически молекули. Накрая, опитите на г. Йодко не са друго нещо, освен едно продължение от тези, извършени по-преди от полковник Роша, а най-вече от доктор Люис. Колкото енигматически (енигматически – загадъчни, тайни) и да са тези изследвания, имат си вече и своите привърженици, които отиват много по-далеч от начинателите. Медицината, следователно, е буквално завладяна от някакъв си вид методи, нови и особено чудни, които клонят да революционизират не само всичките медицински понятия, но даже областта на нашите вярвания и идеи. Като оставим настрана опасностите, много или малко силни, които заплашват медицината, нека се заемем по-добре с този род нови вярвания, с които учените, от някакъв си вид, се стараят да украсят съвременния дух. Защото, понеже съществува жизнена течност, казват ни те, нека се повърнем към нейното начало и нека поговорим малко нещо за тези, които наистина са я открили и действително са я приложили. Като започнем от тоя факт, че жизнената течност, която беше на пресмехулка (беше на пресмехулка – беше обект на подигравки) в продължение на толкова векове, е намерила официалното си освещаване, не трябва ли да заключим, че другите изобретения от подобен вид ще бъдат възстановени също с времето? Под тези условия, не е ли по-добре да се съгласим отсега с тези по-предишни изнамервания (изнамервания – открития), отколкото да се борим безполезно против тях? Ето аргументацията изобщо на много учени окултисти и в частност тая на г. доктор Карл дю Прел (Карл дю Прел – немски философ и окултист), ученият автор на „Философия на мистицизма“. Мюнхенският философ изнася в прегледа „Zukunft“ (списание „Бъдеще“) един ред аргументи, които клонят да повърнат правата на симпатическото лечение, тъй както то беше по-преди. Тези аргументи, може би, няма да убедят никого, но те ще имат, без съмнение, преимуществото да заинтригуват цял свят. Защото, каквото и да кажем, всичките тайни действия, които ни възбуждат тъй силно, са били познати от нашите прадеди. Това, що се е меняло с времето, то е било техните названия и техните тълкувания. Преди всичко, нека се заемем с извънтелесното проявление на чувствителността, което се е породило направо от симпатическото лечение. Когато се произведе магнетическият сън, или по предпочитание хипнотическият, намира се един вид въздушен пласт, много или малко магнетизиран, който обвива сомнамбула (сомнамбул – тук: хипнотизираният пациент). Неговото пространство е от няколко метра. Когато се постави една чаша с вода в този магнетизиран пласт, водата попива изпаренията на магнетизма от сомнамбула и приема всичките сили и всичките свойства, що той притежава. В същото време се установява едно особено отношение между тая вода и заспалото лице, отношение тъй тясно свързано, дето (дето – че) достатъчно е да докачи (докачи – докосне, засегне) някой водата, която е в чашата, щото сомнамбулът да почувства. Полковник Роша постави в този магнетизиран пласт една малка статуя от восък; малката тая статуя доби такова едно отношение със сомнамбула, дето достатъчно беше да убоде някой статуята с една игла, за да почувства сомнамбулът болки. Полковник Роша взе няколко косъма от главата на сомнамбула и ги постави върху главата на статуята, която се отнесе в една друга съседна стая. Щом космите, които бяха върху главата на статуята, се похванаха (похванаха – тук: бяха дръпнати, откъснати), сомнамбулът се събуди с вик, като казваше, че му скубали космите от главата. Един портрет, снет фотографски в един подобен магнетически пласт, произведе едно следствие още по-чудовито (чудовито – тук: поразително, удивително). Без сомнамбулът да вижда, като някой убодеше с една игла фотографическия му портрет, то лицето извикваше и отнасяше ръката си към тая част на тялото, която биваше убодена в портрета. Накрая, сомнамбулът разбуден носеше два червени знака върху дясната си ръка, т. е. върху мястото, дето бяха боднали фотографическия портрет. Който от читателите иска подробности на тези опити, нека се отнесе в по-предните броеве на списание „Здравословие“, дето са разказани; преди да минем в теориите на г. дю Прел, ние ще споменем още магнетическата корона на г. професор Люис. Една корона, поставена върху челото на един болен, който имаше халюцинации, се напояваше тъй от свойството на болестта му, дето достатъчно беше да я постави някой върху главата на един какъв да е сомнамбул, за да произведе не само халюцинации, но даже халюцинации от същия род. Следователно, може някой, според полковник Роша, професор Люис и много други учени, да извади навън нашите чувства и отвлечените ни душевни свойства. Като какво нещо е симпатическото лечение, ако не едно строго приложение на принципа за извънтелесното проявление на чувствителността, принципа за симпатическите отношения между лицата или нещата, поставени вън от болния, и самия болен? Достатъчно е да си напомним някои тези данни, за да се уверим, че нашите прадеди са знаели неща, които ние се стараем да открием сега. Магнетическото отношение се намира тъй в делата на шотландския учен Максуел (Уилям Максуел – шотландски лекар от XVII в., предтеча на месмеризма), който казваше: „Че душата не се намира само в видимите тела, но още извън тях, и че тя не е никак ограничена от едно каквото и да е тяло. От всяко тяло произхождат телесни лъчи, в които действува душата чрез присъствието си, като им дава сила и деятелност. И тези лъчи произхождат не само из нашето тяло, но още из други елементи или части, и пр.“ Когато захване някой да черпи из съчиненията на Парацелз и други лекари, алхимици, астролози, вълшебници и всякакви видове учени от Средния век, намира се в затруднение относно избора на доказателствата, които определят, че тайните открития на г. Роша и на толкова други учени, ако не са били познати, то са били поне предчувствани в Средния век. Според г. дю Прел, Парацелзовите и Максуеловите понятия не са се никак изгубили, а са останали до наши дни. Например, месмеристите, в 1819, направо говорят за магнетическите отношения между живите същества и предметите. Ето що пише г. Льо Лоор Обопен върху сомнамбулката Манет Т..., която се намираше под неговото лечение: „Манета заспа в мое присъствие, като се допря до едно миртово клонче, след което аз излязох. Когато се завърнах, придружен от брата си, който ми спомагаше в грижите, що полагах за нея, аз я намерих заспала и под една криза, която не беше предвидена никак от нея. Като я укротих, попитах я, отде ѝ е дошла тази криза; тя ми отговори, за мое удивление, че причината е бил брат ми, понеже той ощипал с ноктите си едно миртово клонче, което било в магнетическо отношение с нея, и, че в часа, в който той го вършел, тя била изложена на една нервическа криза твърде силна. Прилагам още, че миртовото клонче беше 6 метра от болната на раздалеч (на раздалеч – разстояние)“. Що е това магнетическо отношение между миртовото клонче и сомнамбулката, ако не една проява на вън чувствителност, която се е пренесла на растението? Г. дю Прел привежда един втори пример, който е от 1755 година. Този път се касае за науката на мумията, тъй както я излага доктора Андрей Тензел (Андрей Тензел – Ернест Тентцел, немски лекар, писал за спагиричната медицина). За тези от нашите читатели, които може да не знаят, що значи мумия в тайните науки, ние ще прибавим, че това не е друго нещо освен сякакви изходящи материи из нашия организъм, като плюнки, храчки и сякакви други телесни влаги и пр...; кръвта и ноктите са в това число. Ето, всичките тези неща, само дето са били част от нашия организъм, са напоени от жизнена течност. Вън от нашето тяло, те съхраняват при всичко туй тая течност и нейните свойства, и следователно, като се действува върху тези неща, една реакция си запоследва (запоследва – последва впоследствие) и в организма, с който те не прекъсват да бъдат в отношение. Едно добро и приятно действие, упражнено върху тези неща, произвежда едно благополучно влияние върху същия организъм, и напротив, когато действието е лошаво върху мумията, организма, от който тя произхожда, се чувствува не тъй добре. Като какви препоръки даваше Тензел? Да се засади мумията в едно добро дърво, щото тя да се развива по един нормален начин, под възможно всякакви добри грижи; човека, производителя на мумията, ще бъде сякога в добро положение (добро положение – тук: добро здраве). Тензел не правеше друго освен да определи по един точен начин тези познания, които се намираха у Парацелз и у неговите ученици и което служи за основа на бялата магия или по-добре на магико-магнетическата наука. Преследвана и подигравана, науката на мумията се съхрани в селското население, и не смееше да се покаже на бял свят, освен с цивилизацията в края на нашия век!

Година II Сливен, 15 януари 1894 г. Книжка X. ЗДРАВОСЛОВИЕ ПРАКТИЧЕСКИ СЪВЕТ против Гастралгията и крампите на стомаха. (Из Journal du Magnétisme) [от френски: Списание за магнетизъм] Гастралгията е едно нервическо (нервическо – нервно) страдание на стомаха. Тя се отличава понякога чрез една неопределена болка под лъжичката; но повечето пъти болката бива силна, остра, промишителна (промишителна – тук в смисъл на пронизваща, измъчваща), с усещане горещина, пробождане, развълкване (развълкване – разкъсваща усещане, свиване) в горната част на корема, които се разпространяват по страните на корема, и чак до гърба. Това е вече стомашна крампа. Тази болка е понякога твърде силна, щото да причини припадъци (припадъци – кризи, пристъпи) или конвулсии (гърчувания) (гърчувания – гърчове). Несмилането на ястията или натискането на стомаха я смиряват (смиряват – тук: успокояват) или увеличават. Тя дохожда от време на време чрез припадъци, които се явяват преди или след ядене и траят от няколко минути до няколко часа. Няма почти никога треска; но забелязва се често подуване на стомаха, уригвания, повръщания. Както е с всички невралгии, здравето е обикновено добро между припадъците; но болният може също да бъде обладан от зашемет, мъчно смилане и други стомашни неразположения с дрисък (дрисък – диария) или затягане (затягане – запек). Гастралгията може да произлезе от злоупотребление с ядене и пиене, от нередовности във времето на храненето, от злоупотребление със спиртливи (спиртливи – алкохолни) питиета, кафе, чай, някои лекарства, от мозъчни умори, силни вълнения и др. Тя се появява понякога в истерията, в слабокровието (слабокровие – анемия), през периода на трудността (периода на трудността – бързо остарял израз, тук вероятно: бременност) или сливането на млякото (сливането на млякото – спиране на кърменето/лактацията). Тя може също да произлиза от някоя язва (lesion [от френски: увреждане, лезия]) на стомаха или червото, както и една възбудена деятелност на черния дроб. За да усмири припадъците, медицината им противопоставя морфината, лауданума (лауданум – опиева тинктура), беладоната, потасовата бромура (потасова бромура – калиев бромид), сока от бучиниш (la ciguë [от френски: бучиниш]) и пр.; но тя не разполага освен с твърде малко средства да предопреди (предопреди – предотврати) възвръщането на болестта. Чрез магнетизма припадъците се усмиряват твърде бързо; и в едно относително късо време възвръщането се избягва. Нужно е да се усмирява чрез едно от следните средства: Човечески магнетизъм. – Както в церението (церение – лекуване) на всички невралгии, през време на припадъците трябва да се задоволите само да поставите ръцете си, като избягвате да правите паси (паси – пасове, движения с ръце във въздуха), триения или въртения. За тази цел, наместете се отляво на болния, поставете лявата си ръка върху стомаха и дясната, на същата височина откъм гърба, въз гръбначната колона (гръбначна колона – гръбначен стълб), тъй щото да се намали възбудеността на нервите, които излизат от гръбначния мозък и се отправят към стомаха. Болните се усмиряват още по-бързо, като се действува върху главния мозък на нервните центрове на стомаха и черния дроб. За това трябва, като се намирате от лявата страна на болния, да поставите краищата на пръстите от дясната си ръка върху задната страна на главата, малко по-долу от върха, и краищата от тия на лявата ръка върху горната част на челото. Когато престанат силните болки, седнете пред болния и си поставете ръцете върху плещите му, сетне върху коленете му през няколко минути и свършете сеанса, който може да трае от 20–30 минути, чрез големи паси от главата до краката. За да се избегне възвръщането на припадъците, т. е. да се излекува болестта, усмирявайте целия организъм, като поставяте ръцете си по различните части на тялото, като правите твърде бавни паси от главата до стомаха и от гърдите до долната част на жебите (жеби – джобове, тук метафорично за слабините, долната част на корема), като правите провлекателни (провлекателни – продължителни, плавни) разтривания по кръста, плещите и жебите, и като свършвате сеанса с големи паси от горе до долу. В началото на лекуването ще правите сеанси всеки два или три дни и ще ги разредявате постепенно, колкото по-вече церението напредва. Самомагнетизация. – В повечето случаи болният може сам твърде бързо да усмири припадъците си. За тая цел да си постави краищата на пръстите върху горепоказаните места на главата; след туй да положи дланта на лявата си ръка върху стомаха. Когато силните болки престанат, да си направи няколко разтривания с двете ръце от корема та чак до края на жебите. Магнит. – Да се постави върху стомаха, за успокояване, около 2–4 часа сутрин и вечер един магнетически пластрон (пластрон – магнитна плочка/превръзка) от 2, 3 или 4 плочки, според важността на случая. Спомагателни средства. – Магнетисани питиета, било чрез магнетическата пръчка, било чрез човечески магнетизъм; духове (духове – тук вероятно погрешен превод от френски на душове / douches), умерено упражнение, лека храна, нищо сгорещително (сгорещително – твърде горещо), ни възбудително; яденето всякога на същите часове и да се избягва затягането без да се прави употребление на силни чистителни (чистителни – слабителни, разхлабителни). Примери от излекуване. – Излечения от гастралгия, стомашни крампи, случаи които обикновено ги наричат стомашни болести, са цитирани в твърде значително количество в съчиненията на магнетическото лечение. Аз ще се задоволя да отбележа тук два любопитни случаи из моята собствена практика: I. – В 1885, Г-жа Валентен, 35-годишна, живуща в Левалоа-Пере (Левалоа-Пере – предградие на Париж), страдаше от 4 години от стомашни крампи, които я правеха да страда ужасно. Смилането беше всякога трудно, охотата (охота – апетит) почти никаква; тя усещаше най-различни неразположения, спеше малко и сънят ѝ беше често прекъсван от бълнувания и тежки сънища. Тя дойде да ме намери на 12 юли. Аз я магнетисах, като поставих лявата си ръка въз стомаха и дясната си въз гръбначната колона, на относителното (относителното – съответното) място, с цел да усмиря болките. Тя усети след няколко минути една приятна прохлада, която мигновено прекрати всяко неразположение. От 12 до 30 тя дойде на 6 сеанса, които подобриха значително състоянието ѝ. От 1 до 15 август дойде на 5 сеанса, които още по-вече я подобриха. От 16 до 30 тя дойде само на 3 сеанса и излекуването беше вече съвършено. II. – Г-ца Маргарита Девез страдаше от 7 години от една гастралгия, която ѝ правеше живота нетърпим. Твърде слабоокръвна (слабоокръвна – анемична), тя усещаше продължителни стомашни болки с едно общо неразположение неизразимо. Смилането, често бавно и мъчно, беше почти всякога придружено с уригвания и вкачвания (вкачвания – връщане на киселини и храна в гърлото, рефлукс) на храната към гърлото; запора (запор – запек) беше постоянен, корема подут. Имаше трескаво състояние, безсъние, сърцебиене, постоянна възбуденост, раздразнителност, отегчение, тъжност, меланхолия. Месечините (месечини – менструален цикъл), които се появяваха често след 18–20 дена, бяха твърде мъчителни. На нередовни периоди, но обикновено преди явлението на месечините, силни болки се усещаха в стомаха, като се разпространяваха към сърцето и към яйчниците. Тези кризи, които се продължаваха от 2 до 8 дни, биваха почти всякога придружени от бълвоч (бълвоч – повръщане), полуглавие (полуглавие – мигрена) или невралгия. Като опитала без успех всичко, каквото класическата медицина предписва в такива случаи, тя беше се отчаяла от положението си. Г. Марие, тъй популярния зъболекар на плаца Национ (площад Нацията в Париж), който познава силата на магнетизма, я придума (придума – убеди, склони) да се подложи на моето лекуване. Без никаква надежда и, тъй да се каже, колкото да задоволи съвестта си, тя се съгласи, и лекуването захвана на 8 февруари 1889. Тя дохождаше редовно всеки втори или трети ден. Още от първите сеанси едно значително подобрение се произведе; смилането стана по-добро, безсънието престана, неразположението изчезна и надеждата се възвърна. След 5–6 недели, вътре в 15 сеанса, подобрението беше тъй значително, че тя се считаше за достатъчно излекувана, когато една силна реакция се появи. Болките бяха усмирени, но зародиша на болестта не беше още изтръгнат из организма. През 4–5 дни болната беше жертва на една силна треска, придружена с дрисък и изобилни нощни изпотявания. Прогонването на болестното начало, причина на толкова смущения от дълго време, се извърши така чрез обикновените пътища, под едничкото действие на лечителните природни сили, подпомогнати и увеличени чрез магнетизма. Когато тая криза премина, въпреки малкото умора и изтощение, болната почувства една лекота, гъвкавост, добро разположение, както никой път: излечението беше съвършено. Поправянето не трая освен няколко дена (поправянето не трая... – тук смисълът е: възстановяването след кризата отне само няколко дни); и оттогава излекуването на Г-ца Девез не се е опровергало нито миг, както потвърдява свидетелството, което ми прати тя. III. – Под единственото действие на магнита, тези болести се подобряват твърде бързо и пълното излечение се извършва често в няколко дни. Това въздигане (въздигане – тук: покачване на телесната температура, описано в предходния контекст на статията) се умножава подир ядене и достига на върха си около четири часа подир пладне, но следствие на общото нервическо действие което се явява през деня. Намалението начева към вечер; въпреки вечерното ядене, то малко по малко се намалява до три часа през нощта. Тъй, като вземем един пример от 24 часа, намираме: сутрин по три часа, 36°7; по осем часа, 37°; по един часа подир пладне, 37°4; по шест часа вечер, 37°7; по осем часа вечер, 37°4; по 11 часа вечер, 36°9. Следователно, вечер преди да заспим, ние се разхлаждаме. Ни упражнението на мускулите, ни храносмилането не са в положение да попречат щото това изменение да се не изпълни, и периодическото разхлаждане, което начева преди да заспим и отива почти до около 4, 5 часа на утринта, е необходимо за спането. При всичко туй, тези разлики между дневната и нощната топлина се намират съвършено в противно едно положение у хлебарите, рударите (рудари – миньори), в всички тези работници, които работят нощем и тези хора, които правят нощта на ден, и деня на нощ.

Прочитаме от френския вестник „Медицински Месец“ (Le mois Médical) следното: Един забравен лечителен начин: Ютулдисването. Що е ютулдисването? Самото му име го показва (ютулдисване – от турската дума ütülemek – гладене с ютия; тук описва метод за топлинно лечение чрез гладене през кърпа), една операция твърде обществена (обществена – тук: популярна, общодостъпна) и проста, още и действителна; подобна на оная, що се върши върху платнените материи, със тая само разлика, че тази се върши върху един болен човек. За да се извърши медицинското ютулдисване, три неща са нуждни: 1-о едно добре натоплено (натоплено – нагорещено) желязо, подобно на това, с което ютулдисват (гладят) разните и тънките платна; 2-о винен оцет (в оригиналния текст изписано „уцетъ“); 3-о един широк пешкир (пешкир – памучна или ленена кърпа), прегънат два или по-вече пъти, според големината на мястото, върху което ще се върши операцията. Тези три неща събрани, пешкира се потапя в оцета и се полага мокър върху болното място, върху което начева (начева – започва) да се върши операцията точно тъй, както става върху платната; желязото се прекарва няколко пъти върху мокрия пешкир, оцета под топлината на желязото се изпарява и се произвежда едно живо раздразнение на кожата, която става червена; нейните порози (порози – пори) се разтварят и потопроизводителните жлези се засилват в произвеждането си; с една дума, под влиянието на топлината всичкото кръвообращение се засилва. Този начин може да се употреби с голям успех в началото на един плеврит, в подутата на подаграта и на ревматизма, в кръстоболието и пр. Без да бъде опасен, той докарва всякога едно облекчение.

Лекуване на болестите, достъпно за всички болни, чрез витализираните магнити на професор Н. Durville. Витализираните магнити церят (церят – лекуват) или облекчават всичките болести. Грамадното преимущество, що те притежават над всички други способи за лекуване, то е, че с тях се може, според естеството на болестта, да се увеличава или намалява органическата деятелност и да се възстановява по тоя начин равновесието на силите, което съставлява здравето. Острите болки престават в няколко минути, припадъците (припадъци – тук: кризи, пристъпи) стават по-редки и изцеряването дохожда без да си промени човек режима и привичката. Тяхното употребление е общо в лекуването на различните болести и в частност на нервозните случаи, дето лекарствата повреждат често, даже като церят. Тези магнити са от няколко категории: Магнетически плочки (Lames magnetiques). – Те са четири вида и се употребяват в следните случаи: № 1: Против крампата на писателите (крампа на писателите – писмен спазъм, професионална невроза) и пианистите, болестите на ръката, долните части на корема, краката и плодородния орган (плодородния орган – половия орган) на мъжа. № 2: Против болестите на жабите (жаби – възпаление на слюнчените жлези под езика), гърлото и гръкляна. № 3: Против шуменето и глухотата на ушите, полуглавието (полуглавие – мигрена, болка само в едната половина на главата), зъбоболието, невралгиите, безъзнието (тук думата завършва: безсънието), главоболието и всички болести на мозъка заедно с душевните. – Против сиатиката (сиатика – ишиас, болка в седалищния нерв) (болест на нерва в крака). № 4: Против болестите на бъбреците, гърдите, черния дроб, сърцето, далака (далак – слезка), стомаха, червата, пикочния мехур, матката и яйчниците. – Против болестите на гръбначния мозък. Тези плочки, които не се различават помежду си освен по извитостта и дължината си, отговарят на всички изисквания. Има плочки наречени специални, които носят нумеро (нумеро – номер) и служат в известни случаи. – Цена на всяка плочка 5 франка. Магнетически пластрони (Plastrons magnetiques). – В много стари и непокорни болести, една самичка плочка често не е достатъчна да победи злото. За да се получи едно по-голямо количество действие, няколко плочки са събрани наедно за да образуват пластрони (пластрон – голяма магнитна превръзка, покриваща гърдите или гърба). Пластроните струват 10, 15, или 20 франка, според това дали съдържат 2, 3 или 4 плочки. Магнетическа пръчка (Barreau magnetique). – Апарат с прибавките си за магнетисване на питиетата и хранителните неща. Цена 10 франка. Сензитивометър (Sensitivomètre). – Употребява се особено за да се разбере дали някои лица могат да бъдат приспани по магнетически или хипнотически начин, и за измерване степента на тяхната чувствителност. Цена 10 франка. Магнитите на професор Н. Durville (Ектор Дюрвил – френски окултист и магнитотерапевт) са подложени на обикновеното магнетисване и на една особенна операция: витализация, която увеличава значително тяхната лечителна сила. Макар да изгубват малко от своята магнетизация, но тяхната витална (витална – жизнена) сила изчезва малко-много в разстояние на 1 до 4 месеца, според употреблението им. Трябва тогаз да се изпратят в Института за да бъдат отново витализирани. Цена за витализиране на всяко просто парче 2 фр. Цена за витализиране, никелаж (никелаж – никелиране) и гарнитура 3 фр. Болните могат сами да избират кои от горните магнити им са нужни; за във всеки случай, в сложните болести, предпочитателно е да изложат на Директора на института естеството, причината, признаците на болестта си, времето, откогато страдат и пр. Той ще им укаже кои апарати да вземат и как е най-полезно да се употребят. Всяка поръчка се изпраща, заедно със стойността, до M-r H. Durville, 23, rue St-Merri, Paris, France. Тези от нашите абонати, които не знаят френски и нямат възможност да пишат направо, могат да пратят в нашата редакция стойността на исканите магнити в злато, като прибавят 50 стотинки за разноски, и ний ще се разпоредим да им ги доставим.

Магнетическата течност. Много пъти сме казвали, че лечителния начин е една динамическа сила. За потвърждение на това прочитаме следното в „Месаже“ („Месаже“ – белгийски или френски вестник Le Messager), който го заема пък от друг един вестник из Вервие (Вервие – град в Белгия). Касае се тук за една жена на име К... от Лиеж (Лиеж – град в Белгия), която, снабдена с едно позволително да мачка (мачка – да масажира) и разтрива болните, лекувала ги още по един магнетически начин чрез една дарба, която тя претендирала да притежава – най-паче (най-паче – особено, предимно) всичките неизлечими и изоставени болни от лекарите. Когато разтривала своите клиенти, тя си поставяла ръцете върху болните части и се молела, после тя магнетисвала една част бяла книга (бяла книга – чиста, неразпечатана хартия) и я давала на болния, като му заповядвала да постави тая книга в една чаша пълна с чиста вода, която трябва да пие по малко, или да употребява като намокряния (намокряния – компреси), според случаите. Нещо удивително, чрез това тя добивала извънредни лечения: поне това е, което няколко свидетели идат да потвърдят чрез една въодушевена признателност. Един разказва, че разни лекари са го лекували, един за камъни в черния дроб, друг за камъни в бъбреците; накрая, този последния без колебание казал на жена му, че е вече време да заеме последни разпореждания (последни разпореждания – да направи завещание, тъй като умира). Отчаяното положение на здравето му било тъй очевидно, разказва той, дето (дето – че) всякога когато е дрънкала камбаната за умряло, се е казвало: „Г. Х. ще да е умрял.“ Г. Х..., като се поправил, разказва случката с убеждение, като прибавя, че жената на К... го излекувала. Той прибавя, че тя не искала никаква плата и отказвала даже понякога и това, що ѝ се давало. Един друг имал ръката си срастната (ankylose [анкилоза – медицински термин за пълна неподвижност на става]) и лекарят му обявил, че никога той няма да може да оздравее тъй, дето (дето – че) ръката му да работи. Благодарение на жената на К..., ръката се поправила почти съвършено и начнала (начнала – започнала) да работи. Въпреки тези свидетелства от признателност, публичното министерство (публичното министерство – прокуратурата) поиска да се даде под съд обвинената, дето е упражнила, казва то, незаконно лечителното средство, ако и то да е сполучливо и даром. Защитниците на обвиняемата, г-да Малар и Бонжан, обориха подсъдимостта. Според тях, закона не докача (не докача – не засяга, не преследва) освен тези, които дават лекарства, които само могат да повредят и нещо повече; жената на К... не е употребила освен магнетическия начин. Тая малка книжка, която тя магнетисва и се поставя в една чаша вода, тя претендира, че е обременена (обременена – тук: заредена, наситена) от течност, която, отнета от водата, действува, чрез поглъщане или чрез употребление на наквасвания (наквасвания – компреси) върху болните части. Това е, казва Г. Бонжан, едно приложение от магнетическата теория, забранена от Парижката школа. Следователно, Г-жа К..., като употребява тоя начин, не е против никой закон, понеже школата забранява само публичните хипнотически заседания и упражнението на хипнотизма върху малолетните. Съдилището отложи разглеждането на това дело. Подобни примери начесто се срещат в просветения свят, дето лекарите искат и търсят да имат лечението под монопол. При всичко туй, учената развита класа търси да обори тези лекарски претенции, като явно доказва, че медицината в лечебно отношение е още много назад и, че най-доброто лечително средство се намира, много пъти в хора долни (долни – тук: от простонародието, без висок социален статус) и най-прости; и това е едно свойство на душевната сила, която дълго време Академията упорстваше да припознае; накрая, при такива явни доводи, тя нямаше що да стори, освен да признае магнетическата сила под название хипнотическа. Както да е, тя съществува и върши действие то си според свойството, що обема. Подобни неща се случват и между нази (между нази – между нас, в България): много пъти лекарите, при всичкото си знание и учение, решават да напуснат някой болен по невъзможност да се излекува; подир тях една никаква баба се указва по-изкусна от тях, като под нейното действие болният сполучи да се въздигне и оздрави. Где остава изкуството на медицината?

Хипнотическо излекуване („Ребус“). Във в. „Московского Листка“, от 24 и юни 1892 год. е поместено следното съобщение: „Жената на инженера Хесин, която живееше на лятната си къща Шмит в Пушкин, през 1892 год. заболя от рефлективен паралич (рефлективен паралич – функционален или психогенен паралич), вследствие на едно нервно повреждане на вътрешните женски органи. Вследствие на това, тя се оплакваше от силна мигрена и нетърпима болест (болест – тук: болка) по гръбнака, като при всичко това се прибави нейната замисленост (замисленост – меланхолия, затвореност) и мрачно настроение. Най-добрите доктори и професори в Москва и Петербург, към които се обръщаше болната, в продължение на няколко години употребили всевъзможни начини на лекуване, като: електричеството, мачкането (мачкане – масаж), хидропатията (хидропатия – водолечение), като същевременно ѝ са давали вътрешни лекове, но по никой начин не са могли да намалят болките на госпожа Хесин. Тогава мъжът ѝ, по съветите на професорите Красовски и Славянски, заведе я в Берлин при професор Олсхаузен, който ѝ извършил една операция в червата и отрязал част от вътрешните женски органи (ovariotomia [овариотомия – премахване на яйчник]). Операцията била извършена сполучливо, и от нея болната скоро се поправила, но болките и страданията останали пак същите. След това госпожа Хесин се лекувала навсякъде зад граница и в Русия, гдето толкова много се надявала да получи каква-годе помощ, но всичко било напразно. Постоянните страдания довели болната до такова изтощение и безсилие, щото захванала да търси простите (простите – народните, знахарите) да я церят (церят – лекуват). Като се завърнала в Русия, по съветите на професор Снегирев, съгласила се на друга операция, която сам професорът извършил прекрасно, т. е. той изрязал останалите вътрешни органи (hysterotomia [хистеротомия – отстраняване на матката]). Тя скоро се съживила, но и всичките болести отново се повърнали; жестоката операция не донесла никаква помощ и госпожа Хесин продължавала да се мъчи. 10 години е прекарала болната в описаните мъки. През март 1892 год. госпожа Хесин случайно узнала, че известният хипнотизатор – О. М. Фелдман в Москва, гдето се занимавал в болницата на доктор Щробиндер, сполучливо лекувал лоши и застарели нервни страдания, посредством хипнотическо внушение. И ето тя се обръща към него, като на последно място за помощ. След много сеанси и продължителни занимания с болната, г-н Фелдман сполучил (сполучил – успял) да я наклони към хипнотически сън чак на двадесетия сеанс, във време на който прекратил в болната всичките ѝ страдания, така щото сега тя е съвършено здрава. Освен това, той я отучил и от употребелението на морфина, към който, по съветите на докторите, тя беше се пристрастила, за да може да спи. На другата неделя (неделя – тук: седмица), най-имахме случая да видим госпожа Хесин в болницата на д-р Щробиндер, гдето г-н Фелдман я показваше на събралите се там доктори. Тези последните констатирали, че бившата болна сега е напълно здрава; тя съвършено свободно и здраво ходеше, защото в продължение на толкова години тя не можеше да ходи. Тя се чувстваше прекрасно. Х. У. З.

Меда. Меда е произведение от пчеличното смукане на разните цветовни сокове. Той обема в себе си две сладки вещества, от които едното прилича на гроздова захар, а другото – на тръстикова захар (в оригиналния текст „тръстова захар“). Тези два захара разнесени в разни пропорции и придружени от един цвят, съставляват меда. Най-добра мед произлиза от планините Химет (Химет – планина в Гърция, известна с меда си още от античността) и Ида и от острова Куба. Свойството на меда бива разнообразно; той зависи от местния климат и от цветовното качество. Добрият мед бива чист и бял, и има дълъг, добър и вкус превъзходен; коги (коги – диалектно: когато) не тъй добрия има цвят червенотъмен, дълъг (дълъг – тук: натрапчив, остатъчен) не добър и лют вкус. Изобщо, древните имаха особено мнение за меда, относително до неговото хранително свойство; те мислеха, че младите не трябва да го ядат много, понеже той бил много силен за тях; колкото за старите, той служел като една подкрепителна храна. Както да е, всички му припознават едно лечително свойство, че той е продкрепител, разносител (разносител – в старата медицина: средство, което разнася отоци или пречиства лимфата) и пречистител. Българите, обикновено селяните, го употребяват като мехлем на разни рани. В подобно отношение следната състав служи като за най-добър: по наполовина брашно и мед, умесени добре с малко вода, за да станат на тесто. По малко от това тесто може да се употреби за превързване на раните. Взет вътрешно, той не малко спомага за поцелението (поцеление – излекуване, заздравяване) на някои вътрешни болести. Само вземането му трябва да бъде в смес с други някои водни неща, като чай, например. Една малка лъжичка мед, сварен със 100 драма (драм – стара мярка за тегло, около 3.2 грама) вода, служи за гаргара на тези, що имат гърлобол (гърлобол – болки в гърлото, ангина). Същата тази вода служи тоже (тоже – също така) да си кваси (кваси – намокря, промива) някой очите, когито (когито – диалектно: когато) го болят. Ето що казва един списател (списател – писател, автор) относително употребелението на меда като питие: „Познавам“, казва той, „един господин, който е на повече от 90 години. Той ежедневно сам си приготвява нужното питие за пиене по следния начин: една лъжица хубав мед, разтопен в достатъчно вряла вода и уварен едно малко време, е всичкото приготвяне на това питие, което е здраво, подкрепително и превъзходно. „В тези години аз дължа здравето и силата си на това питие“, казва старецът. Това е възможно. Туй, що зная от моя опитност, то е, че меденото питие е разносително (разносително – пречистващо лимфата, разнасящо отоци), пречистително, хранително и укрепително. „Според казването на Тацита (Тацит – римски историк), който отдава доброто здраве и голямата старост (старост – тук: дълголетие) на германците на това питие, аз скърбя, че в негово време виното като беше малко и пивото (пиво – бира) още като не беше познато, това питие не е заело мястото на пивото. То подлежи днес на разни фалшификации, които не отговарят добре за здравето на хората. Почти всички съчинения, що се занимават с отглеждането на пчелите, дават разни рецепти относително до приготвянето на това питие; при всичко туй, чувам много оплаквания, дето те не сполучвали. От моя страна, ето аз как го приготвявам: „Поставям в един котел (добре чист) 60–65 оки (ока – стара мярка за тегло и обем, около 1.28 кг) сладка вода (да бъде изворна). Когато тя почва да се стопля, поставям 7 оки мед и, като го разбърквам добре, оставям го да ври полека около 11/2 час. От време на време аз обирам пяната, що може да се събере над водата. Когато времето се свърши, прелива се в някои пръстени съдини (пръстени съдини – глинени, керамични съдове) или други, и още преди да изстине добре, влива се в една бъчвичка твърде чиста. Без да се запуши добре, оставя се на едно място не твърде студено, дето след 5–10 дни тя почва да ври (ври – тук: ферментира). Подир едно двеседмично време, прехвърля се пак в друга една съдина, като се изоставя (изоставя – отделя се, изхвърля се) само утайката. В тази съдина или бъчвичка вренето (вренето – ферментацията) може да се продължи още 10–14 дни. Когато не се чува никакъв вече шум от вренето, тогава само враната (врана – отвор на бъчва или дървената му тапа) на бъчвата се запушва добре и здраво. Подир три, четири недели (недели – седмици) питието е вече бистро и може да се употребява. Подир това, ако то се налее в шишета, добре запушени и поставени в студен пясък, в няколко дни то става като шампанско. Тъй то става едно разхладително питие, което болните, които не могат да пият ни вино, ни пиво, го намират с добро (намират с добро – понася им много добре). „Ето още един друг приготвителен начин, който се препоръчва от пчеларското Швейцарско дружество и от това на Елзас-Лотарингия (в текста изписано „Алсаз-Лорен“): „Предварително нека забележим, че не ще бъде зле ако се отбере мед такъв, който да е по възможност по-малко ароматически, или поне да има твърде малка миризма. Това питие трябва да се върши лете, тъй щото вренето, което се продължава 5–6 недели, да може да се извърши добре. Едно количество от 250 до 300 грама мед в една литра вода, може да произведе едно достатъчно количество алкохол (11–13%), тъй щото да може да се закрепи траенето му, още да може да се преобърне всичката мед в алкохол. Меда трябва да се разтопи в топла вода, после, малко по малко да се влее в една чиста, без никаква миризма, бъчвичка. Бъчвичката не трябва да се допълва, за да остава място за вренето (врение – ферментация, кипене). Върху враната (врана – отвор на бъчва) се поставя само една керемида; водата постепенно като се намалява в бъчвата, ще се долива по малко с медна вода. Колкото водата е по-вече, толкова вренето става по-скоро и по-редовно; то става твърде добре между 16° и 23° C. Във време на вренето ще се постави около 50 грама тартрическа киселина (тартрическа киселина – винена киселина; тиргя – винен камък, тартар) за 100 литра вода, тъй щото питието да добие един кисел вкус; съвременно (съвременно – тук: едновременно) се спуща около един кривач (кривач – стара мярка или уред, тук вероятно стрък/връзка) жениовър (жениовър – хвойна, от френското genièvre) (трънка) поставен в една кисия (кисия – торбичка), която се вади като питието добие една миризма от него. Подир възвирането (възвиране – приключване на бурната ферментация), бъчвата се поставя в погреба (погреб – изба, мазе), или на някое друго място, и враната се запушва чрез един кривач ситен и мокър пясък, поставен в едно кораво (кораво – грубо, плътно) и мокро платно и изобразен във вид на една врана. На пролет се претача и се запушва добре за да застарее (застарее – тук: да отлежи).

Година II Сливен, 15 декември 1894 г. Книжка IX. ЗДРАВОСЛОВИЕ ПРАКТИЧЕСКИ СЪВЕТ против Задъхването, натиска, астмата и подуването на гърдите Задъхването (essoufflement [от френски: задух]) е едно побъркване (побъркване – тук: нарушение, аномалия) в размера на дихателните движения, които стават кратки и чести. То се забелязва особено след едно бързо тичане или някое голямо усилие. То е едно задашане (задашане – задъхване, недостиг на въздух), или мъчнотия във дишането, временно. Но ако дохожда (дохожда – тук: се появява) често и след най-малкото усилие, то означава, че има някоя болест в белия дроб или в сърцето. Натиска (oppression [от френски: потиснатост, тежест в гърдите]) е усещането на една тежест върху гърдите, която затруднява дишането. Той е общият признак на едно голямо число гръдни и сърдечни болести. Астмата се характеризира от задъхване и натиск. На прост език с тази дума означават всяко задашане (dyspnée [диспнея – медицински термин за задух]); но в научния език под астма се разбира една особенна нервна болест в гърдите. Астмата е периодическа, дохожда с ненадейни припадъци (припадъци – тук: кризи, пристъпи), или които обикновено се предявяват (предявяват – тук: се предшестват или проявяват) чрез образуване на газове, прозявки, затруднения в гърдите, една суха кашлица, изобилна бистра пикоч (пикоч – урина), припадъци разделени от повече или по-малко дълги периоди на спокойствие. Те дохождат обикновено надвечер или нощем. В този последен случай болният се събужда стреснат от едно усещане на натиск; той не може да пази хоризонталното си положение и вдъхва въздух с всичката си сила; дишането е уморително, на пресекулки, бързо и шумно, кашлицата е суха и задушителна; лицето е надуто и посиняло, или напротив бледно и уморено, с едно изражение на болезнено безпокойствие. След неопределено време припадъкът утихва, кашлицата става влажна, храченето се установява и изважда на вън едно количество сиви, валчести (валчести – заоблени, сферични) и лепливи храчки; понякога пикочта е изобилна и боялия (боялия – цветна, с наситен цвят). Медицината противополага на тая болест, почти всякога без успех, приготовления от беладона, датура (датура – татул), юскиама (юскиама – блян, попадийка), нитратни вдъхвания (вдъхвания – инхалации), потасова йодура (потасова йодура – калиев йодид) и канабис индика (канабис индика – индийски коноп). След някое време болестта, просто нервна в началото, се сплита (се сплита – усложнява се, комбинира се) често с подуване на гърдите, бронхит, сърдечни смущения и пр. Гръдното подуване (emphysème [емфизем – медицински термин]) е една болест, която се характеризира от вмъкването на въздух или други газове в белия дроб. Докоснатите части (докоснатите части – тук: засегнатите зони) са обикновено върха и предните краища на органа. Като се натиска с пръст, усеща се едно особено пращене. Белодробните цевички (цевички – бронхиоли) и кухините (кухините – алвеоли), които завършват краищата на бронхите биват най-първо разширени и обтегнати; но техният обем като се увеличава понякога значително, те най-после се пукат и тогава въздухът прониква направо в белодробната тъкан, която ги обкръжава. Най-обикновеният признак на гръдното подуване е едно продължително задъхване, което се увеличава от най-малкото усилие. Разраняванията (разраняванията – тук: уврежданията, микротравмите на тъканта) стават в следствие на силното и повторително кашляне и в всички случаи, дето (дето – където) дишането, затруднено от каква да е причина, нараства в деятелността си (в деятелността си – в своя интензитет). Гръдното подуване се забелязва особено в хроническия бронхит, в магарешката кашлица (в оригиналния текст е изписано „загърлицата“, което е народно наименование за круп, дифтерия или магарешка кашлица) и почти във всички болести, които пораждат силна и конвулсивна кашлица, и у тия хора, които задържат дълго време дишането си, като свирачите на устни инструменти (устни инструменти – духови инструменти), духачите на стъкла и пр. Ако болестта мине за кратко време, то вътрешните разранявания, които не биват дълбоки, изчезват скоро; но ако се продължи, тя става неизлечима с обикновените медицински средства, които биват обикновено потасова йодура (калиев йодид), арсеник, бани с намален въздух (бани с намален въздух – барокамери с ниско налягане) и пр. Под действието на човеческия магнетизъм (човечески магнетизъм – остаряла лечебна практика от XIX в., известна като месмеризъм или биоенерготерапия), задъхването и натиска изчезват твърде скоро; припадъците от астма утихват в няколко минути и с едно продължително лекуване се изцерява лесно и самата болест. Подуването е понякога по-непокорно; когато бронхическите кухини са само разширени, то болният оздравява в едно по-кратко или по-дълго време; но когато те са вече разпукани под силата на натиска, то понякога не е възможно, освен да се облегчи. Тези три болести се лекуват горе-долу по следващия начин: Човешкият магнетизъм. – Поставете ръцете си върху гърдите около 5–10 минути; след туй направете разтривания, като имате грижа да следвате цялото извъртане на гърдите, откъм гърба и отпред. Под това действие, междукостните мускули (междукостните мускули – междуребрените мускули), които съдействат на вдишването и издишването, когато това е затруднено, се размърдват завчас (завчас – веднага, на момента); гърдите се разширяват, натиска престава като по чудо и почти всяка приказка (грешка при сканирането или печата, контекстът изисква „припадък“ – криза) от астма изчезва съвършено в 15–20 минути. Седнете след това пред болния, поставете ръцете си върху коленете му през няколко минути, подир което направете разтривания по целите му крака, като захванете от кръста и свършите до пръстите на краката; завършете засядането (засядането – тук: лечебния сеанс), което може да трае около 30–40 минути, с напречни паси (паси – пасове, специфични движения с ръце във въздуха при магнетизиране) върху гърдите и с големи паси от главата до краката, за да урегулирате действията на организма. Магнита. Поставете върху гърдите ту на предната страна, ту на задната, един магнетически пластрон (пластрон – вид превръзка или плочка, поставяна на гърдите) с три-четири плочки, ту за успокоение, ту за раздразняване. Спомагателни средства. – Лека храна, особено вечер, и постоянно употребление на магнетисани (магнетисани – енергизирани чрез магнетизъм), с помощта на магнетическата пръчка, питиета. Примери от излекуване – Намират се в различните магнетически журнали и съчинения достатъчно количество излекувания, които доказват силата на тоя лечителен способ. Миал, в съчинението си „Изложение на излекуванията получени във Франция чрез магнетизма“, цитира 12 случаи. На много други места са също поместени интересни случаи от подобно естество. Ето два случая, които не влизат в горните: I. – Аз ще цитирам първо излекуването на една астма, което сполучих (сполучих – успях да постигна) към края на 1892. Г. Х..., когото не мога да наименувам тука, на възраст 61 годишен, страдаше от 7-8 години от задъхване, което се появяваше щом повървеше няколко стотини метра, или се изкачеше по стълба. Малко по малко тези признаци се намалиха и припадъци от астма се появиха, най-първо безредно (безредно – хаотично, без ясна периодичност), сетне всеки втори или трети ден и най-после всеки ден. При изменението на времето, тези припадъци биваха от една нечута сила и траеха понякога 3-4 часа, през които болният се задушаваше. Той имаше ужасни кашляния, които траеха понякога около четвърт час; лицето биваше забруждено (забруждено – зачервено, подпухнало, налято с кръв), очите с див поглед и изпъкнали из дупките си показваха едно най-мъчително състояние. Помолиха ме да се постарая за болния, не за да го излекувам, защото всички лекари се произнесли, че това било невъзможно, но за да го облекча. Аз отидох в началото на един припадък и го магнетисах по гореизложения начин. След 25 минути припадъкът беше съвършено преминал; не оставаше вече, освен малка една умора, която изчезваше след малко. Аз ходех всеки ден, изначало в момента на припадъците, сетне малко по-рано; и в един месец вътре, болният се считаше за оздравял. Като беше твърде измършавял, даже наклонен към извънредно затлъстяване (авторът вероятно има предвид, че болният е имал склонност към воднянка или рязко качване на тегло от застоял живот), болният, за голямо свое задоволствие, беше вече изгубил 5–6 килограма от теглото си. Аз продължих лекуването, като го промених полека-лека на мачкане (мачкане – масаж), и в края на три месеца, като изгуби 12 килограма от теглото си, той придоби силите си и се усещаше подмладен с 15 години. Излекуването се удържа. С едно умерено упражнение, малко гимнастика и един особен режим, наклонността към болезнено затлъстяване (obésité [затлъстяване – от френски]) не се появи вече и той няма нито един припадък от астма вече, каквито две години му правеха живота несносен. II. – Ето едно наблюдение, съобщено на Международния Магнетически Конгрес 1889 от Д-р Хиуге. „Г-жа вдовицата Л... страдаше от 1879, по един безспирен начин, от една астма с катар и подуване на двата бели дроба. Натиска, който ставаше все по-вече силен, ѝ правеше живота съвършено невъзможен. Тя беше приела грижите на много лекари, които останаха без последствие. Като не можеше по-вече да направи нито едно движение без да се задуши до такава степен, щото да вярва че ще умре, тя дойде да ми вземе съветите. След едно подробно преглеждане, макар да констатирах едно състояние от най-важните (от най-важните – тук: от най-сериозните, тежките), аз почнах да я магнетизирам. След няколко дена, болната се усещаше по-силна, натиска се намаляваше от ден на ден. Тя, която едвам можеше да се мърда, можа да тича след недели (недели – тук: седмици) лекуване. Най-сетне подобрението напредна до съвършено изцеление. Вън от органическите подобрения, произведени през магнетическия сън (магнетически сън – състояние на хипнотичен транс), ето какво забелязах за пръв път. Болната, щом сън я настигаше (сън я настигаше – заспиваше под хипноза), захващаше да повръща през устата, с едно непрекъснато течение и в голямо изобилие, една пенлива и точаща се течност, това което я облегчаваше много. Аз приписвам на това самостоятелно лечително изхвърляне, причинено от магнетическото действие, излекуването на болната.“

Животът на ясновидните сомнамбули подвъргнат ли е на опасност? (Из Journal du Magnétisme). Цялата европейска преса вдига голям шум по една история за сомнамбулизъм [тук: дълбок хипнотичен транс], който се е свършил със смъртта на магнетизираното лице. Ето работата: — Г. де Саломон, богат собственик от Тусцерт, Австрия, имал една млада дъщеря, г-ца Елла, която в сомнамбулизъм добивала една рядка ясновидност. Тя бивала често магнетизирана от г. Найком, един учен, който, както се вижда, се ползвал от една известност за излекуванията, които получил. От няколко години той магнетизирал г-ца Елла, която, възползвана от ясновидството си, съветвала болните и даже любопитните, като им давала сведения по тяхното здравословно състояние. Г. де Саломон, когото тези резултати интересували много, публикувал миналата година във в. Pesti Napló, един член [статия], в който той говорел така за опитите на г. Найком с дъщеря му: „Найком, пишеше той, заема първо място между хипнотизаторите: той реализира у дома най-невероятните неща. Той сполучи да направи на някои госпожи да забравят майчиния си език, той ги накара да се възвръщат в най-нежното си детинство, той ги накара да скачат като жаби.“ „Забележително е, че хипнотизма упражни върху здравето на тези госпожи едно целебно действие. Дъщеря ми Елла бе по този начин изцерена от честите си главоболия. В хипнотическо състояние Елла е правила най-чудните неща. Тя намери един златен часовник, който майка ѝ бе изгубила; тя откри една кражба, обяви, че предметът на тая кражба ще бъде възвърнат в едно определено време, и нейното пророчество се изпълни.“ „Един ден, контеса Елса Форгач изгуби една игла, която не можеше да намери. Г. Найком попита Елла в хипнотическо състояние и Елла означи отведнъж мястото, дето се намираше иглата: един жлеб на стълбата. Присъстващите се затекоха на означеното място и намериха изгубената драгоценност.“ Ето сега в какви обстоятелства се е случило трагическото събитие, тъй както го е разправил Д-р Фрагаси на редактора на „Budapesti Hírlap“: „Г-ца Елла де Саломон се оставяше твърде доброволно да я хипнотизират, защото се намираше добре след всяко хипнотизиране и защото вярваше, че е полезна на другите. Когато на 17 септември г. Найком я хипнотизира, тя се виждаше много уморена и г. Найком обяви, че ще пристъпи към един необикновен опит.“ „Брат ми, който живееше в Вершец, бълнуваше от няколко време кръв и докторите не знаеха дали това е от стомаха или от белите дробове. Найком поиска да получи едно вярно узнаване посредством г-ца Елла.“ „Той каза на заспалата млада мома с един повелителен глас: „Ний сме във Вершец, виждате ли брат ми? — Не го намирам, отговори младата мома.“ „Найком ѝ изложи разположението на къщата във Вершец и ѝ каза: „Ний сме във Вершец; брат ми се намира в третата стая. — Да, да, каза тогава г-ца Елла с увереност, ний сме вече вътре. — Как е брат ми? — Той е твърде болен. — Какво има? Разправете ми каквото виждате.“ „Г-ца Елла, която не е отваряла никога никаква медицинска книга, не знаеше лекарския език. Тя обясни обаче болестта на Найкомовия брат с една такава точност, с каквато един доктор не би могъл обясни.“ „В този момент г-ца Елла беше съвършено изтощена, лицето ѝ беше бледо — изпито; Найком поиска да ѝ зададе още един последен въпрос: „Кажете ми, какво ще стане с болестта на братя ми?“ Много мъчно г-ца Елла отговори: „Пригответе се за по-лошо.“ След туй младата мома падна от стола си; един малък вик излезе из гърлото ѝ, езикът ѝ се изпречи из устата и тя се простря неподвижна. Между това пулсът биеше още; инжектираха ѝ етер, но напразно: след няколко секунди тя умря.“ Разпитванията от такъв род са всякога уморителни за сюжета [медиума], който бива в него момент нервозна и впечатлителна до крайност и се вълнува извън мярка, като вижда близката смърт на един болен и скръбта, която тази смърт ще причини вред [навсякъде] в една фамилия. Животът на сюжета е действително в опасност; защото, ако мога да се изразя така, неговата чувствителност, неговият живот е екстериоризиран (изваден, проявен навън); той е раздвоен; духът му, астралното му (флуидно) тяло, което се е пренесло далече към болния, не е свързано с физическото му тяло, освен чрез една флуидическа връзка крайно крехка, която най-малкото вълнение може да разкъса съвършено. Но тази опасност не е освен относителна. Тя не съществува освен за тези, които не знаят средствата за поправяне в тоя случай, или които се вълнуват много самите — те, щото парализират собствените си усилия. Аз съм имал ясновидни сюжети в такива обстоятелства. В отношение с един болен, който ще умира, или като разпитвам по някоя умряла личност, като я виждаше, сюжетът падаше неподвижен в една криза прилична на примиране и летаргия; и твърде вероятно е, че без достатъчна помощ, той можеше да придружи в онзи свят тогова, когото виждаше вече там. Но едно подухване въз [над] сърцето съживяваше движенията на тоя орган и едно поведение направено с тих и авторитетен глас докарваше бързо сюжета в сомнамбулическото му състояние. Няколко думи изговорени тихо, с убедителен прозвук, като му даваха подир това да разбере, че не се намира в никаква опасност, довръшваха да го успокоят и уверят. И тогава, с една удивителна ясновидност довръшваше своето изследване, за голямо учудване на допитвача.

Злото и неговото средство Казва се, че злото, т. е. болестта, произхожда отвън; неговото свойство е тъй дълбоко вкоренено, дето [че] мнозина го вземат за нещо нематериално. То не произхожда ни от пълнокръвие, ни от немощ, ни от лютината на влажностите. Неговото начало е динамическо. Тялото не е никога болно, освен динамически. Тези, които отказват да отдадат на болестта една почти нематериална причина, достатъчно е да си припомнят, че сифилитическият вирус, който не се вижда, ни хваща [може да се пипне], заразява кръвта и преминава в нея при най-доброто измиване на плодородните оръжия [половите органи]; че най-слабото дишане на един болен съобщава внезапно заразителната болест на едрата шарка; че хващането [докосването] само на едно писмо предава една заразителна болест. Причини чисто материални са достатъчни да смутят равновесието на службите [функциите на органите]: виждало се е един страх, една подплаха [силна уплаха / тревога] да породи незабавно една жълтеница; космите на главата да побелеят незабавно от скръб; докачителни [обидни] думи да произведат една треска; недобри предвещания, едно нещастно предсказание, причиняват смърт в определени дни; една внезапна ненадейна радост, или скръб, произвежда незабавно смърт. Няма страна в организма, която да не може да бъде повредена от морални впечатления: храносмилателния канал, нервната система, кръвообращението. Това е, което позволява на Ханеман да изобразява болестите като „динамическо смущение, което нашият духовен живот досеща по своя начин на чувстване и на действие; то е почти нематериални променения в нашия начин на съществуване“. Първата причина на болестите ни е непозната; ние я преценяваме от нейните явления, нейните признаци [симптоми], на които постоянното дълбоко и умно изучаване ни позволява всякога да изложим една пълна таблица. Злото, като има едно динамическо начало, не може да бъде унищожено, освен чрез една динамическа сила, която не може да бъде друга, освен тая на лечителните средства. Но това, което дава собствено едно възможно действие на лечителното средство, това, което го отличава от всяко едно друго, то е свойството, чрез което лекът произвежда в организма една болест подобна на естествената, само по-силна от последната; чрез действието на една реакция то поддейства да се изгони естествената болест, подир която изчезват и нейните признаци, без да докарат ни вреда, ни смущение в организма. Тези ежедневни явления, потвърдени от самите закони на природата, се срещат непрестанно в морално и материално отношение. В морално отношение, едно дълбоко умишление [потъване в скръб] внезапно се развива чрез някоя лоша новина, предположена или истинска; сълзите на очите престават, ако този, който разговаря наскърбения, начне да плаче по-силно; един умерен смях се потушава от един по-силен; гневът побеждава гнева. В физическо отношение, един неприятен дъх се изгонва от един друг по-силен; из далеч, гласът на топа [оръдието] се намалява в ушите на войника чрез думкането на барабана; като се сипва зората, светлината ѝ помрачава тая на звездите; горчивината на едно нещо се изгубва при една друга по-силна; изгореният пръст става съвършено здрав като се потопи във вряла вода, т. е. чрез внезапно едно по-силно изгаряне; една силна зъбна болка, ако се раздразни силно, преминава. Тая динамическа сила, скрита във вътрешната същност на лечителните средства, не може да се узнае другояче, освен чрез опита и наблюдението върху действията, които тя произвежда. Против болезнените признаци, постави подобни лечителни признаци по-силни: такова е главното научно-изкуствено лечение на Ханеман, което се развива по закона на подобните.

Развитието на болестите Човекът, както вътрешно, тъй и външно, зависи съвършено от средата, в която той е поставен. Тая среда е, която му доставя необходимата храна за съхранение и подкрепление на жизнените му сили. Мисълта зависи от предметите, външни или вътрешни, що падат като впечатление върху чувствителните органи. Входът и изходът на разните хранителни елементи става по този законен начин, по който се управлява храненето: уподобителните [усвояемите] хранителни вещи се попиват, а тези, които не са, се изхвърлят. Кръвта, която е следствие на смляната храна, е солидарна с дихателните органи, които черпят из въздуха пречистителните елементи на същата тая кръв. Волното [съзнателното] движение не е никога подбудено, освен чрез нуждата на относителния живот; неволното се присъединява към механическата игра на повлияните вече органи от външните двигатели. Накрая, подкреплението очаква елементите си от хранителната способност, която лека-полека ги обработва; самата тая хранителност придобива всичките тези материи из външния свят. От това явно се вижда, че човекът почти няма собствено съществуване. Той е тъй второстепенен и заобиколен от световните елементи, дето [че] всичко показва, че животът му дохожда отвън. Потвърждава се следователно, че животът е следствие на извършеното съгласие между вътрешния свят на човека и външния свят на природата; че физиологическото му добро състояние се състои от равновесието на вътрешното му състояние с външната среда; че неговото болезнено състояние е следствие на едно развалено равновесие между него и неговата среда. Тъй, злото произхожда от това, дето человеческият организъм е престанал да бъде в хармония с външния свят. Била болестта от едно преяждане, или от едно вредително попито вещество; била тя от една простуда или от една миазма [отровно изпарение], що ние сме погълнали чрез дихателните си органи, или сме я приели от един заразителен вирус, какъвто е този на едрата шарка и на сифилиса: всякога ще намерим, че равновесието се поврежда между нас и външните сили. Каквото и да бъде външното действие, щом то е вредително, то всякога ще произведе едно смущение в хармонията на жизнените сили; смущение, което, каквото и да е, е между човека и естеството. При всичко туй, това вредително влияние не може да бъде такова за човека, освен под един чисто динамически начин, понеже само нематериалната сила е, която чувства извънредно, динамическото влияние на една непознателна [непозната] сила към живота. От досещането на болезнената причина, жизнената сила при изхождащото [външното] чувствително изменение и, следователно, смутителните действия, които влекат подир си органическите разстройства: този е йерархическият ред, по който се развиват болестите. Тъй душевното движение предшества материалната вреда, което ще каже, че динамическите признаци съществуват преди анатомическите знаковете. Това е то, според Ханеман, основателният характер на всяка една болест, тъй както опитът го показва. Подир [след] досещането, казва Ханеман, на болезнената причина от жизнената сила, организмът се поставя в несъгласие. Само тогава последната тая се заема да издействува [въздейства] на организма, чрез реакцията, неприятните чувства, що той досеща, под обикновените действия, що наричаме болести. Следователно, впечатлението остава от болезнената причина върху жизнената сила, която после произвежда реакцията чрез болестта. Вкратце, в началото си злото се явява под две отлични фази: едно вънкашно несъгласие, заподирено [последвано] от едно вътрешно; едно неравновесие между човека и вънкашния свят, заподирено от едно друго, което се случва в самия него. За да се изпълни всичко това, трябва да се определят трите тези разни явления, що дохождат едно подир друго, под следните названия: възприемане, впечатление и реакция. Такива са главните характери на злото преди пораждането на болестта. Следователно, болестта е една реакция против болезнения зародиш, що се е възприел из вънка.

Какво нещо е лечителният магнетизъм и как той лекува болните? Наконец [най-накрая] магнетизмът влезе в реда на науките; всичките академии го припознаха; той се практикува с успех във всичките болници; Белгийската камара взе под внимание практиката му. Тая превъзходна наука, това поучение толкова полезно за човечеството е вече запазено от шарлатанизма и от търговските експлоатации. Но ако многото и неотречеми [неоспорими] действия, които съставляват магнетическото лечително поучение, конечно [накрая] са влезли в кръга на науката, те имат още нужда да се проумеят и приемат от публиката и особено от болните, към които те особено се отнасят. На тези от магнетизаторите, които се са борили и са страдали за тържеството на тая бляскава истина, се пада длъжността да я направят и поставят обща. Тая е мисията, чрез която се надяваме, като публикуваме следващите няколко реда, да можем да постановим [изложим] ясно магнетическото лечително учение, което е истинската естествена медицина. I. Жизнената електрика Науката доказа по един неоспорим начин съществуването на един ток или на една сила, която се преобръща в нервите, както кръвта в артериите и в вените. Тая сила прилича, без да е същата, на материалната електрика; тя има сходство с жизнените закони; с една дума тя е една животна [животинска] електрика. Затова се именува сила; назовава се още нервически ток, но изобщо електрика или жизнена енергия. За да се доверим в съществуването на тая сила достатъчно е да откриеме една нерва и да я поставим в отношение с иглата на един галванометър, на която отклонението бележи силата на течението. Може също да си послужим с галванометъра на Гефа, който е разподелен [разграфен] на милиампери, както и с бусолата [компаса]; чрез прекарването на пръста си над стъклото, което ги покрива, може някой да отклони магнетическите игли на тези два инструмента. Няма да излагаме тук всичките прекрасни опити, които показват чувствителното отклонение, даже в разстояние, на иглата в един галванометър, под електро-нервическото влияние определено от человеческата воля; ще кажем само, че жизнената електрика е днес нещо най-добре доказано физиологически. Електриката или жизненият деец [агент] е един разрез [проявление] от деятелността [активността] на едно жизнено видоизменение в организма. Всичките живи същества притежават тази сила, но не всички в същата една степен, ни в същото количество; понеже, например, както съществуват хора, в които се нахожда по-вече кръв от другите, тъй също се нахождат хора, които са снабдени с по-вече жизнена електрическа сила. Науката ни е доказала, че всякога, когато една сила се проявява в едно тяло, тя може да се предаде; от това се постановява [установява], че деятелността или жизнената сила се предава от човек на човека. Способността на жизненото предаване се развива и се увеличава чрез практиката. Грешка е да се вярва, че тя намалява с възрастта; жизнената сила не остарява; следователно, магнетисването [магнетизирането] е едно и също, каквато и да бъде възрастта. Обученият магнетизатор чрез една дълга практика, добива една по-голяма леснота относително до жизненото изпущане [излъчване] и съсредоточие, още има едно душевно влияние, едно по-силно умствено схващане, което става в него като едно шесто чувство. На такава една степен трябва да достигне един магнетизатор, за да може да лекува с увереност болните, които дохождат при него. II. Магнетическото действие Силата на магнетическото действие е всякога според жизнената деятелност и според сумата на волята, що притежава магнетизаторът. Магнетизаторът електрисан по-вече [силно зареден], предава от своята сила на болния, който е всякога по-малко електризиран, по силата на наклонността към равновесието на естествените сили. Взета от тая гледна точка, магнетизацията е електро-жизненото влияние, което човекът упражнява своеволно [съзнателно / волево] върху подобния си. Що може да направи възлагането [слагането] на ръката? Електро-нервическото действие ни обяснява по един чист и ясен начин всичката сила на възлагането на ръката, или, ако обичате, жизнеността на ръката. Този орган ни представлява чрез своята организация най-сгодните условия за упражняването на прикосновението [докосването], по своята прикосновителна чувствителност. Действително, в ръката се нахождат [намират] многочислени нерви, които са водители на жизнената електрика и чрез които електро-жизнените сношения стават непосредствено между болния и магнетизатора. Следователно, лесно може да се узнае, че възлагането [слагането] на ръката, тази спомагателница на волята, може да улесни жизненото предаване. Но нахожда се нещо по-вече в магнетическото действие, нахожда се намесването на една душевна сила. Волята, казваше Ван Хелмонт [Ян Баптист ван Хелмонт – известен фламандски лекар и химик], е първата сила; ние казваме, че предаването на мисълта е втората. Действително, не е достатъчно само да иска някой, за да сполучи в жизненото лечение, но трябва да знае да управлява мисълта си върху болните органи, и умствено да придобие един изглед [представа] или схващане на тяхното положение, още да има намерение, желание и увереност, че ще може да ги измени. Трябва също да знае някой да влезе в съобщение с природата, да проумее откровенията ѝ и да вярва в тях; този, който вярва в природата, казваше Парацелз, придобива от нея според величината на вярата си. Трябва тоже [също] да се запознае с способите и да има доверие в действителността им. Следователно, в магнетическото действие: да знаеш, да вярваш и да искаш, ще каже да можеш. III. Как може магнетизмът да лекува болните? Сериозните лекари не се занимават днес вече с болестите; те се занимават с болните хора; индивидуалността първенствува над всичко понастоящем в науката. Болестта, казваше Ем. Шофарт, „е смутеният живот“. Тя е един образ от живота, казва Д-р Вирхов [Рудолф Вирхов – знаменит немски учен и лекар]. Следователно, трябва да се поставим към страната на живота, за да го запазим. От времето на Хипократ до днес, всичките сериозни лекари припознават, че природата е, която лечи [лекува], и че точната цел на медицината се състои да ѝ спомогне. Обаче, как тя лекува? Посредством кой деец [агент], коя сила тя противодейства на болестта? Явно е, че чрез помощта на жизнената сила. Следователно, най-доброто средство да спомогнем на природата, е да обсилим [подсилим], да увеличим направлението на жизнения деец, силния ѝ помощник. Болестта, като е едно смутено жизнено действие, може да се обори само чрез едно редотворно [нормализиращо / възстановяващо реда] жизнено действие. Ако искате да измените жизнеността, казваше Клод Бернар [известен френски физиолог], трябва да действате жизнено. Изисква се една медицина, която живее в живота, казваше Хуфеланд [Кристоф Вилхелм Хуфеланд], германският Хипократ. Тази медицина, не е ли жизненият магнетизъм? Магнетизацията, действително, не е освен истинското жизнено предаване, упътено в организма според законите на живота. Следователно, магнетизмът е най-силният лечителен деец всякога, когато природата е безсилна да излекува. Не е ли една лечителна сила тая сила, която подновява жизнеността на органите, като им предава една жизнена деятелност, упътена в органическата икономия [жизнените функции / баланс на организма], според законите на човеческото естество? Явно е, че навред [навсякъде], дето противодействащите сили са изчерпани, или само разслабени, там болестите са разположени да извършат гибелните си развития. Сумата на съпротивлението, което човек полага против причините на епидемическите или други болести, е следователно според степента на жизнеността или деятелността, с която той е надарен. Що е, прочее, лечителният магнетизъм? То е лечително изкуство, което спомага на природата чрез жизненото предаване. Това предаване не се превежда [проявява] в болния, освен чрез една приятна топлина, едно облекчение и едно спасително успокоение, едно умножение на силата, на конец [най-накрая], изобщо, едно приятно чувство. Това благотворително действие се явява особено в страданията с болки, в ревматизма например, дето простото полагане на ръката незабавно дава едно облекчение. Същото се случва във всичките болести. Не трябва да се забравя, че всяко магнетическо полагане на ръката, или по-добре целебно полагане на ръката, е едно прибавление на сила в болния. Следователно, това е едно силно оръжие против нервната немощ и изтощение. Чрез лечението с магнетизма не се изисква да се произведе сън; тук не е нужно ни хипнотизъм, ни сомнамбулизъм, ни внушение; изисква се просто едно предаване на една жизнена сила, която произхожда от магнетизатора, на болния организъм; сила, която се упътва към болните органи, за да разположи природата да бъде в състояние да противодейства на болестта. В борбата против болестта, както в борбата за живота, силните тържествуват, слабите загинват [загиват]. Често сме казвали: жизнената слабост: ето неприятеля. Не са прочутите средства, провъзгласени още неотдавна като възобновители на жизнеността и докарващи подмладяване и дългоденствие, от които трябва да търсим спасението си за противопостоенето на нервическата немощ. Защото, онова, което трябва да проумеем, е, че всяка течност или всяка материална част, отнета от едно живо животно, губи непосредствено всичката си жизненост и става неспособна; прочее, възможно ли е чрез мъртва материя да възстановим живота? Животът, действително, не може да бъде засилен, ни допълнен, ни заместен, освен чрез същия живот. Магнетизаторът предава именно една жизнена сила на болния; това е един истински жизнен прелив [преливане на енергия], упътен като помощник на природата. Това е то лечителният магнетизъм; това е подновителната целебна сила par excellence [по превъзходство – фр.]; накрая, лечителното средство, което живее в живота. Виктор Диудар, Магнетически доктор в Брюксел.

Година II | Сливен, 15 ноември 1894 г. | Книжка VIII ЗДРАВОСЛОВИЕ ЛЕКАРСТВАТА Лекарствата изобщо са почти всички отровителни, чрез което си свойство произвеждат по-вече зло, отколкото добро. Те, каквото и да е специалното им действие, дават обикновено два разреда признаци [симптоми], противоположни едни на други; признаци, които Ханеман нарича първични и вторични: първични са тези, които се явяват изначало; вторични са тези, които подир първичните се явяват под една съвсем противна форма и които Ханеман отдава на една проста органическа реакция. Всичко, що знайме за положително на едно лекарство, е това, дето [че], ако то изначало произвежда дрисък [разстройство], подир си води запек; напротив, ако изначало спича, сетне произвежда дрисък. Лекарствата, които изначало докарват сухота на носа и на гръкляна с пораждане на една суха кашлица, изпосле те ще произведат влага и храчки; други, напротив, ще извършат съвсем противното. Нахождат се лекарства, които в първом намаляват ударите на кръвообращението [пулса], а после ги ускоряват; коги [понякога] други из първом ги ускоряват, и после ги намаляват. С една дума, горе-долу всички лекарства обемат в себе си признаци противоположни едни на други, подобни със появяването на болестите: студено и топло, или топло и студено. Опиума (афиона) например, който изначало приспива, изпосле произвежда безсъние; коги [докато] кафето изначало разбужда, а изпосле докарва принудителен сън. Тези два лека, които са познати почти от всекиго, имат двойното това действие, както казахме, подобно с това на естествените болести, под първични и вторични признаци. Тъй, в една болест, не е достатъчно лекарството да има само признаци точно подобни, хомеопатически, но още то трябва да бъде съотносително с управителния ред на болестта, т. е. да отговаря по действието си с първичните и вторичните признаци на болестта. Например: някой си се оплаква от безсъние; той е безпокоен, обича да говори, има червенина по лицето и студенина към краищата [крайниците], пр. и пр. Тук главното е безсънието. Като кое от двете горни лекарства ще бъде по-подобно да му спомогне? Явно е, че това, което отговаря по действието си с първичните и вторичните признаци. Чрез изследване на болния указва се, че това безсъние му е дошло подир едно сънливо състояние от един ден или два дни, и пр. Следователно, лекарството, що отговаря на тези признаци, е опиума, а не кафето. — Един друг болен, напротив, се намира в едно скръбно настроение; той е отмалял и го тегли на сън; още е затегнат отдолу [има запек], студено му е, и е под едно недобро нервно положение, пр.; но всичко това има началото си от една весела лудост... Тук съвсем противното се оказва. В по-горната случка беше безсънието, тук — сънливостта; тама началото беше сънливостта, тук безсънието. Следователно, кое е лекарството, що подобава? Явно е, че кафето, понеже то отговаря по действието си с първичните и вторичните признаци на болестта. Следователно, физиологическите действия на лекарствата трябва да бъдат подобни по развитието си с тези на болестта. Тук е деликатността на хомеопатическото изкуство, да може да схвати лекаря целокупността на болезнените признаци и ги уподоби [сравни, съпостави] с тези на едно подходящо лекарство. В подобен случай много пъти дозата, че била малко по-голяма или по-малка, не значи нищо; действието почти е едно и също. По действието на лекарствата, чрез голяма и малка доза, се указва, че действието от голяма доза произвежда почти всякога признаци такива, които падат съвършено противни на тези, що малката доза от същото лекарство може да произведе. Например, ипеката [ипекакуана – лечебно растение], чрез една голяма доза, произвежда бълвоч [повръщане], чрез една малка тя го унищожава, т. е. бълвоч произведен от ипеката чрез една голяма доза, преминава от същото лекарство под една малка доза. Тъй болестта, която може да има тези признаци, що ипеката чрез голяма доза може да произведе изцяло върху един здрав човек, се лекува с ипеката посредством една малка доза, т. е. хомеопатически. Основата на хомеопатичните лекарства е опитът върху здрави хора. По този физиологически законен начин се приспособяват техните действия, които, добре употребени, произвеждат при една нищожна доза — почти въображаема — такова следствие, което става удивително. Най-доброто лекарство на една болест се намира там, дето тая болест се развива и се развъжда най-много. Дето ендемически съществуват някои болести, там, види се, Провидението да е развъдило в най-изобилно количество средствата, които може да бъдат полезни за излекуването на тези болести. Но това съвпадение може да зависи от едно необходимо климатическо влияние, което, в едно и също място, като действа едновременно върху растенията, животните и хората, сътворява в тях някакви по подобие елементи, чрез действието на които само може да даде някое едно тълкуване за добрите следствия на този род страдания. Каквото и да кажем, това съвпадение съществува в природата. Тъй, например, дулкамарата (билка) [червено кучешко грозде], която се употребява най-вече за болести, които са се придобили от едно стоене в хладно и влажно място, обича места хладни и влажни. Аконита (билка) [самокитка], напротив, който расте по върховете на планините, отговаря най-вече на болести, които са от естество чисто разпалително [възпалително / температурно], понеже силните телосложения на планинските жители са разположени към подобни болести. Нукс вомика [стрихниново дърво], която често се показва полезна в дизентериите и в злъчните трески, се ражда в Индия, дето съществуват най-много този вид болести. Самото лекарство, чрез което са могли да излекуват полския кел, е ликоподиума [иглолистен плаун], който е най-изобилен в Полша. Цедрона (cédron), това чудесно противоотровие против ядовитата отрова на кротала [гърмящата змия], не се нахожда никъде на други места, освен там, дето се намира тази опасна змия, и пр. Тайните на природата са многочислени; едно добро наблюдение от наша страна може да ни открие закона, по който тя върши своите целебни действия и по който само човекът може да се освети като как трябва да действа; по пътя на природата, той ще намери пътя на своите. По горните примери, които са в безкрайно изобилие, природата ни показва, че елементите, които се нахождат под едно и също климатическо положение, са помежду си под едно солидарно действие, т. е. че ако някои измежду тях се повредят, други измежду тях може да ги поправят, стига да можем да узнаем като кои са тези спомагателни елементи. Казва се, че дулкамарата расте и се развива в едно влажно и хладно място; това хладно и влажно място произвежда често между хората болест, която се лекува чрез динамическата сила на това растение, което се развива в това също място: силата на един предмет, придобита от това влажно и хладно място, лекува тая болест, която то поражда. Аконитумът, който расте по сухите планинисти места, лекува разпалителните болести, които се пораждат в жителите на същите тези места. Двама болни, които боледуват от една и съща епидемическа болест, изискват разни лекарства по причина на тяхното нееднакво телосложение. Например: епидемическата болест е холерата, но двамата болни се нахождат в едно противоположно състояние: силно и слабо; този, който е силен и с телосложение добро, се приближава към планинистите хора: нему подобава вератрум албум [бяла чемерица], понеже това растение се намира по южните планинисти места; на втория, който е безсилен и от дълго време изнемощял, подобава арсеникум албум, понеже то отговаря на положението му. Следователно, лечението се извършва по силата на едно подобие. Това е едно явно доказателство, че не може да бъде едно и също лекарство не само за всичките болести, но за една и съща още болест. „Наблюдението, разсъждението, опита, ни казва Ханеман, ме накараха да изнамеря, че въпреки поставените алопатически правила, вървежа, който трябва да следваме за да добием едно истинско излекуване, още бързо, лесно, трайно и вярно, се състои да изберем за всеки личен болезнен случай едно такова лекарство, което да е в положение да произведе от само себе си едно подобно страдание на това, що се изисква да излекува“. Ипократ [Хипократ] действително е казал: „бълвоча лекува бълвоча“ [подобното лекува подобно], което е едно и също с „подобното лекува подобното“, що по-после изрече Парацелз. Опита да се изследват лекарствата върху здрави хора, като какви признаци ще произвеждат, е опит от положителна основа; той е непогрешим, стига лекаря да умее да сполучи точното лекарство, което напълно, в всяко отношение, да подобава с признаците на болестта; нещо, което изисква голяма практика, сериозно занятие и непрестанно прилежание: тая е причината дето омиопатията [хомеопатията] е отвратителна на алопатите. За сполуката на едно лекарство в една болест, съществува още един избирателен начин, начин който зависи от наблюдението чрез микроскопа на елементите, които произхождат от болните части. Този начин за пръв път се откри от някой си лекар омиопат, на име Брунер. Ето той що казва в своето съчинение относително до това: „Аз видях, казва той, в пикочта на болните да се нахождат органически отломки, които движението на органическото разложение влече; болезнените елементи произхождат от белия или черния дроб, от храносмилателния или пикочния канал и други; някои произхождат от главния мозък, от гръбначния мозък, от мускулите, от костите, от кожата; те като обикалят всичките части на организма, се изхвърлят чрез пикочта, дето всякога лекаря може да ги разгледа, схване и унищожи“. По-долу още казва: „В пикочта се нахожда жлъчката, млякото, кръвта, мазнината, гнойта, желатината, албумина, туберкулозни частици, както и разни малки микроскопически животинки, хлоридите, сулфатите, от амоняк, вар и сода елементи; тя съдържа лекарствата, както и отровите, които може да са влезли в организма; тя обема тоже, според моите изследвания, произходящите елементи от болните органи; тя служи да изхвърли из организма вредителните влаги, както и употребените отломки от нашите органи“. „Лекарствата, които унищожават болните елементи, що се нахождат в пикочта, трябва да имат това преимущество: да отдадат здравето на болния по един бърз и траен начин“. Следователно, според него, пикочта съдържа изходящите елементи из болните органи; тези вещества, които са в положение да унищожат находящите се в пикочта елементи, дадени отвътре, стават лечително средство. Това преминуване на болни отломки в пикочта се зачиташе и от древните, в които науката не беше тъй развита. Те считаха сополивата лига в пикочта като една болезнена материя, от която произхожда болестта. По тези данни, види се, че най-малкото неразположение произвежда някакви болезнени отломки в пикочта; когато не бъдат предварени [изпреварени / спрени] в унищожението им, болестта се засилва и те стават съобразни с телесното положение. Не са следователно микробите, които произвеждат болестта, но е телесното положение. Тъй, една болест ако отначало не се измени в по-добро, а отиде от лошо на по-лошо, тя взема смъртен край, ако не дойде някое действие да измени този неин вървеж в едно по-добро положение. Че пикочта обема зародиша на болестта е вече доказано от опита. Чрез инжекции на домашни зайци с холерична пикоч, Бушард [Шарл Бушар – известен френски патолог] сполучи да произведе холерически признаци, като: крампи, диария, холерина и пр. Чрез нормална пикоч няма никакви подобни признаци. Тъй, холерическата пикоч, инжектирана на домашни зайци, произвежда холерически признаци, коги [докато] нормална пикоч, инжектирана по същия начин, не произвежда нищо. Следователно, при подобни данни не трябва ли да се заключи, че нахождението на отломки от болни органи в пикочта е дело доказано? По-горе споменахме, че там дето съществуват местни болести, там се нахожда най-доброто лечително лекарство за тях. Още каза се, че лекарствата имат противоположни действия едно на други, т. е. че признаците произведени от едно лекарство, се унищожават от същото лекарство дадено под едно високо разложение (dilution) [хомеопатично разреждане], например: ако едно трето разложение от хамомила [лайка] произведе някакви болезнени признаци, същото това лекарство под едно високо разложение (20) ги унищожава. Подобно едно действие принудително ни води към естественото това заключение: че там дето съществува злото, съществува и доброто; че злото може да стане добро. Види се, че разложението като изменява свойството на лекарството, изменява и действието му, което остава почти независимо; понеже кафето, що ежедневно пием, употребено омиопатически [хомеопатически], произвежда напълно своето действие. Солта (chlorure de sodium), без която не можем никак, употребена омиопатически произвежда тоже напълно своето действие. Дали не може да се укаже подобно едно действие и в болезнения зародиш, който се нахожда в пикочта в отломките на болните органи, или в някое материално произведение на болен някой орган? Пастьоровия [на Луи Пастьор] начин относително до лекуването на беса не е ли подобно едно нещо? Чрез пресаждането [пасирането/култивирането] той изменява свойството на вируса, който от вредителен става предварителен [предпазен] и съхранителен. Кох [Роберт Кох], ако не сполучи с своята лимфа за охтичавите [туберкулозната лимфа / туберкулин], главната причина е, че тя не беше тъй изтънечена [разредена], дето да си измени свойството — от вредително да стане лечително; още тя не беше изопатическа [изопатична – приготвена от същия причинител], тя беше една и съща за всички болни. Нейното действие беше твърде силно; наместо да обори и намали охтичавите признаци, тя ги изостри по-вече, и болните бяха принудени по този начин да погинат по-скоро, отколкото да оздравеят. В отношение на отломките от болните органи, които се нахождат в пикочта, един списател [автор], на име М. Конан, като разлага пикочта под една висока дилуция [разреждане], я употребява на същите болни с превъзходен успех. „Много пъти, казва той, дадох личната динамисана [динамизирана / разредена] пикоч и успехът потвърди моите възгледи. Нека моите събратя, като надвият предразсъдъците си, произвеждат тези опити, в които навярно ще сполучат. Аз ще им кажа: бъдете благоразумни. Омопатическото*) [автохомеопатичното] лечение е едно хероическо [героично / много силно] лечение, което изисква да бъде употребено навреме, в началото на болестта. Не забравяйте, че по-сетне става твърде късно. Навярно по-сигурно бива излечението на една болест, додето е в зародиша си, отколкото когато тя е под едно съвършено развитие. Аз не зная никое друго лечително средство освен това, което да може да измени на здраво едно живеничево [възпалително], канцерово [раково] или друго разположение, още да му препятства да се увеличи и развие“. ________________________________ *) Така той нарече лекуването чрез болестни отломки от организма, което трябва да различаваме от думата „омеопатически“ [Днес този метод се нарича аутонозодотерапия]. ________________________________ „С употребението на омопатическите действия, на първо място стои засилването. Следователно, този, който ги предписва, трябва да ги употребява под високо разложение. Изобщо, аз се намирам добре с 200-то разложение**), или две зрънца направени от едно разложение на омопатическо произведение, и това го давам един път в неделята [седмицата]; в другите дни си служа с омопатически лекарства, тези които подобават на положението: тъй, аз поставям, по между омопатическото лечение, едно омопатическо действие, което аз считам като действие по-направо и по-основателно, но тоже и по-опасно, ако то не е достатъчно разложено“. ____________________________ **) Този лекар прави своите разложения едно към три, а не едно към сто, както обикновено е прието. ____________________________ За потвърждение на горните излагаме един личен случай на същия списател, случай от който правим едно кратко извлечение: „В 1880 година, паднах, казва той, под един силен ревматизъм в ставите, който зачна с една периодическа треска, която дохождаше денем по пладне и нощем по среднощ с безсъние и бълнуване. Аз се лекувах сам; ревматизма ми в продължение на един месец премина, но нощната треска остана без да може да изчезне. Ката нощ [всяка нощ] по среднощ ще се разбудя с мисълта като как да се излекувам; сутрин ставах смазан и уморен. Седем часа преди треската аз вземах кога сулфат [хинин], кога вино с кинкина [хининово вино], кога вода от Валс (Saint-Dominique), кога арсеник, според показанията. Чрез тези разни лекарства добивах едно временно облекчение, без обаче да мога да се излекувам. Подир една годишна борба, като употребих повечето лекарства, които се препоръчват в подобна случка, аз сполучих да спечеля съня си чрез морските бани, което не отиде за дълго време [но ефектът не траеше дълго]. Като не можех да спя освен един или два часа през нощта, то отпаднах и зачнах да слабея толкова, дето трябваше да оставя медицинското си занятие. Тъй като се бях тъжил с мисъл като какви средства да употребя, дойде ми на ум за отломките от болните органи в пикочта и си помислих, че те, попити омиопатически, или по-добре омопатически, може да произведат една реакция, която да бъде в полза на болестта ми. Наконец [най-накрая] аз се реших да опитам този начин върху мене си; в 30–40 драма [стара мярка за тегло и обем] вода тургам [слагам] няколко капки от пикочта си и я изпивам една сутрин; идущата нощ треската дойде с всичката си сила: тръпки, студ, огън [температура], пот и безсъние. Това беше едно омиопатическо завладяване [лечебна криза], с което се умножаваше слабостта на пищеварителния канал и произвеждането на газовете в него. Това показваше, че лекарството беше твърде силно: следователно, дилуцията [разреждането] му трябваше да се възкачи до едно такова число, 200, дето да не ми произвежда неприятности.“ „Подир такова едно разложение аз можех да приема лекарството без да усетя никакво неудобство. В продължение на 15 дни аз се преобърнах и за едно малко време аз придобих сила и се поправих съвършено.“ „Подир Парижкото обсадно положение от Германците [Френско-пруската война от 1870-1871 г.], майката на същия Д-р Конан се разболява от една непрестанна кашлица с треска, пот и кръвоплюване, и пр.: с една дума болестта имала всичките признаци на една охтика [туберкулоза]. Лекарствата, които са указани с разложително действие на отломките от болните органи в пикочта, са били: рус токсикодендрон, бриония и меркуриус солубилис. Една 200 дилуция [разреждане] от пикочта с помощта на горните лекове е била достатъчна да възстанови здравето на майка му.“ От казаните дотука можем, без никакво съмнение, смело да заключим, че динамическото положение на болестта изчезва чрез неутрализацията на една подобна лечителна сила.

Медицински списания и книги Напоследък лекарите у нас ни изненадаха с особенна литературна деятелност, за каквато от толкова време се чувстваше нужда. Ние съобщихме в една от миналите си книжки за появяването на специално медицинско списание: „Медицина“; сега редом с специалното това издание се появиха още две списания: едното популярно: „Медицинска Беседа“, под редакцията на Д-р Витанов, Видин, с 10 лева абонамент; другото научно-популярно: „Наука и Здраве“, под редакцията на Д-р Георги Иванов, Лом, с 5 лева абонамент. Освен тези списания, появиха се и книги с медицинско съдържание: „Поболяване, лечение и предпазване от гражданата охтика [туберкулоза]“ от Д-р Русев, „Лекуването на охтиката в санаториумите“ от Д-р Пюскюллиев, и „Речник за лекарските названия“ от Д-р Русев. Дали това е признак на едно дълбоко съзнание от страна на нашите лекари за нуждата от просветена и усилена деятелност в медицинско-хигиеническо отношение у нас, или е само едно временно разпалване, което скоро ще изстине? Ако вярваме, че не хората създават обществените нужди, но обществените нужди своите хора, то трябва и да вярваме че сме вече в предвечерието на сериозна здравословна деятелност, защото общественото здраве у нас все повече и повече зачвана [започна] да става незавидно, даже заплашително. Чистотата на градовете, канализацията им, здравото хранене на нашите хора, хигиеническото осветление, проветряване и държане на къщите, правилното упражнение на всичките жизнени способности, укрепяването на организма да противостои против болезнените влияния на условията и пр. и пр. — всичко туй е такъв широк простор за усилена лекарска деятелност, дето всякаш [където винаги] ще се чувства нужда от сили, но никога излишък. Ние тука няма да рецензираме подробно двете нови списания, само ще кажем, че „Медицинска Беседа“ засяга много по-належащи и жизнени въпроси, отколкото „Наука и Здраве“, и се списва много по-внимателно, отколкото това последното. Ето някои от по-главните статии в „Мед. Бес.“: престижника [престижът/положението] пред медицинския съд; хигиенически беседи (за въздуха, водата и пр.); наставления за ръководенето на раждането и гледането на лехусата [левката / родилката]; престъпният афект като условие за невменяемост; как да се уреди въпроса за даване медицинска помощ на бедните; една от причините за изнуряването на децата; откъде трябва да захванем при преустройството на един град; как и с какво трябва да се хранят децата; значението на климата, занятията и местожителството при охтиката [туберкулозата]; причините на болестите и условията на здравето; разпространение медицински познания в народа посредством училищата и пр. В притурка има едно хубаво съчинение: Диететика на духа, от Д-р Шолц. Изобщо вътре има хубави мисли, особено там, дето се косве [докосва, отнася] до хигиенически наставления. Забелязва се голямо старание у г. Д-ра Витанова да помогне по какъвто и да е начин на бедното население, щото лесно и евтино да намира медицинска помощ, както и изобщо всички българи да се привикнат да търсят спасителната помощ на медицината; само че той се увлича много от това си искрено желание и ту забрава, че медицината, особено тая, която той изповядва, не е толкова вярна спасителка, колкото той се мъчи да ни я представи, ту пък отива до педантически съвети, които стават смешни: напр. в статията „Наставления при раждането и пр.“ Човек като чете в нея как трябва да се пази родилката и какво се изисква от околните, просто не може да си обясни как се е родил, как са се родили и как се раждат още милиони създания при най-противоположни условия. Съвременните медици захванаха да виждат и насън микроби, — толкова са се разтреперили от тях. „Наука и Здраве“ (1, 2, 3 броеве) съдържа следните по-главни статии: заразения от сифилис може ли да се задоми; учителят и медицината; с какво се запази България от холерата (от Д-р Русев); мъртвогорение [кремация]; трябва ли да церим сифилиса; катар на стомаха; велосипеда и дамите; важно откритие (за лошото гърло); прогреса на хирургията; няколко думи върху вегетарианството и пр. Между тия има и една-две непопулярни статии. Действително, в това списание, както забелязва и рецензентът в „Медицинска Беседа“, има побъркани периоди [объркани изречения], неграмотно написани пасажи, ненавременни за нашето общество статии (велосипеда и дамите), както и слаби медицински съвети (катар на стомаха, практическо церене на треската); но ние мислим, че „Мед. Бес.“ го е съвършено прекалила в оценката си, защото едва ли не изкарва „Наука и Здраве“ като безполезен парцал. Според нас, недостатъкът в грамотността може лесно да се поправи, защото не вярваме да произлиза от действителна безграмотност, а просто от прибързаност, невнимателност или малко зачитане; недостатъка в добрия избор на статиите ще се изглади чрез самата практика в редактирането; колкото за третия недостатък — слабите медицински съвети — той е общ на цяла една пасмина лекари, които мислят, че организмът е създаден само да се тъпче с големи дози отрови от всякакви качества и че, да бъде човек доктор, ще каже да пише колкото се може по-вече рецепти. Ние препоръчваме на читателите си и двете тези списания, особено „Медицинска Беседа“, като ги съветваме да четат по-вече статиите с хигиеническо и от общ интерес съдържание, а разните лекарствени рецепти да приемат скептически. Тук му е мястото да споменем нещо и за „Речника“ на Г. Д-р Русев. Авторът в предисловието си казва, че целта му е да даде едно ръководство на лекарите да пишат на един общ български език своите рапорти, актове, статии, преводи и съчинения; но той сам признава, че не ни е дал нещо съвършено, а „само една рамка, една контура, която ще трябва да се изпълни и разграничи постепенно от нашите лекари, които са живели и ще живеят по-дълго време между народа, ще изучават по-добре думите, с които той си служи за изразяване на лекарските названия, и един ден, с своята просветена помощ, те ще направят да излезе настоящия речник съвършено преработен, допълнен и в всяко отношение по-добър, по-полезна и по-български отколкото е сега, понеже Errare humanum est [Човешко е да се греши — лат.]“. Основани на горното, ние искаме да посочим на Г. Д-р Русев един недостатък в неговото иначе хубаво предприятие, а именно, че между различните български названия на една болест, например, той е пропуснал или не намирал най-българското, като е турил по-малко българските. Народът не обича да се изразява с дълги и сложни словоизречения. Ний тука ще забележим само някои други определения, сравнени с народните названия, които намираме в „Хомеопатичния Лекар“ на Д-р Мирковича. В „Речника“: В „Лекаря“: Erysipèle: червен вятър, сладката, еризипел, възпаление на кожата придружено от подуване и червенина. Червенка. Erythème: кожозачервяване, зачервяване на кожата, еритем. Ивривница. Hydropisie: водонабиране, набиране серозна течност в коя да е кухина на тялото. Красник, водооток. Scarlatine: Огненица, пластеница, скарлатина, шарка придружена с голям огън [температура] и силно зачервяване и изриване на кожата. Атласка. Urticaire: копривена треска, треска придружена от сърбеж и изриване прилично на коприва. Копривница. Сравнението, мислим, казва само по себе си достатъчно. В края на предговора си авторът добавя: „за да бъде пълен тоя речник, би трябвало да му се прибави една втора част, която да съдържа: Латинско-Френски, Англо-Френски, Немско-Френски, Руско-Френски, и Българско-Френски речник за лекарските названия; тая втора част е готова и скоро ще се печата“. Както виждат читателите ни, това ще бъде един сериозен труд, на който ний пожелаваме добър успех. Препоръчваме „Речника“ на нуждаещите се. Той има 5 лева цена и се намира за продан у издателя А. Зембровски — София.

Да не се спи двама наедно Нищо, казва един английски медицински вестник, не разстройва толкова нервната система на един човек, който изпуща [губи] нервна сила, колкото да спи цяла една нощ с друг някой човек, който поглъща тая нервна сила. Този последният ще спи дълбоко през цялата нощ и ще стане сутринта весел и добре разположен; а първият ще прекара много лошо нощта и ще се събуди безсилен, отпаднал, убит, раздразнен. Двама души не трябва никога да спят наедно по постоянна привичка; единият печели това, което другият губи. Голямо число болести, от които се оплаква човек сутрин, се дължат на тази привичка да се спи двама наедно. През нощта се извършват електрически размени между двата близкоспящи организма и неравномерното поглъщане на тези електрически сили докарва лоши последствия. Опасността е толкова по-голяма, колкото разликата във възрастите на двамата души е по-голяма. Флуидите на по-младия биват погълнати от организма на по-възрастния. Затова по никой начин деца не трябва да спят със стари хора, нито здрави с болни.

Хлябът „Грахам“ По всички страни и у всички народи хлябът е припознат като най-добрата и най-драгоценна храна; вегетарианците го поставят на първо място и почти всички хигиенисти му приписват, освен една по-вече или по-малко голяма хранителна стойност, една твърде важна роля в смилането и следователно в здравето изобщо. Куне, Кнайп и всички апостоли на естествената лечителна метода, всички вегетарианци и много лекари от старата школа, също както и електрохомеопатите са имали право да гледат въпроса за хляба като твърде важен, и всички са съгласни в признаването хигиеническата роля на хляба съставен заедно с триците и наречен „Грахам“, от името на изобретателя му. Американският физиолог Силвестър Грахам беше първият, който привлече вниманието върху хранителността на хляба, направен от брашно и трици. Действително, освен мазните вещества от въглерод, триците съдържат една голяма част от азота на зърното; има прочее едно действително преимущество да се прави хляб, както Греъм го прави, с всичките вещества, които се съдържат в зърното, било на ръжта, на кукуруза [царевицата], или на житото, и без никакъв квас. Тъй изработеният хляб се понякога нарича хляб „Кнайп“, но това не е вярно, понеже този хляб е бил изобретен и препоръчан от Греъм. В немското сп. „Вегетариански Преглед“, Емил Хартунг ни дава следните указания върху правенето на хляба „Грахам“: взема се 2 килограма непресято брашно (3 части пшеница и 1 част ръж), на което се налива хладка вода дотолкова, доколкото трябва да стане на тесто; след това, като се оставя да постои един или един и половина час, направя се на хлебове. Хляб от чиста пшеница се опича добре, но не може да се съхрани пресен тъй дълго време, както хляба Грахам. Този последният може да се прави от всички видове житни растения, както и от фасул, боб, грах, леща и други подобни. Г. Селсс дава в същото списание следните указания: „Аз си изработвам превъзходен хляб, като смилам с ръчната си воденичка наедно пшеница, ръж и кукуруз, по равни части; даже тези последните трябва да бъдат по-вече от пшеницата. Така изработен, хлябът не се разваля нито през най-големите горещини; той има един ароматически вкус, една нежна кора, особено ако се погрижи човек да го намаже с малко дървено масло [зехтин] и да го оросява с малко вода през време на печенето му. Ако се притурят на тестото стафиди, фурми и смокини, то се приготвя един прекрасен хляб, който може да се съхранява с седмици. Главатар на пешеходците, г. Елзесер, се обдържа [издържа] два деня на път само с този хляб, без никаква друга храна“. Хлябът „Пумперникел“, който се приготвя във Вестфалия, има голямо сходство с хляба Грахам; също му прилича и войнишкият хляб на Прусите, само че той не съдържа толкова мазни вещества. Когато хлябът се приготвя според правилото на Грахама, т. е. без квас, той е тежък и не твърде вкусен, но се взема от фанатическите привърженици на вегетарианството като не може по-добър; те употребяват ръчната воденичка. Туй може да е добре за упражнение на ръчните мускули, но ние мислим, че по-вечето от читателите ни ще предпочетат да си приготвят хляба Грахам чрез хлебарите, и ще получат така, вследствие на втасването (с квас), един по-добре изпечен и по-лек хляб. Аз така го приготвям за вкъщи и малки и големи го ядат с голяма охота [апетит]. Нека видим сега какви следствия докарва употребението на хляба Грахам. Първо, този хляб е по-хранителен от обикновения; сетне, люспите [триците] на зърното, като са не твърде смилателни, те възбуждат свивателното движение на червата [перисталтиката], като наслагват изверженията на слоеве и улесняват тяхното изхвърляне в меки мърсотии [облекчават дефекацията]. Редовното употребение на хляба Грахам е предпочитателно на всички алопатически очищения [слабителни лекарства], и ние го препоръчваме, особено на хора, които прекарват седящ живот или работят много умствено и са предразположени от това на запек; също се препоръчва и на хора, които страдат от хемороиди. Обаче всекидневното му употребение не може да се препоръча на децата. (Из Annales de l'Electro-Homéopathie). Пак по хляба Грахам. (от кн. IX - продължение) В кн. VI-VII от „Здравословие“ ний поместихме един превод за хляба Грахам [хляб Грахам – пълнозърнест хляб, измислен от Силвестър Греъм /Грахам/ през XIX в.], тъй препоръчван напоследък от всички. В френското списание „Естествените лекувания и Кнайповавата система“ намираме една друга статия по същия въпрос, която и поради пълното си излагане поместваме в превод тука. „В начало, зърното не се очистваше и, грубо смляно, служеше изцяло за правенето хляб. Полека-лека, изтънченостите на една мнима цивилизация захванаха да изискват някои изменения в хляба. Нуждата да се оползотворят всичките тъй наречени усъвършенствания, които индустрията допринесе, докара една прекалена изтънченост в меленето на зърното и отбирането на неговите хранителни и полезни елементи. С една дума, както в всичко, тъй и в туй, търговския въпрос повлия на общественото мнение в обратна смисъл на хигиената. Белият хляб, съставен от най-фината части на зърното, се струваше по-приятен на окото и може би на вкуса; оттогава на тъй той бе счетен като по-благоприятен за храненето. Разслабените от постепенното западане на организма стомаси сами изискваха тези въведени от индустрията изтънчености в хляба. Заедно с привичката, грешката трябваше да нарасне бързо. Във връщането към едно по-точно оценяване действителната стойност на зърното принадлежи на нашето време. То се дължи на американския лекар Силвестър Грахам. Този учен физиолог живe и професорства през първата половина на нашия век в северната част на Съединените щати. Според него, съставения от непресято брашно хляб се нарече хляб Грахам, познат още под името трицен хляб. Това последно название поражда грешки и позволява на някои хлебари да се ползват от доверчивостта и неопитността на потребителите. Тези хлебари, наистина, се задоволяват само да притурят трици на обикновеното брашно за да изработят един хляб, който за неопитно око може да има изгледа на Грахамов хляб, но е много далеч да има неговите качества. Нуждно е хляба да съдържа зърното цяло, тъй както природата го произвежда. При тези условия хляба ще съдържа съществено хранителните части на пшеницата, а именно: глутена, който принадлежи на белтъчните вещества съдържащи азотните елементи; минералните соли, които действуват като хранителни соли. Люспата, която прави част от триците, без да е съвършено смилателна, засилва обаче смилането, като възбудителен елемент на храносмилателните органи; още, като проникват в храната, която се мели, трицените частици действуват механически, като дават прилив на смилателните сокове в самата маса на храната, през цялото нейно преминаване из храносмилателния канал. Те улесняват така излизането ѝ по един продължителен и редовен начин. Приготвяне на хляба. Важно е, както от гледна точка на доброто хранене, тъй и да се задоволи вкуса, да се употребява брашното (пшеница или ръж) прясно смляно и от добре очистени зърна, без никакъв прах и нечистота, измити и изсушени на въздух или на слънце. Ще бъде мъчно да се получат тези условия от всяка мелница, но, в случай на нужда, смилането на зърното може да се направи и вкъщи. Следното приготвяне, изложено от Карло Шулц [Карло Шулц – вероятно Карл Шулц, немски пионер в здравословното хранене], дава един превъзходен хляб, без да се притуря нито мая, нито сол, нито квас. Да се разбърка брашното в топла вода, додето се получи едно меко тесто, което да се меси силно, додето се отдели от нощвите [нощви – дървено корито за месене на хляб] и ръцете на омесвача; след туй, да се завие и постави на едно топло място, додето се подигне [подигне – тук: втаса] малко. Да се тури сетне на една чиста дъска, посипана с брашно, да се оваля до 3–4 сантиметра дебелина, да се постави в една тава, намазана с дървено [дървено масло – зехтин] или кравешко масло и да се пъхне в една хубаво загорещена [загорещена – нагрята] и затворена фурна. За да се избегне пропукването на кората, достатъчно е да се прободе тестото на няколко места с една клечица, или перо от хвъркато [перо от хвъркато – птиче перо, използвано в миналото като четка за мазане в кулинарията]. Хлябът ще се опече хубаво за по-малко от два часа. За да се даде на хляба една гладка повърхност, достатъчно е подир час откато се е хвърлил във фурната да го погладим с един мокър сюнгер [сюнгер – естествена или изкуствена гъба за миене] или парцал и да го пъхнем пак незабавно за да се допече. Ръженото тесто се по-мъчно подига [подига – втасва] от пшениченото и в тоя случай не ще може да се мине без мая или без квас с употребението на обикновените фурни. Опитите ще покажат какво количество е точно нужно за да се подигне тестото. Хлябът Кнайп се състои от две части пшеничено брашно и една част ръжено. Теството се омесва хубаво, без квас и без сол, и се оставя три-четири часа на топло място. Хвърля се във фурната, оставя се два дена да заякне [заякне – тук: да изстине и да се втвърди кора], след туй се втапя в гореща вода около две-три минути, сиреч колкото да проникне водата през кората, оставя се да се изцеди и се хвърля пак във фурната, колкото да изсъхне. Тази рецепта е дадена устно от Кнайп (Себастиан Кнайп – немски свещеник и лечител). Опитният практикуващ, т. е. известният хлебар ще взима като главен фактор в изработването на хляба достатъчното му престояване във фурната и силната горещина на тази последната. Трябва да се предположи, че неуспехът на хлебарите изобщо, или мъчнотиите, които те приписват в изработването на хляб от цялото зърно, произлизат единствено от тяхното невежество на тези съществени условия или от тяхната зла воля в изпълнението им; то е от тяхна страна въпрос за лъжлива икономия в горивото и във времето, което е нужно за да се получи хлябът тъй, както потребителят го изисква. Достатъчно е на този последния да противопостави на рутината и злата воля своето най-строго изискване. Това е едничкото средство за да се докара острия хлебар на ишкен [да се докара на ишкен – идиом от турски произход, означаващ „да се притисне, да се накара да работи сериозно и бързо“] и да се получи в най-добри условия тоя толкова хранителен хляб. В Алпите се случва често, че хлябът (обикновено от ръж) бива изработван предварително за един, два и три месеца. Пастирите, даже, не правят хляб, освен веднъж в годината, през пролетта. Този хляб бива действително много як [як – корав, твърд], но не представлява никакъв вкус от мухъл. Селата и колибите имат общинска фурна, на която главното преимущество е, че са по-високи от обикновените хлебарски фурни, това което позволява едно по-голямо набиране на топлината, нужно за изпичането, особено на ръжения хляб. От това произлиза възможността да се опече хляба в прекрасни условия за дълготрайност и качественост, като дават на печенето достатъчно време. Тука самичкият потребител си прави хляба и е заинтересован да го направи по-добре и по-евтино. Този пример показва голямата важност на висока температура във фурната.

Сичко е силата Действието на един предмет зависи от силата на същия предмет; всяко отделно нещо обема [съдържа] една отделна сила. Предметът и силата са едно и също нещо: няма предмет без сила, както няма сила без предмет; измени ли се предметът, изменява се и силата. Два предмета, съставени от едни и същи елементи под разни само съразмерности, явяват се под разни действия, например: захарта и алкохола. Всичките органически тела изобщо обемат в себе си и се състоят от четири главни елемента: въглерод, кислород, водород и азот; тези елементи под разни съразмерности ни представляват разни форми и разни действащи сили, които, относително до человеческото телосложение, биват някои полезни, а някои вредителни за човека. Като какво нещо е силата на един предмет, ние не сме в положение да узнаем тези тайни на природата; нейното свойство ни става познато по действието, което тя произвежда. Въглеродът и кислородът са най-полезните неща за съхранението на човеческия организъм; при всичко туй, съединени в едно, за да произведат един въглероден окис, те стават отровителни; водородът и кислородът са два горещи газове; съединени в едно, те произвеждат водата, която служи за погасяване всяко огнено нещо. Следователно, съединението на разните елементи е едно от най-главните действия в природата; чрез него ние добиваме изменението на всичките предмети. Телата се съединяват посредством свойствата на техните сили, съединение, което става по закона на подобието; да се привлекат две тела едно към друго и да се съединят, трябва те да имат подобни свойства, или, с други думи, да имат симпатия между си. Тъй, да се развие едно какво-годе органическо тяло добре, то трябва да бъде окръжено от елементи такива, които да му подобават. Казахме, че всичките органически тела имат за основа кислорода, водорода, въглерода и азота; при всичко туй, не всички могат да влязат в употребление тъй, както се нахождат отделно в природата: земята служи за храна на растенията; растенията, на животните; а едните и другите, на човека и на някои от по-главните животни. Всичко се върши в природата по един йерархически ред за в полза на общия напредък. Атомите на кислорода, водорода, въглерода и азота са полезни в някое отношение, тъй както се нахождат отделно в природата; но те стават като необходими за всяко животно, щом се преработят предварително от една растителна сила, която е само способна да ги снабди с тези свойства, които могат да бъдат полезни по подобие за съхранение и подкрепление на животния им организъм. Тъй, растенията, колкото и да се считат в реда на органическите тела, но те държат съвсем друго направление и положение: същевременно те служат на земята и животните; подобряват първата и подкрепят последните; с една дума, те са средната точка, чрез която се развиват тези два отдела. Без тях никакъв напредък не се очаква. Както растителното положение и растителните свойства зависят от елементите, които се нахождат в една местност, още и от климатическите условия, тъй също физическото и нравствено положения на животните са поставени под едни и същи условия: същите растения, които се нахождат на Юг и Север, носят значителна разлика помежду си; под същата категория се намират и животните, както и хората. Също тъй, хора както и животни, които са се родили и свикнали в една местност и под един климат, на Юг например, преместени на Север, те мъчно могат да се удържат здрави и да оцелеят. Това показва, че человеческият живот, както и този на животните, е отблизо свързан с мястото и с климата, в които той телесно е отраснал. Тази е причината, дето, много пъти, лекарите, като не могат да спомогнат на някой болен, който случайно е от друга една местност, го съветват да отиде в родното си място, ако иска да се поправи, което много пъти се и сбъдва. Казахме, че всяко тяло обема една сила, че няма сила без тяло или без материя. Телата от учените се делят на органически и неорганически. Неорганическите падат като страдателни [пасивни] при органическите, в които зародишът на деятелността [активността] се развива до едно известно време, за да състави своя индивидуум, каквото и да е той. Всичко в света е свързано като верига едно с друго, и всичко, съобразно със солидарността на природата, служи по един йерархически начин, да се развива в свойствата си, физически и физиологически, от долу на горе. Тъй, растенията добиват свойството на една малка чувствителност, която в животните се изменява в инстинкт, който в човека пък се преобръща в интелигентност — свойство, което принадлежи на духовния свят, отколкото на материалния. Тъй, човекът е двоен: духовен и физически. В него се нахождат две чувства и две воли: едно вънкашно чувство, което се съобщава с материалния свят, и едно вътрешно — което се отнася до духовното му положение; една воля телесна, която е следствие на нашите страсти и телесни прищявки, и една воля духовна, която е под влиянието на съвестта и разума. Пияница, като изтрезнее, се кае задето е пил и се зарича да не пие вече; при всичко туй, изобщо, телесната воля надвива в тоя случай всякога умствената; не подир дълго време, той пак се напива. Това също се случва с всичките наши телесни прищявки. Що е тютюнът? Що е афионът [опиумът] и хашишът? И пр. Нищо друго освен една неразумна привичка, която е дала повод на едно подобно направление в человеческия организъм. Привичката на подобни алкохолически и наркотически неща не само отклоняват човека от хигиеническия път, но още го подвеждат и под разни болести. Следователно, човекът, ако тегли, тегли повече от недоумение и едно глупаво развитие. Природата го е надарила тъй превъзходно с чувства водачи, които ако слуша разумно, не само ще знае да запази здравето си, но още ще знае и като как да се лекува, без да се трови, като се разболее.

Интересно хипнотическо внушение на О. И. Фелдман („Ребус“) Във в. „Одесския Новости“ е поместено следното съобщение из гр. Камелка, Таврическа губерния: Нашата глуха провинция се намира под впечатлението на един интересен случай от хипнотическо внушение, извършено от известния г-н Фелдман над една болна жена, която е страдала много години от тежки нервни болести. Г-н Фелдман е бил повикан тук от един богаташ — притежател на парна воденица — Г-н Ринг. От няколко години госпожа Лвова страдаше от нервни болести по лицето. Страданията на нещастната мъчно можем да опишем; цялата дясна страна на лицето ѝ беше изкривена от нетърпимите и постоянни болежки. Към това се присъедини и общото ѝ психическо неразположение. Тя се лекувала при Харковския професор и при другите местни доктори, но всичко било напразно. Напоследно, по съвета на Д-р Могутовски, тя се лекувала по хидротерапия, но и оттук нямало помощ. На болната всичките ѝ долни зъби бяха съвършено разстроени; а долната ѝ челюст отделена от горната; операцията беше извършена сполучливо, но от нея нямаше никакво облекчение. Докторите я съветваха да ѝ направят още една операция — да премахнат съвършено болния нерв на лицето, но болната не се реши на тази ужасна операция, вследствие на което можеше, както и с първата, да стане причина да се парализира мисцата [мускулатурата] на дясната страна на лицето. В това време дохожда в Камелка известният специалист по хипнотизма г-н Фелдман. Никополският доктор — В. Копп, който цереше болната, обръща се към Фелдмана и го моли да приспособи [приложи] на пациентката му хипнотическия способ на лечение. Г-н Фелдман с удоволствие се съгласил и почнал лечението. Г-жа Лвова паднала в хипнотическо състояние още на първия сеанс, и г-н Фелдман ѝ приложил способа на фасцинацията (очарованието) и действието на хипнотическия сън сполучило тутакси. След като болната била хипнотизирана, г-н Фелдман ѝ внушил, че тя след като се събуди по никой начин не трябва да чувства болки; че тя трябва да бъде бодра и трябва да се чувства прекрасно; и че не трябва да обръща никакво внимание на тези, които биха я запитвали как се е излекувала; че тя трябва да бъде убедена, че всичко това го дължи на хипнотическото внушение. Всички тези поръчки заповядвал ѝ г-н Фелдман да ги изпълни до 2 часа на другия ден. Тъкмо в два часа на другия ден болките на болната трябваше да се възвърнат отново; но тогава именно Фелдман ѝ направи нови внушения, чрез които тя завинаги се изцери. Болната се събужда. Постоянните болки, които тъй много я мъчеха, изчезнаха. Болната била много зарадвана и сама си снела превръзките, които много години е носила. На следващия ден в два часа денем трябваше, според убеждението на Фелдмана, да настъпи ново възвръщане на болестта. В прилагането на хипнотическото лекуване, г-н Фелдман си има свой определен начин за премахване на болестта. От началото той внушава, че болестта трябва да изчезне за един известен кратък период, а после вторично внушава за всякога да изчезне болестта. Това той прави щото точно да определи действието на хипнотическото внушение в дадения случай и да наблюдава разните уклонения, които могат да се случат. Понеже днес в два часа болестта на болната трябваше отново да се появи, в къщата ѝ се бяха събрали трима лекари: Я. Оленов, В. Копп и Чудновски. Не много до определеното време, болната започна да чувства нещо в себе си. Тъкмо в два часа, в точност, тя извика от нетърпими болести; лицето ѝ се намръщи, и се появи пълна картина на нейната предишна болест. Тя пак се разболя, но този път заболя, защото тъй ѝ беше внушено. Г-н Фелдман пак я захипнотизира и ѝ направи последното внушение, т. е. завинаги да се откаже от своите болки и, изобщо, да почувства себе си много добре. Г-жа Лвова биде събудена от хипнотическия сън съвършено здрава. Ето вече няколко месеца са се изминали и г-жа Лвова чувства себе си прекрасно. Тя е много радостна, че не се реши на глупавата операция, която я съветваха докторите да извърши. Доктор Оленов, под вид на последен медицински циркуляр по департамента, относително лечението посредством хипнотизма — тутакси съобщава факта в Симферополското врачебно управление. Г-н Фелдман преживя в Камелка около месец и абсолютно се отказа да практикува хипноза, освен в гореописания случай. Всички тези, които идваха при него от околностите и търсеха помощта му, той ги изпращаше в Екатеринослав, гдето предполагаше престой до края на март. Засега г-н Фелдман се намира в Екатеринослав, и оттук, в началото на идния месец, предполага да замине за Одеса.