valiamaria

44. МУЗИКАТА НА ИЗГРЕВА Вергилий Кръстев: Как Учителят даваше тези песни, как свиреше на цигулката, колко цигулки бяха? Изобщо по този въпрос, какво знаете? Димитър Грива: Аз трябва да кажа какво беше музиката в Школата. В: Да започнем от там. Д: Сега музиката в Школата на Учителя беше наравно с молитвата като метод за духовна работа. И някой път с песните се вършеше такава атмосфера каквато с молитвите не можем да се стигнем. При това имаше много хубави песни, духовни, интересни и когато аз дойдох на Изгрева, някои песни бяха написани вече и в тоя период всъщност се записаха и много други. Учителят просто някои от тях ги свиреше на беседа, особено на Младежкия клас, но не на неделните беседи. На Младежкия клас или сряда на Общия клас. И тогава се записваха или се запяваха заедно. Ако трябва да спомена някой от нашите музиканти, които записваха песни най-много в онова време когато бях аз или преди да отида аз, това беше Асен Арнаудов. Той седне на пианото, Учителят свири на цигулката и така фраза по фраза се записваха песните. Аз съм записал само една песен. В: Коя песен? Д: "Иде, иде, сам Той иде". Това започна на Коледа, на един обед в малкия салон, Учителят запя и аз записах половината. В: Как записахте, седнахте на пианото? Д: Аз бях на рояла седнал, на един жълт роял стар и след няколко дена идва Балтова ли беше или Боян ли и каза, че ме вика Учителят и продължихме и я записахме и после за втората част вече дойде и Асен Арнаудов, музикант. Той, Учителят обичаше много да общува с музикантите. При всяка една такава среща се пораждаше една идея, най-малко една песен да се запише. И аз не мога да си представя Школата без песните на Учителя. Това действително беше един метод за духовна работа. Много нещо се вършеше с тези песни. Ние сме имали някой път трудности, имаше някой път трудности, в които поради събития и т.н. и като че ли не можеше да се говори и не можем да откъснем съзнанието си от тревогата на времето, а да се слуша една беседа си иска своята атмосфера. Тези песни нас ни тонираха и ни извеждаха до онова състояние, при което можем да чуем, да вникнем и да участваме в една беседа. Това бяха тревожни времена. Бомбардираха се градове, водеше се в Европа война, страшни работи ставаха и ние имахме купонни системи, не знам какво си, трудности и в това време Школата си продължаваше своя дух. Музиката в такива моменти вършеше много голяма работа. В: Колко цигулки имаше Учителят? Д: Аз знам, че е имал две. И били майсторски, хубави цигулки. Нищо, понеже не съм цигулар само помня, че веднъж дойде Сашо Попов, след като почина Учителят. Той беше диригент и много ме уважаваше Учителят, а аз пък имах един много хубав контакт с него, защото на него и на мене възложиха кинематографията, да направим оркестър към кинематографията, тогава се запознах с него. Той е чаровен човек, много хубав човек, Сашо. И помня нещо, което ми допадна, защото аз съм малко антиклерикал понеже трябваше да направим оркестъра и имаме спънки. Викам: "Да отидем при Доброславски". "Не", казва. "Когато можеш да отидеш направи при Господа, не отивай при светии" и направо ме заведе при Вълко Червенков. Като отидохме се реши веднага въпроса, това нещо ми допадна. В: И какво създадохте тогава? Д: Оркестър, симфоничен оркестър към българската кинематография. Аз бях тогава музикален ръководител към кинематографията. Сашо беше един от диригентите. Двама диригенти имахме на този оркестър. Той е добър организатор, голям организатор, голям музикант с хубав респект пред оркестрантите. Тогава той дойде да ми каже ,че се интересува какво става с цигулката на Учителя, тя е много ценна. Аз му казах: "Бъдете спокойни, ние знаем, че тя е много ценна и са взети сигурно някакви мерки за съхранението й". Аз не мога да кажа до ден днешен къде е цигулката. Ние в ония времена се бяхме уговорили, кой каквото има да го прави, да го прави без да казва на другия. Така че като ме разпитват мен в милицията да не лъжа, защото не знам, разбираш. Аз не знам например Борис къде е скрил беседи и т.н., къде е цигулката. Какво правя аз с Паневритмията и къде ще отивам да я записвам и с кого. На никого не съм казвал. Всякой си върши своята работа. Аз съм като в Окултна школа пълно мълчание. Чисто и просто като една вярна тактика за времето, в което живеехме, щото тогава бяха безогледни нещата. В: Вие сте виждал и сте чувал как Учителят свири с цигулката? Д: Да, виж какво сега, доколкото разбрах от биографията на Учителя го чух, че той още като ученик е свирил на цигулка. Учителят много обичаше музиката. Обичаше музиката и Той познаваше много добре народната музика. В живота на Учителя имаше нещо необяснимо, извинявай, че се отклонявам. Това, че Той като се връща в България и десет години Той обикаля българския народ. В онези години, при тая беднотия, тоя беден, въшлив народ, няма ни Балкантурист, нищо, десет години да обикаляш, а в онова време другото какво е правел точно не знам, но се е запознал много добре с българската народна музика. Той намира, че тя е в някакъв затворен кръг, че трябвало да излезе, въобще неща, които в академията никой не може да ни каже в час по народна музика. Ние тогава само учехме песни и хора как да ги играем и как да ги пеем, нали? Тъй за цигулките нищо не знам. Учителят не търсеше някаква виртуозност. Да си виртуоз, трябва да си поддържа техниката, трябва да си цигулар. Нямаше такова нещо при Него, обаче една особена мекота имаше, нещо много особено, нещо като стъпваш с пръста си, нещо като полуфлажолет, нещо подобно. В: Като какво? Д: Полуфлажолет, така едно особено свирене имаше, което даже и нашите музиканти не можеха да го имитират. Това беше Негово свирене, значи ако ми засвири някъде с Учителя от другата страна, аз ще позная, че Учителят свири. Не да знам какво свири, а за начина, по който го свири. И обичаше много музикантите, общуваше много с нас и всъщност както се вижда, че пък и след Неговото заминаване, аз дирижирах хора и оркестър направихме на Изгрева. Това бяха много хубави години -1946-47 г., имаше един много хубав живот на Изгрева. Почна вече всичко свободно някак си, после почнаха да се сгъстяват нещата вече, дойдоха политическите процеси нататък. В: Тука виждаме една снимка, на която са наредени всички музиканти, тя е описана. Сега ставаше въпрос за Кавалджиев, какво ще ни кажете за него? Д: Абе той направи състав от народни оркестри и с народна музика се занимаваше и написа някаква си опера. В: Крали Марко ли? Д: Крали Марко, която не съм я гледал. Той свиреше като любител така, като композитор. Но в народната музика направи доста нещо. В: Сега за Влади Симеонов. Сега този приятел Елиезер Коен. Д: Аз за Елиезер Коен не искам да говоря. В: Не искаш да говориш по начало. Добре. Ще продължим след това нататък. Така. Тука имаме друга снимка гдето е Галилей и Амелия. Тя се казва Амелия Назар. Тя каква е? Хърватка ли? Д: по баща. В: По баща. Така да си спомняш нещо за другите вече знаем, нали? Д: Да, същата тази група още една, аз я имам. В: Ти си отстрани. Тука имаме една снимка, където Влади Симеонов дирижира оркестър, а това е салона, Учителя, а тука виждаме в дъното Учителя. Какво представляваха тези оркестри? Д: На Изгрева имаше музиканти, а ние викахме и от филхармонията някои приятели и правехме състав по-голям. Аз помня, мога да ти кажа, че това, което дирижира Влади, това е един концерт за цигулка и оркестър. В: Да, ето ги тука музикантите. През онова време, той ги дирижира. Какво казваш после? Д: От Вивалди ми се струва, че свирихме нещо. С този оркестър после аз работих с него. Той е от филхармонията, събирахме момчета, плащахме им разбира се и давахме много хубави концерти. Това всичкото е до 1948 г. продължаваше този живот. Когато пристигнаха французите, те донесоха със себе си един апарат за записване на меки плочи. Тогава магнетофони нямаше. Това беше 1939 г. и тъй както разбрахме една експедиция, която трябвало да отива за Африка, но се отложила експедицията поради това, че войната започна и този апарат го взеха. Тях ги водеше между тях беше Банджо. Той беше син на декана на "Комеди франсес", един много симпатичен артистичен човек, който записа песни. На снимката тука в момента пее Катя, тука към малкия салон дето е отсам се намира апаратурата. Той е отзад салона. В: Това не е ли отвънка, аз мисля, че е отвънка. Д: Отвънка е, отвънка същия салон, а от дясната страна е малкия салон, трапезарията, където стоеше апаратурата. А това е микрофона отпред. Това е Филип Стоицев, който акомпанира. В: А-а, то това е отпред микрофона. И записаха ли някои песни? Спомняте ли си, какво стана с тези записи? Д: Ами не знам, аз търсих в Париж, нищо не можах да намеря, защото Манджо е единствен, който записа една беседа сутринта, към 3-4 минути, гласа на Учителя. Какво им пречи това нещо да го намерят? Манджо е починал и не можаха да го намерят. В: Ето същата снимка на Учителя, Катя Грива и тука един чадър. Значи това е от опита за запис на тези песни. Това е Катя Грива, тука са правили опит, но какво стана, никой нищо не можа да каже. Д: Нищо, аз търсих впрочем не толкова какво са записали като музика, а една "Утринна беседа", неделна. Манджо записа как говори Учителят, постави микрофон. Учителят не обичаше да Го записват. В: Не обичаше ли? Д: Не, тогава Той разреши както не обичаше Той да Го снимат, макар Той им даде ядене на всички там, да се нащракат фотографите. Но този запис на това не можах да го намеря. Според мене и според някои други както разбрах в Париж, преди това е минал Димитър Костов, зъболекаря, ако той го е намерил, не знам, той замина за Америка и какво стана с него не знам. Но това беше единствения документ за запис "гласът на Учителя". Не беше много, беше някъде към 2-3 минути ли, там някъде. В: Сега тука виждаме една снимка при разучаване на Паневритмията в салона. Учителят, вдясно е Галилей от тримата, кое е? Д: Това е когато Учителят даде "Слънчевите лъчи", да. В: тука сестрите седят ли? Д: Войната беше почнала. В: Значи това е разучаването на "Слънчевите лъчи"? Д: Да. Насреща е картина на Цветана Щилянова - "Бъбрека", тука играят сестра ми и другите, да. Това е снимка в същото време, когато се раждаха "Слънчевите лъчи". В: тука виждам една снимка с Паша. Какво ще ми кажете за Паша? Д: Тя е най-интересната. Тя е завършила химичка. Тя беше онази стенографка, която Учителя на нея възложи да дешифрира беседите. От стенография да ги напише на пишеща машина и след това му ги четеше. Един толкова трудолюбив, толкова интересен човек. Аз имам така най-дълбоко уважение към тая сестра като работник в Бялото Братство.

43. МОИС БАСАН Вергилий Кръстев: Искам да ви питам за Басан. Аз съм слушал за този човек. Какво представлява? Димитър Грива: Виж какво сега, Басан е бил офицер във френската армия, през Първата световна война бил пленен. Идва в България и е бил струва ми се в Казанлък. В: Той е французин, така ли? Д: Французин, евреин, да, не знам как става, той се запознава с Учението на Учителя. И той е ходил даже с униформата си тогава. Отишъл и казал: "Аз не мога да стоя така, аз искам да правя нещо". "Какво например?" "Да отворя курсове за френски да кажем". Те му казали: "За френски е неудобно, ние водим война с французите". "Добре тогава на немски, английски, физика и математика", той знаеше девет езика, завършил също Сорбоната, физика и математика. Знам само едно за него, когато е бил офицер още пленник, ходил да слуша беседи на "Опълченска", когато Учителят говорил през прозореца хората стоели долу в снега прави, слушали. И тогава Лулчев, когато отива там, вижда един френски офицер и тогава той се заинтересувал от Учителя. Както виждате той пък също офицер от българската авиация. Значи така става. В: Аз това не го знаех за Лулчев, че по този начин, чрез чужд офицер се запознава с Учителя. Д: Да, да, той вижда там един френски офицер. Нали знаеш ако чужденците ни признаят, ние българите тогава виждаме истинската си стойност. Та Басан даже е обикалял страната и е говорил. Заминава си той след войната и бил в Букурещ, идва в София на Изгрева, за да отиде в Цариград. Той се занимава с търговия човека, търговец и Учителят му казал: "Никакъв Цариград, ще отидете в Париж, във Франция". И знам само, че той сам си го разправя. Учителят му дава две златни монети да купи някаква си книга окултна не знам от кого беше, не мога да си спомня. И той, Басан идва сам, купува книгата в два екземпляра, обаче с български пари, единия за него, единия за Учителя, а двете златни монети ги зашива в ревера на сакото си. И той заминава за Париж и идва време, когато фалира в неговия бизнес. Чудел се какво да прави. Тогава отшил двете монети златни и с тоя капитал отново е започнал. И в България той е бил изпратен като търговски някакъв консул в Бургас, той говори перфектно български език. За един човек, който знае девет езика това не е проблем. Първата ми среща беше с него в Париж, когато ставаше въпрос за Рогев. Сега, когато заминах за Париж за Паневритмията, той прие го като идея, но не се заангажира с материална подкрепа, това мога да го кажа, но имах доста драматични разговори с него. Но аз си реших проблема, защото гдето се казва, трябва човек да тръгне с нещо, пък то и амбицията ми не беше малка. Коя филхармония бе най-добрата? Според мене Монте Карло и аз в Монте Карло трябва да запиша Паневритмията. В: Той издавал ли е някога книги на Учителя, нещо на английски, на френски, да е финансирал? Д: Не. Той има само една малка книжка, има от един швейцарец за Учителя, за което Басан написа предговор. И каза, че ще ми даде един екземпляр. Аз отидох на книжарницата и му купих два екземпляра и му ги дадох. Той се беше много учудил, че му намерих два екземпляра на неговата книжка. Жена му превеждаше. Жена му познаваше братските проблеми, една много интересна жена, много благородна, но той не издаде нищо. Той имаше възможност. Аз не мога да разбера като Учителя му даде двете жълтици с тях той стана милионер. Имаше милиони, но не издаде нищо. Ама все пак един том на две-три години можеше да издаде, нищо не е за него. Плюс това при тези условия, които се издават там. Даваш няколко хиляди франка, те ти ги връщат в книги. Сега всички французи пишат книги. Едно време всички рисуваха, сега всички пишат книги. Между другото, беше интересно, че един ден като бях при леля Ванга-пророчицата, и ме пита: "Кой е тоя Басан, бе?" "Той е един мой приятел от Париж." "Да му кажеш да дойде тука, има нещо важно да кажа за него и за народа му и за дъщеря му!" И аз му пиша на Басан така и така и той закъснял идва чак след осем месеца, войната вече беше почнала вече в Израел и той дойде, заведохме го, оставихме го вътре. Когато влязох го заварих Басан плаче в коленете на Ванга. Тя го питала. Аз не знаех, че когато е бил в България се оженил в Пловдив. Имал едно дете, което е починало и е погребано в гробището в Пловдив. И му казва: "Ти да отидеш на гроба на детето си" и т.н. и той се смаял. Ние не знаем даже и то толкова години и веднага го разкри Ванга и му каза същото нещо, че има един съдружник, който го лъже, не е лоялен към него. Когато отидох след това в Париж, оказа се, че е вярно. Каза: "Аз не гледах тефтерите, живеехме уж като братя, че само за една година ме завлякъл един милион франка". Казвам си на акъла: Ти за една Божествена кауза не щеше да дадеш два франка. Басан все пак помогна на Васил Иванов. В: Сега Васил Иванов беше художник. Д: Беше художник. Наш човек. В: Спомняш ли си някои опитности с Учителя, с Школата. Д: Виж какво с Васил бяхме много близки с него, щото като човек на изкуството. Между другото аз общувах да ти кажа право повече с художници и писатели отколкото с хора на музиката. И както виждах сега се занимаваме с живопис. Това изкуство ми е много близко на мене. Аз в Париж не изпусках изложба, когато концерт може да изпусна. Отначало беше под влияние на френския импресионизъм, макар че конвенционален, но той когато започна да рисува, дойде до неговите космични картини, с което той действително можа да се представи във Франция. Бях на откриването на изложбата. Басан ми поръча да напиша музика за откриване на изложбата. А когато ми разкриваше той тия работи за масоните, тогава бях в годината, когато него го направиха трийсет и трета степен, най-високата степен, дадоха му бялата лента. "Добре де, Басан, ти като си масон с бяла лента направи нещо за България! За българите нещо направи!" "Хайде утре ще говорим." Щото той ме покани в Монте Карло, там гдето има голяма шестоъгълна сграда, дето имат апартаменти принцовете и милиардерите, и той има там два апартамента. И на другия ден той ми каза, че иска да открие в Париж една галерия на български художници и той купи на ул. "Сен Пер" едно фотографско ателие голямо и го ремонтира. Хвърли към 300000 франка и направи изложба. Откри изложбата с картини на музикалистите и покани там хора на изкуството. В: А къде това нещо? Д: В Париж, на ул. "Сан Пер". Все пак ул. "Сен Пер" се намира на две крачки до латинския квартал. Някои го разделят 100-200 м от "Сан Мишел". И премиерата за откриване на изложбата мина. Работата върви добре. Още първата вечер едни картини откупиха с60000 франка. Откри се изложбата на Васил Иванов. Той ми поръча музика за него. Аз се върнах в България, направих музиката. Мен милицията не ме пусна, тогава аз я дадох на Николай Тодоров, който с Леда Милева тогава бяха към балканистиката. Николай даже за негова чест отложи пътуването си за един-два дена, за да довърша, даже нямам оригинал. Направо както излязох от студиото и я дадох и Николай замина и му казвам: "Остави я в Посолството". Аз пристигнах десет дена след това. Бяха хора от нашето посолство поканени и т.н. той, Басан казва, че остава тази галерия за българските художници. Закрива се изложбата на Васил. В туй време прокопаха тая тясна улица да сменят някакви тръби за газ, нито коли могат да спрат, нито нищо, както и да е и след това обаче от тук български художник никой не изпраща. Имаше унгарци, бяха доста по-интензивни от нас, направиха на един, на втори, на трети художник изложба. И ми се обажда по телефона Басан. Казвам: "От къде се обаждаш?" "От София. Тук от хотел "София". И идвам понеже нашия комитет нищо не прави по това, идвам да взема двама български художници да направя една изложба." "Обърни се към съюза им." "Не. Аз им казах, че имам на разположение цяла изложба, цяла галерия да ползват, никой не се обажда от тогава. Аз ще си избера двама художника." А той имаше шест души художници за консултанти. Тогава го заведохме с Коста Кънчев при Мирчо Диманов, в неговото ателие в Панчарево. Басан като видя картините на Диманов разбра, че може да направи даже само с един, с него. Аз съжалявам, че тогава не препоръчах Гривичка, тя е много интересна художничка. И Людмила, на Тодор Живков дъщерята разреши на този, на Диманов и той с еди стар "Мерцедес" вдигна се сред зима с жена си и четирите деца, най-малкото на две години, най-голямото на 12 и тръгнаха като хуни да се преселват в Париж. Басан му даде в предградието там до фабриката един апартамент в една къща и когато пристига обаче Диманов и се вижда, че неговите картини, живописта на този човек, таланта му е направо за една разработена галерия. И действително, Басан тогава го свърза с друга галерия и той даде изложба в Париж, след това даде в Лондон, след това му се отвори пътя. Той е много талантлив човек и тогава Басан закри галерията, просто продаде я наново. Щом като няма желаещи, като не знаем ние българите да си пазим интересите, когато тази галерия можеше да върши толкова хубава работа. Да имаш една галерия в Париж, това не е малко нещо. Така си остана тази галерия само с една изложба на Васил Иванов.

42. НАЦИОНАЛНИЯТ ВЪПРОС Вергилий Кръстев: Сега искам да се спрем на един друг въпрос. Така наречения национален въпрос. Понеже вие сте съвременник на онази епоха, син сте на военен, каква е вашата позиция за Балканската война, Европейската, между двете войни, Добруджа, Македонския въпрос, да се спрем така нали ретроспективно и по принцип да разгледаме положението? Димитър Грива: При тази командировка, която имахме за търсене на стари документи в западните архиви. В: Това в кои години? Д: Това беше в 1975 г. ли коя беше и трябваше да спрем във Виена. Аз бях много пъти против това отклоняване, защото нямахме много време, но така или иначе трябваше да се стои, но при това гостуване си намерих един българин, който е роден там, син на градинар, който общувал и имал за съсед един югославянин. Югославянинът беше по майка хърватин, по баща сърбин, но си имаше една особена сдържаност към сърбите и когато говорихме за националните проблеми, той ни слушаше с голям интерес. След това ми се обади по телефона в хотела нашият българин и каза, че съм станал много симпатичен на неговия приятел и искал да сподели нещо с мене. Аз казвам: "Слушай, аз заминавам". А те също смятаха вече да напуснат Виена и да заминат някъде към Тихоокеанските острови, към Австралия, защото те приличаха на онези хора, които имаха усет към събитията и когато се случат едни тревожни времена както беше и както навремето преди Втората световна война се създаваше хитлеризъм много европейци напуснаха. Преди дипломатите те се усетиха, че става нещо, а народната интуиция е нещо много интересно. И също така смятаха, че няма да има живот. „Щом нашата Австрия започна да флиртува и с изтока, и със запада, няма да бъде на добро, а нашата работа е лесна. Имаме пари да живеем няколко години, а ние като вземем едно парче земя, ние сме градинари, навсякъде казва земята е наша." И казвам: "Добре, вие ще дойдете в Париж, защото колата долу ме чака, тръгвам. И като дойдете в Париж, елате". Давам му телефона в Париж, където си имам една квартира, където ходя винаги, за да се срещнем. И след около две седмици ми се обадиха по телефона и на едно кафене, където е нашето посолство, се срещнахме с тези хора - единия -българин, другия - хърватин. И той ми разказа нещо. Той притежава някакъв дневник-протоколи останали от дядо му, които не ги е предал досега никъде на това дружество, на просветното дружество на сърбите във Виена, което е съществувало преди освобождението на нашата страна от турците 1878 г. Там била цялата аристокрация, там те са били активисти, сърбите са работили. По подобие на това нашите направиха също просветно дружество в Румъния. Искам да разкажа само за няколко страници. Когато Портата признава Екзархията. В: Българската екзархия? Д: Българската екзархия, се очертаха границите на България като на Сан Стефанска. Поне щом Екзархията така я определя. Започва едно заседание от сърбите, при което трябва да се прави всичко възможно, това нещо да не стане, защото тя, България ще стане първа държава в Европа. Тогава сърбите се уплашват до такава степен, като че ли всякой един техен политик, като че ли трябва да дава едва ли не клетва, че първата му позиция ще бъде българските земи да не се обединят под една държава. И затова казва може би вие виждате, зад силното нападение на крал Милан 1885 г., когато българските младежи бяха на турската граница, една абсурдна война, за която нашия народ не беше готов. Крали Милан както е гледал, наблюдавал от щаба отгоре при това вижда и се чуди какво да прави, генералите не го слушат, а войниците не искат да се бият, щото те самите не знаят за какво. България се обединява. Този факт ми споменава така, че въпроса за обединението на българите е един вече и европейски въпрос. От друга страна Русия нямаше да я пуснат може би да стъпи на България, то толкова са преплетени нещата, да бъдем, да не бъдем ли, винаги ние да бъдем ощетени. Ето например нашата армия спечели войната на Балканския полуостров. А нашата дипломация? Те я изтърваха. Причините може да са различни, може да са много, но са непристойни за дипломацията. Тогава аз му казвам: "Слушай сега, ето тука сега във всяка квартална поща има ксерокс, дай тези няколко страници да ги преснемем". "Не може, багажа ми е на "Бурже" и ще се прехвърля на "Орли" откъдето самолета ми ще тръгне за Атина и от там за Австралия. Не може." "Добре, ето ми адреса. И в Париж, ето ви и в София. Моля ти се, направи ми това". Нито знам какво стана с тези хора, нито къде са се спряли, дали в Нова Зеландия, дали Австралия, някъде по островите, не съм получил нито писмо, нито нищо, за което много съжалявам. Това беше един много интересен документ. Щото се вижда от къде се тръгна, защото сърбите гледаха по-последователно в своята политика. Плюс това те бяха много заангажирани с Франция по масонска линия. Например, най-големият степен на масон там това го знам от Басан, в югоизточна Европа беше сръбския крал, който е по-висока по степен е бил даже от руския цар. До такава степен и те излязоха много верни на Франция и на Съглашението. Например, риска, който те поеха през Втората световна война. Те направиха въстания, смяна на правителството против германците, когато те бяха вече на турската граница и забавиха войната с месец и половина. Те затова дадоха много жертви, даде два милиона жертви Югославия, но устояха на позициите си верни на Съглашението. И затова от сега нататък ние трябва да имаме в съзнанието си тези факти. Нашите направиха голяма грешка, Георги Димитров и кой ли не, такава наивна работа. В: Каква беше грешката на него? Д: Ами Коминтерна, те продадоха Македония. Те нали биеха тука българите да се пишат македонци, после пък ги караха да се пишат пак българи. Дошли тука 40 хиляди души от Тракия. Идват у нас двайсет и коя година, даже ги изхвърляха, че не били българи. Един историк пише, това е нещо казва, го няма в ничия история. Да дойдат те в България и да им кажат, че вие не сте българи. Но спасението е едно. Една федерация. Учителят е говорил за конфедерация на Балканите, която ще стане преди Европейски щати, значи Той говори за Европейски щати, не говори за социалистически републики, да се разберем, тогава още аз бях ученик. Първата ни среща говори за това и в действителност разбира се като се махнат да кажем агресията на сърбите, която ми се струва разруши тяхната федерация, да те са непоносими вече и за словенци и за хървати, даже и за македонци, черногорци, това е една федерация, която не е на здрава основа. Мене ми се струва, че в основата на всичко стои агресията на сърбите, така го казват поне хърватите. И както виждаш, този приятел, който държи позицията на майка си, която е хърватка, но не понася сърбите, когато баща му казва, че от бащина линия той има тези документи. Този, за който ви говорих имаше дневника на тези протоколи, на тези събрания техни. Но с едно обединение на Балканите, защото както виждаш, когато интересите съвпадат, ето сега ние сме най-добре с гърците. Защо? Защото нямаме никакви претенции - продадохме я Тракия вече, отказахме се един път завинаги. Но пътищата вече са такива. Пътищата са само в една федерация, на една добра, правилна човешка форма.

41. ЦВЕТАНА СИМЕОНОВА Вергилий Кръстев: Сега за другата художничка, Цветана Симеонова - съпругата на Симеон Симеонов? Димитър Грива: Цветана беше художничка-пейзажист, рисуваше пейзажи и цветя, един романтичен художник, така много работлив също. Тя направи опит да направи портрет на Учителя. Няма успех според мен, въпреки че беше по-лесно за нея, щото го рисуваше в профил, а не в анфас, но Учителят не е позирал на нея. Тя го рисува така по снимки, по спомен. В: Аз съм виждал нейни снимки, правени репродукции на картички, една символика има в нейните. Д: Има, търси символика, която според мене, без да заангажирам някого имаше един наивитет. Например, тя рисуваше ангелчетата така с крилца. Един окултист днеска знае какво е ангела. Дето казвал Учителя, че той ангелът може да захвърли земното кълбо като топка, но ние нямаме понятие още за тези, нито знаем какво е светии, не знаем още какво е и Учителя, нямаме още сетиво за това нещо, камо ли да знаем какво нещо е един ангел. Но все пак един човек, който е така в една окултна школа, поне трябва да потърси визуален образ на един ангел, а тъй тези наивни ангелчета с крилца, така някак си... Имаше такива картички, Учителят понасяше всичко - бяха в салона. А в салона Учителят четеше беседите си и имаше много картини от Цветана. И всъщност вместо да бъдат стените голи и празни, заемаха едно място, едно престижно място.

40. ЦВЕТАНА ЩИЛЯНОВА Вергилий Кръстев: Какво ще кажете за Цветана Щилянова? Миналия път говорехме за нея. Димитър Грива: Ами тя по онова време беше една от най-добрите портретистки у нас. Тя самата беше много работлива и тя самата ми каза, че е направила най-малко по петдесет портрета на година. Това значи всяка седмица по един портрет. В много от софийските къщи има портрети на Цветана, особено в братските къщи. По настояване на Методи Константинов тя направи този, известният портрет на Учителя, за който Учителят се съгласи и тя няколко сеанса ходи и Той й позира. Направи един портрет. Тя беше много щастлива. Тя сияеше като слизаше по стълбите така, защото не е е лесно да рисуваш Учителя. В: Това кой го разказва, Катя ли? Д: Е, Катя ми го е казвала, Катя следеше от близо, присъствуваше там. Това е един от най-хубавите портрети на Учителя, макар че аз скоро видях Лили Димкова направи също един портрет на Учителя. В: Тя е правила репродукция от него? Д: Не, не, тя го е правила по снимки. В: Става въпрос, че Цветана Щилянова, тя е правила от оригинала нови портрети. Д: Виж сега, много от братствата в провинцията искаха да имат един и тя направи дубликати нали на същия. Кой е оригинала сега, за не знам, някой казва, че е тук, друг, че е там. Но не мога да кажа кой и няма защо да знаем. Който го е скрил някъде и го съхранява, той си го знае. В: Той да си знае. Нека го знае. Добре.

39. СЛАВЧО ПЕЧЕНИКОВ (СЛАВЯНСКИ) Вергилий Кръстев: Славчо Славянски. Д: Слави беше един от активните хора в братството, особено по материалните въпроси. Той организираше летуванията на лагерите в Рила и т.н. и той имаше едно издателство "Безсмъртни мисли", което издателство издаде 12 тома от световно известни писатели и философи. И накрая искаше да издаде том и за Учителя. Казах му: "Ти сбърка, че чакаш накрая да поставиш Учителя". Наистина, не му достигна времето. Имаше печатница "Пито печат" на ул. "Гурко" 22, София. През 1943/44 г. падна бомба и унищожи всичко. А защо падна бомбата точно там то си имаше причини. Причините ние ги знаехме, защото бяхме съвременници. Но поуките остават за следващото поколение. Нали Учителя ме запита навремето за кого ще работя - за себе си, за народа, за човечеството или за Бялото Братство. Човек като не изпълни обещанието отгоре го спират и му пускат бомба. И всичко спира и замира, както е положението днеска.

38. МЕТОДИ КОНСТАНТИНОВ Вергилий Кръстев: Искам да ми разкажете интересни неща за Методи Константинов. Някакви интересни. Димитър Грива: Вижте какво, Методи Константинов беше един много предан човек на Учителя, до фанатизъм. Аз се сприятелих с него. В ония времена нямаше хора. Плюс това той написа някои книги, които се издадоха в чужбина и някак си имаше едно несправедливо и недобро име в братските среди останали от някога си и аз исках просто да го реабилитирам някак си и даже го сприятелих с Томалевски. После видях Томалевски, казвам: "Сега не можем да вдигнем паметници на грешките на хора, но това е един предан и интересен човек". А на същите тези срещи, които направихме, да се върна към това нещо, когато се реши Георги да напише книгата, тогава вземахме решение пък аз да отида във Франция и да запиша Паневритмията за голям оркестър. Защото Паневритмията ми е възложил Учителя във време на бомбардировките. Аз съм ти казал този случай. И партитурата беше готова. Тогава аз решавам да взема книгата на Методи Константинов и книгата също беше изпратена вече, защото беше преведена там. В: Коя книга? Д: Книгата се казваше "Астросоциология". Астросоциология, всъщност това е едно особено развитие на мондиалната астрология, изцяло под идеите, които е научил от Словото на Учителя. И ето заминах, книгата беше преведена, но намерих там професор Маршесо, който пък написа увода на книгата. В: как се казваше професора? Д: Маршесо, той също беше между другото и астролог, занимаваше се с народна медицина, един много интересен човек. Имаше една група около себе си, млади студенти, така че не знам дали това беше специалността му. Аз вземах Паневритмията. Реализацията на Паневритмията съм ти я разправял сигурно. И Методи се много зарадва, защото него милицията не го пускаше. Той прави толкова много опити, аз затуй се амбицирах. Толкова много опити прави и кой не му обещаваше и не го пускаха в края на краищата. А всъщност там излезе книгата му "Водолея", която излезе в толкова много издания в Париж. Издаде я този, издателя Жерард Низе, който всъщност я преведе и то на много хубав език, така хубаво написана, че даже Методи искаше после от френски да му я преведат на български, а третата му книга, тази за астросоциологията издаде главен собственик и издател Оригас. Аз ти споменах за него. Той беше много интересен човек, който първо прочете всичко, което има от Учителя, тогава подписахме договора с него. Той подписа договора, за което трябваше да дам 5000 франка, за да излезе книгата. Разбира там има един много интересен метод на издаване, който е много така удобен за всякой един автор. Първо трябва да дам пет хиляди франка, той след това като излезе книгата, същите пет хиляди франка ти ги връща в книги на книжарска цена. Но въпреки това той направи едно голямо проучване на Словото. И беше много доволен, че покрай тази книга той се запозна с един български мислител. Методи Константинов понеже той е завършил дипломация, правни науки, дипломация във Варшава, много обичаше да приказва с Учителя на политически теми. Спомням си един път, че в тези напрегнати времена, когато имаше много международни срещи преди войната, на една дипломатическа среща не се разбраха и се разделиха. В: Къде това? Д: Някъде беше, не знам каква среща беше на запад. И англичани, немци, французи, някаква среща, беше много важна, международна и се разделиха без да се разберат. А Учителят попита Методи: "А ядоха ли поне заедно?" "Да, домакинът им дава една вечеря." "Е, добре тогава. Нали поне са яли заедно". Щото може би после, как да кажа, на физическото поле трябва да се извърши едно общо действие. Така е да, макар че ние знаем, че някой път на тези вечери се извършват по-големи работи отколкото на официалните дипломатически срещи, където е много студено и много сдържано, всеки си мери приказките, доста по-прецизно. Тогава разбрахме ролята на общите вечери не само при духовните хора, но и при политиците.

37. КРЪСТЮ ТЮЛЕШКОВ Вергилий Кръстев: Сега аз искам да ви разпитам за Кръстю Тюлешков някои неща. Димитър Грива: Кръстю Тюлешков, професор, естественик и много сериозен човек, с едно голямо, дълбоко разбиране на Учителя. Трябва да кажа, че преди тези срещи, преди да се събираме, аз малко познавах Тюлешков. Тюлешков се занимаваше повече с научна работа и не идваше много към Изгрева. Доколкото знам, пък и той ми е разправял, пък и нашите приятели Борис Николов, той е инициаторът на Ачларската комуна и е много настоявал да го направят това нещо. Ние разбира се за онова време всички бяхме много наивни, когато имахме среща с Учителя в една Школа и нашите хора тръгнаха да правят комуни, като че това е някакво откритие. Но както и да е, едно тежнение на тези хора, още са били току-що завършили гимназия и следваха университета в онези години. Някъде е 1922 г. И вземат решение и Тюлешков отива на "Опълченска" 66, където живее Учителя с категоричното решение, че трябва да направят комуна. И като влиза в двора така както е долу в приземието, където има мазе и излиза така по стълбите и вижда един човек с такава една гугла, такава като калпак такъв един голям селянин и след него излиза и Учителят. И Учителят се обръща и казва на тоя селянин: "Ето го!" Посочва Тюлешков и запознава ги и той си казва искането. Селянинът се съгласява и тогава те заминават там и правят тази комуна, която е описана. Аз съм нямал много интерес към тази комуна, но съм слушал за нея. Разправял ми е за нея Тюлешков, Георги Томалевски, който мисля, че е написал нещо, също и Борис Николов. От тримата поне знам нещо. В: Така сборно какво ти направи впечатление? Д: Ами една романтична история при един типичен български селянин, кулак дето се казва, доста скъперник голям и преживели са така много трудно. Другото е важно, то пък става причина за нещо друго. Вечер се събирали и пеели братски песни. Тогава там в околността, другите села едни учителки, които са слушали за тези песни и се запознали с тях и по такъв начин хората почнали да идват в Братството. Беше Буча Бехар там и някои други сестри. В: Значи чрез тях са дошли и някои хора? Д: Запознали се с тях, нали са били интелигентни хора. Учителя с тях направи Младежкия клас. Това бяха все студенти, една вълна такава млада, интелигентна, която навлезе тогава в Братството. И тогава Учителят направи Младежкия клас. Петъчните срещи, като интересно Учителят постави въпроса, че там ще влязат неженени. Щом се ожениш, излизаш от този Младежки клас. не мога да ти кажа защо, но Учителят си дава обяснение, но си е имало някакви причини сигурно. Не е моя работа да ги коментирам. В: Аз когато дойдох, Кръстю Тюлешков беше професор, не се движеше из братски среди. Сега някакво отношение към Братството и към Учителя? Д: А-ах, Тюлешков имаше толкова дълбоко разбиране, той беше прецизен в контактите си с хората. Тука до някъде си приличахме. Аз например, не обичам да правя много срещи така. Знам, че ако видя един човек и с него мога да направя една дълбока, интересна среща се сприятелявам с него. Нашите тука ме обвиняват, че например никъде не ходя на гости, като много обичам да ми гостуват хората. Така имаше нещо, в което с Тюлешков си приличахме. Ето например, предлагаха в тази група да влезе още еди кой си. Ние двамата казахме: Защо? Да намерим причината. Ако влезе някой, да бъде някаква си функция, да свърши работа, не да правим както казват калабалък, нали? Тука двамата си приличахме в това отношение. Той беше много предан на работата си. И той беше по едно време, доста време даже директор на Зоологическата градина, когато беше на старото си място. И аз помня, че там снимах един филм за животни, така цялото съдействие, което даде той на кинематографията бяхме изненадани. Той участваше в неща, които би трябвало работниците да участват, нали в организацията на тия неща, много сърцато. Когато присъствуваше някъде беше цялостен във всичко. Беше много солидно момче и много добър. В: Други опитности да ти е разказвал за Школата и Учителя? Д: Не. Не си спомням поне.

БОРИС РОГЕВ Разказва Димитър Грива - Д. Записва Вергилий Кръстев - В. Вергилий Кръстев: Искам да ми разкажеш за Рогев. Димитър Грива: А, това е един от най-интересните хора според мене. Рогев, той беше завършил астрономия и физика в Сорбоната. Един много тих, скромен човек, даже Учителят казал на Томалевски да седи зад него и да го бута дето се казва. Той 20 години работи върху календарът. Календарът на прабългарите. И когато ние научихме това нещо, трябваше да му помогнем да се отпечата. И тогава дойде срещата, която аз направих с Николай Тодоров. В: Ти трябва да го разкажеш. Д: Ама не съм ли ти го разказвал? В: Не. Д: И тогава аз бях много близък и продължавам да съм близък с Николай Тодоров. Той сега е академик, тогава беше човек на балканистиката, всъщност той образува балканистиката, имай предвид, че не знам защо във всички страни, даже и Албания, на Балканския полуостров и Турция, и Гърция, и Румъния имаха отпреди такъв отдел. Българите, които имаме най-голям интерес за балканистиката последни бяхме - той я създаде - Николай Тодоров. "Аз знам, че това ще попречи на научния работник в мене, но няма как, това трябва да се направи". Не го разбират, след това го ангажираха с много други неща, чак го пратиха посланик в Атина, което съвсем го отклони. Запознах ги двамата вкъщи и му казах на Николай: "Публикувай го това нещо. За пръв път идва един астроном, идва на гости на историците". Той не казва края на тоя век и началото другия. Той ти казва точно. Днеска математиката ти открива движението на небесните тела за част от секундата даже. Николай се съгласи и му каза: "На какъв език искаш?" "Аз съм завършил във Франция, на френски". И в академичното издание излезе на френски календара на Рогев. Аз тогава вземах няколко екземпляра, заминах за Париж и тогава отидох при Басан, защото Басан е долу-горе на негова възраст и също е завършил в Сорбоната същата наука -астрономия и математика. И дадох му ги на Басан, там ги оставих, разбира това са съвсем други хора, други професори, така или иначе, няколко екземпляра от трудът на Рогев остана в Сорбоната. "Слушай, Басан, аз докато не получа един поне отзив от това, което оставихме, няма да си тръгна от Париж". Дето се казва доста така упорит. "Добре, имам си основание" и след около 15 дни Басан ми се обади по телефона и ми каза, че един професор астроном, математик му е казал, че един ден българите ще разберат какво ни е оставил Рогев. Според него, това е най-вярната система въобще за създаване на календар. Рогев беше много така, много интересен човек с чудно, много дълбоко разбиране за Учителя. Той беше един така вътрешен мистик, външно беше един много мълчалив, много затворен човек, но когато Рогев каже две думи тежаха. В нашата група когато говорехме, той най-малко говореше. Когато се обади Рогев знаехме, че ще каже нещо важно и съществено и мълчим. Той сутрин идваше у нас, вечер си отиваше. Така бяхме се привързали. От друга страна вкъщи даже не го разбираха, както казваше жена му. Този скучен математик, той, човек ако не познава идеите му мъчно може да го разкрие даже. В: Някои опитности, срещи с Учителя да е имал? Д: А, да. Една среща много интересна, когато германците навлезнаха с войските си в СССР, превзеха много територии в Съюза, Тула падаше, вече пада Москва, страшна работа беше. Отиваме с Рогев и беше и този Методи Константинов. "Учителю, какво става, отиде Славянството? Славянството отива, те го прегазиха." "Вие не разбирате", и се обръща към Рогев: "Ти нали си написал книга за Черно море?" "Да!" Той наистина е написал голям труд за Черно море. "Запиши си, на тази дата, и му посочва една дата, около бреговете на Черно море няма да има нито един германец". Разбира се, ние се спогледахме, защото ние чакахме всеки от следващите дни да падне Москва. И действително, следващите вечери падна температурата под 50 градуса, студ невероятен, когато замръзват и танкове, и бензин, и всичко и започна отстъплението. И действително на датата, на която казваше Учителят германците бяха отстъпили и бранеха Берлин вече. В: Значи на датата, когато Учителят каза. Д: Да, да, да. На датата, на която Учителят каза около Черно море нямаше германци, германците бяха отстъпили вече. В: Коя беше тази дата, не си спомняш? Д: Не мога да си спомня. Не мога да си спомня, защото тогава ние живеехме в друг свят, защото как да ти кажа, някой път Учителят казваше неща, които са абсурдни. Поне за момента бяха абсурдни. Никъде не можаха да ги спрат, защото те ги обграждат вече, почти както гледахме на картата и Тула ако падне, то отива Москва. Та това ни беше срещата. В: Значи мистик и астролог като човек от Халдея. Д: А-а, и то един глас и една хубава ръка имаше, нещо имаше много изключително в този Рогев и един човек солиден в знанията си, но много скромен. Толкова скромен и затворен човек, ето например ако не бях се намесил, нямаше да се отпечати. Стана въпрос с големи разправии да се издаде на български и се издаде моля ти се в 1000 екземпляра. Струваше по 80 стотинки един екземпляр. И когато стана въпрос да се издаде и на английски, всичко беше готово и към английския вариант той представи пет страници юртата на прабългарите. Като намериш юртата на прабългарина в някое списание какво представлява, то тя е една астрономическа обсерватория. Когато застанеш в нея с компас в средата на юртата и ще видиш как са поставени отпред тези летви. На 22 март да кажем слънцето е на първата летва. На втората е на 22 юни, на 3-тата на 22 септември, въобще една ориентация такава необходима. Значи, за прабългарите им е било необходимо да гледат звездите и да се занимават с астрономия, за да дойдат те до календара, те са имали кой знае каква стара култура, като ние не я знаем. Обстоятелството, че са имали календар това показва, че са имали някаква култура, която на нас не ни е ясна. В: Тези страници вие имате ли ги за юртата? Д: Вижте какво, аз ги нямам тука, нямам ги, може би трябва да ги потърся у сина му или от някои други наши хора. В: И тя е преведена на френски, и на български, текста има ли го? Д: Кое? В: За юртата. Д: Не, не, за юртата е на български дадена, а те го превеждат на английски. А юртата я няма във френското издание. Първо излезе френското, след това излезе на български и се подготвяше за английското. Всичко беше готово, помня това име някой си Симеонов в Академията, беше и академик Балевски бе съгласен, и в това време Борис Рогев почина. И край. Не излезе по-нататък на английски календара на Рогев.

35. ГЕОРГИ ТОМАЛЕВСКИ Димитър Грива: С Георги Томалевски се запознахме след операцията. Аз живеех на Изгрева вече, това беше някъде 1936-1937 г. той получи някакво възпаление на вътрешното ухо и една опасна операция му правиха с трепанация на черепа и т.н. и когато лежеше в болницата помня, че Учителят му изпрати по Буча Бехар томчето "Отец ме люби". Той си го държал под възглавницата в болницата това нещо и когато оздравя дойде на Изгрева. Тогава аз живеех в Стефови и срещу мене имаше там свободна стая и той дойде там да живее и първата ни среща още така си допаднахме, такива разговори, просто ни стана една необходимост да общуваме и да се разговаряме двамата. И помня един случай, че когато той се яви пред салона и няколко души бяхме и Учителят се яви и разговаря с Георги и му каза така: "Слушай, един кораб пътува за Америка, за кораба е вързано с едно въже и една дъска. Ти къде искаш да бъдеш - на дъската или в кораба?" Интересно е, че този случай Георги го беше забравил и благодареше, че аз трябваше да му го напомня. Два такива случая особено когато става с мои близки хора, в паметта ми някак си мъчно се изтрива. И затова като си замина Учителят, направихме такъв един малък съвет, научен съвет, една група, в която беше Борис Николов, Георги Томалевски, Кръстю Тюлешков, Борис Рогев и Димитър Кочев, хората с различни професии и с много различни характери, мога да ти кажа, че ако не бяха идеите на Учителя, като че ли с изключение на мене и Георги мъчно бихме общували даже, толкова бяхме различни. С една такава идея, такова сцепление се получи. Такава необходимост се яви от срещи, такова едно въодушевление. Когато всичките ни разговори и там именно, на тези срещи се реши Георги да напише книгата за Учителя. Него малко, той беше малко засегнат, когато книгата "Учителят" излезе в 1946 г. ще бъде, защото той не участвува в нея. В края на краищата в тази Школа имаше един писател български, член на писателския съюз, той трябваше да си каже мнението. Борис даваше обяснение, че трябваше така бързо да се работи, така нелегално, че действително тази книга, поне като материал е ценна. Общо като книга има да се обработва, но те нямаха претенции, това не бяха нито белетристи или писатели, това бяха едни съвременници и книгата им има такава една мемоарна стойност. Но за хората, които познаваха Учителя беше даже необходимост, създаде даже една радост, че излезе една такава книга в такива едни времена. И тогава решихме Георги да напише. Това му тежеше на него. За най-голяма изненада, за толкова малко време, за няколко месеца от всички братства от провинцията тръгнаха материали към Георги. Георги събра толкова много материал, за толкова кратко време, аз смятах, че това ще трае може би две години, то стана за няколко месеца. И Георги започна, но мене ми се струва обаче, че той е завършил за една година. Според мене би трябвало тази книга, щото под нея седи подписа на един писател, да бъде още поработвана, защото имаше много материал и Георги бързаше. А той беше вече в една възраст, когато може би нямаше вече това свежо чувство за творческа работа, но все пак има ценни неща в нея и на Георги някак си сякаш му олекна, все пак написа нещо за Учителя. А той беше интересен събеседник, блестеше в обществото, действително само като му видиш хороскопа, той има един Юпитер и слънце на Медиум Цели, това са хора, които блестят в обществото. Георги бе добър разказвач и за пръв път аз видях, че той отстъпва в разговорите си, когато се запознахме, общувахме много с Илия Бешков. Илия Бешков в ония години непрекъснато идваше горе при нас. Той преживя една драма много голяма, това че комунистите убиха брат му, той беше величав ляв земеделец, мъчно го преживя. От друга страна го направиха народен художник и т.н. Като споменавам Илия Бешков, също беше една блестяща поява, имаше една импровизаторска, хубава мисъл, една хубава култура носеше. Той не се приобщи към идеите на Учителя, той си остана църковник, но ние сме нямали спорове на тая тема, ние се срещахме и с Георги в името на една култура, в едно интензивно и драматично време, в което живеехме. Вергилий Кръстев: Георги Томалевски е написал "Астрология за народа" и Бешков е направил илюстрациите. Д: Да, има такова нещо. Те двамата бяха много добри приятели. Нали ти казвам, Георги пред него благоговееше. Между другото Бешков един път, от него разбрах, беше много смутен, той имал една среща, между нас казано, аз не знам дали трябва да ти казвам тия работи, с Георги Димитров, и той каза: "Аз дадох дума, че на никого няма да говоря", но от цялото му поведение разбрах, че самия Георги Димитров имал големи противоречия и смущения. И може би един ден историята ще ги изнесе тия неща. Още лятото той искаше да направи нещо друго, да се обърне Третия Интернационал болшевизма, да се обърна към някаква си патриотична индустриална интелигенция, той търсеше нещо, което като да кажем като Запада искаше да строи един социализъм без да е краен болшевизъм, който разсипа идея и всичко, но това сигурно един ден историята ще го каже, вероятно Георги Димитров го е споделил с Бешков. Той го е споделил и с други хора, които днеска мълчат още, до днескашна дата. В: Ти спомена миналия път, че някой писател споменал на Томалевски, че това, което пише, не е книга. Д: Да. Беше тръгнал отначало в смисъл, че искаше книгата да бъде от група, понеже материалите е получил от мнозина. Викам: "Георге, няма такова нещо. Остави тази група протестанти, които пишат за нещо. Не, това е авторска книга, стои зад нея съответния автор и един белетрист или писател". Даже тогава отиде при него този Петър Драгоев, писателя, който му направи същата забележка и Георги направи някакви промени, обаче вече нито имаше време, нито му стигаха сили, да вземе да направи една нова преработка. Това са неща, които даже една негова позната, която преписва на машина книгата, преписа само една трета от книгата. Другото смята, че за нея не е интересно, нали опитности на разни хора, които нито ги познава, нито са аргументирано написани. От друга страна Георги беше много деликатен. Той имаше винаги страх да не огорчи някого, да не обиди някого. А някой път когато човек защитава Истината, трябва да бъде малко по-строг ми се струва, а той е една поетична душа, която, за да не огорчи човека приемаше много неща, но после можеше да си ги преживява като противоречие, ама това беше с Георги. Той я завърши за девет месеца 1972 г. В: Искам да ми кажете за онова тържество, което организира за писателя Георги Томалевски. Д: А, да бе, в сатиричния театър. Виж какво, Георги, по едно време изпадна в едно униние. Първо, казва никой не се интересува от мене, никой не ми чете книгите. Всъщност, книгите му, мога да кажа, че Георги си имаше една своя публика. Всяка книга, която излизаше се изчерпваше. Това беше вярно. От друга страна по онова време, когато преди да бъде вестник "Новини", беше в-к "Изгрев". Та имаше една статия за културни проблеми, в които Георги активно участваше и нашата общественост го познаваше от тези статии. Това беше един отдушник за Георги донякъде. Обаче времената вече се сгъстиха и самите вестници взеха вече една позиция с партийна линия вече, еднопосочна и Георги изпадна в едно униние. По едно време го гледам, почна да ходи на църква, да пали свещи. Викам: "Георге, какво става с тебе, слушай бе, недей така". Но попадна на едно отчаяние. Разбира се, той го криеше, но аз го усещах като приятел. Тогава аз реших да направя нещо за Георги, плюс това, когато аз направих един филм, авторски филм, сценарии, режисура и музика, който взема наградата в Триест, космичен филм по рисунките на Васил Иванов, той написа едно есе върху филма. И аз, понеже не обичам да остана длъжен ако трябва да бъдем едно на едно, аз трябваше да направя нещо за него. Тогава той ми посочи няколко подходящи есета, между които беше накрая и есето за "Пътя на Плеадите" за моя филм. И в Сатиричния театър, в свободния ден, в понеделник, беше много трудно, но шансът позволи това нещо. Аз отидох пред кинодейците и поисках като представям есетата да направим една вечер на есето. В: Автор Томалевски. Д: Автор Томалевски, тъкмо бяхме репетирали вече, бяхме предали есетата на Борис Арабов, той беше актьор в младежкия театър и той има един хубав, пробивен глас и него ми го препоръча даже Иван Кондов, каза: "Ти като се обърнеш към него той ще свърши работа и трябва обаче председателя да пусне писмо за това нещо". А председателя беше Тодор Димов, а той беше по това време на заседание на Народното събрание, той беше депутат, организационен секретар беше в болницата, нямаше кой да подпише. В това време обаче бях председател на секция "Композитори и звукооператори" в съюза. "Дайте щом няма, аз ще го подпиша." И пуснахме писмото, направихме афишите, като на мой риск даже писахме отговор от името на съюза на кинодейците и съюза на писателите. Като излезе това, давам на Георги: "Тичай сега в писателския съюз да вземеш разрешение от там", и той отива там с листата, беше Джагаров. "И ако искате да видите какво ще се прочете там". "Не, казва Джагаров, ние имаме доверие, не съм никаква цензура". И така получихме разрешение и направихме това. Беше препълнен салона. Аз написах музиката. Предупредихме публиката да не ръкопляска между отделните есета, казах на Арабов: "Това няма какво да се учи наизуст. Това е литература, трябва да се чете". Това сцената пред златната завеса имаше един лампион, една малка масичка и там четеше той есетата. И когато свърши есето, той се разхождаше по сцената, а музиката някак си подготвяше атмосферата за следващото есе. В: А музиката изпълняваше оркестъра. Д: Не, тя беше писана и се пускаше по уредбата. В: Да. Д: Всички слушаха и ефекта беше голям. Помня, че на първия ред беше седнал този Калоянчев. После вика: "Е-ех, такива работи да се правят". Той беше тогава само комичен актьор и питаше: "Каква е тая публика бе, муха да бръмне ще се чуе". Създаде се много хубава атмосфера и накрая когато той прочете есето за Плеадите, завесата се дръпна, върху завесата по право започва филма, горе картината, дръпва се завесата и се прожектира филма за Плеадите и така завърши. В: филмът вие го бяхте правили. Д: Той си е авторски филм с режисура и музика, като в Триест взема наградата, която така зарадва много Васил Иванов. И тогава те предложиха на самия фестивал, на следващата година да направят една изложба от негови картини, която не стана заради това, че не го допуснаха него и т.н. едни времена, всякакви изненади можеше да дойдат и Георги се съживи обаче от това нещо. Бях много доволен аз, целта, която преследвах се получи, Георги се въодушеви. Искаше да го повторим. Викам: "Георге, ето сега материала, ето и музиката, ето всичко. Ако можеш да го направиш чрез съюза на писателите - то го повтори". След това ме викаха, говореха, обвиняваха ме, че направо в центъра на София съм направил мистична вечер. Викам: "Моля ви се, ето ги есетата". А там имаше едно есе за стрелочника, което е от една страница. И Арабов него го чете прав. Всеки в живота си има един стрелочник. Есето почва така: Аз пътувам с влака, поглеждам през прозорчето, стрелочникът е на мястото, аз съм спокоен. Те се питат, ами кой е стрелочникът? Ами за едни може да е Сталин, за друг може да е Христос, всякой си има един стрелочник, но така или иначе вечерта бе за есето. Имахме една хубава публика, остана едно хубаво впечатление. От друга страна тя беше едно изключение в онова време около 1969 г.

34. ЧОВЕШКИЯТ И БОЖЕСТВЕНИЯТ ПОРЯДЪК Димитър Грива: От друга страна може би небето ти протяга ръка, когато повярваш. Разбираш, защото е казано почукай, за да ти се отвори. Няма да се отвори ако не почукаш. За да почукаш, ти трябва да имаш вяра, да се отправиш вече с открито съзнание. Иначе ще ти кажат, чакай, щото на небето може да се чака. то си има вечността. Затова именно вярващият по-бързо еволюира, защото той по-лесно се обогатява отвътре. А на едно духовно учение трябва вътрешно да се обогатяваш, да си отворен, за да можеш какво, именно да си извървиш пътя. Щото това е пътя всъщност, той не е външен. Пътят е развитие на съзнанието, а развитие на съзнанието е обогатяване от един Божествен порядък. От къде идва той? От самия живот. Учителят не създаде школата някъде си като Питагор в древния Египет, че първа стена, че втора стена. Не, ти си ученик в живота и ученик в Школата. И което го научиш тук трябва да го приложиш там долу. И ако долу го приложиш няма да имаш противоречие. Всъщност приложението при Учителя ставаше всеки ден. Изисква самия живот, изискваше да постъпиш по нов начин, иначе ще си счупиш главата. Да. И нашите хора, които имаха вяра минаха по-лесно. Имай предвид, че тук имаше много примери. Тези хора от нашите братя и сестри, които дойдоха от изтока имаха най-големи противоречия. Вергилий Кръстев: От къде? Д: От изтока. В: В какъв смисъл? Д: От стари школи, източни. Един Борис Николов ми каза: "За мене ще кажат, че аз съм китаец". Щото изтока е много далеч от нашето братство. От този разговор, който имах с йогата там разбрах колко струва християнството и какъв тласък Божествен дава то на човечеството. В: Вие заварихте много приятели и всичките бяха представители на различни окултни школи в цялата история на човечеството. Те бяха строго моделирани и строго се изявяваха по определените клишета от миналото. Д: Да. Това са външно незабележими неща, обаче имаше моменти, които се разрешаваха и Учителят ги правеше тия неща. В: Вие как ги виждахте? Д: Виж какво, по някакви случки, по някакви случаи източния човек се познаваше. Те бяха догматици. Те бяха готови за саможертва и те имаха суеверие, а не вяра. В: Имаше ли много представители от тези приятели? Д: Имаше сигурно, всякой един, както се казва, беше парче от една мозайка. За лица и имена не мога да кажа конкретно, но се усещаха такива неща. И виждаха се, например реакциите. Например, ние на Изгрева понякога имаме много противоречия помежду си. Учителя сам ги раздухваше тия неща. Той ни кара да мислим, да види как ще реагираме. Например, ние със сестра ми Катя бяхме действително като че ли от една школа. Никой път сме нямали противоречия по проблеми, които засягат Школата. Създаваха се вътре противоречия между нас при други случаи. С Катя на тази тема бяхме в пълно единомислие. Например, Учителят правеше някои неща, които нас ни дразнеха. Например, някой болен и Учителят му дава нещо да се лекува, минава време и казва: "Повикайте доктор". Докторът е от града, оня оздравее и ония благодарят на доктора, а Учителят се скрие. Той ги правеше тия неща. Да няма явен показ. Сега го разбираш, но ние виждахме и се ядосвахме. Той го оправи, накрая викна един доктор. Така се криеше Учителят. Той дето казваше: "Мина времето на чудесата". Той не искаше с чудеса, Той искаше пробуждане на съзнанието и разширяване на съзнанието. Щото чудесата са за времето на Христос, да повярваш, че стават чудеса, че да повярваш в Христа. А това е закона на насилието. Щом като правиш чудеса, аз съм готов да ти служа. И така много неща Учителят като правеше се скриваше. Той самият, самата Школа я постави зад своите паравани такива и хората казваха: "Хей тия дъновисти, ужас". Имаше такова нещо. Сам го създаваше. Защо? Не можем да знаем. В: Аз си спомням от разказите на приятелите, тези, които са били обиколили Учителя, при един прилага един метод, при друг - друг, но като погледнеш при всеки метод е различно и например на един дава, да кажем има гастрит, язва да яде например кромид лук, което дразни стомаха. Дава му един специфичен метод, на другия дава съвсем друг метод, т.е. по този начин Той се скрива под различен параван или лекува по друг начин. Все пак дава някаква форма, за която съзнанието му се захваща. Д: И накрая каже: "Я си вземи една рецепта от доктора". Ха-ха, имаше такива неща, ние да видим, да каже: "Аз не съм го излекувал, доктора го излекува". Ние със сестра ми много се дразнехме от това нещо. Като виждахме не се дразнехме, че Учителят го прави, ами как нашите хора се хващаха. Е, ще викаме един доктор, така я оправи работата, а той идва на последния ден. Имаше такива неща. Виж какво, педагогичния Му метод беше чуден. Безпогрешен обаче, безпогрешен. Той знаеше точната дума и знаеше на всяка дума точната реакция. Насилие нямаше, никакво насилие. Но Той се радваше когато учениците Го разбираха. Искрено се радваше. Например, Той много се зарадва когато ме видя, че като ме посочи да представлявам Изгрева пред новата власт, това не е моя работа, нали? А то е неизпълнение от човешко гледище. Идва старшия брат Стоименов и ми казва: "Учителят каза: Ти". Аз не реагирам. В: По този начин Начо Петров те обвинява. Д: Значи той ме обвинява. Е, викам, добре, хайде обвинявай. Едни тънки неща имаше в Школата, затова Той поставяше въпроса за интелигентността, че е най-важното качество на ученика. Например, най-хубаво, което е казал за мене, макар че е нескромно да го кажа, това е, че интелигентността отива до "клер воайанс", на него няма нужда много да се разправя. В: Не можах да разбера това. Д: Интелигентността ми граничи с това "клер воаяанс". В: Учителят казва това за вас. Д: Понеже един беше ме свързал с един брат, който имаше много тежки противоречия и Той ми каза: "Сега ти нямаш много време за губене, нито сили за пилеене и ще научиш много". И Той ме свърза с много хора. Един имаше много тежка карма, много тежка. В: Как се казваше той? Д: Това беше дякона Симеон Арнаудов, който си хвърли расото. Скъса си расото, завъртя се и дойде на Изгрева. Той беше много интересен човек, но свързан с църквата, имаше големи противоречия. Но аз много нещо научих. Много го обикнах този човек. Той правеше много бели в Братството, обаче аз на този човек не мога да се сърдя никой път. Никога не мога да се разделя с чувството на яд даже. Интелигентността излиза някак си от логиката, тя отива не знам къде, както "клер воаянс" го върши, както ясновидение. Отиваш направо към проблема. Което, например ти е необходимо да кажем, самото изкуство. В: Това е казал Учителя за вас? А точно как беше? Д: Точно така: "Грива има една интелигентност, която граничи с "клер воаянс", значи ясновиждане -"клер" значи светлина. Но Галето бил там беше казал тия неща. Щото как да ти кажа, именно интелигентността те измъква от търсене на логичните пътища. Аз имам много абсурдни неща в живота си. Ако не беше Учителя не знам как щях да ги оправя, но от друга страна Учителят по някой път помагаше заради развръзката на кармата. Аз преживях много големи противоречия.

33. ПРЕДПОЧИТАНИЯ КЪМ ЧОВЕШКОТО И БОЖЕСТВЕНОТО Вергилий Кръстев: Вие сте заварили различни приятели. Димитър Грива: Да. В: Всяка душа има свой път индивидуален. Д: Точно така. В: И така е била на Изгрева и Учителя е имал строго отношение, строго специфично към всеки един. Д: Виж какво, първо не мога да говоря аз, че Учителят имаше предпочитание към някого. Това е елементарното схващане, зависеше от човека. С едни имаше по-малко разговори, с други повече и т.н. На някои им беше нужен повече, на други по-малко и ние тука ще изпаднем в големи изкушения ако вземем да правим сравнения. Аз не знам някои от нашите хора да е бил огорчен, че Учителят не е бил достатъчно внимателен към него, като към друг един повече. Той така правеше едно равновесие, като имаш предвид, че хората са деликатни, ревниви са хората по начало. Никой не се е оплакал, щото какво, не е приет от Учителя. Когато влезеш в беседа, като слушаш, той ти отговаря на твоя въпрос. Въпросът за Школата е много важен. Въпросът за Школата, Школата това не са беседи, Той си го приготвя преди да идва да ни го прочете. Той отговаряше на въпросите ни. Когато Бошков, полковника тръгва за беседа сутринта рано в четири часа и ще мине през гората, мисли да си вземе ли револвера? И идва на Изгрева, закъснява малко, отваря вратата и влиза. Учителят е на беседа и се обръща и му казва: "Когато тръгваш към Божественото не си взимай револвера!" И продължава нататък. С други думи, Той в момента прави контакт с тях, с всяка една душа, със съзнанието им. Как става това нещо ний не можем да го знаем. И Христос, минава, оня се качил горе на смокинята да види по-добре Христос, а Той му казва: "Слизай, приготви вечеря!", така че въпроса за ясновидство, това става банална дума да го кажем. На един Учител как предвижда, как се развиват нещата, също ние не знаем как става. Ние не знаем леля Ванга даже, не можем да я разберем. Как ще разберем! Аз моите срещи с нея са ми толкова дълги, толкова интересни и този феномен голям, как ти предвижда нещата, не можем да Го разберем. Добре, някой си има такъв център, така че с всяка една душа Учителя може да разговаря, но като отиде на беседа е направил контакт, ето му контакта реалния. Иначе Той ако трябва да се среща, Той не Му стига времето на Учителя. В: Прави това впечатление на всички, които четат Словото, от моето поколение, така че аз после запитвах и онези, които са били в салона. Отговорът на възрастните приятели, че Учителят говори на една тема, прехвърля се на друга, защото обяснява на онзи, който мислено му задава въпрос. Д: Така, затуй нямало логика, нямало тема, нямало последователност. Точно така. Затова става много интересно Словото в това отношение. Например, ако прочетеш произведението на един даровит човек може да те подхрани няколко дена, на един талантлив повече, на един гениален още повече може. Вземи Евангелието, например. Някой ще каже: „Не може, ама аз не съм го чел". Има момент когато ти е необходимо да го прочетеш, то ти решава някакъв проблем. Така и Словото на Учителя. Една беседа съм я чел не знам колко пъти. Може да я прочета в едно време, да я прочета след десет години и да видя, че всякой път тя ми казва нещо ново. Това е именно Божественото в нея, това е храна, духовна храна като от Вихърния връх, която не се разваля, развала няма като другите храни. Тъй както медът, поставен в пирамидата 2000 години, той си е пак мед и с нищо не може да го повреди. В: Сега Учителят открива малко от тази загадка, като казва, че „светлината на вашите съзнания, когато четете една беседа е едно, а светлината на съзнанието след време е друга" и така го обяснява. Д: Точно така. В: Ама как стават тия процеси вътре у нас. Д: Не ги знаем. В: Ние не знаем. Д: Виж какво, що се отнася до педагогичният метод на Учителя, аз ти казах, там сме пълни невежи. Ами, че даже един ученик от първо отделение не знае педагогичния метод на своя учител. Но той е учил в университета тая педагогика, която сега я прилага. А той, малкия не може да го разбере. Значи ний сме същите, защо например казва Той, че без смирение няма развитие. Смирението те отваря към Истината. И ако нямаш смирение не можеш да правиш нещо, ти сам се спъваш. Без смирение не може. От друга страна в Божествения свят има неща, които в днешно време действат абсурдно. Влезе съмнението и то разваля всичко. Той ми каза един път така: "Съмнението чака един малък пропуск да влезе вътре и после взривява всичко". Значи без вяра не може. Вярата е необходима за ученика. Защото насреща говори един Божествен атрибут, имаш него насреща и като се усъмниш в Него, ти не можеш да Го разбереш. Погледнато човешки абсурдно говори, а примерите, които ми ги даваше, а имах много опитности с Него, го доказват това нещо. Нали ти казах как Той ме задържа в стаята си? В: Не, това не го зная. Д: Беше тогава, пристигаше една професорка от Германия. Зима тежка беше като тази сега. Сняг, влака й пристига вечерта към 10 часа. В: Днес е минус 10 градуса. Д: Да. Беше оня ден минус 19 градуса и аз отивам на гарата да я посрещна, нямаше трамвай, нямаше нищо. И като минавам през салона Учителят ме спира и ме поканва вътре в стаята и аз влизам. И започна един разговор, по едно време Учителят ми даде чай. И аз гледам, времето минава. Викам си аз тая среща ще я пропусна. В: Там трябва да чакаш на гарата. Д: На гарата, в десет часа пристига влака, да. В: Точен влак. Д: Точен. В: Експрес. Д: Хем експрес, хем от запад пристига, от Белград. Викам: Сега даже не да е професорката, а трима китайски императори да трябва да посрещна, аз няма да си тръгна от тук. Топло вътре. В: Пиете чай, говорите. Д: Да. И след малко така аз казвам: "Учителю, аз трябваше да отида на гарата". "Идете, рекох." И аз сега тръгнах, кисел даже, мислих сега ще се трепя до гарата. След тоя хубав разговор, но отидох на гарата. Към един часа бях на гарата. Питам за влака. "А, влака още най-малко един час има закъснение. Към два часа ще пристигне". Значи, за да ми спести да чакам аз четири часа на гарата, на студа, аз стоях на топло при един такъв хубав разговор, но ако не бях отишъл на гарата, щеше да направя грешка. От гледна точка на логиката аз съм сгрешил ако в смисъл логиката се намеси. Защото влака е в 10 часа, а аз в 12 или 1 часа ще отивам на гарата. Отидох и видях, че влакът е закъснял. Цялата тази история, така също и много неща, които ни казва Учителят са абсурдни от човешко гледище. Ето случая. Къде ще ходя на гарата, когато влака преди два часа е пристигнал. Нали така? И в края на краищата Учителят, който беше кавалер, щеше да ми каже, като си тръгнал да посрещаш, то отивай! А Той те отклонява, отклонява те, но посрещането пак стана. Така, че много са тези неща, с които се сблъскахме. В: Сега Той ти оставя една опитност, нали, една опитност ви дава, човек първо трябва да има вяра в Учителя. Д: Да, трябва да имаш вяра. В: После в Словото, след това пък послушание. Д: Послушанието, да. В: И накрая да я изпълниш. Д: Да я изпълниш, да. В: И накрая Той казва: "Иди!" Това са три етапа. Вяра, послушание и изпълнение с една обикновена опитности. Д: А някои опитности Учителят ги даваше, за да ти трябват след време, както беше случая с рициновото масло, аз съм ти го казвал. След време ще го разбереш защо. Когато аз се изправих вкъщи пред една стена, къде бе, аз тръгнах от тука с един наивитет да записвам Паневритмията с най-добрата филхармония в Европа и то в Монте Карло. И моите амбиции не бяха малки. Но с вяра!

32. ИСТОРИЧЕСКАТА СЛЕДА Вергилий Кръстев: Аз смятам, че в бъдеще може би ония, които биха писали, то трябва да бъде един колектив, да бъде разделен на различни теми, на периоди и трябва да боравят с материали. Димитър Грива: Е, какво да пишат? В: По отношение на историята на братството. Д: Да, виж какво за мен това е второстепенна история. Например, сега както казах одеве за учениците около Христос. Виж какво сега. Ние няма да правим капани за души. Божи гроб, че не знам какво си, че Гетсиманската градина, че камъка, че кръстоносни походи, че работи, че престъпления, че фалшификации, че ужас. Не! Учителят, остави Словото. Ето го. А иначе ако не беше така щеше да го бъде салона. А сега го няма. Няма го и Изгревът. Всичко е разрушено. Сега само разказват: „Е, така беше Учителят, че така беше, па еди как си беше", това са капани според мене. Когато човек отива към Божественото, трябва да отиде с чистотата на душата си. Да го възприеме като Слово, като храна, щото Христос каза: "Аз съм пътя". Значи трябва да си извървиш пътя, не да се заблуждаваме с външни неща. Ако е въпроса за църкви, за религии, създадени са тези неща, може би заради човечеството. То е един етап необходим и днеска има църковници, които смятат, че да преживеят духовно трябва да влязат в църквата и да запалят свещ. В: На мен ми прави впечатление, че вие много точно определихте: историята на братството е едно нещо, а Учението на Учителя е нещо съвсем друго. Д: Щото братството в провинцията си има едни други физиономии. Те даже се зарегистрираха пред властта. Имат право да се събират, нали? Аз не мога да се регистрирам никой път, защото никой път на мога да поставя в джоба си един документ, че съм бял брат, защото ще стана за смях на хората и пред себе си. Но там им е необходимо, те се събират, четат си беседите, играят си Паневритмия. Много хубаво. Все пак са един духовен център. В: На тоя етап на онези души това им е необходимо. Мен ме интересува за историческата следа. Понеже аз работя на тая тема. Д: Да, кажете. В: Историческата следа. Аз затова съм дошъл при вас, затова правим този запис. Какво е вашето мнение за историческата следа, която вие трябва да оставите за следващото поколение? Сега Словото го имаме, но спомените на разни приятели, материалите и т.н. Д: Опитности. Ами виж какво сега, ние не можем да я дирижираме тази работа. Тя става от само себе си. Но имам предвид, че пътя към Истината е прегърнал всяка една душа поотделно. Пътят към Учителя също така. Всяка душа си има свой път и мога да ти кажа, че докато в една наука ти можеш да разбереш един учен докъде е дошъл. Духовното развитие на една душа е друго нещо, можеш да живееш до нея и да не разбереш докъде е стигнал. Най-големите духовни постижения са невидими. Аз гледам нашите хора, които постигнат нещо, много мъчно може да ги разбереш, даже брат му няма да може да го разбере и съпругата му. Той е един вътрешен, особен растеж. Така, че как да ти кажа сега, ний не можем да кажем кой от нас е приложил и кой е постигнал. А в областта на науката и изкуството там са нещата открити. Аз знам кой композитор какво е написал, кой виртуоз как ще го изсвири и кой каква следа е оставил в науката, щото е там по библиотеките и по рафтовете стоят техните трудове и хората ги преценяват точно. Но този вид духовно развитие, това е една друга среда. Знам ли аз какво става в една човешка душа? Той самия даже гдето казва Учителят един път: "Аз пожелавам на всякой един от вас да отиде там където съм отишъл аз и където отивам аз, но на никого не пожелавам да мине оттам където съм минал аз". Като си мисля, десет години Учителят е обикалял България. Десет години в ония бедни, въшливи времена, няма "Балкантурист", няма командировка, да изучава българския народ. Това за мене е необяснимо нещо и френологически и психологически, да не говорим това, че той затуй познаваше така добре българската музика, нали, но това са 10 години. Едни от хубавите години на Учителя са били да обикаля българския народ. От село на село, при онези условия. Хайде Левски ходел три години, а това са десет години. Е, няма що да ги сравняваме, това са две различни неща и плюс това един човек, който идва от Америка, който следвал там философия и медицина, живял в една култура. Каква е точната причина, не я знаем и Той не ни я е казал. Но Той няма да си губи десет години от времето за нищо. Предложили му да стане пастор в протестантството, отхвърлял, тогава казал: "Може, но ако не ми плащате". Та Той принципите си ги държи. Един платен духовен служител, той е е чиновник вече. В: Ние имаме някои френологични карти от това време, но това е част, но ползата каква е? Коя е причината? Д: Точно така. В: А Той отива да свали ония души, които трябва да влезнат, да им посочи кой къде трябва да се роди и в тези семейства и трябва да чака 22 години след това да се родят и да дойдат в Школата. Това е много интересно. Д: Много, предположенията са много, но най-големите си истини една духовна школа, както е Христос и Учителя, ги оставят когато се издигне човешкото съзнание само да се докосне до тях. По пътя на логиката ние не можем да решим тия въпроси. Оставете тая логика, те гърците създадоха логиката, защото с логиката можем да докажем, че лъжата е истина. Така, че защо са станали тези неща един ден обаче човечеството ще ги знае, просто ще ги знае. Ще му дойде времето. Ний тогава ще знаем даже кой е бил Учителят. Ний не го знаем сега, бяхме свидетели на физическия свят. В: Учителят на едно място казва така: "Не се обличайте в други форми от формите, които съм ви дал". Сега при Учителя имаше салон, имаше живот и т.н. Минаха 44 години. Тези неща ги няма сега, но сега идват нови хора, които искат да повторят същите форми. Д: Това е една грешка. Това е имитация. Защо? Защо ще правим салони? Виж какво, Той казва така: "Глупавият се занимава с миналото, умният с бъдещето, мъдрият с настоящето". Днеска положението трябва да го осъзнаеш, този миг, който е неповторим, да го преживееш най-мъдро. Какво ще правим салони ние. Ако трябваше да остане, Учителят щеше да го остави. Това е. Въобще разграничаването на човешкия свят от Божествения свят е много важно за ученика. Човешкото днеска го има, утре го няма. Това е етап, който разумния, най-активно ще го използва, но не да му робува. Защо ще робувам аз на салон и на организация? Ако искам организация, има партии, има дружества, има какво ли не, има творчески съюзи. Аз съм член на два творчески съюза, например. Знам си работата в единия, знам си работата и в другия. Там всичко ми е ясно. Бил съм в ръководството на единия и на другия, но като дойдеш до школата... В: Сега някой казват: "При Учителят имаше такава форма и ние искаме същата форма да изявим Божественото". Д: Не. В: Много казват така. Д: Защо? Ама ние не можем да подражаваме, формата си е била според случая. В: Според случая и според обстоятелствата на времето. Д: Според обстоятелствата. Въпросът е да разкриеш съдържанието на онази форма, да. Да извадиш поука от съдържанието, но да им правим едни имитации, нали това прави църквата! После така не трябва. Ако ние създадем организация и зарегистрираме учението, ще направим най-голямата грешка. Ще дойде един чиновник, после ще го отличим, после ще му турим заплата, ще му турим после и една гугла, ще му турим и един патрахил, ще стане една, не ти е работа, отвратителна. Въобще друго иска пробудената душа. Той искаше какво? Пробудената душа, тя си намира пътя вече. В: въпроса за пробудената душа е най-важен. Тя си намира път. Д: Тя си намира път. Затуй Той даваше свобода за всяка една пробудена душа. Ний даже на Изгрева всякой имаше различен път и Учителя имаше различно око към всякой един от нас. В: Различно отношение към всякой един. Ставаше въпрос за пътя на всяка една душа или подхода на Учителя към всяка една душа, който е бил строго индивидуален.

31. КОЙ ЗА КОГО ЩЕ РАБОТИ? Вергилий Кръстев: Сега искам да се спра на един друг въпрос. Въпросът е за Любомир Лулчев. Вие си спомняте за него. Кажете някои неща. Димитър Грива: Аз само един въпрос имам да поставя, който от стенографите е задраскан когато са редактирали беседите, в последните беседи на Учителя, когато Лулчев влезе в салона, застана, то неговото място беше там срещу Учителя до голямата врата и стоя прав през цялата беседа. Той не седна. На тази беседа Учителят каза: "И моите думи не бяха занасяни така както ги казах", става въпрос за двореца. В: На Царя. Д: "Не бяха занасяни така както съм ги казал." И Лулчев си ги преиначаваше нещата. Той беше англофил и смяташе, че разбира много неща. Щото един ден в края на краищата ще се пита, защо един от учениците на Учителя беше съден от Народния съд. Ето, това нещо трябваше да си остане в беседите, може би в стенограмите го има, но в самата беседа го няма. След няколко дена той беше арестуван. В: И сега, което е най-интересното, заради неговата дейност нали с двореца и т.н. след 9.IХ.1944 г. четиридесет години непрекъснато властта остава на една и съща основа и на една и съща платформа - Лулчев и Учителят. Заради Лулчев гонят и преследват последователите на Учителя. Д: Виж какво ще ви кажа, в Париж бях поканен на коктейла, там на издателство "Омни литерер" за философска и окултна литература, нейния редактор, главен собственик се казва Оригас. Той всяка година прави един коктейл в клуба на елзасците, на който всички автори на книгите, които са издадени през годината присъстват. Всякой седи зад едно бюро, продават се книги, там маса голяма с храни и пр. и са поканени литературни деятели, писатели и там тогава се издаде книгата по идеи на Учителя "Астросоциология" и Оригас в словото си каза така. В: Как се казва той? Д: Оригас, той е от Елзас, собственик и главен редактор на това издателство. И той казва така за Учителя: "Един автор, който в България нито е познат добре, нито е проучен". А Словото на Учителя не е проучено, не е проучено. От Академията на науките също, а един ден сигурно ще стане, това са 7000 беседи, това е едно такова голямо богатство. На нашите хора не им е дошло времето още да го проучват. Сега ще изучаваме на Тодор Павлов - диалектическия материализъм за Словото и философията на Учителя ще дойде друго време. Но трябва да има един естествен порив вътре в самото общество, да дойдем до него. И сигурно това ще стане. Сигурно това ще стане. В: Сега тука понеже споменахме и да приключим с Любомир Лулчев. Да питам, какви са вашите впечатления за него и около неговите последователи, които се въртяха около него, така наречените "Упанишади"? Вие сте присъствали може да имате бегли впечатления. Д: Бегли впечатления, ами как да ти кажа, Лулчев беше един доста щестлавен човек, с доста противоречия вътре в себе си и това, което се беше събрало около него бяха доста така елементарни момчета. Там беше този шофьора Йордан Бобев, как да кажа в оная среда, в която живеехме ние, това явление никакво впечатление не ни правеше на нас. Никакво впечатление, които бяха там. Имай предвид, че Учителят ни учеше на свобода. Че като някой слуша беседа да има нужда да слезе долу там при траповете гдето беше бараката на Лулчев, да му доуясни Лулчев, това си е негова работа. Това не ни смущаваше, щото пред Учителя и той си беше като нас, сваляше шапка и целуне Му ръка, така че как да ти кажа, това е рисковано човек да говори на тая тема, защото аз отблизо с Лулчев близък не съм бил, не съм бил просто, нямахме нужда от това. Той прояви един интерес да ме привлече и се разбра, че няма да стане тая работа. Имахме една случайна среща на Витоша с него, за пръв път останахме заедно един срещу друг. Но той като е оставил дневник, гледам сега го публикуват. Това е достатъчно, който се интересува да си извади изводите за него. Дали е играл положителна или отрицателна роля за Учението на Учителя и това е един въпрос, на който историята да си каже мнението. Това за мен не е най-важно. А историята на братството, това е нашата история. Всички наши грешки и нашето несъвършенство го има вътре. А Учението на Учителя е нещо друго. Ние трябва да ги разграничим тия две неща. И някой път трябва да разграничим и като правим нещо за кого го правим? За себе си, за братството ли или за Учителя? И това са две различни неща. Така че ако ние имаме противоречия и т.н. и трудности, това са из нашия свят, човешкия свят. В: Тука се засяга една много важна тема. Въпросът за историята на братството и въпроса за Учението. За Учението е работа на Бога. Въпросът за историята на братството аз смятам, че тези неща трябва да се пишат, че това са отделни етапи, които трябва да се знаят, защото могат да се направят същите погрешки. Д: Ами да, има даже хора, които са написали, даже са имали куражът и данни да напишат. Те си имат повече мемоарна стойност и много може да са субективни, от друга страна аз намирам, че много трудно е да се пише за Учителя. Да се пише за Школата, хайде по-лесно е. Вземи самата книга на Георги Томалевски. У дома ние се събирахме няколко души. В: Вие имате ли копие от тази на Георги Томалевски? Д: Имам, да. В: Аз бих искал да я видя. Д: Виж какво, аз имам много хубаво отношение към Георги, бяхме големи приятели, даже беше ми неудобно, щото според мене той имаше по-отворено чувство към мене отколкото аз към него. Така аз не съм свикнал. Той е една поетична душа, Георги беше чуден човек. И в края на краищата той е човек, който е член на писателския съюз. Все пак един ден ще го питат, абе като беше писател не можа ли да напишеш една книга. Той взе да напише една книга, но тогава бяхме една група, когато решихме. Беше и Тулешков, професор Тулешков, един много интересен човек, верните хора на Учителя. Който каза: „Абе хубаво как ще го напишете не знам. Все едно моя внук сега да пише книга за дядо си. Ще каже: е добър дядо, води ме на разходка. Знае ли моята работа в институтите? Така, че Георги хубаво е писал да кажем". Той има един хубав увод. Увода му е много хубав на книгата, историята на бащата, да. Дойдем ли до Учителя, какво можем да кажем ние? Но все пак написа една книга, която, мен ми се струва, че ако той я беше написал десет години по-рано, щеше да бъде друга книгата. Георги беше вече на една възраст, губеше вече от паметта си, той е живял един много интензивен живот и има много противоречия така и на тези години не беше лесно да напише една такава книга. Може би трябваше по-рано да я напише. Не знам, предполагам, разбира се. Това не мога да кажа, че е вярно, но трябва да кажа, че когато склони да пише книга от цялата страна се струпа материал към него. Всички от провинцията, всички кой каквото имаше му изпращаше. Аз бях изненадан от това нещо. Видях готовността на нашите хора, трябва ли да направят нещо за Учителя, да го направят така от сърце и да го дадат веднага. В: И като излезна този ръкопис? Д: Аз вземах. Той беше на пилюр. Аз дадох, платих на една жена да я направи на хубава хартия. Имам я даже подвързана и дадох един том на Георги, дадох един том на нашите и имам един том. В: Аз не съм я чел. Д: Виж какво, има неща, които смущават вътре. Но той искаше да се пише общо, че е от колектив книгата. Аз бях против това нещо. Представяш ли си да се напише, че е от група. Това е въпрос на отговорност и всяка книга си има автор. Тогава на корицата се пише. Авторът поема отговорността. И го поема един писател български. Той искаше от мене аз да напиша. Аз казвам: "В твоята книга няма да напиша, защото не мога да сравнявам моето писане с писането на Георги Томалевски. Съдействам ти с материали, с много неща, които дойдоха". Така както му ги дадоха, така ги написа. И съм много доволен, че тогава писателя Петър Драгоев му прочете книгата и му направи една забележка на тази тема. И той тогава коригира някои неща. В: На коя тема? Д: На тая тема, че трябва да се намеси така писателят в тази книга, не както са му дадени да ги публикува и той направи някаква редакция, но не достатъчна, аз както казвам, на него не му стигаха вече силите. Но нищо, в края на краищата и тази книга, някой казваше за утре на хората ще им трябва, всеки може да научи нещо. В: Друг, който е правил е Сашо Периклиев. Вие чели ли те от него? Д: Да, чел съм от Сашо Периклиев, чел съм и от Николай Дойнов. Николай Дойнов говори за съборите, за погребението на Учителя. Документи не е потърсил нали и аз съм много доволен, че попаднах на тях. Предадох ги на Георги Томалески за книгата, която трябваше да напише за Учителя.

30. БОГАТСТВО И СИРОМАШИЯ В ЖИВОТА Вергилий Кръстев: Сега вие ми разказахте миналия път, че Учителят е казал, че един ден ще разберете, че това ви са най-хубавите дни на живота ви при Него. В какъв смисъл? Димитър Грива: Ние бяхме много млади, много зелени хора. Единия мечтаеше да отиде еди къде си да учи, другия не знам къде си и т.н. А ние не преценявахме къде се намираме. Имаше такова нещо, например сега аз съм увлечен в музиката, търсих, както Той ми каза, че един ден ще отида във Франция, след това има условия за Германия. В: Какво ти каза Той? Д: Че ще отида във Франция и действително отидох. От друга страна Той ми каза, че имам карма с българския народ. "Нищо няма да му искаш на този народ, ще пишеш хубава музика и ще си мълчиш." Аз когато изляза извън България съвсем друг се чувствам. Даже в една Москва. Една Москва. Питат ме: "Какво правиш, че тук като че си бил и пребил тука?" А, дихармата ми е във Франция. Във Франция аз се чувствам като у дома си. В: А тука ти е кармата и трябва да се изпълни. Д: Тука си мълча и съм свит. В: А през време на Школата на Учителя, това бяха най-хубавите дни. Д: Той каза: "Един ден ще разбереш, че тука са ти най-хубавите дни". Действително. Сега като го гледам, такава пълнота, защото виж какво, имаше тревожен момент, тревожни времена, събития, войни и т.н., всички живеят в тревоги. Като влезеш сутринта на беседата Учителят като те подеме и те заведе е-е в един свят толкова далече от всичкото, след това отидем на поляната, изиграем Паневритмията. Такава една модулация, не можеш да си представиш какъв Дух беше Учителят, да може да повдигне, защото това бяха страшни течения при това знаеш какво беше, как загиваха хора, че евреите ги претопяваха, че такава жестокост, която беше през втората световна война и всичко става. Ние сме присъствали, ние живеем в същото време и да ни измъкне така от това нещо и говори за Учението, великите работи, на едно Божествено учение в една такава тревожна обстановка. Много тревожно беше всичко това. Бомбардираха София, гърмяха. В: Аз искам да се върнем в Мърчаево при онези събития 1944 г. през време, когато е обявена войната от СССР на България. Д: На 7.IХ.1944 г. аз бях в Мърчаево. Трябваше да занеса една кола. Аз всяка кола като оркестрирах Паневритмията Му я носех в Мърчаево. Защото аз работех на Изгрева. С Него излязохме нагоре над Мърчаево към Витоша, Той ме попита, беше много сериозен Учителят, мълчалив: "Дойдоха ли руснаците в София?" "Не, току-що са се спуснали надолу към турската граница." "Всичко ще платят", казва. "Всичко ще платят." И аз се чудя какво ще плащат тия хора, та те сега идват. В: И за зло идват, така ли? Д: "За зло ще дойдат", казва Учителят. "За зло ще дойдат, но всичко ще платят." "И ще ни прекопаят канала Енос-Мидия и проливите ще останат безпредметни." В: Но досега не прокопан. Д: Не е прокопан. Това за руснаците при съвременната техника не е голяма работа да се прокопае. В: До 1990 г. не е станало. Д: Не е станало още. Но и много неща има още. А, както каза, първия ми разговор обаче с Него трябва да си го спомня, бях още ученик, ми каза, че на Балканите ще стане конфедерация и след това ще станат европейски щати. Така, че примера ще дойде от Балканите. И мен ми се струва, че даже каза, че турците ще бъдат отхвърлени в Мала Азия. В: На този етап конфедерация на Балканите не е станала. Д: Не е станала. В: Но Европа се строи вече. Д: Да, мост се строи, да, тя се стреми вече, търси пътищата и все пак никой не се надяваше така светкавично, така бързо и безболезнено ще се разруши един от позорите на Европа. Това беше стената в Берлин. Един град разделен с една стена с телена мрежа върху нея с електричество и оръдия, това беше позора на Европа. В: И тя се разруши. Д: Тя се разруши по един много лесен начин. В: 1989 г.-1990 г. Д: Точно така, така че може би някои събития като ги гледаме от днешна гледна точка са страховити, в смисъл, че разрешаването може би с кръв искат. Не, Берлинската стена тъй лесно се разруши. В: Никой не очакваше. Д: Никой не очакваше. Сега има един страх да кажем, че двете Германии, като се обединят, ще стане опасна. Англичаните, французите не са много благосклонни да идат да се бият за Германия, но ако един ден станат едни щати, нали, няма никаква опасност да има. От друга страна и нашата надежда също ще се осъществи в края на краищата. А Той също каза, че богатството и сиромашията ще се разберат. Значи Русия и Америка ще се разберат. В: Значи богатството и сиромашията. Д: Да, така говори, ще се разберат, защото каза: "Имайте предвид, че жълтите са по-интуитивни и ще се обединят преди белите и ще дадат голям урок на бялата раса, заради безлюбието й". Че една от най-жестоките раси е бялата раса. Каквито престъпления е извършила бялата раса никой не е извършил. Само за една война десетки милиони хора загиват по най-жесток начин. В: Искам да се върнем в Мърчаево, когато Той ви е казал, че американците ще строят вили. Къде точно? Д: На същата тази среща, когато ми говореше се виждаше Люлин, дето е сега там санаториум някакъв правителствен, това беше някое време един санаториум на Хаджи Иванов, един мой братовчед по майчина линия. И казва: "Един ден ей там долу ще дойдат американците и ще строят вили". Значи по сегашно време ако се родя, да може би ще дочакам да станат европейските щати, както всеки един може да пътува където си иска и си прави вила, където си иска, когато може би тогава и в Калифорния някой българин да си направи вила. Както сега тия неща ни се виждат абсурдни, тогава ще настане друго, щото самите проблеми, с които се занимават и политика и човешката общественост и култура ще бъдат други. Щото Той казва така за изкуството: "Досега изкуството се е ръководило и се движело от двата принципа - на умът и на сърцето. Ще дойде време когато ще се регулират от духът и душата". Значи можеш да си представиш тогава ако ние създадохме такова човечество една огромна култура с ума и сърцето си, каква култура ще се изгради с участието на духът и душата, което не сега, че го нямаме като душа и като дух, но проявата му да намери отражение сигурно ще бъде нещо велико. В: Сега, връщаме се отново в Мърчаево в онези години. Въпросът за така нареченият Отечествен фронт. Д: В една от беседите, когато Учителят се върна на Изгрева и продължи, каза: "Да, горе има един Отечествен фронт и ако този днешен Отечествен фронт върви по неговия път...". В: Този, който е на земята, който е образуван. Д: Да, "ако върви по този път, по който върви небесния, но ако не, казва, ще ги сполети по-лошо отколкото тези, които си отидоха". Щото знаем, че у нас Народния съд беше почнал да работи. В: Беше почнал Народния съд и бяха избити много хора. Д: Много хора, ах, беше много жесток. В: фактически ако Народния фронт, който е долу не изпълни онова, което беше горе при другия Народен фронт. Д: Това беше едно предупреждение. Едно предупреждение, с което да се внимава. В: Интересно, че Учителят допуска да се организира и образува Народен фронт в невидимия свят, а онзи Народен фронт, който се образува тука в София е благодарение на оня горния и не му изпълнява програмата. Д: Добре, ами Той още в Христовата молитва е казано, както горе на небето, така и долу на земята. И всъщност това е силата на християнството. Силата на християнството от тук се създава култура, докато изтокът там само съзерцава източния човек. Но той не създава нищо около себе си. А именно Христовата молитва казва, както горе на небето, така и долу на земята. И затуй е казано, по делата ще ги познаете, нали? Затова Учителят казва: "Приложение искам", Той не търси проповедници в нас, а да го приложиш. "Направи едно добро, ето ти си в Бялото Братство, направиш нещо лошо, ти си от Черното." Нямаме ние документ в джоба си, че сме били ученици на Школа. Това са въобще нелепости. Самото Учение на Учителя трябва да се постави на една нова основа, ако трябва да стъпим здраво и да нямаме противоречия. А Той посочи толкова много закони, толкова много светлина даде по всички проблеми. Това са 7000 беседи.

29. ЧИСТОТА НА УЧЕНИЕТО Вергилий Кръстев: А да се съхрани чистотата на Учението? Димитър Кръстев: За чистотата вижте какво, има едно нещо у нас, а това е любовта ни към Учителя и предаността. Аз уважавам нашите хора, най-малко заради предаността, която имат. Може да си правим ние грешките, нали? Грешките ги правим учениците на всички школи, но тази преданост, тази любов, това чувство на саможертва, което имат нашите хора, заслужава уважение. Този възторг, който имат. И действително, какво ми каза професор Фолкенхан, аз искам да го кажа този случай, Фолкенхан като пристигна, той е от Хумболтовия университет. В: Той какъв е по националност. Д: Немец, германец, славист и дойде в България. В: Коя година? Д: Той дойде в България коя беше -1960 г. и коя година беше, не помня, на един конгрес на славистите. И когато се запознава тук със Словото на Учителя се връща в Германия, взима, иска разрешение или право за една командировка от три месеца в България. Отива в студентското градче три месеца, където изучава български, за да може, той като славист ще му е лесно разбира се да чете Словото на Учителя на български, в оригинал. И в своите проучвания той казва: "Според мене това е един от най-пострадалите автори от Октомврийската революция до днес. Например, от пресата, която я изучава от преди 9. септември във вестниците, вижда как нашата общественост е била против Учителя. Нямала е положително отношение към Учението на Учителя. Същото нещо се вижда в съвременната ни общественост след 9.IX.1944 г. И разговора, който имахме по тая тема, дойдохме до извода защо. Защото преди 9.IХ.1944 г. нашата войнстваща интелигенция поради националните си проблеми, тя беше с гръб към учение, което ще говори за мир и за миролюбив, нали? Така че от друга страна и църквата беше активна и ревнива, която смяташе да е единствена и монополна за христовите добродетели. След 9.IХ.1944 г. пък дойде войнстващ сталински атеизъм, който също пак не може да приеме каквото и да е духовно учение, така че действително като че ли в цялото това време бяха срещу Учителя. Затуй Учителят може би стоеше настрана. Затуй Учителят не обръщаше никакво внимание на тези, които пишеха срещу Него. И даже някои наши журналисти, както да кажем Иван Изворски, Иван Антонов, казва на Учителя: "Ти защо не се защити?" И Учителят един път е разрешил. Той дойде при мене Антонов много така възторжено: "Учителят ми каза: "На мен не ми е разрешено, но на вас може". И тогава Иван Антонов написа някъде си в кой вестник "Слово" ли , една хубава статия "Защитата на Учителя". Псевдонима Иван Изворски, той се казваше Иван Антонов и той изстрадваше много тия неща щото бе журналист, но с тази статия така му се създаде повод поне той лично се зарадва, да защити Учението. Но Учителят не се интересуваше и една дума не е писал за своя защита. В: Значи "На Мене не ми е позволено, но за вас може". Да. Това важи и досега. Д: Сигурно, то за всяко време ще важи. Защото и Христос не е търсил адвокат да го защитава даже, така че Истината, както казва Той самият: "Кажи Истината, пък я остави тя да говори". Затова човек трябва да бъде много смел когато ще каже една Истина, независимо дали ще пострада. Щом той я каже, остави я, тя ще говори. Мен ми се струва, че ако въобще спазваме нещата да ги решаваме по принципа на Учителя, ще имаме според мене и най-малко съпротивление. Когато ние искаме по човешки да защитим Божествените проблеми, сигурно ще се натъкнем на противоречия, които ги имаме. Ние, Братството преживя доста драматични неща. Защото най-напред ние бяхме неподготвени така, Учителят си замина така като че ли тръгна на Витоша и утре ще се върне. Най съвсем бяхме неподготвени за такова нещо, това преустройство в едно такова тревожно време всъщност, една такава генерална смяна на нашата общественост. В: Ясно, Учителят си замина и Той работеше при дадени условия и имаше в Школата си ученици. Сега са времената 44 години по-късно, сега е 1990 г. Тези условия ги няма. Формата я няма. Формата има раждане и след това има смърт. Д: Ами всяка форма, да, формата изчезва, остава духа. В: И вашето мнение за една перспектива, как биха могли да работят следващите поколения? В каква форма? Все пак трябва да има някаква форма. Д: Вижте какво, сега преди всичко Учителят е дошъл в едно време, когато имаме стенография, имаме и машинопис, имаме и книгопечат и всичко, което Той е казал, то е записано и ми се струва, може да вярвам, че е съхранено. Понеже сега към Учителя проявяват интерес както един Фолкенхан. Фолкенхан, имайте предвид, че той беше водач на така ако може да се нарече тази дума на антропософите в Берлин. Така че на него не му беше чуждо. Както разбрах по-нататъка, действително антропософите са разположени, не са разположени както нас, но имат един интерес към Словото на Учителя, нали това са учениците на Щайнер. Така че мен ми се струва, че той на тази тема крачи. Всякой един народ сам ще си търси пътя за реализацията на Учението. Мен ми е неприятно, че ние трябва да издаваме книги в чужбина, аз съм направил нещо, видях и много други хора, но като че ли това, че всяко едно общество, всеки един народ трябва сам да си го направи. И добре е, че идва една епоха, 21-и век ще бъде един духовен век. Да не мислиш, че пак ще се занимаваме с тия боклуци, които сега ги хвърляме, кой знае какво ще оставим накрая между двата века, нали? Ще дойде едно поколение, една такава вътрешна готовност, такава настройка вътрешна, че за него ще бъде необходимост да се занимава с духовни проблеми. Социалните проблеми трябва да се разрешат. Действително на земята не може да има гладни и сити. Социалните проблеми ще се решат. Войните може би ще изчезнат, но има един друг - духовния глад, ще започне от 21-и век. Това ще бъдат души, които ще бъдат отворени към духовните проблеми. Те сами ще го търсят. В: Ще търсят методите на Учителя? Д: Точно така. Ще търсят методите и от друга страна тя Истината си съществува. Пътищата към Истината е личен проблем на всяка една душа. Те не стават с пропаганда. Социалните проблеми и учения може да имат нужда от пропаганда. Истината няма нужда от пропаганда. Няма нужда да гърмят, че повече да грее слънцето. То си изгрява и всички ще го видят. Но когато човек му дойде до една вътрешна необходимост, да дойде до едно Божествено Слово, плюс това Той каза, че кога да е всички хора ще приемат Христовото Учение. Но понеже природата притежава вечността, не бърза, ние бързаме, защото виждаме колко е кратък живота. Но всичко онова, което идва тепърва показва, че и Учението на Учителя, Христовите проблеми и въобще еволюцията може да е едно Божествено Учение. Трябва може би затуй да се говори за шестата раса. Трябва едно шесто чувство. Ние вече в тези пет чувства, ние сме на тясно вече. Чувствам една мъка, чувствам, че има нещо друго, но още нямаме центъра в себе си, ние нямаме сетиво за да го усетим. Ние така се възхищаваме да кажем, не можем да разберем даже един обикновен ясновидец. Ние даже по човешки не можем да разберем цял един гений. Другия гений го разбира. Един светия какво е, ние не знаем. Един Учител какво е, също не знаем. Трябва да имаме и друго сетиво, както имаме сетивото да разберем един гениален човек на този свят, който досега е изграждал културата, за което сме му много благодарни. Благодаря на културата на тия велики хора. Учителят също много ги тачеше. "Изучавайте ги, казваше Той, великите хора." Но да се изучават, ние имаме възможността да изучим великите хора, но да изучим един светия? Не, не знаем какво е светия? Да проумееш един Учител? Да, аз запомням веднъж на Рила, знам ли дали ти казах този разговор, когато ни качи Учителят една малка група. Разправял ли съм ти за Мусала. Той ни вдигна много рано още 2 часа през нощта от хижата и ние още преди изгрев бяхме горе. И както сме седнали така 7-8 души, Боян Боев както винаги си извади тетрадката да записва. Учителят маха така с ръка. Не Му позволи, аз мисля, че ти го казах този случай, няма що да ти го разправям. В: Разправи го. Д: Аз бях най-малкия от всичките. Сега трябва да се слуша добре, защото няма да се пише. Боян Боев прибра тетрадката. И между другото Учителят говори за Христос и за идването на Христос на земята. Той каза, че с идването на Христос на земята се е организирало астралното тяло на земята и сега душите си отиват, но някога преди Христа, когато си заминават имали големи противоречия, някаква голяма тъмнина, а сега по-лесно се ориентират. Ето сега ние знаем за Христос, Евангелието и Притчите. Това е може би най-незначителната от дейността на Христос, когато е дошъл на земята. А Той ти казва какво сетиво трябва да имаме да разберем, че се било организирало астралното тяло на земята, когато ние нямаме усет да го разберем какво значи астрално тяло на земята. Така, че явяването на един Учител, Той има присъствие в много сфери, над която ние като децата не знаем нищо. Даже едно дете, когато е в първо отделение та то не може да разбере учителя си, който му предава, а той е учил висша математика. В: Сега става въпрос каква е ролята на учениците, понеже всеки има своя задача и своя роля. И всеки ученик е изпратен в Школата, във вътрешната школа и външната, за да изпълни дадена задача. Ако не я изпълни? Д: Вижте какво, ако не я изпълни, що се отнася до някой проблем за Учителя, Той казва така: "Ако първия не я изпълни, ще я изпълни втория, ако не я изпълни втория, третия до десетия. Но десетия ще я изпълни. Дойде ли до Божествената кауза един има, който ще свърши работата." Затуй Той беше спокоен. Той също така каза: "Аз не се грижа за Учението си. Ако то е Божествено, то ще успее". Затуй Той нямаше грижа, Той не ни каза какво да правим, как да съхраняваме книга. Не, нито дума, защото Той не разчиташе на нас. Ние сме човешкия свят. Той разчиташе на Божественото. А Божественото, там няма вече компромиси. Компромиси там няма. Щом е Божествено, то ще успее. Затова и това спокойствие на Учителя, та това са 7000 беседи. 7000 беседи остават в едно време, когато материализма и сталинизма нахълтват в тая страна, тука където Учението се ражда. Това по начало е една тревога. Той нямаше тази тревога и аз съм уверен, че то ще се съхрани в края на краищата. Щом е Божествено, както и притчите на Христос след колко време се написаха. Тогава нямаше машинописци, нямаше стенографи, но всички знаем какво е казал Христос. Не е всичко, защото в самото Евангелие пише и много, много други неща станаха Ама нали, сега Учителя идва в по-благоприятно време, а може би и при по-подготвени хора.

28. ПРОПОВЕДНИЦИ ИЛИ СЛУЖИТЕЛИ Вергилий Кръстев: Как се развиха събитията след това? След заминаването на Учителя? Как се избра Братския съвет? Димитър Кръстев: Вижте какво, първо направихме един съвет, който беше тъй наречен просветен, да се занимава със Словото. Действително в онова време, една от машините, печатарските, беше пренесена на Изгрева и ние имаме печатарски работници - Влад Пашов, Кирчо-лъвчето, които продължаваха да си издават беседите. Тогава България беше още брашнен чувал и хартия можеше да се намери и всичко. И това беше докато в Комитета по култура се водеше от Димо Казасов. Но тука искам да спомена един факт, който трябва да се знае. В 1945 г. първото Народно събрание след 9.IХ.1944 г. за депутат в нашия квартал трябваше да изберем Людмил Стоянов. В: Това е писателя? Д: Писателя да, поет. Това беше символист, много интересен човек беше той. И той каза: "Аз за пръв път ще се занимавам с политика. Никога не съм предполагал, че ще ме изберат за депутат. Мръсна работа, вместо да се занимавам с литература". И тогава се събраха нашите хора и кварталците и им представих писателя. Той каза едно кратко слово, беше един хубав човек като юпитерианец и след това взеха го и го заведоха при Боян Боев. Там са имали един разговор. Боян Боев му подарил някаква книжка от Учителя и това става 1945 г. Когато пада Димо Казасов, в културата влезе Вълко Червенков, шеф на Комитета по печата, първата му заповед беше да се презаверят всички разрешителни за печат. Нашите хора изтръпнаха. Знаеха, че Вълко Червенков няма да го презавери и докато се чудим ние какво да правим, Людмил дойде на Изгрева. "Дайте ми вашето писмо. Това Учение е полезно за българския народ." И отиде и го презавери. В: При Вълко Червенков? Д: Да. В: И Вълко Червенков дава разрешението за печат. Д: И това продължи докато 1947 г. започнаха събитията, дойдоха процесите. Нали дойде Трайчо Костовия процес и от тогава разбира се, след това дойдоха и другите събития през 1957 г., когато въпреки, че според Държавния вестник Словото на Учителя не е инкриминирано, дойдоха с камиони, опразниха целия Изгрев и складовете и на хората къщите и иззеха Словото. В: Как се осъществи и се избра Братския съвет, в който влизаше и Антов и другите? Кой го предложи и го избра? Д: Аз доколкото се отнася до Братския съвет не знам, защото аз участвах в Просветния съвет. Но знам само, че когато бил посочен Пеню Ганев, той се отказал и казал по-добре да бъде Антов. В: Пеню Ганев е бил предложен? Д: Предложен и той отстъпва своето място на Антов, от което дойдоха големите неприятности в Братството. Той беше един човек с малко култура и смяташе по онова време да играе някаква роля, която не беше положителна разбира се, но това е друг въпрос, по който аз с тези въпроси не се занимавах и по право що се отнася до Братския съвет не бях вътре в нещата. В: А вашите отношения с Антов, имахте някаква случка? Д: Ами от този случай, че аз бях посочен от Учителя, така нашите другари имаха един хъс към мене и Антов след като облече тежкия болярски кожух, тръгна към мене. В: Овчи кожух. Д: Разбира се и се разпищолил и каза, че щял да ме изселва и т.н. В: Защо искаше да те изселва, защото си бил посочен от Учителя ли? Д: Не за това, това е поводът, защото не съм с тях, странях от тях, аз не им вярвам на комунистите. Чисто интуитивно, вътрешно аз не им вярвам, защото според мене едни хора, които не разчитат на добродетелите, но на антидобродетелите и започваха с насилието, с лъжата и измамата ми се струва. Не мога да имам един контакт с тях и най-малко да не реагирам, но да имам едно неверие. Това си е мое право. Нали така. Изглежда, че и нататък отиват събитията, което доказва, че така е. Иначе те щяха да изградят една модерна социалистическа държава, социална държава, което не можаха да го направят нито у нас, нито в другите страни. В: Да, днес е 12.I.1990 г. е правен тоя запис. Д: Така. В: Така и какво става с Антов? Д: И заплашва, на мен не лично и хората от квартала, които ме обичат и уважават ме предупредиха. Тогава отивам аз в къщата на Антов то пък го нямаше у дома. "Като се върне Антов, моля да дойде при мене." И Антов идва към 9 часа вечерта и като влезе в стаята ми и заключих стаята и вземах ключа. Казвам: "Виж какво, Антов, да се разберем, аз не съм така тилов задкулисен герой, аз искам да те предупредя, всички заплахи, всичко това, което говориш срещу мене, хората, които ме уважават ми го казват. Не си дошъл тука да те моля, но да те предупредя, че и в мене така доброто и новото е ашладисано върху див дрян. Внимавай, от сега нататък всяко нещо лошо, което ми се случи, ще смятам, че е дошло от тебе и ще го върна на тебе, да го знаеш. Сега вече можеш да си отиваш." Антов: "Ама чакай бе, ще се разберем", омекна веднага. От там нататък той тръгна да ме пази, защото да не би ако ми се случи нещо него да набедя. Но както да кажа, нямаше в тях идейност. Да вземеш да защитаваш едно духовно учение с принципите на материализма и комунизма, това са абсурдни неща по начало и затуй нашите хора се така дистанцираха. От друга страна Школата навлезе в една нова фаза. В края на краищата като се свърши едно действие пада завесата и има нов декор, този на комунизма. Сега, което го нямаше отвънка да се продължи отвътре. Всякой, който разбираше, знаеше, че Учителят не беше дошъл на земята да прави салони. Ако беше така, Той щеше да вдигне салон като Ватикана, с мрамори, с гранити и т.н. Направи салон, който да се амортизира след няколко години от само себе си. Това беше голямо изпитание за нашите хора, този преход в онова време такова, противоположно на нашите идеи, но трябваше да си издържим изпита. Защото мога да кажа обаче Учителят остави на всяко едно място посеяни семена, които някак си ще възрастат. От друга страна Той каза, това, че ний не можем да кажем, че сме ученици на Учителя. Това съм съвсем наясно. Ние бяхме едни работници в Школата, това ни е Той казал, че след хиляда години Учението ще го приложим. И Той не каза да го проповядваме, а каза да го прилагаме. От друга страна човек е така построен, че ако с усилията на един живот той може да реализира Учението да кажем на един учен да кажем да усвои целият Бетовен или Гьоте, или Тойлстой, но да приложиш една такава идея, каквато е например християнството, е невъзможно. Те не можаха да го приложат християните, не можаха. От друга страна що се отнася до учениците, аз давам пример от Евангелието, че в последната вечер в Гетсиманската градина, бяха доста жалки хората около Христос. Единият го предаде за 30 сребърника, като смяташе да прибере сребърниците, а Христос няма да позволи да бъде разпънат. Един Петър, който си извади ножа и отряза ухото на един от войниците, въпреки че беше предупреден, че за една нощ се отказа при пъти от Христос. А в края на краищата всички тези светии ги създаде църквата след векове, щото бяха необходими не на Христовото Учение, а на църквата. От туй съм малко антиклерикален по отношение на това, както и ние сега ако някой се сочи за ученик, значи той не разбира още нещата. Ний сме вземали само една посока, ний сме посели едни семена, но самият Той ще ни чака хиляда години, каза ни дава срок, за да го приложим. Щото Учението на Учителя, ние можем сега да живеем в тази фаза, Учителят каза така, Учителят казва така, но ние чакаме онази фаза, в която ще кажем: От Учителя приложих това, приложих един кое си. От този момент нататък ние можем да кажем, че сме в преддверието на това да бъдем ученици. Иначе досега ние сме свидетели на едно голямо явление, което историята един ден ще каже, ще разбере, може би ще дойде една генерация друга. Той самия каза, че ще дойдат по-подготвени хора от нас, които ще свършат работа. Това е най-оптимистичното, както и още едно нещо Учителят е казал на Буча Бехар, което най-много ме радва мене, това е: "Взети са всички мерки да се запази чистотата на Учението". Това е най-хубавата мисъл, най-радостната мисъл, която чух аз в онези години след заминаването на Учителя. Да. Също тъй е било, историята го знае и Учителят го казва, че всички школи са развалени от учениците. Ако са били сигурни ученици, както го виждаме не е лесна работа, това е един дълъг път, но сумата инкарнации от прераждания трябва да мине човек в една посока, за да може да изгради нещо в себе си. Аз помня, когато Учителят ме викаше да поправям рояла долу с един ключ, аз тогава бях млад и нищо не разбирах. Той, като Го видиш, че слизаше по стълбите с ключа, аз изтръпвах. А Той стоеше до мене и аз оправях един роял, който беше №128 виенска фирма, който колкото и да го оправя след десет дена той пак се разстройваше, но Той стоеше до мене и казваше така: "Сега светлината блъска, блъска в съзнанието да всади нови центрове, за да разберете новото". Всъщност тя е дълга еволюция. Трябва да има едни нови центрове, ново сетиво, за да разберем едно Божествено учение. И досега, ние с тия петте сетива ние можем да кажем, че имаме любовта и възторгът към Учителя. Но да кажем, че сме Го разбрали, това е още съвсем рано. В: На този етап ние не сме готови да възприемем Учителя. Д: Не, не сме готови.

27. ПОСЛЕДНИТЕ ДНИ НА УЧИТЕЛЯ Вергилий Кръстев: Сега Митко Грива ще ни разкаже за последните дни на Школата на Учителя. Димитър Кръстев: Учителят беше още в Мърчаево, когато дойдоха и казаха, че в Братството трябва да има двама души, които да представляват Братството в кварталното ОФ и Тодор Стоименов отива в Мърчаево и пита кой да бъде и Той посочва Начо Петров и мен - Митко Грива. Като ми го каза това нещо Стоименов вътре в мене нищо не ми трепна, съвсем не ми трепна, защото разбрах, че тука нещо не е в ред. Защото всъщност идваше време,когато нашите хора, които бяха комунисти, които криеха даже Кофарджиев и Драмалиев им дойде времето, трябваше да се намесят, да си кажат думата. Ако Учителят беше посочил тези да бъдат, не можеш после да излезеш на глава с тях. Той натисна бутона, посочи мене, посочи и Начо, които не бяхме подходящи. Начо беше германофил, аз не бях се организирал също с нашите приятели. В: А Начо Петров беше германофил. Д: Беше германофил. Така, че натисна един бутон, току се затичаха и от този момент на другия ден като тръгнаха към Мърчаево: Колю-обущаря и Михайлов, всичко тичаше. "Учителю, ние сме работили, ние имаме връзки." Добре де, добре. Избраха мен. В: А кои бяха комунисти там? Д: Михайлов беше, Стефчо, който беше срещу Колю-обущаря и бяха много активни. Обаче преживяха си разбира се разочарованието, щото това бяха идеалисти. Докато Кофарджиев се криеше на Изгрева цял месец не пострада, никого не арестуваха. И всъщност се активизираха и тръгнаха да отбият тяхното време. То беше дошло и трябваше после да пишат, да си кажат думата гдето се казва, нали? Така че сега общото обвинение беше на нашите хора, че Учителят ме посочва, но аз не съм се съгласил. След няколко дена когато дойдох от Изгрева в Мърчаево, Учителят ме погледна така и се усмихна, разбрахме се с две думи. Усетих, вярно сякаш, че не беше така, точно начина на реакцията ми беше много верен. В: Значи вие отивате при Учителя в Мърчаево и Учителят се усмихва. Д: Да и нищо, така че се осъзнаха нашите комунисти, имаха един хъс така към мене, нали което се изрази по най-елементарен начин. Когато минаваха да определят къде трябва да бъдат настанени руски войници, аз отсъствах тогава от стаята си, посочили, че в моята стая трябва да има двама души. И Халачева, хазайката ми се уплаши жената. Казвам й: "Бъди спокойна". Отивам аз вечерта при Колю-обущаря. "Папа Колю, искам да водя един разговор, обаче в твоята работилница". И влизам вътре: "Колю, вие с Тръпка делите моята работилница, защото моята стая е работилница, аз на това пиано предавам уроци и работя, ще има двама руснаци. Колко ще има в твоята?" "Как казва така?" "Най-напред ти като комунист трябва да приемеш ти двама души, после ще изпратиш при мен. Ще отида в комендантството да те изоблича." Колю се уплаши, разбира се: "Няма, бъди спокоен", с него се оправихме. Но с Антов след това историята беше малко по-друга. В: Вие казахте, че идвали са руски войски или руски войници на Изгрева, там са били отсядали или са били разквартирувани, как е? Д: Бяха разквартирувани там. Имаше долу и в бараките, които по-рано бяха заели германските войници. Но нашите, който може и има свободна стая, приемаше така. Не само на Изгрева, навсякъде. В: А вярно ли е, че в салона на Изгрева са били допуснати руснаците да провеждат някакви събрания. Д: Виж какво, те искаха салона с разрешение да си правят кинопрожекции понеже този Иван Бондер - беше майор, който водеше подвижната кинокамера и снимаха филми. Снимат филми, правят си разни спектакли, пляски, руски песни и т.н. и после казаха им, че понеже Учителят живее отгоре, това го безпокои. И те казаха, още един път за последен път. Той каза, ако е за последен път им разреши също. В: Значи разрешил им Учителят и там са провеждали разни такива сбирки в салона. Д: Няколко пъти са правили такива срещи, събрания, придружени с прожекции и т.н. В: А Учителят през това време е горе. Д: Горе, горе си е Той. Ти знаеш каква е паянтова сградата, няма ни бетонна плоча, ни някаква изолация. Така, това бяха едни времена, които не бяхме наясно по всички проблеми около нас. В: И какво беше отношението на Учителя? Допусна ги там в салона. Д: Допусна ги, обаче им казаха, че го безпокоят, предупредиха ги, че Той казал в края на краищата, че не може да си почива. Казаха за последен път. И позволи им Той, но каза, да помнят, че са казали за последен път. Действително, след това вече те дадоха последен концерт, но след това Учителят се разболя вече. На тая тема това, което го пише в енциклопедията в осемте точки на философската енциклопедия трети том в осем точки да кажем се излага в основа положително и точно Учението на Учителя. Обаче има един неверен факт, че Учителят се е самоубил. Това е една груба грешка, една низост, която трябва да се опровергае. Аз от последните дни, не само аз и съкварталци и други бяхме около Учителят. Беше заболял, това беше бронхопневмония определена от трима лекари, има документи. От Кадиев, от Кьорчева, също така от Борова, също бяха викали този софийски лекар Фъртунов, който лекува Учителя от бронхопневмония. И ние бяхме там. На 26.ХII.1944 г. аз бях целия ден там до вечерта до 2 ч. сутринта на 27.ХII.1944 г. На 27.ХII. казаха приятелите да си отида да си почина и сутринта ме събудиха и ми казаха, че Учителят е починал. Това беше. Така, че Учителят си почина от бронхопневмония, няма никакво самоубийство. Къде не тръгнаха по онова време слуховете, какви ли не идеи се лансираха, всякой си говореше каквото му хрумне, така че това нещо трябва да се опровергае, както има и на лице декларацията и на тези трима наши лекари. На Фортунов я нямаме само, но те самите пък твърдят, че и аз го видях като го водиха. Даже, понеже Учителят беше против инжекциите, Фортунов искаше да му направи една инжекция от глюкоза ли не знам от какво беше, съвсем безобидна и ни пита: "Може ли? Питам все пак, вие сте негови ученици, вие знаете." И ние се съгласихме, това е единствената инжекция, която направиха на Учителя и ми се струва, че това нещо в протоколите на тези трима лекари е написано. В: Това са тримата лекари и ние имаме протоколи. По-нататък - погребението. Учителят си замина. Д: Учителят си замина. Той, според д-р Жеков, Той обичаше да стои там на една пейка, където е лозата сега, под една лоза и според д-р Жеков Той си е посочил това място да бъде погребан. Обаче властта не беше съгласна и Му бяха определили да се погребе някъде в слатинските гробища. Тогава се разтичаха нашите хора-комунистите, тогава именно тези комунисти ходиха и Михайлов и Тодор и всичките ходиха в Министерския съвет да искат разрешение. Но от там не дойде. Дамян Велчев излиза и им казва: "Разказвам им, но не разбират. Този човек не е за селски гробища". И бяха много тревожни тези два дена. Носеше се един слух по-късно, че и сега Югов е говорил с Георги Димитров от Москва и че Георги Димитров разрешил. Това са измислици. Никой не е присъствал, но трябва да ви кажа, това което знам аз. На Изгрева дойде един такъв мъничък човек, каза че бил от видинското братство, бил партизанин, който каза: "Дайте ми писмото!" Взема писмото. В: Кое писмо? Д: Писмо-молба, гроба на Учителя да бъде на Изгрева. И отива при Югов и след два часа се връща и го донася. И си отиде. Нито му зная името, нито се мерна. Иначе кажете ми кой е бил този, който е бил в кабинета на Югов, че са водили разговор, че бил прекъснат телеграфа, че се възстановил, това са измислици. Че Георги Димитров може би щеше да се застъпи, щом толкова време са живели заедно там на "Опълченска" 66. Да, но такова нещо е нямало. Писмото го донесе този млад човек, който каза, че бил от видинското братство. Въпроса за работата на Учителя е, че винаги един ще има, който ще я свърши. Дойде това момче и я свърши. В: Сега, погребението на Учителя. Учителят се погребва. Чувал съм, че когато е погребван и е сложен в пръстта, изведнъж се чува някакъв трясък, шум и всички смятат, че се е дематериализирал. Д: Това са глупости. Помня, че бяха възложили на Томалевски да напише нещо. Томалевски каза: "Не мога". Разбира го, беше много чувствителен човека, той е поетична душа. Тогава това, което се прочете го написа Славянски, Славчо Славянски. И той го прочете. Това беше една необикновена картина. Вдига се народа както едно време с пророците, обиколиха, така на рамо носеха ковчега на Учителя, обиколиха поляната, отидоха на мястото, спуснаха също бутилката със зехтин ли какво, на която е написано на пергамент обръщение към човечеството. Това, което Славчо говори. В: Славчо. А кой го написа текста? Д: Той си го написа, той си го говори и го оставиха вътре. Така беше. Тогава беше една страшна, тежка зима. Сняг валеше, студено, мрачно. В: Аз съм виждал снимки как навън носят ковчега, сняг до колене. Д: Да. И това е. Никакви трясъци, никакви неща. На нашите хора фантазията им е много голяма и не знаят колко беля вършат, щото тези неща се носят, а това е лъжа. Няма такова нещо. Там поне присъстваха стотици хора. От София имаше хора, защото Учителят беше уважаван, тачен от хора, които не ги познавахме да кажем. Бяха от Изгрева само кварталците. Така че никакви трясъци, всичко мина съвсем нормално, по човешки.

26. ИЗПИТ ЗА ВЯРНОСТ Вергилий Кръстев: Тук съм записал нещо. През 1905 и 1906 г. Учителят изнася сказка в гр. Сливен, там Той между другото се е занимавал с френологически измервания на главите и след като е измервал главата на Васил Славов му казал много неща, той ги е записал, но след това ги е загубил. Бил е 16-годишно момче: "Ето един брат с изключително развито милосърдие". Показал го е за Васил Славов, бащата на Мария Славова. Какво ще кажеш ти, спомняш ли си нещо? Димитър Кръстев: За него? А-а, за мен това е един рядък човек, в положителен смисъл разбираш. Той например когато лежи в затвора, той пише стихове. В: Той в затвора за какво беше? Д: По Трайчо Костовския процес. Имай предвид, че той е брат на Кирил Славов. Кирил Славов, който го обвиниха, че е главния английски шпионин, който е подвел Трайчо Костов. В: Да. Д: И разбира се, той беше осъден по най-жестокия закон. Че нямаше изконсумирано престъпление, но щом брат ти е бил, значи и ти си знаел и ти си. Седем години е лежал в затвора и много тежко изкара, но се държа много хубаво, така имаше нещо много хубаво в него, положително. Беше много добър. Действително имаше милосърдие в него. Да и една изисканост имаше. Да, в тази къща мен най-много ми хареса дядо Васил. В: Дядо Васил, да. Ти фактически си негов зет. Д: Да и Андрей най-много обича дядо си. В: Андрей, синът ти. Д: Андрей, малкият дума лоша не даваше да се каже за дядо му. Не! Действително, посочва главата му, че има милосърдие. В: Какво ще ни кажете за Калудов? Д: Калудов като пенсионер вече живееше на Изгрева, познаваше Учителя и Братството и направи на Изгрева един оркестър. После и аз съм го дирижирал този оркестър, разширихме го, гостуваха инструменталисти от филхармонията и т.н. И Влади Симеонов го е дирижирал даже. Бе един предан наш брат. Той от Варна мисля, че беше. Бил е капелмайстор, обаче като пенсионер идва на Изгрева. Като пенсионер идва тука и аз помня, че на погребението му го взеха от тук, от Изгрева, имаше и военна музика. В: На погребението на Учителя? Д: Не, не, на Калудов и минаха пред салона и Учителят беше горе на балкона. В: Духова музика, върви и свири, почетоха му паметта, да това беше за Калудов - военният капелмайстор. В: Искам да те питам, какво е твоето мнение, понеже има две песнопойки, които са записани от музикантите "Песни на Учителя" на Кирил Икономов и после на Мария Тодорова. Аз заварих много от музикантите, спореха и т.н. Какво е твоето мнение по този въпрос? Д: Виж какво ще ти кажа. Има някакви грешки, някои различия и мен ме повикаха да ги поправим. Аз казах, че без Асен Арнаудов няма да се заема с това нещо. Попитали Асен Арнаудов, Асен Арнаудов казал: "Аз без Грива няма да се заема". И така събрахме се двамата с Мичето Златева. Направихме някои поправки. Виж какво, те не са съществени в смисъл, че когато един музикант се заеме с тях, той ще ги поправи веднага, разбираш? Това са технически, това са допуснати неща, щото как да ти кажа, Учителя е дал само мелодията. Той остави другото на нас. Няма да вземе да ни ги хармонизира и да ни ги оркестрира! Ето ви материала! И когато човек дойде до това време, както направих аз "Бершит-ба". Ако искаш ще ти я пусна. В: Да. Д: Ти слушал ли си моята Паневритмия. В: Да, слушал съм я. Д: В оригинал да видиш как звучи.-Един музикант школуван веднага ще ги оправи нещата. Сега имаме и някои песни, в които има един общ закон, силната сричка на текста да падне със силния удар на време на мелодията, което при някои наши песни не се спазва. Не се спазват и така е записано. Например, "Кажи ми ти Истината". Не можеш да кажеш така Истината е правилното, т.е ударението да пада на първата буква „й". Ето един пример такъв. Има тук таме такива неща и мен ми се струва, че всеки музикант ще види това, когато реши да я разработи. Аз знам моята братовчедка, която беше 17 години концертиращ артист във Франция, беше в Монте Карло. Например, има една песен, две песни от Учителя - "Мусала" и "Тъкането". Дава ги на един френски композитор, той им направил акомпанимента. Блестяща работа обаче. "Тъкането" е била винаги бисирана. Тя го пее малко по-басово. „Всеки ден, всеки час, всяка минута, ний сновем." Нямаш представа какъв ефект има тази песен, защото ние заради играта го правим по-бавно, по-бавно го пеем. Излиза акомпанимент обаче. Така че когато е един професионален реши един ден да направи нещо по мотивите на Учителя, тези грешки, които ги има, няма защо да се караме ние, много конфликти се предизвикаха, той ще ги оправи. Те са видими, там няма спор. В: Така. Сега този документ, който е направен от теб, Асен Арнаудов и от Мичето Златева, имаш ли го ти? Д: Аз го нямам. Виж какво, това не е документ бе, то е на самата песнарка нейна. В: на кого? На Мичето? Д: На Мичето Златева, тя го поправя. В: На Мичето Златева. Д: Обаче до края не стигна, но мен ми се струва, че този въпрос не бива да се човърка. И предизвика много конфликти, защото Мария Тодорова, на Борис, беше много категорична. Тя не даваше да се пипнат нещата. Няма защо. За мене обаче като професионалист мога да ти кажа, че ние нямаме фатални грешки. Разбираш? В: Добре, отговори. След време ако се намерят оригиналите, тази тетрадка, оригиналната тетрадка, на която са записани всички песни, въпроса отпада ли? Д: Коя тетрадка? В: Имало е оригинална тетрадка, където са записани всички песни. Д: Виж какво сега. Ако има нещо, това да е ако е било в архивата на Асен Арнаудов, ако ги е пазил Асен Арнаудов. Но аз мога да ти кажа, че аз дето записах "Иде Той иде", нямам оригнала. Той си остана там някъде на пианото и т.н. Защото след това Учителят ги повика, за да се запише.

25. ОСНОВНАТА ПОСОКА В ЖИВОТА Вергилий Кръстев: Значи вие идвате на Изгрева 1936 г.? Димитър Кръстев: По-рано. В: По-рано. Д: Защото ние дойдохме на Изгрева 1936 г., значи по-рано. Д: По-рано, 1934 г. ли, защото аз знам, че на рождения си ден на 20-годишна възраст, когато ме поканиха в салона, аз исках да бъда сам и си отидох, значи 1934 г. В: какво казахте на 20-годишнината? Д: На рождения ден на 20-годишната ми възраст аз бях на Изгрева. В: Да, така че е било 1934 г. Кой е рождения ви ден? Д: 30 ноември 1914 г. В: А в колко часа сте роден? Д: Сутринта в 2 ч. и половина. В: Имате ли си хороскоп? Д: Разбира се. В: Трябва някой път да седнем и да го разгледаме. Д: Виж какво, около този хороскоп има някои неща, не знам дали ви го е казал Методи. Вие срещали ли сте се с Методи Константинов? Имаш ли запис на Методи? В: Имам, но за този хороскоп не. Д: Виж какво, аз тогава минах голяма криза, която всеки може да я мине разбира се и Учителят каза на Методи да ми направи хороскоп и го разгледаха. Те така седяха срещу мене, хороскопа стоеше пред Методи, а Учителят говореше. И Методи остана като смаян как тълкува. Каза: "Да намерим първо темата на живота. Защо е дошъл?" Така започна Той, по съвсем друг начин. Една душа е нещо друго, защото личността е едно, а индивидуалността е друго. Личността е фирмата Димитър Грива да кажем, а индивидуалността е която идва през вековете и си отива. Значи човек има една посока. Дошъл с известна тема. Трябва да го видиш накъде отива, защо е дошъл, това е най-важното, а не коя година какво ще му се случи. Това е гледаческа работа. И Той не гледаше обаче хороскопа. Понеже аз имам в 9-тия дом, дома на философията, че се срещат две планети - Плутон и Сатурн. Стария философ и новия философ и чист, има само един тригон към 5. дом където е главата на Дракона. И затова сигурно стария философ и новия философ се срещат сега, затова всъщност на Сатурн и Плутон там е мястото - в 9-и дом. Мирогледната система се изгражда на човек от там. Аз например, с Георги Томалевски тук се допълвахме. Георги има в 9.дом там Юпитер. Георги е малко традиционалист. Когато аз направих вечерта на есето в Сатиричния театър и го направих, за да го измъкна. Георги, по едно време, понеже както казах той блести в обществото, като дойдоха тия събития никой не му печати книгите, той минаваше за остарял. И Георги се беше поотчаял. никой не се интересува от него, започна да ходи по църкви, да пали свещи. Викам: "Георги, какво правиш бе?" Тогава направих тази вечер на есето с Арабов в Сатиричния театър. То беше ни дадено от Небето. Един шанс имах, защото аз бях тогава секретар на секция композитори из кооператорски съюз на кинодейците. В това време имаше заседание Народното събрание и Тодор Димов, който беше председател на Народното събрание. Той съдейства. Аз искам да направим вечер на есето. А аз съм един от секретарите. Подписвам аз, пускаме афишите и отиваме в писателския съюз и на кинодейците обявяваме вечер на есето в Сатиричния театър, заангажирам салона и то в понеделник, когато не работят. "Георге, ето разрешението, бягай в писателския съюз и от там да получиш разрешение." Отива, Джагаров беше тогава там. Носи есетата Георги да му ги покаже. "Ах, аз не съм ревизия, моля ти се." И той подписва. Така че програмата излезе ама афиша беше написан вече. Първо се бях обърнал към артиста Кондов. Кондов каза: "Слушай, моята актьорска интуиция показва, взимай Арабов. Аз когато съм сам на сцената губя, а Арабов пробива. Аз ако усетя, че не ме слушат на последния ред ще загубя самочувствието. Арабов има един пробивен глас". Спряхме се на Арабов. Арабов го направи много хубаво, а пък аз го направих за друго. Георги написа едно есе за моя филм, аз имам един авторски филм. Сценарий, режисура и музика, който взема наградата в Триест. В: Как се казва? Д: "Пътят на Плеадите." Те са на 29 градуса в Телеца - най-далечните съзвездия и Георги написа едно есе. Аз който ми е направил нещо не мога да не му благодаря и на тази вечер на есето той чете накрая това есе. И както завършва есето от горе прожекцията спуска на екрана златната завеса, тя се разтваря и минава филма. И така завършва. Беше много хубаво. "Каква беше тая публика, муха да бръмне, салона пълен", се чуди Арабов. И много хубава вечер беше, не можа да се повтори, защото те са го обвинили после, че си бил направил клуб в центъра на София, но нали мина, те ме знаят мене какъв съм. В: Мина и замина. Д: Мина и замина, да. Та аз ти казвам за Георги, той има един Юпитер именно в 9-и дом, малко е традиционалист. И тук се допълвахме ние. Аз мога да кажа, че имах едно неудобство, че Георги имаше по-спонтанни, по-хубаво чувство към мене отколкото аз към него. Туй ми създаваше известно неудобство и аз гледах винаги каквото мога да направя за него, да го направя, защото аз ги усещах тия неща. После Георги е една поетична натура. Георги знае да обича, знае да цени, носи една хубава култура, имаше нещо. И беше много слаб, беше до някъде, защото в неговите среди в писателския съюз, тук-таме се разбираше с някои. В тия години тогава бяха едни направления, които взима нашата култура, за която сега си плащаме данъците. Има една свещена интимност в ученика, която не може да се споделя с когото и да е. Мога да ти кажа, че най-същественото е, когато ти говорих одеве, че развитието на ученика не може да се наблюдава отвънка. В една наука може. Усвоил това, усвоил онова, но в Школата, истинските постижения, за това тая свещена интимност не може да я споделиш с всякого. После не е редно, като че ли не може да го каже някой от нас. В: Сега в миналото Катя Грива е била игуменка, й казал Учителят. Д: Да, била е игуменка. В: Учителят й казал така. Д: Да. Тя имаше една хубава глава, но пръстите й бяха малко къси. Учителят бе казал за нея: "Ако бяха с два милиметра по-дълги." Защото виж какво, главата може да ражда, а ръката е която съгражда, която реализира и природата когато е изработила главата, тъй като интелигентността се вижда в главата, след това се спира на ръката. Георги Томалевски има едно есе за ръката. Ръката на един пианист и ръката на един месар са две различни неща, много хубаво есе има. Така че ако пръстите й бяха по-дълги с два милиметра само, щеше да реализира себе си, макар тя да нямаше тая амбиция. Тя не искаше да прави занаят от пеенето си, разбираш ли? И чувстваше, че щеше да постигне нещо за сметка на нещо друго, което е по-съществено. Това Катя много хубаво го осъзнаваше. Макар че й струва много, тя социално не беше добре. Но това пък от което тя получи беше другото. Щото не може, да ти кажа правото, без концентрация максимална, да направиш някакво развитие в духовния свят. Или ако си някакъв творец, да кажем един художник, един писател, един композитор, нали, без максимална концентрация не може. А пък пеенето, артиста, то е изява навън, нали повече, може би не е така, но Катя пожертвува едното заради другото. Него е пожертвала. Тя не съжаляваше. Обичаше музиката, обичаше да пее и плюс това тя много се радваше, че може да пее песните на Учителя. В: Разказвали са ми, че нейното изпълнение било едно от най-добрите. Д: Да. Много добро. В: Жалко, че не записахме нищо и не остана време. Д: Тя имаше един такъв особен матов тембър и много хубава дикция имаше тя. Тя имаше, в пеенето си имаше разказът. Много певци нямат дикция и чувстваш, че говорят, но те тук-таме изгубват от текста, а това е един важен компонент. Щото този компонент текста е накарал композитора да напише музиката. Тя имаше една много хубава дикция. Самата й постановка беше такава и затова въздействието е много силно, защото друго е да чуеш мелодията, а пък да потъва някъде в нея текста, друго е когато чуе. И целият израз, който имаше нали на лицето си идваше от текста. А пък текста на Учителювите песни всякой един знаеш носи една съдържателност, която завладява, нали? В: Да. Смееше се от сърце, така ли? Д: Да, хубаво се смееше, заразително се смееше. Тя чувстваше Катя имаше хубавия израз на това, което се нарича радостта. Тя умееше да се радва, макар че преживя много страдания, тя умееше и да страда обаче. Макар че Учителят каза нещо когато стана въпрос един път на майка ми. А майка ми имаше тука една хубава линия, тука отгоре короната на главата. В: Това е рождената ви майка. Д: Да. И Учителят каза за нея, че може да бъде мъченица. А Катя попита: "Ами аз?" "Ти, каза, ще окрякаш ортаклъка. Ще окрякаш орталъка." Защото майка ми, аз не мога да си представя, че може да изпадне в паника. Много силен човек беше тя. Много хубави качества. Ние, децата й, нямахме нейните качества. Аз имам качествата на баща ми. Тая неговата дисциплина. Той беше роден за учен. Например, той знаеше "Илиадата" наизуст. В: "Илиадата" на гръцки? Д: На гръцки, на гръцки. Защото той е завършил класическа гимназия и когато вече беше болен накрая, тъй като рецитира "Илиада"-та и тоя стих: "Всяко нещо има край, идва и моя край". И ние се спогледаме със сестра ми и разбираме, че той си отива. На разсъмване си замина. Но си замина с този израз на "Илиада"-та. В: Сега, другата ви сестра Стефанка, така по коса прилича на вас. Д: На мен. В: А Катя прилича, по майчина линия ли върви? Д: Не мога да ти кажа. В: Вие вървите по бащина линия. Така ли? Д: Учителят само ни каза, че ние двамата с Катя идваме от различни родове. В: Кой казва? Учителят? Д: От различни родове идваме.- Мога да ти кажа едно нещо още. Както съм се разбирал с Катя по проблемите на Учителя и по Изгрева, с никого не съм се разбирал така добре. Ние бяхме винаги в едно единомислие, в едно общо усещане за нещата. Щото Учителят някога разбутваше нещата. Нямаше затишие. Най-после създаваха едни конфликти на Изгрева. Но не беше така спокойно всичко. И аз се чудя как тъй разбутваше някой път нещата. Винаги се поставяха разни становища, но винаги сме били с нея на едно мнение. Много хубаво. Най-голямата ми връзка с мен беше в проблеми въобще в Школата. Но Школата много ни свързва. В: Една опитност от Рила, от 7-те езера, било между 4-тото и 5-тото езеро на Рила и Катя Грива седи на някаква скала и плаче, а Учителят е спрял срещу нея и запял "Да имаш вяра". Знаеш ли тоя случай? Д: Не, не го знам. В: Вероятно са ми го разказали други. И след това Катя запява. Тогава се е дала една от песните "Да имаш вяра". Значи това не го знаеш ти? Д: Не, не го знам. За ученика много нещо е дадено, защото виж какво, в Школата имаше неща абсурдни някой път и въобще в пътя на човека. И ако нямаш вяра, загубен си. Както и днес е така. Днеска защо компетентния човек е на преден план, защото компетентния човек ще може, като види нещо, което съвременно като го гледаш да е абсурдно, но той знае накъде отиват нещата. Не съм го казал аз. Да. В: Това не си го казал. На кои места е била учителка Катя? Д: Започна от Трън, всъщност. В: От Трън? Д: Аз помня, че когато замина за Трън получих една телеграма: "Духова музика, пристигай веднага". Понеже в гимназията има духова музика, която трябва да я води. Аз съм свирил духова музика и съм завършил в академията всички специалности и отидох. И написах там как да се справя, поне за три марша как да ги научат, нали като написах точно пръстите на всякой тон, който трябва да се вземе и действително тя се справи. От Трън започна, то е, помня, че живееше в една къща където самата гора влиза в двора. Че хубав въздух, хубаво нещо имаше в този Трън, след това мисля отиде в Харманли и в Ловеч. В: Аз съм записал тук, тя не е искала да работи, Учителят не е говорил с нея шест месеца докато я накара да отиде да работи. Д: Не, това нещо не го знам. В: И накрая разбра, тя отиде да работи и след това имаше пенсия до края на живота си. Това са ми го разказвали други. Д: Да, добре. Да, разбира се, тя не искаше да се откъсне от Школата. Аз тука като изтърва това Божественото, то човешкото ли да търся. В: Само в Трън ли е имала духова музика. Тук аз съм го записал и се е справила добре с духовите оркестри. В няколко града е имала духови оркестри, но Митко й е написал маршовете. Това й било много трудно. Става въпрос за теб, да. Какъв сопран беше тя? Д: Спинтов. В: Какво значи? Пеела в "Аида". Д: "Аида", да. В: Имаше метален глас, това ми го е казвала Мария Славова. Д: Може. Затуй искам да я видя тая снимка, дано да я имаш. В: Като млада аз съм я виждал на някои снимки, тя е много изящно облечена, модерна. Д: Виж какво сега, човек трябва да знае, според обстановката например, Учителят беше винаги спретнато облечен. Държеше се на това нещо, нали така. Защото някой път има една поза на духовните хора да ходят небрежно така. Това небрежие има нещо, което не е редно. Може би обвинение в поза. В:Да, аз съм я виждал в тези снимки, тя е много елегантно облечена. Д: Разбира се. В: Но после са ми казвали, когато влезна в Братството, тя отиде в другата крайност. Д: Е, може да се приеме така. В: Неглиже се обличаше. Д: Виж какво, тя имаше един самостоятелен характер. Тя не се влияеше от общественото мнение. Най-хубавото й качество според мене е, че тя не се влияеше. В: Тя контактуваше много, но единствено беше близка с Паша, с духовна близост. Д: Да, и Паша, и Елена, Боян Боев. На общественото мнение Учителят много не държеше. В Питагоровата школа нали знаеш как са ги поставяли, за да се освободят от това нещо. Гледай сега, има две обществени мнения. Едното е онова, което има една култура, едно изискване, което респектира хората на изкуството, защото има изискване, нали? Даже там има един творчески снобизъм. Другото мнение, обществено мнение как да ти го формулирам, онова, което с еднаква сила гледа да те отклони, както гибелните последици на порока, така и опасните рискове на добродетелта. И ги тика така по средата към нищо. Такъв човек като има контакт с такова обществено мнение, той действително вече робува на нещо. Катя не робуваше на това. Катя можеше да се изправи срещу цяло едно обществено мнение когато е уверена в каузата си, което много ми харесваше в нея това. Обаче ходела нехайно облечена.

24. ПРИЗВАНИЕТО НА ИЗБРАНИТЕ Димитър Грива: Аз мога да ти кажа по какъв отрицателен път ние се запознахме с Учението на Учителя. Един път като гимназист още се връщах на обед и майка ми още не е приготвила обеда, на масата стои една брошурка, поповете са издали една брошура срещу Учителя и го цитират и го оборват. Обаче ние като четохме с Катя цитатите видяхме, че това нещо е много голямо. А така наивно опровергават и тогава се заинтересувахме ние. Уверявам те, тази брошурка ни накара да потърсим Словото на Учителя. Намерихме в Пловдив Стоицев, зъболекаря и първите книги на Учителя значи, дойдохме до тях чрез тази брошура. Вергилий Кръстев: А тази брошура кой беше я купил? Д: Някой я купил от нашите и я оставил на масата. В: От вашето семейство? Д: От нашето семейство, да. Те ги раздават поповете. Имай предвид, че поповете взимаха разни резолюции срещу Учителя, но владиката Стефан - никога. Знаеш ли какво ми е казал Учителя за владиката Стефан? „Той е от стара Персийска школа, но този живот е потънал в материята и ще свърши зле." И вярно, смятам аз, че в един момент когато Учителят идва в България, не може официалния представител на църквата да бъде един обикновен поп. И той лоша карма с Учителя не свърза. Оставяше поповете си, те взимаха разни резолюции по съборите, нали. Той имаше едно чувство на уважение. В: А той какъв сан имаше в момента? Д: Той беше най-високия, митрополит беше в София, той не можа да стане патриарх. В: Митрополит на София. Това е най-големия пост тогава, после стана екзарх. Д: Най-големия пост беше тогава. Интересното е, че той е бил като офицер при баща ми. В: При твоя баща? Д: да. И са били на маневри. В: Като свещеник е бил. Д: Не, не, не, като офицер. Щото тогава интелигенцията си изкарваше военна служба - във военното училище отиваха. И баща ми така. Отиде да си изкара службата. Тогава няма ходатайства, отиваш там, гледаш, селянче дошло с цървулите, но има средно образование и влизаш във военното училище. И бе офицер при баща ми. И получава едно писмо от екзарха Йосиф, този Стефан. Изглежда, че той го тачел много, защото той бил много умен човек. И рекъл: "Пиши ми, чувствам идват последните ми дни". В: Това екзарх Йосиф? Д: Да, "че идват последните ми дни, искам преди да си замина от тоя свят да те видя в духовен сан." И той пита: "Какво да правя?" Баща ми му казва: "Такъв въпрос ще го решиш сам. Решиш ли го, аз ще ти помогна да заминеш, като те освободя". И три нощи се въртял на походното легло, в една палатка бяхме, понеже били маневри. След това получил писмо от някаква жена от Цариград и това писмо, не знам какво било, го накарало да вземе решение. Баща ми го пуснал и той получи свободата си. В: Да отиде в Цариград, така ли? Д: Не-е, от Цариград получи писмото, а къде е станал в духовен сан, там не знам от там нататък. И става от най-големите ни църковни сановници. Митрополит Стефан Първи. със светско име Стоян Попгеоргиев Шопов, роден 7.IХ.1878 г. в с. Широка лъка, Смолянско. Заминава си на 14.V.1947 г. в с. Баня, Пловдивско. Завършва Богословско училище в Самоков 1896 г. и Духовна академия в Киев -1904 г. Секретар и протосингел в Българската екзархия в Цариград 1910-1915 г. От 1915 .-1919 г. специализира в Швейцария и защитава докторат по литература и философия. През 1921 г. е ръкоположен за епископ. А през 1922 г. е избран за софийски митрополит до 1945 г. От 21.I.1945 г. до септември 1948 г е български екзарх. Има заслуга за вдигане на схизмата наложена през 1872 г. на Българската църква от Цариградската патриаршия. Така че той продължава линията на екзарх Йосиф I. и реализира мечтата му за премахване на схизмата. Но не дочаква да стане патриарх. След подаване на оставката си като български екзарх на народния събор на 10 май 1953 г. е избран Кирил. Той имаше и качества на дипломат и т.н. В: А какво беше неговото отношение към Школата, към Учителя? Д: Мога да ти кажа само един случай. Когато на една вечеря на един генерал ли къде беше, какво беше в София, една жена попита митрополит Стефан: "Какво ви е отношението към Учителя Дънов?" Той отговори косвено: "Аз, когато се срещнах с папата в Рим, той най-напред ме попита: "Какво прави най-светлия човек в България -г-н Дънов?" Така отговори. Това беше Пий, бе един от духовните папи, заемащ папския престол от 1922-1939 г. И така ще имаш предвид, че Стефан си подстригваше брадата и туряше голфа и си пътуваше из чужбина. В: И как завърши той по-нататък? Д: Ами как завърши той? Дойдоха събитията, посреща 1945 г., направиха го екзарх. Той продължава да си бъде екзарх, обаче той беше много капризен. Много капризен и често заплашваше с подаване на оставката и те синодалните старци го заплашиха. Обаче един път като казал, че ще си подаде оставката, те отиват да питат властите и там е бил Червенков през това време: "Щом иска да си я подаде". Така напуска поста Стефан. Излезе от София и към Карлово ли къде имало някъде някакъв манастир и там отиде. Но явно, че Стефан беше с много качества човек. В: Сега ти си ми разказвал, че Катя се опитвали да я правят католичка в този пансион, а тя се е противопоставяла. Д: Виж какво, всичките сестри в пансионите смятат, че им е първа задача, всички пансионерки да ги правят калугерки не само към нея, но се надявали, че тя най-лесно ще стане. Понеже у Катя има нещо духовно. Да, има нещо и те го усещат тези сестри там, но голям натиск е било някак си. В: Така е пяла на концерт в Санта Чичилия. Д: Не, самата консерватория се казва Санта Чичилия. И с техния оркестър пя една песен, ария ли беше с акомпанимент на оркестъра, която я предаваха по радиото. В: Какъв беше нейния глас? Д: Висок спинтов глас, но тя учи тука при Морфова и колоратура. Щото според Морфова, всякой трябва да учи колоратурното изкуство щото това е една техника, която обогатява гласа, а Учителя изпращаше много хора да се учат при Морфова. В: Кажи ми нещо за Морфова. За Учителя, за Морфова. Какво беше отношението на Учителя към Морфова и обратно? Д: Виж какво, той я ценеше много като музикант и изпращаше много от певците и певиците на Изгрева при нея да учат. В: При нея? Д: Да. Но тя обеща един концерт на Изгрева и не го направи заради общественото мнение изглежда и се уплаши да не би да й затворят вратите в обществото, в което се движеше. В: Тя не посмя. Д: Не посмя, да. В: Не си удържа обещанието. Д: Не си удържа обещанието, да. Но другите музиканти си идваха. И Сашо Попов е идвал, имаше една Желязкова - цигулар идваше, квартет, Аврамов. Защото виж какво ще ти кажа за Учителя. Интересно е, че Той като се връща от Америка десет години обикаля България. Можеш да си представиш в онези години на глад, на въшлив народ, бедни, няма ни хотели, ни командировки, да изучава. Учителят имаше такива познания за българската музика, които никой до тогава ги нямаше. Ние нямахме въобще катедра в академията по българска музика. Когато Джуджев се върна от специализация във франция и основа катедрата от 1954-1974 г., а е лектор, доцент и професор от 1941 г. Но Джуджев е наш човек, нали знаеш? В: Не. Д: Как не. Джуджев. В: Кой Джуджев? Д: Стоян Джуджев. Той също може би от Изгрева научи някои работи от Учителя, замина за Париж през 1931 г., където взема докторат по българска народна музика. В: Да. Д: Мен не ме учудва, че той защити дисертация на френски, защото западните учени например работят в тази насока. Нашето църковно пеене, както го познават английските изследователи и френските, нашите не го знаят още и книгите, които пишат нашите от там ги вземат сведенията, научните си познания. Така че Учителят когато говореше за народната музика знаеше за народната музика. Сигурно тези десет години, когато пътуваше той я изучавал, а тогава народът пееше. Нали като се организира нашият народ както е сега, не че не пее, защото ние нямаме градски фолклор, нямаме, пеем разни песни такива като подражание на руските романси или пък на виенските шлагери, но народната ни песен добре че се съхрани във хоровете, на ансамблите, защото тя щеше да загине. Нашето село загива и понеже се организира населението, отиде в градовете и българският народ престана да пее. Нашия народ, ние едно време като гимназисти пеехме, тресеше се гимназията, знаеш как пеехме. Сега тия касетофони ли, кой знае какво радио човек слуша. В: И сега тоя Стоян Джуджев отива, завършва във Франция? Д: Във Франция завършва. В: И тук основава катедра? Д: Да, катедра по народна музика. Да. Стоян Джуджев, той е сега към 80 години. В: Ти каза за Сашо Попов. Какво беше отношението на Сашо Попов към Учителя и обратно? Д: Мога да ти кажа едно нещо, че Учителят каза, че Сашо Попов е най-добрият музикант в България. Казвам ти го със сигурност, което много ме изненада. Той не беше композитор, той беше голям диригент. Имай предвид, че той не е учил диригентство, той беше голям цигулар. И от цигуларството стана диригент и един голям организатор. Помня от кинематографията ми възложиха с него да направим оркестър към кинематографията. Тогава аз видях организаторския му дух. В онова време, това беше мисля Доброславски един руснак, началник управление, а в онова време имаше спънки, трябваше да питаме, но никой не поемаше отговорност. Викам: "Дай да отидем при Доброславски, да видим какво става". "Не, когато можеш да отиваш при Господа, не отивай при светии." И той ме води при Вълко Червенков. Сашо Попов. Много деен, много организиран човек и голям музикант, голям музикант. Учителят го тачеше много него и като музикант. В: И после той до кога беше тук в България Сашо Попов? Д: Той, докато го поканиха да стане диригент, да образува също така оркестър в Кайро. В: В Кайро? Д: В Кайро и там той интересен случай разправяше, да кажем, че по едно време когато той дирижира репетициите и по едно време взимат да излизат оркестрантите. "Аз не мога да кажа нищо, нали са техни хора." И най-после спира той да дирижира, защото дошло време за молитва. Онези, турят сакото и си правят метаните вместо да репетират там Бетовен и той разбира тогава, че в тази част трябва да даде почивка на оркестъра, защото там мюсюлманите имат молитва. В: И той коя година си замина? Д: След това замина за Мексико, където също направи оркестър, не мога да ти кажа годината, но в деня когато тръгва за България, на летището умира. Сашо Попов е роден на 11.VII. 1899 г. в гр. Русе и си заминава на 18.III.1976 г. в Лос Анжелис. Учи цигулка във Виена и 1925-1928 г. е в Западна Европа, след 1928 г. е диригент от 1928-1936 г. в Академичния симфоничен оркестър. Диригент на царския военен симфоничен оркестър 1936-1948 г. Диригент на Софийската филхармония 1945-1956 г. и на Русенския държавен оркестър 1959-1960 г. Д: Сашо Попов. Много симпатичен, много хубав човек, много музикален човек с едно хубаво излъчване. В: Помниш ли нещо за братя Янкови? Цигулар и пианист? Д: спомням си, да. В: Някои опитности с Учителя? Д: Не, тях ги водеше певицата Цветана Табакова. Те ми бяха много симпатични момчета, много предани на музиката, имай предвид, че това са деца на музикант, баща им беше един от най-добрите флейтисти. Аз ги видях в Париж, ходих им на гости. Те живеят в Мон Мартър и малко така ме разочароваха, малко са се свили, малко се затворили, нямат контакт. Например, няма ги на концерти, когато дадоха един концерт даже в малката зала Ганон, половината зала беше празна. И дадох даже пример, какво прави един Юри Буков. Юри Буков е един голям артист да знаеш. Юри Буков е един много хубав човек. Аз не съм чул да каже една лоша дума за някой колега също. Така особено, но този случай посочих. Някакви инжекции му бяха ударили в гърба и бяха засегнали някакъв нерв. В: На кой? Д: На Юри Буков лекарите и казват, че ако не се оперират той ще се парализира. Ние не сме спали няколко нощи от тревога. Такъв хубав, грамаден човек и му правят операцията. В: Къде това? Д: В Париж. Там има една зала Плеал, в която всеки един голям музикант френски трябва поне един концерт да даде на годината, да се представи на френската публика. Това е във всички столици, както и у нас, музикалната публика е една и съща, която ще я видиш по концертите. И дава концерт Вайсенберг и както е залата пълна, няколко 2-3 минути преди да излезе Вайсенберг, отстрани се отваря вратата и с едни дълги патерици до тука влиза Юри Буков. Публиката настръхна. Никой не знае сега какво става и тап, тап, тап, на десети ред помня и си седна. И концерта завърши. С патериците тап, тап, тап отиде отзад зад кулисите, поздрави Вайсенберг и се прибра. След три месеца Юри Буков хвърли патериците и дава концерт в Плеал, претъпкана залата. Това е. Аз им казах на тия момчета, трябва да си изиграеш ролята на артист, на светски човек, то си има едни изисквания. А те се затворили в Мон Мартър и понеже Мон Мартър кметът не позволява да има нито телефон, нито не знам какво си, защото да се запази като квартал. Мъчно се разговаря с тях, а иначе майка им е много симпатична. Аз с майка им можах да разговарям, но не можах да направя много контакт с тях. Значи нямат повече желание, два пъти ги видях. В: Ти слушал ли си техните записи на две плочи? Тяхно изпълнение на Паневритмията на цигулка и на пиано? Д: Да. Много елементарно нещо. В: защото аз не съм музикант, но като гледам, много елементарна работа. Д: Той свири както е мелодията, а пък отдолу въобще няма акомпанимент. В: Това не е акомпанимент на пиано. Д: Не, не, не и той сигурно си го признава, но виж какво сега, аз уважавам чувствата на хората. Те имаха едно много хубаво отношение към Учителя. Аз ги уважавам в края на краищата, те са едни предани музиканти, нали те си намериха мястото в Париж, в разни школи бяха, при добри педагози сигурно и нали всичко това заслужава адмирации. Аз казвам тия неща, ако бяха ги превъзмогнали може би щяха да имат по друг път, но това е. Никой не знае. В: Това са пътища невидими. Сега Учителят е пеел някои от песните и е показвал на Катя движенията, например "Запали се огъня". Д: Да. В: Тя е знаела и движенията. Спомняш ли си нещо, не можахме да ги запишем тези движения? Д: Не. В: Виждал ли си как тя ги изпълнява. Д: Да, виждал съм ги, виждал съм как ги прави. Тя много обичаше тази песен, тя се роди пред нея, когато Асен я записваше, те заедно са били. Асен бил, Ангел, някои музиканти, Кисьова и т.н., когато се ражда тази песен. Учителят я пее, а я записва Асен Арнаудов и след това Учителят е показал движенията на тази песен. Те са много интересни движения. В: Знаеш ли ги? Д: Не мога да ги произведа, не мога да импровизирам и да имитирам движенията. Но като че ли така бяха дадени за нея, едни такива движения и ги правеше тези упражнения и си пееше тази песен. В: Да. тези движения само тя ги знаеше и никой не ги записа. Д: Не. В: И така останаха и заминаха. Д: Ами тогава нямахме къде и мога да ти кажа, че ние не дооценявахме всичко достатъчно, така че не можеше, то беше в нашето ежедневие и не може да се документира цялостно.

23. ЖИВОТЪТ И ТЕАТРАЛНАТА СЦЕНА ЗА ХОРАТА Вергилий Кръстев: Изминаха 44 години от заминаването на Учителя. Какво ще ми кажеш за перспективата на Учението? Димитър Грива: Това не е социално учение да го предаваме с обикновените методи на обучението. Това поколение, което идва и всяка генерация идва със своята вътрешна нагласа и задачите си. Ако то се обърне към духовните извори на българския народ, то нещата са по-иначе. Учителят каза: "Ще дойдат по-подготвени от вас, които ще свършат работата. Щом това Учение е Божествено, то ще успее". Не може един сеяч, един земеделец като посява житото в земята, да не знае, че ще изникне жито. Като падне дъжд, грейне слънцето, то житото ще поникне. Тук е същото. Ще дойде нова генерация и ще преживее този днешен материализъм, това цялото духовно ограбване на българския народ. От друга страна ще дойде време да се направи една равносметка колко е спечелила и загубила човешката култура от натур-философията. Тя постави социалните въпроси за разрешение. Бях ученик още и тогава Учителят ми каза: "Бялата раса върви по прав път. Тя ще открие законите на материята. Ще разреши социалните въпроси и ще дойде до Божественото". Ще се върви от долу на горе, а не както източните народи - човек само да съзерцава. Наоколо до него може да има гладен човек, а той да седи и да съзерцава. И да казва за гладния човек, че му била такава кармата. Ами ти защо си изправен пред него да съзерцаваш? Значи ти си сит, а той - гладен. После всичко си върви по Божествен план. Този малък сектор от живота, който ние виждаме, от него не можем да видим големият мащаб и плана на небето. Но поне да си открием задачата, която имаме да разрешаваме, както и правилната посока на вървеж. Важна е посоката на живота. В: Някои възрастни приятели очакваха да продължат също със същата форма на работа както по времето на Школата, при положение, че се създадат нови условия за работа. Сега всичко е спряно. Аз мисля, че такова нещо не може да стане и да се повтарят нещата. Д: В една и съща пиеса, след като завърши, то пада завесата и след това се вдига отново, но при нов декор. Щом има ново действие, ще има и нов декор. Не може да се държим за старата форма. Това е догматизъм. Това означава да отричаме еволюцията и да участваме в нея. Не може да има такива неща. Школата на Учителя след 9.IХ.1944 г. с идването на комунистите се закри и след това тя влезна вътре у нас. Учителят пося толкова семена у нас през тези 22 години на Школата. Та няма ли да възраснат в живота ни? Ние няма да правим секти и църкви. В църквата се събират всяка неделя на служба, молят се и на другия ден си правят каквото знаят и пак са същите. Християнството върви сега по една външна демонстрация. Ние няма да вървим по този път. На времето Учителят ми каза: "Черният папа се намира днес в Полша. Италия и Полша ще преживеят много страшни неща". Днес социализмът е по-еволюирана система от буржоазната. Но ако се приложи като хората със справедливост. Ние направихме едно модерно земеделие. Не може модерно земеделие без колективизация. Но друг е въпросът какви методи се прилагат за разпределение на труда и на благата. Методите на комунизма излезнаха не човешки и това провали всичко. Църквата издига сега догматичният възглед за Бога. А животът е нещо друго. Чухме, че новият Папа е канонизирал три нови съвременни светии. Както при социализма канонизират някой човек като герой на социалистическия труд, дадат му орден и по-голяма заплата. Много хубаво е, че българинът не е религиозен. Той ще тръгне след време по духовен път. Той по дух не е религиозен, понеже гръцката църква донесе толкова поражения и страдания на българския народ. Искаха чрез църквата, в името на Христа да асимилират българския народ. Докато католическите свещеници са по-образовани, те имат философия. Нашите попове са много прости. Ето моят братовчед бе изпратен в Атина да следва висша духовна академия и се завърна с познанията за висше духовно пеене на източно православната църква. А като чу тук какво пеят и мрънкат поповете се хвана за главата. "Това няма нищо общо с църковното пеене." На времето аз се разочаровах от теософите. Бях ученик, а те правеха сбирките си в ресторанта на бира и на скара. Говорят за астралното и менталното поле и надигат халбите с бира. Аз тогава усетих лъжата. Учителят ми говори за Рудолф Щайнер. Без повод Той ми каза: "Има два вида учители. Има души, които вървят по наклонена плоскост, които се стряскат да минат в духовния свят и да тръгнат нагоре. Щайнер е един от тях, идва съзнателно да помогне на тези души. Тези, които тръгват от долу нагоре, не познават много законите, срещат големи трудности и не могат да се справят. Така е и с Рудолф Щайнер. Това е една пробудена душа на немската култура. Той е разтълкувал Евангелието и видял, че тя е една от най-големите книги. Хората не знаят нищо за явлението Христово". Учителят каза това за Щайнер - за събуждане на човешката душа имаща всички условия за духовно развитие. В България когато излезна "Веда Словена", нашите учени изпаднаха в безвъздушно пространство. Яви се един завършил богословие и им доказа, че без религиознание не може да се разбере "Веда Словена". Там има стихове и поезия. Сега спорят дали е народно творчество или някой го е съчинил. На времето бе също и с Омир и "Илиада", че било фалшификация. После дойдоха времената на разкопките и те доказаха, че Троя е съществувала. Народната памет съхранява, а не съчинява, и носи нещата през вековете. Учителят на времето когато бях ученик ми каза: "Най-напред ще стане Балканска конфедерация. След това европейските народи ще направят Европейски щати. Но първият опит ще бъде на Балканите. "Една от днешните положителни стъпки на външната политика на правителството е, че се старае да спаси мира на Балканите. Единствено лошото е, че се изкопа пропастта между българите и македонците. Ужасяващо е.

22. НЕОБЯСНИМОТО Димитър Грива: В 1930 година Георги Томалевски прави една операция, трепанация на ухото, тогава разбиваха черепа при някакво вътрешно възпаление на ухото. Но преди, още в болницата, Учителят изпрати една сестра и му даде на този една беседа, книжката "Отец ме люби". Георги каза: "Аз си я турнах под възглавницата". Вергилий Кръстев: Ама Учителят изпратил една сестра да му занесе тази книжка. Д: Тази книжка "Отец ме люби". Знаеш го този том. И след това той дойде на Изгрева. В: Той си я сложил под възглавницата. Д: И дойде на Изгрева, така срещу мене имаше една стая, там се сприятелихме с него и той беше още с вързана глава ми се струва и Учителят му казва: "Слушай, един кораб пътува през океана до Америка, зад него е вързана на едно въже една дъска. Ти къде искаш да бъдеш? На дъската или на кораба? Защото пак ще стигнеш до брега?" "На кораба, на кораба." Не знам какво иска да каже, щото може би Георги беше много заангажиран в света гдето се казва. Беше се натоварил с много проблеми, той беше много активен човек, един хубав интелект имаше и понеже той имаше в хороскопа си един хубав Юпитер и Слънце на Медиум Цели, той блестеше в обществото. В: Какво имаше? Д: Един Юпитер и Слънце горе на Медиум Цели. В: Това в астрологичната карта. Д: Да, на Георги, и той блестеше в обществото. И той там се вдъхновяваше, той умееше да прави контакти с хората. Много хубаво говореше, при това беше добър разказвач. Така че неговите есета са най-хубавите. Белетристът го поставям след това. Неговите есета един том даже са преведени на немски. Такъв есеист ние нямаме. Може би, защото есеиста трябва да бъде освен писател, да бъде някакъв учен. Той си е завършил физика и астрономия. Това е неговото официално образование. А иначе беше писател и като учител той предаваше математика и физика. При едно изказване на Мусала Учителят тръгва с една малка група. Беше Георги Радев, Славчо Печеников, Борис Николов, Боян Боев, аз бях там, Славчо, сестра ми беше и Учителят ни поде още сутринта в два часа от хижата. И някакъв момент беше така, беше много концентриран, много затворен и още на съмване, още не беше изгряло слънцето, се качихме точно на върха. От дясната Му страна вървеше Георги Радев, от другата страна вървеше Неделчо Попов, аз вървях зад Неделчо, а точно зад Учителя вървеше Славчо Печеников Славянски. Той тогава живееше с една идея да си построи една съща специална и Учителят се обърна и му каза: "Слушай, когато дявола иска да излъже някого, най-напред му казва, направи си къща!" И продължи нататъка. Хубавото, интересното беше, че Учителят ни заведе на югоизточния край на върха и когато наближаваше, защото слънцето не беше още изгряло, започна беседата. Боян Боев извади тефтера си. Той винаги пише нали, Учителя му каза така: "Значи тази беседа няма да се записва". И тогава аз бях най-малкия между тях и наострих уши, казвам си: значи трябва да се помни. Тази беседа беше за Христос. Той каза така: "Преди да дойде Христос на земята, астралното тяло на земята не е било организирано и душите, които си заминавали са чувствували големи смущения. С идването на Христос се организира астралното тяло на земята". Нашите приятели бяха го забравили. За мен това беше толкова важно. Ние какво знаем за един Учител, за един Христос? Знаем Евангелието, знаем притчите и т.н. Значи какво космично явление е идването на един Учител на земята. Той оформя на планетата астралното тяло. Тъй че ние с тия сетива не можем да ги разберем тия неща и от всичкото това виждам колко Учителят се смали, смали, за да бъдем до Него и да можем да общуваме така. Ние не знаем какво е Учителят. В: Ами знаеш ли, това което ти казваш потвърждава и онова, което го има и в Евангелието за Христос, че след разпъването му отива в Ада, освобождава ги, освобождава Ада, т.е. астралния свят, освобождава и ги извежда всички. Г: Значи ето значимостта на една проява, защото гледай какво, в това си развитие човекът може да усвои, да разбере да кажем един талантлив до един гениален човек. Може да изучи цялото творчество на Бетовен или на Гьоте и да знае точно това. По нататъка какво е светия даже, какво е Учител, трябва да имаш друго сетиво, за да го разбереш. Ние не можем с тия петте си сетива както боравим поне действително както е в интелектуалния свят. То е нещо друго и затова се вижда какво голямо развитие трябва да направи човек, за да дойде до това, за да дойде в Школата. Хората, които направиха най-голямо вътрешно развитие, та как да ти кажа отсреща не можеше да го разбере, даже най-близкия ти човек. Аз виждам процесите, които стават вътре в мене. Процесите, които стават вътре в мене аз не мога да ги споделя с никого, нямам и нужда. Но това е за мен най-същественото, вънка аз си играя ролята на един композитор. Отивам в един институт или в другия, но това е гдето се казва ролята ми, но същественото, което става вътре в мене, ония посети семена, уверявам те, аз не мога да ги споделя. Те не са за споделяне въобще, те не са от тоя свят. У теб се развива нещо, което може би тепърва в другия живот ще го доразвиеш. И да видиш върхът на нашите хора пак не се вижда, не можеш да го познаеш един човек кое е истинското му постижение в Школата. Трябва освен да има Учител, трябва да знаеш до къде отива Неговия ученик. Иначе Той ни предупреждаваше за много неща. Аз мога да ти кажа един случай: станаха едни големи истории в академията, когато тогава се откри музикалната академия, композиционен клон. Директорът значи беше неразположен към мен, не искам да му казвам името, щото уважавам дъщеря му като добър музиковед, също и семейството му и трябваше да ми даде програмата нали да се явя. Той ми написа такава една програма, че моя професор Веселин Стоянов каза: "Ние такава програма, такъв изпит не държим за професори, но все пак яви се, защото поне знам, че фугата ще му я направиш". Нали и така станаха нещата, че аз споделям, а Учителят ми каза: "Иди и му кажи: "Г-н еди кой си, един ден ще дойде време, когато аз ще ви помогна". И аз отидох разбира се и му казах: "Слушайте, г-н директор". А той чу и като видя, че аз съм съгласен да държа изпит каза ми, че съм прескочил срока. "Вижте, нито съм прескочил срока, нито съм се явил неподготвен, вие лично не желаете аз да вляза в академията в композиционния клас и си отивам. А не се знае какви времена идват, може да дойде време, когато аз ще ви помогна". И си тръгнах. Той тръгна с мен. "С погрешно мнение сте", той беше много страхлив и ме изпрати. Аз мълчах, казах това, което имах да кажа. В: И което Учителят ти каза. Д: Да. И какво стана? Стана 9.IX.1944 г. него го арестуваха, защото той ходеше в Германия, държеше разни лекции и в края на краищата отиваме при Пипков и жена му. Казвам: "Сега защо ще го арестуват, той е един музикант все пак". Пипков казва: "Виж какво, ако го знаем къде е или хора, които се интересуват за него, ако го знаем къде е можем да го спасим, но ние не знаем къде е". В това време в кварталът бяха задържали един човек и ние отиваме с един приятел на Лъвов мост. Там имаше все пак познати хора от комунистите и когато влизам насреща виждам, че една от стая излиза Груев, съветника на царя и нашият професор. В: как се казваше? Д: Не искам да му кажа името. В: Но то е случка вече, то е минало времето. Д: Брашованов се казваше. Влизат Груев с него, влизат в стая №5. И аз казвам: "Оправяй тука човека, аз си отивам". В: На кого казваш? Д: На този, с когото отивахме там двамата, приятел от Изгрева. В: кой беше той? Д: Той беше на Гради брат му - Атанас Минчев. И с него отидохме си спомням и казахме за Брашованов, тъй че еди къде си е той. И тогава се разтичаха Пипков и го пуснаха. Тъй че дойде миг, гдето се казва, щото на Учителя думата на две не става. Да му помогнеш в ония мътни времена, пък той обикаляше Германия, разправяше че Панчо Владигеров не е свирил в България, защото бил евреин. Нали както и да е, някой път си прави такива едни безотговорни работи. В: И той разбра ли, че ти си му помогнал? Д: Не. Аз не исках това нещо. Няма смисъл. Той ми даде отказ за моя път. Станалото, станало. В: А той коригира ли се там по отношение на това, приеха ли те в академията? Д: А не. Виж какво, в това време войната беше почнала и аз си продължих композицията направо при професор. Защото какво ще търкам като студент чиновете аз когато на мен ми трябват дисциплини, които аз съм ги учил, но с Веселин Стоянов работих много хубаво. В: С кой? Д: С Веселин Стоянов, с когото учих композиция, а при Ненов учих пиано. Имах късмета да имам двама най-добри преподаватели професори. В: Кои бяха те? Д: Димитър Ненов по пиано и Веселин Стоянов. С него бяхме и приятели даже, защото той имаше тогава едни много тежки години в живота си. И така, даже на моето пиано си довърши там "Саламбо" ли беше операта, или "Бай Ганю" не мога да си спомня. Той беше един много добър музикант, много така подготвен, да, хубава култура носеше и даваше солидна подготовка, и бе добър педагог. Много добър педагог. В: Какво знаеш за Катя? Д: тя отива в Рим да учи музика пет години. Последната година отива в пансиона, католишки пансион като ще плаща по-евтин наем, ще бъде там, трябва да спести пари понеже иска от Италия да се върне през Париж или направо през Швейцария. И от тази библиотека там католишката се запознава тя с йогите, теософията. Те даже не знаят там сестрите какво има в библиотеката им. А от друга страна тя си беше подготвена в това отношение още от България.

21. ИСТИНАТА ТРЯБВА ДА СЕ КАЖЕ Вергилий Кръстев: Сега аз искам да задам въпрос, искам да приключим тоя въпрос. Сега, след заминаването на Учителя минават 22 години. Минават още 22 години = 44 години. Сега слънчевият цикъл по 22 години на Школата е точно 22 години. От 1900 година до 1922 г. подготовка за Школата. От 1922 до 1944 г. е Школа. Учителят затваря Школата. След това минават още два пъти по 22 години. Сега сме точно 44 години. Сега. Пак се спирам на твоето изказване на Учителя, което казва: "Когато един кораб потъва, капитанът остава последен. Ние с теб оставаме последни". Ти казваш, че още не можеш да го разбереш. Димитър Грива: Не, не мога да го разбера. Аз не искам да оторизирам неща що се отнася до Учителя. В: От 1922-1944 г. бяха условия, които бяха условия на Школата. Д: Не знам. В: Изминаха 44 години. Д: Може. Виж какво сега, това как да ти кажа, това за Божествения свят 44 нищо не е. После как да ти кажа, ето например Христовото учение нямаше нито стенографи, нито машинописци, нито Гутенберг-печат. Днеска се знае Словото, нали Евангелията излязоха, така че Той е казал една мисъл, която мене ме зарадва, на Буча Бехар: "Взети са всички мерки да се запази чистотата на Учението". Това за мене е много важно, защото нещата се изкривяват някой път по човешки начин както ето на тоя случай гдето говорили, че Учителят се е самоубил, че Георги Димитров разрешил с телеграма гроба. Това е някакъв възторг и безотговорно отнасяне, това са празни приказки, които не може да се приемат. Христовият Дух не понася такива неща. Истината трябва да се каже. Та не знам какво ще бъде, но знам, че идва един век, 21. век ще бъде един духовен век. Знаеш ли какво поколение се ражда сега? Това ще бъде една генерация, която ще бъде самата тя подготвена да преживее това, което ние вярваме. От друга страна що се отнася до Учението на Учителя - това да го знаеш. Да го знаеш, но важното е, че трябва да го приложиш. "Ако си го приложил тогава става учение и тогава ще ви чакам 1000 години", каза Учителят. Както Христовото Учение. Ха приложи това: "Люби враговете си!" Само това да го приложиш трябва векове гдето се казва, нали? Така, че по всяка вероятност ние ще видим последиците по-нататък. Виж какво, аз ако ще правя един запис на Паневритмията може да хвърля още едно око, някои дребни подробности да направя, гдето знам, че ще имам един нов запис. Защото винаги можеш да прибавиш нещо и от друга страна става въпрос само за оркестрацията, някакви нови оцветявания и тука има едни поправки съм направил. Гледай какво, в "Първия ден на пролетта" ако си забелязал както я играят, по едно време прескачат нали, аз съм махнал три такта, за да бъдат точно нещата. Което всички музиканти знаят за това, като тази поправка я направих със съгласието на Асен Арнаудов. Имай предвид, че Асен Арнаудов беше от тези, който най-много е записал, даже и Паневритмията ,може би повече от половината. Той тогава беше студент, щото беше завършил вече, после беше в Мюнхен, стана професор по арфа в академията. Асен беше от онези музиканти, които свършиха много работа по времето на раждането на музиката на Учителя. Срещнахме се и си обяснихме как са станали тези неща, че на такъв трябва, та всеки два такта е една фигура. В: Ставаше въпрос за Асен Арнаудов. Какво ще ми кажеш за него? Д: Виж какво, той беше от онези музиканти, който свърши много работа при записа на песните. Когато се раждаха самите песни и самата Паневритмия. Той беше цигулар в Царския (симфоничен) оркестър тогава и след това се прехвърли и завърши арфа в Мюнхен. Учителят имаше много хубаво разположение към него и той свърши много работа, много песни от Учителя. Аз съм записал само една песен "Иде Той, иде". В: Коя песен си записал? Д: "Иде Той, иде". Само тази. Паневритмията беше вече готова. Не беше готова още "Слънчеви лъчи". После я направиха, войната вече беше почнала 1939 г. Но Учителя много обичаше да общува с музикантите. Най-много време отдели за музикантите. Никой не е говорил за философията на музиката. Един ден има да чоплят нашите, гдето се казва. Имаше така едно особено хубаво чувство. От друга страна чрез музиката както казах се вършеше една голяма духовна работа в Школата. Имай предвид, ние бяхме започнали страшни събития. Войната и т.н., всички бяха със заангажирани съзнания, като отидем в салона, като запеят песните и почне беседата, нямаш представа нищо не остава. Като че ли ни измъква от тоя стария свят и ни вкарва в един друг свят. Такава една модулация умееше да направи Учителят и все пак това Божествено Слово имаше своята сила. Та музиката на Учителя в Школата беше една много голяма работа. И тази Паневритмия на пръв поглед, тя е много семпъл като музика в един такъв романтичен стил, то чувства се на места, че е българска. В: Аз имам една идея, може би следващия път когато дойда да ми разкажеш за музикантите на Изгрева. Аз ще донеса някои снимки да те подсетя, да разкажеш за музикантите на Изгрева. Това е една отделна тема. Д: Добре. Понеже тогава се правеха много експерименти. В: Това на Изгрева, нали? Д: Брат Сава имаше една бакалничка, която имаше идея на Георги Радев и някои други, да се пише колко е купена стоката, а сам да си даде купувача някоя надценка. Обаче Учителят каза, че много хора ще се съберат тука заради бакалничката, а не заради Школата и така отпадна тази идея. В: Този дядо Сава къде беше? Точно къде беше тази бакалничка? Д: Тя беше там където си направи къщата Папазов. Точно там където е сега Съветското посолство. В: Сега тази бакалничка, тези цени бяха приготвени за някой събор ли? Д: А не. Това си беше като квартална бакалничка. В: Значи много хора ще дойдат заради бакалничката. Д: Да, така че да се знае кой за какво идва. В: Да, това е също много важно. Кой за какво идва. Д: Разбира се. В: А да не е да идват и се привличат любопитни хора. Д: Не само любопитни, но така е щом като има бакалница, и понеже като стола е безплатен ще идват заради тях. В: Тези цени трябваше да бъдат по-евтини от другите, така ли? Д: А именно, това е цената, на която купува един търговец и после той си прави надценка, за да спечели нещо, нали така. Той иска тази печалба да определя купувача. Значи когато отива да купува и тогава да мисли. Това беше на Георги Радев някаква идея мисля. Така че много неща и опитности имаше тогава, които неща изискваха будно съзнание. Искаха във всекидневието да се променят нещата. Да се променят нещата във всекидневието, имаха отношение към проблемите и всекидневието, за да бъде съзнанието всякога будно.

20. ИСТИНАТА НЕ ПРОЩАВА Димитър Грива: Да опровергая една измислица, че разрешението за гроба на Учителя на Изгрева било разрешено от Антон Югов, който е говорил по телефона с Георги Димитров, който по това време е в Москва. Била прекъсната връзката и после се възстановила. На Изгрева имаше много хора, които бяха активни преди 9.IX.1944 г. като комунисти. Там беше Кофарджиев и други и те ходеха в министерския съвет да искат разрешение за погребение на тялото на Петър Дънов на Изгрева. Но от там не дойде разрешение. Министър Дамян Велчев бе казал: "Разправям им, че този човек не е за селски гробища, но те не искат да ме слушат". Цели нощи сме стояли да мислим какво да правим. На другия ден пристига един мъничък човек от Видинското братство. Бил партизанин. Каза ни: "Дайте ми на мен писмото!" След два часа се върна и донесе разрешението подписано лично от Антон Югов, който бе тогава министър на Вътрешните работи. Така гробът се изкопа на Изгрева в лозето до една лоза, където имаше една пейка, на която сядаше Учителят, за да си почива. И на този малък човек нито му знаем името, но донесе разрешението и си отиде. Вергилий Кръстев: Как стои въпросът с телеграмата от тук до Москва, и от Георги Димитров до тук? Д: Няма такава телеграма. Кажи ми кой е бил в кабинета на Антон Югов та да знае, че е пристигнала телеграма. Няма такова нещо. Ние се чудим какво да правим, а дойде този мъничък човек и свърши работата. Винаги има един човек, който ще свърши работата на Учителя. Ето го, този я свърши и си отиде. От тогава не сме го виждали. Не дойде дори и на погребението. Има един случай с един български поет, който му прави чест. Това е Людмил Стоянов. След 9.IX.1944 г. като дойдоха на власт комунистите, то последваха първите избори през 1945 г. и за избор на депутат в нашия квартал на Изгрева бе посочен Людмил Стоянов. Дойде той при мене и искаше да го представя на хората от Изгрева. Аз го представих като един български поет. Той си изнесе беседата в салона и след това го заведоха при Боян Боев. Разговаряли са и са му подарили няколко беседи. Когато в Комитета по печата след 9.IХ.1944 г. бе Димо Казасов, ние имахме право да печатаме беседите на Учителя. Но когато този комитет го оглави Вълко Червенков, който бе пристигнал от Москва, ние се стъписахме. Първата му заповед бе да се презаверят всички разрешения за печат. Чудим се какво да правим. Дойде Людмил Стоянов и каза: "Това Учение е полезно за българския народ. Дайте ми една молба!" Отиде, занесе я и Вълко Червенков я подписа и ние продължавахме още известно време да печатим. Да се знае, че Людмил Стоянов помогна. Той като писател имаше много противоречия. Той в първите си години бе символист като Гео Милев. Но после преминаха на пролетарски позиции. Така че Людмил Стоянов свърши работата. Дойде един човек, свърши работата и си отиде. В ония години хората бяха по-смели. После се затегнаха нещата и дойде страхът. Бележка на редактора: Димитър Грива отговаря на онези, които разказваха, че Антон Югов е говорил по телефона с Г. Димитров. Това не е вярно. Случката е описана в "Изгревът", том I., стр. 480-482. Ще разкажа един друг срамен факт за един друг български поет и писател. Когато почина Учителят, директор на радио София бе Орлин Василев. Нашите хора отиват при него и му дават бележка със съобщение от два реда, да се съобщи по радиото за кончината на Петър Дънов. А той пита: "Че кой е този Петър Дънов та да се съобщи по радиото за смъртта му?" Радио София отказа да съобщи. Това трябва да се знае. Нашите хора в провинцията не знаеха за новината. После от тук изпращаха телеграми по села и градове. Редно е всеки да си намери мястото в историята. Историята не прощава. В: Какво ще си спомните за последните дни на Учителя? Д: Учителят беше болен от бронхопневмония. Там при Него имаше лекари: д-р Кьорчева, д-р Кадиев и др. Но мен ме интересува този, който повикаха от града, като голям лекар и който поиска да направи във вените Му една инжекция от глюкоза. Аз знам, че Учителят беше против инжекциите. Ние стояхме в салона. Влезна Симеон Симеонов - цигуларя и рече: "Абе това не е инжекция с лекарства, а глюкоза за подхранване". Ние казахме: "Добре". Това беше вечерта на 26.ХII.1994 г. и ние почти не спахме. Ние не влизахме при Него, а чакахме отвънка. Излиза Борис Николов и казва: "Положението е плачевно. Учителят си отива". Аз стоях на 26.XII. 1944 г. през нощта до 2 ч. и половина на 27.ХII.1944 г. Отидох да дремна. След три часа дойдоха да ми кажат, че Учителят си е заминал. А след това десетки години по-късно комунистите писаха, че се е самоубил. Това трябва да се опровергае. Та на Изгрева имаше и комунисти между нас и те видяха всичко. Но после не смееха от властта да кажат истината и че това, което се пише за Учителя е лъжа. Беше ги страх. Това също бе голям изпит за тях. Не го издържаха. След това Учителят бе поставен в салона. Дойде време, нашите хора го вдигнаха на рамене и Го понесоха така, както едно време са носели пророците. Обиколиха един път поляната където се играеше Паневритмията и отидоха после на мястото където бе изкопан гробът. Бяха възложили на Георги Томалевски да напише нещо. Каза: "Не можах да напиша". Той е много поетична фигура. Но Славчо Печеников го написа. Спомням си тогава, че бяха едни студени дни, един сняг до колене. Облаците леко се разместиха и грейна малко слънце. Славчо се изправи, прочете написаното и след това го поставиха в една бутилка със зехтин и тя бе сложена долу до ковчега. Интересно бе, че Георги Парлапанов, който водеше "Българско дело" преди да премине в "Седмичен преглед" на Българската кинематография засне погребението на Учителя. Този материал го търсихме и с дъщеря му Жени Парлапанова, но не можахме да го намерим. Той, филмът е на 35 милиметрова лента. Той е добър документалист и го засне. Той е един от големите дейци на Българското документално кино, че дори и е изобретател. Преди да умре ми каза: "Правете, струвайте, но искам да видя детето си в кинематографията". Та търсихме с Жени, дъщеря му, филма, но не се намери. Не е в неговият личен архив. Къде е, не се знае. Учителят не остави скръб, а едно особено състояние. Доколкото си спомням друг, който е правил филми на Учителя е Жоро Кьосев. А фотографи има много. В: Преди 20 години ти ми разказваше едно изказване на Учителя към теб: "Ние с теб ще бъдем последни на потъващия кораб". Д: Когато един кораб потъва, капитанът остава последен. "Ние с тебе ще бъдем последни на кораба." До ден днешен не мога да разтълкувам това нещо. В: Изгревът изчезна, разрушиха го, значи кораба е потънал. Останал си сам от многото и сега разказваш за школата. Д: Учителят ми каза също: "Ти трябва да решиш за кого ще работиш: за себе си, за българския народ, за човечеството или за Бялото Братство?" Аз бях толкова млад, макар че сега съм възрастен, но не мога да се изправя и да реша и да кажа за кого съм работил досега. Човек трябва да бъде искрен. Единственото, което направих е Паневритмията за голям оркестър и си бях казал така: Коя е най-добрата филхармония в Европа? - Монте Карло. И успях да отида там и да я запиша. След като се върнах от там аз направих още няколко корекции и след това го записахме с наш български оркестър в зала "България". На времето Учителят ми каза: "В зала "България" ще има един концерт с наша музика!" Това се сбъдна. Беше един неделен ден и ги доведе Нестор Илиев и в залата присъствуваше Борис Николов, Георги Томалевски и една полска писателка живееща тук - Ванда Смуховска, тя е моя съседка. А в Монте Карло директора на оркестъра се казваше Тибор Катона - от унгарски произход, материализиран французин и много благороден човек. Когато през 1973 г. отидох при Тибор Кантона, ме попита колко трае тази музика? Отговорих, че около 40 минути, каза ми: "В България това може да се запише много евтино, във Франция за 60 хиляди франта, а в САЩ за 80 хиляди долара. Защо не го запишете в България?" "Ако аз мога да го запиша там, нямаше да дойда тук. Това е една идейна музика." Казах му, че това е музика на Окултна Школа и за пръв път се използва музиката заедно с молитвата като метод за работа. Обясних му, че това е музика на Учителя Дънов, а аз съм направил само оркестрацията. Аз му подарих книжката "Учителят говори", отпечатана на френски език. Той бе слушал за нея. Учителят има голям авторитет пред Розенкройцерите. А той беше такъв. Попита ме колко пари имам. "Като платя на диригента, остават ми 15 хиляди франка. Нека при това положение да съкратим оркестъра!" "Имате ли материала?" "Да." "Можете ли да почнете утре? Давам ви филхармонията без да я съкращаваме." Аз бях много изненадан. За съжаление тогава гръцкият милиардер Онасис беше закупил терени в Монте Карло, правеше строежи, беше променил града, чуваше се шум навсякъде. Понеже града е притеснен между скалата и морето, той навлиза в морето, за да строи. До операта се строи денонощно. И там където се правеха хубавите записи не можахме да ги направим качествени поради шума. Тогава го направихме горе на Радиото Монте Карло в не много акустични условия. Работихме на 21-и и 22.IV.1973 г. За мен това не е студиен запис, а документален. Работихме така: репетиция-запис, репетиция-запис. И повиках от операта един басист да изпее "Аум". А на записа в София повиках един наш басист с оркестъра, за да изпее песента "Бершит-ба". Той изпя и "Аум". Казва се Динков. Този запис го смятам за документален. Каква е разликата? При студиен запис се записва на части по няколко пъти. А при един документален запис се изсвирва един път и номер по номер се записва. Българите влезнаха по-бързо в Паневритмията. Французите не можаха да направят ръченицата. В: Кой даде парите за записа? Д: Аз отидох в Алпите и се запознах с един зъболекар - розенкройцер - Жерар Жарве. Той имаше една каравана, с която пътуваха на екскурзии прикачена на леката кола. Продаде я за 5 хиляди франта и ми ги даде. Там беше художника Васил Иванов и той продаде едни картини и от там взехме още 5 хиляди франка. И от тук и от там събрахме повече от 15 хиляди франка. Имаше много разноски.