valiamaria

Обществото, взето като социологическа единица, в широк смисъл на думата, представя едно поле, където действуват редица сили от колективен характер — обществени, класови и съсловни.

Тези всички обществени фактори, които в миналото са играли грамадна роля при създаването на епохите в човешката цивилизация, днес вече са негодни да се справят с напластените обществени, стопански и културни противоречия.

Днес се гради един нов свят, който се ражда всред противоречията на съвременната бурна епоха. Старият свят, почиващ на личното, егоцентричното съзнание, днес пада под ударите на новото съзнание, което се ражда под знака на колективния дух на нацията и човечеството.

Този подем към новия ред, който ще донесе икономическо освобождение на човека и на обществените групи, изразено чрез социалния мир вътре в държавата и между държавния мир, търси своите правни и социални изразни форми, за да може по такъв начин да добие своето осъществяване и отвори широко поле за едно истинско сътрудничество между народите — сътрудничество, което почива на великия принцип за равенството на държавите — постулат, поддържан от векове от доктрината на международното право. От друга страна, истинската икономическа индивидуалност на държавите ще бъде един необходим елемент в новия ред на света.

Господарите, различните съсловия и класи на тоя свят, които създадоха в миналото и направляваха различните форми на държавата, както в античния свят, така и в средните векове, в новите и най-новите времена са неспособни да извадят народите от съвременните противоречия.

Както в древността управляващите среди изгубиха своята сила, така и управляващите класи през средните векове, изгубиха необходимите качества, за да бъдат годни за едно ръководство в обществото и държавата. Тяхната назадничавост, изразена в сухия формализъм и бюрократизъм в управлението, не може да отговори на съвременния динамизъм както в политиката, така в стопанския и културния живот. Тези сили нямат онзи морален устой, който да бъде гаранция за една висока обществена отговорност, за една такава роля при изграждането на един нов ред в света.

Тези са проблемите, които изпъкват в съзнанието на културното човечество и на които трябва да се даде едно правилно разрешение. По този начин, за да могат държавите, като самостойни единици, от една страна, да се заздравят политически, стопански и културно, под знака на националното самоопределение и от друга страна те, по силата на върховното начало на равенството, да заемат своето място в междудържавното общество.

Така разрешени тези важни жизнени проблеми, ще открият пътя към новия ред на света, който ще донесе всестранен прогрес на културния човек, като индивид, като член на семейството, обществото, народа и човечеството.

Храненето е една жизнена необходимост за всяка жива твар. Храната е стимул в живота на низшия органически свят. тук проявата на живот се изразява в задоволяване с храна и в процеса за продължаване рода. във висшия органически свят на човека, подтикът към хранене е вече прикрит отчасти от нови чувствени прояви и остава на по-заден план. При все това, ако анализираме по добре проявите на човека във всекидневния му живот, ще забележим скрито проявен инстинкта за неотложното задоволяване чувството на глада.

Кое е това, което влече тъй силно живия организъм към храната? Какво съдържа тя, та кара човека постоянно да си я набавя? Какво е същественото в храната, което организмът се стреми да извлече? Е ли то самата материя - органическа и неорганическа — или пък храната е носител на скрити сили, енергии или нещо по-висше?

Във вярванията на нисшите човешки раси по отношение на храненето намираме разбирания, според които храната, особено тая от животинския произход, носи душата на убитото животно.

В древните времена учените са твърдели, че материята е проводник на жива сила, която организмът възприема посредством храната. В по-близкото минало, под влиянията на материалистичните схващания в областта на науката, се създаде едно чисто механистично обяснение за процеса на храненето и обмяната на веществата. Химическите елементи са тухлите, които изграждат организма. А органическата материя, с белтъчините, мазнините и въглехидратите, представят въглищата — горивния материал, който след едно трудно преработване е принуден в тъканите на организма да се превърне на разни видове енергии и топлина. Според тези учени организмът е просто една машина, която преработва материята в енергия. Учените изчислиха, колко грама горивен материал е нужен дневно на организма и казаха: човек трябва да си набавя толкова и толкова грама белтъчини, мазнини и въглехидрати на ден, за да може да живее. В още по-ново време, понеже на обмяната на веществата в организма се гледаше като на чисто горивен процес, се пристъпи към изчисляване храната в калории. Учените могат да изчислят, от колко калории се нуждае организмът. Стигна се до там, да се мисли, че може да се даде храната в концентриран вид. Според тези представи човек би могъл в джобовете си да носи храна за цели месеци.

Това становище трябваше обаче скоро да се изостави. Хората, хранейки се с едностранчива храна и то в повечето случаи в консервиран вид, почнаха да страдат от нови заболявания. Това обърна вниманието на учените, и след дълги изследвания се откриха нови вещества, крайно необходими за организма. Оказва се, че повечето от тези вещества се разпадат, когато храната се приготвя по методите на старата кухня. Тези вещества, наречени — витамини, са нужни само с присъствието си при обмяната на веществата за живота на организма.

Днес вече се отдава твърде голямо значение на витамините. Новите наблюдения говорят, обаче, че за да може една храна да задоволи напълно организма и да съдържа всичко онова, което поддържа и създава живот в живата клетка, трябва да се държи сметка за произхода ù, състоянието ù, видът ù, време и начин на употребление, влечението на организма към нея и най после нашето душено разположение при възприемането ù. Не е без значение, с каква храна се храним и как я приемаме, макар че тя съдържа нужното количество калории и съответните витамини. Това говори, че храната е само сбор от съединения и вещества, които са форми, съдържащи онова, от което се нуждае живият организъм. Същите вещества влизат и в градежа на организма, но са като съдове, в които той влага онова, което приема и което съставлява същината на живата материя.

Какво е тогава онова, с което храната ни дарява, след като бъде приета в организма и се разпадне в тъканите му?

Новите понятия на науката за материята и нейния градеж откриват нов хоризонт за разясняване на процеса на хранене. Атомът не е мъртъв в него има постоянно движение — израз на силите, които носи в себе си. Това движение се изразява в циркулиране на електроните на атома около ядрото му. Знайно е, че всеки вид елемент се изгражда от определен вид атоми, с определено число електрони, които имат определени пътища на движение. Тези малки системи - светове са под влиянието и напора на космични сили и енергии. Най-големият фактор в това отношение е слънцето — източникът за светлина, топлина, магнетизъм и електричество за всички планети на системата. Установява се промяна в запаса от сили и в структурата на атома, когато се подложи на действието на слънчевите енергии. Тази промяна в силите на атома се изразява в това, че електроните уголемяват или намаляват отстоянието си от ядрото, а с това удължават или скъсяват пътя на движението си. Това отместване на електроните е свързано с увеличаване или намаляване на енергията им. Когато един слънчев лъч попадне върху един атом или успява да го прониже, или част от лъча остава загубен в атома или пък напълно се абсорбира. Според дължината на вълната на цветния лъч, който не е могъл да прониже мрежата от движещи се електрони на атома, установява се съответно увеличение потенциала на атома, изразено в удължаване пътя на един или повече електрони. Когато атомът е принуден да освободи енергия, то става обратното — скъсява се пътят на един или повече електрони. От това следва, че атомът, а с това и материята, е носител на енергия, която може да събира от слънцето и предаде там, където му бъде изискана. Но това вземане и даване не е свързано с едно пълно разпадане на структурата на материята. Тази обмена от енергии е присъща особено на органическата материя, която с устройството си в сложни съединения позволява едно пълно поглъщане на енергии.

Какво представя тогава органическият свят за нас? Произлязъл и изграден единствено под прякото действие на слънцето, не е ли той един природен акумулатор и трансформатор на живата сила на същото? Що е храната за нас? Не е ли тя носител на енергията на слънцето?

Ясно е, че нито солите, нито белтъчините, мазнините и въглехидратите и нито витамините са в състояние да задоволят нуждите на организма. Самите те не са толкова нужни на живата клетка с химическия си състав, колкото с вида и структурата като носители на съответни сили. От това следва, че материята макар и да е израз на сили, тя служи като проводник — носител на други сили от по-висш произход, които са характерни и нужни за органическото царство.

Не е ли тогава от значение видът, състоянието и начинът на приготовление на храната? Колкото една храна е по-пряк носител на живите сили на слънцето, толкова е по-ценна за организма. Една ябълка, откъсната от дървото, ще разкаже най-новата симфония на слънчевите лъчи. Ще предаде на човека най-новия живот на слънцето.

Миналия път видехме, че болестите имат външни и вътрешни причини. Те са във взаимодействие. Вътрешните причини създават предразположение за действието на външните. Оня, който изучава живота повърхностно, вижда само външните причини, но при по-дълбо¬кото изучаване на живота се виждат ясно и вътрешните причини, кои¬то са съществени, понеже без тях външните причини не биха имали поле на действие.

На много места в беседите и лекциите Учителят изтъква важността на вътрешните причини на болестите. Той казва: „Всички болести, които съществуват в света, се дължат на този песимизъм, който съществува у хората" (Лекция от Учителя, държана на 4. III. 1942 г.). тук под песимизъм се разбира потиснатото състояние на духа: всяко съмнение, недоволство, недоверие, страх, тревога и пр. Същата идея е вложена и в сладните думи на Учителя:

„Съвременната неврастения се дължи на безпокойство. Когато почнете да се дразните, склерозата идва." Всяко отрицателно състояние на съзнанието привлича разрушителни енергии към организма и това води към болест. Както всяка мисъл или чувство си има свои треп¬тения, тъй и всеки орган. Има съответствие между трептенията на дадена мисъл и известен орган. Човешките органи не са само физически форми, но всеки орган на човешкото тяло е свързан с из¬вестна категория психични сили. Ето защо, известен вид отрицателно психично състояние въздействува върху черния дроб, друг вид — върху сърцето, трети — върху белия дроб, четвърти — върху слуха или зрението и пр... Мога да посоча един очебиен пример: Една моя позната преживява силна тревога, душевно вълнение и изгубва зре¬нието си — не вижда никак. Тя успява да превъзмогне това душевно вълнение, възстановява своя мир, и зрението ù се възвръща. После отново минава през душевна криза, и веднага зрението ù се изгубва съвършено. То се възвръща пак след повторно превъзмогване на тревожното състояние,

Голямата зависимост между физичното и психичното Учителят изтъква ясно и със следните думи: „Към ближните си трябва да се отнасяте добре, за да се подобри пулса на вашето сърце. Има връзка между вашето отношение към ближните и пулса на вашето сърце.”

Знае се от окултната физиология, че през сърцето минава електромагнитна струя и тя е, която причинява пулсирането на сърцето. А чувствата и изобщо душевното състояние оказва влияние върху правилността на това електромагнитно течение, което минава през сърцето. Напр. при страх, тревога и пр. това електромагнитно течение ста¬ва неправилно и това се отразява върху сърцето физиологически и даже върху анатомичния му строеж. Ето защо, при лекуването на сърцето, преди всичко трябва да се премахнат психичните причини.

Аналогична идея се съдържа и в следните думи на Учителя:

„Не могат да бъдат гърдите ви здрави, ако не сте добри. Ние не говорим тук само за един живот от 100-120 години, но за 100-200-500 поколения. Ако Те не са живели с добри чувства, ще се получи едно поколение със слаби гърди" (Лекция от 11. III. 1942 година).

У човека има скрити сили, които трябва да се събудят. Ду¬шата е седалище на неизчерпаеми сили, само че тя трябва да се извикат към дейност! Ще приведа няколко примера, от които се вижда, какви мощни сили притежава душата, но обикновено човек не може да си служи с тях, защото са още спящи в него. В някои извън¬редни случаи те се пробуждат и влизат в действие. Учителят раз¬правя за един съвсем стар свещеник във Варна. Той се чувствувал безпомощен и даже нямал сили да прави разходка из двора. С голяма мъка я правел и след нея се чувствувал крайно изморен. При бомбардировката на Варна през време на общо-европейската война той, който мислел, че няма сили да направи даже и една разходка из двора, излязъл от къщи и скоро се намерил няколко километра вън от града, носейки една голяма тиква под мишница. Друг пример привежда Учителят: В Бразилия в една болница лежали двама парализирани. Една боа влязла в болницата и тия двамата парализи¬рани скокнали през прозореца и се намерили далеч от болницата. Те събудили в момента мощните сили на духа, до които не могли да прибягнат в обикновения живот! Те не подозирали мощните сили на духа в себе си!

Трети пример пак от Учителя:

В Америка една жена била тежко болна. Лекарите казали, че ù остават само няколко дни живот. Тя знаела това и казала на мъжа си: „Аз си отивам, но искам да те попитам: Ще се ожениш ли след моето заминаване отвъд?" Той казал: „Не мога да обещая, че няма да се оженя!" Жената отговорила: „Тогава не умирам!" И наистина, с това свое желание да не умира, тя извикала към активност мощните сили на своя дух и оздравяла.

Но защо човек несъзнателно в изключителни моменти да из¬виква към действие тия мощни сили на своя дух, когато той може — като знае законите — съзнателно да ги извика на помощ и на работа, и тогава може да победи болестта!

Как става това? Именно чрез това, което Учителят нарича повишаване на трептенията.

Но това не ще каже, че трябва да се прибягва при лекуването на една болест само към вътрешния метод. Трябва да се употребят едновременно двата метода: вътрешния и външния. Христос прибягвал често до двата метода. Напр., при лекуването на слепородения той му намазал очите с кал и му казал: „Иди и умий се в къпалнята Силоам". И той оздравял. Намазването и умиването на очите е външният метод, а вярата, която Христос събужда у болния и силата, която му изпраща, са психичният метод.

„При други случаи Той препоръчва двата метода едновременно: постът и молитва. Постът спада към външните методи, а молитвата е вътрешен. По повод на тия Христови думи, ето що казва Учителят: Отвън може да се помогне на болния, но ако той сам не си помогне, никаква външна помощ не може да помогне. Болестите не са нищо друго освен низши същества, които влизат в него и започват да се размножават за негова сметка. На научен език тия същества се наричат микроби. За освобождение на човека от тия същества Христос казва, че това може да стане само с постът и мо¬литва. Микробите са подобни на войска, която напада града и го разрушава. Една силна войска може в една нощ да разруши града. За тия войници Христос казва: „Този род не може да излезе освен с пост и молитва". Какво представя молитвата? Тя представя връзката на човешката душа с Първичната Причина на нещата. А пък постът подразбира отнемане храната на войската. Щом лишите войската от храна, тя се принуждава да отстъпи" (Виж „Делата Божии" от Учителя, стр. 60-61).

Двата метода — външният и вътрешният — трябва се съчетаят. За да се види, как трябва да стане това, Учителят дава пример, като посочва, как трябва да се лекува чумата;

„Чумата, от която хората се плашат, се лекува с гореща вода. Болният от чума трябва да се отдели от здравите и на всеки час да му се дава по една чаша гореща вода. Като пие водата, серумът на кръвта, който служи за храна на микробите, се разредява, и те постепенно престават да се размножават. През време на болестта никаква храна не трябва да се употребява. При тая болест се явява апатия, но будното съзнание я преодолява. Връзката на човека с Бога представя силна динамична мисъл, която се отра¬зява върху микробите като една електрична светка¬вица. Така атакувани от две страни, чрез обстрелване и чрез глад, те престават да се размножават и се отстраняват. Достатъчна е 24 часа усилена война с микробите на чумата, за да ги заставите да излязат вън от организма. Като воюва известно време, човек се калява постепенно и става по-здрав. Болестите допринасят особено много за женствените, мекушавите натури. Забелязано е, че след като боледуват известно време, те стават по-мъжествени, по-смели по характер. Мекушавите хора се поддават на болести повече, отколкото мъжествените натури (Виж „Делата Божии", стр. 61).

Ето що казва Д-р Алекси Карел в „Човекът – неизвестният" за молитвата като лечебен фактор (стр. 177):

„Нашето сегашно разбиране за влиянието на молитвата върху патологичното състояние се основава върху наблюдението на болни, които почти моментално са били излекувани от разни поражения като костна и перитониална туберкулоза, студени гной¬ници, гноящи рани, лупус, рак и пр.... Процесът на излеку¬ването се различава малко при разни индивиди. Често се явява силна болка, после внезапно чувство на пълно излекуване. За няколко секунди, няколко минути, най-много за няколко часа, рани се затварят, общите оплаквания изчезват, апетитът се връща. Тия факти доказват действителността на известно съотношение от още непознато естество между душевните и органичните явления. Те ни откриват един нов свят".

Под молитва тук се разбира методът за повишаване на треп¬тенията. Изобщо казано, вътрешният метод се състои в събуждане на скритите сили на Духа чрез един душевен подем, чрез вътрешно озарение. Болният трябва да дойде до едно състояние на мир и радост, на всеобемна любов, на светлина — състояние на хармония и красота! Всичко да люби и на всичко да се радва! Това е именно онова молитвено състояние, което лекува!

Той трябва да дойде до едно прозрение за божествените основи на битието, до едно състояние на благодарности за всичко, благодарност за слънчевия лъч, за вдишката въздух, за гледката на цветята, синьото небе. облаците, планините — във всичко да вижда присъствието на Великото, Божественото!

Душата да е пълна с възторг и музика! И тогава той ще оздравее непременно. Понеже така той ще се свърже с неизчерпаемите извори на живот във всемира, ще ги привлече и те ще преорганизират материята на неговия организъм.

Това е едно състояние, в което човек трябва да се освободи от всички раници, които са го тормозили до тогава: излишни тревоги, безпокойства, страхове и пр.; да дойде до една коренна обнова, до едно състояние на чистота, невинност и вяра! Тогава той ще бъде възприемчив към вълната на божествения живот, който слиза отгоре. Тогава трептенията му са така повишени, че никакви бавни трептения с дълги вълни на болестта не могат да съществуват в него. Те биват отстранени така, както отхвръква сабята от ръката на човека, който я приближава до струята на водопада, слизащ от 100 метра височина.

Ние виждаме предтечата на днешния „разумен" човек по пещерите на Кроманьон или по долината на Неандер, или по много други места върху земята, да си оспорва правото на живот с пе¬щерната мечка и други хищници, които по вътрешен нагон се стремят също да завладеят закътано пространство за жилище. Разбира се, при повечето от случаите, закритието, домът, пещерата бива за¬владявана от човека, защото в него се таи нещо повече от звяра, в него се пробужда друга искра, на по-висше съзнание и възможности. Той дяла камъка и си прави от него оръжие и пособие за подобре¬ние на своя живот и стопанство. Той държи тоягата. Тя е лосът в неговата ръка. с нея той прескача ровове, опитва патя си из блатливи места, служи му за защита. Тя е символ на неговото превъз¬ходство в природата. Боговете с небесни знамения му разкриват огъня и той вижда, че няма по-голямо благо на земята от него. Той, предтечата от Кроманьон, вижда пътя на своя възход в огъня — тоя велик дар на небето, тая първична същност, която преобразява всичко в небесното пространство и на земята. Кой може да му излезе насреща, да му пречи в пътя, да го спъне в неговото развитие, когато той владее огъня и може да го използва както си иска! Той е вече господар на света, Боговете са го помазали. Животното не знае, що е огън. Огънят е тайна на Боговете. И днешният човек надхвърлил отдавна дните на своя прадядо, не знае що е огън. Той го владее, знае всичките му свойства, знае всичките елементи, съеди¬нения и предмети, които дава огъня, ала що е самият огън, той не знае.

Легенди е написал човек за огъня. Той му разкрива пътя към небето. Защото оттам му е донесен на земята. Ала самият огън е най-живата приказка, която е тясно и величаво свързана с живота на човека. Огънят кара човека-предец да заседне на едно място и да завърти дом. С огъня той е безстрашен. С него той надвива и на природните стихии, на студа и дъжда. Може смело да се каже, че развитието на човешката култура е резултат от по-голямото използване на огъня. Ала кое е накарало човека-предец от долината на Неандер да открие огъня? Официалната наука дава два отговора: случайността е единият. Човек е видял огън по земята, добит вследствие паднал гръм върху дърво. Приближавайки с страхопочитание до светещия огън, той добива представа за него и почва да го използува. Другият отговор на науката е, че човек сам е добил огън чрез триене на дървета. При тоя случай трябва да приемем някакъв съществуващ опит и синтез от наблюдения у знаменития неандерталец, с изпъкнала долна част на челото и сплеснат къс нос. Има и други естествени причини, които са разкрили първоначално огъня на човека. — Самозапалването на някои ми¬нерали, природното подпалване на земни масла и пр.

Тия всички доводи на официалната наука, без съмнение представят върната страна за едно материално откритие на огъня, без който човек, въпреки всичко друго, би си останал едно животно. Ала зад всичките тези факти на това първо най-велико откритие на човека се крие нещо друго, от друго естество, по-духовно. Това е, да го наречем просто, „Божествената искра", която е влязла в човека, която го е отделила от животното и която е добила най-конкретен израз в чувството досетливост. А то не е нищо друго освен едно вътрешно, интуитивно прозрение, което се изразява не само в схващане на не¬щата, но и във възможността да се използува целесъобразно схванатото, наученото.

Две велики неща е извършила природата, за да отдели човека от животното. Първо, изправила го е на два крака и му е създала ръцете. С това изправяне, дала му е по-друго устройство на главата — надарила го е с по голям преден мозък, това са органи — ин¬струменти. Второто, което природата е дала на човека и го отделила от животното, това е тази „искра", тази вътрешна интуиция, която е раздвижила мозък, ръце и крака. В тази малка, невидима, прене¬брегвана от учения свят „искра Божия", която въпреки всичко не може да се отрече, че е съществувала, че се е вмъкнала насред пътя между животното и човека, в тази именно „искра" е духовното начало на развитието на човека.

Всъщност човек не е една непрекъснатост във филогенетичната редица на животното царство. Той е една същинска мутация без свое подобие досежно проявата на духовното начало, което раз¬движва цялата материя и природа и поставя всичко в услуга и полза на самия човек. Ние днес не можем да имаме една пълна пред¬става за човека-предец от Неандертал. Днешният негър дивак от Африка е вече едно социално същество, което си има свои нрави и обществена култура. Той е нискостоящ по отношение големия напредък на европейската култура, която е станала универсална. Че днешният дивак от централната част на Черния материк не е това, което представя Homo primigenius (първичния човек) се вижда от простото обстоятелство, че един негър, възпитан и обучен така, както се прави това с белия човек, не остава по-назад от послед¬ния. И все пак има една съществена разлика между черния и белия човек. Тя не е само в цвета на кожата и в антроположките разлики. Тя е в капацитета на инженьозността (на творческата изобретателност и досетливост), която е пряк израз на проявата на духовната „искра" в човека.

Днешните дивашки общества и племена в Африка или другаде по земята могат, обаче, да ни илюстрират твърде добре първите со¬циални стъпки на нашия предец — човекът с изпъкнала долна част на челото и с корави като камък ръце. Ние го виждаме в тази по висша степен на културното развитие, като изоставяме дългия преход по извивния и труден път от пещерен човек, който минава през скитничеството до заседяването си в семейството и племето. Безспорно в този път на заседяване голяма роля е играла и жената, която оза¬рена от друга вътрешна светлина, вижда връзката на човека с зе¬мята, тази майка, която го закърмва в последствие с всичките свои блага и плодове.

От живота на отделния човек, досущ още животно и заседналия обществен живот на племето има голям скок, въпреки преходните състояния на семеен и заседнал живот. В нашия, поглед обърнат назад, това явление от откъснато същество да стане социално, не е нищо друго освен една мутация на съзнанието. Ние може да търсим да обясним това с нуждата от по-голямо съхранение на рода, можем да кажем, че страхът е събрал пръснатите хора — единици в едно общество, ала големият скок в развитието на съ¬знанието е ясен, той е на лице. При първия случай имаме съзнание за себе си включващ страха и всички грижи за съхранение, за просъществуване. При вторият случай, изпъква колективното съзнание. На това съзнание не липсват грижите за просъществуване и не в обединение на силите за самозащита е основната същност на колективното съ¬знание. Смисълът на колективното съзнание, което се пробужда в човека, когато заживява обществено, племенно, седи в първото пробу¬ждане на социалното чувство, в мисълта не само за себе си, но и за другия, за ближния. В тази мисъл е еволюцията на съзнанието, еволю¬цията на самия човек, който се обединява в племето. Това първо чо¬вешко общежитие е нова мутация, по-съвършена, по-целесъобразна, в която се побира едно ново съзнание, вече по-колективно, със зараждаща се мисъл към другите. Кое създава тази мутация? — В нея ние ви¬ждаме целесъобразността в природата, целта към усъвършенствуването. За да се прояви усъвършенствуваното съзнание, необходима е нова форма, в което то може да работи. Така е и с разликата между жи¬вотното и човека. За да се прояви съзнанието и възможностите на чо¬века, природата го изправя на два крака, дава му ръце и преден мозък. Само при такова положение човек може да бъде човек, а не животно.

Ние няма да се спираме да разглеждаме надълго живота на човека в племето. В него той развива редица качества, присъщи на колективния живот в него се развиват редица форми, които минават и по-нагоре в историческото развитие на човечеството. В жи¬вота на племето се осмисля семейството, създава се колективното твор¬чество. в последното изпъкват творческите единици, създава се водачеството на племето, а с това ориентираният живот към напредък.

Изминават векове и хилядолетия, ние намираме човека обособен в още по-големи обществени единици — народите. Големите народи, люлки на човешките култури в древността представят осо¬бени формации в историческото развитие на човека. Кой е историческият смисъл на тяхното изникване? — Дали някаква нужда от за¬крила от природата или нуждата от борба с нея? — Лекотоq повърх¬ностното гледане ще отговори на тия въпроси само утвърдително. За вдълбочения поглед, обаче, е ясно, че между живота на племето и жи¬вота на народите — старите народи на древността, има голям скок. Тази нова социална мутация е нов, по-дълбок смисъл в развоя на съзнанието. В тази форма ние виждаме да се разгъва човешкото съ¬знание досущ в една обществена пълнота Ние имаме едно пълно раз¬витие на материалната и духовна култура на тия народи, нещо, което не може да се види преди това. И културата на всеки един от тия народи остава нещо напълно самостойно, величаво и красиво. Китай, Индия, Персия, Египет, културата на Инките и Ацтеките в Америка, това са живи дървета на човешкото развитие, дали своите велики пло¬дове в духовната съкровищница на света. Няма да се спираме да правим анализ на тия древни народностни култури. Днес всеки вдълбочен историк знае, че те са нещо самобитно и самородно, всяка култура за себе си. Днес се знае, че Те нямат подобие на себе си, нито преди нито след тях. трябваше да се създадат тия велики култури на човечеството, трябваше да се яви тази мутация в историческото развитие, за да може да се прояви едно друго висше съзнание в живота. Като се абстрахираме от материалната страна, характерното във всички тия култури е духовният импулс и живот. Всяка една от тия култури и създала една от великите религии на човечеството. Търсенето на истината е най бележитата черта на тия култури на древността. През това време като че ли небето е слязло на земята, хората са говорили направо с Боговете. Те са взимали направо своите напътствия и вдъхновения от Боговете. Разгърнете свещените писа¬ния на Индия, прочетете Бхагават Гита, Упанишадите, надникнете в ученията на Конфуций, Лао дзе, в магичните писмена на Книгата на мъртвите на Хермес-Трисмегист, Зандавест, прочетете най-после дори само някои глави от книгите на Стария Завет, вие ще видите и ще се убедите, че по ония времена Боговете са говорили направо на хората и са ги ръководили тук на земята.

През тази епоха на народни култури в древността се раз¬гъва човешкият дух в пълнота. Той създава ненадминати, единствени по рода си материални блага и има постижения, които за човека на 20-ия век са чудеса. Той, човекът на древността, създава най-голе¬мите през всички векове духовни блага — великите религии на чове¬чеството. в своята чистота, те са най-голямото духовно съкровище на човечеството. Чрез тях небето е изляло всичките си ценности на земята. Прави са окултистите като твърдят, че в древните култури Божественият Дух е слязъл на земята, за да я оплоди. с тези епохи се закръгля слизането на Духа в материята, на инволюцията. Ето смисълът на древните култури в историята на човечеството.

В зората на новото време, което е започнало от първите ве¬кове на нашата ера, се явява първият лъч на оная светлина, която ще освободи хората и ще ги поведе в нанагорния път към съвър¬шенството. Това е великото Христово учение на Любовта и съвършен¬ството. То дойде на земята, то трябваше да се нахвърли в своите основни, велики, незаменими линии, за да даде импулс за живот на една нова човешка култура. Тази културна ера започна досущ отново. Цикълът на древността беше завършен. Разумният дух беше слязъл в човека. Човек бе вече не Homo primigenius, но Homo sapiens — разумен човек. Новата ера трябваше да подготви пътя за проя¬вата на разумния човек. Може да се каже, че човечеството едва сега е в началото на зрелия период на тази нова ера. Цялото време на римската епоха, средните векове и възраждането е било подготвително, за да се осъществи тази нова ера на човечеството, която сигурно също няма да има подобна на себе си. Това е друга мутация, още по-висша в историческото развитие. няма да се спираме да разгледаме в по¬дробности духовната и материална култура, която се разгъна от възраждането насам. Постиженията на съвременната култура се синтезират в една дума — култура на развитието на ума. Без съмнение, тая култура има своите положителни страни, но има и своите лоши и отрицателни страни. Тя даде науката и техниката, но тя усъвършенствува методите за разрушението на света и за унищожението на човечеството. Една друга култура трябва да дойде на земята, Една култура на сърцето, на любовта, трябва да зацари между хората. Тя ще дойде когато жестокосърдечието на ума само сломи глава във вихъра на световната разруха и нищета. В тази култура на сърцето, човечество ще намери спасение, мир, справедливост и добро. В тази нова култура на сърцето ще се прояви Христовият импулс в пълнота. В тази проява на Христовия дух, на Любовта, ще се осмисли мутацията, която ознаменува съвременната ера в развитието на човека и човечеството! Тази ера, тази мутация на човешкото съзнание се развива в две клонки — една издънка по пътя на ума и друга по пътя на сърцето. Хармоничното им съединение ще подготви началото на нова ера в спиралата на човешкото развитие. Тази нова ера, която някой ден ще дойде, след като се закръгли Христовата ера на земята, ще бъде нещо съвсем различно от всичко досегашно. Според думите на Ония Учители и човечеството, които прозират в нея, тя ще бъде ера, в която човешката душа и дух ще се слеят с своя първоизточник, тя ще бъде ера на съвършенството на човека. В това седи Божественият плат на човешкото развитие — Божествената еволюция в пътя към съвършенството на човека, към истинската култура на творческия Дух.

Като говорим за ери на човешкото развитие и ги виждаме като мутации, които не се повтарят и нямат подобни на себе си в историята, ние считаме, че наистина историческите процеси на развитието са неповторими. Верно е, че сходни процеси в историческото развитие се установяват многократно. Но те никога не са еднакви със същ интензитет, съща окраска, подтик, вид и цел. Това е твърде естествено. Историческият процес не върви по права или крива възходяща линия. Той върви по възходяща разширена спирала. Всяка нова завивка разширява кръга и обхвата. Затова събитията, макар и наглед сходни, са неповторими. При всяка нова спирала на еволютивната крива имаме нови условия и нов, разширен кръг на дейност и на духовна проява. Единството в безконечната възходна спирала на развитието е не в еднаквостта на събитията, а в твор¬ческата проява на човешкия дух; в живота, който тика всичко към определена цел, към съвършенство.

От друга страна, трябва да се съгласим с Дриш, големият реставратор на окултната традиция, че историческият процес не е един процес на натрупване (Anhaufungsprozess). Ето защо, ние разглеждаме етапите на човешкото развитие като положителни мутации, които са целесъобразно ориентирани по пътя към съвършенството на човека за пълна проява на човешкия дух, съответно на Разума, който тика еволюцията към определена цел, към Ентелехията на Дриш. И както една мутация в животното или растителното цар¬ство не е напълно откъсната от своята родова клонка и като носи нещо ново, носи също голяма част от старите белези на рода, така и човешките култури, макар границите им да са твърде резки, но¬сят в себе си общите родствени белези на развитието. В новото, което те носят, което е неповторимо, ние виждаме мутационното. В него именно се проявява в нова сфера на действие, по-съвършена и по-съвършена, човешкият дух — звеното на единение на всички етапи в развитието на човека. Тия моменти на проява на духовното, на ра¬зумното Начало в историческото развитие, целехме да изтъкнем досега.

Общото в културите на човешкото развитие не е важно за нас. То е, тъй да речем, общото психо-физиологично във всички орга¬низми. в него има много нещо — присъщо на животното, и висше — доколкото озарението на духа е проникнало в сомата, в снагата на човека и човешкия род. Съпоставете хората, съпоставете човешките общества, народи, култури, ще видите, че е така. Затова нас ни интересуват моментите, когато „Божията искра" намери пригодно време и форма да навлезе в живота на човека и човечеството, да го оплоди отново и да осмисли формите на новата мутация, с което да закръгли един творчески цикъл на развитието.

Формите на живота се менят в своя път на развитие. По съвършените форми запазват някои белези от миналото, но те винаги носят в себе си нещо ново. Между всичките тези форми, в безко¬нечната стълба на развитието се движи нещо, което ги осмисля. Ние не го долавяме, не го схващаме, не го разбираме, защото се губим във формите, в многото форми, които без живота, без духа, без вечното, разумно Начало са нищо. Така е и в етапите на културното развитие на човека и човечеството. Културите се раждат и изчезват. Остава съзнанието, в което е работил духът. То е вечното. Когато съзна¬нието узрее, придобие и създаде условията за новото, формите на дадена култура остават само като тор. За един нов живот те не са пригодни.

Ние сме пред прага на една култура на сърцето, в която всичките досегашни методи на човечеството ще изчезнат. Тази култура ще осигури на всички хора по земята свободата, мира и справедливостта за тяхното правилно развитие. Тази нова култура ще осигури условията за съществувание и духовно развитие на всеки човек и на всеки народ. Тя ще закръгли Христовата ера на земята, която е всеобща.

Като се говори за великите хора, ние дохождаме до техния произход и до пътя, по който са вървели. Ние се интересуваме от тях дотолкова, доколкото можем да следваме пътя им и да се ползуваме от техните опитности. В това отношение, важно е да се знае, кой е бил първият тласък в човека да работи върху себе си и да стане велик. — Първият тласък в човека за съзнателна работа се крие в мисълта. Мисълта чрез мозъка оформява човешката глава и определя границите, в които човек може да се движи. Посредством мисълта човек определил кръга на своята дейност в ум¬ствения свят. Това е първият кръг на дейност на великите хора при слизането си на земята. от умствения свят той слязъл в сърцето, в света на чувствата и образувал друг кръг на дейност. Мислите представят формите на идеите. За да осмисли тия форми човек вложил в тях чувства като съдържание на мислите. Мозъкът е резултат от умствената дейност на великите хора. Белият дроб и сърцето са резултат на Техните чувства. Великите хора постепенно слезли още надолу, докато стъпили на земята и създали стомаха, който е третият кръг на тяхната дейност, проявена на физическия свят. Стомахът е полето, в което човек усилено работи, за да придобие блага за живота.

И тъй, като говорим за великите хора, имаме предвид това, което те са създали чрез мисълта, чувствата и стремежа си към хранене, към задоволяване нуждите на вкуса. На великите хора именно, се дължи създаването на мозъка, белия дроб, сърцето и стомаха. Така, първото нещо, което определя човека, е правата мисъл, която трябва да бъде строго определена, да отговаря на реалността. Реалността е тил на правата мисъл. Второто нещо, което определя човека са правите чувства. Те трябва да имат зад себе си поне една основна мисъл като тил. Преходните чувства нямат никакъв тил зад себе си. Човек може да бъде велик, когато мислите му имат за тил Божествените принципи, а чувствата му се поддържат от Божествени мисли.

Първоначално, когато светът се е създавал, великите хора са взели участие в създаването му. Те са били богове на небето. Като свършили работата си горе, те слезли на земята да я уредят.

Като проследите живота на великите хора, виждате че те са живели при големи ограничения. Затова те не са могли да се проявят напълно. Вземете запример Христос. Той беше велик човек, не можа да се прояви напълно. Христос, носеше в себе си велико слово, светлина и мъдрост, знание и любов, но не можа напълно се прояви. Едва днес постепенно се създават условия за проява, на великите хора. от сега нататък те ще слизат на земята, за да проявят в своята пълнота и величие. И в сегашните времена с слизат велики хора на земята, но малцина ги приемат с любов, о по малцина ги познават. За да познаете, кой човек е велик, вие трябва да имате отзивчиво сърце и будно съзнание. Когато великите хора срещнат човек, който има любов в себе си, тогава те веднага отварят и му дават от светлината си.

Великите хора имат редица неизменни качества. Те познават притежават смирение. Смирението подразбира закон на смаляване. В една легенда се разправя, как Буда приложил закона на смаляване. Когато веднъж Буда почивал всред цветята на една градина, до него се приближила астралната змия, обвила го и започнала да го души. За да се освободи от нея, той започнал да се смалява и се смалил толкова много, че се изхлузил от нейните гънки. Така великите хора прилагат смирението, като се смаляват и избягват по този начин големите злини. Като тях, научете се и вие, когато се намерите пред мъчнотии, да се смалявате. Научете се от водата и въздуха да прониквате през най-малките отверстия.

Едно друго велико качество притежават великите хора: това е твърдостта, устойчивостта. в природата най-твърд и най-красив минерал е диамантът. Великите хора имат твърдостта на диамант! Те владеят земята, с която древните са символизирали една част от космическите сили. Земята е символ на твърдостта. Великите хора владеят и водата — друг символичен елемент на космическите сили. Водородът, който образува заедно с кислорода водата, им свойството да бъде подвижен и всепроникващ. Така и великите хор, проникват навсякъде и дават помощ на всеки, който ги призове и има отворено сърце за Любовта. Великите хора владеят и въздуха! — трети символичен елемент на древните. Във въздуха преобладава азотът. Той е неактивен. Великите хора са неактивни по отношение на злото. Те са като азота. Само, когато азотът го напече огъня — четвърти символичен елемент на старите мъдреци, тогава той става активен и влиза в съединение с други елементи Така и великите хора са неустойчиви в съюза си за злото, а устойчиви в съюза с доброто. И вие, които се стремите към един по-висш живот, бъдете твърди като диаманта, подвижни като водорода, неустойчиви в съюза със злото като азота, а устойчиви в съюза с доброто. Всеки от тия елементи заема определено място и в организма на човека: кислородът е в кръвта; азотът — в нервната система; водородът — в стомаха, а въглеродът — в костите.

Всеки човек слага основата на своето величие, ако даде път на една Божествена мисъл в ума си и на едно Божествено чувство в сърцето си. Работете съзнателно върху Божествените мисли и чувства и не мислете, кога ще станете велики. Това е въпрос на време. Божествените мисли и чувства могат да се проявяват всеки момент, но човек трябва да се освободи от дребнавостите на живота, които играят роля на паразити. Те със своето действие унищожават възможностите за проявяване на Божественото Начало в човека.

Вие трябва да работите върху сърцето си, да го храните с устойчиви чувства. Това може да се постигне само чрез Любовта. Само Любовта прави човешкото сърце устойчиво. За да придобиете Любовта, трябва да правите опити, да обичате хората. Христос казва: „Да възлюбиш ближния си, както себе си". Той казва, че човек трябва да люби и враговете си, но как не е казано. Той не го е казал, защото това не е достояние за всички хора. Само великите хора могат да любят враговете си. Човек трябва да люби враговете си, за да стане велик. Като люби враговете си, човек е подобен на Бога, който изпраща светлината и топлината на слънцето, дъжда и вятъра за добрите и за лошите. Когато раздава благата, Бог има предвид всички същества, малки и големи, добри и лоши. Няма по-велико нещо за човека от това да люби враговете си и да е готов да про¬щава.

Разправя се за един от българските писатели и общественици, че като заминавал за другия свят, поискал прошка от всички хора, които е обидил. Той простил в себе си на всички, които ня¬кога са го обидили. Велико нещо е да искаш прошка от онези, които си обиждал, но още по-велико е да простиш на онези, които са те обидили и причинявали пакости. Това е качество на великия човек.

Един беден дължал голяма сума на един богат, който не искал да му прости дълга и постоянно го безпокоял. Веднъж бедният се разхождал край брега на градската река и видял, че някой се дави. Хвърлил се във водата и извадил давещия се. Той бил неговият кредитор. Богатият прегърнал от благодарност своя спасител и му опростил дълга. Когато Христос казва да възлюбим враговете си, има предвид, че през дългия земен живот на човека, може да дойде ден, когато врагът да му спаси живота. От вашия враг зависи да ви избави или да ви остави да се удавите.

И тъй, мислете за великите хора, за идейните неща. Като мис¬лите върху идейното в живота, ще започнете да го прилагате. Мис¬лете за Бога, Който повдига и облагородява човешкото сърце. Мис¬лете и за великите хора, като образци на трудолюбие, постоянство, любов към знанието, истината и свободата.

Q

Инженер Гарвет Уелс в своята книга „Зовът на Малайските джунгли" излага един случай на ясновидство:

„Една вечер Хюсеин ми каза, че Ток Сами можел да вижда през всичко. Когато запитах Сами, дали това е вярно, той потвърди. Попитах, дали е съгласен да го изпитам. Той, усмихнат, кимна утвърдително. Тогава Аз извадих пособията на китайската игра със зар, наречена Мейн По. с молив начертах на пода двата квадрата с двата диагонала, поставих бронзовия куб, който съдържаше зара, в средата, след като го завъртях хубаво. „Къде е червеното", попитах Сами. Гледайки вторачено в куба, той каза: „Там”. Отворих кутията и се изумих, като видях, че той беше прав. Помислих, че това беше едно щастливо налучкване и повторих отново. Но той отново посочи червеното. Изпитах го десетина пъти, без да направи грешка. Най-после той се почувствува изморен и отказа да продължи. Когато го запитах, защо не отиде в града и не опропасти банката на игралния дом, той каза: „О, на мен не е позволено да играя комар”.

Д-р Алекси Карел, от Рокфелеровия институт, в известната си книга, „Човекът — неизвестният", казва следните думи за ясновидството (стр. 149—150):

„Би могло да се каже, че интуицията се приближава до ясновидството, — способност, която Шарл Рише нарича шесто чувство.

Съществуването на ясновидството и телепатията е факт, получен непосредствено от наблюдението. Ясновидците долавят без посредството на сетивните органи мислите на другите люде. Те схващат също събития, повече или по-малко отдалечени в пространството и времето. Тая способност е изключителна. Тя се развива само у много малък брой хора. Но в зачатъчно състояние тя съществува у много хора. Тя се упражнява без усилие и от само себе си. Тя изглежда много проста на ония, които я притежават. Дава им за някои неща по-сигурно познание, отколкото това, което получаваме чрез сетивата. За тях е така лесно да виждат мислите на даден човек, както да разглеждат израза на неговото лице. Но виждане и чувствуване са думи, които не изразяват точно онова, което става в тяхното съзнание. В много случаи се установява връзката между един индивид и друг в момента на умирането или при голяма опасност. Умиращият или жертвата на нещастна случка, дори когато последната не е причинила смърт, се явява за момент в обикновения си вид пред своя приятел. Често явилият се мълчи, а понякога говори и известява смъртта си. По-рядко ясновидецът вижда на голямо разстояние една случка, един индивид, една гледка, които той описва подробно и точно. Мно¬жество хора, които не притежават дарбата на ясновидство, имат веднъж или два пъти в течение на живота си случаи на телепатично съобщение.

Тия факти, които са из областта на новата наука на мета-психиката, трябва да бъдат приети такива, каквито са. Те са част от действителността. Тая форма на разума, която познаваме, е само един вид от чудната дарба, съставена от способността да схва¬щаме действителността, от разсъдъка, от волята, от вниманието, от интуицията и, може би, от ясновидството".

Делата Божии. Беседи от Учителя. Стр. 414 София, 1942 година. Цена 40 лева. Може да се достави и от редакцията на спис. „Житно зърно".

Този том съдържа 20 беседи. За да се види богатството на ценните и тъй нужни за днешната култура идеи на тая книга, ще дадем за илюстрация само някои от тях:

„Да изявим Царството Божие на земята в неговата пълнота, това е идеалът, към който човек трябва да се стреми. Днес всички хора са подложени на изпити, за да се провери вярата и любовта им. За да се помогне на човечеството, трябва да се приложи навсякъде любовта като сила, като принцип. И най-жестоките престъпници, по¬ставени на огъня на любовта, могат да се изправят и у тях да се събуди нещо благородно. Светът е създаден разумно. от човека се иска доверие в тая вътрешна разумност.

Бъдещето на човечеството води към реализиране на любовта. Идва ден, когато тя се всели в сърцата и душите на хората и ще им донесе мир и свобода. На съвременните хора е дадена великата задача да бъдат носители на божественото. Като знаете това, не отлагайте нещата. Хората на шестата раса, която иде, ще създадат нещо велико в света. Това са хората, които ще приложат идеята за братството между хората. Това са хората, които ще носят истината и свободата в света. Това са хората на вечния мир и порядък в света. Днес синовете на светлината канят всички хора на работа. Сега идат да ви поканят като съработници в общото дело".

Звездни приказки за през зимни нощи от Алдебаран. Собствено издание, 1941 г. ц. 30 лв. Доставя се от издателя, ул. Опълченска 64, София. Авторът ни разказва в няколко приказки за постиженията на любителя — астроном Цочо Диков — Ракитски. Като разгърне човек тази не голяма книга, веднага му пада на очи, по самата ù подредба, че тя е дело на човек, който обича нещо до влюбване. Цочо Диков е влюбен в своето дело, в звездното небе и главно в луната и в спътниците с обратно движение около планетите в слънчевата система. И благодарение на тая своя влюбеност, той работи неуморно цели 25-30 години, харчи всичките си средства, за да може да разреши тоя въпрос за обратното орбигно движение на някои планетни спътници. Занимавайки се с този въпрос, той се натъква и на други и търси разрешението им с чертежи и диаграми — процесът на атомното обръщение във връзка с движението на небесните тела; общо за валидността на теорията на Кант-Лаплас и тази на Джеймс Джейнс за движението на луната около земята. Това са „Приказките за през зимни нощи". в началото на книгата има 9 картини — илюстрации: Сатурн с пръстените си, една картинка — Галилей, наблюдаващ звездите, друга една представя фазите на Венера, една друга картина — Галилей, показващ небето на Венецианските сенатори; друга — Галилей на съд пред папата, няколко картини телескопи. Всички тия картини говорят направо за характера на любовта на автора към засегнатата материя. Съдържанието е предадено във форма на полемичен разказ, с оглед историята на откритията на автора. На края на книгата са дадени редица таблици с много полезни числени данни, отнасящи се до слънчевата система.

Досежно естеството на откритията на Ц. Диков няма какво да се говори; някои от тях са отдавна известни установки на официалната наука. Ценното в неговата работа е другаде: че той е посветил 25-30 години труд и по един умозрителен и конструктивен път е дошъл самостоятелно до тези констатации. в това отношение може да бъде похвален. с това той е имал хубав творчески смисъл в своя живот. Трябва да кажем още, че ако книгата му, която инак е твърде полезна и с редицата научни данни, събрани в нея, поради което още повече е за препоръчване, беше не в полемична форма, а като редовно изложение на въпросите, би била много по-ценна за самите четци.

Кант — № 9 от Библиотека „Безсмъртни мисли", разгледан от Бенда. Цена 75 лв. Ние отбелязахме досега излизането на всички но¬мера от тази много ценна библиотека, която прави чест на издателя и на България. Великият германски философ е разгледан живо и е подчертано значението му за днешното време. Дадени са най-важните откъси от книгите му: Критика на чистия разум, Основи на една метафизика на нравите, Религия в границите на разума и Критика на способността за съждения.

Химни на Аполон Делфийски от Андрей Андреев, 1942 г., цена 40 лв., доставя се от автора в гр. Ямбол. Една книга, която дава представа за музиката в стара Гърция. Тя е богато илюстрирана с цитати и фрагменти от нотописани песни. Разглеждат се също самото гръцко нотописане и редица химни. Накрая са дадени редица химни на съвременен нотопис. Цялата книга е хубав и единствен досега принос от този род в България. Тя е ценна за историка, музиканта, а и за всеки културен човек. Самите химни са крайно интересни и за хората на окултната мисъл.

Д-р Р-в, от София, разказва следното:

— Това беше преди повече от 20 години. Следвах по медицина в Париж. Поддържаше ме баба ми, която беше много привързана към мен.

Една вечеря към 12 часа полунощ тъкмо ще си лягам. Лампата още светеше. Отваря се вратата, влиза баба ми, поздравява ме и ми казва приблизително следното:

— Дойдох да те видя.

И след това си излиза. Аз толкова се развълнувах, че останах вкаменен на мястото си и не знаех, какво да отговоря.

След като тя излезе и затвори вратата, постепенно дойдох на себе си и казах, че това трябва да е нейният дух. На другия ден веднага телеграфирах в София за нея. Отговори ми се, че тя се преселила отвъд през същата нощ. При заминаването си отвъд тя говорила за мен, понеже много ме обичаше.

След тая опитност аз се заинтересувах от подобни въпроси, за да си обясня станалото.

Госпожа 3. разказва следното:

Бях абитуриентка в Търновската гимназия. Предстоеше ми зрелостен изпит. Няколко седмици преди изпита сънувам, че някой ми казва:

— Ще имате за писмен изпит по български език тема върху лириката на Вазов.

Тогава аз не обърнах внимание на съня си. На писмения изпит дадоха точно същата тема.

Немският писател и икономист Селин разказва в своята автобиография следния случай:

Преди години той бил управител на една обширна плантация в Бразилия. Плантацията била собственост на едно германско дру¬жество. Селин заедно с семейството си живял в самата плантация. Веднъж преди обяд той тръгва по обиколка из плантацията. Мина¬вайки през една гора, се доближил твърде много до една отровна змия. Развълнуван, минала му мисълта, че може би сега е смъртният му час, помислил силно за жена си и я извикал по име. Той се върнал благополучно във вилата си. Жена му го срещнала тревожно и му казала:

— Преди около един час чух, че ме викаш по име. Но нямаше те никъде!

Тя чула, че той я вика по име в същия час, когато той имал горното преживяване на доста километри далеч от нея.

Една болка беше влязла в сърцето ми. То беше наскърбено и цялото ми съзнание вързано като до непроходима преграда.

Не биваше да отвръщам на злото с зло, защото знаех, че така само ще се увеличи злото. Не можех да споделя с никого, защото ми беше много мъчно, и всеки човешки образ ми беше станал противен.

А и да простя не можех. Излязох на полето.

Слънцето току-що беше залязло и небето на запад още руме¬нееше. Започнаха да се показват една след друга звездите.

Наскоро беше валяло, и земята беше влажна и сериозна като лице, което се опитва да се усмихне през сълзи. Въздухът беше свеж и пълнеше гърдите ми. Те се отваряха широко и го поемаха с наслада.

Погледът по своя воля пробягваше по гребените на планините, по назъбените скали на височината, в чието подножие владееше тъм¬нина и тишина.

Нова, светла мисъл се надигаше из дълбочините на подсъзнанието ми. Лъчи от друга светлина заливаха заплетените наглед отношения, които изведнъж ми се видяха дребни, маловажни, смешни.

Ставаше ми свободно и радостно. Някъде из дълбочината на душата ми бликна песен, която аз повтарях с устните си.

Когато отидох при хората, които ми бяха причинили тъгата, Аз бях радостен, като че нищо не беше се случило. Усмивката, която осияваше лицето ми, разсея като по чудо всичкото предишно зло, без да отвръщам на злото със зло, без да споделям и даже — без да прощавам.

Още вилнее зима, още бушуват бури по земята и снагата ù се огъва под напора на разразени стихии. Още над нея поглежда безразлично облачно сиво небе, а по него често прелитат с прокобен крясък големи черни птици. Зима по земята, зима и в сърцата!

Но близо е краят! Тук-там ледовете се пукат и тихо се чува под ледената кора да пее поток; над него е нямал власт зимният мраз. Но какво слушам и какво виждам още? Леко се залюляват върховете на високите дървета от първия повей на долетял южняк — предвестникът на дълго чаканата пролял. Буйно ще завее, ще развихри той криле и в една нощ ще отнесе далече в морето ледените късове, снежните преспи и лавините.

Топлият южен вятър ще дойде и в човешките сърца. Ще стопи той ледените късове на вековно безлюбие. Мътни потоци ще потекат и сърцата ще просветнат чисти и сияйни в зората на първия пролетен ден! Че в тия сърца ще слезе любовта да посее семена. Когато тя дойде, ще внесе в живота на земните люде кра¬сота и хармония. Да се къпят очите им в красота, да се радват душите на хармония. Животът ще се превърне в песен, когато дойде тя.

През една ранна пролетна сутрин, когато могъщото око на слънцето позлатяваше пределите на Небесната империя, младата цар¬киня Суани-Ом се връщаше от сутрешната си разходка. Там, където се откриваше прекрасен изглед към морето, тя се спря за миг, и нейният поглед се потопи в безкрайната морска шир. Но ето, че далеч в морето се появи малка черна точка, която се движеше към брега.

— Почакай! — каза тя на своя телохранители, — нека да видим, кой идва в тоя ранен час.

— Ако позволите, Ваше Височество, Аз ще Ви кажа, кои са пътниците.

— Искам да зная, кажи!

— Това е царската стража. Когато тя идва по тая посока, в лодката непременно има един, който е осъден на смърт.

Младата царкиня въздъхна дълбоко и нейният тъжен пог¬лед се впи в приближаващата лодка.

Чу се пляскането на греблата. Опитни и здрави ръце изтикаха лодката до брега. от нея скочиха трима въоръжени стражи и отда¬доха в чест на царкинята.

Затворникът разбра, че младата жена беше царска личност и вдигна очи към нея. Тя трепна. Очите му бяха дълбоки и тъмни като две планински езера пред буря. В тях тя прочете безкрайната скръб на един живот, който си отиваше. Остра болка като от меч проряза нейното сърце. Тя сложи ръце върху него и проследи процесията, докато тя изчезна по пътя.

Когато остана сама, тя наведе глава, обременена от размисъл и глухо попита царедвореца:

— Какво е направил този млад човек?

— Някакво престъпление.

— Нищо ли не може да смекчи вината и да се помилва животът му? Той е така млад!

— Нищо! Законите в нашата страна са неумолими. Вашият баща никого досега не е помилвал.

С бързи стъпки младата царкиня се упъти към двореца. Чакаше я нейната вярна дойка. И очите на вярната жена не се излъгаха.

— Дете мое, какво има, какво се е случило на Розовата пъпка, на Блестящата капка?!...

— Ще ти разкажа, майко, да влезем

— Аз трябва да освободя един човек, един живот да спася? Тоя човек е мой близък, моето сърце, майко, е смутено!

— Но кой е той, къде го срещна?

— Там, на брега на морето. Ако не се застъпя, той ще умре. Аз, Аз не искам, майко, не искам той да умре!...

— Суани-Ом, ти го обичаш? Ти, със сърцето на царкиня!

— Да, майко, не зная веч, какво сърце нося, но Аз искам да му подаря живота.

— Ти знаеш законите в твоята страна. Какво ще каже твоят баща?

— О, моят баща! Аз ще го моля и той ще направи това, което Аз искам.

— О, Суани-Ом, нима ще се ожениш за един простосмъртен?

— О, да, да, само да не бъде късно.

— Но, Суани-Ом, размисли, ако той има своя възлюбена, ако той не те обича?!

— Тогава, Аз нищо няма да направя за него, нека тогава умре! — гордо викна царкинята.

— Решено ли е вече, Суани-Ом, отивам вече при баща ти?

— Решено е, побързай, времето е коварно и лети по-бързо от вятър, иди, кажи му всичко. После Аз сама ще поприказвам с него.

Старата дойка бързо излезе от стаята на царкинята и се упъти към царската зала, където царят вече приемаше просителите. Пуснаха я веднага.

— Какво те носи насам, вярна майко?

— За съдбата и щастието на Суани-Ом идвам, царю.

— Така ли, седни тогава и кажи, аз слушам.

Мъдър беше Великият господар на Небесната империя, не отрони тежка дума. Изпрати старицата с поздрав и поръчка до царкинята: „Бащата бди и неговата ръка ще бъде винаги върху нея. Ней¬ното щастие му е по-скъпо от всичко на света".

Суани-Ом трепетно зачака. Часовете се отронваха мъчителни и дълги. Бледа и измъчена с будни очи, готова да защити своето ща¬стие, тя чакаше баща си.

В среднощния час той дойде.

— Чакаш ли ме, Суани-Ом.

— Чакам те, татко.

— Аз видях тоя човек. Осъден е на смърт. Говорих с него. Попитах го за последното му желание. Искал да види своята възлюблена. Едно момиче от северната провинция. Тази нощ пратеници пътуват за нея. Това е всичко, дъще моя.

— Татко?!

— Суани-Ом!

— Какво да правя?

— Реши сама Суани-Ом, Аз ще направя, каквото искаш, не за¬бравяй, че имаш сърце на царкиня и царска кръв тече в твоите жили.

— Добре, Аз ще се срещна с това момиче и ще ù кажа: „Искаш ли да остане жив този, когото обичаш, отстъпи ми го!"

— Жестоко е, Суани-Ом!

— Не, не е жестоко, и Аз го обичам не по-малко от кея.

— А той?

— Той ще избере — живота с мен, или смъртта с другата.

— Лека нощ, Суани-Ом.

Чу се глуха въздишка. Суани Ом легна облечена върху леглото и горчиво заплака.

Нощта бавно се раздипляше. Тънка сребърна ивица проряза изтока. Денят настъпваше. Беше ли светъл и лъчезарен за Суани-Ом? Никой не знаеше.

Суани-Ом се срещна с девойката. Тя беше стройна като млада бреза, с големи черни очи, мургаво лице и коралови устни. Бледа и трепереща, тя изслуша царкинята. И девойката не плака, не пророни сълзи. Само покорно помоли милостивата господарка да я пусне при него, сама да иде, тя да му занесе тая вест.

Царкинята я пусна.

— О-Хен, не мога, не мога да те оставя заради нея — викна той, когато девойката разказа всичко. — Иди и кажи на царкинята, че въжето на палача ще бъде по-добро за мен, отколкото раздялата ми с теб. Побързай и кажи ù това!

Той не я попита: „какво ще направиш ти?" Добре че не я попита, тя не знаеше, какво да отговори. Жестоко щеше да бъде и отказът и съгласието ù.

Тръгна с обронена глава. Дълго плака, дълго мисли. И за нея нощта беше безкрайна и тъмна. Но, когато зората багреше изтока, тя реши: „Не мога да се съглася, прав е той, смъртта е по-желана, отколкото раздалата. Похитителка е тя, не ще й го отстъпя!...

Някой идеше. Девойката се вслуша. Леки и бързи стъпки приближиха.

Влезе царкинята.

— Не го отстъпвам — рече О-Хен. Нашата любов е силна. Животът ми без него е пустиня. Аз имам само него, дай ми го! Обляна в сълзи, тя коленичи пред царкинята.

— Не! — Твърдо отговора Сауни-Ом. Обичам го и аз Единствен него. Не го давам. Ти трябва да се откажеш от него, иначе той ще умре, — царкинята се откопчи от ръцете на младото момиче и рече: — Давам ти два часа да решиш! И излезе навън, като фурия с каменно лице и горещи от гняв очи.

Дълго лежа О-Хен на пода. Тя плачеше за живота на възлюбления и за своята нещастна съдба. И ето, тя се спря за миг с прояснено лице и туптящо сърце — мисъл, като пролетен лъч я огря¬ваше. Тя я събуждаше за нов живот, както пролетното слънце съ¬бужда замръзналата земя. Да отстъпи, да го даде ней, на господарката. Той ще остане жив, ще стане прочут царски човек и наследник. Но тя, О-Хен какво ще прави, как ще живее! Ограбена, отхвърлена, забравена. Накъде да върви? Какво да прави? Мисли ли за него, тя е готова да направи всичко — проста и ясна е истината, разбира я тя, проумява я с простата си и чиста душа. Но нейното сърце на жена ù диктува друго, то живее под друг закон. И други са неговите повеления.

Навън времето чука с своите костеливи ръце: „Побързай, О-Хен, животът на твоя възлюблен виси на косъм, царкинята е неумолима.

Царски пратеник я буди от унеса ù. И тя отговори:

— Кажете ù, че аз ù го отстъпвам. Нека бъде неин, но нека остане жив. Тая нощ аз трябва да се върна обратно в моята страна.

Царският пратеник я изгледа недоумяващ. Тази ли беше мълчаливата девойка в плахи очи и несръчни движения? — пита се той.

Ето пред него стои — горда и силна жена, достойна за почит.

— Каква тъга и какво величие, — си мисли умният царедворец. Тя е истинска жена с сърце на лъвица, сърце на майка, сърце на дева.

Суани-Ом изслуша своя царедворец. Пътят към щастието ù беше открит. Животът на затворника беше помилван с царска заповед.

През нощта Суани - Ом слушаше рева на морето, О Хен пътуваше с царски кораб. Тая нощ Суани-Ом ще сънува чудни сънища, пламнали огньове и много цветя. Утре тя че получи скъп подарък. Ръката на възлюбления ще почива в нейната. Колко чудна ще изглежда земята, тя ще блести вълшебно под небесния купол.

Но защо сега, в мълчанието на светлата нощ, тя си спомня думите на царедвореца: — Истинска жена, със сърце на майка на деца. Не съм срещал такава жена. Тя го обича истински.

— И Аз го обичам — промълви тя.

— Не, не го обичаш, — отговори един незнаен глас, идещ от дълбочините- на нейното сърце.

— Как, защо? Нали аз му подарих живота, нали един ден ще бъде наследник на короната, нали той ще живее като истински цар, а тая проста девойка какво щеше да му даде?

— Не го обичаш — упорито повтаряше гласът. Какво е всичко това пред една проста и чиста любов, която познава, що е жертва. Познаваш ли ти нейния многолик образ? Корабът носи О-Хен по развълнуваното море, нейните очи са пламенни и горящи, но тя е доволна и щастлива, че е подарила живота му. Не ти му даде живот, а тя. Ти му готвиш робство!

Хуани-Омъ е в тревога. в нейното сърце се надига буря. Какво искат от нея? Какво е тя? Не носи ли и тя сърце като всичките, или нейното сърце, сърце на царкиня, трябва да бъде друго

— Може би като това на О-Хен!

Тя спа много лошо. Сънува кошмарни сънища. Събуди се рано и излезе навън. Морето беше спокойно и тихо.

Царедворецът, който я наблюдаваше, остана учуден от нейния вид. Колко приличаше в тоя миг на О-Хен. Какво беше станало?

Хуани- Ом говореше:

— Той трябва да се върне при нея. Днес моя кораб ще го отнесе. Аз го отстъпвам на О-Хен. Побързай I

Царедворецът изчезна.

Хуани-Ом каза на себе си с твърд и дивен глас:

— Царкините могат да живеят и с друго. Техните сърца трябва да бъдат светли и топли и да се подчиняват на великия за-кон. О-Хен, от теб аз научих това. Дължа ти много. Само като ти върна възлюбления, заплатата ще бъде достойна за Хуани-Ом, за дъщерята на Великия император на Небесната империя.

За мене се свърши нощта и Аз не мога вече да спя. При моето пробуждане видях, че през най-хубавите дни на живота си аз Ти бях направила един особен олтар. Поставила Те бях в него като особен идол.

Блуждаеща из света, аз търсех истината. И светът оста¬ваше все недействителен за мен. Отдалечена в надменна самота, Аз не можех да отдам сърцето си в служба на Тебе.

Когато просветнах, раздадох най-добрите си съкровища. Ала и в бедността безбройните сенки на моето довчерашно битие помрачаваха моя ум. Мъката, че съм отделена от Тебе, властвуваше над моя жадуващ дух.

И дойде ден, бялата светлина на Твоето слово прониза сърцето ми. Аз не съм вече робиня, защото Твоето име е Любов, същността Ти — Дух, образът Ти — неизречима тайна на живота Твоето слово ме учи: „У самата тебе е истината. Твоето Тяло е храм, сърцето ти е олтар, в който душата ти свещенодействува. Ако не намериш душата си, светът ще остане недействителен за тебе".

Аз не Те търся вече в самотата. Не отивам да Те търся в храмовете. Защото моят взор се отправя към небесата, където трептят кротките пламъци на Твоите вечно запалени светила. И нозете ми стъпват с вярна стъпка по земята, защото намериха Тебе.

Повелителю мой, Ти си сега винаги с мене и в моя живот се проявяваш само Ти. Животът ми е изпълнен с Твоето диха¬ние. Сърцето ми е олтар, в който се принася служба само Теб в моето сърце се вие неравният, тежък, но величав път към истината.

И аз вървя ден и нощ, през всичките дни на моя живот. Подкрепи силите ми, за да не падна по пътя!

Ти, мое сърце, скрий се в себе си и виж Неговата любов. Той е в уханието на цветята и в слънчевия лъч, който те събужда сутрин от сън. Той е и в камъка, който препъва нозете ти, и в укора на твоя брат. в тях Той е, Който те подкрепя невидимо в твоя път.

Помни всичко това, сърце мое и веригите на смъртта ще се смъкнат от само себе си.

Аз не Те търся вече ни в храма, ни в надменната самота, защото моята нощ се свърши, и Аз Те виждам близо. в сърцето си Те виждам аз. То ме доведе до блажената Твоя Любов.

Вали сняг, хладен като далечните пространства на Всемира. Снежинките безшумно настилат земята и я правят чиста и бела като лицето на покаян страдалец.

Накитена като невинна девица е земята, а моите очи плачат, защото тоя сняг не може да покрие нищетата ми и разораните с ралото на горчиво страдание угари на моята душа.

Никога не станах толкова бял като снежинките, никога не успях да се окъпя в безбрежната и хладна красота на обновителния дух, защото никога любовта ми не стана по-силна от палещите желания, които шибат като огнени бичове.

Земята се покрива с безпределната и кротка чистота на снега, а моето сърце е свито в болеж и страдание. Блестят меките сне¬жинки, дошли от висините, а сълзите ми замрежват погледа.

Кога ние, бедните човеци, ще престанем да се гледаме победени и смазани? Кога ще се покрие суровата и мрачна степ на нашия живот с тоя бял саван от нашите снежинки? Докога торсовете на нашите желания ще вият като гладни вълци в тъмната доба, изпра¬вени на нашето кораво алчно себе, още не познало мъдростта, нито тихия зов на небесната обич!

Навън тихо падат снежинки, а моето сърце плаче самотно и обидено. Като дете, загубило топлата длан на майка си, е то далече от голямата и чиста обич на Всемира.

Като скиталец бродя по земята, диря и намирам бисери, които често попадат в стръвните уста на зверове.

Вали ти, бял снежец Аз те гледам през сълзите на моите разплакани очи. Ридай ти още, натъжено сърце. Аз те слушам в шумната навалица като трогателен плач на загубено дете. Ти може би ще найдеш някъде своята майка!

Ще паднат листата, жълти и посърнали на мократа земя. Гра¬дината тъжно ще мълчи.

Това са листата, с които си играеше пролетният вятър. Те ли шумяха наедно с песните на скрит славей?

И нашата пролет ще премине, ще отлетят птиците и в градината ще легне есенно мълчание.

Ще остане будно и неповехнало само едно сърце.

Ще го познаят ли тия, които слушаха неговите песни ?

Хората забравят, но в тоя час едничък Вечно Будният ще каже:

„Ето едно сърце, което ме познаваше!"

Родих се на света, за да те срещна и да ти разкажа своите приказки за слънцето.

Исках да те науча да познаваш говора на дъждовните капки, които тропат по стъклата на твоя прозорец и песните на първия кос, скрит между белите цветове на сливата.

Дойдох да ти разкажа, кой слага багри по крилата на пеперу¬дите и кой научи малката калинка да разтваря крилца.

Дойдох да намеря опънатите- в тебе златни нишки и да събудя по тях с трепетна ръка една забравена мелодия.

Исках да направя дните ти бляскави брилянти, нощите — сини приказки.

Дойдох да те намеря между многото, да ти донеса един далечен поздрав и да си отида пак.

Щом дойде пролетта, небето ще стане синьо и върху него ще блестят като бели видения цъфналите вишни на твоята градина, Тогава Аз ще бъда градинар.

През някой час на работния ден ти ще се покажеш на прозореца, за да погледнеш лехите или веселите ята на идещите птици, Може би, ще зърна скритом твоята усмивка и пролетта ще потропа и на моето сърце.

При залез работниците ще прибират своите мотики и смирено ще чакат да ги наградиш за труда на изминалия ден.

Мене няма да ме има в редицата. Откраднал чистия чар на твоята усмивка, Аз ще съм далеко, получил вече своята заплата.

Беше пролет тогава — ранна, топла пролет с синьо небе и нежно разлистили клони. Един водоскок пееше наблизо с своите сребърни струни и птичите ята пристигаха към още влажните гори.

Планината беше снежна и от нея лъхаше хлад.

Сърпът на новата луна грееше над главата ти, а наблизо до нея трепкаше една Звездица.

Много пролети позна моето сърце, много пъти то посрещаше птичите ята, но Аз никога не ще забравя тая пролет, сред която ме гледаха твоите копнеещи очи. Все ще чувам равния плисък на водоскока, усещам милувката на слизащата тиха вечер, светлика на лунния сърп с малката Звездица на запад и топлината на една малка нешепната дума.

Често хората обичат да се мислят за център на вселената. Егоцентрирането е стара привичка на човека. Никога той е поставял и земята като център на световния организъм и е „карал" слънцето да заобикаля около нея. трябвало е много усилия и много жертви, до¬като бъде победен коравият навик...

Нерядко ние излизаме от нашия личен живот, проектираме го навън и нагласяваме всичко според един порядък, който нам се струва за най-приемлив и най-справедлив. Като частица от общия огромен организъм на цялото, ние мъчно съзнаваме неговите общи задачи и планове и се чудим, когато застанали срещу течението, би¬ваме отвличани в противна посока.

Кой е мъдър? Само този, който живее в хармония с целокупния живот. Няма отделна воля, освен волята на безумеца, която да се противопостави на потока на разумния живот в природата. Ако сляпото подражание на човешкия порядък е безличност и унижение, противопоставянето на мировия порядък е невежество.

Има дни, когато в своето отчаяние или недоволство, човек се гневи на съдбата и Провидението Той обвинява за всичко разумните сили в природата и обявява „бойкот" на Бога.

— Напускам аз тоя живот, в който съм се заблуждавал и ставам атеист, ставам „свободен" човек и мога да правя, каквото си искам.

Така казал и така сторил веднъж един заек, който се разсърдил на гората.

— Не ми трябваш вече — креснал той на гората. — Наскърбен съм от тебе, не те обичам повече и ще те напусна.

И тръгнал заекът напред назад из полето, скитал се тук, скитал се там, погнали го ловджийските хрътки и положението му станало непоносимо. Мислил, мислил и като нямало друг изход, влязъл пак в гората. Но за да запази личното си достойнство, при влизането си в сенчестата дъбрава той се обърнал към гората и се провикнал:

— Хайде, сега ти прощавам, но втори път не ще ми мине така лесно.

Чак тогава гората се обадила:

— Нима ти ме беше напуснал! Виж, пък аз и не бях забелязала това. Добре, че ми се обади. Аз, ни като си излязъл, съм те видяла, ни като се връщаше!

Така става обикновено. Когато ние се „разсърдваме" на светов¬ния порядък, който води живота на отделния човек и на макрокос¬моса, приличаме на заека, който, подгонен от ловджийските хрътки, се връща пак, откъдето е тръгнал. И ако, за да запазим своето неизменно честолюбие, се провикнем като него, че се помиряваме и про¬щаваме на световната мъдрост, ще чуем тихия глас, който ни казва: — Добре, че се обади. Иначе ни когато излезе те видехме, ни ко¬гато се връщаш, щяхме да те видим.

Но, казват мъдреците, че любовта на световното сърце е нещо по¬вече от гората. То изпитва радост, когато един загубен се върне отново.

Средата на август. Ние сме горе при палатката на Учителя. Изпърво сме само няколко души, но постепенно се приближават нови братя и сестри, и скоро около Учителя се образува голям кръг. В лицата на всички се чете нещо светло и радостно. В светлината на очите им се чете отблясъкът на новия живот, който слиза на земята.

Под нас се синеят водите на второто езеро „Елбур". Горният му край е обсипан с плаващите цветове на водното лютиче. Близо при тях се вливат водите от горните езера. Вечната им песен се носи на далеч. Днес имаме един празничен ден. Небето е чисто. Слънчевите лъчи изобилно къпят върховете, тревичките, цветята, езерата и нас.

Около нас розови карамфили, снажно лютиче и каменоломки се усмихват на синьото небе, унесено вслушани в музиката, която им шепнат слънчевите- лъчи.

Започва разговор. Един запитва Учителя:

– В какво седи същината на щастието ?

– Щастието не може да бъде нито физическо, нито духовно. Щастието е винаги нещо божествено. Щастието е в любовта. Любовта е един общ принцип. Любовта е колектив. Когато човек влезе в любовта, трябва да благодари на Бога, че обича.

– Кой е встъпителният момент на любовта ?

– Когато срещнете някой човек, какъвто и да е той, да се постараете да намерите в него някоя от най-добрите му черти, И като намерите тая черта, тогава законът на любовта работи вече. Съществува закон: Когато вярвате в доброто у човека, това добро у него се проявява.

Когато срещнеш някой добър човек, най-първо ще изпъкнат някои лоши черти. Нищо не значи. Те са наследствени. Те по-казват какъв е бил човек в миналото, а не какъв е сега. Вие да не мислите, че те са същинският човек, но да потърсите добрата черта.

Всички хора само отразяват любовта. Когато чрез отражение приемеш светлината, е едно, а пък когато направо я приемеш, е друго. Направо човек получава любовта само от Бога!

Всеки човек е една възможност за вас да познаете Бога.

Когато човек поради стечение на обстоятелствата се случи да живее известно време сам, той да не се чувствува сам, но да чув¬ствува, че е с Бога и че всички същества живеят в него и той в тях. Любовта прониква всичко. Въздухът е дихание на Бога. Въздухът е проникнат от любовта на Бога!

– Как да побеждаваме препятствията ?

– Има един анекдот: Едно дете отишло при един голям юнак, почнало да го бие с пръчка и му казало: „Знаеш ли, какво мога да направя? Смазвам те от бой!" Юнакът го хваща, издига го, обръща го с главата надолу и след това го слага на земята. То¬гава детето казало: „Искам да станем приятели".

Не си представлявайте препятствията по-силни, отколкото са. Справете се с тях така, както юнакът се справил с това дете.

Като дойде някоя голяма мъчнотия при вас, вие я дигнете във въздуха и я обърнете с главата надолу. И тогава тя ще ви стане приятел.

Това значи туряне в действие божественият закон на любовта. Чрез любовта може да стане това.

За някои от вас това са само теории. Но има един закон: Трябва да проверите нещата, за да вярвате в тях напълно. И като ги проверите, ла ги приложите така, както намерите за добре.

Има степени на любовта. Обичате някого, защото ви прави добро, защото ви говори добре. Но как ще се справите с следната задача: да обичате някого, който ви прави зло?

– Кажете нещо характерно за новата култура, която иде.

– Ще има монети на любовта. Например, един човек ще каже на другите: „Елате да вземете хляб без пари”. Вие ще бъдете свидетели на това.

Вече го има това. Като отидете в една гостилница, гостилничарят като не ви обича, вие трябва да плащате, а като ви обича, след като сте яли, той казва: „Не трябва да плащате". За в бъдеще така ще бъде. Тая разменна монета, с която ще си служат, е любовта. Това е днес като разказ от „Хиляда и една нощ", но това ще бъде утрешната действителност. Майката в едно семейство е като гостилничаря в една гостилница. Колко ù плаща детето? Детето, щом е яло, прегръща и целува майка си и си отива по работата.

Така ще бъде между всички хора в новата епоха.

Колко плащаме за слънцето, за светлината? Значи в разумния живот на природата това е вече една реалност!

Ние сме клиенти на слънцето, на природата и нищо не плащаме. Значи този начин на живот вече съществува в природата. И дето хората умират, те умират по единствената причина, че не вървят по нейния път.

В бъдеще благото е на ония народи, които вървят по пътя на разумната любов, по пътя на разумното право и по пътя на разумното добро.

– Що е съвършена любов?

– Свободата на хората зависи от тяхното разбиране на любовта. Колкото повече човек разбира любовта, толкова повече става свободен.

И като разберат съвършената любов, съвършено я проявяват.

Безграничната, неизчерпаемата любов е съвършената любов.

Човек като изразява Божията любов, става съвършен.

Понеже Бог се проявява чрез всички души, затова всички души са интересни, значи всички души са достойни за любовта. До¬стойни са за тая любов, която показваме към тях.

Някой казва: „Как ще обичам всички?" Вие виждате всички неща, понеже слънчевата светлина се отразява в тях. Също така и божествената любов се отразява във всички същества и идва при вас. Вие ще обичате Бога, който се отразява във всички! Ще обикнете Бога, който се проявява чрез тях.

Ще оставим Божията любов да мине през нас такава, ка¬квато е. Няма да я преиначаваме в нищо. Всяко преиначаване зле се отразява.

Да обичате по божественому, това значи да сте във връзка с всички души и да ги обичате. Благото на една душа е благо на всички души и благото на всички души е благо на една душа. Тъй седи законът.

Когато човек стане съвършен проводник на Божията любов, тогава той е едно с Бога.

Това, чрез което светията лекува, е Божията любов. Един светия чрез любовта, която има, има такова изобилие на живот, че само като се приближи някой до него, оздравява.

Всички блага: мир, радост, здраве, дългоденствие, безсмъртие ги добива любещият. Но ги добива и любимият, понеже и в него се преливат.

Оня човек, който изпраща любовта, колкото по-добре я приема и изпраща на другите, толкова повече се ползува И оня човек, който възприема любовта, колкото по-добре я възприема, толкова повече се ползува.

Като обичаш един човек, ти продължаваш неговия живот.

Божията любов да бъде като мярка на всичко.

В любовта става познаване на Бога!

В миналия брой на списанието предадохме геометричното тълкувание на историята на Наполеон въз основа на символа на импе¬рията (вж. фиг. 1. в бр. 2/42 г. на „Ж.3."), трасиран от П. Пиоб съгласно принципите на Нострадамусовата система. Сега ще приведем няколко пророчества на Нострадамус върху същата тема.

Но, преди да минем към тоя въпрос, налага се да се кажат няколко думи върху предходните събития.

Смъртта на Лудвик XVI е дадена у Нострадамус извънредно ясно. Куплетът започва с: „„Alors qu'en France un BOUR sera hors BON... ", иначе казано: „Alors qu'en France il y aura un Bourbon... „ т.е. тогава, когато във франция ще има един Бурбон... и свършва с думи, които ясно говорят, че тоя Бурбон ще бъде гилотиниран.:

„Поради неоправдано бягство ще получи смъртно наказа¬ние" (VII, 44).

За края на Мария Антоанета е казано следното:

„Великата кралица, когато се види победена, — ще прояви не¬обикновена, мъжка смелост" (I, 86).

Тия два стиха съставят, според Пиоб, една „стена” (вж. бр. 10/41 г. на „Ж.3.").

След смъртта на Лудвик XVI и тая на Мария Антоанета, казва коментаторът, веригата изхожда от стиха, който характеризира годините 1793 и 1794.

„Ужас и шум, атака на границата" („Предсказания", 29).

„Ужас" тук се превежда на латински според Пиоб с „terror", това е епохата на терора, пълна с писъци, когато първата коалиция атакува границите.

Веригата, продължава коментаторът, съставена от широки бримки, показва веднага това, което ще следва:

„Грабливата птичка идва да се представи на небето" (I, 24), т.е., че Орелът трябва да се трасира в пространството на кръга (вж. кн. 2/42 г. на „Ж.3."), дето ще бъдат означени констелациите. Тогава детерминациите, чрез визиране с теодолита, дават:

1. Един император ще се роди близко до Италия и пр. (I, 60).

Корсика, според Пиоб, поради своето географско положение се намира вън от геометричната конструкция, която се прилага за континентална Франция (вж. фиг. 1. в бр. 2/42 г. на „Ж.3."), но също вън и от италианската конструкция; тя е включена в един средиземноморски кръг, който на юг достига тангенциално конструкцията на Северна Африка.

Не е безинтересно и обстоятелството, че Нострадамус в същия куплет говори за „император, който ще струва твърде скъпо на империята" и то по едно време, когато Франция беше кралство и, следователно, не можеше и да се мисли за „императори".

2). „От морския и плащащ (tributaire) град" (VII, 13). Тук tributaire има повече геометричен, отколкото политически смисъл, казва коментаторът. Аячио, родният град на Наполеон, се намира в споменатия средиземноморски кръг чрез разделяне (tributum) на сферата.

3). Който ще има толкова почести и ласкателства (VI, 83).

4). Ще бъде избрана (От съдбата) лисица (хитър дипломат), която не говори много (VIII, 41).

5). Ще се занимава главно с разпространяване на олово (IV, 88).

6). Ще пие вода от Дунава и от Рейн (V, 68).

7). Голяма хекатомба, триумф, праздненства (II, 16).

Това е един стих, който резюмира историята на първата империя.

8). После ще бъде съвсем изгонен от Галия (IV, 12).

9). ... Bellerophon, mourir (VIII, 13) — една трета от стиха, която с две думи отбелязва заточението върху английския параход Bellerophon след поражението при Ватерлоо и после смъртта: това е, казва по-нататък Пиоб, което трябва да се изведе от правата, теглена в западната част на фиг. 1. (вж. кн. 2/42 г. „Ж.3."). Тая специална част на проблема ни води да намерим геометрично точката на качването върху парахода (остров Екс) и точката на заточението („Св. Елена*”); името на пара¬хода се извежда чрез вторични конструкции, трасирани около остро Екс като център. Нека оставим тия подробности за сега: ние ще видим, как се получават те автоматично, когато ще навлезнем в „междинните бримки на една верига” — това, което Нострадамус на¬рича „канава" на тъканта, върху която впрочем може да се бродира, според Нострадамус, почти до безкрайност, като се следват строго формулите.

Требва да се отбележи, пояснява Пиоб, че тоя 9 стих, крайна точка на Наполеоновата верига, тук е взет в неговата последна третина (вж. кн. 10/41 г. на „Ж.3."). Първата част на стиха е в действителност само указание за този, който маневрира; „Fera par Praytus" — но, ако човек не е запознат с начина, по който са дадени формулите, не може да го разбере.

Като куриоз и за да покаже, как процедира Нострадамус, коментаторът дава обяснение на тия думи. Те се превеждат на латински, казва Пиоб, по следния начин: „faciet par Prae TVS"; вижда се, преди всичко, че думата Praytus трябва да се раздели на две (за да има стихътъ 6 думи), и че правописът на Ргау трябва да се поправи; после, че френската дума раг не се превежда на латински с рег, а с раг, което значи еднакъв, най-после, че краят tus се пише с главни букви. Тия букви са съкращения: Т означава tetrastichon, т.е. четиристишие, V — римско 5, S — sequens или следващ. Касае се, сле¬дователно, да се вземе същият стих в следващото пето четиристишие (предлогът ргае означава „на напред", следова¬телно, в директен смисъл).

Стихът, означен по тоя начин, гласи:

„Тъй като трите лилии ще му направят такава пауза" (VIII, 18).

Прочее, след Наполеон ще има три лилии (представители на монархическия символ — лилията) — Лудвик XVIII, Карл X и Луи Филип — и, следователно, третата лилия ще определи на Наполеона „почивката" (requiem) (това, което един начеващ латинист във Франция би превел с pause, т.е. пауза, но което означава онова, което на литургичен език се казва „вечен покой"). Това е връщането на праха на Наполеон в „Дома на инвалидите” по времето на Луи Филип.

Немският писател Сурия в романа си „Модерни розенкройцери" дава следния пример:

Един лекар окултист живее в Далмация. При него идва болен, който напразно изходил всички знаменитости в света. Най-сетне му казали да опита и този лекар в Далмация като последна надежда. Лекарят му казал: „Преди няколко години вие онеправдахте една вдовица в Германия. По неправеден начин отнехте ней¬ните милиони и тя остана с децата си на улицата. Има вътрешна връзка между вашето заболяване и тая неправда. Мога да ви излекувам. Това, което ще направя за вашето излекуване, представлява вън¬шни условия, но по-рано вие трябва да създадете вътрешните възмож¬ности за това. Още днес телеграфически й съобщете, че ù пращате чек с милионите, които сте ù ограбили." Болният сторил това. Изпратил чека. И още същия ден вечерята усетил облекчение. след това лекарите чрез билки и природосъобразен живот го излекувал в скоро време.

Лекарят дал приблизително следните обяснения на болния:

— Вашата болест можем да сравним с следното: Представете си, че сте заключени в една стая. Вие сте турили отвътре върху вратата напречни железни пръчки. Стаята е заключена отвън. Оздравяването — това е освобождение от затвора. Но за да се осво¬бодите от него, вие трябва предварително да махнете напречните железни пръчки, поставени на вратата отвътре. И тогава Аз лесно ще мога да отключа вратата отвън, и вие ще бъдете пуснат на свобода, т.е. ще оздравеете. С поправката на неправдата спрямо вдовицата вие отмахнахте напречните железни пръчки, които сте поставили от¬вътре. Тогава Аз лесно отключих вратата, т.е. ви излекувах с външни средства."

В горния пример що представляват железните напречни пръчки, поставени на вратата отвътре? Това са вътрешните, психичните причини на болестта. Това са погрешните, кривите мисли, чувства и постъпки. Те са създали предразположение към болестта. Те създават тъй наречените възможности за заболяване. И тогава някоя най-малка външна причина може да докара болестта. Тия външни причини на болестта можем да наречем условия: такива са простуда, микроби, неправилен живот и пр.... Възможностите и условията вървят успо¬редно. Вътрешните възможности правят външните условия по-активни.

Същото важи и за лекуването. За лекуването си болният трябва да създаде преди всичко в себе си възможностите. Това значи да даде възходящо направление на своите мисли, чувства и постъпки, да преживее духовен подем, коренен духовен преврат, да се из¬дигне до висините на Духа. И тогава лесно могат да помогнат някои външни средства, някои външни условия.

Нека предварително разгледаме вътрешните фактори за здравето.

Учителят казва: „Болният може да оздравее, като повиши вибрациите на своя организъм." Долните редове ще послужат за разяснение на тия думи.

Знае се, че червените лъчи имат трептения 4х1014 в секунда; виолетовите — 7.5х1015, значи приблизително двойно повече трептения в секунда. Ултравиолетовите лъчи имат трептения 6х1015; рентгеновите лъчи — 4х1019. Знае се, че колкото по-голям брой трептения имаме в секунда, толкова вълните са по-къси. Например, дължината на светлинните вълни е 0.076 микрона до 0.4 микрона. Ултравиолетовите лъчи от 0.4 микрона до 5 000 ангстрьома. Рентгеновите лъчи от 12 ангстрьома до 1/14 ангстрьома. след това идат космичните лъчи. Те са с още по-голям брой трептения в секунда и с по-къси вълни. Зад тях са вече мислителните или изобщо психичните радиовълни, чийто брой на трептения в секунда е още по-голям; те са още по-къси вълни.

Но както има разлика между светлинните вълни на разните спектрални цветове, същото важи и за мислителните вълни. тук важи следният закон:

Колкото мисълта е от по-нисш характер, по-близка до физичния свят, толкова нейните вълни са по-дълги, а броят на трептенията в секунда е по-малък в сравнение с възвишените мисли. Една възвишена Божествена мисъл има сравнително най-голям брой трептения в секунда и най-къси вълни.

Материята на цялото тяло е в трептение. Тя изпуща радиации с определен брой трептения в секунда. Измерено е точно, кой орган на човешкото тяло, какви вълни изпуща: с каква дължина и какъв брой трептения в секунда. Когато органите са здрави, те имат нормални радиации, трептенията са нормални.

Важен закон е следният:

Болестта е по-нисш живот в организма. Затова всеки болен орган има дълги и бавни вълни. Те са по-дълги и по-бавни в сравнение с тия на здравия орган.

На това именно се основава лекуването с вътрешния, психичния лечебен фактор. Действието на този фактор се основава на следния закон:

Колкото вълните са по-бързи и по-къси, толкова те имат по-голяма мощ, по-голяма прониквателна си¬ла и по-голямо надмощие над дългите и бавни вълни.

Как се прилага действието на тия два закона при лекуване? Чрез повишаване трептенията на организма. А това по¬вишение става, когато съзнанието се издигне до възвишените области на Духа, до Божествената мисъл, до космичната любов! Тогава човек ще възприеме в себе си животворни вълни, много по-бързи и по-къси от тия на болестта и затова те ще преодолеят, превъзмогнат и премахнат бавните и дълги вълни на болезненото състояние и по този начин ще внесат коренна обнова в организма, преустройство, преорганизиране на материята на болния орган и на целия организъм.

Кои душевни състояния повишават трептенията на организма? Тук важат преди всичко вярата и любовта. Те са свързани с други възвишения състояния, които ще разгледаме идния път.

Позната е една древна истина: Вярата лекува. В нея има два елемента, които в същност, от едно по-дълбоко гледище, имат един и същи източник. Първият елемент на вярата като лечебен фактор се състои в следното: човек да има вяра в здравето, увереност, че ще оздравее и че е здрав! Тая страна на вярата стана по-известна след книгата на Емил Куе: „Лекуване с вяра".Болният трябва да вярва, че е здрав, той да е уверен, че болестта му минава и че вече е минала.

Лечебното действие на тая страна на вярата ще стане ясно от следното:

Знае се, че мисълта, изобщо Духът е архитектът на човеш¬кото тяло. Материята на тялото е оня пластичен материал, с който работи Духът и може да му даде, каквато форма и строеж иска. Че е така, това се вижда от множество опити и наблюдения. Например, във време на хипнотичен сън на едно лице написват върху ръката му с молив една дума и му казват: „В четири часа след обед на мястото на написаното ще се яви кръв". Събуждат го и в 4 часа наистина думата е вече написана с кръв на ръката му. На същия закон се основават и тъй наречените стигмати. Някои вярващи в средните векове са мислили силно върху раните и страданията Христови на кръста и живо са си представлявали тия рани. И тия рани са се появили на същите места по тяхното тяло: ръце, крака и пр. Има много такива случаи, записани в историята. Изследователят в тая област Imbert Courbeyre е записал 321 подобни случаи. в 19 век голям шум повдигнаха стигматите на Катерина Емерих и Луиза Лато. Най-пресен е случаят с Тереза Нойман в 1926 г.

Горните примери показват, че една мисъл, едно състояние на съзнанието указва влияние даже и на физиологичните процеси на тъка¬ните и органите и изменя техния строеж.

Именно на този закон се основава лечебното действие на една положителна мисъл. Когато човек мисли, че е здрав, то тая мисъл вече почва да преорганизира материята на тялото в съгласие с своя характер. И тогава тялото става такова, каквато е мисълта, в която човек твърдо и непоколебимо вярва.

Учителят казва: Болният, за да оздравее, трябва да има вяра. Тук под вяра се разбира не само гореописаната страна на вярата, но и една друга, по-дълбока, по-мистична нейна страна. Тук под вяра се разбира една връзка с Божественото, с Великото Разумно Начало в света.

Вярата като връзка с Божественото повишава трептенията на организма. Тя привлича към човека обновители и, творчески сили от целия всемир. Как може да се обясни това? То се основава на един закон, който е познат и във физичния свят: във висшите божествени светове и в целия всемир има изобилие от животворни енергии, изобилен живот. Когато дойдем до тая мистична вяра, ние повишаваме трептенията на своя организъм. Тогава ставаме антена, която е вече в хармония с късите и бързи вълни на енергиите във висшите светове, привличаме ги към нас, и те обновяват, преобразяват материята на тялото. Тогава в болния орган и в цялото тяло се влива изобилна струя от живот. На тая струя не могат да устоят бавните- и дълги вълни на болезненото състояние.

Христос когато е лекувал някого, му е казвал: „Да бъде според твоята вяра". От Христа, като извор на любовта и живота, е изтичала изобилна струя на живот към болния, но последният е трябвало да го приеме. А именно вярата представлява състоянието, когато човек е отворен за живота, който се влива в него. Веднъж Христос бил притискан от вси страни от народа и Той казал: „Кой се допря до мене?" Тогава учениците Му казали: „Ти виждаш, че народът те притиска и казваш: Кой се допря до мене". Когато жената, болна от 12 години, се допряла до дрехата Му, сила излязла от Него, и тя оздравяла моментално, Христос ù казал: „Твоята вяра те изцели". (Евангелие от Марка, глава 6, ст. 25—34). Защо дру¬гите, които се допирали до Христа от вси страни не получили нищо, а тая жена получила? Защото тя била във възприемчивото състояние, което дава вярата.

Повишение на трептенията на организма носи и любовта. Любовта има мощно лечебно действие. Тя носи живот. Чрез любовта човек привлича към себе си изобилни творчески енергии от божествения свят. Те вливат в него живот, който коренно об¬новява. претворява, пресъздава организма. На това се основават следните думи на Учителя:

„Ако болният почувствува любовта на Бога, ако той познае любовта и тя протече през него, той може да се излекува веднага".

На друго място Учителят казва:

„Любовта премахва всички болести в света, мо¬ментално ги премахва".

Нещо повече. Любещият има толкова преизобилен живот, че той влива тия струи на живот и в оня, когото обича. Ето защо, ако обичате някого, вие можете да го излекувате. Учителят казва: „Не мо¬жете да помогнете на един болен, ако не го обичате. Никой не може да ти помогне, ако не те обича".

Учителят казва още: „Любовта прави човека здрав, добър и силен".

Ето защо, докато обича, човек е неуязвим за болестите. Разбира се, зависи от степента на неговата любов. тук говорим за космичната любов. И когато човек изневери на любовта, когато слезе в по-долни области, тогава става уязвим за болести. В този смисъл безлюбието е причина на страданията в света. То е причина на много болести, защото тогава човек се лишава от досег с изворите на живота и те не могат да се вливат в него, за да поддържат правилния жизнен ритъм на неговия организъм,

Колкото човек е по-напреднал, толкова по-бързо може да се излекува. Тогава той може по>лесно да повиши трептенията на своя организъм чрез издигането си до висините на Духа и по-лесно може да привлече към себе си творческите вълни на космичния живот.

ot>Лука 3; 10.

В своя безкраен път на лутане, на падане и ставане, човек неспирно се пита: какво да правя? — И при всеки отделен случай, той дава един или друг отговор; при всеки отделен случай, той дава едно или друго разрешение на този въпрос; или въобще, както е най-често, не,дава никакво разрешение на въпроса: какво да правим? Болшинството от хората, през всички исторически времена, не си задават никакъв въпрос. Те предпочитат да живият някак си. Те предпочитат да прекарат живота си без въпроси и без бреме — без никакви разрешения и затруднения. Многото мислене, казват те, е по-вредно, отколкото да живееш без въпроси и тревоги! Но ето, евангелието узакони този въпрос: какво да правим? От онова време, от като този въпрос е бил зададен на Христа, човечеството е бе¬лязано по особен начин и макар не всички хора, но някои, от време на време, си задават сериозно този въпрос — този най-важен въпрос на живота и идват до знаменателни просветления и откровения.

Безспорно, въпросът какво да правим, може да се зададе по най-различни поводи и поради различни неща. И този, който е сит и има всичко, може да си зададе въпроса: какво да правя, когато не знае въобще, как да използува многото си свободно време. Разбира се, от незнание и охолство, той ще използува времето си в разни ненужни неща, които могат да увредят на другите или пък ще търси развлечения и удоволствия. Естествено, и развлеченията и удоволствията си имат своето място в живота, но след упорен труд и творческа работа. Ала тук става въпрос, как да се използува свободното време, което внася скука, безделие и зло, или както казва Учителят: „свободното време, което разваля живота". Богатият, потънал в мате¬риални блага, търси да убие скуката или да си създаде повече приходи и богатства. Разбира се, с това той е само вреден за човечеството. Едно време богатите хора създаваха редица обществено полезни дела. Измежду тях излизаха меценати, поощряваха и подкрепяха хората на науката и изкуството, поощряваха благотворителността. И сега трябва да има такива, но те сигурно са твърде малко хора. Така, бога¬тият отговаря на въпроса: какво да правя, когато случайно си го зададе от скука, като се стреми да натрупа и си осигури още по-големи блага и удоволствия за себе си. към това разрешение на въпроса отива почти всеки човек, който мисли, че животът се състои в удовол¬ствия и трупане блага.

Наистина, малцина имат тази привилегия. Болшинството от хората се стремят не да натрупат блага, но да си изкарат скромно препитание. И понеже цялото им време е заето в мисълта за хляба, за насъщния, тям не остава време да си задават „излишния" въпрос — какво да правим? За тях той се подразбира от само себе си: да работим, за да се нахраним.

По какъв начин отговарят други категории хора на този въпрос на живота е излишно да се питаме. Хората от каквито про¬фесии да са, спадат в общи черти към тия две големи групи — бедни и богати. Богатите рядко си задават въпроса — какво да правим, а за бедните — той е излишен. Трябва, обаче, да надникнем в евангелието, за да разберем значението и смисъла на този въпрос, който народът зададе на Йоана, предтеча на Христа, предтеча на Учителя от всички векове.

При един случай, когато народът е отивал да се поучава при Йоана, сина Захариев, той говорел на народа с силата на пророк: „Пригответе пътя Господен, прави правете неговите пътеки. Всяко низко място ще се издигне и всяко възвишение ще се сниши и всички кривини ще се изправят и всяка плът ще види тогава спасението Божие. И близо е този ден. Затова сторете, прочее, плодове до¬стойни. Защото секирата вече лежи при корена на дърветата. И всяко дърво, което не прави добър плод, отсича се и се хвърля в огъня". — Тогава народът го запита: .Какво да правим?" — Йоан, разбира се, не даде никакъв философски отговор. Той не е дошъл да фило¬софствува, но да разрешава на дело въпросите на живота. Отговорът му е прост и ясен. Той казва: „Който има две дрехи, да даде на тогова, който няма, и който няма, да не събира повече отколкото му трябва и не правете никому насилие, не оклеветявайте и бъдете доволни".

Ала в евангелието има редица още отговори на този въпрос. Когато някой запитал Христа: „Какво да сторя, за да имам живот вечен?", Той му отговорил да опази законите. И когато момъкът му казал, че от детинство още опазил законите на Мойсей, тогава Христос му отговорил: „Ако искаш да бъдеш съвършен иди, продай имането си и раздай го на сиромасите, ела и ме последвай. Тогава ще имаш съкровище на небеса" (Мат. 19; 21). в евангелието не се скрива състоянието на човека, който е чул тези силни думи на Христа. „Като чу това, момъкът си отиде наскърбен, защото имаше имот много" (Мат. 19; 22). Затова на друго място Христос казва: „Недейте събира съкровища на земята, дето молец и ръжда ги разваля, и дето крадци го подкопават и крадат. Но събирайте си съкровище на небето. Защото където е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви" (Мат. 6; 19—21). И понеже е трудно натовареният човек да разбере и възприеме тия думи на Христа, затова Той казва: „Истина ви казвам, че митарите и блудниците предварят ви в царството Божие", (Мат. 21; 31).

Наистина, Христос противопоставя на материалните придобивки онези, които траят вечно — „съкровище на небеса", ала човекът на земята, който има представа само за тук долу, трудно може да разбере небесното. И понеже познава слабостите на човека, Той дава и друго разрешение на въпроса: какво да правим? Той обръща внимание на вътрешните морални сили на човека: „Във вас не ще така да бъде, но който иска да бъде големец между вас, нека бъде слуга вам, и който иска да бъде пръв, нека ви бъде раб Син Человечески не дойде да му послужат, но да послужи и да даде живота си откуп за мнозина" (Мат. 20; 26—28). И за да остави още една вечна морална максима в живота, Той отговаря на питането: „До колко пъти трябва да прощаваме?" Исус отговаря: „Не ти казвам до седем, но до седемдесет пъти по седем” (Мат. 18; 21, 22).

Измежду редица други има още два израза в евангелието, които имат пряка връзка с отговора на въпроса — що да правим? В Матея 10; 38 Христос изказва думите: „И който не вземе кръста си и ме последва, не е достоен за мене", А в същото евангелие, гл. 6; 33, е изказана най-великата мисъл, изказвана кога и да е през вековете, за същността на нашия живот и нашите дела. Христос казва: „Търсете първом царството Божие и правдата негова и всичко останало ще ви се приложи". Ето един от най-добрите и най-съществените отговори на въпроса: какво да правим?

Биха могли да се наведат още редица мисли от евангелието, които представят пряк или косвен отговор на въпроса, който ни занимава, но изнесените до тук са достатъчни да илюстрират схващането на самото евангелие по този въпрос. Нека поразгледаме бегло естеството на тия мисли. Йоан, на когото народът зададе въпро¬са, отговаря просто, ясно и не крайно. Той е предтеча, той говори за идването на месията, но сам той отказва да е такъв. Затова, може би, той не е краен. Той казва: „Който има две дрехи, да даде на тогова, който няма и не правете никому насилие, не оклеветявайте и бъдете доволни". Неговият отговор не е нищо друго освен едно морално предписание и добротворство. Без съмнение, това е началото на пътя. Без тези първи стъпки в пътя на широтата на сърцето, на Любовта не може да се върви напред и не може да се направи нещо по-голямо. Христос, обаче, не говори така. в словото Му личи силата, положителността и убедителността на Учител, който знае целия път, който владее методите и познава живота, що води към съвършенство. На подобен въпрос, какъвто бе зададен на Йоана-предтеча, поставен на Христа от момъка-богаташ, който за¬питва, какво да прави, за да има живот вечен, Той отговаря също така просто и ясно, но властно. Казва му: „Опази законите, а след това, ако искаш да бъдеш съвършен, раздай имането си на сирома¬сите, ела и ме последвай". Ето разликата между Христа и пророците- — в случая пророкът Йоан. Христос знае пътя към съвършенство, затова казва направо и рязко това, което води към него. Ясно е, човек трябва да бъде на земята без материално бреме, сиреч да не бъдат материалните блага същината на неговия живот.

Ала за нас, хората на земята, не е ли това невъзможно — да раздадем всичко? Но Христос едва ли е искал невъзможни неща. За този, който търси царството Божие, за този, който иска да бъде съвършен, това е пътя. И не е страшно да раздаде човек всичко, щом Христос казва, че който търси първом царството Божие, всичко друго ще му се приложи. Ето, въпросът става въпрос на жива в-вра в Божественото. Такава вяра имат, без съмнение, малцина. Бихме ка¬зали, само тия, които са съвършени, не дори още тези, които търсят царството Божие, сиреч съвършенството.

Но Христос знае докле е стигнал човек и знае, че не е съвършен какъв практически смисъл могат да имат думите му? Че човек не трябва да трупа богатства, които не му трябват и че трябва от сърце да помага на ближните, които са в нужда е ясно като бял ден, а възможно за всеки разумен човек с добра воля. Да раздадеш, обаче, всичко земно — имането, което имаш, е наглед не всякога разумно и полезно за другите, а съще¬временно непрактично. Такива хора биват считани за луди. Желаем да мислим, че другаде е смисълът на тия Христови думи. Едно подобно дело — да раздадеш всичко, е свързано с една дълбока вътрешна психична подготовка. Човек трябва да го извърши с пълно съзнание, с радост, смисъл и доволство. Само тогава няма да му тежи нищо и ще види значението на това „олекване". Дали е целе¬съобразно, при дадени условия, да стори човек това или когато съдбата му го наложи? За вътрешно подготвения въпросът е ясен, той може всякога да се освободи от това, което е земно богатство, което е начало на толкова зло на земята. И за да не бъдат хората неразумни, когато не са подготвени, Христос нарочно казва: „А който иска да бъде съвършен"... Тази дума „съвършен" говори за вътрешната подготвеност. Такъв човек не е свързан с земните богатства, които раждат социална неправда. Той може с радост да я оправи всякога. Той има по-голямо богатство — връзката с живия Бог.

Какво трябва да правим? — Ние няма да се спираме в дълъг анализа на останалите мисли, които дадохме от евангелието. Те са ясни по само себе си. Те стават още поясни, когато схванем пътя. А той е — да работим съзнателно в своя живот, във всеки миг и случай на деня, да постигнем тази вътрешна подготвеност, която ни прави неуязвими при най-тежката загуба на земята — да останем сами и голи — такива, каквито сме се родили от утробата на майка си. В тази вътрешна подготвеност е отговора на въпроса: какво да правим? който може да си зададем при всеки един случай в нашия живот.

Затова е казано: „Ако искаш да бъдеш съвършен ..."

Когато става дума за Господа, често някои питат: Къде е Господ? Който пита така, той има материално разбиране. По материален начин ние никога Господа не може да намерим. Ще намерим такъв Господ като нас. И през хилядите години хората се заблуждават и мислят, че Господ е подобен на нас. За да обосноват своето твърдение, цитират Писанието: „И направи Бог човек по образ и подобие свое". Днес човек има толкоз образ и подобие Божие, колкото ескимосът, цял обгърнат в мечи кожи, че дори и лицето му не може да се види, прилича на човек. Повечето от хората сме увити в разни мечи кожи, че едва може да се срещне човек с Божия образ. Рядко в лицето на някой светия може да съзрем тоя образ. Понякога в известни деца можем да видим оная невинност и чистота, които са лъчи на Божия образ. Във възрастните хора срещаме лъжа, прикритие, представят се такива, каквито не са.

Да има човек, образ и подобие Божие, то е най-мощното нещо. Такъв човек е свободен в света, никакво ограничение не съще¬ствува за него. Човек по образ и подобие става видим и невидим, може да ходи навсякъде по вселената. Никой не може да го ограничи или затвори. Той не се оплаква от сиромашия, или болести. Някои твърдят, че имат образ и подобие, а в същото време се оплакват от беднотия, от страдания. Това не може да бъде.

Съвременните хора носим вътрешна кал на миналото, която окаляла ума, сърцето и тялото на човека. Всички сме се окаляли от калта на греха и сме загубили своя първичен образ. Сега трябва да се завземем да се очистим и освободим от калта и само тогава ще имаме образ и подобие. Който успее да се освободи от калта на миналото, ще бъде красив и неговото ухание от половин километър ще усещаме от него ще излиза светлина, която ще осветява цялата местност. Може ли да бъде това? Когато лампата е свързана с елек¬трически източник, може да освети цяла къща. Когато човек се е освободил от наслоенията на греха, от вътрешната кал, добил е образ на своя Творец, през него протича Божията светлина и той може да свети. Затова Христос казва: „Вие сте виделина на света."

В Писанието се казва, че, когато Бог създал човека по образ и подобие свое, поставил го в рая, при най-добрите условия. Раят била отлична градина, в която човек живеел, съобщавал се с ангелите, всичките растения и животни му служели. И при това човек бил недоволен. Мислил си, че като му забранил Бог да яде от плодовете на дървото за познание добро и зло, Той го лишил от благо, от някаква велика възможност. Решил да опита плода, за да стане като Бога, както го посъветвали. Адам и Ева опитали плода на забраненото дърво, но веднага оголели, загубили райските си дрехи и се изпълнили със страх от Бога. Адам и Ева били поставени в рая да изразят Новото учение и там те не устояли. Затова ги изпъдили из рая и те основали нашия свят. Туй, което сега съществува в света, Адам и Ева го създали. Още като излезли из рая, те родили двама синове, от които единият убил брата си.

Всеки един от нас като Адам и Ева не е изпълнил Божия закон и е загубил Божия образ и подобие. Христос дойде на земята да изправи тази погрешка на непослушание на Адам и Ева, да оправи болезнените отношения на хората към Бога. Задачата на Христа беше да образува нова връзка на послушание. Затова Той казва: „Не дойдох да изпълня моята воля, но волята на Онзи, Който ме е пратил". Христос дойде да ни покаже пътя, по който можем да изправим непослушанието. Всички живеем в непослушание и пренебрегваме малките подтици, които Бог непрестанно ни дава отвътре. Малък подтик може да произведе цял преврат у човека, да го избави от много мъчнотии.

Разправят за един човек, който бил оскърбен от друг. За да си отмъсти, решава да го убие. Взима револвера си и тръгва. По пътя среща едно момиче, което така го поглежда, че у него веднага изчезва желанието да убива. Изведнъж разбира безумието на постъпката си. Започва да мисли. Образът на момичето с хубавия поглед седи в ума му и той вижда своята грозота и красотата на момичето. Пожелава занапред и той да бъде така красив.

Ако ние бихме срещнали любовта — образа на Бога — тя би отразила нашата грозота, бихме видели красотата и чистотата на Божието лице. Ние се радваме на детската чистота. Наистина, няма нещо по-красиво от чистотата. Дето цари чистата мисъл, сватът е прекрасен. Там човек може да почувствува чистата радост. Чистата мисъл, чистото чувство и чистата постъпка са в състояние да ни освободят от калта, набрана от вековете в чистотата всички неща са хармонични. Всичко там ухае, трептят лъчите на слънцето, нигде няма увехнало цвете или прашинка. Земята е чиста, водата е чиста, въздухът е чист. Никъде няма най-малкото петно. Чистота се изисква от всички ни. Тя е целта на живота. Да имаме едно чисто тяло, чисто сърце, чист ум. При каквито условия и да бъдем поставени, да не изгубим образа на Бога, който живее в нас. Да пазим свято този образ. Господ във всеки едного от нас ни казва: Слънцето изгрява за вас. Ползувайте се от светлината му. Светът е създаден за вас, учете се. Използувайте всички блага, те са за вас.

Може ли да бъдем приятни на нашия небесен баща такива как¬вито сме днес? Може ли цигуларят, който не знае да свири, да ни бъде приятен? За да бъдем Нему благоприятни, трябва да се освободим от всичката кал на миналото, да напуснем завинаги живота на греха, да изявим божествената си природа и да добием образ и подобие Божие.

ЕЗИКЪТ НА ЛЮБОВТА

НАБЛИЖИЛО Е ЦАРСТВОТО БОЖИЕ - Д-Р ЕЛ. Р. К.

НИЕ И ДРУГИТЕ - G. N.

УЧИТЕЛЯТ ВЪРХУ ЗДРАВНИ ПРОБЛЕМИ ІІ - Б. БОЕВ

ИСТОРИЯТА НА НАПОЛЕОН СПОРЕД НАСТРАДАМУС- П. М-В

БОЖЕСТВЕНОТО У ЧОВЕКА - Д-Р МЕД. ИЛ. СТР.

РАЗГОВОР С УЧИТЕЛЯ - Б. БОЕВ

ЦАРЯТ НА ЖИВОТА И УЧИТЕЛЯ НА МЪДРОСТТА - СЛАВИ П. КАМБУРОВ

СТИХОВЕ-S.

ЗАГАДЪЧНИ ЯВЛЕНИЯ

ОТЗИВИ, ВЕСТИ, КНИГОПИС

DU MAITRE- LA VISITE DE L"AMOUR

СЪДЪРЖАНИЕ

Q

В Невробиологичния институт при Салпетриерата в Париж е инсталиран един удивителен апарат, с който може да се фотографира човешката мисъл. Видът му напомня апаратие, с които си служат за аналогични цели в Америка.

Наистина, човешкият мозък работи като предавателен радиоапарат; той излъчва електрични вълни с извънредно слаб волтаж (една стохилядна от волта), който обаче може да се засили посредством радиолампи и да се регистрира.

При абсолютен покой, под червено осветление, мозъчното излъчване се изразява в права, равномерна линия. При най-слабо напрежение, предизвикано било от внимание, било от вълнение, линията внезапно си изменя посоката, приема различни форми според това, дали чувствата са били силни или слаби. Радостта, страхът, ужасът, всяка човешка мисъл си имат определена форма на вписване.

Във великолепно уредената лаборатория за невробиология в Салпетриерата в Париж, където се разполага с много личности, върху които могат да се правят опити, учените почват да проникват в света на мисълта – област, в която остава да се правят още много открития.

Човек с нормално зрение може да изброи на небосклона с просто око не повече от 7,000 звезди. Но с телескоп могат да се изброят не по-малко от 100,000 звезди. с помощта на съвременната фотография е възможно да се направят снимки на звездния свят. Звездната картина се хвърля в лещата на грамаден телескоп върху рефлектора и така се фотографира целия небосклон. По този начин могат да се установят поне 3 милиарда звезди (слънца). Нашето слънце е много по-малко в сравнение с другите и излъчва много по-малко светлина. Звездите на нашата собствена звездна система са включени в едно пространство, което има формата на един съвършено плосък часовник. Светлината според Шаплей се нуждае от 200,000 светлинни години, за да изходи нашата звездна система от единия до другия край.

Вън от нашата звездна система спиралните мъглявости "Месиер 31" и "Месиер 33" са отдалечени една от друга около 900,000 светлинни години. Диаметърът на спиралната мъглявост "Месиер 31" е около 46,000 светлинни години, а на "Месиер 33" – на 150,000.

Поддържа се, че всяка една от тия мъглявости съдържа милиони звезди, които, средно взето, са по-големи от нашето слънце. Може да се приеме с доста голяма положителност, че всяка една от хилядите големи спирални мъглявости образуват, всяка за себе си, огромни звездни системи, които се намират на грамадни, неизмерими разстояния от нас. Светлината, която иде до нас от тия звезди, е имала нужда, може би от 20, 50 или сто милиона години, за да достигне до нас.

Слънчеви лъчи>/b>. Музика, движение и говор от Учителя. София, 1942. Стр. 32, големи осмини. Цена 25 лева.

Това издание съдържа новите ритмични упражнения, които миналото лято се играха за пръв път на Изгрева. Книгата е разделена на три отдела. Първият отдел съдържа музиката на новите упражнения. Вторият отдел съдържа принципите, а третият отдел дава подробното им описание, придружено с четири фигури.

Тия упражнения, наречени "Слънчеви лъчи", заедно с паневритмията и с проникването на новите идеи в живота ще има да играят важна роля за повдигането на човечеството.

"Слънчеви лъчи" съдържат в себе си идеите на новата култура. С музика, движение и говор те представят онзи велик момент на пробуждане и освобождение на човешката душа, нейното просветление и озарение от великата идея на любовта като едничка сила, която може да покаже пътя на новата култура и като едничко средство за разрешение на всички противоречия, които издъно раздрусват днешния живот.

Тези упражнения имат в себе си силата да преобразят тия, които ги изпълняват. Със своята музика, движение и говор те имат силата да събуждат великото, божественото, което се крие в глъбините на всяка човешка душа! Ето защо, те ще бъдат ценно средство от голямо възпитателно значение.

Тия упражнения преди всичко укрепяват физически тялото и събуждат към дейност спящите сили и заложби на ума, сърцето и волята. Тяхното въвеждане в училищата и в обществото на възрастните е необходимо, за да се влее нова светла струя в днешната култура. Тия упражнения ще допринесат за създаване на новите хора – строители на един нов красив свят!

Една малка разходка. Битови картини. от Теофана Савова. Стр. 32. 1942. Цена 5 лева. Доставя се от книгоиздателство "Братство" – Севлиево.

Много неща правят ценна тая малка книжка. Преди всичко стилът е оригинален: отривист, цветист, образите са пълни с живота и топлота на една дълбоко чувствуваща душа. В красиви картини е разкрито богатството в духа на народа и поетичното, което прониква и най-малкото явление в природата. Нещата се рисуват така, както се представят на една душа, която в преходните форми вижда израз на една вътрешна красота. Тая книжка ни учи да гледаме по нов начин на всичко, което ни заобикаля.

Три приказки за млади и стари. От Любомир Лулчев. Стр. 36. 1942. Цена 5 лева. Доставя книгоиздателство "Братство" – Севлиево.

Майка ми беше в Рилския монастир. Аз бях самичък у дома си в София. Сънувам, че майка ми се е върнала и звъни на вратата. Аз ставам, отварям прозореца, поглеждам в двора и я виждам между дърветата пред вратата. Непосредствено след този сън се звъни. Ставам, преповтарям всичко това, което видях насън: отварям прозореца, виждам майка си на двора на същото място между дърветата, както я видях насън.

Едно лице в София се преселва отвъд. Домашните му търсят много важни документи и не могат да ги намерят. Всички са много загрижени, понеже документите са от голямо значение.

Г-н К. Д., приятел на покойния, сънува, че покойникът му казва: "Документите са на тавана на еди-кое си място". След проверка се оказва, че те са наистина там.

Само заминалият знаел, къде са документите.

Ю. разказва:

Аз бях 17-годишен. От село отивам на Бургаските бани, за да взема родителите си, които са там на лечение. Разпрегнах колата, настаних конете и отидох да търся родителите си. Не знаех, в коя стая са. Нямаше и кого да питам, понеже беше към 2 часа след обед и всички бяха на почивка. В долния етаж бяха наредени около 70 стаи една до друга. В горния етаж – също. Тръгнах покрай стаите на долния етаж и като извървях около 30 врати, нещо ми каза да се спра и да чукам. И каква беше изненадата ми, когато видях родителите си в същата стая. Те ме попитаха: "Кой ти каза, къде сме?"