valiamaria

I. ПРИКАЗКА ЗА СИЛНИЯ Много подаръци носили на Великия цар на Слънчевата страна, която граничела с две морета и най-високите планини, защото много народи кръстосвали земите му и имали нужда от стадата и хората му, които били добри войници - много подаръци, но той не ги ценял, защото имал всичко в изобилие. Но веднъж дошли някакви странници и му донесли малък папирус с думите на Свещения. Никой не знаел отгде са дошли, а и те малко казали за себе си. И когато керваните им се изгубили в пазвите на високите планини, Великият цар разтворил папируса с думите на Свещения, който те му оставили, и погледът му се спрял върху надписа: З а силния. - Това е за мен - рекъл си той, и се зачел. А там пишело тъй: «Силен е този, който е победил себе си. Силен е този, който помага на слабите безкористно. Силен е този, който, като няма нищо, владее всичко. Силен е този, който нищо не иска, но от когото всичките искат. Силен е този, който, като е изгубил себе си, се е намерил във всичко. Силен е този, който е готов да слугува на всички.» Три дни мислил царят върху тия думи, три дни и три неспокойни нощи, а след това повикал първия си министър и му казал: - Мислиш ли, че аз съм достатъчно силен? - О, господарю, та кой може да се сравни с тебе и в миналото, и в сегашното? Ти блестиш пред другите като слънцето пред звездите! - Но аз искам да бъда още по-силен - мислиш ли, че може? - Разбира се, че може, но тогава ще трябва да покорим и тия малки околни народи, които по милостта ти досега са били свободни, да избием рода на твоя чичо, който има претенция над престола ти, да турим още данъци на народа, за да преклони съвсем глава и да не мисли освен за насъщния си хляб. Дълго мислил царят върху това, после пратил да извикат великия държавен тълкувател при главния храм и му казал: - Ти знаеш волята на Този, на Когото ний знаем само името. Чуй какво ме съветва моят министър и ми кажи волята на Тоя, Когото представляваш. Повторил му министърът словата си - светнали очите на тълкувателя. - О, господарю, това е съгласно волята на небето! Но не забравяй закона: всичкото имане на твоите врагове трябва да се даде на храма, като цена на кръв - инак проклятие ще падне върху тоя, който го вземе. - Добре - казал царят, - ще помисля. Сега си идете, аз ще ви викам пак. Нека дойде началникът на войската. Скоро той стоял пред него. - Силен ли съм? - запитал го царят. - Силен си, Господарю, защото ний сме зад тебе и винаги нашите мечове ще поразят всеки, който посмее да се косне до твоята свещена особа. - Пригответе се, че скоро ще имате работа - а сега си вървете! През нощта царят отново прочел словата на Свещения, събудил тихо своя верен слуга, качил се на коня си и тръгнал. Но на вратата на първата стена, когато стражата го пуснала, от сянката на стената друга сянка се отделила и се приближила. Той познал майка си. - Синко, къде излизаш като крадец нощем? Помисли ли за мен? На кого ме оставяш? Мислиш ли, че не сещат другите какво става с тебе? - Отивам да търся. На теб съм оставил властта да бъдеш вместо мене! При втората стена, при вратата, друга сянка му препречила пътя. - О, не спи, господарю мой и царю, сърцето на твоята съпруга. Сеща то, че ти отиваш... - Зная - казал царят, - зная, теб оставих всичките богатства - а развлеченията ти сама ще ги намериш... «Както и досега» - добавил той тихо на себе си, защото той знаел верността на жената... При третата стена друга сянка се изправила: - Любимий... - чул се шепот. - Любимий, аз никога те не отегчих и не те наскърбих. Любих те отдалеч, с поглед само... Завинаги ли ни оставяш? Къде отиваш ти сега? Потръпнало сърцето на царя. - Там, където истинската Любов може да дойде някога - отивам да стана силен! А когато стигнали до пазвите на Великите планини, до девствените гори, царят повикал на слугата си и му казал: - Сега ти си свободен. Върни се, защото аз сам ще стана слуга на другите. И когато стана тъй силен, както трябва, ще дойда да ви видя пак.

ХУБАВО Е И ПО-ХУБАВО ЩЕ СТАНЕ ПЪРВА ПРИКАЗКА В царството на един арабски емир живял велик мъдрец. Мнозина говорели за него и най-после славата му стигнала до самия емир. Той поискал да узнае нещо за него и пратил един от своите велможи да го издири, намери, разбере и му разправи. Ходил и що ходил велможът, намерил го и се върнал. - Е, какво? - запитал го царят. - Намери ли, видя ли мъдреца? - Да, Великий, намерих го - и видях го. - Беше ли дворецът му тъй хубав както моя? Имаше ли силни и охранени коне като моите? Знае ли да върти ятагана? Силна ли е ръката му? Остър ли е погледът му? - Великий, пред тебе той е нищожество! Той не е тъй едър като теб -струва ми се, не е никак силен. Не се борих с него, защото не ми дойде на ум, но сигурно бих го повалил с едната си ръка. Няма никакъв палат - в обикновена къща живее. И коне няма никакви. Меч не краси неговия хълбок - нищо: бяла брада, дълги бели коси. - Бяла брада!... Бели коси!... Защо не ми каза отначало още? Значи той е някой старец - като хиляди други старци от моето царство? - Също, господарю, също!... Малко само на вид и по думите се отличава, а другото е също като тях! - Да, господарю, също като тях! - обадили се и другите велможи, които слушали дотогава. - Ти имаш в твоето царство хиляди като него. - А вие видели ли сте го? - запитал ги емирът. - Не сме, но ние го знаем - викнали всички в един глас, макар мнозина за първи път да чували за него. Страхът, че емирът може да извика Мъдреца и да слуша него, ги карал да треперят за своите места и дела. - Е, ти как го знаеш? Я ни разправи! - запитал емирът Великия везир. - Той, господарю, е един голям хитрец. Обича да пооткрадва: преструва се пред хората на светец, а всъщност бива го за всичко. - Ами ти как го знаеш? - запитал емирът своя паша. - Ами той е такъв, като всички! Тъй, както го зная аз - малко страхлив, малко крадлив, малко лъжлив... - Ами ти как го знаеш? - запитал емирът придворния певец, писател, историк, чиято длъжност била да описва събитията в царството. - Аз ли? Хъм... че от мен кой може по-добре да го познава? Той е един... как да ти кажа, Господарю... любител на красивите песни: всички се въртят около него... Изобщо, разбира от тия работи... Изреждали се те един по един да говорят. Емирът слушал. Най-после запитал и един старец, приятел на покойния му баща. - Ти какво ще кажеш? - Нищо, защото не го познавам. - Как! Нима само ти не го познаваш? - Та и тия всички, които ти говориха, също не го познават. Но всеки от тях описа себе си пред тебе... А мъдрецът по мъдростта се познава! Когато имаш нужда, опитай - и ще разбереш.. Навел глава емирът в смущение. Млъкнали всички...

ВЕЧНАТА АЗБУКА Мълчаха отдавна, но в това мълчание се чувствуваше, че има смут в душите, които си говореха без думи, питаха, оспорваха, тъгуваха... И мъдрецът мълчеше. Той се бе вгледал в сребристата струя на извора, ето вече цели часове - и нито дума. А с каква жажда чакаха словата Му всички. - Святи - реши се да смути мълчанието Му един от учениците, когото наричаха «тихият», - ние ли нещо съгрешихме, та ни наказваш с Твоето мълчание? Погледна го мъдрецът: - В мълчанието се творят великите неща на света!... Чрез търпението -мълчание, чрез мълчанието - знание! - За него жадуваме - казва други ученик. - Ние всичко в света оставихме, за да те слушаме. - За да идеш при знанието, трябва да умееш да мълчиш: да мълчат желанията, мислите, чувствата! Ако трябва някой да говори, нека е Любовта. - Нима ний я знаем? Нали дойдохме да ни я покажеш? - каза Тихият ученик и всички се вслушаха внимателно в думите му. - Та Любовта - това си ти самият, оная вечна искра и вечното в човека -искрата на неугасимия огън. В три тъмници е скрит той - дейност, чувства, мисли. Но животът е повече от мислите, повече от чувствата, повече от дейността. - А що е тогава той? - Животът - това е великата тайна. Който разчете една дума от нея, става друг: събужда се за нови дни. Който знае две думи от нея, той е гениален, а тоя, който прочита три думи от тая тайна - е мъдрец. - Само три думи? - учуди се някой. - Но знайте: никога не можеш да прочетеш това, което не си! - такъв е законът на живата азбука, на която са написани всичките тайни на небето и земята. Вие искате - дава ви се не, но ще знаете онова, което сте, което имате в себе си - другото ще гадаете. А в гаденето има истина, има и заблуда - наглед еднакви и равноценни. - Но кой ще ни покаже правия път тогава? - Вашият истински другар - непоквареното ви сърце. Блажен е, който го има и който умее да го слуша, защото то тихо говори. Млъкна мъдрецът - и се взря отново в струята на извора. А в тишината душите се питаха и търсеха.

НЕЗНАЙНИЯТ Стоеше Незнайният пред вратата на неръкотворния храм. От всички краища на света прииждаха хора и се трупаха в подножието на канарата, на която бе стъпил Незнайният. Нозете му изглеждаха като нажежена мед и очите му блещяха като слънце на изгрев - тихо и благо. Крепък бе гласът му, тихи - словата и все пак тъй далеч звучаха: стигаха докрай света, защото всяка душа им даваше ехо. - Братя мои - им каза той и като вълна на морето зашумяха пак очакващите. - Братя мои, не може да познаете вътрешното «свое», докато не научите да пожертвувате външното «свое». Твоето вън трябва да изчезне преди твоето вътре, или най-малко: наедно с него. Желайте - защото неизпълнените желания дават подтик на живота. Изпълнените желания утоляват временно жаждата, за да се роди пак. Но само победените желания дават силата! Търсете и надвивайте - който не е надвивал нищо, той никога няма да знае колко е силен! Ако това разберете, вашите недостатъци извор на сила ще станат. А силни трябва да бъдете, защото високо е небето, към което ви викам. Три стъпки са направени за там. Преди хилядолетия бе казано: «Аз ще ви бъда Бог и вие ще ми бъдете люде.» Първата стъпка бе това. Минаха години хиляди - и добави се, свещена дума прозвуча: «И рекох ви, синове Божии сте!» Наново минаха години и ехото донесе отговор от земята: Син Человечески отговори - съединиха се с нетленен мост небето и земята. - Аз и Отец ми едно сме. А сега дойдох Аз, носителят на живота и Светлината, Вечният живот, който изхожда от Любовта, носи светлината и мъдростта, има Истината и Свободата, Мира и Радостта. И казвам ви, последна стъпка ви чака: Аз съм - ти!

В ПУСТИНЯТА НА ЖИВОТА Като сив облак се движи голям керван - Великият Емир в пустинята пътува. Пот и прах е покрил всички лица - смут в душите им царува. Тръгнали да видят съседен цар, те сега вървят едвам. Нечаен враг, невидим, малък, бе им съдбата решил: пустинни мишки в една нощ бяха прояли всички мехове и водата бе проляна. Три дни върви веч керванът, кат привидения, забравени от нощта... - О, Великий, не тъгувай. Ти си оставил зад себе всичко тъй красиво! Твоят живот бе Велик, Твоето име се знае от море до море и всяко ехо в планините отекват песни за тебе. Изгледа Емирът потъмнялото лице на своя Везир, чиито засъхнали устни му шепнеха громки похвали, и каза тихо: - Вода! - О, Господарю, пустиня е това, незнайна пустиня, широка... може би, има негде... - Пророкът наший нали е казал - обади се главният Мулла, - че скръбта е сянка на радостта? И Ти не забравяй това! - Думи и думи... вода! Не знае ли някой къде има вода? Къде има извор в тая пустиня? Мълчат всички. Като привидения, посипани с пепел и пот, се люшка тихо и нестройно големият керван на Великия Емир. Но ей в далечината се задава черна точка... Приближава бавно, на слаб кон мършав човек, прегърбен язди. Дрипи обвиват неговото тяло. Минава той наблизко - воините на Емира го спират. - Господарю - казват те, - този мина, без да се поклони. Да го обезглавим ли съгласно закона? - Простете ми - молеше се бедният, - простете, не видях добре, не Ви познах. Простете ми, а и мехът с водата на моето рамо бе се развързал. - Вода ли? - каза набързо Емирът. - Имаш ли вода? Да - каза бедният, - имам! И зная извор недалеч оттук. Обилен извор, светъл, като окото на хубавица. Прости ми, господарю, аз ще ви заведа.- Пуснете го веднага! - каза Емирът, огледа се наоколо и продължи: -Той е по-ценен от всички вас, защото вие знаете това, което е било, а той има и знае това, което е потребно сега! Води ни, човече и аз ще те обсипя със злато и бисери, велик везир ще те направя. Погледна го човекът с дрипите и само се усмихна. Тръгна керванът след него. Очи с надежда блеснаха, песен проехтя. Камили шии протегнаха, керванът стройно завървя. Зад хълми от бял, сипкав пясък, в тясна долина, три палми се стройно вдигат. При техните нозе чуден извор блика...Облак от прах, крясъци на хора, избавени от смърт, рев на камили -зверски устрем и радост...Но когато потърсиха човека-Водач, нигде не можаха да го намерят: той бе изчезнал...

В ПОДНОЖИЕТО НА ВЪРХА (ЛЕГЕНДА) Под високия връх на планината отдавна живее Мъдрец. Неговата слава се носи далеч зад горите. И народът песни за нея пее. Смирено се покланя младият цар и казва: - Чух и дойдох. Тези, които идат след мен, носят за теб дарове богати -най-хубавото, което имах. Виж, ето - това са най-скъпите брилянти от короната на моите деди. С тях кичих аз челото си дълго, но те радост ми не дариха. В безсънни нощи, без мир в душата - цели векове - мина животът мой! Ето, и злато ти нося - виж колко много! Цели войни са правени за него и държави рушени. Хиляди хора са воювали - тъй ценно е то! И слага младият цар дарове скъпи, и реди своите думи: - Не зная - без път е вече животът. Искат от мене - що мога аз да дам? Тъмнина пред мене, скръб и нещастия след мен... Кажи ми - твоята слава е тъй голяма, и знание, кажи ми, какво ме чака? Дядо ми е паднал в битка, баща ми царедворци през нощ убиха, аз съм сам... Отникъде светлинка. Кажи ми! Ти сърцеведец си знаен, болни цериш, мъртви възкресяваш... Няма ли да има милост съдбата за мен? Ето, и тези съветници знатни и боляри важни - и в техните души е тъй тъмно и безпрогледно... Кажи ни, дай ни светлинка! Помълчал мъдрецът, с любов изгледал преклонилия глава младеж и му казал: - Ако твоите брилянти не донесоха щастие за теб, защо са за мен? И ако аз имах нужда да ми дават нещо другите, какъв мъдрец бих бил? И това, което наричаш злато - друго е неговото същинско име: кръв, нещастия, смърт на хиляди... Но ти държиш нещо в ръцете. - Да, едно цвете стъпкано вдигнах преди малко от земята. - Дай ми го! За да ти дам нещо, трябва и да взема - такъв е законът: дай ми го, а всичко друго си вземи назад! Замлъкна мъдрецът и погледна към своите ученици. - И ти ли няма да ми дадеш утеха? Пак ли тъй ще ме върнеш, без надежда и светлинка? Вместо отговор, в настъпилата тишина се вдигна песен, тиха, нежна песен: «Ти съзнавай, ти люби! Безспирно сей, гради! И в живота всичко давай! В тази истина Бога ти познавай!» Млъкнаха певците. В захлас седяха всички. - Ти познаваш само сенките на живота, затова го наричаш горчив. Иди и пей - таз песен «Блага песен» се нарича. Иди и пей! И тогава ще научиш това, което не знаеш сега. - Блага песен! И аз, и моят народ ще я пеят отсега нататък. Има едно царство, в което хората братски си живеят, без завист, свади и борби. Щастлива страна я наричат. В нея Благата песен всички пеят.

ПРОЗРЕНИЕ - Ти пак ли дойде? - Дойдох, татко. Ти ме направи цар, но ме прати в света. И видях, че там, под царските мантии и златни корони, се крият също така тъги, печал и безпътие, както и при всички други... - Да - каза мъдрецът, - както във всички други!... - Да, татко, но това аз отпосле изучих. Тежък бе животът ми, но аз виждах как хубаво се усмихваше моят везир, колко щастлив го правеха моето внимание и подаръци. Поисках да бъда на неговото място, да изпитвам неговото щастие - вярвах в земното щастие, Татко. - Вярваше в земното щастие ти!... - Но аз зад усмивката му видях прикриваната тъга и ненавист, несдържано честолюбие, завист към величието на един мой пълководец, покрит със слава от бран в далечни и близки царства. И тогава поисках и аз славата му - и имах я. - И поиска славата му, и има я? - каза тежко мъдрецът след него. - Да, Татко, имах я. И видях, че тази слава носи в себе си кръв, нещастие, страх, смърт, раздяла - и море от сълзи и нещастия. - Да, море от сълзи и нещастия! - повтори като ехо Мъдрецът. - Добих царства - и не бяха мои, защото нямах мир в душата си. Имах богатства несметни - и нищо не беше мое, освен хлябът, който ядях често със скрита въздишка и дълбока печал. Проклятията на нещастниците стигаха до мен през далечината, през стените на моите палати, през веригите от телохранители и храбри войници, които бдяха - и нищо не виждаха... - Да, бдяха и нищо не виждаха! - каза мъдрецът. - Една вечер, самотен, с болка на душата, когато бурята виеше, бушуваше със страшна сила и вятър и дъжд плискаха вън, оставих своите палати и излязох. Минах покрай хората и никой не виждаше нищо - освен мокра фигура на немощен човек. Подхлъзнах се и паднах, тъй както падат всички хора -обикновените хора... - Да, както падат обикновените хора! - И скитах, Татко, смутен в тая нощ, и разбрах, много разбрах... Видях, без да ща, че всичко е илюзия. - Не, не всичко е илюзия! - каза Мъдрецът с дълбок глас, като че ли идещ от дъното на бездни и небеса, обсипани със звезди. - О, не, Татко, не! Видях в тая нощ една душа, която, отхвърлена, без дом, бе изоставена на кръстопът... Видях я, лутаща се в тъмнината - и разбрах, че аз поне знаех, познавах Теб, а тя нищо, нищо не знаеше... Всред тъмнина бе расла, борила се, мечтала, изгубила - и имала малки радости на еднодневки... - Да, радости на еднодневки!... - Разбрах, Татко, че и най-малката работа при Теб струва повече от всички земни почести и богатства, слава и величие. И възжелах те, Татко мой, с всичката си душа - проплака тя по Тебе, и аз оставих всичко, всичко - и ето ме тук. Разбрах... А след мен бе тръгнал други, друга душа, за която аз бях път и истина, както Ти си за мен. Дойдохме. Ти виждаш душите ни и четеш сърцата ни - пусни ни при Теб! - Седнете под дървото на Мъдростта, вие, които дойдохте!

Любомир Лулчев II. Творчество: В светлината на Учителя II. Вечният извор (Любомир Лулчев. Вечният извор: Приказки и разкази за всички. София, 1939 г. Печатница «Братство» - Севлиево, стр. 1-56) ВЕЧНИЯТ ИЗВОР «Когато низшето съзнание у човека отстъпи на висшето, тогава той ще бъде свободен, способен за великата наука на живота, да разбере неговия дълбок смисъл и да намери това, което търси. Само по този начин човек може да добие истинското щастие.» от «Книгата на Живота» Извор безкраен, светъл и чист струи своите води от планината. Минават те през долини и градини, щастие носят, радост и живот, мир и утеха на гладните и жадните, светлина на будните, сила на мъдрите, живот на любящите и всички зоват: «Елате и пийте! Любовта е извор!» - Ела и пий, ти, който си минал през пустинята на днешната мисъл, лишена от роден кът; сираче, тласкано от страсти, носено на черните криле на алчността и животинщината - ела и пий от този извор, в който наднича слънцето и се къпят звездите! - Ти, умореният, когото животът е отрупал с грижи и посипал главата с белия прах на времето и несгодите, направи няколко крачки, не губи надеждата. Ето, близък е потокът, който ще ти върне силите, изправи наведената глава, облекчи товара - няколко стъпки още! - И ти, майко, на която бремето на живота е превило гърба ти, а кървавите ръце на нуждата и изопаченият живот измъкнаха свидни чеда едно по едно в бойните полета и дните на нещастията, приближи своите разтреперани стъпки до чудния извор и пий с пълни шепи. И светлината и Истината ще те огреят и ще се родиш наново. - И ти, младежо, който започваш живота с шум и суета, страст, стремеж по онова, което е преходно, и тъй често свършваш дните, станали тягостни, преди време - ела и пий! Очите ти ще се отворят и мъдростта ще споходи немощния ти ум. Безкрайни кръгозори ще се приближат и ти ще възмогнеш препятствията - ще се смееш на камъните, които са те препъвали. - Елате и пийте, елате и пийте! Чуйте гласа на тоя вечен извор, на който се отзовава небето и земята. Искате ли да видите тоя извор, в който се отражава вселената с всичките звезди и слънца в безкрая; в който се вижда небето, разбулено от своите тайни; в който надничат зверовете, смирено пристъпващи при него - и людете, които спират уморените си крачки до бреговете му, сподиряни понякога от сянката на самата смърт - пристъпете при Любовта! Струите й ще внесат живот - и на всеки живот ще дадат смисъл.

ОТ СЪЩИЯ АВТОР Искриците на просъницата - разкази Пелин и коприва - хумористични разкази С Христа - част първа - Генко Орлето С Христа - част Втора - Бунт С Христа - част трета - Благословение На Планината - приказка за възрастни Кръстопът Думите на Буди-Са Хигиена: Здрав и млад Съвременният морал и Дънов Нови хора - роман ГОТОВИ ЗА ПЕЧАТ Дневникът на приятелката ми - роман Тежки дни - роман КНИГОИЗДАТЕЛСТВО «СТ. АТАНАСОВ» - СОФИЯ НАУЧНО-ФИЛОСОФСКА БИБЛИОТЕКА ПРОМЕТЕЙ Ако ми поднесяха на едно блюдо готовите човешки истини, а на друго - стремежа към тях, аз бих предпочел второто. Фр. Ницше Окултното прозрение вижда нещата в тяхната същност, недостъпна досега за съвременната наука. То започва оттам, където науката и философията свършват и се признават безсилни да прозрат в по-нататъшните световни загадки. Редица истини, доловени интуитивно преди хиляди години, се потвърждават една след друга от най-новите изследвания на съвременните учени. Без знанията, които окултното прозрение ни дава, ние не можем да познаем нито себе си, нито заобикалящия ни свят, защото виждаме само външната страна на нещата, В желанието си да окрилим духа на жадните, да подхраним стремежа на младите и да отворим широко пътя за всички към вечното и съвършеното, решихме да издадем редица научно-философски и окултни книги под общо име Библиотека ПРОМЕТЕЙ. В тая библиотека влизат книги, които всеки жаден за здраво знание трябва да прочете. Някои от тях са създали школи, оставили са живи следи след себе си и като обелиски показват пътя, по който човечеството трябва да върви. Себеизползуване или Самопомощ, от Б. Данжен (Съдържа: Анархия на страстите и наклонностите - Единство през множеството - Не оставяйте душевни угари - Използувайте вътрешния огън и пр.) Задънки на цивилизацията и техните ключове, от А. Безант (Ключът на религиите - Ключът на педагозите - Ключът на науката и изкуството - Ключът на човещината) Окото на Вселената (Човекът - малката вселена), от X. Манфилд Карма Йога, от С. Вивекананда (Всеки е велик на своето място - Ние помагаме на себе си, а не на света - Обуздаване вътрешната природа и пр.) Енциклопедия на окултизма, от С. Тухолка. (Съдържа: Чувственият свят -Тайната на живота и смъртта - Мъж и жена - Бог и светът - Астрология - Каба-ла - Ясновидство - Хипнотизъм - Предаване мисли и др.) Древни и нови мъдреци (антология), от Грийо дьо Жиари (Животописа-ния и избрани страници из съчинения на всички мъдреци и писатели, които са се проявили в тайните науки, от най-древни времена до днес) От Сфинкса до Иисуса, от Едуард Шюре (Съдържа: Еволюцията на човека - Атлантида - Индийските мистерии - Зороастър - Халдейците - Времето на Даниила - Египетските мистерии - Космическият Христос - Историческият Исус и пр.) Светилото на Азия, от Едв. Арнолд Гласът на Безмълвието, от Е. Блаватска Проповедта на планината, от Седир Тайната наука, от д-р Р. Щайнер Алмазна огърлица, от Пир о Муршид Инайат Хан При превода на книгите е внимавано да се предаде всичката прелест и интерес на всяко отделно съчинение. Книгите са преведени на чист български език, стегнат и силен израз, тъй както е в оригинала. Тия преводи много се отличават от всички досегашни, защото ние схващаме нашата работа като чисто културно дело. Апелираме за съдействие към всички, които ни съчувствуват! Книгите излизат периодически на номера. Всеки номер струва 30 лева. Десет номера - 240 лева. Приемат се абонати и за 5 номера - 120 лева. Годишнината почва от 1 октомври. Закъснелите абонати получават наведнъж всички излезли номера. Всичко се отнася до Книгоиздателство СТ. АТАНАСОВ София, ул. «Н. Рилски» 36

Любомир Лулчев II. Творчество: В светлината на Учителя I . При Адепта (Любомир Лулчев. При Адепта: Окултна повест. София: Ст. Атанасов, 1938. - 48 с.) Без Учител, като висша съвършена форма, като образец в живота, никой не може правилно да се развива. - Нима може тук някой да живее? - Мълчете и вървете. Внимателно стъпвайте, защото снегът е хлъзгав -каза ми водачът вместо отговор. Ние бяхме на шеметна височина - поне за мен, жителя на равнините, се струваше така. Дълбоко под нас се стелеха горите, а по-близо, в рамки от вечни снегове - полузамръзнали сини езера. Те като да се взираха в небето, стремящи се да проникнат в неговите тайни. - Има ли още много? - запитах пак аз. Водачът мълчаливо ми посочи върха. Той не беше вече далеч, но тъй стръмен, сурово намръщен и надвесен над пропастите ми се видя, че аз се поспрях. Не беше ли легенда всичко това, което бях слушал и което тъй леко повярвал, бях се запътил да видя? Не си ли играеше лоша игра тоя човек, дълбокият поглед на когото тъй често ме пронизваше? Та кой можеше да живее на тоя гол връх, освен орли, и то дошли само да надникнат между облаците, които се трупаха и въртяха около него в луди вихрушки? Не е ли смешно за мен, кореспондента на най-видната агенция, да изпадна в такава заблуда? А защо все пак нещо отвътре ми говори, че няма да остана излъган, че все пак ще има нещо да се види, нещо, което досега не съм подозирал? Нали този вътрешен глас е бил, който ме е подкрепял в най-важните моменти на живота и е предшествал всяка моя сполука? А нима щяха да ме лъжат хората там долу, с които говорех за тоя особен човек, или свръхчовек? Легенда дори да беше, все пак е необикновена - и ако вдъхновителят й е наполовина поне толкова интересен, колкото ми го описаха, аз трябва да призная, че пред мен щеше да се намери най-важната съвременна фигура. Кой кореспондент и по-малко любопитен би издържал на туй изкушение? Пък аз съм тъй много любознателен! А той е обещал да ми отговори на всички въпроси, които бих му задал. И аз, недочакал отговора на спътника си, тръгнах пак. Вървяхме доста, когато аз, захласнат в чудния изглед на една особена вихрушка - един въртеж на два тъмни облаци, които като да се биеха, прегръщаха и отново разлъчваха, сипейки снежни късчета по всички страни, като бели искри, - се подхлъзнах неочаквано за мен и полетях в една пропаст. Да извикам, беше ме срам, аз вървях след водача си и, стиснал зъби, ровех с крака и ръце рохкавия сняг, а в туй време в паметта ми целият ми живот минаваше като кинематографии ленти, развиващи се със страшна бързина. Така падащ, аз все пак съзрях, че се приближавам към края на отвесна канара, която се спускаше право надолу и зад която моето хлъзгане щеше да се превърне в неволно хвъркане... Какво мислех в тоя момент? За да бъда справедлив, трябва да призная, че не помня точно, но все пак имах много странно чувство, като че ли това се случваше с някой трети, а аз наблюдавах само отстрана, като зрител... Бяха само няколко крачки от съдбоносния край, когато там се показа една синкава фигура, като да бе направена от прозрачно стъкло, простря ръка към мен и аз се спрях неочаквано за себе си, неразбиращ нищо, като насън. Помислих, че е халюцинация. Не, фигурата още стоеше там, само че ръката й сочеше много недвусмислено нагоре - пътя, по който бях се хлъзнал. И чудно, аз разбрах тоя жест, и без да се запитам защо, му се подчиних, станах на краката си, като да не бе се случило нищо, закрачих нагоре, по тая почти отвесна стена, по която бях паднал, като да вървях по равно! Нищо не мислех, освен за оная насочена нагоре ръка, която със своя жест като че ли ми даваше сили, или, по-скоро, крила. Когато след няколко минути бях отново на пътеката, мислех, че ще намеря водача си разтревожен или поне любопитен, а той само внимателно се взираше там, откъдето бях дошъл. Когато след няколко минути запитах кого гледа така, той ми каза учуден: - А ти не го ли видя? - Кого? - попитах аз от своя страна, доста изненадан. - Този, при когото отиваме! Той те спря и ти помогна пред самата пропаст. Аз се стреснах и смутих даже по-силно, отколкото при самото падане. Значи това не беше халюцинация! Та как е възможно човек да има такъв вид на стъкло и да се явява така неочаквано? И аз не знаех нито какво да мисля, нито смеех да питам нещо. В мен се бореше разумът с фактите, които преживях. Той ми казваше, че това е нещо немислимо, невъзможно, а самите те, моят собствен живот, тъй чудно спасен, възвръщането ми на пътеката така бързо, като че ли изнесен на невидими крила, всичко това ми говореше, противно на разума, че тук се случи нещо необикновено, неизвестно досега за мен. - Как е възможно всичко това? - запитах учудено аз - Нима това не е сън или халюцинация? - Ще разберете след малко - каза ми той. - Нека вървим. Само Вие трябва да сте по-внимателен, защото има сили, които не са благоприятно настроени спрямо Вас. Аз нищо не разбрах, но преживеният ужас беше тъй голям, че и без неговото припомняне аз станах прекомерно внимателен. И, нещо страшно - в мен се появи неочаквано чувство на страх и аз започнах да треперя, без да ща - пропастта като че ли ме теглеше отново към себе си и аз захванах да се олюлявам като пиян. Не зная как, но водачът ми, види се, схвана това, защото се спря внимателно и ми каза: - Минете напред! Добре е да се държите по-близо до склона. Минах мълчаливо напред и като че ли изведнъж всичкото влияние на пропастта изчезна. Аз се почувствувах отново твърдо на краката си, бодър, готов да вървя. Неочаквано облаците се разнесоха, отвориха малко прозорче и залязващото вече слънце ни прати къс поздрав. Върхът не беше далеч. Вървяхме смело, но възлизахме бавно. Колко далеч бе останал шумът на суетата!... Като че ли нов живот бе около нас, живот на стихиите, които тук бяха в дома си - а човек се чувствуваше малък пришълец, случаен гост всред великани. Величави канари, отделени с пропасти, върхове, надигащи се един след друг, като братя, заловени за ръце в хорото на великия живот, в който милионите години са само обикновени дни... - Стигнахме - каза водачът, когато се изкачихме на тясното плато на високия връх, на което ветрищата гонеха снежни вихрушки по всички посоки, като да се забавляваха с това. Озърнах се насам, натам - но нищо подобно на човешко жилище не видях. Може би, рекох на ума си, такива необикновени хора живеят направо на снега, в някоя преспа, като ескимоси! Детинска мисъл може да се стори на всеки читател това, когато си седи в топлата стая и чете нещо за развлечение или удоволствие, но ако беше на моето място, след току-що преживяната катастрофа, той би бил още по-детински настроен. Във всеки случай аз търсех да зърна някакъв помен от човешко жилище и не намерих. А и нощта приближаваше. Мисълта да се прекара направо в снега, без огън, па макар и с най-мъдрия да е - ме малко разхлади, т.е., да си кажа истината, неволно потърсих с очи пътеката, по която бях дошъл... Водачът ми излезе пред мен и започнахме да се спускаме малко надолу, на изток. В подножието, в едни набити страхотно камъни, видяхме да блести някакъв огън и скоро след това ние се намерихме в преддверието на една неголяма, изградена от дървета и груби камъни къщица... Щом се затвори зад нас вратата, като че ли изчезна и целият свят на бури и мрак. Тук бе топло, приветливо, светло, тихо. Четирма души на различни възрасти седяха около печката. Всички станаха веднага. Моят водач поздрави особено. Така каза: - Любовта ражда доброто! - Доброто носи живот, светлина и свобода за нашите души - отговориха му те и тутакси му помогнаха да снеме раницата си и съблече връхната си дреха. Други помогнаха на мен и веднага ми поднесоха топъл чай. С каква радост го изпих! Просто невероятно беше, че вън - само зад една дебела врата - духат бури и се въртят вихрушки - тъй весело се чувствуваше човек в това широко, макар и с неправилна форма, помещение. А и в самата атмосфера на стаята имаше такова - бих казал, радостно спокойствие, каквото никъде не бях изпитвал. Лъхаше нещо непознато за мен, но във всеки случай твърде приятно, като че ли душата се разтапяше в някаква светлина и оставяше само тиха, необикновена радост. Кога и къде беше изчезнал моят водач - не видях, но след малко той се яви от една вътрешна врата и ми каза: - Щом си отпочинете, той ще ни приеме. Ох, пък аз, уморен, вдаден в новите впечатления, преживяното и силния контраст между това, което вън стихиите, играещи с нашия живот, ни дадоха, и това, което намерихме тук - бях почти забравил защо съм дошъл. И много интересно самочувствие - аз, който неведнъж се бях срещал с най-важните светски личности, без да изключим царе и императори, сега усетих едно необикновено душевно изтръпване, което сам не знаех как да го обясня. Изобщо тая вечер всичко ми се виждаше особено, неизживяно досега. И никак не се учудих, когато неочаквано за себе си смирено запитах водача си: - А трябва ли да го поздравя някак особено? Виждам, вие правите това -или пък има някои церемонии при влизането при него, които трябва да изпълня? Той се усмихна. - Едничкото, което мога да Ви препоръчам, то е да бъдете съвършено свободен и естествен. Питайте и слушайте внимателно - и Вие ще имате такъв богат и особен материал, какъвто никога, мисля, не сте имал. Ако не разберете нещо, питайте пак - той винаги обяснява с голямо търпение. Скоро бях готов - махнах грубите обуща, промених горната си риза с друга, с красиво отворена яка, избръснах се (присъствуващите бяха повече брадати и небръснати и с любопитство разглеждаха както всяко мое движение, така и несесера, с който си служих). Водачът ми тръгна пред мен, отвори тихо една врата, влязохме в неголямо коридорче, а след това се спряхме. Той похлопа - и може би чу позволение за влизане (аз нищо не чух) и отвори вратата. Влязохме в една широка стая, на която покривът бе наведен на една страна. Ясно бе, че това е някакъв навес, подслонен под наклона на някоя вековна канара, която е дала прибежище на тоя странен човек. Още при вратата аз се спрях. Всичко наоколо беше особено. Белотата и чистотата правеха особено впечатление. Но от всичко най-особено беше лампата, светлината, която тя издаваше, и самият той, който седеше на едно нежно, удобно плетено кресло. При влизането ни той стана от мястото си - аз не смеех да пристъпя напред, докато той не каза: - Елате!... Същата фигура, която видях и при моето падане в пропастта - същата брада, красиво лице, дълги бели коси! - О! - казах му аз. - Вие сте същият! Аз Ви видях. Как е възможно това! Той ни подаде мълчаливо ръка, която аз стиснах с признателност (после видях, че му целуваха ръка, но аз не знаех), и ми каза след някое време: - Седнете! Той ми показа стол недалеч от себе си. Седнах. Водачът ми се сви почти до краката му, направо на пода, и изглежда, че това бе най-голямото щастие за него. Помълчахме. Аз разглеждах всичко наоколо, като да не бях виждал никога нещо подобно. Всъщност обстановката беше много проста, но все пак много необикновена. В самия въздух, във всичкото съчетание - па и самата лампа, имаше нещо особено. Тя представляваше един синкав, като че ли опалов кръг, в центъра на който висеше сърце, също тъй полупрозрачно синкаво, с розов пламък, излизащ от него. И светлината се меняваше. Ту ставаше светлогълъбова, ту синкава, ту светлорозова. Като че ли някакво огнено кълбо, жив огън течеше, преминаваше като разноцветен пламък от място на място. - Електричество ли е това? - почудих се съвсем по детски аз. - Не, това е вечната лампа - каза той. - Вечна лампа? Приближих се - това беше странен жив пламък, който се гонеше, преливаше, пулсираше, като ежесекундно изменяше цвета си между гълъбовосиньо и леко розово. Протегнах ръката си по-близо до лампата, която имаше вид по-скоро на старовременен малък жертвеник, с естетичен пиедестал. Чудно - светлината беше съвършено студена - и нещо още по-чудно ми се случи - приближената ръка като че ли стана мъглоподобна, близка към изчезване. Стреснат, я дръпнах назад - нямаше нищо на ръката ми и напразно е бил страхът ми. Обърнах се към него. Той се усмихваше леко, тихо, както понякога бащите се усмихват на своите любими деца, когато им дотягат с някой неуместен въпрос... - Не се бойте. Тази светлина, която виждате да се прелива ту горе, в сферата, ту по кръга, наоколо, е особена - никога друг път Вашите очи не са я виждали. - Откъде иде тя? - запитах аз. - Отвсякъде: от тая планина, от вятъра, който вее вън, от снега, който вали, от вас самия - вижте как се вълнува пламъкът! И наистина, той тичаше като подплашен - ту горе в сферата, ту в околния кръг, при това като че ли се намесваха и някакви зеленикави искри в него. Аз ги посочих. - Това сте Вие - земният човек, който внасяте своите влияния. Като се поуспокоите малко, и цветът ще се измени, и пламъкът ще се успокои. Отдалечете се малко - този огън е наистина студен, но той излиза от сърцето на земята и се кръстосва с лъчите, макар и невидими, на слънцето. Тук е един фокус -горнило, в който става проявата. Но Вие имате твърде земно в себе си. Видяхте ли какво стана с ръката Ви? Аз я вдигнах. Тя бе станала синьо-зелена, като кожата на удавник, който е почнал да се разлага. Стреснат, аз го запитах бързо: - Какво е станало наистина с ръката ми? Триех кожата, но тя не губеше своя противен цвят. - Господи! Та на сенегалец заприличах! - извиках аз, доста отчаян. - Няма нищо, не бойте се. Вие се приближихте при този жив огън, без да е пригодено тялото Ви достатъчно за него. В тялото на съвременните хора има много мъртви, ненужни, натрупани излишни вещества и материи - те им дават и тия неестествени форми и деформирани лица, разсадници живи на всевъзможни култури на бацили и бактерии. Съвременните умни хора (той направи ударение на тая дума), без да щат и знаят, се управляват фактически от микроскопически животинчета и растения, които пълнят тяхната кръвоносна и стомашна система, атакуват всички органи, изменят настроения, предизвикват болести, нападат понякога цели армии, слагат ги на земята и решават съдбата на нациите. Гледах неговото красиво лице, високо чело и ореола от бяла коса и брада. Какво спокойствие дишаше то! Как нечовешко изглеждаше всред тая преливаща се светлина, ту ясносиня, ту слаборозова! Като че ли тая светлина не го огряваше само отвън, а течеше под кожата на лицето му, като да бе негова кръв. - Вашите средства против тия малки животинки - продължи той - са смешни. Съвременната медицина лови привидения със сакове за пеперуди! Разберете ме добре. Бактериите и бацилите, т.е. това, което вие наричате така, представляват особена култура на същества, чиято еволюция е съвършено странична и няма нищо общо с човешката. Те си се развиват самостойно, както съществуват и много други еволюции на различни същества, които си следват своя път, видими и невидими, знайни и незнайни. Човекът, в своето отклонение от естествения си живот, се е намесил в тия слоеве на енергии космични, от които черпят и те, прекръстосали са своите пътища и сега те искат да си послужат с человеците, като с една почва, от която вадят нужните тям сили и средства, без да искат и да знаят за това, което е човек със своята форма и съзнание. Но и самият човек, по отношение на земята и някои по-висши същества, се намира в същото положение. Мълчах, защото не знаех какво да питам. Редица въпроси се мяркаха из ума ми, а нямах смелостта да ги задам. Зад туй, което ми каза за бацилите и бактериите, сещах инстинктивно, че се крие нещо друго, недоизказано, като че ли някаква тайна, която ей-сега ще бъде разяснена, стига да имах смелостта да протегна ръка и вдигна завесата. Но аз не смеех. Ръката ми гореше вече като стоплена на огън и аз неволно, вместо всякакъв въпрос, погледнах нея, после лампата, Чудно - пламъкът на лампата беше се почти установил, розовият - отгоре, а синият - долу, и само слабо пулсираше, като живо сърце. Но щом започнах да го гледам, веднага започна да става като че ли безпокоен, да се прелива от една форма в друга все по-силно и по-бързо. Той ме погледна пак. - Виждате ли колко е чувствителна живата светлина! Достатъчно е само да я погледнете, за да ви отговори... Съвременните учени са близко към откриване един от основните процеси на тая светлина. Вие познавате явлението на катализата, нали? Аз кимнах с глава, защото наистина то донякъде ми бе известно: - При синтез, за да получат ново съединение от няколко по-прости, изисква се присъствието на трети елемент, който не влиза в химически или физически връзки с другия, но действува някак с присъствието си само, защото остава неизменен при цялата реакция. Катализаторът действува динамически - ми каза той, - развързва известни енергии в природата. В тия свойства на телата, които са присъщи на всички без изключение, но не се проявяват еднакво, т.е. не са еднакво известни на вашите учени, се очертава една особена среда и картина на цялата природа, в която боравят знаещи люде, но си мълчат. Вземете например електричеството. Всички тела имат отношения и го съдържат. Въз основа на него може да им се въздействува по един или друг начин. Същото е и с тези сили, динамическите полета да ги наречем, които заобикалят всяко тяло. Всяко тяло, потопено в динамическо поле на друго тяло, добива ново свойство. Динамическото поле на слънцето, или по-право - неговото външно тяло, ние наричаме гравитационно поле и свойствата на телата, добити от това - тежест. - Нищо не разбирам - казах му аз най-искрено. - Аз зная килограми, тонове желязо или нещо друго, но тъй да сме в тялото на слънцето... Собствено за динамическо поле се сещам, защото има и електромагнитно поле - сега радиото ни понаучи на доста работи - усмихнах се аз. - Трудни са тия въпроси за вас, но знаете ли, това е само началото... Аз исках да Ви обясня донякъде вечния процес на тая лампа - материалния извор на тая светлина, която все пак взима по малко въгледвуокис от въздуха, за да поддържа равновесието на енергиите, но, струва ми се, и това ще трябва да го приемете като «чудо», когато то е базирано върху естествени закони... Аз неволно наведох глава - може би така да бе, но аз трябваше да си кажа истината: не разбрах, а ме беше срам да злоупотребявам с добрината му и да го карам да ми говори това, което не беше ми достъпно... - Дайте ми ръката си - каза ми той. Аз я погледнах със съжаление - тя изглеждаше почти черно-виолетова. Подадох му я и той я тури между двете свои шепи, обхвана я и така я подържа няколко минути. Леки мравки залазиха по ръката ми и под лакътя започна да ме щрака и ръката ми потръпна. След няколко минути той си отдръпна ръцете - а моята беше станала чиста и розова, както си беше от по-рано. Мълчах доста, преди да се реша да запитам нещо, а тъй много въпроси бях си набелязал! Най-после се престраших и му казах: - Преминаваме през необикновени студове - всички твърдят това. Неочаквани студени вълни затрупаха света със сняг дори на места, гдето други път не е имало. Коя е причината? Нашите метеоролози твърде се объркват, станаха даже за подбив. Достатъчно бе само да направят предсказване, че времето ще се оправи или че ще остане топло, за да паднат нови снегове... Той се усмихна. - Вашите учени гледат нещата още много изолирано, отделно. То е резултат от техния собствен психологически живот. Те сами са отделни един от друг, с чувства на лични достойнства, егоизъм и прочие. Така си и мислят изобщо - те виждат събитията и явленията там, където няма нищо подобно. - Хубава работа! - извиках аз изненадан. - Та ако няма събития и явления, за Бога, какво има друго в тоя свят? Ако Вие махнете мен и Вас, какво друго ще остане? Нищо не разбирам. - В света всичко върви като целокупно непрекъснат процес. Но вие, когато мислите за тоя процес, го виждате ограничен и разделен на «събития» и явления. Нашето съзнание е във връзка със земята, нейните условия са и наши основни условия. Тя ту пада в светлина, ту крие част в сянка - ден и нощ. Но ден и нощ съществува само за земята, вън от нея слънцето си грее непрестанно. И тоя ден и нощ - това прекъсване, се е оказало като естествено условие за проявата на нашия живот, «ритмуса», гамата на тоя живот. Ние отваряме и затваряме очите си, сърцето бие и почива, денят се сменява с нощ - сън и бдение... - Това не съм мислил никога - казах аз. - И въпреки това то си съществува. Тия паузи, смени на дейност и почивка налагат печат върху разбиранията, върху схващанията, върху съзнанието... Когато човечеството преживее един прилив... - Прилив! - почудих се аз. - Да, в проявата на човешкия живот, та ако щете и в природата, има приливи и отливи, както в морето - за тях ще ви кажа по-после. Но когато има един прилив в живота, тогава цивилизации се разцъфтяват, общества се повдигат и в схващанията на учените настъпва просветление - тогава техните теории са изразени с възгледи и понятия, според които природата е изпълнена с непрекъснати процеси, в които ние долавяме само отделни части, като «събития». А като настъпи упадък, отлив, тогава се създава теория на цялото число, отричат се непрекъснатите континууми и се стига до квантите - модели на атома, въз който измореното съзнание на съвременния учен от една западваща култура търси да намери образи, форми, за да си почине. Енергията, като основна хипотеза на живота, като целокупност и непреривност, се отхвърля от всички тия, на които умът не издържа постоянното напрежение на вечно следващия процес. - Нищо не разбирам от всичко това - признах си чистосърдечно аз. -Зная, че във философиите и науките теориите се меняват често, но в подробности не са ми известни. - Там е именно чудното на днешния материалистичен свят, че теориите на науката, на които те се кланят, се изменят много често, някои изчезват преди още да са могли да се твърдят или докажат достатъчно, отричат се едни други - и въпреки това хората «скептици», «неверниците» хора им вярват и смятайки, че знаят нещо «научно», доказват... тъкмо тогава, когато основите на тия науки още искат своето доказателство. - Може - казах аз, - но това ми е непонятно, па и не е в моята област. Вярно е, че ние се доверяваме на съвременната наука може би повече, отколкото трябва... но човек все в нещо трябва да вярва. - Да, това е едничкото разумно обяснение. - Но Вие за студа щяхте да ми говорите. - Да, вярно. Оттам започнахме. Причината за това се крие в два «факта». Ще говоря на вашия език, за да бъда понятен. На два факта, които, разбира се, са свързани с други причини в миналото. Тия два факта са изправянето на земната ос и... - Какво? Изправянето на земната ос! Нали не се шегувате? - Ни най-малко. Оста на Земята е наклонена на 23 градуса и 27 минути. От известно време тая ос се е повдигнала на около половин градус - и като резултат от това е преместването на Голфщрома, вследствие на което ледовете слизат на юг. - Ама вярно ли е това, което ми говорите? - Е, поне дотолкова, колкото и всяка друга теория. Много трудно е понякога да се разберат обикновените работи, не защото сами по себе си са мъчни, а защото човешката мисъл е добила навик да обхваща някои неща само в определена посока. Така например, човек мълчаливо приема, да речем, едно дърво тъй, както го гледа, а не тъй, както е. Той никога не мисли за корените на самото дърво! Той гледа една къща, но само техническите лица мислят къщата тъй, както е, т.е. с нейната невидима част - основите й. Та, и самият човек не е това, което го виждаме само. - Имало, казват, нещо невидимо, но то не е научно доказано още - добавих аз. Той помълча малко. - Вижте - каза той, - вие познавате достатъчно съвременните гледища върху слънцето - с него ще си послужа. Нали има известна теория... че в светлината на слънцето има видими и невидими лъчи. - Никаква теория - намесих се аз енергично, понеже познавах този въпрос може би по-добре, - никаква теория, а това са факти, научно установени. Спектърът дава видими и невидими лъчи с точно число определени трептения. Той се поусмихна малко. - Добре, нямам нищо против тия «факти», макар че аз бих могъл нещо да добавя. Също така е ясно, че целият живот на земята и този на планетите изхожда от слънцето, и само от него. - Да, това е ясно като две и две - четири - казах аз, - поне за всеки интелигентен човек, който може колко що-годе да мисли. - Тогава не се ли налага едно разбиране, малко по-друго от обикновено приетото? Ако видимата част на слънчевия спектър са енергиите, които са създали видимата част на вселената, може ли, логично ли е да мислим, че останалите спектри на слънцето - само за туй, че няма да ги виждаме, ще бъдат по-малко творчески? И че от резултата от тяхното творение няма да бъде една цяла вселена - невидимата част на нашата вселена, за която нямаме чувства -сетива, но въпреки това съществува, защото нашите сетива не са необходимият елемент за съществуването на нещо, а само за неговото схващане? - Наистина, това е много вярно и логично. Тогава ние живеем всред един живот, който съвсем не е тъй, както виждаме, както сме свикнали да го приемаме - казах аз. - Колко чудно е наистина това! - Да, всяка видима частица, резултатът от видимите лъчи на слънцето, съдържа и резултати от невидимите за нас. И тогава човек е малко повече, отколкото можем да го видим, защото от туй, че ние не виждаме известни лъчи, то не ще каже, че те ще изменят своя творчески принцип. И те създават, както видимите, по същия подтик, правила и закони, а следователно ние имаме невидима част от творческата вселена, също тъй реална, както и видимата, за която разумните истински учени държат сметка при разглеждането на събитията и понякога се явяват «пророци» за другите, когато всъщност са само по-добри наблюдатели. - Наистина, като помисли само човек, убеждава се, че това не може другояче... Но колко е мъчно да се приеме една реалност! - казах аз. - И все пак, ще се приеме или не, тя си остава, коригира постоянно «научните» теории - по тоя начин полека, но сигурно, ги доближава до действителността - каза той. - Да, ако човек мисли така, а така, ми се струва, е по-правилно мисленето - ние наистина се намираме пред една нова картина на света, която е все същата стара, само че разширена в своето съдържание. - И в своята форма - добави той. - формата е също тъй изменена. Ние познаваме твърдите форми, но те са проникнати от други, много по-изменчиви, флуидни, които постоянно се преливат и изменят, като да са облаци. Един океан от напрежение, в което пулсира слънцето като голямо сърце, напрежение на всевъзможни енергии и силови полета, които се кръстосват и проникват, безкрайно големи и безконечно малки - ето картината на това, което наричате действителност. По-голямата гъстота ни посочва винаги на по-голямо движение, по-силното движение - на по-голяма интелигентност, а по-голямата интелигентност - на по-висше съзнание - тъй че всичко живо е и осмислено. - Това не разбирам - казах аз откровено. В това време влезе един от външните хора и запита нещо. Той само кимна с глава и след малко донесоха на един поднос две чаши чай, парченца хляб, два портокала и две чинийки орехи. С жест ме покани да седна по-близко. Другите двама стояха мълчаливо. Той вдигна поглед нагоре, съсредоточи се и като че ли под кожата на лицето му заиграха пламъци, които се преливаха от светлозлатисти до рубиновочервени. Самата лампа засвятка, заигра, като че ли пламъкът й се залюля от силен вятър. А в стаята настана тишина. - Божията любов носи пълния живот - каза той тихо и те повториха след него. Аз само гледах, защото нямам навик да се моля при яденето. Никога не бях чувствувал обаче, тъй реално, че при мълчаливата молитва човек все се моли, че има нещо невидимо, реално... Пих чая и ядох хляба с ищах. И чаят бе тъй ароматен... Той и аз изядохме орехите си, а после той избра по-хубавия портокал ми го подаде. Аз му казах това. - Прави това, което искаш и на тебе да правят - цитира ми Евангелието той. Ядях и просто ми бе невероятно - на върха на една планина, хиляди метри над хората, вън вее ужасна буря, а вътре - тъй тихо, уютно, светло, топло... Казах му и това. Той се усмихна: - Винаги едно висше съзнание може да промени околните условия на живота, даже по чисто механически начин, а за ония, които знаят, това е още по-лесно. Много работи има, които човечеството е забравило. Вземете самото ядене - то е тъй просто наглед, а вие може би и не подозирате, че хиляди години човечеството е учено как да яде, че този процес на яденето е бил обличан в религиозна форма... Сега ние се ползуваме от опитността на вековете, без дори да подозираме миналото. - Нима и за яденето? - почудих се аз. - Та каква наука трябва за това? - Ами яденето е най-висшата наука. Благодарение на него се поддържа животът, т.е. придобиват се условия да се проявява тоя живот. - Ами животните кой ги е учил? - запитах аз. - Животните също са минали през една култура, която хората нито подозират. - Как може това? На какво се дължи? Вие само със загадки ми говорите. - Та каква загадка е това? - каза той усмихнато. - Щом не щете загадка, ще ви кажа една теория, или приказка - то е все едно. - Как така - казах аз, - приказка или теория?! - Да, една приказка - действителността, гледана от едната страна, и една теория - гледана от другата. Вие знаете теорията за грехопадането - приказката за грехопадането? - За Адам и Ева ли? Разбира се, нея всяко дете я знае. - Тогава аз ще ви разправя легендата или теорията - както щете. Той помълча малко и после започна тихо, съсредоточено, като да виждаше всичко това, което говореше, - Преди милиарди години на Земята, тая същата Земя, е имало друга култура. Тогава в нея е царувала вечната пролет. Дивна цивилизация и култура... Висши същества, слезли от Слънцето, Венера, Луната, са култивирали живота - култура след култура, създавали са форми, видове и царства. Всички посветени са царували и общили с хората... Тогава това, което наричаме живот, тая струя от творческа енергия е минала през много форми, излъчвала ги е, а след това ги е отминала, за да твори нови. Оставените форми, понякога грамадни чудовища, са живели по инерция, продължавали са своята култура, докато изчезне и последната капка от живот в тях. Така са започнали културите, обществата, така са живели и ония чудовищни същества, чиито централни мозъци са били в кръстните прешлени. - Всичко това ми звучи странно и непонятно - казах аз. - Чувал съм, че са правени разкопки и са намирали кости от чудовища вкаменели, но точно от кои и какви са - не зная, аз съм малко слаб в геологията. - В палеонтологията искате да кажете? - каза той. - Може - усмихнах се аз безгрижно, - все някоя «логия». - Преди милиони, милиони години - продължа той, - когато на Слънчевата система е царувал мир, пролет и младост, безгрижие, една грамадна комета - пратеница на черното слънце, е навлязла в сферата на нашето. - Черното слънце! - възкликнах аз. - Това ми звучи като да каже някой «топлия сняг»... Не се ли шегувате? Той ме погледна сериозно. - Бих могъл да се шегувам, ако искам, но мен ми е доста нужно времето, за да го прахосвам по тоя начин... Ами че тъмните слънца съществуват, както и светлите... Нали знаете, че има тъмна част на спектъра - невидима. Има и слънца невидими, тъмни за нас и тъмни в действителност - черни. Това са две различни неща, но и двете - възможни и осъществени. И тъкмо светлото слънце е, което трябва да ви накара да мислите, че има и тъмно. Нали истинското вино е, което дава възможност да съществува и фалшивото?... - Може, логично е, но аз никога не съм го помислял и ми е трудно да си го представя - даже, право да си кажа, и да са го помисля. Но нищо, Вие говорете, а аз ще питам и ще се мъча да си представя, а което не зная и не мога, ще Ви питам. - Дошла голямата комета, пратеницата на това тъмно слънце, и първата й среща е била с планетата между Марс и Юпитер. От нещастната планета останали само късове, които и досега свидетелствуват за страшното разрушение, което е последвало. Земята била блъсната, земната ос се наклонила на тия 23 градуса и започнала нова епоха на Земята. - Но как е възможно да направи това една комета, когато съвременната наука ни е доказала, че кометите са само нажежени газове, през които планетите свободно минават? - Доказала съвременната наука... Та аз ви казах и по рано, съвременната наука мени всеки 10-20 години своите основни тезиси, без да може достатъчно да ги обоснове и докаже, а сменя теории след теории, хипотези след хипотези - най-противоречиви, а вие... Ако има нещо да се чудя, то е на вярата на съвременните скептици в тая «наука», която сама се лута в тъмнина и която често, сама нямаща основа под краката си, иска да бъде основа на живот и знание. Ако времето ми не бе тъй ценно... впрочем Вие и сам ще разберете... има време... Но за да вземем това, че е тъй, тук въпросът не е за масата, а бързината. Бързината е, която създава ефектите на масата - това, което вие, обикновените, наричате качества на масата. Една малка частица със страшна бързина може да ви даде ефект на грамадна маса материя или на качеството твърдост. Вземете например едно топче олово - то е меко, драска се с нокът, тежи 20 грама. Турете го в една цев на пушка, изстреляйте го - то минава през сравнително твърди тела, и ако ви удари, поваля ви, като да ви е блъснала канара един тон. - Да, това е вярно, аз самият съм раняван преди 10 години и помня, че ударът на парчето олово бе така силен, като да ме удариха с грамадна тояга, три пъти се завъртях около себе си... Наистина, че бързината е, която може много да направи. - Спомнете си и срещата на два експреса, които минават един до друг с пълна скорост. Тогава и двата се наклоняват на една страна и изглеждат като полупрозрачни облаци един до друг. - Да, това е тъкмо тъй! През експреса, благодарение на многото му прозорци, се вижда околната местност, като да е прорязан. И вярно е, че се наклонява на една страна, като че ще падне. - Именно - както виждате, значи може да се действува и с бързината. И тъкмо тоя фактор - скорост, противопоставена на скорост, е дала един ужасен ефект от разрушителни вибрации, резултат от които е било разрушаването на планетата, наклоняването на земната ос, грамадните пертурбации на нашето Слънце, което е било ограбено. - Колко чудно ми звучи това - ограбено... Как е възможно? Ние сме свикнали да мислим за Слънцето съвсем не така, както ми говорите. Той ме изгледа внимателно. Като че ли наново искаше да ме прецени доколко мога да разбера това, което искаше да ми говори. - Вие знаете добре, че всичките енергии, които има на Земята, началото на целия живот, прояви, сили - всичко иде от Слънцето. - Е да, това сега всички знаят, и децата даже. - Да, наистина днес децата понякога знаят повече, отколкото големите... Ако всичките енергии и живот идат оттам, много естествено е, че и интелигентността на човешкото съзнание, тяхната разумност, не е изключение, а резултат - само разумното може да даде начало на разумност. Не може една глупава, неорганизирана, почиваща на чисто механически отношения природа да даде начало на съзнания, на живот разумен, на интелигентност. Ясно ли Ви е това? - Мисля, че разбирам. Вие искате да кажете, че всичко, което има на Земята, включително човешката разумност и гениалност, са само отражения, резултат от друга интелигентност. - Да, защото нищо от нищо се не ражда. Глупавият не може да роди умен, неорганизираното не може да даде начало на организираното. Ето защо интелигентният живот, съзнателните прояви на земния живот сочат на разумния човек, че този живот иде някъде, вдъхновява се от съзнания и воли, сили и могъщества, които надминават много и много човешките. А веднъж това е тъй - тогава тия съзнания имат свой живот в себе си - за да има какво да дадат и на нас. В тоя живот те проявяват своите организационни способности - те живеят в несъмнено по-добре организирани общества. И техният живот крепи живота на Земята, Месечината, другите планети... - Та нима може да има живот на тия отдалечени планети, земи, в които Слънцето едва се вижда? - А нима вие знаете как се вижда Слънцето в другите планети? Ами ако ви кажа пък, и то настоятелно, за да го запомните по-добре, че ние живеем в Слънцето вътре - всички планети от неговата система... - Но как е възможно това? - Ами не сте ли чували за гравитационните полета, за притеглянето на планетите от Слънцето? - Е да, но то е друго... Това е само физическата страна на въпроса. Но туй е вярно и за другите отношения, които сега не ви са достатъчно ясни. А какво ще речете, ако аз ви кажа, че от всичките планети - и най-отдалечените от нашата система, съществата, които се намират там, виждат слънцето толкова голямо, колкото и ние тук, на Земята? - Това не може да бъде! Доказано е много ясно и категорично с ред пресмятания, че Слънцето се вижда от Меркурий почти три пъти по-голямо, отколкото на Земята, пет пъти по-голямо, отколкото на Марс, и на Нептун се вижда едва ли не като върхът на топлийка. Той се усмихна. - Върхът на топлийка! И тоя връх въздействува през 4 и половина милиарда километра да върти една маса на Нептуна - 17 пъти по-голяма от тая на Земята, заедно с един спътник? Колко смешно и наивно, наистина... Та как и по какъв начин доказва науката това, което твърди? - По един най-положителен начин, който никой здравомислещ не може да откаже. - Сигурен ли сте в това? - Повече от сигурен - положителен: 100 на 100. - Добре, но струва ми се, че Вашата сигурност изхожда от много несигурни източници. Вие искате да доказвате по механичен начин нещата, базиращи се върху еднообразието. Но в природата, в живата природа тъкмо няма това еднообразие. Тя всякога си служи с нови методи и затова, ако изхождаме от дадена обстановка да търсим доказателства за друга - можем да бъдем формално прави, без да сме фактически истинни. - Това не разбирам. - Ами то е много просто - има много факти, които не са истини. Ние виждаме Слънцето да изгрява и залязва, а ни казват, че това не е вярно, че Земята е, която се върти, и ние вярваме, въпреки очевидния «факт». - Е да, но това всички знаят вече. - Друг е въпросът дали го знаят или не. Ние виждаме зеленото, червеното и други цветове, а физиците казват, че няма нищо подобно, а има само трептения безцветни - и ние приемаме, въпреки очевидността, и тоя «факт». - Е да, това е така. - Нямам нищо против, но ако цветът зелен или червен, не е цвят, а е бил трептение безцветно и че от числото на трептенията зависи самият цвят да ни се види такъв или инакъв - тогава защо да не се запитаме по-нататък - логично и разумно е - какво се крие и зад трептенията?... - Е, то какво ще стане тогава? - запитах изненадан аз. - Какво ще стане? Ще се вникне по-дълбоко в действителността, по-близо до реалното, което не е цвят, но не е и трептение. - Това може би е така, не оспорвам, че имате право - като една възможност за бъдещето... Но Вие твърдяхте, че Слънцето се виждало еднакво голямо от всички планети - дори и най-отдалечените. Но това е, с ваше позволение, един абсурд, на който никой здравомислещ човек не може да се съгласи и който всички съществуващи закони на науката за светлината опровергават. - И все пак, струва ми се, че ако имате малко търпение и повечко внимание, след пет минути само Вие ще имате съвсем друго мнение. - Само това ми се вижда невъзможно, но във всеки случай говорете, аз ще слушам най-внимателно. - Тогава нека формулираме още веднъж кратко и ясно, което Вие твърдите, т.е. което официално се приема. Ето как се вижда Слънцето от различните планети, според Вас. И той начерта с една особена пръчка, като че ли на самата стена, няколко кръга. Те бяха направени от фосфорически зеленикав дим - движеха се, като че не бяха мъртви фигури, а змии от пушек, които меняват постоянно своя изглед, макар че запазваха все пак основния си вид. Той видя недоумението ми и каза: - Да, това са живи фигури. Те не могат да траят много - скоро ще се разтопят, защото мисълта е, която ги поддържа. - Как мисълта? Нали Вие ги начертахте? - Да, аз, несъмнено, но както виждате, те имат особен изглед. - Та именно това не разбирам. Вие казвате - «с мисъл», как може с мисъл? Нима мисълта е някаква субстанция, с която може да се рисува? - Чудни сте вие - а какво може без мисъл? Нали всяко дело има предшественик своята мисъл в съзнанието или подсъзнанието - в последния случай го наричаме инстинкт? - Но от каква материя са направени тия зеленикави кръгове, които се въртят и гънат като живи? - Материя... хъм. Най-близо до истината, т.е. до възможната истина, това е, ако ви кажа, че това е йонизиран въздух. Частиците на въздуха, докарани във високо фреквентно състояние, вследствие силно поляризиращ ток, който минава през тая пръчка. - Тая малка пръчка! Мога ли да я опитам? Той поклати глава. - Не. Силите, които не могат да се владеят, са смъртоносни за незнаещия. - Но как може такава малка пръчка да има такава сила? - Къде е вашата логика? Та нима в малкия светлинен фокус е силата, която подпалва - в тая малка светла точица, която се получава при насочване на лупата? Там се само проявява силата, а не се създава. Пък и изобщо никъде и никога не се създава силата. Тя само се трансформира и проявява. - И таз хубава! Та нима едно динамо не дава начало на електричеството? - Смешно! Динамото дава своята сила само когато го въртите, т.е, когато вие му давате една друга сила извън - самото динамо, турено на витрината, не дава никаква сила... Но динамото всъщност е една помпа, която черпи електричеството от океана електричен, който обгръща земята. Самата земя е както една помпа, която изтегля водата от реката. Съвременната наука допуска, че има механически еквивалент на двигателната сила и електричеството, но тя скоро ще се убеди в погрешността на това схващане. Електричеството изпълня света - то е състояние на материята. В него живеят и се движат различни разумни същества - както рибите във водата. Земята в своето въртене го събира около себе си, както и динамото създава електричество... Точните изчисления ще покажат, че еквивалентът на съотношението между похарчената енергия и получената е в несъмнена зависимост, но не тъкмо в тая смисъл, както досега го смятат. Както и сърцето не е, което движи човешката кръв... - Ама Вие това сериозно ли го говорите? - Разбира се. Ако учените бяха достатъчно наблюдателни и добри експериментатори, те щяха да видят, че фактите в живата природа не са тъй прости, елементарни, както те си ги представляват. Тоя мускул, какъвто е сърцето, не може физически да притежава силата, която се изисква от една помпа, да прехвърля 10 килограма кръв в 23 секунди през цялото човешко тяло, по всичките негови разклонения. - Ами тогава? - Тогава може да се допусне, че и сърцето е само фокус, концентрация, проява на сили, че самото сърце е като една воденица, която се върти от водата, а не обратното - да се мисли, че водата тече, защото воденицата се върти. - Хубава работа! - възкликнах аз, неочаквано зачуден. - Значи, според Вас, сърцето е воденица, а кръвта - реката!... Ами тогава? - Тогава ще бъдете по-близко до истината. Човек също е такава воденица, в която се кръстосват козмичните енергии, фокус, в който се пресичат хиляди известни и неизвестни лъчи. Център и подобие на нещо велико, неизвестно, могъщо, неподозирано даже от обикновените хора. - Тогава и тая пръчка няма никаква сила, а Вие как чертаете? - Да, пръчката сама по себе си няма сила, както и една жица, преди да е скачена с динамото - но след скачването... - Къде е тогава Вашето динамо? Отгде взима сила Вашата пръчка? - Тя е фокус на енергиите, които се концентрират от цялата планина. Тя може да прояви сили, че да изпари дори златото и платината. - Нима? - Ами че мислите ли каква голяма енергия се изисква да йонизирате един сух обикновен въздух, както тоя в стаята? Попитайте някой специалист и той ще Ви каже това. Но сега нека минем на тия кръгове. Ето, този кръг е величината, според съвременните учени, на Слънцето - как се вижда от Меркурий, вторият кръг се вижда от Земята, от Юпитер и най-после - от Нептун - Вие може да проверите това в някоя астрономическа книга. - Да, аз имам астрономически атлас и приятел астроном - и доста неща разбирам и помня. - Всичките са правилно начертани - приблизително, не и точно, но нека допуснем, че са приблизителни. - Та нима Вие може да ги знаете така точно, още повече, като казвате, че те не са верни? Той ме изгледа многозначително. - Има неща - каза той важно, - които Вие нито подозирате. Исках нещо да му възразя, но замълчах. И аз самият не зная защо, но за миг ми мина през ума мисълта - не се ли държа много свободно с него? Не му ли дотягам с моите въпроси и любопитство? Пък нали ми казаха да бъда свободен? И вгледах се наново в лицето му. То беше тихо, безстрастно, но като че ли бе леко напрегнато, сякаш под златистата кожа на лицето му бягаха пламъци, течеше светлина, която се изпаряваше в малки леки облачета. Изведнъж пламъкът на лампата оживя с голяма бързина, изхвърли няколко снопа лъчи наоколо, заискри се, разсипа се на хиляди нишки, събра се наново в дивни снопове - и като че ли с допирането си до стената последната се стопи, замъгли, изчезна - образува се един отвор, който ставаше все по-голям и по-голям, изпълнен със светла фосфорна пара. После отворът се разширяваше все повече и повече и в далечината се очертаха стръмните склонове на страшно висока планина и играещи по снега розови лъчи на изгряващо слънце. Господи! Аз ли бях или сънувах? Щипех си ръцете, гледах него, който стоеше като неподвижен истукан, гледах и тая зееща страшно голяма и далечна дупка, пробита (!?) сякаш през самата планина, в далечината на която се очертаваха тия планини, които никога не бях виждал, но по карти ги познавах достатъчно добре - това бяха Хималаите, най-високия връх на които багреха лъчите на изгряващото слънце!... И аз не спях, защото си щипех ръката, държах в нея своя кореспондентски бележник, гледах, пипах, дишах. И ето, тая планина почна да се приближава. И като че ли ние със страшна бързина се движехме срещу нея. Тя започна да става все по-голяма и по-голяма, започнаха да се очертават, движат градове, над които като че ли прехвърчахме, гори девствени, върхове заснежени, пътища, реки, пълни с ладии и кораби, плаващи, с тук-там движещи се човешки фигури. Не спях, а това беше сън, нищо друго освен сън. Ето, дойдохме до самата планина, до един от нейните склонове, които чудната сянка прегръщаше като родна сестра и очертаваше дивна картина с грамадните гори, които й служеха като тъмни петна тук и там, за да довършат впечатлението на безподобното величие, на грамадност, на дивна необузданост, която имаше видът на цялата планина... Изведнъж пред нас изпъкна чудно красиво здание, направено като че от мраморни дантели и колони - някакъв дивен чертог, на верандата на който имаше няколко души, облечени в бяло, съсредоточено неподвижни. Този, който стоеше в средата на групата, беше човек с голяма бяла чалма, обкичена с Маргарит и скъпоценни камъни, погледът му гореше и ме караше да потръпна, цял разтърсен като от електрически удар. Той вдигна ръка и каза няколко думи на непознат език. В следния момент моят кореспондентски дух бе свободен и аз нахвърлих няколко думи, които долових. Това беше дивно музикален език, говорен ту гърлено дълбоко, ту тежко, изхождащ тихо от устните... И колкото той говореше - и аз се взирах неволно, прикован с погледа си в него, толкова повече зрееше с бързината на светкавица мисълта в мен, че този човек или неизвестно мен същество съм виждал някъде... И изведнъж той се обърна направо към мен и на чист английски език ми каза най-неочаквано: -Да, преди 6 години на един от ъглите на «Пикадили» в Лондон аз вървях с пет верни, а вие вървяхте сам - и се почудихте, че съм толкова висок, и на тоя празен кръг около мен, който се беше образувал всред тълпата и който всъщност се поддържаше от тия пет мои верни - тоя кръг именно Ви привлече вниманието. - Да - казах аз, - да. Аз именно бях зачуден, как всред тълпата на «Пикадили» можеше да съществува тоя празен кръг - и чак тогава видях всред него Вас, и помня Вашите очи, те бяха тъй горещи... както и сега. Дълго време аз не можах да ги забравя, а и когато си ги спомних, като че Вие бяхте до мен... - И аз бивах - каза той с лека усмивка. - Ние сме бдели върху Вас, върху Вашето развитие като личност, защото пътят Ви е път на тия, които искрено търсят, а на такива винаги се помага... Исках нещо да кажа, но вместо това се заслушах - зазвуча дивна песен, на която мелодията като че ли излизаше от всяка вещ около нас - и от мраморните стълбове на верандата, и от широколистните палми, вдигнали високо своите перести глави, и от лъчите на слънцето, които вече се провираха тук и там между тях. «Господи, кое е реалното? Къде съм аз? Кой съм? Какво е именно всичко това?» Така си мислех аз и си щипех ухото, за да се убедя, че не спя. А мелодията като че ли ме люлееше на невидими крила, унасяше в дивна хармония. Душата ми се разтапяше, като да получаваше криле, ставаше лека, подвижна, хвъркаше навсякъде, все по-силно и по-силно, после като че ли се разсипа на милиарди звезди, които изпълниха небосвода, затрепкаха поотделно в песен, нечувана досега. И във всичко това бях аз - всичко това беше в мене... Господи, възможно ли е? Мислимо ли е всичко това? Истина ли е, или сън? Но нали всичко това виждам и държа стилографа в ръка? Но къде съм? Кои са тия хора? Хора ли са те? Мисля, а не зная кой мисли в мене - някой друг сякаш мисли и аз самият съм станал частица от тая дивна мелодия, която ме носи, трептя с лъчите на светлината, въздишам с лъха на вятъра, пренасям се с бързината на слънчевите лъчи. И съм изпълнил всичко - всичко е в мен - и във всичко съм аз... И аз не съм аз!... Заиграха всички звезди - и във всяка звезда на вселената като че ли тупаше моето сърце. Полекичка почна да се спуска светла мъгла. Тя закриваше постепенно всичко. Хиляди звезди се сблъскаха една с друга и от техния прах и искри се пълнеше всичко наоколо... Някакъв огнен вихър ги подхващаше все повече и повече - те образуваха снопове огнени опашки на комети, светкавици разноцветни и безшумни. После падна като светлината на залязващото слънце, потъна всичко това някъде и настана дрезгав ина, после - тъмнина, в която затихна и потъна всичко. Когато си отворих очите, един засмян поглед ме очакваше. Това бе моят спътник. С недоумение го погледнах, а после огледах и наоколо си - малка чиста стаичка, в ъгъла на която имаше легло и на което лежах аз. През неголям прозорец хлуеше силна дневна светлина. Аз се изправих бързо на леглото, още недоумяващ, неразбиращ къде свършват виденията и къде почва действителността - и кое е границата между тях. - Къде съм аз? - запитах бързо. Той се усмихна приятно. - На гости при Него. На първо време аз исках да питам за много неща, но реших, че ще е по-хубаво, ако чакам тия странни хора да ми кажат сами туй, което мислех, че ми е необходимо. След няколко минути само аз бях на крака, облечен, обръснат, приготвен. Закуската ми бе дадена в тая малка стаичка, която имаше най-обикновен изглед и по всичко личеше, че беше на някой от тия брадати хора, които видях вечерта, на които имената не помнех, защото те всички са тъй странни за ушите ми, пък и те самите нямат навика да ги изказват много отчетливо. Когато излязох навън, воден от по-раншния си спътник, аз неволно затворих очи - тъй силно блестеше слънцето по прясно навалелия сняг. Високи върхове, като братя, заловени за ръце, чакащи само знак, за да започнат своето хоро, всички с бели шапки, които блестяха ослепително, се редяха по всички посоки, най-разнообразни, странни, необикновени форми. Току до нас се издигаше остър връх, също така покрит с преспи сняг. Исках да запитам, но веднага разбрах, че това е най-високият връх, около който ние бяхме обикаляли толкова дълго време снощи и който ми се струваше сега, като че ли можеше да се стигне с протегнати ръце. - Въздухът е много чист - ми каза спътникът, - затова се виждат върховете така близко. Но ако тръгнете, ще видите колко далеч са те един от друг. - Та нима може да се върви из тоя сняг, дебел повече от половин метър, така, напосоки? А сигурно има и големи преспи? - Разбира се, аз говоря само «теоретически» - практически опитът да си пробием път в тия насипани снегове и преспи понякога е равносилен на самоубийство! А не чувствувате ли нещо особено? - запита ме той. Спрях се временно, съсредоточих се в себе си и действително, като че ли започнах да чувствувам нещо «по-особено». Леко замайване в главата, като че ли стремеж да се завъртя около себе си няколко пъти, сухота в гърлото, пощипвания в носа. Казах му това и той веднага ми обърна вниманието върху тези особени състояния. Пощипванията на носа той ми обясни с натрупвания на електричество в човешкия организъм, който, изглежда, е добър поглъщател на атмосферното електричество, само трябва да се знае откъде да се взема. Че ще има силни естествени течения през върха и по тая посока, че това течение си съществува и действува, независимо от това дали го знаят или не. Когато ми говореше, аз проверявах думите му вътрешно и действително сещах, че това е така, макар досега да не бях обръщал внимание на подобни работи. Казах му, че чувствувам и леко замайване на главата и мисля, че това е от разредения въздух и силния блясък на светлината. - То е тъй - каза ми той, - но има и други причини освен тия, които и Вие мислите. Вашето общение с Него - и той посочи с глава малкия покрив, който се губеше в снеговете и едва се съзираше - ще Ви докара непременно и особени чувствувания. Вашето състояние е резултат и от напрежението, което имахте вече, и от тия особени преживявания, към които Вие не сте свикнал; - Какви преживявания? - запитах аз, като да не съм се сещал за нищо. Той ме погледна също усмихнат. - Вие си ги спомняте по-добре от мене, какво ще ме питате? Вие направихте едно велико посещение по милостта на висшите същества - посещение, което мнозина от нас са чакали и чакат от толкова време... - Нима? - Вие сте под особена милост и тази милост е намерила израз в това, което преживяхте. - Та аз нищо не разбрах от него. Там е всичко тъй преплетено, че аз никак не можах да схвана кое от него е действителност, ако изобщо има нещо действително, и кое - сън, защото в него имаше и тъй много фантастично. - Кое? - Ами всичко - даже самото ми присъствие тук, това блестящо слънце, тия хубава картини, които се откриват пред нас... - Да, и които след три-четири часа ще бъдат съвсем други. - В какъв смисъл? - Буря ще дойде, снежна вихрушка, която ще бъде много по-силна от вчерашната. - Отгде знаете това, гледал ли сте барометъра? - Отгде знаете? Барометъра! Когато почнете да живеете в по-тесен контакт с природата, ще видите, че има много барометри, които, преди да покаже механическият уред каквото и да е, те вече го знаят, предугаждат много по-рано. - А, разбирам, може би някой стар ревматизъм? - О, ни най-малко - усмихна се той. - Нима изглеждам като ревматичен човек? Но по-хубаво е, че ми напомнихте и за това, защото виждате - има значи и такива случаи, в които обикновените наглед хора са много по-чувствителни, могат да знаят това, което другите нито подозират. Значи и околния свят ние го виждаме не такъв, какъвто е, а какъвто нашите чувства ни го дават. Вземете например светлината - нима тя съществува както я виждаме? - Разбира се, че не - и съвременната физика ни учи, че това са само трептения. - Да, това тя казва и може да е така, но как ще си обясним процеса на виждането? Как далечните предмети - или това, което наричаме предмети, се приближава и става разбрано нам? Как далечните звезди с милиарди километри достигат до нашето съзнание? - Как? Чрез светлината - какво чудно има тук? - Вие така казвате и мислите, че всичко сте казали - но що е самата светлина? - Трептения!... - Добре, но как тези трептения носят далечното? По какъв начин те стават частица от това, което наричаме нашето аз? Как това външно, незнайно, намира нещо общо с нас - става нещо от самите нас? И това, което ние знаем, е ли това, което е в действителност? - Т.е., как? Какво собствено искате да кажете? - Ами ето, там се вдигат някои върхове, горе свети слънцето, тук, до мен, сте Вие - но всичко това е ли така, както го виждаме? - А как може да бъде другояче - когато Вие всякога можете да го проверите? - Да го проверя? Та какво ще ме научи моята проверка? Представете си, че съм се родил в една стая, която има пет прозорци с червени стъкла. И погледна през първия, и виждам вън всичко червено, и през втория, и през всички останали... Мислите ли, че аз зная нещо? - Всичко знаете, освен цвета, който е субективен, ваш. - Добре, но ако този цвят съдържа в себе си всички тъй наречени «физически качества», по които ние различаваме целия външен свят, тогава мислите ли, че картината на света е същата? Една пеперуда и един човек с други очи схващат света. - Да, но то е само перспективата, която се мени - зад това има нещо реално. - Ох, тъкмо това беше целта ми - да подчертая, че има нещо, което се мени, и има нещо реално, или по-право - по-малко противоречиво: има предмети, има и сенки на предметите, и че ние най-често смятаме сенките за предмети. - Това е много казано. Действителността си е действителност, промените и измените, и те си съществуват - казах аз, - а те са само видоизменения в схващанията на това, което съществува. - Съществува! Но ето, Вие виждате там един гол голям връх и във Вашата глава, във Вашия ум има нещо - понятие, образ, както щете го наречете - за него, нали? - Е, да. - Но какво е тоя образ? Е ли нещо реално? Може ли да се пипа? И какво е то, собствено? - Този връх не може да бъде целият в главата Ви, в нас вътре, защото не може да се вмести; после, ако е във Вашата глава, не може същевременно да бъде и в моята - реалността е една, на две места не може да бъде - понеже ние и двама го виждаме едновременно. - Да, това е така. - Тогава какво е това, което ние виждаме? Какво е вътре в нас и какво - вън? Виждам слънцето - значи има нещо от слънцето вътре в мен и аз познавам, зная това нещо, чрез което добивам понятие за слънцето, но какво именно е това нещо? Да е слънцето - не е, защото няма такава глава, която да го вмести. Но що е тогава? Да е нещо реално в обикновената смисъл на думата -не е, защото има толкова много неща едновременно в главата на човека, тъй че немислимо е реалното да е там. Пък и не може едновременно да бъде на две места. Ако дървото вън от мен е дърво и реалност - образът му или това, което зная за него, не може да бъде реално едновременно и вътре в мен, защото тогава ще имаме две реалности за един и същи предмет - вътре и вън от мен, а това е невъзможно: едната от тях е нереална. - Това е понятно - ясно ми е, но какво е тогава, собствено, онова в главите ни, което чувствуваме и знаем? - Да, какво е то, собствено? Ето големият въпрос, който съвременната наука и философия не знае. Виждате ясно, че това не може да бъде реално, защото реалността е вътре или вън. Но ако е вътре или вън, все пак е необяснимо как може външното, нереалното, да даде вътре реално или обратното -външното реално да даде нереалното вътре. И ако тогава това е така, то как и по какъв начин вътрешното нереално става реално външно - как образът на слънцето, да речем, става слънце в ума ни, как Вие ставате това, което аз зная за Вас - как сянката дава знание за предмета? - Много ясно - чрез светлината. - Да, много вярно - чрез светлината, но тук дойдохме, откъдето почнахме - що е самата светлина? Как тя ни помага да превърнем онова «реално» в «нереалното», което виждаме вън, или от нереалното - в реално, когато си спомняме нещата. И къде се грамадят всички тия спомени? Къде те съществуват? И къде се намират всичките тия форми, които пък ние бихме сътворили с нашата фантазия - нали ти можеш да си представиш далечни слънца и хиляди върхове като тези - къде ще се съберат всички те? Къде те съществуват, и съществуват ли изобщо някъде? И ако съществуват, реални ли са те? И ако ги няма никъде, как тъй Вие си ги спомняте? И ако те не са, то какво е това, което си спомняте? Това, което си въобразяваме? - Вие ме засипахте с въпроси. Чакайте малко - казах аз. - Имах и имам всичкото желание да следя Вашата мисъл, но ако е вярно, че науката не е могла да реши всичко това, как моята глава ще го побере и ще го реши? Виждам, че Вие сте прав - има нещо между това, което наричаме образ, спомен, въображение, понятие, и това, което го извиква, и самите нас, но... Навярно тук се крие тайната, която някои знаят. - Да, тук е тайната и тия, които я знаят, те могат да добиват чудни резултати, за които обикновените хора нямат и понятие. За тях светлината е метод за работа, проява на сила магическа, която движи, трансформира, ражда, унищожава, но има и още по-голяма тайна - самият човек... Но да отиваме, че той ни вика. - Как, отгде знаете това? Аз нищо не чух. - Отгде зная? А забравяте ли вашия ревматизъм, с който предчувствувате развоя на времето? Ние сме с такъв ревматизъм, имаме свое радио... но да вървим. Той мисли за нас. - Значи, внушава ви чрез разстояние. Той се усмихна. - Както искате го наречете, но да вървим, Скоро ние бяхме в неговата стая. Слънчевата светлина хлуеше от два широки прозорци и като че ли цялата обстановка беше станала по-друга, по-проста, по-обикновена. Самата магическа лампа, която така много ме учуди, сега ми се виждаше като обикновен кръгъл съд, пълен с масловидна течност, която изглеждаше зеленикава на дневната светлина и постоянно се колебаеше. Намерих го седнал на един удобен плетен стол, с цигулка в ръка. В мен нещо беше станало... не знам какво, но като че ли значителна част от обаянието бе изчезнала, беше се събудил духът на европееца, мощният дух, който в миналото бе покорил океани, континенти и раси... Дневната светлина бе ми дала кураж и увереност. Аз, да си призная, започнах да разглеждам обстановката с известна доза високомерие, тъй като тя ми се струваше съвсем друга на вид - простичка, обикновена. Той продължаваше свиренето си и само с глава ми посочи къде да седна. Това ме още повече докачи, види се, пресният въздух и тия много въпроси, с които бе ме засипал спътникът ми, бяха, може би, раздразнили моето подсъзнание. Той продължаваше да свири, а мен в туй време като че ли ме подгряваха, като някой казан, в който налягането расте и се приближава до експлозията... Мелодиите, които той свиреше, ми се видяха странни. Самият му маниер да си служи почти изключително с върха на лъка му даваше възможност да свири мелодии, които имитираха някакви стихийни звукове, напомнящи тия, които предшествуват бурята. Без да ща, се заслушах. И постепенно стаята като че ли взе да се пълни със сиворъждява мъгла, после в нея започна да просветва нещо - като да изхождаше светлина от цигулката. Изведнъж сякаш се раздра някаква завеса, тихата музика се превърна в цял хор от инструменти и гласове, грамаден храм откри пред взора ми своята вътрешност, невероятно грамадна, величествена, красива... Десетки девици с бели покривала се движеха в дивен свещен танец на неземна хармония между високите колони от полудрагоценни камъни. Ярки цветове се кръстосваха с нежни и меки. А девиците като да бяха родни сестри, една от друга по-красиви... Всичките движения ставаха тъй ритмични и едновременно, като да ги движеше само една воля... Величественият храм се приближи още повече, нашата стая като да беше част от самия него. Гъсти вълни от благовония ни лъхнаха. Танцуващите девойки с венци от рози на глава и развеяни невиждани досега от мене облекла, минаваха вече по-близо и по-близо... Незнайни парфюми се носеха около тях като облаци. Ето ги до самия мен... гледат ме... ако протегна ръка, може да се косна до техните бели покривала... Не, това не е танец , това е нещо божествено, хармонично и красиво... Десетки ръце се протягат изведнъж, нозе се вдигат красиво, едновременно, пози сменяват, като от тих вятър на залез слънце... Аз самият забравих кой съм и къде съм. Стори ми се, че съм лек като някой облак, носен по планината, че самият аз съм някой друг, когото досега не съм познавал... И когато една от групите на танцуващите се приближи до мене и ме погледнаха, аз издадох вик - едно име споменах, незнайно досега за мен... и една от тях впери своите сини очи в мен... Целият потръпнах. Огън премина през цялото ми същество... Аз я знаех, чувствувах това - името й поменувах... и все пак коя беше тя? О, колко е хубава, колко красиви са очите й, когато погледът й се къпеше в моя... Ето, тя смъкна своя венец от рози и го хвърли при краката ми с усмивка, пълна с нежност... И аз почувствувах нещо странно, никога досега неизпитвано - обич към девица и съпруга, и към собствено дете, елени в едно, в дивна песен, нечувана досега... Незнаещ какво да правя, аз протегнах ръце към нея. Облъхна ме лек вятър на нейното покривало, усмивката й като че ли се косна до челото ми... и играещите се отдалечиха. Затихна музиката заедно с тях... Отново се пусна мъгла, като на свечеряване. Храмът потъна някъде в далечината, в която постепенно се смаляваха и фигурите на танцуващите... Най-после музиката млъкна, всичко се някъде скри... Седях с отпуснати ръце, гледащ с тежък поглед и дишащ още благоуханието на незнайни парфюми... В мен кипеше нещо. Искаше ми се да скоча, да викам, да търся оная, която току-що бях видял и която като че ли отнесе със себе си душата ми... Чувствувах ужасно напрежение. Какво беше всичко това? Сън ли някакъв? Действителност, въображение... вълшебен кинематограф с живи фигури? Но тя, тая, която знаех от незапомнено време?... На която дори името извиках... Какво беше всичко това? Какво става с мен? Жертва на халюцинации ли съм или на някоя воля, която си играе с моето въображение? Като в сън чух гласа му. - Това, което видя - ми каза Той тихо, - е сцена отпреди един слънчев цикъл - група от посветените, от Кавказкото посещение, отпреди 32 320 години. - Какво?! - Аз даже скочих от мястото си. - Отпреди 32 000 години! Вие ме вземате за дете, навярно. - Какво дете! Това беше една картина от Вашето собствено минало, отпреди хиляди години. Нима не видяхте лице, което Ви познаваше, не извикахте ли я и не Ви ли се отзова тя? - Тя! Значи тя съществува! Но, Боже мой, как е възможно? От 32 000 години... и да се отзове? Какви са тия безсмъртни танцувачки? О, Вие се подигравате с мене... Вие знаете някакви методи за хипнотизиране, внушавате някакви картини, играете си със същества, подобни на нас... - Да си играя, че защо? - Отгде да зная? Вие седите тук на един връх, отделени от хората, в безделие и музика, мълчание и нещо друго - кой знае какво? - живеете тъй, както никой друг не живее, бягате от живота на хората, говорите ни странни работи... - Какво странно има тук?... - Как «какво странно»! Ами всичко... Вместо отговор той мълчаливо ми посочи нещо при краката ми. Наведох поглед и останах като вкаменен - там беше розовият венец и цветята му бяха свежи, като току-що да бяха откъснати... Взех го в ръце и не можех да разбера - спя ли, сънувам или наистина държа венец, който допреди няколко минути само красеше една божествено хубава глава, която се стопи и изчезна някъде... Вдигнах неволно поглед през прозореца - слънцето беше изчезнало и буря носеше цели облаци сняг, кой знае откога... Боже мой, кое е истината, кое е действителност и кое - сън? - Вие искате да ме накарате да полудея с всички тия работи. Как е възможно всичко това? Вие се подигравате и играете с душите на хората... - Ще разберете - каза той спокойно. - Седнете си на мястото, седнете, аз ще Ви кажа защо. Подчиних се, седнах и веднага ме лъхна топъл вятър. Парфюмът на дивните същества, които току-що бях гледал и чиито рози току-що бях пипал, изчезнаха като светкавица и аз се намерих във въздуха, в полутъмнина, която ме обгърна от всички страни. Неволно потръпнах и поисках да извикам, но чух само стонове, които отначало не можех да разбера, че издавам самият аз... ...Някаква стая. Чудно! Моят портрет. О, зная. Спомних си - това е стаята на Лили - моята племенница... Ето сестра ми... Господи! И Лили, затворила очи... умираща... Аз така я оставих последния път, когато я виждах преди двадесетина дни. Една агония, която траеше вече две години... Сестра ми плачеше... Аз и Той - ние бяхме един до други, като два светли облака, прозрачни фигури - се наведохме над Лили. Той тури ръка на челото й. Тя се усмихна през сън, отвори очи и ги впери в портрета ми. - Майко, сънувах вуйчо Арнолд, дошъл с един ангел - каза тя тихо, със светнало лице от радост. - И ангелът си тури ръка на главата ми и ми каза, че ще оздравея... Тъй леко ми е сега, тъй хубаво! Мамо, аз няма да умра, няма... Ангелът ми каза, че ще бъда здрава!... Върви момък край пустия бряг на Темза - зная аз това място. Водата е пълна с мазни петна и мръсотии. И ние сме близко до него. Той изглежда странен, като да е направен от стъкло. В главата му сякаш има някакви пламъци. Ние ги виждаме много добре. Той се приближава до самата стръмнина на брега, оглежда са наляво и надясно, поглежда неволно небето... Ние се спряхме на няколко крачки от него и го загледахме. От реката се показаха сиви, с неправилна форма същества, които постоянно протягаха своите ръце, подобни на димни облаци, които се разтягат без мяра и форма, и започнаха да го притеглят все повече и по-близко до брега. Когато той погледна към небето, ние веднага се вдигнахме на няколко десетки метра над него и един розов лъч се протегна от нас до неговото сърце, а после и до главата му. Той малко се спря и обърна къде нас. Тогава между него и нас се проектира една картина: стара, облегната на тояжка жена, която се взираше в далечината, турила ръка над очите. Тази картина черпеше своето тяло от нашето, с което я съединяваха няколко нишки - ние се преливахме в нея и тя ставаше все по-реална. Момъкът се взираше като захласнат. После извика: «Майко!» -и се захлупи по очите си. Аз стоях като гръмнат, разтърсен от дъното на душата си. Чувствувах, че нещо става - виждах - и почти разбирах. Но ето, девойка иде по пътя. Тя е със сини хубави очи. Върви тя безгрижно. Един лъч се протяга от нас до нея. Тя се оглежда и нищо не вижда... После й сочим някакво хубаво цветенце. Тя се отделя да го намери и откъсне. Една пеперудка хубава й сочим. Тя и на нея се радва. Бляска реката пред очите й. Колко е мръсна тя тук! Но все пак цветя има на брега... Прескачат лъчи до нейната глава и тя мисли. Ето, с розов облак я обвиваме. Тя съзира захлупилия очи момък... Спира се уплашена. Но ние слизаме при нея. Тя се оглежда на всички страни - полето е пусто. Тя се страхува, но ние сме досами нея. Тя като че ли ни чувствува все по-реално, приближава се до лежащия. Той нищо не чува. После го бута леко по рамото. Той вдига очи, пълни със сълзи. В туй време няколко розови лъча бързо излизат от нас до сърцата на момъка и момата. Те се гледат няколко секунди... Обвиваме ги с лека розова мъгла. Момъкът сяда и погледът му говори повече от всяка дума. От нейното сърце се струят цели потоци - синкави и розови. Тя го хваща за ръката и го повдига, като му сочи на недалечната тяхна ферма... Ние отлитаме отново, като сами да сме някакъв облак, който променя посоките си както иска и отива където си ще... Ето, ние сме в стаята на едно болно дете. Всичкият възможен разкош е около него. То лежи, а от тялото му, като от някакъв спукан съд, изтичат по всички страни тънички светливи вадулици и се губят, попити в пространството. Детето става все по-бледо и потъмнява. Животът изтича от него... Майката се молеше в недалечна до него стая. Бащата бе изгубен от скръб. Той се бе тръшнал до леглото на сина си и гледаше със стъклен поглед, който нищо не виждаше. И ето, към тоя поглед се коснахме и изведнъж се наредиха пред него вериги от настъпващи войници, които гинеха един след друг... хаос на война, войната, която поглъща с хиляди... Вървят редици след редици - и потъват в огъня на ада, който се е отворил пред очите му... Гинат чужди синове с хиляди... а тук е само един... неговият син, наследник на империя... И той се мята, мъчи се да отрие очите си и да махне тая страшна картина. Но тя прониква и през клепачите му, защото по-други са тия картини... Но ето, те се сменят... Бурни снежни веявици. Жени и мъже, конвоирани, отиват нанякъде... Някои от тях падат в изнемощение... Войниците ги ритат грубо, а след това оставят всред снега... Гинат чужди синове... Той търка челото си и се мята, като да е на огън. И те са имали бащи и майки... Протягаме към него ръце. Лъчи се пръскат около му, но той нищо не може да хване. Неговото тяло е негодно да схване каква да е помощ. Майката е покрита със сива покривка, която я прилепва като някаква плащеница и нищо не може да се косне до нея. А детето тъмнее. Няколко светли облачета, които му пращаме и които като че ли поглъща в себе си, му дават малко силица, но ясно е, че тялото му е тъй слабо, че всяка подобна сила го разрушава, ако се повтори два или три пъти. То си отваря очичките, гледа наляво и надясно, търси помощ... Очите на бащата са остъклени, като на безумец. Познах го - това беше един от най-великите монарси на света... Веднага отминахме настрана... Ето ни над една голяма брадясала фигура, която стои до един труп, облечен в черковни дрехи (расо)... Протегнахме ръка към него - и розови облаци се обвиха около него и го оградиха. Той ги попи като някаква гъба и в следния момент тялото се прибра в трупа - и аз разбрах, че човекът се събуди от сън! След някое време той беше при умиращото царче. Тоя път лъчите, които пращахме, минаваха през неговите ръце и детето като да ги пиеше от него. Изглежда, че така преминаващата сила се по-добре хармонизираше и ставаше достъпна за изнемощялото му тяло. Изведнъж настана тъмнота. Не можех да разбера къде съм, но добих впечатление, че се движим със страшна бързина. Колкото тъмнината ставаше по-непрогледна, толкова повече като че ли тялото ни се разтягаше в дължина. Със самия мен ставаше нещо страшно. Сякаш огън проникваше в моето същество. (Пиша това, а сам не мога да кажа за кое от мене става въпрос... Колко невероятно е всичко!...) Земята се бе изгубила съвсем. Ние се движехме с бързина, която ставаше безумна, докато най-после се изгуби всякаква мярка. Когато започна да работи съзнанието ми, аз се видях в странно и особено положение: ние се носехме над някакво село, където малка група хора беше заобиколена от друга, много по-голяма, от които едни държаха колове, други - вили, трети - коси, с явното намерение да се справят с по-малката група, мнозина от които бяха коленичили и вероятно се молеха. Нашето появяване имаше много интересно и неочаквано за самия мен последствие - грамадна вихрушка вървеше, като да беше наша сянка долу по земята, и всичко, до което се допираше, вдигаше веднага във въздуха или го хвърляше далече настрани. Най-напред изхвърчаха купите сено по полето им, после - по дворищата, плетовете, покривите на техните къщи, някои от които се събориха... Животни се разтичаха, хората изоставиха, па и навярно забравиха своите намерения -да умъртвяват другите, защото след няколко минути само бяха се пръснали като пилци из полето и към селото... Няколко огнени светкавици прелетяха от нас до земята и подпалиха една купчина слама. Камбаните на църквата забиха тревожно. В следния миг огнен лъч кръстоса камбанарията - и тя рухна... Малката група не бе мръднала от мястото си. Коленичили, те се молеха горещо. Вятърът развяваше дрехите им, но те като че ли нямаха никакъв страх от станалото. Напротив, в техните лица личеше такава преданост и вяра, че аз не можах да отделя погледа си от тях. Искаше ми се да питам, но нямаше как и кога - сякаш бях станал аз самият огън, стихия, която ври, плющи, като грамадни пламъци, без граници на своето могъщество... Зная, че като пиша така, аз рискувам твърде много, защото кой или колцина са преживели това, за да го разберат? Но аз си обещах да пиша тъй, както си беше - а как ще го преценят - това е малко важно; тия, които знаят, както и да го преценяват, не ще има съществено значение, защото ще бъде равносилно с това слепите дати дадат преценка на светлината или на дъгата... Ние летяхме доста над земята и всякъде, където минавахме, хората под нас бягаха и се криеха, а като наша сянка долу се вдигнаха вихрушки и бури... После изведнъж като че ли се откъсна от нас грамадна тежест и ние се устремихме право нагоре, земята посивя и всичко се сля в сив, непрогледен мрак. Това трая достатъчно време, когато пак ми се стори, че започваше да се разсъмва, да става по-светло, и аз забелязах, че се спускаме над голямо безбрежно море, в което вълните, неспирани от нищо, се носеха с бясна ярост... Мисълта, че падаме в тая стихия, ме накара да се чувствувам в смъртна опасност, но това чувство засягаше сякаш нещо далечно, а не самия мене... Ние се спускахме все по-долу и по-долу. Страшна беше бурята, но пред нашите очи се откри още по-страшна картина: върху един плот от свързана дъски и греди, който едва се крепеше над вълните, които постоянно го заливаха, две човекоподобни същества, измъчени и изгладнели, се бореха кой кого да изяде! О, това беше страшно - борба, последна борба, за да изпие един живот другия... Картината беше страшна, но аз нямах време да я гледам или разсъждавам. Мен ми се стори, че ние навлязохме в самата вода и като че ли тя не бе освен мъгла - такова бе чувството ми. Ние се сляхме сякаш с тях, с морето, със самия плот, върху който ставаше борбата. Едновременно изпитвах люлението на стихията, яростта на борещите се и техният огнен инстинкт за живот минаваше през мене (така казвам, а и сам не зная какво беше това «мене» - кое наричах с това име!...) Исках да проникна в тях, да ги опомня, но това беше невъзможно. Те като че ли бяха обвити - всяка частица тяхна - в стоманена броня, която пречеше да се допрем непосредствено до тях... И тъкмо в тоя момент аз усетих едно желание престъпно, но което все пак изпълних - страшно силно, непреборимо желание да ги обхвана, да обгърна и двамата и ги потопя по възможност по-дълбоко във водата. И аз не зная точно как, но ги хванах, разтърсих, бутнах с една вълна във водата и двамата и ги влачех по-дълбоко и по-дълбоко... Зает с тая странна работа - да бъда човекоубиец, както аз си мислех, премного смущаван от всичко станало, тъй бързо, със светкавична бързина, аз се опомних, когато заедно с огромна вълна бяхме изплискани на един бряг. Колко ли време бяхме вървели? Каква голяма бързина беше употребена да се минат стотици километри? Не зная, не съзнавах това, но ги видях - изхвърлени на полегат бряг. И двамата, те бяха проснати на пясъка мирни, тихи, покорни на съдбата си. И разбрах тогава някак вътрешно, като че ли ми каза нещо от дъното на душата, че съдбата работи по много начини и че често привидното зло е само необходимо зло, за да ни отърве от друго, по-голямо. Ние се понаведохме около тях, обхванахме ги със своите лъчи и те започнаха да проявяват признаци на живот. Сега те бяха по-пасивни, по-достъпни за въздействие... Островът беше населен и тяхното намиране вече беше въпрос на часове... И пак ме обхвана страшен вихър - вдигна високо някъде и след това започна да ме спуска като че ли все по-надолу и в някаква тъмница. Натискаше ме отвсякъде нещо невидимо, като че ли искаше да ме смачка. Тая тежест ставаше все по-голяма и по-голяма, по-непоносима. Ето, спряхме се пак и пръв път почувствувах Него много ясно и себе си. След това светна пред очите ми зеленикава светлина и в нейните лъчи аз видях проекции като на някакъв кинематограф. Ето един, който се качи в снежна виелица по планинска пътека. После се подхлъзна... Видях как синкава фигура се впусна като орел и го задържа на няколко крачки от пропастта... а след това изтича нагоре... И в образа на пътника познах себе си... Угасна светлината... А тежестта се увеличаваше все повече и повече. Като че ли ме натискаха с хиляди килограми едновременно, спираше ми се дишането, гнетяха ме някак, сгъстяваха ме, да, сгъстяваха и аз се чувствувах тъй страшно и мъчително! И постепенно аз дойдох на себе си, т.е. видях се в себе си, във физическото си тяло, с чувство на такава страшна тежина, като че ли бях затрупан в пясък... Срещу мене и видях фигурата на Тоя, който бе ме водил в тия непознати светове, стаята и лампата с живата светлина, която се искреше и пламтеше, като да бе огнен фонтан или подпалена ракета. Никога тъй не бях чувствувал окаяното положение на човека, на обикновения човек, както сега, когато сещах тялото си, всяка частица от него, като да е затворена в друга, каменна, в някакво стискало, тежко, мъртво... И разбрах за няколко мига само колко погрешно е било схващането ми, моето и на милионите хора, които не знаеха друго, освен физическото си тяло... И изведнъж всичко преживяно, в колко време и как, не зная, ми стана тъй ясно, значително и велико, че аз, без да ща и разбирам какво правя, се хвърлих в краката Му и Му целунах ръка с истинска наслада и чувство на безкрайна благодарност. - Стани - каза ми Той. - Стани, сега вече ще можеш да разбереш устройството на света, големината и вида на слънцето и планетите. Стани! - и почти със сила ме изправи. - Простете - промълвих аз смутен като малко дете, издъно трогнат. -Простете, че аз, който тъй малко знаех, дръзнах да Ви съдя... - Нищо, нищо... та обикновено тия, които малко знаят - съдят. Другите, знаещите, истинските човеци, те разбират и се учат и си помагат, но никога не съдят. Защото Един е, на Когото е дадено да съди... (КРАЙ)

ОТКРОВЕНИЯ Тъмни облаци прихлюпиха мисълта ми и тежина потисна гърдите ми. И аз пак повторих:- Може ли да се стори нещо за тях? А Той нищо ми не отговори, нито ме погледна даже! Тогава скръбта ми изведнъж преля като порой, дошъл неочаквано, и аз заплаках с глас. А той стоеше и гледаше, като да ме нямаше там. И мина се време, което ми се стори като черна застояла вода на дълбоко блато - малко или много бе, не зная, но ми се видя, че бе застлала небето пред очите ми, та нищо не можах да видя. Когато престанах да плача, Той се обърна и ми каза: - Може, но не е дошло още време за това. А аз побързах и го запитах: - А кога ще дойде това време? Той се взря в далечината, която беше станала тъмна за мен, и ми каза: - Гледай! А аз гледах - и нищо не се виждаше. Казах Му това, а Той настоя и повтори: - Гледай! Аз пак се вгледах в далечината и там някъде съзрях малка точка някаква. - Виждам вече - казах Му аз. - Що? - попита ме късо Той. - Сянка никаква - отговорих Му аз. А Той повтори: - Гледай! Аз пак се взрях и пак казах: - Виждам - дърво е това! А Той ми повтори и рече: - Гледай! И аз пак се взрях и видях, че човек беше и идеше към нас. - Човек е! - извиках аз. - Гледай! - потрети Той. Сега аз погледнах, скочих и като безумен се завтекох. - Чакай! - викна ми Той. - Брат ми е! - извиках аз и като го посрещнах, прегърнах го. А още кога го прегръщах, брат ми гледаше Него през рамото ми. После се затири и Му целуна ръка. - Познаваш ли Го? - запитах аз брат си изненадан. - Та нали Той е, Който ни учи. Как може да Го не зная? Може ли да не Го познаваме ние, които всичко от Него сме получили? - Разбра ли сега? - запита ме Той. Какво можеше да разбера? Не бях виждал брат си много години и се зарадвах, че беше здрав, весел и добре. А друго какво? И аз Го запитах: - Какво да разбера? Аз тъй се зарадвах... А Той ме погледна и попита: - Какво видя най напред? - Сянка - отговорих аз. - А после? - Дърво. - А после? - попита пак Той. - Човека и брат ми - отговорих аз недоумяващ. - Когато всички видят братята си в сенките, дърветата и хората, тогава ще им се помогне на тия, които страдат. - А скоро ли ще стане това? - запитах бързо аз, възрадван от срещата си. - И това ще ти кажа - отговори ми Той, - но виж се с брат си първом. Тогава аз запитах брат си отгде иде. А той ми отговори: - От «Изгрев». - Ний сме всички оттам излезли някога - казах му аз, - но сега отгде идеш? Той ми посочи и рече: - Там, хе, е нашето селище. То не е голямо и се нарича «Изгрев», защото слънцето ни е изгряло, между нас е и не залязва. Ний не сме много, но сме тия, които работят за бъдещето. - А страдате ли ? - запитах го аз. - О, да, понякога. Но знаем защо - винаги, когато неволно се отклоним от някой закон от Великата книга на живата природа. Страданието е, което ни напомня и помага да намерим отново верния път. А в другото време учим и се радваме. - Какво учите и на какво се радвате? - Учим се да живеем разумно, а се радваме на изобилието на самия живот. И пеем, и благодарим, че има кой да ни учи. - А щастливи ли сте? - запитах го аз. - Трябва да сме щастливи - отговори брат ми, - защото никой досега от нас не се е и сетил да търси щастието. Аз погледнах Него. Той се усмихваше тихо и нищо не ми каза. Но аз Го запитах: - Не може ли всички да живеят както на «Изгрева»? - Може - отвърна ми Той. - А кога ще стане това? - запитах тихо аз. Вместо отговор, Той пак се загледа в далечината. А после вдигна ръка и ми посочи. Тогава видях от небето да се спуща бляскав сноп от светлина до висок хълм, целия трептящ в розови лъчи, като да беше жив. И от мястото, гдето стълбът се косна до хълма, поникна лоза. И тая лоза растеше и клонеше. И пръчките й растяха и клоняха, и разклоняваха наново. И тя обхвана целия видим хоризонт и цялата земя. И на пръчките й нависнаха гроздове преизобилни. Вгледах се и видях - всичките гроздове бяха живи -всички те бяха много хора, които живееха и се радваха. Имаха всичко, което идеше от лозата изобилно, а те растяха и пееха. - Това е, което е станало и което ще стане - рече ми Той. - Ако обичаш, поясни ми - помолих Го аз. Той ме погледна строго и ми каза: - Това, което си видял, това е! Лозата е посадена и пръчките растат, но са още малки и затова стават така работите на хората, които те потресоха с вида си. А Лозата ще възмогне, ще расте и разклонява. И ще даде живи гроздове, като тия, както е «Изгревът», гдето е брат ти. И това ще стане скоро, но има да мине първом огън, който ще изгори всички бодли, бурени и разруши всичкото временно. Тогава ще излезе вятър и буря, която ще разпали пламъка до невидими размери. А после ще дойде вода да отнесе пепелта. И тогава Великата Лоза ще разклони и обхване целия свят. - А много ли време ще мине дотогава? - побързах да питам аз. - Не - отговори ми Той. - До минаването на огъня има осем години, до бурята - шест месеца, а до водата - само един ден! - Как е възможно това? - учудих се аз. А Той се усмихна и каза: - Ще го видиш. Аз се замислих възрадван, че ще видя това велико дело, и се унесох в своя дух и видение. Когато се огледах, Него Го нямаше наблизо. Но в далечината се виждаше голяма планина със светъл връх. Там Го съзрях. Пожелах само и се озовах в подножието й. А пътят за нагоре беше много, много стръмен и самият връх -далечен. Дълго крачих към него, а не се приближавах ни най-малко. Тогава се спрях и седнах. И видях, че в подножието на планината се събираха много пътища. А далечината оживя пред очите ми, приближи се сякаш, та страданията на хората се понесоха като облаци от всички страни. И от всички пътища се зададоха мнозина, които плачеха, късаха косите си и си оплакваха дните и живота си и викаха: - Богати бяхме, обраха ни и обедняхме. Сетни сиромаси сме, протягаме ръце - кой ще ни тури нещо в тях? А аз ги запитах: - Кой ви обра? Мнозина от тях извикаха: - И врагове, и приятели, но най много - смъртта! От други пътища идеха тълпи и викаха: - Силни бяхме и обезсиляхме, няма ли кой да ни помогне? Аз и тях запитах: - От що обезсиляхте ? - Не знаем - извикаха те, - ний винаги доказвахме силата си чрез насилието, а станахме слаби съвсем! Ето, зададоха се групи хора, които късаха косите си и плачеха. Те бяха облечени разноцветно и се държаха като луди. - Умни бяхме и обезумяхме! Пресъхнаха блатата ни - викаха те - и само жабите крякат сега в тях. Няма ли кой да ни помогне? Помислих да ги питам, но изведнъж познах философите - и не рекох нищо. А те крещяха и се приближаваха до подножието на планината. Повдигнах погледа си кьм Него. Той, замислен, бе се вгледал в далечината. И около главата Му играеха разноцветни светкавици, а от подножието на нозете Му потече бистра могъща река, от която мнозина се наведоха да пият. И когато пиха и се изправиха, очите им бляскаха и лицата им сияеха. Те сядаха кротко в подножието на Планината и погледът им търсеше Неговия. А аз гледах. И нови хора прииждаха постоянно. И всички те викаха нещо, оплакваха се, роптаеха или ругаеха и сочеха юмруци. А след тях вървеше огън, вода и буря - и ги гонеше по самите им пети. А те в смъртен ужас се блъскаха един други и пак бързаха напред, към подножието на Планината, на върха на която седеше Той. А там, в подножието, от водите на реката езеро голямо стана - кристалнобистро, в което се оглеждаше небето и скръбните фигури на тия, които се навеждаха да пият. Но след като вкусеха водите му, всички се изправяха със светнали лица и блестящи очи. А хиляди други идеха по пътищата и викаха, виеха от ужас и питаха с прегракнали гласове: - Няма ли кой да ни запази от огъня, водата и бурята? Ето, тогава се зададоха мнозина от един път и носеха големи златни надписи: «Ние сме знающите», «Ний служим на Вечния». А и тях, както другите, гонеше огънят, давеше водата и блъскаше бурята. И все пак много ръце се протягаха към тях за помощ и мнозина ги запитваха: - Кой ще ни избави от бедствията? А те, които носеха надписите, сами бягаха и отговаряха: - Смъртта! Тогава Той ме погледна и рече: - Иди им покажи! И аз слязох при тях и взех надписите им и ги хвърлих в огъня. И веднага се вдигна голяма стена, която спря огъня и той стана розов и мек като заря, която се сипва. Водата стана на пара, която се вдигна нагоре. А вятърът стана кротък и помилва лицата на мнозина. Те всички се спряха, огледаха се и въздъхнаха, като се питаха един други: - Къде сме? Аз им казах: - В подножието на Неговите стъпки. Тогава те ме запитаха: - А ще ни даде ли нещо? Не знаех какво да им кажа, но погледнах и видях, че Той сведе поглед и отговори вместо мене: - Да, ще ви дам дрехи срещу огън, дрехи срещу вода и дрехи срещу буря. Ще ви дам и дрехи, до които и смъртта няма да може да се косне! А аз се сетих и Го запитах: - Нима ний не сме имали някога такива? Той поклати глава: - Някога ви давах - и вий всички бяхте облечени с тях. Но мнозина ги забравиха и тук, и там, други подарихте или заложихте. Сега нови ще ви дам -чудна прежда от лъчи на нова светлина, а вие сами ще си ги изтъчете. И тогава огънят няма да ви гори, водата - да ви дави и бурята - да ви подмята. - А смъртта? - запитаха мнозина изведнъж. - Смъртта няма да ви връща вече, защото ще вървите по пътеката, която ще ви посоча. Там никога няма да я срещнете. И ако някой от вас се върне отново назад, то ще бъде да покаже само пътя на тия, които са го изгубили. - Да бъдат благословени устата Ти! - извикаха хиляди. И всички тия, които бяха пили от езерото и реката, която изтичаше от подножието на нозете Му, ставаха светли и кротки. И очите им се отвориха и те познаха Него и си спомниха за срещите, които някога са имали, възрадваха се душите им и те запяха. А думите на песента знаехме всички, макар че сега я чувахме за първи път: - «Благословен е, който носи Любовта, която ражда живота. Осветен е, който носи Мъдростта, която дарява светлината. Блажен е, който носи Истината, която освобождава.» Свят, свят, свят! И всички се поклонихме. А Той вдигна десница и рече: - Деца, Пийте от извора на Любовта, за да сте вечно живи. Защото, които пият от локви и други извори, пак ще ожаднеят и от пътищата им отново ще ги връщат. Вярвайте в това, което носи живот, вярвайте в това, което дава светлина да видите пътя, в който вървите. Вярвайте в това, което ви дава сила, която не насиля, и богатства, които са за всички. Не казвайте, че нещо не е добро, а направете това, което е потребно, да стане то добро. Търсете Новото, както цветенцата - светлината. Новото носи разумния живот, радост и веселие. В Новото смърт няма - смъртта е случайно явление в живота. Със сърцето си служете и обичайте всички, а с ума си учете. Търсете скръбния, когато сте радостни, и го възлюбете, за да познаете Онзи, Който всички ви обича. Мнозина воювахте за вашите права. Ако обичате, правата са при вас. Ако не любите - безправни роби на дребното човешко сте. А в безлюбие мнозина се задъхват. Не сейте жито по замръзнала земя, за да не прахосвате семената напразно. Безлюбието замразява всеки ум, всяко сърце и душа. На кръстопът сте - и много пътища стоят пред вас. Но ако сте будни - към слънцето тръгнете. А ако не сте будни - пак към него тръгнете, за да се събудите и видите всичката красота и богатства, които носите в себе си. По много пътища сте ходили и са ви връщали назад, обирани от смъртта, но ако тръгнете по великия път на Любовта, на Мъдростта и Истината, вие смъртта няма да срещнете никога вече. Придобийте знание - и когато знанието ви се увеличава, сърцето ви при него да не се прилепва. И при силата, и при богатствата - свободно да е то, за да служи. Воювайте с Любов - и тогава ранените във вашите битки вечно ще живеят. Вървете с Мъдростта - и със светлината, която тя носи - и не ще се спъвате никъде. Живейте Истината - и свободата, която ще имате, използвайте да помагате на всички. Ако знаете какво животът изисква от вас и го струвате - никога няма да умрете. А не знаете, защото без Любов сте родени - родените без Любов са осъдени на смърт. Затова ето, викам ви и казвам: - Родете се изново, вие, които не сте родени от Любовта. Родете се от Дух и Живот, всесилния дух и вечния живот. Защото роденото от плътта е плът и смърт, а роденото от Духа е дух и вечност! Сдобийте се с новото сърце. Нему е дадена чистотата на кристала. Чиста вода от него извира. И всеки, който от нея пие, живота ще придобие. Потърсете новия Ум. От него светлината на слънцето излиза. И всеки, който с радост я приеме, разум ще придобие. Повикайте душата, новата Душа, която всичкото добро съдържа, за обичта, на която цялата вселена е отворена. Който към нея ръка протегне, блага на нов живот ще придобие. Призовете новия Дух, Великия Дух във вечността, чиято сила е безгранична. Той сила раздава. Който му служи, той разумен става и сила придобива. Ето, казах ви. Това са дрехите срещу огъня, бурята и смъртта. ТОВА Е НОВИЯТ ПЪТ. Ако сте свободни - тръгнете по него. Ако не сте - пак тръгнете - за да се освободите.

ВИДЕНИЯ Отново ние тръгнахме. И малки бяха крачките ни, а нависоко се качихме. И видях планини от светлина и върховете им като отблясъци. А други бели, снежни - по тях се къпеха розови лъчи. И всеки лъч бе жив. И когато се приближихме при тях, те прехвръкваха край нас, облъхваха ни с топлина, парфюм на хиляди цветя и нежни искри и пееха песен, която аз слушах добре, защото не бях я чувал досега. - Благословен е Тоя, Който ни благославя - Изворът на Любовта. - Да бъде! - казах и аз. И небето сякаш изведнъж се отвори и потънахме за момент във вълни от жив огън, в който имаше живо море от безбройни хора и всякакви животни. И много слънца заблестяха изведнъж и звезди се раждаха цели роеве. И всичко това пееше и славословеше Извора на Любовта. И аз се изгубих, станах безмерно голям, целия тоя свят - и сетих радост неусещана и почувствувах да съм аз всичко, като че ли то беше мое тяло. И слънцата - очите ми. И огънят - сърцето ми, което се свиваше и разпущаше, но никога не гаснеше, а грееше през векове и векове, които са били все едно и също «сега», което е съществувало и вечно ще съществува. Нямаше мисъл за край на нещо - всичко ми се видя като река, която вечно тече и не изтича; като море, което винаги е било... И когато се намерих в себе си, пак заедно с Него бяхме. И Той нищо не ми каза, а само посочи. И аз видях млади момци на еднаква възраст, красиви и прилични, като родни братя, които отиваха заедно и стройно. Лицата им грееха като пълна месечина и излъчваха от себе си сребриста светлина. Те пееха и аз чух ясно песента им: - «Ний сме благи, ний сме силни, ний сме крепки, твърди като диамант.» - Те са силни, защото са благи, а благи са, защото с тях е Благият. И те ще помогнат на света, защото той има нужда от тях. - Да отида ли и аз с тях? - запитах Го. - Не, ти почакай! - каза ми Той - и пак се загледа. И аз погледнах нататък. И видях до слънцето бляскави фигури с дълги бели дрехи. Косите им бяха като цветя разцъфнали на самото място, блясваха и гаснеха като пламъци тихи и нежни, преливащи се един в други. Те минаха близо, близо съвсем. И гънките на дрехите им се докосваха до самите нас. И те пееха, но тяхната песен бе като светлина, която влиза през разноцветни стъкла на стар храм и оттам, превърната в дъга, тече като жива река. - «Ний сме чисти като живата вода, ний сме чисти като живата светлина, ние сме чисти като Любовта.» - Тяхната чистота ще победи света - каза Той. - Да отида ли и аз с тях? - запитах Го аз. - Не - каза ми Той, - почакай малко. И ето - след тях се зададоха едри, високи великани някакви, които бяха дошли сякаш в свят, в който им беше тясно. Главите им се губеха във висините, а нозете им - в долините. Като че те самите бяха облаци от блясък и светкавици, а нозете им - от разтопено стъкло. И от техните стъпки се тресеше земята, а от думите им трепереше всичко. А в мен самия те внесоха хилядократно по-голям живот и сърцето ми залепна при тях и без моя воля тръгна подире им. - «Нашият закон е чистата любов, нашият път е чистата светлина, нашето слово е Мъдростта. Ние всички сме крепки със силата на Извора на любовта. С нея ние победихме света! В любовта ние добихме своята свобода!» - Те са вече свободни от закона на смъртта - ми каза Той, като ме погледна, - не от тая смърт, която знаят хората, тая, която съблича само дрехите, но няма власт над духа, но от оная смърт, която тихо и невидимо върви, като сянка, подир всичко, което се е родило и живее. Погледни - те нямат сенки! И наистина, техните фигури не хвърляха никакви сенки. - Сърцето ми отиде подире им - казах аз. - Колко би било хубаво да съм винаги с тях! - Те имат много работа, която ти не разбираш още - каза ми Той. И аз се свих близо до Него, защото се зададоха бури огнени и циклони, които се носеха един през други и изглеждаха страшни. А когато се приближиха, аз видях, че те бяха от милиарди искри. И бяха тъй много, както кристалите на току-що падналия сняг - безкрайно разнообразие, в което всяка бляскаше със свой цвят. Искри и малки пламъчета, които светваха често и не гаснеха. Като малки комети се преплитаха те една с друга и правеха тия пламъци, които бяха много големи и от които всяка отделна частица беше отделна жива душица. Техният глас бе като на дъждовни капки, като на силен вятър, като на много струи на водопад, като на вълни морски, които се блъскат в бреговете си. Но безкрайно меки и хармонични, като че ли минали през огромна флейта, те добиваха тон на глас, излизащ от дъното на гърди, които много са страдали, но са намерили примирение и смисъл в светлината, която ги е огряла, когато са се събудили. - «Необятната Любов ни въздигна, безпределната Мъдрост ни оживи, единната неизказана Истина ни възкреси. Осветихме името Ти, свършихме делото Ти и въдворихме Твоето царство за безкрайни вечности.» И всичката вселена рече: «Амин.» Аз чух това и повторих. И не смеех да добавя нищо. А той мълчеше. Той винаги е зает и все пак има време, когато го потърся, да ме приеме. И винаги знае това, което ще го питам, а все пак слуша, защото Той всички слуша. И когато седи с полузатворени очи и мисли, Той слуша гласа на всички, които страдат. Но той не трепва от скръб, защото знае и причините на страданието им, и своята възможност да им помогне. Той заема всички форми, а сам няма никаква. Това не е приказка, а истина. Ето, ний вървим с Него. Минаваме поля и гори. На един път плачеше дете изоставено. То викаше своята майка, а нея никъде я нямаше. Гледах го и сърцето ми се късаше. А Той вървеше, като че ли нищо не виждаше или чуеше. Аз не смеех да кажа нещо, защото мислех, тъй както ние често мислим, че може би това е заслужено, че това е съдбата на детето... Когато отминахме много крачки и гласът на детето затихна, аз пък се обърнах да го видя за последен път. Напразно - кривулиците на пътя бяха го скрили вече. Но когато погледнах към Него, и Той бе изчезнал. Тогава аз сетих сърцето си свито и седнах скръбен край пътя, като сираче, като онова дете, което плачеше преди малко. Но после, когато чух стъпки и отново вдигнах поглед, аз видях, че детето приближаваше засмяно, водено от своята майка. И когато тя приближи и ме погледна, аз видях в очите й как Той ми се усмихваше. Друг път видяхме с Него градина с много цветя повехнали в зной. И никъде нямаше вода. Аз гледах и се тревожех, а Той мълчеше. Цветята вехнеха пред очите ни, подгъваха стебла и клюмваха върху попуканата земя. И всяко едно от тях издъхваше като човек и казваше най-силната си мъка с чудни парфюми, които ни обгръщаха от всички страни. Бяла лилия леко се залюля на своето дълго стебло и аз коленичих и протегнах ръце да я подхвана. И тя клюмна в шепите ми. Когато се обърнах да Го помоля за помощ - наоколо нямаше никой. В душата ми стана тъй страшно, като че ли лилията и аз еднакво свършвахме живота си. Затворих очи и ми се стори, че съм нейде безкрайно далеч, че между мен и всичко друго се е пуснала полупрозрачна завеса, направена от милиони минали години. Но когато западаха капките дъждовни, аз отворих очи. И цветята вдигнаха главици веднага. А когато погледнах нагоре, от тъмния дъждовен облак бляскаха хиляди Негови очи - и всичките се усмихваха. Забравил всичко от радост - аз запях. И всички цветя ми пригласяха,. А веднъж, когато аз крачех зад Него, Той изведнъж се спря и ме изгледа дълго. Аз се стреснах, защото мислех - тъй както ний, човеците, мислим. А Той знаеше това и ми каза: - Злото е привидно, както и смъртта. Животът е всичко. Локвата е голяма, но пресъхва, а малкото изворче векове трае и извира. Така е и Доброто. То е като семка, която като заровиш в земята и умре - начало на ново става и много плодове дава. А ако не умре - само остава. - Прости! - пошепнах Му аз. - Между хората аз бях забравил това, което Ти отдавна ми бе казал и което постоянно виждах в Тебе. Той нищо ми не отговори, но ний тръгнахме близо един до друг и бързо, като че ли сами ураган бяхме, който налиташе там, гдето най-малко го чакат. Към една земя се приближихме, в която планините като хълмчета изглеждаха - тъй отдалеч я гледахме ний. Заровени като животни в пръстта, хиляди човешки същества стреляха и се биеха едни срещу други. Земята се тресеше от хиляди снаряди, които ревяха из въздуха и с адски трясък се разсипваха по земята на безброй късове, които разнасяха смърт на всички страни. Той ми посочи тия избухвания и рече: - Ето, така е злото. То може само веднъж да избухне. А после е безсилно. А Доброто е вечно, защото е живо. Ний се приближихме до самите тия, които се биеха. Грамадни тълпи, изгубили образ човешки, се хвърляха едни срещу други. Замлъкнаха гърмежи -чуваха се само яростни викове. В това море от размесени хора, никой не смееше да стреля, защото не знаеха кой на кого е. Но те самите се търсеха един друг, като да бяха зверове, векове мечтали за този час на отмъщение. И аз Му казах това, а Той поклати глава и рече: - И така е! Но когато се обърнах пак да Го видя, Него го нямаше край мене и аз изведнъж станах по-малък от прашинка - и по-безпомощен. Исках да бягам, но не можех. Викнах - и гласа си сам не чух. Но долу, на земята, в пръстта, където ставаше зверската борба, замлъкна шумът. Взрях се нататък. Вдигнати оръжия се сваляха, погледите се взираха, ръцете отпускаха. Всички гледаха мълчаливо няколко мига. А после избухнаха радостни викове, ръце се протягаха и стискаха, хора се прегръщаха - врагове до преди минута. Аз смаян се приближих и видях -красива мома минаваше между тях, вървеше с вдигнати ръце, като ги благославяше. Лицето й грееше като слънце и очите й излъчваха мир и Любов -стопляха всички сърца. Пред нея всички борби спираха, а зад нея всички захвърляха оръжие и се прегръщаха. И когато тя ме погледна, аз потръпнах, стопих се сякаш и едновременно с това възрадвах безкрайно - през очите й ме гледаше Той - и ми се усмихваше леко. - Хората страдат от това, че много желаят, повече, отколкото им е потребно - каза ми Той веднъж. Аз побързах да Го запитам: - А отгде да знаем кое ни е потребно и кое - не? Той ме погледна и нищо ми не отговори, но аз самият се запитах: Ако аз самият не съм разбрал това, кой може отвън да ми каже? И наведох очи. А Той си тръгна, без да ме повика подире си. Но аз закрачих и неканен, защото сега повече от друг път чувствувах, че трябва да не се отделям от Него. И когато се обърна и ме погледна, аз разбрах, че макар и да мълчи, Той желае да ми каже нещо. И тогава крачките ми се засилиха и ние се понесохме като буря. И когато се спряхме на един хълм, пред очите ни се откри чудна картина. Голямо поле бе пълно с хора най-различни - и стари, и млади, и ниски, и високи. И чудни и пречудни постройки красяха това поле! Аз се взирах и все повече се чудех на това, което виждах. Всевъзможни къщи бяха направени от най-различен материал. И всички градяха и бързаха. Когато нещо им не достигаше, те отиваха при никоя близка постройка, преборваха се с господаря й, ако беше там, или ако го нямаше, свободно си вземаха и окъртваха всичко, което можеха - и си градяха своето. Имаше форми тъй чудни и невъзможни, даже да ги помисли нормален човек, а тук ги градяха и се гордееха с тях. Едни ги обръщаха на север, други - на юг, трети - на запад, четвърти - на изток. А имаше и такива, които ги местеха постоянно на всички страни и учтиво се кланяха на всеки, който им направеше забележка, че по-добре ще е, ако гледат не на тая, а на някоя друга страна. Едни си правеха колиби, други дворци от мрамори градяха, трети - от тухли, парчета от клечки и кирпичи. А имаше и някои - от нечистотии се опитваха да скърпят нещо... Някои пък хвърляха на един куп каквото им попаднеше на ръка, започваха да строят, след туй отиваха да търсят пак. И докато се върнеха, намираха всичко разграбено. Тогава и те тичаха и грабеха от околните постройки. Едни постройки падаха от само себе си, други ги рушаха строители, на които им трябваше стар материал за модерни постройки. Това беше гледка невероятна - всички против всички! Понякога няколко души се събираха и започваха градеж общо, но скоро всеки започваше да дава мнение, започваше да гради по своему, и постройката бързо се разрастваше и добиваше фантастични изгледи. Но това траеше късо, защото обикновено се свършваше с нападение един срещу други и порутвание на цялото. А други грабеха и правеха нови постройки от стар материал. Но най-невероятното бе, че всички правеха големи или малки здания, канеха други да влизат в тях, а те самите стояха отвън или се завираха в дупки, изкопани в земята, като да бяха зверове. Идеше лошо време, дъждове и бури и град падаше, и всички тия хора седяха отвън плискани, блъскани, измъчвани - никой не влизаше в къщата, изградена от него. Понякога те ужасно се нахвърляха един срещу други и си събаряха постройките. И те тъй бързо рухваха, че аз се питах не са ли само от нарисувани картони. И всичко това ми се видя тъй чудно, особено и, бих рекъл, безсмислено и безумно, че не вярвах на очите си. И не се стърпях и запитах: - Луди ли са тия? Но Той нищо не ми отговори, а само ми посочи. И аз видях един далечен хълм, на който светеха чудно красиви постройки, заобиколени от безкрайни градини. Едни от тях грееха с розова светлина, други - с жълта, трети - със синя. А някои от тях се преливаха с всичките цветове на дъгата. А още по-далеч се вдигаха безбройни постройки в блясък и сияние, което приличаше на изгряло в сила слънце. И около тях течаха реки като от разтопено злато. Вслушах се и макар че бях далече, чух оттам да се носи дивна хармония, която покри със своите мелодии крясъка и зверските викове на тия, които пред очите ми градяха и рушаха, караха и биеха, градяха къщи и дворци, а сами седяха отвън на бурите и дъждовете. И тогава мен ми стана нетърпима силата на мисълта, която ме обзе, и запитах пак: - Какви са тия луди? Той ме погледна и каза: - Иди и виж! Тогава аз слязох от хълма, на който бяхме, и запитах първия, когото срещнах. Той тичаше, приграбчил дървета, дъски и храсти, да гради колибата си, която в негово отсъствие другите бяха разграбили. Но той само ме изгледа и нищо не отговори. Помислих си, че може би езикът ми не му е познат и щях да го запитам отново. Но Той нямаше време да слуша - като захвърли всичко на земята, той със страшна ярост се спусна върху другиго едного и започнаха безпощадна борба. Хвърчаха снопове коси и дрипи от дрехите им. Такава ярост ме ужаси и, почувствувал се безпомощен да помогна с нещо, аз се отдалечих бързо. Спрях се пред други един, който цапаше с шарени бои фасада на една странна къщурка със съвсем малки прозорчета и без врата. - Тази постройка ваша ли е? - запитах го аз. Той ме изгледа високомерно и ми отговори: - Само глупавите питат - умните знаят! Тогава аз му казах, че съм странник, а той ме изгледа още по-презрително и продължи да цапа къщата си с най-шарени бои. Загледан в него, аз се много изненадах, когато той хвърли четката и боите и се затири зад къщата, която се заклати и започна да се събаря. Там двама души с голяма сила я подкопаваха и рушаха. Започна борба, края на която аз не дочаках, защото ми се стори много жестока, още повече, че от други страни се стекоха мнозина, които започнаха да развалят къщите на самите рушители. Борбите и крясъците станаха тъй силни и общи, че аз не можех да изтрая. А за всички останали това беше обикновена картина. Много по-нататък аз видях един доста благообразен старец и се спрях. Той беше седнал пред хубава наглед къща. Но като се приближих, останах учуден - тя беше цялата съградена от най-различни плодове. - Ваша ли е къщата? - запитах. - Да - отвърна старецът и я изгледа със задоволство. - Хубаво я вижте, защото няма никоя подобна на моята. - А онази там? - посочих му аз една съседна, която беше досущ прилична на неговата. - Ех! - изсмя се той презрително, - нима не виждате глупостта и скудоумието да крещи от всяко ъгълче на тая постройка? - Ни най-малко - отвърнах аз искрено, - тя изглежда тъй оригинална, както и вашата. - О, да - заклати старецът глава, - тук всички са оригинални, но безполезни. - Защо? - запитах го аз. - И ако е така, защо собствено правите всичките тия постройки? И защо не живеете вие сами в тях? - Много си наивен - отвърна ми той. - Ний ги правим, за да покажем нашето изкуство, нашето творчество. Да живеем в тях!.. Това е една оригинална идея, но тя не ни е дохождала и на ума. Пък и ний си имаме дупки и колибки, в които прекарваме времето си, когато не градим. - Това е именно най-чудното - казах аз искрено, - че вие тъй много постройки правите и събаряте, а сами не живеете в тях. - Пък аз се чудя на ума ти - каза ми старецът, - как може да се живее в тия постройки. Я погледни! - И наистина, плодовете, от които беше направена постройката, бяха почнали да гният пред очите ни и цялата къща със слаб трясък се събори. Старецът веднага започна да ги събира и се приготви да гради отново. - Ами защо ги градите тогава? - заинтересувах се истински аз. - Да покажем нашите дарби, нашите таланти, нашите гении. - Но какви сте собствено вие? - запитах го аз, искрено недоумяващ и чистосърдечно съжаляващ го. - Как? Нима ти не знаеш? - учуди се той на свой ред. - Ний сме избраниците на съдбата, ний сме философите на човечеството! - Как? - извиках аз и бях тъй изненадан и учуден, че устата ми остана няколко мига, без да мога да я затворя. В главата ми нахлуха хиляди мисли изведнъж. И аз не можах да издам нито звук. И когато завладях отново езика си, първите думи, които можах да произнеса с безкрайно учудване, бяха като някакво ехо: - философи на човечеството! - и аз хукнах да бягам, но после се сетих нещо и се върнах при стареца, който не по-малко учудено гледаше след мене. Аз го приближих и му казах учтиво: - Извинете, но аз съвсем не очаквах това, което ми казахте... Но моля, каква нужда има от вашите къщи, в които никой не живее, нито вий самите, които постоянно се събарят или ги събаряте, когато ето там има тъй хубави постройки? - И аз му посочих сияющите кристални дворци на другите хълмове. Общ смях отекна неочаквано наоколо ми. И много гласове ми отвърнаха отведнъж: - Глупако, това са миражи! С бързи крачки се върнах при Него и Го гледах смутен в очите. А той се усмихваше. И погледът му се вдигна от мен. Аз го последвах. Той гледаше чудно хубавите светещи в лазура на небето невероятно красиви постройки. Като малко дете, което не мисли какво говори, аз Го запитах: - Нима наистина е мираж това? Той ме погледна изново и каза тихо: - За спящите сънищата са реалност, а реалността - миражи. А ти, като си буден, защо питаш ? Изведнъж ний се намерихме пред една от тия чудни постройки, прелетели като на невидими крила завчас. Но аз не се смущавам, защото когато съм с Него, всичко е възможно и нищо ме не чуди. И видях надпис от живи розови пламъци на средата на постройката. И пишеше: «Тук царува Любовта.» И на другата страна с жълти живи пламъци имаше друг надпис: «Тук царува Мъдростта.» И от другата страна - надпис с живи пламъци със сини цветове: «Тук царува Истината.» И там влизаха много и излизаха много. И на всички лицата бяха тихи и кротки, прилични като у братя едно на друго. Нямаше ни мъже, ни жени - всички бяха еднакво красиви. Погледите на всички бяха приветливи, даряващи радост, вливащи живот. И когато ги гледах тъй тихи и кротки, мен се стори, че съм дошъл дома и ми се поиска тук да остана. Но Той ми каза: - Почакай малко. Погледни ги само, за да си спомниш отгде си дошъл, а после ще се върнем. А сега нека отидем да видим онова още, което си гледал досега много пъти, но не си видял. И ний тръгнахме. А от чудните постройки забляскаха светлини и огньове, дивни хармонични мелодии се понесоха и ни вдигнаха като на криле. И когато си отворих очите, приклопени от неизказано чувство на щастие, ний седяхме вече на един далечен хълм и пред нас се простираше голяма градина с много дървета. Той ми посочи и аз се загледах. И видях много хора, които беряха плодове от дърветата и ги ядяха. И тогава някои от человеците, които ядяха, падаха на земята като отровени. Свиваха се, гърчеха се и пущаха пяна от устата си. Други ядяха и се опияняваха сякаш - викаха, скачаха и играеха. А трети ядяха и ставаха като бесни - нападаха се едни други или налитаха на срещнатите и ги разкъсваха като зверове. Самите плодове бяха различни и изобилни. Но не всеки можеше да ги достигне. Имаше хора, които обикаляха много дървета, без да могат откъсна ни един плод. Те протягаха ръце и към дърветата, и към хората, които ядяха, но напразно - всички ги отблъскваха. И когато някога те им даваха нещичко, то беше най-често гнилото, негодното. Но някои и това ядяха и се тровеха. - А тия какви са? - запитах аз. Той нищо не ми отговори, а само посочи на друга страна. Надалеч, на една висока и стръмна планина, голямо дърво се вдигаше. Неговите плодове блестяха като живи звезди. По склоновете на планината се катереха малцина. По пътя ги нападаха кръвожадни орли, хвърляха се отгоре им и ги кълвяха. Понякога силни ветрища ги откъртваха и събаряха. Но те, падащи, успяваха да се заловят за нещо и започваха възлизането изново. Друг път някой от спътниците им, рискуващ своя живот, задържаше падащия. И тогава те заедно закрачваха пак нагоре, с поглед, вперен в единственото дърво, на което плодовете святкаха като живи звезди. А тия, които достигаха до дървото и вкусваха от плода му, лицата им се огряваха от вътрешна светлина и те излитаха над всички препятствия, като да бяха бляскави птици. Сведох поглед без да ща пак към множеството пред нас, което викаше, кряскаше, огъваше дърветата, грабеше плодовете, търкаляше се по земята като безумно, между купища трупове на себеподобни. И движенията им бяха тъй чудни, борбите им - безумни и шумът - тъй необикновен, та аз, учуден, не се стърпях и запитах пак: - Пък тия какви са? - Иди и виж! - каза ми Той. И аз слязох в градината между тях. И тук картината беше още по-страшна, отколкото се гледаше отгоре. Това бяха хора наглед избрани, мъже и жени. Красиви, горди, с огненочервени лица. Те всички бързаха, всички ядяха тъй лакомо от плодовете, като че ли цял живот да не бяха нищо друго вкусвали. И още по-чудното бе, че също тъй бързо, както гниеха плодовете в ръцете им, тъй бързо старееха и тия, които ги ядяха. Някои от тях след яденето се гърчеха като змии, едни падаха като от гръм поразени, а други като безумци се прегръщаха и танцуваха, докато падаха на земята, изтощени и съсипани дотолкова, че вече не можеха да помръднат. Мнозина играеха тъй дълго и старееха тъй бързо, че започваха танците като юноши и ги свършваха като старци. Опитах се да заговоря с някого, но никой не искаше да ме чуе. Всеки тук се интересуваше само от себе си и от своите работи. Тогава се приближих при едно от дърветата, което имаше червени плодове, откъснах и сдъвках. И огън изведнъж изпълни тялото ми и сетих, че горя. Но изплюх сдъвканото и отново всичко стана тихо в мене. Видях и други дървета със зелени плодове. Опитах и тях. Те ми се сториха много горчиви и ги изплюх. А мнозина ги ядяха. Жълти плодове видях - големи и едри. Когато ги опитах, очите ми започнаха да виждат всичко наоколо жълто. Но аз само кусвах и изплювах - и всичко пак се оправяше. Много хора имаше, а нямаше кого да питам. Питах мнозина, а никой ми не отговаряше, като да не бе ме чул. Но когато един немощен ме помоли да му наведа един клон, за да си откъсне плодове, аз използувах това и го запитах: - Какви са тия дървета и какви сте вие самите? Той ме изгледа внимателно, веднага се изправи, взе горда поза и ме попита надуто: - А ти, профано, какво търсиш тука? - Странник съм - отговорих му кротко аз. - Видях тази градина, гледам всичко това, но нищо не мога да разбера, нито какви са тия дървета, нито кои са тия хора. - Как? - учуди се той, отворил широко очи. - Нима ти никога не си чувал за градината на познанието, за великаните на науката, за избраниците на човечеството? - Как не, чувал съм - казах му тихо аз, - но не бях ги виждал отблизо. Нима това са те? - Да, разбира се - потвърди събеседникът ми. - А какви са тия плодове? - О, свещено невежество! - викна той. - Това са плодовете на нашите дървета. Без да ща, незнайна сила потегли погледа ми към далечната планина, на която се виждаше самотното светло дърво с плодове, блестящи като живи звезди, и аз го запитах: - А онова там какво е? - и му го посочих. Лицето му се сгърчи от презрение и той плю. - Онова? Дърво на Живота го наричат - а химера и безумие е истинското му име. Глупци вярват, че ако ядат от него, ще бъдат вечно живи - глупост, в която са вярвали безумците от всички епохи. Единственото истинно и знайно, едничката реалност е тук и само тук! Другото е суеверие, предания, опиум за малодушни. Наведете ми клона сега, за да си откъсна плодовете, които ми се падат! Аз поклатих отрицателно глава. Той изведнъж бе обхванат от ярост и се нахвърли отгоре ми. Но аз избягах от градината и запъхтян стигнах при Него. - Как е възможно в името на познанието да се вършат такива безумия и престъпления? - запитах Го аз, още дишащ тежко. Той само поклати глава. - Ти ли питаш? И теб ли обхвана отровата на знанието на тази градина? Забрави ли, че силата без Любов става насилие, че знанието без Любов става източник на нещастия, че богатството без Любов е товар и извор на скърби? А който яде от дървото на Любовта, той вечно живее и всичко, което му трябва, разбира и може? Но за себе си тогава той се и не сеща, защото мисли само за тоя вечен извор, откъдето изтича Любовта, и за тия, които имат нужда от него. - О, да, аз зная това, защото зная Тебе, защото съм Те видял, опитал и познавам. Защото Те чувам и разбирам. Защото и Ти ме виждаш и помниш. Колко се радва душата ми, че ми говориш и Духът ми - че ме учиш! Благодаря Ти. А Той се усмихна и каза: - Нека тръгнем. И ний изведнъж се дигнахме и седнахме пак. А може би хиляди километри минаха под нашите стъпки. Мръкна се. Грамадна долина се разстилаше пред нас. Мъгла и полутъмнина я пълнеше. И шум, и писъци, и ужасни крясъци. Вгледах се и видях море от хора. Неописуема картина! Всички вървяха с протегнати напред ръце, блъскаха се един друг и всеки искаше да прескочи другия. И когато можеха, стъпкваха го и минаваха над него. И така хиляди тъпчеха други. И всички бързаха. Достигаха до реки и изведнъж се нахвърляха върху мостовете. А те - мостовете, не издържаха, огъваха се, чупеха се и хората се давеха. А тия, които идеха отзад, не знаеха и напираха. Предните разбираха, че пред тях е бездната и смъртта по писъците на тия, които загиваха вече във вълните - но не можеха да удържат. Където имаше лодки, всички изведнъж се струпваха отгоре им и ги препълваха - и всички потъваха. С каква ярост и злоба се нахвърляше всеки върху другия! Гледах като насън. А между тях видях мнозина, облечени със странни и скъпи дрехи, понякога с корони златни и с жезъли, накичени със скъпоценни камъни. Тия хора мърмореха нещо, сочеха, благославяха, но сами стояха настрани от тая страшна битка, заобиколени с кръг свои хора. А другите нещастници, обзети от ярост, гинеха от бой, убийства, от вода, от вихри, огън и бури. А ония, странно облечените, все махаха ръка и нещо мърмореха. Но никой никому не помагаше. - Адът ли е това? - извиках аз. - Мълчи и гледай! - каза ми Той. А ето, превали нощта и започна слънцето да изгрява. И всички налягаха, стихна борбата, млъкнаха крясъците, заспаха всички. И тишината ми се видя още по-страшна след тоя крясък. И помолих за отговор: - Кои са тия? А Той ми рече: - Иди и виж! Отидох, но всички спяха дълбоко. Мирно и тихо дишаха всички. Спяха, изнурени от страшната борба, един до друг, като да бяха приятели и братя. Те спяха, а аз ходех между тях и се чудех. И нямаше кого да питам. Мнозина видях от тия със странните дрехи, които водеха останалите - но те спяха по-дълбоко от всички. И когато се опитах да ги събудя, те само ръмжаха, като да бяха зверове... А времето бързо мина и слънцето залезе. И тогава те почнаха да се събуждат, да се опомнят и веднага започнаха отново виковете, борбите, крясъците и взаимните изтезания. Тогава аз отидох при един от тия, които носеха златни корони и жезъл с много ценни камъни накичен. - Какъв си ти? - запитах го аз тихо. - Тоя, който води - отговори той надуто и гръмогласно. - Аз съм Единственият и няма никой друг! Аз съм тоя, който знае истината! Тъкмо още мислех какво да го запитам, след тоя неочакван за мене отговор, когато друг, също тъй подобно накичен, се провикна: - Само аз зная истината! Другите са лъжци и разбойници! И тогава хората на единия и на другия се хвърлиха един срещу други и се започна ожесточена борба. Аз се оттеглих настрана и отидох при друг, също тъй накичен със златна корона и скъп жезъл човек. И го запитах: - Ти кой си? - Безгрешният! - викна той. - Тоя, който управлява и всичко може. - Лъже! - провикнаха се други, някъде отстрани. - Това е най-големият грешник и вечният лъжец! - Не, не е вярно! Той е носител на короната на Владетеля - викаха други и му се кланяха. - Този е безгрешният! - Ами защо няма мир и ред между тия хора? - запитах аз. - Та това е тъкмо редът за тях - отговори ми самият той, като понамести короната си. - Така си е било и така ще бъде во веки веков. - Чудно - казах аз, - а защо вие не вървите, когато изгрее слънцето, и спите, когато трябва да работите? - Слънцето ли? - викнаха мнозина отведнъж. - А какво наричаш ти слънце? И кой си ти самият, който ни питаш? И много ръце се протегнаха изведнъж към мен. И аз страшно потръпнах. Едва тогава аз ясно видях, че те всички бяха слепи - и водачи, и водени... С наведена глава аз дойдох до хълма, на който седеше Той и ме чакаше. Изправих се и мълчах. И сълзите сами течаха от очите ми. - Кои са тия нещастници ? - попитах аз. - Всички, които са отрекли Любовта в живота си - прошепна ми Той. - А може ли нещо да се стори за тях? Той нищо ми не отговори.

Любомир Лулчев I. Творчество: Мистични съчинения V. Зазоряване Когато ний, живите, станем от Любомили* (Любомили. Зазоряване: Когато ний, живите, станем София: 1938. - 48с.) ЗАЗОРЯВАНЕ КОГАТО НИЙ, ЖИВИТЕ, СТАНЕМ ТОЙ И A3 За Него искам да ви разправя, Тоя, Който може би и вие чувате често да ви говори и не знаете името Му, копнеете за гласа Му и Го виждате като далечна зарница, която изчезва на хоризонта. А понякога е слънце, което изгрява. И тогава всички звезди потъват, отиват си или се скриват и чакат да си замине, за да се покажат отново. * Такава звезда съм и аз, малка звездица, която свети силно - силно в тъмнината. А когато изгрее Той, аз се сгушвам в лъчите Му. И тогава с тях летя и пея някъде из вселената, чувам много, виждам незнайно и се радвам, че се събудих като звездичка, а хвъркам като слънце, лъч от слънце, тъй голямо и чудно! И колко светло! Далечините се приближават, когато изгрее То! * Той пее, знаете ли това ? Сигурно защото и на вас е пял Той в най-скръбните часове. И тогава лицето ви е просветвало, сърцето стопляло и животът вливал като водопад в душата ви. * Той пее - и понякога аз ставам дума от Неговата песен и тичам в света, в красивия свят с многото цветя, и влизам в душите на тия, които ме чуят. И разправям им тогава за Него и за градината, в която Той живее. * Знаете ли Неговата градина? О, може би. Възможно е и вие да живеете в нея, да спите в нея, без да сте се събудили ни веднъж. Но ако гласът Му ви събуди, гледайте тогава с отворени очи и пийте с пълни шепи. Там има изобилие на всичко: на светлина, на свобода, на сила, на Любов! * Любовта Му е като океан, в който слънца угаснали потъват и се възраждат; като ураган, който подема всичко и го кара да живее със силата си, разхвърля всички препятствия, уравня всички неравности - и след това утихва и шепне леко, съвсем тихо шепне, та малцина го чуват само. * - Ако си жаден - ела и пий! Ако си гладен - протегни ръка и вземи. Ако си мъртъв - пожелай, събуди се и аз ще те поведа. Ако си жив - радвай се и върви след слънцето, което грее и дава живот! * - Вземи живот, та и на другите дай, на тия, които в пустинята чакат, при пресъхнали извори дремят, към сухи дървета протягат ръце. Вземи от градината на изобилието, на Новото, на свещеното и раздай, за да получат слепите и да прогледнат, да получат мъртвите - и оживеят! * Така пее Той. А понякога песните Му са само звезди, които трептят в небесата, и слънца, които надничат издалеч - и с тях той говори на други слънца и припомня далечни дни и минали вечности. Тогава аз съм малък, съвсем малък, като най-малката прашинка в Неговите стъпки. И тогава Той ми говори. Той ми говори и аз слушам. И понякога Го разбирам и дори питам, и Той ми отговаря. И радост ми е, когато Го разбирам, защото езикът Му внася живот в мен и светлина - думите Му. Душата ми тогава хвърка с Неговите криле, а духът ми има сила да лети над вечности и да преодолява и самата смърт. * - Страдаш ли? - пита ме Той понякога. - Чети Книгата на Живота и там ще намериш лъчи от заря, които ще превърнат страданията ти в песен и тъгата ти - в жив хляб, който ще ядеш ти и на другите ще дадеш. И скръбта ти в радост ще се превърне, защото и скръбта е непознатата в тъмнината Радост. - О, имам я - шепна аз, - имам я, защото за мен най-голяма радост е да Те чувам. И най-голямата ми скръб е, когато Те чакам, но и тя става радост, когато дойдеш. * - Търсиш ли щастието? Виж какво е казано за пътя към него: Четири стъпала водят за там: свободна душа, силен дух, светъл ум и добро сърце. Затова пази свободата на душата си, цени силата на Духа, почитай светлината на ума си, раздавай добротата на сърцето си. И тогава крилата на свободата, лъчите на светлината, могъществото на силата и плодовете на Доброто ще те заведат при щастието. Иди му на гости и покани го да те споходи, за да го срещнат и други, които го чакат в целия си живот. - Но то е дошло вече - шепна Му аз, - то отдавна е дошло и аз го познавам. Защото Твоите думи ми го казаха, очите Ти потвърдиха, а животът Ти бе пътеката, по която то само дойде при нас. Достатъчно бе да знаем, че Ти си- а то е Твоята сянка - на Тебе, Който създава сенки, а сам сянка не си. * - Да, то е сянка, за която мнозина жадуват и хиляди копнеят. А когато престанат да желаят, когато се заситят с Онова отвътре, отвън иде сянката послушна - същата, която цял живот е бягала. Защото онзи, който е пожелал същината, ще има и сянката. Но онзи, който гони сянката, вечно ще я гони... * Той иде често. Може би и при вас наднича. И ме пита: - Искаш ли нещо? - Да - казвам. - Искам или не, моля да направя това, което слънцето иска от мене; да мисля, както Ти мислиш, да чувствувам, както Ти чувствуваш, да правя това, което Ти правиш! * Той се усмихва леко и ми казва: - Можеш ли да побереш всичките противоречия на света в душата си? Ще дадеш ли плодовете на хората, за да те замерят с черупките им? Ще им носиш ли чиста вода, която те ще превръщат в помия, за да я хвърлят отгоре ти? Можеш ли да сгрееш спокойно премръзнали усойници в своята пазва, когато знаеш, че стоплени, те ще опитат първите си зъби и отрова на тебе? Ще отгледаш ли воини, които ще забият копието си в ребрата ти? * Така ме пита Той и се усмихва, а аз шепна: - А не изхапах ли аз ръцете Ти някога и от това се вля в мен всичкото благородство, на което сега се радвам? Не хвърлих ли и аз отровна стрела отгоре Ти, а Ти я хвана и ми я върна златна, накичена с безценни камъни на Любовта, Мъдростта и Истината? Не ме ли къпа Ти в Твоята чистота, та ми се отвориха очите и Те видях? * Той пак се усмихва и леко слага ръка на главата ми. И от мене излизат хиляди искри, като малки светкавици, и ромолят хиляди потоци от розова светлина. Цветчетата са отворили своите венчета и жадно ги пият... - Искаш да мислиш тъй, както аз мисля? Тогава приготви се! Аз затварям очи. В тишината, която настъпва, сребърносветла бляскава тишина, плахо се подава розова светлина - като че невидимо слънце ще изгрее - и не изгрява. Вълни се вдигат и ехо някакво събужда. Тътне нещо невидимо, грамадно, но не е страшно. Мяркат се далечни слънца и звезди във вихрен устрем, в страхотни потоци. Носят се някъде в безкрая и никнат оттам нови и други, все тъй безбройни, със странни нежни светлини, с развихрени пламъци. И всички те отиват към едно голямо слънце. И в това слънце се вливаха милиарди слънца - и то пламваше с жива светлина и издишаше от себе си безброй лъчи. И те се превръщаха в нови слънца, в нови потоци от слънца и бягат в безкрая. Това са огнени водопади, които разнасят в мигновението на окото до бездните на далечината сила и светлина, живот и радост. Милиарди същества прелитат пред погледа ми - живи слънца. Те вдигат ръце, като да благославят целия свят, и мълвят: «Ти Си - и ние сме! Ние сме и Ти си!» * И отново ме отнасят огнени вихрове, които се размесват с чудни светлини, хаос разноцветен, от който изникват много дъги, които се нареждат една до друга в сребърно-бляскава тишина. И тогава бавно започва някаква дивна музика, нежна и тиха, но която минава през всяка моя частица. * Сещам се, че и аз пея и че съм звук, малък тон от жива песен, хармония на дивно съчетани цветове и същини ... Когато отварям очи, Той ме гледа усмихнат. - Какъв блажен миг изживях! - шепна аз. А той само се усмихва, когато уплашен оттеглям ръката си от лицето - то беше младежко, а сега дълга брада го покриваше... Колко ли бе траял този «миг»! * - Искаш ли още да опиташ? - пита ме Той. - Да, моля - прошепвам аз, хванал неволно с ръка дългата си брада, което ми беше навик вече. И стана ми тихо в душата, като в някоя безлунна нощ, в която няма светлина отникъде, където само малки звезди трепкат на небето. * Изведнъж като че ли буря ме подхвана и пръсна в милиарди прахолинки. И всеки прашец бе жив. И всеки прашец стана цвете, и животно, и човек. И огнени страдания ме пронизаха изведнъж на милиарди места едновременно. Огнено море с безброй пламъци ме гореше, разкъсваше, превръщаше в пари, дим - и пак възвръщаше в нещо, което кипеше. Не знаех що съм, но чувствувах, че съм в много форми, а едно. Хиляди страдания като нишки се оплитаха в едно дебело въже - и това въже от огън бях пак аз. И все пак бях и нещо друго същевременно, което гледаше и се усмихваше, тъгуваше и се радваше, движеше се със страхотна бързина - и като че ли седеше на едно място. Защото във всичко това бях едновременно ... Постепенно всичко започна да затихва. Огнените искри се сляха в пламъци, пламъците - в огнено море, което стана бистро и блестящо и отрази в себе си всичко. И тогава аз се видях на брега му да седя. Наведох се неволно и се отдръпнах смаян. И погледът ми потърси Неговия. А Той беше пак до мен и се усмихваше. А аз го гледах учудено, защото косите и брадата си видях бели, цели бели... * - Искаш да видиш какво правя? - запита ме Той. - Моля, ако може. Но аз вече станах старец, а нищо не разбрах. - Как не разбра? Ти искаше да мислиш както аз мисля и да чувствуваш както аз чувствувам. А че си старец, това е както ти мислиш. - Да, така е! - аз си спомних и се замислих. Когато запитах, аз бях юноша, а сега пипах бялата си брада и се чудех на себе си. И стори ми се, че само дрехи ми са облекли, външни дрехи, а под тях съм аз самият, същият. И ето, някой ме съблече. И стана ми радостно и леко. Видях се в пустиня с мнозина да вървя. После, роб в някакъв кораб, гребях с голяма лопата, окован във вериги. После корона с двуглава змия, захапала рубин, красеше главата ми. И пак се промени картината. Големи храмове, хилядно множество, което ме очаква ... И бягаха като дим, гонен от вятъра, хиляди картини. А кой ли гледаше? Кой бях «аз» и кое е това, което гледах? Кое правеше да познавам, че тая или оная фигура там съм аз? И как можех да бъда едновременно тоя, който гледаше и мислеше, и онзи, който беше някаква фигура и живееше своя си живот? * И ето, дойдох да се видя пак такъв, какъвто бях. И видях и Него, и себе си. Той ме повика тихо и ми каза: «Ела с мен.» Аз бях млад момък и се затирих подире Му. И странно бе, че ние не вървяхме по земята, а близо до нея и се носехме, като да бяхме облаци - бързо и безшумно. Минавахме над води, като по суша - от стъпките ни над нея повърхността ѝ не се нито набръчка. Над изкласила пшеница вървяхме. И тя нито се поклати, нито се сведоха по-ниско тежките ѝ класове. И където минавахме, Той все благославяше. И от пръстите Му излизаха розови капки и струи, и отиваха към дървета, земята, към хората. И гдето минехме, хората не ни виждаха, но все пак вдигаха глави и лицата им светваха. Те се провикваха весело, често запяваха след нас и започваха работата си доволни. * А ние минавахме през села, влизахме при болни. Влизахме без да отваряме врати - стените бяха прозрачни и душите на хората се виждаха като малки кандилца. Когато приближихме, те светваха, заиграваха, като живи. Болните се пробуждаха и в лицата им се отразяваше Неговата светлина. Очите им блясваха с надежда и нов живот. Някъде блъскахме затънали коли. Бяхме и при кораби, които вълните на океана носеха, при хора, изгубили всякаква надежда. Ние пазехме водата да не нахлуе в корабите и чудно бе, че хората не ни виждаха, а вълните ни слушаха. В подземие на рудници се намирахме - ние и през земята минавахме, както през облак се минава. А там имаше хора обезумели от ужас. Изведнъж лицата им се успокояваха. Той бе протегнал само ръце над тях и те бяха се променили. Надеждата им беше проговорила, сякаш. На много места едновременно ний прониквахме като въздух. И в този въздух, който носеше нов живот, всички се чувствуваха добре. Малцина можеха да мислят за нас, но някои ни и говореха - викаха Него. И Той като светкавица се отзоваваше веднага. И на много места бяхме - и все пак като че ли бяхме едно - Той и аз - аз като слаба сянка, малка дума на дълга приказка, светъл лъч от голямо слънце... И когато си отворих очите, аз бях все същият, седящ до краката му. А Той тихо се усмихваше. ____________________________________ * Любомили - псевдоним на Любомир Лулчев. (бел. на съставителя на «Изгревът» Вергилий Кръстев)

Е добре, какво ни е нужно тогава? - запита дребна студентка, погледна другарката си, пришепна й нещо и пак повтори: - Да, кажете ни, какво ни е нужно тогава? - Какво е нужно на човека? - каза тихо Учителят. - Три неща: права мисъл, възвишено чувство и здраво тяло. В това седи неговият прогрес. Без здраво тяло човек не може нищо да постигне. Здравето е мярка в живота. Който е здрав, той всичко може да постигне - а това значи да разбере своя живот, а не живота на другите. Човек, докато е на земята, изучава условията на своя живот и заедно с това постепенно се издига. И когато придобие абсолютно здраво тяло, светъл ум, благородно сърце, силна воля, възвишена душа и мощен дух - той е станал истински човек. Погледнете чешмата - посочи им Учителят. - Виждате, там е изобразена една сърна, която пасе. Над нея е писано: «Хранй се добре!» - с естествена храна да се храниш, за да си кротък и смирен по сърце, както Христос бе. После иде човекът, огреян от слънцето, разтворил великата книга на Живота, с ябълката в ръка - оная, за която го изпъдиха от рая. И над него пише: «Мислй добре!» - Значи, след като се нахраниш, започни да мислиш право. Чети книгата на живота, ябълката не яж... След като се е хранил човек и мислил право, иде вече третото положение: «Работй добре» - сиреч, гради. Както виждате, тая птица прави гнездо. - Е, да, ама това е граблива птица, орел - каза някой от тях. - Да, но ето другата, която иде и носи също да гради гнездото, е гълъб. Това е бъдещата култура, в която лъвът и агнето, орелът и гълъбът ще работят заедно. - Възможно ли е това? - учуди се искрено слабичката студентка. - Ами това именно носи новата култура. И ако пророк Исая хиляди години преди Рождество Христово не се е съмнявал, че ще дойде, вие сега ли ще се съмнявате? Не е само човек да говори, но това, което говори, трябва да остава за вечни времена. Вечните неща са основа на истинския живот. И Учителят отново тръгна за към стаята си, но те го последваха пак, както вече много пъти, и отново го заобиколиха.

Къде да се учим? - Тогава къде да се учим? Нали казват, че човек може да се учи отвсякъде и от всичко? - запита едно слабичко момиче, което се изчерви цяло от погледите на другите. - Не - каза Учителят, - човек може да се учи само от това, което иде от Бога. Докато мисли човек, че оттук и оттам може да придобие знания, той е на крив път. Но и това, което научи, трябва да знае как да го предаде. И няма нищо по-красиво за човека от това да предава нещата както са в действителност, без никакво изопачаване. Човек трябва да знае, че се намира в свят, създаден от Бога, в който господар е Бог. И ако човек се ползува от благото на този свят, това става по единствената причина, че той носи истината в себе си. Отклони ли се от тая истина, с това прекъсва връзката си с живота. Животът носи Божествените блага в себе си. Най-голямо благо за човека е самият живот, но като го живее, той трябва да се учи да различава правата мисъл от кривата, истинската свобода.

УЧИТЕЛЮ, ДЪЩЕРЯ МИ! - Учителю, помогни - дъщеря ми иска да се жени за един човек, когото аз лично не харесвам. Той не е добър, а тя не иска и да ни слуша. - Не се грижи за работи, които не влизат в кръга на твоите възможности - каза Учителят. - Не е твоя работа да жениш дъщеря си или сина си. Хората се женят, а Бог съчетава душите. Следователно, щом Бог е изпратил дъщеря ти и сина ти на земята, Той има грижа за тях. Не се меси в Божиите работи. Не се наемай да правиш хората щастливи, преди сам да си щастлив. Ти сам си нещастен, а искаш другите да правиш щастливи! Това е невъзможно. Как е възможно един нещастен момък да направи момата щастлива или една нещастна мома да направи момъка щастлив? Това не трябва да ви обезсърчава, но радвайте се, че знаете истината по този въпрос. Но и знанието, което придобивате, няма да ви донесе щастие. То е само условие за развитието на човека.

ЗАЩО БОГ МЕ НАКАЗА? - Но защо така всичко е против мен, защо Бог ме така наказа? Учителят вдигна ръка и жената спря, недовършила. - Наказва! А Вие видели ли сте Бога, за да знаете, че Той така Ви наказва? - Ами нали всичко по Неговата воля става. - Чудно... Та ако това беше така, кой би спорил тогава? Кой отива в затворите - тия, които изпълняват законите, или които не ги изпълняват? - Е, ами... - пак смънка жената, - които не ги изпълняват. - Или може би Господ наказва тия, които изпълняват заповедите Му? - О, не, това е недопустимо, - Е, тогава? Не се ли наказва невежият сам? Ако някой бутне електрическия ток и той го свали на земята, токът ли е виновен? - Вярно, Учителю. Ние страдаме от нашето ограничено знание. - Знае тоя, който постига това, което иска. Тоя, който намира противоречия, роптае или се съмнява - няма достатъчно светлина. В света противоречия почти няма, те са повечето пъти в разбиранията на хората.

ВЯРВАМ И ПОЧИТАМ Интелигентна дама говореше с Учителя, ограден с жадуващи слушатели. Тя бе дошла със свои приятелки от града за пръв път и след беседата споделяше своите впечатления. - Не ми е ясно всичко, което чух - каза тя смело и сините й очи гледаха втренчено. - Не ми е ясно. На, сега аз съм християнка, нали? Чета, изучавам и зная Евангелието. Почитам Христа. И Вие също говорите. Кое е тогава Новото учение? В какво се състои то? Учителят я погледна меко и каза: - Вие сте музикантка, нали? - Да, т.е. ... отгде знаете? - сепна се тя, когато си спомни, че за пръв път го вижда. - То е написано на Вашето чело, ей тук - показва Той с пръст на своето. - Имате центрове, които сочат това. Добре, ако Вие само изучавате, да речем, биографията на Паганини или на Бетовен, ако знаете точно кога кой какво е написал, ако вярвате, че са отлични музиканти и ги почитате, но не свирите нищо, мислите ли, че сте ученици на тоя или оня музикант, или че сте изобщо музикант? - Разбира се, не - каза усмихнато дамата. - Тогава и тия, които знаят и учат Евангелието и разправят какво е правил Христос, са подобни «музиканти». Свирене иска! Не хора, които знаят Евангелието, а които го живеят, са християни. Не които говорят за музикантите, а които свирят като тях, защото Христос каза: «И по-големи от тия дела ще вършите!» - Разбирам - каза дамата, като леко наведе глава, - но тогава коя черква е права? Къде трябва да се търси Божият път? - Кое трябва да съществува преди всичко - черквата или Божиите закони? Тялото или душата? Божиите закони са преди всички черкви. Душата е съществувала преди тялото. Душите създават телата, а телата не могат да създават душите. Божият закон трябва да се приложи на първо място и според него да се преобразят всички науки и философски системи, според него да се преустроят всички църкви и държави. Добрите хора ще оправят света, а не парите. Хората на Божественото учение ще оправят света. Но за тая цел, трябва да се приложи това учение. За да приложите това учение, вие трябва да вярвате в Божественото начало в себе си. Без тази вяра никакъв успех не може да имате. - Разбрах - каза дамата и като се наведе, целуна му ръката.

ЗА ЛЮБОПИТНИЯ При Учителя влиза за пръв път хитър старец. Той е благообразен и крайно любопитен. Още при вратата той се спира и започва да разглежда учудено стаята му. Очевидно е, че тя не отговаря на неговите схващания за живелището на един свят, духовен човек. И той гласно се чуди, гледайки по стените, и пита: - Ами къде ти са светците, иконите? Учителят се смее весело: - Моите икони са живи. Всичките светци до един съм ги изпратил на работа, затова не ги виждаш тук.

РАЗОЧАРОВАНИЯТ При Учителя отишъл един младеж и започнал да му говори така: - Разочарован съм. Обичах една мома, тъй много мечтаех за нея, смятах я за най-идеалното същество, а тя ме заряза и предпочете други, който е далеч по-долен от мене. Имах приятели, на които помагах, но и те, като обеднях, ме оставиха. Светът ми се вижда безсмислен, какво да правя? - Нещата в човешкия свят стават по две причини: от знание и от незнание. Когато произлизат от незнание, тогава иде разочарованието. Помни, че природата е разумна. Тя във всеки човек влага само тия идеали, които той може да изпълни. Къде е погрешката на човека? Че той тръгва да търси и иска другите хора да бъдат според неговия идеал, а това е невъзможно. И те самите имат свои собствени разбирания и стремежи. Ти ако искаш да бъдеш разумен и щастлив, ти ще обичаш тъй, както ти е идеалът, при всички условия, верен приятел на своите приятели. - Ами като съм слаб и не мога? - Ами ако ти се мислиш за слаб и не можеш да изпълниш ония идеали, които са твои, за хубавото, за верността, за любовта, отгде накъде искаш другите, чуждите хора да наредят и променят живота си според тях? Право ли е това? И ако ти в своя собствен живот не можеш намери смисъла, как ще видиш смисъла в света? Момъкът си навел главата, зачервен. - Разбрах, Учителю! - И като му му целунал ръка, излязъл дълбоко замислен.

ИЗГУБИХ ВСИЧКО ! - Изгубих всичко! - плачеше една жена в стаята на Учителя. - Мъжът ми ме напусна, синът ми се самоуби. Богатството си изгубих, разпиля се. Преследва ме съдбата. А толкова вярвам, тъй религиозна съм. На черкова от дете ходя. Постоянно се моля. От гривните и пръстените последното, което остана, златно кандило направих и го подарих. Разбирате... не позлатено, а златно... Малко, но златно... И въпреки всичко, все съм нещастна. Мислех, че вече съм спасена... че Бог ме е помилвал, а то, виж какво ми дойде до главата. Сега и дъщеря ми ме тикна в тоя приют, взема ми малкото парици, които имах... Кажете ми, поне спасена ли съм? Два пъти идвам на Ваши беседи. Вие говорите съвсем другояче. Не разбирам ... но... кажете ми, поне спасена ли съм? Аз имам вяра, на, вярвам в Бога... - Вярата е едно нещо, а спасението е друго - каза Учителят тихо. - Да вярваш, това е твоя длъжност. Да се спасиш, значи да знаеш законите и да ги изпълняваш. Като вярваш в Бога и Го обичаш, ти ще изпълняваш Неговите закони и ще бъдеш спасена. Вярване, което е наложено чрез закон, е суеверие. Но вярата сама не спасява. Вяра без любов нищо не е. Ако ти само вярваш в законите на една държава, че ги има и са добри, но не ги изпълняваш, няма ли да те съдят и затварят? Това ти казвам, вяра без любов нищо не е. Затова люби Бога! - Може ли? - Да, може. Единствената привилегия за човека пред другите животни седи в това, че му е дадена възможността да люби Бога и изпълнява волята Му. - А защо, като се моля толкова, Бог не чува молбата ми? - Отгде знаеш, че я не чува? - Ами, не ми помага, толкова се молих... - Ако лекарят ви даде рецепта за болест, която сте казали, а вие я не изпълните - лекарят ли е крив за вашите страдания? Бог ни обича заради нашето безпомощие и винаги се притичва на помощ, но ние само искаме - понякога и сами не знаем точно какво. Не плаче ли някой момък за мома, че без нея не може да живее, а след година само - плаче от нея... - Ами какво да правя тогава? - Когато се натъкнеш на злото в себе си - воювай! Когато се натъкнеш на добрите сили в себе си - работи! В това седи геройството, юначеството на човека.

ДАВАМ ДЕСЯТЪК НА БОГА - Ами аз редовно си отделям десятък на Бога - от всичко това, което печеля. Нали това е право, Учителю? - запита Го една дама, която отскоро посещаваше беседите. - Да, хубаво е - каза Учителят. - И аз тъй мисля, това е същината на Християнството - каза окуражена дамата. Учителят се усмихна. - Като давате една десета за Бога, другите девет десети за кого са? - Ами за вкъщи, за дома, децата, мене, мъжа ми - нали и аз имам къща? - Значи за Бога една десета, а девет десети за нас ли? Има ли нещо, което да не сме получили? Как дойдохме на този свят? Новото е там - всичко за Бога! Онзи, който може да направи всичко за Бога, всичко да даде за Него - и Бог може също всичко да направи за него, всичко да даде. Доверие за доверие, любов за любов - така е законът. Ако ние сме само касиери на Бога - всичко ще върви, но ако ние присвоим земята, богатствата, хората и започнем да говорим за «моята» земя, «моята» жена, «моето» дете - много ще страдаме, защото идват дни, в които Тоя, Който ни е дал нещата, си ги взема и ние, щем-не щем, разбираме, че те ни са били дадени за ползуване, а не да ги своим и владеем. Така ни е даден разумът, сърцето, волята, нашето тяло, родителите, децата, богатствата. Оттам се раждат нещастията, скърбите. Ние мислим за нещата, за света така, както не е и когато животът ни коригира, ние страдаме. Но ако ний мислим право, всичките ни работи ще се оправят. - Но колко е страшно разочарованието в живота, Учителю - каза дамата наскърбена. - Разочарованието има своя цяр - Истината. И хората не страдат от разочарованието, а от очарованието. Ако няма едното, не иде и другото. А тоя, който знае Истината, за него няма нито разочарование, нито очарование - той е свободен!

ВСИЧКИ МОЖЕМ ДА БЪДЕМ БОГАТИ - За едно само мечтая, Учителю - говори момък цял зачервен, седнал малко сгърбен на стола. - Може да го намерите за лошо, за много материалистично, но аз искам да бъда богат, много богат. Учителят го гледа усмихнато. Младежът се смущава още повече, черви и запотява бързо, но настоява на своето. - Не ми се смейте, Учителю, искам най-после... - Та ти искаш това, което имаш вече - казва му Учителят. - Как имам? Не знам ли колко и какво имам? - Колко и какво имаш, ти сам не знаеш, както не знаеш и самата дума «богат» какво значи. - Как да не знам? Богат, да имам пари - това е много проста работа. - Ами едно чекмедже, в което има пари, богато ли е? Първоначално богат е имало съвсем друг смисъл. - Какъв? - Вземете самата дума, или някоя друга сходна: Рог, който има рог - рогат. Бог - който има Бог - богат. Имотен и богат не е едно и също нещо. - А, значи... - Да, първоначално богат е бил човек, който е имал Бога в душата си и Го [е] проявявал с делата си. Така и ти, и аз, и всички можем да бъдем богати!

ЗА УЧИТЕЛЯ При ученика дойде един и му каза така: - Знаете ли Вие, че тоя, когото наричате Учител, е само един учен човек, но далеч някъде, в Хималаите, живеят истински учители на человечеството, които са вечни? Вие се заблуждавате, като смятате тоя човек за Учител. Ученикът го погледа насмешливо. - Ами Вие знаете ли, че има още по-учени учители от тия на Хималаите? - Къде са? - Не е важно. Мислите ли Вие, че тия, които знаете, те са край на Божията мъдрост, възможност, знание, сила и йерархия? И в обикновения живот има учители за забавачници, има и за гимназии. Всякакви има. Но твой учител е тоя, от когото можеш да се учиш. Изворът, от който ти можеш да пиеш, той е изворът за тебе. Може да има и по-големи някъде, но те са за други. Аз съм намерил моя Учител. И ако имам нужда от повече знание, той е, който ще ме заведе и упъти - той по-добре знае. Защото, ако аз не зная и колкото най-малкия от Тях, как ще разбера кой е по-голям? И какво ми важи мене колко са големи изворите, ако аз мога да изпия само по няколко шепи от тях? Не е ли тщеславие да търсиш непременно най-големия извор? По-добре гледай колко е чист. Бих предпочел светлия планински извор пред мътния вир, па макар последният да е огромен. А и нашият Учител това ни казва: «Водата във всички извори е една - само че през различни места е минала и различни примеси съдържа.»

Любомир Лулчев I. Творчество: Мистични съчинения IV. Хигиена Здрав и млад (Хигиена: Здрав и млад. София: Печатница «Задруга», Врабча 1,1937. - 32 с.) Истината не зависи от заключенията, които ний правим, но заключенията трябва да изхождат от Истината. Излекуванието не седи в това да освобождаваме хората от техните болести, но да им дадем начини и методи да пазят своето здраве. Понеже в Битието е поставен като основа законът за свободата, всеки е свободен да мисли както иска, но всеки ще носи и сам последиците от своята мисъл. Ние сме свободни в мисълта си, но ако тя не е в хармония с мировите закони, последствията на тая мисъл ни ограничават. Успехът седи в поправените погрешки. Всяка мисъл, която носи радост, свобода и светлина, е Божествена.