valiamaria

Макар че нашето време показва явните признаци на едно пробуждане на духовния човек, все пак, като остатъци от мрачния сън на нявгашния човек в дрипите на минало вековния материализъм, срещат се и днес хора и мисли, които искат да продължат неговия осъден вече живот. В съжденията и писанията на хора, които носят, кой знае защо, все още ореола на първенци и създатели на културата, се срещат необхватно смешни недоразумения. За да дадат някакво гласно, теоретично оправдание на своята немощ, да вникнат в обилната светлина на духовния живот, те си позволяват да тълкуват по свой начин и по свои сили онова, което са казали и оставили велики мислители и познавачи на човешката душа, очите на които не са били така безнадеждно слепи. Те, които нямат умението, волята и мъдростта да излязат из лепливата кал на своето земно битие, искат да уверят, че това е същността на живота. От своите слабости и нищожна проникваемост в света на духа, те правят знаме и вкарват в заблуда по-младите – тия, които сега тръгват по трудните угари на знанието и философията. Радостното е, обаче това, че тия нови млади четци, макар и да не са преровили всичко, имат по рождение нещо светло в своето съзнание, което не им позволява да затънат в проповядваната от духовно мъртвите им "учители" безнадеждност

За това, по какъв смешен начин са протълкувани животът, убежденията и философията на някои великани на мисълта, ще дадем следните два примера:

На едно място, в предговора на Платоновите "Апология на Сократ" и "Федон", безнаказано и до днес се мъдрят следните приказки на един преводач: "Не казвам Аз, Платон доказва това, невъзможно ми е да се съглася и с нищо от мисълта на тия учени и философи, които поддържат с такава упоритост, че Платон вярвал, бил убеден в абсолютното безсмъртие на душата”... "Според мене" – продължава нашият преводач – "пък и според самата ясна реч на книгата, Платон само дири отговора на тоя въпрос и, като не може да го намери, мечтае това, което желае".

Виждате, какъв прекрасен апотеоз на духовното безсилие. Виждате ли класически опит да се сведе вярата на един колос в мисълта, какъвто е Платон, до жалкото ниво на едно материалистично предметно и чувствено битие. Виждате ли, как някои остатъци от дремливата епоха на биологическия материализъм, си обяснява безпримерната готовност на Сократ да изпие чашата с отрова, за да не сгреши в душата си.

Платон, най-яркият показалец и пътеводен знак към отвъдното царство на духа, Платон, най-близък до Християнството, в личната призма на една съвременна духовна немощ, се представя като образец на безсилието, който "мечтае това, което желае”.

Големият космограф Едингтън казва на едно място. "Ако имаше полиция, която да хваща за врата такива, които говорят и пишат нелепици по адрес на истината, света и вселената, както има полиция, която хваща за врата нарушителите на обществения порядък, много философи писатели и съвременни мислители требваше да бъдат натикани по затворите".

Четиристотин години преди Христа, Сократ е считал, че извърши престъпление е по-лошо от да умре. Смъртта за него е и по-маловажна от това да покрие душата си (в която, според нашия преводач, той не вярвал), с позора на едно престъпно деяние. Ако тръгнем по думите на Сократ, предадени от Платон, ще се усетим, че Сократ, респективно Платон, засягат и най-неуловимите трепети на мъдростта. Размишленията на Сократ ни водят до заключение, че духовният свят, разположен зад физическия, зад този предметен порядък, се опознава направо от пробудената душа без лъжливото участие на нашите телесни сетива.

"А поради тялото, ние сме препълнени със страсти, с желани със страхове, с безброй блянове и глупости" – това казва Сократ, когато говори за душата. А накрая завършва:

"И така Симиас, истинските философи се упражняват всякога да умират и от всичко, смъртта за тях е най-малко страшна. И когато видиш някого да трепери пред смъртта, не е ли за тебе това неоспоримо доказателство, че тоя човек не е бил ученолюбив, а телолюбив?"

Вторият пример, който ще приведем за илюстрация на а временния "реализъм" и самочувствие, че ние вече всичко знаем имаме право от тоя висок връх на нашето знание да се отнасям снизходително към вярата дори на велики хора, е примерът с без смъртния астроном Кеплер и един съвременен коментатор на неговия "наивитет".

На стр. 147 на едно списание, което не назоваваме, един астроном, когото не назоваваме, пише следното:

"Така се обяснява "възражението",което схоластиците правеха срещу системата на Коперник: "Защо земята и планетите обикалят около слънцето, а не падат върху него?" На това възражение, Кеплер отговаряше, че планетите имат "души", които ги карат да се движат по техните орбити. Как да си обясним – пита съвременният астроном – това наивно "обяснение" на Кеплер? – С обстоятелствата: 1). Че този безспорно голям човек си остава мистично настроен през целия си живот, (той правеше предсказания и хороскопи и въобще не беше чужд на астрологията), 2) че той, както се каза по-горе, не беше на ясно както относно понятията за сила, съответна за ускорение, така и относно принципа на инерцията. А всички тези понятия бяха изяснени именно от Галилей: последният бе прозрял изглежда и принципа за действието и противодействието. Ако Кеплер би проникнал в смисъла на тези понятия, той би схванал, че движението на една материална точка е, така да се каже, един непрекъснат компромис между придобитата скорост и действуващата сила и тогава не Нютон, а той – Кеплер би открил закона на всеобщото притегляне; този закон се съдържа скрит в уравненията на Кеплер, основани върху трите закона за движението на планетите, които носят неговото име".

Ние сме напълно наясно с писанията на съвременния астроном относно историческата истина, че Нютон, който се роди след Кеплер, осветли с гениалната си мисъл, мрачната тайна на светостроението, като даде закона за всемирното привличане. Тоя законъ съвсем ясно ни показва, защо планетите не "падат" върху слънцето, но това ни най-малко не противоречи на думите, че планетите имат "душа". Ние се съмняваме, дали съвременният астроном разбира, какво иска да каже Кеплер с тая дума "душа". Ако се бе явил Нютон още през живота на Кеплер и бе дал своя закон, Кеплер би казал сигурно, че Нютон откри "душата" на планетите. Един велик ум като Кеплер, знае, какво казва с думата душа. Той не знае само, как ще бъде разбран, но това сигурно не го е занимавало, защото сам той спокойно е казал на едно место: "Ще се роди читател и за това, което сега аз пиша", подразбирайки законите за движенията на планетите, които закони той откри.

Това, че Кеплер си останал мистично настроен за през цял живот и че правил хороскопи, требва да накара съвременните учени да се позамислят малко по-дълбоко. Ако те приемат съществуването на един Бог, трябва да приемат и начина, по който хората вярват в тоя Бог. Те трябва да приемат хороскопите и всичко, което на пръв поглед изглежда вън от порядъка на нашето земно мимолетно съществувание. Ако ли пък не приемат съществуванието на Бога, трябва да помислят, в какво са повече от Кеплер, от Нютон, от Джордано Бруно, от Галилей и от всички светила в огромния невидим пантеон на науката и човешката култура. Те биха могли да направят и нещо друго: Да се възпретнат и да докажат или поне да изповядат несъществуването на Бога, смело пред всички хора, пред всички институти, а не да се преструват на вярващи и от друга страна да критикуват мисли като тия на Платон и Кеплер.

И така, ще бъде смешно да защищаваме пред когото и да било такива великани като тия поменатите двама безсмъртни мислители. Не, не е това нашата задача. Това, което искахме да постигнем с настоящите редове, е да посочим, колко тъжно и нескопосно звучат думите на някои наши съвременници, които искат да снемат живота, мисълта, гениалните проблясъци и духовното величие на гигантите в човешката история, до жалкото ниво на тяхната немощ, до нивото на предметното им и грубо чувствено битие.

Три неща има, на които можем да обосновем нашия живот и на които можем да разчитаме. Те са твърдостта, течността и светлината. Под твърдост ние разбираме доброто, което не се изменя. Под течност разбираме това, което не прави пакост, наричаме го още справедливост, благост. Това, което осветява и дава смисъл, е разумността. И така разумността е светлината, справедливостта или благостта е течното, а доброто е твърдостта, основата. Човек, който не е добър, няма основа. Хората градят върху твърдите неща. Съграденото върху твърдото устоява, всяко нещо, което не е съградено върху твърдото – доброто, се разсипва. Живот, който не е съграден върху благостта, изсъхва. Живот, който не е съграден върху светлината, остава в тъмнина. Трябва да пазим светлината, силата на ума си, понеже светът е още в строеж, съгражда се. Казано е: Ново небе и нова земя се гради.

Иде в света доброто. То е единствената основа, върху която може да изградим нашия живот. Всеки трябва да отвори пътя за доброто, понеже то е твърдо. Ако не му отворим път, то ще ни премаже. Доброто ще ни научи да бъдем твърди. Човек трябва да бъде твърд, да не изменя на своите убеждения. Твърдият човек е постоянен в любовта, постоянен в справедливостта и постоянен в разумността. Твърдостта е основата, върху която почиват течните неща. И в природата върху твърдите неща текат течните. Течното отива навсякъде. Светлината и тя отива навсякъде. Светлината е качество на нашия ум. Без светлина знание не може да имаме. Без светлина и радостта не може да дойде в душата ни. Като видим светлината, да се радваме, понеже благата идат чрез нея. Като видим водата, да се радваме, че в света има справедливост, благост. Като видим твърдите неща, да знаем , че те са основата. Когато се говори за вечната канара, от която човек е отсечен, се разбира тази идея за твърдостта. Светлината е необходима за нашето растене. Течното това е вътрешната мекота, без която не може да има справедливост, благост. Едно от качествата на справедливостта е милосърдието. Ние нямаме право да лишаваме човека от неговите блага. Всеки да вземе своето. В мисълта си, в сърцето си, в постъпките си да не вземаме чуждото, да не отнемаме условията, които Природата дала на другите.

Някои хора се лъжат, като мислят, че могат да уповават на богатството, на парите. Няма по-изменчиво нещо от парите. В света може да уповаваме само на твърдия човек, който носи доброто. Твърдостта е нещо съзнателно. Твърдият човек съзнава, че се опира на известен принцип. Твърдостта подразбира Бога, единственото нещо, което остава неизменно. Единственото нещо, което остава неизменно, е твърдостта.

Може да кажем , че от всички народи в света, няма по-твърд от българина. Твърдостта е, която спасява българите. Българите не са милосърдни, но твърди. Нека като българи да изградим нашия живот върху твърдостта, която имаме. То е качество, добито в далечното минало.

Иде в света любовта, която е твърда. Иде в света любовта която е вечна. Иде в света любовта, която носи светлина. Любовта, която иде по тия три пътища, ще пресъздаде човека така, както гъсеницата се превръща в пеперуда.

Като не даваме на разумността в нас да се прояви, ние имаме лошия живот, който става причина, да не можем да приемем благословенията, които светлината носи от слънцето. Ако не приложим доброто като основа, ако не приемем справедливостта като разпределително средство и ако не приложим разумността, ние не можем да се подигнем. Не приемем ли тия три принципа, ние ще приличаме на дресирани животни, ще имаме само външна култура.

Всички минали религии са основани на справедливостта и милосърдието, но хората станаха жестоки. Христос казва: "Аз съм виделината в света". Християнството не се схвана правилно. Християните започнаха да прилагат справедливостта, говориха за наказания в онзи свят, създадоха ада. Християнството не се занимава със съденето на хората, но да се създаде път да се въплътят напредналите души, да дойдат синовете Божии на земята. Всеки християнин да стане жилище на духа. Духът носи разумното в света.

Ние, съвременните хора уповаваме, повече на тялото, уповаваме повече на ума и на сърцето, отколкото на душата и на духа. Душата и духът са два принципа в нас. Бог се изявява напълно чрез душата и духа. Ако всеки от нас служи на душата и духа, между нас ще има единство, общение, ще слушаме гласа на Бога и ще изпълняваме волята Му. Ако изпълняваме волята Му, животът ни ще бъде различен от сегашния. Който изпълнява волята Му и на 90 години като е, ще бъде млад, свеж, ще има сили. За да бъде човек млад, зависи от светлината на ума му. Хората остаряват, защото пълнят ума си само с обикновени работи, за ядене, пиене, облекло. Колко вехти дрехи, шапки, обуща човек държи в ума си и умът представя куп от вехти неща. Не може да се намери истинският човек. Човек не държи в ума си нещо идейно и затова остарява.

За да запази човек бодростта на тялото, подвижността на сърцето си и светлината на ума, требва да положи за основа доброто,справедливостта като градивен, а разумността като ръководен принцип. Това са пътищата, по които идат благата в света. Когато добрите, справедливите и разумните хора се увеличават в даден народ, увеличават се и благата. Да бъдем добри, справедливи и разумни, значи да отворим пътя да дойде любовта. Тя само ще ни донесе благото, което всички очакваме.

Q

В своите пътни бележки Жаколио разправя следните случаи:

В град Пондишери се срещнал с факира Салванидин. Последният му казал да донесе седем саксии. По желанието на факира един слуга забучил в пръстта на всяка саксия по една пръчка и поставил върху всяка саксия по един лист, промушен на отвесно забучената пръчка. Листата били достатъчно големи, за да покрият саксиите. Факирът се съсредоточил и почнал да произнася известни думи, с ръце прострени към саксиите, като оставал неподвижен.

Внезапно Жаколио усетил, като че ли лек ветрец развива косите му и облъхва лицето му. Подобно облъхване от ветрец почувствувал няколко пъти. Минало четвърт час. Факирът не изменил своето положение. Листата се повдигнали както били нанизани по пръчките и пак падали. Това станало няколко пъти. Жаколио за контрол минал няколко пъти между саксията и факира. Този опит бил направен, за да се покаже че факирът може с мисълта си и с енергиите, които излъчва, да движи предметите.

Жаколио след това изпразнил саксиите, турил нова пръст и пак повторили опита със същия резултат.

В Бенарес Жаколио се срещнал с факира Ковиндазами. Той посадил пред Жаколио семена в пръстта на една саксия, но Жаколио предварително направил по един разрез върху обвивката на семената. Факирът покрил саксиите с платно, след това седнал и прострял ръцете си хоризонтално над саксиите и паднал в пълна каталепсия. Тъй прекарал два часа неподвижно, след което дигнал платното и видели, че от посадената семка се издигнал малък стрък с височина 20 сантиметра. След това извадили растението с корена. Коренът бил още заловен за обвивката на семката. Върху обвивката видели направените от Жаколио разрези.

Факирът не знаел преди своето идване, какво ще иска Жаколио от него. В момента дошло на ум на Жаколио да му подаде тия семена. Факирът му казал: .Ако се продължи опитът, може да се получи цвят и пр."

Музикални нрави на стария Рим. Историко-музикална студия от Андрей Андреев. Ямбол, 1942 г. Стр. 16. Цена 20 лева. Доставя се от автора.

„И вложи Господ седем духа в седемтях светила небесни, та седем ангела се родиха.

И повери на всеки ангел по един от седемте народа – да го води.

И ангелите, на които бе поверено да водят народите, се сдружиха с ангелите, що бяха пазители на тези народи, та всеки народ имаше по два ангела: един – да го води, а друг – да го пази.

Слънцето разпери криле над Масър, Месечината – над Междуречието, Вечерницата се спре над Гърция, Звездата на Посланика покри с лъчи Иудея. Звездата на Бранника – Рома, а Звездата на Отшелника – Бизанс.

А народите се не бяха родили още на земята, но те живяха в чертозите на Господнята Всемъдрост.

И вси народи получиха от Вечния по един звезден дух.

Само над България тъмнееше мрачина – и звезден ангел не развя криле над нея.

И ронеше сълзи ангелът, що пазеше България, че всички си имат другар, а той – нямаше. И с плач поиска от Бога звезден дух, другар да му бъде.

Та се смили над него Господ—Бог, ала нямаше вече звезда и звезден дух.

И духна тогава Бог в простора – и осени с Божествено мановение Млечния Път, та рой светли ангели се родиха там – и повели Бог на Млечния Път да властвува над България.

И превратна участ спря криле над българи: през изкус и съсипии ще мине България, ала ще изтрае.

Погасна нимбата на Масър, умряха двата народа-близнаци на Междуречието, изгоря Гърция, погина Иудея, разсипа се Рома - само Бизанс и България останаха.

...Но, този що се вслушва в пророчески вещания, знае твърдо, че неповолни бранни дни ще разсипят Бизанс навсегда, а България като Огнена Птица ще се възражда из собствената пепел, та до край на векове ще пребъде.

Защото – гаснат звездите една по една. Ала Божият Лентион ще свети вечно – и Млечният Път ще бъде светъл покров на вселената".

Аз съм малко зрънце, приютено в пазвата ти. Преди да те помоля, ти ще ме погалиш с нежната милувка на слънцето. И аз ще простра към Тебе, Необятната, копнеещи ръце. Преди да съм опитало твърдостта на почвата, на която стоя, ти ще ми изпратиш роса и пролетен дъждец. Като балсам те ще се разсеят по снагата ми и заслушано в тихата музика на дъждовните капки, аз ще вплета в нея и мелодията на моята благодарност. Не виждам ли всеки миг, как в безбройни грижи за мен се излива Твоята любов? Що мога друго да направя освен да раста? Но на голямата нива, гдето аз раста, се люлеят и други нежно зелени класове. Отвори сърцето ми и за тях! Нека дружно да претворим в златни зърна светлината и влагата, що изсипва щедро Твоята длан. И когато дойде Жетварят, нека братски се прегърнем в китен сноп, който Той ще отнесе пред нозете Ти!

Пред мен се очертава път. Той вие по непознати места. Той е безначален и безкраен. Аз съм дете, първенец на моята щастлива майка, която ме гледа с влюбени очи. Тя се радва на моите розови бузи, цъфнали като цвят на дива шипка, на моите пурпурни устни, лакомо впити в нейната гръд. Нежно тя гали моите коси, и очите ù светят като елмазени зрънца. Щастието ù се рони в нейните разтворени шепи, жадно тя ги поднася до своите уста. Но какво повече знае тя за мен в тоя миг? Аз плача в нейните ръце и нейното щастие ми е чуждо Тя не знае, какво вълнува моята чужда душа.

Моят път води към незнайни брегове. Тоя път е мой и ме чака. Моите нозе трябва да го извървят, моето познание трябва да го овладее. Пристъпвам плах и неопитен. Моята майка ме гледа с топла грижа. Тя не мисли вече за дребните радости, които моята топла снага щедро ù даряваше. Нейният син се намира пред една трудна задача. Аз правя първата си стъпка, за да уловя дирята на моя път. Нищо друго не задържа моето внимание и моя горящ поглед. Само аз разбирам важността на тоя обикновен акт. Тези, които са край мен, надават викове от радост, но те не разбират моята дълбока тревога и моето вълнение. Незнайна сила ме крепи и тласка към моя път и аз се мъча да уловя невидимите ръце, които нежно се простират към мен... И ето, моите освободени нозе се движат така ловко, както моите ръце. Аз завладявам земята .Коя сила може да ме спре? Бащиният дом кънти от моя смях. Пътник съм вече по незнайния друм. Родих се само с тоя копнеж, да го обходя, да го позная и да отнеса във вечността нейния дар на моя жаден дух.

Край мен светът пее своята песен. За мен светът е самата песен. На ранина птички ме будят и свежият полъх на пролетния ветрец гали моето лице. Моят живот е дивна пролет. Моите дни приличат на узрели нарове, червени и сочни и техният сок е по-вкусен от всичките питиета на земята. Аз вървя безспир и моята стъпка е твърда и сигурна по прекрасния път на моето щастливо детство. Аз отивам и се връщам, за да грабна всичката хубост на моя път, за да се насладя на всичките пъхни, които земята и небето пеят през май. Край мен е дивна пролет. Тая част от моя път е прекрасна. Аз минавам по нея, когато цъфтят ранни теменуги, когато сладкогласни чучулиги огласяват простора, когато земята е набъбнала от разтопените снегове, когато нивите се зеленеят, когато небето блести като вълшебен купол; минавам, когато първият сноп пада под ударите на сърпа и жетварска песен огласява златното поле.

Пребродих всичко, майко земя, познах те, когато слънцето целува твоята жадна снага на изток. Нищо непознато не оставих в моето сърце. Незнайни певци пеят нежни песни. В моята душа се носи звънът на чиста радост.

Аз съм на десет години. Здрав съм. Тялото ми е стройно, като млада трепетлика и носете ми са нозе на млада сърна. Моята майка ме гледа с топли очи, доволна от моята цъфтяща плът.

Едно не знае тя! В моето сърце пак се е свила грижа. Пред мен се вие път. Аз тръгвам пак и в моята торба. Аз нося безгрижието и чистото семе на моето светло детство. С това богатство аз продължавам моя път. Всеки ден аз откривам тайните, запазени само за мене. Никой не може да ми помогне във великото познание, което ми предстои. Полетата край мен са морни от тежък плод, дърветата са обсипани с сочни плодове. Задъхана, земята бърза да не пропусне скъпите мигове, през които соковете текат към нея като огромна река. Плодовете бързат да се налеят със слънчев сок, по-скъп от злато, по-сладък от мед. Моят път води през златисти ниви, по които млади жетварки трупат ръкойки, а мургави мъже ги стягат на големи снопи. Аз жадно всмуквам животворната сила на майката земя и в моята кръв се вливат златните ù струи.

Лято е, майко моя и аз събирам плодовете на моите знойни дни. Аз отивам и се връщам не веднъж и жъна узрялата нива. Моите очи гледат безбрежните полета и аз летя, като птица и оглеждам богатствата на моя път. Не съм вече малкото невръстно дете, което се усмихваше на цъфналата слива и на летящата пеперуда. Нозете ми се калиха и аз се научих да бера плодове за моята житница. Младост... В моето сърце пръхти мечта по чудни светове, тя ме носи към незнайни върхове.

На двадесет години съм. Познах радостта и щастието. Земята за мен бе райска градина. Познах пролетта на моя живот, моята зора, сещам и лятото, майко моя! В душата ми гори огън, в сърцето ми не стихват пожари. В моята торба има скъпоценно зърно. Моята мисъл е чиста като заснежените върхове, които тя ми сочи. Моето сърце е топло и от него се струи топла обич за моите братя. Тръгвам пак на път...

Земята диша морно, вред тя разлива своето богатство. Всички бързат. Боже мой, какво да събера аз? Къде са моите градини и ниви? И аз като всички хора искам да събера моята жетва. Годините бележат своя ход. Моите небеса понякога помръкват и гъсти облаци се трупат на моя хоризонт. Моята снага потръпва нявга от есенен студ. Животът не е само пролет, не е само лято. Аз опитвам плодовете и усещам, че те имат различен вкус. Моите дни са преплетени от две разноцветни нишки и аз чета по живата книга двата живота, които текат в мен като две различни реки. Аз съм вече възрастен мъж. Вкусих от сока на това, което хората наричат скръб. Гонен от незнайния дух на времето, аз бързам да се приготвя за моя незнаен път, който ми предстои.

Ето ме, майко моя, готов съм да събера плода, който посадих като дете, отгледах като юноша. Моето семе се тъпче от здрави коне и аз трябва да го почистя от къклицата. В здрави хамбари трябва да събера едрото и чисто зърно. Надвесен над моята съкровищница – сърце, аз отделям двата живота. И знам, какво трябва да заключа в него. Работя като опитен земеделец; защо ми са плевелите, когато познах цената и богатството на тлъстата и чиста пшеница?.. Но трудна и тежка е моята работа и моите очи често се пълнят с влага. Време за губене нямам. Разбирам вече по северния лъх, че зимата иде и моята зимнина трябва да бъде чиста и здрава.

Слънцето се наклонява пак на изток. Птиците са отдавна в топлите страни, гората е глуха и тъжна, хората бързат. Зима иде...

Майко моя, Аз я чакам. По моите коси няма още сребро, но аз сещам ледения дъх на моята отлитаща младост. Но чуй, майко земя, ти вечно млада и нова, аз ще открия твоята тайна. Аз не съжалявам, че моите дни отлитат, не давам, нито ден от моя преминал живот, нито миг от моя изживян опит. За никаква цена не връщам цифреника на моите минали дни, обичам миналото; в него виждам сетното усилие на моя дух да вървя все напред, обичам сегашното, в него виждам надеждата на бъдещето. Готов съм да пребродя моя друм, какъвто и да е той.

Тръгвам пак на път. На гърба си нося старата торба. в нея е моето богатство. То пълни сега моето сърце, моя ум и моята здрава мишца. Денят е къс, нощта е дълга. Небето е натоварено с сиви облаци. Въздухът е заснежен. Бели снежинки като бели цветчета се сипят по земята. Скоро цялата земя се покрива с снажна пелена. Всичко се скрива мълчаливо под балата завивка. Студ и мраз сковава земята.

Аз вървя по моя път. И той е заснежен. Бяла пелена покрива моята земя. Неземно ухание се носи край мен. Жадуваният мир е разперил своите криле. Затишието на снежните полета, когато душата съзерцава един единствен образ, образа на своя чуден блян, се носи край мен.

Аз съм готов, майко моя, моята стъпка е здрава. Не се страхувам! Моето тяло е здраво, моето сърце е чисто, моят ум е светъл, защото, майко, добре посях, орах и жънах моята хлебородна нива. А сега ръката ми е здрава и крепка. Надеждата ми е силна, вярата неугасима. Господар съм на моя дом и като победител ще мина през дверите на твоя храм. Нека зимата бъде люта и снежна! Нека снеговете затрупват моя път, нека ледовете сковат моята земя, нека сърцето ми ликува по топли дни! Познах еднакво щастието и скръбта. Аз видях това, което може да се види през една година – живот. Сега искам да вляза в своите владения и да спечеля моята скъпа и жадувана свобода – красотата на един живот...

Зимата не ме плаши. в нея Аз ще каля моите нозе и в мълчанието на снежния ефир ще видя величествения образ на моя дивен блян. Благослови ме, майко моя, за да бъда крепък през студената зима. През снежни виелици и мраз аз ще стигна шеметния връх, за който съм копнял от първия ден, когато свежата струя на въздуха раздвижи моите неподвижни гърди, когато, през една цяла богата и чудна година – живот, аз имах само една мечта, да видя теб, неземна и чиста красота.

Грейнаха топлите слънчеви лъчи. Пролетният трепет премина през заспалата земна гръд и я пробуди за нов живот.

Ти ме питаш, другарко моя, как ще дойде Любовта, по която всяко негово същество е затаило копнеж в себе си. Това ще бъде тъй, както идва пролетта. Ще разцъфнат цветята и дърветата, тревите и всякакви билки. В хладните усои ще се разнесат звучните песни на славея. И плясъкът на крилете на всякакви птички ще чуеш; ще видиш окото на всяко животно да се пробужда от своя зимен сън.

Ти недоумяваш, другарко моя! Но нали затова е умът да мисли и смелият страж – волята, да бди!

Премина пролетният трепет през заспалата земна гръд и я пробуди за нов живот. Но само онзи, през чиято гръд е преминал пролетният трепет, само той знае, какво е пролет. Защото, пролетта е пробуждане, а пробуждането – пролет.

Днес сме пак в салона с Учителя около пианото. Изпиваме няколко песни. После Учителят изпълнява нsколко импровизации на пианото. След свиренето на Учителя късо мълчание. Всички сме потопени в тъй създадената музикална атмосфера, вслушани в музиката, която слиза в душите ни. Подема се разговор за музиката. Учителят казва:

— У нисшите животни музиката се изразява механически. Напр. у някои насекоми чрез триене на крачката. Едва у птиците и бозайниците се създава ларинкса като гласов орган. Ларинксът е последната творба на природата в тая област.

Има още много трептения, които човешкото съзнание не схваща. Един ден ще чуете светлината като музика. Хората възприемат физически светлината, но по-чувствителният възприема музиката, която тя носи, а при още по-голяма чувствителност човек ще възприема и разумното, което тя носи. Тогава за човека слънчевата светлина ще бъде не само музика, но и говор.

Музиката има грамадно действие. Факирите в Индия посяват една семка и за няколко часа пораства дърво, което дава плод и вкусват от него. Това става по пътя на музиката. Казват: „Това е тайна". Тайната е в музиката. Който знае да пее, може. А който не знае да пее, не може. Думата не е за механичното пение.

Наближава 22 март, началото на пролетта. Сега всички растения се събуждат. Природата ги събужда с пение, с музика. Най-хубавите работа в света са създадени чрез музиката.

Добрият живот е музика. Човешката мисъл е истинска музика. Вие не можете да мислите добре, ако не сте музикални. Онзи, който е възприемчив, може да долови музиката, която излиза от една мисъл. Музиката трябва да ви помогне, за да възприемете високите тонове на мисълта. Само музиката може да даде на човека път за възприемане на доброто.

Който пее, става проводник на Великото в света! Музиката е най-добрият проводник на Божественото. Следователно, всички ония, които се занимават с музика, трябва да бъдат едновременно жреци на Божественото.

В бъдеще всяка песен трябва да има приложение. Трябва да разбираме отношението между тоновете, да знаем, какви тонови отношения какво действие имат върху човека. Има тонове, които разредяват, други – които сгъстяват. Като вземете тонове, които разредяват, ако е облачно, небето ще се проясни или най-малко ще се яви един отвор и ще се види синьо небе.

— Какво е действието на музиката върху човека?

— Като пее, човек привлича енергиите, които обновяват цялото му тяло. Пението дава благотворен подтик на всички органи. Ако човек пее, ще бъде здрав и ще живее по-дълъг живот. Ако не пее, ще бъде по-податлив към заболявания и ще има по-къс живот. Ако всички пеят, няма да има болен човек. Болестите ще изчезнат. Музиката е най-добрият начин за внасяне живот в човека. Да изпеете нещо добре, това значи, да живеете в света на музиката. А живеете ли в света на музиката, това не може да не се отрази и върху вашето лице.

— Кои са външните и вътрешните условия за постижения в музиката?

— За да пее човек добре, трябва да е умствено разположен, мисълта му да бъде чиста, чувствата му – топли и да няма нищо, което да го смущава. трябва човек да почувствува музиката, преди да я свири или пее.

Ако един музикант има музикална публика, той ще изпълнява музиката по-добре. Музикантът по-добре може да прояви своята музикалност пред хора, които обичат музиката, макар и те да са само двама души.

Като искаме да пеем на Господа, ще отидем при цветенцата и ще им изпеем една песен. Като извършим това, на Господа сме пели, понеже Той е в тях!

Децата в училище сутринта трябва да изпяват няколко песни и след това да почват учебните занятия.

Хармонията на сферите, мировата музика носи любов, мир, радост и Божествена мисъл. Новата музика ще бъде идейна. При слушането ù двама души, които се карат, ще млъкнат и ще се примирят. И ако някой е болен, ще оздравее.

Днес, както и всеки ден, се дава един концерт от природата и ако вечерта сте недоволни, това показва, че не сте взели хубаво място и не сте слушали добре.

В бъдеще предстои голям напредък в музиката. При пение певците ще могат да вземат до четири октави.

Връщането на символа на първата империя – орела, казва Пиоб, поставя символичната фигура по такъв начин, че нейната ос съвпада с меридиана на Париж. На пръв поглед, тоя символ се настанява твърде лесно върху картата на Франция: общественото мнение, прочее, има обща тенденция да го приеме.

Ако се разгъне източното крило върху тая фигура, продължава коментаторът, биха се намерили бойните полета на войните в Италия. Във всеки случай, обсегът на това крило би бил по-малко широк, отколкото по време на първата империя и едва то се опитва да проникне към долината на По, когато крилото се сгъва, то остава все пак леко разперено и така обгръща един ъгъл, който разширява френската територия към Савоя и Ница.

Но орелът се върти по силата на движението, което изминава 30° за 9 години и през 1870 год. идва в положение да подложи главата си на стрелата на нахлуванията, за което става няколко пъти дума. Той е смъртно ударен и втората империя се сгромолясва.

Детерминациите на Наполеон III тогава са следните.

1) От слаба земя и бедно роднинство (Ш, 28).

Знае се, пояснява Пиоб, че бъдещият император не беше богат и че принцовете, негови роднини, имаха още по-малко богатство.

2) Ще дойде да пътешествува внукът на великия... (VI, 82) Знае се също, че той водеше преди 1852 г. един твърде подвижен живот. Тоя стих свършва, прибавя коментаторът, с думата „pontife”.която предизвиква една илюзия всеки път, щом се срещне: наистина, човек има стремежа да свърже думите и да мисли, че се касае, за един внук на великия първосвещеник". Но, първо, задължението да се съставят необходимите 6 думи в един стих, изисква да се раздали изразътъ „pontife" на две, а освен това, практиката на текста ни заставя да пишем ponti fаех, което значи „остатък от моста". По такъв начин, тая дума е една формула за маневриране, която показва, че в точката на кръга, дето се намира детерминацията, отбелезана с тоя стих, тълкувателят се намира отвъд „моста” с остатък от изчислението. Мостът е едно число, което Нострадамус не е определил в своето завещание и което трябва да се открие чрез разсъждение, след като се установи фигурата на гроба, (вж. бр. 10/41 г. на Ж.3.), за да се споят „Ценгуриите” с „Предсказанията" и „Шестостишията” и да се образува един пълен кръг— това е, което липсва на 4680-тях стиха, за да бъдат делими на 12.

3) Внук на великия ще вземе управлението (VIII, 43) – което прецизира предходния стих.

4) Който ще достигне до толкова голяма мощ (V, 74),

5) Че през тоя век ще ги направи (французите) твърде доволни (III, 94).

6) Пръв плод: принцът на Pesquière (VIII, 31).

Според коментатора, това е още едно указание за маневриране: за да се получи първият резултат (fructus) на това управление, трябва да се отнесем до принципа (princeps) на Peschiera, т.е. да се конструират върху географската ширина на тая италианска местност, дето се намира Magenta, геометричните фигури, които изисква изучаването на войните на Наполеон III в Италия.

Ето, най-после, войната от 1870 (От юли до февруари):

7| Плачове, писъци и кръв, никога не е имало толкова горчиво време (X, 88).

8) 7 месеца голяма война, смърт на хора, злодеяние (IV, 100).

9) Всичко в тревога и войникът от бойното поле (Шестостишие 42).

10) И изместена близо до арденската гора (V 45).

Това е крайната точка на втората империя, която е изместена, премахната от своето място близо до арденската гора, при Седан.

Маневрата продължава след детронирането на Наполеон III (4. септ. 1870):

1) Голямо поражение се приближава и твърде люта борба (IV, 4).

Това е голямото поражение и страшната борба, за да се устои на нахлуването.

2) Градът превзет, врагът многоброен (III, 79). Столицата е превзета, като е принудена да капитулира поради многочислеността на неприятелите.

3) Градът без горе и долу (Шестостишие 3.) Това е Парижката комуна.

4) Кръв ще се лее par absolution (III, 60).

Кръвта ще се пролее, щом войната бъде свършена (ab solution), тъй като трябва да се разделят думите): превземането на Париж от Версайците и масовите разстрелвания на привържениците на Комуната.

Тогава следват необходимите указания, за да се започне твърде сложната маневра на Третата Република. И преди всичко 2 стиха, които се прилагат едновременно както към хронологията на събитията, така и към самите детерминации на съчиненията на Нострадамус.

5) Държавата сменена; ще правят шум des os (VI, 50). Политическото положение (status) е наистина сменено и в тоя момент циркулират слухове, основани върху предсказания (ossа на гръцки има според коментатора тоя смисъл). И наистина, твърденията на абата Торне, който мислел, че е видял в съчиненията на Нострадамус, че се открива ерата на един голям монарх, са поддържали поне от 1870 до 1875 год. огъня на много легитимисти.

6) Никой няма да бъде това, за което претендира („Предсказ." 41) – прибавя, обаче, Нострадамус, като с това указва първо, че конституцията от 1875 г., след като е била редактирана в монархичен дух, свършва като републиканска – и, освен това, че тълкуванията на предсказанията от страна на легитимистите се оказаха неверни.

При тоя шести стих на веригата, последната не е достигнала една „крайна точка”, казва Пиоб, а продължава, тъй като революцията от 4. септ. 1870 г. става в разгара на войната и тая промяна дава само един промеждутъчен режим до 1875 год., наречен от историята „моралният ред".

Но тъй като е обичай – логично – де считаме новия режим от тая историческа дата, трябва да прекъснем тук разрешението на проблема, завършва коментаторът.

Чистият и невинен човек винаги е склонен да прощава. Отмъщението е животинско качество, а прощението е Божествено.

Само силният, умният и любящият прощава. Величието на човека седи в прощението. Само човек с богата душа прощава.

Само богатият, който има в излишък, може да прости дълговете на своя длъжник.

Който прости, получава двойно.

За да може да прощава, човек трябва дълбоко да разбира законите на живота – да разбира естеството на човека.

Който схваща света като цяло, той лесно може да прощава. Отмъщението е признак на повърхностно разбиране на живота. Разумният счита за привилегия да му се отдаде случай да прости. Прощението с любов е извор на нова сила, на нова светлина, на нов живот.

Величието на великите хора е изтъкано от златните жици на прощението.

Който мисли, че като прощава, ще го сметнат за прост и слаб, той не разбира дълбоката философия на прощението.

Разумните и добри хора, чието мнение за нас е важно, винаги са на страната на онзи, който прощава.

Нямало е нито едно изключение досега, щото, който прощава с разбиране и любов, да не е бил уважаван и обичан.

Плодовете на прощението идат по-късно от плодовете на отмъщението, но последните са кисели и отровни, а първите са сладки и лечебни.

Най-великите хора начело с Христа са учили да прощаваме. Единственото отмъщение, което се позволява, то е да отмъщаваме с добро. На злото отвърни с добро, защото това е качество, което е присъщо на добрия човек.

Ако отмъстим на злото с добро, ние светкавично ускоряваме раждането на доброто в двете страни.

Който отмъщава, гради къща на пясък или гради къща от лед, а който прощава, гради къща върху камък.

Благородните хора се отличават с дух на опрощение. Унижение е за човека да отмъщава.

Само слабите и бедни духом отмъщават. Ако прощаваме и нямаме добри резултати, това показва, че сме простили привидно, без любов, или много бързо искаме да видим резултатите.

Който люби Бога, той никога не отмъщава. Който отмъщава, не седи по-високо от онзи, на когото отмъщава. Хората, които прощават, са от новата култура, която се ражда сега.

Отмъщението винаги е съпроводено с омраза, а омразата никога не носи добро.

Опрощението е дете на любовта.

Ако искаш да отмъстиш, отмъсти с любов.

Само посветените отмъщават с любов.

На хората е дадено да градят своето величие и свобода чрез прощението.

Прощаването е най-късият път, който води към царството на абсолютната свобода.

Който тръгне по пътя на прощаването, той започва да гради своята свобода, която никога вече няма да изгуби.

Когато човек прости, прилича на разтоварен пътник след уморителен път.

Отмъщението е омагьосан кръг, от който човек никога няма да излезе.

Който отмъщава, вместо да развързва възела, той дърпа и го затяга повече.

Отмъстителният човек прилича на нечестен платец, а който прощава, е честен и справедлив платец.

Човекът на отмъщението пада много низко пред очите на праведния.

Който отмъщава, го очаква фалит и страдания; това той ще опита.

Ако се види човекът на отмъщението, какъв духовен профил има, той би пожелал да се скрие в земята.

Човекът на прощението дава жив пример на човещина, на разумна обхода. Неговият живот е свещено писание за близките.

Когато засегнат у нас честолюбието, гордостта или тщеславието, явява се желание да отмъстим.

Науката за прощението е само за умните, силните и добри хора и за всички онези, които искат да станат умни, добри и силни.

С прощението човек обръща неприятелите си в приятели.

Без прощение задружен и колегиален живот е немислим.

Човек, който не отмъщава, прилича на дълбока вода, която не се мъти от хвърлените камъни в нея.

Който отмъщава, скъсва връзката си с Бога, а това е най-голямата загуба, която може да има човек.

Който отмъщава, е страхлив, а който прощава, е силен и безстрашен.

Щастливи са хората, които прощават.

Учителят казва: „Правилните мисли, чувства и постъпки са регулатори на електромагнитните течения в човешкия организъм".

Следващите редове представят изяснение по този въпрос.

Учителят в лекцията от 7.VI.1929 г. дава следната аналогия: Колата е тялото, конят представя електромагнитните течения в организма, а коларят е разумното, което работи в организма – психичният фактор. Между тия три страни на човешкото естество има взаимодействие, взаимна зависимост. И оня, който иска да изучи основните закони на здравето, трябва да изучи това взаимодействие, тази зависимост между тях.

Научните изследвания са установили, че човешкият организъм, както и всяко друго същество, е седалище на електричество. Подробно са изследвани електричните явления в мозъка, сърцето, мускулите, черния и белия дроб и във всички други органи. Например, д-р Фридрих Краус, берлински лекар, е установил електричния характер на сърдечната дейност. Правил е изследвания с Цайсов галванометър. При всеки удар на жабешкото сърце той установява електрични искри.

Като говорим за електромагнитни течения в човешкия организъм, ние си служим с този термин поради липса на подходяща терминология. Тук под този термин разбираме не само електричеството и магнетизма, но още и тъй наречения „од" на Райхенбах, животния магнетизъм на Дюрвил, митогенните лъчи на Гурвич, радиациите на Лаковски и пр. Някои от тези видове енергии са тъждествени, а други са различни. Но всички те не са нищо друго, освен тъй наречените в окултизма етерни строителни сили.

Сега нека кажем няколко думи за електромагнитните течения в организма. Една жена прекарала една вечер в голямо смущение и притеснение и още на сутринта имала копривна треска. Едно лице в течение на няколко месеца преживява големи неприятности и възбуди поради враждебните си отношения към друго лице, и заболява черният му дроб. Един преживява силно разочарование в любовта, което не може да преодолее и трансформира, и заболява от туберкулоза. Друго лице преживява страхове поради семейни раздори и заболява от сърце. Едно лице след преживени тревоги добива парализа.

Разбира се, някой може да вижда тук не причинна връзка, а някаква случайност. Но ако в цял ред случаи се констатира същото, тогава трябва да приемем причинна връзка.

Сега се явява въпрос: Как може да се обясни влиянието на мислите и чувствата върху даден орган, как може една отрицателна мисъл да предизвика заболяването му?

Тук важат следните три закона:

1. Електромагнитните течения в организма участвуват в строежа, растежа и функциите на органите. Те са строителните сили в организма и циркулират из цялото тяло както кръвта. Те са главният фактор, който дирижира физиологичните процеси в организма.

Ако при изучаване нормалните физиологични процеси, патологичните процеси, както и терапевтичните проблеми, не вземем предвид електромагнитните течения, ние винаги ще бъдем с ограничени разбирания и постижения в биологията и медицината. Електромагнитните течения, които минават през всеки орган, са от голямо значение за неговото състояние. Природата е тъй разумна и икономична, че ù е чуждо всяко разпиляване на енергиите. Щом са на лице електромагнитните сили в човешкия организъм, то естествено е, че те трябва да играят грамадна роля в живота на организма.

2. Психичните процеси регулират електромагнитните течения в организма, упражняват голямо въздействие върху тях.

Характерът на тяхното влияние зависи от естеството на мислите и чувствата. Ако последните са правилни, то те благотворно влияят на електромагнитните течения: последните запазват своя естествен ритъм. А това е важно условие за здравето. Ако мислите, чувствата са отрицателни, напр. ако човек преживява тревоги, безпокойства, страх, омраза, съмнение, отчаяние, злоба, гняв, обезсърчение, песимизъм и пр., това изменя електромагнитните течения, отклонява ги от естествения им ритъм, а това се отразява пагубно върху строежа и функциите на органите. Електромагнитните течения, отклонени по горните причини от своя естествен ритъм, причиняват ред неестествени, болезнени промени в организма, например свиване на капилярните съдове, неправилно пулсиране на сърцето и артериите, промени във функциите на черния и белия дроб, стомаха и червата, мускулатурата, мозъка и пр. А тези неправилности във функциите водят към разстройство и в строежа на органите.

3. Има съответствие между известни психични процеси и определени електромагнитни течения и определени органи в тялото.

Ето защо, не е случайно, дето един вид отрицателни психични процеси атакуват черния дроб и причиняват заболяването му, а друг вид – белия дроб, сърцето и пр.

Горните три закона са основните такива, които обясняват нормалните и болезнените процеси в организма. Понякога атакуваният орган не заболява веднага, но добива предразположение към заболяване, което последва при най-малката външна причина, например простуда, неправилно хранене, преумора и пр.

Горните три закона обясняват много явления, които без тях остават загадъчни или зле разбрани. Например, защо след войната обикновено избухват епидемии? Могат да се посочат външни причини: нечистота, недояждане, мизерия, изобщо упадък в хигиеничните условия. Всички тези външни причини са верни, но тук действуват и психични причини. Учителят казва: във време на война атмосферата е пълна с разрушителни психични сили, които разклащат по особен начин етера, изменяват електромагнитната атмосфера, а това причинява промени в организма и предразположение към болести.

От горните три закона следва, че при лекуването, освен прибягване до външни средства – храна, вода, въздух, светлина и пр. – трябва да се прибегне и до оня фактор, който може да регулира електромагнитните течения, а този фактор са психичните сили в природата. Психичните сили ще изменят електромагнитните течения, а последните ще изменят строежа и функцията на органите.

Именно тая дълбока идея е скрита в следните думи на Учителя: „Любовта и вярата са мощен здравен фактор".

За да стане по-ясно ефикасното действие на висшите психични сили върху органите, ще си послужим с следните обяснения: Нека разгледаме приложените тук две таблици на електромагнитните течения. Първата таблица дава октавите на разните видове трептения, а втората – дължината на вълната им. И двете дават броя на трептенията в секунда за разните сили в природата.

Знае се от физиката, че при всяка по-горна октава се удвоява броят на трептенията. Например, при първата октава имаме две трептения в секунда, при втората – 4, при третата – 8, но още не се чува тон. При четвъртата октава имаме 16 трептения в секунда и се чува най-ниският тон, който може да долови човешкото ухо. При петата октава имаме 32 трептения в секунда и по-висок тон. При 15 октава имаме 32,768 трептения в секунда. Тон с такива трептения е близо до най-високия тон, който може да долови човешкото ухо. Етерните вълни при 20 октава са непознати на науката. Електромагнитните трептения от 26 до 30 октава се проявяват като електричество, от 40—45 октава са непознати; трептенията в 49 октава се проявяват като светлина. При 50 октава имаме химични лъчи; 51 и 52 октава са непознати. Трептенията на 58 и 59 октава се проявяват като рентгенови лъчи. При 62 и по-горни октави се проявяват космичните лъчи. над техните октави са вече мислителните вълни.

От втората таблица се вижда, че колкото се увеличава броят на трептенията в секунда, толкова вълните стават по-къси. Например, космичните лъчи имат много по-голям брой трептения в секунда и най-къси вълни. Още по-къси са мислителните вълни.

Но и последните коренно се различават една от друга според своя характер. Например, ако сравним една нисша, една обикновена и една възвишена мисъл, ще видим, че първата има сравнително най-малък брой трептения в секунда и по-дълги вълни, а при възвишената мисъл е обратно.

Как се обяснява обновителното действие на висшите психични състояния върху организма? Казахме по-горе, че те действуват върху електромагнитните течения в тялото и чрез последните и върху органите. Тук ще поясним в подробности, как се обяснява това обновително действие:

При висшите психични състояния, например на вяра, любов и пр., човек идва до състояние, сходно с висшите творчески сили в природата и ги привлича към себе си. Природата разполага с всички видове сили и ние привличаме към нас този вид сили, които съответствуват на нашето състояние. По този въпрос ще приведем думите на един окултист

„При хармонизиране трептенията на човешката душа с трептенията на Всемирното Творческо Същество, образува се връзка с космичното Всеединство и тогава човек може да разчита на подкрепа от висшите духовни полета. Ние тук влизаме вече в областта на един разбран мистицизъм. Силата на молитвата зависи от великата любов, от мира и от силното въодушевление да работи човек за великото дело на Бога.

Скоростта на трептенията на вярата надминава всички най-големи скорости, познати във физиката. Трептенията на Божествената мисъл надминават всички други трептения, които са само техни вариации или отражения. Достатъчно е болният да може да възбуди в себе си такива трептения на вярата и тогава тези негови трептения ще се свържат с трептенията на висшите духовни полета, ще привлекат техните енергии и тези последните ще преорганизират материята на физичното му тяло. Ето защо Христос пита болния: „Вярваш ли?" – т.е. можеш ли да възбудиш в себе си трептенията на оня лъч, който Бог е вложил в тебе? Ето защо вярата и любовта са най-голямата лечебна сила. Там далеч, зад тези главоломни скорости, които не се поддават на никакво въображение, гори онова Слънце, отдето чрез такива инструменти, каквито са мозъкът и нервите, се проявяват незнайните сили на волята и вярата. Там е и силата на любовта".

Учителят казва: „Всякога, когато трябва де любиш и не дадеш място на любовта, ще се роди едно болезнено състояние. Всякога, когато трябва да обичаш и не дадеш място на обичта, ще се роди едно болезнено състояние".

Когато човек люби и обича, той се свързва с висшите духовни полета и Техните енергии внасят живот в целия организъм. А когато човек отклони и подпуши вълните на любовта и обичта в себе си, тогава не може да привлича висшите обновителни енергии към себе си, органите остават без прилив на оня живот, който може да ги укрепи и поддържа, и добиват предразположение към болести.

От казаното стават ясни следните думи на Учителя:

„Ако не приемеш най-малкия елемент на Божествената любов, ще бъдеш изложен на болести, не можеш да бъдеш здрав. Тя е първият необходим елемент за здравословното състояние".

Днес човечеството, твърди че преживява една от най-великите си епохи. Знанието му се простира във всички посоки. Човек изучава звездите, следи техния живот, разгадава законите, които крепят звездното небе, познава движението на планетите и се взира да открие тяхното битие. Земята вече не е загадка за човешкия ум. Атмосферните висини са вече само простори за волни пътувания. Птичият полет не е вече идеал. Глъбините на морето са само място, където ученият изследва първичния живот. А водата, огънят и твърдта са сътрудници при разгадаването на видимото и невидимо на земята.

Какво не може още човешкият гений? Да влее душата си в една симфония от тонове ли, или чрез красива жива реч да опише това, що окото и ухото не могат да доловят? Безспорно всичко може, но въпреки това остава още едно, за което той най-малко мисли и за което най-малко знае, а затова и най-малко може: да познава себе си.

Ние виждаме същия този гений, изпаднал в предсмъртна агония, да разбира, че безсмислено е преживял своя живот. Той съзнава в последния момент, че е забравил да мисли за нещо по-велико, отколкото за всичко, що е можал да направи. Той съзнава, че е съществувал, че е бил... Защо идва човек до този разрив, защо в толкова късен час узнава за себе си? Не е ли черпил той винаги сили от собственото си Аз?

Днес човек живее още извън себе си. Той преживява един кредитен живот. Природата сама кредитира дробовете му с въздух, тялото му – с храна, очите – със светлина, ушити с музика и кожата с топлина. Въпреки това човек не знае да използува този неизчерпаем кредит и е принуден да напусне земята по един трагичен начин. Човек не може да се радва на благодатта, с която Природата го дарява, защото живее само заради земните си наслади и удоволствия.

Ние се храним не за това, че храната ни дарява живот, а защото дразни вкуса и ни създава удоволствие. Дробовете пълним с уличен прах и никотинови пари, защото ни прави удоволствие. Очите ни гледат и се радват на забавни представления, които сами си устройваме, а забравили сме да се радваме чрез тях на природната красота. Ние почиваме, или защото сме преуморени, или защото ни е угодно, без да разбираме смисъла на почивката. Обличаме се с мисълта да удовлетворим едно криво себелюбие. Живеем, въобще, проникнати от чувството за удоволствие, без да можем да се радваме на живота като Божи дар и да го ценим над всичко, като съгласуваме проявите и желанията си с принципите и законите на природата.

Несъответствието между действителността и нашите желания създава всичките наши физически и душевни страдания. А свободата на душата е в познанието на собственото „Аз". Днес ние от всичко най-малко познаваме себе си.

Човек няма обич и любов към себе си. Със своето разбиране на живота като наслада и удоволствие, той е най-голям враг за себе си. Когато възлюбим безкористно живота, ние ще познаем себе си – нашата физическа и духовна същност и ще бъдем щастливи. Човек търси щастието вън от себе си, а то е в него самия, в цялостното съвършенство и себепознание.

Ние не познаваме собственото си богатство. Ние не умеем да го използваме, но знаем да го пилеем, без да подозираме за него. Често ще чуете да казват: „Лекарят ми каза, че страдам от злъчка, сърце, стомах, бъбреци и др." В какво се състои страданието на тези хора? В това ли, че имат злъчен мехур, сърце, стомах, бъбреци или, че тези органи са заболели? Нещастието е там, че тези хора един цял период от време в живота си не са знаели, че имат такива органи или най-много са мислили за тях, когато те са им доставяли удоволствия. Мнозинството се запознава с физическото си тяло, едва когато то е вече заболяло. Тогава в пълно неведение болният и хирургът намират спасението само в лекуване на болния орган. И нищо повече!

Това е нашето отношение към живота. Ние не умеем да се ползуваме от богатството, с което сме дарени! Когато заболеем, почваме да се опознаваме с физическото си тяло, а за другата наша същност, от която зависи всичко в живота, ние не се и сещаме.

Човек е неединен в себе се. Той се проявява откъслечно – без да има хармония между чувство, мисли и постъпки. Той дава простор на своите страсти и похабява и тялото си, и чувствата, и мислите си. Щастието и смисълът на нашия живот не е в това себеразкъсване. Те се крият в единството между физическото, духовното и божественото в нас.

„Когато съберете ума, душата, духа, сърцето и тялото на едно място, ще получите това, което се нарича човек"— казва Учителят.

От две хиляди години християнският свят празнува всяка година Възкресение Христово и по дългогодишен навик то е станало едно външно, приятно тържество, в което не взима голямо участие съзнанието и не се търси смисъла на празника. Празнуват верующи и неверующи, бедни и богати, учени и прости. Всички се поздравяват с Христовото възкресение, ала то си остава само един външен по-здрав. Отдавна хората са загубили смисъла на възкресението, те дори не вярват в него, защото науката доказала, че това е невъзможно— с смъртта се свършвало с живота и с душата. Ала не само от това гледище хората загубиха смисъла на възкресението Христово. Христос остана за света само една историческа или дори несъществувала личност, чието значение днес не излиза извън четиритях стени на църквите. Ако хората, ако светът би бил учен, че Христос е Любов и следователно най-великия смисъл на живота, и че за да живеем в Христа, трябва да живеем в Любовта, в любов помежду си, тогава Възкресението Христово не би било само една празна форма, не би било само случаи за външни празненства, или дни само за отмора от всекидневния труд. На тази, именно, друга страна на Христовото възкресение желаем да се спрем в долните редове.

Това велико събитие – възкресението Христово, което фактически създаде християнската епоха, е описано много просто и в четирите исторически евангелия – на Матея, Марка, Лука и Йоана. Това събитие, описано тъй просто, но много съдържателно, както въобще са изнесени в евангелието все така просто, но величествено и монументално всички големи събития и разяснения върху Царството Божие, Мъдростта, Любовта и Истината, е някак си последно събитие от земната жизнена линия на Исуса. Затова то заема място в последната или последните две глави на всички евангелия. след възкресението и явяването на учениците започва другата страна на християнската епоха. от тогава насетне започва величавата писана и неписана, лоша и добра страна на християнската епоха, която в своя завършек ще се закръгли не като епоха, но като ера, включваща в себе си много епохи, най-красивата от които ще бъде тази, що предстои да дойде между човечеството – епохата на сърцето и Любовта.

Ето как е описано това най-голямо събитие за християнския свят в едно от най-достоверните и точни в историографско отношение евангелие – това на Матея. Последната глава 28 от това евангелие започва с следните думи: „И като се мина съботата, на разсъмване в първия ден на седмицата, дойде Мария Магдалина и другата Мария да видят гроба. И ето, стана трус голям: Ангел Господен слезе от небето, пристъпи и отвали камъка от вратата и седеше отгоре на него. Той бе като блескавица и облеклото му бяло като сняг. Стражарите се стреснаха и уплашиха от него и се вкочанясаха като мъртви. А ангелът рече на жените: Не бойте се вие, защото зная, че търсите Исуса разпятия. Не е тука, защото възкръсна” ... Почти със същите думи е предадено събитието и в четирите евангелия. Има известни разлики в подробностите в евангелията на Лука и Йоана, ала те не са важни. Те създават работа на халос на безработни богослови да спорят, кое е по-автентично. В действителност тук същественото са само тия думи: „Няма го тука, защото възкръсна". Можем да сметнем, че и присъствието на ангела, говори още за намесата на пръста Божий в тази работа. Ала същественото е думата „възкресение". Ето на тази особена дума почива една епоха, която се е разгънала вече две хиляди години и продължава да се развива днес и в бъдеще. Тук ние нямаме за цел да разгледаме историческото развитие на тази велика епоха. Нашата мисъл е да се занимаем с най-съществения въпрос – с въпроса за възкресението. Възможно ли е то и може ли да се обясни по научен начин?

В стария завет никъде не се разправя за възкресение, освен че възкресение на мъртвите ще има в дните на Месията, в края на века, когато ще се завърши човешката ера. Там, обаче, се предават няколко случаи не на възкресение, но на телесно заминаване направо на другия свят, на небето – на възнесение (Енох, пророк Илия). Има още няколко случаи на възкресение с помощта на пророците или на допиране на мъртъв до костите на пророк-светия (случаите с оживеното дете от пророк Елисей и оживелият мъртвец, паднал до костите на пророк Елисей). В новия завет два подобни случаи имаме с възкресението на Лазара и дъщерята на Яира от Христа.

Случай като възкресението на Исуса в Новия завет и в книгите на Библията въобще, не е известен. В този случай има нещо предначертано, той е предсказан от пророците и потвърден приживе от самия Христос. Затова в него е намесен пръста Божий – присъствието на ангела при самото възкръсване, при повторното телесно оживяване на Исуса свидетелствува за това.

В древните окултни школи, смъртта и възкресението са били една действителност, един път, едно от най-висшите посвещения на ученика за да достигне съвършенство. Всеки ученик в своя път е минавал през смъртта, за да я надвие с силите на своята душа и да възкръсне в своя телесен живот – да продължи работата си на земята, вече не като обикновен човек, но като съработник на висшите творчески сили, на доброто и Любовта.

Прочее, за окултизма от всички времена, възкресението като действителност е възможно нещо. Целта на човешкото съвършенство на земята е да се преодолее смъртта. Духът трябва да възтържествува, да преобразява и поддържа в равновесие състоянията на тялото. В това отношение, разумният живот, който е напълно непознат за обикновения човек поддържа равновесието, здравето и дългоденствието на тялото. А силите на Духа, в които е самия живот, могат всякога да обновят заболелия организъм и да възстановят функциите и жизнеността на органите на тялото. Ето загадката – когато животът на човека е до такава степен осъзнат, когато духовните сили в него са до такава степен развити, че да могат да контролират и всяко така наречено инстинктивно, рефлексно движение както и вътрешните функции посредством нервната система, тогава възкресението ще бъде една жива действителност и възможност за всеки човек. Така ни учи окултната наука вчера, днес и утре.

Възможно ли е възкресението от гледището на позитивната наука? – Науката от миналия век, която бе ориентирана в чисто механистично-материалистична насока, отговаряше, че всички душевни възможности и явления независими от тялото и функциите му са невъзможно нещо. За тази наука със смъртта на физическото тяло свършва целият живот на организма. Следователно, възкресението на тялото е също невъзможно, понеже то като машина, като механизъм е похабено с настъпването на смъртта. Други сили които биха могли да го възобновят не съществуват. Природата за тази наука от миналия век е неразумна и тя не може да оживи мъртвото. „Само живото може да роди живо", ето максимата на тази наука. Разбира се, тя допуща едно изключение – първичното самозараждане. Някога е станало някъде — на земята или на друго небесно тяло – не е важно, едно единствено зараждане на живота, в една единствена форма – клетка. Тя е дала основата на целокупния живот на земята и другаде, по пътя на сложната еволюция. Това е в най-кратки думи философията на естествознанието от миналия век. Човек, обаче, съзира веднага най-големия пропуск на тази философия в теорията на първоначалното самозараждане. Разбира се, излишно е да се спори и да се задават въпроси – как може мъртвата материя да роди жива клетка, къде остана закона на Хекеля – всяко живо се ражда от живо, какъв е смисълът на това случайно самозараждане, ако това наистина е дело на една сляпа случайност, а не на дълбок и вечен Разум в Природата, който е създал живота и развитието с точно определена цел. И ако наистина съществува Разум в Природата не е ли в негова възможност да създаде и други зараждания на живот – да речем ех nihilo – от нищо, както е създаден първия живот някога? Безспорно, всичко това е ясно като бял ден. Животът не е и не може да бъде дело на неразумна, сляпа случайност. Разумът в Природата, който е създал веднъж жива клетка, може да я създаде многократно при всички времена и условия. И ако на този Разум, на Духа е възможно да вдъхне живот в инертната материя, колко по-малко е необходимо да се възстановят жизнените функции на угасващо или угаснало тяло. За една логична мисъл, която почива дори на изводи от материалистичната наука на миналия век, е възможно възкресението, тази регенерация, в пълен смисъл на думата, на организма.

Ала науката днес далеч не е това, което е представяла през изтеклото столетие. Всеки нов ден на нашето време записва в безкрайната редица учени нови такива, които са дошли по един логично изследователски път до съществуванието на вечния творчески Разум в Природата, който подтиква цялата жизнена стълба към определено, целесъобразно развитие. Можем смело да кажем, че днес няма учени, които да имат стопроцентов материалистичен мироглед. Последният половин век вмъкна в изследователския свят толкова много неща – факти, събития и идеи, които раздрусаха из основи научния материализъм. В съвременната научна мисъл се вмъква нов елемент, който е истинското звено на всички функции в природата, в организмовия свят. Този елемент е вечният Разум, който е вътре във всичко.

И занапред, когато ученият ще разрешава сложните въпроси свързани с жизнените функции в организма и в природата, той ще може да вижда действието на този невидим Разум и да разбира неговите ирационални прояви, в които най-много изпъква той и които за съвременния човек представят още чудеса и невъзможности. Особено много подобни явления, правещи изключения от общия механичен наглед ход (в него има също чудна и величествена разумност) на функциите в организма, се установяват от лекарите върху болни. Затова днес се говори за индивидуално лекуване, при което най-голяма роля играе не лекарството а духът в болния. А що е духът, ако не вечният Разум, който ако не е вечен не може да има творческа и обновителна сила. Карел в „Човекът—неизвестният" е един от хилядите вече днес представители на тази спиритуалистична мисъл в науката за човека. Метерлинк подчерта силно присъствието на разумния дух в царството на насекомите (Животът на пчелите, Животът на термитите, Животът на мравките и пр.) и растенията (Разумността на цветята). Дриш и голямата редица неовиталисти изтъкнаха присъствието на Разума в интимните процеси на клетъчното размножение и развитието на органите в организмите в частност и в цялата природа в общност. Бергсон и безброй много учени и философи от този кръг, видеха проявите му във вътрешния, душевен живот на човека и разкриха широко на света възможността да вкусят от плодовете на интуицията. Айнщайн, наред с много други, заговори за космическия Разум и религиозност. Не може да се изброят безкрайно многото учени и мислители, които имат всеобщо признание и за които Разумността, вечната Разумност, която твори и движи всичко е жива действителност. В своите занимания тук, на земята тия учени проучват с будно око това, в което тази вечна Разумност се проявява. А тази проява е досущ във всичко. Ние не я забелязваме, защото сме потопени в нея, ние не я установяваме като отделна същност, както не можем да установим нашето собствено движение, когато сме в движещия се трамвай. Но ако той внезапно спре, ние веднага ще паднем. Така е, когато се случи някоя органическа или душевна катастрофа в нашия живот и нормалния ход на функциите спре. Тогава, особено тогава, можем да съзрем творческата сила на Разумността в нас и извън нас. Затова тя е забележима само в ирационалните моменти на нашето съществувание.

Днес в широкия свят на науката ние не виждаме много материалисти по научен мироглед. Тях може човек да ги срещне още всред недоучени студенти, ограничени учени или всред политически и обществени доктринери и част от общата човешка маса, която живее с идеите на миналия век. Всред трезви, с проникновен поглед, учени, които виждат и зад формите, предмет на техните занятия, които разбират проявите в живота, такива хора не с материалисти и механисти по светоглед. Безспорно, за да се даде такъв спиритуалистичен тласък на научната мисъл, голяма роля са играли всичките духовни и окултни движения от миналия век. Със своите спиритични явления, с магнетизациите, при които болни оздравяват и мъртви възкръсват, с материализациите и дематериализациите на веществото и човека, с левитацията (волево премахване на гравитацията),с телепатия и ясновидство, с радиестезия и астрален свят и пр. и пр., с всички тези „чудеса" се обърна погледа на учения свят, който в началото отричаше всичко, към духовното, разумното – неговата организация и проява всред видимата природа.

Когато се говори, че научният свят идва да признае присъствието на разумното в живота, не бива да се мисли, че се е стигнало до там да може да се включи това разумно в лабораторна реторта. Разбира се, това не е станало и едва ли ще стане. Ученият свят, па и хората въобще, виждат само резултатите от намесата и проявата на разумното. Затова у мнозина се явява съмнение. Щом не го виждат хванато в реторта, то не съществува. Може ли по-същия груб логичен начин да кажем, че не съществуват и атомите и неговите съставки – електроните и корпускулите или пък витамините – тези обновители на организмовия живот, като не можем да ги видим? – Без съмнение не. Ето тук се явява нуждата от известна доза вяра, която не е едно чувствено отношение към нещата, но резултат на логичното мислене при анализ на фактите. В този смисъл ние можем да разберем мисълта на Учителя, който говори, че вярата е резултат на знанието и опитността. В това отношение вяра и знание е едно и също нещо или другояче казано, вярата е необходимо следствие от правилното познаване на нещата, защото ние виждаме само тяхната най-груба проява – материалната страна, ентропията – последната втвърдена форма. Затова, когато говорим за възкресението като възможност, колкото и научни доводи да се наведат, то не може да се разбере, без известна доза жива вяра, която произлиза от убедеността за безграничните възможности на живите сили на вечния Разум, който работи в природата и живота. С такава вяра нещата оживяват в човека и стават действителност. Само така можем да разберем възкресението, регенерацията на загубило силите тяло, в общност и възкресението на Христа в тяло, като специален случай. Във възкресението като възможност ние виждаме апогея, върха на проявата на вечната Разумна сила, която работи в живота.

За да бъде разглеждането на идеята за възкресението по-пълно, необходимо е да се разгледа и от други страни, по-право казано, в проявите му в други области и светове. В широката природа, в безграничните царства на минералите, на растенията, животните и човека, навсякъде всичко минава в своя път на развитие през два големи процеса – смърт, което значи крайна умора и изтощение и възкресение, което ще рече обнова и живот. Това е един от великите закони, който регулира живота в цялата природа. Като величав символ на този закон природата е създала зимата и пролетта. Нищо не може да възпре живите сили на пролетта и на слънцето да възкресят всичко в замрялата през зимата природа. Всяко цвете се пробужда към нов живот, всяко животинче възкръсва отново в живот и дейност. Разбира се, зимата и пролетта, независимо от това, че са действителност, представят вечен символ, който ни напомня, че разумните сили на вечната Природа държат в ръцете си възможностите да възкресят мъртвото.

Има още една друга страна на възкресението в живота. Тя е в света на чувствата и мислите. Колко пъти в човека умират чувствата и мислите му, особено добрите чувства и мисли! Ала вътрешната природа в човека, която е вечния разумен дух, която е Любов, възкресява отново всяко хубаво чувство и всяка светла мисъл и ги прави още по-силни и дейни. Ето, в тази вътрешна сфера на човешкото естество, в света на чувствата и мислите, възкресението намира своята по-пълна проява, понеже самата същност на тия сватове е по-фина, отколкото грубата физическа материя. Едно ново, с повишен интензитет по отношение на Любовта, Правдата и Истината, възкресение на човешките чувства и мисли е една крайна необходимост в днешното време за всеки човек, за всеки народ, за делото човечество.

Като се говори за възкресението като възможност в живота, може да се постави въпроса, защо е необходима смъртта и защо не възкръсва всеки човек, умрял с тялото си. За да не се спираме на дълго, ще повторим, че смисълът на смъртта е в нейното регулаторско значение, а на възкресението да обнови силите и да ги пресъздаде дори. Според окултното знание, в природата това става бавно с всеки умрял човек и с всяко умряло същество. То става по бавния път на прераждането, при което и физическо тяло и астрално (света на чувствата) и умствено (света на мисълта) се подлагат на още по-голямо преорганизиране и преобновяване. Така работи Разумността за широката общност в природата и човешкия свят, като спазва строго великия закон на Божествената икономия. В този закон се пестят силите, а се използва времето, във всяка гънка на което се проявява мъдростта. А за великите Духове, за големите съвършени личности на човешкия род, които са разгънали в пълнота Божествените сили в себе си, за тях смърт, прераждане и възкресение се сливат в една единна творческа възможност, която в тях става постоянно. Затова Те са всеки миг други, все по-нови, по-дълбоки, по-любящи, по-творчески силни. Ето възможностите на Божествения Разум.

Възкресението на Христа има дълбоко значение от индивидуално, обществено и космическо гледище. Индивидуално – за да се проявят творческите сили на вечния, разумен Дух в човека. с това събитие в историята на човечеството се подчерта една възможност, от мисълта за която човечеството не ще се освободи никога. Тази възможност изразена в Христовия случай, ще подтиква човечеството напред до пълното разгъване на разумните, творчески сили в себе си. Невъзможно е да се разберат силите и възможностите на вечния Разум, без да се включи Неговата най-голяма възможност – да обновява, да пресъздава, да възкресява.

Общественото значение на Христовото възкресение седи в новата сила, която доби неговото велико учение на Любовта. След това събитие, всъщност, почна да се гради истинското учение на Христа всред човечеството. То се гради още и ще се гради до тогава, докато във всеки човек и в цялата природа се разгънат в пълнота всички разумни сили, цялата Любов на Христа. в това отношение Христовият цикъл, не е само епоха в развитието на човека и човечеството, но е най-важния етап в развитието на цялата природа през хилядолетията. Ако възкресението не би станало, светът не би познал Христа. Затова посветените са предричали за Него, защото са знаели, че възкресението на Исуса е тайната на всяко духовно и истинско развитие на човека и човечеството. Христовата епоха започна с възкресението. И ние живеем в онзи неин дял, в който става по-голямо разширение на съзнанието, за да дойде другият ù дял – на разширение на сърцето, на проява на Любовта всред човечеството.

За космическото значение на това едва, едва подчертано събитие в евангелието, ни говорят Учителите на човечеството, които са донесли окултното знание. До Христа светът е живял в своята инволюция, живял е в своя стадий на семе, на посаждане. Пътят нагоре, към духовните висини е бил неизвестен и недостъпен за множеството. Както една тъмна сфера огражда земята в пространството, такава една сфера е ограждала съзнанието на човека и човечеството до Христа. Мисията на Христа е била да освободи човечеството от угрозата на тази тъмна сфера, за да проникне в съзнанието светлината на Божествената Истина и възможности. Христос проби тази тъмна сфера, която е обвивала природата и човечеството, той проби тази тъмна сфера която е обвивала съзнанието. Той слезе в ада и разкъса веригите на злото. Пътят на всичко живо е отворен към светлината и Любовта. Христос разшири съзнанието и обедини света и хората в името на Бога и на Любовта. Ето смисълът, ето великата мистерия на Неговото възкресение.

В името на тази Любов, която ще дойде в света – Христос възкресе!

Като четете книгите на дневните философи, живели столетия преди Христа, вие се възхищавате от мъдростта, която блика от jехните писания. във вас изниква въпросът, как е било възможно да се роди това знание и тая дълбочина в усещането на света, преди да се е родила най-великата светлина на светлините?

Като четете за древните халдейци, за Египет, за Вавилон, за древните гръцки философи Сократ и Платон, вие се уверявате, че наистина мъдростта е родена преди света.

В човека може да възникне и едно желание да сравни тия, макар и трудно сравними величини – древната мъдрост и Христа.

Ако проследите учението на Сократ и това на неговия ученик Платон, ще останете изненадани от това, че нито една точка, нито един завой или подробност на живота, не са оставени без да бъдат мъдро, остроумно и аналитично разтълкувани. Няма въпрос, зададен от страна на учениците на Сократ, без на него да не е отговорено пълно, духовито и изненадващо. Сократ, а после Платон са основали най-грандиозните мисловни доказателства за съществуването на отвъден свят и за безсмъртието на душата. Те са дали първия копнеж към опознаване света на идеите, където има един абсолютен порядък, където царува хармония и където границите на красотата в багри и форми, в музика и единство, далече надхвърлят телесния свят.

Нещо повече, Сократ доказа със своята смърт непокътнатата си готовност да се отрече от видимия свят и да се прибере по-скоро в света на абсолютната красота, където душата, без посредничеството на измамните чувства, познава нещата в тяхната идейна същност.

Но все пак, ние не се решаваме да сравним никоя от тия бляскави мъдрости с мълчаливото величие на Христа. Защо? Нима Христос беше по-разговорлив и по-остроумен в начина, по който общуваше с човеците? Не, Неговите отговори бяха дълбока, безкрайна кротост, а понякога Той и не отговаряше, а мълчаливо пишеше с пръст по земята.

Великата тайна е там, че ония бяха мъдреци, а Христос е живот. Мъдреците посочват пътя, а Христос казва: Аз съм пътят, истината и животът. Ония говореха за безсмъртието, а Христос възкресяваше мъртъвци.

Животът на всеки друг освен Христа е една съдба, човешка или пророческа, а животът на Христа е символично преповторение на Битието, където има раждане, узряване, саможертва от любов, разпятие, смърт и възкресение от мъртвите. Всички до Христа показаха жертвата, силата, знанието и изкуплението, но никой не показа възкресението като дело, като могъщество и като символ за пътя на всяка човешка душа.

Ето защо, ако другите можем да наречем учители, помагачи и приятели на човешкия род, Христос е негов Спасител и идеал за всички векове и хилядолетия.

Без другите е трудно, но без Христа е невъзможно. Христос е любовта – проявена, изявена и направена плът и кръв, умножена като зърното, паднало на добра почва. Христос е без когото човекът угасва като свещ, а народите се превръщат във вълчи глутници.

Мъдреците и философите се изучават, а Христос се живее. Христос е началото, краят и безкрайността.

Хората, които не Го познават в себе си, приличат на безводни пустини, а народите, които Го отхвърлят, поемат тежкия жребий на страдание, докато Го призоват.

Има една мистерия, която трябва всеки да разреши в себе си. Тя се крие в думите:

„Аз бях преди Аврама".

Христос е Тоя, който превърна в дело всяка своя дума. Там е Неговата сила и величие. Той не написа философска система, а всичко, което проговори, го извърши.

Говори за смирение и сам уми краката на своите. Говори за обич и възлюби човеците повече от себе си, като даде живота си за тях. Той, Христос, е най-близко до човека, защото остави легиони ангели и прие човешка съдба. От любов към човека той влезе в човешкото битие с над човешките си сили. Затова Него – Христос – Божия син Го наричат „Син Человечески".

Човешкият род не е имал и никога не ще има по-голям и по-ценен дар от Христа. Утеха на земята с кротост и обич, Той разкъса веригата на едно огромно робство и разтвори вратата на ада, като показа на душите лъчезарния път и лъчезарния връх.

Христос – въплътената, живата, всекидневната Любов е нашият път, истината и животът.

За да се избави човечеството от днешните противоречия и, страдания, трябва да дойде новата мисъл, а тя гласи: Животът трябва да се схване като единство и всички същества – като клони и листа на космичния организъм. Благоденствието на всеки клон и лист е в работата му за цялото дърво. Домът ще благоденствува, когато всички негови членове – баща, майка и деца – работят за дома. Едно общество, един народ, цялото човечество са също така едно голямо семейство, един голям дом. По същия начин човечеството ще преуспява, когато всеки внася в общия живот най-хубавото от себе си. Когато хората съзнаят, че трябва да работят за цялото, тогава ще дойде на земята новият ден, оня великият живот, за който копнее човешката душа.

Така човек ще влезе в хармония с цялото. А най-пълен неин израз е любовта. Тя иде днес като строителка на новата култура.

Тя е създала небето и земята. Тя крепи вселената. Проявява се в растенията, в течението на водите, във въздуха, в светлината, в движението на звездите. Ако изучим съвременния свят от гледището на любовта, ще разберем, какво отношение имат към нас слънцето, звездите, луната, цялата земя и пр. Те са отношения на любовта. Светлината си има своя любов. Разумната природа по хиляди начини ни показва, че ни обича, но човек се съмнява, дали това е така или всичко е една случайност.

Ние говорим за една любов, която в днешната епоха почва да се проявява едвам като слаб проблясък. Всичко, което считат за любов, не е любов. Днес нямат още правилно схващане, що е божествена любов. Напр. един обича някого и ако един ден оня не се отнесе внимателно, изменя своето разположение към него. Тогава любовта му е по-слаба. Или обичате някого и, ако с влизането ви в другия свят и любовта ви не влиза заедно с вас, вие нямате още правилно разбиране на любовта.

Коя е отличителната черта на любовта? При нея всичко, каквото прави човек, го прави безкористно за доброто на оня, когото обича и напредъкът на последния е негова радост. За да се опознаят хората, трябва да има вътрешна връзка между тях, а човек има вътрешна връзка с някого, като го обича.

Любовта постоянно се опитва и всякога ще остане незнайна. Има три степени на любовта, които можем да наречем човешка, ангелска и божествена. Човешката се изявява в чистота и смирение. Ангелската – в служене на цялото, а божествената е в раздаване на всичко, което е дадено на човека. Някой може да каже: „Доброто не се цени". Има, които го ценят. И най-малкото потайно добро, което човек прави, разумната природа го цени и записва. Всяка хубава мисъл, колкото и да е малка, се записва в аналите на природата.

Да ни е приятно, когато някой човек обича едно дърво, един камък, едно куче, каквото и да е, защото любовта е неизменна. Човек, който може да обича едно животно, може да обича и един човек.

Животът има смисъл, когато има любов. Човек живее, когато любовта е в него. Любовта прави човека здрав, добър и си-лен. Ако човек няма любов, няма отде да черпи сила неговата мисъл. Любовта е това, което усилва човешкия ум, дава разположение на ума, сърцето и тялото. Когато тя посети човека, той усеща че целият свят е негов. Тя превръща страданията в радост, а безлюбието превръща радостта в страдание. Всичко става лесно с любовта. Тя има магическа сила да стопява всички препятствия.

Човек крие големи богатства в себе си, но се изискват условия, за да се изявят. Любовта създава тия условия. Тя дава подтик за развитието на силите, вложени в човешкото естество.

Новото, което иде в света, е: Всичко, което човек прави, да го прави с любов. Под думата добро се разбира работа, извършена с любов. А що е зло? Всяка работа извършена без любов. За да излезе днес човечеството от днешното положение, трябват три неща: правилни мисли, чувства и постъпки. И кое е онова, което може да ги направи правилни, кое е онова, което може да канализира техните енергии във възходящо направление? Любовта! Тя трябва да дойде и да се изяви като подтик в мисълта, чувството и волята. Тя трябва да бъде скритият вътрешен подтик на всяка наша мисъл, чувство и постъпка, да им дава насока и характер.

Единствената сила, която ни въвежда в реалния свят, е любовта. Когато не обичаме, ние сме извън божествения свят. Когато обичаме, ние сме в него. Ако човек тръгне по пътя на Божията любов, – не оная любов която трае година и половина, но оная любов, която и смъртта не може да победи – тя ще му даде всички възможности, ще го разхожда по цялата вселена; ще задоволи всичките му нужди. И тогава всичко ще има човек на разположение; светът ще се отвори за него, и той ще чуе музиката, за която ушите на хората са глухи. Но за да стане това, човек трябва да се научи да слугува на любовта – да слугува така, както слугува самата любов. Всичкото нещастие в света иде оттам, че хората искат да бъдат господари. Новият ред ще дойде, когато човек се научи да слугува, и по-силите помагат на по-слабите.

Днес хората искат да се осигурят в живота, но те имат съвсем механично разбиране на въпроса. Защо ти е това осигуряване, когато параходът потъва? Под любов разбираме спасителната лодка, която може да изведе човека на желаното пристанище. Христос казва: „Събирайте си съкровища". А съкровища се събират само чрез любовта.

Нам ни трябва една наука за любовта, за да можем да из-гладим противоречията, които се намират в живота. Тя ще донесе новото знание и новата свобода. Тя ще ни освободи от всички съвременни ограничения, в които се намираме. Някой казва, че светът е лош. Той не е лош, понеже съдържа условия за един красив, хармоничен живот.

Човек, като гледа днешния кипеж в света, да не се тревожи, какво ще стане с света! Той няма да се свърши. Нов свят ще се образува. И всеки съзнателен човек трябва да вземе участие в тая строителна работа.

Любовта има социално приложение. Тя ще оправи света във всяко отношение. Нищо не е възможно да оправи света освен любовта. Тя е единственият път. Тая мисъл трябва да залегне у всинца. Ако не дойде любовта, цялата култура ще се заличи и ще трябва да минат няколко хилядолетия, за да дойде нов порядък. А ако дойде любовта, тая култура ще се обнови така, както се съвзема някой, който е боледувал.

Ние сме пред прага на новия свят. Любовта ще ни въведе в него.

Q

По случай гостуването на унгарските писатели в България, в нашия периодичен печат се печатаха в превод много произведения на унгарски писатели. Тук ще приведем само един пример, именно разказът „Скитниктъ" от Александър Далош, представител на новата унгарска литература, роден през 1901 година. Този разказ беше печатан в „Заря".

„Скитникът" представя човека, който има ново, мистично отношение към нещата. Ето няколко по-важни пасажи от думите му:

„Всичко, което обичаш, ти принадлежи напълно, защото любовта означава най-чистото злато, най-голямото богатство. Целокупността на хората и всички същества на земята са братя и сестри.

О, колко много ги обичам! Аз не мога да гледам нещата поотделно, но всичко наедно! Аз не мога да си представя себе си отделно от другите хора. Аз съм чист като лъчите на слънцето.

Вашето дете по кръв има сродство със слънцето, със земята, с луната и дори с черешата, както с всичко друго, което се намира и в другата половина на света. Целият свят е в него. И на всички той е брат, сестра, роднина. И когато нашето дете проходи, тогава ще тича по чужди земи, в чудни дворове ще прегръща чужди животни, като че ли са негови. Тогава вие ще кажете: „Немирно дете!" Но тъкмо това е истинският живот. Защото великата Мъдрост на Твореца действува в него. Така и Аз живея!

Работата за мен е радост, — безразлично, дали плета кошница от върба или свиря на хармоника.

Едно дърво знае много повече, отколкото ние. Да се живее — това е нещо много повече, отколкото да се притежават нещата. Човек би могъл да бъде щастлив, много щастлив, ако би вървял в хармония с Цялото!

В този момент по склоновете заблестя силно слънцето и скитникът видя, как върху земната повърхност се разстилаше все по-силно голямата мощна сила на живота. Времето сияеше върху високия трон на синевината, а животът сграбчваше всичко в своите огромни пазви. И скитникът извика:

— Гледайте, гледайте, как всичко е едно и неделимо цяло!"

Вечното в нашата литература от Николай Райнов. 9 тома, издание на Стоян Атанасов — ул. Неофит Рилски, № 36 — София. Цена 40 лв. тома.

Може само с голяма радост да се посрещне този голям труд на Николай Райнов, за когото излишно е да се изричат възхвали. Труд единствен по рода си и ще остане единствен по обхвата на материала и разглеждането му. Това ще се оцени от поколенията по-добре, отколкото от днешните четци, по-право от една категория съвременни български четци. Проникновението на Райнов, големите му езикови познания и дълбоките му аналитични способности, а също и големите му характерологични знания дават най-ярко отражение в тия му изследвания. Та тези книги са пълни с дълбоки изследвания върху българската литература от възраждането насам! Те са богати изследвания върху всеки засегнат автор. Когато човек ги чете, сърцето му се изпълва само с радост. Човек чете в тях двама автори — този, който е писал съчиненията и този, който ги разглежда. И в светлината на Райновото разглеждане всеки четец добива една вярна представа за мястото и качествата на всеки разгледан български писател. В това отношение заслугата на Райнов е най-голяма. Той посочва всичките положителни страни на даден автор, посочва мястото и характерното, с което той заема това място в българската литература. И всеки автор е заел незаменимо място в родната книжнина, всеки запълва една празнина, която би зеела без него. Естествено, Райнов посочва и слабите страни на всеки писател. Та това, според нас, е още по-ценно и културно. Няма слепота в разглеждането и няма лицеприятие. Ако в своето творческо дело всеки писател би имал подобен съветник — майстор, като Райнов, сигурно би създал много по-положително и по-възвишено писание. Затова делото на Николай Райнов е толкова грамадно и високо просветно, че не може да се измери. Който иска да чете правилно и да разбира вярно българските писатели, трябва да прочете тия 9 тома на Р. И в душата си всеки ще му изкаже едно мълчаливо благодаря. Ще види тогава, че недавнашните закачки на някои литературни критици по вестниците по повод на тия Райнови книги са били тенденциозни и въпреки това само в полза на Райновото дело.

Чудно хубави са разборите, които Р. прави на съчиненията на българските писатели! Такива разбори и истински литературни критики може да даде само Райнов — един майстор на словото, един последовател на истината, един познавач на световната литература, философия, религиозна мисъл, наука и изкуство. Най-после — един познавач на скритото в човека.

В други броеве на списанието ще имаме възможност да дадем някои интересни откъси от Райновите разглеждания, които са единствени в българската литературно — критична мисъл.

Излезлите 9 тома разглеждат творчество на следните български писатели: I т. Чинтулов, П.Р.Славейков, Каравелов, Друмев, Христо Ботев. II т. — изцяло посветен на Иван Вазов. III т. — Захари Стоянов и Михалаки Георгиев. IV т. К.Величков, Ст. Михайловски, Ал. Константинов. V. т. Пенчо Славейков, Т.Г.Влайков. VI т. — Кир. Христов, Ант.Страшимиров. VII т. — Яворов и Траянов. VIII т. — Елин Пелин и П.Ю.Тодоров. IX т. — Йор. Йовков, Ник.Лилиев, Димчо Дебелянов. Ще следват други томове, които ще разглеждат съвременниците.

Широко и сърдечно препоръчваме тия проникновени книги.

Пролетна утринна светлина изпълваше стаята ми. Седях на одъра смълчана и заслушана в радостната песен на птичките.

Вниманието ми привлече една голяма муха, която бръмчеше и се блъскаше в стъклото на затворения прозорец. Станах и бързо разтворих прозореца. „Иди на свобода" — ù казах аз с усмивка на уста. И сякаш не тя, а аз бях тази, която получи свобода, с такава неземна радост се изпълни сърцето ми!

— Сине мой, чух кротко да ми казва Той, кой те научи да даваш свобода и на най-малките I

— Моите притеснители, Повелителю мой. От тях познах, що е свобода. Тези, които ми слагаха тежките вериги на ограничението, те ме научиха да ценя най скъпоценния Твой дар — свободата.

Днес този бисер, най-бляскавият, краси наниза от бисери, който лежи върху дълбоките червени следи, що оставиха веригите.

Пролетната утринна светлина изпълваше стаята ми. Топлите слънчеви лъчи бяха стопили студените и тежки окови на зимата. Всичко пееше победната песен на свободата.

На полуразрушените стъпала пред един ислямски храм седеше просяк слепец и тъжно припяваше никаква далечна унила песен. Поседнал наблизо, аз се вслушах в тия тихи ридания на един преминал живот. Просякът разбра, че е седнал наблизо човек и гласът му почна да заглъхва като струна на отдалечаваща се цигулка. Аз въздъхнах, замислен за съдбата на тия изоставени и страдащи човеци.

— Защо, въздишаш, сине? — попита ме старият, като обърна към мене лицето си и отправи безжизнен поглед в далечината.

— Заради страдащия по земята, старче, — отвърнах му аз. По лицето на просяка пробягна усмивка и той тутакси отвърна:

— Аллах е благ и милостив и затова учи хората на мъдрост чрез страданията, сине.

— От къде ти знаеш това ?

— Аз много живях и много научих от живота. Ела по-наблизо и ще ти разкажа нещо. Много пъти съм виждал смъртта с очите си, много пъти съм я викал, но тя не идва, когато я викаме. Чул съм, че хората се учат на писмо и мъдрост в училище, но това, на което ни учи животът, е най-добро и най-полезно.

— Защо мислиш така, старче?

— Защото съм виждал много хора, които знаят писмо и книга, а не са научили най-простото, което човек може да научи даже, ако само седи в пустинята и се вслушва в тишината ù. Ти знаеш ли, какво се крие в пустинята? Тия, които не могат да се учат от тишината на пустинята, (Аллах ги учи със страдания), за да узрее душата им. Слушай — продължи напевно старецът — Аз ще ти разкажа за един, който чрез мъката научи великата мъдрост.

Просякът притвори угасналите си очи и започна тихо:

— Имаше в нашата земя един знатен и богат човек, когото наричаха Селим. Той беше най-смелият и най опитен между камиларите, който без страх бе преброждал цялата Нефуд. Знаеш ли, сине, Нефуд е голяма, могъща и страшна пустиня, за която казват, че няма край. Тоя Селим бе суров човек, който не разбираше от обич и милост. Той знаеше да бъде само справедлив. За него Аллах бе само правда и закон.

Когато трябваше да се отсъди по правда, думата на Селим бе закон за камиларското селище, която никой не можеше да промени, но трябваше ли да се стори милост и опрощение, Селим беше безмълвен като канара, защото имаше ледено сърце. Всичко бе научил Селим — първенецът на родовете ни; и ветровете на пустинята, идващите от далеко самуми, и борбата с литналите в небето пясъци, но обичта не бе научил, защото не знаеше, що е беда. Аллах го бе завардил от злочестина, а някои люде в злочестината само придобиват меко сърце.

Как ще научи, що е милост човек, който никога не е молил за милост? Селим може никому да не беше сторил зло, но и добро не знаеше да прави. Камила не бе му умирала в пътя, нито бе загубвал следи с керваните си, нито разбойници го бяха нападали. Той не бе виждал робите си да умират под острието на вражески ханджар. Аз бях служител в неговия дом, синко и познавах сърцето му по-добре от всеки друг.

Веднъж Селим седеше както винаги строг и мълчалив под сянката на едно дърво и гледаше към Нефуд. Аз бях наблизо. При нас се приближи Адем, най-старият човек в селището, когото всички почитаха и като поздрави, заприказва загрижено:

— Селиме господарю, видях дъщеря ти Зиннет. Ходеше сама по пътеката. Не ми хареса момичето. Очите му загасват и младостта му залязва без време. Как може да са толкова тъжни очите на младо момиче? — Рекох си аз — А по-рано тя беше като птичка, господарю.

В очите на Селим пламна светкавица. Гняв пропълзя по лицето му и над веждите му се вряза мръщина.

— Грях е това, Селиме — продължи смело старият Адем, който поради мъдростта и годините си, единствен имаше кураж да говори така. — Не виждаш ли, че мъка разяжда сърцето и трови живота на хубавото ти дете?

— Не се меси в чужди работи, Адем! — отвърна рязко и студено Селим. — Аз зная по-добре от тебе, кое е справедливо и кое не.

— Справедливостта си научил, Селиме, но милост нямаш, а без милост справедливостта е като безводни дни, когато се умира в пека на пладнето. Ще разгневиш Аллаха, господарю, зещото пророкът в светия Алкоран говори за обич някъде. Спомни си това.

Селим го погледна с хладния си поглед и пак обърна очи към пустинята, която лежеше просната пред него.

— Деветнадесеть години има Зиннет, господарю, — каза Адем на тръгване — ти не знаеш ли, какво става в сърцето на едно момиче, когато е на деветнадесет години ?

От безкрайната далечина на Нефуд сякаш погледнаха тъмните очи на Зиннет, но бащата остана все така суров и неумолим както преди.

Момичето обичаше чужденец. Той не бе роден в тая земя. Дошъл бе отдалеко. Никой до тогава не бе завладявал сърцето ù, но Селим не даваше свое дете на чужденец. По добре Аллах да я повика при себе си, отколкото да стори това, което не му бе по воля.

Не беше лош човек другоземецът. При това бе толкова млад и юначен. Имаше тихи, милостиви очи и яки мишци. На камилата си носеше малки, пъстри килимчета и чудни пръстени съдове, които сам бе украсил с прекрасни цветя и животни. Понякога го чуваха да свири непознати, тъжни пътни, пълни с обич. Всички сърца се затрогваха щом чуеха тия гласове във вечерната тишина, много очи надничаха иззад решетките на белите варосани къщи на селището, много стари и опитни люде се възхищаваха, когато слушаха, как той тълкува написаното в свещения Алкоран, сякаш сам пророкът им приказваше.

Веднъж, когато се готвеше да отпътува, той видя Зиннет на стъгдата пред джамията. Тогава бе денят на големия празник, но той бе нищо, в сравнение с празника, който настана в него, защото от мига, когато съзря очите ù, в сърцето му цъфна голямо цвете на обич за целия свят.

— Защо петниш рода на баща си? — попита веднъж Селим.

— Убий ме, господарю, но не мога да сторя нищо против волята на сърцето си — отвърна с плач момичето.

В големите ù очи лежеше жалба, но тя не можеше да разтопи сърцето на Селим — безответен и суров.

От тоя ден, най-хубавото от всички момичета в камиларското селище, започна да линее. Затворена в мрачните стаи на бащината къща, следена от коварното око на наемници, тя чезнеше в робство.

Един ден Селим трябваше на тръгне на далечен път. Като пазач на Зиннет, той остави суровия и зъл роб Кадим, който я следеше ден и нощ.

Дълго пътувал господарят из необятната и знойна Нефуд. Вечер, когато слънцето залязвало, той спирал камилите, постилал на пясъка пъстро килимче и със свити колене, както подобава на правоверните, благодарил на Всемогъщия за преминалия ден. Спял в набързо опнатата шатра до приклекналите камили и в ранни зори, докато небесното око не се бе разтворило, поемал отново път.

На дванадесетия ден от пътешествието, Селим разбрал, че е погрешил пътя. Очаквайки да стигне един познат оазис, той се отзовал на непознато място. Диви, пустинни треви преграждали пътя му. Смутило се сърцето на господаря, повикал той слугите, посъветвал се с тях, но никой не можал да каже нещо полезно, което би помогнало да намерят истинския път.

Навел глава познавачът на пустинята и се замислил, защото за пръв път той сгрешил пътя. Започнало да се смрачава и далечните звезди, които просияли на небето нищо не говорели. Пространна и страшна мълчала Нуфуд и само Аллах знаел, къде се намират заблудените.

Разтоварили камилите, а слугите без да сложат нищо в уста, се свили край тях.

На утринта тръгнали в дясно. Слънцето било доста високо и обливало пясъците със своя огън. Денят обещавал да бъде един от най-знойните, а водата в меховете се привършвала. Пред очите на камиларите се изправял вече страшния призрак на жаждата. Пиели само малки глътки вода, устните пресъхвали и очите им устремени в далечината, дано зърнат оазис. Към пладне една от камилите се препънала, легнала на пясъка и започнала да протяга врат. Разтоварили от нея вързопите със стока, помъчили се да я съживят, но животното обърнало очи и не помръдвало.

Страшна болка прерязала сърцето на Селим. За пръв път му умирала камила сред пустинята.

Потеглили отново, като изоставили част от товара, а останалия разпределили по другите камили. Сърцето на Селим било свито.

На другия ден пак не срещнали оазис. Водата се свършила и хората съвършено отмалели. Очите им станали дълбоки, със загасващ поглед, в който едва проблясвало копнеещото пламъче за влага. Непоносима е мъката от жажда. Паднала още една камила и двама от слугите се разболели.

Селим почувствувал в тия беди ръката на Всемогъщия. Той грохнал духом и като паднал на пясъка, започнал да се моли. Слънцето пекло убийствено, а окото на отчаяния камилар зърнало и злокобното облаче на идеща буря.

Никога Нефуд не е била по-свирепа и по жестока от тоя ден. Пясъците със съскащ вой прелитали над главите на свитите камили и хора. Тя връхлитали яростно върху тях, като че искали да ги погребат на това място. След бурята всички изглеждали полумъртви, жестоко впримчени в огнените обятия на жаждата. Пустинята, уморена от своя гняв, лежала пред тях жестоко мълчалива и безучастна.

Ето, в тоя час, Селим, който никога не бе търсил чужда помощ и не познавал що е беда, разбра, че трябва някой да му помогне. Някого той отминавал безучастен и невъзмутим, край страданията на другите, защото мислел, че съдбата, която ги наказва, не обича чужда намеса.

Така молейки се, с ръце забити в пясъците, които го изгаряли, той паднал в несвяст.

Когато отворил очи край него се движели непознати хора. Усетил, че го пръскат с вода и почти безжизнен, поел глътка в устата си. Настигнал ги непознат керван. Хората му, съживили премалелите слуги на Селим и уморените животни. Оставили им малко храна и вода и след като ги упътили за по-нататъшното им пътешествие, заминали.

Селим, който за пръв път видял злочестина и мъка се замислил за това, което накарало тия хора да им сторят добро. Не можеха ли да ги оберат или поне да си отминат, като спестят за себе си ценното питие? В постъпката на тия незнайни синове на пустинята, той видял величието на доброто. Дали Аллах не му изпращаше тая поука?

И пак поел Селим път с останалите камили и слуги по широката Нефуд — неговата стара познайница, която го учила на нова мъдрост.

При един от оазисите, отдалечен от селището му на два дни път, те били нападнати от разбойници. Въоръжени хора изскочили зад дюните и ги заобиколили. Нямало място за съпротива. Злосторниците взели всичко, което можели да носят, отвели и слугите, а Селим вързали за стеблото на една суха палма. Когато един от тях се приближил до него със свирепото желание да напои ханджара си с неговата кръв, един млад човек с големи, тъжни очи възпрял злодейската ръка.

— Не го убивайте, приятелю, — помолил настойчиво той. — Нека живее още. Аз ви моля и това е единственото, което искам от вас.

— Ти познаваш ли го? — запитал оня, който вдигнал ръка. Познавам го. Сторил ми е добро.

Когато разбойниците се отдалечили, Селим запитал непознатия:

— Кой си ти приятелю и защо спаси живота ми?

— Защото без твоя живот още по-тежко щеше да бъде на Зиннет, която обичам — отвърнал младият човек.

Селим слушал тия думи треперещ и развълнуван. Неговата почуда не била по-малка от тая, която би имал, ако самата пустиня би му заговорила. Той гледал големите очи на другоземеца, когото виждал за пръв път и краката му треперели. Вълнение задушавало гърлото му.

— Как попадна между тия хора? — едва успял да продума той.

— Когато ти замина и въоржжените ти наемници не пущаха Зиннет при мене, Аз разбрах, че съм най-злочестият човек на света. Помислих си: да се махна от Едем Керим — може да ме забрави Зиннет. Ще се върне баща ù, ще ù донесе дарове, ще го прегърне тя и ще изчезне любовната мъка. Пак ще стане щастлива някога, а тя господарю, заслужава да бъде щастлива, защото е най-добра от всички девойки край Нефуд. За мене нямаше вече нищо повече, освен да стана скиталец по света. Нищо нямах, освен скъпия образ, който пазя в сърцето си. Разбойниците, които срещнах, като нямаше, какво да ми вземат, прибраха ме при тях, защото разбраха, че съм отчаян. Аз познавам пустинята господарю, помагах им, учех ги, как да събират вода от росата и понякога в нощите, когато не спяха, казвах им по нещичко от това, което учи светият Алкоран. Ще се обърне коравото им сърце — мислех си. Може да се събуди у тях милостта. Нали във всяко сърце има искрица от Неговата обич?

Ето сега Всемогъщият ми подари най-голямото съкровище да ти спася живота, за да се радва Зиннет. Сега ще те оставя, господарю, а ти не казвай нищо на дъщеря си, нека да се не дращи зарастващата рана.

— Ти си най-достойният за нея — почти изплакал Селим. Побързай, синко. Пада нощ, а ние трябва по-скоро да зарадваме едно сърце, което е скъпо и на двама ни.

Прегърнали се развълнувани Селим и другоземецът, който станал най-близкият човек тогава, когато нямало селище, нито храмове, нито хора, а само пустинята и обичта сръд нея.

Слънцето залязвало. Сенките на двамата мъже лежали морни и проточени върху червеникавия пясък. В тоя час муезинът сигурно призовавал правоверните за молитва.

Когато Селим коленичил пред трепетното небесно око и надзърнал в страниците на светия Алкоран, който извадил от пояса си, очите му попаднали на стиха: „В името на Аллаха — благият и милостивият".

— Тогава чак, сине — проговори трепетно просякът — Селим разбрал, че Аллах е благ и милосърден. Той нищо повече не можел да прочете, защото в очите му трептели като бисери първите сълзи, които той отронил в живота си.

Всички сме при пианото в големия салон на Изгрева. Царува мълчание. Учителят свири. от начало музиката е тиха, после става бурна и след това пак утихва и става тържествена. Учителят свири нещо съвсем ново, в което се долавя пътят на душата: първите стъпки на възхода, мъчнотиите, противоречията и най-после разрешението — приближаването до върховете на светлината и свободата. след това Учителят почва да говори:

— Светът е създаден музикално. Без музика не може да се прояви животът. Хората изгубиха истинската музика, когато излязоха из рая. Музиката на източните народи е инволюционна, низходяща, а новата музика е еволюционна, възходяща.

В природата всичко е музика! Има в света нещо толкова хубаво и велико, но хората не го знаят! Цялата природа пее. Има музика в тревите, в дърветата. Човек може да слуша музиката, която излиза от тях. Като минавам край цветята, слушам, че те пеят. И аз съм внимателен. Седя и слушам. Глухият не чува, макар че наоколо всичко е музика. Всяко цвете има специална музика. И даже разните части на едно цвете имат различна музика. Щом музикантът отиде при растенията, когато цъфтят, ще чуе известна музика, а като отиде, когато плодовете зреят, ще чуе друга музика. Светлината е най-добрата певица. С музика тя слиза от небесните сфери. Един ден, когато ушите ви се отворят, ще чуете великата музика, която се разнася от единия край на света до другия, и тогава ще разберете вътрешния смисъл на живота.

Музиката има връзка с умствения свят. Тя трансформира енергиите на физическия и умствения светове. Музикантът трябва да бъде и поет. Той трябва да има много широка култура. Истинските музиканти — наричам ги гении на музиката — не се обезсърчават.

Всеки човек има музикалност в себе си, но трябва да работи, за да я прояви. Оня, който иска да развие музикалността в себе си, трябва да дружи с гениите на музиката. Всички трябва да се научат да пеят — също и музикално да говорят. Говорът трябва да бъде цяла музика.

Има музика механична, органична и психична. Механичната музика не може да направи това, което могат да направят органичната и психичната.

— Какво значение има музиката в живота?

— Като пеете или свирите на нивата, тя ще ви даде повече плод. Ако пеете, когато сеете нивите и когато те зреят, ще видите, какви класове ще имате! В окултната музика има песни, които като изпеете, зверовете ще се спрат.

В света на музиката няма болести. Има арии за болести. Като изпеете на болния три арии, и той ще стане. Но колко ще трябва да работите, докато научите тия три арии!

В бъдеще ще има музика за подобрение на тялото — на кръвообращението, на дробовете и пр. Болен сте; ще се лекувате със съответната музика. Хората ги боли глава, понеже не пеят. Ако не пеете, ще дойде болестта. Хората пропадат, понеже не пеят.

Музиката твори вътре в човека и организира материята.

Като пее човек, всички клетки в него работят и се хармонизират. При болестта трептенията на човека са понижени. Музиката ги повишава.

— Каква е връзката на музиката с духовния живот на човека?

— Като пеете, строят се вашият ум и вашето сърце. Когато се обезсърчите, можете да се тонирате с музика. Добрият живот е музика. Животът не е тежък, но вашите разбирания за живота са тежки. Като пеете, зимата, която е вътре във вас, ще се смени с пролет и лято.

Музиката ще ви бъде като средство за лесни постижения и във висшите области на Духа.

Тя е мостът, връзка между висшите, напреднали Същества и човека. По този мост те ще дойдат и ще му помогнат. Ако не пее човек, не може да образува тая връзка.

Една правилна мисъл е музикална. Трябва да се научим чрез музика да трансформираме енергиите си. Любовта е най-хубавата музика. Когато човек е сприхав, честолюбив, това се предава на тона. Когато пеете, издигнете съзнанието си в света на една Велика Реалност, в света на Вечната красота, една велика идея да изпълни вашето съзнание, и тогава ще вложите нещо в тоновете. Не можете да пеете правилно, ако не мислите и не чувствувате правилно. Не можете да пеете, ако не обичате някого.

Има нужда от такива проводници, каквито са истинските музиканти. Трябва да влезе музикална енергия в света. Сега ще се проявят българските таланти в музиката. Не е лесна работа. Трябва вдъхновение!

Ето сега „трите лилии", за които се спомена в миналата статия. Фиг. 1., продължава Пиоб, показва положението на лилията от 1792 год. — годината на падането на монархията във Франция — по начин, да може да се вини, как е била наклонена тя на тая дата и как се премества наново през 1815 г. — т.е. по време на реставрацията. Символът на монархията обръща тогава своята долна част спрямо нахлуващата сила, така че той не ù се противопоставя, а напротив, той е тласнат от последната.

Веригата на стиховете, казва по-нататък коментаторът, е следната:

Това е смъртта на Лудвик XVIII след една жестока болест. Сега Карл X.

След това Луи Филип се качва на трона.

„Чумата" от 1848 г. е широка, тъй като тя трябва да бъде изучавана за цяла Европа, която понася тогава противоудара на тая нова революция, от която, впрочем, Луи Филип се отървава.

„Живота спасява, след малко излиза" (шестостишие 20), Втората република е твърде кратка: Ще бъдат съгласни, Naples Leon Sicile (I, 11). Има едно съгласие и виждаме да се показва личността, чието име е означено с

Naples Leon Sicile, т.е. на гръцки:

Neapolis Leon Trinacria" и като се възстановят обръщанията, които посочва маневрата: „is Napol leon Trin acria", иначе казано, Той, Наполеон III връх". Бонапартовците, проучени отделно, имат своя край и връх с Наполеон III.

И непосредствено, продължава Пиоб, изпъква стихът, който характеризира новия суверен: „Поради военен шум ще бъде опозорен", което показва, преди дори още да е установена втората империя със специална конструкция, състоянието на духовете във Франция през 1870 г. след поражението на Наполеон III при Седан.