Iskri4ka

5. Откриване на българско училище Братя Никола и Сава Георгиевич писали още през май 1860 г. на П. Р. Славейков в Търново да им препоръча и прати подходящо лице за учител, което да знае и гръцки. Славейков им изпратил за такъв К. Арабаджиев. Към началото на юни, последният бил вече във Варна. Наето било училищно помещение, снабдено с нужната покъщнина, и се готвело откриването, когато неочаквано се появили спънки: поради гръцки интриги турската власт не давала позволение. До 1860 г. във Варна национален въпрос е нямало, и разните народности са живели спокойно една до друга, при всичко, че от 1840 г. елинизмът е започнал национална офанзива. Тогава, според свидетелството на съвременника-туземец Василакоглу, варненският митрополит Порфирий, като свещенодействувал, произнасял изрази от свещеното писание, както и евангелието, освен на гръцки и турски, още дори и на славянски език, а общоговорим език в града бил турският, а не гръцкият, който се знаел и употребявал от малцина. Обаче разгарянето на българския църковен въпрос в Цариград се отразило и на националните отношения във Варна, дето изведнъж настъпило едно охлаждание и дори вражда между българи и гърци: първите заявили вече гласно и настоятелно своите национални претенции и права, а вторите, раздразнени вече от общия ход на събитията, считали в свой интерес, че трябва да поставят всички пречки в пътя на възраждането на варненските българи, съгласно с общата тогавашна политика на Патриаршията. Всички средства били позволени. Гръцката община се противопоставила пред властта на откриването на българско училище във Варна. Митрополит Порфирий изтъкнал, че гр. Варна е населен само от гърци и затова място за българско училище в нея няма и не може да има. Че въпросното училище няма да бъде българско, а руско; че то е дело не на българите, а на руския варненски консул. Тая интрига стреснала местния управител Ашир бей, който наредил да се разследва учителя и едва след енергичното застъпничество на българския първенец Стоенчо х. Иванов, член в идаре-меджлиши (окръжния управителен съвет), който в последния разменил по въпроса остри думи с владиката, дадено било нужното разрешение. На 12 август 1860 г. било тържествено осветено и открито първото варненско българско училище с водосвет, извършен от архимандрит Филарет, който е бил свещеник при руското консулство във Варна.26 Веднага след това се започнали занятията, а на 28 август станало в училището събрание, на което учителят произнесъл слово за ползата от учението и поканил всички присъствуващи да се явят след една седмица и всеки да внесе спомуществуванието си за поддържане на училището, което действително се извършило на 4 септември. Търговецът Хр. Г. Груев станал училищен настоятел. През първата година в училището се записали около 60 деца, от които само 15 знаели да говорят български език, останалите, от бащи или майки гагаузки, говорили турски. Така било турено начало на българската просвета във Варна.

4. Българска община във Варна Тласкани и насърчавани от всички тия събития, немногобройните варненски българи наченали най-подир да се сплотяват и организуват. Според спомените на свещеника К. Дъновски, които се потвърждават отчасти от някои косвени известия, на 11 май 1860 г. във Варна била образувана българска община с особен печат и при състав: х. Стамат Сидерев, х. Рали Мавридов, Никола Даскалов, Сава и Никола Георгиевич, Костадин М. Тюлев, Хр. Попович и свещ. К. Дъновски. В първото си заседание тая община се била занимавала с молбата на Кою Чорбаджи от Балчик да се изпрати зет му Димитър в Цариград, за да бъде ръкоположен от Иларион Макариополски за свещеник на гр. Балчик, което и станало. Че групирването на варненските българи е станало наистина през май, както Дъновски твърди, това се подкрепя и от други данни; обаче също така напълно сигурно е, че съставът на общината не бил тоя. който дава К. Дъновски, а по-друг. Във всеки случай през май 1860 г. се пада това сплотяване, именно под влияние на общите условия, под въздействието на Рачински и под тласъка най-подир на събитията в Цариград. Първият известен състав на Варненската българска община е от 1863 г. и то: Р. х. Мавридов, х. Ст. Сидерев, Г. х. Иванов, братя Георгиевич, Хр. Т. Груев, Яни Н. Прагматаров и К. Михаилов Тюлев. След като цариградските българи на 3 април 1860 г. провъзгласили основаването на отделна самостойна българска народна църква начело с Илариона Макариополски, като възобновяване и продължение на древната български Търновска патриаршия и на Охридската архиепископия, те отправили към всички български градове и села писмена покана да се присъединят към нея и да я подкрепят. Видяхме вече, че в първата половина на май 1860 г. българите в Балчик се отказали от Патриаршията и признали Иларион Макариополски; че в споразумение с Варненските български първенци Атанас Чорбаджи свикал на 21 май 1860 г. в с. Хадърджа събрание от представители на някои околни Варненски села, в което се решило да се откажат от Патриаршията и признаят новата българска църква начело с Илариона. Забележително е за слабостта още на варненските българи, че това събрание станало не във Варна, но в с. Хадърджа. Освен това, от едно изложение на Рачински до руското правителство ние узнаваме, че в 1860 г. Добрич, Хадърджа, Гюн догду и други градове и села във Варненско се отказали наистина от Патриаршията и признали Иларион. Първият български учител във Варна и съвременник на събитията, Константин Арабаджиев, съобщава, че „наскоро след откриване училището си през август 1860 г. Варненската българска община приготвила и разпратила писмо до българските градски общини в другите каази (околии) на Варненския окръг (Балчик, Провадия, Хаджоолу-Пазарджик и Мангалия) с предложение всички едновременно да-уведомят Илариона Макариополски в Цариград, че се отказват от гръцката патриаршия и признават занапред началството на българската самостойна църква в Цариград, нещо, което сторила и самата тя - Варненската община. Това важно писмо-формуляр, препис от което Арабаджиев имал запазен и предал на Иван Церов, гласи буквално така: „Высокопреосвященыший Владико, Милостивыйший Архипастир и Отец! После смиреното и покорното целувание на святата Ви десница, ний долуподписаните жители...... с казаата прихождами да Ви известим чрез настоящето си, че и нас както и другите наши единородци Цариградският патриаршеский престол, който е с интриги потъпкал народната ни Йерархия вопреки църковните закони, е отдавна накарал с разнообразните си злоупотребления и престъпления на каноните да мислим за избавлението си от него. Но догде на Божествения промисъл не било угодно да определи особено за това време, ний продължавахме да охкаме под притеснителната му власт. Сега като се научихме ненадейно за отречението от речения престол, което торжествено направили нашите единородци в Цариград, ний излязохме из търпение и с радост ще ся отречем и ний от богоомразната власт на Гръцкото Духовенство, като изхвърлихме из църковните си молитви имято на патриарха и на проводения от него архиепископ, на място които ще турнем да се молим за благоденствието на чадолюбивейшаго Царя нашего султан Абдул Меджита и за Ваше Високопреосвещенство, като за църковен наш началник. За това наше справедливо желание ний известихме честното правителство с особены махзари, с които го и молим да припознай за наше духовно начялетво онова, което нашата съвест, съобразно съ законите на Вярата, ни кара да припознаваме, сиреч църковното начялетво при Българската наша народна църква в Цариград, която считамы за истинна наша духовна майка. Това и Вам, В. Пр. Владико, известявами и Ви потвърдявами с нашите подписи и печати, че ний с драго сърце от сега нататък имами да припознавами за църковно начялетво начялетвото при Българската наша народна църква и от която са обявлявами зависими, според както искат и законите на нашата вяра и да него ще ся обръщами за всичките си религиозни нужди и дела. Това наше общо религиозно писмо Ви дава право да действувате като пълномощен от наша страна за утвърждение от Високото Правителство на нашата зависимост от Църковното Начялетво на речената църква в Цариград и за да ся припознай от Високата Порта Подновената наша иерархия. Надеюще ся че ще на приемити и не щете ни откажите и оставите без Отеческий Ваш отговор на това наше писмо, оставами смирени Ваши Во Христе чада Жит.........съ казаата." Това писмо свидетелствува вече ясно за процеса на национално сплотяване, който се извършвал между варненските българи. Това се изразява още по-силно и в един друг факт: осъществяването внушенията на Рачински за българска просвета във Варна. Организирани в община, Варненските българи пристъпили веднага към откриване на българско училище. Трябва да се признае, че при малочислеността на Варненската българска община, която тогава, в края на 1860 г. броила всичко 136 къщи, това е било цял подвиг, защото издръжката на подобно училище се явявало една трудна задача. И поколенията с признателност трябва да помнят, как малцината тогава варненски български търговци, окрилени от своя чист патриотизъм и родолюбив, доблестно и със себеотрицание са изнесли на своите плещи сравнително големите разходи за основаването и издръжката на първия храм на българска мисъл и реч във Варна. Приходо-разходните книги на Варненската българска община, които се пазят във Варненската митрополия и във Варненското археологическо дружество, свидетелствуват за делото на тия народни труженици. Разходите за училището били посрещани, освен от волни пожертвувания, главно от заеми, които Варненските търговци българи отпущали, без обаче да ги получат обратно поради увеличаващите се нужди и финансови затруднения по поддържане и разширение на училището.

3. Първата славянска служба Още преди да подаде своите записки, в началото на 1860 г., скоро след пристигането си във Варна, Рачински успял да убеди Варненския митррполит Порфирий, да позволи щото всяка събота да се отслужва за него лично в църквата „Св. Георги" славянска служба. При първата такава служба, която се състояла на 12 март 1860 г., българите се стекли масово. Обаче скорошното след това на 3 април избухване на разрива между българите и патриаршията накарало Порфирия да оттегли това разрешение. Според спомените на Константина Дъновски той отстъпил пред настояването на Рачински и позволил да се служи на славянски език на руски царски празници в близкия монастир „Св. Димитър", на който игуменът бил българин и дето Рачински се срещал и разменял мисли с българите, като след службата на 6 август 1860 г. им обещал да действува да се открие във Варна руска славянска църква и ги поканил да размислят за отваряне на българското училище, за което била открита подписка и събрана една сума. Рачински отнесъл сега въпроса за откриването на българско училище и славянска църква за българите във Варна със специална записка, както казахме и по-горе, до руското правителство, което й дало ход. Сам Рачински се явил за тази цел в Петербург в края на 1860 г. Съгласно с мнението, изказано от митрополита Филарета, Рачински се отнесъл до Патриаршията и на 11 март 1861 г. се получило надлежното разрешение за откриване във Варна на руски консулски параклис, какъвто бил наистина открит и осветен на 12 април същата година от архимандрит Филарета, който по искане на Рачински бил ръкоположен от митрополита Порфирия за архимандрит и назначен за свещеник при параклиса. Успоредно с усилията си за славянско богослужение и църква Рачински е работил и за поставяне основа на българска просвета във Варна. Този въпрос той повдигнал, както се посочи вече по-горе, и пред руското правителство. В своите спомени Йосиф Стоенчев разказва, че варненецът архимандрит Филарет, който като младеж бил отведен в 1828 година в Русия и останал и се образовал там около 20 години, след което се завърнал и, след допълване на образованието си в духовното училище в остров Халки, постъпил като възпитател във варненските гръцки училища, се сближил с Рачински, на чийто син станал и домашен учител, а след това в 1861 г. и свещеник на консулския параклис и подпаднал под негово влияние. „Като разговарял с него, Рачински му казвал, че българите в другите места с борба се сдобили със своя българска църковна служба и училища; че не е право да не им се дава техният език; и че ще бъде разумно да им се позволи в една от многото варненски църкви, които не винаги са отворени, да си служат на славянски. В едно събрание на първенците гърци Филарет предложил внушената от Рачински идея да се въведе в гръцките училища преподаването на българския език; че ще е добре, сега още, преди българите във Варна да са наченали да се борят, да им се дадат някои права, та така да се предземе опасността. Обаче първенците не се съгласили и обвинили и изобличили Филарета за това предложение, след което бил и уволнен, но за това пък Рачински го взел под свое покровителство и определил да му дава двойна заплата". Това се съгласява напълно с онази дейност, която филарет, очевидно под влияние на Рачински, развил от 1860 г. във Варна в полза на българското дело. Това се съвпада впрочем и с онова, което казва в спомените си първият варненски български учител, че варненските българи молили гръцката община да въведе обучение на български език, но тя с одумки не ги удовлетворявала. Картината за дейността на Рачински във Варна става пълна, като вземем пред вид и съобщението на съвременника К. Дъновски, който свидетелствува, че в срещите в монастира „Св. Димитър" „Консулът искал от по-видните българи да обмислят въпроса за откриване на българско училище", което било веднага решено от същите. От всичко това се вижда, че Рачински от самото начало е търсил пътища за туряне основа на българска просвета във Варна. Ясно е,че Рачински е способствувал силно за раздвижването и националното сплотяване и проявление на варненските българи. Наистина, Великденските събития в Цариград, когато тамошните българи обявили на 3 април 1860 г. отделянето си от цариградската патриаршия в отделна църква, начело с Илариона Макариополски, също така влияели; но ако не беше Рачински, те не биха раздвижили тъй скоро варненските българи, които са се намирали при много по-трудни условия, отколкото другаде. И значението на този руски консул изпъква още по-релефно, като се има пред вид, че другаде в България, дето условията са били по-благоприятни, но дето е нямало един Рачински, събитията от 1860 г. са повлияли много по-слабо и бавно. Впрочем влиянието на Рачински над българите във Варненско явствува и от неговото собствено признание, че след събитията в Цариград в 1860 г., „когато кметовете на градовете и селата, на поканата на българската община в Цариград, се решили да подпишат, че се отричат от административното подчинение на цариградския патриарх, добросъвестните свещеници от Добрич, Нови Пазар, Котел и селата Хадърджа и Гюнъдогду, ме поставяха в затруднително положение, като се обръщаха за съвет към мене."

2. Варна е гагаузки и турски град В самия град Варна, центъра на епархията, положението е било по-друго, отколкото в областта. Тук народностното съотношение на християните е било тъкмо обратното и българите са били в малцинство. Масата на християнското население образували гагаузите, които говорели турски и при всичко че не били от гръцки произход, фанатично се гърчеели; обаче това е било вече към и след средата на XIX в. До 40-те години във Варна, както и във Варненско, национални противоречия и изобщо въпрос за националности не е имало. Църковната мантия на Цариградската патриаршия е обгръщала и покривала всички православни, без разлика на език и народ. Българите са имали там, дето проявявали нужда и съзнание, свободно своя език в църква или училище, както е било например, както знаем, в Балчик, гърците - своя гръцки, а гагаузите - турски. Забележително е, че тогава във Варна владеещ език в църква и общество е бил турският, т.е. езикът на мнозинството - гагаузите. Църковната служба била извършвана на турски, също така както в наши дни, още у караманлиите в Мала Азия. Впрочем и напоследък още във варненското гагаузко село Кестрич апостолът се четял на турски. В обществото пък гръцкият език е бил много слабо разпространен и се е говорил, освен от митрополита и неговото духовенство, само от двама-трима души гърци. Гръцкият елемент във Варна е бил слаб, по-слаб дори от българския, който също е бил малоброен. Силата на турския език във Варна е била много голяма и преодоляваща. Българите, женени за гагаузки, говорели по домовете си на турски, а разговорът, започнат на гръцки, продължавал и свършвал на турски език.

II. БЪЛГАРСКОТО ВЪЗРАЖДАНЕ ВЪВ ВАРНА И ВАРНЕНСКО (със съкращения, стр. 43-307) 1. Село Хадърджа Едно особено средищно положение във Варненската околия заело голямото варненско село Хадърджа (днес Николаевка), което първоначално заместило дори в това отношение града Варна. Населението му е било българско и състояло главно от преселници, преселени предимно след войната през 1828/29 г. от балканските села Еркеч и Гулица. Ето някои статистически данни за неговото население: в 1867 г. то е брояло 94 венчила, през 1871 г. намираме 130 венчила, в 1874 г. - 153 венчила, а при освобождението в началото на 1879 г. то имало 120 къщи, 162 венчила, или всичко 884 души. Особеното значение и положение на това село се дължи преди всичко, за да не кажем напълно, на един беззаветно родолюбив и забележителен български балкански селянин, първенец на това село. Също както в Балчик, и тук българщината, българският език и просвета твърде рано се възродили, благодарение дейността именно на селския чорбаджия Атанас Георгиев. Роден в с. Гулица (Месемврийско) и получил, според тогавашните понятия, едно доста добро местно образование на български, гръцки и турски, Атанас Георгиев постъпил през време на Руско-турската война в 1828/29 година преводчик при русите, с които ходил до Одрин. След войната, след като баща му с много свои съселяни напуснал Гулица и се преселил и установил в Хадърджа, тук дошъл и Атанас. Благодарение на своите знания и интелигентност, на своите връзки с турските и гръцки първенци във Варна и на покровителството, което оказвал на своите съселяни, той се издигнал след смъртта на баща си пред тях като най-влиятелният човек в селото, и те го избрали за селски мухтар (кмет), чорбаджия. Атанас Георгиев е бил един рядък, издигнат българин, който въпреки невежеството и неотзивчивостта на своите съселяни, сам и на свои разноски отворил в 1847 г. първото българско училище в селото си, което е било и първото българско училище във Варненската околия, като условил за пръв български учител Константин Дъновски. След училището той убедил своите съселяни да построят на следната година в Николаевка и българска църква, в която станал пръв български свещеник споменатият Константин Дъновски и която в 1851 г. била осветена от Варненския митрополит Порфирий, а в 1857 г. извикал за нея и втори български свещеник - Иван Громов. Благодарение на тази родолюбива дейност на Атанаса Чорбаджи и поради слабостта и неорганизираността още на варненските българи, на с. Хадърджа се паднало да заеме на първо време едно особено средищно положение във възродителните усилия на българите от Варненската околия. По такъв начин създаденото в Хадърджа българско просветно-национално огнище не останало без влияние върху развитието изобщо на народните работи в областта. Атанас Чорбаджи се намирал във връзка с българските търговци във Варна. Свещеник пък Константин Дъновски, който станал негов зет, се преместил за свещеник във Варна, дето внесъл високия български дух на своя тъст, и, както сам разказва, понякога във време на службата в гръцката църква във Варна произнасял евангелието или някои ектении на славянски. Когато с акта на 3 април 1860 г. цариградските българи, начело с Илариона Макариополски, провъзгласили основаването на отделна самостойна българска църква, както в другите краища на България, така и във Варненско българите се раздвижили и подкрепили тая народна инициатива. И забележително е, че не във Варна, където българите се чувствували още слаби и неорганизирани, а в с. Хадърджа било свикано за целта на 21 май 1860 г., по споразумение между дядо Атанаса и варненските български първенци, едно събрание от представители на българите във Варненско, именно от Варненските села Девня, В. Козлуджа, Хасър-джий, Караач, Юшенлий (Ботево), Кумлуджа (Крумово), Суджаскьой, Гевреклер, Гюнъдогду, Чатмата и Куюджук, в което било решено, че се отказват от цариградската гръцка патриаршия и нейните владици и признават оттук нататък за свое църковно началство новата българска самостойна църква в Цариград, начело с Илариона Макариополски. Това решение, подписано от всички представители първенци, придружено с особено писмо на варненските българи, било изпратено в Цариград на Илариона Макариополски, с покана да посети и обиколи Варненско. По такъв начин с. Хадърджа заело едно особено средищно голожение във Варненска околия. На следната година в Хадърджа в едно ново събрание на селата от Варненско тоя забележителен българин, Атанас Чорбаджи, бил избран за представител на Варненско по народните работи в Цариград и той наистина заминал за там, дето останал като такъв на свои разноски до своята смърт в 1865 г. Българщината, българският дух и съзнание почнали по такъв начин да се пробуждат и издигат твърде рано, още през първата половина на XIX в. най-напред по селата и градовцете на Варненската област и колкото повече течало времето, толкова българското възраждане тук напредвало, сблъсквало се с настъпващия елинизъм, бивало отблъсквано назад от него и накрай влизало в борба с него.

III. БЪЛГАРСКОТО ВЪЗРАЖДАНЕ ВЪВ ВАРНА И ВАРНЕНСКО МИТРОПОЛИТ ИОАКИМ и НЕГОВАТА КОРЕСПОНДЕНЦИЯ ИЗДАВА БЪЛГАРСКАТА АКАДЕМИЯ НА НАУКИТЕ по предложение и с иждивение на ВАРНЕНСКОТО АРХЕОЛОГИЧЕСКО ДРУЖЕСТВО София - Придворна печатница 1934 Проф. Д-р Петър Ников I. МИТРОПОЛИТ ИОАКИМ (ЖИВОТОПИСЕН ОЧЕРК) Митрополит Йоаким, автор на печатаната тук важна за българската история кореспонденция, е роден в с. Бояджикьой или Вафеохори (на европейския бряг на Босфора) на 18 януарий 1834 г. от родители Димитри Деведжи и Теодора*. Кръстен на име Христо, той няколко години се учил в малкото селско училище, и, понеже чувствувал склонност към духовното звание, станал анагност в селото. На 12-годишна възраст той отишел в Рисион със селския предстоятел Хрисант и след това заминал със същия в Св. Гора, гдето останал цели две години. Оттам той се отправил в 1848 г. за Цариград, и след като тук умрял от холера неговият духовен отец Хрисант, младият клирик постъпил на служба у самоския митрополит. Две години след това по препоръка на кизическия митрополит, по-късния партиарх Иоакима II, който оттук нататък става негов горещ покровител, той заминал за Влашко заедно с погонианския епископ, който го ръкоположил на 18-годишна възраст за иеродякон с име Йоаким. Три години служил той на тоя епископ, а след неговата смърт, по препоръка на митрополита Иоакима, неговият наследник го взел под свое покровителство. През 1853 г. младият иеродякон заминал за Русия, но скоро се върнал пак и останал цели четири години при погонианския епископ. Като чувствувал своите знания недостатъчни и желаял да ги попълни, той се отправил след това за Атина, но минавайки през Виена, оставил да го убедят тамошните богаташи гърци да остане като иеродякон при тамошната гръцка църква „Св. Георги", като помощник на предстоятеля, архимандрит Козма. Във Виена той прекарал три години, научил се немски и посещавал университета, а след едно кратко посещение на родното си място, в 1857 г. през Св. Гора, Атина и Триест, се върнал пак във Виена и останал там още три години. Когато в 1860 г. вселенският патриарх Кирил се оттеглил и патриаршеския престол заел неговият покровител, Йоаким II, Иаоким напуснал австрийската столица и се явил в Цариград, гдето - подготвен добре, снабден със знанието на три езика-немски, турски и румънски, и надарен с дар на словото, му се откривали перспективи да напредне. Той бива назначен за втори дякон, а после на 29 март 1863 г. за велик протосингел при патриаршията. Но скоро, когато неговият покровител бил свален от патриаршеството, сам той бил на 18 юлий 1863 г. също отстранен от патриаршията и една година останал без работа. Подир смъртта на Варненския митрополит Порфирия, Йоаким бил ръкоположен и назначен на 11 декемврий 1864 г., при патриархуването на патриарха Софрония II, послешен Александрийски патриарх, за Варненски гръцки митрополит, какъвто той останал десет години. Неговата дейност като Варненски митрополит засяга вече пряко историята на българското възраждане, и ние ще има да се повърнем на нея по-нататък обстойно. Иоакимовото служене във Варна се паднало в едно усилно и критично време за гърцизма, когато пробуденото българско население се отказало от патриаршията и от гръцките владици, и завело жестока борба за своя българска църква. Митрополит Йоаким трябвало да преживее още от първия момент на идването в епархията си тежки и горчиви минути от постоянно увеличаващото се недоволство и неприязън на българите против него; българските села едно след друго се отцепвали от неговата юрисдикция и преставали да го признават. Той повел наистина една политика на помирение, сближаване и привличане на българите, обаче не успял. Той поставял в църквата духовното и църковно начало по-високо от светското и националното. И тогава, и по-късно той се явил убеден привърженик на едно сближение и споразумение на патриаршията и на гърците с българите. Въпреки своята примирителност и отстъпчивост обаче той не е могъл вече да привлече българите. Огорчен и безпомощен спрямо разразяващата се стихия, той копнеел отдавна да напусне негостоприемната за него северна България, молил да бъде освободен от варненската епархия, но желанието му не било удовлетворено. Едва няколко месеца преди момента, когато неговият покровител Йоаким II станал през 1873 г. наново патриарх, той получил позволение да иде в Цариград, от дето не се върнал вече. На 9 януарий 1874 г., след като бил уволнен тогавашният владика на Солун, Йоаким бил преместен и назначен за солунски митрополит. През четиригодишното си архиерействуване в Солун, както и преди това във Варна, Йоаким развил усилена дейност. Той успял да внесе единодушие и да премахне споровете и разногласията в духовете и спечелил пълното доверие, уважение и привързаност на своето паство и голям авторитет. Когато патриарх Йоаким II умрял и на 4 октомврий 1878 г. бил произведен избор за негов заместник, за такъв бил избран единогласно Солунският митрополит Йоаким, като патриарх Йоаким III. Пристигнал в Цариград, Йоаким III произнесъл забележителна реч по случай заемането на патриаршеския трон, в която изложил ръководните начала на своята бъдеща дейност и между другото казал: „От наша страна ние изповядваме и уверяваме по съвест всички Вас, че никаква неискрена и низка, нито користолюбива отмъстителна или злопаметна цел не ще повлияе на нас при направляването благата на църквата и нацията. Верни пазители на законите на отците и точни блюстители на свещените канони и постановления, отдаваме се оттук нататък всецяло, доколкото може това един слаб и скромен човек, на уреждане и изправяне на казаното по-рано. Изискваме обаче и от Вас, от каноническите и законни тела, и отделно от всекиго едного и изобщо от всички, онова, което ние непринудено обявяваме и съвестно обещаваме. Така ние ще стигнем спокойно и не след дълго с общи усилия и с благодатта на Всевишния в пътя на спасението." Четиридесет и четири годишният патриарх, най-младият такъв, веднага щом поел кормилото на патриаршията, се отдал на реформиране на църквата. Той подал в свръзка с това един бележит доклад на великия везир, в който се застъпвал за пълното запазване на дарените от Мохамеда II привилегии на вселенската патриаршия и за изравняване правата на християни и мохамедани в империята. На 12 януарий 1879 г. той свикал гръцки народен събор за ревизиране на националните канонизми. Пред тоя събор той прочел едно забележително историческо изложение, в което посочвал мерките за изцеряване на църковните и народни недъзи. Това изложение е знаменателно, защото в него се дава една характеристика на положението на цариградската църква тъкмо във време на българския църковен въпрос, и ако и в общи и прикрити думи, то е един обвинителен акт против нея и ние ще се спрем на него в резюме, за да видим как е гледал на изминалите се вече събития тоя бележит гръцки йерарх, Йоаким III, като изхожда от тогавашното положение на църковните работи, разделя в своето изложение времето от XV в. насам на три епохи. I. До XIX в. клир и народ са напълно предани на Бога и Църквата. Водителите пък, народни и църковни, полагали голям труд и грижа за тях, но делата им не са били достатъчно сплотени и животоспособни. II. Времето до 1860 г. може да се характеризира като епоха на отдих, през която просветва надежда за подобрение, дава се повод на клира и на народните водачи да съразмислят за прокарване стабилни реформи в църковното управление и да се погрижат за възпитаване на християнското изпълнение. Обаче нищо достойно и подходящо на нуждите и желанията не е станало. Липсата на наука, сблъскващите се сурови интереси на църковните и светски първенци и всеки друг, достоен за осъждане частен интерес са непреодолимите пречки, които са им възпрепятствували, при всичко че са могли да сложат хладнокръвно и постепенно спасителните основи на една административна система за защита на всяко църковно благо. Беше възможно през това време да се направи много нещо, та днес да не плачем ненавременно и да се разкайваме за настъпилите нещастия, обаче нищо не се е направило, достойно за споменуване. III. От 1860 г. до днес е епоха, която може да се счете сравнително за най-благоприятна, но е в действителност най-печалната, защото причината за нещастията не е в други поводи, но - печално и тежко е да се каже - в неразумността на първенците. Възраждането на науката всред клир и нация, духът на времето и някои други причини способствуваха да тласнат църковните и народни водачи, най-вече против волята им и с мисъл, обзета от предубеждения, към това да размислят за някаква реформа на административните работи на Църквата, мислейки, че с подобно непълно законодателство всичко се спасява. Обаче много променливи обстоятелства и преди всичко липсата на стабилно и искрено желание направиха и онова несъвършено законоположение безполезно, да не кажа вредно, от което произлезе сегашното достойно за оплакване положение. Това обаче премина и никаква полза няма от риданията и плача, освен щото съзнаването на грешките да способствува за поправяне на останалото. Никой не може да отрече, че през тези две епохи, когато е било възможно да се действува, изпъкнаха в Църквата между първенците на народа ни хора уважаеми, които са работили мъдро в църква и общество, мъже, чиято памет е вечна, а похвалата велика. Обаче добрите сетнини от добрите техни дела са повлияли твърде малко върху цялото. Тази епоха може, наистина, да се нарече иначе и епоха на взаимни обвинения, защото първенците на нацията сочат остро и убедено водителите на църквата като виновници на нещастията, а последните - тях, заради това, дето се стремят да направят църквата светска. По-вярно е обаче, че и двете взаимно обвиняващи се страни, било от незнание, било от непростимо безразличие, са сторили каквото са могли за общата гибел. Никога клирът не е направлявал сам и самоволно работите на църквата, нито и в най-дребните дори неща. Понякога той е бил прост зрител, съдействуващ против волята си на вършеното от ония в чисто църковни работи. Но с взаимни обвинения нищо добро не се постига. Всяка от обвиняемите страни дължи да признае с християнска изповед, че е способстоувала така или иначе за катастрофата. Светият клир на Великата църква трябва да разбере, че неговото предназначение, неговата мисия е велика и твърде важна, е мисия религиозна, обществена и нравствена, която има предвид цялата църква, цялото православно изпълнение. Миряните трябва да признаят, че пренасянето на чуждици в областта на църквата, твърде голямото тяхно участие в нейните работи, ослабяването на центъра и на неговите служители, на оня център, който е спасил православието и нацията, излагането от някои от тях на църковните светини, и пренасянето на неговата сила върху други центрове и тела от друг характер - всичко това е причината, която е предизвикала ослабването и отчаянието и в последствие катастрофалния упадък. Трябва прочее да се разбере, че в интереса на всички е да се засили този наш древен център, чрез пълната поддръжка и обмислената намеса на всички. Когато с Божия помощ тези начала преодолеят и у едните, и у другите, Църквата ще преживее безсъмнено дни на слава. Полезно и в общ интерес е двете страни да заработят заедно и съразмислят за поправяне и подобрение на работите. Безсъмнено светият клир, който има управата в ръце, особено висшият, съгласно със своята Божествена мисия, трябва да стои по-високо, което се изисква не само от чисто религиозните интереси на църквата, но и от ония на нацията. А за подготвяне на истински и достоен за високото си предназначение и положение висш клир са нужни обмислени законоположения. Освен това Йоаким III предлага следните мерки за саниране на положението. Строг избор на определените за архиерейство, съвсем свободен от партизанство, от користни частни интереси и от странични вмешателства. Да се определи достатъчна и достойна издръжка за тях. Да се махнат от избирателния списък лицата без висше духовно образование, недобродетелните и недостойните. Да се махне вредният за сегашното време начин на събиране на владищината и другояче да се нареди издръжката на владиците. Архиереят да бъде осигурен в своята издръжка и независим материално, за да се предаде на своите високи задачи и длъжности. При днешните условия архиереят не се грижи да насочи всички по правия път, а угажда на силните, за да спечели поддръжката им при добиване на своите права. Той се принуждава да затваря очи пред лошото управление на училищните, църковните и обществените работи; съгласява се на страшни беззакония за удовлетворение на силните, които иначе пречат на събиране на неговата владищина. Това положение трябва да се заздрави с нужните закони. Да се създаде правосъдие, което да следи всички административни и духовни работи на Св. Синод и да определя ясно отговорностите на патриарха и синодалните. Да се създаде въз основа на каноните законоположение с углавен характер с наказания за симония, за всяко дароприемане и злоупотребление и за разни обвинения против архиерея. Да се създаде законодателство: за уреждане на избора на архиереите; за забраняване на тяхното преместване; за определяне състава на синода; за унищожение на малките епархии и епископиите; за уреждане длъжностите на митрополитите и димогеронтите при водене на обществените работи. Да се премахнат трите големи злини: неоправданото каноническо преместване, вмъкването във висшата иерархия на неспособни елементи и нееднаквото възнаграждение на владиците. Създаване на 12-членен народен съвет от най-видни първенци за разрешение на най-важни църковно-народни въпроси; създаване на 3-членен плащан съд за материални спорове; създаване при патриаршията на 3-членно плащано настоятелство за образованието; законодателство за брака; усилени грижи за националното и духовно образование; законодателство за издръжка на енорийското духовенство и премахване злоупотребленияте при уволнението му, което да става само след съдебно разследване и решение; създаване на наредби за монастирите, за монасите, за патриаршеските финансии и приходи, за архиерейските приходи; създаване на пенсионна каса и пр. Една смесена комисия трябвало да се занимае с тия предложения на Иоакима III и да приготви законопроект, който да се представи след това на събора. Тази изчерпателна програма е легнала в основата на реформаторската дейност на Иоакима III. Тя свидетелствува не само за дълбочината и много-странността на автора й, но и за това как е гледал той на събитията около българо-гръцката разпра, които са в неговите очи една катастрофа за патриаршията и гърците. Съответно с тия свои схващания Йоаким III се е постарал да премахне хладината между патриаршията и Русия, настъпила след схизмата. Верен на своите думи и схващания, Йоаким се отдал с необикновена енергия, такт и мъдрост на реформиране на църквата и развил така широка и плодотворна дейност, както Цариградската църква отдавна не бе преживявала, и която го издигнала в реда на най-знаменитите патриарси. Няма почти страна от живота на църквата, незасегната от дейността му. Той способствувал за подобрение и уреждане материалното положение на цариградската църква, за изплащане на дълга й; предизвикал големи дарения на видни гръцки богаташи за обществени цели; въвел ред и дисциплина в енорийското духовенство и подобрил положението му. Особено значителни били неговите грижи за просветата. В 1879 г. той създал патриаршеска библиотека. На следната година открил патриаршеска печатница и поставил начало на официалния патриаршески орган, чието редакторство поверил на учения мъж Мануил Гедеон. Същия той натоварил с издаване на сбирки от важни църковно-исторически документи и с написване историята на цариградските патриарси, която в последствие наистина излязла, посветена от автора на Иоакима III. Йоаким създал в Цариград централно свещеническо училище, като при това духовната школа в Халки била издигната в академия; способствувал за построяване на великата гръцка народна школа в Цариград, на девическото училище „Запион", както и на училища в провинцията, и основал приют за старци в близкия до Цариград остров Проти. На 30 март 1884 г. Йоаким подал оставка от патриаршеството поради недоразумения с турското правителство и с гръцките управляващи среди и се оттеглил да живее в родното си село Бояджикьой и в Св. Гора. С правителството на султан Абдул Хамид, което се мъчило да подкопае и унищожи привилегиите на цариградската църква, Йоаким III е трябвало да води продължителна и упорита борба. Неговият твърд отпор накрай се увенчал с успех, но му коствал патриаршеската корона и неблаговолението на Високата Порта, която дълго време след това отказвала да допусне поставянето наново на неговата кандидатура за вселенски патриарх. Едва ходатайството на Русия направило това пак възможно и на 25 май 1901 г. той е бил избран повторно за цариградски патриарх и останал такъв до самата си смърт на 13 ноемврий 1912 г. Повторното патриархуване на Иоакима III представя продължение на предишната му дейност. Тогава били подредени и открити за чужди учени патриаршеската архива и библиотека. Началник на архивата станал архимандрит Капиник Деликани, който издал три сборника с исторически документи. В 1904 г. Йоаким III възстановил, начело с Михаил Гедеон, Дружеството за средновековни изследвания, на което дал помещение в самата патриаршия и пр. Патриарх Йоаким стоял и умеел да се постави над ограничените партийни възгледи и рамките на тесните шовинистични стремежи, а имал предвид най-първо църквата като общо. Именно в това направление се е движел и неговият грандиозен план за обединение на всички християнски изповедания на почвата на истината на православието. Тая голяма идея издигнал той от висотата на патриаршеския трон, като отправил горещ апел за единение и общение първо на целия православен свят при отстранение на споровете и филетизма. В своята първа програмна реч след повторното си избиране за патриарх той поставил за съвременна задача на православието братското примирение и евангелско общение на всички Божии автокефални църкви, защото целта е обща за тях и разногласията и разделянията между тях трябва да изчезнат. И примирението трябвало да изхожда и изхождало наистина от първенствуващата катедра - цариградската. Тая широта на възгледите била проявена от него благотворно и по болните за църквата национални въпроси, и, благодарение на неговата мъдрост и твърдост, били ликвидирани Антиохийската и Иерусалимската схизми, както и Кипърският църковен въпрос, а Българската схизма, против която той е бил от самото начало, била тласната по пътя на едно благоприятно разрешение, за което и балканското политическо споразумение от 1912 г. между българи и гърци давало най-добри изгледи и надежди, но на което попречила смъртта на патриарха Иоакима на 13 ноемврий същата година, (с. 1-10) _____________________________________ * Според някои някои устни сведения, които дължим на г. проф. Йордан Иванов, стойността и достоверността на които обаче не може да се провери, Йоаким бил от български произход. (Бел. на автора.)

II. ПЕТДЕСЕТГОДИШНИНАТА на ПЪРВАТА БЪЛГАРСКА ЦЪРКВА „СВ. АРХАНГЕЛ МИХАИЛ" в гр. ВАРНА 1865-14 ФЕВРУАРИЙ - 1915 ГОД. Православно братство „Св. Арх. Михаил" - Варна Издава Варненското черковно настоятелство Варна, 1915 год. Печатница Д. Тодоров (стр. 1-41) ПЕТДЕСЕТГОДИШНИНАТА НА ПЪРВАТА БЪЛГАРСКА ЦЪРКВА СВ. АРХАНГЕЛ МИХАИЛ" В ГРАД ВАРНА Преди четири години градът Варна бе честит да отпразнува тържествено 50-годишнината от откриването първото свое българско училище. Това бе едно рядко, достопамятно тържество, което изпълваше с радост и гордост всички български сърца в града. Това бе тържество не само за българската школа и култура, но и за българския елемент, българската народност тук. То символизираше възраждането на българщината във Варна и околията из една тъмна и непрогледна епоха на чуждо потисничество и мрак. То изображаваше победния ход на българската просвета сред вековно невежество и заблуда - как заблещука отначало със слаби пробляски искрата на българското съзнание, на българската просвета и реч в този величествен приморски кът, за да се възпламени и загори отначало в робска, а след туй в свободна България в пламъка на една плодовита просветна и културна дейност, от която тъй много се възхищаваме и радваме днес. Спомниха се тогава имената на първите виновници, радетели на българското училищно дело в нашия град, отдаде се заслужена почит на тия идейни, безкористни и самоотвержени труженици на това дело. В това чествуване общината и учителството изпълниха достойно своя дълг. Днес ние се намираме пред също едно такова тържество, с което е свързано най-близко духовното възраждане на българщината В град Варна. На днешния ден - 14 февруарий 1865 година - тъкмо преди 50 години, се откри първата българска църква в нашия град. Това събитие иде да ни припомни за величавите епически борби на недалечното минало за народно пробуждане и черковна независимост, които съставляват най-бурната и светла страница в нашата история въобще. То иде да ни припомни, макар и в не тъй силни оттенъци, що значеше църквата за българския народ във времената на робство и изпитание, как тя в най-тежки минути го подкрепяше и издигаше, как тя го откърмя-ваше и запазваше като зеница на окото си неговото най-скъпо достояние -езика и вярата, и как той, застанал твърдо на нейния спасителен кораб, постепенно възкръсна за нов духовен и свободен политически живот. Що значеше наистина за българския народ делото на плеядата черковни труженици и народни великани - Паисия Хилендарски, Софрония Врачански, Неофита Рилски, Неофита Бозвелията, Илариона Макариополски и цяла редица други светли имена на черковни иерарси? Не те ли бяха първите и най-главни виновници, за да се пробуди този народ от дълбокия сън, в който го бе хвърлило двойното робство - политическо под турците и духовно под гърците, от които първото му отнемаше свободата, а второто по-грозно и застрашително - езика и националността? Църквата и нейните служители изпълниха велика спасителна мисия за запазването народа от духовна смърт и за придобиването му духовна и политическа свобода. И с днешното тържество иде да се разкрие една само страничка на тази спасителна мисия на нашата църква за духовно-национапното пробуждане на българщината в един от най-прекрасните кътове на нашето отечество Варна и околните ней градове и села. Този кът, задушен от гърцизъм и гагаущина, половина столетие само назад е бил почти съвършено загубен за българската нация, а днес той - начело с великолепната във всяко отношение Варна - се издига величаво със своите национални придобивки, духовен устрем, културно-просветни начинания, вънкашно благоустройство и материално благосъстояние. И радвайки се на всичко това, ние не трябва да забравяме за скромните труженици на нашето възраждане в миналото и за този мощен фактор - църквата, -чрез който най-вече се пробуди и възроди българският народ, и в името на който този народ осигури своята отначало духовна, а отпосле и политическа свобода. Историческият момент, от който датира началото на възраждането на българщината във Варна, се отнася към 1860 година. Три важни и знаменателни събития са станали през тази година: 1) на 12 март се отслужва първа служба на църковно-славянски език в църквата „Св. Георги"; 2) на 11 май се съставя първата българска община; и 3) на 19 август се отваря първото българско училище* В тези три събития се корени зародишът на черковно-националното и културно дело на българщината във Варна; в тях се застъпят най-съществените насоки на българския идеал, в който въобще се е проявила силата на българския дух и полет в онова време. Службата на родния църковно-славянски език е изразявала стремежа, идеала на българите да си имат своя, родна, независима църква, която единствено можеше да ги обособи като отделна нация и да им даде правото на самостоятелна, юридическа единица пред турската правителствена власт. Образуването на българска община е станало израз на онази стабилна организация на народна сила и дух, посредством която единствено можеше да се направляват народните тежнения за извоюване права и свободи. Откриването на българското училище - това е изразът на народното съзнание и свяст, в който бе заложен в народната душа мощният стремеж към просвета и култура въобще. Църква и училище, два могъщи фактори, с които заживя във възродителната си епоха българският народ, сплотиха своите сили в една черковно-училищна община, чрез която се организираха и заработиха народните труженици под общото знаме на национално-духовното ни възраждане и просвета. Събитията, станали във Варна през 1860 година, бяха главно отзвук на тази народна вълна по черковния въпрос, която по онова време бурно се разливаше по всички кътища на българската земя, будеше съзнанието на погрузените в мрак български синове, и сплотяваше техните редове за смела борба срещу народните врагове. Най-силен израз народният подем и пробуждане намериха в случилото се нея година на Великден в Цариград, когато чрез Илариона Макариополски тамошните българи, а в тяхно лице и целият български народ, твърдо и демонстративно се отказаха от гръцката патриаршия и поискаха черковна свобода и независимост. Общото народно движение, което дотогава бе почти чуждо на малцинството българи във Варна, започна да буди и съгрява в тях патриотически чувства и самосъзнание и да ги импулсира в подетата борба за признаване правата на българското име и реч, узурпирани от духовните негови поробители - гърците. Успехът на българското дело във Варна, където гърцизмът бе създал най-силна своя крепост и разполагаше с всички средства на противодействие срещу подавляющето ме[н]шинство (35-40 семейства) на българския елемент тук, не е дело само на отделни личности. То е дело преимуществено на колективния български ум, усилия и жертви. Всички наши сънародници, кой с каквото и както е могъл, са влагали своята дан в общата съкровищница, като с готовност и единодушие са се отзовавали на всяко народополезно начинание. Взирайки се в миналото, изучавайки делата на народните труженици в нашия град, ние дълбоко се трогваме и възхищаваме от беззаветния техен патриотизъм, идейност и безкористие, от мълчаливата упоритост, трудолюбие и постоянство, с които се съзиждали камък по камък величавото здание на българското възраждане във Варненския край. Ние виждаме как тези труженици, шепа хора отначало, в една епоха, когато самото име „българин" бе още синоним на варвар, презрян човек, и в един град, където българщината бе хвърлена в най-дълбока забрава, организират се в една община, откриват училище, съграждат собствено здание за него, откриват и църква, намират учители и свещеници, грижат се за тяхната издръжка, образуват по-сетне читалище и ученическо дружество, за всичко това правят непосилни материални жертви и там, където последните се оказват недостатъчни, събират помощи и от околните градове и села, като търсят подкрепа даже от патриоти-българи в Цариград, Румъния и Русия. Грижат се и устрояват тези родолюбиви български синове черковно-училищното дело и в селата на Варненската околия и цялата Варненска епархия въобще. Изпращат те нарочни хора да обикалят тези места, да пробуждат в тях национално съзнание в сънародниците ни, да ги убеждават да си издигат църкви и училища и там, където са издигнати вече такива, да контролират развоя на черковно-училищното дело. Това последното те залягат да се устрои и чрез особни писмени законоположения, които се правят задължителни за цялата епархия. Варненските родолюбци водят борба срещу всички интриги на гърци и гагаузи пред турската власт, застъпват се пред последнята чрез най-влиятелните си хора - членове в мезлиша за защита на българските интереси, използуват застъпничеството и на някои от чуждестранните представители, предимно това на руския консул. Застават те смело и в редовете на борците по черковния въпрос. Организират умело и своевременно тази борба, отказват се от патриаршията, подкрепят от името на българското население в целия Варненски окръг с молби и протести каузата на народните ни деятели в Цариград, изпращат свои представители там и настойчиво искат Варна да се включи като център на българска епархия. Най-после, като венец на толкова безкористни усилия и упорита борба, варненските българи на 2 декемврий 1872 година се удостояват да посрещнат своя първи народен архиерей - и до днес благополучно святителствуващия Св. Варненски и Преславски Митрополит г. Симеон, животът на когото, верига от подвизи и дела, е също цяла история на миналите ни борби. От този важен момент българското черковно и училищно дело било спасено за Варненския край, съществующите черкви и училища все повече и повече се благоустрояват и осигуряват откъм своята издръжка и се започва будна и интензивна работа в села и градове за съзиждане нови храмове на вярата и просветата, в какъвто период на творчество дойде и самото освобождение на България. Припомняйки в общи черти делата и заслугите на скромните, честни и горещи варненски родолюбци и прекланяйки се пред техните добродетели и подвизи, ние ще се ограничим в настоящата брошурка да спрем своето внимание по-подробно върху пряко интересующия ни въпрос за откриването на първата българска църква в града - „Св. Архангел Михаил", и борбите, които са предшествували и последвали това събитие, както и върху първите и най-главни участници в тези борби. Огнището, откъдето е проблеснал първият лъч за възраждането на българщината във Варненско и в нашия град Варна, е било с. Николаевка (Хадърча). Тук най-напред, още през 1847 година, когато никъде из Варненската околия не е имало българска църква и училище, се издига и църква, и училище; настанява се за първи път български учител и български свещеник. В Николаевка се събират за първи път първенците от всички околни български села по черковния въпрос и съставят на 21 май 1860 година протокол, с който се отказват от Цариградската патриаршия и нейните владици и признават за свой върховен черковен началник първия български владика Иларион Макариополски. От Николаевка бе първият народен представител от Варненската епархия, известният и влиятелен чорбаджи Атанас Георгиев, който в 1861 година взе участие в черковно-народния събор в Цариград и живо съдействуваше за преуспяване на българското дело в град Варна. От тук се направляват и по-късно в някои отношения черковно-училищните работи в града и околните села, както и тия по общо черковния въпрос. От Николаевка най-сетне бидоха донесени икони и всички необходими черковни принадлежности за откриване първата българска църква във Варна - „Св. Архангел Михаил"; оттам бе дошел и първият български свещеник и предстоятел на черковно-училищната община във Варна - Константин Дъновски, който е и първият виновник за самото откриване на тази църква. Последният е добре известният на варненските граждани и дълбоко уважаван от всички дядо поп Константин, който днес е останал среди нас един от редките живи деятели на тази славна епоха, която сега възпроизвеждаме и чествуваме. Той, поради своята енергичност, интелигентност, положение и влиятелни връзки, се е поставил в центъра на черковно-училищните работи още отначало, както в Николаевка, така и във Барна, играл е важна роля и с неговото пребиваване тук и там, с постоянното си обикаляне околните села се е поддържало живо общение между отделните български центрове - обстоятелство твърде важно по борбата за черковния въпрос и за поддържане ред и дисциплина в черковно-училищните работи в епархията, направлявани по-късно веч всецяло от град Варна. Заслужава поради това да се спрем по-подробно върху личността и дейността на този народен труженик. Свещеник Константин Дъновски в Николаевка и Варна е свързвал на първо време своята деятелност с тази на Атанас Чорбаджи, комуто станал и зет. Като момък той дошъл през 1847 г. да търси място за учител. Атанас Чорбаджи, който по онова време е искал да открие в селото Николаевка училище и търсил учител, се срещнал с него, условил го и го завел в селото. Като учител младият и пълен с енергия и родолюбив Константин, който отначало събирал децата и им преподавал в частна къща, залегнал да се построи отделно здание за училище и църква, каквото е било действително издигнато със средства на Чорбаджи Атанаса. Зданието било почнато още на следующата година и не без известни спънки издигнато: половината за училище, половината за черква. В 1851 година черквата била тържествено осветена от гръцкия във Варна владика. Издигането на тази първа във Варненско българска църква е послужило отпосле като пример за подражание и на околните села. В 1854 г. Константин Дъновски, заедно с трима свои другари, се отправя за Света Гора на поклонение. По пътя от Цариград за Солун, вследствие на едно злополучно повреждане на парахода, с който пътувал, той, заедно с други десетина души, паднали в морето, някои от тях се удавили, а други спасили. В Солун - в църквата „Св. Димитрий", - когато отишел да се поклони на гроба на светия Великомъченик, той имал една необикновена среща с един стар свещеник, който с вънкашността и говора си му произвеждал поражающе впечатление. Този свещеник, като узнал за намерението му да отиде в Св. Гора, му казал да се върне на мястото, където го е определил Божият промисъл, понеже това място е било и ще бъде прагът на чудни световни промени. „Очите ти. казал му той, непременно ще видят всичко, речено от Господа, със залога, който щети връча и ще бъде за уверение като от Бога." След това той му връчил един Св. Антиминс и му разказал за чудесното видение, случило се на 20 декемврий 1746 година в Солунската църква Панагия Лагудияни, на някой си светогорски аскет, от Иверския мънастир, Йеромонах Теофаний във време на четиридесятница, отслужвана по случай едно зверско изтребление на няколко християни от кръвожадни мюсюлмани. Чрез това видение било открито на свещеника, че Бог предал християните под турско владичество заради техните грехове, но че Той по Своето милосърдие не ще ги остави докрай в робство, ще съкрати дните на турското царство и съвършено ще го разсипе. Затова обаче християните трябва с молитва и покаяние да се обърнат към Господа, като се възнася безкръвна жертва на 153 нови жертвеници, по числото на толкова риби, споменавани в Евангелието... Йеромонах Теофаний, комуто се открило това видение, се отправил в Йерусалим, а после в Цариград и в съгласие на тамошните патриарси, отпечатал 153 образа за божествени жертвеници (Св. Антимин-си). Първата служба станала в светия град Йерусалим, на самия ден на Великата събота (с приложение на частица: Мерзкое и богохулное царство агарянско вскоре низпровержи и предажд е благочестивим). От тези антиминси отец Теофаний раздал в Синая, Александрия, Антиохия, Цариград, островите: Патмос, Кипър и др. места. Един от същите антиминси връчил и явилият се старец-свещеник в Солунската църква „Св. Димитрия" на Константина Дъновски, като залог, чрез който той ще види освобождението на своя народ от турско владичество, към който народ, най-много страдален между всички други, прибавил старецът, Бог храни едно особно благоволение за неговото простосърдечие и искреност. Необикновената среща със стареца-свещеник, разказаното от последния чудесно явление на Йеромонах Теофания и връчения му залог - Св. Антиминс, свещ. К. Дъновски е описал по-подробно с някои интересни и загадъчни съобщения в специална брошурка. Случилото се с него, и то след като тъй неочаквано е бил спасен от явна смърт, той е приел като едно откровение, което му определило неговото бъдаще призвание - да се завърне в отечеството си и да се отдаде на служение на своя народ, чрез служението на Всевишнаго Бога. Той и до днес е запазил като най-скъп за себе си залог, връчения му по такъв необикновен начин Св. Антиминс, на който е бил отпосле ръкоположен за свещеник, служил е на него при откриването на църквата „Св. Архангел Михаил" и ред години подир това; с него са били осветени и руският параклис във Варна, и 14 църкви в околните села на Варненската епархия. Като се завръща със своите другари от Солун, окрилен с пламенни надежди за освобождаване неговия народ от турското владичество, той дохожда във Варна. Като не е имал възможност да отиде в Николаевка, където по случай на войната (Кримската) били нахлули избягалите от Добрич поради руското настъпление турци и татари, той заминал за учител в Балчик. Тук той също е бил първият български учител. След двегодишно учителствуване той напуснал Балчик и отишел пак в с. Николаевка, където се и оженил за дъщерята на Атанаса Чорбаджи. Подир учителствувал още една година в същото село и на 2 юний 1857 година се ръкоположил за енорийски свещеник на Николаевка, където служил и от по-рано повикания из Беброво, Търновско, свещеник Ив. Громов. Двамата свещеници обслужвали и на всички околни села. Наскоро обаче свещеник Константин бил повикан от варненския гръцки владика Порфирий, който бил твърде благосклонен към него, за енорийски свещеник във Варна при църквата „Св. Богородица". Като родолюбив българин той започнал при службата от време навреме да се обажда на славянски с прочитане на евангелието или някоя ектения, нещо, което се много харесвало на варненските българи. Това обаче го поставя в конфликт с гърците, които започнали да го ненавиждат, и той престава да служи редовно в речената църква, като при това напуща за шест месеца град Варна, за да отиде в родното си място. След завръщането си тук обаче, през 1859 г., той започва по-усилена борба, за да се сдобият българите с отделна църква, където да се служи на славянски. Наред с това сънародниците ни заработват и за откриване свое училище. Домогванията им обаче може би за дълго време щяха да се парализирват от силните по богатство, влияние и болшинство гърци, ако те да не намериха енергична подкрепа на една влиятелна и светла за българското възраждане във Варна личност, а именно подкрепата на тогавашния руски вицеконсул Рачински. Александър В. Рачински, дошел тук за вицеконсул след Кримската война, е бил първият руски представител във Варна. Человек благороден, правдолюбив и горещ славянофип, той е бил с най-добри разположения към своите поробени и във всичко онеправдани братя - българите. С усърдие и умение той се залавя, за да се въведе в една от гръцките църкви славянско богослужение, където и лично той, и всички българи да могат да се черкуват. Той срещнал обаче за това пречки от страна на гърците. Едва подир двегодишни усилия и преговори с гръцкия митрополит Порфирия той се домогнал да получи разрешение от последния, за да се извършва богослужението веднъж в седмицата, в събота, на славянски език и то при изричната уговорка, че това се допуска само лично за него. Първата служба на славянски език е била извършена в черквата „Св. Георги" на 12 март 1860 год. Тук се стекли всички българи и можем да си представим какви чувства са ги възобладали, когато за първи път в черква те са могли да се помолят на Бога на роден тям славянски език. За тази служба Рачински писал: „Стечението на народа, както на българите, тъй и на гърците, било голямо, тъй щото молещите се стояли даже в двора. Това събитие е произвело добро впечатление на всички присъствуващи, даже хубавото славянско богослужение се харесало и на гръцките чорбаджии." В черквата „Св. Георги" обаче не се служило повече на славянски. Настъпилото наскоро Великденско събитие с българите в Цариград изострило във висша степен отношенията между българи и гърци. Това се почувствувало и във Варна. И гръцкият владика отказал да отстъпва за повече казаната църква в града за славянска служба. Тогава Рачински залегнал да се построи руска църква и училище при консулството, където да могат да се черкуват и пращат своите деца българите. За тази цел той нарочно ходил в Петербург, за да ходатайствува лично за построяването на храма и училището. И тук обаче се представили затруднения. Подигнал се въпросът дали е уместно да се строи руска църква без разрешението на гръцката патриаршия в града, находящ се под нейно ведомство, и какви отношения в случая трябва да се установят с българското духовенство и народ, който се отказан от това ведомство на патриаршията. Знаменитият Московски митрополит Филарет, мнението на когото поискал Обер Прокурорът на Св. Синод в случая, се произнесъл по въпроса в смисъл, че без надлежно разрешение на Цариградския патриарх не може да се строи руска църква във Варна, нито пък да се взема гръцка такава, а също така не може да се назначи без такова разрешение в нея и български свещеник. Рачински, като узнал това, побързал да подаде за целта, чрез гръцкия във Варна митрополит, прошение до Цариградския патриарх, за да иска нужното разрешение. Патриаршията се отнесла в този случай благосклонно. На 11 март 1861 г. било получено разрешение, параклисът бил построен при вицеконсулството (в къщата на Залъмоолу Коста) и на 12 април същата година тържествено осветен от архимандрита филарета, свещеник К. Дъновски и свещеник Иван из Къзълджилар. За параклиса са били отпуснати от княгиня Воронцова 5000 рубли, в памет на убития й през Руско-турската война в 1828/29 г. мъж, който ръководил обсадата на гр. Варна. В този параклис българите се черкувапи до заминаването на Рачински през 1863 г. След това българите престанали да ходят в него, понеже турската власт започнала да ги подозира. Още повече, че самият вицеконсул, веч княз Олхинский, се отнасял несъчувствено към това посещаване параклиса от българите. Параклисът, да споменем мимоходом тук и това, по-късно, в 1868 година, е бил пренесен в дома на архим. Филарета, който служил в него до самата си смърт (в 1875 г.). След смъртта на Филарета там служил свещ. К. Дъновски до обявяване на войната, а след освобождението в параклиса, който е бил пренесен в къщата на Петър Янев, служили българските във Варна свещеници Подир въздигането пък на Съборната църква в 1886 г. черковните принадлежности на този параклис били пренесени на южния престол, иконостасът на който, заедно с някои одежди, икони и посъди, е бил направен с иждивението на Н. И. В. Руския император. Но да се повърнем към събитията от 1860 година. Родолюбивите варненски българи, пред съзнанието на които ясно се изпречвала нуждата да си открият училище, след туй и църква, както и нуждата да се отзоват сплотени в борбата за разрешаване на рязко изтъкналия веч черковен въпрос между българи и гърци, на 11 май 1860 год. образуват община и си направят печат със следующия надпис: „Българска училищна община - съгласие, дързост и успех. - 1860." В общината за членове влизали следующите лица: свещ. К. Дъновски, Хаджи Стамат Сидеров (из Г. Оряховица6, Хаджи Рали Мавродиев (из Шумен), братя Никола и Сава Георгевич (из Търново), Никола Даскалов (из Самоков - секретар на Рачински), Хр. Попович (из Калофер) и Костадин М. Тюлев (из Казанлък). Тези лица са били и най-главните труженици за българското дело във Варна. Организирани в община, на българите предстояло да се заловят за работа и на първо място да се погрижат за откриването на българско училище. Към това те се подбудили и от следующето обстоятелство. Преди да се построи руският параклис, където споменахме, нашите сънародници за известно време се черкувапи, и след отказа на гръцкия владика да се служи на славянски в черква „Св. Георги", българите се черкувапи в мънастиря „Св. Димитър" (в Евксиноград), игумен на който бил йеромонах Теодосий, българин из Търново. Тук отвреме навреме, по искане на Рачински, през по-големи черковни или някои царски празници се служело на славянски. От 1 август 1860 г., през Богородичните пости, цяла неделя служил в мънастиря ежедневно и четял параклис свещеник Константин. На 6-ти, същия месец - Преображение Господне - била извършена тържествена служба с петохлебие от него, в присъствието на Рачински. Събрали се и всички по-първи и събудени българи. Някои от тях-no-младите и събудените, а именно: Сава Георгевич, Михалаки Рибапов, Йосиф Хр. Стоянов, Хр. Груев, Андрей Астарджиев, Хр. Климентов, Георги Груев, Дамян Павлов и Никола Даскалов, изпреди още се събирали в мънастиря и заедно с Рачински, свещеник Константина и Йеромонах Теодосия обсъждали народни въпроси, пеяли патриотически песни и главно се спирали върху нуждата да се открие българско училище във Варна. След службата на Преображение те пак имали среща и окончателно решили да се открие подписка за издържане на училище. Родолюбието подбудило сънародниците ни към най-щедри помощи. Най-крупна сума, от 300 лири, подарил игуменът на мънастиря Иером. Теодосий. По хиляда лева подарили влиятелните и богати българи: Атанас Георгиев (из Хадърча), Стоянчо х. Иванов (от Е.-Джумая), брат му Господин и х. Стамат Сидерев , братя Георгевич подарили 600 лв., Ат. и Георги Попови - 400 лв., К. Тюлев, Хр: Попов, Хаджи Рали Мавродиев и Янаки Жеков - по 200 лева. Еснафите подарили по 100 лв., четирма търговци-гърци - по 100 лв., мюфтията Ибиш Ефенди подарил от вакъфите 400 лв., друг един гражданин - 800 лв. Рачински записал под графата „добри людие" - 6402 граждани. Събрала се една сума от 10 000 лева. Според твърдението на свещеника К. Дъновски, отначало българите решили да внесат тази сума в гръцката община, за да се издържа с нея български учител, който да преподава на българските деца в гръцкото училище български език три пъти в седмицата. Гърците не се съгласили на това. Тогава българската община решила да открие самостоятелно българско училище, като на първо време наела за целта частна къща (тая на Балтаджи Пейка, до площад „Йосиф I"), а заедно с това решила да купи за 3000 лева мястото, където е сега църквата „Св. Архангел Михаил", за постройка на училище. Гърците и гагаузите с интриги пред местната турска власт искали да попречат на откриване българско училище. Такава е била например пуснатата от тях интрига, че това училище се открива не от българи, а от руския вицеконсул, по политически съображения. Българите обаче разобличили скритите домогвания на гърците и българското училище било открито на 19август 1860 година. Водосветът е бил извършен от гръцкия свещеник Панайот, но като певец взел участие и свещеник К. Дъновски. Първи български учител е бил Константин Т. Арабаджиев из Търново. Числото на учениците е било 25 момчета и 15 момичета. През следующата 1861 година се започва построяването на двуетажно здание за училище (сегашната църква „Св. Архангел Михаил"). Но и тук българите трябвало да се справят с интригите и буйството на гърците. Последните ги подигравали и пуснали интригата, че зданието се прави с руски пари и ще служи не за училище, а за свърталище на хора, опасни за държавата. Един ден, след като бил изкаран вече първият етаж на зданието, фанатизирана тълпа гагаузи и гърци се струпват пред конака и демонстративно изискали от мютесарифина Ашир-бея да се спре по-нататъшната постройка на училището. Турската власт удовлетворила тяхното искане и работата била спряна. Това обаче не отчайва българите. Чрез влиятелния Атанас Чорбаджи, който бил тогава български представител в Цариград по черковния въпрос, те успели да издействуват султански ферман за постройката на училището. В тази работа положил големи усилия и свещеник К. Дъновски. По съвета на тъстя си Атанаса Чорбаджи, той отишъл при тогавашния варненски мюфтия Ибиш-ефенди, близък приятел на Атанаса, за да иска съдействието му пред властите. Ибиш съчинил мазба (прошение) от името на българите до централното правителство и я дал на свещеника Константина с препоръчителни писма до кадиите на Козлуджанската, Провадийска, Добришка, Балчишка и Манкалянска каази за подписване и подпечатване от българските мухтари. В мазбата се казвало, че българското население от Варненския санджак не иска да праща децата си в гръцки училища и да се учат на неразбран за тях гръцки език, та затова молело да им се разреши да си открият българско училище в гр. Варна. Тази мазба била отнесена от свещ. Константина на Атанаса Чорбаджи в Цариград, който пък я предал на Високата Порта. По този начин бил издаден султанският ферман. Но докато българската община във Варна се сдобие с него, изминали се девет месеца. През това време училищната постройка стояла недовършена и непокрита, а материалите му били разграбени от гагаузите. Като се получил ферманът, той бил прочетен тържествено в двора на конака (сегашното окръжно управление) пред всички подписали мазбата български и турски мухтари, които били нарочно за това поканени, както и пред множество народ - българи, гърци и гагаузи. Гърците и гагаузите, които не знаели нищо от постъпките, правени от сънародниците ни с подаване мазбата, останали крайно изненадани от случилото се. Българите удържали победа. Зданието за училище било довършено и покрито. На 25 юлий 1862 год. то било тържествено осветено в присъствието на мютесарифина Ашир бея, руския вицеконсул Рачински и на всички българи. Водосветът бил извършен лично от митрополита Порфирия. Така се издигнала и осветила в град Варна първата българска обществена сграда, която е станала светиня за всяко българско сърце тук, защото в нея се е пробуждало съзнанието и окрилявал духът на младото поколение в робската епоха, в нея по-късно са се съгрявали всички български сърца в горещи молитви и надежди сред тежка неволя и робство. Тази сграда, и днес скромна, полудъсчена, полускрита, вещае само за величието и мощта на българския дух, който се е възпитавал под нейния покрив сред смели и упорити борби. Двата етажа на новопостроената сграда отначало служили за училище. Но ето че българите се намират пред друга належаща нужда. Те нямат своя църква, молитвен дом, където да отдъхват през празничен ден и задоволяват своите религиозни нужди. При нямане отделна църква те при това не са могли да създадат за себе си общинска и училищна стабилност и да се обособят като отделна нация. Защото църквата обособяваше пред очите на турците разнородните елементи. Това обстоятелство, във всичката му важност, са преценили варненските българи и сега те насочват своите усилия за придобиване своя църква. Въпросът, за да се сдобият с църква, където да се служи на славянски, е занимавал българите още през 1860 година. На първо време обаче те се черкували в „Св. Георги" и в мънастиря „Св. Димитър", когато е имало там славянска служба, а по-късно - в руския параклис. Но след заминаването на Рачински от Варна в 1863 год., българите нямали веч възможност да се черкуват в тези места, а пък нуждата да имат своя църква за тях ставала съвършено наложителна. Този въпрос особно назрял в началото на 1865 година. Примерът с насилственото взимане от българите през 1860 година гръцката църква „Св. Богородица" в Пловдив действувал заразително и на варненските родолюбци. Обмислен бил между тях вече сериозно планът, за да се завземе църквата „Св. Георги". В този план е била посветена и турската власт, която им заявила, че българите могат да вземат църквата, но на своя глава и че, ако стане някое сбиване или убийство, не ще отговаря. За 10 февруарий се натъкмили десетина младежи българи за тази работа, но него ден, когато трябвало да се съберат за това, по различни причини, не се явили. Същия ден свещ. Константин се срещнал с пристигналия в града за събиране помощи стар български свещ. Наум от Охридския мънастир „Св. Наум". Последният го убедил, че за българите ще бъде най-добре да приспособят за черква долния етаж на българското училище. Тази идея твърде много се поревнала на свещ. Константина, който и от по-рано мислил за това нещо, но сега той се заловил да го осъществи. Преди всичко той склонил за това българите и, без гърците да подозират нещо, уредил въпроса с турския мюфтия Ибиш ефенди. На искането да се позволи на сънародниците ни да си открият отделна църква, мюфтията заявил на свещен. Константина какво турският закон позволявал да се строи отделна джамия там, където пожелаят най-малко 25-30 семейства. И понеже българите (на брой 45 семейства), които заявили, че искат да имат своя църква, отговаряли на това изискване на закона., то тяхното желание може да се удовлетвори. Така подготвена работата, сам свещеник Константин отишел в село Хадърча (Николаевка), за да вземе от тамошната църква икони и други черковни принадлежности, които били докарани на каруци от Катели Грозев, Слави Стоянов и Добри Бацов в града на 13 февруарий по мръкнало, а през нощта били наредени в долния етаж на училището, надлежно пристроен от по-рано. На другия ден - 14 февруарий 1865 година, на Сирни заговезни, била открита новата църква с отслужване Божествена литургия от свещениците Константин и Иван Громов. Последният дошел нарочно от Хадърча, заедно с черковните певци Петър Атанасов и Курти Добрев. На службата присъствували всички българи от града. Доведени били и учениците, на брой около 120 души. Имало и селяни от Хадърча, Гьондоглу и Чатма. След отпуска учениците изпели в църква песента на Султан Абдул Азиса: „Весели се наш народ..." и с това се завършило тържеството по откриването първата българска църква във Варна, посветена в чест на Св. Архангела Михаила. Голяма, неизказана била радостта на българите. Те виждали увенчани с успех своите усилия и жертви. Това ги ободрявало и съгрявало с нови надежди. С откриване свои училище и църква българите се почувствували оздравени на своята позиция. Те се сдобили с най-необходимото и от сега нататък могли с по-голямо спокойствие и надежда да гледат на своето бъдаще. Успехът на сънародниците ни с откриването българската черква не малко озлобил гърците и гагаузите. Те неведнъж се опитвали, чрез интриги пред турската власт, да се затвори тази черква. Турците обаче не се съгласявали на искането им, защото не виждали нищо нередовно в действията на българите. И въобще властта се отнасяла благосклонно към последните и ги подкрепяла в техните законни искания и аспирации. Виждайки това, гърците правили и някои опити за взаимно мирно споразумение с българите. Към туй особно се скланял и пристигналият след една седмица (на 20 февруарий) от откриване българската църква, митрополит Йоаким. На Връбница той повикал свещ. Константина и му предложил да отстъпи на българите исканата изпреди от тях църква „Св. Георги" - нещо, което казал той, било грешка, че не станало от по-рано - та да се затвори „Св. Архангел" и главно да се не делят черковно от гърците. Българите отклонили това предложение на митрополита Иоакима. Такива постъпки от страна на гърците за взаимно разбирателство обаче са били единични. Въобщем тяхното, както и това на гагаузите, държане било враждебно и предизвикателно към сънародниците ни, които дълго време живели под страха, че църквата им може да се затвори. Пречки на първо време българите срещали и по въпроса за гробищата. На Връбница 1865 г. умрял един българин. Погребвали са тогава мъртъвците в черковните дворове. Станало нужда да се погребе починалият в двора на черквата „Св. Георги". Но когато погребалното шествие със свещ. Константина пристигнало до черквата, последният бил принуден от гърците да остави починалия, който бил заровен без свещеник. По-късно, през 1868 г., властта определила на различните народности места извън града за гробища. Такова обаче не било отделено за българите, тъй като те не били още официално признати за отделна черковна община. Гърците от своя страна не ги допускали в своите гробища. Тогава свещ. Константин се споразумял с арменския свещеник Харютюн ефенди и последният се съгласил щото българите да открият своите гробища (сегашните такива) до техните. За същото се споразумял и Господин Чорбаджи с арменската община. След 14 февруарий в църквата „Св. Архангел" започнало да се служи редовно във всеки празник. Чредували се отначало свещениците: Константин и Иван Громов. Последният служил във Варна до 1 август същата година. На негово място дошел свещ. Димитър, из Балчик, който стоял тук до февруария 1866 година. Един месец подир него извикан бил свещеник Иван, из Търново, свещенодействуващ дотогава в с. Гьондогду. И той стоял до Димитровден. До м. февруарий 1867 год. свещеник Константин останал самичък във Варна, когато бил повикан служащият в Добрич свещеник Ив. Русев. Последният останал тук до края на 1869 година. В началото на 1868 г. при църквата „Св. Архангел Михаил" се установил и светогорският йеромонах Дионисий (от манастира Лавра) като духовник, а отвреме навреме и служил. Той починал в 1869 год. През септемврий 1867 год. дошел от Цариград архим. Панарет, като заместник на оттеглилия се от ръководене работите на черковно-училищната община свещ. Константин. Последният обаче, макар да не вземал за известно време пряко участие във вътрешните работи на общината, все пак продължавал пред турската власт именно той да се счита като представител на българите (милет викили), когото те държали и за всичко отговорен. Архим. Панарет стоял във Варна две години и напуснал почти едновременно със свещ. Ив. Русев. След неговото оттегляне, свещ. Константин, който до това време повече живял в Николаевка и обикалял селата, пак поел управлението на българската община. През 1870 год. дошел от Сърбия архим. Дионисий, който служил в църквата „Св. Архангел" няколко месеца и си заминал по Димитровден. След него се намерил тук светогорският йеромонах Партений и той свещенодействувап на българите до април 1872 год. Едва в началото на 1872 год. дохажда от Джумая за постоянен енорийски свещеник Ив. Славов, който служил във Варна чак до смъртта си през 1896 година. По-късно, през август месец 1875 год., дошел свещ. Хр. Върбанов из Шумен, а наскоро подир освобождението веч дохождат свещ. Енчо Димитров и Желязко Градев. Покрай упоменатите по-горе свещеници, които до освобождението повече или по-малко временно служили при църквата „Св. Архангел", свещ. Константин е пребъдвал почти постоянно тук. При нямане на други свещеници, служил е редовно в казаната църква и е изпълнявал религиозните нужди на тукашните българи- В качеството си на предстоятел на черковно-училишната община, той е бил ангажиран повече с черковно-управните дела както в града, така и в околните села. Застъпвайки се във всички народни начинания пред турската власт, той е бил най-после заподозрян като опасен за нея човек и в началото на Руско-турската война хвърлен във варненския окръжен затвор. Повод дало и обстоятелството, че през 1876 год, и до войната той служил в този параклис, като посолски свещеник. Съден е бил от военен съд и едва избягнал бесилката. В затвора пролежал цели седем месеца и бил пуснат заедно с другите затворници, когато русите взели веч Добрич. След освобождението свещ. Константин изпълнявал енорийска служба в епархията до 1898 год., когато поради напреднала възраст е бил пенсиониран. При все това обаче той все още запазил силите си и след пенсионирането си е изпълнявал временно различни служби. Напоследък той твърде скромно и бедно живее във Варна при една от стаите на църквата „Св. Арх. Михаил" и, макар вече и на 85-годишна възраст, не престава да изпьлнява длъжността изповедник при варненските черкви и да държи през празнични дни правило в тукашния окръжен затвор. По случай празнуемия 50-годишен юбилей Негово Високопреосвещенство св. Варненския и Преславски Митрополит г. Симеон е ходатайствувал пред Св. Синод, за да се отличи народо-полезната черковна дейност на свещеник Константина с офикия и последният е решил да бъде той произведен в чин иконом. По същия случай той е удостоен и с орден за гражданска заслуга с офицерския кръст. Варненският общински съвет пък постановил в заседанието си от 10-и февруария с решение №70 да се преименува близосъседната до църквата „Св. Архангел" улица „Одринска на негово име. Оказваната му почит той напълно е заслужил и хвала нему за самоотвержените му подвизи и трудове! Откриването българска църква във Варна е било от голямо значение за съживяване българския елемент. Мнозина, които дотогава избягвали да се наричат българи, постепенно започнали да се причисляват към тяхното общество. Чистокръвни наши сънародници, дошли в различни времена от чисто български центрове като Сливен, Ямбол, Котел, Севлиево и др„ губели националността си във вълните на гърцизма и гагаузщината Достатъчно е било за тях да се оженят за гъркиня или гагаузка, за да забравят езика си и станат родоначалници на инородна челяд. Първият освежителен приток по отношение към такива загубени български синове е бил откриването на българското училище през 1860 год. Дотогава български семейства във Варна е имало до 25-30, а след откриване училището до 1865 год. числото им възраства до 45-50. Толкова поне по списък заявили, че искат да се отвори българска черква. А след като такава се открива, в продължение на първата година те стават повече от 100, а в началото на третата година (1867) възрастват до 250-280 семейства. Последните били вече в състояние сами да поддържат своя свещеник, без да му се плаща нещо от общината, а с придобиваните от черквата средства, както и с щедрите пожертвувания на варненските благодетели и събираните помощи отвън, могло да се издържа училището. През 1870 г. числото на българските семейства достига до 300, през 1872 г. - до 400, а през 1876 г. - 500. С откриването на църквата, предишната, наричана училищна, община се преименувала на черковно-училищна, която си съставя и нов печат с надпис наоколо: „Българска народна черква във Варна", а в средата на турски: „Булгар милетин клисеси". С него общината си служила във всички официални книжа до освобождението. Тази община се състояла от същите родолюбиви българи, от които и предишната. Отварянето българска църква преди всичко се ознаменувало с формалното скъсване всички връзки с местната власт на гръцкия митрополит. В черковното богослужение името на последния било изхвърлено и заменено с това на Илариона Макариополски. Тукашната българска община се поставя от една страна във връзка с цариградската такава, а от друга - с градските общини в епархията: Добрич, Балчик, Козлуджа и Провадия, както и със свещениците, чорбаджиите и епитропите в селата на околията. От Цариград тя получава инструкции по обще-църковния въпрос, с разрешение оттам се напечатват вули за венчаване, кръщелни свидетелства и свещенически емватики (емватико харти)*. С разрешение на Илариона Макариополски предстоятелят на тукашната община полагал Св. Антиминси в новопострояваните български църкви, каквито веч започнали да се правят трескаво след пробудилото се в градове и села религиозно и национално съзнание. Св. Антиминси били донесени от двама Светогорски монаси из Кутлумушкия мънастир. С разрешение от Илариона свещ. Константин произвеждал и анагности (църковни четци - свещеносци). По отношение към градовете и селата в епархията, тукашната община полага усилия и грижи, за да създаде здрава основа за черковно-училищното дело, на което тя се поставя като главен ръководител. Тя взима повод от настъпили някои неуредици по селата, изработва един проекто-законник и на 11 май 1866 г. свиква събор от свещениците, епитропите и чорбаджиите в епархията, за да се разгледа и приеме той като задължителен за цялата епархия. Съборът с малки изменения одобрил предложения проект, който бил подписан от представителите, в това число и от тия из Добрич, Балчик и Провадия. Последните го и подпечатали с печата на своите общини и заявили, че ще се подчиняват на неговите наредби. В този законник (правилник), който срещаме в черковната кондика за 1866 г., под заглавие привременен законник, съставен от Варненското българско общество за управление на епархиалното духовенство, са прокарани следующите положения: 1) всички епархиални свещеници са длъжни да се събират два пъти в годината (4-8 май и 16-20 септемврий) на общи заседания; 2) никой свещеник не може да свещенодействува във Варненско, в град или село, без знанието или одобрението на Варненското българско общество; 3) никой свещеник не бива да венчава без вула от обществото; 4) всеки свещеник е длъжен да държи метрическа книга, в която да записва всички кръстени деца и венчани лица; 5) дават се упътвания как да се разглеждат бракоразводни дела; 6) всички свещеници са длъжни да бъдат в добри отношения с християните; 7) свещениците са длъжни да плащат за издръжка на общината по 60 пари (30 стотинки) на венчило, а всички селяни - по 6 гроша на венчило; 8) селяните могат да си условят учител само след като по-напред изпратят кандидата си във Варна, за да се изпитат и оценят способностите му в общината: и 9) всяка година ще се свиква във Варна епархиално събрание от представителите на всички общини, в което „Главното Варненско общество" ще дава отчет за извършеното от него и сметка за приходо-разхода. От прокараните в законника положения се вижда, че варненската община от 1866 година се конституира веч по отношение към черковното и училищно дело в епархията като черковно-управен институт със значение и власт такава, каквато отпосле придобиват у нас до освобождението епархиалните смесени съвети. Варненци още от самото начало взимат живо участие и в църковните работи в Цариград. Още през 1861 г. Варненско, както споменахме вече, е имал свой представител по църковния въпрос в лицето на известния Атанас Георгиев. По-късно, в 1871 г., след издаване фермана за учреждаването на Българска Екзархия, когато трябваше да се свика първият народен черковен събор за изработване Екзархийския Устав, тукашната община изпраща за свой представител Господин х. Иванов, из Варна. Покрай другите, дадени на последния, наставления относно Екзархийския Устав, устройството на българските училища, откриването в Цариград висше българско училище, варненските българи настойчиво изисквали щото Варна да бъде седалище на български митрополит и самият град, за който не се упоменува в султанския ферман, да се включи в Българския Екзархат, а иначе представителят да се оттегли. Искането на варненци било удовлетворено в кръга на възможността. Със Синодално писмо от 12 октомврий 1872 г.. подписано от Н. Бл. първия български екзарх Антим I и синодалните старци, до варненската община, като се излагат мъчнотиите, които пречат за образуване отделна Варненска епархия, съобщава се за решението Варна временно да се присъедини към Преславската епархия, която „избрала вече за бъдащий свой митрополит Негово Високопреподобие Архимандрит Симеона, мъж снабден с високо учение, с примерна нравственост и строгост в живота, с решително самоотвержение и с горещо желание за нравственото възвишение на паството му". Варненци, оценявайки положението, се задоволяват с такова разрешение на въпроса и настояват само щото митрополитът да носи и титлата „Варненски". Със Синодално писмо от 13 октомврий там се съобщава за назначението на високопреосвещенаго Симеона за „Варненски и Преславски митрополит". За същото им съобщава и новоизбраният архиерей в първото си пастирско послание, като им казва и следующите напълно заслужени от тях думи: „зная горѣщото родолюбiе на варненското народонаселенiе, което историята на нашето черковно възражданiе с хвалбы ще споменува за неговото постоянство в борбата ны за грабнатытѣ наши черковны правдины".. На 2 декемврий 1872 год. варненските българи с неописуем възторг посрещат своя първи архиерей, който на 4-ти същия месец извършва първа архиерейска служба в старата българска църква. Отсега настъпва нова епоха за църкви, училища и обществен живот. Новият митрополит, макар и да има резиденцията си в Шумен, не престава редовно да посещава и служи на варненци. След освобождението той премества своето седалище в гр. Варна, която става център на епархията, и до днес, ползувайки се с дълбокото уважение и любов на своите ерпахиоти, с неустанна енергия и бодрост ръководи богодарованото си паство по пътя на евангелската истина и правда. За неговото достойно архиерейско служение, което напълва веч 43 години, ще се ограничим само да повторим следующите справедливи думи, които срещаме в годишния отчет на варненската девическа гимназия за 1897/98 год.: „Тук е цял период на достойно служение пред олтаря на църквата и отечеството, в което бъдащият историк неведнаж ще има да отбелязва примери на доблест, истински патриотизъм и идеално въодушевление." Да завършим с кратко упоменание на туй, което е създадено днес в гр. Варна по отношение на църковното дело. Покрай историческата светиня - скромната и малка стара българска черква, в която и досега не престава да се служи, нашият град се краси, среди един широк, централен в града, площад, от величествената черква „Успение Пр. Богородици", започната през 1881 год. и довършена през 1886 год., която по архитектура, иконопис, величина, издържаност на стила и украса, особено след направените напоследък ремонти и приспособления, справедливо може да се каже, че е първа в цяла България, след народния паметник църква „Св. Александър Невски" в София. Бележита е по своята архитектура и черквата „Св. Петка", построена през 1906 год. също така на широко централно място в града, придобито с големи усилия и дълги борби срещу домогванията на католическата пропаганда в града да обсеби това място. Други черкви са придобитата през 1905 год. - „Св. Никола", построена през 1866 год. със средства, завещани на местната община от варненския благодетел Параскева Николов, и новопридобитите през мин. год. „Св. Атанас", „Успение Пр. Богородици", „Св. Петка" и „Св. Георги". Всички тези черкви, от които последните две са филиални, се обслужват от българските свещеници в града на този славянски език, на който преди 50 години нашите сънародници са били жадни да чуят в църква едно слово. Днес тези църкви се огласяват не само с Божествена служба на черковно-славянски език, но и с живо проповедническо слово от техните свещенослужители - всички млади, интелигентни, способни да отговорят на тъй назрелите и широко разкрити духовни нужди на своите пасоми. Във Варна днес развива полезна благотворителна и просветна дейност и православното братство „Св. Архангел Михаил", основано преди две години и половина нарочно на името на старата българска черква, за да му служи тя в неговата дейност като жив символ на туй религиозно пробуждане и духовно възраждане, в миналото е възсияло из нейната свещена ограда. По случай на чествуваното събитие това братство побърза да пренесе своите еженеделни духовни беседи именно в тази историческа ограда. Със своите беседи там братството заляга щото църквата „Св. Архангел Михаил" да не престава и днес да бъде туй, което е била в миналото - духовно огнище, из което да се пръскат лъчите на истинско-религиозната просвета, на спасителната за народа ни православна вяра-тихо пристанище, в което, посред житейските бури и несгоди, да намира, чрез вярата, утеха и надежда в Господа измъчената душа. Да отдадем накрай заслужена почит и да споменем тук имената на всички деятели-родолюбци, които под списък са поискали да се открие църквата „Св. Архангел" - имена, които можа да си припомни старият свещ. Константин. Те са: Бр. Сава и Никола Георгиевич, Хаджи Стамат Сидеров, X. Рали Мавродиев. Никола Даскалов, Стоянчох. Иванов, Господин х. Иванов, Христо Попов, Костадин М, Тюлев, Ангел Георгиев, Янаки Жеков, Чорбаджи Шпеков, Йосиф Хр. Стоянов, Праматар Яни (из с. Капаклий), Кьоркчи Коста Димитров, Бою Фочиджи (из с. Голица, Пров.), Мутаф Манол, Еменеджи Спас (Димитров), Димитър Провадапията, Братия Георги и Атанас Попови (из Търново), Абаджи Стоян (из Търново), х. Иван Калиноолу, Казанлъ Стойко (из Котел), Андон Карабатака (из Куюджук), Георги Жеков, Георги Праматаров (из Капаклий), Киро Патриков, Табак Георги (из Панагюрище), Георги Маринович, Унджи Ради, Арабаджи Тодор, Арабаджи Петко, фурнаджи Тодор, Драган Василев, Бекши Василев, Кара Хюсенлията Филчо, Еменеджи х. Стефан, Терзи Стефан, Арабаджи Недю, Баптаджи Станчо и Дядо Нено (из Казанлък). Първи епитропи на църквата са били / Абаджи Хаджи Никола, Кюркчи Коста Димитров и Еменеджи Спас (Димитров). Освен горните лица в списъка се записали и младежите: Добри х. Ралев, Недю Боев, Христо Каведжийчето, Иванчо Давидов, Кюркчи Ради, Христо Климентов, Андрей Астарджиев, Михалаки Рибалов, Еменеджи Панайот. Стоян Карабаджак, Стоян Иванов, Добри Иванов и Тодор Янакев. Между видните пък дейци на възраждането на българщината във Варна, дошли след откриването на църквата, следва да се отбележат следующите лица: Велико Христов, Янко Славчев, братия Бърневи, Андон Нидялков, Стоян Д. Иванов, Христо Т. Груев, Стойко Жеков и Сотир Даскалов. Хвала и чест на първите виновници за откриване българска църква в гр. Варна! Хвала и чест на тружениците за духовно-националното пробуждане на българщината тук! Гр. Варна, 14.II.1915 год. Архимандрит Михаил Чавдаров ___________________________________ * Емватико харти е писмо с което се разрешава на свещеника да свещенодейства в дадена енория.

КОНСТАНТИН ДЪНОВСКИ СВЕЩЕНИК на ВСЕВИШНОГО БОГА и ВЪЗРАЖДАНЕТО на БЪЛГАРСКИЯ НАРОД Д-Р ПЕТЪР НИКОВ I. КОНСТАНТИН ДЪНОВСКИ ДУХОВНА КУЛТУРА Месечно списание за религия, изкуство и наука София, 1920, Год. I, кн. 1 и 2 (стр. 114-133) ИКОНОМ КОНСТАНТИН А. ДЪНОВСКИ Настоящите редове имат за цел да разкрият живота и делата на един скромен, но заслужил народен деец, който години наред е работил за народното благо и чието име е неразривно свързано с въздигането и закрепването на българската народност във варненския край; да разкрият неговите трудове и заслуги и да отдадат дължимата почит на неговата светла памет. Този скромен деец е иконом Константин А. Дъновски, един от най-старите ратници в полето на възраждането на българите във Варна и Варненско, който се помина миналата година на 13 ноември и биде погребан в същия град. Деятелността на К. А. Дъновски принадлежи вече на съда на историята и ние можем спокойно, без страст или заяда и без предубеждение, да се спрем на нея с въпроса: какво е той творил? Какво е допринесъл в народната, в общочовешката съкровищница? Животът на Дъновски е неразривно свързан в по-голямата си част с възраждането на българите във Варненско. Неговата дейност се преплита още с първите трепети на възраждащия се български дух, за да продължи да го следва до пълното му възродяване не само духовно, но и политическо. Според характера на неговата дейност, неговият живот е минал през три последователни етапи: първият етап, този на неговото юношество, е времето, в което той събирал знания и опитност за близката си дейност. През втория етап у него се формира бъдещият народен деец и водител, какъвто ни го разкрива вече напълно третият период от неговия живот. В тези няколко думи, които ще кажем, ще се спрем последователно на тези три етапа. Роден през август 1830 г., К. Дъновски прекарал своето детинство и част от юношеството си в своето родно място, село Устово (Ахъ-Челебийско в Родопите), дето добил и първоначалното си образование. През това време особно влияние върху неговото развитие оказали, според неговото лично свидетелство, майка му и един светогорски монах, при когото той се учел. Майка му е способствувала да се развие у него онази склонност към мистицизма, която тъй често срещаме по-късно в неговия живот и която имала значение за идеалната насока на неговия характер. С особна благодарност и въодушевление си спомняше Дъновски за своя някогашен учител-монах. Той бил светогорски таксидиотин и се бил установил тогава в Устово, дето открил килийно училище. У него имало значителна библиотека, величината на която, разбира се, не трябва да се оценява според днешните понятия. Изглежда, че внушенията, добити от този монах, са имали решително влияние за по-нататъшното развитие на талантливия младеж. На него той дължи в голяма степен стремежа си към по-високо образование и просвета. Обаче не по-малко влияние трябва да са оказали в това направление на Дъновски стремежите на времето и на окръжаващата го среда. Тъкмо в това време в недрата на българския народ се извършвал бавно, но сигурно процесът на пробуждане към един нов живот, започнали да сияят проблясъците на родна съвест и съзнание и стремеж към едно по-високо интелектуално развитие; беше се отпочнала една трескава и безспирна работа за туряне основа на една българска национална просвета и бързото й разширение и разпространение всред народа. Надарен с интелигентна и отзивчива душа, Константин Дъновски не е могъл да се откъсне от общото идейно течение на своето време. След като завършил първото си образование в родното си село, той се отправил за Пловдив, дето постъпил в тамошното гръцко училище. Накрай той продължил и завършил образованието си в Татар Пазарджик, при известния български учител Никифор хаджи Константинов Мудрон. Така подготвен, той се отдал, още твърде млад, на учителското поприще, отначало в родния си град и в едно съседно село. Обаче не тук му бе отредила съдбата място за житейско състезание и творчество. Скоро обстоятелствата го понесли далеч на север, зад Балкана, във Варненско. Неговият вуйчо Иоргаки Забилев 3-4 години преди това се бил установил във Варна като първи българин бакърджия (медникар), със свой собствен дюкян. При едно свое пътуване до Устово в 1847 год. той отвел със себе си във Варна младия Константин Дъновски, за да го настани на работа. От това време съдбините на Константин Дъновски се свързали завинаги с Варненския край. Тъй е било предопределено, щото той да дойде от далечните Родопи във Варна, и тук да срещне и стане сподвижник на известните народни дейци във Варненско - дядо Атанас Чорбаджи, Александър Рачински, братя Никола и Сава Георгиевич, х. Стамат Сидерев, братя Господин и Стоенчо х. Иванови, Рали х. Маври-дов и др. - и един от първите будители и крепители на българска свяст и съзнание. Тук изпъква въпросът: в какво положение се е намирал изобщо националният въпрос или по-добре въпросът на националностите във Варна във времето, когато младият Дъновски дошъл във Варна, пред какво положение е бил изправен той и как се е отразило то на по-нататъшната негова дейност. Трябва да се забележи най-първо, че пробуждането на българския дух във Варненско настъпило вследствие на ред причини и пречки по-късно от другаде. В 1847 г., когато Константин Дъновски дошъл във Варна, името българин почти не се е чувало, национален въпрос не е съществувал и не се е правил въпрос за национални различия, при всичко че гръцкото възраждане да бе почнало да оказва и тука своето влияние и да бе имало за следствие предприемането на една елинистична пропаганда и в тези места. Дълговременното турско владичество беше отдавна изгладило всякакви политически различия. Църквата само бе останала да представлява пред турската власт народите в империята. Вселенската патриаршия в Цариград представлявала всички православни народи без разлика на националност, в това число и българския. Обаче, трябва да се признае, че въпреки своя в много отношения гръцки характер, Цариградската патриаршия в първо време поставяла религиозния принцип под националния и не е водела определена гръцко-националистическа политика. Това сравнително безпартийно държане на патриаршията по отношение на народността карало негръцките православни елементи да чувствуват още по-малко своето рязко национално различие от гърците. През по-голямата част от първата половина на XIX ст. във Варна владеещ език в църква и общество е бил турският. Православното население, което се е съставлявало в своето подавляюще болшинство от гагаузи, употребявало не само у дома си, но и в обществото, та дори и в църквата, турския език. Църковната служба била извършвана на турски, също така, както днес още у караманлиите в Мала Азия. Впрочем и днеска още в с. Кестрич апостолът се чете на турски. В обществото пък гръцкият език е бил много слабо разпространен и се е говорил, освен от митрополита и неговото духовенство, още от 3-4 души гърци. Българи също е имало в града (не говоря за селата, дето българският елемент непрестанно растял и се засилвал), но малко на брой и те се губели всред гагаузкото мнозинство. С една дума, тогава Варна имала турско-гагаузки характер. Обаче в това положение настъпила постепенно промяна. Новите идеи от запад почнали да преливат и към Балкана и една нова струя раздвижи общества и народи. Гърци, сърби и най-подир българи наченали да се пробуждат, да се самоосъзнават като народи и да чувствуват своите национални различия. Цариградската патриаршия, начело на която стояли гърци, забравяйки своето предназначение, също се поддала на новите веения, изместила националния принцип пред онзи на религията, и така се превърнала в един гръцки институт, който си поставил за главна задача да всажда гърцизма между инородците. Във Варна, след като градът беше си отпочинал от нещастията и страхотиите през време на Руско-турската война в 1828 г., през 40-тях години на миналото столетие се наченал един бърз подем на гръцкия дух. Той се дължал на външни влияния, но във висша степен и на новата националистична насока в църквата. Икономическото и търговско повдигане на града след войната от 1828 г. направи възможно да проникне скоро тук с голяма сила въздействието на възраждаща се Елада. Самата църква застанала начело на това движение. Започнала се една трескава деятелност за подобрение и въздигане на учебното дело, което дотогава било съвсем примитивно. Започнали да строят училища. В 1841 и 1845 г. били построени първите гръцки училищни здания. По-късно се открила при митрополията и гръцка библиотека. Отпочнала се една елинистична пропаганда между местното население, която скоро дала резултат. В кратко време Варна изпъкнала като гръцки център, с гръцка култура, с незначителен гръцки, но с многоброен грецизиран елемент, с будно гръцко национално чувство. Той застанал в най-живи и интимни връзки и сношения с гръцките средища в Цариград и Атина и от своя страна пръскал своето гръцко влияние далеч из своята околност. За да илюстрирам по-добре характера на този нов гръцки център, ще дам следната статистика от 50-тях години на миналия век за броя на националностите във Варна: 8300 турци, 6100 православни християни, 1000 арменци, 30 евреи и 150 гърци елини. От други известия се знае, че тогава в града е имало и българи, числото на които прогресивно е растяло, обаче те са попадали под силното гръцко влияние на църква и общество и се претапяли Между гърците. Не е място да посоча с факти как погърчени българи се издигнали между гърците като чорбаджии и най-убедени и бойки техни народни водители. Без будно национално съзнание, без училища и родна църква, българският елемент се преливал в гръцкия и служил като тор за засилване на гърцизма във Варна и околността. Такова е било времето и обстоятелствата, когато младият Константин Дъновски дошъл във Варна. Никой не оспорвал духовното самовластие на Цариградската патриаршия и на гърцизма във Варненския край. Всичко православно спяло спокоен национален сън под топлите лъчи на патриаршеското слънце, за да се пробуди един ден с гръцки чувства и съзнание. Поставен в такава среда и при такава една обстановка, младият, едва осемнадесетгодишен Дъновски, без установен още характер, рискувал да бъде обхванат от нейното влияние, насочен в погрешни пътища и съвсем загубен за българската национална кауза. Действително, на първо време, бидейки без работа, той започнал да се навъртва около митрополийската църква и понякогаж да пее. Неговата интелигентност, звучният му глас, както и пълното и основно владение на гръцкия език, обърнали вниманието на новия гръцки митрополит Порфирий (от 1847 г. Варненски митрополит, бивший Преславски), и привлекли неговия интерес и симпатии към младия Дъновски. Тук Дъновски е стоял на кръстопът, или по-добре, той е бил в опасност да бъде погълнат от всепоглъщащата сила на гръцкото влияние. Тъкмо в този решителен момент една щастлива случайност - именно срещата му с Атанаса Чорбаджи от с. Николаевка - дошла тъкмо навреме да предотврати тази опасност. Тази среща е станала от грамадно значение за цялото по-нататъшно негово развитие и дейност. Тук се намираме на края на първия период от живота на Константин Дъновски. С казаната среща ние влизаме вече във втория период. Кой е бил Атанас Чорбаджи, който е оказал такова съдбоносно влияние върху по-нататъшното битие на Дъновски? - Атанас Георгиев е бил чорбаджия в село Хадърджа (сега Николаевка). Баща му, един от първите селяни на село Гулица (Месемврийско), човек ученолюбив, желаел и навреме се погрижил син му да се изучи, според тогавашните понятия, най-първо по български, после това в гръцкото училище в Месемврия и най-подир по турски език при един ходжа. Във време на Руско-турската война в 1828-29 г. Атанас станал преводчик при русите, с които ходил до Одрин. След войната той се прибрал с баща си в Хадърджа, дето се установил да живее, и благодарение на своите знания, ученост и интелигентност скоро придобил голямо влияние над селяните. Той често посещавал Варна и влязъл в сношение с турските и гръцки първенци, на които успял да спечели доверието и благоволението. Неговата дума се слушала и той помагал на своите съселяни, когато отивали във Варна по някоя работа. Това го издигнало още повече пред съселяните му и те го избрали за мухтар (кмет) чорбаджия. Той станал най-влиятелният човек в селото. Атанас Георгиев е бил един рядък за времето си чорбаджия и българин. Той се издигал както над своите съселяни от Николаевка, тъй и над своите еднородци във Варненско не само по образование, но и по своето високо интелектуално развитие и главно по своята висока национална култура. Неговите сношения с русите през войната в 1828 г. са възбудили и закрепили у него това, което го нямаше у неговите съселяни: в неговата душа се вълнувало горещо национално чувство. У него се разгоряло желанието да види в своето село българско училище. И той наченал да убеждава своите съселяни да му помогнат в изкарването на това дело, когато обаче, водим и от своето невежество, те му отказали, той се запретнал сам да направи това: отделил в своята къща една стая за училище и тръгнал за Варна да дири и услови на своя сметка селски учител. Благодарение усилията на дядо Атанаса, с. Николаевка се сдоби в скоро време с първото българско училище и църква във Варненско. В последвалата след това църковна борба дядо Атанас застана пръв в редовете на борците от Варненско и заедно с варненските българи поведе борбата против гърците. И когато в 1861 г. от всички части на българското отечество се стичаха в Цариград представители народни по църковния въпрос, беззаветният старец презря и трудове, и мъки, и разходи, и прие да бъде изпратен на собствени разноски в Цариград като представител на българите от Варненската епархия, понеже Варненската българска община беше слаба и бедна и не можеше да издържи на свои средства представител. Там, в Цариград, на поста си за извоюване на българската правда, този светъл старец умря през 1865 г. от избухналата тогава в Цариград холера. С този пръв пионер и апостол на българска реч и свяст във Варненско се сблъскал Константин Дъновски при първите свои стъпки. Тази среща била за него съдбоносна и имала решително влияние върху насоката на неговата по-нататъшна дейност. Тя не само го отклонила навреме от опасността да бъде погълнат и национално погубен от гръцкото влияние, но го насочила по пътя на дейците за възкресяване на българщината във Варненско. Като дошъл във Варна да дири учител за своето училище, Атанас Чорбаджи попаднал на Константин Дъновски, който тъкмо дирел работа. Срещу 500 гроша годишно и храна, последният се съгласил да стане учител в Хадърджа (1847 год.). Това бил първият български учител не само в с. Хадърджа, но и в цяло Варненско. Така Константин Дъновски станал помощник и сътрудник на Атанас Чорбаджи в неговата народополезна дейност. Резултатите от неговата учителска дейност в Хадърджа дотолкова задоволили и въодушевили селяните, щото те скоро се съгласили със своя чорбаджия и с общи сили и средства построили през следната година особено здание за училище и църква. Въпреки пречките и интригите от гръцка страна, зданието било изкарано и през 1851 г. едната му част [била] осветена за църква. По залягане на дяда Атанаса в Хадърджа скоро бил извикан и един българин свещеник, вместо дотогавашния грък. който въвел в църквата славянска служба. Така щото селото Николаевка станало първото огнище на българска реч, българска мисъл и българско чувство във Варненско, което служело като жив пример за цялата околност и от което излезли не малко подбуди, инициативи и насоки през следващото време на църковната борба. С това първо българско просветно-национално огнище е тясно свързано името на Константина Дъновски. Надали могат да се оценят достатъчно високо внушенията и импулсите, които е получил Константин Дъновски от докосването си с Атанаса Чорбаджи. Интелигентният и буден селски чорбаджия, със своя висок национален дух, не е могъл да не окаже силно влияние върху младия момък с интелигентна и възторжено-отзивчива душа, чиито тенденции и насоки в обществото тепърва трябвало да се определят и кристализират. Може да се каже със сигурност, че тук добил Константин Дъновски насоката за своята сетнешна родолюбива дейност. Влиянието станало още по-силно, връзките между тях по-яки, когато Константин се оженил за дъщерята на дяда Атанаса. И наистина, техните дела показват пълна хармония в техните душевни нужди и стремежи, Младият Константин възприел идеалите на своя тъст за национална просвета и свестяване на еднородците си във Варненско и се отдал на тяхното служене. През 1854 г. Дъновски предприел едно пътуване до Света Гора през Солун. На връщане той намерил село Николаевка препълнено с турци и татари бежанци, които бягали поради Кримската война. Затова той се принудил да отиде в Балчик, дето се условил за учител и в продължение на две години учителствувал като пръв български учител. След преминаване на войната той се върнал пак в Николаевка и учителствувал там още една година. През юлий 1857 г. по желанието на тъста си той бил ръкоположен от Варненския митрополит Порфирий за втори свещеник на с. Хадърджа. Тук той, заедно с колегата си поп Иван Громов, обикалял, обслужвал и просвещавал национално както Николаевка, така и околните села. Обаче стоението му в Николаевка не се продължило дълго време, защото той бил скоро повикан от Варненския митрополит Порфирий, с чието особено благоволение и симпатии се ползувал, като енорийски свещеник на църквата „Света Богородица" (през 1857 г.) във Варна. Константин Дъновски от 1857 г. не е бил вече оня, който преди десет години бил дошъл във Варна като млад и неопитен младеж да търси работа. Сега той встъпил в същия град като зрял мъж, с напълно установен характер, с вечни идеали в душата и неизменни стремежи в сърцето. Но и градът, в който той влязъл, не бил вече същият град отпреди едно десетилетие. В него се било нещо поизменило, особено по отношение на националностите. Силата на гръцкото влияние не била намаляла; напротив, тя се била разраснала и увеличила повече от всеки друг път. Обаче покрай това постепенно се създавали условия за изпъкването на нови сили, на които било съдено в близко бъдеще да играят голяма роля в развитието на Варненския край. Българският елемент в града, който дотогава се губел под името гагаузи или православни християни и който обикновено благополучно се претопявал и изчезвал между гърцизираните елементи, бил почнал да се засилва по брой чрез притока на българи откъм Балкана и от други български краища. Засилването на търговията и на благосъстоянието на града, особено след Кримската война, имало за последствие увеличение нуждата от работни ръце и прилива на пришелци българи от вътрешността. Придошли много занаятчии, работници, а така също и желаещи да се отдадат на търговия, с което броят на българския елемент в града значително се увеличил. Големият и богат търговски град бил в състояние да даде добра прехрана и печалба на своите жители, така че трудолюбивият български елемент скоро заякнал икономически, особено търговското съсловие, с което той станал по-устойчив, самостоятелен, дееспособен и достъпен за новите идеи, които все още на първо време се кръстосвали и парализирали от силното гръцко влияние. От друга страна, идващите от други по-събудени краища българи носели със себе си едно по-будно национално съзнание, което приобщавали на средата, в която попадали. От Варна те продължавали да поддържат своите връзки и сношения с родните си места и така се създала постепенно една идейна обмяна между варненските българи и вътрешността на България. Самата национална изключителност и експанзивност на гърците тласкала най-подир работите по неизбежния път. Така във Варна назрявала вече почвата за проникването и тук на новите идеи, които били вече отдавна разтърсили други краища на България - за пробуждането на българския национален дух. Този дух е бил окован от времето и обстоятелствата в тежки вериги и за неговото пълно освобождение и свободно развитие трябвало да се разчупят тези вериги, трябвало да се поведе борба. В този нов град, в тази нова Варна, която стояла вече пред времето на великата борба, стъпвал сега Константин Дъновски. За него, който се беше вдъхновил от идеите на Атанас Чорбаджи, се откривало широко поле за деятелност. От това време неговото име се свързва с пробуждането и възраждането на българщината в град Варна. Обаче трябва още тук да забележим, че свободната му дейност в това направление се спъвала, ограничавала и отчасти модифицирала от неговото положение на свещеник, подчинен на варненския гръцки владика, а освен това на служба и при гръцка църква. И това положение се изострювало с появата и изострюването на националните различия във Варна. Изисквало се от негова страна голям такт и умение, щото като изпълнявал своя дълг към своя народ, да не изпадне в разрив със своето началство. От друга страна, благоволението и поддръжката, която той намирал у Варненския митрополит Порфирий, го карали да действува в примирителен дух, но само докато Порфирий е бил жив. Ние ще видим по-нататък, че веднага след смъртта на митрополита Порфирия той скъсал окончателно връзките си с варненската гръцка митрополия и дигнал знамето на независимата българска църква във Варна. Константин Дъновски заработил за постепенното свестяване и закрепване на българщината в града. Той влязъл в контакт с най-будните българи в града, особено търговците, разменял мисли и будел у тях идеалите на дяда Атанаса - собствените идеали. Ползувайки се от пълното благоволение на митрополита Порфирия, той почнал отвреме навреме да произнася през време на службата в енорийската си църква „Света Богородица" евангелието и някои ектении на славянски. Можем си представи какво ободрение са били тези славянски слова за възраждащия се национален дух на варненския българин, с какъв радостен трепет са изпълвали те неговото притиснато сърце и какви възторжени надежди и пожелания са извиквали в неговата душа. Национално-възпитателното значение на тези славянски молитви в онова преходно време надали може достатъчно да се оцени. Обаче смелостта и Константин Дъновски извикала силно недоволство и противодействие от страна на варненските гърци. Те знаели за възраждането и подема на българския дух по другите български земи, долавяли, виждали, че ако и бавно, и Варненският край се насочва по същия път, но не можели да допуснат, че и в града Варна, който те считали за сигурен и безспорен гръцки център, ще почне да се заражда същият опасен за гърцизма процес. Те искали да задушат всяка подобна проява още в самия й зародиш. Българските молитви е трябвало да изчезнат и славянската реч да не се чува вече. Константин Дъновски се принудил да напусне църквата „Света Богородица" и само благодарение на благоволението на владиката Порфирий, станал свещеник при митрополията, дето останал до смъртта на същия в 1864 г. Но не се гаси туй, що не гасне. Движението по възраждането на българския дух и освобождението му от оковите, що му наложи мракът и невежеството, проникна най-подир с елементарна сила и във Варненско, и в самия град Варна, и в скоро време съвсем измени националния облик на този важен приморски град. Известните нам събития из дотогавашната дейност на Атанаса Чорбаджи и на Константин Дъновски бяха предвестници на този нов обрат. Чрез засилване на българския елемент във Варна по численост и икономически, почвата назрявала, както казахме вече. Освен това на сцената изпъкнаха нови външни фактори, които дадоха мощен тласък на пробуждането на българщината и ускориха развитието на българското национално дело в тези места. На първо място новият руски варненски вицеконсул Александър Викторович Рачински. Той пристигнал във Варна през декември 1859 г. Възторжен славянофил и особено българофил, той бил добре запознат с борбата на българския народ за национално съществуване още от своето пребивание и служение в Македония, съчувствувал му горещо и съзирал една от най-важните свои задачи като руски консул в това да му помогне с всички средства, за да стъпи здраво на краката си като крепка самостойна славянска нация. Още с идването си във Варна той наченал да действува в това направление, като влязъл в най-близки сношения с поп Константина Дъновски и другите видни българи, както и с Атанаса Чорбаджи. Закрилата, интересът и подбудата на руския представител влели нова сила в българското национално дело. По-будните българи се сплотили в един национален кръжок, в който участвувал и Рачински. Рачински се опитал с всички средства, с които разполагал, да спечели за българите във Варна двата най-важни фактора за национално просветяване и въздигане, именно църква и училище, обаче се натъкнал на силното противодействие на гърците. След дълги настоявания митрополит Порфирий през март 1860 г. позволил на Константин Дъновски да служи славянска служба в църквата „Свети Георги", но само лично за консула и то в делничен съботен ден, т.е. когато народът, поради своите занятия, не могъл да посещава църквата. След това той се съгласил да отстъпи монастиря „Свети Димитър" (при Евксиноград) за славянска служба през празници и делегирал Константин Дъновски да служи. Тук, в монастиря „Свети Димитър", игумен на който бил йеромонах Теодосий от Търново, се образувало едно сборно място за българите, дето се стичали да чуят и се ободрят на славянска служба. След църковен отпуск по-видните българи заедно с Константин Дъновски и Рачински се събирали, разменяли мисли за народните работи и сгъстявали своите редове за близката борба. През втората половина на 1860 г. Рачински заминал нарочно за Петроград с цел да издействува да се построи във Варна руска църква и при нея българско училище. Той заинтересовал по въпроса и самия император. Обаче противодействието на гърците му позволило да издействува само създаването на един руски параклис при консулството, осветен от Дъновски и други двама свещеници през април 1861 г. Когато през 1861 г. напуснал Варна, Рачински оставил тук едно с успех борещо се българско ядро, което всекидневно разраствало. Вторият решаещ външен фактор, който тласна българското възраждане във Варна наново напред, са били епохалните събития, случили се на връх Великден, (3 април) 1860 г. в Цариград, дето Иларион Макариополски прогласил независимостта на българската църква и нейното отделяне от патриаршията. Това събитие разтърси българския дух в цяла България, та и във Варненския край. Под негово влияние варненските българи, които благодарение на ред причини и обстоятелства бяха почнали да се обособяват и сплотяват национално, се организирали на 11 май 1860 г., в особна българска училищна община, начело на която застанали Рали х. Мавридов, х. Стамат Сидерев, Господин х. Иванов, братя Никола и Сава Георгиевич, Христо Груев, Константин М. Тюлев, Христо Попович, Яни Прагмопаров и Константин Михаилов. На една покана отстрана на Иларион Макариополски, да се присъединят към новосъздадената самостоятелна българска църква, те отговорили с готовност. По инициатива на Атанаса Чорбаджи в с. Николаевка, при извора Харлата под една вековна круша, било свикано събрание на 21 май 1861 г., на което присъствували представители от околните села. На това събрание се решило отделянето на българите във Варненско от патриаршията и присъединението им към самостоятелната българска църква. На това събрание участвувал и Константин Дъновски. Обаче от онова време Константин Дъновски е участвувал и съдействувал в националното дело във Варна само прикрито; той действувал, без да изпъква начело. Неговото положение като духовно лице, освен това и на служба при гръцката митрополия, било твърде трудно. Той е трябвало да държи едно средно поведение, което да не го докара в разрив с гръцката митрополия, защото той е считал, че времето за това не било дошло още. Колко е бил той прав в това, да вижда от случката със свещеник Димитра от Балчик, който бил ръкоположен в Цариград от Илариона Макариополски (през 1861 г.) за гр. Балчик, но насмапко да бъде погубен от гърците и се спасил само като приел унията. Българската община във Варна била още твърде слаба и неорганизирана, за да може да защити с успех един свой свещеник против гърците. Ето защо на Константин Дъновски се налагало едно предпазливо поведение. Той не фигурира официално като член на новооснованата българска училищна община. Той не се е подписал и на просбата на варненските българи до турското правителство от май 1860 г. за даване църковна и училищна самостоятелност на българския народ, нито в списъка за даване парична помощ на новооснованото българско училище. Но фактически той е участвувал във всички тези събития. Въпреки това, че той отбягвал и се въздържал за вземе официално страна и да се замеси формално в българското движение във Варна, като частно лице той заемал прикрито живо участие във всички перипетии на движението и му съдействувал, доколкото е могъл. При основанието и откриването на първото българско училище във Варна, при построяването на училищното здание и пр. той е участвувал и съдействувал наред с другите видни варненски българи. Когато гръцките интриги и противодействия успели да спрат и да застрашат строенето на българското училищно здание, започнато в 1861 г., Дъновски успял с помощта на тъста си Атанаса Чорбаджи да уреди въпроса. По съвета на последния той отишъл при неговия добър приятел Ибиш-Ефенди, варненски мюфтия, за да иска съдействието му пред властта. Ибиш-Ефенди му съставил една мазбата (молба) от страна на българското население от Варненско до Високата Порта в Цариград, с която се изразявало желанието на българите да не пращат децата си в гръцките училища, езика на които не разбират, а да имат свое училище във Варна, на свой език, за което молят да им се издаде ферман. Той дал тази молба на Константин Дъновски, придружена и с препоръки до кадиите в каазите Козлуджанска, Провадийска, Добричка и Балчишка-Мангалянска за съдействие, та да бъде подписана от българските мухтари. Константин Дъновски разнесъл молбата из околността и, когато била надлежно подписана, заминал за Цариград и я занесъл на тъста си, който пък я представил на правителството и направил нужните постъпки. Скоро след това, за голяма изненада на варненските гъркогагаузи, излязъл ферманът за построяване на българското училище. Между това българското възраждане във Варна вървяло с бързи крачки към целта. Новооснованата българска училищна община веднага се загрижила за основаване и откриване на българско училище във Варна, каквото действително се открило след отблъсване на гръцките интриги през август същата 1860 година. Открила се същевременно подписка за събиране на помощи, за построяване на специално здание за училище. През следната 1861 г. се почнала, и след преодоляване на гръцкото противодействие, се завършила постройката, и през юлий 1862 г. била тържествено осветена. Усвоявайки апела на Илариона Макариополски за поддръжка, варненската българска община отправила в 1860 г. покана и до каазите на Варненския санджак, именно Пазарджик, Провадия, Балчик и Мангаля заедно с едно писмо, адресирано до Иларион Макариополски в Цариград, за да го подпишат, подпечатат и изпратят, в което се заявявало, че се отказват от патриаршията и признават новооснованата българска народна църква в Цариград. В една просба до правителството, подписана и подпечатана от варненските първенци и от околните села, през май 1861 г. варненските българи заявявали, че се отказват от гръцката патриаршия, че искат създаване на независима българска църква, каквато се образувала вече в Цариград, че молят да се позволи на последнята, заедно с представителите от разните български епархии да уредят новата църква, и че за тълкуване желанията на народа изпращат за представител от Варненския окръг Атанаса Чорбаджи. Подобни просби се подали и от Добрич, Балчик, Провадия. През същата година Атанас Чорбаджи заминал наистина за Цариград, като представител на Варненско при новата българска църква и пред правителството. Сега варненските българи се сдобили и имали своя училищна община, имали свое училище на роден език, в тяхна ръка значи се е намирало вече мощното оръжие за национална борба. Излишно е да изтъкваме голямото значение на тоя факт; то е ясно. За пръв път след столетия варненските българи добивали един външен израз на своята национална обособеност. Тук българската нация възкръсвала за нов живот. Обаче успехът на варненските българи не е бил още пълен. Една важна част от него трябвало едва тепърва да се постигне, за да бъде той пълен. Училището издавало наистина националния облик посред българи и отчасти и спрямо гърците, обаче по отношение на властта, на турската власт, то не е имало някое особено значение. Защото турската власт признавала не народностите, но църквата, или по-добре признавала народностите в лицето на тяхната църква и църковни водители. Понеже обаче варненските българи църковно се подчинявали на патриаршията, последнята ги представлявала пред властта. Варненският гръцки владика, като представител на варненските православни християни, бил официален представител и на варненските българи. От това положение произлизали безброй трудности и мъчнотии за българите и тяхното национално дело. Истина е, че с провъзгласената от Илариона Макариополски раздяла на българската църква от Вселенската патриаршия, със сепаративните стремежи на варненските българи и с откриване от тях на особно българско училище, в това положение настъпи известна промяна. Обаче докато Варненските българи се черкували общо с погърчените гагаузи в гръцките църкви, служили си с гръцките свещеници при смърт, венчавка или други църковни нужди, изобщо се задоволявали с гръцкото духовенство и му се подчинявали, раздялата им от гръцката патриаршия и обособяването им в особна нация, отделна от гърците, не можело да има такова значение и сила за турската власт, въпреки основанието на особна училищна община. Трябвало отделна българска църква, за да бъде раздялата пълна, за да изпъкне българския елемент във Варна действително като отделна националност, за да стане възраждането на варненските българи пълно. Към това почнали сега варненските българи да насочват своите усилия. И тук, в тази важна стъпка на българското национално дело във Варна, Константин Дъновски повече от всеки друг път е принесъл своята дан. Собствено тука и оттук нататък Константин Дъновски изпъква като народен деец и водител на варненските българи, като един от най-главните двигатели и виновници за окончателното им освобождение от духовното иго, за окончателното им конституиране в особна по-свободна нация. Тук ние влизаме в третия и последен период от живота на Константин Дъновски. Ако дотук не е било възможно да се проследи животът на Константин Дъновски без да се засегне българското възраждане във Варна, то оттук нататък неговата дейност е още по-тясно свързана с развитието на последньото. На 30 ноември 1864 г. се поминал варненският гръцки митрополит Порфирий, при когото Константин Дъновски служил като свещеник при митрополията и който умело лавирал по църковния въпрос между българи и гърци. Константин Дъновски, ако и да участвувал в българското национално движение във Варна, винаги запазвал пълна коректност и нужното уважение към Порфирия, който сам бил твърде благосклонен към него. Същото нещо се забелязвало и от страна на варненските българи, които поддържали коректно сношение с митрополита: в 1862 г. Порфирий се явил сам и осветил l-то българско училищно здание. Със смъртта на Порфирия Константин Дъновски се освободил от всички връзки с гръцката митрополия и смело издигнал знамето на българската отделна и самостоятелна църква във Варна. В самото начало на 1865 г. станало събрание на варненските българи в кантората на Сава Георгиевич, дето се решило да се иска в един протест пред правителството и патриаршията скорошното разрешение на българския църковен въпрос и позволение да си имат българите собствена църква, като заплашвали, че ако не им се позволи да построят своя църква, ще вземат насила една • от гръцките. Този внушителен протест бил приподписан от 50-60 села на Варненския санджак и изпратен в Цариград. Обаче властта взела мерки за предотвратяване на насилия и сблъсквания. За да се избягнат кръвопролития, българите се отказали от насилственото си намерение и Константин Дъновски се явил като техен представител пред мютесарифина и му съобщил това. Между това на българите хрумнала щастливата мисъл да превърнат долния етаж на училищното здание в църква, на име „Свети Архангел Михаил". Намислено и сторено. Константин Дъновски, главният инициатор на тази главна атака против позициите на патриаршията и гърцизма във Варна, грижливо подготвил всичко и на 14 февруарий 1865 г. отслужил в нея първата божествена служба на славянски. Така паднала и последнята гръцка крепост против българите. Константин Дъновски, първият български учител във Варненско, станал сега по такъв начин и пръв български свещеник във Варна. С всичко това Дъновски скъсал напълно с гръцката Цариградска патриаршия и се присъединил към провъзгласената от Илариона Макариополски самостойна българска народна църква. Така той изложил себе си на опасност да бъде низвержен и преследван. Затова пък ползата, която принасял на своя народ със своята постъпка, била голяма. Варненските българи се сдобивали в неговото лице със свой български свещеник, със свой духовен глава, който, според тогавашните схващания, заставал начело. Те се сдобивали със своя църковна община, отделна от оная на гърците, и така се обособявали окончателно в самостойна национална единица, в съзнателен и вътрешно свободен народ, способен да се развива и преуспява по-нататък по своите собствени пътища. Вторият важен етап по пътя на възраждането на варненските българи е бил преминат благополучно. Константин Дъновски, който взел живо участие в него като един от най-главните дейци, бил поставен начело на варненската българска община. Като такъв, той наченал да развива една усилена дейност за националното самосъзнаване и просвещение на всички българи от епархията, а най-вече на ония, които били заблудени и отвлечени от гръцкото влияние, за тяхното сплотяване в една национална църква. И тази деятелност имала, както ще видим, по признанията на самите гърци, голям успех. Константин Дъновски изхвърлил из богослужението името на Вселенския патриарх и почнал да споменува Илариона Макариополски като глава на българската църква. Същевременно той наченал усилена пропаганда между населението: поставил около българската църква деца, които канели на празник прохо-дящите българи да се черкуват не в гръцките, но в „хубавата българска църква". Освен това той поставил нарочно хора по главните порти на града, които пресрещали селяните, разпитвали ги защо идат в града и след това ги убеждавали и отклонявали от намерението им да идат в гръцката митрополия, а да се отправят към българската училищно-църковна община, като уверявали, че скоро щял да пристигне избраният Варненски български владика. Константин Дъновски не се спирал и пред други средства, за да възбужда българския дух в града и не без резултат. Многобройните българи, които дотогава се държели с патриаршията, наченали масово да я напущат и да се присъединяват към самостойната българска църква. Даже българи, които по-рано безвестно пропадали под гръцко влияние, почнали да се пробуждат и високо да издигат знамето на своята народност. Характерен за това е следният епизод, който ще предам накратко. Един българин, женен за гагаузка, искал да направи панихида за тъща си в новата българска църква, а жена му настоявала да стане това в гръцката църква. Цял месец се карали мъж и жена. Най-подир бил поканен новият гръцки варненски митрополит Йоаким, известен поела като патриарх Йоаким III, който пристигнал във Варна на 24 февруари 1865 г., да извърши панихидата. След службата отишли в дома на казания българин, дето владиката според местния обичай трябвало да опее житото. Докато ставало това, дошъл свещеник Константин Дъновски със свитата си. Владиката веднага напуснал къщата. Дъновски влязъл в стаята и заповядал да отстранят житото като проклето и афоресано, и да донесат друго, което той благословил. Даже самите варненци гагаузи наченали да напущат гърците и да минават към ведомството на българската църква. Това положение тревожело и възбуждало, разбира се, твърде силно гъркогагаузите и те се заканвали да сринат зданието, дето се помещавала българската църква и училище. Константин Дъновски, като председател на българската църковно-училищна община и като „началник на варненската българска църква", съсредоточавал в своята личност българщината в гр. Варна и привличал против себе си гнева и стрелите на неприятеля. Гърците се запретнали да го обезвредят, като го махнат от Варна. Митрополит Йоаким подготовлявап отстранението му от Варна и заточаването му в Света Гора. Той писал на патриарха: „Затова умолявам Негово Светейшество и Светия Синод, и заедно с мен също молят почитаемите старейшини и тукашни първенци, да благоволи и издействува да се издаде Височайша заповед за отдалечаването на тоя служител (подразбира се Константин Дъновски) в някой от Светогорските мънастири. С това ще се премахне най-главното зло и ще се обуздаят другите." Но Константин Дъновски продължавал своята народополезна дейност. Той почнал да обхожда селата из епархията, да урежда църквите и църковните им работи, да освещава нови храмове чрез полагане на антиминс и мощи на светии, да пропагандира в селата да се присъединят към българската църква и пр. Според признанието на Варненския гръцки митрополит Йоаким, от 90 села, които канонически му принадлежали, му останали само 10, а другите признали българската църква. Ето как се оплаква митрополит Йоаким за това: „свещеникът Константин, за когото и преди година писах на църквата, е вече глава на българите тук и в околността. Преди няколко дена. както се научих, отишъл е и осветил една църква в едно близко село в епархията на светия в Христе мой Месемврийски брат и друга в едно село на моята епархия". Чрез пълното отделяне на варненските българи в църква, съвсем отделна от гърците и гръцката патриаршия, същите се окончателно уредили в особена нация, която рано или късно трябвало да бъде призната от турската власт; даже скоро тя била фактически призната чрез ред действия на властта. Сега изпъквал на дневен ред въпросът за уреждане и организиране на младата църква в цялата епархия. Всъщност това е било организиране на българския народ във Варненската епархия. Заслугите на Константин Дъновски и тук са големи. На 15 август 1866 г. във Варна се събрал под негово председателство събор от всички свещеници и селски чорбаджии на епархията, който събор изработил и приел един „Привременний законник". Този законник поставял начело на целия санджак варненската църковно-училищна община, а нейният председател, в случая Константин Дъновски, ставал неин „църковен глава". Той уреждал правата и задълженията на свещениците и отношенията на градовете и селата от епархията към варненската община. Последнята добивала право да събира чрез своя председател владищината и емватикията, да издава вули и кръщелни свидетелства за цялата епархия, да разрешава спорове между селяните и селата, да съди и налага наказания, да назначава учители и свещеници, да им напомня длъжностите и да бди за тяхното изпълнение. Целта е била да се организират здраво всички българи от епархията и организацията да се засили чрез една разумна централизация. Веднага с приемането на законника варненската община влязла в своите функции на главна духовно-обществена власт в епархията: започнала да изпраща благословията си, да издава пандахуси, потъкмителни, препоръки, да събира владищината, да налага глоби и наказания, да издава вули и кръщелни свидетелства и пр. Самата турска власт наченала да дава съдействие на варненската българска община при довеждане на разни провинени неподчиняващи се на заповедите й лица, и така косвено да я признава. Русенският валия Мидхад Паша, до когото се отнесла варненската главна българска община за позволение, да може да събира владищината по селата, верен на своя принцип - да разделя и да владее - мислейки, че така разпокъсва и ослабва християните в турската империя, издал за тази цел особена позволителна заповед. По такъв начин българската народност във Варна и Варненско възкръснала и била фактически призната от турската власт. Оставало още да се извоюва формалното признавание, което зависело от разрешението изобщо на българския църковен въпрос. Тук ще приведем едно писмо на варненския митрополит Йоаким до патриарха Григория от 28 февруари 1867 г., което ясно свидетелствува каква ползотворна деятелност е развил Константин Дъновски за организирането и управата на Варненската епархия в националноцърковно отношение: „Малцината тук първенци на братята в Христа българи, с един свещеник на име Константин, уредиха в града друга господствующа църква, изпълнявайки всецяло, каквото божествените и свети канони предоставят на каноническия кириарх. Както в митрополията, така и в църквата, те си свикват редовен съвет под председателството на поменатия свещеник, в който разглеждат всичките дела на българите, духовни и други. Пречат с най-силни заплашвания на всеки селянин, който иска да прибегне и потърси помощта на митрополията. Преследват после с позволени и непозволени средства нарушителя на заповедите им. От 90 приблизително села, които са канонически подчинени на варненската епархия, едва около 10, населени само от гърци, признават светата митрополия; останалите не се подчиняват и много от тях против волята си. Този свещеноначалник (Константин) управлява целия клир на неподчинените села, църквите, училищата, всичко обществено на тия християни. Той назначава, премества свещеници, учители и върши други подобни неща, разглежда съпружески дела и дава разводни писма, позволителни за бракове, пандахуси, още и освещава храмове, събира владишкия данък безпрепятствено. За тази именно цел свика главно събрание от свещениците и първенците на българските села около юлий месец, и наложи 7 и полловина гроша на венчило и други два гроша като емватикия, дан, давана от всеки свещеник. Събра, както с положителност ни е известно, през тази година повече от 50000 гроша, освен житото и други някои работи за в полза на църквата им в града. Освен това този добър свещеник, с някои други съмишленици, възбужда против църковните порядки и самите гърци, наречени гагаузи, защото говорят турски, от които мнозина, по-простите, се отделят от митрополията, за да не плащат малкия внос на владишкото право." И така, след дълги усилия и борби, българите от Варна и околността успели да се откопчат от властта на гръцкото влияние и да се сплотят и организират в свое училище, в своя църква, в своя нация. В тези епични борби на българския народ във Варненско името на Константин Дъновски заема почетно място и неговата дейност е неразривно свързана с тях. Константин Дъновски е останал начело на варненската българска община до месец септември 1868 г. По своя път младата варненска община трябвало да срещне и преодолее още много пречки. Особено в началото тя имала да се бори с големи финансови затруднения, защото не била тъй многобройна и била финансово слаба. Тя не броела между своите членове, както варненската гръцка община, извънредно богати търговци, готови на големи жертви, нито разполагала с богати завещания, нито с мощното съдействие на Атина и Цариград. За посрещане на своите разноски тя разчитала на приходите от епархията, особено на владищината. Обаче тъкмо в събирането на тези приходи тя срещнала големи мъчнотии. По една или друга причина, селяните се скъпели да дадат това. което трябвало да дадат. Собствено, винаги, и при гръцките владици, и сега, и по-после, при екзархията, събирането на владишкото право от селата било най-болният въпрос, съпроводен с големи трудности. Тези трудности се изпречили и на Константин Дъновски като председател на общината. Дирейки изход от това трудно положение, варненската община решила да извика начело на общината някое по-високо духовно лице, което със своя висок сан да импонира на селяните. В последствие на това Константин Дъновски се оттеглил от председателството. На молбата на варненци И. Макариополски изпратил архимандрита Панарета, който през септември 1867 г. заел председателството на общината. Константин Дъновски се оттеглил сега, след като напуснал председателството на варненската община, в село Николаевка. Но и оттук той не престанал да се интересува и да се грижи за националното дело в епархията. Самата варненска община не се отказвала да прибягва често до неговите способности и връзки: той бил натоварван от нея с важни мисии. Така през декември 1869 г. той бил изпратен в Пазарджик, Провадия и Балчик с мисия да съобщи на общините съдържанието на писмото на привременния народен събор в Цариград по недоразуменията им и да ги убеди да се явят във Варна на събора за уреждане на споровете помежду им. Освен това от време на време той продължавал да служи във Варна и да замества отсъствующия Панарет. Но и новият председател на Варненската община се сблъскал със същите трудности по отношение на приходите, както и неговият предшественик. Освен това между него и варненската община възникнали недоразумения, които извикали неговото падане. През март 1870 г. той бил уволнен от председателството по искане на събралия се във Варна епархиален събор. С едно писмо до председателя на привременния събор в Цариград последният молил да му се прати някое друго достойно духовно лице за този пост. Обаче Иларион Макариополски, който добре познавал и ценил Константин Дъновски, предложил между другите него. По такъв начин Константин Дъновски заел пак председателството на варненската община и като такъв продължил и по-нататък своята дейност. Във всички народополезни начинания, които варненската община предприемала, Константин Дъновски взимал активно участие. Времето на неговото понататъшно служене като председател се ознаменувало с ред нови придобивки в национално църковно просветно отношение. Главно по подбудата на уважаемия варненски гражданин Янко Славчев, построило се в църковния двор на българската църква и се открило читалище „Возрождеже"; уредило се в началото на 1871 г. ученическо дружество „Просвещеже"; а през август 1879 г. варненската община, начело с Константин Дъновски, решила и открила подписка за издигане на едно здание за девическо училище. Когато на 10 януари 1870 г във Варна се избрали подгласни избиратели за Варненска околия за избиране пратеник от Варненската епархия за народния събор в Цариград, Константин Дъновски бил избран на първо място между подгласните. Като председател на варненската община Константин Дъновски взел живо участие и в борбата за добиване особен архиерей за Варненската епархия. През 1870 г. чрез издаването на султански ферман за създаване на българската екзархия, българският народ видял осъществена своята отдавна лелеяна мечта за самостоятелна църква. Впоследствие на 14 март 1871 г. в Цариград се събрал народен събор за изработване на органическия устав на екзархията. Обаче султанският ферман със своя член 10-тий представлявал едно голямо и горчиво разочарование за варненци, защото изключвал от екзархийската област град Варна с двадесетина села на крайбрежието и ги оставял под управлението на гръцката патриаршия. Силно огорчени и възбудени, варненските българи почнали усилено да действуват, дано някак изменят това положение. Те не се спрели пред никакви средства, ни пред молби, ни пред заплашвания. В своята кореспонденция те изпускали даже обидни думи и изрази, за които после е трябвало, начело със своя представител Константин Дъновски, да искат прошка от Макариополски в Цариград. Накрая те трябвало да се съгласят с екзархията върху комбинацията за съединение на Варненската епархия с Преславската и образуване на Варно-Преславската епархия. За митрополит на същата бил избран и ръкоположен протосингелът на екзархията, архимандрит Симеон, който на 2 декември 1872 г. пристигнал във Варна, а на 4 декември отслужил първата тържествена служба в църквата „Свети Архангел Михаил" при съслужение на Константин Дъновски. С пристигането на български владика във Варна бил поставен венец над усилията и успехите на българските родолюбци от Варненско, над усилията, ще прибавим, на родолюбеца Константин Дъновски. Българската нация била спечелила право на съществуване и свободно развитие. Духовните окови на вековете бяха разкъсани. С пристигането на българските владици в България, почнал да се прилага и изработеният от народния събор екзархийски устав. Досегашната църковно-училищна община трябвало да претърпи известни изменения. Но член 10-ти от фермана за създаване на екзархията налагал тук едно малко по-друго положение. Освен образувания тук през началото на 1874 г., както и в другите епархии, смесен епархиален съвет, във Варна бил избран на 17 март 1873 г. от варненските жители - българи, търговците и еснафите, особен градски съвет за управлението на градските работи. За председател на същия бил избран Велико Христов. За председател пък на епархиалния смесен съвет бил издигнат Константин Дъновски, който през 1873 г., т.е. в промеждутъка между унищожението на дотогавашната община до конституирането на смесения съвет, свещенодействувал в с. Николаевка. Освободителната война заварила Константин Дъновски все още начело на епархиалния смесен съвет сред грижи за уреждането и управата на народните работи в епархията. През 1876 г. той почнал да служи и в руския параклис при консулството. Неговата дотогавашна дейност за пробуда и закрепа на българщината и централното му положение на водител на същата, връзките му от друга страна с руското консулство, му навлекли силни подозрения у турската власт. И в началото на Руско-Турската война (1877 г.) той бил хванат и като опасен човек бил хвърлен в затвора, дето пролежал цели седем месеци. Изправен пред военен съд, него го очаквала бесилка. Но не стигали физическите мъки и терзания, които той изпитвал в затвора. Варненските гърци, които имало защо да са недоволни от него, се възползували от случая, за да го подложат на една неизказано подла и позорна морална инквизиция. На изправения пред лицето на смъртта се предлагало спасение само срещу отказване от българската независима църква и признаване гръцката патриаршия, срещу отхвърляне на цялата си дотогавашна дейност. Човешката слабост надделяла: за да се спаси от бесилката, Константин Дъновски се принудил да подпише една такава декларация, съставена от гърците. Спед това, благодарение застъпничеството на холандския консул, който бил грък по народност, той избегнал смъртта, а с пристигането на руските войски в Добрич бил освободен от затвора. В освободената българска Варна, за създаването на която принесъл толкова много, Константин Дъновски, който отначало докрай й служил вярно и доживял да види след нейното духовно възраждание и политическото й освобождение, продължил скромно и безшумно да служи при основаната от него църква „Свети Архангел Михаил" до 1898 г., когато бил пенсиониран поради старост. И след това, с някои прекъсвания, той останал да живее до самата си смърт при същата църква, при която е бил и погребан. По случай 50-годишния юбилей на първата българска църква във Варна, в признание на неговите заслуги към народа, Светия Синод отличил Константин Дъновски с офикията „Иконом", а правителството - с „орден за гражданска заслуга с офицерски кръст". Ако хвърлим сега поглед назад върху казаното за живота и делата на Константин Дъновски, ние виждаме ясно, че той е участвувал във всички моменти и фази на българското възраждане във Варна, от най-първите негови зачатъци и до самия изгрев на политическата свобода. Няма почти национално начинание в тази епическа борба на българския народ във Варненско, в която и той да не е участвувал. През цялата негова дейност, отначало докрай, се точат неговите народополезни усилия като дълга червена нишка Неговото име е навеки свързано с възраждането на българския дух в този край. За създаване на днешна българска Варна Константин Дъновски има несъмнени заслуги! Заветът, който ни е оставил Константин Дъновски чрез своя живот и дейност, е беззаветно служене на дълга към своя народ. Нека от благоговение и благодарност пред паметта на този заслужил народен труженик, вдълбаем дълбоко в нашите сърца този светъл негов завет. Варна XI/1919 год. Д-р П. Ников

36. КАК СЕ РАБОТИ С ИСТИНСКИЯ ЛИК НА ИСУСА ХРИСТА Учителят Петър Дънов съветва своите ученици да четат често Евангелието, за да могат да се свържат с епохата и с Духът Христов. Дори апостол Павел говори, че след като Св, Дух слязъл върху апостолите, Той, Светият Дух и им припомнил всичко онова, което преди това е говорил Исус и което са били полузабравили. Портретът, който връчваме към „Изгревът", том XI като приложение, трябва да бъде поставен в рамка на стената в молитвената стаичка, в която друг да не влиза. Застава се срещу образа и се вглеждате в него, съсредоточавате се в него известно време, за да навлезете в онази епоха. Тогава ще вземете Евангелието и ще прочетете на глас стихове от Евангелието. Иоанна, гл. 14, ст. 6: „Казва му Исус: „Аз съм Пътят, Истината и Животът. Никой не отива при Отца, освен чрез Мене." Иоанна, гл. 14, ст. 26: „А Утешителят, Дух Святий, когото Отец ще ви проводи в Мое име, той ще ви научи всичко, и ще ви напомни всичко, що ви съм рекъл." Иоанна, гл. 15, ст. 26: „А когато дойде Утешителят, когото Аз ще ви изпратя от Отца, Духът на Истината, който от Отца изхожда, той ще свидетелствува за Мене." Иоанна, гл. 15, ст. 5: „Аз съм лозата, вие пръчките, който пребъдва в Мене и аз в него. той принася много плод, защото без Мене не можете нищо да сторите." Иоанна, гл. 1, ст. 3-4: „Всичко чрез Него стана и което е станало, нищо без него не стана. В Него бе живот и животът бе виделината на човеците." Откровение на Иоанна, гл. 1, ст. 8: „Аз съм Алфа и Омега, начало и конец, казва Господ, Който е, и Който е бил и Който иде, Вседържител." Послание към евреите, гл. 13, ст. 8: „Исус Христос е истият вчера и днес, и во веки веков. Амин" Неръкотворният образ с истинския лик на Исуса Христа трябва да бъде окачен на стената в молитвената стаичка, където е окачен и Антиминсът!

35. УЧИТЕЛЯТ ПЕТЪР ДЪНОВ ЗА ИСУСА ХРИСТА - ДУХЪТ ХРИСТОВ „Христос е първото ограничение на Бога. Самоограничението и проявлението на Бога в Битието, това наричаме Христос. Той не е във формата, понеже тя се мени. През всичките векове Христос е един и същ, но понеже съзнанието на хората е различно, затова техните схващания за Него са различни." „Какво е Христос? Най-великата проява на Бога. Как ще познаем Христа? Като познаем Бога. Който познава Бога, познава и Христа. Христос е свещена идея, която се крие в дълбочината на човешката душа. Само Бог може да вложи тази идея в човека." „Христос казва: „Никой не може да дойде при Мене, ако Отец не го е привлякъл." И казва още Христос: „Никой не може да дойде при Отца, ако аз не Му покажа пътя." Значи, щом Бог те е привлякъл към Христа, Той ще ти покаже пътя. Без Христа не можеш да отидеш при Бога. Само с Христа можеш да отидеш при Бога. Пътят към Бога е Христос. Който не приеме Сина, не може да отиде при Отца. Христос е пътят, който ни води към Бога. Трябва да има някой, да ни запознае с Божествения свят и да ни препоръча. Това е Христос. Казано е: „Който има Духа Христов." Неговият Дух ще ни научи какво трябва да правим." „Христос донесе на земята една нова светлина. Донесе една нова сила, чрез която се подобри аурата на земята и се създадоха благоприятни условия за по-нататъшното развитие на човечеството. Без това влизане на Нова Светлина и Нова Сила в земната аура от Христос, човечеството нямаше сила и условия да се повдигне." „Христос е жива Светлина, която озарява всички в света, вън и вътре в него. Не сте ли видяли тази светлина? Всички промени, които стават днес във външния свят, както и в самите вас, стават и в духовния свят." „Христос е тук не като физическа личност, а като духовно невидимо същество. Макар и невидим, то Христос е по-реален, отколкото всички вие, които присъствате тук." „Христа е вън от вас и вътре във вас. Търсете го в Светлината, която е вън от вас и ще го намерите," „Границата между инволюция и еволюция е идването на Христа. Христос е трасформаторът, защото по-рано при Бога човек не би могъл да отиде без Христа. Тъй като Бог е огън пояждащ. И ако слънчевата енергия не бе дошла тук, трансформирана чрез влагата, въздуха и пр., ние не бихме могли да издържим. Христос беше трансформаторът. Той дойде да се справи със злото в света, да го превърне, да изсуши всички тези отровни газове на злото." „Ако не беше дошъл Христос, целият свят щеше да пострада. Земята щеше да се обезличи. Христос е трансформаторът на лошите енергии, които имаше в света. И те щяха да разрушат всичко." „Христос дойде на земята, за да направи мост между небето и земята, да има съобщение. Преди Христа хората робуваха. Откак дойде Христос, те се прераждат. Като направи Христос моста, хората започнаха да се прераждат. Законът за прераждането е Христов закон." „От Христа започва еволюцията, Христос не е от човешка еволюция. Той е Божествено същество. Христос е Светлината, която работи в цялата природа." „Христос действува вътре в глъбините на човешките души. Съзнанието на Христа обхваща всички хора." „С какво ще се ознаменува идването на Христа? С пробуждането на човешкото съзнание. За да разбере Христовото учение и да го приложи, човек трябва да има пробудено съзнание," „Духовното идване на Христа е през тази епоха. Първата негова мисия е да възстанови зрението на хората. То става със събуждане на съзнанието." „Христос дойде на земята да създаде здрава постоянна връзка от една страна между хората и ангелите, а от друга - между хората и Бога." „Христос казва: „Вярвайте в Бога и в Мене вярвайте!" Какво е искал да каже Христос с тези думи? „Дръжте връзката, не късайте вътрешната връзка. Тази връзка постоянно съдействува." „Сегашните хора искат да видят Христа, те не знаят, че Христос е връзката между Бога и нас. Това е любовна връзка, вътрешна, невидима. Като придобил тази връзка, Павел казал: „Сега познавам Христа повече, отколкото по-рано." „Христос донесе на света ново учение, но много от последователите Му го изопачиха. Ако Христос дойде днес на земята, ще се чуди на тълкуванията, правени върху учението му. Пък и образът на Христа, както го рисуват, не е верен. Христа не стои на едно място. Той и днес живее и работи за човечеството, и коренно се различава от онзи Христос, който е живял преди две хиляди години. Тогава Христос дойде между хората, но те не го познаха. Ако дойде днес, пак няма да го познаят." „Христовото учение е дълбоко мистично. То може да се приложи само от мистик." „Само на ония, в които Божественото съзнание е близо да се събуди, там Христос хлопа. За да се приеме Христовото учение от всички хора, трябва да се пробуди Божественото съзнание. То ще реши въпроса."

34. ИСТИНСКИЯТ ЛИК НА ИСУСА ХРИСТА В стаята на Учителя Дънов, обитаващ дома на Петко Гумнеров от 1905 до 1926 г., над кревата му е била окачена една икона в позлатена рамка на Исус Христос. Това е била иконата на Неръкотворния образ на Господа Бога и Спасителя наш Исуса Христа, чийто празник е на 16 август. Последователите на Учителя Дънов са знаели и са познавали баща му Константин Дъновски, който е бил тогава още свещеник. А по онова време е било задължително във всеки дом да има някаква икона с кандило на стените. А още повече в първите години Петър Дънов е съветвал привържениците си да посещават църквата. Ето защо никому не е правело особено впечатление, че над кревата му виси икона. Нямало нищо чудно и се е приемало за напълно естествено. По-късно се започват гоненията срещу Учителя, подклаждани и насочвани от църквата и българското духовенство. Последователите му също са били подложени на гонения. Тогава Учителят Дънов им е наредил да не посещават повече църквите. По-късно той обяснява, че отначало е искал да реформира църквата, така че последователите му да я посещават. Но после се отказал, когато църквата почнала борба и война срещу него. Тогава един от последователите на Учителя Дънов, влизайки на посещение в стаята му, погледнал на стената, видял иконата и попитал: „Г-н Дънов, тук вие държите икона, а църквата ви гони, хули и прогонва слушателите ви." Учителят Дънов погледнал иконата и казал следното: „Тук художникът се е доближил най-вярно до истинския, физически образ на Исуса." Онзи приятел занемял, станал и я разгледал подробно. Този приятел беше го разказвал този случай на много хора. Когато от 1969-1976 г. работех с Мария Тодорова и Борис Николов, бях приеман в техния дом, над леглото на Мария Тодорова висеше същата икона. Аз не знаех нищо за нея. Разпитах я и тя ми разказа нейната история, че тя е взета преди разпродажбата на вещите на Учителя през 1958 г. от заложна къща към общината в град София. След кончината на Мария Тодорова през 1976 г., понеже аз бях определен за наследник и приемник на Мария Тодорова и Борис Николов от самите тях, то Борис Николов един ден свали портрета с иконата и ми го предаде. Аз го приех, запазих и днес предавам нейната история, като съм заснел на цветен диапозитив иконата и сме го направили на цветен плакат, тъй че да може да се слага в рамка и да се поставя в самостоятелната ни молитвена стаичка. Плакатът ще бъде даван като приложение към „Изгревът, том XI". През 1945 г. са направени снимки от фотографа Васко Искренов на ул. „Опълченска" 66 на дома Гумнерови, където е живял Учителя. Една група ученици от времето на Школата, които са присъствували от първата година, когато Учителят Дънов е държал своите беседи от стаята, седнал при прозореца, и през отворения прозорец слушателите са слушали отвън от двора, са били поканени да участвуват в снимките. В тази група са Борис Николов, Мария Тодорова, Елена Андреева, Буча Бехар и др. На една от снимките от стаята на Учителя, както е заснет неговия креват над кревата се вижда окачен на стената и Неръкотворният образ. Това е същият Неръкотворен образ, който после висеше в стаята на Мария Тодорова над нейното легло. Отзад на иконата, след като се отвори и се махне стъклото, е написано на руски език, че това е икона на Неръкотворния образ на Господа Бога и Спасителя наш Исуса Христа. Дава се накратко историята на преданието и че образът на Неръкотворния образ в царуването на Константин Багрянородни в 944 г. и е пренесено в Цариград на 16 август и от този ден нататък започват да празнуват тази дата. Отзад е написано, че това е собственост на руския атонски Св. Илинсково скита. Позволено е отпечатването от цензура в Киев на 1 април 1897 г. на Киевската духовна академия. Отзад с молив бе написано: Рамката да бъде златна. Отпечатана е в гр. Одеса - Хромолит Д. Плющева в Одеса. Публикуваме един препис за образа на Исуса Христа: Образът на Исуса Христа /Препис от пергамента-писмо на юдейския управител черноморецът Пупли Лентул Пилат/ До Негово Императорско величество Тиберий Кесар. Ваше Императорско Величество, Разбрах доколко желаете да се извести и ето според изследванията си, първи разказвам подробно: Помежду нас се яви един добър човек на име Исус Христос, за Когото народът говори, че е истински пророк и създател на всички твари, които се намират на небето и земята. Наистина, о царю, за Неговите чудеса слушам всеки ден. Този човек, наричан Исус Христос, само с едно продумване мъртвите възкресява, болните оздравява. Той е със среден ръст и до такава степен приятен, щото които Го видят, принуждават се или да го обичат, или да Му се боят. Косата до ушите Му е като орехов цвят жълта, а от ушите до раменете като цвета на земята, но е още по-хубава. Като назарянин той е с коса, която пада от двете страни на лицето Му. Лицето Му е весело и хубаво. Носът и устата Му са такива, че не могат да се опишат; брадата Му е рядка, погледът Му е много приятен, очите Му са хубави и синкави. И това е за чудене, че светлината, която изтича от очите Му и лицето Му, начинът на бляскавостта, правят невъзможно човек да го не гледа. Изобличенията му докарват страх, а наставленията Му - плач. Никой не го е видял да се смее, а да плаче много пъти са Го видяли. Ръцете и ушите Му са много нежни. Повечето от хората са благодарни от отговорите Му, но често не се явява пред тях. И когато се явява, явява се с нравствено предназначение. Както и майка Му по тия страни е безпримерно хубава, тъй и Той е до неимоверност хубав. Ако Ваше Величество желае да видите тоя човек, да ви го изпратя по-скоро. Ако питате за науката Му, без да е учил от някого, всичките науки и изкуства знае добре и всеки иерусалимнянин се бои от Него. Той много пъти ходи гологлав и бос. Като Го видят тъй, броят Го за луд, но като говори, всички се боят и треперят. Според, както разказват, не са виждали такъв учен човек, дори мнозина казват и вярват, че Той е Бог. Някои го укоряват, защото показвал незаконността на царските закони, затова се обезпокоявам от четата на тия злодейци. Изповядвам, че никого не е докачил, а мнозина са се сподобили с добрината Му. Писах настоящето си, за да се съобразя със заповедите на Ваше Императорско Величество. Ваш раб - Юдейски управител Пупли Лентул Пилат. /Преводът от арабски, оригиналът се пази в библиотеката на кесарите в Рим./

33. ОБРАЗЪТ НА ИСУСА ХРИСТА В ПРОФИЛ Изгрева, 15 септември Образът на Христа Образът на Христа е бил издълбан от император Тиберий върху смарагд; той е съставял част от имперското съкровище в Цариград, паднало в ръцете на турците през 1453 г. и станало собственост на султан Баязид II. Султанът го е подарил на папа Инокентий VIII, както и светото копие, което е ранило в ребрата Божия син, в замяна на освобождението на собствения му брат, пленен от християнските войски в Родос. В едно писмо на Лентуло, проконсул в Юдея, до Цезаря Тиберий, образът на Спасителя е обрисуван с необикновено проникновение: „В тази област се появи един човек, даруван с една изключителна сила; наричат го великия Пророк, а учениците Му казват - Божий Син. Името Му е Исус. И наистина не минава нито ден, без да се чуе за някакво чудо, извършено от този Христос, който възкресява мъртви, лекува всякакви видове недъзи и учудва целия Йерусалим със своята чудна доктрина. Той има прекрасен образ, излъчващ благост и един величествен изглед, по начин, че всички, които го виждат, се боят и го обичат едновременно. Казват, че розовото Му лице с брада, разделена по средата е несравнимо красиво и че никой не може да се загледа в Него дълго, поради греещото изящество на Неговите черти. Със своите сини очи и светлоруси коси Той прилича на своята майка, която е най-красивата и най-меланхоличната фигура в тоя край. Неговите сбити, тежки, неоспорими слова са израз на най-чистата добродетел и на една наука, която далеч надминава знанията на най-големите учени. Когато Той осъжда, когато поправя, Той е страшен, но когато подканва и поучава, Той е нежен, убедителен, завладяващ. Той върви бос и е гологлав, и когато Го гледат отдалече мнозина Му се смеят, но когато Го приближат, те треперят и се удивляват. Никой не Го е видял да се смее, но мнозина са Го виждали да плаче. Всички, които са се обръщали към Него казват, че са получили доброчестини и здраве." Този образ в профил е бил заснет на фотография и е разпространяван по времето на Школата на Учителя Дънов, 1922-1944 г., на Изгрева. Учителят Дънов поставил задача на художничката Цветана Щелянова, която е била известна с това, че на нея единствено Учителят е позирал и тя е нарисувала портрета му. Как е станало това ще научите от нейните спомени, които предстоят да бъдат публикувани. Задачата се състои в това да нарисува същият образ от представената й фотография, но само да повдигне косата му от лявата част на челото. Тя го прави. И днес имаме и двата образ, които публикуваме и което според Учителят Дънов се доближават до истинския физически образ на Христа. И то в профил!

31. НЕРЪКОТВОРНИЯТ ОБРАЗ НА ИСУС ХРИСТОС Евсевий Кесарийски (205-300) е автор на църковната история, която е имала за цел да покаже, че християнството с победата си над враждебната езическа държавна власт на Римската империя е най-силното доказателство за Божествения му произход. Според него Бог Отец е начало на всичко. Той може да бъде само един. Бог Отец е върховният Бог. А Син Божий е роден от волята на Отца, роден от същността на Отца преди всички векове. Синът не е във всичко равен на Отца, но е средно същество между Отца и Света. Той е само образ на Отца и подобен нему. Светият Дух е творение на Отца и въздействува само върху светците. За пръв път Евсезий споменава за неръкотворият образ на Исус Христос. Той твърди, че има писмата между Исуса и цар Авгар в архива на гр. Едеса и ги представя истински. Преданието за цар Авгар и Исус получава широко разпространение в различни варианти и славянски редакции. Славянската редакция преминава чрез гръцкия език. Град Едеса е античен град в северна Месопотамия. Около 2 век след новата ера става център на сирийската християнска общност. Именно там Евсений Кесарийски за пръв път въз основа на ръкописи разкрива историята на неръкотвория образ на Исуса. Тя е следната: Цар Авгар от Едеса, който управлявал народите зад река Ефрат, пострадал от тежка неизлечима болест, проказа. С човешки средства и с тогавашните лечители не могъл да се излекува. След като чул за чудесата на Исуса, то той му изпратил писмо, като с него изпратил и живописеца Анани, комуто поръчал да снеме, т.е. да нарисува образа на Исуса Христа. Анани му предал писмото и разглеждал лицето му, за да го снеме на платно. Поради многото народ, заобиколил Исуса, то той се качил на един камък и устремил погледа си към Исуса. Усилията му били напразни, защото лицето на Исус непрекъснато се променяло от светлината, която излизала от Неговото лице, която непрекъснато се меняла в различни краски. Но след като видял желанието му, Исус го извикал, поискал вода да си измие лицето, поискал платното от Анани, което носил от цар Авгар, за да го нарисува на него, и си избърсал лицето. Изведнъж лицето му се отразило, изписало се върху платното. Това бил неръкотворният образ на Исуса, Той му предал платното и казал: „Иди и го предай на оногова, който те е пратил." Освен това му изпратил писмо, в което четем: „Блажен си ти Авгаре, че си повярвал в Мене, без да Ме видиш. Защото е писано за Мене, че които са Ме видели, няма да повярват в Мене, за да могат невиделите Ме да повярват и бъдат живи. Ти ми пишеш да дойда при тебе. На мен ми предстои да извърша тук всичко, за което съм пратен и след това да се възнеса при Оногова, който Ме е пратил. А когато се възнеса, ще ти пратя едного от моите ученици, който ще те излекува от болестта и ще дарува живот и на тебе, и на другите с тебе." Анани се върнал при своя цар Авгар и положил платното с Неръкотворния образ върху тялото му, който тутакси оздравял. Не останало следа по лицето му. Но после един от 70-тех апостола на име Тадей, пратен в Едеса след Христовото възнесение да проповядва благовещението, е положил ръцете си върху него. Слязал Светият Дух и чрез Него Авгар окончателно оздравял от проказата. Тогава цар Авгар със семейството си се покръстил в името на Исуса Христа, че е син Божий. А той дълбоко вярвал в Него за сторените чудеса, като изпратил писмо до Исуса. Той написал: „Като чух това за тебе, аз си рекох, че ти или си Бог, слязъл от Небето, или син Божий." Цар Авгар оказвал дълбоко благоговение към Неръкотворният образ и заповядал да го поставят в Едеса над градските порти, за да охранява града. През 313 г. император Константин чрез Миланския едикт и по-късно след 324 г. узаконил християнството като държавна религия. През 325 г. в гр. Никея той свикал Вселенски събор и бил съставен „Символът на вярата". През 944 г. император Константин Багренородни (913-959 г.) и тъстът му Роман Лакапин (920-944 г.), движени от Христово благочестие купили Неръкотворния образ и го пренесли в Константинопол и го поставили в храма, църквата „Св. София'. Това пренасяне от църквата се празнува на 16 август всяка година. Майка му Елена отишла в Йерусалим и открила животворния кръст, върху който е бил разпънат Христа. Тя събрала и други реликви от страданията на Исуса Христа, които дотогава се пазели в Рим. Тя приела и плащаницата на Исуса Христа, а това е било платното, с което е било обвито тялото на Исуса, след което е било намазано със смирна и алое. Йосиф Ариматейски е купил платното, а Никодим е донесъл благовонните масла. Тялото е било обвито в платно и стегнато с повивка. Когато жените мироноски намерили гроба празен, там намерили, че повивките стоят (Евангелие от Йоан гл. 28, ст. 6). Тази плащаница е била в Цариград. И през 1171 г. се споменава при Мануел Комнин. След превземането на Константинопол от рицарите на IV кръстоносен поход на 13 април 1204 г. тя се паднала на французите. По-късно тя преминала през различни държави и се пази днес в Торино. Виж за нея Св. Йоан гл. 19, ст. 39-40, като съобщава, че Никодим е донесъл около 100 литра смес от смирна и алей и обвили тялото му с плащаницата. Днес тя се съхранява. А за Неръкотворният образ продължава да се говори, че е взет от кръстоносците и занесен в Европа. Други говорят, че е унищожен заедно с мозайките на църквата „Св. София" по време на иконоборския период (726-843 г.), когато много икони и изображения са били унищожени, защото са смятали, че това е ново идолопоклонство. През 1654 г. московският патриарх Никон се заел с поправянето на иконите, които се отличават с някакъв реализъм. Той наредил за някои икони да се прерисуват отново, на други икони да се продупчат очите. Непосредствено след тези деяния се появила чума в Москва. А на 2 август 1654 г. станало пълно слънчево затъмнение. На 25 август 1654 г. московчани въстават срещу Никон, понеже според тях, той е причина за бедствието на града с неговите нововъведения. В ранното християнство Исус се изобразява символически като риба, като агне (агнец), като гълъб. Изображенията на Исуса, създадени на платно, получават качества на чудотворни икони. Те са били създадени не по-рано от VII век. Тогава го изобразяват чрез мозайки по стените на църквите, като някои са запазени и досега. А Неръкотворният образ е изобразяван от художници в различни времена по различен начин, а и някъде сполучливо. Днес съществуват много нарисувани Неръкотворни образи. Един от тези Неръкотворни образи е нарисуван от неизвестен художник и отпечатан в Одеса.

30. ЛИКОВЕТЕ НА СВЕТИ КИРИЛ И МЕТОДИЙ НА САМАРСКОТО ЗНАМЕ При връчването на Самарското знаме на 6 май 1877 г. то се превръща в символ на българо-руското братство. Но опълченците го схващат това знаме като светиня, под което отиват на смърт за освобождението на България. През 1862 г. се ознаменува първото общославянско празнуване в Русия на 1000-годишнината от изнамирането на славянската азбука епохално дело на Св. Св. Кирил и Методий. Изобразените ликове на Самарското знаме са залог за вечните неразрушими връзки между българи и руси, че славянската азбука ги свързва. Както е победоносно Словото на славянските просветители Кирил и Методий, така ще бъде победоносно славянското оръжие за освобождение на поробените братя славяни от османците. Както през IX век светите апостоли освобождават славянския свят и българския народ от езичеството, така днес с опълчението са светите славянски апостоли, храбрата руска армия и целият руски народ. Днес трябва чрез това знаме да се защищава езика, азбуката, славянската книжнина от иноверците. Преди 1000 години светите Кирил и Методий показаха пътя на българския народ към свобода духовна, като му предадоха писанията на разбираем нему език и чрез тях достигна Евангелието и думите Христови. А сега под това знаме трябва да извърви пътя към гражданската свобода на поробените християнски славянски народи, говорещи на славянски език, пишещи на славянската азбука, изнамерена от Кирил и Методий. На обратната страна на Самарското знаме са изрисувани двамата братя Кирил и Методий. Единият държи отворена книга със славянските писмена, а другият държи Евангелието, което е преведено на славянски език със славянските букви, облечени в свещенически одежди. Опълченците на 11 май 1877 г., денят на славянските просветители Кирил и Методий, с молебен отпразнуват светците, които се веят над главите им от развяващото се Самарско знаме. То се е превърнало в първи военен празник на българите. На този ден освен молебен, провежда се строеви марш и четене пред дружините обръщение към българските войни. Въпреки лошото време пристигат стотици граждани. Пожелава се да се направи знамето победоносно, посветено на светите Кирил и Методий. На 12 април 1877 г. в края на молебена в гр, Кишинев е прочетен Манифеста за обявяване на войната, където чрез смирено упование за помощ и милосърдие на Всевишнаго и призовавайки Божието благословение върху доблестната руска войска, то на опълчението е заповядано да влезе в пределите на Турция. В същия ден главнокомандуващият издава заповед за настъпление, като завършва с думите: „Не за завоевание идваме ние, а за защита на поруганите и угнетени наши братя и за защита на вярата Христова." И така, напред! Нашето дело е свято и с нас е Бог. И така: „Да воскреснет Бог и да разтучаться врази его" е написано на една от лентите на Самарското знаме. Същото пожелание е написано накрая в „Откровението" при църквата Св. Димитър през 1854 г. България е освободена от цар Освободител Александър II и от руския народ. С ликовете на Св. Св. Кирил и Методий на Самарското знаме е свързано и със славянската азбука. И по-точно с буквата (Ѣ) е-двойно (двойният ят). Учителят Петър Дънов в една от своите лекции посочва, че буквата „ят" (Ѣ), е-двойно, е свалена от Константин философ (Кирил) от Невидимия свят и че тази буква е един от кардиналните небесни знаци, и представлява знамето на славянската писменост и на славянството. Буквата (Ѣ) „е двойно", „ят" е Небесният знак на Кирилицата и е печат на ангел Елохил, който довежда двамата братя Кирил и Методий от края на Вселената, за да предадат славянската писменост. Тази буква е небесният знак на славянското войнство и на славянството, и на Русия. Руските бойни знамена от векове воюваха срещу Османската империя и за освобождение на южните славяни, в горния десен ъгъл до дръжката на знамето е бил извезан със златна буква (Ѣ), „двойно е". Той е бил бойният знак за обединение на славянството. Чрез този знак, чрез този печат на ангел Елохил е освободен българският народ. Той е освободен с кръвта на 180000 руски войни през войната 1877/1878 г, за освобождение на България. България и Русия трябва да върнат небесния знак (Ѣ) „е двойно" в своята азбука. В Небесния знак е заложена свободата на България и обединение на целокупното славянство во главе с Русия. И тогава Русия ще стане свята Русия с небесния знак на ангел Елохил и със Словото на Всемировия Учител на Вселената Беинса Дуно. През 1920 г. Учителят Петър Дънов свали от небесните висоти песента „Братство и Единство". Това е Заветът на ангел Елохил, ръководител на целокупното славянство. Той започва така: „Братство - единство ние искаме. Зовът на Любовта ние пускаме. Мирът на Радостта ние викаме. Благ живот в нас да вливаме." Тази песен е химнът на обединеното Славянство, Славянството ще бъде обединено! Ще бъде! Ето няколко мисли на Учителя Дънов за Славянството, които бяха поставени на гърба на поканите за концерти - рецитали „Мисията на Славянството", състояла се на 29 януари 1995 г. с гост-солист от Москва Евгения Шевальова и на 9.03.1998 г., с водещ и на двата концерта Виолета Гиндева: „Славянството е Олтарят на новата култура. Славянството е Майката, която ще роди Царството Божие на Земята. Славянството е представител на идеята за Бога. В съзнанието на славяните има нещо възвишено - Любов към Бога. Славяните ще бъдат обединени. Те ще бъдат мост между Европа и Азия. Всички славяни трябва да се приобщят към едно. След обединението на славяните трябва да се обедини цялото човечество. Бъдещата раса ще обедини всички." Учителят Дънов

29. САМАРСКОТО ЗНАМЕ И ИВЕРСКАТА СВЕТА БОГОРОДИЦА На лицевата страна на знамето художникът Симаков изрисувал лика на Иверската Света Богородица, която се пази в манастира на Валдае. А монахините от Иверския манастир в град Самара изработват това знаме. Случайно ли е това? Нищо подобно, напълно закономерно. Иверия или Грузия в IV век е приела християнството. Грузинската църква е построила много манастири. В Атон - Иверон, в България - Бачковския през 1082 г. и също в Синай - през XI век, Русия в град Самара. През 1869 г. по заповед на княз Алексей Михайлович била построена часовня при Воскресенската врата в Москва, където са сложили иконата, за да охранява града. Иверската икона се смятала закрилница, пазителка, стояща на стража при вратите на Москва, Тя е символ на Божието благословение и спасение. „И рече Мария: „Величае душата ми Господа и възцарува се духът ми в Бога, спасителя моего, защото пригледа на смирението на рабинята си и ето от нине ще ме ублажават всичките родове." (Евангелие от „Лука", гл. 1, ст. 46-48). Следователно не е случайно, че се изобразява лика на Иверската Света Богородица на бойното знаме на българското опълчение в борбата му за независимост. Знамето се връчва на подполковник Калитин. Но след сраженията при Стара Загора на 19 юли 1877 г. и убийството му при запазване от пленяване на Самарското знаме, на негово място е назначен грузинският майор Константин Борисович Чилашвили, известен повече като майор Чиляев. В неговата 3-та дружина се намира Самарското знаме. Под негова команда 3-та опълченска дружина се отличава при боевете на Шипка - от 5 до 11 август 1877 г., когато е трябвало да отбиват по 10-14 атаки на турците. Особено на 11 август след обед от 4 часа опълченските редици са оредели. Командирът грузинец Константин Борисович Чилашвили (Чиляев) извикал гръмогласно: „Братя, неприятелят ни обкръжи от всички страни, следователно път за отстъпление няма. Ще се държим, додето не дойде помощ, а ако не успее да дойде, ний всинца ще положим костите си за освобождението на България." Изведнъж в окопите гръмва песента: „Шуми Марица". Изведнъж отеква „ура" в тила на противника. Генерал Радецки пристига с гръм. Един батальон, качени по двама войници на един казашки кон, пристига точно в последния миг. Тоя батальон спасява шипченската позиция, а с това и войната и свободата на България. Шипка е върхът на епопеята със Самарското знаме и с Иверската Света Богородица. Друг грузинец е Алекси Николаевич Церетели. Отначало е генерален консул на Русия в Белград, участник в разследванията на турските зверства в България, в мирните преговори с Турция в Сан-Стефано. След войната е генерален консул в Пловдив, участник в съставянето на статус на Източна Румелия. Александър Константинович Имеретинский (Багратиони) е командващ II дивизия на Дунавската армия като генерал-майор. Участвува във второто освобождаване на Ловеч и в третата атака срещу Плевен. Павел Сергеевич Лашкарашвили (Лашкарев) - генерал майор, командващ 9-та кавалерийска дивизия, действуваща в авангарда на руската армия в България. Генерал-лейтенант Цитланадзе - командир на първа бригада в 12-та пехотна дивизия, влизаща в Дунавската армия. Генерал-лейтенант Манвслишвили (Манвелов) командувал 13-ти армейски корпус. Още няколко грузински генерали, участвуват във войната: генерал-лейтенант Цицишвили, Петър и Иван Багратиони, генерали братя Яшвили, Чавчавадзе, Адроникашвили, Орбелиани, Амилахвари и др. За освобождението на България през 1877/1878 г. са участвували десетки грузински войни, започвайки от корнетите, та чак до генералите в руската армия. Благодарение на опълченците в България и в същото време на грузинските опълченци в Задкавказието и в Мала Азия, то България е освободена, както и югозападните земи на Грузия от турците. След свалянето на княз Батенберг от дворцов преврат на 9 август 1386 г., тогава Русия предлага грузинският княз Николай Давидович Мингрелский, зад чиято кандидатура застават Русия, Турция и Германия. Но тя се отхвърля и българите чрез Стамболов докарват Фердинанд Кобургготски за княз на България, подкрепян от Англия и Австро-Унгария. И оттам, от този момент, политиката на България става антируска, и отива в германска посока и след това се стига до три национални катастрофи през 1913,1918 и 1943/1944 г. с династията на Кобургите. Ако беше сложен грузински княз, то Иверската Св. Богородица и Антимисът щяха да предопределят друг път на България и щеше да избегне трите национални катастрофи.

28. ОПИСАНИЕ НА САМАРСКОТО ЗНАМЕ Знамето представлява широко, квадратно, копринено платнище, разделено по хоризонтално направление на три цвята и ивици: отгоре малинено-червено, в средата бяло, а отдолу небесно синьо. Червената и синя ивица са с широчина по 40 см., а бялата -60 см. Знамето е с размери: широчина 180 см. и дължина 195 см. В средата на знамето от двете му страни са зашити под формата на квадратен кръст по две ивици с черна рипсена коприна, като в хоризонталното рамо на кръста е 80 см. дължина и широчина 28 см. А във вертикалното рамо е с височина 84 см. и широчина 28 см. Рамената на кръста са богато украсени с орнаменти, бродирани със златна сърма и разноцветни памучни конци. В средата на кръста се оформя шестоъгълник, там черния рипсен плат е грундиран и с маслени бои е изрисувано на лицевата страна на знамето ликът на Иверската Света Богородица с изкупителя на человеческия род за греха Исус Христос. А на обратната страна са изрисувани ликовете на славянските просветители Кирил и Методий. Художник на двата образа е Николай Симаков. А самото Самарско знаме е ушито от монахините на самарския Иверски девически манастир. И така, не е случайно, че руският народ, на бойното знаме, на българското знаме е изобразил образа на Иверската Света Богородица, а знамето е ушито от монахините от девическия Иверски манастир в Самара. Знамето е било приготвено от грузински ръце в грузински, иверонски манастир, с грузинска икона и връчено на грузински полкови командири. Дръжката на знамето е от дъбово дърво, направено от две части, свързващо се с металическа ключалка. Дръжката е дебела 5 см. в диаметър и с дължина 3 метра. Горният край завършва с копие от 38 см., с позлатено сребро. В основата на копието, където е скобата, която се прикачва за върха на дръжката е написано: „Българскому народу город Самара в 1876 года". Знамето е било приготвено за въстаналите българи още в 1876 г., но с потушаването на въстанието не е било изпратено и било задържано, докато се яви възможност да се предаде на българските опълченци. Това е било официалното обяснение на самарската делегация, донесла и връчила знамето на Българското опълчение. Към горния край на дръжката на знамето, при основата на копието, са прикачили две червени и две сини ленти. На едната от червените ленти е извезан текст „Город Самара Болгарскому народу 1876". А на една от сините ленти е извезан златен текст: „Да возкреснет Бог и разточаться врази Его." А годината 1876 е свързана с пророческата буквеница „Турцiа ке падне", дадено в „Откровението" при солунския манастир „Св. Димитър" на Константин Дъновски.

27. САМАРСКОТО ЗНАМЕ ШЕСТВУВА СЪС СИЛИТЕ НЕБЕСНИ От освещаването на знамето в Чудовия манастир в Кремъл, от Москва то тръгва към Кишинев, където е подписан манифеста за войната. На 1 май 1877 г. знамето пристига в момента, когато главнокомандващият тръгва към войските си, намиращи се зад руската граница. На 2 май 1877 г. знамето с делегацията следва главнокомандващия. На 4 май 1877 г. пристигат в румънския град Плоещ и съобщават за пристигането на знамето. На 5 май 1877 г. знамето било разположено върху маса в приемната зала с дръжката и прикрепеното към него копие. В 12 часа било прието от Великия княз Николай Николаевич. Когато разбрал, че със същото знаме са били покрити мощите на Се. Алексей, митрополит Московски, и че десницата на императора всерусийски се допирала до него, то той извиква командира на българското опълчение ген. Столетов и наредил да се приеме знамето с цялата тържественост от българските дружини. Тук ще отбележим няколко съвпадения. Денят за чествуване на Св. Алексей съвпада с деня на Иверската Света Богородица, чийто образ е на лицевата страна на знамето. А той е 12 (25) февруари. Иконата на Св. Алексей била поднесена също. Той се прекръстил и с благоговение я приема и взел със себе си. Същата икона се движи с главнокомандващия непрекъснато по време на цялата война. А 500-годишнината от кончината на Св. Алексей съвпада с 1878 г. - освобождението на България. А Сан-Стефанския договор е подписан от ген. граф Игнатиев, който е потомък на Се. Алексей и след войната подарява иконата на Св. Алексей на храм-паметника на Шипка. На 6 май 1877 г. в 2 часа пристига главнокомандващият, Великият княз със своя син. Дружините са строени в гъсти колони е една редица. В средата е поставена маса за знамето и молебена. Богослужението се извършва от българския архимандрит Анфилохий Михайлов, участник в българските въстания и свещеник Петър Драганов, участник в Априлското въстание, участвал в четата на поп Харитон в боя при Дряновския манастир. След освещаването на знамето е било връчено от делегацията на Самара на Великия княз, заедно с осветената вода за поръсване. Прекръствайки се три пъти, Великият княз забива три сребърни гвоздея с чукчето върху дръжката на знамето. Вторият е неговият син. А третият е началник на щаба генерал Непокойницки, след това началникът на българското опълчение, генерал Столетов, следват самарският кмет Кожевников, Алабин, следват командирите на бригадите и дружините. Знамето е било определено да се даде на командира на III-та опълченска дружина, подполковник Павел Калитин, кавалер на почти всички ордени за храброст, получени в бойни акции в Средна Азия от 1865 до 1875 година. За знаменосец е бил определен унтер офицер Антон Марченко. Когато подполковник Калитин забива гвоздея в дръжката, изрича пророческите си думи: „Братя, това свето знаме, наша гордост и чест, ние не ще го дадем на врага, дори и когато един остане жив. Що се отнася до мене, кълна се пред вас, че под него ще умра, но не ще го предам." Последните гвоздеи били забити от избраните из дружините опълченци. Накрая от множеството към знамето се приближава легендарният български войвода Цеко Петров, който се борил 32 години срещу турците, който имал 28 рани по тялото. Главнокомандващият му подава чукчето, той поглежда небето, после знамето и произнася: „Дай, Боже, на добър час. Да помогне Бог, щото да премине това свето знаме от край до край по нещастната българска земя, да отрие скръбните очи на нашите майки, жени и деца, да избяга от страх всичко нечестиво, поганско, зло пред него и след него да настане мир и благоденствие." Войводата забива предпоследния гвоздей. Накрая знаменосецът Антон Марченко забива последния гвоздей. След това главнокомандващият взима знамето и го връчва на генерал Столетов, коленичил пред знамето, а архимандритът е четял победоносна молитва и го поръсил със света вода. След това Столетов го предава на подполковник Калитин, а той от своя страна го връчва на знаменосеца Марченко. Той вдига знамето и то се развява във въздуха. През това време от изток на небето са били събрани тежки, тъмни облаци и в момента на развяването на знамето от тъмносивия хоризонт блясва над Карпатите мощна светкавица и се чул далечен гръм и дълго отекващо ехо. Започнал да ръми дъждец. „Добро начало. Добра поличба. Божият дъжд ще поръси и освети нашето знаме" - шепнели опълченците. Под звуците на духова музика и мощно „ура" знамето е занесено в строя на III-та дружина на българското опълчение. След заминаването на Великия княз, то Алабин, самарският градски съветник от името на град Самара казал няколко думи на българските дружини. „Много векове минаха, откакто за последен път се развяваха знамената в редовете на свободните български дружини. Тези знамена потънаха в реки от кръв по полетата на Косово и ето отново над българските дружини се въздига родно знаме. Отдалеч, през цялата руска земя, то е донесено от нас вам, като живо свидетелство на това, че то ви се дава не от някое кътче на Русия, а от цялата руска земя." На това знаме е написано „1876 г.", т.е. тази година, в която цяла Русия затрепери при вида на вашите непоносими страдания, на тази година, в която се изчерпа дълготърпението на нашия велик Господар, който днес за възстановяване отнетите права на вашата свобода, предаде мечът си в ръката наавгустейшия си брат. „Да воскреснеть Бог и разточаться врази его" - писахме ние на вашето знаме, когато не знаехме още дали е било съдено това знаме да се развява над вас, но което е жадувало вашето сърце. И ето - то се развява! Часът на възкресението настъпи! Вървете под сянката на това знаме! Нека то бъде залог на любовта към вас на Русия и нейния могъщ отец. Нека пред това знаме, както пред лицето на възкръсналия Бог, да се разпръснат вековните ваши врагове. Нека то бъде знамение на въдворяване във вашата многострадалческа страна завинаги мирът, тишината и просвещението. Нека това знаме остане на вашите потомци и в памет на император Александър II, та вашият народ е длъжен во веки веков да го зове така, както и ние го зовем: „Цар Освободител". Последните думи на Алабин са заглушени от мощно „ура", На 7 май 1877 г. българските опълченци полагат клетва пред знамето да го защитават с кръвта си. Същия ден Великият княз приема делегацията на град Самара за сбогуване. На прощаване им казва: „Молете се за нас. На нас ни предстои трудно дело, трудна война. На Бога ни е цялата надежда. С помощта на Господа и за негова слава ще победим турците и ще изпълним своя дълг и се надяваме да ги надвием." На 11 май 1977 г. е бил денят на празника на славянските просветители, чиито ликове светели на Самарското знаме. Въпреки лошото време празненствата били многолюдни. Пожелавали на опълченците да направят знамето победоносно, както свещените писмена на двамата братя Кирил и Методий. На руските знамена е извезано с големи букви ,Ѣ"e двойно", наречено „пряпорец". На 26 май 1877 г. с него се посреща в град Плоещ Александър II. На 21 юни 1877 г. Опълчението стъпва на българския бряг под командването на предния отряд на генерал Гурко. При кървавите боеве при град Стара Загора на 19 юли 1877 г. при спасяването на знамето загиват освен знаменосецът Марченко, но още и десетина опълченци. В критичния момент подполковник Калитин, който е бил на кон и близо до знамето, хваща го с дясната си ръка, повдига го нагоре и възвил коня си назад, за да отстъпи с команда: „Подир знамето, юнаци!". Но бива покосен от турските куршуми. Знамето било поето от друг унтер офицер, но също е убит. Тогава османците посягат към знамето и го повличат след себе си. И в този момент блясва светкавица във въздуха, блясва светлина и се очертава на небето Света Богородица с изваден меч, дошла да защити знамето, Това небесно видение изумява турците и те спират. С „ура" щаб-капитан Попов, с ранен крак, се хвърля в атака, заедно с други опълченци. Те догонват похитителите на знамето, повалят ги и грабват знамето. Никола Корчев и подофицер Тома Тимофов го изнасят и с щикове разкъсват обкръжението. Знамето и светинята е спасена. В боевете при Шипка на 9, 10, 11 август с песента „Шуми Марица" с ръкопашен бой се спасява Самарското знаме. Когато османците се втурват за последен път, тогава майор Чиляев, грузинец, заместник на падналия край Стара Загора Калитин, издига високо Самарското знаме и чудото не закъснява. Чува се мощно „ура". Руските отряди, качени по двама на кон пристигат. Небето е осветено с необикновена светлина, над него виси мечът на победата на небесното войнство. Шипка е спасена. И с това войната е спечелена. Три дни по-късно настъпва Богородичният празник Успение по църковния календар. Но на Шипка, то бе станало точно тогава, когато „и още миг ще падне заветния хълм." А онзи, който държеше знамето на Шипка бе майор Чиляев и неговото истинско име е грузинския майор Константин Чилашвили. Така че грузинската, иверската Св. Богородица от знамето бе в грузинския войн, представител на небесното войнство на Христа. На 28 ноември 1877 г. Осман паша се предава и Плевен пада. На 28 декември 1877 г. опълченците участвуват в боевете при Шейново, точно на Коледа. На третия ден на Коледа положението при третия редут е станало трагично, понесли големи загуби. В този критичен момент полковник Панаютин грабва Самарското знаме и влиза пръв в боя. След миг еква „ура" и цялата маса от опълченци се надига и тръгва в атака. След няколко часа Вейсел паша се предава с цялата си армия. Пътят към Одрин и Цариград е окрит. В памет на този ден храм-паметникът на връх Шипка е посветен на Христовото Рождество и на победата на третия ден на Коледа под знамето, на което е ликът на Св. Богородица. След подписването на Сан-Стефанския мирен договор, на 19 февруари 1878 г. (3 март, нов стил), опълченците охраняват демаркационната линия и защищават българското население от бошибузука. Опълчението става ядро на новообразуващата се българска войска.

26. КОЙ Е СВЕТИ АЛЕКСЕЙ МОСКОВСКИ? Той е Алексей, митрополит Московски и трябва да се знае неговата история, защото пред неговите мощи стоят чинно за освещение знамето на Самара, иконата от Самара и самият руски император Александър II. Той е син на черниговския болярин федора Бяконта с име Алферий. Замонашва се с име Алексей в московския Богоявленски манастир. Митрополит на Москва е гъркът Феогност, който го назначава за свой заместник. През 40-те години на XIII век го завежда в Константинопол, където предава крупна сума злато за ремонт на храма „Света София" и там го представя за свой заместник. А парите, получени от митрополита на Москва, по народност грък, византийският император Йоан Кантакузин ги е дал за зестра на дъщеря си Теодора, която омъжва за турския султан Орхан. Така златото на руските богомолци и църква преминават през гръцки православни ръце в турския султан Орхан, за да плаща на своите войници да плячкосват и завладяват българските земи. На 25 март 1354 г. Иван II Красний (1353-1359) сяда на княжеския стол на Владимир, а на 30 юни 1354 г. Алексей получава грамота от патриарх Филофея от Константинопол, като го назначава митрополит Киевски и на цяла Русия. Веднага се започва с превода на Евангелието на руски език. След като московския княз Димитър Иванович (1359-1389) става десетгодишен, то настойник му става митрополит Алексей, като през 1362 г. постига връщането на титлата „Велик княз Димитрий". Алексей се борил за целокупността на руската митрополия. Застава като ръководител и вдъхновител на московската политика за обединение на воюващите руски княжества. Става „меч духовний". През август 1378 г. Димитри Иванович, при река Вожа, разбива татарския хан Мамай, предводител на „Златната орда". На 8.IX.1380 г. на Куликовското поле Димитри Иванович с руските войски разбива ордата на Мамая хан. Духовен баща на Куликовската битка е митрополит Алексей. Тя е била подготвена от него, като след смъртта му на 12 февруари 1378 г. руските князе единодушно решават да се бият срещу пълчищата на Мамая. Той основава Чудовия манастир в Московския Кремъл на 50-те години, когато през 1367-1368 г. се построяват каменните стени на Москва. През 1365 г. в манастира била построена църква, посветена на „чудесата на архангел Михаил". Идейната програма на митрополит Алексей е, че небесният покровител на княжеската власт, архангел Михаил, ще се застъпи за църквата, монашеството и за руското княжество. Алексей мечтае за църковно обединение на всички руски земи и за политическо освобождение и обединение на руските земи, завладяни от татарите и турците. Разказват, че Тайдула, жената на татарския хан Ченибег, се разболяла, той я изцерил. И от благодарност татарският хан спрял настъплението си в руските земи, посока Москва. След смъртта на Алексей на 12 февруари 1378 г., завещал да го погребат в стените на каменния храм на име „Чудесата на архангел Михаил", но княз Димитрий Иванович, вече Димитрий Донски, го погребва в църквата, до олтара с големи почести. На 20 май 1431 г. рухнали сводовете на църквата на Чудовия манастир. При разчистването им откриват и отварят гробницата на Алексей и намерили там „нетленние мощи", част от ръцете му не са се били разложили. Чак през 1448 г. първият руски автокефален митрополит Йона организира прославата на Алексей като светец. Патриаршията в Константинопол вече не съществувала, както и Византийската империя. Турците завладяват Константинопол през 1453 г. Русия остава единствената държава на православието и става трети Рим. В изготвеното по-късно „Жития Алексея", той е обявен за ангел земен и небесний человек, чийто небесен покровител е Архангел Михаил. Ето защо делегацията от град Самара отива в Чудовия манастир и полага знамето върху раклата с мощите на митрополит Алексей, за да извикат небесните сили на архангел Михаил да благослови знамето и с него и освобождението на България, така, както е благословил битката при Куликовското поле и победата на руските войски срещу татарите. След тази битка се започва обединението на руските княжества и освобождаването им от чуждите нашественици.

25. САМАРСКОТО ЗНАМЕ На 12 април 1877 г. руският император АлександърІІ подписва в гр. Кишинев манифест за обявяването на Руско-турската освободителна война. На 17 април 1877 г. главнокомандващият руската армия, великият княз Николай Николаевич, рожден брат на императора, издава заповед за сформиране на Българското опълчение. На 6 май 1877 г. (стар стил) в околностите на румънския град Плоещ е връчено знаме за опълчението, изработено в руския град Самара на 3-та дружина. На 7 май 1877 г. Българското опълчение полага клетва пред знамето. Ето каква е историята на Самарското знаме: След обявяването на войната на извънредно заседание на Самарската градска дума на 17 април, неделя 1877 г. по предложение на Петър Алабин решава да връчи на главнокомандващия на южната армия поздравление за успех в това велико дело за Свята Русия. А заедно с това да му поднесе знаме, изработено от град Самара и предназначено за българския народ още през 1876 г. за неговата борба срещу османския поробител. И ако намери за нужно да благоволи да го връчи на българските дружини, когато те бъдат призовани за освобождението на своя народ български. Интересно е, че в същия ден, на 17 април 1877 г., главнокомандващият е обявил със заповед формирането на българското опълчение с командир генерал Столетов. На следващия ден, 18 април 1877 г., Самарската дума решава да поднесе на Великия княз, главнокомандващия, образа на покровителя на град Самара, ликът на митрополит Алексей на икона. За поднасяне на поздравителния адрес, иконата на Св. митрополит Алексей Московски и знамето, ушито в гр. Самара е избрана делегация от кмета на града Ефтим Кожевников и градския съветник Петър Алабин. На 21 април 1877 г. в гр. Самара се освещава иконата на Св. Алексей Московски и знамето от митрополит Герасим в катедралната църква. Целият град излиза на религиозна процесия, като занасят знамето до реката, за да го кръстят, така, както Йоан Кръстител е кръстил Исус, когато е слезнал върху него Духът Божий във вид на гълъб. Чрез това освещаване в реката се търси слизането на Духа върху знамето. Отново се връщат в катедралата за освещение вече от Духът Христов. Това е символика за победа на духът Христов над поробителите и угнетителите на славянския български народ. На 21 април 1877 г. делегацията със знамето тръгва с параход по река Волга до гара Сизрани и оттам за Москва. На 23 април 1877 г. делегацията пристига в Москва. Тя е посрещната от Аксаков, видния представител на славянството. Измолват Московския митрополит Инокентий със знамето да се покрият мощите на Свети Алексей, за да се освети от тях, които се намират в Чудовия манастир в Кремъл. Същевременно искат да се постави ликът с иконата на Св. Алексей в самата ракла, където се държат мощите на светеца, за да се освети също иконата. Тази икона идва от град Самара, а Св. Алексей е покровител на същия град. Получават разрешение и знамето е изложено в Чудовия манастир при мощите на Св. Алексей, митрополит Московски, в знак на очакване и надежда за възкресение на единоверния, братски български народ и за неговото освобождение. Самият руски император Александър II, заедно със семейството си, пристига в Чудовия манастир, за да се допре до мощите на Св. Алексей Московски, които са били покрити вече със Самарското знаме. Той се навежда и целува знамето. Делегацията престоява три дни, докато се направи дръжка за знамето и поставка за съхранение на иконата. Московчани през това време преминават на поклонение пред знамето, изработено в гр. Самара и се покланят на Св. Богородица, изобразена на лицевата страна на знамето.

24. ИВЕРСКАТА СВЕТА БОГОРОДИЦА Легендата разказва, че тя води началото си от далечното минало, когато иконата се намирала в дома на благочестива вдовица в гръцкия град Никея, където в 325 г. се състоял Вселенският събор на християнската църква. На третия Вселенски събор в 431 г. в град Ефес, чийто жители високо почитали името на майката на Исуса - Богородица, понеже е имало предание, че тя е живеела там заедно с Йоан Богослов. На този събор било прието изповедание на вярата, че Исус Христос се наричал истински Бог и истински човек, единосъщ на Бога Отца по божество и единосъщен нам по човечество. Пресветата Дева, майката Исусова, е наречена Богородица, Богоматер. Приели я като застъпница пред Господа, търсейки помощ пред небесната царица. Ето защо изображенията на пресветата Мария започват да се срещат по-често от изображенията на Исуса Христа. Църковното сказание за чудотворството на иконата Иверската Св. Богородица ни пренася в IX век. В този период се води ожесточена борба между сторонниците и почитателите на икони и онези, иконоборците, които доказват, че това се явява ново езичество и че се кланят на идоли. Борбата е била жестока, Иконоборците взели надмощие в Никея. Те взели решение за унищожение на иконите и всичко онова, с което се свърза с езическите ритуали. За да се спаси иконата, благочестивата вдовица тайно отишла до морския бряг и спуснала иконата върху морската вода. И в момента се извършило чудо. Иконата изведнъж се изправила и заплувала по вълните. Двеста години тя плувала по морските води и накрая доплувала до Атонския бряг. Тогава монасите от Иверския манастир изведнъж видели огнен стълб, който излизал от плуващата икона към небето. Когато с лодка се опитали да се приближат към нея, за да я приберат, тя се върнала и се скрила. Те се върнали на брега и започнали да се молят, да се върне отново към тях. На един от монасите през нощта се явила Св. Богородица и му казала, че той трябва да тръгне по водата и да я вземе Монахът споделил за своето видение със стария брат. Получавайки разрешение, той тръгнал по водата пешком, съпроводен от погледите на своите братя монаси, достигнал до иконата, взел я и я донесъл в манастира. При видението на монаха, тя казала: „Аз не искам да бъда пазена от вас, аз искам да бъда ваша покровителка'', Едно друго сказание от апостолско време казва, че когато апостолите хвърляли жребий, кой къде да отиде и да проповядва Евангелието, то майката на Исуса поискала да хвърлят жребий и за нея. Паднало й се Грузия и Св. гора Атонска. И като тръгнала с кораб, за да отплуват за остров Крит, то бурята ги докарала до Света гора. Когато слезнали на брега идолите в езическия храм, построен там от езичниците, паднали в подножието на храма. Тогава тя казала: „Това място ще бъде мой жребий, даден ми от моя син и Бог. Няма да оскуднее Божията милост на това място и ще му бъда застъпница". Ето защо монасите от манастира Ивер, наричат Света Богородица своя покровителка и наричат Света гора Атонска, че е жребият на Божията майка. Църквата в Иверон празнува 15 август „Успение на пресветата Богородица", свързано с преславно видение и уведомяване от архангел Гавраил, че тя ще бъде в скоро време взета от земята и занесена при своето горно царство. Дошъл определеният ден. Небесна светлина озарила стаята, в която е лежала на постеля и очаквала последните си земни дни, преди да умре. Чудно явление. Сам Исус Христос в небесна слава и величие, в небесна светлина слезнал от небесата и взел душата на Света Богородица. Всички видели това видение. След кончината, тя била погребана с почести. На третия ден тя възкръснала и с тялото си била взета в небесата. В Иверския манастир се пази оригиналът на иконата на Св. Богородица. По-късно по нея се правят много копия. На 13 август 1648 г. в Москва се донася копие на иконата на Иверската Св. Богородица. На 25 февруари 1656 г. копието на Иверската икона била поставена в манастира на Валдае. На 19 май 1669 г. е пренесена в Иверската часовня (врата), по заповед на Алексей Михайлович, за да охранява Москва. От 1645 до 1676 г. е царуването на Алексей Михайлович, когато през 1670 г. започва селското въстание на Степан Разин. През 1648 г. започва националноосвободителната война на Богдан Хмелницки, който на 8.1.1654 г. обединява Украйна с Русия. Следват руско-шведските войни през 1654-1658 г. със завладяване на руските земи при Прибалтика. През 1667 г. Турция води война срещу Русия за Украйна. През 1681 г. се сключва договор и Турция признава Украйна и Киев за руски земи. Иконата на Иверската Св. Богородица охранява една от вратите на Кремъл. И под нейна закрила започва обединението на руските земи при Московското царство.

23. МАНАСТИРЪТ „ИВЕРОН" („ИВЕР") В СВЕТА ГОРА - АТОН Атонският полуостров, или Атон, се вдава в Егейско море. Повече от 1000 години се обитава от православните монаси, в по-голямата си част са гърци и славяни. От XI век в хрисовулите на византийските императори се нарича Света гора. След Балканската война, съгласно Букурещкия договор от 28.08.1913 г. Атон се включва в пределите на гръцката държава. Атон има 20 манастира, които са свети, независими, царски, патриаршески и ставропигални, което означава, че кръстът за забиване е изпратен от патриарха в Цариград. През турско време Света гора, (Атон) е била самоувска, Един турски чиновник, наречен „ага" с няколко заптиета е събирал само налога -„харадж", т.е. личен данък, без да се меси в нищо. Имало е случай на намеса в непримиримите крамоли между гръцките манастири и негръцкия Иверон, който е грузински. През 1046 г. император Константин Маномех с хрисовул е забранил влизането на жените, на женски животни и децата, и е наречен Атон - Света гора. Целият полуостров е дълъг около 60 км и широк 5-8 км и близо 300 години е разпределен между 20-те манастира, така че всеки манастир си има своя територия, свой бряг на морето и свое пристанище. Манастирът „Иверон" е разположен на източния бряг на Карея. Легендата разказва, че Йоан Богослов и майката на Исуса - Мария, след едно посещение на остров Кипър, бурята ги изненадала и корабът спира на един бряг на Атон, Те слезнали на онзи бряг, където на същото място е имало изграден езически храм. Колосалната статуя на Зевс Тракийски се откъртила с трясък и се свлякла по стръмнините в морето. Майката на Исус помолила сина си Исус да й подари това място. Чул се глас от небето: „Нека това място бъде твоя градина, убежище за всички, които търсят мъдрост." Манастирът „Иверон" е основан през 980 г. от грузинския княз Йоан Турникий, който е бил славен византийски пълководец през X век. По-късно той напуска манастира, за да защитава при император Василий II (976-1025) византийската империя от арабите. Той отново се завръща в Атон, носейки хрисовул от византийския император да се изгради манастир в по-големи размери. Той приема името Св. Йоан Ивер. Ивер значи Грузия. Йоан Ивер умира 1003 г. и делото му се продължава от сина му Ефтимий. Той превежда Библията на грузински. Църквата е старинна, постлана с мозайки и украсена с художествено изписани икони. Тук се намира една от знаменитите икони на Атон „Св. Богородица Иверска". Църквата е посветена на Успение на Света Богородица на 15 август, стар стил. Тук се пази завещанието, плащеницата, Евангелието и жезъла на цариградския патриарх Григорий V, обесен от турците във връзка с разкритията за подготовката на гръцкото въстание през 1821 г. на връх Великден. Ще говорим по-късно за него във връзка с историята на Антиминса. Манастирите в Атон се плячкосвани и разрушавани многократно. През 1044 г. арабите го опустошават. През 1275 г. наемниците на Михаил VIII Палеолог, бивши кръстоносци, обсаждат Атон, за да сломят съпротивата на монасите, които се противопоставят на уния с папата. А преди това Михаил VIII Палеолог, византийски император, през 1201 г. отвоювал Цариград от латинците, не ги прогонва, а ги задържа при себе си като наемници. Така, на 10 октомври 1275 г. обградили кулата на Зограф - българския манастир и с дърва, натрупани до върха, я запалили и към 20 монаси били изпепелени, заедно с безценни исторически реликви, свидетелства за миналото на българския народ. През 1308 и 1311 г. Атон станал отново плячка на наемниците на византийския император Андроник II Палеолог. По-късно, до 1324 г. турски пирати са го плячкосвали.

22. ПРОРОЧЕСТВОТО ДЕЙСТВУВА Пророческата буквеница се разнася от всички апостоли при подготовката на Априлското въстание през 1876 година. И учени, и прости са били изумени от пророческото съчетание на буквите за 1876 година. Тази кабалистична формула, това „страшно мене, текел, фарес" на отоманската империя според писателя Иван Вазов се е движело победоносно в навечерието на Априлското въстание в умовете на българите. „Турция ке падне" - това е бялата магия, която е организирала българите за въстанието. В романа „Под игото", глава XIV, за Бяла черква е описано подробно въздействието на магията. Захарий Стоянов в „Записки по българските въстания" споменава за това пророчество: „Аз предполагам, обаче, че авторът на „Турция ке падне" не е само едно лице, но целият български народ, на който божественото огнено въодушевление по това време откри едновременно това съвпадение. Секи, знающи да чете и пише съзаклятник е писал това изречение по онова време със собствената си ръка, за да се увери по-добре, по-нагледно в неговата истинност." За доказателство трябва да споменем, че от 12 до 16 април 1876 г. заседава в местността Оборище първото българско Велико народно събрание и насрочва датата за въстанието на 1 май 1876 година. А в Копривщица се изработва знаме от Танчо Шабанов и цялата формула била избродирана върху знамето, а до нея в цял ръст бил изрисуван лъв. Това знаме, след погрома е било закарано от турските власти в Цариград за доказателство на съзаклятниците. Същата формула с нажежено желязо е вдълбявана на дъбовите черешови топове. Най-силно формулата е действувала на българските свещеници и учители, които по това време са били грамотни и които са движели вътрешната съпротива на българите срещу османското робство и гръцкото иго, упражнявано чрез православната византийска църква. Извезаното знаме е вдигнато първо в Копривщица, след като било написано „Кървавото писмо" на 20 април 1876 г. от Тодор Каблешков и изпратено в Панагюрище на Панайот Волов и Георги Бенковски, след което се вдига Априлското въстание. След пленяването на знамето, то е изпратено в Цариград, където е показвано пред чужди дипломати като веществено доказателство за организирания бунт. Но никой от дипломатите не е разбирал от формулата. След потушаването на Априлското въстание от 11 -22 декември 1876 г. е свикана в Цариград конференция с представители на Великите сили - Англия, Русия, Германия, Австро-Унгария, Франция, Италия, Османската империя. Тук бива изработен проект, според който се предвижда създаването на автономна българска област в границите на създадената вече Българска екзархия чрез ферман на султана още в 1870 г. Трябва да се състои от две части: Източна, със столица Търново, и Западна - със столица София. Но Високата Порта отказва и отхвърля плана. На практика това означавало, че се избира войната. След провалянето на Цариградската конференция на 19 март 1877 г. в Лондон бил подписан протокол от Великите сили, според който Турция се задължава да направи реформи, съгласно решенията на Цариградската конференция. Османското правителство отказало. Това дало повод за избухването на Руско-турската война през 1877-1878 г., с която се освобождава България. Ето така се сбъдват думите и числата на пророческата буквеница „Турция ке падне". А на Самарското знаме, на червената му лента, е отбелязана годината 1876 г., която година е еднаква с пророческата буквеница от формулата „Турция ке падне". А защо е изрисуван лъв до буквеницата на знамето в Копривщица ще се спрем тогава, когато ще разгледаме Откровението.

21. ПРОРОЧЕСКАТА БУКВЕНИЦА „ТУРЦИЯ ЩЕ (КЕ) ПАДНЕ" „Ето Дух Свети що говори"..... „Заради това в началото от третата петдесетница на станалото обещание, когато се изпълни върастта Христова и.."Турция ке падне" (стр.8 от фотокопие на отпечатаната книжка от Константин Дъновски през 1905 година за откровението в църквата „Св. Димитър" в град Солун). Святият Дух е изрекъл обещанието за славянското домородие, а това домородие е българският народ, защото тук се раждат братята Кирил и Методий и тук се дава славянската азбука, и тук се приема чрез Борис I християнството, и тук започва да се чете Евангелието на старославянски и да се отслужват литургиите на старославянски и се създава старославянската литература за богослужебни цели. Пророчеството, което е изрекъл Святият Дух „Турция ще падне" се сбъдва и движи един исторически процес за освобождаването на България. Тук Константин Дъновски го е написал по източното българско наречие. А по западното българско наречие, откъдето започва българското Възраждане е: „Турция ке падне". Константин философ чрез Святия Дух създава старославянската азбука през 855 г. буквата „е" двойно (ѣ) е свалена от Константин от невидимия свят, и тя е знамето на славянската писменост, според Учителя Дънов. Славянската азбука е посвещението Господне чрез Словото на Бога (виж „Изгревът", том IV, стр. 14-22). Това е така наречената „кирилица" и представлява старославянската абзука. A (ѣ) в старобългарската азбука се нарича „ятова гласна" или „ят", а в среднобългарската - „широко е", а в новобългарската азбука до 1945 г. „е-двойно". Глаголицата е открита от двамата братя Кирил и Методий през 863 г. за нуждите на Моравската мисия. При глаголицата числената стойност на буквите се определя от техния ред в азбуката. При кирилицата цифрово значение имат само онези букви, които имат съответен еквивалент в гръцката азбука. За да се обозначи, че дадена буква се употребява като число, над нея се поставя особен знак, наречен „титла". Така че всички цифрови стойности са обозначавани чрез букви от кирилицата. Дори, когато се въвеждат арабските и римски цифри, то в старославянската книжнина са запазва обозначаванията на цифри с букви от кирилицата. Те са се учили още по Възраждането, дори и след Освобождението. По-късно се преминава по европейски образец, обозначаването на числата и годините. Днес никой не познава числената стойност на старославянските букви, защото не се учи в училищата. Поп Константин Дъновски е изписал „Турция ще падне", но това го е писал десетина години след Освобождението 1878 г., когато непрекъснато се променя правописа на българския език. При старославянската азбука, кирилицата, се изписва по друг начин „Турцiа ке падне", защото буквите „я" и „щ" нямат числена стойност в гръцката азбука, защото те там не съществуват, защото са типично български букви. Затова „я" е дадено с ,,ia" и вместо „щ" е дадено „к" по западното наречие, т.е. „Турцiа ке падне". Пророческата буквеница се отнася за миналия век. Тогава няма арабски и латински цифри, а всичко се обозначава чрез буквите на кирилицата. Ето как изглежда това пророчество с обозначените цифрови стойности на славянската азбука на Константин Кирил: Т = 300, У = 400, Р = 100, Ц = 900, i = 10, а = 1 = 1711 К = 300, Е = 5 =25 П = 80, а = 1, Д = 4, Н = 50, Е = 5 =140 или 1711 + 25 + 140 = 1876 Пръв, който се добрал до това откровение е бившият монах Полиевкт Рилец със светско име Петър Илиев в края на 1875 година. Сам историкът на Априлското въстание Димитър Страшимиров в том II на „История на Априлското въстание", издаден в Пловдив през 1907 г., стр. 165, пише: „Самото пророчество се дължало, разказват, на бившия рилски калугер Полиевкт, а после протестант Петър Велянов. Историкът Г. Димитров е „Княжество България" т. II, стр. 397 пръв започва да търси автора на буквеницата и го споменава по име. Кой е Полиевкт Рилец, Петър Илиев и Петър Велянов? Светското име на Полиевкт Рилец е Петър Илиев. Около 1840 г. постъпва като послушник в Рилския манастир. През 1851 г. Петър Илиев е подстриган за монах и като всички монаси приема духовно име, което при него е Полиевкт. През 1858 г. е ръкоположен за йеромонах и е изпратен като таксидиот в метоха на Хасково. През 1865 г. се влюбва в хасковската девойка Кирякия Ганчева. Решава да се ожени за нея. Есента на 1865 г. двамата избягват в Стара Загора и живеят под наем в една къща. От хасковската община писали срещу него до Рилския манастир, до гръцкия патриарх Софроний, както и до Пловдив до турския валия, за да го издирят и да бъде съден. Понятието за морал тогава е било друго и е било недопустимо един духовник да се влюбва, да бяга с жена и да се жени след това. Побягват в гр. Сливен и там се венчават. Но турските власти ги арестуват, довеждат ги в Пловдив, за да бъдат съдени. Кирякия я освобождават, а Полиевкт го затварят в тамошния метох, принадлежащ на Рилския манастир. Той е трябвало да бъде съден от църковните власти за морала му и затова, че задържал 9000 гроша, които събирал като таксидиот от вярващите. През нощта избягва и отива в протестантската мисия в Пловдив. Там той станал протестант, написал молба и декларация, че се отказва от християнството. Но турската полиция го откарала в Рилския манастир за неизплатения дълг от 9000 гроша. Там бил затворен в килия. Протестантската мисия в Пловдив чрез английския консул в гр. Одрин правят постъпки пред одринския валия, а той чрез дунавския валия Митхад паша да бъде освободен от рилския затвор. На 30 март 1886 г. турската полиция насила взима Полиевкт от Рилския манастир и го закарва в Одрин. Там той хвърля расото и приема протестантската вяра и официално се събрал с жена си, която след няколко месеца починала. Петър Илиев или Петър Велянов става учител в одринските села. В края на 1875 г. след големите гонения той изнамерва пророческата буквеница „Турша ке падне" през 1876 г. Как е открил това пророчество и кой му е дал това крилато изречение? Кой по това време знае за него? Единствен поп Константин Дъновски от откровението, което получава в църквата „Св. Димитър Солунски" през 1854 г. Константин Дъновски, поради гръцките гонения в един етап от неговата дейност търси помощта на протестантската мисия във Варна, под покровителството на английския консул във Варна, Сутер. За да се разбере защо е приемлива унията, трябва да се посочат гоненията на гръцкото духовенство и на гъркоманите срещу Дъновски. На 30.IX.1864 г. умира варненският гръцки митрополит Порфирий, българите са се държали коректно към него, защото при него свещеник във Варна е Дъновски. След смъртта му, Константин Дъновски е свободен и започва по-активно да работи. На 14 февруари 1865 г. се отслужва първата българска литургия на славянски език в долния етаж на училището от Дъновски. На 15 август 1866 г. се основава църковно-училищна община с председател Константин Дъновски. Поради недоразумения и разрасналите се борби Дъновски е освободен и през септември 1867 г. на неговото място е назначен архимандрит Панарет. По това време Дъновски се оттегля в село Хадърча. Споменава се във вестник „Македойия" на 27 януари 1868 г. и вестник „Дунавска зора" от 27 април 1868 г., че е отстранен от Варна, заради връзките му с унията и бил върнат в с. Хадърча. Униатското движение се явява в противовес на руската политика, която поддържала гръцката патриаршия в Цариград и пречи за самостоятелна българска църква. Русия се смята за покровител на християнската църква и Патриаршия в турската империя, която е в ръцете на гърците. Ето защо в този период той, Константин Дъновски, е застъпник на униатите във Варненско. Но през 1870 г. се свиква нов църковен събор във Варна, освобождават архимандрит Панарет поради несправяне със задълженията си и отново се назначава за председател на църковно-училищната община Константин Дъновски. Ето защо Константин Дъновски познава Петър Илиев или Петър Велянов, точно в този период и от него той узнава за Откровението на Светия Дух в църквата „Св. Димитър" и за пророчеството „Турцiа ке падне". Трябва да се спомене също и онази руска брошура, която се разнася от таксидиотите - монаси, отпечатана в Москва през 1828 г. „Предсказание о падений турецкого царство". Тук при изречението „Паденти царства Измаила", а също и „Восстановление Греции", сбора на цифрите и при двете изречения поотделно дава 1828 година. А това е началото на Руско-турската война 1828-1829 г. по повод на гръцкото въстание, започнало през 1821 година. Със сключване на Одринския мир през 1829 г., Гърция получава свобода и независимост. А Одрин е била първата османска столица. Несъмнено това е Откровението на Светия Дух върху Петър Велянов, вече униатски свещеник, проповедник и учител в одринските села. През есента на 1875 г. той открива пророчеството, изказано още през 1854 г. в църквата „Св. Димитър" чрез светогорския монах и бивш митрополит Йосиф Серски на гр. Варна и Месемврия на младия Константин Дъновски.

20. БЪЛГАРИТЕ В ПОЛИТИКАТА НА РУСКИТЕ ИМПЕРАТОРИ Московското княжество през 1480 г. отхвърлило последната си зависимост от Златната орда на татарите. При Великия княз московски Иван III (1462-1505) се създава легендата, че след падането на Константинопол в турски ръце, който е бил вторият Рим, то остава да живее третият Рим, който е Москва. Руският княз и цар става вожд на цялото християнство и че падането на Цариград е предопределено от Бога, заради унията им с Римската църква. За южните славяни теорията на Москва, че представлява трети Рим, се приемало, че московския княз ще води борба за възстановяване на независимостта на славянските народи. Смятало се, че чистота на православието прави Москва център на целия християнски свят. При Алексей Михайлович (1645-1676) се пренася в България най-стария печатан руски антиминс от 1647, подписан от Московския и Киевски митрополит Петър Могила. Богдан Хмелницки (1648-1654) присъединява Украйна към Русия. Антиминсът спомага за това. Петър Велики (1682 - 1725). Религиозното съзнание, съзнавайки себе си, като православни християни, обединило в едно руския народ, в едно различните княжества, въз основа на единството на Руската църква, а не на племенното единство. Руското национално съзнание още не е било оформено. Още в Амстердам в 1697 г. Петър Великий сам гравирал на изображение тържеството на християнството - ангел с кръст и палмово клонче в ръка над турския полумесец. Русия е била лишена от излаз на Черно море, препречен от турската крепост Азов, както е и охраняван излазът на Черно море през Днепър. На 18 юли 1696 г. Азов е превзет и Русия излиза на Азовско море. На 27 юни 1709 г. е Полтавската победа над шведите и Русия излиза на Балтийско море. През 1722-1723 г. е войната на Русия с Персия и присъединяването на западното и южно каспийско крайбрежие. Петър Велики бил зарята на обединеното славянство. Връзките с южните славяни за него е било откровение и той видял кръвната близост на славянството. Руската писменост е пазела преданието на „езика словенски". През 1708 г. книгите с гражданско съдържание започват да се печатат с нов шрифт, като на стария шрифт се печатат богослужебните книги за църквата. Този шрифт идва в България с руските книги и след 1860 г. се преминава на този шрифт и на него се печатат всички възрожденски вестници в имиграция или в Цариград. В Русия се превеждат и печатат книги за историята на славянството, от които по-късно Паисий Хилендарски се ползва при написването на своята История славянобългарская. Още по времето на Петър Великий, той извиква от Холандия гравьори, които след построяването на руската типография са отпечатвали антиминси, които са били разпространявани по славянските земи. Чрез тях монасите са работели чрез моление и бдение за обединение на християнството, за борбата му за освобождение от турците. С антиминсите при Петър I се слага началото на онази композиция, която се усъвършенства при следващите копия, за да се стигне до класическия образ на антиминса от 1747 г. за когото ще говорим по-късно. Екатерина I (1725-1727), съпруга на Петър Велики. При нея се учредява Върховен таен съвет с представители Меншиков и на родовата аристокрация Голицин. През декември 1724 г. се образуват хусарски полкове от сърби, българи, молдовани, сьбрани от майор Иван Албанезе, в чийто редове са десетки български офицери. Петър II Алексиевич (1727-1730), съгласно нейното завещание за император е провъзгласен внукът на Петър Велики, син на екзекутирания му син, поради измяна. Непълнолетен попада под опекунството отначало на Меншиков, а после на Алексей Долгорукий, който искал да го ожени за дъщеря си. Но при поредния лов той се простудява, заболява и умира. Императрица Ана Ивановна (1730-1740) племенница на Петър Велики, премахва Върховния съвет и създава кабинет от министри. През 1735 г. започва Руско-турската война. През лятото на 1736 г. се превзема крепостта Азов. През 1739 г. турците са разбити, след като се сключва договор между Русия и Турция в Белград. Русия няма още излаз на Черно море, а овладяването на Азов не й дава право да държи флот в Азовско и Черно море. Пребиваването на руските войски при южните славяни пробужда славяните за общо действие срещу турците. Занасят се руски антиминси в местните църкви. Елисавета Петровна (1741-1761) - дъщеря на Петър Велики. Тя освобождава Русия от немските диктатори, дошли при императрица Ана Ивановна. Русия взима участие в седемгодишната война (1756-1762) и през 1759 г. руските войски разбиват пруските войски на Фридрих II и завладяват Берлин (1760 г.). Но умира Елисавета и политиката се променя. Тя разрешава да се формират хусарски и пандурски полкове от преселниците след войните сърби, българи. Антиминсът, издаден по нейно време придобива вече своя класически вид. Петър III (1761-1762) - той скъсва военния съюз с Австрия, прекратява военните действия срещу Прусия. Това довежда до недоволство всред войската и той е свален на 27-28 юни 1762 година. Заточена от него, жена му била въздигната от гвардията за императрица. Екатерина II Велика (1762-1796) - През 1772 г. между Русия, Прусия и Австрия се разделя Полша, като Русия си възвръща руските земи. Първа руско-турска война през 1768-1774 г. През 1768 г. Турция обявява война на Русия. През 1773 г. руската армия форсирала Дунава и водят действия на българска земя. При Тутракан Суворов разбива турците. На 10 юли 1774 г. в село Кючук-Кайнарджа се подписва мирен договор. Русия излиза на Черно море. Има право на свободно преминаване на кораби през проливите и право да покровителствува християнските народи. През 1773-1775 г. е селското въстание на Емелян Пугачов, което е потушено. През 1783 г. бива присъединен Крим към Русия. Втората руско-турска война (1787-1791). През 1789 г. са победите на Суворов над турците при Фокшани 1789 г. юни, и септември при Римник. През август 1790 г. адмирал Ушеков разбива турската флота. Суворов превзема крепостта Измаил през 1790 година. През 1791 г. в Яш се сключва мир, чрез който Русия преминава брега на Черно море и добива покровителство над двете княжества Влашко и Молдова. През 1795 г. се извършва трета подялба на Полша и към Русия се присъединяват белоруски и украински земи. Още през 1773 г. Екатерина Велика напечатва на славянски език един манифест и натоварила българина подполковник Коразин да го разпространява в България, в който казва, че е обявила война на Турция за защита на християнската вяра и кани българите да въстанат. Той по-късно ръководи отряд от българи и прогонват от Букурещ турците. При Суворов стотици българи се сражават, като достигат над 3000, участвали при превземането на Измаил. В проекта на Екатерина II е било заложено през 1780 г. да се образува гръцка държава на юг от Дунава. Българите били таксувани като народ, изповядващ гръцка религия, като забравя задачата за Възраждането на южнославянските държави. Този проект тласка Русия към съвсем друга стратегия да защитава християнската гръцка църква и Патриаршия, и българите били изключени и лишени от елит, присъствуващ в руския двор. По нейно време българите не влизали в стратегическия план на Русия в борбата им срещу Турската империя. Около 1785 г. се оформя кърджалийството и Портата разрешава на българите да се отбраняват срещу разбойническите банди. Политиката на Русия, забравила за българите, дори се страхувала от феодалната анархия и подкрепяла Турция, опасявайки се от революцията във Франция и появяването на Наполеон. Павел i (1796-1801). Син на Екатерина, въвежда деспотизма и ограничава привилегиите на дворяните и внася страх и несигурност в аристокрацията. През есента на 1898 г. със съгласието на Турция през Босфора проникват черноморските ескадри на Ушаков и през лятото на 1799 г. руските войска дебаркират в Неапол и Рим. Командването се предава на Суворов по настояване на Англия и Австрия. Започва знаменития италиански поход на Суворов, освобождават Милано, Торино. На 31 август 1799 г. започва героичния швейцарски поход на Суворов, преминава през Алпите с боеве и се съединява извън пределите на Швейцария с разбития корпус на Римски-Корсаков. През януари 1800 г. Павел заповядва на Суворов да се завърне с войските си в Русия. Недоволството срещу Павел I расте. Той е убит при дворцов преврат на 12 март 1801 г. от недоволните от неговата вътрешна и външна политика. Александър I (1801 - 1825). Обучаван да мисли като французин, а да действа като прусак с казармен ред. През 1804-1813 г. избухва Руско-иранската война, като Иран загубва правото си да държи кораби в Каспийско море. През 1805 г. е коалицията между Австрия и Русия и те са разгромени от Наполеон при Аустерлиц. През 1806 г. Наполеон превзема Берлин и Прусия е поразена. През 1807 г, е сключен мир с Наполеон и Русия може да воюва срещу Турция. През 1806 г. започва война срещу Турция и руските войски нахлуват във Влашко, преминават Русе и атакуват крепостта Шумен. После турците са разбити при Русе и се сключва мир през 1812 г., при който Бесарабия преминава към Русия и има право на корабоплаване по Дунава. Софроний Врачански изпраща двама български пратеници в Петербург: Иван Замбин и Атанас Некович да дири подкрепата на Русия. Чак когато почнала войната те били приети и връчили молбата. Софроний Врачански изпраща писма за подкрепа на руските войски. Стичат се стотици доброволци българи, съставена е била кавалерия. По-късно, през 1808 г., българските доброволци са насочени към Сърбия, която през 1805 г. се освобождава от турците. През 1811 г. Кутузов издава заповед за формиране на българска войска, около 5000 човека. Български отряди участват при превземането на Русе, Тутракан, Силистра. През 1809-1810 г. се образуват три конни и три пеши полка по 600 човека в полк. Софроний Врачански е придружавал руските войски и е разпространявал възвания към българския народ. На 12 юни 1812 г. Наполеон нахлува в Русия. Кутузов отстъпва. На 24, 25 август е Бородинския бой, русите загубват 40 000, а французите 60000 човека. Руската армия не е разбита. Котузов отстъпва Москва. Наполеон влиза на 2.IX.1812 г. Руснаците запалват дървените къщи и Москва изгаря, за да се обвини Наполеон, че е запалил Москва. На 7.Х.1812 г. Наполеон отстъпва от Москва. Неговите войски при завръщането са подложени на нападения и армията му е унищожена. Русия навлиза в Берлин през януари 1813 г., а на 16 април 1813 г. понася тежка загуба. На 4-6 октомври 1813 г. е сражението при Лайпциг, битката на народите и армията на Наполеон е разбита. През март 1814 г. е превзет Париж. Наполеон е заточен на остров Елба. През март 1815 г. Наполеон избягва от Елба и започват 100 дни, които завършват с разгрома при Ватерлоо. Наполеон е заточен за втори път на остров Елба. През юни 1815 г. е Виенския конгрес и създаването на Свещен съюз, който има за главна задача да се бори срещу революцията, народните въстания, запазване на феодалните, абсолютни монархически режими. През 1821 г. е времето на Филики Етерия и гръцкото въстание, което Александър I не подкрепя в началния му етап. Николай I (1825-1855) - брат на Александър I. През 1828-1829 г. е Руско-турската война, последвал я Одринския мир. На 19.IV.1854 г. издава прокламация към балканските християни за освобождаването им. През 1853-1856 г. е Кримската война, обсадата на Севастопол от французи, англичани и италианци. Съюзниците превземат Севастопол. На 24 август 1855 г. Николай I умира от скръб. Александър II (1855-1881). Поводът за Кримската война е бил спорът между католици и православни кой да владее гробът Господен в Ерусалим. Религиозната разпра се превръща в остър дипломатически конфликт между Франция и Русия. На 30 март 1856 г. се подписва измоленият мир от Александър II, при което Русия се отказва от Влашко и Молдова, напуска Южна Бесарабия, присъединена към нея още от 1812 г. и трябва да прибере корабите си в Азовско море, няма право да плава по Черно море, загубва покровителството си над християните, съгласно договора и признато от Турция от 1774 година. Големите изселнически маси българи от 1812-1818 г. се заселват в Бесарабия и Русия. След войната от 1828-1829 г., след Одринския мир стотици хиляди българи заминават за Русия, Бесарабия и Одеса, Българските земи се обезлюдяват. След 1856 г. Русия изпъжда от Крим турци, черкези, татари, за да се заселят по освободените земи по Черноморието, вследствие на българската емиграция. Започват действия на Русия, насочени срещу българското Възраждане, което се променя чак след Априлското въстание на българите през 1876 г. с цариградската конференция.

19. БЪЛГАРСКИТЕ И ДРЕВНОРУСКИ ВРЪЗКИ Начало на българската държава полага хан Аспарух през 681 г., след сключения мир с византийския император Константин IV. През 864 г. хан Борис се покръства и приема християнството от Цариградската църква. През 855 г. Кирил и Методий създават славянската азбука (Виж „Изгревът", том IV, стр. 12-24). През 893 г. княз Борис свиква събор в Преслав като славянския език е обявен за официален език, а византийското духовенство било прогонено. Учениците на Кирил и Методий, прогонени от Великоморавия, пристигнали през 886 г. в Белград и изпратени при княз Борис. Започва се установяването на славянобългарската писменост, чрез преведените евангелски и богослужебни книги на български език. При цар Симеон започва Златният век на българската книжнина. По това време се създава древноруската държава. Оста, по която се движи онзи стълб, небесен огнен стълб, който я създава, минава по пътя от север на юг покрай бреговете на руската река Волга, покрай бреговете на Черно море до Цариград, път „от варягите до гърците". Тя се създава от източните славяни: великоруси, белоруси и украинци със сливането на Киев и Новгород и завършва с образуването на Киевска Русия през 882 г., начело с Олег (882-907 г.). Служейки си с хитрост, той убил в Киев неговите владетели Асколд и Дир, които през 860 г. предприели с лодки поход до Константинопол. През 907 г. предприемат поход до Константинопол и през 911 г. се сключва договор, получавайки редица привилегии. След смъртта на Олег, властта се предава на сина, на Рюрик, наречен Игор. По времето на Симеон (893-927 г.) се изгражда българо-руски военен съюз срещу Византия. Дори договорът между Киевска Русия и Византия през 916 г. е направен от българин на български език. А защо? Цар Симеон дава дъщеря си Олга за жена на киевския княз Игор (912-945 г.). По времето на Симеон става покръстването на Киевска Русия от български свещеници, начело с презвитер Григорий, който става преводач и творец на цялата славянобългарска литература, преминала в Русия. Той става духовник на княгиня Олга. По този начин става преминаване на богослужебните книги. Симеон изпраща в Русия свещеници и книги. Така че покръстването на Русия и приемането на славянобългарската книжнина и писменост става по времето на цар Симеон, при дъщеря му Олга, съпруга на княз Игор (912-945 г.). По-късно с папска була от Рим от 972 г. се приравняват българските и руски обреди. Така че българската писменост и църковна книжнина са започнали да проникват в Русия с покръстването им от България. Киевският княз Игор е участвал в похода на Симеон през 922 г. срещу Цариград. В древноруския летопис на „Повести временных лет" се говори за походите на Олег и Игор, във Византия, успоредно за съобщенията за България. На всеки поход на Игор се описва и успоредно походът на Симеон. Това е напълно естествено, поради техният съюз - военен, политически и църковен. Това е единственото обяснение. Княз Игор умира убит при въстанието на древляните и след смъртта му започва да управлява княгиня Олга (945-964), поради непълнолетието на сина си Светослав Игорович. Тя потушава бунта на древляните, регулира размерите на данъците. Правило впечатление на всички, че е амбициозна владетелка и знаела как да управлява държавата. Това се дължало и на българските съветници, които е имала при себе си. Така преводът на договора от 912 г. с Византия е извършен от българин на български език, а договора от 945 г. съдържа смесване на български и руски изрази. През 957 г. княгиня Олга, предприела пътуване до Цариград, придружена от своя придворен свещеник презвитер Григорий. Той е бил неприязнено посрещнат от византийците, а християнството на Олга не е зачетено, понеже го е приела от България, а не е прието от Византия. По този начин, за да я унижат, я карат да чака с месеци, за да я приемат. Почестите, които й са оказали са като на посланик, а не като на княгиня. Тя била оскърбена, защото българските делегати били приети преди Великденските празници, а тя е трябвало да чака до м. септември, да бъде приета от императора, като дребен източен княз. И когато след това идват пратеници от Цариград в Киев да искат обещаната военна помощ, то Олга ги е накарала да чакат също толкова месеци и накрая е отказала на пратениците на Константин VII Багрянородни. Чак през 961 г. тя изпратила военна подкрепа на император Роман II. Светослав Игорович (964-972). Византийският император Никифор II Фока натоварва Калокир, син на херсонски управител със злато да подкупи Светослав да нападне българите. Той отдавна е искал да създаде нова държава около устието на река Дунав, за да може да контролира стария варяшки път от север на юг покрай Черно море до Цариград. През 968 г. предприел първия си поход с 60 000 войни, разбиват българите и превземат крепостите. Превземат и Мали Преслав. Византия подтиква печенезите да нападнат Киев, поради което Светослав се завръща през 969 г., за да разбие печенезите. Вторият поход е през лятото срещу България. Царяла пълна анархия в българската войска, която се разбягала при първото сражение. Цар Петър (927-970) получил удар и починал на 30.I.970 г. Наследил го синът му Борис II (970-971). Цар Петър (927-970) се оженва на 8.XI.927 г. за внучката на император Роман Лакапин на име Мария, която била кръстена на Ирина, което значи „мир", във връзка с подписания мир. Борис II се ражда около 928 г., отраснал във византийското обкръжение на майка му и често посещавали Цариград. Цар Петър бил коронясан през 970 г., през пролетта. Българската столица Преслав паднала под ударите на Светослав. Сключен бил съюз между цар Петър и Светослав, и 30000 българо-руска армия преминала Балкана, но претърпели поражение от византийците. През 971 г. Йоан Цимисхи (969-976) предприел поход, превзел Преслав на 5.IV.971 г., пленил цялата хазна и отвел всички в Цариград. Светослав се оттеглил на север в крепостта Дръстър на река Дунав. Той там издържал 3 месечна обсада. Сключва се примирие през 971 г. и след среща с императора при завръщането си, той е убит от печенезите. Трябва да се спомене, че Светослав не посяга на царската хазна и на привилегиите на цар Борис II. Йоан Цимисхи прави оброк пред иконата на военния светец Теодор Стратилат и магия на Светослав да остави костите си в България. Дори бива предупреден, че ще ги остави, лично от него. И друго споменават летописците. При последната обсада на цар Симеон на Цариград, който се очаквал да падне, то византийците правят едно чучело, досущ наподобяващо Симеон, слагат го на стълб и след ритуали го пробиват с копие, Същия ден Симеон получава сърдечен удар, на 20 май 927 г. и умира. Така с походите на Светослав се слага началото на падането на България под византийска власт от 971 г, до въстанието на Петър и Асен в 1185 г. - цели 200 години. По това време голяма част от българските църковни богослужебни книги преминават към Киевска Русия. След убийството на Светослав през 971 г., синовете му започват борба за власт. Големият син Владимир Святославич е бил новгородски княз до 964 г. След това избягва в Скандинавия и след това идва с военна помощ в Новгород, като през 980 г. го завладява и убива претендентите за престола. Възкачва се през 980 г., след превземането на Киев. Обединява княжествата. През 988-999 г. приема християнството официално от Византия. Това спомага за разпространение на славянобългарската писменост. „Повестъ временных лет" смята, че словенския език и руският език са един и същ език. Старославянският език е българският език и на него са преведени богослужебните книги. След покръстването при княз Владимир (989) се изпращали български свещеници с български богослужебни книги. Дори са разполагали с богослужебни книги още от времето на княгиня Олга, когато приемат християнството от България. Официалното приемане на християнството от Византия през 989 г. е дипломатически и политически акт на княз Владимир, за да бъде признат от Византия, като го скрепва с династически брак, със сестрата на императора Ана. Летописците споменават, че при княз Владимир Святославович са открити школи за децата на болярите, в които преподавали български монаси -просветители. В древния руски летопис се съобщава, че майката на Владимир Светославович, икономка на княгиня Олга, е била българка на име Малуша. В „Повесть временных лет" се казва, че майката на синовете на Владимир - Борис и Глеб, убити от Святополк, е българка. Тук трябва да споменем, че България приема християнството от Византия през 864 г. при Борис I. За да бъде признат за цар и с патриарх, той приема за втори път християнството от папата на Рим през 866 г., когато изпратени свещеници от Рим започват да покръстват народа отново. А византийските свещеници са върнати позорно в Цариград. През 863 г. съборът на римските епископи анатемосал патриарх Фотий в Цариград и обявил схизма срещу Патриаршията. През 870 г. в Цариград се свиква събор между Източната и Западната църква, за да се преодолее схизмата. На 4 март 870 г. българите потвърждават, че в страната, която са завладели, са намерени гръцки свещеници. На събора през 870 г. се решава България да има самостоятелен църковен глава със сан архиепископ. Разривът между Цариград и Ватикана е окончателен. През 881 г. папата произнесъл две анатеми срещу патриарха в Цариград. На 16 юли 1054 г. легатите на папата положили върху престола на църквата „Света София" в Цариград отлъчителната грамота на Цариградската църква. На 20 юли в Цариград се събира събор на Източната църква и се произнася анатема на папата. Така се е оформило разделянето на църквите. По същия начин киевския княз чрез политически акт иска признание от Византия през 989 г., а това може да стане като се приеме за втори път християнството чрез държавен акт от Византия и чрез закрепване на династичен брак, като се оженва за сестрата на император Василий II Българоубиец. Второто южнославянско културно нашествие върху Русия е по времето, когато България пада под турско робство. През 1393 г. пада Търново, през 1396 г. - Видин, през 1396 г. град Никопол е разбит от кръстоносните войски и убит цар Шишман. А в Русия през 1378 г. се нанася поражение на Златната татарска орда при река Вожа, и през 1380 г. е Куликовската битка и татарите са унищожени. През 1393 г. се присъединява Нижегородското княжество към Москва. Така България пада, а Москва и Русия се въздигат. По това време през 1375 г. Киприян, българин, е ръкоположен за Киевски митрополит, а през 1390 г. до 1406 г., Московски, и признат за Всерусийски митрополит. По негово време той се стреми към обединение на църквата в руските княжества чрез централизирана княжеска власт на Москва. Това продължава и при Григорий Цамблак, български книжовник, който също е митрополит на Киев след Киприан. През 1415 г. западноруските православни епископи избрали Григорий Цамблак за Киевски и Литовски православен митрополит. На църковния събор в град Костанц, Германия, той през 1418 г. произнася слово в защита на православието и отечеството, и настоява да се освободят християните от османците, които са ги завладели. Григорий Цамблак положил много усилия за прехвърлянето на българската литература и държавност в Русия. Така историческия мост е прехвърлен за няколко века. Старославянската и българска литература е пренесена в Русия, чиято държава ще съхранява старославянското писмо и четмо, докато цяла България през следващите векове е в робство. Идва времето, когато през този исторически мост, поставен от времето по обратен път ще идва литература от Русия към балканските славянски страни, Връзките са многозначителни. През 1581 г. се печата в Русия първо издание на цялата Библия и се изпраща в България. А по времето на Петър Велики монаси от Петропавловския манастир край Търново лично се явяват при него за помощ на отечеството им, то той им подарява само издание на Евангелието. Изпращат се „подвижни олтари", „антиминси, с които да се извършват богослужби извън храмовете, започвайки от митрополит Могила 1647 г. Епохата на Възраждането в България започва с Паисиевата история. А през 1829 г. в Москва излиза от печат книгата на руснака Юрий Венелин, озаглавена „Древните и сегашни българи". Тя отваря очите на българите Васил Априлов и Палаузов, и те започват новобългарската просвета. Възстановяването на българската държава и учредяването на българската екзархия става по времето на император Александър II -Освободител. На 19 февруари (3 март) 1855 г. е възшествието му като император Александър II. На 19 февруари (3 март) 1864 г. издава манифест за премахването на крепостното право в Русия - става цар Освободител. На 19 февруари (3 март) 1878 г. се подписва Сан-Стефанския мирен договор. Българската държава бе възстановена чрез помощта на Русия. Сбъдна се пророчеството от 1747 г. и Откровението от 10 април 1854 г., дадено на Константин Дъновски.