valiamaria

Любомили

Страданието приготвя хората за приемането на истината.

Велик е само тоя човек, който е устоял до край на своята Божествена идея. След като е работил цял живот за нейното осъществяване, той и с видимата си смърт запечатва и доказва на другите нейната истинност. Такъв човек вечно живее в съзнанието на хората.

Това, от което доброволно можеш да се откажеш отвън, го имаш вътре. Два вида хора има — такива, които идат от Центъра към периферията — те ламтят за придобиване на външното: —- богатство, слава, власт. И други, които се приближават към Центъра. Тяхната светлина се увеличава, чувството на близост с околните нараства, идеята за единство в природата става все по-ясна.

Колкото първите се индивидуализират все повече и егото и личното благо стават алфата и омегата на живота им, толкова тия, които се стремят към Центъра, все повече и повече добиват чувството на общност, братство, единство на цялото, чувство за силата на Бога и божествеността на всичко видимо и невидимо.

Дисхармонията в света се внася от придобилия свободата человек, който като я употребява лично за себе си, без оглед на далечните последици за околните, внася сред целесъобразността на разумната природа дисонанси, неуредици, престъпления, на които в последствие самият той се натъква и вече не ги смята като резултат на своята невежа дейност, а ги третира като обективни условия на природата, нейни същини или положения и като взема позата на учен, ги критикува и дори оправя...

И понеже неговото знание ще е винаги по-малко, по-ограничено от това на неговата майка — Природата —, и в най-възвишения си личен стремеж той все ще остава назад в своите схващания и ще предизвиква нови безредия.

Само с кротостта и смирението можем да влезем в разумна връзка и правилни отношения с великия план на Естеството и без сътресения и страдания да постигнем това, което Бог е предвидил за нас. Тогава и Великите старши братя ще ни помагат да го реализираме.

Няма чудеса — има непознати закони, с които работят знаещите, а незнаещите говорят за чудеса.

П. М.

Но, в действителност, как се управлява и каква е „машината за управляване", с която разполагат тия, които по силата на играта на сегашната конституция, са призвани да дирижират?

Управлява се, пояснява Пиоб, чрез председателството на републиката и чрез разните министерства — чрез изпълнителната власт и законодателната власт, разделени, както се следва. Има една троичност от институции, която се установи, без да са я имали точно предвид законите на конституцията от 1875. Тия закони не предвиждаха, в действителност, ролята на министър - председателя, а последният малко по малко се затвърди толкова, че стана най-меродавното колело на парламентарната република. Да се смени министър -председателят, това значи да се смени управлението: формата си е все републиканска, но всеки знае, че тая на Поанкаре не е тая на Ерио — това се вид ясно, когато последният замести първия през 1924 год.

Ние имаме, следователно, три различни неща: от една страна, председателството на републиката; от друга страна, министър - председателя с разните администрации, чиито министри съставят неговото правителство; най-после двете Камари, тая на депутатите и тая на сенаторите.

Прочее, продължава коментаторът, нека хвърлим поглед върху интересната фигура 1, която представя наистина „машината за управление" и дава възможност да се види точното място, което заемат „органите" на тая машина върху самия план на Париж.

Първо ще се забележи, че пет министерства —- Обществени работи, Народна просвета, Търговия, Земеделие и Колонии —- макар и разположени върху различни пътища, се намират върху една и сеща окръжност. Ще се види после, че три други министерства, но далечни — тия на Финансите, на Войната и на Труда — са също върху една и съща окръжност и че последната, както предходната се трасира с помощта на един и същ център, среда на правата, която съединява Сената с Камарата на депутатите.

Прочее, половината на тая права —- радиус на окръжност — е равна на радиуса Бурбонски дворец (Камарата на депутатите) — площад Rond Point на Елисейските полета.

Не виждате ли, колко Нострадамус беше прав да пише: „Да се направи окръжност в Елисейските полета". Това не бе само, за да се излезе от там и да се начертае целият план на Париж, но още и да се открие и да се анализира топографското разположение на машината за управление на Третата република.

Върху тая окръжност, чийто център е Rond Point на Елисейските полета, се намира, прочее, Камарата на депутатите и Министерството на външните работи, което е близко до нея. Самият Елисейски дворец, дето живее председателят на републиката, заедно с неговия непосредствен съсед — Министерството на вътрешните работи, е разположен върху друга една по-малка окръжност, чийто център е идентичен.

Вие разбирате сега, продължава Пиоб, как функционира това „разположение": изпълнителната власт (Председателството на републиката) е свързана с изпълняващата (М-вото на вътрешните работи); надзорът на финансовите интереси (Финансите), тоя на териториалната сигурност (Войната) и тоя върху начина на произвеждане (Трудът) произхождат от същото кръгово движение; поддържането на средствата за съобщение (Обществени работи), на умствените способности (Народна просвета), на размяната на стоки (Търговия), на производителните сили на земята (Земледелие) и допълнението, което доставят към последните прибавените територии (Колонии) имат един общ подтик върху същата окръжност. И движението на надзора и това на поддържането е произлязло от люлеенето на махалото, чийто център се намира между Камарата и Сената —- седалища на законодателния подтик.

Ще се забележи —- любопитно нещо, —че правосъдието остава настрана, като че ли, произлизайки от по-високи идеи и оставайки чуждо на политическите колебания, то трябваше да бъде повлияно само от правото: нещо, което произлиза, в действителност, от самите принципи на конституцията.

Ще се забележи също, че М-вото на външните работи е малко на страна — впрочем, понеже няма пряко влияние върху страната, тъй като то е в края на краищата държавен секретариат за отношенията на френското правителство с разните чужди правителства.

Най-после ще се констатира, че флотите, преди всичко търговската, стоят отдалечени от кръговите движения, които въодушевяват надзора и поддържането. Франция има, между това, пояснява коментаторът, повече от 3 хиляди км брегове първо за отбрана и после за използуване; но бойната флота винаги е била една „бедна роднина" във войните; и факт е, че французите не разбират нищо от въпросите на търговската флота.

Въздухоплаването е също изместено в далечината. Но авиацията, въпреки всичкия й напредък, въпреки грамадните услуги, които вече прави, е все още в създаване и самото положение, което заема нейната администрация, доказва, че днес не се схваща ясно значителната роля, която тя ще има в бъдещето общество.

Машината за управляване има своите недостатъци. Тя функционира задоволително, но тя не е съвършена — завършва Пиоб.

Инж. хим. Д. Кочов

Законниците и правната мисъл на Китай са изложени в около 1,800 тома книги. Колко страници, колко думи прави всичко това! И до къде е стигнал китайският народ с това огромно юридическо творчество? А с 18 думи само е предадена квинтесенцията на Христовото учение.

Хиляди и стотици хиляди томове са изписани за историята на разните народи, като повече от този материал засега предимно живота на велможи, царе, императори и водените от тях войни.

Какъв огромен труд е положен в областта на медицината, докато се проучи строежа на човешкото тяло, докато се разбере що годе нещо от функциите на неговите органи — физиологията! И въпреки този колосален труд, колко малко знаем за устройството на органите на човешкото тяло, Окото, например, — най-важното сетиво — е все още един голям проблем за съвременната анатомия и физиология: даже със затворени клепки човешкото око реагира далеч по-силно от най-чувствителната фотоелектрическа клетка! Колко опити, колко жертви, колко време и труд, колко писмен материал стои зад един съвременен лекар, дошъл до знанието и възможността с една инжекция да възвърне пулса на едно спряло да тупти сърце! А Христос каза; „Да бъде според вярата ви* и стана болният и възвърна се животът му.

Не желаем с това да твърдим, че нещата трябва да стават само по магичен начин. Трудно е да вярваме, че всички бихме могли да вървим по най-късите пътища, а искаме да загатнем само, че въпреки всичко много кривини, много напразни отклонения от пътеките, по които сме отправили нозе, биха могли да се избегнат. Много, твърде много излишен материал — ненужен баласт — би могъл да се изхвърли. А да се пестят сили и време значи да се движим с по-голяма бързина напред и с по-сигурни крачки към целта, „ ...пътя, истината и живота". Учителят казва: „Любовта ще ви научи" — ще ни покаже пътя, път през истината към живота. И действително, какво похабяване на сили, на средства и на време представляват нашите лутания — блуждаещи умове и сърца — пътища на безлюбието, каква част от хората на науката работят с любов? Колко от стотиците хиляди научни трудове са плодове на работа с любов? Давано е и се дава ход на много други подтици: себелюбие, тщеславие, материални интереси; от тук и резултатът: с много мъка — малко съществени придобивки. Колко много систематичен материал трябва да познава един съвременен естественик? Колко латински имена трябва да тежат на паметта му; колко автори, дати, числа са нужни за извоюване една научна титла! А простата истина, резултатният метод — съзнателна работа от любов и с любов — от колко малко души се спазва.

Огюст Роден — знаменитият френски скулптор —казва в една своя лекция към учениците си: „Светът ще бъде щастлив, само, когато всички хора ще имат душите на художници, с други думи, когато всеки с радост ще върши своето дело".

Влезте в някое учреждение и се взрете във физиономиите на десетките чиновници, насядали тук и там по бюра и маси. Колко от тези хора изглеждат да работят с радост? Болшинството са с изражение на безразличие, движенията им издават едва ли не отвращение от всичко, което ги заобикаля. И тази картина се повтаря на много места, където се работи: в държавни и обществени служби, в частни предприятия.

Ние мислим, че в един по-добър свят това положение не може да остане така. Един щастлив народ не може да е съставен от хора, които работят от тщеславие, от страх или с апатия, а се удоволствуват в себезабрава.

Целта да бъде велика, но и пътят да е красив! А пътят е красив, само когато ходим по него с радост и любов. „Любовта предхожда знанието; знанието е резултат", казва Учителят. А знанието ни е потребно, за да ходим със светлина по своя път. И само светлият път може да ни отведе през истината към живота.

Д-р мед. Йл. Стр.

В една минала статия разгледахме тялото като единица от природния колектив (виж бр. 1, Ж. 3., 1941 год.) Тази единица има своето място и предназначение. Тя притежава сили и органи, които я свързват с теченията и енергиите на природата и всемира. Тялото не е изолирано от средата, в която живее. Напротив, то е в пълна връзка с нея. И тази връзка му осигурява един хармоничен и здрав живот. Тялото е един посредник между духовния човек и физическия свят. То е отражение на духовния мир и го съдържа, давайки му условия да се прояви на физическото поле.

Какви закони и принципи участвуват при изграждането на тялото? Дали то е една проста механическа конструкция или един психо-физичен комплекс от сили, подчинени на висши божествени принципи? Първообразната форма на общия планетен и органически живот на земята е ритъмът^[1] — казва Лудвиг Клагес. В ритмична обмяна протичат всички явления във вселената. Ритмично следват годишните времена, денят и нощта, приливът и отливът, раждането и умирането, вдишването и издишването, асимилацията и деасимилацията, изграждането и разпадането на всички органически субстанции. Но достатъчни ли са тия явления и закони да изградят тялото? Дали то е подчинено изключително на законите на природата или се подчинява и на по-висши принципи? „Законът определя нужната връзка в различните стадии на явленията. Системният принцип напротив означава единство на взаимодействието в явленията." — Хартман.

Ясно е, че това, което крепи и дарява живот на нашето тяло е извън времето и законите на видимия свят. Ние трябва да търсим в него (в тялото) пряк божествен замисъл.

Учителят казва: „Човек е един акумулатор или един кръстопът, гдето се преплитат милиони космични течения. Човек представлява един такъв възел. В математично отношение аз си представлявам човека на земята като една от най-сложните формули".

Нашият организъм е изграден от милиони на брой клетки, които произхождат, обаче, от една единствена майчина клетка. Тази клетка, както всички други живи клетки били те от растителен или животински произход, има протоплазма, ядка и центрозома. Ние виждаме, че при изграждането на най-малкия жив елемент в природата влизат три вида сили. Протоплазмата е представителка на условията, средата, които ще дарят зараждащия се живот с нужните най-елементарни сили. Тя провожда и концентрира, като същевременно преработва енергиите на природата. Затова в нея намираме зачатъка на храносмилателната, дихателната и отделителната системи. Ядката е представителка на индивидуалното в живота, което се е ограничило, за да се прояви. Тя определя вида и качествата на клетката; хармонизира и коригира вътрешния живот на клетката и е съединителна нишка между проявените и непроявени духовни сили във вселената. В ядката намираме представителката на нервната система и силите, които тя провожда. Центрозомът, който почти не взима участие в нормалния единичен живот на живата клетка, е представител на творческия принцип в живота. Той провожда, концентрира и проявява живата сила, която подтиква органическото царство да расте, да се развива и плоди. Той провожда праната (живата сила) на слънцето, на растителното и органически царства и половата енергия на животинското царство. Тази жива сила е, която предава творческия елемент на живота на клетката и тя се устремява към растеж, развитие и плодене. Тези три елемента на живата природа намират отзвук в конструкцията на нашето тяло. Когато майчината клетка бъде пробудена към саморазвитие, тя създава първо условие на тези три принципа да се самодиференцират. Така, в първия стадий на растеж, в тази клетка се развиват три пласта от родови клетки (ектодерма, мезодерма и ендодерма). Ето. ние имаме вече първородните клетки на нашето тяло. От клетките на тези три пласта на майчината клетка се изграждат всички органи и органни системи в организма. Този процес на изграждане през време на бременността учените наричат диференциране. Това ще рече, че всяка система и орган на организма ще се изгради от клетките на този пласт, чийто проводник на сили ще бъде системата и органът.

„Всеки уд в тялото на човека е среда —- проводник на известна повиеше енергия. Той я съдържа и провожда, същевременно тя го прониква и обкръжава" — Учителят.

При растежа и развитието на човека взимат участие три вида сили: тези на ума, на сърцето и на волята. Проявени тези три принципа ние виждаме още в зародиша. Това са трите пласта клетки, които майчината клетка диференцира в себе си. При диференцирането на тези клетки се изграждат, както казахме, органите и системите в нашия организъм. Ние различаваме: нервна система със сетивни органи, полова система, дихателна и кръвоносна система, храносмилателна и отделителна система и двигателна система (мускули и кости). Така диференцирани майчините клетки, изграждат органите и системите на нашето тяло, което по този начин е напълно годно да даде един материален израз на божествения произход на човека. При проявата на Божественото у човека ние различаваме неговите дух, душа, ум, сърце и воля. Но в какво намират израз тези елементи на Божественото у човека тук на земята? Без съмнение те трябва да имат среда — израз, която да ги съдържа и провожда, а същевременно те да я проникват и обкръжават.

Душевният живот на човека тук на земята е свързан с неизбежна борба с нисшите сили, които му възпрепятствуват в усъвършенствуването. В тази борба той проявява на физическото поле всички свои качества (в доброто и злото). Така човек трябва да се самонаблюдава и самокоригира, защото една постъпка в доброто му обезпечава хармония и растеж, а една постъпка в посока на злото — страдание и застой. Резултатите на тази борба се отразяват и върху здравословното състояние на организма. Защото хармонията в духовния мир на човека обезпечава един нормален развой на функциите в тялото, а всички видове смущения създават страдания и смущения в организма. Значи по болестите в тялото ние можем да познаем, къде и как е нарушена хармонията у човека.

„В света има три вида смущения: едните смущения са от чисто материален характер, засягат тялото; другите смущения са от чувствен характер, засягат сърцето, а третият вид смущения са от умствен характер, засягат ума ни." „Смущението изобщо парализира организма, парализира чувствата, парализира и ума.". —„Често смущенията стават причина да се образуват известни подпушвания на енергии, които текат в човешкото тяло; в неговото сърце, в неговия ум — изобщо в цялата нервна система."—Учителят.

„И тъй, не питайте, защо сте болни, нещастни, защо страдате, но вижте, какво е състоянието на вашите мисли и чувства. Ако теченията им са правилни, ако те не са в противоречие помежду си, вие всякога ще бъдете здрави и весели." Учителят.

Учителят казва: „Законът е такъв, че хората по същество са еднакви, но различни по степен. В грубо физическо отношение ние ще установим, че органически хората са различно построени. У едни е по-дейна и по-добре развита една система, а у други — друга. Никога не можем да срещнем едно пълно покритие. Не е ли така и в характера на хората? Вие ще срещнете един добре развит и мускулест човек и ще отсъдите, че ще е физически работник. Но ако и да не е такъв, какво означава и му придава тази мускулна система? Физическият труд иска твърда воля и постоянство. Трябва освен това да притежаваме и творчески качества, за да може трудът да ни радва, когато виждаме, че той принася блага в живота. Структурата на тялото, изразена в костите и мускулите, е и скелетът на нашата физика. Той дава условия да се прояви нашият дух, нашата душа и ум, както делата на труда дават един физически израз на творческия човешки гений. Но на волята често съдействува и умът, и когато добрата физика е израз на една добра воля и добър ум, ние ще имаме пред себе си човекът на творческия гений в полето на науката (приложните науки). А всички смущения в областта на ума са причина за мускулни заболявания. Също грешки при постъпките ни, където нашата воля трябваше да се намеси (в положителен смисъл), са причина на много поражения в мускулната и костна системи.

Така е при заболяванията на всички останали системи на нашето тяло. Там, където владее хармония (във волята, ума, чувствата, желанията и пр.), имаме и едно пълно физическо здраве. Когато, обаче, дисхармония смути нашия вътрешен мир, тогава лошите ни постъпки се изразяват в болести в мускулната и костна системи, — чувствата — в кръвоносната и дихателна системи, желанията — в храносмилателна и отделителна системи и т.н. Ето здравната и причинна връзка между нашата духовна деятелност и тялото, която ни позволява да се самоизучаваме и си помагаме.

----------------------------------------

[1] Думата Bhythmus произлиза от rhein, което значи: тека, протичам.

К. Ик.

Известно е, че трептението е основа на звука, като физическо явление — трептение на звучащото тяло, като източник на звука, трептение на въздушните частици, като проводник на звука и трептение на цяла една серия от съставни части на слуховия апарат, докато се достигне и завърши с трептението на специалните нишки в кортиевия орган, впечатленията от които чрез слуховия нерв се предават на съзнанието на човека. Малцина, обаче, познават в подробности устройството на ухото и процеса на слушането, за да знаят, че на човека е дадено да проникне в слуховите явления с една много по-голяма острота от тая, която той сега упражнява и да изгради една музика, далеч по-съвършена от тая, която сега има.

Слухът е едно от петте сетива, чрез които човек се съобщава с външния свят. Природата, обаче, е вложила във физическото тяло на човека и специално в органите на неговите сетива, възможности, които още не са изявени в пълнота. Тук ние ще разгледаме някои от тия възможности, що се отнася до усъвършенствуването на слуха, като последното подразбира усъвършенствуване и на музиката, която се гради и развива изключително върху основата на слуховите възприятия.

Най-съществената част на ухото, като механизъм за възприемане на звука, е така наречения кортиев орган, който се намира в охлюва на вътрешното ухо и в който са поместени около 4500 еластични нишки, които по закона на резонанса, идват в трептение, съответно на различните звукове, които достигат до ухото. От това следва, че човешкото съзнание има възможност да различава около 4500 тона. В същност, броят на тоновете, с които си служи съвременната музика, не надминава 100.

Колкото повече трептения има един тон, толкова той е по-висок; когато трептенията станат два пъти повече, тонът става два пъти по-висок, т.е. минава в по-висока октава. Ако зазвучи тонът „ла" от първата октава, имаме 870 трептения в секунда и съответно на този тон в кортиевия орган вибрира определена нишка. Впечатлението от това вибриране, чрез слуховия нерв се предава на мозъка, където, в музикалния център, се изработва усет за този тон. За определен тон само една нишка вибрира в пълна интензивност, а съседните ней от двете страни също вибрират, но с все по-малка интензивност, колкото повече се отдалечават от нея. Имаме ли тон с 874 трептения, нашето съзнание не може да го различи и го схваща пак като „ла", макар че нишката, която вибрира с пълна интензивност при новия брой трептения е друга — съседна на първата, която съответствува за тон с 870 трептения. Ако разликата е само 5-10 трептения, все още не можем да почувствуваме никакво изменение във височината на тона. Едва при една разлика от 25 трептения в по-вече или по-малко обученото музикално ухо долавя някаква промяна във височината, а когато тая разлика стигне до 50 трептения, схваща се, че височината на тона се е изменила с половин тон и се изгражда впечатлението за нов тон.

Ако приемем за граници нишките, които съответствуват на тона „до" и на тона „ре", които отстоят на разстояние цял тон един от друг, установено е, че между тия две граници се включват приблизително 100 нишки. Това ще рече, природата, чрез детайлното устройство на слуховия апарат, е вложила у нас възможност да различаваме деления и части от целия тон до ¹/₁₀₀. Значи, от „до" до „ре" би могло да се включат 100 тона! Слуховият апарат, като механизъм различно реагира на тонове, при които разликата във височините е само няколко трептения, а съзнанието на човека засега не може да различава впечатленията от такива два тона и ги приема като един и същ. Ето в каква посока можем да допуснем едно бъдеще развитие на слуха, а заедно с това — и на музиката.

Историческият развой на музиката ни показва, че едно усъвършенствуване на слуха в този смисъл не само е възможно, но и става. Било е време, когато музиката не е познавала и не си е служила с полутона, като интервално отношение. Музикалната система на древните китайци и японци е разделяла октавата на пет части — от даден тон до неговото повторение в октава се е достигало чрез редуване на интервали от цял тон и тон и половина. Полутонието, като градивен елемент, намираме за първи път в музиката на египтяните и за това мелодията у тях е по-гъвкава и по-изразителна от тая на китайци и японци. Индийците пък са разделяли октавата на 22 части, което довежда приблизително до четвърттонието, намерило широко използуване в тяхната музика. Благодарение на тая особеност, мелодията в индийската музика е още по-гъвкава и с възможности за изразяване на по-нежни трепети в чувствата и по-фини различия в настроенията, отколкото това може да стори мелодията дори в европейската музика, която си служи само с полутоновете, като най-малък интервал и разделя октавата на 12 части.

В най-ново време все по-очебийна е тенденцията на европейската музика да се навлезе в областта на четвърттонието, като се строят пиана със специална клавиатура и се пишат композиции с използуване на четвърт тонове. Развитието на съвременната музика клони нататък. При едно по-голямо изостряне и развитие на слуха, четвърттонието ще стане най-малкото интервално отношение в музиката ни, както сега е полутонието. А защо трябва да мислим, че развитието на човка и музиката, която той твори ще спре до тука? Природата е вложила в нашето ухо възможности за една музика, много по-изтънчена и много по-сложна от тая дори на четвърт-тоновете. Съзнанието на човека постепенно ще се приучи да различава ¹/₅, ¹/₁₀, ¹/₂₀ и т.н. от тона и защо да не приемем, че един ден ще можем да си служим с ¹/₁₀₀ от тона? Едва тогава ние ще оползотворим стопроцентово възможностите, вложени в нашето ухо.

Устройството на слуховия орган е едно и също във всички хора — и прости, и учени, и европейци, и индийци, и китайци. Защо тогава имаме това различие в музиката на отделните народи и защо слуховото съвършенство не е еднакво в един човек, който е музикант по призвание и в друг, който няма какво да е отношение към музиката и не я обича, нито чувствува? Защо обученият музикален слух различава четвърт-тонове, а има много хора, които не могат да различат още полутонове? — Всичко това е във връзка с будността на съзнанието в дадена посока на внимание: колкото по-будно е съзнанието на човека, толкова по-дълбоко той прониква във възприятията на своите сетива и толкова по-съвършено ги използува. Следователно, усъвършенствуването и повдигането на съзнанието, увеличаването на неговата будност и проникновеност ще доведат и до по-пълно използуване на вложените възможности в ухото, като слухов възприемателен орган.

Постигането на възможностите, за които става дума, ще ни доведе до включване на цяла серия от нови тонове между тия, които сега употребяваме в музиката и когато това стане, съвременната музика, със своите 100 тона, ще ни се види много бедна и много примитивна. Тогава раздалечението от един тон или половин тон, което сега ни се вижда като най-малко, ще бъде значително — толкова голямо, че вътре в него ще се строят цели мелодии и песни...

Границата на слуховите възприятия от една страна е 32 трептения, които дават най-ниския тон, който можем да възприемем, а от друга — 40,000 трептения, които определят най-високите звукове, които ухото ни може да долови. Засега, обаче, в музиката се използуват тонове, които имат най-много 10,000 трептения. Звукове с повече трептения още не могат да се осъзнаят като тонове н да се използуват в музиката като градивен материал, а има хора, които са дори глухи за звукове с много голяма височина. Колкото е по-висок един тон, толкова той е по-тих и за да се възприеме, необходима е толкова по-голяма будност на съзнанието и острота на слуха. Не са малко хората, които не могат да проследят една тиха музика -— за тях са недостъпни едва доловимите нюанси на тихите тонове и те скоро започват да скучаят, докато най-после заспят. Така заспива едно ограничено съзнание и когато се опита да проследи една отвлечена мисъл. Развитието на съзнанието, обаче, ще доведе човека до възможността да възприема и да си служи с тонове, много по-високи от тия, които съвременната музика използува. И ето откъде, на второ място, ще дойде обогатяването й с нови тонове. Историческите сведения потвърждават и тая възможност за нейното усъвършенствуване: докато тоновата система на индийците, ако и да е много богата, благодарение на използуването на четвърттонието, обхваща само три октави, съвременната европейско музика се разпростира вече върху 7-8 октави. С допълнителното включване на нови, по-високи тонове в нашата музикална система, ще се увеличава постепенно и броя на октавите.

В музикалната акустика, чрез опити и изследвания е установено, че един тон не звучи сам, а поражда цяла серия от тонове, които го придружават. Това са така наречените обертонове, комбинаторни тонове, сумарни тонове, унтертонове (ако основният тон е висок) и пр. Количеството и вида на тия производни тонове определят онова качество на тоновия материал в музиката, което се нарича тембър и благодарение на което може да се различи един тон от друг, когато се произвеждат от различни инструменти, ако и да са еднакви но височина и сила. Обикновеният човек чува само основния тон, който се произвежда непосредствено от инструмент или човешки глас, а цялата тая серия от допълнителни тонове, за които става дума, е недостъпна за неговия слух, по-скоро неговото съзнание не долавя ония вибрации, които, по закона на резонанса, се пораждат в нишките на кортиевия орган в ухото, в отговор на допълнителните тонове. Обученото музикално ухо долавя само няколко от обертоновете, а с помощта на специални усилватели на звука (хелмхолцови резонатори) може да се чуят около 10-15 от тях.

Серията от обертонове продължава до безкрайност и когато стигнем до много голям брой на трептения, навлизаме в областта на безгласната музика, т.е. музика, за която ухото на човека е глухо, то не може да я долавя. Възможностите за слушане на тая музика ще търсим не вече в усъвършенствуването и изтънчването на слуха, а в латентните качества на музикалния център в мозъка. В живота на природата нещата и процесите никога не свършват, а се преливат от една форма в друга. Всеки край е същевременно начало. Краят на възможностите на слуховия орган ни довежда до началото на използуване на музикалния център в мозъка, като възприемателен механизъм за една нова музика, която е толкова фина и съвършена, толкова отвлечена за сегашното ни съзнание, че остава недоловима за него, колкото и да е будно то, щом си служи само с ухото дори и когато използува максималните му възможности.

На край, нека цитираме една мисъл от Учителя, която ни разкрива тия по-далечни възможности на музиката, като я поставя в граници, далеч надхвърлящи всичко, което днес имаме като музикално постижение и използуването на които подразбира едно високо-просветно съзнание, което, за да слуша, си служи не само с ухото:

„В музикалния център на мозъка има вложени възможности за една музика от 25,000 тона и 3,000 октави. Един ден човек ще слуша музиката на сърцето и музиката на ума така, както слуша обикновената музика. Сега той доловя музиката на сърцето само като подтици в него, а музиката на ума — като светли мисли."

Б. Боев.

Учителят казва: „За да познаеш някого, трябва да го обичаш", т.е. само като гледате човека през очите на любовта, можете да видите зад живота на личността свещения олтар, възвишения храм на чистота, красота и светост в глъбините на неговата душа. И това значи именно познаване на човека. Ако ние виждаме у човека само обикновените навици, склонности, черти на личността, ние още не го п узнаваме.

Любовта се основава именно на прозрението на великото, което се крие в светилището на човешката душа. Ето защо, чрез любовта човек влиза в реалния живот, а без нея, той е още в живота на илюзиите и преходното.

Учителят дава следното пояснение: „Невъзможно е да любиш един човек, докато не цениш душата му. Да ценим човешката душа — това значи да виждаме у нея Божия образ. И когато човек стане способен да вижда великото разумно начало навсякъде, тогава може да люби всички хора. Тогава и в малките бръмбарчета вижда великия живот, който тече през тях, и ги обича".

При любовта очите ни се отварят и ставаме способни да виждаме у тия, които обичаме, това, което друг никой не вижда. Майката обича детето си и вижда в него това, което никой друг не вижда. За другите това дете може би е бездарно, глупаво, лениво, но за нея то е добро, умно, даровито. Кой е прав? Тя е права. Тя го обича и чрез любовта си може да вижда у него това, което другите не виждат.

Какви нови отношения ще има между нас, когато станем способни да виждаме у хората и във всички същества свещената книга! Тя е Божественото, красивото, което работи във всяка душа. Когато човек прочете от нея макар и един лист, една страница, един ред, той е вече в съприкосновение с Великото в света.

Новият ред носи нови отношения към всички същества. Само когато човек стане способен да вижда красивото в душите, тогава отношенията ще престанат да бъдат механични, а ще бъдат връзки между душите. А тия връзки са истински и трайни. Другите връзки са временни, плитки, те лесно отпадат.

Като вижда човек добрите черти, красивото у някого, той ги подхранва, дава им храна и те се засилват и разцъфтяват. Така човек внася нещо ново у онзи, когото обича — подтиква неговото развитие. А когато човек държи в ума си лошите черти на някого, той ги подхранва и усилва. Ето защо, Учителят казва: „Ако искате да въздействувате на един човек, каквито и лоши черти да има, дръжте в ума си най-добрите негови черти. Така ще му помогнете много по-добре, отколкото ако го морализирате".

В основата на целокупния живот седи единството. Всички същества са само клони и листа на великия космичен живот, който минава през всички тях. Любовта произтича от единството на цялото битие. Тя е велика сила, понеже е в хармония с истината за единството на живота.

Единството на днешното човечество е механично, понеже онова, което споява хората в едно, е нещо външно. А вътрешното, истинското единство се постига чрез любовта.

Кога двама души са в най-голяма хармония, в най-голямо единение? Когато са свързани с връзките на любовта.

В естеството на човешката душа е да люби. Ето защо, когато човек люби, проявява себе си, проявява най-съкровеното свое естество. Ето защо Учителят казва: „Ние, които сме дошли на земята, всички трябва да се проявим. Проявлението е в това, да изявим любовта".

Когато човешката дейност е подбудена от любовта, тя иде от глъбините на неговото естество. Тогава тя е свободен творчески акт. А всяка дейност, която не е подбудена от любовта, не иде от тия глъбини; чрез нея човек не твори. Не механическият акт, а само творческият е извор на радост.

Учителят сравнява любовта с вадата, която полива градината. Той казва: „Ако любовта бъде обект на вашето сърце, вие ще се развивате правилно. Без любовта няма успех. Какво ще стане с градината ви, ако няма вода? Всички цветя, зеленчуци и плодни дръвчета ще изсъхнат. Водата представлява животът, който излиза от любовта, а пък градината — това е човешката душа".

Ето защо, Учителят казва: „Когато обичаш някого, той става гениален. Когато обичаш едно дете, то се оправя. Достатъчно е една душа да ви обича, за да бъдете подкрепени при мъчнотиите във вашия живот. Представете си тогава, какво може да стане от човека, ако не една душа, а безброй души насочат любовта си към него! Такъв човек може да стане и поет, и музикант, и певец, и художник, и учен. Каквото пожелае, може да стане. Велика сила е любовта!"

Ето защо, любовта преобразява всичко, до което се докосне. Тя претворява, пречиства, просветлява, прави лошия добър, дава мекота, търпение, вяра. Тя стопява и премахва противоречията, организира нещата. Превръща скръбта в радост, развива дарбите и талантите. Любовта дава вдъхновение за всички изкуства, за наука, за всичко. Тя дава крила. Когато обичаш, през тебе минава потокът на живота и полива с живите си струи тревите, цветята и дърветата в градината на твоята душа и у онзи, когото обичаш и те израстват с всичкото си великолепие. При любовта човек влиза в контакт с живота и това носи разцвет и подем.

Затова всяка работа, вършена с любов, успява. Тя е магичният ключ. Даже ако отгледаш едно растение с любов, то ще даде по-изобилен плод. Може да се направи опит, като се отгледа едно растение по новия начин, а друго — по стария, при равни други условия.

Любовта гради. Ето защо, доколкото хората имат любов, дотолкова могат да растат правилно. Учителят казва: „Пътят на любовта е осеян с всички възможности и условия за постижения. Вън от нея няма никакви постижения".

Любовта просветлява ума, повдига чувствата, усилва волята, развива всички добродетели, дарби и таланти у човека. Учителят казва:

„Любовта е великият процес, който усилва светлината на човешкия ум, топлината на човешкото сърце и силата на човешкото тяло. Тя е причина за вечното обновяване на човешката душа".

Изходна точка на любовта е доверието. Учителят казва: „Първата стъпка на всяко възпитание е доверието на учителя към ученика". Доверието тук се разбира в по-широк смисъл — доверие не само в смисъл, че детето няма да злоупотреби с това или онова, което му се поверява, но доверие в Божествените сили, които работят в него, доверие в добрите заложби, които то крие в себе си. Това доверие произтича от увереността, че всяка детска душа има един олтар, в който гори вечният пламък на любовта. Именно това доверие е ключът на цялата педагогика. От това доверие учителят ще черпи подтик и вдъхновение за своята дейност. Тогава цялата му педагогична работа ще бъде планомерна дейност за постигане на една ясно съзнавана цел. Учителят пояснява това така: „Великата наука на възпитанието седи в това, да намериш доброто у детето и него да извикаш към проява. Да виждаш лошото у него, това всеки може".

Това доверие към ученика ще роди любовта към него. Когато съзнаваме, че в един човек се крие един красив свят, нещо ценно, ние не можем да не го обикнем. Това доверие ще причини и друго: то ще ни изпълни с благоговение пред доброто, което се крие в детската душа и което се разкрива като ново откровение пред нас. Така ще дойдем до разбирането и на истинската свобода. Ние ще ценим свободата на ученика, защото не можеш да насилваш тогова, в когото имаш доверие. Каквито и слабости да проявява детето, ти ще знаеш, че у него има заложено нещо непокварено и чисто, което в края на краищата ще победи всички препятствия и ще се прояви във всичкия си блясък, понеже никой не може да заприщи пътя на мощното течение на Божествения живот, който блъска отвътре навън.

Ако учителят няма това доверие в ученика, той още при първата несполука ще се обезсърчи, но ако устои, радостта му ще бъде безгранична. Доверието на учителя се състои и в друго нещо: доверието му в силата на любовта да преобразява.

Учителят казва: „Истинският метод на възпитанието започва с любовта. Тя е най-важното възпитателно условие. Искаш ли да възпиташ детето, ти трябва да го обичаш, нищо повече. Като се постави любовта като връзка между учителя и детето, не се страхувай за резултатите. Безграничният тогава ще се проявява чрез възпитателя и ще го учи, как да възпитава".

„Най важната работа при възпитанието е: учителят трябва да обича своите ученици." „За да помогнете на един човек, трябва да го обичате. Благото, което искате за някой човек, ще мине през вас. Първо вие ще го опитате."

„Любовта е най-силният фактор, най-великата сила, чрез която можете да възпитавате. Когато искате да възпитавате някого, трябва да го любите с всичкото си сърце и той да вижда във вашето лице човек, в когото има абсолютно доверие, човек без никакви задни цели, за да може да ви приеме у дома си като добре дошъл и да изпълнява всичките ви съвети".

Успехът в това училище, дето любовта е приложена, е осигурен.

Главната задача на образованието е събуждането на Божественото в детето. Атмосферата на любовта е най-подходяща за това, както за растенията най- подходяща среда представляват доброто осветление, влагата, благоприятната температура и пр.

Любовта води към хармония и ред. В нейната светлина всяко немирство и леност изчезват от само себе си. Онова, което външните мерки, като наказание и пр., не могат да постигнат, сега става най-лесното нещо.

Любовта ражда любов! Любовта на учителя към детето ще роди непременно любовта у последния. Няма същество, когото като обикнете, да не разбере любовта, да не е отзивчиво на нея. Ето един трогателен пример за това: един мой колега, А. Г., ми разказа спомен от своето учителствуване в едно село. Той е работил там в духа на любовта. Голямо сближение царувало между него и учениците му. Той бил любим от децата. Атмосферата в училището била радостта. На следната година го преместили на друго място. Веднъж той получил писмо от свой бивш ученик в първото село. Той му писал: „Винаги си спомням за тебе. Аз съм сега овчарче. Аз те много обичам. Ти обичаш ли ме още?" Учителят дава още следните пояснения: „Без любовта никакво възпитание не може да се очаква. Тя трябва да присъствува в сърцето на възпитателя и възпитаника". „Истинският метод на възпитание започва с живота, с любовта. Онзи истински метод на възпитание, който Божествената любов носи, още не е приложен".„Няма сила в света, която може да се противи на любовта. И най-упоритите деца отстъпват пред любовта. Искате ли да бъдете истински учители, приложете любовта като един от новите и мощни методи за възпитание". „За да възпитавате хората, трябва да приложите Христовото учение — учението на любовта. Ако имате някое своенравно, упорито дете, направете опит с него и приложете метода на любовта. Обикнете това дете и никога не мислете за неговите отрицателни черти. Мислете, че то е добро, разумно, и ще видите, че след известно време то ще се поправи."

G. N.

Всякога, когато поискаме да изясним нещо около най-чистото завладяващо най-непосредствено човешката душа изкуство — музиката, трябва без друго да започнем с неговите елементи и градивни материали. Музиката, макар че се твори със знаци върху петолинието, е тоново изкуство. Тя въздействува с физическата материя и енергия върху органите на приемника, където физическите величини се превръщат във феномени, изпълващи нашия душевен живот. Музиката е комбиниране на тия тонове по височина, сила и тембър, съчетани по законите на хармонията или контрапунктния строеж, които комбинирания се стремят да изразят едно хрумване, един творчески проблясък, една идея. В интимните гънки на музикалното творчество лежи една дълбока потребност да се свали музиката на Всемира на нивото на земната музика. Иначе казано: да се направи една земна проекция на една друга музика, която „звучи" в уредбата на световния организъм. Един голям музикален гений „чува" тая музика в себе си така чисто, както тя звучи там в хармонията на сферите, в абсолютния порядък на оная космическа архитектура, където съотношенията на частите са абсолютни закони, а изгледът на цялото — съвършена красота.

В тоя смисъл, от всички видове музика, осъществена на земята, симфонията като музикален вид и симфоническият оркестър като апарат са най-близо до чистата музика на света. Те са най-свободни от забавността на другите видове музика, както по замисъл на произведението, така и по начина на изпълнението. Чрез такава музика ние не влизаме най-дълбоко в сферите на космичната хармония и до безплътните идеи на Всемира.

За разлика от другите изкуства, музикалното творение възниква най-непосредствено в човешката душа без повод и без предварителен план. В лабиринта на едно творческо съзнание, прозвучава частица от музиката на света и тоя далечен отглас, долитнал най-често като чужда на грубата катадневност птица, носи в себе си собствения си смисъл, който не се подава на тълкувание. По тоя повод, разглеждайки психологията на музикалното творчество, Андрей Стоянов, най-дълбокият познавач на музиката у нас, казва в своята книга следната мъдра мисъл: „...ето музикалното творение: как се е зародило то? Що представя собствено то? Какво изразява неговата звучаща форма? Нито в природата, нито в живота съществува нещо, с което може да бъде сравнено. И нищо не би могло да се намери там, което да послужи на композитора за образец, модел сюжет или тема. Никой не знае, .какво изразява музикалното творение, никой, дори и неговият автор не би могъл да ни предаде с думи съдържанието му. То е загадка, която упорито отказва да издаде своята тайна. Всички обяснения, които се дават или биха могли да се дадат, засягат само формата — външните белези и особености на творението".

Ако трябва да задълбочим още в същината на музикалното творчество, ще открием специфичните неща, които го отличават от другите изкуства. Докато при литературата и пластичните изкуства не е потребен всякога посредник-изпълнител, при музиката ние не можем да се приобщим до творението без такъв изпълнител. В случая ние имаме една триполярност, един триъгълник: композитор, изпълнител и слушател. И колко много зависи от тоя посредник—изпълнител! Какъв голям дял от своята собствена душа влага той в изпълнението. Колко колорит от неговия темперамент, от индивидуалността, от личното му отношение към проблемите на изкуството и света. Има хора, които не могат да се сродят с мисълта, че във всеки удар върху клавиша на пианото, във всяко движение на лъка, във всяко докосване на лъка, във всяко докосване на пръста до струните, се прелива цялата същност на едно човешко същество, неговият духовен строеж, темперамент и всичко, което съставлява неговото аз. Ако културата, темпераментът и ширината на емоциите ясно проличават в сценичното пресъздаване, те не могат да избегнат от ухото на опитния слушател и в случая, когато пръстите на човешката ръка произвеждат и най-отвлеченото от всички изкуства — тоновото изкуство.

Въпреки че много от видните и първи музиканти са склонни да мислят, че в музикалното творение няма друго осен чиста музика, която не говори за нещо, освен за себе си, все пак ние сме склонни да допуснем, че то крие в себе си някакъв израз, една идея, която се разбира и се проумява не с оня слой в нашето предметно съзнание, където ние разрешаваме всекидневните си потреби, а с един по-фин инструмент в нашия душевен живот, където музиката извършва своето преобразование и вътрешно чудо. Когато някой импресионист-критик на музиката се опита да изрази с думи свето музикално изживяване, той може да каже неща, които коренно се отличават от това, което ще каже друг, но все пак и двамата имат едно преживяване, което е еднакво в своята дълбина и настройва по един и същ начин, по законите на психичния резонанс, душите на всички слушатели. Ако това е толкова ясно за музикални творби, като религиозната музика на Бах, като песните на Шуберт, защо да не е вярно и за всяко друго музикално творение? Дори и когато няма никакъв замисъл или определена идея, чрез музиката, която възниква в душата на композитора, той изразява своята собствена нагласа. Когато човек стане инструмент да отрази или превъплъти в себе си музиката, която долавя от висините на вечната хармония, от напевите на природните сили или от смяната на годишните времена, той постига това с необикновена леснина. Исторически спомени за отделните компонисти ни разказват, че Моцарт е писал своите композиции с голяма леснота. Той е чувал музиката направо в себе си и трябвало само малко усилие, за да я увековечи на нотния лист.

Дали по-лесно, или по-трудно, но всеки композитор улавя идеи от музиката на Всемира, за да ги свали на земята в света на материалното осъществяване като дар от един свят, където тая музика звучи непрестанно и в пълна хармония. Тоновото изкуство — композирането, като всяко друго изкуство, е творческа радост. При неговото осъществяване, творецът изпитва висша, необяснима радост и задоволство, защото идва в допир с вечното. Тая радост не могат да разберат грубо материалните човешки същества, за които животът начева и спира тук, на земята. Те са, които окачествяват повишената чувствителност на творците за необикновени прояви и считат хората на изкуството за хора не от тоя свят, към делата и живота на които те се отнасят често с грубо и непросветено недоверие.

Тайната на себеотдаването на творците във всяко изкуство е неразрешима, както е неразрешима тайната на техните творби.

Е.

Какво би било, ако днес въстане пророк и каже като пророк Исая в древността: „И вълкът ще живее с агнето. И рисът ще почива с ярето. И телето и лъвчето ще бъдат все заедно. И малко дете ще ги кара" (Исая 11,6)? Без съмнение, никой няма да му повярва и ще го считат за луд. А някои, които все още могат да погледнат на живота по-„романтично", ще се задоволят с една презрителна и високомерна усмивка и ще го нарекат утопист! И ще отминат в своя житейски път, отрупан с толкова и при това „реални" въпроси, задачи и изисквания. Кому остава днес време да мисли за такива неща, които могат да бъдат само фантастични. Животът днес е толкова отруднен, човек трябва да бъде винаги така на щрек, че не може и да се мисли за неща извън потресающите събития, които ни предлага всеки отлитащ ден. Така ние непрестанно се учим да робуваме на дребните случки на живота и непрестанно да се въртим около тях като център. А днес събитията не са само дребни случки в живота. Едва ли е имало — така можем ние днешните хора да казваме — по-напрегнати години и времена от днешните. Всред бушуващите днес стихии от човешки страсти няма място за „утопии". „Трезвост и реалистичност", като се държи сметка изключително за личната угода и успех — ето девизът на всеки дребен жител по земята, що се нарича човек.

И все пак, всред вихъра на разгорещените страсти има и утописти и те са доста много. Те, макар и сравнително малко, но благодарение на голямата духовна мощ, която крият в себе си, представят великото равновесие спрямо всичко крайно „реалистично", което движи света днес и го отведе до задънена улица.

Ала ще ни се възрази още — какво създават утопистите за живота, какви блага ни донасят те? На свой ред бихме могли да запитаме: какво ни донася крайната реалистичност? Преди всичко тя работи с егоцентризма в живота. Реалистичност и егоизъм са две твърде близки понятия, които се застъпват, макар и да не се покриват напълно. Разбира се, ние не поддържаме, че човек трябва да бъде глупав или заслепен, та да не може да различава нещата, да не познава, кое е добро и кое е зло. Напротив, разумният и духовният човек са най-просветеното същество и за него няма лъжа — той вижда нещата ясно и знае по-тънко преплитанията на интересите в живота, в свита. Ала той има едно живо съзнание, една жива воля да работи всячески за просвещение на себеподобните, за превъзпитаване на самия себе, за отстраняване на всичко онова, което руши, една воля, която дава преднина на всички сили, които творят живот на мир, благоденствие и духовен напредък. За да дойде човечеството до такова съзнание, трябва да минат наистина много, много дни, години, времена и поколения. Дни и години на неуморна дейност от страна на просветените, дни и години на много реформи и социален напредък, дни и години на много страдания, падания и просветления. Ала тия времена някой път ще дойдат, те ще донесат на заслужилото вече човечество търсения рай. Ето тука е смисълът на една подобна велика „утопия" като тази, изказана от пророк Исая. — Ще дойде ден: „Вълкът ще живее с агнето, рисът ще си почива с ярето и телето и лъвчето ще бъдат все заедно. И малко дете ще ги кара". Това е пророчество и само такива могат да бъдат истинските, най-велики пророчества в живота! Тия пророчества имат за цел да просвещават, да напътят човека и човечеството, да му дадат образ за онзи идеал, към който трябва да се стреми и да работи. Тия пророчества не му разясняват преходните събития и неща — те са в кръга на развитието. В този кръг се развихрят страданията, страстите, там бушува злобата, омразата, там е светът на преплетените интереси, всичко това, което човечеството изживява и днес. А идеалът, той е в това велико пророчество. — Ще дойде ден, когато най-непримиримото, вражеското ще се обедини в едно цяло и ще заживее в живот на творчество и хармония.

Тия неща, такива завети наглед са утопични, безсмислени, безполезни. Ала те движат света към напредък. Ако те биха били пророчество или морал за зло, те биха умрели при първата си проява, щом като им се изпитат последствията. Но доброто живее вечно. То живее в мълчание, забулено, докато завладее всички гънки на живота.

И днес хората си мислят, че няма да дойдат дни на добро и любов в света. Всеки човек поотделно мисли, че хората са били все такива и такива ще си останат през всички времена. Разбира се, това е само външен изглед, така ни се струва нам, когато злото напре много. В тия дни на угнетение ние се сещаме за великото учение на любовта на Христа, Учителят от Назарет. И днес някои считат, че то е едно досущ излишно учение, учение, което поддържа робството и блаженството на „нищите". А не си дават труд да помислят и да видят, че без християнството не би имало никаква съвременна европейска култура. Думата ни е за чистите основи на европейската култура — на морал и общественост. Европейският морал и обществена философия не почиват на мохамеданската или индуска философия, а на основите, които се излъчиха от християнството и се разляха в древността в Гърция и Рим. Никой от тия, които са създали някакво учение за етика и социалност, не са отишли по-далеч от Христа. Каквото и учение за доброто и да създадете, пак ще се върнете при Христа — при любовта. „Любовта ражда доброто", казва Учителят.

По какъв път Христовите идеи за любов и добро са си пробили място в съзнанието на днешните хора? Наистина, днешният човек още няма сили и разумна воля да ги приложи, но той ги знае. А щом ги знае, това показва, че те ще отидат още по-надолу и ще завладеят с време, с поколения целия му живот и естество. А пътят седи в съзнанието и работата, невидимата неусетната работа на всички големи идеалисти през вековете от две хиляди години насам. И тия всички идейни хора през своето време са бивали наричани утописти и са бивали осмивани. Можем да кажем смело — чрез тях, и чрез тия идеалисти на днешното време които работят за приложението на любовта в живота, за премахване на омраза и злоба между хората и народите, чрез тях ще се предадат вечните идеи, които водят към съвършенство и добро. Чрез тях ще се реализират пророчествата на великите учители на човечеството, че ще дойде ден, когато Господ ще царува и любовта ще управлява хората и целия останал свят. И „утопията" ще се превърне в реалност.

Ние вярваме, че ще дойде ден, когато пророчеството на пророк Исая ще се изпълни. Това може все още да се нарече утопия. Ала по-хубаво е да вярва човек в доброто, което изглежда непостижимо и работи за него, отколкото да приеме и се подчини само на злото, което се налага непрекъснато със своя гнет навсякъде. И като оставяме злото да се изтече по своите канали, наш дълг е да усъвършенствуваме и умножаваме пътищата, по които може да навлезе доброто все повече и повече в живота на всеки човек, общества и народи. А доброто се ражда само от Любовта, — най-великата „утопия", най-великата и единствена Реалност.

И бихме повторили Христовия израз; „Ще дойде ден и сега е", когато „Вълкът ще живее с агнето, рисът ще си почива с ярето, телето и лъвчето ще са все заедно и малко дете ще ги води". „И от сухия пън ще израсне дърво" (Исая 11, 1). Това е символ за тия, които го очакват. Символ, който ще се реализира. Защото е невъзможно, казва Учителят, да се помисли и изкаже нещо, което е нереализуемо и което не съществува. А реалност, „сега е" действителност за тия, които живеят и се движат в любовта, в която е вечно новият живот.

В Любовта всяка „утопия* става жива и вечна реалност.

Днес хората се занимават главно с недостатъците на живота. Кое е по-важно — колко прах ще издяла скулпторът от някой камък, или каква статуя ще извае от него! Какви недъзи има в света не е важно — важно е какви добродетели има.

Под думата съвършенство някои разбират нещо недостъпно. Има хора, които са съвършени да окажат една милост; има хора, които са съвършени да направят едно добро в света.

Съвършеният работи, несъвършеният се труди, а който живее в безпорядъка, се мъчи. Съвършеният човек е доволен от всичко. Нему нищо не липсва. Съвършеният има всичко и още един малък излишък, с който иска да създаде един нов свят.

Какво е животът, в какво се състои той? Един се мъчи, друг се радва, един плаче, друг скърби; един умира, друг се ражда. Проявите на живота не са самият живот. В Евангелието се казва : „Това е живот вечен, да позная Тебе, Единаго Истинаго Бога."

Да познаеш цялата вселена с нейните десет милиарда слънца и безброй планети и луни — какво дълго време се изисква, за да дойдем до едно частично понятие за живота.

Питат също, какво е Господ! — Когато дойде времето да знаете, кой е Баща ви, ще Го познаете. Всички сега се бият и разрешават, какво нещо е Господ!

В годината се раждат 40 милиона хора — умират 35 милиона — кой се грижи за тия хора? Кой се грижи за животните, за дърветата, за тревите, кой се грижи? Кой се грижи за цялата земя, за Слънцето, за Марс, за Сатурн, за Венера, за Меркурий? Кой се грижи за всичко?

Красотата на живота е в големите противоречия, които съществуват.

Злото в света е творчески принцип, който е имал сила да обърне оная инертна материя в природата и да създаде от нея един свят. После иде доброто, което работи върху света, за да го уреди.

Не търси любовта като забавление. Любовта е не, само стимул, но най-великата храна, която се доставя на човека. Без любов храна не можеш да си доставиш. Без любов храна на сърцето си, на душата си и на духа си не можеш да доставиш.

Христос носи кръста си с любов, но само до половината път. Половината от физическите страдания остави ние да ги носим. Те са благословение.

Хората искат много малко да плачат. Запалят на Господа една свещ, дадат някоя скъсана риза и стари обуща или две три парцаливи банкноти. Искат евтино да минат.

Защо обичаме нещата? Ти обичаш един плод, една книга заради съдържанието им. Писанието казва: „Възлюбил си Истината в човека".

Истината сама по себе си носи два други елемента: тя носи любовта и мъдростта.

Истината това е мощното в света, с което Бог се изявява. По същество Бог е Любов. Но без истината не можем да познаем Бога. Само в истината можем да познаем, какво нещо е Любовта. И знанието без истината е непонятно за нас. Само истината прави любовта понятна. Само истината прави мъдростта понятна.

Що е истина? Туй, което прави нещата понятни в света прави ги достъпни, приложими в живота. Туй, което изявява самата реалност. Ние хората сме сънаследници на тази реалност.

Истината не обръща внимание на външната форма на хората. Истината, като намери въглен, прави го на диамант. Истината, като намери един камък, прави го на скъпоценен Истината, като намери мъртвия, оживява го. На страдащия премахва страданието. Дето истината влезе, тя урежда света. Нашият свят ще бъде устроен от истината. Как ще го устрои, само истината знае. Следователно всички, които искат да вървят напред, трябва да обичат истината. Как ще обичаш истината?

Ако си разтревожен, че си изгубил нещо, щом зърнеш истината, забравяш всички свои страдания. Щом дойде истината при тебе, всичко изгубено ще се върне.

Защо ще скърбиш и плачеш тогава? — Не само ще се върне, но ще се върне стократно.

Следователно, ако възлюбиш истината, всички твои изгубени вещи ще се върнат, всички твои разрушени чувства ще се върнат и всичко твое изгубено ще се върне. Ще се върнат при теб всички онези, които те обичат и ще видиш всички ония, които те любят. Ако изгубиш истината — ще изгубиш всичко. Светът ще остане неустроен.

Що е безлюбие? — Светът, който няма никаква форма, няма никакви възможности, няма никакви условия.

Помни закона:

Че Бог, който иска да ни обикне, най-напред ще ни тури на едно пречистване през огън и при това пречистване страдаме. И като ни пречисти, ще вложи най-хубавото, което има у себе си. Ще вложи истината у човка. Истината не може да се вложи в едно омърсено същество. Ние не искаме да страдаме. Ако страдаме, ще се пречисти нашият съд, в който ще се вложи истината в живота.

Какво нещо е истината? — Щом помислиш за истината, щом сърцето ти е чисто, веднага скърбите ти ще изчезнат. Ако сърцето ти е нечисто и мислиш за истината, скърбите остават. Щом остават скърбите, знай, има някаква нечистота у тебе.

Благодарение на това, че ни обичат, ние съществуваме. Благодарение, че Бог ни обгръща със своята любов и като гледа снизходително към нас, се усмихва.

Сега ние живеем в най-лошите условия, в един свят, дето любовта е неразбрана. Тая любов не може да ни освободи.

Истината иде на помощ да ни освободи от миналото робство на света. Интересува ни, как ще се освободи света, а не как се е заробил. Няма по-хубаво нещо от това човек да живее в истината! Няма по-хубаво нещо от това, думите да имат едно значение! Което говориш да има само едно значение!

Ако повярвате това, ще се подмладите, докато станете малки деца. Който не се влюби, не може да се подмлади. Що значи любов?

Любов значи да родиш истината, а за да родиш истината, трябва да се влюбиш. Единственото нещо е да се влюбиш в любовта и да родиш истината. Като родиш истината, тя ще ти даде възможност да станеш човек. Що е човек?

Човек е оня, който се е влюбил в любовта, родил се е от истината и е възпитан от мъдростта. Важното в света е да бъде будно съзнанието ви за истината, да влезете в съприкосновение с нея. Тя е като изгряващо слънце. То е да имаш всички възможности и да оцениш в себе си, какво нещо е Божественият свят!

Ние трябва да бъдем готови за новото, което иде в света. Иде безсмъртието.

Събрали се няколко светии да покажат, кой как вярва и как обича Господа. Един казал: Аз нищо не мога да ви кажа, но взел камък, стиснал го и от камъка отдолу излязла вода, а отгоре огън . Другите само разправяли, как обичат Господа, а като стиснали камъка ни огън , ни вода излязло.

Ако не можеш да хванеш едно страдание и като го стиснеш, отдолу да излезе радост, а отгоре светлина — ти си далеч от истината.

Писанието казва: „Господ ще ти бъде слънце." А и ние тръгва да станем слънца за страдащите. Да идем при тях и да озарим техния свят! Трябват слънца на новата любов, на истината, която ще ни направи свободни и Господари на живота, да служим на Бога тъй, както Той обича.

Аудио - чете Цвета Коцева

От книгата, "Този е живият хляб". Неделни беседи (1934–1935). Първо издание. Кърджали,

Издателство „АСК-93“, 1998

Книгата за теглене - PDF

Съдържание на томчето

А Тома, един от Дванадесетте, нарицаеми Близнец, не беше с тях, когато дойде Исус.

Отче наш.

„В Начало бе Словото“.

Ще прочета 20 глава от Евангелието на Йоана.

Човек може да живее и след като умре. Този е жизненият въпрос, който занимава хората. По този въпрос хората са разделени на два лагера.

Бог е Любов.

Ще взема няколко стиха думи от 24 стих.

„Един от дванадесетте“. Дванадесетте това е реалното, конкретното число в света, в което хората вярват. Тома беше един човек реалист. Той не беше нито мистик, нито съзерцател, не се занимаваше с отвлечени работи. Сега аз искам да ви занимая с един въпрос, но не както религиозните или учените хора могат да ви занимават. Ако искате да ви се говори както учените говорят, аз мога да ви изпратя в най-учените университети, в най-видните университети да слушате речите на професорите. Когато отидете в някоя бирария или в някое заведение, каквито има в различните държави, там всичко е като в изворите, постоянно блика, но всичко каквото изядете, вие трябва да го платите. Там за всяко нещо се плаща.

Сега да се върнем на въпроса. Всички се питат кое е реално и кое не е реално в света? Кой ще остане и кой няма да остане, кой ще живее и кой няма да живее, кой ще умре, кой ще бъде полезен в даден случай и кой няма да бъде полезен, кое ще никне и кое няма да никне, кой може да стане пръв министър и кой може да не стане.

„Един от дванадесетте“. Учениците казвали на Тома, че видели Христа, видели Господа, а той им казал, че вярва само на това, което сам може да види и да пипни. А тъй да ми разправяте за фантастически работи, не вярвам. Той сам си определил кое е реалното в света. Тогава и аз ще определя кое е реалното. Реалността се отличава с една малка, микроскопическа придобивка. Това микроскопическото, което се придава, то е реалното. Ако претеглите един човек сутрин, който има най-добро разположение и добри мисли към жена си, към децата си, към приятелите си, той ще има особено тегло. Колко и какво е това тегло, няма да ви кажа, друг път вие сами ще го намерите. Има едно тегло, с което човек се отличава, когато е в реалността и когато не е в реалността. Колко е това тегло, няма да ви кажа, защото няма да ви ползува, но важното е, че ще има разлика между едното и другото тегло, когато не е в реалността. Когато изгуби това разположение, човек изменя теглото си, той спада с една десетомилионна част от милиграма. Значи, една десетомилионна част от милиграма разлика в теглото определя реалността. Също така е една седеммилионна част от милиграма определя и временното в живота. Това е казано конкретно, на научен език. Реалността предава всеки ден по една десетомилионна част от милиграма. Тъй щото, като живее човек хиляди години, всеки ден ще предава в теглото си по малко. Докато е в личността човек се увеличава, но като влезе в реалността, той всеки ден се намалява, намалява, докато съвсем изгуби теглото си. Ще дойде ден, когато той ще бъде безтегловен. Сега някои могат да оспорват дали това е вярно или не. – За мене това е абсолютна истина, а за вас дали ви интересува този въпрос, дали това е истина, то е друг въпрос. За мене е важно това, в което аз се интересувам, а от какво се интересуват хората, това не ме интересува ни най-малко. Какво е твоята теглилка – една десетомилионна над или една десетомилионна под нормалната мярка. От това зависи как ще слушате и как ще разбирате. Ако си една десетомилионна част под нормата, ти не можеш да ме разбираш. За да се разберем, аз трябва да вляза в този свят, в света на измеренията. Аз съм виждал видни цигулари как свирят. Единият от тях вземе цигулката и свири, и свири едно хубаво класическо парче. След него вторият взима цигулката и свири пак същото парче. Това е повторение на нещата. Те се разправят кой какво знае да свири. Щом някой страда от крак, той все за болния си крак ще разправя, че му направили операция, че кракът го боли, не може да ходи, че куцал и т. н. – Друг някой пък, който страда от крак, той ще разправя, че му направили операция, че и той окуцял, не може да ходи. По какво се различават едните крака от нереалните? Нереалните крака много хлопат. Хора, които много дрънкат, имат изкуствени крака. Дето ходи с тези изкуствени крака, той дига голям шум – трака, трака, отдалеч се чува. Който има здрави крака, като ходи, не вдига никакъв шум, никой не го чува, той е в реалността, има реални крака. Има хора, които не знаят да ходят, понеже краката им са изкуствени. Аз вземам думите изкуствени крака в преносен смисъл. Ето какво аз разбирам под думите изкуствени крака. Това значи да ви поканят в Европа на някой голям бал или на някой жур фикс, или на някое дине, но вие нямате съответни дрехи за там. Там се искат скъпи дрехи, които струват хиляди левове, а вие нямате възможност да си купите. Какво ще направите? Ще отидете в някой голям магазин, ще заложите нещо и ще вземете под наем един хубав костюм, с който ще се облечете. Като мине динето, ще съблечете новите си дрехи и ще ги върнете в магазина, от който сте ги взели. Съвременните хора са облечени все с такива дрехи. Хубави са тези дрехи, но са само за една вечер, не са реални. Тези неща ги давам само за обяснение, не искам да се спирам върху тях. – Защо? – Защото, ако се спрете да наблюдавате кой как е облечен, няма да се научите. Облеклото не определя човека. По външните дрехи не можем да съдим за културата на човека, доде са достигнали. Ако искаме да знаем органически до де са достигнали хората, или това, което природата е създала, или това, което хората са създали, трябва да изучаваме тялото на човека в неговия естествен строеж. Понякога рисуват голи човешки тела. Според мене голи тела не съществуват. Под думата гол човек разбираме някакъв дефект на човека. Болният човек е гол, а здравият е облечен. Сиромахът е гол, а богатият е облечен; невежият е гол, а ученият е облечен; грешникът е гол, а праведният, светията е облечен. Това са положения в света. Казваме, че и Адам, и Ева били голи. Казва се, че първият човек, когото Бог направил, бил гол. Той оголял, понеже, още като го направил Бог, той съгрешил. Адам сгреши още като пожела да има жена. Той имаше една жена в себе си, но пожела да има още една. И така станаха му две жени, вследствие на което той съгреши. Човек не може да прокопса с две жени. Дали това е вярно, но така говори преданието. Първата жена на Адама се казвала Лилита, а втората Ева. Тези две жени се разсърдили, казва Преданието. Сега да оставим този въпрос на страна, той е доста щекотлив, пък, ако Адам се научи какво говоря за него, ще се обиди, че го излагам. Той е Отец на всички, а ние си позволяваме да говорим за него такива работи. Пък и за старата майка да си говорим това-онова и то не е позволено. Трябва да бъдем внимателни към тях. Адам не харесвал първата си жена, тя е била много сприхава, постоянно се карала, намирала му недостатъци. Тя била много учена и постоянно казвала на Адама: Ти няма ли да се занимаваш малко с по други научни работи? Постоянно го учила какво да прави. Той не бил свободен, от първата си жена. Той се обърнал към Господа и казал: Господи, дай ми нещо по-близо до сърцето. Господ му дал нещо по-близо на сърцето, Той създаде Ева, която била много красива и обичала Адама. Първата му жена постоянно го учила, а втората – го обичала, но като обичала него, тя започнала да обича (и) други. Като се намерил в чудо, Адам си казал: Не зная дали Господ така създаде света или аз криво го разбрах. Най-после Адам заченал и от двете си жени, напуснал рая. Такова предание има, но за вероятността на това предание аз не гарантирам. Все трябва да има някаква истина. Но това, към което трябва да се върна, което е важно за нас в дадения случай, то е да се занимаваме със строежа на нашето тяло. Същевременно трябва да се изучава и строежа на нашата кожа. Като ставате сутрин, пипайте кожата на ръцете си и вижте корава ли е кожата ви или е мека, топла ли е или е студена, мокра или суха. После погледнете челото си и с ръката си опитайте топло ли е или е студено челото ви. После пипнете брадата си да видите топла ли е или студена, после опитайте и краката си. Топли ли са или студени. Това трябва да бъде като правило в живота. След това вземете едно малко огледало и огледайте на какъв тертип се намира носът ви. Наблюдавайте да видите дали разширенията на носа са големи или малки. Направете няколко вдишки и вижте дали се разширява долу носът или не. Ако вие се намирате в равновесие, ако сте разположени, крайнините на носа ви ще се издигнат и слагат като физхармоника. Ако това разширяване (не) става правилно, това показва, че в организъма ви има някаква анормалност, която се дължи на някакво физическо неразположение или на това, че сте сънували някакъв лош сън. Щом се яви някакво смущение в човешкия ум, то се отразява и в дишането на носа. Това смущение се дължи главно на някаква неправилност в малкия мозък отзад на главата. Всичките нещастия на хората се дължат все в задната част на мозъка. И руснаците имат една поговорка, че човек бил силен в задния си ум, в задния си мозък. Всичко каквото човек чувствува и мисли в даден случай се отпечатва на лицето му. Ако неговите чувства и мисли са възвишени, всяка такава мисъл или всяко чувство се украсяват с една Божествена мисъл, с това, което Бог е създал. В тези форми именно днес влагаме своите мисли и чувства. На всяка Божествена мисъл трябва да отговаря едно Божествено чувство. Значи, във вашата мисъл отговаря друг един процес. Всичко онова, което ние създаваме с нашата мисъл, за в бъдеще на това ще отговаря едно Божествено чувство. Следователно, с нашите мисли ние сега ковем нашата съдба. Каквато форма си създадеш сега, такова съдържание ще си влееш в бъдеще. Затова се казва, че каквото си постелеш, това ще изпиташ. Това не допринася, обаче, нищо. Ако ти не знаеш да цениш твоя нос, който е барометър на твоя ум, ти нещо няма да придобиеш. Ако твоят нос започне да се изменя, да става син или червен, или да изгубва цвета си, това показва, че ти се намираш в някакво неестествено състояние на твоя организъм. Твоята нервна система не е в нормално състояние. Като видите това, вие трябва да вземете известни мерки за своето подобрение. Това са на научни данни, с които се занимават и най-учените светии, които са достигнали до съвършенство. Светията не е дошъл на земята само да се моли. Аз зная светии, които цели 10 години са посветили да се молят на Бога да им даде знание как да устроят носа си или как да устроят очите си, устата си, езика си – да знаят как да говорят и какво да говорят. Казвате, че светиите постят. Не, никак не е постил той, но се е молил как да устрои носа си правилно да мисли и как да устрои очите си, че като излезе да вижда и да знае защо и за какво е създадено всяко нещо. Та когато се казва за някой светия, че е постил, това значи, че той е работил и се е молил за нещо. И сега всички искат да станат светии. – Постете щом искате да станете светии. Срещат се двама артисти: Единият от тях свири, другият казва: И аз зная да свиря. – На какво? – На латерна. Първият е посветил цели 20 години докато се научи да свири, а другият като завърти латерната, мисли, че е много голям майстор. Според мене латерната представя един неустроен живот, нещо обикновено в света. На латерна всеки може да свири, а на друг инструмент може да свири само онзи, който се е учил да свири. Ти не може да пипнеш реалното, ако не си учил, ако ти не си посветил 10 години за своите очи, за твоя нос, за твоята уста, ти даже не можеш да се докоснеш до реалното в света. Някои хора казват, че трябва да намерят реалността. Реалността седи в това да намериш своето щастие. Щастието всеки ден го имаме. Щастието нито аз го търся, нито ме търси, но ние се обичаме – и то ми пише и аз му пиша любовни писма. Как ще разберете това? Вие писали ли сте любовни писма на вашето щастие. Не е въпрос да ви кажа как аз съм писал писма на своето щастие. Ако ви кажа: Това е вече профаниране на това нещо. Да напише едно писмо на своето щастие, това е най-изящното нещо, което човек може да направи. Като напишете едно такова писмо, то върви навсякъде с вас, никога не се губи. В този смисъл според мене щастието представя външния облик на Бога, външната красота. Псалмопевецът казва: Като видя лицето Ти, ще се зарадвам. Такова нещо е щастието. То е външният образ на Бога, който виждаме навсякъде. Щом срещнете своето щастие, нещастието моментално изчезва. Всички несрети в света изчезват пред щастието. Щастието е магическата пръчица. Тя е най-хубавата форма, която като се яви, всичко изчезва. Всички несрети в света изчезват пред щастието. Щастието е магическата пръчица. Тя е най-хубавата форма, която като се яви, всичко изчезва. Аз мога да ви примамя да ви кажа колко хубаво нещо е щастието. Колко хубаво е човек да бъде щастлив! Ето в какво седи щастието. Представете си, че ви се дава една книга, която съдържа всички тайни на природата, но вие не знаете да четете, носите тази книга под ръката си. Какво ще се ползувате от тази книга щом не можете да четете? Това показва, че вашето щастие е у вас, но досега сте го търсили само отвън. И като го намерите, вие го прегръщате, милвате, но не знаете да четете по него, не можете да го разгърнете, да видите в какво седи това щастие. И вие търсите Бога, но все отвън. И светиите, които са търсили Бога отвън, не са Го намерили. Бог не е вън. Всички хора са съгласни с това, защото след като са търсили Бога отвън, най-после са Го намерили вътре в себе си. Вземете сега думата Бог. Аз не разглеждам тази дума в този смисъл, както хората са я създали. Това, което хората създават, за мене не е реално. Това, което човек носи в себе си, от рождение, не само от днес или от утре, от незапомнени времена, само то е реално. По какво се отличава това реалното, което е в човека, от нереалното? То освобождава човека от всички ограничения. Достатъчно е човек само веднъж да зърне своето щастие, за да придобие спокойствие. Неспокойствието, което съвременните хора имат, се дължи на онова вътрешно неразбиране на живота. Ти срещаш един човек и си казваш: Дали ще ми помогне? Ти казваш, че всички хора били създадени по образ и подобие Божие. Отива един подсъдим при съдията и му казва: Господин съдия, за всичко, за което ме обвиняваш, е вярно. Аз постъпих несправедливо и затова оставам да ме накажеш, както трябва според законите на правосъдието. Съдията го погледнал и му казал: Понеже ти сам си каза истината и не хвана никакъв адвокат да те защитава, осъждам те на една година затвор. Ако беше хванал адвокат, щях да те осъдя на 10 години затвор. Сега вие седите и се оправдавате, че условията били такива, че баща ви, че майка ви, че дядо ви, че прадядо ви били виновни или че еди-кой си автор казал това и онова, а не сте готови да си кажете истината. – Нито дядо ви, нито баща ви, нито майка ви, никой не е виновен, виновни сте вие самите. Кой е дядо ти? Господ те е създал съвършен. Но те сами изопачиха пътищата си. Само съвършеният човек може да греши. Несъвършеният човек не може да греши. Само съвършеният певец може да греши, може да прави погрешки. Какви погрешки ще прави онзи, който никога не е пял и който взема всички тонове фалшиво? – Той не може да прави никакви погрешки. Само отличният певец, който не е грешил, може да прави погрешки. Но, онзи, който никога не е пял и взима само фалшиви тонове и да прави погрешки не се познава.

Сега да дойдем до истината, която седи в следното: Ние, съвременните хора, направихме една погрешка, която можем да изправим. Погрешката не е кой знай колко голяма, много малка е погрешката, но малките погрешки, оставени дълго време неизправени, после мъчно се изправят. Това изправяне е мъчно по единствената причина на математически съотношения, не геометрически резултати. Един математик е изчислил на каква сума ще възлязат 25 стотинки, внесени от времето на Христа досега, с двойна лихва е намерил, че тази сума се равнява на едно голямо количество пари, което би могло да се сравни с количеството злато, с което може да се обвие цялата земя и дори тази сума няма да бъде в състояние да изплати сумата, която възлиза от дадените 25 стотинки под сложна лихва. Казвате, че вашите погрешки са големи. Ако искате да ликвидирате с тях, всяка вечер си давайте отчет какво сте правили през деня. Само по този начин можете да ликвидирате с погрешките си. Сега ще запитате как може да се постигне това. Аз ще ви кажа как може да се постигне. Сега ще ви дам един пример. Вчера идва при мене една млада сестра и ми казва: Учителю, искам да направя нещо за вас. Помислих (си) да ѝ кажа да си гледа работата, но казвам: Явило се в нея едно добро желание, нека да се прояви. Казвам ѝ да отиде горе в стаята ми да поизмие прозорците. Тя отива горе, но на стъпалата имало едно бурканче сладко. Като видяла сладкото, нещо ѝ казало да го отмести настрана, но си помислила, че като бъде внимателна, няма да го закачи. Обаче, като миела, тя забравила, че бурканчето е на стъпалото, бутнала го някак си, то паднало и се счупило. Помислила си тя как да ми каже сега, че направила такава пакост. Най-после идва при мене и ми казва, че направила една голяма пакост. – Каква пакост си направила? – Счупих бурканчето със сладкото. – Сега какво ще направиш? Гледа ме тя, не знае какво да прави. Да отиде да купи някъде, не може, то е домашно сладко, донесе го една сестра. Казвам тогава на младата сестра: Ще отидеш сега при сестрата, която донесе сладкото и ще се извиниш, ще разправиш как си счупила бурканчето и ако тя има още от същото сладко, ако иска може да даде още. Ако ти не си кажеш истината, с това ще ме заставиш да кажа една бяла лъжа. Аз не обичам нито белите, нито черните лъжи. Утре сестрата ще ме пита дали съм вкусил от сладкото. Трябва ли да кажа, че съм го вкусил? Трябва ли да си послужа с бяла лъжа? По-добре е ти да се изложиш пред сестрата и да си кажеш истината, отколкото аз да си служа с бели лъжи. За тебе е по-добре да кажеш истината.

Казвам: Когато счупите буркана със сладкото, идете да се изповядате, но не казвайте, че сте го вкусили без да сте го още вкусили. Казвате: Откак съм се родил, бял ден още не съм видял. – Това е една бяла лъжа. Или мене хората не ме разбират, аз не мога да бъда щастлив. Това не е вярно, вие криво разсъждавате. Ако вашият баща не ви разбираше, ако вашата майка не ви обичаше, вие нямаше да се родите на земята. Щом сте се родили, те ви разбират, но вие не говорите истината. Най-после има и кой да ви обича. Ако не ви обичаха, от невидимия свят не биха ви дали разрешение да се родите на земята. А те ви подписаха паспорт и ви пратиха на земята. После казвате, че никой не ви обича на земята, че сте дошли като чужденец. Това са бели лъжи, които трябва да държите настрана. Аз не искам да ги държите в ума си. Силата на човека седи в неговата права мисъл в дадения момент. Ако искате да знаете по този начин, вие се намирате пред един изпит, макар и много малък, но той решава вашето бъдеще за 10 и повече години. Аз мога да ви приведа такива много примери, но някога примерите обясняват нещата, а някой път ги потъмняват. Това е „Един от Дванадесетте“. Той е реалист човек, който добре разбира нещата. Първо вие трябва да наблюдавате носа си, да видите как се развива. Ако вашият нос започва да се завива надолу като кука, като на орел, вие ще започнете да придобивате хищнически характер. Щом носът ви започне да се завива надолу, това е хищнически навик или ставате песимист. Носът на песимистите е завит надолу. Аз съм виждал котки, които като не могат да хванат мишката, започват да се обезсърчават и да мяучат. Ако носът ви става чрезмерно широк, вие отивате в друга крайност. Има известно съотношение между широчината и дължината на носа. Вие не знаете тези съотношения, но трябва да ги изучавате. Вие не знаете колко дълъг трябва да бъде носът ви. Щом не мислите добро, носът ви е толкова дълъг, колкото трябва. Вие трябва най-малко 10 години да мислите за носа, за чувствата си, да знаете какви трябва да бъдат вашите чувства. Вие не мислите, а искате Господ да ви продължи носа с половин сантиметър. Че това е грамадно нещо. Ако с половин милиметър можете да продължите носа си и това не е малко постижение. Отдалеч разгледано този милиметър представя много нещо. Това нещо трябва да се има предвид в съвременното възпитание и да се работи. Казвате: Ние имаме наследени черти, какво можем сами да направим? – Аз зная една американка, която живяла 90 години и в продължение на тези години тя прочела цялата Библия 90 пъти. Като ѝ погледнеш лицето и придобило характера на тия Библейски типове. Тя е просмукала нещо от този дух, нещо светло придобила на лицето си. Някой прочете един път Библията и мисли, че много нещо направил. Не, Библията не е обикновена книга, така просто написана. Тя има една особена страна, която трябва да се разбере. Тя има една жива страна в себе си. Всяка книга съдържа една животворна сила в себе си. И вие можете да направите един такъв опит, не за своето лично благо, но да видите дали провидението се грижи за вас. Това всеки може да опита. Направете един опит да проверите дали провидението се грижи за вас, дали Бог се грижи за вас, дали животът има смисъл. Могат да ви се дадат няколко доказателства за това. Можете да правите различни опити, каквито опити искате да правите, ще ви се дадат доказателства. Обаче, като правите опита ни най-малко не трябва да засягате вашето лично право. Ако искате да знаете дали Господ мисли за вас, направете следния опит: Идете при един болен и кажете: Господи, ако е писано така, нека този болен да оздравее. И ще видите, че след два, три деня този болен е здрав. Щом стане това нещо, значи вие сте получили отговор на молитвата си. Какво има още да се съмнявате? Вие не сте нито светия, нито праведен човек, но получавате отговор на молитвата си. После ще дойде съмнението. Ама този човек е бил здрав от по-рано или може би и без това щеше да оздравее. Направете още един път същия опит. Но ако се усъмните, ще ви поставят на легло и животът ви ще бъде на конец. При това положение вие трябва сами да направите опита. Сега кажете: Господи, ако ми върнеш живота, ще повярвам вече в тебе. И ще видите, че най-малко след една седмица вие ще бъдете здрави. Трябва ли да се съмнявате и след това? Тези опити можете да ги направите и сами да се уверите в истинността на думите ми. Сега аз изключвам личното благо. Това не значи, че под името Божие вие трябва да криете своите престъпления. Често хората под името Божие крият своите престъпления. Не е въпросът: Когато някой иска да прокара свои лични интереси или цели, да поддържа, че Бог съществува, а когато не иска да даде нещо, да Го отрича. Един мъж казва на жена си: Ще знаеш, че аз съм Господ. Каквото ти кажа, това ще вършиш, аз съм Господ. – Че кога е станал този мъж Господ? Някой казва, че е господар на себе си. – Как се определя това господарство? Ако ти боледуваш всеки ден, какъв господар си? Господар на себе си е онзи човек, който е господар на своите мисли, на своите чувства, на своите постъпки. Той е господар и на външните условия. Не е господар онзи, който иска да стане всичко според неговото желание, но който е в сила да измени условията, при които се намира. Вие сте християни, вярващи сте. Опитайте доколко сте справедливи, доколко сте алтруисти. Запример, вие не сте вегетарианец и ви донасят една хубава опечена кокошка или едно агънце и пред вас седят и други хора. Сега въпросът е как да постъпите, как да разделите кокошката. Ако ти си вземеш най-голямото и най-хубавото парче, а за другите може да кажеш каквото остане, ти не си алтруист човек. Първо трябва да даде на другите, а каквото остане, то ще бъде за тебе. Това значи да бъде човек алтруист. Ако всички ученици вървяха в този път, друго учение, други резултати щеше да има. Ще кажете, че ще ви оберат. Досега в историята на човечеството аз не съм срещал случай добър човек да бъде обран от някого. Лошите хора са обирани, но добрите никога. Ти не можеш да обереш един извор. Колкото и да черпите от извора, неговото богатство е несметно. Щом не те обират, ти си добър човек, щом те обират, ти не си добър. Щом се докачваш, ти не си добър човек, щом не се докачваш, ти си добър човек. Не е въпрос да не се обиждаш, но и като се обидиш, да кажеш: От мене да замине. Върви един турчин с бяла брада и около него се умилква едно куче. – Какво искаш, синко? След това бръква в джоба си и изважда едно парче хляб и го дава на кучето. Кучето изяжда хляба и доволно си маха опашката. Този турчин разбира езика на кучето. Като му казва: Какво искаш, синко?, кучето му отговаря: Гладен съм, нищо не съм ял. Той му дава парче хляб и му казва: Сега толкова имам. Като мина втори път, ще ти дам пак. Съвременните хора се спират пред такива положения и не знаят как да постъпят. Те се намират в един свят, в който нищо не са дали, нищо не са донесли. Вие сте екскурзианти на земята, нищо не сте донесли, всичко ви е дадено даром и при това се оплаквате. Защо се оплаквате? Хотелът е пълен, а ти си дошъл последен. Казваш: За мене няма легло. – Ще чакаш малко да се освободи и едно легло за тебе. Представете си, че влизате в един хотел, дето нищо не плащате. Защо трябва да роптаете? От земята взимате всичко без пари. Въздух имате без пари, светлината взимате без пари и животът ви се дава даром. Взели сте част от земята, обсебили сте я и после казвате, че сте я купили. – Нищо не сте купили. Всичко, каквото сте взели на земята, е даром. Ние трябва да съжаляваме, че не съзнаваме това. Казвате: Тези хора не се обхождат добре с мене. – То е друг въпрос. Няма какво да чакате човек да се обхожда добре с вас. Ако вие се намерите пред един човек, който не се обхожда добре с вас, какво бихте направили? Не е лесна работа. Това е голямо изкуство. Не е лесно за един цигулар да вземе правилен един тон. За да вземеш един тон правилно, изисква се едно тънко чувство. Тонът не е определен, местото му трябва да се чувствува. Най-малкото отклонение на пръстта, изменя и правилността на тона. Същото нещо е и в живота. Да постъпиш правилно в живота, затова се изисква деликатни и нежни чувства. Аз правя наблюдения. Като дойдат някои хора при мене, те си носят своята аура. Ако не разбирах законите, трябваше да ги изпъдя навън. Това е тяхното желание. Дойде друг, аз съм готов да му услужа, да направя всичко каквото желае. Добър е човекът.

Сега аз изнасям тия примери за ваше добро, не е за мене. Аз даже се излагам, но искам да се ползувате от моите опитности. Аз даже не трябва да говоря нищо за себе си, защото умният човек не говори за себе си. Дойде някой и започне: Аз съм слушал за тебе много работи, слушал съм, че си ясновидец, четеш в бъдещето на хората. Кажи ми какво е моето бъдеще, но няма да ме лъжеш. – Аз изключвам лъжата, аз искам да кажа правото. – Какво бъдеще изискваш, кажи ти /кое е за бъдещето, аз нагласявам бъдещето/. – Какъв си ти? – Не е въпросът кой съм. Аз нагласявам бъдещето, то зависи от мене. – Ама ти искаш с мене да се шегуваш ли? – Не искам да се шегувам, но сериозно говоря. Ти преди една седмица имаше едно дело в окръжния съд и те осъдиха да платиш 50 000 лева. – Право е. Кой ти разправи това? – Агенти имам там. Питам го: Ако ти разкажа твоето бъдеще, какво се ползуваш? Твоето бъдеще има две страни: Има някои неща, които мога да ти кажа, но има някои неща, които по никой начин не мога да ти кажа. Има неща, които ти сам ще си ги научиш, аз не мога да те предпазя от тях. Той иска да знае бъдещето си. Казвам му: Слушай, аз съм занят, не мога да се занимавам с тези работи. Като искаш да знаеш бъдещето си, мога да ти посоча къде да отидеш, ще ти дадат точни сведения по това, което те интересува. При мене ела, само когато съвсем загазиш, когато няма кой да ти помогне. Тогава аз ще оправя работите. Понеже още не си загазил, аз не се занимавам с тези работи. Ще ти дам адреси, да се обърнеш и да платиш на хората. Ето такива хора има в Англия, в Америка и в България, и другаде. Пък и при мене като дойдеш някой път съм много щедър, но някой път много скържав, нищо не давам. Някога съм като мукаритин, всичко имам, всичко давам. Вие отивате някога при Господа и казвате: Господи, не виждаш ли моите нещастия? Не виждаш ли моите страдания? – Че ако вие не можете да носите страданията си, какви хора сте тогава? Единственото нещо, по което се познава силата на човека е да носи страданията си. Той мисли и като мисли, казва: Аз мога да изнеса своите страдания. Човек се е явил в света, да поправи своите погрешки. Как се поправят погрешките? – Като учите. Бог създаде света за известни души да се учат и да прогресират. Следователно, раждането, прераждането, умирането, всичко това са възможности в света за прогресирането и за развиването на тези души. Ние не сме дошли за щастие на земята. Щастието е извън живота. Преди да дойдат на земята, всички хора бяха щастливи. Но реалното е това, че тези души трябваше да слязат от небето и да донесат нещо и за другите хора. Мислите ли, че Христос не беше щастлив? – Щастлив беше, пък и най-богат от всички хора, но напусна своето щастие и слезе на земята между тези грешни, страдащи хора да им покаже пътя, по който трябва да се развиват.

Сега аз искам да разглеждате само реалните неща, от тях да се интересувате, а не от онези, които не съществуват. Аз ви говоря за неща, които зная, а дали вие ги вярвате или не, то е друг въпрос. Има неща, които съм опитал 999 пъти и в които живея, а има неща, които не съществуват за мене. Запример, доброто е нещо реално за мене. Правдата е нещо реално за мене, добрите хора са нещо реално за мене. Аз съм правил ред наблюдения и съм дошъл до заключението, че при известни условия най-лошите хора могат да проявят много добри черти. Има случаи, когато най-добрите хора проявяват най-лоши черти. Мога да ви приведа ред примери в живота. Ако влезете в един дом и не се отнесете добре с дъщерята на този дом, колкото добри да са тези хора, те няма да се отнесат добре към вас. Отива един българин в дома на един знаменит проповедник в Америка, който имал една красива дъщеря. Българинът се увлякъл в дъщерята и се опитал един ден да я докачи, стиснал ръката ѝ. Като се научил за това нещо бащата, веднага извикал този българин и му казал: Господине, скоро да си вървиш! Кое накарало този българин да ѝ стисне ръката? Не може ли той да отиде при бащата и да каже: Много красива дъщеря имате. Аз я обикнах. Ще ми позволите ли да ѝ стисна ръката. Ако попитате така, този човек ще си каже мнението, но няма да ви изпъди вън от къщата си. Какво правите вие? Влезли сте в рая и ядете от забраненото дърво. Не питате бащата дали той ще ви позволи да стиснете ръката на дъщеря му. Ако ви позволи, това показва, че няма нищо лошо във вашето желание. Сега вие трябва да разбирате вътрешния смисъл на нещата. Вие се намирате в един свят на вътрешна чистота, дето трябва да пазим свободата на душите. Не е въпросът, че някой ме прегръща или че говори лошо за мене, но ние трябва да пазим чистотата на другите, трябва да пазим и тяхната свобода. Всеки трябва да пази свободата на другите. Някой може да обиди другите било с думите си, било със своята обхода или с незачитане на другите, но в мислите и в чувствата си той трябва да пази известна чистота, да не нарушава свободата на другите хора. Вие трябва да бъдете към другите хора така, както към себе си.

Когато видя Тома, Христос му каза: Аз не искам да те срещна да проповядваш неща, които не си опитал и видял, затова тури пръста си в ребрата ми и провери, че съм аз. Аз харесвам твоето поведение, че не повярва в думите на другите, но повярва в моите думи. Блажени, казва Христос, онези, които без да са видели са повярвали. Блажени онези, които изтърпяват до онова време, когато аз дойда да им покажа ръцете си. Сега заминавам. За Тома, обаче, бяха нужни осем деня, докато повярва. Сега, ако вземем всеки ден за една година, тогава, за да видиш някои неща, нужни са осем години. Сега всеки от вас иска Христос да има особено мнение. Какво мнение е нужно да има за вас Христос? При това какво мнение трябва да има Христос за вас? На какво почива Любовта? Аз ни най-малко не искам да ви изпитвам. Когато Бог сближава хората, с това Той иска да им се открие. Когато Бог иска да се разкрие на двама души, Той им се явява. Тогава те се обичат. Тъй щото, когато двама души се обичат, те се обичат, не да се познаят, но да познаят Бога в себе си. Любовта в света е процес, за да познаят хората Бога. Можем ли да познаем Бога, ще се познаем и ние. Ако не познаем Бога, ние ще бъдем чужди в света едни за други. Някой не познава Бога, Който му е дал всичко в света, че ще познава човека.

Казвам: Всеки трябва да познае Бога. Щом познае Бога, той ще познае и реалността, ще познае същината на живота. Той ще познае реалността и същината на живота. Без това не може да се познае Любовта. Който е познал Бога, неговата Любов никога не може да се измени. И в Писанието е казано: „Написах ви на дланта си“. Трябва да знаете тогава, че Бог никога няма да ви отхвърли. Някой път вие се плашите дали ще ви обичат. Кой е онзи в света, когото вие обичате? Онези хора, които не познават реалността, първо виждат хората, а после себе си. Онези, които познават реалността, те знаят, че каквато и Любов да им покаже някой, това е Бог, Който се проявява чрез този човек. Всеки човек, който крие Любов в себе си към Бога, той е верен. Всеки човек съзнава, че има нещо в него, което не е негово, а при това и той има малко Любов, но по отражение. Божията Любов се познава по това, че тя е готова на всички жертви. Когато обичаш човека по човешки, ти ще виждаш в него лошите страни, но ако го обичаш по Божествено, ти никога няма да виждаш в него нещо лошо, ще виждаш само доброто в човека. Всички недоразумения, всичко в живота се дължи на това, че хората вървят по пътя на човешката Любов, а животът по този начин не може да се поправи. Досега хората са вървели по пътя на човешката, на личната Любов, която е създала много работи в света, но тя не може да донесе щастието на хората. А човек трябва да дойде до така наречената космическа Любов или Любов на душата. Любовта на душата трябва да се прояви, за да се оправи светът. Като говоря по този въпрос, вие се натъквате на друго едно противоречие и казвате: Ние досега не сме познали Любовта? Опитвали сте я, но реално е само това, което никога не остарява и за което имаш възпоменание всякога. Запример ти имаш един приятел, който е жив, с когото постоянно можеш да се обменяш, но може да имаш един приятел, който е умрял. Живият приятел представя Божията Любов, а умрелият е човешката Любов. Ти може да обичаш един мъж и да го считаш за божество, за приятел, което всякога да е с тебе и да се обменяте. Казва се за Аврама, че бил приятел Божи. Това показва, че Бог всякога може да ви бъде приятел със Своята Любов. Следователно, за Бога трябва да имате съвсем ново понятие, да не считате, че Той е тъй изменчив, както е човекът. Ако си съставите ново понятие за Бога, първо във вашия личен живот ще се създаде такава промяна, каквато не сте сънували даже. После в семейния, в религиозния, в обществения живот, в съдопроизводството, във военщината, навсякъде ще настане голяма промяна. Не че в сегашния свят не съществува никакъв ред на нещата, но тогава ще настане пълна справедливост. В сегашния свят няма справедливост, съществува само една лична справедливост, в която има пристрастие. Засега справедливостта съществува само към богатите хора. Тогава ще има справедливост и към богатите, и към сиромасите. Тогава сиромасите ще бъдат по-щастливи от богатите. При личната Любов богатите са по-щастливи от сиромасите, а при Божията Любов сиромасите ще бъдат по-щастливи от богатите. Сега аз разглеждам въпроса от друго гледище, понеже вие искате да живеете на земята не като временен гост, но да живеете по-дълго време на земята, да строите, да оставите нещо след себе си, да оставите нещо във вас, след себе си, след вас. А сега вие мислите като заминете за онзи свят, дали пак ще живеете. Важен е този въпрос. Когато ученикът свърши университета какво ще прави? Ще продължава да работи в живота. Когато майката роди едно дете, нима тя не мисли, че трябва да му даде условия да се развива? Трябва ли да каже тя, че е дошла да си поживее на земята и да става каквото ще? – Не така мислят само глупавите хора. Разумният човек трябва да разреши в себе си въпроса за безсмъртието, той трябва да знае ще живее или не. Той трябва да знае ще бъде ли щастлив за в бъдеще или няма да бъде. Според мене щастието е постижимо само в Любовта. Без Любов никакво щастие в света не може да съществува. И когато някой път ние сме щастливи, това се дължи на онова временно проглеждане през лъчите на Любовта. Щом тези лъчи изчезнат, у нас настава пак същият мрак, същото нещастие.

Сега аз виждам, че мисълта ми е малко отвлечена за вас. Те са отвлечени по единствената причина, че у вас отсъствува Любовта, за да ги разберете. Как ще утешите едно дете, което е изгубило майка си? То е расло с нея, привикнало е на нейните мисли, как ще му кажете сега, че майка му ще дойде? Ако то в съзнанието си не държи образа на своята майка, тогава възможно е друга жена да може да замести в него майката. Всяко дете мисли, че като неговата майка няма друга. По какво се отличава една майка от друга? Все има нещо, по което се отличават майките една от друга. Сега вие трябва да излезете от личния си живот. Онова верую, което досега сте имали, е отлично, но това верую в бъдеще няма да ви служи, ново верую трябва да си създадете. Като заминете за онзи свят, какво ще ви ползува богатството, което сте имали на земята? Какво ще ви ползуват вашите халати? Какво ще ви ползува вашата плът? Какво ще ви ползува вашето знание? Вие още не сте изучавали живота на онзи свят да знаете след като умре човек, какво му трябва. Мнозина считат, че като умре някой, започва да мисли само за небето. Умрелите никак не обичат да се говори лошо за тях, да се хвърлят лоши мисли за тях. Защо не обичат? Защото и без това те сами вече се съдят. Те и без това виждат своите грешки и страдат, затова и вие не трябва да притуряте нещо към техните страдания. Ако пък ви са направили някакво добро, дръжте винаги в ума си доброто, което са ви направили. Ако искате да направите една хубава връзка с човека, или с когото и да е светия или пък даже с някой от заминалите, дръжте в ума си поне една добра черта за тях. Така ще намерите и Бога. Някой иска да намери Бога, но идва с цялата си критическа мисъл. Така не можете да намерите Бога. Така Бог не се търси.

Разправяха ми един случай за един от обикновените вярващи, който обичал да се присмива на всички, които вярват по друг начин от този, по който той вярва. Една сутрин го виждат, че станал рано и плаче. Защо плачеш? – Сънувах снощи, че съм на черква и по едно време дойде Христос при мене и ми удари две силни плесници. След две седмици този човек умрял. – Не се позволява на човека да се подиграва с името на Бога и на Христа. Пазете се в едно нещо: Човек трябва да бъде крайно внимателен, когато му се представи случай да обяснява истината. По адрес на истината, на светиите, на великите хора трябва да бъдете крайно внимателни, защото иначе резултатите ще бъдат лоши. Няма да казвате само, че Бог е Любов, но трябва да си кажете: Бог е справедлив и аз трябва да бъда справедлив като Него. Бог е щедър и аз трябва да бъда щедър. Бог е добър и аз трябва да бъда добър. Бог иска от нас като Негови деца да бъдем подобни на Него. Казано е в Писанието: „Така да просветнат делата ви пред Божието лице“.

Желая ви сега всички да бъдете Томовци. Но като турите пръстите си в раната, да кажете: Господи, сега съм готов да направя всичко, каквото ми заповядаш. Какво ще ви заповяда Господ? Той ще ви заповяда това, което Любовта изисква. Казано е в Писанието: „Ако имате Любов към мене, ще опазите моите заповеди. Ако имате Любов един към други, ще опазите моите заповеди“. И тогава ще дойде Христовото учение в света. Всеки да бъде така искрен към себе си, така справедлив, че да прояви Любовта си както я разбира. – Ами ние не знаем как да любим. – Аз съм се убедил в това, че хората знаят как да любят. Аз съм се убедил в искреността на малките деца. Като правих своите изследвания отидох в един дом, дето имаха едно малко момиченце. То ме прегърна като излезе майка му. Казвам: Да се не огорчи майка ти. Тя не знае, аз няма да ѝ кажа. Казвам: Страшно е положението на това дете. Защо се обичаме? Господ е казал да се обичаме. Като ме прегърна, аз си дадох преценка. Като порасне, то ще чува от родителите си, че това не трябва, онова не трябва и т. н. Нямам нищо против майките, но казвам, че те трябва да се превъзпитат, да станат като малките деца. Ако не се превърнете към своето детинство, към своята младост, към предишните си години, вие няма да намерите Бога. Щом дойде до името Божие, там трябва да се проявите с всичката си чистота и справедливост. Казвате, опасно нещо е Любовта, огън е тя, гори сърцата на хората. – Никакво горение няма в Любовта. Любовта носи здраве, сили, щастие, знание, богатство и т. н. Като дойдете до Любовта, вие казвате: Пазете се от нея, защото тя увъртва умовете на хората. Според мене дето Любовта влезе, тя оправя умовете на хората и всичко тръгва по мед и масло. Така е в Божествената Любов. Щом нещата не вървят по мед и масло, ти не си в никаква Любов. Ние очакваме онази Любов, която сега иде в света. Тази Любов е в Словото Божие, в Неговата светлина. Тази Любов трябва да дойде в света. Трябва да видиш Онзи, Който те обича, Който е минал от смърт в живот. Единственият, Който показва Любовта си, това е Христос. На жената Той казва: Не се допирай до мене, защото не съм отишъл още при Отца си. На Тома каза да тури пръста си в раната му. Любовта. Любовта никого не отхвърля. Щом искате да намерите правия път, Любовта непременно ще ви го покаже. Защо трябва постоянно да се тревожите, че няма кой да ви обича? Вие по стар обичай казвате, че няма кой да ви обича, че баща ви не ви обича, (че) сте останали сами. Вие си въобразявате, че майка ви не ви обича, че баща ви не ви обича, или, че братята и сестрите не ви обичат. Не, вие страдате от много Любов. Вие сте растенията, които страдате от много вода, поливат ви повече, отколкото трябва. Трябва, обаче, да поизсъхнете малко, да се освободите от излишната вода. Някой от вас страдат от голяма мокрота, а някои страдат от голяма сухота. Какво трябва да направим? Ще вземем малко от мокрия и ще дадем на сухия, а после да вземем малко от сухия и ще дадем на мокрия. И като съберем мокрия и сухия на едно място, ще оправим света.

29. неделна беседа от Учителя, държана на 28 априли 1935 год. София, Изгрев /Великден/

Възходящият път

По образ и подобие Божие – Е.

Учителят върху проблемите на образованието – Б. Боев

Магията на книгата – N.

Нови насоки в познанието на света – инж. хим. Д. Кочев

В светлината на Учителя – Любомили

Творчество – Георги Ахчиев

Геометричните детерминации на гр. Париж – П. М.

Из нашия живот. Излет до Витоша – Боян Боев

Ти дойде – N.

Седя на пясъка на морския бряг – Ек. М-ва

Стихове – Зорка Стайкова, Николай Рилски

На върха – В. Н.

Загадъчни явления

Отзиви, вести, книгопис

Du Maitre – LA PATIENCE

Съдържание

Q

Това е един нов дял на биологията, създаден от Д-р Гислер, ръководител на института по биотехника в Хале.

Биотехниката е интересна, защото показва, как природата е способна да дойде до най-съвършените технически изобретения, за да постигне някоя своя цел. Напр. парашутът, далекогледът и множество други апарати на днешната човешка техника съществуват в организмите. Природата ги е създала със своя гений много по-рано от човека. Тя е приложила такива технически правила и закони, които човекът-изследовател открива отново сега.

Биотехниката е една нова област, която досега е постигнала големи успехи. Данните, които Гислер излага в новата си книга Биотехника, учудват читателя и будят у него нови мисли за методите и мъдростта на природата.

Ще се върнем друг път по-подробно върху биотехниката.

Още в 1901 година Уилсон и Елстер са забелязали, че не само свободният въздух, но и напълно затвореният въздух притежава една слаба йонизация. Мак Ленан и Бъртон са забелязали в 1903 година, че йонизацията на затворен въздух се намалява, когато съдът, в който е затворен въздухът, се обвие с дебел пласт материя, която не притежава радиоактивни свойства. От там се заключава, че една част поне на йонизацията се дължи на лъчи, дошли от вън. От начало тия лъчи, които проникваха отвън в затворения въздух, се отъждествяваха с гама лъчи на радиоактивните вещества. Обаче Еве в 1905 год. доказа, че радиоактивните еманации, които се съдържат във въздуха, не са достатъчни, за да обяснят йонизацията на въздуха. Само една десета част от тая йонизация се дължи на гама лъчите.

Пачини в 1909 година доказа чрез наблюдения на суша и море в Италия, че една част от йонизацията на въздуха в затворен съд не може да се обясни чрез гама лъчите на радиоактивните вещества. Т. Вулф направи опит не върха на Айфеловата кула на височина 300 метра над морското равнище и констатира там силна йонизация, когато там би трябвало да се очаква слаба йонизация, ако тя се дължи на гама лъчите, понеже горе гама лъчите са в по-малко количество. Гокел направи в 1910/1911 година изследвания с балон на височина 2500 метра и вид, че наистина йонизацията на затворения въздух на такава височина намалява, обаче неговите наблюдения не важат, защото той не е направил корекция, вземайки пред вид изменението на атмосферното налагане на такава височина. Ако той беше направил такава корекция, щеше да констатира увеличение на йонизацията на такава височина.

Хес направил балонни изследвания на височина 5000 метра. Той констатирал, че действието на гама лъчите на такава височина намалява, обаче йонизацията почва да се повишава нагоре и на височина 5000 метра става много силна. От това Хес заключил, че един друг вид лъчи с много по-голяма прониквателна сила, отколкото гама лъчите, причиняват тая йонизация. Той направил веднъж подобни изследвания в слънчево време, а друг път в тъмна нощ и видял, че йонизацията е почти същата. От това заключил, че тия лъчи не идат от слънцето. Колхьорстер в 1914 година направи балонни изследвания на височина 9300 метра и потвърди изследванията на Хес.

Хес за пръв път назова тия лъчи „космични лъчи". Никои ги нарекоха в негова чест „Хесови лъчи", но името космични лъчи се възприе от всички.

В 1921 година Нернст изказа идеята, че тия лъчи идат от звездите на Млечния път.

След това годишните трудове върху космичните лъчи почнаха да се увеличават. Всяка година излизат по 200 труда върху тях, а в последното десетилетие и повече.

Хес в 1931 година основа в Инсбрук в Тирол станция за изследване на космичните лъчи. Тая станция е на височина 2400 метра. После такива станции се основаха в Северна Германия, Южна Африка, Ирландия, Северна Швеция, остров Ява. Миликан и други почнаха да изследват силата на космичните лъчи в разните части на земната повърхнина. Така се съставиха тъй наречените географски карти на „изокосми" т.е. на кривите линии, които съединяват всички точки по земната повърхнина с еднаква сила на космичните лъчи.

В последните години се правят интересни опити за изследване влиянието на космичните лъчи върху биологичните процеси.

Редакцията на сп. „ЖИТНО ЗЪРНО” и занапред ще се стреми да дава на своите читатели подбрано четиво. Списанието разчита на подкрепата на своите абонати. Нека те не само на време да платят абонамента си, а и да запишат всред своите приятели и познати поне по още един абонат. Нека посеят едно „ЖИТНО ЗЪРНО”! Техният труд не ще отиде напразно!

„ЖИТНО ЗЪРНО” работи за изграждане на един нов мироглед, от който ще се роди бъдещата култура на братството между човеците. Ето защо, който разпространява списанието, спомага за разпространяване светлината на Новите идеи, които Сеячът така обилно пръска; спомага за изграждане на новия свят на справедливост и братство.

Н. Р. ни разправи следната своя опитност;

Бях ученик във варненската гимназия. На излизане от къщния двор видях улицата, която минава край гимназията и която води за приморската градина. На средата на тротоара, до гимназиалната ограда, видях едно близко лице, с което исках да се срещна. От дома до мястото, дето видях лицето, имаше път около 15 минути. От моята къща е невъзможно да се види гимназията, защото тя се намира на разстояние няколко улици. След като ги изминах, стигнах на мястото до гимназията и на същото място видях това лице.

Същият Н. Р. разправя друга своя опитност :

„Веднъж, когато работих в банката във Варна, надвечер, след работното време, видях приморската градина, видях една от нейните алеи и хора, които се разхождат по нея. бях в будно състояние. Алеята беше от втората част на градината. На едно определено място на тая алея видях една моя близка приятелка, която се разхождаше с още една своя приятелка. Работата ми в банката беше много бърза и аз трябваше да я свърша в най-късо време. Но предпочетох да я оставя за известно време. Казах на колегите си да ме почакат и отидох в приморската градина. На същото място срещнах моята приятелка с нейната другарка. Те се изненадаха като ме видяха, понеже знаеха, че по това време аз съм занят и по никакъв начин не мога да изляза.

Поразговорих се малко с моята приятелка и й казах: „Аз знаех, че вие в този момент ще дойдете тук, на това място в градината и дойдох да ви видя".

В. Н.

Поле. Цветя. В простора химн отеква — химн на радостта. И свободата. Гиздави хвъркати певци по знака на някакъв невидим диригент съгласуват своите напеви и събуждат най-интимното в душата.

Скрита в клонаците птичка разлива своите трели. Любовта й се изявява с песен! Не е ли музиката на всемира сбор от любовта на душите? Не е ли тя зов и копнеж за възлизане нагоре? Не е ли тя порив на Духа да проправи път през безводни пустини към чист и изобилен живот? Не е ли тя израз на вечния копнеж на душата към Слънцето? Човекът, чиято душа се е подчинила напълно на ритъма на това Слънце — Сърце на света — пее! А когато мълчи, той слуша безмълвната песен на Всемирната Душа.

Прохладен зефир повява. Цветята свеждат глави и пращат нежен привет. Те ме канят: „Отбий се, да ти разкажем тайната на младостта и на красотата; да те научим да любиш, както ние любим — душата ти ще се разцъфне, за да дарява своя аромат на всеки, който търси лек в света на воплите и на спотаените въздишки!"

Там горе самотен връх извисил гордо чело всред стройни борове, отправя свиден зов към мен: „Възлез по стръмната пътека, ела в моите скути да чуеш приказката на вековете!" С радост аз се подчиних на този зов, защото той събуди забравени мелодии в глъбините на душата ми. Възлязох и чух приказката на вековете: „Животът, който хиляди пъти умира и възкръсва, върви през тъмни бездни, за да възлезе към вечна светлина — там където всички искри се сливат в един пламък, където всички души се сливат в една Велика Душа! Духът слезе в дън дълбините на тъмнината, навлече най-яките вериги, за да кали и развие своята творческа мощ, за да извае формите на вечна красота, за да запали вечно горящ светилник !*

Аз слизах бавно от висините, потопен в свещеното безмълвие на Великата Мъдрост. Мисълта ми свободно следваше светлия си път, подчинена на ритъма на Космичното Сърце.

Там долу е светът на скритите вопли! Там из мрачни лабиринти се скитат поробени души. Аз слизах с великата жажда да будя спящи, да утешавам скръбни. Там долу ще отнеса песента за красивите цветя на Любовта, за гордите върхове на Мъдростта, за мощните свободни Духове!

Ек. М-ва

Седя на пясъка на морския бряг и се радвам на безпределните обятия на морето и на тишината, която лъха огряната от слънцето морска шир.

Някога, при буря, водите, развилнели със своята страшна игра, заливаха брега и той беше пуст и безплоден. Днес, тук цветя разливат своите ухания и плодни дървета дават изобилно сочни плодове.

Седя на пясъка на морския бряг и се радвам на безпределните обятия на морето и на тишината, която лъха огряната от слънцето морска шир.

Аз се радвам, о, Създателю, на безкрайния живот, защото Твоето слово ми разкри, че благодарение на влажните стъпки на тази стихийна игра на водите, очите ми се радват на изобилния живот, който сега изпълва брега. То ми разкри, колко пуст и безплоден би бил животът, ако страданията и скръбта не го докоснат. И в пустиня би се превърнало сърцето, ако в него грееше само слънцето на радост.

Аз се радвам на безпределните обятия на морето и на тишината, която лъха огряната от слънцето морска шир. Аз се радвам, защото в дълбината на сърцето ми, скръбта и радостта не се борят вече. Това стана, защото думите, които ми нашепва Онзи, чието име е Любов, премахнаха разликата, която имаше между тях и изпълниха сърцето ми с бялата тишина на примирението.

Седя на пясъка на морския бряг и се радвам на безпределните обятия на морето и на тишината, която лъха огряната от слънцето морска шир.

N.

Ти дойде най-после, дълго чакана слънчева любов! Аз немея пред тебе и затворил очи пред ослепителния блясък, чакам да прозвъни в мене музиката на твоето дихание.

Цял живот те търсих из друмищата, вслушвах се в песента на среднощния вятър и във виковете на птичите ята.

Къде беше ти, когато лежах самотен в буйната трева на моите родни поляни и с примижали очи изпращах керваните на белите облаци?

Погледни, — върху косите ми е попадал вече цвят от вишните на моята преминала пролет, но сърцето ми нехае за това и трепка както тогава, когато тичах бос по прашните пътища и газех мекия, хладен мъх на ливадите.

Времето ме изостави, аз излязох от неговия стремителен поток и сега съм в една малка бяла ладийка, понесена върху кристалното и безбурно езеро на вечността.

О, моя слънчева обич! Да знаеш колко дълго те чакаха очите ми! Погледът ми се топеше в безкрая на хоризонтите, и диханието ми изгаряше да срещне твоя небесен огън.

Къде беше ти тогава, когато не можех да затворя очи за отмора? Къде бягаше бързата ти стъпка, когато те виках в сънищата си?

Ето, сега си наблизо, моя слънчева любов, и аз не смея да отворя очите си и да те погледна, защото така, аз усещам по-добре твоето - присъствие, жаркия лъх на диханието ти и шепота на твоите небесни слова.

Моя любов, ти си, която ме показа сам на себе и ме отрази като в огледалната повърхност на стихналото езеро.

Ти си наблизо, дълго чакана обич! Ти ме приближи като укротена сърна, която гонех със стрелите на своите копнежи.

Ела, душата ми е разтворен цвят, а сърцето ми пееща лютня!

Боян Боев

Краят на лятото. С какви дарове ни обсипва то всяка година! Чудните слънчеви изгреви, шарките на безброй цветя, росните капки по тревите и листата, нежният ветрец, синьото небе, светлите облачета като калейдоскоп минават пред очарования ни поглед.

Искаме да посетим приказните чертози на Витоша, за да чуем, какво ще ни каже тя сега. Всеки път тя ни говори нови неща, разкрива ни нови тайни, нови страници от свещената си книга.

Тръгваме преди зори. Колко са чудни тихите минути не зазоряването! Как те са пълни с чаровността на мистичността и мълчанието. Тревите, цветята, дърветата, мушичките, птичките са в радостно очакване на един велик празник.

Преди изгрев слънце сме вече при полите на планината. Свеж утринен въздух. Звездно небе, по което изчезват една след друга звездите. Самият път е тъй разнообразен! Картините се менят една след друга. Навлизаме в гората. Минаваме край боровата гора над Симеоново, минаваме Сипея, мистичната пътека. На всяка полянка седим по няколко минути, но тия мигове са тъй скъпи за нас. При всяка спирка красива обмяна на мисли с Учителя. И всяка дума, казана от него, разкрива нови кръгозори, хвърля светлина върху проблемите, които вълнуват душите ни. По този начин всяка спирка има своя красив дял в излета.

В ранно утро сме вече на стана. Ето пак сме при чешмичката, която праща надолу своите кристални струи, при чудно струпаните канари, наречени Железни врата. Ето полянката, която е свързана с куп спомени. Всеки кът на този стан и на околните върхове и скали е свързан с незабравими преживявания от миналите излети, и те като картини се изнизват пред вътрешния ни взор.

Планината внася нещо светло и чисто в нас. Тук, на планината, един лъч от друго битие озарява нашит умове, една топлина, която иде от възвишени сфери, сгрява нашите сърца, нова сила дава крила и полет на нашата воля. Тук човек намира себе си. Тук той по-лесно вижда скритата поезия, която прониква целия живот; по-ясно долавя неуловимата вътрешна красота на живота. Човек трябва да дойде тук на планината, за да долови пулса и ритъма на великия живот, в който сме потопени. Безкрайното тук ни озарява с нови прозрения.

Посещавам всички скъпи за нас места: познатите върхове, полянки и поточета. Изкачваме се по-нагоре, минаваме Горския дом и сме вече при първия заслон. Обширната полянка до него се прорязва от бистра рекичка. От тук се открива един нов свят: ето хижа „Алеко", сгушена всред боровете. Ето по-горе се издигат Резньовете във висините и си шепнат с небесните сфери за мировите тайни. Ето пред нас се открива Рилската верига, която е свързана с най-ценното от нашия живот. Търсим да намерим Мусала, мястото на Седемте Рилски езера и пр. Рилската верига се очертава пред нас като видение от друго царство — мълчаливо, вълшебно и тайнствено.

Поглеждам безкрайните простори от долини и върхове и в мълчанието чувам говора, нежния шепот на планината:

„Ето, вие пак сте в нашит чисти селения. Ние искаме да внесем лъч от радост във вашите сърца чрез нашит дарове. Красотата на слънчевия изгрев, музиката на шумните потоци, милувката на вятъра, вечния предначертан път на звездите, благоуханието на цветята не ви ли говорят, че вие живеете в рая, само че не знаете това? Вие сте щастливи, понеже сте потопени в любовта на Безкрайното Начало в света, само че не подозирате своето щастие. Почувствувайте се граждани на вселената, за да добиете куража и вярата в своите съдбини. Вслушайте се в слънчевия лъч, който иде от небесните пространства и ще чуете в него думи на любов. Думи на любов ви изпращат чрез лекия зефир снежните планински върхове. Цветята, които се отварят пред вас с всичката си хубост, ви говорят за своята любов. Вие живеете в един приказен свят на любов и разумност, на велика хармония. Издигнете главите си и бъдете радостни. Искате ли да съзнаете рая, в който сте поставени? Щастието е тъй близко до вас, а вие го търсите там, дето то не съществува. Щастието ви е в радостта, която изпитвате от гледката на една тревичка, цвете или извор, от възприемането на един слънчев лъч, в радостта от блещукането и трептението на една звездичка и в радостта, която изпитвате, когато дадете път на любовта да мине през вашите сърца!"

Всички сме около Учителя. Разговорът почва за времето, за околните гледки и пр. и неусетно се издига до идейни висоти. Става въпрос за любовта. Учителят казва:

— Ако всички приложите любовта, не ще да има болни. Ти си болен; дай път на любовта и ще имаш условия за оздравяване. Обикни когото и да е: някое дърво — череша или ябълка, куче, кокошка, човек. Обичай Великото разумно начало в света и болестта ще си отиде. Невъзможно е да обичаш и да бъдеш болен. Любовта носи живот. Аз ви говоря за Божествената любов. Хората са опитали любовта, от която умират. Ще дойдете до оная любов, от която хората оздравяват. И после ще дойдете до любовта, която разхубавява. Когато човек обича, става здрав. Става здрав и оня, когото обичат. Ако повярвате, че Великото разумно начало ви обича, всички може да станете здрави.

Любовта е велика храна, която се доставя на човешкия ум, сърце, душа и дух. Без любовта не може да им се достави храна. Любовта е това, което дава условия за живеене в света. Ония, които обичат, са силни хора. И всички вие трябва да станете силни. Трябват ни един ум, едно сърце и едно тяло, направени от любов. Спасението на света е в любовта. По два начина можем да бъдем щастливи: като ни обичат и като обичаме. Двама души, които не се обичат, създават ада, в който и двамата се мъчат. А пък като се обичат, живеят в рая.

Какво значи да любиш: да съединиш трите свята в едно — да познаеш човека в Божествения свят, в духовния и във физическия.

Като възлюбиш някого, ти му се отплащаш. Той ти е направил всички услуги. Всякога онзи, когото ти любиш, е онзи, който те е любил. Вие мислите, че любовта, която имате, е нещо позлатено. Не, любовта не е нещо позлатено. Някой път виждаш в хората само обикновеното, а понякога имаш прозрение за красивото, което живее в тях. Тогава един велик свят се открива пред тебе. Той е скрит от очите на повечето хора. И като прозреш в него, става ти приятно. После тоя свят се затваря, и ти идваш в обикновеното си състояние. — Хубавото в човека не се губи. Само трябва да се махнат напластяванията, за да се прояви доброто в човека. Доброто у него е повече, отколкото злото. При доброто ние постоянно се освобождаваме, а при злото постоянно се ограничаваме. Злото в нас е несъобразяване със законите на природата.

Вие питате, как да постъпвате. Постъпвайте така, както постъпвате с въздуха: т.е. ще приемате и ще давате. Човек трябва да се научи да люби и да обича. Да люби и да обича безкористно. Някой като обикне някого, оставя го свободен. А друг като обикне, туря юлар. Това не е любов.

Любовта има безброй форми. Всички тях трябва да ги учите. Любовта и обичта служат за развиване на душата. Някой пита: Онзи заслужва ли моята любов? Любовта не пита, дали заслужва оня любовта или не. Радвайте се, когато ви обичат. Радвайте се и когато ви мразят. В първия случай ви дават обработен материал, а във втория случай ви дават материал за обработване, напр. непрана вълна, и ако можете да я обработите, добре.

Твоят възлюбен е Един, но понеже е голям, то в много форми ти се изявява. Нали слънцето е голямо, а пък колко малки слънца са фотографирани!

Докато човек се безпокои в сърцето си, той не може да приеме новите идеи, те не могат да му се предадат. Радвайте се на слънцето, което ви дава светлина, радвайте се на въздуха, на водата, на днешния излет.

Когато любовта ви посети, тя няма да седи нито една секунда при вас. Тя ще мине, ще ви остави благата и ще си отмине И вие трябва да работите върху оставените блага.

Любовта иде и ако я приемете, ще влезете в един нов красив живот!

П. М.

Париж е основан много отдавна, казва Пиоб. След завладяването на Галия от Цезаря, римляните дадоха на крепостта на парижаните, дотогава ограничена в острова наречен La Cité, едно доста голямо разширение, ако се съди по развалините.

Сите-то е, прочее, клетката-майка на Париж; от нейния ограничен кръг са произлезли чрез размножаване другите клетки, които покриват сегашния план на града според фиг. 1, дадена в бр. 8 на списанието. Разглеждан така в своята цялост, процесът на растенето на Париж има биологичен вид.

Зародишът се е развил според един детерминизъм, аналогичен във всички точки на оня, който се констатира при живите същества. При това колективно същество, каквото представлява градът, силите, намиращи се в него, са действували със същата правилност, както те действуват при всяко същество — продукт на тайнственото съединение на една мъжка с една женска клетка! И хората, съставна част на колективното същество, са били несъзнателните агенти на тия сили — съграждайки града според своите интереси, своето удобство или своите чувства, упражнявайки наистина своята свободна воля, но следвайки, без да подозират това, потика на строителните сили.

Тия космични сили — същите, които въодушевяваха всяка клетка в тия хора — караха да тече кръвта във вените в съгласие с движението на земята, чрез кръвта възбуждаха мозъците и от рефлекс на рефлекс, произвеждайки между жителите на тая точка на земното кълбо комбинираната игра на интересите и на чувствата, създадоха най-после от незначителния градец в началото днешната голяма столица.

Тая клетка-майка е твърде ограничена — и, ако се разгледа внимателно планът на Париж, тя дори не се намира върху оста! Оплоденото яйце не е още на место, то не е още върху своята линия на развитие. Символът на кораба, ако се проектира, като се вземе Нотър Дам за център, не успива да покрие целия остров La Cité; гой включва едва една част от острова Сен Луи; но кръгът, върху който той е начертан, позволява разширението върху левия бряг към планината Сент Женевиев: върху тоя сектор римските императори К. Хлор, Юлиян, Валентин и Грациан разбиха Лютеция.

Но диаметърът на тая фигура е перпендикулярен към оста и кметството се намира на северния му край върху тангентата на тая ос. Така че началната клетка, увеличавайки се, е заставена да премести там центъра си. Оттогава тя е на ос: това е бременността. Колективното същество действува. От крепостта на Лувъра до тая на Бастилията, от Дома на Тамплиерския орден до височините на Сент Женевиев се простира неговият градски живот и се изпълнява историята на Париж (вж. фиг. 1.).

Символът, вследствие на уголемяването на кръга, расте пропорционално. Занапред градът, увеличавайки се, не ще престане да получава все по голямо и по-голямо политическо значение — неговите демократически идеи — произлезли от тия на неговите първи жители, които се наричаха вече pares или parisii, което ще рече равни — ще греят над света.

След това коментаторът се впуска в дълги разсъждения, които предаваме в резюме.

Университетът на Париж бе надарен от царската власт с всевъзможни привилегии, които му осигуряваха най-голяма свобода на мисълта.

Тогавашният Париж беше малък, но неговият мозък почваше вече да се отваря с умствената работа.

Прочее, построи се фасадата на Нотър Дам.

Наблюдавайте я — дори ако не сте художник или архитект — тя ви прави впечатление.

Ако художниците и архитектите имаха на свое разположение „конструктивни канави", както има музиката, те биха създали Сватбата в Кана и Нотър Дам.

В архитектурата правият ъгъл е само една база — и не е никакъв стил. Той поддържа конструкцията; но ако той е сам, не произвежда хармонично впечатление. За да съществува хармония, трябва върху правия ъгъл да се нанесат пропорционално други наведени ъгли.

Такава е фасадата на Нотър Дам — Върху квадратната фасада (без кулите) е вписана окръжност, а в последната — равностранен триъгълник. Последният дава правилния смисъл на пропорциите и цялата катедрала се строи върху тия данни в своите най-малки подробности. Не е възможно да се направи грешка: човек е сигурен в произведения ефект.

Ето тайната на строителите, на тия чудни безименни строители, които издигнаха върху перпендикуляра към оста на града, в самия център на неговата начална клетка-майка, в Ситето, тоя великолепен паметник, посветен на Девата-майка на Бога на християните — също така зодиакален знак, поставен на асцендента на мястото, „единствената Дева", както казва Нострадамус, чието име е, по един странен начин, същото, както това на катедралата.

Кой е водил тия строители, кой им е показал както равностранния триъгълник, така и неговите приложения, кой им каза, че върху фасадата трябва да се проектира символичният кораб на герба на Париж, без да може да се види, но достатъчно видимо, за да го открият посветените?

Кой е тоя, който е решил, щото, като се изгради Нотър Дам, да се втвърдят в камък астрономичните елементи и пророческите детерминации на тоя герб и на девиза, който го придружава?

Туй никога няма да се узнае — защото не трябва да се узнае.

Каква връзка има между Нострадамус и тези строители?

Фасадата на Нотър Дам поставя тия загадки. Все пак нейните мрачни и подигравателни фигури гледат от високите капчуци тълпата на непосветените, които, не знаейки какво да мислят, предпочитат да не виждат нищо и да не чуват нищо.

Тайната е добре запазена, завършва коментаторът.

Георги Тахчиев

Всяко творчество е предшествувано от една жертва. Жертвата разчиства пътя на творчеството. Когато избягваме жертвата, ние избягваме творческите моменти в своя живот.

Жертвата е плод на любовта, а плодът на жертвата е творчество.

Любовта неминуемо води към жертва и творчество.

Когато човек твори, той се възпитава, облагородява и учи,

При всяка радост ние творим, макар и микроскопични и невидими неща.

Когато в основата на едно творчество седи идеята за Бога, когато в нашия обект на творчеството виждаме Бога, ние сме истински творци и нашите творби облагородяват другите.

Колкото по-висока идея се прокарва в едно творчество, колкото на по-голям кръг хора засяга духовните, интереси, толкова по е динамично.

Творчеството е проява на човешкия дух. Само когато творим, ние живеем, само когато творим, ние вкусваме от сладостта на живота. Когато сме свързани с Първичната Причина, която непрекъснато твори, и ние като части от цялото вземаме участие в творчеството на Великия.

Когато твоят ближен е озарен от слънцето и се разцъфтява неговата градина, не казвай, че ти си забравен, изоставен, а речи: Моят ближен, това съм аз. Да се радваш на чуждата радост струва повече от твоите лични постижения.

Когато човек пролива сълзи, става поет; когато престанат сълзите, става философ; когато обърше сълзите на другите, става мъдрец. Някога човек е поет, друг път е философ или мъдрец.

Който цени малките добрини и не пропуща да ги прави, той е чувствителна мембрана, която възприема и най-слабите трептения на любовта.

Човекът на малките добрини прилича на музикант, който долавя и най-слабия тон на симфонията на любовта.

Цената и красотата на малките добрини се разбира от великите хора. Само големият художник вижда минните нюанси на багрите.

Първото най-малко постижение, с което човек трябва да започне и последното най-голямо, с което трябва да свърши, е да придобие любовта.

Любомили

Невиждане връзката между нещата, не значи, че тя не съществува. Няма нищо в света, което да не е свързано с друго, било по същина, по време, по пространство, по силово поле или някак другояче, което може дори да не е още достъпно за нашите ограничени сетива.

Нещо повече, за истински живущите тъкмо времето и пространството най-малко разделят нещата и събитията. Напротив, те са именно това, което ги съединява, между другото, в едни или други отношения. Няма нищо отделно. Отделността е най-общодостъпната илюзия. Тя е израз на степента на нашето развитие, или по-право — невежество...

В свободата работи Съдбата, а без нея — интересите на никого. Оставете Съдбата да ни даде най-хубавото, което има за нас. И когато наглед то не носи щастие — то е само плащане на един стар дълг, след което човек се чувствува по-лек и по-свободен.

Животът иде от един извор, но Се проявява в различни степени и количества. В извора е единството; в проявата — безкрайното множество и разнообразие.

Не е добър тоя съдия, който всички оправдава, нито тоя, който всички осъжда, а който въздава справедливост!

Силата на човека зависи от степента на възприетата от него Любов.

Един ден няма да ни съдят за погрешките, които сме направили, защото милостивите същества на невидимия свят знаят по-добре и от нас причините в миналото, поради които ги правим. Но непременно ще ни съдят за тия добри условия, които с ни били дадени да учим и да правим добро, които ние не сме използували разумно.

За ненаправеното добро, което ти можеш да сториш, ще отговаряш пред великия съд на бъдещето. Щом си заровил таланта си в земята, той ще ти се вземе.

И в кремъка, и в огнивото няма огън, но като се удрят, излизат искри, които подпалват.

И народите сега като огнивото и кремъка се удрят. Те нямат чувство на братство в себе си. Но братството между хората ще излезе именно от това стълкновение.

Инж. хим. Д. Кочев

Сродното, сходното по същина — това е близкото. Разнородството създава разстоянията. В какво седи привлекателна сила на далечината? Кое отправя човешкия дух към необятното, към безкрайното, необозримото, далечното? Ако плътта, материята е у дома си при осезаемото, то човешкият дух има друга родина. А тя е „далече", тя е „друга" защото е разнородна, защото е различна от онова, което е твърдо и меко, топло и студено.

Ако мистицизмът, окултизмът и всички други езотерични учения са философия и наука на будните духове, то в това положение ще трябва да се търси и обяснението на склонността у същите, да разработват науки и учения за „далечните влияния", за „скритите сили": религия, магия, кабала, астрология, спиритизъм, физиогномия, хиромантия и др. Това са отправления на будния дух, на онзи който търси причините в далечните извори, в дълбоките корени, в началните тласъци, в основните принципи. По видимому нещата стават по един начин, но в същината си те са винаги по други. Заблуждението ни не изменя реалността на нещата, то има отношение само към нашето себеизграждане или саморазрушение. Държите в ръка камък, отваряте пръсти и същият полетява надолу и блъскайки се в парчето стъкло, лежащо на пода, счупва го и така в следващия момент виждате да лежи на пода камък и до него късчета стъкло. Коя е причината на това явление? Може да я търсите в камъка, в слабото стъкло, в ръката, която го хвърля, в гравитацията, в съзнанието, което заповядва вдигането и пускането на камъка и пак да не намерите истинската причина нито в един от тези моменти. Може да я търсите в съвкупността от всички фактори, в онзи комплекс от видими и предвидими причини, и въпреки това някое положение, никакви сили, някой действуващ принцип, извън цялата верига от причини и следствия, може да играе решителна роля. Плоскостта, върху която заставаме, е обусловена от света, в който се движим. как обясняваха падането на тялото преди Нютон, как обясняват тези явления след него, как гледа на подобни учението на йогите за обезтежаването. И повечето грешки, повечето заблуждения в научната мисъл се дължат на тези непълни картини, на непозноване всички фактори, които участвуват в дадено явление. В това е и цената на новото, на онова, което допълва, което разширява, което задълбочава, което, следователно, довежда до по-пълно, по-точно, по-ясно разрешение на проблемите.

Биологията представя прекрасен пример за онази стойност на причините, обуславящи и участващи в дадени явления — жизнен процес, както и за голямото разнообразие и многостранност на явленията в живата природа. Тук е привлечена и физиката, и химията, и математиката, и психологията, и астрономията, и геометрията. Участието на лъчистата енергия в жизнените процеси е една крайно интересна Област, в която от няколко десетилетия насам се направиха ценна наблюдения и открития. Тук се рисува картината на Далечното влияние, което даден процес може да укаже чрез лъчистата си енергия върху живата материя. Така че, зависимостта на организмите от близката околна среда се явява като крайно недостатъчна плоскост на разглеждане и обяснение на биологичните проблеми. Райхенбах, Гурвич, Лаковски и много други, оставаха за мнозина само интересни и забавни. Тези мнозина очакват винаги тежката дума на официалната наука. Откритите от проф. Хекс космични лъчи, които се указаха една смес от ондулационни и корицекуларни лъчи с огромна интензивност и с това също такава пробивна мощ, обещаваха още в началото да дадат интересен материал при проучване биологичното им въздействие. Осланящ се първом на предположения, Лаковски изработи една теория за влиянието на космичните лъчи върху живите организми — растителни и животински. След него италиански, френски, германски, руски и американски изследователи събраха много и богат материал в тая област. Намери се връзка между туморните образувания в растителната и животинска тъкан и концентрацията на космичните лъчи в близката околност на обекта. Събра се ценен материал по въпроса за кълняемостта на зародишите. в зависимост от същите лъчи или индуцираните от първите такива. Недавна само проф. Хес и близък негов сътрудник са публикували ценен опитен материал върху тази материя.

Спираме се на тези примри не заради тяхната научна стойност, която несъмнено е огромна за теорията и практиката, а заради тяхната колосална философска значимост. Настоящите редове нямат предвид онзи, за които ежедневното и преходното са алфата и омегата в живота. Та казваме, ясните и неоспорими доказателства за влиянието на сили с далечни отправни точки — космични влияния — сочат и затвърдяват още един път здравите основи на ученията, разглеждащи живота и специално този на човека като космично явление. Онази философия и наука, които искаха да видят главата на котката като продукт от химизма на непосредствената околност, ще трябва още веднъж да коригират основни положения в своите системи. Ако и след астрофизиката, биофизиката, метеоробиологията и др. модерни издънки на съвременната наука доказват тясната връзка между живота на земята и космичната „атмосфера", някои предпочитат да си правят лукса, като игнорират този неоспорим фактически материал и продължават да считат живота за игра на миналото и случайност в „безразборното" и „безцелно" настояще, откъснат и чужд на макрокосмоса, то подобно ретроградство не може да има място в никоя сериозна философска и научна мисъл. Ние можем само да отбележим, че вън от истината няма прогрес, няма еволюция, няма творчество. Микрокосмосът не може да е вън и чужд на макрокосмоса: „Което е горе, то е и долу", „както на небето, така и на земята".

N.

Човешкият говор е магия. Възникването на говора е мистерия на вековете. Една дума, едно понятие за даден народ е такова, защото се е родило и изникнало от звуковия хаос във връзка с множество психологически, географски и духовни причини. Всяка дума има свое битие. Тя крие в себе си дълговечната история на своето раждане и утвърждаване в езика на даден народ.

Някога, преди да е имало литературна история, древните народи са разбирали под литература ония белези на човешката словесност, които е трябвало да подсетят читателя на някое събитие или идея. Богатството на писмеността се разрасна много по-късно, за да се превърне днес в най-могъщото средство за духовно общение, крайният, най-последният плод на човешкия дух — книгата.

Може би поради множеството на написаните книги и поради склонността на съвременния човек да търси другаде разтуха както ценности за своя живот, малцина са между четците тия, които знаят, отваряйки една книга, да видят затворени в мълчаливите й страници трепетите на един дух, постиженията на един разум, огъня на едно сърце. Литературно художествено творчество е възможно тогава само, когато творецът умее да облече проблясъците в своя дух в магическата дреха на словото. Литературната творба, макар че е лишена от багри и тонове, поради силата на словото, действува едновременно като музика, като картина и като мисловна сила. Това е така, защото не се счита за майстор на словото тоя, който не познава пълната хубост на своя език, който не е художник и музикант в широк замах и който не е събудил едно виждане у себе си в света на истината. Всеки искрен литературен опит е път към истината. Тая истина ни се разкрива чрез магията на словесното съдържание, чрез красотата на художническото постижение и чрез мъдростта, която наднича зад тях. Една написана книга е един къс от нечий живот, паметник на една тъга или на една радост, който паметник отново оживява, когато се хване в ръката. Една истинска книга може да върне назад марша на хилядолетията, да ни направи да заживеем с тях или да разгъне сцената с поглед в едно бъдеще, прозряно в неповторимия творчески миг на художника.

Когато творецът пише за някоя радост, той пръв я изживява, ходи изправен и ликуващ, а други път плаче заедно със своя герой. Влезе ли съзнателно, като водолаз в лабиринта на една скръб, той я носи вече отпечатана на лицето си, ходи със свито сърце, пръв изживява най-печалните минути — превърнал света около себе си в скръбна панорама. Привидно животът на един голям творец преминава безбурно и равно в рамките на едно всекидневие, но малцина са тия, които виждат огромното вълнение, скрито зад привидно стихналата повърхност на живота му, където умират и се раждат светове, където се извършва най-страшната казън, където други път блъсва прекрасната и лъчезарна надежда на едно цяло столетие или епоха. За него, понякога изчезва обикновената катадневност, за да се замени с друга действителност. Хората за такъв човек изгубват индивидуалното си битие. те изглеждат като совалки, совнати напред и назад. От тях излизат невидими за другите нишки, с които се тъче платното на Божията промисъл.

Истинският, големият творец е пророк. Той вижда едрите линии на развитието и облика на утрешния ден. Големият творец е сигурен и смел. Той не се колебае в това, което е прозрял с вътрешните си очи. Вземете най-едрите представители на световната литература и ще видите, как те предричат като ясновидци съдбата на света. те предупреждават народите, учат умовете, събуждат сърцата, а други път чрез тяхното слово се излива, дошло от незнайни далечини, словото на решително предупреждение, думите на което бичуват снагата на цялото човечество.

Затова няма друг паметник, който така живо и интимно да отразява копнежите на човешката душа през вековете. Всяка истинска книга е един затворен кръг, в който посредством символи, образи и красота, са включени както проблясъците на разума, така и свещените трепети на сърцата от една епоха. Ние говорим, разбира се, за ония книги, които са част от нечий живот, а не хартиения материал на нечия амбиция, защото всяка истинска книга е написана, или с кръвта, или със сълзите на едно човешко битие.

Книгата, както всеки продукт на човешкия дух, е създадена от нуждата за общение толкова между отделните хора, колкото между отделните ввкове и хилядолетия. В тоя смисъл неравните драски по стените на предисторическите пещери са първите опити да се създаде книга. От тогава още, тоя мрачен получовек е съзнавал макар и смътно, необходимостта да остави белези за своето съществувание на идещите след него. Огромните колоси на древните отминали култури са също каменни книги, в които са вписани белези за грандиозността на оня творчески дух, който ги е сътворил.

След откритието на книгопечатането, което е един от най-важните моменти на възхода на човечеството, книгата бавно но си-сигурно измества всички други начини за оставяне трайни спомени за духовните постижения и цивилизацията на дадена епоха. Тя става радост, утеха и светило на народите по всички материци, тя създава епохи, освобождава народи, разлюлява душата на света и се превръща на светиня.

За великите недостигаеми върхове на духа, ние научихме от свещеното писание. Книгата ни донесе жив и величествен образа на Кроткия Назарянин, книгата ни нашепва дългата низа от промени и страдания, които човешкият род премина от тогава до днес, книгата просвети умовете ни, облагороди сърцата ни и ни даде сили за надежда и живот. Пакостите, които направи книгата на човека, са неописуемо малки и нищожни пред величието на ползата, която тя принесе.

Народи, които нямат култ към книгата, са още варварски.

Б. Боев

Детето ще работи в цветната, зеленчуковата и плодната градини, ще прави лехи, ще посажда и отглежда цветя, зеленчуци и плодни дървета. Освен това, в честите разходки и излети на полето, в гората, на планината, ще наблюдава и ще работи: ще чисти извори и пътеки, ще прокарва пътища и пр.

Детският труд всред природата не трябва да бъде механична дейност. При него трябва да се изхожда от едно ново отношение към природата. Тя трябва да се схваща не като мъртъв механизъм, но като нещо живо и разумно. Учителят казва: „Аз не разбирам под думите „жива природа" това, което някои разбират. Няма нещо по-интелигентно, по-нежно и по-отзивчиво от живата природа. Голямо изкуство е вложила природата при създаването на тези дребни нищожни форми на организмите, в които някои не виждат никаква интелигентност. Обаче във всяка органическа форма, колкото и малка да е тя, има интелигентност, макар и проявена не по същия начин, както у човека. Нека съвременните хора, които отричат всякаква интелигентност на малките същества, да погледнат на тези малки мидички, да видят, какви дрехи имат те, колко хубаво са полирани. Как ще си обясните всичко това? Ще кажете, че това е инстинкт, че това е природа. Разумността не е инстинкт. Растенията са тъй живи, както и хората. Да не мислите, че те нямат съзнание. Ако искате да станете културни, трябва да започнете с изучаването на растенията. Като минете покрай някое дърво, спрете се Под неговата сянка, помилвайте го малко и кажете: „Колко е хубаво при тебе, под твоята сянка".

Новите изследвания на съвременната биология доказват съществуването на психичното в организмите, между другото и в растенията. С този психичен фактор витализмът се стреми Да обясни оная чудна целесъобразност, която виждаме във всеки организъм.

Този нов дух, това ново отношение към Природата много добре е изразено от Прентис Мълфорд^[1] със следните думи:

„Щастлив е онзи, който чувствува силно и сериозно любов към дърветата, птиците и другите животни, като ги чувствува подобни на себе си и знае, че и те му се отплащат с нещо ценно за неговата любов. Всичко живо реагира със симпатия и антипатия. Ние представяме една част от безкрайното съзнание, дърветата — другата. Любовта е един невидим елемент, „живата вода" в свита, която тече в големи вълни в космоса и обхваща невидимо всички нас. Дървото е една жива мисъл на Бога, една мисъл, която заслужва нашето внимание. То съдържа една форма на мъдрост, която нам може би липсва, която ние още не можем да придобием. Ние се нуждаем от тази мъдрост, защото всяко истинско познание ни донася сили, за да имаме по-чисти, по-хубави и по-здрави тела. Ако наблюдаваме дърветата като горивен материал, като материал за бъчви, ние ще получим малко от техния живот. Който действително обича мировото съзнание във всяка негова форма, ще получи в замяна на тази си любов един елемент, която ще го проникне с онази мъдрост, в която всяка определена форма взема участие и чийто жив отпечатък е тя. Всяка една от тия форми на живот в природата има свой специален вид сила, която се пренася в нас посредством симпатията. Но любов получава този, който дава любов. Ние можем да спечелим любовта в такава мърка, с каквато ние обичаме всяка форма на Безкрайното — било то храсталак, ягода, насекомо или птица. Ние ще разберем, че когато обикнем дърветата, цветята, тревите, насекомите, птиците и пр., част от безкрайното, която образува тяхната същина, ще премине в нас".

Именно този дух, това ново отношение към природата трябва да има детето при своята работа всред природата. То ще счита всички треви, цветя, дървета, с които работи, като живи същества, съзнавайки че те са души, които са отзивчиви на неговата любов. Така постепенно то ще почувствува, че през всички форми минава един велик живот; че тази разумност, този живот, който минава през червея, пеперудата, мравката, цветето и пр., минава и през него, само че по друг начин.

За новия дух, който трябва да прониква детския труд, Учителят дава следното изяснение: „Когато посадим няколко царевични зърна, няма да считаме, че те са мъртви, но ще ги наглеждаме като наши малки братчета. Ще отидем при една слива или ябълка като при същества, в които работи едно разумно начало."

При механичното отношение към природата, когато детето счита растенията като мъртви форми, то огрубява. Тогава се засягат само известни сили на душата, а по-дълбоките й сили остават незасегнати. Когато детето отглежда една ябълка като мъртва форма, силите у него заглъхват. Онова, което ще внесе радост, светлина и подтик у детето при неговата работа всред природата, това е любовта. То ще обича тия цветя, дървета и треви, с които работи, ще ги чувствува като близки души, като сродни нему. Така одухотворената дейност на детето ще буди у него по-дълбоки мисли и чувства, ще раздвижи цялото му естество, ще има истинско възпитателно значение. Тогава то няма вече да тъпчи цветята и да ги къса. Като се връща от излет, няма вече да носи букети цветя. Така развитите любов и внимание към тях, после ще се проявят и към хората. Ето защо Джон Ръскин казва: „Съзирането на прекрасното и любовта към прекрасното в природата непременно води към съзнание на прекрасното в моралния свят". Общение с природата по новия начин развива моралната и висшата духовна природа у детето. С подходящи методи детето ще схване, че всяка форма в природата е резултат от действията на разумни сили. Учителят дава следните упътвания по това:

„Детето ще изучава онази степен на вътрешния живот, която проявяват паякът, бръмбарът, птиците и пр. Между другото, ето как можеш да покажеш на детето, че има разумност в природата: ще напишеш на плоча или хартия един шестоъгълник, петоъгълник, четириъгълник и ще попиташ детето: Тази фигура може ли да се напише от само себе си? После го доведи до едно растение с петолистен цвят, например тиква, и го попитай: Могат ли тези венечни листа случайно така да се наредят? После му покажи чертежа върху хартията и го попитай: Тези линии сами ли дойдоха върху тая хартия? Детето ще каже: Човек ги написа. Ще го попиташ после: Кой постави на цветето тази форма? То ще разбере, че съзнанието на цветето, разумното в цветето е направило това. После ще разглеждате, как пчелата събира мед, как го приготовлява, как го оставя да ферментира. И с много примри ще се покаже разумността в природата. Трябва да се покаже на детето, че във всички създания: цветя, насекоми, птици и пр. има съзнание, специфично съзнание, което постепенно се разширява".

„Заведи детето при едно смазано цветенце и му кажи: Ако ти си това цветенце, ще ти бъде ли добре? Заведи го при друго цветенце, весело и здраво, и му кажи: Ако си това цветенце, ще ти бъде ли добре? Детето разбира тия аналогии. Така то ще схване, че както ние можем да бъдем добре или зле, така може да бъде и цветенцето. Детето инстинктивно ще се добере до вътрешния живот на цветенцето. После от там ще преминем към съзнанието на мушичките, птиците и после на човека. При възпитанието на детето не започвай с камъните, а всякога с това, което се движи: с извора, който извира, с цветето, което расте, с буболечката, която се движи, с птичките, които хвърчат. Като се свърже детското съзнание с изворите, цветята. буболечките, мушичките, птиците и човека, то е приготвено. У него се заражда морал, събужда се спящите му заложби. То ще схване, че всички същества чувствуват любовта".

„Кажи на детето, че цветята се радват, че им е приятно, когато ги поливаме. Можеш да му покажеш, как се радват. Заведи го при едно цвете, което не сте поливали 2-3 деня и то е започнало да увяхва. Ще кажеш на детето: Ела да видиш, как ще се радва това цвете, като го полеем. Поливате го, и след малко листата му се съживяват".

Любовта към растенията и интимното общение с вътрешния живот на природата ще събуди любовното естество у децата. От друга страна, общата работа, която ще работят те в цветната, зеленчукова и плодна градини, ще развие у тях социално чувство, чувство на взаимопомощ и сътрудничество. А това е от голяма важност. И този дух детето ще носи със себе си после в обществото.

Детският труд всред природата може да стане изходна точка за обучение по всички учебни предмети, преди всичко по природознание. Днес в нашето училище природознанието се преподава по биологичния метод, обаче този метод се прилага предимно в клас. А то трябва да се учи всред природата и то във връзка с детския труд. Всяко обучение, свързано с труда по-дълбоко засяга и развива детските сили, понеже при труда, при самодейността е активно цялото човешко естество. Ето защо, обучението по природознание трябва да се свърже с трудовия принцип. Детето като обработва цветната, зеленчукова и плодна градини, едновременно ще прави своите наблюдения, които ще записва в специална тетрадка. Всяка работа, извършена в градината, ще се записва, като се отбележат времето, датата и получените резултати. Детето ще наблюдава, как поникват цветята, зеленчуците и плодните дървета, стъпка по стъпка ще проследява тяхното разлистване, цъфтеж, връзване и узряване на плода. То ще прави своите наблюдения в градината през всички годишни времена, като ги допълва с наблюдения на полето, в гората, на планината.

При детската работа всред природата ще се породят много въпроси из областта на природознанието, и така, по естествен начин, ще се яви нужда да се разгледат разните области на природознанието, за да се отговори на тия въпроси.

Паралелно с природознанието ще се почне със смятането и геометрията и то пак във връзка с детския труд всред природата. Логично мислене не трябва да се развива чрез преки въздействия преди 14 година. То съществува и преди 14 година, но тогава то трябва да се развива косвено, спонтанно, покрай другите детски занимания. Затова, обучението по математика преди 14 год. трябва да става по такъв начин, че да не се предизвиква изкуствено напрягането на детските умствени сили. В противен случай ще получим един недозрял плод, преждевременно откъснат и затова безполезен.

Смятането и геометрията до 14 год. трябва да се изучават повече чрез интуитивните способности на детето. Обучението по математика с отвлечени разсъждения трябва да почне след 14 г. Учителят казва: „Най-напред при заниманието с математика не запознавайте децата с отвлечените принципи, а си служете с живите форми; например, дайте на детето круша, ябълка, диня и го подбудете да брои, колко семена има в тях, какви са те и пр. То да знае, колко семена има във всеки плод, какви са тия семена, и пр. Това има значение. Така детето ще научи известни закони".

Геометрията ще се изучава, като се почне от цялото и се дойде до елементите. А в старото училище се почваше от елементите и после се идваше до цялото. Ще се почне с упражнението на сетивата, ще се наблюдава формата на предметите, които са около детето, ще се изследва тяхната тежест, брой, ред и цвят. Детето ще брои, колко клона има дървото в първия месец, във втория месец, третия и т.н.; на края на първата година, после през всеки месец на втората година и т.н. Детето ще изучава различните форми на лехите и така много лесно във връзка с детския труд ще се дойде до понятията триъгълник, четириъгълник, петоъгълник, шестоъгълник, окръжност и пр. После децата ще броят лехите, броя на редовете в лехите и броя на посадените цветя, зеленчуци и дървета във всеки ред. Така лесно ще се дойде до четирите аритметични действия. После децата ще броят венечните листа, тичинките на цвета и пр. В някои лехи са изсъхнали някои дръвчета или зеленчуци; те ще се извадят, за да се види, колко са останали. Ето един случай за изваждане, даден от самия живот.

Детето ще приготви скици на лехите и план на цялата градина. Ето добър случай за запознаване с чертането. После ще рисува цветя, дървета, извори, които наблюдава. Ето добър начин за свързването на детския труд с рисуването. Разбира се, рисуването отначало ще бъде илюстративно — в първите две отделения; в третото — паметно, а от четвърто може да се почне с натурното рисуване.

Детският труд в градината, на полето и пр. непременно ще роди нужда от четене и писане. Това, което детето наблюдава, трябва да се опише и върху него трябва да се прочетат по-нататъшни обяснения в приказки, в някои книжки и пр. Ето добър повод да се запознае детето с четене или писане във връзка с нуждите на неговия труд в градината.

Детският труд всред природата ще породи много въпроси, които могат по естествен начин да се свържат с обучението по история, география и пр.

Детският труд всред природата може да се свърже и с музиката. Всеки вид дейност на детето: садене, поливане, събиране на плодовете и пр. може да се свърже с песни. Така детският труд ще се свърже с песни за цветята, дърветата, изворите, реките, слънцето, вятъра, птичките и пр.

При чертането на лехите, при подреждането на цветята и дръвчетата, при чистенето на изворите и пр., детето ще вложи художествен усет, художествено творчество. Ето как по естествен начин детският труд може да се превърне в поле за художествено творчество, за развитието на художествен усет детето.

----------------------------------------------------------

[1] Виж: „Нашите сили и как да ги развием".