valiamaria

XI. НА МОЛИТВЕНИЯ ВРЪХ (стр. 326-329) Сутринта рано ме събуди лек шум от стъпки. Аз скочих бързо, като мислех, че съм още някъде в града, но скоро се опомних. Погледнах и видях Учителя, придружаван от двама братя, отиваха към върха на изток. Беше още много рано, може би час преди изгрев слънце. По палатките тогава имаше скреж. Небето бе ясно. Виждаха се още бледи звезди. Бързо изтичах до езерото, наплисках си очите в неговите бистри води и след това, като взех една връхна дреха, изтичах по пътеката след Учителя. Той не се виждаше, но пътеката между клековете бе ясна и добре очертана - изглежда приготвена по-рано и не с малко усилия, защото на места не само клековете са сечени, но и доста големи камъни разбивани или отхвърлени настрани. Настигна ме брат Пеню100. Неговото широко открито лице е цяло червено, прясно и детски весело и доволно. - Хубаво ли спахте? - пита ме той. - Непробудно - казах му аз. - Тук така се спи. Виж какъв е лек и чист въздухът само. Като че ли мляко пиеш, а не дишаш. И наистина въздухът е чист и лек, особен. Прониква сякаш в цялото тяло едновременно, а не само в гърдите. Пътеката вие по хребета на хълма, минава по камъни, между клекове, и най-после ние сме на «Молитвения връх»101. Остър завършек на хребета, на който има големи камъни и тригонометрически дървен знак. Там заварихме почти всички събрани. Те са взрени на изток. Времето е тихо, небето - ясно. Това място е красиво избрано. То е тъкмо на вододела от едната страна с езерата на Искъра, който се влива в Черно море, другата - сините седем езера, които дават водите си на река Джерман, отиваща за Бяло море - между бялото и черното. Колко е красива долината, която се открива пред нас право. Там долу се виждат сънливите села. На юг като малък хълм с бяла облачна шапка ми сочат Витоша. Скромна и тиха, неузнаваема оттук. А около нас - море от хълмове - планини, в долините на които се вдигат леки пушеци - сутрешни мъгли. На запад се простира пак Рила - големи могъщи върхове, между които се крият другите езера, които още не съм видял... Какъв простор, каква красота! Полека изток зарозовя. Златисти ивици се размесват с огненочервени къдрици. Виолетовите дълбини стават сиви. Явяват се между тях огнени прослойки, а горе високо някакъв розов воал, пуснат от невидими ръце, се свлича постепенно към хоризонта. Един брат става. Става и Учителят. Там някъде между огън и разтопено злато се явява малко зърно рубин, от който излиза животворен лъч и се косва до очите, до челата ни. Чувствувам го как милва лицето ми. Постепенно това малко рубинче расте, става неправилна фигура, после неочаквано се явява нова дълга прослойка от него между два облаци, а след това то излиза голямо, едро, червено, над малките облачета. После червенината му остава зад него и слънцето като че ли се съблича от дреха - минава в златист топъл образ, който постепенно се закръглява. Те се молят мълчаливо, забравили сякаш целия свят, затворили очи, вдълбени. Аз само от време навреме се унасям със съзерцание. После седнахме. Учителят чете от Евангелието и той ни говори. И колко хубаво и чудно звучаха словата Му тук, при тая чудна красота, която ни заобикаляше, пред изгряващото слънце, чудно хубавия ден и безкрайния простор...! - ...Радвайте се на свободата на всички, за да сте свободни и вие. Четете великата книга на Любовта. Там ще намерите това, което е писал Духът, там са страниците на душата ви, мислите на ума ви и чувствата на сърцето ви. Четете я, и ако ставате всички свободни, добре я четете. Ако ставате умни и добри -добре сте я разбрали. Ако помагате на слабите и угнетените, добре сте разбрали себе си - добре сте познали и другите. Само свободните, силните, умните и добрите се познават. Пази свободата на душата си, пази силата на Духа си. Пази светлината на ума си, пази доброто на сърцето си. Свободен ли си, душата ти с тебе е. Силен ли си, Духът те крепи. Ако отричаш светлината, нямаш ум, и който отрича Доброто, няма сърце. Страдат днес хората, защото не са свободни. Слаби са, защото са изгубили силата и Духа си. Спъват се, защото са изгубили светлината на ума си. Бедни са, защото са изгубили добротата на сърцето си. Такива хора в тъмнината и зима живеят. А слънцето грее и топли... Но не се смущавайте от тъмнината. Нещата не стават ясни, докато не потъмнеят. Невежеството е възможност за добиване на знания. Знанието дава възможност за приложение, а приложението е врата в пътя, което води към щастието. Учете се с търпение! Но никога не обличайте нови дрехи върху стари... Говори ни Учителят, а аз бях се унесъл, като го слушах тъй много, че забравих после да пиша. Струваше ми се, че говори планината, вятърът, големите, покрити с лишеи камъни, които са изживели милиарди години, самата вечност! Слънцето се усмихваше. Светло и весело беше наоколо. Седяхме много часове горе и не сетихме как мина времето.

X. ЕДНА ДУХОВНА ЕКСКУРЗИЯ С УЧИТЕЛЯ (стр. 320-326) ИЗ ДНЕВНИКА НА ГЕНКО «Ако се не родите изново» Евангелието «Водата, ако я не приемеш, не можеш да си утолиш жаждата.» Учителят Рила, Второто езеро Разбрах защо не разбираме - защото не сме се родили изново. Защото жаждата се утолява с вода, а не с говорене. И досега всичко в човечеството, или почти всичко човешко, е искало само, а не е знаело как да го направи. И сега разбрах, че да знаеш, то е да можеш. Ако постигнеш това, което искаш, то е знание, ако само искаш, а не можеш, то е незнание. А сега хората и светът работят тъкмо с това незнание - чакат и не идат резултатите, които чакат. И тогава, вместо да изправят методите си и коригират знанията си, те намират, че светът е лошо създаден... А когато се роди изново животът, новият живот вече е естествена проява. Значи гъсеницата ще си има свой живот и него ще разбира, а като се роди изново като пеперуда - ще има нов живот, и той ще е също тъй естествен, макар и не същият като на гъсеницата. Когато се раждаме изново органически, то и чувствата, и мислите, и постъпките ни са също нови -не като по-раншните. В природата това е така, но кой да гледа, кой да се учи? И трябваше да дойде Учителят, да ни отвори очите. Тук сме от два дни. Привилегирована група от 6 човека, заедно с Учителя - 7.92 Виждам колко много се грижи съдбата за мен. От хиляди човека, които биха се зарадвали може би повече от мен и биха били може би по-полезни, аз съм между предпочетените. Това ме изпълва с радост и безпокойствие - да не се покажа не на мястото си. Защото да стоиш 1-2 часа в една беседа е едно и да си цял ден тук, пред очите на Учителя, е друго. Но всичко е така красиво тук! Аз по-рано не съм идвал. Колко хубаво ни изпратиха на тръгване. И може би мнозина завидяха. Малцина обаче разбраха, че и аз - един «външен», ще ходя с Учителя. По-скоро те допущаха, че аз само ще ги изпращам. Познавах Рила откъм Мусалла-тук всичко ми беше ново. По пътя Учителят избираше всевъзможни теми - и аз само съжалявам, че не ги записвах. За Него всичко беше интересно - Той го правеше интересно със светлината, с обясненията, които даваше. Изведнъж незначителното ставаше важно, откриващо простори и истини. В една драскулка той откриваше букви на една азбука, с която са написани много и различни тайни. Откриваше буквите пред очите ни, незнайни от столетия, проникваше в смисъла им, вдигаше завеси, разкриваше тайни на вековете. На Него всичко Му говори - и малкото камъче, което вдига от земята, и високите дървета (борове), и различните върхове, които надничат встрани недалеч от пътя ни. На хубав извор се спряхме. И когато ни заговори, като че ли ние не бяхме го виждали, тъй хубаво ни каза. Тогава каза изречението, което турих в началото на листа. Шест души, ние сме най-различни. Аз ги гледам още като чужди, а те мене - като свой. Разбрах, че тук вниманието на Учителя е достатъчно, за да те пуснат в себе си и приемат като брат. Багажът ни се носеше от каракачани, които подвикваха из пътя на тежко натоварените, дребни, но яки и опитни кончета, които отлично си знаят работата. А и Учителят върви тъй леко, като че ли не стъпя на земята. Само един другар, брат Боян, ме смущаваше. Той е куц, с пречупени крака и ръце93 -спомени от военната му служба, когато като идеен противник на войната се е отказал да служи войник - съден и бит там, той едва си е запазил живота, но куца. И аз много се страхувах за него, с мъка го гледах из пътя колко трудно вървеше. А самият той - винаги разположен да услужи нещо. Но страхът ми беше напразно. Той стигна два часа преди нас на хижата «Скакавица» и беше успял да приготви всичко, което бе нужно, когато стигнахме. Колко е хубава Рила! Ние плъзнахме по нейните недра като малки мравки. Тя ни се усмихваше благосклонно. Понякога катерички се прехвъргаха над главите ни по високите мълчаливи борове, между които минавахме. Те като че ли бяха важни мъдреци - замислени в нещо велико, което иска хиляди години... Колко са красиви! И колко мънички сме ний, человеците, пред тях! И все пак една такава мравка с два пъхтящи от усилия вола смъкваше едно стройно борово дърво надолу по стръмния път, по който ний се възкачвахме. Тук селяните са с изпечени, брадясали лица, почти медно червени. Очите им гледат понякога приветливо, но често и подозрително. И винаги са готови да ти заприказват интимно, като да сте били и пребили заедно. - Пийш ли ракийца? - пита ме един от срещнатите, гледайки, че нося дамажанка в ръка. И през ума му не можеше да мине, че сме я купили да я пълним само с чистата кристална вода на Рила. Вместо отговор, аз му я обърнах с устието надолу, да види, че е празна. - Скоро сте я изшмъркали - рече селянинът, като преглътна и си избърса мустаците с опакото на ръката си, като да бе пил нещо - а може би и бе мислил да ни поиска да го почерпим. Спогледахме се с Учителя - всеки си има свои разбирания... На хижата94 се спряхме малко - и оттам нагоре пътят минаваше още през иглолистна гора. Когато се изкачихме на платото, там имаше вече храсти, клек, боровинки и смърчовина. Насреща се виждаха ясно назъбените върхове на Мальовица, Рупите. Окото се радваше на простор, душите - също. А Учителят все ни говореше. Какви хубави работи! Ние като пилци около квачка се трупахме около Него, за да Го чуем по-добре. Но не спирахме никак. Когато започнахме да приближаваме езерата, преминахме през едно малко мостче, правено предишните години от Учителя и братята. Пътеката виеше по хълбока на един от хълмовете, който другаде би бил цяла планина, а тук, всред другите, се губеше. Отсреща се виждаха водопадите на второто езеро, а първото отразяваше в себе си целия хоризонт, светъл и прозрачен както никъде другаде. Чистият въздух опияняваше. Леко се дишаше тук. Какви хубави изгледи! Клекът бе разположен тук-там на гнезда към второто езеро. Към първото той бе почти компактна маса, в който се провираха пътеки и рекички с много разклонения. По една камениста пътека стигнахме до брега на второто езеро. То беше голямо и водите му - прозрачни. Насреща се вдигаше остър връх - «Харамията» - тъй ми казаха името му. Конете с багажа бяха вече пристигнали и скоро палатката на Учителя беше построена, а след това - и нашите около Неговата. Аз имах много желание да бъда полезен, но бях много по-малко опитен от другите братя. Палатката на Учителя беше почти малка хубава стаичка с легло и ковьор на земята и хубава масичка. Моята беше малка палатка - аз бях си искал и направил такава. Другите бяха по-големи. Но аз мислех, че предостатъчно е, ако има човек къде да си завре главата. Аз съм спал по камънаците и шубраците. Като разопаковах багажа си, намерих и неща неочаквани. Види се, работа на Мичето и Анна: кутия с бонбони, пухена възглавничка, пликове и книга за писма и две тетрадки чисти... Засмях се. Но на едната пиша и смятам, че надписът на нея - «Дневник» - не е турен случайно. Все пак това ми даде една идея... Вечерта накладохме огън и около него, след като вечеряхме, пихме чай. Небето полека тъмнееше. Звънците на конете бяха почти едничкият шум освен тоя на промъкващата се между камъните вода на езерото и шума на водопадите - близки и далечни. Показаха се звездици. Върховете наоколо потъмняха и се приближиха. Като че ли надничаха да ни видят по-отблизо как сме и какво правим. И всред тая чистота и тишина, вътрешна тишина, човеку се струваше, че не е на земята, че не съществуваше никакъв мравуняк човешки на 50-60 км оттук, че всичко това е сън - там, а тук е онзи, истинският светъл живот. Братята, протегнали ръце към огъня, гледат искрите му и мълчат. Учителят е нещо замислен, тих, красив, фигурата Му става ту светла, ту малко потъмнява и тогава се почти слива с фона зад Него. До Него от едната му страна е брат Боян - черноок, с обгорено от слънцето лице.95 От другата страна - брат Жорж - странна фигура.96 Големи дълги коси, с птича физиономия. Голямо чело, фин нос, широки впадини на очите. И косите му като че са залепени само. Особена физиономия. А колко е фин, отзивчив! Какъв дълбок аналитичен ум има само. Готов винаги да помогне с това, което може, и то без да дава вид, че прави нещо, което би заслужавало внимание. До него е брат Борис.97 Висок, едър, кокалест. Габровчанин. Като върви, прави крачки по метър големи. Лицето му е кротко и очите - като на момиче. И всеки поглед негов тъй сгрява!... И всяко ръкостискане негово внася такава топлина и надежда във всеки, който се допре! Те си ходят често с брат Жорж: той - нежен, фин, гологлав, малко мургав, вървящ с цялото си тяло напред, като че е единен - и брат Борис, правящ големи крачки, сякаш загребващ земята. Те се мяркаха като фигури на някоя стара картина, която е изгубила рамките си и героите й са тръгнали да странствуват. До него отляво е брат Минчо - посребрени коси и голо теме.98 Полковник, герой, който някога е спасил полково знаме, след като се е бил дълго и успешно. Сега клюма край огъня - дреме, види се, поиз-морил се е. До него е «Батко». Той е нахлупил шапка на глава и пъхнал ръце в ръкава, гледа огъня. Учителят от време навреме го поглежда. Той често му говори. Там до него е и брат Пеню99. Висок, едролик, който носи фотография. Вдлъбнати очи, гледа кротко, червено весело лице, готово да се усмихне винаги. Само да имаш нужда от нещо, той винаги е готов да ти го направи с усмивка. При това - широкоплещест и силен, носеше чувалите с багажа, като да бяха празни. Те ми помогнаха за построявание на моята палатка, а аз - на техните. Всички те са сръчни, внимателни, съсредоточени в себе си. Лицата им имат някаква вътрешна светлина. Лъха оттях спокойствие, примиреност. И когато ги срещам между клековете, изведнъж ми се струва, че те са били тук от много години, че тук са израсли, че тук, между тия големи каменисти върхове, е тяхното място. Леглата на всички направихме меки и удобни с накъсаните меки клончета от клек и трева... Огънят пушеше от време на време, но когато стана голям и се разпали, пушекът бягаше право нагоре. Мълчахме дълго. Учителят изглеждаше унесен. При нас бе, а кой знае колко далеч... По едно време влезе в разговор с всички ни. Запитва ни за палатките ни, за багажите, дали са всички дошле. Има ли някои несгоди? Особено той питаше стария брат, който досега беше ходил някъде и се прибра късно. Той имаше широко скулесто лице, малка, остра, типично чиновнишка брадичка и широк нос, вдлъбнати очи. Него малко познавах. Из пътя често го закачаха, шегуваха се с неговата обич към гъбите. И сега, когато дойде късно край огъня, няколко души го запитаха дали не е ходил за гъби... Той се само усмихна по детски, наместващ се край огъня. - Гъбите ги набрах и им видях сметката. Утре, ако е рекъл Бог, ще търсим надолу. То да не е сняг на Дамга... От гъбите разговорът мина върху преспите, които бяха наблизо - още не бяха се вдигнали, - за завивките и леглата. - Устроихте ли се добре? - запита ме Учителят. Аз му посочих моята малка палатка, недалеч от Неговата. - Мисля, че съм много добре - казах Му аз. Преди раздяла всички се изправихме край огъня, изчетохме една молитва, която аз чувах за пръв път, спроводихме Учителя до Неговата палатка, целунахме Му ръка и после се върнахме при огъня. Някои пиха гореща вода от кипящите чайници, а после аз си отидох в палатката. Оставих я отворена, макар и да беше хладно и гледах през малкия отвор звездите, които надничаха, а после бавно се отместваха настрани. Гледащ ги така, съм заспал изведнъж и дълбоко.

IX. СРЕДНОЩНА СРЕЩА С УЧИТЕЛЯ ДЪНОВ (стр. 308-319) ПРЕД ГОЛЕМИЯ ВЪПРОС Генко беше се събудил много рано и не можеше да заспи. В главата му имаше натрупан толкова много материал, че вече не оставаше място за него самия. Повече не можеше да стои със скръстени ръце. Досега той беше решавал, но нищо не работеше. Като че ли е станала голяма катастрофа, а той е гледал, като да е било някое кино. Така не може... И той се облече машинално, без да разбира защо и какво има да прави впоследствие. - Така повече не може - спираше се той наполовина при някое движение при обличането, - така не може - това е ясно, но как може? Как трябва? Какво да се направи? Челото му се сви в бръчки. Накъде? В ума му минаваха много мисли. Той като сляп протягаше ръце в своята мисъл по всички посоки и търсеше да се хване в нещо. А чувствуваше, смътно си спомняше, сякаш насън, че току до него е имало опора, на която се е облягал, но която сега липсва... Кое беше? Къде остави той онзи светъл път, в който всяка крачка беше определена? Защо всичко така в живота започна да се съчетава мизерно, ужасно, съдбоносно за толкова добри и бедни хора? «В училището млад или стар учи, но програмата не реди - това не е твоя работа» - спомни си той думите на Учителя. «Земята е училище, тоя живот е училище...» Да, така е, но... И той сеща, нещо се бунтува вътре в него. Защо в това училище едни учат с баници, музика и пухени възглавници, топли стаи, а други - гладни, окъсани, често без хляб, често без покрив, а понякога и без здраве и надежда за утрешния ден? Защо? И той си вперва погледа в сивотата на ранното утро, опрял горещо чело в стъклото на прозореца. Защо? А то е все едно да питам защо кокичето е бяло, а теменугата е оцветена тъй разкошно... защо?... защото в живота всичко Е... А ние, ние всички тогава? - пита се Генко и стиска юмруци неволно. Разбирам, ако съм някой недъгав, слаб, едва дишащ - аз ще приема всичко това, но тогава защо природата ми е дала тия сили? Нима ще е толкова глупава? Нима тя не е предвидила място за тях? Може ли да има вода, донесена, сложена в хубава чаша, а да няма жадни, поканени да я пият? Храна, разсипана в хубави блюда, а да няма кой да я яде? О, това не може, това е невъзможно, безумно ще е... Кой ще му каже това? И мисълта му бърза, лети над образите на познати и приятели - и пак бяга нагоре, към Учителя, към онзи простор, където и душата отдъхва наедно с ума. Където всичко е светло и ясно... Той ще отиде. Гледа часовника си: - 2 часът. О, още е тъй рано! Но заедно с това сеща и мъката му да расте. Като че ли отвсякъде върху му турят все повече тяжести, вода го залива и стига вече до самите му уста. Той не може, не може повече. С него става нещо. Не може така. Хиляди хора умират... всеки ден. А той, Генко, стои и гледа! Избиват се стотици, той само да охка ли? Не, това е невъзможно. Той почва да се разхожда из стаята, после се сеща, че може да пречат крачките му на спящите и пак опира чело в стъклото на прозореца. Накъде? Ето, тия кръстопътища, които все по-често и по-често се изпречват, спират го и го правят да стои в нерешителност. Понякога му се струва, че е дърво, което силната буря е изтръгнала с корените и те сега, оголени, без почва, чакат нещо, а и цялото дърво съхне. Той познава много хора сега - но всички те като че ли са далеч някъде, като насън. Нещо в него мълчи, нещо, на което той е свикнал да чува отдавна гласа. Друг път някаква буря го носи на своите криле и той е стража за всички. И все пак той чувствува, че много отдавна е излезнал от пътя си, че върви, но тъй, както насън, че нещо в него му шепне, че всичко не е така, както трябва да бъде. Но кое трябва да бъде? - шепне той, унесен в мисълта си, притискащ чело о стъклото - кое? Ако е за живота, дал бих го, ако е... и той не довършва -мисълта му се разсейва като утринна мъгла и той полека се отдръпва назад. Някакъв автомобил профучава в близката улица. Генко като че ли това е чакал - тихо заслиза по стълбата. Когато стигна на Изгрева, всичките прозорци бяха тъмни. Той се изправи до едно борово дърво и се загледа към стаята на Учителя. Душата му бе утеснена. Буря се носеше там, сменяна с малодушие, нежелание за никаква работа - дори не му се искаше да живее повече. Чувствуваше, че нещо е станало - както се чувствува изкълчен крак - боли те, а не знаеш как именно е станало изкълчването. На Генко се струва, че е турен на клада, на която той сам е притурил дървата. И вече огънят е подпален. - Господи - мълви той, - ако трябва, вземи ми живота, но дай ми мир на душата. Ако тези нещастия са неправи, премахни ги - освободи народа. Ако ли са прави, разреши ми да видя това, защото не мога повече да живея. Ето, народа ни го потискат и чужди, и свои - убиват и чужди, и свои. Как може това, Господи?... Неужели тия бедни хора ще бъдат вечно измъчвани, вечно страдащи, ще изработват палати и няма даже да имат колиби къде да се подслонят, ще правят обуща, дрехи за другите - и ще ходят боси и голи? Ще приготвят храна и хляб за другите, а сами ще бъдат гладни? На сивото небе трептяха още ясно звездите. Някаква нощна птица прехвръкна със свирещи крила недалеч от него. Генко трепна и се огледа. Въздъхна силно, свали шапка и неволно прекара длан през горещо чело. - Господи, Господи, към Тебе викам, Господи! Надникни в душата ми -шепнеше бързо Генко, - помогни ми, успокой ме. Не мога повече! Ако трябва да се защитава страната - готов съм - покажи ми само път. Ако трябва да се помага на нуждаещите се - готов съм, покажи ми само как! Неужели, Господи, всичките лоши хора знаят какво да правят, а само добрите ще се лутат, ще гинат или самоубиват? Няма ли излаз от тия блата на живота? Господи, нещо е размътено у мене. Успокой ме и може би тогава небето ще се отрази в мен чисто и светло и аз ще видя нещата тъй, както са. Господи, аз зная, че не разбирам много, но Ти може да ме упътиш. При кого да ида, Господи? Къде? Всичките други знаят това, което и аз зная. Само Ти... Тихо, тихо бе наоколо. Генко прекъсна молитвата си неволно. Тъмна мисъл като облак се пусна в съзнанието му. - Какво викаш? И тоя, който е там, е също човек като тебе - може би малко по-умен, понеже е по-възрастен, но какво чакаш от него? Той си спи сега, а ти се мъчиш и терзаеш... Генко се стресна изведнъж. Цял настръхна. Кой му говореше това? Отгде идеха тия тежки думи? Той се огледа. Нищо. Никой. И изведнъж му стана тъй страшно, тъй тежко и мъчно, че той не можа да се удържи повече. Изпусна шапката си, сключи ръце и, непомнящ вече какво става, като прорида от мъка, се строполи на земята. - Господи, Господи, не ме оставяй - шепнеше той бързо, като безумен. Стаята на Учителя беше на около стотина метра от дървото, гдето той беше се свлякъл на земята. Изведнъж прозорците му блеснаха със синя силна светлина, която прати лъчите си далеч в нощта. Скоро блесна и голямата външна лампа и всичко наоколо стана светло като ден. Генко остана няколко мига като вцепенен, после изведнъж като че ли го удари електрически ток и той скочи. - О, има ли кой да ме чуе? - каза той и очите му бяха впити в светлите прозорци на Учителевата стая. Изведнъж там се мярна сянка-той позна ореола от коси около силуета на Учителя, който се мярна вече съвсем ясно. Генко поиска изведнъж да изтича да му викне, да му каже нещо, без да беше мислил предварително какво. Изведнъж му се стори, че той е малко дете, изгубено всред големия град, и най-неочаквано среща майка си, тъкмо когато е най-отчаян. Но изведнъж пак тая тъмна мисъл му се мерна - а ако това е случайно и сега всичко угасне отново? И Генко пак се сви, като шибнат от невидим камшик. Очите му бяха вперени в силуета на Учителя, ясно очертан в светлия правоъгълник на прозореца. Стори му се, че Учителят гледа към него. Но то беше тъй далеч, че и денем би трудно се забележило. Но Генко почувствува - как - не знаеше, - че Учителят го гледа. След миг ръката на Учителя помръдна и прозорецът бе отворен. Генко се превърна цял на внимание. Изведнъж той чу ясно гласа му: - Елате! Генко трепна, но не мръдна. Втори път прозвуча ясно, като че ли говореше досами ушите му: -Ела! Генко се затири като дете и се спря под прозорците. - Ето ме, Учителю - викна той и гласът му трепереше от вълнение. Като се наведе малко навън, Учителят му каза: - Елате горе! Генко с треперящи крака се заизкачва по стълбата. Учителят затвори прозореца, после угаси външните големи лампи. Генко беше вече при вратата му. След малко тя се отвори. - Вземете столчето - посочи му той едно малко столче при вратата. Генко го взе и влезе. Това беше една малка стаичка, която предхождаше голямата, силно осветлена стая на Учителя. Цялата беше запълнена с плодове, буркани и бурканчета от сладка и компоти. Хубава печка, електрически уреди и малко книги запълваха масата. Учителят беше облечен в бели дрехи. Силната синя светлина го правеше като да изпускаха лъчи косите му - бели, разсети по раменете му. Той сам седна и посочи столчето на Генко. - Седнете. Генко помери да седне, после се спря и пое ръката на Учителя, целуна я, после изведнъж се разрида и коленичи пред него. - Учителю, не мога повече, не мога. - И той зарида над ръката на Учителя. Учителят седеше съсредоточен, неподвижен. Скоро Генко усети, че някаква преснота и хладина като че ли се вливаше в него, че му става радостно, светло. И той изведнъж стана, отърси се машинално, отри сълзите си и като седна на стола, загледа се в Учителя. И Той го погледна и Генко усети, че в него всичко стана леко и хубаво.91 - Когато човек върви по земята, горите и планините са препятствие на неговия път. Но когато лети с аероплан, колкото повече са планините и долините, толкова по-красив е пейзажът. Скърбите и радостите, сиромашията и богатството, това са промените на живота - в тях е красотата на пейзажа за летящия и препятствията за тия, които ходят пешком... - Учителю, помогни ми - простена Генко. - Има неща, които не разбирам в живота си. Той се нещо промени. Изгубих нещо, което е много важно, а не зная какво е? - Няма нищо - каза Учителят спокойно и тихо. - Който расте, се изменя. Ти беше малко дете и разрешаваше едни въпроси. Сега си по-голям и разрешаваш други. Но и от едните, и от другите се учиш, а това е най-ценното. Трудностите се забравят, а придобивките остават. А ти доста си придобил. - Но защо страдам тъй много? - Ами защото страданието е пътят към новия свят, в който влизаш. Страданията ще ти отворят вратите за тоя нов свят. - Нима без страдания не може? - запита Генко. И после, като видя, че Учителят мълчи и го гледа внимателно, добави: - Аз страдах много. Не роптая, но исках да разбера защо са. Когато ги разбера, аз търпя. Но когато има безсмислени страдания... - Безсмислени страдания? - повтори Учителят като ехо, като го гледаше внимателно. - Та кой ще каже кои са безсмислени? Ако на нещо не знаете причината, прави ли го то безсмислено? А знаете ли причината на всички страдания? Ако днес се иска да се изплаща една полица на вчерашния ден, забравен вече - безсмислено ли е това страдание или е само една справедливост? Мислиш ли, че имаш такива знания, за да разрешиш кое е справедливо и кое не е в дадено време? - Ами тогава, Учителю, как ще знам дали съм добър или лош? - Щом се учиш - добър си. Щом искаш да направиш това, което природата е предвидяла за тебе - добър си. Щом искаш да изпълниш волята Божия -добър си! В изпълнението волята Божия се крие усъвършенствуването на човека, спасението надушите, придобиване на великите Божии блага. Ти си вървял по един път, който отначало е бил малко стръмен, после е бил по-добър, а после е минал през много тръни. Защото си изгубил пътя и си тръгнал встрани от него. - Как да го намеря? - запита Генко. - Аз нямам мир в душата си. Обичам хората, а виждам навсякъде неправди, виждам убийства, потискания, гонения... Не мога повече. Где е справедливостта, где е Бог? - и Генко зарида. Учителят го гледаше спокойно. Той го остави да се доизплаче и после поде: - Где е Бог? Когато си много гладен, краката ти се подгъват от глад - и ти подадат парче хляб - в този хляб е Бог. Когато се давиш и една ръка се протегне, та те извади - зад тая ръка е Бог. Когато в тъмнина и мрак, който те заобикаля, всред една пустиня, светне кандилце и те упъти - там е Бог. - О, Учителю! - викна Генко изведнъж, като си спомни как всред неговото отчаяние пламна ненадейно светлината в стаята на Учителя, не като малка искрица, а лампа с хиляди свещи. - О, Учителю, аз не зная какво говоря. Простете ми! - Няма нищо - каза Учителят, - ти обичаш хората, но не всичките. Защото, ако всичките обичаше, ти нямаше да ги осъждаш. Ти може да не им съдействуваш, но всичките щеше да разбираш и тогава никого нямаше да осъждаш. Защото кои сме ние, та да съдим брата си? И ако някой греши и върши престъпления - това е неговото минало, което сега се изявява. Сегашното му ще се изяви в бъдещето. Ние трябва само да помогнем доброто, което всеки носи в себе си, да вземе надмощие над злото, както цветята - над бурените в една градина. - Но злото е толкова силно, Учителю! - Силно! Та ако една отрова, и най-силната, е в своето стъкло и седи в някой шкаф на химическия кабинет или аптеката - какво лошо има в това? Всичко е да не я туриш в стомаха или тялото. А и тя си има своето предназначение, но с нея ще оперират лекарите, учените. Какво ви смущава тя? - Ами тия нещастия, които са около нас? - Те са резултат на един неразумен живот. Трябва да се поправят системите, а не личностите. На личностите трябва да се помогне да растат съзнанията, а те сами ще си поправят погрешките, щом им се помогне да променят условията. Едничката сила, която може да изравни всички неравности, скърби, недоразумения - това е Любовта, Божествената Любов към всичко живо, в което Бог се проявява. Любов, но със светлина. Светлина с Мир, и Мир с Радост. - Може ли да имам тая Любов, Учителю? Мене ми е страшно да живея вече. Струва ми се, че аз съм безсилен човек, парче огледало, което отразява страшните неща на живота, без да ги разбира, без да може да повлияе нещо някому. - Да влияеш? Та и без да искаш, ти влияят и ти влияеш на другите. Влияе ни Слънцето, Луната, Земята, водата, въздухът, храната, всичко влияе. И човек на човека. - Да, но вижте какво става. - Какво става? При тия условия нищо друго по-хубаво не може да стане. Това е резултат на отношения. Ако искаш да измениш резултата, трябва да промениш с нещо това, което дава резултата. - Как така? - запита Генко изненадан. - Много просто - каза Учителят, - ако не сте доволни от млякото на една крава, ще я лекувате и храните по-добре, за да ви даде добро мляко, а няма да се сърдите на млякото, че не било както вие искате. Генко се загледа в очите на Учителя. Тая проста фраза му се стори, че никак не съответствува на тия сложни отношения, които съществуваха долу, в обществото. - Значи тогава ние не можем с нищо да помогнем на другите? Не е ли това фатализъм, Учителю? - Ако имаш десет малки дръвчета, можеш ли да ги накараш да родят сливи и круши? Но като ги поливаш и ториш на своето време, те ще израснат и ще ти дават плодовете си. И то ако отидеш не навреме, на същото това дърво може да намериш кисел или горчив плода и само когато узрее, ще стане сладък. А помисли за ореха, който е обвит с горчиви и твърди обвивки и ако някой го не познава и се опита да го яде така, какво впечатление би получил? - Но, Учителю, всичко това разбирам, и все пак не ми е ясно. - Защото само мислиш, че разбираш. - Но това е само аналогии и символи, а аз бих молил да ми кажете как ще се оправи долу светът. Конкретно ми кажете. - Конкретно? Ами че той, светът, си е оправен. - Оправен, Учителю? - Ами разбира се. Той си е какъвто може да бъде - най-добрият при тия условия. Как ще оправите едно гнило въже? - Ще го сменя с ново - каза бързо Генко. - Е, видяхте ли, че не се оправя. Но за да се смени с ново, ще трябва това ново да се изплете най-първо, а за него ще трябват здрави и нови нишки... И когато се изплете здравото и ново живо въже, то ще си намери и своето място и употребление. Учителят гледаше приветливо втренчените очи на Генко, които като че ли искаха да изпият всяка негова дума. Говореше му, а думите на Учителя като че ли потъваха в Генковата душа до самото й дъно и внасяха там радост и надежда. Генко беше полуотворил устни и под малките му мустачки се показаха бели зъби. Той дишаше силно, като че да бе се качил по планина. В ума му, независимо от неговата воля, се разкриваше някаква картина. И той, без да си дава отчет защо, погледна навън, където небето на изток се вече червенееше. Зазоряваше се. Той преведе погледа си отново на лицето на Учителя и сети, като че и в неговата душа започна да се зазорява. Той разбра, че старото трябва да изживее своя си живот, а новото, което се внася в тоя живот, само то може да промени резултатите. И тая мисъл му се видя тъй проста, тъй обикновена - и все пак той съзна, че беше мислил другояче, че в душата си, може би, мечтал за закони и реформи, които биха променили нещата със заповеди. И си спомни тия, които гласяха преврата, нови комбинации... с гнили въжета. И той тъй се замисли върху това, което ставаше в душата му, че забрави къде се намира даже. Той потъна в някакъв тих, особен свят, в който имаше много светлина и особена топлина. Топлина като на любим майчин скут. И той гледаше с широко отворени очи, а вече нищо не виждаше. Те не мигаха, а гледаха нещо дълбоко, хубаво. Свят, в който и други път е надничал, който отдавна бе забравен. Значи има го! Не са мечти дните на миналото. Оня красив хубав свят, в който душата на Генко някога бягаше от земните несгоди, да се радва на хубави цветя в обширни градини... Беше вече съвсем светло, когато Генко със силна въздишка дойде на себе си. Учителят го гледаше усмихнат. Той, без да му каже нещо, стана и Му целувна ръка. - Учителю, благодаря. Разбрах много. Сега всичко в мен е вече друго. Тихо и светло - благодаря Ви. - Вие, рекох, свободни ли сте да дойдете на екскурзия в Планината през лятото? - Да, Учителю - каза Генко, - може. Господин Ключев, при когото работя, винаги ми позволява отпуска, когато поискам... Той е тъй добър... - Добре, аз ще Ви кажа кога, ще Ви повикам - каза Учителят. - Там ще научите и видите онова, което Ви интересува. Генко си взе сбогом и заслиза. Учителят тръгна с него. Долу чакаха вече мнозина. Те поздравиха Учителя с вдигната ръка. Учителят тръгна към поляната. Там започнаха паневритмичните упражнения с музика. Генко ги правеше с радост и лекота, като че не стъпяше на земята. Хиляди килограми сякаш бяха снети от раменете му. Как? Той не знаеше, изглежда, че самото присъствие на Учителя действуваше така. Види се, хармонията и Божественото, което той имаше в себе си, ставаше среда и условие на онзи, който се нуждаеше от тях. На Генко се струваше, че вече е нов човек, или по-скоро - предишният Генко, на когото морето беше до колене...

В. КОЙ ОРГАНИЗИРА АТЕНТАТА НА 16.IV.1925 ГОДИНА Бележки на съставителя Вергилий Кръстев 1. Онова, което споменава Любомир Лулчев чрез устата на своя литературен герой, е вярно. Вярно е твърдението, че се подготвя голяма провокация, която трябва да стане чрез атентат. Това го е знаел и цар Борис. 2. Нападението в Арабаконашкия проход не е случайно и е направено от анархисти и подставени лица, имащи за цел да отклонят вниманието на всички в погрешна посока, макар че има двама убити. За това събитие цар Борис е бил предупреден от Лулчев. 3. Убийството на запасния генерал Коста Георгиев, взел активно участие в преврата на 9 юни 1923 г., в един и същи ден с опита за покушение срещу царя, също не е случайно. Целта е да объркат всички в България. 4. Опелото на убития генерал трябва да се състои в църквата «Св. Неделя», а не другаде. Точно там е въртележката на трамвая, който идва от Централна гара и точно там, около църквата, трамваят прави завой. Около църквата има жици, през които минава ток. А според мнозина съвременници тези жици са спомогнали за осъществяването на атентата. Така твърдяха. 5. Освен това има и изказвания на Учителя Дънов, че тези жици около тази църква не са за добро. Виж «Изгревът», том I, стр. 91, от ред 8 отгоре до ред 23. След като става атентатът, Неговите последователи си спомнят за това изказване. Освен това, когато става атентатът, Той казал: «Нали в тази църква, от нейния амвон, започна първата хула срещу мен.» Така че се събраха още две случайни неща. Виж «Изгревът», том XVII, стр. 479-480. 6. Официалната правителствена пропаганда тръби, че на 15 срещу 16 април 1925 г. според нареждане № 2960 от 12 март 1925 г. на Интернационала, ще избухне в София и в България въстание. Всички четат това съобщение и се усмихват на голямата глупост. Когато става атентатът на 16 април 1925 г., се разбира, че това не е глупост, а предварително подготвена провокация. Но кой я движи и откъде се движи? 7. Митрополит Стефан нарежда, поради големия наплив на посетители в църквата, да преместят ковчега по-напред от обичайното място. Така с него се изтеглят и официални гости напред и избягват най-опасното място на взрива. Невероятна случайност. Много случайности се събраха. И някой ги ръководи. 8. Случайно отсъства цар Борис III, който е отишъл на опелото на убития професор Илчев при покушението в Арабаконашкия проход на 14 април и опелото е в същия ден с това на Коста Георгиев. 9. На траурната церемония липсват генерал Жеков, министърът на финансите и други. Генерал Жеков знае за атентата и чрез Султана Петрова предупреждава цар Борис за него, за да не присъства на опелото. А идва на «Св. Неделя» след атентата, като обяснява, че е бил на другото опело. 10. Поставянето на бомбата и атентатът са извършени от бойна група на комунистите Минков и Янков, но тези, които са им наредили да направят това, не са комунистите нито тук, в България, нито задграничното представителство на Георги Димитров и Васил Коларов. Те са били против атентата, защото са знаели за тази провокация, която се е готвела вече цяла година. Това не е дело на комунистите, а други са дърпали конците, за да сложат взрива и запалят фитилите. Други са. И досега се укриваха. Но сега ще ги покажем. 11. Кой има полза от този атентат? Онези, които искат да премахнат Ал. Цанков и правителството. Онези, които чакат възмездието срещу този атентат - срещу комунисти и леви земеделци, за да бъдат те избити. Онези, които искат да обезглавят всяка опозиция и всяка партийна власт, начело с техните водачи. Да се обезглави всичко умно и разумно в България. 12. Целта е да се обезглави ръководството на държавата, преминала през две национални катастрофи, изплащаща репарации, преминала след 9 юни 1923 г. с хиляди убити. И да се даде повод за окончателна разправа с комунистите. 13. И накрая трябва да остане само един цар Борис, напълно безпомощен, без водачи, без военни ръководители, без действителна власт, сам-самичък, който случайно нищо не знае, а предварително е предупреден за всичко. 14. Учителят Дънов също е знаел за атентата и изпраща Начо Петров специално да присъства на опелото. Казал му: «Отиди и виж! Един от Братството трябва да присъства, за да бъде свидетел за тези дни.» Начо Петров отива, но понеже е закъснял, е застанал накрая. След взрива една тухла го удря по главата, а друга - по гърба. Връща се жив и здрав и разказва всичко на Учителя и приятелите. Начо Петров дълги години е бил заместник-кмет на София, той е познавал всички политически лица в България - и тези, които са избити, и тези, останали живи. Разказвал го е, но никой не го е записал тогава. 15. И което е най-важното: всички са били готови и веднага са започнали репресиите - без всякакво забавяне са избити не стотици, а хиляди хора -комунисти и леви земеделци. Това е озадачавало почти всички. И полиция, и войска веднага са се задействали по команда. А същите не са се намесили, за да спрат атентата. Те са знаели за него, защото за него се говори от една година, не само на ухо, но и по вестниците се е писало. 16. Цялото задгранично ръководство на комунистите, начело с Георги Димитров и Васил Коларов, доказват, че това не е работа на комунистическото ръководство нито от Москва, нито от Виена, нито от София. Никой не им вярва, защото онези, непосредствените извършители на атентата, са комунисти. Желязна логика. И това върви и до днес да се смята. И никой не може да докаже, че това не е така. Ето, сега го доказваме чрез «Изгревът» - в тома, който е посветен на Любомир Лулчев. 17. Единствено Любомир Лулчев говори и доказва чрез своя герой - Генко Орлето, че това е замислена провокация и че за нея е предупреден преди година лично и цар Борис. А когато излиза книгата «Благословение», то Лулчев я подарява на цар Борис, който я прочита. Поне така е твърдял пред него. А това е през 1940 г. Три години преди смъртта си. 18. А кои са авторите на този атентат? Този, който открива извършителите, това е Учителят Дънов. Според Учителя Дънов болшевизмът е незаконно роденото дете на Англия и Европа. И понеже не са желаели незаконното си дете, те го изпращат в Русия, тя да го отгледа. И тя го отглежда от 1917 г. до 1944 г. И Русия трябва да им го върне, този техен незаконно роден син, за да си потърси правото на наследство и да бъде претендент за своето царство. И заради него САЩ и Англия на конференцията в Потсдам от 17 юли до 2 август 1945 г. преотстъпват България, Румъния, Унгария, Полша, Чехословакия и половин Германия на победителя във войната - СССР. Така създават империята на незаконородения син, охранявана чрез Варшавския пакт от 1945 г. до 1990 г. 19. Учителят Дънов много ясно указва, че извършителят на всички злини в България е Английската империя. Тя нарушава Божествения план за България, разделя и разцепва България на две още на Берлинския конгрес през 1878-1879 г. И че избиването на комунистите в България е тяхна, английска политика. Това е публикувано в «Изгревът» том I, стр. 434-446, 446-447, 447-449, 449-455. И авторът на атентата е Англия, а непосредствените изпълнители са няколко фанатизирани комунисти. 20. Ето това е истината за атентата. Тя бе доказана от Учителя Дънов, публикувана от Любомир Лулчев в романа «Благословение» и ето аз сега, на 7-8 февруари 2003 г., описвам всичко. И така, господа английски империалисти, вие носите вината за всичко това, което се случи в България от 1877-1878 г. до 1945 г. и от 1945 до 1990 г. Няма да се разминете в никакъв случай от Божието възмездие.

VIII. АТЕНТАТЪТ В ЦЪРКВАТА «СВ. НЕДЕЛЯ» ДНИ НА УЖАС А. АТЕНТАТЪТ (стр. 291-293) ... След два дни автомобилът на царя бе нападнат в Арабаконак от «разбойници».86 Имаше и убити и ранени. Самият цар се отървал жив по чудо. Започнаха преследвания, преследвания, преследвания. Още не беше слязла от устата на мълвата тая новина, когато в Катедралния храм стана взрив, който отнесе главата на стотици мъже и жени от върховете на обществото.87 Всички бяха потресени. Общ повик срещу тия изчадия на народа, които не пожалиха никого, се следваше и поддържаше от печата. Пак хора се преследваха, изчезваха безследно, избивани като кучета. Никой не можеше никого да запази. Имаше озлобение, което бе достигнало до невероятни размери. На произволи, лично отмъщение се приписваше обществено значение. Достатъчно беше да изкаже някой две думи, пошепнати където трябва, и подозреният изчезваше безследно някоя нощ. О, понякога ги убиваха и посред бял ден. Полицията обикновено довтасваше само да констатира, че бившият човек ... е вече труп. Беше настанало смешение на власти, смущения. Алармираше се повече, отколкото трябва. Бърз съд бе формиран, за да се справи с тия, които бяха причинили тоя взрив. Някакъв си таен «Митко» беше го възпламенил. За организатори се сочеха Минков и Янков - но тях ги нямаше никакви.88 Един нещастен клисар, изгубил и ума и дума, беше едничкият, който разкриваше този нерадостен акт в неговите подробности. Но и неговата глава беше пострадала изглежда предварително, защото се плетеше често в показанията си. В много градове и села станаха изстъпления. Това предизвика реакция. Хванаха се тук-там за гуша. Във Фердинанд избухна бунт. Артилерията трябваше да се намеси. Появиха се «шпиц-команди» - и българин кла българин, както и турци-те не са го клали. Това го заяви един държавник публично и нямаше причини да се съмняваме в истинността му. Бунтът бе потушен с ужасна бруталност. Жестокостите, за които никога не бяха публикували официални отчети, нагрени от мълвата, стигаха до фантастични размери. Никой с точност не сочеше, не можеше да посочи сигурни числа, но личности изчезнали - винаги. И жалко бе, че това често бяха най-ценните, най-искрените, най-будните, най-предприемчивите хора в дадено място. Опитите да се обявяват комуни - траещи по няколко дни тук-там, дадоха само възможност и предлог да се отмъщава на лични неприятели, да се даде ход на злоба, събудена по много причини, но избрали сега сгоден момент и повод да се прояви. Няколко души бяха съдени и обесени, други - без присъда убити. Минков, Янков и другарят им - убити в къщата на последния. Ликвидирало се бе с «руските агенти», с «червената опасност». Обществото притихнало, народът уплашен и слисан, приличен на ранен звяр, си лижеше раните и не смееше дори да ръмжи. Опитът на селото да проникне в града и управлението на държавата връщаше градската вълна в село със сериозното желание да се справи веднъж завинаги с тоя, който бе забравил, че трябва само да оре и плаща данъци. В градовете хората по-леко носеха всичко - в селата като че ли чума бе минало по някои места. Много майки почерниха главите си и много деца изгубиха бащите си. До двадесетина хиляди, казват, человеци бяха загинали в това братоубийствено стълкновение.89 Правителството говореше за силна ръка, за справедливост, за държавна сигурност, за национални задачи... А по софийските улици падаха хора, убити от незаловени убийци, или изчезваха хора, като да бяха потънали във водата. Много глави бяха наведени и мнозина, преди да кажат каквото и да е, се оглеждаха няколко пъти настрани. Б. ЖИЦИТЕ ОКОЛО ЦЪРКВАТА (стр. 302-303) Когато всичко утихна, те се спогледаха. Болният се закашля пак. Измъкна някаква папка изпод възглавницата си и започна да говори тихо: - Другари, свиках ви за последно сбогом и за тия неща - тупна той по папката си. - Чуйте ме, аз имам малко време, а много имам да ви казвам. Аз самият не зная кога и как започнах всичко това. Вие не ме прекъсвайте... Всичко ще намерите подробно... документи, разни писма и вестници съм запазил в тая папка. Вие знаете, че аз не бях и не съм комунист, другари. Знаете, че услужвах на мнозина, като агент в дирекцията на полицията, защото ме болеше. Болеше ме за тоя народ, който гинеше. Понякога и аз се нахвърлях, за да пазя хляба си... Но някой ме издаде. Кой? Не зная. Издадох се може би и сам... някак. После искаха да ме хванат, аз сетих и се скрих. Крих се много. Една вечер ме познаха мои бивши другари... и стреляха по мен... Убягнах - и оттогава се крия. От тях убягнах, но от другиго не може... То иде. Аз не съм дете. Но знайте как седи истината. И вие и на другите я кажете... Фридман и другарите напразно увиснаха на въжето, напразно. Това, което стана в църквата «Св. Крал», не беше тяхна работа... Те бяха толкова виновници за това, колкото и първият срещнат на улицата човек. Не ме прекъсвайте, само слушайте. Когато почнаха да правят въртележката около тая църква, въртележката за трамваите, един стар мой другар ми каза веднъж: - Хем хубаво гледай, тук ще има да става нещо. - Какво? - запитах го аз. - Това е предлог и тук се крои нещо - и то нещо - голяма работа! - Че какво може да бъде? - Ще видиш, ще му се чуе гласът... Когато му се «чу гласът» - аз си спомних и затърсих. Търсих като ловджийско куче по пресни следи... И много намерих, за много се досетих, други проверих от свое име, от името на службата, която заемах. И разбрах, другари, че всичкото това правене на трамвайната въртележка е било наистина предлог, за да се прекарат незабелязано жици, които после направиха взрива в църквата.90 Спомнете си, а после ще намерите и тук, в папката, ако си не спомняте. Взривът става страхотен невиждан. - Вижте, Спасе, аз мисля, че трябва малко да си починеш, тъй много ти говори - каза Мичето, като тури ръка на челото му. Той я изгледа с очи, пълни с признателност. - Сестро, аз ще отида там, гдето е вечен сън - там ще си почивам достатъчно. Но вие, които сте живи, не оставяйте да заглъхне истината, заради убитите, заради обесените, заради мене, най-после. Дълго говори още той с глас, който затихваше и често минаваше в неразбран шепот. Слушаха го, защото всяко прекъсване го дразнеше и измъчваше. После дълго се съветваха къде трябва да скрият тая папка, за да не попадне в ръцете на тия, които имаха интерес тя да не види бял свят.

VII. СРЕЩА С УЧИТЕЛЯ ДЪНОВ (стр. 277-285) НА СЛЕДНИЯ ДЕН Когато тръгнаха обратно, Генералът беше още по-мълчалив. Генко също малко чувствуваше нужда да говори. Толкова много впечатления, които имаше, не търсеха път навън да се споделят, а се подреждаха в него самия. Той изживяваше наново сякаш всяка казана дума и отговор. И понякога само се вмъкваха странични мисли, които прекъсваха общия вид. Една от тях особено му се натрапваше и той не можеше да се отдели от нея... Когато стигнаха към улицата на генерала, последва едно сърдечно ръкостискане, усмивка и размахване на кърпата към носа. - Enfin и това се свърши - каза генералът с хубава усмивка. - Казахте, което бяхте длъжен да кажете, чухте, каквото имахте да чуете, сега остава да бъдете на своя пост във всяко време. Знаете, всеки в живота си има свой пост. И ако всеки го заеме и изпълни с достойнство, животът ще бъде по-щастлив, отколкото е обикновено. Au revoir!81 Генко беше се тъкмо приготвил да слуша с внимание думите на генерала, които той неочаквано ги завърши. Изглежда, че не обичаше или беше свикнал да не говори излишни думи. Генко му благодари сърдечно, защото в тоя човек, независимо от особеностите му, имаше нещо задушевно, топло, което предразполагаше човека към него. Може би неговата естествена доброта, която беше накичена отвън с чуждо облекло на церемонии и протокол. Вкъщи Генко се прибра късно. Доста ходи по улиците, среща се с някои познати, които бяха особено покрусени от убийството на подофицера водач на работническата делегация. Ясно беше, че искат да ликвидират с всичко по-будно, за да си играят после с останалите, както те намерят за добре. Генко ги утешаваше с някои надежди за бъдеще, но всички клатеха глава със съмнение. Това отива към лош край. Трябва да се реагира. Да, но как? И това «как?» караше умните да мислят много, а по-резките и необмислени от «другарите» - да ръкомахат усилено, предлагащи бързи и фантастични планове. На другия ден сутринта Генко чакаше да бъде приет от Учителя. Той тъй много бе размишлявал по пътя за всичко, което искаше да му каже, че не сети как стигна пред къщата му. Там пак чакаха различни хора и един след друг влизаха, бавеха се различно и пак излизаха. Но като че ли всички излизаха по-малко загрижени, по-малко грохнали, отколкото влизаха. Почти винаги напущащите стаята на Учителя имаха малки, светли пламъчета, невидими пламъчета на близката надежда. Когато дойде неговият ред, Учителят го посрещна на вратата. - Седнете - посочи му стол той. - Аз сега ще дойда - и се изкачи в другата стая, която беше над салона. Генко се изправи до стола, но не смееше да седне. Струваше му се твърде непочтено това. Съсредоточен, той чакаше. И стори му се, като че ли целият въздух в стаята над главата му се вълнува, като че ли пламъци или леки ефирни платна едва-едва се докосват до главата му, галят леко лицето му. Той не можеше да разбере какво е това явление. То престана и той още мислеше за него, когато Учителят се върна. Генко му целуна ръка и щом той седна, седна и Генко. Преди още да започне да говори, Учителят го погледна и запита: - Виждахте се вече с царя? - Да - каза Генко изненадано. - Виждах се. Но, Учителю, аз отидох, без да съм подготвен и може би казах работи, които можеше да се кажат малко по-смислено и систематически. - Няма нищо - каза Учителят. - Нему са му говорили мнозина красноречиво отмерени и красноречиви речи. - Може, Учителю, но аз самият бях мислил много и върху реални въпроси, но не всички ги засегнах и не тъкмо най-важните турих на мястото им. Като си спомня - аз тичах като изтърван кон... Тук той сам се прекъсна и почти извика: - Учителю, много Ви моля за прошка! - и продължи: - Аз се усъмних във Вас!... Малко Ви познавах. И когато Вие ми казахте, че ще се видя с царя, когото познавам и съм говорил, аз мислех, не, убеден бях, че Вие сте в грешка. И ако си спомняте, аз Ви казах още тогава, а Вие замълчахте. После със сестра Алексиева говорих, че това не е вярно и... всичко излезе както бяхте казали, Учителю. Аз самият не знаех, че този шофьор тогава, когато аз гонех конете и бях така лошо пострадал, е самият цар. Той тъй хубаво и обикновено се държеше, че нито за момент не можех да се съмнявам, че това е някой шофьор или собственик на автомобила. - А той помогна ли Ви тогава? - Да, Учителю - и Генко му разправи случката с колата, като не пропусна да каже и за отрязаните кошуми, които царят трябваше да заплати. Учителят се смя сърдечно на тази своеобразна шопска благодарност. - Чудно е, че аз нито го подозирах, а Вие го знаехте - каза Генко. Лицето на Учителя веднага стана сериозно, като че ли говореха за някого, който отсъствуваше от стаята. Но Генко си говореше, без да се стеснява от тая рязка промяна. - И колко ми беше чудно, когато казахте, че ще се нареди. Аз чаках да ми кажете как, какво ще правя, къде ще ида, при кого ще хлопам, а то всичко излезе тъй естествено, тъй неочаквано скоро, че още ми се струва, като че насън е станало. - Божествените работи винаги се нареждат тъй естествено - каза Учителят. - Достатъчно е само, ако сме будни и следваме ръката, която ни е подадена за помощ. А както виждате, той тогава Ви помогна - сега Вие - нему. Защото той има много хора около себе си, но малцина или почти никой не говори истината, а пък и не я търсят. Сега човеците искат всичко по своему да нареждат и стигат до тоя хаос, в който се сблъскват интересите им, желанията им, постъпките им. И поради това животът на земята е тъй труден и самата тя няма кътче почти, което да не е окървавено и в което да не гният някои кости... Той как Ви се видя? - Учителю, аз малко умея да наблюдавам, или, по-право - напоследък само нещо паметта ми изменя, но инак имам едно вътрешно чувство, което ми дава някаква вътрешна картина, бих рекъл, която изведнъж ми рисува положението. Ето сега, с него, елегантен, внимателен - тъй внимателен човек в живота си не съм виждал, тъй хубаво слуша. Веднага влезе, такова държание, като че беше равен на мен и аз можех съвсем свободно да си говоря това, което искам. И все пак, като се върнах вкъщи, налегна ме една голяма мъка по него, защото ми се стори, че той се движи в едно много мъчно място, всред някаква пихтия. При това около себе си няма приятели... Учителят кимна с глава. - Право си видял. Това са низшите области на астралния свят. Много хубаво ги определи - те наистина са като пихтия, каша или тиня за нас. Затова и човек, който попадне там, се движи и мисли с голяма мъка и затруднения. - Навярно там ги има много, защото аз като се завърнах вечерта дома и си спомням всичко това... ми дожаля за него до сълзи - каза Генко смутено, като се зачерви. - Стори ми се, че той има вериги на краката си, а ние го караме да тича. - Да, те му тегнат, тия вериги съществуват. Това е тяхната наследствена карма и неговата лична.82 Ако той не беше взел благоприятната, меката страна на майка си, гордостта, дошла по бащина страна, отдавна да го е злепоставила и да е свършил с катастрофа. А той сега ще мине през големи опасности - и те са много близко до него, но ще се оправи. Но затова мнозина други ще пострадат. Отначало по малко, а после като река, която се разлива, ще обхване огънят цялата страна. Мнозина ще загинат, но Вие ще се държите настрани. Това са стари сметки. Ония, които някога гонеха Богомилите, сега сами плащат за насилието, което са употребили тогава.83 Трудно е да се примири човек понякога, но винаги трябва да помни, че неговата правда не е по-голяма от Божествената. Мъчен става и животът на царете. Някога беше по-друго. Сега и те малко останаха. Сега вече иконите не може да спасяват нещата. Не вярвания, а вяра трябва сега на хората. От вътрешен импулс да добият знание и възможности за правилен живот. Не е важно да се спазват традиции, които не дават живот. Не църква и свещеници, а Божественото може само да помогне днес. А те тъкмо на него не дават ход. Всевъзможни човешки идеи и проекти са готови да опитват, а към Божественото нехаят. А то е, което винаги дава, по най-различни пътища макар, защото Бог навсякъде и във всичко нарежда нещата. Там е Неговото величие и непрекъсната грижа. Царят има добри качества, но не винаги може да ги проявява. Мнозина му противодействуват, та и той попада в противоречия и трудности. Понякога той действува въз основа на механически закони, вместо органически, и тогава страда. Не е мнозинството, което решава нещата. Един диамант колкото лешник струва много жълтици. Една Божествена идея не може да се приравни по съдържание и с хиляди човешки. Те не могат да се сравняват, както и без-числено число линии не могат да дадат една повърхнина, или безчислено точки - една линия. У нас законите не са лоши, но управниците не са добри. Ако един човек има правилни отношения с Бога, то всички останали отношения с хората и семейството ще се оправят. Но ако те към Първичната Причина не са както трябва - и другите се развалят. Липсва онзи универсален регулатор, който премахва противоречията и стълкновенията. Тогава има едни привидни и едни реални закони. И, разбира се, тази двойственост и противоречие не е в реалността, която е една само, а в съзнанието на тоя, който е изгубил връзка с Бога. В Бога, в Любовта, Божествената Любов, няма никакви противоречия. Там те са невъзможни. В нас работите трябва да се започнат с младите, с просветата. Трябва да се даде условия на онова, което Бог е вложил във всяка душа да се прояви. А сега искат това-онова да насаждат. Изоставят същественото и правят присадки, които понякога са много малотрайни и докарват много страдания. Благородното е вложено в човешката душа, защото тя от Бога иде. Всичките погрешки отпосле са дошли. И може да си идат. Те са временни, макар че траят отдавна. Човешката душа трябва да се освободи от тия наслоявания, за да може да влезе в онзи красив живот, който Бог е определил още от самото й начало. - Ами сега на царя не може ли да му се помогне? - попита Генко, като слушаше много внимателно всичко това, което Учителят говореше. - Може, ако слуша, разбира и прилага съветите.84 И пак ще има доста спънки и страдания в живота си. Той трябва да води една реална политика, за която да има данни и да не се колебае. А той има и други план - вторичен и затова е нерешителен. Той има воля, и то доста силна, но понеже не всякога тя съвпада с Божествената, той много пъти трябва да отстъпва при някои събития, а той мисли, че работите не са станали както трябва. Така обикновено схващат хората своя живот - съвършено погрешно. Но природата има методи, с които учи хората. Едно земетресение от няколко секунди буди и учи съзнанието много по-скоро от всякакви проповеди и книги. А те скоро ще му дадат хубав урок, при който той за малко време ще разбере много. Ще види, че не войниците го пазят, а Бог.85 Нито един цар досега не е бил запазен от хора. Има смисъл да се казват нещата и съветите, ако се изпълнят, инак - не. Когато се работи принципално, човек се освобождава, а ако вмесва личното, всичко се обърква. Сега и комунисти, и държавници, и духовници не постъпват както трябва и затова работите се побъркват. Идеята и мярката на една държава е домът. Бащата трябва да обича децата си и децата трябва да почитат баща си и майка си. Най-добрите и умните българи трябва да дойдат да управляват, и то да имат принципално отношение с всички добри хора по света. Тил трябва да имат. А сега без тил искат да работят. То е все същото да искат едно дърво да расте без корени... Трябва да постъпват с другите, както искат да постъпват с тях. Да има една Божествена база, от която всички да изхождат. Учителят му говори продължително. Разкриваше му политическото положение на околните държави, ролята на масоните, на Англия, на Русия, противовеса на Русия - Италия и много други въпроси, които Генко никога не бе чувал да се засягат от такова широко гледище. Той самият имаше идеи, но в политическите въпроси бе застанал, без да ще, на позиция, която изключваше всички партии наглед. Там го болеше и той викаше заедно с всички страдущи, но това не беше в състояние да разреши никакъв въпрос. При говоренето на Учителя, съществуването на висшите същества, които ръководят човека, му се струваха съвършено реални, осезаеми. Ясно му стана как всеки силов център развива своя противоцентър, за да спази равновесието в природата. Че човек има свое място и задача в природата и че стълкновенията започват тъкмо оттам. Многобройност на катастрофите може да бъде последица от нарушение само на едно разписание на един закон, но съществен. Като че ли Генко беше знаел нещо, но сега му го показваха. Една Ниагара, за която беше чул да се говори, а сега тя беше пред него и той с жаден поглед слушаше и се радваше. Божественият поглед и мъдрост осъществява всички неща нагледно и те ставаха ясни и разкриваха нови незнайни страни от своя живот, които допълваха общия. Колко смислен ставаше светът в светлината на Учителя, как всички противоречия изчезваха, всички страдания намираха свое обяснение. Учителят не беше против страданията изобщо, но против излишните страдания, които хората сами си причиняваха едни на други. Той не бе против яденето, но против преяждането; не против любовта, а против влюбването... И той му говореше, говореше тихо, плавно, бащински. А Генко слушаше и много не разбираше, поне изцяло, но той се отдаваше на своето вътрешно чувство, а то бе радостно, като че ли през гърдите му прониква някаква светлина и го осветлява отвътре навън и всичките неща започва да ги вижда тъй светли и красиви, както и Учителят ги вижда...

V. ОТИВАНЕ ДО БОТАНИЧЕСКАТА ГРАДИНА (стр. 254-260) СЪНЯТ ПРОДЪЛЖАВА Точно на определеното време Генко натисна звънеца. Посрещна го усмихнатата Данка и веднага го въведе в салона. В следната минута там влезе генералът. Той беше облечен салонно, с хубава кърпица, затъкната в горния джоб, която той вадеше от време навреме, при което лъхът от силен и приятен парфюм се разнасяше наоколо. - Анфен* - започна той на френски, после се сети, усмихна се и започна да говори, че времето е сравнително хубаво. Генко, като мислеше за друго «време», каза натъртено: - Не зная с какво го сравнявате и намирате хубаво, но когато се убиват хора по улиците - това време даже и сравнително не може да бъде хубаво. Усмивката избяга от устата на генерала като подплашена гостенка. Той извади парфюмираната кърпичка, избърса без всякаква нужда носа си и лицето му стана сериозно. - О, разбира се, това са изстъпления, това е жалко. Българин да убива българин! - Да - каза Генко, - и на това трябва да се тури някакъв край. - Да - съгласи се генералът. - Така не може. Това е убийствено и за хората, и за реномето на България. Какво ще кажат чужденците за нас? Заприличахме на африканци. Помълчаха малко. Генералът извади златен масивен часовник, украсен с вензели, и се загледа в него, като че ли имаше да чете нещо по циферблата, а не само да види часа. При това пръстите, накичени с пръстени, по които блестяха разноцветни камъни, образуваха такава приятна гледка, че Генко, без да се усети, се загледа в тях. - След пет минути, анфен**, ние можем да тръгнем - каза той и захлопа капака на часовника си. Генко го погледа учудено. Но генералът, вместо отговор, прибегна пак към парфюмираната кърпичка - и нови вълни от парфюм се разнесоха. «Странен човек - помисли си Генко. А все пак лицето му лъха от доброта.» Генко се сети за госпожата и попита за нея. Генералът изведнъж се оживи и започна да се смее някак по детски свободно и искрено... - Госпожата - ха-ха-ха - госпожата! Ами тя, разбира се, е отишла на изгрев слънце още да го посреща, да се ползува от енергиите му, от чистия въздух, от хубавия пейзаж... - И, без да довърши мисълта си, той скочи и каза: - Ну, пайдьом!*** На Генко не оставаше нищо друго, освен да стане. Генералът тръгна пред него и веднага си запя нещо под нос, а после натисна звънеца в другата стая и същевременно извика провлачено и гласно: - Да-не-е-е-е! Слугинята влезе веднага почти. Нейните умни и внимателни очи следяха живо и двамата и преди още да й каже нещо, тя веднага започна да им подава дрехите. Генералът си тананикаше свободно, а Генко мълчеше и внимаваше да не направи нещо, което не би харесало на генерала. Чувствуваше към тоя човек една вътрешна привързаност. Под тая външност нему му се струваше, че вижда едно дете, което е останало нечуто и неразбрано, чакащо да намери някого като себе си, за да си поиграят на свобода. И стори му се дори, че генералът също го гледаше - наблюдаваше го под око - много изкусно. Изглеждаше, че той можеше да си дава какъвто вид искаше, без да престава да е еднакво буден и внимателен. След малко те вървяха заедно по улицата. Мнозина от срещаните поздравяваха учтиво генерала. Последният отвръщаше елегантно, забавяше малко думата си, а после пак полагаше шапката си и продължаваше разговора. Тук, на улицата, той изглеждаше още по-строен и младо-лик, въпреки побелелите си коси. Той крачеше бодро, изправен, елегантен. На Генко се стори, че самият той е по-стар от него и се поизправи неволно. - Да-а... - започна генералът, вече като бяха на улиците. - Времената станаха мътни. Неизвестни. Царят Отец не търпеше такива работи, но сега положението е друго... Да-а... Той респектираше хората. - Вие сигурно го познавате отблизо - запита Генко повече от учтивост, отколкото от любопитство. - М-м-м... да - каза генералът. - Собствено, от тридесет години... Аз бях флигел-адютант напоследък. Генко го изгледа - тридесет години! Та това беше цял живот! - Казват, че бил енергичен и суров човек - каза Генко, с желание вече да научи нещо положително. И тук именно се натъкна на странностите, които имаше генералът и които постепенно му се разкриваха... Щом се сети сякаш че го разпитваха, генералът веднага млъкна - вместо отговор вдигна безмълвно рамене, като че искаше да каже, че нищо не знае по въпроса, после извади кърпичката, три доста носа си и най-после, като видя, че Генковият поглед все още очакваше нещо и го следеше внимателно, каза: - Видите, това историята ще докаже! Но... впрочем и сегашният цар е умен и търпелив. Много учтив, слуша всички и обича доброто държание и възпитаност. Той обича младите хора и изслушва всички, но трябва да се знае как да се каже. Срещите с него стават с аудиенция, като предварително се изисква, обикновено. Но монархът може да се среща, когато пожелае, и неофициално. И той е човек, има право, разбира се... Ну, да... - завърши съвсем неочаквано речта си генералът. Генко, който беше се приготвил да чуе най-после нещо по тоя въпрос, който така много го интересуваше, пак остана само с очакванието си. Генералът започна с най-голямо любопитство да разглежда върховете на тополите, насадени от двете страни на булеварда, като че ли никога не бе говорил нещо. И когато стигнаха до вратата на зоологическата градина, генералът се спря. Генко следеше с внимание всеки негов жест, още чакаше да му каже нещичко по тоя въпрос именно, който най-много го интересуваше. Вместо това генералът размаха кърпичката си няколко момента и се загледа в надписа, окачен на вратата: «Зоологическа на Н. В. градина е затворена за публиката». «Слава Богу - помисли си Генко, - какво ще търсим сега между животните. Малко са двукраките, та ще ходим да гледаме тия в зоологическата градина... » Но генералът натисна копчето на звънеца и вратата почти веднага се отвори от един стражар, който веднага козирува и отстъпи крачка назад. Също стори и генералът, като посочи с жест на Генко да мине пред него. Генко се подчини неволно. И това изглежда, че подействува тъй силно на стражаря, че той направи още крачка настрана, застана мирно като истукан и изкозирува още веднъж, вече в чест на Генко. Несвикнал на такова държане, Генко се посмути, но все пак поздрави учтиво и тръгна в нерешителност. Генералът, който го последва тутакси, каза кратко, като посочи с бастун към канцеларията: - Насам. Генко пристъпяше и недоумяваше. На вратата ги чакаше един висок, едър, внушителен старец, който извънредно много приличаше на цар Фердинанд. Генералът и той се здрависаха сърдечно като тръснаха няколко пъти ръцете и говореха нещо на немски. Генералът отстъпи крачка назад и представи церемониално Генко. Генко се поклони. Старецът и нему тръсна ръката не по-малко сърдечно и като го запита нещо по немски и не получи отговор, запита го на развален български: - Како правите? Добре сте? - Добре, благодаря - каза Генко - а Вие? - O, аз благодаря на Бога, за мой възраст добре - аз вече стар, стар. - Все пак не изглеждате много стар - каза Генко, като без да ще викаше, може би мислеше, че така по-добре ще го разбере. - Не сте стар - доста добре сте на лице, като ябълка сте червен. - О, о - засмя се - чрефен, но фътре черфей! Черфиво вече. Генко също се засмя, заклати глава и каза: - Не вярвам - и гледаше големите уши на тоя човек. Те бяха най-големите, които той бе виждал. Сигурно, за да им позволят да разгледат градината.68 Пък и защо ли му е това на генерала? Странен човек! А и генералът и старецът си говореха, смееха, закашляха - и пак си бъбреха живо, като стари приятели, които отдавна не са се виждали. Поканиха ги и те влязоха. Генералът си сложи шапката и съблече палтото. Но Генко, който се надяваше, че скоро ще тръгват наново, държеше шапката в ръка. Старецът говореше нещо на генерала и гледаше Генко. Генералът също. Генко намери за удобно да се намеси в разговора. - Отдавна ли сте управител на градината? - запита го той. - О я, о я - и заклати енергично глава той, като разбра какво го питат. -От идване още на цар Фердинанд. Ние заедно с него сме били. От само начало на градина - основател.69 - Културтрегер - каза генералът. - Я, я - заклати глава директорът - трисе пет годин. Трисе пет годин - и той отново се закашли. После той каза нещо и отново започнаха да се разговарят с генерала. Генко използваше времето си да гледа. Много картини из живота на животните красяха хола на къщата. Имаше и препарирани птици в ъгъла, които бяха накацали в естествени пози по едно разклонено, с късо обрязани клони, дърво. Мирише на химикали някакви, които правеха въздуха тежък. Самият хол беше малко тъмен и управителят освети преднята му част с една голяма група лампи. Смесената светлина - дневната и лампената, и двете недостатъчно силни, даваха една дразняща окото картина и деформираха всичко с неочакваните полусенки, които получаваха почти всички предмети. Телефонът издрънка. Старецът пъргаво се заклати към него и с видим респект заслуша още при първите думи. - Я, я, я - говореше той като някой автомат, бързо и с най-голяма почит. А после той затвори телефона и като се обърна към генерала, каза: - Хер Генерал, господа, след пет минут Негово Величество цар Борис ще бъде тук! VI. ПЪРВА СРЕЩА С ЦАР БОРИС III, КОЯТО СЕ ОКАЗВА, ЧЕ Е ВТОРА (стр. 260-277) Генералът беше станал прав. Изненадан от това известие, и Генко изправен, го гледаше с недоумение. Но нямаше време за приказки. Генералът последва директора към една стая, вратата на която се отвориха. Генко стори същото. Там генералът отстъпи настрана и покани с полупоклон и жест да мине Генко напред. Генко, който още държеше шапката си в ръка, влезе в стаята. Управителят се присегна и като му каза нещо на немски, взе шапката му и я изнесе вън. На Генко отново му се струваше, че е сън. Ето, той гледа тая голяма стая с хубави фотьойли и семейни портрети по стените. Генералът, който стои до прозореца и гледа навън на двора. Оглежда и себе си, като да гледа някой друг човек - и пак се връща към вратата, отгдето влязоха. Сън е сякаш. На двора се чува шум от влизащ автомобил, след туй - бързи енергични крачки по двора. Генералът застава мирно и се обръща към вратата. В хола се чува весело говорене на немски. Вратите ги отваря генералът, обръща се към Генко и каза тържествено, макар и тихо: - Негово Величество Царят. В стаята влезе висок засмян човек с «Добър ден» на устата. Той се ръкува сърдечно с генерала. - Много ми е драго, генерале, че Ви виждам все така бодър. После се обърна и към Генко. Последният нито се сети да се поклони. - Ваше Величество - каза генералът, - позволете ми да Ви представя г-н Иванов. - Драго ми е, г-н Иванов - подаде ръка царят. - Аз научих за Вашето желание да ме видите и мисля, че ще има да ми кажете нещо полезно за нас и страната. Поисках също да разменим с Вас някои общи впечатления. Седнете - посочи му той един фотьойл. Генко, без да мисли много, седна. Генералът стоеше прав и чакаше царят да съблече връхната си дреха, която пое и изнесе управителят. После царят, вместо да седне на поднесения му от генерала фотьойл, си взе един обикновен плетен стол и като го приближи до Генко, седна възможно най-близо. Коленете им почти се допираха. След това той посочи на генерала с пръст да седне. Последният благодари с дълбок поклон и седна изпънато, като да беше някаква статуя - и така остана почти през всичкото време. Генко гледаше царя така близко до себе си - и като че ли го не виждаше. Като че сънуваше, така неочаквано стана всичко, та нямаше време да се опомня. Царят извади от горния джоб на дрехата кърпа, много парфюмирана, метна я встрани и си обърса носа. Генко изведнъж разбра откъде генералът бе взел този навик. Царят кръстоса ръце, погледна Генко право в очите и каза: - Любопитен съм да чуя какво бихте искали да ми кажете. Генко неволно се загледа в лицето на царя, в неговите внимателни очи и като че ли искаше нещо да си спомни. И цялата фигура на царя изразяваше едно такова съзнателно внимание, че Генко се подвоуми какво да каже. Но в него изведнъж като че ли стана някаква промяна. Той се сети за светлото, обкръжено с бял ореол лице на Учителя, изправи се и с една свобода, на която той сам се чудеше, започна да говори. Гласът му звучеше енергично, но не неприятно. Царят се заслуша още от началото. - Само добрият, разумният и силният може да успява в живота си. Няма да Ви говоря като на цар, защото и не сте цар за мене. Цар в света е само един Бог, а другите са Негови представители и като такива, добре трябва да внимават дали Неговата или своята воля вършат.70 Царят се зачуди, но не каза нищо, а само кимна леко с глава в знак на съгласие. - Една държава може да успява само дотолкова, доколкото справедливостта към всички е нейна основа и силата, която им служи за помощ, а не за насилие. Ако се пренебрегне разумността и справедливостта, ще се изгуби равновесието. Всяко изгубено равновесие ражда движение - движението - реакция. Царят набърчи вежди. Тоя говор го интересуваше, изглежда, но още не можеше да схване какво собствено искаше да му каже. Генко спря за малко, загледа се някъде над главата на царя, като да виждаше нещо, някаква картина, и започна пак, малко по-бавно. - Когато пътищата на един човек са справедливи, Бог го примирява с враговете му - и външни, и вътрешни. Или, инак казано, вярно схващане на външните условия и справедлива преценка на собствените сили, винаги дава вярно заключение, правилно приложение, разумна дейност. Страната изживява един преходен период. Вълната на селото е отбита с една реакция и жестокост, която далеко надминава справедливата реакция - това е по-скоро злоба и отмъщение.71 Една част от народа гони и унищожава друга част. Това е болезнено явление. Не може в здрав човек единият крак да рита другия. Това положение е ненормално. Селската интелигенция направи погрешка, но градската отвърна с ожесточение и престъпление. Убийствата и безследните изчезвания са вече система, ежедневни събития. - Уви, да - каза царят, като си хвана носа, извади кърпата, както правеше това генералът, и повтори: - Да, за съжаление. Това е възмутително. Генко продължи. - Вчера е убит един подофицер. - Кой? - запита царят. - Не му зная името, но да Ви кажа защо. Той беше председател на комисията, която беше вчера потърсила защита, законна защита на работничеството в тая държава от министрите - и вечерта го намериха убит зад тази градина. - Ах - каза царят изненадан. - Да, тук, до канала. И той беше български подофицер, награден с четири кръста за храброст. Той беше пазил отечеството си от външни врагове, но същото това отечество не можа да му опази живота тук, всред столицата. - И кой го е убил? - запита царят с видимо участие. - Кой? - повтори като ехо Генко - Този, който убива вече толкова време в тази страна, без да бъде хванат - невежеството, братоненавистничеството, заслепението - тия, които му се поддават. - Жалко - каза царят, - значи знаете положително това. - Да - каза Генко. - И това не е първият случай. Отмъщава се. Два лагера, настръхнали, се трепят в една тъмнина, в която не могат да се познаят, че са братя, и си нанасят удари. Ужасното е, че към слабия, потиснат, невежия, за когото личното отмъщение е може би едничкото възможно реагирание срещу всички онеправдания, потисничества и безправие, на които е подложен, се отнасят по същия начин тия, които претендират [да] са по-умни, имат на страната си държавната власт, основата на която трябва да бъде право и справедливост. Къде е разликата между престъпника и съдията, ако и двамата еднакво безогледно отмъщават? Нима ако едно куче озлобено хапе, човек също трябва да го захапе? - Но това са хора - каза царят - доста близки, даже понякога довчерашни другари, и въздействието и реагирането и в двата лагера е същото, защото са българи. - Българи! Та заради България не би го направили, както децата престават да се бият заради майка си... Но тук виждаме: слабият се защитава, а силният унищожава. - Подобни отношения, макар и ненормални, са естествени след голямото сблъскване, което стана - каза царят. - Обществените слоеве, независимо от своя състав, имат движение и присъща тям инерция. Противопоставянието едни на други се явява като неминуемо следствие, съпроводено с нежелателни ексцеси и токове. В днешната епоха, която изживяват народите след голямата кървава война, мярката на отношенията [се] е загубила и в ежедневието на живота се достига до грубости, които, разбира се, са нежелателни. - Грубости! Това беше самоизтребление, разбирате ли - викна Генко, -това беше самоубийство! И то още продължава. И то е страшно, защото не е необходимо. Когато два народа, прадедите на които са воювали от стотици и хиляди години, се бият с ожесточение по бойните полета, това е допустимо и обяснимо. Но когато събралата се отрова от години по много причини се насочи срещу членовете на един и същи народ, това не е вече освен самоубийство. Това е още по-опасно, защото то става в името на един патриотизъм, който, ако би бил истински, би трябвало да бди преди всичко върху живота и добруването на целокупния български народ, а не да иска унищожението на всички, които по една или друга причина не мислят като тия, които заграбиха властта в една тъмна нощ, минаващи през труповете на едно законно правителство.72 - Едно правителство трябва да бъде почитано, независимо от пътя, по който е дошло, щом то има законната санкция - каза тихо царят.73 - Законната санкция ли? - дръпна се малко назад Генко и го изгледа. -Да се избият стотици граждани и селяни в една тъмна нощ от «неотговорни фактори», да се затварят хиляди други, да се потъпче цял народ, да му се свържат устата и ръцете - това ли е «законна санкция»? Кое е тогава същественото в управлението, ако «законността» не се покрива със справедливостта? Една стена се крепи добре, когато се гради с отвес. Тогава тежината й я крепи. Но ако стената не се строи отвесна, същата тая сила на тежест е, която я събаря. Произволите, които спъват развитието на нашата страна, не може да донесат нищо хубаво. Едно течение се забавя, но никога не може да се спре; още повече - народите в своето развитие. Няма бент, който да не е бил прелян от прииждащите води. И всеки, който е турял вериги, заедно с това е подготвял и тържествения момент на едно бъдеще, в което, в името на свободата, те ще бъдат разковани. България сега изживява най-добрите си условия. Между нас се намира най-мъдрият человек, който хора от целия свят тачат като мъдрец - и тъкмо в нас стават работи, които най-малко си имат мястото. България не може да бъде силна със своите пушки и топове. Такива имат и нашите съседи - и много повече. България е силна с оная духовна мощ, която я крепи през цяло хилядолетие - тая духовна мощ, която даде началото на Богомилството и разнесе импулса, устрема й по цяла Европа. - Но то беше и една опасност. - Виждате опасността там, където я няма... Ние всички имаме превратни понятия за много работи. Сега България изживява своя златен век74, има най-добрите условия за великолепно развитие, а тя прави от тях най-лошото - прахосва ги - и има нищожни постижения. Едно растение, посадено веднъж, то само расте. Животът на един народ е определен. В природата произволи и противоречия няма. Те са в нас самите. България беше освободена по милостта на небето, не да се вършат престъпления в нея, а за новото, което иде в света.75 И доколкото тя се яви носителка на Новото, дотолкова ще има смисъл и нейното съществуване. - Какво собствено разбирате под новото? - запита царят. Тогава Генко се спря и загледа в него без да ще - във фините черти на лицето му, в ушите, които стърчаха малко настрани, в челото му, което беше високо и малко наведено назад. И с какво внимание, съзнателно внимание само царя слушаше, подпрял брадата си върху ръката! «О, и аз трябва да се науча, непременно трябва да се науча така да слушам» - мислеше си Генко и се сети изведнъж, че нещо го питаха и че той изгуби нишката на разговора. Но в следния момент той беше си спомнил и като ехо повтори. - Новото! Новото е това, което внася живот в човека, в обществото, в държавата. То е необходимо както въздуха, който дишаме, както светлината, която е съществена основа на всичко. То носи живот на всичко. То носи живот, светлина, свобода. При новото няма недоволни, няма и излишно. Новото е целесъобразно. Изхожда от общото добро - доброто за всички. - Това е много общо казано - каза царят. - Ето, ний имаме в обществения живот две системи, по-право - три, които се борят за съществувание -демократическата, авторитарната и болшевишката. Коя според вас носи новото? - Всичките имат по малко ново в себе си и затова съществуват. Но добра система е тая, която при максимум свобода, дава необходимите за всички блага. Материалните блага на един затворник нямат стойност, щом няма свобода да се разполага с тях по свое разбиране. - Ами ако това разбиране е в разрез с интересите на цялото? - Това е възможно само като анормалност, изключение. Ръката ми или кракът ми щом започнат да действуват самостоятелно или за своя собствена сметка - това е болестно състояние. Синът не може да бъде против бащата, ако е истински син и бащата - истински баща. - Е, да - каза царят и въздъхна неволно. Може би с тоя пример Генко засегна една област в неговия собствен живот, гдето имаше много страдания, скрити от хорските очи и потаени дълбоко в гърдите на едного, който нямаше кому да се оплаква... - Не е въпросът - додаде Генко - за това, което мисли един или други, а това, което е Божествено и на което трябва да се даде ход. Редът и законите не са лоши, но принципите не са добри. Животът седи в новото, което всеки ден иде, новото, което природата дава - прясната вода, а не застоялата. Трябва да се създадат нови форми в живота, а не само в книга. Със закони не се създават нещата, а се оформява само съществуващото - а тъкмо това се забравя. Нека се тури за основа на живота доброто на целия народ, а не доброто на партиите, както е сега. Способните хора да се турят на работа! По-добре е работа с малки противоречия, като се впрегне една експанзивност, отколкото да има само автомати и негодници, които се боят и от сянката си. А към тоя работен народ, който храни всички ни и твори благата, трябва да се установят по-други отношения. За нашето работничество трябва да се установи английската политика като образец. Ако вървите по стъпките на баща си, ще направите и неговите погрешки. А те са достатъчни - трябва да се изправят, а не умножават. Царят беше станал още по-внимателен. Като че ли Генко беше навлязъл в едно поле, в което той се смяташе специалист и дебнеше всяка негова дума. - Страданието, което се предизвиква от несправедливостта, е тежък товар, който много мъчно се изкупува. Това, което баща Ви направи, Вие го изплащате.76 Царят само поклати глава, като че ли искаше да каже: «И още как!?» - Но без страдания не може този живот и сегашната държава - каза царят, като гледаше Генко право в очите. - Може би да е така - отвърна Генко, - но има една съществена разлика. Когато в една държава страдат грешните, за народа е добре, а когато страдат праведните - за самите праведни е добре, но за народа не е добре. Някога евреите разпънаха Христа и от две хиляди години страдат за това. Новото трябва и ще смени старото. Всичкият въпрос е ражданието навреме. Защото и най-твърдото желязо, като се нагорещи, става меко, но защо да чакаме да стига дотам? - Искате да кажете, че събитията може да извикат една съществена преспя и върху управлението? - запита царят. - А мислите ли Вие - натърти Генко, - че ако един парен котел без предпазителни клапи и затворен се нагрява постоянно, че няма да експлодира? Помнете винаги, че преживяваме бурно време, а в бурните времена има светкавици и тия светкавици винаги падат по най-високите върхове.77 - Какво собствено разбирате? - запита царят внимателно. - Имате ли нещо конкретно предвид? Генко го изгледа дълго и сякаш нещо нахлу в душата му, съединена с безброй страдалци, като че ли някакво видение се мерна пред унесения му поглед и той пребледня малко. Устните му затрепераха и той каза с глас, който сякаш не бе негов - странен, но проникващ и смущаващ вътрешния свят на човека: - Говоря Ви не аз, а тия хиляди, които от месеци оплакват своите тежки дни, своите близки, своята съдба на окаяници в своето собствено отечество. Говоря Ви и аз, в името на тия хиляди нещастници, които сега имат главите си върху раменете, но които подир месец-два ще бъдат трупове. В името на техните жени, които ще зачернят главите си, на техните хиляди сираци, които ще пищят за своите заминали братя и сестри - и за корицата хляб. Говоря Ви за това море от сълзи и страдания, което е наближило, което всички искрени очи виждат, на брега на което вече сме. Защо да се влезе в него? Не стигна ли толкова братска кръв, нещастия и страдания? Не е ли време да спрете всичко това? Помнете, страданията на другите ще станат и Ваши страдания!... - Те са, те са! - възкликна царят изведнъж - Само стените на двореца знаят това, което там е ставало - само те... - И те не ще Ви спасят за в бъдеще. През тях ще минат виковете на нещастниците и клетвите на злочестите, клетвите на тия, които са склопили очи още при изгрева на своя живот. - Но какво мога аз сам да сторя? Нима аз съм слънце, да огрея навсякъде? Да удовлетворя всички несправедливости - да отвърна всяка вдигната ръка на брат срещу брата? - А нима доброто не може да бъде по-силно от злото? Та ако злото би било по-силно, светът би бил унищожен вече. Но ако то съществува, то е защото фактически доброто, макар и по-тихо и по-малко наглед, е по-силно от злото. С това добро, вътрешно съединени, вие ще устоите. - Как? - запита царят. - Нима аз не правя усилия? Нима мене ми е приятно всичко това? Моят баща вдигаше и слагаше кабинети, докато се развали целият механизъм... А сега нима и аз трябва да правя същото? Няма ли да стигнем до едно голямо противоречие и разрез с всички основни закони? - А сега въз основа на какви закони стават всички тия престъпления? Но аз не говоря за външната страна на нещата, а за вътрешната. Ако Вие сте рибар, рибари ще се съберат около Вас; ако учен - учени; ако сте музикант -музиканти. Това е закон в природата-той действува сам по себе си, по вътрешен път. И ако пожелаете дълбоко и категорично вътре в душата си да принесете нещо съществено и добро за народа, по силата на същия този закон ще се съберат около Вас всички добри хора, които несъмнено има - и ще Ви помагат да го реализирате. - Где са тия добри хора, где са? - заклати глава царят. - Слушайте - каза енергично Генко, - ако един мост наглед е гнил, а издържа, когато минават по него камиони, явно е, че не всичко е гнило, а има нещо здраво, което именно издържа. И с нашия народ е така. И в него именно е здравото, което издържа на всичко, а не това гнило, което се мисли за интелегенция, а е псевдоинтелигенция, защото мисли за себе си и приспособява всички свои знания, ум и способности преди всичко за свои лични придобивки. И всички партии досега са уреждали много добре своите работи, но са разваляли държавните. Но всичко в момента зависи от Вас лично. - Какво мога да сторя аз един? И аз съм човек само, независимо от тоя тежък пост, който имам. - Така е - съгласи се Генко, - но има нещо съществено, което носите в себе си и което решава въпроса. Представете си, че имате един разтвор, който може да кристализира в едноклонна или триклонна системи - нали има такива вещества? Царят само кимна с глава. - Добре, кристализиранието на това вещество ще зависи от това какъв кристал ще пуснете в разтвора. Макар да е само един, целият разтвор ще кристализира или в едната, или в другата система, според тоя единствен кристал, не ли? Вие носите във Вас си царска кръв и една опитност от десетки години в тоя занаят, когато всички други политически мъже са само преходни. - Донякъде това е така - каза бавно царят, като продължаваше да мисли съсредоточено върху нещо, което му беше направило впечатление. - Така е, но аз не съм единственият фактор, има и други, които са не по-малко съществени - външни и вътрешни условия на вашия кристален разтвор - чистота, температура - спокойствие на кристализационния период. А има и други още. - 0, разбира се - каза Генко, - но главният и съществен фактор, това е волята и планът на оная Първична Причина, която е създала самия ни живот и е вложила заедно с това цел и средства за постижението й. Злото трябва да се впрегне на работа. То не може да се унищожи, но да се тури на своето място. - Но как, как? Кой е разрешил тоя въпрос, кой може да каже тоя сигурен път и метод? - запита царят, като го гледаше внимателно с очи, в които ясно личеше дълбока скръб. Генко забави отговора си. Той се гласеше да отговори с една хубава фраза, когато изведнъж само една дума дойде и измести всичко. И той, без да сети, извика, подскачайки почти, като дете, което е намерило неочаквано скъпоценност някаква: - Учителят! Той може. Той ще Ви посочи правия път и методи. Царят поклати глава мълчаливо, после я наведе и промълви тихо: - Аз не мога да го разбирам.78 Настана дълбоко мълчание. Генералът присъствуваше на целия тоя разговор почти като безмълвна статуя. Веднъж-дваж, погледнат от царя при някоя фраза, той вдигна рамене само като че искаше да каже: «Мене не смесвайте в тази работа!» - Чудно - каза Генко след известно мълчание, - него тъй много и разнообразни хора го слушат и разбират - поне донякъде, а Вие казвате така. - Мен ми се струва, че той е много абстрактен в своите твърдения. - Напротив - каза Генко, - мен тъкмо това ми е направило впечатление, че той тъй ясно изнася реалното. - Реалното - каза царят, - та що е реалното? Може ли той да определи това? - Реалното? - каза Генко - Та то е единственото. И за да се определи една реалност, зад нея трябва да има друга реалност, чрез която да става това определение. А това, което се определя, не е реално - то е проявеното. А онова, което не може да се определи, то е реалното, то е мярката, която не може да се измери. Аксиомата, която не се доказва. Което се не знае, то е реалното, а знанието е непреривният процес, проява на реалното. - Оригинално - усмихна се царят. - Вие философия ли сте свършили? - Не - поклати глава Генко, - аз следвам и живея една философия само, която животът, който е в мене, непосредствено ми поднася и която аз искам да живея. - Но това, което казахте, е доста оригинално. Ваше ли е това твърдение? - Мое?! Че кое е наше в тоя свят? - запита Генко искрено. - И не е ли най-странното, че всички безумия, престъпления, грабения и насилия стават за едни ценности, без които ние сме дошли на земята и които само временно притежаваме? Смешно е, ако един поиска да продаде парахода, на който се вози, а Земята ние продаваме - нашия голям параход... Но това нека оставим настрана. Това са неща, които всеки трябва да си мисли. - Да, те са мисли, които опомнят всеки човек. Но до какво конкретно можем да дойдем? - Конкретно? Конкретното е това, което и Вие знаете, защото то е пред Вашите очи, както и пред моите. Справедливост и свобода!? Не ги ли дадете на народа, ще дойде бурята, светкавиците на която ще започнат от най-високите върхове. Тая буря ще помете много хора, ще донесе много злочестини и ще отвори една жива рана между братя, която мъчно ще може да се затвори... Искате ли нещо по-конкретно? Това вече ще Ви го кажа не аз, а близките дни.79 В тях Вие по-добре ще си спомните думите ми и разберете смисъла им. - Много съм благодарен за искрените слова, които чух от Вас - каза царят. - Несъмнено положението на нашето отечество е трудно и ненормално. Но то е излизало и от по-мъчни положения, нека се надяваме - ще излезе и от това. Усилията на всички добри хора, които, както казвате и Вие самите, ги има достатъчно, нека се насочат към тая насока. Временните недоразумения са присъщи на братя. Но те не са дълготрайни. Към работничеството в страната и частно към някои от тях аз съм бил винаги благосклонен и не съм пропускал момент да бъда в тяхна услуга, когато ми е било възможно. Лошото е, че напоследък ме поставят често пред свършени непоправими факти, както е въпросът за този храбър подофицер, за когото ми казахте и за когото истински съжалявам, защото нашият народ не е толкова голям, за да има излишни хора, от които може да се лиши без загуба. Аз вярвам, че може би Вие имате приятели, които може би са засегнати от събитията, но които разумно ще реагират и няма да докарват работите до дерайлиране, от които никой не може да има полза. На никого работите не вървят идеално, но несъмнено една възможна справедливост и допустима свобода ще бъде дадена. Народът, който е разумен и работен, лесно ще намери своя истински път и ще заработи за своето стопанско заздравяване, което е просперитет и на самата държава. - Това би било много добре, само ако го оставеха - каза Генко. - Правителството или тия, които дохождат в непосредствен контакт с народа, трябва да гледат на всички еднакво, независимо дали те мислят като тях самите или малко по-другояче. - То е желанието ни - каза царят - и ще стане. - То е справедливото и ще трябва да стане. Инак това държание ще стане нетърпимо и ще провокира. После изведнъж Генко се сети нещо и добави: - Има сведения, че се готви вече подобна провокация само от страна на управляющите, с която се цели предизвикване и унищожаване на по-събуденото между работничеството.80 - Нима е възможно това? Навярно това са интриги и слухове - каза царят. - Мисля, че не са, но времето ще покаже най-добре. Едно мога да кажа отсега, а то е: Всяко тяло, лишено от глава, прави безумни движения. И ако едно работничество се лиши от разумното в своите среди, нека тогава не се чудят, ако то стане проводник на нежелателни идеи или на зложелателни чужденци. Нашият народ даде достатъчно жертви. По бойните полета най-умното, храброто и сръчното легна там, за да има нужда да избиваме това малко, което е останало още тук. - Много права мисъл - каза царят. - Много право. И аз мисля, че на това ще се тури край и опомняне - и от двете страни. - Аз не съм делегат на никоя страна - каза Генко. - Аз съм един от тоя народ, който вижда и който неочаквано даже за себе си може да Ви го каже тъй, както го разбира и вижда. Времето ще покаже дали правителството във Ваше лице е схванало достатъчно вярно обстоятелството, преценило право условията и направило вярно заключението, за да има една дейност за доброто на целокупния народ, а не увличано от отделни групи, лични и класови интереси, да предизвиква сътресения от съдбоносно значение, да отваря пропасти, които после може би хиляди трупа ще увеличават. И стотици години ще са нужни после, за да се изпълнят и изравнят. - Дано не бъде това - каза царят искрено. - Дано - каза Генко. - Когато някога се срещнем за втори път, ако имаме такава среща - ще си кажем това. - Не за втори, а за трети път - каза царят, като се усмихна. - Как? - учуди се Генко. - Че ние вече сме се срещали и говорили с Вас - каза царят, като го гледаше усмихнат. В ума на Генко се пронесе за момент цяла буря. фразата, която му спомена царят, тъй много приличаше на това, което му каза Учителят и което той именно смяташе, че е неистина. - Как? - повтори той развълнуван, като полустана от фотьойла си. - Аз, мисля, Ви виждам за първи път. Този път царят се засмя искрено. - Не само сме се срещали, ами и се запознахме и говорихме. - Но кога е било това? - запита Генко, все още изненадан. - Чудно! Нима толкова не може да си спомните? То не беше много отдавна. Вие бяхте героят на събитието тогава. Затова Ви слушах и с такова внимание сега. Аз знам, че човек, който може така да рискува живота си за другите, е човек на истината. И смятам, че думите Ви са истински и ценни. Не си ли спомняте колата на шопа? - О! - каза Генко - Вие? О, да-а... Но защо тогава ми се сторихте по-висок и по-слаб? - От дрехите, бях облечен шофьорски. - А, вярно, вярно, Вие сте!... Сега вече много хубаво си спомням - че после платихте на глупавия шоп за кошума пари. - Да - засмя се царят, предоволен. - Глупав шоп, но си иска парите за кошумите - и като се обърна към генерала, разправи му с няколко думи храброто държане на Генко. - Но Вие имахте и отлична компания тогава - и царят и Генко започнаха непринуден разговор, в който временно забравиха своето обществено положение. Те, като хора, споделяха свои впечатления и преценки. Любезен, духовит, царят предразполагаше да бъде слушан крайно внимателно. Той също така се смееше сърдечно на всяка духовита забележка, казана от Генко. Когато часовникът на салона почна да бие, царят го погледна учуден. - Три часа! - свирна той с уста - Как скоро минаха! - учуди се той, като стана. - А аз имах назначена и аудиенция още преди един час. Много ми е приятно и много Ви благодаря за добрите думи - каза той на Генко. - Ще се помъча да се импрегнирам с тях, за да ги не забравя. Благодаря Ви за желанието да бъдете полезен на държавата и мен. Довиждане. - Генерале, довиждане. - И той излезе бързо.

IV. СРЕЩАТА С МАРИЯ ГЕНЕРАЛ СТОЯНОВА (стр. 235-243) КАТО НАСЪН Генко вървеше като човек, на когото са пуснали завесата неочаквано, тъкмо когато той смяташе, че представлението току-що бе почнало. Той гледаше разсеяно, но вътрешно беше съсредоточен, макар и върху не някоя ясно определена мисъл. Само образът на Учителя - като някакъв фон - не излизаше от съзнанието му. Така вървящ, той настигна една дама по шосето. Тя се извърна леко и като го видя, поспря се. - Ах, значи Вие излязохте вече. Аз чаках дълго да вляза при Учителя и си тръгнах... Ако бях знаяла, че така скоро ще излезете... - О, извинете, госпожо - каза Генко, - може би аз седях много, но... и аз не зная. Отивах пръв път - и изгубих сметката на времето. - За пръв път! И толкова дълго време да говори Учителят с Вас? - каза тя живо, като се приближи. - Това е забележително. - И тя му подаде засмяно ръка. - Алексиева.62 Генко каза името си. - Аз вчера Ви забелязах. Може би сте от провинцията? - Не - каза Генко, - засега съм тук. Но не бях чувал по-рано за Учителя. И не мислех да идвам така скоро, но вчера след връщането си оттук ми се случиха някои работи... А и туй, което видях и чух, ми направи силно впечатление. Мисля, че когато предстоят такива съдбоносни моменти за една държава, необходимо е да се пита Учителят, когото хората от такава далечина търсят, а ние тук игнорираме. Дамата впери тъмните си очи в неговите и златните й зъби лъснаха приветливо. - Нима наистина моментите са така съдбоносни? Генко изведнъж се стресна. Но в последния момент почувствува вътрешна свобода и заговори. Може би това беше предразположението, което вдъхваше доверчивото държание на госпожата, а може би имаше и някакви други причини, които Генко в момента не можеше да схване. Във всеки случай той заговори свободно и леко за лошото положение на народа, на работничеството, което, потиснато от тая неявна диктатура, търпеше, но страдаше. И още по-страшната картина на утрешното, което идеше и което носеше бунтове, смърт, избивания поради провокация на самозабравили се хора и несдържането на една маса, която беше свикнала вече със свободите си, и нуждата за хляб я караше да бъде упорита и дебелоглава. - Но може би я подклаждат и отвън някои - каза госпожата, която дотогава слушаше много внимателно. - Възможно е - каза Генко замислено, - но е малко вероятно. Но и каква нужда има да се подтиква гладният да иска хляб? Той и сам би сторил това при всеки удобен момент. - Това е така - съгласи се госпожата, - но какво трябва? Какво може да се направи, за да се избегне това? И ако въобще е възможно да се избегне. Генко вдигна рамене. - Тъкмо това и аз исках да разбера и то ми остана най-неясно. Говорихме много с Учителя, но дали защото аз не можах да схвана - пръв път беседвам така непосредствено с него, - но малко можех да разбера какво собствено ми каза. Той говори така някак символично, което за мен е още трудно за разбиране. После, може и в неговото съзнание тия всички образи не са отделни, а са свързани с една обща идея. Но тъкмо тя не ми е ясна. При това, нека си кажа истината... - Генко се поспря и изгледа госпожата - моля да ми не зачетете това за грях, но аз мисля, че Учителят не е тъй знаещ, както бях си съставил мнение, когато слушах в странство да говорят за него. - Защо? - запита живо дамата. - Той ми каза нещо, което зная положително, че не може да бъде вярно. - Това е невъзможно - каза дамата уверено. - Учителят винаги говори истината. - Може би, но в случая аз положително мога да кажа, че това не е истина. -Кое? - Едно от това, което ми каза. - Но може би Вие криво сте го разбрали или претълкували? - О, не - засмя се Генко, - то беше тъй просто, че няма място за никакво тълкувание. - Но може би неточно да сте го разбрали. - Но то нямаше нещо за разбиране, то беше така просто! - Просто, и при това неистина! Не, вижте, брат - каза тя сериозно, -това, което Учителят казва, то е винаги истина, свещена истина, помнете го това. От 22 години аз съм в това Братство и никога досега не е имало случай Той да каже нещо, което да не стане, макар че на първо време ний всички мислехме, че е невероятно.63 Така той каза през 1912 г. братята да вървят на война, че тя е война на освобождение - и така стана. Каза, че 1913 г. ще донесе нещастие на България - и донесе. Предупреди, че иде голяма европейска война.64 Ние, па и тоя, на който казахме, не вярваха. Предупреди, че България трябва да бъде неутрална, но ако не може, ако не вземе страната на Англия, ще изгуби войната. Смяха се. Когато в 1916 г. през декемврий предупредиха цар Фердинанд по искането на Учителя да се откаже и сключи мир отделно, защото войната ще бъде изгубена за Германия - сметнаха това за безумие и го пратиха на заточение във Варна. Той тогава каза: «Както постъпвате с мене, така ще постъпят с вас.» Глобиха го 25 лв. Той и тогава им каза: «Ще видите вас колко ще ви глобят.» И така стана. Дойде Добро поле, Германия пропадна, България глобиха 2 500 000 000 лв., а Фердинанд и Радославов туриха в изгнание!... Всичко, което Учителят е казал, е ставало без изключение. И това, което сега Ви е казал, пак ще стане. - Но, госпожо - каза Генко, малко раздразнен от нейния самоуверен тон - аз не говоря за това, което е било и което може да е абсолютно вярно. Възможно е Учителят в историческите събития да е безспорно верен. За този конкретен факт, за който се отнасяше въпросът, той не можеше да бъде истинен. - Защо? - Ами защото просто не е вярно това, което ми каза. - Но как така, вие отгде знаете? Може би той по-добре от Вас знае. - От мен? О, разбира се, той за всичко друго може да знае, но може ли, което се отнася непосредствено до мене, той да го знае по-добре от мене самия? - О, ама разбира се - засмя се госпожата. - Ако това се отнася до Вашето минало или бъдеще, той винаги знае по-добре от нас самите. - Може, но аз мисля, че в днешният случай той има грешка. - В какво собствено се състои работата? - запита госпожата. - Ами много просто. Говорихме, че известни истини трябва да се кажат на царя. И той ми каза, че аз мога да му ги кажа, още повече, че аз съм се срещал и говорил с него. - Е, и какво има тук невярно? - Ами това - каза енергично Генко, - че аз нито съм се срещал, нито съм говорил с него. - Не сте? - Да, никога, никога! - Но може би сте забравили? Генко се засмя още по-силно. - Не сме такива, които бихме забравили подобно нещо - каза той. - Нито насън даже не съм се срещал. - Не сте? Чудно! - И тя вървя доста време мълчаливо, замислена, а после се спря и запита: - А може би това се отнася до Ваше някое далечно прераждане? Генко заклати глава: - Не, подобна уговорка нямаше. Той ясно и категорично ми каза това. - Ами Вие не му ли възразихте нещо? - Как не? Аз веднага му казах, че има грешка в това. - Е, и той? - спря се госпожата. - Той нищо, само се усмихна и нищо не ми отговори. Вървяха мълчаливо известно време. - Е, и какво реши той? Каза ли кога ще отидете при царя? Генко се засмя. - Там вече нищо не разбрах - каза той, като я гледаше с очи, които като че ли не виждаха нея, а нещо друго, далечно - спомена на Учителевото безжизнено лице. И сега като че ли той виждаше пак него и лицето му грееше в светлина мека, златиста, подобна на изгряващо слънце. И той тъй се загледа и унесе, че даже не чу това, което го запита госпожата. Тя го изгледа внимателно, неговите унесени очи, вперени някъде в хоризонта и озареното му от вътрешна светлина лице и сама се спря за няколко мига, а после му повтори въпроса. - Защо не разбрахте? Не определи деня или защо? Генко помълча. После вдигна рамене. - Нищо не разбрах. Аз смятах да го попитам за много работи и тъкмо мислех, че ще ми даде подробни упътвания, а той ми каза най-неочаквано само, че всичко ще се нареди - и ме изпрати. И аз сам не зная какво да мисля и какво да правя. Никога не съм помислил за това, че трябва да говоря и на царя. Но ако е потребно, ще го сторя. Само че не зная как се отива там. Може би трябват някакви прошения за аудиенция или кой знае как? Пък и той ще ли се съгласи да ме приеме? Какво представлявам аз за него? Пък и да му говоря, ще ме слуша ли? - Ако Бог е рекъл и Учителят казал - ще идете - каза сестрата. - Е да, Учителят каза, но как? - Да, за това трябва да се помисли - каза сестрата. И те вървяха мълчаливо. Когато пристигнаха до дома й, тя го покани да влезе. Неголяма ъглова къща, с обширна красива градина беше нейният дом. Отвън къщата бе не особено красива, но вътре беше богато наредена. Тя го въведе в широк салон, с голяма кръгла маса в средата, кафелна печка в ъгъла. Радио и бюфет, цветя и картини посрещнаха погледа на Генко от другите ъгли на салона. Пъргаво чернооко момиче вдигна завесите и в стаята стана по-светло. - Данко, тука ли е генералът? - запита госпожата. - Горе е, госпожа - отговори тя бързо. - Да го повикам ли? - Да, ако няма някоя бърза работа, нека слезе малко при нас, имам гостенин, който бих желала да го види. След малко се чуха тежки стъпки по стълбите и някаква песен, която приличаше донякъде на черковна. В салона влезе висок червендалест човек, който беше почти побелял, но лицето му грееше от такава доброта и приветли-вост, че изглеждаше като да беше момък. При това движенията му бяха младежки, енергични. «Мир и любов» - пееше си той по своему, негова собствена мелодия. - Алексиев - представи се той и стисна ръка на гостенина.65 Госпожата с няколко думи му препоръча г-н Иванов, млад човек, който би могъл да бъде много полезен в днешния момент с онова здраво чувство, което той има за България. Генералът клюмна само с глава, без да отговори нещо. При това от окото на Генко не избегна, че той не се ръкува с госпожата, нито дори прати поглед. - Мога ли нещо да Ви бъда полезен - каза меко генералът и се засмя, така без видима причина, но тъй сърдечно, че и Генко му се усмихна, без да иска. - О, господин генерал, аз се извинявам, че така неочаквано Ви отклоних от Вашата работа. Но госпожата Ви бе така любезна да ме покани и аз дойдох, защото ми беше неловко да откажа на такава любезна покана... Не зная как, но аз мисля, че Вие бихте могли, ако желаете, да ми помогнете. - Bien, bien - каза генералът усмихнато - «радь стараться»66 - добави той на руски. Каквото мога - на разположение! Това така бързо обещаване и тъй драговолно към него, първи път срещнат човек, на Генко се стори неестествено и даже като че ли на шега дадено. Но генералът го гледаше внимателно и очакваше неговите пояснения. Генко не знаеше какво именно бе потребно да каже. Госпожата му дойде на помощ. Сбито и разумно тя описа положението на нещата, за тия данни, които Генко има, за опасностите, които според тия данни чакат утре страната и които трябва по някакъв начин да се избегнат. Генералът слушаше, без да се обърне към нея нито веднъж. Но когато тя каза, че и Учителят е казал и ще трябва да се срещне и с царя, той стана изведнъж внимателен и изгледа Генко въпросително. Генко потвърди с едно кимване на глава. Генералът нищо не каза. Очите му, все така подвижни и весели, гледаха нещо из прозореца, като да не бе нищо чул. Вместо отговор, който Генко с нетърпение очакваше, или някакъв съвет за упътване - генералът започна да говори за времето. Генко гледаше и слушаше с недоумение. Генералът напомни, че сега Луната минава в нова фаза, че времето отива към оправяне, че баба Марта била доста милостива и други подобни работи, които изглежда, че в момента не интересуваха никого другиго, освен него самия. След десетина минути подобен незначителен разговор, който нямаше никакво отношение с това, което Генко искаше да разбере, той се сбогува и си тръгна. Генералът му стисна сърдечно ръката, засмяно му каза: «мир и любов», изпрати го до вратата учтиво, но нито дума по въпроса, който бе повдигнат. На Генко се струваше, като че ли това стана насън или пред глух човек. О, какви хора има на тоя свят! А тъй е симпатичен, гледаше го той, когато генералът на сбогом му махна приветливо ръка и си влезе. Госпожата изглежда че не беше се отчаяла ни най-малко от тая «неразбрана» работа, както я наричаше Генко в себе си. Тя го попита за адреса му и каза, че ще съобщи допълнително, ако има нещо. Тя се ръкува сърдечно с пожелание за всичко хубаво. Генко благодари и вървейки, той питаше неволно себе си: Това свиждане с Учителя, госпожата и генерала не беше ли сън? Още повече, че, кой знае защо, в съзнанието му, тъкмо като в сън, винаги пред него се носеха две очи, които постоянно го гледаха внимателно.67

III. СРЕЩА С УЧИТЕЛЯ ДЪНОВ (стр. 220-234) НА ДРУГИЯ ДЕН ... Генко стоеше настрана и гледаше, наблюдаваше и мислеше съсредоточено. Той забеляза, че почти всеки, който влиза при Учителя, носи нещо -пакет в ръка, който вероятно оставя там. Той се сети, че може би му носят някои подаръци и се загледа безпомощно настрани. Но никъде нямаше изгледи да може да си набави нещо - па не знаеше и какво. Но видя, че имаше и друг с ръце в джобовете и това го поуспокои. Едни се бавеха много, други излизаха скоро. Една госпожа излезе плачешком и с наведена глава тръгна бързо нанякъде. Други излизаха обнадеждени, със светнали очи. А някои - тъй замислени, че си забравяха шапките или дрехите. Понеже всичко беше ново за Генко, той разглеждаше с внимание салона на братството, хората, които минаваха, тия, които чакаха и фигурата на Учителя, която се мяркаше от време навреме, когато изпращаше някого. Той беше облечен пак целия с бяло - сигурно той тъй си ходи и зиме и лете, мислеше си Генко. Стаята, в която приемаше Учителят, бе доста голяма отвън и той се мъчеше да си представи като как ли е разпределена и наредена.55 Той още се взираше в един току-що излязъл стар човек, когато една сестра се приближи д о н его и му каза: «Вашият ред е, брат!» Генко се стресна и веднага тръгна към вратата на Учителя. После се сети, че някои си събуваха при вратата обущата и влизаха по чорапи. Същото стори и той. Учителят го чакаше прав пред масата. Генко се поспря на прага. Сърцето му биеше бързо. Нещо в него се вълнуваше. Нещо се мъчеше да успокоява, а самият той като че ли беше трето лице - зрител. - Седнете - посочи му Учителят стол. Генко щеше да седне, но се сети, че не е казал още нито «Добър ден» и стана изведнъж, поклони се и целуна ръка на Учителя. Последният го гледаше внимателно. След сядането Генко се още повече смути. Струваше му се, че е малко, съвсем малко дете и е попаднало на място, в което не знае как да се държи. Учителят, напротив, го гледаше спокойно, усмихнато, като да беше някой близък приятел. И щом му заприказва, изведнъж всичкото вълнение на Генко престана, изпари се и той заговори като че ли е бил и пребил с тоя белоглав човек, кротките очи на когото гледаха с такава приветливост. И това лице - то бе голямо, челото - масивно и носът - извънредно правилен и красив. Така отблизо той наистина напомняше някоя икона на Бог Отец. - Вие вчера идвахте за първи път, нали? - запита той. Генко потвърди и започна най-свободно да си излага впечатленията и причините, които са ги довели тук. Разправи му и без да забележи сам как се увлече за виждане на портрета му в Париж, после в Лондон. Говори му за вчерашното впечатление от гимнастиките и беседата. После му разправи за другарите, които са го чакали на връщане, за съвета на г-н Ключев, същият господин, с когото вчера бяха и който мисли, че Учителят може да бъде и много полезен на страната ни със своя ум, опитност и големи сили, че нашият народ страда от липса на мъдри управници, че всичко имаме, но ред нямаме. И Генко се увлече. Учителят търпеливо и внимателно слушаше. Когато му заговори за готвещия се атентат, който другарите му се бяха научили, че ще последва, макар и да не се знаеше точно как ще се изрази, той го погледна още по-внимателно.56 - Това ще е провокация, Учителю, за да се избият и това малко ценно, което е останало, като глави и разумно в редовете на работническите среди. Сега всичко е настръхнало. Най-малкият атентат може да послужи за лични отмъщения. - Да, сега има много горивен материал - каза и Учителят. - Насилието е голямо и реакцията ще бъде голяма. Понеже той не продължи, то Генко започна пак да говори и тоя път, без да забележи, пак се увлече. Той говори за своите страдания, за безпътицата, в която изпадна, за своите неволни връзки с работничеството, което му даде общите страдания. Като че ли нещо, голяма тяжест бе го натиснала, голям яз спирал движението му и сега той е махнат и отдавна събраното се е отпушило и тече в буен, но все пак спокоен поток, който нищо не руши. Само тиха радост изпълва душата му, че може да говори, че вече е намерил отдавна търсения слушател, близък човек, отворена душа, на която да може всичко да каже. И след дълго отклонение и описване на миналото, той се върна пак там, откъдето бе започнал: съвета на г-н Ключев, който дълбоко почита мъдростта на Учителя - да му каже какво мисли за това положение: - Пред събития сме. Ще паднат пак хиляди българи, избити от свои собствени братя, ще плачат сираци по своите бащи, ще носят черни забрадки майки и сестри по безследно изчезнали... - Генко говореше искрено, тъй както носеше всичко това в собствената си душа. - Толкова страдания - възкликна той, -и нима човечеството ще прекарва все в тия страдания? Няма ли да имат те някога край или някакъв изход? - И той гледаше внимателно Учителя и искаше, с всичката си жажда го молеше вътрешно да му даде една светлинка и упъти в тоя път, който го чакаше. А Учителят, за когото человеците бяха отворени книги, четеше всяко негово желание, мъка и мечта. И той му заговори тихо, приятелски, леко, като че ли всичко това, което му казва Генко, отдавна го знае - а той само му го припомня. - Всичките мъчни въпроси вън и вътре в нас могат лесно да се разяснят, ако се разбере естеството на душата. Всичко, което знаят сега хората, обикновено не е съществено, защото е променливо. Не е все едно да имаш един милион книжни и един милион звонково злато. Книжните пари променят стойността си - обезценяват се, - може да станат като германските марки, да не можеш един ден да си купиш с милион един хляб. Един българин през войната беше спестил 600 000 марки, които после станали на 10 стотинки и банката му писала да дойде да си ги вземе, защото за такава сума сметки не води. Та и сега всички въпроси на света са все книжни - искам да кажа, като книжните пари - с променлива стойност. Сега хората трябва да дойдат до същественото, ако искат да се уреди животът им. Ако сега вие направите кукли от мъжки и женски род и ги направите да говорят, може ли тия кукли да разрешат нещо съществено? За едно дете до 7-8 години те още може да са важни, но за една 20-годишна мома? Тя ще си търси живи кукли. Детето има отношение с куклата, ама куклата няма с него. И ако вие имате една идея, подобна на кукла, какво ще ви допринесе? Понякога хората мислят, че с някоя идея са осигурени. Но това е осигуряване с германски банкноти... Аз съм за същественото в живота. Всеки живот е капитал в Божествената банка. Ако той е в книжни пари, малка е цената му. Човешките души, според степента на своето събуждане, ще си създадат своя свят - сиреч ще се ползват от околните условия. Не ли и едно растение попада в условия на въздух, топлина и светлина и се организира? И ако не успее да образува трайна връзка със средата, ще умре. Също тъй е и с человека. Дървото с плодовете си образуват връзка между нас и тях. И человек със своите плодове образува също връзка. Мъчнотиите в света произтичат от разбирането на света. Всичките същества са на най-разнородни степени на съзнание. По-висшите помагат, а по-нисшите степени на съзнание се чувствуват като зло, препятствие, страдание. Вълкът се радва на овцата, като чувствува топлата й кръв, но овцата страда. И човешкото състояние, когато се сменя доброто със зло - вълкът яде овцата! Омразата е отрицателната страна на любовта, низша любов. И тогава страда не човек, а душата. А човек търси удоволствието. И понякога наричат удоволствието или пък обмяната на енергии - любов. А любовта е сила, най-могъща от всичко. - Ами злото все така ли ще се шири? - запита Генко бързо. - Няма ли средство срещу него? - Не може ли желязото да се направи от твърдо меко? - запита го на свой ред Учителят. - Може, разбира се - продължи си сам. - И дрехи може да се направят, стига да имаш знание. Злото не се ли употребява в медицината -зло срещу зло? Може, но знание, знание... и ремонт трябва. Сега хората всеки си ремонтира ако не цялата си къща, поне една стая, където да потърси прибежище в бурно време. Сега всички говорят за Христос, не ли? Но писаният Христос е едно, а намереният е друго. Едно е да вярваш в силата на Христа - така вярват и дяволите - и те са я опитали, - друго е да служиш на Христа. - Е, да - каза бързо Генко. - Но и слугите слугуват... за пари - каза Учителят. - А онзи, който върви, обича и слугува на Христа, той е на верния път. Това са Божествени отношения, братството... - Вие често употребявате тая дума - «Божествено», Учителю, но кое е Божествено? Аз за себе си нямам дефиниция - види ми се нещо неясно, неопределено. - Което никога не се вкисва при никакви условия, което задоволява напълно душата - него смятайте за Божествено. - Разбрах, но срещу злото какво да правим, това конкретно зло, за което ви говорих и което утре може би ще се изпречи пред нас? Учителят помълча. - Злото иде от слаб ум и има за цел - придобивката. Но сега трябва да се воюва не с оръжие, а със знание. Един английски ловджия попаднал ненадейно на една поляна. Насреща му се показал лъв. Изненадан, той нямал сили и увереност да употреби пушката си. И тогава ясно чул гласа на майка си, която била хиляди километри далеч от него: «Запали тревата!» С голяма бързина той драснал клечка кибрит - и лъвът, който се гласял да се хвърли, пред пламналата суха трева избягал. Огън, а не пушка; знание, а не оръжие. - Разбирам - каза Генко, - но макар че нямам може би достатъчно знания, аз искам да сторя нещо за този народ, за тия хиляди измъчени хора, които утре пак ще страдат. Учителят го изгледа дълго. - Но това са тия, които някога гонеха богомилите и сега плащат за тогава - каза той тихо.57 Генко го изгледа учуден. - Значи връща им се? - Да - каза Учителят. - Случайности в природата няма, но все пак добре ще е да се омекоти ударът. - О, да, Учителю, помогнете, ако обичате. Нека сторим нещо за тях. Божем родолюбиви организации, а предизвикват стълкновения и резултатите могат да бъдат ужасни. - Листата на едно дърво са тихи и мирни, когато и времето е тихо.58 Но достатъчно е да полъхне вятър и тогава всички се раздвижват и стълкновяват. И понеже те не знаят, че причината е външна, те се гневят едно на друго. Та сега и хората изживяват стълкновения, които не зависят от тях самите. На съвременното човечество е дадена една велика обществена задача да разрешат. И то трябва да я разрешат съобразно законите на живата математика и геометрия. Математиците и социалната наука трябва да дадат упътвания и светлина върху тия закони, а Великото да даде вдъхновение на водачите за разрешение на тая благородна задача. И само тогава съвременните европейски народи ще станат годни за предтечи на новата раса. Досега при черната раса са се развили низшите чувства в човека, жълтата раса е развила неговите органически сили, а при бялата раса получават развитие на умствените сили. Новата раса, която сега иде, светещата, има за цел да развие силата на неговия дух, да реализира на земята светлите идеали, да стане господар и да използва всички придобити сили за добро. После Учителят му заговори за латинската раса, която донесе инквизицията; англосаксонската и тевтонската, които са били много по-свободолюбиви; за народите, които искат да имат бъдеще и които трябва да се вдъхновяват от най-възвишени идеали, но не отвлечени, а такива, които изразяват вътрешната връзка между материалното и духовното, които подчиняват материалните условия на духовните. В България се спъва Новото, идейните течения, които носят Любовта, братството, равенството, свободата и мира, но от това може да последва само зло... Бъдещето принадлежи само на тия народи, които се въодушевяват от тия възвишени идеали. Още в старото българско царство тогавашните водачи изгониха богомилите59, които бяха носители на едно велико учение за реформиране на живота и социалния строй по най-идеален начин, но затова изгонване българите платиха с петвековно робство под турци, защото, когато един народ не приеме великото, Божественото Слово, което му се праща от Провидението и не приложи това Велико Слово в живота си, бива изоставен да понесе последствията на своята неразумност и тогава го постига най-голямото зло. Изгонените из България богомили занесоха своите идеи и култура на запад, на народите, които ги разбраха и приложиха на практика идеите им за социални реформи и придобиха много. А и сега ако българите разберат грешките на своето минало и не повторят същите грешки спрямо сегашните идейни течения, ще имат много по-добри резултати в обществения си живот. Повторението на погрешките ще донесе големи разочарования. Сега едни хора живеят, но животът им е страдания; други живеят и вегетират; трети живеят и умират; четвърти живеят и възкръсват. Когато дойде това, четвъртото, състояние в съзнанието на обществото, тогава ние ще бъдем на границите на новата епоха, която носи истинска свобода на цялото човечество. - Но дотогава? - запита Генко, възползвал се от краткото мълчание, което настана. - Докога? И сега тая свобода хлопа на всеки ум, на всяко сърце, на всяка душа. Който може да мисли, да чувствува и да се стреми, ще я разбере и ще я посрещне. Учителят млъкна. Генко не знаеше какво да прави. Той като че ли очакваше нещо друго. Думите на Учителя му се видяха като на човек, който гледа нещата много отвисоко. За него сякаш нямаше минало, сегашно, бъдеще, а имаше един непрекъснат живот, в който той постоянно пребъдва и за който много малко значение имат дребните отклонения, щом общата насока се спазва. Той чувствуваше, че тези големи вдлъбнати очи гледаха някъде през вековете, че за тях животът, безразлично от формата, тече непрекъснато, че този именно живот, а не другият, който имат хората обикновено, го интересува. Генко искаше нещо да пита, да говори, но чувствуваше, че му липсват думи. И изведнъж му се мерна името на Христа и той се хвана като някой давещ се за него. И той си помисли за този учител и за Христа - и неволно в мисълта му се очерта ясно въпросът, който като че ли някой питаше: «Кой е тоя?». И други, също тъй в него, му отговаряше ясно и отчетливо: «Духът на Христа.» И Генко отново сети потръпване в себе си. И от челото, от косите на седящия пред него Учител се излъчиха много светливи лъчи и изпълниха цялата стая.60 Мека, приятна светлина, през която прозираха дебелите томове книги на шкафовете и метеорологическите инструменти на една от масите. И той търсеше думи да пита нещо, когато Учителят, като ехо на собствените му мисли, го изненада. - Христос живее във всички хора със събудено съзнание. Христос иде да помогне... Ако си Христос, делата Христови ще правиш. Ако кажеш, че си светлина - и внасяш светлина в другите хора, светлина си. Ако речеш, че си живот- и внасяш живот в хората, живот си! Аз не говоря за външните форми, а за вътрешния свят. Истината не може да се намери по външен път. Нещата трябва да се разбират вътрешно. Всяко чувство, което носи топлина и всяка мисъл, която носи светлина - Божествена е. Трябва да се освободиш от низшия живот и тогава ще дойде другият, Божественият. Затова е казано, че който не се отрече от живота си, не може да бъде ученик на Христа. Вярата е един подтик, но сега трябва знание как да се превърне среброто в злато. Трябва да се изживява любовта не като чувство, а като обмяна на енергия между двама души и като универсални сили. Тогава Христос е като едни външни условия - като светлина, въздух, знание, от които може да се ползваме. Сега хората са като хипнотизирани - те имат наследствени идеи и навици, стари възгледи, от които ще трябва да се освободят, да се отрекат, за да влязат фактически в новото. Старата застояла вода трябва да се излее и напълни нова от извора. Сега хората работят много неща, но взима ли Бог участие в тях? Питат ли Го те? И след това, недоволни от резултатите, държат Него отговорен за своите погрешки и питат защо светът е направен така. А трябва да се дойде до любовта. Любовта е закон на освобождение. Само любовта може да освободи хората. И ако има извор, има и река. Богат, учен и добър трябва всеки да стане, за да може да помага. Като работи човек за себе си, ще работи и за другите. Сегашните възгледи не са техни, на хората. Теса възгледи на дъските, на каците, които обръчите държат по неволя на едно място в подчинение. Една велика идея - да работим с любов - трябва да ни свързва, а не нуждата. Първоначално хората са били Божествени, но после са дали цена на човешкото наравно с Божественото - и там са погрешили. Там се е родил човешкият морал. Хубаво е да набереш и ядеш от плодовете на градината и поднесеш някому - но още по-добре е, ако го оставиш сам да си бере от дърветата. Нека това, което Бог мисли и прави - мислим и правим и ний. Другото е користолюбие. Няма мъчнотия, която Божията Любов да не разреши. За да ви приемат хората, трябва да носите нещо ценно в себе си. Мислите ли, че банкеринът ще остане равнодушен, ако му посочите диамант колкото яйце? Така е и Любовта - тя има цена навсякъде. Хора силни се изискват сега - които да не се изменят в любовта. Всички трябва да знаят, че ако постъпват хората както дяволът постъпва и ги използва - и те ще станат като него. Само когато човек се чувствува, че всичко има и нищо не иска-тогава е истински свободен. Глупавите се забавляват, умните учат, а мъдрите проникват в тайните на природата. От човека зависи как ще премине живота си. - О, аз бих искал да бъда мъдър, истински мъдър - възкликна Генко сърдечно. - И можеш - каза му Учителят, като го гледаше внимателно. - Можеш, защото имаш любящо сърце и светъл ум, който жадува за новото. - О, по-рано аз много четях и имах голяма жажда за учение. От някое време, след последните събития, чета по-малко. И разбърках се някак. Потъмняха ми много работи. Като че ли прозорци някакви се завесиха и слънчевите лъчи вече не влизат тъй обилно при мене. - Това е временно само. Вие ще навлезете в една нова страна във Вашия живот. Вие сега ламтите за външна дейност и искате да устройвате обществото и порядъка му с нещо външно: мярка, закон или постъпка, но забравяте, че всички живи същества са едно органично цяло и че то е разумно. И оправянето му, както и развалянето му стават отвътре - тъй, както се приема храната отвън, а тя се разпределя в тялото отвътре - така става и всичко, което засяга дълбоко човешкия живот. Един народ има своя път, и ако той се следва, всичко върви добре. Когато някога евреите и техният цар слушаха пророците (а не свещениците), тогава всичко отиваше добре. Но когато ги гонеха и избиваха -и царе плащаха, и народът плащаше. Сполетяха ги много нещастия и злочести-ни, не защото Бог искаше тяхното нещастие, а защото те, в своето невежество, не можеха да използват благата, които им се даваха. И тогава благословение-то се преобръщаше в нещастие и проклятие. - Че не е ли и днес същото? - запита бързо Генко. - Не сме ли и ний пред такива злочестини? - Да, те са близо - каза Учителят. - Няма да мине и месец - и големи нещастия ще споходят страната ни, предизвикани от неразумното ограничение свободата на хората.61 Управляващите вършат погрешки след погрешки. Но те режат клона, на който са качени. - Но, Учителю, ако това е така, защо да не им се викне да се опомнят? - Кой? - каза Учителят. - Те не признават никого, който им говори неприятни работи, не тъй, както те мислят. А не е важно как ние или те мислят, а дали нещата са тъй, както ги мислим. - Ами да им се каже, Учителю - каза пак Генко, и цялото му сърце затрепера и заигра в гърдите, като че беше наближил най-важния момент на своя живот. Струваше му се, че само един миг още, и той ще скочи в някакъв голям водопад, който ще го повлече нанякъде, без да може да се върне вече. - Да им се каже! Да, но трябва човек, който ще говори, да е смел, да говори истината тъй както е, без да му трепне окото. - О, разбира се, Учителю, инак няма смисъл. - Да, няма смисъл - повтори Учителят. - Трябва да им се каже, че нещастието постига всеки народ, който се откаже от Божествения път. Не е въпросът за обичаи, предания и човешки разбирания и обреди, оставени от человеци -против тях нямаме нищо, но и на Божественото трябва да се даде място и ход. То е като истинската храна - ако се не яде, заболява се или изтощава организмът. И хората сега са в такова положение. У нас се гони всичко по-благородно, по-събудено. Изчезват хора - това е голяма загуба на ценности. И сигурността на един цар иде от изпълнението волята на Бога. Ако Бог не привързва хората към него, всичко е загубено! Те трябва да изпълнят волята Божия, да изправят старите погрешки. - 0, аз това бих го казал - и Генко се изправи. - Ще го кажа на министра, когото познавам, но и на царя ще го кажа. - Да, Вие и нему може да го кажете. - Аз не го познавам - каза Генко наивно - и не зная дали ще ме пуснат при него. Учителят помълча. - И познаваш го, и говорил си с него - каза му Учителят. Генко възрази живо: - Само на картичка съм го виждал. Така го познавам. Но имате грешка, аз никога не съм говорил с него! Учителят се усмихна само. - Значи бихте му говорили истината в очите смело, тъй както сте я видели и знаете? - запита го пак той. Очите на Генко светнаха. - О, Учителю, бих му казал всичко тъй, както ми се е набрало в душата. Аз мир вече нямам нито денем, нито нощем. Като че ли нещо иде, грамадна тъмнота - и тя ме души - мене най-напред. Като че ли народът трепери, настръхнал - струва ми се пилета, а аз квачка - смешно е, но тревогата на квачка сещам в себе си, когато соколът се е надвесил и се гласи да избира своята жертва. Учителят го погледна внимателно. - Да, Учителю, тревога и желание да сторя нещо за всички тия, които не зная, но сещам че ще страдат. Квачка - повтори той и се вглеждаше в очите на Учителя, отдето идеха топли лъчи и вълни, които го обливаха. - Да, и ти си бил в миналото квачка на тоя народ - каза му той тихо. - И сега ще направиш опит. И в тоя опит ти ще бъдеш смел. Ще внимаваш на това, което вътре в тебе ще ти се говори. Ти само ще му даваш ход... Смело! Сега е важен момент, който не трябва да се пропусне. - О, колко се радвам, Учителю. Но как ще стане всичко това? Учителят като че ли не го чу, загледал се някъде. Очите му станаха неподвижни и като че ли от тях изчезна всякаква жизненост. Лицето му - напротив, стана прозрачно, но също тъй безжизнено. На Генко му стана странно, неловко, дори взе да му става страшно. Нещо лошо ли му стана? - тревожеше се нещо в Генко, но като че ли беше външно. Вътре в себе си някъде дълбоко Генко почувствува някакъв особен мир със светлина и любов, която го грееше като пролетно слънце и го галеше. И той зачака мирно и тихо, като дете, което е протегнало ръка, за да получи скъп желан подарък. Лицето на Учителя по същия път върна своята подвижност и червенина. Очите му се оживиха наново и се почувствува като че ли някой или нещо отново се е върнало и гледа иззад тях. Генко целият напрегнат чакаше. - Хубаво, хубаво - каза Учителят, - всичко ще се нареди. И той стана. Генко стана също. И почувствува, че това е краят на свиждането. И тъкмо сега, когато му се искаше да разбере и пита толкова работи, му казаха това неочаквано: «Ще се нареди.» Генко целуна ръка и излезе като насън. И като насън той си приказваше на себе си: «Ще се нареди!» - и се поспря, загледан в земята, като човек, който се мъчи да си припомни нещо. Но това «нещо» беше като че ли живо, подвижно и потъваше тъй неочаквано в съзнанието му, както и неочаквано се появяваше.

II. НА НЕДЕЛНА БЕСЕДА НА ИЗГРЕВА (стр. 202-219) «АКО СЕ НЕ РОДИТЕ ИЗНОВО» Още към 9 часа сутринта хората започнаха да навлизат отново в салона.37 Генко беше научил вече, че тук няма «господа», а има братя и сестри, че това е «Великото Бяло Братство», за което му бяха говорили там в чужбина, възглавявано от Учителя. Той на всичко гледаше с любопитство и желание да разбере нещо по-дълбоко, отколкото външността му се откриваше. Всеки човек тук за него имаше нещо повечко, беше и «брат». И той несъзнателно искаше да види, да почувствува това. И когато запита за нещо, отговориха му учтиво, засмяно, свободно, с една видима готовност да му услужат. Това много го зарадва. Значи това са братята - учениците на Учителя? Разправиха му тогава, че ученици са доста, около 300 человека, които сутрина имат лекция от 5 до 6 и половина - обикновения клас, «общия», а има и друг, наречен «специален», в който влизат само неженените братя и сестри. Тия сведения му даде един момък, почти колкото него възрастен, с големи скули и провиснали мустаци - типично селско лице. Облечен беше скромно, със синя работническа дреха, но се държеше с чувство на собствено достойнство. Винаги готов да се засмее. При това твърде често, без да ще, той говореше римувано и когато някой го запитваше, отговаряше вече преднамерено с някой цитат от стихове набързо калъпен, което караше да се смеят. По-късно от разговорите Генко разбра, че е попаднал на доморасъл поет Цеко, родоначалник на школата «Цекизъм», която той още не можеше да схване в що се състои.38 Но самият «поет» беше изглежда широка душа, която всяко подмятане взимаше в добрата страна и отговаряше дружелюбно. При това всеки отговор той придружаваше с широка усмивка, която разтягаше устните му до ушите, червеното лице грейваше като пълна луна с такова добродушие, че който го гледаше, се усмихваше неволно. Той въведе Генко в салона и му го показа. Голям, хубав, чист салон, с големи прозорци, които заемаха цялата южна страна.39 В средата - малка, покрита с бяло масичка върху възвишение. До нея - стол. Пред нея - столове и маса - за стенографките. Всичко, което говори Учителят, се стенографира и досега са излезли около стотина тома «на всички езици, храна готова, за Европа Нова!» - завърши Цеко фразата по свой маниер. На стената имаше образа на Христа, доста сполучливо изобразен. А освен Него-и други символични модерни картини, рисувани от ученици на Учителя.40 Няколко от картините представляваха красиви изгледи на Рилските езера, където в палатки прекарваха учениците лятото, когато Учителят им говорел: «Лъчи и Зари - за нашите души!» - според Цеко. След това той му показа хармониума, рояла, като да му сочеше нещо кой знае колко важно. Генко го слушаше снизходително и донякъде с почит. Той, който беше виждал вече «Виктория» и «Албертхол» в Лондон, тоя салон не му правеше впечатление с големината или външността, но с нещо друго, неуловимо, обаче живо. Той сам не може да си даде сигурен отчет, но чувствуваше, че това е повече психическата атмосфера, която се усещаше от самите дробове. Като че ли тук беше планински връх с чист въздух, в който по-леко се дишаше. Цеко го посъветва да си вземе някои книги, беседи да чете, а после, когато това бе сторено, да си избере и вземе стол, защото после всичко ще се напълни и не ще може добре да слуша. Той му посочи где да седне, за да може да вижда и чува добре Учителя. Генко седна, но веднага се сети, че има компания и каза на Цеко, че и за тях трябва да намери място. Като му каза, че са госпожици, Цеко си почеса врата инстинктивно, но после реши, че и те може да седнат наоколо. Генко предложи да отидат да ги намерят, защото салонът беше вече почти напълнен. Излязоха заедно и ги затърсиха. Когато минаха край една чешма, Цеко му обясни, че това са «зодиаците», на които е написана съдбата на цялата Земя, оттам - и на хората, че това са знаковете на 12-те култури, през които Земята е минавала. И всяка култура е траяла няколкостотин хиляди години. И цялата тя е символизирана и синтезирана в един знак -символ, който се предава от най-стари времена. Отбелязано е и на съзвездията: «Пише се от мнозина, проучва се от астролозите, но малцина знаят истинския смисъл.» Цеко41 приказваше бързо и сериозно, а Генко слушаше и се чудеше с каква самоувереност приказва такива фантастични работи. И когато го запита откъде знае всичко това и той му отговори: - «Учителят каза», - на Генко му стана изведнъж ясно. Там беше оная канара, основа на която всички тук опираха - «Учителят каза!» Да, когато имаше един сигурен източник и опора, лесно е да се твърди, лесно е да се живее. Минавайки при другата чешма42, Цеко се спря и му обясни «хиероглифите», които тя представляваше. - Ето, това е сърна - посочи той. - Виж надписа отгоре: «Храни се добре» - значи, като сърната. Ето, това е човекът, който държи книгата на живота, разтворена в едната си ръка, ябълката, за която го изпъдиха от рая и гледа изгряващото слънце. А над него виж какво пише: «Мисли добре!» А ето тук, в планините орел и един гълъб заедно градят едно гнездо. А над него пише: «Работи добре!» И тъй: «Храни се добре, мисли добре, работи добре», тъй както тия символи казват - това е новото учение, което носи епоха нова, за душа обнова! - завърши набързо Цеко и тръгнаха да търсят компанията на Генко. Скоро ги съгледаха, че вече идеха със свои познати. След малко те можаха да се наместят точно срещу масичката43 на Учителя, макар и малко по-назад. След десетина минути местата бързо се запълниха. Скоро нямаше свободно нито едно и хората, които идеха, се изправяха до стените или се трупаха на вратата и прозорците отвън. Най-отзад, до стената, Иванка му посочи Бат-ко. И той ги забеляза и им кимна с глава. До него седяха млади братя и сестри. Генко гледаше и слушаше. Мичето беше се излегнала почти на стола и се взираше разсеяно на една или друга страна, но изглежда, че малко се интересуваше. Анна споделяше отново впечатленията си с баща си, на което той най-често отговаряше само с клатене [на] глава. Скоро настана известно затихване.44 Чу се някакъв тон на хармониума и една тиха песен се понесе от всички наоколо. Повечето от тях пееха със затворени очи, унесени. Генко се мъчеше да схване думите: «Бог е Любов, любов, любов». Можа да разбере първата фраза: «свята, безгранична»... Мелодията бе тиха, без големи колебания, особена. После се смени с друга, също тиха, тържествена, на която той схвана някои думи: «Благославяй , душе моя, Господа». Но в нея нямаше нищо от ония провлачени мелодии, които някога беше чувал да пеят в черква. Тези песни имаха нещо светско, свободно, но същевременно много задушевно, възвишено, особено; нещо, което Генко на свой език преведе - стоплящо душата... Той гледаше хората, сестри и братя, как пееха всички, техните симпатични съсредоточени лица със затворени очи, и му се струваше, че се намираше всред един нов свят, в който има други закони, не тия на всички останали хора, че в тоя свят грее слънце в душите на всички, че те имат една здрава основа, която не се колебае от люшкането на житейското море или от духване на случайните ветрища... Третата песен пък беше като някакъв откъслек от опера тържествена, в която се описваше как грее слънцето и пасат сърните.45 Но когато дойде до пасажа: «Велик си ти, Господи, велики са Твоите дела», Генко сети как тръпки полазиха по цялото му тяло, че нещо наистина има около него, нещо невидимо наоколо от това величие на Бога. И той, когато завършиха песента, обиколи с поглед цялата зала. В единия ъгъл тоя поглед срещна друг, за минутка като че ли се здрависаха и оттам цъфна широката усмивка на Цеко. И на Генко му стана радостно, като да бяха му направили някакъв голям, ценен дар... Всички изведнъж станаха и вдигнаха дясната си ръка нагоре, с дланта напред.46 Бързо мина между хората Учителят, с една дебела книга в ръка, и се изправи зад малката масичка, която беше на възвишението. Шумът от разместените столове постепенно утихна. Настана извънредно голяма тишина. Учителят каза тихо нещо. Всички заказваха молитвата «Отче Наш». Четеше и я Учителят със затворени очи. И мнозина от слушателите казваха молитвата по същия начин. Когато се свърши, всички насядаха. Седна и Учителят и каза нещо. Един от братята стана, взе цигулката, други започна да свири на хармониума и всички запяха. «В начало бе Словото. Словото бе Бог и Словото бе у Бога.» Генко си спомни, че това е текст от Евангелието. Мелодията беше бавна, тържествена, настройваща. Когато я завършиха, Учителят отвори книгата пред себе си - изглежда беше Библията, и каза: «Евангелие от Йоанна, глава 3» и зачете доста тихо, но разбрано. Понякога Той се спираше по особен начин и тогава като че ли се разбираше нещо друго, което досега е останало тъмно. Когато свърши четенето, изпяха една друга песен и отново всички се умълчаха. Учителят прочете един стих: «Ако не се родите изново» - и след това започна да говори тихо, но все пак достатъчно ясно. При това с вид като че ли казва най-обикновени работи, които всеки би могъл да каже. Нищо не натъртваше. Напротив, като че ли омаловажаваше и правеше леснодостъпни най-отвлечените идеи. Най-абстрактните истини в неговите уста звучаха тъй ясни, реални, че ставаха достъпни изведнъж за съзнанието на слушащите. А те тук бяха много и разнообразни. И тая така наглед мека реч, тиха и непретенциозна - тъй говореше, като че приятелски беседваше със слушателите си за това, което ги интересуваше, - се поглъщаше с много по-голямо внимание, отколкото ако би бил някой разпален оратор, ръкомахал и кряскал. Когато след време Генко се обърна да погледне в салона, навсякъде той съзря внимателно вперени в Учителя взорове и лица с напрегнато внимание. «Да се роди човек изново, значи да се роди от Дух. Това е важно положение за човешкото съзнание. Житното зърно може с години да седи в хамба-ря и да запази същата си форма, която първоначално е имало, но при това положение то няма да разбере какво представя светът от себе си.47 То трябва да излезе от хамбаря, да се посее в земята, да влезе в съприкосновение със светлината, топлината, въздуха и водата. По тоя начин то ще прояви своя вътрешен живот, ще започне да расте, да се развива. Растението е общ процес за всички същества. За човека обаче растенето е обосновано от развитието на неговото съзнание.» После той посочи, че в растителното царство растенията не се раждат като съществата от животинското царство, но поникват, растат и се развиват, като минават едновременно през външни и вътрешни процеси, през големи изпитания и несгоди. Човек, преди да се роди, минава през такива процеси. Раждането се предшествува от вътрешни процеси. Човеците, като не разбират разумните закони на природата и онова, което Първичната Причина е създала, обезсърчават се, понеже не могат да намерят благото, щастието в живота. Те го търсят там, гдето не съществува. Може ли житното зърно да намери своето благо в хамбаря? - попита той. И продължи обяснението си, че то в хамбаря е ограничено, затворено в света. Там то се намира при външни благоприятни условия, но те нищо не могат да му придадат. То трябва да излезе от условията на хамбара и да придобие нещо. Ония, които не разбират живота, като се натъкнат на страдания, съжаляват, че са напуснали своя покой. Но житното зърно в хамбаря има две положения - или да влезе в земята, да мине ред вътрешни процеси, радости и скърби, или да мине през хромела и външно да се пожертвува. Ако не избере нито едно от тия положения, ще остане в хамбара, гдето мишки ще го нападнат. И хората имат спокойствие на хамбара, но по-добре е на нивата, отколкото под хромела. Земята е условие, при което човек може да опита Божиите блага, да расте и се развива. Земята е създадена за разумния човек, който разбира законите и може да ги прилага. Страданията на хората произтичат от неразбиране на онзи висш порядък, който съществува в целокупния живот. Детето среща най-големи мъчнотии при първото отивание на училището, докато разбере какво му се преподава. Сега хората се стремят на земята към блага, но те са временни, защото на хората липсва елемент, чрез който биха могли да задържат придобитите блага. Този елемент ще се запълни с ражданието на човека от Духа. Человек трябва да се роди изново от Духа, да се освободи от лошите условия на сегашния живот. При сегашните условия се очаква смърт. Ще го оберат, както разбойниците обират богатия. Някои мислят, че когато умрат, ще бъдат добре в царството Божие. Но там влиза само новороденият. Само роденият от Духа е господар на условията. Той не се влияе от икономическите условия на живота. Болният се нуждае от чужда помощ, но здравият е свободен. Той всичко си върши сам. Роденият от Духа е подобен на здрав човек. И тъй, животът, като велика школа, предвижда два пътя на хората: пътя на страданието и пътя на хромела. Който избере първия път, той ще се посее като житното зърно на нивата, дето ще мине през ред лишения и страдания. Който избере втория път, ще лежи с години в хамбара, отгдето един ден ще го прекарат през хромела. За предпочитане е нивата пред хромела. На нивата той ще расте, цъфти и плод ще върже. Чрез страданията човек се готви за по-висок живот от този, който днес минава. Житото страда и се учи от страданията, а хората, като го ядат, се ползват от неговите уроци и от благата, които съдържа в себе си. Хората, които днес умират, научават нещо и от живота, и от смъртта, а следващото поколение се ползва от техните опитности като велики придобивки на живота. Важното е това, което сега става, което човек днес още може да направи. То няма да дойде отвън. Отвън съществуват само условията, а възможностите са вложени в самия човек. Житното зърно съдържа в себе си възможности, а светлината, топлината, въздухът и водата са условия, при които житното зърно може да прояви своите възможности. Съвременните хора се плашат от страданията. Големи или малки, страданията следват всеки човек. Такъв е пътят на човека. Едно е важно: кой път ще избере човек - пътят на посяването или на смилането. Ние се стремим да освободим житото от хромела. Никъде не е писано, че житото трябва да се мели - това е човешки закон и наредба. Вие трябва да знаете и двата закона - човешкия и Божествения, за да разберете вътрешните процеси на живота. Новороденият е роден от Духа. Той е благороден човек, той има високо съзнание. Той изключва от себе си всяко насилие, всяка лъжа, всяко зло. Такъв човек е красив, силен, добър. За него човекът е човек и брат. Всяко учение, което поставя братството за основа на човешкия живот, е безсмъртно. Това учение може да се приложи като изкуство за живеене. Всяко изкуство е полезно дотолкова, доколкото има приложение. Защо ви е чуждият език, ако не може да го приложите за придобиване знания? За невежия светът е затворена книга. В новородения се събуждат нови чувства и способности, каквито и сам той не е подозирал. Той вижда нещата отдалеч и отблизо. Той е свободен и от лошите условия, защото всичко предвижда. Него разбойници не могат обра. Рибата има една възможност - да плава. Ако иска да придобие други, трябва да стане птица. Но най-големи възможности има човек. А човек е тоя, който е роден от Бога. Сега хората питат има ли друг свят. А и рибата пита има ли друг свят освен водата. И птицата пита има ли друг свят освен нейния - хвъркатия. Животното пита има ли друг свят; и човек пита: Има ли друг свят освен човешкия? Има, разбира се - ангелският. Там няма затвори, бесилки, гробища, там не съществуват мъчения, нещастия, спорове. Там всеки живее колкото иска. За мен нещата са така, аз вярвам в това, което виждам. В светлината не вярвам, но аз я виждам. Слепият се нуждае от вяра, а за онзи, който вижда, вярата се превръща в знание. Новораждането отваря нов свят, света на Бога. Царството Божие е най-добре уреденото общество. Светът сега е хамбар. Два пътя чакат хората - нивата или хромелът. За новородения Словото е храна. Человек яде със стомаха си, храни се с белите дробове и с мозъка си с енергии от по-възвишена храна от физическата. Христос внесе нова положителна философия в живота, която може да освободи човека от сегашните тревоги и мъчнотии, но тази философия остана неразбрана и на времето си, остана неразбрана и за сегашните християни. Християнин не е този, който носи името, а роденият от Духа Божий - Синът Божий. В бъдещата религия всички хора ще бъдат родени от Бога. Ще съставят едно голямо семейство, на което членовете ще бъдат братя. Всеки ще бъде готов да се жертвува за брата си. Тогава никой от нищо няма да се нуждае. Никой никого няма да изнудва. Кой ни е събрал тук? - Бог. Божията Любов обединява хората. Това е Великата Истина, която се проверява всеки ден и вие може да я проверите всеки момент. Роденият от Бога е проверил тая Истина и живее според нея. Който влезе в новите условия на живот, той не се нуждае от доказателства за онзи свят. Да се доказва съществуванието на други свят, то е все едно да се доказва съществуването на Любовта. Да се доказва, това е безпредметно. Дето е Любовта, там е животът. Когато Любовта отсъс-твува, животът се изгубва. Идването на Любовта подразбира възкресение на душата. Който придобие Любовта, той възкръсва; който изгуби Любовта, той умира. Сегашната фаза на живот е фаза на безлюбие. Безлюбието умъртвява. Аз не говоря за смъртта на черупката-тяло. Друга, по-страшна смърт носи безлюбието. Ако изгуби черупката си само, човек се стреми да се облече в нова форма, която да не се поддава на лошите условия, да не се изменя. Тази нова форма ще носи в себе си безсмъртие. Роденото от плът е плът, а роденото от Дух - Дух е! И роденият от плътта ще живее по един начин, а роденият по Дух - по друг. Първият ще мине през хромел, вторият - през нивата. Първият ще остане безплоден, вторият ще даде плод. Единият ще даде братство, което ще изчезне след четири поколения, а другият, роденият от Бога, ще даде братството, което ще образува трайно братство - връзките на родения от Бога ще продължават най-малко 25 000 години.48 Тази трайност на връзките ще даде възможност на разумните сили, които действуват върху човешката душа, да завършат своята работа. Целата природа, звезди, слънце, планети съдействуват за развиването на човешката душа. Всичко, което обикаля човека вън и вътре в него, работи за неговото възпитание. Които са родени вече, те са опитали това; онези, за които условията сега се приготовляват, и те ще го проверят. Никодим не разбра тая истина, която Христос му каза, и запита: - Как е възможно стар човек да влезе в утробата на майка си и отново да се роди? Христос му отговори: «Роденото от плът е плът и роденото от Дух - Дух е.» По какво се отличават тия два процеса на раждането. Човекът е подобен на житно зърно. Блага ръка ще вземе зърното от хамбаря и ще го посее на нивата. Но ще му каже: «Ще минеш през малки страдания, но ще оживееш, поникнеш, ще завържеш и зрееш.» Житното зърно ще провери това и ще се зарадва. Друга блага ръка ще вземе зърното и от хамбара ще го занесе на воденица и ще му каже: «Ще минеш през хромела, през малки страдания, но цената ти ще се увеличи.» Но по-добре е човек да мине през страдания, да даде плод, отколкото през хромела. Първото е Божественият порядък на нещата, вторият е човешкият порядък на нещата. «Воденицата», това са неразбраните неща, които човек сам си е създал. «Нива» разбирам всичко, което Първичната причина е създала. Пожелавам на всеки да мине през страданията на нивата, за да придобие ония знания, които ще го заведат до новорождение, до раждание от Духа, това значи да стане член на Братството. Роденото от Духа подразбира роденото от Разумното, от Великото Начало на живота.» Учителят завърши без патос или натъртвания - и стана. И всички го последваха. Изпя се стоешком някаква песен, след това настана пак неимоверно голяма тишина.49 Изглежда, че всеки се молеше мълком тихо и дълбоко в себе си за онова, което намираше за добре. След няколко минути мълчание Учителят, лицето на когото грееше като че ли отвътре озарено от някаква светлина, отвори очи. Взе си книгата от масата, вдигна дясна ръка за поздрав и излезе. Всички поздравиха по същия начин и веднага след него започнаха да излизат, а други - да си говорят. Генко също тръгна да си излиза. Не му се говореше нищо. Даже като че ли не бе тук, а някъде далече. Тия думи и мисли, които изглеждаха така прости и понятни в устата на Учителя, звучаха особено и проникваха дълбоко. И главно - чистеха нещо. Като че ли голям порой бе минал през душата на Генко и бе затлачил всичко с пясък и камъни, а сега идеше някаква бистра, светла вода, която изнасяше всичко излишно със себе си и от това ставаше светло и чисто. И някак радостно, по детски радостно. Сякаш беше Великден, той е облечен с нови дрехи и всичко е весело и радостно наоколо. И на всичките лицата са весели и зачервени, погледите - светли. Като че ли всички са внезапно забогатели и всички са готови да споделят своето богатство. Вън той видя, че нагоре по стълбата се качиха хора - мъже и жени, и целуваха ръка на Учителя.50 Той погледна отдалеч, но и през ума не му мина, че и той може да стори това. Той още гледаше нагоре, когато една ръка го хвана за лакътя. - Ще останете за обяд, нали? - и увисналите мустаци на Цеко се размърдаха, лицето му грейна в широка усмивка. - На обяд ли? - учуди се Генко. - Не зная. Нима може? - Разбира се. Аз ще се погрижа. След десет минути ще почне - ето тук, на тая маса и в салона там - посочи той. Масите на двора наистина започнаха да ги покриват с бели покривки.51 Генко запита компанията си. Ключев реши и всички се съгласиха. Всичко това тук му се струва ново, интересно и той искаше да проучи и разбере. Неговите дълбоки, опитни очи следяха всичко внимателно. Той, като практичен човек, гледаше с малко по-други очи на много работи. Но и нему мощната фигура на Учителя беше направила изглежда силно впечатление. И той не само веднага се съгласи, но и настоя да останат. Цеко бързо и услужливо им намери места, като ги посъветва да ги заемат веднага, защото гостите днес са повече, поясни той. Той им донесе и по една лъжица, чиния, хляб, кърпи. Скоро масите се изпълниха. Други чакаха отстрани, приготвяха подвижни маси близо. Всички бяха весели, бодри. Услужваха весели, като да бяха деца, пуснати във ваканция. Всички станаха изведнъж. Дойде Учителят. Поздрави пак с вдигната ръка. Той се изправи кротко и прочетоха «Отче наш». Ястието, някаква чорба, бе изнесено в голям казан на самия двор и бързо се разнасяше от доброволци братя, между които Цеко беше един от най-услужливите.52 Изглежда, че Генко му беше харесал, защото той го преглеждаше с всичко, а заедно с него - и цялата компания. Скоро започнаха и разговорите.53 Питаха и Учителят отговаряше - най-разнообразни въпроси се повдигаха. Генко слушаше с внимание. Те бяха малко настрана от Учителя, но на същата маса и имаха възможност да слушат. - Само красивият, добрият и силният човек може да служи на Бога! Пред красотата и най-лошият човек отстъпва. И той разправя историята на една красива мома в турско време, която срещнала един делибашия и му заповядала да не коли повече раята. А той, щом я видял, скочил от коня и обещал и изпълнил всичко, което поискала от него. Велика, могъща сила е красотата! Някои го запитаха нещо и Генко се заслуша. - Бог ви е освободил от насилието, а в замяна на това ви е дал силата. Освободил ви е от лъжата, в замяна на която ви е дал разумността, освободил ви е от злото, в замяна на което ви е дал доброто. Насилието е животинско качество - турете го настрана. Лъжата е човешко качество, да остане настрана, злото е придобито от падналите ангели - и то да остане настрана. Нека останат у човека силата, разумността и доброто, в които Бог живее. Само по тоя начин ще дойде новото у човека. Питаха - и той отговаряше. Най-различни бяха запитвачите, най-разнообразни - въпросите. Всеки от тях неволно издаваше ония мъчнотии, които всяка душа бе срещала в своя жизнен път или онова щастие или придобивки, които бяхме чакали, към които бяхме се стремили или за които още жадува. - Знание е само това, което е опитано. Истинският човек е само който е силен, разумен и добър. Мислите, чувствата и постъпките на обикновените хора са облечени с лъжа. Днес лъжата върви по стъпките на хората, макар че и те говорят за правда и истина. Умът е дреха, която човек е сам доброволно облякъл, глупостта е състояние, което човек доброволно си е наложил, насилието е състояние, към което човек доброволно се стреми - никой не му е наложил нищо отвън. Насилието е родило насилие. Насилието е създало и законите. Днес законите съществуват за насилниците, но не за праведните Когато човек стане силен, придобива философията на животните, философия на личния егоизъм. Личният живот е най-възвишеното състояние, достъпно за животните, които са повдигнали своята личност в култ. - О, о, пък ти, Учителю, - провикна се весело и свободно пълната поетеса, която изглежда, че по тия въпроси мислеше другояче. Мнозина се разсмяха. - Знаете ли какво било първото дело, когато се явило насилието най-напред между животните? - продължи Учителят. - Вълкът се оплакал, че една овца изяла един вълк. Всички прихнаха да се смеят, тъй невъзможно им се строи положението. - Мислите ли, че са дали ход на делото, без да проверят истинността на факта? Когато се докаже тоя факт, тогава само ще има и закони за съдене на праведниците. За праведните закон няма, но за вълците има. - Праведният трябва да обича да върши добро и да се жертвува - тогава никой не ще го съди. Невъзможно е праведният да греши. И в Писанието е казано: «Роденият от Бога грях не прави.» Грехът не е присъщ на естеството на праведния. Невъзможно е овцата да направи такова престъпление, каквото вълкът прави! Всичко може да направи овцата, но да изяде вълк - никога! Съвременните хора трябва да имат нови разбирания за живота, ако искат да бъдат силни, разумни и добри. - А такива нещастия сега - на всяка крачка - каза една суха, черноока жена, която постоянно млящеше и без да яде - изглежда и че тя си мислеше нещо и несъзнателно мърдаше устни, като да си приказваше нещо безгласно. - Нещастията в света идат по единствената причина, че силата няма разумност и доброта. Сила без разумност и доброта създава само страдания и нещастия. - Страданията се явяват като резултат на стълкновения между мислите, чувствата и постъпките на хората. Който не разбира този закон, той търси причините на злото вън от себе си и постоянно се оплаква. Който разбира този закон, той знае, че причините на злото седят в самия него. - Хубава работа - прекъсна една очилата госпожа с издадени скули и големи уста - сега животът е пълен с противоречия. - Изглежда че и тя беше гостенка някаква, защото самото й държане към Учителя издаваше разликата между нея и околните. - Противоречия в природата няма. Те са само в нас самите, в лошите мисли, когато ний мислим, че нещата трябва да бъдат не така, както са, а както човек мисли. Вън от нас е Бог, Който създаде света. Тъй че, ако мислите, че злото е вън от нас, вие ще дойдете до заключението, че злото е в Първата Причина, в Бога. Но никога частта не може да даде мнението си за цялото, никога произведението на човека не може да даде мнение за своя творец. Колкото е възможно овцата да изяде вълк, толкова и злото - да е от Бога. - Ами тогава? - запита един брадат човек и замърда смешно пръсти, като че искаше нещо да измие. - Съвременните хора сами са турили лъжлива основа на своя живот. Докато човек мисли, че причината на злото е в него, той ще може да премахне тези причини и ще се освободи от злото. Злото не е нищо друго, освен отношение на нещата. Когато човек знае тия отношения, той ще се въздържа от злото. Колко струва на човека да въздържа езика си от лоши думи? Ума си - от лоши мисли? Сърцето си - от лоши чувства? Нищо не коства на човека да се въздържа от лошото и нечистото. Въздържа ли се той от лошото, от злото, той може да бъде щастлив. Щом хората искат да бъдат щастливи, тогава и Бог, Който е у тях и от Когото те са излезли - и Той иска тяхното щастие. Това е Божествено желание. Който нарушава щастието на другите, той ограничава проявата на Бога у тях. А Бог иска да бъде щастлив във всички същества. Истинският морал е общ за всички същества. - Как да придобием този морал? - запита някой. - Учителят и ангелът не може да внесат Божественото в човека, но може да се дадат условия за неговото развитие. Другояче животът няма смисъл. Мъчно е, ако дарбите отсега ще се придобиват. Много сме закъснели тогава. Всички сте надарени, но не всички еднакво сте работили да развиете тия дарби. - Е, всеки човек иска да направи нещо добро - смънка една рошава жена, седнала до Учителя. Учителят я изгледа и после каза: - Истинско добро е това, което никой друг не е видял освен Бог и за което нищо не е платено. С големите работи човек изгубва и малките. Може би тоя отговор съдържаше и скрита мисъл, защото мнозина се усмихнаха и погледнаха жената, която направи неприятна гримаса. Тя изглежда, че беше доста суетна и тоя отговор не й се понрави никак. - Пък нали, Учителю, и в Писанието е казано: «Хлопай, и ще ти се даде.» И ние питаме. Учителят продължи, като да не бе чул. - Живият морал седи в общение с Бога. За тази цел, човек трябва да започне с доброто. То е извор на любовта през всички векове. Доброто е основа на целомъдрения живот, той е основа на Божествения свят. Обедът беше отдавна свършен и мнозина бяха наставали и бяха заобиколили масата на Учителя. И той все говореше, запитван от мнозина. Пак се умълчаха. Станаха, сложиха ръце пред себе си и всички казаха вместо молитва три пъти изречението: «Божествената любов носи пълния живот».54 След което Учителят вдигна ръка за поздрав и си отиде към стаята. Започнаха на групи да си разотиват. Цеко се яви веднага и започна да разправя едно-друго... Вечерта ще има плодна вечеря от ориз и жито, а след това - концерт и забава. Тоя път всички отказваха - имаха работа. Но друг път с удоволствие биха споходили концерта, щом музиката е от Учителя.

Любомир Лулчев IV. Творчество: С Христа (трилогия) III. Благословение (Любомир Лулчев. Благословение: Роман. Севлиево: Печатница «Братство», 1940. - 372 с.) I. НА ИЗГРЕВА - ПОСРЕЩАНЕ НА СЛЪНЦЕТО. ПАНЕВРИТМИЯ И РАЗГОВОРИ С УЧИТЕЛЯ ДЪНОВ (стр. 190-201) Трите момичета вървяха пред тях и от време на време се обръщаха -най-често Анка. Тогава и Генко ставаше за малко разсеян в отговорите си, очевидно увлечен от мисълта си на друга посока. Те вървяха доста бързо по шосето. От двете им страни се вдигаше боровата гора и даваше илюзия като да са някъде далеч от града. Но по тоя път вече по-често срещаха подранили млекарски кабриолетчета и тежко натоварени с дървен материал кола, които скърцаха и тряскаха от време на време. Няколко селяни и селянки отиваха с товари и кошници към града; други ранобудни граждани и някои двойки крачеха нагоре, може би на разходка. Скоро те стигнаха до края на гората. Небето на изток вече гореше от злато жълто и пурпур. Няколко облаци с най-чудновати форми се простираха в златните рамки на невидимото още слънце в една картина, която неволно спря погледа им. - Ще изгрее скоро - каза Иванка. Никой не й отговори. После голяма пауза, бащата на Анка каза: - Какво би станало с всички ни, ако нямаше Слънцето? - О, да, надали би имало живот на Земята - каза Генко. И пак всички се умълчаха за известно време. После момичетата тръгнаха отново, като завиха надясно край гората. После те навлязоха между дървени бараки и отначало Генко, който беше увлечен в разговора, помисли, че ще отиват пак на гости, където бяха ходили по-рано - при Батко! Но те заминаха нататък, влязоха в един ограден от тел широк двор и се намериха пред едно хубаво, цяло бяло и обърнато към юг здание, на което почти цялата фасада се състоеше от прозорци.24 Пред тия прозорци имаше доста хора, които слушаха нещо. Вътре изглеждаше, че има също много хора. Някаква песен тиха, провлечена и особена, достигаше до слуха им - и те се спряха. После се чу размър-дване на столове, тишина, която трая няколко минути и- след туй из вратите заизлизаха много хора. Генко се огледа насам-натам. Той не бе идвал никога тук по-рано. - Какво е това? - попита той Иванка. Тя се само усмихна. - Каквото го виждаш. Сега гледай и наблюдавай, а после ще приказваме. Генко не каза нищо, но се отдалечи, за да може да види по-добре всичко. Перпендикулярно на първия салон имаше друг, също тъй с големи прозорци, които изпълваха почти цялата му фасада. Вътре се виждаха няколко маси, столове и лимонени дървета, които бяха обкичени с много плодове.25 Генко, без да ще, им се залюбува няколко мига. По стените имаше хубави картини, които той само мимоходом погледна. Когато се обърна, хората, които излизаха от големия салон, като да бяха ученици - така весело и бързо протичаха по пътеката към боровете. Между тях имаше най-разнообразни хора от всички възрасти и обществени положения. Не липсваха сини работнически дрехи и селски носии от други краища на България. И побелели глави, мъжки и женски. Имаше и млади момичета, които засмени се надпреварваха да излизат, а други - сериозни и бавни, като да бяха замислени дълбоко в нещо. Но като че ли във всички лица имаше нещо особено. Като че всички те бяха се греяли на някакъв огън и този огън беше оставил червенина по лицата им и блясък в очите им - особен блясък, който той съзираше във всеки поглед, който срещна неговия. Като че ли в далечината някъде гореше някаква свещица и блещукаше всред тъмнината. Всички отиваха в една посока. Последваха ги и Генко и компанията му. Щом минаха една красива чешма26, в която някакви знаци имаше наредени по настилката й, излязоха на голяма поляна с извънредно красиво местоположение. Витоша образуваше южната й граница, красива и белоглава. Всред поляната се намираше малка градинка, която имаше изглед на котва всред кръг, а в средата й - метеорологическа будка. Всички бързаха и се нареждаха на няколко редици - мъжете отпред, жените отзад. Всички от тях си говореха нещо весело, особено момичетата. Мъжете, наредени, чакаха нещо, мълчаливо и съсредоточено. Голяма хубава поляна, обградена отвсякъде с гора, даваше изглед като да бе някой голям декориран салон. Всички бяха обърнати към изток. С бързи крачки идеше един човек, заобиколен от неголяма група мъже и жени, целият облечен в бяло. Той беше невисок, с глава, обкръжена от бели коси, и брада. Като че ли леко развяната му коса искаше да хвръкне и излъчваше мека светлина. Той вървеше изправен, енергичен. Застана отпред и всички се разотидоха веднага в редиците. Настана тишина, като да нямаше никой, макар да имаше около хиляда човека. Леко върховете на Витоша, покрити със сняг, порозовяха. Без да ще, Генко сведе поглед от тях към бялата фигура, застанала тихо и смирено пред всички. Нещо трепна в душата му, топлинка някаква сякаш огрея всичко в него. Изведнъж една дума само му дойде на езика и той, като се обърна бързо към Иванка, каза: - Учителят? Тя само кимна с глава. Той вече не отдели поглед от Него. След няколко минути Учителят започна да прави разни движения, тихо и плавно.27 И всички, без каквато и да е команда, го следваха. Като че ли нямаше хора, а привидения. Те всички вдигаха ръце, клякаха, ставаха пак, пристъпяха крачка напред или назад, клякаха пак - всичко почти едновременно, красиво, тихо, плавно. На Генко се струваше, че присъствува на някаква молитва, в която ръцете и тялото си казват своите желания и получават своите отговори. Изведнъж, без да ще, си спомни едно свое преживявание в планината. Беше ходил много, дълго време, потил беше се и беше се зажедил много, твърде много. И тогава той намери един извор, голям, хубав извор, кристално чист. И докато се сгрее водата за пиене, той почувствува нужда така инстинктивно да потопи ръцете си във водата, като че ли те, ръцете, бяха изжаднели и искаха да пият. И странно - щом ги потопи, като че ли цялото му тяло пи нещо, защото жаждата намаля и почувствува успокоение. Това беше тъй особено и силно, че и след толкова години, той си го спомни съвсем ясно, като да бе станало вчера. И сега, гледащ тия движения, му се струваше необяснимо и нему защо, че те, така плавни и особени, носят същото това чувство на потопените ръце на изжаднелия в студената планинска бистра вода... Когато се свършваха едни упражнения, започваха други. Бързо редиците се развалиха и тръгнаха на разни страни. Скоро се образува отличен кръг от по двама души28 - половината с мъже, половината кръг с жени. Последните бяха облечени с доста ярки и разнообразни цветове, приличаха на букети някакви. Всред кръга остана Учителят и една група музиканти, след което, също тъй мълчаливо, всички спрени чакаха нещо. Музикантите засвириха. Колелото се раздвижи плавно, хармонично. Музиката беше особена, ритмична, мека, разполагаща. Като че ли тя самата движеше ръцете. Сякаш не се движеха, а плуваха. Тая музика изведнъж обхвана душата на Генко. Като че ли беше дъжд за попукана земя. Полуот-ворил уста и вперил очи, Генко се мъчеше да не пропусне ни едно движение, нито един звук на тая мека музика, която като че ли невидимо му туряше крила... Той сам не разбираше какво ставаше с него. Но тия леки движения, тая мека, нечувана досега музика го хранеше с нещо, за което той отдавна беше гладувал, което не му е достигало... Когато се свършиха упражненията, тъй разнообразни по движения и посока, че нему се струваше, че едва ли би могъл да ги научи, настана голяма тишина. Оркестрантите си оставиха инструментите и също се наредиха. Всички застанаха мирно и тихо. Със затворени очи те вдигнаха ръце нагоре и ги снемаха около себе си. Чувствуваше се като че ли това е най-важният момент. Всички вдигнаха дясната си ръка някак особено.29 Също стори и Учителят, а след това от всички страни се устремиха към него. Най-напред тичаха деца, но имаше и възрастни. Генко се приближи бързо да види защо. И когато стигна по-близо, той разбра - целуваха ръка. Той се приближи и погледът му не можа да се откъсне от фигурата на Учителя. И колкото повече гледаше, толкова повече му се струваше, че нещо незнайно става, че той е в друг, неземен свят, в който вижда всичко това, че нещо потиснато, спирано в самия него като някоя лавина или спряна вода, е тръгнало да тече буйно и наедно с това отвлича и нещо мътно, тъмно, тежко, което е притискало душата му. Около него стотина души - деца, момичета, юноши, баби, побелели хора, се притискаха леко и се мъчеха да надзърнат за миг в очите на тоя, който раздаваше сякаш невидими неща, но което всеки щом получеше, блясваха очите от вътрешна радост, а лицето като че ли разцъфваше. Генко толкова беше се унесъл в това, което гледаше, което ставаше видимо пред очите му и невидимо в душата му, че когато се намери пред тия проникващи очи и бяла фигура, той нямаше време да си даде някакъв отчет. Той пое бързо протегнатата му ръка, гледаше втренчено очите на Учителя, целуна бързо и сам се чу като че други да каже с устата му: - Благодаря, Учителю!30 Учителят му стисна ръката, кимна с глава и изпроводи с поглед. И от това в Генко мина някаква светкавица през цялото му същество. Нещо се срина и нещо възкръсна - но какво? - той сам не знаеше. Като да беше видял някакво видение, в което много картини се намесваха едновременно, много гласове се чуваха заедно... Значи това е Учителят! И гласовете на италианците, поляците, на англичаните, които му разправяха за него, за «Outchitel», му изпъкнаха като да ги чуваше в момента. И той си остана няколко минути така унесен, в други свят, при друга светлина. И когато го побутнаха няколко пъти и питаха, очите му гледаха и виждаха нещо друго, защото той не отговори. О, сега той вече знае защо в очите бляскат искри, защо всички тук изглеждат като да са греяни от невидим огън... И всички сега го гледаха като да бяха стари приятели - струваше му се, че му се усмихват. Иванка му говореше нещо, но той само гледаше и нищо не разбираше. Той гледаше внимателно Учителя, който вече говореше нещо, заобиколен от група. Скоро някои хора донесоха гевреци и му ги дадоха.31 Толкова много! Генко се чудеше защо му са! - когато Учителят започна да чупи и раздава на тия, които бяха около него. Всякой, който вземаше, отстъпваше назад и даваше място на тия, които са зад него, да пристъпят и си вземат и те. Когато на Генко дойде редът, той не сещаше краката под себе си. Струваше му се, ще получи най-голямото богатство, което отдавна е чакал. Той се поклони над ръката, която му даваше голямо парче геврек, и я целуна. И отново той чу устата си да казват, като че ли без негово знание, ясно и отчетливо: - Благодаря, Учителю! И пак същият поглед, сякаш нещо, което изведнъж той разбра и потръпна - тъй го гледаше майка му, когато напусна земята... И когато Генко дойде на себе си да обърне внимание на думите на Учителя, той едва схвана няколко откъслечни фрази. Някои от слушателите бяха извадили тетрадки и пишеха.32 Генко се заслуша още по-внимателно. Всички напрегнато слушаха, да не пропуснат дума, а някои бързо пишеха. Понякога всички се смееха. Най-искрено от всички -самият Учител. Тогава в Него имаше нещо детинско, което предразполагаше... Той бе много свободен, като да бе заобиколен със свои деца, а и те така Го гледаха, като наистина Той да им бе баща. А между тях имаше толкова стари хора... - Да люби човек - няма нещо по-лесно от това! Човек може да обича когато иска и когото иска. - О, Учителю - намеси се облечена с красива шарена дреха възрастна госпожица, която изглежда че имаше някаква привилегия да пита или пък сама си я даваше - о, Учителю, тъй е трудно понякога. Учителят се усмихна. - Никой не може да ти заповядва или налага кога и как да любиш.33 Няма друг господар в любовта, освен самият човек, който люби. Люби както искаш и по който начин искаш, никой няма право да се меси на твоята любов, да казва, че тази любов е права или крива. Но вие искате никой да не се меси на вашата любов, а се месите в чуждата любов. Но тогава, щом искате свобода за вас, дайте свобода и на другите. - Ех, Учителю, аз искам да дам свобода, но аз самата я нямам - каза същата госпожица. - Искам да стана и велика поетка, а пък не мога, дращя само... Някои се засмяха. - Кое е великото в света? - Запита Учителят и всички млъкнали чакаха.-Човешката душа - отговори си Той сам. Животът е израз на човешката душа. Дето има душа, там има живот. Дето има живот, там има и радост, и знание, и мъдрост. Гдето животът тече, там има и радост, и страдания. - Ех, тия страдания, Учителю - каза една белоглава, висока жена с младежко лице, - не може ли без тях? Учителят я изгледа и всички пак мълчаливо зачакаха. - Може - каза Учителят. - В първичния живот не е имало страдания. Те дойдоха заедно с отклоненията. Но има и страдания, които човек сам си причинява. Когато се спират поривите на човешката душа или стремежите на човешката мисъл и чувства, всякога се произвеждат страдания. Когато се дава подтик на поривите на човешката душа или се дават условия за растене на човешките мисли, всякога има радости. Човешкият живот е разумен живот, другият е животинският. - Е, Учителю, пък ние животни ли сме? - намеси се едно сухичко момиче, със зачервени очи, изглежда болни или възпалени от плач. - Когато говоря за човешки живот, разбирам целокупността на живота, т.е. разумното начало, което и горе на небето, и долу на земята е едно и също! Гдето се проявява този живот, там е царството Божие, там е Бог! Въпросите се сипеха свободно, някои дори несериозни, но Учителят на всички отговаряше с голямо търпение и широта. И всичките му отговори като че мереха все в една далечина. Те се сториха на Генко, който имаше навика да мисли образно, като да бяха все линии почти паралелни една на друга, но които далеч някъде се пресичаха всички в една и съща точка, в един център, в едно невидимо слънце, което беше все и вся за тоя човек. Имаше нещо единно, цялостно, незнайно в тоя човек, в който всеки поглед, движение, дума, като че ли радиираше от него по всички страни спокойствие, увереност, тишина, светлина, лъхаше топлота на майчин скут. И Генко се мъчеше да не пропусне нито една дума, нито едно движение. И нов образ му изпъкна в душата. Това беше неотдавна. Генко беше отчаян, объркан. Всичко беше му дотегнало. Сякаш градините му бяха се превърнали в пустиня и изворите - засипани с пясъци... Той не знаеше и не можеше. Животът му бе се обезсмислил. Умът му работеше бързо, тичаше като конник по всички посоки и навсякъде намираше задънени улици - без всякакъв изход. И затирил се бързо и с надежда, връщаше се назад отчаян и съсипан. И той спираше така с обронена и сведена глава. И тогава дойде Иванка. Тя нищо му не каза - само мина и му стисна ръката и отмина. И изведнъж от това в него стана промяна. Като че ли това ръкостискане му даде ключ, който отвори някаква врата, топлинка, която стопи прегради, даде храна на болния, комуто отдавна нещо се е ядяло, но той самият не знаел какво. Ето, и сега е същото. О, да, само че там бяха малки капки, а тук е извор, голям, непрестанен. От него са черпили и другите. И Генко слушаше и внимаваше. И отново му се мерна нова картина. Върви Учителят с кошница пълна, грабва от нея и хвърля цели шепи. И тия, които са около него, вземат тия камъчета равнодушно. Някои ги турят по джобовете си, други ги държат в ръцете си и незабелязано за себе си разпиляват по земята. А други се кичат с тях. Генко се навежда и събира някои - и колко е чудно, че това са скъпи камъни, най-красиви диаманти! О, колко много и колко лесно ги раздава Учителят! Каква мисъл, каква дълбочина! И струва му се на Генко, че пълзи на колени и събира всяко зрънце. Той не може да ги разбира в момента, нито дори има време да им се порадва, но чувствува, че тези слова, тези безценни камъни, са нещо живо, което, посеяно дълбоко в душата му, ще израсне. Всяка дума тук звучи не както в другите хора. Всяка дума на Учителя е жива - това Генко го чувствува, самата му душа го сеща и нещо в него пее нова песен, нечувана досега. И когато всичките около Учителя запяват някаква песен, Генко започва също да пее и му се струва, като че много отдавна я знае, макар че пръв път я чуваше.34 След свършването на песента, разговорите започнаха наново. От тях на Генко стана ясно, че днес е празник на тия хора - Пролетното равноденствие, или Нова година, затова и всички бяха така празнично пременени. И така весели, всички те се интересуваха от най-разнообразни, често противоположни въпроси. Питаха и получаваха отговори. Други ходеха на групи и си приказваха. Учителят вдигна ръка, всички му сториха място и Той тръгна.35 Мнозина го последваха. Тръгна и Генко. Пред вратата на малката къщица36, долепена до салона, в която изглежда че живееше, той се спря и хората, като недохранено стадо, се струпаха отново край него. И той започна да им говори. Генко, тръгнал без да си дава отчет, сега се намери пак доста близо. И Учителят, като говореше, го поглеждаше понякога. - Едната царска дъщеря била много красива, но устата, езикът й режел като бръснач. А другата била мека, благородна, но грозна. Много се боял бащата как ще ги ожени и се молил на Бога да им дари щастие. - Е, че то може ли? На грозна мома и на устата мома, какво щастие? -запита една пълна белоглава сестра, на която устните бяха много издадени напред и отворени, като че ли чакаше да сърба нещо. Тя приказваше на някакъв диалект, не беше чиста българка. Учителят я погледна и се усмихна, той се не тревожеше, когато прекъсваха думата му. Като че ли това бяха малки деца и подобно държане беше в реда на нещата. Слушателите се вгледаха в Учителя - той държеше една питка хляб, погледна я, после загледа всичко наоколо и продължи, като да не бе прекъсвал думата си: - Дошло време да се женят. И дошли двама души царски синове. Единият бил сляп, другият- глух. Слепият се оженил за грозната, а глухият се оженил за красивата. - А-а-а - и общ смях избухна изведнъж. Учителят също се засмя. И когато помлъкнаха, той продължи. - Гледал глухият жена си как цял ден мърда устните си - тя псувала и кълняла, а той си мисли: «Ех, колко е хубава!» - и й казва: «Какви ли хубави работи говориш, ама нали съм глух и не ги чувам?...» А другият - слепият, слушал мъдрите слова на жена си и казвал: «Господи, колко мъдро само говори! Колко ли е хубава, ама нали не я виждам.» И взели двамата да се молят на Бога, единият - да прогледне, другият - да прочуе. Но Господ им казал: «Не струва! И така си ви е добре.» Щели да си развалят щастието. Добрият човек трябва да бъде глух и сляп за погрешките на хората. И той отново вдигна ръка за поздрав, и се заизкачва по стълбата. Сподириха го весели смехове, като на деца, получили бонбони, и засмени погледи. Генко стоеше и неволно си повтаряше последната фраза. И това като че му се струваше, че криеше нещо дълбоко в себе си, тъй дълбоко, че той нямаше възможност и да го помисли и обхване колкото трябва. То като че беше някакъв облак, който се разширяваше по всички страни едновременно и изчезваше от шепите му, изпълваше всичко като дим, но светъл, радостен дим, който даваше смисъл на всичко минало досега. Когато се обърна, Генко мигна няколко пъти, като човек, излязъл от силна светлина, преди да познае групата на Иванка. Те живо си говореха помежду си и споделяха впечатленията си с Аннина баща. Но думите им като че ли идеха от някъде далеч и почти не стигаха до съзнанието на Генко. Той беше разтворил очи само неестествено и нещо бързо и смътно прелиташе неопределено в съзнанието му. Той не го разбираше какво е, но то носеше светлина и топлина в себе си, приятна топлинка, която приспиваше и галеше като майчина песен над люлка.

Любомир Лулчев IV. Творчество: С Христа (трилогия) II. Бунт (Любомир Лулчев. С Христа: Повест за народа. Книга втора [Бунт]. София, 1934.) I. АРХАНГЕЛЪТ НА СИЛАТА, ЗНАНИЕТО И МЪДРОСТТА* (стр. 137-143) Генко не отговори нищо, а само наведе по-близо до коляното главата, опря брадата си о него. И така превит, без да изглежда, че му беше неудобно, загледан в изворчето, започна да говори. I. - Това е било преди много, много хиляди години. Толкова много, че никой не би могъл да ги прочете. Тогава, когато хилядите години са се четели като минат ден, а вековете - като часове. И тогава земята е имала хора и царства, градове и села. И тогава хората живеели, както и сега живеят. Ония, които знаят пътя си, вървят, понякога се спъват, но стават отново - и вървят. А другите се бият, блъскат като слепи постоянно един в други и винаги молят и искат... - И винаги не помнят какво са искали вчера, защото понякога от полученото се оплакват на другия ден... Като малки деца, те се нахвърляли върху всичко. И не стига, че го вземали, но го и присвоявали. Плодовете, които раждали дърветата, рудите, които копали от пазвите на земята, децата на животните - те всичко присвоявали, после се биели помежду си и си го отнимали един от друг... Веднъж един Архангел, от тия, най-големите, които имат по дванадесет крила, се загледал към земята и така останал дълго, дълго. Поколенията на хората се сменяли, като листата на дърветата. Никнели градове и загивали, а той все гледал. И толкова се унесъл в гледката, че забравил всичко - и себе си, и тия, които били около него. И тогава той си помислил: «Колко са нещастни тия същества в своят живот. Те биха могли да живеят с всичко това, което имат, като в прекрасна градина.» Помислил така - и изведнъж усетил, че лети към земята. И колкото повече летял, толкова повече се забързвал. Но най-после, когато бил вече близо до земята, той станал като някоя опашата звезда. И когато паднал, той нямал никакви криле и бил само малко красиво детенце край брега на една река. Царската дъщеря, която отивала да се къпе, го видяла и тъй много се зарадвала, защото сама тя била бездетна. Гледала го тя тъй, както се гледа желано дете. А то било такова хубаво, с големи учудени очи, които като че ли виждали нещо далеч през планини и гори... Расло то и станало юнак - силен и умен. И когато един ден се възцарило, границите на царството почнали да растат като живи. Войските му били безбройни, войводите - юнаци, а от всички най-голям - самият той! И където и да отидел - не знаели несполуки. Той превземал царства, но хората не чувствували, че са в чужда ръка. Повечето даже се радвали, защото той навсякъде турял ред, нареждал съдилища да съдят, турял войници да пазят. Народът навсякъде го посрещал с радостни викове. Поети му пеели песни. Историците пишели обширни хроники и го прославяли като такъв, който е нямал равен на себе си по сила. Обичали да казват, че в неговото царство слънцето не захождало. Но все пак и там имало нощи. В една от тях, няколко от неговите войводи - завистници на славата му, го издебнали и убили. Отлитнал Архангелът към небето. Вървял и си мислил: «На тия хора трябва не сила, а знание»... II. И веднага пак полетял към земята. Пак се намерил като малко дете в една хубава градина. И там го видели, заобиколен с цветя неизказано красиви. Прибрали го. И то расло с очи чисти, големи, които гледали в сърцата на хората и виждали всичко, което те искали. И когато пораснало, то станало най-ученият человек. Измислял машини, отварял училища и учел хората на всичко, което те пожелаели. Но едни се радвали на машините, а други скърбели. Една машина работела за хиляди хора, но тия хиляди хора, които оставали без работа и хляб, станали роби още по-нещастни. И вместо ред и щастие, настанало хаос и борба, на която краят не се виждал. И неговите знания се обърнали срещу самия него. Той търсил храни и елексир за живот и безсмъртие - учениците му направили отрови така силни, че и който помиришел даже само веднъж, ставал труп... Земята заприличала на лудница, в която едни бягали, за да се спасят, а други - да отнемат и тази малка искра разум и живот, който им оставал... И веднъж, на един залез слънце, с много други души и Архангелът напуснал земята. Хвъркал той нагоре и виждал още по-ясно, че от такива знания, които той беше дал, земята беше станала още по-нещастна. И помислил той: «Не сила и знание им трябваше на тия хора... Преди да бяха запознати със силата, мощта, със знанието - тям трябваше Мъдростта, да проумеят доброто и злото, да бъдат здрави телом и духом, за да могат да бъдат и добри, и силни, защото знанието без доброто ражда злото; силата без Любовта става насилие... » III. Не довършил той - и пак сетил, че отново се носи към земята като една огнена звезда, която летяла все по-бързо и по-бързо, докато се промъкнала през свода на една пещера и огряла на челото на едно току-що родено дете. Това дете отворило тутакси очите си. И всички наоколо, а те били малцина, бедни били неговите родители, разбрали, че се е родило това, което светът е чакал. И Тоя, Който ще покаже пътя на изранените крака, Истината - на гладните души и ще влее живот в умирающите от задух, безлюбие и грехове. И той расъл чуден, неразбираем, мъдър над мъдрите и най-кроткият от кротките. Той тръгнал - краката му стъпяли сега направо по земята, както на хилядите бедни. И бездомен, той скитал между бездомници. И на всички давал по нещо: на болните и умиращите - живот; на отчаяните - надежда; на сиромасите - богатство; на глупавите - мъдрост и Истина. Но всеки, който добивал нещо от него, ставал свободен и не искал никого да слуша вече. И когато тия станали мнозина, царете и войводите се уплашили от тоя скитник, който сам нищо сякаш нямал, а всичко дарявал и така леко навред рушал царствата им. И хванали го и убили го с камъни... Плакал народът и се мъчил да го отърве, но напразно - князете и войводите били по-силни... И отлетял пак Архангелът нагоре. Като се носел над земята, той напрягал своята мисъл и се питал горчиво: «Защо, защо Земята не може да стане по-добра? Защо нито силата, нито знанието, нито мъдростта не помогнаха?» IV. И той полетял пак към Земята и се спрял в една долина, замислил се и там останал. И мислил година, векове, хилядолетия, без сам да знае колко време се е минало. И когато се сепнал и надникнал - той се видял всред планината, седнал като голям хубав камък, който с острия си връх гледал небето и се мъчел да си спомни нещо. Но при него, досами подножието си, той видял хубаво ябълково дърво, покрито с цвят. И веднага в ума му се родила мисълта: Защо ли това дърво не израсте високо, високо, наравно с него? И той се обърнал към него и го запитал. А то се засмяло и казало: - Вижте само колко хубаво съм цъфнало! - Това е добре - казал му Архангелът - но защо ти не си израснало високо, високо, наравно с мене? -Този, който ме е създал, той знае това. Ще видиш!-отговорила ябълката. Минало време и задало се буря силна, много силна. Камъните дори потръпвали на своите основи, хълмовете треперели и канарите стенели и питали: - Защо е всичко това, защо? А вятърът тъй бързал, че нямал даже време да им отговаря. Но когато той си заминал и облаците се отдръпнали и слънцето огряло, Архангелът видял, че много от клоните на ябълката били пречупени. - Ябълчице - казал той, - колко лош беше вятърът, та те така почупи. - Нищо - каза ябълката, - той можеше и да ме изкорени. - Вярно - помислил си Архангелът, - ако тя беше станала висока наравно с мене, сигурно би я изкъртил! Сега поне се запази. Минало време и ябълката се покрила в дребни червени плодове. - Много са дребни - казал й Архангелът, - как можеш да им се радваш толкова? Те са тъй дребни и малки!... - Да, дребни са - казала ябълката, - но са сладки. И до една са изпълнени от слънцето със светлина. А ако биха били по-големи, клоните ми не щяха да издържат! Минало време и много деца дошли и се покачили по ябълката. - Искаш ли да ги духна и сваля всички долу? - запитал я Архангелът. - Защо? - учудила се ябълката. - Та нима всички плодове са само за мене? Този, който ги е дал, той е пратил и кой да ги яде. Замислил се Архангелът - и още повече взел да се вглежда в тая ябълка. А тя растяла, покривала се с нови зелени листя, с цветове, плодове. Отново се огъвали вейките й - докато един ден силен вятър я свалил на земята. - Искаш ли да те вдигна и закрепя наново? - запитал я Архангелът. - Защо? - учудила се ябълката. - Че, аз живях толкова много, слънцето ме грееше тъй хубаво, дъждът миеше листята ми и поеше корените. Винаги имах всичко достатъчно. Работих, радвах се, а сега ще заспя и вместо мене ще работят тези, другите, по-младите - сега е техният ред! - И тя прибрала вейките си и заспала тихо на земята... Архангелът се понавел над нея и я гледал, гледал... И тя, пред неговите очи, навикнали да гледат хиляди години като дни и вековете - като часове, се стопила, превърнала в пръст и влязла наново в младите ябълкови дървета, които, китни като засмени деца, обиколили цялото му подножие. Гледал и мислил. И най-после разбрал и започнал да се моли: - Прости ми, Господи Боже Вишний, прости ми! Аз помислих, че тоя ред, който Ти си наредил, не е добър. И в забравата си допущах, че аз ще мога да дам нещо по-хубаво... Аз не станах проводник на Твоето Добро, което Ти изпращаше на тия, които Ти знаеше какви и защо си ги създал и какво им е необходимо, а исках да ги направя по-силни, по-мъдри, по-добри! А без Тебе всичко това роди хаоса... А ето тук, при краката ми, Господи, скромната ябълка ми показа истинския път, Твоя път, който Ти си определил и срещу който аз безумно възроптах, защото го намирах бавен! И заплакал и ужасил се от това Архангелът, и потресъл се цял. И без да сети, се пукнал от върха до долу. От сърцето му потекли сълзите. И от тях пият и птици, и животни, и хора с векове и хиляди години. И едни търсят силата, други - мъдростта, трети са доволни от това, което имат... А ябълките са още по-доволни, защото техните корени пият от тия сълзи на помирения, разбралия смисъла на всичко - и плодовете им са още по-червени и по-сладки... Генко млъкна. Аня беше облегнала глава на рамото му и слушаше със затворени очи. Когато той замлъкна, тя ги отвори и се загледа в голямата канара, която пукнатината беше разделила на две почти от горе до долу, и в бистрото поточе, което бликаше и пееше при горния полутъмен край на малката сърцевидна пещерка. - Генко - промълви тя тихо, - кой ти разправи тая приказка? Той посочи мълчаливо към канарата. Тя се отдръпна малко настрана, полустанала го загледа - ту него, ту високата сива канара, от пазвите на която се изливаше кристалната вода. - А кога? Той помълча. - На другата сутрина, след като бях получил твоето писмо. Аня му стисна мълчаливо изранената ръка и после се наведе неочаквано и я целувна. Генко я дръпна бързо и изгледа учудено. Но Аня не смееше да го погледне. И той се наведе пак, опря брадата си върху коляното и затвори очи в унес... _____________________________ ** Заглавията на двата откъса от книгата и бележките под линия към текста по нататък са от съставителя на «Изгревът» Вергилий Кръстев. (бел. М.И.) _____________________________________________________________________________________________________________________ II. БУНТ (стр. 202-219) На другия ден в града циркулираха най-фантастични слухове и от най-противоположни характери. Според новите властници правителството си беше заело най-редовно властта, а старите министри бяха затворени до един, ще ги съди държавният съд - и изреждаха имената на новите министри, които бяха публикувани в държавния вестник.7 Напротив, според вестите на долнята част на града се знаеше «положително», че в южна България е обявена република начело с бившия министър-председател, който, разбира се, не признаваше преврата.8 Но в северна България - Враца, Плевен, Бяла Слатина, Видин имат съветско управление... а казват - и в Сливен.9 Никакъв трен не беше пристигал, а от два дена всички жици, които свързваха с околността, бяха прекъсвани и по няколко пъти от хората и на двата лагера. Никакви съобщения не съществуваха и въпреки това новините, като крилати, прелитаха през пространството. Мълвата ги украсяваше според случая и така пременени, ги пущаше на местния пазар. Купувачи не липсваха и от двете страни. А мнозина ставаха и автори - поприбавяха по нещо си. Друг път можеше да се видят спорове, особено на хора, които се намираха, така да се каже, на демаркационната линия. Нерядко разправиите свършваха и със схватки, в които вземаха участие достатъчно хора и от двата лагера. Тогава обикновено кръстопътят или улицата ставаше бойна арена с най-разнообразна програма. Понякога след такива разправии сядаха, колкото и да бе чудно и невероятно, на мирни преговори, а нерядко свършваха с общо пиене в някоя близка кръчма в «неутрална» зона. Но когато към пладне се разнесе новината, че през нощта са застреляли около 18 души, арестувани без никакъв съд, уж при «опит за бягство», табашката махла кипна като разтревожен мравуняк. Числото на убитите порасте фантастично. Много жени оплакваха живите си мъже, които случайно отсъствуваха, мислещи ги, че са в числото на жертвите; други описваха мъките, повече измислени, на които са били подлагани другари, за да издадат последните нареждания, които те там, фашистите, мислели, че има. След пладне вече викът на негодувание мина в непрекъснат рев и крясъци. Всички бързаха да се въоръжат с каквото можеха и имаха, за да унищожат това «мръсно гнездо», където са направени такива престъпления срещу живота на другарите. Издаде се набързо и печатан позив. В него, като се изброяваше къде в България има вече съветско управление и къде и как се бори Стамболийски, сочеше се, че змията в предсмъртния си час на своето издихание тук, обезумяла от оргии и пиянство от власт, е посегнала на живота на стотици предани достойни другари. На оръжие! - да се пометат узурпаторите, изчадията на загиващия буржоазен свят!10 След пладне се стекоха толкова много хора, желающи да се бият и унищожат «гнездото», щото мъчно можеха да се намерят ръководни лица. Разделиха ги на роти и полуроти, на ударни и щурмови батальони. Разликата беше във въоръжението: едните имаха колове и пръти, а другите - брадви, пищови, капзалии и ловджийски пушки. Но някои имаха и истински бойни пушки и револвери и даже бомби. Такива бяха отличени в чин началници от разни степени. На всичките по дрехите, по шапките, а които нямаха шапки - и направо на ушите бяха затъкнати, залепени, вързани по всевъзможен начин и разни форми, червени книжки с цветове, като почнеш от тоя на червения пийнир шикер и стигнеш тъмновиолетов, който за някои очи минаваше за червено винен... Даваха се команди, викове, заповеди, които биха стигнали и за цяла армия. Но малцина имаше да слушат - всички говореха и даваха мнения. И тъкмо тия, които най-малко бяха питани, те най-много говореха. Скоро доведоха и коне, кой знае отгде взети, и някои началници се покатериха на тях, кой със седло, кой само някоя дреха метнал - те всички се мъчеха да се крепят как да е върху тях, което не беше много лесно, защото някои имаха само въженца вместо юзда, а други от конниците, малцина наистина, им се струваше, че са се качили на слонове, а не на коне... Няколко музики, или по-право, части от музики, защото бяха ги споделили, да стигнат на всички отряди по малко, писнаха най-отчаяно, когато вече трябваше да тръгнат. Това бяха ухораздирателни звукове, много мъчно можеха да се понасят, но и не ги и слушаха. Всички си пееха сами марша на Интернационала, а който го не знаеше, имаше и такива, просто викаха и кряскаха на приумица... Червените книжни ленти шумяха, криваците, коловете и прътите, на някои от които бяха завързани остри големи ножове, се клатеха неравномерно като вълни на море, разбивани от невидим вятър. Всички при това тупаха крака по прашния път - маршируваха с такова усърдие и ревност, че скоро над тях се вдигна тежък облак прах и ги закри всецяло. И това изглежда ги направи още по-страшни в очите на техните противници, та и не дочакаха да се срещнат. Когато сваленият, но недал си още оставката околийски се опита да ги обходи с около 15 конни стражари, които бяха му останали още верни, те, всичкото местно ново самоуправление и военни импровизирани чинове, натоварени на каруци, кабриолети, файтони и автомобили, бягаха вече към Севлиево, където се надяваха да намерят закрила под мощните гърла на артилерията. Но когато изпратени хора от околийския по околни пътища, ги подплашиха с лъжата, че и в Севлиево е съветско управление, мнозина се пръснаха като пилци по разни посоки, окайвайки лековерието си. Но няколко от тях поискаха да проверят това, не се поддадоха и продължиха пътя си. В същото време в града, вместо очаквания бой, се разви грандиозна манифестация. Радостните викове нямаха край. Струваше се, че и самите къщи викаха - тъй трепереше всичко от гласовете им. И чудното бе, че колкото по-дълго продължаваше манифестацията, толкова съмишлениците се увеличаваха, тълпата растеше и гласовете ставаха по-силни. Изглежда, че фашисти и превратаджии са били само тия, които бяха избягали.11 Вечерта градът си легна с чисто съветско управление и осветен с хиляди импровизирани червени фенери. Навсякъде из улиците циркулираше червената гвардия. Разните комисии и комитети, с най-чудно и мъчно изговорими имена, бяха започнали веднага да функционират. Всички бързаха весели, засмени, щастливи. «Другари и другарки» - това ехтеше на всяка крачка във въздуха. Само на малко от големите къщи пердетата бяха спуснати на всички прозорци и не се чуваше ни глас, ни дихание - бяха се изпокрили във всевъзможни скривалища, казват, някои и от по-рано своевременно направени. Но нямаше и кой да ги търси - пролетарският народ ликуваше. Две-три изстъпления, които бяха направени на лична почва тая вечер, причинителите им веднага бяха най-строго наказани. Всички трябваше да схванат, че новият ред е различен от стария и че произволите там не се позволяват. А речи - речи на всеки ъгъл, във всяка кръчма, на кой да е кръстопът. Всеки, който горе-долу знаеше да си отваря устата и да изговаря десетина думи наред - казваше ги. Говореше и който знаеше нещо, че и който беше чувал да знаят някои хора нещо. Имаше и такива, които за пръв път бяха се престрашили да говорят публично. За това им беше помогнало освен вдъхновението на момента «върховен и сюблимен», както го нарече един от ораторите, «свещен и незабравим» - и достатъчно изпитото вино, което се даваше от разни места и не се знаеше кой ще плаща, та и изобщо дали ще се плаща... В много къщи тая нощ не спаха никак. Непитани «държавници» редяха и разправяха как ще бъде устроено българското болшевишко царство. Нито на Маркс, нито на Ленин надали е минавало някога на ум това, което доморасли философи и импровизирани социолози измисляха и говореха в тия моменти.12 Много дрехи и съдове се изпокриха по разни тавани, за да не ги намерят при делението, което щяло да става. Някои момичета осъмнаха с подути очи, а други се криеха по изби и скривалища, защото се шепнеше, че жените сега ще бъдат не както по-напред, а някак по-другояче... общи, ама как - никой не знаеше това. А имаше и жени, които понатупаха в аванс мъжете си за всеки случай и не на шега, защото им бяха подшушнали някои услужливи хора, че сега разводите щели да бъдат по-лесни, отколкото да речеш «добро утро»... Някъде децата ги плашеха, че сега всичките ще ги съберат в кошари, като агнетата, и там щели да живеят общо. Поповете се бяха изпокрили до един - двама-трима бяха избягали и вън от града, защото се надяваха, че първата работа на другарите ще е да ги избе-сят. Но когато видяха на другия ден, че са ги забравили съвсем, някои от тях се престрашиха, излязоха и даже си предложиха услугите да извършат упокои-телни молитви и четения на нещастниците, които бяха застреляни без кръст и молитва... На другия ден градът беше в празнично настроение. Отрано още засвириха музики, в кръчмите се пиеше, от дюкяните се изнасяха стоки - като да беше панаир. Комисари на коне и пеши, с разни големи и малки ленти по ръкавите, по шиите, даже имаше и някои бяха турили нашивки на яките си - се движеха всякъде. Някои препуснаха на коне и даваха заповеди - все бързи. По улиците се лепяха «обявления», «наставления», «заповеди», «за изпълнение», «за сведения», «за безусловно изпълнение»... Всички бяха напечатани с червено мастило, лепяха се още неизсъхнали и тъй разцапани, че понякога не можеше да се разбере нищо друго освен подписът, който обикновено беше с по-дебели букви. Започна се описвание на всичко, което имаше по дюкяните, по-после - и по къщите. Мобилизираше се населението, назначаваха се хора на най-различни длъжности. Някои шмекери и смешници бяха си присвоили най-фантастични имена и понеже никой не се сещаше да пита кой ги е пратил, те ходеха по къщите под разни предлози и някъде вършеха неприлични работи. Но управата на града не се шегуваше - до вечерта още двама такива, които бяха доста прекалили в шегите си - при това непочтени хора и от по-рано - бяха публично разстреляни. Много лица след това станаха по-сериозни и доста усмивки замръзнаха на устните на мнозина. Стана явно, че това не е шега, а истинска власт, която няма да се шегува...13 Генко след дълго бягане през нощта по дворища, гонен от случайни хора и кучета, най-после се озова на самата река. Тук вече той знаеше как лесно ще намери подслон. Беше много късно, когато неговото хлопание разтревожи съня на едни негови другари, работници. Но когато го узнаха, те с голяма бързина му отвориха и братски приеха. Техните услуги бяха на мястото си, защото от голямото напрежение при бягането и от удара в главата, Генко го втресе почти веднага, щом легна... Едва на втория ден, слаб като сянка, с изпито лице, той стана да походи малко в свободния град, който шумеше, като да бе разбъркан кошер... Без да сети, машинално, той беше се озовал къде къщата на Анини. Там всичко беше тихо, като да бяха умрели. Капаците на прозорците на долния етаж бяха затворени съвсем. Той отвори пътната врата и видя, че тя бе насилвана и счупена - не се затваряше вече. Това го смути и той прекрачи бързо. Но вратата на къщи се оказа заключена. Звъни - никой не се обади. Тогава той отиде към кухнята. Там нещо се громолясваше и някой говореше с някого, или може би сам на себе си бъбреше, но изглеждаше силно ядосан... Генко потропа на вратата на кухнята и бъбрението и тропотът спря за малко, но след това веднага се чу креслив глас: - Какво искате, проклетници с проклетници? Писахте кокошките, кравата, мене, господарката... пишете ми и налъмите сега, само тях не сте писали, Господ да ви убие, да беше ви убил! 14 Генко похлопа пак и се провикна: - Бабо Радо, аз съм! - Ти си, зер! Кучета да те ядат, да се срадиш, да се не видиш! Всички ти научили името и току: «Бабо Радо, дойдохме това да опишем»... Да ви опише чумата макар! Махай се, пръждосвай се, че каквото ми е причерняло, като изляза с метлата!... - пак се загромолясваха столове и маси в кухнята, като че ли някой великан ги мяташе насам-натам за развлечение или отмъщение. - Аз съм - аз, Генко, аз. Вместо отговор тоя път се показа в бързо разтворената врата дебела жена с голяма метла, която бе вдигнала застрашително. - Ще се пръждосваш ли? - запита тя, като с едната ръка държеше дългата дръжка на метлата, а лявата бе облегнала на хълбока си. При това цяла зачервена, с лице, от което пот течеше на вадулици. - Ха, ще се пръждосваш ли? - Всичко е описано - на, само налъмите и метлата не е - като те подбера с тях... Генко я гледаше учуден. - О! - каза тя и очите й се ококориха. - О, майстор Генко! Ах, горкият, колко си слабичък! - Но после изведнъж се дръпна назад и го загледа подозрително. - Да не си дошъл и ти да пишеш нещо, да описваш това-онова? Генко се усмихна. - Дойдох да ви видя какво правите, как изкарахте тия дни? - Как ли? Не питай - една душа ми само знае. Влез, влез! Стара жена, не бях яла бой от дете, се казва - биха ме, че и вратата счупиха! Ама и видя ли бял вълк и тоя баласурин - като го хванах ей-тъй, прескъмбичнах го от стълбите чак долу. - «Ще те обесим» - казва ми. - «Ами, ще ме обесят за такъв скамбил като тебе» - думам му. Седни, аз ще ида да викам господарката. Тя е ни жива, ни мъртва, че нали господаря го арестуваха... Час по час й турям кърпи с оцет, че и младата господарка... - и тя излезе, без да довърши. Генко искаше да пита, но тя тропаше вече по стълбата нагоре и бъбреше нещо. След малко слезе госпожата и от прага още започна да се вайка: - Брава, брава, господин Генко! Да знаете всичко и да не ни кажете ни една дума! И това било приятел! - и тя заплака и се тръшна на един мокър стол. Баба Рада беше влязла и я утешаваше: - Не плачи, булка... господарке, не плачи - то това е вятър - ще мине-замине. Да си жива само - всичко се печели, здраве само не може! Генко седеше потиснат. - А Аня къде е! - попита тихо той. - Аня ли? Госпожицата? - Отиде още тая сутрина да види какво ще стане с господаря и още я няма - каза баба Рада, като въздишаше тежко, при което грамадната й фигура се надуваше и спадаше като истински мех. - Къде? - каза Генко и стана. - Ами там, в града - викна пак тя високо, както на глухи, както обикновено си говореше. Генко веднага тръгна да си излиза. Госпожата вдигна глава със заплака-ни очи и изгледа подире му: - Господин Генко - викна тя, но гласът й беше слаб съвсем. Той не чу, или може би не искаше да чуе. Тя си захлюпи главата на коленете и заплака наново. Баба Рада се наведе над нея и я повдигаше уж лекичко, да я отведе пак горе. Като я прехвана под мишците, тя я повлече нагоре по стълбите, като пухтеше и пъшкаше и на всяко стъпало се спираше, за да си почива - господарката й бе почти изгубила съзнание. Генко залиташе, но все пак бързаше, колкото можеше, към града. Главата го болеше и в слепите му очи биеше, като че ли някой ковеше там. Краката му изменяха, омекваха неочаквано, или попадаха не точно на това място, на което той искаше. А в устата му беше горчиво и сухо. Сещаше студени тръпки. Струваше му се, че наскоро ще го втресе пак и това още повече го тревожеше. Градът сега му се стори цяла лудница. И тия червени знамена и викове, тия постоянно говорещи хора, на които той понякога преставаше да чува гласовете, като че ли потъваха някъде... Един-два пъти даже облак прикри погледа му за няколко секунди и той трябваше да се облегне на една стена. «Здраво ме е хлопнал по кратуната тоя синковец, мисли Генко, като пипа подутото място. Може би и черепът да е пукнат? Ама кой знае - усмихна се той само, - всички казват, че главата ми е дебела...» И пак тръгна. Учрежденията са повечето на нови места и при това с толкова чудновати имена! Той наслуки избра едно, на което червеният надпис носи само три букви. Поиска да влезе. Но там е пълно с хора, които чакат да им дадат билет-чета - сега всичко с билетче става - обясняват му.15 Генко трепери от мъка и нетърпение. Разпитва, но никой не знае точно кой се занимава със затворниците сега. Посъветваха го трима души - и даже се препираха помежду си, но той ги примири, като взе и трите адреса, които му посочиха, и отиде веднага. Но и там не беше. На едното място събираха сведения за конската сбруя за яздене и впрягание; на другата даваха купони за безплатно къпане в бани, но точно за коя баня, не се знаеше, защото градска нямаше, а имаше няколко фабрични - за работниците; на трето място се декларираха овес, ечмик, слама. И всякъде все с билетчета се влизаше. Най-после вече се мръкваше, когато намери съдебното отделение, което беше се наместило в окръжния съд. И там даваха билетчета и само с тях се влизаше. На запитванията, които той се опита да направи на няколко излезли «другари» чиновници в коридора, всички му отговориха усмихнати: - По ред, другарю. Когато Ви дойде редът, другарю! А публиката отдавна не знаеше вече нищо - това бяха все объркани хора, които ходеха от врата на врата, вземаха билетчета, чакаха, чакаха с часове понякога, за да разберат за няколко секунди, че не са попаднали където трябва. На едно място чакаха по-малко хора и той се нареди между тях. Надписът на вратата беше само «Б.Р.» Генко го гледаше и си мислеше - мъчеше се да си отгадае, що ще е това «Б.Р.»? Да е «бърза работа» - не ще е - че не бързат много; да е «Българска революция»? Кой знае, може би... Но все нали ще го упътят - така поне се надяваше. Той взе билетче, надраскано от един човек, който плезеше несъзнателно езика си на една и на друга страна при всяка буква и беше хванал перодръжката досами перото, цапаше си ръцете при всяко натопване в мастилницата и ги триеше по косите си. Цял така намастилен, той приличаше на някое другоземно, особено животно.16 Самият му нос явно носеше следи от пръстите, с които бе удостояван да бъде хванат, за да не му пречи на писанието на билетите. - За какво е това отделение? - запита Генко, след като му дадоха билетчето. - Как за какво? За записвание. - За какво записвание? - запита пак Генко. - За какво! - За реве... реце... вътре ще разбереш - отсече той. Генко разбра, като влезе - попаднал бе в бюро за записвание рециди-висти-престъпници от миналия режим, за които някому бе потрябвало да се държи сметка, защото повечето затворници бяха ги пуснали само под честна дума на познати, които бяха гарантирали за тях. Колкото се отнася за сегашните затворници, то това е в другото отделение, но кое? - чиновникът, който чешеше с писалката си оголялото си теме, не можа да каже точно. - Те там ще Ви упътят - каза той неопределено и пое друго билетче, което носеше мастилените следи на писаря отвън. Но това «там» беше по-лесно да се каже, отколкото да се намери. Учреждението го затвориха преди Генко да се ориентира достатъчно. И когато удариха звънеца за прекратяване на работата, всички врати се отвориха почти едновременно и с шум изхвръкнаха десетки чиновници, бързащи да слизат по кривите и разклатени стълби с изтрити дървени стъпала. Като че ли някое конско стадо препускаше. Неочаквано, в слабо осветения коридор той видя Аня. Тя вървеше с наведена глава. Без да си дава отчет, той я викна и веднъж, и дваж. Тя трепна, като го чу, обърна се, изгледа го съвсем равнодушно и преведе погледа си на другата страна, като да й бе съвсем непознат. Генко просто не вярваше на очите си. Но по ниско наведената глава на Аня, той разбра колко голяма е скръбта й. Сигурно и тя бе уверена, че той е знаел за всичко това по-рано, предупреден е бил, а нищо не им е казал... Генко се облегна на стената до един шкаф. Потокът от хора течеше бързо и шумно. Аня вървеше с него. Външната тишина я погълна и тя изчезна. Тогава на Генко изведнъж се доиска да тича и да я стигне. И той даже направи две-три крачки, но веднага почувствува, че това е излишно и безполезно - и заслиза бавно... Сутринта доста рано, Генко пак чакаше. Сънят през нощта бе го ободрил. И мисълта за работа, която му предстоеше, като че ли беше най-добро лекарство срещу треската. Той чувствуваше, че днес ще може да се справи. И наистина съдбата го покровителствуваше. Още при вратата той се сблъска с фарфалака - работник, на когото едва ли някой знаеше истинското му име, но когото всеки познаваше. Червенокос, с лунички по лицето и ръцете, малко заекващ при говоренето, той махаше ръце и тропаше с крак при всяко запъва-ние - и това правеше всичко казано от него да изглежда прекомерно комично. Ге н ко бе му правил някакви дребни услуги. И той, като разбра какво търси, поиска веднага да му помогне и го повлече по стаите на съда. И навсякъде той влизаше като свой, без билет и без чукане. - Другари! - крещеше той почти на всяка врата, - не може, не търпи отлагание! - и той хлопаше с юмрук и махаше с ръце. - Извънреден пратеник! Извънредният пратеник беше Генко. Водачът имаше благоразумието да премълчава на кого и откъде е пратеникът. Наближаваше десет часа вече, когато «извънредният пратеник» седеше пред «извънредния комисар», който се оказа... Чалгънов. Само че сега той беше много важен. Говореше възтежко, произнасяше думата «другарю» с много «р»-та и имаше на масата си телефон, а над главата си, в червена рамка - портрета на Карл Маркс. Обстановката беше разкошна, креслата - големи, митарствата, докато се влезе при него -безбройни. Благодарение на фарфалака, Генко ги прескочи и влезе, така да се каже, през задните врата. Извънредният комисар се разправяше тъкмо със секретарките, които идваха една през другата от съседнята отворена врата да го питат за това-онова и после да чукат по клавишите на пишущите машини. Той носеше тъмночервена рубашка, бе добре пригладен и хубаво облечен.17 - А, Вие ли сте? - каза той провлечено. - Седнете, другарррю! Какво има? - Генко почака да престане да му говори другарката-секретарка на ухото и после му каза, че желае да говори със затворения господин Ключев и ако може това, той, па и другите трима да бъдат пуснати... под гаранция, например. - Това е невъзможно - каза бързо Чалгънов. - За тях има назначен извънреден съд и ти ако искаш, на твоята философия по подхожда, може да им станеш защитник.18 - Че в какво са обвинени? - попита Генко. - Ще четеш - дело има. Тогава ще можеш и да се срещнеш с тях. - Добре - съгласи се Генко, - но аз все мисля, че това са хора, които заслужават да бъдат третирани по-добре... Най-после, те са принципиапни противници - и да са направили нещо, изхождали са от своите разбирания. А пък и по-уместно е, при тия разбъркани времена, човек да има навсякъде приятели... Чалгънов го погледна въпросително. - Семейства имат - продължи Генко простодушно, - тревожат се... Пък те са хора с връзки, и утре не се знае какво може да стане... - Е, какво може да стане? - запита Чалгънов, като се държеше видимо спокоен, но гласът му леко потреперваше от любопитство, а може би и от скрито вълнение. - Ами сега нали виждаш?... Какво беше преди два дена - какво е днес, а кой знае какво ще бъде подир два-три дни... Умълчаха се. Показа се една секретарка със силно начервено лице и дълбоко деколте, но Чалгънов й махна с ръка. - Стойте там! - викна той раздразнено - И вратата затворете! - добави той високо, а след това, като привлече стола по-близо до бюрото си, каза със съвсем друг тон: - Та така? Вие, ти мислиш, че може да се промени нещо, а? Генко го погледна въпросително, втренчено. -Да нямаш някои сведения? На Генко стана ясно, че тоя човек, въпреки външния си апломб и важния пост, изпитва вътрешен страх. А може би и тая неизвестност и откъснатост отвсякъде, това постоянно напрежение да приема и изслушва десетки хора, все различни началници, да дава заповеди в една съвършено нова държавна машина, която трябваше и да върви, и да се прави, да формира и напътва едновременно, да, бяха изчерпали силите му и разклатили нервите му... - Че аз мисля - каза Генко високо, - че в интереса на самото Ви дело е да се покажете справедливи и честни, за да разберат всички, че има огромна и съществена разлика между техния и новия строй. - Да, това е право - каза замислено Чалгънов, като същевременно мислеше друго и гледаше внимателно Генко. Само не му беше ясно последният съзнателно ли му отваряше врата или случайно попадна на тоя изход. - Да - повтори той, - между пролетарски справедливото и пролетарски честното - и тяхното «честно» има огромна разлика - те трябва да почувствуват това... - Право е. Ти иди към тях още сега, срещни се, а после ела пак. Ето ти пропуск. Те са тук, близо, не са в затвора, а в същото това здание, нашето - в зимника са - говореше той, и пишеше едновременно. - Вижте там - може нещо и те да пожертвуват за движението, а пък ний може да им облекчим съдбата... Ще видим пак, но имайте предвид да им поясните, другарю, че това аз лично правя... като снизхождение - да имат това предвид! Досега никой не е разговарял с тях. Генко тръгваше вече, когато той му извика и го върна от вратата: - Най-важното, другарю - никому нито дума по тоя въпрос! - Елате веднага после - и той взе слушалката на силно дрънкащия телефон... След около час Генко се връщаше весел към кабинета на извънредния комисар. Но като че ли бе станала някаква много важна промяна с всички в тоя изминат час. Лицата бяха станали бледи и очите гледаха плахо.19 Публиката из коридорите беше изчезнала, а някои от масите бяха се изпразнили, макар че беше още рано за прекратявание на работата. Извънредният комисар говореше нещо по телефона и лицето му беше станало бледо. Той само посочи едно кресло да седне. Генко потъна в него. Комисарят беше много сериозен. Той слушаше и питаше нещо. - Ето - посочи той записка на Генко, - веднага я пратете, нека... разсилния... Чакай, как? - извика той на телефона. - Ало, ало, не се чува... А да, чува се сега, говорете... Нека веднага да се освободят фабрикантите, още сега - и той подаде записката. Генко я взе учудено. - Дайте я веднага, да тича разсилният - и самият той натисна бутона на звънеца. На влезлия разсилен той заповяда да вземе бележката и да тича, ама силно да тича - веднага да ги пуснат без нищо. - Кажи, аз гарантирам за тях - комисарят, извънредният комисар. Хайде, тичай веднага! - Да, да, слушам, слушам - махна той ръка от запушената тръба на слушалката - да, да, разбрах... Вие почакайте - викна той на Генко, който искаше и сам да изтича да каже хубавата вест. - Чакайте малко! - повтори той. - Я елате, аз имам малко работа, а трябва някой да се обажда на телефона, ако звъни, разбира се. Постойте Вие малко. Аз ей-сегичка... - и той излезе от една вътрешна врата. Генко стоеше, а после седна на креслото си, зачуден прекомерно. И изведнъж се сети, че всичко това бързане, почти като в някоя опера, трябва да си има своите причини. И скочи, защото телефонът дрънкаше ужасно, проглушително. Някой викаше: - Ало, ало! Тук Червена застава № 12. Наближават - да палим ли къщите според наредбата?20 Генко не можа да разбере кой наближава, а се боеше да запита, да се не издаде. - Оттеглете се назад и не палете нищо! Наредбата е отменена - каза той твърдо. - А кой е на телефона? - запита тревожен глас отнякъде. Генко каза едно «аз» и не знаеше какво да прибави, гледащ вратата, през която излезе извънредният комисар, надяващ се всяка минута той да се върне. - Аз, аз - повтори той и без да ще, седна... Силен екот разтърси стъклата и събуди ехото на околните хълмове. Стреляше артилерия!21 Генко се приближи бързо при прозорците и се мъчеше да разбере какво става. Хора като обезумели тичаха. Конници се носеха между тях, та и по тях -сваляха ги - някои и сечаха... В един ъгъл на площада няколко работници, въоръжени с пушки, залегнаха зад моста и катуриха няколко конника. Заградени отвсякъде, те стреляха до последния момент, докато ги разсякоха на парчета... Генко гледаше и мислеше, че сънува-така странно и невероятно бе всичко, което виждаха очите му. И докато се още мъчеше да разбере добре какво става, зад него вратата се отвориха с шум, хлопнаха до самата стена и десетина пушки се насочиха едновременно към гърдите му. - Ето го и главния - викна някой и изкрещя: - Горе ръцете, болшевишка сволач! Генко си вдигна покорно ръцете нагоре. Излезе напред офицер и като го изгледа с кръвясал поглед, викна: - Болшевишка република, а! - и го удари от все сила с юмрук зад ухото. Генко се залюля, побледня и падна. Офицерът го ритна презрително и с псувня каза: - Затворете го някъде! Тези предатели за пример трябва да бъдат наказани. Живи да ги издерат, малко им е... Другите слизайте - бегом! Двама да останат. С главите си отговаряте за комисаря. Хайде напред! - И той заслиза с тежки стъпки по стълбата. Но на четвъртото стъпало той се обърна, като да си спомни нещо, върна се назад и като разсече с един удар на сабята портрета на Карл Маркс, стъпка го и плювна: - Свини! - и заслиза пак надолу...22 Край на втората книга. Забележка: По-нататъшната съдба на Генко е описана в следната, трета книга «С Христа». Гергевец, край Сливен, 1933 г. ноември Приказката за Архангела се изпълни в своите три части. Остава последната, четвърта част, да се изпълни. (бел. на съставителя на «Изгревът» Вергилий Кръстев.) ___________________________ 7 - На 9 юни 1923 г. с военен преврат е свалено правителството на Александър Стамболийски. 8 - На 22-23 септември 1923 г. е Септемврийското въстание, вдигнато от комунисти и свалените от власт земеделци. 9 - Въстаналите болшевики искат да създават управление както в болшевишка Русия, т.е. в СССР. 10 - Александър Стамболийски е свален от власт и убит. Главата му е сложена в конска торба, с която давали зоб на конете, и е занесена на цар Борис III. 11 - Книгата е писана през 1934 г. и онези, които са извършили преврата, авторът нарича фашисти и узурпатори. Той не се страхува да ги нарече с тези имена. За такива изявления тогава са наказвали с разстрелване по улиците. 12 - Години наред се говори за идването на болшевишкото царство в България. Противниците са плашели народа, че ще се хранят на общ казан, жените ще бъдат общи и децата ще бъдат общи, защото няма да знаят кои са им бащите. 13 - Истинската власт идва 22 години по-кьсно. Бунтът е на 23 септември 1923 г., или - по стар стил - 9 септември 1923 г. След 22 години - на 9 септември 1944 г. - идват комунисти на власт. Тук това е пророчество, което се сбъдва. Всички пророчества се сбъдват. Освен това тези събития, които са описани, са истински и авторът ги е видял с очите си. 14 - Минава комисия, която описва всичката покъщнина, посуда, храна на семейството, както и животните - кокошки, свине, крави, коне, за да бъдат след това реквизирани, т.е. взети от властта. Това е ставало през войната 1914-1918 г. 15 - Една от болшевишките теории по онези години е, че в бъдеще няма да има пари, а всичко ще става с бележки, билетчета, давани от болшевишкия комисар. 16 - Болшевиките, след като взеха властта след 9.IX.1944 г., също работеха с бележки, листчета, с които разпореждаха, раздаваха храна и облекло. След това, през 1947 г., направиха смяна на парите, т.е. на старите банкноти, и спряха инфлацията. А след това разбраха, че за да има комунистическа власт, трябва да има пари. 17 - Властта на извънредния комисар се прояви в цялата си власт след като комунистите взеха властта на 9.IX.1944 г. Тук това е пророчество, което се реализира след двадесет и две години. 18 - Извънредният съд в пълна сила се прояви след 9.IX.1944 г. и тогава се наричаше «Народен съд», който осъди на затвор и смърт предишните управници. Това е пророчество. 19 - Онези, които вдигат бунта - Септемврийското въстание, го правят по заповед от чужбина - Г. Димитров и В. Коларов, но някои болшевики в страната не са съгласни с него. Има също разногласие и между земеделците. А онези, които искат да смажат бунта, са решителни - искат унищожение до крак, т.е. избиване до крак. 20 - Запалването на къщите е било стратегия на болшевиките. Но тя се реализира от фашистката власт, която палеше къщите на комунистите и техните помагачи, наречени «ятаци». Аз лично съм виждал десетки разрушени къщи. 21 - Военният преврат, осъществен от армията с артилерия, оръдия, картечници, унищожава леко въоръжените въстаници - с револвери и пушки. 22 - Озлоблението към болшевиките е било много голямо. Тази омраза се е разпалвала от белогвардейците, избягалите от болшевишката революция и дошли в България. От друга страна, те са усещали, че рано или късно болшевиките ще дойдат на власт и са искали да ги изтрепят до крак.

Любомир Лулчев IV. Творчество: С Христа (трилогия) I. Генко Орлето (Любомир Лулчев. Генко Орлето: Повест за деца и възрастни. Второ илюстровано издание. София, 1938. Първо издание 1932.) 1. ПОСЛЕСЛОВИЕ (стр. 171-172 от II изд.) Генко оздравя, за обща почуда. Всички почувствуваха, че стана нещо необикновено - че дойде помощ от «невидимо». Нещо, което се случва в живота на съвременния човек, но което той често, улисан в ежедневието, забравя или не вижда. Генко започна да расте при други условия. Той отиде в столицата, подпомогнат от Иванка. Там той изживя много приключения, които го заставиха да бяга пак в провинцията. Като фабричен работник, той попадна в работническите смутове и го затварят. Това е разправено във втората книга от живота на Генко - «Бунт». В затвора Генко не остава дълго. Започва се процесът на бунтовниците. Генко се държи мъжествено. Макар самият той да е попаднал не по своя воля в техните редове, той изнася истината както я разбира, без да гледа на последствията. Осъждат го, но неговите приятели - той вече има такива - се застъпват и понеже Генко не иска сам да се ползува от услугите им, издействуват обща амнистия. В Генковата душа става дълбок прелом. «Реалността» на живота му се налага. Той се раздвоява вътрешно. Нещастията на хората и видимата несправедливост разклащат вярата му във Вечната справедливост. Започва се една душевна криза, от която го изважда само срещата с Тоя, Който носи Новото в живота - Учителя. И то не само на думи, а и на дело. Обилна светлина е хвърлена в неговия собствен живот и в живота на околните. Той вижда много работи, които по-рано не е прозирал и разбира това, което му се е струвало непонятно. Той се натъква на един нов живот, не само като мироглед, философия и убеждение, а като нещо всекидневно, живяно, въплотено. Той вижда Божественото, въплотено в живи хора, почувствува помощта и Божията ръка все по-близо до себе си, както и в детинството си. Една случка го сближава с царя, а после му дават възможност да говори с него. Големите събития, които настъпват - опити за атентат, хвърляне на църквата във въздуха - всичко това Генко следи отблизо, цял настръхнал. Той търси път за новото, за доброто, което е необходимо за доброто на народа. И най-после, по върховете на Рила, всред величието на природата, ръководен от Учителя, той прозира все по-ясно своята и тая на България съдба. Той разбира, че от България излиза един величествен пламък, който ще освети целия свят, че новото е в братството, в козмичната обич, вместена в ежедневния живот като реална сила, че светът има нужда вече не от думи, а от дела и образци на Новото и че самият той е призван с великата мисия да бъде апостол на това Ново. И той влиза в света, очакван от жадуващи души, които треперят от желание да намерят Новото, доброто, Божественото и да му служат. Тогава чак душата на Генко, възродена, поема към великия път на Духа, за който всяка душа е жадувала повече или по-малко в своя живот. Това е същината на трета книга от Генковата история - «Благословение». 2. ОТ СЪЩИЯТ АВТОР СА И СЛЕДНИТЕ КНИГИ: (стр. 173-175 от II изд.) Искриците на просъницата - разкази Хумористични разкази Възкресение - един разказ от Живота на Христа, едно истинско събитие, макар и неотбелязано в официалните Евангелия. При спорната гора - разказ, в който се рисуват събития по спора за една гора и какво може да направи един разумен човек, всред настръхнали и готови да се избият две съседни села. Десетки хиляди екземпляри от тая книга са четени навсякъде из България и еднакво хубави са отзивите за нея от най-различните слоеве на обществото. Край огнището - това е разказ, който не може да се чете спокойно. В основата е едно истинско събитие. Майката, кротка и свита жена, става лъвица пред очите на читателя и получава неочаквано своята награда. Тази книга без сълзи не е дочитана. Кръстопът Думите на видния странник Буди-Са Хигиена, здрав и млад - това са три книги от един велик свят, който открива новото на хората. На планината (приказка). Това е една приказка за възрастни. Един цар, който е отишъл на планината да се весели, се среща неочаквано с един Ученик на живота. И започват едни отношения крайно интересни. Учени и професори се сблъскват с Ученика и остават посрамени от невежеството си. Драматични приключения, в които се вплитат царят и Ученикът и завършват с една картина, която буди много смях. Изнесени са недъзите на много обществени институти и са разкрити в една лесно достъпна форма много тайни на науката, религията и живота. Нови хора - В тази книга животът е изнесен без всякаква украса или тенденция. В около 400 страници се развиват картини на два различни свята -бедни и богати, свързани от необходимостта на живота. Политически катастрофи, атентатът в казиното, «държавнически съображения», «политически мотиви» и пр. са изнесени като картина от вътрешна страна. Книгата е още по-ценна, защото предсказа известни събития. И макар че «Новите» хора само говорят за новото, като имат желание да го достигнат някога - и това ново е и положително, и отрицателно, все пак животът им е тъй интересен, че книгата се чете на един дъх. През вековете - това е едно истинско събитие, изнесено във форма на разказ. Завесата на вековете се вдига пред очите на читателя, за да се проследи животът на две същества през хиляди години. Това е картина, видяна чрез ясновидство, фактите са точно предадени и краят в сегашния живот е предаден тъкмо тъй, както е станал. Общественият морал и Дънов - е една книга, която хвърля светлина върху един въпрос, който отдавна е назрял и интересува не само нашия народ. Това е въпросът за Учителя - за тоя Дух, който ще поведе света към Новото, към обновлението, което ще приближи небето при земята или ще повдигне земята към небето - за да стане волята Божия. - «Както на небето, така и на земята!» - Макар и да не изчерпва въпроса, тая книга дава доста добра насока на сериозни читатели. При Адепта - дивни картини от свръхчовешки живот са изнесени с една вярност, която всеки издигнат човек може да провери и разбере. Зазоряване - това е книга за събудените души. В нея се разкриват вътрешните връзки на душите. Това е книга вън от време и пространство. За всички, които не са будни, тя е абсурдна; за будните души - откровение и път. Тя е книга за бъдещето - за обикновените хора. И за сегашното - на ония, които наистина тъгуват за новото, за Великото. Книгата не се продава. Но ония, които биха почувствували вътрешно дълбоко желание, нека пишат и си я поискат - ако наистина им е потребна, ще си я получат. 3. КНИГИ, КОИТО ПРЕПОРЪЧВАМЕ НА НАШИТЕ ЧИТАТЕЛИ (стр. 175-176 от II изд.) Това са преди всичко беседите и лекциите на Учителя - те са стотици томове. Ще помена само някои от тях. В тях Учителят в лекодостъпни форми е изразил Божествените истини и е показал път за приложението им в сегашния живот, при тия условия и средства, с които разполага всеки един от нас. И там е ценното и великото в това учение, че то създава не теории и хипотези, а образец на живот, реализиран преди всичко в живота на самия Учител и отчасти - в живота на неговите ученици. Великото и красивото са намерили израз - и пътят към тях е отворен за всеки желающ. Болните ще намерят нови методи за лекувания чрез светлина, въздух, музика, чисти мисли, благородни чувства, справедливи постъпки, специални движения - Паневритмия. С Паневритмията са изнесени принципи от козмично значение, човек е поставен на своето място всред Великата природа и му е дадена възможност с разумни движения да възстанови изгубеното здраве и сили за функционира-ние правилно всред околната среда за доброто на себе си и ближните си. Едно истинско разковниче, талисман за подмладявание, общодостъпно за всички, без да са нужни някакви пари или специални условия. Паневритмията е път, който може да се въздигне както отделният индивид, така и семейството и целият народ. - Свещено откровение за здраве, сила и щастие за тия, които я практикуват. Ние препоръчваме най-горещо на читателите си да се запознаят с книгите на Учителя и неговата Паневритмия - и тогава по резултатите, които ще се получат, ще разберат промяната, която е станала в тях тихо и незабелязано. Здравето им ще се подобри, животът - осмисли и противоречията на живота ще изчезнат. За повече сведения пишете на адреса, показан на корицата. 4. «ГЕНКО ОРЛЕТО» ОТ ЛЮБОМИР ЛУЛЧЕВ (Йордан Андреев. «Генко Орлето» от Любомир Лулчев.// В. Братство, бр. 10 (291), 5.М. 1942 г., стр. 4) Повестта «Генко Орлето» е история - път на една душа. На пръв поглед изглежда захвърлена там някъде, в едно диво балканско село, без грижи на майка и баща. Но после ни става ясно, че тези условия са най-благоприятни за тая душа с оглед на пътя, който има да измине. Скромните и естествени природни условия култивират сила и борчески дух в детето, който то ще употреби за преодоляване на предстоящите му препятствия. Авторът изглежда много е плакал над чадото си Генко, като майка над съдбата на многострадалното си дете. Той с голяма мъка му проправя път всред бездушното и егоистично общество. Не може човек със сърце да остане равнодушен, когато чете тая история, пропита с много трагизъм, много сцени със силно напрежение, отлично издържани художествени моменти. Действието се развива тъй естествено и непринудено, че читателят остава с убеждението, че не чете, а гледа развитието на действието. Всичко това действува затрогващо на читателя - сълзите се затъркалват по опънатите черти на лицето му, той с всичкото си внимание следи какво ще стане с детето и всеки момент е готов да му помогне, като му подскаже как да постъпи, за да избегне дебнещата го опасност. Няма майка, която, като е чела повестта, да не е плакала и да не се е радвала на Генковите скърби и радости и да не е чувствувала героя като свое дете. Няма сестра или брат, да не чувствуват Генко Орлето като свое братче и да не са готови да му се притекат на помощ. Нема юноша, който, като прочете повестта, да не пожелае да бъде герой като Генко, и да не се слива с преживяванията на Генко, и да не почва да му подражава. И най-после, няма душа, потисната от условията на живота, която, като чете Генка, да не получи импулс да се освободи и да реализира съкровеното възходящо желание на своята душа. Така Генко от всички добре приет, всеки намира нещо свое в него, той говори на всички на техните езици, затова от всички е разбран. Само така може да се обясни защо повестта в няколко години се издава вече трети път. Генко Орлето е носител на великата идея - над всяка душа, в която има стремеж към знание, към красота, към съвършенство, бди будното око на Бога. Генко Орлето е изразител на един основен принцип - жертвата като условие за развитие и еволюция. Тази идея и този принцип са като ос, около която се развива действието, за която всичко в повестта говори. Генко намира малкото орле на земята паднало и решава на всяка цена да го сложи в гнездото му. Пропастите, които се откриват под орловите гнезда, не са пречка за него. Той веднага слага решението си в действие. Зад тази така обикновена постъпка, родила се в душата на това просто селянче, се крие едно голямо съдържание. Защото правени са много опити и наблюдения от специалисти над проявите на децата и юношите към животните. Без да могат задоволително да обяснят, констатират факта, че по-голямата част от децата може би са несъзнателно жестоки спрямо животните, прави им удоволствие да ги измъчват, като си играят с котенцата и кученцата, събират гнездата на птичките, убиват ги или си играят, когато ги хванат живи. Генко обаче не взе орлето да го убие или да си играе, а реши да го сложи в гнездото на родителите му, без да е чел някаква етика или да беше слушал някакъв морал. В Генко моралът и етиката и дългът бяха живот; той и те бяха едно. Тази постъпка на Генко определя посоката на целия му живот. Всички други постъпки ще бъдат само форми, в които ще се излее това съдържание. - Ще освободи кучетата, ще се хвърли в горящата къща да извади детето и пр., и пр. И всичко това прави, без да мисли за собствения си живот, като че този живот му е даден тъкмо за това - да сложи орлето в гнездото, да освободи кучетата, да извади детето от горящата къща и пр., и пр. - да служи на другите. Той прави това, което чувствува, че трябва да прави, а оставя да се грижи за живота му Този, Който му го е дал и на Когото той служи. В съзнанието на Генковия характер авторът така майсторски е съчетал този принцип в постъпките на героя, че четецът остава с впечатление, че в дадените условия той може да постъпи само по един начин - най-смелия, най-самопожертвувателния.. Генко слага орлето в гнездото. И какво получава срещу това? Но бързам да забележа, Генко не очаква нещо да получи. Той получава острите орлови клюнове по главата и само момент - да загуби живота си в пропастта под орловите гнезда. Христос не поиска ли най-безкористно да заведе падналото човечество в бащиното му гнездо - рая - Бога? И какво получи срещу това? Бе бит, заплюван, оклеветяван, наложен му бе трънен венец, с тежък кръст го пратиха на Голгота, и там наравно с разбойниците го разпнаха. Христос бе голям извор. Генко Орлето - чешмичка от този извор. Който не е стигнал до големия извор, ще пие от малките чешмички, докато стигне до извора и пие направо от него. Генко носеше в себе си принципа на Христа, който принцип отначало се проявява в него подсъзнателно, заедно с неговото физическо и духовно развитие и следователно идване в най-различни отношения с живота, той биваше все повече и повече осъзнаван, докато кака Иванка му прати Новия Завет, който отначало не разбираше. Защото в него Христос беше живот, а не евангелие - история за Христа. В религиите Христос е даден отвън, като писано евангелие, богослужение, ритуал, а в Генко - като живот. Много симпатичен е образът на кака Иванка. Тя прекрачва границите на обикновеното сестринство и се явява предтеча на новата сестра в света - която за всеко онеправдано дете е сестра. Ако всяка сестра стане сестра като кака Иванка, светът би придобил по-весела и по-красива физиономия; много сълзи биха били обърсани и много сираци не биха се чувствували такива. За моралната, естетичната и художествената цена на повестта красноречиво говорят вече трите издания, които претърпя за няколко години. «Генко Орлето» се преиздава от затрогнати четци. Разбира се, несравнено по-ясна картина добиваме за живота на Генко, за новото, на което е носител той, когато прочетем втория и третия том - «Бунт» и «Благословение». Йордан Андреев

ПРИКАЗКА ЗА УЧИТЕЛЯ И УЧЕНИКА «Ако смъртта разполага с възможности, животът има по-големи. Ако глупостта, омразата, безлюбието имат право да съществуват, още по-големи са правата на разумността, на знанието и на Любовта.» Учителят На брега на голяма река, облегнат до едно дърво, момък горчиво плачел. Той искал да свърши с живота си, а нямал смелост. Много радости криел той в себе си още, за да го напусне така лесно. И толкова горчивини бил преминал, за да може да го понася спокойно... А изглеждал още много млад, току в преддверието на живота. Така, разкъсван от желание да живее и скръб, която не можел да понася, плачел момъкът, спомнящ си ден по ден щастието на своите недалечни мечти - и тяхното нечакано рухване. Слънцето бе гряло през целия му живот без никакъв облак. А сега бе дошла буря, която го събаряше в пропастта, без да има милост нито към годините му, нито към надеждите му за щастливо бъдеще... Понякога момъкът спирал плача си и се оглеждал наоколо, с надежда, че ще види нещо, което ще го събуди и ще го увери, че това е само лош сън, който като мине, ще започнат пак красивите дни и радостни спомени... Но реката си течала буйна и пенлива, планините вдигали спокойно своите заснежени върхове в далечината, а дърветата шепнели тихо все една и съща песен с незнайни за него думи. И тогава той поглеждал отчаян небето, гдето греело ясното слънчице. Но и то сякаш нищо не могло да му каже. И тогава той започвал да плаче още по-силно, още по-отчаяно, защото разбирал, че животът му е никому непотребен вече, а нямал сила да се откаже от него... Но когато веднъж, задъхан от плач, повдигнал глава, видял недалеч от себе си старец, пътник някакъв, който, облегнат на голямата си тояга, го гледал внимателно. Не го и сетил кога се приближил, та се изненадал на първо време, но после кротките му очи и приветливото лице го накарали да го погледне по-спокойно. - Защо плачеш, момко? - запитал го меко старецът. Задъхан от плача и изненадан от въпроса, момъкът не отговорил нищо, но старецът не се разсърдил от това, а седнал близо до него и го запитал отново. Момъкът поискал да отговори, но от устата му излезли само неразбираеми думи. Старецът го леко погладил по главата, като да му бил баща, и му рекъл кротко: - Не плачи! Всичко минава в тоя свят, ей-тъй, като водите на тая река. И все пак всичко, като нея, си остава все същото. И твоята скръб ще мине. Момъкът го погледнал насълзен. - С мене всичко е свършено вече - рекъл той. - Няма смисъл вече моят живот. - Толкова ли голямо престъпление си направил, та се осъждаш така тежко? - запитал старецът. - Я ми разправи, да чуя! Може би ти мислиш не тъй, както е, и виждаш нещата не както са, та ти се струва, че е нощ, когато то може да е ден или зазоряване. - О, не, дядо, не. Аз зная, че за мен всичко е свършено. Моят живот е излишен вече, никому непотребен... - Защо? - запитал бързо старецът. - Ти си още тъй млад! - Млад - да - казал момъкът, - но и тъй нещастен, че нещастието ми би било достатъчно и за двойно повече години... Когато се поуспокоил, той разправил на стареца своята история. - Аз съм син на много богат човек. Имам още един брат, по-малък от мен. Той е по-послушен. Аз не обичам да се подчинявам никому... Казват, че с това съм приличал на баща си, но и той не обичаше да ме вижда такъв и ми се караше много. Когато бях по-малък и биеше ме, но аз пак не слушах. Богат с богатствата на баща си, разглезен от майка си, която ме много обичаше и подтикван от моето своеволство, което беше в кръвта ми, аз правех много неприятности и на своите, и на чуждите. Учех добре, но само когато исках. А това сърдеше баща ми. Когато умря майка ми, аз се почувствувах изоставен и самотен. И не само защото нямаше кой да ме защищава пред баща ми, но и защото явно виждах, че той всякога предпочиташе малкия ми брат. На всичко това отгоре аз се и влюбих в една твърде красива мома. Не беше богата, но много красива! И ние се разхождахме и любувахме на себе си и околната природа, както всички правят това... Аз я гледах захласнат и мислех, че и тя ме обича както и аз - нея. И нямаше по-щастлив човек от мен. Тя пожела непременно да се оженим. Това тя ми каза, когато видях зачервените й от сълзи очи и я запитах защо е плакала. Тогава тя ми каза, че не можела повече да понася одумванията на околните и на своите и че това трябва да се свърши по някакъв начин. Аз я обичах твърде много и това ми даде кураж да кажа веднага на баща си нейното желание, без да премисля много как той ще погледне на тая работа. Той отначало се само засмя, но после, като видя, че аз сериозно настоявам, ми каза: - Можеш да се ожениш, но само като предварително напуснеш къщата ми и оставиш името ми, което носиш! Това ме страшно изненада и аз в яда си му казах някои горчиви упреци -че има каменно сърце и че не ме обича. Тогава той се много разсърди и ми каза, че отсега нататък вече не съм негов син и че нито иска да ме чуе, нито види повече; че моят дял от наследство ще даде по-добре на чужденци, които знаят да го почитат. И толкова беше сърдит, че заповяда да ме изблъскат навън от къщи и да ме не пропущат вече по никой начин пред очите му. И наистина мене престанаха да ме пущат в бащината ми къща, не ми даваха да се срещам и с брат си. Разгласиха това и пред всички познати и аз взех да се чувствувам като молепсан от чума... Всички почнаха да бягат от мене или се преструваха, че ме не познават... Тогава аз потърсих моята възлюблена. Исках да й кажа всичката си скръб, да изплача на гърдите й моите сълзи, да намеря утешение в нея и ако иска да се оженим - да съединя живота си с нея, за да тръгнем заедно по пътя, който съдбата ни е определила. И тя, и аз бяхме млади и аз вярвах, че можехме да имаме дни на радост в бъдеще... Като отидох у тях, отначало ми казаха, че тя е много болна и не искаха по никакъв начин да ме пуснат при нея. Но когато аз, отчаян от това ново нещастие, се забравих и насилих да вляза при нея, тя сама излезе пред мен, здрава и читава, и ми каза, че с просяци не искала да има работа и да си търся това, което ми подобавало... Тогава ми стана ясно, че съм излишен, никому непотребен - и тръгнах като безумен из улиците на града. Как съм вървял и как съм стигнал тук, не помня. Някога и с нея сме бивали тук и може би неволно съм направил същия път... Само че тогава идвахме да се радваме на сините води и да мечтаем, а сега исках да намеря край на всичко в тия пенливи вълни. Въпреки желанието си, нямах куража досега... Момъкът млъкнал и заплакал отново... Старецът мълчал доста време замислен, вгледан в бързите вълни на пенливата река. После повдигнал поглед към върховете заснежени и казал на момъка: - Ти си прав. Твоето нещастие е твърде голямо и може би наистина няма смисъл, ако така разбираш живота, да живееш повече. Но да умреш ти винаги ще можеш. А ако би искал, би могъл да сториш едно добро дело преди това. - Че какво бих могъл да направя? - запитал момъкът заинтересован. - Аз отивам нагоре, в планината. Ако би искал да дойдеш с мен като другар, ти би ме много улеснил из пътя ми, като ми помогнеш да нося торбата си. А там имам малко работа и като я свърша, ще се върнем пак оттук и тогава ти ще си свободен да сториш със себе си каквото искаш. Момъкът помислил малко и се съгласил. Старецът му се видял приятен мил човек и неговото топло държание му се сторило като мехлем на рана. При това и самото отлагане на смъртта приел като някакъв подарък на Провидението и тръгнал с голяма охота. А като му дал старецът да носи и торбата с хляба, той се дори зарадвал, защото бил як и при това доста изгладнял, та си помислил, че парчето хляб, което ще му даде, нямало да бъде незаслужено... Колкото отивали по-нагоре, толкова пътят ставал по-тесен и по-стръмен. Скоро той се превърнал на малка пътека, която криволичела между камъните, катерела се по ридове и пресичала полянки и гори. И когато на една от тях, при хубав извор, седнали да си починат, хлябът, който старецът му дал да си хапне, му се сторил по-сладък от всичките ястия, които някога ял на бащината си трапеза. Доста път минали, докато достигнат до подножието на заснежените върхове. Там имало много потоци и няколко бистри езера, в които се оглеждало небето. Край едно от тях видели много шатри - цял град! Момъкът много се зачудил. Досега той бил ходил по кръчми и салони и никога не бил виждал по-отблизо величието на планините и още по-малко се надявал да намери на такава височина толкова хора, и то току до снеговете! Той много разпитвал и искал да разбере какви са те и какво търсят тук, но старецът се само подсмивал и на всичко отговарял: - Ще видиш. Когато пристигнали, мнозина дошли при стареца да го поздравят с «добре дошел». Тук имало много и различни хора, които момъкът гледал с любопитство. Просто му се струвало, че сънува - толкова много, и при това на различни възрасти, хора имало там. Посрещнали и него добре и го настанили в една шатра. Всички се отнесли с него като със стар познат, но никой не го запитал защо е дошел и какво търси. Но той ги запитвал доста и един му казал, че това е училище, в което се учат - ново училище с Учител, който им говори и ги учи как да намерят верния път в живота. Момъкът бил виждал много училища и учители, но това училище му се видяло много чудновато. И като му казали, че преподаването става на близкия връх при изгрев слънце, той останал още по-учуден. На сутринта, събуден от стареца и поведен от него по витата пътека към острия връх, той останал възхитен от картината, която се открила пред очите му, та дори се захласнал. Далеч под тях облаци и мъгли се носели; над тях се дигали далечни и близки снежни върхове, а в далечината се руменял изтокът, отгдето се показало скоро слънцето. С песни го посрещнали и молитва някаква казали. Малко преди това бил дошел и учителят, който щял да ги учи. Когато го видял момъкът, изведнъж почувствувал, че нещо в душата му се запълнило, сякаш всичко изгубено е намерено вече - и нещо повече, че всичко това било някакво кандилце, а сега цяло слънце изгряло... Учителят бил благообразен старец, като че ли слязъл жив от някоя икона. Когато го видял първия миг, момъкът помислил, че сам Бог е взел образ на човек и говори. А там, по върховете, това изглеждало още по-велико и думите му звучали още по-странно и силно. - Живели ли сте вие? - питал той и не чакал, а самият той отговарял: -Натоварени като камили със своите желания, събудени от мечтите си, които идат и си отиват, когато искат, вие, и при баща, сте старци! Вие плачете за богатство, когато носите най-големите богатства в себе си!... Вие страдате и се оплаквате от камъните, които падат по главите ви, а никога се и не спирате да помислите, че те са същите, които вчера хвърлихте нагоре или по някой свой другар, който днес ви ги връща... Вие, преситените от отрови, тъпчете хляба и го не виждате! Къде вървите - не знаете. Отгде идете - забравили сте вече. И къде ще стигнете някога - не се и питате. Мнозина от вас мислят, че гробът е край, а то е само врата за това, което чака. И ако си бил буден и умен - и там ще намериш път! Защото и смъртта за разумния е само врата за нов живот. А глупавият и тук се пъне и търси това, което е пред очите му, но го не вижда. Богати - вие търсите богатство. Силни - вие плачете за сила. Щастливи - вие мечтаете за щастие, което никъде го няма... Вие всички сте като тоя, който бе дошел тук, в планината, преди време и ме питаше да му покажа къде е атмосферата... а той дишаше и се движеше в тая атмосфера. И вие така търсите и питате за това, което е у вас и край вас. Много им говорил учителят и всеки ден все нови и нови неща чувал момъкът. И толкова много му харесало, че когато старецът си тръгнал пак надолу и го повикал да вървят заедно, той не искал и да чуе. Той му благодарил, че му помогнал да намери това, което търсел и дори ръка му с радост целунал, но не искал по никой начин да се върне, да остави тоя извор, за който той жадувал досега и го намерил тъкмо когато най-малко се надявал. Той го изпратил далеч по пътеката. Старецът бил много радостен, макар да слизал сам, като му говорел да учи и внимава, защото това е за човека. Стар или млад - земята е голямо училище, в което трябва да се използува всеки ден, да се научи новото, което светът разкрива пред нас. Старецът обещал пак да намине и оставил момъка да се учи при великия Учител. Минало се много време. За ученика дните хвъркали като часове, а седмиците му се стрували къси като дни. Душата му жадувала за нещо, което той тук намерил в изобилие. Тук той видял друг свят, други хора. Всички тук живели и учили нещо ново, което учителят им разкривал. Животът добил нов смисъл. Момъкът разбрал, че човек не е сам: «Никой в света нито умира, нито живее сам за себе си» - казвал Учителят. Но от всичко най-много го чудело тая пълнота и радост, която имали тия хора, мнозина от които били бедни. Душите им били богати, в сърцата им бликал извор от обич. Във всяко от тях горяла искра от огъня на великото Учителево сърце. Видял Учителят жаждата на момъка и му дал да пие до насита. Обикнал го и момъкът започнал да учи от все сърце. С радост и трепет поглъщал той всяка дума на Учителя и в душата му ставало все по-светло. Той ставал друг човек. Минало се много време и веднъж, когато старецът отивал пак на планината, той видял един момък, седнал върху голям камък, да плаче горчиво. Приближил се старецът и останал много изненадан, като познал същия момък. - Защо плачеш? - запитал го той. Момъкът даже като да го не чул. Пак го запитал старецът и побутнал го по рамото. Тогава момъкът вдигнал глава и като познал стареца, започнал да плаче още по-силно. Но старецът бил търпелив и го чакал доста, докато се реши да му каже мъката си. И тогава момъкът му рекъл: - Сега съм по-нещастен от по-рано. Тогава не разбирах едно, а сега -друго! Тогава ме огорчи изоставянето на хората, а сега аз самият изоставих всичко, защото престанах да разбирам това, което трябва. Ти знаеш колко се зарадвах, като намерих тоя Учител. И той ме учеше и обичаше. Имаше време, когато нов свят се отвори пред очите ми и аз бях щастлив. Струваше ми се, че не бях живял досега, че наново започвам живот, и то пълен с радост. И това трая дълго време. И във всеки минал ден аз научавах нещо ново. Разбирах и прилагах нещо, което досега не бях опитвал. Започнах да мисля, че намерих вечния път в живота, че завесата на тленното е вдигната пред очите ми и аз надничам вече в безсмъртното... Но тогава дойдоха три случки, наскоро една след друга, и смутиха душата ми, разрушиха всичко, градено с такава радост, и аз останах отново да вися в неизвестността, като да бях току-що събуден от красив сън. - Разправи ми по-подробно това, което е смутило душата ти. Може би ти си видял нещата не както са, или си помислил не това, което е - казал старецът и момъкът продължил разказа си, като от време на време бършел сълзите си. - Това се случи тука, при езерата, на планината. Учителят ме обичаше, аз го слушах и мислех, че всичко може да направи, тъй могъщ ми се виждаше. Веднъж, както седяхме при езерото, докараха човек схванат. Двама души го водеха под мишниците и той едва пристъпяше. Той седна и смирен слушаше това, което говореше Учителят. И когато щяхме да си тръгваме, болният разпери ръце и проплака: - Учителю, помогни! Учителят го изгледа само, обърна се и тръгна. Болният, подкрепян от двамата, стана и изрева отново от болки и отчаяние: - Учителю, помогни! Всички замръзнахме от този крясък. И аз самият се бях изправил на мястото си, чакащ с надежда, че Учителят ще каже дума - и болният ще проходи. А той даже се не обърна... Всички в недоумение и изненада гледахме тази картина. Момъкът млъкна и заплака още по силно. - Е, и какво стана по нататък? - запита старецът. Като си триеше сълзите, момъкът продължи: - Това, което внесе най-голям смут в душата ми... Аз бях сломен от тая жестока неотзивчивост. Жал изпълни сърцето ми, като гледах болния така да страда и без дори да зная точно какво правя и защо, аз се изправих бързо пред него и казах на тия, които го държаха: - «Пуснете го!» А на него: - «Върви след мен!» - И чудото стана! Пуснаха го и той тръгна след мене, изправяйки се все повече и повече и усилвайки своите крачки. Мнозина извикаха от изненада, а аз, съсредоточил цялата си воля, вървях пред него - и той като сянка ме следваше! Пред нас вървеше Учителят, но нито веднъж не се и обърна поне да погледне, да види какво ставаше. И болният оздравя и си ходеше. А Учителят никога и не заговори за това. И нещо се смути в мен, нещо шепнеше там: туй, което учителят не го направи, ти го направи! Не смеех, не можех да се гордея с това, но лоша сянка остана в душата ми. Защо, като можеше да стане това, не го направи той самият? Нима неговото сърце може да бъде така жестоко?... Минаха се много, много дни и аз бях почнал да се примирявам с това, когато ми се случи друго... Момъкът пак замлъкна, мълчеше и старецът... После момъкът продължи историята си: - Мнозина от тия, които бяха тука, имаха видения. Молих го и аз да ми даде и на мен случай и начин да имам видения. А той не даваше дори вид, че ме е чул... Жадуваше душата ми и тлееше огън в сърцето ми. Но той бе мълчалив и тих, като да не чуваше нищо, да не виждаше нищо... Така минаха много дни. Веднъж, отчаян, изоставил другари, скитащ между канарите, аз легнах на един камък, гледащ снежен връх. И изведнъж получих видения, много и различни. За малко, може би за мигове само, аз разбрах това, за което би ми потрябвали години учене. Видях и работи за бъдеще. И когато станах оттам, с окрилен дух и очи, които бяха надничали в безсмъртното, аз не сещах краката под себе си от радост. Но когато отивах към Учителя, да му кажа това, в душата ми се вдигна смут - защо мие учител, ако може да получа всичко това и направо от великите същества на невидимия свят? Какво му струваше, ако той бе ме упътил и пръв вдигнал завесата пред очите ми, като мой учител? Разколебах се, смут се вмъкна в душата ми и аз свърнах на един камък и плаках горчиво... И после отидох в града и срещнах царя. Той ме разпитва за много работи и аз му разправих за много от това, което бях имал като видения. Разкрих му бъдещето и говорих за това, което ще става. Казах му кои му са скритите врагове и на кои от царството си може да се надява. Кои държави са му приятели и от кои да се пази. И той послуша, опита и остана много доволен. Но мен в душата ми нещо изстина. Светът ми се стори като свят на сенки и сомнамбули - хора, които спят и мислят, че живеят... Това бяха приживе умрели хора, които носеха човешки образи, а живееха като животни. И аз се почувствувах още поотегчен и отчаян - и пак се върнах на планината и намерих отново Учителя. Заслушах се в словата му и пак ми стана ясно, като да бях се родил наново. Слушах с радост и поглъщах с трепет всяко слово, което излизаше от неговите уста. Исках да стана едно със словото му и да бъда живо ехо на думите му... Момъкът заплака отново силно. Мина се доста време, докато се успокои и продължи: - Тогава се случи онова, което ме отчая съвсем. Отишел бях някъде из планината. Намериха и ме повикаха бързо, че се е случило нещастие - двама души дошли от града и го нападнали и били! И аз го заварих с подуто лице и окървавени бели коси. Той леко потръпваше, но лицето му беше спокойно. Мен ми стана много жал за него и още повече поради това, че не бях наблизо, да го защитя. Мнозина имало, но се разбягали. Аз му целунах окървавената ръка и сълзи от милост избликнаха от очите ми. Негодувание изпълни душата ми. Но що можех да сторя? А нещо пак се събуди вътре в мен и почна да чопли - какъв е тоя учител, който не може сам да се брани? Ако той не вижда отнапред и не знае какво ще стане с него самия? Къде е неговото знание и ясновидство? Смути се мирът ми и аз не можах да си намеря място. И ето, вече дни, и аз не смея да се явя пред лицето му. Той още на другия ден бе като да не се е случвало нищо с него, но смутът в душата ми си остана преголям. И оттогава аз ходя като безумен, без мир и спокойствие в душата си. Плача и се питам все отново и отново и не виждам отговор, не виждам светлинка в тъмнината. Потъмняло е небето в мен и аз самият съм се изгубил в голямата пустиня на съмнението. Що ще стане с мене? - Какво те е смутило толкова? - запита пак старецът. - Нали ти казах вече... Той или имаше сила да излекува болния и не щя -беше значи жесток, или пък не можеше и значи напразно го мислехме това, което не е. - Само това ли? - запита старецът. - Но и за другото... за виденията. Аз толкова му се молих, а той ми не даде възможност да видя това, което други ми подариха. - Само това ли? - запита пак старецът. - Не, не... и този бой... Той, могъщият, остави да го бият! Той, силният, беше окървавен! Той, ясновидецът, не можа да предвиди това, което идеше върху му! Слепец съм избрал за водач - ето кое ме плаши и отчайва, ето кое изпива мира на душата ми и обезсмисля живота ми... Млъкнал момъкът, мълчал и старецът. Неговите вежди били свити и лицето му - зачервено. Гневно засвяткали очите му и пламъчета се замяркали в тях. Но после всичко се умирило и старецът го погледнал пак тихо и спокойно. - Не е само да намериш нещо, но и да го разбереш. И не само да го разбереш, но и да го оцениш и задържиш! - казал старецът. - Теб, нещастнико, когато ти правят и най-голямото добро, ти в безумието си обръщаш благословението Божие в проклятие! Млъкнал старецът и впитите в него очи на момъка напразно чакали той да продължи. - Говори ми, моля ти се, обясни ми... Виждаш, загивам! - заплакал пак момъкът. - Нещастен си ти - казал след мълчание старецът, - защото научи и знаеш много работи, а не научи една, която е и най-потребната: да благодариш за всичко, което ти се случва. Тогава ти би разбрал смисъла на всичко и не би се терзал така. - Говори ми, настави ме - молел се момъкът. - Аз наистина съм един нещастен човек, въпреки всичко, което зная. - Да, и ще бъдеш нещастен, докато не се научиш да благодариш. Само тогава ще ти се отворят очите и ще видиш истината. - О, благодаря поне, че ми посочи пътя, ако ме не поведе по него - казал момъкът с голяма скръб, която трогнала стареца. Той го помилвал по главата и му казал тихо: - Ще ти разкрия истината, но се страхувам, че тежестта ти ще стане още по-голяма и тъгата ти ще се увеличи. - Нека това те не смущава - молел се момъкът. - Кажи ми я! По-добре да ме гори огънят на истината, отколкото съмнението и смущението. - Добре - казал старецът, - щом искаш, ще ти кажа. Когато Учителят не изцери болния, то не е било, защото не е можел, а защото той е искал ти, ученикът, да сториш това - да започнеш да лекуваш. За него това е било минало, а за тебе трябваше да започне новото, неопитаното. И той ти е дал възможност и сила да сториш това. И без да ти каже дума, е чакал да види какво ще събуди тая новопридобита сила в тебе. Той е знаел и от по-напред, но това трябваше и ти самият да видиш. И тая сила събуди гордостта ти и безумната ти мисъл, че ти можеш повече от Учителя си. - Горко ми - проплака ученикът, - горко ми, аз съм направил най-големия грях. - Слушай по-нататък - казал старецът. - Когато ти искаше да ти разкрие тайни и видения, ти правеше същата погрешка, защото Учителят знае какво е потребно ученику, по-добре от самия него. Но после той те е съжалил заради жаждата ти и ти чрез неговото съзнание си влязъл във връзка с невидимите приятели, които ти дадоха виденията. Но тия видения събудиха в тебе самовластието и самохвалството и понеже нямаше още достатъчно любов към Учителя си - ти отиде в света. Учителят знаеше какво ще стане, но и ти трябваше да го видиш, за да разбереш какво криеш в себе си. - О, горко ми на мен, който съм плюл на най-святото си и дадох бисерите на чужди... - Слушай по-нататък! - казал старецът. - Това не е всичко. Там, пред чуждите, ти вдигна завеси и посочи много работи. И царят почна да разваля плановете на противниците си. А те почнаха да търсят кой му помага. Разбраха, че си ти и пратиха двама души да те намерят и убият. Те тръгнаха за планината. Но Учителят, за който тайни няма, те отдалечи нарочно оттам, защото знаеше, че ако те срещнат, ти ще бъдеш убит, взел твоят образ и те го нападнали. Той понесе всичките удари за тебе, а ти... - Господи! - прорева момъкът диво, - нима можах толкова да Те оскърбя! - И той като безумен хукнал. - Чакай! - викнал му старецът, - къде отиваш? - Да намеря Учителя си и да целуна нозете му - казал момъкът и затичал наново. (На задната корица на книгата) КНИГИ ОТ СЪЩИЯ АВТОР Искриците на просъницата, разкази Пелин и коприва, хумористични разкази Генко Орлето, повест за народа С Христа, повест Благословение, роман Нови хора, роман Съвременния морал и Дънов Кръстопът На планината, приказка за възрастни Хигиена. Здрав и млад Зазоряване. Когато ние, живите, станем Думите на видния странник Буди-Са Край огнището, разкази При спорната гора, разкази През вековете, разкази При Адепта, разкази Вечният извор, приказки и окултни разкази В светлината на Учителя Цена 5 лева Всичко относно горните книги се адресува до книгоиздателство «Братство» - Севлиево, или до автора: Любомир Лулчев, София XIII.

СТАРА ПРИКАЗКА «Добрият човек е извън всякакви закони. Той сам е закон.» Учителят Това се е случило отдавна - преди хиляда години. Една сутрина светецът излезе пред пещерата, като се радваше на топлите слънчеви лъчи и мислеше за Божията щедрост, която се изливаше върху всички същества. Вековни борове го заобикаляха като стари другари, мълчаливи и внимателни към всяка негова реч или въздишка. Една мечка си играеше с мечето на края на поляната. Диви гълъби се стекоха отдалеч, щом видяха светеца, и, свикнали с него, започнаха да кацат по раменете му. Той хващаше някои от тях и ги милваше или ги хранеше с шепата си. Свикнали, птиците се надпреварваха. Една сърничка се показа от вътрешността на пещерата, пристъпи няколко крачки, подуши въздуха с протегната шия, после легна близо до него и го загледа с големите си красиви очи. Изведнъж всички животни настръхнаха. Гълъбите хвръкнаха с шум. Сърничката избяга в пещерата, а мечката с ръмжене се скри в гората. Светецът наостри уши - явно бе, че идваше чужд човек. Чужд-далечен, защото ако бяха овчарчетата, които му донасяха навреме храна, животните не биха се тревожили така... Чужд - кой ли ще се качи в тия пущинаци? Може би загубен ловец? Скоро се чу шум от крачки и двама души излязоха на поляната. Те се огледаха някое време и след това се отправиха към светеца. Те бяха облечени богато - личеше, че не бяха обикновени хора. След тях се виждаше малко овчарче, което, изглежда, бе ги довело тук. - Помага Бог, отче - каза по-възрастният и му се поклони ниско. - Дал Бог добро - отговори му светецът. - Благослови, отче - рекоха и двамата едновременно. - Бог да ви благослови - рече светецът. - Отче - каза по-възрастният, като склони глава, - изпратени сме от царя. Вие отдавна напуснахте живота долу, погнусени от онова, което става там в грях и падения. Тук вие измолвате за всички ни живот и блага. Но положението стана много лошо. И тия, които са в църквата, станаха лоши, но явиха се по-лоши - засилиха се еретици, богомили, а речи ги Богу немили, които всичко отричат, което нашите попове и владици казват. А самите те живеят трезво и умно, почти като тебе. Умно говорят, и главно - истина. Народът ги обича. Някакво ново учение носят - те казват - истинското, това, което Христос е някога говорил и правил, а не това, което сега за пари се разнася и което те наричат бесовско. Царят е омъчнен. Владици и попове го натискат да започне гонения. Той сам чете Евангелието и вижда, че те, другите, еретиците, са по-прави... На кръстопът е страшен. Иска да те види и запита какво ще му кажеш. Големи дарове ти носи и много те моли и него, и тях да приемеш с открито сърце, както и той ти ги дава. Старецът се замисли и нищо не отговори. Пратениците чакаха с внимание. - Елате пак след три дни, пак на тая полянка - каза светецът, - тогава ще ви кажа. Пратениците се спогледаха, като че ли им се видя нещо чудно, но се наведоха почтително, целунаха му ръка и се оттеглиха една крачка. - Това ли да кажем на царя? - запитаха те. - Да, така, след три дни. И ако утре или други ден видите да се вдигне пушек на онзи връх там - посочи той, - недейте идва никак. Кажете на царя, че аз си имам всичко, нека даровете дари другиму. Нека само се покаже насреща, за да го благословя отдалеч. - Но царят... Светецът заклати само глава и пратениците, без да завършат, тръгнаха след дълбок поклон. Светецът ги изгледа, докато се изгубиха в гората, и след това се дълбоко замисли. Животните се събраха наоколо му скоро, но той като че ли не ги виждаше. Така остана той цели часове. Слънцето вече преваляше, когато изведнъж сърничката побягна към пещерата, но после отново се върна назад. Светецът я потупа по шията. - Какво те плаши пак? Животното го погледна с умните си очи и после се загледа в гората. Оттам излезе млад момък с голяма торба, изглежда пълна с билки и треви. - Добър ден, Божий човече - рече момъкът, - що чиниш тук? Светецът го изгледа и се усмихна. - Аз тук си живея. - Тук ли? - учуди се младият дългокос момък. - Че защо тук? Нима си сторил нещо зло, та си бягал от света, или си нещо негоден да му помогнеш, та седиш тук, в тия пущинаци? - Тук е по-чисто и по-близо до Бога - каза старецът тихо. Момъкът го изгледа внимателно. - А ти отвън ли търсиш Бога? Ако той не дойде вътре в тебе, напразно ще Го търсиш. Светецът нищо не му отговори, но младежът го разглеждаше с видимо любопитство. - Значи седиш и се молиш. Пееш ли като ония там, долу? - Кои са тия долу? - Ами ония, които за Христа говорят, а за себе си обират народа. - Ти да не си богумил? - запита го старецът. - Искал бих да бъда Богу мил, но не зная още дали съм. Работя и се уча. - Това, което вие учите, е ерес - каза старецът троснато. - Кое? - запита момъкът. - Това, което казва Христос ли, е ерес? - Не, това, което вие казвате. - Ами ние казваме да бъде както Той е казал, а ние да изпълним. Млъкнаха. Чудно бе, че животните не бягаха от тоя момък. Те само го подушиха и пак си легнаха по местата. А и той нито се смути от тях. - Вие сте на грешен път - каза старецът. - А вие ли сте на прав път? - запита го смело момъкът. Очите му блеснаха. Цял той дишаше здраве и като че ли излъчваше светлина. Светецът се намръщи. Отдавна бе отвикнал да му говорят така смело и непочтително. - Вие сте еретици - натърти старецът. - Вие не учите туй, което учи църквата. - Да, право е - каза момъкът, - но за нас по-важно е какво иска Христос, Който е глава на църквата, а не това, което искат ония, които са се забравили... - Ти ли ще ги съдиш ? - каза строго старецът. - Ами, пазил ме Господ - засмя се момъкът от все сърце. - Те сами са се осъдили вече със своето винопийство и гуляи. Те на животни са се обърнали... - Погрешен е пътят ти - каза старецът тежко. - А твоя прав ли е? - запита го смело момъкът. - Аз търся моя път - каза тихо старецът. - Търсиш ли го? - възкликна момъкът. - Ами ти още като Йоана Кръстителя живееш... А дойде след него Един, Който каза: «Аз съм Път, Истина и Живот.» Какъв път търсиш още? Светецът го погледна учудено. Настана кратко мълчание, пълно с очакване. - Христос слезе от небето при хората, да им помага, а ти избяга в гората - продължи момъкът, като видя, че старецът не отговаря. - Горко на пастиря, който напуща овците и бяга, когато иде вълкът. Наемник е той. - Как смееш така да ми говориш? Аз - наемник? - запита старецът огорчен. - А ако не си наемник, защо не си при стадото си? - А ти при кое стадо си? - запита го старецът. - Аз още съм малка овца. Събирам билки за ония, които сами не могат, които са болни. Затова съм тук... Но после ще си ида при тях, стадото на Христа, чул ли си за него? Йоан живееше отначало тъй, защото се готвеше да прави път за Него, ами ти? Върни се там долу, в тъмнината има нужда от светило - не го туряй под шиник! Каква нужда имат гората и животните от твоята святост и мъдрост? Долу народът страда. - Страда, защото е грешил - каза троснато светецът. - Грешил, защото тия, които можеха да му покажат пътя, избягаха по горите, а оставиха слепите да водят. - Момче, ти имаш опасен език. - За кого е опасен? За лъжата, която иска да мине за Истина? За приспаната съвест, която може да се събуди? - и запита заедно с мене: - Старче, отче, пастирю, що търсиш тук, между дърветата, когато долу те чакат гладните - да ги нахраниш, и жадните - да ги напоиш? Старецът махна с ръка и влезе в пещерата. Момъкът го погледа и тръгна надолу. Мечката и сърната тръгнаха след него. След някое време старецът излезе отново. Залязло бе слънцето. Той се огледа. На поляната нямаше никой - нито момъка, нито животните. Той погледа небето, промълви нещо и се прекръсти. Влезе в пещерата, но след малко излезе пак, влезе в гората и се изгуби. На другия ден на върха се запуши голям огън. На отсрещния връх царят с голямо множество надничаше да види светеца. А самият светец се луташе край огъня, измъчван от мисли, от душевни терзания и страх. Там, долу, беше грях, съблазън, сатаната, а тук? - Що напусна стадото? - чува той сякаш ясно гласа на момъка - и се дори обръща да види дали не е някъде наблизо... Царят на срещния връх чакаше да му покаже светецът правия път, а той самият се още луташе и търсеше...

Любомир Лулчев III. Творчество: Приказки и разкази IV. Три приказки за стари и млади (Любомир Лулчев. Три приказки за стари и млади. Севлиево: Книгоиздателство «Братство», 1942. - 36 с.) «Между всичките явления в света има известно съотношение, известна връзка, която не е произволна, но разумна и съзнателна.» Учителят На тебе, дете мое, което обичаше да слушаш приказки, защото и самият ти живот бе една приказка. Някога нямах време да ти ги приказвам, а сега ти си твърде далеч, за да ги чуеш... Но все пак, вярвам, думите ми да те намерят и тихо на ухото ще ти пошепнат и това, което не е писано още... ПРИКАЗКА ЗА БРАДИЧКАТА «Човек е роден за доброто, а не за злото; човек е роден за любовта, а не за омразата. Злото, омразата, безверието са дошли отпосле, като примеси на живота.» Учителят След една силна буря морето изхвърлило на брега, край едно малко село, всред купчина дъски на потънал кораб, един човек. Той бил само кожа и кости. Изглежда, че дълго време са го носили вълните по всичките посоки, преди да намери спасение на този бряг. От каква народност бил - не разбрали, защото дълго време бил в несвяст, а и когато дошел на себе си - никой не разбирал езика му. И по-после жителите на малкото село не могли да научат езика му, но той научил техния доста бързо. Отначало, като не знаели името му, те го наричали «момъка с брадичката», защото, макар и млад, лицето му било обрасло с красива златиста брада, която правела то да изглежда като да било винаги огреяно от слънце. Тя давала на лицето му красив изглед, особено по-късно, когато той малко позаякнал и усмивката разтваряла устата му широко и давала да се виждат чудесните му зъби. Самият той беше тих и мълчалив, по-често замислен. Отначало всички мислеха, че това се дължи на незнанието на езика, но по-късно разбраха, че той повече обичаше да гледа и мисли, отколкото да говори. По-късно те свикнаха с него и започнаха да го наричат късо Брадичката само, вместо «момъка с брадичката». Когато след някое време той си направи спретната бяла къщичка над самият бряг, гдето бе го изхвърлило морето, всички почнаха да го смятат като свой, още повече, че и той научи доста добре езика им и говореше с леснота тия малко думи, които му бяха потребни в ежедневния живот. Колкото по-често го виждаха и говореха за него, толкова повече името «момъка с брадичката» им се виждаше дълго за изговор и много естествено то стана само Брадичката. Отначало той не знаеше неговото значение и го приемаше като собствено име, но и когато го научи какво значи, той не се отрече от него, само поддържаше и не режеше брадата си, за да има оправдание новото му име. Същинското си предишно име той не каза на никого и никой и не поиска да го научи. Всичките опити да проникнат в неговото минало срещаха само приветливата му усмивка, но нито една дума. Отначало те мислеха, че мълчи, защото не ги разбира какво го питат, а после се увериха, че не отговаря именно защото добре разбира какво го питат. Сметнаха го за чудак - и с това се задоволиха. Брадичката - така ще го наричаме и ние, - живееше тихо, помагаше всекиму с каквото може, а никога нищо не искаше. Особено ценна беше неговата помощ във време на бури. Тогава той винаги кладял голям огън, гледал да бъде все по брега на морето, като че все чакал нещо. По-късно той тръгна по риболов с лодката на един умрял от пиянство рибар. Отначало той беше доста неопитен в рибарството, но не и в мореходството. В управлението на лодката той беше ненадминат от никого. А скоро и ловът му стана тъй изобилен, че почна да чуди и стари рибари. И това, което караше всички да се чудят още повече, бе, че той никога не продаваше нищо от него. Своето изобилие той свободно споделяше с всички, които нямаха или имаха недостатъчно. Понякога от близкия град прескачаха търговци и му предлагаха кесии с пари, било за уловеното, било за това, което щеше да улови в бъдеще. Той само клатеше мълчаливо глава, като не се съгласяваше нито на едното, нито на другото. Отначало мислеха, че това е само някакъв каприз, но после се увериха, че това си е негово разбиране, от което с нищо не можеха да го отклонят. Веднъж само, когато при една буря спаси един богат търговец и последният му даде цяла кесия жълтици - за учудване на цялото село, той ги взе. И тогава си рекоха: «А, Брадичката не е взимал, защото малко му даваха.» И мнозина почнаха да му се подиграват и го закачат за това. Но той нищо им не отговори. Но не се мина нито час, и цялото село остана още по-зачудено, когато разбра какво направил с тези пари. По големия път, който минавал край селото, той срещнал човек, окован с вериги и каран от стражари. Спрял ги и ги запитал защо го карат. Те му казали, че това е човек, който е имал много, но още по-много пропилял и задлъжнял. Когато му казали колко е длъжен и той разбрал, че в неговата кесия има повече, той им я подал и казал да разковат веригите и го пуснат. Като се уверила стражата, че парите са много повече, отколкото това, за което го карали, те разковали веригите и като поискали парите в повече да останат лично за тях - пуснали го. Освободеният искал да целува ръцете на Брадичката. А той се само ръкувал с него и му казал: - Иди си и не задлъжнявай повече! При една много силна буря морето разбило остатък от някакъв кораб в крайбрежните скали. Цяла нощ Брадичката клал огъня край брега, като се взирал непрекъснато в тъмнината. И призори, когато се поразвиделило, той се хвърлил смело във вълните и изнесъл на ръце русокоса девойка, едничката, която морето бе пожалило. И самата тя дълго била между живота и смъртта. И когато най-после отворила хубавите си очи и се леко усмихнала, всички се зарадвали, като да им била собствено дете. Нейната извънредно дълга коса й давала изглед на русалка. От първия й поглед и усмивка още я обикнали всички и много и различни дрехи й предложили, вместо нейните измокрени и разкъсани от вълните. Тя говорела на език незнаен, който само Брадичката разбираше. Но нейният поглед бил тъй изразителен, че всички разбирали и без думи нейната благодарност за участието, което всички вземат в съдбата й. Скоро край къщата на Брадичката изникнала нова хубава къщица, в която се приютила девойката. Тя почти никъде не ходела, освен по близките поляни или по брега на морето и с часове седяла и гледала там, като да чакала някого. И когато оттам се задавал Брадичката, цял пропит с миризма на сол и рибата, която носеше - тя се радвала като дете. Но друг път, когато нямала никого да чака, тя пак тъй седяла на брега и с часове напрегнато се вглеждала в далечината... Заживели тези две същества, тъй странни наглед, заедно, но и самият им живот не бил като на другите. Много рядко ги виждаха заедно, но мнозина говорили вече за тяхната любов. Но и тя им се струвала странна като самите тях. Те повече се задоволявали да си мълчат и гледат простора, а понякога и взират в очите, като да търсили там да видят това, което не могли да съзрат в далечината. И понякога, унесена в себе си, девойката го питала тихо: - Брадичке, Брадичке, обичаш ли ме ти? А той я гледал с поглед немигващ и й отговарял тихо: - Господ всички ни обича. - Господ! - възкликваше тя. - А ти? Той се само усмихвал и нищо й не отговарял. И се грижил за всичко тъй, че тя да не чувства нужда нито от майка, нито от баща. Нейната къщичка, току до неговата, приличала на малко гнездо, заобиколено с гиздава градинка. Всичко, което можел да стори най-хубаво за нея, той го правел. И винаги, когато той й услужвал нещо, тя, игрива като дете, го тупала по главата и го питала: - Брадичке, Брадичке, обичаш ли ме ти? - Бог всички ни обича - отговарял той. Облаци минавали през лицето й и тя винаги се учудвала: - Бог! Не Бог, а ти, ти? Той само се усмихвал и нищо не отговарял. Минало време и момичето почнало да тъгува. Напразно Брадичката я водел тук и там - по морето, по островите, в гората. Дори веднъж я отвел в големия град. Там момичето било весело, като пеперуда, но Брадичката се върнал тъй сломен и тъжен, че тя не посмяла да поиска втори път да идат там. Не обича сякаш той хората на града, с техния празен живот или вечни грижи за онова, което никога не беше тяхно, защото всички го оставяха тук, на земята, когато умираха... А сега го своеха и се бореха до смърт, за да го владеят няколко години... И когато той споменал това на момичето, тя се само засмяла, а после казала: - О, колко е хубаво да има човек... да има красиви къщи и дрехи, като там, в града... Веднъж, когато Брадичката се върнал от морето, напразно викал и търсил момичето навсякъде. Нея я нямало и никой не беше я видял накъде е отишла. Затъгува Брадичката мълчаливо, затъгува тъй, че околните помислиха, че няма да оживее. Отслабна и заприлича на сянка. Нямаше друга мисъл сякаш, освен за нея. По морето излизаше вече рядко. И то винаги, когато то беше много бурно. Мнозина подозираха дори, че той отива нарочно в такова време, за да се не върне вече... Но винаги къщичката на момичето беше подредена, като току-що да бе била самата тя там. Дори хлябът и блюдото с ястие я чакаше на масата й, всеки ден подновявано... Минавали дни, месеци, години... Хлътнали очите на Брадичката. Станал той още по-мълчалив и странен. С никого не говорел, на никого никога не се оплаквал за нищо. Понякога само нощем чували странна песен, тъжна като оплакване на мъртвец - и тиха, тъй тиха, че само малцина бяха я чули, когато, забъркани в тъмната нощ, се приближавали без да щат към малките къщички на брега. Спрямо всичките Брадичката бил все еднакво услужлив, както и по-рано, макар да бил много по-мълчалив сега. Само бурното море карало да светват очите му, може би защото вълните му напомняха откъде дойде тя, или пък защото, може би, се надяваше да намери края на мъките си в тях... Веднъж, в една голяма буря, по-страшна от всички, които помнели рибарите от години, когато вълните се блъскали в брега така, че той се тресял и стенел като жив, а морето гърмяло като в някаква битка, Брадичката се върнал полужив с един човек, когото изтръгнал от устата на самата смърт. С последни сили го извлякъл той на брега и там, на няколко крачки само от вълните, които ги пръскаха и обливаха с пяната си, Брадичката паднал в несвяст от изтощение. Добри хора рибари, които от дълго време с ужас гледали на тая страшна борба между човека и морето, без да смеят да се намесят, ги поели сега на ръце и с много усилия съживили и двамата. Спасеният бил млад човек с красиво лице, властен говор и светли очи. Той разглеждал всички с голямо внимание. Малко говорел, но думите му винаги звучели като заповед. На много въпроси той не отговарял, като да не бе ги и чул. Мнозина го питаха за нещо или за миналото му. Само Брадичката не го запита за нищо. И когато се оправиха и Брадичката тръгна да си отива, спасеният стана и тръгна с него. - Неговата къща е малка и бедна - му казаха някои, които искаха да го задържат при себе си. - Но сърцето му е голямо и богато - каза спасеният и като хвана Брадичката под ръка, тръгна с него. Брадичката нито дори се сетил да му благодари за тия хубави думи. И когато те седнали край огнището на малката къщичка, мълчали с часове. Най-после спасеният му казал: - Братко, ти спаси живота ми. Думите не стигат да ти кажа моята благодарност. Но виждам, ти много тъгуваш. Тъгата ти не мога да премахна, но друго, каквото мога, на драго сърце ще го сторя за тебе. - Нищо ми не трябва - казал Брадичката, - а каквото ми трябва, имам... което нямам... може би ми и не трябва. - Но аз те обикнах като брат - казал странникът, - и бих искал всичко да сторя за тебе. - Бог всички ни обича - казал Брадичката и млъкнал отново. Минали три дни. Мълчаливо се хранили, мълчаливо се разхождали, като че ли само душите им си говорили, а те нямали нужда от думи. Когато Странникът надникнал в красивото гнездо на момичето и видял сложения хляб и блюдо на масата, които чакали отсъствующата, той всичко разбрал и без да ще, сълзи се показали на очите му. Брадичката мълчал. Но и той нищо му не казал. На раздяла само силно си стиснали ръцете. Брадичката дори не го и питал за името му. Но странникът казал: - След моите родители ти си човекът, който е направил най-много за мен. Аз това никога няма да забравя! Спомняй си и ти за мен! - Бог всичките обича - отговорил като по навик Брадичката и очите му го погледнали бистри, но дълбоки, дълбоки, като да било самото море в тях. Заминал си странникът, а Брадичката си заживял отново своя самотен живот. Но един ден, когато вече мислил, че няма да може да издържи, тъй много тъгата го прихлупвала, той, едва влачейки се, отнесъл топлото ястие в малката нейна стаичка, както винаги - преди самият той да е хапнал от него, и се спрял на вратата - тя седяла на същото си столче! Все същата, като че ли вчера само била излязла оттук... И дори, щом го видяла, станала и също тъй, както някога, го потупала свободно по главата и запитала същото: - Брадичке, Брадичке, обичаш ли ме ти? А той, с глас, който се бил почти схванал от неочакваност, промълвил: - Бог обича всички ни! - Глупчо - засмяла се тя, като го целунала. - Той всички ни обича, но ти, ти? Брадичката нищо не отговорил, защото чувствувал такава радост, че нямал нито дума за казване. Но тя станала още по-голяма, когато момичето казало: - Ние ще ядем вече заедно - и понесла своята паничка обратно към огнището на неговата стая... Минали се няколко дни и голям кораб спрял до брега на морето. И какво нямало само в него! Всички чудесии на света, диаманти и злато, платове и пурпури си били дали среща в този голям кораб. И когато казали на всички, че целият този кораб, заедно с всички богатства в него, е дар за Брадичката от царя, когото той спасил от морето, всички се сетили и разбрали защо тъй властен изглеждал спасеният и защо често не отговарял даже на това, което го питали... Много майстори надошли, пратени от същия цар, и вдигнали красив палат на самия бряг на морето. Но до него си стоят и малките стари къщички. И там често влизат и сядат с часове Брадичката и момичето, които сега са най-богатите и щастливи хора. И пак с часове те не си говорят. И когато понякога царят ги спохожда, тя и тогава не се стеснява да тупа Брадичката по главата и да го пита: - Брадичке, Брадичке, обичаш ли ме? Той я гледа дълго и внимателно и отговаря, както винаги: - Бог всички ни обича. А царят се усмихваше и радваше заедно с тях, повтарящ като ехо: - Бог всички ни обича! 20.V.1940

Любомир Лулчев III. Творчество: Приказки и разкази III. Край огнището (Любомир Лулчев. Край огнището: Разкази. София: Печатница «Нов живот», 1934) БИБЛИОТЕКА «ЖИВОТ» Книги за всички КЪМ ЧИТАТЕЛИТЕ Книгата е най-близкият другар на човека. Тя го учи и на добро, и на зло. От него самия зависи какъв другар ще си избере. И не само да го избере, но и да го разбере. А което разбере като добро, разумно и полезно - и да го приложи. Сега хората знаят как да отгледат едно теленце, едно агънце: с каква храна да ги хранят; една круша или ябълка - как да я садят или поливат - но каква храна е нужна за децата им, па и за тях самите, за тяхното тяло, ум и сърце - малцина знаят. А казано е: Каквото се посее, това се жъне! Затова сейте разумна мисъл, чисто чувство, и ще имате благородна постъпка. От всичко се учи, доброто дръж и сам прави! Ядат, пият и спят и всички животни - человек е тоя, който мисли и за другите, както за себе си. «Живот» БИБЛИОТЕКА «ЖИВОТ» Книги за всички КЪМ ЧИТАТЕЛИТЕ Сега има много науки и философии, много книги и много учения. И всички се питат кое е правото учение, правата наука, правата философия. И мнозина се препират за това. А Истината е проста. - Кое е храна? - Което дава живот. - Коя философия, учение, наука с права? - Която оправя живота. Не го ли оправя, защо ви е? Безполезен товар е тя, а не наука. Ако едно знание не може да ти оправи живота, да ти помогне, защо само да си мъчиш ума с него? Сега има много науки, а хората са болни и нещастни; много знания, а хората се бият и страдат; много философии - а всеки ден гинат хиляди. Защо? - Защото още хората не са възприели истинската наука, истинското знание. Опитвайте. Това което ви дава живот, светлина и Свобода, то е истинската наука, Истинското знание! «Живот» ЗА ЦАРСКИЯ СИН И МЪДРЕЦА (стр. 25-40) Когато се родил синът на царя, всичкото царство безумствувало от радост. Нощи нямало, непрекъснато се веселили всички, от най-богатия до бедния колибар, чиито огньове пламтели по върховете на планините, заградени от гори и градове. Колко години само чакаха наследник, колко молитви на жреци, на благочестиви хора и мъдреци бяха казани; призовавани хора да раздават царски богатства, да умилостивят съдбата, да променят тъгата с радост, да измолят прошка за незнайни грехове, на които безплодието бе дял... Но най-после молитвите бяха чути, желанието - изпълнено - детето се роди здраво, хубаво голямо оочесто дете. И расте то под грижите на всички. Трепереха над него и радваха му се. И когато то стана на седем години, заболя. И никой не разбра каква беше болестта му. Ту огън, ту студ го обхващаше едно след друго - и то се мяташе като безумно и ден, и нощ в някакъв унес, страшен сън, от който се топеше като свещ. Най-видни лекари от всички страни опитваха своето изкуство - и никаква помощ няма. Билки носеха от планини, от далечни страни; чудни талисмани на прочути магьосници, с много молитви свети хора идваха при болното - и нищо: топеше се детето като свещ запалена, която всеки миг се смалява и превръща в нищо. И колкото повече дни минаваха, толкова скръбта на всички ставаше по-силна, надеждата - по-малка. Тогава царят заповяда да се молят свещениците на царството. И молиха се те три дена и три нощи непрекъснато - и детето непрекъснато се мята в огън и студ. Пъшкаше то като че живо го горяха и протягаше към своите родители ръчички за помощ. Тогава майката и царят, склонили безпомощно глави над него, бяха готови и царство, и корона да дадат, за да се усмихнат тези уплашени очи и възвърне здравето на тая красива главица! Царят пак даде заповед - и всички воини се молиха три дена и три нощи за царчето - и пак детето прекара в унес и блян, пъшкащо като горен жив человек. И пак нова заповед бе дадена:, целият народ да се моли от сутрин до вечер! И заповед строга - да се посече всеки, който това не изпълни! И ето, на втория ден докараха человек - млад, с хубави ясни очи, строен, с вдигнат поглед и глава - той вървеше като цар да бе. Убили биха го, но той носеше голяма златна книга на гърба си, минаваше за свят човек, живял из горите - бояха му се. Само той не бе се молил и искаха да кажат на царя, и каквото той реши - затуй бяха го и довели. Не бе се молил и не бе и искал да се моли, а бе си пял своите песни, без да го е грижа за болното царче. С гневен поглед го посрещнал царят. - Само ти ли едничък няма жал за това дете и не си се помолил за него заедно с другите? И когато всички ронеха сълзи, само ти ли пееше, нехаен към царска и народна скръб? Изгледал го момъкът дълго и нищо му не казал, а само приближил до болното дете, сложил ръката си на челото му - и то тутакси станало от леглото. - Пях, царю, защото аз вярвах в живота само - а вие всички плачете, защото вярвахте и в нещо друго! Царят паднал на колене, протегнал ръце и му целунал краката. - Искай каквото обичаш - ако щеш и цялото царство твое ще бъде! Твой роб съм, готов да бъда слуга всеки ден, кажи само! Усмихнал се момъкът и наклонил глава. - Мен всичко ми е вече дадено. Ти нищо не можеш ми даде, защото от нищо нямам нужда. И вдигнал той златната книга, която носел на гърба си - и си излязъл. И никой не посмял ни да го спре, ни попита кой е и къде отива. Когато царчето станало на 14 години, то пак заболяло. Не тялом, а никаква тъга заяла сърцето му - и то пак навело глава и засъхнало, както в миналото. И пак лекари и знахари, магии и билки били опитвани - и пак без полза и резултат. Чезнело детето всеки ден като слънце, което се скрива на залез. Плакал царят, придворни и народ - и молили се всички. И пак без никаква полза и помощ. Тогава си спомнили за странния момък, който носел златната книга на гърба си и който някога тъй чудно го излекувал. Разпратили по всички страни конници да го търсят. Кътче необходено не оставяли, человек - непопитан. И нигде го нямало. На един хубав връх намерили само неговата златна книга оставена и веднага я отнесли на царя. Сложили я те до царския син - и той тутакси станал, като да не бил никога болен. Възликували всички и радост изпълнила сърцата на целия народ. Искали да благодарят и не знаели на кого. А златната книга царският син я вдигнал на своя гръб и винаги я носел със себе си. Но към двадесет и първата година момъкът отново взел да страда. Тоя път той бил здрав тялом, но мисълта му била силна и питала това, което никой не можел да му отговори. И всеки ден той свиквал все по-учени от далечни краища и държави и всеки ден царчето ставало по безнадеждно, защото нито на един въпрос никой не можел да му отговори. Той самият престанал да говори, да се усмихва, дори да гледа другите хора. И всички разбрали, че това е по-лошо от всяка болест, защото беше като смърт на жив още човек. И пак затърсил царят помощ в молитви, магии и учени. Идеха всички с увереност и надежда, че ще познаят болестта и дадат помощ - и си отиваха сломени духом и физически от незнайната мъка и мисъл, която разпъваше царския син. И един ден, когато всички мислеха, че това са неговите последни часове на земята, дойде Странникът, който някога го беше излекувал. Той мълком взе златната книга от гърба на младежа, която за него бе безполезен товар, и като я разгъна, зачете: - «Син е тоя, който има баща. И баща е тоя, който има син. Син е тоя, който изпълва волята Божия - сиреч който люби.» - А какво значи това? Кой знае волята Божия каква е? Нали Той всеки ден може друго да иска? А и нали и всеки човек люби тъй, както разбира? Тогава? - запитал със засъхнали устни момъкът, който изглеждало, че мислил твърде много за същото. - Стани тогава - казал мъдрецът и момъкът станал веднага, като да не бил никога болен. - Ти трябваше да четеш тая книга, а не само да я носиш. Приготви се, че ще пътуваме! Царят не посмял да попита къде - от радост той не можел и да говори. Само се усмихвал и гледал на всички страни - и отвсякъде го посрещали усмивки и очи, пълни с радост. По тях той повярвал и в своята радост и щастие, в Истината, в живота, който избликнал през болния дотогава негов син. След малко Мъдрецът, който взел книгата си, и царският син, който стъпял бърз и румен, тръгнали по пътя като най-обикновени пътници... Далеч, далеч зад тях, като прост търговец, с двама слуги, вървял и бащата цар, за да може отдалеч макар да вижда сина си и да му се радва - че сега и всяка стъпка на детето му го радвало! А мъдрецът и царчето вървели и си приказвали. - Едно бих искал да зная само и друго не ми трябва - казал царският син. Мъдрецът само се усмихнал. - Зная - казал той, - децата винаги искат да знаят края на това, което са започнали. -Да, Свети - казал момъкът. - Смисълът на живота ми е тъмен... Защо?... Но той не довършил, когато настрана някъде от пътя видял, че пъшкал някой човек. Приближили се. Пътник със счупен крак охкал. Царският син взел да го разпитва кой е и откъде е. Кой му е счупил крака? Слаб, със засъхнали устни, човекът едва шепнел. Мъдрецът свалил златната книга от раменете си, вдигнал го, напоил и превързал. Настигнал ги царят с коня, предали го нему, а те тръгнали пак. Когато стигнали до едно село, видели край едно дърво седнал млад момък да плаче. Царският син пак започнал да го разпитва. - Искам да уча, а беден съм - казал момъкът. - Нямам с що да си купя книгите, които ми трябват. Всичките ми другари са в училище, само аз не мога да бъда там. Мъдрецът му дал голямата си книга и му разтворил една страница. - Чети - казал му той. И момъкът зачел: - «Искай - и Тоя, Който дава всичко, ще даде и теб!» - Добре четеш - рекъл му мъдрецът. - Отсега нататък искай и чети! И когато намериш туй, малкото, ще постигнеш и другото, което тая книга съдържа. Ако не разбираш нещо или ти трябва нещо - потърси ме. Аз съм в планината, при най-високия връх! Като влезли в селото, те се отбили в една бедна къща, където живеели една вдовица с момченцето си. - Не ходи ли на училище? - запитал царският син. - Нямам с какво да заплатя учението му - казала насълзена вдовицата, - а детето е тъй умно! Мъдрецът изгледал царския син в очите, после в ръката - и той разбрал без думи: изтеглил един пръстен от ръката си, със скъпоценен камък, и рекъл: - Ето, вземи, и нека и то ходи на училище! Майката целунала ръка и на двамата. Когато вече били далеч на полето, край самия път, на един камък седял възстар човек, замислен дълбоко, отчаян. - Защо седиш тук? - запитал го царският син. - Ех, синко, оплаквам си дните, свирач съм, но ръцете ми вече треперят, та не мога вече да свиря - не искат да ме слушат. И защо ли да живея повече? Седнал мъдрецът край него. - Ех, да щеш да ни посвириш, каквото сме изгладнели за музика. Погледнал ги недоверчиво свирачът, не се ли подиграват? А като видял как внимателно го гледат и като сложили тяхната храна, та си хапнали заедно, и той се поотпуснал, решил се. - Пък да ви посвиря - казал. - Те ми треперят ръцете, ама... Кажете ми, ако не ви харесва - да спра... Засвирил той, малко неуверено, а мъдрецът слушал най-внимателно, като да било най-хубава музика. А и наистина ръцете на музиканта закрепвали постепенно - и звуковете ечали вече силни и смели. И когато си тръгнали, свирачът бил вече друг - много, много пъти им благодарил и вече радостен и доволен, като че ли му подарили богатство, той ги изпратил далеч по пътя. Вървели дълго време мълчаливо, а после мъдрецът му казал: - Разбра ли смисъла на живота? На болния кой беше? - Да оздравее - казал му царският син. - А на другия? - Думите на книгата! - На детето? - Училището. - На свирача? - Слушателят. -Така, е синко, в това разнообразие е красотата на живота! А красивото е първата стъпка в живота. По-нататък те срещнали една богата къща, в която живеел един человек с хубав кон, прочут по цялата околност като най-бърз. Отишли му те на гости и той през всичкото време само за коня си им говорил. Изкарал го от обора, сочил им го, разкарвал го. После пак го затворили в обора, а всички отишли горе в къщата да ядат и пият. На другия ден мъдрецът наброил много пари, купил коня и го извел. Когато стигнали до една хубава поляна с малки горички и прекрасна трева, мъдрецът се спрял. - И това беше голяма любов на тоя човек към коня - казал царският син. - Да - казал мъдрецът и се усмихнал, а после снел юздата от коня, потупал го по шията и го натирил из поляната и тръгнали. Царският син се пообърнал няколко пъти, но не смял нищо да запита. На друго място те отишли в една богата къща, в която живеела вдовица на знатен человек. В златен кафез тя държала великолепна птица, за която говорили много. И нея купил царският син по поръчка на мъдреца за много диаманти, а като излезли на полето, казал: - Голяма обич имаше тая жена към птичето! - Да, много голяма - казал мъдрецът и се усмихнал, бръкнал, извадил птицата и я пуснал, а клетката захвърлил. Царският син искал да запита нещо, но не посмял. На друго място, гдето те нощували, попаднали в къщата на един много учен човек, който се занимавал с естествените закони и животни - много бил прочут. В двора му имало един басейн, гдето плавала специална морска рибка. Той само за нея говорил с часове. На сутринта за много диаманти я разменил. В едно голямо стъкло я понесъл царският син. Стигнали до една река. - Много обичаше тоя човек тая рибка, нали? - казал мъдрецът. - Да, много я обичаше - съгласил се и царският син. Взел мъдрецът стъклото и изхвърлил рибката в реката. - Защо всички пущаш? - запитал го царският син. - Защото Любов без свобода е робство и самоизмама. Ако те се обичат както трябва, те пак ще се намерят. Но конят ще отива сам, без юзда, птичето -без кафез и рибата - в самата река, където й е мястото! Ако иска да я види -нека се качи на лодката и да я споходи. Всичко това, което видя, е все човешката Любов. Всеки хванал някого, държи го... от Любов... А Любовта и насилието никога не се спогаждат. Человеците още не са започнали да се обичат, защото първото, с което се започва Любовта, то е освобождението. И те тръгнаха пак. Какво видяха - друг път ще ви разкажа. (На задната корица на книгата) ЖИВОТ КНИЖКИ ЗА НАРОДА Съвременният морал и Дънов Възкресение - изчерпана Кръстопът - 7 лв. С Христа - повест за народа, I част - изчерпана При спорната гора - разказ - цена 5 лв. С Христа - книга II - цена 30 лв. Думите на Видния странник - Буди Са - цена 7 лв. Край огнището и др. (разкази) - 5 лв. Поръчки до Л. Лулчев - ул. «Опълченска» № 66, София - 3.

Любомир Лулчев III. Творчество: Приказки и разкази II. През вековете (Любомир Лулчев. През вековете. Севлиево: Книгоиздателство «Братство», 1936. - 24 с.) ЩАСТИЕТО Мнозина го търсят. И което е по-странно, още по мнозина го смятат изгубено вече. А ако ги запитате в що се състои щастието - едва ли някой ще ви отговори. И което е по-куриозно - често това, което единият жадува да има, с мисълта, че ще му създаде щастие - за неговия съсед, който го има вече - е извор на нещастие. Един мисли, че ако има пари, щастието ще дойде - а край него на десетина крачки банкер с много милиони охка за нещо друго. Един плаче за здраве, друг мърмори, че голо здраве пари не чини. Щастие и доволство не се покриват. «Бих предпочел да бъда недоволен човек, отколкото доволна свиня» - бе казал някога един английски философ. Но щастие без дълбок душевен мир няма. А този мир могат да имат само тия, които са като децата, що са разбрали, че в тоя свят имат един голям Баща, Който във всяко време ги обича и бди над тях. Без това убеждение, човек се тревожи, а тревогата изяжда всяко щастие. Вярата в съществуванието на върховна справедливост дава смисъл на всяка работа, дава сили да се понася всяка несгода, защото «всяко зло е за добро». Но щастие не може да има, ако човек не обича нещо или някого. Тогава самият живот добива смисъл, трудът - цел, а чувството става извор на радост. Но истинският щастливец не зависи и от радостите, и от скърбите. Той е извор на добро - на безкористни добри постъпки, на благородни чувства, на светли мисли. И такъв, когато го питат: «Отгде идеш?» - той им посочва слънцето. - «И къде отиваш?» - той отговаря: «Ела и виж.» И който го разбере и последва със своите мисли, чувства и постъпки, той е намерил истинското щастие, което превъзмогва всяка скръб, мъка, терзания, което преодолява и самата смърт, защото се е коснало до безсмъртието. Любомир ПРЕЗ ВЕКОВЕТЕ За тия, които не знаят, обикновените хора, това може да бъде фантазия, измислица, разказ. Но тия, които са надникнали зад всекидневното, до душата на които се е докоснала вечната светлина, за която няма граници, време и смърт, ще разберат по-добре това, което ще четат. ... Тя помоли да я приема, макар че денят не беше обикновеният, в който приемах. Не беше тя първото изключение този ден и не виждах причини да й откажа. За хората, които идват да им гледам, аз обикновено нищо не мисля, защото само в такъв случай мога да мисля и виждам това, което е, а не само едни субективни преживелици на днешния ден или живот. Често отбягвам и да ги гледам, защото понякога лицето им става като стъкло - и под него се явява друго, после трето, после без думи изпъква цялата минала история на човека... И тоя път й казах да седне на стола недалеч от мене и веднага се концентрирах, с желанието да отразя състоянието й в себе си. Колкото в душата ми наставаше мир и тишина, толкова по-ясно ставаше отражението й в мене. Започна със силно щракане в лявото коляно, главоболие в задната част на главата. Знаех вече, че се е плъзнала и паднала, а любовна мъка за семеен живот е срещнала спънка в живота и е измъчила душата й. Продължавах проникването. Сивотата постепенно се разтваряше - красив черноок момък, с невисоко чело и къдрави коси, бе въплътен почти като жив. Тя мислеше много силно за него. Изведнъж той отскочи далеч и стана малък почти като мравка -около него се явиха големи хубави къщи, трамваи, автомобили. Къде ли е това? Усилих светлината, увеличих съсредоточаването. Чрез нейното съзнание влязох във връзка с образа, в самия него, вървящия по улицата, малко прегърбен, унесен, както мислеше той самият - за нея. Оставаше да слушам с неговата душа. Няколко думи долитнаха и до моя слух. Вдигнах поглед по околните къщи, на които и той гледаше. И когато той прочете някакво обявление, аз вече знаех, че съм във Франция, в Лион. И пак се върнах веднага със съзнанието си, което се заоблачи изведнъж, за да видя че тя плачеше. Тогава я погледнах. Очите й бяха канелени, сама тя имаше доста бяло лице, косите й - шоколадови, в чертите й имаше нещо меко, което винаги е резултат от много страдания. Оставих я да плаче и потърсих в бъдещето пътя, който й предстоеше. Сивотата на неизвестното мъчно отваряше вратите си. Опитах полека да изляза от тоя неопределен облак. Вместо да се развидели, той стана по-тъмен. Върнах отново съзнанието си и казах: - Не тъгувайте. Человекът, който очаквате от толкова дълго време, е добре. - Но жив ли е? Здрав ли е? Аз вече два месеца нямам нито редче от него. Най-лошото мислех. Казах й. Тя веднага ангажира съзнанието си с картината, която й дадох, а аз се опитах да потърся това, което й носеше бъдещето. Тоя път това като че ли беше по-лесно. Полетях сякаш в едно голямо сиво поле, което след малко разбрах, че изглеждаше само такова, защото бързината на движението беше страшна. Страшна по човешките понятия, за които бързината на светлината е чудовищна - 300 000 км в секунда, а имаше същества, които се движеха така бързо, че светлината им се струваше като твърда почва, както на нас земният път, шосетата... Но това, зная, мъчно е да се помисли от тия, които мислят, че всичко са видели вече... Търсех - и вместо бъдещето, неочаквано видях картина, по която разбрах, че съм в миналото. Сутрин. Широка мътна река, от която се виждаше само част, много малка част - другата беше още забулена в сива мъгла. Постепенно се разкриха изгледите все по-далечни. Като че ли слънцето изгряваше. Досами тръстиката на брега жрица на Земята, красива, цяла в очакване, бе се вгледала .... Раздвижи се тръстиката от малка лодка - и жрец, млад, жрец на Слънцето не дочака да спре добре лодката и се хвърли към нея. Тя отвори ръце да го прегърне... Потъмня изведнъж. Гледах, а се пазех да мисля каквото и да е. Но както един ударен тон извиква в унисон трептежа на струна, която е хармонично настроена, така аз почувствувах, по същия тон - трептеж, че това бе тя, която сега седеше до мене - и той - онзи момък, който тя чакаше. Той носеше знаковете на змиите и слънцето - аз ги зная, защото зная, че и аз самият някога съм ги носил... Но той беше млад жрец, още не преминал посвещение, защото на главата си нямаше златния пръстен с големия червен рубин, белег на първия прескочен праг на живота - на обикновения живот. Но аз само гледах и нищо не мислех, защото в такива моменти най-страшният враг на човека е неговият ум, неговата собствена мисъл. Аз само гледах - а мисълта бях оставил за после, когато щях да се върна в себе си, в сегашното... Зная, че това звучи странно на обикновените уши, но тоя разказ е за тия, които, макар и да не са имали същата опитност, знаят, че тя е възможна и вярна. Нова картина изпъкна леко, като привидение в здрач. И не стана ясна. Но и когато се не види ясно, има един вътрешен усет, по който се знае коя е тая или оная фигура, която се мярка, без никакво съмнение или двоумение. Бягаше лодка по реката и две други я настигаха. Грабнат бе младият жрец и отнесен назад... почти труп. Свързан, хвърлен на дъното на голяма лодка, изгубил себе си в желание, нарушил два обета, своя и тоя на другата, която в несвяст отнасяше течението на реката в малката лодка... О! Тия картини трябва да се гледат без да трепне ни една фибра на сърцето ти, нито една клетка от мозъка ти, защото всичко ще се изгуби изведнъж и дълго няма да се отварят страниците на миналото наново пред теб. Минават гори, реки... някъде другаде е това - не вече в Египет. И може би много стотици години са минали, но аз не питам, защото всеки въпрос затъмнява съзнанието, а в него се отразява истината, минала, сегашна или бъдеща. Група конници летят - тесен път се провира между вековни дървета. Върху тях налитат отстрани. Грабват момиче, облечено в черни и ясножълти дрехи на ивици, някаква благородница... Момъкът е повален мъртъв. Нея отвличат, а него дори не поглеждат. Ето пак нова картина. Висок, почти непристъпен планински гребен. Какво ли има на него? Не питам, но той се мести постепенно. Грамадно каменно здание. Монастир някакъв се обрисува. И като че ли се приближава все повече и повече. Става ясно, очертават се тесните му готически прозорци. Не питам, но гледам, защото зная, че тук картините понякога не траят нито хилядна част от секундата, макар че ни се струват часове... От единия прозорец е проточена лека въжена стълба и се показа монахиня. Тя заслиза, а стълбата се клати - високо е зданието и черните пропасти, които го заобикалят. Може би това е нощем - аз това не питам, но гледам, защото тук всичко хвърчи... Монах някъде крепи дългата стълба непосредствено до големите скали, върху които са сложени основите на монастира. Най-после тя е долу, почти в безсъзнание пада на ръцете, които я чакат. И той я отнася надолу по пътеката... Група стрелци с брадви и копия се нахвърлят върху тях - и пак момъкът лежи на земята безжизнен, а калугерката отнасят на ръце без съзнание обратно в монастиря... И пак картината се сменя... Голяма зала машини, съвременни машини... динамо... Навежда се един около тях, нещо пипа потях - блясва огън - и той се простира на земята. Разбрах, че бе той. Но минало или бъдеще е това? Веднага разсветна в съзнанието ми и аз отново се намерих в стаята си. Момичето ме гледаше очаквателно - сигурно бе питало нещо. - Да - казах аз, - гледайте нататък - посочих към слънцето, което грееше из прозореца. И сам се заслушах вътрешно в гласа, който ме ръководи и понякога обяснява това, което не съм разбрал. Преди много хиляди години те бяха брат и сестра. И веднъж за твърде малко, дребно нещо те се скараха и възненавидяха. И като камък, който пада отвисоко и все повече се засилва, те се намразяваха все повече и се преследваха ожесточено, прераждане след прераждане. Хиляди години... И когато тяхната омраза стигна апогея си и нямаше условия повече да се развива, с още много други души ги поставиха в студ и тъмнина, защото те бяха напреднали, но грешили в пътя си. И там, почти като мъртви, те чакаха нови условия, които любящите души приготовляваха. И когато Доброто, носено от милиони души, стигна на земята най-възвишените си постижения, освободиха тия затворени души и ги смесиха с добрите. Тогава почна постепенният упадък на културата, но същевременно въздигане на душите. Омразата при тия условия се обърна постепенно в търпимост, после - в обич, после мина в любов, в стремеж един към друг, също тъй силен, както и по-рано омразата. Като махало се движи душата и към едната, и към другата страна. И ти видя резултата. Той винаги правеше една и съща грешка - искаше да я вземе от тия условия, които съдбата й даваше. Видя го жрец, но загина от погрешката си. Видя го благородник, но не издържа думата си, грабна момичето на тоя, който го беше приел... И най-после видя и огъня, който разкъса връзката помежду им. Той за своето невнимание към законите на природата ще плати с живота си... - Слънцето ли да гледам или изобщо из прозореца? - чух аз гласа на момичето, което гледах още без да виждам. Стана едно прехвърляне в съзнанието ми и очите, физическите ми очи, разбраха и аз додадох: - Да, погледнете слънцето. Тя го погледна и веднага затвори очите си. - Много е силно - каза тя. Аз се съгласих с нея и казах да ми посочи ръката си. Тя отвори дланите си. Дълго гледах по тях. Взирах се да доловя как е записала природата дългата история на миналото, малка част от което видях, и загадъчното бъдеще, на което едва бе се вдигнал крайчецът на завесата... - Какво следва той там? - Електротехника - каза ми тя. - А Вие? - Аз съм агрономка, последна година. И той свършва след четири месеца. Кажете ми, дали ще се видим? Имам най-мрачни предчувствия. Много тъгувам за него. Другари сме, приятели от три години, пишехме си само, а сме се срещали само веднъж, и то за късо, съвсем късо време. А от два месеца нищо не ми е писал. Сърдит ли е? Не зная. Може би нещо са му писали родителите ми. Ще полудея просто... - Нищо няма - казвам й аз и я гледам с двойна мъка - нейната, която чувствувах, и моята, която се зараждаше, защото не мога да намеря думи как да й кажа това нещастно бъдеще, което иде. Но помислям за освобождението на душите, което ги чака, за бъдещето, което Божествени съзнания, ръководещи човешкия живот, са приготвили - и скланям глава, в тиха вътрешна молитва. - Не го викайте, не се безпокойте, той ще дойде и без това, но вече не му пишете да дойде - нека сам си реши и дойде... - Защо? - Така, нека той сам определи своята съдба! Време е Вие да престанете да тегнете на неговите везни. - Не мога да разбера. - Нищо от това, достатъчно е, ако засега само изпълните точно това, което Ви казвам. После пак ще поговорим. Когато дойде, посрещнете го внимателно и добре, но помнете, не му казвайте нито едно Ваше желание, не искайте нищо от него. Запомнете това! - Но как е възможно, аз не съм го виждала толкова време, влезте в положението ми... - Разберете ме добре, оставете той да бъде свободен, но Вие се пазете да пожелаете каквото и да е. За да бъде той свободен... - Не мога да разбера. - И няма нужда засега. Достатъчно е, ако изпълните, ще разберете после. Но бъдете внимателна и любезна... Колкото можете, без ни едно свое желание. Слушайте го и не му давайте свое мнение за нищо. Но изпълнявайте неговите само. - Странно! А необходимо ли е това? - Да, за Ваше и негово добро. Да. Запомнете това, имайте малко търпение и ще разберете... Тя в недоразумение вдигна рамене, но каза примирително: - Ще го направя. Аз и миналата година бях при Вас веднъж и както ми казахте тогава - на шестия ден получих писмото, което очаквах - и сега ще Ви послушам! Не мръднах от стола, когато си тръгна. Нито можех нещо повече да й говоря. Само мисълта, че в Бога всичко е справедливо и си има мястото, ме въздържаше да не питам безумно небето: Защо? Защо всичко това, когато и тя е тъй хубава, и той я тъй много обича...? След четири месеца една вечер преглеждам сутрешния вестник - едва тогава бях останал свободен - веднага сетих едно потръпване. Беше некролог - в една от малките каменовъглени мини на Стара планина беше убит по непредпазливост електротехникът от тока на динамото. Знаех, че беше той. След два дни дойде и тя. Много плака и много ми говори за последната си среща, която била само от три часа. - В осем часа стъпи в България и точно след един месец пак в осем часа сутринта е бил убит от електрическия ток. И половината му тяло е станало черно виолетово, а другата половина е останала бяла. - Да - казвам й, - задачата е вече разрешена. Срещата, която се е прибавила, е наклонила везните - на едната страна - 51, на другата - 49. Тая единица я прибавихте Вие с вашето държане. Тя не разбра добре какво й казах, или, по-право - разбра го в лошата смисъл и започна да плаче още по-силно. - Ами нали Вие ми казахте така? Аз нищо му не казах - никакво мое желание... Той ми даде пръстен, пожела да обявим годежа, а след един месец да се оженим. И отпуск му е бил разрешен - три дни, - да дойде да се венчаем... И тя пак заплака още по-силно. Започнах да й говоря. - Сега изпитваш страх, нали? - О, ужасен, ужасен, и всички мебели пукат вкъщи. Струва ми се, че полудявам понякога. И из улиците все чувствувам, че някой се движи до мене и изпитвам ужасен страх. - Това е неговият страх. Той иска да намери подкрепа във Вас, защото е отишъл съвсем не приготвен. Той ще иска да се ползува от Вашето тяло, понеже няма други човек, който да го обича повече, а след пет години той ще се въплъти като ваше първо дете... - Нима е възможно това? - Ще го проверите - й казвам. А тя ме гледа с очи, от които сълзите капят неволно и лицето й се озари от вътрешна светлина. - О, колко бих била щастлива тогава! - И ще бъдете - казвам й, - защото по друг път ще тръгне животът Ви и ще се затвори един кръг, почнал отпреди хиляди години. - Това не разбирам. - Ще дойде ден, и него ще разберете!

Любомир Лулчев III. Творчество: Приказки и разкази I. На планината (Любомир Лулчев. На планината: Приказка. София: Ст. Атанасов, ул. «Неофит Рилски» 36, 1935) Религията и науката, т.е. Любовта и Мъдростта, трябва да се примирят във вас, да работите и с двете едновременно, за да се освободите от вътрешното робство, в което сега се намирате. Тази е великата задача на човека. Учителят ЦАРЯТ ИСКА ДА ЗНАЕ (стр. 64-114) Царят, Малката и ученикът след известно време седяха всред гората под едно голямо клонесто дърво, където бяха разстлани хубави килими. Част от прислугата беше се отдръпнала далеч настрани, а постове войници мълком бяха се разместили наоколо и охраняваха отдалеч от любопитни, зверове или изобщо от някои случайности. - Не зная дали ще Ви е удобно сега тъкмо след тая случка да говорите, но мен много ми се искаше да чуя нещо повечко. Снощи още - започна царят след малко мълчание - на няколко пъти схванах доста оригинални мисли, които Вий изказахте. А промяната на Малката е тъй явна, колкото и неочаквана. - И той я погледна с нескривана радост. - Никой повече от мен не е й се радвал, не е търпял нейните капризи, очакващ, че един ден тя все ще разбере всичко малко по-дълбоко и няма да гледа тъй повърхностно на живота, озлобена от всичко... На нея аз винаги съм гледал не само като на обикновено момиче. Тя имаше дарби и заради тия дарби много й се прощаваше... Понякога тя висеше над пропаст, без сама да знае - и пак съдбата я запазваше... И когато я виждам тъй внимателна, тъй покорна, нещо нечувано и невиждано досега, мен се не иска да вярвам още, че е истинска промяна. Или, ако повярвам, да Ви поздравя с големия успех, който сте имали да повлияете така решително и коренно върху й... Но може би сега, когато Вашата устна е така лошо подута от безобразието на пълководеца - мисля, ще Ви бъде малко затруднено да говорите... Може да оставим и за по-после, макар че аз бих искал, чувствувам нужда да споделя нещичко от многото мисли, които са се родили в мен, много въпроси, които са се повдигнали в душата ми благодарение присъствието на тия учени мъже, които вечно са нещо несъгласни помежду си... А и мен самия много нещо ме интересува и душата ми е страдала... Малке, ти няма вече да ме ненавиждаш, нали? - О, не, не... - каза тя бързо, - не... - Вашият живот - каза Ученикът, като се усмихна, за да подчертае безгрижието от подутата си устна, - е много интересен. Съдбата не току тъй Ви е поставила да царувате всред толкова несгоди и врагове. Но изкуството на капитана на един кораб се познава в трудните моменти, когато минава над подводни камъни. Не се безпокойте за моята устна - каза той, като видя как погледът на царя не се отделяше от нея, - след двадесет минути тя ще бъде почти здрава съвсем. Мойто тяло е послушно... Но сега нека продължим. Вие се чудите на Малката. А всичко наистина е чудно. Тя е била един барометър винаги, само че Вие не сте разбирали да го четете... Когато снощи я чух да пее «Песента на сълзите» - на горчивата човешка мъка, аз потръпнах и разбрах, че са настъпили крайни моменти. По човешки Вие сте взели това дете от улицата, възпитали сте го и отхранили, за да направите едно добро дело, да проявите доброто, което всяка душа желае да стори някому в света. - И колкото по безпомощно е съществото, толкова по голямо е желанието... Но тук има и нещо друго. Това е дете на народа. И по невидими, но знайни пътища за знающите - тия връзки съществуват, нищо не може да ги прекъсне... И това състояние на масата, на народа се предаваше и ней... Тя беше само малък извор, който под земята нейде бе свързан с масата - и всяко колебание в голямата народна душа намираше отзвук в нея и в нейните песни и отношения... Вие не можехте да разберете защо тя е тъй настръхнала към Вас, защо Ви не разбират във Вашите отношения и благодеяния. А то е, защото тя се чувствуваше чужда Вам, а частица от един народ със страсти, завист, желания, немотия и мъка, на които тя ставаше проводник. Тя беше готова да захапе и хапеше ръката, която й подаваше хляба, защото в нея имаше чувствата на хиляди, хиляди същества... Това не знаехте нито Вие, нито тя - но имаше нещо по-велико, което съединяваше един цар с една частица от народа. Това беше една мистическа връзка. И затова, въпреки всички интриги и опити на мнозина да я разкъсат, оживя и отрая... Зад всеки човек стоят хиляди поколения. Помислете само - Вие имате баща и майка, и те - баща и майка; и другите, и други и хиляди, и милиони години назад се простира една нишка-живот, която е минавала от човек на човек като непрекъсната лента - помислете само, като непрекъснат поток, защото веднъж, една секунда само ако бе се спрял, нямаше как да се продължи... И ето, Вие сте на върха на тая пирамида, Вие сте краят на тая безконечна лента от милиони и милиарди години... Я се опитайте да помислите това! Ние говорим като върховете на пирамиди и милиарди живи същества са минали и стоят зад нас, минали като непрекъсната верига, за да можем да седнем сега един срещу друг и да се гледаме и говорим. Царят неволно потръпна. - Наистина - каза бързо той и после млъкна изведнъж. - Наистина -продължи след кратко мълчание... - колко много хиляди и хиляди мъже и жени, бащи и майки са се изредили, са съществували преди нас един след друг, пазили са живота като някое кандило и са го предавали от старчески ръце в по-млади. Свещения огън на живота... - Да, свещения огън на живота - повтори като ехо Ученикът. - И мислите ли, че това е ставало само ей току-така, за нищо, че не е имало нещо, което е промислявало върху тоя безкраен процес? Или е имало някоя воля, която го е ръководила? Ний отглеждаме стадо от коне, говеда и кози - и всички те знаят своите господари. Но човекът не помни, забравил е своя. А мнозина не искат и да го знаят... Защото той им е казал много, което те не са изпълнили и като немирни деца ще трябва да отговарят. И отговарят, защото, ако изпълнението на един Божествен закон носи радост и веселие - неизпълнението му донася тъмнина, омраза, скръб, болести, смърт. Хората сами извикаха всичко това и го вляха като мътна струя в своя живот. - Но то все някъде е съществувало, хората не са го създали - намеси се царят. - Несъмнено, но това, което е добро за един по-низш живот, за по-висш стадий е вече зло, мъка, нетърпимо. Има селяни, които с радост ще влезнат и поживеят в каква да е колиба, но Вас, научения на дворци и палати, ще измъчи тоя живот. За мнозина тревата е много хубав килим, но ние седим върху други... - Но какъв смисъл има да се отказваме от удобствата в живота? - Няма никакъв смисъл изобщо човек да се отказва от каквото и да е, щом пита защо го прави и не е разбрал това... Но ако живее съзнателно живота си и ако има за образец не живота на обикновените хора, той ще се запита: «Как ще живея, как трябва да живея разумно, тъй както природата ми е турила за задача, като ме е създала?» Защото, ако часовникарят прави часовник и поставя всяко колелце на своето място, да се върти в строго определена бързина и начин, мислите ли, че човек, това сложно и разумно същество, е създадено в милиони и милиони екземпляри, без да има какво да е отношение към самата природа? Това ще бъде най-странната мисъл. Никога природата не би разпиляла толкова материал за нещо, което не й е потребно, което не извършва или трябва да извършва някаква функция в нейния организъм. И това, което правят клетките в отделния организъм на човека, това е самият човек - клетка по отношение на големия общ човек, направен от всички клетки. И както клетките на петата не знаят волята на господаря си, но носят неговата тежест, а клетките на очите се радват на всичкия блясък на светлината, така и человеците са на разни места в тоя поток на живота и носят различно тежестта или радостта от него. - Но това е само едно сравнение, една мисъл, оприличаване, но не е никакво доказателство. Comparaison n`est pas raison" (Сравнението не е довод - бел. М.И.) - О, защо не? Че и самото това изречение е един comparaison. Искате доказателство, но то не може да Ви бъде дадено... засега поне. Но Вие сами може да придобиете нещичко от Вашия собствен живот. Спрете се и се замислете дълбоко за тая голяма безконечна верига от същества, които са минали преди Вас, които са живели със свои неволи, мечти и постижения, като е предавано един другиму по нещичко... Но не мислете само, а така някак, плувнете в тая мисъл. Нека тя Ви обхване от всички страни - потопете се в нея. И тогава вечният непрекъснат живот, който е минал, ще стане като река, в която Вие ще плувате. И при всяка крачка назад тя ще сменя своите брегове, своите изгледи, своите форми... И всичко това, този живот, е и Ваш, защото той е запазил частица от себе си и във Вас, като инстинкт, подсъзнание... Защото, ако нямахте тия частици вътре в себе си, Вий никога не бихте се и свързал с тях вън... Човек се разбира и се свързва отвън само с това, което има и в себе си. И ония, които искат да изменят направлението на човешката цивилизация, достатъчно е, ако внесат нова храна, нови чувства или нова мисъл. Бавно, но те дават плод - променя се животът на човека. Така стават отклоненията в добро и зло. По-висшият живот винаги носи доброто в себе си, по-долната стадия е мъчение за по-възвишения. Онова, което за коня е чистота, за човека е нечисто или неудобно. Кучето спи на двора, със своя кожух завито, но човек би простинал... И праща природата свои ръководители, които да сочат истинския път на развитието. Закони, които да дават правилно насочване на всички енергии по естествени пътища, защото човек иска това, което му е приятно да се продължи, а неприятното по-скоро да свърши, макар че това приятно в някои случаи му носи само разрушения на собствения организъм и с това го извратява. Тогава идват в света великите хора. Учителите на света, които показват кое е Път, Истина и Живот - истинският вечен живот. Това на хората се вижда тъй далечно и невероятно - макар че съвсем не е така трудно, че те смятат тия хора за Божествени - за божества. И така е, защото това, Божественото, е дало начало на всички същества и когато то се развие и обхване всецяло човешкото същество, тогава се проявява Божественото Начало. А то е във всички еднакво, независимо какви са и как се проявяват на земята. Царят направи неволно недоволна гримаса. Ученикът я забеляза и веднага реагира. - Зная, че за Вас е доста трудно това не да разберете, но да го приемете в душата си. Много условия на миналия живот и сегашни схващания Ви пречат за това. Царят кимна с глава. - То е, защото Вие гледате, така да се каже, света отвън. А то е донякъде като да гледате на човешкото тяло отвън: виждате ръка, но за нас е ръка; рамо, глава, шия, крака, но това са названия, които ние сме турили. Откъде почва или свършва ръката и започва рамото, това ние условно знаем. Но за организма няма тия прегради - той, когато видимо иска да движи ръката за нещо, ако има нужда, движи още много скрити и видими мускули и поставя цялото тяло в удобно положение, да свърши ръката исканата работа. То диференцира своите органи дотолкова, доколкото самата служба изисква и функцията налага. Но те самите не отиват в ущърб един на друг, защото тогава това би било неразумно и резултатът му ще е плачевен - болести, самоизяждане и смърт. Но ако погледнете задачата, която има да се реализира отвътре, като една цел, която искаме да се постигне, тогава всички мускули съответно взимат участие в реализирането на задачата - всеки според силите и нуждата, като нещо цяло. Ето, така става и човекът, когато погледне на человечеството «отвътре». А за да стане това гледане «отвътре» - самият той трябва да бъде някъде вътре. И ето, идат грамадни, велики, свръхчовешки съзнания, които обгръщат всичко човешко в себе си, чрез идеалите, които носят. И тогава хората, влезли вътре в това съзнание, чрез възприетите насоки, се чувствуват вече по-другояче от обикновените. Както една клетка, която е влязла в състава на тялото, няма нужда вече сама да се движи, храни или търси условия за живот. - Но ако е така, тогава защо е злото? Защо са боевете между хората? Ето на, Вас самия Ви биха, и то жестоко, грубо... Чувал съм много проповеди за свобода, за ненасилие - но мислите ли, че ако Ви срещне един лъв, ще Ви пощади само защото не мислите като другите хора? О, да знаете колко пъти съм мислил и понякога подтиквал разговора към тия въпроси, но освен баналности, рядко съм чувал свястна дума от моите учени приятели и философи, които вечно спорят, доказват или отричат... все в името на една и съща наука... По един и същи факт вадят две противоположни «истини» и двата лагера ги защитават най-отчаяно... - Да, и това сочи само, че зад тези «истини» стои нещо по-възвишено, което ги обгръща - една обща истина, която примирява противоречията. Но за това е необходимо повдигане, дълбоко разбиране и искрено отнасяне с нещата. А за да стигне това, человек трябва да стане свободен, понеже само свободният от странични мисли може да схване правилно истината. Защото светът може да бъде красив и хармоничен, но въпреки това кривото огледало или стъкло ще даде изопачени образи. И затова Христос, великият Учител на човечеството, е казал: «Който иска да ме следва, да остави дом, баща, майка и сестри и братя, и самия си досегашен живот, да си вземе кръста и да тръгне след мене!» - Но това не е ли в противоречие с Божествения закон да почиташ баща си и майка си? - попита царят. - Не ли тъкмо такива противоречия са пратили Христа на кръста? - Исус отиде на кръста по други причини. Тук няма никакви противоречия - каза Ученикът. - Как няма? Това е тъй очевидно - прекъсна царят, - та не е ли ясно казано: «Почитай майка си и баща си?» - Да, това е така, то това е заповед за всички: «Почитай майка си и баща си, ако искаш да живееш дълго и да ти е добре.» Но освен хората, които живеят, има и хора, които се учат. Това са учениците на великия Учител. И Той тях е избрал от света и тях учи. Ако обичат къщата повече - не ще идат в училище, така е и в обикновения живот. И ако те обикнат баща си и майка си повече от Бога и не са готови да ги изоставят за Него, те не могат и да намерят този център на сила. Защото, ако вземем даже чисто механически - само към по-силния център ще се привлече мисълта, дейността, самият човек, неговата душа и дух. Затова Христос иска от Своите ученици да оставят всички обикновени закони, стремежи, цели, мечти и желания, да оставят старите си разбирания и живот и да вземат кръста - сиреч страданието в света, да поемат съзнателно ролята да бъдат помощници на великия Учител и с това да опознаят вечния живот, който от нищо се не прекъсва и който тържествува над самата смърт... Вие обърнете внимание на слънцето, което е вечен извор за земния живот, дванадесетте знака на зодиака, 12-те апостоли на Христа и Той самият, като слънце между тях. Помислете за тия прости наглед рибари и случайни хора, които станаха тогава апостоли и прочетете после техните послания, думи, които ще Ви смаят с дълбочината си и ще Ви накарат много да мислите. Ето, това направи едно съзнание, едно духовно слънце - То накара да разцъфнат хиляди цветя - душите на милиони хора да застанат «отвътре» на света и да разберат братството органически... - Нещо странно ми звучи в думите Ви. Чувствувам, че има дълбока истина, но като че ли има и някаква завеса, която трябва да се вдигне леко и изведнъж да видя много и да разбера много, неочаквано много... - И така е. За голямо съжаление - каза Ученикът бързо, - съвременните учени хора не могат да разберат, понеже изхождат от егоцентричното разбиране. Те изучават нещата от гледище на периферията, а трябва да идат по радиуса в центъра - при Бога, и оттам да се върнат по други радиус пак към периферията - към другите души, и тогава много ще разберат. А сега учените смятат дори тия хора, които могат чрез своите разширени съзнания да се сливат с околното, за ненормални. А тази е погрешката, че тъкмо те са нормалните. Тях вашите учени ги наричат понякога шизофреници. А то е, защото не са разбрали оная логическа форма, която е достъпна само за тези, които са се отрекли от всичко свое, включително и живота, и егоцентричното съзнание и самосъзнание. Исус дава следната форма на мисъл: «Аз пребъдвам в Отца си и Отец пребъдва в мене Ако вие пребъдете в мене, както аз - в Отца си.» Помислете, това не е само фраза. Тя има свое съдържание. А вън от това има и своя логическа форма, която като форма за разглеждане не само не е схваната, но не е разбирана нито от най-учените, защото те са строги индивидуалисти. А когато се разбере тази логическа форма на мисъл, тя ще донесе безкрайна свобода на мисълта, навлизане в колективното съзнание и придобиване на колективен, нов изглед на цялата природа. Това ще е нов комплекс от идеи, твърдения и възможности, които сега доморасли учени смятат за ненормално и болестно отклонение, а не могат да разберат, че е една огромна придобивка на човешката мисъл. И колко много минали години не им стигнаха да се повдигнат до тая височина, на която стоеше някога наглед простият и скромен Назаретски дърводелец!... - Но, право да Ви кажа, и мене самия не ми е така ясно това, което искате да кажете - прибави царят замислен. - Все ми се струва, че Вашата мисъл хвърка над нещата, а моята само обикаля наоколо, като пред заключено помещение - наднича през прозорците, но не може да се влезе вътре. Ако намирате наистина, че това са тъй високи логически пътища, не мислете, че ще ме отегчите - дори ако има нужда да повторите някои неща и да ги подчертаете дебело, за да ми станат ясни. Защото от все сърце търся дълбока мисъл и ново схващание. Туй, което Ви питах за войната и ненасилието, аз пак ще се повърна, защото искам да чуя мнение от компетентно лице, а не само умувания на хора, които спекулират с мозъците си като жонгльори и могат да защитават едно след друго даже две противоположни гледища, само да има кой да ги слуша... Изяснете ми по възможност този въпрос. Ние ще отегчим Малката, но тя може да се разходи наблизко, ако подробностите не я интересуват. - О, не, не - живо запротестира тя, - макар и да не разбирам всичко с ушите си, аз слушам и с душата си, отвътре. И тя всичко попива като вода -нали много съм жадувала за всичко... Не ме пъдете, нека да слушам! - Та кой те пъди, Малке! - погали я той леко по главата. - Седи и слушай, и ако двама не разбираме достатъчно, няма, нали, да се срамуваме един от друг... А сега, като имате тъй послушни слушатели, започнете Вашата теза. Струва ми се, това, което казахте, е текст от Евангелието. Ако има нужда, ще може да донесат едно и започнете лекцията си. Имаме достатъчно време и желание да си поговорим. - Няма нужда да се донася Евангелие - каза Ученикът, като бръкна в джоба на връхната си дреха, извади малка книжка и я запрелиства. Царят, подпрял глава на ръка, го гледаше внимателно. Устната, която беше по-рано тъй подута, сега едва личеше - за тъй късо време тя беше се прибрала почти като здрава. Това го накара да си погледне своя захапан пръст, който, въпреки малката рана, се беше доста подул. И това го учуди много. Спомни си думите на Ученика, че ще спадне, и виждаше, че това стана наистина - още нещо, за което би искал непременно да получи разяснение. А ученикът отвори Евангелието и започна спокойно: «А Исус извика и рече: Който вярва в мене, не в мене вярва, но в тогова, който ме е пратил. И който гледа мене, гледа оногова, който ме е пратил. Аз дойдох светлина на света, за да не остане в тъмнина никой, който вярва в мене. И ако чуе някой думите ми и не ги пази, аз не го съдя, защото не дойдох да съдя света, но да спася света. Който ме отхвърли и не приеме думите ми, има кой да го съди - Словото, което говорих, то ще го съди в последния ден. Защото от себе си не говорих, но Отец, който ме прати. Той ми даде заповед какво да кажа и какво да говоря. И зная, че това, което Той заповяда, е вечен живот. И тъй, това, което говоря, говоря го така, както ми го е казал Отец. Истина, Истина ви казвам, който приеме оногова, когото аз пращам, мене приема и който приеме мене, приема Тогова, който ме е пратил. В оня ден ще познаете, че аз съм в Отца си и вие - в мене и аз - във вас... Исус в отговор му рече: «Ако ме люби някой, ще пази учението ми и Отец ми ще го възлюби и ние ще дойдем при него и ще направим обиталище у него». - Чудна работа - каза царят, - я дайте да видя Вашето Евангелие, като че ли е съвсем друго. Точен ли е преводът му, защото туй, което ми четете, може би под влиянието на говореното вече... Или Вие избирате специални текстове? Но, струва ми се, много са... особени... бих рекъл. Като че ли някаква мисъл се оформява зад всички тях, мисъл, която аз не съм добивал никога, когато съм слушал Евангелието. - А хубаво е да си го прочетете и Вие сами - каза тихо Ученикът. - Ние имаме стара семейна Библия, може би повече от стотина години... нали то е все същият текст? - На всички езици и всички времена би трябвало да бъде един и същ. За жалост преводачите му са понякога много невежи хора. Липсва им духовна просвета и като държат на буквата, изопачават Духа. Но все пак в главни черти мисълта е запазена. Да продължа ли четенето? - Да, разбира се - каза бързо царят. - Мен само ми направиха силно впечатление текстовете. Може би Вий ги подбирате по особен начин? - Моята цел не е религиозна - каза Ученикът. - Искам да подчертая само онова, което е бил Исус - един свръхчовек, който не е само говорил, а ни е оставил и методи, за да водим един много разумен живот, който би ни отървал от хиляди излишни страдания. Съвременните учени хора не обичат да говорят за Христа - но говорят за хора и герои, които са по-малко велики и неиздържани по характер. Защото Исус е характер, издържан във всички направления. Аз го вземам като човек. И ако е да черпим пример от някого, той е най-достойният- независимо от това дали ние ще приемем неговите схващания и идеи като наши. Заедно с това той е употребявал и ред методи на мисъл, неговото съзнание е работело по особени пътища, непривични за нас самите, обикновените, но откриващи нови посоки, форми и дълбочини на мисълта и следователно - на схващане на самата природа. Но нека прочета още малко от Евангелието, а след туй с няколко думи ще се опитам да очертая по-дълбокия смисъл, който искам да разкрия пред Вас. «Аз съм истинската лоза и Отец ми е земледелецът. Всяка пръчка в мене, която не дава плод, той я отрязва и всяка, що дава плод, очистя я, за да дава повече плод. Вие сте вече чисти чрез учението, което ви говоря. Пребъдвайте в мене - и аз във вас. Както пръчката не може да даде плод от само себе си, ако не остане на лозата, така и вие - ако не пребъдвате в мене. Аз съм лозата, вие сте пръчките. Който пребъдва в мен и аз - в него, той дава много плод, защото отделени от мен, не можете стори нищо...» Ученикът притвори Евангелието. Малката седеше, прибрала крака под себе си, протегнала ръце, като да се молеше неволно за нещо. Царят бе се облегнал на едно дърво и слушаше с голямо внимание. Един или два пъти му се стори странно, като че ли някаква завеса се вдигаше за мигновение. Две хиляди години, което беше натрупало времето, изчезнаха и той чуваше глас познат, божествен, който го караше да потръпва. Сякаш Христовият глас звучеше. Всред тая вековна гора и големите планински върхове, които надничаха недалеч, всред шума на потоците и песента на птиците като че думите Христови добиваха живот. А може би душата на този човек резони-раше като прекрасна цигулка в ръцете на майстор... - Основният въпрос днес във всички философски системи, па ако щете и във всички клонове на науките, то е проблемата за въздействието на външната реалност върху нашето аз. Че съществуваме ние, всеки един от нас, поне за себе си, не може да се съмнява. Че съществува още нещо, вън от нас, и в това здравомислещият човек няма повод да се съмнява или да отрече. Но когато дойде следващият въпрос - какво е това «нещо» вън от нас, какви са нашите разбирания за него или, по-право, доколко нашите понятия отговарят на самата действителност и доколко тая действителност или реалност е - явяват се спорове. Това е един въпрос, който е разрешаван от хиляди години във всички философски школи и мъдреци - и останал неразрешен. За обикновените хора това са излишни думи, но за учения човек, който иска не само да констатира нещата, но и да разбере - нему е необходимо малко по-дълбока мисъл, поясни концепции, по-определени понятия... Но вие навярно сте запознати с тая основна проблема на съвременната теория на познанието. Царят кимна с глава. - Да, изучавал съм ги - но Вие продължете мисълта си. Винаги досега във философията или науката се изхождаше от един основен принцип, който, макар и да не се подчертаваше, все пак си оставаше фундаменталното допущание, което даваше стойност на всичкия умствен процес, като научна мисъл. Това беше чувството на индивида, на личността. Винаги мълком се допущаше, приемаше и основната мисъл, че човек е индивид, който мисли самостоятелно, живеещ и проявяващ един живот, свойствен на човешкия род. Изхождайки от това, човек гледа на цялата вселена като че ли от един център, в който се намира самосъзнанието му. Всичко по-отдалечено от него, от това съзнание, ражда отношения - това, което е тук, в центъра, в диференцираното съзнание не е там. Това обособяване на личността има за резултат понятия за време и пространство: след «това» иде «онова», има «след», има и «пред»... - Значи Вие мислите, че времето и пространството не съществуват сами по себе си, а са наши субективни схващания? - Този въпрос нека оставим за по-после, да се не отклоним от главния. Но с две думи мога Ви отговори: времето и пространството, това са перспективи на диференциралото се «аз» по отношение на останалото в природата извън него. Самото това отношение преиначава нещата: по-близките се виждат по-големи, по-далечните се сливат с неясните очертания на дрезгавината и сивотата на мрака. Това «физическо» виждане има и своя етическа страна -това е обичта към близкия физически около вас. Формиралото се съзнание или индивид физически - независимо от коя степен на развитие - веднага почва да търси това, което е необходимо нему за съществуванието му. По тоя начин се пораждат и отношения, в които единият живот поглъща по-слабия и по-низшия, за да придобие своя храна и продължи своето съществувание. Диференцираният център ражда функцията. Всичката наука и философия изхожда от представата за индивидуалния живот преди всичко, че съществува едно «его», което добива впечатление и резултат от своя живот и го употребява, както то намери за добре. Бракът и семейството в тая вековна еволюция са само една временна проява, защото, както знаете от науката, в миналото историческо и праисторическо имало най-различни форми на общества. - Да, това е установено със значителна научна точност - каза царят. Индивидът подбира своите дарби и условия за живот, за да постигне пълно развитие и проява на всички свои качества. Всяка придобивка и разширение на неговите граници и собственост носи радост, удоволствие; и обратно - при процеса на взимането, стеснението, лишаванието, било от чисто материално във вид на блага, или духовно, във вид на ограничение етическата дейност- на знанието, свободата и пр., еднакво настъпя тъга, страдание, мъка. - Е да, разбира се. - Но това е индивидуално разбиране, бих го рекъл по-право, егоистично, егоцентрично, защото семейството е също такава проява на няколко индивида, струпани около едно «его» за придобиване известен резултат. Говоря Ви всичко това набързо, защото, струва ми се, че подробностите на мисълта ми биха Ви отегчили напразно. - Досега всичко е ясно, но не мога да разбера към какво се стремите! - Ето, сега да минем на външната страна, после ще продължа мисълта си. Да вземем картината на света. Днес человечеството има известни постижения, но и много, много страдания, болести, нещастия и смъртност. - Ама така е било всякога, самата история показва това! Ученикът поклати глава. - А кой ще ни увери, че тая история е описала действителността? Не виждаме ли днес как се пишат истории и колко далече сте от Истината? Не, въпросът стои по-другояче и можем после да се върнем пак на него. А сега нека констатираме обективно един факт, който се намира пред очите ни - болшинството от хората не са доволни от положението си. - Но в това е и условието за прогреса - каза царят. - Права мисъл - съгласи се Ученикът, - но ако в пресилване на тия условия се погубва човешки живот, това вече не е никакъв прогрес. Ако земята е разсъхнала тъй много, че житното зърно не може да черпи сокове и замира -тия препятствия не създават условия за живот, а убиват. Ако съвременното общество, голяма част от него, трябва да дава не само своя труд, но и своето здраве, за да постигне условия за тоя живот, преживяването си, това сочи, че трите фактора, които водят живота - наука, религия и философия - в своите прояви не са на мястото си. Или те вземат участие като творци, а резултатът от тяхното творчество е тая горчива действителност, или пък те са само неми зрители, безполезни сега, тъкмо тогава, когато животът иска решителни и знающи водачи! Тогава се явява вече голямата проблема не на философията, не на науката, нито на религията, а много по-голямата, която обхваща всички тях - проблемата на целокупния живот, който съвременните хора, в своя стремеж на спецификация, пропущат. Те разрязват човека на крака, ръце, глава; науката - на химия, физика, психология... а самия живот, който дава смисъл на нещата, го пропущат между пръстите. А този живот е живот на всичко във всичко, непрекъснат процес на една сила, която, ако би се някога прекъснала, не би имало какво да я възобнови... Това е вечният живот, вечният поток, малка част от който минава и през нас... Но как го схващаме ние? Като се изправим и погледнем навсякъде, хоризонтът ни е затворен - така ни се вижда; най-близкото ни е най-ясно. Като погледнем изцяло на живота си - същото. Родили сме се сякаш от тъмнина излезли - и пак в неизвестност отиваме - умираме... И пак само уж ни е ясно, а какво беше вчера, по завчера, преди години -ден след ден са се слепили като листове на някаква книга... Има ги някъде... Но днешния лист ние четем. Колко е богат той! И утре... всичките тия богатства помръкват постепенно, докато изчезнат съвсем. Но е ли това реалност? Туй ли е животът? Това ли е действителността? Кой може да ни каже? Очевидно, които знаят. Но кои са те - учените, знающите, мъдрите? Но винаги те изхождат от мисълта, че те са, които знаят. Това са диференцирани центрове на мисли, интелект, които дават една представа, картината за света и неговото въздействие - т.е. философия и наука във всичките й разклонения от егоцентрично гледище. Но не е ли естествено и по-разумно да се чуят и тия, които не мислят еднакво с нас, независимо от това, че тяхната мисъл може да ни се стори странна наглед? И тъй, ако ние погледнем на учените хора, които изнасят истините, ще намерим два типа: едни изхождат от своето «аз», като начало на знанието -чрез себе си те схващат картината на света и се гордеят с това. И други, които застават на противоположния принцип - «Аз съм лозата, вие сте пръчките, ако не пребъдвате в мене и аз във вас, не можете да дадете плод.» Следете сега мисълта ми. Първо, ние имаме един процес, абсолютно верен процес на природата - пръчките черпят енергия от своето стебло. Второ. Освен понятието на отделния индивид, присъщо на всички - и растения, и животни включително, съществуването - тук и в текстовете, които четох, става дума за нови разбирания, за нови понятия - пребъдване - «ако не пребъдвате вие в мене и аз във вас». Кой е Исус? Един свръхчовек, най-малко. На кого говори? На деца почти спрямо него. Какво им разправя? Един принцип, който съществува в природата - че човек не е затворен индивид, че той не е откъснато съзнание, самостоятелна клетка, а една частица живот, който взема участие в един по-висш живот, както клетката, която участвува в нашето тяло. Тя има и живот за себе си и в себе си, но сборът от клетките имат и цялостния живот на индивида или личността. Ето тая мисъл, тая логическа форма е, която донася едно сливане или преливане на едно съзнание с друго, което и органически е възможно и става: пренасяне на поетите и писателите в душите на героите и в своите читатели. Това именно гледище е по-вероятно, то ще донесе разширение и промяна и в науката, и в етиката, на нравствените норми. Исус по този начин е описал в приказки и притчи една дълбока истина на взаимоотношение на силовите центрове и полета, които занимават съвременните учени... В един вечен символ Той е вложил истината, която ще става постепенно достъпна на съзнанията. Помислете си само за това. Представете си ясно картината на едно съзнание, което се обособява. То има свое и «мое» - и съзнанието, което се прелива в другите - и се радва с всички, скърби с всички, носи общия живот. В такова съзнание на голямата истина животът вече има друг образ. Както хиляди клетки всеки ден загиват в тялото, но животът в цялото все остава, така и животът на хиляди хора, прикрепени към съзнанието на Христа, меняват формата си, но не изчезват, а само се преливат в общия вечен живот. Ето, това е великата картина на живота, гледана от свръхчовеците, които са много по-близко до реалността от нас. Христос не е употребявал научния жаргон, но това, което е разкрил, са основни, вековни истини, ясни за всеки разумен човек, който може да разбере понятието «пребъдва», който може да се откаже от многообразието и различието на човешкия живот: «баща», «майка», «къща», «сестри» и собствения досегашен живот и възприеме само единия верен път: кръста и стъпките след него. Тогава Той, Христос, козмичното съзнание, е в него и ученикът - в Учителя си, клетката - в тялото и животът на клетката е живот на тялото и обратното - личността и животът на личността, неговите условия на живот са на самата клетка... Ония, които гледат света чрез перспективата на личността, виждат нещата изопачено. Бащата и майката влагат нещо общо в децата - това тяхно, родителско общо е онзи елемент, който дава и ново етическо отношение: «брат» и «сестра», «деца» и «баща», «родители». Но във всички хора има и по една частица от голямата вечна сила - прародител, който е родил всички родители. Чрез нея ние всички се разбираме, чрез нея всички един ден ще се почувствуват братя. В нея пребивава Христос и тя пребивава в Него. И ако Той е в нас, каквото и да поискаме, ще стане, защото Той е господар на всичко... Ако Вие се освободите от обикновеното разбирание на сегашните хора, Вие ще бъдете много по-близко до природата и нейните закони. И всяко Ваше желание, което тогава ще се яви и което ще е резултат от Вашия живот, свързан правилно с общия живот на природата, ще се изпълни веднага, както искането за храна на клетките в организма се задоволява с чудната система на кръвообращението. - Това наистина заслужава да се помисли... И сигурно тогава тая централна сила би изпълнила всичко, само ако знаехме законите й. - Ами те са казани ясно, но трябва да се оперира внимателно с тях... Вие изучавате закони и закончета с хиляди, дори на обикновените човеци, а на най-великия, когото наричаме богочовек, нямаме светлина да проумеем законите. Най-прости наглед, те са най-дълбоки и верни през векове и векове, когато човешките се сменят едва не всяко десетилетие... - Добре, но защо нашите учени отричат тогава религията и я смятат за суеверие? - То е тяхно право, макар че и по-справедливо е предварително да проучат онова, което не познават или отричат. Но тук въпросът не се отнася до религии, а до значението на една свръх-човешка личност, до законите, които той е изнесъл, до логическите форми, които той е употребил за израза на една невидима реалност. И понеже Той е с хиляди години надрасъл средата и времето си, то, за да го разберем, трябва да съсредоточим ума си. И ако ние наистина се напрегнем с всичкото си желание на ума, сърцето и душата, т.е. запълним душевния си живот не с къщи, имоти и временни отношения, но проучваме вековното, то ние ще имаме вярна представа за света, за онова голямо велико съзнание и неговата светла задача по отношение малките прахолинки-клетки - Христос и нас, человеците... Млъкна ученикът и се замисли дълбоко, като че ли нямаше никой наоколо. Царят също бе се замислил. А Малката, напротив, приличаше на цвете обилно оросено, което е разтворило своята чашка след многоочакван дъжд. - Значи законът, сам по себе си, има своя еволюция - каза царят. - Индивидът трябва да се развие, да придобие богатства духовни и материални и после да ги пожертвува за тия, които обича: първо родителите си, после своето семейство, народ... Защото, както и Вие казвате, природата никъде не струпва излишна материя. Ученикът поклати глава. - Жертва... Жертвува тоя, който не е свързан с Първичната причина, който има нещо и жали, дава и няма откъде да получи. Жертвува стомната своята вода, но изворът вече не «жертвува» нищо, а блика и дава живот на жадните. Това е законът и за онзи човек, който пребъдва в общото течение на живота и има чувството, и главно - неговото реално съдържание на вечното му продължение. - Разбирам, Вие изтъквате две главни идеи, както някога е имало две главни схващания: геоцентрична и хелиоцентрична, че в центъра на вселената е Земята. А по-модерните астрономи туриха Слънцето, а още по-модерните ни казаха, че вселената няма център, нито периферия... Но както и да е. Хората на старото изхождат от себе си като индивиди, Христос изнася нов принцип на пребъдване, преливане на съзнанията, психически и органически, така да кажем. Но кое ще ни убеди, че това не са само твърдения, подобни на много други хипотези? - Думите на Христос, че светът ще премине, земята и небето, но нито една йота от тоя закон няма да се измени. - Но все пак това е лично твърдение. - Мислите ли, че Христос може да твърди неистини? - Не, тук въпросът не е за субективно твърдение, а за обективни доказателства. Съществуват ли такива, това ми кажете! - Разбира се. Много странно би било, ако се цитира закон, който няма всеобщност. Тогава твърдението би било неистинско. Христос разправя за тоя закон в растителното царство, послужва си със символ лозата! Но тоя закон е тъкмо основният закон на нашето тяло и действува в него независимо от нашето съзнание, но действува във всички случаи. - Не разбирам - за кое става дума? - Погледнете тялото на живите същества - там действуват все едни и същи закони, те дишат, живеят. Човек обитава едновременно в няколко царства в природата. Той стои върху твърдата земя, солената вода на моретата е 75 процента от тежината му, потопен е във въздуха, който диша не заради самия въздух, а заради етера, който е в него. - Заради етера? - Разбира се, нима рибите, когато пропущат водата през хрилете си, правят това заради самата вода? Не, разбира се, това знаят всички учени и даже обикновени хора - те извличат въздуха, кислорода, погълнат под натиска на атмосферата, на чието дъно живеем. Затова и няма риби във високите планински езера. Струва ми се, това Ви е добре известно. - Да, рибите поглъщат въздуха, пропущайки водата през хрилете си. - И человек пропуща въздуха през дробовете си и черпи от него етера. Очите пропущат през себе си трептения на нещо по-ефирно от въздуха, трептения на светлината, чрез които се въздействува върху самия мозък - това е проводник и храна негова. И най-после идваме до мислите, които имат съвсем страничен произход - независим нито от човека, нито от човешката цивилизация и ред. Те са условия за съществувание на човешкото съзнание и негов въздух. - Много странно разглеждате Вие човека. - Може, но това разбирание може да проверите лесно и ще видите, че е по-близко до действителността... Но въпросът не е там. Беше важно да установим, че законите, за които е думата, имат една всеобщност и задължителност. И те имат тая всеобщност и задължителност, понеже действуват независимо от нашето съзнание, като основни конструктивни закони на нашето тяло, като матрици, калъпи, по които се излива и тече животът, независимо от това дали человек разбира или не. - По конкретно, ако можете, да покажете това. - Разбира се. Вземете стомаха. Той смила храната, разпределя я като най-учен химик. Милиони клетки работят с познание и бързина, с каквито никой химик не разполага сега. И при това и при най-учения, и при най-простия селянин, в животното също - стомахът знае своята работа, сърцето - своята работа, дробовете - своята, очите - също. - Но това е инстинкт, подсъзнание, природни закони. - Да, природни закони, но кога и кой е основният? Човек ги открива, забележете това, но не създава, само открива съществующото, значи. Ако имате закони, има и законодатели, има и натоварени със следенето за изпълнението на тия закони. И виждаме - всяко отклонение от тях носи неразположение, болест, страдание, смърт. Но във всичките тях е написан друг, Общият голям закон, за който е тъкмо думата и който сочи онова съзнание, което именно пребъдва или промишлява за нас. Защото, ако коя да е машина не е мъртъв сбор от материя, а една реализирана идея на изобретателя и ако тя не се знае, машината не може да тръгне, и човек е такава реализирана идея на по-висше съзнание, която, като се разкъса органически или логически, човек става труп, мърша... Но в човешкото сърце, в стомаха, в дробовете и в мозъка е написан все единият закон: стомахът работи за цялото тяло, обладава цялата храна, но за себе си взима само необходимото; сърцето движи кръвта в цялото тяло, но за себе си взима само необходимата част; дробовете дишат, но енергията им отива не само лично за тях самите! Человек обаче, като цяло, не се прониква от тоя естествен закон да взема само необходимото, а задържа повече, излишното... А там, където има излишно на едно място, ражда се недоимък на друго и заедно с това - условия за разлагане - и материално, и психично извратяване, и духовно отклонение. Резултат: страдания, болести, нещастия, смърт... - Наистина, колко чудно е човешкото устройство! Това, което говорите, е вярно и идеята Ви е право обоснована. - Въпросът е много по-важен - каза Ученикът. - От вековните отклонения на човека в неговото развитие, от предпочитане на по-малоценни неща, даващи удоволствие пред ценни, но лишени от тоя елемент на удоволствие, са се родили ония отношения, които са дали начало на всички страдания. И сега вече не е въпросът за религиозни култове, а за използване на ония огромни сили в природата, онова велико съзнание на Христа, което сега действува отвън органически, като формираща и направляюща сила на нашия организъм, а съзнанието ни не пребъдва в него тъй, както самото ни тяло. Малцина имат тая съзнателна връзка - да изпълват със съзнание законите, както стомахът ги изпълнява инстинктивно. А тази сила, тази светлина е сега повече от всякога потребна, за да се даде нов тласък и ново направление на живота, за да може по-лесно да се изправят погрешките от лъжливото направление. Христос е космическа сила, която трябва да бъде съзнателно използвана. Когато ние съчетаем едно просветено съзнание, разбиращо и формиращо законите на тялото в хармония с Него, тогава животът, философията, науката, всичко ще стане друго... - Много странно има в думи Ви. Може би за Вас е ясно, но за нас, свикналите да мислим по-конкретно, е много отвлечено. Но, чувствува се, че говорите истината. И право е, ако използваме електричеството на природата, защо съзнателно да не използваме великата сила на Христа, още повече, ако тя и без туй се налага, като условие на нашето развитие, което ние проучваме като слепи с много отклонения? - каза царят. - Да, това е добре казано - потвърди и ученикът, - с много отклонения и страдания. Ние сме като наследници на пребогат баща, а прекарваме в мизерия, не защото нямаме фактически, а защото не сме повярвали на тоя, който ни е известил тая истина. И вайкащи се за своето положение, ние все пак живеем с тия богатства, тъкмо когато ги отричаме или в съществуването на които се съмняваме. - Така слушащ Ви, като се мъча да следя мисълта Ви, виждам как във Вас понятието за Христа е лишено от всякаква религиозност. За Вас Той е една велика козмична сила, която се влива във всичко и дава сила и живот на всичко. Но това не е ли пантеизъм? - Пантеизъм! Ами всички милиони машини, които ни заобикалят, не се ли дължат все на вложената в тях мисъл на човека изобретател, но той в машините ли е? Ами всичките картини, всички милиарди книги, не съществуват ли и през векове тъкмо не защото са само един сбор от листове или нацапано с бои платно, а защото в тях има мисъл и идеи на хора, на които самите телеса отдавна са се обърнали на прах, а нетленното, вечното тъкмо се подчертава -идеята, мисълта, вложена в тях! Но сътворил и творящ всичко това, човекът, влагал във всичко това своята мисъл - престанал ли е самият той да е човек или е изгубил себе си? Та и Бог - видимата или знайната вселена е неговата осъществена реализирана мисъл - има по нещичко от Него във всичко, както има и от художника в картината, от поета в стихотворението; но самият Той е нещо все пак «пребъдващо», но неспиращо своето развитие, по-право развръщание, защото в него няма развитие, т.е. ставане на по-съвършен, а само развръщание на съществуващото, пребъдване във вечното и безкрайното. - Та каква смисъл има всичко това? - Би ли могла да каже нещо за смисъла на Вашия живот, култура и задачи тая малка мравка, която пълзи на ръкава Ви? Възможно, но то ще бъде нейно, мравчено разбиране. И ние, каквото и да говорим за Бога, само ще сочим неволно своето нищожество, както клетката по отношение на целия организъм, като същевременно трябва да признаем, това е и най-голямото възможно величие и възвишаване на човека: да мисли за Бога. Не за онзи Бог, Който обикновените хора детински си представят, макар че Той и към най-малките е тъй внимателен, както и към най-големите, защото еднакви са те песъчинки пред краката Му... - Като че ли Христос и Бог станаха след тоя разговор нещо много грамадно, изпъкващо и светло - каза царят. - И все пак те са винаги повече от това, което можем да мислим за тях!... С един жест царят разпусна свитата, която беше се събрала достатъчно, като мислеше, че ще има нещо интересно и за нея, кимна с глава на Малката, която досега безмълвно слушаше, и сам стана. Всички си разотидоха по разни посоки. Остана само Ученикът. Царят му кимна мълчаливо с глава да го последва и те навлязоха в гората. Царят пое пътеката през големите дървета, под които едва проникваше светлината. Беше влажно и мрачкаво. Отначало той вървеше полека, а после ускори крачките си и започна да се възкачва на една близка до лагера височина. Той стъпваше пъргаво. Младостта и навикът да ходи по лов и скита из планините бяха направили от него добър и як човек. Ловът беше развил в него бърза съобразителност и вярно око, с което той обичаше да се хвали. Дишащи силно, те се изкачиха на полянката пред самите канари, които образуваха връхчето. Няколко мига само, и царят тръгна отново. Скоро и двамата бяха на връхчето. Изгледът беше великолепен. Планинските вериги се размятваха тук по разни посоки. Навсякъде високи, тук-там облечени с тъмни иглолистни дървета. Някъде голи, стръмни, настръхнали със своя камънак. А някои върхове - и с бели шапки на вечния сняг. - Красиво е - каза царят. - Много обичам тая планина! Изглеждат диви и страшни върховете от едната страна, а качиш се на тях и погледнеш - все една малка полянка ще има на самия връх, която те изненадва... А езерата, колко са красиви! - Да, ние на едно от тях живеем засега. - Нещо подобно разбрах и исках да ми доразясните - колония лятна ли сте там? - Нещо подобно. По-скоро нашата окултна школа е между природата на височината на облаците. Далеч от обикновения живот, всред по-голяма чистота, където природата може да ни действува по-непосредствено със своите агенти - светлина, въздух и вода, и ония тайнствени силови токове електрически и магнетически, които пълнят природата, в силовите полета на която пребиваваме; полета, понякога са с голяма интензивност, която подпомага нервната система, за да може по-добре, по-лесно да понася и разбира всичките трептения на необикновените истини... - Странно - каза царят, - за нищо не е говорено с по-голямо недоверие, отколкото за окултизма напоследък. И въпреки това стремежът към него е във всички! Не е ли това само данък на желанието да проникнат в тайнственото, което ни заобикаля? Или пък опит да минат за що-годе учени, в незнайни области на хора, които не могат да се качат по трудните пътища на обикновените науки, а избират други тайнствени, необясними, неподлежащи на проверка, достъпни само на известни изключителни личности, които искат сляпа вяра от своите последователи? Чел съм и мислил между другото така, защото, струва ми се, баща ми плащаше данък на тоя модернизъм, даже, ако се не лъжа, и на магията. Разбира се, не тая, бабешка, пълна със странности и неизвестности магия, а на тая, по която има писани хиляди томове и която, доколкото зная, е научна - наука от хилядолетия, някога изучавана от жреци и маги, а сега - от любители... Някои от тях са с големи имена наистина и в света, и в официалната наука. - Самата официална наука винаги е била само клонче от голямото тяло на оная по-скрита тайнствена наука за живота, за целокупния живот - Окултизма. Религията и науката са двете деца, хитри понякога, когато изнасят малко по-малко от истината, за да парадират и се препитават, пък и продават и живеят с това... Защото малцина са тия, които истински се стремят безкористно към знанието, готови да му посветят живота си. - Нима? Аз винаги съм искал да проникна в тайните на природата. Може би тоя живот, който тече в мене от много поколения, да ме тласка към това, защото, каквото и да кажем, във въздигането на една династия, както и във въздигането на един човек, знанието винаги играе решителна роля, като му отваря път пред неговите съперници. Знанието е съдбата... Но твърде много шарлатани спекулират с окултизма и затова недоверието се явява естествено и оправдано. - И вина има фалшиви, но тъкмо защото има истински... И това не пречи да ги пият хората... и едните, и другите - каза Ученикът. - И двете опиват - каза замислено царят. - И двете опиват - повтори като ехо Ученикът. - Но едното по своите последици е по-вредно от другото... А и виното е продукт на човешкото желание, а не природен дар... - Та нима науката не е същото? Но нека оставим това. Виждам, че Вие сте запознати с много страни на живота и мен би ми се искало да разменя тук, всред гората и планината, няколко думи върху много въпроси, на които ежедневният шум на столицата, там долу, пречи да се чуе какъв да е отговор... Виждам, от начина, по който мислите и тълкувате нещата, че Вие изхождате от един мироглед, който оставя личността на човека съвсем назад, като един случаен фактор в общото течение. По този начин Вие обезличавате човека и личността за общия живот. - Не, напротив! Всички носители на живота, включително и малките буболечици и тревици, стават свещени носители, еднакво важни за природата, заедно с нас. Окултизмът е наука на посветени - наука, основана не от учени, а от Учители на человечеството, които познават много дълбоко природните закони, защото те са, които ги ръководят... - Но тази наука не е ли опасна за държавата? Ако хората възприемат тия възгледи, те утре няма да искат вече да се бият. - Та и защо трябва да се бият хората? Виждате, в семейния и обществения живот боят е изхвърлен. Защо е оставен в международните отношения? Много ясно - защото липсва още съзнание в народите и достатъчно безкористие във водачите им, за да се каже истината - да се повярва в тая истина, за която боготвореният от нас Исус умря преди 2000 години още: че хората са братя! - Но тогава що би станало с държавите? - Което е станало и с хората - ще проумеят, че нещата и без лични сби-вания могат да се разрешат. А когато възприемат действително учението на Христа, че по-блажен е, който дава, тогава при изобилието на всичко в света ще дойде и изобилието за всички хора. Защото природата е дала всичко необходимо в изобилие, а человек изкуствено туря прегради на това изобилие -той търгува с това, което не е негово. - Ами тогава то би било чудно хубаво, ако наистина хората можеха да заживеят като в едно общо семейство. - Да, общо любящо семейство, което няма нужда от съдии, за да пази правата си от стражари, за да изпълни задълженията си и от много накичено духовенство, за да намери пътя към Бога - своя духовен Баща. -Но тогава войниците, стражарите, адвокатите, банките, затворите, църквите - всичко това ще стане излишно! - За хората на доброто и Истината, на Бога, на истинския Христов Път и Живот, те и сега са излишни... Това са институти, които отначало са имали нещо добро и общополезно в живота си, но после е изопачено, защото е отпаднала истинската основа на великия живот - Любовта. Войникът е бил по-силният, който доброволно, от любов, е пазел по-слабия от несгоди. А сега е машина за насилие, заробване и убийства. Съдът е станал само един формален проводник и пазител на законите -Темида е със завързани очи и не вижда какво се туря в блюдата й, та често бърка; тежестта на истината се сменя с тежестта на златото или натиска на неправдата... Затворите, от домове на състрадание и школа за оправяне, са станали разсадници на престъпления, университети на зло. Болниците са се превърнали в място, където болните едва ги търпят... според парите, които имат да заплатят... Инак с тях си играят неопитни лекари, учат се над тях с равнодушие и безчовечност, които и сами по себе си са цяло престъпление. Сегашната държава, нейните институти са останали само по форма верни на своето първоначално назначение, а всъщност по съдържание те са взели вече почти обратно направление на първата цел и съдържание. - Ами тогава ние, царете?... - Царят е бил водач избран и просветен. Някога фараоните на Египет, династия, която е траяла хиляди години, са били членове от тайния съвет на Посветени. И често фараонът е бил най-малкият между тях. На живота те са гледали като на велика школа, в която са били прилагани Божествените закони. Такъв водач е необходим. Когато той има Бога за ръководител в душата си, той има всичко. Но по-късно идеята за личното забогатяване, прибиране земята в ръцете на жреците, всичко това обезсмислило живота на самия народ, превърнат в роби, и Египет пропаднал. Народ, който няма знания, земя и свобода, е роб, който мисли само, че има своя царщина... А ако няма и любов към своите близки, напразни са всичките надежди, възлагани върху него - ще се разсипе такова царство, като да е от пясък. - Но що може един цар? Нима може да формира своите поданици? - Което може и градинарят - да отгледа своята градина. - Народите искат хилядолетия... - Та нали и династии има дългогодишни... - Но няма ли да бъде вреден окултизмът за държавата? - Колкото може да бъде вредна и светлината. Понякога тя разкрива скритите в тъмнината факти и с това изненадва... вълците. - Но духовенството е много против. - Не всичкото, а само невежото, онова, което мисли, че ще бъде лишено от доходи в случай на изтръгване масите от ръцете им. Но и без това те са престанали да са духовни водачи. Религията в тази фаза е само традиция, която скоро ще бъде напусната от новите поколения и тогава те наистина ще има да се страхуват за личния си поминък... Корените на всички религии и науки са в окултизма. Оттам те черпят откровения. Употреблението обаче на Истината вече отличава едните от другите. Посветените полагат и собствения си живот, за да реализират една Истина, а обикновените говорят за истините... и се прехранват чрез това... продаване. Има грамадна разлика от работата на едните и другите. Посветените оставят в народите от своята мълчалива и потайна работа дълбоки следи, които траят с векове и хилядолетия. А другите живеят и чезнат като всички хора - еднакво губещи път и здраве заедно с тях. - А посветените знаят ли повече от тях? - Ами разбира се. Не стига само да се каже, че си моряк. Бурята, животът проверява всички знания и поставя всеки на мястото му. - Но защо тогава тия знающи хора са тъй малко известни? - Защото мерките на известността в обществото са такива... Който има пари, е известен банкер, на писателите се въздава слава, на артистите - отличие, на държавниците - похвала и доверие, на учените - кариера и всепризнание на тяхната ученост... Но кой им дава това? - Тълпата. А тя сама няма нито слава, нито знание, нито богатство... Как е възможно тогава невежият да даде нещо на учения? А който дава, е по-богат... Истински учените, посветените, са като извори, които излъчват своето знание тихичко и постепенно, разрастващи се, стигат най-после до океана на мъдростта - Бог... Те се радват на всички, които пият от тях, на жадните - влизат в тях и отвътре работят. Щастие е за тия държави, в които има такива посветени хора. Но както музикантите познават по-подробно музикантите, и художниците - художници, така и духовните хора познават и знаят тия посветени. Те са подпомагали тия хора, като са ги учили в свойте школи, прилагали са в живота им знанията тихо и мълчаливо, както и самата природа работи. - Добре - каза царят. - Допущам и вярвам. Но мислите ли Вие, че днес, забележете това, би могла да съществува една държава без насилие? - Разбира се. - Това не вярвам. Тя ще бъде погълната от своите съседи веднага и ще изчезне. Ученикът се усмихна. - Мислите ли, че ако една шепа захар се е стопила във водата, е изчезнала? Наглед да, но водата е сладка вече. А и в историческото развитие на народите повторение няма, както и във всеки процес на живота. Животът е непрекъснат, но и необратим процес. Вие не може да го заставите да мине по обратен път, да се повтори времето в обратен ред по своите резултати, а не по изглед - изгледът е въпрос на скорост. Ако имаш по-голяма скорост, може да преповториш наглед един процес и по обратен път... Нови народи ще се формират и всеки ще внесе своя дял, както някога и родовете са дали начало на сегашните народи, но те не са изчезнали, а са вътре в тях - в народите. Мисля, ме разбирате? - Донякъде - каза царят. - С други думи, значи, ако съм по-бърз от светлината, ще мога да настигна пътующите образи, лъчи на събитията, и ги видя в обратен порядък? - Да - кимна Ученикът, - нещо подобно... - Добре, но ако сега тук, както сме в гората, излезе един тигър или лъв и ни нападне, нима не бихте бранили живота си и бихте се оставили да бъдете изядени? Ученикът се усмихна снизходително. Това раздразни царя. - Но отговорете ми направо, без извъртания и заобикалки. Мисля, че въпросът ми е правилен и разумен, с изключение само на това, че обстановката не е тая, която точно би могла да го реализира. Тука нямаме лъвове, но в Африка има, нали? - За друго се усмихвам - каза Ученикът, - че понякога човек може да мисли такива, бих рекъл, невъзможни неща... Това, което Вие казвате, е невъзможно да стане. - Но хиляди хора в свита всяка година са изядени от животни, диви зверове: в Индия, например, тая пълна със знаещи хора страна... - Практически ние не можем в момента да сторим някой опит, но логически можем да се приближим към решението на въпроса... а после може би и практически... Но позволете да Ви запитам и аз също тъй откровено: вярвате ли Вие в съществуването на една върховна сила, която господствува в света и на която всичко е подчинено? - Разбира се, макар и неясно, по различни пътища, признаващ или не някои догми на църквите... - Да, защото Вие, царете, сте истински интернационалисти, хора без определена нация и религия. Жените се за жени от всичките нации и живеете във всички религии. По този начин чертаете пътя, общия път и на Вашите поданици. Царят го погледна внимателно и се замисли изведнъж. - Наистина Вие сте прав, ние, царете, сме истински интернационалисти - и на практика, не само на думи, - Да, Вие сте разрешили този въпрос с живота си. - Да, наистина... Но нека се върнем при онзи лъв, който, да речем, е излязъл из гората и иска да изпита колко е сладко Вашето месо, макар че Вие сами, мисля, не ядете животинско месо. - Да... Но сега нека пристъпим наистина при нашия лъв, както казвате. Ще бъда кратък, защото мисля, че Вие ме разбирате и от половина дума. Царят кимна с глава утвърдително. - Добре, имаме два факта: Разумно начало, най-висше в света, на което всичко се подчинява - моя милост и един появил се лъв. Какви са възможностите? Лъвът и аз ще изпълним волята на това Същество, инак трябва да допуснем, че аз или лъвът сме по-силни от него, а това е абсурд, противоречие на основната мисъл. Щом ще изпълним волята Му, а Бог е Любов, тая любов ще се прояви. Как? Като проговори общото, Божественото, в мене и него - Любовта. Погледнете как лъвицата играе със своите деца - и тя знае да обича. Погледнете питомния звяр - и той се привързва и обича, готов е даже да се себепожертвува... Потопени в любовта, под върховната воля на Бога, Който в проявата Си спрямо всичко живо е Любов - лъвът ще се превърне на куче, което ще ближе краката. Вие сте чели навярно, че се е случвало това в миналото с някои свети хора - а може да се случи и сега. - Но нима това няма да бъде чудо? А чудеса нямаме сега. - Ни най-малко. Представете си един звяр. Вие го храните всеки ден. Той добива ред впечатления, които се напластяват в един образ. Тоя образ сте Вие. Звярът добива отношения с вас, «обиква» Ви и не Ви напада вече. Добре, многото минали впечатления, повтаряни многократно, имат един ефект в мозъка, в съзнанието на това животно. Там има значи един център, в който се събират и който може да се бутне и направо, както правят това и хипнотизаторите. Мисълта за братство в Бога и с лъва - всеобщият закон на любовта -действува и буди и тоя център... Тогава в лъва ще се събуди обичта му към Вас, както и към лъвчетата, и той ще Ви обича... И обратният закон е верен. Ако мислите, че само Вие съществувате и че лъвът е противоположен на Вас, живот, който може да Ви унищожи, тая мисъл може да действува като стимул и в неговото съзнание също, че Вашият живот може да унищожи неговия. Това дава свобода и възможност да действува кръв-нишкото начало в звяра и той да се прояви... Според закона, по истинския реален закон, който носите във Вас, ще постъпи и звярът. Вие ще го импулсирате... Спомнете факта, че малки деца много пъти са избягвали смъртни опасности благодарение на своето свободно държание с най-лоши животни и зверове. - Да, има такива случаи. - Разбирате ли, ясно ли Ви е как действува законът в случая? Ненасилието не е разбиране, а образ на дълбок принцип в света на доброто, на Любовта към всичко живо. Потопеният в общото море на живота не може да посегне на нищо живо, както едната ръка няма да рани другата. Там чувството на общност ще изпъкне на пръв план и ще даде своите външни отношения. Мисълта на по-висшето същество е винаги среда и импулс за по-низше-то. Злобата, разделността ражда омразата, стълкновението. Напротив, преливането, пребъдването в средата на Любовта носи разширение и радост. Лъвицата вижда продължение на своята личност в своите лъвчета и тя се радва на тях, но ръмжи на чуждите, защото те са друга, разделяща среда, факт, който е противоположен на нея, защото е еднакъв по стремеж... Но едно по-висше съзнание, волята на един човек, да речем, може да послужи като по-висша среда, която да обедини и импулсира тия две същества. Ако е обикновен човек, ще работи чрез дресировка и въздействие отвън навътре; ако е учен човек, посветен - чрез пробуждане на центровете и въздействуване направо, както действуват и хипнотизаторите. - Но тогава по този закон може да се въздействува и върху самите хора - запита бързо царят. - Ами то се и въздействува - каза решително Ученикът. Царят го погледна бързо и смутено някак. - Тогава? Къде е тогава свободната воля на хората, къде е тяхната самостоятелност и отговорност? О, то е страшно и да се мисли даже... - И все пак това е факт! И ако има що-годе свобода, то се дължи сега на факта, че това знание се пази за по-добрите хора, за тия, които толкова обичат другите, колкото и себе си. И когато проникват в някого с мисълта си, носят му парфюма на собствената си душа... Затова крият законите от слабите и злите, защото те, със своята мисъл, биха импулсирали, дори без да искат и знаят даже, злото в света... А истинската картина на човешкия живот съвсем не е тая, която се гледа отвън... Волите се преплитат. Милиони нишки невидимо свързват главите. Пространството е изпълнено с мисли, които летят по всички посоки. Едни от тях са силни и царствени, други - дребнави и малки. И това волево поле е пълно с индивиди и личности също както и нашия видим свят. А има и други свят, свят на нашите желания, както има и свят на нашите постъпки - тоя, обикновен свят, в който обитаваме - видимия физическия свят. - Колко странно е това! Иска ми се да питам за хиляди неща изведнъж. А ако всичките тия светове са, то значи те имат и своите жители? - Разбира се. Нима когато Вие казвате, че една мисъл ви е дошла на ума, не казвате една истина, че тя отнякъде е дошла? И когато дойде, тя носи в себе си нещо, някаква идея за реализиране... Тя е като жив человек, който ти е дошъл на гости и комуто ти услужваш, като му дадеш знанието си, времето си, идеите си от по-рано, даже имота и живота си, за да реализираш това, което носи със себе си тая приятна мисъл. Те са господарите на человеците! Така са и желанията... Те са живи като нас самите. Те имат в себе си динамическа енергия. Те са посредниците между нас и средата, в която живеем. - Значи те - мислите и желанията ни, не са случайни? - О не, те са прояви на нашето съзнание, на нашите отношения с околната среда... - Странно, Вие обърнахте всичките мои понятия с главата надолу. И къде останах аз, царят, във всичкото това светоразбирание? В него няма място за никакви царе, тогава. - Напротив, всички ставаме царе, защото сме слуги на Господа, а и най-малкият слуга на Бога е цар... цар по съзнание, по любвеобилност, по самопожертвуване... - Колко странно и чудно е всичко това!... Иска ми се да Ви питам много, много - защото като че ли мислите, цял рояк, се трупат в главата ми една през друга. - Животът е тъй обширен... Питайте, и което мога, ще Ви кажа. Но знайте едно: че това, което Вие искате да изучите, иска време и най-важното - посвещение, сиреч строго сериозно отнасяне към тия знания, самоволно да се даде всичко най-мило и драго, да се придобият. И най-важното - да се приложат истините и законите, когато станат известни. - О, как се радвам, че можахме да си поговорим така по-интимно. Но кажете ми тогава, щом така дълбоко разбирате живота - по-дълбоко, отколкото обикновените хора наоколо ни, - кажете ми, дайте ми наставления за онова, което е необходимо аз като цар да постигна в една държава. Ученикът го погледна внимателно и с тих, но решителен глас му каза: - Вие не сте никакъв цар за мене! Царят се зачерви от досада, но се сдържа. - Зная, зная това, че за Вас Христос е цар и Неговото царство - вашата държава - каза той, като се опита с това да преглътне горчивия хап, с който не бе свикнал. - Зная, но тъй или инак, по волята на тоя Бог, в Който и аз, и Вие вярваме, аз заемам вече едно обществено положение. Бог със Своята Любов и Христос със Своята благост шепнат да ми посочите онзи път, който може да даде най-малко страдания и за нас, и за поданиците ни. - О, това се разбира от само себе си. - Но нали Вие няма да ми се сърдите, ако Ви кажа, че ще бъда много доволен, ако ми посочите нещичко, което да усили предварително вярата ми в правотата на Вашите думи? Знанието го имат и обикновените хора, макар че Вашето е пълно с мъдрост и има дълбочина, която може да замотае обикновената човешка глава, но за Вас, мисля, са достъпни непонятни нам работи и факти - не бихте ли ми показали някои от тях? Ученикът се усмихна. - Това тъкмо не е позволено, защото то значи да усилим примамката към тия знания. А и без туй я има във всички събудени - и за доброто, и злото... Но ако аз събудя нещо във Вас, то може да дойде като мисъл, като възпоменание, може да се извика като картина, най-после може да се каже като незнайно по какъв път известен и на мене факт от Вашия живот, в тайната на който Вие мислите, че никой друг не е посветен... - 0, наистина, наистина, колко много бих се радвал, ако Вие можехте -собствено, ако искахте да ми кажете нещичко! Тогава с твърди стъпки бих тръгнал в новия път - бих послушал не само с ушите си, а с цялата си душа и бих се стремил към доброто с всичкото си съзнание. Не само като към реализирането на едно етическо признато начало, а като едни върховни реални сили, с които ще дойдем в непосредствен контакт. Това ще даде и мен сили и знание да се справя с всекидневния живот, лично мой и тоя на поданиците ми - милиони души, които тъй или инак имат връзка с мен... - Вие сте женен, нали?- каза бързо Ученикът. - О, не - каза царят, като се засмя, но после погледна много сериозно и млъкна. Млъкна и ученикът. Явно беше, че между двамата се започна нещо мълчаливо. Ученикът като че ли гледаше само далечината, но царят се замисляше все повече и повече. Той подпря глава и само от време на време поглеждаше към Ученика, който като че ли бе престанал да се интересува от каквото и да е... И изведнъж той произнесе една фраза, която накара царя да трепне неволно. - Тихо е морето през май и красив е изгледът му! - И той пак се загледа в далечината, където се вдигаха верига белоглави върхове... Мълчанието стана дълбоко, напрегнато. Царят като че ли се намираше под някакво странно налягане, почти физическо. Пот покри челото му. - Любовта род не знае, за нея няма нации, а сърцата се смеят на всякакви прегради - каза пак Ученикът, като че ли без всякаква връзка с досега говореното. Но царят видимо трепна. Той изгледа Ученика почти със страх. Няколко пъти помери да каже нещо, но устните му трепереха и не се поддаваха на волята му. Най-после той с усилие проговори, но гласът му звучеше съвсем другояче, хриплив и като че ли на чужд, някой друг човек. - Какво искате да кажете с тия думи? А също и с по-първите? Ученикът го погледна дълбоко и тихо, и за пръв път на царя се стори, че оттам някъде, в дълбочината на тия очи има нещо, което не е човек, а нещо голямо, незнайно, грамадно, но тихо, любящо, напомнящо с нещо майчин скут, на който се заспива в детинство. И то беше тъй необикновено чувство, че самият той сякаш се разтапяше от него. Очите му изгубиха образа, който беше насреща му и вместо това загряха като че ли лъчи на слънце, лъхнаха благоухания на пролет, а навсякъде сякаш се разкри блясъкът на синьо южно море... И образът на младо момиче, красиво... Истина ли е това? Сънува ли? Царят прави някакви несмислени движения с ръце и поглед, все още втренчен в очите на Ученика... Пот с едри капки покрива челото му. Устата му се полуотварят, дишането става равномерно и силно като на спящ човек. А Ученикът го гледаше тихо и спокойно. - Войната вървеше успешно - започна Ученикът пак приказка сякаш никаква, която току-що е прекъснал, макар че никога не бе я говорил по-рано -успешно за едната страна, разбира се - за победителката. Престолонаследникът, който водеше войските, се радваше - както винаги се радват победителите... Неговият баща беше много строг, не обичаше да се шегува и затова престолонаследникът му се боеше... И когато се радваше, радваше се и за победата, и затова, че нямаше да му се карат. Но победителят беше победен. В един хубав ден, в току-що превзетия град той видя - случайно наглед, но другите му бяха устроили тая среща, - видя той млада красива мома, еврейка. Небето беше светло, морето - красиво, победата - сладка, но от тях имаше нещо по-сладко - победата над сърцето на престолонаследника, което беше победено... Той беше се влюбил... тъй, както разчитаха тия, които му бяха пратили момата. Но тя се държеше умно, много умно. И въпреки, че го беше много страх от баща му, той тайно от всички се венча... От красивата тераса на високата къща те двамата гледаха често далечината на морето и всеки мечтаеше за своето... Но царят бдеше... и престолонаследникът много се страхуваше... И вечер той често туряше един от адютантите си, който приличаше на него, в своето легло, защото и съня му проверяваха и докладваха на царя, а той отиваше при своята скъпа... - Но, за Бога, отгде знаете Вие всичко това? - извика ужасен царят. - Аз мисля, че годините са изличили всичко... а Вие ми поменувате толкова подробности... Как е възможно всичко това?... - То може да се прочете в миналото, може да се прочете и във Вашето съзнание и спомени, най-после, може да бъде разправено от някой безплътен, както Вие го наричате - умрял, който по един или други случай знае тая история. Колкото и малцина, все пак знаят още двама человека за тая история. И макар да не са доверили никому своите тайни, тия, които знаят да четат, могат ги прочете като в някой дневник записани... - Колко странно е всичко това! Вие наистина ми дадохте едно доказателство из миналия ми живот, което никога няма да забравя... Но тогава Вие и бъдещето ми може би знаете, може би то се вижда в далечината, от върха на който сте застанали... Кажете ми нещо и за него... - Бъдещето не във всички хора е очертано еднакво категорично... В някои то е като кристали определено, в други - като дим, пушек, от много и различни възможности... Много пътища се изправят пред колебливия и много странични фактори се намесват в живота му. И всеки от тях добавя по нещичко... Семето дава плод при добра почва, а загива при лоша... Вашето бъдеще е днес пред Вас. Вие сте на кръстопътя. Съдбата ме е пратила да Ви посоча пътя към най-доброто Ви бъдеще. Без това, много страдания лишни, Ваши и на народа, ще Ви спънат в пътя на живота Ви. - О, кой би искал да страда... Но може ли да се избегнат всецяло? - По-възвишените същества създават условия на живота със своята мисъл на по-низшите, ние - на животните и други по-висши същества - на нас. Но ако се свържем и с по-низши, ние ще изживеем и техните мисли, съмнения и мъки... Ето защо винаги трябва да правим връзки с по-възвишени, по-светли идеи. Зад тях винаги стоят същества по-висши, по-разумни. - Но мислите ли, че моят баща знаеше нещо от тия тайни науки? Останал съм с впечатление за някои странни работи... - Той имаше знания, черпени от известни школи, които, за жалост, не бяха толкова възвишени. И когато му се даде възможност да влезе в една по-висша школа, той не разбра. Не напразно той отиваше по най-високите планини в света. Там той търсеше връзка с магнетичните и електричните течения на земята, които понякога използваше. Спомнете си, че той винаги в определен летен ден отиваше в един от замъците си, разположен всред големите мрачни планини, които от стотици години са свърталище на най-голямата, най-силната, но и най-нечистата ложа... И там той винаги в определен ден след пладне се качваше на една от кулите, и винаги започваше буря. И гръмотевиците се сипеха по околните дървета. А той, придружен само от един свой верен човек, гледаше и получаваше онова, за което беше отишел. - Досущ вярно, ние всички знаехме тоя ден! Но никога не можехме разбра защо и как се случваха тия бури, а също и какво правеше той на тая планина в един и същи ден. Само един човек го винаги придружаваше, но той бе мълчалив като гроб и верен като сянка: той нищо не казваше... - Да, там трябват верни хора... - Но Вие отгде знаете всичко това? - Който иска да се движи по земята, има кола, по водата - лодка; по въздуха - аероплан. А има и един друг апарат, който плува в миналото. Той е по-бърз от светлината и намира картините на миналото в обратен порядък, настига ги в пространството някъде... Това е обяснение за Вас, но фактически нашата наука ни дава други методи да се доберем до миналото на хората. - А до тяхното бъдеще? - запита бързо царят. Ученикът го изгледа и само поклати глава. - Разумните хора се пазят да надничат в бъдещето, макар че и то им е лесно достъпно. Само когато имат дял в работата на това бъдеще, те надничат в него и влагат своите скромни сили и знание за реализирането. Или пък се молят и стават проводници на Божията сила и знание и тогава обикновените хора се чудят на тия откровения. - Но аз бих молил за това. Знанието има смисъл, ако напъти. - Така е, но когато не знаеш нещо и го спираш неволно, отговорността е една. И друга е, когато си предупреден и го престъпиш - положението се отегчава. - Но моят баща, който, както Вие сами казвате, беше вещ, знаещ нещо и от тая наука, защо не успя? Защо свърши тъй злощастно царуването си? Ученикът загледа дълго царя. - Спомнете си кървавата война. Не учуди ли тя всички с победите на нашия народ? Тя бе съединила няколко народи срещу един в името на освобождението от робството свои сънародници - благородна цел, която се бързо постигна. Но после започнаха личните домогвания и дойдоха катастрофите една след друга. - Защо не помогнаха тогава знанията на баща ми? - Знанията, присъединени към злото, дават по-голямо зло. А когато доброто работи със знанията, Бог е зад него и то е непобедимо! Вашият баща се отзова без да иска срещу едно такова Добро, срещу едно висше съзнание, което работи за народа ни и за човечеството - и беше пометен... Съдбата беше доста жестока за мнозина царе, защото и те бяха забравили в името на какво царуваха... - И тая сила е ли съзнателна? Има ли свой носител, свой представител тук, на земята? Ученикът загледа дълго царя право в очите. И тоя втренчен поглед като че искаше да проникне в самите дълбочини, да премери всички възможности, да съобрази всички възражения. - Да - каза тихо той, - това е Учителят, при когото от дълги години съм, при когото отивах, когато се отклоних към Вашия лагер. - Вашият Учител! Аз съм чувал за него, говорено ми е неведнъж, даже е искано да бъдете гонени, преследвани и унищожени с държавна сила. Много легенди и нечистотии са ми казвани за него... Времето вървеше, вече десетки години се минават и кръгът на това Учение се разширява... И казват, сега е имало мнозина ученици и привърженици далеч, по всичките краища на света. - Да, Бог ни е удостоил с велика светлина, която буди съзнанията, разкрива Божествения план и сочи пътя към новия живот. - Но мислите ли, че Той е повече от Христа? И може ли да го смятаме като основател на нова религия или само като философ, който чертае нови пътища, възможни, но не задължителни? - Учението Му не е школа и религия, а Учение за целокупния живот. В него се проявява Христовият Дух с голяма пълнота. - Но може ли да прави Той чудесата на Христа? Да изцерява болни, да възкресява мъртви? - При Него и Учениците лекуват, а даже и болните сами се излекуват. А да възкресиш живия-умрял ми се струва много по-трудна работа, отколкото да събудиш един само физически умрял человек... - Но ако е истина, че Той е такава Божествена личност, как така тихо пребивава в моето царство и никога не е поискал да се срещне с мене и си поговорим за доброто на хората, за които Бог ни е турил да носим отговорност? Ученикът се усмихна. - Мислите ли Вие, че той има нужда да говори Вам или другиму своята мисъл, за да Ви убеди в своята правота и да Ви накара да я реализирате? Ни най-малко. Достатъчно е, ако само Той по-интенсивно поиска да се изпълни мисълта Му, за да се реализира. Няма нужда да знаят даже отде иде тая мисъл, която реализират... - Значи тогава може да се допусне, че и аз влизам в това число и изпълнявам заповедите на това незнайно радио... - Защо се чудите? Както една страна си има свой цар, така си има и свой духовен ръководител - цар духовен. Мислите ли, че Вий сте? Не, нали? Затова Ви и казах, че за мен не сте цар... - Да, това разбирам, но нима духовният цар е тъй силен, както един физически? Как може някой, въпреки мен, да даде нареждания и те да се изпълнят? Къде са неговите изпълнители? - Всички ний сме изпълнители, волни и много рядко неволни, на неговите мисли, колкото е потребно... Но никой повече от него не тачи свободата на другите, за това бъдете сигурен. Това радио действува и иде при Вас само когато го помолите - никога насила! Когато объркате пътищата си, То Ви ги посочва, но никога не се натрапва. - Но Вие положителен ли сте във всичко това? Колко време сте при него? Проверили ли сте всичко това? Човек може да се заблуждава... - Да, може, но това, което Ви разкрих за престолонаследника, не е заблуждение, нали? Царят се изчерви. - Не, не е. За голяма моя изненада и учудване, длъжен съм да призная, че това е истина. - И науката, която ми помага да Ви го говоря, тоже не е заблуждение. И Учителят, който ме е учил на тая наука, е тоже една действителност - израз на Божествената Истина, Мъдрост и Любов, за която няма тайни и няма прегради... Но ако Вие искате, Вие и сам можете лично да проверите това. Понякога човек да надвие предубеждението си, се изисква повече кураж, отколкото да устоява в един бой... Защото да воюваш с невидимото във Вас самия - е много трудно... Вие сте му плащали много отдавна данък. Време е да се освободите, мисля. И това е най-сгодният случай да придобиете духовната си свобода.

ФИГУРИ ЗА МИСЪЛ Мнозина днес, като искат да оправдаят себе си за някое насилие, сочат Христа, Който с камшик се е разправял с търговците в храма. Но тогава, ако отличителната черта на Христа бе само камшикът - кое Го различава днес от всеки старши стражар, който върти камшика, където завърне? Позволено е, бихме рекли, всекиму да вдигне камшик, но кога? След като е направил всичко онова, което Христос направи: да изцери болни, да възкреси мъртви, да стопли хиляди сърца, да нахрани хиляди хора... Па да е и готов като Него да отиде на кръста за своите убеждения! Че пишеш лошо, че почеркът ти бил нечетлив като на Шекспир, то не значи още, че си Шекспир - последният не стана велик затова, че пише лошо, а защото изнесе нещо ценно пред человеците. Сега мнозина се кичат с Христовия кръст. Но онова, което отличи Христа от всички разпънати разбойници - такива е имало хиляди преди и след Него, не са мъките на кръста, а възкресението Му! И странното е, че днешните, уж християнски църкви божем, се кичат с това оръдие на мъчение, спомнят си постоянно тържеството на тъмните сили, които разпънаха Христа, а за онова, което е най-същественото, което даде тласък на човешката мисъл и основа на цялото учение Христово - възкресението Христово, тържеството на живота над кръста - за него се поменува мимоходом само. Сегашното нещастие на хората е, че те имат култура, в основата на която е разпятието, а не възкресението. И Христос говореше за кръст, но за кръст вътрешен, да се самопожертваш за другите и носиш техните грехове... А сега носят кръстовете си отвън. И колко малки са кръстчетата им... Възкресението е символ и основа на новия живот, който Христос донесе на земята и който победи смъртта! На старобългарски «съдя», «посъди» има смисъла да дадеш съвет, да поставиш някому ума на мястото - «Посъди щерка си да не прави тия работи.» Може би излиза от санскритската дума «сат» - истина. Може би и оттам е и садя - давам условия на нещо да расте. А сега от «съдя» са направили синоним на наказание. Да влезеш в положението на другия, значи да разшириш възможностите на съзнанието си, т.е. да влезеш фактически в колективния живот и съзнание. Със слънцето и на северния полюс е топло, без него и в Африка може да е студено. С Бога навсякъде е добре; без Него, и при най-добрите други условия, се чувствува празнота. Имаме цигулка, пиано, пение, разни инструменти, разни форми. Дойде радиото, и за слушателите то замени всички тия инструменти с един вибратор, който имитира звука на всички. Агрегатните състояния и качествените различия на материята - това са само разни степени вибрации. И следователно, ако дойдем до «генералните вибратори», тогава, пусне ли се съответната вибрация, ще се получи от една «първична материя» всичките ония плодове или вещи, които искаме. Тогава всяко нещо ще се превърне в число - число на вибрации, които, щом се поставят на тая степен или бързина, ще дадат тутакси и съответния плод или вещ. Тогава изразът на древните мъдреци, че всичко е число, ще бъде една истина, достъпна на всяко дете даже... Често пъти мои посетители ми казват: - Но съгласете се, че без пари не може да се живее! Чудно нещо! Та човек именно без пари живее, а с пари само се купува по нещичко, но тъкмо това, което е най-ценното - животът, то не се купува с пари. Колко пари плаща човек на слънцето, за да му свети и грее? Колко пари плаща за въздуха, когато само една минута или две, ако престане да диша, ще се свърши животът му? Колко пари плаща на дъжда, който вали и ни носи тая вода, без която не бихме могли да живеем? Ето че за най-съществените работи нищо не плащаме! И колко пари ни иска едно дърво, на което ний обираме плодовете? Колко пари ни иска земята, която от едно житно зърно, хвърлено в нея, възраства цели класове? - Нищо. Природата нищо не иска! Ний, хората, сме си турили един наш, собствен свят и ред с наши ценности. Но нима тия ценности, колкото и милиони да са, могат да дадат живот на някой труп или продължат дните на умирающия, както може да стори това водата и хлябът? И тогава обикновено възразяват: «На трупа не може, но на живеющия парите дават условия, храна, комфорт»... А колко пари е платил някой от нас за оня живот, когато е бил в утробата на майка си? Или в дома на баща си, като малко дете? Не дава ли бащата всичко на любимия си син? Не взема ли човек от улицата една мома и споделя всичкото си имане с нея? Любовта прави човека близък, а не парите. Те са само средство в човешкия живот, чрез което се създават някои удобства - но средство, а не цел! Пълната каса всеки я иска. Пълно е това, което има Божественото в себе си. И дворецът без свобода става затвор. Свободата дава цена на всичко. Без нея всичките условия се обръщат на клетки, в които като затворени птици трябва да пеем или като злочести хора - да въздишаме. Щом един човек няма основна идея за мястото или положението, в което се намира, всичките му движения ще станат по резултат несъобразни. Така хорото може да е нещо приятно и полезно, но ако не си разбрал, да речем, че си в църкова, и заиграеш - всичките ти движения ще станат нецелесъобразни, както, да речем, и когато влезеш в една аптека и искаш да купиш цървули. Така също, ако влезем в една школа и забравим каква е основната идея на школата, в постъпките ни ще се яви противоречие. И в живота, като забравим главната цел, за която сме дошли на земята, също ще се поставят стълкновения и противоречия. И целият днешен живот с неговата култура и противоречия е резултат тъкмо на изгубената основна идея на нашия живот - идеята за целокупния живот, за волята Божия, а не живот по нашите лични желания, прищевки и идеалчета. Здравето и времето са две съществени ценности в разумния живот. Особено времето, което никой не може да върне, макар тъй често всеки да може да ти го отнеме... Ако някой е недоволен от живота си, нека остави всичко онова, от което е недоволен, за да получи другото, което чака. Българинът има качества на българина. И Християнинът трябва да има качества на Христа, за да носи това име. Инерцията, която срещаме в себе си при възприемане на новото, е мярка на големината и качествата на старото в нас. Оня, който е винаги готов да възприеме по-разумното, без вътрешна съпротива, без мърморене, без съмнение, без каквато и да е реакция - това е нов човек. Старото винаги мърмори, кара се, избухва, съмнява се - всичко това са реакции на движението нагоре, на новото, което волево е възприето и сложено за реализиране. Мисълта е най-великият дар, който имаме от природата. Тя върши даже наглед невъзможни работи, затова е и Божествена... «Невъзможното за човека е възможно за Бога.» Ти може да отидеш до която и да е звезда с твоя поглед и мисъл, да съединиш египтяните отпреди пет хиляди години с приятеля си, който е отишел да гледа пирамидите им. Може да мислиш за Христа, за сегашното, за бъдещето - мисълта е един свят, в който има всички възможности!... Какво величие е това! Но заедно с това и каква отговорност - за тия, които биха нарушили законите там! В числата имаме велик израз - символ на тая божествена възможност -да се мисли. Числата изразяват същата тая безкрайна мисъл; геометрията е развръщанието на тия възможности първични или развръщанието им в пространствени форми; музиката е първата им дреха, а това, което наричаме тяло или предмет, е смъртният ковчег на една идея, на една мисъл, която е само оставила там портрета си и отдавна е напуснала тая къща... Границите на нашите сетива не са и граници на природата. Но всичко онова, което излиза зад амплитудата на нашите чувства (сетива) и мисли, е неизвестно. Тогава много величини (предмети, понятия), които изглеждат равни и даже тождествени, всъщност не са. Затова трябва да имаме предвид, когато очакваме някакъв резултат - и той не иде (гледай чертежа). Обемът на знанието расте чрез «опит», «любов», «влизане в положение» -всичко това са наименования на методи. Тук ясно се проличава условността на всяка наша наука, поне това, което засяга доказателствата. Реалността не се доказва (това е «аксиомата»). Което доказват, то не е реално. Онези, които изучават формата, виждат безкрайно разнообразие, например всяка ябълка се различава от друга и всяка круша - също. Дойдем ли до понятието на «съдържание», там всичките ябълки и круши са едно видово понятие. После това многообразие дохожда в един свят на закони на единство: растения. Значи ние имаме много начини, за да знаем нещата. Но ония, които изучават многообразието на формите, никога няма да имат същественото знание, понеже формите в света са като листите на дървото - приличат си и все пак се различават. И после падат и нови растат... По-постоянни са клончетата, но и те се изменят, че и цялото дърво расте... Същественото е пътят, а не долините или хълмовете, по които той минава. Те създават само състояния на лесно, приятно или трудно. Тъй и радостите и скърбите са състояния, а не самият живот. Процесите в природата следват своя път и създават една действителност. Но понятията на хората са объркани, често несъответни и те създават противоречията и разместват в съзнанието ни процесите, които са в тяхна зависимост. Първият идол в света беше Ева. Бог направи човека сам, за да мисли за Твореца си, а той, като видя, че животните имат другари, поляризира се надолу вместо нагоре - сведе грижите си и съзнанието си вместо към Бога, към Ева - и всичко след това тръгва наопаки. Онзи, който е чел Словото, и онзи, който е «изял» Словото, се различават. Който е «изял» Словото, той има силата, която То съдържа. Природата е майка, а не враг. И ако съдбата ни тури наглед някои препятствия, тя прави това само зада събуди, като реакция, някоя изоставена или неподозирана наша способност или дарование. Учителят учи хората да гледат и мислят, когато фактите говорят. В тях (действителността) се проявява разумното Начало на природата - Бог. Ако го разберем, добре. Инак се явяват посредници. И тогава това, което казват, става препятствие, явяват се догми, а после и противоречия в живота. Така Мойсей каза: «Почитай баща си и майка си!» А Христос - «Който не остави баща си и майка си, не може да бъде мой ученик.» А Учителят казва: «Ако не мислиш право, ще си нещастен. Имай Божествена Любов, Божествена Мъдрост и Божествена Истина в себе си - и мисли право, сиреч, каквото и да мислиш, при тоя случай ще бъде право!» Когато човек се научи да мисли право, да разбира това, което го заобикаля, ще намери и своето място и ще се избегнат стълкновенията, които идат от неразбиране на Истината. Срещнатите трудности са мярка на недостигащото ни знание, както и трапът е мярка на пръстта, която трябва да хвърлиш в него, за да се запълни. С болния човек може да е приятел, но с болестта му - не! Животът не е нито проза, нито поезия. Той е: Ако се спреш на формите му - той е изкуство, художество. Ако се занимаваш със съдържанието му - това е наука. А ако търсиш смисъла му - това е философия! Човек сам със себе си не може спори или да има противоречие - винаги за това са необходими най-малко двама. Значи, имаш ли противоречие - ти не си сам. Когато поетът не разбира живота, той възпява цъфналото цвете, което есенната слана осланя, и ридае над него. А когато разбира живота, той знае възкресението и ще види, че от осланеното цвете е останало семе, което ще възобнови формата и живота. И животните ядат, спят, движат се, размножават се. Едничкото, което отличава човека от тях, това е мисълта, четенето. Животът на един човек, общество или народ зависи от възприетите и живени идеали. Ако те са животински, човешки или Божествени - ще имаме и съответните резултати. Пази се от отрицателните мисли. Още по-внимателен бъди, когато имаш вече навика под вида на критика да ставаш кош на боклуци - търсейки божем да видиш истината! Започни с другото - желанието да видиш всякъде нещичко положително, и ти наистина ще вземеш да гледаш по-справедливо и с оглед да помогнеш на Доброто в света да се прояви. С отрицателното остави, както с болестите, да се занимават най-учените хора. Ако си в розова градина, на рози ще миришеш; в един обор - на тор. А всеки човек има в себе си обори и градини. Ако влезеш по необходимост или случайно в обора, изчисти го и после се умий и преоблечи, или най-малко, походи на открито - не между хората, за да си отиде миризмата на отрицателното и се успокоиш. Бъдещото лекуване ще бъде с музика, вибрации и светлина. Когато слушате модерната българска музика с изопачени мотиви на народната ни песен, мен се струва, че виждам следната картина: игриво теленце, живо, скачащо - това е народната ни песен жива, проста и смислена. ... И на друга страна - бифтеци, кюфтета, пържоли, печено, супа - пак същото теленце, но без живота, превърнато вече в плодовете на една «култура»... Най-великите правила на музиката са извадени от музикалните творения на истинските музиканти. А много от съвременните български музиканти, като някакви Донкихотовци, като забравят, че музиката е преди всичко израз на живот, тъкмят според тия правила своите «творения». Ако човек няма ключа на една къща, може вътре да е топло и уредено, но той не може да се наслаждава на тая уредба и може да стои навън, на студа. И в природата е така - ако нямаш ключа, ще стоиш отвън и животът ти ще бъде пълен с неприятности и неудобства. Как да се намери тоя ключ? Правата мисъл е тоя ключ! Разликата между истинската и неистинска музика е една, и то съществена - от истинската музика вадят правилата, по която калъпят неистинската. Истинската музика се ражда спонтанно, тя е израз на живот и не държи сметка за никакви писани правила - тя е вярна на живота, който в момента изразява. Даже често народните певци, които раждат тази музика, нямат и понятие, че съществуват подобни правила... Ако вървиш по пътя на Светлината - тя ще върви с тебе. Ако вървиш по пътя на Любовта - и тя ще върви с тебе. Ако вървиш по пътя на Мъдростта и Истината - и те ще вървят с тебе. Но ако мислиш, че може да ги накараш да те следват в твоя път, ти си безумец! Човек за човека нищо не може да направи. Но едничкото най-велико нещо е, ако в даден момент се намери да посочи правия път на тоя, който го търси и не знае. Онова, което отделя човека от Бога, това е нашата нечистота и невежество! Щом отречем нечистотата посредством чистотата и невежеството - чрез знанието, ние ще се приближим при източника на истинския живот. От човека се иска само решението да върви с Доброто, а силата за това ще му дадат тия, които винаги помагат. Истината не се защищава, а само изнася. А човек може да я приеме или отрече - и с това да реши съдбата си, както някога евреите - с Христа. Онова, което съчетава нещата, то е вътрешният смисъл, това, което дава идея на всяко движение. За да разберем всяко нещо, трябва да влезем в мисълта на тоя, който го е направил и тогава ще видим, че всяко нещо е на своето място и върши своята функция. И ако има някакви отклонения, скърцания - ще се види и причината за това. Машината е образец на целесъобразна мисъл. Гледайки нейните движения, човек може да се научи на много работи, независимо от това, че тя повтаря все едни и същи движения - мисълта на изобретателя. Но тази мисъл работи по един най-икономичен начин, съчетава движения и постига една цел. Може да имаме модел на правилна мисъл, независимо от това, че реализирането е било грубо или по-деликатно. Дохожда време, когато человек чувствува телата си като ръкавица, дреха, която облича и съблича. И тогава ясно разбира, че това, което цапа дрехата, не може да нацапа и другото. Но ако ранят тялото, и дрехата се разкъсва. Обличането и събличането е най-хубавото в човешкия живот. Възможностите на човешката мисъл не са всичките възможности на вселената. Храната е това, което дава живот. Добрата храна дава сила да вървиш из пътя на живота, а правата мисъл - да намериш правия път. Щом се луташ, не знаеш да мислиш право. Прав път е без препятствие и прах. И води най-бързо към целта. А праведният път е, който води към Бога. Човек се познава какъв е по това, което дава и взима. Ако взима и не дава - паразит е! Ако дава на другиго това, което взема в изпълнение на Божия план от Божите ресурси - Син Божи е. Учителят не доказва своето знание пред учениците - той е държал изпит пред тия, които са го поставили на това място. Който слуша Бога, и хората слушат него. Учителят се открива и изкачва само ако има кой да крачи след него -инак се къса веригата на мисълта и стават безполезни разкриванията на знанията, които никой не разбира. Напредък на един е напредък на всички. Ако един направи крачка, всички ще прекрачат. Ако в океана мръдне само една капка - целият океан ще се размърда, защото следната капка ще я замести следната, и следната - следната... така - до последната. За истинския учен са важни не догмите, а резултатите - те са животът. Учи се външно, чрез памет и ум. Това е знание перспективно, условно, относително. Учи се и вътрешно, гдето Словото е само средство за вътрешно сливане, а новото знание всъщност е животът на тоя, с когото си се слял - «Аз съм Пътят, Истината и Животът.» Формата е свързана с миналото, съдържанието - със сегашното, а смисълът - с бъдещето. Истинска лоза е тази, която дава грозде. Не изисквай от другите туй, което ти сам не можеш да направиш. Странни са понякога хората! При някой болен те говорят за великия доктор, който съществувал някога и някъде си, например в Лондон или Париж. А болният охка и вика: «Помощ»! А те пак започват: «Бог е милостив! Бог е велик!» Ние сега знаем, че Бог е не само велик и милостив, но е отзивчив, че е до самите нас, в нас самите - и винаги помага, и ако не те излекува, поне ти светва да разбереш причината, поради която си заболял и като я премахнеш -да оздравееш. Понякога светът, хората на света ми се струват като деца, които решават задачи. И не се радват, че са решили правилно задачите си, а че като са писали 5 х 6 = 60, мислят, че ще получат 60 ореха или 60 ябълки от живота... А не помислят, че като им проверят задачите, ще бъдат посрамени и изобличени: посрамени в невежество, изобличени в лакомия - ламтеж за онова, което не им се припада. Странно е, че днес Богослужението става само в църквите, храмовете... когато Богослужението и животът трябва да са едно! Сега е време и мода на диктатури. А те са най-старата форма на управление. Не само физичното благоденствие е цел в живота - физическото благоденствие може да се създаде и на една свиня. Но по-скъпо от това е свободата да се ползуваш от тия блага, еволюцията на съзнанието в обществения ред на неговите единици, ролята на индивида в колективитета - по тоя начин ще се подигне цялото ниво на обществото, а не само тия, които водят. Диктатори е имало под разни имена всякога! И дворецът без свобода става затвор! Всяко нещо, което е по-справедливо от съществующето, е ново. Стойността на златната статуя не е само в материала, от който тя е направена - това е само твърде малка част от нейната стойност. Та и ний, човеците, имаме стойност не поради материалите, от които сме направени, а поради големите божествени идеи и ценности, чиито носители се явяваме. И онзи, който счупи статуята, за да я продаде само като материал, върши същото безумие, което вършат и човеците, като искат да достигнат известна външна материална придобивка и заради нея жертвуват здраве, добродетели, идеали... Линията е израз на ума. Цветът е на чувствата, сърцето. Линията е границата, цветът - съдържанието. Когато работи душата, линиите и боите се сливат незабелязано в нови цветове, нови изрази на светлината, на вечната реалност. Когато мислех за бъдещия си път, дадоха ми мото за това, което трябва да уча: «Ако, като намериш мене, изгубиш себе си - напразно си ме търсил.» Новото е храната, която дава живот; светлината, която носи здраве; въздухът, който ни освежава; чистата мисъл, която ни подобрява и дава стимул за полезна работа; благородните чувства, които ни подтикват към безкористно подпомагане на тия, които имат нужда от нашия ум, сила, богатство и пр... Новото е това, което осмисля живота и помага разумно да се прояви човек за общо и лично добро. - Защо, като ме видиш, си затваряш очите? - Защото гледам... в свят много по-велик, отколкото тоя, който гледаш ти. Господи, моля Ти се, дай ми светлина да видя и разбера Твоята воля и сила, да я изпълня тъй, както Ти искаш. Буквите са от значение, но съчетанието им е по-важно. И най-големите, и най-глупавите съчинения са писани със същата азбука, но не са равнозначни. Има живот на реалност и живот на отражение. По какво се отличават? Че печката, която виждаш в отражението, свети, но не топли. Думите ги знаеш, говориш ги, а нямаш съответните състояния - това е животът на отражения, а не реалност. Учителят казва: «Идеалното ражда реалното, реалното - материалното, а материалното - скръбта.» В идеалното противоречия няма, в реалното има само едно противоречие, а в материалното - всяка теза има и антитеза. Някои от занаята си правят философия, други от философията - занаят. А малцина са тия, които живеят това, което философстват, и философстват това, което живеят. Всичко произтича от едно. Приликите, които имат хората, говорят, чете имат един общ източник, а различието и разнообразието, което съществува -с тях са отбелязани условията, при който се е развивал тоя живот. Водата е една, а разнообразието иде от условията, при които тя е текла. Онези, които виждат Единството в разнообразието - те са на прав път. Има хора, които приличат на глухородени, които са влезли в концертна зала - виждат движението на музикантите, на инструментите им и мислят, че то е същината и казват: «виждаме», «разбираме», «възхищаваме се от движението на лъковете», но звуковете даже и не подозират... А как и какво изживява човекът, който чува, каква по-друга смисъл имат тия движения? И за него същественото не е това, което се вижда, а което се не вижда... Има, сега, хора, които са така и в природата - казват: «виждам», «разбирам»... като глухия в оперната зала... И ако те са глухородени, колко мъчно е да им се докаже, че освен това, което виждат, има нещо по-съществено, което се не вижда, «чува» (способност, чувство, сетиво, непознатотям) и което е именно същественото, което осмисля всички тия разнообразни движения. Моето говорене да е само повод да мислиш, да чувстваш, да действуваш, а не да го запомниш и повтаряш. Ако мислиш само да го запомниш, ще се осакатиш. Ако се свържеш вътрешно, ще го приемеш като храна - това е органическото знание, резултатът му, минал през съзнанието, ще бъде истинското знание. Ние имаме много по-хубав хляб, отколкото имат в света - там често ядат плесенясал, - но ние не знаем как да го поднасяме на хората. Ний често блъскаме с него хората в главата, за да видят, че е по-хубав от техния. И те виждат наистина, че е по-хубав, но понякога болката от блъскането е по-голяма от желанието да го имат и те си отиват озлобени. Говорят за логика. Но има много видове логики. Има логика на вълка, на човека, на овцата. Логичното за африканеца (дивака) не е логично и за европееца. Логиката на животното е: «Силен съм, ще те изям!» Логиката на човека - «Силен съм, ще те победя!» Логиката на свръхчовека - «Силен съм, ще ти помогна.» Пътят към Голгота не може да се избегне от никого. Но може да го мине човек като Христа - носител (свидетел) на Истината, а може да го мине и като разбойника. Дано поне в последния случай е тоя, който позна Христа на кръста и Му отдаде справедливост. «Довечера ще бъдеш с мене в рая» - му каза Христос. Разкаялият се разбойник сочи, че природата допуща и отрицателния път, за да се стигне до Божественото, като най-бързия възможен в даден случай - всичкото е да бъдем с будно съзнание, макар и в най-лошия случай да познаем Божественото и отдадем справедливост - резултатът е пак положителен. Гъсеницата пълзи по земята. Тя не знае, че пеперудата, която хвърка, и тя - са едно и също. Но за да стане пеперуда, тя трябва да влезе в гроба (какавида), да изгуби всичкото «гъсенишко» и да излезе за нов живот - тоя на пеперудата. Но гъсеницата това не знае - знае го човекът. Същото е и с човека. И той е гъсеница, влиза в гроба, става пеперуда, но самият той не вижда тоя цикличен процес, или по-право - не го помни. Изворът е малък, но водата му е много. Локвата е голяма, но водата й се свършва. Ако ти мислиш само - това е да имаш боите на четките; да чувствуваш -това е водата, която размива боите и ги прави годни за работа; да действуваш - това е картината. Но смисълът е в целокупния живот. Мисълта - това е водата; чувствата - това е температурата, която може да я направи на лед или пара, а делото - това е пиющият жаден, който разбира живота, скрит във водата и живее чрез глътките, които е опитал. Да мислиш - това е мечтата за къщата; да чувствуваш - да приготвиш плана и го донесеш на майстора; да действуваш - да градиш самата къща. Но същият смисъл се добива, когато си я градил. И ако той е тоя, когото обичаш, то ще разбереш и що е щастие. Мислите, както въздуха, внасят живота в нас. Чувствата са като парата, която кара машината - ако я изпуснеш отвън, да я видят, тя става безсилна. А сега колко много обичат хората да говорят за своите чувства и да ги изнасят на показ! А те трябва, дълбоко скрити, да бъдат топлият двигател на благородните постъпки. И когато са и най-дълбоко, и най-грижливо скрити, тогава те имат най-голям полезен резултат. Големите борби, които стават в наше време, фактически имат само един съществен мотив - смяна на ценности; златото се сменя с трудовия еталон. Златото вече може да се прави изкуствено и това прави господството му невъзможно - обезценява го. Труда го имат тия, които сега са най-далеч от властта. Всичките социални борби ще бъдат около това. Златото даваше печалби на тоя, който го притежава, макар и само номинално, и който може да не работи. То носеше със себе си кредита. Трудовият еталон ще иска духовни и физически качества и чувства на по-висша социална справедливост. Ако това не стане, работниците, вместо да имат господар, срещу когото да се борят със стачки, ще имат срещу себе си държавата, която в името на общото благо може да потиска още повече, защото след революциите ще е необходим труд не само за да се подържа животът, а да се поправи и онова, което революциите в своя ход са разрушили. В такъв случай държавата може да преживее и по-лоши дни, отколкото във време на златния еталон. Соломон казва: «Суета сует и всяческая суета.» Но така може да говори човек, който никога не е познавал Бога органически - той Го е познавал само с ума си и сърцето си донякъде, но не и с душата и духа си. Защото, да изпълниш волята Божия, не може да бъде суета... Но Соломон, види се, като е писал това, е мислил само като един мъдър человек, който е изпитал всички превратности на живота. И вярно е, че всичко без Бога - Любовта, е празно и суета. Всичката вода дунавска не е на Дунава. Ако се влее и най-малката река в Дунава, и тя има силата и пътя на Дунава. Така е и с човека и Бога. Знанието бива механично, когато действува паметта, навикът, инстинктът; логично, когато действуват законите на логиката без изпълнението. Знание органично - тогава живот и знание се покриват, въплотена целесъобразност, разумна и съзнателна. Който иска да заповядва някому, трябва да го храни и носи тъй, както носи и храни ръката си или крака си - другото е насилие, срещу което се отвръща с насилие. Радостите и скърбите на един обикновен живот са като долините и хълмовете на един обикновен пътешественик - лесни са слизанията, трудни са каченията. Но за един авиатор това е само разнообразие на пейзажа - толкова по-красиви, колкото контрастите са по силни. Когато една причина не обяснява всички явления («енергетизъм», «психизъм» и пр.), то значи, че тая причина сама е следствие на някоя по-обща причина. Ако постигнеш това, което чакаш - знаеш. За да преместиш цяло море, достатъчно е да гребнеш само едно канче вода от него. Понякога аз виждам странни хора: те държат цяла реч на термометъра си, недоволни, че той показва 0° (нула градуси). А ако запалят печката си, той веднага би променил показанията си. Често ние се сърдим на резултатите, вместо да работим върху причините, които са извикали тия резултати. Опасно е да паднеш от сто метра височина - но не всякога. Ако паднеш за сто часа тия сто метра, ти не би и усетил, че си се даже преместил... Натрупаните материали могат да бъдат даже повече, отколкото са потребни, без обаче да са една къща. Някои така натрупват телата си, други -умовете си. Организираното нареждане има план, единство, последователност и възможност да се прояви като нещо полезно и разумно. Формата се схваща в момента, съдържанието се развръща в пространството, а смисълът иска време, за да се схване. Не питай кой има право и кой - не. Знай - там, където е Доброто, там е правото, там е твоето място, па макар хиляди да са против това. Едни мислят, че всичко това, което е, трябва да е, и със скръстени ръце чакат да се прояви Бог - чудото... Други пък мислят, че са родени да оправят света и във всичко се месят, вечно негодуват, кипят, «оправят»... Не чакай Господ да слезе да нареди стаята ти - ти си я нареди. А чуждите стаи остави на мира, освен ако ти искат мнението или помощ. Но да оправяш света, който Бог е направил, е безумие. Достатъчно е ако ний оправим нашия си собствен свят... Мнозина учени мислят, че знаят повече от Христа и се усмихват снизходително, когато четат в Евангелието, че демони и духове обсебили някого. И имало е време, когато на същите или подобни «учени», ако им кажеше някой, че в човека и света има едни малки микроби, които правят много пакости, те, неможещи да ги видят, също биха се смели. Но сега вярват, защото с микроскоп ги видяха. Но и сега те не са видели освен частичното - микробите - клетките на тия «демони», «духове» и пр., а цялото, т.е. цялостната им организация, пак избягва от съзнанието им. Те виждат колелцата, но не виждат «часовника», защото часовникът е пак колелца, но съединени посредством една обединена около една цел идея, която не е от категорията на колелцата, а от тая на цялото. И сега те само констатират известни микроби, без и да помислят, че всичките образуват нещо цяло, организирано цяло, а не само куп клетки, без никаква връзка помежду им. То е все едно да се набутва козината на едно животно, да се определя цветът и дължината, видът и пр., ограниченото, а да се не вижда животното, което образува тая козина, благодарение само на ограниченото съзнание на наблюдателя. Нашата «научна мисъл» обединява известни факти в «причина» и «следствие», които могат да бъдат обединени по още хиляди начини и да ни дадат невъобразимо различни и особени резултати: «свойства», «явления», «закони». Ние знаем много малка част от възможностите на природата. Например цинк и въглен с нишадър като турим, казваме, че се образува ток, който кара звънец да дрънка, но нищо не виждаме от тия вътрешни отношения, а констатираме само външни факти с известна последователност във времето. Но дали те са единствените и съществените? Или те са само най-близките до нашето съзнание, или до оная амплитуда на сетивни възможности, с които разполага нашето развитие в дадена епоха?... И дали последователността във времето на два процеса е и причинна връзка, или се намираме само при съвпадение на факти, които ние временно свързваме в едно? Еднообразни движения на лъка може при все това да дават начало на различни звукове. Или например: щом стане 12 часът, фабриките почват да свирят, но часовникът не може да се сметне за причината на това свирене, защото часът може да сочи 12, без да свирят (празник, например). А обратно може да се случи: без да е 12, да свирят - пожар, например. Не сме ли и ний тъй обединили съвършено странични факти в нашата съвременна наука, а сме пренебрегнали хиляди други още възможни и които на по-ограничените се струват да нямат нищо общо помежду си. Във всяка храна има положителна и отрицателна страна. И нещо, което расте, и нещо, което умира, процес на асимилация и дезасимилация - това, което се приобщава към по-висш живот, и това, което отпада. Когато един човек яде, той взима от храната това, което му трябва, но само ако е в нормално психично и физиологично състояние. Ако състоянието се измени, изменя се и филтърът, и тогава от приетата храна може да се филтрират частици, които да действуват като отрова на организма. Хората заболяват стомашно, когато нервирани ядат някаква храна. Значи, ние взимаме от света това, за което сме приспособени, а в самата реалност има безкрайни възможности. Ако имаме сетива за звук, слух - звукът ни е достъпен; ако имаме очи - светлината. Но може би има още хиляди среди и възможности, които ние още даже не познаваме. И когато изработим свои нови органи, ще проникнем и в съответните среди. Когато монадата душа на човека е дошла във вселената, тя най-първо е дошла във физическия свят на слънцето, който му е формирал главата; после -в духовния (ангелския), който е формирал гърдите и най-после - на земята, която му е дала стомаха. Който лови риба, хваща каквото му падне. Който купува - купува каквото иска! Не туряй никого между себе си и Бога! Ако искаш да успееш в една работа, намери тая работа или аналогичното й в природата и влез във връзка с нея. И тогава силите, които крепят и действуват в онзи процес, те ще оправят и свършат и твоята работа. Това е метод, с който си служат и в магията. Когато един човек носи светлината, силите на слънцето му помагат, като действуват. Братството не е само цел - то е резултат от приближаването към Бога. Само тогава може да има правилни отношения между хората. Богат е тоя, който знае какво има и е доволен от него, а беден - който се окайва - независимо от това колко е богат. Нашето безсилие иде от това, че ние говорим за това, което ще направим, вместо да оставим сторените дела да говорят. Техният език е по-красноречив от всякакъв оратор! Един човек ми разправи следния случай: - Веднъж, когато се качих на планината с един другар, стана нужда да разрежа един портокал, с който исках да се подкрепя. - По-малко му дай - чух глас в себе си и аз изкривих рязането на портокала. - Защо развали Божествения закон да гледаш на него като на себе си? Тогава видях що съм и ми стана много мъчно, че с толкова малко се съблазнявам. Но по-после се възрадвах, че поне Бог ми отвори очите, та видях погрешката си. За колко малко ние изгубваме равновесието и справедливостта си! Понякога хората, които се оплакват от лошите условия на живота, ми се струват като пътници, които са попаднали нощем в блато - вървят те цели часове и се оплакват от лошите условия, а като съмне, виждат, че блатото не е повече от стотина метра, но те цялата нощ са се въртели из него... Ако имаха една светлинка, която да ги оправи, те биха го минали само за няколко минути... Така е и със злото. Когато човек има ръководна идея, неговото блато сравнително лесно се минава. Не е важно, че някое знаме е носено от някого по-рано, стига то да заслужава - и знаменосецът, който сега го носи, да е достоен за него. Понякога казват, че Учителят говорил същото, което и Христос казал. Но те не разбират, че тука въпросът не се отнася до думите, които всеки може да прочете в кое да е Евангелие, а в живота, който живее Учителят, и думите на когото само потвърждават тоя живот, като израз на собствен живот, а не преповторения на миналото. «Говоря това, което видях в Отца си» - казваше някога Христос. Така ще каже и всеки друг, който се сподоби с великия живот на Христа. Ако един човек казва, че е ходил в банка щедра и богата и раздава пари, лесно ще го повярват. Ако говори за златни находища и джобовете му са пълни със златен пясък и късове самородно злато - също. И ако някой възвести, че Бог е любов - и изяви на дело тази Любов, хората също ще му повярват, ако не заради думите, които казва, поне за делата, които прави. И ако хората сега не вярват, то е защото само им говорим. На делата, на фактите вярват и най-големите материалисти и безверници... Аргументира се и се доказва лъжата, а истината се живее и опитва. Свободата без обич е началото на злото. Къщата е голяма, а прозорецът - малък, но през него влиза светлината на къщата. Та, и духовните хора са малко, но без тях в голямата държава би било тъмнина. Във физическия свят гледаме с очите си, а в «другия» свят - със съзнанието си. Колко много нещастия в света стават само за едно парче умирисано месо!... От Бога ще молиш, от себе си ще искаш, а на хората ще помагаш! Днес човек трябва да работи с индивидуалното, колективното и универсалното съзнание, ако иска да реши правилно задачите си. Най-смешно ми се вижда, когато хора уж просветени искат да правят добро, да дават свобода... чрез закони. Злото става всеки ден без всякакви закони и даже въпреки Всякакви закони, които запрещават кражби, убийства и пр., а умниците чакат... чакат закони, за да направят нещо добро или получат свободата си... Това са «културни» абсурди, но няма кой да им се смее. Всички «умни» съвременници воюват за тия прави закони и чакат от тях свобода. А свободата е в съзнанието на човека, в съзнателната му връзка с Бога. «Злото и доброто» са начини на схващане, полюси на диференциация, които служат да разширят «амплитудата», «обема» на човешкото съзнание и по този начин да го доведат до Единството, което е и същината. Символично бихме могли да изобразим това така: Значи, в крайното си развитие се приближават и сливат в абсолютността. Тази крива линия на съзнанието я вземам, защото ние, человеците, не можем да се движим по безконечни линии - за нас и безконечното се изразява в конечно (кръг, сфера, хоризонт). Германецът иска да му заповядат; французинът - да го увлекат; англичанинът - да го убедят, и тогава действува. А българинът? Той иска да го убедят като англичанина, да го увлекат като французина и чак тогава да му заповядат - инак си остава на особено мнение. На висшата мисъл трябва да слугуваш, а на низшата - да господаруваш; тогава ще дойде благоволението на Съдбата. А сега е обратното и затова хората страдат - те все искат това или онова от Бога - Той ги слуша, а те самите не слушат и не слугуват. Когато преодолееш външните препятствия, ще дойдат вътрешните. Когато туриш приятеля си на служба, ще видиш, че често неприятели, с които си се борил, за да го настаниш там, са се преместили в самия него и той почва да прави същите работи и създава противоречия, както и те. А това сочи на разумния, че обективните причини не са индивидуални. У българите мнозина говорят добре, даже отлично, но малцина са, които работят както трябва. Ето защо основата, новата основа трябва да е: Работата да говори! Всяко време, което си пропуснал да мислиш и работиш за Бога и Неговата воля, изпълнена с Любов, е пропиляно време! Когато страда човешкото, Божественото в тебе расте. Божественото е глава на всичко, както единицата - начало на числата. Ако ги разместиш и туриш друго за начало на нещата, всичко останало ще се размести и няма кой да го оправи. Мнозина отричат Бога, защото не са Го видели. А и никой досега не е видял никаква сила, а всички говорят и «употребяват» и даже продават сили (например електрическа). А и Бог е сила и следователно не може да се види, а проявата Му е във всички други «сили», с които ние си служим в живота и на първо място - самият живот! От невидимото зависи видимото! Даже в най-материалистичен свят, от «доверието», което никой не е видял, зависи всичката материална обстановка, която дават и която всички виждат: благодарение на доверието е и кредитът, който имаме. Хитлер и Мусолини са рожби на онеправданите народи - те са реакцията на Съдбата срещу неправдата на победителите. Но когато, освен правдата, започнат да ги стимулират и желанията за власт над другите и големството -това е болестта, която е погубила всички диктатори. Диктатора е като един, който ходи по обтегнато въже - всяко падане от него е катастрофа! Равновесието - това е справедливостта, която го крепи. Излезе ли от него, той е загинал. Не засилвай чуждото зло с твоето, сиреч не мисли зло за другия, защото тогава неговото зло и твоето тегнат заедно на везните на действителността. Падението на човека е станало, когато в неговото съзнание са се появили два центъра вместо единия - Бог. Тогава кръгът е станал елипса и заедно с това се е нарушило равновесието и започнало движението. Но тогава тази елипса е пресякла други кръгове и влязла в досег с други, по-низши, животи (бацилите, например), следствие от което са били болестите. Мнозина четат книги и чакат откровения от тях. Дори някои книги наричат свещени. Но в книгите има само пътеки към извора - а самият извор и водата му са вън от тях. И тоя, който не ги намери в своето Божествено Себе, никъде няма да ги намери - а най малко в книгите, пък били те и «свещени»... Когато един човек едно мисли и друго прави, той след време непременно ще дойде в конфликт в себе си, с подсъзнанието, което е запазило в своите архиви мисълта и ще я върне като едно противоречие. Светът е един, схващанията - много. Схващанията показват какъв е човекът, а не какъв е светът! Малкото не може да обхване и разбере голямото, освен частично и изопачено - то вижда себе си и обяснява себе си, а мисли, че разбира другия. Това е негов стремеж и осакатяване понякога. Страданието е това, чрез което Голямото слиза и разбира малкото - то се ограничава и страда, а като обича - разбира и помага. Малкото, в стремежите си да постигне голямото, може също да страда, но ако има любов - страданието си отива. Който иска сам да се прослави, прилича на вода, която би искала да тече нагоре: остава сама и се намира против природните закони - Бога. Всяко разумно Слово е мост и стълба, по която душите се приближават при Бога. Търся Те. Зная - зовът ми стига до Теб, но отговора Ти не чувам. Ти ме чуваш, защото всичко знаеш, но защо аз не мога? Без светлина непрогледна е нощта ми. А аз бях свикнал на слънце! Викам, а знам - напразно, защото и нощта, която Ти си ми дал, е също тъй потребна, както и слънчевите дни. Че нали в нощта ще никнат пъпките, които ще разцъфнат после?... Жалба исках да ти кажа, Боже, а от устата ми молитва излиза! И от душата ми - благодарност. Защото в светлината си Ти - и в тъмнината - Твоята надежда за онова, което иде. Благословено да бъде името Ти, защото с Тебе и в смъртта има живот, а без Тебе и в живота няма смисъл. И рече ми: - Стани и възхвали Бога, защото днес человек възхвали човека. И станах и казах: - Боже мой, Ти, Който си ме извлякъл от тъмнотите на Битието, за да ме пратиш в тоя свят - благодаря Ти! Боже мой, Ти, Който си ми показал Пътя и си ми дал светлина да вървя по него - благодаря Ти! Боже мой, Ти, Който си ми дал живота и си турил тоя неугасим стремеж към Твоята Истина - благодаря Ти! Боже мой, Ти, Който си ме сподобил с Твоя образ - да любим тъй, както Ти любиш - благодаря Ти! Благодаря Ти, че Ти и на небето, и на земята еднакво промишляваш за всички! Амин!

Любомир Лулчев II. Творчество: В светлината на Учителя III. В светлината на Учителя (Любомили4. В светлината на Учителя. София, 1940 г. Печатница «Братство» - Севлиево. - 88 с.) Ако една мисъл съдържа в себе си живот, светлина и свобода, приемете я. Учителят В Бога противоречия няма. За Бога всяко противоречие е една възможност за проявление на Любовта. Любовта е една възможност за проявление на живота. Животът е една възможност за проявление на работата. А работата е една възможност за проявление на знанието. Следователно, ако искаш да учиш, трябва да обичаш, трябва да живееш, трябва да работиш - след това ще дойде знанието. Знанието е резултат. УЧИТЕЛЯТ 1. В НАЧАЛОТО бе Бог. А самото Начало какво е, не знаем. В и от НЕГО е Бог - от Него произлезе - и в НЕГО пребивава. 2. В Бога се яви Мисъл; Мисълта стана Слово; Словото - Образ; Образът - живот. 3. В Живота има всичко, което е минало: Пътят и Истината, а което ще бъде - наричат Дух, който изпитва и дълбочините Божии, а сам от нищо се не изпитва. (от новото Рилско Евангелие) СВОБОДНИ ХОРА - ПЪТЯТ НА ИЗБРАНИТЕ Има едно върховно вечно Начало, от Което произлиза всичко. Човешкият живот добива смисъл само в стремежа да постигне, приближи и опознае това Начало. Истината е достъпна само за свободния. Свободен е добрият, който живее Истината. Всяко знание, което приближава при Бога, е добро. Приближаването се познава по това, че човек почва да проявява качествата на Началото - Извор вечен на Живот, светлина, веселие, добро - без да иска в замяна нещо. Приближаване към Началото е вътрешен път. То е достъпно за всички, но не в едно и също време - еднакво. Земният живот е стълбата на това приближаване, страданията - стъпалата, а радостите и доволствата - почивка. Свободният човек никога не съди - нито себе си! Той учи и работи - и за себе си, и за ония, които смята за свое отражение във вечния живот - свои братя, околните (близките). Радостта да пръсне светлината, която е придобил - е пътеката на Свободния. Но той бисери на свини не хвърля! Насилието, откъдето и да иде то - нито следва, нито му става проводник. Свободата отвън е резултат на неговата вътрешна свобода: има роби свободни, има и «свободни» - роби! Пътят на свободните носи за обикновените хора само страдание, а за ония, за които Е - съзнание за изпълване задачата на живота. Няма добро дърво, което да дава лош плод. Ако го има в тебе, ще го видиш и вън - и доброто, и лошото. Но ако има лошото (значи по-низш живот), не го осъзнавай, за да не привличаш енергии в тия низши области и кръв в низшите центрове на мозъка - и с това да го подхранваш. Отношенията може да се установят със словоборства и логика - резултатът е страх пред по-силния, методът е все пак насилието, макар и само умствено. По-добре е да оставиш противника си да направи погрешка, проявявайки своето «знание», а му помогни с твоето знание да я поправи - резултатът ще бъде уважение. Това значи чрез себе си да разбереш кривата посока. Но ако можеш да вдъхнеш любов към тебе - тогава се учи с жажда и се придобива не само знание, но и сила. Това, което мислиш - поддържаш го с психичните си сили. А ако се бориш с него - усилваш го в себе си. Говори се често за чисто. Не само физическата чистота е, което трябва да се разбира, а и чистота - без примеси - чисто жито - без къклица! А след това и химически чистото - другояче казано: единство на материята и единство на съзнанието - това е чистота. Но и всеки ден може да бъдеш чист, сиреч чиста плака, която е готова всеки нов ден да фотографира - да се не смесват изображенията - старото знание да ти не бърка да възприемеш обективно новото, което ти носи денят, за да не се роди противоречието в тебе. Във всеки момент извира вода нова - и всеки момент светът има нещо ново - него пий! Когато искаш да се очистиш, т.е. да добиеш единство, съедини се с гово-ривший ти (когото почиташ и обичаш) и ако при това се яви втори противен глас - не си чист, сиреч, единен. Нечистотии в света има много, но ако мислиш за тях - склад на нечистотии ще станеш. Бъдете каквито щете, но винаги помнете, че ангелите ще бъдат винаги край вас, готови, като призовете помощ, да ви помогнат. Във все същото езеро ще хвърлите мрежите си - света, но ако искате да хванете нещо повече, ще смените, сгъстите техните отвори. В същия свят живеят всички - и конят, и шопът, и професорът, и детето, и Учителят, но не виждат еднакво и едно и също! Всички само откриват... това, което вече съществува. Виждането зависи от това, което си ти сам. Ако едно същество съдържа в себе си всички същества (или числа), то ще ги види и разбере, но по-горните, по-висшите няма да види, няма да ги разбере, а даже може и да не подозира, че съществуват. Непознатото вътре в тебе е непознато и вън. Един, който вижда повече от тебе и ти каже нещо, което ти повярваш, че е възможно, заедно с това ти се индуктираш и отначало чрез неговото съзнание, а после и чрез твоето собствено получаваш възможност да го «знаеш», да го видиш, «откриеш»... Животът е на степени с разни прояви. Животното в човека яде и пие и мисли само за себе си - и изчезва заедно с разрушение на формата. В тоя случай човешкото е вътрешният закон, а изявено е животното-егоист. Ако човек стигне до човешкото със съзнанието си и разбере закона да се жертвува за ближните си, той, и да разруши формата си, остава да живее в сърцата и умовете на тия, за които се е жертвувап. Изпълненият с Божествени идеи реализира духовния живот и живее вечно в душите на другите. Това са светиите. При това нека живението не се разбира метафизично или символично, а напълно реално. * Когато някой е ръководен и еволюцията му - ускорена, в този процес се очертават «добри» и «лоши» страни. Така Соломон мина през еволюцията на (Саул) - Павел. В Павел, който си остана раздвоен между себе си и Христа, последният взе надмощие, но и собственият Павлов живот остана и той постоянно се оплакваше от това раздвоение, което си остана и в цялата му послешна работа - покрай християните се явиха и «павликяни». Което беше вътре в него, изяви се и вън, въпреки желанието му. Заедно с растенето на съзнанието расте и познанието на света, но отношението между тия две величини си остава величина постоянна. 2/4 = 20/40 = 200/400 Два начина за придобиване знания има: чрез ума - учение; чрез вътрешно възприятие - интуиция: сади нещата в себе си и изникналото ще разбереш! Измени начина на живота си, ако не си доволен - и ще имаш други резултат. Например: Казвай всеки ден на себе си с постоянство, че искаш чистота и остави тази дума да работи вътре в твоето съзнание, за да се яви желанието за чистотата, а не само като една дума, чрез която се дава заповед за чистота. Винаги прави това, което знаеш, еднакво съвестно, за да стане дейността ти израз на външно и вътрешно единство. Да ставаш в нещо небрежен, «защото и така може», е падение. Навикът да работиш небрежно е по-страшен, отколкото да не знаеш да работиш никак - в последния случай винаги може да се научиш, но не винаги от лошото и небрежно работене може да се откажеш. Мярката на една култура за всичките времена винаги е било начин, по който человеците са се отнасяли към проявата на Божественото - Любовта, и тия, които са я носили. В истинските окултни школи на живота няма място за особено мнение. Приемай, което ти говорят, и живей - това е, което може да ти помогне. Критиката и «свое» мнение в случая са само препятствия. Сега говорят за задушливите газове като за нещо обикновено, със спокойствие и примирие, като че това е някаква необходимост, форс-мажор. А то трябва да съберат всички тези изобретатели, всъщност неприятели на човечеството, с покварени умове, и да ги турят в някой остров и там да ги пазят. Нека се развличат със своите отровни газове и да се бият колкото си искат. Нима ако мислеха, че тия отрови можеха да тровят и самите тях, и децата им, биха ги направили? Най-после, светът и човечеството има право да се пази от подобни извратени и дегенерирани умове, както се пази и от бесните животни. Това, което те смущава, е по силно от тебе. Да говориш Христовите думи не значи още, че си Христос! Да чукаш камъни, за да стават статуи, има смисъл, но да чукаш статуи и ги осакатяваш?... Това е критиката по навик. Жертвай живота си, но пази свободата си! - казват някои. А други питат: За кого ще има смисъл тая свобода, при която нямаш живот? Който събужда в тебе чувство на добро, на милост, самият той е носител на тия чувства. Христовите думи имаха сила, защото бяха съпроводени с живота - това трябва да си спомнят винаги тия, които искат да «омагьосват със Словото». Съчетай думите с живота си - оттам иде силата, а не само от думите. От хиляди години свещеници на всички народи четат Евангелието - и светът си остава същият. Но в момента, от който ти решиш и направиш нещо тъй, както Христос го е казал и направил - животът ти ще се промени и ти сам ставаш друг! Божественото е вложено в човека и от него се иска само да му даде път, да му стане проводник. Как? Как ще се познае кое е именно Божественият план в даден момент, за да му стане човек проводник? Нека си послужим в случая с един прост пример за изяснение: В една държава, на едно място може да има най-добро брашно, а на друго - най-добър майстор. Когато едно съзнание е будно, то ще знае, че те съществуват, ще ги търси и ще ги съчетае, за да има най добър хляб - това е Божественият план - най-хубавото, най-доброто в момента. Ако се задоволим само с хубавото брашно и лош (обективно) майстор, то работата ще стане смесена. Ако ли се вземе само идеята за хляба, а брашното и майсторът са каквито и да се случат, тогава това е човешка работа. Тъй че Божественото не е нещо абстрактно, а най-реалното възможно в дадения момент, но трябва да се види. А когато не се вижда, да се вярва на тия, които го виждат. Божественото е най-красивото, най-устойчивото, най-доброто. Както пияницата знае къде са хубавите вина, така и духовният човек знае къде е доброто, вътре в него самия и вън. Но кое е мярката на доброто? Не субективното добро, а това, което засяга всички, в смисъл, че може да бъде разбрано от всеки разумен човек (а не глупав или болен). Това добро, което засяга част от хората, е добро специфично; онова, което засяга всички българи - тоже, но онова, което засяга всички человеци, и даже растения и животни, то е Божественото. Но него може да разбере и приложи само онзи, който се е подготвил да го намери в себе си - тогава ще може да го види и вън от себе си. Значи, Божественото съществува във всеки момент реално, а не отвлечено. Може да го види, намери, съпостави онзи, които разбира Божественото, т.е. онзи, който го има в себе си, макар в микроскопически размери. Мярката на Божественото е обща, засягаща всички и вечна - вярна по принцип във всички времена, а се изменя по форма и обем. Величините са реални и непроменливи, а се сменят човешките схващания за тях - това е и еволюцията на знанието. «От человеци слава не приемам» - казваше някога Христос. Значи, да работим така, че славата за работата да я въздават човеците на други. Лявата ръка да не знае какво прави дясната. Тогава ще разберем една велика истина, че человеците не познават истинските си велики хора, защото великите същества, които подтикват света в неговия напредък във всички времена, останаха неизвестни за хората на земята. Защото, ако някой ги узнае на земята и им въздаде слава, на небето, т.е. в разумния живот, ги считат като неиздържали, нерешили задачата си. Бог тъй работи, че никой не вижда ръката Му, която помага. И тоя, който иска да стане тази ръка тука, на земята - Негова ръка, -трябва да даде доказателства, че може така леко, тихо и внимателно да работи, че никой и да се не досети за помощта му, която дава. «Пречупена тръст не сведе и замъждяло кандило не угаси»... Но преди да се стигне дотам, събуждат най-напред в човека желанието да прави добро, за да се ползува от плода на доброто (Стария завет), получаване обратно направеното добро, припечелване добродетели, «награда на другия свят» и пр. Цитираните по-горе изречения сочат на метода, чрез който Христос искаше да подготви слушателите си за по-възвишено разбиране и служене като ученици. Трябва да помним, че две заплати за една работа не може да се получат - или тук, от хората, ще приемем славата, или там, от Бога. Удостоеният да бъде Негова ръка - носител на Божите блага, трябва да прави всичко не само да бъде незабелязано, но да има и вида на нещо напълно «естествено»... При твърдението, че сме разбрали нещо, може да имаме разни случаи, които да са равномерни по съдържание. Така може да имаме само допирна зона или точка, или повърхност обща - няколко общи понятия, а във всичко друго да сме различни; а може да имаме и покривания или съвпад на разбирания - тогава има пълно проникване на мирогледите. Културата на един народ се мери по свободата, която има, а на един човек - с начина, по който той я използва: употребява или злоупотребява с тази свобода. Съвременното общество не може да се оправи, докато не почнат всички да гледат на другите като почетни [почтени] хора - поне докато не се докаже противното. Основателите на най-голямата империя в старо време, римската - Ромул и Рем, бяха отгледани от вълчица. Брат уби брата и остави на света максимата: човекът за човека е вълк! Далече някъде се роди Исус - между овцете - хората още нямаха в себе си достатъчно любов, за да го приемат. И той остави на света една истина: човек за човека е брат! И когато тия два мирогледа се стълкновиха, едните имаха за себе си най-голямата сила, другите - само своето непоклатимо убеждение и общочовешка любов. И колкото и да бе неочаквано, победиха не външно силните... Жалко бе, че по-сетнешните последователи на Християнството не устояха на тая нравствена висота - те взеха дрехите на чумавия и искаха да останат здрави... В основата на християнската (?) държава туриха... римското езическо право (?) и по тоя тъкмо начин отдалечиха Христа от всекидневния живот. И при така създаденото противоречие чакаха да имат напредък и щастие... И най-умната фраза, ако се вземе недовършена, може да прозвучи като безсмислие. В окултните школи най-напред учат хората да дават на всички. То е Любовта. И ако грешно дадеш, други поправя погрешката ти. Когато ти стане навик да даваш, тогава влизаш в Мъдростта: учат те на кого да даваш и на кого -не. На всеки се не дава - бисери на свини се не хвърлят! Когато се научиш кому да даваш, идва Истината и те учи как да даваш - както Бог дава: никой да не сети и да не види ръката, която дава! Който доказва, че е силен - не е силен. Отрицателното, което виждаш, е помощта, която искат от твоята Любов! Бог ни учи или отвън - чрез условията, или отвътре - чрез съвестта. Когато си в пътя, определен за тебе, ти се чувстваш най-задоволен вътрешно, макар че условията отвън може да изглеждат като най-неблагоприятни. Ако ти се бориш от желание да победиш и за удоволствието от победата на по-силния над по-слабия - макар само в един диспут, - то е едно решение, една цел. Но ако ти се бориш с любов, за да освободиш от невежеството противника си - това е друго съзнание. Ако всеки би бил длъжен той лично да изпълнява предварително съветите, които дава на другите, навярно хората тогава съвсем друго биха говорили, пък и самият живот би се променил. Желанието ни видоизменя отношенията ни към нещата. Когато нещо го не желаем, то и другояче ни изглежда. Истината може да се казва само дотолкова, доколкото хората имат любов да я слушат - инак ще се разбягат. «Ако не ядете плътта ми и ако не пиете кръвта ми» - ще се разбягате. Значи, разкриване на истината е възможно само пропорционално на степента на Любовта. Другояче не може да изтрае човек. Затова е казано, че който види Бога - без Любов, - умира! Човек сам се определя. Всяка негова реч е разкриване. Пример: - Как излезе концертът? - Много ми се хареса. Аз само на концерти ходя. Бяхме с... И толкова. А какво са изпълнявали, от кои композитори и как - нито дума. Субективизъм и егоцентричност. Това, което виждаш някъде, го има и в тебе - инак не би могъл да го видиш или разбереш. Понякога едничката радост е, че го е имало и е вече надраснато. Хубаво е човек да гледа глупостите на хората и да мисли за своите! Млад или стар - не оправяй училището, в което си, а се учи! Животът е това училище. По пътя на живота и природата спънки няма, но ако се отбиеш встрани - има. Ако искаш някого да научиш да пее, трябва самият той да желае това -да събудиш желанието в него за това, и да учи. Същото е и ако искаш да изправиш една погрешка на някого. Но не изплащай чуждите дългове, преди да си изплатил своите. Не поправяй чуждите погрешки, преди да си изправил своите! В живота препятствията са единствената реалност, достъпна нам. Всяка неразбрана реалност е спънка. А разбирането на всичките спънки - това е Истината. Само общите идеи могат да внасят обединение, формите създават противоречията - нека те са свободни. А съдържанието е, което обединява. Яденето е една обединяюща идея, а как да се яде и какво, това е формата. Самоотричането е процес, който трябва да се разбере. Отричането на една ценност може да стане само когато се има предвид друга, по-ценна. Ето къде е необходима вярата - духовното пред материалното. Как може да страда един човек, ако нищо не е негово, освен ако приказва едно и мисли друго? Защото ако здравето, радостите, ума, тялото, имота - всичко това Бог е дал и е Негово, какво има да плачем, ако Той го употреби така или инак, според волята Си? Не е ли Той господарят, а ние - слугите само? Обединението на един народ може да стане само около една обща идея, според тия, които ще ги водят. Има главно два вида хора: едни, които смятат себе си за начало и край на нещата, и други, които признават, че в света има нещо повече от тях самите и изучават неговите закони и се стараят да ги прилагат в живота и делата си (закони на естеството, природата, Бог и пр). Самоотричанието винаги предполага добиване, знание, имане, придобиване, владение на нещо по-ценно. Истинското убеждение - това е животът на човека, другото е говорене за убеждение. Борбите в света стават и ще стават още дълги години между двата еталона: златния, които си отива, и трудовия, който тепърва израства на съзнанията на хората. Изкуственото добиване в евтино злато ще направи от него това, което стана и с алуминия и по тоя начин ще отърве света от един строй, в който ценностите растяха автоматично от труда на ония, които нямаха никакво злато. Истинското учение на Учителя дава вътрешна сила и външни възможности. То носи в себе си методи за разумен живот. Както един инженер не може да строи произволно, а трябва да съобразява формите на строежите си със законите на природата (независимо от сила и пр.), така и държавните и политическите мъже не могат да пренебрегват природните закони в своите построения - инак такива строежи ще бъдат краткотрайни. Необходимото природата го дава, а излишното заробва. В движението е освобождението. Независимо под какъв предлог се отива към светлината - самото приближаване ще даде освобождението. Но разумната свобода, разглеждана без връзка с живота, е безсмислие. Най-страшното заблуждение е, когато човек смесва приятността на едно слизане с мисълта, че напредва, възлиза. Не мислете, че знанието на недостатъците на хората, техните престъпления, е някакво знание. Злото не е знание - то е миналото. Доброто е, което твори новото, защото излиза от Бога - злото само повтаря. Козата агне не може да роди! И насилието ражда само насилие. Напразно чакат ония, които се надяват, че с насилие могат да оправят света. Само Любовта е в състояние да отвори очите на хората да видят, че светът е отдавна оправен, но че те, хората, самите внасят безредието в него! Ний мислим и чувствуваме чрез физическото си тяло и това ни дава превратни понятия за света. Така студ и глад ни пречат да живеем на една планина, всред снеговете на върховете й. Но ако не сещахме чрез физическото тяло студа и не се хранехме с физическа храна, кое щеше да ни пречи да живеем всред снежните и красиви върхове? Тъй живеят духовете, освободени от своите физически тела и нужди. Мислите ли, че е мъчно да си получи човек от природата това, което иска? Етерът или първоматерията може да се превърне във всичко, което пожелаеш. Защото всичкото видимо разнообразие в света: плодове, цветя и всичко друго, е само степени на вибрация - числа, - които, реализирани, дават разнообразие... Тая първоматерия, с помощта на вибратори, ще стане на това, което ни е потребно. Най-мощният вибратор - това е слънцето във физическия свят, и мисълта - в другия. И ти може да получиш всичко, ако знаеше коя мисъл на какво отговаря. Там е могъществото на Словото, на проклятията, на пожеланията, на молитвите, на мантрите, на чудесата, в които зърното прораства и дава плод, когато с пет хляба се нахранват пет хиляди души... Тогава малкото парче съществуваща материя става като физическия отвор на един извор - водата в него е малко наглед, но не се свършва, колкото и да черпиш от него. Тъй и един хляб, върху който е концентрирана вибрационната мисъл, която претворява първичната материя, щом влезе в това силово поле - в случая хляба, тогава може да чупиш и раздаваш тъй, както се раздава водата от извора. Начинът, по който ние сега мислим, е прекъснал връзката между човека и природата. Човек мисли чрез предмети - обективно, чрез форми, и всяка форма е едновременно и ограничение на енергиите. Самата ви мисъл за граница («предмет») ограничава дейността на енергията («материята»). Мисълта, това е най-низшето («физическото») творчество на възвишения свят. Когато се научим да мислим динамически, като непрекъснати процеси, тогава и самите ««тела» ще се превърнат в нещо по-друго (части на непрекъснати процеси), феномените ще се приближат към нумените и ще се превърнат в процеси на живота - безкрайна верига. Мисълта е вибратор, който може да формира цяла вселена! http://petardanov.info/jpg/20_tom/Izgreva_tom_31-1.JPG Христос и Мойсей имаха често наглед диаметрално противоположни становища. Мойсей казваше да се обичат бащата и майката, но да се взима око за око и зъб за зъб; Христос учеше да оставят баща си и майка си и ако ударят някого по едната страна, да обърне и другата. Учителят сега е в друга плоскост и е в разногласие и съгласие с тях. Мойсей остави 10 заповеди; Христос - две: Люби Бога и ближния си; Учителят - само една: Стани проводник на Божествената Любов! Русия е място, където се правят големи опити за цял свят. Тя някога получи книжнина от България - може би и сега предстоят връзки. Духовната страна на живота се налага. Материалните богатства са ограничени. Може би скоро няма да стигнат. Тия, които гледат небето, ако са половината, другата половина ще се разположи по-удобно на земята. Духовната жажда обаче не е произволна, а е нужда, която всеки добре наблюдаващ човек можа да забележи. Естеството на човека мъчно се превъзпитава. А в основата на своя живот и съществуване човека го възпитават сили, които са вън от човешките и са го формирали. Не са важни имената, с които ще ги наречем - важно е, че съзнанието съществува. То не може да се подпушва. Трябва да му се даде ход и канализира. По-добре е едно учение, което отрича всички религии, но носи светлина и знание и е в унисон с науката, като я само разширява. Преди две години една сутрина дойде един стражар от едно близко село, да пита нещо. Той ме видя из прозореца и много предизвикателно викна: - Хей, колега, я ела тук! - Елате Вий - казвам, - отсам са вратата. Той дойде, но още с предизвикателен вид. Погледнах го внимателно. - Какво има, колега? - запитах го. - Че какво? Мислиш, че не сме колеги ли? - търсеше той повод да бъде арогантен. - Как да не сме? - казах му аз вече сериозен. - Една и съща служба вършим и ти, и аз - служба! Да, и ти, и аз ядем хляб - по това сме истински колеги. Като влезе в бараката и видя обстановката, многото книги и като му дадох някои мои книги да чете, той на тръгване се чувствуваше много смутен и при вратата, целият червен, ми каза: - Бе, господине, извинявайте, че аз с моята глупост Ви нарекох колега. Аз се засмях. - Е, така, колеги сме по хляба. Целта на живота, каквото и да е, не може да бъде вън от самия живот. На глупеца да доказваш нещо, е да губиш времето си напразно. Детето го крепят от всички страни, когато проходва, и всички му се радват. Но когато порасте, то само ходи, понякога и срещу бури. Бог винаги е близко, но понякога оставя човека да мисли, че е сам -вярата се изпитва в самотата, в тъмнината. «Защо си ме оставил?» - запита и Исус, същият, който в моменти на просветление казваше: «Аз и Отец ми едно сме!» Колкото по-голяма е вярата ни, толкова по-голяма тъмнина и препятствия ще срещнем и ще преодолеем. А ако имаме Знанието - и през планината на смъртта ще преминем живи! Ако придобиеш светлината - знанието, без да имаш Любовта, тогава ще почнеш да виждаш само опаката страна на живота и такова знание ще бъде като проклятие за тебе. Без Любов човек се приближава откъм страната на сянката, на отрицателното в живота. Дойде ли Любовта, тя го въвежда в Божествената страна, където има и радост. От един разговор (цитирано като логически форми): - Ти, приятелю, трябва да разбереш, че си луд. - Та, аз ако разбера, че съм луд, не съм луд! Бъдете ловци на Доброто! Богатейте всеки ден с него, където и да го намерите! Не оставайте с това само, което знаете или имате. Напразно не хлопайте по затворените врати. Търсете будните и им известете за идването на Словото. Те са живите - будните! Другите - когато се събудят. Защото, ако събудиш неготовия (негодния), той ще отнеме и твоето време безполезно. Той има своето време, когато неговото слънце ще го огрее - и той ще се пробуди и цъфне. Всички цветя не разцъфват в един ден. Когато кокичето наднича през снега, другите спят още. Това е и неговата стойност и заслуга - да чувствува пролетта тъй отдалече и вижда слънцето и през облаците! Човек може да яде нещо и да го мисли, че е храна. Но не е важно какво той мисли, а дали е храна в действителност. Храна е това, което дава живот -продължава и разширява живота, внася светлина, увеличава възможностите. Който злоупотребява със свободата, става непременно роб. Умен е тоя, който може да направи разлика между едно гнило и едно здраво въже. С гнилото в кладенец се не спуща; с всяка философия или верую не тръгвай в света! Разумният винаги слуша по-разумния от себе си. Разумен е онзи, който знае, че в света има едно разумно начало. Умният може да не знае това. Куриози. На една стена писали: «Д. е луд.» Друг пише: «Който пише по стените, е луд.» Трети прибавя: «И ти си, значи, такъв!» Доброто, независимо от това дали го знаем или мислим за такова, винаги взима надмощие. Добро е това, което дава основа в живота. Ако вярваме в Бога, Той е, Който успява - затова и Доброто успява. Ако не вярваме в Бога, тогава нека си спомним, че Животът е, който винаги е вземал надмощие - инак, ако смъртта би взела надмощие, за един миг дори само някога, животът би изчезнал и не би имало откъде да се яви! Ето защо Доброто е по-силно от злото, защото и самото зло без живота не може да се манифестира - и то има нужда от живота. Смъртта е излязла от живота, а животът не може да произлезе от смъртта. Казват, че Еволюцията е общ закон на Природата. Добре тогава, започни още днес с нещо, стъпка напред, някакво усъвършенствуване - и ти ще влезеш в тая пътека, където са могъщите сили на тая Еволюция, и животът ти ще се измени. Защото ще разполагаш с ресурсите, предвидени за изпълнението на този велик план. Какво по-хубаво и по-достъпно от това за тия, които по една или друга причина отричат съществуванието на Бога? Любовта е онова, чрез което човек познава нещата в тоя и оня свят. Каквото постигне, това и ще познава - другото ще остане «непостижимо»... Дълго е времето за онзи, който иска и чака нещо. За онзи, който не иска и не чака, всичко, което дойде, е добре и навреме дошло! Имай само едно желание - да изпълниш това, което Бог иска от тебе. Всяко друго ще те отклони от великия път на живота! В човека, както и в един народ, има три вида връзки или закони: механически, органически и психически. Разлагането на един народ започва с психическите. Най-после остават да действуват механическите. Тъй че заповедите може да се изпълняват и само с механически средства и въздействия. Това трябва да се има предвид от тия държавници, които мислят, че е достатъчно да се напише една заповед, за да се измени възгледът или структурата на едно общество. Те имат наивността да смятат народа за нещо иреално, без своя собствена инерция и като че ли в безвъздушно пространство. Моли се човек на Бога, говори на човека, а животното го принуждават условията. Ние се движим по върхове и долини, в сянка и светлина. Всичко зависи при това в какво вярваме, какво мислим. Ако сме в долината, в тъмнината и мислим за слънцето, за върха - там ще идем и стигнем! И ако мислим, че долината, в която сме попаднали, е краят на света, на нещата - до края и там ще останем, защото сме изгубили импулса на движението - едничкото, което може да ни въведе в друга обстановка. Не учи една вода как трябва да тече и накъде - достатъчно е да я пуснеш по удобна посока - тя и без тебе ще знае накъде да търси морето. Политиците се оплакват от военни преврати, не се сещат, че причината си е пак в тях самите: обществените течения изпълват също механическите закони и ако политиците бяха на своите си места в живота, военните няма[ше] да напуснат местата си и да вземат техните - непроницаемост има и в обществения живот: две величини едновременно не може да се намират на едно и също място! Повечето от хората сега говорят думи на воля и сила, но без те в действителност да съдържат това. Някога Христос говореше думи, които ставаха. Такива са думите и на ония, подир които са вървели тълпите. Понякога само, и то често, тия тълпи са вземали ехото за действителност, варака - за злато. Такива движения са изчезвали също така бързо, както са се започвали. Човек е като кесия - каквото туриш в нея, това е! Но трябва да е здрава и да не може всеки да бърка в нея. «Доколкото предложенията на математиката се отнасят към действителността, те не са достоверни; а доколкото са достоверни -не се отнасят към действителността.» (Айнщайн, «Геометрия и опит») Тогава на мястото е да се запитаме: математическите предложения са ли израз на реални отношения? Ако те не са отношения на реалности, тогава как те служат за израз на «реални» отношения? Ако едно математическо предложение не е израз на реални отношения, как тогава се покрива една действителност с математическата формула, т.е. как си служим с математиката да доказваме другите науки или, да речем, една конструкция, «математически изчислена» предварително? И може ли една наука, която се базира върху недоказани предложения, да доказва всичко друго? Ами защо тогава да не е научна и аксиомата «Бог», с която тоже може да доказваме всичко друго? Отношенията на нереалности не може да се покрият с изводи, които покриват реалности. Нещастието на съвременното Християнство е там, че то свързва съзнанието на хората с разпятието, а не с възкресението Христово. Разпятието е кулминацията на тъмните сили, възкресението е истинският център на Християнството, същина и основа. Разпятието е предговорът. Възкресението - съдържанието. Сегашните християни разбират добре страданието и го опитват постоянно, но възкресението за тях е още чудо, а не реалност, не необходимост, не неминуем стадий, който трябва да изживеят, за да се приближат и влязат в пътя Христов. Всички сега говорят 360 дни за разпятието и само 1-2 дни - за възкресението. А ако искаме да се измени съдържанието на съвременната култура, трябва да се тури в основата й фактът на възкресението 360 дни през годината, а само един ден - разпятието, т.е. да се държи мисълта, че и при най-лошите условия несгодите може да се надвият, защото смъртта е победена от живота във всички случаи. Защото, ако смъртта би някога победила, не би имало отгде да дойде животът. А животът съществува - значи смъртта е била винаги победена. Сегашната култура е култура на разпятието. Трябва да се приготвят съзнанията за културата на Възкресението. Човекът на възкресението е безсмъртният човек - Синът Божи! Ограничението на парата дава силата, с която тя работи. Самоограничението на човека му дава свободата на самодейност. Всеки майстор прави това, за което е пратен, а не това, което ний мислим, че трябва да прави. И ако всички правеха едно и също, нямаше нужда от мнозина. Който отрича другите - отрича Тоя, Който ги е пратил. И всеки ученик показва това, което е научил от учителя си, или какъв е учителят му - по плода се познава дървото! Но Бог е любов и тоя, който я изявява към всички, той е на правия път. Няма нужда да се доказва, че слънцето е по-светло от луната. Силният прощава, слабият оправдава, а неразумният убива. Щастието е дял на всички. Но може да го намерят само тия, които знаят пътя към него. И имат достатъчно сила да го задържат. Защото мнозина са го зървали, но малцина - имали. И само които са го щедро споделяли с всички околни, са го истински познали. Сила имат тия, които знаят. Да насиляш не е сила - то е злоупотребление със силата. Онова, което върви по лични прищевки, винаги пада. Само обоснованото на природните закони устоява и има трайност. Спазеният вътрешен природен закон дава вътрешна сила и външни възможности. Произволът носи вътрешен смут и външни ограничения. Провери се - ако се смущава душата ти, ако срещащ спънки и препятствия, погрешен е пътят ти. Незнанието вътре е препятствие отвън! И спънката отвън е спънка и вътре! Ако отвътре знаеш как да преодолееш една мъчнотия, то и отвън ще стане това, стига да си намерил вярното решение. Защото твърде често се търсят други средства, а не истинските и с това се само усложняват положенията. Касиерът, който прави погрешките си, ако мисли, че пари са му необходими, за да покрие недоимъците, а не знание как да манипулира правилно - много пъти ще повтаря погрешките си и ще плаща, като при това ще се чуди защо го преследва съдбата. Когато това всъщност е невежеството, от което той трябва да се отърве... Мнозина се оплакват от живота, без да са познали самия живот. Лошите условия на живота не са животът, не са човекът - той е зад тях - и нещо по-съществено. Колко пъти при това «лошите» условия са само подтик, за да се развият скритите дарби в нас! И природата, като умна майка, ни само предизвиква с тях. Тогава една дума - «Мога!» - вместо «Не мога» - една надежда вместо обезсърчение - и ще ти се отвори нова врата към живота, за да видиш богатствата, които се крият в нашата душа и незнайния околен свят. Съзнателната мисъл е най-великото съкровище и талисман, който природата ни е турила на разположение. Няма мрак и дълбочина, от които тя да не ни извади, пропаст, от която да не ни изнесе като на криле. Мисълта, това е стълбата, по която се качваш и в рая, слизаш и в ада - от тебе зависи накъде ще тръгнеш! За неразумните мисълта е река, стихия, която влачи където си иска. За разумните тя е средство, с което те си служат, за да стигат там, където искат. За едните тя е мъчение, колело, което постоянно се върти, без да знаят кой го движи; за знающите - възможност да опознаят красотата, богатствата, величието на световете, които ги заобикалят. Научи се да работиш с мисълта си, както работиш с ръцете си! И да възприемаш мисли само когато искаш - да влизаш и излизаш от тяхното могъщо течение, както влизаш и излизаш от морето, когато се къпеш! Само правата мисъл внася в тебе мир, светлина и свобода. Ако ги нямаш в душата си - смени мисълта си! Правата мисъл е като прав път - с нея най-скоро се стига към целта, без излишна умора и тревоги. Проверявай себе си! Ключ е това, ключ и талисман! Който го има, истински цар е на безкрайно царство! Смени дишането си - задръж го - и мисълта ти също ще се смени! Мисли както гледаш - отправяй мисълта си към други предмет, както отправяш и погледа си. И ако не можеш да затвориш мозъка си съвсем, както очите, то поне имай един красив обект, към който винаги, като към пристанище в буря, да бяга твоят кораб на мисълта и си почива там, докато го пратите наново там, където искате. Този свят и онзи свят са един свят. Границата на тези два свята е направена от невежеството на хората само. И колкото то е по-голямо, толкова и тя е по-голяма. Не се плаши, че при светлината, която имаш, пристъпя и тъмнината, а радвай се, че светлината е по-силна от нея. Па и спомняй си, че и тъмнината е само по-слаба светлина от тая, която имаш ти. Колкото вътрешният мир е по-дълбок, толкова тишината в него е по-голяма. Както си пазиш стомаха от развалена храна, така пази ума си от лоши мисли - те са също такава храна. Лоша мисъл е всяка, която спира или намалява живота. Храна е всичко, което дава живот. И умът, и сърцето, и стомахът имат своите храни. Мислите на човека са като плодове в него: ако са гнили и вонящи, всеки бяга от него, ако са приятни и пресни - всеки с радост се приближава. И всеки според това, което носи, ще бъде почетен. Касите са ценни заради съкровищата, които са вложени в тях, а не поради боята, с която са нарисувани отвън. Удоволствието развива егоцентризма, отделя от Бога, от общността -там е злото. Един хляб може да го виждаш, разбираш, че е хляб, знаеш го, но като го изядеш, силата му действува отвътре. И мисълта е така - докато я разбираш чрез ума си, тя е външна храна; като я приложиш, тя дава вътрешна сила и външни възможности. Семето не старае, но растението, което е било семе и се развива във време и пространство - старее. Ония идеи, които се излюпват във време и пространство, се движат, а семето е от други свят. В света на «семената» може да се живее - и тогава всяко «семе» е «дърво» и растение, и всяко растение е семе - циклично мислене. Когато човек мисли така в кръг - циклично, тогава светът става сфера затворена - самостоятелен свят, и се откриват други светове, едновременно съществуващи в нашата вселена. Човек е също такова зърно, в което миналото и бъдещето са едно до друго. Очите определят нещата и далечината по ъгъла, според който ги виждате: острият ъгъл е за далечината, тъпият - за близостта. Ако искаш да хванеш нещо на бента на реката, пусни го преди това някъде по-нагоре по течението. Колкото туриш в кесията, толкова и ще намериш. И ако констатираш само, че едно нещо е така, а ти искаш да бъде другояче - не знаеш какво искаш. Пет и шест не може да дадат освен 11. Но ако ти искаш да имаш 12, не се сърди само, че не са, а прибави още едно, и ще имаш 12. Значи, човек е това, което е -«вътре» и «вън» се уравновесяват, но ако ти не си доволен и искаш още нещо, прибави си - и ще го има! Ако отречеш страданието от страх пред него и от желание да го избегнеш - по-голямото ще дойде. Но ако приемеш всичко в изпълнение волята Божия, страданието ще си иде само, защото в Бога всичко е хубаво. И Учителят казва: «Не може да живееш в един Божествен свят и да си нещастен.» Свободата е мярка на една национална култура; начинът, по който я употребява индивидът - на неговата собствена култура. Лесният път в началото е труден в края. Има относителни ценности, има и реални ценности. Нещастието на хората е в това, че те не могат да ги различават и строят често на пясък, вместо върху канара. Трайно благо е благото на всички - в него е и нашето собствено. Един инженер може да се подкупи, но науката, по която той работи и изчислява - не. Който ходи в светлината, не се спъва в пътя си. Ако се спъвате, светлината ви не е светлина. Не всякога и това, което виждат очите, е така, както го виждате. Небето никъде не се допира до земята, макар на всички да се струва, че виждат това. Само верният на принципите ще има успех в живота. Силата на истината е сила, но в нея няма никакво насилие. Силата без ум е безумие. Ум без доброта е излишно нещастие. Но всичко това без справедливостта е само източник на страдание. Верният в малкото ще бъде верен и в многото. Плодът определя дървото и знанието на градинаря - градината! Противоречията в природата не съществуват, Те са в човешкия ум - перспективата на нещата, пред която невежеството се спира. Важна е формата на нещата, още по-важно - съдържанието, но и двете добиват смисъл само при разумното употребление. Невежеството само се ограничава. Само разумният може да бъде свободен. Страда животното; учи човекът; ученикът действува, учителят ръководи, а Духът оживява. Който е свободен, може да греши, но има възможност да научи истината и поправи погрешката си. Несвободният не може да разбере истината - разбере ли я, той е вече свободен - отпадат всичките ограничения. Всеки, който туря вериги и заробва, трябва да знае, че заедно с това приготовлява едно тържество в бъдещето - тяхното снимане. Противоречието, което виждаш вън някъде, показва, че в тебе няма единство - гледаш нещата от две страни и едновременно, а това раздвоение именно е, което прави гледището опасно. Учението на Учителя не е религия, нито морал. То учи как да използуваш вложеното от Бога в тебе, та то, като се развие, да даде плода, който чакаш, като резултат, а не само да говорим че «трябва» - така нищо се не постига. Каквото изтъчеш, това ще облечеш! Искам да пия направо от извора! Да черпя от Учителя. Добре, но ако тоя извор е Ниагара, а ти - малка мравка? Ще се спре ли или смали Ниагара заради тебе? Или ти трябва да черпиш от всяка вода, която ти се дава с любов и която иде от същия голям извор? http://petardanov.info/jpg/20_tom/Izgreva_tom_31-2.JPG Ние се намираме в условен свят. Кой ще различи тия два случая? В перспектива и единият, и другият се виждат еднакво, а по същина съдържат две противоположни идеи. Паралелните линии се виждат пресечени, а и пресечените се виждат тоже пресечени. Тогава? Това виждане зависи от устройството на нашето око, което пък дава материал за нашата психика. И тогава ние виждаме сфери и мислим за конечността, затвореността на един свят, когато той може да е отворено на всички страни пространство. Така, ако си представим две безкрайно големи плоскости паралелни, тогава, където и да сме между тях, ще виждаме все сфери или сфероиди, елипсоиди, но все «затворено» пространство. Оттам заключението: Ограничеността на видимото е въпрос на схващането на съзнанието. Границите на съзнанието ни са мярка за познаване на реалното. Обича, който слуша. И който слуша - обича. Смирението е пътят към Истината. Към Твореца на всичко, Който е истина, ние може да се приближим само отдолу нагоре, т.е. чрез смирението. Като отивахме на Витоша с автомобил с Учителя, аз бях седнал пред него. Почнаха да ми се носят картини. И започнах отвътре и отвън да виждам някак нещата едновременно. Почувствувах страшната тъга на един човек, който вижда, че зверове го заобикалят и който ги търпи, защото с тях трябва да работи, и работейки - да ги повдига постепенно. После мисълта ми мина върху Учителя, който от десетки години прави същото... Още по-късно отвътре ми се откри изведнъж светлият Дух Христов, Който навсякъде и във всичко се вмъква и повдига - винаги скрит, тих, незнаен от никого, винаги буден в целия космос, във всяка тревица, във всяко животно, человек, звезда... Като че ли някъде вътре в мен пламна розов огнец, в мен самия, в душата ми, като че ли аз самият влязох във всичко изведнъж и разбрах това всичко, Онзи, Който беше в това всичко... Това трая дълго време - целия ден, разбира се, не еднакво силно - това го има и сега, но не като тогава и не само като мисъл, а като малка топлинка «под лъжичката». И дано това разрасте в мен, за да имам картината на Учителя не чрез ума, а чрез нещо по-високо, по-вътрешно. Християнството е живот по образец на Христа, а евангелизмът е знанието на Евангелието. Човек може да яде нещо и да го мисли за храна. Но не е важно какво той мисли, а дали е храна в действителност. А храна е това, което продължава и разширява живота, внася светлина, увеличава възможностите. Не може да се отречем от нашето минало, понеже то е в нас, но от погрешките му трябва да се отречем. Сегашното е основата на бъдещето. И една краставица по заповед не може да порасте, ако се не посади добре и не изчака времето й, а сега има хора (които искат да минат за държавници и умни!), които искат народ да преобразуват с една... писмена заповед... Стълкновенията може да стават само когато хората се намират в една плоскост. Но ако си в друго ниво, не може да те засегнат («кротък и смирен» или по-възвишен). Ако любимият ти е край тебе, защо ще ти е портретът му? Ако познаваш Бога и Той е при и в тебе, портретите Му защо ти са потребни? Ако, когато вземеш надмощие в каквото и да е поле, ти изпитваш радостта на победителя - на погрешен път си. Защото в истинския Божествен свят победителят и победеният са едно - и само недостатъчната светлина на съзнанието им тука, долу, ги е поставила един срещу други, както в тъмнината двамата родни братя може да не се познаят и да станат жертва на погрешка. Важно е да се премахне желанието за нещо, а не да се воюва с резултатите (последиците) на нашите желания. Ако искаш да измениш формата на хляба, измени тая на тестото. Миналото трябва да знаеш - то е формата. Сегашното трябва да разбираш - то е съдържанието. Бъдещето трябва да вярваш - то е принципът, идеята. Не мисли, че ако си гребнал вода от океана в едно корито - океанът е корито; нито пък, ако си схванал нещо от един Учител, че той е тъкмо това, което ти си схванал! Безсмислен е животът на невежия всред една библиотека. Също и ако е учен, но не знае езика, на който са написани книгите. Тогава той ще гледа само картинките им. И сега мнозина в природата гледат само картинки, без да подозират даже съществуването на текста. Слънчевите петна и петната на ириса в очите се схождат. И в единия, и в другия случай минават енергии с по-малко интензивитет. По-малко светлина, по-малко живот - това в човека е болест. В слънцето петното е трансформатор, чрез който енергиите с високо напрежение на слънцето стават достъпни на планетите. Само онзи, който дава (жертвува), той може да научи истината - за другите тя е органически недостъпна. Цената, която даваш за нещо, определя как ти мислиш. Затова някога Христос каза на богатския син: «Иди раздай имането си и тръгни подире ми!» Богатият обичаше богатството си повече от Христа, но видя това, след като Той го накара го раздаде. Обектите определят живота на човека - обектите на неговите ум, сърце и воля. И в обратното се крие истина - от живота, който носи в себе си човек, се определят обектите. Хитлер и Мусолини, които работят за растенето на съзнанието колективно, нация - индивид, ще дойдат след време в стълкновение с другите нации. Само братството може да разреши въпроса. Младежите по-добре разбират общочовешкото, отколкото националното, защото те имат поривите, а бащите - опитността на действителността; оттам конфликтите помежду им. Чрез ума се работи и учи, но не може да се обича. Отделяй злото от човека. Изобличавай злото, но обичай човека! Желанието е велика река, която и да спреш временно, пак най-после ще прелее бента. Умният не се бори с желанието, а се ползва от енергията, като му променя само обекта: гладът може да стане от физически - духовен; жаждата - също. Моето сегашно е миналото на Учителя. И сегашното на Учителя е моето бъдеще. Той ми го казва сега, след като го е изживял, а аз в бъдеще ще го реализирам, като работя с него. Докато един човек има глад - желание за каквото и да е, той може да се накара да работи. И тоя, който разполага с «храната», има възможност да го движи в една или друга насока. Интересите на тия, които са в трена, и тия, които са на гарите, не са едни и същи, но има нещо, което ги обединява. Пътникът иска едно и другите - друго. Така са и болните, и здрави хора. Евангелието, Библията - това са само ключове и струват само тогава, ако знаеш да си служиш с тях - да отключиш живота. Евангелистът още не е християнин, както и талмудистът - евреин. Да се намеси Божественото в човешкото - това е да се повдигне човекът; но да се намесва човешкото в Божественото - това е падение. Листът на дървото и падналият лист са все листове, но единият е свързан с живота, другият - не. Овцата знае закона на овцата, телето - на вола, само човек пита - какво да прави и каква е волята Божия. Откъснали сме се от живота и затова се чудим на това, което отдавна трябва да знаем. Едно растение не може да промени условията си; животното вече може да избира, а човек може да ги изменя - и все пак той е, който се оплаква от «лоши» - условия. Мнозина днес твърдят даже, че «условията са всичко». Тогава напразна ще е всяка борба! А ако човекът е факторът, който може да измени условията, тогава ясно е, че условията не са всичко! Биеха се мравки, струпани на куп. Плюх върху тях. После с лупата ги попарих и те избягаха. Сипах им брашно върху тях и то ги отдели. Посипах им захар. Взеха да носят захарта нанякъде и да бягат. Помислих - и нам така правят бури, урагани, после ни дават изобилие. Но за нас това даване е сили, а не готови продукти. Казва Учителят: «Сам ще намериш Бога!» Но това значи, че ти сам ще вървиш, ще гледаш с очите си, ще мислиш с ума си, ще ядеш, ще учи. Сам -значи няма никой да те носи на гърба си! Ще ходиш сам, но ще има кой да те води по пътя! («Аз съм Пътят, Истината и Животът!») Учителят. Говори се често и още по-често пише за любов, но в едни случаи желанието се смята за любов; в други - съдържанието на привличането, на пола. Любовта е извор, който вечно тече - това по отношение на душите, които не са ни мъже, ни жени. Любовта прави преди всичко богат тоя, който я има и той мисли само как да даде - без това няма любов: гдето има жертва - има дълг, а гдето има радост от даденото - там има любов! Любовта има извор -това е Христос, Бог; има проява - доброто; има реализиране - даденото. Ако това дадено е само момент, щерна е бил човек, а не извор. Ако е непреривен процес - извор или чешма е. По-божествено е, който дава, а дава, който има любов, а има любов само тоя, който е познал Бога и се е турил в изпълнение на Неговата воля. Добро е онова, което те завежда при Бога. Силата на Учителя ще се изяви в нашата вяра и нашето приложение. Чрез нас светът ще познае силата на Божественото. Ако ти не си готов да се жертвуваш за своя Бог, ти не може да получиш чувството на сила. Но ако ти не се жертвуваш за една разумна идея, то не може да се получи и полза от жертвата. Жертвата дава сила, а разумната цел - полза. Който иска да бъде господар в света, нека бъде слуга на Бога. Искат да разрешат въпросите чрез интересите. Но там, гдето има интереси, няма справедливост. Ако един човек не е готов да разреши един въпрос тъкмо против интересите си, в името на справедливостта - тогава тая дума му е непозната по същина. В името на интересите си и вълците, и разбойниците се събират, но в името на справедливостта към всички може да работят само човеци - братя. Някога много ме дразнеше фактът, че хората се преструват, че лъжат, че няма идеални хора. Обичах някое момиче и исках то да бъде идеално. Как грозно се разочаровах, когато то не излизаше такова, каквото аз го мислех. И как смешно ми се вижда всичко това сега! Има един повратен момент в моя живот, в който аз си казах: «Ако този или онзи не е идеален, какво пречи на мене да бъда такъв, какъвто разбирам? Защо аз не въплътя това, което мисля, че е идеално? Защо аз да не бъда образец, ако не за другите, то поне за себе си? Ако аз имам представа за идеално, нали и другите имат своя - защо аз им натрапвам и изисквам от тях това, което сам не съм направил?» И благодарение Богу, оттогава животът ми доби по-голяма смисъл. А може би това не бях аз, който го помислих, а друг, който бдеше над мен, както и някога, когато бях безбожен и пишех и доказвах, че няма Бог, че това е глупост, една ранна сутрин ме запита: - Ами ако няма Господ, с кого се бориш ти вече толкова години? Аз се стреснах и запитах: «Безумен аз, ако нещо го е нямало, аз с какво съм се борил? А ако го е имало, аз какво съм разбирал?... » За да не стана Дон Кихот по неволя, аз трябва да разбера, че съм се борил срещу нещо, което е съществувало. Моето отричане тъкмо това е показвало. Не се отрича това, което го няма! Това го разбрах оная сутрин веднъж завинаги - и слава Богу. Не може мнение, обосновано само върху старото, да служи за доказателство или отричане на новото - опит трябва! Който не използва времето, времето ще го използва. Тихата музика развива слуха, а силната го огрубява. Естествено е това, което расте и носи условията със себе си, както детето в утробата. Сега трябва да имаш не оркестър, който иска много място и средства, а радио. Бог ни е дал всичко, но трябва ние да го чуем, да схващаме нещата правилно, както Той ги е дал или очертал. Парите са дадени от разумните същества, за да се избегне грубото насилие. По-рано всичко е заграбвал физически силният; сега - богатият. После ще дойде правдата - слабият ще има нужното, защото е слаб, а Любовта ще даде най-добрите условия за живот не само на хората, а и на всички растения и животни. Някога Христос спаси света, но светът пак започна да се дави. А сега Учителят учи всеки да плава - и да се спасява сам - и на другите да помага. Сатаната караше някога Христос да прави хляб от камъните. Та хлябът и сега става от разрушените камъни (почвата) и от въздействието на слънцето, дъжда и въздуха върху зародиша - всичко тава е проява на Разумното. Който поправя погрешките си, придобива силата, която те крият в себе си. Който опитоми коня - ползува се от силата на коня. Ние имаме в себе си погрешки и «слабости» - нашите слабости са сили на тия, които ги вършат въпреки нашата воля, като си служат с нашето тяло, ум, воля и сърце. Ако се въздържиш от една такава «слабост», то ставаш по-силен от нейната сила. В себе си човек има «вълци», «котки», «кучета», «змии» (лъжа) и пр.; ако ги обладае, опитоми или завладее - той ще има силата им на разположение, но като действува разумно, за да му останат приятели. Ако, напротив, се бори с тях и ги озлоби, вместо помощ, те ще станат като куче, което всякога може да го захапе. като кон, който може да го ритне и прехвърли колата и пр. Външното е първом в човека вътре, а после става външно. Събуденото съзнание проектира навън. Това звучи като парадокс за тия, които твърдят, че ние живеем чрез сетивата си, а не мислят, че едновременно чрез окото може да влизат хиляди видове лъчи, но ние схващаме само тия, за които сме готови чрез нашето съзнание (например окото на детето и на възрастния). А растене-то на съзнанието е процес органически, както расте и едно дърво - заедно с неговото растене увеличава се и количеството на плодовете му. Другите (външните) плодове, колкото и да са, нямат отношение с дървото. Та и ний сме заобиколени с много неизвестности, но от тях схващаме част, поради туй, че тоя, който регистрира нещата, толкова успява да запише (съзнанието). Чешмата може много да тече, но ако отворът на стомната е малък - малко ще хваща (приема). Ти не подушваш онзи, който има същата миризма като тебе. Червено боядисаното на червена светлина не изглежда червено. Някои доказват, че няма Бог. Чудно нещо! Но ако те знаят какво е Бог, то значи, че някъде Го има - поне в главата им. А ако не знаят какво е, как ще докажат, че Го няма? Той в такъв случай може да е пред очите им, а те да питат за Него или да Го отричат... Един път един посетител разправяше на мен (за мене), че ме познавал и пр., и питаше къде съм бил сега - а аз бях при него и говорех с него... В блатото ако си паднал, не стой да го изследваш много, ами търси как да излезеш и продължиш пътя си. Ако действителността около тебе не задоволява, движи се, тя ще се измени. Движението изменя перспективата. Не се спирай върху своите състояния, а върви в Пътя - изпълнявай волята Божия, и всичко ще се промени. Върви и където ти хареса пейзажът - спри се; където не - бързай, но мисли и за разписанието, което трябва де спазваш. Но докато държиш на приятните и неприятни пейзажи - ти си само любител екскурзиант. Ученият географ обективно изучава нещата и личните си впечатления задържа като второстепенен елемент в своето съзнание. Който иска да не страда, да отхвърли мисълта, която му докарва страданието. Мислиш, че някой те лъже и затова страдаш. Отхвърли тая мисъл от ума си, тури друга мисъл на нейното място - и страданието, като следствие от тая мисъл, отхвърлена вече, ще изчезне. Някои имат обичай да казват: Всичко добро. Това не може. Всичко добро е само което излиза от Бога. Черната ложа иска да си продаде своята стока заедно с Божественото, Животните и хората се бият и без Бога - какъв смисъл има тогава тоя Бог, Който насърчава биенето и убиването? Бог дойде да донесе мир на земята и разбиране между хората. Които проповядват друго, са проповедници на смъртта и дявола, а не на Бога. Естествени мисли са тия, които следват пътя на процесите в природата. Така, ако видиш едно семе и мислиш за дървото, което може да порасте от него - това е естествена мисъл. Но ако мислиш, че от едно камъче може да покара дърво, това е тоже мисъл, но неестествена или извратена, по-скоро -мнение. В старобългарски език се прави разлика между мисля - въз основа на факти, и мъня - мнение - или мислене за нещо независимо от фактите - лично разбиране или недостатъчна достоверност. Учителят не отрича никоя жива срещната енергия - човек само ги «опитомява». Той се не смущава от тяхното отрицателно течение, а цени само тяхната сила. Защото знае законите как бавно и смислено да ги накара да направят един «естествен» завой - и да тръгнат в изпълнение волята Божия. Как действува Учителят? Един от методите му е да действува като център, който чрез любовта, която се явява между него и ученика, го отклонява, постепенно, и го поставя на надлежното място и посока. Нещастията идат от изопачените Божествени идеи. Така от даването е дошло хвърлянето на тоя, когото не обичаш, а от хвърлянето - и убийството с хвърления предмет... Адам е бил една вечна форма, в която е трябвало да се проявява животът. Черният адепт е научил Адам и Ева да внесат в живота си размножението на формите - но заедно с това намалява и бдителността и апашът (дяволът) обира живота на наивниците и живее с тяхното Божествено богатство. Христос дойде да внесе в тия разединени форми първоначалното единство, да сглоби един нов Адам от пречистени клетки - человеци, които да изпълнят безпогрешно волята на своя Създател. Думата богат е имала първоначално друга смисъл от тая, която сега й се дава: Бог-ат - човек, който има Бога, както и рог-ат - който има рога. Понякога един момък среща една красива мома и животът му от тоя момент става друг съвсем. А има хора, които казват, че Бог им се явил, говорил с Христа, приказвали им ангели - а си живеят тъй, както и тия, които не са имали тия опитности. Колко лесно е да се различи лъжата, илюзията от истината. Колкото човек е по-близък вътрешно с Учителя, толкова повече се разкрива вътрешният смисъл на това, което Учителят е говорил. Инак той ще прилича на пътник, който може да е много жаден и да минава край някой извор, скрит в храстите, без даже да го и подозира. Бог се радва на всички усилия, в каквото и да е направление. Защото тоя, който живее и работи, по която и да е посока или направление, не може да не дойде до контакт с Божественото вън от себе си. А то ще му даде светлината и силата да разбере и прецени правилно живота, който тече в него. Бог е, Който дава насърчението, импулса. И когато говорим за злото - и то се храни с доброто - без него и то не би имало живот в себе си, както и разбойникът и злодеецът (по човешки говоря!) се хранят със същия хляб, който ядат и другите хора. Не са важни погрешките, които се изживяват и които главно виждат хората, а оная опитност, която се придобива; развитието на живота, което се манифестира и което, постепенно растящо в своята широчина и дълбочина, най-после ще донесе и благата, за които човешката душа жадува. Комунистите искат да разпределят богатствата, ноте не ги отричат. Те ги смятат като резултат на заграбен труд. И това е право, но донякъде - не е само трудът на работника там! Но тоя въпрос ще се разреши, когато вместо труда дойде работата, т.е. да се работи с любов и по свобода - всеки със съзнание да отдава силите си за общото благо, без и да помисля дори, че това ще му да даде някакви права или привилегии. Учителят, от който може да учиш, той е твоят Учител; изворът, от който можеш да пиеш - той е изворът за тебе! Но имало някъде си по-велики учители - и така да е, пак този, твоят, ще те заведе там - той по-добре ги и знае. Ако идеш без него, ти нищо няма да разбереш, нито тебе ще разберат. А Учителят ти по-добре знае какво ти трябва и може да ти го даде. И тъй - намерете Учителя си! Ако следваш политиката на Англия, ще имаш изгодите на Англия - ще дойде и светлина. Ако знаеш и изпълниш един закон на природата - физически или психически, - ще дойде и изгодата от него: ако знаеш да съединиш лампата с динамото - ще дойде и светлината; чешмата - с извора - ще дойде и водата. Така е и с Божествените закони: ако ги изпълниш - ще дойдат и благата, но само след като ги изпълниш! И една семка, ако я не посееш - и тая семка плод не може да даде! Не е важно колко имаш, а колко даваш - там е богатството ти - в даването. Не е важно кога ти ще отидеш на гарата, а кога тренът ще дойде. Хората страдат не от разочарованието, а от очарование - ако няма едното, няма да дойде и другото. Ако не знаеш да мериш, не е крив тоя, когото мериш, а кантарът ти, ако е неточен - и твоето незнание (невежество). _____________________________________________________ * Любомили - псевдоним на Любомир Лулчев. (бел. на съставителя на «Изгревът» Вергилий Кръстев.)

АРАБСКА ЛЕГЕНДА В зноен ден през пустиня голям керван върви. Облак прах далеч зад него сочи път, по който е минал наскоро той. Едри камили, богато украсени, люшкат своите гърбове, на които седят светилата на Арабия - най-учените люде и самият Хедив, мъдрец, знаен във всички краища на света. Край него синът му язди и го пита, за много неща го пита жадната душа на юношата: за живота, за Бога, ветрищата, за водата, която носи живот на хората и на тревите. Дълго говори той, а старият Хедив язди мълчаливо. Облак пепел и пясък са надвиснали над сами тях. - Виждаш ли ти оазиса с трите палми?- попита го неочаквано бащата. - Оазиса с трите палми? Та в тоз прах на десет крачки се не вижда -каза учудено синът. Бащата го гледа дълго мълчалив. А после прави знак и керванът спира. Мълчат дълго и чакат. Полека прахът и пясъкът се утаяват и в далечината се мяркат палмите и дълго очакваният оазис. Синът го сочи с бърз жест на бащата. А той му показва настойчиво земята. - Не разбрах, татко - казва след време смирено момъкът. - Прахът пречи. И в човешкото има такъв прах. Това са желанията, суетните мисли, личните схващания и разбирания. Докато имаш такъв прах в своята глава, ти няма да можеш да видиш изворите на живота. Но нещо по-лошо има - някои мислят, че тая пепел, която върви с нас, изпълня целия свят. А той е само на десетина крачки вляво, дясно и над нас... Но докога се не спреш, да се прибере пепелта, ти истината мъчно ще съзреш и още по-мъчно - разбереш. А сега да вървим! В зноен ден през пустиня голям керван върви. Облак прах зад него сочи миналия път. До Хедива момък язди - мълчалив момък, замислен дълбоко...

От приказките на Соломон Ра ЗА ДЪЩЕРИТЕ НА БОГА - Светли - каза Нубийският цар на Соломон Ра, - ти помена за синовете на Бога - ний разбрахме, че това са избраните Негови чеда, които носят светлината, слизат през хилядолетия и помагат на всички... Но кои са дъщерите на Бога? Ти за това не си ни казал нищо. - Да, царю наш - каза Етиопа, който беше оставил своите девствени гори, примамен от слухове за необикновения живот и знания на царя-мъдрец. - Да, царю, кои са Божиите дъщери? Може ли да мислим, че те са ония, за които говорят керваните, които идват от земите на скитите, във високите планини, които отделят студа на север от китния юг? На земята ли са те, или негде чакат, скрити в пещерите, да ги намери обреченият? Соломон Ра погледна и двамата, погледна и Хирама, който се криеше някъде до вратата, и каза: - Устата са ваши, но на други са думите - на тоя, който мисли, че знае и затова не смее сам да запита. Обади се тогава Хирам, майстор на храма, който повеляваше на хиляди работници. - Царю, ти никога не си ме обичал!... И затова тъй мислиш. - Да те обичам? Ти знаеш ли кой бе баща на твоя баща и неговият баща? - Зная - каза гордо Хирам, - зная. Каин е моят баща - първият син на направения от Бога Адам, нашият баща, а вий всички сте от другите - от Авеля и Сита. Аз съм от първородения, затова в мене са и силата, и знанието. И той стоеше смело изправен. Погледна го Соломон Ра със своя тежък поглед, без да му каже нещо. И като че ли канари се струпаха върху Хирама, той се сви, пребледня, смали. - Да, ти си първороденият, така е - каза Соломон Ра, - но твоят баща не е нашият. Баща на лъжата е твоят баща, скрит в змията - дете на първото знание и на първия грях си ти - и на смъртта... Млъкна той и настана тишина. Наведени главите - мислеха дълбоко. И в тая тишина зазвучаха отново думите на царя-мъдрец, кънтящи като трептенията на златни струни: - Всред мрак и тъмнина е бил неговият път. Смъртта го е в ръце люляла, тъгата му е песен пяла. Тогава Всемогъщият пратил първата си щерка. Дошла тя и рекла: - Люби! За да дойде животът. Аз съм Любовта. Разплакал се тоя, оставеният в тъмнината. - Как, Господи? Всред тъмнина съм. Пратил Бог втората си щерка: - Ето, Светлина съм! Възлюби, за да бъдеш свободен!... Разтърсила се земята от вика му: - Господи, в светлината тъкмо видях всичките си вериги и тяхната сила. Няма ли кой да ми помогне? Изпрати тогава Бог третата си щерка. Дошла тя и рекла: - Мир да царува в живота ти! Аз съм Радостта! - О, сега те разбрах, Господи - казал той. - Любовта със Светлината, Светлината с Мир и Мира с Радостта - това си Ти. - Това са моите дъщери - отговорил му Бог, - но ако ти тях си разбрал и приел, ти Мен си разбрал и приел! Млъкнал отново Соломон Ра. Мълчали и всички други някое време. - Да бъде хвала на думите ти и на твоята мъдрост, и на Тоя, Който ти я дава - се разнесе шепот, като шума на тръстика, подхваната от лек ветрец.

От приказките на Соломон Ра СУЕТА СУЕТ Оставил бе всичко великият цар и цяла нощ бягаше от своите великолепни дворци, дивни чертози, красиви жени и поклонници... До дъното бе изпил мъдрецът-цар горчивата чаша: в един ден той, без да ще, научи, че любимата му жена не го обича, приятелят му завижда и подкопава трона му, че учениците на мъдростта повечето учат и слушат, но че всичко това не влиза в сърцата им, не повдига душите им... И дивният храм, който градеше на Бога, му се видя светотатство, защото случайно бе разгърнал свещеното писание - и стих бе намерил там: «Кой си ти, който ще ми съградиш храм? Не е ли земята подножие на нозете ми и небето облегало на ръцете ми?» Очите му бяха се отворили - сякаш вековете на бъдещето се изредиха и минаха пред него! И видя той безсмислието на всички стремежи човешки, разрастването на всички постъпки от семена в мощни дървета, от погрешки - в престъпления, в проклятия - на отделния човек, на рода, на цели народи... И видя той живота си разлян в хиляди дни, и дните и делата си - в хиляди люде... И стана му страшно тъжно - и бяга през нощ царят-мъдрец в прости дрехи, оставил всичко... И като последен скитник на земята, самотен и изоставен, бродеше той из маслинените гори, навлизаше в пустинята, качваше се по хълмове и слизаше в техните подножия да търси вода. Нощни птици пееха над главата му и диви зверове рикаеха в далечината... «Суета и всяческа суета» - мислеше си царят, седнал на камък под ширококлонесто маслинено дърво. «Суета сует!...» А нощта преваляше. Лека роса се полепяше по косите му. Дълбоко замислен, той не виждаше нищо, не чуваше нищо. А нощта бавно си отиваше. На изток се вдигнаха розови завеси и слънцето надникна. Неволно вдигна глава и царят. И в душата му нещо трепна. Като че ли стар приятел му шепне ласкави думи. Вслуша се той и изправи. Далеч от него се чу шум - и плясък на криле... гугукане - и замилваха го крилете на гълъба, който бе го някога напуснал. Милваше го той с крилете си и галеше със своята глава... Изгубеният гълъб! Със сълзи на очи го гледаше царят-мъдрец. - О, не всичко е суета в света! Любовта е, която изпълня всичко, без нея наистина е всичко суета сует!... – – – – – – – – – – – – Дошлите многобройни слуги, тревожни, намериха царя с гълъб на ръцете, спокоен и могъщ, макар и дрехите му да бяха изпокъсани и косите на главата му - в безпорядък. - Велики царю, гостенка ти дойде, скороходци дойдоха - великата Саабска царица. - Да бъде посрещната! - каза той. - А ето и другия гостенин - изгубения гълъб - показа го той. - Ще ни говориш ли тогава за тайните на Битието? Ще ни учиш ли пак? запитаха го жадуващите ученици, които следяха очите му. Той само ги погледна, но в очите му имаше толкова любов, бликаше такава радост, че никой не помисли даже, че е нужен някакъв друг отговор.

От приказките на Соломон Ра [ЗА ГЪЛЪБА] - Защо, Царю, избягваш да ни говориш за великите тайни на живота? Ето, ний при теб сме дошли от всички краища на света. Нашите души са жадни и устните ни - засъхнали като на люде, вървящи през пустиня... - Да, царю, като на люде, вървящи през пустиня - добавиха като ехо и всички останали. Царят-мъдрец ги изгледа един по един. - Зная, зная - каза той. - Зная вашата жадност, защото без нея не бихте били тук, но зная и вас... - Недоволен ли си нещо от нас? - запитаха го вкупом няколко души. Той се усмихна леко: - Какъв мъдрец бих бил аз, ако ставах недоволен от едно или друго? - Наистина - наведоха те глави. - Преди време, години има от тогаз, млад бях аз - и всичко знаех... Всеки ден минал скубеше по някой косъм от моята глава - спомен отнасяше със себе... и някоя несбъдната мечта... Веднъж тогава, красив гълъб ми дариха - кротък и красив... С избрани зърна го хранех аз, от моите ръце, и милвах го, и шепнех му нежни слова, каквито никому не бях казвал - никому, на никой човек, защото и никой не е бил тъй чист като него! В сила и мощ бях облечен за всички, освен за него. Той идваше свободен, кацаше на рамото и понякога, протегнал шия, вземаше храна от самите ми уста. Милвах го много - и обичах... Млъкна царят, навел глава, млъкнаха и всички. Що искаше да каже? Тихо и бавно минаваше времето над наведените глави. Но царят отново започна: - ... Протегнех ли ръка, той идеше веднага, дигах ли глава - с криле ме прегръщаше той. Шепнех ли му нещо - гукаше ми, като да разбира всяка моя дума. - Какво щастие за него - да знае твоите тайни, царю! - Да той знаеше повече, отколкото всеки друг. И веднъж, когато завесите на вратите бяха вдигнати и по синьото небе заигра ято от гълъби, той изхвръкна... и никога не се върна вече... - Неблагодарник! - обади се някой. - Минаха години - продължи тихо царят, - много години, и много гълъби надничаха и надничат при мене... Той млъкна. Млъкнаха всички. Лъч от залязващото слънце, промъкнал се в стаята, позлати високото чело на царя-мъдрец за няколко минути - и се изгуби.