valiamaria

28. ВЪЗПИТАТЕЛЕН МЕТОД Животът при Учителя е приказно хубав. Светлината, която разкрива красотата е пленителна. Но ние дойдохме на Изгрева такива, каквито обикновеният живот ни бе изваял. Ние носехме нашите положителни качества, върху които се приготовлявахме да градим, но носехме и нашите отрицателни качества, от които искахме да се освободим. А това беше работа. Това беше сериозна работа. За да започне работа върху едно свое положително качество, ученикът трябва да го види. За да започне работа върху едно свое отрицателно качество, ученикът също трябва да го види. А колко е трудно това виждане. Личните чувства са воалирали всички други, и те, използувайки това прикритие, се ширят и вилнеят безпрепятствено. Но ние сме пред Учителя. Насърчителното за нас е, че сме пред Учителя. Деветдесет и девет на сто и 9 десети от стотната е процента на работата и постиженията на Учителя върху нас, и едва една десета от стотната е наша и то колеблива. Но Учителят е Учител! Той е Мировият Учител! Той е Космична Величина. Той знае и може. Той знае всичко за всеки ученик, където и да се намира и може своевременно да подсети, да поправи и изправи погрешката, според случая. Аз ще приведа само два примера, а те са безкрайно много. Първия. Отивам с Учителя в "Парахода". Така си наричаха стаята стенографките, понеже беше по форма кръгла. Забелязах, че при влизането сестричките укриха нещо, за което, може би, Учителят веднага излезе. След няколко дена същите сестрички дойдоха в двора, спряха пред една от масите на лятната трапезария - най-западната - и сложиха върху нея нещо. Аз бях наблизо и видях, че извадиха от пакета пелерина и радостно я изпробваха на една от тях. Приближих, за да участвам в тяхната радост, но бях изненадана от думите, които чух: "Не й давайте да я наметне, защото ще й прилича, и тя ще се гордее". След няколко дена отиваме на Витоша. Моята сестра излезе преди мене, но се върна внезапно и каза: "Ние ще тръгнем по-късно", и пак излезе. Нашето тръгване стана след около един час. Минахме съвсем сами гората и излязохме на шосето. Към "Юзината" ни настигна един брат - брат Ангел - и заедно с брат Ангел продължихме. Беше се разсъмнало, но тежки облаци се събираха над планината. Забелязваше се даже, че горе вали. Но ние вървим. Нали Учителят е там! Преди да изкачим билото, няколко капки достигнаха до нас, но това беше от края на отминал облак. Нас въобще не ни засегна никакъв дъжд. "Защо вие сте сухи?", ни запита подчертано Учителят, когато отидохме да Го поздравим. "По нашия път нямаше дъжд, Учителю", Отговорихме, а наоколо всичко - и хора, и дрехи - беше мокро. Но ето, че облакът пак приближи. Всички вземахме мерки - направиха се навеси от платнища, огънаха се с непромокаеми дрехи и се приготвиха за новия дъжд. Сестричките с новите пелерини - те бяха три - седнаха наблизо, готови с насмешка да посрещнат втората изненада. На Учителят бяха направили доста голям навес и когато небето си каза думата и поканеният дъжд се прояви със замах, ние приближихме при Учителя, под навеса значи, и се усмихнахме. Близичко при Учителя. Това е неописуемо блаженство, неописуемо благословение. Сестричките с пелерините отначало се усмихваха самодоволно, но дъждът не престана докато не изпробва основно този екип, и не види огорчение по лицата на притежателките. Те, значи, бяха мокри, а аз, на която не пожелаха да има такъв екип, бях не само незасегната от дъжда, но бях и близичко при Учителя. Урокът беше предаден. Учителят няма в своята програма предвидени лекции по егоизъм. Тези три сестрички бяха трите стенографки - Паша, Савка и Елена. Вторият пример. Отиваме на Рила. Слезли от рейса всички се приготовляват за път, като първо се справят със закуската. Малките групички са оцветили прекрасната поляна пред още по-прекрасната гора. Аз минават между тях, за да видя Учителят къде е, каква е обстановката около Него. И виждам. Същите сестри на закуска около Него. Една сестра от провинцията направила и донесла баница, специално за тази утринна закуска и поканила тези свои приятелки. Те ме погледнаха с нежелание да бъда при тях. Аз се разбрах с Учителя вътрешно и се отдалечих. Минах набързо покрай насядалите красиви групички, защото моите там сестри и братя са много любезни, та да отбягна евентуална покана, а аз обичах да вървя по планината с празен стомах - така се чувствах по-леко и се изненадах от красотата на един хубав път, който минаваше през гората. Поех по тази красота. Утрото събуждаше цветя и птички, и дърветата ухаеха на бор. От далечината се зададе човек. Една жена ситнеше и приближаваше и в този ранен час ние се срещнахме като приятелки. "Къде сте ходили, сестричко? Къде отивате толкова рано", запитах. "Ходих в горския дом. Снощи дойдоха гости - началникът със свои хора, отбиха се у нас, на село, и ми поръчаха да им направя баница. И аз тази сутрин станах рано, направих я, опекох и я отнесох. Те я вземаха и ето, дадоха и на мен това". И докато говореше, ръцете на сръчната жена отгънаха чиста кърпа, отчупиха и аз получих в тази ранна среща парче баница. Жената отмина, а аз извиках с цялата си душа и сърце: Колко са велики делата ти, Господи!

27. ГЪСЕНИЦИТЕ Хубава пролет. Богата пролет. Да гледа човек и да не се нагледа, да слуша и да не се наслуша, и да се радва и да не се нарадва. Да гледа цъфнали цветя и росни ливади, да слуша утринна песен от птичи хор и да се радва на радостта на всичко. Но беда. Изведнъж се излюпиха толкова много гъсеници, щото не само листата по дърветата на Изгрева няма да им стигнат, но и цялата гора ще им бъде малко. Една сутрин, по време на Паневритмия, аз забелязах, че върховете на дърветата са оголени. На следния ден оголеното беше повече. На третия - още повече. Тогава казах на Учителя бедата. "Може, рекох, със стълба да се поизчистят", каза, като огледа положението. Със стълба, но как? Споделих със сестра си чутото и тя, винаги по-сръчна и досетлива, започна работа. Вземахме стълба и ту тя, ту аз се качвахме и освобождавахме дърветата. Ние напредвахме в чистенето, но и гъсениците напредваха в опустошението. А в градината? Бяха полазили дори по листата на крушовите дървета. Учителят идва, гледа как върви работата, насърчава, а ние се почти обезсърчаваме. Растат гладните гости и намаляват листата. И изведнъж, неочаквано се заоблачи. Бързо се покри цялото небе със сивина. Заплиска дъжд. Силен дъжд. Такива едри капки заудряха. Ние се прибрахме под навеса и когато дъждът отмина и ние отидохме да продължим възложената работа, какво да видим. Нито една гъсеница. Нито по дърветата, нито по земята. "Учителю!", възкликнах, когато Го видях да влиза в поляната. "Това направихте вие. Няма нито една от лакомките!" Лека, едва доловима усмивка отговори.

21. ВСЕКИ ДА СИ ПОИСКА В една от прекрасните беседи на нашия скъпоценен и незабравим Учител, които Той изнасяше всеки неделен ден в 10 часа преди обед, направи чудото. Ние не се учудвахме на чудесата на Учителя. Ние живеехме в тях, ние ги срещахме на всяка своя стъпка, и ние бихме се учудили, ние бихме търсили причината, ако те отсъствуваха. Но те бяха всякога. Бяха навсякъде. И говори Учителят, вдига всяко съзнание във висините, вдига целия салон заедно с всички слушатели, откривайки велики Закони и хвърляйки обилно светлина както върху тях, така и върху обикновения човешки живот, разглеждайки неговото минало, настояще и бъдеще. И изведнъж между скъпоценните думи, слушателите чуват: "Сега всеки да си поиска това, което му е нужно". А видимите слушатели в момента са повече от 300 души. Колко са невидимите, и дали тези души се отнасят и за тях, ние не знаем. Но достатъчно са видимите. Триста души да си поискат нещо. Та кой милионер от земните може да обещае това? Но това е Учителят. Най-богатият от най-богатите. Тук между поисканите неща ще има къщи, квартири, служби, търговски сделки и много дребни и незначителни неща. Според съзнанието, според културата, желанията. Но беседата завършва. Учителят се качва за малко в своята стая, след което ще слезе пак, ще отговаря на въпроси, ще лекува и какво ли не. След това ще отиде на поляната, където с други групи и единично ще разговаря. Тук Го очакват, обикновено музикантите. Всеки и всичко е задоволено. Дежурните поканват Учителя и групата около Учителя на обед. В това време другите са разменяли мисли от беседата, разменяли са опит и тръгват за града при домашните си. И ето какво ми разказа този ден сестра Мария. "Щом чух това, което каза Учителят - да си поиска всеки това, което му е нужно, аз си помислих, от какво в момента имам нужда, най-голяма нужда. И си поисках: Обувки! И когато Учителят седна на обедната маса, аз си тръгнах за дома в града, защото моите домашни щяха да ме чакат. Когато аз седнах на обедната маса в моят дом, баща ми каза: "А, Миче, аз днес срещнах нашия обущар. Каза, че му дошли хубави кожи за обувки. Иди да ти вземе мярка и да ти направи хубави обувки".

15. НАША ФАНА След като изгубихме нашият по-малък брат, ние бяхме много умъчнени, още повече, че нашето ученичество беше почти в началото и нямахме още тази светлина, необходима да осветли събитието и да го направи по-леко. Може би и неговата младост и неподготвеност му причиняваха страдания, и Учителят правеше всичко възможно да успокоява както нас, така и него. И често, това се случваше обикновено в съботен ден, имах привилегията да бъда поканвана на разговор с Учителя. Горе на стълбата. И разбирах, че Учителят говори не на мене, а на моят брат. Но Учителят обича да възнаграждава всеки, който Му служи. В случая аз услужвах - от една страна на Учителя, за да може да влезе във връзка със заминалия, от друга страна на заминалия, да получи осветление и утеха от Учителя. И както каза при друг случай: Който пита, той взема питата, така и сега аз трябваше да получа наградата. След като ни изведе из хаоса на неразбраното и неориентирано положение, Той каза шеговито: 1. Наша Фана каквото фана, всичко стана. 2. То поникна и се фана. А тук Учителят употреби изразът "наша Фана", защото този израз е специфичен за моя брат. Той, като дете, играеше с една наша братовчедка, която наричаха също Фана и за разлика от нея, казваше за мене наша Фана. Учителят, подчертаваше значи, че в момента присъствува тук и моят брат и детския израз да зарадва както него, така и мене. А разбира се този израз Учителят не е чувал. Той е употребяван в нашето детство, в родния град Карнобат, а събитието, което ни сполетя стана в София, като възрастни. Какво ли не знае Учителят и какво ли не може.

14. ТОВА НЕ Е ЛИ ДОСТАТЪЧНО? Учителят работеше денонощно. Но Той работеше и във всички области, които ние познаваме и които не познаваме. За мен трето число от месеца е паметно. Моят брат напусна земята на 3.VII. и всякога на тази дата аз бях в умъчнено състояние. А млад беше моят брат, хубав и добър. Но той плати входната такса за скъпоценното място, което имахме - аз и моят дом при Учителя. И от благодарност, винаги на тоя ден аз исках да направя нещо в негова памет. Но ето, че тази дата приближаваше, а аз нямах подходяща материална възможност да сторя каквото и да било. И умъчнена дочаквах този ден. Великият Учител! Той знае и може. И тук Той е работил. И аз съм работила, но не ми беше известен резултата. Сънувам. Първа картина: дървена, недоправена къщичка върху терен мокър, кишав, воден. Не може да се стъпи. И след това втора картина: къщичката доправена. Преустроена от материала на първата. Обаче върху терен сух, твърд и устойчив. Отварям очи. Сменяват се пред мене една след друга двете картини. Аз разбирам. Аз разбирам какво е направено с тялото, въобще със същината на моят брат. И чувам мисълта, която съпровожда съня: Това не е ли достатъчно? Благодаря, Учителю, благ за великото благословение, което изляхте върху моя брат и целият ни дом от майка Теодора, баща Сава, сестра Мара, брат Петър-Асен и аз, родена между сестрата и брата - Теофана Савова Чаталбашева.

13. ШАПКАТА Хубав ден, но февруарски. Слънцето грее и радва, но студът зимен. Изисква топло облекло. Аз отварям гардероба в хижата и търся подходяща шапка. Намерих една не особено подходяща спортна такава, останала от моя брат, отдавна не гладена и не употребявана, сложих я на главата и по вътрешен усет излязох бързо и се отправих за "горе", за Центъра, за при Учителя. По Изгрева аз не ходех с шапка, но с нещо по-подходящо и практично. Но в момента аз бях с шапка. Когато пристигнах в двора видях, че пред стаята на Учителя има група, готова за фотография. Брат Дряновски, който беше приготвил апарата се обърна към мен и много любезно ме покани да участвам в снимката. Аз се усмихнах и пристъпих да заема подходящо място. Братът направи няколко снимки и групата се отправи към салона. Аз чак тогава се сетих, че имам шапка на главата, но нямаше време за мислене. Снимката беше направена. Смутих се малко и това смущение се увеличи, когато брат Митко - Димитър Грива, насмешливо каза: "О-о, Теофана с капела". Аз разбрах, че в салона ще има концерт, тъй като едната от сестрите беше сестра Табакова и нашият виден брат пианистът Светослав Янков. Но как да влеза с тая моя капела. Тогава Учителят, както беше седнал при пияното, вдигна двете си ръце нагоре, хвана своята шапка от двете страни, сне я и я сложи подчертано на близък стол. Тогава и аз повдигнах двете си ръце, хванах моята шапка от двете страни и я сложих на близък до мене стол. Така освободена, аз отидох при групата да слушам концерт. Когато след няколко дена аз видях снимките, аз разбрах защо трябваше да дойда тук и то с шапка. За да бъда в хармония с другите две сестри, които бяха модно облечени и с шапки. А денят беше 21.II.1943 г., Изгрев, София.

8. ПЕЧКАТА В МАЛКИЯ САЛОН Малкият са салон беше един навес. След като се построи големия салон, стаята на Учителя и някои подробности около тях, дойде редът да се устрои и малкия салон. С каква любов се опипваше всяка летвичка, всяко гвоздейче, всеки инструмент, който си бе предложил услугите да присъствува тук. Гради се не салон за трапезария, но свят някакъв се гради Пък може и така да е. Ние виждаме формата на нещата, но какво е тяхното съдържание и смисъл от гледището на Учителя, не знаем. И ние се радваме, не за това, което става ли, което е замислено, или за това, че сме около Учителя. У Учителя има замисъл и план за замисленото, а у нас - радост. Да бъде човек близичко при Учителя! Колко е красиво, колко е радостно, колко е неописуемо хубаво. О, Учителю, благодарим! Малкият салон е готов. Трапезарията отвори двери за своите питомци, и се зачу тук новата песен от тракане на чинии и лъжици. Животът започна. Да, животът в скромната обедна започна. Отвън времето е още топло. Но скоро ще пристигне зимата с белия кожух и тогава? Какво тогава? Учителят нали е тук? Ние за какво има да мислим при Неговото присъствие? Малкият баща е заменен с Големия. Ние сме още по-свободни и безгрижни. Учителят, при всичката си вътрешна, духовна и Божествена работа мисли и за децата, за учениците, които пристъпват към Школата, към Него, но още така малко разбират от великия План. Но присъствуват, гледат, слушат, започват да проучват и да се досещат. А Учителят е Този, Великият, Знаещият, Който дава и е готов да даде здраве, знание и утеха на всеки, който поиска, и който не поиска, но едно нещо Учителят не знае. Той не знае да каже: "Направи! Дай!" При Него ученикът трябва да се досеща. И това, което става тук, което е радост и гордост за Учителя, става по досещанията на досетливите. Затова и Учителят се радва. Първият сняг е навалял. Красотата на гората, на поляната е неописуема. Но нали трябва да се приютим някъде на топло? Тръгваме от града двете сестри - Мара и аз, Теофана - пристигаме на Изгрева и се отбиваме първо в нашата хижа. Да оставим това, което носим, да поизтьрсим снега от дрехи и обувки. Моята сестра веднага се отправи към центъра, към Учителя, а аз останах. Бях си наумила да приготвя печката за запалване. Но след малко почувствувах един вътрешен трепет, което ме накара да тръгна веднага, без да довърша започнатото, и аз - към Центъра. "А, ето я сестра Теофана", възкликна сестра Веска, която беше в сало-на,където бяха също Учителят и моята сестра. - „Ето кой пръв усети, че печката е запалена." Обща радост. Сестра ми намира в салона Учителя, пристига и сестра Веска и се усмихват на новия гост. Но гостът е още студен. Веднага двете сестрички намират дърва, подпалки, кибрит и печката пламва. Учителят е радостен. О, колко красиво, тихо, безмълвно Учителят изразява своята радост. Но перото не може да я предаде. Тя се само чувствува. Радостта на Учителя. Печката започва да грее, да топли и Учителят казва: "Да видим сега кой пръв ще усети, че печката е запалена". И аз пристигам. Радостта се увеличава. Радостта в малкия салон тази вечер ще се увеличава с всеки новопристигнал - сестра или брат. Защо Учителят се радва? Нали печката в Неговата стая е запалена? -Учителят се радва, защото Учителят не знае да казва: "Направи! Дай!", а ето още едно удобство е създадено за Неговите деца, за Неговите ученици, за Изгрева.

7. УЧИТЕЛЯТ Из тема "Закони на доброто" -лекцията "Хармоничен избор" Т.м. (тайна молитва) Напишете на дъската следните думи: благост, носи, душа, живот, младост, пълни, добрини, радост. Опитайте се да съчетаете тези думи така, че да образувате едно смислено изречение. Можете да си послужите със съюзи и предлози. Ако ви кажат, че от съчетанието на тези думи зависи благото на вашия живот, вие ще употребите всичкото си внимание и знание, да излезе изречението по-смислено. Прочетете някои от написаните изречения. Четоха се изреченията: 1. Душа, пълна с благост и добрини, носи живот, младост и радост. И 2-ро. Благостта носи живот на душата, а добрините пълнят младостта с радост... Правете опити да нареждате дадените думи, докато образувате от тях нещо хармонично. Ако ги наредите по законите на хармонията, ще достигнете, каквото желаете. Те представляват математическа формула, която можете да прилагате навсякъде. Колкото повече и различни комбинации дадете на тия думи, толкова повече ключове ще имате на разположение, с които да отваряте и затваряте. С един ключ ще имате едно постижение, с много ключове - много постижения. Като нареждате думите в различни съчетания, вие можете да се лекувате от различни болести, да усилвате паметта и т.н. 1. Радостта носи живот и добрини и пълни душата с благост и младост. 2. Доброто носи живот и младост и пълни душата с благост и радост. 3. Душата пълни живота с радост, доброто носи благост и младост. 4. Доброто пълни живота с радост, душата носи благост и младост. 5. Носи душата благост и радост, пълни живота с добро и младост. 6. Благостта носи доброто с радост, живота пълни с душа и младост. 7. Младостта носи живота с радост, пълни душата с добро и благост. 8. Живота пълни с радост душата, доброто носи благост и младост. 9. Пълни животе душата с радост! Носи й благост, носи й младост, носи й добрини.

6. ПРИ СТЪЛБАТА Колко са хубави вечерите при Учителя! Пред стаята на Учителя! По двора! Денят е отминал. Всеки му е платил своя дан. От ранно утро той е бил интересен. От изгряването на слънцето, той е започвал като него: великолепен, вълшебен със своите багри и красота, със своята поезия; работлив, уморителен, очакващ своята почивка след това. И ето я. Учителят я прави по-хубава, по-желана, неописуема. В стаята на Учителя е светло. Учителят още говори с ученик. Пред стаята на Учителя е светло. Учителят само след малко ще говори на ученик. На ученици. Някои от тях са насядали по скамейките отсреща, други се разхождат по двора, по поляната, има някои в салона. Но всички поглеждат към стаята. Всички очакват. Какво очакват? - Те знаят какво очакват. Хубавите вечери при стълбата. Незабравимите вечери при стълбата. Посетителят брат излиза. Учителят излиза също. Затваря вратата на стаята и се отправя за горе. Той цял ден е посрещал и изпращал гости, Той цял ден е разтоварвал неволи и невежество, Той цял ден е поставял на тяхно място радост и светлина, но няколко усмивки Го посрещат, няколко чифта очи Го искат, и един въпрос Го спира. Учителят се качва по стълбата. На първото, на второто, на третото стъпало Той спира. На платформата са се събрали вече десетина души. Всички чакащи, искащи. Гладни и жадни. Учителят и на тях ще даде. "Рекох, какво има? Раде, какъв беше пазаря днес?" Последва отговор: "Добър беше, Учителю". И разказва брат Ради за всичко, което е видял и чул на пазаря, какво е купил и донесъл от пазаря. На всяка уста има въпрос. Всяко ухо чака отговор. Всеки ум изпраща въпрос. Всяко сърце очаква отговор. Пристига брат. Учителят внезапно вмъква в разговора: "Учи се римува с кучи". Никой не разбира какво каза с това Учителят. Но брата разбира. После се заговаря за звездното небе, за звезди, съзвездия, планети. За музиката, за Паганини във връзка с тях. Групата се придвижва към двора, от където се виждат споменатите съзвездия. След това пак са при стълбата. Брат Георги Тахчиев запитва: "Учителю, а какво значи "Теофана"? Вместо отговор Учителят запитва: "Какво значи "Тео"?" Много от слушателите са студенти. Някои отговарят: "Тео значи Бог". "А Фана?", задава нов въпрос Учителят. Учениците замълчават. "Фана, значи хвана. Значи Теофана хванала Господа". "А-а-", последва учудване. Тук, с хубавите вечери при стълбата ние разбрахме защо Учителят изговаря думата "достаточно" вместо "достатъчно", защо изговаря "каламфир" вместо "карамфил" и много и много още неща. Хубавите вечери при стълбата са епохални, както целият живот на Учителя, и целият живот с Учителя са епохални.

4. КРИЛЦАТА Казват, че няма Господ. Аз пък казвам, че има. Ето как разбрах, как се уверих, че има Господ. Воденичен камък ми беше легнал на гърдите. - Тежко ми е. Едва дишам. Търся в съзнанието си близки, приятели, познати. Търся човек, който да повдигне товара ми. Няма. С просто око търся, с бинокъл търся. Няма. Изведнъж ми мина през ума идеята да викам Господа. Ако има Господ, ще ми се обади. Ако няма, нищо не съм изгубил. И чудо. Ето как стана чудото. Извикал-неизвикал и Господ пред мене. "Какво има?", ме пита. "Така и така, Господи", Му казвам. - Издраха ми се краката от циганските тръни - от мъчнотиите в живота. Моля Ти се, изпрати ми подходящи обуща, подобри ми условията на живота, че... жена, деца. Премахни циганските тръни от моя път." Поусмихна се Господ. "Слушай", ми каза, "ние тука нямаме такива обуща, каквито на тебе ти трябват, но ето, вземи тези крилца и като дойдеш до циганските тръни - мъчнотиите - сложи ги на раменете си и ги прехвръкни". Взех крилцата, сложих ги на раменете и полетях, фантазия, радост. Не бях като че ли на земята. Аз весел. Домът богат и весел. Всички хора доволни. Бях из света на приказките от "1001 нощ". Чудо. И ето насреща един добър мой приятел. "Какво е станало? Защо си така радостен?", ме пита още отдалеч. Разказах му за моята среща с Господа и за подаръка, който получих и той, уж ми повярва, уж не ми повярва, но погледна двете торби, с които се беше натоварил и каза: "Дай торбата". И докато аз измъкна торбата от джоба (нали сега всички носят торби), той ми изсипа цял куп от приказки: че тази вечер жена му била дежурна да донесе провизии за дома, че без да се досети той накупил още и че тъкмо се безпокоял как ще се справят с тези двойни дози, ето ме, аз насреща. И разгънал-неразгънал своята торба, той започна да слага от неговия багаж. Почти го изсипа: два бели хляба, че масло, че сирене, че зеленчуци и консерви... затежа ми. "Стига", казвам, "и за тебе да остане". А една такава приятна тежест изпитвам. А той доизтърси едната от двете торби и като се изправи, много доволен, каза: "Олекна ми. Твоят Господ хубави крилца ти подарил". И като направи движение, като че слага крилца и на своите рамене, добави: "И тези крилца са ми подарък от твоя Господ. Признавам Го вече и за мой. И тръгвам да подарявам крилца и на другите хора". Двамата приятели бяха радостни. Една неописуема радост ги изпълваше и те се въодушевяваха, без да разбират причините на това тяхно преживяване. Но полетяха всеки към своя дом. И докато стигнат до там, не остана срещнат човек с отпусната глава, не останаха майки и бащи угрижени. Крилцата-фантазия повдигаше всички в един близък, радостен свят, а ръцете споделяха своето с всеки срещнат. И всеки срещнат, и всички срещнати повтаряха: "Благодарим Ти, Господи, за чудните крилца".

3. ПЛАХИ СТЪПКИ Моите плахи стъпки спряха пред Белия дом. Моето плахо сърце затихваше пред тишината на Светлия дом. Аз очаквах. Аз се смущавах. Но все пак аз пристъпвах. Аз бях дошла за разговор с Учителя. Аз бях видяла Учителя в "66". Аз бях чула беседа там и тук на Изгрева, но аз още не бях говорила с Учителя. Сега идвах за моя пръв разговор. Учителят отвори вратата на стаята. Учителят ме покани. Аз влязох, целунах подадената ми ръка и седнах на посочен ми стол. Учителят седна на Своето място. Учителят заговори. Аз гледах. Виждах и не виждах. Чувах и не чувах. Но Учителят всичко виждаше, чуваше и разбираше. Той знаеше, че моето вълнение ще заличи до голяма степен чутото и когато дойде до положението да цитира стиха от Евангелието: "И който устои до край, той ще се облече в бели дрехи", Той изговори първите две думи, позапре, като че ли прави усилие да си спомни следващите, после, по същият начин изговори и тях, и аз, досетила се за кой стих се говори, изговорих, като че ли да Му подскажа няколко. Милият, Великият Учител повтори, оформи целия стих и продължи разговора. Когато излязох от стаята, първата ми работа беше да отбележа в малкото тефтерче, получено наскоро като скъп подарък, датата 16.IХ.1927 г., на този още по-скъп разговор и стиха: "И който устои до край, той ще се облече в бели дрехи".

ПРАВИЛО НА УЧИТЕЛЯ ДЪНОВ Учи, люби, мълчи, търпи, прощавай и пътя си продължавай! ОБРАЗЕЦ НА ИСТИНСКИЯ ДОМ НА ИЗГРЕВА Това бе къщичката на Стоянка Илиева, която бе построена по идея и по план на Учителя Дънов и с Негово дейно участие, като лично се е включвал при строежа. Стоянка ми показваше една цяла стена от стаята си, която бе от дървена плоскост (от шперплат), която е била лично от Учителя изглаждана с глас папир (шкурка) и след това са я намазали с безир. Цялата история може да се прочете в „Изгревът", том IV, стр. 558-561, след това в том II, стр. 184-185, както и в том VIII, стр. 26, N0 25; стр. 28; стр. 30, N0 27. Първият етап бе да заснема къщичката, което бе направено от мен с два филма при пълна нелегалност. Впоследствие бяха извадени към 60 снимки на фотохартия и с тях отидох при Стоянка. Показах ги, подредихме ги, номерирахме ги и тя ми даде някои пояснения, като ми обърна внимание на прозорците по начина, по който въздуха се движи през тях. А това Учителят е споменал в една от беседите си и е описано някъде. Аз също съм го чел това. Вторият етап бе да накараме Илия Узунов, който имаше технически умения да направи чертеж и скици на къщичката с всички размери и възможни разрези, както и да даде някои пояснения. След много настоявания той го направи и ми го предаде. Третият етап бе да се опише историята от тези, които са участвали при строежа на къщата. Това бе направено от мен и е цитирано по страници и видно по-горе. Четвъртият етап бе да бъде изпратен човекът, който да подготви този материал. Това бе Наталия Попова, архитект по професия, с която работя от дълги години в ползотворно сътрудничество и за двама ни. Беше й предоставен целия архив от скици, снимки и тя подготви онова, което ще предоставим от стр. 85 до 92. В случая се спряхме на един от вариантите, който се публикува в този том. При едно следващо поколение, което ще има интерес, ще може да се издаде в отделна книжка като ще трябва да се включат следните неща: 1. Историята на къщичката в посочените по-горе страници от томовете на „Изгревът". 2. Чертежите, предоставени в този том от Наталия Попова, въз основа на скиците на Илия Узунов. 3. Да се приложат всички снимки от външният изглед и вътрешният интериор. 4. Да се оформи в подходяща книжка при участието на Наталия Попова ако това се реализира по мое или по нейно време, защото сме различни поколения. Но преди това трябва да се явят онези, които ще финансират това издание, както да ги има и ония, които ще се заинтересуват и да ги закупят. И не само това, но да си построят такива къщички. Засега това е само едно пожелание. А да се дойде до това време и до тези хора, трябва да се чака. И ще се чака. Вергилий Кръстев

87. ПОЕЗИЯТА ОТ МОЕТО ВЪТРЕШНО НЕБЕ Обискът на Изгрева 6-7.ХII.1957 г. и взимане на беседите - извършен от властите на България и унищожението им. КНИГИТЕ. 1. Аз имах приятели верни, те бяха със златни сърца, ний раснахме дружно години, възлюбени като деца. 2. Свещеното чувство на обич в сърцето си имах за тях, делихме и радост и скърби, уверена в пътя вървях. 3. Тъй често беседвахме мъдро, те имаха светли очи, в душата проникваха нежно, те пролетни бяха лъчи. 4. В минути върховни и святи за изповед само пред тях разкривах сърцето свободно, че знаеха те да мълчат. 5. Туй бяха любимите книги, туй беше свещения дар, Учителят що ни остави, с тях влизах като в олтар. 6. В тях има заключена мъдрост, от слънцето слязла за нас, и бликащ живот, изобилен, как жадно съм чела в захлас. 7. И ето, в ден мрачен, злокобен протегна се дръзка ръка без милост ги грабна, отнесе, приготвила клада за тях. 8. Сега ми е стаята пуста, и празен е техния кът, но скътах в душата богатство, не ще го докосне врагът. 8.ХII.1957 г. Затваряне, заключване на салона на Изгрева, 15.ХII.1958 г. от властите на България. ПЕТНАДЕСЕТИ ДЕКЕМВРИ. 1. В онази паметна, последна вечер, когато храма се затвори, душите ни ридаха безутешно, дълбока рана се отвори. 2 Да се помолим дружно пожелахме, о, скръбен шепот на сърцата, молитвата ни беше плач сподавен, но хладна, глуха бе съдбата. 3. И като стон се песента понесе всред поруганата светиня, простихме се, заключихме вратите и светло минало в душите. 4. Една ръка безмилостна, студена, в гърдите ми заби кинжал, от болката сърцето ми простена, притиснах раната си с длан. 5. За чуждите надянах горда маска, закрих очи за подлостта, и стана ми излишна всяка среща с приятели на радостта. 6. А за утеха някой ми припомни: "Ще мине, времето лекува", ти чакай, моя горест мълчалива, а раната е все тъй жива. 15.ХII.1958 г. 1. Ден мрачен ноемврийски, гледа намръщено небето към земята, подгонените облаци се лутат, а лъч от нийде не прозира. 2. Но мойто вътрешно небе е тихо, натам съм поглед устремила. Един, единствен образ грее там винаги, по всяко време. 3. Струи обилна светлина от него, и две очи ме гледат топло, мълча, но слушам в себе си дълбоко гласът познат да ми говори: 4. "Небето ти е чисто, тихо сърцето си сега смири, през него трябва да премине оралото на скръб дълбока, герои трябват за живота, и ти един от тях бъди! Помни, че Аз съм неизменен в бурите закрилник верен". 5. Сама съм в стаята и слушам, как двама са у мен, говорят, в сърцето ми, разбунено море, оглежда се тъй синьото небе и светла вяра ме крепи, крепи. 28.ХI.1958 г. Посвещава се на Борис Николов, който бе в затвора, след което последва процес 1957/58 г. и салонът на Изгрева бе заключен и след това разрушен през 1971 г. НОЩ. 1. Сега е мойта нощ безсънна, дълга, наоколо ми мрак обвил, обгърнал всичко, нито една звезда в небето, а мъка впила се в сърцето. 2. Сега в моята голгота тъжна, лежа разпънат сам в килия мрачна, далеч са близки и любими, но виждам ги с лица унили. 3. Ръцете им протегнати са, вярвам да ме изтръгнат искат и не могат, пусти са пътеките към мен, месеци живея отчужден. 4. Което е написала съдбата, на малка свещ сега разчитам бавно, нали това е само мое бреме, кой би могъл да го отнеме? 5. Сега е мойта нощ полярна, будна, над мен бездънен и затворен купол, трептя за онзи миг да зърна на тъмното небе зеница, да възвести деня Зорница. 5.ХII.1959 г. Песните са публикувани, а историята на тяхното създаване е описана в поредиците на "Изгревът", том I-VIII. ПЕСНИТЕ НА УЧИТЕЛЯ 1. С бисерно огърлие от песни ангел от небето долетя още в утрото прозрачно, ведро, на събудената младост. 2. С тях възтрога дивен, красотата от лазурни светове дойде, сноп лъчи разкри ни чистотата, съхранената в капката роса. 3. В слънчевата люлка залюляха те душите и мечтите, разпиляха облаците тъмни, буреносни не веднъж от нашето небе. 4. Втурнаха се като свежа струя и наситиха сърцата с радост, с тях живяхме, с тях вървяхме в устрем все към озарени върхове. 5. Всяка песен, всеки бисер светъл от дъгата багри озарява, на криле ефирни възвисява в скръб сърцето залиняло. 6. Но по пътя връхлетя ни буря, остър трясък, грохот заглуши песните ни като ято птици в бурята затихнаха дори. 7. И сега звучат унило, тъжно, като хубав спомен отлетял, тук и там от скъсаните струни те извличат нашата печал. 8 Нали всяка буря отминава, и през облак слънце се усмихва, песните ни пак ще ни издигнат на криле към слънчеви простори. 22.IV.1964 г. Днес тя е останала заградена от висока ограда в територията на посолството на бившия СССР, т.е. днешна Русия. ПАНЕВРИТМИЧНАТА ПОЛЯНКА 1. Гдето младите лози шумяха тихо в дните слънчеви на мир и радост, гдето синьото небе с ефирен трепет галеше разцъфналата младост. 2. Гдето славея в зори с призив любовен лееха мелодии сърдечни, и в пробудената ведра, свежа утрин вплитаха се в слънчевите песни. 3. Гдето боровите грани мълчаливи свеждаха чела пред слънчев изгрев и нависнали от сочен плод градини ръсеха ухание и радост. 4. Там полянката зелена,оросена се разстилаше от бодри стъпки, като бисерните капки по цветята нижеха се песните, игрите. 5. Там изплиташе съзвучието дивно светлината с музика в душите, ще забравим ли ний слънчевия полет? и Пилота в кораба небесен? 6. Там чертаеше колона жива, плавно в слънчев ритъм кръг на любовта, и завинаги вграден остана образ на велико бъдеще в живота. 11 .V. 1964 г. До същата лозница бе положено тялото Му на 31.ХII.1944 г. Днес там е мястото на Учителя Дънов, оградено от елипса. РАЗКАЗВАЙ, ЛОЗНИЦЕ! 1. Разказвай, не спирай, разказвай безкрайно за дните край теб преживяни, Той идеше често при тебе, лознице, разказвай за дни отлетяли. 2. Разказвай за дните честити и светли, щастлива ти беше тогава, Учителя близо край тебе седеше в часът на вечерна прохлада. 3. От дневния шум на човешкия кошер Той идеше тук да почине,- че знаеше много врати за небето и ключ за скръбта на сърцето. 4. Зефир ли шумеше в листата ти млади, затихваше мигом унесен, ти слушаше кротко хармония дивна, Божествена мисъл и песен. 5. Тук в размисъл чиста, потънал дълбоко Той виждал е дните на горест, и бъдеще светло далече да грее - най-нова написал е повест. 6. За нея разказвай, не спирай, лознице, тя нека обходи земята, красивата повест за гост лъчезарен, събудих в човека душата 7. И днес си зелена, облистена, китна, тъй както си нявга шумяла, за дълго години ти страж ще останеш свещения спомен да пазиш. На мястото на Изгрева днес са построили посолствата на бившата СССР, т.е. днешна Русия и други такива. ИЗГРЕВЪТ 1. На таз земя ний стъпихме със Него, и пръв Той "Изгрев" я нарече, защото тук посрещахме години мистично слънцето в душите. 2. А пуста бе в началото земята - дръвчета диви, стърнища, треви, но Извор бликнал беше чудотворен, заселихме се покрай него. 3. И стана тя за нас оазис светъл, неотразимо ни привлече тъй чистия и благодатен Извор, разлял обилно, свежи струи. 4. И неусетно ден след ден израсна край Извора една градина, цветя уханни, сочни плодове отглеждахме с любов и радост. 5. Тук заживяхме в дървени къщурки, потънали в цветя и слънце, в красива простота, в доволство, в песни защото знаехме: гради ме братство! 6. Оазиса ни сочеха мнозина и казваха: "Да, Изгрева е рай", където слънчевата мъдрост е храна, а любовта - вода кристална. 7. От туй, което беше и отмина остана само светъл спомен, залезе слънцето и в здрача хладен тъгата ръми в тихи сълзи. 8. Към таз земя на Изгрева посягат днес много ръце настървени, разкъсват я, заграбват и разравят, а людете далеч прогонват. 9. Ще отнесат те Изгрева в душите, не се обсебва светлината, и като слънчеви лъчи ще будят готови пъпчици да цъфнат. 10. Ще отнесат те семена, ще пръснат, навред където обич грее, а Изгрева ще бъде светло знаме на любовта и братството в света. 11.I.1971 г. Част от черешовата градина днес е останала в мястото на Учителя Дънов, оградено с ограда. ЧЕРЕШОВАТА ГРАДИНА 1. Когато ги посаждаха в земята бе ранна пролет, слънце, радост, небето се синееше спокойно и равен беше пулсът на живота. 2. Грижливите ръце на градинаря заботеха с любов усърдно, а две очи замислени, дълбоки, присъствие велико бяха. 3. И всички те черешови фиданки разлистиха се неусетно, струеше от един балкон наблизо за тях любовна, топла мисъл. 4. фиданките отдавна са дървета, от плод обилен, сочен, всяка пролет короните им розовеят, но чужди ръце ги обират. 5. Заграбиха ги тъй, без правда, милост, и не едно сърце простена глухо, то жертва ли, насилие ли бе? съдете, огорчени братя! 6. Годините донесоха промени, преминал е отвъд и градинаря, и светлите очи далеч и близо и те и те не са ли тъжни? сега са бурни дни на разрушение. 7. И пак е пролет, навъсено небе в градината черешова - секири жестоки удари кънтя едно след друго повалени лежат издъхнали дървета по тях сълзят неразцъфтяли пъпки. 8. Че нужна е на някого земята, сечи! Какво от туй - дървета! О, колко са все още непонятни душевна светлина и милост! 11-13 април 1971 г. - Цветница Разрушаването на салона на Изгрева от властниците на България. СВЕТЛИНАТА СИЯЕ! 1. В тоя век на свободната мисъл, на борба за човешки права, и когато във всички езици най-разбраната дума е "МИР". 2. В тоя век светотатство не е ли и позор! - да рушиш един храм? и да тъпчеш сърца устремени към Велико, Незнайно Начало. 3. Тъмен белег на скрита враждебност, слънчев храм без пощада руши, от стените порутени гледат само спомени свидни помръкват. 4. А над облак прах лети аура от нощна мисъл и молитви, от звучалите песни свещени, от сърдечен език съкровен. 5. От светилника, що разрушиха, отлетяли са искри далеч, ветрове ще повеят, раздухат огън лумнал по целия свят. 6. Заличете следите по-бързо, дайте вино на земната власт, но вериги напразно ковете - светлината сияе над тях. З.V.1971 г. Изгревяни, жителите на Изгрева бяха написали едно обръщение към властите на България. Подписите им лежаха под един надслов: „Не даваме Изгрева". НЕ ДАВАМЕ ИЗГРЕВА 1. Не даваме ний нашата светиня, Тъй живо свързани сме тук не даваме свещените следи от стъпките вече отзвучали. 2. Тук бяло знаме на любов и мир развя най-светлия човек, за него спомени сияйни никнат под всяка наша стъпка, вред. 3. Той слънчевия Изгрев ни научи да срещаме в зори задружно, да пеем като ранобудни птички за пролетта в душата. 4. Тук видяхме събрана в мощен фокус онази жива светлина, дошла да озари и да събуди за новия живот човека. 5. Не даваме тук грубо да нагазят нозе на дръзки люде, нали и те сами светиня имат, а чуждата не тачат! 6. Не даваме ни с пръст да се докоснат ръце, които не са сяли, не виждат ли в браздите разорани поникналото вече семе? 7. Не даваме тоз кът за нас тъй свиден, защото още тук витае Великия, безсмъртен Дух донесъл завет от слънцето в безкрая. 8. Не даваме, защото сме призвани да пазим огъня свещен, след векове ще идат тук да питат: къде, къде е стъпвал Той? И да потушат огъня запален, ще пламне с нова сила по-далеч, неугасим е този пламък, знайте, защото е хилядолетен! Камъкът е бил вграден в оградата от камъни, която е опасвала Бивака "Ел Шадай" на Витоша, пазейки ги от северният вятър. НА ВИТОША 1. Той седеше тук на тоя камък, ний край Него притаили дъх, слушахме великото Му Слово, светлина за нашите души. 2. Той чертаеше ни път в живота и разкриваше простор пред нас, тъй дълбока, необхватна мъдрост, тя не се побираше в ума. 3. Той седеше - камък на основа и обгърнал с поглед далнините виждаше и сочеше браздите, гдето ще засяваме зърна. 17.I.1971 г. "Ученикът трябва да благодари от сутрин до вечер за всичко, което вижда около себе си. Тогава струите на Любовта ще потекат през неговата душа." Учителят Дънов БЛАГОДАРЯ! 1. Благодаря, че се родих в туй време, благодаря за стръмния си път, където бури ме разтърсваха, но закалиха в мен духът. 2. Благодаря, че в жетвата на века с мнозина бях смирен работник, и дял не вземах от земна слава, признание дори не дирих. 3. Видях в туй смутно време на предел, зори зора на светъл ден, предречена епоха величава ще се роди, аз вярвам в тоя ден. 4. И да отдъхнат люде уморени, от таз динамика в живота, развихрила се по всички друми най-смелите дела и думи. 5. Благодаря на ветровете буйни, пилеят сънища кошмарни, благодаря на всички светли сили, обсадили отвред земята. 6. Благодаря, че се родих в туй време, на синура на две епохи, зората струи нежна светлина, в зората звучи песен на мира. 19.I.1968 г. Заветът е отправен към съставителя на поредицата "Изгревът" от том I-VIII. и към всички онези, които го четат, за да се приобщят към Школата на Учителя. МОЯТ ЗАВЕТ 1. Какво ли мога да оставя на теб, що идеш подир мен? ах, аз не се съмнявам никак, преобразена ще съм в теб. 2. Тогава? ето що - оставям един единствен мой завет: ти пътя следвай, в който ходих, път верен, светло озарен. 3. Каквото не достигнах в него, каквито тайни не разкрих, на тебе ги оставям, чуй ме, в тебе трябва да се продължа. 4. Ще избереш ти друга форма, ще бъде по-красива тя, и в нея ще се слеят мълком две светли капчици роса. 7 .ХII.1970 г.

86. СВЕЩЕНИЯТ ОБРАЗ В своето кратко пребиваване на земята човек се среща всеки ден с две неща: малкото и голямото, две същини, които има да проучава във вечността. Малкото е видимо, относително видимо, по-близко и достъпно, голямото е грандиозно, необикновено, непонятно или мъчно понятно. Но малкото живее потопено в голямото, то е негово начало, основа, среда, която то се стреми да изследва и проучи открай време. Казвам тия няколко думи като встъпление към онова, което искам да изложа, да изнеса, да споделя с моите близки, особено с тия, които се качват нагоре, защото аз слизам вече по нанадолнището на жизнения път. Искам да кажа, кое беше най-важното, най-яркото нещо, което срещнах на тоя път още в началото, в дните на младостта си. Мога да кажа, че бях от малкото щастливи хора в нашето време, щастливи само в един миг, който стана съдба и определи по-нататък посоката на живота ми. И сега аз се учудвам на куража си, че заговорвам за туй, голямото, необикновеното, възвишеното, което срещнах, което ме заплени и се отрази з малкия екран на моето съзнание. Затова и казаното от мен ще бъде относително, далеч неизчерпателно, като отражение в малък екран. Пък и всички ония, а те не бяха малко, не бяха и много, които дойдоха в досег с това Велико Съзнание, получило в нашия човешки език знанието Учител, не биха могли да кажат всичко за Него. Възможно ли е, чашата вода, която ти държиш в ръката си, да ти даде представа за всичката вода, която изтича от извора, но ти държиш чашата и търсиш постоянно извора, за да утоляваш жаждата си. Ти, малкият, неопитният човек, залутан в прашния друм на живота да дириш верен път, изведнъж заставаш стъписан, омаян, очарован и казваш негласно в себе си: "Ето, това търсех". Очите се разтварят по-широко, като да приемат повече светлина, сърцето се вълнува от голяма, чиста радост и силите на ума вече чертаят перспективи за близки и далечни възможности и постижения. Това стана с мен в съдбовния и предопределен миг, който сгъстява времето, миг, в който душата се засреща с Великото, дало една проекция в лицето на един обикновен човек. Да, обикновен като всички нас и тъй различен и тъй далечен и близък, привличащ като духовен магнит. Няма нищо случайно в живота на всеки човек, всичко що става е предопределено. И в тази първа среща с тоя скромно, изискано облечен, с внушителна осанка човек, който се усмихва приветливо, ти се заглеждаш в очите му и долавяш, че те проникват в тебе и че отдавна те познават. Очите на човека, които виждат и в миналото и в настоящето, прозират и в бъдещето, съдете сами - обикновен човек ли си срещнал? И почва неизбежно един психичен процес, не мигновен, а дълъг; едно по едно в съзнанието навлизат, трупат се, не - подреждат се, допълват се, свързват се възприятия, които оформяват нещо необикновено. В себе си вече ти долавяш, че си изправен пред една планина, започва изкачването. Но това не е като във физическия свят бърз процес, не - бавен, продължителен, понякога и мъчителен. Неделен ден е преди обяд, слънчево озареният салон е препълнен с хора жадни, търсещи; те пеят или в последните тонове на затихващата песен дочуват леките бързи стъпки на Учителя и стават на крака. Той слиза по дървената стълба, прекосява салона с величествена осанка и се изкачва по трите стъпала на малката катедра, обърната на изток, прикрита с бяла покривка. Учителят започва свещено действие, но не греша ли? Само там ли, на катедрата, откъдето изричаше Словото и общите молитви, само там ли свещенодействуваше? Не, целият Му видим живот беше открай докрай пример, образец на свещенодействие. Бързо тече мисълта на Учителя и те повдига в един по-висок свят, чувствуваш, че съзнанието ти се разширява донякъде, просветлява се, чувствуваш наплив на сили, вдъхновение, възторг, радост и ти се струва, че и ти самият и всички около тебе са станали подобри. Откъде иде всичко туй, не може да не се запиташ и поглеждаш малката катедра, откъдето Учителят е вече слязъл. Един жив поток от хора потича край Него. Той подава ръка наляво, надясно и следи никого да не лиши от вниманието си. - Сега Учителят е между нас, слязъл е на Земята. - Споделят се усмивки, погледи, впечатления от Словото, някои му доверяват набързо свои грижи, болки, според случая Той казва някоя утешна, ободряваща дума или определя среща. А сиянието на лицето Му не изчезва. Запазила съм спомен, усет за нежността и мекотата на ръката Му, от която изтича сила, магнетична сила. Имаше случаи, когато Той самия подаваше тая ръка по два пъти през малък интервал от време, защото знаеше какво влага в тоя контакт, от който дадено лице в момента имаше нужда. Нито окото на обикновения ясновидец, нито душата и на най-чувствителния между нас можеше да опише духовната атмосфера, наситена с лъчезарната аура на Учителя и присъствието на напреднали души. В общи линии ние я долавяхме, всеки според степента на развитието си и гледахме по-дълго време да останем потопени в нея и да я запазим. В светлината, която Учителят ни даваше, мога да кажа на дози, Той целеше да ни освободи от хилядите заблуждения, които ние мъкнехме от незнайното минало. В тази светлина Той набелязваше, рисуваше контурите на един по-красив, по-смислен, богат и разумен живот, при условие, че ние възприемаме светлината. Но действуваше по закона на свободата, предупреждаваше и за голямата отговорност, която носим, и само толкова. Голямото знание за живота, изразено в познаване на принципи, закони, правила. Учителят ни правеше достъпното постепенно. Той не бързаше, работеше с необикновено постоянство, с ненадминато усърдие и даде незабелязано за нас самите голям тласък на нашето духовно развитие, на нашата еволюция. Затова и ние Му дължим и във вековете обич, признателност, благодарност. Без това знание и светлина, бихме били в безпътица сега, в усилното време, в което живеем, предсказано от Учителя. Когато се запитваме, кое беше характерно за Учителя, изпадам в голямо затруднение. В една хубаво нарисувана картина, в която художникът е постигнал хармонично съчетание между идея, съдържание и форма, между израз, линия и багри, може ли да се подчертава една страна, а да се подценява друга? И външно и вътрешно Учителят беше нещо завършено, цялостно, изградено напълно. Ако Той изискваше ние да постигнем това, колко повече Той го притежаваше в голяма мяра. Един образец неповторим на външен и вътрешен финес и съвършенство. У Него беше видимо покритието между живота Му, постъпките Му и онова, което проповядваше. Иначе как би могъл да изисква от нас искреност, правдивост? Никой като Него не умееше да слиза тъй естествено до нивото на всеки човек, да вниква в него, да види какво го вълнува и най-главното: да му помогне, да му даде импулс, да раздвижи скритите у него сили. Тъй естествено Той четеше човешките аури! И никой като Него не познаваше и не живееше в Любовта, тази най-висша сила, от която изтича животът. "Любовта към Бога", посочи Той и остави като девиз, като бъдеще верую на човечеството. А всички ние бяхме дошли при Него от света със стари възгледи и най-често без правилна ориентация по големите въпроси на живота. Да ориентира, да насочи и да хармонизира, да примири тия хора с Бога, та това е била огромна и трудна задача. Само от това можем да съдим каква неповторима, неизтощима духовна мощ имаше, носеше Той. За връзката си с Учителя ние знаем от самия Него: на няколко места в Словото си бе казал, че ни познава и ръководи от 8000 години, а в една беседа бе изрекъл единствените думи: "Никой не обича душите ви като мене". В съзнанието ни тия паметни думи изградиха диамантена стена, сигурна опора при всяка беда, мъчнотия или душевно униние. Никой от нас не може да каже колко рани, душевни и физически, бе превързал, колко сълзи бе изтрил от очите ни. Учителят ни научи да гледаме не само напред и да работим за бъдещето, но да гледаме и навътре в нас, навътре в другите, колкото и да е трудно това. Той живееше едновременно в два свята: когато се качваше в духовния свят, правеше усилие да повдигне поне донякъде и нас. Седиш понякога пак на беседа и слушаш: Учителят говори някъде отвисоко, ти не разбираш, става ти тъжно, усещаш, че си нещо малко, дребно и може неусетно да попаднеш в един водовъртеж от противоречия. Зорките очи виждат това, но Словото тече спокойно, медлено, а ти след време разбираш, че съвсем не е фатално едно подобно преживяване. Някъде в Словото си бе казал: "Някои мисли, които съм изказал, ще ги разберете след 100-200 години. Тогава ще ви бъдат като подарени". Двете граници на живота - скръбта и радостта Той многократно описва, обрисува така, че да приемем, да преминем през скритото между тях страдание. Не познавам друг мъдрец или философ да е говорил тъй много, тъй ясно и убедително за ползата от страданията. Но всичко, каквото ни говореше, беше изпитано, проверено от Него и от нас. Той изискваше да проверяваме опитно - закони, принципи и правила, а това значеше -да прилагаме. В приложението беше залогът на нашия успех и прогрес, иначе оставаме задължени и неоправдали всичката онази похарчена за нас духовна енергия. Въображението се отказва да си представи, да нарисува дори само схемата на огромната работа, която стои пред всеки човек, дошъл в досег с Учителя. Той, Който знаеше какво богатство ни е дал и какви са нашите възможности, бе казал: "Давам ви едно учение, да го приложите за 1000 години". И още: "Бих бил доволен ако приложите поне 1/100 от него". Своята преценка за нашия духовен ръст бе изразил така: "Вие сте едва в началото на вашето съзнателно развитие, дълъг път стои пред вас, в който ще постигнете всичките копнежи на душите си". Идването на Божията Любов у нас, идеята за Братството, Учителят отнасяше към шестата раса. Но затова трябваше да се готвим усилено, те няма да ни дойдат като подарени. Сега за сега Той насочваше вниманието и усилията ни към близките неща и като най-належащо - ликвидирането на кармата от далечното минало и развиване на способности, качества, добродетели. И Той, който беше напълно проявен като човек, не се изяви напълно пред нашите смаяни очи. Не обичаше да говори за себе си, твърде рядко ще повдигне завесата само за миг, да припомни спомен за някой дребен случай. И все пак в известни случаи бе изказал категорични, неопровержими определения за себе си, за мисията си. Познаваше и човешкото веселие и хумор и си служеше така непринудено! Запомнила съм нередки моменти на заразителен смях до сълзи. Учителят се смееше със сълзи; комизмът в живота, който Той познаваше е резултат на големите контрасти,- а те никога не са липсвали в живота. Невъзможно бе да дойдеш в контакт с Учителя и да не те облъхне ароматът на неговата душевна чистота. Чистота в мисли, в чувства, постъпки, която даваше и своето външно изражение в облекло, в храна, в обкръжение. А това той изискваше и от нас. Имаше отвращение към лъжата, към лицемерието, егоизма като вътрешна нечистота у човека. Но чистотата е неделима от простотата и красотата. Истината, красотата, простотата, това беше едно тризвучие, което минаваше през живота му. Затова не обичаше сложните, заплетените, изкуствените прояви, натруфената, тежка реч, а простата, ясната, правдивата и с нея си служеше. Когато изнасяше човешките недъзи в семейството и обществото, не беше съдник, нито критик, имаше мярка за всичко, даваше препоръки и методи, как да се отстрани гнилото. Може би затова бе казал: "Ако можех да плача, бих оплакал съвременното човечество". А без да беше учил специално музика, беше роден музикант, имаше дълбоко и тънко познание на музиката, което не се ограничаваше от техниката. Като никой друг той разглеждаше музиката в широк мащаб, във всички сфери на човешкия живот, на природата, на Вселената. На музиката Той възлагаше много, като на възпитателен фактор за развитието и самовъзпитанието на човека. Затова и сам създаде музика, нова музика,която вплете в своята ежедневна педагогическа работа. Присъствувала съм при създаване на много от Неговите песни. Въодушевлението, с което правеше това, увличаше всички, които го слушаха. При това този творчески процес идваше някъде естествено, отзвучаваше и у някои от нас. Когато се опитвам да си представя какво бе всъщност мъдростта на Учителя зная, че се докосвам до нещо тежко, скъпо, което с пръст не можеш да мръднеш - някакъв старинен сандък, пълен със скъпоценности, от които Той показваше по някоя според един или друг случай. Та какво не познаваше Той? Природата ли с нейните закони и богато многообразие като израз на Бога, човека ли, тази малка вселена, тази сложна загадка, тъй трудна за разрешаване и над всичко - Непостижимата Велика Разумност, на която даваше различни имена - различни проекции - Любов, Светлина, Истина, Провидение, Първопричина. Като говорих за възможностите, за проявите на Учителя, да не остане у някои впечатление, че е бил само един мъдрец-проповедник, който е живял на Земята. Не, Учителят бе реалност, а не само идеалист, философ - нямаше област в живота, в която да не бе сведущ. Не случайно бе изказал думите: "Аз, когато мога да направя нещо, тогава казвам, че го зная". Някога ще го видиш в градината грижливо окопава растенията, ще го видиш да проявява умение и разбиран.е в строителните работи, където бе взискателен. Колко чешми се изградиха по негов почин, по негова идея и с негово участие и там, където бе живял, и в планината, и другаде. Изобщо стъпеше ли някъде и останеше за известно време, неизбежно бе да останат следи на видимо подобрение. И ако бе дал познания за храненето, като основна дейност, от която трябваше да почне самовъзпитанието на човека, можеше ли да няма познания и по домакинство? Най-неочаквано за дежурните сестри ще влезе в кухнята, ще отхлупи големите тенджери, ще даде някои препоръки относно приготовлението на яденето и ще си излезе. В малкия опит на комунално хранете, което имахме, Той прояви своето ново разбиране. Учителят взе материя за своето физическо тяло от българския народ, и ако той е слязъл между него, то е било, защото е имал специална мисия. Затова добре бе проучил българина като тип в продължение на 12 години, още преди да почне открито духовната си работа. Изобщо той имаше дълбоко познание за човешкото естество - външно и вътрешно. И работата Му като Велик Дух не се ограничи само в засяването на българската нива. Високите напредничави идеи, които Той донесе, откликнаха в много готови съзнания и у други народи, те прекосиха границите на България. И можеше ли иначе? Езикът Му беше общочовешки, щом Любовта и Мъдростта са универсални езици, не следва ли да се изучават от всички съзнателни хора, стига да се възприеме правилния метод. След всичко казано дотук, трябва да добавя и това, че целият Му живот и дейност носеше печата на голямо смирение, дало най-ярко изражение в кратките думи, изречени от Него, малко преди да напусне тялото си и Земята: "Свърши се една малка работа". Учителят преседя на Земята 80 години. Половината от тях отдаде безкористно в работа над българския народ, в лицето на тия, които се определиха като негови ученици. Да, Той само даваше, даваше знания, пример, разливаше светлина, сочеше верния път в живота, неспъван от външните противодействия, които не липсваха. Никой Велик Дух, слязъл на Земята, не е минал по гладък път. Истината за живота, за човека, за бъдещето Той изнесе с необикновена смелост, със свободен замах, несмущаван от това, че влиза в разрез с общоприетото, с рутината. Всеки появил се новоотпечатан том беседи или лекции от Учителя, аз посрещах с голяма радост, а такива Той остави няколко стотин. Едно огромно духовно богатство, наследство за векове, което ако се проучи и приложи, и слепите биха прогледнали, както Той сам бе казал. Малкият екран престава да се движи, без да е разкрил всичко, което бе отразил, и аз мълчаливо трябва да призная, че така е по-добре. В недоизказаните неща има нещо много красиво, бе казал Учителят. На д-р Вергилий с приятелство чувство! София, 14.IХ.1980 г. Написала: Стоянка Илиева

84. ДВЕТЕ СЪЛЗИ Наричаха го човека, който познава копнежа, човека в сърцето на когото беше винаги пролет. Ще дойде тя, пееха изворите и отнасяха в светлите си струи надеждата му далече по земята. Ще дойде тя, шепнеха тревите и цветята и разказваха чудни приказки за една мечта. Ще дойде тя, пееха и птичките и галеха с песните си едничкото желание в сърцето му. А то пламтеше там като ярко пламъче в кандило,където незнайна ръка тайно наливаше елей. И все пламтеше години след години това бяло пламъче с чистия цвят на надеждата и топлеше сърцето на човека. Ще дойде тя, вярваше той и търпеливо чакаше оня миг, когато ще я срещне и познае такава, каквато я рисуваше сърцето му. Отдавна потока на времето бе отнесъл и цветната дреха на младостта и работната дреха на зрелостта. Сега човекът бе облечен в друга, в светла дреха и бели меки коси ограждаха с ореол на чистота лицето му. Кротко гледаха в далечината очите му, но все чакаха и искаха да видят, когато ще дойде тя. Защото човекът бе останал същия и в пролетния зефир на сърцето му се къпеше пъпката на чудното цвете на копнежа по любовта. Човекът преваляше последния хълм по земния си път, беше отмерил последната стодвадесета стъпка - година, когато изведнъж сияние озари лицето му. На пътя му бе застанала дълго бленуваната, красива и чиста като зората девица. Позна той въплъщението на мечтата, с която бе изпълнено сърцето му през целия земен път, но не намери сили и време да изрази възторга си. Само две едри, светли сълзи отрониха очите му. Две сълзи от очите му! Душата му погледна през тях още веднъж и тихо ги притвори. Девицата остана нежно загледана в кроткото, угаснало лице на човека; блажена усмивка бе последвала двете сълзи. Разбра ли девицата за кого бяха тия сълзи? Сълзи на умиление пред красотата ли бяха те? Сълзи на скръб и съжаление за едно закъсняло щастие ли бяха те? Сълзи на примирение и благодарност ли бяха най-после те? Изворите, цветята и птичките пак пееха като всяка пролет. Сега те разказваха в песента си: човекът напусна земята доволен и благодарен. Пъпката на чудния цвят на копнежа, разтворила листенца в един миг, нежно ухаеше. София, 30.IХ.1973 г., Стоянка Илиева

83. ДЪЛГИТЕ ГОДИНИ В МОЯ ЖИВОТ Много неща се измениха в живота ни, в отношенията и у нас самите и в нашия слънчев, китен Изгрев, от който ще остане като че ли само спомен. Радостта отлетя с Учителя - беседи, Паневритмия, колективен живот, за какъвто правехме съзнателен опит, всичко това се забрани от външни фактори, останаха само групови срещи по домове и по Витоша и Рила. През тия невесели години аз четох и чета още по-задълбочено, склонността ми да оглеждам обективно, да преценявам и съпоставям неща и събития се изостри още повече и затова често се връщам с тъга в миналото и определям за себе си тия 22 години на жив контакт с Учителя, като най-светли, неповторими години в живота ми. Сега когато хвърлям продължителен поглед върху изминатия през тях път виждам, че всичко е било на място, че всичко изживяно е било за добро, включително и това, което сега преживяваме. И самотата на село, която понякога ми тежеше, всъщност беше творческа, и противоречията по пътя бяха градивни камъни, вече огладени. И все пак, аз съвсем не казах всичко преживяно през тия светли години и възможно ли е? Много красиви спомени са останали заключени като нещо свещено, като реликва в тайната стаичка, в душата. Аз далеч не казах всичко и за Учителя, защото и никой от нас, които бяхме около Него като съученици, не може да стори това. Защото никой не е дошъл до онова истинско познание за УЧителя и все пак и най-малко просветеният е запазил спомен у себе си, че се е докоснал поне до една необикновена святост. Сега минават, нижат се много случаи на проверка на онова, което е говорил. Между многото Негови слова, които набелязаха пътя ни към бъдещето, често си спомням една мисъл: "Вие сте още в началото на вашето съзнателно развитие". И действително, за себе си аз имам схващане, че само съм стъпила в началото на един път, който се губи от погледа във вечността, но път из който ще вървя винаги озарена от голямата светлина лумнала от душата на Учителя. И ако Той бе казал в последните дни на земния си живот пред приятели: "Свърши се една малка работа" и ако Той с велико смирение така е преценил голямото дело, което извърши, а то бе дело Божие, какво да каже който и да е от нас? И когато Той се върне да продължи това дело, може би сега по изключение това да бъде по-скоро, вярвам че ще бъде при по-благоприятни условия, с по-малко противодействия и врагове. Нещата не се повтарят. И ние, които пак ще Го намерим, ще бъдем навярно свободни от карма, ще бъдем и по-добри и ревностни ученици. Да бъде благословено Името Му през вековете, да бъде благословено и делото Му за слава Божия, да бъде светла радостта ми, когато отново ще Го срещна, да бъде крепка вярата ми, че ще изпълня завета Му. Август, 1970 г., Изгрев- София Стоянка Илиева Бележка на Редактора: За въведение към материала на Стоянка Илиева виж и прочети очерка за нея в "Изгревът", том IV, стр. 558-563, за да се различи истината от лъжата. Настоящото бе съставено от Вергилий Кръстев от направения магнетофонен запис на нейните спомени от 1970 г., както и от записки, които съм си водил при разговорите си с нея. Публикуваме скица от къщичката от чийто план на Учителя е строена. Разгърнатия план ще бъде поместен и издаден в отделна книжка, за да се ползува от онези, които искат да си построят в бъдеще такава къщичка.

82. УЧИТЕЛЯТ ПРИСЪСТВУВА НАВСЯКЪДЕ Аз доживях до дълбока старост. Доживях да бъда с ума си, с думите си, с мислите си и със всичко, което съм изградила толкова години. Накрая на земния си път винаги съм се питала. Какво ние научихме от Учителя толкова години около Него? Какво ние приложихме около Него толкова години от Словото Му? Ами след Неговото заминаване изминаха над 35 години. Не са малко тези години за човешкия живот на земята. Аз се успокоявам: "Е, все пак нещо сме научили, все пак нещо сме приложили. Не може да си заминем от този свят ако не сме научили поне малко след като прекарахме цялата Школа с Учителя от 22 години. Искала съм винаги да бъда отново с Него. Последният месец преди да си замине Той ми каза: "Запомни, Аз присъствувам навсякъде!" Аз това го запомних. Разказах го на мнозина. Как го възприеха не зная. Но лично мен, това ме окриля, че Той присъствува навсякъде, както през време на Школата, така и 35 години след това. Ще продължи да присъствува и след това за онези, които Го търсят и го познават чрез Словото Му. Аз смятам и знам, че Той ще присъствува и в нашия живот след като си замине физически от този земен свят. Аз винаги съм възприемала Учителя на земята и в Школата като едно могъщо слънце, като сфера на съзнанието на едно огромно безгранично кълбо, в което всеки може да се огледа и да се отрази в това кълбо под строг ъгъл и градус от кръга специфичен за него. И затова всеки ученик, който се отразява чрез тази сфера присъствува в Школата и в Словото на Учителя. А онзи, който чете Словото, който го проучава и го прилага създава връзка между себе си и това безкрайно, безгранично кълбо и сфера от небесна Светлина, защото чрез всяка дума и чрез всяка идея от Словото на Учителя той се свързва с центъра на Живота. Само ученикът чрез Словото може да се добере до Учителя. Защото Словото и всяка дума от Словото Му представляват лъч от лъчите на Божественият Първоизточник слезнали на земята като Светлина, като Виделина и като Слава от Словото. Защото Божественият Дух изпраща светлината. Христовият Дух обединява Божествената Светлина - Слава, Божествената Виделина и земната Светлина в едно цяло. Защото Господния Дух на Силите движи живота чрез своят небесен и земен кръг на живота. Защото Всемировият Учител обхваща Божественият Дух, обединява чрез Христовия Дух и действува с Господният Дух на Силите. Ето защо един месец преди да си замине Учителят ми каза: "Аз присъствувам навсякъде!" Аз това запомних и ви го предавам на вас, следващите поколения. Запомнете! Всемировият Учител присъствува навсякъде и във всичко. Той е Вся и Всьо на земята, в Духовния свят, в Божествения свят и обема и управлява цялата Вселена. Той е Вся и Всьо на Всемировият Живот, а на земята слезе и се изяви чрез Слово, а се прояви в Сила и Живот. Пазете Словото Му! Амин!

77. СТАРОТО ГЮБРЕ, КОЕТО СЕ ЗАПАЛИ Тръгнахме на екскурзия към Витоша. Колоната се е проточила. Има водач на колоната, има и такъв, който върви накрая, за да следи дали някой не изостава или закъсва. Понякога идват с нас и възрастни братя и сестри и те изостават и колоната се проточва. Затова Учителят беше наредил винаги да има някой от младите братя, който да върви последен и да обира "падналите круши". Така назовавахме онези закъсалите и изоставащите в колоната. Аз съм в средата на колоната. Учителят върви някъде напред. Изведнъж почувствах нужда, че трябва да се приближа до Него. Забързах и след минути Го настигам. А Той вървеше много леко и плавно и беше много трудно да Го настигнеш, а камо ли да Го задминеш. Ето, аз се изравнявам с Него и понечих да разменя с Него няколко думи и Той се спря, за да поразговаряме спокойно. В този момент покрай нас профуча, идвайки отзад един брат. Беше висок, снажен, силен. С голяма крачка и устремен нагоре по пътеката направо профуча покрай нас с Учителя. А аз възкликнах: "Братът така мина покрай нас, като че ли някой го гони, или пък той търчи, за да не изпусне върхът и високия идеал". Учителят се загледа след него и каза: "Един стар боклук, едно старо гюбре, като се запали много дълго гори и дими, че пропищява цяло село от него". Какво искаше да каже с това не разбрах. Минаха години. Братът се ожени за една сестра. Наричаха се помежду си брат и сестра, но официално бяха женени. Мина още време и сестрата си замина през 1976 г. Този брат след като тя почина, мина не мина една година и почва да си търси жена. А беше над 75 години. Започнахме едни такива неща да виждаме, че всички се объркахме. Залюби се и се държеше като влюбен ерген с една мома. Но момата беше по-млада от него с 40 години. Направо дядо и внучка. Беше възмутително за всички ученици от Школата на Учителя, защото той не се криеше. Накрая той я прибра да живее при него си. Всички бяха изумени. По едно време аз възкликвам: "Гледай го ти него стария му пръч какво му се е приискало, младо козле". Тогава щракна нещо в мозъка ми и отключи цялата картина преди повече от 40 години, когато Учителят ми посочи братът и ми разказа историята на "старото гюбре". А сега той беше на 75 години беше същия този, който профуча като стрела покрай нас, за да не се размине с върха и високия идеал. Стоя изправена и съм се хванала за главата и си викам: "Благодаря ти, Учителю, за светлината, която вложи в мен". След това разказах на всички случката с гюбрето от времето на Учителя. Всички сравняваха случая с думите на Учителя. Надигна се пушек и опуши всички ни на Изгрева. По това време Изгрева бе разрушен, а ние прогонени от него живеехме в посочените от властта жилища. Но този дим достигна и до тези жилища, защото ние бяхме съвременници от Школата на Учителя, бяхме съвременници на Словото на Учителя и на Високия идеал и накрая станахме очевидци на запаленото гюбре. Този брат се наричаше Борис Николов.

76. МЪРЧАЕВСКИТЕ НЕСГОДИ Учителят, след голямата бомбардировка над София на 10.I.1944 г. замина за село Мърчаево. С него тръгна неголяма група братя и сестри. Но техния подслон там беше много затруднен. Братята спяха в един плевник, а сестрите в една обща стая на земята. По-късно намериха свободни стаи в селските къщи, които наеха под наем. Навсякъде беше претъпкано с хора.Аз за пръв път посещавам Мърчаево. Запитвам Го: "Мога ли да дойда и аз тук при Вас?" Той огледа с поглед мизерната обстановка: "Тук не е за теб. Тук ще идваш по няколко пъти в седмицата, а ще живееш на Изгрева". Него ден аз разглеждах условията, при които се бяха настанили сестрите. Беше отчайващо. Значи Той бе прав. Аз винаги съм живяла в самостоятелна стая при всичката си немотия. Аз нямаше да мога да издържа на това многолюдно съжителство в една стая. От София до Княжево пътувахме с трамвай. От там до Владая пътувахме пеш, понякога застигахме волска кола, на която натоварвахме натъпканите раници и бавно, бавно пристигахме в Мърчаево. На връщане волските коли ни откарваха обратно. Така че при тях нямаше празно разкарване и ние си заплащахме за превоза. Те бяха доволни от нас и ние от тях. По-късно разбрах преимуществото на съвета на Учителя. Аз губех по 3-4 часа да стигна до Мърчаево и още толкова да се върна, само и само да престоя 2-3 часа в Мърчаево. Предпочитах да вървя пеша, но да се наспя в моята стая на Изгрева след като съм се изкъпала. На следващия ден отново ме чакаше път, после ме търкаляше волската кола с часове до Мърчаево и обратно. Но онези мигове преживени при срещите с Учителя изкупваха Мърчаевските несгоди.

74. СЕСТРАТА СТОЯНКА И СТО ЯНИ Ние сме на 7-те рилски езера. Лагерът е устроен, палатките са опънати, животът на Школата продължава с обичайния си ред. По едно време мина един брат след обед и съобщава: "Учителят нареди да си потегнете палатките, защото идва буря". Поглеждам нагоре към небето, а то синьо с тук-там по някое бяло облаче. "От тези облачета буря не става", казвам си аз. Вероятно тази буря е символична. Сутринта Учителят беше много строг и направи много остри забележки за нашите пропуски тук на планината. Бурята ще да е символична". Но реших да послушам. Излезнах навън и си по-тегнах палатката, както трябва. Сложих си и втория покрив на палатката, който носех и за който все не намирах време да го опъна на палатката. Прибрах някои неща, които бяха вън. Таман свършвам и вдигам глава да си отдъхна и що да видя. Небето пълно с тъмни облаци надвесени над палатките. Ха да ме глътнат. Извиках от изненада и се прибрах в палатката уплашена. След малко задуха силен вятър. Започна да плющи дъжд и вятър по палатката. Започна бурята. Въжетата свистяха. По едно време чух писък: "Бурята ми отнесе палатката". Затичаха се братя по посока на гласа, за да помогнат на сестрата, а аз си лежа в палатката и си казвам: "Ха да видим сега кой ще ми се присмива, кой ще ми се подиграва, че въжетата ми били дебели като корабни въжета. Ха да видим сега кой ще ми се присмива, че коловете ми за палатката били не колове, а диреци". Ту плющи дъжд, ту свисти вятър и така цяла нощ без да се мигне. На следващата сутрин всичко утихна. Излизам зашеметена от палатката и що да видя. Много палатки бяха разцепени на две, други разкъсани на парчета, встрани се виждаха скъсани въжета, извадени колчета и хора, които се лутаха около разхвърления багаж. Обикалям палатките и ги оглеждам. Чак сега виждам колко лекомислено някои са се отнесли към опъването на палатките, както и с материята, от която те бяха ушити. Палатките си шиехме сами. Те трябваше да бъдат ушити от здраво памучно платно, което по-късно се импрегнираше с парафин по позната рецепта. Тогава платното ставаше здраво и не пропускаше дъжд. Но за сметка на това ставаше лесно запалим. Веднъж си спомням, че една сестра беше сложила примуса в палатката си и си вареше гозба, но като влиза, без да иска, заканва края на предното платно, което затваря палатката, то се опира до примуса, запалва се мигом и докато се опомни сестрата палатката напоена с парафин изгоря за минути. И от тогава никой не смееше да пали примуси в палатките. Приближаваме се към палатката на Учителя. Той ни посреща с разположение: "Е, поиграха си малко съществата!" "Абе, Учителю, какви същества! Това бяха бури, хали и великани", обажда се онази сестра, чиято палатка бе отнесена от вятъра. Учителят посочва мен: "Виж Стоянка, отиди и провери защо при нея всичко е спокойно". Сестрата тръгна с мен, оглежда ми палатката и цъка с език. Пита и разпитва, как съм я ушила. Обяснявам подробно. Оглежда дебелите въжета, после ги опипва. Но като видя с какви колове е закрепена, хвана се за главата. Отидохме при Учителя. А тя подхваща отдалече. "Учителю, тази наша сестра Стоянка не е никааква Стоянка, а е 100-Яни и на всяка Яна има по едно въже и по един забит кол за нея". Учителят се усмихва: "Да, Стоянка. Името означава да стои и да отстои. Но може да означава и 100-яни, но зависи от това, дали Стоян ще устои или ще пусне при себе си 100-Яни, та да му раздуват палатката и накрая на Стоян да му се отнесе палатката като твоята". Аз ахвам от целия този обрат на нещата. Сестрата е недоволна, че е потърпевша от бурята и сега е без палатка. И какво излезна накрая от всичко това? За едни е важна бурята отвън, а за други трябва да внимават да не се надигне бурята в самите тях.А при нас и във нас вреше, кипеше от желания, страсти и какви ли не мисли. Те бушуват у нас, надигаха се вълни, ветрове и хали и всичко помиташе у нас. След това се чувствахме като разрушени от стихията.

71. ДВЕТЕ ПЛЕСНИЦИ Вече съм се запътила към Учителя. Ето Го там пред салона, а пред Него отстои една сестра и нещо ръкомаха срещу Учителя и Му се кара с висок глас. Аз се забързвам, но се спирам на десет метра от тях. Видях как Той си вдигна ръката си и й зашлеви две плесници. Тя продължава да вика: "Значи така, Велик Учител, а удря плесници на ученици". Учителят извиква: "Излез вън ти казвам!" Чува се писък от нея и някакъв вихър излиза от нея като вихрушка. Сестрата омекна изведнъж и изведнъж се свлече до краката Му и иска да ги целува. Учителят се отдръпва и си заминава. Това беше Магдалина Попова. Тя създаваше много бели на Учителя. При следващата беседа Учителят разказва случая, че трябвало да се измъкне един дух, който не излизал от една сестра, понеже се бил вкопчил в нея здравата и с тези две плесници й продължил живота с цели 20 години на земята. Така Магдалена за ужас на всички ни живя доста дълго. А за нас това бе необикновено и необяснимо. Но аз бях свидетелка на плесниците. Възрастните братя отидоха и искаха разрешение от Него да бъде изгонена. Тогава Той зададе въпроса: "Кой от вас иска да застане на нейното място и да я замести?" "Ами как така?" "Ето така, тя служи за проводник на отводяща тръба, от която се изтича всичката мръсотия и кал, която хвърлят върху нас. Благодарете, че тя си изпълнява добре задачата и благодарете също, че не сте на нейно място." Братята се умълчаха и излезнаха като попарени от стаята на Учителя. Този случай се преразказваше по най-различен начин, защото всеки един бе присъствувал на строго определен случай, когато Учителят се разправяше с Магдалена. Как издържа тази жена не мога да ви кажа.

69. ДИПЛОМАТА Една от сестрите, която също беше от групата, която непрекъснато седеше пред прага му трябваше да си вземе матурата за гимназиално образование. Без диплома тя не можеше да се назначи и за една селска учителка. Но тя тук висеше и седеше по цял ден пред вратата на Учителя и не четеше. Родителите й бяха разтревожени за нея, защото са я изпратили в София и от нея нищо не излиза. Нито учи, нито се дипломира, нито пък да вземе да се ожени, та да тръгне нанякъде и да й се оправи живота. Така мислят близките и пишат такива писма до нея. Вероятно това е прозрял и Учителя. Излиза пред вратата и пред всички стоящи там се обръща към нея и казва: "Давам ти срок. Шест месеца няма да припариш до Мене и до Изгрева докато не си вземеш матурата". Ядосано Той преминава през групата и с никого не приказва. Сестрата сконфузено си тръгва. След шест месеца търчи на Изгрева и размахва диплома в ръката си. Учителят в този момент разговаря със сестрите, които са пред прозореца, които през тези шест месеца продължават да висят там, докато онази долу в града учи и взема изпити. Приближава се към Него. Всички й дават път, защото я е нямало шест месеца и се е загубила по света и пропаднала за Изгрева. "Учителю, ето дипломата!" Той я поема, разглежда я и казва: "Хубаво. А сега на работа!" "Ама каква работа? Нали искате диплома. Ето ви диплома." "С тази диплома ще отидеш и ще работиш като учителка на село и ще си изкараш хляба. И не само това. След години ще имаш пенсия." Сестрата е посърнала, защото има нова задача. По едно време Той се обръща към останалите. "Да видим сега от вас кой няма диплома?" "А-а, Учителю, ние си имаме диплома, ние сме ученолюбиви." "Ученолюбиви, но мързеливи на Изгрева. От утре да ви няма тук. И всяка с дипломата да заминава на село да работи като учителка и сами да си изкарвате хляба." Така Учителят разреши въпроса с тези сестри, които висяха с часове пред вратата Му. А ние, учителките, които работехме имахме възможност да идваме на Изгрева само по време на ученическите ваканции. А това бе повече от привилегия за нас. Тази сестра бе Катя Грива.

68. ГЪШЕТО СТАДО Около приемната на Учителя винаги стояха сестри под прозореца Му и чакаха да се яви. Приближавам се и питам едната: "Какво тук се чака?" Отговаря ми: "Чакам да се яви моето слънце!" Обръщам се към другата. И тя отговаря същото. Поглеждам нагоре към стаята Му над салона и извиквам: "Горкият Учител, как ни търпи, защото аз тези не мога да ги гледам как висят до прозореца, а камо ли да ги търпя". Вероятно и други са мислили като мен. Задава се един брат, идва по работа при Учителя, а не може да премине през тях. С две ръце ги отделя от входа ядосан и тръгва нагоре по стълбите ядовит. А горе на прага, пред стаята на Учителя седнали други две сестри и чакат. Той почуква на вратата. Чува се: "Да". Той влиза като ги прескача през прага. После затваря вратата под носа им доста силно, че те се стряскат. Братът е ядосан и възмутен. Обръща се към Учителя: "Как може да държите и да търпите тези гъски до вратата?" Учителят замислено изрича: "По-лесно е да ги търпя, отколкото да ги изгоня. Изгоня ли ги, ще се провалят и после ще хвърлят кал върху Братството и върху мен. Затова търпя. Псалмопевецът е казал: "Да търпя всички ви". Братът забравил защо дошъл и си тръгнал. Нали бил ядосан от гъшето стадо. Като се върнал у дома се хванал за главата. "Ама аз отидох по работа при Учителя, а се отклоних с тези гъски. Сега ме е срам да отида втори път." Седнал на стола и се замислил за какво щеше да пита Учителя. Да, трябваше да пита какво трябва да направи със съдружника си. Да го търпи или да го изгони! По едно време се сеща за думите на Учителя: "По-лесно е да ги търпя, отколкото да ги изгоня." Братът решава да изтърпи и той съдружника си. След година ортака му казва: "Абе, ти си имал голям късмет. Ако беше решил да ме изгониш, аз бях направил така, че ти щеше да фалираш за броени месеци. А сега виждаш, че спечелихме двамата и трябва да делим по равно". Братът мълчи. Пред очите му белеят белите кърпи и белите одежди на онези сестри, седнали пред прага на Учителя, които му изглеждаха като гъски. Не като гъски, а като гъше стадо. А сега той се насълзява от умиление и през сълзите му те изглеждат като бели ангели. Какво преживяване и какви времена. А пък съдружника го гледа и казва: "Абе, ти си бил много състрадателен, та се насълзяваш от нищо". Братът мълчи. Какво състрадание бе братя, та това е живо мъчение да се превърнеш от бяла гъска на светящ ангел.

59. ДИНЯ И СЕМКИ В Школата ежедневно имахме задачи за разрешаване. Те идваха някакси от само себе си. Задачата или идваше отвътре, от самите нас, или тя ни се налагаше отвън в резултат от нашето съжителство с другите подобни нам. Понякога Учителят лично ни поставяше задача или тя бе поставена в клас за колективно решение. Така Учителят един път ми беше задал една задача. Трябваше да купя една голяма диня, да я разрежа, да я изям и да преброя колко семки има. Задача е дадена. Тръгвам за града и си мисля. Я виж как Учителя ме подценява и то толкова много, че ми е дал най-лесната задача, най-приятната и най-простата. Слизам надолу към града и си подсвирквам весело. Долу на пазара избрах динята, сложих я в торбата и обратно. На връщане свирнята ми секна, разбрах че не бях си премерила силите, защото бях купила една голяма и тежка диня, която трудно се носеше нагоре по стръмнината. Замъкнах я криво-ляво до Изгрева. Ами сега, да почвам със задачата. А там е казано, че трябва да се изяде. Казах си: „Тука няма вече да я нося по нагорнище. Сядам и започвам да ям. Тука е вече лесното". Седнах, разрязах един-два резена и ги изядох като отделях семките в една чиния. Но при третия резен динята ми се опря. Голяма диня, големи резени, лакоми очи. Ами сега? Задачата се състои в това, че сама трябва да я изям и то без почивки. Ядеш диня без прекъсване. Започвам да виждам как задачата се проваля. Динята е на масата, корите от трите резена са отдолу под масата в кофата. А аз седя и чакам да ми се освободи място в стомаха за следващия резен. От време на време отивам в тоалетната да се освобождавам от течностите. Като усетя, че в стомаха ми се е освободило малко място изяждам следващия резен и отново чакам. Така целия следобед до късно вечерта аз решавам задачата си с динята. Късно среднощ изядох последният резен. С най-голямо отвращение изхвърлих динените кори навън. Цяла нощ не можах да спя, ходех през половин час в тоалетната да се освобождавам от течностите. Голяма диня, много течности и още повече черни семки. През нощта започнах да броя семките. Първо ги групирам по 10 броя и после ги броя. Събирам, броя и бъркам. Аз учителката, която учи децата на смятане не мога да преброя едни семки от диня. Направо се възмутих от самата себе си. Възмущението ми беше безкрайно. Така не спала цяла нощ, но с решена задача и с листче хартия на което е събран сбора от семките на динята аз отивам при Учителя, за да Му докладвам. "Идвам да се извиня. Отначало мислех, че ми давате най-лесната и приятна задача да реша и приех, че съм слаба ученичка, та затова ми давате такава проста задача "а ла фасул". Но сега съм възмутена от себе си, да не мога да се справя с една диня, един следобед и една нощ." Учителят се смее: "Първом ученикът трябва да се справи със себе си, със своите желания и постъпки и след това да решава задачите си". Разбрах. Бях подценила задачата с умът си. Бях се поддала на желанието си за щестлавие и избрала най-голямата диня и бях направила погрешка моментално да реша задачата без да се замислям как трябва точно да я реша. А за решаването на задачата се изисква време и подходящи условия. От една страна времето бе готово. Имаше дини на пазара, имаше кой да я купи и кой да я изяде. Но това са външните условия. Но аз не бях готова с вътрешните условия, за да реша тази задача. Но.аз реших, че няма да ми се опре една диня. И ония черни семки, които още ми се привиждат пред очите. А финалът на тази задача се заключава в това, че по същото време Учителят даде на друга сестра друга задача. Тя трябваше да купи една тиква, да я разреже и преброи само семките. Само това. Е, има ли контраст? А харесва ли ви финала? Ще ви хареса, няма как.

54. КАМЪНИТЕ НА РИЛА Бяхме на лагер на 7-те рилски езера. Тази година братята бяха решили да правят кухнята и заслона. Имаше скали и камъни, които пречеха. Накрая по идея на Учителя те ги преместиха и освободиха мястото, че дори се отвори място, където играехме Паневритмия. Имаше един много голям камък. Учителят нареди на Георги Томалевски и той с едно длето и чук изсече стрелка с посоката север-юг. Този камък Учителят го нарече, че олицетворява целостта на България. Допълни че докато този камък съществува ще бъде и България. Години след това, когато там се правеше новата хижа до второто езеро, големият камък пречеше на строежа и искаха строителите да го разбият и разрушат чрез взрив. Събраха се много братя и преместиха този камък, изтърколиха го и накрая го захлупиха с онзи надпис, за да не изкушава любопитните. После зариха с пръст, за да не се знае къде е мястото му. Дори след няколко години онези, които го зариха вече не можеха да покажат къде е точното му място. Остана в тайна. Така символът на България бе съхранен от учениците на Школата и запазена бе целостта на България за следващите поколения. Ако я няма България кой ще съхрани Словото на Учителя, че да го предаде на следващите човеци, които ще дойдат като жители на тази земя. Точно по това време гледам, че Учителят също взема участие заедно с братята в бутането на друг такъв голям камък. Възкликнах: "Ама, Учителю, и Вие ли бутате?" Той се изправи и посочи с пръст: "Виждаш ли този камък? И след 100 години този, който седне на този камък ще получи нашето влияние и ще тръгне да търси ида чете Словото". Стоя и слушам. Запаметявам всичко. Години след това, когато гледам снимките по времето на Учителя мислено се връщам назад и получавам живи спомени и жива сила от тази епоха.