Iskri4ka

11. БЪЛГАРСКОТО ВЪЗРАЖДАНЕ ВЪВ ВАРНА И ВАРНЕНСКО. МИТРОПОЛИТ ИОАКИМ И НЕГОВАТА КОРЕСПОНДЕНЦИЯ Варненските българи могли да бъдат доволни със своята победа, която им донесла едно официално признание на тяхната национална обособеност, както от страна на властта, така и от страна на Варненската гръцка митрополия, чийто началник сам осветил училището. Ако се има пред вид състоянието на българщината във Варна до 1860 г., подавена от гърцизма, безпомощна и лишена от свой народностен облик, трябва да се признае, че успехът е бил от грамадно морално и практическо знание. С откриването и закрепването на първото българско училище във Варна варненските българи за пръв път след столетия добили в ново време един външен израз на своята национална обособеност. Това е било първият етап на националното организуване на варненските българи. Първият голям успех давал криле и тласкал към нови придобивки. Още в 1863 г. варненските българи се носили с идеята да си построят и отделна българска църква и да се обособят и от гръцкото духовенство. Обаче прави впечатление, че те не бързат да слагат ребром всички въпроси и да искат всичко наведнъж, а вървят на етапи. Те поддържат връзките си с гръцкото духовенство и не бързат да ги скъсат съвсем. Трябва да се изтъкне тук, че тия самоуки, практици български търговци проявиха по-голямо разбиране за еволюцията и здравото историческо развитие, отколкото многоучените адвокати и държавници на България в най-ново време, които не схващайки и немарейки за нуждите на еволюцията, докараха небивали в историята катастрофи за българския народ. Варненските българи поставяли въпросите един по един. Те закрепвали придобитите позиции и после пристъпвали по-нататък. Училището им се развивало добре. Не в 1862 г., а в 1870 г. във Варна било построено и на 14 септ. осветено и открито българско читалище. Варненските българи участвували вече в националните прояви и събития в Цариград във връзка с църковната борба. Знаем, че Варненско (Хадърджа, Балчик, Добрич) се отказало от Патриаршията и признало Илариона Макариополски. Също и гр. Варна изпратила аналогично писмо до последния. Варненско изпраща в Цариград в 1861 г. също представител по народните работи, Атанаса Чорбаджи, и за тая цел отправя една знаменита просба до Високата Порта, с която иска 1. да бъде призната и утвърдена българската църковна независима иерархия; 2. да позволи, щото българското духовно началство, заедно с българските представители, да уреди църковните дела на българските епархии. Тая просба е подписана и подпечатана от първенците на Варна, на с. Капакли, с. Хадърджа, с. Гюндогду. с. Гевреклер, с. Чатмата и с. Козлуджа. Тоя исторически документ гласи така: „Вероподаннити Българие, жители от Варненската Окружност, вземат смелост да подносят настоящата си покорна жалба пред Високославнато Правителство на Негово Царско Величество Милостивий си Господар и Цар Султана, за когото непрестанно ся Богу молят да го поживи и укрепи. Българский народ, в църковно отношение подчинен на Управлението на Високото Гръцко Духовенство, има зла чест да види себе си докаран до крайно нъравенно и вещественно Разорение за да осъществи властолюбивити и користолюбивити си помисли Гръцкото Духовенство, допуща си най-недостойни и безстидни постъпки; в имя на вярата угнетява разновидно, съблича народа и съсипва му благосъстоянието за общий вред на Дръжавата, с гонение язика ни и в церквите и в училищата и по къщити с гонение народността ни, и с изтребление всичко народно: То под имя на просвещение, налагани по силно свойт язик, сили ся да ни прелива с това, с което не сме и карани из път, който води към цел несъобразна с нашити поданически длъжности; Гръцкото Духовенство, като не познава язика ни, не само, че не е способно да ни даде нуждната храна, както го иска вярата ни, но още на място всяко слово за утешение то сее между народа ни раздори, а най-повиче ни обезчестява и клевети. Далеч от да изпълнява свещенните си звания, да укреплява народа в поданническите му длъжности и както го иска вярата, да превързва сърдцата ни по-стегнато за Престола то проповядва и словом и делом умраза към правителството, пред което от друга страна кове различни лъжи и клевети против народа; най-сетне то с безпремерний си разкошний и безнравственний си живот подава пример за крайно развръщение. Българский народ, след толкова си безполезни жалби от как ся обеди за неизправността на закоренелото въз злини Гръцко Духовенство, в желанието си да пази чисто вярата си която е православна та да предпази от съ време на гибел народността и язика си, да бъде, както го желае верен поданник на Царското Правителство, а не рая на Гръцкий Народ чрез Гръцката Патриаршия и отхвърли неосносний вече железний ярем. В пълна уверенност, че Царското Правителство тачи свобода-та и почита за една от светите си грижи да бди за съхранението на вяра-та и нравствеността на сичките си поданници, които Божий промиел му е въверил Българити от собственно побуждение пожелаха и желаят да ся възобнови в славнити сига дни на Премилостивий им Цар, независимост-та на народната им Иерархия, която Гръцкото Духовенство понеси и с незаконен начин си е подчинило от тогава няма и един век. Българский народ, като има свои свещенний и духовни лица, достойни да изпълняват свещенно-то назначение на Епископи, няма никаква нужда да притича до Гръцки Епископи или до други чужденци, и Духовенството при Българската в Цариград Църква, препозната вече от народът за истенско Духовно началство за Българити то като добие Височайше потвърждение и съизволение, за независимо и действително в уреждание църковните работи по Епархии-те, на които Християнското население състои от българи, ще нареди - Духовни Заведения, в които да ся преготвят, за колкото лица Духовни би ся показала нужда. В несъмнена вяра на прогласнити Хати-Хумаюна великодушни обещания, които подават правдина за една какви милости на всички подъданнически народи, подчинени под Скиптра на Негово Царско Величество Вероподаннити, никак ако и да не ся съмняват, че Ц. Правителство в благотворно-то си внимание от углабено изпита и оцени праведнити им невинни желания, представени толкова си пъти в многобройни жалби щеги освети с Височайшието си съизволение да подари и на тяхната църква високо-то си покровителство. Недсброжелатели обаче някои като искат да ся ползуват от висимото неизвестно положение на работи-ти ни, незнаим с каква си цел, начнаха явно да ни пррповядат друга идна вяра полагат с обещание за чуждо силно покровителство. Вероподанити по доло-подписани Българи в страха за лоши следствия, от такава проповед, както за народа, така и за Дръжавата за своя и подъдани ческа Длъжност почитат да преобръзат в имя на всички си братия, что живеят по Окружностга Варненска да изпратят нарочно Представител при Царското Правителство г-на Атанаса Георгиева, за да изтълкува и представи опасното положение в което са докарани и не минуема нужда за удовлетворение на невинни-ти им желания, които са: 1-во Да благоизволи Царското Правителство с Височайшието си препознание и потвърждение да освяти независимостта на Иерархията на Българ ский народ, като на народ особен по произхождение, по язик и по нрави и да отвърди за Духрвно началство на българската Иераршия Духовенството пред българската в Царьеград църква, която вече целий народ препознава за такава и желае да го има свои представител пред Ц. Правителство. 2-ро Да дозволи Цар. Правит. каквото Българското Духовно началство, спомогнато от представители, избранни от народа да уряди църковнити работи, и управление на Епархиите, които на царско здравье населяват Българи. Като поданници, на които верността и предаността е засвидетелствована с толкова си случай, Българити в желанието си да уценят съюза, който ги свързва за Престола, имат смелост днес цели молби да хварлят под подножието на Престола, с пълна уверенност, че Ц. Правителство не ще даде престъп на клевет ни внушения, които ся силят да ги отласнат от законното им правителство, то с Височайшието си изволение върху правиднити желания на покорнити си подан ници, ще им подаде благоприятни случай да покажат направо най-блистателно своята готовност да жертвоват и живот и имот за Престола на Ц. Величество, за когото непрестанно ся Богу молят. 1861 г. (Печат и подписи.) Проф. д-р Петър Ников „Българското възраждане във Варна и Варненско. Митрополит Йоаким и неговата кореспонденция" Изд. Българската академия на науките. София, Придворна печатница, 1934. (стр. 72-76) Иван Церов

10. ВЪЗРАЖДАНИЕ НА БЪЛГАРСКИЯ НАРОД. ЦЪРКОВНО-НАЦИОНАЛНИ БОРБИ И ПОСТИЖЕНИЯ Отдавна вече народните водачи в Цариград чувствували и изтъквали пред своите съотечественици в провинцията необходимостта от изпращане представители в Цариград от всички български епархии, които съвместно с цариградските да действуват с по-голяма тяжест пред правителството за задоволяване на българското искане за независима църква. Така в 1859 г. такава покана е била отправена от Цариград до пловдивската община, която от своя страна е трябвало да покани съседните епархии да изберат и пратят представители в Цариград, Когато народните работи след акта от З. април се усложнили, нуждата от изпращане на представители станала още по-чувствителна и от Пловдив тая идея била подета. На 10 януарий 1861 г. първи пловци изпратили в Цариград двама свои представители: Салчо Чомаков и д-р Ст. Чомаков, които заедно с тамошните първенци подканили още на 12 януарий всички епархии да сторят същото. Тая покана била подновена през април под натиска и впечатлението от заточаването на народните владици. Така един след друг в Цариград почнали да пристигат представители от цяла България, така че през май и юний се явили тридесет такива, снабдени с пълномощия и с особени прошения до правителството, в които българските градове и общини потвърждавали своето отричане от патриаршията и присъединението си към българската независима църква в Цариград, протестирали против нейните 15 точки и ги отхвърляли, като молили султана да утвърди и признае българската независима църква. Пловдив представяли Хр. Гешов, Салчо Чомаков и д-р Ст. Чомаков; София - пак последният и Г. Д. Трайкович; Вратца и Севлиево - П. Р. Славейков: Търново (каазата) - Н. Михаиловски и х. Н. х. Минчоглу, а епархията-архимандритх. Теодосий, игумен на Капиновския манастир, и иконом поп Петко; Свищов (околията) - йеромонах Пахомий, а града - иконом поп Христо; Ловеч - д-р Коста Павлов; Шумен - д-р Вичо Панов; Сливен - Иван Добровски (Добрович); Ст. Загора - х. Господин Славов; Самоков - Захари х. Гюров; Казанлък - Хр. Папазоглу; Добрич - х. Ив. х. Вълков; Русе - Костаки Маринов; Варна - Атанас Георгиев. Други градове натоварили живущите в Цариград българи да ги представят: Кюстендил избрал за свой представител д-р Захарий Струмски; Одрин - Цвятко Узунов; Плевен - Хараминков; Разград- Константин Славчевич; българите от Букурещ - х. Н. х. Минчоглу, Хр. Тъпчилеща и Д. Ив. Гешов; а българите в Цариград - Хр. Тъпчилеща, х. Никола х. Минчоглу, Д. Ив. Гешов, Евтимий Дебрели, Д. х. Несторов, Недялко Бракалов и Ив. х. Петров. Тия редовни български представители образували в Цариград един негласен български парламент, втори след оня от 1857 г., който авторитетно представял българския народ пред правителството. Натоварен бил д-р Чомаков да състави един меморандум до Високата Порта, който бил разгледан в събранието, поправен и трябвало да се преведе на френски и подаде. Неговото приготвяне обаче се забавило и понеже представителите имали от общините си разрешение да се бавят само три месеца в Цариград, решили да представят на правителството своите пълномощия с едно кратко прошение да бъде призната отделната независима българска църква. Това станало на 9 юний. (стр. 164-165) [...] По-рано, отколкото в Бургас се раздвижил българският елемент в другия най-голям наш черноморски крайбрежен център, Варна. Поддържан от гърчеещите се гагаузи, тук гърцизма е бил силен, обаче само в града. Епархията е била почти само българска. Обаче и в града българският елемент се засилил чрез постоянния приток отвън. Икономическият подем привлякъл тук предприемчиви българи балканци - търговци, занаятчии и работници, които донесли и своя дух на национална еманципация. Още дълго преди 1860 г. в село Хадърджа, в Добрич и Провадия българският дух се разбудил и чрез училището. Дейността на славянофила руски консул Александър Рачински във Варна, принесла в това направление също своето. Но след 3. април 1860 г. варненските българи дигнали глава и на 11. май образували отделна своя българска община, начело с Р. х. Мавридов, х. Стамат Сидеров, Госп. х. Иванов, братя Н. и С. Георгиевич, Хр. Т. Груев, Яни Н. Прагматаров и К. Михаилов. която открила и българско училище. Българите от Варненската епархия се присъединили също към новата българска църква в Цариград и през 1861 г. изпратили за свой представител в Цариград чорбаджията от с. Хадърджа, Атанас Георгиев, който останал там като такъв до 1865 г., когато заболял и умрял от холера. Силен и деен български център в епархията е бил х. Оглу-Пазарджик (Добрич), който повел ожесточена борба против гърцизма в окръга и против гръцкото духовенство. Той взимал най-живо участие чрез прошения и протести във всички перипетии и демонстрации на църковния въпрос от 1860 г. нататък. В църквата в Добрич, в хубава рамка, стоели, поставени на владишкия трон, увенчани с венци, образите на тримата народни владици, като на някои светии. Със смъртта на Порфирия и с идването на новия Варненски митрополит Йоаким, варненските българи се отделили окончателно от гърците, устроили си отделна църква и църковна община, която на следнята 1866 г. в един събор от миряни и свещеници от цялата епархия била реорганизирана и окончателно поставена като централна община в епархията, която въз основа на особен, изработен от събора „Временен правилник", почнала да управлява и ръководи епархиалните народни работи и да събира владищината. Председател на общината станал най-първо икономът Константин Дъновски, а от 1867 г. архимандрит Панарет. Тая организация заработила сега с голям успех за свестяване и отделяне от патриаршията на всички българи във Варненската епархия, така че още в 1866 г. от 90 села, спадащи в епархията, само 10 гагаушки села признавали още варненския гръцки владика, а останалите се отказали от него и от гръцката патриаршия и признали за свое духовно началство българската църква в Цариград и централната българска община във Варна. Заедно с Варна се организирали и отказали от патриаршията и присъединили към новата българска църква, освен Добрич, още центровете Провадия, Балчик, Каварна и Мангалия. По такъв начин и Варненската епархия, която така силно била повлияна от гърцизма, се отделила от патриаршията и останала така до идването през 1872 г. на първия български варненски митрополит Симеон, който и днес още я управлява, (стр. 196-197) д-р Петър Ников „Възраждание на българския народ. Църковно-национални борби и постижения" Издание Страшимир Славчев, София, 1929 год. (стр. 164-165, 196-197)

9. ВЪЗРАЖДАНЕТО НА БЪЛГАРЩИНАТА ВЪВ ВАРНЕНСКАТА ОКОЛИЯ През втората половина на XIX столетие българският елемент във Варненската околия започва да се пробужда, да съзнава своята народност и се стреми да отърси от себе си чуждото духовно иго и се обособи като отделен народ. Знаменателно е в случая, че макар и да е бил под чуждо духовно иго, да е нямал през онова време свои народни пастири и учители, които да го просвещават на матерния му език, за да слуша словото Божие и се моли на същия език; мнозина обаче са знаели да четат и да пишат на своя език. Ясно доказателство на това служат документите, със сложените върху тях подписи, на разни първенци от селата, които първи се пробудиха и пожелаха да отърсят чуждото духовно иго. Искрата за това пробуждане на българщината във Варненската околия се появила в с. Хадърджа, отпосле преименовано Николаевка. Начело на това пробуждане е стоял Атанас Георгиев, родом от с. Гулица, Анхиалска околия, който наедно с баща си, през време на руско-турската война 1828-1829 година, се заселил в с. Николаевка. Борбата за самостойна българска църква в Цариград е била в своя разгар. Отвсякъде в Турската империя, гдето са живели българи, до Турското правителство били изпращани заявления за независима българска църква. За тази цел в Цариград, през м. май 1861 год., почнали да пристигат новите представители, упълномощени да представляват българския народ по църковно-народните му дела. Такъв представител от Варненското окръжие през оная епоха е бил избран Атанас Георгиев. (Вж. Д. Мишев, „Църковен архив", кн. I и II, 87-88 стр., 1925 год.) Преди обаче Атанас Георгиев да замине за Цариград, решил да се споразумее с Варненските първенци българи да свика едно събрание в с. Николаевка. Това събрание станало на 21 март 1860 год. На него присъствували пратеници от следните села: Девня, Козлуджа, Хасърджик, Караач, Юшенлии (Ботево), Кумлуджа (Крумово), Суджас кьой, Гевреклер, Гюндогду, Чатма и Куюджук. На събранието присъствувал Атанас Георгиев. Държал се приблизително следният протокол: „Днес, на двадесет и първи март 1860 год. ний, долуподписаните първенци и старейшини от селата, събрани да размислим по черковния въпрос, по примера на нашите Цариградски българи, от днес нататък, ний се отказваме от гръцката Патриаршия и нейните владици. Занапред нашите свещеници да споменуват в Божествената служба името на българския свещено-началник Илариона Макариополски в Цариград и всички черковни работи, като за венчавка, вула и др., да се издават в негово име. За всичко гореказано се подписваме." С. Николаевка, 21 март 1860 год. Следват подписите: Председател: Атанас Георгиев, секретар: Свещ. К. А. Дъновски, Дядо Дука от с. Девня, Дядо Коста и ефендито Стоян от Козлуджа, Дядо Серю и Димитър от с. Караач, Дядо Банку от с. Хасърджик, Дядо Атанас и кел Михал от с. Ботево, Дядо Демир от с. Крумово, Дядо Бою от с. Суджас-кьой, Дядо Злати от с. Гевреклер, Дядо Хаджи Дойчу от с. Гюндогду, Дядо Бою от с. Чатма, Дядо Димитър от с. Куюджук. Това решение Атанас Георгиев съобщил в Цариград. На 24 юлий същата година имало друго събрание, на което присъствували първенци от околните градове: Провадия, Добрич и Балчик, които единодушно приели държания в с. Николаевка протокол и упълномощили Дяда Атанаса да отиде в Цариград, дето да говори заедно с добричкия представител Хаджи Иван Вълков, от името на всичките българи на Варненския окръг (санджак). (IV Известия на Варнен. археологическо дружество, стр. 15-16.) Макар че тия събрания са станали в 1860 год., обаче не всички села, чиито представители са взели участие в събранията, са се отказали още тогава от зависимостта на варненския гръцки митрополит. Това те са направили едва през 1865 год. От документите, които се съхраняват в архива на археологическото дружество, които тук буквално привеждаме, ясно се вижда нашето твърдение. „Ний, долуподписаний болгари в В. Козлуджа ва молим-ми с настоящето ни покорно пйсмо тук Българска-та Църква във Варна, на която като знаити чй ся отказахми и отделихми от Гръцката Цариградска Патриаршия и също тъй от Нейни-ти служители (гръц. Владици) и сме в разпра, затова препада-ми на Вас Чесний Господари Г. на Бълг. Общество, и Ва молйм да ни настоява-ти Селото на Всяка нужда като представа-ти пред Славното Царско Правителство (на Хюкюмат-ть) за сйчки-ти ни работи. И, тьй познава-ми и ще познава-ми Болгарската тук Църква във Варна за наша Доховна Майка И тя да ни варди въ Всяко Доховно и Църковно дело. И така, остая-ми пълно в надежда, чи ще изпълнява-ти тъй желаеми искания, за което и потвърдява-ми с Печатите сй." 1865 септемврий 10-ти В. Козлоджа, Следват подписите: Радол Кюсоолу; Стоян Чорбаджи; Желес Чорбаджи; Димо Кара Недялков; Никола Карапетров; Хузун Петар; „1865 септември: 24: ден От село Чатма старци и чорбаджии и сички сосердцй поздравляваме ви ваше славно бапгарско общество варна ето идем да ви са помолим за каквато нужда препадне на нас като додем да ни приемнете за да не ни оставите на ли знаете фтора майка и надежда немаме освен вазе и балгарската церква наша майка, защо знайте колко време как сме са отделиле от грецкия патрика и от грецките владици затова идем да ни приемете давията закаква да е работа сос хюкюматат заедно." Иван Дядув; Марко; банко Митюв саки; Марко; Славе; Чорбаци димир; Стоян; Койчо добре; Стойчу; Стойку; Николув; Роюв; Михал; Стойко. „Подписаните селени от село Гюн-дооду молиме Българската черкЬа във Варна която като знай че сми ся отделили от Гръцката патриаршия, и сме в мараза, молиме Българското Общество да представлява селото пред Хюкюмата за сичкити ни работи, и Българската черква във Варна е наша майка тя да ни варди в духовните ни и черковни работи. Оставами с надежда, чи ще изпълните исканието ни за което и потвърдява-ми с мюхюрите си ду Българската черква у Варна. 1865 : 8 септемврий : 13 го. Подписи: мехур мехур азаа селски селски дойчо перви втори иянюв марин стойко кателия Куртюф Славюв Боюв Демир Симо Стоян Иванов Ганюв Василкюв Станюолу Иорго Кожа Жеко Димитров Апостол Кожа Коджа Недю душко Стамат Други два документа от селата Гевреклер и Кумлуджа, без дата, които по всяка вероятност са от 1865 г., като първите два. „Село Геврек обаче старци и чорбаци и всички сродници почитами славно българско опщество варна щом иди до вас да са помолим за каквато нужда препадне на нас като додиме да ни приемните дана науставите бес покорно на ли знайте и ченемаме освен вази и българската церкова наша майка защо знайте колко време какво сми разделени от грацките патриарси и от грацките владики и затова идем да ни приемните нудата закаква да е работа сосе хюкюмат заедно честа и ...." Койчо Зеляс Русков Златков Иордани Недо Катемиа Николув Кумлуджа „Ний покорни синца общо селени приемами българското общество, покорявами са на неговият вопрос за всякакво едно нещо ведно с духовния въпрос ве за царският мезлиш и си полагами печатат царски за уверение." Мухтар мюхюрю дяду Стойку Епитроп дяду Дечу Поп (не се чете) дяду Панайот дяду Конди дяду Стоян Други документи от тоя характер в архива на музея няма запазени. Обаче от копирните книги на Варненската българска община от 1868 до 1875 г. които са запазени в архива, от кореспонденцията, водена през това време, се вижда кои села на тогавашното Варненско окръжие са вече признавали Българската община, която е ръководила църковно-обществените и културно-просветните дела. Поименно ще изложим тук селата, за да се види числото на българското население през оная епоха. Селата са следните: Девня, Суджак кьой, Аврен, Голица, Куюджук, Дуран кулак, Карапча, Сатълмъш, Тестиджии, Гаргалък, Емирлери, Гебедже, Дерекъой, Капаклии, Янътепе, Къзъл джилар, Юшенлии, Орехово, Карахюсеин, Копукчии, Джафер-лии, Ага-Клисе, Ени-кьой, Ясъбаш, Кутлубей и Геленджик. Като се има пред вид това голямо число на села във Варненската епархия с чисто българско население, през епохата на нашето възраждане, лесно се обяснява защо Цариградската патриаршия, при назначаването на Иоакима за варненски митрополит, в началото на 1865 год. е отправила своето послание до християните на епархията на два езика: гръцки и български. Но народният дух за стремеж към матерния език и обособяването в отделна българска народност на населението в горните села тъкмо през това време се е намирал в стихията си да се бори с чуждото духовно иго. И тази му борба се увенчала на 28 февруарий 1870 год. с пълен успех. Българският народ се сдобил със своя независима Църква, която му дала просвета и култура и в последствие подготви и неговото политическо освобождение. Архимандрит Инокентий сп. „Духовна култура", год. XXXI, книжка 44, XI11930 год. (стр. 270-275) *** ИСТОРИЧЕСКИ МАТЕРИАЛИ Едно историческо прошение до турските власти от населението на Варненския окръг през епохата на възраждането ни Началото на възраждането на българското население в нашия окръг започва от 1860 година. Постепенно добивало своите независими културно-просветни институти, училище и църква, налагало му се още като мнозинство от населението в окръга, да има свои представители в разните обществени учреждения в тогавашната турска империя, които представители да защитават неговите интереси пред надлежните власти. От такъв характер е и заявлението, за което става дума. То е написано на турски и на български. Размерът му е дължина 1.90 м и ширина 0.48 м. Съхранява се в рамка в залата на археологическия музей. Тоя важен исторически документ се е запазил в архива на бившето мютесарифство в града ни (сегашнсто окръжно управление), а подарен на музея от покойния Варненски свещеник Христо Върбанов. Тук предаваме изцяло неговото съдържание, при спазване на правописа му. „Ваше Високопревъзходителство! Известно е на честното Правителство на Негово Императорско Величество, че тукашния Български народ преди седем години, като нямаше свои народни представители в Царски-те мезлиши, посрещаме големи спънки в нужди-те си; затуй, ся уплака на преждебившия Управител на Дунавския Велият Н. П. Митхат Паша, който добродетелно послуша уплакванията му и благоизволи да замести и от наший народ в секи мезлиш по един представител. Затуй смиренни-те поданници на Н. И. В. Султана и българи по народност от Варненския Санджак всепокорно просим и молим Ваше Високопревъсходителство да ни дозволи да Му изразим наши-те смиренни чувства, че едногласно желаем занапред да ся приемнат в Царски-те Мезлиши по двама български представители, именно: в темизи-хукук и търговския; защото днешния в темизи-хукук, като ся намерва повече в Джинает мезлиши, неможе постоянно да се намерва в съдбите у темизи-хукук; също и в търговская да бъдат двама, от които единия да ся намерва постоянно, а другия само когато има мезлиш. Уверени, че Царското Правителство не ще остави незадоволен най-преданния от народите си в негови-те нужди и желания, смеем да ся надеем, че отеческата Царева милост ще ся простре и до нас, затуй и дьрзнахме да поднесем на Ваше ВисокопреВьзходиелство настоящето наше рабско прошение. Варна 29 С-врия 1869 г. Отдолу следват подписите и печатите на подписалите представители от жителите на Варненския санджак и на Провадийското, Балчишкото и X. Пазарджишкото общества с окръжията. Архимандрит Инокентий сп. „Духовна култура", год. XXXI, книжка 43, 1930 год. (стр. 186-187)

8. КОНСТАНТИН ДЪНОВСКИ И МОНАСТИРЪТ „СВЕТИ КОНСТАНТИН" КРАЙ ВАРНА На 11 км. североизточно от Варна се намира морското летовище, тъй нареченият монастир „Св. Константин", с малка църквица, в която има източник (аязмо). Кога е бил той основан, не съществуват точни данни. Преданието говори, че той е основан в началото на XVIII век. До това заключение дохаждаме от надписа на най-старата храмова икона в иконостаса, която представлява Св. Цар Константин и Св. Царица Елена, в цял ръст, художествена византийска живопис, които са облечени в златни царски сакос и порфира. В най-долната част на иконата, в подножието на животворящия Господен кръст, който се намира в средата между двете фигури, има доста повреден надпис на гръцки език, който гласи следното: „поради силен страх на християните... в Цариград 1713 година". По всяка вероятност иконата е била изработена в Цариград и след това пренесена и вложена в иконостаса на монастирската църквица. Около монастира „Св. Константин" по-рано е съществувала гъста, непроходима гора. Интересни сведения за монастира дава руският пътешественик и историк Виктор Тепляков в своята книга „Письма из Болгарии", издадена в град Москва през 1837 год. Ето какво пише той: „Ходих в монастира „Св. Константин", който се намира на 10 версти от Варна... Недалеч от една чешма по пътя някакъв овчар пасеше биволи... Той тананикаше някаква песен... Мелодията беше ту весела, ту печална, мелодия на българска песен. Под къдравия му калпак се показваше лице с атлетически черти. Това бе една от ония масови фигури на българи. Моят преводач запита българина колко часа има още до монастира. Суха монотонна фигура ме посрещна (в монастира). Зад монаха следваше едно младо българче... Храмът „Св. Константин" е също така мрачен, беден и тесен, както и всички български църкви." Монастирът е силно пострадал през руско-турската война в 1828-29 год. и бил съвършено разрушен преди още Варна да е била превзета от руските войски. Възобновяването на монастира след неговото разрушение се дължи на двамата братя иеррмонаси Теодосий и Агапий Кантарджиеви, българи, родом от В. Търново, с доброволни пожертвования на жителите от Варненската околия, в един период от 30 години. Понеже ние, българите, не сме имали още наша самостойна Църква, а сме се намирали под духовното ведомство на Цариградския патриарх, затова по-нататъшните грижи за монастира били възложени на Варненските гръцки митрополити. Ето защо последните, за издръжката, снабдяването с имоти и стопанисването му, са отправяли монастирски послания до християните (безразлично от каква народност) на Варненската епархия и са апелирали за помощи, каквито населението е давало. (Такива послания се съхраняват в архива на Варненския археологически музей.) От приходите му се помагало за постройки на църкви в селата на Варненската околия, за издръжка на училищата в града, помагало се е на населението, без разлика на народност, при обществени бедствия и др. Макар че монастирът е бил под ведомството на гръцкия митрополит, Йеромонах Теодосий е извършвал богослужението на славянски език. Само на големи празници или когато се случвало да има в монастира някои влиятелен грък от Варна, тогава богослужението се извършвало на гръцки език от същия. Данните за възобновяването на манастира от двамата братя Теодосий и Агапий, както и за по-нататъшната му съдба относно управляването на монастира с имотите му, до смъртта на поменатите братя иеррмонаси (1867-1868 г.), както и след тях. Намираме във в-к „Варненски вестник", бр. 6 и 8 от 1880 год. в статията под заглавие: „Монастирите Св. Димитър и Св. Константин и Елена при град Варна", подписани с инициалите П. К. Авторът на въпррсната статия, скрил истинското си име под горните инициали, доколкото си спомняме, е покойният Антон Байчев, общественик и журналист, родом от гр. Лясковец; който и в колоните на в. „Варненски новини" в една статия, печатана преди няколко години, която носи неговия подпис, в едно сбито изложение предаде писаното в статиите по отношение на казаните монастири. Покойният А. Байчев е бил окръжен училищен инспектор в гр. Варна през първите години след Освобождението. Тъкмо през годината, когато се е появила поменатата статия във „Варненски вестник", се е повдигнал въпрос за откупуване на монастира „Св. Димитрий", с имотите му, от гръцката община, която тогава го е владеела, за нуждите на покойния Княз Александър Батемберг. Теза обстоятелство, види се, е принудило покойния Байчев да се заинтересува за двата монастира, „Св. Димитрий" и „Св. Константин", и да събере нужните исторически сведения за тяхното минало. Това той сторил и осветлил българското общество с поменатата статия, печатана във в. „Варненски вестник". Това, -ека признаем, е една голяма заслуга на покойния Байчев, защото с тази статия, както ще видим по-нататък, когато се е повдигнал въпрос за отнемането на монастира „Св. Константин" от гръцката община и предаването му на законните наследници - българите, изтъкнатите исторически данни са имали голямо значение при съдебния процес за разрешаването на спора: на кого трябва да принадлежи монастирът. След смъртта на йеромонасите Теодосий и Агапий техен заместник става свещеник Константин Дъновски, българин, родом от с. Устово (Смолянско), ръкоположен в 1857 г. за свещеник в гр. Варна от варненския гръцки митрополит Порфирий, който впоследствие става първи български енорийски свещеник и отваря първия български параклис „Св. Архангел Михаил" в гр. Варна, през 1865 г. Като поел управлението на монастира, той положил грижи и изразходвал материални средства за неговото подобрение. Обаче гръцката община е влязла в спор с него, вследствие на което той завел дело. От едно писмо под № 331 от 25 юний 1869 г. на варненската българска община до председателя на русенската, ето какво се пише: „Преди няколко дена замина оттука за градът Ви негово Преподобие поп Констандин, комуто тръгнуванието стана внезапно, та не можахми да го снабдим с приличното препоручително писмо. Той дойде в градът Ви, за да прави давия за труда си и иждивените си пари връх направата на гръцкий монастиря „Свят. Констандина". Реченний може да Ви е разказал подробно за сичките случки и пречки крлкото посрещнах тука пред Правителството от страна на тукашната гръцка община: Заради това Ви молим да му спомогните всеки случай, та да си намери правото. Той е добър и честен человек, ако си намери праврто, ще стане пречина да се съсипе тази гръцка пасмина, която колкото работи до сега е вършила, сичките са злоупотребително станали, адски едни след други излазат на явя. Молим, приемнето го за живение в една от стаите на митрополията, догдето си свърши работата, то ще бъде за чест на народността ни от една страна, и от друга - за чест на духовенството ни. Уверени, че не щети ни призря молбата, бързами да Ви предварително благодарим." „Монастирът", макар да се е наричал така, след неговото възобновяване, в строг каноничен смисъл не отговарял на понятието монастир, понеже в него никога не е имало установено монастирско братство. „Монастирът" се е управлявал от един областен съвет - „Идаре меджлиси", в който са влизали първенци от гр. Варна и с. Царево (Кестрич), между които е имало и чисти българи. За извършване на богослужението е имало или постоянно духовно лице, нещо като „игумен", какъвто е бил йеромонах Агапий, или монастирски „векилин", както се нарича свещ. Константин Дъновски (в писмото под №425), или се редували свещеници от града и с. Царево. Още в турско време „монастирът" е служил за летуване на варненски чорбаджии, които са наемали стаи и са прекарвали лятото в него, под звуковете на латерни, армоники, дайрета, песни и веселби. До създаването на българската Екзархия (28.II.1870 г.) „монастирът" е бил общо притежание на християнското население във Варненската околия, без разлика на народност, понеже бил строен с негови средства. Обаче, след създаването на независима българска църква, с издаването на височайшия Султански ферман, в който се определяха и епархиите в Екзархийската област, „монастирът", наедно с неговия инвентар, е бил присвоен от Варненската гръцка община, която го е владеела, докато по съдебен ред той е бил отнет от нея и предаден, вместо на митрополията, на Варненската окръжна постоянна комисия. Считаме за излишно да излагаме подробно хода на това дело. Въпросът обаче за незаконното владение на „монастира" от гръцката община е бил повдигнат от варненската българска община още през турско време. Това виждаме от едно поверително писмо на варненския руски вицеконсул под №40 от 30 април 1874 г. до А. Н. Мошкин, руски генерален консул в гр. Русе, което се пази в архива на музея. Ето какво се пише в писмото: „Имам чест да донеса за Ваше сведение, че с миналата поща българската община изпрати в Екзархията едно прошение с 220 подписа, с което общината възлага на Негово Блаженство Антима да ходатайствува пред когото следва, да се отстъпят за българското население на Варна две от петтях градски църкви и един от двата монастира, които се намират на север от Варна, на разстояние 7-10 километра, на брега на морето, които монастири се намират изключително в ръцете на варненци." „Като се изключи от числото на петтях църкви храмът „Св. Николай", построен от капиталите, завещани от починалия одески почетен градоначалник Николау, от което храмът получил названието „Москов Клисеси", българите в прошението до Екзарха, изявяват претенция за всички останали градски храмове, от които два големи и два малки, за които се съобщава, че варненци са ги строили до възникване на съществующите сега двойни несъгласия. Преимуществено българите указват в своето прошение, на подворието и митрополитския храм, при постройката на който, през 1840 г.. те взимат най-деятелно участие, както със своите парични вноски, така и необходимия за зданието материал, бил доставян от селяните българи, както за това свидетелствуват съхраняващите се в ръцете на селяните и джумалиоглар (джумалийци), които са внесли 90 хиляди пиастри (гроша) срещу квитанции от тогавашните старей и архиерея. На това основание те искат един от големите и един от малките градски храмове, както и един от двата монастира и чифлика, защото нито в един от тях няма монаси. Освен означените църкви и монастири, общината на варненци владее в града няколко дюкяни и магазина и една от градските обществени бани, доходът от които отива изключително в полза на гръцките училища, тогава, когато по уверението на българите, всичко това е било придобито, докато те не съставляват отделна от варненците община, са били наедно". „Макар че домогванията на българите, изказани в прошението до Екзарха, са сравнително умерени и по справедливост съставляват безпрекословна неотменимост на българския народ, обаче привеждането им в изпълнение ще срещне от страна на варненци силно противодействие. Не ще мине без биеница, а може би даже и без кръвопролития. Тия ренегати, ако е позволено да се изразим така, внуци и деца, които разновременно са се разделили, избягвайки турските насилия, са се преселили от околните села във Варна, са най-чисти българи, които после са станали граждани, досега водили против самите българи злобна, но скрита борба и това единствено само затуй, защото българите не заявявали открито за подялбата на общия имот. Варненци в ръцете на гръцките цариградски демагози са най-лошото оръжие против българите. Във всеки случай и тук, без деятелното участие на турските власти, при подялбата няма да мине така. Местните българи предвиждат бъдещата взаимна борба, но не могат да отстъпят. Белким Негово Блаженство Екзархът ще ги посъветва, което е трудно да се предполага, да пазят още известно време мълчание. По мнението на българите най-незначителната отстъпка в настояще време се обуславя с окончателната загуба на цялата епархия и пожертвуването на нейните шепа интереси на отявлените врагове на славяните и затова те се оставят да срещнат отпор, като оповестявали по-рано на селяните за предприетото от тях решение и изпращане жалба до Екзарха." Въпреки (тия) настояванията на Варненската българска община, още през турско време бил повдигнат въпросът за църквите в града Варна и двата монастира, да бъде справедливо разрешен за двете народности, българи и гърци, живущи във Варна, но останал неразрешен. Турското правителство винаги е било повече благосклонно към гърците в техните искания, отколкото към нас -българите. Това положение на църквите и монастирите в града е траяло и след нашето Освобождение. За лръв път за монастирите след Освобождението се заговаря, както по-горе споменахме, във в. „Варненски вестник", който разглежда въпроса за монастирите как са възобновени, както и от канонична гледна точка, на кого те принадлежат по право. Едва на 14 август 1891 год. Варненската окръжна постоянна комисия е подала прошение във Варненския окръжен съд, с което е оспорвала правото на Варненската гръцка община относно владението на монастира „Св. Константин" принадлежащите към него имоти. Окръжният съд отхвърлил тоя иск на Окръжната постоянна комисия, която, недоволна от това решение, го обжалвала пред Русенския апелативен съд. Последният разгледал делото и с решение № 178 се произнесъл в полза на комисията. Противната страна, недоволна от това решение, обжалвала го пред Върховния касационен съд. Този последният, с решение № 380 от 2 октомврий 1898 г. касирал решението на Апелативни съд, като е възвърнал делото за ново разглеждане и при друг състав. На 29 и 30 декемврий 1898 г. Апелативният съд с решение № 225 наново отменил решението на Окръжния съд и признал правото на Окръжната постоянна комисия, която, след като е осъдила гръцката община, е била въведена във владение на монастира и имотите му от съдебния пристав, с протокол, на 26 ноемврий 1897 г., на основание изпълнителния лист № 18 885, издаден от Варненския окръжен съд на 24 ноемврий с.г. против гръцката община за предаване на монастира. След като Окръжната постоянна комисия е влязла във владение, с решение № 105 от 23 март 1906 г., Варненският окръжен съд е осъдил гръцката община да заплати на Окръжната постоянна комисия всички приходи, които е събирала от 14 август 1891 г. до 26 ноемврий 1897 г. Това решение на съда е било обжалвано от гръцката община пред Русенския апелативен съд, който с решение № 14 от 22 януарий 1907 г. потвърдил решението на окръжния съд. След закриването на Окръжната постоянна комисия, монастирът и тоя път е преминал във владение не на Митрополията, а на Варненската градска община. На 11 август 1897 г., вследствие голямото наводнение, монастирът чувствително е пострадал. Църквицата, сградите и чешмата бяха почти разрушени. Впоследствие постепенно се възобновява. През 1922 г. гръцко-българската емиграционна подкомисия в България, между другите имоти, е повдигнала въпрос и за ликвидиране с монастира „Св. Константин" и имотите му. За тази цел е било образувано емиграционно дело № 30702, което дело бе разгледано от Върховния международен съд и решено в наша полза. Днес този „монастир"-летовище, със своята приказна околност, великолепни сгради и красиви градини, хубаво слънце и приятен морски въздух, кристален целебен морски пясък, студени и топли морски бани и грижите на общината да го постави наравно с европейските морски летовища, е едно от най-красивите места на Черноморското ни крайбрежие, гдето човек ще намери най-добри условия за закрепване на своето здраве. „Монастирът" е свързан с града с китонирано шосе. Недалече от монастира се издигат множество летовища в разни красиви стилове на множество различни дружества и институти, наши и чужди, санаториуми и великолепни частни вили. А. И. сп. „Духовна култура", кн. 77, 1937 год. (стр. 663-667)

7. ДОПИСКИ ОТ ВАРНА В АРХИВАТА НА С. РАКОВСКИ Архивата се съхранява в етнрграфическия музей в София. В нея има четири дописки от Варна, а именно 1) под № 7844 от 15 юни 1861 г. дописка до редактора на един вестник; 2) под N5 7444 от 20 юни 1861 г. дописка, която е подписана както горнята със „С. С. Т." 3) под № 748 една дописка, писана до редактора на в. „Дунавски лебед" (Белград) с дата януари 1861 г. Дописката е изпратена от „българската във Варна община" и е подписана от тогавашните й членове: P. X. П. Мавридос, Бр. Георгиевич, Бр. X. Попов, Д. X. Тюлев, Стоянчо Хаджи Иванов, Спас Димитров, учил. епитроп и Кост. Димитриевич, епитроп и 4) под № 7445 дописка от 25 юни 1861 г. до редактора на „Българските Книжници". Дописката е подписана със същите букви като горните две. Първата дописка Моля Ви, г-н редакторе, дайте място в почтените си листове, ако намерите за благосклонно, на това кратко описание на Варна и жителите й. Мнозина съм слушал, че желаят да се научат какви са и с какъв дух са българите във Варна и селата й и какви са гагаузите. А сега аз, както съм честит да се намирам в този край, който заслужава любопитство на мнозина, и като имах чест да се запозная и с простия народ, можах да науча много любопитни неща, но за всички не мога да се отговори сега, а оставам за друг път; сега само ще кажа накъсо за тогавашния народ и за град Варна. Варна е разположена на бреговете на Черно море и на един малък, но доволно широк залив, до когото наблизо се намира едно твърде голямо блато, за което се говори, че ще го съединят с морето за по-добро пристанище зимно време и между два доволно големи и дълги върха, от които единият е посипан с лозя, 5-6 тепета, няколко стари табии и в полите му два мънастира - „Св. Константин" и „Св. Димитър". В брега му се плескат пак сякога морските вълни; другият бряг е природно, като една градина, накичен с гора (лес)., разновиден храсталак и по някъде с черни угари и зелено класни нивя. И така Варна се намира на равнина между два върха по на час разстояние един от друг; и от единия й край лежи безпределно, тихо и бурно море, а от другия - много голямо блато, зад което нататък се простират малки връхища и могили, между които се намират разноцветни, плодородни равнини и долини, които всяка минута могат да дадат балсам на пожалено сърце, радост и веселие на пътна душа, всяка минута са готови да възбудят жално възпоминание за преминалото и благотворна надежда за добра бъдащност. Отвред е окружена Варна с каменна стена, между която се намират 8-9 табии (батареи) с топове, което й е калето. „Известия на Варненското археологическо дружество", кн. V1912 год. (стр. 6)

6. СПОМЕНИ НА СВЕЩЕНИКА КОНСТАНТИН ДЪНОВСКИ51 Гърците във Варна останали смаяни от тази решителна постъпка на българите. По покана на цариградските българи и варненци решават да не припознават вече патриаршията, с владиците й заедно. Окончателното решение по този въпрос се взело в с. Николаевка на едно събрание, по инициативата на Атанас Чорбаджи, под крушата на извора „Харлата". Съставя се протокол, подписва се от присъствующите и се подпечатва със селския печат. Тоя протокол с писмо от варненската община се изпраща на Илариона в Цариград, като се молел при това да заобиколи Варненско, гдето имало да се осветяват новопостррени черкови по селата (напр. в с. Гюндогду), което и обещавал да изпълни, но отлагал, види се, поради усложнението на работите в Цариград. Във Варна е бил тогава руски консул Александр Рачински, човек набожен и добър славянофил, който искал от гръцкия владика да му отстъпи черковата „Св. Георги", в която да се служи поне веднаж в неделята на славянски език. Разбира се, че гръцкият владика не е можал да удовлетвори искането на руския консул, когато страстите и гоненията между българи и гърци са се разпалили до крайност. Консулът най-сетне помолил да му се отстъпи мънастирът „Се. Димитър" (в Евксиноград), игумен на който бил българин от Търново, което и сполучил. На 6-й август 1860 г. станала голяма служба с петихлебие, на която присъствували всички разпалени българи. След службата консулът държал реч на българите, че трябва да се заловят за духовното си просвещение и им обещал, че на следнята година непременно ще са открие славянска черкова в град Варна с издръжката на руското правителство. Консулът искал от по-видните българи да обмислят въпроса за откриването на българско училище. Единодушно се решава да се открие училище и веднага се събрали на 6-й август 1860 г. помощи за издръжката му. Най-големи суми са записали следните лица и еснафите: Йеромонах Теодоси, игумен на мънастиря „Св. Димитър" - 2000 лв. Атанас Чорбаджи от с. Николаевско - 1000 лв. Стоянчо Хаджи Иванов - 1000 лв. Господин Хаджи Иванов - 1000 лв. Хаджи Стамат Сидеров - 1000 лв. Сава и Никола Георгиевич - 600 лв. Атанас и Георги Попови - 400 лв. Костадин Тюлев - 200 лв. Христо Попов - 200 лв. Янаки Жеков - 200 лв. Хаджи Рали Маврудиев - 200 лв. Еснафите: абаджийский - 100 лв. кюркчийски - 100 лв. дюлгерски - 100 лв. бакърджийски - 100 лв. калайджийски - 100 лв. калбурджийски - 100 лв. Търговци гърци са записали: Димитрокопуло - 100 лв. Сакалука - 100 лв. ИВанис Чико - 100 лв. Георги Филибели - 100 лв. Мухтията Ибиш Ефенди подари от вакуфите - 400 лв. Един гражданин - 800 лв. Събрали се 10000 лв. и по съвета на благоразумните българи решено било да се дадат на гръцката община, с условие да се издържа български учител при гръцкото училище, който три пъти в седмицата да преподава български язик на българските деца. Гърците отказали на тая българска отстъпка. Тогава българската община решава да купи за 3000 лв. мястото, гдето е старата българска черква „Св. Архангел". Документът за мястото е бил зет върху Кюркчи Коста Димитров, почтен и състоятелен българин. Първото българско училище се открило на 1-й септември 1860г. На следнята година се почва постройката на ново училище. Като се изкарва първият етаж на зданието, варненските гагаузи почват да заплашват работниците и да нападат върху им. Един ден гагаузите направили демонстрация пред турското управление (конака), и настоятелно изисквали от тогавашния мютесарифин (Ашир бей) да спре по-нататъшното строение на училището. Властта удовлетворила желанието на гагаузите и със стражари спряла работите му. В това време влиятелният българин Атанас Чорбаджи бил в Цариград, като представител от Варненско по черковния въпрос. Свещ. Дъновски писал на Атанас Чорбаджи за случката с гагаузите и му искал съветите, как да се постъпи, за да може да се доизкара започнатото училище. Отговорът на Атанаса бил: да отиде при мюфтията Ибиш ефенди, който му бил голям приятел и комуто писал по въпроса; той ще му спомогне и нареди каквото трябва да се направи пред властите. Ибиш ефенди съчинил една мазбата (заявление) от страна на българите до централното правителство, дал я на свещ. К. Дъновски с препоръчителни писма до кметовете на Козлуджанската кааза (околия) за подписване и подпечатване. Същата мазбата била разнесена от други лица из каазите: Добришка, Балчишка, Манкалянска и Провадийска за подписване. Съдържанието на мазбата било, че българското население от 6-тях каази на Варненския санджак (мютесарифлък) не желае да се обучават децата му по гръцки език, и понеже нямало българско училище, молели падишаха да издаде ферман за едно централно българско училище за целия санджак в град Варна. Свещеник Дъновски отнесъл мазбата в Цариград на Атанас Чорбаджи, който я предал гдето трябва. Докато се издаде ферманът, изтекли се девет месеца. През това време училището стояло непокрито и материалите му били разграбени от гагаузите. Като се получил ферманът във Варна, мютесарифинът Ашир бей го прочел в двора на конака (сегашното окръжно управление). За тая цел са били поканени всички подписавши мазбатата български и турски мухтари (кметове); събрало се много народ в двора на конака от разни народности и главният секретар на бея поднася с особен церемониат султанския ферман на мютесарифина, който гръмогласно го прочита на събрания народ. Присъствувалите гагаузи и гърци останали в голяма изненада. Те нищо не знаяли от това, що се вършило с мазбатата, нито пък подозирали къде ще му излезе краят с откриването на българското училище и косвеното припознаване от властта българска училищна община. Училището било доправено и тържествено осветено от тогавашният гръцки митрополит Порфирий в присъствието на руският консул Рачински, представителите на властта и на всички живущи в град Варна българи. Осветяването на училището се извършило на 25 юли 1862 г. * Руският вицеконсул Рачински искаше всяка неделя да посещава църковната служба, стига само тя да се извършва на език, който той разбира - славянски. И затова често пъти искаше от гръцкият владика Порфирий да му отпусне черковата "Свети Георги" в града за да се служи в нея на славянски език. Владиката по добротата си може би беше наклонен да одобри искането на консула, но митрополитите-съветници не се съгласяваха на това. Те пречеха всякак да се зароди славянският език във Варна, а покрай това и да се съживи и българщината. Обаче на големите празници, когато трябваше да присъствува консулът в черкова, владиката ми разрешаваше да прочета евангелието на славянски език. Най-сетне А. Рачински предложи на владиката да му отстъпи мънастиря "Свети Димитър" вън от града (в Евксиноград) и там да се служи на славянски, когато имаше консулът свои и царски празници, напр. като възшествието на престола на руския цар и др. Владиката се съгласи на това и ме изпращаше да извършвам черковната служба в мънастиря. За една такава тържествена служба на 6-и август консулът повика двама руски певци от Цариград и той заедно с тях взе участие в службата. Няколко пъти подред служих в мънастиря литургия и консулът с видните българи-търговци винаги присъствуваше на черковната служба. След черковният отпуск ставаха срещи и запознанства между българите и консула и главен въпрос между тях беше как да се сдобие град Варна с черкова, в която да се служи на славянски език. Рачински виждаше, че на българите не бе възможно за дълго време да си построят черкова и взе инициативата да ходатайствува пред правителството си за откриване на един руски параклис, който ще прибере временно българите и чрез който може би ще се осуетят българските намерения да нападат и отнемат гръцки черкови. Консулът сполучи в ходатайството си и откри руски параклис в къщата на Залъмоолу Кости. Освещението на параклиса стана на 12 април 1861 г. от мене, свещеник Иван от с. Казълджиларе и архимандрита Филарета. На 30 ноември 1864 г. се помина гръцкият владика Порфирий при когото служих като свещеник на митрополията. През 1865 се събрахме българите, в кантората на Сава Георгиевич и решихме да протестираме пред правителството и патриаршията, че не можем вече да стоим без черкова и че няма да приеме, новия владика от патриаршията, докато не се разреши църковният въпрос. Протестът ни се подписа от 50-60 села на Варненският санджак. Българите искаха от властта: или да им се разреши да си построят черкова или пък ще вземат насила една от гръцките черкови. Българите решиха тогава да вземат черковата "Свети Георги". Известно стана на всички, че на 10 февруари 1865 г. ще се отнеме насила казаната черкова, както биде взета през 1861 г. черковата "Света Богородица" в Пловдив. Турски власти приготвиха 12 души турци, които да употребят и хладно оръжие в случай, че стане нужда, само да не допущат отнемането на черковата. За да се избегнат кръвопролитията, българите се отказаха от намерението си и аз сам отидох при мютесарафина да му съобщя решението и да го помоля да не изпраща приготвените 12 души турци. Реши се да се приспособи долният етаж на училището за черкова и да се нарече „Св. Архангел Михаил" На 14 февруари 1865 год. за пръв път служих в нея и аз и бях първият свещеник. На Великата събота, когато трябваше да се обикаля черковата (черковната процесия), тогавашният мютесариф Абдул Рахман, като се разпореди да се преоблечат 25 души млади българи в стражарска форма, за да пазят ред и тишина и да предотвратят възможните смутове от страна на разсърдените гагаузи и Измирли-гърци. За новата черкова взехме икони и други черковни принадлежности от Николаевската черкова с които си служихме почти година докато такива се набавят. Тия черковни вещи бяха донесени от свещениците Иван Димитров Бакърджиев, Петър Анастасов, Курти Добрев, Слави Стоянов и Добри Бацов. След осветяването на черковата ни пристигна в гр. Варна, на 20 февруари, нов гръцки владика - Йоаким, сегашен гръцки патриарх. Първите епитропи на българската църква бяха: Киро Патриков, Спас Димитров, Кожухар Коста Димитров, Константин Димитров и Хаджи Никола Абаджията. Един от влиятелните българи е е бил Ангел Георгиев, Той имал голяма заслуга за превземане на църква в Провадия. Освен 20-тях българи, които споменах, имаше във Варна още следните (доколкото помня): 21) Йосиф Стоянов (син на Стоянчо х. Иванов); 21) Стойко Влахов от Котел; 23) Г. Маринович от Свищов******; 24) Христо Т. Груев\ 25) Хаджи Стефан от Шумен; 26) Хаджи Иван: 27) Георги Табака (Г. Ив. Караильов) от Панагюрище; 28) Манол Мутава\ 29) Абаджи Неделчо Паралиев от с. Палиците (Габровско); 30) Папаз Иван от Трявна; 31) Стоян Бахчеванджи, 32) Драган Василев; 33) Стойко Жеков от с. Карахюсеин и синовете му Жеко, Коста, Иван и Тодор. Ст. Жеков произхожда от Одрин, гдето баща му е бил свещеник; 34) Арабаджи Тодор от Ямбол; 35) Антон Недялков Карабатак от с. Куюджук; 36) Янаки фурнаджи от Ямбол; 37) Терзи Никола от с. Дебелец (В. Търновско); 38) Арабджи Стоян; 39) Кюркчи Генчо от В. Търново; 40) Буруджи Тодор; 41) Каменар (Тасчи) Йордан от с. Пашаит; 42) Тасчи Иван, 43) Тасчи Паун; 44) Кюркчи Захари: 45) Унджи Ради\ 46) Арабаджи Недю от с. Девня; 47) Върни М. Върнев от Ески-Джумая; 48, 49) Праматар Яни и Георги от М. Търновско; 50) Атанас Недев от с. Климентово; 51) Абаджи Стоян Иванов от с. Търкашент (Еленско); 52) Кюркчи Ради Трифонов от с. Марен (Еленско); 53) Арабаджи Петков от М. Търновско; 54) Д. Провадалъ (Момов) от Преслав; 55) Калбурджи Станю\ 56) Абаджи Иванчо отДреновските колиби; 57) Катранджи Георги от Тревненските колиби; 58) Уста Кою от Трявна; 59) Топал Хаджи Данаил от Казанлък; 60) Йордан Тодоров; 61) Хаджи Иван Тодоров: 62) Христо Кафеджийчето; 63) Еминеджи Панайотов; 64) Георги Чубрицата] 65) Стоян Карабатаков; 66) Калайджи Белчо\ 67) Петър П. Димов от В. Търново; 68) Иванчо Давидов\ 69) Дим. Върнев; 70) Янко Славчев от В. Търнрво; 71) Андрей Астарджиев\ 72) Хр. Климентов; 73) Мих. Риболов; 74) Стоян Куюджук, 75) Н. Праматарев; 76) Еширо-олу Христо; 77) Арабджи Никола Панайотов от с. Климентово; 78) Гаки Тодоров; 79) Илия Папаз Иванов; 80) Жеко (бъчвар); 81) бричкаджи Г. Жеков от Ямбол; 82) Н. П. Корчев от Самоков; 83) Табак Марин Андреев; 84) Табак Павли\ 85) Арабаджи Васил Калчо-олу от Ямбол; 86, 87) Балтаджи Кирак и брат му Драган, бъчвар от Ямбол; 89) Бони Данаил от Казанлък; 90) Балтаджи Станев от с. Девня; 91) Ханджи Стоян от Ямбол; 92) Абаджи Трифон; 93) Г. Страшимиров; 94) П. Павлов; 95) Конда Кателев; 96) Ст. Сърмаджия, 97) Стоян Карапенев, градинар от Еленско; 98) Табак Райно от Панагюрище; 99) Арабаджи Йордан от Ямбол; 100) Кюркчи Митьо от Ямбол; 101) Бою бъчвар от с, Еркеч; 102) Ст. Иванов рт В. Търново; 103) Дерменджи Денчо Николов от Трявна; 104) Момджу Алеко от Ямбол; 105) Пан. Пеков от Ямбол; 106) Г. Иг. Коларов; 107) Терзи Панайот: 108) К. Стоянов: 109) Кюркчи Митьо от Ямбол и 110) Стоян от Тулча. „Известия на Варненското археологическо дружество", кн. IV 1911 год. (стр. 17-27)

5. РОДОСЛОВИЕТО НА КОНСТАНТИН ДЪНОВСКИ А. Начални години, юношество и възмъжаване Константин Дъновски е роден на 20 август 1830 год. в Овчарската махал на с. Читак, околия Ахъчелебийска, окръг Гюмюрджински. По-късно е назовано Устово и заедно със село Райково през 1860 год. образуват гр. Смолян. Разположени са покрай Черна река, приток на р. Арда. В древността Устово е заселено от тракийското племе „кайлалети". По-късно е завладяно от Рим. През VII век е заселено от славянското племе „смоляни". При хан Пресиян (836-852) влиза в пределите на българската държава. През 1700 година населението е помохамеданчено, и особено в 1720 г., когато в с. Райково е смазана съпротивата на населението. През 1515 год. султан Селим I подарява тази област на придворния си лекар Ахъ Челеби и носи неговото име столетия след това. През XVII—XVIII в. се засилват занаятите абаджийство, терзийство, бакърджийство. През 1845 год. е основано бакърджийско и калайджийско сдружение. През 1830 год. в Устово е открито килийно училище при черквата „Св. Никола", където е имало и метох, а през 1845 год. - и светско училище. Светогорски монаси са се грижили както да се учат децата на славянско писмо, така и за християнското им обучение. За един такъв монах си спомня Константин Дъновски, вероятно това е бил поп Григорко, който тогава престоява в Устово 1837-1838 и до 1872 година, като една година е бил в с. Момчиловци. По-късно отива в Пловдив в гръцко училище и завършва основното си образование. После отива в Татар-Пазарджик при известния български учител град Елена на име Никифор х. Константинов Мудрон и се учи на старославянско писмо. Завръща се в родния си край Устово на 16 години. Става учител и започва да обучава децата на старославянско четмо. Това му спечелва врагове в лицето на гърците и гъркоманите. Така те го прогонват от Устово и той учителствува една година в с. Горно Райково, близо до родното му място. Отново бива наклеветен от гъркоманите пред турските власти, че бунтува населението срещу султана и тамошният кадия го осъдил да бъде заровен в тор. Майка му се чудела как да го спаси и накрая отишла при брата си за помощ - Юргаки Забилев. Той по това време е бил дошъл в Устово по работа във връзка със своя занаят - бакърджийството. Този занаят тогава, та чак до 1944 год., бил силно развит, защото от бакър (мед) се правели котли, тави за готвене, тигани, едни котли били за вода, а в други се готвело. Като тръгва за Варна, Юргаки взима със себе си своя племенник, сестрин син Константин. Той пък имал бакърджийски дюкян, където ковали медни съдове. Ден 17 декември 1847 година. Трябвало е да помага на вуйчо си. Но нали е учил за учител, започнал да посещава в неделя и през празнични дни местната гръцка църква. А богослужението се извършвало само на гръцки. Понеже имал хубав глас, пеел е хубаво на гръцки църковните песни, защото е знаел гръцки говоримо и писмено, то бил чут, видян и харесан от Варненския гръцки митрополит Порфирий. Той го взел под свое покровителство до края на живота си. През същата тази година 1847, Порфирий бил назначен за Варненски митрополит, като преди това е бил Преславски митрополит. Тук на 17 години завършва първия етап от живота му. Имало е възможност да бъде претопен от гърцизма. Но тук съдбата му го среща с Атанас чорбаджи Георгиев от село Хадърджа, който дошъл във Варна да търси учител за своето училище, което построил и за което е трябвало учител, който да знае и да преподава на старославянски и български език. А Константин си дирел работа за учител, не му харесвал занаятът бакърджийство при вуйчо му. Срещу 500 гроша годишно и храна, Константин се съгласил да се цани за учител през 1847 год. в село Хадърджа. Така става първият български учител във Варненска околия. Като дошъл във Варна, той се именувал Константин Доновски. Родопчанският говор е закръглен, затвореното „о" изчезнало и името се променя на Дъновски. През 1851 година Атанас Чорбаджи построява в село Хадърджа сграда за училище и църква. През 1854 година младият Константин Дъновски заминава за Солун с трима свои другари, пътуват с кораб. Оттам трябвало да заминат за Атон. Но станала буря, корабът пострадал и те били изхвърлени на брега и по чудо спасени, което той описва по-късно. Точно тогава, на 10 април 1854 год., в църквата „Св. Димитрий Солунски" той получава откровение чрез Светия Дух и му бил връчен Антиминс от един възрастен монах. На връщане от Солун, понеже била започнала Севастополската война (Кримската) 1854-1856 год., то село Хадърджа е било препълнено с турци и затова заминава в град Балчик, където е бил две години, след което се завръща в Хадърджа и учителствува една година. Оттам водят връзките му с това население. През 1857 год. Константин Дъновски е ръкоположен за свещеник, като преди това още като учител се оженва за дъщерята на Атанас Чорбаджи, на име Добра. Така започва неговия нов живот за полза роду българскому чрез свещенодействие на роден старославянски и български език. Същевременно се включва активно в борбата за църковна независимост. Този период е описан подробно от българските историци, чиито трудове ние публикуваме дословно. Д-р Вергилий Кръстев Б. Какво е родословието на Константин Дъновски? Родът на баща му Доньо се преселил от Северозападна Македония от областта Полог, разположена в разкошна местност по горното течение на река Вардар между Шар планина, Рудокой планина, Сухой Горой и Жеден планина. След завладяването на Албания от турците след 1478 година много албански групи се преселили на север. Приели мюсюлманството, те станали бич за славянското българско население. Те навлизали в Полог, където албанските бейове организирали насилие, грабежи, както и помохамеданчването им. Местното население е било мирно и не е могло да даде отпор и въоръжена съпротива на албанците (арнаутите). Ето защо част от това население напуска родните места и бяга. Една част се придвижила на изток и се заселили в Родопите в Ахъ-Челебийска околия. С тези бегълци дошъл и бащата на Константин Дъновски. Баща му се е казвал Доньо. Имал е брат на име Димен, който е бил поп в Маданските села със седалище Яневска махала. През време на потурчването около 1710 година поп Димен избягва със семейството си и с малкото си братче Доньо в Устово. Като пораства, се оженва за момиче от с. Устово. От брака се ражда момче, кръстено Константин Доновски. Майка му е била от прочутия род Забилски. Това е бил овчарски род. Кехаят Забилев е имал към 12000 овце. Майката на Константин е имала брат Йоргаки (Юргаки) Забилев, който станал бакърджия, занаят много търсен по онова време. Майката на Константин е била с мистична натура и според по-късните му разкази тя е оформила у него склонността му към мистицизъм. Тук ще приложим и едни сведения, които са били дадени от един представител на същия род. Д-р Вергилий Кръстев В. Из родословието на Учителят Петър К. Дънов Бащата на Константин Дънов се казвал Доньо (Андон). Доньо е брат на моя втори прадядо поп Димен. Поп Димен е бил свещеник в Маданските села със седалище Яневска махала. През време на потурчването около 1700 година поп Димен избягва със семейството си в Устово. Със себе си взел и най-малкото си братче Андон - Доньо. Когато пораснал, се оженил за устовка. Къщата им била на мястото на Дидевската къща. От този брак се ражда Костадин Дънов, който е един от първите учители в Устово. Преди освобождението 1878 г. Костадин Дънов избягва от Устово във варненските села, където също учителствувал и където също имал заслуги. Преди 4 години от Варна дойдоха в Смолян, за да разследват родословието на Костадин Дънов, където и там е имал заслуги. Във Варна, след като учителствувал дълго време, приема свещеническия сан и след освобождението се върнал в нашия край с надежда да се приобщи окончателно тук. В Устово нямало място за свещеник, поради това служил известно време в Карлуково, днешно Славейно, и в Горно Дереке, днешно Момчиловци. В нашия край е известен като Доньовския поп. След като не можал да намери постоянно място в Устово, връща се във Варна. Същият имал двама сина: Христо Поп Дънов (да се чете Атанас. Погрешно е дадено. Бележка на Вергилий Кръстев) и Петър Поп Дънов. Христо става военен и умира в София през 1918 година като полковник. Петър, както е известно, основава Бялото Братство в България. През 1916 година с баща ми бяхме в София и гостувахме на Петър Дънов. Бяхме извън София в ниски постройки, запомнил съм, че имаше една висока кула с дървени стъпала, където се изкачвах. Той бе по-възрастен от баща ми, който е роден през 1865 г. Пропуснах защо Костадин Дънов е избягал от Устово. За противодържавна дейност бил тайно осъден от турците да бъде жив заровен в тор, но той научил за това и избягал. Тези сведения са дадени от Любен Хаджииванов от гр. Смолян, който също е от тоя род.

4. АТАНАС ГЕОРГИЕВ Той е бил много добър приятел на вицеконсула Рачински; с него е пропътувал цяла източна България, за да събират сведения за българското население. За да избягнат подозренията на турските власти, те са пътували като търговци, които купуват вълна. Атанас е имал постоянни сношения с варненските дейци: братия Георгиевич, свещ. К. Дъновски, Господин и Стоянчо х. Иванов, Ангел Георгиев и др.; той е присъствувал на събранията им, когато се разгледвали и решавали разни въпроси по въздигането на българщината. Атанас се е родил в с. Голица около 1805 г. Баща му Георги* бил един от по-първите селяни в с. Гулица и имал силно желание към учението. В ближнето село Еркеч енорийски свещеник Михаил имал няколко селски момчета, които учал в къщата си; при него завел дядо Георги сина си Атанаса да го учи. Отец Михаил бил единствения български свещеник в тия балкански села; при всичко, че той имал работа по енорията си, пак успявал да учи няколко деца. Атанас ходил наред две зими да се учи при отца Михаила и се научил да прочита и пише. Това не задоволило дяда Георги; той пожелал да изучи сина си и на гръцки; затова е отишел в гр. Месемврия, та намерил място, гдето да седи син му и да ходи в гръцкото училище. Тук в разстояние на две години Атанас се научил да чете и пише на гръцки. Не стигало само това, а трябапо и турски да се научи Атанас; за тази цел той ходил при един ходжа. Настанали размирни години и Атанас трябало да се прибере в село при родителите си. През 1820-1821 г, във време на гръцката „завера", отец Михаил, заедно с няколко още селски първенци, били вързани и закарани в гр. Месемврия при пашата и затворени; тая същата участ била постигнала и дяда Георги. Докато отишел дядо Георги в затвора, присъдата за отца Михаила и други гръцки свещеници и миряни била решена. Отец Михаил бил откаран и заедно с други хвърлен в морето. За добра чест, дядо Георги се отървал заедно с други, той отдавал това на Божието провидение. Затворниците били закарани до с. Копаран (Анхиалско), гдето бил разположен пашата на лагер. Когато били изклани вече много затворници, настанало едно много бурно време, със силен дъжд-град и много светкавици и гърмежи. Бурята дигнала палатката на пашата, който, силно уплашен, извикал: „Харизвам душите на останалите християни" (Баашладъм капан християнларън джянла-рънъ.) И така, ртпуснали останалите затворници, между които е бил и дядо Георги. В руско-турската война през 1828-29 год. Атанас бил преводчик на русите, с които е ходил до Одрин. Баща му се заселил тогава в с. Николаевка (Хадърча). След заминаването на русите и Атанас се прибрал в селото; като грамотен, той скоро добил уважение от своите съселяни българи и турци. Той често е ходил във Варна, дето се запознал и с турските, и с гръцките първенци и агаларци, и с малкото българи-търговци. Селото Николаевка отстои около 4 часа от гр. Варна и 2 часа от с. Везир-Козлуджа, което било тогава кааза (околия) с мюдюрин; николаевчани отивали там за разни разправии. И тук с честото си отиване Атанас се запознал с агаларите, които при всяко отиване, без да му правили някакво препятствие, извършвали скоро работата, за която е отивал. Това повдигало честта на Атанаса, когото в скоро време избрали за селски мухтарин (кмет) - чорбаджия. Като добил Атанас първенство, той вече помислил да отвори училище в селото си и за тази цел, той, освен дето говорил тук-там частно на съселяните си, повикал цяло село на общо събрание и ги уговорвал да си направят едно здание за черква и училище. На селяните се виждало това нещо, като че не ще може да се осъществи и стояли хладнокръвно, обаче Атанас намерил средство да ги убеди. Той захванал да търси учител за селото и желанието му било изпълнено. Някой си момък Константин А. Дъновски, родом от с. Читак (Ахъ-Челебийско в Родопите) бил дошел във Варна да търси място да стане учител; като се срещнал с него Атанас в град Варна, влязъл в пазарлък и на свой счет го условил и завел в селото. Сега трябвало помещение, та и на това намерил Атанас леснината; накарал да разтребят и да замажат заницата (стая, гдето си турят къщни дреболии за ядене) и там младият учител събрал 10-15 деца, та ги учил. Селяните с любопитство отивали да гледат и слушат как се учат децата да четат и пишат и захванало да им се харесва, когато зели децата да сри чат и позаписват и още да пеят църковни песни. Атанас вече разбрал, че селяните са готови да го послушат, та ги повикал на събрание, в което едногласно решили да си построят училище и параклис. Било в 1847 г., когато условил Атанас даскал Константин, за 500 гроша и да го храни. Училището захванали да строят на следующата година. Като се чуло обаче, че се строи в с. Николаевка едно здание, което щяло да бъде и за черква, и за училище, дошла заповед от Варна да не работят майсторите. Атанас Чорбаджи в тоя случай трябвало да отиде в града да се срещне с големците, да им разправи работата и да се изкара зданието. Говорело се,- че в тая работа имало гръцка интрига. Атанас успял да убеди правителството да проводи една комисия, която да отиде на мястото, за да направи оглед на постройката. Така и станало: отишла комисията, видяла какво се стрри и кръстили зданието папазъ-еви (попска къща), защото имало един комин. Комисията си заминала, зданието се почнало пак и се искарало, половината черква, половината училище. Това здание стои днес и е цялото черква. Когато свършили зданието, дядо Атанас вече захванал да работи и пред владиката Порфирий и пред пашата, за да се издействува царски ферман за черквата, та да се освети. И това желание на Атанаса се изпълнило, ферманът се издал и на 26 октомври 1851 год. бил повикан гръцкият владика във Варна; той осветил черквата в името на Свети Атанасий Александрийски, при стечението на много народ от околните села. На дяда Атанаса дошло на ум да си търсят вече и свещеник българин, защото досегашният им бил грък, и за такъв повикали свещеника Иван Громов (родом от Беброво). Селото Николаевка се уредило вече и трябало да успява и да става пример на околните села; обаче на всичко това побъркала Кримската война. След войната Атанас искал да стане учителят Константин свещеник, понеже той му бил станал вече и зет; със съгласието на селяните, той бил препоръчан на владиката Порфирий, който го приел на драго сърце, защото го познавал лично. Константин бил ръкоположен за свещеник на с. Николаевка. Така били в селото двама свещеници, които обикаляли околните български села. Обаче младият поп Константин не стоял много време в селото, защото владиката го повикал в гр. Варна и му дал енория при гръцката черква „Св. Богородица". Дядо Атанас намерил случай да възбуди българщината във Варна чрез зетя си Константина. Свещеник Константин захванал в църквата да се обажда по славянски, кое да каже Евангелие, кое Ектения, и това се понравило на варненските българи, които се черкували в гръцките църкви. От друга страна не идело добре на гърците, та най-сетне въпросът се решил: Константин си дал оставката и станал български свещеник. Варненските българи захванали да се сгрупирват, съставили си община и намислили да си купят някоя къща, за да им служи и за училище, и за паракпис. Такава намерили и купили на чуждо име (на Кюркчи Коста). Тогава вече се захванала открита бррба между българи и гърци в гр. Варна. Атанас вече се готвил да замине по черковния въпрос за Цариград. Преди да замине обаче, дядо Атанас решил да се споразумее с варненските първенци-българи и да направи едно събрание в с.Николаевка. Това събрание станало на 21-й март 1860 г.; на него присъствували пратеници из следующите села: Девня, Козлуджа, Хасарджик, Караач, Ботево (Юшен-ли), Крумово (Кумлуджа), Суджяскьой, Гевреклер, Гюндогду, Чатма и Куюджук. В събранието председателствувал дядо Атанас. Държал се приблизително следния прртокол: „Днес на двайсет и първий март 1860 г. ние долуподписаните първенци и старейшини от селата (гл. по-долу), събрани да размислим по черковния въпрос, по примера на нашите Цариградски българи, от днес нататък, ний се отказваме от гръцката патриаршия и нейните владици. Занапред нашите свещеници да споменуват в Божествената служба името на българския свещеноначалник Иларион Макариополски в Цариград и всичките черковни работи, като за венчавка, вула и др. Да се издават в негово име. За всичко гореказано се подчиняваме. С. Николаевка, 21 март 1860 г. Следват подписите: Председател: Атанас Георгиев Секретар: Свещ К. А. Дъновски Дядо Дука от с. Девня Дядо Коси и ефендито Стоян от Козлуджа Дядо Серю и Димитр от с. Караач Дядо Банку от с. Хасарджик Дядо Атанас и Кел Михал от с. Ботево Дядо Демир от с. Крумрво Дядо Бою от с. Суджакъой Дядо Злати от с. Гевреклер Дядо Хаджи Дойчу от с. Гюндоглу Дядо Бою от с. Чатма Дядо Димитри от с. Куюджук. Атанас съобщил това решение в Цариград. На 24 юлий същата година имало друго събрание, в което присъствували първенци от околните градове: Провадия, Добрич и Балчик, които едногласно приели държания в с. Николаевка протокол и упълномощили дядо Атанаса да отиде в Цариград, дето да говори заедно с Добришкия представител Хаджи Иван Вълков от името на всичките българи на Варненския окръг (санджак). В това събрание се решило още да се моли правителството, за да позволи да се отвори във Варна българско училище. Атанас подир заминал за Цариград; по неговото настояване и със съдействието на Варненския мютесарифин Ашир-бей и мюфтията Кьлъчлълъ-Мемиш Ефенди наскоро е бил получен ферманът за училището. Атанас след толкова трудове за българската черковна независимост, оставил своите кости в Цариград в гробищата на Егри-Капу, като предал Богу дух на 20-й юлий 1865 г.** „Известия на Варненското археологическо дружество", кн. IV 1911 год. (стр. 11-17) ____________________________________________________ * Прадедите на Георги произхождат от Призренско откъдето са се преселили в с. Гулица (бел. автора) ** Атанас стоял в Цариград 4 години на свои разноски. Поминал се по време на холерата. Той думал: „Додето не видя да се упътят български владици за българско, аз няма да си отида от тук“. И наистина – той не си отиде, но и не доживя да види свършено до край светото народно дело и не дочака да се изпълни неговото пламенно желание (Зюмбюл-цвете, Ил. Р. Блъсков, Варна. 1882, стр. 36) Роднините на Атанас имали намерение да донесат от Цариград останките му и да ги погребат в черковния двор на с. Николаевка. Донесена била обаче само надгробната плоча, която е поставена върху гроба на един роднина на Атанас, който бил убит от разбойници. На горната страна на плочата са изобразени два ангела, държащи венец и под тях човешки череп и две кости, положени на кръст. Върху плочата има надпис: „Брате, благослови мужа именуемаго А. Г. (следва извлечение от Светото писание гл. XI и XII, стих 19 и др.) (бел. автора)

3. ДО БЛАГОГОВЕЙНИЙ СВЕЩЕНИК ОТЦА ИВ. К. РАДОВ, ИКОНОМ В ГРАД ВАРНА По времето на черковний ни въпрос, когато от всички наши по-главни градове изпращаха представители в Цариград, тогава градът Варна като беше със слаба българска община, едва ли можеше да поддържа свой представител в Цариград. (На представителите се плащаше ежемесечно по 2-3000 гроша и то с години.) Но намери се от варненските села, именно от с. Хадърджа един за чюдо родолюбив българин - селенин дядо Атанас, който, избран от Варненско, прие да иди за представител на свои разноски в Цариград. Тук, доколкото помня, дядо Атанас стоя 6 години, и тамо си и умря, без да бе честит да дочака решението на въпроса. Нашите тогивашни вестници не знаеха как да се исхвалят пред света с тоя достоуважаван старец; целий български народ произнасяше с възторг неговото име, а днес почти забравен. Моля вас, които сте близо до това село, потрудети се да поизпитате, доколкото ви е възможно, нещо из неговия живот по неговия подвиг в Цариград, за да му направим една кратка поне биографийка, за да не се забравят подобни високозаслуживши наши хора, които безкористно са ратували за доброто на съотечествениците си. Уредник Ил. Блъсков „Памятник", год. I, кн. II, 1895 год. (стр. 192)

2. АТАНАС ЧОРБАДЖИ (ХАДЪРДЖАЛИЯТА) Атанас Георгиев - Фучиджи-оглу се е родил в село Гулица, Новоселска околия, Варненский окръг, около 1805 година. Баща му Георги, когото гърците наричали Иоргаки, бил един от по-първите селяни в с. Голица и имал силно желание към учението, обаче нямало в селото им училище, нито пък наблизо някъде, а само в ближното село Еркеч. Енорийский свещеник, отец Михаил имал няколко селски момчета, които учел в къщата си и при него завел дядо Георги сина си Атанаса да го учи. Отец Михаил бил един добродушен човек и единственият българский свещеник в тия балкански села и при всичко, че той имал работа по Енорията си, но пак успявал да учи няколкото деца на ден по час-два. Той не учял децата лятно време, а само зимно. Атанас ходил наред две зими да се учи при отец Михаил и се научил да прочита и пише просто, както и да пей някои черковни [песни] -тропари. Това не задоволило дяда Георгя и пожелал да изучи сина си Атанаса и на гръцки, затова и отишел в г. Мисемврия, та намерил място, гдето да седи син му и да ходи е гръцкото училище да се учи. Тук, е разстояние на две години Атанас се научил да чете и пише на гръцки. Не стигало само това, а трябвало и турски да са научи Атанас, за която цел той ходил при един ходжа-ефенди, когото условил баща му и в същото време, когато са учил гръцки, той се научил и турски да прочита. Настанали размирни години и Атанас трябало да се прибере е село при родителите си. През 1820-21. година във време на гръцката завера по приследванието от страна на турското правителство, първенците гърци не са оставиле на мира и българските първенци, както в градовете, така и в селата, и е тия случаи - трябвало да пострадат някои хора от големите български села Еркеч и Гулица. Отец Михаил, заедно с няколко йоще селски първенци биле вързани и закарани в град Мисемврия при пашата и затворени, а тая същата участ била постигнала и дяда Георгя от с. Гупица. Присъдата била изпълнявана твърде скоро и виновниците ги хвърляли е морето или пък обесвали. Докато отиде дядо Георги е затвора, присъдата за отца Михаила и други гръцки свещеници и миряни била решена и те - отец Михаил и дядо Георги, едвам що са се видели и първият бил откаран и, заедно с други, хвърлен в морето! За добра чест, дядо Георги се отървал, заедно с други, и той го отдавал това на Божието провидение: Настанало едно много бурно време, силен дъжд-град, с много светкавици и гърмежи, оплашиле пашата и той казал: Баашладъм калан Християнларън джянларънъ* (харизвам на останалите християни душите)" и така отпуснали всичките затворени, между които бил и дядо Георги. След усмиряванието на гръцката завера, всеки тръгнал по работата си, обаче не било задълго време. През 1827-28 г. като се отворила руско-турската война и русите преминали Дунава, всичките села са развалиле и хората отишле по Балканите. Същото направиле и селата Голица и Еркеч и те, макар и да са всред Балкана, но пак се развалили и до свършването на войната скитали са по горите. След подписванието на Одринския Мир всичките хора тръгнали за в селата си, някои си са преселили в други села, а някои даже и в Русия. Дядо Георги не останал в Гулица, а заедно с някои свои съселяни преминали къде Варненско и са заселиле в с. Хадърча (сега Николаевка), гдето имали там свои роднини, преселени от по-преди. Като си наредил дядо Георги работата, намислил, че е време вече да ожени сина си Атанаса и това и направил. След 5-6 годишен спокоен живот дядо Георги се поминал и син му вече останал да гледа и управлява сам домашната си работа. Атанас, като грамотен в селото, скоро добил уважение от своите съселяни българи и турци и захванали вече да го викат за сякаква селска работа и да зимат неговото мнение. Той, с честото си отивание в гр. Варна, запознал се в скоро время и с турските и с гръцките първенци и агаларци, и с малкото българи търговци, които са биле в това време там. Селото Хадърджа отстои около четири часа от град Варна, а два часа до село Везирли-Козлуджа - Варненски окръг, което беше в турско време кааза с Мюдюрин и хадърчени там отивали за разни разправии. И тук, с честото си отивание, Атанас се запознал с агаларите, които при всяко отивание, без да му правели никакво припятствие, извършвали скоро работата, за която е отивал; а това обстоятелство повдигало честта на Атанаса, когото в скоро време избрали за селский мухтарин - чорбаджия, и гдето да отиде, вдигали го, слагали го: Атанас Чорбаджи Хадърчелията. Като добил първенство Атанас, той вече помислил да отвори училище в селото си и за тая цел той, освен дето говорил тук-там чястно на съселяните си, но повикал цяло село на общо събрание и ги уговорвал да си направят едно здание, хем да са черкуват, хем да си учат децата. На селяните се виждало това нещо, като че не ще може да се осъществи и стояли хладнокръвно, обаче Атанас намерил средство да ги убеди. Той захванал да търси даскал за селото и желанието му било изпълнено. Някой си момък Константин А. Дъновский, родом от село Устово, Ахъ-Челебийско, бил дошел във Варненско да търси място да стане учител и като се срещнал в град Варна с него, Атанас Чорбаджи влязъл в пазарлък и на свой счет условил и завел го в селото. Сега трябваше помещение, и на това намерил Атанас Чорбаджи леснината; накарал та разтребиле, замазали заницата (стая или килер, гдето се турят къщни дреболии за ядение) и там младий учител събрал 10-15 деца та ги учял. Селяните с любопитство отивали да гледат и слушат как са учат децата да четат и пишат и захванало да им са харесва, когато зели децата да сричат и позаписват и йоще да пеят църковни песни, тропари. Атанас Чорбаджи вече разбрал, че селяните са готови да го послушат, повикал ги на събрание и едногласно решиле да си построят училище и параклис, в който да се черкуват. Било в 1847 год., като условил Атанас Чорбаджи даскал Константина за 500 гроша - петстотин гроша и да го храни, а училището захванали да строят на следующата година. Като се чуло обаче, че се строи в село Хадърча едно здание, което щяло да бъде и за църква, и за училище, дошла заповед от Варна да не работят майсторите и Атанас Чорбаджи в тоя случай трябвало да отиде в града, да се срещне с големците, да им разправи работата и да се изкара зданието. Говорело се, че в тая работа имало малко гръцка интрига, но дядо Атанас успял да убеди правителството да проводи една комисия, която да отиде на мястото да направи оглед на постройката и да се свърши работата. Така и станало: отишла комисията, видяла какво се строи и кръстиле зданието Папазъ еви - попска къща, защото имало един комин. Комисията си заминала, зданието се почнало пак и се изкарало, половината църква, половината училище, което здание стои и днес и е цялото църква, а училище имат вече и старо и ново. Когато свършиле зданието, дядо Атанас вече захванал да работи и пред владиката Порфирий и пред пашата, за да се издействува Царски ферман за църквата, та да се освяти. И това желание на дяда Атанаса са изпълнило; Ферман се издал и на 1851 год. 26 октомврий бил повикан гръцкий владика от Варна, който осветил църквата, в името на Светии Атанасий Александрийский, при стичението на много народ от околните села. На дяда Атанаса му дошло на ум да си търсят вече и свещеник българин, защото досегашният им бил грък и за такъв повикали свещеника Ивана Громов, родом от Беброво. който им свещонодейстеувал допреди 7-8 години. Селото Хадържа се уредило вече и трябвало да успява и да става пример на околните села, обаче на всичко това побъркало Кримската война. Цяла Добруджа развалили, та и околните села до Николаевска Хадърча, но това последното не са развалило, защото Атанас Чорбаджи отишел при пашата във Варна, молил му се и той проводил в с. Хадърча един бюлюк отделение редовна войска, която пазила селото до края на войната и така дядо Атанас, със своето влияние направил едно добро на селото си, за което му са вечно признателни хадърчени. След Кримската война на дядо Атанас му се искало да бъде учителя Константин свещеник, понеже той му бил станал вече и зет и, със съгласието на селяните, го препоръчели на владиката Порфирий, който го приел на драго сърце, понеже познавал лично учителя Константина и го ръкрположил за свещеник на с. Хадърча, та станали двама свещеници, които обикаляли много околни български села. Обаче младият поп Константин не стоял много време в село, защото владиката го повикал в град Варна и му дал енория при църквата „Св. Богородица". Дядо Атанас намерил случай да възбуди българщината във Варна чрез зетя си и действително успял. Священик Константин захванал в църквата да се обажда по славянски, кое да каже Евангелие, кое Ектения, и това се понравило на варненските българи, които се черкували в гръцките църкви, но от друга страна на гърците не им идяло добре и най-сетне въпросът се решил: Константин си дал оставката и станал българский священик през 1858-59 година. В тоя случай варненските българи захванали да се сгрупирват, съставили си община и намислили да си купят някоя къща, за да им служи и за училище, и за параклис, и за такава намериле и купиле на чуждо име, на някого си Кюркчи Коста, който е йоще жив, една къща на Чингене Махлеси, на която в горния етаж да са учат децата, а в долния да се построи Параклис, в който да е черкуват варненските българи. След като купиле тая къща, условили си варненци първи български учител някого си Константин Арабаджиев, а долния етаж на къщата започнали да преустройват за Параклис в името на Св. Архангел Михаил, но гърците силно възпрепятствували на това свято начинание, посредством турското правителство. В тоя случай вече захванала се открита борба между българи и гърци в гр. Варна и дядо Атанас вече се готвел да замине на свое иждивение за Цариград по църковния въпрос, който е бил в това време в своя разгар. Преди да замине обаче дядо Атанас решил със споразумение с варненските първенци българи Хаджи Рали, Сава Георгиевич, В. Христов, Андрей Хастарджиев, Климентов, Тюлев, Андон Нидялков, Кюркчи Коста, Георги Попов и др., да направи едно събрание в с. Хадърча от първенците на околните села, в което да им съобщи за църковния въпрос, че е вече в своето крепко зачало и че всички села тряба да се рткажат рт гръцкия владика и патриаршията, па така да замине. Това събрание станало на 21. март 1860 година, на което присъствували пратеници от първенците на следующите села: Девня, В. Козлуджа, Хасърджик, Караач, Юшенли (Ботево), Кумлуджа (Крумово), Суджескюй, Гевреклер, Гюндоуду, Чатмита и Куюджук, в което събрание председателствувал дядо Атанас Георгиев и писар им бил поп Константин, гдето се държал приблизително следующият протокол: „Днес, на двайсет и първий март хилядо осемстотин и шесдесета година, ний, отдолуподписаните първенци и старейшини от селата..., събрани да размислиме по църковният въпрос и по примера на нашите цариградски българи, от днес нататък ний се отказваме от гръцката Патриаршия и нейните испроводени владици и занапред нашите свещеници да споменуват в Божествената служба името на българския Свещеноначалник Макариополскаго г-н Илариона в Цариград и всичките черковни работи, като за венчавание, вула и др. в негово име да се издават. За всичко гореказано се подчиняваме. Село Хадърча 21 март 1860 год. Следват подписите: Председател: Атанас Георгиев Секретар: свещен. Кон. А. Дъновски Дядо Дука от с. Девня Дядо Коси и Ефендито Стоян от с. В. Козлудже Дядо Серю и дядо Димитър от с. Караач Дядо Баику от с. Хасърджик Дядо Атанас и Кел Михап от с. Юшенлий Дядо Демир от с, Кумлудже Дядо Бою от с. Суджескюй Дядо Злати от с. Гевреклер Дядо хаджи Дойчу от с. Гюндойду Дядо Бою от с. Чятмата Дядо Димитър от с. Куюджук Дядо Атанас съобщил това решение и на 24 юлий същата година имало друго събрание, в което присъствували първенци и от околните градове: Провадия, Добрич и Балчик, които едногласно приели държания в с. Хадърча протокол и упълномощила дяда Атанаса да отиде в Цариград, което той решил и да говори от името на всичките българи на Варненския санджак. В това събрание се решило йоще да моли правителството, за да позволи във Варна да се отвори българско училище и българска църква, на които и ферманите да се издадат. Дядо Атанас Чорбаджи подир сичко туй заминал в Цариград и по неговото настояване и със съдействието на варненския мютесарифин Ашир-Бей и мюфтията Кълъчлълъ-Мемиш Ефенди, наскоро са биле получили ферманите за училището и църквата. На другата година от заминаванието на Ат. Чорбаджи, Варненските общи нари проводили в Цариград Чррбаджи Койва - зет Димитър от гр. Балчик, да го ръкоположи Негово Високо Преосвещенство Макариополский Иларион за свещеник, защото тогава щели да повярват хората, че имаме българский владика, който ръкополага свещеници, и така речений Димитър отишъл и се върнал свещеник, който Варненский гръцкий владика наклеветил пред Правителствсто по внушение на Цариградския Патриарх и решило се да се изпроводи поп Димитър под стража в Цариград, но той при заминаването си за Цариград, телеграфирал на С. Бенедето, че се присъединява към българската Униатска църква и така, като пристигнал в Цариград, посрещнали го двама гавази на скелета и го отвели направо в българската Униатска община, дето останал свещеник до следующата година. Поп Димитър се върнал във Варна, отишел при гръцкия владика, искал прошка и бил упростен и проводен в Балчик като енорийски свещеник под ведомството на гръцката патриаршия, по което си и поминал. Дядо Атанас Чорбаджи, след толкова трудове за българската църковна независимост, оставил своите кости в Цариград в гробищата на Егри Капу, като предал Богу дух на юлий 20-й 1865 година. Вечная му Памят! г. Варна, 18 март 1896 год. Иконом Ив. К. Радов „Памятник", год. I, кн. VI 1896 год. (стр. 549-559)

1. СЕЛО НИКОЛАЕВКА И ВЪЗРАЖДАНЕТО ВЪВ ВАРНА И ВАРНЕНСКИ ОКРЪГ (музейна сбирка, открита на 24.V.1977 година) Селото Хадърджа е преименувано на село Николаевка на името на главнокомандуващия руските войски през 1877-1878 г., Великия княз Николай Николаевич, брат на император Александър II. Войските на генерал Манзей на VII Кавказка дивизия влизат в село Хадърджа вечерта на 2.11.1877 год. след 40 км бавен преход в горите на Добруджа и непроходимата кал на полетата. Селяните изпращат адрес до княза, той дава съгласието си и изпраща 3000 гроша за селото. Селото се намира на 30 км северозападно от гр. Варна. Още от турско време и сега е център на община. Разположено на 350-400 м над морското равнище от двете страни на Николаевската река, която е начало на р. Деде пунар дере. Реката тече в северна посока, минава край село Засмяново, Ботево, навлиза в Добруджа, става подземна река и се влива в р. Дунав. В административно отношение селото принадлежало на Козлуджанската нахия. Населението на Варненската кааза и Козлуджанската нахия през XIX в. е предимно мюсюлманско и се състои от турци, татари и др. Турската колонизация и руско-турската война в по-късните столетия довеждат до почти пълното изчезване на старобългарското население. Част от него се влива в големия изселнически поток след 1828-29 година към Северна Добруджа и Бесарабия. В следващите години тук се установяват преселници, главно от източно-балканските села Голица и Еркеч. Една група, водена от Атанас Георгиев, се заселила в с. Хадърча, а друга част, водена от Кара Марин, тръгнала с руските войски на север и в Бесарабия основала село, което и сега се нарича Голица. Това ново население представлява и етническата основа на българското национално Възраждане във Варненския край. Към средата на XIX век, когато в този край проблясват първите зари на национална пробуда, с. Хадърча заема ръководна роля на подбудител и организатор на Българщината във Варненско. Изключителната заслуга затова се пада на будния и предприемчив селски чорбаджия и голям родолюбец Атанас Георгиев. Роден в с. Голица, Месемврийско, и получил според тогавашните понятия едно добро местно образование на български, гръцки и турски, Атанас Георгиев постъпил по време на руско-турската война през 1828-29 година преводчик при русите, с които ходил чак до Одрин. След войната, след като баща му с много свои съселяни напуснал Голица и се преселил и установил в Хадърча, тук дошъл и Атанас. Благодарение на своите знания и интелигентност, на своите връзки с турските и гръцките първенци във Варна и на покровителството, което оказвал на своите съселяни, сам се издигнал след смъртта на своя баща пред тях като най-влиятелният човек в селото и те го избират за селски мухтар (кмет), чорбаджия. Атанас Георгиев е бил рядко издигнат българин, който въпреки невежеството на своите съселяни, сам и на свои разноски отворил в 1847 год. първото българско училище в селото си, което било и първото българско училище и във Варненска околия. За пръв български учител условил младия Константин поп Дъновски от родопското село Читак. Младият учител, условен за 500 гроша и храна, започва работа с 10-15 ученика в килера на чорбаджи Атанасо-вата къща. След училището, чорбаджи, чорбаджи Атанас убедил своите съселяни да открият и българска църква. През следващата година е построена специална сграда с две стаи. Едната е за училище, а другата - за църква. Но гръцките интриги спират строителството. Тогава чорбаджи Атанас отива във Варна и с турски големци издействува разрешение за продължаване на строежа. На 26.Х. 1854 год., в присъствието на много селяни от съседните села, сградата е осветена от Варненския митрополит Порфирий и пръв български свещеник става споменатият Константин Дъновски. Започват и училищните занятия. През 1853 година те са преустановени, тъй като е обявена Кримската война. През 1856 година войната свършва и К. Дъновски отново събира децата. На следващата година той е ръкоположен за свещеник. На негово място е назначен Петър Атанасов. През същата година е извикан и втори свещеник - Иван Громов. Благодарение на тая родолюбива дейност на Атанаса Чорбаджи и поради слабостта и неорганизираността още на варненските българи, на село Хадърча се паднало да заеме на първо време едно особено средищно положение във възродителните усилия на българите във Варненската околия. По такъв начин създаденото в Хадърча българско просветно национално огнище не останало без влияние върху развитието изобщо на народните работи в областта. Атанас Чорбаджи се намира във връзка с български търговци във Варна. К. Дъновски, който станал негов зет, се преместил във Варна, където внесъл високия български дух на своя тъст, и както сам казва, понякога по време на служба в гръцката църква произнасял евангелието или някои ектении на славянски. Когато с акта Ha3.IV.1860 г. цариградските българи, начело с Иларион Макариополски, провъзгласили основаването на отделна самостойна българска църква, както в другите краища на България, така и във Варненска околия, българите се раздвижили и подкрепили тази инициатива. Забележително е, че не във Варна, където българите се чувствували още слаби и неорганизирани, а в село Хадърча било свикано за целта на 21 .V.1860 г., по споразумение между дядо Атанаса и Варненските български първенци, едно събрание от представители на българите във Варненско, а именно от селата: Девня, В. Козлуджа, Хасърджик, Караач, Юшенлий, Кумлуджа, Суджаскьой, Гевреклер, Гюндоглу, Чатмата и Куюджук, на което било решено, че се отказват оттук нататък от цариградската гръцка патриаршия и нейните владици, и признават за свое върховно началство новата българска църква в Цариград, начело с Иларион Макариополски. Това решение, подписано от всички представители-първенци, придружено от особено писмо на варненските българи, било изпратено в Цариград на Макариополски с покана да посети и обиколи Варненско. По такъв начин село Хадърча заело едно особено средищно положение във Варненската околия. На следната година в Хадърча на едно ново събрание на селата във Варненско този забележителен българин, Атанас Чорбаджи, бил избран за представител на Варненско по народните работи в Цариград. Той заминал за там, където останал като такъв на свои разноски до своята смърт. През 1861 год. Атанас Чорбаджи носи просбата на Варненско до Високата порта, с която иска: 1. Да бъде призната и утвърдена българската църковна независима йерархия. 2. Да позволи, щото българското духовно началство, заедно с българските представители, да уреди църковните дела на българските епархии. Тази просба е подписана и подпечатана от първенците на селата Капаклий, Хадърча, Гюндоглу, Гевреклер, Чатмата и Козлуджа. В Цариград престоял 4 години и издействувал назначаването на двама свои съселяни за свещеници и в околните села. След четири дълги [години] борби за църковната свобода на нашия народ, тоя бележит българин починал в 1865 год. в Цариград и е погребан в гробницата Егри-капу. Близките му искали да пренесат тленните му останки в селото, но била донесена само надгробната плоча, която си бил приготвил приживе. Забележителни са думите му, които той казал в Цариград при уреждане на църковните работи: „Няма да си отида оттук, докато не видя български владици да се упътят за Българско". Надгробната плоча се намира в църковния двор върху гроба на неговия внук Атанас Златев, който е бил убит от турците в Ботевската гора. След Петър Атанасов, учител става Курти Добрев и двамата от същото село. Последният по професия абаджия, като едновременно упражнява занаята си и учи 10 ученика. Заедно с това изпълнява и длъжността селски писар. Примитивната обстановка на това училище го доближава твърде много до характера на църковната килия. Учениците са сядали на възглавници, донесени от къщи, и пишели на коляно. Стаята била малка и тъмна. В следващите години към 1866-1868 год. тук работят Иванчо, а след него до 1871 г. Андон х. Матеев. Те очевидно в нищо не променят атмосферата на училището, поради което някои недоволни ученици го напускат и отиват да се учат в с. Юшенлий. Същите ученици изпращат на 31 май 1871 година писмо до Варненската община, което показва състоянието на обучението и изобщо изостаналостта на местното училище. След 1871 година в селото учителствува Стефан Колчов от Железник (Ст. Загора), който получава заплата от 3000 гроша и храна от селяните. По негово време нараства броят на учениците -116 момчета и 17 момичета, и се въвежда разпределение в 4 отделения. Ст. Колчов остава до учебната 1874/75 г., която не довършва. На негово място идва Димо Митов, който през пролетта на 1875 година провежда годишен изпит с учениците от всички отделения. В четвърто отделение със 7 ученика се изучава свещена история, българска история, българска граматика, землеописание, аритметика, прочит, катехизис. Изпитът става само върху свещена история, българска история, землеописание и завършва много добре. В трето отделение 17 ученици са изпитвани по катехизис, прочит и аритметика. Във второ отделение -19 ученици, по прочит и числа, а в първо - 60, също по прочит и числа, от 1 до 1000. Димо Митов получава заплата от 2200 гроша. Същият учител остава вероятно и през следващите учебни години до началото на Освободителните войни. Заедно със завареното турско население през 1874 година село Хадърча наброява 163 къщи, от които 41 турски, 114 български и 8 цигански. По същото време българите достигат до 140 семейства, 800 жители. Селото се нарича Николаевка от 1877 година. Прекръстено било на името на княз Николай Николаевич, главнокомандващ руските войски, трети син на Николай I и по-малък брат на цар Александър II. Преименуването станало в чест на руските войски, които били на бивак близо до селото. Селяните изпратили писмо до княза, който им отговорил положително на желанието им и подарил на селото 3000 гроша. Основни поминъци на селото са били земеделието и овцевъдството. Занаятите в Николаевка са задоволявали нуждите на местното население. Един от добре развитите занаяти е било терзийството. Юни, 1977 г., с. Николаевка Съставила Н. Стефанова Издава ОПК и СОСИК - с. Николаевка По времето на Иван Д. Славов - зам. председател ОНС с. Хадърджа -Николаевка

ВЪЗРАЖДАНЕТО НА БЪЛГАРЩИНАТА ВЪВ ВАРНА 1. СЕЛО НИКОЛАЕВКА И ВЪЗРАЖДАНЕТО ВЪВ ВАРНА И ВАРНЕНСКИ ОКРЪГ - Н. Стефанова. Музейна сбирка, открита на 24.V.1977. 2. АТАНАС ЧОРБАДЖИ (ХАДЪРДЖАЛИЯТА) - Иконом Иван Радов. „Памятник", год. I, кн. VI1896 год. (стр. 549-559). 3. ДО БЛАГОГОВЕЙНИЙ СВЕЩЕНИК ОТЦА ИВ. К. РАДОВ, ИКОНОМ В ГР. ВАРНА - Ил. Блъсков. „Памятник", год. I, кн. I11895 год. (стр. 192). 4. АТАНАС ГЕОРГИЕВ - „Известия на Варненското археологическо дружество", кн. IV 1911 год. (стр. 11-17). 5. РОДОСЛОВИЕТО НА КОНСТАНТИН ДЪНОВСКИ -Вергилий Кръстев 6. СПОМЕНИ НА СВЕЩЕНИКА КОНСТАНТИН ДЪНОВСКИ -„Известия на Варненското археологическо дружество", кн. IV 1911 год. (стр. 17-27). 7. ДОПИСКИ ОТ ВАРНА В АРХИВАТА НА С. РАКОВСКИ - „Известия на Варненското археологическо дружество", кн. V1912 год. (стр. 6). 8. КОНСТАНТИН ДЪНОВСКИ И МОНАСТИРЪТ „СВ. КОНСТАНТИН" ВЪВ ВАРНА - „Духовна култура", кн. 77,1937 год. (стр. 663-667). 9. ВЪЗРАЖДАНЕТО НА БЪЛГАРЩИНАТА ВЪВ ВАРНЕНСКАТА ОКОЛИЯ - Архимандрит Инокентий. „Духовна култура", год. XXXI, кн. 44, XI11930 год. (стр. 270-275); год. XXXI, кн. 43 (стр. 186-187). 10. ВЪЗРАЖДАНИЕ НА БЪЛГАРСКИЯ НАРОД. ЦЪРКОВНО-НАЦИОНАЛНИ БОРБИ И ПОСТИЖЕНИЯ - Д-р Петър Ников, професор в университета. Издание Страшимир Славчев, София, 1929 (стр. 164-197). 11. БЪЛГАРСКОТО ВЪЗРАЖДАНЕ ВЪВ ВАРНА И ВАРНЕНСКО - Проф. д-р Петър Ников. Издава Българската академия на науките по предложение и с иждивение на Варненското археологическо дружество. София, Придворна печатница, 1934 год. (стр. 72-76). 12. ПЕТДЕСЕТГОДИШНИНА НА БЪЛГАРСКОТО УЧИЛИЩЕ В ГР. ВАРНА 1860/61-1910/11 ГОД.-Ив. Церов. Варна, Печатница „Войников", 1911. 13. ПЪРВАТА БЪЛГАРСКА ЦЪРКВА, ПЪРВОТО УЧИЛИЩЕ - „Известия на Варненското археологично дружество", кн. VI 1914 год. (стр. 28-33). 14. СПОМЕНИ НА ПЪРВИЯ БЪЛГАРСКИ УЧИТЕЛ К. Т. АРАБАДЖИЕВ - „Известия на Варненското археологическо дружество", кн. IV1911 год. (стр. 27-35). 15. КОНСТАНТИН ТОДОРОВ АРАБАДЖИЕВ - ПЪРВИ БЪЛГАРСКИ УЧИТЕЛ ВЪВ ВАРНА - „Известия на Варненското археологическо дружество", кн. V11914 год. (стр. 6-7). 16. СПОМЕНИ НА ЕДИН ГРАЖДАНИН - „Известия на Варненското археологическо дружество" кн. IV1911 год. (стр. 38-40).

Д-Р ПЕТЪР НИКОВ VII. ИЗ БЛИЗКОТО МИНАЛО на ВАРНА ИЗВЕСТИЯ НА ВАРНЕНСКОТО АРХЕОЛОГИЧЕСКО ДРУЖЕСТВО. По случай двадесетгодишнината от основаването на Дружеството 1901-1921 г. Варна, Печатница „Просвещение". П. Зенгинов и К. Янев. 1921 (стр. 93-107) ИЗ БЛИЗКОТО МИНАЛО НА ВАРНА. По случай 20-годишнината на Варненското археологическо дружество То е още толкова близо до нас, едно човешко поколение само, едва непълни шестдесет години ни делят от него, а ние, въпреки това, се намираме вече така далеч от него, че пред нашите очи почва вече да се премрежва, да се губи картината на това минало. Като на мираж, контурите му се колебаят, менят и губят постепенно в далечината, а заедно с това възможността за тяхното възстановяване става все по-малка. Всеки нов ден ни отдалечава все повече от него не само по време, но и по способност да проникнем в него и ние сме изправени пред перспектива да осъмнем един прекрасен ден дотолкова далеч от него, че да не бъдем вече в състояние да го възпроизведем напълно. За културна и напредничава Варна се открива в близко бъдеще грозният изглед да не познава и да не бъде в състояние да проникне в своето близко, да не говорим за по-далечното минало. А днес всяка културна нация, град или организация, като съзнават високото морално и практическо значение от познаване на собственото минало, проявяват, като най-добър израз на своята културна зрялост, силен интерес и стремеж към своята история. Най-старите дейци по българското възраждане във Варна са си отишли почти всички, без техните спомени да бъдат системно събрани и записани. По такъв начин пропусна се безвъзвратно да се използува едно средство, което най-лесно би хвърлило обилна светлина на много въпроси от миналото на Варна, над които сега се е спуснал непрогледен мрак. Наистина, една значителна част от писаното предание, от историческите паметници са запазени, благодарение грижите на Варненското археологическо дружество, на което 20-годишнината чествуваме днес и което има неоценима заслуга, че е събрало множество писмени и веществени материали из миналото на Варна и така ги е предпазило от сигурно загиване и уничтожение; благодарение на грижите и на Преосвещения Варненски и Преславски митрополит Симеона, който е имал щастливата идея и постоянна грижа да прибере и съхрани в архивата на своята митрополия голяма част от архивата на Варненската българска община, на Добришката българска община и на Шуменския смесен съвет отпреди освобождението и да бди за нейното запазване. Обаче по-голямата част от писаното и веществено предание, от историческите материали, които биха послужили на историка за написване историята на град Варна, е или уничтожена, или пък захвърлена и всеки момент рискува да стане жертва на немара или невежеството. Архивите от кореспонденция, сметки, книжа, тефтери или бележки на нашите дейци по възраждането на Варна, каквито безсъмнено е имало, а може би още има скътани или захвърлени из някои тавани или зимници на техни наследници или сродници; архивите и търговски тефтери и книжа на варненци търговци - българи, гърци, турци, евреи и пр., на еснафи и др. сдружения, които евентуално биха дали на историка богат материал за осветление търговския, национален и културноикономически живот на града в миналото, не са още никак приведени в известност. Тяхното значение за града изглежда като че ли не се схваща и съзнава. Голяма част от тях е навярно загубена вече, а остатъкът безмилостно се предава на уничтожение и рискува съвсем да изчезне. Характерна е в това отношение следнята случка, случила се с пишещия тия редове миналата година през лятото. Връщайки се един ден от разходка, и минавайки покрай стария Балъкпазар, аз спрях на дюгена малко по-долу отсрещу хотел „София" и купих прясна риба. Прибрах завитата в книга риба и потеглих към центъра на града. Из пътя неволно погледнах на обвивката, която обърна вниманието ми с това, че бе изписана с доста изветряло мастило. Като поразгънах книгата, аз трепнах от изненада - това бе лист от търговски тефтер отпреди освобождението. Върнах се пак в дюгена, но не се оказа друга част от същия тефтер. Той бе изпълнил вече своята задача да послужи като хартия за завиване на риба. А колко по-полезно би могъл да се употреби той за общото благо, ако се запазеше като исторически материал за проникване в миналото на града, за написване историята на Варна! И това е несъмнено само един от хиляди подобни случаи. Така чезнат от година на година, от ден на ден паметниците, които само биха могли да дадат възможност на варненци да опознаят по-добре своето минало, да се гордеят един ден със своя история. Материали за историята на Варна има пръснати и из България, на някои места, с които градът е бил във връзки. Имал съм един случай да констатирам такива материали на няколко места. Не ми е думата за обществени заведения, които имат специална задача именно да съхранят такива материали, каквито са напр. Софийският Етнографски музей и архивата при Св. Синод в София, дето се намират някои интересни и ценни паметници за историята на Варна. Но също и в частни лица: така напр. у г-н професор В. Н. Златарски има едно писмо относно първото българско училище във Варна от братя Георгиевич до бащата на професора, даскал Никола Златарски. В гр. Трявна имах недавна случай да открия у г-н Богомил Даскалов, прогимназиален учител, от известната стара и видна тревненска фамилия Даскалов, също така две твърде важни писма за историята на Варна, за които ще говоря по-долу. Не може да има съмнение, че и на други места и у други лица трябва да има паметници за историята на Варна. Би трябвало да се развие най-подир жива дейност за откриване и прибиране, или откупуване за Варненския археологически музей на тези пръснати и важни преди всичко за Варна исторически паметници. Но преди всичко трябва грижливо да се издири и прибере всичко онова, което е още запазено на мястото, в самата Варна. А че има още във Варна такива материали, които могат да послужат при написване историята на града, не може да има съмнение. Миналата година напр. попаднах в дирите на една стара кондика на абаджийския еснаф във Варна откъде 1860 г., която съдържала разни бележки, сметки и пр., както ми съобщи това нейният сегашен притежател, абаджията г-н Зографов. Аз не можах да видя тази кондика, поради недоверието, види се, на притежателя й, който въпреки моите неколкократни посещения, под разни претексти все не смогваше да я намери и донесе. Добре ще бъде Варненската търговска камара да придобие за Варненското археологическо дружество срещу откуп или по друг начин този важен и единствен по рода си за Варна документ, който между впрочем казано, не с лично притежание на г-н Зографова, а на абаджийския еснаф, значи на една обществена организация, която е сега на замиране, и минава всеки път в ръцете на новия устабаши на еснафа. Горното обстоятелство, а и иначе срещаната обикновено недоверчивост у хората, притежатели на стари книжа и документи, навежда настоятелно на мисълта, че трябва да се действува с такт и деликатност при събиране на исторически паметници за дружеството, като главно се просвещават хората върху обществения, а не частен характер и значение на работа. Варненското археологическо дружество, което с 20-годишната си дейност има несъмнени заслуги за културното подигане на Варна, ще спечели признателността на идващите поколения в още по-голяма степен, ако засили своята дейност в казаното направление и се постарае да организира здраво издирването, прибирането и съхраняването на историческите материали за историята на града Варна и то колкото се може по-скоро, докато не е станало вече късно и разрушението не е сложило окончателно своята десница върху тях. Тези материали, които за частните лица не могат да имат значение, са от голямо обществено значение. Те са обществено достояние и тряба да се приберат час по-скоро в обществения музей. Дълг върховен се налага на всички власти във Варна, били те граждански или военни, държавни или общински, търговски или училищни, а още повече на всички просветени варненци, без разлика на националност, да дадат своето пълно съдействие на усилията на Варненското археологическо дружество в това направление. Аз мисля, че най-добре бих свързал чествуването 20-годишнината на Варненското археологическо дружество, тъй заслужило за града, с един горещ апел към варненци да се проникнат от важността на работата за техния собствен град и да проявят готовност и разбиране, като дадат пълна подкрепа на Варненското археологическо дружество за постигане на очъртаната задача, като приложат собствените усилия към неговите. Така ще може да се подготви и главно осигури почвата за написване в близко или далечно бъдаще, на една достойна за първия български търговски град история на града. От друга страна 20-годишният юбилей на Варненското археологическо дружество би могъл достойно да се ознаменува от варненското гражданство и от варненските организации чрез създаване на един по-крупен фонд, който да служи за написване историята на града. При Варненското археологическо дружество съществува вече един малък за днешните условия такъв фонд. Нека този фонд бъде поставен на здрави начала, като специална организация при Варненското археологическо дружество за написване историята на града, с особен устав и наредби, и като се засили и разшири чрез волни пожертвувания, събрани специално за целта между гражданството по случай дружествения юбилей. Това културно начинание на града, което не може и не тряба да има нищо общо нито с партийни, съсловни или тясно-националистични различия, ще намери пълната подкрепа на варненската община, която винаги се е показвала отзивчива към културните нужди на града; ще намери съдействието на варненската търговска камара, в която не може и днес да не цари същия дух на общественост, който преди половина век е вълнувал тъй силно българския варненски търговец в борбата за възраждане. Тези две варненски организации могат да засилят казания фонд чрез отпущане на известна сума за целта еднократно или пък всяка година. Така ще се свърже с 20-годишния юбилей на Варненското археологическо дружество и последнята подготвителна стъпка към написване историята на града. Аз искам обаче да предпазя моите варненски съграждани от фалшивия път, по който са попаднали други наши градове е желанието си по-скоро да се сдобият със своя история и който ги е довел до недоноси и до компрометиране на самата цел. Историята на един по-голям и исторически град, какъвто е Варна, не е работа, която може да се извърши с един замах. Тя не може да се приготви за една, две или три години, а се изискват по-основателни и дълговременни проучвания. Нужно е предварително монографично осветление на разните въпроси. А според модерното схващане на историята, която трябва да обхваща всички страни от живота на един народ, на един град, и политическото, и етнографическото, и търговско-икономическото, и книжевно-научното, и художественото и пр. минало - написването историята на Варна не може да бъде по силите на едно лице, а са нужни усилията на няколко души, които после да бъдат обединени. Тук не може да се засяга въпросът в подробности, но може да се каже, че трябва да се изследва миналото на народностите, на еснафите, на търговията, на образоваността и пр. Ето защо не трябва да се бърза с написването на една цялостна история на Варна, но с така основания фонд да се подкрепят и извикват засега изследвания по разните въпроси, които накрай обединени в едно да дадат една достойна, монументална история на града. Написването историята на градовете у нас, тъй важно за общата история на страната, не е още поставено на здрави научни начала, въпреки това, че има вече написани няколко истории на наши градове. Нека се надяваме, че Варна ще прояви и тук своята висока култура и напредничавост и, като постави на здрави основи написването на своята история, даде в това отношение пример и на останалите наши градове! *** След горните общи и кратки бележки по въпроса за нуждата и начина на подготовката за изучване миналото на гр. Варна и написване историята на града, както и за длъжността на варненци в свръзка с това, аз искам да се спра с няколко думи на епохата на българското възраждане във Варна, на която може да се пръсне малко нова светлина благодарение именно на онези два документа, за които споменах по-горе, и на които на Великден тази година имах случай да открия в Трявна. Тези документи са притежание на г-н Богомил Даскалов, учител в Трявна, у когото и се съхраняват. Благодарение любезността и отзивчивостта на г-н Даскалова към културни потреби и начинания, аз добих възможността да прегледам цялата негова архива, в която има важни исторически материали, и да снема препис от въпросните документи, засягащи Варна, за което тук му изказвам дълбока благодарност. По пътя към възраждането на българщината във Варна изпъкват два важни етапа: първо, поставяне основата на българската просвета в града чрез откриване на българско училище в 1860 г., и второ, сдобиване с българска отделна и независима църква в 1865 г. Българско училище и българска църква са били двете страшни оръжия, които българският народ е трябвало да изтръгне из ръцете на своите противници, за да извоюва постепенно у тях своето бъдаще. Колко страшни са били тези две оръжия в борбата за национална пробуда и надмощие, колко силно - тяхното действие, показват бързите резултати, а не по-малко ожесточението, с което гърците се бореха да не допуснат да се въоръжи българският народ с тях. Докато до 1860 г, българският елемент се губил национално всред другите народности във Варна и дори не изпъквал като отделна националност, след основаване на българска църква и училище и групирането му с това в отделно национално ядро, в по-малко от 10 години, през 1870 г., той се явява вече в едно внушително и съзнателно множество, което непрекъснато расте. Горните две дати са важни за историята на гр. Варна, защото съставят два важни етапа от неговото развитие, по пътя на което той е достигнал до днешното си положение. Под влияние на редица външни и вътрешни фактори, варненските българи се обособили и сплотили на 11 май 1860 г. в особна българска училищна община, с цел да уредят и открият във Варна българско училище. Начело на общината застанали българските Варненски търговци и комисионери Рали х. Мавридов, х. Стамат Сидерев, Господин х. Иванов, братя Никола и Сава Георгиевич, Христо Т. Груев, Христо Попович, Яни Н. Прагматаров и Константин Михаилов (Тюлев). Започнати били подготвителните работи за основаване на училището, Трябвало да се намерят средства за поддържане на училището. За тази цел била открита подписка между варненските българи. Българската община във Варна е била тогава малобройна и материално твърде слаба, обаче нейният дух - твърда скала, у която се разбили всички пречки и препятствия за постигане на целта, особено материалните несгоди. Не трябва да забравят поколенията как малцината тогава варненски български търговци, окрилени от своя чист патриотизъм, и от стремежи да бъдат полезни на народа си, доблестно и със себеотрицание са изнесли на плещите си големите сравнително разходи за основаването и издръжката на първия храм на българска мисъл и реч във Варна. Приходо-разходните книги на Варненската Българска Община, които се пазят във варненската митрополия, ясно и общо свидетелствуват за делото на тези народни труженици във Варна. Разходите за училището се посрещали освен от волни помощи, още и от заеми, отпускани от казаните български търговци. И понеже с разширение на училището и увеличение на неговите нужди разходите ставали по-големи, а приходи е имало твърде малко, дългът училищен непрестанно растял и казаните родолюбци търговци не можели да получат обратно заетите суми и мнозина от тях никога вече не са ги взели, а са ги подарили на общината. На 19 август 1860 г. се открило с водосвет първото българско училище във Варна в специално наета за целта къща. В началото на третята учебна година дългът на варненското училище, което било вече добре уредено и под ръководството на известния учител С. Н. Доброплодни брояло всуе 150 ученика, достигнал значителната сума 70 000 гроша. За посрещане на увеличаващите се разходи варненци развили жива дейност за пожертвувания между своите сънародници във Варненско, Шуменско и в други български общини, в Румъния, в Русия; в 1863 г. Варненската община изпратила своя учител Доброплодни в Цариград с един апел към тамошните българи за пожертвувания в полза на българското училище във Варна. По този случай е било отправено едно писмо и до видния български първенец в Цариград х. Д. Минчоолу. Това писмо се съхранява в Етнографическия музей в София под Sign. 34/№1545 и е най-старото известно запазено писмо на Варненската Българска Община. Предаваме го тук дословно: „До Негово Високобл. Г-н х. П. Д. Минчоолу. В Цариград Ваше високоблагородие, Като защитници на българските интереси в Цариград и представител народни, за да браните от други присвояванието на царските милости, които се изливат без разлика въз сичките верни поданици и разни народи в царството, ний смейми да се отнесеми с настоящето си и до Вас, като познавами колко големи жертви правите и колко знаете да уважите и предварите всяко народно дело, което поврежда общо или частно, и може да ни нанесе срам. Нашето тук новосъставленно българско училище зафана тази година редовно преданията си, атази година имахми чест да видим годишните му изпитания, в които присъствующите царски чиновници и други знаменити и високо-учени лица похвалиха за успехите учителите, нас и учениците на число 349 №.. от друга страна, колко ще бъде на нас срам, колко повреда на които се учят, ако техният училищен дълг от 70 000 гроша не се изплати, не се поумали, но расте много чрез лихвата и училищните разноски? Ето главната причина за което Ви пишим настоящето, ето защо нарочно изпровождами до Вас нашия учител г-на И. С. Доброплоднаго, тоест да Ви молим покорно, щото, като направите Вие сами по една великодушна помощ за нашето училище, да насърчите и другите там Ваши приятели и познайници на то и да настоите щото да може наший учител да събере от тойзи голям град колкото е възможно повече спомоществувание за наше малко улекчение. Уверени, чи по никаква причина не ще ни откажете това благодеяние, ще Ви бъдем за всегда признателни и ще Ви имаме като благодетел на това учебно заведение. Варна 13 юлия 1863 г. Ваши Членовете от Българското Общество. (Саморъчни подписи) Р. х. Мавродиев х. Стамат Сидерев Господин х. Иванов Братя Георгиевич Хр. Т. Груев Яни Н. Прагматаров К. Михаилов. За българското училище във Варна трябвало да се намери и ангажира подходящ учител. За тази цел братя Георгиевич писали на Петко Р. Славейков да им препоръча някого за учител. Подобно писмо те отправили и до даскал Никола Златарски, което се съхранява у сина на същия професор В. Н. Златарски. По препоръка на Славейкова варненци условили за учител един негов ученик, Костадин Тодоров Арабаджиев, който пристигнал във Варна и се наел с уреждане на училището. Всички интриги и противодействия отстрана на гръкогагаузите във Варна против откриването на българското училище били напразни и се осуетили от високия дух, единодушието и сплотеността на варненските българи. Не успели и усилията им да попречат чрез властта на постройката на ново двуетажно здание за българско училище. Новото българско училищно здание било построено на специално купено за целта място и осветено на 24 юлий 1862 г. (то е същото здание, в което се помещава днес църквата „Св. Архангел Михаил") от самия гръцки варненски митрополит Порфирия при голяма тържественост и в присъствието на местните власти, начело с мютесарифина Ашир бея, на чуждестранните консули, на чуждите и местни български, гръцки и др. търговци, на първенците градски и пр. Във време на тържеството новият главен учител И. С. Доброплодни произнесъл на турски блестяща реч, която по-късно била напечатана във в. „България" Цариград 1862 г. IV, бр. 19,20 август, стр. 148, а оттам препечатана в „Известия на Варненското Археологическо Дружество" VI, 1914г., стр, 48. Пак тогава, навярно от Доброплодни било произнесено слово и към българите, на български език. Чернова от него се пази в Софийския Етнографически музей, под Sign 42/№1664 и гласи дословно следното: „Г-да Българи, Вам треба да Ви бъди известно, че онова нещо, което принася толкова голяма душевна и телесна полза на всяко общество, въобще на всеки българин; което го украсява с добрини, то е учението, с което тряба да прика... себе си, изисква ся от всинца да образува една яка подпора, която да крепи от всяко чуждо поклащанье. Прочее, за да придобием съвършенно това наше богоприятно дело, то са знай, че ся изисква и голям труд, време и търпение, но в името на доброто ни родолюбив, като призрем всички спънки, нека винаги да сме готови и ся притечем синца за общополезно дело. И тъй, ний днес сме ся удостоили с нашето Българско Народно Училище в този град, в когото беше нечуван българският език, но днес гледами, Г-да граждани, че не напразно са биле Вашите трудове, защото ето, поникна онова, което до днес сеяхте с плод добър, който занапред ще ся цени и храни вечно. Защото ся осъществи нашето желание, което от толкова време ожидами и тъй с воля и с царската милост и с помощта на негово превъзходителство Ашир бея, в дните удостоихми са в град Варна с едно българско училище, в което занапред ще проваждат Вашите малолетни деца да ся учат на матерния си язик; тук те ще намерят светлина, за да видят и запознаят матерния си свой язик в това училище, в което ся намирами днес, което с големи трудове и при многото спънки, едвам днес виждаме изкарано, днешния ден заради нас ще бъде исторически, защото ся виждаме тука събрани еднородци българи. Днес ся показва неизказана радост на лицата ни, като си припомним, че с Божията воля, и с нашите необорими трудове успяхми да надвийме на противниците си с волята и желанието на нине царствующего Султ. А. Азиса - да живей!" (Отдолу има забележка с молив: 1862. Реч от учителя при отваряне на новото училище.) В това слово на варненския учител е изразена ясно радостта и гордото съзнание на варненския българин за постигнатата голяма победа чрез придобиване на собствено, добре уредено училище. Действително, ако се земе пред вид състоянието, в което се намирала българщината до 1860 г., подавена от гърцизъм, безпомощна и лишена от свой народностен облик, трябва да се признае, че успехът на варненските българи да се сдобият вече през 1862 г. със свое училищно здание и с добре уредено училище, в което изпращали децата си не само българите, но и мнозина гагаузи и др., е бил голям успех от морално и практическо значение. И варненските българи са могли да бъдат толкова по-горди в съзнанието за своя успех, че той е бил извоюван в такъв един център на гърцизма, какъвто е бил в онова време Варна, и при постоянни пречки и противодействия отстрана на варненските гърко-гагаузи. Пълният успех и училището е издигал варненските българи пред очите на другородците, а главно на самите тях, и им е давал криле за нови успехи. Ето така, в борби и успехи е растял и израствал българският национален дух в град Варна. Първият български учител във Варна Константин Тодоров Арабаджиев останал учител във Варна три години. Третята учебна година 1862/3, когато било изкарано и открито новото училищно здание, когато числото на учениците станало твърде голямо и нуждите на училището се увеличили, българската община ангажирала за главен учител И. С. Доброплодни, който разширил уредбата на училището и въвел класове. Костадин Тодоров Арабаджиев останал една година като помощник на Доброплодни и на края на третята година по някои причини бил принуден да напусне варненското училище и да се предаде на друга работа. В архивата на г-н Б. Даскалов в Трявна се намира следното саморъчно писмо на първия български учител във Варна до П. Р. Славейков и то, от навечерието на напущането му варненското училище. Това писмо, което предаваме тук изцяло, е характерно за личността, схващанията и убежденията на първия български варненски учител. „Словеснейший Учительо! Господ. П. Р. Славейков. В Джумая. Като по случай наший приятел тръгва днес за Панаиря, по търговските си дела, взех смелост да пожелая доброто разположение на здравието, също да ви чрезмерно благодарим за временното благодеяние, което ма удостоихте да бъда в приморский град на милото ни Отечество България град Варна. Впрочем гордея са като направих начало под учителското си звание да развия духа на Българизма в тоя погагаузен народ, и ... же Впрочем макар и старание то ми да беше твърде утекчително почувствовано..., вечна народна награда - Като в това... разстояние тригодишно намирам (в учили)щето днес около до 150 ученика по(вече). Това е прочее моето най-първо преиму(щество), което сполучих чрез Господство ви. Тъй също и аз в будущем ще изпълня Отеческити си длъжности, до като бъда в това звание. Впрочем като на бързо стана, желая Ваший честний отговор и наставление, за които ще ви бъда вечно признателен за всичките благодеяния. Оставам с всичката си към вас почтенност и преданност като съм честит да бъда завсегда Ваш покорний ученик. Варна 23 април 1863 година. (под.) К. Теодоров." През петата учебна година 1864/5 от съществуването на училището Варненската община е имала щастието да спечели за учител Петко Р. Славейков, който дотогава учителствувал известно време в Ески-Джумая. Изглежда, че през януарий, а може би и в първите дни на февруарий 1865 г. той е бил още учител във Варна. В едно писмо от Ески-Джумая, от 12 февруарий 1865 г., бившият му ученик Жеко Иванчов Мараджиев му пише във Варна, като му иска книги. Това писмо е запазено в архивата на г-н Б. Даскалов в Трявна. В него се казва между другото и следното: „За туй днеска, умислен какво да правя, зех перото писмено да ви попитам за здравието ви и за доброто ви име, че сте станал по общо мнение Даскал във Варна, и дано са продължи за дълго време. Ако виждаш да си спокоен, и ако ся вижда приятно, и ако тамкашните старейшини имат съгласие." Но Славейков не изкарал учебната година и скоро след това заминал за Цариград като редактор на българския превод на библията. Какво влияние е оказал Петко Р. Славейков през кратковременното си пребивание във Варна и непосредствения си допир с варненските българи, не се знае за сега. Обаче, надали може да има съмнение, че стоението като учител на един такъв стар, изпитан и широко известен вече народен деец, не е могло да мине безследно за настроението и стремежите на варненските българи. Ние посочваме тук едно забележително съвпадение: на пребиваването на Славейков във Варна през януарий до февруарий 1865 г. с фактическото църковно отделяне на българите от гърците чрез откриване на отделна българска църква със собствен български свещеник и българска служба през февруарий същата година. Във време на тези събития Славейков е бил вече в Цариград, обаче едно писмо на видния варненски български първенец Р. Х. П. Мавридов до него, което привеждаме по-долу и в което се излагат подробно всички случки при откриване на първата българска църква във Варна, идва да подсети, че Славейков както и не може да се очаква другояче, не е бил чужд на националните стремежи на варненските българи, а напротив, ги е подклаждал и конкретно се явявал далечен вдъхновител на казаните случки. Оттук явно прозира как е той повлиял през кратковременното си пребиваване във Варна. Голяма чест е за тогавашните Варненски българи и свидетелство за техния голям патриотизъм и висока култура стремежът им и успехът им да привлекат в своето новоосновано училище още в първите години едни от най-добрите научни сили в цяла България, каквито са били безсъмнено Славейков и Доброплодни. И задача остава на бъдащия историк да изследва и оцени по-напространно какво влияние и какви следи са оставили тези двама видни наши хора върху Варненското българско общество. С откриването и закрепването на първото българско училище във Варна варненските българи за пръв път след столетия добили един външен израз на своята национална обособеност. Тук българската нация възкръсвала за нов живот. Обаче успехът на варненските българи не е бил още пълен. Училището издавало, наистина, националния облик, но само посред българи и отчасти спрямо гърци, но по отношение на турската власт, която признавала народностите в лицето на тяхната църква и църковни водители, то не е имало такова значение. Варненските българи се подчинявали църковно на патриаршията и техен формален представител пред властта е бил все още варненският гръцки владика. Действително, прогласената от Илариона Макариополски през 1860 г. раздяла на българска свободна църква от патриаршията, извикала известна промяна, по-скоро замъгляване в това положение. Обаче докато варненските българи се черкували общо с погърчените варненски гагаузи в гръцките черкви, служили си с гръцките свещеници при венчавка, кръщение, смърт и други църковни нужди, изобщо се задоволявали с гръцкото духовенство и му се подчинявали, раздялата им от патриаршията и гърците и обособяването им в особна нация, отделна от гърците, не можало да има пълно значение и сила за турската власт, въпреки основаването на особна училищна община. Трябвало отделна българска църква, за да бъде раздялата пълна, за да изпъкне българският елемент във Варна като напълно обособена народност. След сдобиване със свое училище, вниманието и усилията на варненските българи се насочили именно към тази цел. Пребиваването на П. Р. Славейкова във Варна не останало, изглежда, без влияние върху духа и настроението на варненските българи. На 30 ноемврий 1864 г. умрял и варненският гръцки митрополит Порфирий. Начело на варненската гръцка митрополия идвало вече ново лице и с това всички връзки, лични или др., които свързвали още в известна степен варненските българи с митрополията, престанали да съществуват. Свещеник Константин Дъновски, който е бил дотогава на служба при гръцката митрополия и в тесни връзки с покойния Порфирия, напуснал службата си в гръцката митрополия и се оттеглил в село Хадърджа. Въпросът за българска църква във Варна е бил вече назрял. В самото начало на 1865 г. станало събрание на варненските българи в кантората на Сава Георгиевич, дето се решило да се иска в един протест пред правителството и патриаршията скорошното разрешение на българския църковен въпрос и позволение да си имат българите във Варна собствена църква, като заплашвали иначе да земат насила една от гръцките. Този внушителен протест бил приподписан от 50-60 села на Варненския санджак и изпратен в Цариград. Обаче властта във Варна взела мерки за предотвратяване на насилия. За избягване на смутове и кръвопролития българите се отказали от своето насилствено намерение и решили да превърнат в църква долния етаж от училищното здание. Подробностите около това тъй важно за развитието на българщината във Варна събитие не бяха досега добре известни. Знае се нещо от устното предание, обаче твърде малко и бледо. А тези така важни съобщения са едва от 50 години. Щастливата случайност е искала, обаче, да се запази един документ от онова време, който ни дава автентично изложение на работите в свръзка с основанието и откриването на първата българска църква във Варна. Това е едно писмо от варненския български търговец Рали х. П. Мавридов до П. Р. Славейков в Цариград, за което споменахме по-горе, че се съхранява от г-н Б. Даскалов в Трявна. Решили веднъж да имат българска църква, варненските българи се споразумели да извикат от Хадърджа за свой свещеник Константин Дъновски. На 8 февруарий 1865 г. същият пристига във Варна, като първи варненски български свещеник. На другия ден варненските българи се събрали на събор в училището и решили едногласно да превърнат долния етаж на училището в храм. Веднага било съставено едногласно писмо, подписано от всички българи, и поп Костадин е бил изпратен в селото си Хадърджа да донесе антиминс, одежди и др. потреби за новата църква. Обаче изглежда, че между българите е имало две течения, едно от които е било по-умерено и предпазливо и е внимателно да не повреди с прибързаности, а второто е било за по-бързи и смели действия. Първото течение е водил, види се, х. Стамат Сидеров, а второто - Рали х. П. Мавридов. Последният, горящ от нетърпение да види по-скоро във Варна българска църква, като видял, че на 10 и 11 с. м. нищо не се предприемало, за целта на 12 с. поставил на своя глава един майстор да обгради и приготви олтаря, а прозорците да обкове отвън с дъски до половина, за да не се вижда вътре, като се служи, а след това да направи престол и пр. На другия ден събота до вечерта всичко било готово. Обаче научили се гръкогагаузите и принали да интригуват пред мютесарифина, че българите почнали да строят уж църква. Хаджи Стамат трябвало сега да урежда работата пред властта, поради което произлязло спречквание между него и Рали за самоволните действия на последния. Обаче започнатата работа продължила. В събота пристигнали поп Костадин и поп Иван от Хадърджа с антиминс, икони, одежди и всичко нужно за църквата. На другия ден - неделя, трябвало да се отслужи служба в така приготвената църква от двамата свещеници. Поп Костадин пратил да извикат Рали х. Мавридов, защото от общинарите никой не се вестявал, но той отказал да иди, понеже х. Стамат го изгонил и му казал да не стъпва вече в училището. Умерената партия, която види се водила общинските работи, се колебаела силно и пратила да съобщят на свещениците, че не бива да служат в неделя. За да не предизвика раздор, поп Костадин не служил литургия в неделя на 14 с., а само били изчетени часовете и извършен водосвет, след което събраният народ се разотишъл доволен и радостен. Вечерта имало вечерня с четене на евангелието, на която присъствувал и Р. х. Мавридов, а на другия ден, понеделник, започвали Заговезни. Като узнали гръкогагаузите, че българите служат в училището си на български, веднага още в неделя се събрали в гръцката митрополия да обсъдят как да попречат и развалят работата. Те писали на патриарха за станалото и го молели да подеиствува, за да възпре българите. Същия ден, неделя, отишли те при мютесарифина и протестирали и го молели го да забрани на българите да четат и на български, като пущали най-различни интриги против тях. Обаче мютесари-финът, който бил добре осведомен от тайно пратени свои хора, не обърнал внимание на тези интриги. Това поведение на властта окуражило и по-умерените измежду варненските българи, така че на другата следваща неделя, т.е. на 17 февруарий 1865 год. била отслужена първата служба от Константина Дъновски в новооснованата църква. Това са перипетиите, през които е минал въпросът за откриване на първата българска църква, „Св. Архангел Михаил", във Варна. За тях свидетелствува споменатото писмо на Р. х. Мавридов до П. Р. Славейков в Цариград от 17 февруари 1865 година. По такъв начин варненските българи се сдобили и със своя църква, в която слушали словото божие на роден език. С това те преминали още един твърде важен етап към своето пълно възраждане. От тъй нататък варненските българи образували една яка църковноучилищна национална организация, която от ден на ден ставала все по-здрава и силна, оплот и залог за тяхното бъдаще като народ свободен. Д-р П. Ников

ПРОФ. ВАСИЛ ЗЛАТАРСКИ VI. АЛЕКСАНДЪР II и БЪЛГАРСКИЯТ ЦЪРКОВЕН ВЪПРОС ПРОСЛАВА НА ОСВОБОДИТЕЛНАТА ВОЙНА 1877-1878 ГОД. Руско-български сборник, София, 1929 год. (стр. 238-249) АЛЕКСАНДЪР II И БЪЛГАРСКИЯТ ЦЪРКОВЕН ВЪПРОС Дългогодишната и тежка борба, която българският народ води през XIX век с цариградската патриаршия за сдобиване с народна йерархия и за обособяване като отделна самобитна народност в турската империя, в развитието си достигна до решителна фаза на връх Великден, 3 април 1860 г. В тоя ден, както е известно, поради явната дотогава неотстъпчивост и непримиримост на висшата духовна власт и от страх пред бързия и опасен за народа ни успех на католишката и други пропаганди, цариградските българи, начело със своите народни духовни началници, убедени в правотата на своите искания, във време на богослужението не допуснали да се спомене името на вселенския цариградски патриарх, което е било равносилно на отказването им да признават властта на вселенската патриаршия. Но заедно с това те открито заявили, че спасението на православието между българите може да се постигне само с учредяването на православна българска йерархия, независима нито от папа, нито от патриарх. Примерът на цариградските българи бил веднага последван от българското население в повечето провинциални градове, дето то се отказало да признава цариградския патриарх за свой върховен духовен началник и така също изхвърлило поменуването имената на своите епархиални архиереи-гърци. Това събитие силно смутило не само цариградската патриаршия, която, заслепена от гръцката „велика идея", не била в състояние да прецени важността на момента и духа на времето и най-малко очаквала такава акция от страна на „грубите и необразовани" българи, както и целият православен свят. Особено силно впечатлението произвело в православна Русия, дето към това време се ясно очертавали в политическите и църковни кръгове две диаметрално противоположни мнения по въпроса за гръко-българската разпря: привържениците на едното мнение, в числото на които влизали повечето висше руско духовенство и представителите на духовното управление в Русия, макар и да съзнавали, че в управлението на Цариградската патриаршия трябва да станат коренни реформи за благото и спокойствието на православната Църква, излизайки от чисто църковно-каноническо гледище, поддържали открито патриаршията в отпора й против претенциите на българите; защитниците пък на другото мнение, между които били и представителите на светската власт и предимно на руската дипломация, отдавайки пълна справедливост на жалбите на българите против поведението на гръцкото духовенство (респ. на гръцките владици в провинцията) и отнасяйки се с големи симпатии към българското дело, държали страната на българите и дори ги окуражавали в борбата им с гръцката йерархия. Докато първите виждали в смелата постъпка на българите на 3 април фактическо отцепване от вселенската патриаршия, което щяло да окаже вредно влияние върху единството на православния Изток, и някакви си политически попълзновения - вторите, намирайки в постъпката на българите само един способ да се принуди цариградската патриаршия да удовлетвори исканията им, а в цялата гръко-българска разпря - не политическо, а само национално движение на възраждащата се българска народност, не съзирали никаква опасност за православието, защото за тях било ясно, че българите не само не се отказват от последното, но напротив - за спасението на православието между народа те се решили на такава смела постъпка. Докато първите мислили и се надявали, че само с поддържане авторитета на патриарха с реформиране управлението на патриаршията и с незначителни отстъпки на българите ще може да се предупреди разкола в източната Църква и да се принудят българите да се примирят с патриаршията, - за вторите, които добре разбирали, че моментите за благоразумни и приемливи отстъпки били отдавна пропуснати, па и знаели, че цариградската патриаршия няма да отиде на отстъпки, както това станало явно от отказа на църковно-народния събор (закрит на 16 февруарий 1860 г.) изобщо да се занимае с исканията и жалбите на българите, подрбно примирение е могло да настъпи само след признанието на българската народна църква в духа на църковните канони и историческите права на българската Църква. Тъкмо в това раздвоение в мненията на официална Русия по българския църковен въпрос трябва да се търси причината, дето руското висше духовно управление, респективно руският Св. Синод закъснял да изкаже официално едно определено становище по гръко-българската разпря веднага след акцията на 3 април 1860 г. В не по-малка зависимост трябва да се постави това закъснение и от това, че тогавашния руски император Александър II (1855-1880) не споделял напълно мнението на Св. Синод. Това най-добре се вижда от инструкциите, които той дал на архимандрит Петра (Троицки) на 8 юний 1858 г. при назначението му за настоятел на руската посолска църква в Цариград. Главните мисли на императора, според думите на същия архимандрит, съдържали следното: „Вашето положение е твърде мъчно и деликатно. Трябва 1. почтително да се обнасяте с гърците и да покровителствувате славяните; 2. обстоятелствата на източната Църква са тежки и съмнителни: турците обиждат, българите са раздразнени до крайност, домогва се пропагандата, като подбужда едните против другите. Турците се много радват на последните две събития. Намекване имаше 3. и на други мъчнотии, чиято мисъл беше замълчана - Русия не притежава вече онова влияние, което тя имаше преди неприятната за нас катастрофа - източната (Кримската) война". „Гърците твърде своеобразно разбират работите на своята църква и чрез това се дразнят християните (разбирай православните) от негръцки произход: 1. гърците считат само себе си достойни за длъжности, почести, а забравят другите; 2. стесняват образованието на лица от негръцки произход; 3. много търсят свои ползи и често несправедливо и користолюбиво; 4. заети са със своята националност и затова не разбират своите общи истински ползи и доброто и спокойствието на църквата. Мене ми трябва единството на църквата (тия думи бяха повторени три пъти в продължение на беседата). Всичко това, отче, вие трябва да им внушите и да действувате с предпазливост и благоразумие. Тази мисъл беше разкрита сериозно и с големи за мене пълномощия" - писал архимандрит Петър. „Ако гърците не искат да ви разбират във всичко това, то кажете им, че, доколкото ни е известно, пропагандата е приготвила вече всички средства за отслабване и помрачение на гръцката Църква. Нам е неприятно да гледаме тържеството на пропагандата. Надявам се, Бог няма това да допусне." Предадените тук мисли на Александра II ясно свидетелствуват, че главната грижа на императора била да не се даде възможност на католишката и други пропаганди между българите да произведат разкол в източната Църква и да се запази нейното единство. Но в същото време в тия мисли не по-малко ясно проглежда и това, че императорът е бил добре осведомен за делата и отношенията на Цариградската църква и на гръцкото духовенство изобщо към българите от рапортите както на цариградския руски посланик, тъй и на руските консули по други градове в България, и поради това той стоварва всичката вина за гръко-българската разпря върху гръцкото духовенство и изобщо върху гърците. Обаче назначението на архимандрит Петър и пристигането му в Цариград не оправдали надеждите на Александра II. Вместо да застане на истинско примирителна почва и по тоя начин да спомогне за по-скорошното изглаждане на разприте между гърци и българи, архимандрит Петър още от самото начало взел страната на цариградската патриаршия и в писмата си до тогавашния обер-прокурор на Св. Синод, граф Александър Петрович Толстой (1856-62), се явил като предан неин защитник и върл обвинител на българите за техните неоснователни и дори опасни за църквата искания. Под влиянието на тези писма, мнението на руския Св. Синод и на хората около него в полза на цариградската патриаршия получавало още по-голяма подкрепа и, както изглежда, след акцията на цариградските българи на 3. април 1860 г., руската Църква в лицето на своя представител била готова официално и открито да вземе страната на патриаршията. Това най-ясно се види от обнародваната тук „Записка" на обер-прокурора граф А. П. Толстой под надслов „О последних сведениях из Константинополя" до император Александра II от 30. април 1860 г. Тая „Записка", която се намирала в архивата на Св. Синод (канцелария обер-прокурора, дело №426, II отд., част 2 стр. 2), освен по съдържанието си, се явява още по-ценна и с това, че тя носи върху си собственоръчно написаните резолюция и бележки на самия император. Като изходна точка за своята „Записка" граф А. П. Толстой взел телеграмата на руския пълномощен министър в Цариград, княз А. Б. Лобанов-Ростовски (1859-1863) от 12 януарий 1860 г., в която се съобщавало следното: „Международната разпря на българите и гърците излиза вече от пределите на чисто църковния спор за славянска йерархия и се изражда в племенна вражда, която разпалват гръцките фанатици от кралството и островите, които не са напуснали бляна за възстановяване на Византийската империя и се заклели с непримирима омраза към възраждащата се българска народност." Обръщайки вниманието на императора, въз основа на горното съобщение, върху това, че „печалната разпря между гърци и българи има повече политическо, нежели църковно значение, че главната причина се заключава в разни политически бленове, на които, както е известно, не са чужди и българите, и че в глухата борба на панславизма с елинизма Църквата за вреда на православието и несъгласно с неговия дух, служи за едната и другата страна само предмет", авторът на записката пита: „Ако по тоя начин коренната причина на раздора между православните жители на Турция състои предимно в политическите разпри, то може ли да се надяваме, че неприязнените отношения между гърците (и българите) биха се прекратили едничко чрез изменения в старата йерархическа уредба?" Императорът обаче не бил съгласен с изказаните тук мисли. Така, относно това, че разпрята между гърци и българи имала повече политическо, отколкото църковно значение, той бележи: „В това няма никакво съмнение, но за нещастие главен повод за това бяха притесненията от страна на гръцкото духовенство спрямо славянското племе." А пък на поставения от обер-прокурора въпрос той отговаря: „В това едничко аз от своя страна виждам спасение на православието от вътрешен раздор, от който инак неминуемо ще се възползува католишката пропаганда, чиито пагубни действия и сега вече се забелязват." За да потвърди изказаните по-горе мисли, обер-прокурорът привежда примера на кукушаните. „Недавно, пише той, изтъкваха желанието си да имат за епископ българин, като вярно средство да върнат приелите унията в лоното на Църквата. Когато това желание биде удовлетворено, оказа се, че за кукушаните това било малко. В телеграмата си от 29 декемврий (1859) княз Лобанов-Ростовски пише, че те са изказали твърдо намерение (ferme intention) да излязат изпод зависимостта на своя местен (Солунски) митрополит, („защото той е заразен от същата омраза към славяните както и останалото гръцко духовенство", обяснява императорът) и молят, щото Полян(ин)ската епископска катедра да бъде издигната в степен на митрополия, подчинена непосредно на Цариградския патриарх, и че епископ Партений не отговаря за последиците, ако на кукушаните бъде отказано в техната просба. Сам Лобанов-Ростовски изказва опасение, че подобен отказ от страна на Великата Църква може да направи съмнителни резултатите, придобити с такъв труд в полза на Полян(ин)ската епархия." Горният пасаж е от голямо значение, защото той ни съобщава една подробност, която досега не бе известна в литературата по църковния въпрос, именно, че кукушани, след като се сдобили с епископ българин, изказали твърдо намерение да се освободят от зависимостта на солунския митрополит, под ведомството на когото се намирала тогава Полянинската епархия, и че молили последната да бъде възведена в митрополия, непосредно подчинена на цариградския патриарх. В достоверността на това съобщение едва ли можем да се съмняваме, понеже то излизало от телеграмата на Лобанова-Ростовски (от 29.XII.1859), към когото, очевидно, е била отправена молбата на кукушани. Също така е вън от всяко съмнение, че както намерението, тъй и просбата им са били, ако не дело на еп. Партения, то са били предявени с негово знание и по негово настояване, защото той заявил, че снема от себе си всяка отговорност за последиците, ако бъде отказано на кукушани в просбата им; а пък Лобанов-Ростовски изказал опасение, че всички резултати, придобити с такъв труд в полза на Полянинската епархия, ще пропаднат в случай на подобен отказ. Установяването на тоя факт идва да обясни ония неприязнени отношения, които солунският митрополит Неофит по-сетне открито изказвал към еп. Партения и дори се домогвал да го унищожи. Според една дописка от Солун с дата 26. октомврий 1861 г. в „Цариградски вестник" № 45, солунският митрополит следил стъпките на епископ Партений и неговата дейност и поради една интрига, пусната от него самия, резултат от една стара злоба против първия Полянински епископ-българин, повикал го в Солун с намерение да го изпрати нейде на заточение (през пролетта 1861 г.). Тая стара злоба на Солунския митрополит, който първоначално с радост посрещнал издигането на Партения в епископски сан и при ръкоположението му взел най-живо участие, води своето начало, очевидно, от опита на еп. Партения да се освободи от неговото подчинение. Както и да било, но от новите предявления на кукушани обер-прокурорът гр. А. П. Толстой искал да се възползува, за да подкрепи мнението на своите съмишленици пред императора, че не трябва да се удовлетворят исканията на българите. „Между това, продължава той, някои лица, мнението на които в тоя случай заслужава особено внимание [Александър II пита: „Кои са тия лица? Аз бих желал да ги зная."], твърдят, че желанието на кукушани да излязат от подчинението на местния митрополит, е „ненавременно и вредно за православието" и че неговото изпълнение би нанесло „нравствен ущърб на Великата Църква, чието достойнство трябва да се поддържа от цялия православен свят". [Към подчертаните фрази императорът бележи: „Това е съвършено справедливо и ние се стараем да докажем с нашите действия, че (гледаме на православието) не тъй, както гърците, които гледат на светото дело не като на общо православно, а като на изключително гръцко."] По тоя начин, след като достигнаха удовлетворение на първото си законно желание чрез заплахи да станат изменници на Православната Църква, кукушаните предлагат сега други по-малко законни искания и в такива изрази, които не позволяват да се съмняваме, че те силно се увличат от политически страсти. Ако пък и тия искания бъдат удовлетворени и ако след това другите български епископски катедри бъдат заети от природни българи, то може безпогрешно да се предскаже, че по-нататък те, основавайки се на предишните отстъпки, още по-далеч ще разширят замислите си, ще пожелаят съвършена независимост от Цариградския патриарх, ще заговорят за своите права на автокефална патриаршия [срещу това императорът бележи: „Това го вече има и сам патриархът Цариградски не вижда в това разрушение на православието"] и дори за разпространението на българското племе от Болкана до Архипелага и почти до границите на Елада" [последните думи са само подчертани от императора без бележки]. Последното обобщаваще изречение в горния пасаж ясно показва, че обер-прокурорът привел новите искания на кукушаните, за да потвърди основната си мисъл, че в чисто българските епархии не трябва да се поставят за епископи природни българи и изобщо да се удовлетворят българските искания. Дали неговите предричания се основават върху известия, получени от турската столица за решението на цариградските българи от март 1860 г. - да се откажат да признават цариградския патриарх за свой духовен началник, или обер-прокурорът е имал предвид вече станалия на 3 април същата година акт. не се види от Записката му, макар последнята и да е била писана на 30 април, т.е. 27 дена след този акт, за който той не е могъл да не знае вече. По всичко изглежда, че той е избягнал да спомене в Записката си за това събитие, може би защото е предполагал, че императорът не е бил осведомен още за него. Обаче бележката на Александра II, че „това го вече има", т.е., че българите вече са заговорили за своите права да имат автокефална Църква, и че „и сам патриархът цариградски не вижда в това нещо разрушение на православието", открито говори, че императорът вече е знаел за настроението на българите да се сдобият с автономна Църква, като се откажат да признават патриарха, а може би и за самия акт от 3. април. Оттук явно става, че предричанията на обер-прокурора не могли да произведат нужния ефект и да въздействат върху императора да промени становището си по българския църковен въпрос. Макар че обер-прокурорът да признава, какво „да се разсъждава по това какви могат да бъдат при тия обстоятелства политическите намерения и задължения, опасения и надежди на руското правителство, не влиза в компетенцията на духовното ведомство", относно което императорът право заявява: „това е моя работа и, като следя за него бдително, аз верно нема да принеса в жертва православието", все пак гр. А. П. Толстой счел за свой дълг да нарисува в Записката си какви могат да бъдат сетнините изобщо за Църквата от новата фаза в развитието на гръко-българската разпря и какво положение трябва да държат русите в нея. „По отношение пък към църквата, пише той, от всичко казано става несъмнено едно: че тя се намира в опасност, че привнасянето в работите й народни и политически разчети, заплашва с нарушение на църковния мир, с гибелно за православното раздвоение на православната Църква на Изток. [Срещу тези думи Александър II пише: „В това аз намирам погрешен възглед, защото за разединение и дума не може да става, обаче славяните желаят да имат своя национална православна Църква, както и ние, русите, я имаме"]. А за да не увеличаваме с участието си в работите на Изток опасностите, които застрашават Църквата, ние сме длъжни всякога да помним високото наше призвание, като на едничък мощен православен народ, да се явяваме на Изток не защитници на коя да е партия, а покровители на всички православни и на цялото православие изобщо [срещу това императорът пише: „не ние защищаваме партиите, а гърците"] и да бъдем миротворци за всички враждуващи единоверци наши. [Императорът бележи: „Съвършено справедливо, и ние така и действуваме."] Опасно е за нас под влиянието на политическата разпря да внасяме нашето самовластно намисане в работите на старинната православна йерархия, да се явяваме не нейни защитници, а само съдии и обличители и да преследваме злоупотребе-нията й с такава строгост, която не всякога е применима в нашето собствено отечество". Императорът протестира срещу тия думи, като пише: „Ние сме не съдии и не обличители; ако пък посочваме на злоупотребенията на гърците, то това е само за полза на общата православна Църква". От направените към тоя пасаж бележки на императора става явно, че последният не се съгласявал нито с едно от заключенията на обер-прокурора и най-категорично опровергава и отхвърля всичките му опасения за съдбата на православната Църква като такава, които не почиват върху правилно разбиране смисъла на развиващите се около българския църковен въпрос събития. Но в своите предричания граф Толстой отишъл още по-надалеч. По-нататък той пише: „Посочвайки на събития, подобни на станалото недавно в Кандия, гърците могат да ни обвинят, че ние от равнодушие към вселенската Църква не предупреждаваме такива печални явления." Тук обер-прокурорът е имал предвид въстанието на гръцкото население на остров Крит, предизвикано от насилията и жестокостите на местните управители. Тая предпоставка Александър II намерил за неуместна и затова пита: „Как можахме да ги предупредим, когато нямахме там и консул?" Въз основа обаче на нея граф Толстой продължава: „Но ако би те окончателно да се убедят, че източната Църква не може да очаква от нас деятелна помощ и че ние защищаваме нс православието против друговерието, а само българите против гърците, тогава това би произвело всеобщо охлаждение към нас, възбудило би негодувание във всички привърженици на източната Църква, а в масата на гръцкия народ и духовенство разни страсти, които тъй мъчно се укротяват в тях!" На това съждение Александър II възразява: „Ние защищаваме не българите против гърците, а православието от заплашващата го опасност, от притесненията на гръцкия елемент." А обер-прокурорът продължава: „Ако би те (гръцкият народ и духовенството) тогава да намерят други защитници, и франция или друга държава би пожелала да ги привлече към себе си и съвсем да ги откъсне от нас, тогава това би могло да доведе до онова, което да се помисли е страшно за всеки православен християнин, до което тъй усилено се домогват враговете на Църквата и Русия, а именно - към разрив между гръцката Църква и руската." И наистина, при тази страшна мисъл императорът отбелязал: „Да не дава Бог!" но веднага възразява: „Но какво пък ще бъде, когато всички турски славяни преминат в католичество или в уния?" За обер-прокурора такъв разрив е възможен, защото той по-нататък пише: „Като повод към това могат всякога да послужат ония разногласия между гърците и нас, които са сетнини от нашето едно и половина-вековно отдалечение от Изток и се прикриват само с взаимната любов на православните Църкви." Граф Толстой предвижда дори и отговорностите, в случай, че стане подобно нещо. „Разбира се, пише той, тежката отговорност пред Бога би паднала тогава и върху много лица, които принадлежат към гръцката Църква, за увличането им от себелюбиви разчети, чувство за отмъщение и други страсти. Но това не би избавило и Русия от обвинение, задето тя със своите действия е нарушила любовта към страдащата източна Църква. Както и да било, но разривът с източната Църква би докарал за Русия неизказано бедствие, разклатил би основата на нейната външна мощ, породил би в нея страшни смутове и, с една реч, би я лишил от това, което е корен на нейното благосъстояние, величие и сила". При тая страшна за Русия картина граф Толстой свършва Записката си със следните не по-малко страшни за българите думи: „Чудна е съдбата на българския народ! Той служи като повод за разрив между Цариград и Рим. Нима същият тоя народ ще стане причина за отцепването на Русия от вселенското единство!" Колкото ефектни и да са тия фрази, все пак Александър II разбрал тяхната неуместност в случая, защото той пита: „Ако българите сполучат да имат своя национална иерархия, каквато ние имаме, то де е тук отцепването от вселенското единство!" *** Предаденото по-горе съдържание на занимаващата ни тук Записка право говори, че целта на обер-прокурора граф А. П. Толстой била да представи в нея, колкото е възможно в по-страшни черти както новата фаза в развитието на българския въпрос през 1859 и първите три месеца на 1860 г., тъй и предполаганите съдбоносни сетнини от нея за източната Църква изобщо и в частност за руската, в случай, че се удовлетворят българските искания, и чрез това да въздействува върху императора да усвои мнението на Св. Синод, като по тоя начин се дезинтересира от делото на българите и вземе страната на цариградската патриаршия. От друга страна пък саморъчните бележки на Александра II, както и резолюцията му, която гласи: „За жалост аз виждам, че вие не можете да се убедите, че покровителството, което оказваме на славяните, е едничкото средство да се спаси православието от отцепвание на многобройното паство, и че ние желаем за славяните само това, което ние сами имаме" - не е мъчно да се разбере, че обер-прокурорът не можал да постигне целта си, защото императорът открито и ясно отказал да санкционира мнението на руския Св. Синод. Установяването на тоя факт ни дава пълно основание да приемем, че ако руският Св. Синод се въздържал веднага след 3 април 1860 г. да вземе едно определено становище по българския църковен въпрос в полза на патриаршията, то това се дължи главно, ако не и изключително, на император Александра II, който със свойствената си правдивост се отнесъл напълно обективно към тоя въпрос и докрай си останал твърдо убеден в законните искания на българите да се сдобият с народна православна църковна йерархия. 10.VII.1922. Проф. В. Н. Златарски

ИВАН ЦЕРОВ V. ПРОСВЕТНА ДЕЙНИНА на МИТРОПОЛИТА СИМЕОНА СБОРНИК в чест на Варненский и Преславский Митрополит Симеон по случай Петдесетгодишното му архиерейско служение София, Издание на Св. Синод на Българската църква, 1922. (стр. 86-107) ПРОСВЕТНА ДЕЙНИНА НА МИТРОПОЛИТА СИМЕОНА Грозните самоуправства и големите вътрешни смутни и сътреси в Турция в края на XVIII и в началото на XIX столетия - през кървавата епоха на кърджалии-даапии, на непокорни паши и яани - тласват изплашеното и безпомощно селско наше население към бягство и преселение в градовете. Тъй се засилва българският елемент тук, полагат се основите на българското гражданство, погърчено току-речи по онова време; засилват се и редовете на еснафите, носители отпосле на нашето народностно възраждане и училищно движение. Ала във Варна настава тогаз и нещо по-друго, за което влияят, преди етнографските особености на града, две специални сили - постепенно все повече усилваната елинизаторска роля на гръцката тук митрополия и на гръцкото алилодидактично (взаимно) училище: те именно претопяват голямо множество гагаузи в гърци, че и не малко българи, особено чрез дългогодишния учител Иоргичи Василиу. Според сведенията, що напоследък ми допадна случай да събера от моя престарял учител Йосиф Стоянов - един оцелял, още жив деец по възраждането на българщината във Варна - никой не помни да е имало във Варна чист някой грък, освен изпращаният от патриаршията владика. Ето и доказателствата му, силни фактически: „Първите чорбаджии, що помня от най-раншно време да се навъртаха около Варненския гръцки владика като старейшини, образувайки и митрополитски съвет (Димогерондията), са все нашенци по произхождение, По ред те бяха тези лица: 1) Янаки Стоянов Буиклуоглу, чийто баша е дошел от Калофер във Варна като абаджия около 1820 година; 2) Желез Апостолаки, син на абаджи Гергя, а последният - брат на Стоян Буиклуоглу, баща на Янаки Стоянов (Паруш, първи търговец от къщата Базар Паруш във Варна, е брат на Желез Апостолаки. Д-р Георги Парусиади, дългогодишен служител по правосъдието у нас, е син на Паруша; 3) Николи чорбаджи-Велисарий, първенец чорбаджия във Варна, е българин от с. Старо-Орехово в Камчията, Варненско (След руско-турската война в 1828 год., когато варненския гръцки владика Филотеос, който обира църквите, та и убеждава, дори заклина варненското християнско население, да избяга в Русия след оттегленните през 1829 г. руски войски от Варна - Николи чорбаджи сполучва да предума населението да се не мърда от мястото си; 4) Парашкева Паласкооглу, наречен отсетне Параску, е българин от с. Джиздар-кьой (синовете му са познатите Д-р Георги Парасков и адвокатът В. Парасков); 5) Хаджи Димитри Чилооглу, българин от с. Бебрево; 6) Хаджи Карамфил Тревна-лаоглу, наречен отпосле Трано, родом от Трявна (синовете му са адвокати и лекари); 7) Димитраки чорбаджи Папазооглу от с. Джиздаркьой (негов син бе известният на варненци дългогодишен д-р Василаки Пападопуло); 8) Кюркчи Митю от Ямбол, първи кожухар; 9) Хаджи Янаки форооглу от с. Джиздаркьой; 10) Стефанаки Теофанов, също от с. Джиздаркьой - най-упорит гьркоман; 11) Хаджи Михал, българин от Ески-Джумая, търговец с колониялни стоки; 12) Иван Комнино Балчикль, българин отс. Еникьой (Анхиалско), житар; 13. Никола Димитров Правадъоглу (от Правадия); 14) Иван Жеков (Герджик Янаки), който рано се отърсва от гръкоманство; 15) Азджи Стоян от Лясковец; 16) папа Георги Преславас (поп Георги Преславски); 17) папа Васил икономос (именуван Велико, преди да се ръкоположи за свещеник); 18) Папа Панайот икономос от Шумен (иконом поп Панайот от Шумен). Тази е причината, дето българско училище във Варна се отваря твърде късно - едва на 19 август 1860 год., след като предходно на 11 май същата година варненските българи се организуват в особена училищна община и то благодарение на два външни фактора: 1) на бележитите Великденски събития в Цариград на 3 април 1860 година, когато Иларион Макариополски тържествено проглася раздялата на българската Църква от Цариградската гръцка Патриаршия, та живителната родна вълна понася бързо към самочувство и смела дейност и малцината тогаз българи във Варна, начело на родолюбивите търговци братя Никола и Сава Георгиевич, родом от Търново, Рали хаджи Мавридов, Стоенчо хаджи Иванов, хаджи Стамат Ж. Сидерев, Господин хаджи Иванов и Коста М. Тюлев. 2) на внушителните подбуди и горещо сътрудничество на руския вицеконсул във Варна Александр Викторо-вич Рачински, който играе голяма рол по възраждането на българщината във Варна през 1860-те години. Училището се отваря в частната къща на брадваря Пейко Пенев, находяща се във втори участък на града и съборена през 1908 година за урегулирване площада „Йосиф I", в състава на който мястото й влезва към североизточния му ъгъл - ситуационният план на къщата е снет по мое настояване от техническия отдел при Варненската община и запазен. Тук е хвърлен първият лъч на български умствен живот от препоръчания от П. Р. Славейков на варненци първи български учител Костадин Тодоров, назван отсетне и Арабаджиев, който разглася на 40 български ученици и ученички ново, нечувано във Варна Кирилско четмо и писмо. Водосветът при откриването на училището се извършва не от свещеник Константин Дъновски, както се твърдеше в някои от досегашните вести, а от архимандрит Филарета, свещеник тогаз при параклиса на руското консулство и личност, тясно свързана с българските във дейци Варна от 1860 година нататък, та ще изнеса тук мимоходно някои сведения из неговото житие-битие, дадени мене от Иосифа Стоянов, които още по-пълно чертаят каквината на лъха от Варненската гръцка митрополия. Архимандрит Филарет, родом от Варна, бил взет в юношеска възраст от руски офицери след войната в 1828 година и заведен в Русия. Там следва учение в духовна семинария. Връща се във Варна. Тъкмо в онуй време дошло нареждане от Патриаршията до митрополитите да изпратят някои по-надеждни младежи на учение в гръцкото висше духовно училище в Цариград. Архимандрит Филарет пожелава да иде и в Цариград. Свършва училището. Патриаршията го изпраща проповедник при Варненската митрополия. Назначен бил и инспектор на гръцкото училище във Варна: алилодидактичното в ул. „Св. Атанас" и класното мъжко в ул. „Богданова", на чието място се съгражда изгорялото девическо. Когато Рачински идва за руски консул тук, сближава се с архимандрит Филарета като руски възпитаник и със своите вещи агитаторски похвати успява да го предума да се въведе и български език в гръцките училища. (Това става преди да се отвори българското училище) Архимандрит Филарет направя подобно предложение в митрополитския съвет; ала последният счита това за голяма дързост от страна на архимандрита, та начаса го уволнява и от инспекторство, и от проповедничество. Прибира го Рачински за свещеник при руския параклис, като консулството му отпуща и по-голяма заплата, след което архимандрит Филарет всецяло се предава и на българското дело. Когато се отваря българското училище, той тича да извърши водосвета и дейно работи за материалното обезпечаване на училището, което се поддържа от доброволни помощи и дарения, при който случай шепата ученолюбиви българи във Варна ревниво се надпреварват да принасят лептата си. На следнята година те започват строеж на собствена двуетажна училищна сграда (днешната стара българска църква „Св. Архангел Михаил"), за която цел пристигат и външни помощи, по-значителна от които е помощта 1845 гроша от Петър Берон - всеизвестният щедър благодетел и основател на девически училища в ред наши градове, автора на издадения през 1824 година рибен буквар. Ала най-голяма помощ през 1861 г. внасят руският консул Рачински - 6402 гроша - и Варненският гражданин хаджи Стамат Сидерев, родом от Горня Ореховица - 13750 гроша. При съграждане училищното здание варненските българи, на брой всичко около 40 къщи, срещнали, вън от паричните мъчнотии, големи спънки за доизкарването му и от страна на гръко-гагаузи, понеже сградата се падала сред махалата им. Когато наближавало да се покрива зданието, големи гагаузки тълпи се събират един ден пред Варненското окръжно управление (конака) и с ядовити крясъци настоятелно искат от мютесарифина да спре строежа на сградата. Пашата изпълва волята им; изпраща няколко заптии (стражари), които безмилостно пропъждат работниците. Българите отнасят въпроса в Цариград и успяват да издействуват султански ферман за направа на зданието, само че докато се издаде и получи ферманът, минават се цели девет месеца, през което време фанатизирани гагаузи разграбват строителните материали на сградата. Най-сетне ферманът идва. С него се разрешава построяване във Варна на едно централно българско училище за целия Варненски санджак (окръг). Мютесарифът Ашир бей прочел на всеуслишание фермана в двора на конака, в присъствието на свикани кметове от Варненския санджак (Варна с нахиите: Козлуджа, Провадия, Балчик, Хаджиоглу-Пазарджик и Манкапя) и струпано варненско население от разни народности. Зданието се довършва и тържествено осветява на 25 юлий 1862 година е присъствието по специална покана на мютесарифа и на другите висши местни власти, на всички консули във Варна, начело е Рачински, началниците на религиозните общини и голяма навалица зарадвани българи и българки. Водосветът бил извършен лично от гръцкия митрополит Порфирий, и то по настояване на Рачински. След свършека на водосвета изпяло се многолетие на султана, изпяват се от учителя Арабаджиев, заедно с учениците му, и няколко училищни песни; а Сава Ил. Доброплодни, условен преди седмица също за български учител във Варна, произнесъл съответни на случая речи на турски, български и гръцки езици. Казал реч и мютесарифът относно ползата от учение за всички народности в турската империя. Новото училище се поверява в опитните ръце на Доброплодни, който се определя и за главен учител и учителствува три години във Варна. Доброплодни отворил през 1863/64 учебна година и първи клас, а през 1864/65 г. и втори. В началото на последнята година бил повикан от Ески-Джумая за учител П. Р. Славейков, който обаче скоро напуснал Варна, понеже заминал за Цариград, да вземе участие в българския превод на Библията от протестантските мисионери. Расте по-нататък българското училище във Варна (гледай първите дадени от мене в „Годишника на Варненската девическа гимназия" през 1897/98 г. материали за историята на учебното дело във Варна, стр. 35-50), влива то безспорно нови животворни сокове, отваря заслепените очи и на доста гъркомани българи, крепне и се засилва с него българската община, особено след като на 14 февруарий 1865 година българите във Варна нагодяват и своя църква в долния етаж на училището си, с което дело напълно се самоопределят като отделна нация в града, та общината им добива характер на истинска и здрава църковно-училищна община, какъвто имаха по онова време другите общини в България, които именно и дадоха едно силно и стегнато устройство на българския народ в борбата му по църковния въпрос. В туй отношение дейността на Варненската община се изразява: 1) в грижите й да изнамери средства за църковно-училищното дело; 2) в борбата на самата община и 3) в борбата по църковния въпрос. По първия въпрос, вън от щедрите помощи и дажби, що малката българска община във Варна си налагала, тя искала и външни помощи, прибягвали и до заеми и лотарии. По-значителни външни помощи през 1864/65 година са от Тулчанската българска община 2890 гроша и от Цариградската - 3186 гроша. Последнята горещо поддържала българщината във Варна, което се дължи главно на П. Р. Славейков, който чрез вестника си „Македония" зове общини и читалища да подкрепят материално варненските си сънародници. По втория въпрос - уредба на самата община - тя разширява кръга на дейността си с устрем да стане главно средище, което да поеме и ръководи народоцърковните работи в целия Варненски окръг. Тя съставя и „домашни законоположения". В църковната кондика от 1866 година се намерва „Привременний законник, съставен от Варненското българско общество за управление на епархиалното духовенство". Този законник бил действително приет и от градовете Балчик, Хаджиоглу-Пазарджик и Провадия, които с подписи и печат потвърдили, че ще се подчинят на неговите наредби. По третата точка - борбата по църковния въпрос - с положителност може да се рече, че Варненските българи стоят в първите редове на борците за успешно разрешаване църковния въпрос. Те изпълняват примерно дълга си. Борбата те подкачат при най-неблагоприятна за тях обстановка. Малобройните във Варна наши дейци имали всичко против себе си. Те трябвало да отблъсват ударите на гръкогагаузите и на други гъркомани, които с неприлични сцени глумели българското име и българските училищни и църковни церемонии, клеветели българите пред турските власти, а последните нерядко ги подлагали на строги разпити и затвор. Ала колкото гаврите били по-непристойни, ударите по-тежки и клеветите по-низки, с толкова по-голяма решителност българите ги отблъсквали, толкова по-мъжествена ставала защитата им, толкова повече се заздравявало народностното им съзнание. Още през 1860 година, скоро след откриване народното училище във Варна, Варненската българска община приготвя и разпраща писмо до българските общини в другите каази (околии) на окръга с предложение всички едновременно да предявят на Илариона Макариополски в Цариград, че и те се отказват от гръцката Патриаршия и че занапред ще признават началството на българската народна църква, в лицето на Макариополски (копие от това писмо, дадено ми от първия български учител във Варна К. Арабаджиев, е напечатано в „VI известия на Варненското археологическо дружество", 1914 г., стр. 14) На следнята 1861 година Варненско има вече и свой представител в Цариград по църковния въпрос. Това бил Ат. Георгиев от с. Хадърджа (днес Николаевка, Варненска околия); а в 1871 г. за такъв от Варна бил изпратен Господин Хаджи Иванов, комуто се дават изрично следните наставления: 1) По изработване на Екзархийския устав, за който тогаз се свиква Народноцърковният събор в Цариград, представителят трябва да работи по насока на П. Р, Славейков („под ръководството на досто-почитаемаго г-на Петка Р. Славейкова"); 2) Иска се Варна да бъде седалище на български епископ; 3) Изказва се мнение как да става избирането на свещеници, владици и екзарх; 4) Иска се училищата да бъдат под върховния надзор на екзарха, който може да назначава инспектори за тази цел, ала вътрешната тяхна уредба да принадлежи само на местните общини; 5) Да се отвори в Цариград висше българско учебно заведение; 6) Да се настои силно за включване и град Варна в българския екзархат, в противен случай да се оттегли Варненският представител; 7) Прави се предложение как да се събира владищината и да се предотвратят злоупотреби. Особено силно общината настоява: Варна да има свой български владика. Когато представителят й съобщава, че нямало никаква възможност да се изпълни това народно, желание - общината отговаря (писмо от 27 март 1871 г.), че тази вест причинила навсякъде дълбока тъга и вълнение -цялото население единодушно иска да си остане Варненската епархия особено, „защото, казва писмото, ако съществува епархията ни, българската църква и училище в града Варна непокътнати, можем да се надеем, че ще дойде един ден да се усвои изцяло градът Варна". Инак, представителят е длъжен да напусне Събора. При минаване през Варна на първия български екзарх Антим I да иде да заеме поста си в Цариград, поднася му се на 7 март 1872 г. адрес, покрит с 800 подписа от Варна и епархията, с който, като му се честити високият сан, на който го призовава доверието на народа, моли се убедително да се действува за включване и на Варненската епархия в пределите на Екзархията, защото, казва се в адреса, българското население от тази епархия от 12 години и повече се бори за църковни правдини. Най-сетне гласът на варненци бил чут и желанието им изпълнено в пределите на възможността: Преславската и Варненската епархии образуват една епархия, архиерей за която се избира архимандрит Симеон, който започва да носи титлата „Варненски и Преславски" (синодно писмо от 13 октомврий 1872 година - Иларион Макариополски, който пристига от Цариград на 9 септемврий 1872 г. във Варна, пътувайки за Търново, сполучва да склони варненските българи да се присъединят в църковно отношение към Шумен). На 1 декемврий 1872 година те посрещат на пристанището самодоволни и щастливи своя йерарх, идещ с параход от Цариград.35 На 2 декември той посещава българското училище във Варна, на 3-ти извършва архиерейска служба в старата тук наша църква „Св. Архангел", а на 5-и -в Шумен. За младия този владика в синодното послание до епархията му, подписано от Антим I и от синодните старци, се казва, че е „мъж, снабден с високо учение, с примерна нравственост и строгост в живота, с решително самоотвержение и с горещо желание за нравствено възвишение на паството му". И тези изтъкнати в тъй тържествен документ качества, дядо Симеон напълно оправдава вьв всички свои действия и постъпки в доосвободителната епоха и след нея. Школувал при Антима Видински, той се яви личност с любов и воля за работа, със смел, силен, независим характер, изтънчена мисъл, улегнал мироглед, действувайки винаги в строго определена насока и цел. Далеч от високомерие, вдълбочен в канониката си със своя догматичен ум, високо съзнание на дълг, прозорливост и такт, сръчност и вещина, предпазливост в бързи заключения и решения, склад на скромен домашен живот, грижливо отбягвайки всяка следа от суетен блясък, голяма придирливост и строгост към себе си, отзивност и здраво схващане нуждите и интересите на църквата - изобщо с качествата на своите душевни способности и темперамент - Дядо Симеон легна като становит камък за младата българска Църква, та игра и играе ръководна рол във висшата нейна управа през един тъй дълъг период от 50 години. Неговата чиста нравственост, висока християнска правдивост, неспирно милрсърдие, правено повече мълком, и неуморно трудолюбие, обаче са първични черти на характера му. От дългогодишната и многообемна дейнина на митрополита Симеона, аз ще засегна тук само една страница - просветната му работа, и то с поглед предимно към град Варна. Неотложно след пристигане и заемане на епархията си, младият даровит и работлив владика с жар започва да се занимава и с чисто просветни въпроси, особено по издръжката и уредбата на българските училища, и в тази насока се доближава в известна степен до Илариона Макариополски. С разпоредбите си във Варненско-Преслав-ската епархия, той развива и засиля историческата традиция да се дава за тази цел по-голямата част от приходите на църквите; засиля сближеността, сродството между църковните интереси и училищните. През учебната 1873/74 година, както и през настъпалите след нея, училищата добиват значителна помощ и от епархиално право (от владищината). За училището във Варна през речената година се внесла такава помощ от 16260 гроша. Тази парична подкрепа е причина, щото Варненското българско училище да добие по-пълен развой и уредба. Назначава се за главен учител (директор) на трикпасното училище познатият обществен деец-писател Хр. Самсаров, с годишна заплата 7560 гроша, който се задържа във Варна до освобождението. Други учители биле: Георги Замфиров, Цветко Н Свинаров и Кица поп-Иванова, свършила Старозагорското петокласно девическо училище, което от 1868 година насам приготвяше класни и първоначални учителки за всички краища на отечеството ни. Голяма просветна заслуга на митрополита Симеона и ценно негово дело е, че той още в зората на своето архиерейско поприще, в току-що настъпилата след пристигането му пролет - през Великденската училищна ваканция - свиква в епархията си, именно в седалищния свой град Шумен, учителски събор, който по приготвени проекти в осем заседания, от 12 до 16 април, изработва, под негово председателство, програма за селските и градски начални училища, програма за градските главни училища и устав за селските училища. Тези програми и устав са напечатани в издаваното от Т. х. Станчев в град Русе духовно списание „Слава", кн. X. 1873 г., стр. 157-160; те се потвърдяват от митрополита Симеона и подписват от участвувалите в събора учители: В. Друмев, известен писател, отпосле Търновски митрополит Климент, който дошел от Браила и бил секретар на събора, Д. Костадинов, А. Кесяков, Стефан В. Деребеев (учител във Варна), Т Байчов, Илия Р. Блъсков (от Шумен), Минко Радославов (учител в Ески-Джумая; той подписва и за учителите в Осман-Пазар и Тича), Хр. В. Груев (учител в Котел), Н. И. Калипетровски (учител в Провадия), Д. Станчев, учител в с. Юшенлии (днес Ботево, Варненско; той е представител и на Пазарджишките учители), Ив. Костадинов (учител в Ени-Пазар), Ю. П. Н. Костов (учител в с. Върбица), Н. Петров (учител в с. Хърсово, Разградско, съставна част от Преславската епархия) и др. Ето някои заемки от програмата за началните училища, от онази за главните училища и от устава за селските училища, от които може да се направи основателно заключение за сериозността на подхванатото дело. От програмата на началните училища: „Целта на тези училища е: да се научи детето да чете свободно и разумно, да пише колко-годе правилно, да смята, да има общи познания от земеописание, закон Божий и от народната ни история. Затуй определят се в тези училища следующите предмети: прочит, писмо, свещена история, четири действия и именовани числа от числителницата, понятия от земеописание, славянски прочит, общи познания от българска граматика, писмени упражнения, молитви, кратък катехизис и черковно пение. За изучаване на тези предмети определяват се 4 години, от които състои курсът на началните училища." (Следва учебният материал за всяка от четирите години.) От програмата на градските главни училища: „Градските главни училища се състоят от 4 класа: I клас. Българска граматика, славянска граматика, краснописание, земеописание (южни и средни страни на Европа), аритметика (прости и десетични дроби), писание разни предмети, неорганични без сянка, всеобща история (стара), свободен прочит френски и турски. II клас. Българска граматика, славянска граматика, пространен катехизис, земеописание (северни страни на Европа, Азия и Африка), числителница (край), рисувание - изображение неорганични предмети със сянка, всеобща история (средна), френски и турски език до глаголите, кратка геометрия, българска история (до Симеона). III клас. Словесност, земеописание (край) и козмография, аритметика, с куб и квадрат, рисувание, всеобща история (нова), френски (граматика, превод от Телемаха и Олендорф), българска история (край), турска граматика и превод, словенски превод и словосъчинение, геометрия (цяла планиметрия), физика (до акустика), естествена история (четвероножни и птици), катехизис (край). IV клас. Словесност (край), алгебра (край), геометрия (край), физика (край), естествена история (зоология), турски език (превод, граматика, писма и телеграми), френски език (граматика, превод и Олендорф), рисувание, диплография, органическа и неорганическа химия." От устава за селските училища: „Всяко село във Варненско-Преслав-ската епархия трябва да има училище (чл. 1). - Всеки селянин е задължен да проважда децата си редовно в училището през цялата училищна година. Забел. 1. Селскоучилищната година се определя от 9 месеца, по име: от 15 септ. до 15 юния. Забел. 2. Възрастта на децата при постьпванието им в училището трябва да е не по-малко от 6 години и децата да са ашладисани (чл. 2). - Никому не е позволено да отива в училището и във време на предание да безпокои учителя за някоя обществена или частна работа (6). - Селяните са задължени да освобождават учителя от всяка селска обществена работа, а най-вече от писарство и капзамалък (7). - Нямат право селяните да хващат или изваждат учителя без знанието, па и удобрението на митрополитския съвет (8). - Всяко училище си има настоятелство от 3 члена (10). - Настоятелството се събира всяка неделя след черква в училищната стая, където заедно с учителя обсъжда нуждите на училището (12). -Настоятелството е длъжно да снабдява сиромашките деца с потребните за училището книги, пера, мастило и др. за обща сметка (19). - Който иска да учителствува в селата на епархията, трябва да има свидетелство, че е свършил в някое главно градско училище, или пък ако няма свидетелство, да дава изпит по предметите за селските училища (21). - Накрай на училищната година учителят е длъжен да прави изпит на учениците (28). - Без време учител не може да напуща училището. Забел. Учителите се цанят за година - от 15 септ. до 15 септ. следующата година (29). - Всички учители се задължават да въведат в училищата си общата програма, изработена от сегашния учителски събор, и да не употребяват други учебници освен определените тук (33). За добрия успех на училищата, определява се всяка година да става учителски събор; времето за свикването му се определя от митрополитския съвет. (35)". След чл. 36 се определя учебното време („часовете") пред и след обед през всички месеци на училищната година, а в края на устава се посочват и празниците на училищата. Смело може да се рече, че от тоя хубав почин на митрополита Симеона, от този негов полет за просветна работа, живо изразен във възторжените му речи при откриване и закриване събора, произлезе благодатното следствие: да стане Шумен тъй рано педагогично средище на североизточна България. Още в първите дни на свободния ни живот митрополит Симеон премества седалището си от Шумен във Варна, става председател на окръжния училищен съвет и взема твърде близо до сърце българските училища във Варна, посещава ги често с другите членове на окръжния училищен съвет и с училищните настоятели, каквито били: иконом поп Енчо Димитров, Андон Неделков, Стефан Кабакчиев и Хараламби Лефтеров, и действува пред управляващия отдела на народното просвещение и духовните дела, професор М. Дринов, да се отпусне и държавна помощ на варненските училища, каквато в първо време, според писмото от училищния инспектор на Варненската губерния от 29 януарий 1879 година, №53 се отпуска в размер 4000 франка. На 24 февруарий същата година се отпуща и втора помощ от 6000 франка, когато дядо Симеон бил в Търново, като депутат в Учредителното народно събрание и в качеството си на подпредседател на това събрание (привременно бюро), удава му се случай, според думите на училищния настоятел Андон Неделков, да ходатайствува за тази цел лично дори и пред императорския руски комисар в България, княза Дондуков-Корсаков. През тази учебна година - 1878/79 - Варненските училища се отварят с 4 учители и 4 учителки. Учителите биле Стефан Георгиев (професор отсетне по ботаника в Софийския университет), Д. Станевчев, Д. Мумджиев и Цв. Н. Свинаров, а учителки - Стефана Н. Икономова (днес г-жа Кр. Мирска), Йовка Д. Мамарчева, Елена Н. Икономова и Кина Кръстева. Мъжкото класно училище едва могло да образува сега два класа. За събирането и разпределението на учениците и ученичките по класове, заедно с учителите, взема дейно участие и митрополит Симеон. Класни учители биле Ст. Георгиев и Д. Станчев, а такава за I кл. на девическото училище - Стефана Н. Икономова. Мъжкото и девическото училище се помещавали в отделни здания, като за мъжкото, класно и първоначално, се взема под наем зданието в улица „Панагюрска" (III участък), известно днес под името „старата гимназия", а девическото се поместило в горния етаж на общинското училищно здание (старата църква „Свети Архангел"). През следнята 1879/80 учебна година мъжкото класно училище във Варна се превръща в държавно, каквото става през 1883/84 г. и девическото класно училище. Голям дял в тази така раншна и безценна придобивка за град Варна има митрополит Симеон, който с високия си авторитет и настоятелни постъпки решително повлиява още при първия министър на народното просвещение, Д-р Георги Атанасович, да се схванат от просветното министерство повелителните народностни нужди на град Варна и неотложно да се поеме от държавата издръжката на мъжкото класно училище. (Пръв директор на училището бил Тодор Н. Шишков). То скоро става и гимназия, именувана в първо време реално училище; а за девическото митрополиту Симеону се дава случай да постигне поставената си цел в 1883 година, когато бе председател на Народното събрание, та повлиява на министрите на народното просвещение, д-р К. Иречек и Д. Д. Агура. За същата цел е действувал и варненският депутат в Народното събрание по онова време Кр. Мирски. (Пръв директор на Варненската девическа гимназия, която състояла от 4 класа, бил Георги Живков). Казаното тук по застъпничеството на дяда Симеона за поемане издръжката на Варненското класно девическо училище от държавата се потвърдява и документално от едно, за голямо щастие, запазено писмо, що старецът е отправил лично до министра на народното просвещение Д. Агура през месец май 1883 година. Написано с присъщия на дядо Симеона тон на скромност и вежливост, това писмо ни дава в последовен системен ред пълна идея за големите неблагоприятни условия, в които е било поставено учебното наше дело във Варна, макар и щедро подкрепено парично от държавата. След като посочва крайната негодност на училищните помещения, къщи частни, досущ нездравословни, поради което по-голямата част от учениците боледуват през зимата, както и факта, че училищното настоятелство не може да намери и такива, за да отвори училищата навреме, по която причина Варненската община почнала през нея година строеж на едно първоначално училище, а държавата тъкми да пристъпи към съграждане здание за реално училище (мъжка гимназия - цел, за която бил гласуван, мисля, от Народното събрание и нужният кредит, та с това да се даде възможност сегашното помещение на мъжката реалка (известната „стара гимназия") да послужи за класно девическо училище - дядо Симеон обръща вниманието на министра върху Варненското девическо училище, изказва ценни мисли, здраво обосновани логически, че само с образованието на женския пол ще се оздрави завинаги българщината във Варна и ще се осуети влиянието на гръцките тук училища. Изказва се голямата радост на варненци от вестта, че Министерството ще поддържа занапред девическо училище. Накрай старецът - председател на Народното събрание, тъгува, задето до нея минута не бил захванат строежът на мъжката реалка и настоятелно моли да не се изпуска лятото без да се почне постройката, нещо, което се и постига. Ще рече, дядо Симеон има голям дял на участие и за построяването и на мъжката гимназия във Варна. - Това са едри дела от просветната дейнина на митрополита Симеона - златозарен негов ореол. За тях варненци му дължат скъпа дан на почит и трогателна признателност. Ето дословно и писмото на митрополит Симеон до министъра на просвещението Д. Д. Агура, копие от което дядо Симеон ми изпрати на 26 юли т.г. при следното свое писмо: „Достопочтений Господине Ив. Церов, Вследствие разговора, който имахме за учебното дело във Варна, рових из книжата си и намерих едно писмо до Д. Д. Агура от май 1883 г. Като Ви изпращам препис от това писмо, позволявам си да повторя това, което казах и устно, че голяма чест е за мене, гдето Вие, стар заслужил труженик, се заинтересувахте с моята дейност по учебното дело във Варна. Но все продължавам да не споделям мисълта за каквито и да е празненства, каквито съвършено неочаквано се научих, че се предполагало се устроят. В дни на всенародна тъга и печал, каквито преживяваме сега, празненство, каквото се предполага да се нареди, намирам, че мъчно може да се оправдае. Затова моля да се изостави тази мисъл. Това казах и на други. Поднасям Ви почитанията си и оставам Ваш молитствовател во Христе Варненскии и Преславскии Симеон." Писмото на дяда Симеона лично до министра Агура гласи: „До Господина Д. Д. Агура. Изключителното положение на града Варна, смесеното негово население и нуждата да се усили българщината в този град, който и сега още изглежда на гръцки град, привлекоха вниманието на правителството ни и от освобождението ни насам Министерството на народното просвещение с особено грижа се отнесе към учебното дяло в този град, от развитието на което зависи и закрепването на българщината тук. С тази цел Министерството е отпуснало за тукашните първоначални училища такива помощи, каквито едва ли е получавал друг някой град в Княжеството. Благодарение на тези помощи учебното дяло във Варна стои несравнено по-високо отколкото в турско време. За доказателство на това служи този факт, че днес във Варненските общински български училища се учат повече от 600 деца, когато в турско време едвам се брояха 150. Но при всичкия този успех, във Варна трябва още много да се направи, за да се положи учебното дяло на яки основи. Една от най-големите и най-важните спънки, които среща тука учебното дяло, е наемането на удобни помещения за училищата. Като изключи човек едно само здание, построено с цел за училище, и едно друго здание над беднейшата българска черква, преправено най-малко десет пъти досега, другите здания са неудобни, защото са частни домове, вземани с наем твърде тежък за Варна. От това обстоятелство произлизат не само извънредни и тежки разноски, ежегодни мъчнотии, безпокойствия и неприятности, защото не всеки си дава дома за училище, но и при ежегодното умножение числото на учещите се деца, училищното настоятелство не може с време да намери помещения, нито пък да отвори училищата на определеното от закона време. Неудобствата на тези частни домове се проявяват най-много зимно време, когато, поради натрупването на много деца в малки и тесни стаи, въздухът тъй се заразява, щото погнусява се человек да влезе, а камо ли да седи с часове в тях и да се учи. От теснотията на помещението произлиза това печално явление, гдето децата за много време често се поболяват, и родителите им се принуждават да ги оттеглюват за време от училищата. Тази зима тукашните училищни настоятели трябваше да имат голямо търпение, за да не се поддадат на мъмренията и настояванията на гражданите, за да закрият служещите за училища частни домове, защото повечето от децата бяха се поболели. Общинското Варненско управление, като вижда отблизо тези неудобства и като желае тяхното отстранение, предприе тази година построяването на едно ново училище за първоначалните ученици. От същото желание водимо, и Министерството на народното просвещение предполагаше да построи тука ново здание за реалната гимназия, защото тя днес се помещава в един дом твърде тесен и неудобен, като вземе человек под внимание нуждите на реалната гимназия, умножаващето се число на учениците и ежегодното увеличение на класовете. С тази цел се избра миналата година и мястото, гдето ще се построи зданието за гимназията, предвидя се още, струва ми се, и потребната сума в тазгодишния бюджет. Построяване на зданието за реалката не само ще отърве учениците и учителите на Реалката от сегашното помещение, но ще има и това добро следствие, че сегашното помещение на реалката може да послужи за класно девическо училище, което днес се помещава в един тесен и никакъв дом. Аз си позволявам да обърна Вашето особено внимание върху класното девическо училище във Варна и Ви моля да направи Министерството каквото е възможно за улучшение на това училище. Защото мисля, че с образованието на женския пол най-много бъдещето на Варна ще се оздрави завинаги. Мъжкий пол има много причини да подпадне под влиянието на българщината. Военната повинност, правителствените служби, нуждата да се знае българския език, като официален език на страната, всичко това са мотиви, които ще тласнат мъжкия пол към българщината. Но женский пол отбягва от влиянието. Това съзнават твърде добре и гърците във Варна, затова те са и обърнали вниманието си най-много на девическите си училища. На тях дължат гърците днешното си влияние във Варна, от тях очакват и в бъдеще запазването на гръцкия елемент тука. Длъжност, прочее, наша е да осуетим влиянието на гръцките девически училища с едно добре наредено българско девическо училище, от програмата на което аз не бих изключил незадължителното изучаване на гръцкия език. Не съм фанатик, не гоня гръцкия елемент. В Княжеството могат да живеят двесте, триста и повече семейства гръцки. Но не разбирам защо да оставяме фенерския патриарх и гръцките консули да действуват върху гагаузите, един елемент негръцки, да ни подигат международни въпроси, да ни представляват за варвари и гонители на чужденците и да ни правят всякакви мъчнотии. Значението и ползата от едно добре наредено класно девическо училище усещат всичките тукашни българи, варненски жители, затова и се зарадваха твърде много, като се научиха, че Министерството ще поддържа занапред тука едно девическо училище. Но първото условие за успех на това девическо училище е сгодното помещение; а като таквози няма друго по-сгодно от сегашното помещение на реалката. Това като казвам, разбирам местоположението на училището и широчината на двора му, защото зданието ще потрябва подир две-три години или да се преустрои, или же да се хвърли долу и да се направи ново. До онова време, обаче, сегашното здание може да послужи за девическо училище. Но, за да се постигне това, трябва да се намери друго помещение за реалката. Не зная какво се мисли там в София за тази работа. Но ний тука предполагаме, че тази пролет ще се започне построението на новото здание за реалката и като виждаме, че времето се минува и досега зданието не се е започнало, скърбим и питаме се дали ще замине и това лято, без да се направи нищо, и дали учащите се във Варна, без да се изключат и реалистите, ще имат злочестината да се натрупат в тесни и задушливи стаи, повечето поне от тях; защото колкото за идущата учебна година, каквото и да се правеше, нямаше възможност да се избегне злото. Но ако се предприемеше да се направи нещо отсега нататък, ще имаме надежда, че догодина зданието ще бъде свършено и готово. Ако, обаче, се пропусне това лято, тогава трябва да се чака бездруго още две години и за две години трябва да се търпят всичките мъчнотии, които среща днес учебното дяло във Варна. Затова Ви моля да се направи каквото е възможно, за да не се изостави това лято да замине, без да се изкарат поне основите и дуварите на новото здание за реалката. Аз Ви моля да ми простите, загдето се осмелих да Ви безпокоя за работи, които, вероятно, не влизат строго в моите длъжности. Но като виждам отблизо всичките неудобства на така наречените тука училища и като слушам мъмренията и оплакванията на всички, които служат по учебната част във Варна, както и на гражданите, помислих си, че няма да ми се вмени в погрешка това, гдето Ви писах. Май 1883 година." Прек свидетел съм, като варненски окръжен училищен инспектор през 1891 г., на посещението, що митрополит Симеон направи по Петровден на годишния акт при Варненските първоначални училища, станал в училището „Св. Наум". Следеше той, в този случай, с напрегнато внимание и заинтересуваност изложението на главния учител за вървежа на първоначалните народни училища, както и звучните песни и кръшни декламации на весело усмихнатите и бодри ученици и ученички, като стана, след свършване на акта, един от последните посетители, за да поздрави инспектора, училищното настоятелство и учителите с успеха на милите наши деца - тъй той с изблик на обич назова учениците - и да им засвидетелствува присъщата си любезност и благост. Свидетел съм също, дето дядо Симеон изпрати, в края на учебната 1897/98 г., до директора на Варненската девическа гимназия (Н. А. Начов), където в онуй време аз бях учител, няколко десетки екземпляри от книгата на Смаисла „Характер", превод Т. Икономов, за да се раздадат дар на добрите по успех ученички в гимназията. На 2 декемврий миналата 1921 година митрополит Симеон пък изпрати до главния учител на Варненското народно училище „Св. Наум" 50 свои облигации от пловдивския заем, всяка от по 100 лева, с купоните им от същия месец и нататък, в подкрепа на основания при същото училище фонд за подпомагане бедни ученици. Учителският съвет при същото училище реши фондът да носи името „Митрополит Симеон". За благотворителността на дяда Симеона има много да се каже, особено от последните две наши продължителни войни насам; ала аз не ще засягам тази материя, мислейки, че тя ще бъде по ред и начин напълно очертана от другиго. Ще спомена само едно звено от дългия низ случаи на благотворителността му, и то защото той бе в подкрепа на училищното дело. Този случай е, че митрополит Симеон дойде зимъс, в навечерието на Коледните празници, във Варненското централно първоначално училище „Свети Климент" и лично раздаде на бедните ученици и ученички - сирачета - 150 фанели, дар от Варненското благотворително дружество „Коледна елха", основано, председателствувано и материално подкрепено от него, като с особен умилен тон и благосклонност честитеше всекиму по име подаръка. Присъствувайки на тази миловидна по задушевност картина в качеството ми на председател на училищното настоятелство, аз бидох силно трогнат. Митрополит Симеон е работил твърде грижливо и на книжовното поле. От писателските му произведения ще се спра тук, за краткост на работата ми, само на преводния негов труд „Посланието на цариградския патриарх Фотия до българския княз Бориса" - труд, поместен в изданието на нашата Академия на науките „Български старини", в обем 138 печатни страници, голям формат. Това е един твърде ценен принос за нашата история, обнародван и обяснително от страна на Високопреосвещения старец-преводач, вещ в гръцкия език и книжнина. Посланието на Фотия до Бориса, чийто превод, по редакцията на Валета, ни дава митрополит Симеон, се състои от 114 поучителни точки. То е едно образцово литературно творение на века, в което се прокарват две основни мисли. Първата обхваща началните 23 точки; тя е мисъл догматична, която чертае духовната атмосфера на Борисовата епоха; по-точно, това е едно стегнато изложение на катехизиса на Православната Църква. Втората мисъл, която е и съществената част на посланието, захваща от 23 точка нататък. Тя чертае призванието на един владетел. Тук именно и Фотий изпъква като държавник и философ. Ще дам за пример 4-5 къси извадки из някои точки от втората част на посланието, за да се види, между друго, колко хубаво е издържан преводът по стойност на мисъл и хубост на израз. Ето тия: „Дръж ушите си отворени за ония, които са онеправдани, а затворени за доносите (т. 34). - Не бъди бърз да свързваш приятелство, но свържеш ли, пази неразкъсани връзките... Не искай от приятелите си да ти казват неща приятни, а истински... Бъди придирчив към себе си (т. 30). - Бъди неумолим към ония, които пакостят на другите и на общото, а състрадателен към тия, които прегрешат на тебе (38). - Колкото човек превъзходствува по власт, толкова е длъжен да бъде пръв и по своите добродетели (40). -Достойнството на един началник състои не в това да направи един град от малък голям, а да го обърне от развален в благонравен (44). Бързо възнаграждавай ония, които са достойни за награда, а бавно наказвай виновните (88)." Сега дядо Симеон превежда с обстойни и здраво обосновани изяснения творенията на известния писател през среднобългарската епоха Теофилакта Охридски. Свършил е вече 20 от неговите писма. Дядо Симеон е подкрепил с парични помощи и доста ученици да следват висше учение в странство. Покрай прякото свое високо призвание - уредба на църковния живот - той е влял широка струя и от чисто просветно въздействие в епархията си, особено в град Варна, данни за което се изнесоха достатъчно. Тъй, грамадният напредък на българското учебно дяло във Варна през един 62-годишен период от откриване на първото народно училище в този град се дължи много и на тласък и напътване, давани от митрополита Симеона. Ще посоча този напредък в паметния ден на 50-годишно труженичество на високочтимия мастит йерарх и чрез цифри, които говорят по-силно от всяко описателно средство. Ето ги: Наместо скромната къща на Пейка Пенев, служила през 1860 година за първо българско училище във Варна с 40 български деца при учителя К. Арабаджиев и наместо две училищни помещения, едното общинско (църквата „Св. Архангел Михаил), а другото частно (къщата на арменеца Капрел Аракел на ул. „Цар Борис"), посещавани от 77 ученици и 38 ученички в първоначалното училище и 36 ученици в класното, с двама учители и една учителка в първоначалното и трикласно училища (Георги Замфиров, Спиридон Петров и Виктория Живкова), при пристигането първи път на дяда Симеона във Варна, днес този безценен наш приморски град красят 16 първоначални народни училища, посещавани от 3124 ученици и ученички, при преподавателски персонал от 65 учители и учителки; 4 прогимназии, посещавани от 1713 ученици и ученички с 63 учители и учителки; две държавни гимназии - мъжка, с 630 ученици и 43 учители, и девическа, с 504 ученички и 31 учители и учителки, помещавана в една от най-монументалните сгради на България, благодарение на министра Георгя Живков; Учителски институт със 78 ученици и 9 преподаватели и образцова прогимназия при него с 95 ученици и ученички и 4 преподаватели; търговско училище със 114 ученици и 14 преподаватели; търговска академия със 140 ученици и 10 преподаватели, издържани (търговското училище и академия) от Варненската търговска камара и помещавана в собствено голямо и хубаво здание; морско машинно училище със 164 ученици и 14 преподаватели; специални школи за огняри и електротехници със 148 ученици и 10 преподаватели. Всичко във Варна 7080 ученици и 263 преподаватели (вън от крайградското селище Сес-Севмес, което миналата година образува самостойна училищна община с първоначално училище от 151 ученици, 4 учители и прогимназия с 44 ученици и 2 учители; или всичко 7275 ученици и 269 преподаватели). Внушителната вънкашност на дяда Симеона, тихата му и мъдра реч, висока човечност, изобщо целият негов индивидуалитет (качества, дарби и постъпки) - му са спечелили големи почитатели и високи симпатии. Ала неговата твърда воля и борчески характер, решителност и отпор срещу посегателства върху правата на църквата и непоколебимите му схващания по духовните нейни нужди, строй и цели, са му създали и големи противници. Подлаган е той в разно време на ред обиди и преследвания, дори и на твърде смели твърдения и опити за покруса честта му като верен български син. Мислейки, че е настъпило време вече за една здрава и спокойна преценка по дейнината на митрополита Симеона, тъй широка по обем, тъй бляскава по изпълнение, тъй продължителна по време, надявам се, всичко противно нему до този паметен ден на петдесетгодишнината му, ще сглъхне, ще даде израз, че цени достойно допринесените от него обществени добрини и душевна негова сила, та ще вземе участие в засвидетелствуване и съответната нему дълбока благодарност и признателност. Високопреосвещений Симеон реши възвишена задача: изпълни дълг и към Църква, и към училища, и към хора в немотия - малки и големи; затуй и постига целта на живота си, затуй и всенародно е овенчан със слава. Блажен е неговият път! Варна, 14 август 1922 г. Ив. П. Церов

Д-Р ПЕТЪР НИКОВ IV. ИЗБИРАНЕТО НА ПЪРВИЯ БЪЛГАРСКИ ВАРНЕНСКИ МИТРОПОЛИТ в 1872 година СБОРНИК в чест на Варненский и Преславский Митрополит Симеон по случай Петдесетгодишното му архиерейско служение София, Издание на Св. Синод на Българската църква, 1922. (стр. 159-181) ИЗБИРАНЕТО НА ПЪРВИЯ БЪЛГАРСКИ ВАРНЕНСКИ МИТРОПОЛИТ В 1872 ГОДИНА След издаване на 28 февруарий 1870 г. от турското правителство фермана за създаване на независима българска църква, под име Българска екзархия, българите почнали постепенно подготвителните работи за прилагането му в действие и за устройване на младата църква. Съставен бил със съгласието на турското правителство един привременен съвет, който приготвил проект за екзархийски устав. Свикан бил след това български народен събор, за да прегледа и приеме проектоустава. При нови и нови, разбира се, безуспешни опити за помирение с патриаршията, най-подир турското правителство позволило да се тури ферманът в действие и да се пристъпи към избор на първия български екзарх, за какъвто е бил избран видинският митрополит Антим. При небивало народно ликуване триумфално пропътувал екзарх Антим I от Видин до Цариград. След избиране на екзарха и пристигането му в Цариград предстояла една важна задача по пътя на устрояването на младата българска църква, именно ръкополагането на български владици и попълване с тях на българските епархии, които поради църковния въпрос от дълги години вече стояли без кириарси. Една от тези епархии, в които е трябвало да бъде изпратен български архиерей, е била и варненската епархия. Истина е, че във Варна е имало по онова време гръцки владика, обаче той не е бил признаван от грамадната част на населението в епархията и се опирал главно на погърчените Варненски гагаузи. От 90 села, подчинени канонически на варненската епархия, едва 10 признавали гръцкия владика, а 80-те искали свой български архиерей. Освен това градът Варна отдавна вече - (от 1861 год.) е участвувал в българската църковна борба и, въпреки силата на гърцизма в него, е образувал едно средище за борба против гърците. Той искал сега, след основаването на екзархията, заедно с цялата варненска епархия свой собствен роден владика. Назначението обаче на български владика във Варна е било един доста сложен въпрос, съпроводен със значителни трудности, които не така лесно могли да бъдат преодолени. Около този въпрос между варненци и екзархията се появил един малък конфликт. На перипетиите на този конфликт и изобщо на разрешението на въпроса за избирането на първия български варненски владика искаме да се спрем в следващите редове. За изпълнението на силното и съкровено желание на варненци, да получат и имат свой собствен български архиерей след основаване на екзархията и избиране на екзарх, напълно естествено и наглед удобоизпълнимо искане, е съществувала една голяма пречка, именно 10-ят член от фермана за създаване на българската екзархия. Този член, в който се определят границите на българската екзархия, изключва град Варна, както и някои други български места, от областта на екзархията. Той гласи така: „Духовний окръг на тая екзархия ще обема Русенската, Силистренската,Шуменската, Търновската, Софийската, Врачанската, Ловчанската, Видинската, Нишската, Пиротската, Кюстендилската, Самоковската, Велешската, Варненската епархии (без града Варна и без двадесетте близо села, които се намират между този град и Кюстенджа, на които жителите не са българи), Сливенски санджак (без градовете Анхиал и Месемврия), Созополската кааза (без крайморските села), Пловдивската кааза (без главния град и без Станимашката кааза, както и без селата Куклен, Воден, Арнауткьою, Панагия, Ново село, Лесково, Ахлан, Бачково, Белащица; без мънастирите Бачковски, Св. Безсребърници, Св. Параскева и Св. Георги), махалата Св. Богородица в града Пловдив ще трябва да влезе такоже в Българската екзархия, но които от нейните жители не би щели да се подчиняват на Българската църква и екзархия, ще бъдат волни да се отделят. Подробностите по този въпрос ще се определят по взаимно съгласие между патриаршията и Българската екзархия според вероизповедний им ред. Освен изброените по-горе и поименовани места, ще се позволява да се подчиняват на Българската екзархия по духовните си дела и на всичките ония места, жителите на които, всичките или поне двете им третини, би поискали това, стига да се докаже действителността на искането им, но понеже, както се рече, това ще става по желанието и съгласието на всичките жители, или поне на двете им третини, то, ако някой по този повод би се опитвал да произвожда някакъв раздор между жителите, той ще се привлича под отговорност и ще се наказва според законите". Следователно, според член 10 от фермана за създаване на българската екзархия, градът Барна, заедно с двадесет села крайбрежни, между Варна и Кюстенджа, се изключвали от екзархийската област и оставали под духовната власт и ведомство на цариградската патриаршия. Тук, както и във всички други изключени места, екзархията не е имала право да праща владици. По такъв начин султанският ферман, който донесъл духовна свобода на българските земи, поставил варненските българи в едно трудно, изключително положение. Те не могли да имат свой варненски български владика. Лесно може да си представи човек голямото разочарование й възмущението на варненци от тази неправда спрямо тях, от този печален изход на тяхната десетгодишна борба за собствена българска църква. Те трябвало да се простят със своята дългогодишна мечта, да имат свой роден варненски владика. С тази мисъл те не могли да се помирят по никой начин. Те искали настоятелно от екзархията да им определи лице за техен варненски владика и отхвърляли всякакви други предложения по този въпрос. Екзархията от своя страна не е могла да удовлетвори желанието им, защото е разбирала много добре, че не е в неин интерес сама тя да нарушава още в самото начало султанския ферман, въз основа на който е била създадена и е съществувала. Това тя не е могла да направи още и затова, защото се бе ангажирала пред турското правителство, което позволило да се избере екзарх и да се постави ферманът в действие само при изричното условие „да ся не излезе никак навън от ограничения кръг на речения висок ферман". А ферманът определял точно границите на екзархията и изрично изключвал град Варна с други двадесетина села из нейната област. Варненци били непримирими обаче по този въпрос и настоявали пред екзархията непременно за свой владика. Екзархията е трябвало да употреби големи усилия, за да може най-подир да ги убеди да не настояват на своето искане и да се съгласят на нейното решение. За да ни стане понятна тази настойчивост и неотстъпчивост на варненци, ние трябва да хвърлим поглед върху историческото развитие на този въпрос. Въпросът за принадлежността на град Варна към областта на екзархията или по-точно към българската духовна област датира не от 1872 година, а много от по-рано, именно от времето, когато се почнали преговори между патриаршията и българите за разграничение на българската църковна област. Още в преговорите, заведени през 1865 г. между Цариградските гръцки богаташи Зарифи и Стефанович, от една страна, и българите, от друга, и в приетите в заключение на това 6 точки, които обаче били отхвърлени от патриаршията, варненската епархия била призната от гърците за българска и поставено именно в точка 2, заб. а) в списъка на българските епархии. По-късно обаче това положение се изменило. Известно е, че с идване на патриаршеския престол на Григорий VI от страна на цариградската патриаршия се проявила една по-голяма готовност за отстъпки към българите и споразумение с тях. Плод на този стремеж е бил и проектът на патриарха Григорий от 18 точки за разрешаване на българския църковен въпрос, подаден на Високата Порта през юний 1867 год., след който последвали през октомврий 1868 г. двата проекта на правителството от 7 и от 9 члена за същата цел, които патриаршията отхвърлила, ако и да се основавали на нейния проект, а българите с радост приели единия от двата. В своите мотиви за отхвърляне на правителствените проекти, патриаршията изтъквала и това, че в тях не се определя точно обхватът на българската църковна област, а църква и църковно управление без предели не могли да съществуват според свещените правила и здравия разум. Собствено винаги въпросът за границите на българската църковна област е бил главната причина, поради която не са могли да се спогодят българите с патриаршията. Ето защо и в комисията, съставена от мирски лица, именно от трима българи и трима гърци, която била назначена в началото на 1869 г. от великия везир Али паша, да заседава и се занимае под негово председателство с българския въпрос, се обърнало внимание на по-точното определяне границите на българската църква. В изработения от тази комисия проект от 11 члена, който обаче пак е бил отхвърлен от патриаршията, но скоро след това, на 28 февр. 1870 год., облечен в султански ферман за създаване на независима българска екзархия, именно в 10-я член, Варненската епархия се присъединявала към българската църковна област, обаче без град Варна. Тук за пръв път градът Варна изрично се изключвал от пределите на бъда-щата независима българска църква. Слухът за това много скоро се разпространил до Варна и извикал най-енергични протести на варненските българи както до правителството, така и до народните представители, та и до пресата в Цариград. В едно писмо, отправено до председателя на българския църковен събор, Иларион Ловчански. и до Цариградската българска община от 18 март 1869 г., Варненската община пише: „Научавами са, защото в последньото заседание на комисията станало някое спогождение и са отстъпвало право на Патриаршията да останат няколко български Епархии под гръцките Владици, между които била първата тукашната. Това ний и ако и да не го вярваме, но защото извън приехме строги писма, в които ни задължават по-скоро предварително да Ви явим, че едно такова спогождение не ни е прието. Заради туй сме готови да са протестирами от цялата Епархия, защото такова едно нещо направено от страна на народните ни Представители или от членовете на комисията не ни е прието и удобрено. Ний ся установяваме на дадените царски проекти, в които се казва: В която Епархия населението е рязмесяно, който народ е повече, митрополитът ще бъде от него. Тукашната епархия има 13 000 венчила, от които само около 1010 са гръцки. Как може да бъде владика грък? Това ако са сторили или ще сторят Г-да членовете, то нам е не прието и ний протестирами в имято на цялата Епархия. Когато тукашний град е ключ на собствена България, трябва ли да я отпустим? Разумява се, не! Желаем по-скоро да ни удовлетворити любопитството, за да можем предварително да утешим разяренити духове народни. С тийа си изпълнявами длъжността си народна, та подиря да не бъдем отговорни пред сички българский народ." Обаче работата на смесената комисия продължила. Изработеният от нея проект е бил представен частно на патриарха, който направил своите възражения и го отхвърлил. Според патриарха 10-ят член на проекта, дето се определяли границите на бъдащата българска църква, трябвало да се измени, като се изключат от последната още ред други български местности, между които градът Кюстенджа от силистренската епархия, освен градът Варна, още и други 20 села между Варна и Кюстенджа, от Варненската епархия, Провадийската кааза от Месемврийската епархия и др. Между мотивите на патриарха се казвало: „А краймррските села от Варна до Кюстенджа се извадиха както по горнята причина (т.е., че и до днес се намират в сношение и хармония с патриаршията), така и по тази, че имат гръцко и смесено население." Възраженията и измененията на патриарха в представения му проект, които били съобщени на турското правителство през юлий същата година, ощетявали следователно още повече Варненската епархия, като й отнемали освен града Варна още и други 20 села. Това предизвикало нови протести от страна на варненските българи, които заповядали на своя представител в града да противодействува. Те подали на 5 октомври от страна на цялата епархия един протест до правителството, подписан от 663 подписи и подпечатан с главния общински и с казалийските печати. Този протест гласи така: „Ваше Височество! Позната е вече на честното императорско правителство распрята, която от няколко години съществува между гръцката Патриаршия от една страна и верноподания български народ от друга, туй е распрята, която породи черковния въпрос. Императорското правителство крайно беше обрадвало всинца ни с двете онези Височайши решения, които преди единадесят месеци съчини и официално съобщи, и които за нашия народ бяха удовлетворителни в сяко отношение. Но последните известия от столицата много наскърбиха и нас, българите от Варненския санджак, като гледами, че една смесена комисия изработила нов един проект, който не само не удовлетворява на народните желания по въпроса изобщо, но в частности и още обижда някои Епархии, като ги изключва от тъй наречения Български Екзархат. Затуй ний, смирените поданици на Н. И. В. Султана и българе по народност, всепокорно просим Ваше Височество да ни дозволи да Ви изразим нашите смирени чувства, че едногласно не приемаме практикото на смесената комисия по черковния въпрос като противно на първите два Правителствени проекти от 3-ий октомврий 1868 г., и обидно за верноподания Български народ, особно за нас, Българете от Варненската Епархия. Уверени, че царското правосъдие не ще остави незадоволен най-предания от народите си в неговите нужди и желания по черковния въпрос, смеем да се надеем, че отеческата милост ще ся простре и до нас; затуй дързнахми да поднесем на Ваше Височество настоящето наше рабско прошение." В същото време в друго писмо българските владици в Цариград се умолявали да подадат и подкрепят пред великия везир протеста, „гдето предварително да се увери, че ний, българите от Варненския санджак под никакъв вид не приемаме да ся отделим от другите си братя българе и . останем под управлението на грък Владика, според както смесената комисия си е позволила да ни раздели". Протести в същия смисъл били подадени и от други български епархии. Но те не могли да окажат някое особно влияние върху развитието на работите. Турското правителство си било вече съставило ясна представа за нещата. То било решено да действува и да задоволи справедливите искания на българите, но като има същевременно пред вид, в кръга на възможното, и желанията на патриаршията. В резултат именно на това на 26 февруарий 1870 г. бил издаден ферманът за създаване на българската екзархия, който не е бил нищо друго освен проектът, изработен от смесената комисия, поправен и изменен според възраженията, направени от патриарха. Султанският ферман за създаване независима българска църква е бил посрещнат с голяма радост във всички български земи, защото с него се осъществявала една отдавнашна общобългарска мечта. Същевременно обаче в някои български покрайнини обаче, които ферманът изключвал от свободната българска църковна област, радостта за постигане на народния идеал е била затъмнена от чувства на недоволство и скръб. Една от тези покрайнини е бил и град Варна, който заедно с 20 крайбрежни села, т.е. точно така както е възразил Григорий VI на проекта на смесената комисия, е оставал според фермана извън пределите на българската екзархия. Обезпокоени и смутени от това разрешение на въпроса, варненци се отнесли до българските владици в Цариград с питане дали това е истина. От Цариград, види се, че са им отговорили успокоително, като са ги подканили да съставят и изпратят една точна статистика на 20-те села и градове по народност, за да знаят как да поставят въпроса. Работата се състояла в това, че въпросът за границите на екзархията не могъл още да се счита за ликвидиран и окончателно разрешен; защото и след издаване на фермана, великият везир Али паша все още не се отказвал от идеята да помири гърци и българи и преговорите между последните и патриаршията все наново се подемали, така напр. през май 1870 г. или от март до май 1871 г., но винаги без успех. И варненци следователно са могли да имат известна надежда, че може би и въпросът за тяхната епархия ще се разреши най-подир благоприятно. Най-подир през януарий 1871 г. в Цариград почнали да се събират представителите за българския народен събор, който се открил на 23 февруарий, със задача да прегледа и приеме екзархийския устав, изработен от привременния съвет, а накрай да избере и екзарх. Варненската епархия изпратила също така свой представител в събора, именно варненския търговец Господин х. Иванов. Тя му дала ред наставления, които той трябвало строго да следва, между прочем и тези: „че градът Варна да бъде седалище на българския Епископ, което е в интерес на целия Мютесарифлък; че лицето, което ще се определи за Владика във Варна, тряба при другите потребни качества, които се изискват за сана му, да познава язиците български, гръцки и турски; че градът Варна, който е чисто българский, като ся изключява от царский ферман из кръгът на Екзархията, народният ни представител ще са труди да изработи присъединението му на речената Екзархия; че ако това са откаже, запазвам си правото да повикам представителя си в Епархията и пр.". От тези насоки се вижда, че варненци очаквали събора да земе благоприятно за тяхната епархия решение и че в противен случай били готови да водят борба и заплашвали, че ще извикат представителя си назад. Обаче докато варненци са се движили в областта на желанията, мечтите и надеждите, народния събор се видял изправен срещу действителността, с която трябало да се справи. А действителността е била такава, че ферманът изключвал град Варна с 20 села от областта на екзархията. И народният събор, който бил свикан да приложи в действие фермана, не е могъл в никой случай да реши и извърши неща, които го нарушавали. Разискванията в него и решенията му не са могли да бъдат благоприятни за очакванията на варненци. Тези изгледи били съобщени във Варна от варненския представител с писмо от 21 февруари и 12 март 1871 г. Последният съобщил, че желанието на варненци за собствен владика не ще може да бъде удовлетворено, и че ще стане нужда Варненската епархия да се съедини с някоя друга, напр. с Преславската. Но варненци не искали да чуят за подобно нящо и настоявали за отделен архиерей. В писмото, което отправили до своя представител в Цариград, те казвали: „в секи случай нашата Епархия тряба да си остане небутната и особна, наедно със сичките живущи Българе в града Варна; че тя по обширността си и по присъединението на нея Провадийската каазъ, е много по-голяма от Преславските Епархии; и че като ключ на всичка България и най-близкий до столицата, тя тряба да си има свой особит Архипастир". Въпреки това обаче църковният събор в 19-то редовно заседание, на 13 април 1871 г., определяйки българските епархии, решил: „Като са придава на Варненската Епархия каазата Провадия, а на Преславската Епархия - Ени-Пазар и всичките села освен на Месемврийската кааза, тия две епархии ще ся соединят под един Архиерей, който ще носи титлата Преславский-Варненский. - Забележка: Селата на сяка една от тия епархии остават не смесени, а само общото управление ся дава на един Архиерей," Нашите народни дейци в Цариград намерили само този единствен изход от затрудненията. Съединявайки двете епархии -Варненската с Преславската, при запазване техните отделни граници, те снабдявали фактически Варненската епархия с архиерей, без да нарушават формално фермана. Обаче варненци не били наклонни да приемат подобно съединение и техният представител се изказал в такава смисъл в 24-о заседание на събора на 18 май. Те не се отказвали от надеждата и от твърдото желание да прокарат най-подир своето естествено право, да имат свой отделен владика. И в тази своя надежда те са били окуражавани и засилвани и от самия ход на работите. Изтъкна се по-горе, че и след издаване фермана за създаване на екзархията, пак са се отпочнали и водили преговори между нашите представители в Цариград и патриаршията, които засягали главно границите на екзархията, и в тези преговори въпросът за Варна е бил пак подиган и третиран. Когато през септемврий на патриаршеския престол вместо подалия оставка Григорий VI дошъл патриарх, Антим VI, прекъснатите преговори били наново започнати и траяли в продължение на три месеци, до януарий 1872 г., когато службата на българските владици на Богоявление извикала нов разрив, този път окончателен, който наскоро бил последван и от провъзгласяване на схизмата. При тези преговори главният въпрос, който се обсъждал, и по който не могло да се постигне споразумение, бил въпросът за границите на българската екзархийска област. Във време на преговорите българските делегати подигнали енергично въпроса и за Варненската епархия. Гаврил Кръстевич заявил между другото на патриарха, че „въпросът за градовете Пловдив и Варна става една от най-големите пречки, за да се споразумеем". При тези условия, при този ход на работите става лесно обяснимо, че варненци не преставали да се надяват и неуклонно настоявали да им се изпълни искането. Между това събитията се развивали бързо и не се забавили да сложат за непременно разрешение и въпроса за Варненската епархия. След службата на Богоявление нашите владици били изпратени на 20 януарий за няколко дни на заточение в Измид. Патриаршията решила, че сега българският въпрос трябва да се разреши само на едно гръцко национално събрание и свикала такова, което през май решило да афореса служилите български владици Панарет Пловдивски, Иларион Ловчански и Иларион Макариополски, а на 16 септемврий провъзгласило българите за схизматици, с което всички мостове за споразумение били прекъснати. В това време, когато патриаршията вършела тези безумия, българите празнували най-големите си успехи, а именно поставяне в действие на фермана. Пет дена само след заточаване на българските владици българският привременен съвет получил от Великия везир позволение да почне с прилагането на фермана и да избере първия български екзарх, което наистина се извършило на 12 февруарий, а на 17 с. екзарх Антим I пристигнал тържествено в Цариград. Българската независима църква била по такъв начин дяло свършено, оставало само напълно да се развие и устрои. Един от главните въпроси, които се налагали неотложно на новия екзарх и на временния синод около него, бил и онзи за снабдяване българските епархии с владици-българи. С това се слагал, разбира се, на дневен ред и въпросът за Варненската епархия. Как са мислили варненци по този въпрос, казахме вече: те настоявали непременно да им се даде отделен Варненски митрополит. Когато през февруарий 1872 г. новоизбраният екзарх Антим I минал и спрял във Варна, на път за Цариград, от страна на населението на Варненската епархия му бил поднесен един адрес, в който се давало израз на това народно желание. Също така и в речите, които се казали по този случай, подчъртана била наново мисълта, „че тази Епархия тряба да ся тури под Властта на Българската Екзархия по силата на 10-ий член от царский ферман, като й са изпрати един особит българский Владика". За тази цел, „за осъществение на тези наши общи желания" Варненската епархия определила дори и особен свой представител при Св. Синод, именно П. Р. Славейков. Така варненци били изпълнени с добри надежди за благоприятния изход на работата. Дори още на 4 юний те писали на общината в Балчик и я поканвали повторно „да опиши селата от Варна до Кюстенджа край морето и навътре до 4 часа, от какви народи ся населяват по имя, били те турски, татарски, черкезки или гръцки, или български, всяко отделно, защото ги искат от Екзархията". Това показва, че дори през юний, когато техният въпрос се разрешавал в Цариград не по техните желания, те били още уверени и с дълбока надежда, че той ще се разреши благоприятно за тях. И не е чудно, че те са имали такива големи надежди, щом от Цариград са ги подхранвали. Толкова по-голямо е било скоро разочарованието им. С пристигането и настаняването на екзарха в Цариград, след приемането му и утвърдяване от страна на султана, когато екзархията почнала да функционира, варненци мислили, че са близу вече до изпълнението на своето Желание и „чакали с нетърпение едно писмо да приемнат от страна на Her. Блаженство, в което да им назначи кандидатите, измежду които да изберат Владика за в Епархиите си". Вместо това обаче те получили едно писмо от Шумен, с дата 16 юний 1872 г., в което Варненската община се поканвала да изпрати в Шумен двама души представители, които да гласоподават и участвуват при избора на бъдащия Преславски владика. Това писмо им паднало като гръм от ведро небе. От него те разбрали, „че тяхната Епархия тряба да се е присъединила, без тяхно знание, на Преславската епархия!" Негодуванието им от това известие било голямо. В едно остро писмо те отговорили още веднага, на 17 с., на Шуменската община, като отхвърлила нейното предложение: „Как се осмелявате да искате подобно нещо? Варненската епархия е особна независима епархия. Тя се отнесла вече, както и всички епархии, направо до екзархията и назначила вече и свой кандидат по въпроса. Същото можете да направите и вие, без да чакате от нас пратеници. Молим ви само да се предпазвате и не посегнете на някоя наша кааза, защото ще има неприятнрсти между двете общини. Известни ви са страданията на тукашната Българска община от гръкогагаузите; на нас следователно е по-потребен владика, за да защищава народните работи, отколкото на епархиите из вътрешността, дето няма кой да развращава населението". В друго писмо от 27 юний те пишат с възбуден тон на екзархията и, след като изтъкват заслугите на Варненската епархия през време на църковния въпрос, нуждата от особен архиерей в нея, изтъквана винаги и при различни случаи от тях, продължават така: „От това се разумява, че Варненската Епархия от край е работила непрестанно, както и Пловдивската, за увенчяние и сполука на народното дело. Тя е поддържала сякоги свои представители като отделна и самостоятелна Епархия. И, догдето чаками с нетърпение едно писмо да приемем от страна на Ваше Блаженство, в което да ни назначите кандидатите, измежду които да изберем Владика за в Епархията си, ний приехме с учудвание едно писмо от Шуменската община, в което тази последната ни кани да си дадем мнението за избирането на бъдащий Преславский Владика. От тука ний разбирами, че нашата Епархия трябва да се е присъединила, без наше знание, на Преславската Епархия! Сега ще питами: по какви причини това присъединение се е видяло за добре? Каква полза можем да очаквами от това присъединение за народното ни единство? Ако Варненската Епархия трябова да прави част от Преславската, то защо се е искало лани от нас особит представител? Защо сме правили тези тежки жертви и трудове, като искате да развалите днес онова, което сме придобили в 12 години с толкова пот и кръв? Дали трябва да съборим с народоубийствени ръце това народно здание, като прилепим едната му част на Преславската Епархия, другата на Силистренската Епархия, като оставим третята част, по-съществената от другите, на хищническите ръце на фенерската ненаситност? Това писмо на Шуменската община произведе едно болезнено впечатление в духа на цялото българско народонаселение във Варненската Епархия, дотолкоз повече, че не ся надяваше никак да приеме оттам едно та-квоз писмо. Като тълкуватели на общото мнение и за да ся дигне тази болка от сърцата на хората, ний Ви молим да ни определите за Владика в Епархията ни Н. В. Пр. Г-на Доротея, или някое друго духовно лице, което да може да отговори на нашите нужди. Като свършваме, ние Ви молим за земете под сериозно внимание следуюшето: Ако сте присъединили Епархията ни на Преславската с убеждение, че ний не сме кадърни да издържами както трябува владиката си, излъгани сте. Нашата епархия брои днес повече от 9000 венчила, без града Варна и крайморските села, които са изключени от фермана. Ние ви уверявами, прочее, че тукашното народонаселение ще ся покаже удивително разположено, за да държи своя пастир на височините на положението му и че от радост за сполуката на желанията си, то е готово да даде нещо повече от уреченото." На това писмо скоро последвал изчерпателен отговор от страна на екзархията и Св. Синод, в който се показвало на невъзможността да се задоволи желанието на варненци. Св. Синод зел в най-сериозно внимание и разисквание съображенията им. но „се принудил да земе предвид и условията на височайшия царски ферман за Варненската епархия", която се изключвала от екзархийската област. Той изтъквал, че ако сега се ръкоположи особен архиерей за Варненската епархия, тогава в берата му ще се повторат всичките ония места, които ферманът оставал на гръцката патриаршия, а в такъв случай се отнемала всяка надежда за бъдаще усвояване на тези места и самият град Варна ще остане под ведомството на гръцкия владика, като посочвал при това на аналогичния опит с Пловдивската епархия. „Поради това Светейшият Синод размислил, че е предпочтително по настящему както въобще за народното дело. тъй и частно за Вас, богоспасаемата ваша Епархия привременно да се съедини, без да ся слее, с Преславската, и общийт Ваш Пастир да носи името Митрополит Варненски и Преславски". От подобно съединение биха последвали ред изгоди за Варненската епархия, а именно 1. че няма да се изключат от нея местата, които ферманът остава извън българската църковна област и мълком ще останат в епархията. 2. че така ще се улесни епархията материално в поддържането на владиката си и на обществените заведения във Варна, и 3. „по такъв начин, без да ся повреди на общото дело, намерва благоприятен изход и Екзархията". По-нататък отговорът съобщава, че Преславската епархия е избрала „Архимандрита Симеона, мъж снабден с високоучение, с примерна нравственост и строгост в живота, с решително самоотвержение и с горещо желание за нравственото възвишение за паството му" и препоръчва да го изберат и те за свой архиерей. Св. Синод не го бил още ръкоположил, понеже бил уверен, че варненци, като земат предвид мъчнотиите, ще се съгласят да се съединят временно с Преславската епархия и ще поискат за владика също архимандрита Симеона, та така да го ръкоположи и за двете епархии. Отговорът завършвал с думите: „Поради това, с настоящето наше Екзархийско и Синодално писмо призовавами ви да размислите зряло връх този предмет, да притеглите добре обстоятелствата, да сравните строго сегашните Ваши размишления с нашите, и сегашната полза с бъдащата, и незабавно, и то с първата поща, да ни известите конечното Ваше решение, както за съединението на двете тези Епархии, тъй и за удобрението на Н. В. преподобие Арх. Симеона за Ваш Пастир". Този тъй ясен отговор на екзархията хвърлил пълна светлина върху положението на въпроса за Варненски владика. Колкото и да им е било това неприятно, варненци не са могли да не съзнаят, при основателните доводи на екзархията, че тяхното желание засега не е могло да се удовлетвори и че трябвало да се съгласят с предложението на екзархията. Те съобщили на последнята с писмо за получаване отговора, но добавили, че не могат да дадат веднага ответ по съединението, защото трябало предварително да се споразумеят с другите общини от епархията, именно Балчик, Пазарджик и Провадия, та тогава да отговорят. Същевременно те отправили едно окръжно до тия общини, в което им явявали отговора на екзархията, препис от който им приключвали, и ги подканвали да се изкажат по него, или по-добре да изпратят двама представители, за да размислят наедно какво тряба да се отговори на Св. Синод. Защото Варненската община не могла да дава сама мнение по един въпрос, който засягал цялата епархия и по който всичко сторено дотогава било извършено в съгласие с другите общини. Трите общини не се забавили да съобщят своето мнение по въпроса. Пазарджишката община отговорила, че е напълно съгласна с мнението на Св. Синод. Също така и Провадия давала съгласие да се съедини Варненската епархия с Преславската, но при това поставяла едно условие, именно митрополитът да пребивава повечето време във Варна. Съвсем на друго мнение били обаче българите от Балчик; те по никакъв начин не се съгласявали на каквото и да било съединение на епархията с друга. Те настоявали епархията им да получи, съгласно с чл. 10-й от фермана, особен архиерей, който да има седалището си непременно в града Варна. Същото това искане те изказали и в особено писмо до Св. Синод в Цариград. Като получила мненията на общините, Варненската главна община се свикала на извънредно общо заседание, в което след дълги разисквания решила да усвои мнението, изказано от Балчик, т.е. да иска непременно особен архиерей; но понеже доверително узнала, че не ще може да прокара искането си, решила да почака, докато се уясни добре работата и тогава да отговори на екзархията. Същевременно тя отправила на 23 юлий писмо до екзархията, в което съобщавала, че ще има грижата да й отговори по въпроса за съединението и по такъв начин спечелвала известно време. Но в скоро време тя се убедила, че друго разрешение на въпроса за снабдяване на Варненската епархия с владика не е имало, освен предложеното от синода. Тъкмо през онова време, през август, във Варна пристигнал, на път за Русчук, новоръкоположения Доростолски и Червенски митрополит Григорий, който изложил наново везките съображения на Св. Синод и накрай подбудил варненци да приемат предложението на Св. Синод, като най-полезно и износно. Така варненци се решили най-подир на неизбежното, да приемат съединението на своята епархия с Преславската, но решили да поставят при това известни условия. В този смисъл писали те на общините Провадия и Х-оглу Пазарджик за сведение, а от Балчик поискали съгласие затова. Дали Балчишката община е отговорила на тази покана, не се знае, но факт е, че тя упорствувала най-вече на искането за особен Варненски владика. Още на 3 септември тя отправила писмо до екзархията в този смисъл, като настоявала да й се отговори. В същото време, на 27 август, Варненската община отправила писмо до екзархията в отговор на нейното от 14 юлий, в което първо се извинявала, че се забавила да отговори, а след това продължавала така: „Когато чрез това наше привременно (муваккат) съединение с Преславската Епархия ще са извлекат както въобще за народното дело, тъй частно и за нас двойни ползи; т.е., че и градът Варна заедно с изключените от Импер. ферман 20 села между Варна и Кюстенджа, ще бъде надеждно да се присъединят един ден на Бълг. Ексархия, и улеснение материално за бъдащото поддържание на учебните ни заведения ще са сполучи; то склонявами на това привременно присъединение с Преславската Епархия с тези обаче условия (просим извинение за това изражение): 1. Че бъдащиит архиерей да носи титлата Варненско-Преславский (Варна в Преслава); 2, Че градът Варна да има особен Епархиален съвет под председателството на митрополита или на неговия наместник (векилин) в случай на отсъствието на митрополита; 3. Че пребиванието на митрополита повечето време през годината да бъде във Варна, да управлява Епархията, да заседава при местното началство и да защищава народните интереси, а във времето на отсъствието му неговото място да занема наместникът му; и 4. Ако това присъединение не би удовлетворило напълно народните нужди в сяко отношение, то запазваме си правото чрез прошение до Ваше Блаженство и до Св. Синод да искаме особит Архиерей. Тези условия се виждат за най-сгодни и най-удовлетворителни на желанията на цялата Епархия. А при това понеже препоръчвате Heгово Високопреподобие Отца Симеона за мъж, снабден със сичките изисквани качества за този висок сан, както и ний бяхме честити да го видим във времето на заминаването му с Ваше Блаженство през града ни, уверени сме, че ще удовлетвори желанията и требованията на народа; затова смирено молим Ваше Блаженство и Св. Синод, както вече сте го ръкоположили и назначили за Преславский митрополит, благоволете да го наименовате и за наш Варненско-Преславский, като го снабдите с Високославний Импер. Берат и за двете епархии". С това варненци приемали съветите на екзархията и синода, но с условията, които поставяли, те обиждали екзархията и изказвали явно недоверие към нея. Тяхното писмо било сложено на разглеждане в синодалното заседание на 30 август и решено да им се отговори, че „техните условия не могат да бъдат приети, че под такива условия съединението не може да стане". Изглежда, че при това екзархията се изказала доста строго за държането на варненци, защото те се принудили скоро да искат прошка и извинение от нея. Между това, след като получила от Варна отказ за участие в избора за Преславски владика, Шуменската община пристъпила през втората половина на юний към произвеждане на избора. За Преславски митрополит бил избран екзархийският протосингел архимандрит Симеон, който приел избора, след като му било казано, че Варненската епархия не се съединила с Преславската. С надежда, че варненци ще приемат най-подир съединението, екзархията отлагала ръкополагането му цял месец, но когато работата се проточила, той бил ръкоположен за Преславски владика на 20 август, а на 25 участвувал вече в заседанията на Св. Синод. В свръзка с това в смесения съвет при екзархията станали някои разисквания по въпроса за съединението на Варненската епархия с Преславската, които са интересни, защото показват, че по този въпрос не е имало единодушие и между представителите ни в Цариград. Ще приведем тук тези разисквания. „Стефан Камбуров: Добре беше да се съедини Варна с Шумен, и мисля, че ако съветваме варненци, те ще послушат съвета Ви. - Н. Пр. Панарет Пловдивски: Не знаем още как ще ся реши наши вопрос, според фермана ли или не, затова да ся определи владика за Шумен, че после ще видим как ще стане за Варна. - С. Чомаков: Във Варна можи да пребивава български владика в един метох. Варненците постоянствуват за един владика и понеже градът е важен, нека ся позволи от това да турим там владика. Въпросът е прочее ще ли може да храни владика и кой владика ще приеме да отиде да ся бори с гръцкия елемент. - Михаиловски: Кога има особен владика във Варна, тогава само ще можем да побългарим града, а ако съединим Варненската Епархия с Преславската, тогава само селата ще присъединим, градът ще остане на гърците, колкото за прехраната на един владика във Варна, когато гърците с хилядо венчила хранят владика, ний защо с 4-5 хиляди венчила да не можем да храним". От горното става явно, че искането на варненци за особен владика е намирало подкрепа между някои от нашите представители в Цариград и то най-видните, какъвто е бил напр. Чомаков. Тъкмо това обстоятелство навежда на мисълта, че въпросът за отделен варненски български владика се е преплитал тук с борбата, която се водила тогава в Цариград между нашите представители по църковните ни работи, именно между крайното течение, водено от Чомакова, което се стремяло да докара един пълен разрив и отделяне от Вселенската патриаршия, та по такъв начин да разреши националния въпрос, и което било съгласно с Митхад паша да се промени ферманът и облеклото на българското духовенство, та дори и на схизма; и умереното крило, начело с Кръстевич, което преследвало да постигне националния идеал със средства умерени и при избягване на крайности. Изпращането на български владика във Варна е било, наистина, в духа на политиката, водена от Чомаков, защото то щеше неминуемо да увеличи пропастта между екзархия и патриаршия. Както и да било, поддръжката, която срещало искането на варненци между Цариградските ни представители, не е могла освен да ги окуражи да настояват на него; и при тези обстоятелства никак не е чудна тяхната неотстъпчивост и претенциозност спрямо екзархията. Обаче решителното и напълно отрицателното становище на екзархията спрямо тяхното държане и спрямо поставените от тях условия внесло смущение между тях. Към това време намиращите се в Цариград български владици заминавали за епархиите си и към началото на септемврий във Варна пристигнал, на път за Търново, Иларион Макариополски. Той обяснил на варненци положението и ги посъветвал да послушат съветите на екзархията. Думите на стария и заслужил народен труженик турили край на лутанията и колебанията на варненци и ги накарали да съзнаят колко несправедливо и обидно са постъпили към екзархията с това, дето й поставили условия. В последствие на това Варненската община решила веднага да поправи грешката си и още същия ден телеграфирала на екзарха, че приема съединението на Варненската епархия с Преславската и я моли да подействува щото бератът на В. Пр. Симеон да се издаде и за двете епархии. Два дена след това, на 11 септемврий, последвало и следното писмо на разкаяние от страна на варненци, в което те искали прошка от екзарха и синода: „Преосвещеннейши отци, В последнито си от 27 прошлаго Ви разправихме, колкото ся отнася до присъединението на Нашата Епархия с Преславската. Но понеже някои наши изречения (като например речта „условие") са ся зле изтолкували; то за да поправим тая невинна от наша страна погрешка, и по убедителните изяснения на Негово Високопреосвещенство Св. Търновский г-н Иларион, прибързахме и на 9-тий того Ви телеграфирахме, за да ся постараете В. Блаж. и Св. Синод, щото Бератът на Her. Преосв. Г. Г-на Симеона да ся изработи за Варна-Преслава. В речений телеграф Ви казахми, че подробностите ще Ви .явим в писмото си. Ваше Блаженство! Ния нямами никакви други подробности да Ви разправями освен това, че ния сми най-привързаните, най-преданите и най-покорните чада на нашата майка - Народната ни Екзархия; затова, сичко, що промисли и удобри тя - Екзархията - за нас, то е най-доброто и най-полезното. Затове спешим да я - Екзархията - помолим час по-напред да благоволи и ся постарае, за да издействува Берата, както казахме с телеграфа си, на Н. Пр. Г. Г. Симеона, и ни удостои с народний ни Пастир Н. Пр. Св. Варненско-Преславскаго Г. Г. Симеона. Това е нашето решение и единодушно желание, което вярваме, ще са благоприятно приеме от В. Блаж. и Св. Синод, на който целувами пречестивите десници и сме На Ваши Преосвещенства най-смирени и предани в Христа чада Членовете на Варн. Бълг. Община: (11 септемврий 1872.) Иконом К. А. Дъновски Господин х. Иванов Янаки Жеков Гаки Тодоров Стоян Николов Киру Патриков Коста Димитров В. Христов х. Стамат Сидеров Хр. Поппович Ив. Ив. Давидов И. Ангелов Г. Н. Поппов Я. К. Славчев К. Михаилов П. Н. Меджедели A. X. Поппов Ст. Иванов А. Д. Астарджиев А. Георгиевич Анд. Нидялков" Ето при какви условия варненци са решили да усвоят гледището на екзархията и да се откажат от своето тъй дълго лелеяно желание да имат особен Варненски владика, а вместо това да се обединят с Преславската епархия и да се задоволят с един общ архиерей. Това решение било сложено на разглеждане в Св. Синод. На запитването на Синода дали приема съединението с Варна, Преславски Симеон отговорил, че приема, при всичко, че писмото е само от Варненската община и не знае доколко то може да се земе на законно. Подир това той подигнал въпроса, щом Варна е вън от фермана, дали ще може, при спазване на фермана, да служи там и не ще ли се намери в трудно положение. Синодът обаче отговорил, че „ако патрикът приеме фермана, тогава ще стане едно съгласие, ако ли не, то Her. Блаж. може да ся споразумее с правителството; и че във всеки случай този въпрос ще ся реши с времято и според обстоятелствата". Решено било същевременно да се пиши на варненци да изразят желанието си за присъединението с едно епархиално прошение. Едва-две седмици и повече след това било писано на Варненската община, че екзархията одобрява решението й, и че били направени постъпки пред Портата бератът на митрополит Симеон да обхваща и двете епархии, постъпки, които в последствие се оказали безуспешни, защото берат излязъл през декемврий само за Преславската епархия, а за Варненската не се издал такъв и до освобождението. След като Варненската епархия избрала за свой архирей митрополит Симеона и актът за това бил изпратен в екзархията, Светий Синод пристъпил към каноническото му избрание, определение и назначение за митрополит на Варненско-Преславската епархия. Скоро след това, на 13 октомврий 1872 год., Светий Синод отправил по този случай особено послание до свещениците, първенците и християните от епархията, в което, след като хвърля кратък исторически поглед върху състоянието на българската църква и народ под Цариградската патриаршия, върху църковната борба, върху силния упадък в църквата, борбата с него и нуждата от по-скорошното назначение на български владици, продължава така: „Богоспасаемата Варненска Епархия съгласно с органический за управлението на Екзархията устав, като е размислила съборно за качествата на будущий си Архипастир, и като е усредоточила гласовете си в полза на Негово Преосвещенство Г-на Симеона, следствието на това избрание ся изпрати до нас, което показва едножеланието на Богоспасаемата Варненска Епархия да има за свой пастир Негово Преосвещенство Г-на Симеона. Светий Синод, като зе във внимание това народно желание, изразено тъй законно, пристъпи в каноническото му избирание, определение и назначение за митрополит на свято Варно-Преславската Митрополия. И тъй Негово Преосвещ. Г-н Симеон, като человек, който е свършил богословска наука и служил няколко години в духовното поприще, ся разбира от само себе си, че е снабден с искуемите качества, които са необходими за управлението на една Митрополия, и с познания граждански потребни за благополучието на благочестивото му паство. При това като крайно предан на Православната Българска Църква, решително посвящава живота си за велелепието на святата наша църква и за доброто на ближните, както и за възвишението на повереното му от Бога паство. Такъв прочее като е, любезният ваш пастир Н. В. Прeосвещ. Г-н Симеон, напълно сме уверени, че вий, благочестиви наши во Христе чяда, с готовност и с християнска приверженност ще припознаете него за духовен пастир. Следователно като такъв вий него ще споменувате а Божиите храмове, до него ще ся отнасяте за епархиалните църковни разправи, защото нему принадлежи съгласно със съществуещите закони на православната наша църква и свещените правила всичкото духовно управление на епархията за доброто достояние на която е отговорен пред Бога, пред православната българска църква и пред честното Правителство, което желае, щото всичките негови поданици да благоденствуват от всяка страна, и затова ежедневно ся труди постоянно. С такъв начин с взаимна любов между пастир и паство, с точното познаване на правата, които дава Православната наша църква на всякой от тях, с достатъчното изпълнение на длъжностите, които те взаимно имат, ще може тихо и мирно да ся утвърди пак разклатеният някак църковен ред, ще се турят здрави основи на занемареното християнско евангелско образувание, ще ся възвиши нравственото положение на православното изпълнение по епархиите и така по-лесно и по-здраво ще се осъществят душевните желания на Българский народ, и нашият во Христе Брат и съслужител Н. Високопреосвещенство свято Варно-Преславский Г-н Симеон по-лесно ще посрещне вашите и на Българската Екзархия ожидания". Следват подписите на: екзарх Антим I, Самоковски Доситей, Пелагонийски Евстатий и Охридски Натанаил. Това послание съставя завършека на интересните перипетии, през които е минал въпросът за избора на първия български Варненски митрополит, който въпрос, сам по себе си интересен, е важен по това, че представя едно разклонение, един нюанс от големия български църковен въпрос, върху който неговото осветление идва да хвърли, следователно, също така известна светлина. Д-р П. Ников.

14. Писма на митрополит Йоаким №4 До Негово Всесветейшество и Св. Синод. Чрез светите молитви на божественейшото ми и достопоклонно Ваше Всесветейшество, минаха се празниците на Св. Пасха в пълно спокойствие и ред, като се предвзеха чрез неуморни старания твърде неприятни случки, които биха имали в много отношения лоши последици. И ето защо и как. Съобщих вече на достопоклонното ми Ваше Всесветейшество, че твърде малобройните тукашни пришелци българи; десет дена преди пристигането ми тук превърнаха една стая на своето училище в параклис, в който един свещеник Констандий от едно село, по произхождение българин, свещенодействува, като поменува името на Илариона. Това възбуди и смути всички, но особено разпали духовете на по-простите, които по всякакъв начин искаха съгласието ми за саморазправа, т.е. искаха да разрушат къщата, в която се помещаваше параклисът, и много други неща. Понеже това им се обаче строго забрани по начин убедителен, доказващ вредата изобщо за града, ако те прибягнат до такива работи, приготвиха се през Великата седмица да изгорят чучулите на тримата тукашни първенци българи вместо онази на Юда, която изгаряха дотогава, а отпосле да нападнат готвеното тържествено шествие на плащаницата от българския параклис. Защото, както казваха и казват, не могат да гледат осквернението на светините и оскърбленията на вярата и Църквата в лицето на своя архиерей. Трябваше да се положат големи усилия, за да се възпрепятствуват и тези работи. Затова казвам във въведението, че благодарение на всесветите Ви молитви, прекарахме спокойно светите празници. Обаче, за избягване и за в бъдеще на други подобни неща и за обуздаване на противниците, нужно е да се вземат някои ефикасни мерки. Свещеникът на тоя параклис действува твърде безсрамно и скандальозно и докарва общо разбунтуване на духовете, на едни - против настоящия ред в църквата, а на други - против тях. Всеки празник той има (поставени) из градските улици около българския параклис деца, които канят с висок глас българите в хубавата църква. Също така той има някои вагабонти, които почти винаги стоят при големите порти на градските стени и разпитват селяните защо идват в града и имат ли някаква работа в митрополията. И щом получат утвърдителен отговор, те ги отвръщат чрез хиляди хули против гърците от намерението им да отидат при владиката, като ги уверяват, че веднага ще пристигне избраният на българите варненски архиерей. В петата неделя от постите бидох поканен от един българин, оженен тук преди години за гъркиня, да извърша панихида за тъща му. Преди да бъда поканен, цял месец се сражаваха мъж и жената, в коя църква да стане това. Мъжът искал в българската, а жената настоявала в фъцката, дето се намират и гробовете на родителите й. След като тя надделя, панихидата се извърши, а след светата служба отидох в техния дом, дето пак се опя житото според местния обичай. В това време, когато ставаше това, дойде свещеникът от параклиса със своята свита в една от съседните стаи. Като видях това, аз си отидох след малко. Той пък като влязъл в стаята, дето бях аз, заповядал да хвърлят житото, понеже било проклето и афоресано, и да донесат друго, за да го благослови той. Това се извършило веднага според желанието на Негово Благоговейнство. В сряда преди Бпаговещение умрял един младеж от Котел, който се намирал тук на служба при един търговец-грък. Следния ден отишли енорийските свещеници да дигнат умрелия, но не били приети, не от домашните на покойния, но по заповед на чорбаджиите. Свещеникът от параклиса вземал мъртвеца и го пренесъл в параклиса, дето станало опелото, а оттам той отишел в гробищата при църквата „Св. Георги", дето става литургията на славянски, за да погребе мъртвеца. Това известие възбуди мнозина от гърците, които дойдоха в митрополията и поискаха настоятелно да бъде арестуван при този случай свещеникът, а да се забрани и погребението на мъртвеца в гръцките гробища, щом като те хулят и не признават архиерея на града. Намерих се в твърде неприятно положение и в недоумение защото от една страна, предложенията им бяха много скандальозни, а от друга, ако не се направеше нещо, щяха да се разсърдят те, а да се окуражат другите. Затова избрах един среден път: като заповядах на свещениците на църквата „Св. Георги" да почакат облечени умрялото при дворните врата на църквата, да го приемат с цялото шествие вътре в двора и да го погребат по установения ред; а на българския свещеник да запретят напълно влизането. Това като се извърши точно, едните задоволи много, а другите остави неоправдани. Насмалко, обаче, щеше да стане кръвопролитие, ако присъствуващите любопитни бяха разбрали малкото псувни, които произнесъл свещеникът, като се отдалечавал. Това Ви съобщавам съвсем накратко от всичко, що се случва всекидневно. Понеже почва да се забелязва известно разслабване и разцепление вследствие на полаганите от мене всекидневно старания, би било твърде полезно за постигане на нещо друго по-благоприятно, ако се отдалечаваше оттук този свещеник. Затова умолявам достопоклонното ми божественейше Ваше Всесветейшество и Св. Синод при него, а заедно с мене (молят) и уважаемите общинари и всички тукашни първенци, да благоволи и издействува издаването на височайша заповед за отдалечаването на този смутител в някои от Светогорските монастири, та да се отстрани най-съществения скандал и се обуздаят останалите. С това ще се направи най-голямото благодеяние на този край и изобщо на християните. След всичко това и т.н. 13. април 1865 г. Варна. № 24 Към средата на август тукашните първенци българи поканиха и събраха общ събор от свещениците на своите села и от чорбаджиите, в който след разисквания се прие уреждането на свещеническите права, преместването им от едно село в друго, плащане на емватик по 2.20 гроша на венчило, както и събирането чрез тукашния свещеник Костандий, предстоятел на българската църква, и чрез друг един мирянин, на владищината от всяко венчило по 6 гр., един шиник жито и 60 пари, обаче неизвестно на мен за какви и чии разноски. През началото на месец септемврий излезли казаните в селата на екзархията, които не ме признават, и събрали моите права, като убедили в това селяните чрез лъжливи и измамнически обещания. Парите ще употребят за уреждане на тукашното си незначително училище и кой знае за какво друго. Когато те бяха още в обиколка, излязох и аз в същите места и обиколих всички села български и небългарски, но събраната сума е съвсем незначителна. Екзархията съставя една трета от епархията ми, но се колебая да предприема обиколка по останалите места, да не би да срещна неприятности, освен известния неуспех на събирането, защото последното става твърде неизпълнимо не само между тези, които поради българския въпрос не ме признават, но и между нашите. Свещеникът Костандий, за когото преди една година писах на Църквата, е вече глава на тукашните и околни българи. Както чух, преди няколко дни той отишел и осветил една църква в едно близко село на моя в Христа брат свето Месемврийския и друга в едно от моята епархия. Като излагам това за знание на Църквата, призовавам св. й молитви и пр. Варна, 7 ноемврий 1866. №25 И друг път писах на достопоклонното ми Ваше Всесветейшество и Вие благосклонно приехте и подействувахте според скромната ми молба за двама монаси Кутлумушци, които от година и половина се намират тук по обиколка, щото да благоволи и подействува да бъдат отдалечени оттук, защото предизвикват скандал и вършат много безчинни работи. Вследствие високите постъпки на Ваше божественейше Всесветейшество св. Кутлумушки монастир им писал преди време и ги поканил да се завърнат в своето братство. Но тези не приеха поканата, постоянствуват както преди, смущават и скандализират по-простите хора. Поради своите мръснокористолюбиви цели те се провъзгласиха вече за неприятели на митрополията, съединиха се напълно с българите и, като взеха от тукашните препоръчителни писма, обиколиха с тях епархията и, възвестявайки кръстоносен поход против гърка архиерей, участвуват в осветяване на църкви от протойерея на българите Костандий, като му доставят част от св. мощи, които носят, и много други работи правят, както чух със собствените си уши във време на една малка моя обиколка в няколко малки села. Като се завърнали тук, те наели една къща, на която едната стая украсили и поставили в нея св. мощи, които носят, и канят всекиго да се поклони. Тези свещенодействия се правят и много други работи се вършат от двама прости неграмотни монаси, от двама, тъй да се каже, момчетии. Чудно ми се вижда и непонятно как богочестието на отците от онзи монастир позволява така и такова свещено посланичество на двама млади калугери, които, ако и да носят св. съкровища, не могат да извършат никакво свещенодействие, а изпадат, може би, от незнание, в скандални действия. Варна, 7. ноемврий 1866. № 26 С благоговение приключвам прошение на общинарите от Варна, с което изискват учтиво издаването на височайши ферман за въздигане на монастиря при града Св. Константин, който е много стар и на срутване. Никаква вреда не причинява никому, защото лежи в една гора при морето, твърде далеч от селата и самия град на час и половина, а около нея няма турско село. Като се надявам да се приеме скромната молба на първенците и като призовавам всесветите Ваши молитви и благословии, оставам. Варна, 14. ноемврий 1866. № 29 Считам за свет и неизбежен свой дълг, божественейши Владико, след славното Ваше по Божия милост възшествие на вселенския престол, да Ви скицирам духовното състояние на моята скромна епархия, която ми е поверена от великата Църква, и да ви явя какви и колко непозволени и противозаконни работи стават поради ненормалното състояние на известния въпрос, които причиняват нравствена и душевна вреда на всички верни на тази Христова църква. Много и разнообразни са работите, които смущават съвестите на християните, но ще разкажа само най-главните, като избягвам скръбното до душа дългословие. Главно от преди години, а систематически от пристигането ми тук, тукашните многобройни първенци на братята в Христа българи, заедно с един свещеник, на име Костандий, съставили в града друга суверенна църква, като вършат всичко онова, което божествените и свети канони отдават на каноническия кириарх. Както в митрополията, така и те в църквата си събират редовен съвет под председателството на казания свещеник, в който разглеждат всички работи на българите, духовни и други. Те забраняват чрез най-строги заплашвания на всеки селянин, който иска да прибегне и поиска съдействието на митрополията, а оня, който престъпи заповедите им, преследват след това с всички позволени и непозволени средства. От около 90 села, канонически подчинени на Варненската епархия, едва около 10, обитавани чисто от гърци, признават светата митрополия, а останалите не се подчиняват, и много от тях против волята си и без да искат. Този духовен предстоятел управлява целия клир на неподчиняващите се села, църквите, училищата и всичко обществено на тези християни. Той назначава и мести свещеници, учители и подобни, съди съпружески спорове, издава разводи, позволителни за брак, пандахуси, освен това осветява църкви, събира безпрепятствено владищината, за която свикал през юлий едно по-общо събрание от свещениците и първенците на българските села, и определил 7 1/2 гроша за всяко венчило и 2 гроша за емватик, който ще се дава от свещениците. Както ми е известно с положителност, той е събрал за тази година повече от 50 хиляди гроша, освен житото и други някои работи, за в полза на църквата им в града. Освен това този добър свещеник, заедно с някои други свои съмишленици подбуждат и самите гърци против църковния ред - тъй наречените, като туркогласни, гагаузи, от които мнозина, по-простите, се отдалечават от митрополията, за да не платят нищожната сума на владищината. При това онези, които имат съпружески дела или други, като знаят своята виновност, прибягват там, дето всичко за всички става според желанието на просителите, за да спечелят повече привърженици и така направят бунта общ. Никога и в най-справедливи и свещени случаи не съм бил послушван от властвуващите. Дори тези дни в два случая на смесени годежи и бракове се принудих да поискам изпълнителната помощ на властта, обаче, като не успях, посъветвах едната заинтересована страна да се отнесе направо до властта. Обаче, тази се заела и изпратила тогава съдещите се страни в българската църква, понеже съставящите българската страна уж не желаяли да идат в св. митрополия. От накратко изложеното напълно ще разбере Ваше божественейше и достопоклонно Всесветейшество в дълбоката си и висока мъдрост, колко и какви големи злини, непозволени антиканонически, нека кажем, и противорелигиозни работи стават, които водят до разпалване на страстите, до възбуждане на неудържима омраза и до разновидна развала. От моя страна, аз изоставих напълно моите най-големи интереси и нито дума даже не правя за тях, и ако и да съм обзет от хиляди мъчнотии и дългове, и полагам неизмерими старания за успокоение на това голямо вълнение, но нищо не успявам по две причини. Първо, поради моя неуспех във всичко у тези, които могат и са длъжни да помагат. Второ, поради благоприятното това положение за противниците, от което произлизат безкрайни изгоди за тяхна лична полза, заради което всичко вършат и турят в движение. Зная, божественейши Владико, че това скръбно изложение не отговаря за този момент и моля благоговейно за извинение, мисля обаче, че е нужно по-скоро отколкото по-късно божественият ми върх да добие колкото се може сведения за това от зле страдащите. След всичко това очаквам и пр. 28. февруарий 1867.

13. Султанският ферман за създаване на българска независима църква Годините на тая малка криза във Варненската българска община и епархия - 1868; 1869 и 1870, са били от друга страна изобщо години на най-големи успехи за българското национално дело, на възтържествуване на българската правда. Тогава, през октомврий 1868 г., турското правителство, изхождайки от целите на своята политика да не допуска едно помирение и сближаване на българите с Патриаршията и с гърците и да парализира съответните усилия на Русия и на Патриаршията чрез проекта на Григория VI и чрез усилени преговори, усвоило напълно българското становище, тласкайки така българите към непримиримост, и издало двата свои исторически проекти за разрешение на българския въпрос, чието истинско предназначение било не да разреши, но да задълбочи гръцко-българския раздор. Психологичното въздействие на тези проекти било голямо. С тях самата турска власт показвала явно, че застава на българска страна. При това съзнание българското движение пламнало с нова сила. Към българската църква се присъединили трима българи, дотогава патриаршески владици: Доротей Софийски, Иларион Ловчански и Антим Видински, които заедно с първите трима образували в Цариград български архиерейски събор. Следният голям етап е бил издаването от В. Порта на 28 февруарий 1870 година на фермана за създаване и узаконяване на отделна автономна българска църква под името Екзархия, който след ред перипетии е бил най-накрая в 1872 г. приложен в действие. Разбира се, че в тези епохални събития и Варненската епархия е вървяла с Цариградските българи и с цяла останала България. Празникът на Св. Никола през 1868 г., както в цяла България, така и във Варна и Варненската епархия, е бил чествуван тържествено, като празник на освобождението на българския народ от гръцкото иго, именно чрез двата проекта на правителството, които навсякъде се приемали от населението не за проекти, а за фактическо разрешение. По заповед на Главната варненска община във всички църкви по градове и села на Варненската епархия били отслужени тържествени служби и молебени за султана и правителството и от цялата епархия били подадени благодарствени адреси до В. Порта. Патриаршията се видяла принудена да направи пред правителството постъпки, за да се обясни от властта на населението, че двата проекта не са решение на българския въпрос, и да се вземат марки за защита на гръцките владици в България. Ентусиазмът и съучастието на варненци в тогавашните народни работи личат и от следния пасаж в едно писмо на Варненската община до архиерейския български събор в Цариград: „Пастирие! Вие сте днеска народните Поборници, Вие сте. които ще въздигнити и устроити българската независима Йерархия. Вази ще укичи с венци народната църковна история. Заради туй Ви покорно и смирено молим, действувайте постоянно, недейте пропуща днешний случай и обстоятелство". При слуха, .че при преговорите, водени тогава под натиска на Русия в Цариград между българи и гърци за сближение, българските представители се били съгласили да се откажат от някои епархии, в това число и от Варна, Варненската община протестирала за това пред великия везир и пред архиерейския събор в Цариград, заявявайки, че никога не ще приеме подобно решение и че е против всяко спогаждане с Цариградската патриаршия. Подобни опасения са вълнували обаче в 1869 г. и варненските гърци, и те също така реагирали, както и след това през време на преговорите през 1871-72 г. Успехите въздействували върху по-консервативните български села във Варненско, които продължавали още да се държат с Патриаршията, да се откажат от нея, така напр. селото Дерекьой. Българите от Варненско подали тогава до властта следното прошение, с което искали да им се позволи в мезлишите (управителните съвети) да имат вместо по един, както дотогава, по двама свои представители. [...]

12. Борба за подялба на владищината Появили се обаче скоро затруднения и от друг характер, които застрашили съществуването на самата дори организация, създадена в 1866 г. Проявени били сепаратически тенденции от отделните центрове на епархията. В основата на разногласията е лежало недоволството, извикано от едностранчивостта на Законника от 1866 г., който ограждал като че ли интересите само на Главната Варненска община, за нуждите на която определял да се дават всички събирани от епархията данъци, и на която давал всички права, без дори да споменава останалите общини. Реакцията срещу това положение не закъсняла да се яви, и както е трябвало да се очаква, най-напред от Добришката община, която е била по-стара от Варненската, в 1861 г. пратила в Цариград особен свой народен представител, та не е могла така лесно да се обезличи и лиши от своята индивидуалност и традиции. А тя е повлякла след себе си Провадия и Балчик и разколът е бил готов. Ние виждаме изведнъж отношенията между тях и Варненската община силно обтегнати и те да разменят остри писма. Следното писмо на Варненската община до Добришката от края на 1868 г. илюстрира много добре създаденото положение: Варна 2 декемврий 1868. Господа членове на бълг. общ. в Пазарджик! От идванието на двамата младежи, които се представиха за членове на мнимото Ви общество от една страна, и от друга в двете Ви последни писма, виждаме да ся твърде гневливи и незадоволни показвате и зачто? не знаем! По тази причина, за общонародна полза и братска любов счетохме за благословно да Ви направим няколко замечания връх недостатъчните дела и походът (постъпката) на Вашето младежко общество, което не малко негодувание причини в последно время. когато дойдоха Вашите двама младежи, на които постъпките, като не намериха никаква симпатия. Постоянствувате йоще и да правите раздор между гражданите, умраза между синове към бащи, зетьове към деди и даже между простите селяни, за непрепознаването на Нашаго Архимандрита (който е духовен глава), и давате вули на бяла книга, зачто това тъй? Докога тези нередовности? Не знаете ли, че тия постъпки са противозаконни, както на правителството, тъй и на църковните закони? В тоя случай се пренудихме да ви предварително посъветваме братски и да Ви кажем веднъж за всегда - недейте става пречина за раздор и умраза - зачтото напоследък каквото и да ся случи, оставате под отговорност пред правителството, църквата, народа и пред Бога. Много късно ся събудихти, Господа, а искате да достигнете до там, дето предел няма, нъ знайте, че пътищата Ви са затворяни. Вий може да знаете тука българщината до пред 4-5 години, че ся намерваше в крайна отчайност и в жалостно положение. Тогава Вий, освен дето хабер нямахте, но даже не чувствовахте дали сте българи!... А днеска, когато тукашните Българи с големите си старания и пожертвования успяха и надвиха неприятелите си Гръко-Гагаузи и поставиха начело Българщината в този едничак главян крайморски град - Вий вместо да ни бъдете вечно признателни, гдето Ви дадохме свяст (да) научите, то напротив, ся въоръжавате срещу тукашната община, като разно доказвате на простите селяни да не препознават Нашаго Архимандрита, общината, и давате вули на бяла книга, които не са друго освен да направите раздор и умраза между два града и същи българи. Жалко! от истянна и много жалко за неблагодарността Ви, когато ний и Вий требаше да имаме братска любов помежду си гдето да можем всегда да противостоим против неприятелите си Гръко-Гагаузи, то за частните си каприций вършите противното. - Нъ този Ви недостатък не произлиза от друго нищо, освен че сте поставили членове млади такива, които нямат точно понятие от обществени работи. Вий знаете, че в обществото ся сврашеат твърде деликатни и ... работи, които да реши един млад, е нечто противно на църковните работи и закони; затова требаше да отберете членове от второстепенните и по-възрастни единородци; тяхната ревност е чрезмерна, та вместо успех докарват спънки. Единородци! Елате в съзнание, съобразявайте се по духа и по мнението на правителството, зачтото другояче имате да отговаряте пред църковните закони и пред правителството. - Вий ако и да не проумявате или пък искате да се преструвате, то Ви казваме последян път, че когато и да е, все сте подчинени и днес и довека на тукашната Главна Община, която е в пълно право да Ви управлява и съди по църковните закони, а честното правителство - за граждански и политически работи. Зачтото не позволява всеки веки да отива по волята си и върви башибозушки. Научихме са от достоверно място, че и преди няколко дена са ходили по селата, както и първо някой си от младите, та да предумват простите селяни и зачто? Не знаем! - Ния по правителствена длъжност Ви питаме и искаме затуй да ни са изтълкувате, а напротив, на вази тежи отговорността пред правителството и общината .Писмата Ви от 28 прошлаго имаме на ръце, в тези имаме една между другите твърде непростителна погрешка, за която имаме да Ви съдим, тогава, когато времето дойде и то не е късно. Варненската Община". И така Добришката община се прогласила за самостоятелна, не искала да признава архимандрита Панарета, който отишел в Добрич да изглади недоразуменията и в добришките села да събира владищината, сама събрала преди това владишкия данък и отказала да даде нито дори половината от него за Главната община във Варна, като подбуждали и селата против същата. Членовете на последната били силно възмутени и отблъснали двама млади нейни представители, които се явили отначало във Варна, за да преговарят, а на архимандрита Панарета заповядали да настоява на цялата сума от владищината и да се постарае да издири подбудителите. Те настоявали на узаконеното централно и главно положение на Варненската община и на приходите й. В същото време те върнали на българската община в Цариград две нейни писма, предназначени за Пазарджик и Провадия и адресирани направо до тях, защото „им пишите направо, и още ги съветвати от сега да ся направо споразумяват, но ния ви казвами, че това става пречина за развалата на тукашната община, което не вярваме да го желаете. Заради това Ви молим занапред трябва за сичко да ся отнасяте направо до тукашната община, а тя е длъжна да ся споразумява с вънкашните градове и само тогава, с тъй като ся постъпва, ся запазва достолепието на главнити общини". Обаче скоро с аналогични претенции за подялба и участие в ползуването от владищината и за местна автономия излизат на сцената и другите две градски общини в епархията - Провадийската и Балчишката. Първата, в която знаменосецът на движението е бил учителят Тонко Мутевски. който дошел от Румъния за учител в Провадия не в 1870 г., а много по-рано, и бил близък човек на Раковски, протестирала, че архимандрит Панарет не й дал нищо от владищината, поради което бива поканена да изпрати свои пратеници във Варна за изглаждане на разногласията Вместо това ние виждаме да се отправя през януарий 1869 год. от Мутевски писмо до българските владици в Цариград, с което се предлагат на решение 4 трчки на окръжието Пазарджик -Балчик - Провадия. Самата Варненска община е непримирима в своя спор с първенците на Добрич и им дава ултиматум да предадат на архимандрита Панарета цялата събрана владищина. която според царската заповед е предназначена само за Варненската община, която обаче дотогава доброволно отстъпвала половината от нея за нуждите на добришкото училище. Добришката община отговорила, че тя винаги е признавала и сега признава Варненската община за главна, обаче поради нужда не може да внесе владищината. В същото време тя издавала свои вули и кръщелни свидетелства на селата от своята околия, а не издадени от Варненската община, с което също ощетявала последната. Същото почнали да правят и общините в Провадия и Балчик. Варненци влезли между това в преговори с тях и се съгласили да дават от 6-те гроша на владищината, на последната 1 грош, а на първата 11/2 гроша. През септемврий, когато Панарет тръгнал пак да събира владищината, тя се обърнала и към Ипариона Макариополски в Цариград с молба да въздействува върху общините в Добрич, Балчик и Провадия, като се заплаши поп Никифор, който застанал начело на общината и движението в Добрич, че ако не се подчини, ще бъде низвергнат и арестуван. На архимандрит Панарет било заповядано да събере и задържи, ако може, цялата владищина от Добришко, обаче когато се явил той в Провадийско, срещнал силна опозиция и големи претенции от страна на Провадийската община върху събираната владищина. Най-подир на тия недоразумения бил турнат край чрез съдействието на Илариона Макариополски, който отправил особено пастирско писмо от името на българския събор в Цариград до трите общини чрез Варненската, в което се апелирало за сговор и споразумение. Това архиерейско послание било занесено и прочетено в Добрич, Провадия и Балчик от предишния председател на Варненската община, иконом Константин Дъновски, с писмо от Варненската община, в което се предлагало на общините да пратят по двама свои видни представители на 10 януарий 1870 година във Варна, дето да се постигне споразумение. В отговора си до Варненската община българският архиерейски събор посочвал начина, по който трябва да се уредят отношенията във Варненската епархия, начело на която трябвало да се постави едно достойно духовно лице. Варненската община усвоила тия насоки и съобразно с тях в общото събрание на общините, което било свикано и се събирало във Варна на 13 януарий 1870 г., Законникът от 1866 г. бил допълнен и уредбата на епархията видоизменена по същия начин: „Прибавка на Законникът. Трите главни градове: Пазарджик, Балчик и Провадия, които принадлежат на варненската Епархия, със знанието на Варненската Главна Българска община, ще си съставят по една частна община, на която членовети ще ся избират с общето градско удобрение, тии ще бъдат няколко мирски и едно духовно лице, което ще ся избира също от священницити им в окружието и ще бъде председател на речената община, която ще управлява и нарежда църковните дела по следующий начин: [...]"

11. Двувластието между българско и гръцко духовенство Обаче Варненската българска община срещала по пътя на своето развитие и затруднения, особено в събиране на владищината. Селяните се скъпели да дадат църковните данъци - факт, който се забелязва и по-рано и в по-късно време. Отговорността за това падала и върху председателя на общината - иконом Константин Дъновски, който трябвало да събира данъците и който след изтичане на първата година бил принуден поради това да се оттегли. Търсейки изход от това трудно положение, варненската община решила да извика начело на общината едно по-високо духовно лице, което със своя сан да импонира на селяните, и за тази цел се обърнала към Илариона Макариополски в Цариград. Константин Дъновски изглежда, че е имал лични врагове, които тогава, очевидно съвсем без основание, са го обвинявали, че се бил поддал на католишката пропаганда, та затова бил отстранен. Същинските причини на тая промяна, както ги изтъкнахме по-горе, именно финансовите мъчнотии и желанието да се издигне начело на общината едно по-авторитетно лице, са изложени ясно в едно писмо на Варненската община до Илариона Макариополски от 24 февруарий 1669 г. Иларион Макариополски изпратил за тая цел намиращия се тогава в Цариград архимандрит Панарет Хилендарски, който през август бил вече във Варна и на 15 август 1867 г., точно една година след издаване на Законника и уреждане по него на Варненската община, имаме първия подписан от него документ, а именно едно препоръчително писмено нареждане (печатно) на Варненската община, с което поп Захарий Христов се назначава и изпраща за свещеник на селата Гебедже, Емерлери, Есабаш Орехово, което показва, че на тая дата той е поел своята служба. Константин Дъновски, тогавашният председател на Варненската община, се оттеглил в с. Хадърджа, дето станал свещеник, но пак продължавал да бъде на разположение и да съдействува на Варненската община, често замествал архимандрит Панарета, защото е бил и Варненски свещеник. Новият председател на Варненската българска община, архимандрит Панарет, развил значителна дейност за уреждане на църковните, обществени и просветни работи в епархията. Забележително е, че с неговото идване, от 1868 г., били въведени във Варненската община за пръв път копирни книги, дето както в гръцката митрополия, се копирала цялата изходяща кореспонденция на общината. Панарет назначавал, уволнявал или местил, съдил и наказвал учители и свещеници, напомнювал им длъжностите и бдял за тяхното изпълнение, помирявал и спогаждал, неподчиняващите се заплашвал със светската власт, с помощта на която ги довеждал на съд, издавал вули за бракове или кръщелни свидетелства, освещавал църкви, давал гласност и ход на нареждания на Централната българска община в Цариград, грижил се за поддържане на дисциплината и за подигане духа на българското население, развивал остра кампания против варненския гръцки владика между населението, а повечето време отсъдствувал по селата за събиране на владищината от населението. Гръцкият митрополит Йоаким, който почувствувал осезателно и болезнено резултатите от дейността на Панарета, дава следната интересна характеристика за нея: „Във Варна има две църковни власти, едната каноническа и законна, а другата противоканоническа и незаконна. Предстоятелят на незаконната, който сам се нарича архимандрит, владика и кой знае още какво друго, върши свободно и безпрепятствено всичко, което е подарено от светата благодат на каноническия пастиреначалник, с изключение може би на ръкоположението. Затруднявам се да кажа, че той притежава в държавата нещо по-малко, отколкото признатият от властта, защото в официални за владеещите дни предстоятелят на гръцките първенци прави посещения на властите, а българският върши същото. Работата на всеки българин, разглеждана от властта и имаща връзка с църквата, се изпраща от нея на него и на Българската община. Много редовно и неуклонно извършва Негово Светейшество обикалянето на селата, дори с една необикновена сатрапска свита и обноски, благославя и осветява християните и разглежда техните дела и спорове, свързва и разтрогва бракове, прощава и налага наказания, уволнява и назначава учители и свещеници. Той афоресва настояващите в заблудата и признаващи от всичко най-лошата гръцка църковна власт; съветва веруващите да строшат главата и кокалите на гръцкия архиерей, ако посмее той да се противопостави на българския неудържим поток. През тази година пък, за да покаже на народа своето всесилие, при обиколката ми на така наричаната Добруджа, т.е. на старата Каварненска екзархия, един ден навсякъде вървеше преди мене и посещаваше дори и онова село, което имаше само едно българско семейство, и му заповядваше, под страх на нравствена смърт, да не приема гръцки свещеник в своя дом. В онези пък български села, дето има две или три гръцки фамилии, заплашвал, че ще ги унищожи, ако не го приемат на водосвет и не му дадат архиерейското право. Недавна ходих в едно чисто гръцко село, съседно на смесеното с. Шабла... Изпратих двама първенци и помолих църковните настоятели в последното, което има църква, да ми позволят да служа в нея, като че ли да ми издадат каноническо разрешение за служба, обаче за зла чест, бил попитан намиращият се наблизу архимандрит, който се произнесъл да ми счупят костите, ако посмея само да туря крака си в църквата, „Удри по главата" - беше съветът на светостта му, който заедно с много други бледословия, които аз за избягване на злословието изоставям, взе върху си всяка отговорност спрямо политическите власти." През 1868 година Варненската община е имала следния състав: Господин х. Иванов, х. Стамат Сидерев, Сава Георгиевич, Матю Рачев, Яни Прагматаров, Ангел Георгиев и Коста Димитров. Начело с архимандрита Панарета, тя се е мъчила да води и урежда работите на епархията. Обаче трудностите продължавали и се увеличавали. Архимандрит Панарет се считал като „църковен глава" в епархията, носел се с нужното велелепие, обаче и неговият авторитет не бил достатъчен, за да импонира на населението и го дисциплинира, след като то е било така разпуснато от дългата църковна разпра. На 16 декемврий 1868 г. във Варна пристигнали двамата български владици Доротей Софийски и Иларион Ловчански, а за предстоящите празници на Рождество Христово поканен бил да служи във Варненската българска църква Антим Видински, който наистина пристигнал. Тия посещения одобрявали Варненските българи и били „за народна гордост и за впечатление на тукашните наши върли неприятели гръко-гагаузи". Въпреки всичко обаче мъчнотиите, особено финансовите, тежали на Варненската община. За подпомагане и осигуряване издръжката на българските училища във Варна през 1868 г., уредена била една лотария с 3000 билета, които били пръснати из разните български общини в Турция и в чужбина. Обаче главният приходен източник - владищината, постъпвала много нередовно и това разстройвало сметките на общината и спъвало нейните инициативи. За цялата 1867/68 г. архимандрит Панарет успял да събере от цялата епархия - от Варненско, Пазарджишко, Балчишко и Провадийско, всичко само кръгло 25000 гроша, броени от него през септември 1868 г. Тази сума е била много по-малка от онази, събрана предната година от Константина Дъновски, а като се вземе пред вид, че Панарет получавал като председател на Варненската община годишно плата 10 000 гроша, а имал разноски и по пътуването си и пр., тази сума спада наполовина. Това положение смущавало членовете на Варненската община, но архимандрит Панарет ги насърчавал, като изтъквал трудностите на всяко начало и сочил изгледи за по-добро бъдеще.

10. Девическо училище във Варна Между това българската национална организация, създадена във Варненската епархия, начело с Варненската община, продължавала да крепне и да се развива. През 1867 г. във Варна било открито и девическо училище, по-късно и ученическо дружество, както и от 1867 г. и Търговско българско дружество. През 1870 г. във Варна се открило и българско читалище „Возрождение", а също така и в Добрич, докато в Балчик читалището е било основано по-рано. За поддържане на девическото училище в събора, състоял се във Варна през 1868 г., е било взето следното решение: „Днес в 11 май 1868 г. всички свещеници, що служим в окружията: Варненско, Пазарджишко, Балчишко и Провадийско, от които се съставлява главното Варненско българско общество, събрани на първото годишно духовно събрание, след разгледването и нареждането на някои черковни дела, отнасящи се до свещенството ни, съгласно и единодушно решихме волно, щото за в бъдеще Варненското Българско Девическо училище да се поддържа от волната ни помощ, която няма да бъде по-долу от една турска лира, а нагоре ще възхожда непределно по произволението на подарителя. Архимандрит Панарет, настоятел във Варна, Поп Константин, А. Д. Иконом в Хадърджа, Иван Русев, служител на църквата, Иван П. Димитров в Тестеджий, Ганчо К. в Капаклий, Яни Кир. в Черковна, Катилий Ст. в Кюпеклий, Мирчо В. в Аврен, Павли Д. в Хасъмбегли, Рафаил В. в Ясътепе, Димитър в Кривня, Атанас X. в Козлуджа, Никола Дим. в Султанлари, Дух. Партений Хилиндар Захарий Хр. в Гебедже, Лазар от Еникъой, Петър от Балчик, Стефан Пе. В Гаргалък, Первопоп Теодосий в Шабла, Поп Радуш К. В Караманлий, Рафаил Иконом в Сатълмъж, Отец Йосиф в Геленджик, Поп Никола в Юшенлий Иван в Казалджилари, Димо Н. в Караач, х. Поп Никифор в Пазарджик, Поп Стефан в Пазарджик, Иван в Пазарджик, Стефан Г. в Асарджик Кост. Куманский в Девня, Димо Д. в Кривна Атанас в Равна, Захарий в Дерекъой, Иван Д. в Хадърджа Стефан в Суджескъой, Христо Т. в Провадия.

9. Общ събор и законник за българското духовенство Събирането, стягането и организуването на градове и села продължило, докато най-подир почти цялата епархия била обединена и сплотена в едно. В това отношение голяма роля е изиграл съборът от 1866 г. На 15 август 1866 г. варненските български първенци поканили на общ събор във Варна всички свещеници и първенци от българските села и след дълги разисквания приели един правилник от 16 члена за уреждане на църковните български работи в цялата епархия. Тоя важен правилник, който е първият статут на Българската Варненска епархия, гласи дословно следното: „Привременный законник съставен от варненското Българско Общество за управление на епархиалното духовенство. Ние всички духовни и мирски лица, които подписваме настоящий Законник, като гладяме, че ся продължи решението на църковния ни въпрос и останали без духовен пастир в духовно безначялие, ся боим, че от това безначялственно положение между нашия народ може да последват някакви противозаконности в църковнити ни дела, за да дадем предварителни предупазвания на подобни случки, днес съгласно и единодушно ся събрахме, размислихме и наредихме настоящия Законник, който съдържява 16 членове, по които ще ся водим и управляваме до решението на църковныя ни въпрос." [...] Този Законник е бил напечатан и следователно разпратен из епархията, за да се водят и съобразяват всички с него. Чрез решенията на събора от 1866 г., изложени в горния Законник, на цялата Варненска епархия е била дадена една стегната организация, начело на която е било поставено варненското българско духовенство и Варненската българска църковно-училищна община, като главна. По-късно пък чрез една прибавка от 1870 г. било урегулирано, както ще видим по-нататък, положението и отношението на общините на Добрич, Балчик и Провадия към централната Варненска община. Определени били даждията, които християните и свещениците са длъжни да плащат на общините. В същото време варненските българи подали до валията Митхад паша едно прошение да им позволи да събират тия даждия от епархията; и той наистина, верен на принципа „разделяй и владей", смятайки чрез засилване на българското движение да раздели по-силно българи и гърци и така да ги отслаби, издал за тази цел особена позволителна заповед. Всяка година трябвало да се събира във Варна събор от представителите на цялата епархия за преглеждане и одобряване сметките на главната община, варненското духовенство станало върховен съдия за делата на свещениците и миряните от цялата епархия. Председателят на главната Варненска община и един мирянин трябвало да събират църковните даждия от епархията. В началото на септември 1866 г. те наистина излезли в Каварненско и събрали владищината; през първата година те събрали владищина от епархията 50000 гр., освен житото, които щели да употребят за нуждите на църквата и училището във Варна. Предстоятелят на Варненската българска църква и същевременно председател на Варненската българска главна църковна община, иконом Константин Дъновски. станал, както каза митрополит Йоаким, „глава на варненските и околни българи", или както го наричат в едно писмо до поп Захария от с. Аврен в 1866 г., „нашия деспот ефенди български". При това важното е било, че Законникът е бил подписан, одобрен и приет, а следователно, и създадената чрез него организация, както от Варненската околия, така и от Добричката, Балчишката и Провадийската, начело с центровете. И още веднага, същия ден дори, Варненската главна община влязла в изпълнение на своите функции като главна според Законника. Още на същия ден на събора били издадени нареждания за назначение на свещеници по селата на епархията, и то печатни. Ето например как гласи нареждането за селата Аврен и Сулуджа Сарадър: „Духовно Священно Учреждение Почитаеми Старци и вси православни Християне братя Българе, що живеете в селата Аврен и Сулуджа Сарадър. които пренадлежават на Богохранимите наши Варненски епархии, да имате молитва и благословение от нашето народно Духовенство във Варна. Чрез настоящето ся известява на всички вас, какво определихме и поверихме вашите села за текущата година на благоговейната священника Отца Захария Христова, за да ви священнодействува в всички религиозни нужди и благославя всички вас. Приемете го прочее с благоговение и припознайте за ваш священник и духовний наставник. Обичайте, почитайте го и му ся повинувайте синовно, като му давате доброволно и щедро всичките негови отрядени обичайни правдини законни, господственний и случайний. Защото Той, като ваш посредник, ще служи в църквата и ся моли Всевушнему Богу за прощение греховете на всях вас. Варна 1866 г. Август 15. Издадено от Варненско българско духовенство и общество. № 10". (Печат на Общината) На същия 15 август били издадени подобни приходски писма на поп Рафаила за селата Саталмъш, Карапча, Караманлий, Дуран-Колак, Саръ-Мусал, Керимет, Калайджи Дере, Калакчий, Аканджий, Папукчий, Мангаля и Кашлите в Добруджа, с всичко 223 венчила; на поп Пеньо от Балчик за селата Балчик, Гявур-Коюсу, Ала Клисе и Гичлери с всичко 215 венчила; на поп Николая за селото Юшенлий със 107 венчила (на 20 септември 1866 г.). На 23 август същата година Варненската главна община дава пандахуси за събиране милостиня в епархията на поп Атанас и на поп Петра. Варненската община дава препоръчителни писма и на представители на села за събиране на помощи в Одеса, Румъния и др., или вътре в епархията. Базирайки се на Законника, тя събира даждията от селата и свещениците, спогажда и потъкмява спорещи, издава вули и кръщелни свидетелства и пр. Предстоятелят на Варненската църква иконом Константин Дъновски. освещавал църкви по селата на епархията. Варненската община в писмата си до селските чорбаджии, свещеници и християни употребява следния характерен за владиците израз: „да имате молитва и благословение от нашето главно във Варна българско духовенство". Съкровищник или касиер на така организуваната Главна Варненска община станали най-първо братя Георгиевич (за 1866 и 1867 г.), които от октомври 1866 г. открили воденето на редовни сметки; през 1868-1869 г. такъв бил Ангел Георгиев; през 1869-1871 г. - Т. П. Шонтов; през 1871 г. - Ст. Иванов и през 1872 г. - Я. Жеков. [...] С всичко това се преследвала и постигала целта да се организуват здраво всички българи от Варненската епархия и организацията да се засили чрез една разумна централизация. Едно писмо на митрополит Йоаким от 1867 г. с видима завист дава израз на така постигнатото в следните думи: „Тукашните малобройни първенци на братята в Христа българи, заедно с един свещеник, на име Костандий, систематически основали в града друга иераршеска църква, като вършат всичко онова, което божествените и свети канони отдават на каноническия кириарх. Както в митрополията, така и те в църквата си събират редовен съвет под председателството на казания свещеник, в който разглеждат всички работи на българите, духовни и други. Те забраняват чрез най-строги заплашвания, на всеки селянин, който иска да прибегне и поиска съдействието на митрополията, а оня, който престъпи заповедите им, преследват безнаказано с всички позволени и непозволени средства. От около 90 села, канонически подчинени на Варненската епархия, едва около 10, обитавани чисто от гърци, признават светата митрополия, а останалите не се подчиняват, и много от тях против волята си и без да искат. Този духовен предстоятел управлява целия клир на неподчиняващите се села, църквите и училищата и всичко обществено на тези християни. Той назначава и мести свещеници, учители и подобни, съди съпружески спорове, издава разводи, позволителни за брак, пандахуси, освещава църкви, събира безпрепятствено владищината, за която свикал едно по-общо събрание през юли от свещениците и първенците на българските села, и определил 71/2 гр. за всяко венчило и 2 гроша за емватик, даван от свещениците." И така, през 1867 г. от 90 села на Варненската епархия само 10 признавали гръцката митрополия и Патриаршията, останалите били български. При тия условия положението на митрополит Йоаким ставало извънредно трудно. Двегодишните му усилия отишли съвсем напусто. Той бил изправен освен това пред тежки материални затруднения. Той се принудил да отложи и после да се откаже от свикването на един епархийски събор, на който е трябвало да се разхвърли владищината, предвид неизпълнимостта на това. По негово настояване Патриаршията издействувала от Високата Порта една заповед до местните власти да му съдействуват при събиране на владищината от населението в епархията.

8. Борбата за българска независима църква се разраства Общите условия се отразявали, разбира се, и върху Варненската област, въпреки особените обстоятелства, при които имала да се развива българщината в главния град Варна. Та, тук положението изобщо, както видяхме, не се е различавало съществено от онова по другите български краища. Поради ръста и силното вече развитие на българското национално движение, новият митрополит Йоаким, с пристигането си във Варна се видял изправен пред една извънредно трудна задача - да се справи с българския въпрос. В събота на 27 февруарий 1865 г. митрополит Йоаким пристигнал по море в престолния град на своята епархия. В същото време едно патриаршеско и синодално послание е било отправено до клира и паството на цялата Варненска епархия, подписано от патриарха Софрония и целия синод, съставено на два езика - български и гръцки, с което се препоръчвал новият архиерей и се съветвали и отечески приканвали всички „да го приемете с подобающата на неговия архиерейски и кириаршеский характер чест, и да воздавате на неговата священност пристойното му почитание и приверженност и синовната почест, и да се покорявате на неговите архиерейски совети.и отечески завещания", „с усердие и с признателност да му давате архиерейските негови правдини, и увременно да му давате уречената негова архиерейска заплата и сичките други негови случайни приходи, които ся заповядуват от уставите, и да показувате за всегда подобающото усердие и покорение". Посрещнат от голямо множество народ, от всички гръцки първенци и от представители на властите, той отишел на кола, предшествувана от едно жандармерийско отделение, най-напред в дома на един от градските първенци, дето, след като се приготвил, се отправил в шествие на църква. След това посетен или поздравен от върховете на властта и чрез драгоманите от страна на консулите, в понеделник той върнал визитата на управителя, при когото бил събран управителният съвет, в който е бил прочетен неговият берат. С всичко това митрополит Йоаким станал не само формално, но и фактически Варненски митрополит, поел управлението на епархията си и дошел в непосредствен допир с варненската действителност. И още от първия момент той се сблъскал с българското църковно-национално движение във Варна и е трябвало да вземе ясно и определено становище по него. Ние видяхме в предидещата глава как това движение в предвечерието на идването на Иоакима и тъкмо във връзка с това идване, се надигнало и разразило с нова сила и застрашителност. Това е било твърде добре известно на новия Варненски митрополит, който още в качеството си на дякон и после на протосингел при Патриаршията (от 1860 до 1863 г.) имал възможност да се запознае добре с българския въпрос и да си образува определено схващане по него. От неговата кореспонденция ние узнаваме, че още в Цариград той е имал наистина ясно становище по българо-гръцката разпра. Той е отдавал най-важно и изключително значение на българския въпрос, поставял го е като най-крупната и важна проблема, изправяща се пред него за разрешаване; като „най-сериозният и съществен въпрос на деня, чиито последици ще бъдат за нас твърде пакостни поради много причини и съображения". Неговата кореспонденция с Патриаршията още от първия момент след пристигането му във Варна се пълни най-вече с разисквания около тоя най-парлив въпрос. Още в първото си писмо от Варна до патриарха от 2 март, след като съобщава за пристигането и настаняването си, първият въпрос, който повдига, е българският, за който дава някои сведения. А второто му дълго писмо от 26 март е посветено изключително на същия и той дава „най-обширни и точни сведения", „обширно описание на неговите разклонения и основи в града и селата". Преценявайки правилно и точно нещата и отдавайки на българския въпрос голямото значение и вниманието, което той е притежавал и заслужавал в действителност, Йоаким се постарал не само своевременно да разучи работите, но и да си състави ясна представа за пътя, по който биха могли да се разрешат подигнатите въпроси, следователно и за начина, по който той сам, като владика в българската епархия, е трябвало да действува. И още, потегляйки за своята епархия, той е имал вече готова програма за действие и за разрешаване на трудностите произлизащи от българо-гръцката църковна разпра. В какво се е състояла тая програма, ни показват неговите писма от Варна до Патриаршията. Той се явява готов да даде на българите български училища и славянско богослужение. „Никак не щеше да ми се види, преуважаемий владико, чудно и странно, казва Йоаким в писмото си до патриарха, ако тези хора (т.е. българите), излагайки пряко или косвено своите оплаквания, биха поискали училища или църкви, или свещеници сънародни, или друга някоя помощ... Преди още да стигна тук, намерявах чрез всички средства да постигна: 1) добрата издръжка на българското училище в града; 2) после четенето изцяло на цялата света служба на славянски в някоя от градските църкви.. Йоаким се опитал да привлече българите чрез „блага и приветлива обноска, чрез отстъпчивост в много работи" и чрез безпристрастно отнасяне. „Аз се отнесох, казва митрополит Йоаким, не като партизанин, нито пък прегърнах някоя партия повече от друга, но разгласих често и в църквите и навсякъде, че додох не като грък, нито като българин, но като архиерей, който счита всички равни, и че горещо желая да способствувам, колкото зависи от мене, за духовното и нравствено щастие изобщо на всички, което поставих като свое начало и неукловно преследвах." Като отишел в Балчик, стараейки се да помири българите с гръкоманите, та да започнат съвместно строенето на нова църква, което българите отхвърляли, митрополит Йоаким им заявил дори следното: „Помирете се, успокойте се и се обикнете, та недейте ме признава, не ща, не го изисквам; искам само да се помирите и да заработите общо за постройката." „Щом като пристигнах тук (т.е. във Варна), заявява Йоаким в един разговор с Митхад паша, обявих публично, съобразно с началата на вярата, че додох, по благоволение на султана и на Църквата, в този край не като грък или като българин, но като архиерей, който има наложителен и свят дълг да се грижи за всички християни без изключение, които се намират под моето духовно ведомство, като промишлявам за училищата, църквите, учителите и за клира, като поддържам установения ред и отстъпвам в онова, което е справедливо и законно, като прибавих, че не представлявам народности, но законна власт на вярата. Не ще позволя в села чисто български да се учи гръцкият език, нито богослужението в църквите им да бъде на гръцки, обаче също така не ми е позволено да приема обратното или да позволя от моя страна отчуждаването на гръцки предмети от тях и да се съглася да бъдат дадени на тях." Чрез тоя начин на действие и с тия отстъпки Йоаким се е старал и надявал да привлече и примири българите и да се сближи с тях. В това отношение той проявявал голямо търпение, настойчивост и снизходителност. Пет дена след пристигането си във Варна той наредил да се открие затворената дотогава варненска църква „Св. Георги", като се чете в нея цялото богослужението на славянски. На Връбница 1865 г. той повикал българския свещеник Константин Дъновски и му предложил да отстъпи на българите исканата по-рано от тях църква „Св. Георги", което по погрешка не станало по-рано, та да се затвори параклисът „Св. Архангел" и да не се делят българите от гърците. Той изказал готовност да посети българското училище и да се погрижи за неговата издръжка, при условие, че ще се затвори откритият в него български параклис; подействувал и получил съгласието на Варненския гръцки общински съвет да бъдат внесени в неговия състав и тримата български първенци, ако те се обещаят да успокоят изобщо християните от българската част на епархията, а по-късно довел за гръцките училища учител, знаещ български. Обаче не станало нито едното, нито другото поради отрицателното държане на българите. Йоаким ръкополагал свещеници за някои (осем) български села, които не го признавали, ако и да знаел предварително, че след ръкоположението си същите няма да го признават. „Един от тях, разказва сам Йоаким през 1866 г., ръкоположен преди година по писмено искане на неговите съселяни с призоваване на Св. Дух, в деня на неговото ръкоположени е за свещеник в църквата на митрополията, като държеше на ръце свещения залог и щеше да помене името на архиерея, който преди малко го ръкоположи, с висок глас поменал името на Илариона. Аз, обаче, след като в църква се отнесох с голямо внимание, за да не стане нещо нежелателно, защото народът бе веднага възбуден, като му дадох нужните съвети, изпратих го с благословение. И при всичко че селото, в което свещенодействува, да лежи около града Варна, той нито приближава митрополията". „Понесох, казва Йоаким, много оскърбления и затворих очи пред много беззакония. И пак съм готов да съдействувам, доколкото мога, даже и с някои възможни жертви, за тяхното (т.е. на българите) спокойствие и щастие." Обаче въпреки всички свои усилия да се покаже безпартиен и безпристрастен арбитър, който стои над партиите и нациите, Йоаким оставал в душата си все пак грък, с гръцки чувства и стремежи. И докато публично старателно се кичи с мантията на безпартийност, в поверителната си кореспонденция с Патриаршията той снема своята мантия и се явява в същинския си гръцки образ. Той проявява в писмата си явно гръцки чувства, желания и стремежи; говори за защита правата освен на църквата, още и на нацията, за въздигане на националната сграда, разбира се гръцката; за нуждата от бързи и продължителни действия за ослабяването и осуетяването на отчаяните усилия на българщината, която е станала твърде опасна; оплаква се, че българите измамили гърците, докато е трябвало да стане обратното Също и статистиката за гърците и българите във Варна и епархията, която Йоаким дава на Патриаршията, не е лишена от гръцка тенденция. Обаче трябва да се признае, че при всичко това Йоаким е бил човек с широки схващания, един разумен и извънредно ловък реален политик, който винаги се счита с реалното положение на нещата, и който при други условия би имал повече успех. При тогавашните обстоятелства той не е постигнал и не е могъл да постигне резултати. Първо, защото неговата програма, колкото и да е била широка, все пак първоначално е оставала зад българските искания и не била в състояние да ги задоволи. Тя е допущала наистина български училища и българско богослужение, не обаче и отделна българска църква и българска църковна иерархия. Ние видяхме, че митрополит Йоаким се опитал отначало да накара самите българи да затворят своя параклис във Варна, и когато не успял в това, не само отказал на подигнатото чрез Митхад паша тяхно искане да им отстъпи в тяхно владение една от гръцките църкви, но направил чрез Патриаршията постъпки да се затвори от властта българският параклис, а Варненският български свещеник Константин Дъновски да бъде изпратен на заточение в Св. Гора, без обаче да успее в това. Йоаким е бил поначало против идеята за отделна, автономна българска църква, защото я считал гибелна за Патриаршията. В едно свое писмо той признава изрично това, като казва: „От момента, когато тя (т.е. Патриаршията) косвено или пряко, безразлично дали официално или неофициално е явила на тогавашния изобретателен (интригант) пръв министър и разисква с него възможността за образуване на полунезависима българска църква, имаща за началник титлофорен екзарх, заедно с управителен синод, казах с душевна болка, Църквата е загубена." С други думи, митрополит Йоаким е бил против лансирания през пролетта на 1867 г. проект на Григорий VI за отделна, полунезависима българска църква. Ние ще видим по-нататък, че по-късно той е бил против схизмата и е считал, че трябва да се направят жертви и отстъпки, за да се задоволят българите и умири църквата; но знаменателно е и характерно за неговите схващания и отношение към българите и българския въпрос, че преди това той е стоял на едно по-консервативно гледище спрямо последния, отколкото самата Патриаршия. Добре, но това становище не е могло да задоволи българите, и програмата на Йоаким не е могла да има успех. В онова време, през 1866-67 г., българското църковно-национално движение беше се изобщо окончателно оформило и стабилизирало, и искането на отделна автономна българска църква, каквато фактически вече съществуваше, беше най-същественото и неизбежното, беше conditio sine qua non (условие, без което не може) за него. Българското национално движение бе се извънредно много разраснало и се бе засилило и в това именно бе втората причина за неуспеха на усилията на митрополита Иоакима. При това положение отричането на идеята за отделна българска църква бе равносилно с пропадане на всяко помирение и сближение между двете страни. Във Варна, дето Йоаким е трябвало да прилага своята програма, въпреки силата на гръкоманите, положението не се е различавало съществено от другите места на България, дори постоянните непосредствени търкания с гагаузите, създавали тук една по-неприязнена атмосфера и издигали борческия дух на българите. Ние знаем вече, че тук в предвечерието на идването на Иоакима, във февруарий 1865 г., след като притежавали вече своя училищна община и свое училище, българите открили и своя църква, в която служили двама свещеници: иконом Константин А. Дъновски и Иван Громов, извикани от с. Хадърджа, които поменували в службата не местния митрополит, нито Цариградския патриарх, но името на Иларион Макариополски, предстоятеля на основаната от цариградските българи независима българска църква. Този факт беше от грамадно значение и сочеше, че Варненските българи образуват оттук нататък отделна църковна община и епархия, и се отделят не само формално, но и фактически както от Цариградската гръцка патриаршия, така и от Варненската гръцка митрополия, отделят се напълно от гърците и се освобождават от угнетяващите ги връзки с тях. Напразно митрополит Йоаким се опитвал с всички средства след пристигането си във Варна да повърне събитията и да възстанови скъсаните по такъв начин връзки с българите. Изглаждането на местните затруднения е могло тогава да стане вече само във връзка с разрешаването изобщо на големия български въпрос. А както Патриаршията, така и нейните владици са се ръководили главно от две съображения при третиране на българския въпрос: преди всичко запазване или възстановяване на своите приходи и после защита на гръцките стремежи. Тия две съображения, особено първото, не им давали обаче свободата да се издигнат до едно по-високо становище на църквата по българския въпрос; не дали, особено първоначално, тази възможност и на митрополита Иоакима, който отначало е бил, както казахме, против отделната българска църква. Движението на варненските българи добивало обаче стихиен характер. След откриване на българската църква се започнала една жива организационна работа, в резултат на която се получило в скоро време едно национално групиране на българите от цялата Варненска епархия, начело с Варна, и пълното им откъсване от влиянието на Патриаршията. Начело на варненската българска църква и на варненската българска църковна община застанал като неин предстоятел и председател („глава на варненската българска църква") иконом Константин Дъновски, зет на дядо Атанаса Чорбаджи от Хадърджа, човек подвижен и с фанатизма и мистиката на апостол, който дотогава е стоял на заден план в народните работи, но сега бил изтласкан от събитията на първо място и развил жива дейност. Предприета била една енергична пропаганда за издигане, събиране и сплотяване на българщината първо вътре във Варна, а след това и в епархията. Възмутеният и смутен от това митрополит Йоаким разказва, че: „Свещеникът на параклиса (т.е. българският) действува твърде безсрамно и скандальозно и докарва общо разбунтуване на духовете, на едни против настоящия ред в църквата, на други против нас. Всеки празник той поставя на градските улици около българския параклис деца, които канят с викове проходещите българи в хубавата църква. Той има също така някои вагабонти, които постоянно стоят пред големите порти на градските стени и разпитват селяните защо идват в града и имат ли работа в митрополията. Ако получат утвърдителен отговор, те ги отвръщат чрез хиляди хули против гърците от намерението им да отидат при владиката, като ги уверяват, че много скоро ще пристигне избраният от българите Варненски архиерей." Следният характерен епизод още в първия месец след пристигането във Варна на Йоаким свидетелствува какви сцени са се разигравали тогава всред борбата за надмощие между него и българите. Един варненски българин, женен за гагаузка, искал да направи панихида за тъща си в новата българска църква, а жена му настоявала да стане това в гръцката църква. Цял месец се карали мъж и жена. Най-накрая бил поканен новият Варненски митрополит Йоаким да извърши панихидата. След службата отишли в дома на казания българин, дето владиката според местния обичай трябвало да опее житото. Докато ставало това, пристигнал българският свещеник Константин Дъновски със свитата си. Владиката като го видял, веднага напуснал къщата. Дъновски влязъл в стаята и заповядал да отстранят житото, като проклето и афоресано, и да донесат друго, което той благословил. „Начинът, казва митрополит Йоаким, по който (българските свещеници) канят своите единородци за светата служба, е съвсем необикновен и чудноват. Те ги канят от кафенетата и работилниците им, за да идат да чуят светата литургия, като ги насилват често даже и със заплашване. Семейните пък, които от дълги години водят случайно гъркини, те принуждават да отиват в тази (българската) църква, а не в гръцките. Свещениците при това не престават да хулят публично, дето и да се намират, гръцките владици." Тая агитация способствувала силно за издигането на националното съзнание и самочувствие на варненските българи и за тяхното сплотяване около Българската църковна община. И ненапразно се оплаква митрополит Йоаким и сочи, че: „откритата в тукашното българско училище църква, която съществува противоканонически, е станала огнище за всички ония, които тласкат към разбунтуване на цялата епархия": Но не само върху българите, тя действувала и върху самите гъркомани-гагаузи, които, както преди изпратили масово своите деца в новооткритото варненско българско училище, така сега започнали да се присъединяват към ведомството на българската църква, или пък да се повдигат против гръцките първенци и да не плащат владищината. „Този добър свещеник, разказва митрополит Йоаким, заедно с други някои свои съмишленици, подбужда и самите гърци против църковния ред - тъй наречените, като туркогласни, гагаузи, от които мнозина, по-простите, се отдалечават от митрополията, за да не платят нищожната сума на владищината. При това онези, които имат съпружески дела, или други, като знаят своята виновност, прибягват там, дето всичко за всички' става според желанието на просителите, за да се спечелят повече привърженици и така да се направи бунтът общ. Усилията на митрополит Иоакима за помирение и сближение били посрещнати от българска страна с едно силно, на места брутално противодействие. Скоро след пристигането си във Варна той съобщава на Патриаршията, че „сега те (т.е. българите) стоят далеч от митрополията, имат 5 души свещеници и няколко мирски лица, чрез които посредством хиляди клевети и хули против църквата, развращават по-простите, които направиха почти безверници". Българите поставяли всевъзможни пречки на заповяданото от Иоакима славянско богослужение в гръцката църква „Св. Георги", като привличали певците и другите служащи в нея. Затова две български момчета от селата, условени от Иоакима като славянски певци, нито стъпили в църквата. Българите и жените им, били те българки или гъркини, бивали задължавани да посещават само българската, но не и гръцките църкви, нито онази църква „Св. Георги", в която се чело на славянски. Един от видните Варненски българи, който бил кум на две местни гагаузки семейства, като бил поканен да кръсти две новородени техни деца, приел само при условие те да бъдат кръстени в българската, а не в гръцката църква. Митрополит Йоаким се оплаква горчиво, че „ония, които вършат дела нечути за разбунтуване и неподчинение, са както навсякъде, така и тук, с твърде закоравели сърца, които не успяха ни най-малко дори да смекчат нито благата и приветлива обноска, нито кротостта и евангелското отнасяне, нито пък отстъпчивостта в много работи". Варненските българи били непримирими и, когато била отправена до тях покана да платят на митрополит Иоакима припадащата им се част от владищината, решително отказали, като забелязали, че те не признават Патриаршията, нито владиката, и „който е довел последния, той да се погрижи да му плати". В желанието си да се покаже примирителен и достъпен, митрополит Йоаким не отказвал дори да ръкополага свещеници за български села, които след това не го признавали, а един дори още през време на церемонията на ръкоположението поменал не него, както се следвало, но Илариона Макариополски. Йоаким пише на Патриаршията, че при всичко че „полага неизмерими старания за успокоение на това голямо движение, но нищо не успявал", че „само волята на Всевишния Бог може да превърне убеждението и несломимостта на противомислещите, които бясно се борят против църквата". След шестгодишно владичествуване във Варна митрополит Йоаким пише на Патриаршията: „Тези години преминаха в скърби и мъки, в мизерия и нещастия, в нападки и хули, в непрестанна война, произлизаща от българската партия, която е изоставила срама и бащиното благочестие и е започнала война против Христовата църква и нейните архиереи. Тя ме охули, оскърби, осмя ме в лицето, воюва против мене с всички средства, интригува против мене. наковлади ме и се опита с коварни средства и с престорена покорност да разруши всяко частно и обществено дело, което предприех за общо или лично благо и полза". Българските първенци открито заявявали на митрополит Йоаким, дори в самия управителен съвет, че българите не го признават, че за тях патриарх е везирът, а владика мютесарифинът". Такова непримиримо отрицателно отношение и енергично противодействие срещнал Йоаким при прокарване на своята програма от страна на варненските българи. И като търсим причините на това държане, ние ги намираме несъмнено както в недостатъчността на тази програма, така и в силата и стихийността на българското движение; не по-малко обаче и в едно друго обстоятелство, именно в поведението на турската власт. Още във второто си писмо от Варна, митрополит Йоаким съобщава на Патриаршията своето наблюдение, че турската власт в Дунавския вилает се отнасяла благосклонно към българите и техните тежнения, както и в Цариград: „Имах две продължителни срещи с Негово Превъзходителство (валията Митхад паша), от които извлякох впечатлението, че и тук се води буквално същата политика, както и там, и даже в по-голям обхват, поради географическото положение". И това благоприятно за българите отнасяне на турската власт се е наблюдавало не само във Варна, а и в цялата Варненска епархия. В Провадия властта проявявала предразположение да даде спорната между гъркомани и българи църква на последните. Същото ставало и в Балчик и другаде. Йоаким схващал смисъла и съкровената цел на тая турска политика, че „местните политически власти, съобразно с тайните свои упътвания, благоприятствуват на това разслабване на духовните връзки и го подтикват". Като средство за отслабяване на християнския елемент в империята, българо-гръцката разпра е била за турската политика добре дошла и тя, за да я засили и увековечи, поддържала българските стремежи, изхождайки и от други турски държавнически съображения. Тъкмо това поведение на турската власт окуражавало българите и ги правило по-неотстъпчиви и агресивни. В какво безпомощно положение поставяли тези условия митрополита Иоакима, се вижда от следния характерен случай, разказан от него самия в началото на 1867 г. В с. Карахюсеин дъщерята на един българин правоверен (т.е. привърженик на Патриаршията) се сгодила за някой българин. Противниците българи заради неговото правоверство надумват зетя да открадне момата. Докарали момата във Варна, дето я пресрещат българските първенци и я завеждат в къщата на поп К. Дъновски, който ги венчава, въпреки протестите на бащата. Протестите на митрополит Йоаким останали също без резултат, както и усилията му пред властта за съдействие, и той отправил по този случай писмо до Варненския управител, което завършва така: „Тази случка, Ваше Превъзходителство, и други някои подобни и по-важни, случващи се всекидневно и извършвани от българския свещеник и неколцината български първенци, които действуват вече явно и безпрепятствено като друга църковна власт, ме поставят в двоумение и недоумение какво трябва да сторя. Недоумявам, В. Превъзходителство, какво да направя и как да постъпя в моето лично безсилие и да се явя полезен на правоверните християни, когато моята официална църковна мисия и определеното с императорски ферман упражнение на духовните ми права, са станали съвсем илюзорни, а други незакономерно са възприели и изпълняват възложените на мене длъжности. Това разслабване, В. Превъзходителство, и всекидневно настъпващето разбъркване на църковните работи, ме държи в най-голямо бездействие и проблематично положение, заради което съобщавам това на В. Превъзходителство." Това развитие на нещата извиквало, разбира се, силно разпалване на страстите и враждата между българите и гъркоманите във Варна. Последните искали да нападнат и разрушат българското училище и църква, но на Иоакима се удало да уталожи тяхното възбуждение. След това „те се приготвили през страстната седмица (1865 г.) да изгорят чучулите на тримата български варненски първенци, вместо чучулата на Юда, която изгаряли дотогава, а впоследствие да нападнат върху готвеното шествие на епитафията (плащаницата) от българския параклис", което те наистина замервали с камъни и счупили кръста. Усилията на Иоакима и мерките на Варненския мютесарифин Абдул Рахман против евентуални безредици, възпрепятствували обаче по-големи смущения. През октомврий 1865 г. валията на Дунавския вилает, Митхад паша, пристигнал във Варна. Българите се възползвали от това и подали до него прошение, в което се оплаквали от гърците и искали да заповяда на същите да им отстъпят една от петте гръцки църкви в града, които били построени общо от българи и гърци, а не само от последните, а сега две от тях стояли затворени. Митхад паша предприел впоследствие една посредническа акция, за която ни съобщава подробно митрополит Йоаким, но която очевидно не е имала сериозно намерение да сближи и помири двете страни. Митхад паша приел най-първо и изслушал четирмата български първенци, а след това приел гръцките, на които съобщил оплакванията на българите, които, лишени от църква, се принуждават да си служат за тази цел с долния етаж на училището си, което поради това страда и назадничи, тъй като гърците не искат да им отстъпят една църква. Че това положение е недопустимо, и че той е принуден да посочи на българите място, за да издигнат своя църква. Но че е желателно гърците да им отстъпят една църква. Митрополит Йоаким отговорил на това, като изтъкнал своята безпартийност и неутрално държане, въвеждането и съществуването отдавна вече на славянско богослужение в църквата ,.Св. Георги", подчертал своята отзивчивост и отстъпчивост спрямо желанието на българите, но изтъкнал, че му е невъзможно да отстъпи във владение на българите гръцки имоти и църква, в която те да дигнат знамето на бунт против него. Валията призовал след това четирмата български първенци и, след едно въведение, ги поканил да приемат отдавна откритата със славянско богослужение църква „Св. Георги", която да управляват с изключение на свещениците, които да зависят от митрополията. Българите счели обаче за невъзможно да приемат това условие и с това се приключило посредничеството на Митхад паша без резултат.

7. Първата българска църква Видяхме, че Варненските българи си бяха извоювали свое българско училище и се бяха сгрупирапи в една българска община. И при всичко, че формално те бяха прогласили отделянето си от Цариградската патриаршия, все пак фактически нямали във Варна своя отделна църква и духовенство и не скъсвали с Варненската гръцка митрополия и духовенство. Те се черкували в гръцките църкви, служили си с гръцките свещеници при венчавка, кръщене, смърт и други църковни нужди, изобщо задоволявали се с гръцкото духовенство. Добре, но в турската империя властта признавала народностите в лицето на тяхната църква и църковни водачи. Та, за да изпъкне българският елемент напълно като отделна обособена народност, трябвало е и фактически да се създаде във Варна отделна църква. Въпросът за българската църква във Варна е бил значи напълно назрял тогава. Руският параклис не задоволявал вече българите. Идеята да построят отделна църква, която ги е занимавала още в 1863 г., поради липса на средства, се оказвала неизпълнима в тоя момент. Затова първоначално българите са се съблазнили от мисълта да заграбят една от гръцките църкви във Варна, именно „Св. Георги", която и така стояла затворена. Поради противодействието, обаче, на властта, те изоставили това намерение и се спрели на мисълта да приспособят долния етаж на своето училищно здание за църква. За събитията около откриването на първата българска църква във Варна ние имаме две известия: първо, спомените на Константин Дъновски, съвременник и съучастник в събитията, второ, едно писмо-изложение на един от българските тогавашни варненски първенци и виден непосредствен съучастник, Рали х. Мавридов, писано 2-3 дни след самите събития. Те се допълват едно друго и имат следното съдържание: „На 30 ноември 1864 г. се помина гръцкият владика Порфирий, при когото служих като свещеник на митрополията. През 1865 г. се събрахме българите в кантората на Сава Георгиевич и решихме да протестираме пред правителството и патриаршията, че не можем вече да стоим без черква и че няма да приемем новия владика от патриаршията, докато не се разреши черковният въпрос. Протестът ни се подписа от 50-60 села на Варненския санджак. Българите искаха от властта: или да им се разреши да си построят нова черква или пък ще вземат насила една от гръцките черкови. Българите тогава решиха да вземат черк-за та „Св. Георги". Известно стана на всички, че на 10 февруарий 1865 г. ще се отнеме насила казаната черкова, както биде взета в 1861 г. черковата „Св. Богородица" в Пловдив; турските власти приготвиха 12 души турци, които да употребят и хладно оръжие, в случай че стане нужда, само да не допущат отнемането на черквата. За да се избегнат кръвопролитията, българите се отказаха от намерението си и аз сам отидох при мютесарифина да му съобщя решението и да го помоля да не изпраща приготвените 12 души турци. Реши се да се приспособи долният етаж на училището за черква и да се нарече „Св. Архангел Михаил". На 14 февруарий 1865 г. пръв път служих в нея и аз й бях първият свещеник. На Великата събота, когато трябваше да се обикаля черковата (черковната процесия), тогавашният мюте-сариф Абдул Рахман като се разпореди да се преоблечат 25 души млади българи в стражарска форма, за да пазят ред и тишина и да предотвратят възможните смутове от страна на разсърдените гагаузи и измирли-гърци. За новата черкова взехме икони и други черковни принадлежности от Нико-лаевската църква, с които си служихме почти година, докато такива се набавят. Тия черковни вещи бяха донесени от свещ. Иван Димитров Бакърджиев, Петър Атанасов, Курти Добрев, Слави Стоянов и Добри Бацов. След освещаването на черковата ни пристигна в гр. Варна, на 20 февруарий, нрв гръцки владика Йоаким, сегашен гръцки патриарх. Първите епитропи на българската църква бяха: Киро Патриков, Спас Димитров, Кожухар Коста Димитров, Константин Димитров и х. Никола Абаджията." Ето и писмото на Р. Х. Мавридов, което за пръв път се изнася тука в печата: „Варна, 17 февруари 1865. Г-не П. Р. Славейков, в Цариград. Благодарно са отговарям на Вашито почтено от 11, в нем содержание то приумях, и гу прочетох на Общината която са отговориха „много сме изгубили нека да бъди според щението на Г-на Славейка" ми рекоха да ви пиша да броите Гр. 1500 - чи да са сключи сметката. И така щом приемити настоящото ми да сторити добре да броити Гр. 1500 - тамо на Г-да Хр. Мавридову и Д. М. Преславски, чи сключати споредени сметката, чи пак дай Боже здрави да сми приятели от напред по-добре. И да Ви явя ний тука направихми една работа (Дели мемет йшй) кату са разговорихми на Хъдърчя на Поп Константина да доди в градо ни за свещеник, така доди на 8-сущаго, й на 9-го направихми собор на училищито й решихме едногласно да направими на училищито долниа кат Дом Божий, да са молими Богу, тутакси направихми едногласно писмо й са потписаха всичките Българи, й проводихми Поп Константина да отиди на селото си да донисе треботиите неща Антиминс й пр. така на 10-го и 11-го, гледам от нашите Българи никой ни са мърда, заспаха секат чи от Бога ша да слези церката готова, на 12-го петък угуждам един мастор та сабори вратата за дверите й от лева страна другиете врата, й стана Олтар истенски, от вън прозорците до полвина обковахми с даски така й вънкашните врата, за да ни са види кату служи светая служба свещеника, й зарачах да Дорамаджи да направи Престолу й проскомидията, така в суббота са зготвиха всичките Гагаузите кату приумели провождат Мастор Спиру (дюлгерски калфа) на управителат та наклеветява, как Българите са заловили да правят Църква й угодили темелете - й без да му заповяда управителът за воспирането вращъ са Мастор Спиру, та воспира масторат дето работеши, да ни работи, й така дюлгерину утожда на домаджийскиа дюген, та довършат треботните й вечеръта нареждат на рет всичкото, кату чува х. Стамат (страхапъзлю), дету тряба да отиди да посрешни работата, но дохажда на магазията ми с един гняв та ми казва: „тебе кой ти каза да угуждаш мастори да развалят й правят ето сига са са воспря, да ни са месиш на нищо да ни стапваш в училищито ти казвам". Кату чух това му рекох, тварде добре - Кату си отиди нажали ми са и заплаках, й рекох: „Боже мой, ни ми истудявай сърцето", ймаши още някои си неща за приготвени, ни отидох да ги купя, ала казах на другиго да ги земи, както й са извършиха, в Суббота на 13-го доди от селото Поп Константин с Поп Иванна донесуха всичките треботии, нея вечер никой от Общината ни са явява в училищито сякаха чи има някои си зверове да ни глатнат чи са изгубят от свето, вечерта проважда Поп Константин да ма вика да отида, рекох чи ни мога да дода, защото съм запритен, но рекох нека да правят какту знаят да са извърши всичкото, кату наредили в ниделя на 14-го, щеши да служи Поп Константин с Поп Иванна, кату има Антимис можи да служи, но проваждат страхупазлювците едного та воспира Попът да не би чи служи, така Поп Константин за да ни направи раздор, направи им волата, чи само йсчитат часовите й водосвещават й народат са восблагодари й на това, й си утожда секи, с голяма радост чи са удостоиха да чуят пу язикат си да са чите и да са молят Богу, вечерта среща понделник на вечерната сабира са много народ, й става отпуст й всеки са прощава да заговеят. Гръкогагаузите кату чули й са научили от шпйоните чи са челу в училищито по български, тутакси в ниделя сабират са на митрополията й направят собор й мислят как да развалят да саборят Българите, й писват на патрика „как Българите направили си церква в училищито й довели два свещеника й служили св. литургия, й молили патрика да гледа да воспре тези работи да ни напредни" й ходили в ниделя на управителя тъ й гу молили да воспре Българите да ни читат пу Български, но управителят ду днес нищо ни казал, чи ни зная занапред, но научавами са чи управителят, кату проважда скришом да разгледа й разпитва, й ги намеря лъжливи гагаузите. Така в понделник вечерта на вечерня ни са стърпях, колко й да съм воспрян, отидох в училището та като чух пу наши язик да са чите и кату чух евангелието по български многу са благодарих Богу от радост заплаках й рекох: „слава тебе, Боже, удостоих са да чуя във Варна да са чите Български, пу сига й аку да умра ша ма упоет по Български. Забравих, х. Стамат кату ми каза „кой ти речи да угудиш дюлгери да работят", рекох му: „Вашият потъпис й на всичките братия Българи, според съгласителното писмо дету стана на 9-го". Гръкогагаузите Архиерей й фарисей гледат ма криву криву да намерят леснина с една капка вода ша ма удавят, й казвали чи всичката причина ази съм бил ази съм дето деиствувам на всичкото, и ни е лъжа, Чи ни зная сига от там Патрика да ни направи нещо си да воспре, тамо вищи внимавайте научетиса добре чи ни явети треботаите, И ако убичати, можити нещуси да отбирети да въ местити във Вашият Вестник Гайда - Поздравявам Ви й оставам Ваш искрения Р. х. П. Мавридов. (P. S.) Г-не Ви явявам днес в училищния Дом Божий, служи са редовна светая литургия да е на помощ на всичките Българи Братия християни, кату стовях й кату зачна светая литургия, й кату чух пу язикат ни от радост заплаках й рекох: „слава Тебе, Боже, удостоихми са да чуими в град Варна да служат по Български, в йстина от няколко години насам ймахми Руска церква, но не кату Българска, пу някой път ако да ходех на Руската черква от неволя нй са восблагодарявах, й прес месец Януарий утидох една св. Ниделя да са черкувам, чи кату чух Поп Панают пумена имято на Владиката Йоаким, много ускорбих, й си отидох, й веки ни ходих, умразил съм Гръцките Владици нища да им чуя имято, Бог да отьтърве всичките братя Българи от Гръцките ръце, Същият". И така. На 30 ноемврий 1864 год. умрял Варненският гръцки митрополит Порфирий. На 11 декемврий бил назначен и ръкоположен за негов приемник митрополит Йоаким, по-късно Цариградски патриарх, който се забавил малко, докато се приготви, и решил едва през март 1865 г. да потегли за епархията си. Варненските първенци-българи, обсъждайки събитията, дошли до заключение, че е настъпило вече време да се откъснат съвсем от гръцката Варненска митрополия, като образуват и своя българска църква. Поради невъзможността да имат някоя от гръцките църкви, защото властта не искала да допусне никакви ексцеси и смущения в града, те решили още сега, преди да пристигне новият гръцки владика, да пристъпят към дело, като обърнат долния етаж на училището си в църква. Те повикали от с. Хадърджа иконом Константин Дъновски за свой пръв Варненски български свещеник, който със смъртта на Порфирий се освободил от своите тесни връзки с гръцката митрополия и от своите задължения към този владика, който го протежирал още от младини, и при когото служил до смъртта му, подир което се оттеглил в с. Хадърджа. На следния ден след пристигането на Дъновски, на 9 февруари, българите направили събор в училището и единодушно решили да превърнат долния етаж на училището на църква, като същевременно направили и подписали всички единогласно едно съответно писмено протестно изложение до правителството, подписано и подпечата след това и от 50-60 села на Варненския санджак, какво не могат вече стоят без църква и че няма да приемат новия гръцки владика, докато не разреши българският църковен въпрос. К. Дъновски е бил пратен в с. Хадърджа да донесе нужните свещени потреби: икони, антиминс и пр. След това пристъпили и към преобразуване на долния етаж на училището, при което не са липсвали съревнования, страхове, недоразумения и караници между дейците, при което се отличил със своята ревност Р. х. П. Мавридов. На 12 февруарий един майстор, повикан от последния, почнал да работи нужните промени в долния етаж на училищната сграда, направил олтара и престол обковал прозорците отвън с дъски, за да не се вижда, като се служи вътре служба. На 13. когато всичко било готово, гъркоманите се научили и започнали да противодействуват, но без успех. Те пратили майстор Спиро при управителя да интригува, че българите турят основите на църква, и да пречи на работата, и спре работещия майстор. Обаче до вечерта всичко било приготвено и наредено, пристигнал и поп Константин Дъновски с поп Ивана Громов от с. Хадърджа и донесли потребните църковни работи. На другия ден, неделя, 14 февруарий, трябвало да се отслужи литургия на славянски, но възникнали спорове и опасения у някои първенци и литургията била отложена; така поп Константин чел в неделя само часовете и направил водосвет в присъствието на много българи. На вечернята имало пак много народ, както и на следния ден. Опитите на гърците да интригуват пред управителя, за да попречат на службата, не дали никакъв резултат, и те отнесли работата до патриарха в Цариград. Неутралното държане на властта окуражило българите и на 17 февруарий в новата българска църква била отслужена вече тържествена редовна литургия, както и на всеки празник след това, в която името на патриарха било изхвърлено и вместо него се поменувало името на Илариона Макариополски. В своите крилати младенчески надежди Варненските българи се носили тогава с идеята да съберат средства и построят хубава църква „Св. Св. Кирил и Методий", но тая мечта не могла да се осъществи преди освобождението. Първи църковни епитропи станали: Киро Патриков, Спас Димитров, Кожухар Коста Димитров. Константин Димитров и Хаджи Никола Абаджията. Поради особеното положение и развитие на българския елемент във Варна, в българското възраждане и в описаните събития в тоя град, главна роля е играло търговското съсловие, а еснафите не се чуват почти, особено в първо време. Например в списъка на пожертвуванията за Първото българско училище във Варна първоначално се срещат само отделни лица занаятчии, така напр. за 1861 г. Дочу Догане Абаджи, Ради Кюлехчит на Бакъри, и едва на 12 май 1864 г. едно пожертвуване от 50 гр. от „Еснафа Казанджийски", а на 23 ноември 1865 г. - 200 гр. от „Содружие рофет табашки и мотафчийски". От това време, види се, български еснафи почнали да се обособяват и проявяват като такива. Те се чуват напр. през 1866 г., а през 1869 и 1870 г. „Хлебарски еснаф" във Варна поръчва за българската църква у един златар в Разград две слънца и един кръст и заплаща 220 гр., а „Еснафа на унджиите (брашнарите)" поръчал едно сребърно кандило. В 1871 г. се споменуват следните еснафи: абаджийски, хлебарски, унджийски, механеджийски и табашки; на 10 февруарий 1875 г. пък във Варна е станал избор на новия български Варненски общински съвет, именно от представители на търговското съсловие и на еснафите, при което са присъствувапи: руфет абаджийски, каменарски, кръчмарски, чехларски, хлебарски, табашки, кожухарски и бахчеварски. които са били следователно тогава българските еснафи във Варна. В Добрич се споменават през 1869-1872 г. следните български еснафи: бакалски, дикиджийски, кюркчийски, терзийски, абаджийски. Варненските българи се сдобили във всеки случай вече със своя българска църква и свое българско духовенство, със своя църковна община, отделна от оная на гърците, като скъсали така всички връзки с Гръцката митрополия.

6. Построяване на училищната сграда Така основаното българско училище постепенно се развило, разширило и издигнало, като станало мощен фактор на българщината във Варна и Варненско. Числото на учениците непрекъснато се увеличавало, създали се постепенно класове. През третата година учителите стават вече двама. Още през първата година варненци се загрижват за построяване на особено училищно здание. За тези цел родолюбецът х. Стамат Сидерев, сарафин във Варна, на края на учебната година на 30 юни, направил едно голямо дарение от 13750 гроша. На купени за целта две съседни места там, дето е днес църквата „Св. Архангел Михаил", веднага бил започнат строежът на новото училищно здание, обаче постройката се проточила цяла година. Явили се спънки от страна на гръцката община. Гагаузите пречили всякак и накрая предприели масови протестни демонстрации пред управителя, който се принудил да спре с полиция строежа на българското училище. Тогава българите отнесли въпроса направо до правителството в Цариград. Една колективна молба, подписана от българските мухтари във Варненския окръг, за даване надлежното позволение, била отправена до Великия везир чрез българския представител от Варненско Атанас Чорбаджи и Иларион Макариополски. И в резултат на тия постъпки и на анкетата на един специален правителствен анкетьор, издаден бил особен ферман за построяване във Варна на едно централно българско училище за целия Варненски окръг, който ферман бил публично прочетен и възвестен пред българските мухтари и много народ от самия управител - Ашир бея. След това училищната постройка била довършена и на 25 юни по тържествен начин осветена от самия Варненски митрополит Порфирий, и в присъствието на много официални лица, управителя Ашир бей и други висши турски чиновници, римокатолическия епископ, арменския владишки наместник, консулите, търговци и много народ. За главен учител на новото разширено училище е бил извикан от Сливен известният народен учител Сава Доброплодний, който през юли бил вече във Варна и участвувал на тържеството.