valiamaria

22. ДВАТА ОТЕЧЕСТВЕНИ ФРОНТА Веска: И един такъв ден, 9 септември 1944 г. още преди обед се отправих към полите на Витоша, за да посетя моя леля и да поздравя сина й за сключване на брак. Бях им купила сватбен подарък и спокойно се отправих към вилата им. Там преседях почти целия ден и преди залез слънце си тръгнах. В разговорите, които водехме леля ми ми каза, че чула за някакви нападения извършвани от някакви младежи. И когато се озовах в село Княжево, край София видях много млади, буйни, ликуващи хора на големи групи в камиони, които пееха и създаваха една наелектризирана атмосфера. Качих се в трамвая и когато пристигнах в къщата където се беше евакуирала, една моя съседка ми обясни, че у нас, в нашата България има революция и че комунистите са взели властта. Но Учителят се прибра през октомври вече на Изгрева и редовно си посещавахме беседите и си спомням, че една беседа в неделя в 10 часа Учителят каза: "Сега в България се учреди един Отечествен фронт, но трябва да се знае, че и горе се учреди също един Отечествен фронт". Вергилий: В Невидимия свят? Веска: В Невидимия свят и той следи за проявите на този свят, на този Отечествен фронт. И казва: "Никакви убийства, никакви бесилки!" Това беше много интересно за мен и разбрах, че тези, които са дошли трябва да приложат някакъв нов метод за обуздаване своите вражески сили и въдворяване идеите и принципите на комунизма в нашето общество, което вече за жалост не стана, а се прибягна към старите методи на отмъщение, убийства, бесилки, затвори. А Учителят каза: "Никакви затвори, никакви убийства, никакви бесилки!" Той беше тъй категоричен. Така с пръста си: "Никакви бесилки, никакви убийства, никакви затвори!" Това го помня като ден днешен. По-късно трябваше нашата войска да замине заедно със съветската войска, понеже започнаха вече да гонят фашистките войски, т.е. германските войски и моят брат беше мобилизиран да замине, към Сърбия замина той, но знам, че не беше много добре, но отиде. Облече униформата, отиде при Учителя, сбогува се с Него и замина. И аз един ден отивайки ри Учителя Му казвам: "Учителю, моя брат е на фронта". Той така бащински ме погледна и каза: "Е, подгониха ли фашистите?" Аз понеже никак не бях ориентирана политически, не знам даже какво искаше да каже Учителят „фашисти". Думата фашисти никак не би беше ясна. Казвам: "А не, не са ги подгонили!" Съвсем така наивно. Той разбра, че нищо не разбирам, даже не съзнавам какво става около мене в политическия свят, в политическия живот. Това беше последното, но след като Гали се завърна от фронта, той имаше някакво страдание, язва се появи. И много страдаше от нея и една нощ сънувам, че Учителя идва у нас, влиза в стаята на Гали и положи ръката си върху болното място. Събудих се и очаквах все пак този сън да се покрие с някаква реална проява. И действително сутринта раничко се позвъни и се появи на вратата Савка Керемидчиева. Мама отвори вратата, Савка почтително й целуна ръка, влезе в моята стая, там все още беше пианото, беше наредена стаята с всичко мое и библиотеката ми и тя погледна на пианото ми и погледна моя портрет и казва: "Ах, такъв хубав нос!" Така каза. Не знам защо? Портрета го видя. Както и да е, но тя дойде с цел да съобщи на Гали някакви разпоредби, някои съвети, които Учителят му дава във връзка с неговото излекуване. Това беше една много мила проява. След това аз съпроводих Савка до трамвайната линия и паметника на Патриарх Евтимий и по пътя така се разговаряхме и тогава тя именно ми каза. Нещо стана въпрос за хиромантия: "Весе, ако погледна само палеца на един човек, аз мога много неща да му кажа. За близкото, за миналото, настоящето, обаче сега трябва да мълча". Това беше. Впоследствие продължаваха беседите на Изгрева и на 22 декември 1944 г. просто по някакъв вътрешен импулс реших да отида на Витоша, просто да отидем на Изгрева, за да видя Учителя. Застанах така долу на площадката, чакам. И виждам, че Учителят слиза от Горницата, но лицето Му беше потъмняло от скръб. Сиво, сиво, потъмняло от скръб и аз в момента си казвам: "Учителят преживява Голгота!" Това е моята мисъл. Но като слезе от стълбите видях, че лицето Му просия. Може би искаше една крехка като мене душа да я избави от този образ на страдание, което Той в момента имаше и аз посегнах и Му целунах ръка и казах: "Учителю, благодаря Ви за всичко, което извършихте за нас". Това беше последната ми среща с Учителя. Така да благодаря на Бога, че поне можах да Му изкажа тази благодарност, ако не друго да направя за Него. Това е, което мога да ви кажа.

21. НА ГОСТИ ПРИ УЧИТЕЛЯ В С. МЪРЧАЕВО Веска: А най-върховна радост беше за нас неделния ден, когато от рани зори организирани се приготовлявахме за екскурзия до село Мърчаево при Учителя, където прекарвахме целия неделен ден. В: И за колко часа отивахте? Веска: Пеш тръгвахме от Изгрева, взимахме трамвай безспорно. До Княжево имаше трамвай. И от Княжево до село Мърчаево пеша. Не усещахме как вървяхме. Сняг, студ, всичко, вървим, пеем и танцуваме даже, просто беше много интересно и такава сила ни даваше Учителят и с такова нетърпение бързахме да отидем при Него в тая малка къщичка на брат Темелко, че не усещахме пътя, който извървявахме. И на връщане пак така чак до Княжево. От Княжево вече с трамвай се придвижвахме. Младини, млади хора, енергични, после Учителят беше някакво силово поле, за което нямаме представа даже. Нямаме инструменти да го измерим, да определим капацитета Му какъв беше. Селото се наричаше Мърчаево поради разположението му в подножието на Витоша, на западния склон на Витоша. Но Учителят, който винаги мислеше в светлина и положително го нарече Светляево. Това го знаете нали? И наистина това село за нас беше най-светлото място, където пребивавахме под покрива на Всевишнаго. Къщата на брат Темелко бе разположена в един дълбок селски двор, в който се намираха обори, курници, изобщо, навеси за добитъка и домашните птици. Дворът в първия си вид беше неугледен. Но Учителят със своята светла, творческа, художествена мисъл успя да ни организира за работа, чрез която този неугледен, селски двор прие вида на приятна градина. Всеки от нас с радост изпълни своя дълг от работата си тук. Аз купих райграс, специална трева, която засяхме и дворът се покри с приятна зеленина. И най-интересното беше, че Учителят откри там едно изворче, което се почисти и оформи така красиво, че при него се събирахме и пеехме братски песни. В неделен ден около трапезата, било в стаята, било вън на двора, заедно с Учителя бяхме щастливи, закриляни и в тържествено настроение. Разбира се през този си престой в селото, в дома на брат Темелко, Учителят с Божествено будното си съзнание следеше развоя на епохалните съдбоносни събития и с любов подкрепяше всички страдащи. А светът беше пълен с огнени страдания. На фронта, във всички страни хората понасяха силни, потресающи мъки, изпитания и страдания. А благият ни Учител с бащинска нежност и абсолютна вяра в Любовта и Мъдростта на Бога ни вдъхваше сила, подкрепяше ни всячески. През това именно време пак ме навестиха съновидения, които крайно ме озадачаваха. Един от тези странни сънища е следният: На Рила, край второто езеро, където всяко лято се разполага братския лагер виждам на всяка палатка по една траурна черна лентичка. Като се събудих почувствах някакъв смут, но недоумявах и не знаех как да го изтълкувам. Но откакто обичният ни Учител отиде в Мърчаево всеки неделен ден ние от града рано сутринта потегляхме на групи и отивахме там, за да прекараме един ден в Неговата аура. А Учителят все така благ, сияещ в ореола на Любовта, Мъдростта и Истината ни посрещаше. Ние разговаряхме с Него и пеехме братски песни и привечер с малко тъга в сърцето се отправяхме отново към града. През месец март се освободи място в къщата на моята леля в Красно село и от Изгрева се разделихме със сестра Сийка Динова. През нощта на 30 срещу 31 март имах много необикновен силен и ясен сън: Виждам Учителя в Неговата Горница на Изгрева в интензивна, дълбока молитва и си казвам: Как с Любов Учителят бди над нас. Събуждам се от този сън и наново заспивам и ето друг сън. Пред едно голямо стенно огледало се обличам в тъмно синя копринена рокля за концерт, на който ще свиря цигулка като солистка. Отивам в концертната зала, оркестрантите ме посрещат като леко почукват лъковете по обратната страна на цигулките си. Момент преди да започнем репетицията аз поглеждам дясната си ръка и казвам на диригента: Г-н диригент, вижте, линията на живота ми на дясната ми ръка се прекъсва". А диригента, посочвайки нагоре с лък ми казва: "За вас няма да има некролог. В света на Любовта, в света на Мъдростта, за вас има капитал". Но в това време диригента промени решението си и ми казва: "Няма да свирите сама, но ще свирите дует с един виолист". И ето идва виолиста и с него започваме дуета. Същата нощ, на 30 срещу 31 март 1944 г. неприятелски самолети запалителни са летели над София. Сега аз това нещо не съм го усетила. Имало е тревога, сирените са свирили, но аз нищо не съм чула. А майка ми като ме видяла, че спя дълбоко не ме и събудила. А пък ние бяхме в една едноетажна къща при леля ми, на сутринта тя ми казва: "Нощес имаше силна бомбардировка, запалителни бомби се хвърляха над София, иди и виж какво е станало с къщата на Апостол", брат ми, чието семейство беше се евакуирало, а жилището им беше на ул. "Цар Борис I" 76. Аз тръгнах към града и за мое успокоение разбрах, че жилището, в което живееше брат ми е останало невредимо. Спокойно се отправих по ул. "Цар Борис I" и тъкмо излязох на ул. "Солунска", сега "Васил Коларов", чух тревожния сигнал на сирените. А времето беше ясно, небето синьо, безоблачно, четиримоторно както тогава на шега си казвахме, за да обозначим, че времето подхожда за бомбардировачи аероплани. Изтръпнах от страх, сама накъде да отида! В този миг по ул. "Солунска" ме среща мой ученик и ми предлага да отидем в някое скривалище. Отправихме се към Съдебната палата. А там пред входа на ул. "Алабин" тълпа, не мога да стоя сред нея, ще ме задушат. Тогава тръгваме към другия вход на ул. "Позитано". От този вход спокойно влязохме в скривалището. И ето на входа се срещнах с брат Стоил Стефанов, той е от Изгрева. Ето го дуета от съня, виждате ли сега! Поуспокоих се. В: Иначе вие познахте ли кой е виолончелиста, например дадоха ли ви образа? Веска: Не, не, не. Сега се яви като виолист. Просто лице, виолист. Поуспокоени и тримата: моят ученик, Стоил Стефанов и аз влязохме в скривалището, където непрекъснато прииждаха хора в тревога. Веднага се мобилизирах вътрешно и на полуглас започнах да се моля. Прочетох "Отче наш", след това 91-и псалм. Чух, че някои се подиграваха и казваха: "Тая калугерка, калугерка ли е там, та чете молитви?" А други казваха: "Молете се, молете се, така внасяте успокоение!" Започна бомбардировката, която трая дълго време. Изглежда, че един от обектите е била Съдебната палата, защото докато чувахме грохота на бомбите, които избухваха надалеч, изведнъж силен трясък се чу над главите ни. Но слава на Бога една малка запалителна бомба беше успяла да попадне върху покрива на Съдебната палата. Но когато след три часов престой в скривалището излязохме на улицата, София димеше и сградите горяха като факли. Бомбите бяха изровили трамвайните линии и по диагонал на Съдебната палата на тротоара имаше също бомбени попадения. С благодарност към Бога и Учителя напуснахме скривалището, където вече носеха ранени в санитарния пункт. Брат Стоил Стефанов си отиде. И аз с моя ученик се отправихме към Красно село. Слава Богу и там всичко беше спокойно и оцеляло. Сега вече съвсем спокойно можех да изтълкувам съня си. След време срещам брат Стоил Стефанов, който ми каза: "Моята къща е била запалена от бомба и изгоряла, но благодарение на молитвите, които четохме със спокойствие посрещнах бедата". На Петровден 1944 г., когато за последен път празнувахме рождения и имен ден на Учителя в село Мърчаево, бяха дошли много братя и сестри. Всички ликувахме, пеехме, веселихме се, събрахме се на мил братски обед. Разбира се никой от нас и не подозираше, че това беше нашият последен тържествен Петровден. Само едно нещо тогава ме леко смути. Сестра Савка Керемидчиева имаше някакво леко неразположение. Не зная дали други някои в тази атмосфера на тържествено веселие бяха забелязали това. А Учителят ни беше приготвил и една малка изненада. Той ни подари по една сбирка от Братските песни с подписа на Духа върху първата страница. През месец август 1944 г. един ден взех решение с двама мои близки приятели да отидем на Витоша на хижа Острец. Изненадата беше, че когато влязохме в трапезарията на хижата, заварихме голяма група братя и сестри дошли заедно с обичния ни Учител за три дни. Това много ме зарадва. С преизпълнено от радост сърце целунах ръка на Учителя, а Той ми каза: "Вашето радио работи добре!" Разбрах след това, че през тези дни Учителят е свикал на събор Братството, както това ставаше всяка година през месец август. Но поради военната обстановка бяха дошли само онези, на които това беше възможно. Направи ми особено силно впечатление, че Учителят ме гледаше с дълбока бащинска топлота. Един поглед, който ще отнеса дълбоко в душата си през вековете във вечността. На другата сутрин всички се изкачихме на върха Острец и там чухме от Учителя беседата "Разбраната и неразбрана Любов". След беседата разговаряхме с нашия благ, обичен Учител. И това е бил също и последният събор на Братството в присъствието на Учителя на физическото поле. Но кой разбираше това нещо? Есента вече постоянно настъпваше, времето захладя, но все още есента ни даряваше спокойни слънчеви дни.

20. БОМБАРДИРОВКИТЕ НАД СОФИЯ И 91.ПСАЛМ Веска: Есента настъпваше и заедно с нея растеше тревогата от неочаквано посещение на самолети и бомбардировачи. Имаше нареждане прозорците да се затъмняват с черна хартия. Оскъдица мореше народа. Хляба се месеше от нехранителни някакви второстепенни съставки на житното зърно. Липсваха много продукти на пазара и всичко купувахме с купони. Бях започнала и моето учителство в Трета Софийска девическа гимназия. По това време имах някои предупреждения за реални опитности, които предупреждения Невидимия свят ми даваше в съновидения. А войната бушуваше. Над България често прелитаха бомбардировачи, отправени към обекти в Румъния, но често и над България имаше бомбени нападения, попадения. Някои от крайните квартали на София, а и по-централни такива биваха атакувани и знаехме, че имаше срутени жилища и пострадали хора. Но тези явления бяха рядко и ние сравнително спокойно преминавахме дните. И така една нощ сънувах, че се изкачвам по една отвесна стена с много усилия и напрежение и вече изморена стигам до горния рай. В този миг идва Учителят и ми подава ръката си и аз се озовах на една спокойна зелена поляна. Наближаваха Рождествените празници и Нова година. Учителят вече от известно време беше започнал да прави с група наши братя и сестри малки ежедневни излети до село Симеоново, където в дома на един селянин при съвсем скромна обстановка прекарваше известни часове на деня. А беше ни дал и един съвет, а именно всеки от нас да си препише с печатни букви от библията 91-и псалм, да си го постави в едно пликче и да го имаме винаги на себе си прикачено към ризата. И така направихме всички. В една беседа държана преди години прочетохме обяснението, което Учителят дава за този псалм. Въобще псалмите са поетично творчество на цар Давид, който чрез тях е отдавал благодарност към Бога и небесните сили за помощта, защитата и охраната, спасението и избавлението, които е получавал от висините по време на големи и тежки изпитания, големи мъчнотии, гонения и противоречия, през които е минавал в своя земен живот. За 91-и псалм Учителят говори, че е един от силните изяви на небето, защото Давид го е писал с една силна опитност. В псалма глаголните форми са в първо, второ и трето единствено число, което означава, че тук говорят три лица, а именно: Давид избавен по чуден начин от едно страдание въздава хвала и потвърждава силата и могъществото на Бога, Спасител и Покровител. В отговор на неговите думи съществото от Невидимия свят, което го е охранявало е извършило спасителната работа в името на Божията Любов, подкрепя увереността на Давида като описва именно случаи, в които Бог помага и най-после се изявява и сам Бог, който казва: "Понеже положи в Мене Любовта си, затова ще го избавя. Ще го туря в безопасност, защото позна Името Ми, ще го избавя, ще го прославя, ще го наситя с дългоденствие и ще му покажа спасението Си. Амин". И така носейки този псалм винаги на гърдите си, под горните дрехи, ние осъмвахме и замръквахме с вяра в небесната защита и покровителство. А има специално значение това, че Учителят ни посъветва да препишем псалма с печатни букви, при което се пише по-бавно и така съзнанието по-дълго време се задържа върху всяка дума, за да се прояви по-голяма съсредоточеност върху съдържанието и смисъла му. На Нова година сутринта отивайки към Изгрева с моята добра приятелка Виола Йорданова, тъкмо на края на боровата гора срещнахме Учителя, който с група от Братството отиваше към село Симеоново. Направи ми впечатление лицето Му, което отразяваше страданията на човечеството през тези много жестоки моменти на Втората Световна война. Но Той, Божествения Пратеник в тези усилни времена за човечеството пребъдваше в интензивна молитва с Небесния си Баща, а ние, малките, черпехме вяра, сила и бодрост от Него, нашият обичен Учител. На 10 януари 1944 г. преди обед трябваше да отида на едно събрание, което щеше да се състои в театър "Одеон" във връзка с някаква акция на училищата в София. В 10 часа вече бяхме се събрали в салона на театъра, когато изведнъж се чу зловещият вой на сирените, които ни предупреждаваха, че неприятелски самолети се устремяват към нашето небе. Веднага ни разпуснаха и аз си тръгнах към къщи. Там заварих моята мила майка, която приготовляваше обяда. Към 12 часа дойде и баща ми, а след малко и брат ми Гавраил. Току-що бяхме седнали на трапезата за обед, чухме вече гърмежа на бомбардерите, които сега атакуваха ожесточено София. Аз отидох в моята стая, разтворих Библията на страницата, на която се намира 91-и псалм и я оставих така на масата. Заслизахме от третия етаж към първия етаж, за да сме по на безопасно място. Мама беше успяла да запази великолепно спокойствие. Аз тихо произнасях думите на 91-и псалм и така долу при стълбището престояхме през цялото време на бомбардировката. Наоколо, съвсем наблизо падаха бомби, експлодираха и изпълваха въздуха с ужас, трясък и прах от разрушенията. Върху съседната на нас къща падна бомба и до основи я разруши. От детонацията се счупиха и нашите прозорци. Чухме как издрънчаха, а пясъчно дребни стъкълца попадаха и върху нас. Но останахме абсолютно невредими. А брат ми Гавраил преди това е бил на разговор при Учителя. След като бомбеното нападение свърши и самолетите на неприятелите извършиха пъкленото си дело и отлетяха, сирените свириха отбой и ние се качихме горе, за да видим какво е станало. Слава на Бога. Всичко си беше на място. Само мазилка и стъклени прашинки бяха попадали, защото съвсем наблизо до нашата къща имаше разрушена от бомбите сграда. В: А Галилей казваш е бил на среща с Учителя. Веска: Да, той е бил при Учителя. Сега вижте какво, той сам разказва своите спомени, тъй че... там ще прочетете. В: Учителят какво е казал? Веска: Ами Учителят му е казал да не се смущава, нещо такова, но той е бързал към къщи да слезе. Картината наоколо беше страшна. Побързахме да се свържем с другия ми брат Апостол, чието семейство живееше на близка улица, ул. "Цар Асен", 76. Слава на Бога и те бяха оцелели. Те и тримата: Поли, Виргиния и Румен, двегодишното им момиченце бяха спасени. Поканиха ни вечерта на 10 януари да отидем и нощуваме в техния дом. Но към 10 часа вечерта отново се чу предупредителния сигнал на сирените и преди да успеем да слезем в скривалището, което се намираше в мазето на кооперативното жилище, видяхме осветителните бомби, които с ослепителен блясък и грохот се спускаха над сградите на София. И така останахме известно време в антрето на апартамента. И след като настана малка пауза избързахме по стълбите към скривалището. Нова вълна от осветителни бомби връхлетя върху София. Но и този път с божията закрила оцеляхме. След обеда на другия ден брат ми Апостол реши да се евакуират в Асеновград, където Виргиния, снаха ми, имаше близки сродници. Мама и тате с леля ми и баба ми отидоха в Красно село в дома на една от лелите ми, сестра на майка ми. А когато след бомбардировката брат ми Гавраил е отишъл при Учителя и чул думите Му: "Вземи сестра си и идете на Изгрева". С малко багаж в раниците се отправихме брат ми Гавраил и аз към Изгрева. Там радушно приети в дома на сестра Сийка Динова живяхме до месец март 1944 г. в много дружелюбна атмосфера на песен, молитва и духовни разговори. А Учителят с една група братски семейства бе поканен да се приюти в жилището на нашият брат Темелко от село Мърчаево, което се намира зад Витоша, в подножието на западния склон на планината. В: Вие изкарахте колко време на Изгрева? Веска: При Сийка Динова отидохме значи на 11 януари вечерта до март - значи бяхме януари, февруари, март някъде края на месеца. В: Тя е дъщеря на старата Динова? Веска: Тя е дъщеря на сестра Динова, където живяхме много красиво. Защото там беше леля Еленка Каназирева, защото майката си беше заминала вече, старата Динова и там беше нейната леля, сестра на майка й по-млада, учителка по френски език и там при тях си бяхме разпределили работата. Леля Еленка готвеше и палеше печката, Сийка миеше съдовете, аз чистех всяка сутрин, метях, изтърсвах чергите и заедно със Сийка отивахме чак до семинарията да носим вода през гората и да събираме съчки за печката, защото нали нямаше вода на Изгрева, поради бомбардировките не можехме да намерим вода. А пък Галилей с Георги Томалевски спяха в бараката на стенографките и идваха при нас. От време на време Георги Томалевски отиваше до техният апартамент, жена му се беше евакуирала с детето. Те имаха една дъщеря. Той отиваше в града да донесе някой и друг конфитюр или някаква консерва, за да си хапнем горе на Изгрева. Бяхме останали на Изгрева много малко, почти ние, като че ли бяхме само. Всичко се беше изселило, кой в провинцията, в братски къщи така, кой където беше намерил за добре и Учителят беше казал: "Тези, които сега са на Изгрева държат изпит". Ха, ха и много беше приятно всичко. В: Вие заварихте ли старата Динова? Веска: Познавам я, нали ви казах, че в нейния дом сме идвали много често. В: Помните ли някои опитности, които тя ви е разказвала? Веска: Не. Аз ви казах, че в нейния дом много често отивахме след беседа, там прекарвахме целия следобед, да кажем неделния ден, но разговорите се въртяха около въпроси много живото настоящи, което беше много пълно с интересни и красиви преживявания в момента. Всички сме били при Учителя, спомняме си някои моменти от Неговите мисли от Неговите беседи и така повечето пеехме, молехме се, така прекарвахме в нейния дом. В: Значи нейния дом беше построен. Веска: Беше една дървена къщичка, но много спретната, много елегантна с коридорче, една по-малка стая, кухня и една по-голяма стая, в която имаше три легла, беше така хубава, чиста, спретната, поддържана и наредена. Сийка беше чиновничка в Народната банка. Тя имаше една опитност интересна. Когато на 10 януари в 10 часа сутринта става бомбардировката, тя е трябвало да се качи с асансьора да занесе някакви документи при някакъв началник да ги подпише, но сирените засвирват. В това време моментално спира електрическия ток и тя остава в асансьора, увиснал между два етажа и прекарва цялата бомбардировка в асансьора, безспорно прекарвайки в абсолютна молитва, непрекъснато е чела 91-и псалм. Така се е спасила. Това ни го разправяше Сийка. Там прекарвахме много хубаво. След тези разрушителни бомбардировки софиянци започнаха да се евакуират, понеже голяма част от жилищата бяха разрушени. И почти всички наши братя и сестри живеещи на Изгрева намериха убежище в провинцията, тъй като бомбардерите често прелитаха над София, снабдяването с вода и съестни продукти беше извънредно мъчно, почти невъзможно. Наистина от Изгрева и близката му околност нищо не бе засегнато от бомбените попадения. И така на Изгрева останахме една съвсем малка група. А Учителят казал: "Тези, които останаха на Изгрева държат изпит". Обаче въпреки много трудните условия в дома на сестра Сийка Динова, всички живеехме в една чиста и приятна атмосфера на хармония и разбирателство. Всеки изпълняваше работата, която му прилягаше. Леля Еленка Каназирева палеше печката и готвеше. Братята носеха продукти, аз почиствах жилището, заедно със сестра Сийка носех вода от сградата на френския колеж, тъй като голяма част от канализацията беше повредена. Но всеки вършеше работата си с обич и приятност.

19. САВКА - АСТРОНОМИЧЕСКИЯТ ТЕЛЕСКОП Веска: Един приятен слънчев ден след обед се отправих към Изгрева, но там заварих братята и сестрите в тревога, сновяха смутени около къщичката на стенографките. Разбрах, че тревогата им се отнася до сестра Савка Керимидчиева, една от стенографките, която беше пострадала. Този ден, четвъртък, те бяха ходили на екскурзия на Витоша, сестра Савка решила да се придвижи със своя велосипед, но на връщане паднала в една канавка край пътя, една спица на велосипеда се забила в бедрото й, а освен това при падането си беше наранила челото. Отправих се към нейното жилище, където се бяха струпали доста от приятелите, но на пътечката между боровете видях Учителя идващ откъм къщичката на сестра Савка, много сериозен. Приближавайки се да Му целуна ръка, чух думите Му: "Не се доближавайте!" Той беше много... В: Възбуден или много ядосан? Веска: Ще ви кажа после. Аз се върнах, но така лицето, така строго и аз се върнах и седнах на пейките край масите, на които ставаха обедите лятно време. Учителят влезе в своята къщичка и пак се появи на площадката. В това време се приближи към мене сестра Милка Аламанчева, една от приятелките на сестра Савка и моя добра приятелка и ми каза: "Учителят каза да отидеш у вас и да кажеш на брат си Гавраил да намери лекар и да го доведе, за да даде лекарска помощ на сестра Савка". Веднага се запътих към града. Понеже трябваше да извървя пътя от Изгрева до моста на ул. "Граф Игнатиев" пеша, откъдето можех да взема трамвай, вкъщи се върнах към 9 часа вечерта. Брат ми си беше легнал, но аз го събудих и му предадох поръчението на Учителя. Брат ми незабавно стана и отиде да помоли един наш близък лекар-хирург д-р Иво Градинаров. Лекарят проявил готовност и заедно с брат ми отишли веднага при сестра Савка на Изгрева. След един-два дни д-р Иво Градинаров посетил пациентката си и останал учуден, че раната на челото й много бързо зараснала, а когато при първото си отиване при нея я почиствал и поставял дренаж в раната на бедрото, пронизано от спицата на велосипеда, бил също така възхитен от търпението и сдържаността на сестра Савка при тази болезнена манипулация. Посещавах често сестра Савка и с нея имах винаги полезни, мили и духовни разговори. Това лято реших да подема, да подам заявление в Министерството на просветата, за да бъда назначена в Трета Софийска девическа гимназия, където директор беше брат Георги Томалевски. Това стана безпрепятствено и сестра Савка се радваше, че вече се прибирам в София. Но през есента на 1943 г. самолети, бомбардировачи започнаха да смущават с присъствието си и преминаването си над територията на България и вече се носеха слухове за попадение на бомби в някои околни села и предградия. А понякога бомбите улучваха и жилищни сгради в града. Учителят ни беше посъветвал всички собственоръчно с печатни букви да си напишем 91-и псалм, (Който живее под покрива на Всевишнаго...) и да си го носим в едно етюи, близо до тялото си. Това сторихме всички послушно. В: Вие споменавате, че имате кореспонденция със Савка. Веска: О, да, пазя ги всичките писма, на немски са те, не, и на български има, но и на немски са писмата, да. В: Може ли да се преведат от немски на български? Веска: Ами да, те са при мене. В: Колко писма? Веска: 5-6 са сигурно или около десетина, защото аз бях там от есента до юли. Няколко месеца. В: Значи има на български и на немски. Веска: Така пише, главно на немски ми пише писмата. Главно бяха извадки от беседите на Учителя. Да ме държи в течение в Словото на Учителя, на това, което става на Изгрева, връзка с Учителя. В: Вие знаете ли можем да направим по същия начин както този запис понеже те са на немски. Вие ще ги прочетете и ще ги запишем. Веска: Да. Едното и другото по такъв начин ще ги запишем и ще имаме и превода. В: Ще стане по-бързо и по-лесно за вас. Веска: Да. В: Още един въпрос: когато Савка получава контузия и нараняване. Веска: Сега да. И Учителят беше така строг и сериозен и каза: "Не се доближавайте!" За мене беше ясно. Аз веднага си обясних психологически всичко. Учителят е бил в друго поле и е търсил може би причината за нейното страдание. Впоследствие обаче когато с други е разговарял. Аз го чух от други наши приятели, Учителят е казал, че Савка е била прицел на нападение на Черната ложа, което е вече едно указание, че и българския цар Борис III и той ще бъде точно така прицел на такива едни нападения и затова Савкиното състояние Го е държало в голямо напрежение. А брат Методи Константинов, който също констатира тази тревога на Учителя около Савка със своя мъжки ум, астрален мъжки ум да го кажа направо, казва: "Учителю, Вие с Вашата тревога около Савка внасяте някак си съблазън", такова нещо Му казал. "Учителят казал: "Как няма един астроном да се тревожи, когато загуби астрономическата си тръба". Значи за Него съзнанието на Савка е било един поглед, било едно огледало и отражение чрез което Той е изучавал, проучавал и е следял живота в един свят. В: Какво ще ми кажете за Савка? Веска: А-а, за Савка искам специално да разкажа. Това беше за мене изключителен ученик на Учителя. Несравним. В: Имате ли някакви бележки, но така да го направите по точки, да може да си припомните някои неща да ми разкажете? Веска: Да, как сме се срещнали с нея. В: Как се срещнахте? Веска: Ами просто на Изгрева. На Изгрева аз когато я виждах винаги ми е правило впечатление. Първо - нейното мълчание, което беше признак на голямо задълбочаване в себе си. Нейната много благородна обхода към абсолютно всекиго. Нейното голямо смирение и преданост към Словото. Савка беше прицел на много завист, защото много от сестрите особено си мислеха, че те са на някакво голямо равнище като ученици, и даже отправяха към нея подигравки, че тя понякога се държеше като дете. Считаха, че това е наивност, един наивитет дължащ се може би на едно не много зряло съзнание. И дори една сестра, не желая да й кажа името, когато се връщахме от една екскурзия, по цялото време тя ми говори против Савка. Аз само мълчах. Нищо не й казах, но смятах, че тя, която е музикална, въобще в много отношения я кореше, но което разбрах бе това, че изхожда само от една завист, озлобление и омраза. Но Савка, понеже знаеше всичките тези неща, с любов към всички се отнесе. Даже знам, че една сестра, пак няма да й кажа името, отива при Савка и казва един ден: "Мразя те!" Минават години, тя отива и иска от нея извинение. Животът на Савка край Учителя беше живот на един асистент, който във всички, в най-опасните моменти, при всички тежки задачи съпътстваше Учителя с най-голяма преданост, с най-голяма сериозност, с най-голямо разбиране за пътя, който Той минава. Веднъж тя ми каза: "Весе, аз мога да погледна само палеца на един човек и да кажа много нещо за него, но сега трябва да мълча по тези въпроси". Тя имаше много знания, тя беше една от най-образованите, и то в чисто мистично окултен смисъл, духове край Учителя. Защото и тя има няколко имена. Мистични, дадени от Учителя, а всяко име, което носи съдържание духовно и говори за душевното богатство на един човек, когато е посветен, то се получава след като Учителят е поставил ученика на много сериозни и тежки изпити. Тя ги е издържала и получи тези имена. Ние понеже знаем Аверуни, Амриха, Ил-Рах. Когато Савка е била съвсем млада, почти 20-годишна, отива на първия събор в Търново, Учителят я посреща с думите: "Добре дошъл мой верен, Аверуни!" На кого се казва така? Всички ние сме някъде загазили по пътищата на живота. Кой в блатисти, кой в тресавище, кой в гора, кой при зверове идем да си лекуваме раните при Учителя, а тя вярна през вековете. Това е Дух, който през вековете е съпътствал Учителя при всички Негови задачи, които Той има да разрешава с човечеството. Но всичко това беше абсолютно дискретно в голяма тайна съхранявано и от нея и от Учителя. И в края на живота й, в последните дни от нейния живот, тя пожела да ни приближи към себе си, да ни разкрие някои неща, разбира се не, за да се хвали, но просто да ни каже една истина за себе си и ние бяхме щастливи да знаем това нещо за нея. Сега преди това искам да ви кажа, че аз, когато тя беше заболяла много сериозни и лежеше. Беше един следобед, след като си завърших моите часове в училище реших да отида да я посетя, беше летен ден, тя лежеше при отворен прозорец и аз от вънка през прозореца я посетих. Казвам: "Как си, сестра Савке?" Тя каза: "Весе, аз всеки ден отивам на Школа". И след това Галилей ми разказваше, той може на вас да го е казал, че нейното изпращане беше на Слатинските гробища и там тя е помогнала на някое същество в съседния гроб да се освободи. Но не знам точно конкретно как бяха разбрали това нещо, не мога да ви го кажа. Изобщо едно същество, което непрекъснато работеше и върху себе си, нито си пилееше силите в излишни разговори, посещения. Дори ако си спомняте, ако вие знаете нейния живот, тя има един седемгодишен период в най-ранната си млада възраст, когато Учителят за седем години й казва: "Никакви кина, никакви театри, никакви концерти, никакви разходки". Тя се вглъбява в себе си и тогава Учителят я провежда през един много стръмен път, през което време тя медитирайки върху великите Истини на живота успява да долови от един много висок свят мислите, които тя стенографираше от Учителя. После вече тя ги издаде в така наречените "Свещени думи на Учителя". Това е труд постигнат с много голяма преданост към Учителя, с много сериозно отношение към момента, в който й се дава тази задача и с много страдания. В: Вие знаете ли от Галилей или от някой друг биографични данни още от първите години? Веска: Да, зная. Нейната майка, сестра Тереза Керимидчиева, тя е германка и още като годеница в София, когато идва при своя годеник Георги Керемидчиев ли се казваше бащата на Савка, той е бил македонец по произход. В момента той е бил началник на гара София тогава. В: И как се е запознал? Веска: Това не зная. Не мога да ви кажа как става. Та сестра Тереза се е занимавала, въобще поначало тя се е занимавала с окултни науки и идва тука и имала този дар, даже тя имаше този дар на говорещ медиум и е виждала. И в един момент, когато те са имали гости по случай годежа им, тя влиза в спалнята да види нещо и вижда на кревата играят две деца и разбира, че тя ще има две деца, което става. Впоследствие идва Савка и нейният брат Филип, който беше инженер. В: Той си замина също. Веска: Да, и той си е заминал доколкото разбрах. Аз него не съм го виждала въобще, не го познавам. Впоследствие Савка расте като добро, послушно детенце и била някъде може би към четири годишна възраст. В това време Учителят вече е в България и обикаля страната и посещава техния дом. Той пита майката: "Как, слуша ли, слуша ли?" Тя казала: "Да, Учителю, много слуша". Той казал: "Тя обича Бога!" И в това време, Той когато я намерил, казал: "От кога те търся!" А тя му отговорила: "От кога Те чакам!" Да, това е едно трогателно събитие в живота и на двамата. И впоследствие вече тя още при майка си получава това отправление към духовните Истини. След това вече тя сама поема пътя си към Учителя. В: Тя например по-нататък къде учи? Веска: Тя учи гимназия тука в София. След това записа в университета философия. Имало е някакво решение може би да замине за Германия, да вземе докторат, но заради Школата е решила да си остане в България и да си работи вече като стенографка при Учителя. В: Тя коя година се прехвърля на Изгрева? Веска: Това не зная. В: Някои други така данни от живота й? Някои опитности, които си спомняте? Веска: Сега в момента друго не мога да си спомня, но зная, че Учителя има много специално отношение към нея. Макар че Той е много внимателен и към другите, но те подсъзнателно усещат и да не говоря сега, не е хубаво нали, по човешки някои работи са си ги обяснявали, впоследствие са били разбира се на ясно. В: Аз смятам, че ние може би ще се върнем следващия път, когато четем нейните писма. Веска: Да, да, тогава по-подробно. В: Тогава ще се спрем на тях. Веска: Да. В: Аз искам да ви донеса някои от нейните неща, които са на немски. Веска: Да, да. Само зная едно, че Учителя в разговори с нея е споменавал: "Спомняш ли си, когато ти като царска дъщеря, чието царство на баща ти беше в плен, ти беше разпъната на кръст и аз дойдох и те освободих. Спомняш ли си, когато преди 300 години ти беше прислужница в едно семейство в древна Гърция и ти беше подгонена заради своите убеждения, беше подгонена в една гора, в един лес и аз дойдох на бял кон и те спасих?" Помниш ли? И много от този род, помниш ли, помниш ли. Това са едни съкровени моменти от живота на души, които работят и са координирани в една Божествена система за работа над човечеството. И ние бяхме щастливи, поне по едно зрънце от тези неща да научим, да. Това беше със Савка.

18. СЪНЯТ ЗА ЦАР БОРИС III СЕ СБЪДНА Веска: От къщата, в която живеех заедно с мис Търнър ми бяха дадени много добри условия. На разположение ми беше нейната богата библиотека и пианото й работата ми с ученичките се развиваше под знака на успеха, винаги вдъхновена и с радост влизах при моите добри и интелигентни ученички. От Изгрева получавах често много богати по съдържание писма с мисли от беседите на Учителя, които ми пращаше с голяма Любов сестра Савка Керемидчиева, една от стенографките на Братството. Погребана в един чист и уютен кът, настрана от шумния живот на обществото, бях доволна на Бога за всичко, което беше ми дадено. Но един сън, който сънувах през март 1943 г. ме озадачи доста и наведе на сериозни размисли. Сънувам, че се намирам в чакалнята на Пловдивската гара. На скамейката там са насядали в пълно военно снаряжение германски войници. На входната врата на чакалнята, която е към югоизток виждам застанал цар Борис III в бял плащ и лавров венец на главата, така както изобразяват Вергилий, древния поет класик. До цар Борис III виждам една висока фигура. Царят държеше в ръката си чело и свири на него една песен от Учителя: "Духай ветре, тихо духай". Сред германските войници седи Хитлер обърнал гръб към цар Борис III и гледа намръщен. Като се събудих ме жегна, че може би някакво трагично събитие да се случи с цар Борис III. През лятната ваканция се прибрах в София. През месец август 1943 г. чухме, че цар Борис III, завръщайки се от една среща с Хитлер в Германия, е тежко болен. Последва наскоро и съобщение за много мъчителната предсмъртна агония и на 28 август 1943 г. се разнесе мълниеносно по радиото вестта за неговата смърт. Всички бяхме потресени. Три дни народа в дълги редици търпеливо в траурно облекло със скръбно сърце се отправяше към храма-паметник Александър Невски, за да се прости с този добър, благороден, кротък и смирен цар на българите. Сълзи и въздишки изразяваха обичта и мъката на народа ни към цар Борис III. Привечер на 28 август 1943 г. се отправих към Изгрева, за да споделя с мои приятели и моята дълбока покруса. Около Учителя имаше група приятели, които разговаряха за станалото скръбно за българите събитие. А Учителят с присъщата на посветен Божи пратеник сред нашите измъчени души, тихо и с кратки Слова ни успокояваше с това, че сега цар Борис вече е в добро душевно състояние и се радва на освобождението си. Но Той още ни обясни, че както една пчела-царица никога не напуща кошера си, така и нашия цар Борис III не е трябвало да напуска България в тези времена и да се среща с Хитлер, който е причина за неговата смърт. В: Вие казахте, че сте писали писмо на вашата приятелка и тя е писала на Учителя и Той е отговорил с писмо до вас. Веска: Не, аз нищо не съм писала на моята приятелка. Да, да, да. Тя му е казала, че съм била болна и това беше. Той казал да ям по една скилидка чесън. В: Вие на нея не бяхте писала. Веска: Не, не бях писала, не. Нали ти казвам. В: Вие когато отивате, все пак вие сте се срещали с Учителя. Веска: Да. И Той ми даде тези съвети. В: Разговора как протече? Веска: Спокойно, но нямаше нищо особено. Освен това на моя имен ден на Нова година пристига вкъщи Мариолчето, на Райна сестра й и ми носи от Учителя писмо. Отговор на моето писмо до сестрата, но писмото е лично до мене, в което (ще ви го дам аз специално да го прочетете, аз трябваше да го приготвя днеска ама не се сетих да го приготвя. Иначе ще ви го дам да го прочетете.) Той казва за моето малко добро, което съм направила, че се радва. Радва се на това, което съм направила за един човек, който ми е поискал помощ, нали така беше. Изобщо интензивен живот на Изгрева - сбъднати сънища, писма от Учителя, напътствия и съвети. Веска: В петък сутринта на 29 август 1943 г., на утринната Школа, школна лекция на Младежкия окултен клас, Учителят каза светли положителни мисли за покойния ни цар: "Той беше най-демократичния цар на България. Сега от Невидимия свят той ще продължава да решава по-нататък задачи във връзка с България. Цар Борис тръгна в пътя на Любовта. Желая и на вас, когато си заминете в Невидимия свят да тръгнете в пътя на Любовта". Това бяха думи, с които Учителят завърши лекцията си. С тази мисъл Учителят завърши Словото си. С моята приятелка Виола Йорданова отидохме в храма-паметник Александър Невски да се сбогуваме с нашия любим цар Борис III. Но когато го видях в ковчега едно много особено чувство и мисъл ме изпълниха и си казах: Но той не е тук! Чувствам, че това е една напусната хижа. За пръв път в живота си край тяло на заминал, на заминал човек, чувствам. Друг път съм ги установявала, че той е там. Сега за пръв път почувствах, че той, покойникът, е напуснах тази хижа. И така в неделя на 31 август 1943 г. се извърши много тържествено погребение. Народът плачеше с глас и се чуваха възгласи: "Царю, на кого ни оставяш?" След обед той бе отправен към Рилския манастир, където беше положено тялото му. Но не останаха за дълго тези останки в тази рилска обител. По нареждане на Комунистическата партия тялото му е било вдигнато от там.

17. ПИСМО ОТ УЧИТЕЛЯ Една хубава слънчева сутрин в учителската стая където бях подранила, влезе една от моите добри колежки, преподавателка в пансиона по български език и литература. Тя се казваше Тотка Баева Урумова, съвсем неочаквано за мене, тя отправи молбата си с много тих и доверителен тон, а именно да замоля Учителят да й препоръча метод за лекуване на артрита й в колената. Малко сдържана, тъй като бях изненадана, че тя знае моята принадлежност към Братството на Изгрева в София, аз й обещах да сторя това, но нито продължих, нито се постарах да се задълбоча в разговор с нея по този въпрос. Веднага написах писмо до Учителя и понеже наближаваше Коледната ваканция, когато отпътувах за София, срещнах се с Учителя и Той ми даде наставление да я придружавам в разходки при изкачване на хълма, на който беше построен пансиона, да пие топли води, за да пречисти организма си от наслояванията на разни утайки в него. Завръщайки се в Ловеч предадох на г-жа Тотка Урумова препоръката на Учителя и започнахме разходките. Но, както вече споменах, България през този период на II. Световна война или на 1943/44 г. вече попадаше под угрозата на съдбоносни събития и нашата страна България. Хранителните продукти бяха оскъдни, хлябът много безвкусен и месен от някакви отпадъци на житни растения. Ставаха убийства на полицейски органи на властта. Самата аз не можех да си обясня тези вътрешни смущения. А те се дължаха на върлуващи партизански отреди, врагове на правителството на цар Борис III, които се бореха за освобождението на България от така нареченото фашистко иго. Даже при мене вземаше безплатно частни уроци племенника на една моя колежка, обясниха ми, че пропуснал поради отсъствие по болест много уроци по немски език. Аз се отнесох доверчиво и направих за него необходимото. Впоследствие разбрах, че той е напуснал училище, за да бъде в помощ на тези партизански чети. Независимо от това животът в пансиона все още спокойно си течеше. Ето писмото от Учителя: „Любезна Веска, Двете ви добри писма получих. Добрите ви желания съм ги взел предвид, радва ме твоята готовност да услужите с каквото можете. Доброто в живота е основа върху която се градят великите неща, които носят Божиите блага, в тях е скрито бъдещето на човешката душа, в която Бог работи. Земята е велико училище где душата учи своите уроци и постижения. Желае ви светлия път на живота где Любовта води всички и Истината дарява свободата им. Да цари любовта в сърцето ви, мъдростта в ума ви и истината в душата ви. Да служи човек за славата на името Божие, за идването на царството Божие и неговата правда, на земята и да се изпълни Неговата воля това е смисъл на живота. Моя добър привет." 12.I.1943 г., Изгрев, София (Свещения подпис). Ето моето благодарствено писмо до Учителя: 16.I.1943 г., София. Учителю Благи, Вашето така благодатно писмо ме изпълни с възторжена радост и красиви импулси за живота. Мариолчето беше така изпълнителна и ми го донесе още същата сутрин, когато Вие сте го предали. Това писмо е светиня за мене, защото ми сочи пътя в истинския живот, чиято основа е Любовта, чиято светлина е Мъдростта, чиято върховна цел е Истината. Моята съкровена молитва е, щото съдържанието на това Ваше писмо да бъде съдържание на моя живот. Нека ми бъде позволено да ви изкажа моята дълбока благодарност и признателност относно Вашата добра грижа към една от моите колежки в Ловеч, а именно госпожа Тотка Урумова, учителка по български език. Интересно е, че още в първия момент, когато я видях, се изпълних с едно красиво чувство към нея. Нещо светло и чисто, благородно лъха от нейното чело и откровения й поглед. В многото хубави разговори с нея тя сподели с болката си и аз така дълбоко пожелах да отправя погледа й и вярата й към Вас. И ето, вчера в един разговор, който водих със сестра Савка, на която разказвайки за впечатленията си от Ловеч споменах името на тази колежка, веднага ми каза, че относно едно запитване до Вас за лекуването на нейната болест Вие сте дали съвет. Така много се зарадвах, че още днес написах едно писмо до Госпожа Урумова, в което й съобщавам и вашите указания за нейното лекуване. Вярвам, че и тя с радост ще изпълни Вашия съвет. Благословено да е Словото Ви в нашите души и нека нашият живот бъде светла радост за Вас! Като Ви благодаря, целувам десницата Ви с Любов: Ваша смирена ученичка: Веска Величкова.

15. ЛЮБОВТА ЖЕРТВА ВСИЧКО Веска: А Виола Йорданова е моя много голяма приятелка и сега сме си приятелки с нея. Тя е в Америка. За нея ще разкажа специално. Тя беше на Михаил приятелка, от която връзка Учителят я изважда. Той беше я довел до туберкулиране, този който е в Париж. Той я изсмука психически и физически. Учителят я спаси нея. Но тя е хубава, красива, египтянка. Пееше хубаво, изобщо интересен човек беше, любвеобилна. И нея Учителят я избавя. Ние с нея бяхме големи приятелки и сега сме все още. В: Искам да питам, в какъв смисъл Той я е спасил от "Льо Метър Михаил"? Веска: Сега, вижте какво, когато дойдох на Изгрева очертаваха се така една двойка от много интересни хора. Бяха Михаил и Виола. Тогава се създаваха всичките лекции. Школните лекции, съборните беседи. Ние знаем, че те са големи приятели. Но тогава ние с Виола още не бяхме приятелки. Някъде към 1940 г. се сближихме с нея, но Михаил беше вече заминал 1937 г. във Франция. Тя тогава ми разказа своята трагедия с него. Тя го е обичала. Може да си представите едно 16-17-годишно момиче как може да обича, нали? Предано, чисто, красиво, вдъхновено, обаче той в това време има забежки другаде и другаде, даже и с Милка Аламанчева и с нея също имал така някакви отношения, но Милка е един много чувствителен човек, която се разболя. Тя се поболя. Тя се поболява когато вижда, че Михаил тръгва с Виола. Човек може да бъде над тия работи, обаче преживява ги. В: Преминава ги. Веска: Преминава през тях, не може без тях. И той заминава за Франция, но много я измъчва. Не знам как, той сигурно с някакви средства на Черната ложа си е служил, защото Виола стига до туберкулиране. В това време, вижте как човек не знае какви са отношенията между душите. В това време, тя един ден като идва на Изгрева среща Славчо Печеников и той се хвърля и я целува и тя отвратена отива при Учителя и плаче. Учителят казва: "Той те спаси с тази целувка". Виола имаше много красиво приятелство със Славчо, за което пък я гонеха на Изгрева, тези блюстителите на семейния морал. Славчо беше много влюбен в нея, но беше вече задомен. Знам, че й е помагал много и са си обещали нали вечно да бъдат приятели, това-онова, но тя заминава за Америка. Там брат й е прочут авиатор-инженер в авиационното дело. В: И как се казваше, Виола коя? Веска: Виола Йорданова, да. И така става, по силата на много обстоятелства, че тя се оженва за един приятел на нейния брат, който е бил говорител в радио Ню Йорк. Той починал миналото лято. И така. В: С тая целувка той може да я е извадил от онова низходящо състояние на падение? Веска: Славчо пък беше енергичен, разбирате ли, енергичен, силен така и просто като че ли той я е извлякъл от това. Ето, ще кажеш целувка, разврат, това-онова, човек всичко може да каже. А ето как Учителят изтълкува. А Учителят когато веднъж пред Елена Андреева говорил, а това ми го е казвала, не знам вече пак са коментирали отношенията между Славчо и Виола, Учителят казал: "Някога тя за него е направила такова голямо нещо, че където и да я срещне, каквато и да е, той пак ще има това любовно отношение към нея". Тя може да се е пожертвала, дори в огъня да се е хвърлила в предишно прераждане. Ей, такива неща, такива връзки имат душите. Много сложи и ние нямаме право да човъркаме, защото не знаем. Ние гледаме от една плоскост нещата. А ти не знаеш в тая плоскост отраженията от къде идват, от какви дълбочини, от какви странични аспекти са, това е много сложно нещо, много сложно. В: Аз искам да ви питам нещо друго. Вие казахте, че Учителят е дал едно тълкувание за вашия хороскоп. Впоследствие когато ви правиха хороскопа как бяха нещата? Веска: Никой не ми е правил хороскоп. Никой не е успял да ми направи хороскоп както трябва. И аз не се доверявах на тези астролози, които всъщност бяха по-скоро любители астролози, а астрологията е една много сериозна наука, при която човек трябва да борави с абсолютно точни данни, а освен това сам Учителят казва, Той препоръчва да изучаваме астрология, влиянието на планетите върху човешкия живот, човешката съдба, историята на човечеството. Обаче вече дълги векове астрологията е загубила много от своите ключове и затова непълноценни са всичките изводи, които се правят при разчитането на един хороскоп с малкото елементи, с които сега боравят астролозите. В: Но на Изгрева никой не ви е правил вашия хороскоп. Веска: Не, никой не ми е правил. Опитвали са се, обаче нищо не стана и дребна работа излезе, с една дума, нищо. В: И остана тълкуванието. Веска: На Учителя, аз него си го приех като единствено и най-съществено Той ми каза всъщност. В: Венера и Юпитер съвпад. Веска: Най-добрите ми аспекти са те и първо на Виола каза: "Тя е дълбока и устойчива в чувствата си". А първото каза за Юпитер, че Юпитер е който преработва моите слънчеви енергии и че моята Венера е забулена, така. И това беше.

14. АСПЕКТ МЕЖДУ ЮПИТЕР И ВЕНЕРА Веска: И така, през есента на 1942 г. постъпих като преподавателка по немски език във Втора мъжка софийска гимназия. Това обаче продължи само два месеца. В края на октомври получих заповед от Министерството на просветата да отпътувам за град Ловеч, където ми се възложи задачата в Американския девически пансион да поставя началото на немска паралелка. Това беше за мене голяма изненада и в първите моменти изпитах мъка за това, че се разделям с приятелите си в София, с които си бях уговорила вече и програма за съвместните ми занимания. По същото време моя приятелка, която пребиваваше в Мюнхен, ми беше съобщила в едно писмо една вест за моя сърдечен приятел Асен Арнаудов, който също там беше на специализация по музика, трябваше да се подготви за артист от Царския симфоничен оркестър. Имал несериозно отношение към мен, а именно писмата, които получавал от мене обикновено ги прочитал пред своите колеги и състуденти, при което често избухвали във весел смях. На моите добри приятели това се сторило непристойно, защото според тях човек трябва да има едно свещено отношение към своите сърдечни връзки. Прочитайки писмото им аз не се омъчних, но реших в себе си да не му пиша повече. Отидох при Учителя да Му съобщя, че имам назначение за Ловеч и Му казах, че бих желала да си остана в София ако може. Но Той със своя тих, бащински глас ми обясни, че Ловеч е много живописен град и така ме насърчи да поема тази задача. С мене заедно беше дошла и една моя приятелка - Виола Йорданова, която запита Учителя за мен. И Той неочаквано ми набеляза най-съществените моменти от хороскопа. Мнозина от астролозите на Изгрева, особено се бяха опитвали да разгадаят по моята външност зодиакалния знак, под който съм се родила, но все не им се отдаваше. И така Учителят каза: "При нея Юпитер обработва слънчевите енергии. Тя е дълбока и устойчива в чувствата си. Най-добрият й аспект е между Венера и Юпитер. Нейната Венера е забулена". Аз само внимателно слушах и поглъщах всяка дума, защото знаех, че Учителят казва Истината. И понеже в момента за мене важна беше задачата за Ловеч, по други въпроси не говорих с Учителя. Той някак си тихо и далеч съгледан промълви: "Рекох, вие ще атакувате Ловеч!" И когато на сбогуване Му целунах ръка, Той за мене съвсем изненадващо ми каза: "И сега, като пишете на Асен ще го поздравите от мен". Така с една само мисъл Учителят отговори на моето тайно решение. Защото аз бях решила, щом като се подиграва с писмата ми, няма да му пиша и толкова. Аз не се сърдя за такива неща. На драго сърце изпълних поръчението Му и отново се оживи кореспонденцията ми с Асен Арнаудов. (Тук нещо съм пропуснала.) Тази именно насърчителна мисъл за моето красиво отношение към Асен Арнаудов ми е било много често обект на размишление. И какъв е моят извод от това? Любовта идва от Бога. Ние, човеците, сме нейни проводници. Не е наше правото да прекъсваме нейните струи, когато те минават чрез нашето сърце, отправено към дадена душа. Така Учителят със своята велика Божествена Мъдрост озари моето сърце, като му помогна да се издигне над обикновените свързани с човешкото честолюбие чувства и да стане олтар на вечно горящия огън на неизменната Любов. Това е нали една опитност, която така впоследствие се нареди, че аз имах много интересни опитности с тоя човек. В: Аз искам, когато стане въпрос за приятелите да ги разкажете. Веска: Да, Учителят много интересно ми каза, без аз да Го питам, аз не Го питах, изобщо никога не съм поставяла този въпрос, защото аз си го решавам и си чувствах и си знаех какво трябва да правя. Аз нямах никакви амбиции за свързване въобще, а той както майка му там и сестра му имаха малко по такива занижени схващания и поставяха едни въпроси, които не ме засягаха, дали съм домакиня. Викам: "Аз никога няма да стана домакиня, защото нямам намерение да се женя въобще". Понеже бях много любвеобилна към всички, аз към всичките бях много любвеобилна и носих подаръци нали бях възпитавана в европейска етикеция и като са ме канили така, те мислеха, че аз с това искам да ги подкупя ли. Те са си въобразявали съвсем човешко, не ме разбираха, обаче няма значение. Какво значение има това, човек трябва да си изпълни работата както трябва. Така. В: Тази Мариола коя беше? Веска: А, Мариолчето е сестра на Райна, най-малката сестра на Райна Калпакчиева.

13. БОЛНОТО ГЪРЛО Веска: Отново в София. 1942 г. След двугодишна учителска служба в Казанлък, отново се завърнах в София и бях назначена в американският колеж в с. Симеоново, което се намира на осем км. от града, от горичката на Симеоново от колежа може спокойно от далечината да виждам белите къщички на Изгрева и къщичката на Учителя. Моя колежка Мария Ранкова напускаше учителското си място и ме покани да отида там. С радост приех тази покана и подадох заявлението си. Бях приета. Преди да замина за новото си учителско място, един неделен ден след обед се озовах в салона, където Учителят изнасяше беседите и ето там беше и Той. Когато се отправих към Него, попита ме за новото ми назначение, като грижливо ми обърна внимание на факта, че в мястото където е разположен колежът винаги се чувства едно течение от Владайския проход. И наистина, когато отидох там да живея установих това явление и бях осторожна в грижите си да опазя здравето си. Беше за мене също приятно изненадващо, когато една сутрин преди започване на учебните занятия на моята врата се почука и влезе съпругата на директора, г-жа Бляк. Тя приветливо ме приветствува за идването в колежа и с особено задоволство ми каза: "Разбирам, че вие сте от обществото на г-н Дънов". Аз потвърдих нейните думи. Отношението на директора Бляк, флейд Бляк и на другите ми колеги американци беше много добро. Зачитаха моят вегетариански режим и когато ме канеха на трапеза във вилите си се стараеха да ми сервират изящно приготвени вегетариански блюда. Но това беше в частните жилища. А не в трапезарията където се хранехме. Там готвачът ми даваше само пържен лук. А беше 1942 г. Вече втора година бушуваше Втората световна война и това военно напрежение влияеше много на настроението в средата на преподавателите. Когато един ден се срещнах с мои близки в София, те ме предупредиха, че на есента има вероятност американският колеж в Симеоново да бъде закрит и ме посъветваха своевременно да си потърся място в някоя българска гимназия в София. Дори ми обещаха да се погрижат да ми издействат учителско място във П-ра мъжка гимназия в София. С мъка приех тази вест, но в края на учебната година подадох заявление за напускане мястото ми в колежа. Директора, г-н Бляк изглежда с неохота е приел заявлението ми, но отговори с писмо, че приема моето решение, но ме предупреждава, че не бих могла да намеря по-подходяща среща за себе си от тази на Американския колеж. Той беше прав, но... И вярно. След това когато се озовах в средата на българските си колеги, не намерих онова изискано отношение, на което се радвах в колежа. И така есента на 1942 г. получих назначение във 2-ра мъжка гимназия в София. Веднъж след пристигането ми за ваканция от Казанлък, посетих Учителя, за да Му предам поздрави от приятелското семейство Камбурови, които пожелаха да донеса на Учителя един буркан с мармалад от сливи. Когато връчих на Учителя изпратеното заедно с поздравите от брат Камбуров, Той ме запита как съм. Отговорих Му с веселост, че съм добре, но малко ми е раздразнено гърлото. Разбира се това съвсем леко раздразнение на гърлото ми далеч не ме безпокоеше. Но за мое учудване Учителят веднага се качи в стаята си и ми донесе една бяла порцеланова чаена чаша пълна с един специален маджун, който Учителят приготовляваше за такива неразположения на гърлата. Той ми подаде чашата, като много внимателно ми обясни, че трябва от този маджун да взимам на върха на лъжичка или ножче и да го поставя в устната си кухина и да го държа там докато се стопи. Направи ми особено силно впечатление Неговата деликатна и предана грижа в този случай. И сега не веднъж си спомням тази изключително нежна изява на Учителя и размишлявам за онази необикновена чуткост към най-малките страдания, която е присъща на великата Любов на Бога към нас, малките, невръстните и невежите деца в пътя на живота. В: И беше сладък маджуна? Веска: Много приятен и тогава отидох при Райна Калпакчиева и им казах: "Вземете си и вие от него, защото може да ви потрябва". Аз и сега си страдам от фарингит. Моето уязвимо място е гърлото, понеже пеех и много си пазех аз гърлото на времето. Имах много хубави височини, имах голям диапазон, височини и големи височини и по едно време мислех така да вземам по-сериозни уроци по пеене.Отивам при Ана Тодорова. Тя беше мецосопран. Отивам след това да ми пробва гласа балдъзата на Георги Томалевски, Бернщайн, Гизела Бернщайн. Тя каза: "О-о, ще ви направя великолепна Джилда!" Това са горе колоратурите. Но тогава беше военно време, аз нямах и много пари да плащам уроци. Казах на Гизела, а тя: "Абе елате, без пари ще ви предавам. Елате само да учите пеене при мене". Ех, не ми беше удобно, но Учителят беше много внимателен, тогава ми направи впечатление. "Ех, гърлото ме боли, ще ми мине." То тогава бързо ми минаваше, понеже млад човек, организмът се справя сам. Но тука иска да каже бъди внимателна, това ти е подарено от природата, а ти така. Невежество, мрак, колкото си щеш.

12. КАЗАНЛЪШКОТО БРАТСТВО Веска: Казанлък. През 1939 и 1940 г. завърших висшето си образование и постъпих на стаж в Трета мъжка гимназия в гр. София. На следващата година положих държавният изпит и през пролетта на 1940 г. получих назначение преподавателка по немски език 1940 г. и философска пропедевтика в смесената гимназия на гр. Казанлък "Свети, свети Кирил и Методий". Преди заминаването си посетих нашия обичен Учител и Му съобщих за моето назначение. Той ме погледна с благия си поглед и ми каза, че там в Казанлък е учител и брат Петър Камбуров, предаде ми поздрав за семейството му и ми каза, че с тях имам хармонична връзка. И действително в този дом намерих братски топъл и сърдечен прием. Съпругата му Мара Камбурова беше основна учителка, а той - преподавател в гимназията по естествознание. Почти всеки неделен ден се срещахме в техния дом, където времето минаваше неусетно в четене на Словото и интересни събеседвания, разговори, в които брат Петър Камбуров ни разказваше свои опитности, интересни преживявания от Братския живот край Учителя, когато като студент е бил в София. И тук неотклонно чувствах силната светла десница на Учителя да ме ръководи и подкрепя и пази. Учениците ме посрещнаха незабравимо мило. Първият си час имах в един от осмите класове. Лекцията ми беше върху една балада на Шилер. За моя неочаквана радост, когато привърших лекцията си, звънецът изби, аз станах, за да изляза от стаята, всички станаха на крака и изпяха одата на Шилеровата "ди Фройде" - "Одата на радостта" с музикален текст от Бетовен. Това изпълни душата ми с особено вдъхновение и ме окрили в работата ми. За моя голяма радост констатирах, че голяма част от моите ученици и ученички бяха хубави деца, интелигентни и работливи. Нека спомена, че квартирата, в която се настаних да живея беше много приятна. Там се срещнах с мили и светли души: хазайката ми виенчанка Берта Бочарова и две учителки: едната детска - Милка, другата - италианка Адрияна, с които имах много хубав контакт. С Адрияна си останахме приятелки за цял живот. Досега още си пишем с нея, макар че тя след две години се завърна в родината си. Но приятелството ни продължи чрез кореспонденцията в творческа дружба. Споменавам всичко това, защото разбирам, че небето чрез нежната грижа на Учителя беше промислило и за това. При един разговор брат Петър Камбуров ми разказа нещо много интересно, от което прозрях колко е сложен животът и без светлината от духовния свят човек мъчно се ориентира в пътя си, било във физическото, било в невидимите си полета. Брат Камбуров ми обясни, че преди години Учителят предприел специален излет до Стара планина, за да разкрие една истина на бродещите из дебрите на Балкана загинали в борбата за освобождението на България, борци, именно, че България е вече свободна, а те не знаят. Нали го знаете това нещо? Вергилий: Да, да. Веска: Затова го казвам това нещо. А България е вече освободена. Но те, загиналите души, не знаят и продължават да бродят по Балкана. А Учителят ги освобождава и те си тръгват по своя път в Невидимия свят. Така Любовта на Учителя избавя от заблуда и лутания тези измъчени души. Без тази светлина те биха бродили все така в мрак, незнаещи реалната истина за Отечеството си. Друг един случай, който брат Петър Камбуров ми съобщи е следният: Учителят веднъж тръгнал за Рилския манастир придружен от брат и сестра Дукови. Пътували те тогава с файтон. Когато приближили вече към манастирската обител, конете изплашени се изправили на задните си крака, едва ли не прекатурили файтона. Тогава Учителят се обърнал към своите спътници с думите: "Конете видяха Иван Рилски, който ни посреща!" А те в момента не могли нищо нито да видят, нито да разберат. Сестра Мара Камбурова имаше дарбата да вижда, правеше и връзка като пишещ медиум с някои от нашите заминали братя и сестри. Медиумите са много опасни хора. След време, това бе около събитията, ние се уговорихме като заминавах, да си кореспондираме. И понеже беше военно време, аз да й пращам от тука хубави книги, а пък тя да ми изпраща от там било яйца, било масло, понеже тука липсваха тези продукти. Това продължи известно време и изведнъж получавам от нея едно много остро писмо, в което пише против Учителя, против брат Боев, че е лицемер. Аз изпаднах в ужас. Мара Камбурова. Какво е станало не мога да ви кажа нищо. Аз само си спомням, че й писах едно писмо, в което й казах: "Мара, Изгрева е едно свещено място и всички братя са дошли с искреното желание да намерят Истината и да живеят съобразно Истината". И помня, че тогава нещо много хубаво й писах, но сега не си го спомням. В: И после връзката продължи ли се? Веска: Сега ще ви кажа. Чудех се какво става, но помня, че й писах много хубаво писмо, много уместно, но тя престана вече да ми пише. Разбрах, че отношенията им с Петър се бяха развалили, не знам защо също, по каква причина, тя недоволна нещо от него. Тя партийка ли стана? Нещо имаше там, но не знам какво конкретно е станало. И когато вече Цанка Екимова се пренесе да живее тука в София и аз ходих при Цанка и веднъж я срещам там и тя: "Весе, как си?" Като че нищо не е било, от това лошото, което тя създаде между нас. Аз си казах, тя минава някаква криза и я оставих. Аз по начало когато някой така се отнесе към мене, оставям го свободен, не се разправям. Аз обясненията не обичам. Не обичам да човъркам, нито обяснения да давам. Добре, добре. Тя пак дойде в Братството, някакво отклонение беше направила, но защо, нищо не мога да ви кажа. Тя още тука в София живее. Един от синовете й стана военен. Дали заради това, нещо са имали неприятности и тя е станала партийка, не мога да ви кажа. Но слава Богу, че тя се промени. Тя ми викаше Еси. "О, Еси, как си? Много пъти в трамвая виждам една малка фигурка по "Граф Игнатиев", викам това е сигурно Еси." Така изобщо, но аз не се спрях да я питам, защо така. И нападна отново брат Боев, който пък се държеше с всички много толерантно, много доверчиво, много мило. Той никого не е оскърбил. Той беше един разливащ се човек, раздаващ се човек. Но както и да е. Медиумите са опасни хора както за себе си, така и за околните.

11. ПРИЯТЕЛИ ОТ ИЗГРЕВА Веска: Но неделните дни прекарвах на Изгрева, където след беседа се събирахме на обяд в малкия салон и заедно с Учителя се хранехме, разговаряхме и пеехме братски песни, а следобедите бивахме канени от приятели, които живееха на Изгрева, най-често у брат Славчо Печеников или в дома на сестра Ана Динова. В: Исках да ви питам сега, какво ще ми кажете за Ана Динова? Спомняте ли си? Веска: О-о, беше прекрасна старица. Ана Динова е майка на сестра Сийка Динова, които бяха предани, ревностни ученички на Учителя. Сестра Ана Динова (старата) беше, доколкото зная, рано е изгубила съпруга си и беше загубила и млад син. По-големия си син, брат на Сийка. Сега не знам, вероятно тази скръб, не знам причината, но това беше един дом, един Аврамов дом на Изгрева, в който всеки, по всяко време можеше да похлопа на вратата, да влезе и да получи едно много мило, приятелско, братско и сестринско посрещане, на хубави духовни разговори, тя беше един много сериозен човек, много стриктно спазваше всичките наредби на Школата, с благоговейно отношение към Учителя и към всичко, което Той казваше. В: Спомняте ли си някои опитности, които тя ви е разказвала? Веска: Не, тя не ми е разказвала опитности. Събирахме се с нея, коментирахме беседата, която сме чули и ли пък така мисли от беседите на Учителя, пеехме. В: По-преди вие споменахте за Славчо Печеников. Веска: Слави Печеников беше един от най-енергичните братя. Енергичен, способен, много добър организатор, който е бил в колежа американския, но баща му отказа да го поддържа, след като вече идва на Изгрева и влиза в обществото на Учителя. И той сам започва да си организира живота като открива една кантора, в която аз дори ходех да се уча на машинопис, кантора за машино-пис и умееше много, много добър в това отношение, много добър, много находчив така в търговския свят, в търговските манипулации и сделки. Той така бърже замогна, мога да кажа и имаше връзка, имаше един приятел шофьор, който имаше парк от коли и с него именно той ангажираше винаги неговите коли да ни превозят всяко лято на Рила. И Славчо е този, който организираше великолепно ежедневието на лагера като снабдяваше лагеруващите с всичко необходимо, с всички продукти. Ние там даже и халва сме яли. Всичко имаше: маслини, кашкавал, масло, всичките зарзавати, зеленчуци, необходими за кухнята и изобщо да се устройват вечери, обеди на Рила. Славчо беше много енергичен човек и много добър приятел, много предан на делото на Учителя. Който се ожени и създадоха семейство с Люба Печеникова, имаше две дъщери: Людмила и Боряна. И двете са музикантки, но живеят в странство. В: Някакви опитности да си спомняте да ви е разказвал Печеников? Веска: Славчо, не. В: Люба? Веска: Също не. При тях ходех в следобедите, събирахме се и при тях главно, там имаше роял при тях и се събирахме главно музикантите. Сестра Кисьова, Асен Арнаудов идваше, Ангел Янушев, и там се събирахме главно на пеене. Там се веселяхме главно с песните на Учителя. Това беше и пак имахме така духовни разговори. Обаче тогава някак си не ни беше до разказване на опитности, понеже пътя ни беше още много малък, невидимия път. Като че не обръщахме поглед назад, а поглед напред. Или изживявахме настоящето с голям възторг. София, Изгрева. Учителят беше избрал за жилище и Школа на Бялото Братство най-високо място в близката околност на София, а именно на изток зад боровата гора. То беше едно магнетично, слънчево с ясен поглед към Витоша. Бялата къщичка на Учителя беше съвсем близо до салона за беседи. Полянката, на която се играеха сутрин упражненията на Паневритмията беше обкръжена от борове, имаше наблизо край нея плодна и зеленчукова градина. Красиви лехи с дъхави рози и други цветя предаваха особена прелест на двора пред салона. В страни имаше малък салон съединен с кухня. И в този салон се събирахме обикновено на обяд и някой път на малки тържества. А лятно време обедите ставаха на двора край бели маси покрай които имаше ограда от лешникови храсти. Красиви чешми, изработени с любов и умение от брат Борис Николов и други майстори на мрамора и мозайката придаваха оригинален вид на целият комплекс. Едната чешма имаше за основа мраморна кръгла плоча, на която бяха изобразени зодиакалните знаци. А другата чешма носеше вдълбана с длето една ценна мисъл: "Мисли добре, храни се добре, дишай добре!" Тук край полянката сред боровете се бяха приютили скромните жилища на сестрите стенографки: Савка, Паша и Елена. На Изгрева живееха в скромни, дървени къщички и много други наши братя и сестри. Учителят говори! Постепенно започнах да посещавам редовно беседите в 10 часа сутринта в неделя. А когато чествахме празниците 22 март, 22 септември, 12 юли, рожденият ден на Учителя и съборните дни през август, 28, 29, 30, тогава успявах да посещавам и утринните беседи понеже намирах условия за пренощуване при някои от гостоприемните ни приятели на Изгрева. Това бяха за мене дни на възторжена радост, вдъхновение и истински отдих, защото край Учителя всичко трептеше изпълнено от чистота, светлина, хармония, молитвена мисъл и обич. Много често слушах и Словото Му. В мене нещо в удивление възкликваше значи, това е Той и аз слушам гласа Му. Песните, които пеехме в салона, преди да дойде Учителят за беседа и след беседа и по време на други събрания, бяха за мене балсам и душата ми с радост се потапяше в необикновено богатите с красота и живот мелодии слезли от небето, за да ни насърчат в пътя на живота. След дълго време сама реших да се откажа от местната храна без даже да бях чула наставления от някого. Слушайки Словото на Учителя, съсредоточена и размишлявайки чувствах как съзнанието ми се обогатява и разширява. Благодарение на тези лекции, впоследствие когато в университета следвайки германска филология срещнах философски концепции, за мене беше истинска интелектуална наслада да ги тълкувам и ясно разбирам. Знанието, което Учителят ни разкриваше и даваше с Божествен такт, умение и мъдрост ме окриляше в пътя на моето образование.

10. ПРОТЕСТАНТСКИТЕ ДЕЦА ОТИВАТ ПРИ УЧИТЕЛЯ София. Веска: През есента на 1929 г. се преселихме да живеем в София. Тук аз получих моето образование в Първа Софийска девическа гимназия, а брат ми Гавраил започна своето следване в Университета в юридическия факултет като същевременно работеше като чиновник в Застрахователното дружество "България", което след 9 септември 1944 г. се нарича Държавен застрахователен институт. Желая да споделя една малка подробност, която за мене е от значение относно интуицията, мой верен ориентир в много случаи на живота ми. Когато в края на учебната 1928-1929 г. срещнах в училищния коридор една моя съученичка, аз й казах, без разбира се да е ставало дума за подобно нещо у дома: "Знаеш ли, че догодина ние ще живеем в София?" И наистина това се реализира през есента. В гимназията попаднах в много добра среда от съученички и съкласнички, живеехме задружно и си помагахме в учението. А и преподавателите ми бяха много културни и високо образовани, благородни хора. Рила, 1932 г. В края на учебната 1931-1932 г. през първите дни на месец юли, един ден моят брат Гавраил ми каза: "Отиваме на Рила, ще те заведа при много добри хора". Неговата отпуска беше през първата десетдневка на месец юли. На 1 юли тръгнахме рано за Самоков, оттам се отправихме за село Говедарци, където пренощувахме в една селска къща. На следното утро, в ранни зори заедно с един селянин, който ни служеше като пътеводител, а неговото магаре носеше багажа ни, тръгнахме пеша към 7-те рилски езера и специалната ни цел беше второто езеро. Денят беше ясен, слънчев, топъл. Из просторната гора, освежавана от ромона на потоците с бистра вода, от време на време се спирахме, за да се поосвежим с някоя и друга малина, къпина или боровинка, които там бяха в изобилие. И още преди залез слънце пристигнахме на второто езеро. Бях се доста поуморила, затова тези, които ни посрещнаха, ми постлаха едно одеало върху което си полегнах. И така почивайки си видях в момента, че някои от братята сновяха чевръсто насам-натам, носеха камъни, греди и други материали, защото строяха заслона. В този заслон трябваше да се помести кухнята на лагера. Измежду тези работещи братя съзрях фигурата на един благороден старец облечен в светло сив костюм с бяла панамена шапка на главата. Приятелите на брат ми, които аз още не познавах му помогнаха да построи нашата палатка, тъй като всички лагеруващи обитаваха бели палатки настанени край езерото и по околните склонове и полянки. След като влязох да си почина в палатката чух един мил глас и една възрастна сестра влезе в палатката при мене, поднасяйки ми чиния с прясно сварена картофена супа и нежно ми каза: "Сестрице, хапнете си, за да се подкрепите". Вергилий: Коя беше тази? Веска: Сестра Стоицева, на Филип Стоицев майка му, Ана Стоицева. Впоследствие разбрах, че тази сестра е съпруга на нашия добър брат зъболекар Михаил Стоицев и майка на добрия ми приятел Филип Стоицев, също зъболекар, но вдъхновен цигулар, който с благоговение и вдъхновение обича да работи и аранжира много от музикалните мотиви дадени ни от Учителя. Аз й благодарих и останах в палатката, а тя беше построена на високо място и от нея се откриваше прекрасна гледка към езерото, върха "Харамията" и отсрещния рид. Вечерта край езерото лумна огън. Сестрите и братята край него пееха песни. Брат ми отиде там, но аз си останах в палатката. В предутринния здрач на следното утро брат ми излезе, но аз продължих да спя. Интересното е, че през тези първи дни, три дни стоях мълчалива, не задавах никакви въпроси, нито пък проявявах желание да зная кои са тези хора и какво правят тук. Четири утрини под ред вече брат ми в ранни зори излизаше от палатката, но нито той ми казваше, нито аз го питах къде отива. Но вътре в душата си чувствах безбрежно спокойствие, мир и вдъхновение за поетично творчество, което отпреди две години беше започнало да ме навестява и пишех стихове в религиозен дух. И ето че и тук започнах да пиша в една тетрадка стихове. Те отразяваха едно трепетно чувство на възхищение от красотата и хармонията на рилската природа. Отправях чрез стиховете си зов към всички отрудени в шумните друмища на живота, да дойдат тук край чудното езеро, където всяка мъка и тъга в радост се превръща. Възпявах любовта на Христа и неговата безгранична милост към човечеството. И така пишех поезия и си стоях в палатката без да пожелая да вляза в контакт с лагеруващите и това усамотение оказваше благотворно влияние върху мен. А и брат ми не ме канеше да ме води при тези, които той посещаваше. Но... четвъртък сутринта към 10 часа излязох от палатката и се спуснах със спокойни стъпки към езерото. Не виждах никакъв човек и ето съзрях, че благородният белобрад старец идва към мен. Виждайки Го отдалече аз се зачудих как да Го поздравя, но когато Той ме наближи поздравих Го с леко кимване на глава, а Той ми отговори: "Само Божията Любов!" и продължи пътя си нататък. Обръщайки се аз наблюдавах вървежа Му и се възхитих от лекотата, от леката ритмична и красива походка. Но пак, нито себе си вътрешно запитах, нито на брат си зададох въпроса, кой е Той! На следното утро, петък, аз без да вземам никакво оформено в съзнанието си решение с брат си заедно тръгнах и дори вървейки с него пак не го попитах къде отиваме. Желая тук да кажа, че на моя брат Гавраил, който е пет години по-голям от мене имах абсолютно доверие и затова считах излишно задаването на въпроси, когато той предприемаше нещо. И така тихомълком вървяхме по стръмната тясна пътечка, видях още много други мълчаливи, устремени натам, накъдето и ние с брат ми вървяхме. Стигнахме до един великолепен връх. Сега вече зная, това е Молитвения връх, от който се разкриваше дивна картина. Предизгревна прелюдия. И тук на една от скалите, сред група от братя и сестри беше седнал благородният старец. Когато на светлия източен хоризонт затрептяха първите изгревни лъчи на слънцето, Той стана и всички около Него прави в благоговейно мълчание и вглъбени в молитвена мисъл съзерцавахме дивният възход на голямото светило. След това Той седна и разтвори Свещеното писание, за да ни прочете Слова от него и заговори. Всички спокойни и съсредоточени поглъщахме жадно Неговите думи благи, пълни с Мъдрост, Живот и Сила. От всичко, което чух особено силно се внедри в съзнанието ми една Негова мисъл, а именно, че между ума, сърцето и волята на човека трябва да съществува хармония. От тази сутрин нататък, редовно в ранните зори на всеки ден отивах на Молитвения връх и слушах Словото Му, което обновяваше с неотразима сила цялото ми същество. Приобщих се към братските трапези, радвах се вечерно време на звездното небе, под чийто красив звезден свод ехтяха братските песни край лагерния огън. Първите братя и сестри, с които се запознах на Рила бяха брат Димитрий Стоянов, брат Славчо Печеников и Люба Андреева, която впоследствие стана съпруга на брат Славчо, и Катя Зяпкова. Един ден, когато брат ми помагаше да се носи един казан с храна, неволно се удари в една малка скала и нарани крака си. Тогава нежни братя и сестри му помогнаха да облекчи болките си като му намазаха нараненото място със зехтин и кантарион и го бинтоваха. Отпусните дни на моя брат привършиха и настана утрото на нашето тръгване към София. Понеже брат ми все още не можеше да се движи, намериха кон, който го пренесе до подножието на полянката, а сестра Катя Зяпкова сръчно и смело водеше коня за юздите по стръмните и каменливи нанадолни пътища. В Сапарева баня наехме лека кола заедно с брат Алфиери Бертоли и сестра Мария Тодорова. По пътя сестра Мария Тодорова ме запита: "Харесва ли ви Рила?" С възторг й отговорих: "Да!" Когато стигнахме у дома, ние живеехме тогава в Красно село, в градината на къщата имаше гости. И в пламенно настроение казах: "Бяхме при едни хора, които живеят по Христа!" И така постепенно се ориентирах към Изгрева, който се разполагаше зад гората на едно от най-здравословните красиви места и освен това най-високо място в близост на София. Брат ми редовно посещаваше школните лекции, които Учителят провеждаше в неделя, сряда и петък от 5 до 6 ч. сутринта и тези в неделя от 10 до 11 ч. преди обед. Аз все още не ходех на утринните лекции, тъй като бях ученичка и имах много ангажименти в училището, а освен това и преподавах частни уроци по латински и немски език на слабите ученички.

9. ПРОТЕСТАНТСКИТЕ СЕМЕЙСТВА Веска: Повествования за моите опитности във връзка с Учителя Петър Дънов, Беинса Дуно, писано в гр. София, в течение на 1977, 1978 и 1979 г. Учителю, бъди благословен и Твоето Слово, извор на живот, да стане мой свещен пилот и аз Твой ученик смирен. София, 1933 г. Сине мой, дай ми сърцето си! С тази съкровено прозвучала в моето съзнание поетична мисъл още през ранните дни на срещата ми с Великия и с този стих от Светото Писание, желая да започна моя скромен разказ относно опитностите и преживяванията ми свързани с великия Пратеник от Бога в тази епоха на земята, нашия обичен Учител Беинса Дуно, известен със своето гражданско име Петър Дънов. Родена съм в гр. Пловдив на 16-и, а по нов стил на 29 ноември 1914 г. Още от ранно детство моето съзнание се изпълни със светлината на евангелското слово и мъдростта на великите патриарси и пророци от стария завет на Библията, за които слушах да ми се разказва, събудих в душата ми свещения глас за онази Любов, за онези добродетели, чрез които човек се чувства достоен за живота подарен му от Бога. В нашия дом Библията беше настолна книга. Молитвата съпътстваше ежедневието ни и духовните песни, които с възторг пеех при музиката на органа в евангелската църква в гр. Пловдив ме вдъхновяваха за добрия живот възвестяван чрез Светото Писание. Вкъщи, моята незабравима, обична майка Иванка, предана, работлива, привързана към делото Христово обогатяваше живота ми и събуждаше творческото ми въображение с разяснение на текстовете от Светото Писание с чудно хубавите библейски истории, които тя умееше да разказва. И така тя приобщаваше моето детско съзнание към образите на Самуила, Йосифа, цар Давида, Рус, Естир и други светли образи. А духовните песни, които вдъхновено се лееха в чистият и звучен неин сопран, извикваха у мене живот, Любов към възвишената, красива, славеща Бога и Неговата безгранична Мъдрост музика. Проучаването ми в Народното училище от една страна и в неделното училище към църквата от друга страна, бяха за мене двата главни извора, от които с радост и обич черпех знания, светлина и просвета. Особено любими ми бяха тези дни и часове, когато с моите мили родители Иванка и Велю Величкови и двамата ми по-големи братя - Гавраил и Апостол отивахме да славим Бога и да Му благодарим за всички добрини в живота, на църква. Още от най-крехките си години видях и разбрах колко велико е Словото Божие и каква мощна сила се крие в Него, защото в живота на моята майка и на моят баща и на други съзнателни християни тази сила сияеше с благодатна светлина в делата им. Към текстовете на Библията и Евангелието бях приобщена чрез четенето им вкъщи и с обучението ми в Неделното училище към църквата, където ми се повествуваха и в картини художествено изобразени ми се представяха образите на човеци филми с непоколебимата си вяра в Бога, с Любовта си към Христа и Неговото Дело. Всяка година на Рождество Христово подготвяхме Коледна забава, чиято програма се включваше за успяване на съответни текстове от Светото Писание, така че вече знаех наизуст много стихове от Словото Божие, а имах и великолепната възможност да слушам от моята баба Ефтимия Доспевска Гидикова, която беше внучка на художника Захари Зограф разкази, за гр. Ерусалим, Ерихон, Витлеем, реката Йордан, Гетсиманската градина и други интересни неща, тъй като тя с майка си и баща си Захари Доспевски-иконописец, беше живяла по тези места където баща й изографисвал православните църкви. И не веднъж искрено съжалявах, че не съм живяла във времето на Христа, нашият Господ Исус Христос и да Го видя и чуя сладкия Му глас и животворните Му Слова. В: Аз имам един въпрос. Какви песни се пееха и се свиреха в евангелската църква? Веска: На органа се свиреха, текстовете биваха от много поети от евангелските общества написани, от наши прочути поети, даже имаше от Стоян Михайловски някои стихове са използвани и песните бяха като музикални творения създадени от големи европейски композитори: Моцарт, Бетовен, Хайдън, Хендел и др. съвременни композитори, европейски и американски. В: Там те се разучаваха и пееха със съпровод на орган. Веска: Да, със съпровод на орган, да. В: Имаше и хор. Веска: Имахме и хор, имахме и оркестър отделно, имахме и квартети, дуети се пееха, най-различни комбинации се създаваха. В: Другия ми въпрос. Какво представляваше Неделното училище и църковното. Веска: Неделното училище, това към църквата, всяка неделя след проповедта, която свършва някъде към 11 часа, всички и възрастни, и млади, и деца се събираха в така нареченото Неделно училище като отделни сектори, където възрастните изучаваха по някакъв стих от Евангелието или Библията с разяснение, тълкувание нали така, а пък ние, малките деца, по същия начин бяхме ръководени от специални учители, които с песнички съответни религиозни, с които ни въвеждаха в познаване и разбиране на Светото писание с много красиви илюстровани картинки и в стил на детските възможности нали ни се даваха тези обяснения за Рождество, за бебето Исус, как Той е бил послушен, покорен, за Йосефчу, за неговите сънища и всички тези добродетели на Библейските образи, те се представяха в много красиви приказки, от които се даваха в художествена обработка. Така беше

8. АМЕРИКАНСКИТЕ МИСИОНЕРИ В: Искахте да кажете още нещо за госпожица Търнър. Веска: Директорката на Ловеч беше госпожица Търнър, която е напуснала Америка 20-годишна, за да дойде да работи в България, за просветата на българската девойка и тя си остана в Ловеч и там учредява американския девически пансион, който ръководи с много голяма грижа, с много голяма нежност. Тя обичаше много България. И когато вече колежа трябваше да мине в ръцете на Българската народна просвета, тя трябваше да напусне България и замина за Америка и в 1949 г. на Архангелов ден на 9 ноември тя приключва трагично своя идеен живот. Ще ви кажа защо. Тя е един от големите приятели на България и отивайки в Америка, тя заварва едно отношение към България внушено от нашите съседи, сърби и гърци, едно отрицателно отношение към България, една пропаганда, с която тя не е съгласна и решава с редица сказки да опровергае това отрицателно отношение към България и тази лоша пропаганда за нашия народ. Нейният баща е бил пастор в една от черквите и тя един неделен ден, именно на 9.ХI.1949 г. се облича в един разкошен български костюм, с българска шевица украсен с намерението след проповедта на баща си да изнесе сказка за България и връщайки се от черква с кола тя претърпява катастрофа, става някакво сблъскване с друга кола и на място почиват тя и баща й. Мисис Мелъни Търнър. Предполагам, може да е инцидент, злополука без някакво злоумишлено намерение, но може да е и някаква атака от страна на тези, които не обичат България и разпространяват такива слухове за нея. Това е мис Търнър, да. В: Този колеж в Ловеч коя година е открит? Веска: Не мога да ви кажа, но много отдавна. Той се превърна впоследствие в Българска езикова гимназия. Колежа тука стана школа. В: Ясно, да. Искам да питам друго. Тези първи мисионери протестанти, които идват от Америка, те отначало не научават ли български? Веска: О-о, даже са знаели разкошно български, даже един от тях заедно с наши българи превежда Библията. В: Да, Петко Рачев Славейков и д-р Лонг. Веска: А, точно д-р Лонг, всички те знаеха разкошно български и изнасяха проповедите си на хубав български език. Със самото идване, а в нашето общество в Пловдив имахме една много културна литераторка, учителка по български език, която в Швейцария беше завършила литература българска. Тя знаеше немски, френски, английски и тя преподаваше на мисионерите, които желаеха да учат български език и те научаваха един литературен език със съответните фонетика, правилна фонетика, правилна граматика, правилен синтаксис. Тъй че говореха разкошен български език. В: Бях веднъж в Сливен, в дома на Димитър Добрев, ръководител на Сливенското братство, бях видял в библиотеката му десетина поредици книги от Лонг на български. Веска: Да, да. В: Евангелски проповеди и много интересни книги, къде отидоха не знам. Веска: Той, на моя приятелка баща й написа история на Евангелизма в България, той беше много културен мъж, но и тя не смее никъде да ходи. В: Искам друго да ви питам. Понеже в първите години нали евангелските среди са смятали, че Учителят ще бъде пастор към тях. Веска: Да. В: Спомняте ли си какво е било отношението на първите евангелски среди? Веска: Сега ще ви кажа. Някои от тях са го приели и са минали вече към обществото Му, но са били малцина. Някои от пасторите са имали с Него хубави разговори и са Го уважавали, но са си останали на протестантските амвони. Болшинството обаче е имало едно отрицателно отношение. Само си спомням, че един от евангелските поети Стоян Ватралски, който е американски възпитаник, е получил своето висше образование в Америка, той е написал една брошура за Учителя, за Бялото Братство в един положителен смисъл и в една хубава светлина, дава една картина на живота на Изгрева. С беседите, с гимнастическите упражнения на поляната и етичната страна на Словото на Учителя, на делото на Учителя, с едно хубаво положително светло отношение. Но повече от това той не е направил, дори аз поне не го зная да е стъпвал някога на Изгрева, но е ходел, но той беше много стар, аз бях ученичка когато той почина, тъй че... В: Да, аз я знам тая книжка, но не знаех, че е евангелист. Веска: Други от евангелското общество в Пловдив бяха семейството на инженер Георги Стайков и жена му Хариета Стайкова, която беше американка и които приеха Учителя, но те си посещаваха редовно и богослуженията в нашата черква. Имаха си и своите четения на беседи, общуване с Учителя. Даже са провеждали сеанси, вие знаете вече за пловдивската школа, котя се слави с ей такива цели протоколи дебели са писали на техните сеанси, понеже техния син, който Гали помни, аз помня другия им син Едуард, другия им син се казваше Венинг. Та той е бил Галювата възраст, който почива като малко момченце и знам, че техните събирания са били посещавани от него, те са били като едни сеанси, на които се е явявал духа на Венинг и им е споделял може би опитности или преживелици, или сведения им е давал за Невидимия свят, в който той се е движел. В: Какво ще ми кажете, спомняте ли си за един от първите ученици, мисля че е 1919-1920 г., един от първите ученици, който заминава за Америка да работи - Величко Гръблашев? Веска: Вижте какво, за него аз зная само това, което съм чула, което съм чела по-скоро, че заминава той с Учителя. Той е в Америка и Учителят е в Америка, сега не знам дали заедно са били, дали поотделно, това не мога да ви кажа, но Учителят един ден го поканва на един излет. Минават през някаква гора, отиват на някакво езеро, на което ги чака някаква лодка, там с големи почести приемат Учителя и Го отвеждат на отвъдния бряг, където в някаква си постройка, в някакъв си салон Го очаква някакво общество, където са имали много интересни разговори, които той не предава и сега по същото почтително отношение Учителят бива изпратен, те тогава са в Ню Йорк. И на другия ден Гръблашев е решил сам да направи тази екскурзия обаче не успял да намери пътя. В: Тази случка от къде я знаете и помните? Кой ви я разказа? Веска: Сега ще ви кажа: тогава Учителят казва на Гръблашев: "За това няма никому да разказваш, освен като минат много години". И не знам подир колко години той го разказва това нещо на някои от нашите братя и сестри. Но на кои го разказва не мога да ви кажа и как е предадено, как е разказано, как се предава сега, в тази форма, която ви казах, така го зная. А неговата съпруга, сестра Мария Гръблашева, тя беше тука, в нашето общество. В: Тя как се казваше? Веска: Вижте, че не зная първото й име, но тя имала сестра, която е била ясновидка. Това съм го чела вече като опитности и е общувала с някакви си Логоси, някакви си. В: А други неща за Величко Гръблашев не си ли спомняте? Веска: Не, аз не зная нищо, даже аз не съм го виждала. Зная го край неговата съпруга, познавам съпругата му. Той дали в Америка е починал или... Мен ми се струва, че в Америка е починал. В: Сега някои от другите евангелски среди да са преминали в Братството в онази епоха? Веска: Знам за Стайкови положително. Пак Стоян Иванов, в Пловдив беше известни години пастор. Той е приемал Учителя, но повече от това не. Друг един пастор, когото аз лично познавам, чийто проповеди аз посещавам тук в Софийската църква това е Трифон Димитров. Така се опитваше да цитира в много редки случаи от Словото на Учителя, както казва г-н Дънов. Даже по този повод аз се трогнах и му подарих книгата "Учителят говори" и той я прие с благодарност. Но той не беше тесногръд, а човек с широки интереси.

7. В ЛОВЕЧ, В АМЕРИКАНСКИЯТ ПАНСИОН Веска: За Ловеч ме придружи Гали с цигулката си. А пък директорка на пансиона беше мис Мелъни Търнър, една великолепна американка, която 20-годишна напуска Америка да бъде от полза за България. И основава в Ловеч, на един от хълмовете беше колежа, девически пансион с американски и български учители имаше. Тя беше много добра пианистка и тя ми даде да живея в нейната квартира. В горния етаж бяха нашите спални. Една американка, тя и аз. Имахме там и баня. Долу пък беше хола с библиотеката и с пиано и всичко. Тя ми даде всичко каквото беше. И хубаво бях посрещната. Гали ме заведе там, пък моя приятелка беше учителка вече там в Ловеч и тя ме представи на мис Търнър, на цялата колегия и Гали изнесе концерт в залата за концерти. Те имаха зала за концерти в колежа. И те даже ученичките нарекоха Гали сър Вайъли на английски „цигулка". Гали пожела да привлече мис Търнър към Словото на Учителя, но не успяхме, защото, ще ви кажа, после какво стана. Там бях една година 1942 и 1943 г. Вече през есента на 1943 г. ставаше въпроса, че трябва в София да живея при родителите си, аз заболях. Там моето вегетарианство не беше така много уважено, щото готвача ми сервираше само пържени картофи, но като подметки. 1943 г. беше военно време, хлябът беше като кал и аз отслабнах и заболях. Боледувах известно време, та помня, че Учителят казвал да ям по една скилидка чесън. И аз тогава ангажирах готвачката на мис Търнър, плащах й 400 лв. и казвам: Ще ми готвиш, обаче зарзават", тя беше много мил човек и много хубаво ми готвеше вкъщи, носеше ми храната в стаята. И дойдох си вече в София. В: Поводът, Учителят да ви напише писмо, вие ли бяхте или Гали? Веска: А-ах, чакайте ще ви кажа сега, какво става в Ловеч още. В Ловеч и навсякъде знаеха от какво общество идвам; аз мълча и не давам нищо да се разбере. Една сутрин, както отивам в клас, имах първи час, отивам по-рано, влиза една колежка, моя колежка литераторка. Казва: "Г-це Величкова, разбирам, че вие сте от обществото на г-н Дънов". Аз я погледнах, виж тия клюкарки, в себе си казах клюкарки, пък всичко знаят. "Моля ви се, много ви се моля, аз имам артрит и голямо страдание в колената, много така страдам, попитайте го, помолете го да ми помогне, какво ще ме посъветва Той да направя". Та по тоя повод писах писмо до Учителя. Аз написах писмо на Учителя и когато дойдох в София беше вече Коледната ваканция, Учителят ми изпраща писмо до тука, до вкъщи, отговора. Вие това писмо го знаете, нали? В: Не. Веска: Не съм ли ви го показвала? В: Не. Веска: При мене е, ще ви го покажа. Аз няма да ви го цитирам. Ще го прочетете. Писмо, в което пише, че съм възкликнала на една страдаща, че съм могла да направя едно добри и ме посъветва, лично Той обаче ме посъветва. Обаче ходих при Него, щото писмото не ме задоволи само, лично Той ми каза: "Ами каза, ще трябва да пие топла вода сутрин, преди ядене три пъти на ден, която измива всичките наслойки в организма и да прави разходки". Аз й го казах това нещо и й предложих да я извеждам на разходка из хълма, така се разхождахме. Сега тя как го прие, тя не реагира. Вероятно това й се видя много наивно. Но нищо не каза, нищо не каза. Водех я на разходка, аз нищо не я питах, не я човърках, дали го е прилагала и това не мога да кажа, както и да е. А тя да се окаже на моя колежка леля, но после разбрах това нещо. Така. Идвам в София вече, В: Имаше ли някакво подобрение тази ваша колежка? Подобрение от артрита? Веска: Нищо не ми сподели. Нищо. Вероятно е рекла... Нищо не мога да кажа от нейно име. Нищо. само така я водих на разходки, не я питах, да не мисли, че й налагам това, което й е дадено като съвет. Това е. В: И вие се връщате. Веска: Аз в 1943 г. бях есента в София и трябваше да потърся работа в Софийска гимназия, тогава пък брат Георги Томалевски имаше някакъв голям пост в Министерството, а също беше и директор на Трета девическа гимназия, и той каза: "Ти ще бъдеш при мене учителка" и бях назначена в неговата гимназия от 1943 г. В: И до коя година бяхте там в София? Веска: До 1946 г. В: След това? Сега аз искам друго да ви питам. Галилей ми споменаваше, че на времето, когато сте били в Американския колеж, ходил лично да пита Учителя, казва: "Ето идват събития, тя трябва ли да напусне американския колеж?" Учителят нещо интересно му е казал. Веска: Не, не зная това. Точно това не зная. Какво е? Даже Гали не ми го е казвал това нещо. В: Той отишъл при Учителя и казал: "Учителю, така и така, идват събития и сестра ми е в американски колеж. Да не би да се обърнат събитията и тя да пострада". Учителят го изгледал строго и казал: "Никой няма право да коригира съдбата другиму, освен Бог!" Веска: Сега, какво става. В колежа много ме обикнаха всичките и много хубаво работих там, имах много хубави деца, всичко това беше прекрасно. Но виж как Бог нареди, чрез мои близки, ето професор Йовчев ми каза: "Трябва да дойдеш в София" и от колежа дойдох в София във 2-ра мъжка гимназия. След това отидох в Ловеч и после след това се върнах в София. Тъй че може би Учителят е помогнал, но интересното беше това, аз не ходих да занимавам Учителя с този мой въпрос. Но веднъж, беше един неделен ден, някъде след обеда след беседа и аз нещо се навъртам в големя салон, никой няма в салона и Учителят идва при мене тутакси идва. И така аз застанах гдето беше ъгълчето, гдето беше книжарничката на Цочо. И отивам да Му целувам ръка и Учителят изрече: "Чембърлейн". Ама Той така си каза нещо, но пак не знам на себе си ли го каза, нищо не мога да кажа повече. "Чембърлейн". И отидох. Учителят само това ми каза: "Разбирам, че вие отивате в американския колеж, но ще знаете, че там става винаги голямо течение. От Владая минава едно течение, което не е много добре и което минава непрекъснато". И вярно, че от тази година, понеже беше военна година вече, беше оскъдно горивото, в колежа имаше парно отопление, което беше недостатъчно. И аз помня, че тогава съм се завивала и с хавлията, освен вече пижама и нали хавлията и одеало и така съм спала, обаче слава Богу само малко синузит ми се яви, но после си го излекувах с лайкучка и със солена вода, в много слаба форма. Това беше, което Учителят ми каза. Но аз само Го погледнах и приех това нещо, което ми каза, но повече нищо, нали, повече аз не разширих разговора. Бях решила в себе си и какво ще занимавам Учителя повече, да. Но там пък срещнах много хубави души в колежа, даже имаше един американец, който завеждаше библиотеката, мистър Моор, пък аз носех, винаги съм носила мрежи, понеже моята коса е много тънка и винаги съм си носила такива мрежи, които получавах от Италия. "Вие напомняте за Ренесанса с тази прическа." Съпругата му беше в Америка тогава, те нямаха деца и той искаше да ме вземе в Америка, но аз казах: "В България си оставам". Изобщо не ме е блазнило това отиване на някъде, макар че съм имала хиляди случаи и в Италия, и във франция, и в Америка да отида и са ме канили да ми плащат. Тука си оставам.

6. УЧИТЕЛКА В АМЕРИКАНСКИЯ КОЛЕЖ - СОФИЯ Веска: Минаха години и аз напуснах. Значи в 1942 г. есента получих назначение, поканиха ме тука в колежа, американския колеж в Симеоново да постъпя и аз приех тази покана, защото все пак ще бъда в София, ще бъда в американска среда, ще продължа с английски занимания, ще бъда близо д София, до нашите нали и така и напуснах Казанлък и дойдох тук. В американския колеж в Симеоново преподавах немски. При много добри условия работех там. Имах хубава заплата. Разбира се моето вегетарианство се уважи по един много особен начин. Аз казах, че съм вегетарианка и готвача ми готвеше само запържен лук и плащах 400 лв. специално. Той не знаеше да готви вегетарианска храна. Но закуската беше толкова богата. Американците предлагат винаги много богата закуска: чаша мляко, яйце пържено, яйце варено, такава топка масло, сирене, отделна чинийка с овесени ядки с мляко. Значи аз половината закуска я давах на колегите и тая закуска ми стигаше. На обед имаше закуска и друго и така бях много щастлива с моето вегетарианство. И Гали идваше да ме посещава така, защото беше много строго. Самия колеж имаше огромно землище, имаха зеленчукови градини, овощни градини, имаха си свое производство, всичко свое. Кухнята се ползваше от продукцията на тяхното землище. Имаше много красива борова гора, понеже тя беше нависоко, от нея направо през полето се виждаше къщичката на Учителя. Тя се белеше така хе-е-е далеч така, понеже не беше застроено тогава Софийското поле. И даже една сутрин, когато бях постъпила вече там на работа, идва съпругата на директора мисис Хлойд Бляк и ми казва: "Г-це Величкова, ние се научихме, че вие сте от обществото на г-н Дънов и това ни е много приятно". Като завърши учебната година, а аз предавах немски на племенницата на професор Йоцов, който беше тогава министър на просветата, и тя ми каза: "Научавам от чичо ми, че колежа ще се закрие и американците ще трябва да напуснат България. Време е ти да се изтеглиш в София". Тогава аз подадох веднага заявление, а директора на колежа г-н Бляк не знаеше това. Той ми каза: "За вас по-хубава среда от нашата не бихте могли да намерите". И вярно, той беше прав за себе си. А аз получих назначение за 11-а мъжка гимназия. Но наскоро след това инспекторът като ме видя ми каза: "Величкова, вие ще трябва да основете немската паралелка в Ловешкия американски колеж". Отивам аз тогава при Учителя и Му казвам това. Пък с моя приятелка се бяхме нагласили така: аз бях си купила вече концертно пиано. Аз ще й преподавам немски, а тя на мен пиано. Дори бяхме започнали с нея да работим много сериозно. Но интересното е, че Гали още като видя пианото, каза: "С това пиано ние ще купим къща!" Помня много добре като го каза, като че го предрече. И наистина, после аз го продадох, за да внесем пари за апартамент. Вергилий: "Значи с това пиано ще купим къща." Веска: Да, много интересно беше. И тъй отивам при Учителя да Му кажа, че съм получила назначение през октомври и на 1 ноември трябваше вече да заминавам за Ловеч. Като казах това на Учителя, пък никак не ми се отиваше в Ловеч. А Учителят забеляза (ама така тихо ми каза): "Рекох, вие ще атакувате Ловеч!" Сега на кого го каза, не мога да кажа. Дали на мен, дали на някого, който беше около мен? Не мога да ти кажа. "Рекох, вие ще атакувате Ловеч!" Вергилий: Атакувате! Веска: Да. Много интересно. Той каза още: "Ловеч е живописен град и там ще имате хубава работа". Каза, благослови ме, благодарих Му.

5. УЧИТЕЛКА В КАЗАНЛЪК Първата вечер пренощувахме в хотел "Балкан" и вече трябва да ми търси брат ми квартира. Отиваме при наши познати, д-р Паранжилов, да го питаме дали знае някъде квартира. "О-о, тука живее една много добра австрийка, която дава целия горен етаж под наем." Австрийката фрау Берта Бочарова, съпруга на един бивш казанлъчанин, който е лекар, който е завършил във Виена и тя идва да живее с него млада. Тя дава целия горен етаж под наем. Като отидох, веднага заговорихме на немски и тя ми даде най-голямата стая, едно отделение със спалня и гардероб, другото официално с библиотека, немски книги вътре, снимки на нейния мъж като студент-лекар и т.н., а в съседната стая живееше една италианка. Адриана, която пък беше дошла да бъде като частна учителка на децата на директора на фабриката "Копрони". Тя беше военна фабрика, която с договор бяхме дали на италианска компания. Той беше инженер Калигарис, а тя беше преподавател на неговите деца. Но аз както съм винаги затворена, отивам: "Добър ден, добър ден", повече нищо. А в другата стая живееше една българка, детска учителка. Значи три учителки обитавахме целият етаж. В гимназията беше много интересен първия час. Брат ми си отиде, а Берта му каза така: "Бъдете спокоен, вашата сестра ще бъде тука като при майка си". И аз там тогава получавах заплата 1200 лв. 600 лв. плащах наем, обаче със закуска и с прислуга. Аз нито шетах, нито перях, нито чистех, само си знаех ученето, четенето и разходките. И тя прие това нещо, защото имаше такава жена, която й чистеше. И сега отивам в гимназията "Свети Кирил и Методий". Аз с една черна престилка с бяла якичка. Директорът беше математик: "О, вие ли сте госпожице Величкова?" Викам: "Да". "Ама те учениците ще ви посрещнат и приемат като нова ученичка." Бях слабичка, така. Отивам и влизам в един осми клас, смесени момичета и момчета - и първата ми лекция беше върху една балада на Шилер. Много се радвах, че гимназията се нарича "Свети Кирил и Методий". Много хубави, будни деца имах там. Завърших си аз лекцията и преди да пристъпя от катедрата, за да си изляза, един ученик излиза, прави знак на учениците да станат и запяват "Одата на радостта" от 9. симфония на Бетовен, а пък текста е от Шилер. Много красиво, първия ми немски час, беше много трогателно. И така започнах много хубава работа с тези деца, имах и някои частни уроци. Но по едно време беше някъде към пролетта, едно тъжно, дъждовно време и моята хазайка ми казва: "Госпожице Величкова, насреща ви живее италианка. Знам че вие сте учили италиански. Знаете ли, тя преживява нещо много тъжно сега". Казвам: "Какво?" "Ами получила съобщение, че майка й е починала. Идете да я посетите!" И аз чукнах на вратата на Адрияна и викам: "Добър ден. Изказвам моите съболезнования. Не плачете, тя майка ви е жива". В това време, а и в нейната стая имаше също така библиотека, и се отваря вратата на библиотеката. И тя казва: "Ето, това е признак, че майка ми е жива". И така от тоя ден ние станахме приятелки. А тя пожела, понеже в Италия започнала да учи немски, казах: "Хайде сега ще си направим една програма: Вие при мене ще продължите немски, а аз при вас италиански. И така си създадохме една много хубава програма. Немски и италиански. Цялата литература на италиански минахме, цялата литература на немски също. Ходехме в розариума всеки неделен ден, четяхме немски и италиански и разговаряхме с нашата хазайка. Може би го знаете, защото той скоро е починал д-р Бочаров, Стефан Бочаров, син на г-жа Берта Бочарова. Той е бил във ВМИ. Той преди няколко години почина. Сега нейния малък син беше ученик. Г-жа Бочарова я заварих вдовица с един син в гимназията, другия син в София следва медицина -Стефчо, а дъщеря й учителка в някакво село Казанлъшко женена за някакъв си военен. Тази жена, много мила, много умна жена, при нея идваха на гости, и то всеки... тя имаше турска баня вкъщи, там се къпеха и идваха на гости и Чудомир, писателя значи Чудомир с жена си. А жена му беше учителка в гимназията по рисуване, една много симпатична жена. Тя се казваше Чорбаджийска по баща. Идваха да се къпят и ми правеше впечатление, че те много уважаваха г-жа Бочарова и после разбрах, че нейния съпруг, с него се е запознала във Виена, когато е следвал като студент по медицина, идват в България, създават си семейство и след 10-годишен живот той се увлича по някаква си сестра и напуска Казанлък и отива в Бургас да живее и я напуска нея с трите деца. Всичките нейни близки с голямо уважение, с голяма почит към нея се притичат на помощ, помагат й кой както може. Тя дава под наем горните стаи, това е. И тя никога не се оплака. Беше много чиста, много спретната, много изискана, много етична жена. Много хубав живот съм имала при нея. Двете с италианката когато си вземахме заплатата винаги я канехме на ресторант. Така всеки месец я поканвахме на ресторант. Тази жена обаче е имала една странна съдба. Оставя я мъжът й.

4. СЛЕДВАНЕ Вергилий: Сега, вие завършихте гимназия. Веска: Аз завърших гимназията, Първаа девическа гимназия да, завърших и понеже още в гимназията си обикнах, още от дете английски и немски език. Ама влюбих се в тия два езика и започнах с мама, започнах самичка вече да си ги работя, да си ги изучавам и в гимназията бях отличничка по езиците латински, немски, български, география, история така. Но математиката много не ме интересуваше. Просто даже ми беше непонятна, понеже нагласата на моето съзнание повече е литературно-езиково и понеже нямахме много добра учителка по математика, аз пък много си обичах учителите по литература, по езиците и по пеене. Много обичах пеенето. Значи часът по пеене беше за мене щастие. И по езиците също. В гимназията вземах участие в хора. Така завърших с много добър успех, с отличен 5 и нещо беше и веднага казвам на мама: "Аз искам да следвам германска филология". Направо се ориентирах към германска филология. Гали казваше, че е по-хубаво да следваш естествени науки, но аз, мен не ме влекат естествените науки, никак. Това направо дисекция, да режеш жаби и това, ми се виждаше страшно. А интересното беше за математиката. В VI. клас дойде една много добра математичка и тогава ми се избистри съзнанието, можеше да стана по-концентрирана, понеже при математиката се изисква голямо напрежение, започнах да разбирам математиката и тя ме изкарваше на дъската и казваше: "Величкова, как досега вие правите четворки в математика, когато вие знаете математика". Викам: "Не съм я обичала математиката". Но си останах при моите езици и на пеенето и на литературата. Една година след гимназията почивах, но Гали ме записа да уча италиански в едни курсове по италиански език, като такива много симпатични италианки - монахини от ордена на Света Франциска. Така обикнах тия сестри-италианки, понеже още първата вечер италианка ми предаваше и то дъщеря на професор по италианска литература. Тя ни зададе някакво домашно и аз го прочетох и тя попита дали майка ми е италианка. Защото в интонацията ми, в произношението проличава това. Казвам: "За пръв път говоря италиански". И така започнах да изучавам италиански с голяма любов и от тогава имам връзка с две италианки. Тя едната почина вече, монахиня. Беше органистка в черквата тука. На другата година записах германска филология. И най-интересното беше, че декан тогава беше професор Константин Гълъбов, който завеждаше катедрата по германска филология. И аз отивам такава една скромна, а тогава той приемаше да подпише студентската книжка, когато вече ще постъпвам. "А-а, значи вие ще бъдете моя студентка?" Аз не знам даже кой е той. Той изнасяше лекциите си по един много интересен начин, познаваше Рудолф Щайнер и го цитираше. Знаеше много за Учителя, обаче не смееше да се отпусне. Впуснах се в това море на немската литература като че ли е мой собствен дом. Така се чувствах там, много добре. Гали казваше: "Ама други, които са завършили немско училище и може би те ще те изпреварят". А професорът винаги ме хвалеше когато взимах изпитите. Казваше: "Така се говори немски език!" И така аз завърших германистика, същевременно следвах и философия, понеже немската литература, ако ви кажа, ама в много голяма степен е оплодена от философска размисъл и не можеш да я проумееш ако ти не познаваш най-същественото историята на философията и философските концепции от векове. И така полека, полека, именно когато ставаше въпрос да се тълкуват философски концепции, понеже вече слушах и Учителя, за мене бяха ясни и концепциите на романтиците, на Гьоте, на Лесинг, Новалис и др. на всичките и когато трябваше да се каже едно тълкувание професорът се учудваше, че имам философско становище по въпроса, че мога да го изразя и то свободно, а не на-зубрено както той го е казал да кажем, а с мое собствено отношение. Завърших философия и четирите години съвсем редовно си вземах изпитите и през март 1940 г. получих назначение за учителка в Казанлък по немски език и психология. За Казанлък ме придружи другия ми брат Апостол. Той ми даде 5000 лв. и каза: "Направи си тоалети, като учителка да имаш хубави тоалети и заминаваме за Казанлък". Преди това отивам при Учителя, целувам Му ръка и Му казвам, че отивам в Казанлък, а той каза: "Там има наши братя, наши семейства, с които вие имате хубава връзка". Отиваме там.

2. ПРОТЕСТАНТСКА ИДИЛИЯ Аз се раждам 1914 г. 16.ХI, по ново 29.ХI. Учителят много правилно се произнесе за мене като каза: "Вашето слънце се обработва от Юпитер", защото аз съм Стрелец. Баща ми, идвайки вече от Одрин, още млад, енергичен в една от най-хубавите главни търговски улици на Пловдив си създава много хубав обущарски магазин. С много калфи, много работници, много помощници. Той имаше ръка, работеща изящни дамски обувки и там се раждам аз вече в това семейство, което си има своите евангелски традиции. Като деца бяхме потопени в църковната атмосфера вкъщи и в училище. Това бяха трите основни бази, в които ние се движехме. Имахме много хубав живот със своите роднини и с православните приятели, които много уважаваха майка ми и баба ми заради техния много висок морал. Галилей завърши гимназия в Пловдив. Сега в 1928 г., но не помня светлата сряда. С дядо ми отидохме на черква, защото в евангелската черква има богослужение в 10 часа, неделя сутринта и вечерта, и в сряда вечерта. Това бяха богослуженията, а пък през седмицата в петъчен ден жените имаха женско събрание и там разработваха евангелски стихове, освен това имахме младежко евангелско дружество, в което пък всяка неделя след обед имаше специална служба, където някой от младежите изнасяше реферат на религиозна тема, из живота на някой велик човек и така добихме доста голяма ерудиция за детската си възраст. Майка ни ни четеше много хубави приказки и винаги така ни приспиваше. Дядо ми беше с много големи интереси духовни и литературни, имаше огромна библиотека. Голяма, много голяма библиотека и той знаеше английски, баба ми знаеше английски, майка ми знаеше английски, така всичките. Нашият дом беше наситен с много духовна светлина, с много музика, мога да кажа, че ние сме имали едно много красиво и щастливо детство. Защото помня около празниците, още през месец октомври получавахме от нашето духовно библейско училище вече стихчета, които трябваше да заучаваме, за да ги казваме на Коледното тържество. Това бяха стихчета от стария завет, от пророците, които предвещават идването на Христа, от Евангелието, картините на Рождество Христово. Тогава системата на училище беше по-друга. Първите четири години бяха отделения, вторите три бяха прогимназия и след това пет години гимназиален курс. Когато Гали влезе в прогимназиалния курс, дядо ми му подари цигулката си и Гали тогава започна да учи цигулка и попадна на един много добър педагог и още от тогава той започна в черквата да свири по разни тържества и богослужения, имаше оркестър от негови приятели, едни от които свиреха 1-ва, 2-ра цигулка, така две цигулки или пък с китара, с хармониум. Гали пееше хубаво, аз също. Ние участвахме в хора при черквата. Това беше нашия духовен живот там. Гали беше много обичан, понеже беше красив и внимателен към всички. Да не казвам колко го харесваха вече, много хора го харесваха с разни цели разбира се отправени към него, а други го харесваха за неговата духовна дълбочина, която проявяваше. Понеже тогава имаше много случаи на изпращане в странство със стипендии за пастори, тази вълна някак си го отмина. Отмина го тази вълна, предполагам, че Учителят е имал намеса и в живота на майка ми, за да може да изживее тези много силни сътресения. Мизерията по обсадата на Одрин, тревогите от самолетите, които така са хвърчали върху къщите, спускали някакви бомби ръчни. В 1928 г. в светлата сряда, когато отидохме на черква, помня че тогава говори един индус, който е приел християнството. И този индус беше тръгнал да обикаля Европа със своето индуско одеяние, с едно, помня го, много хубаво розово наметало, с бял копринен пояс. Тя той държа една много хубава проповед и се завърнахме вкъщи и си лягаме. В 9 ч. ужасен тътен разтърси цялата къща, стана голямото земетресение в Пловдив, 1928 г. Къщата ни не пострада, защото беше на скала. А насреща ни имаше хълм, на който всеки пет минути земята се тресеше, а в равнинната част на Пловдив лумнаха пожари, огньове. Знам, че цар Борис тогава дойде още на сутринта да види какво е положението. Беше голямо бедствие. Аз завършвах тогава трети клас и щях да постъпя в четвърти в гимназията и останах още една година. Обаче майка ми и баща ми решили, че в Пловдив не можем вече да живеем. Не зная каква вълна така ме обзе, а аз без да зная тяхното решение, бях вече в четвърти клас, в края на годината една моя съученичка нещо ме питаше, какво ще правим. Викам: "Догодина аз ще бъда вече в София", ама без да зная. И действително майка ми и баща ми решават другата година да се прехвърлим и да живеем в София и аз пристигам още през лятото тука в Красно село в София при сестрата на майка ми. Там спяхме, те имаха една къща допълнителна, до тяхната къща, голямо място, просторен чист въздух. Витоша насреща, изобщо хареса ми много и си останахме там да живеем. Но баща ми вече някак си нямаше сили тука на нова сметка да почне да упражнява своята професия. Намери едно малко помещение, което си го устрои при Руския паметник, като обущарничка. Но нямаше вече толкова сили. Гали беше завършил вече гимназия. Като идваме в София той се записа в юридическия факултет, а аз постъпих в девическа гимназия и така стана, че Гали след една, две години не можа да вземе изпитите си, понеже трябваше да започне и да работи. И той пише как е работил. Отначало даже свиреше в някакви оркестри, вечерно време в кина, филмите се съпровождаха от музика, но това беше за него много мъчително, понеже нощно време трябва да свири, да се лишава от сънят си и постепенно така му се откри една много хубава работа в Застрахователно дружество "България", на което директорите бяха големи финансисти и той като влезе там, понеже беше много трудолюбив, много интелигентен, ориентира се веднага в задачите си като чиновник в Застрахователното дружество и в това време не зная как и чрез кого попада на Изгрева. Той отива на работа, вкъщи редовно се поддържа всичко, плаща моята такса за училището, купува ми учебници, изобщо издържа семейството. Баща ми работеше, но неговия приход беше много слаб, но все пак баща ми не остана така със скръстени ръце, но той слабо печелеше. Трябваше да плащаме скъп наем на леля ми, макар че бяхме роднини. И баща ми плащаше скъп наем за неговото дюкянче. Така Гали пое голямата задача да издържа семейството. Това се отрази на здравето му и той започна да боледува от бъбреци. А вероятно и тези, все пак в крехката детска възраст преживени смущения, на гладувания и на невитаминозна храна и нездрава храна, вероятно това е причината за неговото така още от детство разстроено здраве. Той получи кризи, имаше физически страдания от болестите, но духът му не отпадаше. Аз го знам с високо кръвно налягане, той отива до пазаря и пазарува и купува тука приема приятели и често колеги идваха да му стоварят техните проблеми и тревоги. Издържаше някак си, макар че организма му беше деликатно устроен.

ВЕСКА ВЕЛИЧКОВА 1. ЧОВЕК СЛИЗА НА ЗЕМЯТА ЧРЕЗ РОДА Вергилий Кръстев: Искам да ми разкажете за вашето семейство, за баща ви, майка ви, от къде идват, как се казват и т.н. Веска Величкова: За рода на баща ми нямам много сведения въобще, защото той е роден в Димотика, а след това неговото семейство е отишло да живее в Одрин. Баща ми се нарича Велю Апостолов Величков. Той е от Димотика родом, а после отива да живее в Одрин. Но по кое време не мога точно да ви кажа. Димотика е в Беломорието, в беломорска Тракия. Баща му, моя дядо е бил търговец. Имал колониален магазин, но е починал много млад. Баща ми са били двама братя - Велю и Константин. Дядо ми се казвал Апостол Величков. Баща ми е големия син на дядо ми. Баща ми Велю е учил в гръцко училище в Одрин и знаеше турски и гръцки много добре. Баща ми беше природно интелигентен човек с много голям финес в мисълта, но поради това, че трябва да издържа семейството той започва от много млад да работи и усвоява обущарския занаят. Бил е много буден с духовни стремежи. Запознава се с Библията още от младини. Като младеж още той излиза от лоното на православната църква и започва да посещава богослуженията на евангелската църква, в която тогава са работили мисионери англичани и неговият живот се съсредоточава в духовните интереси, той по начало си беше непрактичен човек. Работеше много изискано, но не умееше да изисква много пари, изобщо в материалната част беше неориентиран много добре. Беше много деликатен, хубав, строен и настава време да си основе семейство, за което тръгва и идва в България. Пристига в Пловдив и се ориентира към един колега обущар от евангелското общество, който го насочва към домът на майка ми. В: Така случайно ли? Веска: Така, просто запитал: "Ти търсиш евангелско момиче. В това семейство Гидикови има четири дъщери и там би могъл да се запознаеш". Майка ми по баща се нарича Иванка Гидикова. Баща й Гавраил Гидиков е от Клисура. Той се родей с Христо Г. Данов, първият печатар и кни-жар в България. И на времето, от дядо зная, когато България прави първите опити за освобождение, дядо ми бил малко момченце и е носил парцали на Боримечката за черешовото топче. Това го зная от дядо ми. Дядо ми беше много интелигентен човек. Имаше завършено търговско образование и бил чиновник в немска банка и в други най-различни търговски предприятия. Даже известно време е имал собствена книжарница в Пловдив. Но повечето е бил чиновник. Той беше много музикален, имаше много хубав бас. Дядо ми пееше много хубаво и свиреше много хубаво на цигулка. Баба ми е внучка на Захари Зограф, основоположника на Самоковската художествена школа иконописци. Нейният баща Захари Доспевски е кръстен на чичо си Захари, понеже Димитър Доспевски и Захари Зограф са двама братя. И двамата са художници и баба ми е именно внучка на Димитър Доспевски, който кръщава нейния баща на брат си Захари. Баба ми беше синеока, много хубава жена. Лично тя ми е разказвала нещо много интересно. Нейният баща - дядо Захари Доспевски е бил също художник-иконописец, бил е женен за една самоковка много красива, баба Мария, известна със своята красота, с хубава овална глава, бяло лице и беше с един много сериозен характер жена. Помня я, тя беше прабаба и тя почина някъде към 90-тата си година. Аз бях в първо или второ отделение, когато тя почина в Пловдив. На времето дядо Захари Доспевски решава да замине с цялото си семейство за Йерусалим по един много странен начин. С кораб са заминали за Йерусалим и когато пристигат в патриаршията той решава да изографиса черквите в Йерусалим разбира се като много религиозен и на калпака си носел българското лъвче. Лъвчето, понеже много обичал България. Той бил голям родолюбец, от много богат род. Имали са много лозя, ниви, градини, но той оставя всичкото това нещо и решава да отиде в светите земи, в Йерусалим и там да бъде полезен със своето иконопиство. В това време те са били приети от гръцкия патриарх, на него при едно тържество и баба ми разказва, че я прегърнал, целунал я, понеже тя е била малко детенце и дядо ми преди да почне да изографисва черквата, завежда жена си, прабаба ми и баба ми на реката Йордан и казал: "Да знаете, че тука е кръстен нашият Господ Исус Христос". Баба ми ги е разказвала и аз малко се вълнувам. И така нали ги запознавал баща й бил начетен, образован и обяснява на баба ми, която не е имала кой знае какво образование. След това се връщат в България. Връщайки се в България се озовават при една много бедна материална база, защото неговите братя са решили, че той бидейки вече в странство си е взел каквото е взел от наследството и той не получава тука никакъв имот. Тъй че той беше така един от най-скромните в материално отношение хора. И той умира млад, може би две години откакто се завръщат, не мога да ви кажа точно. Та той умра млад след като се завръща в България. Тогава в Пловдив вече е имало американски девически пансион, в който постъпва баба ми. На нея там й харесва изучаването на Библията, задълбочаването в духовните истини, самото богослужение. И тя започва вече да се интересува от евангелския начин на богослужение, понеже евангелската църква дава една голяма култура, просвета, с която да се разбира Христовото учение. Самите мисионери, от които аз една голяма част познавам, бяха хора с много висок морал и много предани на християнското дело. Те в България не бяха дошли за пропаганда, но просто да помогнат на изстрадалия български народ, да се просвети и да приеме Христовото Учение като балсам за изстрадалата си душа и те бяха много смирени, много задълбочени в своята работа хора, кротки и много добродетелни, милостиви, състрадателни. Всички тези качества като на деца много ни влияеха и оказваха благотворно влияние. Баба ми разказваше един случай, защо Православната църква вече така не я интересува. Първо, когато баща й изографисвал черквите, често пъти са идвали богомолци с някакво желание да им се помогне, било при болест или други така страдания и в една кабинка, те запалват пред една икона на Света Богородица свещи там в едно изрязано изрезче пускат пари вътре, нали така. А на очите на Света Богородица излизат сълзи. И баба ми като малко дете се е вмъкнала в тая кабинка и вижда, че там седи един калугер, монах, който сипва водичка през тези процепи на иконата и хората мислят, че иконата плаче. Баба ми видяла така една от фалшивите страни, макар че православната църква си има своето прекрасно влияние, прекрасна мисия за оформяне религиозното съзнание на българския народ. Във всеки случай на нея й харесва евангелското богослужение понеже първо там тя научава да пее хубави евангелски песни. Всички ние вкъщи бяхме цял хор. И баба ми й харесва, понеже там се изучават инструменти, хармониум, който ръководи винаги богослужението. Дядо ми е свирел с цигулка, след това са имали хорове, дамски и мъжки смесени. Самото богослужение се съпровожда от пеене, при което самите творби, песните, които се пеят, те са творби на Моцарт, на Хайдън, на големи европейски майстори на тоновото изкуство, една голяма част, от които са били протестанти, Хендел и други американски композитори и у нас се култивира много музикалното обучение. След това пък в нея е имало освен проповедта, която пасторът произнася сутринта на амвона в неделя, след това е имало неделно училище, където всеки неделен ден се изучава даден стих или дадена глава от Евангелието, от Библията и така ние още от деца се запознаваме с историята на християнството, с цялата християнска религия, нейните изисквания, нейните принципи, добродетелите, които тя трябва да съгради у човека,който се нарича християнин. И така баба ми след време разбира се и дядо ми, който също е православен, се увличат, създават си връзки, приятелски и така остават до края на живота си в лоното на евангелската църква. В: Това е вашият дядо? Веска: Това е дядо ми, баща на майка ми. В: Който се казваше? Веска: Гавраил Гидиков, на когото е кръстен Гали. Сега маминото семейство: Мама е най-голямата - Иванка. Тя е кръстена на майката на баща си. В: Те колко деца са? Веска: Четири момичета. Втората е Мария, третата Невена. Тя е още жива. Тя е 94-годишна леля ми във Варна. Запазен ум, всичко, пъргава, работлива, чиста, спретната с много интереси, чете си, занимава се. Тя беше много красиво същество. Най-малката сестра на майка ми е Надежда, тя е завършила българска филология и беше учителка по български език в Мехомия - Банско, в Разлог. В целия дом много се е култивирала музиката, пеели при различни случаи, празненства вкъщи, рождени, именни дни, християнски празници, винаги се събирали приятели и са музицирали. Мама имаше много хубав сопран и леля ми Невенка. А другите ми лели имаха много хубав алт. Така че в къщата винаги е имало музика и много богат духовен живот. Баба ми е ръководела благотворителното женско дружество към черквата в Пловдив. Имаше и младежко дружество. Децата бяха обединени в една група, изнасяха представления по случай Христовите празници, Рождество Христово и по този начин те са живели в един много красив свят, защото тогава евангелизмът имаше своя разцвет. Тогава се оформят и тези така наречени библейски работници, които разпространяват Евангелието, пътуват. Учителят говори за такива библейски работници, с които той има също връзка, понеже Учителят също минава през евангелска среда, вие го знаете това нещо. Даже баба Мария, неговата сестра посещаваше до край д-р Лонг. Един зимен неделен ден, когато отива на богослужение пада и си счупва крака и така си заминава доколкото съм чула за баба Мария. И тогава Учителят, завръщайки се от Америка, това е било през 1895 г. нататък някъде обикаля цяла България, търси учениците си. Той знае вече кой къде ще дойде и си търси базата, с която Той ще работи в България. И много често е посещавал домът на дядо ми и на баба ми. Те са го наричали г-н Дънов, но си остават в лоното на евангелската черква. Учителят създава общество, но е нямало беседи може би тогава. А когато Той е посещавал дома на дядо ми, майка ми много често е била тази, която му е поднасяла таблата с кафето или със сладкото, за да го почерпи като гостенин. Това е било така в домът на моите родители. В: Нещо да си спомняш от срещите на Учителя по онова време? Веска: Е, това е, той посещава техния дом и са имали разбира се духовни разговори, но те евентуално не са могли, понеже са били увлечени в църковния живот, не са могли да видят и да разберат, да проникнат в същината на този приятел, който ги посещавал под името Петър Дънов. В: Той е бил и много млад тогава? Веска: Бил е много млад разбира се. За тях авторитетни са били мисионерите, старите тези хора, после тогава в нашето общество има много хора, които са живели в Америка, в Англия с много голяма ерудиция във всяко отношение и безспорно Учителят понеже е имал едно абсолютно Божествено смирение, с което е посещавал тези семейства, с нищо не е подчертавал своята личност и особеното, което той носи, но в това време той работи и знае кои семейства, които души чакат да дойдат да се хранят на неговата духовна трапеза. В: Да, това е по отношение на вашите дядо и баба. Какво става по-нататък? Веска: По-нататък мама. Мама е била много красива, изобщо те всички са били красиви хора. Ето виж портрета на мама, с много хубави правилни черти, обаче скромна, много хубаво е пеела и много хубаво е изучавала езици. Много й се поддавали езиците и затова получава стипендия за колежа в Цариград - Роберт-колеж, който има два отдела: мъжки и женски колеж. Тя получава стипендия, но още първата година я обиква една американка и иска да я осинови, т.е. да я вземе да я заведе в Америка, но в това време както обикновено се явява завист. Намесва се някакъв друг протестантин, който казва: "Нека моята дъщеря да вземе тази стипендия". Тя се казва Мария Цанова и дядо ми казва: "Аз не държа, дъщеря ми ще завърши българската гимназия" и мама обаче с този английски, който усвоява за една година издава първия български речник и разговорник. В: Вие имате ли го? Веска: Нямаме нищо. Имахме, обаче толкоз сме държави на авторско право и за достойнството си, че някъде е загубен. В това време обаче, на мама вуйчо й Атанас Доспевски, той се заема да го издава, обаче той си беше православен и не е ставало въпрос за този неин труд. В: Той къде е издаден за пръв път? Веска: Той в България е издаден, обаче нищо не мога да ви кажа повече. В: Колко хиляди думи съдържа? Веска: О-о-о, нищо не мога да кажа. Ние сме били малки деца и даже сме го подхвърляли така без значение. Помня един епизод. На времето в Пловдивския военен съд прокурор е бил братът на професор Чакалов, който много харесвал мама, но поради това, че той е бил военен няма право да се жени за евангелско момиче. И става нещо интересно, че подир много години брат ми, вторият ми брат Апостол, който имаше книжарница на ул. "Раковска", това е било някъде около 1939 г.-1940 г. казва: "В книжарницата влиза един мъж и запитва: "Кой сте вие?" Брат ми казва: "Аз съм Апостол Величков". "От къде сте?" "От Пловдив." "Така ли? На времето аз бях кандидат на вашата майка." Смях. Веска: Да, той е същия тоя Чакалов, който е брат на професор Чакалов. А професор Чакалов пък се оженва за племенница на Учителя. Сега ще ви кажа, че има нещо общо в линиите на лицето между прабаба ми Мария, на мама майка й, мама и Люба Чакалова. И идва баща ми от Одрин и понеже дядо ми е държал много децата му да се оженят за евангелски мъже, направо, без да проверява рода на баща ми, без да провери той какъв е, кой е, просто с абсолютно доверие дава дъщеря си на Велю Величков. Но той живее в Одрин и мама заминава с него. Първата година тя се връща в Пловдив и там се ражда Гали на 9.XI.1909 г., сега 21.XI. Той идва на Архангеловден и поради това съвпадение той получава името на дядо ми Гавраил. Кръщават го Гавраил, но ние му викахме Гали, а когато е влязъл в Братството тогава го кръстили Галилей вече и така остана. Даже една моя близка, като са правили годишнина на 3.ХII. направили въпрос, че името му не е Галилей. Ама ние му викаме Гали и братята му казват Галилей, то е близо така, та той се ражда, но после пак заминават за Одрин. Подир две години се ражда втория ми брат Апостол, който кръщават на бащата на баща ми. Той се ражда в Одрин, той е турски поданик. Тогава Одрин е бил турски. Но майка ми, те са посещавали разбира се евангелската черква ръководена от английските мисионери. Майка ми е била човек много общителен и много толерантен. Тя е живяла в Одрин в гръцка и турска махала. Имало е много турци наоколо. Тя научава много хубаво турски и гръцки. Дори в колежа е имала приятелка гьркиня, от която има едно подаръче, което аз го пазя в една кутийка, гривна, която тя е й подарила. Мама се е държала с туркините много добре. С тях даже са чели Евангелието, друга чела Библията, трета чете от Мохамед Корана така и много са я обичали. Балканската война ли е била, сега съм много слаба по история, 1913 ли е било или 1914 г. Одрин за няколко дни пада в български ръце. В: Това е през време на обсадата на Одрин. Веска: Да. И генерал Вазов, братът на Иван Вазов той ръководил обсадата и мама казва, че кметът на града с плач предава на генерал Вазов ключовете, връчва му ключовете. Всичките турци много смутени, щото нашата войска, войската въобще няма морал, тръгват и безчинстват във всички къщи. В това време при майка ми се събират няколко турчета момчета от махалата, да не би българската войска да ги погне да им направи пакост и мама ги прибира и ги крие в нейния дом. Обаче подир няколко дни става някакъв обрат в политическите събития и Одрин отново се възстановява и идва в турски ръце. Тогава пък турците почват да си отмъщават на българите и мама решава да се върнат в България, щото те все пак като българи не е удобно да останат там да живеят. Пък родителите в Пловдив в това време са преживели страхотни дни през време на обсадата. А в същото време в Одрин поради липса на гориво е трябвало да гори спалните дюшеци, нямали са хляб. Гали и Апостол са гладували по цели дни. Мама казва: "Само четях Библията и се молех". Тя чела и подчертавала стиховете от псалмите от Евангелието с много голяма концентрирана молитвена мисъл, за да изживее тези моменти докато се прибере в България. Но в това време турците почват да си отмъщават на българите и е опасно придвижването даже по улиците на Одрин. Тогава някоя от туркините дава на мама фередже, мама се загъва като туркиня, а кмета на града нарежда на някакъв си военен да съпроводи мама, понеже баща ми остава още в Одрин да прибере покъщнината, а мама с двете деца е ескортирана до гарата, настанена е вече във влака и така става безопасно нейното пътуване до Пловдив. В Пловдив тя се прибира и заживяват в дома на дядо ми. Той имаше голяма къща в подножието на Сахат тепе, една много здрава къща на някакъв си турски бей, огромни стаи с баня. Банята беше колкото тази стая. В: Запазена ли е още тази къща? Веска: Запазена е, но леля ми я продаде, защото те напуснаха вече Пловдив. Отчасти е запазена още старата постройка, в която живяхме, но има и пристройка нова.

87. БЕЛЕЖКА НА РЕДАКТОРА 1. За Димитрина Антонова бе поместен очерк в "Изгрева", том IV, стр. 594-595, чийто данни ни предостави нейната племенница Райка Маркова, която е дъщеря на Мария Андонова Стефанова, 6-то дете на Андон Стефанов. 2. Завръщайки се от чужбина тя провери какво сме написали и след това обеща да ни предостави архивът на Димитрина Андонова, която тя пазеше. Благодарим от сърце и душа за доверието, което ни оказа. 3. През есента на 1997 г. с Марийка Марашлиева посетихме домът на Райка Маркова и от предоставения архив успяхме да вземем онези материали, които влязоха в том VIII. Естествено те трябваше да се разчетат, подредят, напишат на пишеща машина и подготвят за печат. Една изморителна дейност. Но благодатна! 4. Успяхме да подредим и нейната поезия отнасяща се до Школата на Учителя или за Учението на Бялото Братство. Друга част е поместена в сп. "Житно зърно" или във в-к "Братство", 5. Очакваме онзи, който ще се яви, за да финансира отпечатването на поезията на Димитрина Андонова. Съставител: Вергилий Кръстев

86. РОДОСЛОВНОТО ДЪРВО Баща - Андон Стефанов - висок, със сини очи. Майка - Екатерина. Децата на Екатерина и Андон Стефанови: 1. Шинка Андонова Стефанова - родена на 26.02.1884 г., Бургас; починала 16.03.1979 г. 2. Зафирка Андонова Стефанова - родена на 03.03.1896 г., гр. София; починала на 28.08.1973 г. 3. Димитрина Андонова Стефанова - родена на 25.10.1898 г., гр. Сливен; починала на 24.09.1970 г., гр. София 4. Стефан Андонов Стефанов - роден 18.11.1900 г., гр Сливен; починал 24.09.1970 г., гр. София 5. Иван Андонов Стефанов - роден 1903 г., гр. Сливен; починал на 18.06.1982 г., гр. София 6. Мария Андонова Стефанова - родена на 18.11.1905 г., гр. Сливен. Дъщеря Райка, която предостави архива на Димитрина Антонова, за да публикуваме част от нейното творчество. 7. Здравка Андонова Стефанова - родена на 01.07.1910 г., гр. София; починала на 29.03.1991 г., гр. София 8. Милка Андонова Стефанова - родена на 03.11.1914 г., гр. ; починала на 08.12.1992 г. Дъщеря Санка със съпруга си Гошо (Георги Добрев). Забележка: Веска Калканджиева от гр. Сливен, майка на Маргарита Калканджиева са първи братовчеди на всички по-горе изброени имена.

85. ПИСМО ОТ БОЯН БОЕВ Изгрев, 4 октомври 1954 г. Любезна сестра Димитрина Антонова, Получих писмото ви. Тук приложено ви изпращам годишния наряд. В неделя 5 ч. се чете тема: "Ценното из книгата на Великия Живот". В неделя в 10 ч. "Да възлюбиш Господа", в сряда, 5 ч. "Начало на мъдростта", в петък "Съразмерност в природата", на 22 септември се чете беседата "Късият и дългият път". Вие живеете там в поетична местност. Вярвам да сте доволни от красивото: от цветята, горите, реките, от мистичната тишина на планината. Там имате условие за съзерцание, размишление и вдъхновение. Сигурно пишете поезия и като си дойдете ще ми я прочетете. Използвайте условията там, за да пишете. Като срещнеш Благой, наблюдателя на Юмрук чал, поздравете го сърдечно от мен. Ние станахме близки. Ето някои мисли от Учителя: "Ако ти не виждаш Бога в един човек, не можеш да му станеш приятел. И ако той не вижда Бога в тебе, не може да ти стане приятел. Почитанието е предпоследната врата на Любовта. Човек, който не се е научил да почита, не може да разбере живота. Човек не е добил още този закон, а пък иска да влезе в Любовта и да бъде щастлив. То е немислимо. Трябва най-първо с години да влизате и да излизате през тая врата, да разберете какво нещо е почитанието и след това ще влезете през вратата на Любовта". Ако желаете някои беседи, пишете ми, за да ви ги изпратя. Поздравете вашия брат от мен, макар и да не се познаваме. С братски поздрав: Боян Боев.

84. БРАТСКА УЧИТЕЛСКА СРЕЩА състояла се на 13 и 14 август 1945 г. на Изгрева Тук ви изпращаме основните мисли, изказани на тая братска среща. Изтъкна се голямото педагогическо значение, на посещението на родителите, от учителите, работа чрез музика и практикуване на дълбокото дишане. Препоръчва се уважение на децата и да се посяват семената на положителното в тях. Препоръчва се възпитание чрез пример. За изкореняване на кражбите в училището, приведе един брат, един свой опит. Поставили кутия на видно място с надпис: "Тук се поставят изгубени вещи". И за малко време кутията се напълнила с изгубени вещи и кражбите престанали. Изказа се желание да се образуват овощни, цветни и зеленчукови градини в училищния двор или вън от него, с възпитателна цел. Препоръчва се да се създаде методика на Паневритмията. Изтъкна се нуждата да се снеме музиката на Паневритмията на плочи, които да се използват в училищата. Въпреки нажежената политическа атмосфера в училището и обществото, с голяма тактичност и смелост да се провежда новото в училищната практика. Някои учители изтъкнаха важни свои педагогически опитности: В учебните предмети, дето му е мястото, подчертано се изнасяли идеите на новото учение. Те са започвали в гимназията с песен, основали домашна библиотека за учениците с литература, съдържаща новите идеи: между книгите - беседи от Учителя и окултна литература. Подобни книги се разпространявали между учениците, колегите и обществото. Използували са хиромантията, френологията и физиогномията за запознаване с характера и способностите на учениците, по такъв начин са влизали в по-тясна връзка с учениците, за да им говорят за новото. Един брат-учител е използвал и радиостезията за същата цел. Той през свободните учебни часове е искал от всеки клас да му зададат писмено и анонимно въпроси, които ги интересуват, на които отговарял изчерпателно. Тези часове били най-интересните и най-възторжените, в които учениците са получавали храна, от която се нуждаели. При разговори на братя и сестри, учители с Учителя, последният е изказал следните педагогически идеи, които се изнесоха в братската учителска среща: Запитали Учителя, дали е време да заработим за новото, като учители. Той отговорил: "Време е, и не е време; който е разбрал новото и проникнат от него и го живее, за него е време. А който не го е разбрал и не живее в него, за него не е време." Учителят е казал още в подобни разговори: "Научете се да храните правилно децата, защото правилното физическо хранене помага и за духовното хранене. Да научим децата да служат на другите, с това ще се научат да служат и на Бога. Природата е творение на Бога. ако запознаете децата с земята, огъня, въздуха, водата, светлината и с тяхните проявление, вие сте се добрали до най-съществения метод за работа". Една сестра изтъкна, че вместо молитва и кръстене, практикувала едноминутно мълчание. Друга учителка е правила с децата тайна молитва, за да благодарят за слънцето, въздуха и пр. Това било съвета на Учителя към нея. Той й казал, че досегашната молитва била механическа. Учителят й казал още, вместо молитва да се произнасят с движение думите: "Да мислим добре, да чувстваме добре и да работим добре". Един учител препоръча вместо молитва да се произнася възпитателен лозунг с песен. Друг препоръчва вместо молитва да се произнася подходящо мото. Изнесе се и следната идея на Учителя: Да се молим за учениците, които ние възпитаваме. Върху подобни и други педагогически въпроси се препоръча специалната педагогическа беседа на Учителя, в тома: "Да възлюбим" (Втория младежки събор, 1924 г.) Изтъкна се още идеята на Учителя да се използва закона на съответствието (аналогията), за да се представи на децата отвлеченото, нагледното. Беше предвидено братската учителска среща да мине с едно събрание, но големия интерес и ентусиазъм, наложиха тя да се продължи в три събрания. Възторгът на учителите - братя и сестри - бе особено голям, също и готовността на всички за творческа работа за новото бе изненадващо силна. В края се изтъкнаха някои важни мисли, казани от Учителя в беседата, държана на 1 септември 1942 г., на братската учителска среща. "Трябва да се започне с фактите: с реките, изворите, електричеството и прочие. Преди изучаване на фактите не можем да говорим теоретически. Докато човек се занимава с чужди мисли, той е в автомобила, автомобилът го движи, когато човек започне да се занимава със своите мисли, той е извън автомобила, сам се движи. Трябва да излезе из автомобила навън. Вие трябва да опитате новата култура. Всяка духовна храна, която се дава на децата, трябва да съдържа светлина, топлина и сила. Помнете едно: вие като учители всякога ще предадете на учениците си едновременно вашите добродетели и вашите недъзи; това ще стане, без вие да знаете. Не може да предадеш на хората това, което нямаш." "Да кажем, че в едно отделение или клас не седят мирно. Какво да се прави? - Учителят да вземе няколко акорди и целият клас ще се хармонизира. Учителят много лесно може да научи децата да станат проводници на доброто, най-първо, той трябва да ги обикне. Децата познават кой ги обича. Да не усетят децата, че ти можеш да излъжеш пред тях. Учителят ще се учи от децата и децата ще се учат от него. Новото, което децата носят, е за Учителя. А това, което Учителя носи, е за децата. Научете се да присаждате тръни, и да обработваме плодни дървета."

83. МОЛИТВЕНИТЕ СЪБРАНИЯ И БОМБАРДИРОВКИТЕ Учителя всеки ден в разстояние на 45 дни пътуваше до село Симеоново, като понякога преспиваше там. На Изгрева се правеха молитвени събрания за охрана от самолетните бомби. Беше направен наряд и изпратен до приятелите. След голямата бомбардировка над София на 10 януари 1944 г. Учителят замина за Мърчаево. Мнозина се преместиха там или се евакуираха в провинцията при свои близки. Но на Изгрева останаха братя и сестри, които непрекъснато провеждаха молитвени събрания. Направеният наряд бе подписан от Тодор Стоименов, Петко Епитропов и Боян Боев. Поместваме наряда заедно с формулите. Любезни брат, На Изгрева стават две молитвени събрания всекидневно: в 5 ч. сутринта и в 6 ч. вечерта ново време. Молитвите, които се употребяват, са в две групи, които се сменят последователно всеки ден. В първата група влизат: Добрата молитва, 91-и псалм, Молитвата на Царството и Лозинката. Във втората група влизат: Добрата молитва, 91-и псалм, Пътят на живота и Молитвата на избраните. Между молитвите се прави и тайна молитва. Молитвеното събрание се завършва с Отче наш. Които желаят от вътре във вашия кръжок, могат да вземат участие в молитвени събрания. В начина на правенето им, също за часа и мястото чувствайте се напълно свободни, като се съобразявате с местните условия. Дето е нужно, могат да се правят молитвени събрания на групи, по квартали. Всичко да става по любов, със съизволението на Божията Мъдрост и на Божията Истина. Да живеем в надеждата, вярата и любовта и да служим на Името Божие, да служим на Царството Божие и Неговата правда и да служим на Волята Божия. Изгрев, София, 27 декември 1943 г. С братски поздрав: (следват подписите на Тодор Стоименов, Петко Епитропов и Боян Боев). От днес, 30 декември, нататък, молитвените събрания на Изгрева стават само вечерта на групи по 3-6 души по квартали, по няколко пъти седмично, според условията, напълно в духа на свободата и любовта. ФОРМУЛА Когато земята почне да се тресе, кажете си тая формула: "Всичко, което е добро, мога да приема; всичко, което е добро, мога да приложа; когато искам да направя някакво добро, няма сила, която може да ми противодействува. Всичко мога да направя чрез живия Господ на Любовта, Който всичко е създал в света." Нека тази мисъл остане във вас, при всички условия в живота ви без да се страхувате. ФОРМУЛА ОТ УЧИТЕЛЯ по песента от Учителя "Химн на Великата душа" Тая формула трябва да се произнася всред природата, на отворено, на двора, в гората, на полето, като се гледа природата. „Велик си Ти, Господи! Велики са Твоите дела! Велико е Името Ти над всичко! Изпращам към Тебе своята любов! Във всичко и във всички виждам Тебе и любя Тебе! Ще ти служа през цялата вечност!" Като погледне на небето, слънцето, облаците, простора, дърветата, цветята, тревите и прочие, човек да преживее величието на Бога, да се изпълни с благоговение към Бога за красотата, реда и хармонията, които царуват в природата и, трогнат, да произнесе тази формула с всичкото си сърце и душа. Хубаво е тая формула да се произнася всеки ден.